Библиотекарката

1

Реджина Финч спря на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и втора улица. И от двете й страни напираха забързани тълпи и се разливаха покрай нея досущ като вълни покрай морска скала. Макар и вече цял месец да живееше в Ню Йорк Сити, още не беше претръпнала към пиковите часове.

Въпреки това не позволи на блъсканицата да помрачи настроението й. Днес беше първият й работен ден на мечтаната позиция и възнамеряваше да се наслади на всяка една минутка. Едва месец след завършване на магистратурата си по библиотекарски и информационни науки в Дрекселския университет, вече крачеше към най-уважаваната библиотека в страната.

Реджина вдигна възторжен поглед към величественото архитектурно творение в стил бозар¹. Ако на света съществуваше по-разкошна сграда от Нюйоркската обществена библиотека с внушителните й стени от бял варовик и мрамор, то Реджина още не я беше виждала.

— На близнаците ли се дивите? — попита я една старица. Косата й беше толкова бяла, че чак розовееше, а костюмът й — синьо-зеленикав с лъскави позлатени копчета. В ръката си държеше инкрустиран с кристали повод, чиято каишка красеше врата на дребно бяло кученце.

— Не ви разбрах? — каза Реджина.

— Лъвовете — разясни жената.

А, да, лъвовете. От двете страни на широкото каменно стълбище, водещо към входа на библиотеката, лежеше по един бял мраморен лъв. Статуите имаха царствено излъчване и се разполагаха върху масивни каменни колони като същински часовои, бранещи съхранените в сградата познания.

— Лъвовете са наистина прекрасни — отбеляза Реджина. Съквартирантката й я бе посъветвала да не се чувства длъжна да отговаря на всяка откачалка, която я заговореше на улицата. Но Реджина идваше от Пенсилвания и възпитанието й не позволяваше да се държи грубо.

— Постоянство и Непреклонност — обади се пак жената. — Така се казват.

— Наистина ли? — попита Реджина. — Не знаех.

— Постоянство и Непреклонност — повтори жената и продължи по пътя си.

* * *

Реджина не знаеше как да каже на новата си началничка Слоун Кодцуел, че не й е нужна опознавателна обиколка на библиотеката, понеже я посещаваше редовно още от детинство. Но Слоун, снажна, сдържана блондинка от Ъпър Ийст Сайд, й беше вдъхнала страхопочитание по време на интервютата и вместо да стихва, чувството се бе засилило след назначението й.

— Не смяташ ли, че е добра идея да си водиш записки? — попита я Слоун. Реджина отвори чантата си и се разрови за химикал и бележник.

Вървеше след нея по облицования с бял мрамор коридор, чийто франко-романски дизайн открай време й напомняше за фотографиите на най-прочутите сгради в Европа. Но както баща й все разправяше, оприличаването на Централната сграда на Нюйоркската обществена библиотека с каквото и да било друго беше напразно начинание. Второ — архитектурно постижение като нея просто нямаше.

— А това тук е Обществената справочна стая — посочи Слоун.

Просторната стая, чието пълно название беше Обществена справочна стая „Бил Блас“, помещаваше редици от ниските тъмни дървени маси, оборудвани с традиционните за библиотеката лампи за четене с бронзирани метални абажури. Компютрите като че ли не бяха на място в стая, така наподобяваща стила на деветнайсети век.

— Тези компютри нямат достъп до интернет — уведоми я Слоун, съвсем очевидно отегчена от речта, която несъмнено беше изнасяла безброй пъти. — Единственото им предназначение е да улеснят посетителите в издирването на необходимите им книги, подсигурявайки каталожните номера и друга полезна информация.

Естествено Реджина познаваше системата по-подробно от всичко друго в живота си. (Едва ли на света съществуваше нещо, което да обичаше повече от систематизацията. Редът беше върховният й стремеж.) След като откриеха търсените книги, посетителите записваха заглавията и каталожните им номера върху малки листчета хартия с моливчетата от кутиите, предоставени в двата края на дългите маси. Реджина намираше облекчение във факта, че в епохата на телефонните съобщения и електронните пощи бе попаднала на единственото място, където хората използваха добрите стари молив и хартия.

Слоун не се задържа задълго в стаята и високите токчета на елегантните й обувки затракаха по мраморния под. Прибрала беше правата си коса в спретната ниска конска опашка, а целият й тоалет беше с марка „Ралф Лорън“. Реджина нямаше как да не забележи, че подобно на съквартирантката й, и Слоун Колдуел я огледа от глава до пети и й издаде негласна присъда: лош вкус, лош вкус, непростимо лош вкус. Направо се питаше дали пък не съществува таен манхатънски дрескод, с който всички освен нея бяха запознати. Откакто се беше преместила в големия град, бе започнала да се чувства като някое от извънземните във филма „Нашествието на крадците на тела“ — почти минаваше за част от цялата картинка, но загледаше ли се някой по-внимателно, веднага я разконспирираше.

— Ето че стигнахме й до сърцето на библиотеката, Главната читалня.

В детството й бащата на Реджина често пътуваше до Ню Йорк по работа и понякога я взимаше за компания. Пътуваха заедно във влак на „Амтрак“, а сплотяващият ритуал включваше и обяд в „Серендипити“ и посещение в Централната сграда на Нюйоркската обществена библиотека на Пето авеню. До ден-днешен Главната читалня „Роуз“ така стихийно й навяваше спомени за баща й, че винаги й трябваше поне минута да дойде на себе си.

Реджина поспря, за да прочете надписа над вратата — извадка от полемическия трактат „Ареопагитика“ на Милтън, публикуван през 1644 г. и един от най-знаменитите протести срещу цензурата: „A good Booke is the precious lifeblood of a master spirit, imbalm ’d and treasur ’d up on purpose to a life beyond life“ (трети абзац)².

Залата беше пленителна; огромните й размери винаги я бяха зашеметявали. Таванът се намираше на удивителната височина от петнайсет метра — което го правеше едва три метра по-нисък от този на стандартната колониална къща. На широчина стаята се простираше на двайсет и четири метра, а на дължина — на деветдесет метра: горе-долу колкото разстоянието между четири пресечки. Гигантските сводести прозорци пропускаха обилна слънчева светлина, а таванът беше същинско произведение на изкуството, изобразяващо сини небеса и облаци, дело на художника Йоханес Айналем, обрамчено с изкусна позлатена резба на херувимчета, делфини и свитъци. Но най-любимата й част от залата бяха внушителните дървено-бронзови полилеи на четири нива с красивите им заплетени инкрустации между крушките.

Слоун спря пред Бюрото за отдаване на книги в предната част на стаята. Бюро беше слабо казано: масивната, сложно украсена мебел от тъмно дърво се простираше до половината дължина на читалнята и реално изпълняваше ролята на команден център. Състоеше се от единайсет гишета със сводести прозорчета, разделени помежду си с дорийски колони.

Слоун се приведе и надникна през едно от гишетата.

— Пристигнахме… това е новият ти дом.

— Ще работя на Бюрото за отдаване на книги? — озадачи се Реджина.

— Точно така — отвърна Слоун.

— Но… дипломата ми е в сферата на архивирането и съхраняването.

Слоун я изгледа критично с една ръка на хълбока. Маникюрът й беше напълно съвършен.

— Недей да се изхвърляш. Интелигентна си, но това важеше и за останалите кандидати за тази позиция. Ще се изкачиш в йерархията с труд, както правят и другите. Пък и в момента Маргарет отговаря за архивирането. Запознахте ли се? И тя самата се е съхранила в завидна форма, като се има предвид, че е тук още от първата копка.

Реджина почувства как стомахът й се преобръща. Работата на Бюрото не можеше да се определи като интелектуален труд. От нея се очакваше единствено да си седи на стола, да приема бележките на посетителите, да въвежда исканията им в компютъра и после, след като някой служител й донесеше книгите от дадена стая или етаж, да ги предава на посетителите, които през това време послушно са чакали на някоя от масите с номерче в ръка.

Реджина направи всичко възможно да не изпадне в паника. Все отнякъде трябваше да започне, нали така? А и можеше да е къде-къде по-зле: можеше да я пратят на Бюрото за връщане на книги.

Важното в случая беше, че е стигнала дотук — най-накрая можеше да се нарече библиотекарка. И възнамеряваше да докаже, че е достойна за поста си.

2

Реджина взе опакования в кафява торбичка обяд, излезе навън и седна на най-горното стъпало. Отвори термоса с мляко и отправи поглед към Пето авеню.

— Вие ли сте новата библиотекарка? — поинтересува се възрастна жена, тръгнала надолу по стълбището.

— Да, аз съм Реджина — представи се тя, дъвчейки и покривайки устата си с ръка.

— Добре дошла. Аз съм Маргарет Садъл.

Стори й се неучтиво да остане седнала, докато жената стърчеше над главата й, затова се изправи на крака и поизтупа плисираната си памучна пола.

— А, да, работите в архивната стая, нали?

Маргарет кимна.

— От петдесет години насам.

— Еха. Доста впечатляващо.

Маргарет имаше бяла коса, стигаща до долната й челюст, и бледосини очи. Очевидно използваше пудра за скулите си, но иначе не носеше никакъв друг грим. Огърлицата на врата й беше доста масивна и по всяка вероятност перлите бяха истински.

Жената обърна поглед назад към внушителната сграда.

— На това място си струва да отдадеш целия си професионален живот. Макар и нещата да не са същите, откакто загубихме Брук Астър. Е, радвам се, че се запознахме. Ела ми на гости на четвъртия етаж някой път. Може да ти изникнат непредвидени въпроси, а главата си залагам, че онази няма да си направи труда да ти отговори — ако приемем, че изобщо може да ти отговори. Оставям те да попиваш слънчеви лъчи.

На Реджина й се прииска да сподели с жената, че е завършила архивистика и съхранение, но пък така рискуваше да се представи като манипулаторка. И все пак едно й стана ясно: предпочиташе да прекарва работните си дни в компанията на Маргарет Садъл, отколкото в тази на Слоун Колдуел.

Маргарет се отдалечи с небрежна крачка и Реджина отново седна на горното стъпало, напълно забравяйки за отворения термос зад себе си. Прекатури го с гръб и струйки мляко шурнаха надолу по стълбището, а тежкият капак заподскача като топка.

Реджина се втрещи. Не знаеше за кое да се погрижи първо — за разрастващата се бяла локва или за набиращия скорост в посока Пето авеню капак.

Изправи термоса, за да прекъсне млечния поток, после хукна да гони капака. Но още на втората си крачка видя как висок, широкоплещест мъж засича търкулналия се капак с ръка.

Мъжът я погледна с кадифени тъмнокафяви, почти черни очи. За нейно огромно учудване, като се запъти към нея, сърцето подскочи в гърдите й.

— Ваш ли е? — Той вдигна капака в ръка със загатната усмивчица на уста, а чертите на лицето му й се сториха така варварски чаровни, че направо я досрамя. Скулите му бяха високи, носът — изваян като с длето, а брадичката му красеше съвсем деликатна трапчинка. Лъскавата му тъмнокестенява коса беше достатъчно дълга, че краищата й да се извиват край яката на ризата му. По-възрастен беше от нея, някъде към трийсетте.

— Ъм, да, съжалявам. Благодаря ви. — Въпреки че Реджина стоеше на по-горно стъпало, непознатият стърчеше над нея.

— Няма защо да съжалявате. Макар че като гледам как сте оплескала стълбите… май има.

Засраменият й поглед проследи неговия до локвичката мляко.

— А, сега ще… ще почистя. За нищо на света не бих оставила…

Но широката му усмивка я увери, че просто се е пошегувал.

— Спокойно — каза и й подаде черния пластмасов капак. Пръстите му докоснаха нейните и тя можеше да се закълне, че при допира прехвръкнаха искри.

После непознатият я подмина, подмина и бялата локва и изчезна зад масивната входна врата на библиотеката.

* * *

Реджина изкачи стълбите до апартамента си на „Бенк Стрийт“ с чанта, натежала от книги. Заемната се намираше срещу централната сграда, от другата страна на улицата, и тя просто не бе устояла на изкушението.

Живееше в малък апартамент в чаровна старинна сграда на най-хубавата улица в най-хубавия квартал. Възприемаше жилището си като свой личен сценарий за „Голямото бягство“ — не само от ограниченията на родното й градче, но и от безкрайно дългите, вечно гладни за внимание ръце на майка си. Тук, удобно скътана в квартал, приютявал някога литературни величия като Уила Катър, Хенри Джеймс, Една Сейнт Винсънт Милей и Едгар Алан По, Реджина водеше самостоятелен живот за пръв път откакто се помнеше.

Единственият недостатък на тази инак идеална сцена на новооткритата й свобода беше съквартирантката й Карли. Карли Ронак беше плачевно отракана студентка от дизайнерския колеж „Парсънс“, която се вълнуваше само от две неща: мода и мъже. Що се отнася до мъжете — сменяше ги като носни кърпички. Реджина имаше чувството, че всяка седмица идваха все нови и нови мъже на мода.

Никога досега не беше живяла със съквартирантка. По време на колежанските й години, майка й беше настояла да живее вкъщи, вместо в някое от общежитията на Дрекселския университет, разположени в Сентър Сити, Филаделфия, на не повече от двайсет минути път с кола от къщата им в предградията. Съжителството с Карли я беше подтикнало към прозрението, че навярно майка й е имала прекалено голямо влияние върху социалния й живот през последните няколко години. Наблюдавайки бурните любовни авантюри на Карли, Реджина започваше да се чуди защо и тя самата не взимаше по-дейно участие в играта. Отчасти вината принадлежеше на майка й — толкова негативни бяха възгледите й по отношение на срещите с момчета, че нямаше смисъл дори да се пробва. Малкото й романтични вечери се бяха оказали такова разочарование, че изобщо не оправдаваха лъжите и споровете с майка й. Но напоследък Реджина започваше да се пита дали пък не беше пропуснала нещо важно.

Що се отнася до Карли — на Реджина й бяха нужни няколко седмици да разбере защо изобщо й беше притрябвала съквартирантка. Наглед притежаваше непресъхващ поток от пари, поне когато ставаше дума за дрехи. Из целия апартамент се подмятаха пазарски торби от „Барнис“, „Алис енд Оливия“ и „Скууп“. Реджина нямаше понятие от мода, но знаеше, че въпросните бутици са на светлинни години от „Филийнс“ и „Таргет“, откъдето тя пазаруваше. Освен това Карли редовно посещаваше „Бъмбъл енд Бъмбъл“, на чиито фризьори поверяваше грижите за дългата си изрусена на кичури коса, а и вечно киснеше по ресторанти. Реджина веднъж не я беше видяла да си приготви дори мюсли. В редките случаи, когато сутрин се будеше в апартамента им, обикновено поръчваше и бърканите яйца от ресторант.

Мистерията беше разбулена по време на един среднощен сексмаратон в кухнята. Карли и тазвечерното й завоевание я бяха събудили в два през нощта, един час след което Карли бе овикала партньора си, задето бил прекалено шумен. „Ще травмираш съквартирантката ми“ — беше го обвинила, на което типът беше отвърнал: „Изобщо не разбирам защо живееш със съквартирантка. Все пак баща ти е Марк Ронак“. Карли му беше обяснила, че не ставало дума за пари; родителите й настоявали да живее с друго момиче от „съображения за безопасност“. Двамата бяха прихнали да се смеят, а той беше добавил: „Хубаво е, че си имаш надзирателка да те държи под око. Иначе кой знае каква пройдоха щеше да станеш“.

Разбира се, Реджина веднага беше проучила Марк Ронак в Гугъл и се беше информирала, че бащата на Карли е основателят на най-голямото продуцентско студио за хип-хоп музика в страната. Тази дребна подробност беше отчуждила допълнително Реджина от съквартирантката й; идеята някой от нейните родители да слуша хип-хоп — или дори поп музика — й се струваше напълно недопустима. Бащата на Реджина бил на трийсет и пет, когато се родила, и беше починал осем години по-късно. По професия беше архитект и слушаше единствено опера. Майка й беше челистка от класическата школа, наслаждаваше се само на класически композиции и не позволяваше на Реджина да пуска никаква друга музика вкъщи. Алис Финч работеше като лектор в Музея на изкуствата във Филаделфия и признаваше музиката, изобразителното изкуство и литературата единствено в класическата им форма: вариации като поп музиката, авангардното изкуство и булевардната литература нямаха място в дома й.

— Как мина първият работен ден? — попита я Карли, откъсвайки поглед от последния брой на „W“. Беше седнала с кръстосани крака на дивана, пременена с модно избелени чарлстонки и къс кашмирен пуловер. Несресаната й медено руса коса стърчеше във всички посоки. — Послушни ли бяха останалите дечица в библиотеката? — Цялата стая беше пропита с тежката миризма на любимия й парфюм „Щанел Алюр“.

— Мина добре, благодаря ти — отвърна Реджина, пусна тежката си чанта на пода и отиде до кухнята за кока-кола. Никога не можеше да прецени дали Карли проявява откровен интерес към случките в живота й, или просто любезничи, за да избегне неловкото мълчание помежду им. Реджина отлично знаеше, че съквартирантката й не проумява как „реденето на книги“, по нейни думи, би могло да е сбъдната мечта. Но в нейните очи беше точно това; още от шестгодишна възраст, откакто баща й започна да я води в библиотеката всеки съботен следобед — и то не в Нюйоркската обществена библиотека, а в малката градска библиотека в Гладуин, Пенсилвания — Реджина бе намерила призванието си. Всеки път като я питаха каква иска да стане като порасне, отговаряше „библиотекарка“; никога не се беше виждала като учителка или ветеринар, или балерина. Мечтаеше всеки ден да вдишва миризмата на вехта хартия; да отговаря за стотиците редове грижливо подредени книги, за подробния каталог; да помага на хората в избора на следващия им вдъхновяващ роман или пък в проучването, което един ден можеше да им донесе диплома или просветление по някой заплетен интелектуален въпрос. Още от малко момиченце беше разпознала пътя си и нито веднъж не кривна от него.

А сега мечтата й най-накрая се беше сбъднала, макар и осмивана от Карли Ронак, която бе прекарала момичешките си години в блянове да се превърне в следващата Тори Бърч.

— Радвам се — отбеляза Карли. — Слушай, поканила съм един приятел довечера. Надявам се няма да ти пречим. — Което в превод значеше, че се надяваше Реджина да прояви благоразумието да си стои в стаята и да не им се пречка.

— Не ме мисли. Взела съм си доста книги.

— А, освен това се обади майка ти… два пъти — информира я Карли и й подаде лилава бележка, надраскана нечетливо с перманентен маркер.

С идеята да намали разходите си след преместването в Ню Йорк, Реджина се беше отказала от мобилния си телефон. Сладкият резултат от това й решение беше, че майка й нямаше денонощна възможност за връзка с нея. За жалост обаче всеки познат на Реджина, притежаващ стационарен телефон, плащаше пресолено.

Реджина смачка бележката и я пъхна в джоба си.

* * *

Събуди се от тупурдия, каквато само проникването в апартамента й с взлом би могло да предизвика. Поне в началото така й се стори. Не след дълго осъзна, че всъщност чува как леглото на Карли се блъска в стената на нейната стая.

Трясъците бяха придружени със стенания и несъмнено излишното възклицание от страна на Карли: „Чукай ме!“.

Дочу се и мъжко стенание. Блъскането на дървения креват в стената се усили и ускори, а животинските им ревове говореха по-скоро за насилие, отколкото за наслада. В следващия момент всичко утихна.

Реджина осъзна, че дишането й се е учестило. Не знаеше дали е от стряскащото събуждане или от естеството на звуците от съседната стая. Изживяването беше едновременно обезпокоително и възбуждащо и това я притесни повече от факта, че буквално страда от безсъние заради сексуалния живот на съквартирантката си.

Наясно беше, че не е в час, що се отнася до въпросите на секса; девствеността на нейната възраст беше нещо немислимо за повечето хора. Но в такава действителност живееше — действителност, за която не береше грижи, докато не се премести в Ню Йорк и не откри, че е закъсняла за купона.

Не че планираше никога да не прави секс. Не се беше обрекла на девственост или нещо подобно. Просто все още не й се беше представила подходящата възможност. Приятелите от родния град й разправяха, че е време да се опомни — че мъжете постоянно я оглеждат и много от тях биха я поканили на среща, стига от време на време да си показваше носа от входната врата. „Гледаш на живота твърде сериозно“ — често коментираха. Вероятно си мислеха, че не обича да се забавлява. А всъщност просто отидеше ли на купон, страдаше от гузна съвест, че пропилява времето си за четене. Плашеше я фактът, че всеки мъж, по когото си паднеше, представляваше заплаха за най-важното в живота й: учението. Усърдната работа. Подготовката за светло бъдеще.

Съсредоточи се. Все това й повтаряше майка й. Вечно я увещаваше, че единствената работа на момчетата е да отвличат вниманието й — „най-надеждният начин да се отклониш от релсите“. Нея самата я беше споходила такава съдба, предупреждаваше я назидателно. Реджина беше чувала тази история стотици пъти: майка й често си спомняше как се е „отказала от мечтите си“, за да бъде опора на баща й по време на следването му в училището по архитектура и ранните години на кариерата му — а след това пък забременяла с Реджина. „И какво направи баща ти — умря си и ме остави сама да се оправям. Никой не обича да си представя какво е най-лошото, което може да му се случи, Реджина. Разчитай единствено на себе си.“

Реджина погледна часовника. Два часът сутринта. Оставаха й пет часа сън.

Смях, последван от поредния стон.

Реджина легна по гръб и се помъчи да заспи отново. Нощницата й, сива памучна рокличка от „Олд Нейви“, се беше набрала около кръста й. Тя я пооправи, но без да покрива с нея бедрата си. Замилва корема си в опити да се поотпусне, да се унесе в блажен сън. Сякаш по своя собствена воля, ръката й се спусна към ръба на бикините й.

Спря така. В съседната стая беше тихо.

Реджина пъхна ръка под бельото си и пръстите й се плъзнаха нежно между бедрата й. Мисълта за мъжа едва на няколко сантиметра разстояние от другата страна на стената едновременно я възбуди и отнесе в размишления. Дълго време беше минало, откакто я бе докосвал мъж, а малкото й интимни изживявания можеха да се опишат като непохватни и малоценни. До такава степен, че вече й беше почти невъзможно да си представи нечия чужда ръка на това крайно лично и чувствително място, да се отдаде на фантазии, че нечии чужди пръсти я карат да се подмокри, сетне провлизат в нея, излизат, пак я изпълват, и така, докато не предизвикат толкова желания завършек. Ускори ласките, усещайки с пръста си пулсиращите стени на вагината си, поклащайки ханша си в ритъм. Почувства онзи познат сладък екстаз, после се отпусна върху смачканата възглавница. Сърцето й туптеше лудо.

Какво ли би било чувството някой да лежи до теб в този момент на върховна наслада?

Започваше да се чуди дали изобщо някога ще разбере.

3

Момиче с боядисана червена коса и тениска на Колумбийския университет подаде на Реджина намачкана купчина листчета със заявки.

— И сега какво, така де, тук ли да чакам? — облегна се на масивното дърво момичето.

— Можете да се настаните на една от масите и да следите таблото за номера си. Така ще разберете, че книгите ви са приготвени — обясни Реджина.

Предвидимият ритъм на Бюрото за отдаване на книги й действаше пристрастяващо: тихите ранни утрини, натоварените следобеди и бавното източване в ранните вечери, когато хората огладняваха — някои се връщаха, други приключваха за деня. Чувстваше се щастливка, задето прекарва работните си дни в безспорно най-красивата зала в целия град. И макар позицията й да не изискваше много интелектуални напъни, изпитваше определено чувство на удовлетворение, раздавайки книги на нетърпеливо чакащите посетители. Докато оглеждаше безбройните редове от маси с хора, приведени над книги и лаптопи, често й ставаше любопитно върху какво ли се трудеше всеки от тях. Дали пък точно в тази зала, точно в този момент не се раждаше следващият велик американски роман? Дали кипеше творчески процес? Дали някой не преоткриваше историята?

И все пак понякога, в периодите на затишие, не я свърташе на едно място.

— Защо не подхванеш някоя книга? — попита я веднъж Алекс, кльощав, стеснителен, но притежаващ безспорен кутрешки чар студент от Нюйоркския университет, който разнасяше книги от мястото им на съхранение до нейното бюро на непълен работен ден.

— Позволено ли ни е да четем зад гишето? — учуди се тя.

— Досега никой не ме е нахокал. А и двамата отлично знаем, че Слоун не пропуска възможност да ни натрие малко сол на главите. Така че, мен ако питаш, няма грижи.

Реджина смяташе, че двамата с Алекс могат да станат приятели, макар че никога досега не бе имала мъж за приятел. Майка й все я предупреждаваше, че мъжете не са способни на истинско приятелство, че искат „едно-единствено нещо“. Но Алекс действително се държеше съвсем приятелски. Въпреки че имаше чувството, че го беше засегнала, когато й беше казал, че харесвал прическата й и че била „ала Бети Пейдж“, а Реджина го беше попитала „Коя пък е Бети Пейдж?“ Той й беше отвърнал с леко странноват поглед, сякаш не проумяваше дали говори сериозно, или се бъзика.

„Сещаш се — легендарната разголена красавица от петдесетте? С черна коса и къс бретон?“

Реджина беше кимнала уж разбиращо, макар че нямаше никаква представа за коя красавица говори. Хората често й казваха, че приличала на „онази девойка от онова шоу… с бретона“ или пък щракваха с пръсти, отсичайки „Зоуи Дешанел“. Беше гледала телевизионния комедиен сериал с участието на Зоуи Дешанел и макар че имаше известна прилика в цвета на косите и прическите им, дори донякъде в чертите на лицето, щуравата енергичност на кинозвездата отхвърляше всякаква по-задълбочена съпоставка като напълно абсурдна, поне според Реджина. Сега май се налагаше да се поразрови из Гугъл и за въпросната Бети Пейдж.

— Настъпи ли час фургонен? — попита Алекс.

Още от първия й работен ден преди няколко седмици Реджина и Алекс си бяха изградили навика да излизат заедно в обедна почивка и да хапват по някой бургер или хотдог от фургона, който обикновено паркираше зад ъгъла на Четирийсет и първа улица. Днес обаче Реджина беше решила да открие Маргарет и да я покани на обяд.

* * *

Тръгна по южното стълбище и се качи до четвъртия етаж, където се съхраняваха първите издания, ръкописите и писмата и където се помещаваше кабинетът на Управителния съвет. Подмина една стая с метална решетка отпред, което естествено й направи впечатление.

Завари Маргарет да въвежда каталожните номера на цял куп книги в счетоводната книга.

— И записваш всичко на ръка?

— Да. После хващаме някой стажант да въведе данните в компютъра. Не мога да се занимавам с тези космически кутии.

— Чудех се дали не би искала да обядваме заедно? Нося си храна и можем да седнем отвън…

Недочакала края, Маргарет вече клатеше глава.

— Не обядвам във вторниците — заяви. Реджина нямаше и понятие как да отговори. Маргарет добави: — С годините е най-добре да намалиш и съня, и храната. Сама ще се убедиш.

— Ясно. Е, в такъв случай, ще се видим друг път. А, между другото, какво има в стая 402?

— Колекцията от книги на семейство Барне. За посещение се изисква специално разрешително. Вътре се съхраняват първите издания на произведения на Вирджиния Улф и Чарлз Дикенс.

— В детството ми всяка година си провеждахме обиколка на библиотеката, но такова нещо не си спомням.

— Построиха я преди около пет години. Семейство Барне дариха двайсет милиона долара. Цялата Главна читалня е ремонтирана. Спомняш Ли си, че беше затворена в продължение на повече от година?

Реджина кимна.

— В началото достъпът до стая „Барне“ беше разрешен. Прекарала съм доста време там, но сега ме мързи всеки път да си вадя разрешително.

— И към кого трябва да се обърна за разрешително?

Маргарет сви рамене.

Реджина не беше от хората, които не зачитат по-висшестоящите, но ума не й го побираше защо криеха ценните книги дори от библиотечните служители. Ясно, че не беше редно посетителите да се размотават вътре, когато им скимне, но едва ли щеше да е трагично, ако хвърли един невинен поглед.

Тъмните бронзови врати бяха обрамчени с мраморна каса, върху която със златни букви бе изписано „СТАЯ «ДЖАСПЪР Т. БАРНС»“. Реджина пристъпи внимателно към тежката порта с мисълта, че ако е заключена, поне ще се сбогува с дилемата дали е разумно или не да надникне вътре.

Докосна с ръка позлатената дръжка и след няколко секунди на колебание натисна надолу. Вратата не беше заключена и се поддаде на натиска й.

Първото нещо, което й направи впечатление, беше, че стаята е обзаведена в стил, доста по-скромен от този на останалата част от библиотеката. По стените от пода чак до тавана се издигаха дървени полици със стъклени вратички, пълни с грижливо подредени книги. В центъра на стаята се намираше дълга маса от тъмно дърво — като от трапезария, край която бяха подредени антични столове, облицовани с червена кожа.

В този момент усети нечие присъствие.

Странен, почти ридаещ глас долетя от единия ъгъл на стаята. Мястото не се виждаше от входа, но като влезе по-навътре, източникът на звука й се изясни в един смайващ момент. Гола жена се беше навела над пейка с опрени върху мрамора ръце, провесена между раменете, с коса, стелеща се почти до пода. Зад гърба й също толкова гол мъж я бе хванал здраво за ханша и напираше в нея с такава мощ, че Реджина се запита дали става свидетел на предсмъртна агония или на върховен екстаз. Една част от нея — практичната, рационалната част — я приканваше да се обърне и да си плюе на петите. Но другата — онази, чието естество й беше непонятно, — я беше приковала на място.

С препускащо в гърдите й сърце Реджина осъзна, че пред очите й определено се разиграва сцена на наслаждение. Равномерният ритъм, в който двете тела се движеха едно до друго, неконтролируемите стонове на жената и лустрото от ситни капчици пот по дългите й ръце, видими даже от мястото на Реджина, й подсказаха, че двамата изживяват първично удоволствие. Знаеше, че не бива да е там, но тялото й, сякаш като наказание за своеволието й, я предаде с гореща вълна на възбуда между краката.

Засрамена от поведението си, Реджина опита да извърне очи, но вместо това погледът й се озова право върху лицето на мъжа и за нейно най-огромно изумление веднага разпозна тъмната буйна коса, черните очи, изваяните черти. Пред нея стоеше непознатият, когото беше срещнала на стълбището предишния ден.

А от усмивката, която грейна на лицето му, когато погледите им се сблъскаха, стана ясно, че и той я е разпознал.

4

Реджина излезе на заден ход от стаята и затвори вратата с разтреперани ръце.

Първата мисъл, която прекоси съзнанието й, се оказа срамът, че сама се беше впримчила в тази мръснишка сценка. Изобщо не трябваше да гледа, а директно да си излезе. Или пък още по-добре — да ги спре. Срамът й прерасна в ярост.

Намираха се в библиотека, за Бога. Какво ги прихващаше хората напоследък?

Пое си дълбоко въздух, окуражена от чувството си за праведен гняв. Най-сетне на неутрална почва в коридора, Реджина слезе пъргаво по южното стълбище и стигна до ротондата пред Обществената справочна стая.

Непорочната среда на публичната част от библиотеката й помогна да се вземе в ръце и благополучно да се завърне на работното си място, където завари Алекс да играе „Темпъл рън“ на айфона си.

— Муден ден — заговори я той. — Дори книжните плъхове не искат да стоят вътре, когато навън е двайсет и пет градуса и пече слънчице.

Реджина кимна и остави неизядения си обяд върху бюрото. Горният край на кафявата хартиена торба беше подгизнал от потните й длани.

Алекс хвърли подозрителен поглед към торбата.

— Нали уж отиваше да обядваш?

— Нямам апетит.

Още един подозрителен поглед.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — отвърна му тя.

Чувстваше се също толкова омърсена и гузна, колкото ако самата тя се беше навела над онази мраморна пейка. И знаеше защо — защото, макар и да не й се щеше да си го признае, макар и да кипеше от възмущение при спомена за скверната картинка, за част от секундата й се беше приискало грехът наистина да беше неин.

Що за лудост? Вероятно Карли й беше повлияла с всичките си откачени среднощни подвизи в апартамента им. Не й достигаше сън. И съжителстваше с жена без всякакво чувство за благоприличие. Като че ли майка й се беше оказала права: нищо хубаво не я чакаше в Ню Йорк.

— Щом казваш. Аз обаче умирам от глад, така че отпрашвам към фургона. Искаш ли да ти донеса нещичко? — Скочи от стола и извади слушалките от джоба на сакото си.

Реджина не искаше да го пуска. Все още се бореше вътрешно със смущаващото си откритие. Вярно, беше си тръгнала, но нямаше как да забрави всичко току-така. Зачуди се дали не е редно да съобщи за случката на Слоун, но от мисълта й се догади.

— Почакай, може ли да ти кажа нещо? — попита го.

— Много ясно — отвърна той. — Бургер или хотдог?

Съзнанието й оформи думите, но устата й отказа да му съдейства.

— Хич не си подам по храната от фургона — изтърси накрая.

Той поклати глава.

— Прекрасно, Финч. Благодаря ти за сензационната новина.

* * *

Беше стигнала до площадката на третия етаж на жилищната сграда, където живееше, когато дочу ехтящите баси на рап музика откъм апартамента си. Въздъхна и продължи да изкачва стълбите. Като пъхна ключа в ключалката, вече знаеше, че няма шанс да чува и собствените си мисли, дори да затвореше вратата на стаята си.

— Ехо, кай сме? — поздрави я типът, разплул се на дивана с огромен бонг в ръка.

— Ами, връщам се от работа — отговори му Реджина. Поне този го познаваше — беше един от що-годе редовните домашни любимци на Карли. При други обстоятелства Реджина би го нарекла нейно гадже. Но като се имаше предвид, че друг господин беше отговорен за снощната креватна тупурдия, „гадже“ вероятно не можеше да се определи като най-адекватното заглавие.

— Мога ли да те помоля да намалиш музиката? — провикна се, за да я чуе.

— Май не си фенка на Джей?

„Отзад е надарена като хипопотам,

отпред обаче няма нищо, ама грам.“

Реджина влезе в стаята си и затвори вратата. Очертаваше се поредната нощ себе наложено изгнание, поне докато Карли излезеше — ако изобщо благоволеше да излезе. Реджина силно се надяваше скоро да си намери приятели в библиотеката, защото започваше да се чувства като отцепник.

Музиката внезапно утихна с около двайсет децибела. После на вратата й се почука. Реджина я отвори без всякакво желание.

— Така по-добре ли е? — попита Дерек.

— Кое? А, музиката ли? Да, благодаря ти.

— Защо никога не си показваш носа навън? — зададе й следващия си въпрос той.

— Моля?

— Карли разправя, че никога не те е виждала да излизаш вечер.

Реджина усети как се изчервява.

— Не мисля, че ти влиза в работата.

— Човече, не се впрягай. Просто исках да те поканя да излезеш с нас тая вечер. Ще ходим в един клуб на „Ривингтън Стрийт“. Обещавам да те върнем вкъщи, преди да си се превърнала в тиква.

Реджина поклати глава.

— Не, благодаря.

5

„Ривингтън Стрийт“ беше най-странното място, на което беше попадала.

Тъмните ъгълчета, красивите и поразяващо шикозни жени, носещи се по тротоарите с цигара в ръка, причудливите фасади на търговските обекти, от които не ставаше ясно в бар или в магазин влиза човек. От цялата тази гледка й се прищя да си беше останала под завивките, когато Дерек — вторият път в компанията на Карли — беше почукал на вратата й с нареждането „Излез на момента!“.

Понеже алтернативата да си виси вкъщи, разнищвайки сцената, на която беше станала неволен свидетел в библиотеката, не й се нравеше особено, най-накрая беше склонила.

Свиха по „Норфолк Стрийт“ и продължиха до дъното й, където се оказа и крайната им цел — бар на име „Сестра Бети“.

— Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас — изрецитира шеговито Реджина и Карли врътна очи.

— Карай я по-кротко.

Влязоха в тясно помещение с приглушено осветление, тенекиен таван и голи тухлени стени. Барът представляваше тезгях от тъмно дърво, обграден със старомодни фотографии в златни и сребърни рамки и полици с разноцветни бутилки алкохол. Ритмите на френска поп музика изпълваха стаята.

Отсрещната стена беше опасана с дървена плоскост, която служеше за маса, а край нея бяха подредени метални столчета-щъркели с червена тапицерия. Реджина и Карли заеха единствените две свободни места, а Дерек отиде до бара за питиета.

Карли зачовърка из айфона си. Някак успяваше вечно да изглежда отегчена и Реджина се питаше дали това поведение беше типично само за Карли, или го споделяха всички, отраснали в Манхатън. Самата тя не можеше да си представи някога да се пресити от нюйоркския пейзаж. Всеки уличен ъгъл, всяка будка за храна, всяка глъчка пленяваха въображението й.

— Какво ти е потребителското име в Туитър? — попита я Карли.

— Ами… Реджина предполагам — отвърна Реджина.

Пръстите на Карли заподскачаха по клавиатурата на телефона й.

— Реджина какво?

— Реджина какво какво?

Карли остави телефона в скута си и я погледна с неумело прикрито раздразнение.

— Имаш ли изобщо профил в Туитър? — попита я.

— Май не — отвърна Реджина.

Дерек се върна и им подаде по един коктейл.

— Две Московски мулета — обясни им.

Карли отпи.

— Ммм. Чудничко. Какво има вътре?

— Сок от лайм, водка „Кетел Уан“ и джинджифилова бира — каза Дерек.

Реджина също опита, но не одобри вкуса. Остави чашата на дървената маса зад гърба си.

— В колко почва шоуто? — попита Карли. Реджина не можа да чуе отговора му, понеже го измърмори право в устата на Карли и после пъхна език вътре. Тя извърна поглед и започна да гадае що за „шоу“ би могло да се състои в такова тясно помещение.

— Какво представлява шоуто? — попита накрая. Никой от двамата не й отговори. Откровено се надяваше да става дума за жива музика, може би някой блус изпълнител. Някак с това свързваше атмосферата на клуба.

Когато двамцата най-сетне се опомниха, че не са сами, направиха опит да я включат в разговора.

— Та, с какво се занимава една библиотекарка по цял ден? — попита Дерек, видно по принуда.

Карли я загледа в очакване. Реджина не знаеше дали е от убеждението, че все някак трябва да допринесе за настроението на вечерта, или от бремето на седмиците, прекарани в непознато обкръжение, или пък от отявлената нужда да сподели с някого, но най-неочаквано пропя като канарче:

— Ами, днес например нахълтах в стаичка, където една двойка правеше секс.

Дерек се ококори.

— В библиотеката?

— Да — потвърди Реджина.

— Май съм прибързала със заключенията си относно бранша ти — коментира Карли.

Реджина отпи още една глътка от питието си. Не беше променило гадния си вкус.

— Ню Йорк гъмжи от ексхибиционисти — каза Дерек.

— И как постъпи? — поинтересува се Карли.

— Никак. Изнесох се от стаята.

Карли и Дерек се позамислиха.

— Е, как другояче да постъпи човек!? Освен ако не ти направят място, де — отбеляза Дерек.

Карли се разсмя.

— Това вече е друго нещо.

Макар че в крайна сметка превърнаха историята й във фарс, Реджина почувства облекчение, че е изляла душата си. Не знаеше кое я гложди повече — идеята, че някой би си позволил така безочливо да оскверни скъпоценната й библиотека, или фактът, че не само разпозна злосторника, но и го намираше за привлекателен.

— На никого нищо не казах. Но сега започвам да си мисля, че е редно да кажа на шефката. Така де, ами ако ги беше сварило някое дете? — Което беше малко вероятно, като се има предвид, че достъпът до стаята беше ограничен. Но само по този начин можеше да изрази възмущението си.

— Та, нормални ли си бяха или онзи приличаше на перверзник? — попита Карли.

Споменът за тъмнокестенявите очи и съкрушително съвършените черти на мъжа проблесна в съзнанието й.

— И как точно изглеждат перверзниците? — обади се Дерек.

— Като теб! — заяви Карли и го сръчка с лакът в ребрата.

* * *

До единайсет барът така се беше препълнил, че нямаше място дори за правостоящи, и всички гледаха да се набутат колкото се може по в края на стаята. Не след дълго Реджина разбра защо.

Френската поп музика беше заменена с лесно познаваемата песен на Фатс Домино „Боровинков хълм“ и задната част на помещението бе преобразена в сцена, окъпана в синя и златиста светлина от прожекторите на тавана. Отцепената зона беше оборудвана с малка старомодна кухненска печка и квадратна пластмасова масичка. До печката стоеше красива жена с тъмна коса до раменете и къс бретон. Облечена беше в старомодна карирана рокля, силно пристегната в кръста с разкроена престилка с надпис „ЩАСТЛИВА ДОМАКИНЯ“. На краката си носеше обувки от черна лачена кожа с високи платформи.

— Прическата й е като твоята — отбеляза Дерек. Карли я огледа.

— Вярно — потвърди. — Несъмнено трябва да направиш нещо по въпроса с размъкнатата хипарска блуза и селската пола, но пък косата ти е много шик.

— Нямах намерение да си подрязвам бретона чак толкова. Но клъцнах малко повечко от едната страна и после трябваше да го подравня и…

— Все тая. Остави го така — прекъсна я Карли. — Върши чудеса за външния ти вид.

Жената на импровизираната сцена се наведе да отвори вратата на печката и полата й се вдигна достатъчно, че да разкрие копринените й чорапи с ръб и жартиерите й. Публиката я аплодира и се чуха няколко откъслечни викове. Реджина усети как по страните й плъзва руменина, но въпреки това запази самообладание.

Жената извади апетитен пай от печката и го занесе на масата. После свали с артистични движения престилката, повя си с нея и я метна в публиката. Пак я посрещнаха одобрителни викове и аплодисменти. След това бръкна с пръст в средата на пая, извади го и го облиза предизвикателно.

— Какво се случва тук? — Реджина попита Карли.

— Шшшт. Просто гледай.

Жената пак си повя, този път с платнена салфетка, и се обърна с гръб към тълпата. С една ръка бавно разкопча ципа на роклята си и тя се свлече в краката й. Реджина почти не чуваше музиката от всичкото ръкопляскане и подсвиркване. Жената се обърна към публиката, останала единствено по червен сатенен сутиен със заострени чашки, червени бикини и жартиери, копринените чорапи и високите обувки.

— В стриптийз бар ли сме? — не се сдържа Реджина.

— Не! Това е бурлеска — обясни сепнато Карли. — Не ми казвай, че никога досега не си гледала такова представление.

„Сигурно се шегуваш“ — помисли си Реджина.

Жената разкопча сутиена си и разтръска рамене, за да се свлече. Реджина извърна поглед, но като надникна тайничко към сцената, сутиенът вече лежеше на пода и пищните обли гърди на красавицата бяха покрити единствено с лъскава червена лепенка върху всяко от зърната й. В следващия момент извади голям нож и започна да реже пая на парчета.

Контрастът между сочното, разголено тяло на жената и тривиалното действие, което изпълняваше, беше объркващ. Но някак успя да отвлече вниманието на Реджина от сексуалния характер на цялата сценка. Тогава обаче жената взе едно от парчетата в двете си ръце, отхапа си и капка боровинков пълнеж се стече между гърдите й. Лицето й придоби пресилено смаяно изражение и тя плъзна пръст от пъпа към цепката на бюста си, събирайки боровинковото сладко и облизвайки пръст с притворени от наслада очи и похотлив език. Реджина изтръпна и си помисли, че тази госпожичка не би изглеждала по-развратно, дори ако се разкрачеше на сцената и започнеше да се самозадоволява.

И тогава усети, че дишането й се е учестило, а зърната й са станали твърди и свръхчувствителни под памучната материя на сутиена й.

— Мисля да си ходя — каза моментално.

— Не говори глупости! Шоуто тъкмо започва — нахока я Карли.

— Уморена съм. — Реджина скочи от столчето и си проби път през тълпата до входната врата, където се виеше дълга опашка от хора, чакащи да влязат.

Запита се защо ли винаги се чувстваше най-сигурно отвън.

6

На сутринта върху бюрото й имаше бележка от Слоун. „Ела незабавно.“

Щом Слоун искаше да говори с нея, помисли си Реджина, значи навярно вселената й помагаше да разреши дилемата относно докладването за „случката“, както вече беше свикнала да нарича вчерашното си приключение.

През цялото време в метрото на път за работа беше размишлявала дали да каже на Слоун за видяното на четвъртия етаж или не. Когато вратите се отвориха на спирката на Четирийсет и втора улица, вече беше стигнала до заключението, че е нейна отговорност да мисли на първо място за библиотеката, затова е длъжна да докладва за провинението на непознатия. Оставаше единствено въпросът в кой момент и по какъв начин да засегне темата. Но призовката да се яви в кабинета на Слоун при първа възможност ускори хода на нещата.

— Искали сте да ме видите? — обади се Реджина от вратата.

Слоун седеше зад бюрото си и прелистваше небрежно брой на „Съвременна булка“. На монитора пред нея вървеше ревю на булчински рокли от Вера Уанг.

— Да — потвърди Слоун. — Искам да ме придружиш на сбирка на „Младите лъвове“. Знаеш ли за какво става дума?

Реджина поклати глава.

Слоун въздъхна.

— Мероприятието е част от кампанията ни за набиране на средства. „Млади лъвове“ е група, в която членуват младежи на възраст между двайсет и трийсет години. Ще ти намеря брошури, за да се информираш. За момента е наложително да знаеш, че финансират галавечеря, по време на която връчваме ежегодните си награди за художествена литература. Тази година изоставаме чудовищно от графика. Комисията е в състав от членове на библиотечната колегия и читателското съвещателно тяло, което се произнася за номинираните и печелившите.

— Мисля, че съм чувала това-онова по въпроса — каза Реджина, питайки се как ли да осъществи възможно най-плавен преход към невинните си свидетелски показания.

— Радвам се. Като и да е, искам от теб да водиш записки по време на срещата. Бях възложила задачата на една стажантка, но понеже тя напусна, ще се наложи ти да се нагърбиш. Срещата ни е в стаята на Управата на втория етаж в десет.

Реджина беше слушала доста за тази стая — една от най-пищно обзаведените в цялата библиотека. Но никога досега не я беше виждала със собствените си очи и страшно много се вълнуваше, че й се удава шанс. Въпреки това над главата й продължаваше да виси черен облак.

— Добре, но преди срещата искам да ви кажа нещо…

— Не сега, Реджина. Да вървим.

Слоун излезе от сайта за сватбена конфекция и преметна кожената си чанта „Шанел“ през рамо.

Реджина я последва покорно към дъното на коридора. Шефката й като че ли не беше в настроение за приказки, затова и Реджина не пророни дума.

Стаята на Управата изцяло оправда славата си; тиковият й паркет и изящно изваяна от бял мрамор камина я превръщаха в истински еталон на великолепието. Върху камината беше инкрустиран следният надпис:

Овален десен от деликатно преплетени кремави барелефни отливки красеше тавана. От центъра му висеше масивен месингов полилей и дори от мястото си Реджина можеше да различи с лекота издълбаните в метала лъвове и маски на сатири.

Реджина седна зад масата от тъмно дъбово дърво, разположена в средата на стаята. Всички останали места вече бяха заети. Пред всеки от присъстващите имаше бележник, подострен молив и шише с вода.

— Ще изчакаме и Себастиан, преди да започнем — изчурулика с писклив гласец дребна брюнетка.

Докато групата чакаше и из стаята се носеше дискретно шушукане, Слоун се наклони към нея и каза:

— Ще те представя, когато всички пристигнат. Мисля, че очакваме само ръководителя на комисията. А, ето го и него. Себастиан Барнс.

Реджина проследи погледа на Слоун до вратата и едва не припадна.

На входа стоеше мъжът от четвъртия етаж.

7

— Да се залавяме за работа — каза мъжът и зае председателското място на масата. Тъмният му чар имаше още по-свирепа притегателна сила в контекста на съвещателната стая. С високите си скули и невъобразимо буйна грива, беше същинска подвижна реклама за мъжката колекция на „Ралф Лорън“.

Реджина се намираше на половин маса разстояние от него, но незнайно как тъмните му очи като че ли моментално я засякоха.

Себастиан Барнс.

Колекция „Барнс“.

Реджина забоде поглед в бележника си с пламнало от срам лице.

— Себастиан, преди да започнем… — подхвана Слоун, обръщайки поглед към Реджина.

Не, не, не, мислеше си тя.

— Държа да те запозная с новата ни библиотекарка, Реджина Финч. Ще присъства на съвещанието и ще води записки.

— Добре дошла на борда, Реджина — приветства я Себастиан. Името й прозвуча сюрреалистично от неговите уста. Почувства погледите на останалите присъстващи върху себе си, но не успя да скалъпи отговор. Не отвърна дори с най-елементарно благодаря. Най-учудващото в случая беше, че в погледа му като че ли нямаше и следа от срам; не отчете дори сянка на гузна съвест, задето го бяха спипали в такава неловка ситуация.

Реалният му вид не отстъпваше по нищо на идеализирания му образ във фантазиите й, даже го превъзхождаше. Адонисовото му великолепие вероятно би минало за красота в най-общия й смисъл при някой друг, но неговите тъмни очи и въгленови лъскави коси му придаваха почти екзотично обаяние. А и излъчваше странна енергия, необуздана жизненост — нещо несъмнено еротично.

Той сложи начало на срещата с дискусия относно галавечерята по случай връчването на наградата за художествена литература. Стана ясно, че през последните единайсет години наградите били връчвани през пролетта, но тази година членовете на библиотекарската управа настояваха церемонията да се проведе през есента, което щеше да послужи като добро встъпление за целия сезон и да привлече по-голяма активност по време на празничните мероприятия за набиране на средства. За жалост непредвидената промяна беше довела до хаос в целия им план-график.

— Не ни остава почти никакво време за четене, за планиране… работният ни календар е напълно неизпълним — оплака се една жена.

— Според членовете на управителния съвет събитието се губи през пролетта. Зимните празници са най-добродетелната и благотворителна част от годината и акцентът върху художествената литература ще насочи вниманието на спонсорите към библиотеката точно когато ни е най-необходимо.

— Не можете ли да ги придумате? — попита някой друг. — Имаме стотици постъпления от издателства. Повече от миналогодишните, а тогава разполагахме с двойно повече време. Просто няма начин да отделим на всяка една от книгите в списъка нужното внимание.

Себастиан поклати глава.

— Ще трябва да се справим все някак. Бият ме по гласове.

Буен прилив на възмущение обзе цялата маса.

— Трябват ни повече читатели — заяви жената. — Слоун, ще трябва да поемеш част от заглавията.

— С удоволствие — каза Слоун, макар че като я гледаше как стиска молива, Реджина заподозря, че из главата й се върти точно обратното.

— Слоун, всички сме наясно, че си заета с планирането на сватбата, а внимателният прочит изисква време — отбеляза Себастиан. После обърна поглед към Реджина: — Май ще се наложи да вербуваме новобранеца за тази задача.

— Моля? — сепнаха се Реджина и Слоун едновременно.

— Прекрасна идея — съгласи се дребната, писклива брюнетка. — Трябва да обединим усилията си.

— Почакайте малко — възпротиви се Слоун. — Реджина е моя служителка, затова аз отговарям за разумното разпределение на времето й…

— Не изисквам от нея да чете в работно време, Слоун. А и чу Бетси — всички трябва да вземем участие. — После, сякаш този му аргумент уреждаше спора, отново върна погледа си към Реджина. — Реджина, официално си назначена за читател в комисията по художествена литература. Ще ти разясня условията след срещата. Най-същественото е, че наградата се връчва в подкрепа на младите белетристи — под трийсет и пет годишна възраст. Наградният фонд възлиза на десет хиляди долара. Издателските къщи ни изпращат списък с номинираните от тях писатели, а ние го свеждаме до финалистите. Както вече споменах, ще обсъдим задълженията ти след съвещанието. Сега се налага да пристъпим към есенната читателска серия. Джонатан Сафран Фоер отпадна, така че ни трябва друг кандидат за ноември…

Реджина го гледаше, без да чува и дума от речта му, но при все това запленена от самоувереността и авторитета, които излъчваше. Още не беше запозната с ролите и йерархията в библиотеката, както и с множеството канали за набиране на средства и спонсорски кампании, но имаше ясното предчувствие, че независимо от сцената и събитието, Себастиан ръководеше парада.

Пламналият й поглед намери прибежище в бележника. Воденето на записки беше единственият начин да откъсне очи от лицето му и изразителните жестове на силните му ръце. Как само се опъваше фино раираната риза по широките му рамене! А усмивката му говореше, че каквото и да се случваше в стаята, беше на светлинни години от случващото се в главата му.

Времето като че ли спря и набра скорост едновременно. Не искаше да идва краят на срещата — сякаш изтечеше ли и последното зрънце от пясъчния часовник, Себастиан щеше да изчезне. Знаеше, че смътните й страхове са неоправдани и все пак още не беше готова да се сбогува с чувството от споделянето на една стая с него.

— Трябва да тръгвам — обяви Слоун. — Чака ме обяд с Коалицията на читателките от Ийст Сайд.

Реджина погледна към часовника си. Колкото и да не беше за вярване, стрелката клонеше към пладне.

— Така или иначе приключихме — каза Себастиан и се изправи. — Реджина, остани за малко. Искам да ти разясня метода за отсяване на номинираните.

Слоун се обърна и ги изгледа въпросително.

— Себастиан, тя трябва да се връща на работа. — Изсмя се престорено, сякаш в израз на факта, че макар и да не беше от особена важност, служебният дълг изискваше от нея поне да го каже.

— Няма да я държа много, Слоун. Угоди ми поне този път — намигна й Себастиан. Слоун се подсмихна, предразположена от собствената си роля в съзаклятието, и излезе от стаята.

Другите членове на комисията също се изнизаха един по един. Когато останаха насаме в стаята на Управата, Себастиан я покани отново да седне пред масата. Той пак зае председателското място.

— Не виждам причина да не седнеш по-близо. Никой няма да се сърди, че си му взела мястото — увери я и погледна с усмивка четирите стола разстояние, което Реджина бе оставила помежду им. Тя преглътна и се премести на стола до него, взимайки бележника със себе си.

Не смееше да го погледне в очите.

— Реджина, радвам се, че вече си част от колектива ни. — При тази му реплика нямаше как да не вдигне очи към него. Той й се усмихна съзаклятнически — ясно защо. Тя извърна поглед.

— Та, откога работиш тук?

— От две седмици.

— От Ню Йорк ли си?

— Не — отвърна, озадачена от въпросите му. Нали уж беше останала, за да обсъждат галавечерята, не личния й живот. Себастиан я загледа с очакване, явно с надеждата да научи откъде е, ако не от Ню Йорк. — Родом съм от Филаделфия. По-точно от покрайнините — Мейн Лайн.

