Хюрем. Московската наложница

Сенките внезапно изчезнаха. Не се чуваха и гласовете. Светлината, която изгаряше очите ѝ, беше угаснала. Намираше се в непрогледен мрак. Прииска ѝ се да плесне радостно с ръце. Защото малкото момиченце се появяваше единствено щом тъмнината обгърнеше нейното тяло в леглото. Само тогава прозорецът на съзнанието се разтваряше за светлината на безкрайните полета. И ето точно сега беше времето. Мракът бе толкова гъст, че можеше да го докосне. Можеше да чуе какво ѝ разказва тишината.

— Хайде! — прошепна. — Идвай вече.

Опита се да чуе собствения си глас, но не се получи. А беше сигурна, че долавя този на момиченцето. Пък и без това само тя чуваше малкото дете. А и сигурно щеше да заговори този път. Изведнъж усети, че се развълнува. Колко много се беше надявала. При всяко появяване на момичето… Както тичаше подир пеперудите, развявайки тежката плитка, която се удряше по гърба му, изведнъж спря и я погледна. Искаше ѝ се да протегне ръката си към момиченцето и да го прегърне, но не можа.

Обичаше синьо-зеления цвят на очите му. Обичаше мъничките лунички по страните му, неописуемата усмивка.

— Хайде! — каза отново. — Не карай пеперудите да чакат.

И момиченцето не ги накара да чакат. В мрака изведнъж се появи необятна, безкрайна поляна, пълна с жълтуги. Назад, много назад, видя замъглените планини.

— Ах! — каза на пеперудите, танцуващи върху цветята. — Липсвахте ми.

После дойде момиченцето с ветреещи се синя риза и бяла престилка. Косите му не бяха сплетени. Носеха се след него като алени морски вълни в надпревара с вятъра. Пеперудите тутакси бяха погълнати от магията на чудните кичури. Сега момичето като че ли пееше радостна песен, докато пеперудите по косите му пърхаха с малките си крилца. Тя не можеше да чуе. Не долавяше и чуруликанията на птичките… Сякаш гледаше към един безмълвен рай от сърцевината на мрака.

Докато тичаше и играеше с пеперудите, червенокосото луничаво малко момиченце изведнъж я зърна. Ритъмът на танца се забави. Погледите им се срещнаха. Боже, колко беше красиво момичето! Красиво и невинно. Колко беззащитно! Щом го видя, поиска да отклони натъжения си поглед. Беше решена. Щеше да опита. Тъкмо когато момиченцето се обърна с гръб и щеше да тръгне подир пеперудите, тя извика:

— Спри, не си отивай!

Момиченцето се спря насред жълтите цветя. Обърна се и я погледна. На мястото на тъгата в очите ѝ сега имаше любопитство.

— Говори с мен!

Синьо-зелените очи блеснаха, но тишината не се наруши.

— Кажи ми. Коя си?

Наведе се и откъсна едно цвете.

— Александра. Александра се казвам.

— Александра!.. Какво хубаво име. Колко много ти подхожда.

— А ти коя си? Като че ли те познавам.

Не можа да отвърне: „И аз като че ли те познавам“.

— Аз съм Хюрем султан, красиво момиченце.

— Хюрем султан ли?

— Аз съм жената на султан Сюлейман Законодателя[1], владетеля на седем климата и три континента.

Малкото момиченце хвана края на синята си пола и присви едното си коляно. Леко се наведе напред. Подаде ѝ цветето, което откъсна.

Хюрем поиска да се избави от мрака и да вземе цветето, но не успя. Сподавен стон заседна в гърлото ѝ. Вече искаше да се освободи от тази тъмнина и заедно с Александра да танцува танца на пеперудите в морето от жълтуги. Но не можеше да се спаси от мрака.

По лицето на момиченцето се появи закачливо изражение:

— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?

— Влюбена е, разбира се.

— Сигурна съм, че и Сюлейман те обича!

Хюрем вътрешно се засмя:

— Как разбра?

— Много си красива, затова.

Изведнъж вниманието на момичето се разсея. Отново започна да танцува с пеперудите, като припкаше и си подскачаше. Докато се отдалечаваше, чуруликайки си весело сред жълтугата, се спря, сякаш си беше спомнило нещо.

— Ти имаш ли корона и трон?

Не знаеше какво да отговори.

— Хубаво е да си Хюрем султан — каза момиченцето, като се затича отново. — Реших. И аз ще стана Хюрем султан.

Прииска ѝ се да се спаси от мрака, в чийто плен беше попаднала, и да скочи от леглото си. Не можа.

— Недей! — извика. — Ти си остани кралицата на полетата!

Но Александра отдавна се бе изгубила сред цветята, танцувайки с пеперудите. Изведнъж Хюрем започна да долавя песента.

Дано не свърши никога, искаше тя, но всичко започна да се заличава едно по едно. Първо избледняха цветовете. Изчезнаха цветните ливади. После планините със замъглени върхове. Най-накрая заглъхнаха бученето на вятъра и песента на Александра. Прозорецът на съзнанието вече се беше затворил. Хюрем отново остана сама с тъмнината си.

Само въпросът на момичето остана в съзнанието ѝ.

— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?

Изведнъж кожата ѝ настръхна.

— Сюлейман, тук ли си? — опипа леглото до себе си.

Нямаше никого, но тялото ѝ тръпнеше от желание да потъне в прегръдките на силните ръце на султана. По ушите, шията и гърдите си сякаш усещаше искрите, които страстно възпламеняваха палещите устни на султан Сюлейман. Не ѝ достигаше въздух.

Възможно ли е това? Възможно ли е? Тук, където се намираше на място между светлината и мрака, реалността и фантазията, Рая и Ада, можеше ли тялото ѝ да изпитва такива неописуеми желания?

Уплаши се. Опита се да се изправи. В гърдите ѝ се надигна писък, но не успя да издаде нито звук. Чии бяха тези пръсти? Обхвана я ужас. Потърси в мрака притежателя на пръстите, които подемаха това влудяващо пътешествие между бедрата ѝ. Не можа да го види. Нямаше го. Пръсти без притежател, които обикаляха като паяк между прасците и слабините ѝ!

— Ти ли си? — простена.

Никой не отговори. Хюрем се мяташе, за да се изплъзне от пръстите, които дамгосваха със страст и грях всяко интимно място, до което достигаха.

— Не! — извика. — Не, не!

Помисли си, че сякаш сама себе си е захвърлила в мрака. Тичаше, за да се спаси. Обаче ръцете и краката и ги нямаше. Пръстите паяци бяха изчезнали. Сега един привлекателен младеж я гонеше.

— Ти! — извика младежът. — Ти, ти, ти! Ти ме уби! А аз ти вярвах.

Точно когато щеше да я хване, един светлосив кон с развята от вятъра грива се изправи на задни крака пред нея. Хюрем видя великана, който величествено бе възседнал коня. Сякаш мракът изведнъж се бе озарил.

— Скачай, момичето ми! — извика огромният мъж.

Тя се хвърли в тези силни ръце, без изобщо да се замисля.

— Отведи ме оттук… — прошепна и прегърна през кръста исполина. — Заведи ме при моите поляни. Пеперудите ме чакат.

Светлосивият кон препусна като хала. Хюрем усети как буйната му грива се смеси с косата ѝ и погали лицето ѝ.

В тъмнината се раздвижиха тела, чиито лица не можеше да различи. Чуваше приглушен шепот, но не разбираше нито думичка.

Някой каза:

— Изгаря от температура.

Неясните лица започнаха да се оформят и тя разпозна децата си. Това беше Мехмед.

— Ах, моят Мехмед… — простена. — Не успяха да убият майка ти, а погубиха теб.

После Михримах мина покрай нея.

— Едничката ми дъщеря!

Русите коси на Селим… Изпепеляващият поглед на Баязид, досущ като този на султан Сюлейман. Джихангир със своето слабо и сухо тяло, приличащо на клон от дърво, мина покрай нея. Точно когато понечи да го прегърне, малкият ѝ син се изплъзна и изчезна.

Видя две страховити очи. Спомняше си ги. Потръпна от ледения сив поглед. Устните на жената не помръдваха, но Хюрем можеше да чуе онзи ужасяващ вик.

— Отрова, отрова! — пищеше жената с глас, стържещ като стомана.

Мракът изведнъж се разсея. Сенките добиха форми. Гласовете намериха своите собственици.

— Владетелю, добри новини! Хюрем султан дойде на себе си.

Вече в съзнание, забеляза сенките на притеснение по лицето на съпруга си. Докато се опитваше да се усмихне, въпросът на Александра „Ти имаш ли корона и трон?“ се заби като бургия в мозъка ѝ.

— Повикайте Джафер — промълви Хюрем. — Веднага. Веднага!

I

Няколко неспокойни сенки се откроиха сред дърветата. Те принадлежаха на десетина мъже със страховити лица, които вървяха приведени под леещия се като из ведро дъжд, спираха често, ослушваха се и после пак продължаваха. Заради бурята гората бе потънала в мрак, по-тъмен от нощния. Беше невъзможно мъжете да бъдат забелязани, ако не бяха издайническите проблясъци от студената стомана на сабите им. Бяха тръгнали в това лошо време, за да изпълнят задача, не по-малко ужасяваща от самите тях.

До мястото на засадата имаше още много. Вървяха от часове. От една страна, дъждът, а от друга — водата, изсипваща се върху тях сякаш през улуци от листата на огромните дъбове, ги бяха измокрили до кости.

Водачът вдигна ръка и всички се спотаиха и се заковаха на място. Десет чифта уши се заслушаха в ритмичния шум от дъжда. Десет чифта очи се взираха зорко, за да успеят да видят нещо отвъд дъждовната пелена. Нямаше никого. Нямаше нищо.

Гората беше като мъртва. Дори елените и зайците очевидно си бяха намерили място, където да се скрият. Кървава работа очакваше десетте чифта очи. Топлината на една пълна с бляскави златни жълтици кесия така или иначе щеше да ги сгрее всичките.

Вдигнатата ръка беше свалена и десетте сенки продължиха напред с извадени саби, сякаш готови всеки момент да промушат някого в корема. Същото стори и един силует, който ги следваше няколко метра по-назад.

Когато стигнаха до малкото открито място, където дърветата се разреждаха, вече бяха доста изморени. Силуетът, който вървеше подире им, се скри зад едно дърво. Трябваше да се пази от това, което предстоеше, не трябваше да се приближава прекалено.

Мъжете се отпуснаха тежко върху мократа земя, за да си поемат въздух. Пелерините, с които се пазеха от дъжда, бяха залепнали по тях. Един от мъжете, чието лице не можеше да се различи под качулката, тихо промърмори:

— По дяволите! Това чудо започна да тежи като труп на гяурин. Ако не свалим пелерините, ще ни е трудно да размахваме саби.

Малко по-нататък друг мъж, който беше легнал на земята по корем, дръпна качулката от главата си.

— Обаче ще е лесно да натъпчем жълтиците в джобовете! — каза, като се опита да потисне коварния кикот с ръка и да изтрие стичащата се по лицето му вода.

— Абе в такова време дори и дяволът не излиза. Ако ме питате, напразно се бъхтим. Другите едва ли са такива будали като нас. Със сигурност са се подслонили в някой хан. Хъркат си в топлите легла и чакат да съмне — заговори друг силует в тъмнината.

— Кой знае, сигурно са се подредили пред огнището и се наливат с вино мръсниците, а?

Мъжът, който преди малко бе вдигнал ръка и бе дал заповед за спиране, се изправи ядосано от мястото, където беше седнал.

— Какъв ти хан, какво ти вино бълнувате непрекъснато, мамини синчета такива! Щом хората на Хюрем получат заповед, не ги интересуват дъжд и кал. Стига сте хленчили като жени, а тръгвайте. До мястото на засадата остана малко.

Чу се недоволно сумтене. Деветимата души отново се раздвижиха. Не след дълго поройният дъжд ги скри от поглед.

Началникът им беше изостанал и те се спряха да го изчакат. Мъж, загърнат в кожена пелерина, чиито поли се влачеха по земята, се оплакваше, опитвайки се да изтръска водата, стичаща се по него:

— Такова чудо, сякаш небето се е пробило!

— Нека! Да отмие кръвта, която ще пролеем!

Мъжът с кожената пелерина настръхна.

— Кръвта ще се отмие, но труповете ще останат. Всички ще разпознаят хората на Хюрем. Ами твоите? Провери ли дали по тях няма нещо, което да ни издаде?

— Не се притеснявай, моите хора са чисти.

Водачът на засадата млъкна. Засмя се на думите си. Чисти, а? Как да не се спукаш от смях! Всичко можеше да е чисто на този свят, само не и неговите хора.

Другият отново се обади:

— Ти все пак внимавай. Не забравяй уговорката. От нашите хора ранен да не остава. Щом някой падне и не стане, не го подминавай, защото така или иначе ще умре. Довърши го!

— Ако съм жив, разбира се — отвърна водачът. — Ами ако аз бъда ранен, кой ще ме довърши? Ти ли?

Мъжът с кожената пелерина се направи, че не чува.

— Твоите хора все още ли не забелязват, че ви следвам?

— Няма и да забележат — намръщи се водачът. — Дори и гащите им са прогизнали от дъжда. Всички мислят как да приключат по-бързо с тези типове и да се подслонят на някое сухо и топло място. Никой и не помисля да се обърне и да погледне назад. — Замълча за миг, после продължи: — Освен това ти си този, който иска да върви след нас. Ние щяхме да свършим работата, да намерим каквото искаш, и да ти го предадем. А ти нямаше да си принуден да търпиш тази гадост.

Няколко капки се процедиха по врата му под дрехите и накараха мъжа с кожената пелерина да потръпне. Загърна се още по-плътно. Нощта щеше да е не само мокра, но и дълга и кървава. Дори не искаше да мисли какво щеше да му се случи, ако не намереха хората на Хюрем. Задължително трябваше да вземе онази кесия за господаря си.

— Човекът, който ми даде тази заповед, е взискателен — измърмори. — Непременно трябва да вземем каквото иска. Но това не е всичко. Трябва да е сигурен, че работата е приключена и не са останали следи.

— И ти си тук за това. За да се увериш, че всичко е чисто.

Мъжът не отговори. Извърна поглед в нощния мрак, в който се губеше дори бялото на очите му.

— Кой ти даде тази злополучна заповед? — Въпросът се бе изплъзнал изведнъж от устата на водача на засадата. Сам се наруга. Що за глупав въпрос беше това. Дори смешен.

Но другият не се засмя. Още веднъж изтри с длан водата, стичаща се по лицето му.

— Човекът, който е наредил на този, от когото получих заповедта! — изрече на един дъх.

— А ако излезе както казват нашите? Ако онези са отседнали някъде, вместо да яздят в дъжда? Щом се зазори, засадата няма да успее, знаеш го.

Другият поклати глава:

— Ден — нощ, дъжд — сняг, няма значение. Тази работа ще бъде свършена. Заповедта е такава! — процеди.

Направи знак към мъжа, сякаш казваше: „Хайде, тръгвай вече!“.

После изрече:

— Ще дойдат. Преди малко ти сам го спомена. Конниците на Хюрем не се спират.

Случи се така, както и каза. Конниците на Хюрем султан не бяха спрели. Петима ездачи, облечени в черно, подминаха пасищата и навлязоха в гората. Макар тъмнината и дърветата да ги бавеха, те бяха решени да продължат пътя си. Накланяха глави, за да се предпазят от ниските клони, и напредваха, като подкарваха конете наляво или надясно с рязко дръпване на юздите. В необятната гора не се чуваше друг звук освен пръхтенето на изморените животни.

Когато стигнаха до място, където дърветата се разреждаха, отново увеличиха скоростта си. Оставаше им само четвърт от разстоянието, което трябваше да изминат в гората.

Всичко стана изведнъж. Пред петимата конници с грохот падна едно огромно дърво. Изплашените животни се изправиха на задните си крака, цвилейки, а ездачите им започнаха да ги успокояват с кратки подвиквания.

В същия миг десет стрели пронизаха със свистене мрака. Двама от петимата конници тутакси се свлякоха безжизнени на земята. Останалите извадиха саби и скочиха от конете си.

— Дяволски създания, покажете се! — извика единият.

Онези от засадата и бездруго нямаха намерение да чакат. Десет сенки изскочиха иззад дърветата и бързо обкръжиха тримата конници на Хюрем султан. Няколко секунди се дебнеха взаимно и се гледаха заплашително, а след това всичко се смеси в едно — глухият звън от сабите, виковете, ругатните.

Докато искрите от закалените стоманени остриета осветяваха тъмната нощ като светкавици, крясъците започнаха да преминават в стенания. Първо извикаха двама от засадата. Паднаха по лице на земята и останаха неподвижни.

Разнесе се гласът на един от хората на Хюрем:

— Разпръснете се бре, слуги на Соколович[2]!

Сабята, която развъртя над главата си, взе още две жертви, но и ръката му пострада. Пое оръжието в другата и продължи да се сражава. Прониза в корема единия от двамата, които го нападнаха. Отряза ръката на другия. Когато усети третия, който се промъкваше зад него, и се обърна, вече беше прекалено късно. Огромна сабя изсвистя във въздуха и отдели главата от тялото му. Обезглавеното тяло за момент се стегна в конвулсии, после рухна на земята. А отрязаната глава се търколи по мократа земя и изчезна в мрака.

Конниците се сражаваха геройски, а околността заприлича на кървава река. Деветима от засадата и четирима от хората на Хюрем вече бяха изгубили живота си. Дъждът плющеше и отмиваше локвите кръв. Само двама души все още бяха на крака. Водачът на засадата и последният конник на Хюрем. Той също беше ранен. Докато се дебнеха един друг за последния решаващ удар, някакво свистене прониза нощта. Ненадейна стрела разкъса сърцето на конника в черно и върхът ѝ се показа на гърба му. Още една стрела прелетя. След нея още една. Мъжът се изтърколи в калта и всичко свърши. Известно време не се чуваше друго освен шумът от дъждовните капки.

Водачът на засадата промърмори на мъжа, който се показа между дърветата:

— Още малко и мен щеше да довърши това прасе! Стрелите ти ми спасиха живота.

Мъжът с кожената пелерина, който през цялото време следеше отблизо събитията, каза:

— Остави приказките! Хората се сражават по-добре от вас. Ако не бях се намесил навреме, засадата щеше да се провали. Претърси ги добре. У някого трябва да има лилава кесия.

Докато водачът претърсваше дрехите на конниците, той обиколи всички тела. От време на време се навеждаше и проверяваше дали дишат.

— У тези няма никаква кесия! — притеснено каза водачът.

— Как така няма? Трябва да има. Провери отново. Да не са я хвърлили някъде по земята? Сигурно са я скрили добре. — Гласът му издаваше паника.

И второто претърсване не даде резултат. Той самият се включи в третото. Дори съблече напълно телата, за да провери дали няма нещо завързано по тях — но уви.

Изведнъж извика ядосано:

— По дяволите! Това е капан.

— Капан ли?

— Да, капан! Тези типове са били пожертвани. Нарочно ни оставиха да разберем пътя, по който ще минат. Докато ние правим засади и се занимаваме с тези, кесията пътува по друг път за мястото, където трябва да стигне. Както разбираш, попаднахме в капана на Хюрем султан. И дявола ще измами тази московска[3] негодница!

— Значи казваш, че хората ми измряха напразно?

Мъжът с кожената пелерина се обърна ядосано:

— Трима от тях са все още живи. Издърпах ги под онова дърво. Върви ги довърши.

Сабята на водача прекрати живота на тримата мъже, които и без това вече бяха с единия крак в гроба. Щом приключи и се обърна, чу онова злощастно свистене, обаче беше прекалено късно. Първата стрела се заби в корема му. Мъжът погледна с ужас червеното петно, което бързо се увеличаваше. Втора стрела го откъсна от живота. Стрелецът разбра, че няма нужда от трета, и промърмори:

— Дяволът да вземе душата ти! Новината от московчанката Хюрем вече е стигнала където трябва.

Двамата вестоносци, целите облечени в черно, пришпориха изморените си коне към дворцовата порта с големите горящи факли. Яздеха бързо, а подковите чаткаха по мокрия паваж. Кипарисите от двете страни на пътя изглеждаха като войници на пост. Дъждът бе валял цял ден и беше образувал големи локви. Гривите на конете, влажни от потта, се развяваха на вятъра и току шибваха лицата на ездачите. Разплисквайки водата от локвите, препускащите животни се устремиха към портата на вътрешния двор, от двете страни на която се извисяваха кули. Единият от ездачите вдигна ръка, сякаш размахваше сабя срещу врага, и с краищата на юздите шибна жребеца от двете страни, за да го пришпори.

— Сторете път! Отдръпнете се! Дайте път на вестоносците на Хюрем султан!

В настъпващата привечер камъните по калдъръма сякаш се раздвижиха от припрените и забързани стъпки. Стражите на двореца се разтичаха и преградиха с копия пътя на пристигащите. Сабите им бяха в готовност, а няколко войници с пушки ги държаха на прицел. Струпването на войниците не смути ни най-малко двамата конници и те не намалиха скоростта си. Животните с протегнати вратове се устремиха право към тълпата.

— Сторете път на вестоносците на Хюрем султан! — Викът на единия от ездачите отново екна като гръмотевица.

Обърканите караули стреснато се разбягаха напосоки, а двата коня — единият червен, а другият светлосив — прелетяха през портата като вятър и се озоваха в двора. Искрите, които подковите образуваха по камъните, блещукаха като светулки. Сега вече войниците тичаха, за да озаптят конете, от чиито ноздри излизаше горещо, шумно пръхтене. Изплашен от навалицата и виковете, светлосивият кон изведнъж се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха. Последва го и червеният кон, а цвиленето му отекна в двора.

Четирима коняри хванаха юздите и се опитаха да успокоят животните, а двамата вестоносци, целите потънали в прах и кал, с ловки движения се прехвърлиха през седлата и слязоха точно пред портата, носеща туграта[4] на султан Мехмед хан Завоевателя. Пажовете веднага им поднесоха стомни с прясна вода и метални тасове, с които да се измият и освежат.

Чауш-башията[5], който беше свикнал вечер дворецът да потъва в дълбока тишина и нищо да не нарушава тишината и спокойствието, изскочи от поста си при вратата с двете островърхи кули, която разделяше площада и втория двор, и извика:

— Що за невъзпитание е това! Не знаете ли, че не може да се влиза в двореца, сякаш нахлувате в конюшня?

Един от конниците бръкна в пазвата си и вдигна над главата си копринена кесия в лилав цвят. Щом я видя, чауш-башията веднага осъзна за какво става въпрос. Гласът на втория конник отекна сред дворцовите стени:

— Имаме вести от двореца в Одрин. Доказателство ли искаш? Ето го.

Светът се завъртя пред очите на чауш-башията. Той започна нервно да суче черните си гъсти мустаци, изрядно поддържани и подхранвани ежедневно с лешниково масло. Чудеше се как да запази авторитета си пред пазачите. Наложи си да смекчи тона, но в изражението му все още личеше заповеден маниер.

— Бързо докладвайте тогава. Какво стоите?

— Можем да съобщим новината само на Джафер ага[6]. Заповедта е такава.

— Абе глупаци такива, не можете просто така да влезете при самия главен евнух на харема? Хайде, не знаете правилата и порядките, ама то дори обикновено възпитание ви липсва! Казвайте, каквото имате да казвате, на мене и се омитайте оттук.

Чауш-башията гледаше със страхопочитание кесията, която вестоносецът продължаваше да държи над главата си. Беше я познал още щом я видя. Люляковият цвят се смяташе за печата на Хюрем султан. В Османската империя нямаше врата, която тези бледопурпурни копринени кесии да не можеха да отворят. Както и живот, който да не можеха да отнемат. Въпреки това не успя да се сдържи. Протегна се и се опита да вземе кесията. Облеченият в черно конник със свъсени вежди и орлов поглед се отдръпна назад светкавично. А ръката на спътника му посегна към кривата кама в пояса.

— Недей, чауш-баши — процеди през зъби със заплашителен глас. — Каквато заповед сме получили, това ще ти кажа. Щом е наредено Джафер ага, значи е Джафер ага. И цяла войска да пратиш подире ни, няма да потъпчем заповедта.

Чауш-башията и пазачите, скупчили се около двамата мъже, видяха дори в тъмнината как искрите хвърчаха от очите им. Той преглътна ругатнята, която беше на върха на езика му. Вътрешно ги наричаше: нещастни клети типове, потомство на наглостта и безочието, слуги на московчанката, но нямаше никакво намерение да изрази това с думи. Защото знаеше какво означава да привлече върху себе си гнева на Хюрем.

— Елате с мен — обърна се и тръгна важно, като сложи едната си ръка на сабята, висяща на кръста му, а краят на дългата бяла конусовидна филцова шапка на главата му се провисваше до тила му и се поклащаше.

Крачеше решително с червените си кожени ботуши, сякаш се опитваше да прикрие това, че се беше изплашил и пречупил.

Тръгнаха към портата, която водеше към втория двор. Напред вървеше чауш-башията, а след него с мрачни погледи двамата вестоносци заедно с едно отделение копиеносци в червено-бели униформи. Животните бяха останали при конярите отвън, защото през портата на втория двор никой, било то хан или крал, с изключение на самия падишах, не можеше да мине на кон.

Един от ездачите се обърна и погледна назад. Конярите все още се стараеха да успокоят животните, които продължаваха да рият с копита по земята и се опитваха да се освободят от юздите си.

Влязоха през портата с двете островърхи кули и към тях се присъединиха още четирима прислужници, носещи фенери. После преминаха покрай Кулата на справедливостта, където след всяка сутрешна молитва везирите свикваха държавен съвет и обсъждаха въпроси, засягащи империята. Сградата беше тъмна, с изключение на един-два фенера, които светеха при дежурния постови. Стените ѝ се извисяваха в мрака, сякаш се опитваха да опазят държавните тайни от любопитни очи. Докато чауш-башията, пазачите и прислужниците вървяха уверено, сега пък двамата вестоносци на Хюрем изглеждаха напрегнати. От трепкащата светлина на фенерите сенките им падаха върху белия мрамор и ги съпътстваха, подскачайки и кривейки се.

За разлика от Кулата на справедливостта, постройката, която се падаше вдясно от портата, водеща към втория площад, беше обляна в светлина и блясък. Многобройни прислужници влизаха вътре припряно и излизаха с огромни тепсии в ръце. Това беше дворцовата кухня, където всеки ден се приготвяха по четиридесет-петдесет вида ястия, десерти, сиропи и шербети. Прекрасните аромати, които се носеха оттам, напомниха на двамата конници, че от вчера вечерта не бяха слагали и залък в устата си.

После минаха по тесни пътеки, през градините, в които се носеше вълшебен аромат на цветя, и покрай фонтана — любимо място на придворните, които се освежаваха там, понеже лятото бе забравило да си тръгне, макар да беше вече средата на есента. Заобиколиха училището Ендерун[7], където младежи от различни нации учеха религия, наука, история, политика, турски, персийски език, международни отношения и дворцов етикет, и се озоваха пред входа на харема. Оттук нататък вече нямаха право да продължат.

Докато вестоносците на Хюрем султан бяха поканени в сградата на дежурния пост, за да изчакат Джафер ага, един прислужник въпреки пантофите със завити върхове, в които бе успял да пъхне само пръстите на краката си, вече тичаше към харема, за да предаде новината час по-скоро. Момчето бързаше задъхано по криволичещите тесни пътеки, простиращи се между дворцовите конаци и летните вили, и после по дългите каменни коридори. Искаше му се да извика с пълно гърло:

— Черен ага, черен ага, има вест! — От страх обаче думите излизаха от устата му само като шептене.

Джафер ага, на когото Хюрем бе пратила вести, беше най-влиятелният човек в харема. Името му беше Джафер, обаче всички го наричаха Черния ага. Това, което му бе донесло такава слава, естествено, не беше фактът, че бе черен като беззвездна нощ. Този грамаден суданец с огромен нос и увиснала долна устна приличаше на великан от приказките. Още от първия ден, в който Хюрем беше дошла като наложница в двореца, той се бе превърнал в неин довереник, споделяше мъките ѝ, помагаше ѝ във всичко, но основно бе станал неин шпионин. Това беше и главната причина хората да се страхуват от него.

Огромната му глава сякаш беше поставена направо върху раменете му. Ако не беше бялото на очите му и зъбите, които се откриваха в редките случаи, когато се смееше, трудно бе човек да различи Джафер ага в нощния мрак. След няколкото инцидента, при които наложници се сблъскваха, без да искат, с него и събудиха харема с ужасените си писъци, и щом се разбра каква беше причината, сметнаха, че е уместно Джафер ага винаги да носи бели дрехи. Обаче сега пък Черния ага приличаше на безглав таласъм, облечен в шалвари, който се носеше безплътно нощем по коридорите на харема.

Откакто се помнеше, беше в двореца. Дори не си спомняше как бе откъснат от родината си. Казваха, че е суданец, обаче вероятно бе от Етиопия. От детството му бяха останали два избледнели спомена. Един пиратски кораб и едно мазе, миришещо на мухъл, където мъжеството му беше зверски усукано и изтръгнато. Джафер все още чуваше собствените си викове.

И ето че в онези самотни и горчиви дни Хюрем беше дошла в двореца. Името на момичето с червените коси бе Александра. Наричаха я още и Руслана. Вероятно бяха връстници с нея. Прислужниците с насмешка казваха:

— Фуста на около петнайсет години!

И Джафер беше на подобна възраст.

Колкото обаче той се чувстваше потиснат и смачкан от това, че бе роб, толкова пък Александра се дразнеше и се бунтуваше от приказките, които чуваше зад гърба си. Наричаха я московчанка. Украинката беше абсолютно необуздана. За най-малкото нещо се палеше, създаваше смут наоколо и не слушаше нито падишаха, нито валиде султан[8]. Беше невъзможно дори да я заведат в хамама на двореца. Свиваше се и седеше в един ъгъл заедно с татарското момиче Мерзука, което бе дошло с нея от Крим. Понякога през нощта, когато минаваше покрай стаята ѝ, Джафер я чуваше да плаче. Чуваше и песента, която си тананикаше на език, който той не разбираше, когато лунната светлина, изгряваща над морето някъде при Къз Кулеси[9], бавно се процеждаше през решетките на прозореца. Гласът ѝ понякога бълбукаше като извор, понякога трептеше като крило на ранена птичка, но най-често излизаше от устата ѝ с шепот, сякаш беше стон. Джафер разбираше, че тя пее някаква носталгична песен. Вероятно ѝ липсваше нейната страна, селото ѝ. Сигурно си спомняше за майка си и баща си. Кой знае, може би пееше за някой любим, който вече беше останал много далеч. Джафер притаяваше огромното си тяло в тъмните сенки или се мотаеше наблизо, сякаш вършеше много важна работа, и чакаше Александра да свърши песента си.

И ето че в една такава нощ те се бяха срещнали очи в очи. Докато последните звуци от песента се нижеха от устата на момичето, Джафер видя бисерите, които се сипеха от очите по двете ѝ страни. А момичето пък забеляза неговите сълзи.

Африканецът се опита да се окопити и да се отдалечи тихомълком, но девойката, проточвайки думите, проговори на турски език, който едва бе започнала да заучава:

— Не си отивай! Ти кой?

— Джафер.

— Аз Александра Лисовска.

— Защо плачеш?

— Ами плаче. Аз не казва.

Джафер се засмя.

Момичето не можеше да казва „р“, от устата му излизаше едно сладко „г“. Беше така, откакто пристигна. Дори и сега, когато Хюрем султан се ядосаше, произнасяше „р“ като „г“ и крещеше, тропайки с токовете си по земята:

— Инфогмигайте агите. На… на… геждането ни е такова.

Обаче вече никой не се присмиваше на този дефект.

Онази вечер Александра каза:

— Ти не казва на никого. Това да бъде тайна. Наша тайна.

Това беше първата тайна на руската наложница Александра и Джафер. Щяха да имат още много. И в замяна на тези тайни Черния Джафер имаше авторитет на страшилище, а и беше заделил настрана скромно богатство.

Колко ли години бяха изминали? Тридесет или четиридесет? Своенравната наложница от харема сега беше най-властната жена на света. А Джафер не беше горкият евнух, който биеха и поругаваха и на когото наложниците с насмешка се подиграваха:

— Твоя изцяло са го изтръгнали, така ли? Покажи ни де!

Освен това и харемът вече не беше харем. Беше се превърнал в дом, където живееха падишахът, семейството и жените му, откакто султан Сюлейман се съобрази с желанието на Хюрем султан и разпусна момичетата. Макар че не липсваха и девойки, които радваха душите на младите принцове, но все пак харемът не беше като едновремешния. И Джафер ага — беглецът от Етиопия — от цяла вечност управляваше тук.

Седнал на дежурното си място в Залата с подиума, Джафер беше оставил мисълта си да се рее назад във времето. От този унес го откъсна влизането на прислужника, чиито бузи бяха зачервени от тичане:

— Черен ага, Черен ага — извика той, без да се съобрази, че говори прекалено силно.

— По-тихо бе, калпазанин. Каква е тази врява! Да не ти е омръзнал животът? Така ли се крещи в дома на падишаха? Престани да викаш, че ще накарам да те заковат ей тука за ушите.

— Има новини от Хюрем султан, ага. Вестоносците настояха: „Или ще докладваме на Джафер ага, или ще отговаряте с живота си“.

Новината, която задъханото момче съобщи, беше достатъчна, за да го накара веднага да се отправи към портата. По пътя продължи да хока прислужника, който бързаше подир него:

— Щом има вести от султанката, защо се размотаваш бе, бошнак нещастен. Вместо да ми повтаряш името, да беше казал веднага.

Щом мъжете видяха, че Джафер идва забързан, излязоха от стаята на дежурните под дясната кула. Единият попита строго:

— Ти ли си Джафер?

— Самият той. А ти кой си?

— Не е твоя работа кой съм!

— Ако имаш да ми казваш нещо от султанката, моя е.

— Тогава нека да изпълня задължението си, ага. Казват ми Мълнията. А това е Светкавицата — посочи онзи до него.

Докато мъжът се смееше подигравателно под мустак, Светкавицата се намеси:

— Ние изгаряме враговете на Хюрем султан и разпръсваме пепелта им на вятъра.

Мълнията продължи думите му:

— Който се осмели да злослови срещу нашата султанка, ще му издърпаме езика и ще го обесим на него.

Джафер ага дръпна мъжете от светлината на фенерите в тъмното под едно дърво. Отново от лицето му не остана нищо освен бялото на очите и зъбите, които ту се показваха, ту се скриваха. Опитвайки се, доколкото може, да придаде заплашителен тон на тънкия си глас, евнухът процеди през зъби:

— Няма нужда от друг език. Вашите са дълги като фурнаджийски лопати, да не им е уроки.

Щом усети, че телата на мъжете се опънаха като лъкове, отвори огромните си длани и се ухили.

— Добре, аз съм Джафер. Ти си Мълнията, а ти си Светкавицата. Изгаряте и погубвате. Добре де, Джафер откъде да знае, че ви е изпратила Хюрем султан? Имате ли някакво доказателство?

Ездачът на светлосивия кон веднага се окопити и със смесица от страст и грация извади от пазвата си пурпурната копринена кесия, която разпръскваше леко сияние. Черния ага пое с уважение кесията и я помириса. Другият конник заговори:

— Ами твоята парола каква е? Хюрем султан заповяда: Питайте агата как се казваше моята първа прислужница, ако познае, кажете му вестта, ако не — убийте го. Казвай, да те видим.

— Мерзука.

Двамата мъже се спогледаха. Конникът, който беше нарекъл себе си Мълнията, бързо се огледа дали някой не подслушва и се наведе към ухото на Джафер ага.

— Хюрем султан ще бъде в двореца утре преди вечерната молитва. „Ще се видя с моя Джафер ага. А той да не пропусне да вземе необходимите мерки“, каза тя.

Много шум за нищо — помисли си агата. — Толкова предпазливост, толкова пароли, за това ли бяха? За да кажат, че Хюрем султан се завръща от Одрин. За това ли беше цялата тази важност?

— Това ли е? — попита със съмнение.

Този път Светкавицата се наклони към другото му ухо и подигравателно промърмори:

— На хората с цвят на въглища умът им май работи със закъснение. Едва ли великата жена на султана ще изпрати вестоносци за такова нещо! Кесията ще я предадеш на великия везир Рюстем паша. Понеже е спешно и важно, заповедта трябва да се изпълни начаса. Останалото го знаел уважаемият паша.

На Джафер вече му писваше.

— Добре, обаче кесията е празна.

Другият мъж в черно гледаше към него с поглед, от който прехвърчаха искри. И Джафер беше обърнал към него очите си, които светеха като сребърни монети в мрака. Ясно беше защо го наричаха Мълнията. Докато Джафер си мислеше как от очите на мъжа хвърчаха пламъци, по лицето му се разля широка усмивка.

— Къде се е видяло на великия везир да се изпрати празна кесия?

Отсамният се намеси, като се хилеше:

— Ти си знаел какво да сложиш в кесията, ага.

Едва тогава Джафер разбра шифъра на Хюрем султан.

Отрова — помисли си той. Думите „отново смърт, отново гибел“ подпалиха гънките на мозъка му. Ръцете му се вледениха. Значи всичко започваше отначало.

Двамата мъже в тъмни одежди, дошли от Одрин, се завърнаха обратно още преди нощта да бе вдигнала покривалото си от Истанбул.

Джафер веднага се зае с изпълнението на злощастната си задача.

Вървеше по пътеките на двореца в нощния мрак, спотайваше се покрай стените в тъмнината под стрехите. Беше скрил дори и главата си в черната пелерина, с която се беше загърнал. Вече не се виждаше даже бялото на очите му. В този момент той беше хитър като лисица, коварен като скорпион, смъртоносен като вълк. От време на време спираше, облягаше гръб на някоя стена и слухтеше в тъмнината. От външния двор се долавяха гласовете на еничарите, а от един отворен прозорец на харема, през който се процеждаше слаба светлина, се носеше тихото бърборене на две жени, което той не можеше да разбере.

Щом се увери, че е безопасно, отново тръгна напред с потайни крачки и пак се спря. Трябваше незабелязано да предаде поверената му кесия на великия везир Рюстем паша, куция зет на Хюрем султан, съпруг на единствената дъщеря на султан Сюлейман — Михримах султан. Никой не биваше да вижда този призрак, облечен в черно. Никой не трябваше да знае, че той носи смърт в люляковата копринена кесия, която беше пуснал в бездънния джоб на шалварите си. В малкото шишенце в кесията имаше отрова от четиридесет змии, достатъчна, за да убие цял полк.

