Дамите на Мисалонги

— Можеш ли да ми кажеш, Октавия, защо никога не ни върви? — попита мисис Друсила Райт сестра си и добави с въздишка: — Нуждаем се от нов покрив.

Мис Октавия Хърлингфорд отпусна ръце в скута си, горестно поклати глава и въздъхна в отговор:

— О, Боже! Сигурна ли си?

— Така казва Денис.

Понеже Денис въртеше местната железария, съчетавайки това с процъфтяващия бизнес на водопроводчик, думата му по тези въпроси беше закон.

— И колко ще ни струва един нов покрив? Трябва ли да бъде изцяло нов? Не може ли да се подменят само най-изгнилите части?

— Денис казва, че не бил останал нито един лист ламарина, който да си заслужава да се запазва, така че ни трябват около петдесет фунта, опасявам се.

Възцари се унила тишина, през която всяка от сестрите си блъскаше главата в напразни опити да намери източник на необходимите средства. Те седяха една до друга на натъпкания с конски косъм диван, чийто най-добри дни бяха отминали толкова отдавна, че никой не си спомняше за тях. Мисис Друсила Райт с микроскопически прецизно умение подшиваше измъкналите се нишки на една ленена покривка, а мис Октавия Хърлингфорд беше заета с кука за плетене и плетивото й бе също така изящно както подгъва на сестра й.

— Бихме могли да използваме петдесетте фунта, които татко е внесъл на мое име в банката, когато съм се родила — предложи третата присъстваща, очевидно желаейки по някакъв начин да компенсира факта, че не бе успяла да спести нито пени от парите, които припечелваше срещу продажбата на яйца и масло. Седнала на ниско столче, тя също работеше, плетейки дантела със совалка и кълбо прежда в екрю, и пръстите й сновяха с абсолютното владеене на една работа, толкова добре позната, че можеше да я изпълнява, без да гледа и мисли за нея.

— Не, благодаря — каза Друсила.

С това бе сложен краят на единствения разговор, проведен през двучасовия трудов период в този петъчен следобед, защото малко подир малко часовникът в хола удари четири. И още преди да бяха стихнали трелите на последния удар, трите дами оставиха ръкоделията си с автоматизма на отдавна създадения навик: Друсила — своя шев, Октавия — своето плетиво, Миси — своята бродерия. Всяка дама постави съответното си творение в отделна торбичка от каша, която се пристягаше с връв, и я занесе в олющения махагонов скрин под прозореца.

Този ритуал никога, никога не се променяше. В четири следобед двучасовото ръкоделие, с което се занимаваха във втората най-добра гостна, приключваше и започваше нов двучасов период, но от по-различно естество. Друсила се отправи към органа, който беше единственото й съкровище и удоволствие, а Октавия и Миси отидоха в кухнята, за да приготвят вечерята и довършат работата извън дома.

Както стояха скупчени на вратата като три кокошки, неуверени коя първа да започне да кълве, беше лесно да се види, че Друсила и Октавия са сестри. И двете бяха необикновено високи с издължени, костеливи, анемично бели лица, но докато Друсила бе едра, набита и мускулеста, то Октавия беше изкривена и смалена от дългогодишна костна болест. Миси също бе висока, но не чак толкова, тъй като бе само пет фута и десет инча, което беше скромно в сравнение с лелините й пет и петдесет и майчините и шест фута. Тя беше смугла, докато те бяха със светла кожа, беше плоскогърда, докато те бяха с пищни бюстове и беше с по-дребен кокал, докато те бяха масивни.

Кухнята представляваше голяма гола стая, в която се влизаше през задната част на мрачен централен хол с дървени стени, боядисани в кафяво, които допринасяха за общата унила атмосфера.

— Обели картофите преди да излезеш за граха, Миси — каза Октавия, завързвайки голяма кафява престилка, която защитаваше кафявата й рокля от опасностите на готвенето.

Докато Миси белеше трите картофа, считани за достатъчни, Октавия разтърси въгленчетата в желязното сандъче, поставено в заемащата почти цялата стена кухненска камина; после добави малко дърво, отвори регулатора, за да подхване огъня и постави на него голям железен чайник. Като се справи с тази задача, тя се обърна към кухненския килер, за да вземе провизиите за овесената каша за сутринта.

— О, Боже! — възкликна тя, излизайки миг по-късно с кафяв хартиен плик, от чието дъно полетяха към пода като някакви раздути снежинки овесени ядки. — Вижте това! Мишки!

— Не се безпокой, ще извадя капаните тази нощ — обади се Миси, без да проявява особен интерес, след което постави картофите в малък съд с вода и добави щипка сол.

— Капаните тази нощ няма да ни сложат закуската на масата утре, затова попитай майка си дали да не изтичаш до чичо Максуел за овесени ядки.

— Не може ли да минем веднъж без тях? — Миси ненавиждаше овесената каша.

— През зимата? — изгледа я Октавия, сякаш се беше побъркала. — Една голяма купа овесена каша, момичето ми, е нещо евтино, което ти е достатъчно за цял ден. Сега побързай, за Бога!

През вратата откъм хола се разнасяше оглушителната музика на органа. Друсила беше ужасяващо слаба музикантка, на която винаги бяха казвали, че е много добра, но тъй като свиренето с подобно постоянно неумение изисква безмилостна практика, тя репетираше всеки делничен ден от седмицата между четири и шест следобед. В това имаше известна логика, понеже тя всяка неделя демонстрираше липсата си на талант пред голямото Хърлингфордско паство в Байроновата английска църква. За щастие никой в Хърлингфорд не беше надарен с музикален слух, така че всички хърлингфордци считаха, че службата минава много добре.