— Охо, аристократският Мейн Лайн — коментира Себастиан с усмивка. Сериозно ли говореше или се подиграваше с нея?

— Семейството ми не са аристократи — заяви с отбранителна нотка в гласа.

— И кога се пресели в Ню Йорк?

— Преди месец.

— Еха. Значи без майтап си новобранец.

Жегна я искра на раздразнение.

— Не съм новобранец що се отнася до литературата. Завършила съм cum laude³ библиотечни и информационни науки. — Хъм, защо му разправяше подобни неща? Нима я интересуваше какво е мнението му за нея?

Той кимна, сякаш обмисляше новата изобилна информация.

— Предполагам, четеш бързо? И харесваш художествена литература?

— Да — отвърна тя и скръсти ръце.

— Кои са любимите ти автори?

Тя го изгледа с преценяващо око.

— Съвременни или класически?

— Независимо.

Той се подсмихна, очевидно впечатлен или най-малкото приятно изненадан. Държанието му й се стори покровителствено и дразнещо, но да не се казваше Реджина, ако въпросите му я сломяха духом.

— Ами, бих започнала с Хенри Джеймс.

— А, да. „Звярът в джунглата“.

Тя погледна изумена.

— Чел си го?

— Не се озадачавай толкова. Защитил съм магистратура по английска литература. И за да отговоря на въпроса ти, да, чел съм го. Един от любимите ми разкази е.

— Само един от тях?

— Бих казал, че някои от кратките творби на Реймънд Карвър заемат първите места в списъка ми.

Тя кимна. Реймънд Карвър си беше Реймънд Карвър.

— Е, доволен съм — отбеляза той и плесна с ръце. — Поне вече знаем, че барометрите ни са синхронизирани по отношение на кратките художествени произведения. — Очите му искряха. — А как стоят нещата със съвременните автори?

Тя се позамисли, мъчейки се да разсее мъглявината, внезапно появила се в съзнанието й. „Какво по-нелепо от това — защо й беше да му се доказва по какъвто и да било начин? Изобщо не я интересуваше дали е защитил магистратура по английска литература или лесовъдство.“ По литературните въпроси се чувстваше в свои води.

— Джес Уолтър. Всеки един от романите му е удивителен и всеки се отличава от останалите. След това бих наредила Том Перота, Майкъл Шейбон…

— Интересно — отбеляза той, сякаш думите й го бяха навели на някакво прозрение.

— Кое?

— Всичките ти любими писатели са от мъжки пол. Явно намираш общ език с мъжете.

Сериозно ли? Наистина ли не беше споменала и една писателка? Пак почувства как раздразнението се надига в гърдите й. За какъв се мислеше този, че тълкуваше така свободно отговорите й и ги анализираше като с някакъв литературен вариант на Роршаховия тест?

— Не разбирам накъде биеш. И между другото изобщо не си мисли, че си ми замазал очите. Всичките тези приказки по литературни въпроси не променят факта, че си от онези хора, които си позволяват… които си позволяват да… — Думите й заседнаха в гърлото. Внезапно осъзна, че напорът на възмущението й я бе натикал в ъгъла.

— Които си позволяват какво? — подкани я той, очевидно развеселен. Приведе се напред в нетърпеливо очакване на отговора й, а от притегателната му усмивка чашата вече преля.

— Да правят секс в библиотеката — изсъска с тих гласец.

— Хубава работа! Не мисля, че е редно току-така да отправяш подобни сериозни обвинения — каза Себастиан с такава непорочност в гласа, че за момент я накара да преосмисли цялата случка като плод на въображението си. После се разсмя насреща й.

— Не виждам нищо смешно — възмути се тя.

— Ей, да не забравяме, че ти се промъкваше скришом в забранената стая. Май си голяма палавница.

В следващия момент усмивката му се изпари. Очите му се впиха в нейните по начин, който накара вътрешностите й да се преобърнат. В съзнанието й отново изплува яркият спомен за наведената над пейката жена с провлачена по пода коса… насладата по лицето й, докато Себастиан проникваше в нея пак и пак…

Реджина се изправи и изхвърча от стаята.

* * *

— Как вървят нещата в библиотечния бранш? — попита Дерек, посягайки към пакетчето й с бисквити „Орео“ и налапвайки две наведнъж.

Тя погледна към Карли с намек да коригира лошите обноски на приятелчето си, но съквартирантката й изобщо не я отчете, а просто продължи да лакира ноктите си в неоново зелено.

— Да кажем добре — отвърна Реджина, отвори хладилника и извади спагетите, останали от снощната вечеря.

— Да е имало нови воайорски изживявания? — попита Карли.

— Не.

— Каза ли на шефката си? — поинтересува се Дерек.

Реджина пъхна спагетите в микровълновата.

— Не, не съм й споменавала.

— И ще позволиш на онзи перверзник да се разхожда безнаказано? — престори се на възмутена Карли.

Реджина сви рамене.

— Не мога да кажа със сигурност, че е перверзник. Все пак си вършеше работата в стая, която се оказва, че семейството му е построило.

Седна на масата в трапезарията, избутвайки настрана последната купчина от модни списания на Карли.

— Ало? Не можеш просто така да си излезеш от стаята, без да си довършила пикантната историйка — нахока я Карли.

Нагази в стаята на пети с разперени пръсти на краката. Дерек влезе след нея.

— Как така семейството му е построило стаята? Кои са родителите му?

— Не ми се ще да ти казвам — възпротиви се Реджина.

Карли се разсмя.

— И защо не? Най-накрая ти изпадна интересна информация, и да не искаш да я споделиш с нас?

— Просто знам, че директно ще я раздухате в Туитър или в някой блог, или там в каквато клюкарска мрежа е на мода в момента.

— Не е вярно — каза Карли. — Кълна се, че палавото ти другарче от библиотеката ще си остане нашата малка тайна. И дума няма да обелим. Нали така, Дерек?

— Точно така — изтръби Дерек.

Реджина се поколеба, но нуждата й да сподели с някого надви недоверчивостта й.

— Себастиан Барнс — изстреля, преди да е успяла да се спре.

— Какво за него? — продължи с въпросите Карли.

— Той е палавникът.

Карли си придърпа стол пред масата и се тръсна отгоре му с ококорени очи.

— Гъбаркаш ли ме?

— Съвсем не. Защо? Да не би да го познаваш?

Дерек се присламчи към тях, очевидно заинтересован от отговора на този въпрос. Карли грабна нов брой на „W“ от купчината си списания и го запрелиства бързо към крайните страници. Не откри каквото търсеше и взе още едно. Заровичка се из него, спря се на една страница и го бутна отворено пред лицето на Реджина. Погледа й привлече черно-бяла снимка на елегантна жена в рокля с гол гръб, разкриваща изящния свод на извития й гръбнак. Ръцете с фини пръсти на балерина се протягаха към стъпалата й и почти докосваха изисканите й обувки с токчета.

— Коя е тя? — попита Реджина, неясно защо опасявайки се, че Карли ще отговори: „Приятелката му“. И защо изобщо би я притеснило това? Но вместо това Карли посочи към долния край на страницата: Фотограф Себастиан Барнс.

Нужно й беше време да асимилира видяното.

— Дай да погледна. — Реджина взе списанието и прелисти на следващата страница, и на следващата. Снимката, която Карли й беше показала, се оказа само първата от многото фотографии на Себастиан, илюстриращи уводната статия на броя.

— Този е голяма клечка да ти кажа — обяви Карли. — Когато за пръв път се появи по страниците на списанията, хората го имаха за дилетант — понеже е въшлив от пари, сещаш се. Но той смаза всичките критики още в зародиш със снимки като тази.

Реджина остави списанието на масата.

— Е, браво на него. Но това не му дава правото да използва библиотеката за игрална площадка.

Карли въздъхна.

— Карай я по-кротко, Реджина. Трябва да се научиш да разпознаваш нюйоркските очарования, когато се разкриват пред очите ти.

— Или когато нечий гол задник се разкрие пред очите ти — пошегува се Дерек.

Двамата се посмяха едно хубаво, докато Реджина ровичкаше с вилица из спагетите си. Омръзнало й беше все да е на топа на устата, развихреше ли се хапливият хумор на Карли и Дерек.

— И как предлагате да постъпя тогава?

Карли сложи ръка върху рамото й.

— Позабавлявай се. Знаеш ли какво значи това, Реджина?

8

На сутринта намери една камара книги на бюрото си, всичките наскоро публикувани и с добри отзиви. Две от тях вече беше прочела. Върху купчината имаше синя бележка:

Вчерашният ни литературен разбор ми беше изключително приятен, въпреки че свърши доста неочаквано. Бих искал да го продължим в някой ресторант довечера. Ще те чакам на входа на библиотеката в шест.

Тя се огледа трескаво, сякаш очакваше някой да я спипа в крачка. Пъхна бележката в дамската си чанта.

— Как е, Финч? Да не би да ти плащат под формата на книги? — пошегува се Алекс.

— Не — отвърна Реджина, отмествайки книгите на една страна. — Възложиха ми задача да прочета няколко романа за комисията по художествена литература.

— А, за малко да забравя. Някакъв тип мина да ти остави това. — Алекс й подаде огромна книга с твърди корици и разсъблечена брюнетка отпред. Моделът имаше къс бретон и стилът й напомни на Реджина за жената от еротичното шоу. Заглавието на книгата беше „Бети Пейдж: История във фотографии“. Името й се стори познато.

Обърна я и веднага разбра, че е заета от библиотека.

— Чакай малко! Какво е това? — попита Реджина.

Алекс вдигна рамене.

— Реших, че си поела инициативата да проведеш малко проучване.

Тогава си спомни, че Алекс беше описал прическата й като „ала Бети Пейдж“. Запрелиства луксозните страници. Всички снимки бяха черно-бели и от всичките надничаше пленителната брюнетка в различни фази на разголеност, някои от които толкова перверзни и похотливи, че страните й пламнаха. Що-годе по средата на книгата беше пъхнат малък бял пощенски плик. Реджина разгърна на отбелязаното място и видя черно-бяла снимка на Бети Пейдж, полегнала върху задната облегалка на съвсем обикновен диван. Тъмната й коса се стелеше по раменете й на копринени вълни, а ръцете й бяха покрити с дълги до лакътя черни ръкавици. Беше облечена в черно бюстие, мрежести чорапи до средата на бедрото, жартиери и черни обувки с поне десетсантиметрови токчета.

Реджина отвори пликчето и откри малка бяла поздравителна картичка, каквито обикновено слагаха по букетите. На нея със същия сбит, четлив почерк като от синята бележка беше написано: „Домашното ти.“

Тя върна картичката в плика и се огледа с надеждата някой да не я видял.

Вече й ставаше пределно ясно, че вечерята със Себастиан Барнс не беше покана. Беше заповед.

9

В шест часа Реджина слезе по южното стълбище до входния вестибюл на библиотеката и се гмурна в топлата лятна вечер.

Честно казано, не очакваше Себастиан Барнс да я чака. След натоварения работен ден беше стигнала до заключението, че книгата с фотографии на Бети Пейдж и бележките не бяха нищо повече от шега, закачка — един вид наказание, задето беше нахълтала в личното му пространство на четвъртия етаж.

Въпреки това пулсът й се ускори леко, докато слизаше по широкото мраморно стълбище, водещо към Пето авеню. Позаглади неспокойно дългата си разкроена пола и си повя с книгата, която носеше.

— Къде е книгата със снимки на Бети Пейдж?

Реджина се обърна стреснато и откри Себастиан зад гърба си. Изглеждаше съкрушително елегантен в тъмния си костюм и тъмнолилава вратовръзка. Тъмнеещите на фона на златистия му загар очи се вдълбаваха в нея с такава целеустременост, че караха дъха й да секне. Реджина не преставаше да се диви на съвършеното му лице, на драматичните ъгли и фини извивки, които му придаваха красота, но и първична мъжественост.

— Моля?

— Голямата книга с твърди корици. Не ми се вярва да се е побрала в малката ти оръфана торба — поясни с презрителен поглед в дамската й чанта от „Олд Нейви“.

— Нося всичко необходимо в чантата си, ако искаш да знаеш.

— Надявам се това включва и моята книга.

Тя нагласи чантата на рамото си и каза:

— Всъщност не.

— Отивай да я вземеш.

— Моля? — Ама че нахалник!

— Гледаш ме, все едно че ти казах нещо скандално. Нали на картичката пишеше „Домашното ти“? Тоест „Вземи книгата у дома“. Нали така?

— Хубаво… само дето не проумявам защо точно ти ще ми възлагаш домашно?

Той се усмихна и на дясната му буза цъфна симпатична трапчинка.

— Май ми се ще да ти стана учител. — В следващия момент лицето му придоби сериозно изражение, но очите му не се отлепиха от нея. — Ще се изненадаш колко можеш да научиш от мен.

Тя преглътна шумно.

— Хайде де… угоди ми — подкани я той.

Реджина въздъхна и реши да поиграе по свирката му. Поне за малко.

Тръгна нагоре по стълбището.

— И по-живо — провикна се той след нея. Тя се обърна и го изгледа кръвнишки, а той се разсмя в отговор — сърдечен, гръмък смях, който успя да изтръгне усмивка и от нея.

Спор нямаше, голям чаровник беше. „Но това вече е пълна лудост“ — каза си наум. Защо позволяваше на този тип да я командва? Не можеше да си обясни кое я караше да му се подчинява — любопитно й беше какво си е наумил или както винаги се стремеше да откликва на желанията на околните, или пък, което беше най-жалкият вариант, нямаше силата да устои на притегателния му чар.

Какъвто и да беше случаят, сега подтичваше по коридорите на библиотеката. Стигна до бюрото си, взе книгата и я притисна с една ръка към гърдите си, учудена от теглото й. В този момент я осени смущаваща мисъл: ами ако не я беше дочакал?

Недоумяваше защо подобна идея я изпълваше с напрежение? И какво ако си беше тръгнал? Просто щеше да отпише цялата случка като едно от шантавите очарования на Ню Йорк.

Но като излезе през масивната врата, моментално го забеляза. Чакаше я.

За пореден път се наслади на безупречния му вид — от идеално пасващия костюм до лъскавите обувки. Контрастът между това съвършенство и размъкнатата й пола и проста блуза с къси ръкави я накара да се почувства неловко за пръв път от заешката си година в колежа.

— Искаш ли да я нося? — предложи той. Тя му подаде книгата. — След теб — подкани я и посочи с ръка към Пето авеню. Реджина тръгна плахо по стълбите и той я последва.

Лъскав черен мерцедес ги чакаше на ъгъла на Четирийсет и втора улица. Себастиан й отвори едната задна врата.

— Къде отиваме? — попита го тя колебливо.

— На вечеря. Не получи ли бележката ми?

Тя се намести бавно на задната седалка и Себастиян влезе след нея.

Зад волана седеше костюмиран шофьор. Щом и двамата се качиха в колата, запали двигателя и тръгна, явно предварително уведомен за посоката.

— Нося и другите книги — каза Реджина. — Романите.

Себастиан кимна.

— Може пък да откриеш следващия Том Перота.

Тя го изгледа подозрително.

— Подиграваш ли ми се?

— Не — възрази той с усмивка, клатейки глава. — Защо ми е да те подигравам? Все някой ще открие следващия велик писател. Защо пък да не си ти?

— Не знам — каза Реджина, все още несклонна да му повярва, че говори сериозно.

Колата се запъти към жилищната част на града, възпрепятствана от натоварения трафик.

— Позволи ми да ти задам един въпрос? — подхвана Себастиан. — Защо се премести в Ню Йорк?

— За да работя в библиотеката — отвърна тя неуклончиво.

— Това ли е единствената причина?

— Ами, да — потвърди тя, но веднага усети нужда да коригира отговора си: — Струва ми се достатъчна причина.

— Знам ли? — каза той с предизвикателна искрица в очите. — Дали?

Почувства се приклещена в ъгъла и незабавно отвърна на атаката му:

— Тогава ти защо се премести?

— Не съм се местил. Тук съм отраснал. Но и да не бях, несъмнено щях да се преместя в Ню Йорк. Повечето ми познати от други места не толкова се преселват тук, колкото се изстрелват тук — за да оставят белега си.

— Или пък за да избягат от нещо — сети се за майка си Реджина. Моментално съжали за коментара си, но за щастие той не задълба в темата.

— Искаш да кажеш, че никога не си си се представяла като актриса или модел например?

Тя скръсти ръце, вече напълно убедена, че й се подиграва.

— Не — отвърна сухо.

— Интересно. Повечето жени с такъв външен вид биха. Не е за вярване колко си непросветена за красотата си.

Тя усети как се изчервява. Не че никога не беше получавала комплименти; хората често й казваха, че има хубави очи и копринена коса. Наричали я бяха „сладурана“. Никога не се тревожеше за кожата и теглото си като повечето от приятелките си. За сметка на това не можеше да се похвали с дълги крака, носът й беше твърде широк, а горната й устна — прекалено тънка, за да се доближи до съблазнителното излъчване на Скарлет Йохансон, Ким Кардашиян или Анджелина Джоли. Определено никога не се беше чувствала обект на пламенно желание и вероятно вината беше отчасти нейна, понеже не се възприемаше като достойна за подобни страсти.

Трафикът се поуспокои и бързо оставиха Парк Авеню зад гърбовете си. Стигнаха до Петдесет и седма улица и шофьорът паркира пред сграда, която Реджина веднага разпозна — петдесет и два етажният хотел „Четири сезона“, проектиран от Йау Минг Пей. Запозната беше с много от архитектурните постижения на Пей. Той беше един от кумирите на баща й.

Портиерът на хотела им отвори вратата на колата. Себастиан излезе пръв, после й подаде ръка. Реджина се поколеба за момент, но дори инстинктивната й съпротива нямаше как да я подготви за тръпката, която мина през тялото й като електрически ток при допира му.

Той я поведе към облицованото с блед варовик фоайе, с очевидно вдъхновен от ар деко интериор и таван, висок поне десет метра.

— Ще те изчакам тук — каза Себастиан и й подаде ключ-карта. — За стая 2020 е.

Тя погледна картата, без да я докосне.

— Не разбирам.

— Нали не си си въобразила, че е удачно да отидеш на вечеря с този тоалет? — попита я той. Тя усети как се изчервява, но се зачуди дали коментарът му я засрами или по-скоро я засегна.

— Щом не мога да се появя в този си вид в ресторанта, май е по-добра идея да отидем другаде.

Той я погледна сериозно и очите му пак поставиха онова познато предизвикателство.

— Сериозно ли говориш? А аз си мислех, че човек с твоята любознателност би се възползвал да опознае и някоя друга страна на живота.

Думите му я подсетиха за, чувството, което я тормозеше, откакто се помнеше: страха. Страх от последствията, в случай че не постъпи правилно, че не подходи предпазливо, че не се представи върховно. После в съзнанието й изникна и страхът от пропуснатото — от чувството вечно да си страничен наблюдател.

И взе ключ-картата.

10

Двайсетият етаж беше пуст. Тя закрачи по луксозния мокет на коридора, убедена, че всеки момент някой ще я спре и ще я попита какво прави тук. Никой не я спря.

Намери стая 2020 и пъхна картата в процепа на механизма, почти сигурна, че вратата няма да се отвори. Но като натисна месинговата брава, тя поддаде лесно под дланта й.

Вътре я посрещна меланж от кремаво и розово, светло дърво и бял мрамор. Интериорът беше консервативен, но модерен. Беше си го представяла доста по-охолен, като се имаше предвид пищността на фоайето, но в ненатрапващата се изтънченост на обстановката се криеше учудващ уют. Южното изложение на прозорците предлагаше смайваща панорама на града, и то от най-високата точка, от която някога беше го виждала.

— Реджина?

Незнайно откъде изникна някаква жена и Реджина едва не си глътна езика от уплаха.

— Стреснахте ме! — оплака се веднага щом успя да си поеме дъх.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша — извини се жената с насечения си британски акцент. Беше облечена в бели дънки и тюркоазно синя туника. Медната й коса беше прибрана в хлабав кок, а шията и ръцете й бяха украсени с шикозни платинени бижута. — Аз съм Джес.

Себастиан ме помоли да съм на разположение, в случай че ви е нужна помощ.

— Вие… за него ли работите?

— Работила съм с него — отвърна Джес. — Занимавам се с коафьорство и гримьорство. Но в момента просто му правя услуга. Реши, че може да съм ви от полза.

Реджина кимна, все едно че всичко й се виждаше напълно нормално.

— Вечерният ви тоалет е в спалнята — каза Джес, сочейки вдясно. — Не се колебайте да ме извикате, ако съм ви нужна. И облечете всичко, което Себастиан ви е подбрал. Твърдо настоя да не пропуснете нищо. Себастиан държи изключително много на детайлите, както вероятно сте забелязала.

Не, не беше забелязала. Но вече започваше да придобива идея.

Реджина отиде в спалнята. Върху луксозната спалня имаше две пазарски торби и един калъф за дрехи. На калъфа пишеше „МИУ МИУ“. Едната от пазарските торби беше розова с черна копринена панделка и надпис „АЖАН ПРОВОКАТЬОР“. Другата беше оранжева, от „ПРАДА“. Последната марка познаваше, за разлика от първите две.

Реши да започне с познатото и посегна първо към торбата на „Прада“. Вътре намери три кутии за обувки. Отвори едната и видя черни затворени обувки с високи токчета, достатъчно консервативни, за да прилегнат на вкуса й. Самите токчета обаче бяха съвсем друг въпрос — високи поне десет сантиметра и метални. Приличаха повече на клинове или пирони, отколкото на част от моден аксесоар.

— Това не са обувки, а уреди за изтезание — отсъди и избута кутията настрана. Отвори втората и откри същия модел, само че с един размер по-голям. В третата кутия не я чакаше друго.

Първите обувки се оказаха правилния размер. Този факт повече я вбеси, отколкото я изненада.

Реджина хвана в една ръка покритата с кадифе закачалка на калъфа за дрехи и разкопча ципа с другата, питайки се какво ли прави Джес в другата стая и доколко може да се сърди на Себастиан, задето й беше назначил бавачка. Пълен срам.

Издърпа калъфа от закачалката и разкри семпла черна рокля. Нямаше ръкави, но пък деколтето не беше изрязано, а и полата стигаше почти до коляното. Сякаш я беше взел от гардероба на Одри Хепбърн. Всичко, което й напомняше за Хепбърн — независимо Одри или Катрин — й допадаше. Поне роклята демонстрираше вкус, за разлика от обувките, които можеха да послужат като скрито оръжие.

Дойде ред и на розовата торба. Наложи й се да рови из купища розова хартия, докато попадна на плоските пакетчета, увити в черна хартия. Разопакова внимателно най-горното и откри сутиен от ефирна черна дантела. Беше прекрасен, но на светлинни години от обикновените памучни сутиени от „Гап“, които носеше открай време. С деликатните си презрамки и сложната система на префинените кукички, този тип бельо й се струваше крайно непрактично. Остави го на леглото и разопакова следващото пакетче. Измъкна още черна дантела от фината хартия, но този артикул вече беше абсолютна загадка за нея. Имаше кройката на обърнат сутиен и под него висяха четири ивици с кукички в краищата. Тази чудесия й се стори толкова отблъскваща, че директно я върна в торбата.

Следващото пакетче съдържаше чифт черни копринени седем осми чорапи, толкова фини и нежни на допир, че приличаха на пеперудени крилца.

На вратата на спалнята се почука.

— Всичко наред ли е? — попита Джес. Реджина се усети, че Себастиан я чака във фоайето. Трябваше да се поразмърда.

— Да, благодаря.

— Не забравяйте да облечете всичко.

Погледът на Реджина обходи разхвърляните по леглото неща. Дантелената чудесия продължаваше да я озадачава. „Мога просто да си тръгна“ — каза си на ум.

Можеше просто да си излезе през вратата — да информира червенокосата англичанка, че помощта й няма да е необходима. Нищо не й пречеше да остави ключ-картата на рецепцията. И да каже на Себастиан не, благодаря: нямаше намерение да играе ролята на Илайза Дулитъл за амплоато му на Хенри Хигинс. После да си отиде вкъщи, в малката си стаичка и… какво? Да се чуди за какво ли щяха да си говорят на вечерята? Да си фантазира какво ли би било чувството да се изтупаш като модел на „Вог“? А след шест месеца или година, или две да се събуди в същата мизерна стаичка и да спомни с носталгия за времето, когато най-великолепният мъж на земята я бе нарекъл красива.

Защо се премести в Ню Йорк?

Реджина извади загадъчния артикул от черна дантела от торбата и пъхна плахо глава през вратата.

— Джес, извинявай, че те занимавам…

— Нали затова съм тук — обади се Джес добронамерено.

— Нямам и представа какво е това. — Реджина вдигна с два пръста черната дантела, все едно че държеше хапливо животинче.

— Жартиери. Не е изключено да те затруднят. Нека ти помогна. Не се сърди, но се бавиш цяла вечност.

По всяка вероятност Джес си имаше по-важна работа от обличането на голяма жена, сякаш беше безпомощен първокласник. Нищо чудно, че я пришпорваше.

— Добре, благодаря ти — съгласи се Реджина, отстъпвайки настрана, за да пусне Джес в спалнята.

Джес сложи ръце на хълбоците си и огледа преценително нещата, разпръснати върху леглото.

— Каква разкошна рокля. Идеална за фигурата ти. Себастиан има набито око.

— Виж, обувките… — намръщи се Реджина с враждебен поглед към кутиите на „Прада“. — Не знам как ще ходя на тези токчета. Май ще остана с моите си.

Джес погледна към краката на Реджина и поклати бавно глава.

— Не бих те посъветвала.

Реджина кимна.

— Добре, тогава просто ще ходя много предпазливо.

Джес видимо се успокои.

— Чудна идея. А сега облечи сутиена и бикините, а аз ще ти помогна с жартиерите и чорапите.

Реджина зачака Джес да излезе от стаята, но тя като че ли нямаше намерение да прояви съобразителност.

— Честно казано, не съм свикнала да се преобличам пред други хора — обясни Реджина свенливо.

— Реджина, аз съм стилистка. Пред мен са се събличали някои от най-прочутите жени в света. Освен това Себастиан те чака във фоайето и бих побързала, ако бях на твое място.

Реджина се почувства глупаво. Жената се опитваше да й помогне, а тя й мрънкаше, че е в стаята.

Помъчи се да надвие стеснението и съблече сакото си. Джес го пое и го сгъна. После Реджина разкопча блузата си и свали ципа на полата си. Като остана по бельо, внезапно почувства хлад в стаята и кожата й настръхна. Усети как зърната й се втвърдяват под сутиена. Не й се щеше да го сваля, но черната дантела я зовеше.

Реджина се пресегна зад гърба си, за да разкопчае сутиена, но пръстите й забърникаха непохватно закопчалката, която беше закопчавала и откопчавала хиляди пъти.

— Дай да ти помогна — не се стърпя Джес и преди Реджина да е успяла да се възпротиви, странните пръсти на жената се спуснаха между плешките й и разкопчаха сутиена.

Реджина позволи на обикновената памучна материя да се свлече на пода и покри гърдите си с ръце. Джес разгърна черния дантелен сутиен, нахлузи презрамките през раменете на Реджина и закопча кукичките на гърба й.

— Не разбирам как е успял да улучи размера ми? — озадачи се Реджина, незабавно убедила се, че по-удобен сутиен не беше обличала през живота си.

— Казах ти, има набито око — повтори Джес с блясък в зелените си очи. Нещо в тона на гласа й накара Реджина да се зачуди дали тази харизматична жена не поддържаше и лични, освен професионални отношения със Себастиан. — Ред е и на тези — каза Джес и подаде бикините.

Реджина свали собствените си и обу дантелените възможно най-чевръсто, вдигайки поглед само веднъж, за да се увери, че Джес не гледа.

Но тя я гледаше.

— Жартиерът — каза Джес й взе от леглото неразгадаемото бельо.

Реджина пак го хвана с два пръста.

— Нямам представа…

Джес взе жартиера и застана пред нея. Закопча го около талията на Реджина и го придърпа надолу, за да обхване ханша й. Лентичките увиснаха около бедрата й като пипалца.

— Обуй чорапите, а аз ще ги съединя с жартиера.

Реджина седна на леглото, прекалено съсредоточена върху начинанието си, че да се стеснява вече, и внимателно нахлузи чорапите, придърпвайки ги бавно нагоре по бедрата си. Като обу и двата, стана от леглото, а Джес клекна на земята и пъхна кукичките на ивиците в клупчетата на чорапите — по едно отпред и по едно отзад.

— Не е за вярване — произнесе се Джес почти в шепот. — Защо не погледнеш в огледалото?

— Не, няма нужда — отклони скромно Реджина, макар че я глождеше тайно любопитство.

Джес й поднесе черната рокля, така че направо да влезе в нея.

— Обърни се. — Джес вдигна ципа.

— Най-сетне, готова съм — отдъхна си Реджина.

— Почти. — Джес подреди обувките пред краката й и Реджина стъпи внимателно в тях. Чувстваше се като авангардна версия на Пепеляшка.

Погледна в огледалото и не разпозна отражението от врата надолу.

— Мога ли да ти препоръчам още една дреболийка? — попита Джес.

— Ами, защо не — съгласи се Реджина. Джес й даде червило. Капачето му беше черно и като че ли гумирано; отгоре с бели букви пишеше „НАРС“. Реджина го махна и от вътре се разкри изкусителен матов виненочервен цвят.

— И това ли е от него? — попита Реджина. Джес не й отговори, а я подкани да се начерви.

Реджина не беше използвала червило от доста време — чак от абитуриентския си бал, на който й кавалерстваше Робърт Уелърс, колегата й редактор от поверената им вестникарска рубрика. След тържеството, на гости в крайбрежната къща на Саманта Синклеър, беше тръпнала в очакване Робърт да я целуна на тъмния, облян в лунна светлина плаж. Вместо това той й беше споделил, че е гей.

Ръката й трепереше и й отне известно време да се овладее достатъчно, че да нанесе плътния цвят върху устните си. Но след като го стори, остана удивена от начина, по който вишневите й устни караха синьото в очите й да изпъкне.

Отстъпи от огледалото с усмивка на уста и подаде червилото на Джес.

— Задръж го — каза й тя. — Изглеждаш адски секси. А сега тръгвай. Себастиан не е от най-търпеливите.

* * *

Реджина прекоси фоайето на „Четири сезона“ с олюляващи се стъпки. За пръв път в живота си усещаше погледите на хората върху себе си. В началото си помисли, че вероятно е заради походката на новородена газела. Но в следващия миг й направи впечатление изражението върху лицето на един бизнесмен и разпозна там нещо, към което не беше свикнала да подтиква мъжете: той я пожела.

Дезориентирана от непривичното внимание от страна на мъжкия пол, непознатото разположение на фоайето и крайно чуждия й тоалет, Реджина едва не се блъсна в Себастиан.

— О, за малко да те подмина — наби рязко спирачките тя.

Очите му я обходиха от главата до петите. Дойде й наум, че той знае какво носи под роклята си и я досрамя. Очакваше да й отправи комплимент за новия тоалет, но той и дума не продума, само я прецени с палещ, нетрепващ поглед.

После се пресегна към чантата на „Олд Нейви“, с която не се беше разделила, и я свали от рамото й.

— Това е абсолютна безвкусица.

— Е, ти така мислиш. На мен ми върши отлична работа.

След като нанесе леката си корекция, Себастиан я огледа отново, този път одобрително, и й предложи ръката си. Тя вдигна очи към него и обхвана с китка лакътя му като кокетна дебютантка, поканена на котильон. Предполагаше, че ще се запътят към хотелския ресторант, но вместо това той я поведе навън.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Не — отвърна той. — Любимият ми ресторант в околността затвори врати по-рано тази година — „Л’ателие де Жоел Робушон“ — сподели й с усмивка. — Но не се тревожи, градът ни не страда от липса на първокласни ресторанти.

Отвори й вратата и тя пак се качи в мерцедеса, този път доста по-внимателно заради високите токчета и роклята.

Мерцедесът потегли по Парк Авеню. Тъкмо се беше наместила, когато колата спря на Шейсет и пета улица.

Шофьорът заобиколи, за да й отвори вратата, и Реджина слезе пред възхитителна сграда в неокласически стил. Над входната врата с големи букви бе изписано „ДАНИЕЛ“.

Като прекрачи прага, Реджина се озова в дворец с висок поне пет метра декоративен таван, балюстради, сводове и изваяни пиластри. Класическата архитектура беше балансирана със съвременна мебелировка и драперии с наситени, неутрални цветове — орехови и кремави, които караха червеното на столовете да изпъкне. Салонът се къпеше в топлата светлина на внушителни полилеи и стенни свещници. Убедена беше, че майка й би се впечатлила от картините. От всяко кътче лъхаше изтънченост и Реджина се радваше, че в крайна сметка е угодила на Себастиан и се е преоблякла.

Главният келнер поздрави Себастиан излиятелно.

— Към салон „Белкур“, господин Барнс — съобщи му и Себастиан й махна да го последва. Докато вървеше след келнера през голямата зала, отново чувстваше хорските погледи върху себе си и вложи допълнително старание да се закрепи върху токовете си. Представи си се като Джулия Робъртс в „Хубава жена“, издокарана в прелестната червена рокля и хванала под ръка Ричард Гиър.

В стомаха й вибрираше странно напрежение, главата й се маеше от вълнение.

Главният келнер отвори вратата на частна стая, която вероятно би побрала стотина човека, но съдържаше една-единствена маса. Дръпна стола на: Реджина и тя седна сковано, а Себастиан се настани срещу нея.

— Не пречеше да хапнем в общия салон — подсмихна се тя смутено. — Тук е прекалено просторно.

Сомелиерът донесе менюто с вината, но Себастиан изобщо не го погледна.

— Ще поръчаме меню „асорти“, така че ти прецени с кое вино да го комбинираш — каза на служителя. После се обърна към Реджина: — Менюто „асорти“ се състои от осем блюда. Надявам се, не бързаш за някъде?

Реджина само поклати глава, опитвайки се да преглътне надигащата се паника. Какви теми щяха да обсъждат в продължение на осем блюда? А и колко божествена трябваше да е храната, за да закове някой на стола му за толкова много сервиране и отсервиране?

— Изглеждаш пленително. Роклята ти отива.

— О, благодаря — заби поглед в чашата си за вода Реджина. — Улучил си идеално размерите на всичко.

— Прекарал съм доста време в съзерцаване на женското тяло — отбеляза той. Коментарът му я накара да се изчерви, но в следващия момент осъзна, че навярно визираше професията си на фотограф.

Келнерът пристигна с ордьоврите „Амюз буш“. Подреди по три бели чинийки пред всеки от двамата и обяви:

— Мозайка от угоена кокошка и дайконски репички, желе от диви гъби и салата от свежи зеленчуци.

— Благодаря ви — каза учтиво Реджина и й се прииска да познае поне едно от ястията пред себе си. Тогава Себастиан й намигна и стомахът й така се сви, че едва ли щеше да приеме дори хапка.

11

Реджина се поровичка из храната в чинията си, а като вдигна поглед, Себастиан се взираше в нея.

— Разочарован съм, Реджина — заяви той. — Нямах те за анорексичка.

Тя усети как страните й пламват и цялата напрегнатост и нелепост около ситуацията най-сетне надви над вълнението.

— Прости ми, че не се тъпча с храна, но тъй като само се разпореждаш с мен през последния час и ме караш да се чувствам като в някоя абсурдна пиеса, а не на обикновена вечеря, май не е толкова странно, че съм загубила апетит.

Себастиан се разсмя.

— Хмм. Недоволен клиент. Не ми се е случвало друг път — подразни я той, което единствено подкладе огъня.

— И как точно ще си върна моите дрехи? Нямам намерение да се връщам в хотелската стая след вечеря.

— Твоя воля — отвърна той ухилено, а на нея й кипваше все повече и повече.

— Просто те предупреждавам, за да няма после не разбрали.

— Библиотекарският ти тон е блестящ, като за филм.

Не й хрумна как да отвърне на този му коментар, реши да опита виното. Беше божествено и глътката се разля като топла вълна в гърлото й.

— И понеже подхвана темата, няма ли да обсъждаме книгите? Нали уж затова се събрахме на вечеря.

— Работа, работа и само работа.

— Точно така — потвърди тя и отпи още глътка. „Това е, стига ми толкова“ — наложи си на ум.

— Защо нямаш мобилен телефон? — попита я Себастиан.

Въпросът му я свари неподготвена.

— Ами, не знам защо — отговори неубедително. Никога не би разкрила финансовите си съображения пред човек, който разполагаше с личен шофьор и наемаше стая в един от най-скъпите хотели в света за целите на луксозна съблекалня.

— Голямо неудобство е — коментира той.

— Не и за мен.

— Носила ли си жартиери досега? — попита я изневиделица.

Тя едва не изплю виното.

— Моля?

— Сама каза, че искаш да преминем към работата. — Погледът му трепваше, а изражението му беше напълно сериозно. Очевидно разпитът около мобилния телефон беше само разгрявката. — Какво е чувството да носиш бельото, което ти подарих?

— Като да носиш костюм — тросна се тя.

— Казваш го все едно, че е нещо лошо.

Чиниите им вече бяха празни и появата на келнера й позволи кратка почивка от кръстосания разпит на Себастиан. Пред нея се озова нова чиния с толкова артистично сервирано ястие, че приличаше повече на храна за окото, отколкото за стомаха.

— Гъби мусрон, парливо сирене, маринована майска гъба, сладка папрат и равиоли с швейцарско цвекло — обяви келнерът. Сомелиерът вдигна винената й чаша, макар й наполовина пълна, и сервира чисти чаши. Поднесе нова бутилка на Себастиан.

— Domaine Drouhin Meursault, Бургундия, 2008-а.

Реджина понечи да откаже най-вежливо предложеното вино, но критичният поглед на Себастиан я възпря.

Когато отново останаха насаме в стаята, Себастиан вдигна чаша.

— За костюмите — каза с усмивка.

— Защо вдигаме тост за костюмите? — попита го тя като чукна чашата му.

— Защото ни носят вдъхновение. И свобода.

„Лесно ти е на теб да го кажеш“ — помисли си Реджина.

— Само не виждам къде е свободата в това да ми нареждаш какво да облека?

— Ами, замисли се: представи си, че предварително те бях поканил на ресторант и че случаят налага официален тоалет. Щях да ти навлека грижата да се чудиш какво да облечеш, откъде да го вземеш, колко пари да похарчиш… Просто свалих това неудобство от плещите ти. Няма нищо по-освобождаващо от преотстъпването на контрола.

— Не си спомням да съм ти преотстъпила и правото си на избор.

— Ти разполагаше с право на избор — отвърна й той. — Можеше да отклониш поканата ми. Можеше да откажеш да облечеш дрехите.

Тя кимна, спомняйки си как се беше двоумила дали да не напусне хотелската стая.

Опита равиолите. Вкусът им беше божествен и удивително богат; нищо подобно не беше вкусвала досега.

— Искам да те видя по жартиери и сутиен — заяви Себастиан. Тя преглътна, преди да е сдъвкала напълно храната си, в резултат на което се задави и отпи щедра глътка вино.

— Изключено — отсече тя, макар че дори звукът на думите му я беше накарал да изтръпне там долу — чувство, познато й единствено от самотните нощи и собствените й ласки.

— Не е нужно да правим секс — обясни той. — Просто красотата ме вдъхновява неимоверно и още от първия момент, в който те видях, изгарям от любопитство да те видя по бельо.

— Знам, че си фотограф.

— Аха… епохата на просветлението Гугъл. Интернет пространството е ограбило откривателския ни дух, тръпката от мистерията. Не мислиш ли?

— Не съм те проучвала в Гугъл. Съквартирантката ми учи в „Парсънс“ и реално притежава всеки брой на модно списание, излизал някога. Видях фотографиите ти в един от тях.

Той кимна.

— Модната фотография е интересен начин да се упражняваш. Но за мен е просто работа. Любимият ми тип фотография е крайно различен.

— И за какъв тип фотография става дума?

Той се усмихна и нещо в начина, по който я погледна, я накара да се почувства по-гола, отколкото се бе почувствала в хотелската стая пред Джес.

— Ще ти покажа, стига да ми позволиш.

— Предпочитам да науча от Гугъл — заяви тя, бясна, че този мъж имаше такъв ефект върху тялото й и решена да не му демонстрира що за власт упражняваше върху нея.

— Няма да намериш тези снимки в интернет. Нито където и да било другаде.

— В такъв случай, явно няма да ги видя.

— О, убеден съм, че ще ги видиш — каза Себастиан. — А като стана дума за снимки, прегледа ли книгата за Бети Пейдж?

— Оттук-оттам. Бях на работа, така че нямаше как…

— Разгледай я, преди да си легнеш довечера.

Реджина отпи още глътка от виното.

— Защо си толкова увлечен по Бети Пейдж?

Той си придаде умислен вид, макар и да беше очевидно, че има готов отговор.

— Намирам нея като жена и ефекта й върху хората за изключително интригуващи. Ясно е защо се е радвала на такава слава по нейното време: малко жени са се разголвали до такава степен. Но как е успяла да запази влиянието си до ден-днешен? В наше време голотата е навсякъде. Снимките в интернет са къде-къде по-скандални от нейните фотосесии. Има и доста по-красиви жени. И въпреки всичко това Бети Пейдж е една.

Лицето му искреше от оживление и фактът, че е фотограф, внезапно й се стори по-реален. Явно материята го вълнуваше. Както книгите вълнуваха Реджина.

Дощя й се да го очарова с някой коментар за символичното значение на Бети Пейдж, вдъхновен от канона на Камил Палия⁴, но истината беше, че чу името й за пръв път, когато Алекс сравни прическата й с нейната.

— Искам да приемеш предложението ми сериозно — каза Себастиан неочаквано, впивайки поглед право в очите й. Тя си пое рязко въздух. — Не съм те поканил на вечеря, за да си дрънкаме глупости. И ако щеш вярвай, не е и защото се надявам да те вкарам в леглото — макар че си те представям в леглото ми, Реджина.

Стомахът й подскочи и тя извърна поглед. Една част от нея искаше да му запуши устата, а другата се молеше да продължи.

— Притеснявам ли те, като говоря така? — попита я той.

— Не — промълви тя с едва доловим глас.

— Гледаш ме с бездънните си сини очи и не мога да преценя дали просто се стесняваш, или ме укоряваш наум — сподели й той.

Тя го погледна стреснато.

— Защо да те укорявам?

— Защото ме видя да чукам онази жена в библиотеката.

Небрежната му употреба на вулгарна дума като „чукам“ направо я накара да настръхне.

— Ами, така е. Не смятам, че библиотеката е подходящо място за подобни неща…

— Мога ли да ти споделя нещо? — попита я той, а тонът на гласа му и начинът, по който погледът му се плъзна от очите й към устните й и обратно, разпалиха странен пожар в тялото й.

— Добре — съгласи се тихо тя.

— Фантазирам си как чукам теб в библиотеката.

Кръвта нахлу в лицето й. Тя сведе поглед към масата. А после почувства ужасяващо сластен пулс между краката си.

* * *

След вечеря мерцедесът ги чакаше пред „Даниел“. Сви на запад и тръгна по Седмо авеню.

— Къде отиваме? — попита Реджина.

— Ще те откарам до вас — отговори Себастиан. Тя опита да потисне внезапната вълна на разочарование.

— Няма ли да питаш кой е адресът ми?

— Знам къде живееш.

— Моля? — Чародейният ефект на виното, шикозните дрешки и похотливите приказки мигновено угасна. — Как така?

— Взех адреса ти от офиса.

— Нямат право да го дават на когото им падне!

— Аз не съм „който им падне“, Реджина. Познават ме.

— Не в това е въпросът!

— Чувстваш ли се осквернена? — попита я той. Погледът му обаче я увери, че не говори за адреса й.

— Просто… не е порядъчно — отвърна тя.

Той като че ли се позамисли, после кимна бавно.

— Признавам, понякога се държа доста непорядъчно. И не ме бива особено в искането на разрешение. — Взе ръката й и очите му намериха нейните. Жарта в погледа му я жегна по-неизживян досега начин. — Май е най-добре да свикнеш с тази черта на характера ми, ако ще прекарваме повече време заедно.

Думите му разсеяха напълно възмущението й. Предстоеше да прекарват повече време заедно.

Когато колата спря пред блока й, Реджина някак успя да скалъпи:

— Благодаря ти за вечерята.

Той пак взе ръката й и дръзкият му, топъл допир подкладе у нея желание да се притисне в гърдите му.

— И не забравяй да прегледаш книгата за Бети Пейдж, преди да си легнеш. Искам да чуя какво мислиш. Искам да те опозная, Реджина.

— Добре — съгласи се тя. Очите му отново се впиха в нейните. В тъмните, нетрепващи дълбини на погледа му прочете обвързващото обещание на думите си. Макар че дори не смееше да си помисли на какво се беше обрекла.

12

Реджина не успяваше да заспи.

Часове след като Себастиан я беше оставил пред вратата й в мислите й не спираха да кръжат откъси от разговора им и горещи спомени за повелителния му поглед. И макар едва да се бяха докоснали цяла нощ — ръката му върху нейната, случайният допир на раменете им — тялото й беше напрегнато като струна, като притисната пружина, която просто нямаше силите да се освободи.

Реджина набра нощницата върху бедрата си и се изпъна върху леглото, после деликатно се докосна през памучните си бикини. Ръката й се плъзна под бельото, а пръстите й заиграха познатия си сладострастен танц. Показалецът се задържа върху клитора й, сетне проникна в нея, но очакваната вълна от наслада така й не я обля.

Какво й ставаше, по дяволите?

Помъчи се да насочи мислите си към Себастиан, но това послужи единствено да събуди гузната й съвест.

Седна в леглото озадачена. По-добре да се спре, докато е време, вместо да си навлече допълнително угризения.

Обърна се на една страна и погледна през пролуката между пердетата. Полумесецът я посрещна с яркото си сияние и тя разкри прозорците нацяло, за да пусне лунната светлина в стаята си. Докато гледаше как сенките танцуват по отсрещната стена, се сети за обещанието си да прегледа книгата за Бети Пейдж.

Беше я оставила на нощното си шкафче и сега я придърпа в леглото до себе си. Усмихната прелестна брюнетка й намигна от корицата, сякаш за да каже: „Не го мисли толкова“.

— Обзалагам се, че точно ти никога не си се сблъсквала с подобни затруднения — въздъхна Реджина. Лунната светлина не стигаше за четене, затова стана от леглото и светна лампата. Примига няколко пъти и се върна в леглото заедно с книгата.

Запрелиства страниците в опити да открие онова, което пленяваше въображението на Себастиан. Безспорно жената беше неотразима. И нещо повече — излъчваше несломима самоувереност. Макар че книгата беше изпъстрена и с някои доста провокативни снимки, сините й очи притежаваха онова, което бащата на Реджина би нарекъл „блясъче“. А и в много от фотографиите на лицето й светеше огромна, някак старомодна усмивка, същински символ на американската неприкритост.

Първият раздел на книгата, „Прелюдия към една старлетка“, съдържаше снимки на съвсем нормално облечена и не открояваща се — макар й красива — Бети Пейдж — още момиче. Тук нямаше даже запазената си марка бретон. В следващия раздел бяха събрани фотографии от периода, в който Бети се преселила в Ню Йорк, малко преди да започне кариерата й на модел. В колонката отстрани пишеше: „Първоначално била не набиваща се на око секретарка, която работела по цяла седмица, а през уикендите обичала да излиза на дълги разходки самичка, съпровождана единствено от мечтите си за един по-бляскав живот“. Реджина се чудеше как изобщо бе възможно прекрасната жена с властно излъчване, чиито снимки красяха втората част от книгата, да е имала и един самотен миг в живота си — и да се е заточавала в скучен офис от девет чак до пет.

Прелисти към следващите страници, проследявайки развитието й като модел: Бети по сутиен и копринени чорапи с жартиер, после Бети с камшик в ръка и най-накрая Бети — с вързани ръце и тапа в устата.

Реджина затвори книгата.

Чудно й стана дали Бети някога беше изпитвала чувството, което погледът на Себастиан бе предизвикал у Реджина тази вечер: една част вълнение, една част унижение. Питаше се дали Бети бе допуснала някой фотограф твърде близо до себе си.

Съзнанието й се впусна в размишления около предложението на Себастиан да я снима. Тя му беше казала истината: мразеше да стои пред нечий обектив. Досрамяваше я, когато някой насочеше апарата си към нея, а и в повечето случаи не се чувстваше особено фотогенична. Не й се щеше да се самоопредели като суетна, но собствената й представа за външния й вид никога не съвпадаше с тази на обектива. Интересно й беше как е започнала Бети Пейдж. Дали и тя се е борела с вътрешните си задръжки в началото? Дали го е направила за пари? Как е събрала смелостта да свали дрехите си? Реджина не смяташе, че тя самата някога би съумяла, а живееше в свят, където жените се събличаха по-радушно, отколкото се обличаха. Кой ли нямаше голи снимки в личния си интернет профил в наши дни? Колко ли хора си имаха свой собствен видеоархив? Понякога Реджина си мислеше, че е изостанала от времето си.

Погледна към мястото на пода, където дантеленото бельо лежеше, струпано на купчинка. Не й бяха останали сили дори да го хвърли в коша за бельо. Взе жартиерите и опипа с пръсти малките кукички. После стана от леглото и тръгна с бельото към голямото огледало, подпряно на стената до тесния й гардероб.

Съблече нощницата и огледа тялото си, останало напълно голо, с изключение на обикновените памучни бикини. Скимна й да премери жартиерите, за да види как й стоят, но се сети що за занимавка е обличането им. Вместо това изпита по-голямо желание „да се докосне. Прокара нежно длани по гърдите си. Не виждаше себе си в отражението на огледалото, а жената от бурлеската, капката боровинково сладко между гърдите й, чувствено облизания пръст. Реджина не проумяваше как е възможно някой да се докосва така пред публика или как Бети Пейдж дръзва да се съблече гола пред обектива. Хубаво ли беше да те гледат? Дали хорските погледи ги караха да се чувстват желани?

Реджина плъзна показалец от корема към бюста си, също като жената от сцената. Заигра се със зърната си, погледа ги как настръхват и си представи, че и някой друг гледаше. После загърби огледалото, внезапно засрамена. Но тялото й си искаше своето.

Върна се в леглото, изключи лампата и се изтегна върху завивките. На сигурно, под прикритието на мрака, пак докосна гърдите си, този път без да оставя започнатото, докато не почувства онова познато пулсиране между бедрата си. Едната ръка намери клитора й, другата продължи да обгрижва нежно зърната й. Реджина затвори очи и си представи как Себастиан седи в края на леглото, съзерцава я, не й позволява да спре. Тя му казва, че не може да прави такива неща пред него, а той я пита: «Нали затова се премести в Ню Йорк? За» да се отдадеш на сексуалността си, на истинската си същност?“

Простена тихичко в тъмнината, пъхвайки един пръст в тръпнещата си вагина. Представи си как Себастиан й казва: „Нека те отменя“. А тя му отговаря: „Не, не мога“. Но той избутва ръката й настрана и я докосва на онова съкровено място, сразявайки съпротивата й, и я обладава с големите си пръсти… задоволява я така, както никога не е знаела, че може да бъде задоволена.

Ръката на Реджина ускори движението си, навлажнена от соковете на екстаза. Очите й още бяха затворени, лицето и гласът на Себастиан продължаваха да са с нея, докато не я връхлетяха първите буйни трепети на оргазма — вълна, която прииждаше отново и отново и накрая я отведе на спокойния бряг на съня.

* * *

Оглушителното бръмчене на алармата я изтръгна от съня й. Кога беше дошла сутринта?

Реджина отвори пердето и слънцето я заслепи. Пак отпусна глава върху възглавниците.

Цяла нощ се беше въртяла. Трескавите й мисли не й бяха дали покой дори в съня, будеха я непрекъснато, подгизнала в пот, и въпреки това нямаше ни най-малък спомен за съдържанието им. Дори й мина през ума, че вечерята със Себастиан Барнс също е била фрагмент от среднощните й видения, но роклята от „Миу Миу“ и високите токчета на пода представяха неоспоримо доказателство, че вечерята в действителност се беше състояла.

После дойде ред на срама от мокрите й фантазии да поизтезава.

На вратата се почука и Реджина подскочи в кревата.

— Вътре ли си? — провикна се Карли.

— Да. Всичко наред ли е? — попита Реджина, седна и прокара пръсти през косата си.

Карли отвори вратата. Още беше в дрехите си за спане — тениска на „Джуси Котюр“ и черни панталони за йога от „Атлета“. Косата й беше вързана в чорлава конска опашка, а айфонът й вече чуруликаше за получени текстови съобщения.

— Нямаше те като излизах снощи. Позачудих се дали изобщо си стигнала до дома. — Карли фокусира купчината дрехи на пода. Наведе се и вдигна роклята от „Миу Миу“. — Мътните ме взели! Да не би да си ограбила „Бъргдорфс“?

Реджина стана от леглото и подмина Карли на път за кухнята, където пусна кафемашината „Кюриг“.

— Кажи сериозно — настоя Карли, вървейки по петите й. — Какво става? Знам, че тази рокля струва хиляда и шестстотин долара. Минимум. Ами обувките! Мислех, че си решена да си умреш с доживотния ти запас от „Томс“…

Реджина отвори хладилника, извади бурканче фъстъчено масло и загреба с куп.

— Не проумявам как можеш да ядеш толкова рано? — възмути се Карли.

Реджина облиза всичкото масло от лъжицата.

— Снощи бях на вечеря със Себастиан Барнс.

Карли я зяпна с почуда.

— Била си на вечеря със Себастиан Барнс! — повтори недоумяващо.

— Точно така — потвърди Реджина и отново пъхна лъжицата си в бурканчето.

— Ах, ти, късметлийка такава! — възкликна Карли оживено. — Нашата Реджина се оказа скрита лимонка. Все си висиш вкъщи сдухана, забола нос в книгите… И изведнъж — бам.

— Повярвай ми — и аз съм изненадана.

— Бива ли го в леглото? — попита Карли.

— Моля? Не съм спала с него — засегна се Реджина.

— Е, там ти е била грешката — заяви Карли. — Къде вечеряхте?

— В „Даниел“ — каза Реджина, ровейки из чекмеджето с капсули кафе за най-силната.

— Ууумирам си за „Даниел“ — каза Карли начупено. — На колко години е? По-възрастен е от нас, нали? Двайсетгодишните жребци не знаят как да се държат на среща. Правило ли ти е впечатление?