Чий ли живот беше на прицел? Забрави! — каза си Джафер ага.

Беше научил, че в двореца най-опасното нещо е любопитството. Беше оживял досега, защото не се интересуваше, или по-точно — защото не издаваше интереса си.

— Който знае малко, живее дълго — казваше на неопитните прислужници.

Джафер ага знаеше много, но на мига го забравяше.

Премина външната стена, обграждаща двореца, през един таен проход и се впусна в непрогледния мрак с неочаквана за огромното му тяло бързина. Беше сигурен, че не издава никакъв шум, но звукът от собствените му стъпки му се струваше като биене на тъпан.

— По дяволите — измърмори.

Всичките му нерви бяха опънати като пружина. Беше готов да се нахвърли, да удря и да разкъсва.

В мрака на беззвездната нощ тръгна към разнебитената карета, чакаща в горичката малко по-нататък. Няколко колари знаеха, че през нощта се намираха хора, които тайно излизаха от харема, затова стояха тук и се надяваха съдбата да ги възнагради с някой и друг по-голям бакшиш. За късмет тази нощ се виждаше само една кола. Приглушената светлина от фенера на вратата на каретата ту проблясваше, ту изчезваше от полюшването на клоните на околните дървета. Джафер ага се спотаи под едно дърво и няколко минути дебна дали някой не върви по петите му. Щом се увери, че никой не го следи, се приближи към малката кола, теглена от два коня, чийто водач седеше на капрата. Докато отваряше тихо вратата и се настаняваше вътре, каза приглушено:

— Карай само направо. Ще ти кажа къде ще спреш.

— Още един женкар от харема — въздъхна коларят и подръпна юздите. Двата коня потеглиха с мързеливи сънени крачки.

Щом колата потегли, Джафер отново провери дали шишенцето беше в джоба му. Побиха го тръпки. Смъртта беше там, на мястото си. Докато колата напредваше бавно, друсайки се, той си мислеше колко мрази отровите. Мисълта за смърт чрез отравяне винаги го ужасяваше. Затова постоянно гледаше да стои настрана от такива убийства. Смъртта трябваше да е доблестна и за умиращия, и за убиеца. Трябваше да дойде насреща, в очите на човек. Извади изпод пелерината огромните си ръце, на които вечно не можеше да намери място. Всяка от тях беше като хлъзгавото въже на главния палач. Стиснеха ли нечий врат тези ръце, нямаше спасение. Джафер добре познаваше звука от счупването на човешкия врат. Както и усещането как бездиханното тяло изведнъж се свличаше като празен чувал. Вече беше загубил броя на хората, срещнали смъртта си в неговите ръце.

Джафер погледна навън през прозореца. Почука глухо с юмрук по вратата на каретата. Вратата леко се разклати.

— Недей, ага — засмя се коларят. — Не удряй така, ще ти остане в ръцете.

Шегата на клетия човек увисна във въздуха. Противно на очакванията му, пътникът изобщо не се засмя.

— Спри по-нататък, пред развалината вдясно.

Колата продължи още малко.

— Хооо, хоо! — подвикна коларят и дръпна юздите. Изморените животни спряха с облекчение.

— Що за човек се облича в черно и идва в подобен час в тази развалина? — обърна се коларят и се опита да види пътника си.

Но последното нещо, което видя, беше една крива кама, която лъщеше със страховити отблясъци в мрака на нощта и която като светкавица се заби в сърцето му.

Не биваше да има никакви свидетели. Джафер изчисти ножа си, като го избърса в дрехите на мъжа, скочи от колата и влезе в изоставената постройка. Щеше да се срещне с човека, на когото трябваше да предаде смъртта, която носеше.

II

Откакто Хюрем султан бе тръгнала на път със свитата си, бе минало много време, а слънцето се бе издигнало високо.

Макар да беше средата на октомври, слънцето все още палеше. Пътят, криволичещ сред нивите, едва се виждаше от облаците прах, които вдигаха каруците и конете. Мръсотията беше покрила в сиво дори и ослепителния черен лак на султанатската карета. Заобиколена от пазачи и старши еничари, каретата подскачаше въпреки цялото внимание на кочияша, тъй като често попадаше в невидимите заради пушилката дупки. Теглеха я шест коня и дори двойните пружини на окачването не бяха в състояние да предотвратят друсането.

Хюрем султан мразеше, когато някоя от помощниците ѝ непрекъснато я гледаше в очите и се опитваше да отгатне желанията ѝ или пък се мъчеше да я разхлади, размахвайки ръце току пред лицето ѝ в тясното пространство. Затова беше изгонила всички и пътуваше сама в колата. Не бе взела при себе си дори и Мерзука. Тя я следваше в задната карета. Хюрем имаше нужда да остане сама. Беше ѝ писнало, чувстваше се отегчена и изморена. Цялото тяло я болеше от дългото седене върху покритата с копринени килими седалка. Предната част на лилавия кафтан, обсипан с диаманти, рубини и златни сърмени бродерии, се беше разтворила непринудено, единият край на полата ѝ се беше провесил надолу, върху тапицирания с кадифе под на каретата. Високата яка на блузата от влашка коприна, която бе облякла под кафтана, стигаше до брадичката ѝ. Беше захвърлила на отсрещната седалка шапката си — дълга и остра, украсена с големи колкото бакла диаманти, която с толкова труд бяха закрепили върху червената ѝ коса.

Копринените пердета бяха плътно затворени. Въпреки тънката мрежа, която се спускаше от тавана, прахта беше навсякъде. Бе покрила даже и огнените коси на Хюрем. Но дори и този сиво-жълт облак, който се беше пропил навсякъде, не бе в състояние да засенчи магията в очите на красивата султанка — дълбоки като океан, преливащи ту в синьо, ту в зелено.

Хюрем султан дръпна леко черното перде от прозорчето и надникна навън. Един офицер, чието старшинство личеше от белия пояс на кръста му, яздеше със сабя в ръка непосредствено до каретата. Следваше го цяла конна дивизия. Веждите му бяха като изписани. Гъстите блестящи мустаци придаваха величествена осанка на загорялото му от слънцето лице.

Прецени, че е доста привлекателен. Отбеляза наум, че вероятно боядисва мустаците си с отвара от лешник. Никога преди не беше виждала този мургав младеж. От двореца в Одрин ли идваше, или пък беше начело на пазачите, изпратени от Истанбул? Той забеляза с периферното си зрение, че пердето се дръпна и Хюрем султан го оглежда. Засрами се и не знаеше какво да направи, затова леко пришпори коня си и се отдалечи от полезрението на жената.

Вниманието на Хюрем се разсея. Главата ѝ тежеше. Сърцето също я стягаше. В последно време понякога усещаше, че бие лудо, че не може да си поеме въздух, а ръцете и краката ѝ отмаляват. И тази коварна болка, която усещаше в корема си. Слава богу, не траеше дълго. Както и усещането, сякаш птица размахваше крила. В Одрин през този сезон нощите ставаха студени. Сигурно беше настинала.

Беше ѝ дотегнало. И то много. Планът, който съставяше с години и в който хвърли толкова труд, сякаш бе везала бродерия, беше на път да се провали.

— Защо постъпваш така, синко Селим? — промърмори на себе си. — Не виждаш ли, че тронът на султан Сюлейман е голям за теб. Големият трон взима жертви. Защо не се вслушаш в майка си и не дадеш път на брат си Баязид?

— Известно време гледаше замислено. Помоли се: „О, Аллах! Нека тронът, който изтръгнах от ръцете на Мустафа, сина на Гюлбахар, да бъде за моя Баязид“.

Дори само мисълта за Гюлбахар и Мустафа я изнерви. Това продължаваше с години. Беше измъкнала от ръцете на Гюлбахар султан Сюлейман, а от Мустафа — османския престол, затова сега я преследваха и враждата с Гюлбахар, и проклятието на Мустафа.

Разбира се, Хюрем обичаше и двамата си синове. Не даваше предимство на никого от тях. Щом си спомни за русите коси на Селим и за властните пъстри очи на Баязид, за когото казваха, че прилича на Баязид Светкавицата, по лицето ѝ се разля топла усмивка. Ако я питаха, щеше да каже:

— Селим прилича на мен, а Баязид — на баща си.

А и вече нямаше човек, който да не знае, че единственото, по което Селим прилича на Сюлейман, беше поезията. И двамата ѝ синове бяха част от нейната душа, от кръвта ѝ, но на държавата бе нужен Баязид. Селим беше добър и приятен, но обичаше жените и пиенето повече от държавните дела. В този случай не Селим, а везирите щяха да управляват.

— Хм — промърмори. — Ако Селим стане падишах, онзи грубиян Соколович и Кара Мустафа[10] паша, който ще стане негов наставник, ще се разпореждат както си искат. Дори могат да организират бунт и да завладеят трона, да пази Бог.

А всъщност, ако някой трябваше да се разпорежда, то това бе Хюрем. Баязид щеше да е само посредник. Той беше способен. Плещите му бяха достатъчно силни, за да понесат империята. Беше също така достатъчно умен, за да разбере, че и султанската майка може да управлява държавата не по-лошо от бащата на падишаха. Беше достатъчно предан, за да остане верен на целите на майка си.

Хюрем въздъхна отегчено. Трябваше да предприеме действия, преди планът, върху който се бе трудила с години, напълно да се срине. Трябваше да намери нови пешки и преди да беше дошло време да обяви „шах“, трябваше да се увери, че султан Сюлейман е безпристрастен към синовете си. Трябваше да разчисти пътя за Баязид, но трябваше и да спаси живота на Селим. И точно с тази цел бе избягала от врявата в двореца и се бе оттеглила в Одрин. За да бъде далеч от очите на алчните везири, от ушите на шпионите, които се мотаеха на всеки ъгъл, и от непрекъснатите сплетни в харема. За няколко месеца беше успяла да си почине и да изгради наново плана си, който щеше да предотврати кървавата борба за престола.

Изобщо не съжаляваше за това, което вече беше направила, за да настани собствения си син на трона. Беше се борила с години. Без да ѝ омръзне или дотегне. На прага на смъртта. Току до капаните. Хора измираха, но тя беше оживяла. И вече бе много близо до целта. Останеше ли насаме със съвестта си, си казваше, че няма никакви угризения. И как би могла? Такъв беше механизмът. Просто пътят към властта бе напоен с кръв. Какво можеше да направи?

— Но кръвта, която ще напоява този път, няма да е от моите синове — закани се ядосано. — Не е ли достатъчно, че пожертвах вече двама от тях за един трон? Повече не искам да страдам за дете.

Одрин винаги ѝ напомняше за родината, за онова малко селце в Рутения[11] и за детството ѝ, което беше преминало бързо, като мигване на окото. Усещаше миризмата на хляба, който майка ѝ печеше във фурната върху боровите шишарки, пукащи от огъня. И там по техните места вятърът лудуваше през зимата. Завихряше се по заснежените и заледени върхове на планините, втурваше се към долините и започваше да бие по къщите. Отвяваше пушеците от димящите комини, помиташе и отнасяше всичко, което намери. От бученето на вятъра не се чуваше дори воят на гладните вълци.

— Бързо влизай вътре! Храна за вълците ли искаш да станеш?

Хюрем султан се сепна. Сякаш някой беше извикал до ухото ѝ. Обаче това беше някакъв друг език. Нито турски, нито персийски. Но тя го знаеше, разбираше го. Естествено че щеше да го разбира. Това беше езикът на сънищата ѝ. Въпреки че толкова години не беше говорила руски, все още сънуваше на руски. Значи, дори и да не се говори или слуша, майчиният език не се забравяше.

Кой ѝ говореше? Майка ѝ ли? Не си спомняше нито лицето, нито гласа на майка си. Беше ги забравила. Сякаш въглен жегна Хюрем отвътре.

— Половин век — каза си.

Бяха минали почти петдесет години от деня, в който за последно беше чула този глас. Обаче сега той беше тъй близък и познат. Беше го чувала хиляди пъти.

— Александра Анастасия Лисовска, бързо влизай вътре…

Гласът беше строг и нетърпящ възражение, но беше пълен с любов.

Хюрем стана неспокойна. Сега каретата сякаш плаваше в някакво спокойно море. Друсането беше престанало. Или пък на нея така ѝ се струваше? Махна с ръка, като че искаше да прогони нещо. Нещо, което непрекъснато я глождеше някъде дълбоко в съзнанието ѝ, обаче Хюрем все не можеше да разбере какво е то, какво я притеснява.

Нощем се свиваше на кълбо под завивката, съшита от различни парчета плат, с която майка ѝ я завиваше, и слушаше свистенето на вятъра. Беше малка и не разбираше дали трепери от студ или от страх. Все си мислеше, че вратата ще се отвори и вътре ще връхлети лошият великан от приказките. Стискаше силно очи и си шепнеше:

— Пресвета Дево Мария, пази ме!

В съзнанието на Хюрем се появи образът на едно малко момиченце, което беше коленичило до леглото и се молеше пред издяланата от дърво статуетка на Богородица. Косите му бяха старателно сплетени. Плитките падаха тежко по гърба му. Бяха завързани с червени и сини панделки. Ръчичките му бяха съвсем малки. Държеше пръстите си сключени пред непрекъснато трептящите устни. Кое беше това малко момиче, по чийто чип нос и бузи бяха пръснати няколко срамежливи и бледи лунички? Тя ли беше? Изобщо не си спомняше.

Хюрем султан въздъхна. Отново се опита да разбере какво я притеснява, но не успя.

Единственото, което беше останало непроменено от онези дни, бяха чифт палави очи, за които никой не можеше да реши дали са сини или зелени, и които гледаха от старото огледало дълбоко, чувствено, с копнеж, замечтано, срамежливо, горделиво, весело, сякаш се опитваха да кажат:

— Искаш ли да си играеш с мен?

Хюрем извади от майсторски скрития в бухналия ръкав на кафтана джоб огледалце с къса дръжка. В покоите си тя имаше огледала, които бяха стократно по-ценни от това. Например диамантеното огледало, което султан Сюлейман донесе чак от Индия, само по себе си представляваше цяло богатство. Венецианското огледало, което Хайредин[12] паша избра и ѝ подари от трофеите, които донесе от битката при Превеза. Това малко невзрачно огледало, върху което нямаше нищо друго освен няколко червени точици, изглеждаше толкова неугледно в сравнение с другите, но Хюрем въпреки всичко не се разделяше тъкмо с него. Защото преди години това огледалце ѝ беше подарил младият Фредерик. „Бедният Фредерик“, помисли си с дълбока въздишка тя.

Макар че вътре в каретата беше топло, Хюрем султан настръхна. Сякаш изведнъж до нея долетя леденият дъх на смъртта.

— Скъпият Фредерик — промърмори полугласно.

Пред очите ѝ се появи младото лице на полския търговец. Тя си го спомняше винаги така, както го бе видяла в първия ден, когато се срещнаха на пазара. С непокорните руси коси, падащи по високото чело, с дебелите вежди, които винаги изглеждаха като нарисувани, с очи, които сякаш хвърляха искри, с тесния чип нос, с устните, които обикновено приличаха на две дълги дебели линии, понеже усмивката никога не слизаше от лицето му. Със сладките му влажни устни…

Ако можеше да предвиди хода на събитията, мъжът със сигурност щеше да прокълне деня, в който съдбата ги срещна. Но и Хюрем нямаше как да предвиди… Само онзи пръв поглед, онази първа искра, която изведнъж пламна в сърцето ѝ, после една тайна целувка и раздяла. Откъде можеше да знае, че след години пътят ѝ отново щеше да я отведе при онези очи и вечно усмихнатите устни? Фредерик се беше впуснал към нея като нощна пеперуда, която се хвърля към светлината, знаейки, че ще умре. Дали и когато се е срещал със смъртта, също се е усмихвал? Хюрем се молеше да е така. Може би по този начин болката от извършения грях, която я гризеше отвътре, щеше да намалее.

Вдигна огледалото и дълго се взира в жената, която я гледаше отсреща.

— Не, аз не съм онова малко момиче — въздъхна.

По лицето ѝ ги нямаше нито онези свенливи бледи лунички, нито онези неописуеми очи. Да, още бяха хубави, погледът ѝ още беше дълбок, обаче вече ги нямаше игривостта, топлотата, искреността, отдадеността.

— Аз не съм момичето — промърмори. — Аз съм Хюрем султан.

Не можа да отдели поглед от огледалото. Ако тя беше Хюрем султан, коя беше жената, която я наблюдаваше от блестящата отразяваща повърхност?

— Коя си ти? — попита отражението си в огледалото.

Хюрем тъкмо се готвеше да отмести поглед, когато чу отново познатия глас:

— Александра Анастасия… Ела тук, момичето ми.

Гласът непрекъснато повтаряше:

— Александра… Александра… Александра…

Хюрем се отърси, сякаш се събуди от кошмар. Захвърли огледалото върху седалката.

— Не — каза. — Аз не съм Александра. Казвам се Хюрем. Възлюбената жена на султан Сюлейман, която кара ханове и крале да коленичат пред нея, която сваля хора от власт и възкачва на трона. Аз съм майката на престолонаследниците му и на единствената му дъщеря.

Тялото ѝ беше плувнало в пот. Челото ѝ гореше. Колата отново се разтресе, сякаш попаднала в буря. Пружините скърцаха на всяка дупка.

И точно в онзи миг назова нещото, което с дни, седмици, а може би с години се криеше в едно кътче на съзнанието ѝ и я тормозеше.

Цялото ѝ съществуване беше минало в опити да остане жива. Беше забравила всичко друго. Бяха я забравили. Беше се изгубила. Сякаш не беше живяла. Не искаше отново да бъде забравена или изгубена. Искаше да остави след себе си следа, име… Това искаше. Да не се превърне в шепа пръст и никой да не си спомни за нея, когато си отиде от този живот! Не можеше да го нарече безсмъртие, а желание да не бъде забравена… Да, ето това беше цялата работа. Но беше ли възможно? Кой знае колко безсънни нощи, колко мъчителни нощи, проточили се от мрак до зори, беше търсила отговор на този въпрос.

И накрая беше разгадала тайната. За да не бъде забравен, човек трябва да е силен.

Щом достигна до този извод, сякаш мракът се беше разкъсал. Беше ѝ се сторило, че се развиделява. По лицето ѝ се появи тъжно изражение, когато си спомни, че в онзи момент си беше помислила, че щом е разрешила гатанката, все някак ще намеря пътя, който води до силата и мощта. Беше решила, че мъките, страховете, самотата, страданието са свършили.

— А истинските мъки тепърва са ме очаквали — промърмори тъжно.

Много пъти се беше питала дали ако знаеше, че цената на силата и властта ще е толкова висока, че пътят ще е толкова дълъг и изпълнен със смъртоносни капани, би постъпила по същия начин. И всеки път си отговаряше:

— Разбира се. Каквато и да е цената, бих я платила.

Отново взе огледалото и погледна отражението си. Каза си: „Каквото си направила, направила си го в името на това. Какво значение има коя си била вчера? Днес ти си императрица. А утре твоят син ще се възкачи на османския престол. Свидетели са ми луната и слънцето, земята и небето, Мохамед и Иисус, че така ще стане, кълна се“.

Обаче сега, когато се обърнеше и погледнеше назад, виждаше, че някои неща не се бяха случили така, както тя искаше. Да, беше създала императрица, но беше просто една безлична кралица.

— Дори нямам име — промърмори ядосано, удряйки с юмрук по седалката. — Хюрем[13] дори не е име. В края на краищата, е едно прилагателно. Това е всичко. Аз съм само едно прилагателно и толкова.

Хюрем вече беше могъща почти колкото падишаха на най-голямата империя, която дотогава светът беше виждал. Името ѝ обаче не фигурираше нито в държавните документи, нито в разписките на фондациите, нито дори в надписите, създадени по нейна заповед. Когато я споменаваха по някакъв повод или пишеха нещо за нея, я наричаха просто Майката на принц Баязид хан или пък „Майката на принц Мехмед хан“… Това беше всичко. Една императрица без корона и име!

Лицето ѝ се сгърчи от горчивина. Щеше да остане в историята просто като Майка и всичко друго щеше да бъде зачеркнато и изтрито като ненужна подробност. Толкова болка, тегло, страх, сълзи, смърт. Напразно ли бяха отишли? За да бъде зачеркната и изтрита? Нима Хюрем щеше да бъде забравена и щеше да се загуби отново? Както в онази страховита нощ, когато я бяха метнали на гърба на коня и бяха поели към планината, докато светлините на родното ѝ село бавно се изгубваха от очите ѝ. Тогава се беше опитала да вдигне глава и да извика:

— Не ме забравяйте!... Не ме забравяйте!

Но варваринът, който я отвлече, беше натъпкал парцал в устата ѝ и никой не чу отчаяния ѝ зов. От онази нощ обаче все още чуваше собствения си вик да кънти във всички клетки на тялото. После като заложница през ужасните дни в харема на двореца, докато по гърба ѝ се сипеха удари от дрянова пръчка и груби, отвратителни ръце се движеха по нея като паяци, а лигави устни непрекъснато обхождаха тялото ѝ, отново същият вик се беше надигнал вътре в нея: „Не ме забравяйте!“.

Дори те да я бяха забравили, Хюрем не беше забравила.

Внезапно каза на огледалото:

— Такъв е животът! Ще ме ругаят някоя и друга година тайно зад гърба: „московчанката, жената на падишаха“. Някъде ще напишат нещо от рода на: „майката на падишаха“ или „валиде султан“. И всичко ще приключи. Няма да остане нито един човек, който да си спомня за Александра или за Хюрем.

Очите ѝ се замрежиха от изобилната влага. Откъде се бяха появили сега тези сълзи? Толкова много време беше минало, откакто не бе плакала. Изобщо не си спомняше да се е просълзявала от дните, когато сърцето ѝ се вкорави и стана твърдо като скала. Кога бе плакала за последно? Дали в деня, когато беше получила печалната новина за Джихангир? За един миг, само за един кратък момент, влажните ѝ очи огледаха жената, която я наблюдаваше от огледалото. По лицето ѝ се появи неопределена усмивка, незнайно дали от щастие или от мъка.

— Хайде, кажи — обърна се към отражението си. — Толкова години, толкова болка, толкова тегло, страх, унижение — и накрая да бъдеш забравена! За това ли се мъчи човек? За да дойде на този свят и да си отиде от него като някакво прилагателно?

Обърна глава към прозореца на каретата. Разтвори пердето и погледна към слънчогледовите ниви, простиращи се, докъдето стигаше окото. Слънчогледите изглеждаха като огромни чинии, обърнали с любов лица към слънцето.

Всъщност цял живот изискваха от нея да забрави. Първо в разтурената стая на някакъв хан близо до квартала Бахчесарай Тачам Ноян беше казал:

— Забрави ги, момиченце.

После майката на Мехмед Герай хан в Кримския дворец…

— Забрави какво се е случило, момичето ми. Всичко остана в миналото. Гледай напред. Бъдещето е твое.

— Бъдещето ли? — По онова време Александра още не знаеше какво означава тази дума. А дали тя имаше някакво бъдеще?

В дните, когато дойде в харема, дори момичетата от двореца я призоваваха да забрави:

— Александра ли? Ох, колко е трудно това име. Забрави го. Ще се казваш Руслана.

След известно време една от жените в двореца попита Руслана:

— Момиче, чу ли какво се говори? Твоето нахалство е прескочило границите, красавице. В чуждите дворци се подигравали: Щом руската наложница на султан Сюлейман е колкото красива, толкова и дива, името ѝ трябвало да е Роксолана.

Така беше получила още едно име.

Неприятният кикот на жената, която разказваше клюката, отново прозвуча в ушите на Хюрем.

Никой не си спомняше за Александра. Руслана бързо беше забравена. Защото и султан Сюлейман един ден ѝ беше казал:

— Забрави!

Вече не беше Александра, Руслана или Роксолана. Вече не ѝ бяха останали нито името Александра, което майка ѝ повтаряше безспир, нито личността на Руслана или Роксолана, които ѝ бяха наложени насила. Вече беше Хюрем. Единствената съпруга на падишаха. Хюрем султан.

Слънцето се процеждаше в каретата през един процеп. Хюрем за момент се взря в лъча, който озаряваше безбройните танцуващи прашинки. Устните ѝ потрепнаха, но глас не се чу. Гласът обаче звучеше в съзнанието ѝ.

— Александра е мъртва. Да живее Хюрем!

Изведнъж си спомни съвета на шейхюлислям[14] Зембилли Али Джемали ефенди:

— Промени се, момичето ми, стана нов човек. Остави миналото назад, за да не почерня бъдещето ти. Падишахът е доволен от теб. Следвай повелите на вярата и бъди смирена, та и Аллах да е доволен. Трябва да забравиш миналото, за да можеш да живееш с бъдещето си. Да бъдеш запомнена не с миналото, а с бъдещето си.

Ето това беше и нейното желание. Да бъде запомнена не с миналото, а с настоящето и бъдещето си.

Каретата още веднъж се раздруса като от земетресение. Ако Хюрем не се беше хванала, щеше да си удари главата. Въпреки това продължи да броди из океана от спомени.

Да забрави!

Лесно е да се каже, трудно е да се направи! Не се забравяха нито болките, нито страхът, нито щастието. Миналото не напускаше човека. И да кажеш забравих, кръвта не забравяше. Дори и да нямаш претенции към поведението на другите хора, те постоянно ти навираха в носа произхода. Защо, макар да беше родила на османския падишах четирима синове и една дъщеря, все още зад гърба ѝ, а често и в лице постоянно шепнеха: „Московчанка!“.

— Дори онзи змийски потомък Соколович — измърмори тя. Омразата се четеше по лицето ѝ. Подлият хърватски интригант се държеше, сякаш самият той е от османски произход.

Често на заседанията на Дивана[15] Мехмед паша Соколович извърташе разговора и казваше:

— Крушата никога не пада далече от дървото, уважаеми аги и паши. Очевидно е, че крушата винаги пада под дървото.

Нямаше човек, който да не разбере, че под тези думи той имаше предвид Хюрем султан, която след смъртта на Законодателя се опитваше да възкачи на престола сина си Баязид.

— Хубаво — промърмори Хюрем. — Крушата на московчанката пада под дървото, а тази на хърватина подскача и върви напред, така ли? И ти не си по-различен от мен, хърватино!

Хюрем отново се обърна към огледалото в скута си:

— Ето така. Виж, дори и планинецът Соколович го казва. Човек не се променя само с приказки. Потеклото тегли към потекло, кръвта — към кръв, душата — към душа.

Спомни си страха в очите на зет ѝ Рюстем паша, самият той също хърватско девширме[16], когато го попита:

— Един човек променя ли се заедно с името, религията, свещената си книга и кибла[17]? Забравя ли произхода си, Рюстем ага?

Видя как страхът му полека изчезва и в очите на мъжа трепва една коварна, дяволска искра. Значи и Рюстем чакаше своето време. Щом се появеше възможност, щеше да вдигне опашката си като скорпион и да забие отровното си жило.

Xюрем султан за миг се отърси от мислите, в които беше потънала, щом си спомни за прикритите очи на зет си и за това, как безшумно се носеше из двореца, облечен в дълго самурено палто, за да не се забелязва накуцването му. Какво ли беше направил Черния ага? Дали бе успял да предаде поверената му кесия на когото трябваше?

— Ще смажа главата на змията — каза си Хюрем, докато колата се друсаше по каменистия път. — Ако главата на змията не бъде откъсната, няма да има мир за мен и принцовете ми.

Точно в този миг отвън настана суматоха.

Хюрем султан разтвори пердето и видя конниците, които препускаха до каретата.

— Какво става, пазачо? — попита строго.

Мъжът пришпори коня и се доближи до колата.

— Еничарският оркестър[18], султанке. Войниците изнасят представление в чест на завръщането ви. А оркестърът свири вашите любими мелодии.

Ето че докато разчистваше сметките си наум, вече бяха стигнали (крайните квартали на Истанбул. Прашният облак се слягаше и Хюрем султан видя високото минаре на джамията, която съпругът ѝ беше заповядал да построят в памет на сина им принц Мехмед, който беше починал от шарка на двадесет и две години. Най-малкият им син Джихангир също лежеше до батко си.

— Ще спрем при джамията — каза Хюрем на офицера. — Моите принцове очакват молитва от майка си.

Офицерът моментално изпрати хора, за да предприемат нужните предпазни мерки, а през това време Хюрем забеляза двама конници, облечени в черно, които яздеха зад охраната на кортежа. Конят на единия беше светлосив, а на другия — червен. Срещна погледите на мъжете и по израженията на лицата им разбра, че задачата е изпълнена. Новината бе стигнала до Джафер. По лицето ѝ премина доволна усмивка. Ето че всичко беше минало, както го бе планирала. Нарочно бе разпространила слух за маршрута и целта на мнимите пратеници, за да подлъже враговете си да поставят засада. А всъщност в капана попаднаха именно организаторите на засадата. Вярно, че петима от най-добрите ѝ мъже се бяха простили с живота там, но двамата конници, които носеха посланието по друг път, го бяха предали на Черния ага.

— Трепери сега, Соколович! И ти, Лала Мустафа, започвай да копаеш гроба си — каза Хюрем сякаш на себе си.

Отчаяната слаба жена, която от часове разчистваше сметки наум и която преживяваше дълбока душевна криза, си беше отишла и Хюрем султан се беше завърнала с цялата си мощ.

В очите ѝ се появи искра, която досега не беше донесла никому нищо добро. В погледа ѝ пробляснаха златисточервени мълнии досущ като при есенните листа, когато зеленото се превръщаше в огнено.

— Стойте сега и гледайте какво ще направи московчанката!

Затвори пердето. Опита се да пооправи тоалета си — не биваше да изглежда изморена, когато слезе от каретата. Намести островърхата си шапчица на главата. Когато каретата с двойни пружини, теглена от шест коня, спря пред джамията, започна припряна суетня. От следващите коли наизскачаха слугите от харема, помощничките, прислужниците. Хюрем султан се спря за миг на отворената врата на каретата, изгледа цялата тази суматоха и без въобще да погледне войника, който се втурна да я посрещне, и без да хване подадената ѝ за помощ ръка, слезе величествено. Тръгна горда и изправена към тюрбето, където нейните злощастни деца спяха своя вечен сън.

Никой не разбра за бурята, която бушуваше вътре в нея. А в действителност, ако някой можеше да чуе двете кратки изречения, които в този момент се въртяха в главата ѝ, кръвта му щеше да се смрази от страх.

Око за око. Зъб за зъб.

Всъщност целият живот на Хюрем беше преминал под знака на тези думи.

III

Слабата трептяща светлина от огъня, който бяха запалили варварите, не стигаше, за да освети безкрайния мрак на пещерата. Страшната буря навяваше сняг навътре с ужасяващо бумтене. В ъгъла Александра трепереше от страх, а малкото ѝ сърчице биеше тревожно.

Четиримата варвари бяха отвели конете си навътре в пещерата, а самите те се опитваха да се сгреят до огъня. Александра не можеше да прецени дали конете или мъжете я плашеха повече. Ръцете и краката ѝ бяха здраво вързани. Мъжът, който я носеше на коня си, я бе стоварил до една скала, близо до огъня. Парцалът, набутан в устата ѝ, я затрудняваше да си поеме въздух. От мръсотия не можеше да се разбере дори какъв цвят е. В пещерата вонеше отвратително от изпражненията на непрекъснато шаващите в мрака животни, завързани в дъното на перата, и от съхнещите на огъня влажни кожи, с които бяха облечени мъжете. Александра можеше да види и останалите три жени — сгушени една в друга, те трепереха и плачеха тихо.

Един от великаните, клекнали край огъня, свали огромния си калпак, който падаше до очите му. Косите му, сплъстени от мръсотия, се разпиляха по раменете. Мъжът свали от гърба си лъка и колчана и ги сложи до себе си. Александра оприличи варварина на сова. Носът му изглеждаше миниатюрен на фона на огромното му лице, което почти беше изчезнало сред брадата и косата му. Мустаците, които се спускаха от двете страни на устата, стигаха до гърдите му. Момичето се опита да отгатне възрастта на мъжа, но не успя, тъй като лицето му не се виждаше добре. Устните му, скрити зад множеството косми по лицето, се размърдаха:

— Късметът ти върви по-бързо от теб, Тачам Ноян.

Варваринът, който я бе отвлякъл, грееше ръцете си на огъня. Значи така се казваше: Тачам Ноян. Мъжът измърмори, без да обърне глава и да погледне:

— И защо?

Отсамният кимна към Александра и каза:

— Гледай, хванал си най-игривата сърничка.

После избухна в гръмогласен смях.

Тачам изобщо не реагира. Дали въобще беше чул? Онзи със сплъстената коса се ядоса на безразличието му и както се смееше, протегна ръка и посочи трите жени, свити до конете.

— Гледай ги тези. Нашите всичките приличат на недоклани стари кокошки.

Другите двама мъже съпроводиха хиленето на приятеля си, издавайки кудкудякащи звуци.

Нейният варварин изчака смеховете да утихнат, изгледа ги безмълвно и сетне отвърна:

— Съдбата на всеки е от Бога. На какво завиждаш, Беркул Джан?

Александра се учуди. Гласът на варварина този път не приличаше на съскане на змия. Сега сякаш идваше някъде много от дълбоко. Отново чу плътния му глас:

— Бог е този, който дава живот, и този, който го отнема. На всеки свой раб е дал сняг според планината му.

В пещерата отново се възцари мразовита тишина. Александра се сгуши още по-плътно там, където лежеше. Беше отворила широко очите си и се опитваше да не пропусне нито една подробност. Очевидно беше, че тримата мъже претегляха наум тези думи. Макар да беше дете, Александра можеше да усети напрежението във въздуха. Пръв наруши застрашителната тишина мъжът с дръпнати очи, който почеса рунтавия калпак на главата си.

— Какво се ядосваш бе, казахски вълк?

— Завистта е лоша. Нередна. Това казвам.

— Обаче е редно да се заглеждаш по младата газела, така ли, юнако?

— Тя е дете. Много е малка.

Беркул със сплъстените коси се засмя отново с хриптящ кикот:

— Щом краката ѝ докосват земята, когато седне, няма проблем.

— Тя е дете — повтори Тачам. Този път гласът му беше остър като бръснач.

Третият мъж се намеси:

— Казваха, че казахите били дебелоглави, а аз не вярвах.

Останалите закимаха, съгласявайки се с тези думи.

Ръката на Тачам се насочи от козята вълна, която беше усукал около кръста си, към пояса му.

— Казват, че и ножовете им са остри. Това не си ли го чул?

Александра видя, че и мъжът със сплъстената коса посегна към пояса си. В този миг татаринът с дръпнатите очи изведнъж скочи весело на крака, подхвана някаква измислена песен, в която се пееше: „Имането на всекиго си е за него“, и започна да танцува. Докато другите двама пляскаха с ръце и го съпровождаха, онзи със сплъстената брада се ухили на Тачам през огъня. Александра забеляза как в очите на мъжа за момент проблясна коварността на хиена.

— Завистта не приляга на конниците на кримския хан — каза онзи със сплъстените коси.

Другият не продължи спора. Дръпна ръката си от пояса и се захвана да разпалва огъня с един клон.

Момичето се опита да го огледа по-добре от мястото, където лежеше. Беше свалил гуглата си. Имаше дълги коси, като другите мъже, но неговите сякаш изглеждаха по-чисти. Заради отблясъците на пламъците Александра не можеше точно да определи дали бяха черни, руси или червени на цвят. Или пък вече бяха посивели, както тези на чичо ѝ Владимир? Дебелите му вежди обаче, които в краищата си приличаха на опънати към слепоочията му лъкове, бяха съвсем черни. В очите му пламтяха искри — точно както в първия миг, когато го видя. Тъй като в зениците му играеше отражението на огъня, момичето не успя да опрели точния им цвят, но предположи, че и те са черни. Носът му приличаше на орлов клюн. Сред брадата, която покриваше бузите и челюстта, се виждаха плътни устни. Тялото му беше толкова едро, че всяко място сякаш изглеждаше тясно за него. Вероятно беше около четиридесетгодишен — почти на годините на баща ѝ.

За първи път го видя, когато вратата на стаята ѝ се открехна със скърцане. Тя тъкмо се унасяше. Затова, когато на вратата се появи огромният силует, тя си помисли, че сънува. Сгуши се в завивката си. Силуетът се приближи, спря за момент и се ослуша. През миглите на притворените си очи Александра видя тъмно, окосмено лице. Когато великанът се наведе над нея, тя усети по лицето си отвратително смърдящия му горещ дъх. Докато си даваше сметка, че това вече не е сън, се опита да извика, но нямаше възможност. В същия миг със светкавично движение огромният мъж запуши устата ѝ с гигантската си шепа.

— Мълчи или ще ти прережа гърлото.

Гласът му приличаше на змийско съскане.

Чернобрадият варварин, загърнат с огромна меча кожа, я преметна на гърба си като чувал и се запъти право към стълбите. Александра се мяташе, за да се освободи от железните лапи на мъжа, удряше по лицето и очите му с малките си юмруци. Викаше с всичка сила:

— Мамо, тате, помоооощ! Тичайте!

Но никой от тях не се притече.

Александра извика с последна надежда:

— Татеее! Спаси ме!

Като разбра, че няма да накара момичето да млъкне, варваринът я свали от гърба си и силно я зашлеви. Тя отново чу онова змийско съскаме:

— Мълчи! Иначе ще умреш!

Сякаш огън жегна лицето ѝ. Докато несъзнателно притисна с ръка бузата си, пламнала от плесника, тя се свлече по гръб върху дървения под. Малкото ѝ тяло, останало без дъх, се сгърчи от болка. Мъжът се спусна към нея като светкавица и натъпка парцал в устата ѝ. Въпреки всички усилия да се опълчи, той завърза ръцете и краката ѝ с парче кожа. Щом видя очите му, святкащи като жарава, Александра беше обхваната от още по-голям ужас. Този варварин вероятно бе самият дявол. Момичето беше дъщеря на свещеника отец Никола. През дългите зимни вечери бащата често бе разказвал приказки за дявола. Сатаната, за когото всяка неделя отец Никола проповядваше на народа, който се стичаше в малката църква на селцето. Вероятно той бе говорил точно за този варварин, когато казваше:

— Страхувайте се! Всяка злина, всеки грях е от него!