Миси плахо пристъпи в гостната — не онази, в която се занимаваха с ръкоделие, а другата, запазена за важни случаи, където беше органа; там именно Друсила атакуваше Бах с всичкия звън и трясък на рицар в турнир, седнала с изправен гръб, затворени очи, наведена настрани глава и потрепващи устни.

— Майко! — обади се Миси с най-слабия възможен шепот — тънка звукова нишка срещу дебелите корабни въжета на музиката.

Оказа се, че това е достатъчно. Друсила отвори очи и обърна глава, повече изпълнена с резигнация, отколкото с раздразнение.

— Е?

— Извинявам се, че те прекъсвам, но трябва да вземем овесени ядки, преди да е затворил чичо Максуел. Мишките са прегризали плика.

Друсила въздъхна:

— Е добре, донеси ми портмонето тогава.

Когато то беше донесено и монетата от шест пенса — извадена от омекналите му вътрешности, тя нареди:

— Насипни ядки, имай предвид! При фирмената стока плащаш само за красивата кутия.

— Не, майко! Марковите ядки са много по-вкусни, а и не се налага да се варят цяла нощ. — Миси усети кълн надежда в гърдите си: — Всъщност, ако ти и леля Октавия сте съгласни, аз с удоволствие няма да ям, за да покрия разликата в цената.

Друсила винаги беше твърдяла пред себе си и сестра си, че чака с нетърпение деня, когато плахата и дъщеря ще покаже някакви признаци на противопоставяне, но сега и този скромен порив към независимост се натъкна единствено на стената на авторитаризъм, която тя не знаеше, че беше издигнала:

— Няма да ядеш ли? Решително не! Овесената каша е единствената ни зимна храна и е много по-евтина от огъня. — После тонът на гласа й стана по-приятелски, по-близък до този, с който разговарят равните жени: — Каква е температурата?

Миси погледна термометъра в хола.

— Осемнайсет! — извика тя.

— Тогава ще вечеряме в кухнята и ще прекараме вечерта там — извика я отговор Друсила и отново се нахвърли върху Бах.

Увита в кафявото си палто от шевиот, с мъхест кафяв шал, плетена кафява шапчица и монетата от шест пенса, взета от портмонето на майка й и напъхана в единия от пръстите на кафявата й ръкавица, Миси излезе от къщата и забърза по тухлената пътечка на двора към портата. В малката пазарска чанта носеше книга от библиотеката — възможностите да намери повод да прескочи дотам бяха малко и крайно редки и ако побързаше, никой нямаше да разбере, че е свършила още нещо покрай минаването през чичо Максуел за овесени ядки. Днес в библиотеката трябваше да е дежурна леля й Ливила, така че вместо роман, щеше да се примири с някоя по-полезна книга, но за Миси всяка книга бе по-добра от липсата на книга. А следващия понеделник в библиотеката щеше да бъде Уна и тогава осигуряването на роман беше в кърпа вързано.

Във въздуха се носеше онази мека, фина шотландска влага, която не можеше да реши дъжд ли е или мъгла и се кондензираше на едри кръгли капки по стобора, очертаващ границите на имота, известен като «Мисалонги». В мига, когато Миси стъпи на «Гордън Роуд», тя се затича, но преди ъгъла намали до бърз ход, защото отново усети отвратителното болезнено стягане в лявата страна на гърдите си. Забавянето определено й помогна, така че тя продължи по-спокойно, отдавайки се на онова рядко чувство на щастие, което винаги я съпътстваше, когато изживяваше най-рядкото измежду всички удоволствия — шанса да избяга от задушаващата атмосфера на «Мисалонги». Когато болката отмина, тя отново се затича, без да пропуска да огледа познатата картина, която Байрон й предлагаше в късния дъжделив следобед на поредния къс зимен ден.

Всичко в Байрон беше наименувано на нещо, свързано с поета, включително къщата на майка й, Мисалонги — като мястото, където лорд Байрон се беше поминал преждевременно. Тази странна градска топонимия бе дело на прадядото на Миси — първи сър Уилям Хърлингфорд, който бе основал своя град, веднага след като бе прочел «Чайлд Харолд», оставайки толкова доволен от това, че се е натъкнал на едно велико литературно произведение, което бе разбрал, че никога не пропускал шанса да набие в главите на всеки, когото познавал, несмилаеми порции от Байроновото творчество. По този начин Мисалонги бе на «Гордън Роуд», «Гордън Роуд» излизаше на «Ноел Стрийт», «Ноел Стрийт» преминаваше в «Байрон Стрийт», която от своя страна представляваше главната търговска улица, а в по-добрата част на града «Джордж Стрийт» криволичеше в продължение на няколко мили, преди да се хвърли от височините на величествената Джеймисън Вали. Имаше дори една малка глуха уличка на име «Каролайн Лемб Плейс», разположена, разбира се, от по-лошата страна на ж.п. линията (както и къщата с име Мисалонги), където в три къщи живееха дузина много оправни жени; тук идваха доста от работниците от огромната фабрика за бутилиране, загрозяваща южните покрайнини на града.