Естествено на Реджина не й беше правило впечатление. Нямаше си никаква представа как се държат двайсетгодишните жребци на среща — всъщност това важеше за мъжете от всички възрастови групи. Пък и не можеше да заяви с ръка на сърцето, че е била на романтична вечеря със Себастиан. По-скоро й приличаше на смахнат експеримент, нещо като демонстрация на величие от страна на тип, чието хоби беше да пръска пари и да спи с нюйоркски мадами и който навярно просто душеше за прясно месце.

— Не бих го нарекла среща — каза Реджина. — Дори нямам намерение да му придавам голям смисъл.

— О, не си познала, изобщо няма да ти го позволя — каза Карли.

— Да ми позволиш какво?

— Да мислиш и премисляш. Хич ли не знаеш как да се забавляваш, Реджина? Всяка жена в Ню Йорк иска Себастиан Барнс в лапите си — а ти си го спипала. Наслади му се. Поживей си малко. Животът не е само подреждане на книги в някаква си библиотека.

— За мен май е — заключи Реджина. Но за пръв път, откакто се помнеше, в сърцето й пламна малка искрица на съмнение.

13

— Тук ли е Бюрото за отдаване на книги?

— Да — каза Реджина и вдигна поглед от купчината листчета със заявки. Денят беше адски натоварен. Типично за петъците. Все пак беше последният ден с нормално работно време за седмицата, пък и Реджина предполагаше, че повечето хора не горят от желание да работят през уикендите.

Младата жена пред гишето беше с обръсната глава, отрупано с обици ляво ухо и цял ръкав от татуировки. От едната страна на тялото й висеше куриерска торба, а върху противоположната ръка беше увиснат калъф за дрехи.

— Имам пратка за… — момичето извади смачкано листче от джоба си; ръцете й бяха оборудвани с кожени ръкавици без пръсти — … Реджина Финч.

— Аз съм — информира я Реджина. Алекс вече беше забелязал пънкарката и сега се присламчваше към тях, очевидно с намерението да се вмести в разговора им.

Момичето й подаде калъфа за дрехи.

Реджина усети как бузите й пламват. Вътре бяха дрехите й от снощи.

— Ъм, благодаря… — измърмори и бързо-бързо придърпа калъфа зад бюрото си.

— Почакайте малко, има още — каза куриерката и наду балонче с дъвката си. Разрови се из торбата си и подаде на Реджина запечатан златист плик за писма. — Подпишете тук. — Връчи на Реджина блокче е формуляри и химикал. Реджина се подписа.

Момичето върна принадлежностите си в торбата и се изнесе с неглиже крачка.

— Ама че секси парче — коментира Алекс. — Защо не я позадържа за малко?

— С каква цел?

— Репетирах прелюдията си.

Реджина врътна очи.

— Репетирай по-живо другия път.

— Какво ти даде? — полюбопитства той.

Възрастна дама доближи бюрото и даде на Реджина купчина листчета със заявки. Реджина ги предаде на Алекс и го изпрати по работа.

Изчака жената да се върне на масата си и Алекс да тръгне на мисията си за книги, сетне разкопча ципа на черния калъф. И наистина вътре откри дрехите, които беше съблякла в „Четири сезона“. Точно когато изживяванията й от миналата нощ започваха да придобиват нереален вид, полата и блузата, свалени като стара кожа в незнайна хотелска стая, изникнаха от нищото досущ като стъклени пантофки — доказателство, че не е сънувала.

Напъха дрехите под бюрото си, отвори лъскавото пликче и извади от вътре твърда черна картичка със златен шрифт отгоре:

Учтиво Ви каним да уважите с присъствието си приема по случай откриването на изложбата „Начала“, включваща фотографии от Люк Карл, Джоана Лънди и Себастиан Барнс.

Галерия Манинг-Диър,

Грийн Стрийт 42, 18.00 ч.

Поканата важеше за същата тази вечер. Идваше й на ум единствено, че Себастиан иска да я види отново.

Мисълта да се яви на събитието я изпълваше с напрежение, но знаеше, че не пристъпеше ли прага на задръжките си, щеше да прекара дните си в Ню Йорк, заключена в малката си спалничка, докато всички останали си живееха живота.

— Реджина, защо не вдигаш телефона? Звъня ти от пет минути.

Реджина вдигна поглед и завари Слоун пред гишето.

— Съжалявам, не съм го чула да звъни.

— Какво е това? — попита я Слоун, гледайки поканата в ръката й.

— О, нищо… не знам. Намерих я на бюрото си.

Слоун я изтръгна от пръстите й и по лицето й плъзна дяволита усмивчица.

— Сигурно са объркали получателя — заяви и я пъхна под мишницата си. После удостои Реджина със съвършено невинен поглед.

* * *

Реджина влезе в апартамента си, нарамила все още непрочетените книги от номинираните за награда писатели.

Затръшна входната врата с крак и се втрещи като чу нечовешките звуци, идващи от спалнята на Карли. „Просто чудесно — помисли си Реджина. — От всичко най-малкото ми трябва да слушам как Карли се вихри в кревата цяла нощ.“

Но като пристъпи в кухнята, осъзна, че този път — чудо на чудесата — звуците не са стоновете и пъшканията на сексуална наслада.

Карли ридаеше.

Реджина остави багажа в спалнята си, върна се през хола и застана пред вратата на Карли. Почука деликатно.

— Карли? Добре ли си?

Не последва отговор, затова пък воплите се усилиха.

— Карли, може ли да вляза?

Изчака няколко секунди, след което отвъд вратата се дочу влаченето на крака.

Карли й отвори с подпухнало, зачервено и мокро от сълзи лице.

— Какво се е случило? Всичко наред ли е? — притесни се Реджина.

— Роб скъса с мен — извести я Карли и думите й подтикнаха нова партия плач.

— Кой е Роб? — попита Реджина. Въпросът й се стори напълно безвреден, но при все това Карли откликна със силен хленч:

— Гаджето ми.

— Ами Дерек?

— Дерек ли? Дерек просто, сещаш се, пазеше мястото на Роб, докато той се навие да се обвърже по-сериозно с мен. Така де, Реджина, нали не си въобразяваше, че връзката ми с Дерек е задълбочена?

„Несъмнено ми звучахте задълбочено всичките онези пъти, в които ме будехте посред нощ“ — помисли си Реджина.

— Казвам ти, Реджина, болката е почти физическа. Имам чувството, че всеки момент ще умра — затеатралничи Карли. — Влюбена съм в него. Влюбена. Влюбвала ли си се някога?

Реджина поклати глава.

— Е, значи си щастливка. Не бих пожелала подобен ад дори на най-лошите си врагове. — После, за най-голяма изненада на Реджина, Карли се хвърли в обятията й. Крехкото й тяло се раздираше от вопли.

— Всичко ще се нареди — успокои я Реджина, галейки я по главата.

Тогава мислите й прескочиха обратно към поканата за фотографската изложба. Упрекна се за егоизма си в такъв тежък момент за Карли, но не успя да се въздържи. Чудеше се как да гледа на поканата и на изказването на Слоун, че вероятно са сбъркали получателя. Цял ден само чакаше да се прибере вкъщи и двете с Карли да направят разбор на ситуацията. Но за момента май трябваше да забрави въпроса. Въображаемата й драма бледнееше на фона на разбитото сърце на съквартирантката й.

Карли прекъсна разсъжденията й с думите:

— Недей да проваляш шанса си със Себастиан.

Реджина я изгледа стъписано.

— Какво имаш предвид? — попита я.

— Аз успях да оплета конците; не искам и ти да се опариш. Обаждал ли ти се е?

— Не.

— Хмм. Мъжете не намират монахинството за атрактивна черта, Реджина. Мен ако питаш, е най-добре да му пуснеш.

Реджина се направи на ударена и каза:

— Покани ме на една от фотографските си изложби.

Карли се поококори.

— Кога е?

— Ами, тази вечер. Но всъщност не съм убедена, че е искал да покани точно мен.

Реджина разказа на Карли за коментара на Слоун. Карли врътна очи.

— Звучи ми като абсолютна кучка. А и кой го е грижа дали поканата е попаднала в грешни ръце?! Вече си в професионалната лига, Реджина. Не се офлянквай. Както се казва, по-добре е да молиш за прошка, отколкото да искаш разрешение.

Реджина не остана особено убедена. Дори поканата в действителност да беше предвидена за нея, какво от това? При всички случаи се изживяваше като кръгла глупачка. Беше лапнала момичешката по мъж, който далеч не й влизаше в категорията. Вероятно си играеше с нея; сигурно имаше дупка в социалния си календар и се опитваше да я запълни с наивната новачка. Единствено така можеше да си обясни откачените приказки, които й беше наговорил за скрития й сексапил и желанието му да я снима. Причината всичкото това да звучи налудничаво се криеше във факта, че нямаше и зрънце истина. Най-разумно беше просто да изтрие от паметта си цялата история… и него.

— Знам ли. Нямам намерение да отида — заяви Реджина.

— Врели-некипели. Не виждам смисъл и двете да си висим вкъщи като стари моми. — Тя издуха носа си шумно. — Пък и ще се чувствам полезна, ако ми позволиш да ти помогна с тоалета.

— Мога и сама да се облека.

— Реджина, сега вече звучиш като пълен хахавелник. Отивай да преровиш гардероба ми.

* * *

Реджина го видя още щом стъпи в ярко осветената галерия на Грийн Стрийт.

Себастиан стоеше в центъра на бялата стая, обграден от хора. Беше облечен в обичайния си небрежно-елегантен стил. Ризата му беше разкопчана около врата, широките му рамене — напето изправени, а покритата му с лъскава черна коса глава стърчеше няколко сантиметра над всички околни. Вдигна поглед и тъмнокестенявите му очи незнайно как срещнаха нейните. Стомахът й подскочи и трябваше да положи особено усърдие, за да запази самообладание.

Не искаше да го прекъсва, затова реши просто да пообиколи стаята и да разгледа фотографиите. Но Себастиан вече си проправяше път през тълпата към нея. През цялото време не я изпусна от поглед, а същото важеше и за повечето други хора в галерията.

— Радвам се, че успя да дойдеш — поздрави я с усмивка.

Значи поканата наистина е била за нея. От това просветление коленете й омекнаха. Знаеше, че е редно да отвърне с нещо ведро от рода на: „За нищо на света не бих го пропуснала“, или пък с нещо пасивно като например: „Така или иначе имах път насам“. Но смогна единствено да се усмихне свенливо, а на него като че ли и това му стигна. После й дойде на ум репликата, без която нямаше как да мине. И бездруго щеше да е от сърце.

— Поздравления. Не разбирам кой знае колко от фотография, но несъмнено постижението ти е голямо.

Той се разсмя, но не надменно.

— Бих го окачествил като скромно до средно голямо. Но да кажем, че се изкачвам по стълбицата.

В този момент познат силует проникна през тълпата досущ като живак и изникна до тях от нищото. Платиненорусата коса на Слоун беше пристегната в конска опашка на тила й, а тоалетът й се състоеше от вталена черна пола и блуза без ръкави, разкриваща добре оформените й ръце с апетитен загар.

— Каква изненада да те видя тук, Реджина! — обади се Слоун. Тонът на гласа й беше приветлив, но всеки, забелязал кръвнишкия й поглед, би разбрал защо Реджина моментално се скова. За радост Слоун незабавно насочи вниманието си към Себастиан. — Значи най-сетне си издейства жадуваната популярност. — Слоун вдигна чашата си с шампанско за малък тост.

Изказването й говореше за изненадваща близост между двамата.

— Не точно, но мога да се похваля със стъпка в желаната посока — отвърна Себастиан. Отношението му беше по-скоро любезно, отколкото приятелско. — Ще ни извиниш ли за секунда?

А това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Ако Слоун изобщо се беше засегнала, то самочувствието й се възстанови удивително бързо.

— Разбира се, все пак си на работното си място. Отивай да… пускаш контакти. Аз ще огледам творбите на конкуренцията — намигна му тя.

Себастиан поведе Реджина през навалицата от хора, приклещващи от всички страни. Тя едвам устоя на импулса да погледне назад към Слоун, убедена, че пренебрежителното отношение на Себастиан все някак щеше да се изсипе на нейната глава. Чувстваше се не в свои води и й се прищя Карли да я беше придружила.

Докато следваше Себастиан към задната стаичка, Реджина прочете името му, напечатано с големи черни букви върху една от стените.

— Това твои фотографии ли са? — попита го, спирайки на място.

— Да — потвърди той.

— Искам да ги разгледам — каза Реджина и тръгна в тяхна посока. Той й се стори нетърпелив, което я изненада. — Нали затова ме покани? Да видя работата ти?

— Поканих те, защото аз исках да видя теб.

Не знаеше как да отговори на подобно изречение, затова просто се обърна към стената със снимки. Всичките бяха черно-бели и й направи впечатление, че от всяка я гледаше една и съща жена. Лицето й беше толкова прочуто, че дори Реджина я разпозна веднага: холандската манекенка Астрид Линдал.

— Невероятни са — похвали го тя. — За кое списание си ги правил?

— Мои лични снимки са — отговори той. — Не са отпечатвани в никое списание.

Реджина изпита мъчителен прилив на ревност… и несигурност. Дали имаше романтична връзка с Астрид Линдал? И ако да, как изобщо беше възможно сега да проявява интерес към нея!

— Наистина са… красиви. Любимите ти ли са? — поинтересува се.

Той се изкиска.

— Не, защо?

— Ами защото си избрал тях за изложбата си.

— Не съм ги избирал аз, галерията ги поиска. Правил съм ги в началото на кариерата си. Именно поради тази причина намериха място в изложбата. Всички снимки тази вечер представляват първите крачки на фотографите в бранша. Запозната ли си с работата на Люк Карл? Защото ако си, ще останеш изненадана от ранната му материя.

Реджина за пръв път чуваше името на Люк Карл — беше абсолютна невежа, станеше ли дума за фотография. Разпозна лицето на Астрид Линдал единствено защото манекенката бе набрала голяма слава през момичешките й години.

— Себастиан, браво — поздрави го жена с къса бяла коса и огромни очила с обли черни рамки. — Очарователна поредица. Знаеш ли, от много време чувам слухове за фотосесиите ти с Астрид, но ги отписвах като мит… нещо като Голямата стъпка. — Жената се изкикоти.

— Благодаря ти, че дойде — каза Себастиан, но не си направи труда да прикрие факта, че мислите му бяха другаде.

Долепи ръка до гърба на Реджина и деликатно я насочи към усамотеното кътче под стълбището.

Реджина забеляза, че Слоун ги наблюдава, макар и да се преструваше на разсеяна.

— Защо не си с обувките, които ти подарих? — поиска да научи той.

Реджина го погледна смаяно.

— В разгара на изложбата ти сме, а ти се интересуваш с какво съм обута?

— Не е тайна, че възприемам света визуално, Реджина. Предупредих те, че тези неща са важни за мен. Поне облякла ли си дантеленото бельо?

— Ами, да — излъга го тя.

Той проучи лицето й, а тя се разсмя нервно.

— Ела с мен.

Себастиан тръгна нагоре по тясното черно стълбище и тя го последва. Вторият етаж беше по-притъмнен и стените не бяха украсени. В единия край на стаята видя струпани маси и столове, а до отсрещната стена бяха подредени големи плоски кашони.

Бяха сам-самички.

— Май не е позволено да се качваме тук — каза тя.

— Бъди сигурна, че не е — увери я той с обезоръжаваща усмивка. — А сега ми покажи бельото си.

— Няма да ти покажа бельото си!

— Знаех си, че ме лъжеш.

Лицето й пламна.

— Хубаво. Излъгах те. Но дори да ти казвах истината, нямаше шанс да ти покажа бельото си. Стига вече, сигурно ме занасяш.

— По-сериозен от това няма как да съм — каза й той и жаркият му поглед накара сърцето й да прескочи.

Тръгна към нея и се спря малко преди телата им да се сблъскат. В първия момент Реджина се притесни, че ще я докосне. Но когато видя, че помежду им остана разстояние, изпита смътно разочарование. Изтече цяла минута и накрая тя сведе поглед към пода. Усещаше очите му върху себе си и започваше да я полазва познатото стеснение.

— Следващия път не пренебрегвай заръките ми — прошепна в ухото й.

После я подмина и слезе по стълбите.

14

Колкото и да се бе опитвала да устои на изкушението на всичките книги около себе си, докато се намираше на работното си място — възприемаше четенето зад гишето като един вид неуважение спрямо хората, които се нуждаеха от помощта й, — Реджина някак беше успяла да оправдае четенето на произведенията, кандидати за наградата на „Младите лъвове“. Тази сутрин листчетата със заявките още не бяха започнали да отрупват бюрото й, когато разгърна един от романите в списъка. Оказа се дебютната творба на млада британка, чийто баща беше награждаван писател. Реджина тъкмо се беше зачела дълбоко в опити да разкрие стилистичното влияние на бащата, когато чу Алекс да казва: „Здрасти пак!“, с осезаемо пресилен глас.

Стресната от четивото си, вдигна поглед и видя, че колегата й не говори на нея, а на завърналата се татуирана куриерка.

— Привет — поздрави я момичето, без да обръща внимание на Алекс. — Подпишете тук. — Подаде й розово-черна пазарска торба, която Реджина моментално набута под бюрото си. Надраска подписа си и с притаен дъх дочака пънкарката да си тръгне.

После заби поглед в торбата между краката й. Към черните пластмасови дръжки беше прикрепен плик за писмо. Свали го и го отвори.

Добро утро, Реджина.

Много ми беше приятно да те видя в галерията снощи. Надявам се, че си останала доволна от изложбата — и разговора ни.

Което ме подсеща за пазарската торба. Вътре ще намериш обувки на Кристиан Лубутен и бельо. Моля те да си ги сложиш незабавно.

С.

Тикна бележката в чантата си от „Олд Нейви“ С разтреперани ръце.

— Ама, кажи вече сериозно, Финч, какво се мъти тук? — появи се изневиделица Алекс.

— Нищо — отсече го тя.

Телефонът на бюрото иззвъня и той отиде да го вдигне, оставяйки я насаме с новите й придобивки. Тя погледна крадешком в торбата и откри плоска черна кутия, овързана с лъскава панделка. Капакът й беше щанцован със златисти букви: „АЖАН ПРОВОКАТЬОР: СОАРЕ“

Просто нямаше начин как да я отвори незабелязано върху бюрото си.

— За теб е — привика я Алекс и разклати телефонната слушалка. Реджина го погледна въпросително, но той вдигна рамене.

— Ало? — пое слушалката тя.

— Реджина, майка ти е.

Почувства как стомахът й се свива на топка.

— Мамо, на работа съм. Защо ми звъниш тук?

— Нямаше да ми се налага да те безпокоя на работа, ако се сещаше да ми звънкаш от дъжд на вятър. Да не мислиш, че ми е лесно да преглътна такава рязка промяна?

— Права си, съжалявам. Всичко наред ли е при теб?

— Да. Започвам да свиквам със самотата. Явно човек е способен да привикне към какво ли не.

Реджина живееше с надеждата преселването й в Ню Йорк да подтикне майка й към самостоятелно съществуване — да спре най-накрая да използва вдовството си и живота си на самотна майка като оправдание да страни от всичко и всички. Но очевидно подобни мечти се оказваха наивни.

— Наистина е неудобно да говоря в момента, мамо.

— Как смяташ да посрещнем рождения ти ден?

— Моля? — Рожденият й ден беше чак след две седмица. Не му беше отдавала много размисъл и определено не включваше майка си в уравнението.

— Хубаво де, щом толкова настояваш, аз ще дойда. Ще излезем на вечеря. Резервирай маса в някой ресторант до библиотеката. Искам да видя кабинета ти.

— Реджина?

Реджина вдигна глава и видя Слоун надвиснала над нея.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ъ… нищо — отвърна Реджина. После каза тихо в телефонната слушалка: — Трябва да затварям.

— Лични разговори ли провеждаш?

— Не — излъга я тя. Видя как очите на Слоун долазват до пазарската торба. Реджина я изрита по-навътре под бюрото си.

— Кажи на Алекс, че ще трябва да те замества известно време. Има среща на „Младите лъвове“ след десет минути.

* * *

Стаята на Управата беше по-празна от последното съвещание. Явно този път присъстваха само членовете на комисията по художествена литература и Реджина не можеше да потъне в заден план.

— Седни тук, Реджина — нареди й Слоун, придърпвайки стол до себе си. Тя самата се беше настанила до Себастиан.

Реджина чувстваше покоряващия му поглед върху себе си, но не позволи на очите си да се отлепят от жълтия бележник пред нея. Замисли се за бележката му с инструкции, които беше пренебрегнала. Колкото и налудничаво да звучеше, дори изпадна в моментна паника. После осъзна колко глупаво се държи. Защо да я е грижа, че обувките й не му допадали? За какъв се имаше, че се разпореждаше така с външния й вид? И какво ако Реджина предпочиташе удобни обувки и практично бельо? Все пак беше нормална жена, не снимка на Астрид Линдал върху стената в галерията, нито на Бети Пейдж из страниците на луксозно издание.

Себастиан откри срещата с преговор на кандидатите за награда и графика, според който всички трябва да съобщят номинираните писатели от индивидуалните си читателски списъци. Възникна дебат относно изключването на някакъв сборник с разкази, но Реджина не успяваше да съсредоточи вниманието си върху дискусията. Единственият път, когато дръзна да вдигне поглед, уцели момент, в който Себастиан жестикулираше бурно със здравите си ръце, и мигновено си представи как същите тези ръце я докосват, обличат я, вместо тези на Джес. Но за разлика от Джес Себастиан се пресяга иззад гърба й и обхваща с длани гърдите й…

— Реджина? — обърна се към нея Себастиан. Тя го погледна, а тялото й излъчваше топлина. За секунди челото й плувна в пот. Какво си случваше? Да не би да получаваше инфаркт?

— Да? — отвърна тя. Дали гласът й звучеше нормално? Не можеше да прецени. Такъв красавец стоеше пред нея, дявол да го вземе. Как беше възможно всички останали в стаята да се преструват, че не го забелязват? Всички, с изключение на Слоун, естествено; на Реджина й правеше впечатление как шефката й седи приведена към него, усмихва се и се държи почти момичешки по време на срещата. Трудно й беше да съгласува в представите си подобно кокетничене с агресията, която обикновено я посрещаше в контактите й с нея.

— Имаш ли някакви коментари относно романите, които си прочела дотук? — Усмихваше й се търпеливо. Всички останали на масата се взираха в нея с очакване.

— Може да се каже. Току-що приключих с прочита на криминален роман, който ми напомня за стила на Тана Френч, само че събитията се развиват в дълбокия юг през седемдесетте. Безспорно бих го номинирала.

— Толкова се радвам, че открих човек, който разполага с време за четене — изчурулика Слоун, сякаш собственоръчно беше изровила Реджина изпод камък.

— Жалко, че Маргарет няма възможност да ни помага тази година — коментира един от другите читатели с носталгия в гласа. — Радарът й е безпогрешен.

— А защо няма възможност? — попита Реджина. Цялата тази история беше лошо хрумване. Може би Маргарет щеше да намери начин да заеме мястото й в комисията. Така на Реджина нямаше да й се налага постоянно да гризе нокти в очакване да я призоват за поредната среща със Себастиан. Всичко това се отразяваше зле на работния й процес. На работния й процес ли? Та тя едвам дишаше от напрежение!

— О, моля те, Реджина. Клетата женица едвам вижда, та какво остава да изяжда по цял куп книги на месец от корица до корица — обясни Слоун.

— Разполагаме с напълно достатъчно читатели — намеси се Себастиан. — Що се отнася до писателите, тук нещата стоят другояче. Има ли развитие по въпроса със заместника на Джонатан Сафран Фоер? Някакви идеи?

Някой подметна името на Джей Макинърней, при което всички останали простенаха:

— Пак ли?

Реджина знаеше кого иска да види в библиотеката; току-що беше приключила с втория си прочит на последната книга на Ан Патчет, а и й допадаше фактът, че писателката беше открила своя собствена книжарница в Нашвил, при положение че почти всички други в града бяха затворили врати.

— Какво ще кажете за Ан Патчет?

По масата плъзна шушукане.

— Предпочитаме да номинираме нюйоркчани — натърти Слоун. — Каним писателите да присъстват на множество мероприятия, а хората от други градове настояват за възстановяване на пътните разходи.

— Идеята си я бива — противопостави й се Себастиан. — Наскоро я гледах в повторение на „Колбърт Репорт“. Стори ми се чаровна дама.

— Ревностен застъпник е на читателските общности — вметна някой друг от членовете.

— Да проучим как стоят нещата с нея — каза Себастиан. — Впишете я в крайния списък. Дорис, не е зле да телефонираш на „Харпър Колинс“ и да проучиш какъв е графикът й.

Всички станаха от местата си и започнаха да събират бележниците и химикалките си. Съвещанието беше приключило.

Изправи се несигурно на крака и преметна чантата си от „Олд Нейви“ през рамо.

— Реджина, ти остани. Ще ми се да ти възложа още няколко задачки. Слоун, възразяваш ли да ти я отнема за още малко време?

Въпросът му очевидно подразни Слоун.

— Не може всеки път така да правиш — тросна се, но после се овладя и излезе.

Когато и последният човек напусна стаята, Себастиан затвори вратата. И я заключи.

— Току-що направи теорията ми за безкомпромисната си привързаност към мъже писатели на пух и прах. Предложението ти беше добро. Доволен съм, че се престраши да изкажеш мнение.

Коментарът му й се стори натрапчиво покровителствен.

— Не се страхувам да изказвам мнение.

— Но затова пък срещаш трудности при изпълнението на инструкции. Виждам, че не си с обувките, които ти изпратих.

— Не желая да ги нося на работа — обясни нервно. Осъзнаваше колко абсурдно е да се държи плахо, сякаш беше ученичка, нарушила правилника. Но точно така се чувстваше.

— Къде са?

— Под бюрото ми.

— Отиди да вземеш бельото и обувките. И побързай.

Издаде заповедта си, сякаш нямаше и капка съмнение, че Реджина ще се подчини. Идеше й да му каже да си го избие от главата — можеха да си играят подобни игрички по хотели и ресторанти, но не и в библиотеката, за Бога. Но нещо я спря. Имаше ясната представа как трябва да му отговори, но не така искаше да му отговори. Вътрешното й желание я подтикваше да разбере в каква посока ще поемат събитията. Не го ли послушаше — пренебрегнеше ли гласеца му, — то къде беше разликата между нея и майка й?

Без да го погледне, Реджина излезе забързано от стаята и изтича до третия етаж. Закрачи през Обществената справочна стая с надеждата да не се натъкне на Слоун. Трудно щеше да й обясни защо се мотае насам-натам.

Пред Бюрото за отдаване на книги чакаха няколко човека и Алекс ги обслужваше сам.

— Готова ли си да поемеш контрола? — попита я той.

— Още не, издръж само няколко минути — измънка под носа си. Едва успяваше да изтръгне думите от гърлото си. Мислите препускаха в главата й. Навярно така се чувстваха наркоманите след жадуваната доза.

Пресегна се през него и взе торбата.

15

Реджина затвори вратата зад гърба си. Себастиан отиде до нея и пак я заключи. Не докосна Реджина умишлено, но рамото му се отърка в нейното, докато се пресягаше към ключалката.

Тя му подаде торбата.

— Защо пък ми я даваш на мен? Преоблечи се — нареди й.

Тя остави торбата на масата и извади кутията с обувки. Изу нейните и бързо обу високите токчета на „Прада“.

— Доволен ли си? — попита го като се обърна с лице към него.

— Много. А сега и бельото.

Какво? Да не би да искаше от нея да се разсъблече пред него?

— Не съм… не мога.

Себастиан я доближи, вгледа се в очите й и вдигна брадичката й между средния пръст и показалеца си. Реджина се надяваше да я целуне, искаше устните му повече от всичко друго досега.

— Реджина, мисля, че си невероятно красива. И ми допада фактът, че ти самата не го осъзнаваш. Имам огромното желание да ти демонстрирам колко красива си и искам сам да изпитам красотата ти. Опитах да съм директен с теб. Целта ми беше да ти покажа — доколкото ми е възможно — що за човек съм. Какво обичам. Но вече виждам, че те насилвам да тръгнеш в посока, в която не искаш да тръгнеш. — Той й се усмихна и от изражението му заструи такъв магнетизъм, че Реджина усети как нещо се скъса в нея.

— Не че не искам да… тръгна в тази посока — каза бавно, без дори да е сигурна за какво си говорят. — Просто съм на работното си място.

Той като че ли се позамисли.

— Това ли те възпира?

Тя кимна. Несъмнено я възпираха и стотици други фактори, теми, които далеч не искаше да подхваща точно в този момент. Но ако оправданието с работното място можеше да я измъкне от създалата се ситуация, нямаше нищо против да го доразвие.

Себастиан я хвана за ръката и я придърпа леко към себе си. Загледа я с такава целеустременост, че Реджина за пореден път извърна очи от него с разтуптяно сърце. Смаяният й поглед се върна върху лицето му, когато целуна ръката й нежно.

После излезе от стаята.

* * *

Реджина се изтегна върху леглото си с разтворена върху гърдите книга. Взираше се в една и съща страница, в едно и също изречение поне от пет минути.

Навън проливният дъжд шибаше прозореца. Летен порой като този винаги изпълваше топлия въздух с миризмата на мокър цимент. Реджина дръпна пердетата, за да се наслади на малките поточета, криволичещи по стъклото.

Питаше се дали не е допуснала грешка по-рано в стаята на Управата. Дали не се беше проявила като страхливка? Може би заслужаваше прозаичния си животец. Допреди няколко месеца носеше сериозния си нрав и сдържаността си като медали на ревера си. Докато живееше във Филаделфия, никога не се беше замисляла, че монотонността си има своята цена. Учене, работа, икономии; и на срещи беше излизала, но без да си позволява увлечения и обвързване. Винаги владееше ситуацията.

Но сега си даваше сметка, че откакто се беше преместила в Ню Йорк, дотолкова се стремеше да превърне живота си в контролирана среда, че някак бе забравила да го живее. А сега беше провалила и шанса си за любовна афера с възможно най-неотразимия мъж.

Майка й я нямаше да й трие сол на главата, че излиза с момчета. Можеше да вини единствено и само себе си.

— Искаш ли да изгледаме някой филм по кабелната? — провикна се Карли от всекидневната. Съквартирантката й, все още не съвзела се от предателството на „гаджето“ й Роб, като по чудо си беше останала вкъщи тази вечер.

— Защо не — съгласи се Реджина. Така или иначе, четенето не й спореше.

Скочи от леглото, остави книгата на нощното шкафче и тръгна към всекидневната. Карли се беше свила на дивана по униформените си черни панталони за йога и спортен потник. Цъкаше съсредоточено с дистанционното и преглеждаше програмата за интересни филми.

— Мога ли да те попитам нещо? — заговори я Реджина.

— Разбира се — каза Карли разсеяно.

— Снощи ми загатна, че вероятно отношенията ви с Роб са се провалили, заради някакво твое решение или постъпка?

Карли сви рамене.

— Снощи не бях на себе си. Проблемът си е негов, че не смее да се обвърже. Ние, жените, все се самообвиняваме. Но всъщност мъжете вечно създават усложнения.

— Добре, забрави, че попитах — каза Реджина, после отбеляза на ум, че понякога и поведението на Карли далеч не е говорело за готовност да се обвърже с него. — Да кажем, че по един или друг начин, ти си била отговорна за раздялата ви. Би ли се опитала да оправиш нещата или по-скоро би се предала, понеже не е било писано връзката ви да потръгне?

— Първо на първо, няма такова нещо като писано и неписано. Ние сами градим съдбата си. Това помага ли ти?

Реджина кимна. Сигурно здравият разум я напускаше, защото думите на Карли започваха да придобиват смисъл. Дори звучаха — чудо на чудесата — мъдро. Новото й превъплъщение беше на арогантен русокос Йода.

На входната врата се позвъни.

— Дерек ли очакваш? — попита Реджина.

Карли я изгледа все едно, че беше попитала дали случайно Дядо Коледа не идва на кафе.

— Казах ти вече, Дерек ми служеше просто като заместител, докато стане спойката с Роб. Няма ли го Роб на хоризонта, няма нужда от Дерек.

Тук логиката й се губеше. Май сравнението с Йода се беше оказало пресилено. Карли се извлачи от дивана и натисна копчето на интеркома.

— Кой е?

— Себастиан Барнс. — Реджина разпозна гласа му през пращенето на интеркома. — Моля те изпрати ми Реджина.

Карли я погледна с ококорени очи и едва сдържан смях. Оформи беззвучно с устни „И-хааа“.

— Предай му, че ми трябват няколко минути — каза Реджина с бушуващо в гърдите сърце. Вече търчеше към стаята си и затвори вратата, след като чу, че Карли предава съобщението й.

Ако наистина градим съдбата си сами, както твърдеше Карли, то това беше нейният шанс — вторият й шанс. И вероятно последен.

Така, къде беше захвърлила проклетото бельо?

16

Себастиан хвърли ключовете си върху една стъклена маса и взе чадъра от ръцете й.

Въпреки че валеше като из ведро, Реджина беше суха като барут. Себастиан беше паркирал колата си в гараж, който водеше директно към жилищната му сграда. Взеха асансьора до последния етаж и вратите се отвориха в просторно студио.

Прозорците стигаха от пода до тавана и предлагаха изумителна гледка към река Хъдсън. Обширността и завидната квадратура на апартамента бяха достатъчни да я изумят, но интериорът беше абсолютно зашеметяващ с визуално драматичната си комбинация от тъмно дърво и мрамор. Стаите бяха минималистично обзаведени, но малкото мебели, с които разполагаше, служеха като същински експонати на изкуството. По белите стени бяха подредени снимки в черни рамки.

— Кое е толкова важно, че налагаше да ме домъкнеш чак до тук в разгара на мусон? — попита го тя.

— Каза, че не се чувстваш удобно в библиотеката. И ето ни тук. Никакви оправдания повече — заяви Себастиан. — Ще изпия чаша вино. Ти искаш ли? — Влезе в облицованата с черен мрамор кухня.

— Може — съгласи се Реджина и пристъпи на тръни към най-близката стена със снимки. Дори от това разстояние можеше да ги определи като модни фотографии като онези, които беше срещала из списанията на Карли. Бяха по-професионално изпълнени от елементарните пози на Астрид Линдал. Но и тук Реджина разпозна много от моделите, понеже ги беше мяркала по кориците на списанията, по огромните лъскави плакати върху витрините на Пето авеню и по рекламите върху автобусите.

Закрачи бавно от единия край на стената към другия, спирайки през няколко сантиметра, за да огледа снимките отблизо. Не разбираше особено от фотография, но произведенията му я привличаха на интуитивно ниво, също като мелодията на някоя песен по радиото или пък първите редове от роман.

— Не те доведох да разглеждаш точно тези — стресна я гласът на Себастиан зад гърба й. Ръката му се появи между нея и стената и притисна чаша с вино в ръката й.

— А кои държиш да разгледам тогава? — попита го и отпи от виното.

— Онази вечер ти казах, че модната фотография не е от любимите ми предмети, помниш ли?

— Да — припомни си тя. Усещаше как тялото му се притиска към нейното, макар и ръцете му да не я докосваха. Но и толкова й стигаше да пламне отвътре. Пийна още глътка от чашата. Виното беше леко и изкусително тръпчиво, но не биваше да прекалява с него.

— Ела с мен — каза й тихо.

Хвана я за свободната ръка и я поведе към задната част на студиото. Дори това простичко съприкосновение го утвърждаваше като безусловен деспот в отношенията им. На Реджина й се прииска да тропне с крак, да заяви, че не е приключила с прегледа си на снимките върху тази стена, и толкова. Но отлично знаеше, че съпротивата ще е безполезна. И двамата бяха наясно, че от момента, в който бе прекрачила прага на апартамента му, е дала съгласие да участва в игричките му.

В задната си част просторното студио рязко преминаваше в тесен, дълъг коридор. Себастиан я поведе през полутъмната, напипа ключа на лампата и я светна. Реджина осъзна, че е обградена от фотографии, обхващащи цялата дължина на стените, всичките черно-бели и изобразяващи оскъдно облечени, безумно красиви жени.

До една бяха голи от кръста нагоре, някои — и от кръста надолу. Носеха жартиери, високи токчета, ефирни черни рокли, разголени в областта на бюста. Кожите им бяха като от съвършен порцелан, някои татуирани, други — чисти като девствен сняг. Големите им очи — с тежък грим, прелъстителни, отнесени, похотливи разярени — разказваха хиляди истории.

Тя продължи да пристъпва напред, омагьосана от образите. Колкото по-надълбоко навлизаше в коридора, толкова по-фрапантни ставаха снимките: зърнест портрет на жена по жартиери и мрежести чорапи, вързана за стол и с тапа в устата. На заден план стоеше друга жена с втален смокинг и бич в ръка. После и фотография на две целуващи се брюнетки по луксозно бельо, подобно на онова, което Себастиан й бе подарил. На преден план се различаваше нефокусираният образ на трета жена, която ги наблюдаваше с камшик за езда в ръка. Следващата снимка беше на коленичила жена в гръб; гарвановочерните й коси се стелеха чак до кръста й, гръбнакът й беше извит, задникът й стърчеше във въздуха, а мрежестите й чорапи се бяха свлекли чак до черните й лачени обувки с високи платформи. Фотография на женско голо дупе с гладка и бяла като сметана кожа — с изключение на червената следа с различимата форма на длан.

— Ти ли си ги правил всичките? — попита Реджина, макар че знаеше отговора.

— Да — отвърна Себастиан. Застанал беше плътно зад нея с ръце на раменете й.

— А имал ли си… връзка с всички тези жени? — зададе му следващия си въпрос тя.

— Не — изсмя се той. — Те са просто модели. Но докато ги фотографирам, ги възприемам като мои любовници. Възлюбени. Съпруги дори. В този момент жената пред обектива ми е единствената на света.

Реджина преглътна, похитена от нещо твърде сходно с ревност, колкото и нелепо да звучеше.

— Как се зароди интересът ти към фотографията? — попита го тя.

— Мащехата ми ме просветли.

— И тя ли е била фотограф?

Лицето му помръкна.

— Не. Беше модел. — Стисна раменете й. — Изгарям от желание да те снимам.

Тя се извъртя и го погледна, все едно че беше луд за връзване.

— Изключено.

Той се разсмя.

— Май много я обичаш тази дума. Защо някой път не се замислиш поне две секунди, преди да вземеш решение?

— Не обичам да ме снимат.

— Така е, защото не се чувстваш достойна да бъдеш обект на внимание. Проумях го, като видях как се държа онзи ден във фоайето на „Четири сезона“. Искам да ти помогна да преодолееш ниското си самочувствие.

— Е, благодаря ти, но не желая да се превръщам в поредния ти проект. Виждам, че си имаш предостатъчно благоразположени — как да ги нарека — расови кобилки.

— Те са професионални модели. Не ми трябват. Ти ми трябваш.

— Предпочитам да се придържам към четенето за комисията. И така ще имаме достатъчно време за съвместна работа. — Тя се изкиска неловко. Той обви лицето й с длани и я погледна в очите. Сърцето така заблъска в гърдите й, че направо я изплаши.

— Прегледа ли книгата за Бети Пейдж?

— Отгоре-отгоре — каза тя и се изчерви при мисълта за случилото се след това. После я връхлетя и споменът за среднощната й фантазия, за ръцете на Себастиан, отменящи нейните собствени, и направо загуби ума си.

— Помисли ли върху въпроса, който ти зададох по време на вечерята ни? Кое е нещото, което различава снимките на Бети Пейдж от тези на останалите жени?

Подвеждащ въпрос ли беше това? Реджина започна да отмята точки във въображаемия си списък: Бретон? Цици? Ретро бански?

— Не знам.

— Ведрина — каза той. — Винаги изглежда, сякаш си прекарва страхотно. Тя е олицетворение на жената, но не е като никоя друга. Притежава уникална двойственост, съчетание на невинност и сексапил, което никой друг модел не е успал да пресъздаде. Но го откривам в теб.

— Всичко е заради прическата — обясни Реджина плахо.

— Милион момичета имат същата прическа. И защо никога не приемаш комплименти?

— Просто недоумявам защо си толкова обсебен от мен. Не е защото съм чак толкова скромна. Нещо не ми се връзва.

— Изглеждаше толкова прелестна и безпомощна, и загубена на стълбището пред библиотеката. Като те гледах, си те представях като актриса в началния кадър на филм — безизвестна, но просто обречена на слава. А като те заговорих… почувствах нещо. Сигурен съм, че и ти го почувства. Прав ли съм?

Тя кимна бавно. Разбира се, че беше почувствала нещо — уверението, че по-красив мъж от него няма да срещне през живота си. Физическата им близост я беше разтърсила из основи. Всичко това се беше случило, когато й беше подал капака на термоса при стълбището на библиотеката, и се бе повторило по време на разговора им след съвещанието на „Младите лъвове“. И когато стоеше близо зад гърба, докато тя разглеждаше голите снимки по стените; лекият допир на тялото му беше разпалил пожар в гърдите й.

Тя размърда крака в обувките си. Сводовете на стъпалата я боляха, а пръстите й опираха в твърдата кожа.

— Имаш ли нещо против да се събуя? — попита го тя.

— Да, имам. И никога повече да не съм те видял с ниски обувки.

Тя го погледна занемяла.

Себастиан взе чашата с вино от ръката й и каза:

— Последвай ме.

Върнаха се в просторното студио.

Себастиан седна на черния диван. Тя остана права в неловко очакване да я покани до себе си.

— Да седна ли… ей там? — попита тя, сочейки към облицования с черна кожа стол.

— Не. Ще стоиш права. Неотразима жена си, Реджина. Не момиче — жена. Недопустимо е да избягваш високите токчета.

Реджина не можеше да повярва на ушите си.

— След днешния ни разговор в библиотеката считам, че тази вечер си тук по своя собствена воля. Прав ли съм? — попита я той.

Тя кимна.

— Кажи го на глас.

— Тук съм по своя воля — повтори думите му тя.

— Хубаво. За последен път те питам, Реджина. Отсега нататък влиза в сила споразумението, че случващото се помежду ни е по взаимно съгласие. Но в същото време трябва да проумееш факта, че твоята воля не е от никакво значение.

На Реджина й се прищя да протегне ръка и да приглади един немирен кичур коса, попаднал върху челото му. Убийственият му вид не й позволяваше да събере мислите си.

— Честно казано, не разбирам за какво говориш.

— Ела тук — посочи й дивана. Тя седна до него. Той взе ръката й и голямата му длан я накара да изглежда съвсем малка, като детска ръчичка. — Искам да имам физическа връзка с теб, Реджина. Един много специфичен тип физическа връзка.

— Добре — съгласи се тя бавно, макар да й беше трудно да следва мисълта му. За секс ли говореше? Всички хора ли се изказваха по този начин?

— Искам да доминирам над теб.

— Какво имаш предвид?

— Конкретно? Искам да те командвам и искам от теб да ми се подчиняваш безусловно — независимо дали ти нареждам да облечеш определен тип бельо, да обуеш високи обувки, да се съблечеш, където и когато ти кажа или да ми направиш свирка.

Тя преглътна, убедена, че лицето й е огненочервено. Той погали ръката й.

— Не е казано, че само такива неща ще искам от теб. Но в общи линии идеята е да се откажеш от свободната си воля. Ако има нещо, което наистина възразяваш да правиш, можем да го обсъдим. Важното обаче е да ми се отдадеш телом и духом.

Реджина кимна. Съзнанието й беше засякло като надраскан диск и сега в главата й кънтяха само думите „да ми направиш свирка“ отново и отново. Подобни фрази нямаха място в ежедневието й. Но в същото време очите на Себастиан отразяваха същото онова чувство, което и тя изпитваше към него — взривоопасна смес от любопитство и лъст.

„Настъпи моментът“ — каза си Реджина на ум. Край на посредствеността в живота й. Всички неща, които някога й се бяха стрували непостижими — вълнение, страст, секс, — сега й се предлагаха на тепсия. Оставаше й само да събере кураж и да си ги вземе.

— Какъв е отговорът ти, Реджина? — подкани я той. Тя отново кимна, несигурна в гласа си. На него и толкова му стигаше.

— Изправи се — нареди й Себастиан. Тя се поколеба за миг, сетне стана свенливо пред него. Очите му обходиха тялото й от глава до пети. Тогава й каза: — Днес в библиотеката се държа много непослушно, прояви неподчинение.

Тя се изкиска нервно и смехът й прозвуча като неволен тик. Тъмните му очи се замъглиха и се втренчиха така стремително в нея, че Реджина не удържа и измести погледа си.

— Ела в скута ми — заповяда й той.

Реджина се вкамени на място и го загледа изумено.

— Легни напряко в скута ми. По корем.

— Защо? — попита го тя.

— Ето за това ти говорех, Реджина. Не искаш ли да ми доставиш удоволствие?

„Да“ — отвърна всяка клетка от тялото й.

Бавно — и доста дървено по нейна преценка — се настани в скута му в позата, която й бе описал.

Себастиан нагласи тялото си спрямо формата на торса й и краката й се опънаха по продължение на дивана.

— Премести се няколко сантиметра напред — нареди й. Тя се придвижи, така че талията й да попадне върху бедрата му.

— Чувствам се нелепо.

— Недей да говориш — спря я Себастиан. В продължение на незнайно колко минути остана да лежи неподвижно отгоре му с обърната настрани глава, отпусната върху кръстосаните й ръце.

И тогава усети как вдига роклята й.

Първият й инстинкт беше да подскочи, но тя го потисна. Знаеше, че ако ще мрънка, то по-добре направо да си тръгне. А не искаше да си тръгва — не и на момента.

Себастиан я разголи до малко над кръста. Роклята беше на Карли — тъмносиня скроена на верев лятна рокля от „Алис енд Оливия“. Когато я беше взела назаем по-рано тази вечер, далеч не си беше представяла, че ще се озове набрана до гърба й и ще изложи на показ бедрата и дупето й.

Дишането й се учести и се помъчи да не мисли как ли изглежда задникът й в бикините, които беше грабнала в бързината от горното чекмедже на гардероба си. Беше ги фукнала вътре с другото пране и изобщо не ги беше оглеждала след първото им обуване, затова дори не си спомняше дали са прозрачни или плътни. А и се надяваше да е закопчала жартиера правилно.

Никой никога не я беше виждал по бельо досега. Малкото момчета, с които беше излизала, я бяха опипвали единствено на тъмно в общежитието или на предната седалка на някоя кола. Никой не беше оглеждал тялото й — не и по този начин.

— Радвам се, че си облякла подходящо бельо, Реджина. Но това не те спасява от наказанието за днешното ти провинение. Свалям бикините — уведоми я и бавно ги плъзна надолу по бедрата й.

— Не! — викна тя и ръката й хвръкна назад да ги задържи на мястото им. Той не каза нищо, но спря започнатото. Реджина също замръзна на място. После бавно върна ръцете си на предишното им място под главата й.

Себастиан продължи да събува бикините й. Реджина почувства как хладния въздух в стаята накара оголената й кожа да настръхне. При мисълта, че Себастиан оглежда голия й задник направо се сгърчи вътрешно от ужас.

Пляс!

Дланта му се стовари рязко върху лявата буза на дупето й.

— Ау! — изпищя тя и потърка с ръка зашлевеното място. — Това заболя.

— Заслужила си го, непослушно момиче — обясни той. — Друг път не пренебрегвай нарежданията ми. Ако ти кажа да носиш високи токчета и дантелено бельо, точно това ще носиш. Ако ти кажа да се преоблечеш пред мен, ще го направиш. Ясно ли ти е?

Не беше за вярване. Не му отговори… и как изобщо можеше да му отговори? С „да“ ли? Или още по-лошо — с „не“?

Пляс!

Дланта му изплющя върху същото място. Това нормално поведение ли беше?

— Искаш ли да спра? — попита я той.

— Ъх, да… не… не знам… — запелтечи тя.

— Изправи се, Реджина.

Изправи се бавно, а главата й бръмчеше. Не искаше да става с рокля, вдигната над кръста й, но прецени, че тя сама ще си падне на мястото като заеме вертикална позиция. Тогава Себастиан, сякаш прочел мислите й, каза:

— Остави роклята така, или ще ти се наложи да я съблечеш изцяло.

Реджина усети как страните й пламват и си се представи червена като рак. Въпреки това послуша думите му и се изправи пред дивана, придържайки с ръце роклята над ханша си. Погледът й шареше навсякъде, само не и върху него. Чувстваше очите му по тялото си, а то откликваше с нарастваща възбуда.

В следващия момент, без всякакво предупреждение, ръката му се стрелна между бедрата й, едвам закачайки малкото островче интимни косъмчета, после намали темпото и бавно опозна местността. Палецът му се отърка в клитора й, тя си пое рязко дъх и после усети напора на пръстите му в нея.

— Подмокрила си се — каза той. — Знаех си.

Тя простена сластно и коленете й едва не поддадоха. Пръстът му потъваше и излизаше. Тя го сграбчи за рамото и той бързо обви кръста й с ръка, за да й подсигури опора, засилвайки натиска върху пулсиращото й ядро. Реджина го приветства, разтваряйки крака, и пръстът му проникна още по-надълбоко, достигайки точка, която подбуди още един вопъл. Отпусна натиска бързо, само за да повтори, сетне извади пръста си и заописва с него бавни кръгове по клитора й.

— Не — простена тя, привеждайки се към него. Почувства лицето му близо до своето и устните му прошепнаха „Шшшт“ в ухото й, така нежно, че го усети по-скоро с кожата си, отколкото със слуха си. Пръстите му познаваха до съвършенство стъпките на огнения си танц — допир и отпускане, вътре и вън, — и ритъмът му я доведе до ръба на напрежение, чието блажено освобождаване изтръгна от гърдите й разгорещен рев. От животинския и напълно неприсъщ за нея звук я досрамя. Усещаше как вулвата й изпада в конвулсии под допира на ръката му, а той продължи да я движи в тандем със спазмите й, докато тялото й не се разтресе и не се отпусна уморено.

Себастиан я настани отново на дивана. Тя легна разтреперана.

За пръв път получаваше оргазъм в присъствието на мъж. Въпросът, който вечно си беше задавала — какво ли ще е чувството, възможно ли е да се случи с друг човек до нея, — най-накрая се сдоби с отговор.

Той приседна на дивана до нея. После, за нейна голяма изненада, се наведе и събу обувките й. Погали косата й. Тя затвори очи, твърде засрамена, за да го погледне в очите. След минутка, след като се увери, че дишането й се е върнало към нормалния си ритъм и остатъчният пулс между краката й е стихнал, се изправи до седнало положение.

— Трябва да тръгвам — каза му, внезапно осенена от желанието да се прибере вкъщи и да даде шанс на обърканото си съзнание да обработи приливът на информация.

— Остани — помоли й се Себастиан, придърпвайки лицето й към себе си, принуждавайки я да го погледне в очите. Толкова красив беше и този факт послужи единствено да я сломи още повече, задето се бе държала така развратно пред него. Беше загубила контрол над действията си и колкото по-скоро се измъкнеше от това място и анализираше ситуацията, толкова по-добре.

— Късно е — обясни Реджина, нахлузи си обувките и закуцука из стаята в търсене на чантата си. Той й я подаде.

— Ще те закарам. Само да си взема сакото.

— Не — озъби му се тя. — Няма да ме закараш. Просто искам да остана сама.

И с тези думи изфуча през вратата.

17

Реджина контрабандира чашата от „Старбъкс“ в библиотеката.

Не беше за вярване, че прекрачва основно правило, внасяйки напитка в Главната читалня, но единствено с помощта на кафе можеше да преживее началото на работния ден.

Крепеше я едва неколкочасова дрямка, насечена от странни сънища със сексуален, дори насилствен сюжет. На няколко пъти се буди плувнала в пот с ръка в бикините.

Опита да се отърси от спомена за съновиденията си и всички среднощни помисли. Но нощта й се беше полепила като силна миризма.

Ръцете на Себастиан бяха привели тялото и съзнанието й в състояние на свръхчувствителност. Сетивата й бяха изострени — възприемаше звуците, светлината, дори вкусовете по-изразено. За пръв път й правеше впечатление земният цвят на сутрешното й кафе и това как всяка глътка оставяше сладка нотка в устата й, като прикритата сладост на горчивия шоколад.

Като стигна до бюрото си, видя, че отгоре я чака бяла кутия.

Погледна я по-отблизо и веднага разпозна логото на „Епъл“.

— Мътните ме взели.

Махна капака и видя вътре по-малка картонена кутийка. От нея извади чисто нов айфон, последно поколение модел. И малко бяло пощенско пликче.

Отвори и него.

Скъпа Реджина,

Надявам се, че си се прибрала безпроблемно снощи.

Следващия път като ми избягаш така, моля те, поне ми прати един есемес да знам, че си добре. Или просто аз ще ти се обадя, за да се уверя лично.

Да, този телефон е за теб, но е само за комуникация между нас двамата. Искам да го носиш със себе си — включен — непрекъснато.

С.

Неясно как Реджина беше успяла да се натъкне на единствения мъж на планетата, който изпращаше айфони вместо букети на следващия ден.

— Какво става, Финч? — стресна я Алекс.

— Нищо — отговори му тя. — Знаеш ли как се работи с това чудо? — Тя му подаде айфона.

— Нали съм представител на човешката раса — каза колегата й и натисна някакво копче. Бялото лого на „Епъл“ изникна на екрана.

— И къде се беше дянало всичкото това остроумие, когато беше моментът да забиеш секси куриерката? Така, а като звънне, как да отговоря?

Алекс въздъхна и се впусна в ускорен курс на обучение, шарейки с пръсти из целия екран.

— Къде му е клавиатурата? — зачуди се Реджина. — Не мога да пиша така.

— Даммм — провлачи той. — Май си за „Блекбери“, Финч.

И с тази загадъчна реплика Алекс се замъкна към книгохранилището.

Тя пъхна телефона в дамската си чанта и пак прочете бележката, после още веднъж и още веднъж, неспособна да въздържи усмивката си… нито пък мислите си, които нямаха никакво място в библиотека.

18

Съвсем й се беше изплъзнало от ума, че с Карли имаха уговорка за тази вечер. Докато си бяха правили плановете, очакваше момента с нетърпение, но сега идеята изобщо не я влечеше.

Главата й тънеше в гъста себастианска мъгла. През целия работен ден мислите й се бяха въртели единствено около спомена за ръката на Себастиан между бедрата й. Разиграваше сцената в съзнанието си отново и отново в безкраен цикъл, докато обработваше машинално листчетата със заявки. Мислите й постоянно се връщаха към страстта, с която тъмните очи на Себастиан се бяха взирали в нея, докато пръстите му проникваха в тялото й. Самият спомен я беше възбудил неимоверно много.

Когато таксито им спря пред „Сестра Бети“, Реджина видя, че опашката от желаещи да влязат в бара вече се виеше по улицата. Карли хукна към входа. Реджина се заклатушка на високите си токчета след нея. Понеже Карли беше настояла съквартирантката й да изглежда „секси“, тя се беше спряла на черната рокля и обувките, подарък от Себастиан.