Мъжът слезе шумно по стълбите с Александра на гърба си. Отвори вратата с ритник и потъна в смразяващата буря. Точно в този миг Александра видя другите мъже. Докато вилнеещата буря навяваше снега на дълбоки преспи, още няколко силуета, в чиито ръце блестяха извити саби, влачеха съпротивляващи се жени и се опитваха да стигнат до мястото, където бяха скрили конете си.

Мъжът се затича приведен, за да устои на мощния вятър, а Александра, която се друсаше на гърба му, простена:

— Пресвета Дево Мария!

Дали и майка ѝ беше там, сред онези жени?

— Майко! — опита се да изкрещи тя, но парцалът в устата ѝ задави този вик на безнадеждност.

В зимната привечер господстваше само проглушаващото бучене на бурята. Александра и останалите шест или седем отвлечени жени едва се различаваха сред облаците сняг, който навяваше вихрушката. Тъй като дантелените шапчици бяха паднали от главите им, русите им коси се развяваха в сумрака като вик за помощ. Ако някоя се опиташе да се измъкне и да избяга, веднага биваше поваляна на земята от похитителите. Това обаче не ги сломяваше и те се опитваха да се отдалечат, пълзейки по снега. Къде ли беше баща ѝ? Вероятно чакаше сгоден момент, за да изскочи иззад някоя стена заедно с юначните младежи от селото и да ги спаси. Нямаше го и Збигниев, който помагаше на баща ѝ в църквата.

Изведнъж я обхвана ужасно съмнение. Мисълта, че баща ѝ можеше и да е убит, накара Александра да затрепери повече отколкото от студа. Опита се да прогони това натрапчиво подозрение от главата си.

Варваринът, който я отвлече, стигна до храсталака, където беше завързал коня си. Беше се задъхал. От устата му излизаше гореща пара. Метна момичето върху гърба на светлосивия кон. Животното беше мокро от снега. Обърна глава и погледна, сякаш искаше да разбере що за тежест бяха сложили върху него. Александра прочете тъгата в едрите черни очи на животното. Дали и конят беше забелязал нейното отчаяние? Светлосивият кон изцвили, сякаш казваше:

— Недей да плачеш, само не се страхувай.

Риеше сняг с копито и щом тръсна глава, мократа му гъста грива се смеси с косите на Александра.

Когато варваринът с пъргаво движение скочи на седлото, животното се изправи на задните си крака. С предните си копита сякаш се биеше с бурята. Момичето за миг си помисли, че ще се плъзне и падайки, ще се откопчи от ръцете на похитителя. Но не стана така. Великанът сякаш я държеше в желязно менгеме.

Сълзите на Александра започваха да замръзват. Следеше всичко под тънкото перде, изпредено от заледените кристалчета по миглите ѝ. Черните мъже се бореха с призраците с бели роби, които влачеха по снега. Понякога във въздуха проблясваше сабя, а сетне някой от призраците се свличаше в снега с разперени ръце. Дори и да викаха, не ги чуваше друг освен бурята. Никой не им се притече на помощ. Останалите три призрака отдавна бяха метнати на гърбовете на конете, както Александра.

— Подкарвайте конете! Тръгваме!

Гласът беше успял да надвика дори бученето на бурята. Дебелите кожени ботуши удариха силно с токове слабините на животните. Конете потеглиха отначало в тръс, вдигайки облаци сняг от земята, после препуснаха в галоп и бързо потънаха в мрака.

Александра огледа белите призраци, останали безжизнени на земята. Майка ѝ не беше сред тях. Но сърцето ѝ изобщо не трепна радостно. Позна Анна, Татяна и Наталия, от чиято сватба не беше минала дори година… Както и Дуняшка. Любимата ѝ приятелка Дуняшка, с която до вчера си играеха край огнището, вече не беше сред живите. Сълзите ѝ мокреха чула, който варваринът беше постлал под седлото.

— Няма да ви забравя — простена Александра. — Кълна се. Нищо няма да забравя.

Обърна глава и погледна смаляващата се бледа, трептяща, жълта светлина на дома си.

— Мамооо — извика наум. — Мамо… татеее! Не ме забравяйте!

Гласът ѝ не се чуваше, но всяка клетка от мозъка и сърцето на Александра се изпълни от нейния вик.

— Не ме забравяйте! Не забравяйте! Аз няма да забравя!

Александра беше изтощена от умора, мъка и страх. От обездвижването навсякъде я болеше. Беше ѝ студено. Непрекъснато се унасяше и хвърляше всичките си сили да не попадне във властта на съня. Постоянно изпращаше на мозъка си заповеди: „Не заспивай, не заспивай!“, обаче това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Не забеляза, че щом тримата приятели на варварина заспаха, той стана и се намести до нея. В просъница видя, че мъжът я наблюдаваше втренчено. Докато вадеше бавно парцала, той запуши устата ѝ с огромната си длан. Доближи пръст до устните си и направи знак да мълчи.

— Ако обещаеш, че няма да викаш, ще си дръпна ръката.

Александра с примигване се опита да каже „обещавам“.

Мъжът бавно отдръпна ръката си, без да отделя поглед от очите ѝ. За първи път от часове момичето успя да си поеме дълбоко въздух.

— Извикаш ли, ще те убият — прошепна мъжът.

Александра поклати глава в знак, че е разбрала.

Тачам Ноян погледна към тримата мъже, които лежаха до огъня. И тримата хъркаха така, че можеха да заглушат и гръмотевица.

Мъжът отново се обърна към девойката. Александра изпадна в ужас, когато той протегна ръка към краката ѝ. Отново се погледнаха очи в очи. Онази свирепа искра в очите на мъжа беше изчезнала. А може би само така ѝ се струваше? Варваринът развърза ръцете и краката ѝ. Александра се опита да размърда схванатите си нозе. Усети как кръвта се раздвижи отново по вените ѝ, сякаш я полазиха мравки.

— Опитай се да поспиш.

Плътният глас сега изобщо не се стори плашещ на момичето.

— Не си и помисляй да бягаш — каза, посочвайки към спящите мъже. — Дори да излезеш от пещерата, преди да си направила и три крачки, ще станеш храна на гладните глутници вълци или ще замръзнеш.

— Няма да бягам — обеща шепнешком Александра.

По лицето на мъжа за момент сякаш премина усмивка.

— Спи тогава. Събирай сили за сутринта.

Пак усука около ръцете и краката ѝ развързаните парчета кожа, така че да изглеждат стегнати, и като направи отново с пръст знак да мълчи, се плъзна до огъня също толкова безшумно, както и дойде. Щом се увери, че всичко е под контрол, опря гърба си о седлото на коня и главата му се пусна. Скоро и неговото хъркане се смеси с хора на останалите мъже. Докато тежестта, която натискаше клепачите ѝ, бавно заличаваше и последните картини от действителността, единствената мисъл в главата ѝ беше: „А сега накъде?“. Дори и да избягаше, спасявайки се от този ад, къде щеше да отиде? Не знаеше къде се намира. Бяха пътували с часове на гърба на коня в бурята, която все още бушуваше навън. На небето нямаше нито луна, нито звезди. Нощният мрак и бездруго беше отнел усета ѝ за посока. Малкото момиче тихо въздъхна. Това беше първата нощ, която прекарваше далеч от майчиното ухание.

В съня си играеше на гоненица с разноцветните пеперуди по зелените полета. Изведнъж видя Дуняшка. И двете бяха разпуснали косите си, за да ги гали вятърът. Александра извика радостно:

— Ти не си умряла!

— Умряла ли? — Смехът на Дуня ромолеше като поток.

— Хората умират, когато бъдат забравени — каза скъпата ѝ приятелка. — Ако ти не ме забравиш, няма да умра.

Затичаха се хванати ръка за ръка подир една пеперуда, която размахваше златните си криле над полските цветя. Гласът на майка ѝ долиташе отдалече. Тя пееше любимата ѝ песен…

Девойките на Волга, девойките на Волга

с гордо вдигнати глави като високите масиви

жънат златни класове със сърпове в ръка,

а танците им в планините са сякаш чудеса.

И Дуняшка, пляскайки с ръце, пееше песента: Хей, девойките на Волга, хей, хей… Хората се бяха събрали до езерцето пред църквата. Младите танцуваха на игривата мелодия, носеща се от балалайката на Збигниев. Момичетата бяха сложили една ръка на кръста, а с другата дрънкаха със звънчетата на дайретата, които размахваха във въздуха. През това време младежите с едва наболи мустаци обикаляха около тях и удряха по земята с ботушите си. Александра и Дуня също танцуваха. Гласовете започнаха да се отдалечават, а цветовете да избледняват. И в онзи миг видя майка си на вратата на църквата. До нея стоеше и бащата на Александра. И двамата бяха протегнали ръце към нея.

— Александра Анастасия Лисовска, ела тук, момичето ми!

Александра искаше да се затича към тях, но не успя. Срещу нея се появи един катраненочерен мъж. Очите му горяха като чамови подпалки. Ръцете му се увиха като змии и обгърнаха цялото ѝ тяло. Повдигна ѝ се от смрадливия му дъх. Устата му, от която се точеха лиги, се доближи до лицето ѝ. Влажните му, припрени и груби, осеяни с мазоли като кора на дърво, ръце дръпнаха нагоре полата ѝ…

Изведнъж Александра се събуди ужасена. Опита се да се освободи от тежкото тяло на мъжа с дръпнати очи и лице на бялка, който беше легнал върху нея, затискаше устата ѝ с ръка, за да ѝ попречи да извика, и шепнеше с неприятен глас:

— Падам си по буйстващите малки сърнички. Ще видиш, и на тебе ще ти хареса.

Александра захапа с всичка сила ръката, запушила устата ѝ. Мъжът извика от болка, докато се изправяше на колене:

— Малка развратница!

В същия миг всичко се обърка. Първи скочи варваринът на Александра в отговор на вика ѝ:

— Спаси ме!

Тя нямаше друг изход, освен да се надява на помощ от дивака, който я беше отвлякъл от дома ѝ. Грозният мъж със сплъстените коси и другият, които спеше до угасналия огън, скочиха. В същия момент се събудиха конете и трите жени, проснали се като в несвяст върху една скала, малко по-далеч от тях. Цялата пещера се изпълни с викове, писъци и цвиленето на уплашените коне.

Мъжът, който беше развързал краката на Александра, скочи като по команда при писъка на момичето, сграбчи отвратителния насилник и го метна към стената на пещерата.

— Казах ти — изрева той. — Тя е още малка! Все още е дете!

Татаринът с дръпнатите очи ядосано се изправи от мястото, където се беше търколил.

— Там, по нашите места, момичетата като нея раждат деца.

В ръцете му блесна огромна извита сабя. Варваринът със сплъстената коса и приятелят му също издърпаха сабите си и застанаха до него. Тачам Ноян изтегли своята и мина пред Александра, така че да я защити.

— Отиди при другите жени! — заповяда той на момичето.

Александра моментално се подчини и изтича при другите пленнички, които пищяха истерично. Четирите тела се вкопчиха едно в друго.

Мъжът със сплъстената коса, за когото от спора миналата вечер беше разбрала, че се казва Беркул, извика, като описваше кръгове във въздуха със сабята си:

— А правилно ли е да заделяш за себе си при грабежа?

Онзи с физиономията на бялка, сякаш побеснял от това, че не беше успял да се докопа до целта си, също се намеси, държейки сабята пред себе си:

— При грабеж всичко се поделя. И месото на кошутата, и това на младата сърничка. Така повелява обичаят.

Плешивият варварин, чийто глас дотогава изобщо не се беше чул, се хилеше доволно, че бе намерил глава, която да разцепи с боздугана си с железни шипове, и следеше Тачам с очи.

— Кой от Златната орда[19] е потъпкал обичаите и е оживял, че твоята мръсна душа да оцелее? — каза той.

Беркул и приятелят му се опитаха да заблудят Тачам Ноян и да го заобиколят, за да достигнат до Александра, но дългата сабя на казахския конник, чиято дръжка имаше формата на лъвска глава, всеки път препречваше пътя им. За разлика от другите, онзи с физиономията на бялка не беше глупак, а действаше хитро и коварно. Знаеше, че ако започне битка, мъжът няма да се остави да бъде убит, без и той да убие. Не беше ясно чий живот щеше да отнеме. Затова се опита да го сплаши, като заговори самоуверено:

— Казваме, нещастнико, че тази сърничка няма да ти я оставим да си я хапнеш сам. И на нас се полага нещо от месцето ѝ. Или ела и склони заедно да изядем сърничката, или ни я остави, а ти си върви по пътя. Ако пък не си съгласен, хем ще те пречукаме, хем ще получим, каквото ни се полага. Така повелява обичаят.

— На дете не се посяга — изрева Тачам Ноян. Гръмкият му глас отекна от стените на пещерата. — И религията, и обичаите ми това повеляват.

В следващият миг закалените стоманени остриета на сабите им се удариха звънко едно в друго, пръскайки искри наоколо. Викове и заплахи се смесиха. Сега Александра се молеше мъжът, който я беше отвлякъл, да излезе победител от този бой, защото нейният варварин щеше да стане и неин спасител.

— Назад бе, женчовци! — изрева Тачам. — Не ме интересува, че сте конниците на Тука Тимур, храбреца на Джучи хан, син на Чингис хан, ще ви изколя всичките. Ако нашите велики прадеди видеха какви ги вършите, сами щяха да отнемат нещастния ви живот.

Атаката, в която се хвърли татаринът с физиономия на бялка, крещейки неистово да убият най-после този предател, увисна във въздуха. Казахът се завъртя на единия си крак като пумпал, а сабята му промуши корема на нападателя. Извитата сабя на татарина падна. Ръцете му с изумление се насочиха към корема. Гледайки ужасено червата си, които започнаха да се изсипват в шепите му, мъжът се свлече безжизнен на земята.

С ужасяващ удар с лакът казахският конник извади от строя и втория мъж, който се хвърли към него с боздугана си, викайки:

— Ще пратя душата ти при Сатаната!

Нападателят, останал без дъх от лакътя, който се стовари върху гръкляна му, също падна.

Беркул и ездачът на светлосивия кон останаха един срещу друг. Сабите отново издрънчаха. Във въздуха отново захвърчаха искри. И отново се отправиха заплахи, ругатни и закани. Когато сабята на мъжа със сплъстената коса одраска рамото на Тачам, Александра и трите жени изпищяха от страх. Но казахът се наведе светкавично, промуши врага в корема със сабята си и я извади. Беркул само успя да извика:

— Да те вземат дяволите! — И се отдръпна назад.

Внезапно отмалялата му ръка не успя да удържи сабята.

Битката беше свършила. Тачам моментално грабна седлото си, оставено близо до огъня, и изтича при Александра.

— Хайде! — извика той. — Тръгваме!

Оседла светлосивия кон, повдигна момичето и го метна върху седлото. Поведе коня си за юздите. През рамо погледна към трите пленени жени, които стояха слисани и не знаеха какво да правят.

— Не стойте така, бягайте! Наоколо е пълно с бандити. Ако имате късмет, ще се спасите.

Теглейки коня си, върху който беше качил Александра, той тръгна към снежната светлина, която нахлуваше през входа на пещерата.

IV

Страшната буря от изминалата нощ беше утихнала и бе оставила след себе си сняг до колене. Въздухът продължаваше да реже като леден нож. От лекото повяване на вятъра или от немощното помахване с крила на косовете, търсещи напразно храна, снегът, натрупан по клоните на боровете, се сипеше върху двамата злощастни пътници, минаващи отдолу. Горещият дъх на светлосивия кон, който с мъка напредваше в дълбокия сняг, стопяваше кристалите, замръзнали около муцуната му, в образувалата се влага повторно се вледеняваше от студа още преди животното отново да издиша.

На Александра ѝ беше студено. Обгърна се с ръце и се опита да сгрее телцето си, обаче скоро разбра, че това не върши работа. Този път пробва да се стопли, като се долепи плътно до гърба на коня. Усилията ѝ бяха напразни. Заради снега, който падаше от дърветата, роклята ѝ беше вир-вода, а тя трепереше неудържимо.

Мъжът, който вървеше, потъвайки в снега, извади от дисагите на коня една огромна кожа и ѝ я подаде.

— Вземи, загърни се.

Александра се престори, че не чува. Нямаше да му прости само защото уби тримата мъже, които я нападнаха. Ако този варварин не я беше отвлякъл, сега тя щеше да си е вкъщи, в топличкото легло, и да се събужда от миризмата на печен върху жар от шишарки хляб.

Мъжът сръчка с лакът крака на момичето и повтори:

— Вземи, загърни се.

Александра за момент се поколеба дали да не я вземе. Мозъкът ѝ казваше „послушай го“, но наранената ѝ, страдаща душа отхвърляше помощта, предложена от мъжа, станал причина за всички тези нещастия. Ала студът беше непоносим. На всичкото отгоре ѝ се спеше до смърт. Искаше да заспи веднага, сладко-сладко, направо на гърба на коня. А пък и ако се унесеше, може би отново щеше да сънува дома. Майка си, баща си, Дуня, златният петел на върха на камбанарията, боядисаната в бяло църква. Но преживяният ужас през изминалата нощ ѝ нашепваше зловещо, че дори и сънят можеше да бъде пълен с опасности.

— Не заспивай!

Дали промълви тези думи на глас, или само така ѝ се бе сторило? Докато се поклащаше върху коня в полусън, единствено с усилие на волята Александра държеше клепачите си отворени.

Като видя, че момичето не му обръща внимание, огромният варварин отново сръчка крака му. Само че този път по-силно отпреди.

— Вземи, загърни се.

— Не искам.

— Замръзваш.

— Изобщо не е вярно. Свикнала съм.

Вироглавието, покълващо в детската ѝ душа, за първи път беше започнало да се проявява.

С крайчеца на очите си, без да се издава, огледа варварина, който с мъка напредваше в снега. Брадата и кичурите от косите му, непокрити от гуглата, бяха замръзнали. Гъстите му вежди, дори миглите му бяха станали съвсем бели от леда. По лицето му не бяха побелели само черните му като въглени очи.

Александра изведнъж се зачуди защо мъжът, при все че снегът стигаше почти до кръста му, не се качи на коня. Та нали снощи я върза и я хвърли на гърба на животното, а самият той също се метна на седлото и непрекъснато насърчаваше с викове коня си, препускащ като светкавица в бурята. И сега можеше да направи същото. Защо ли не се качваше на коня?

Варваринът спря животното и повдигна към Александра кожата, която държеше. Сега гласът му звучеше по-строго.

— Веднага вземи това и се загърни. Иначе ще те сложа на коленете си и хубаво ще те набия.

Този път дали от страх от боя, или защото вече не ѝ беше останала сила да се съпротивлява на студа, Александра се наведе и макар и с нежелание, пое кожата, която ѝ подаваше мъжът.

— Смърди отвратително.

— Ще свикнеш. По-добре да ти смърди, отколкото да измръзнеш.

Докато момичето с отвращение се опитваше да увие кожата около крехкото си тяло, забеляза в ръцете на мъжа дълго дебело въже.

— Пак ли ще ме завържеш?

— Не. Ти сама ще се вържеш.

Подаде въжето на момичето. По замръзналата физиономия на мъжа се беше появило палаво детско изражение.

— Добре го завържи върху кожата, че да не се отваря. Виж, като моето. Разбра ли?

Този дивак за глупава ли я мислеше, разбира се, че беше разбрала. Хубаво уви въжето около кръста си и го завърза. Едва доловима топлина започна да се разлива бавно по тялото ѝ.

Мъжът извади от торбата си малки парчета кожа. Спря коня.

— Не мърдай.

— Какво ще правиш?

Варваринът уви хубаво едното парче около дясното ходилото на момичето, чиито пръсти вече бяха започнали да замръзват. Обиколи от другата страна и направи същото и с другия крак.

— Сега и краката ти ще се стоплят.

Александра пък се погрижи за премръзналите си ръце. Доближи крайчеца на пръстите си до устата и се опита да ги сгрее с топлия си дъх. После прибра ръцете си в пазвата си под дебелата кожа.

Щом се убеди, че момичето се посъвзе, мъжът отново пое по пътя, повеждайки светлосивия кон.

— Защо не ме връзваш?

— Няма нужда.

— Обаче вчера през нощта ме върза.

— Вчера те отвличах…

— Днес какво му е различното?

— Днес сме спътници.

— Не само че ме върза, но и ме наби.

— Нямаше, ако не беше викала и не беше се опитвала да избягаш.

— Ами ако отново го направя?

Мъжът погледна нагоре към момичето.

— И къде ще отидеш? — попита я с почуда.

Сивият кон, който изпускаше горещ въздух от устата и ноздрите си, внезапно спря. Беше неспокоен. Мъжът също наостри уши. Щом пристъпи крачка напред, една стрела разцепи въздуха и се заби в рамото му. Ако не беше мръднал, вероятно стрелата щеше да разкъса дробовете му или щеше да прониже сърцето му. От устата му се откъсна вик, пълен с болка. Като видя огромната стрела, забита в рамото на мъжа, Александра изпадна в ужас. Какво щеше да прави? Панически се закръсти:

— В името на Отца, Сина и Светия Дух! Пресвета Дево Мария, пази ме!

И мъжът беше разтревожен.

— Бързо, скачай долу!

Александра уплашено се плъзна от гърба на коня. Докато мъжът се опитваше да я предпази с тялото си, втора стрела изсвистя над тях и се заби в огромния ствол на бора. Сега мъжът накара коня да легне в снега, като го дръпна за юздите. Животното, станало свидетел на хиляди войни, сякаш осъзнаваше опасността и послушно се отпусна върху снега. Казахът издърпа момичето зад коня и натисна главата му. Извади сабята си и нададе вик:

— Да те вземат дяволите! Юнакът спотайва ли се зад дърветата като жена? Излез напред, дяволско изчадие!

Измежду дърветата се разнесе отвратително кискане. Александра веднага позна противния глас.

— Варваринът със сплъстената коса!

Да, той беше. Беркул, когото Тачам Ноян заряза в пещерата, мислейки го за мъртъв, след като прониза корема му.

— Да знаех, че имаш девет живота като женските котки, още там щях да ти откъсна главата, Беркул Джан.

Отново избухна смях. Този път идваше по-близо.

— Няма повече стрели — прошепна мъжът на Александра.

— Откъде знаеш?

— Ако имаше, отдавна да беше направил още дупки в тялото ми.

Искаше да успокои Александра, но добре знаеше, че опасността беше по-голяма от онази през нощта. С всяка минута губеше кръв и сила. Всеки момент можеше да припадне. Може би онзи го чакаше да изгуби съзнание, преди да се покаже. Трябваше да се изправят един срещу друг час по-скоро, преди Тачам да се свлече омаломощен на земята.

Ала всичко се разви по-различно от очакваното. Хилейки се, Беркул изскочи от скривалището си. Както Тачам предполагаше, не му бяха останали стрели. Свали празния колчан и лъка от гърба си и ги захвърли, после извади дългата си извита сабя. Беше превързал със син плат раната на корема си. Казахът позна потъналото в кръв парче. Това беше роклята на една от жените, на които по развиделяване беше казал да бягат. Чия ли беше кръвта отгоре? На мъжа със сплъстената коса или на нещастната жена?

— Няма да ти оставя малката сърничка — изхриптя Беркул. — Моите кокошки излязоха доста дърти.

Мъжът със сплъстената коса опря гърба си на едно дърво. От разклатените клони върху него започна да се сипе сняг. Тачам си помисли, че и силите на Беркул бяха към края си. Не беше в състояние да издържи още една схватка. Но беше стигнал дотук въпреки раната си. Дали водеше и други със себе си? Дали хората му не се криеха между дърветата? Вероятно те бяха изстреляли двете стрели. Може би чакаха знак от Беркул, за да обсипят Тачам с дъжд от стрели.

Двамата мъже продължиха да се гледат известно време, преценявайки се един друг. Тачам се опитваше да долови и най-лекото изпукване, да види и най-незабележимото помръдване. Накрая онзи със сплъстената коса заговори:

— Ако ти не беше тръгнал да освобождаваш жените и да съсипваш грабежа, може би щях да продам дъртите кокошки на някой глупав търговец на роби. Но никой няма да ми плати за мъртъвци!

Онзи отново избухна в смях. Сетне лицето му моментално се сгърчи от болка. Повдигна ръка и посочи Александра.

— Непременно трябва да взема тази малка сърничка! Дай момичето!

Тачам забеляза, че гласът на мъжа постепенно затихва. Беркул този път се обърна към Александра:

— Ела тук, пиленце!

Дори и Александра, която се криеше зад светлосивия кон, можеше да забележи, че искрата в очите на мъжа, които през нощта бълваха пламъци, угасваше. Изведнъж Беркул се сгърчи в силен пристъп на кашлица. Цялото му тяло се тресеше, а лицето му се напрягаше от болка. Борът, на който се беше облегнал, наказа това бурно разтрисане, което обезпокояваше стария му ствол, като отупа снега от клоните си. Беркул погледна нагоре. По лицето му се прокрадна детинска усмивка. Беше спрял със стрелите си две от жените, които Тачам бе оставил, а третата беше изпратил в отвъдното, след като първо бе получил каквото искаше. Воден единствено от желание за мъст, беше дошъл дотук и беше успял да ги хване, въпреки раната си. Но смъртта вече беше протегнала ръка към скитника със сплъстената коса. Нямаше как да ѝ се изплъзне.

Видял, че Беркул няма сила да помръдне, Тачам реши да изпробва късмета си. Ако имаше хора с него, така или иначе, казахът и момичето бяха загубени. Щяха да го убият и щяха да вземат момичето. Обаче ако онзи със сплъстената коса беше сам… Обърна се и погледна към Александра. Видя, че беше на сигурно място зад коня. Мъничкото ѝ тяло съвсем се беше изгубило зад животното. Отново се обърна към Беркул и извика:

— Ах, ти, нищожество!

Хвърли се напред. Успя да стигне до мъжа, прекосявайки светкавично разстоянието, което заради изтощението му се струваше далечно като недостижима планина. Беркул не помръдваше. А и никой не му се притече на помощ.

— Негодник такъв — каза Тачам. — Не знаеш ли какво повелява законът на Златната орда?

Краката на Беркул не го държаха повече. Първо сабята от ръцете му падна в снега. След това се свлече той, сякаш коленичеше пред противника си.

— Зная — промърмори. — Не вади сабя срещу тези, които молят за милост, и срещу невъоръжените!

— Друго?

— Не обезчестявай!

Александра се затрудняваше да чува, понеже гласът на мъжа бе преминал в шепот, затова излезе иззад коня и изтича при Тачам Ноян. Колко бяха странни тези варвари. Говореха и докато се бият, и докато умират. Разбрал, че опасността е преминала, светлосивият кон също се изправи и се отърси.

— Какво направи ти? — Тачам също вече трудно стоеше на краката си.

Виеше му се свят. Топлата кръв, която течеше от рамото му, стопяваше снега и дълбаеше червена дупка.

Беркул простена:

— Извадих сабя срещу тези, които молят за милост, и невъоръжените.

Ездачът на светлосивия кон също се свлече на колене. Челото му беше плувнало в пот. Въпреки смразяващия студ, той изгаряше.

— Друго?

— Обезчестих.

— Потъпка ли закона на Златната орда?

— Потъпках го.

С мъртвешки очи Беркул погледна мъжа срещу себе си. В погледа му имаше учудване, сякаш за първи път виждаше стрелата в рамото му. По лицето му се изписа радост.

— И ти идваш подир мен, казахски вълк — ухили се с усилие. — Не оставяш сам другаря си по пътя към Ада. И ти умираш.

Александра стоеше потресена. Чувствата ѝ се прескачаха между радостта и страха. Смъртта на двамата мъже означаваше нейното спасение. Ала какво щеше да прави, ако варваринът Тачам издъхне? Къде щеше да отиде? Сети се за светлосивия кон. Животното непременно щеше да я отведе някъде. Изведнъж се изпълни с надежда. Почувства се по-силна.

Макар че раната му беше на лявото рамо, болката се беше разпространила по цялото тяло на Тачам. Не можеше дори да помръдне с ръка, камо ли да размахва сабята. И все пак беше решен да спази обичаите и правосъдието на степите. Пръстите му се разтвориха и сабята падна. Със здравата си ръка хвана яката на мъжа със сплъстената коса.

— Значи знаеш и какво е заповядал моят праотец Чингис хан относно тези, които потъпкват закона, Беркул Джан?

Мъжът се опита да отвори очи, но не можа.

— Зна… я — изпелтечи шепнешком. — Наказанието… е… смърт.

Тачам пусна яката му и бавно посегна към пояса, който беше препасал на кръста си. Александра потрепери от страх, щом отново видя кривата кама, която онази нощ беше опрял на гърлото ѝ.

Последва продължителна тишина. Дишането на Беркул се беше учестило. Гръдният му кош непрекъснато се повдигаше и спускаше — като духалото, което циганите калайджии използваха, за да разпалват огъня. И неговата глава беше клюмнала напред. Повдигна я със сетни сили. Едва забележимо отвори очи. И с бързина, която нито ездачът на светлосивия кон, нито Александра очакваха, сложи ръката си върху раненото ляво рамо на Тачам.

— Заповедта си е заповед — прошепна. — Трябва да бъде изпълнена.

Александра наблюдаваше слисано как Тачам Ноян бавно повдигна ранената си ръка и положи дланта си на рамото на Беркул. Болката, които изпитваше, можеше да се прочете по лицето му. Александра усети как несъзнателно беше стиснала зъби, сякаш му съчувстваше.

Сега двамата мъже стояха, като че се бяха прегърнали един друг. Диханието им се смесваше. Светлосивият кон бавно дойде, подуши господаря си и се опита да го побутне. Животното сякаш усещаше нещастието, което щеше да го споходи, и искаше да отдалечи стопанина си от тази кървава борба. После обърна глава и отиде при момичето. Сякаш искаше да му каже да не гледа това. Александра също разбра какво щеше да се случи. Обаче не можеше да отдели поглед от двамата варвари. Искаше да види всичко, независимо какво щеше да бъде то. Животното тревожно разтърси глава. Направи една крачка, но когато се обърна и видя, че момичето не помръдваше от мястото си, се върна.

Сякаш минутите се проточваха с години. Този път тишината наруши Тачам Ноян:

— Прав си, Беркул Джан… заповедта на… Чингис хан… трябва да се изпълни.

Двамата мъже, вкопчени един в друг, се гледаха още секунда-две. По лицето на Беркул се изписа спокойно щастие. И изведнъж изнемощялото тяло на Тачам се свлече върху него. В същия момент от тежестта му ужасяващата закривена кама се заби до дръжката в корема на онзи отдолу. Очите на Беркул се разтвориха широко и той изпусна тежка въздишка.

— Боже — беше последната му дума.

Двамата мъже се претърколиха. Няколко дървета отново посипаха снега си върху тях. Две гладни, подплашени птички изхвърчаха от клоните. След това настъпи тишина. Тишина — мрачна, категорична и рязка като смъртта.

Александра не се уплаши и не извика. Сърцето ѝ се бе вкаменило. Момичето, което още не беше видяло девет зими, от снощи бе станало свидетел на сипещите се един след друг удари на смъртта. В съзнанието ѝ се запечата сцената как Тачам осъжда онзи със сплъстената коса.

— И аз — промърмори момичето — ще търся сметка за това, което ми беше причинено.

Погледна към огромния варварин, който лежеше безжизнен върху Беркул. Дали беше умрял? Дори и да не беше, нямаше да живее дълго в този студ с раната, която огромната стрела беше отворила. А ако оживееше, вълците щяха да го надушат. Но Александра Анастасия Лисовска щеше да оцелее. Трябваше да живее, за да потърси сметка.

Хвана юздите на светлосивия кон и погали челото му. Животното не искаше да се отделя от собственика си.

— Твоето име вече ще бъде Умут[20] — каза Александра. — Така силно се нуждая от надежда…

Гласът ѝ беше като сладка мелодия. Мекичък и топъл.

Животното погледна към проснатия на земята Тачам Ноян, после погледна към момичето, което галеше челото му. Александра прочете тъга в очите на коня.

— Зная — пошепна в ухото на животното. — Много си тъжен, защото ще се отделиш от собственика си, зная. Не беше толкова лош човек, колкото изглеждаше. Виж какво сложи на краката ми.

Конят не ѝ обърна внимание, но Александра погледна към кожите, които Тачам преди малко беше увил плътно върху мъничките ѝ крака, за да не ѝ е студено. Колко бързо течеше животът сред дивата природа.

Тя беше едва осемгодишна, но ѝ се струваше, че за една нощ е остаряла с хиляда години. И с огромния конник беше така. Преди няколко минути ревеше с цялата си внушителност, а сега беше или на оня свят, или на път за там. Сърцето на момичето се сви. Тъжеше ли за смъртта на един варварин, който я отвлече и преобърна живота ѝ? „Я стига — помисли си — Ако му е писано, да мре.“

Макар и след дълги усилия, Александра успя да се качи върху Умут и да се настани върху седлото.

— Хайде, отведи ме оттук! Само ти знаеш пътя към дома ми.

Животното първо погледна предишния си собственик, сякаш се сбогуваше, и после тръгна напред в снега с вяла крачка.

Точно в онзи миг се случи нещо, което Александра изобщо не очакваше. Чу един глас:

— Не си отивай!

Обърна се върху гърба на коня и погледна назад.

Тачам Ноян беше протегнал ръка към нея от мястото, където лежеше. Снегът, сипещ се от дърветата, вече бе започнал да го покрива като юрган.

— Не ме оставяй…

Гласът беше сякаш шепот, но Александра го беше чула с цялото си същество. Прозвуча ѝ като вик.

— Не ме оставяй, дете!

V

Александра погледна през пердето към пременените в бяло дръвчета. Пролетта беше прегърнала с цялата си прелест градините на Кримския дворец. Навсякъде пърхаха пеперуди също като в пролетите от детството ѝ. Тогава по същия начин пеперудите се гонеха в една пъстра веселба от цветове. Единствената разлика беше, че сега Александра ги наблюдаваше през прозореца, зад тюленото перде. Колко ѝ се искаше отново да хукне подир тях с писъци. Винаги щом ги видеше, сърцето ѝ биеше развълнувано, но и тъга се прокрадваше в него. От онази мрачна нощ бяха изминали четири зими. А откакто бе дошла в Кримския дворец — две години. Вече беше на дванадесет.

Още известно време погледът ѝ галеше белите и бледолилави цветове, които украсяваха дръвчетата. Те бяха горди с красотата си. Полюшваха се кокетно от лекото подухване на вятъра. Люляците сякаш притежаваха друго вълшебство. Отнасяха Александра в други светове. Разпростираха се волно — понякога като магия, великолепие, изблик на сила, понякога като смях на жена. А преди любимите ѝ цветя бяха жълтугите. Обаче от две години, от онзи горещ летен ден, когато дойдоха в Бахчесарай, щом зърна люляците, бугенвилиите, камбанките, които покриваха белите стени, изведнъж се влюби в това пъстро великолепие. С него светът изглеждаше някак по-красив. По-вълнуващ, по-горд, по-ласкав. Винаги щом цъфнеха люляците, ѝ се искаше да запее песен.

Александра разказа за тази своя страст на Гюлдане султан, майката на нейния господар — хана на Крим Мехмед Герай.

— Ако господарката ми разреши, бих искала да направя бродерия върху тюлбент[21] в люляков цвят.

— Можеш ли да бродираш?

— Майка ми ме научи.

— Тюлбентът непременно в люляков цвят ли трябва да е?

— Много харесвам този цвят.

Възрастната жена погледна внимателно синьо-зелените очи на момичето. Обичаше това усмихнато малко руско девойче. Веднага заповяда да намерят коприна в люляков цвят. Подаде я на Александра, дълго я гледа и каза:

— Люляковото е цветът на мощта, славата, на императорите и на императриците, красавице. Желая ти животът ти да премине сред люляци.

От онзи ден нататък това стана цветът на Александра.

Когато доведоха момичето в двореца за първи път, тъгата в очите му порази Гюлдане султан. Тази тъга издаваше какви беди и болки бе изживяло това дете, видяло едва десет зими. Макар всички търговци на роби да ходеха по петите му, мъжът, който го беше отвлякъл, не склоняваше да го продаде. Гюлдане султан се беше зачудила. Така де, защо един мъж не продава момичето, при все че му се предлагат добри пари, защо попарва желанията на купувачите? Беше заповядала двамата да бъдат проследени, самата тя също ги последва скришом. Още от пръв поглед хареса момичето. Заповяда да доведат мъжа в двореца и веднага разбра, че този стар крадец обича и пази като баща момичето, което беше отвлякъл, и че би предпочел да умре, отколкото да види детето в ръцете на търговците на роби.

— Но, храбрецо Ноян, аз не искам да я взема за робиня.

— Александра свикна с въздуха на свободата в планините, горите и реките. Тук ще се чувства като робиня, господарке.

— А ти мислил ли си изобщо колко дълго още ще можеш да я опазваш по ъглите на хановете? Момичето ще порасне.

Той беше мислил, при това много. В онзи ден султанката и Тачам Ноян говориха дълго. На следващия ден Ноян предаде момичето на мъжете, които тя беше изпроводила.

— Продаде ме, продаде ме! — крещеше Александра и сипеше проклятия върху Тачам.

Биеше огромния мъж с малките си юмруци също както беше сторила първата вечер. Опълчи се на пазачите, дошли от двореца. Дори успя да изкара няколко от тях извън строя, издирайки ги с нокти, но накрая я обуздаха.

Когато каретата тръгваше към двореца, Александра чу гласа на Тачам Ноян:

— Съдбата да е с теб, момичето ми.

— Проклет да си!

— Направих това за теб.

— Не ме оставяй… Аз не те оставих. Не ме оставяй и ти.

Докато каретата се отдалечаваше, Тачам остана като вкаменен. Някакъв дебел татарин, който гледаше учудено как невръстно момиченце създава суматоха до небесата, попита:

— Какво има, юнако, плачеш ли?

— Гледай си работата бе, плямпало! Истинските мъже не плачат! Не виждаш ли — прах ми влезе в очите.

Обаче плачеше. Горещи вълни заливаха закоравялото му сърце. Тачам Ноян гледа подир каретата, докато тя се изгуби от поглед, и изтривайки влагата от очите си с опакото на ръката, продума:

— Никога няма да те оставя, момичето ми.

Очите на Александра също се бяха подули от плач, когато пристигна в двореца. Слизането ѝ от каретата се превърна в истинско сражение, както се беше случило и при качването. Няколко пазачи и три прислужнички на султанката бяха издрани и насинени.