Демонстрирайки една от най-озадачаващите и интригуващи черти на характера си, на смъртното си ложе първият сър Уилям бе поискал от оцелелите си потомци никога да не се намесват в хода на природата, променяйки нещата на «Каролайн Лемб Плейс»; в резултат на това те бяха останали в сянка, която не се дължеше на кестеновите дървета там. В действителност първият сър Уилям беше пристрастен към онова, което сам бе нарекъл «подредена система за наименование на нещата», и беше дал латински имена на всичките си дъщери, просто защото такива бяха популярни сред висшето общество. Наследниците му запазиха тези обичай и по този начин на света се бяха появили момичета с имена Юлия, Аврелия, Антония, Августа и само един клон от фамилията се беше опитал да внесе подобрение в тази практика с появяването на петия им син, кръщавайки момчетата с латинските числа, като по този начин удостоиха рода Хърлингфорд с Квинтий, Секстий, Септимий, Октавий и Ноний. Децимий умрял при раждане и това не удивило никого.

О, колко бе прекрасно! Миси се спря, за да се наслади на огромна паяжина, украсена с фини капчици от мъглата, която се стелеше, изплувайки от невидимата долина в далечния край на «Гордън Роуд». В центъра на паяжината се мъдреше едър женски паяк, извинително съпровождан от избраника си за момента, но Миси не почувства нито страх, нито отвращение, а само завист. Това щастливо създание не само неустрашимо и надеждно бранеше своя свят, но и размахваше изначално суфражетския флаг, като не просто доминираше и използваше съпруга си, а също и като го изяждаше, след като той оставеше предназначеното за нейните яйца. О, колко бе щастлива! Унищожеше ли някой света й, тя спокойно щеше да го построи отново по наследените чертежи, които са така прекрасни и ефирни, че непостоянството е безсилно пред тях, а когато новата паяжина бъдеше готова, отново щеше да се появи нишката от ухажори, готови да участват в този безкраен пир, като най-енергичният съпруг щеше да застане малко встрани от центъра, а заелите мястото му щяха да се подредят по големина с Майката по средата.

Времето! Миси започна отново да тича, зави по «Байрон Стрийт» и се отправи към редицата магазини, подредени един до друг по протежение на една пряка в центъра на града, малко преди «Байрон Стрийт» да стане величествена, разкривайки пред погледа парка, гарата, облицования в мрамор хотел и внушителната египетска фасада на Байроновия минерален комплекс.

Тук се намираха магазинът за зеленчуци и за провизии — собственост на Максуел Хърлингфорд, железарският магазин — собственост на Денис Хърлингфорд, бутика за шапки на Аврелия Маршал с моминско име Хърлингфорд, търговския център за дрехи — притежание на Хърбърт Хърлингфорд, магазинчето за вестници и канцеларски стоки на Септимий Хърлингфорд, чайната «Плачеща върба» на Юлия Хърлингфорд, библиотеката, от която можеше да се заемат книги на Ливила Хърлингфорд, месарницата на Роджър Хърлингфорд Уидърспуун, магазина за сладкиши и цигари — собственост на Парсифал Хърлингфорд и млечния бар «Олимп» на Никос Теодоропулос.

И както подхождаше на улица като нея, макадамът на «Байрон Стрийт» беше покрит с асфалт чак до пресечките с «Ноел Стрийт» и «Каролайн Лемб Плейс», разполагаше с конски ясли от полиран орнаментиран гранит — дарение от първия сър Уилям, и предлагаше цяла редица колове за завързване на коне, поставени под навесите пред входовете на магазините. Чудесни стари евкалиптови дървета я украсяваха от двете страни и тя съумяваше да изглежда едновременно тиха и просперираща.

Много малко бяха частните жилища в централната част на Байрон. Градът се издържаше от летовниците, които бяха готови на всичко в желанието си да избягат от влагата и горещината на крайбрежните равнини, а също и от целогодишните посетители, стремящи се да облекчат ревматичните си болки чрез процедурите във водите на горещия минерален извор, който някакво геологическо недоразумение беше поставило под земите на Байрон. По тази причина по «Байрон Стрийт» имаше множество гостилници и пансиони — притежавани и управлявани най-вече от фамилията Хърлингфорд, разбира се. Байроновият Минерален Комплекс предлагаше съвсем приличен стандарт и удобства за онези, които можеха да си го позволят, а огромният престижен «Хърлингфорд Хотел» се гордееше с частните бани за своите гости. На онези, чиито парични възможности се простираха само до леглото и закуската, се предоставяха чистите, макар и спартански басейни на Байроновите Минерални Бани, малко зад ъгъла на «Ноел Стрийт».

Но имаше кой да се погрижи и за онези, които бяха толкова бедни, че изобщо не можеха да си позволят да дойдат в Байрон. Вторият сър Уилям беше изобретателят на Байроновата бутилка (така бе известна тя из Австралия и Южния Пасифик): еднопинтова, артистично източена, кристално прозрачна бутилка с най-добрата изворна вода на Байрон, едва забележимо газирана, с лек (никога прекомерен) разслабителен ефект и определено вкусна. «Виши» не струва нищо! — така казваха късметлиите, успели да се доберат някога до Франция. Добрата стара «Байронова Бутилка» не само беше по-хубава, тя беше и доста по-евтина. А на всичко отгоре човек можеше да получи обратно пенито депозит за празното шише. Внимателно преценено изкупуване на акции в стъкларската промишленост бе поставило финалния щрих на този евтин за поддържане, но изключително изгоден финансов местен бизнес, който продължаваше да процъфтява и да носи огромни суми на всички мъжки чеда от поколението на втория сър Уилям. Третият сър Уилям — внук на първия и син на втория, беше текущия президент на империята, известна като «Байронова Бутилка», и я ръководеше с цялата безмилостност и ненаситност, така характерни за предците-съименници.