— Май е страшна блъсканица — отбеляза Реджина. Карли хвърли разсеян поглед към чакащите.

— Пфу, тези загубеняци никога няма да влязат — увери я тя. Хвана Реджина за ръката, поведе я към входа и подаде някаква картичка или покана на охраната. Той вдигна червеното кадифено въже и двете директно влязоха.

— Как така успяхме да се прередим?

— Тази вечер пускат само хора с покани — обясни Карли. — Мен ме има в списъка.

Вътре не само нямаше къде да се седне, но нямаше и къде да се стъпи. Реджина, вече напълно разочарована от контешкия си избор, стъпваше от крак на крак с набити от високите токчета пети.

— Какво се случва тук? — попита след известно време. Около импровизираната сцена се освобождаваше допълнително място, а на стената беше окачено огромно британско знаме.

— Катрина Дарлинг е звездата тази вечер — обясни Карли. Реджина й отвърна с празен поглед. — Братовчедка е на Кейт Мидълтън.

Братовчедката на Кейт Мидълтън беше изпълнителка на бурлеска? Май светът наистина отиваше по дяволите с експресния влак, както обичаше да се изказва майка й.

— Ще взема коктейли. Изчакай ме тук.

Реджина предпочиташе да я придружи, но Карли вече си пробиваше път през тълпата към бара. В този момент чантата й завибрира. След моментно недоумение, Реджина си спомни за новия си мобилен телефон.

Извади умната джунджурия — все още я чувстваше напълно извънземна в ръката си — и се опули насреща й. Звънеше ли? Тогава видя текстовото съобщение на екрана: „Къде си? Пред вас съм.“

Сърцето й се разтуптя неудържимо. Първата й мисъл беше да се срита в задника, задето не си беше вкъщи. Но после се досети, че хич не е зле Себастиан да знае, че и тя може да излиза с приятели и да се забавлява.

„На бар съм“, написа непохватно с един пръст, допускайки толкова грешки, че приложението за автоматично коригиране допринесе с повече думи, отколкото нея самата.

— Хей, изглеждаш ми много познато. Да не би да беше на сцената по-миналата вечер?

Реджина вдигна поглед и един привлекателен блондин се усмихна насреща й. На тениската му пишеше „Спин Ню Йорк“.

— На мен ли говорите? — учуди се тя. Телефонът отново извибрира в ръката й.

— Аха. Излизаш ли на сцена тук?

— На сцена ли? Аз? Не — отговори, питайки се дали този тип наистина си мислеше, че е изпълнителка на бурлеска, или просто я задява. Погледна към екрана на телефона си.

Още едно текстово съобщение: „Къде си?“

Тя се усмихна и написа „Сестра Бети“, после върна телефона в чантата си.

— Какво пиеш? — попита я свалячът.

Сякаш по сценарий, Карли се завърна с двата коктейла. Подаде едната чаша на Реджина.

— Ти пък кой си? — заприказва блондина с игрив поглед.

— Брендън — представи й се той.

— Карли.

Реджина пийна от коктейла си. Беше същият като онзи, който бяха пили първата вечер с Дерек, и вкусът му й се стори не по-малко ужасен. Но все пак продължи да пийва.

— Тъкмо казвах на приятелката ти, че прилича на една от изпълнителките — обясни мъжът.

— Спор няма — съгласи се Карли и смигна на Реджина. „Побаламосвай го малко“, подканваше я изражението й.

Реджина обърна поглед към сцената, питайки се кога ли ще започне шоуто.

Един от приятелите на Брендън се присъедини към тях и Карли забърбори и с двамата.

— Много си мълчалива — докосна рамото й новодошлият и се усмихна насреща й. Беше кльощав и миришеше на цигари.

— Доста е шумничко тук — оправда се Реджина. — Не е най-подходящата среда за разговори.

— Как се казваш? — попита я слабакът, забол очи в деколтето й.

— Реджина — измрънка неохотно тя.

— Супер. Аз съм Ник.

Тя кимна, погледна на другата страна и отпи от коктейла. Поне парещото чувство в гърлото й послужи да отвлече вниманието й от нежеланата компания. Карли обаче си прекарваше чудесно. Долепила се беше до Брендън, размяташе коси и се смееше на историите му.

— Ехо — Ник привика Брандън и Карли. — Одрина се оплаква, че е прекалено шумно тук. Май е най-добре да си бием камшика.

Реджина не си направи труда да го поправя.

— Какво ще кажете? — подкани ги Ник. Карли кимна одобрително.

— Но шоуто още не е започнало — възпротиви се Реджина на ръба на тиха паника. Нямаше ни най-малко намерение да ходи, където и да било с тези индивиди, но пък и не искаше да остава сама в бара. Дори не знаеше къде е най-близката спирка на метрото.

Ник се разсмя.

— Забавна си — коментира, докосвайки я по ръката. Тя се отдръпна от допира му.

Тримата започнаха да си пробиват път към изхода.

— Чакай малко, искам да ти кажа две думи — Реджина подръпна Карли за ръкава. Карли на свой ред придърпа Брендън, каза му нещо на ухо и угоди на Реджина.

— Какво има? — попита с алкохолизиран поглед. Реджина се зачуди как е възможно да се напива толкова бързо. — Тези младежи са сочни. Знаеш колко съм съкрушена напоследък заради Роб. Да се позабавляваме малко.

— Няма да дойда с вас и не смятам, че е добра идея да тръгваш сама с тях — каза Реджина.

— Стига си се държала като бабичка — нахока я Карли и тръгна към двамата си нови приятели до вратата. Реджина не я последва. Карли се обърна и й махна да идва. Като видя, че Реджина не помръдва, вдигна рамене в жест, символизиращ „Ти губиш“. Двамата с Брендън излязоха навън, но, за ужас на Реджина, Ник тръгна към нея.

— Какво има, Одрина? Повярвай ми, нищо няма да пропуснеш. Обещавам да се погрижа за забавлението ти тази вечер.

Усмивката водеше отделен живот от очите му.

— Просто не ми се ходи никъде другаде. Не се безпокой за мен. Сигурна съм, че тримцата ще си прекарате страхотно.

— Хайде де — заупорства Ник, приближавайки се към нея. — Ако не дойдеш, ще се чувствам като пето колело. Нали не искаш да ми е гадно?

Тя извърна поглед. Този навлизаше твърде навътре в личното й пространство, но нямаше къде да му избяга. В следващия момент видя през рамото му нещо, което я накара да си мисли, че халюцинира.

Себастиан вървеше право към тях.

Реджина усети как дишането й се учестява. Не можа да отлепи поглед от него. Движеше се през салона досущ като акула през океански води, напълно несмутен от заобикалящата го тълпа.

Ник продължаваше да плямпа, но ушите й вече бяха глухи за думите му. До няколко секунди голямата ръка на Себастиан се стовари върху рамото му и го обърна.

— Прощавай — каза му Себастиан безцеремонно и хвана Реджина за ръката.

19

Докато се возиха в частния асансьор до студиото на Себастиан, между двама им цареше мълчание.

Себастиан й се беше сторил крайно неразговорлив след сценката в „Сестра Бети“. Отворил й беше вратата на паркираната пред бара кола, после безмълвно беше седнал на задната седалка до нея. Струваше й се дотолкова напрегнат и изнервен, че Реджина се боеше да го попита какво го е вбесило толкова.

Сега, в просторния апартамент, настроението му продължаваше да е мрачно.

— Ела с мен — привика я и тръгна към задната част на жилището, без дори да я погледне. Тя закуцука след него, тракайки с токчета по твърдия дървен под.

Подминаха първата стена със снимки, после и личната му изложба на еротични фотографии, и Реджина се озова на място, което не й беше показал при първото й гостуване. Сега навлизаше в друг тесен коридор, водещ до две отделни стаи. Тя понечи да надникне в едната, но той бързо затвори вратата.

— Насам — каза Себастиан и отвори друга врата. Влезе в непозната стая и установи, че се намира в спалнята му.

Стените бяха боядисани в наситено горскозелено, а рамката на голямата спалня беше изработена от масивно тъмно дърво. Едната страна на стаята представляваше панорамен прозорец с изглед към река Хъдсън. Отсрещната стена беше отрупана с картини, някои от които й бяха познати от учебниците в университета. А се съмняваше да са репродукции. Едно от платната й говореше най-много — красива творба на Марк Шагал, изобразяваща жена на синкав кон. Зад нея на гърба на коня седеше мъж с почти закрито от вдигнатите й ръце лице. Беше я прегърнал през кръста, а червената й рокля се беше свлякла, оголвайки гърдите й.

За нейна изненада, в тази стая нямаше нито една снимка.

Себастиан щракна едно ключе на стената и тежките завеси закриха прозореца. Най-внезапно Реджина изтръпна.

Той се обърна към нея.

— Какъв ти е мъжът, с когото беше излязла тази вечер?

— Не бях излязла с него. Излязох със съквартирантката ми, а в бара ни се присламчиха двама…

Себастиан вдигна ръка в знак, че трябва да замълчи, сякаш му беше обидно дори да я слуша.

— Подарих ти тази рокля, за да я носиш пред мен — единствено и само пред мен. Затова сега ще ти я взема. Ако обичаш, съблечи я.

Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не се шегува, че не е недочула, че може да направи само едно.

Затова се пресегна зад гърба си с разтреперани ръце и разкопча ципа.

Себастиан я гледаше със съсредоточено и сериозно изражение. По лицето му се четеше задълбоченост, която й подсказваше, че церемонията по събличането на роклята носеше истинска значимост за него.

Старото притеснение отново я навести, но тя позволи на роклята да се свлече на земята. Чувстваше се жалка в белия си сутиен от „Гап“ и обикновени памучни бикини. Тогава я връхлетя споменът за ласките му предишния път, когато се беше изправила разсъблечена пред него, и между бедрата й се зароди сладостен пулс.

— Прекрасна си, Реджина — каза Себастиан, прокарвайки поглед по цялото й тяло. — Но сама знаеш, че не можеш да се появяваш пред мен по старо бельо. Моля те, съблечи и него.

Сърцето й се разбушува, а дланите й плувнаха в пот. Пръстите й се впуснаха в отчаяна борба със закопчалката на сутиена, който беше обличала и събличала хиляди пъти, и имаше чувството, че изобщо няма да се справи. Но, в крайна сметка, успя да го разкопчае и го свлече от раменете си.

Усети очите му върху себе си, но нямаше сили да го погледне. Вместо това си представи, че е сама в стаята си и смъкна бикините по бедрата си, чак до глезените. После ги изрита настрана.

— Тялото ти ме възбужда нечовешки много — каза Себастиан.

Реджина така се изчерви, че почувства иглички по страните си. Сърцето подскачаше в гръдния й кош и й стана чудно, дали е възможно да се тръшне мъртва на земята от единия срам.

— Легни върху спалнята — нареди й той. Тя се обърна към огромното легло и се помая как ще успее да се покатери отгоре му, без да предложи на Себастиан неприличен изглед към задните си части.

Той надуши колебанието й и сякаш прочел мислите й, се премести и застана точно зад нея.

— Тръгвай — пришпори я.

Не й остана никакъв избор, освен да изпълни нареждането му.

— По корем — добави след малко. Тя го послуша и зарови глава в извивката на лакътя си, разкривайки нацяло задните си части. След няколко секунди на пълно затишие, Реджина не издържа и се обърна да види какво става.

— Не мърдай — възпря я тихия му глас. Главата й пак потъна върху леглото.

Минаха още няколко минути, без всякакво развитие. Тя пак се обърна. Този път Себастиан откликна с плесница по задника й.

— Ох! — изпищя тя.

— Казах ти да не мърдаш — повтори й с назидателен, търпелив глас, сякаш си имаше работа с недисциплинирано хлапе. Тя остана напълно неподвижна, подготвяйки се за следващия шамар. Изтече още време, а не се случваше нищо.

Чу го как се движи в стаята. В следващия момент матракът потъна под теглото му.

— Разтвори крака — заповяда й. Тя ги разтвори и остана така няколко мъчителни секунди без всякакво раздвижване край нея. Най-накрая усети как ръката му милва бузата, понесла плесницата. Пръстите му се спуснаха между бедрата й и единият проникна в нея. Веднага се подмокри, а той отдръпна пръста си, после пак го вкара, и така, докато вътре в нея не изригнаха милион искри на наслада.

— Обърни се — каза й и допирът на ръката му изчезна. Влажна и пулсираща, тя моментално почувства липсата му. Очите му изучаваха погълнато тялото й, но в подлуденото й съзнание не бе останало място за стеснение. Видя, че ризата му е разкопчана и еректиралият му пенис издува черните му панталони.

Той разтвори краката й и тя зачака жадно отново да почувства ръцете му върху онова интимно място. Но вместо това, за неин шок и ужас, той притисна лицето си там. Тя седна в леглото, отдръпвайки се от него. Мисълта, че ще я види от толкова близо й дойде много.

— Не съм ти разрешавал да се местиш. Легни пак по корем.

Тя се отпусна върху леглото и се обърна по корем, отново отпускайки глава върху ръцете си. Не се изненада, когато дланта му се стовари върху задника й, по-силно този път, наистина болезнено.

И още веднъж.

Реджина прехапа устна и изпъшка, когато пръстът му докосна онази свръхчувствителна точка във вътрешността й. Вагината й изпадна в конвулсии и стонът й прозвуча толкова похотливо, че едва разпозна собствения си глас в него.

Той извади пръста си и раздалечи бедрата й още повече. Тя почувства нова влажна топлина между тях и осъзна, че това е устата му. Вложи всичката си воля да не му се изплъзне. Тогава пръстът му също се включи в играта и тя директно забрави съпротивата, стеснението — изобщо всичко, с изключение на прииждащите вълни от наслада, така бурни, че се доближаваха опасно близо до болка. Тя изрева нещо нечленоразделно, нещо, носещо в себе си първичното, животинско послание да не спира, да й дава още от себе си.

Но той спря и тя го усети как се движи зад нея върху леглото.

— Обърни се — извика я с пресипнал от лъст глас.

Тя се обърна по гръб и го видя гол над себе си. Красотата на тялото му надхвърляше дори представите й; мощните му плещи и изваяният му корем я изумиха със съвършенството си. Но онова, което привлече най-силно погледа й, нещото, от което не можа да отлепи очите си, беше големият му, напиращ към нея пенис. Захласът й не се дължеше единствено на факта, че досега не беше виждала гол мъж — поне не на живо. Всичко идваше от там, че органът му, изпълнен с кръв и твърд, представляваше нагледната проява на жаждата му за нея.

Себастиан се приведе и тя видя, че си слага презерватив. Чак в този късен момент се почувства готова да приеме истината за предстоящото — за нещото, което жадуваше с цялото същество.

Той застана над нея, а Реджина обгърна с ръце широките му рамене и затвори очи.

Целуна я по шията, после спусна устата си към гърдите й, стимулирайки зърната, първо със зъби, сетне и с език, докато накрая не ги налапа алчно с цялата уста, сякаш смучейки, за да задоволи собствените си нужди. Вагината й тръпнеше в очакване на пръстите му, жадуваше ги повече от всякога. Тазът й шаваше под него, притискаше се към тялото му, молеше се за допира му. Но вместо ръката му, Реджина почувства как главичката на члена му си пробива път в нея. Тя се напрегна, но той провлезе съвсем бавно, лека-полека, все по-надълбоко, и по-надълбоко, докато не се почувства изпълнена отвътре. Той спря, после тласна напред. Прободе я рязка болка, сетне тялото й го приветства с топъл, влажен прилив.

Себастиан излезе от нея.

— Защо не си ми казала? — хвана той лицето й с ръце, взирайки се в очите й със стихиен порив на нещо неузнаваемо. Гняв ли беше? Или объркване?

— Не исках да спираш — отговори му тя.

Той опря глава на рамото й. Реджина погали косата му, чувствайки се по-близо до този странен мъж, отколкото някога си бе представяла, че ще се чувства с който и да било човек. Изпита дълбок душевен покой, но тялото й продължаваше да тръпне от страст.

— Не спирай.

— Сигурна ли си.

— Да.

Тя обви тялото му с ръце, а той я целуна по устата и внимателно се върна отгоре й, без да провлиза в нея. Тя усети колебанието му и прошепна:

— Няма да ме счупиш — макар че част от нея току-що се беше пречупила.

Тя се пресегна към задните му части и го придърпа към себе си. Почувства как я изпълва съвсем бавно, и този път вагината го притисна в себе си, сякаш беше естествена част от нея. Той започна да се движи напред-назад, простенвайки веднъж. Сладострастният звук доразпали и нейната вече ярка искра и удоволствието се разпростря от таза й към всички части на тялото й. Движенията на Себастиан се ускориха, повличайки и нея в ритъма си. Сладостта назря и пукна като девствена зора.

— Себастиан! — нададе вик Реджина, напълно безпомощна в разгара на оргазма си. Тялото й не спираше да се движи в тандем с неговото в инстинктивен танц, напълно неподвластен на контрола й.

Тласъците му се ускориха, станаха почти неистови, докато накрая не изрева като разярено животно.

Реджина беше удивена от факта, че тялото й е способно да му достави толкова бурно удовлетворение. За пръв път в живота си се чувстваше могъща.

А когато се отпусна на леглото до нея с влажна от пот коса и ръка през гърдите й, осъзна дълбоко в себе си, че би минала и през ада, за да е с него.

20

Събуди се напълно дезориентирана.

Стаята беше тъмна, но нещо й подсказа, че е сутрин и нощта е отлетяла. Обърна се в леглото и погледът й се озова върху стена с достойни за музейно изложение картини — което й напомни къде се намираше и как беше прекарала нощта.

Спалнята беше празна от страната на Себастиан, макар и отчетливо да си спомняше, че беше заспала в обятията му.

Пресегна се за ключето на нощната лампа и я светна, за да се ориентира по-лесно. Непропускащите светлина завеси не й позволяваха да придобие представа за часа, но имаше чувството, че ще закъснее за работа.

После очите й се спряха на сгънат лист хартия върху възглавницата на Себастиан. Тя го взе.

Моя красива Реджина,

Надявам се, че си спала добре.

Като се събудиш, каня те на закуска в трапезарията.

Банята се намира отляво. Вътре има чисти кърпи и халат.

С.

Реджина стана от леглото. Въпреки че беше сама, не смееше да се разхожда не загърната. Себастиан беше настоял да спи гола и макар че тя беше заявила, че е изключено да заспи без нито една дреха по себе си, силните среднощни преживявания я бяха изтощили до краен предел и явно беше потънала в непробуден сън още на първата минута.

Затвори вратата на банята и я заключи. Както и очакваше, всичко блестеше от чистота. Помещението беше обзаведено в модерен стил, с купища огледала и черен мрамор, вградена вана и душ-кабина с облицован в бели плочки под.

На закачалка зад вратата бяха окачени нощница на „Ла Перла“ и копринен халат в същите разцветки. Върху черния плот намери неразопакована четка за зъби, купчина меки черни кърпи и сребърен поднос, пълен с козметични продукти на „Молтън Браун“ и „Кийлс“.

Реджина изчетка зъбите си, после изми лицето си със соев почистващ гел. Косата й беше на възли и бретонът й стърчеше на една страна. Така че май имаше нужда от един хубав душ.

Отвори вратата на душ-кабината. Подобен душ не беше виждала никога. Окачен беше в центъра на тавана и имаше кръгла и плоска форма, като на палачинка. Когато пусна водата, капките се заръсиха като фин дъждец.

На лавицата имаше шампоан. Сигурна беше, че ако се разтърси из банята, ще намери и самобръсначка, но не искаше да се бави твърде дълго. Насапуниса тялото си, обгрижвайки по-нежно гърдите и слабините си. Усещаше слаба болезненост в тях, но чувството й беше приятно.

Възприемаше тялото си като несрещан досега нов приятел. Кой би могъл да предположи, че беше способно да дарява такава наслада — на нея самата и на друг човек?

Мисълта за Себастиан подбуди сладък трепет в нея. Затвори очи и в съзнанието й изплува подлудяващият спомен за члена му, за чувството, което я беше осенило при мисълта, че ще проникне в нея. Разбира се, доста пъти си беше представяла какво ли ще е първото й сексуално изживяване. Но сега чак разбираше колко наивни и едноизмерни са били фантазиите. Как би могла да изгради във въображението си аромата на кожата му, допира на устните му върху гърдите й, направляващия натиск на ръцете му върху кръста й, или готовността, с която тялото й му бе отворило недрата си, сякаш го хранеше след дълга гладна стачка…?

Реджина спря водата. Това беше пълна лудост. Трябваше да се върне към реалността. Нямаше представа колко е часът, а се налагаше да отиде до вкъщи преди работа. Все пак не можеше да се яви в библиотеката по роклята, която беше носила в „Сестра Бети“.

Подсуши се с хавлията, среса се надве-натри и пооправи бретона си. Взе нощницата на „Ла Перла“ и видя, че още е с етикета. Откъсна го и я нахлузи през глава. Ефирната материя се спусна като милувка по кожата й. И се оказа напълно прозирна.

Реджина се загърна с копринения халат и върза коланчето около кръста. Когато очите й срещнаха тези на отражението в огледалото, за пръв път в живота си се почувства истински красива.

* * *

— Добро утро — поздрави я Себастиан с усмивка. Беше облечен в тъмни дънки и бяла риза с навити малко над здравите му китки ръкави. Косата му беше мокра, очите — искрящи и провокиращи, както винаги.

Седеше в единия край на дълга, тясна, черна и лъщяща сякаш под ледено покритие маса. Пред него имаше отворен лаптоп, обграден от чинии с гевречета, пресни плодове, кифлички и гарафа за кафе. Тя седна на отсрещния край на масата и Себастиан й сипа чаша кафе.

— Всичко е… чудесно — подхвана Реджина срамежливо, — но закъснявам за работа. Налага се да тръгвам.

— Вече се обадих на Слоун — каза той.

— Моля?

— Уведомих Слоун, че днес няма да се явиш на работа, тъй като имаме страничен проект.

— Нямаш право. Хрумна ли ти въобще, че може би аз искам да отида на работа днес?

— А ти пък нямаш право да искаш каквото и да било. Държиш се крайно непокорно и е нужно да понесеш наказанието си.

На дневна светлина подобни приказки звучаха доста по-абсурдно, отколкото в единайсет посред нощ.

— Това не ти е някаква игра — заяви тя и остави чашата с кафе.

— Права си. Приемам нещата насериозно. Въпросът е отвръщаш ли ми и ти със същото?

— И какво трябва да значи това?

— Как можа да скриеш от мен, че си девствена?

Реджина се изчерви.

— Съжалявам. Май не изпадна подходящ момент. Щеше да е нелепо да ти го изтърся ей така.

— Никога не бих те чукал по този начин, ако знаех.

Каква безочливост само!

— Как и кога ме „чукат“ — както ти така вежливо се изказа, — си е изцяло мое решение.

— Щом толкова те бива във вземането на подобни решения, защо чак сега се престрашаваш? Ако наистина беше достатъчно уверена, за да направиш този избор сама за себе си, досега щеше да си го направила. Но теб те е страх. Ще те отуча от този страх. Стига да ми позволиш.

Реджина усети потресена, че очите й се пълнят със сълзи.

— Не се тревожи, Реджина — успокои я той. — Знам, че чувството да предадеш контрола върху живота си е прекрасно. Вече не е нужно да си блъскаш главата. Да преодоляваш трудности. Не е нужно да постъпваш правилно. Отдай ми се и сама ще се увериш.

Дъхът секна в гърлото й.

— А сега хапни нещо — подкани я Себастиан. — Ще ти трябват сили.

21

Двамата стояха пред единствената стая от апартамента му, която още не й беше показал. Вратата беше заключена.

— Обуй тези обувки — нареди й той. Остави в краката й чифт бели сатенени обувки с десетсантиметрови токчета. Тя ги обу.

— А сега съблечи халата.

След незначително колебание, Реджина развърза колана на копринения халат и, олюлявайки се на високите токчета, го смъкна от раменете си. Себастиан го пое.

— Обърни се с гръб към мен и затвори очи — беше следващата му команда и тя се подчини.

Усети как нещо меко се плъзва по лицето й и осъзна, че връзва очите й с ивица плат, поръбена с пух. Ръцете й инстинктивно посегнаха да я докоснат.

— Дръж ръцете до тялото си — възпря я строго. Тя го послуша. Сърцето й се разтуптя неудържимо.

— По-рано се разбрахме, че си тук по свое съгласие. Че можеш да си тръгнеш във всеки един момент и изборът е твой. Повечето от… партньорките ми идват с ясно обособени лични граници — твърди граници, така им казваме. Но тъй като всичко това е новост за теб, тепърва предстои да откриваш границите си. Затова, ако в процеса на работа ме помолиш да спра, ще те игнорирам.

— Наистина ли? — учуди се тя. Да не би да беше пропуснала нещо?

— Наистина. Ако стигнем дотам, че в действителност не можеш повече, казваш „твърда граница“ и аз ще сложа край на играта незабавно.

— Твърда граница — повтори Реджина под носа си.

Чу го как завърта валчестата дръжка и отваря вратата. Удивително беше, че е способна да разпознае действията му само с помощта на толкова смътни звуци, но явно липсата на зрение водеше до обострянето на другите й сетива.

— Направи десет крачки напред — каза й Себастиан. Тя тръгна бавно, съсредоточавайки вниманието си върху опасно високите токчета. Протегна ръка напред и той й даде опора. Никога не беше предполагала, че десет стъпки могат да се окажат толкова дълго разстояние.

Токовете тракаха силно по твърдия под.

— Спри тук — нареди й той.

Дочу металически звук и по тялото й пробяга тръпка.

— Вдигни ръце над главата си. — Тя се подчини, макар че се почувства нелепо.

— Раздалечи ги.

Почувства как нещо обхваща китката й, нещо гладко, но здраво; нещо като кожа. После чу щракване над главата си и ръката й остана заключена в това положение. И другата я сполетя същото.

— Стой мирно — предупреди я. — Ще използвам ножица, и ако мръднеш, може да те порежа, без да искам.

— Моля? — смая се тя и инстинктивно се сгърчи. Пулсът й запрепуска бясно. В този момент усети студения допир на металното острие по гърба си и шумоленето на финия текстил. Металът се спусна с хладно дращене надолу по плътта й, докато накрая ножицата сряза копринената нощница през средата и тя се свлече в краката й.

Останала единствено по обувки, Реджина почувства с голата си кожа хладовития въздух в стаята. Ръцете й започваха да изтръпват от престоя в подобно неестествено положение.

Чу отдалечаващите се стъпки на Себастиан. Вратата се отвори и затвори.

И тя остана сама.

* * *

Вече не усещаше ръцете си. Беше пробвала да сгъне колене и да се отпусне напред или назад, за да раздвижи кръвта в тялото си. Но в крайна сметка проумя, че колкото по-изправена и неподвижна стоеше, на толкова по-малко напрежение подлагаше мускулите по гърба и краката си, които я убиваха от болка в някои позиции.

Нямаше представа колко време е минало. Двайсет минути? Цял час? Два?

Мислите се прескачаха в главата й — да го извика ли, или да търпи? Но нещо я подтикваше да се въоръжи с търпение.

Точно когато се убеждаваше, че не може повече, че е крайно време да се пречупи и да извика „твърда граница“ с пълно гърло, ушите й се наостриха: вратата се беше отворила. Чу приближаващи стъпки.

Последва дрънкане на метал и едва не й потекоха лиги при мисълта, че ръцете й най-сетне ще са свободни. Но съвсем скоро осъзна, че Себастиан не ги освобождава, а просто снижава оковите, колкото да позволи на ръцете й да се свият в лактите. И все пак облекчението беше безценно. Дори да я оставеше в това положение, щеше да издържи още малко.

Себастиан застана пред нея. Усети го толкова близо, че наклонеше ли се напред, вероятно би го докоснала. Въпреки това не помръдна.

Той притисна ръка към слабините й и пръстите му незабавно напипаха онази гореща точка, за чието съществуване дори не беше подозирала до миналата нощ. Контрастът между сладостно насечените движения на пръстите му и тъпата, настоятелна болка, която я мъчеше, беше така остър, че коленете й се подкосиха.

— Изправи се — заповяда й той и тя стъпи на краката си с мъка. Той извади пръстите си от нея и погали нежно вулвата й, стимулирайки клитора. В следващия момент Реджина усети влажния му език между краката си и единият му пръст отново потъна в нея. Тя простена, ръцете й се напрегнаха, краката й се разтрепериха на ръба на равновесието, а между бедрата й разцъфваха усещания, каквито не бе подозирала, че може да изпита.

Доведе я на косъм от оргазма и рязко се отдръпна от нея. Ако ръцете й бяха свободни, сама щеше да довърши независимо от всичко, толкова отчаяна беше нуждата й. И тогава го почувства — нямаше как да обърка чувството от допира на члена му до входа на вагината й. Едвам-едвам раздели срамните й устни, и се отдръпна.

— Моля те — простена Реджина, засрамена от себе си, но тръпнеща в очакване.

Той отвори срамните й устни с пръсти, опря главичката на пениса си в мокротата й и остана неподвижен. Тя изпъшка и тласна тялото си към него.

— Още съм ти обиден, Реджина — проговори той. — Искам от теб да ми обещаеш, че повече няма да пазиш тайни от мен. Не и що се отнася до секса.

— Добре — промълви тя.

— Обещай ми.

— Обещавам. — Гласът й прозвуча като от километри разстояние. Пръстите му не спираха да я докосват и напрежението беше непоносимо.

Себастиан бързо свали кожените белезници и Реджина залитна към него, неспособна да запази равновесие. Без да отлепя ръка от слабините й, той й помогна да легне на студения, твърд под.

— Моля те — повтори му трепетно и този път той застана отгоре й. При други обстоятелства несъмнено би се упрекнала за начина, по който разтвори краката си за него, придърпа го с изтръпнали ръце и изрева дивашки, когато члена му я изпълни, тръшкайки се под тялото му, докато не пренебрежимата й нужда не намери отдушник в стихиен оргазъм.

След няколко секунди свърши и той с прилепнала към шията й мокра уста, шепнеща на неразбираем език. После я вдигна на ръце, сякаш тежеше колкото перце. Все още с превръзка на очите, тя отпусна глава на рамото му и, за свой ужас, се разплака.

Почувства как ръцете му я притискат по-силно и крачката му се ускорява. След няколко секунди я остави върху леглото и махна превръзката от очите й.

— Добре ли си? — попита я с напрегнато от притеснение красиво лице. Вдигна нежно бретона й и притисна устни към бледата кожа на челото й.

— Да — отговори му тя в опити да се овладее. — Просто изживяването беше толкова… силно.

— Това е добре — коментира той. — Защо ни е да се стремим към него, ако не е силно? Поне за мен е така.

— Не е за вярване, че физическият дискомфорт може така рязко да премине в наслаждение. Толкова е… странно.

— Всъщност, ако се замислиш, не е. За да изпитаме нещо в пълната му сила, трябва да го поставим в контраст с друго нещо. Тъга и щастие, работа и почивка, самота и връзка с околните. Самостоятелно всяко губи смисъла си.

— Да — съгласи се Реджина. — Напълно те разбирам.

Той я придърпа към себе си.

— Сигурен бях, че ще ме разбереш.

22

Следобедът вече клонеше към вечер, когато Реджина влезе в собствения си апартамент. Тръпката още не беше отшумяла.

Карли беше заела обичайния си пост на дивана и като я чу, вдигна поглед от скицника в скута си.

— Къде ходиш? Как така не се прибра снощи? Побърках се от притеснение по теб — овика я, хвърляйки гневно молива си.

Реджина се наведе да разкопчае обувките си. Себастиан я беше изпратил вкъщи в чисто нов тоалет — пременил я беше в „Прада“ от глава до пети. Както обикновено, обувките й разказваха играта.

— Учудвам се, че ти си се прибрала снощи — отвърна Реджина. — Като гледах накъде вървят нещата в „Сестра Бети“, изобщо не предполагах, че си тръгнала в посока дома.

— Недей да сменяш темата. Къде се загуби? Не можеш да постъпваш така с хората, Реджина.

— Не съм се загубила, ти беше онази, която си тръгна, забрави ли?

— Съжалявам. Просто съм потънала в такава дупка напоследък. Все нещо трябваше да отвлече мислите ми от Роб.

— И реши да ме оставиш с онзи мизерник в бара?

— Ник ставаше. Добре че беше той да ми каже, че си забегнала с някакъв тип.

— Не беше „някакъв тип“, а Себастиан. Както и да е, извинявай, че съм те притеснила — Реджина остана трогната от загрижеността на Карли.

— Каква работа е имал в бара Себастиан? Преследвал ли те е?

Реджина сви рамене и тръгна към кухнята. Не беше хапвала нищичко от закуска и внезапно я споходи вълчи глад. Пресегна се да вземе чиния от втората полица на шкафа и я преряза такава болка, че веднага отпусна рамото си.

— Ау.

— Какво ти е?

— Би ли ми дала една чиния?

Карли се показа на вратата.

— Не и докато не ми кажеш какво се е случило?

— Болят ме ръцете — обясни с половин уста Реджина.

— Аха, това е очевидно. И освен ако не си се отдала на среднощен тенис маратон в Сентръл Парк, не мога да разбера защо. — Тя я загледа с ръце на хълбоците. Реджина не успя да сдържи усмивката си. Незнайно как, връзката й със Себастиан беше преобразила заядливата й съквартирантка в грижовна вълчица.

— Ако ми свалиш една чиния, ще ти разкажа — изхитри се Реджина.

Карли се пресегна, подаде й чинията и каза:

— Изплюй камъчето, Реджина.

* * *

Настаниха се пред масата с остатъка от вчерашното пилешко с ориз и две шишета „Корона“. Реджина се беше преоблякла в раздърпана тениска на Дрекселския университет и долнище на анцуг. Чувстваше се напълно изцедена физически, но съзнанието й работеше на пълни обороти, сякаш беше превключило на непозната за нея трета предавка.

— Харесва му да… как да го кажа… да ме доминира — сподели Реджина.

— Как по-конкретно? — попита Карли.

Сега, когато най-накрая имаше с какво да се похвали, умираше от нетърпение да разкаже на някого с подробности. Не знаеше как ще реагира Карли: дали щеше да я увери, че това е лудост, че трябва да бие шута на побърканото си приятелче, или пък да изтърси: „Какво пък толкова? На мен постоянно ми се случва.“ Независимо от реакцията й, Реджина трябваше да сподели с някого.

— Ами подари ми мобилен телефон и настоя постоянно да го държа включен и да го използвам единствено за разговори с него. Дава ми заповеди чрез есемеси. Нарежда ми какво да обличам — неизменно високи токчета и по-специални модели бельо.

— Е, честно да ти кажа, Реджина, малко стилистични насоки ще ти дойдат добре.

Реджина й стрелна престорено гневен поглед, преди да продължи.

— Ако не му се подчиня, например ако не се облека както ми е наредил, ме „наказва“.

Успя да привлече вниманието. Вятърничавата, отегчена от живота тарикатка Карли блещеше очи колкото музикални плочи.

— Слушам те — подкани я да продължи.

— Ами, той един вид… ме пошляпва. — Дотолкова й стигаше куражът. Не можеше да й разкаже за тайната стаичка.

Карли кимна.

— Чувала съм за такива неща — съобщи, чоплейки етикета на биреното си шише.

— Така ли? — учуди се Реджина.

— Разбира се. Най-обикновено ПДСМ.

— ПД какво?

— ПДСМ: подчиняване, дисциплиниране, садомазохизъм. Доста нашумяла субкултура.

— Наистина ли?

— Аха. Някои хора са доста зарибени по нея.

— Значи не го мислиш за… извратено?

Карли вдигна рамене.

— Не е по моята част, ама какво пък. Предполагам в премерени дози може да е доста възбуждащо. Познавах една девойка, която си падаше по нашийниците.

— Как така?

— Носеше кожен нашийник — като тези на кучетата. Но нейният си имаше малка ключалчица. Казвала ми е, че тя била знак за другите хора от общността им, че е нечие „притежание“.

— Сигурно ме будалкаш.

— Никак даже.

Тази информация значително поуспокои Реджина. Поне още не беше стигнала чак дотам.

— Значи според теб всичкото това е що-годе нормално? — попита Реджина.

— О, далеч е от нормалното — отговори Карли. — Но щом ти носи удоволствие, кой го е грижа? Особено при положение, че се контиш с „Прада“. Мен ако питаш, да те пляска колкото си ще.

Реджина почервеня и забоде поглед в чинията си. Вероятно Карли не беше най-подходящият довереник, но само с нея разполагаше в момента. Пък и вече имаше име за игричките, в които участваше: ПДСМ.

Нямаше да е зле да проведе едно проучване, макар че нещо й подсказваше, че няма да намери книга по тази тема в библиотеката.

* * *

Когато на сутринта Реджина пристигна на работа, Алекс подреждаше купчина книги на бюрото й.

— Здрасти — поздрави го тя. — Извинявай за вчера. Надявам се, че не ти е врътнала главата.

— Ъ-ъ, беше спокойно. Но Слоун те иска в кабинета си.

Коремът й се сви на топка. Метна чантата си на стола и попита:

— Защо?

— Не знам. Но като се има предвид в какво настроение ни се обади, на твое място не бих я карал да чака.

Това не вещаеше нищо хубаво. Реджина тръгна покорно към втория етаж.

Вратата на кабинета й беше открехната. Реджина видя онлайн изданието на „Ню Йорк Поуст“ на компютърния екран, а пред него — Слоун с чаша кафе. Бялорусата й коса беше вдигната в съвършено небрежен кок, ръкавите на тъмносинята й блуза бяха навити до лактите, а перфектният тен на голите й китки контрастираше със златистото на цял куп тънки гривнички. Реджина почука на касата на вратата.

Слоун вдигна поглед и моментално присви очи.

— Така, така, така, колко мило от твоя страна, че благоволи да се появиш — ухапа я тя.

— Съжалявам за вчера — каза Реджина, смутена, задето й се беше наложило толкова скоро да предложи извинение — и оправдание. Беше репетирала сценката на ум в метрото, без всякакъв успех в изфабрикуването на правдоподобен „страничен проект“ за двама им със Себастиан.

— Седни, Реджина — покани я Слоун.

Реджина влезе колебливо в кабинета. Единственият допълнителен стол беше затрупан със сватбени списания. И понеже Слоун не си направи труда да го освободи, Реджина се зае собственоръчно, после седна неловко със списанията в скута си.

— Знам, че когато започна работа тук, Бюрото за отдаване на книги ти се струваше недостатъчно задоволителен пост…

— Не, не е заради това. Аз просто…

— Моля те, изслушай ме. Та, знам, че го имаше за незадоволителен, предвид дипломата ти и отличията, и така нататък. Но в библиотека от тази класа, Бюрото е ключов пост. Ключов. И ако не мога да разчитам на постоянство в присъствието ти, не мога да те задържа на тази позиция.

— Слоун, оттук нататък няма да отсъствам нито ден. Няма да се повтори — каза с нарастваща паника Реджина. Сериозно ли я уволняваха заради едно отсъствие? Господи, какво си беше въобразила вчера? Какво я прихващаше?

— Е, ще се наложи да ми го докажеш. И докато ми демонстрираш, че мога да разчитам на теб, ще работиш на Бюрото за връщане на книги.

Реджина усети как лицето й лумва.

— Слоун, няма нужда от толкова крайни мерки. Обещавам, че няма да се повтори.

— Въпросът не подлежи на преговаряне, Реджина. А сега отивай на новото си работно място. Някой колега ще ти покаже как да товариш книгите в количката и да ги подреждаш по рафтовете.

Реджина усети как сълзите напират в гърлото й, но за нищо на света не искаше Слоун да разбере колко е разстроена. Стана от стола, върна списанията на мястото им и се отправи към вратата.

— А, още нещо, Реджина — провикна се зад нея Слоун.

Реджина се обърна.

— Искрено се надявам, че взаимоотношенията ти със Себастиан Барнс са чисто професионални. Финансовата подкрепа на семейството му е от първа необходимост за библиотеката ни и не желая моя служителка да се обвързва с него лично. Подобна връзка би била неуместна и подривна. Добре ли се изразих?

— Да — измрънка Реджина, неспособна да я погледне в очите.

— Чудесно. Ако обичаш, по време на обедната си почивка отиди до бутика на Вера Уанг, за да вземеш една мостра, която ще трябва да отнесеш до цветарския ми магазин.

Реджина кимна и се изнесе от стаята бързо.

На път към стълбището засече Маргарет. Възрастната дама й махна.

— Здрасти, Реджина. Напоследък си рядко явление. Искаш ли да обядваме заедно на стълбището днес?

— Ще ми се да можех, но Слоун ми възложи задача за обедната почивка.

Маргарет поклати глава.

— Жалко. Ще остане за друг път.

Незнайно защо, Реджина се натъжи. Чудно й стана дали Маргарет няма да реши, че си измисля, за да се отърве от нея.

Телефонът извибрира в чантата й. Докато се качваше по стълбите, прочете новото съобщение.

Колата ще те чака отвън в шест.

И просто ей така животът й пак стана розов.

23

Реджина погледна към часовника срещу Бюрото за връщане на книги за най-малкото петнайсети път този ден. Голямата стрелка най-сетне започна да клони към шест.

И сякаш скуката, която й предлагаше новото работно място, не беше достатъчно наказание, мускулите на раменете и гърба така я боляха от вчера, че товаренето на книгите в количката и подреждането им по рафтовете беше същинска мъка. На път към бутика на Вера Уанг мина набързо през най-близката аптека за шишенце адвил.

Когато часовникът официално показа 6.01, Реджина подравни купчината книги на бюрото си, грабна чантата си и се втурна към фоайето.

Видя черния мерцедес още като наближи външното стълбище.

Шофьорът излезе и заобиколи колата, за да й отвори вратата. Вътре нямаше никого.

— Господин Барнс ви очаква. Ще ви откарам при него — обясни шофьорът.

— А, ясно — каза тя и се настани на задната седалка. Чувстваше се странно в колата без Себастиан и силно се надяваше пътуването да е кратко.

Погледна през прозореца точно навреме, за да види как Слоун слиза по стълбите с чанта „Бъркин“ на рамо и мобилен телефон на ухото. Реджина се свлече надолу в седалката с надеждата, че е останала незабелязана.

Колата потегли към жилищната част на града и след няколко минути спря пред хотел „Четири сезона“. Реджина се чудеше дали Джес пак ще й асистира. Като се замисли за онази първа нощ със Себастиан, за изумлението си при вида на бельото и борбата си с високите токчета, направо не можеше да повярва колко много се беше случило за толкова малко време.

Шофьорът й отвори вратата.

— Господин Барнс ви моли да се представите на рецепцията — предаде й той.

— Добре. Благодаря.

Реджина влезе в изтънченото фоайе с варовиков интериор и отново се възхити на живописното му величие.

С приближаването към рецепцията, усети наченките на познатото притеснение и подръпна нервно деколтето на леката си рокля в синьо каре.

— Добре дошли в „Четири сезона“. С какво мога да ви помогна? — поздрави я младеж с широка усмивка и лъснали очи, които придадоха на инак рутинната реплика искрена отзивчивост.

— Казвам се Реджина Финч. Мисля, че някой може да ви е оставил нещо за мен.

— А, да. — Рецепционистът бръкна под тезгяха и извади ключ-карта.

— Стая 2020. Приятен престой, госпожице Финч.

Реджина взе картата и прекоси фоайето към асансьорите. От всички страни долитаха откъслечни фрази от какви ли не езици. Повечето гости на хотела крачеха забързано и целеустремено, някои издокарани с официални вечерни тоалети, други — с бизнес костюми. Срещна и шепа туристи по къси панталони и тениски, но те безспорно бяха изключение.

Асансьорът отбеляза пристигането си на двайсетия етаж с ненатрапчиво „дрън“. Реджина излезе в тихия коридор. Стори й се с десет градуса по-хладно от фоайето и кожата по ръцете й настръхна.

Пъхна картата в четеца и за втори път се озова в стая 2020.

— Добре дошла, госпожице Финч.

Реджина се обърна към източника на твърдия източноевропейски акцент. Остана разочарована; че не Джес я посрещна, а едра русокоса жена с виненочервено червило и студени сини очи.

— Аз съм Грета и ще се постарая да съм ви от помощ. Господин Барнс остави тоалета ви в спалнята. Моля, преоблечете се възможно най-бързо и ме извикайте, ако имате нужда от нещо.

Жената беше облечена в хотелската униформа — тъмносин костюм с пола, чорапи и обувки със скромни токчета. Крупното й телосложение придаваше на облеклото по-скоро армейски, отколкото делови фасон.

— Вие… за Себастиан ли работите? — поинтересува се Реджина.

— Не, служителка съм на хотела. Господин Барнс е един от най-ценените ни гости и правим всичко възможно да откликнем на всяко негово желание.

— Ясно… благодаря — каза Реджина. Горещо се надяваше да не й е нужна помощ. Хич не й се искаше точно тази жена да я облича.

Затвори вратата на спалнята след себе си. Този път леглото не беше отрупано с пазарски торби. Върху покривката бяха подредени черен сатенен корсет и черна кожена пола със сложни декоративни връзки.

„Изключено — помисли си Реджина, — за нищо на света няма да изляза облечена така.“

И после, за капак на всичко, вниманието й грабнаха черните лачени обувки с дебела платформа отпред, двайсетсантиметрови токчета отзад и широки кожени каишки с катарами около глезените. Приличаха повече на уреди за изтезание, отколкото на модни аксесоари.

Реджина съблече роклята си през глава и я сгъна, преди да я остави на леглото. Себастиан й беше оставил само корсет и пола, тоест от нея се очакваше да не носи бельо. Разкопча сутиена си, съблече бикините и ги подреди върху сгънатата си рокля.

Останала по евино облекло, Реджина потрепери и хвърли боязлив поглед към корсета. Тай като този път възнамеряваше да се облече сама, реши първо да анализира мисията пред себе си: трябваше да го развърже достатъчно, че да се намърда в него през краката и да го върже стегнато на гърба си. Вероятно щеше да се наложи рекламното лице на Третия райх в съседната стая да върже връзките в края, но се надяваше повече помощ да не й е нужна.

Не след дълго проумя колко погрешно е преценила въпросната мисия. Болките в раменете й напълно възпрепятстваха връзването на връзките.

Изтормози се достатъчно и реши да се пробва с полата. Поне нея можеше да облече — щеше й се да е минимално разголена като извика за помощ. Но се оказа, че кожената пола си няма задна част — ако изключим близо десетте връзки, които я придържаха да не се разпадне.

Нямаше измъкване; просто беше немислимо да се облече без чужда помощ. Реджина се огледа из стаята за кърпа или халат — изобщо нещо, с което да се загърне. Понеже не откри нищо подходящо, отметна тежката покривка на леглото и издърпа снежнобелия чаршаф от под одеялото. Уви се с него като с тога и притича по боси крака до вратата.

— Грета? — провикна се.

Чу тракането на високите й токчета по мраморния под, преди да я види.

— Да? — отзова се тя със скръстени пред гърдите ръце.

— Май ще ми е нужна малко помощ.

Изражението, което се изписа по лицето й, не беше раздразнение, а по-скоро нещо от рода на: „Какво се моташ толкова?“

— Ще облечем първо полата — заяви Грета категорично, сякаш вече беше обмислила подробно ситуацията.

— Сигурна ли си? Е, щом казваш. — Реджина щеше да се пукне от срам. Как изобщо щяха да се получат нещата, без да натика голия си задник в лицето на Грета?

Грета вече се трудеше върху полата — развърза връзките и полата се разгърна в най-просто парче кожа.

— Обърни се. С гръб към мен. И свали чаршафа — нареди й Грета.

Почервеняла от срам, Реджина изпълни заръката.

Грета обгърна ханша й с коженото парче и се залови с връзките с ловкостта на изкусна тъкачка. При все това Реджина имаше чувството, че процесът отнема часове, и изпита истинско облекчение, когато усети финалното подръпване и стягане на връзките.

— Идеално — одобри Грета с апломб. — А сега е ред на корсета. Вдигни ръце.

Реджина се подчини, макар и в агония.

— Може ли да ги сваля вече? — попита плахо, когато предната част беше на мястото си и Грета се захвана с връзките на гърба. Тя измърмори нещо като разрешение и Реджина отпусна ръцете си доволно.

Съвсем отчетливо усещаше пристягането на всяка отделна връзка от кръста й, нагоре по гръбнака и чак до плешките. Но накрая Грета дръпна така брутално, че Реджина остана без дъх.

— Прекалено е стегнато — оплака се.

— Трябва да е стегнато — информира я Грета с неприкрито пренебрежение. — Хайде сега и обувките.

Обувките! Умопомрачителната операция по вмъкването в полата и корсета беше изтрила от съзнанието й идеята за чудовищните „пантофки“.

Вторачи се в тях. Просто беше изключено да се наведе и да закопчае токите им в настоящото си положение. Чувстваше се като в усмирителна риза.

Грета приклекна на пода пред нея и поднесе едната обувка към десния крак на Реджина. Огромната разлика във височината на двете страни на тялото й я принуди да се приведе напред и да се хване за раменете на Грета, за да не се пльосне в цял ръст.

— Другият крак — изиска Грета. Реджина пъхна левия си крак в подадената й обувка и бавно се изправи. Толкова се беше извисила, че цялата стая изглеждаше различно. Когато и Грета се изправи, Реджина установи, че стърчи с една глава над нея.

— Работата ми тук приключи — обяви Грета. И с тази финална реплика остави Реджина сама в стаята.

Беше я страх да помръдне. Имаше чувството, че ще се прекатури и ще остане да се мята по гръб като безпомощно насекомо. Но любопитството изигра мотивиращата си функция и Реджина запристъпва непохватно към голямото огледало.

— Боже Господи! — възкликна при вида си.

Тялото й от врата надолу като че ли не беше нейното собствено. Пристегнато и визуално издължено, изглеждаше могъщо и еротично, като образ от фотографиите на Себастиан. Бледата й кожа, съпоставена с черния сатен, сякаш блещукаше като седеф, а късата пола и високите токчета караха бедрата й да изглеждат дълги и атлетични.

Обърна се, огледа се отзад и направо ахна. Пролуките между връзките предлагаха съблазнителни проблясъци от кожата й — драматично бяла на фона на мастилено черната кожа. Гледката я подсети за един израз, който открай време намираше за абсурден: „апетитно парче“. Но в момента я описваше точно.

Входната врата се отвори и затвори.

— Къде си се покрила? — провикна се Себастиан.

С подивяло сърце Реджина се заклатушка към вратата на спалнята и с несигурни стъпки стигна до всекидневната.

Себастиан изглеждаше съкрушително секси — откъдето и да го погледнеш, мъж от категорията на двуметрова тигрица в кожен тоалет. Облечен беше в черни панталони и черна риза и лицето му изглеждаше леко почерняло, сякаш беше прекарал целия ден под слънцето. Стана й чудно с какво ли е запълвал времето си след последната им среща и ненадейно я облада силно собственическо чувство.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза й с дяволита усмивка. — Ела насам.

Тя тръгна бавно, опасявайки се да не се препъне и да полети към пода. През цялото време усещаше погледа му върху себе си.

Когато се приближи достатъчно, той я хвана за ръката и я въведе в стая с дълга маса. Върху мраморния й плот бяха подредени две винени чаши и сребърна кофа за лед със стърчащо от нея шише бяло вино.

— Гладна ли си? — попита я той.

— Не особено. — Облеклото й далеч не беше скроено за вечеря, дори най-леката.

— Искаш ли чаша вино?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Струва ми се, че ще ти се отрази добре — отбеляза Себастиан, отвори шишето и й наля чаша. Тя я пое от ръката му и си пийна. Вкусът на виното беше приятно тръпчив и в крайна сметка й дойде добре.

— Няма ли да ми правиш компания? — учуди се тя.

— Не — отвърна той, без да откъсва поглед от нея. Реджина пийна още глътка и той взе наполовина пълната чаша от ръката й.

— Обърни се, Реджина — каза й. Тя се подчини, подпирайки се на масата, за да облекчи поне малко краката си.

Усети го как разхлабва връзките и след малко кожата се свлече по бедрата й, излагайки на показ голите й задни части. Ръцете му се плъзнаха по кожата й, следвайки извивките на двете бузи, след което потънаха в цепката, за да ги раздалечат.

— Какво правиш? — възмути се тя и се дръпна настрани.

— Стой мирно, Реджина. И не ме карай да повтарям. Разкрачи се.

Тя разтвори плахо краката си.

— Наведи се над масата — заповяда й той. Реджина се подчини.

Отново почувства как ръцете му разтварят задника й. Действията му й се сториха толкова унизителни, че за пръв път беше на косъм да го спре.

Но шокът от последвалото усещане прекъсна мисълта й и цялото й внимание се насочи към натиска в ануса й и твърдото нещо, което проникваше в нея.

— Какво правиш? — попита го отново, впрягайки всичката си воля, за да не се обърне.

Тогава усети как Себастиан вдига полата й и връзва връзките, пристягайки твърдия предмет вътре в нея. Ръката й скочи трескаво към връзките и ги задърпа. Той я плесна.

Завърза полата докрай и извъртя Реджина към себе си. Буквално беше се задъхала от напрежение.

— Успокой се, Реджина. Най-безобидна анална тапа е. Нищо няма да ти направи. Просто усещането е странно, докато й свикнеш.

Той притисна чашата с вино към дланта й и Реджина я пресуши наведнъж.

— Искаш ли да я махна? — попита я той.

— Да.

— Хубаво. Но след като ме накараш да свърша.

Тя го зяпна въпросително. Нима очакваше от нея да прави секс в това си положение?

Той разкопча ципа на панталоните си и ги остави да се свлекат на пода, после смъкна и белите си боксерки. Членът му се беше втвърдил. Любопитно й стана в кой ли момент е започнал да еректира. Още с влизането в стаята? При вида на подбраното от него оскъдно облекло и разголения й задник? Или пък когато й е пъхнал тапата?

— Коленичи пред мен — нареди й Себастиан. Тогава й стана ясно как точно ще го накара да свърши.

— Никога досега не съм го правила — уведоми го тя, докато заемаше позиция.

— Радвам се, че си признаваш. Не обичам изненади. Няма да бързаме. Просто го оближи… като топящ се сладолед. — Тя опря ръце на бедрата му и изпълни инструкциите му. Усещаше аромата и приятната соленост на кожата му и несравнимата интимност, която споделяха, беше достатъчна да изтрие от съзнанието й натиска в задните й части. — А сега го поеми в устата си — каза й той и вплете пръсти в косата на тила й. Тя обгърна с устни пениса му, а той пъхна другата си ръка под брадичката й, направлявайки я плавно напред-назад. — Използвай езика си — подкани я той и Реджина се съсредоточи върху движенията на езика си около ствола на пениса му, докато устните й се плъзгаха напред и назад по дължината му. От гърлото му се изтръгна нечуван досега звук, който я възбуди не по-малко от всеки същински допир. Тя ускори движенията си, но не след дълго тласъците на таза му поеха пълния контрол върху темпото. И точно когато усети, че е на път да се задави, напорите му стихнаха и устата й се изпълни с прилив на топла, солена течност. Преглътна инстинктивно и се отдръпна втрещена, за да изплюе остатъка. Почервеняла от кашляне и срам, Реджина покри устата си с ръка и се извърна от него.