Тя после дни наред седя безмълвно в един ъгъл, изпълнена със страх. Замеряше с каквото ѝ попадне всеки, който се опитваше да отвори вратата на стаята ѝ. Прислужничките на султанката ѝ донесоха, че нощем Александра се моли:

— Моля те, пресвета Дево Мария, пази ме…

Детето сякаш очакваше поредните страдания, които щяха да му се стоварят на главата.

В онзи ден, докато Александра отчаяно търсеше изход от положението, потънала в тежки мисли, чу навън припрени стъпки. Когато стана и отвори вратата, почти се сблъска с Гюлдане султан, която вървеше бавно, хванала под ръка снаха си Ай Бала. Следваха ги няколко прислужнички. Щом жената видя момичето, разтвори радостно траурния воал, който покриваше лицето ѝ. Носеше го, откакто съпругът ѝ хан Менгли Герай почина преди три години. Александра се поклони с уважение и поздрави старицата. Тъй като Гюлдане султан вече не излизаше често от покоите си, те се срещаха много рядко. Понякога жената я викаше при себе си и докато слушаше песните ѝ, се отнасяше.

Прислужничките бяха казали на Александра още в първите дни, когато тя дойде в Кримския дворец:

— Само не говори преди господарките. Не бива да продумваш нито преди Ай Бала ханъм — жената на хан Мехмед Герай, нито преди майката на хана — Гюлдане султан.

— Защо?

— Голям позор е, затова. Дори не си изправяй главата, преди да са ти позволили господарките.

— Това пък защо?

— Така повеляват добрите обноски.

— Какво е обноски?

— Уважение, възпитание, вежливост, етикет.

Обаче първия ден, когато Гюлдане султан я беше приела, Александра на инат беше направила точно обратното. Изгледа предизвикателно възрастната жена с хубаво лице и дръпнати очи.

— Защо ме взе?

— Лошо ли сторих?

Мекият, гладък, чист като вода глас на жената слиса Александра.

— Не ми харесва тук.

— Защо? — попита съчувствено възрастната жена десетгодишното момиче, което я гледаше безстрашно и предизвикателно.

— Биха ме, скубаха ми косите.

За да потвърди, че говори истината, Александра се опита да покаже чупливите си, гъсти червени коси, които се сипеха по раменете ѝ чак до кръста. Щом чу това, с рязко движение Гюлдане султан обърна глава и погледна прислужничките. Една от тях коленичи на земята и зацелува полите ѝ.

— Не пожела да се изкъпе, султанке — промърмори. — С добро не можахме да я заведем в хамама. Да пази Бог, ако хване въшки…

С едно движение Гюлдане султан накара разтрепераната жена пред нея да млъкне. Беше ред на Александра да обижда! Обаче не ѝ оставиха възможност. Гласът на Гюлдане султан отново се беше смекчил.

— Кажи какво ти сториха?

— Удариха ме по ръцете. Удариха ме по главата. Забиха гребена в главата ми. Заляха ме с вряла вода.

Видяла, че очите на Александра се пълнят, жената прошепна:

— Приближи се. Ела, седни тук до мен.

Решила, че вече си е отмъстила на побойниците, пред слисаните им погледи Александра отиде с решителни крачки и се намести на дивана до майката на кримския хан. Беше висока за възрастта си, но тъй като диванът също бе доста висок, краката ѝ останаха да висят във въздуха.

— Не обичаш ли да се къпеш?

Александра отговори, без изобщо да се замисля:

— Много обичам.

— Тогава защо не искаше да отидеш в хамама?

— Аз не се къпя заедно с други хора. Гледаха ме.

Жената обърна глава и като скри лице с шепата си, се опита да не покаже, че се смее. А прислужниците се успокоиха, щом видяха, че гневът на султанката е преминал и тя се смее.

— Добре — каза Гюлдане султан, — щом като много обичаш да се къпеш, отсега нататък ще си сама. Никой няма да те гледа. Така става ли?

Александра се съгласи, като кимна с глава.

— Все още ли искаш да разбереш защо накарах да те доведат тук, момиченцето ми?

Момичето отново кимна с глава.

— И аз имах една дъщеря. Ако беше жива, може би щеше да прилича на теб. Бог я обичаше повече от нас и я взе в Рая си. Не бе навършила и пет години. А друга моя дъщеря е много далеч. Айше е в страната на османския род. Стана жена на падишах султан Селим. — След като преглътна веднъж, възрастната жена продължи да говори: — Според мен мястото на хубавите малки момичета не трябва да е в отвратителните стаи из хановете, по кьошетата на кръчмите и по местата, където се мотаят пияниците и крадците, а в майчините прегръдки. Макар че не мога да заема мястото на родната ти майка, все пак трябва да имаш покровител.

Докато казваше това, жената поиска да погали коприненонежните коси на момичето, но Александра уплашено дръпна глава и се отдалечи от нея.

„Разбойнико мой, пази ме!“ — каза си решително наум.

Тогава Гюлдане султан прочете ужаса и болката в очите ѝ. Помисли си какви ли страдания, какъв страх е преживяло това мъниче, което още не е видяло десет пролети!

— Знам — каза с топъл глас. — Чух, че на пазара търговците на роби не са могли дори да се доближат до тебе от страх пред юнака Ноян. Единствено щом аз те поисках, се съгласи.

— Той ме продаде!

— Да те продаде ли?

— Продаде ме не на търговците на роби, а на тебе.

Султанката поклати глава.

— Грешиш. — И погледна в ядосаните очи на момичето. — Тачам Ноян не взе от мен дори едно акче[22] за теб, Александра. Той не те продаде, а те спаси.

Александра не знаеше какво да отговори на тези думи.

— Не бива да мразиш Тачам Ноян. Напротив, трябва да го обичаш, момичето ми. Не е ли така?

Да го обича ли? Виж, за това изобщо не се беше сещала. Можеше ли да обича един варварин, който я бе откъснал от дома ѝ и я бе отвлякъл? Нима това беше възможно? Не, никога! Защо обаче не чувстваше враждебност към него? Да не би това да беше чувството, което наричаха обич? Да не си враг с някого!

Гюлдане султан повтори въпроса си:

— Отговори ми, чедо.

Александра, без да осъзнава, кимна утвърдително.

За да не изплаши отново момичето, султанката се протегна бавно и погали косите му. Александра беше забравила допира на женска ръка.

Бяха минали почти четири години, откакто майка ѝ не беше галила косата ѝ. Във въображението ѝ се появиха майчините ръце вместо тези на султанката. Искаше ѝ се никога да не престава да гали косите ѝ. Жената повдигна брадичката на Александра и я обърна към себе си. Дълго се взира в очите ѝ. Дълбоките синьо-зелени очи едва забележимо бяха започнали да се насълзяват. Жената остана впечатлена от борбата, която водеше това момиченце срещу чувствата си, хапейки устните си, за да ме заплаче. Трудно успя да се удържи да не го притисне до гърдите си. В същия миг и Александра беше прочела нежността в очите на възрастната жена.

— Предполагам, и двамата си липсвате един на друг — каза Гюлдане султан, като се обърна към прислужниците. — Да изпратим вест, та юнакът Ноян да дойде да посети момичето ни. Хем ще се видят, хем сърцето му ще се успокои, щом се увери, че момичето му е на сигурно място.

Момичето му ли? Този въпрос се заби в съзнанието на Александра.

— Той не ми е баща — промърмори с тих глас. — Той ме открадна. Баща ми остана много далече.

Онзи ден нещо потрепна във вкамененото сърце на Александра. Едно туптене, което с години не беше усещала. Едно трептене.

— Ако не искаш, няма да го повикат, чедо — отстъпи жената.

— Да дойде — мигом отговори тя и прегърна сбръчканите ръце на възрастната жена.

— Добре, разбрахме се тогава. Ще повикаме юнака Ноян. Но имам едно условие. Ще ни разкажеш най-подробно приключенията, които сте преживели с него. Съгласна ли си?

Ах, как се бе размекнало това закоравяло сърце!

— Добре — поклати глава Александра.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Добре, а аз искам да науча какво се случи с Айше.

В онзи момент нищо не можеше да учуди повече Гюлдане султан. Впечатли се от вниманието на момичето. След като беше споменала името ма Айше, се бяха изговорили толкова много думи, обаче явно момичето не беше забравило. На всичкото отгоре се взираше в жената и чакаше отговор. Тя за момент се отнесе. Мислите ѝ литнаха много далеч — до другия бряг на Черно море — после промърмори:

— Дълга история.

— Нищо. Ще я изслушам. Аз обичам дългите истории.

— Тъжна е.

Момичето сви устни.

— Аз съм свикнала с тъжните случки.

Тези думи потресоха възрастната жена, колкото и настоятелността на Александра. Опита се да се усмихне.

— Обаче това е история, която натъжава мен, Александра. Не искаш да се наскърбявам, нали, чедото ми?

Момичето поклати отрицателно глава.

Гюлдане султан тихо продължи:

— Аз също ти обещавам. Един ден ще ти разкажа историята на Айше. Обещавам. Съгласна ли си?

Отговорът отново беше кимване с глава.

Още същия ден Гюлдане султан заповяда да преместят Александра от отделението на прислужниците в нейните покои. Дадоха ѝ стая и възложиха на една татарска прислужница да се грижи за нея. Мерзука беше само седем години по-голяма от Александра. Не беше грозна, но и не можеше да се нарече красива. Обаче беше много сръчна. От този ден нататък Гюлдане султан, красивата жена на хана на Крим Мехмед Герай, Ай Бала хатун[23] и Мерзука се заеха да създадат изящна дворцова дама от руското момиче, което беше преживяло толкова страдания и страхове. А то пък сякаш поглъщаше новите знания и запомняше всичко със завидна бързина.

Тачам Ноян често посещаваше Александра. С часове седяха заедно и си говореха за едно или друго. Първия ден, когато дойде мъжът, Александра го попита със строг глас:

— Защо ме остави?

Тачам замълча. Взря се в очите на момичето.

— Ами… — промълви тихо — порастваш.

Минаха месеци и онова дете, готово при всеки удобен случай да нападне всекиго, изпречил се насреща му, се превърна в приветливо момиче, което се чувстваше в безопасност, ходеше спокойно по коридорите, шляпайки с чехлите си, заливаше с дъжд от въпроси всекиго, когото хванеше, и дори подлагаше на разпит кримския хан Мехмед Герай.

Един ден дворецът се изпълни с кикот като клокочене на ручей. Александра тичаше подир пеперудите, кацащи от цвят на цвят, като развяваше шалварите и елека си. А Мерзука, останала без дъх, се опитваше да я настигне с викове:

— Спри, лудо момиче такова, спри!

Отекващият смях на Александра беше толкова прелестен, че дори пеперудите не отлитаха, а махайки с нежните си разноцветни крилца, си играеха в косите на младото момиче. Очите на Гюлдане султан, която дълго гледа щастието на девойчето и неговата радост, се напълниха със сълзи.

— Виж, зенице на окото на сина ми, хана, майко на внуците ми, благородна моя снахичке, моя Ай Бала — проговори тя. — Аз няма да доживея, но ти ще станеш свидетел. Не е било писано на дъщеря ми Айше, но това момиче един ден ще притежава корона и трон. Щом се спомина, ще го поверя на теб. Да се грижиш за момичето ми!

И ето че за първи път в онзи ден с искрено чувство на признателност и любов Александра се затича към възрастната жена, която пусна ръката на снаха си и се понесе плавно към детето с протегнати ръце. Момичето много харесваше походката на кримските жени още откакто дойде в двореца. Стъпалата им не се виждаха, понеже полите им се спускаха до земята, а самите те изглеждаха, сякаш се плъзгат, тъй като вървяха, пристъпвайки на пръсти със ситни крачки. Александра също вече си обличаше поли, които стигаха до земята. Но макар че опита безброй пъти, не успяваше да ходи така, сякаш се плъзга. Дори не можеше въобще да ходи, без да дръпне полата си един-два пръста нагоре, хващайки я с две ръце над коленете си, както правеше майка ѝ.

— Александра, хубавото ми момиче, от колко дни не съм те виждала!

Прегърнаха се. Докато вдишваше миризмата на роза и жасмин от жената, чувствата, които от години беше забравила, отново се събудиха и тя се остави на сладката топлина на майчината прегръдка.

Гюлдане султан скоро поиска от Александра да изпълни обещанието, което беше дала. Навън беше мразовито. Сякаш всеки момент щеше да завали сняг. Въпреки топлината, която се излъчваше от огнището, в което прислужниците често хвърляха дърва, просторната стая не можеше да се сгрее достатъчно. Ай Бала ханъм сложи върху коленете на свекърва си пухкава овча кожа. Александра пък седеше върху голямото шалте пред дивана. Като наруши тишината, жената каза:

— Хайде сега, Александра, разкажи ни подробно премеждията, през които сте преминали с Тачам Ноян.

Александра разказа всичко. За отвличането, разказа за онази нощ, през която фучеше буря, за убийството на жените, които се опитаха да се спасят от варварите, за пещерата. Вечер след вечер Гюлдане султан и нейната снаха я слушаха, затаили дъх, с широко отворени от вълнение очи.

Бяха минали точно две зими, откакто Тачам Ноян беше извикал подире ѝ:

— Не ме оставяй, дете!

Александра потрепери, както в онзи ден. Тогава ѝ идеше да го зареже и да си тръгне. Беше се метнала на коня на варварина, който я беше отвлякъл и преобърнал живота ѝ, и беше казала на животното:

— Тръгвай. Отведи ме оттук.

И ако не беше чула онзи тих умоляващ зов или не се беше обърнала и погледнала назад, щеше да тръгне и да си отиде. Но къде? Ето това не знаеше. Където я отведеше единствената ѝ надежда — Умут, там щеше да отиде. Може би към живота, може би към смъртта. Но беше ли възможно да го стори, след като бе чула онзи глас? Можеше ли да го остави и да си тръгне? Значи не бе умрял, жив беше. Малкото ѝ сърчице казваше, че ако го зареже там безпомощен и си замине, нищо нямаше да я различава от варварите. Дори тя да не искаше да се върне, Умут нямаше да го позволи. Едва доловило гласа на господаря си, животното вече бе тръгнало обратно.

Онази нощ Александра слезе от гърба на коня и отиде при Тачам, който лежеше по лице върху тялото на варварина със сплъстената коса. Мъжът беше протегнал ръката си, сякаш искаше да улови живота, а огромните му пръсти се бяха забили в снега. С голямо усилие обърна глава. Лицето му, очите му, черните му вежди и миглите му бяха целите в сняг. Щом видя малките крака на Александра, които беше увил в кожи, по изкривеното от болка лице на мъжа премина усмивка.

— Знаех, че ще се върнеш — прошепна той тихо.

— Какво искаш да направя?

— Не ме оставяй!

— Няма.

— Отведи ме оттук.

Александра отчаяно се огледа и коленичи до мъжа.

— Но аз съм малка. Ти си огромен, не мога да те повдигна.

По лицето на мъжа отново премина усмивка.

— Ще ти кажа какво ще направиш. Освен това ще ти помогна.

Думите едва излизаха от устата му. При всяка сричка лицето му се изпъваше от болка.

— Трябва да ме качиш на Ураган.

Значи името на коня беше Ураган.

— Неговото име вече е Умут — каза Александра.

Тачам Ноян се опита да се усмихне.

— Добре, така да бъде. Трябва да ме качиш на Умут. Наблизо има още една пещера, която знам. Ще отидем там.

Тя го гледаше как изпълзя до дървото, оставяйки кървава следа върху снега, и как, викайки от болка, облегна гърба си на твърдото стъбло с дебела кора и бавно се изправи на крака. Видя как Умут отиде до господаря си, влачейки юзди, как подви единия си крак, за да го улесни, после как огромният човек се качи на седлото, прехапал устните си почти до кръв, за да не крещи от болка, докато правеше тези неимоверни усилия.

Вече върху гърба на коня, той си пое дъх и каза тихо:

— Вземи сабята ми.

Беше толкова тежка, че момичето трябваше с две ръце да повдигне оръжието с дръжка във формата на вълча глава.

— Сега ти ще се качиш.

След няколко неуспешни опита и Александра успя да се качи върху гърба на коня и да седне пред Тачам. Мъжът промърмори:

— Хайде, Ураган!

Но щом момичето се обърна и го погледна ядосано, разбра грешката си и се поправи:

— Хайде, Умут, отведи ни оттук!

Докато животното напредваше бавно, на Александра ѝ се стори, че мъжът вдишваше уханието на косите ѝ. Готова да извика, тя се обърна бързо и го погледна. Тогава видя сълзите, стичащи се от очите му. Варваринът плачеше и тихо хълцаше. Дали е от болката, помисли си. Или имаше друга причина за сълзите му… Тя така и не разбра.

— Не ни разказа какво се случи в пещерата в нощта, в която те отвлякоха, момичето ми? — попита ненадейно Гюлдане султан.

Александра се засрами и не пожела да говори.

— Какво, какво стана?

Александра се втренчи пред себе си и започна да рисува линии с пръстче върху бродерията на престилката си.

— Защо млъкна, дъще? — настоя султанката. — Разкажи! Трябва да спазиш обещанието си.

— Не искам да разкажа.

— По-лоши неща ли ти причиниха в пещерата?

Възрастната жена погледна скришом снаха си. Ай Бала ханъм не можеше да предположи какво ли по-лошо може да се е случило на едно момиченце, докато отвръщаше на многозначителните ѝ погледи с недоумяващи очи. Изведнъж разбра прикритото съмнение в погледа на жената и потрепери. Не може да бъде! На едно толкова малко дете… Не, това беше невъзможно. Вярно, животът на мародерите преминаваше в планините. Непрекъснато се мъкнеха от битки по грабежи. В живота им нямаше обич, нямаше жена. Но имаше закон. При грабеж можеше да се взима стока, но не и да се отнема чест и достойнство. На всичкото отгоре по онова време Александра е била невръстно дете. Жената погали нежно сведената глава на момичето.

— Разкажи, чедо. Виж, вече си в безопасност. Не се плаши. Нека разберем всичко, та виновниците да получат справедливо наказание.

Александра изведнъж вдигна глава.

— Виновниците си получиха наказанието.

Сега в очите ѝ пламна искра, която изплаши двете жени и ги притесни.

— Как така, да не би ти…?

Момичето поклати отрицателно глава и разказа какво беше преживяло в пещерата, без да пропуска нищо. Думите трудно излизаха от устата ѝ, докато обясняваше как онзи със сплъстената коса я беше натиснал отгоре. Страните ѝ бяха почервенели.

— Вдигна ми полата и ме пипа ей тук — изрече момичето и двете жени извикаха от срам, страх и гняв.

— Божичко! — изпискаха те. — Боже, само това не, да не би…?

Но щом чуха, че Тачам Ноян се е притекъл на помощ навреме и че е спасил момичето от обезчестяване, сякаш вода освежи сърцата им. Ето че животът можеше да бъде много по-различен от този, който те водеха. Макар че Гюлдане султан беше вкусила от горчивината на робството. Когато османският падишах Баязид ги беше пленил и ги беше завел в Истанбул като заложници, тъй като въпреки обещанието си съпругът ѝ Менгли Герай не му беше изпратил войници, тя беше търпяла страдания, но не се беше оплакала. Да, цял един конак прислужници и слуги бяха подчинени на техните заповеди, но все пак робството си беше робство. Ако не бяха заложници в ръцете на османците, щеше ли да даде Айше на онзи Селим, чийто поглед изобщо не харесваше.

— Ах, моята Айше! — въздъхна отново с мъка.

Кой знае и това дете на какви нещастия беше станало свидетел досега? А какво ли го чакаше оттук нататък?

Султанката се отърси от мислите си, когато снаха ѝ неудържимо се разпляска и развика, когато чу, че Тачам Ноян беше спасил Александра от изнасилване. Гюлдане султан хвана ръцете на момичето.

— Със сигурност много си се уплашила.

— Аха, уплаших се.

— Неведоми са Божиите пътища. Идва ден, когато този мъж, откъснал нещастното мъниче от гнездото му, го защитава като баща. Разкажи ми, едничка моя! Какво стана после?

Александра погледна разгорещено двете жени.

— Уби и тримата мъже. По-точно двамата бяха умрели, единият все още не. И точно той ни намери.

Двете жени, отново в изблик на любопитство и вълнение, се притиснаха плътно една до друга. Прислужничките също се бяха свили на местата си. От една страна, понеже стаята не беше достатъчно топла, а от друга — тъй като потреперваха от разказа на момичето.

Изведнъж Александра бързо изписа с ръка линия във въздуха.

— Фиу, долетя една стрела и се заби в рамото на мъжа — каза на един дъх.

— После какво стана, чедо? После?

Вниманието на Александра отново се разсея. Детското ѝ съзнание изведнъж я откъсна от действителността и тя задраска с показалец разни заврънкулки в диплите на коприненото покривало върху дивана. Ай Бала хатун промърмори нетърпеливо:

— После, после!

Александра повдигна рамене.

Султанката видя, че момичето се беше заиграло на някаква своя игра, затова бавно вдигна ръката му и я погали.

— Какво стана после, дъще?

— Тачам Ноян го уби.

— Как е могъл да го направи, когато в рамото му е имало огромна стрела?

Снахата и свекървата потръпнаха. Как спокойно изричаше момиченцето думите „смърт“ и „убийство“, без окото му да трепне! Докато двете жени се гледаха една друга, изпаднали в ужас, Александра стана от шалтето, на което седеше. Коленичи, правейки движение, сякаш издърпва сабя от кръста си, и с неумели движения изигра как Тачам Ноян забива оръжието си в онзи със сплъстената коса.

Жените не можеха да решат дали да се засмеят, или да се натъжат от сцената, която се разкриваше пред очите им. Ето такова нещо беше смъртта. Дори и дете свикваше, щом живееше в непрекъснат досег с нея. Накрая тя се превръщаше в игра.

— Дано да е умрял, мръсникът! — неволно промълви ужасената Гюлдане султан.

— Ами другият? — намеси се снахата. — Юнакът Ноян? Какво стана с него? Нали и той беше ранен?

Както беше на колене, Александра се отпусна по лице на земята, също както Тачам Ноян се беше изтърколил в снега онзи ден, и остана неподвижна.

Жените гледаха момичето, без дори да си поемат дъх. След известно време възрастната жена прошепна:

— Значи той пък е припаднал.

Не получиха отговор от Александра. Тя бавно извърна глава от мястото, където лежеше, и погледна към двете жени, които седяха върху дивана, прегърнати от страх и вълнение.

— Припадна.

После направи нещо съвсем неочаквано — скочи от земята като светкавица и извика радостно:

— Да ви покажа ли театър на сенките?

— Театър на сенките ли?

— Да. Театър на сенките. Птици, пеперуди, вълци, други зверове. Мога да направя и поп Василий… Майка ми ме научи.

Погледът ѝ беше изпълнен с щастие и радост, сякаш преди малко не тя изживяваше отново онези ужасни мигове.

— Хайде, кажете „да“, моля — подскачаше и правеше движения, напомнящи танц.

Заразени от детския ѝ ентусиазъм, възрастната жена и снаха ѝ се отърсиха от ужасния свят, в който се бяха пренесли. Мислите им се върнаха в двореца. Не бяха гладни или в нужда. Не се страхуваха нито от разбойници, нито от обезчестяване. Как се усмихваше съдбата на някои и колко безмилостна беше към други! Докато някои се смееха и играеха, други живееха в неимоверни страдания. Болката и мъката беше много, а колко малко беше щастието на този свят. Всъщност щастливите хора бяха рядкост. Що за ред беше това? Ай Бала хатун беше ревностна мюсюлманка, която се молеше по пет пъти на ден. Ала сега вътрешно попита своя Господ защо е позволил това мъниче да изживее такава болка! Какъв беше грехът му? Щом на земята изживява Ада, то дано поне после да почива в Рая, и се опита да потисне напиращите чувства. Момичето беше скитало по бреговете на смъртта, беше се озовавало в центъра на кървави свади, беше насилвано от освирепял дивак и беше видяло повече трупове от годините си. Снахата реши да се присъедини към играта на Александра.

— Аз никога не съм чувала за театър на сенките, Александра.

— Много е хубаво, майка ми ме научи.

Султанката се опита да изправи кръста си, който я болеше.

— Хайде да видим къде ще го направиш този театър на сенките?

— Тук.

— Тук ли?

— Разбира се. Обаче първо да подредим тези свещи.

Изпълни думите си. Нареди свещите върху масата по начин, който само тя знаеше. Провери нещо под любопитните погледи на жените.

— Сега затворете очи и няма да ги отваряте, докато не кажа. Иначе играта ще се развали.

Снахата се засмя. От устата на свекърва ѝ се изтръгна едно престорено оплакване:

— Ах, ти, хитруша такава.

Обаче и двете изпълниха желанието на Александра.

Момичето нагласи дланите и пръстите си по определен начин, сложи ръце пред свещите и погледна към сянката, която се появи на стената.

— Отворете очи сега — извика развълнувано. — Вижте, пеперуда!

Жените гледаха с удивление как пеперудата, която се беше родила измежду дланите и пръстите на момичето, махаше с крила на стената.

— Вълк.

Сега на стената един гладен вълк отваряше муцуната си и мърдаше с уши.

— А това е поп Василий — изкиска се Александра.

На стената обикаляше сянка на поп с огромна шапка и дълга брада, стигаща до гърдите му. Дворецът се огласи от веселия смях на Александра. Той беше съпровождан от слисаните викове на султанката и Ай Вала хатун.

VI

— Не мога да повярвам! — извика Гюлдане султан.

Когато Александра каза, че Тачам Ноян бе поискал от момичето да извади стрелата от рамото му, жената бе обхваната от смесени чувства на изумление и ужас. Как беше възможно това? Едно невръстно дете не можеше да направи нещо толкова трудно и кърваво.

В онзи миг Александра бродираше цветя с различни ибришими по краищата на люляковия копринен плат, който беше стиснала в малките си длани и усукваше ту около единия, ту около другия си пръст. Бродерията беше само едно от нещата, които беше научила в Бахчесарай. Малко по малко беше започнала да говори и татарски. От друга страна, се учеше как седи и как говори една дворцова дама. Освен това взимаше уроци по уд[24] и канун[25] от една закръглена жена с голям корем. Когато жената дойдеше с уда в ръка, Александра трудно се сдържаше да не се разсмее. Все се чудеше чий търбух е по-голям — този на жената или на уда. Ако Нурбен калфа[26] я оставеше, Александра веднага щеше да опита да изсвири на уда онези прекрасни волжки народни песни или пък, дърпайки струните на кануна, щеше да подхване някоя от любовните мелодии, които младежите от селцето ѝ свиреха на балалайка. Обаче жената настояваше:

— Трябва да научиш тоналностите и тактовете, красавице.

Поне вечерите бяха само нейни. Няколко месеца след като започна уроците по музика, от стаята ѝ се разнесоха плахо изсвирени, но емоционални мелодии. С прекрасния си глас, който омагьосваше всички, Александра пееше уралски народни песни…

Ловците казаха на майка Катя — дъщеря ти не открихме,

вече ще текат сиротни на Волга водите.

Думайте ми, снежни планини, високи, ледени,

как ще цъфтят по земята без Дуня цветята.

— Как е могъл да поиска това от теб? — попита онази нощ Гюлдане султан.

В гласа ѝ се усещаха гняв, учудване, страх, дори желание да го накаже.

Въпросът изразяваше по-скоро изненада и Александра нямаше какво да отговори. Не можа да каже: „Ами че той нямаше друг изход“. Помисли си да обясни, че ако не го бе направила, той щеше да умре, обаче се отказа. И отговорът ѝ щеше да е толкова излишен, колкото и въпросът. Само повдигна рамене.

Двата дънера горяха с пращене в огнището и пламъците осветяваха стаята на снахата по-ярко от факлите и свещите. Ай Бала хатун също бродираше, но нейното ръкоделие беше в гергеф. Промушваше иглата през плата с умелите си пръсти, издърпваше конеца докрай и всеки път повтаряше същото движение и от обратната страна. Без да отделя поглед от работата си, каза:

— Поиска от теб да извадиш стрелата, която беше в рамото му, така ли?

— Така.

— И ти не можа.

— Напротив.

— Какво?! Та ти нямаш достатъчно сила, че да издърпаш стрелата от месото!

— Извадих я — отвърна момичето с решителен глас и додаде тихо: — И той ми помогна.

Лицата на жените отново се бяха изопнали от ужас.

— Каза ми и двамата да държим стрелата, да я дърпам много бавно, само да не мърдам ръката си наляво и надясно, да я извадя полека, както е. Помръднела ли съм стрелата, краят ѝ щял да остане вътре. Веднъж счупи ли се, вече няма спасение, предупреди ме той строго.

Александра трепереше, докато изживяваше отново онзи миг. Султанката гледаше замислено момичето.

— Добре де, детето ми, изобщо ли не ти хрумна да счупиш края на стрелата, докато я издърпваш?

— Хрумна ми — отговори Александра спокойно.

Снахата отново се намеси, без да отделя поглед от гергефа:

— И защо не го направи?

— Тогава и двамата щяхме да умрем.

Спомни си с ужас вълчия вой, който стигаше до пещерата, в която се бяха подслонили.

— Навън беше стегнал студ, имаше сняг и вълци. Може би и мечки. Огромни гладни мечки.

— Ти си толкова крехка. Как изобщо намери сила?

Сила ли? Вярно, как беше издърпала стрелата от плътта, в която се бе забила?

Пред очите ѝ се появи болезнено изкривеното лице на Тачам Ноян, от което се лееше пот. В ушите ѝ прокънтя гласът му, който извика:

— Стъпи с крак на гърдите ми, за да имаш опора.

Отново чу и страшния звук, който издаваше сплесканият остър връх на стрелата, докато се плъзгаше, разкъсвайки месото, мускулите, нервите и охлузвайки костта.

— Не знам как, но намерих — каза тя, докато забиваше ядосано иглата в плата от чиста коприна, който мачкаше с ръка. — Полека я издърпах. Много бавно. Той изобщо не вика. Обаче знам, че много го боля.

Този път си спомни как мъжът прехапа устни със зъби и радостта, която почувства скришом в сърцето си, защото му причиняваше болка. Как беше възможно това? Как можеше да се радва, че наранява човек, застанал лице в лице със смъртта, докато се опитваше да му помогне? Как в едно и също сърце можеха да се подслонят две толкова противоречиви чувства?

В онзи момент си задаваше и още един, по-важен въпрос, който изплува изневиделица в главата ѝ. Как беше възможно един човек толкова да освирепее само за ден и половина? Не бяха минали и два дни от отвличането.

Когато мъжът припадна от болка, Александра се прекръсти и се помоли: „Всемогъща Дево, помогни и на двама ни. Иисусе Христе, помогни и на мен, и на този неверник. Не го наказвай за това, че ме отвлече. Нека не умира. Поне засега, моля те. Поживи го заради мен, Господи!“.

— Какво стана, щом извади стрелата?

Докато Александра отново преживяваше онзи страшен миг, този нелеп въпрос неволно се бе отронил от устата на Ай Бала хатун. Отворила широко тъмнокафявите си очи, жената бе оставила гергефа настрана и гледаше момичето.

— Нищо — вдигна рамене то. — От раната започна да пръска съвсем черна кръв.

Докато стрелата излизаше, разкъсвайки месото на мъжа, той беше прошепнал:

— Боже!

Обаче този шепот се беше сторил на Александра като вик.

— Онази черна кръв избликваше неспирно. Изобщо не спираше. И тогава… той ми каза… такова…

— Какво?

Този път свекървата се подразни на въпроса на Ай ханъм.

— Какво може да е казал, дъще? Сигурно е казал: „Бог да те благослови!“.

Александра поклати глава.

— Поиска да нагорещя камата над огъня и да натисна раната му.

— Това вече е прекалено — възмути се Ай Бала. — Какво си е мислел този мъж? Нима може дете да направи толкова страшно нещо? Защо сам не си е обгорил раната?

— Не можеше — прекъсна я Александра.

През цялото време Тачам Ноян ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. По време на припадъците Александра се ужасяваше, че той умира, и го зовеше през сълзи:

— Отвори очи! Не умирай, не умирай, не сега! Пресвета Дево, моля те, помогни му!

Момичето се откъсна от болезнения спомен с въпроса на възрастната жена:

— Какво направи, чедо?

— Молих се на Господ!

— Господ непременно ще чуе молбата на едно малко момиче, чедото ми. Значи молитвите ти са спасили теб и юнака Ноян.

Александра като че ли отново изживяваше онзи миг. Сълзите ѝ намокриха копринения плат. Погледна двете жени през влажните си мигли.

— Взех камата от огъня. Острието се беше нажежило до червено. От страх цялата треперех. Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха замръзнали като стъкло. Обаче знаех, че ме вижда. От раната му все още течеше кръв. Лицето му беше съвсем бяло. Коленичих пред него. Беше заковал поглед върху мен. Устните му потрепнаха. Каза нещо, но не го чух. Доближих ухо и тогава разбрах шепота му.

— Какво казваше?

Александра преглътна, без да отговори.

— Прости ми. Про… сти… ми. Да, така казваше, на пресекулки.

— Ти какво отговори?

— Нищо.

Какво можеше да отговори? Желязото на камата все още проблясваше като жар. В онзи миг на Александра ѝ се беше сторило, че по лицето на Тачам се появи усмивка.

— Промърморих: „Отново много ще те заболи“.

В тези детински, глупави думи всъщност се криеше една напразна надежда, сякаш искаше мъжът да ѝ каже: Тогава остави, недей да го правиш.

— Прошепнах в ухото му: „Само не умирай, трябва да издържиш“.

Александра не знаеше как по друг начин да каже на човек, бродещ на прага на смъртта, че му прощава. Но той вероятно беше разбрал. На лицето му се бе изписала немощна усмивка, докато тя със страх доближаваше нажежената кама към раната му.

В онзи миг в блуждаещото съзнание на мъжа, който се гърчеше от болка, се загнезди мисълта за злочестата нощ, когато той нахлу в къщата на детето. Спомни си, че за момент замръзна, когато видя момичето, будно и ужасено. За миг си бе помислил да се обърне и да излезе. Без да вземе детето. Но какво щеше да се промени? Ако той го беше оставил, другите щяха да го отвлекат. Безмилостни, освирепели мъже, в чиито закоравели сърца не бе останало нито едно човешко чувство. Може би именно Бог беше завел точно него там. Като спасител… Кой знае?

Александра отново усети отвратителната миризма, носеща се от обгореното месо. Тази страшна воня се беше пропила в клетките ѝ. Викът на Тачам Ноян отекна в ушите ѝ, както в онзи ден.

— Майчице! — хриптеше той. — Майчице!

Мъжът беше хванал със сетни сили тъничката китка на детето и я беше натиснал върху раната си, за да не позволи момичето от съжаление да дръпне камата, преди добре да се е обгорило мястото. Това усилие изсмука и последната капка енергия от него. Пръстите, които стискаха китката на Александра, се отпуснаха и ръката му падна настрана. Главата му увисна, сякаш щеше да се откъсне. Докато дърпаше нажеженото острие от горящото като въглен месо, Александра плачеше. От страх, от погнуса, от притеснение да не направи грешка. Но като че ли най-много от това, че беше причинила такава болка на някого. Беше почувствала страданието на мъжа с цялото си сърце. Беше усетила болката вътре в себе си, сякаш с нажеженото желязо беше обгорила собственото си месо.

Разказа на двете жени, останали без дъх от историята ѝ, как бе използвала престилката си като бинт. Как бе превързала раната на мъжа и как с часове бе бдяла до главата му, уплашена и разтревожена.

— През това време съм заспала — каза тихо. — Подскочих от нещо, което докосна ръката ми.

Тачам Ноян я гледаше изтерзано. Незнайно откъде в очите му изгря усмивка, пълна със срам и обич. Момичето не можеше да разбере дали огромното лице на мъжа се беше озарило, или беше побеляло, понеже беше изгубил много кръв. Той се усмихваше с поглед, изпълнен с благодарност. От пресъхналите му устни отново се откъсна:

— Прости, момичето ми. Из… ви… ня… вай. Прос… ти. Прос… ти.

VII

Александра се превръщаше от дете в млада девойка. Първо започнаха да напъпват гърдите ѝ. Засрами се, притесни се. Дори се опита да ги скрие, но не можа. И се отказа.

Първия път, когато видя кръвта между краката си, се побърка. Ужасно изплашена, изтича при Мерзука.

— Аз умирам — започна да хълца. — Тичай, намери лекар. Кажи на султанката.

Противно на очакванията ѝ, Мерзука изобщо не се притесни.

— Чакай, лудетино. Какво е станало, кажи най-после!

Щом Александра разказа, очите на татарското момиче, които и бездруго приличаха на цепки, съвсем изчезнаха от смях.

— Ах, Бог да те благослови — извика тя и прегърна Александра. — Какво ти умиране?! Станала си жена.

Първа разбра новината от Мерзука Ай Бала хатун и веднага изтича при свекърва си.

— Александра има цикъл.

Остарялата Гюлдане султан решеше оределите си бели коси с гребена от слонова кост, подарък от съпруга ѝ. По лицето ѝ първо се разля щастливо изражение, а после премина сянка като облак.

— Сега задачата ни става още по-трудна — каза с треперещ глас и хвана двете ръце на снаха си. — Аз днес съм тук, утре ме няма. Гостуването ми на земята приключва. Да знаеш, че и от отвъдното ще те гледам. Момичето пораства и се разхубавява с всеки изминал ден. Защити го. Пази го дори и от моя син, съпругът ти. Повереното ми от Бог сега вече е дълг на твоите плещи, Ай Бала. Не ме разочаровай.

Жената дълго гледа в очите на свекърва си. Очи, видели осемдесет зими.

— Майко — промърмори тихо накрая. — Има ли нещо, което знаеш или си чула, че ме караш да пазя Александра от мъжа си?

— Бащата на Мехмед Герай хан винаги е бил честен. И аз също. Научих на честност и сина си, и дъщеря си Айше, която отиде като наложница при османския хан Селим. Съпругът ти не вижда друга жена освен теб и друг враг освен московския принц Иван, който си мисли, че се е спасил от сянката на Златната орда.

Тези думи успокоиха снаха ѝ.