Максуел Хърлингфорд, който произхождаше по пряка линия от първия сър Уилям и по право бе един невероятно богат човек, изобщо нямаше нужда от продоволствения си магазин. Обаче търговският инстинкт и умение в Хърлингфордови не умираше лесно и калвинистките предписания, по които кланът се ръководеше, постановяваха, че един мъж трябва да работи, за да гледа Бог на него благосклонно. Стриктното придържане към това правило трябваше да е направило от Максуел Хърлингфорд светец на тази земя, но резултатът беше по-скоро нещо средно между уличен ангел и домашен дявол.

Когато Миси влезе в магазина, един звънец звънна дрезгаво — звук, измислен от Максуел Хърлингфорд, за да възнагради аскетизма и благоразумието си. Той изникна незабавно от долните помещения на задната част, където бяха складирани трици, плява, пшеница, ечемик, овес в натрупани един върху друг конопени чували, защото Максуел Хърлингфорд не само се грижеше за гастрономическите нужди на жителите на Байрон, но също снабдяваше с продоволствие неговите коне, крави, свине, овце и птици. Както се бе изразил един местен шегобиец, чието сено беше изгнило, от Максуел Хърлингфорд нямаше спасение.

На лицето му бе изписано нормалното кисело изражение, а в дясната си ръка носеше голям черпак, от който висяха снопчета фураж.

— Я виж! — изръмжа той и размаха черпака в посока на Миси почти по същия начин, по който сестра му Октавия беше показала проядения от мишки плик с овесени ядки: — Буболечки навсякъде.

— О, Господи! И в насипния овес ли също?

— В по-голямата част.

— Тогава, чичо Максуел, дай ми една кутия овесени ядки за закуска, моля.

— Хубаво е, че конете не са придирчиви — избоботи той, остави черпака и се наведе зад щанда за зеленчуци.

Звънецът отново се събуди за активен живот и през вратата заедно с облак студена мъгла влезе мъж, от който се излъчваше замайващо целенасочена деловитост.

— Майната му, навън е по-студено отколкото между циците на мащеха — каза той и плесна ръце една в друга.

— Сър! Тук има дами!

— Опа-а! — каза новодошлият, без да направи опит да придружи възклицанието си с подходящо извинение. Вместо това той опря корем на тезгяха и малко злобничко се ухили към зяпналата Миси. — Дами, значи, и то в множествено число? Но аз виждам само половинка.

Нито Миси, нито чичо Максуел можаха да съобразят, дали това е обиден намек за невисокия й ръст в този град на гиганти или е оскърбление в смисъл, че тя не е дама. Поради тази причина, преди чичо Максуел да събере мислите си за обичайния му хаплив хумор, непознатият започна да изрежда списъка на нещата, от които се нуждаеше:

— Искам шест чувала трици, един чувал брашно, чувал захар, кутия гилзи дванайсети калибър, една плешка бекон, шест кутии смеска за сладкиши, десет фунта консервирано масло, десет фунта стафиди, една дузина кутии златен сироп, шест кутии сливов мармалад и десет кутии бисквити асорти «Арно».

— Сега е пет без десет, а аз затварям точно в пет — каза непреклонно чичо Максуел.

— Тогава е най-добре да се поразмърдаш, нали? — запита без никакво съчувствие непознатият.

Кутията с овесени ядки беше на тезгяха; Миси с труд измъкна шестте пенса от пръста на ръкавицата си и ги предложи, напразно очаквайки чичо Максуел да й върне някакво ресто, както и без дори да помисли, че би могла да го запита дали наистина такова малко количество от такава жизнено необходима стока може да струва толкова много, на макар и опакована в толкова красива кутия. Подир малко тя взе кутията и си тръгна, но не преди да погледне крадешком още веднъж непознатия.

Той очевидно беше дошъл с каруца с два коня, защото те бяха вързани за кола пред магазина; когато Миси бе дошла, каруцата я нямаше. Екипажът беше чудесен, конете — стройни, източени и нетърпеливи, а каруцата изглеждаше нова — спиците в колелата бяха боядисани в жълто, което ги открояваше на кафявия фон.

Пет часа без четири минути. Ако беше дошла след странника в магазина на чичо Максуел, можеше да оправдае закъснението си с неговата грубост и голямата поръчка и да прикрие по този начин отбиването в библиотеката.

В Байрон нямаше обществена библиотека; всъщност, по онова време в малко австралийски градове имаше такива. Но тази празнина се запълваше от частна библиотека, от която можеха да се заемат книги. Ливила Хърлингфорд беше вдовица със скъпо струващ син — финансовите й нужди в съчетание с желанието й винаги да се радва на уважение от страна на околните я бяха подтикнали да открие добре снабдена библиотека, чиято популярност и доходност й даваха основание да игнорира общовалидното правило, изискващо всички магазини в Байрон да се затварят в пет часа в делнични дни, защото по-голямата част от нейните постоянни клиенти предпочитаха да сменят книгите вечер.

Книгите бяха единствената утеха и единственият лукс за Миси. Бяха й разрешили да задържа парите, които припечелваше от продажбата на излишните яйца и масло в Мисалонги, и тя даваше цялата оскъдна сумица, за да си взема книги от библиотеката на леля си Ливила. Майка й и леля й гледаха неодобрително на това, но след като бяха обявили преди няколко години, че Миси трябва да има някакъв шанс да добави нещо към петдесетте фунта, внесени на нейно име от баща й, когато се беше родила, Друсила и Октавия бяха прекалено почтени, за да отменят решението си, само защото Миси се бе проявила като прахосница.