Той се излегна върху мекия диван и я придърпа в обятията си.

— Страхотно беше — каза й. И просто ей така всичко се нареди — по-добре от всякога. Той я целуна по главата. — Сега е ред и аз да удържа на своята част от сделката. Обърни се по корем.

Напълно беше забравила за аналната тапа, но когато Себастиан я спомена, странното усещане отново стана осезаемо, макар и леко притъпено.

Задникът й щръкна към него и тя отпусна глава в сгъвката на единия си лакът.

— Разтвори крака — каза й той. Реджина изпълни нареждането му, но вместо да извадят тапата, пръстите на Себастиан се пъхнаха под нея, намирайки клитора й. Докато я задоволяваше с една ръка, махна тапата с другата. Успоредността на двете усещания озадачи тялото й и когато пръстът му проникна в ануса й, извлече бурен спазъм на наслада.

След като екстазът отшумя, тя се отпусна блажено на дивана. После го чу как става и тръгна нанякъде.

— Реджина — повика я като се върна. — Изправи се.

Съумя да стане, олюлявайки се, но все пак й се наложи да потърси опора в него. Той я изчака да се задържи на краката си, после приклекна и разкопча токите на обувките й. Облекчена, Реджина стъпи боса на земята, а той разхлаби корсета и й подаде нейната си рокля. Тя я нахлузи през глава на драго сърце и когато меката памучна материя покри тялото й, се почувства сякаш сгушена в уютно одеяло.

Себастиан опря нежно ръка на кръста й и я подкани към дивана. Двамата седнаха един до друг.

— Имам нещо за теб. — Подаде й синьо-зеленикава кутия, овързана с бяла панделка. Реджина беше виждала такива в „Тифани“.

Развърза панделката старателно и вдигна капака. Вътре намери златна верижка, от центъра на която висеше златно катинарче, инкрустирано с логото на „Тифани“ и година: 1837. Бижуто беше шикозно и модно, изобщо нещо, което Карли би носила с удоволствие, но затова пък в пълен разрив със стила на Реджина.

— Много е красиво — каза плахо и не посмя дори да го докосне.

Себастиан го извади от кутията и го сложи на врата й.

— Ела да се огледаш. — Хвана я за ръката и я поведе към огледалото.

Застана зад нея с ръце на раменете й. Очите й намериха неговите в отражението и силната емоция, която разчетоха, я изуми.

— Знаеш ли какво символизира катинарчето? — попита я той.

На езика й беше да си признае, че няма никаква представа. Но в този момент в съзнанието изплуваха думите на Карли: „Носеше кожен нашийник, като тези на кучетата. Но нейният си имаше малка ключалчица. Казвала ми е, че тя била знак за другите хора от общността им, че е нечие «притежание»…“.

— Да — прошепна накрая.

— Кажи ми.

— Символизира факта, че ти принадлежа.

— Точно така — потвърди той с тих глас. — Котето ти е мое, и задникът ти, и гърдите ти… мога да правя с тях каквото, когато и където си поискам. — И за да подчертае последното, се пресегна иззад гърба й, докосна гърдите й, после плъзна ръка надолу по корема й, карайки я да изтръпне. — Тялото ти вече е лично моя собственост, не твоя, проумяваш ли го?

Тя кимна, без да отлепя поглед от колието в отражението.

Себастиан я обърна внимателно към себе си и я целуна по челото.

— Приготвил съм ти и още нещо — промълви тихо. — Изчакай тук.

Тръгна по коридора и се върна с още една малка кутийка — този път черна с черна панделка. Подаде й я, а тя я отвори, без да каже и дума.

Под капака намери дребничък предмет от неръждаема стомана, излята под формата на едра сълза, завършваща с късо столче и плоска основа. Тя изгледа Себастиан неразбиращо.

— Тапа за ректума ти.

Страните й пламнаха и Реджина затвори кутията.

— Искам да я носиш навсякъде със себе си. В даден момент ще ти се обадя да си я сложиш. И ти ще се подчиниш. Освен това настоявам да е на мястото си по време на всяко съвещание в библиотеката. След това ще проверявам дали следваш нарежданията ми. Открия ли, че си ги пренебрегнала, ще изтърпиш наказанието си. — Той й се усмихна и погали косата й. За нейно огромно смайване, думите му я бяха накарали да се подмокри. — Колата те чака отпред. Шофьорът ще те откара вкъщи.

24

На сутринта Реджина се събуди с мисълта за колието.

Заопипва сънено вратата си, чудейки се дали всичко не е било просто най-новият от поредицата откачени мокри сънища.

Но колието действително беше там. Тежестта му върху едната й ключица й подейства някак успокояващо; малкото катинарче я обуславяше като сексуална робиня на Себастиан; служеше като символ на еротичната й наслада и на способността й да дарява такава другиму.

Явно и външният свят я преоткриваше. За пръв път, откакто се помнеше, мъжете я заглеждаха безсрамно по улицата. Самата тя не се чувстваше променена физически; по-скоро усещаха страстта, която кипеше във вените й. Като че ли надушваха прикритата в тялото й похот.

Стана от леглото, още неотърсила се от остатъчната еуфория на сексуалната задоволеност.

И чак тогава се опомни, че днес е рожденият й ден — и че майка й пътува към нея.

* * *

Наближаваше обяд, а Реджина вече с часове подреждаше върнатите книги по азбучен ред, когато Маргарет изникна най-неочаквано насреща й.

— Отидох да те търся на Бюрото за отдаване на книги, но там ми казаха, че са те преместили тук — обясни Маргарет. Лупите на очилата й бяха толкова дебели, че отдолу очите й изглеждаха извънземно. — Какво толкова направи, че си навлече съдба на изгнаник?

Реджина се усмихна.

— Незнайно как успях да настроя Слоун срещу себе си.

Маргарет въздъхна.

— Тази жена е жив тиранин. Носиш ли си обяд? Може да поседнем на стълбите. Днес не е прекалено жега.

Наистина рожденият й ден беше настъпил като спомен за отминалата пролет. Небето беше безоблачно, а влажността — ниска.

— С удоволствие — съгласи се Реджина засмяно. Бръкна под бюрото си и извади сандвича с фъстъчено масло и конфитюр в кафява хартиена торбичка. Като се наведе, златното катинарче увисна от врата й. Както си стоеше скътано под блузата й, почти беше забравила за него.

Избраха си място на най-горното стъпало. Реджина обърна лице към слънцето. Спомни си, че точно тук беше седнала на първия си работен ден — денят, в който беше срещнала Себастиан.

Ако не й предстоеше вечеря с майка й, вероятно щеше да се почувства истински щастлива. Питаше се дали ще е успяла и с пръст да пипне менюто, преди майка й да е започнала с упреците.

— Още колко време ще работиш на Бюрото за връщане? — попита я Маргарет.

— Знам ли — отвърна й Реджина, разопаковайки сандвича си. Май беше попрекалила с конфитюра тази сутрин — филиите бяха просмукани с него. Маргарет поклати глава.

— Жалко, че ти се падна да навлезеш в бранша точно в такъв неподходящ момент. Ясно си личи, че не ти липсва желание.

— Слоун просто е яхнала метлата. Поведението й не ме смущава чак толкова. Ще изчакам да й мине.

Маргарет поклати глава и боцна зрънце грозде от пластмасовата си кутия с плодова салата.

— Не опира само до Слоун Колдуел — макар че по мое време жена като нея никога не би получила ръководна позиция. Днес всичко е въпрос на пари. Цялата система е отишла на кино. Всички библиотеки губят спонсори и подкрепата на политиците, които и понятие си нямат с какво се занимаваме — Луизиана току-що загуби държавно спонсорство. Големи библиотеки затварят врати, съкращават служители, намаляват работните часове. Не съм предполагала, че ще се стигне дотук.

— Какво имаш предвид, като казваш, че Слоун не би получила ръководна позиция?

— Не си е заслужила поста. Родителите й бяха председатели на библиотечната комисия — до ден-днешен са важни спонсори. Реално погледнато, й купиха позицията.

„Интересно“ — помисли си Реджина.

— Ако в действителност е тук, защото й е паднало да я уредят на работа, едва ли ще се задържи. Като гледам е доста погълната от плановете за сватбата. Кой знае, може пък да напусне, свие ли гнезденце.

— Както вече казах, хора като Слоун Колдуел образуват едва една част от проблема. Цялото бъдеще на библиотеките в страната ни е изложено на непосредствена опасност.

— Не говориш сериозно.

Маргарет кимна умислено.

— За жалост говоря съвсем сериозно.

Реджина усети познатата вибрация в чантата си. Разтършува се за телефона си.

Ще ти направя проверка след съвещанието на „Лъвовете“ в 13.00. Надявам се, че следваш инструкциите ми и носиш черната кутийка със себе си.

Пусна телефона обратно в чантата си. Защо ли Слоун не я беше уведомила за срещата? Или пък Реджина беше изключила? Никак не й се вярваше да е забравила нещо толкова важно, но като се имаше предвид колко извънкласни занимания й се струпваха напоследък, май не беше съвсем немислимо. Не знаеше как да постъпи. Ако се явеше на срещата неканена, Слоун щеше да подивее. Но пък окажеше ли се, че присъствието й е било наложимо, не появата й щеше да й навлече още повече неприятности.

— Трябва да се връщам на работа — обяви Реджина, прибра недоядения сандвич в хартиената торба и изтупа ръце.

— Надявам се, не съм те наплашила — каза Маргарет.

— Не е това. Просто току-що научих за среща, за която Слоун не ме е информирала. Не мога да разбера какво се случва тук.

Маргарет изцъка с език, клатейки глава като да каже: „Предупредих те“

На път към входа на библиотеката Реджина си спомни, че съобщението на Себастиан не засягаше единствено срещата, а и уговорената подготовка за нея. Спря пред вратата и отвори чантата си, опипвайки за черната кутийка, почти сигурна, че я е взела, но за един умопобъркващ момент — недотам убедена. Когато пръстите й я докоснаха, Реджина си отдъхна с облекчение.

Хладът, струящ от климатичната инсталация на фоайето, моментално накара кожата й да настръхне. После през тялото й пробяга тръпка, този път не от студ, а при мисълта за тайната, с която щеше да влезе в съвещателната стая — неописуемата тайна между нея и Себастиан. Подраска с нокът капачето на кутийката и се усмихна.

* * *

Реджина влезе в стаята на Управата и когато Слоун я посрещна с неприкрита злост, моментално проумя, че е сбъркала в преценката си.

Но така или иначе вече нямаше връщане назад. Понеже не й беше определено място, Реджина зае първото свободно, на два стола разстояние от Слоун. Огледа се наоколо, но Себастиан го нямаше.

След няколко опита да се намести по-удобно на седалката, стигна до заключението, че просто няма начин да изтърпи цяло съвещание с металната тапа в себе си.

Още не можеше да повярва, че се е съгласила да се затвори в тоалетната, да свали бикините си и да напъха странния предмет в ануса си. Ала ако изключеше психическите си задръжки, начинанието се беше оказало изненадващо лесно.

— Слоун иска да седнеш до нея — каза й Лесли Бърд, една от по-старшите членки на комисията.

— Добре — отвърна Реджина и стана от мястото си. Стръвнишкият поглед на Слоун следеше всяко нейно движение. Когато зае мястото до нея, Слоун изсъска в ухото й:

— Не съм те канила на това съвещание.

— Съжалявам, казаха ми за него и предположих, че съм го забравила. Не знаех как да постъпя. Затова реших да рискувам и да дойда.

В този момент Себастиан влезе в стаята. Реджина усети как анусът й се стяга неволно около тапата. Той погледна директно към нея и идеята, че е наясно със случващото се в гащичките й, я възбуди неимоверно. Обидното отношение на Слоун и физическият й дискомфорт се изпариха от съзнанието й — остана единствено мисълта за малката им игричка със Себастиан. Паралелният свят, който двамата споделяха, беше засенчил реалния.

— Днешното съвещание ще е кратко — обяви Себастиан от председателското място. — Знаете, че разполагате с още десетина дни да ми предоставите списъка с номинираните за наградата, така че по този въпрос няма какво да добавим. Лесли иска да обсъди с вас зимната кампания за набиране на средства. Лесли, подиумът е твой.

Лесли Бърд го удостои с ослепителна усмивка.

— Благодаря ти, Себастиан.

Направи бърз преглед на записките си и се впусна в изброяване на належащите въпроси около зимното мероприятие. Думите й се размиха и се превърнаха в страничен шум. В мислите на Реджина съществуваше единствено натискът в задните й части — както и неимоверното усилие да задържи погледа си настрана от Себастиан и дупката, която зоркото око на Слоун прогаряше в нея.

Съзнанието й, сякаш в плен на малкото парченце метал в тялото й, непрестанно се унасяше в блянове за предишната нощ. Наводняваха го картина след картина: пръстите на Себастиан върху клитора й; унисонът, който постигаха с чуждото тяло в ануса й, за да я доведат до ръба на почти непоносима наслада; сладкият момент, когато беше извадил тапата, съпроводен с мисълта, че след няколко минути навярно я очакваше същото жадувано облекчение.

Като чу Лесли да произнася думите „И накрая…“, най-сетне дръзна да погледне към Себастиан, но той я слушаше с видима съсредоточеност. Погледът й се спусна към ръцете му, сплетени върху бележника на масата, и коремът й се преобърна.

Дългоочакваният край на срещата настъпи и всички станаха и започнаха да събират записките си. Надигането от стола предизвика странно чувство в задника й.

— Връщай се на работното си място — нахока я Слоун. — Никакво размотаване повече.

— Моля? — сепна се Реджина и стрелна поглед към мястото на Себастиан.

— Боя се, че ще ти отнема Реджина за няколко минути — каза той откъм гърбовете им, докато останалите членове на комисията се изнасяха към вратата.

— В никакъв случай — възпротиви се Слоун, този път без закачливата нотка, с която обичайно се обръщаше към него. — Достатъчно време й отне. Тя е платена служителка, не доброволец.

— Не те моля — каза й толкова тихо, че думите му прозвучаха почти като шепот. Реджина забеляза, че нещо пробяга по лицето на Слоун — нещо оплетено и неразгадаемо.

С последен кръвнишки поглед към Реджина, Слоун напусна стаята.

Реджина зяпна Себастиан недоумяващо, но той се беше заел с изпращането на последните няколко човека. После заключи вратата.

— Май е най-добре да си вървя…

Без да каже и дума, Себастиан прекоси стаята и я принуди да се наведе с ръце на масата. Разкопча полата й и я свлече до пода, после свали бикините й чак до глезените.

— Разкрачи се! — нареди й с пресипнал от възбуда глас.

В този миг Слоун и всичко останало загубиха значение; тя просто се поддаде на волята му и беше възнаградена с удоволствието от бавното изваждане на тапата. Липсата й обаче я остави жадна да бъде изпълнена отново. Той я прикова на място и пъхна ръка под нея, търкайки с палец клитора й. Тя прехапа устна, за да сподави стоновете си, и тогава ръката му се отдръпна и я приклещи към масата с натиск в кръста. Тя се загърни, неспособна да издържи на напрежението. Чу някакво шумолене, но нуждата да го почувства върху себе си, вътре в себе си, й действаше дезориентиращо. И точно когато реши, че не може да издържа повече, той разтвори с длани бедрата й още по-широко и членът му я изпълни с бърз тласък.

Тя изпищя и се вкопчи в масата под себе си. Себастиан застана неподвижно за момент, без да излиза от нея. После обхвана с ръце хълбоците й и бавните импулси, в които се впусна тялото му, я зашеметиха с ритъма си, напълно заличиха паметта й, заставиха я да мисли единствено за нарастващото напрежение в таза си. Реджина застена неконтролируемо и ако й беше останала дори капчица здрав разум, несъмнено щеше да се притесни, че някой ще ги чуе. Но всеки един синапс в тялото й се беше съсредоточил върху насладата, която я обливаше. Оргазмът не просто настъпи, а я разтърси като гърч.

Силните му ръце я придържаха, докато конвулсията приключи, след което, за нейна изненада, членът му напусна бавно тялото. Той я извъртя към себе си и й заповяда:

— Налапай го.

Думите му едновременно я шокираха и възбудиха, и тя падна на колене без колебание. Пое пениса му в устата си, учудвайки се от острия вкус на собствените си сокове. Непознатото чувство не я отблъсна и езикът й зашари нагоре-надолу по ствола му, облиза върху му, после го обгърна с устни и продължи в този дух, докато не извлече стон от гърдите на Себастиан.

Той се отдръпна.

— Изправи се — беше следващата му, дрезгава команда. Помогна й да стане на крака, вдигна я върху масата, положи я по гръб, после разтвори краката й с коляно и я придърпа към себе си. Насили се в нея като обезумял и тласъците му я разтърсиха с неистовата си, почти безмилостна мощ. Реджина се изуми от собственото си тяло, когато удоволствието започна да се надгражда отново, сякаш събудено след кратка дрямка. Когато Себастиан изрева в екстаз, пулсиращият му оргазъм разпали втора огнена вълна в слабините й.

Усети го как излиза от нея, но не помръдна, докато той не я изправи внимателно до седнало положение. Лицето му гореше и руменината му придаваше такъв момчешки чар, че Реджина едва не се просълзи. Приливът на емоции беше по-мощен, от което и да е физическо усещане — по-буен от всичко преживяно досега. Зародилата се помежду им зависимост като че ли не знаеше граници. „Това ли е? — питаше се тя. — Това ли е любовта?“

Мисълта я плашеше.

25

— Не помня кога последно съм яла като хората — отбеляза майка й, надничайки над менюто в „Келари“, гръцки ресторант на две пресечки от библиотеката. — Не виждам смисъл да готвя само за себе си. Още не съм претръпнала от липсата ти, Реджина.

Реджина се усмихна резервирано, оглеждайки ресторанта. Сводестият таван с гол гредоред и откритата кухня придаваха на помещението уютен, естетичен вид. Наложи й се да си напомни, че днес е рожденият й ден и че майка й е дошла да отпразнуват повода.

— Не виждам защо да не си готвиш, понеже мен ме няма, мамо. Просто намали количеството.

— Не е същото — каза майка й.

Помежду им настана мълчание. Прекъсна го келнерът, когато дойде да вземе поръчките им.

— Мисля да започна с традиционна гръцка салата — каза Реджина. — За основно искам скариди на скара.

След като Реджина му върна менюто, келнерът погледна с очакване към майка й.

— Всичките тези риби само на скара ли ги приготвяте? — попита майка й, сочейки рибното меню.

— Да, госпожо. Заведението препоръчва порция от петстотин грама на човек.

— Трудно ми е да реша. Какво да си поръчам, Реджина? Има ли разлика между тези риби? Лаврак… помпано… всичките са бели риби, нали?

— Ако предпочитате по-лек вкус… — подхвана келнерът и се впусна в подробно описание на вкусовите качества на всяка от рибите. Реджина не се и съмняваше, че само си губи времето.

— Нека аз ти избера нещо, мамо — предложи й тя. — За начало гръцка салата, а за основно ястие — довърска писия.

— Чудесен избор, госпожице. — Келнерът взе менютата и си тръгна.

— Мислех си, че ще ме разведеш из библиотеката преди вечеря. Нали уж затова се спряхме на ресторант в този квартал.

Всъщност отначало Реджина наистина възнамеряваше да покани майка си в библиотеката и да й спретне една обиколка. Като се замисли обаче за риска да се натъкнат на Слоун — или, още по-лошо, на Себастиан — набързо промени плановете си.

— Е, мамо, можеш да си представиш, че като работя там по цял ден, в шест нямам търпение да си тръгна.

Майка й кимна.

— В крайна сметка излиза, че работата си е работа, права ли съм? Архитектурата на сградата май няма значение. Значи е можело да си останеш във Филаделфия все пак. Нищо вълшебно не виждам в тоя Ню Йорк.

Реджина моментално се сети за Себастиан и почувства как се изчервява. За най-голяма радост, майка й не забеляза.

— Харесва ми в Ню Йорк. Виж какво, съжалявам, че не те разведох из библиотеката. Но защо не направиш промяна в плановете си? Как ти звучи, вместо да шофираш обратно към Филаделфия след вечеря, да пренощуваш тук и на сутринта да посетим библиотеката?

— Сама знаеш, че няма да мигна тук, Реджина. Всичкият този шум… навалиците.

— Мамо, в хотелските стаи не е нито шумно, нито пренаселено. — Пак я споходи мисълта за Себастиан и „Четирите сезона“. Тръсна леко глава, уж да прочисти съзнанието си. — Бих те поканила у нас, но апартаментът е доста малък, а и съквартирантката ми…

— Няма проблем, Реджина. Ще ми покажеш библиотеката някой друг път.

Но проблем имаше. Както често се случваше, и този път я загложди съвестта, че разочарова майка си. Именно заради скрупулите си да я остави сама не беше посмяла да кандидатства в колеж извън Филаделфия и да наеме квартира в Сентър Сити по време на следването си в Дрекселския университет, принудена да живее в предградията с майка си и всеки ден да пътува за лекции с градския транспорт. И ако във Филаделфия имаше библиотека от класата на Нюйоркската обществена, най-вероятно все още щеше да се подвизава в родния град. Струваше й се, че нещата щяха да стоят другояче, ако баща й беше с тях, или ако майка й се беше обвързала наново. Но така се беше случило, че когато баща й беше починал, майка й чисто и просто се беше отказала да кърпи личния си живот. Неприятното в случая беше, че очакваше от Реджина да споделя своя с нея. Степента на поражението й се избистряше чак сега — когато най-сетне разполагаше със свое лично пространство. Ако майка й си мислеше, че с упреци ще я склони да се върне вкъщи, жестоко се лъжеше.

Телефонът й извибрира. Реджина се помъчи скришом да прочете съобщението.

— Какво е това? Мобилен телефон ли виждат очите ми? Не си ми казвала, че имаш нов телефон. Защо ми е да се чудя как да те изнамирам ту в апартамента, ту в библиотеката, щом мога да се свържа с теб директно? Какъв ти е номерът?

Реджина прочете съобщението.

Изпращам колата да те вземе.

Опа.

Изпрати му бърз отговор:

Не съм вкъщи.

— Реджина, на теб говоря. Какъв ти е номерът?

— Моля? А, ами… телефонът е служебен. Не ми разрешават да давам номера му.

— Библиотеката ли ти го плаща?

— Да, библиотеката.

Пак ли ще се налага да те избавям от беда?

Реджина написа:

Ще ми се да можеше, но дори ти не можеш да ме избавиш от вечеря с майка ми.

Келнерът пристигна със салатите им.

Не си ме предупреждавала, че ще си заета тази вечер. Това е неприемливо и ще си получиш наказанието.

Реджина кръстоса крака.

— Държиш се изключително грубо, Реджина.

— Извинявай. — Тя остави телефона върху платнената салфетка, покриваща скута й.

Майка й я изгледа подозрително.

— Да не би да криеш нещо от мен? Добре те познавам, Реджина. Нещо се мъти.

— Нищо не се мъти — побърза да отрече Реджина.

— Срещаш ли се с някого? Недей да си губиш времето със срещи и тем подобни глупости. Остави ме самичка, за да се трудиш, така че се надявам вниманието ти да е насочено към работата.

Реджина поразбута салатата си с вилица.

— Все някога ще трябва да започна да се виждам с мъже, мамо. С татко сте се запознали, когато си била горе-долу на моята възраст.

— И виж докъде стигнах!

Реджина не искаше и да си помисли какво точно имаше предвид майка й.

— Изглеждахте щастливи заедно, мамо — каза Реджина с носталгия в гласа.

— Докато не ме заряза.

— Не те е зарязвал. Почина, мамо. Има огромна разлика.

— Резултатът е все същият, Реджина. Мъча се единствено да те науча, че трябва сама да си господарка на живота си. Сега ми въртиш очи, но по-натам ще си ми благодарна. Не си пилей времето.

* * *

Реджина стоеше чисто гола в стаята.

Още с пристигането в апартамента му, Себастиан й беше наредил да се съблече. Беше се изправила пред него само по колието с катинарчето и той я беше отвел в стаята — или Стаята, както я наричаше мислено, — връзвайки очите й, преди да отвори вратата.

Стаята беше хладна и Реджина веднага усети как зърната й се втвърдяват. Зачуди се дали Себастиан е забелязал тази подробност и дали ще я приеме за белег на възбуда.

Истината беше, че не се чувстваше възбудена, а по-скоро напрегната. Себастиан дори не я беше погледнал на влизане и не беше обелил дума след лаконичното „Съблечи всичките си дрехи“. Сега, макар че не можеше да го види, гневът му беше напълно осезаем.

— До теб има дълга пейка, Реджина — изплаши я гласът му. — Легни на нея по корем.

Тя заопипва въздуха слепешката, докато ръцете й не докоснаха твърда мебел, облицована с кожа. Легна отгоре й по очи.

— Отпусни ръцете си на пода — обади се пак Себастиан. — А сега ги свий в юмруци и ги допри под пейката.

Изпълни нареждането му и моментално усети как ги пристяга с някаква гладка, но здрава материя.

— Дръж краката си опънати, иначе ще ме принудиш да вържа и тях. А, повярвай ми, чувството няма да ти допадне.

Пулсът й запрепуска. Себастиан заобиколи пейката с бавни, премерени крачки. Тя се опита да вглъби на уплашеното си съзнание, че това беше мъжът, който й доставяше неописуема физическа наслада, че каквото и да я очакваше в близките минути, удоволствието неизменно щеше да го последва. Тогава я осени странна мисъл: ако й се отдаваше възможност да пропусне тази част от играта и да премине направо към удоволствието, щеше ли да приеме?

— Увери ме, че разбираш какво символизира колието — каза той.

— Разбирам…

— Няма да говориш, докато не ти позволя. Увери ме, че разбираш какво символизира колието — аз съм господарят, ти си робинята. Задължително е да си на мое разположение по всяко време. Недопустимо е да не ме известиш за посещението на майка си. Ясно ли ти е?

Тя остана безмълвна.

— Така. Сега ще си понесеш наказанието.

26

Усещаше цялото си тяло опънато като струна, макар и да беше сигурна, че каквото и да последваше, нямаше начин да е по-ужасяващо от мрачното й предчувствие. Голотата започваше да я притеснява и някакъв рефлекс я накара да стисне задника си.

Ненадейно в ушите й прокънтя силен пукот, като от фойерверки. Шумът се повтори и в следващия момент й стана ясно, че всъщност нещо плющи по пода с голяма засилка.

Тогава въпросното нещо опари задника й, причинявайки й светкавична, остра болка, каквато не бе усещала никога досега. Тя охна и още преди да е успяла да се възстанови психически от първия удар, я връхлетя нов. После и още един.

— Искаш ли да спра, Реджина? Позволявам ти да ми отговориш.

— Не — изпъшка тя.

— Добро момиче.

И още един. Мислите й се лутаха в търсене на обяснение за случващото се и в крайна сметка я доведоха до заключението, че навярно Себастиан се е въоръжил с камшик. Самата идея умножи болката многократно.

Камшикът изплющя още два пъти.

— Ох — не издържа накрая Реджина. Стегна се за следващия удар. Но той така и не дойде. Тялото й остана напрегнато, в очакване; кожата на задника и бедрата й пареше.

— Ще ти дам малко време да осмислиш грешката си.

После го чу да излиза от стаята.

Фактът, че вече не беше наоколо, за да я удари отново, не помогна на нервите й да се отпуснат. Самотата и неизвестността бяха не по-малко страшни от физическата болка — може би и по-страшни.

Жиленето на кожата й като че ли се попритъпи. Сигурна беше, че мръднеше ли, щеше да се завърне по-бясно и от преди. Но за момента по-голямо впечатление й правеше напрежението в мускулите на раменете и ръбете й. Обърна глава на другата страна, за да не се схване вратът й. Дощя й се да огледа стаята край себе си. Успееше ли да зърне мебелите — или може би им се викаше съоръжения, — поне щеше да добие някаква представа за изживяванията, които я очакваха занапред. Но по всяка вероятност именно това се опитваше да предотврати Себастиан.

Пак обърна глава. Поразмърда краката си. Съзнанието й се отнесе във фантазии за нещата, които й беше намислил за по-късно. Дали щеше да използва езика си? Ръцете си? Щеше ли да я дразни, преди да я обладае?

Вратата се отвори. Тялото й се стегна. Дали я очакваха още от зловещите тайнства на Стаята? Ако просто беше продължил с мъченията, щеше да ги понесе. Но сега, когато беше сложил край и слабините й крещяха за члена му, щеше да й е трудно да се настрои пак на онази вълна. Срамно, но факт: докоснеше ли я между краката, щеше да я намери обилно подмокрена.

Тогава наистина почувства ръцете му, но не върху слабините си. Вместо това дланите му нежно обходиха деликатната плът, с която беше злоупотребил. После отвърза китките й.

Помогна й да се изправи, а тя се олюля на краката си. Търсейки опората му, все още с вързани очи, докуцука с него до коридора. След това чу, че вратата се затваря.

Усети ръцете му зад главата си и превръзката падна от очите й.

Реджина се обърна да го погледне. Тъмните му очи лъщяха, а страните му червенееха. Нежно обхвана лицето й с длани и целуна устните й. Те се отвориха, готови да го приемат, а тялото й се притисна към неговото. Внезапно обладана от пламенна дързост, тя грабна ръката му и я сложи между бедрата си.

— Почакай — прошепна той, отведе я в спалнята и внимателно я настани на леглото. Ръцете й понечиха да го докоснат. — Просто се отпусни — каза й той. После започна да се съблича, подклаждайки още повече възбудата й. При вида на члена му й се прииска да го сложи в устата си. Подвоуми се дали да не му го каже, но не намери смелост.

Той легна до нея и прокара ръка от лицето й надолу към гърдите й. Пое едното зърно в устата си и засмука нежно. Тя се изви върху чаршафите, наслаждавайки се на познатия пулс в слабините си. Устата му закръжа надолу към пъпа й, после се спусна с целувки към интимните й части. Тя почувства топлината на дъха му, след което и неустоимия натиск на езика му върху клитора си.

— Себастиан — простена Реджина, заровила пръсти в косите му.

Разтвори краката си още по-широко, предизвиквайки похотлива чупка в таза. Чувстваше се като пълна развратница, но не я беше грижа. Езикът му се отдръпна, после я подразни, докосвайки я едвам-едвам, нежно като пеперудено крилце. Тя задълба с пети в леглото и го придърпа към себе си. Точно когато започваше да си мисли, че ще се взриви от напрежение, той пъхна езика си надълбоко във влагалището й.

— Да — изрева Реджина, напирайки към устата му, следвайки разпалено ритъма на езика му. Той разтърка клитора й с палец и в този миг я завладя екстаз, съразмерен с болката от плющящия камшик. Цялото й тяло сякаш се вкамени, после отпусна насъбралото се напрежение в оргазъм, толкова мощен, че я накара да се разтопи.

— Обърни се — промълви Себастиан, а когато Реджина легна по корем, той я издърпа да застане на четири кака. Прокара длани по задника й, сетне го разтвори. Тя устоя на импулса да го попита какво прави, но той й отговори въпреки всичко. — Ще те чукам така. .

— Как? — попита тя.

И тогава видя, че се пресяга за презерватива и още нещо. Когато кондомът беше на мястото, Себастиан намаза ануса й с някакво студено желе. Тъкмо се канеше да му каже, че идеята не е добра, че нямаше да се получи, но после реши да устиска известно време, преди да възрази, както самият той я беше научил.

— Отпусни се — каза й той и Реджина заповтаря командата му наум.

След малко почувства как пенисът му напира в ануса й, сякаш си пробиваше път в място, в което беше сигурна, че няма да се побере. Интересно как, но тялото й, все още разтърсвано от последните вибрации на оргазма, се оказа учудващо податливо. Членът му провлезе в нея и чувството беше шокиращо, но не и неприятно. Не знаеше колко надълбоко е проникнал, а и се боеше да попита, понеже очакваше отговор от рода на: „не докрай“. Но просто не вярваше, че може да побере повече в това тясно кътче. И все пак, докато членът му напредваше бавно-бавно, ръката му погали котето й и внезапно вътре в нея се отвори още място.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да.

Тогава пенисът му започна познатите нежни тласъци в нея. Чувството беше извънмерно странно — нито приятно, нито неприятно. Сякаш объркваше самото й тяло, впримчваше го в мрежа от сигнали на наслада и сигнали на болка. И с всеки следващ тласък, всяка една секунда, изживяването можеше да тръгне право в едната или право в другата посока.

Но отмерените му движения някак успяваха да я задържат на границата между две противоположни усещания. Наслада, болка, наслада… През цялото време ръката му обгрижваше клитора й, за да наклони везната в правилната посока.

— Реджина — простена задъхано Себастиан, после издаде нечуван досега звук и усили напъните. Тя прехапа устна, надявайки се, че не би посмял да ускори още повече темпото. Но именно това стана и точно когато тялото й беше на път да прекоси твърдата граница, той изрева, и макар Реджина да не усети оргазма му както обикновено, безспорно изпита силата на еякулацията му.

Той извади члена си постепенно и двамата се отпуснаха върху леглото, останали без дъх.

— Не го бях планирал — обясни той. — Просто като те видях, те пожелах толкова силно. Желая те цялата, по всеки възможен начин. А имам чувството, че никога няма да те получа безусловно. Не мога да ти се наситя.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо — прошепна тя, докато си мислеше как и тя самата не можеше да му се насити.

— Не е лошо. Просто не е типично за мен.

Той я придърпа към себе си и прегърна сякаш никога нямаше да я пусне.

* * *

— Защо не ми каза, че майка ти ще ти идва на гости? — попита я Себастиан. Реджина се беше сгушила в него под дебелата завивка, с глава върху гърдите му.

Беше късна нощ — или по-скоро ранна сутрин. След дивия секс Реджина се беше унесла в сън, само за да се събуди не след дълго в обятията му. Той я беше подканил да заспи пак. „Събудя ли се след като съм заспала веднъж, после поне един час съм кукуряк“ — обяснила му беше тя.

Той й беше казал, че ще побудува с нея. Този дребничък жест на задушевност я беше изненадал приятно и озадачил едновременно. И наистина силните емоции по време на секса ги бяха сближили, макар и само до края на нощта.

— Дори не ми е хрумнало да ти кажа, че майка ми ще ми гостува — обясни Реджина откровено. — Просто онази част от живота ми е толкова… далечна от тази.

— По-рано говорех сериозно: искам да науча всичко за теб.

Реджина не успя да сдържи усмивката си, колкото и странно да й звучаха думите му. Дали това не беше просто още един начин да упражни контрол върху нея? Или пък сигнал за желанието му да превърне отношенията им в сериозна връзка?

— Какво например?

— Да започнем от майка ти. Що за жена е? Как прекарахте вечерта?

Очевидно това беше тактичен начин да се поинтересува каква е била целта на посещението й. Ако Реджина не си признаеше, че е имала рожден ден, той все някак щеше да научи и да побеснее. Просто не й се искаше да прозвучи сякаш събитието е знаменателно и от него се изисква да вдигне банкет.

— Ходихме на вечеря по случай рождения ми ден.

— Рожденият ти ден е днес?

— Е, реално погледнато — вчера.

— Ако знаех, че си укрила чак толкова много информация от мен, щеше да изядеш поне още десет камшика — заяви Себастиан, но с шеговит блясък в очите.

— Не е кой знае какво.

— Аз решавам дали е, или не е. Но така или иначе ръцете ми са вързани посред нощ — или в тъмни доби. Значи майка ти е дошла от Филаделфия за рождения ти ден. Близки ли сте двете?

Реджина се поколеба.

— Може да се каже.

— Какво означава това?

— Ами отраснах само с нейните грижи. Баща ми почина от инфаркт, когато бях на осем. Затова няма начин да не сме близки. Но сега, като не живея с нея — и гледам на нещата по-отдалече, — струва ми се, че е зависила твърде много от мен.

— Все още ли е така?

— Не и откакто се преселих в Ню Йорк. Не съм й на разположение като преди. Но, ако щеш ми вярвай, гризе ме съвестта. Обвинявам се всеки божи ден.

— Недей — каза той с разпаленост, която я удиви.

— Няма как. Спомняш ли си, че ме попита защо нямам мобилен телефон? Отговорих ти, че не ми трябва или нещо подобно. Но истината е, че не искам да съм й на разположение през цялото денонощие. Все си втълпявах, че изхвърлям телефона, за да пестя пари, докато всъщност целта ми беше да се отърва от нея.

Усети как започва да трепери.

— Реджина — целуна я Себастиан по челото. — Не е страшно. Родителите понякога са… така де, с баща ми не сме си разменили и дума от десет години насам.

Тя се отдръпна леко от него, за да го погледне в лицето. Очите му имаха отнесен вид.

— Така ли? Защо?

— Имахме разногласия — отвърна й с тон, който не поощряваше по-нататъшно дълбаене по въпроса.

— Ами майка ти?

Първоначалното му колебание беше едва доловимо, но Реджина все пак го долови.

— Почина, докато учех в колежа — отговори. Тя усети напрежението, което стегна тялото му, и незабавно съжали за въпроса си. След кратко мълчание, Себастиан я целуна по главата и каза: — Та от кого си наследила големите си сини очи?

Реджина усети, че съвсем преднамерено сменя темата и отстъпи с усмивка.

— От баща ми.

— Горя от желание да те снимам. Направо ме убиваш с отказа си.

Сега беше неин ред да бие отбой.

— Казах ти вече, мразя да ме снимат. Пък и откога искаш разрешението ми за каквото и да било?

— Фотографията е като доминацията: ако отсрещният човек не е дал съгласието си, резултатите са доста отрицателни.

Тя кимна. Щеше й се да има желанието, но уви! Този път на нея се падаше да смени темата.

— Ами ти на кого приличаш? — попита го.

— На себе си — отвърна той и я целуна.

— Задавам ти сериозен въпрос — отдръпна се тя. — Не ме принуждавай да те проучвам в Гугъл — пошегува се после.

Изражението му помръкна.

— Ако държиш да ме проучваш, не мога да те спра да четеш клюки. Но единственото, което те засяга, е, че те обожавам.

Ръцете му пак я обгърнаха. И тя не каза нито дума повече. Така си беше — единствено обожанието му я засягаше. Поне за момента.

27

Реджина забеляза татуираната куриерка още на влизане.

Тя се запъти директно към Бюрото за връщане на книги, явно натоварена с конкретна мисия.

— Сменили сте работното място виждам — наду балон с дъвката си момичето.

— Да — отвърна Реджина.

— Все тая, пак ви открих.

— Очевидно.

— Това е за вас. Подпишете тук.

Реджина взе огромната черна кутия, украсена с широка панделка от бял сатен, и я остави на пода. Сетне се подписа върху формуляра на куриерката и я зачака да си тръгне.

— Нещо друго ли има? — попита я накрая.

— Поръчано ми е да взема нещо от вас и да го доставя до него.

— За какво говориш?

— Идея си нямам — сви рамене пънкарката и балонът й се пукна толкова шумно, че няколко от посетителите на библиотеката стрелнаха погледи в тяхна посока. — Господинът каза, че като отворите кутията, сама ще се сетите.

— О, божичко. Трябва да си тръгваш. Шефката ми не бива да те вижда.

— Този господин дава бакшиши и то стабилни. Няма да си тръгна.

— Хубаво тогава — въздъхна Реджина, развърза панделката и вдигна капака.

Вътре, под воал от бяла прозрачна хартия, намери лъскава ръчна чанта на „Шанел“ — черна кожа на вафлички с голяма щампа на фирменото лого от двете страни. Презрамките представляваха златни верижки с кожа при рамото, за по-удобно носене. Отгоре й имаше бележка.

Скъпа ми Р.,

Честит рожден ден! Не обичам да закъснявам с подаръците, но в този случай и двамата знаем, че вината не е моя. Надявам се чантата да ти е удобна. И понеже не желая да рискувам, помолих куриера да вземе от теб отвратителния платнен чувал, който носеше досега, и да ми го достави лично. От „Шанел“ ме увериха, че новата ти чанта безпроблемно ще побере всичките ти книги.

Във вътрешния й джоб ще намериш ключ-карта за „Четири сезона“. Тазвечерният ти тоалет — и истинският ти подарък — ще те очакват в стаята.

Доскоро,

С.

— Ще може ли да побързаме? — пришпори я куриерката. Реджина нацяло беше забравила, че я чакат.

— Ъм, да…

Взе поизносената си чанта от „Олд Нейви“ и изпразни съдържанието й в краката си, за да не я види момичето. После й я подаде. Моментално изпита остра носталгия по вехтата си чанта, но просто не си струваше да се дърпа.

— Това ли трябва да му предам? — попита пънкарката, държейки чантата с два пръста, сякаш носеше зараза.

— Аха — потвърди Реджина. — Това е.

* * *

Реджина и Маргарет си намериха маса в Брайънт Парк — приятно кътче между Пето и Шесто авеню в съседство с библиотеката, разполагащо с тучна зелена поляна, павилиони с хотдог, маси със столчета и дори детска въртележка.

— Същински рай. Как досега не сме се сетили да обядваме тук? — дивеше се Реджина. Местенцето наистина беше райско — и щеше да й се стори още по-райско, ако металният стол не ръбеше насинения й задник.

— Паркът е позагубил чара си заради пълчищата туристи. Седмицата на модата се провеждаше тук няколко години подред. Сега и филмовите фестивали, и още какво ли не. Някога го имах за задния двор на библиотеката, но тези дни отминаха. Макар че, ако не знаеш, под краката ни се намират подземните архивни помещения.

— С библиотечните архиви? Леле.

— Аха — кимна Маргарет, отваряйки кутията си с плодова салата. — Мястото за складиране започна да става кът още през осемдесетте, въпреки че преместихме много от колекциите в други сгради. Единственото решение беше да се изгради просторно складово помещение под парка. Свързано е със самата библиотека посредством двайсетметров тунел.

— Невероятно! — възкликна Реджина, оглеждайки се наоколо. — А и онази въртележка е толкова симпатична.

— Сериозно ли? Все още не мога да й свикна.

— Нова ли е?

— Да. Сложиха я преди около десетилетие. — Маргарет присви очи към катинарчето на врата й. — Интересно колие.

— О, благодаря — каза Реджина и го скри в шепата си смутено.

— Някога и Слоун носеше същото — отбеляза небрежно Маргарет.

Реджина я погледна стъписана. Когато най-накрая успя да призове гласа си, изпелтечи:

— Не съм я виждала с него.

— И аз не съм го виждала отдавна. Но по едно време не го сваляше. После изчезна.

Реджина се зае да отваря шишето с вода с наведена глава, прикривайки с коса пламналото си лице.

— Добре ли си? — загрижи се Маргарет.

— Да… просто времето е много топло. Май рибата тон не беше най-подходящият избор. Съжалявам.

— Реджина, кажи какво те мъчи?

Реджина се поколеба за момент, но болката от съмненията й се оказа твърде голяма, за да я задържи в себе си.

— От известно време излизам с един човек — провлачи. Маргарет кимна окуражително. — Колието ми е подарък от него. Носи специално значение за двама ни. Но той познава и Слоун, и фактът, че и тя е имала такова колие, не ми се струва съвпадение.

— Слоун е сгодена. Да не би да се съмняваш, че тайно се среща и с твоя приятел?

При мисълта коремът на Реджина се сви на топка.

— Не, не и в момента. Ужас. Но вероятно в миналото… — Тя се изправи и й причерня от летния зной, рязкото движение и болезнената поредица от картини в съзнанието й. — Трябва да говоря с него.

— Реджина, всеки си има своето минало. Вероятно трудно ще го проумееш на твоята възраст, но трябва да гледаш на нещата в перспектива. Ако изобщо е вярно.

— Може би си права. Но не е редно да го научавам по този начин. Трябвало е да ми сподели. Нали уж на това се градят връзките между хората? На споделянето?

Маргарет кимна в знак на съгласие.

— Позволи ми да ти дам един съвет обаче: проучи фактите, преди да дадеш воля на емоциите си. Ние, жените, често забравяме колко важен е този момент. И наговаряме сума неща, за които после съжаляваме.

— Ако съмненията ми се окажат верни — а така ми се струва, — единственото нещо, за което ще съжалявам, е, че изобщо съм попаднала в подобна ситуация — отвърна Реджина.

28

В шест и половина Реджина пъхна ключ-картата в четеца на стая 2020 в „Четири сезона“. Тази вечер обаче единствено за това възнамеряваше да се подчини на Себастиан.

Охладеният от климатичната инсталация въздух в стаята я накара да изтръпне. Затвори вратата след себе си.

— Ехо? — извика, пристъпвайки във всекидневната. Почти всяка плоска повърхност беше покрита с цветя — рози, орхидеи, кали — всичките в релефни кристални вази.

За пръв път в апартамента не я очакваше асистентка/помощничка по обличането и Реджина си отдъхна. Навярно Себастиан вече я считаше за обучена.

Хвърли чантата на „Шанел“ върху черешовото порт манто и надникна в спалнята. Луксозното легло беше отрупано с пазарски торби и кутии, овързани с разноцветни панделки. Реджина се обърна и закрачи обратно към всекидневната.

Седна на велуреното кресло и затропа изнервено с крак по земята.

Всичко си идваше на мястото. Яростта, с която Слоун беше изтръгнала поканата за изложбата от ръката й; жадните погледи, които му хвърляше по време на съвещанията; нарастващото й раздразнение в случаите, когато Себастиан проявяваше интерес към Реджина. В съзнанието й се избистряше фактът, че не само е имало нещо помежду им, но Слоун, сгодена или не, очевидно продължаваше да изпитва чувства към него.

Вратата се отвори.

Себастиан влезе и остана повече от изненадан да я намери седнала по средата на стаята. Недоумението по лицето му можеше да се определи като първото му непринудено изражение, откакто го познаваше, и при различни обстоятелства навярно би спечелило симпатиите й. Не и в този момент обаче.

— Защо не си облечена? — попита я той, по-скоро притеснен, отколкото ядосан. Безспорно беше достатъчно схватлив, да отгатне, че нещо не е както трябва.

— Облечена съм — отвърна тя, стана от креслото и отиде до него. — И си тръгвам. Просто исках да ти върна това.

Реджина сложи колието в ръката му. Той го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

— Не разбирам.

— Ти ли? Аз съм онази, която не разбираше. Не осъзнавах, че колието е част от униформата на всички служителки в библиотеката.

Очите му го издадоха за момент, но после светкавично възприеха неутрална безизразност.

— Съмнява ме, която и да е от колежките ти на Бюрото за отдаване на книги да носи подобно колие — възрази той.

— О, нима не си научил? Вече не съм в заемната. Понижиха ме в ранг — сега отговарям за върнатите книги. Изглежда шефката ми напоследък не е особено доволна от мен. Хрумва ли ти каква би могла да е причината?

— Май на теб ти е хрумнало. Защо просто не изплюеш камъчето, Реджина?

— Защо не ми каза, че си спал с шефката ми?

— Нямам навика да обсъждам бившите си любовници. А и се случи отдавна.

— По дяволите, Себастиан! Не мога да повярвам. Чувствам се като пълна глупачка. — Очите й започнаха да парят от надигащите се сълзи и тя му обърна гръб, за да не ги види. — Снощи в леглото си приказвахме с часове и въпреки всичко на теб не ти е дошло наум да ми споделиш тази подробност?

— Това не те засяга по никакъв начин, Реджина — каза той и сложи ръка на рамото й. Тя не се обърна, а продължи да се взира през прозореца с изглед към Мидтаун Манхатън.

— Аз имам друго чувство.

— Беше много отдавна, Реджина. И за съвсем кратко.

— Бил ли си влюбен в нея? — попита го тихо.

— Никога през живота си не съм се влюбвал, Реджина. Любовта няма нищо общо.

Сълзите й шурнаха неудържимо и тя вече не смогваше да ги попива. Тялото й се разтресе от усилието да ги пресуши.

След малко Реджина грабна чантата си и го подмина на път към вратата.

* * *

Диванът на Карли беше затрупан със смачкани, подгизнали носни кърпички.

— Съжалявам за безпорядъка — изхлипа Реджина и издърпа последната кърпичка от картонената кутия.

Карли отиде до шкафа в коридора и се върна с чисто нова.

— Гледай на нещата по-обективно. Какво ти казах още от самото начало? Забавлявай се и недей да влагаш много смисъл. Пък и виж с какви дрешки се сдоби покрай чичко-паричко. И какви бижута само! Не е за вярване, че си му върнала колието.

Реджина поклати глава.

— Не мога да се „забавлявам“, ако всичко е напразно! Къде е смисълът? Мога ли да ти задам един въпрос? Какво стана с онзи тип, дето много харесваше? Роб беше, нали?

— А, стара история. — Карли пусна косата си, зави я няколко пъти и пак я щипна с шнолата. — Нямаше желание да се „обвързва“. Все тая. Първо ми беше гадно, но впоследствие реших, че най-добрият начин да се преборя с мъката е да не оставам на сухо.

— И да си търсиш други мъже?

— Ами, да. Поне не ми оставаше време да си мисля за него. И да се чувствам изоставена. Като се забавлявах с други симпатяги, хич не ме беше грижа къде е и с кого е. Или поне не толкова, колкото ако си седях вкъщи като стара мома. Той пък взе, че научи за Дерек и въпросните симпатяги и стана тя каквато стана.

— Но е знаел, че се срещаш и с други?

Реджина предпочете да се изкаже евфемистично, вместо да изтърси: „Но е знаел, че всяка седмица се търкаляш в леглото с различен?“

— Знаеше, че на теория съм свободна да го правя, така му харесваше. Но като откри, че в действителност излизам с други мъже, направо откачи. Въпреки че той самият чукаше Аманда Донован, която е бивша съученичка на приятелката ми Шери от „Спенс“.

— Ама че лицемер! — възмути се Реджина.

— Тотален! На мъжете им дай да си развяват гащите, но кръшнеш ли ти… Та хванаха го лудите и ми заяви, че между нас е приключено.

Интеркомът избръмча.

— Да си поръчвала нещо за хапване? Направо умирам от глад — каза Карли.

— Не — отвърна Реджина, — нищо не съм поръчвала. — Като се досети, че може да е Себастиан, побърза да добави: — Остави го да си бръмчи.

Карли кимна бавно, доловила идеята й.

— Значи не си вкъщи, така ли да разбирам? — попита на път към интеркома.

— Точно така: няма ме — отвърна Реджина. — Като се замисля, и двете ни няма.

Карли вдигна палци одобрително и се отказа от интеркома. После се върна на дивана. След малко на вратата се почука.

Реджина и Карли се спогледаха.

„Мамка му!“ — оформи Карли с устни.

— Някой му е отворил входната врата — прошепна Реджина.

— Знам, че си вътре, Реджина — провикна се Себастиан от коридора. Гласът му беше гръмък, но спокоен.

Реджина се шмугна под масата.

— Какви ги вършиш, по дяволите? Този да няма рентгеново зрение? Просто се прибери в стаята си. Ще му кажа, че спиш.

Реджина изтича в стаята си и затвори вратата. После долепи едното си ухо до дървото.

Почти нищо не се чуваше от предната част на апартамента. Мътните да го вземат здравото, предвоенно строителство.

Отривисто почукване от другата страна на вратата я накара да подскочи.

— Реджина, няма да си тръгна, докато не поговориш с мен.

Мътните да ги вземат и мекушавите съквартирантки!

Реджина отвори вратата. Себастиян влетя в стаята й, сякаш й беше гостувал десетки пъти. Май само тя намираше за странно присъствието му в апартамента й. Имаше чувството, че халюцинира.

Той затвори вратата след себе си и седна на двойното легло в опит да укроти страстите си.

— Това място е миниатюрно — коментира Себастиан.

Тя кимна.

— Реджина, чуй ме: връзката ми със Слоун е минало. Сама знаеш, че в момента е сгодена.

Тя пак кимна.

— Явно просто… преживявам отношенията ни доста силно. Май ги бях приела доста насериозно. Изобщо не подозирах, че се хващаш с всяка срещната.

Само при мисълта, че Слоун е посещавала апартамента му, връзвал я е, докосвал е голото й тяло… тя е докосвала него… й призля.

Стана от леглото и му обърна гръб. Той сложи ръце на раменете й и бавно я върна на леглото, сядайки до нея. Ръката му продължаваше да обгръща раменете й.

— Реджина, сексуалните ни отношения — нещата, които те подтикнах да правиш — не са нещо ново за мен. Просто такива са еротичните ми фантазии. И познавам доста хора… жени, които ги споделят. Изградили сме си нещо като общност — обясни той.

— Общност — повтори тя.

— Да, единствено тази дума ми идва на ум. Със Слоун ме запозна приятел, който знаеше за сексуалните й предпочитания.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не подхождам така към всяка моя партньорка. Познавам жени, които са приели ролята си на подчинени, определили са ясно границите си и по този начин актът в общи линии е предначертан.

— Слоун?

Реджина се помъчи да си представи деспотичната си, арогантна шефка в ролята покорна робиня в леглото. Съзнанието й я обрисуваше единствено с камшик в ръка, не с нашарен от въпросния камшик задник.

— Същата. Срещна ни един общ познайник, позабавлявахме се, а после останахме просто приятели.

— Приятели значи — процеди Реджина сковано.

— Точно така. И май през времето, което прекарахме заедно, съм успял да я заразя с интереса си към библиотечното дело, защото не след дълго пое настоящия си пост.

Умът на Реджина срещаше трудности със смилането на всичката нова информация. Имаше чувството, че гледа целия си нюйоркски живот през калейдоскоп — натрошен на милион разноцветни парченца.

— Започнала е работа в библиотеката заради теб? — учуди се Реджина.

— Не, не заради мен. Просто си търсеше ново амплоа, след като закриха работната й позиция в „Ралф Лоран“. Аз пък знаех, че търсят човек в библиотеката… и така станаха нещата.

— Е, това обяснява доста — проточи Реджина. Себастиан не се хвана на въдицата й, но ако беше лапнал стръвта, Реджина щеше да се впусне в разсъждения колко очевидно е, че Слоун не е любител на книгите, нито пък я е грижа за библиотеката — просто отбива време до сватбата.

В този момент я осени още една мисъл, и то толкова болезнена, че я подтикна да зададе въпрос, чийто отговор далеч не искаше да узнава.

— Снимал ли си я? — попита го тихо. Себастиан я погледна директно в очите.