— Обаче Александра е по-различна — продължи възрастната жена. — И двете знаем, че момичето е преживяло големи страдания. Станало е свидетел на повече нещастия, отколкото е видяла стара жена като мен. Преживяното е закалило волята на мъничето и е изстудило сърцето му. То е тук вече три години. Чувства се добре и спокойно. След страховете, които е преживяла по пещерите, по бърлогите и по стаите на хановете, където вратите се отварят с един удар на рамото, тук Александра е в безопасност. Няма го и страха да не остане гладна. Постави се на нейното място. Би ли искала да изгубиш, каквото притежаваш сега, и да се върнеш в онези дни?

Ай Бала поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не бих“.

— И тя не би искала. Ще направи всичко, за да не загуби това, ще бъде готова на всичко.

Възрастната жена млъкна. Прецени притеснението, появило се в очите на снаха ѝ.

— Трябва да пазиш Александра от всички, Ай ханъм. Дори и от самата нея.

На следващия ден Гюлдане султан прати да повикат Тачам Ноян, за да му съобщи новината. Благодарение на нея мъжът беше назначен в конюшнята на двореца. И конят Ураган, който Александра наричаше Умут, и юнакът Ноян бяха доволни от новия си живот. Вече не им се налагаше да воюват, за да живеят. Бяха близо до Александра, която много обичаха. Тачам често виждаше момичето и дори и да не говореха много, бяха щастливи. Александра вече яздеше почти като татарските момичета и щом яхнеше Умут, двамата политаха по поляните, развявайки коси и грива.

Сякаш между Александра и Тачам Ноян имаше негласно споразумение. И двамата изобщо не говореха за миналото. Нито за нощта, в която Александра беше отвлечена, нито за случилото се в пещерата, нито за това, как момичето беше извадило стрелата и беше спасило живота на мъжа, обгаряйки раната му.

Но при всяка среща и двамата си спомняха всеки ден и всяка минута от двете трудни години, които бяха прекарали заедно.

Докато Тачам Ноян се изправи на крака, бяха изминали десетина дни. През това време преживяваха само със сушеното месо, което казахът носеше в дисагите на коня си. През първите дни Тачам дъвчеше късчетата, които момичето поднасяше в устата му, толкова бавно, сякаш никога нямаше да приключи. Посъветва същото и нея.

— Дъвчи бавно. Така ще потиснеш чувството на глад.

Първоначално Александра не искаше да яде това месо, жилаво като каиш. Но гладът я принуди и тя с хиляди мъки се опита да преглътне няколко хапки. Нямаха вода, но момичето последва заръката на Тачам, разтопи сняг в един съд и пиха до насита.

Една сутрин, когато се събуди, не видя Тачам и Умут и изпадна в паника. Нима я беше оставил на произвола на съдбата?! Беше ли способен на нещо подобно? Защо не? Един варварин неверник можеше да направи всичко. Да беше счупила стрелата в раната!

Но опасенията ѝ бяха напразни. Скоро Тачам се върна в пещерата с голям заек в ръце. Устроиха си угощение. Александра яде лакомо, облизвайки пръстите си, и за първи път се засмя. Дори не си спомняше откога не се беше смяла. Дали пък не бяха минали години?

— Какво има? Защо гледаш така?

— Гледам как се смееш. Много ти отива. Искам винаги да се смееш.

На следващия ден излязоха от пещерата и тръгнаха на път. Времето беше студено, но слънчево. Привечер стигнаха в един хан. Бяха се качили право в стаята, която Тачам нае. Ханджията беше плешив и с шкембе. Дори Александра забеляза злото в очите му. Онази вечер нищо не се случи. Леглото беше мръсно, но на Александра ѝ се стори толкова удобно, че потъна в дълбок сън веднага щом положи главата си върху мръсната мазна възглавница. На сутринта слязоха долу. Заситиха се с твърдия като камък хляб и сиренето, които дебелата жена на ханджията донесе. Поделиха си един тас биволско мляко.

Не след дълго ханджията дойде и седна до Тачам. Лепкавите му очи не се откъсваха от момичето.

— Юнако, къде намери тази сополана?

Тачам само изсумтя в отговор.

— Не се ядосвай, юнако. Със сигурност ти е в тежест. Ако искаш, ми я продай, а ти си продължи спокойно по пътя.

— Не се продава.

— Ще ти дам точно три акчета.

— Не се продава.

— Прави са тези, които казват за тебе, че здраво се пазариш.

Обърна се към жена си и попита:

— Какво ще кажеш, жено? Да дам ли пет акчета за това хилаво момиче?

Грозната жена на ханджията сбърчи устни.

— Какво ме интересува? Щом имаш много пари и никакъв акъл, прави каквото знаеш. Ако на пазара не намериш будала, на когото да я продадеш, мене не ме занимавай.

Мъжът посегна към кесията, която беше скрил в пояса си. Развърза я и бръкна с пръсти.

— Скъпа, каква работа имат децата с юнак, който се занимава с грабежи? Да направим добрина на този храбрец. Току-виж за тази услуга един ден той ми донесе някоя ценна стока, която е задигнал.

Ханджията се захили нагло. Между зъбите му, половината от които бяха изпопадали, за миг се мярна огромен лигав език.

— Няма да имам никаква печалба, но хайде, взимай.

Като ги изброи едно по едно, мъжът сложи на масата пет акчета. С опакото на ръката си се опита да ги бутне пред Тачам Ноян, но не успя. Защото лапата на Тачам като светкавица хвана косматата китка на мъжа. Докато я буташе назад заедно с парите, изсъска:

— Казах ти, не се продава!

Мъжът се отдръпна изплашен, изви ръка, за да се освободи от хватката на Тачам, и с последна надежда простена:

— Десет да са! — Но щом видя проблясващите светкавици в очите на казаха срещу себе си, се отказа. — Добре — каза примирено. — Като не я продаваш, недей, какво да правим. А десетте акчета ще си останат у мене.

Александра видя, че ханджията разтри китката си, като ги оглеждаше коварно.

Бурята не им позволи да напуснат хана веднага. Не излязоха от стаята си, докато не настъпи вечерта.

Тогава хапнаха долу пред огнището. Залата се беше напълнила със странници от близо и далеч. С крайчеца на окото си Александра видя, че коварният ханджия разговаряше много разпалено зад една колона с мъж с отвратителна физиономия като неговата. А противната му жена носеше по масите стомни с вино и току избухваше в пиянски смях. Тя се приближаваше до масите предизвикателно, а мъжете, които с месеци не бяха виждали женско лице, точеха лиги по тази мръсна и тантуреста жена с грамадни гърди, дори я пляскаха по огромния задник и галеха бедрата ѝ. В отговор на тези задявки тя не спираше да се кикоти вулгарно. Кой знае под колко от тези диваци щеше да легне през нощта, а после да брои парите в шепата на мъжа си.

Тачам Ноян не искаше Александра да гледа повече това развратно поведение. Когато се качваха в стаята си, и двамата усетиха, че погледите на наливащите се по масите мъже ги проследяват. Докато се опитваше да заспи, момичето видя, че Тачам придърпа до вратата стола с липсващ крак и седна. Значи и той подозираше, че непрокопсаниците долу крояха нещо нечисто.

Александра не знаеше колко време беше минало, откакто бе заспала, докато слушаше ударите на вятъра по дървените кепенци на прозорците.

— Събуди се и не мърдай — сепна я шепотът на Тачам Ноян.

В коридора имаше хора. Смъртта отново дебнеше пред вратата. Чуха се неясни гласове — тези, които се промъкваха, стъпваха на пръсти, за да не ги усетят, но не можеха да заглушат шума от дрехите си. Тачам Ноян се притаи зад вратата. В мрака за миг проблясна сабята му. После Александра видя през полусвитите си очи как лъсна и познатата ѝ кама.

Докато вратата бавно се отваряше навътре, в сърцето на момичето сякаш забумтяха тъпани. На фона на мъждукащата светлина, която се процеждаше зад гърба им от пламъка на свещ, се очертаха два внушителни силуета, скрили главите си с качулки. Ноян дебнеше зад вратата. Двамата се прокраднаха тихомълком. Александра стисна здраво очи. Към тъпаните в сърцето ѝ се присъединиха тромпети и барабани. Защо варваринът се криеше зад вратата? Защо не изскочеше и не убиеше тия типове? Точно тогава разбра целта на мъжа. Използвайки нея за стръв, Тачам Ноян беше заложил смъртоносен капан на двамата неканени посетители.

Стъпвайки на пръсти, мъжете се приближаваха към нея. Александра забеляза, че носеха голяма завивка. Тъкмо когато щяха да я метнат отгоре ѝ, Тачам трясна гневно вратата и изскочи от мястото си със страховит вик:

— Жалки крадци!

Момичето не можа да разбере кое разклати по-силно стените — дали грохотът от затръшнатата врата, която се изтръгна от пантите си при удара, или гръмотевичният вик на Тачам. Докато огромната сабя на казаха посече главата на мъжа отдясно, камата му раздра гърба на другия от горе до долу. Мъжете се свлякоха сред фонтани от кръв. При избитата врата Александра забеляза трети силует.

— Зад теб! — изкрещя с всичка сила тя.

Тачам Ноян се завъртя на дясната си пета като светкавица, също както бе направил през онази първа нощ в пещерата. Със сабята си разсече корема на мъжа, който се бе втурнал към него. Всичко беше приключило само за миг. Остави трите тела там и повдигна Александра. Цялото лице на момичето беше изпръскано с кръвта на мъжете. Тачам я изми като сипа вода в шепата си от една счупена стомна. Натика кървавата кама в пояса и се втурна в коридора, държейки с едната си ръка сабята а с другата — Александра. Тя подтичваше подир него, за да не изостава.

Мъжът спря пред вратата до стълбите. В очите му отново гореше онзи дивашки блясък, както в нощта на отвличането. Блъсна вратата с рамо и я изтръгна. Отвратителна миризма ги лъхна в лицата. Мъжът дръпна момичето настрана и влезе вътре. Ханджията седеше в мръсното легло насред стаята и се тресеше от страх с широко отворени очи. Дебелата му противна жена се опитваше да докопа камата до себе си. С един плесник Тачам запрати тлъстата като шопар жена чак в другия край на стаята. После опря сабята си в гърлото на мъжа.

— Дължиш ми десет акчета, свиньо мръсна!

Александра можеше да забележи дори и от вратата, че лицето на ханджията е бяло като вар.

— За… що? Мо… ми… че… то на… ммм… мен.

— Млъквай, прасе с прасето ти! — изрева Тачам, натискайки леко сабята си. — Това е кръвен данък. Погледни в какъв вид е момичето ми заради трите дяволски изчадия, които изпрати горе.

Лицето на мъжа се изопна. Малката червенина, която се бе появила на мястото, където беше опряно оръжието с вълчата глава, постепенно бе започнала да се увеличава. Докато ханджията се опитваше да мушне ръка под възглавницата си, Тачам се протегна и взе мръсната кесия. Повика Александра. Брои десетте акчета в шепата ѝ и запрати торбичката в лицето на мъжа.

— Сега ми дължиш само една душа, прасе страхливо — каза той. — Нея ще я взема следващия път.

Когато денят зазоряваше, те напуснаха Черния хан на Сарок. Развял гривата си, Умут се носеше на юг.

VIII

Думата, която непрекъснато отекваше в ушите на Александра в самотните ѝ вечери в Кримския дворец, беше дъще.

Защо безверникът дивак, който я беше отвлякъл, се обръщаше към нея с „дъще“? Дали не трябваше да го нарича „мъжът, чийто живот спасих“? Защо тази машина за смърт, която се впускаше в сбивания навсякъде, където отидеха, не остави търговците на роби да грабнат Александра?

Една вечер, докато слушаше историята на момичето, Гюлдане султан, милвайки косите му, каза:

— Чедо, кой би повярвал, че едно червенокосо, бледолико, красиво момиче със синьо-зелени очи като теб ще бъде дъщеря на черен планинец с вежди и очи като въглени?

Александра разтвори малките си ръчички:

— Ами не знам.

Никой не бе повярвал. Във всяко село, градче или хан, където спираха, неотменно си навличаха неприятности. Всеки път Тачам Ноян вадеше от пояса си оръжието с вълчата глава, без изобщо да се съобразява. Веднъж дори го размаха насред площада в едно градче.

Всъщност Александра беше харесала това градче. Двуетажните къщи с еркери бяха наредени една срещу друга по тесните криволичещи улички. Някъде между домовете към небето се извисяваше островърха кула.

— Какво е това?

— Минаре.

— Минаре ли? За какво служи минарето?

— За да приканват мюсюлманите към молитва.

— Как ги приканват?

— Ходжата се качва на минарето. Виждаш ли онази издатина? Ето оттам той се обръща към народа.

Докато Александра си мислеше колко опасно е да се качиш толкова нависоко, Тачам Ноян вървеше, стиснал здраво ръката ѝ, и се оглеждаше разтревожено.

На мегдана на градчето беше същинско гъмжило. По сергиите, над които бяха опънати платнища, за да пазят от слънцето и дъжда, бяха изложени разноцветни платове, тайнствени шарени прахове, бакърени съдове, мъниста, саби, ножове, щитове и всичко, за което човек можеше да се сети. Всеки хвалеше стоката си и викаше, че продава най-хубавия плат, най-добрите подправки и какво ли още не.

Александра изведнъж замръзна на място. В единия край на мегдана мъж с огромен тюрбан пъхаше в устата си пламтящи пръчки, гълташе и разпръскваше страшния огън. Обградилите го хора гледаха слисани това представление, а някой от тях току хвърляше пара върху мръсния парцал, който мъжът беше разстлал на земята.

— Устата му не изгаря ли?

Тачам Ноян се засмя:

— Аз опитах и се опарих.

— Наистина ли?

Мъжът поклати глава.

— Аха. Още бях дете. Пламъкът ме опърли още преди да влезе в устата ми. Обаче неговата не изгаря. Има някаква тайна, но не я казва на никого.

Александра се опита да си представи как устните на грамадния мъж изгарят, докато се мъчи да гълта огън, и се засмя.

Спряха за някое време сред тълпата и погледаха огнегълтача. Мъжът остави горящите пръчки и взе една дълга сабя. Вдигна я във въздуха.

— Ето, виждате ли тази сабя? Сега ще я глътна — обяви той.

Навалицата възбудено се разшумя. „Е, това вече е прекалено“, помисли си Александра. Може ли изобщо да се глътне такава голяма сабя?

— Не можеш! — извика тя.

Огнегълтачът се обърна и потърси сред тълпата притежателя на това звънко гласче. Няколко души пред тях също се обърнаха и ги изгледаха. Огнегълтачът се приближи.

— Не ми ли вярваш, малката?

Александра изобщо не се поколеба.

— Не ти вярвам. Не можеш да я глътнеш.

Навалицата ги наобиколи. Неколцина мъже подкрепиха дързостта на момичето. А други се посръчкваха и хихикаха.

— Защо да не мога?

— Сабята ще среже езика и гърлото ти, затова.

— Тогава този гигант, който те държи за ръка, да хвърли тук пет-шест гроша, че да ти покажа дали ще я глътна или не — предложи огнегълтачът.

Александра повдигна глава и погледна Тачам Ноян. За първи път очите на мъжа пробляснаха весело. Без да пуска ръката на момичето, хвърли на парцала пред огнегълтача два гроша, които извади от пояса си.

Факирът се изсмя грубо:

— За два гроша не си струва! Мъж като планина, а стиснат като сврака. Няма ли някой смелчага да хвърли тук още три-четири гроша? Да ми дойде апетитът, че да покажа на това хилаво девойче как се гълта сабя.

В парцала паднаха още няколко монети.

Хванал внимателно сабята откъм върха, мъжът ритуално я вдигна във въздуха, задържа я изправена точно над устата си. Александра първоначално гледаше недоверчиво. И бездруго огнегълтачът нямаше да се справи. Когато сабята лека-полека започна да потъва в гърлото му, очите ѝ се ококориха от учудване. Беше невероятно! Сега ще потече кръв — но нищо подобно не се случи. Сабята беше вече почти до дръжката в устата на огнегълтача. Сред възторжени викове той отново я извади съвсем бавно и се обърна към Александра:

— Сега повярва ли, червеноглавке?

Макар че огнегълтачът си отиде, тълпата, която ги заобикаляше, не се разпръсна. Бяха останали сред куп мъже. Тачам Ноян дръпна Александра и бързо се опита да се отдалечи, но беше закъснял. Едър мъжага им препречи пътя.

— Я почакай малко, закъде си се разбързал? Да поговорим.

— Ние не се познаваме. Няма за какво да си говорим.

Тачам бутна мъжа, за да си пробие път. Онзи се възпротиви и хвана казахския конник за ръката. Зад него имаше още трима мъже със заплашителни физиономии.

— Според мен има. Какво ти се пада това момиче, я казвай!

— Дъщеря ми е.

Мъжът се засмя и погледна през рамо тримата си сподвижници.

— Я виж ти! Тоя тип бил баща на червенокоската.

Останалите се изхилиха ехидно. Александра усети как мускулите на Тачам Ноян се напрягат и той стисна ръката ѝ по-силно. Бабаитът, който беше препречил пътя им, отново се обърна и закова поглед върху Тачам.

— На този смелчага и лъжата му е голяма, колкото и ръстът му.

Без да откъсва поглед от казаха, попита онези зад себе си:

— Как постъпваме ние с лъжците?

— Отрязваме им езиците и им ги даваме за спомен!

— Хайде бе! — възрази мъжът през смях. — Този дебелашки лъжец изглежда разбран. Като поговорим, според мен ще се споразумеем.

Пристъпи напред и каза:

— Чу нашия закон. Ако ти е мил езикът, остави момичето и се омитай.

Противният мъж протегна ръка, за да сграбчи Александра, която слушаше разговора им, скрита зад гърба на спътника си, а очите ѝ се изпълниха със страх. Точно в този момент сякаш се скъса пружината. Казахският конник мълниеносно стовари тежкия си юмрук върху главата на водача. Той се свлече на място, сякаш скала беше паднала отгоре му. Тачам вече беше извадил сабята с вълчата глава и връхлетя тримата мъже, които се втурнаха срещу него със саби и ножове в ръце.

— Назад бе, развратни копелета!

Схватката трая кратко. Единият от бандитите се просна на земята, облян в кръв, и повече не помръдна. Мръсникът, който заплашваше с рязане на езици, притисна ръката си и побягна с вой:

— Майчице, изгорях!

Не му остана друг изход, за да спаси езика си. А последният, молейки за пощада, се строполи до мъжа, когото юмрукът на Тачам беше проснал на земята.

Ето че все ставаше така. Едрият мъж и малкото дете винаги привличаха върху себе си вниманието на търговците на роби. При всякакви обстоятелства се опитваха да отнемат това крехко момиче от ръцете на планинеца. И всеки път главите им срещаха сабята на Тачам. Толкова много трупове бяха оставили след себе си, че се принудиха по възможност да стоят далеч от селата и градчетата. Планините и горите се превърнаха в тяхно убежище. Защото някои хора бяха по-опасни от гладните вълци и мечки.

„Навсякъде, където отида, нося смърт“ — помисли си Александра. Още по-лошо беше, че вече свикна със смъртта и убийствата. Не изпитваше нито страх, нито съжаление към умиращия. Дори в едно сбиване беше извадила малката кама, която веднъж Тачам ѝ бе дал с думите:

— Вземи, да се пазиш.

Даже не беше видяла какво стана с мъжа, в когото заби камата. А и какво значение имаше? Нали тя беше жива. Това беше важното. Да оживее. Не да съжалява някого. Важното беше да бъде силна и смела.

Един ден Александра ненадейно попита:

— Защо не ме пуснеш? Заведи ме на село при майка ми. И ти ще се спасиш, и аз. Дева Мария ще те благослови.

Тачам Ноян дълго гледа момичето, без да каже нищо. Александра повече не повтори молбата си.

Изведнъж нещо застана между тях. От дълго време бяха забравили, че единият беше плячка, а другият — ловец. С думите: „Пусни ме!“, истината, която бяха потулвали и сякаш бяха забравили, излезе наяве. Вече говореха по-рядко отпреди.

Докато пролетните цветя напъпваха, Тачам приготви коня си. Дори му смени подковите. След като намести удобно Александра върху Умут, той сръчка животното с пети в хълбока. Четири денонощия яздиха през мрачни гори, по стръмни хълмове, чиито върхове все още бяха покрити със сняг. Преминаваха през буйния грохот на реките. На петия ден по пладне, точно когато слънцето увисна над тях, ливадите и дърветата започнаха да се струват познати на Александра. Изведнъж видя пеперудите. Прелитаха от цвят на цвят с пъстрите си криле.

Момичето извика от радост, бликнала в душата му. Обърна се щастливо и благодарно и дари мъжа зад себе си с целувка по бузата. Значи варваринът я водеше вкъщи. Развълнувана, се свлече от гърба на коня и с радостни възгласи хукна след пеперудите. От щастие беше подхванала и някаква измислена от нея си песен: „Пеперуди, прекрасни пеперуди“. После изведнъж спря. Усети, че нещо не е както трябва. Нещо липсваше, нещо я жегна, нещо се заби в нея като кама!

Пеперудите! Преди те тичаха с нея. Пърхаха с великолепните си крилца над главата ѝ и танцуваха радостно, сякаш казваха: „Хайде, ела ни хвани!“. Сега всичките се разбягваха. Тя забеляза, че изобщо не беше чула чуруликане на птички. Те също бяха избягали оттам.

Тъжно се огледа наоколо. Нямаше го и житото, и класовете ечемик. Тази година никой ли не беше сял? Коленичи и погали с длани почвата. Беше черна, твърда и суха. Очевидно не беше обработвана. Не се виждаше и едно семенце, което да изкара живот от дълбините ѝ. Почвата беше мъртва. Беше безплодна!

Александра повдигна глава и погледна към Тачам Ноян, който седеше приведен върху гърба на коня. Нямаше и помен от величествената му осанка. Мъжът плачеше. Наведе се, протегна ръка, хвана момичето и го вдигна на гърба на Умут. Не отговори на нито един въпрос. Конят също беше посърнал. Протегнал глава към земята, душеше почвата и търсеше някаква следа от живот.

Така превалиха един хълм и Александра дори не можа да извика от ужасната гледка, която се откри пред очите им. Селото ѝ беше изгоряло и сринато до основи. По-точно някой беше изгорил и сринал китното ѝ село. На мястото на боядисаната в бяло църква сега имаше само три-четири изгорели греди. Нямаше я малката камбана. От дома ѝ, намиращ се непосредствено до църквата, домът, в който се беше родила, стърчаха черни, обгорели греди. Всяка от тях беше като ръка, вдигната към небето в знак на протест. Умут безшумно напредваше сред развалините.

Александра видя една здрава стена, сякаш оцеляла, за да бъде свидетел на нещастието, сполетяло родното ѝ място. На прозореца на стената лек ветрец поклащаше бродираното от майка ѝ перде. Обшивките и пискюлите му бяха изгорели, платът, който майка ѝ избелваше в разтвор от бяла глина, беше почернял от сажди, а бродираните цветя бяха избледнели.

Мъжът помогна на Александра да слезе от коня. Сред развалините от дома, в който преди две години кънтеше весел смях, момичето потърси някаква следа от семейството си. Не беше останало нищо друго освен една дървена лъжица, счупени чинии, обгоряла маса и столове. Значи, разбойниците бяха отнесли дори и бакърените саханчета. Не се виждаше и малкият бронзов кръст на църквата.

Измежду купищата овъглени греди внезапно видя нещо познато — малка иконка, счупена наполовина. С мъка я извади от развалините. Макар цветовете ѝ да бяха опушени от саждите, Богородица се усмихваше на Александра. Беше оцелял само ликът на Младенеца, сгушен в прегръдките ѝ, както и част от златокрилия ангел над главата му. Александра взе иконата и я показа на Тачам Ноян.

— Единственото нещо, останало от селото и дома ми — прошепна с тъга.

Сълзите ѝ намокриха опушеното от сажди лице на Божията майка. Изтри я и я почисти първо с ръка, а после с края на полата си. Прибра я внимателно в пазвата си.

Хвана ръката, която ѝ подаде мъжът, и докато се наместваше на гърба на коня, бликналите ѝ сълзи се превърнаха в ридание. В продължение на няколко минути удряше, хлипайки, с малките си юмручета по гърдите на Тачам — също както през онази злополучна бурна нощ.

Мъжът изобщо не се възпротиви и не се опита да попречи на дъжда от юмруци. Александра се притисна в обятията на Тачам, върху когото допреди малко бе изливала яростта си, и докато тя плачеше, той погали боязливо косите ѝ.

— Дъще, бедничката ми — чу тя хлипането на огромния казахски воин.

Когато вечерното слънце окъпа гористите планини в смесица от пурпурнолилави багри, те напуснаха селото на Александра, което вече приличаше на призрак.

Сега в една малка торба, която наместиха на гърба на Умут, се намираше нейният чеиз: едно почерняло от сажди полуизгоряло перде, две дървени лъжици, парче от чиниите на майка ѝ и потрошената Богородица.

IX

Мерзука хвърчеше от щастие, когато нахлу в стаята на Александра.

— Ставай, малка госпожице! — каза развълнувано момичето. — Приготви се, тръгваме.

— Тръгваме ли? Къде?

— На пазара.

От смайване Александра беше забравила дори да стане от леглото.

— На пазара ли?

Мерзука нетърпеливо повдигна завивката и я захвърли настрани със смях.

— Ами да, на пазара. И юнакът Ноян щял да дойде с нас, ако не закъснеем заради въпросите ти! Да знаеш, че Ай Бала хатун и цял куп пазачи няма тебе да чакат.

Не след дълго вече бяха на пазара. Ай Бала хатун беше заобиколена от няколко пазачи и прислужниците си. А Мерзука стискаше здраво ръката на Александра. Непосредствено до тях пък вървеше Тачам Ноян, който с внушителното си тяло и страховит поглед разделяше на две навалицата.

Денят беше много светъл. Пазарът беше доста по-голям, богат, пренаселен и шарен от онзи в малкото планинско градче, където с Тачам Ноян бяха гледали мъжа, който гълташе саби. От всеки ъгъл се чуваха музикални инструменти и викове.

— Имам коприна от Китай и атлаз от Индия!

— Не подминавайте, преди да сте видели пешкирите ми с османско ръкоделие.

— Бакърените ми прибори са хем здрави, хем красиви!

— Дойдоха подправки от Индия и Китай.

Пред една шатра, извивайки заоблените си телеса, танцуваше жена, която поклащаше гърдите си, толкова големи, каквито Александра дотогава не беше виждала. Очевидно и Мерзука не можа да повярва на очите си. С широко отворена уста тя не отделяше поглед от гърдите на жената. С крайчеца на окото си Александра проследи Тачам Ноян. Безстрашният конник от планините и степите се опитваше да прикрие интереса си, обаче трябваше да си сляп, за да не видиш, че се беше отдал на мечти, гледайки едрите гърди на жената. Двете момичета се сръчкаха едно друго и се изкискаха.

Заливайки се от смях, изтичаха пред друга шатра. Ноян с нежелание се откъсна от приятните фантазии, в които се беше отнесъл, докато наблюдаваше едрогърдата жена, и изтича подире им.

Тук полугол мъж всяваше страх сред зяпачите с виковете си:

— Вижте чудовищата!

На голямото платно, опънато пред шатрата, имаше картини на животни. Една от тях изобразяваше дива свиня, която гледаше навалицата, а от двете страни на сплесканата ѝ зурла стърчаха два страховити зъба. Това обаче не беше нищо в сравнение с останалите чудновати животни! Александра не беше виждала такива досега. Едното беше много, ама много голямо. Имаше огромни уши. А за носа му да не говорим! Беше провиснал до земята. От двете страни на този странен нос имаше два зъба, дълги като рога, извити, остри и светли. Другото гигантско животно вероятно беше котка. Гъста грива беше покрила врата му. Имаше и един страшно голям гущер.

Като видя, че двете момичета гледаха картините като омагьосани, Тачам Ноян бутна в ръката на мъжа няколко гроша и ги вкара в шатрата. Александра не беше предполагала, че на земята може да съществува толкова отвратителна миризма. Докато напредваха бързо, запушили носовете си, слонът протегна хобот към тях, сякаш искаше нещо. А пък лъвът, като ги гледаше с гладни очи, раззина пастта си, колкото можеше. Щом видя двата остри зъба отпред, напомнящи ѝ за камата, Александра се хвана здраво за Мерзука и забърза крачките си. Крокодилът се беше излегнал и не мърдаше. Дали не беше умрял? Боже, колко страшен и грамаден изглеждаше! От двете страни на дългата му огромна уста се подаваха острите му зъби.

Изскочиха слисани извън шатрата. И тримата вдишаха дълбоко чистия въздух.

Ако не бяха видели мъжа, който малко по-нататък караше една маймуна да прави номера, все още щяха да се душат един друг и да се питат:

— Дали миризмата на зверовете се е пропила в дрехите ни?

Разбутвайки тълпата, която се беше струпала около дресьора на маймуната, Тачам Ноян направи място за момичетата. Самият той скръсти ръце пред гърдите си и застана до тях. Няколко души, които нищо не можеха да видят, защото тялото на мъжа се възправяше пред погледите им като крепостна стена, се развикаха:

— Хей, я се дръпни!

Но щом Тачам се обърна и ги изгледа с очи, хвърлящи мълнии към тях, хората се свиха и замълчаха.

Колко смешна беше маймунката! Хвърляше се, подскачаше и се люлееше върху въжето, което собственикът ѝ беше опънал между два високи стълба. Скачаше върху раменете на зрителите, които даваха по някой грош на дресьора ѝ. Тълпата избухна в смях, когато животинката грабна шапката на едно дете и избяга. Чак след като платиха още един грош, маймуната хвърли пред детето шапката. Последният ѝ номер беше да открадне торбата с парите, които дресьорът беше събрал от зрителите. Когато се шмугнаха в малката шатра — първо маймунката, а след нея собственикът ѝ, крещейки: „Парите ми! Парите ми!“, — тълпата се разлюля от бурни аплодисменти.

Александра се смееше и ръкопляскаше най-много от всички. Не можеше да стои на едно място, а радостно подскачаше насам-натам. Страните ѝ бяха поруменели от щастие и от топлите слънчеви лъчи. Очите ѝ играеха весело. Изведнъж забеляза, че Тачам я гледа. Мъжът наблюдаваше нейното щастие с искряща усмивка, която озаряваше тъмното му лице. Навлажнили ли се бяха очите му, или така ѝ се стори?

Завиха по една улица, където Ай Бала хатун разглеждаше разни топове с платове. От малкото площадче пред тях идваше музика. Александра се затича натам. И Мерзука хукна подире ѝ. Двете дори не чуха, че Тачам извика след тях:

— Спрете!

Навалица от мъже се беше струпала пред сцена, от чиято тента се ветрееха червени, сини, зелени и жълти тюлени воалчета. Бойци със саби на кръста, младежи, възрастни мъже с огромни шкембета, прислужници с грозни физиономии и съвсем черни мъже. За първи път в живота си Александра виждаше чернокож човек. Единственото светло петънце по телата им беше бялото на очите. И зъбите. Боже господи, какви огромни устни имаха!

Мъжете закриваха подиума отпред като жива стена. Александра не можеше да види почти нищо. Между телата на хората обаче успя да чуе надвикващия музиката глас на някакъв човек. Виждаше се само плешивата му глава.

— Елате, елате! Такава красавица не сте виждали!

В този момент излезе едно момиче. От тълпата се разнесоха похотлив шум, охкания и неприлични възгласи.

— Вижте тези коси, тези очи, тази шия, тези гърди, тънката талия, закръглените бедра, дългите крака.

И мъжете гледаха.

Момичето вдигна ръце във въздуха и започна да танцува в ритъма на музиката. Правеше го апатично, с нещастен и измъчен вид. Десетки гладни, диви очи я поглъщаха.

— Петдесет акчета — провикна се плешивият. — Няма ли наддаващи?

Александра изведнъж с ужас разбра всичко — това беше пазар на роби! Продаваха хора!

Дърпайки Мерзука, се опита да избута мъжете и да си пробие път.

— Хайде да ви видим, развържете кесиите — подканяше хората плешивият мъж. — Тази иранска красавица струва най-малко сто акчета.

— Петдесет и пет — извиси се един глас.

Друг извика:

— Шейсет.

— Продавам я! — провикна се плешивият отвратителен тип, който приличаше на мях с лой. — Продавам я за шейсет акчета на този благороден господин, няма ли някой да даде седемдесет?

Нямаше. Търговецът на роби се приближи към мъжа с лукава физиономия, когото беше нарекъл „благороден господин“. Купувачът подхвърли кесия на сцената. Докато броеше парите, а от устата му капеха лиги, противният тип блъсна полуголото момиче надолу към новия му собственик, който го гледаше страстно.

Онзи се отдалечи с покупката си, а през това време изтикаха нови осем момичета, чиито крака бяха завързани с вериги.

Някои от тях бяха по-малки дори и от Александра. Бяха на годините, на които бе тя, когато Тачам Ноян я отвлече от дома ѝ. Нямаха дори нормални дрехи върху себе си. Мръсните поли на по-големите момичета бяха разкъсани от горе до долу. Жадните за женска плът погледи на купувачите шареха по бедрата им, които се подаваха от време на време през провисналите парчета плат. Преди да бъдат изкарани тук, нечия груба ръка безуспешно се беше опитала да придаде някаква форма на косите им. При все това всички бяха рошави и мръсни и издаваха липсата на грижи от доста време насам. И всички гледаха пред себе си, сякаш се бяха наговорили. Срамуваха ли се? Да, срамуваха се. Беше ясно като бял ден. Добре, но защо? От тази алчна груба тълпа ли? А може би момичетата се срамуваха от себе си. Сигурно се смущаваха от вида си. А всъщност трябваше да се срамуват тези нахални пияни типове, които ги зяпаха така, сякаш искаха да ги изядат.

Александра усети, че след малко ще се разплаче. Прехапа устни. Момичето в началото на редицата беше червенокосо.

Точно като нея! Колко прилича на нея през онази нощ!

Продавачът с вид на лоена топка подреди момичетата в редица и започна да приканва струпалите се мъже:

— Хайде! Решавайте! Тази стока сама се продава! Няма да намерите такава скоро. Всяка от тези красавици е расла в дворец.

От тълпата се извиси гласът на друг противен тип:

— Стига ни лъга, търговецо. Какъв дворец? Всичките са въшлясали! Ти не продаваш жени, а въшки!

При тези думи тълпата избухна в смях.

А пленените момичета гледаха още по-засрамено пред себе си със сведени глави.

— Какво разбираш ти от дворци и красиви момичета, търговецо на коне — не закъсня да отвърне лоената топка. — Я иди да си гледаш магаретата и мулетата.

Зяпачите за втори път се заляха от смях.

— Хайде! Няма ли кой да наддава? Вижте Олга! — отново изрева търговецът на роби.

Олга ли? Рускиня! Землячка, надигна се вик у Александра. Дори не чу как Ноян, който най-после се бе добрал до тях, каза задъхано:

— Хайде, да се махаме оттук!

Този тип продаваше нейната сънародничка като два аршина плат!

Малкото червенокосо момиче, което стоеше в началото, пристъпи напред, като влачеше тежкия синджир и гледаше в краката си. Търговецът на роби се опита да му повдигне главата, дърпайки брадичката му. Олга се възпротиви на грубостта му с малкото ѝ останали сили.

— Руска кралица е това, руска. Вижте тези очи. Вижте тази снага. Една неразцъфнала пъпка на осем години и недокосната от мъжка ръка. Хайде, бъркайте в кесиите. На друго място бих поискал двеста, но вие ми станахте симпатични. Хайде, Олга, сто акчета. Няма ли кой да наддава?

От тълпата един се провикна:

— Сто и еднооо!

Друг каза:

— Сто и пет!

— Сто и петнайсет! — чу се вик отзад.

И точно в този момент стана нещо, което никой не очакваше. Дори и самата Александра се изненада от постъпката си.

— Ей, ти! — извика тя, колкото сила имаше.

Пръстът ѝ сочеше тлъстия търговец на роби. Усети, че всички погледи се впериха в нея.

— Не те ли е срам да продаваш толкова малко момиченце?

Докато Тачам Ноян дърпаше Александра и се опитваше да я изведе от навалицата, търговецът избухна в смях. Сгъна показалеца си и като направи движение, с което сякаш ѝ казваше: „Ела ми, ела“, се провикна:

— Гледай ти! Между нас имало още една неразцъфнала пъпка. Красавице, качи се тук и тебе да продам. За теб ще взема повече пари от всички тези тук.

Докато Александра се мяташе, за да се измъкне от силните ръце на Ноян, който я беше хванал през кръста, извика:

— Господ ще те накаже! — Гласът ѝ обаче потъна сред бурния смях на тълпата, забавляваща се от думите на търговеца.

Александра видя, че Олга я гледа. В очите на малкото момиченце имаше благодарност, срам и безнадеждност. Наскърби се. Често си бе представяла как би изглеждал пазарът за роби. През изпълнените със страх нощи бе рисувала различни картини наум. Но това тук не бе въображаемо, това беше наистина. И беше страшно да се срещнеш лице в лице с действителността. В съзнанието ѝ се заби мисъл, остра като нож, която ѝ причини болка. Значи и нея щяха така да я продадат!

Ако не беше Тачам Ноян.

Може би точно тук, на този пазар, тази гнусна лоена топка щеше да вика нейното име, докато я продаваше:

— Александра! Рускиня! Неразцъфнала пъпка едва на девет години. Кой иска да помирише тази пъпка? Хайде, наддавайте, наддавайте!

И кой знае в ръцете на какъв противен тип щеше да я хвърли.

Ако не беше татко ѝ Тачам.

Не усещаше, но от очите ѝ се сипеха сълзи. Беше видяла собствената и съдба, от която мъжът я беше спасил на косъм.

Прегърна ръцете му и промълви:

— Благодаря! Благодаря!

Никога не беше и помисляла, че ще забрави непростимия грях, който той бе извършил, и някой ден ще се хвърли на врата му и ще го прегърне с благодарност. Казахският конник с обич целуна ръцете на Александра. Те се намокриха. От сълзите, които сякаш измиваха съвестта на огромния мъж, чието сърце се беше превърнало в камък от безбройните битки.

— Ела — каза той нежно, като дръпна нослето на Александра, докато я отдалечаваше от онази тълпа. — Виж, ей тук има шутове.

Неговото момиче не биваше никога да плаче.

Двете момичета почти не се смяха, докато гледаха номерата на шутовете. Александра беше стиснала здраво Мерзука. И двете все още трепереха от ужаса, който бяха преживели. Александра непрекъснато триеше сълзите си с опакото на ръката.