И докато тя вършеше определената й работа — а я вършеше както трябва, без опити да изхитрува в едно или друго — никой не възразяваше, че Миси чете книги. Но когато изразеше желание да се поразходи из околността, възраженията бяха ожесточени. Защото разходката из околността означаваше доброволно да постави съмнително съблазнителната си персона на пътя на убиец или изнасилвач, което не можеше да бъде позволено при никакви обстоятелства. Изхождайки от сходни съображения, Друсила бе заповядала на братовчедка си Ливила да дава на Миси само хубави книги, никакви романи, неприлични или скандални биографии и никаква литература, ориентирана към мъжете. Леля Ливила стриктно спазваше това изискване, защото споделяше идеите на Друсила относно това, какво могат да четат неомъжените дами.

Но от един месец насам Миси имаше своята тайна: тя беше получила най-широк достъп до романите. Леля Ливила беше наела помощница, която да поеме библиотеката в понеделник, вторник и събота, което даваше възможност на леля Ливила да се наслаждава на цели четири дни отдих от отвратителната натрапчивост на местните жители, които бяха изчели всичко по лавиците на библиотеката и, или от тази на гостите, за чиито вкусове същите тези лавици не можеха да предложат нищо. Новата асистентка беше от фамилията Хърлингфорд, но беше родена в предградията на Сидни, откъдето и бе дошла.

Другите рядко обръщаха внимание на вързаната в езика и тъжно подтисната Миси Райт, но Уна — така се казваше новата помощница — изглежда веднага откри в Миси онова, което прави от хората добри приятели. И с встъпването си в длъжност Уна беше съумяла да научи за нея удивително много неща: тя знаеше нейните навици, ежедневие, надежди, неприятности и мечти. Освен това тя беше разработила безотказна система, позволяваща на Миси да вкусва от забранения плод, без леля Ливила да научава за това, и бе затрупала Миси с най-различни романи, като се започне от най-авантюристичните и се стигне до най-необуздано романтичните.

Е, разбира се, тази вечер в библиотеката трябваше да бъде леля Ливила, така че книгата й щеше да бъде от старите. Но когато Миси отвори стъклената врата и влезе в приветливо топлата стая на библиотеката, зад бюрото седеше Уна, а от страшната леля Ливила нямаше и следа.

Не само неоспоримата жизненост, съчувствие и любезност на Уна я правеха скъпа на Миси; освен тези й качества тя беше и забележително добре изглеждаща жена. Фигурата й беше великолепна, височината й напълно достатъчна за една истинска Хърлингфордка, а дрехите й напомняха на Миси за дрехите на братовчедка й Алисия, които винаги бяха подбрани с вкус, бяха модни и й придаваха романтичен ореол. С арктически светли кожа, коса и очи, Уна беше съумяла по някакъв начин да не изглежда полуплешива и размита, което бе съдбата на всички Хърлингфордки освен на Алисия (която беше толкова пленително красива, че Бог я бе дарил с черни вежди и мигли, след като бе пораснала) и на Миси (която беше изцяло смугла). Но най-интригуващото в положителното впечатление, което светлата кожа на Уна оставяше, бе едно странно излъчване, сякаш идващо отвътре й; и ноктите, и овала на лицето й, и източената й фигура излъчваха това сияние, както и косата й, която беше изцяло накъдрена и прибрана в кок, толкова рус, че се възприемаше по-скоро като бял. Сякаш самият въздух около нея беше пропит с някакъв блясък, който хем го имаше, хем го нямаше. Очарователно! Фактът, че Миси не се беше сблъсквала през живота си с никого другиго, освен с Хърлингфордци, я беше оставил неподготвена за срещата с човек, който излъчва аура, но, ето че в интервал само на един къс месец тя беше срещнала двама такива: Уна с нейната озареност и днешния непознат при чичо Максуел, който пръскаше някакъв синкав облак енергия около себе си.

— Здравей! — извика Уна в мига, когато зърна Миси — Скъпа, приготвила съм ти роман, който ще те очарова! Разказва се за една благородна жена в крайна нужда, която е принудена да стане гувернантка в къщата на един херцог. Влюбва се в него и той я поставя в затруднително положение, след което отказва да има нещо общо с това, защото парите са в ръцете на жена му. Тъй че качва я на кораба за Индия, където детенцето умира от холера, веднага след като се ражда. Но след това един страхотно красив махараджа я вижда и се влюбва в нея от пръв поглед, защото нейната коса е златно-червена, а очите й — зелени, докато всичките му жени и любовници са мургави. Той я отвлича с намерение да си поиграе с нея, но когато тя попада в клещите му, установява, че я уважава твърде много. Затова се оженва за нея и изгонва останалите си жени, тъй като тя е такъв рядък бисер, че е недопустимо да има съпернички. Така тя става махарани, при това страшно влиятелна. В този момент херцогът пристига в Индия със своя полк, за да потуши въстание на местните жители, което съумява да направи, но е фатално ранен по време на битката. Тя разпорежда да пренесат херцога в алабастровия си дворец, където той умира в ръцете й, но едва след като тя му дава прошка за жестокостта, с която й е сторил всички злини. А махараджата разбира, че тя го обича повече от херцога. Необикновена история, нали? Обещавам ти, че ще се влюбиш в този роман!

Това, че вече знаеше цялата интрига, не можеше да откаже Миси от книгата, затова тя веднага взе Тъмна любов и я завря на дъното на пазарската си чанта, след което потърси малкото си портмоне. Но него го нямаше!