— Да.

Тя изтръпна, сякаш я беше ударил ток. Значи двамата се бяха сближили на ниво, до което Реджина не смееше да го допусне. Вярно, физическите им отношения бяха останали в миналото, но Слоун винаги щеше да има това преимущество пред нея. Дори докато мисълта протичаше през главата й, дори докато й причиняваше вътрешна болка, Реджина осъзнаваше колко ирационална е всъщност. Но не успяваше да я блокира.

— Чука ли я в задника? — изстреля гневно.

— Не говори така. Звучи ужасно от твоята уста.

— Попитах те нещо.

— Не — отговори й той.

Камък й падна от сърцето. Което я накара да проумее, че не беше способна просто да „се забавлява“.

— Чуй ме, Реджина: снимам жени още от седемнайсетгодишна възраст. Водя сексуален живот от петнайсетгодишен. Спал съм с безброй жени, някои от които най-обикновени, други — посветени в тайните на тясната ни общност. Но никога с никоя от тях не съм имал това, което имам с теб. Никога досега не съм въвеждал непосветена жена в света на садомазохизма.

— И защо не?

— Не съм искал. Когато те видях за пръв път, имах съвсем различни планове за теб. Плени ме с красотата си и неориентираността си и реших, че ще си следващото ми завоевание. Но като поговорих с теб в деня след съвещанието на „Младите лъвове“, осъзнах, че имаш много повече да предложиш.

Дишането й беше тежко и предчувстваше, че сълзите не са далече.

— И сега какво? — попита.

— Сега се връщаш с мен в „Четири сезона“ и нощта ни продължава.

Тя стана и отиде до гардероба, въртейки в ръцете си шнола за коса.

— Друго имам предвид. Какво ни очаква оттук нататък? Шефката ми е набрала предостатъчно, така че на този фронт положението е окаяно. А двамата с теб — какво? Ще продължаваме да се опознаваме физически, докато някое ново „завоевание“ не ти хване окото и не ме изриташ на улицата с разбито сърце?

— Реджина, откъде идва всичкото това отчаяние? Наистина ли е толкова зле положението на работа? Ще говоря със Слоун.

— Не! — отсече тя и се обърна към него. — Да не си посмял.

— Слоун ми е само приятелка. Не съм пипвал друга жена от първата ни нощ заедно.

— Сериозно ли?

Всъщност по природа беше толкова наивна, че идеята Себастиан да се среща с други жени, докато е с нея, изобщо не й беше минала през ума.

— Напълно — отвърна той, сякаш удивен от самия себе си. — Не мога… не искам да се срещам с други жени. А подобно нещо никога не ми се е случвало. Не усещаш ли колко обсебен съм от теб? Та ето ти отговора — игричките, в които те въвлякох в апартамента ми — в онази стая, — не са новост за мен. Но чувствата ми към теб определено са.

Реджина кимна, мъчейки се да осмисли думите му на фона на собствените си съмнения и притеснения. Но колкото и да й се искаше да приеме предложението му — просто да си тръгне с него и да се наслади на остатъка от нощта, — не намираше сили.

— Мисля, че е най-добре да си ходиш — каза му накрая.

— Защо?

— Не мога повече — промълви със сълзи на очите.

— Реджина, не е нужно да се чувстваш длъжна. Но знай, че няма да си тръгна.

Тя го изгледа учудено. Изражението му излъчваше решителност, но очите му се взираха в нея с истинска нежност.

— Не съм те канила.

— Добре тогава, умолявам те да ми позволиш да остана. Дори не е нужно да говорим, ако не ти се говори. — Усмихна й се плахо. Тя едва устоя на импулса да отвърне на усмивката му.

— Говори ми се. Но ми се говори за реални неща. Тази работа със Слоун ме кара да се чудя колко ли още тайни криеш?

— Реджина, ето какво ти трябва да знаеш за мен: безумно встрастен съм в теб.

Това вече я свари неподготвена и усмивката цъфна на лицето й — макар й бегла.

— Встрастен? Май никога не съм чувала някой да използва тази дума.

— Не знам как иначе да окачествя чувствата си. Свикнал съм да не смесвам отделните фрагменти от живота ми. Работата ми едно нещо, приятелите — друго, сексуалните ми изживявания — трето. Сексът е просто секс. Но с теб е различно. Не ми излизаш от мислите. Онзи ден, по време на една фотосесия, в главата ми се въртеше единствено как бих разположил теб пред обектива; как бих те снимал в черно-бяло и как бих те накарал да вържеш косата си, за да пада акцентът върху разкошните ти сини очи. Очаквам съвещанията с нетърпение и тръпна да те видя от другата страна на масата. Вечно си с мен, Реджина. И непрестанно си въобразявам, че ако си легна с теб само още веднъж, или пък направя друго нещо с теб, най-накрая ще ти се наситя. Но така и не успявам.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо — обади се тя.

— Не е лошо, просто не е каквото искам.

Стомахът й се преобърна.

— И какво точно искаш?

— Честно ли? Само секса. Само… елементарен, необвързващ секс.

Тя кимна бавно, стремейки се да запази самообладание.

— Изключено е да го постигнеш с мен.

Той я придърпа в обятията си и гальовната му прегръдка отпуши емоциите й. Тя се разплака, а той я стисна още по-близо до себе си.

— Позволи ми да остана с теб тази нощ — прошепна й след малко.

Тя кимна с лице в подгизналата му от сълзи риза.

29

Като всяка друга сутрин, алармата събуди Реджина в седем и половина.

Само че тази сутрин откри спящ Себастиан Барнс до себе си.

Полежа неподвижно в леглото, предъвквайки разговора от изминалата нощ.

Не си бяха показали носовете от прага на стаята. Напълно изцедена психически, Реджина се беше преоблякла в потник и бикини и се беше пъхнала под завивките. Себастиан също се беше съблякъл, грижливо окачвайки дрехите си в претъпкания й гардероб. После беше легнал до нея само по боксерки. Тя беше заела обичайната си позиция за спане, с лице към стената, а той я беше прегърнал откъм гърба й. Когато ръката му се беше плъзнала под потника й, отпускайки се върху гладката кожа на корема й, Реджина знаеше, че за пръв път телесният им контакт нямаше да прерасне в сексуален.

И цяла сутрин да се излежаваше в леглото, анализирайки разговора им, търсейки някаква нишка, някаква посока на действие, пак щеше да остане с празни ръце.

С нежелание прехвърли бавно тялото си през неговото, протягайки се, докато единият й крак стигна до пода, после — и другият.

Когато Себастиан я докосна по ръката, тя се стресна.

— Извинявай, че те събудих — прошепна тихо.

— Къде си тръгнала? — отвърна й той с въпрос.

— На работа.

— Недей да ходиш.

— Налага се. Някои хора си имат работно време.

— Ако искаш да знаеш, и мен ме чака работа днес — измрънка той и се обърна на една страна. Брадата му беше набола едва забележимо и тя изпита силно желание да прокара устни по нея.

— Така ли?

— Мхм. Ще снимам за „W“. Хич не ми се занимава.

Споходи я внезапен пристъп на ревност при мисълта как цял куп манекенки се изреждат пред обектива му, а той ги изпива с поглед, стреми се единствено към увековечаването на красотата им в изкуство. „Недей така, Реджина — нахока се на ум. — Сам ти каза, че гледайки ги, си представя теб.“ Но не това беше от значение. Всичките онези жени искаха друго, нещо, което можеше да им даде. А нейните нужди щяха да останат незадоволени. Връзката им беше обречена на провал. На момента трябваше да й сложи край.

— Сигурна съм, че ще се одухотвориш — рече накрая, грабвайки кърпата от кукичката на гардероба. — Ще си взема душ. Предпочитам да те няма като изляза. — Даде му телефона си, метна кърпата на рамо и излезе от стаята.

* * *

— Липсваше ми, Финч. Свидното ни работно място не е същото без скараната ти с технологиите персона — каза Алекс.

— Много мило… май — отвърна Реджина.

Двамата стърчаха във фоайето, където бяха свикани всички служители на библиотеката за генерална репетиция на церемонията по връчването на наградата за художествена литература. Липсваше единствено Маргарет. Тя беше споделила с Реджина, че няма никакво намерение да присъства на галавечерята. „Имам си самоналожен вечерен час до седем и половина — обяснила й беше Маргарет. — А и галата не е същата, откакто си отиде госпожа Астор.“

— А ето тук, между тези балюстради, ще разположим масата за набиране на нови членове — уточни Слоун. Беше облечена в тъмносиня ленена рокля, пристегната с колан в кръста, а от шията й висяха няколко реда перли. Разпуснатата й коса падаше свободно по раменете й, и проспектът на великолепното фоайе подчертаваше блясъка и красотата й. Реджина си я представи гола и окована във вериги, с отдаден на Себастиан задник…

— Реджина, да не би да те отегчавам? — попита я Слоун с ръце на хълбоците. Реджина усети как всеки поглед се стоварва върху нея.

— Моля? О, простете. Последната част ми се изплъзна.

— Казах, че двамата с Алекс ще отговаряте за масата за намиране на нови членове. Знам, че проявяваш доста претенции относно назначенията си, Реджина, но позволи ми да ти припомня — и на всички останали всъщност, — че привличането на нови членове е една от основните цели на събитието. Пари, пари, пари! Хора, любовта към книгите сама по себе си няма да ни измъкне от върлуващата финансова криза.

„Ти пък все едно знаеш какво е любов към книгите“ — оплю я на ум Реджина.

В този момент нещо привлече вниманието й — татуираната куриерка влизаше през главната врата.

Реджина се стъписа. Обърна се с гръб към нея с надеждата да остане незабелязана. Може пък този път да остави пратката на бюрото й. Може някой от стажантите там да подпише формуляра вместо нея.

Покри лицето си с ръка, но след малко усети ръката на Алекс върху рамото си.

— Май си имаш посетителка — информира я той.

— Шшшш — затапи го тя. Той обаче щракна с пръсти и помогна на куриерката.

— Какво правиш? — изнерви се Слоун, прекъсната по средата на изречението.

— О, привет, ето къде сте били. Улеснявате ме — каза момичето, докато крачеше към Реджина.

Реджина усети как всичките двайсет служители — плюс шепа от членовете на комисията — обръщат погледи към нея и плика, който куриерката сложи в ръцете й.

Така се вцепени от ужас, че едвам успя да се подпише върху формуляра.

— Като гледам, днес няма какво да доставям обратно, а? — коментира небрежно момичето.

Реджина поклати глава, молейки се Слоун да продължи с изказването си, вместо да я зяпа и да превръща случката в зрелище.

— Готово. Желая ти хубав ден.

Не можеше да се закълне, но й се стори, че пънкарката хвърля палав поглед към Алекс. Стана й интересно дали пък Алекс не беше събрал куража да я заговори най-накрая.

Реджина пъхна плика под мишницата си. Боеше се Слоун да не я накара да го отвори пред всички като строга даскалица, назидаваща прекъснала урока й ученичка. За нейно облекчение обаче й се размина единствено с покосяващ поглед.

— Покрай теб винаги е забавно, Финч — отбеляза Алекс.

* * *

Реджина затвори вратата на тоалетната кабина и опря гръб в нея. Тъкмо се канеше да отвори пощенския

209

плик, когато чу някой друг да влиза в помещението. Пусна водата в тоалетната чиния, за да прикрие звука от разкъсването на хартията.

Моля те, ела в стая „Барнс“ в шест. Предполагам си спомняш къде се намира.

С.

Реджина накъса бележката на малки парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата.

По дяволите.

Разполагаше със седем часа да забрави за съществуването й. Опита да си втълпи, че в шест дори няма да се изкуши да отиде на срещата. „Ще изляза сама от библиотеката.“

30

Целият трети етаж беше притихнал.

Реджина се спря пред тъмните бронзови врати на стая 402, мъчейки се да събере мислите си. След няколко изнурителни часа на умуване и мъдруване беше стигнала до заключението, че просто душа не й дава да си тръгне и да го остави да я чака. Явно си беше кръгла наивница. Или пък гореше от любопитство да разбере какво й е замислил.

Третият вариант беше да е влюбена в него.

Не претендираше, че е наясно с общоприетото значение на думата „влюбена“. Но вече едно нещо знаеше със сигурност: кодовото й значение беше „Имам си оправдание да действам необмислено“.

Припомни си как последния път, когато беше влязла в същата тази стая, се беше натъкнала на гола жена в състояние на екстаз, а зад нея — Себастиан с ръце на ханша й, отворена уста и впити право в Реджина очи. Онази, тогавашната Реджина й се струваше напълно непозната. Вече нямаше желание да се идентифицира с нея.

Дръжката поддаде под ръката й.

Въздухът в стаята беше застоял. Този факт не й беше направил впечатление последния път, но действително беше пропит с не особено приятна миризма на плесен. И все пак помещението отново я очарова с класическия си английски интериор, високите от пода до тавана библиотеки, пълни с книги, и не на последно място с масивната си дървена маса.

Този път Себастиан я посрещна седнал и облечен.

— Затвори вратата — каза, като я видя да влиза.

Тя се обърна и я затвори тихо. После замръзна с длан върху дръжката, напомняйки си да не се отказва от взетото решение. Идваше единствено да му каже, че всичко е свършило — повече никакви подаръци, никакви есемеси, никакви татуирани куриерки.

Никакъв секс.

Той стана от мястото зад масата и тръгна към нея. Когато стъпките му спряха, тя не издържа и се обърна.

Забоде очи в гърдите му, опасявайки се, че вдигне ли поглед към лицето му, волята й ще я напусне.

— Помниш ли последния път, когато влезе в тази стая? — попита я той.

— Да — отвърна му Реджина, без да отлепя очи от ризата му.

Въпреки че се намираха на една ръка разстояние един от друг, усещаше характерния му аромат, който винаги подбуждаше у нея желанието да притисне лице към онова изкусително местенце, където се срещаха вратът й ключиците му.

— Какво видя тогава? — беше следващият му въпрос.

— Ами, видях те да… да правиш секс.

— Така е, чуках една жена. И знаеш ли какво стана, когато ти си тръгна?

— Не — прошепна тя.

— Продължих да я чукам. Но си представях, че ти си на нейно място.

Реджина едва не падна в несвяст. Той хвана с длани раменете й.

— Погледни ме.

Тя вдигна поглед, примирила се с факта, че е загубила войната. Красотата му беше непобедимо оръжие. Очите му се взираха в нейните, дарявайки, но и задължавайки.

— Фантазирах си, че ти стоиш гола пред мен, че прониквам не в нея, а в теб, и че твоите устни ме молят да не спирам. И така свърших.

Реджина се отдръпна от ръцете му и закрачи из стаята, запъхтяна като преследвано животно. Облегна се на изящната маса и го усети да се доближава зад гърба й.

— От онзи ден нататък жадувам единствено да те обладая върху тази пейка, да изживея фантазиите си.

Почувства как пръстите му разкопчават малките копченца по гърба на роклята й и ръцете й сграбчиха ръба на масата. Знаеше, че трябва да го спре, че всяка секунда на бездействие подрива снощните й думи. Въпреки това си каза, че ще му се отдаде само още веднъж. За последен път.

Роклята й се свлече на пода.

— Съблечи бельото си и застани до мраморната пейка с лице към вратата.

Разкопча с разтреперани пръсти сутиена и свали бикините си, оставяйки ги на две малки купчинки в краката си. Сетне тръгна бавно и вглъбено към мраморната пейка до масата. Представи си как точно в този момент някой отваря вратата и нахълтва в стаята, както тя беше нахълтала през първата си седмица в библиотеката, и си помисли: „Е, поне така кръгът ще се затвори. Вселената ще ми е дала знак да сложа край на всичко“.

Една част от нея я подтикваше да заключи вратата, но друга настояваше да продължи към пейката. Някак знаеше, че никой нямаше да ги прекъсне. Никой и нищо — нито знак свише, нито нечий сигнал — нямаше да я застави да спре. Единствено тя самата имаше тази сила.

— Наведи се над пейката. Също като нея. Задникът й беше вирнат към лицето ми. Сигурен съм, че си спомняш картинката, Реджина!

Спомняше си я и още как. Спомняше си провисналата чак до пода коса на жената, яростните тласъци на Себастиан…

Опря длани на пейката, за да даде опора на тялото си, и се наведе. Усети как кръвта нахлува бясно в главата й. Себастиан се съблече и коланът му се стовари шумно на пода. В следващия момент ръцете му обхванаха ханша й.

— Подмокри ли се вече, Реджина? Смятам да те изчукам. Точно така направих и с нея. Никакви ласки, никаква любовна игра. Чисто и просто й надянах члена си, а тя го прие. Ти ще го приемеш ли, Реджина?

Не му отговори, но истината беше, че думите я възбуждаха. В следващия момент усети как масивната глава на пениса му разделя срамните й устни. Срещна слаба съпротива, но бавно проникна по-навътре, и по-навътре, изпълвайки я до степен, в която Реджина реши, че явно не е готова да го приеме. Но докато мисълта прекоси съзнанието й, той вече беше напуснал тялото й, разпалвайки в нея бурна жажда да го почувства отново в себе си. Сякаш прочел желанието й, Себастиан отново я прониза с мъжеството си, този път още по-мощно, изтръгвайки стон от гърдите й.

Сетне пак се отдръпна, и пак проникна, подхващайки ритъм, който я запрати на сигурен курс към екстаза. Тялото й затанцува в такт с неговото и макар че главата й се маеше леко и ръцете й се напрягаха болезнено върху пейката, се беше устремило към оргазма.

Тласъците на Себастиан набраха сила и скорост и й напомниха за яростните му движения зад таза на непознатата жена — за тънката линия между доставянето на удоволствие и причиняването на болка. Чак сега проумяваше, че същата тази линия важеше и за връзката им като цяло. Беше фина като конец и Реджина трябваше да се научи да върви по нея, не да я отбягва.

— О, Боже — простена, подтикната от вибрациите, които се зараждаха във вагината й, разпростираха се из цялото й тяло и караха дори устата й да трепери. Не, не се зараждаха в нея: той й ги предаваше и следващия път, когато Реджина изпищя, той извика в един глас с нея, сякаш телата им бяха сключени в шеметен водовъртеж, далеч по-мощен от физическата им самобитност.

Себастиан седеше на пейката и я гледаше как се облича. Самият той не беше се облякъл и голото му тяло й действаше разсейващо. Като го гледаше така, обяздил мраморната мебел, извадил на показ аполоновите си рамене и гърди, обърнал аристократското си лице към нея, едвам успяваше да се съсредоточи дори върху тривиална задача като обличането. Погледът й постоянно се връщаше към него, любуваше се на художествената му прелест. Цяло престъпление беше, че стои зад обектива, а не пред него.

Реджина се пресегна зад гърба си, за да закопчае роклята. Той отиде до нея и пое задачата в свои ръце.

— Благодаря ти — каза му тя.

— Почакай, още не съм приключил.

Взе тъмните дънки, които беше метнал върху облегалката на един стол, и извади нещо от предния им джоб.

— Обърни се пак — каза й. Реджина усети как прикрепва нещо студено и тежко към врата й. — Така е по-добре. — Още преди да го докосне с пръсти, знаеше, че катинарчето отново виси върху ключиците й.

Освен това знаеше, че там му е мястото.

31

Маргарет изникна пред гишето й рано-рано сутринта.

Не се бяха срещали от два дни, от обяда, в който беше разбулила тайната на Слоун.

— Как я караш? — попита я Маргарет.

— Горе-долу — усмихна й се Реджина. — Обяд днес?

— Днес няма да ям — обяви Маргарет. Реджина си спомни за оброка й да обядва само няколко пъти седмично. — Въпреки това ми се ще да ми отделиш минутка.

— Разбира се. — Реджина се чудеше какво ли я терзае. След като пусна един бърз поглед наоколо, Маргарет каза с поверителен тон:

— Снощи те видях да излизаш от стая „Барнс“. Заедно със Себастиан.

Реджина изтръпна, питайки се как ли са изглеждали в компанията един на друг. Имало ли е допир помежду им? Дали не е попридърпвала дрехите си оттук-оттам — сигурен сигнал за околните, че неотдавна са сваляни?

— Той е мъжът, с когото се срещаш! — каза Маргарет с тон, далеч от въпросителния.

Реджина кимна.

— Влюбена си! — пак същият тон.

Кой друг, ако не Маргарет, можеше да уцели точно в десетката? Вероятно гледната й точка на вряла и кипяла в живота жена й позволяваше да проумее факта, че не сексът стоеше в основата на нещата.

— О, Маргарет — затюхка се Реджина, скътвайки лице в дланите си.

— Значи си затънала надълбоко?

Реджина кимна, все още заровена в ръцете си.

— Познавах майка му — каза Маргарет.

— Наистина ли?

— Аха. Лилиан беше един от главните ни покровители. Но приносът й не се ограничаваше с дарителската дейност, макар че и в тази област оглавяваше класацията. Помагаше от сърце. Прекрасна жена беше. Много ми липсва.

— Себастиан ми каза, че е починала, докато следвал в колежа.

— Умираше си за него. Целият й живот се въртеше около него. Смъртта й беше ужасна трагедия. Шок за всички ни.

— Трагедия ли?

В стомаха й се зароди странно напрежение, лошо предчувствие, сякаш натежали облаци вещаеха страшна буря, за която далеч не беше готова.

— Да. Не ти ли е разказал? Лилиан се самоуби.

Гърлото й се стегна. Не, незнайно как беше пропуснал да й го спомене.

— Какво се е случило?

Маргарет поклати глава горестно.

— Откакто съпругът й я напусна, вече не беше същата. Хванал си беше някаква млада манекенка, която срещнал на галавечерята по случай откриването на модното изложение в музея „Метрополитън“. Скандалът се раздуха, разбира се. При всички случаи не ти го съобщавам, защото си падам по клюките, а защото познавам Себастиан Барнс още от малко хлапе. Беше изключително привързан към Лилиан и все си мисля, че така и не успя да се съвземе след загубата й. Поради тази причина не бих го описала като най-подходящия младеж за сериозна връзка.

Реджина кимна, изпълнена със състрадание за Себастиан, и с яд, задето не й беше споделил. Мислеше си, че в нощта на рождения й ден наистина е разкрил душата си, но явно беше решил да пропусне най-съществената част. Болезнената част. Също както случайно му се беше изплъзнала от ума историята за личните му отношения с шефката й.

— Това като предупреждение ли да го приемам? — попита Реджина.

— Преувеличаваш — отбеляза Маргарет. — Но ми се ще да подходиш разумно.

— Стореното — сторено.

— Скоро ще бъдеш изправена пред избор. Както вече ти казах, познавам Себастиан през целия му смислен живот дотук. Свестен човек е — интригуваща млада личност. Но съм го виждала по благотворителните вечери; чела съм за приключенията му из списанията — ту ходи с тази, ту с онази. Котира се като един от най-желаните ергени в цял Ню Йорк. Заигравките му са мимолетни. Не се и съмнявам, че майка му щеше да е в потрес. Но предполагам мадамите са доволни и така — получават вниманието на пресата, прекарват си добре, а и могат да се похвалят с бивш любовник от класата на Себастиан Барнс. Не съм убедена обаче, че ти си такова момиче. Затова ще трябва да си дадеш равносметка дали получаваш необходимото от връзката си с него. Ако не — готви се за раздяла.

Реджина почувства онова познато напрежение в стомаха си. Думите на Маргарет хич не й се нравеха.

— Миналата нощ се опитах да сложа край, но май ми липсва постоянство — призна си накрая. — Просто нямах сили да го зарежа.

— Не бързай да се самообвиняваш. Може би моментът не е бил подходящ. Имам си една житейска мъдрост — ако не знаеш какво да направиш, недей да правиш нищо.

— Ясно — каза Реджина, облекчена, че й се е разминало без упрек.

— Обаче — натърти Маргарет с вдигнат показалец — един слънчев ден ще узнаеш. Ще се убедиш сама за себе си. Тогава вече ще е престъпление да бездействаш.

* * *

Още като се събуди в съботната сутрин, Реджина намери съобщение на телефона си.

Ще дойда по обяд.

Слънчевите лъчи струяха през тънките пердета и къпеха малката стая в топла светлина. Вентилаторът до леглото й не се справяше особено убедително с лятната жега, но Реджина не обичаше да спи на включен климатик, защото винаги измръзваше.

Погледна към часовника. Беше станало единайсет. „Не му се обаждай“ — заповяда си сама.

После се измъкна от чаршафите и набра номера му.

Себастиан вдигна още на първото позвъняване.

— Не ми казвай, че чак сега се събуждаш.

— Ами… всъщност да — призна си тя с виновна усмивка. Приятно й беше да чуе гласа му, макар и да намекваше, че е мързелана.

— Много си дейна, няма що.

— Събота е все пак.

— Именно. Обличай се. Отиваме на пазар.

— За какво?

— Ще ти трябва нов тоалет за довечера.

— И откога зачиташ мнението ми по въпросите на конфекцията? — попита го шеговито.

— Откакто проумях, че не осъзнаваш колко много искам да си щастлива, Реджина.

Тя си замълча.

— Дай ми един последен шанс — примоли й се той.

— Каквото и да значи това.

— Значи, че искам да си с мен поне днес и довечера. Ще склониш ли поне за толкова?

— Добре — съгласи се тя, а думите на Маргарет прокънтяха в главата й: „Един слънчев ден ще узнаеш. Ще се убедиш сама за себе си.“ — Давам ти днешния ден.

32

Магазинът за дрехи беше скътан на една от периферните улички на Гринуич Вилидж, недалеч от апартамента й. Макар че се намираше в непосредствено съседство, едва ли някога щеше да й се набие на око.

Казваше се „Гуинивер“ и за разлика от останалите бясно популяризирани обекти в търговския квартал, витрините му не бяха затрупани с манекени и дрехи, а покрити с червени кадифени завеси, скриващи голяма част от вътрешността.

Себастиан й отвори вратата и Реджина влезе. И моментално ахна.

Интериорът представляваше запленяваща смесица от рококо/барок плюс елементи в стил „Този див, див запад“ и „Алиса в страната на чудесата“. Оставаше само да я поръсят с вълшебен прашец на влизане.

Стените бяха украсени с фотографски стенописи на жени с призрачно бледа кожа, феерична платиненоруса или бонбоненорозова коса, кукленски румени бузи и рокли в стил рококо с пънк или приказни мотиви: военни ботуши, корсети, пеперудени криле. Мебелировката — кресла с резбовани облегалки, внушителни огледала с месингови рамки по стените и пететажни кристални полилеи — като нищо бяха докарани директно от снимачната площадка на „Мария-Антоанета“.

Роклите, окачени по безразборно разпръснатите измежду фрапантните мебели щендери, не бяха ретро, а съвсем модерни интерпретации на всеки един стадий от развитието на дамското облекло от епохата на кралица Елизабет Първа.

— Памела тук ли е? — попита Себастиан една от консултантките. Момичето беше дребничко и цялото облечено в бяло, а тесните й очи надзъртаха под теглото на гъст бретон, доста сходен с този на Реджина.

Реджина се облегна на най-близкия рафт и едва не катурна на земята поръбена със златисто порцеланова чаша.

— В задната стая е — отвърна дребосъчката.

Себастиан хвана Реджина за ръката и я поведе към задната част на магазина през лабиринт от щендери и маси и закачалки за шапки. Шмугнаха се през още една кадифена завеса и попаднаха в малка стаичка, почти празна, с изключение на пет-шест стъклени витрини.

— Здрасти, Себастиан — поздрави го висока червенокоска, надигайки се от кресло от Едуардовата епоха, тапицирано в горскозелено и златисто.

— Памела — отвърна на поздрава й той и я целуна по бузата. Реджина се помъчи да потисне ревността си, чудейки се дали Памела също не беше членка на онази така наречена „общност“. Фактът, че започваше да възприема всичко през призмата на отношението му към Себастиан, я дразнеше неимоверно. — Това е приятелката ми, Реджина.

Реджина го изгледа с мисълта, че „приятелка“ беше доста неподходящ етикет за настоящия й статут. И именно в това се коренеше проблемът. Какви си бяха един на друг? Любовници? Господар и робиня?

— Приятно ми е да се запознаем — каза Памела с искрена усмивка и стисна ръката й. — И какво точно си търсите?

— Търсим й маска — обяви Себастиан. Реджина го погледна стреснато. Първото нещо, което й дойде наум, бяха хелоуинските силиконови маски, които се продаваха по карнавалните магазини. Всъщност Памела ги насочи към една от най-близките витрини. Пред очите на Реджина се разкри богат избор от разноцветни, изкусно изработени домина, подходящи за всеки изискан маскарад. Златисти, бледовиолетови, черни, с пайети, с пера, с ширити, с лъскав брокат и висящи пискюли.

— Тази е инкрустирана с двеста кристали „Сваровски“ — обясни Памела, забелязвайки интереса на Реджина към златното домино в центъра. После извади ключе от джоба си, отключи вратичката на витрината и подаде маската на Реджина.

— Пробвай я — подкани я Себастиан, като видя, че се колебае. Реджина го послуша и я промуши през глава. Той й помогна да я нагласи така, че да опре в горната част на носа й. Учуди я колко добре се виждаше през дупките за очите, колко солидна я чувстваше върху лицето си — не като картонените карнавални маски, които раздаваха по новогодишните тържества.

Алексис й подаде ръчно огледало. Като се видя в отражението, Реджина се усмихна.

— Прекрасна е — възхити се на глас.

— Фасулска работа значи. Няма нищо по-хубаво от една решителна жена — похвали я Себастиан с одобрителна усмивка и Реджина изпита истинско задоволство дълбоко в себе си. Не беше свикнала да му доставя удоволствие извън кревата. Чувството беше изумително. Обнадежди я, че може би връзката им все пак имаше шанс да се развие в още една насока.

Реджина свали маската и я върна на Памела.

— Нещо друго? — попита ги тя, запътвайки се към касата в предната част на магазина.

— Засега не — отговори Себастиан. — Но ако не намерим каквото търсим из града, може и да се върнем.

Колата ги чакаше отпред.

— Какви си ги намислил? — попита го Реджина, поемайки черната пазарска торба от ръцете му.

— Довечера сме на фетиш бал — отговори той и й отвори вратата на мерцедеса. Днес той се изживяваше като шофьор. Реджина седна на предната пасажерска седалка и се почувства къде-къде по-удобно, отколкото с всичките официалности около досегашните им излизания.

— Боже мили, това пък какво е?

— Не е истински бал, просто зрелищно парти. Но доминацията е неделима част от него.

Реджина преглътна напрегнато.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Нямам против игричките, на които се отдаваме насаме, но не мога да си представя да се явя публично…

— Няма да е публично. Партито е частно. И нямах планове да го посещавам. Но спорът, който възникна около Слоун, ме увери, че е време за малко изпитание на доверието ти.

— Не беше точно спор… — подхвана Реджина.

— Недоразумение тогава. Както искаш го наричай — той стисна ръката й, — но точно то ме накара да включа бала в графика ни. Мисля, че ще ни се отрази добре.

— Слоун там ли ще е?

— Не. Откъде накъде?

— Каза, че е част от сцената… или „общността“, или каквото там го наричате.

— А, да. Но се отдръпна, откакто се сгоди. Годеникът й е овчица.

Реджина нямаше представа какво трябва да значи това.

— И аз ли съм овчица? — попита го троснато.

Той се разсмя.

— Ти си слънчице.

— Не се дръж с мен като с хлапе — ядоса се Реджина.

— Нищо подобно! Не виждаш ли, че съм луднал по теб? Още преди да съм отворил очи сутрин, вече съм направил план за деня ни… и нощта. Не ми излизаш от главата, Реджина. Запленен съм от теб. Обсебен. Все едно ме е омагьосала някоя от вълшебните феи по стените на „Гуинивер“.

Реджина погледна през прозореца.

— И накъде сме тръгнали сега?

— Към „Лубутен“. Изключено е принцесата да отиде на бала без стъклени пантофки — смигна й той.

* * *

Хотел „Джейн“ в Уест Вилидж представляваше стогодишна сграда, построена в традициите на архитектурата от деветнайсети век, служила в зората си като странноприемница за морни матроси. Наскоро реставрираното ултра шик средище на високите класи щеше да играе ролята на домакин на Фетиш бала.

— Това място има богата история и легендарно минало — каза Себастиан.

Реджина се крепеше здраво за ръката му, крачейки плахо по калдъръма на Месарския квартал с новите си високи токчета от „Кристиан Лубутен“. Не се притесняваше толкова да не падне, колкото да не ожули луксозните обувки. На краката си носеше безспорно произведение на изкуството — черен сатен отгоре, запазената марка червено отдолу и десетсантиметрови токчета, инкрустирани със звездовидни кристали.

— Не за миналото се безпокоя — коментира Реджина, — а за настоящето. — Думите „фетиш бал“ продължаваха да я глождят. Идеята хич не й допадаше.

— Довели са оцелелите от „Титаник“ тук. Държали си ги до края на американското следствие — продължи Себастиан.

— Изумително — съгласи се Реджина. Но в момента и нея самата я грозеше бедствие.

Себастиан я беше опознал достатъчно, че да усети тревожността й. Потупа утешително студената ръка в сгъвката на лакътя си.

— Бъди спокойна, тази вечер няма да те докосва никой друг, освен мен. Разбираш ли?

Тя кимна, но думите му не я успокоиха. Не можеше да определи кое точно я измъчва най-много. Идеята, че някой друг ще я „докосва“, беше твърде изолирана. Мъчеше я по-скоро всеобхватно неспокойство около първата й поява в такава среда, на място, където всички бяха наясно, че претекстът на събитието е по-специфичната сексуалност на присъстващите. Дори от тях да се очакваше просто да пристъпват от крак на крак, пийвайки вино и хапвайки луксозни сирена от сребърни подноси, не отпадаше фактът, че нямаше скрито-покрито. Това не беше просто някаква си игричка между нея и Себастиан. Тази вечер картите бяха на масата.

Разговорът с Маргарет продължаваше да ехти в главата й.

Себастиан я поведе нагоре по стълбите към хотела и спря пред входната врата.

— Сложи си маската — подкани я той. Още на слизане от колата, Реджина я беше пъхнала под мишница, понеже не се побираше в малката й официална чантичка, и почти напълно беше забравила за нея.

Себастиан й помогна да я прокара през косата си, после и той самият сложи чисто черна маска, в тон с вечерния му фрак. Реджина също беше облечена в черно — бяха се спрели на превъзходен тоалет от две части на „Моргана ле Фей“. Горната част беше ушита от копринена органза и сатен и имаше раздвижена кройка, привързана в кръста с ефирна черна панделка. Полата представляваше вариация на кринолин с полупрозрачен тюл между два от обръчите, поради което облеклото включваше и къса копринена долна поличка. Фактът, че сама не би се познала в огледалото, предлагаше единственото облекчение за вечерта. Каквото и да се случеше, можеше да се престори, че просто е изпълнявала роля в странна пиеса.

Влезе вътре, щипнала се за прегъвката на лакътя му.

Фоайето беше тясно, с висок таван, саксии е ниски палмовидни растения, препарирана глава на лос на стената, полилей с изкуствени свещи и старовремски дървен тезгях на рецепцията, обслужван от официално облечен мъж с кестенява сатенена жилетка и същият цвят шапка. Реджина имаше чувството, че е попаднала във филм на Стенли Кубрик.

— Добър вечер — поздрави ги пиколото.

Себастиан му подаде някаква черна карта — подобна на кредитна. Мъжът провери списъка си и му я върна.

— Правилата за участие са в балната зала. Приятна вечер, господин Барнс.

Себастиан я поведе по коридора към тесен, слабо осветен бар, обзаведен в тъмно дърво и дълги канапета край стените.

Още на влизане ги посрещна висока жена с блещукаща сребриста рокля. Маската й беше виолетова, украсена с огромни зелени пера и поръбена със същия цвят пайети. Русата й коса беше вдигната в заплетен шиньон, а матовото й червило имаше подхождащ лилавеещ нюанс.

— Добре дошли, приятели — поздрави ги тя. — Заповядайте в балната зала. Бих искала да ви припомня, че целият хотел е резервиран за гостите на събитието. Във всяка стая ще откриете реквизит и разнородни атрибути, които можете да използвате, както сметнете за добре. Единственото условие е вратите да не се затварят. Не го ли спазвате, ще ви поканим да напуснете сградата.

Себастиан кимна, а Реджина го изгледа въпросително. Дали забеляза почудата й или не, изражението му не се промени. Вместо това я хвана за ръката и я поведе към балната зала.

33

Балната зала — ако изобщо можеше да се нарече така — наподобяваше по-скоро приемната на западнало имение, притежание на безумно богато семейство с крайно разточителни и ексцентрични вкусове. Ако трябваше да опише духа на помещението с една-единствена дума, Реджина вероятно би се спряла на „викторианско“, макар че и тя не й се струваше съвсем прецизна. Просторната зала красяха разкошни резбовани кесони на тавана, масивни дървени корнизи, избелели персийски килими, огромна камина и какви ли не екземпляри на препараторското изкуство. А над всичкото това висеше грамадна лъскава диско топка. Интериорът включваше и тапицирани в кестеняво-златисто кадифе дивани, антикварни дървени маси, столове със зеброви десени, огромни саксийни растения, полилеи и високи панорамни прозорци с кадифени драперии.

А на проспекта на грижливо стъкмената репродукция на една отлетяла епоха облечени в черно мъже и жени разговаряха помежду си и танцуваха под ритъма на песента „Момиче като теб“ на Едуин Колинс.

Реджина вдигна поглед и се смая да види мецанин. Веднага изтръпна от желание да изкачи стълбището и да огледа цялата зала отвисоко.

Доближи ги някакъв мъж. Беше облечен в червен кадифен костюм, тъмната му коса беше занизана назад, а на лицето си носеше маска, прерастваща в огромен клюн.

— Имате ли желание да участвате в лова на съкровища в полунощ? — попита ги той. — Можете да се запишете за участие при диджейския пулт.

— Не, благодаря — отказа му Себастиан.

Всъщност Реджина обичаше подобни игри и идеята да се впусне в лов на съкровища, облечена в театрален костюм, и то в полунощ, доста я заинтригува.

— Сигурен ли си, че не искаш? — реши да се пробва тя.

— Напълно. Играта е просто начин за сплотяване на присъстващите и предразполагането им към по… интимни игри с напредването на нощта. А ние нямаме нужда от това.

Вниманието й отвлече мъж във вечерен фрак, следван по петите от друг човек — неясно мъж или жена, — който пълзеше на четири крака, опакован от глава до пети в черен кожен костюм.

— Може ли изобщо да диша в тази кожа? — изтръпна Реджина. Облеклото му имаше неестествен и неудобен вид, който й действаше доста смущаващо.

— Сигурен съм, че има дупки за дишане. Е, не съм съвсем сигурен. Не си падам по латексовите одежди.

Колкото и да се мъчеше, Реджина не успя да откъсне поглед от чудноватото дуо, докато не се загуби от зрителното й поле.

— Да се качим горе — предложи Себастиан.

Тя го последва през облицована с кожа и обкована с месингови гвоздеи врата. Взеха асансьора до втория етаж и тръгнаха по тесния коридор с дървена ламперия. Вратите на всички стаи зееха напълно отворени, както ги бяха предупредили.

Реджина надникна в едната и бързо извърна поглед.

Отвъд отворената врата се виждаше гола жена върху голяма спалня. Лежеше по корем с ръце и крака, овързани с въжета по неразгадаема система, и с тапа в устата. Голият й задник беше обсипан с червени следи от камшик.

— Боже мой — възкликна Реджина и стисна ръката на Себастиан. — Дали е добре?

— Разбира се, че е добре.

— Някой просто я е зарязал така… — Гледката беше обезпокоителна, но Реджина побърза да си напомни, че всичко е инсценировка — като снимките с въжета и белезници в книгата за Бети Пейдж.

— Реджина — каза Себастиан, — не забравяй къде се намираш. И най-вече — имай ми доверие.

Разминаха се с друга двойка в коридора. Жената беше облечена в дълга до пода бяла рокля. Мъжът носеше официален панталон и нищо от кръста нагоре, с изключение на кожен нашийник с повод. Държеше ръцете си зад гърба си, очевидно вързани или закопчани с белезници. Макар че и двамата имаха маски, лицата им й се сториха смътно познати. Реджина остана с отчетливото впечатление, че ги беше виждала някъде — вероятно по телевизията или вестниците.

Себастиан намери свободна стая и я покани да влезе.

Стаичката беше миниатюрна, като корабна каюта. Помещаваше двойно легло, телевизор с плосък екран и маса, отрупана с потресаваща колекция от садо-мазо атрибути: камшици, хомоти, белезници, тапи за уста, превръзки за очи, неразопаковани секс играчки и купа с презервативи.

— Тази идея хич не ми харесва — смути се Реджина.

— Довери ми се, Реджина. А сега съблечи полата си.

Тя го погледна и намери очите му студени и непреклонни. Беше навлязъл в режим на доминация и тя знаеше, че всякакви уговорки са напразни. Нямаше против да свали кринолина си, понеже щеше да остане по късата копринена долна поличка. Но повече изобщо не възнамеряваше да се разсъблича.

Разкопча полата с обръчи и я смъкна. Той я захвърли настрана.

— Коленичи пред леглото — нареди й.

Тя падна на колене, а той махна маската й и я замени с превръзка. Сърцето й започна да препуска.

— Ръце зад гърба. — Омота китките й с въже и го стегна. По-неудобно беше от кожените белезници, които използваше в апартамента си. — Изправи се — каза й след това, помагайки й да стане на крака. — А сега легни по корем върху леглото. — Помогна й да заеме позиция с извърната настрана глава, за да може да диша.

После разкопча ципа на долната й пола.

— Идеята не ми харес…

— Да не съм ти чул гласа, докато не излезем от тази стая — прекъсна я Себастиан.

Дръпна копринената пола и Реджина послушно се надигна в ханша, за да го улесни в изуването й. Остана гола от кръста надолу, с изключение на черното дантелено бельо.

После чу отдалечаващите се стъпки на Себастиан.

— Къде тръгна? — не се стърпя. Въпросът й спечели болезнено изпращяване по задната част на бедрата с кожен бич.

— Казах ти да си мълчиш. Доверие, Реджина.

Тя потръпна от болка и съзнанието й се гмурна във фантазии за пръстите му дълбоко в нея. Единствено неустоимият натиск на пръстите или езика му върху клитора й можеше да сложи край на агонията.

Стаята притихна. Чуваше само стъпките на посетителите нагоре и надолу по коридора и й призляваше при мисълта, че надничат през вратата и я заварват в положение, в какво самата тя беше заварила вързаната жена от първата стая. Облекчаваше се единствено от факта, че е инкогнито и че не е чисто гола.

Поне засега.

Не знаеше дали Себастиан е в стаята, проточвайки процеса по разсъбличането й, или беше слязъл в балната зала. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не го извика. Ръцете й започваха да изтръпват, а въжето се впиваше болезнено в плътта на китките й. Осъзна, че се гърчи на леглото и че ще ограничи болката, ако кротува.

Направи всичко възможно да отблъсне прииждащата паника. Спомни си думата, която цяла вечер повтаряше: доверие. Не би я изоставил току-така — или поне не за прекалено дълго.

Музиката от долния етаж достигаше до стаята. „Флорънс енд дъ Машин“. Реджина се постара да вникне в нея, да се остави на мелодията й. Но всяка мисъл тръгваше в еротична посока. Представи си как превръзката пада от очите й и еректиралият член на Себастиан докосва устните й. Как пуска език и вкусва солената му топлота, усеща пулса на нахлулата в него кръв…

Чу стъпки в стаята. Сърцето й затуптя диво. Жадуваше да извика името му, да се увери, че е той, но знаеше, че не й е позволено.

Сетне почувства топли длани върху задника си, деликатни пръсти по ръбовете на дантелените й бикини. На Себастиан ли бяха? Не можеше да прецени и от мисълта я побиха тръпки. После си спомни какво й беше казал на влизане в хотела: „Тази вечер няма да те докосва никой друг, освен мен.“

Споменът за това му уверение беше единственото нещо, което възпря писъците й, когато ръката потъна между бедрата й, пъхна се под бикините и погали с един пръст срамните й устни. Сърцето й така се разбесня, че очакваше всеки момент дишането й да секне.

„И най-вече — имай ми доверие.“

„Доверие, Реджина.“

Пръстът проникна в нея. Чувството безспорно беше приятно, но допирът продължаваше да я озадачава. Влезе докрай, после излезе. Съзнанието й не спираше да настоява, че я докосва непознат, но тялото й я предаде, танцувайки в ритъм с ръката, стремейки се ревностно към оргазма. Но пречката беше налице; непрестанно тръпнеше в очакване на издайнически белег, на доказателство, че до нея е не друг, а Себастиан. И когато отговор не дойде, съзнанието й спечели войната и тялото й се вдърви.

Ръката се отдръпна. Бикините й се върнаха на мястото си, но огънят под тях не стихна.

Обзе я страх, че човекът ще си тръгне и ще я остави насаме с опасенията й. Напрежението стана непоносимо. Тя прехапа устна, за да спре напиращите в гърлото си викове.

И точно когато самоконтролът й започна да се пропуква и тя усети как всеки момент ще извика, проявявайки пълна липса на доверие, нечии пръсти развързаха превръзката и я свалиха от лицето й.

Тя отвори очи и видя Себастиан, клекнал до леглото с търсещ, напрегнат поглед.

Изпита толкова силен прилив на облекчение, че не стърпя сълзите си.

— Реджина, не се разстройвай. Казах ти, че само аз ще те докосвам. Не ми ли повярва?

Той развърза ръцете й и тя бавно се изправи върху леглото, търкайки охлузените си китки.

— Повярвах ти… но откъде можех да съм сигурна? И само като се сетех, че хората минават покрай вратата… и ме оглеждат. — Погледна уплашено към коридора. Себастиан стана и затвори вратата.

— Ще загазим — каза Реджина.

— Шшш… трябва да се успокоиш — каза й той, седна до нея и я прегърна с една ръка. — Не исках да те изплаша. Обичам да експериментирам с границите. Процесът има силата да сближава хората. Да подсилва усещанията.

— Няма нищо — отвърна му тя. И то напълно искрено.

— Искаш ли да си тръгнем?

— Да — каза също толкова искрено.

34

Реджина опря коляно в едната стена на ваната.

Гъстата пяна стигаше почти до ръба. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на топлата вода с аромат на лавандула.

Обратно в апартамента, Себастиан се беше досетил точно от какво има нужда. Помогнал й беше да съблече роклята на „Моргана Ле Фей“, увил я беше в огромна мека кърпа и моментално я беше вкарал в банята.

И я беше оставил насаме, за да разпусне.

Не можеше да прецени от колко време кисне във водата. Пръстите на ръцете и краката й се бяха сбръчкали като стафиди. Чувстваше се поотпусната, но й на тръни в същото време. И й писваше да стои сама.

Натисна с крак лостчето за източване на водата. На изправяне й причерня за момент. Загърна се в бялата кърпа, подсуши тила си и разпусна косите си. Като погледна в огледалото, видя, че очите й са почернели от размазана очна линия и спирала. Избърса ги, доколкото можа с тоалетна хартия.

Влезе с тихи стъпки в спалнята.

— Започвах да си мисля, че никога няма да излезеш — каза Себастиан с широка усмивка. Беше се преоблякъл в бели боксерки и разкопчана синьо-виолетова риза с навити ръкави. Допадаше й как му стоят ризите и начинът, по който тъмната му коса се подвиваше леко по яката. Поразителната му красота послужи единствено да усложни мислите, с които беше излязла от ваната.

Реджина забеляза двете чаши с бяло вино на нощната масичка. Явно проследил погледа й, Себастиан се пресегна за едната и й я подаде.

— Благодаря.

Виното беше студено и тръпчиво на вкус и точно в онзи момент й се стори най-божественото нещо, което някога беше опитвала.

Той седна на ръба на леглото, а тя — до него, леко накриво, за да го гледа в лицето. Той й се усмихна и решителността на Реджина беше на косъм да се изпари при вида на притегателните му трапчинки. И все пак не си позволи да омекне.

— Себастиан, пределно ясно ми е, че си организирал програмата за тази нощ с идеята да ме научиш да ти имам доверие. Но не това е начинът да си вдъхнем доверие един на друг. Нито пък да се опознаем. Не и според моите виждания.

— И какви са твоите виждания? — попита я той с типичния си закачлив тон.

— Ядоса ми се, задето не ти споделих, че съм била девствена, че не съм ти разкрила истината за сексуалното си положение. Но в същото време не ми казваш нищо за миналото си, за живота си.

— Как да не ти казвам? — възрази той. — А и вече ти се извиних за Слоун…

— Не става дума за Слоун. Или поне не само за нея. Познаваш Маргарет от библиотеката, нали? Тя ми разказа за майка ти.

Усмивката му помръкна.

— Не е ли малко старичка да клюкарства?

— Не е клюкарствала. Видяла ни е да излизаме заедно от стаята на четвъртия етаж. Явно е преценила, че е редно да знам някои неща за мъжа, с когото… с когото поддържам връзка.

— Но не ти е говорила за мен, а за майка ми.

— Стига, де. Не се прави, че не знаеш за какво ти намеквам. Защо не ми разказа цялата история за майка си? В нощта на рождения ми ден обсъждахме проблемите около родителите ни и ти не спомена нито дума за случая. Защо?

— Защото — както ти казах и за случая със Слоун — не те засяга.

— Аз пък твърдя, че ме засяга. Ако не обсъждаме нещата от живота, как можем да си имаме доверие един на друг? Не драматичните сексуални изживявания поддържат една връзка жива.

— А ти откъде знаеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами допреди няколко седмици беше девствена. Това ме навежда на заключението, че не си имала много — или никакви — сериозни връзки. Било то плътски или не. Прав ли съм?

— Може да се каже — призна си тя.

— Е, аз пък съм имал. И също като нашата, почти всичките са се основавали на секса. Така ми харесва.

— Нали уж с мен било различно.

Той въздъхна.

— С теб се чувствам различно.

— Как по-точно?

— Не знам, Реджина! — възкликна разпалено. — Понякога си мисля, че те харесвам повече от всяка жена, с която някога съм бил. Намирам необиграността ти за предизвикателство. Имаш добро сърце. Привлича ме фактът, че не си отегчена от живота. Лесно може да те изненада и зарадва човек. Но всичко това не променя желанията ми относно връзката ни.

— И какви са те?

— Да си останем така. С единствената промяна да ми позволиш да те снимам.

Сега беше ред на Реджина да се разпали.

— Не подхващай пак тази тема.

— В моите очи това е интимност. Това е споделяне.

Реджина скочи от леглото, оливайки кърпата с вино.

— Направо не мога да повярвам. Казвам ти какво ми липсва във връзката ни — или каквото там имаме, — а ти искаш от мен още? Защо ми е да изпълнявам твоите желания, щом ти отказваш дори да направиш опит да изпълниш моите?

— А аз си мислех, че точно това правя — заяви той със сух глас.

— Е, лъжеш се.

Той като че ли се позамисли, сетне бавно кимна, сякаш в отговор на някакъв въпрос, и каза тихо:

— Ще те откарам у вас.

* * *

— Знаеш ли какво ти трябва? Някой нормален, хрисим мъж — информира я Карли.

Беше късна сутрин. Неспособна да мигне, Реджина беше отброявала безкрайните й часове в тъмнината, докато слънцето най-накрая я беше известило, че е време да се изниже от леглото.

На закуска просто не се беше сдържала и бе рухнала пред съквартирантката си. Разказала й беше за бала в „Джейн“, подозирайки, че дори закалената Карли ще остане възмутена от среднощните й преживявания. Но Карли просто беше ококорила очи, въздъхвайки „Обожавам «Джейн».“

После, сякаш внезапно осенена от идеята, че задълженията й на приятелка/съквартирантка включват и малко повечко състрадание, беше сложила ръка върху рамото на Реджина с думите:

— Слушай, какво ти казах още от самото начало? Забавлявай се, но не му възлагай големи надежди. Приключението си струваше, а сега е време да го отпишеш като шантава нюйоркска свалка, за която ще разказваш на внуците си някой ден.

Реджина я погледна смаяно.

— Точно тази история ли ще разказвам на внуците си?

— Е, може би не ти на твоите, но пък моите със сигурност ще я оценят. — Карли прихна да се смее, шляпайки едното си коляно.

Реджина сви крака към гърдите си и й се прищя диванът да я погълне цялата.

— Страшно се радвам, че неволите ми те забавляват.

— Не ти се присмивам, Реджина. Знаеш, че и аз съм минала през същото.

Да, Карли наистина беше вкусила точно този тип мъка след раздялата си с Роб. Почти физическата болка, липсата на апетит, загубата на сън. Сякаш изживяваше абсолютната противоположност на енергийния бум от първите дни със Себастиан.

А и Карли беше права. Наистина я беше предупредила.

— Знаеш, че и аз бях развалина като скъсахме с Роб — продължи Карли, сякаш прочела мислите й. — И как се измъкнах от дупката?

— Хм, знам ли — отвърна неубедително Реджина.

— Пак яхнах коня, както би се изразила майка ми.

Да, ама не. По наблюдения на Реджина, язденето в апартамента им доста беше понамаляло след раздялата й с Роб. Но може би и тя самата беше прекалено погълната от собствената си драма, за да обръща внимание на интимните преживявания на съквартирантката си.

— И накъде биеш? — попита Реджина повече от любезност, отколкото от реален интерес. Карли просто нямаше как да я утеши. Беше се влюбила до уши в недостижим, донякъде сбъркан тип, а шансът да открие щастие с друг мъж й се струваше съразмерим с този да пропадне през дрешника в Нарния.

— Ще те уредя с някого — каза Карли.

— Ами благодаря, ще пропусна — отвърна Реджина, потрепервайки при мисълта за Ник и свитата му от „Сестра Бети“.

— Осъзнавам, че няма да ти е лесно да излизаш с простосмъртен след любовната ти афера със Себастиан Барнс, но ще трябва да ми се довериш, Реджина.

— Да, бе — каза Реджина. — Всички така разправят.

Върна се в стаята си и затвори вратата.

* * *

В понеделнишката сутрин Реджина препускаше към Бюрото за връщане на книги, стиснала в една ръка незаконно внесеното кафе от „Старбъкс“. Изневиделица на метър пред нея изскочи Слоун, разбързала се в същата посока. Бялорусата й конска опашка се развяваше на тила й досущ като вражески флаг.

Реджина метна кафето в най-близкото кошче за боклук и забави крачка. Но измъкване от Слоун нямаше — очевидно идваше за нея.

До работното й място вече я очакваше натрупана с върнати книги количка.

— Добро утро, Реджина — поздрави я Слоун. — Днес е щастливият ти ден!

Реджина не смееше да я погледне в очите. Непонятна й беше всичката мнителна ревност, която прогаряше стомаха й като киселина. Наложи й се да си припомни, че от няколко дни насам Себастиан Барнс вече не беше нейна грижа — нито пък миналото или настоящето му. Въпреки това Слоун й действаше като отрова.