Не чу нито диалозите на смешниците, които разсмиваха всички, нито пък я забавляваха кълбетата им по земята и шамарите, които си удряха един на друг зад вратовете със силно плющене. Дали Олга вече беше продадена? Този въпрос не оставяше на мира мислите ѝ.

Точно тогава забеляза, че някой сред навалицата я гледа настоятелно. Две тъмносини очи я зяпаха, без изобщо да се опитват да се прикрият. Момичето отмести погледа си. Опита се да обърне внимание на шутовете, които се биеха един друг, но напразно. Мисълта ѝ остана в онези две безкрайно дълбоки очи, безбрежни като небесата. Кой ли беше онзи младеж? Защо я гледаше?

Александра си помисли, че ако се съди по кожената шапка на главата и дрехите му, не е тукашен, но не трябваше да се издава. Само да не разбере, че го гледа.

Реши да не се вслушва чак толкова в разума. Какво пък щеше да стане, ако разбере!

Изобщо не помръдна с глава, но извърна очите си в онази посока, доколкото можа. Не се получи. Кожената шапка не се появи в полезрението ѝ. Да не би пък да си бе тръгнал? Отново извъртя очите си, обаче пак не можа да го види. Да, със сигурност си беше тръгнал. Махна с ръка. Какво я интересува? Какво като си е тръгнал?

Изведнъж Мерзука я сръчка с лакът:

— Хей, видя ли?

— Кое? — попита тя.

— Мъжът, ей там — прошепна момичето.

Александра излъга:

— Никого не видях.

— От известно време непрекъснато те гледа.

Александра усети, че сърцето ѝ заби по-силно. Сякаш огромна пеперуда пърхаше с криле в нея.

— От няколко минути не откъсва поглед от теб.

Пеперудата в сърцето ѝ отново замаха с крилете си.

— Наистина ли? Как изглежда? — прошепна този път.

Молеше се Тачам Ноян, който стоеше зад нея, да не чуе какво си говорят и да не види кожената шапка.

— Много е млад… и… — Мерзука изведнъж се ядоса. — Какво си ме заразпитвала? Виж си го сама!

Александра леко я сръчка:

— Шшшт, не мога да видя. Така ще разбере, че го гледам.

— Добре де. Нека разбере. Не си обръща главата и за миг.

Тачам отдавна беше забелязал, че един млад чужденец не можеше да отдели поглед от Александра. От шушукането на момичетата беше разбрал, че и те бяха усетили този пълен с възхита поглед, но не каза нищо. Какво лошо можеше да се случи, ако сърцето на Александра се поразтупка малко! Изведнъж се притесни: Момичето му порастваше.

Девойките се умълчаха. В един момент Александра се засмя на номерата на шутовете, сякаш много се забавляваше. Без да отделя поглед от сцената, тихо попита Мерзука:

— Гледа ли още?

— И питаш. Мила, нищо няма да ти стане, ако и ти погледнеш?

Беше права. Какво щеше да ѝ стане от един поглед?

Александра бавно обърна глава и видя кожената шапка. Пеперудите в сърцето ѝ вече бяха хиляди и пърхаха неудържимо. Хубав ли беше? Вероятно беше хубав. Тъй като живееше в общество, където мъжете бяха кой кой по-грозни, всъщност тя не знаеше и какво точно означава „хубав“. Щом разбра, че и Александра го гледа, младежът се усмихна.

Боже господи! Тачам Ноян ще види! И Александра неволно се усмихна. Младежът сякаш бе омагьосан от озаряващата усмивка на момичето. Дотогава никога не беше виждал толкова красива усмивка. Едва забележимо поздрави Александра.

Тачам Ноян на момента забеляза поздрава. Видя, че и Александра отвърна. Дъхът му сякаш спря. Значи интересът не беше едностранен. Александра не знаеше какво да прави. Отново се загледа в шутовете. Зад нея Тачам попита:

— Дали да не си ходим вече?

— Моля те, нека да останем още малко — настоя тя. — Още съвсем мъничко.

Докато се опитваше да успокои туптенето на сърцето си, отново погледна към младежа. Той направи някакво движение с глава. Развълнувана, Александра сръчка Мерзука:

— Видя ли?

— Видях.

— Какво прави той?

— Май ти дава знак да го последваш.

— Не мога, за нищо на света! Трябва да се е побъркал!

— Със сигурност се е побъркал. Обаче ти си тази, която го подлуди. Момчето отново направи онова движение с главата си и тръгна към дългия тезгях отдясно на шатрата на шутовете, където се продаваха най-различни сладки неща. С настоятелния си поглед показваше, че иска тя да го последва.

Пеперудите в сърчицето на Александра вероятно бяха избягали, защото там вече бумтяха тъпани. Невъзможно е! Не може да направи такова нещо!

Изведнъж Мерзука невинно попита Тачам Ноян:

— Защо да не отидем при онзи сладкар?

В този момент сърцето на Александра щеше да спре. Грамадният мъж наведе глава и погледна татарското момиче. Настъпи страшна, продължителна, убийствена тишина и след това мъжът отсече:

— Не.

Точно когато Александра си мислеше: „Ето, всичко приключи, той добави:

— Аз не обичам сладко. Вие вървете. Ще дойда след малко.

Чудо! Да, това можеше да бъде само чудо. Докато двете момичета се канеха да отидат при тезгяха със сладките неща, казахският конник хвана ръката на Мерзука със стоманената си лапа.

— Пази момичето ми!

От искрите в очите на мъжа Мерзука разбра, че той одобрява тази среща.

Младежът ги чакаше. Двете момичета развълнувано минаха от другата страна на тезгяха. Ако някой ги наблюдаваше, можеше да се закълне, че не се интересуваха от нищо друго освен от наредените по масата десерти. Обаче Тачам, който не отделяше очи от тях, знаеше, че никоя от тях не мислеше за десерт.

Младежът свали шапката си, без да откъсва възхитения си поглед от момичето. Александра повдигна глава от десертите и го погледна със срамежлива усмивка. Беше много млад. Може би три-четири години по-голям от нея, не повече. Като свали шапката си, непокорните руси кичури се изсипаха върху челото му. Гъстите му вежди приличаха на изопната тетива. Тъмносините му очи светеха. Имаше тънък чип нос. Усмихваше се. Под долната му устна беше набола тънка руса брада, все още съвсем рядка.

„Божичко! — помисли си Александра. — Много е хубав.“

В същия миг чу гласа му:

— Колко сте красива, млада госпожице.

„Господи, Господи, Господи!“, извика наум три пъти Александра. Момчето говореше на руски.

— Руснак ли сте? — попита приглушено тя.

— Може да се каже. По-близо съм до полската граница.

Това вече беше прекалено. Хубавецът беше родом от нейните земи.

— И аз — каза радостно.

— Наистина ли? Откъде?

— Рутения. А вие?

Александра говореше, навела глава напред, а през това време разглеждаше чиниите, сякаш си избираше десерт.

— Аз съм по на север. Близо до Ковел[27].

Мерзука се беше отдръпнала една крачка настрани, сякаш ги беше оставила насаме.

Младежът отново потъна в очите на момичето и като че се събуждаше от сън, каза с уважение:

— Забравих да се представя. Аз съм Фредерик… Фредерик Лубански.

Александра се загледа в тези топли искрени очи и отвърна тихо:

— Александра. Александра Анастасия Лисовска.

Не знаеше как успя да изрече това. Казала ли го бе въобще? Ах, това нейно сърце! От вълнение се беше задъхала. Бързоногият Умут преваляше планини и възвишения и пак не се задъхваше толкова, колкото тя в момента. Докато изричаше думите една след друга, си помисли, че няма да може да си поеме въздух.

И Фредерик не се чувстваше по-различно. С няколко думи разказа, че е син на полски търговец, който работи тук. През това време с треперещи от вълнение ръце подаде възпитано на момичетата по една чиния с мухалеби[28], приготвено с вода. Александра оприличи шарения десерт в чинията със сърцето си. В момента и то така трепти и се вълнува, помисли си тя.

И тя трябваше да каже нещо за себе си. Но не можеше да обясни как беше дошла по тези места. Какво щеше да каже? Отвлякоха ме. Сега съм един вид пленница. Наистина, каква бе тя? Каква беше в Кримския дворец? Пленница ли? По какво се различаваше от Олга, която онзи отвратителен търговец продаваше малко по-нататък? Видя разликата с очите си преди малко. Не трябваше да бъде неблагодарна. Трябваше да бъде признателна за положението си, упрекна се сама веднага. Сега можеше да я продава търговецът на роби и хубавият Фредерик да я гледа сред зяпналите я диваци с изкривени от похот физиономии. Дали щеше да я гледа?

Успя само да прошепне, че е на услугите на Гюлдане султан.

— Вече трябва да тръгвам — добави после с нежелание.

Фредерик изведнъж се развълнува. Подаде на Александра нещо, което извади от джоба си.

— Какво е това?

— Огледало.

Докато момичето гледаше малкото огледало с къса дръжка, върху което имаше дребни червени точици, Фредерик попита:

— Ще ме удостоите ли с честта да приемете това огледало?

— Защо искате да ми го дадете?

— За да си спомняте за мен и за този миг, когато гледате красотата си.

По лицето на Александра отново се появи онази усмивка, която беше омагьосала младежа. Пусна огледалото в мъничката торбичка, висяща на китката ѝ.

— Ще си спомням за вас.

Лицето ѝ отново беше пламнало от огън.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Ще мога ли да ви видя отново?

— Не знам.

— Ще ви търся всяка седмица на пазара. С надежда и вълнение.

— Не мисля, че ще ми позволят.

— Аз все пак ще съм тук, Александра Анастасия.

Обиколи масата и бързо се доближи до момичето. Взе едно от цветята, разпръснати отгоре, и го подаде на Александра… После я дари с една мигновена целувка по устните. Намести кожената шапка на главата си и се изгуби сред тълпата.

Никой не спомена отново за двете случки на пазара. Нито за Олга, която продадоха като робиня, нито за мимолетната, но незабравима целувка на младежа Фредерик с кожената шапка. Обаче и двете се врязаха дълбоко и завинаги в паметта на Александра. Тачам Ноян си мълчеше за тайната целувка, за да не засрами Александра. Само се опита да разбере какво усещане е оставил върху момичето продължилият само миг топъл, влажен контакт с устните ѝ. По лицето на Александра се беше появило изражение, което той не бе виждал до този ден. Щастливо, но зряло. Като че момичето беше пораснало изведнъж.

Онази нощ Александра извади торбата си с чеиза. Дълго се взира в огледалото от Фредерик. Във въображението си прие това огледало с червени точки като годежен пръстен. Внимателно го постави в торбата заедно с цветето от младежа.

Фредерик Лубански спази обещанието си. От този ден нататък всяка седмица в същия ден отиваше на пазара. Чакаше с часове. Обаче момичето не дойде. Защото съдбата бе повела Александра към друг човек и към друга среща.

X

Александра пътуваше към Истанбул на борда на една галера, чиито платна се издуваха от черноморския вятър. Торбата с чеиза беше с нея. Беше я скътала на специално място в сандъка, където бе прибрала подаръците от Ай Бала хатун и няколкото рокли, които Гюлдане султан ѝ беше оставила, преди да почине.

Султанката издъхна малко след като беше дала първите съвети на Александра по пътя на съзряването ѝ като жена. Беше я накарала да седне до нея и ѝ беше казала:

— Детството вече свърши, дъще. Днес ти направи крачка към моминството.

Един ден Мерзука се появи с навлажнени очи:

— Ела!

Александра веднага разбра. Всъщност очакваше това от доста вреше. Възрастната жена беше много болна. Когато влезе в стаята, видя, че студът на смъртта отдавна се бе настанил върху лицето на старицата.

— Дойдох, султанке.

По бледото и изпито лице на жената премина светлина.

До главата ѝ четяха молитва. Още от първия ден, когато Александра чу да четат Корана, се вълнуваше по особен начин, щом доловеше тези напевни гласове. Дори една нощ беше извадила счупената икона от торбата с чеиза и на мъждукащата светлина от свещта беше започнала да се моли:

— Пресвета Дево Мария, прости ми. Позволих на друга религия да ме докосне. Иисусе, прощавай.

Наистина беше така. Не разбираше значението на думите, но винаги се разчувстваше, докато слушаше Корана. Може би защото през това време останалите жени в повечето случаи плачеха. „Значи е нещо, от което е естествено да се развълнуваш, така ли?“, мислеше си тя. Но все още не можеше да вникне в магията на това тайнство.

Когато Гюлдане султан леко помръдна изнемощялата си ръка, Александра хвана съсухрената крехка длан. Приближи я към устните си и я целуна. С навлажнени очи гледаше благодарно жената, която беше спасила живота ѝ и която тайничко поставяше в сърцето си редом до майка си, дори и да не си признаваше.

— Александра — прошепна старицата, — приближи се, дъще.

Тя доближи ухото си до устните на старицата.

— Време е, дъще. Дойде денят на разплатата. Моли се за мен, че Аллах да ме приеме в Рая си.

— Но аз не съм една от вас, майко, знаеш го.

— В очите на Аллах няма наши и ваши, момичето ми, всички сме едно.

Дъхът на възрастната жена дори не стигаше до ухото на Александра.

— Извади Богородица от торбата си. Помоли ѝ се за мен. Нека твоята Дева Мария да ми бъде свидетел, че те имам за своя дъщеря.

„Знаела е“, помисли си Александра. Гюлдане султан е знаела, че вечер коленичи пред иконата и плаче.

Отново целуна ръката на жената.

— Поверявам те на Ай Бала хатун — опита се да продължи шепнешком старицата. Живецът беше напуснал устните ѝ. — Преди да си отида, имам една последна заръка към теб, Александра… Чуй какво ще ти кажа. Да ти е като обица на ухото. Никога не забравяй на какво съм те научила. Тези знания ще ти трябват…

Жената замълча. Няколко пъти си пое дъх с хриптене.

— Не се страхувай… Ми… миналото ти беше мрачно, но бъдещето ти е свет… ло. Звездата ти е нависоко, Александра. Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти да… дат, каквото ис… каш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го ос… оставяй. Виждам твоя път… Ти си бял гълъб, ще грабнеш орела… Това е твоята съдба… Само не позволявай да изтрият каквото ти е писано.

Гласът на Гюлдане султан постепенно затихваше. Александра, Ай Бала и всички жени в стаята плачеха. Изведнъж ръката на жената се стегна с невероятна сила. Направи усилие да вдигне глава от възглавницата.

— Снахичке моя — промълви тя с хриптене. — Дъще Ай, къде си?

— Тук съм, майко.

— Подай ми ръката си, законна съпруго на моя син хана. Майко на внуците ми. Лунна[29] кралице на Крим и на Златната орда…

Ай ханъм нежно хвана ръката на свекърва си. Гюлдане султан събра ръцете на снаха си и на Александра. Трите длани се сключиха в едно.

— Снахичке моя, с лице и сърце на месечина. Държавата на съпруга ми, достойнството на трона на сина ми, щастието на внуците ми и съдбата на тази неразцъфнала пъпка, която Бог ми дари след осемдесетте ми години, вече са в твоите ръце.

Снахата погледна Александра с навлажнени очи.

— Ще се грижа добре за повереното ми от теб, майчице.

Ай Бала хатун продължи с глас, сподавен от хълцане:

— За мен ще бъде чест да направя най-доброто за славата на държавата на мъжа ти хан Менгли Герай и на моя съпруг Мехмед Герай — хана на Златната орда и Крим, както и за щастието на синовете ми. И ако не изпълня този дълг, нека Аллах вземе душата ми. Знай, че твоето момиче вече е като моя сестра. Нима една кака би захвърлила съдбата на сестра си?

Старицата стисна с кокалестите си пръсти ръцете на Александра и на снаха си.

— Бог да ти помага, снахичке. Ще бдя над вас. Да не оставиш момичето ми без корона. Родната ми дъщеря Айше дари османския хан Селим с две щерки, но не можа да сложи корона. Остави короната ѝ да бъде грабната от друга красавица, която роди син на Селим. Сега, снахичке Ай, сложи на главата на това момиче такава корона, че блясъкът ѝ да освети не само Златната орда, наследство от Тука Тимур, внук на Чингис хан, а и целия свят. Нека московските принцове да скланят глави пред нейната мощ. Кажи на Хафса султан[30], майката на Сюлейман, сина на Селим хан: „Майката на твоята сестра по съдба Айше ти изпрати най-малката си дъщеря“. Нека помогне на моя бял гълъб да хване орела.

Същата вечер душата на султанката отлетя при съпруга си хан Менгли Герай, за когото напоследък често казваше, че много ѝ липсва.

Александра плака цяла нощ. Дали са се срещнали, помисли си тя. Дали беше видяла майката и бащата на Александра? После сякаш въглен жегна сърцето ѝ, задето си помисли това. Може би родителите ѝ не бяха умрели, а се бяха вкопчили в живота някъде, незнайно къде. Ако бяха живи, дали си мислеха за нея?

За първи път през онези дни Александра видя колко силна може да бъде една жена. Не можеше да повярва! На пръв поглед ханът управляваше Крим и заповедите му се изпълняваха на момента. Обаче Ай Бала хатун властваше над Мехмед Герай. Винаги тя имаше последната дума.

Изведнъж си спомни един от съветите, за които султанката казваше: „Да ти е като обица на ухото. Зад мъжа, колкото и да е силен той, трябва стои жена. Но жена, която да знае как да го управлява“. Как трябваше да се управлява един мъж? Гюлдане султан си беше отишла, без да посвети Александра в тази тайна.

Изминаха още две дълги години от смъртта на възрастната жена. Петнадесет зими и петнадесет лета бяха останали в миналото, откакто Александра се беше родила. Беше пораснала, беше се разхубавила, а цветът на косите ѝ беше станал огненочервен. Красотата ѝ и магията на очите ѝ се прославиха сред кримските бейове[31] и храбреци. Беят на Азов дойде до Бахчесарай и съобщи на Мехмед Герай хан, макар и неофициално, че е „кандидат“ за момичето. Ханът повдигна темата пред Ай Бала. Жената изобщо не се поколеба.

— Не може.

— Защо?

— Тя ми е завещана от султанката. Няма да я хвърля за храна на воюващите бейове. Такава корона ще сложа на главата ѝ, че блясъкът ѝ да освети и Крим, и целия свят. Това е завещанието на скъпата ми майка.

— И къде ще да е тази корона?

— Съвсем близо. На отсрещния бряг на Черно море.

Мехмед Герай не можа да повярва на ушите си.

— За османския род ли говориш?

— Ами да, за османския род. Сюлейман седна на трона съвсем скоро. Веднага се отправи на поход и завладя Белградската крепост. Не е ли уместно сега кримският хан да поднесе дарове за победата на брат си султан Сюлейман? Все пак втората жена на баща му е от Крим!

— Уместно е. Вече дадох заповед, правят се приготовления.

— Тогава сред даровете сложи и Александра.

— Какво? — Ханът погледна жена си невярващо.

Изражението в очите му се превърна в яд.

— Това ли е предаността ти към повереното от майка ми, Ай ханъм? Искаш да дам момичето като наложница в османския двор? Баща ми Менгли Герай, дано почива в Рая, даде кака ми Айше на султан Селим още когато той беше принц. И какво стана? Сякаш не знаеш? Дори и това, че му роди две деца, не беше достатъчно за Селим. Взе Хафса султан за втора жена. Мястото, което наричаш харем, е един затвор. Нима искаш да поробиш момичето там? Не беше ли достатъчно Османската империя да задържи като заложник един наш син, за да останем верни на споразумението си?

Жената погледна мъжа си в очите.

— Не. Това е сънят на майка ти. Белият гълъб ще хване орела. Александра няма да бъде робиня в харема, а законна съпруга на султана. На главата ѝ ще стои короната на османския род, с която твоята сестра не можа да се окичи. Току-виж дошъл ден, в който османците освободят сина ни, сигурни в нашата преданост.

Мехмед Герай погледна съпругата си с изумление и се размисли.

— Османците няма да освободят сина ми. А момичето ще се изгуби в онзи харем, ще изсъхне и ще си отиде. Или ще остарее, без дори да получи възможност да види Сюлейман, или ще я дадат на някой стар везир[32] и ще почернят живота ѝ. Естествено, ако не я сполети нещо друго. Изобщо може ли наложница да стане законна съпруга на султана?

— Ще стане. Така ѝ е писано.

— Не знаеш какво говориш, жено. Сюлейман вече си имал привлекателна жена, черкезка красавица. Освен нея друга не поглеждал.

— И какво от това, нашето момиче пък е руска красавица. И Айше беше хубава, но Хафса султан спечели Селим. Освен това Александра е неразцъфнала пъпка. И е умно, сладкодумно и амбициозно момиче, което прави, каквото си е наумило, и което откъсва онова, което пожелае.

— Но черкезката дарила Сюлейман с престолонаследник още преди той да стане падишах. Сега на главата на Сюлейман има две жени — едната е майка му, а другата е любимката му. Смяташ ли, че от толкова войни и от тези две жени османският владетел ще има време да задиря наложници в харема си?

— Ти направи, каквото ти казва твоята законна съпруга, Мехмед хан, няма да съжаляваш. Хем наследството от майка ти няма да отиде нахалос, хем ще постъпиш като баща с момичето.

Ай Бала хатун се постара да наблегне на думата „баща“. Спря се, потърси някакъв знак в погледа на мъжа си и продължи:

— Освен това така ще се избавиш от срама да се навърташ около местата, откъдето минава Александра.

Сякаш огън подпали ушите на Мехмед хан — новия владетел на Златната орда, кошмара на Великото московско княжество, който беше принуден да си затваря очите за грабежите на разбойниците от Полското кралство в името на доброто разбирателство и който — тъй като Златната орда беше наследство от внука на Чингис хан, храбрецът Тука Тимур — винаги се стремеше да стои с гордо изправена глава пред другите ханове и бейове под казахско ръководство. Значи Ай Бала знаеше, че душата му беше примряла по руското момиче. Не можеше да упорства. Ако отпратеше майката на децата си по далечни земи и задоволеше прищевките на душата си тук с руското девойче, което беше на възрастта на дъщеря му, това нямаше да приляга на ханската му титла. Отначало погледна пред себе си, сякаш премисляше, опитвайки се да не изглежда гузен, сетне вдигна поглед към законната си съпруга, с която поставяше глава на една възглавница в продължение на толкова години. Беше готов да отрече възмутено, когато видя в очите на жена си прошката ѝ. Засрами се.

— Какво ще стане, ако я задържиш тук? — попита съпругата му тихо. — След като я вкусиш ти, ще я отстъпиш на някой бей, смърдящ на коне. Остави момичето да тръгне по пътя, който му е предначертала съдбата. Такова е и желанието на майка ти. Нека се опита да хване орела. А ти бъди не хан на наложниците, а хан на Крим — баща на синовете и дъщерите си и мой мъж.

Мехмед Герай забеляза как се наляха очите на Ай Бала. Досега само два пъти беше виждал да се навлажняват очите на съпругата му. Единият беше в деня, когато майка ѝ почина, а вторият, когато нейната свекърва издъхваше в ръцете ѝ. Поклати глава.

— Съпругата ми досега никога не ме е подвеждала — с треперещ глас каза той. — Най-добрата от всички майки, съпругата на баща ми — хана на хановете — казваше: Синко, слушай снаха ми Ай и ще сполучиш. Винаги говореше мъдро. И този път думите ѝ са на място. Да оставим всеки да върви по пътя на собствената си съдба.

Щом разбра, че ще отиде като наложница в Османската империя, Александра се разбунтува. По цели дни викаше и се караше:

— Нито знам кой е Осман, нито искам неговия потомък. Моят дом е тук. Султанката е моя майка, а снахата Ай е моя по-голяма сестра. Много ли му дойде на хана още една душа, че иска да ме откъсне от дома ми? Какво сбърках, че кака ми, снахата, се съгласи да ме отпратят.

Всички се смутиха. Опитите на Мерзука да я успокои не доведоха до нищо, освен че лицето на татарското момиче беше изподрано. Денят на заминаването наближи, но Александра не преставаше да се бунтува:

— Султанке, ще ме тикнат в прегръдките на някакъв стар султан. Върни се от гроба си и виж.

При този вопъл чашата на търпението на Мерзука преля.

— Какъв ти старец, глупаво момиче! Сюлейман от османския род е красавец който още не е видял тридесет зими. Дворците в Европа пращат най-хубавите си момичета, че да получат благоволението му. А ти искаш да пропилееш този шанс. Хайде, спри да мрънкаш и се приготви.

В паметта на Александра остана не гневът на Мерзука, а думите ѝ: „млад красавец, който още не е видял тридесет зими“. Докато хлипаше, бършейки носа си в един ъгъл, тя си спомни съвета на Гюлдане султан, който трябваше да ѝ е „като обеца на ухото“: Изтръгни онова, което хванеш. Вземи онова, което пожелаеш. Не пускай онова, което си взела. Дали османският син си заслужаваше да го пожелае, да го хване и да го изтръгне? Ами ако Мерзука беше права? Ако обръщаше гръб на шанса, който ѝ се беше открил? Ами ако кримският хан, който през последните месеци непрекъснато се навърташе около нея, се ядосаше от нейното пренебрежение и я отпратеше? Отново ли щеше да се върне в планините? При тази мисъл сякаш я обля вряла вода. Пред очите ѝ се появиха опушените стаи на хановете, мръсните легла, диваците, които я оглеждаха с потекли лиги.

Щом плачът на Александра секна, спокойствието в Кримския дворец се завърна. Ай Бала хатун, която с дни не се бе появявала, понеже се страхуваше от негодуванието на момичето, отиде да посети пътничката за Истанбул, но в прегръдката им се прокрадваше хлад. Всъщност двете жени споделяха една съдба. В края на краищата и султанката едно време е била наложница на Менгли Герай в Крим. Самият той беше изпратил дъщеря си Айше в харема на султан Селим Свирепия[33], въпреки всички нейни увещания и вопли? Ала след като му роди две дъщери, Айше беше допуснала друга жена да го дари с престолонаследник и да заеме мястото в сърцето на Селим. Сега онази жена, която беше съпруга на падишаха, беше майка на султана. Ами снахата Ай Бала? Малко ли сълзи беше проляла, докато роди син на Мехмед Герай и се избави от наложничеството? Дори Гюлбахар, сегашната любимка на султан Сюлейман също беше наложница. Обаче беше дарила султан Сюлейман с наследник и след майката на падишаха Хафса султан, бе най-могъщата жена в Османската империя. И Александра тръгваше по този път. Или щеше да изчезне като нещастната дъщеря на Гюлдане султан, Айше, или щеше да стане жена на падишаха и майка на султана.

Двете жени усетиха, че в този момент мислят за едно и също. Хладният вятър, който беше повял помежду им, изчезна. Прегърнаха се здраво, като сестри. Дълбоко вдишаха уханието една на друга, за да не го забравят никога.

— Върви, Александра — каза тихо Ай Бала, докато галеше косите ѝ. — Намери убежище в Бога. Върви, накъдето те зове съдбата ти. Не засрамвай майка си и сестра си. Роди принцове в османския дворец, където те изпращаме като наложница. Дай покой на душата на Гюлдане султан, която ходеше с наведена глава, защото дъщеря ѝ Айше остана без корона.

На борда на една галера, в чиито платна блъскаха буйните северни ветрове, Александра пътуваше към мястото, където я зовеше съдбата. Отдолу долитаха монотонните звуци, които издаваха робите, докато натискаха греблата с всичка сила. Както и плясъкът от ритмично потапящите се гребла в морето.

Облегната на парапета, тя видя как слънцето заедно с последните си лъчи потъна като топка във водите и ги обагри в златистожълто.

— Идвам, османци — прошепна, докато гледаше руменеещите облаци. — Чакай ме, Сюлейман. Идвам, за да споделя короната и трона ти.

XI

Есента дойде и премина като кошмар покрай Александра. Веднага щом пристигна в двореца, черни мъже с женствени гласове ги зарязаха с Мерзука в един вътрешен двор с мраморни колони и после изчезнаха. Макар да беше пладне, вътре беше доста мрачно. В закрития двор с каменен под отнякъде се процеждаше светлина, но тя не можеше да види откъде. Щом очите ѝ привикнаха, забеляза, че етажите отстрани са пълни с млади и красиви девойки. Няколко момичета минаха покрай нея, влачейки бродираните си със сърма чехли. Дори не се обърнаха и не погледнаха Александра и Мерзука. После се зададе друго момиче. До него вървеше черна жена с огромни устни. Колкото красиво и фино беше момичето, толкова онази до него беше грозна и дебела. Докато момичето минаваше покрай Александра, шумолейки с дългия си елек, се опита да прикрие лицето си с аления копринен тюл, който висеше от странната шапка на главата му. Обаче усилията му бяха напразни, защото и Александра, и Мерзука отдалеч забелязаха, че очите му бяха почервенели от плач.

Приседнаха под една колона и зачакаха. Александра не изпускаше от ръцете си торбата с чеиза. Нямаше представа къде се намира сандъкът, в който подреди подаръците от Ай Бала хатун. Единственото, което притежаваше в тази чужда страна, бяха тези неща. Няколко овехтели спомена, малко дрехи, един-два топа плат.

И двете се оглеждаха слисано. Това ли беше мястото, което наричаха харем? Не се виждаха никакви стълби между етажите. Стори им се много странно. Тези момичета не можеха ли да слизат и да се качват по другите етажи? Ако не им беше разрешено, тогава какво различаваше харема от затвора?

Александра отиде към средата на двора и погледна нагоре. Всеки етаж се състоеше от отделения, които гледаха към празното място в средата. Чуваха се детски плач и женски викове. Александра послуша гласовете, но нищо не можа да разбере. Говореха на различни езици. Езици, които тя не знаеше. На всичкото отгоре гласовете кънтяха в празното пространство и ставаха още по-неразбираеми.

Напразно чакаха някой да дойде и да им обърне внимание. Колко време беше минало? Един час? Или пет? Сноповете прашни слънчеви лъчи, които падаха от отделенията върху каменния под, бяха променили ъгъла си. Когато пристигнаха, прашните колони светлина проникваха от стаите вляво, а сега от тези вдясно. Като че ли цветът на танцуващите прашинки беше започнал да се превръща от златистожълт в огненочервен. Нима вече се бе свечерило? Александра изчака ядът в нея постепенно да набъбне. Тръгна към хубавото момиче, което поставяше джезве върху горещата пепел на мангала[34] пред едно от отделенията.

— Никой ли няма да ми обърне внимание?

Момичето вдигна глава и погледна изумено. В очите му имаше скрита тревога. Ако девойката беше по-грозна, Александра можеше да нарече погледа ѝ глуповат. Тя осъзна, че момичето не разбира езика ѝ. Като посочи гърдите си, каза търпеливо:

— Казвам се Александра. Александра… А-лек-сан-дра. А това там е Мерзука… Мер-зу-ка.

Докато заравяше джезвето с дълга дръжка в пепелта, в очите на момичето проблесна искра и то повтори жеста на Александра, като посочи гърдите си с показалец:

— Йо София… Со-фи-я.

Отвътре излезе друго момиче, което беше чуло разговора им. Бял тюл покриваше въгленовочерната му коса. „Тези момичета по-хубави ли са от мен?“, зачуди се Александра. Честно казано, ако всички в харема бяха толкова красиви, задачата ѝ щеше да се окаже доста трудна. Двете момичета забъбриха нещо, което тя не можа да разбере.

— От часове чакаме. Гладни сме, ожадняхме, изморени сме. Няма ли кой да ни обърне внимание? — повиши тон Александра.

Не можеше да удържи надигащата се в нея вълна на гняв. Вече не я интересуваше дори и това, че момичето, което вареше чай на мангала, ѝ направи знак да млъкне, доближавайки пръст до устните си.

— Казвам се Александра — извика. — Александра Анастасия Лисовска. Идвам от Крим.

Отеквайки в затвореното пространство, гласът на Александра беше достигнал до всички етажи и отделения. Настъпи тишина. След секунда-две отвсякъде занадничаха красиви женски глави. Ала освен шумоленето на платове, друг звук не се долавяше.

Усилията на Мерзука да успокои спътницата си останаха без резултат. Александра вдигна глава нагоре и се обърна към жените, които се кокореха насреща ѝ с любопитство:

— Така ли посреща османският род дъщерята на майката на кримския хан Мехмед Герай — Гюлдане султан, и сестрата на снаха ѝ Ай Бала Хатун?

Сега етажите, простиращи се от каменния под нагоре, зажужаха от женско бърборене. Александра си каза, че те не я разбират, защо крещи?

— Няма ли някой, който разбира езика ми?

Любопитните женски глави, протегнали се към празното пространство в средата, изведнъж изчезнаха, така както се бяха появили.

— Има!

Гръмовният глас, който се разнесе, беше толкова силен, че сърцата на Александра и Мерзука се обърнаха в гърдите от страх.

— Ти, нахалнице, как се осмеляваш да нарушаваш спокойствието и тишината на харема? Погледни насам!

На фона на предишния рев тази заповед като че ли беше дадена шепнешком. Александра не можеше да види, но знаеше, че жените, които обитаваха харема, скришом наблюдават какво се случва, без да се показват. Дори и двете момичета, които кипваха липов чай на мангала, също бяха изчезнали. Но и те със сигурност бяха някъде там. Тя беше убедена в това.

Двете с Мерзука бавно се обърнаха към гласа.

Мъжът стоеше изправен при входната врата в полумрака на закрития двор. Александра направи една-две плахи крачки към този великански силует. Черната му кожа сякаш се губеше в чепкена[35] и шалварите в тъмен цвят, които беше облякъл. Ако не беше странната бяла шапка на главата му, вероятно изобщо нямаше да могат да го различат. Тя си помисли, че мъжът е сам, но забеляза, че до него стои един по-дребен силует. И той беше чисто черен като другия. Чернокожо дете с очи, от които се виждаше само бялото и в които се четеше любопитство. Александра си помисли колко огромни устни има то. Значи, всички чернокожи бяха такива.

— Коя си ти?

Шептящият глас на мъжа беше изплющял като камшик.

— Александра Анастасия Лисовска.

— Коя си ти?

Сигурно не беше я чул, помисли си Александра.

— Александра Анастасия Лисовска. А това е Ме…

Мъжът я прекъсна с шепот, който сякаш я шибна като с камшик.

— Коя си ти?

Игра ли играеше? По лицето на Александра премина усмивка. Опита се да прочете правилата на играта по погледа на мъжа. Ала тези очи не издаваха никакво чувство. Само в погледа на младото чернокожо момче беше надвиснал облак от тревога. Сякаш се опитваше да каже нещо на Александра с очи.

В Крим тя се беше научила на добро държание, обноски, възпитание и всичко останало. Знаеше как трябва да се сяда и става, как да се говори с по-възрастните, затова сега недоумяваше защо един слуга се държи тъй неуважително с нея, която майка Гюлдане беше приела за собствена дъщеря.

— Казах ти, не ме ли чу?

— Не те чух. Коя си ти?

Александра вече не можа да се стърпи.

— Александра Анастасия… — крещеше тя в лицето му и тогава стана нещо, което изобщо не беше очаквала.

Ръката на мъжа се стрелна във въздуха като светкавица и една тъничка пръчка изплющя по ръката на Александра. Момичето запищя от болка, а мъжът изсъска:

— Ти си наложница.

Докато Александра държеше ръката си, която сякаш гореше като жар, пръчката полетя стремително и отново я удари. Този път жарта изгори рамото ѝ.

— Коя си ти?

От очите на момичето се сипеха сълзи, а от устата му се отрони само:

— Алек…

Пръчката отново изплющя.

— Ти си наложница. Чу ли ме, московска наложнице?

Чак след петата пръчка Александра потвърди с кимване, че е чула. Мерзука беше паднала в краката ѝ и плачеше. Двете захлипаха в хор — Александра от болка, а спътницата ѝ от страх. През влажните си мигли Александра видя страхливите, любопитни женски глави, които надничаха към вътрешния двор. Всички гледаха как я бият. Срамът още повече засили болката ѝ. Обърна поглед към мъжа. Зад водопада от сълзи се опитваше да запечата в главата си всеки детайл от това лице. Даде си дума никога да не забравя тази физиономия.

Мъжът сякаш прочете мислите ѝ.

— Каза ли ми нещо?

Момичето веднага завъртя отрицателно глава.

— Ти си московска наложница, разбра ли? Всъщност дори все още не можеш да се наречеш наложница. Ще се спретнеш, ще бъдеш обучена. Ще се промениш. Своенравната московчанка ще си отиде и на нейно място ще дойде дворцова наложница. Ако нашата господарка валиде султан счете за подходящо да останеш в харема, ще останеш, ако не — ще си ходиш.

Млъкна, хвана брадичката на момичето и повдигна главата му. После довърши думите си:

— Ако имаш късмет, ще те затворят в някой конак на везир или бей, а ако нямаш — Бог да ти е на помощ.

Погледна строго синьо-зелените очи, мокри от сълзите.

— А, още нещо. Тук не се вика. Тишината на харема е свята. Не се нарушава. Ако ще разбунваш спокойствието и тишината, по-добре иди и се хвърли в морето още сега. Разбра ли, московска наложнице?

На Александра ѝ се искаше да умре. Не, не! Всъщност това, което наистина искаше, беше да пререже гърлото на този човек. Изведнъж усети липсата на Тачам Ноян. Къде беше нейният юнак на светлосив кон? Ах, сега да беше тук, да я метне на гърба на Умут и да я отвлече отново в планините!

— Разбра ли? — повтори мъжът.

В гласа му се надигаше онази заплашителна нотка, която тя вече беше усетила. Значи пръчката всеки момент щеше да заиграе.

Александра кимна с глава:

— Разбрах.

— Да преминем на втори урок.

Раздруса брадичката на момичето и я пусна.

— Няма да си казваш името, ако не те попитат. Дори и да ти говорят, няма да вдигаш глава и да поглеждаш нашия господар падишаха, валиле султан или хасеки[36] хатун, докато не ти бъде изрично наредено.

Къде се беше озовала? Къде беше сгрешила, та Ай Бала хатун я беше хвърлила в този зандан? Дали това не беше Адът? А този пред нея сигурно беше пазачът пред портите на пъкъла. „Няма да си тръгна жива оттук“, помисли си тя, загубила всякаква надежда.