— Опасявам се, че съм забравила портмонето си у дома — каза тя на Уна, толкова съкрушена, колкото само много бедните и горди могат да бъдат. — О, Боже! Бях сигурна, че съм го сложила в чантата! Е, добре, моля те, запази книгата до понеделник!

— Мила, не се притеснявай чак толкова, че си забравила парите! Вземи книгата сега, защото иначе някой ще я грабне, а тя е толкова хубава, че няма да я върнат с месеци. Ще ми платиш следващия път, когато дойдеш.

— Много ти благодаря. — Миси знаеше, че не е редно да постъпва по начин, толкова противоречащ на принципите в Мисалонги, но беше безпомощна пред страстта си към книгите. Смутено усмихната, тя тръгна към изхода заднешком и колкото се може по-бързо.

— Не си тръгвай още, скъпа — помоли я Уна. — Остани, нека си поговорим, моля те!

— Съжалявам, но наистина не мога.

— Хайде де, само една минутка! До седем часа тук е тихо като в гроб. Всички пият чай по домовете си.

— Честно ти казвам, Уна, не мога — каза Миси притеснено.

Но Уна настояваше упорито:

— Не, можеш.

Съобразявайки, че й е абсолютно невъзможно да откаже услуга на някого, пред когото е вече в дълг, Миси капитулира.

— Добре тогава, но само за минутка.

— Исках да разбера, дали вече си видяла Джон Смит — обясни Уна и оправи с искрящите си пръсти своя излъчващ сияние кок и неясно защо в очите А се появи някакъв блясък.

— Джон Смит? Кой Джон Смит?

— Човекът, който купи твоята долина миналата седмица.

Долината на Миси не беше точно нейна, разбира се — тя просто се простираше отвъд далечната страна на «Гордън Роуд», но Миси винаги беше мислила за нея като за своя и много пъти беше разказвала на Уна за желанието си да се разходи там. Лицето й помръкна.

— О, колко жалко!

— Глупости! Ако питаш мен, това е страшно хубаво. Крайно време беше някой да постави крак на прага на нечия Хърлингфордовска врата.

— Няма значение, никога не съм чувала за този Джон Смит и никога не съм го виждала — каза Миси и се обърна, за да си върви.

— Как така знаеш, че не си го виждала, след като не желаеш дори да поостанеш, за да чуеш как изглежда?

Изведнъж в главата на Миси изплува образът на непознатия в магазина на чичо Максуел; тя затвори очи и каза с повече решителност от обичайното:

— Той е много висок, здрав, с кестенява коса и кестенява брада с два бели кичура в нея, дрехите му са груби и ругае като войник. Лицето му е красиво, но очите — още по-красиви.

— Той е, той е! — изписка Уна. — Значи си го виждала! Къде? Разкажи ми всичко!

— Той дойде в магазина на чичо Максуел преди няколко минути и купи страшно много провизии.

— Наистина ли? Значи се премества в долината си. — Уна дяволито се усмихна на Миси: — Мисля, че това, което си видяла, ти е харесало, малка хитруша Миси!

— Да, хареса ми — призна Миси, изчервявайки се.

— И на мене ми хареса, когато го видях за пръв път — каза Уна с тон, който показваше, че очаква въпрос.

— Кога беше това?

— Преди векове. Всъщност, преди няколко години, мила. В Сидни.

— Ти го познаваш?

— И то много добре — въздъхна Уна.

Солидната порция романи през последния месец беше сериозно обогатила емоционалното образование на Миси и тя се почувства достатъчно уверена, за да запита:

— Обичахте ли се?

Но Уна се изсмя.

— Не, скъпа, единственото, в което можеш да бъдеш абсолютно сигурна, е, че никога не съм го обичала.

— От Сидни ли идва?

— И от много други места.

— Приятел ли ти е?

— Не. Беше приятел на съпруга ми.

Това вече наистина беше новина за Миси.

— О, извинявай, Уна! Не знаех, че си вдовица.

Уна отново се изсмя:

— Мила, не съм вдовица! Небето ми спести черния воал! Уолъс — мъжът ми — е все още много, много жив. Ще опиша най-добре покойния си брак, ако кажа че съпругът ми скъса както с него… така и с мен.

В целия си живот до този момент Миси никога не се бе срещала с разведен човек. Хърлингфордовци не разтрогваха браковете си, без значение дали са сключени на небето, в ада или пъкъла.

— Сигурно ти е било много трудно — промълви тя, амбицирана да не показва шока си, нито да се държи като стара мома.

— Мила, само аз си зная колко трудно ми беше. — Светлината, която Уна излъчваше, изчезна. — В действителност това си беше брак по сметка. За него — или по-скоро за баща му — изгодата бе в социалното ми положение, а за мен — в многото му пари.

— Обичаше ли го?

— Моят най-голям проблем, мила — и това ми е носило много неприятности — е, че никога не съм обичала някого, макар и с половината от любовта ми към себе си. — Тя направи гримаса и вътрешната й светлина отново изгасна, след като се бе появила за миг. — Имай предвид, че Уолъс беше много школуван в съответните неща и много представителен мъж. Но баща му… уф! Баща му беше едно ужасно човече, което миришеше на евтина помада и още по-евтин тютюн и нямаше представа за това, че на този свят има нещо, което се нарича маниери. Но го изгаряше амбицията да види сина си седнал точно на върха на пирамидата в Австралия, така че потроши маса време и пари, за да създаде един син, който би накарал всеки Хърлингфордовец да отскочи встрани при среща с него. А истината през цялото това време беше, че синът му харесва простия живот и не иска да седи на върха на каквато и да е пирамида, а само се опитва да покаже добра воля в тази насока, защото обича с някаква отчаяна обич този ужасен старец.