— Така ли? И защо? — Хвърли чантата си на пода.

— Връщаш се в Бюрото за отдаване на книги — обяви Слоун.

Новината наистина си я биваше. Но единствената реакция на Реджина беше да попита:

— Още сега ли да се преместя?

— След мъничко — отговори й Слоун. — Но ще ми трябваш по обяд. Чакат ме няколко задачи и ще ми е нужна помощ.

— Съжалявам, но с Маргарет имаме уговорка за обяд.

Слоун очевидно се стъписа от отказа й, но бързо се съвзе.

— Е, няма да преча на плановете ви. Възползвайте се, докато можете.

— Какво трябва да значи това?

— Не ти ли е казала? Орязванията в бюджета налагат да анулираме позицията й.

— Не можете да съкратите архиватора!

— Предложих й работно място на Бюрото за връщане на книги — продължи безгрижно Слоун, като че ли недочула възражението й. — За жалост обаче Маргарет предпочете да се пенсионира. Предполагам ще ти разкаже на обяд.

Реджина профуча покрай шефката си и се спусна към стълбището. Докато търчеше към стаята на Маргарет, се зачуди защо не й е споделила досега. После си спомни, че Маргарет беше посетила гишето й преди два дена, но я беше заварила твърде съкрушена от раздялата със Себастиан, за да приеме поканата й за кафе.

Архивната стая се къпеше в слънчева светлина и лъчите озаряваха хвърчащите из въздуха прашинки.

— Защо не си ми казала? — налетя й безцеремонно Реджина. Маргарет се беше привела над една от масите с дебела лупа в ръка и ровеше из страниците на огромна книга с текстилна подвързия.

Маргарет бавно вдигна поглед и каза с усмивка:

— Добро утро и на теб.

— Не виждам как можеш да си в такова ведро настроение. Слоун току-що ми съобщи за случилото се.

Маргарет остави дебелата лупа върху отворената страница.

— Неизбежно беше, Реджина. Защо ме гледаш така? Не съм жертва. Така или иначе, отдавна съм надхвърлила възрастта за пенсиониране.

— Да, и най-случайно те съкращава точно сега. При тези обстоятелства.

— Дълго време прослужих — каза Маргарет. — А и все ти повтарям, че нищо тук не е същото. Знаеше ли, че предишният директор на библиотеката имаше план да премести милиони книги на съхранение в Ню Джърси? Читателите ще трябва да чакат поне един ден, за да получат книгата си в Главната читалня.

— Не може така! — възмути се Реджина.

— Може, и още как. Изказахме протеста си, повярвай ми. Преди няколко месеца — малко преди ти да се появиш — изпратихме възражение, подписано от стотици писатели и членове на академичното дружество. И това е само един от проблемите. Бюджетът за нови попълнения е спаднал с двайсет и шест процента през последните четири години. Всичко е тръгнало накриво, Реджина.

За свое учудване, Реджина се разплака.

— О, Реджина. Приемаш истината по-тежко и от мен самата.

Маргарет заобиколи масичката и я прегърна. Реджина се разхленчи в обятията й като малко дете. Маргарет извади отнякъде платнена носна кърпа и я тикна в дланта й. Реджина избърса очите си.

— Благодаря ти. Извинявай. Не знам какво ми става напоследък.

Маргарет отстъпи назад и й се усмихна.

— Всичко ще се нареди, Реджина. Библиотеката ще оцелее. Пък аз ще си намеря работа в някоя книжарница. А може и да си направя блог, или както там му казвате…

Реджина се разсмя.

— Най-важното в случая е, че ти ще се оправиш.

Реджина кимна, макар и не напълно убедена в думите й.

— Благодаря ти, че ми каза за Себастиан. Опитах да поговоря с него за майка му, но той отказа.

— Да ти кажа откровено, Реджина, не съм голям разбирач на тема мъже. Не съм се омъжвала, и то съвсем преднамерено. Но едно от малкото неща, които съм научила през живота си, е, че не можеш да промениш човек. Нито пък да го ремонтираш.

— Знам, че е така — подсмръкна Реджина.

— Измисли какво искаш от живота, какво те радва! И чак тогава прецени кой мъж да допуснеш до себе си.

— Никога ли не ти се е искало да се омъжиш? — попита я Реджина.

— Искала съм много мъже през живота си — рече Маргарет с дяволита усмивчица. — А прегореше ли желанието ми, просто минавах на следващия.

— Маргарет! — възмути се Реджина.

— Какво? — направи се на ударена възрастната жена. — Овехтелите книги мога да преживея. Но не и овехтелите любовни афери.

35

Реджина не бързаше да си тръгне от работа. Вдигна поглед към стенния часовник, видя, че е шест и десет, но просто не намираше сили да стане от стола си.

— Е, драго ми е, че се върна, Финч. Ще си бягам обаче — каза Алекс, мятайки последната книга за деня върху бюрото й.

— Приятна ти вечер — пожела му Реджина.

— О, несъмнено ще е приятна — похвали се той ухилен.

— Охо. Среща с готино гадже?

— Един вид. А ти защо още се мотаеш тук? Да не оставаш за репетицията?

— Каква репетиция?

— Слоун подготвя салона за галавечерята. Ще има нещо като генерална репетиция. Реших, че те е впрегнала да помагаш.

— Божичко, все още не. Благодаря, че ме предупреди. — Реджина намята личните си вещи в чантата. — Тръгвам си с теб.

Двамата слязоха по стълбите към фоайето и веднага усетиха що за влажен зной ги очаква отвън.

По външното стълбище все още бяха насядали хора, макар и доста по-малко, отколкото по обяд. По тротоарите се рояха тълпи, хукнали към Гранд Сентръл Стейшън, и Реджина изтръпна, като се сети за предстоящото возене в спарената мотриса на метрото.

— Доскоро, Финч — каза Алекс и тръгна на юг.

Отвори уста да му пожелае лека вечер, но думите заседнаха в гърлото й при вида на черния мерцедес, паркиран от другата страна на улицата.

„Можеш просто да свиеш наляво и да продължиш към метрото“ — каза си на ум. Точно това й направи. За жалост обаче Себастиан познаваше навиците й достатъчно добре, за да знае накъде се е запътила. Дългите крака му дадоха преднина и я пресрещна на североизточния ъгъл на Четирийсет и втора улица и Пето авеню.

— Не си вдигаш телефона — обвини я, заприщвайки пътя й.

Тя умишлено не го погледна в очите. Позволеше ли си го, загубена беше.

— Този ли имаш предвид?

Извади айфона от чантата си и го тикна в ръката му. Не го беше включвала от три дни. Той отказа да го вземе.

— Ще ми отделиш ли само минутка? — помоли я.

Реджина знаеше, че трябва просто да продължи по пътя си, но вместо това вдигна поглед към лицето му; тъмнокадифените му очи и мъжествена челюст моментално изиграха ролята си… вкорениха я на място.

Очевидно той прие мълчанието й за положителен отговор.

— Става ли в колата? — попита я.

— Нямам намерение да влизам в колата ти.

Той се огледа наоколо смутен.

— Трудно ще е да говорим тук. — Сякаш в подкрепа на думите му, костюмиран мъж я блъсна с куфарчето си.

— Ще рискувам да ме прегазят — заяви твърдо тя.

— Залагаш и моя живот на карта — каза Себастиан с бледа усмивка. Нещо се размърда дълбоко в нея. Обичаше го, Бог да й е на помощ.

Успя да запази каменното си изражение.

Той отново се огледа и прокара пръсти през косата си. Тя проследи погледа му до другата страна на улицата и видя, че шофьорът е заобиколил и го чака със запален двигател на Четирийсет и втора улица, между Мадисън и Пето авеню.

Себастиан я хвана за лакътя и я придърпа навътре към сградата. Тя се облегна на витрината на магазина и го погледна с очакване.

— Баща ми заряза майка ми заради двайсетгодишна манекенка, едва три години по-голяма от мен. Първоначално я ненавиждах, но впоследствие постигнахме примирие и даже се сприятелихме. Тя ме водеше със себе си по фотосесии и така развих интерес към фотографията. Дори ми позволяваше да я снимам, за да се уча. Но, в крайна сметка, напусна баща ми — заради фотограф, колкото и иронично да звучи. Но вредата вече беше нанесена и майка ми, която така и не се възстанови след изневярата и развода, се самоуби.

— Коя беше манекенката? — попита Реджина, докато в съзнанието й нахлуваха нежелани спомени за снимките от изложбата на Себастиан. Отговорът вече й беше известен.

— Астрид Линдал.

Думите, потвърждаващи най-лошите й съмнения около връзката им, я прободоха като куршуми. Светът му беше съвсем различен от нейния и интересът му към нея не можеше да е нищо повече от моментно увлечение.

— Оценявам… ъ-ъ… откровеността ти. Наистина. Ще ми се да беше споделил с мен, когато с часове будувахме в леглото и обсъждахме нещата от живота. Опознавахме се. Но в този момент не знам какво да правя с всичката тази информация.

Ехтяха клаксони на таксита, тълпите от забързани хора препускаха покрай тях, а горещината и влагата я смазваха като тежко наметало. Но не искаше да е, където и да било другаде; не искаше Себастиан да си тръгва; и най-вече не искаше да се качи на метрото и да стигне до апартамента си за поредната мъчителна нощ. Кого заблуждаваше, като си мислеше, че понеже не е влязла в колата, решителността и отчуждеността й няма да се срутят като плочки от домино?

— Не слагай край на диалога ни. Вечеряй с мен.

Не искаше никакви вечери. Искаше единствено да почувства сладкото прежулване на въжето по китките си, хладния въздух на стаята, която очите й не бяха виждали, острата болка по задната част на бедрата й, спонтанното облекчение, което членът му й носеше.

Реджина се обърна и закрачи към входа на метростанцията.

— Почакай. — Той я хвана за ръката и тя му позволи да я възпре. — Нямаш желание да продължаваме така — ясно. Ще ми се наложи да го преглътна. Но не ми обръщай гръб, сякаш съм постъпил лошо с теб. Никога не съм те лъгал. Не съм те изоставил. Разстроена си, защото вярваш, че не мога да задоволя всичките ти нужди.

— И не съм ли права?

— Не знам — отвърна той и признанието като че ли му донесе повече тъга, отколкото неколкодневният процес на осъзнаване беше донесъл на нея самата. — Но съм тук, защото искам поне да опитам.

— Да опиташ какво?

— Не знам — повтори той. — Нали уж каза, че имаш нужда да говорим един с друг.

— Не е толкова просто. Започвам да си мисля, че и аз не мога да задоволя твоите нужди.

— Можеш.

— Засега — допълни тя.

— Заради фотографията ли ми се сърдиш?

Тя прехапа устна, несклонна да го признае дори пред себе си.

— Ще ми кажеш ли, че не е от такова голямо значение за теб самия? Че можеш да бъдеш с жена, която няма желание да се изживява като твоя муза?

— Именно тук грешиш, Реджина. Ти си моя муза. Мисля само за теб, докато снимам. Виждам те във всяко лице — във всяко тяло, — което застава пред обектива ми. Върху корицата на октомврийския брой на „W“ трябва да фигурира твоето име. Единственото ми желание е да видя жената, която ме вдъхновява, пред фотоапарата си.

В съзнанието й се заизреждаха черно-белите снимки, красящи стените в апартамента му — овързани с въжета жени, с нашарени от камшик тела, голи и увековечени от въображението на Себастиан.

— Не мога — каза тя.

— Доверила си ми се по какви ли не начини, без окото ти да мигне. А сега се каниш да ми избягаш, само защото те е страх да застанеш пред обектива ми?

— Не звучи добре, погледнато от тази страна — каза, сещайки се за собствения му израз „твърда граница“.

Обърна се и хукна към метростанцията.

* * *

Реджина влезе в апартамента си с подпухнало, мокро от сълзи лице. Ревът в градския транспорт беше сигурен белег, че си ударил дъното. А кой знае — може би една жена не можеше да се нарече пълноправна нюйоркчанка, докато не рухнеше психически в метрото по време на час пик.

Затвори вратата след себе си, самоуспокоявайки се с мисълта, че до няколко секунди ще се скъта кротко в леговището си.

— Къде се губиш? — попита я Карли, изниквайки насреща й като шикозно привидение.

Облечена беше в рокля без ръкави, чийто жълт цвят идеално подчертаваше лекия й златист загар, а медено русата й коса беше прибрана в небрежен кок на тила й. Върху устните й лъщеше гланц, а пестеливо нанесеният върху скулите й руж им придаваше сияйна руменина. И все пак спретнатият й външен вид не беше причината Карли да изглежда по-красива от всякога. Реджина бързо осъзна, че тайната не се криеше в тена, деликатния грим или слънчевата рокля: всичко идваше от там, че за пръв път, откакто Реджина я познаваше, Карли Ронак излъчваше искрено щастие.

— Където съм всеки ден до шест — на работа — отвърна й тя.

Тогава усети, че не са сами в апартамента.

Млад мъж скочи от дивана. Имаше светлокестенява коса и трапчинки. Облечен беше в тениска на колеж „Дартмут“ и бежов панталон. Поздрави Реджина с приветлива усмивка. Беше по-скоро сладък, отколкото красив.

— Здрасти, Реджина. Приятно ми е да се запознаем най-накрая. Аз съм Роб Милър.

— Ти си… Роб? — попита Реджина. Това беше разбивачът на сърца, мъжът, който беше превърнал Карли в цивреща развалина?

— Теб чакаме — заяви Карли, хващайки Роб за ръка.

Реджина нямаше представа как така в рамките на един следобед Роб се беше завърнал в живота на Карли и сега стоеше във всекидневната им, все едно че беше у дома си, а Реджина му идваше на гости. Дотолкова ли се беше вглъбила в личните си проблеми със Себастиан, че някак беше пропуснала да забележи кога Карли се е сдобрила с Роб?

— Имаме среща с Анди, един приятел на Роб, и държим да дойдеш с нас.

И таз добра — като сватовници ли се изживяваха? Явно любовните трепети бяха заслепили Карли, защото очевидно не й правеше впечатление фактът, че Реджина не е в състояние дори да измие зъбите си и да стигне до леглото, камо ли да излиза на двойни срещи.

— Друг път — отказа Реджина. — Приятно ми беше да се запознаем — измърмори към Роб.

Но Карли не възнамеряваше да я пусне толкова лесно. Последва я до стаята й.

— Ехо — каза като затвори вратата след себе си. — Защо не излезеш с нас?

Реджина хвърли чантата на „Шанел“ върху леглото. Прищя й се да не се беше сбогувала със старата си приятелка от „Олд Нейви“. Сърцето я болеше, като гледаше лъскавата черна кожа със златната щампа отгоре. Беше все едно да разнася Себастиан на рамо. Ето на това му се викаше психологически товар.

— Защо не си ми казала, че си се събрала с Роб? Само лошите неща ли ще обсъждаме?

— Горях от желание да ти разкажа, но през последните дни не беше от най-отзивчивите слушатели.

Реджина се размисли как последните вечери все се затваряше в стаята си, вечеряше корнфлейкс, лягаше си в девет и се будеше колкото може по-късно на сутринта, за да си спести няколко часа мъки, после хукваше към работа.

— Май си права. Съжалявам. Та какво се случи?

Карли махна към всекидневната, където я чакаше Роб.

— Не му е сега времето да го обсъждаме, но накратко казано, не сме разрешили всичките си неразбирателства. Просто се споразумяхме и двамата да правим компромиси.

Реджина кимна.

— Е, както и да е, радвам се за вас. Струва ми се свестен.

— Излез с нас. Анди също е свестен. Не можеш цял живот да се заключиш в стаята си и да рониш сълзи по Себастиан Барнс. Трябва да продължиш напред.

Реджина кимна. Спомни си как я беше погледнал на Четирийсет и втора улица — едновременно с надежда и разочарование в очите. По-лесно щеше да е да продължи напред, ако все още приписваше вината на него, ако още възприемаше себе си като великодушната, а него — като злодеят, заради който връзката им оставаше едноизмерна. Но сега в главата й кънтеше неподправеното му обещание, че ще опита да й даде повече. А тя беше онази, която вече бе дала всичко от себе си. И я ужасяваше мисълта, че се е изчерпала. Но не сега беше моментът за душевни излияния. Затова просто каза:

— Още не съм готова!

Изражението на Карли поомекна.

— Добре, разбирам. Знам какво ти е. Но за последен път те оставям на мира. Ще кажа на Анди, че молиш за отсрочка.

— Приятно прекарване — каза Реджина и въздъхна от облекчение, когато затвори вратата след Карли.

Премести чантата си на пода и се сви на една страна върху леглото. От тоалетната масичка срещу леглото я гледаше книгата за Бети Пейдж. Не я искаше в стаята си вече, но не знаеше какво да я прави. Не й даваше сърце да я хвърли в боклука. Хрумна й, че може да я продаде на някоя книжарница.

Поизправи се в леглото и след кратък размисъл реши да я скрие под модните списания на Карли във всекидневната, за да не й се налага да я вижда.

Отиде до вратата и се ослуша. Апартаментът беше притихнал. Поизчака няколко минути за всеки случай и когато напълно се увери, че Карли и Роб са излезли, грабна книгата и влезе във всекидневната.

Всъщност май беше по-добра идея още тази вечер да я носи в книжарница „Странд“. Часът беше едва седем. Така или иначе нямаше какво друго да прави.

Седна на дивана с идеята да я прегледа за последно. Наистина беше красива, а Реджина си умираше за красиво изглеждащи книги.

Стигна до средата, откъдето започваше фетишистката част със снимки на Ървинг Клоу. Спомни си думите на Себастиан от първата им нощ заедно в апартамента му: казал й беше, че Бети притежава нещо, с което никоя друга от моделите му не можеше да се похвали — „ведрина“. Реджина огледа внимателно разгърнатата страница. На тази снимка Бети позираше само по бикини с леопардов десен, окови на ръцете и краката и въже през устата. Но спор нямаше — очите й се смееха. „Изглежда сякаш вечно се забавлява“ — беше й казал. И Реджина трябваше да се съгласи с него. При все това, веднага си припомни какво е чувството да се озовеш в такава позиция — чувството на уязвимост и еротичните изживявания, които неизбежно го следваха. Не й беше ясно как го прави Бети Пейдж. Може би в действителния си сексуален живот държеше юздите и именно това й позволяваше да изиграе ролята на „робиня“ пред обектива. „Ведрината“ й, закачливият й поглед се получаваха така добре, защото всичко беше театър за нея. Не разкриваше пред фотографа истинската си същност, не му позволяваше да я „разголи“ нацяло.

Прелисти към следващата част: Бети по бели ботуши с камшик за езда в ръка. Бети, облечена в черен корсет и черни ръкавици до лакътя, възседнала хищнически легнала по гръб полугола жена с белезници и тапа в устата. Бети с жартиери, мрежести чорапи и високи ботуши с връзки до коленете, вперила в обектива стръвен поглед, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли на фотографа. Бети с бич в ръка.

Реджина вдигна очи от книгата. Почувства мощен прилив на адреналин.

„Не сме разрешили всичките си неразбирателства — беше й споделила Карли. — Просто се споразумяхме и двамата да правим компромиси.“

И ненадейно Реджина проумя как трябва да постъпи.

36

— Дългичък списък — коментира Карли, поглеждайки към големия розов лист, по който Реджина драскаше от дни.

Беше съботна сутрин. Естествено Реджина не можеше да не се сети, че точно преди седмица двамата със Себастиан бяха пазарували заедно за фетиш бала — ден, започнал така обещаващо и завършил с горчиви съмнения.

Силно се надяваше списъкът с покупки да я отведе към правилния отговор.

Реджина последва Карли на изток, към Кристофър Стрийт.

— Ето защо си ми нужна. Единият ми вариант беше да проведа целодневно проучване на магазините в интернет, а другият — да вербувам модния гуру от съседната стая.

— Аз съм дизайнер, не персонален консултант — измърмори Карли, но Реджина знаеше, че поема с удоволствие назначението. — Дано открием всичко в един-два магазина. Сериозно ли вече имаш корсет и жартиери?

— Да — каза Реджина, изчервявайки се. Корсетът беше скътан най-отзад в гардероба й. Не го беше и поглеждала от вечерта, когато Грета я беше впримчила в него — вечерта, когато Себастиан й беше подарил аналната тапа.

Първият магазин се казваше „Голата истина“ и витрината беше запълнена със стройни бели пластмасови манекени, пременени с корсети, кожени шапки, високи ботуши и белезници.

Карли натисна малък бял звънец, за да им отворят.

Вътре се развяваха няколко свободни продавачки, но никоя не си направи труда да им помогне. Вероятно бяха свикнали клиентите им да знаят какво търсят и как да го намерят.

Карли върза косата си на небрежна конска опашка, прегледа списъка и сложи ръце на хълбоците, сякаш в подготовка за свирепа битка. После тръгна из магазина, събирайки по пътя си отбелязаните артикули: дълги кожени ръкавици — бели и черни; черен кадифен корсет с големи, леснодостъпни кукички на гърба; бич с дръжка от плетена кожа и червено-черни ремъци; дълъг, непрактичен на вид камшик, очевидно гонещ сценичен ефект; и четирийсет и петсантиметрова нагайка за езда.

Накрая струпа артикулите пред Реджина и попита:

— Фасулска работа. А сега ще ми обясниш ли за какво е всичко това?

— Това е моят вариант на компромис спрямо Себастиан — отвърна й тя.

— Не схващам — оплака се Карли.

— Знам… сложно е за обясняване. И аз тепърва го осмислям.

Една от продавачките, азиатка, ги доближи.

— Ще ви трябва ли пробна?

— Не, благодаря. Взимаме всичко — каза Карли, усмихвайки се на Реджина.

* * *

Когато Себастиан отвори вратата на апартамента си, Реджина осъзна, че за пръв път тя поднася изненадата.

Той се усмихна и пое двете платнени торби от ръцете й.

— Цяла седмица не ми говориш и накрая се нанасяш у нас? — пошегува се той, очевидно щастлив да я види.

За разлика от непредвидената им среща на улицата, този път Реджина незабавно го погледна в очите и още в същия миг се увери, че постъпва правилно. Стига нещата да потръгнеха.

— Излиза, че не говоренето не помага особено. Реших, че е време да изпробвам различна тактика.

Усмихна се, но вътрешно я тресеше. Ами ако откажеше? Ами ако й заявеше, че идеята е глупава? Или просто не можеше да работи по този начин? Той я хвана за ръката и я поведе към всекидневната.

— И с какво точно очакваше да помогне не говоренето? — попита я, сядайки на дивана до нея.

— С размишленията ми, близостта с теб ги смущава. Виждам всичко… замъглено. — Дори в този момент присъствието му разсейваше мисълта й. Усещаше как цялото й същество се устремява към него, досущ като растение, обърнало се към слънцето, за да попие живото даряващите лъчи. — Държа да изясним какво искам от теб и какво съм готова да ти дам в замяна.

— Честно да си призная, нямам представа какво се случва. За което можеш да виниш липсата ми на опит в емоционалната обвързаност.

Реджина преглътна напрегнато.

— Е, струва ми се миналата седмица, в нощта, когато ме заведе в „Джейн“, ти казах, че искам повече от връзката ни. Че искам да те опозная. А ти ми се ядоса, задето подхванах деликатната тема за майка ти. Навярно вината е моя, постъпих нетактично. Но после ти ми даде да разбера, че не се стремиш към такъв тип връзка. В крайна сметка и двамата усетихме, че нещо куца, нали така?

Той кимна.

— Но после…

— Да, знам — побърза да го прекъсне Реджина. — Тази седмица ме причака след работа, за да поговорим, а пък аз казах… е, не помня какво точно казах.

— Позволи ми да парафразирам: „След дъжд качулка“ — припомни й Себастиан, но с любвеобилен поглед.

— Аха… нещо подобно. Но май нещото, което най-сериозно ме стресна, беше прозрението, че щом ти си готов да опиташ, то и аз ще трябва да направя опит. После пак ме помоли да ти позирам и стана така, че ти казах „не“, точно когато ти ми казваше „да“… един вид ме постави на тясно. А не исках да съсипвам отношенията ни. — Усети как сълзите напират в очите й. Премига, за да ги върне назад, но те вече се ронеха по бузите й. Себастиан се пресегна и ги изтри.

— Нищо не съсипваш, Реджина.

— Добре де, може би „съсипвам“ е прекалено силна дума. По-скоро да ги „ограничавам“.

— Всички си имаме граници. Нали обсъдихме този въпрос още в началото?

Тя кимна.

Той я прегърна с една ръка и помълчаха така няколко минути.

— Реджина? — обади се пръв Себастиан.

— Да?

— Какво има в торбите?

— А, да, торбите. Затова съм тук. Размислих: искам да ме снимаш.

Себастиан я погледна сякаш в очакване на довършителната реплика. Като осъзна, че Реджина говори сериозно, поклати бавно глава.

— Оценявам го, Реджина. Но последният ни диалог подтикна и мен към дълбоки размисли. Нали си спомняш, че ти казах кое е общото между садомазохизма и фотографията?

— Май, да.

— Казах ти, че не можеш да принудиш някой тутакси да прояви върховно покорство, нито пък да се разкрие пред обектива. Стават ли нещата на сила, резултатите са отблъскващи. Същото важи и ако опиташ да заставиш сама себе си.

Ясно беше, че е решил да я остави на мира. Можеха просто да забравят за въпроса, да продължат с физическата си връзка до изчерпване, и толкова. Повече нямаше да я моли. Сама беше господарка на границите си.

— Не се заставям. Искам го.

Той я изгледа скептично.

— И откога?

Реджина отиде до торбите, развърза връвта на едната и извади от вътре книгата за Бети Пейдж. После се върна на дивана с нея.

— Ти ми я даде — каза му, отваряйки я в скута си.

— Да, спомням си.

Разгърна на последната част и намери любимите си снимки.

— И аз мога ето така.

Себастиан взе книгата от ръцете й. Погледна отворената страница, но поклати глава.

— Не мога да копирам нечий чужд стил — обясни й. — Не става така.

— Нямам предвид стила на снимките. Говоря ти за нея. — Реджина не проумяваше защо думите й се опъваха. Бързо прелисти до друга част от книгата и му показа Бети, вързана за дървени греди. — Но не и така. Не искам да правя подобни неща.

— Искаш да те снимам в доминантна позиция? — попита я той. Тя кимна. Той като че ли се замили. — Но аз не те възприемам така. Не си такава. Няма да се получи истинско.

— Нали уж ти ми казваше, че трябва да — как се изрази? — да еволюирам? — провокира го тя с усмивка.

Себастиан я погледна със сериозно изражение. Не отлепи поглед от нея поне минути. Тя също не извърна очи. Мина още минута.

— Ще си помисля — каза й накрая. — Но ще трябва да ме убедиш, че си способна да изиграеш ролята автентично. Да видим какво си ми донесла в торбите.

37

Всичко зависеше от движенията в китката — най-лекото трепване, и можеше да пуснеш кръв, вместо само да шляпнеш.

Или поне така разправяше Себастиан.

Екипирана с високите черни ботуши, здраво стегнатия корсет и черните кожени ръкавици до лактите, Реджина стоеше в спалнята му с нагайка в ръка и чувство за надмощие — при все че бичуваше най-обикновена възглавница.

Удари я пак.

— Не е препоръчително да насочваш енергията към горната част. Ако нанесеш удар само с върха, ще останат червени следи, дори и да не разраниш кожата до кръв — обясни Себастиан. Настанил се беше в аристократски стол от другата страна на стаята и режисираше действията й като същински Франсис Форд Копола на садо-мазо индустрията.

Отиде до нея и взе нагайката от ръката й.

— От какво е изработена, пластмаса или фибростъкло? — попита я.

— Нямам представа.

— Добре, пробвай пак. — Върна се на режисьорското си място.

Тя вдигна ръка и жилна възглавницата с нагайката.

— Точно така — похвали я той. — И не забравяй, че силата на удара се определя от скоростта на замаха, не от физическия напън, който влагаш в него.

— Не съм предполагала, че шибането е цяла наука — коментира Реджина.

— Изисква известна степен усилие и мисъл — обясни Себастиан с усмивка. — Какво? Да не би да си си въобразявала, че ми е било лесно?

Реджина перна възглавницата още веднъж.

— Този път прецизността ти куцаше — изплющя по-скоро бедрата, а не задника. Трябва да си по-внимателна.

Тя го погледна.

— Това е възглавница. Ще ми обясниш ли къде точно е въображаемият й задник?

— Права си — малкото ни упражненийце си има своите недостатъци. — Стана от стола. — Май е време да пренесем тренировката на друга площадка.

В гърдите й се надигна вълнение. Надяваше се да я заведе в Стаята, за да види най-сетне какво се крие в нея. Но тогава видя, че взима ключовете за колата.

— Къде отиваме? — попита го.

— На творчески излет.

* * *

Ако клубът изобщо имаше име, Реджина не го видя изписано отвън. Вътре пък беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било.

Беше се преоблякла в ежедневните си дрехи, макар че Себастиан я беше предупредил, че няма да остане с тях задълго. Клубът имал стриктен дрескод „бельо или нищо“ и посетителите се събличали още на входа. Естествено тя се беше възпротивила, но Себастиан я бе уверил, че влезеше ли вътре облечена, щеше да привлича повече внимание върху себе си, отколкото ако просто му отпуснеше края и се слееше с тълпата. Имаше логика в думите му, но още я мъчеше махмурлук от свръхдозата експерименти в „Джейн“ и далеч не беше готова да усвои нагласа от рода „отпусни му края“.

Портиерът се оказа предразполагаща дама на около четирийсет и когато най-учтиво и делово покани Реджина да остави дрехите си на гардероб, тя склони.

Когато Себастиан се съблече по боксерки, просто не устоя на гледката и се подхилна.

— Не ми беше минало през ума, че специалният дрес-код ще се отнася и за теб — каза му ухилено.

— Държа на равенството между половете, бебчо — отвърна й той.

Макар че нощта бе поела в неочаквана посока, вече започваше да го чувства по-близък. Затова нямаше търпение да стигнат до момента на снимките, преди пак да са се оплели в несигурности или преди да е загубила кураж.

Но Себастиан настояваше да я види как се вживява в ролята, която сама искаше да изпълнява по време на фотосесията. Чудно й стана доколко Бети е проявявала истинската си същност, и доколко е изпълнявала роля.

— Ако желаете да наемете камшици, белезници, пръчки, превръзки за очи или друг атрибут, щандът се намира на долния етаж вдясно.

Реджина предаде дрехите си и служителката й връчи пъстър картонен билет, също като онези, които даваха по гардеробите на театри и ресторанти.

— Къде ще го прибера като нямам джоб? — попита Себастиан.

— Можеш ли да запомниш номерчето?

— Да.

Той взе картончето и го върна на тезгяха.

— Никакво отлагане повече — да вървим.

Подаде й нагайката за езда, хвана я за ръката и двамата тръгнаха надолу по стълбището. Атмосферата можеше да се опише като шикозна тъмница. Свещниците по стените осветяваха клетки, каменни подове и облицовани с дървена ламперия сводове между отделните стаи. Мебелите в средновековен стил очевидно служеха като уреди за изтезание, а от стените висяха въжета, вериги, куки и скрипци.

Себастиан се беше оказал прав: нямаше чувството, че се набива на очи с голотата си. Останалите посетители на клуба й хвърлиха по един мимолетен поглед, какъвто се полагаше на всеки новодошъл в пълна стая или отдавна вихрещо се парти.

Той я разведе из стаята. Странното беше, че вързаните и оковани мъже бяха повече от жените; Взаимоотношенията й със Себастиан я бяха довели до прибързаното заключение, че главно жените доброволно се превръщат в робини, но тук преобладаваха мъжете.

— Няма да си играеш с тези момчета — каза Себастиан като минаха покрай двама оковани с гръб един към друг мъже. Пенисът на единия беше заграден в странна метална клетка. Обслужваха ги две жени, въоръжени с пръчки и други инструменти за изтезания.

— Съгласна — каза Реджина, без да се замисли.

Жена в червено дантелено боди седеше на голям, подобен на трон стол; дългите й крака бяха обути в червени кожени ботуши, а в скута й лежеше по корем гол мъж. Жената го пляскаше по задника с палка и Реджина можеше да се закълне, че го чу да я нарича „мамче“.

— Оттук.

Себастиан я преведе под още един свод към друга стая. Тук видя кръгла ограда от дървени колове, а в нея — гола от кръста нагоре жена с превръзка на очите. Себастиан я загледа за момент, но после тръгна към една маса, където лежеше опънато по корем голо женско тяло с овързани за плота ръце и крака. Мъжът до нея я шляпаше с ръка, оставяйки червени отпечатъци по бледата й кожа.

Себастиан спря Реджина на метър-два от масата.

— Просто гледай — каза й тихо и я прегърна с една ръка през кръста.

Мъжът до масата плесна с длан лежащата жена и почака известно време преди да нанесе следващия удар. Жената простена — не от болка, а от удоволствие.

Като усети, че има публика, мъжът се обърна към тях. Сетне пак насочи вниманието си към голото тяло пред себе си и стовари длан върху плътта й с шляпане, което навярно се чу и в съседната стая.

След това си тръгна.

— Къде отива? — изшушука Реджина.

— Отстъпва ни я — обясни Себастиан.

— Отстъпва ни я за какво?

— Да си поиграем с нея.

Реджина оцъкли очи и заклати глава.

— Забрави.

— Нали затова сме дошли — каза й той.

— Мислех си, че идваме само да гледаме.

— Не знам какво те е навело на тази мисъл. — Подаде нагайката и рече: — Почакай тук.

Себастиан доближи жената и се приведе, за да й прошепне нещо. Лицето й беше обърнато в другата посока и Реджина не успяваше да долови разговора им.

Той вдигна поглед към нея и я привика. Реджина отиде до масата с нежелание. Отблизо отпечатъците по кожата на жената изглеждаха още по-червени и ясно изразени. Реджина извърна поглед.

— Съгласна е да използваш нагайката — каза й Себастиан. Реджина го изгледа сякаш се беше побъркал.

— Няма да ударя тази жена.

— Тя затова е тук — обясни Себастиан. — И още по-важно — ние затова сме тук. — Погали я по главата и подхвана с променен тон: — Или тя ще изяде боя сега, или ти ще го изядеш по-късно. Всъщност ще ядеш бой така или иначе. Въпросът е колко силен.

Реджина се втренчи в тъмните му очи и почувства как в стомаха й се заражда познатата тръпка и се разпростира надолу към таза й. Може би нямаше причина да щади жената. Може би тя си нямаше свой Себастиан и идваше тук, за да изживее нещата, които Реджина бе започнала да възприема като даденост.

Вдигна нагайката, държейки ръката си, както Себастиан я беше учил. Той посочи задните части на жената, за да напомни на Реджина да се цели там, а не в бедрата й, където болката щеше да е по-силна.

Тя се поколеба за секунда, но едно кимване от страна на Себастиан беше достатъчно да й вдъхне нужната решимост. Прехапа устна и шибна розовото дупе пред себе си.

— Можеш и по-силно — поощри я Себастиан.

Чудно й стана дали гледката го възбуждаше. И в името на по-откритата и пряма връзка, към която се стремяха, дръзна да го попита:

— Действа ли ти възбуждащо?

Той поклати глава.

— Не. — Приближи се до нея и прошепна в ухото й: — Едвам се сдържам да не ти вържа очите и да те окова върху онази пейка. Ти ще ми се дърпаш, но аз директно ще ти разпоря гащичките и ще им покажа на тези аматьори как се използва палка. Ето това би ми подействало възбуждащо.

Сърцето й запрепуска.

— А сега — продължи той тихо, — искам от теб да я шибнеш четири пъти и после си тръгваме. Кажи й да брои.

Реджина се изправи разтреперана пред жената.

— Брой — нареди й напрегнато, мъчейки се да прогони всякакво колебание от гласа си. Погледна към Себастиан, а той й кимна.

Удари я с нагайката, не прекалено силно, но с достатъчна енергия.

— Едно — заброи жената с ясен глас. „По-силно“ — каза Себастиан без звук.

Този път Реджина стовари пръчката с по-голяма скорост и едвам понесе изплющяването й върху кожата.

— Две! — провикна се жената. Реджина продължи, а ръката й започваше да трепери.

— Накарай я да свърши — каза Себастиан. Реджина го погледна озадачено. Нагайката шибна плътта още по-силно. Жената простена лекичко — не както в ръцете на предшественика на Реджина, но все пак беше нещо.

— Три — отброи жената с малко по-обтегнат глас.

Четвъртият удар изсвистя с мощ, която учуди Реджина. Жената откликна с екзалтиран писък и дрезгаво:

— Четири.

Себастиан взе пръчката от ръката на Реджина и я поведе нагоре по стълбите.

* * *

Навън нощта започваше да се разхлажда. Реджина, доволна, че пак е влязла в дрехите си, се питаше дали най-тежката част от нощта е вече зад гърба й — или тепърва предстои.

Радваше се, че Себастиан я беше довел в клуба и й беше позволил да изживее от първо лице чувството да се намираш от другия край на камшика. Удивяваше я фактът, че не изпита ни най-малка възбуда в позицията си на доминиращ. Това й послужи като показател, че сексуалните им отношения със Себастиан не са такива само защото се стремеше да му угоди, а защото бяха точният тип за нея. Експлозивната наслада, която й носеха, трябваше отдавна да й го е подсказала. Но прозрението я осени чак след като се вживя в противоположната роля. Сега, когато беше проумяла каква не е, най-сетне държеше ключа към собствената си сексуалност. Колкото и нелогично да звучеше, откритието, че не е родена да развява камшик, щеше да улесни появата й пред обектива: нямаше да разголва душата си в снимките, а просто щеше да играе роля. Сексуалността й щеше да си остане апетитната тайна, която нямаше да напусне леглото им.

Надяваше се единствено да успее да изгради успешно образа на доминаторката. Уважението й към Бети Пейдж достигаше нови измерения.

Себастиан извади телефона си.

— Джес, искам да те помоля за нещо. Ще можеш ли да дойдеш у нас до двайсет минути? Двамата с Реджина имаме нужда от сръчните ти ръчички.

Реджина го погледна въпросително, а той само й смигна.

38

— Погледни надолу, но дръж главата си изправена и с лице напред.

Джес, червенокосата англичанка от първото й посещение в „Четири сезона“, напътстваше търпеливо Реджина за първия й сблъсък с професионалния грим.

Реджина седеше послушно в един от столовете на Себастиан. Таванските лампи нагряваха лицето й.

— Имам чувството, че изразходва всичкия си грим по мен — отбеляза Реджина, мъчейки се да не мърда главата си докато говори. Джес тъкмо нанасяше поне трети слой сенки върху клепачите й.

— Това нищо не е, повярвай ми. Знам, че Себастиан работи главно в черно-бяло, затова ще трябва да постигнем още по-добър контраст. Може и да не се познаеш, като се погледнеш в огледалото, но на лента ще изглеждаш идеално.

Себастиан се беше заел с превръщането на всекидневната в снимачно студио и го чуваха как тътри мебелите по пода.

— Някои от кадрите ще са навън — обяви Себастиан на Джес. Реджина също научаваше чак сега.

— С марк двойката⁵ ли ще снимаш?

Себастиан измрънка нещо, което прозвуча като „да“.

— Не мърдай — каза назидателно Джес.

Принудена да гледа надолу, Реджина беше забила поглед директно в гърдите на гримьорката, които опъваха заплашително фината материя на сивата й тениска с щампа на „Ролинг Стоунс“. Питаше се колко ли често е работил с нея Себастиан — и колко отблизо. Мразеше се, задето мислите й автоматично тръгваха в тази насока и я изстрелваха към необоснована ревност. Питаше се още кога ли най-накрая ще се почувства сигурна в него.

Джес насочи вниманието й към главозамайващата колекцията от четчици, бурканчета, пудри, извивачки за мигли, спирали, моливи за очи, пинцети и компактни огледалца, разпилени по масата на Себастиан.

— Почти приключваме — успокои я, пробирайки и захвърляйки какви ли не цветове червила.

Себастиан дойде да каже тежката си дума. Реджина се чувстваше толкова намацана и напудрена, че направо се боеше да види реакцията му. Но изражението на лицето му моментално унищожи всичките й опасения.

— Джес, човек винаги може да разчита на безценния ти талант — похвали гримьорката. — А що се отнася до теб — той я доближи и сложи ръка върху главата й; тя вдигна поглед и замечтаното обожание в очите му накара сърцето й да подскочи, — ти си прелестна.

* * *

На покрива под блещукащата панорама на летните звезди, на фона на посребрената от лунната светлина река Хъдсън, Реджина стоеше неподвижно пред обектива на Себастиан.

Камшикът вече натежаваше в ръката й.

— Погледни към мен, но изнеси тялото си на една страна — дирижираше я Себастиан. — Опитай да задържиш камшика зад тила си. Хвани дръжката с едната ръка, а ремъка — с другата.

Реджина зае описаната поза. След часове позиране, вече се беше научила как да следва насоките му, добавяйки в същото време и по нещичко от себе си. Най-важното напътствие обаче беше чула в началото на сеанса: Себастиан й беше напомнил, че най-успешните модели бяха онези, които обичаха работата си — онези, които не се снимаха в името на чека й портфолиото си, а заради радостта от общуването с обектива. „Изпиташ ли тази радост — беше й казал, — уцелили сме златна жила.“

Прехвърли теглото си върху единия си хълбок и се усмихна, сякаш се канеше да стори някоя голяма дяволия. Сигурна беше, че в усмивката участваха и очите й.

Даде му няколко вариации на същия кадър, после хвърли камшика.

— Покажи ми задника си — каза й той.

Допреди два часа щеше да откликне на подобна команда с колебание. Но сега преливаше от идеи за излагане на тялото си. Беше започнала фотосесията с корсет и кожена пола, а вече имаше по себе си единствено черно бюстие, черни дантелени боксерки и високите ботуши, които си беше купила с Карли.

Обърна се с гръб към него и прокара ремъка на камшика между бедрата си, поглеждайки палаво през рамо, сякаш спипана в крачка.

През първия час, докато се раздели със стеснителността, си беше фантазирала, че е Бети, дублирала я беше. Но сега вече имаше свой собствен подход към окото на фотоапарата.

— Пусни камшика и седни на земята — каза й Себастиан.

Той пък се качи на малко столче, за да я снима отвисоко. Реджина погледна нагоре, той вдигна апарата пред очите си, после пак го свали.

— Къде ти е колието? Искам да си с него за тази серия.

— Сериозно ли? Вътре е. Свалих го като се преобличах.

— Отиди да го вземеш. Искам докато гледам жената на тези снимки, да знам, че е моя.

* * *

Въжетата й се струваха по-груби, превръзката на очите й — по-плътна, стаята — по-студена.

Сякаш всичко беше подсилено до крайна степен, за да й напомни къде й беше мястото. Може и да си беше поиграла на господарка в клуба и по време на фотосесията, но сега Себастиан възнамеряваше да я върне в реалността — тяхната си реалност.

Сигурно вече наближаваше четири сутринта, а Реджина лежеше овързана по същия начин като жената в клуба: по корем върху масата, с разтворени и вързани ръце и крака. Пълната й голота пораждаше у нея чувство на болезнена уязвимост и непоносим копнеж — сърбеж, който трябваше да бъде почесан, иначе щеше да я подлуди.

Чу стъпките на Себастиан и в следващия миг, без всякакво предупреждение, усети студен натиск и някакъв метален предмет проникна в ануса й. Тя ахна и макар че аналната тапа не беше новост за нея, сърцето й затуптя диво.

— Колко пъти удари онази жена с пръчката? — попита Себастиан.

— Четири — отвърна Реджина.

— Ти ще понесеш шест.

Тялото й се стегна в очакване на бича или нагайката. Вместо това усети как нещо твърдо, но като че ли гумирано, си пробива път през устните на вагината й. Първоначалният й инстинкт беше да окаже съпротива, но някак успя да не помръдне и му позволи да проникне в нея с непознатия предмет, който я изпълни почти като член, и това я наведе на мисълта, че трябва да е вибратор. Дойде й много в комбинация с аналната тапа и тъкмо се канеше да го спре, когато твърдото нещо достигна някоя ерогенна зона и през тялото й пробяга сладостен трепет. След секунда движенията на Себастиан спряха и Реджина остана с изкуствения пенис в себе си. Усещаше как слабините й пулсират покрай твърдостта му, копнеят за още от насладата, обещана им с последния мощен тласък. Истинско мъчение беше да го чувства в тялото си така неподвижен.

— Ох! — Камшикът изплющя точно когато най-малко очакваше и болката направо я заслепи. Тялото й се напрегна в очакване на следващия удар, а коравината във влагалището и тапата в ануса й мигновено бяха забравени.

И той беше не по-малко силен.

— Брой — нареди й с хриплив глас, — на три си.

Пак болка, още по-остра този път.

— Три — заброи Реджина. Единственото й облекчение беше увереността, че ще стигнат само до шест.

— Ако загубиш бройката или спреш да броиш, започваме отначало.

Заплахата му така я смути, че за малко да забрави докъде е стигнала. Поредният удар. Не можеше да прецени дали беше по-щадящ, или просто кожата й е изтръпнала, но не го усети така режещо.

— Четири — каза, мъчейки се да запази гласа си уверен. Сети се за жената в клуба и се зачуди как ли понасяше побоя от непознати.

Чу как камшикът пада на земята и в следващия момент голата му длан нанесе палеща плесница по задните й части. Жилещата болка се усети на по-голяма площ от вече зачервената й кожа. Шамарът така я изненада, че за малко да изпусне бройката. В последния момент събра дъх да каже:

— Пет.

После — нищо. Чувстваше присъствието му и всяко мускулче в тялото й събираше сили за предстоящата болка. Но той и с пръст не я пипваше. Кратката пауза насочи вниманието й към неудобния натиск в двете точки между бедрата й. Не смееше да помръдне, а искаше да се гърчи като червей, да се криви и върти, докато не отклещи поне едно от чуждите тела. И съвсем скоро осъзна, че жадува да изпита последната полагаща й се болка, знаейки, че само тогава Себастиан ще я освободи от тиранията на метала и гумата. Интересуваше я единствено да се отърве от тях час по-скоро.

— Удари ме — промълви с пресипнал глас.

— Моля? — попита Себастиан, въпреки че несъмнено я беше чул.

— Удари ме отново.

— Искаш да продължа с пляскането?

— Да — отвърна тя.

— Трябва да ме помолиш учтиво.

— Моля те, напляскай ме.

Зачака напрегнато и ето че последният удар я връхлетя като светкавица, втрещяващ с мощта и звука си, и с жилещата болка, която се разпространи от задника й чак до сгъвките на коленете.

— Шест — прошепна.

Наказанието беше приключило. Сърцето й забумтя в очакване.

39

Себастиан погали нежно пламтящата плът по задните й части, сетне, за нейно най-голямо облекчение, бавно измъкна тапата.

След малко и изкуственият член напусна тялото й. После — нищо. В отсъствието на предметите и ударите, тялото й изпадна в състояние на лек шок. Въздухът наоколо й беше твърде много, а вътре в нея пулсираше огнен копнеж да бъде докосната по един или друг начин.

Себастиан развърза ръцете и краката й. Беше свободна да се движи, но тялото й оказваше странна съпротива. Остана неподвижна с надеждата, че ако не се възползва от новооткритата си свобода, Себастиан все някак ще отвърне на телесната й нужда от заместител на натиска и болката.

— Обърни се по гръб — каза й с тих глас.

Тя се обърна бавно. Красивото лице на Себастиан подейства като балсам на изтерзаното й тяло и напрегнатия й ум. Любуващите се на голотата й очи й носеха утеха, но единствено допирът му можеше да я изцери. Той несъмнено го осъзнаваше и точно затова в каквито и костюми да я обличаше, в каквито и роли да я снимаше, вечно щеше да му е подвластна.

— Затвори очи. И не ги отваряй, за да не се налага да ти слагам превръзката — каза й той.

„О, не“ — беше първата й мисъл. Не знаеше колко още ще издържи на напрежението. Нали уж бяха приключили с назиданието?

Въпреки това му се подчини и стисна плътно клепачи. Чу отдалечаващите му се стъпки и се наложи да впрегне и последната си капка воля, за да не надникне.

Върна се при нея и след малко нещо по-меко от перо погали ключицата й. Плъзна се надолу към гърдите й, погъделичка зърната й, после мудно продължи към пъпа й, и така докато не стигна чак до едното й бедро.

— Разтвори крака — чу над себе си гласа на Себастиан.

Когато му се разкри, мекотата се спусна към слабините й и загъделичка клитора й, докато тялото й не се изви като струна. После почувства топлия допир на езика му и мигновено попадна на седмото небе.

Простена сластно, протегна ръце и го задърпа към себе си, прогаряна от нуждата да я изчука. Той обаче пренебрегна дивия ламтеж на ръцете й, проследявайки пътя на езика си с пръст, а когато го пъхна в нея, тя го прие с жадна конвулсия. Оргазмът беше на една ръка разстояние и тя изненада сама себе си като бръкна между краката си, устремена към пулсиращия си клитор. Той обаче избута ръката й с думите:

— Изправи се. Опри се на мен и не отваряй очи.

Краката й трепереха и той я хвана за опора през кръста, докато босите й стъпала докоснаха студения под. Прекосиха заедно стаята и се озоваха в коридора.

— Вече можеш да погледнеш.

Тя отвори очи и погълна с тях голото му тяло, еректиралият му пенис, повече от готов за нея. Докато разопаковаше презерватива, Себастиан хвана ръката й и я постави върху твърдия ствол на члена си. Тя я плъзна бавно по пулсиращата му повърхност, удивена от собственото си желание да я вкуси с устата си. Коленичи, хвана задника му с ръка и го придърпа към себе си, колкото да обхване с устни върха на члена му. Той простена, тласкайки таза си напред, изпълвайки устата й по-бързо, отколкото Реджина очакваше. Тя се отдръпна леко, прокарвайки език по продължението му, после го обгърна с устни чак до основата.

От гърлото му се изтръгна дрезгав звук на удоволствие, който разпали възбудата й още повече. Ръката му се плъзна нежно под долната й челюст, докато ритмичните тласъци в устата й го довеждаха все по-близо, и по-близо до екстаза.

В следващия миг се отдръпна и наниза презерватива. После я придърпа към себе си, обхвана с длани гърдите й и впи жадно устни в нейните. Тя усети члена му до корема си и се притисна към него. С ловко движение Себастиан я грабна в обятията си и я понесе към спалнята.

Сложи я върху леглото и покривката разхлади приятно кожата по гърба й. Още дори не беше изпънала краката си нацяло, когато Себастиан застана отгоре й и я изпълни така внезапно, че я накара да ахне.

Съзнанието й потъна в онова измерение, чиито врати умееше да отваря единствено той. Мислите й увиснаха в нищото и я преобразиха в същество от голи нерви, пулсираща страст и буен стремеж към апогея. Движенията на члена му ту се забавяха, ту изменяха ъгъла си за среща с клитора й. Тя вдиша рязко и забоде нокти в задника му, приклещвайки го в себе си, докато оргазмът изригваше на вълни из цялото й тяло.

— Свърши — прошепна с разтреперан глас, плъзвайки ръце нагоре по гърба му. Той зарови лице в косите й, тласъците му набраха скорост и мощ, докато накрая тялото му потрепери в прегръдките й и се отпусна в покой.

40

Реджина посрещна първите утринни лъчи, сгушена в Себастиан, отпуснала глава върху гърдите му.

Колкото й да се бяха мъчили да заспят, сънят не ги беше навестил нито за минутка.

— Не знам как ще преживея цял работен ден — въздъхна тя.

— След такава нощ? Най-добре е да си починеш. Изобщо не си и помисляй да ходиш в библиотеката — възрази той.

— Налага се. Ходи ми се. Слушай, връзката ни е важна за мен, но работата също. Не искам да проигравам шанса си.

— Нищо няма да проиграеш — увери я той. — Просто се обади и й кажи, че не се чувстваш добре и ще позакъснееш.

Тя кимна.

— Хубаво. Но не може да продължаваме така. Не съм…

— Спокойно — прекъсна думите й с целувка Себастиан.

— Мога ли да те попитам нещо?

Той се надигна на лакът, за да я гледа в очите, и погали бузата й.

— О-о. Май надушвам сериозна тема. А доколкото си спомням, съгласно новите условия по договора ни, трябва да ти дам откровен отговор.

— Правилно си запомнил.

— Зверски щастлив съм, че ми позволи да те снимам. Имах известни съмнения за амплоато, което си беше избрала, но ти ги направи на пух и прах.

— Недей да сменяш темата — спря го тя, макар че думите му я поласкаха. — Любопитно ми е: способен ли си да правиш секс без всичките… доминаторски игрички?

— Разбира се — отговори й той. — Въпреки че според мен директният секс е по-удачен за еднодневките… сещаш се, за необвързващите авантюри.

— А какво ще кажеш за онази жена, с която те спипах в библиотеката?

Той се разсмя.

— Чудех се кога ли ще ме попиташ за нея. Ето ти идеалния пример — просто секс, нищо специално. Фрас-прас и толкова.

— Фрас-прас и толкова — повтори Реджина. — Истина ли е, че никога досега не си се влюбвал?

Усети го как се напряга до нея и за секунда я скова опасението, че въпросът й пак ще ги отчужди както в нощта, когато я беше изпратил да си ходи.

— Не — отговори накрая. — Не е самата истина.

Този път тя се напрегна.

— Ясно — промълви, очаквайки продължението на историята с притаен дъх.

— Нали ти разказах как навлязох в света на фотографията… че Астрид ме въведе в него?

— Да.

— Беше само с няколко години по-голяма от мен. Мисля си, че бързо-бързо се отегчи от брака си с баща ми. Той разполагаше с купища пари и атрактивна външност, но естествено не изгаряше от желание да обикаля с нея клубовете или да ходи по концерти в „Роузленд“. Затова понякога, когато й кажеше, че е прекалено зает или прекалено смазан, тя ме влачеше със себе си.

— Ясно — повтори Реджина тихо, мъчейки се да си представи тийнейджъра Себастиан, погнал Ню Йорк с една от най-прочутите манекенки в цял свят под ръка.

— Сигурно е усещала, че и аз съм отегчен и самотен. Имах приятели, но не и братя и сестри. Освен това заможността на родители ми ме изолираше от останалите. Доста неща ни свързваха. Научи ме как да използвам фотоапарат и ми позволяваше да присъствам на снимките й.

— Да, това си ми го казвал.

— А аз постепенно се влюбвах в нея.

Реджина усети странно напрежение в стомаха си.

— Нещо като… тийнейджърско захласване по недостижима кака?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Не, беше ми любовница.

Реджина седна в леглото и се обърна, за да го вижда.