— Ще правиш само каквото ти се казва. Нищо няма да вършиш на твоя глава. Няма да се инатиш. Докато не ти наредят друго, ще си переш собствените дрехи и ще си миеш съдовете. Ако ти дадат чуждо пране или мръсни съдове, няма да се мусиш. И тях ще миеш…

Мъжът нареждаше, а гласът му сякаш достигаше до Александра много отдалеч. Чуваше, но не разбираше какво ѝ се говори. Всъщност не искаше и да разбере. Сръчка Мерзука, която хлипаше в краката ѝ. Татарското момиче повдигна глава и погледна Александра, по чиито бузи сълзите бяха оставили мръсни следи.

— Разбра ли ме?

Тя се осъзна чак когато мъжът я разтресе. Очевидно беше задал въпроса си няколко пъти, но тя не беше чула. Веднага кимна с глава.

Видя как в очите на черното дете премина някакво съвсем различно чувство. Александра не успя да разгадае посланието на този поглед. Съжаление ли беше това? Като че ли не съвсем. Дали не ѝ казваше „Не се натъжавай“? Но поне в очите на момчето не се криеше коварство като в онези на исполина с пръчката.

Тъкмо когато черното лице щеше да се обърне и да си тръгне, видя торбата, която Мерзука държеше в ръце. Торбата с чеиза на Александра.

— Какво е това? Тук не може да се внасят такива мръсотии. Дай ми го.

Мъжът поиска да вземе торбата от ръцете на момичето.

Александра избута Мерзука, която се опитваше да спаси повереното ѝ, и се изправи срещу черната физиономия.

— Не я пипай!

От етажите се откъснаха смаяни викове, изпълнени със страх. Черният мъж се изуми и замръзна с протегната ръка.

— Какво каза?

— Казах да не пипаш. Торбата е моя.

Александра очакваше черната ръка да замахне и пръчката да заплющи, подпалвайки различни места по тялото ѝ. Очите им се срещнаха. Тя устоя на продължителния поглед, в който горяха пламъците на Ада, безстрашно и дори леко предизвикателно. После затвори очи в очакване на пръчката.

Но не се случи нищо подобно. Мъжът огледа изправеното пред него момиче и се надигна бавно.

— Добре, така да бъде. Обаче торбата да не ми се мярка пред очите.

Александра отвори очи, слисана. Мъжът и момчето с него се бяха отправили към вратата. Черното лице се обърна и погледна Александра.

— За днес ти стига толкова. Но с теб отново ще си поговорим. Има още много неща, които трябва да направиш.

Обърна се отново и продължи, но в този момент момичето зададе въпрос, който той изобщо не очакваше:

— Ти кой си?

Гласът ѝ изплющя в каменния под досущ като неговия преди малко, когато ѝ беше задал същия въпрос. Бърборенето на уплашените жени достигна до ушите на Александра.

Мъжът се закова на място. Момчето до него се обърна и погледна Александра, сякаш я питаше: „Защо направи това?“.

Черният исполин отговори на въпроса, без повече да се обърне и да я погледне.

— Наричат ме Чухадар[37] ага, московска наложнице. Попитай и ще ти разкажат кой съм.

Направи една крачка и погледна през рамо.

— И бездруго скоро ще се опознаем много добре.

Тръгна си и остави Александра и Мерзука насред закрития каменен двор на харема, обградени от погледите на десетките жени — някои подигравателни, други състрадателни, а трети завистливи.

Александра, която тръгна на път с думите:,Чакай ме, Сюлейман. Идвам, за да споделя твоята корона и трон!“, влезе в харема на султан Сюлейман по този начин.

Обидно, съкрушаващо, унизително и болезнено.

Тя бавно приседна до Мерзука, която трепереше като лист и не можеше да стане от земята. Погали косите на спътницата си по съдба. Сякаш не тя беше момичето, в чието сърце се бе настанила болката от ударите на пръчката. Изправи се и решително тръгна към мангала, където двете момичета се опитваха да сварят липов чай. Водата беше извряла, понеже щом чуха гласа на Чухадар ага, от страх двете бяха зарязали джезвето и бяха изтичали вътре. Но няколко листенца с пъпки бяха попаднали по дървените въглища и сега из целия двор се носеше слаба миризма, сгряваща душата на човек. Изведнъж уханието на билката разсея плашещата атмосфера в харема, която преди малко извика у нея чувството, че се намира в затвор. Винаги, когато ѝ замиришеше на липа, Александра се сещаше за дома си. Ето че сега нейният дом беше тук. Вдигна глава и огледа етажите, които обграждаха от четирите страни двора с каменния под. В отделенията бяха запалили лампи, кандила и свещи. Няколко женски глави бързо се скриха навътре. Александра и Мерзука поседнаха до мангала. Александра придърпа в скута си торбата с чеиза. Каза си ядосано:

— Московска наложница. Московската наложница ще стане господарка на този дом.

XII

Всъщност поражението ѝ беше пълно. Дълбоко в себе си усещаше болката от пръчката, с която я беше наложил Чухадар ага, чието име, както научи по-късно, беше Сюмбюл. След като мъжът си отиде, се появиха две чернокожи жени. И двете бяха високи и здрави. Ако беше в настроение, Александра щеше да прихне от вида на островърхите им шапки, които те гордо носеха на къдравите си черни коси, приличащи на астраган[38]. Но в момента изобщо не ѝ беше до това. Върху зелена риза бяха облекли бял елек, а отдолу — широки шалвари. На краката си пък имаха кожени чехли.

Александра все още не знаеше, че харемът беше пълен с чернокожи жени калфи като тези двете и че калфите бяха длъжни да помагат на наложниците, но преди всичко трябваше да ги наблюдават и да предават на Чухадар Сюмбюл ага всичко, което видеха и чуеха.

По-младата от тях сръчка Александра, казвайки нещо, което би трябвало да означава:

— Ставай.

— Какво има? — изсумтя момичето. — Гладни сме, къде ще спим?

Те обаче не разбираха какво им говореше тя. Напразно беше хвърлила толкова усилия да научи татарски в Крим. Откъде ли исполинът знаеше руски? Всъщност руският му беше ужасен, но поне можеха да се разбират.

Щом видя, че момичетата не помръдват, другата задърпа Александра за ръката. Това причини болка на девойката и тя дръпна ръката си с рязко движение, сякаш се отърсваше. Въпреки това се изправи на крака.

— Сетарет — каза първата чернокожа жена и се посочи, а после представи тази до нея: — Гюлбеяз.

Ако Александра разбираше езика им, щеше да избухне в смях, чувайки името Гюлбеяз, което означаваше „бяла роза“ и беше отредено тъкмо на тази катраненочерна жена.

— Се… та… Гул… бе… аз — опита се да каже имената на срички.

— Сетарет… Гюлбеяз — поправи я жената с усмивка.

Руската девойка отново не ги разбра.

— Александра — каза тя от своя страна, а след това посочи татарското Момиче. — Мерзука.

Жената повтори името на Мерзука моментално, обаче езикът ѝ по никакъв начин не можа да се справи с Александра.

Въпреки това бяха поставени основите на някакъв разговор. Дворът с каменен под отново беше залят от онова тихо жужене. Това бяха гласовете на любопитните жени, които се бяха разбърборили в един глас.

Александра доближи ръка до устата си и с жестове се опита да изобрази хранене. Потри с пръсти корема си.

— Умираме от глад.

Жената, чието име беше Гюл някоя си, вдигна двете си ръце към главата и със смешни движения започна да описва кръгове, сякаш намотаваше гранче с прежда на кълбо. Като видя, че двете срещу нея я гледаха странно, повтори движението, този път по-продължително.

— Хамам, хамам!

Какво казваше тази жена с огромни устни. „Ха… какво?“

Тя отново хвана глава с длани и докато я разтриваше, повтори:

— Първо хамам, после храна.

Търпението на жената преля. Сръчка двете момичета и се опита да ги накара да вървят. Усети лека съпротива и за да покаже решителността си, ги побутна по-грубо. Новопристигналите момичета нямаха друг избор и тръгнаха, без да имат никаква представа накъде са ги повели.

След дълъг мрачен коридор влязоха в стая с висок таван, цялата покрита с мрамор. Александра изведнъж разбра какво означаваше хамам. Щяха да се къпят.

Върху мраморна полица бяха наредени чисто бели плътни хавлиени кърпи, а отгоре им имаше тънки платове с шарени ивици по тях. На пода имаше дървени налъми на високи токове.

Сетарет посочи грубата бяла тъкан и каза:

— Кърпа. Пещемал, а това са налъми.

Когато видя, че момичетата глуповато зяпат дървените обувки, събу чехлите си и нахлузи един чифт на краката си. Александра и Мерзука я изгледаха изумени. Как се вървеше върху нещо толкова високо? Жената, сякаш отгатнала мислите им, дръпна нагоре крачолите на широките си жълти шалвари и затрака по мрамора. Александра беше сигурна, че за нищо на света не би могла да върви върху това чудо. Сетарет се кискаше и току подхвърляше реплики към другата жена. Трябва да беше казала нещо смешно, защото и Гюл някоя си се засмя. Тя покри устата си с ръка, сякаш искаше да скрие чисто белите си зъби, лъснали измежду огромните ѝ месести устни.

Спря пред Александра и посочи дрехите ѝ.

— Събличай се!

— Какво?

Жената лесно обясни какво се иска от Александра, като свали елека си.

— Събличай се!

После се възцари пълен хаос. Александра отначало се опита да каже, че няма да се съблича пред останалите, че ако искат да се изкъпе, първо трябва да ги оставят сами и да си тръгнат, че с Мерзука ще се къпят една след друга, и други подобни желания, но нямаше никаква полза.

Това, че новите не спираха да се противят, вече беше започнало да ядосва чернокожите жени. Когато Гюл някоя си се протегна и поиска да свали дрехите на Александра, се вдигна врява до небесата. Мигом настъпи хаос. През отворената врата, от която отекваха виковете на жените, влетяха още две чернокожи помощници. Борбата на двете момичета срещу четирите силни калфи беше ожесточена, но безполезна. Не след дълго Александра и Мерзука се озоваха върху мрамора, голи, както майка ги беше родила. Чернокожите жени, останали без дъх от боричкането, не се впечатлиха много от Мерзука, но затаили дъх, като омагьосани гледаха бялото и нежно като слонова кост тяло на Александра. Хамамът се озари, сякаш вътре беше грейнала светлината на пълната луна. Сетарет калфа въртеше очи и повтаряше:

— Браво, браво… Пу, пу, пу! — плюеше тя против уроки.

С пламнало от срам лице Александра се опита да се прикрие, доколкото можеше с ръце. Но не знаеше къде да ги сложи по-напред. Под погледите на жените срамът ѝ растеше с всяка изминала минута.

— Проклети да сте! — извика, като затвори очи и се обърна с гръб. — Черни вещици, черни вещици такива!

Усети, че увиха тънък хладен плат около горящото ѝ като огън тяло. Гюл някоя си я беше покрила с онова тънко цветно парче. Огромните ѝ ръце сякаш не можеха, а и не искаха да се отлепят от крехките, едва напъпили гърди на момичето. Тъмните ѝ очи гледаха с копнеж. Александра се отдръпна назад, отвратена от допира на грубата мазолеста ръка на жената.

Сега чернокожата коленичи и хвана мъничките стъпала на момичето. Повдигна тънкия ѝ глезен и старателно го обу с налъма, като нарочно се суетеше и дори плъзна уж случайно ръката си нагоре по крака на девойката. Направи същото и с другото стъпало. Изведнъж Александра порасна с няколко сантиметра.

Както беше коленичила, жената вдигна глава и я погледна. Зяпаше я странно. В очите ѝ имаше тъга или нещо друго… Погледът ѝ сякаш молеше за нещо. Защо жената, която преди малко викаше и крещеше, сега галеше ходилата и краката ѝ? Трябва да бе забелязала, че е уморена. Обаче бялата ѝ като порцелан кожа вече беше започнала да я боли под настойчивите ласки на мазолестите ръце.

Мерзука, която се беше загърнала с пещемала, разбра какво се случва и побърза да се намеси. Тя се приближи, поклащайки се върху налъмите. Познаваше много добре този вид женски погледи.

— Остави я на мира! Отдръпни се!

Гюлбеяз калфа като че се пробуди от сън. Сякаш се беше отнесла в друга страна и се беше завърнала. Учудено погледна Мерзука. В огромните ѝ черни очи имаше по-скоро яд. И ревност.

Сетарет калфа отвори вратата в другия край на стаята. Пара нахлу от вътрешността на хамама към соуклука[39].

Александра бавно тръгна към вратата върху дървените налъми. Краката ѝ трепереха. Налъмите ѝ непрекъснато се изхлузваха от стъпалата и тя трябваше да спира и да ги намества. Що за глупаво нещо беше да се върви с дъски върху мрамора? Какви странни привички имаше османският род.

Като се държаха едно за друго, двете момичета стигнаха до вратата на хамама, подкрепяни с огромно желание от Гюлбеяз калфа. Вълна от горещина изведнъж ги удари в лицата. Под високия куполообразен таван в средата беше разположена повдигната мраморна плоча. Сетарет калфа отиде и се излегна върху нея. Сигурно искаше да покаже, че мястото служеше за това. А Александра седна на горещия камък и погледна купола, където тук-там имаше кръгли цветни стъкла. Над мраморната курна[40] отсреща видя прозорец, зад чиито шарени стъкла сякаш имаше някакво светило. В огромния фенер над вратата, откъдето влязоха, също горяха две големи свещи. Гюлбеяз изтича към соуклука, където преди малко с треперещи ръце съблече Александра, и донесе още два фенера. Стана малко по-светло. Сетарет калфа помогна на Александра да отиде до курната. Развъртя кранчето, което блестеше на светлината на фенерите, и напълни курната от гравиран мрамор с гореща вода. Загреба с калайдисан тас и обля главата на момичето, а после и тялото му.

В къпането се включи и Гюлбеяз. Колкото и да се опитваше да обясни, че може да се измие сама, Александра не успя да отпрати прислужниците. Мощната жена съблече елека и ризата си и ги захвърли. Като видя две черни гърди, по-големи от човешка глава, Александра се учуди къде беше попаднала. Извърна глава от срам. Гюлбеяз много добре знаеше за какво си мисли момичето. Рядко се виждаха такива големи гърди. Зърната им вероятно бяха с големината на орех. Докато грубите ръце на жената сапунисваха Александра, сякаш опитвайки се да не ѝ причинят болка, с едно майсторско движение, като че съвсем случайно дръпнаха надолу пещемала, захванат под мишницата ѝ.

Понеже все още беше под въздействие на изживяния шок, а съзнанието ѝ се беше отпуснало от врялата вода, която я обливаше от горе до долу, Александра не забеляза, че едната ѝ стегната гърда, все още с големина на портокал, беше вече на показ с цялата си прелест. Усети, че пещемалът ѝ се беше отворил, едва когато видя, че погледът на Гюл някоя си отново се отнесе замечтано, както преди малко. Жената гледаше малките бели и стегнати гърди, сякаш ги боготвореше. Върху тези две идеално оформени снежни топки сякаш бяха поставени две розови ягодки. Миниатюрните ѝ зърна, досущ като крайчеца на карфица, се бяха отърсили от свенливостта си и се бяха надигнали при допира с водата. Жената ги галеше с поглед, а ръцете ѝ бавно се спускаха от раменете към гърдите на момичето. Александра се отърси от унеса си, дръпна пещемала и хубаво се загърна. Мокрият плат се беше залепил между краката ѝ и по интимните ѝ места и беше очертал малкия триъгълник, криещ неустоими мистерии. Избута жената и изритвайки налъмите настрана, се отправи към вратата. Докато Сетарет ядосана казваше нещо на Гюлбеяз калфа, Александра с мъка отвори тежката дървена врата и изскочи на студа.

Настаняването при новопостъпилите момичета също не мина без произшествия. Сетарет им показа два дюшека, сложени на място, което сякаш се намираше под стълбище. В стаята вече спяха седем-осем жени. Възраженията и упорството, които девойката изрази с викове, секнаха след силно ощипване по ръката ѝ, последвано от крясъци на всевъзможни езици, които нададоха жените от отделението. Едно русо момиче, което се беше изправило на първото легло, замери Александра с чехъла си. Нападението не остана без отговор. Александра хвана чехъла и го запокити обратно по собственичката му. Ако Сетарет не се беше намесила, още през първата нощ в харема щеше да се разрази и скандал. Александра плака тихо в кътчето си, опряла глава на прозореца до себе си и прегърнала торбата си с чеиза, която никой така и не можа да измъкне от ръцете ѝ. Прозорецът беше покрит с дървени решетки и през него трудно можеше да се погледне навън, но тя знаеше, че там навън е свободата. Нейните планини и реки също бяха някъде там. Далеч, много далеч.

Хлипанията ѝ станаха причина за сърдито сумтене. Тя беше отчаяна, изморена и ядосана. Зави се презглава с юргана и започна да се дави от хълцане. Дълго рида. Това не беше дворец, а истински затвор. Кой ще я спаси от този затвор, помисли си, докато сълзите ѝ мокреха възглавницата. Нямаше го Тачам Ноян, че да извади сабята с вълча глава и щом нададе вик, всичко наоколо да се преобърне.

— Къде си, татко Ноян? Ела, виж в какво положение е момичето ти.

Този въпрос подпали като огън мозъка ѝ. Чуваше ли се какви ги говори? Сърцето ѝ се сви. Татко Ноян ли? Вече татко ли наричаше онзи варварин неверник, който преобърна живота ѝ?

Но освен него си нямаше никого другиго на този огромен свят. Не ѝ бяха останали нито майка, нито баща, нито село, нито дом, нито огнище, които да нарече свои. Никой друг не се беше хвърлял в битка със смъртта заради нея, както Тачам Ноян. И то колко пъти? Отново се сети за онзи въпрос, който изгаряше мозъка ѝ: Къде си, татко Ноян?

Очакваше го да се появи възседнал достолепно Умут, развял косите си с цвят на въглен, подаващи се непокорно изпод огромната му гугла, и да изреве със сила, която да накара двореца на османския род да затрепери от страх:

— Дойдох, момичето ми!

Знаеше, че това бе напразна надежда. Никой нямаше да отговори на тихия ѝ зов. В харема не се долавяше друг звук освен женското бъбрене и шепотът на няколко момичета, които клюкарстваха, ако не се брояха пронизителният детски плач и стъпките на караула от градината, който известяваше: „Часът е дванадесет. Часът е един… Мирно, свободно“.

Беше обикновена робиня в османския дворец, където беше дошла с мечтата да сподели короната и трона. Беше бита, бутана, ръчкана, събличана, оглеждана като робините за продан, опипвана къде ли не, обиждана. Какво друго можеше да сполети една робиня? Нима богато украсените чехли и рокли, с които я премениха, когато излезе от хамама, бяха цената на нейното робство? Не ги искаше, нямаше нужда от тях. Тя предпочиташе цървулите, които Тачам Ноян уши и обу на краката ѝ.

— Това не може да продължава така — измърмори.

Реши на следващия ден първата ѝ работа да бъде да се яви пред Сюлейман и да му разкаже всичко.

— Аз не съм дошла тук, за да бъда третирана като робиня. Ако ти си Сюлейман, аз пък съм Александра от Рутения. Поверена съм от майката на първата жена на баща ти, моята султанка. Подобава ли такова държание към повереното ви?

Ядът и омразата, които се надигаха в нея, не ѝ даваха покой и тя беше убедена, че цяла нощ няма да мигне. Ала кой можеше да се опълчи на силата на съня — верния побратим на смъртта?

В съня ѝ летеше огромен орел с чисто черни крила.

XIII

Александра не можа да види султан Сюлейман нито на следващия, нито в някой от другите дни. Живееше в дома на падишаха под същия покрив като него, обаче не само че не го беше видяла, а дори и гласа му не беше чула.

Ето защо така и не беше намерила сгоден момент да каже на глас изречението, което си беше наумила: „Ако ти си Сюлейман, аз пък съм Александра от Рутения“. През цялото това време както не се беше появил Сюлейман, така не се беше вестила и майка му, Хафса султан. Дори и да се чудеше какво щеше да се случи, когато ги срещне, ежедневието беше понесло Александра като неудържим ураган.

Сцената в хамама се повтаряше всяка сутрин. Събличаше се и се къпеше пред черните жени и тъй като получи още три удара с пръчка от Сюмбюл, задето се оплака, че прислужницата я опипва, не можеше да се противопостави на чернокожата Гул някоя си, която я докосваше с мазолестите си лапи и разхождаше грубите си пръсти по хлъзгавите ѝ тайнствени места, които тя самата не беше открила все още.

След хамама идваше ред на уроците.

Всичко се преподаваше наново, като се започнеше от това, как се застава пред падишаха, как се седи, как се говори, как се храни, и се стигнеше до походката. За Александра най-важно беше да научи езика. Все пак един ден щеше да се яви пред Сюлейман. Каквото имаше да му казва, трябваше да го каже на собствения му език.

Единственото нещо, което различаваше един ден в харема от предходния, бяха постоянните разправии между момичетата, които се изяждаха взаимно в стремежа си да бъдат забелязани от падишаха. Непрекъснато викаха и крещяха. Всяка от тях говореше на различен език и естествено никоя не разбираше какво казва другата. Всъщност това нямаше голямо значение, защото никой не слушаше никого. Първите няколко дни тази шумотевица и врявата смущаваха Александра. В повечето случаи не разбираше защо беше започнала караницата. Постепенно започна да не обръща внимание. Дори когато момичетата си крещяха, тя успяваше да се свие в леглото и да заспи.

В интерес на истината, от деня, в който Александра пристигна, споровете и крясъците в харема се бяха увеличили. Тя беше в центъра на повечето дрязги. Никога не се предаваше, не разбираше от дума и нападаше останалите момичета при най-малкия повод. Въпреки предупреждението на Сюмбюл ага — през първата вечер тя възразяваше на всичко. Но всеки ден по време на караниците прибавяше по няколко нови турски думи към репертоара си. Казваше например „Гозно нещо“. Който я разбираше, схващаше, че „гозно“ означава „грозно“. Беше се научила да заплашва черните вещици с думите: „Да се строши твои ръце“, когато я сръчкваха с лакът или юмрук.

При всяка разправия нейното лице също се покриваше с драскотини, но докато Сюмбюл ага пристигнеше, друсайки шкембето си, Александра успяваше да натупа всичко наоколо и да докара момичетата до окаян вид. Едва тогава примирено понасяше пръчките, без да издаде и звук.

Най-сериозната врява се вдигна, когато Александра хвана едно от момичетата да рови в торбата ѝ с чеиза. Беше изсипало на пода вехтите предмети, показваше ги на момичетата наоколо и се подиграваше:

— Гледай, гледай!

Четири-пет черни вещици не можаха да отърват момичето от ръцете на Александра. В този ден тя се запозна с фалаката[41]. Макар че след всеки унищожителен удар върху голите ѝ стъпала в очите ѝ избиваха сълзи, от устата ѝ не се чу нито вик, нито умолителна дума. Здраво прегърна торбата си с чеиза, разтвори ръце и попита:

— Аз какво да направи? Какво да направи?

Три дни не можа да стъпи на краката си. Тъй като ѝ беше унизително да пълзи, когато ѝ се налагаше, се хващаше за рамото на Мерзука и подскачайки, вървеше в непоносими болки. Докато мажеше с мехлем стъпалата ѝ, Мерзука плака. Сетарет калфа също плака. Обаче никой не видя Александра да плаче.

— Ще види тях! — заканваше се тя и млъкваше.

Бързият ѝ напредък с турския език слиса най-много Сюмбюл ага. Александра отдавна беше надминала девойки, които бяха дошли в харема месеци преди нея. С други думи, тя нямаше да посрами агата, ако той кажеше на валиде султан:

— Московското момиче е готово да излезе от отделението на новодошлите.

Ала мъжът не бързаше да я хвали, защото искаше да я помъчи още малко. „Нека разбере кой е Сюмбюл — казваше си той. — Да знае, че животът и бъдещето ѝ зависят от две мои думи“.

По тази причина Сюмбюл ага излъга, без окото му да трепне, когато валиде султан го попита за Александра:

— Едно момиче беше дошло от двореца на Айше — първата съпруга на мъжа ми, нека почива в Рая. Беше го изпратила снахата на майка ѝ. Къде е момичето? Как се справя?

— Още е неопитно. Не е готово за покоите на господаря.

Понеже знаеше, че възрастната жена щеше да го прониже с проницателния си поглед, побърза да добави:

— Как да кажа, трудно момиче е. С дълъг език. Кавгаджийка. Настройва девойките една срещу друга. Никак не е разбрана. Но не се притеснявайте. Вашият слуга Сюмбюл какви ли не твърди камъни е шлифовал. И този ще го обработи.

Хафса султан остана доволна от тези думи.

— Да те видим, Сюмбюл, действай бързо. Искам да видя момичето. Ай Бала ханъм е пратила вест, в която казва: Майка ми я повери на мен, а аз ще я поверя на теб. Нека не оставяме повереното ни девойче, без да му обърнем нужното внимание, грехота е.

Докато Чухадар ага се кланяше почтително пред майката на падишаха, си помисли, че май ще е добре да намали боя на московчанката. Освен това момичето беше доста талантливо. Поклащаше се кокетно наоколо, сякаш се беше родило и отраснало в дворец. Имаше осанка, която омагьосваше всекиго. Излъчваше гордост, която по никакъв начин не можеше да бъде потъпкана. Щом искрата, горяща в очите на момичето, припламнеше в близост до гордостта му, се разразяваше истински пожар. Никой не можеше да надмине Александра в музиката. Хванеше ли уда в ръцете си и дръпнеше ли струните, мелодиите се извисяваха от двора нагоре към етажите и дори и най-кресливите момичета на харема млъкваха и притаяваха дъх.

Само неколцина мъже имаха привилегията да влизат в харема и един от тях беше учителят по музика Кемали ефенди. Той беше възхитен от Александра. Разбира се, момичетата в харема бяха започнали да шушукат злобно, че синьо-зелените очи на Александра бяха част от причината за тази възхита, обаче никоя не можеше да каже, че свири по-добре от нея. Никоя от тях не можеше така майсторски и бързо да разхожда пръстите си по струните на кануна, както нея. Сякаш Александра не се учеше тепърва, а от години свиреше на този инструмент. Беше ненадмината и в уда.

Ала гласът ѝ няма равен, потрепваше Сюмбюл ага. Ако кажеше, че това е най-омайният женски глас, който беше чувал, нямаше да излъже. Щом настанеше вечер и нощната тишина се спуснеше над харема, носталгия налягаше красивите като луната момичета, дошли от всички краища на света. В харема, където обикаляха големите илюзии, страсти и големите разочарования, след вечерната молитва, когато всеки се оттеглеше в собствения си свят, от етажа на новодошлите чувствено се извисяваше трогателният, страдалчески глас на Александра. Огън жегваше дори и закоравялото сърце на Сюмбюл, когато слушаше песните ѝ. Под влияние на тези мелодии той се отнасяше в отминалите времена, а в гърлото му засядаше мъка. Щом усетеше, че очите му се пълнят, се сепваше и си казваше: Луда московчанка. Затова беше замълчал, когато видя етиопския си помощник Джафер, който от три години беше до него, да слуша като омагьосан тайно нощем песните на Александра. Дори и когато чу да си шепнат с момичето, не каза нищо. Плачеше ли момчето? Нека плаче. Щом Сюмбюл ага не беше пролял сълзи, че е евнух, поне Джафер да го направи. Сълзите измиваха душата на човек. А беше минало толкова много време, откакто душата на Сюмбюл не се беше пречиствала. Вече дори не си спомняше кога беше плакал за последно. Дали беше в онази злочеста нощ, когато попадна в ръцете на търговците на роби, или когато онези проклети клещи се стегнаха и тестисите му бяха усукани? Сюмбюл не можеше да си спомни.

XIV

Александра беше объркала броя на дните. Кой ден беше, откакто бе дошла в харема? Петнадесети ли, шестнадесети ли? Кой знае, може би бяха минали двадесет дни. Толкова си приличаха един с друг. Дори не беше разбрала, че се бяха изтърколили почти два месеца. Нито вчерашният ден беше по-различен от днешния, нито утрешният щеше да донесе нещо ново.

Излезе в розовата градина под наблюдението на Сетарет калфа и Мерзука, а въздухът режеше като нож. Видя морето сред олиселите дървета. Под свъсеното небе то сякаш беше оцветено в сиво. По-нататък, в средата му, се извисяваше бяла кула. Отдалеч минаваха лодки, боядисани в червено, синьо и зелено, с хора в тях. Вляво имаше дървени платноходки с издути корпуси, а върху един хълм погледът ѝ беше привлечен от кръгла кула с остър конусовиден връх.

Студът не ѝ правеше впечатление. Дори ѝ харесваше, защото ѝ напомняше за родината. Тръгна сред розовите фиданки, които с копнеж чакаха пролетта, за да се разпъпят. В какъв ли цвят щяха да разцъфнат — дали в бял, или в червен? Дали в градината имаше от онези люлякови дръвчета, които толкова много обичаше? Александра си помисли, че ако няма, непременно трябваше да каже.

На кого?

Наистина, на кого щеше да каже? На Сюмбюл ага с пръчката ли? Или на онази безсрамна черна вещица? Щом турският ѝ започна да се подобрява, тя тайно си беше шепнала името на жената: „Гюлбеяз, Гюл-беяз…“, обаче на инат продължаваше да я нарича Гул някоя си. Но на жената това изобщо не ѝ правеше впечатление.

Александра отново насочи мислите си към люляковите храсти. Какво щеше да каже? „Много ги обичам, Сюмбюл ага. Къде са моите люляци? Ако кажеш на султан Сюлейман, дали ще може да намери няколко храстчета?“

Колко ли пръчки щяха да се стоварят на гърба ѝ в отговор на такъв въпрос?

— Ей, момиче!

Беше глас на жена. Говореше ѝ на руски. И то в градината на харема. Веднага се обърна в посоката, откъдето идваше гласът.

— На мен ли говориш?

Беше красива. И то много красива. Косите ѝ бяха толкова руси, че всеки можеше да ѝ завиди. Беше ги сплела на плитка, както правеха много руски момичета, и ги беше увила около главата си като корона. Отгоре имаше кожена качулка. Беше синеока. Очите ѝ напомняха за пролетните небеса. Гладките ѝ изпънати страни бяха почервенели от студа.

— Да, на теб. Ти не си ли онова новото руско момиче?

— Да, аз съм, аз съм.

Знаеше, че от радост говори глупаво.

— Изобщо не очаквах, че тук има друга рускиня, та изведнъж се развълнувах.

Русото момиче се раздвижи върху дебелите възглавници на градинското кресло, където седеше.

— Как се казваш?

— Александра… Александра Анастасия Лисовска.

— Украинка ли си?

— Аха. От Рутения.

— А моето име е Екатерина Иванова. От по-далеч съм. Близо до Москва.

Сърцето на Александра замалко щеше да излети, пърхайки. Вече не беше сама тук. В харема имаше почти землячка.

Без изобщо да се замисля дали беше забранено или не, тя седна до Екатерина. Малко по-нататък Мерзука и Сетарет калфа се опитваха да се разберат за нещо, размахвайки ръце. Вероятно за пореден път нямаше да успеят, но щом и двете не се бяха предали, явно темата бе важна.

Александра искаше да разкаже на един дъх какво ѝ се беше случило. Искаше да говори на родния си език до насита. Помисли си дали да не склони глава на гърдите на това момиче от нейната кръв и да заплаче. Да го целуне и да вдиша уханието му. Това беше първата ѝ среща от години с някого от нейната родина. Тъй като беше забранено новодошлите да ходят на етажа на наложниците и наложниците да отиват в отделението на новодошлите, та може би не беше позволено и да си говорят, но това не я интересуваше. Помисли си, че за това си струва да изяде десет, двадесет, сто, не — хиляда удара с пръчка.

Точно щеше да започне историята си, когато Екатерина я попита:

— Кога дойде тук?

— Не знам. Май преди десет дни. Или може би петнадесет? Или преди два месеца? Не знам. А ти?

— Три…

Александра прекъсна момичето със слаб писък.

— Какво? Ти си по-нова и от мен тук, така ли?

В гласа ѝ се долавяше разочарование.

— Не, красавице, не три дни, а три години.

Александра остана с отворена уста. Три години ли? Боже господи, три години.

— Три дълги зими, три дълги лета, три дълги есени…

— На колко години си, Александра? — Този път русокосото момиче я прекъсна.

— Това е петнадесетата ми зима.

Екатерина се усмихна.

— Когато ме доведоха тук, бях с една година по-малка от теб.

Значи сега беше на седемнадесет години. Беше само с две години по-голяма от нея, но Александра я мислеше за по-възрастна. Защото така изглеждаше. По-голяма, по-зряла, по-преживяла, по-опитна. Повдигна глава и погледна ясните сини очи на момичето със съчувствие.

— Как дойде тук?

— Много лесно — отговори Екатерина с иронична усмивка. — Баща ми е търговец. Пренасяше стока от Москва за Киев. А аз бях с него. Татари нападнаха кервана ни…

Продължението на историята беше ясно. Някъде при Азовската крепост татарите продали Екатерина на някакъв капитан от Генуа, а от него пък я купил търговец на роби. Пътят ѝ я отвел първо в един бейски конак, а оттам в османския дворец, където била поднесена като подарък.

— Ами ти? — попита Екатерина, знаейки, че ще чуе подобна история.

Макар премеждията им да бяха горе-долу същите, Александра реши, че е в по-привилегировано положение от нея. Като начало тя не беше продадена. Беше поверена на османския род от майката на самия кримски хан. При това положение имаше право малко да се похвали.

— Кримският хан ме подари на султан Сюлейман. Аз ще видя падишаха.

Беше дошъл ред на Екатерина да зяпне от смайване. Объркана, погледна в очите на Александра. Не, в тези очи нямаше и най-малката следа от лицемерие. Сигурно това момиче вярва на думите си.

— Значи ще видиш султан Сюлейман — прошепна.

— Да. Обаче все не се открива възможност.

— Знаеш ли как ще го видиш?

Александра направи движение с глава, с което показа, че не знае. Екатерина каза тихо:

— Виж, красавице… Правилото в харема е следното. Не ти него, а владетелят ще види теб. Ще направиш така, че султанът да те забележи. Можеш ли да почукаш на вратата на самия султан и да кажеш: „Дойдох да те видя“? А и тук не се хвали, че си подарена от този или от онзи. Тук всички са подарени.

Погледът на Александра посърна.

— Как да направя така, че султан Сюлейман да ме види?

— Ще потърсиш път към Сюмбюл ага. Тук има два начина да направиш това. Или ще ги храниш с пари, или…

Когато русата наложница млъкна, Александра продължи с вълнение:

— Или?

— Ще ги оставиш да си поиграят с теб.

— Мерзука каза, че те вече не се смятали за мъже.

— Не се смятат, обаче някои от тях много харесват любовните игри. „Благодеяние е да се докосва красивото“ — казват.

Момичето млъкна, огледа се наоколо дали някой не ги чува и продължи с глас, който едва се долавяше:

— Повечето от момичетата в харема минават през ръцете им още преди да са видели лицето на господаря. Агите евнуси са такива, обаче не си мисли, че и робините са порядъчни. Онези черни жени също умират да си играят с момичетата.

Александра беше съсипана от тези думи. Не можеше да позволи подобно нещо. А щом нямаше пари, какво щеше да прави? Никога ли нямаше да види султан Сюлейман? Тук ли свършваше пътят към щастието ѝ, появил се в съня на султанката? Екатерина разбираше за какво си мисли момичето. В първите месеци, след като дойде в двореца, тя също като това наивно дете попадна на кръстопътя между мечтите си и морала?

— Ти какво направи?

Екатерина се отърси от мислите си. Стана от мястото си и се вгледа в очите, които я наблюдаваха.

— Как мислиш, че получих благоволението да стигна до прегръдките на падишаха?

Изведнъж кръвта нахлу в мозъка на Александра.

— Ти… — изпелтечи. — Ти влезе ли в леглото на османския син?

В изражението на Екатерина прелетяха всички човешки чувства — гордост, срам, яд, разочарование, болка от раздялата.

— Да — прошепна, свеждайки глава. — Една-единствена нощ.

Това беше орисията на наложниците. Всички те се стремяха да влязат в леглото на господаря си и да го подлудят, да го ощастливят, да го накарат да се чувства горд, да се подчинят на волята му, да изпълнят каквото им заповяда. Нима всички те не бяха там, за да му родят син или поне дъщеря? Значи Екатерина не беше успяла.

— Повече не ме повика.

Гласът ѝ вече едва се долавяше.

Александра не знаеше какво да каже. Натъжила ли се беше? Да, душата ѝ се беше свила. Но от друга страна, се беше и зарадвала. Щом владетелят не беше харесал Екатерина, Александра все още имаше шанс. Засрами се, че се люшка между тези две противоречиви чувства. Протегна се от мястото си и хвана между дланите си малките студени ръце на момичето, сякаш искаше да го утеши.

След като прекарала нощта в покоите на владетеля, Екатерина веднага била повишена. На следващата сутрин я преместили от отделението на новодошлите. Вече имаше малка стая в харема. Обличаше дрехи, коя от коя по-красиви. Дори ѝ бяха отпуснати джобни пари. Не можеше да си покаже носа вън от харема, но това нямаше значение. Имаше разрешение да праща робините да ѝ купуват едно или друго. А имаше и пари, с които да подкупва евнусите в харема, когато се наложи. Със седмици беше чакала втора покана. Ясно беше, че владетелят я е забравил. Дори даде рушвет на Сюмбюл ага, за да напомни за нея на падишаха, но напразно. Агата разиграваше Екатерина — ту ѝ казваше „днес ще стане“, ту „утре ще е денят“. Въпреки че даде рушвет няколко пъти, но след като нищо не се случи, момичето отчаяно затвори кранчето с парите.

— Не ме поиска отново — каза, без да вдига глава.

Беше я срам да гледа Александра в лицето.

Защо ли? Александра не разбираше. Дали се срамуваше, защото беше преспала в леглото на Сюлейман, или защото Сюлейман не я беше харесал достатъчно, че да я покани отново? Та нали всички момичета в харема очакваха, искаха и всяка вечер тайно се молеха и мечтаеха да бъдат повикани в покоите на османския син? Ето че Екатерина се беше добрала до постелята му. В такъв случай не можеше да се срамува от това. Защото го бе искала и беше копняла за него.

И тя беше тук за това. Искаше да влезе в леглото му.