— И какво се случи? — поинтересува се Миси.

— Бащата на Уолъс почина, малко след като брака ни рухна. Много хора, в това число и Уолъс, решиха, че било от разбито сърце. А що се отнася до него… накарах го да ме мрази така, както никой мъж не би трябвало да мрази една жена.

— Просто не мога да го повярвам — каза Миси лоялно.

— О, сигурна съм, че не би могла. Но независимо от това, е истина. През годините след тази история бях принудена да призная, че съм една алчна егоистична кучка, която е трябвало да бъде удавена още при раждането си.

— О, Уна, недей така!

— Не плачи за мен, мила, аз не го заслужавам — каза Уна, която отново беше станала твърда и лъчезарна, — истината си е истина, ето това е. Така че, ей ме тук, изхвърлена за последен път на брега от обратното течение, каквото е Байрон, за да търся покаяние за греховете си.

— А мъжът ти?

— О, той е добре. Най-накрая му се удаде шанса да направи само онова, което винаги е искал.

Имаше стотици въпроси, които Миси умираше от желание да зададе, като например защо се бяха сменили чувствата й към бившия й съпруг, относно възможността тя и Уолъс да се опитат да поправят нещата, за Джон Смит — мистериозния Джон Смит, но малката пауза, която настъпи след последните думи на Уна, възвърна смущението й. Тя набързо се сбогува и изхвръкна навън преди Уна да се бе опитала да я задържи още.

Този път тя почти пробяга петте мили до дома, независимо от бодежите отляво, така че, когато, остана без дъх, се прибра и нахлу през кухненската врата. Установи, че майка й и леля и са напълно склонни да приемат обяснението за огромната поръчка на Джон Смит като оправдание за закъснението й. Друсила беше издоила кравата (костите на Октавия не й позволяваха тя да свърши тази работа), грахът беше донесен и от тенджерата в задната част на скарата се виеше пара, а в тигана се пържеха три агнешки котлета. Дамите на Мисалонги седнаха в обичайното време за вечеря. След това дойде моментът за последната задача — кърпенето на многократно носени чорапи, бельо и постелки.

Мислейки си за трагичния живот на Уна от една страна и за Джон Смит от друга, Миси сънливо слушаше с едно ухо Друсила и Октавия, които се занимаваха с нощния разбор на малкото новини, достигащи до тях. Тази вечер, след кратка дискусия в началото относно странника в магазина на Максуел Хърлингфорд (Миси не им бе доразказала чутото от Уна), те се прехвърлиха на най-интересното събитие, задаващо се в календара на Байрон — венчавката на Алисия.

— Ще сложа кафявата си коприна, Друсила — отбеляза Октавия и примигна, за да скрие една искрена сълза на печал.

— Аз — кафявата си рипсена рокля, а Миси — кафявата ленена. О, Господи, колко съм уморена от все кафяво и кафяво! — извика Друсила.

— Но предвид на затрудненото ни положение, сестро, кафявият цвят е най-приемливия за нас — опита се не особено успешно да я успокои Октавия.

— Иска ми се поне веднъж — каза страстно Друсила, забивайки иглата в кълбото конци и сгъвайки идеално закърпената калъфка на възглавница с повече страст, отколкото бе виждала през целия си дълъг живот, — толкова много бих искала поне веднъж да бъда глупава, а не разумна! Но понеже утре е събота, ще трябва да изслушам безкрайните колебания на Аврелия между рубинения й сатен и сапфиреното кадифе, защото няма да знае кое да избере за венчавката и ще иска мнението ми поне дузина пъти, а аз… аз бих искала да я убия!

Миси имаше собствена стая, обкована отвътре с дъски, кафяви като всичко останало в къщата. Подът беше покрит с пъстър линолеум в кафяво, леглото беше покрито с кафява дантелена завивка, на прозореца се виждаха кафяви холандски щори, а освен това имаше и едно грозно старо бюро и още по-стар и грозен гардероб. Нямаше нито огледало, нито стол или килим. Но на стените висяха три картини. Едната беше избелял, покрит с кафяви петна дагеротип на невероятно съсухрения първи сър Уилям, направен по време на американската гражданска война; другата представляваше гоблен (първия опит на Миси — едно отлично изпълнение) на тема Дяволът намира работа за ленивците; последната бе портрет върху паспарту на кралица Александра — вдървена и намръщена, но за безкритичните очи на Миси — много красива жена.

Стаята й през лятото се превръщаше в пещ, защото гледаше на югозапад, а през зимата беше ледник, тъй като от тази посока духаха преобладаващите ветрове. Миси заемаше тази стая не поради някаква умишлена жестокост, проявена спрямо нея, а защото като най-млада беше изтеглила най-късата клечка. В Мисалонги така или иначе, нямаше уютни стаи.

Посиняла от студ, тя съблече кафявата си рокля, после фустанелата от трико, вълнените чорапи, жакетчето и широките гащи, грижливо сгъвайки всичко, преди да остави бельото в чекмеджето и да окачи роклята на кука, завинтена в тавана на гардероба. Единствено неделната й кафява ленена рокля беше на закачалка, понеже закачалките за дрехи бяха много ценна стока. Резервоарът на Мисалонги побираше само петстотин галона и поради това водата пък бе най-ценната стока от всички. Телата получаваха право на ежедневна баня — трите дами се редуваха във ваната, без да сменят водата, но бельото трябваше да изкарва по два дена.