— Наистина ли? — изплъзна се следващият й глупав въпрос; все едно би го казал ей така. Но просто й прозвуча твърде невероятно: тийнейджър, прелюбодействащ със съпругата на баща си.

— Да, бях влюбен до уши в нея. Не съм сигурен как го възприемаше тя — като най-обикновено физическо привличане, предполагам. Развлечение. Не знам. Но в крайна сметка тръгнахме през просото, баща ми ни спипа, изрита ме от дома ни и се отрече от мен.

Реджина не се сещаше за уместен коментар. Чудеше се каква ли част от тази пикантна история беше станала публично достояние, но реши, че едва ли е голяма, иначе Карли или дори Маргарет щяха да са й споменали все нещичко. Отпусна глава върху гърдите му.

— Съжалявам да го чуя. Сигурно е било… не мога да си представя дори. Разчу ли се?

— Не. — Усети как прегръдката му се стяга около нея. — Баща ми може да се похвали с много приятели — и вложения — в медиите. Никой не посмя да му изиграе лош номер. Но майка ми научи. Умолявах го да не й казва… представяш ли си: жената, отговорна за разпада на брака й, в леглото със собствения й син. Срамувах се от постъпката си. Но баща ми не ме послуша и й обясни защо ме изритва от вкъщи и спира финансите ми.

— Престанал е да те издържа? Но нали си бил непълнолетен?

— Да, но поне майка ми беше наследила солидна сума, а и получи обезщетение след развода. Сам съзнаваше, че не може да ме уплаши, като ми спре парите. Затова реши да си отмъсти като й разкрие мръсната ми тайна. — Дори сега, след толкова много години, срамът се долавяше в гласа му.

— Така или иначе е щяла да попита защо те изхвърля. Не виждам как си щял да се измъкнеш?

— С баща ми постоянно се дърпахме. Повярвай ми, имаше начин да я излъжем.

— А защо тогава си живял с него, вместо с нея?

— След развода майка ми прекара почти година при родителите си в чужбина. Не ми оставаше голям избор. Не беше минала и половин година от завръщането й, когато получи следващия удар под кръста. И този път вината беше моя.

— О, Себастиан, бил си просто вятърничав хлапак. А не ми се вярва и Астрид да е била по-зряла.

— След като се изнесох от къщата на баща ми, майка ми заподозря, че ходя да се виждам с Астрид, и беше напълно права. Отношенията ни започнаха да пропадат. Лъжех я, отговарях й. Не мина много време и тя се самоуби.

Дъхът на Реджина секна. Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Напиращите там сълзи я изумиха.

— Себастиан, само не ми казвай, че обвиняваш себе си!

— Не се обвинявам — отвърна й той, но лицето му говореше друго.

Тя го целуна по бузата и вкуси солта на рукналите сълзи. Прегърна го, притисна се към него, а той зарови лице в косите й, улавяйки тъмните кичури като удавник въже.

— Вината не е била твоя — увери го Реджина, милвайки главата му. Думите й отприщиха в него дълго потисканата скръб и той зарида в прегръдките й като дете. Готова беше на всичко, за да му дари утеха.

— Агентът ми е получавал оферти от издателски къщи, които искат да съберат снимките ми на Астрид в книга. Но аз все отказвам. Не желая дори да ги виждам повече. Съгласих се да ги покажа на изложбата в „Манинг-Диър“, понеже от галерията настояваха точно за тях и не биваше да изпускам шанса. Те са най-класните ми снимки. Редакторите на модни списания не откриват разлика. Но светът на изкуството има по-остър нюх.

— Защо говориш така? Виждала съм фотографиите ти по списанията. Виждала съм и плакатите по стените в съседната стая.

— Не казвам, че са лоши. Но не изпъкват. И определено им липсва дух. Някога си го обяснявах с неповторимостта на Астрид. Натяквах си, че е така. Но отлично знаех истината — че снимките са уникални, защото чувствата ми към нея намираха отражение върху хартията. Именно затова толкова отчаяно те молех да застанеш пред обектива ми, Реджина.

— Защо? — прошепна тя.

Той вдигна глава и пое лицето й в длани. Тя почувства как пулсът й се ускорява. Миглите му бяха влажни и подбуждаха в нея желанието да притисне устни към тях.

— Защото за пръв път след Астрид съм истински влюбен.

41

Реджина спря в дъното на стълбището и се обърна да помаха на Себастиан. Той свали прозореца на мерцедеса и се провикна:

— Ще дойда да те взема в шест.

— Добре — съгласи се тя и погледа как черната кола се слива с трафика по Пето авеню.

Духът й се рееше из небесата, носен от еуфория, каквато не бе изпитвала досега, но тялото й не се вписваше в картинката. Всичко я болеше — гърбът, краката, ръцете. Задникът също. Обърна се към каменния лъв на име Постоянство — или този беше Непреклонност? — и позатегна каишките на сандалите си с високи токчета в подготовка да поеме по дългия, стръмен път към входната врата на библиотеката.

Минаваше пладне. Още в седем, веднага щом алармата на телефона я събуди, Реджина се беше обадила в кабинета на Слоун и беше оставила съобщение на телефонния й секретар, че не се чувства добре и ще позакъснее за работа. После се беше върнала под завивките, за да се донаспи, а в единайсет беше изскочила от леглото за най-бързия душ, който някога беше взимала. Себастиан я беше изпратил до гардероба си, където я чакаха риза на „Прада“ и елегантна пола, и двете още с етикетите. Благодарение на скоростната си подготовка и бясното шофиране на Себастиан, беше успяла да стигне до работа преди обедната почивка.

Фоайето беше прохладно и тихо. Реджина си пое дълбоко въздух и си каза, че всичко ще мине нормално. На всеки се случваше да се разболее. Да му се наложи да посети доктор. Да закъснее за работа. Взе главното стълбище на бегом, докато катинарчето подскачаше около гърлото й.

Вратата на кабинета беше открехната и Слоун видя Реджина още от коридора.

— Я, виж ти, кой е благоволил да се изтъркаля от кревата и да ни удостои с присъствието си — заяде се шефката й. Реджина преглътна мъчително, долавяйки предумисъла на думите й. Изречението режеше като нож, но дори целта му да й беше убягнала, презрението в сините очи на Слоун я правеше от ясна по-ясна.

Слоун забарабани с пръсти по изпеченото си бедро, а грамадният диамант на годежния й пръстен улови светлината от лампата, заслепявайки Реджина. Тя вторачи поглед в бижуто, почти хипнотизирана.

— Много съжалявам — извини се като успя да откъсне очи от пръстена. — Няма да се повтори. Вече съм тук и мога да остана до по-късно…

Погледът на Слоун отскочи до врата на Реджина, където пръстите й опипваха нервно катинарчето. Ръката й моментално се спусна до тялото й.

— Наистина ме разочароваш — заяви Слоун студено. — Беше един от по-подходящите кандидати за позицията, но определено не и единственият ми вариант. Наех те не само заради дипломата и препоръките ти, но и защото те взех за онзи тип момиче, което би поставило работата си на първо място. Което би оценило шанса…

— Оценявам го, Слоун, наистина. Почти цял живот мечтая за тази работа. Стремежът ми към нея ме мотивираше през всичките четири години от следването ми. Единичните случаи на закъснение и отсъствие не са показателни за отношението ми към работата. Винаги съм изпълнявала задълженията си на Бюрото за отдаване на книги — и то добре. Напълно съм отдадена на задачата си към наградата за художествена литература. Аз…

— Уволнена си — отсече Слоун.

Реджина я погледна стъписано. Поведението на шефката й говореше колко се радва, че си е намерила извинение да й бие шута. Изненадата й рязко прерасна в гняв.

— Кажи си честно, заради пропуски в работата ли ме уволняваш? — попита я с пламнало лице и разбушувало се сърце. — Или заради чувствата си към Себастиан?

— Прехвърляй вината колкото си искаш, но не променяш факта, че си уволнена. Що се отнася до Себастиан Барнс — той не е щатен кадър на библиотеката, за разлика от мен. Имам правото да наемам и уволнявам служители по свое усмотрение. Ако още веднъж засегнеш този въпрос, жестоко ще съжаляваш.

* * *

Карли се прибра към четири следобед и се изненада звучно да види Реджина на дивана.

— Защо си вкъщи толкова рано? — попита я. Толкова се беше натоварила с пазарски торби, че едвам успя да затвори вратата, без да изтърси половината.

Макар че беше разполагала с няколко часа да осмисли съкрушителната си участ, Реджина едвам намираше сили да отговаря на тирадата от въпроси, с която я засипа съквартирантката й. Треската още я тресеше. Присъдата на Слоун така беше размътила ума й, че си беше тръгнала, без дори да събере складираните под бюрото си книги, нито да се сбогува с Алекс и Маргарет.

При мисълта за Маргарет в гърлото й заседна буца. После си припомни, че възрастната жена така или иначе напускаше. И както се беше засилила по нанадолнището на отчаянието си, се сети, че отгоре на всичко щеше да пропусне галавечерята на „Младите лъвове“ след две седмици.

Спомни си за всичките години на усърден труд в училище, залегнала над учебниците, вместо с чаша в ръка на някое парти, вглъбена в повишаването на средния си успех, сякаш цифрите бяха строителният материал на бъдещето й, унесена в мечти за деня, когато щеше да започне работа в истинска библиотека. За прохладните, дъждовни мартенски дни, прекарани в интервюта за свободната длъжност в Нюйоркската обществена библиотека. За съвършения априлски ден, в който беше получила обаждането от Отдела по човешки ресурси — телефонният разговор, променил живота й. И всичко това на вятъра.

— Уволниха ме — съобщи на съквартирантката си с нови сълзи.

По лицето на Карли се изписа истински шок.

— Сигурно ме будалкаш — дойде запазената й марка коментар. Отвори хартиена торба на „Хоул Фуудс“ и предложи на Реджина кифличка. Тя поклати глава в отговор и на храната, и на коментара й.

— Не, не те будалкам.

— Но защо? Какво е станало? — Карли се бухна на дивана.

На Реджина не й хрумваше как точно да отговори на този въпрос. „Ами, преспах с бившия любовник на шефката ми. Все цъфвах късно на работа със замаяна от бурната нощ глава…“

— Дълга история — реши да пасува.

— Имам време колкото щеш — подкани я Карли.

Мобилният й телефон извибрира, но тя учудващо го пренебрегна. Реджина си пое въздух.

— На няколко пъти закъснях за работа.

Карли вдигна рамене.

— Е и? На всеки се случва.

— Освен това шефката ми и Себастиан са били… — думите й се провлачиха многозначително.

— Да бе — възкликна Карли, привеждайки се напред с оцъклени очи.

— Да.

— Не мога да повярвам. Реджина, Реджина, изникваш като невинна мишчица на прага ми и след броени дни — гледай какво става! Киприш се с дрешки трепач, яздиш един от най-секси мъжагите в цял Ню Йорк и животът ти е по-драматичен от холивудски филм.

— Май ти убягва главната тема на разговора ни. Загубих работата си. Безработна съм. Мъча се да не изпадна в паника, но точно заради библиотеката се преместих в Ню Йорк. Изхранвам се със заплатата си. И какво ще правя сега?

— Първо на първо ще се успокоиш. После ще си намериш друга работа. Искаш ли да врътна няколко жици?

— Не… не знам. Искам си старата работа. Още от малка мечтата ми е да стана библиотекарка. Сигурна съм, че на теб ти звучи скучно и сухо, но за мен е важно.

Изражението на Карли поомекна.

— Е, хубаво. Ако мога да ти помогна с нещо, свиркай. Ако се тревожиш за наема — недей. Сама знаеш, че не съм останала без пари. Живея със съквартирантка, за да заблуждавам родителите си, че кротувам.

Реджина я погледна учудено.

— Благодаря ти, Карли. Сега се чувствам гузна и задето не изпълнявам съвестно своята част от сделката — клаузата с кротуването ти.

Карли се разсмя.

— Тая длъжност е на пълно работно време, драга.

— Както и да е, сериозно говоря — благодаря, но ще трябва да ти откажа. Сама ще си намеря работа.

— Как реагира Себастиан?

— Не съм му казала още.

— Защо? Може и да задейства някоя и друга връзка в твоя полза.

Не беше казала на Себастиан, защото не искаше го оставя с впечатлението, че търчи на прага му при всяка трудност. Нямаше против да се чувства безпомощна в спалнята. Но реалният живот беше друго нещо.

Сякаш прочела мислите й, Карли каза:

— Слушай, ясно ми е, че не ти се ще да те вижда в момент на слабост. И си права. Но него наистина го е грижа за теб. Пролича си, когато се появи тук след скандала ви.

Реджина кимна.

— Знам, че го е грижа за мен. В началото не бях толкова сигурна. Но вече съм. Естествено, че ще му кажа. Просто искам да премисля нещата първо. — Погледна часовника си. — В интерес на истината, имаме среща пред библиотеката след час. Няма как да отлагам повече. — Взе телефона си и набра номера му. Веднага се включи гласова поща.

— Не вдига. Ще трябва да се срещнем лично. Ще го изчакам при лъвовете.

— Какви лъвове?

— Ами, сещаш се, онези каменните в дъното на стълбището.

Карли поклати глава.

— Реджина, честно, хич не знам какво им харесваш на тези библиотеки.

* * *

Макар че идеята й беше да се крие пред лапите на лъвовете, докато се появи колата на Себастиан, метрото я докара до библиотеката в шест без петнайсет и просто не можеше да стои на едно място толкова време. Вместо това реши да поговори с Маргарет. Нямаше телефонния й номер, а се съмняваше да използва електронна поща. Не знаеше дори кога е последният й работен ден, което я наведе на паническата мисъл, че може да не я види вече. Осъзнаваше, че подобни опасения са неоправдани, но именно те я подтикнаха да изкачи стълбището и да се изложи на риска от непредвидена среща със Слоун.

Като стигна до вратата, я обзе параноя, че портиерът няма да я допусне, но си напомни, че влиза в обществена сграда, а и не беше обвинена в престъпление — просто уволнена. Портиерът, който й кимваше за поздрав всяка сутрин, сигурно нищо не подозираше.

Реджина притича през фоайето и хукна по страничното стълбище към четвъртия етаж. Портиерът само й махна.

Подмина стая „Барнс“, извръщайки очи. Ако Слоун беше разбрала на що за поквара се бяха отдали вътре, щеше да я е уволнила още преди две седмици.

Вратата на архивната стая беше отворена. Реджина почука на касата, за да не стресне Маргарет. Като не получи отговор, престъпи прага.

— Маргарет? — извика.

— Отзад съм.

Реджина я откри кацнала върху висока стълба. В протегнатата си ръка държеше тежка книга — тъкмо взета или в процес на връщане върху рафта.

— Внимавай! Дай да ти помогна — каза Реджина, спускайки се към нея.

Маргарет я погледна отвисоко.

— Какво правиш тук? Подочух, че принудително си напуснала сградата — каза с усмивка.

Реджина я изгледа недоумяващо.

— Преувеличавам, разбира се — обясни Маргарет. — Но знаеш как е със слуховете. — Слезе бавно от стълбата. — Не съм предполагала, че ще доживея ден, в който домогването до рафтовете с любимите ми книги ще ми струва толкова усилия — сподели задъхана. Изтупа напрашени длани в полата си. — Та какво стана, скъпа моя?

— Пълно бедствие — каза Реджина, мъчейки се да сдържи сълзите, които ту шурваха, ту пресъхваха през последните пет часа. — Отсъствах един ден, после пък закъснях за работа, но… май истинската причина е, че Слоун ревнува Себастиан от мен.

Маргарет кимна.

— Опитах да те предупредя.

— Знам. Като ми каза за колието.

— Да си призная, не очаквах да се стигне чак дотук.

— Не знам какво да правя.

— Ако ти е нужна препоръка, с удоволствие ще ти напиша. Слоун може и да ти е шефка, но аз съм пуснала достатъчно корени, че да ти отворя някоя и друга вратичка. Сещам се за една нетърговска организация за подобряване на грамотността.

— О, Маргарет. Толкова си мила. — Маргарет я прегърна с една ръка през рамо, а Реджина вдиша дълбоко няколко пъти, за да отпусне нервите си. — Кога е последният ти ден? Боях се, че няма да те хвана.

— Петъкът, в който ще се състои галавечерята на „Младите лъвове“. Но защо реши, че няма да поддържаме връзка? Винаги можеш да се свържеш с мен в Туитър.

— В Туитър ли?

— Да. Или в новия ми блог за литературни рецензии.

— Имаш собствен блог?

Маргарет кимна и тръгна да търси химикал и хартия. Надраска набързо номера си и подаде листчето на Реджина.

— Ще се видим скоро. Нека нещата се поуталожат, преди да вземеш някое важно решение за бъдещето си. Понякога е най-разумно да отвориш напълно нова страница.

— Но ти си се задържала на едно и също място петдесет години.

— Точно така, и щом аз мога да се престраша на основна промяна, значи и ти ще можеш — окуражи я Маргарет с лъснали сини очи и стисна ръката й.

— Не ме притеснява промяната, ами идеята за провал.

— Проваляла ли си се в нещо досега? Единствено с времето ще можеш да определиш в кое си сполучила, и в кое — не. Кой знае как ще гледаш на този период от живота си след година, две, пет. Може пък да се окаже важна повратна точка.

42

Видя мерцедеса още на излизане от библиотеката. Зад волана седеше Себастиан.

Дори от такова разстояние усещаше погледа му върху себе си, докато слизаше по широкото стълбище. Като наближи колата, той излезе да й отвори вратата. Още не си бяха разменили и дума, а вече се чувстваше по-добре — за пръв път, откакто я бяха уволнили, не чувстваше острите нокти на паниката под кожата си.

Той я придърпа към себе си в бърза прегръдка, преди да я покани в колата. Като зае мястото си зад волана, тя изстреля:

— Пробвах да ти се обадя по-рано, но директно се включваше гласовата ти поща.

Той кимна, впускайки колата в натоварения трафик на централната лента.

— Съжалявам, цял ден се занимавам със снимките от снощи. Не исках нищо да ме разсейва. — Отлепи очите си от пътя колкото да й хвърли широка усмивка на задоволство.

— Добре ли сме се справили? — попита го тя напрегнато.

— Ще те водя у нас, за да видиш със собствените си очи.

Вълнението му беше напълно осезаемо — и заразно.

Тя отвърна на усмивката му, макар и по-сдържано.

— Добре — съгласи се.

Той стисна ръката й.

— Ще ми кажеш ли накрая какво се е случило?

Наистина ли толкова си личеше? Дали имаше вид на току-що уволнен човек?

— Ами Слоун ме уволни.

Той се разсмя.

— Няма право да те уволнява.

— Има, и още как — отвърна Реджина потиснато. — Шефка ми е все пак. Ти никога не си заемал щатна длъжност, така че не си наясно.

— Ще си поговоря с нея — заяви той решително, сякаш приказките можеха да променят нещо.

— Не! — възрази тя, ужасена от идеята. — Моля те, недей. Дори ако успееш да я принудиш да ме назначи отново — а това си е голямо ако, — ще попадна в абсолютен кошмар. Ще трябва просто да го преглътна.

Пето авеню беше задръстено от неистовия трафик, типичен за пиковите часове. Себастиан зави на запад.

— Не съм съгласен с теб — обади се след малко. — Искаш ли си работата обратно или не?

— Не разбираш, Себастиан, оплетох конците. А си умирах да работя точно това.

— Не си сторила нищо, с което да предизвикаш уволнение.

— Явно съм. Накарах я да те ревнува от мен, а после й поднесох на тепсия извинение да ми бие шута. Колко глупаво от моя страна. — Сълзите пак напираха да текнат.

— Неправилен трудов подход — съгласи се той. — Съжаляваш ли, че се забърка с мен?

Тя поклати глава.

— В никакъв случай.

— Е, дори да съжаляваш, като хвърлиш едно око на снимките, ще си промениш мнението.

* * *

Реджина не можа да познае красивото, самоуверено, излъчващо мощен еротизъм същество, което я гледаше в контрастно черно-бяло от снимките, наредени по масата на Себастиан. Незнайно как беше успяла да проведе енергията на Бети Пейдж, но в едно по-мрачно и фатално превъплъщение.

Като че ли всяка отделна снимка разкриваше различен слой от същността й, а редът, в който Себастиан й ги беше поднесъл, демонстрираше удивителната прогресия на една магнетична господарка.

Въздействието им беше едновременно смущаващо и вълнуващо.

— Не мога да повярвам — възхищаваше се Реджина.

— Аз пък мога — заяви Себастиан, кръстосвайки стаята зад гърба й и от време на време надничайки през рамото й. — Не те насилвах да застанеш пред обектива ми, за да те поставя в неудобно положение или да упражня контрол върху теб. Имах предчувствието, че резултатът ще е уникален. — Придърпа си стол и седна до нея, взимайки ръката й. — И се оказах прав.

— Толкова са много.

— Винаги се презастраховам по време на фотосесия, така че бройката сама по себе си не е нещо изключително. Изключителното е, че всичките са добри. Почти всяка една от тях. От някои фотосесии пробирам едва шепа качествени пози, което ме ограничава в работата ми. Но това тук е… чисто злато. — После я погледна с напълно сериозно изражение. — Не искам да се тревожиш за нищо. Нито за работата си, нито за мен — и в никакъв случай за нас двамата.

Обхвана лицето й в длани и се взря в очите й със задълбоченост, която изискваше същото и от нейна страна. Съсредоточеният му поглед предизвика познатия трепет в стомаха й; от вътре надничаше обичайният копнеж по нея, но и нещо друго, нещо различно и ново. За пръв път в очите му се четеше елемент на възхищение.

Себастиан наведе глава към врата й и целувката му наелектризира цялото й тяло. Тя потрепери и се притисна към него. Вдиша аромата му и почувства наплив на страстно желание, напук на остатъчните болежки от предната нощ.

Себастиан впи алчно устни в нейните, сякаш бяха разделени от седмици. Разкопча сутиена й и ръцете му се плъзнаха под блузата й в търсене на щракналите й зърна. Подразни ги с пръсти, докато не изтръгна стон от нея, и чак тогава дръпна блузата й толкова рязко, че няколко копчета се търкулнаха на пода с тихо тракане.

Устните и езикът му зашариха по гърдите й, първо нежно докосвайки зърната й, сетне засмуквайки до болка. Тя ахна, заровила пръсти в косите му, учудена от греховната похот на собственото си тяло, от безсрамните му пориви, незачитащи съвсем реалната болка, която дивият секс отпреди по-малко от двайсет и четири часа й бе нанесъл. Но хлъзгавата мокрота и жадните конвулсии на слабините й бяха неоспорим факт.

Себастиан се изправи и Реджина усети хладния въздух върху навлажнените си, свръхчувствителни зърна. Той избута снимките на една страна и я качи върху масата. Разкопча полата й, смъкна я и я пусна на пода. След малко и бельото й попадна в същата купчинка.

— Ела към ръба — нареди й с пресипнал от желание глас. Тя се приплъзна напред, докато краката й увиснаха от масата. Той седна в стола, разтвори бедрата й и прокара език между устните на вагината й. Тя простена и изви гръб, а той проникна в нея с пръст.

— О-о-о — прошепна сладостно тя.

Езикът му си играеше с клитора й, докато пръстът му потъваше и излизаше, потъваше и излизаше. Ръцете й се бяха вкопчили в косата му, а тазът й танцуваше в ритъм с него. Съзнанието й бръмчеше като запален двигател, но всичките й мисли бяха разпилени и несвързани. Когато Себастиан се качи на нейно ниво и докосна с член горящите й слабини, цялото й тяло вече представляваше трептящ оголен нерв, чието напрежение можеше да освободи единствено изпълвайки я. Реджина се разкрачи още по-широко и го сграбчи за задника почти варварски. Очакваше първо да я подразни, да я накара да чака, а тя беше сигурна, че няма да го понесе. Но той учудващо прояви милост, тласкайки ерекцията си в нея толкова светкавично и мощно, че влагалището й откликна с почти моментален спазъм, притискайки го отвсякъде в неистов оргазъм, чието помрачение я уплаши истински. От гърлото й се заизнизваха, писък след писък, несвързани думи, на които Себастиан отвърна с неясен шепот в ухото й, докато и собственото му ломотене не прерасна в оглушителен крясък, озвучаващ свирепите конвулсии на екстаза му. След като всичко приключи, той се просна по гръб върху твърдото дърво на масата, а тя се сгуши в него.

— Не мисля, че ще мога да ходя — каза Реджина почти на шега.

— Аз ще те нося — отвърна Себастиан, придърпвайки я към себе си. Той не се шегуваше.

43

Реджина беше минавала покрай „Фронт Пейдж Букс“ на Западна четвърта улица хиляди пъти и знаеше, че е една от малкото оживели независими книжарници в Манхатън. Тази сутрин, на път към апартамента си след четири последователни нощи, прекарани у Себастиан, забеляза подредени на витрината книгите, номинирани за наградата на „Младите лъвове“, включително и препоръчаното от нея самата заглавие. Реши да го приеме като знак и отвори стъклената врата. При звука на звънчето, до краката й дотърча дебел оранжев котарак и й се заумилква.

Реджина се наведе и погали меката козина на главата му. Котаракът продължи да се усуква в краката й с доволно вирната опашка, докато не го привика женски глас откъм главния щанд:

— Мерлин, ела тук. — Собственичката му беше облечена в тениска и дънки, и окичена с купища тюркоазни бижута. Изглеждаше млада, на не повече от трийсет, но косата й беше почти напълно посивяла. — Извинете. Не знам какво го прихваща напоследък. Навърши десет години и изведнъж заобича всичките ни клиенти, а подозирам, че не всеки би се зарадвал на глезотиите му.

Тъй като животното не спря да се върти около краката на Реджина със звучно мъркане, жената дойде й го взе на ръце.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — предложи услугите си почти между другото.

Първоначално Реджина не знаеше какво я беше подтикнало да влезе в книжарницата. Но веднага щом жената я попита, отговорът изплува в съзнанието й.

— Интересува ме дали случайно не си търсите работна ръка?

— Може да се каже — отвърна жената. — Имате ли някакъв опит?

— Библиотекарка съм — каза Реджина и чувството беше прекрасно.

— О, клетите ни, изстрадали библиотеки — възкликна жената. — Как ще прокопсаме след всичките тези орязвания в бюджета? Умрат ли библиотеките, загиват и книжарниците. Историята ще изтълкува този момент като упадъка на цивилизацията ни. Казват, че за напредъка на един народ може да се съди по изкуството му, не по политиката. Нещо подобно беше.

— Направи ми впечатление, че сте изнесли на витрината заглавията на номинираните за наградата на „Младите лъвове“ писатели.

Пропусна да спомене, че и тя самата е била член на комисията.

— Как се казвате? — попита я жената.

— Реджина Финч.

— Оставете ми телефонния си номер, Реджина. Ще ви се обадя като говоря с партньора си. Или още по-добре… — Жената остави котарака Мерлин на пода и махна на Реджина да я последва към главния щанд. Разбърника се из едно чекмедже и й подаде визитна картичка.

— Аз съм Луси — представи се тя. — Прати ми автобиографията си по електронната поща.

— Чудесно — зарадва се Реджина, мъчейки се да укроти вълнението си. — Възможно най-скоро. Благодаря!

Като излезе, ускори крачка към апартамента си. Почти не се беше прибирала през последните две седмици, но днешния ден беше отредила за търсене на работа, а „Фронт Пейдж Букс“ й струваше обещаващо начало. Възнамеряваше веднага да изпрати автобиографията си, макар и с риск Луси да я сметне за твърде припряна. Книгите й липсваха и ги възприемаше като неразделна част от нейния тип работна среда. Както се беше опитала да обясни на Себастиан, не ставаше дума само за нуждите й, но и за желанията й.

Изкачи стълбището с надеждата Карли да си е вкъщи. Двете не намираха време да си поприказват от дни.

— Здрасти, непозната девойко — посрещна я шеговито Карли, когато Реджина отвори вратата на апартамента си. Гузната й съвест веднага алармира. Миналата вечер, докато двамата със Себастиан бяха на кино, Карли й беше изпратила съобщение: „Обади ми се възможно най-скоро“, за което напълно беше забравила.

— Привет — поздрави я Реджина. — Съжалявам, че не ти отговорих снощи. Бях на кино, а после…

— Ясна работа — махна с ръка Карли. — Бедна ми е фантазията да си представя как се развиват събитията в любовното гнезденце на Себастиан. А, между другото, майка ти звъня поне деветнайсет пъти.

Реджина въздъхна. Избягваше обажданията на майка си, откакто я бяха уволнили. Признаеше ли й, че е останала без работа, свят щеше да й се завие от упреци и увещавания да се върне вкъщи.

— Много извинявай — повтори Реджина.

— Виж какво, ангелче, дай й номера на мобилния си, или аз ще й го дам! — закани се Карли, клатейки театрално показалец.

Тогава Реджина забеляза огромния диамант с правоъгълна форма, блещукащ от безименния пръст на лявата й ръка.

— Божичко! — възкликна, прекосявайки стаята на няколко големи подскока, и сграбчи ръката на Карли. — Това каквото си мисля ли е?

Карли кимна, сияеща от щастие.

— Снощи ми предложи брак. Затова ти писах.

Реджина я прегърна сърдечно.

— Поздравления — каза, просълзявайки се от радост за съквартирантката си. В същия момент се засрами от егоистичната мисъл, която нахлу в главата й: не стига, че беше безработна, ами вероятно щеше да остане и бездомна.

Телефонът й извибрира и тя се отлепи от Карли, за да го извади от чантата си.

— Извинявай, само секунда. Ало?

— Къде си? — попита Себастиан леко задъхан.

— У нас. Защо?

— Хващай едно такси и ела на ъгъла на Шейсет и шеста улица и Мадисън.

— Веднага ли? Току-що се прибирам — обясни, влизайки в стаята си и затваряйки вратата. Извади лаптопа си. — А и трябва да изпратя автобиографията си на…

— Няма да ни отнеме много време. После, ако искаш, ще те откарам до апартамента ти.

— Какво има на ъгъла на Шейсет и шеста и Мадисън?

— Бутик на „Готие“.

Тя разтръска глава.

— И защо ни е да ходим в бутик на „Готие“?

— Защото току-що открих идеалната рокля за теб — заяви Себастиан, сякаш произнасяше най-очевидния отговор на света.

— Себастиан, не ми трябва рокля на „Готие“.

Дори Реджина, абсолютен невежа по въпросите на модата, познаваше името на Жан-Пол Готие и беше виждала някои от провокативните му кройки. Винаги го свързваше с костюмите на Мадона от легендарното й турне „Руса амбиция“ през деветдесетте.

— Трябва ти, и още как — заяви Себастиан. — Как иначе ще се явиш на галавечерята на „Младите лъвове“?

Реджина отдръпна телефона от лицето си и го удостои с яростния поглед, с който щеше да откликне на Себастиан, ако стоеше пред нея. После го върна на ухото си.

— Случайно да си забравил, че ме уволниха?

— Е, и? Няма да ме оставиш да ходя сам, нали? А сега се мятай в първото такси. Подозирам, че единственото по-сексапилно нещо от голото ти тяло, ще е голото ти тяло в тази рокля.

Реджина се усмихна.

— Хубаво. Изчакай ме там. Ще побързам.

Затвори телефона и отвори лаптопа, за да изпрати автобиографията си.

* * *

Роклята не беше толкова творение на конфекцията, колкото приказна одежда, обгръщаща тялото й в ефирната си черна дантела от врата до петите. С подгънатата си яка и съвсем къси ръкавчета, тоалетът правеше кокетни препратки към консерватизма. Но фината материя прилепваше по тялото й като втора кожа, опасвайки краката й чак до разкроената си долна част, където финалният щрих беше деликатно надиплената дантела.

— Супер ултра секси, а? — отбеляза продавачът, кльощав чернокож тип на име Марсел. Късо подстриганата му коса беше изрусена почти до бяло, а клепачите му бяха поръбени с очна линия. Реджина, която след фотосесията беше развила нетипичен за себе си интерес към грима, едвам устоя да не го попита каква марка използва.

— Адски секси — съгласи се Себастиан.

Реджина се погледна в огледалото и разбра какво имат предвид двамата мъже. Роклята беше зашеметяваща, а и все едно беше ушита специално за нея. Имаше един-единствен недостатък.

— Доста е, ъ, прозрачна — посочи очевидното Реджина.

— Може да й се ушие подплата — проточи Марсел, свивайки устни, с което ясно изрази мнението си, че подобно дело би било чисто светотатство. — Макар че когато господин Готие я показа на подиума, държеше да подчертае ефирността на дантелата. — Извади отнякъде дебела лъскава папка и я разгърна на една от прикрепените страници, посочвайки снимка на същата рокля на есенното модно дефиле на Готие. Под нея прозираха червеният сутиен и червените прашки на модела.

— Аха, не, благодаря — дръпна се Реджина. — Отиваме на събитие в библиотека — натърти на Себастиан, сякаш фактът му убягваше.

Марсел кимна, поомекнал към задръжките на Реджина, научавайки, че причината се крие в естеството на повода, а не в тесногръд поглед към модните насоки.

— Ако желаете да запазите фасона на роклята, без да сте излишно скандална, можете да носите отдолу сутиен тип „бриджитка“ и боксерки. Може да изберете червени, но, ако държите да сте по-скромна, може и черни.

Разбира се, благодарение на манията на Себастиан по луксозното бельо — и желанието му все той да й го подсигурява — Реджина вече разполагаше с голямо разнообразие. Реално можеше да избере подходящия цвят бельо от личната си колекция.

— Червени — настоя Себастиан с дяволита усмивчица.

— Черни — отсече Реджина, скръствайки ръце.

— Продадено — каза Себастиан на Марсел.

* * *

Вървейки ръка за ръка по Мадисън Авеню, двамата минаха покрай магазините на „Барнис“, „Калвин Клайн“ и „Тодс“. Реджина нагласи пазарската торба от „Готие“ на рамото си.

— Можеше да купиш роклята и без мое присъствие — каза му тя.

Той я изгледа, все едно че беше произнесла немислимото.

— Без да си я премерила?

— Досега тази подробност не те е спирала.

— Туше. Просто си търсех причина да те видя.

— Разделихме се едва тази сутрин!

— Именно — отвърна той. — Мина крайно много време.

Тя се усмихна и поклати глава. Жените по пътя им оглеждаха Себастиан, после и нея. Така и не успяваше да определи дали хората го разпознаваха от списанията и клюкарските сайтове, или просто го намираха за красив, или пък самата гледка на двама влюбени беше достатъчна да привлече хорските очи.

— Сигурен ли си, че е добра идея да ме водиш на галавечерята? — попита го тя. — Слоун направо ще подивее.

— Не мога да ти опиша колко не ме е грижа за Слоун и трябва да взимаш пример от мен. Не съм й казал в очите как приемам уволнението ти единствено защото ти ме помоли да си мълча.

— Ще се чувствам неловко там.

Той спря и се обърна към нея.

— Глупости. Имаш не по-малко право да си там от останалите. Вложи много труд в това мероприятие и трябва да присъстваш.

Реджина знаеше, че е прав — не биваше да се терзае около впечатленията на Слоун. Вече не работеше за нея. Всъщност появата на галавечерята май беше най-добрият начин да я остави зад гърба си.

— Освен това — продължи Себастиан, обгръщайки лицето й с ръце и целувайки я по устата, — аз съм длъжен да присъствам, все пак ще връчвам наградата. А където съм аз, там си и ти. Искам те до себе си. Завинаги.

Целувката се задълбочи, тя притисна тяло към него и в този момент осъзна защо ги заглеждаха хората.

44

Царственият разкош, който библиотеката излъчваше денем, нощем се преобразяваше в нещо напълно различно.

Зала „Астор“ наподобяваше величествена арена от бял мрамор и драматични сенки под меката светлина на полилеите в римски стил. Като я гледаше обзаведена с кръглите, симетрично подредени маси, приготвени за двеста и петдесетте гости, Реджина не можеше да си представи, че се намира на същото онова място, което ежедневно беше прекосявала, за да стигне до бюрото си.

Затова не се и опита да си го представи.

Хванала Себастиан под ръка, Реджина увери сама себе си, че няма причина да се чувства неловко на галавечерята. Все пак не беше същата онази жена, изкачила внушителното стълбище с благоговение в очите на първия си работен ден. Не се чувстваше дори като онази, която Слоун беше уволнила преди две седмици. С всеки изминал ден любовта на Себастиан — а вече знаеше с цялата си същност, че е любов — я извайваше в паралелен образ, какъвто и в най-смелите си мечти не бе дръзвала да пожелае.

— Този тип събития са доста по-търпими като пропуснеш часа за коктейли — смигна й Себастиан. В черния си фрак представяше същински пир за окото — олицетворение на мъжката красота. Тя му се усмихна; в обувките си „Лубутен“ беше само с няколко сантиметра по-ниска от него. Това не му попречи да я целуне по върха на главата, и то точно когато фотографът на списание „Ню Йорк“ ги щракна. Не беше свикнала с подобно внимание, но се постара да не го демонстрира.

— Най-добре свиквай — посъветва я Себастиан, но на Реджина не й стана ясно какво имаше предвид. Все пак имаше доста по-примамлива плячка за фотографите. В най-предната част на залата се беше струпала шумна компания от младите членове на манхатънския хайлайф. Освен това й се мярнаха звезди от калибъра на актьора Итън Хоук (сладък и леко неглиже, но доста по-състарен, отколкото си го представяше), Джулиан Мур (ослепителна в копринената си вечерна рокля в аметистов цвят) и Адам Ливайн, вокалът на „Марун Файв“. Както беше скрил татуировките си под елегантно сако, певецът лесно се сливаше с тълпата от нюйоркчани. Единственото нещо, което го открояваше като звезда, беше стройната блондинка, щипнала се за ръката му, която Реджина разпозна от рекламния билборд за серията бельо на Калвин Клайн, издигнат на Таймс Скуеър. Колко само се радваше, че Себастиан я беше придумал да облече артистичната рокля на Готие. Ако беше предпочела нещо по-елементарно, щеше да се чувства като патенце сред лебеди. По навик пръстите й заопипваха катинарчето под дантелената й яка.

Огледа залата дискретно, чудейки се кога ли ще се натъкне на Слоун. Но вместо злата кралица, Реджина откри сред тълпата благия образ на Маргарет. Пременена в дълга до пода черна рокля с мъниста и впечатляваща огърлица от големи перли, възрастната дама си бърбореше с една от номинираните писателки. Погледите им се срещнаха почти веднага и Маргарет прекъсна учтиво разговора си, за да се добере до Реджина.

— Каква приятна изненада да те видя тук — каза Маргарет.

— Нали уж нямаше да присъстваш — каза Реджина, слагайки ръка върху рамото на Маргарет.

— Нямах намерение, но понеже се оттеглям от бранша, ще връчват някаква награда. Щеше да е проява на неуважение да не дойда. — Поздрави Себастиан с топла усмивка. — Как си, Себастиан? Приличаш на кинозвезда… и все повече, и повече на майка си. Сигурна съм, че щеше да е изключително горда с приноса ти за библиотеката.

Реджина стисна ръката му, притеснена, че коментарът ще го разстрои. Но един поглед към лицето му я увери, че думите на Маргарет далеч не са го разстроили, а напротив — силно са го зарадвали.

— А сега простете, но тръгвам в търсене на келнер с човешка чаша бяло вино, вместо с някакъв си нелеп коктейл — каза Маргарет.

Познат глас извика Реджина по фамилия. Като се обърна, видя Алекс да крачи към нея с гадже под ръка — слабичко момиче с цял ръкав от татуировки и коса първи номер.

Куриерката-пънкарка.

— Не се обаждаш, не пишеш… чувствам се прелъстен и изоставен — упрекна я с шеговита усмивка Алекс.

— Ами, всичко се случи доста спонтанно. Алекс, запознай се със Себастиан. Себастиан, това са Алекс и…

— Марни — представи се момичето, протягайки ръка за поздрав.

Реджина подръпна ръкава на Себастиан.

— Това е гълъбчето, което ми донесе всичките ти писъмца — обясни му и забеляза как Марни оцъкля очи.

— Ти ли си човекът? — попита момичето. — Пич, благодарско за бакшишите. С твои пари съм си купила ей това — показа му вътрешната част на ръката си, където от китката до лакътя се нижеше курсивен текст, гласящ: „Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада-рай“⁶. Цитат от „Изгубеният рай“ на Милтън — обясни момичето гордо.

— Знаеш ли, май си бях съставил погрешно мнение за теб — призна си Алекс пред Реджина. — Трябва да си истинска фъртуна, за да те уволнят само три месеца след назначаването.

На Реджина не й хрумваше как да отвърне на подобна характеристика, затова пък Марни кимаше ентусиазирано в знак на съгласие.

— Няма да е зле да пообиколим — каза Себастиан, стисвайки ръката й. Тя вдигна поглед към него и той й намигна.

Нисичък, но видимо изтъкнат мъж с посребряла коса тръгна целеустремено към Себастиан. Реджина го забеляза първа, но когато и погледът на Себастиан се спря върху него, изражението му светна.

— Радвам се да те видя, Гордън — поздрави го сърдечно половинката й. — Искам да те запозная с приятелката ми, Реджина Финч.

Като чу избора му на думи, на лицето й цъфна усмивка. Мъжът стисна ръката й.

— Реджина, това е Гордън Мортимър, собственикът на „Ташен“.

Беше чувала за „Ташен“, една от най-големите издателски къщи, специализирана в издаването на книги за фотография, изкуство и дизайн. Себастиан имаше завидна колекция тяхно производство в апартамента си: албуми на Дали, Хелмет Нютън, Дейвид Лашапел, Рой Лихтенщайн.

— Себастиан, посетих изложбата ти в „Манинг-Дийр“. Страхотна работа. От доста време водя преговори с агента ти, но той все ми дава уклончиви отговори. Много ми се иска да съставим албум с твои фотографии. Обсъждали ли сте предложението ми?

Себастиан кимна.

— Да… и съм поласкан. С удоволствие бих работил с теб. Просто не съм убеден, че снимките на Астрид Линдал са подходящ материал за най-първата ми книга.

— Може би имаш нещо друго предвид?

— Възможно е.

— Да обядваме заедно следващата седмица. — Мъжът се усмихна на Реджина и се ръкува със Себастиан. — Ще се радвам да дообсъдим въпроса.

Когато издателят се отдалечи достатъчно, Реджина стисна ръката на Себастиан.

— Колко вълнуващо! Какво си намислил?

— Ще си поговорим малко по-късно.

Тръгнаха през стълкновението от гости и в този момент на два метра от тях Реджина срещна — или по-скоро почувства — кръвнишкия поглед на Слоун. Явно сетивата й бяха обострени като на диво животно, защото се обърна точно навреме да засече злобната си шефка. С една ръка през кръста я беше прегърнал мишевиден мъж, навярно годеникът й, Харисън.

Погледите им се срещнаха напълно случайно. Реджина побърза да извърне очи, но белята вече беше станала. Преводът от „кръвнишки“ на английски беше лесен и гласеше: „Пръждосвай се от купона ми, курво.“

— Божичко — въздъхна отчаяно.

— Какво? — попита я Себастиан.

— Слоун.

— Не й обръщай внимание и не й се връзвай. Няма как да я избягваш цяла вечер. Все пак е на нашата маса.

* * *

Масата им беше разположена най-близо до подиума и очевидно беше предвидена за почетните гости. Реджина се озова приклещена между Себастиан и директора на библиотеката. Точно срещу нея Итън Хоук развличаше съседите си по маса със забавни истории за първата галавечеря на „Младите лъвове“, състояла се през далечната 1999. Реджина едвам го виждаше през богатата аранжировка от кали, но следеше разказа му прехласната. От едната му страна седеше Слоун и прогаряше дупка в нея с невидим за останалите гняв.

Разказът на Итън за неволите им по време на първата галавечеря беше посрещнат със сърдечен смях и последван от опита за хумористично повествование на Харисън. Сюжетът се развиваше около първото гостуване на Слоун в дома на бъдещите й свекър и свекърва в Англия и принудителното й участие в ежегодния им лов на лисици. Описанието на случките успя да разсмее всички, с изключение на Слоун.

— Все й разправям на моята Слоун да не се тюхка, тя обаче си се тюхка и пак постига чудни резултати — завърши Харисън.

— А не ти ли е хрумвало, че постигам „чудни резултати“, точно защото се тюхкам? Или както аз предпочитам да се изразявам, „полагам труд“ — тросна се Слоун.

Ако някой друг от присъстващите на масата беше доловил напрежението помежду им, то прикриваше изненадата си успешно. Итън отговаряше на въпроси относно последния си филм, продължението на „Преди залеза“. Реджина чуваше заглавието за пръв път, а едвам сдържаше желанието си да се включи в разговора и да му сподели колко впечатлена е останала от актьорската му игра. Като се позамисли, се сети, че всъщност е гледала филма, но на възраст, прекалено невинна, за да оцени режисьорския поглед върху темите на носталгията, пропилените шансове и компромисите, обуславящи целия ни жизнен път. Въпреки това го беше харесала. Именно той беше подбудил желанието й да посети Париж. Трябваше да сподели тази си фантазия със Себастиан. Може би някой ден щяха да отидат заедно.

Себастиан, макар и стиснал ръката й под масата, се беше отнесъл в приказки с гаджето на Адам Ливайн — манекенка, която беше фотографирал за „W“ преди няколко месеца. Неотдавна подобна гледка би я изпълнила с ревност и несигурност. Но сега се чувстваше повече от уверена, че мястото й пред обектива му — и в сърцето му — е гарантирано. Когато й попаднаха откъслечни думи от разговора им, със задоволство установи, че си говорят за нея.

Директорът на библиотеката се надигна от мястото си.

— Все някой трябва да сложи начало на церемонията — обясни шеговито и се качи на подиума.

Когато директорът взе микрофона и приветства всички на церемонията по връчването на четиринайсетата годишна награда за художествена литература на „Младите лъвове“, шумотевицата в залата в миг утихна.

— Преди да преминем към представянето на първия ни номиниран писател, бих искал да изкажа благодарността си към всички членове на Управителния съвет, които тази година положиха големи усилия да организират настоящото събитие шест месеца преди обичайната дата.

Залата избухна в бурни аплодисменти.

— А сега имам удоволствието да ви представя председателя на съвета ни, Себастиан Барнс.

— Ей сега се връщам — Себастиан прошепна в ухото й и също излезе на подиума. След вежлива размяна на думи и представяне на нови лица микрофонът беше връчен на един от авторите финалисти, който прочете откъс от дебютния си роман.

Реджина попиваше с очи всяко елегантно и уверено движение на Себастиан пред голямата публика, знаейки, че всички женски погледи са приковани в него — особено този на блондинката от другата страна на масата. Докато го гледаше как лавира между масите към мястото си, гърдите й преливаха от любов и гордост.

Себастиан не седна, а вместо това я докосна леко по гърба.

— Да излезем малко на въздух — предложи й той.

Реджина одобри идеята. След като му се беше наслаждавала толкова време отдалече, изгаряше от желание да останат насаме. Във фантазиите й се разиграваха бързи, но страстни целувки във фоайето.

Себастиан избърза напред, хващайки я за ръката. Не каза и дума, докато не излязоха на портика.

Нощта се оказа неочаквано прохладна и тя потрепери. Себастиан съблече сакото си и обгърна раменете й с него.

— Покоряващо сценично присъствие — похвали го Реджина.

— Ти най-добре знаеш как изглеждам, когато реша да съм „покоряващ“.

Тя се усмихна на шегата му и поклати глава.

— Не се прави на не разбрал.

Той се обърна с лице към нея и разтърка раменете й.

— Посгря ли се?

— Да — отвърна тя, сияеща от щастие. Фаровете на колите осветяваха Пето авеню. Тя вдиша дълбоко, наслаждавайки се на свежия западен ветрец.

— Реджина, нали си спомняш за какво говорихме с издателя по-рано?

— Разбира се. Много е вълнуващо. Знаел ли си за предложението му? Не си го споменавал.

Той кимна.

— Агентът ми ми каза преди няколко седмици. Но не разполагах с подходящи снимки. Не ми се искаше да подхождам прибързано точно с „Ташен“.

— Ясно. Сигурна съм, че ще те приемат с отворени обятия като си готов.

— Точно този въпрос исках да обсъдим. Чаках подходящия момент, но тазвечерната среща с Гордън май беше знак.

Тя го загледа въпросително.

— Какви ги говориш? Започваш да ме притесняваш.

— Искам да му покажа твоите снимки. За евентуално поместване в албум.

Реджина онемя. Пристисна длан към гърдите си, мъчейки се да запази самообладание.

— Себастиан, нали уж каза, че били само за твоите очи. Само за нас си — избълва в хаотичен порой от думи и се зачуди изобщо разбрал ли я е.

— Знам. Може и така да си остане. Просто ти казвам, че са най-любимите ми снимки от всички правени досега. Най-стойностните, гарантирам ти го. Страстта и любовта ми по теб са намерили отражение във всяка една. Точно те са ми липсвали през цялата ми творческа кариера. Обичам те, Реджина.

— И аз те обичам — промълви тя и се остави да я придърпа в обятията си. Притисна буза към рамото му, внимавайки да не изцапа с червило бялата му риза. Чувствата й към него бяха толкова необуздани в този момент, че отговорът на въпроса му й се изясни моментално.

Гордееше се със съвместната им работа. Фотографиите бяха материалният резултат от срещата им по средата — в онази точка, където можеха да се обичат един друг, без да се разделят със самосъзнанието си. Нямаше нищо пошло в снимките. Егоистично беше да им се любуват само те двамата. Посветеше ли му ги напълно, щеше да му е отдала и последната частица от себе си.

Искаше да е изцяло негова.

— Предай снимките — каза му.

Той се откъсна от прегръдката им, без да свали ръце от раменете й.

— Не се чувствай длъжна да го правиш. Обичам те така или иначе — увери я той.

Макар че видимо се стараеше да сдържа емоциите си, вълнението се изписа по лицето му.

— Знам, че не съм длъжна. Искам го.

Той сведе очи към земята, после пак ги вдигна и Реджина се изуми от преливащите в тях сълзи.

— Даряваш ме с нещо незаменимо, Реджина. И не говоря само за снимките.

Тя се притисна до него, обгръщайки го с ръце. Имаше чувството, че ще се пръсне от щастие. Себастиан пак се отдръпна от прегръдката й, но този път държеше малка синя кутийка в ръце. Кутийка от „Тифани“.

— Какво е това? — попита го Реджина, обзета от силно чувство за дежа вю — в съзнанието си изживя наново нощта, в която й беше подарил катинарчето. Той й се усмихна с искрящи очи. Пръстите й чевръсто развързаха бялата панделка и вдигнаха капачето. Отвътре я гледаше платинено ключе, дълго около три сантиметра и плътно инкрустирано с диаманти. Реджина го измъкна от кутийката, а след него се провлече и фината му верижка.

Себастиан се пресегна към шията й и, за нейно удивление, разкопча колието с катинарчето. Тя усети как тежестта му изчезва от врата й, само за да се озове в дланта й.

— Искам да те видя с новото — каза й той и закопча верижката на тила й. — Не претърси достатъчно щателно кутийката.

Кадифената подложка, върху която беше намерила ключето, беше празна. Тя го погледна озадачено, а той бръкна в кутийката и махна кадифеното парченце. На дъното лежеше най-обикновен, изтъркан бронзов ключ.

— Какво е пък това? — попита отново Реджина, още по-объркана.

— Ключът за апартамента ми — обясни той. — Хрумна ми, че съквартирантката ти е хукнала към олтара и може би си търсиш ново гнезденце.

Реджина залепи ръка на устата си, ухилвайки се до уши и едвам сдържайки налудничавия кикот, напиращ в гърлото й.

— Това „да“ ли беше? — попита нетърпеливо Себастиан.

Тя кимна, замаяна от радост.

Той я целуна нежно по устните, после побърза да я предупреди:

— Предполагам си наясно, че в моя дом играят моите правила. Но аз знам, че си послушна.

— Голяма съм послушана, нали?

— Точно така — съгласи се той и притисна устни във врата й. — В спалнята поне.

Хвана я за ръка и я поведе между колоните на портика и надолу по стълбището.

— Не можем да си тръгнем ей така — учуди се Реджина.

— Защо да не можем?

— Искам да гледам как връчват наградата на Маргарет.

— И ще ме накараш да изтърпя цялата процедура?

Тя кимна бавно с усмивка на уста.

— Добре, може и да ме изнудиш да седя още няколко часа на дъто си, но приберем ли се, ще се постарая ти да не можеш да седнеш на твоето цяла седмица.

— Откога ми обещаваш — пошегува се Реджина, притискайки се в гърдите му.

Двамата се върнаха в библиотеката, хванати за ръка.

Благодарности

Бих искала да изкажа признателността си към неповторимата ми редакторка Лорън Маккена, която ме поощряваше за написването на всяка една сцена от тази книга. Лорън, ти промени погледа ми не само върху този сюжет, но и върху романтичната белетристика като цяло: хиляди благодарности. Александра Люис, признателна съм ти за всичката помощ и усърдната работа по удържането на нещата в релси!

Клеър Нюман от „Си Ем Джи Уърлдуайд“ беше основен фактор за осъществяването на настоящия проект. Радвам се, че имах такъв ревностен читател на своя страна. Огромно благодаря на „Бети Пейдж“ ООД за подкрепата, която оказаха на романа ми, и за това, че помагат Бети да остане жива в сърцата и душите на хора от цял свят.

Въпросите ми относно ежедневните трудови навици на библиотекарите намериха изчерпателни отговори от страна на библиотекарката и блогърка Уенди Кръчър (позната още като Уенди Супер библиотекарката) и писателката Джесика Розлър. Талантливата фотографка Елън Стаг прояви великодушието да сподели с мен опита си в сферата на еротичната фотография. Отправям благодарности и към гуруто на издателския бранш Мат Шуорц; разговорите ни винаги са ми носели вдъхновение, а един от тях доведе и до раждането на тази книга.

Като за финал не мога да не изтъкна и заслугата на Адам Кроми, мой агент и партньор: твоя беше идеята да оскверним така безсрамно библиотеката. Вечна признателност за гениалното хрумване.

Бележки

1

Beaux Arts (фр. изящни изкуства) — неокласически архитектурен стил на парижката школа — бел.прев.

2

„Добрата книга е скъпоценната кръв на извисения дух, с умисъл и благоговение съхранена за живот след живота“ — бел.прев.

3

От лат. „с похвала“ (най-ниската от три степени на отличие за представяне над средното ниво) — бел.прев.

4

Американска писателка, лекторка и социален критик, възприемаща себе си като феминист дисидент — бел.прев.

5

Mark II — модел на марката фотоапарати „Canon“ — бел.прев.

6

Превод от английски: Александър Шурбанов, 1981 г. — бел.прев.