Нощницата й беше от грубо сиво трико, с висока яка, дълги ръкави и се влачеше по пода, защото бе една от старите нощници на Друсила. Но леглото беше топло. На тридесетия рожден ден на Миси майка й обяви, че тя има право на гореща тухла през студените нощи, тъй като вече не била в първа младост. И когато това се случи, макар и добре дошло, Миси остави завинаги всяка надежда (ако изобщо я беше имала), че един ден ще намери живот за себе си извън границите на Мисалонги. Сънят дойде бързо, защото живееше активен, макар и емоционално стерилен живот. Но няколкото мига между първото усещане за благословена топлина и момента на заспиването бяха единственото време на абсолютна свобода и поради това винаги се съпротивляваше на съня колкото се може по-дълго.

Това обикновено започваше с въпроса как ли наистина изглежда. В къщата имаше само едно огледало — в банята — но беше забранено да стои пред него и да съзерцава собственото си отражение. По този начин впечатленията на Миси от самата себе си бяха примесени с чувство на вина, че може би се е задържала твърде дълго пред огледалото. О, тя знаеше, че е доста висока, че е доста слаба, че косата й е права и тъмна, че очите й са тъмнокафяви и че носът й изглежда зле, защото беше паднала на него като малка. Знаеше също, че лявото ъгълче на устата й пада леко на долу, а дясното е извито нагоре, но не знаеше, че с това редките й усмивки стават очарователни, а нормалното й тъжно изражение напомня за трагикомедия разигравана от клоун. Животът я беше научил да гледа на себе си като на домошар, но нещо в нея отказваше да повярва на тази истина докрай и не бе склонно да приеме никакви логически доводи, затова и тя всяка нощ си задаваше въпроси относно външния си вид.

Често си мислеше, че й се иска да притежава котенце. Чичо Парсифал, който притежаваше магазина за сладкиши и тютюневи изделия и беше определено най-човечният Хърлингфордовец от всички, й беше подарил едно сладко черно котенце за единайсетия й рожден ден. Но майка й веднага го бе взела от нея и бе намерила един мъж, който да го удави, обяснявайки на Миси трудно опровержимата истина, че те просто не могат да си позволят още едно гърло за изхранване, та дори да е толкова малко; тя бе разпоредила това не без състрадание към чувствата на дъщеря й, нито без съжаление, но в същото време като нещо, което трябва да бъде сторено. Миси не бе възроптала. Тя не бе заплакала, дори по-късно, вече в леглото си. По някакъв начин не беше възприела котето като наистина реално същество, което би могло да събуди печал. Но през всичките тези дълги и празни години, изтекли оттогава, ръцете й се още помиеха докосването до нежната козина и мъркането в потрепващото телце, изпитващо удоволствие, че някой го държи. Единствено ръцете й помнеха. Всяка друга част от нея беше съумяла да забрави.

Тя обичаше да сънува, че й разрешават да се разходи из околността в долината срещу Мисалонги и този сън винаги я събуждаше, за да се унесе пак в други сънища, за които нищо не помнеше. Не знаеше дали е облечена в нещо в съня си, но дрехите не й пречеха, не се измокряха, когато пресичаше бълбукащите потоци, не се цапаха, когато се облягаше на покритите с мъх канари… и никога, никога не бяха кафяви. Сладкопойни птички летяха, чуруликайки над главата й, пеперуди пърхаха с пищни цветове под сянката на гигантски дървета, небето изглеждаше като сатенена постелка, обшита с дантела, всичко наоколо беше мирно и тихо, без наличието на друга човешка душа, освен нейната.

По-късно тя започна да си представя смъртта и все по-често й се струваше, че това е някаква връхна точка, към която благочестиво трябва да се стреми. Смъртта беше навсякъде около нея и посещаваше както млади, така и стари. Туберкулоза, пристъпи, дифтерит тумори, пневмония, отравяне на кръвта, апоплексия, сърдечни болести, удари. Защо трябваше тя да бъде лишена от докосването на нейната ръка? Смъртта съвсем не беше нещо нежелано и никога не можеше да стане нежелана за тези, които просто съществуват, вместо да живеят.

Но тази нощ тя остана будна през цялата гама връхлитащи я мисли — за външния й вид, котенце, разходките, смъртта — независимо от крайната умора в резултат от тичането към дома и болката от лявата й страна, която все повече и повече я измъчваше. Причината бе, че Миси беше спестила малко време, което искаше да посвети на онзи голям, див чужденец на име Джон Смит, който, по думите на Уна, бе купил нейната долина. Вятърът на промяната, една нова сила се бе появила в Байрон. Тя вярваше, че Уна не греши като казва, че той възнамерява да се установи в долината. Е, тази долина вече не беше нейна, беше станала негова. Клепачите й се притвориха, тя още веднъж си го представи: висок, добре сложен и силен, още веднъж помисли за прекрасната тъмночервена коса по главата му, за брадата по бузите и двата бели кичура в нея. Невъзможно беше да се отгатне точно възрастта му, защото лицето му бе обветрено, но тя мислеше, че е малко над четиридесетте. Очите му бяха с цвета на вода, минаваща над окапали листа, кристално чисти и кехлибарено кафяви. О, какъв хубав мъж!

И когато реши да завърши това нощно странстване с още една разходка из долината, той я съпровождаше по целия път до съня.