Ако Екатерина се срамуваше, защото не я бяха харесали, нямаше как да я утеши.

„ Аз изобщо няма да се срамувам. Ще легна с него и няма да поиска друга“, твърдо реши тя.

Обаче какво трябваше да направи, за да бъде харесвана и желана? Как можеше да ощастливи мъжа, пред когото целият свят трепереше? Какво означаваше всъщност да доставиш удоволствие на един мъж? Как трябваше да се държи в леглото? Като се изключи малкото информация, подочута от разни места, тя не знаеше нищо повече за онова, което наричаха правене на любов. Притесни се. Дали и тя нямаше да се провали?

Известно време мълчаха. После Александра се сети за най-важния въпрос. Ами така де, щом султанът не искаше Екатерина, какво щеше да стане с нея?

— Какво ще правиш? — прошепна.

Момичето се усмихна горчиво.

— Вече не се надявам, че нашият господар ще си спомни за мен. Не очаквам. Ще чакам да бъда отпратена от харема с някой ага, бей или, знам ли, някой еничар, завършил дворцовото училище Ендерун.

Александра прекара безсънна нощ заради налегналите я тревоги. Взе решения, които нямаше да може да изпълни сама. Като начало, трябваше да види Сюлейман или да му се покаже. Останалото вероятно щеше да се нареди от само себе си като по ноти. Първо трябваше да открие пътя към щастието си. А в леглото вероятно щеше да направи, каквото може. Сети се за съвета на султанката: Изтръгни онова, което хванеш, Александра. Вземи онова, което пожелаеш. Не пускай онова, което си взела.

Тя щеше да изпълни повелята ѝ. Щеше да позволи да си поиграят с нея, дори да я галят, за да открие пътя към щастието си. Щеше да се остави на онзи противен главен евнух в харема, дори — ако се наложеше — и на онази вещица, наречена Гюлбеяз.

XV

Александра и Екатерина се срещнаха още няколко пъти.

— Знаеш ли? Трябва да ти сменим името — каза ѝ русата наложница един ден.

— Името ми ли? Защо?

— Александра Анастасия Лисовска… Много е трудно. Турците не могат да произнесат правилно дори Александра.

Тя беше смаяна. Изгледа момичето, без да ѝ хрумне какво да отвърне.

— На теб ти трябва име, което да се изговаря лесно.

— Какво например?

— Например, например… ха, сетих се! Руслана, да, нека името ти е Руслана.

— Руслана ли?

— Да. Руслана. Произнася се лесно и е много подходящо за теб.

— Руслана… Руслана… — започна да повтаря Александра. — Наистина ли мислиш, че се налага да си сменя името?

— Да, красавице. Трябва да е лесно за господаря. Името ти не трябва да излиза от главата му. Александра — ами че човек ще си пречупи езика!

— Руслана… Руслана…

— Лошо ли е? Ти нали си рускиня?

Всъщност името хареса и на Александра. Звучеше ѝ добре.

— Как ще си сменя името? Достатъчно ли е само да обявя, че вече съм Руслана?

— Най-напред ще кажеш на онова прасе Сюмбюл. Ако те вика с „Александра“, няма да отговаряш. Щом каже „Руслана“, ще се обръщаш.

— Ясно — значи ме чака още много бой с пръчката.

— Този тип е дявол. По-лош е даже и от дявола. Гледай да се спогодиш с него, красавице. Поиска ли, ще ти открие пътя, а ако не — ще те хване и ще те изхвърли от двореца. Никой няма дори да разбере.

Александра реши да бъде Руслана. При първата изскочила възможност се изпречи пред Сюмбюл ага.

— Ще си сменя името.

— Какво ще направиш?

— Вече няма да съм Александра, а Руслана.

— Как ще се казваш?

От черната физиономия на мъжа не можеше да се отгатне какво мисли. Обаче дясната му ръка беше започнала да потрепва. Вероятно пръчката всеки момент щеше да изсвисти.

— Рус-ла-на, Рус-ла-на — отчетливо повтори момичето.

— Руслана — каза Сюмбюл ага.

По лицето му сякаш премина усмивка.

— Добре — отсъди накрая. — И без това ми беше трудно да ти казвам Александра, докато те налагам с пръчката.

И си тръгна.

Следващата беше Мерзука. Татарското момиче се слиса, щом чу заповедта:

— Вече няма да ме наричаш Александра, а Руслана.

Дойде ред и на останалите.

— Мое име Руслана. Не Александра, Руслана. Разбрахте? Руско момиче… Рус-ла-на.

Сетарет калфа и Гюл някоя си се учудиха, но не задаваха въпроси. Само я гледаха втренчено известно време. Всички умряха от смях, когато Сетарет разтегна голямата си черна уста, за да произнесе новото име на момичето, и каза провлачено:

— Рус-лаа-нааа!

Всичко се случи както тя самата беше предположила. Тъй като не отговаряше, когато я викаха с „Александра“, изяде няколко удара с пръчка от Сюмбюл ага, обаче инатът ѝ не се пречупи. Накрая и агата на харема, и помощникът му Джафер започнаха да я наричат Руслана.

За няколко дни Александра беше забравена. По цели нощи в отделението на новодошлите тя дърпаше юргана към главата си и повтаряше:

— Руслана, Руслана…

Нещо се беше скъсало в нея. Сякаш бе умряла — бе убила Александра. Сега в двореца на османския род в нейното тяло щеше да израсте нов живот.

Беше изтрила и Александра, и Анастасия, и Лисовска. Вярно, на няколко пъти, докато си повтаряше „Руслана“, ѝ стана мъчно, но бързо се взе в ръце. Една нощ си даде сметка, че животът на Александра започна в едно планинско градче на Украйна и завърши след петнадесет зими тук, в Истанбул, в двореца на Сюлейман. Заедно с името изтриваше и миналото си. Дома си, спомените, гласа на майка си, звука от камбаната на малката църква — изтриваше всичко от мислите си. Мракът на миналото, лошите хора, злините, страданията, сълзите щяха да изчезнат заедно с Александра.

Роди се Руслана, която имаше големи мечти и високи цели.

Изтри влажните си очи с опакото на ръката си, а един безмълвен вопъл заседна в гърлото ѝ.

Екатерина даде първия любовен урок на Александра. Девойката разпитваше, а русата наложница отговаряше.

— Сюлейман какво харесва най-много, Екатерина?

— Какво да харесва, красавице. Каквото харесват всички. Да пъха птичката в гнездото.

— Птичка ли, каква птичка?

Екатерина така я изгледа, та Руслана първоначално си помисли, че е задала изключително глупав въпрос, но щом улови игривия ѝ и циничен поглед, разбра какво всъщност означаваше „птичката“.

— Аха… извинявай… Каква съм глупачка, нали?

Двете доближиха главите си и се изкискаха. Всъщност Руслана все още не беше виждала прословутата птичка, но това нямаше значение. Всичко ѝ стана ясно. Птичката беше онова, което Мерзука наричаше „едноокият юнак“.

— Птичката е ей толкова голяма… Малко по-голяма от затворената ти шепа — беше добавило момичето.

Александра преглътна нерешително няколко пъти.

— Екатерина… — започна тя, но не довърши думите си. Срамуваше се да погледне момичето в лицето.

— Кажи, красавице.

— Ами, такова… Как да… кажа? Трудно ли е? Първия път имам предвид, трудно ли е?

— Е, може да се каже — смотолеви Екатерина.

Тя самата не си спомняше своя първи път. От вълнение и страх ѝ се бе завил свят. Сякаш бе наблюдавала случващото се иззад някакъв облак. Бе изпълнила, каквото ѝ казаха, бе отворила краката си, когато ѝ заповядаха. Оттам нататък нямаше никакъв спомен, сякаш бе изгубила съзнание. Само да не беше припадала, обвиняваше се непрекъснато. Тогава може би щеше да успее да омае падишаха и да взема нещата в свои ръце.

Дали от болка или от страх, всичко се бе потопило в мъгла. Болеше ли в действителност?

Когато жените от харема я бяха заразпитвали как е преминала голямата ѝ нощ, тя бе отклонила въпроса.

— Сигурно е боляло — бяха предположили те.

И как иначе, първата нощ на едно четиринадесетгодишно момиче навярно е била болезнена. Не казваха ли същото и предишните момичета?

Последва въпросът, на който Екатерина отговори подробно и с лекота. Защото това не го беше забравила. И то я беше ужасило до смърт.

— Такова… кърви… ли… много?

Руслана беше пламнала от срам. Усети, че бузите ѝ горят като огън.

— Моли се да кърви — каза Екатерина… — Да кърви, та владетелят да разбере, че си била недокосната дотогава, и да се възгордее. Да кърви, че Сюмбюл ага да вземе на сутринта чаршафа, да го покаже на валиде султан и да ѝ занесе добрата вест.

— Добрата вест ли?

— Да, сладурано. Добрата вест, че владетелят се е представил достойно и момичето се е оказало честно. Добрата вест, че ако това момиче дари падишаха с дете, може да стане хасеки.

— Хасеки ли, какво означава това?

— Ох, ти май нищо не знаеш. Хасеки е любимата жена на султана.

Ами ако не прокърви?

— Ще прокърви. Трябва да кърви.

— Ами ако все пак не стане?

— Тогава и дете да родиш, няма полза, сладурано. Ще вземат детето, а теб ще те пробутат на някого и ще те изхвърлят от двореца. За да станеш любимка на владетеля, трябва да си пазиш гнездото непокътнато, красавице.

В главата на Руслана всичко се обърка. Ако трябваше да брани гнездото, как щеше да си играе с евнусите в харема? В продължение на цели нощи Екатерина споделяше и тази тайна, шепнейки в ухото на Руслана.

На първо място, това задължително трябваше да стане скришом. Беше публична тайна, че макар и евнуси, някои от пазителите на харема, както и чернокожите робини, с умелите си пръсти и влажните си езици се опитваха да утолят жаждата за любов, която изгаряше наложниците, особено онези, които след като бяха преспали с владетеля, не бяха потърсени отново, но никой не се осмеляваше да каже тази истина на глас. Заговореше ли някой за това, можеше да заплати с живота си. Никой не знаеше какво би могло да сполети прелюбодейците.

— Всъщност най-опасното нещо в двореца е да говориш — каза Екатерина един ден. — Защото навсякъде гъмжи от шпиони и доносници. Дръж си езика зад зъбите, красавице. Тук хората не говорят, без да им се налага. Опитват се да общуват със знаци.

Руслана беше зяпнала. Значи затова, щом попиташе нещо, момичетата ръкомахаха и мърдаха вежди и очи вместо отговор.

Любовните уроци на Екатерина бяха завъртели главата на Руслана. Понякога, щом думите се окажеха недостатъчни, рускинята ѝ ги преподаваше нагледно. Отначало Руслана много се срамуваше. Опита да се измъкне от ръцете на момичето. Ала щом дланите, пръстите и устните на Екатерина залудуваха по тялото ѝ, съпротивата ѝ отслабна. Помисли си, че устните, които се разхождаха по врата ѝ, ще я подлудят. Когато учителката ѝ стисна грубо гърдите ѝ, пред погледа ѝ избухнаха звезди. А когато опитните пръсти на Екатерина посегнаха към най-тайното ѝ местенце и се отправиха на мистериозна експедиция, Руслана остана без дъх. Изведнъж тялото ѝ се разтресе в силни конвулсии. Щом момичето откри мястото, което търсеше, и ускори движенията на пръстите си, Руслана запуши устата си с ръка в опит да възпре вика, събуден от насладата, която се разля като вълна от главата към зърната на гърдите ѝ, а оттам към слабините. Малко след това експлодира отново. И отново! Не спираха нито пръстите на Екатерина, нито сподавените викове на Руслана. Върна се в леглото cи с треперещи крака. Усети, че от нея се стича нещо топло. Обхвана я ужас. Дали не беше прокървила? Но как бе възможно да прокърви от един женски пръст? Когато свали бельото си, за първи път видя някакво прозрачно и лепкаво нещо, но все пак почувства облекчения и си даде клетва това да е за последно. Срамота е. Никога повече няма да го допусне. Обаче един глас вътре в нея непрекъснато ѝ повтаряше: „Какво пък толкова!“. Ала съпротивата ѝ не доведе до нищо друго, освен че разпали желанието на Екатерина до полуда. Когато поредната буря от страст стихваше, Руслана прошепна:

— Това, което правим, не е редно.

— Не бъди глупава — засмя се тихо момичето. — В харема нещата стоят така, красавице. Какво мислиш, че правят толкова много жени без мъже?

— Това е грях. Срамно е.

— Не ти ли харесва?

Руслана не искаше да отговори на този въпрос и дори се опита да смени темата.

— Не ти ли харесва? — настоя Екатерина.

Когато пак не получи отговор, хвана едната гърда на Руслана в шепата си и стисна грубо зърното ѝ.

— Не се опитвай да го криеш, красавице. Умираш си от удоволствие. Изгаряш от нетърпение да дойда при теб.

Екатерина замълча за момент и погледна красивите очи на момичето, опиянени от сладостните бури, които беше изживяло.

— Аз също умирам от наслада.

Лицето на Руслана се озари.

— И аз ли мога да доставям удоволствие? — стеснително прошепна тя на Екатерина.

— Можеш и още как. Ако се добереш до покоите му, ще омаеш и владетеля.

— Наистина ли?

— Наистина. Но внимавай. В леглото на падишаха недей да пищиш. В никакъв случай не го прави. И не го хапи, както ухапа мен.

Докато казваше това, Екатерина погали отнесено синкавото петно, което бяха оставили зъбите на Руслана по врата ѝ.

Руслана много се учуди как човек се превръщаше в безропотен пленник на страстта. Значи веднъж реката да прелее от коритото… и се превръща в бушуващ водопад. Дали можеше да задоволи и владетеля в леглото? Дори само представата за това накара сърцето ѝ да се разтупка бурно. В самотните и дълги нощи Руслана изтерза мислите си с този въпрос.

Сетне всичко се случи изведнъж. Само за миг. Дори самата тя не разбра точно как стана.

Един ден силните ръце на Сюмбюл ага се усукаха като ласо около кръста ѝ. Мъжът я дръпна в някаква тайна стая под стълбите. Огромните му ръце сграбчиха в шепите си апетитно наедрелите ѝ гърди.

— Не може — възпротиви се Руслана, точно както я беше подучила Екатерина.

Упорството ѝ разгорещи мъжа още повече. Започна да смуче врата ѝ с месестите си устни.

— Недей да ми се дърпаш, московчанке. Ако не ти помогна, ще изгнием тук. Дори няма да зърнеш лицето на господаря — нареждаше той.

— С любов ли искаш да ти платя, Сюмбюл ага?

Мъжът изсумтя нещо, докато се опитваше да я целуне по устните, ала Руслана не отстъпи.

— Ако направя каквото искаш, ще ми уредиш ли среща със Сюлейман? Ще му разкажеш ли за мен?

Руслана се опитваше да запуши устата на мъжа с ръце, но дребничкото ѝ тяло започваше да губи битката срещу неговата груба сила.

— Така ме представи пред владетеля, че да изгаря от желание да ме види.

Сюмбюл ага вече дишаше тежко, сякаш се задушава.

— Добре — изхриптя.

Руслана беше готова да плати за услугата, но все пак се дръпна, уж за да се измъкне от лапите на мъжа.

— Не може. Обещай ми. Дай клетва. Кажи „заклевам се“.

Сюмбюл пламтеше от възбуда. Когато едната от млечнобелите закръглени гърди на Руслана изскочи изпод долната ѝ риза, той полудя. Докато я опипваше с черните си ръце, каза:

— Честна дума. Заклевам се. Хайде, ела!

Руслана вече осъзнаваше, че контролът е в нейни ръце. Значи беше толкова лесно да се завладее един мъж.

— За какво се кълнеш? Няма да дойда, ако не кажеш.

— Така ще те представя пред владетеля, че няма да обърне очи към друга. Заклевам се.

— Само толкова ли?

— Още утре. Ще те заведа при валиде султан.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

Руслана си спомни, че Екатерина я беше посъветвала да не се дърпа прекалено.

Остави се на мъжа. Опря стегнатия си бюст в косматата му гръд. Простена, сякаш изпитваше удоволствие — а всъщност изпитваше ли? Направи всичко, с което можеше да се достави удоволствие на евнух, както беше научила от Екатерина.

Когато приключиха и Руслана се изправяше, опазила гнездото си невредимо, се закле никога повече да не допусне подобно нещо.

Бе разбрала, че полза от мъртва птичка няма. И за първи път сама каза на Сетарет калфа:

— Заведи ме в хамама.

Отвращаваше се от извършеното. Чувстваше се омърсена. Така ли щеше да бъде и когато легне с османския падишах?

Тъкмо когато Руслана си мислеше, че е премахнала всички пречки по пътя към щастието, насреща ѝ изникна препятствие, което изобщо не беше очаквала: тъмнокоса гръцка девойка с черни очи, кръшна талия и прекрасна фигура. Деспина, както и Руслана, беше в отделението на новобранките. Говореше се, че е дошла в двореца няколко месеца преди нея. Казваха, че е на тринадесет години, но рускинята не можеше да повярва за нищо на света. Тялото ѝ беше по-развито от това на Руслана. Още отсега гърдите ѝ изпъваха ризата, сякаш всеки момент напират да изскочат навън. Бедрата ѝ също бяха доста женствени за годините ѝ.

— Ако ме питаш, тази е минала осемнадесет зими — сподели Руслана с Мерзука.

— Не, не. Малка е — възрази татарската ѝ спътница. — В топлия климат телата на момичетата се разпъпвали по-рано. Имало някакъв остров Крит, където винаги било слънчево, оттам я отвлекли пирати.

Мненията за годините на Деспина доста се разминаваха, ала всички бяха единодушни, че момичето е самата прелест. Всъщност в харема нямаше девойка, която можеше да се нарече грозна. Руслана бърчеше нос при вида на някои от тях, но то бе по-скоро, защото се изяждаше от завист. Деспина вървеше така, сякаш не стъпваше по земята, сякаш се носеше като в сън. Маслиненочерните ѝ очи бяха толкова красиви, че можеха да разпалят страстта на всеки мъж, ала гъркинята като че ли не осъзнаваше това. Не знаеше как да гледа. Втренчваше се натрапчиво в отсрещния. В тези очи нямаше и следа от замечтаност, от кокетство, от желание. Бяха просто красиви. В харема ѝ беше излязло име Хубавата Елена. Беше талантливо момиче. Напредваше бързо с турския. Дрънкаше на един странен тумбест саз[42] с дълга дръжка, който наричаше бузуки, и пееше хубави гръцки песни. Песните бяха приятни, но за гласа ѝ не можеше да се каже същото. Ако владетелят извикаше някой ден тази Деспина в покоите си и я накараше да му изпее песен, щеше да изтърпи гласа ѝ заради игривите мелодии, които изпълняваше. Ала Руслана беше убедена, че няма да се стигне дотам, защото султан Сюлейман щеше да предпочете нея. Избереше ли я веднъж, Руслана щеше да се погрижи очите му да не погледнат друга. Знаеше, че ще успее. На всяка цена щеше да омагьоса Сюлейман.

Руско-гръцката вражда, която все повече се задълбочаваше, избухна в най-неподходящия ден, когато Руслана се приготвяше да бъде заведена в покоите на валиде Хафса султан. Момичетата от отделението на новопостъпилите я гледаха с копнеж и въздишаха, защото щеше да се яви пред валиде султан. Насред приготовленията слугите в харема видяха рускинята и Деспина да се бият, хванали се за косите. Какво беше станало? Никой не знаеше. Дори едрите Сетарет калфа и Гюлбеяз не бяха в състояние да разтърват момичетата, които си удряха шамари, скубеха се, деряха се и се търкаляха по пода. Руслана говореше на руски, Деспина на гръцки, а между другото се намесваха и ругатни на турски. Независимо на какъв език, и двете крещяха едно и също:

— Ще те убия! Ще те унищожа!

Нападаха се с такава ненавист, сякаш искаха веднага да изпълнят заканите си.

След като усилията на Сетарет и Гюлбеяз не доведоха до успех, на помощ се притекоха още няколко чернокожи робини, но и те не успяха да се справят.

— Московска фуста! — извика Деспина и разправията напълно излезе от контрол.

С един скок Руслана се хвърли върху момичето.

— Ако ти стига въздухът, пак го кажи! — викаше тя и стискаше момичето за гърлото.

Ако ръцете на Сюмбюл ага, които вече ѝ бяха добре познати, не бяха сграбчили Руслана и не я бяха вдигнали, вероятно въздухът на Деспина действително нямаше да стигне. По врата ѝ се бяха отбелязали пръстите на Руслана. Отсега личеше, че щяха да останат синини. А на местата, където се бяха забили ноктите на рускинята, имаше кървави следи Главният евнух в харема едва обузда мятащата се Руслана:

— Остави ме да убия тази дива гъркиня!

А Деспина се опитваше да си поеме въздух и хриптейки, се гърчеше на земята.

— Какво стана? — изрева Сюмбюл, докато предаваше Руслана на помощника си Джафер.

Никой не проговори. Руслана притискаше с ръка гръдния си кош, който се движеше неконтролируемо нагоре-надолу. „Бог да прости слабостта ми!“, си каза Сюмбюл, когато си представи белите, стегнати, едри гърди на момичето.

— Какво стана? — изрева отново, опитвайки се да отърси мислите си от тази гледка.

Руслана не каза нищо. Помисли си, че пръчката всеки момент ще изсвисти, но ѝ беше безразлично. Единственият ѝ страх беше валиде султан да не откаже да я види заради това сбиване. Затвори очи в очакване на удара, но удар нямаше. Когато ги отвори отново, Сюмбюл ага подритваше гърчещото се на пода гръцко момиче.

— Казвай какво стана!

Но Деспина не беше в състояние да говори.

Сюмбюл не можа да изкопчи информация нито от Сетарет калфа, нито от останалите.

— Не видях. Стана изведнъж — смотолеви само Сетарет.

Главният евнух се изправи гневно срещу Руслана.

— С тебе ще говоря после — извика.

Слюнките на мъжа я опръскаха по лицето.

— Разкарайте я от очите ми!

Докато Джафер и Сетарет я теглеха към вратата, Руслана чу, че пръчката изсвистя. Погледна през рамо и видя, че Сюмбюл ага налага Деспина. От яд момичето дори не викаше, за да не чуе Руслана крясъците му. Тя долови писъците на гъркинята едва когато вратата се затвори над гърба ѝ.

— Сега ще разбере с кого си има работа — измърмори си Руслана.

По лицето ѝ се изписа доволно изражение и тя дори не се постара да го прикрие.

Сетарет калфа, Мерзука и Гюл някоя си се трудиха неуморно като пчели. Тичаха насам-натам. Отново вкараха Руслана в хамама. Изкъпаха я и се опитаха да придадат форма на косата ѝ. Подстригаха ѝ бретона. Прихванаха косите покрай лицето ѝ с тънки фуркети и пуснаха надолу мънички букли. Пробваха новите ѝ дрехи, които младият Джафер беше донесъл, подтичвайки. Облякоха ѝ първо червени шалвари, ушити от лъскав драпиран плат, а върху тях бяла риза, която ѝ стигаше до глезените. Отгоре ѝ сложиха три поли от червено кадифе, украсени с бляскави нишки и пискюли. Руслана мразеше пантофите с кожена подметка и завит връх. Изобщо не можеше да върви с тях. Изхлузваха се от краката ѝ още преди да направи и две крачки. Но нямаше друг избор. Послушно мушна крака си в пантофа, който беше направен от същото кадифе, както и дрехите ѝ.

Мерзука смръщи лице, докато оглеждаше момичето.

— Какво?

Руслана се страхуваше, че отново нещо щеше да се обърка.

— Да ѝ се счупят ръцете дано. По лицето ти има следи от ноктите на мръсницата.

Руслана грабна огледалото. Не знаеше дали от гнева ѝ, който така и не беше стихнал, или от горещата вода, но лицето ѝ все още пламтеше. В очите ѝ проблясваха искри. Щом видя две драскотини — едната на бузата си, а другата на слепоочието, реши, че всичко свърши! Как щеше да се яви пред валиде султан в този вид? Това беше недопустимо.

— Няма да ходя — започна да се мята отчаяно.

Ами така де, какво щеше да каже бъдещата ѝ свекърва, ако я видеше цялата в рани?

— Няма да ходя, няма да ходя, няма да ходя! — повтаряше и удряше по дивана, докато Сетарет калфа не се намеси.

— Мълчи, лудетино. Ще видя какво може да се стори.

Жената се захвана за работа. Смеси малко пудра, малко руж и още нещо — Руслана нямаше представа какво, — намаза лицето ѝ и старателно прикри следите от нокти. А върху косата ѝ, която падаше свободно върху раменете, прикрепи малка копринена шапчица. Покри шапчицата с ефирен тюл, украсен по краищата с пъстри бродерии. Така намести буклите ѝ, че да покрият одраното на слепоочието. Дръпна се назад и погледна произведението си като художник, който иска да види отдалеч своя шедьовър.

— Ето, получи се. Няма и следа от белезите.

Руслана нямаше време да се увери в думите ѝ. Вратата се отвори. Сюмбюл ага намъкна в стаята огромното си тяло и изсумтя:

— Хайде, хайде, не се помайвайте. Майката на нашия владетел няма да чака някаква сополана цял ден.

И в същия миг замръзна на място. Майчице! Това ли беше вечно смръщеното момиче, диво като тигрица? Когато погледите им се срещнаха, Сюмбюл ага още си повтаряше наум: „Майчице!“. Това момиче нямаше да спре само неговия дъх. Бог беше свидетел, че ако владетелят го видеше, щеше да изгуби ума и дума. Евнухът го познаваше. Знаеше какво търси в една жена, какво му харесва, какво го привлича. Трябваше да знае. Това беше работата му. Зачовъркаха го притеснения: „Ами ако това момиче вземе ума на Сюлейман?“. Тогава и съдбата на Сюмбюл щеше да се промени. Ако падишахът харесаше девойката, а тя решеше да разкаже за случката под стълбите, главата на евнуха щеше да изхвърчи, а ако запазеше тайната за себе си, към претъпканите му кесии щяха да потекат още парички. Пред агата се откриваха само две възможности. Или нямаше да позволи владетелят да види московчанката, или в най-скоро време щеше да намери начин да представи Руслана на падишаха. В онзи момент пресметливият евнух взе своето решение.

По дългите коридори към покоите на Хафса султан с бързи стъпки вървеше Сюмбюл ага, на крачка зад дясното му рамо го следваха Руслана, която внимаваше пантофите ѝ да не се изхлузят или пък да изхвърчат от краката ѝ, Мерзука, Сетарет, Гюл някоя си и други робини, облечени в черно и бяло, чиито имена девойката не знаеше. Внезапно Сюмбюл ага попита тихо на руски:

— Какво стана?

Каза ми: „Видях ви под стълбите“ — прошепна Руслана, без да спира.

В онзи момент евнухът благодари, че беше чернокож. Иначе със сигурност всички щяха да видят как кръвта нахлува в лицето му. Сякаш го обляха с вряла вода. Руслана насмалко не удуши момичето, а пък той хубаво подкладе завистта, ненавистта и яда му, като го преби. Майчице! Защо се остави страстта да го победи и дръпна московчанката под стълбите? Но сега не му беше времето да се вайка за стореното. После трябваше непременно да довърши работата, която Руслана беше оставила наполовина. Какво ще стане сега?

Гласът на Руслана беше пълен с тревога. Всичко можеше да рухне, всички мечти да се сринат.

Докато Сюмбюл ага отваряше изящната порта от розово дърво в края на коридора, изсъска:

— Няма да проговори.

Докато се опитваше да пропъди тревожните предчувствия за опасност, Руслана влезе през отворената врата. Сега трябваше да хвърли всичките сили, за да впечатли възрастната жена. Животът, бъдещето, мечтите ѝ — всичко зависеше от това. Нейната „свекърва“ трябваше да я хареса.

Онази нощ два мрачни силуета, промъкнали се до брега в сенките на дуварите, хвърлиха нещо голямо в морето. Чувалът ту потъваше, ту пак изплуваше над пенещите се вълни, а после, подхванат от течението, се отдалечи и потъна в дълбините. Деспина нямаше да проговори.

XVI

Прислужниците пред двукрилата резбована порта се притесниха, щом видяха Сюмбюл ага. Едно от момичетата открехна леко вратата и бързо се шмугна вътре.

Руслана беше толкова развълнувана, че се зачуди дали всички наоколо не чуват ударите на сърцето ѝ. Най-накрая беше дошъл съдбовният момент. Ако възрастната жена зад тази вратата я харесаше, щеше да се доближи с още една стъпка до целта си. В противен случай съдбата ѝ отново щеше да се залута по задънените улици, обхваната от страх и безнадеждност.

Докато си повтаряше, че непременно трябва да ѝ се хареса, усети, че тялото ѝ гори. Ами ако валиде султан беше чула за кавгата преди малко? Ами ако кажеше:

— Няма да вкарам в леглото на сина си тази московска котка, която непрекъснато дере всички.

Какво като специално ѝ я бяха поверили от Крим. Валиде султан можеше да заповяда да захвърлят Руслана в някой ъгъл на харема, а можеше да я даде на някой мъж и да затръшне вратата зад гърба ѝ. Все пак жената не беше дала дума, че ще вземе повереното ѝ момиче за жена на сина си, ще я направи хасеки. Руслана си представи как гние с години в двореца и се видя като остаряла робиня с побелели коси. По-добре беше да умре, реши тя.

— Прави, каквото правя аз. Не поглеждай Хафса султан в лицето, без да ти е наредено. Не си отваряй устата, без да ти е казано да говориш. Не си и помисляй да повишаваш тон.

От последните заръки на Сюмбюл ага Руслана се окопити.

— Знам — отвърна тя.

Дни наред бе седяла на колене пред вещиците и бе повтаряла с тях:

— Няма да гледам владетеля в лицето, без да ми е наредено. Няма да си отварям устата, без да ми е казано. Ако ми бъде заповядано, ще говоря, без да повишавам тон.

Понякога дори в съня си продължаваше да каканиже правилата:

— Няма да гледам владетеля в лицето, без…

Може би изобщо нямаше да се стигне до изпълнение на правилата. Вратата щеше да се отвори и момичето, което беше влязло преди малко, щеше да подаде глава и да отсече:

— Сюмбюл ага, нашата валиде султан казва, че нямаме желание да виждаме московчанката. Върви си и отведи това непокорно момиче със себе си. Такава е волята на всемогъщата господарка.

— Само не вдигай поглед от пода. Само не говори. Само не я гледай в очите, дори и да ти се заповяда. Когато влизаш, не забравяй да се поклониш дълбоко, докато минаваш през прага на вратата.

По дяволите! Списъкът със забрани беше безкраен. Колко ли от тях беше запомнила? И какво щеше да стане, ако забравеше някоя? Може би султанката щеше да я предаде на палача.

— Това момиче ме погледна в очите — щеше да му каже тя.

Що за глупави порядки.

Къде се изгуби прислужницата? Защо не се е появила още? Да става каквото иска. Не издържаше вече на това притеснение. Тъпаните се бяха качили от сърцето ѝ в главата и я проглушаваха. Страхът отново я загриза. Беше ли чула Хафса султан за кавгата или не? „Разбира се, че е чула“, отговори си сама. Ако майката на падишаха не чуе, кой тогава? Сигурно черните вещици в харема отдавна са пропели, реши категорично тя. А дали беше научила и причината за кавгата? Ако Деспина беше казала:

— Видях ги да се прегръщат под стълбите, честна дума.

В такъв случай е мъртва, мъртва, беше сигурна Руслана.

— Вземи се в ръце — изсъска Мерзука, която стоеше до нея. — Ако те види някой, ще реши, че отиваш на погребение. Лицето ти е побеляло като вар.

Руслана се ощипа леко по двете бузи. После погледна Мерзука, сякаш питаше: „По-добре ли е сега?”, а татарското момиче само изсумтя в отговор.

Тъкмо когато започнаха да я заливат нови вълни на страх, огромната двукрила врата се разтвори. Сюмбюл ага тръгна напред с такава осанка, сякаш властваше над всички планини и долини.

— Върви! — прошепна той през рамо на Руслана.

Сюмбюл скръсти ръце пред гърдите си, поставяйки дясната си длан върху лявото рамо и лявата длан върху дясното рамо, и спря за момент пред високия праг на вратата. Остави величествената си осанка на входа и с дълбок поклон пристъпи навътре.

Руслана трепереше неудържимо пред вратата. Положи усилие да скръсти ръце като Сюмбюл ага, ала не успя. Не беше в състояние да го направи. Затова сключи дланите си пред корема и прекрачи прага. Направи няколко крачки. Беше ли се поклонила на влизане?

По дяволите, помисли си, да не би да забрави? А къде ли е султанката? Не може да вдигне глава и да се огледа. В правилната посока ли върви?

Усети, че вратата зад нея се затвори така безшумно, както се беше отворила. Значи другите бяха останали навън.

Вдън земя ли потъна Сюмбюл ага? Дали не е до нея? Отдясно ли е или отляво? По дяволите. Искаше да вдигне глава и да погледне!

Не знаеше колко дълго беше останала с очи, забити в пода. През това време отсреща, при прозореца, от който ѝ се струваше, че идва дневна светлина, един женски глас каза:

— Сюмбюл.

Гласът не беше силен, но звучеше властно. Не беше мек, но излъчвате женственост.

— Наред ли е всичко на етажа на новоприетите?

Край! Всичко свърши! Жената знае! Свършено е с нея! Руслана изпадна в паника и дори не чу какво отвърна Сюмбюл ага. Ала по тона на валиде султан усети, че тя не беше доволна от отговора му.

— Ага, не знаеш ли, че харемът е домът на нашия господар падишаха и че никой не бива да нарушава спокойствието и тишината в този дом? Що за врява е това? Що за нахалство?

— Зная, султанке.

— Като знаеш, защо допускаш подобно своеволие?

— Нашата султанка знае по-добре от мен, че новите момичета трудно се напътстват.

— Какво казваш, Сюмбюл? Домът на нашия син е поверен на ага, който не може да държи изкъсо новобранките, така ли?

Гласът на жената беше станал още по-строг. Руслана потрепери от страх, че работата все повече се усложнява. Мечтата приключи, преди да е започнала!

— Нека не един, а хиляда като Сюмбюл да се жертват за нашия владетел. Искам да кажа, че въпреки всичките ни усилия не успяхме да обуздаем една нахалница, която в своеволието си не признава никакви правила. Ако нейните крясъци са достигнали до ухото ви и са станали причина за вашия гняв, сам ще положа глава на дръвника.

Руслана не беше разбрала и половината от думите на мъжа. Обаче се почувства по-добре от спокойствието и сигурността в гласа му.

— Коя е тази нахалница, която не признава правила и норми? Какво търсят такива момичета в харема?

Камбаните, предупреждаващи за опасност, отново забиха тревожно в главата на Руслана. Не, тази жена нямаше да остави нещата така, ясно беше, че щеше да разнищи случката докрай.

— Една от новите робини, султанке.

— Това го разбрах, Сюмбюл, само не прикривай тази нахалница. Коя е?

Сюмбюл ага замълча. „Ето я срещу вас“, щеше да каже, притиснат от безизходицата.

Дали пък не трябваше Руслана да го превари, да вдигне смело глава и да признае: „Аз, аз съм тази нахалница! Превалих планини и долини заедно с Тачам Ноян, опълчих се на варварите неверници! Нима очаквате да се уплаша от една гъркиня?“

Трябва да сложи край на униженията и страховете! Тъкмо преди да отвори уста и да изпълни безразсъдното си решение, Сюмбюл ага измърмори тихо:

— Едно гръцко момиче от Крит, султанке, Деспина я наричат.

Ако в онзи миг Руслана не беше прехапала устни, неволно щеше да извика от радост. Сюмбюл нямаше да я предаде!

— Откога е в харема тази Деспина?

— Близо една година.

— И за цяла година тази нахалница не се е научила, че в дома на владетеля не се вика и крещи?!

Тишина. Вероятно в момента и Сюмбюл ага гледаше в пода като нея. Следващият въпрос на Хафса султан направи всички надежди на Руслана на пух и прах.

— С кого се караше безочливата новобранка?

Край! Всичко свърши! Жената знае! — заблъскаха се мислите ѝ в паника.

Сюмбюл ага не можеше да увърта повече. Трябваше да признае, че всъщност Руслана беше започнала разправията и че без малко е щяла да удуши момичето, ако той не се беше намесил навреме. Тя отново затвори очи, а тъпаните в сърцето ѝ отново заблъскаха в зловещия си ритъм.

— С кого ли не, хасеки. Нападала е всички. Аз смятам, че това момиче е лудо. Върши поразии и обижда наред.

Не може да бъде! Отново се отърва на косъм. Сюмбюл бе твърдо решен да не издава любовницата си под стълбите. Ами, разбира се. Ако вината им излезе наяве, неговата глава също ще падне.

— Какво иска тази Деспина?

— Какво ли не, султанке. Не ѝ харесват нито храната, нито леглото. Тормози момичетата, които се качват в покоите на господаря. Разпорежда се наляво и надясно. — Мъжът замълча, за да си поеме въздух. — Ако позволите, щях да кажа, че…

Агата не довърши думите си.

— Кажи, Сюмбюл, защо замълча? Какво е нужно да се направи, за спокойствието и сигурността на харема на покойния ми съпруг султан Селим Свирепия и сина ми султан Сюлейман хан?

Руслана усети накъде бие лукавият главен евнух. Сюмбюл, дума по дума, беше стигнал до момента, когато валиде султан щеше да приеме всяко негово предложение. Ако Руслана можеше да вдигне глава, щеше да види победните искри, които проблясваха в очите на Сюмбюл ага. Хареса ѝ тази игра. Тя непременно щеше да прибегне до тази тактика, когато ѝ се наложеше.

— Искам да кажа, че по мое мнение тази гъркиня не е достойна за покровителството и благоволението на нашия господар.

— Какво означава това?

— Ако нашата султанка позволи, ще освободим момичето. Нека търси щастието си навън.

Тишина...

На Руслана ѝ беше дошло до гуша да изучава килимите по земята. Докато чакаха решението на жената, времето сякаш спря. И тъй като отговорът на валиде султан се бавеше, Сюмбюл ага направи едно последно усилие.

— Опасявам се, господарке… Да пази Бог… Един ден това момиче да не погуби нашия владетел в заслеплението си…

Главният евнух не довърши думите си.

— Пу, пу, пу! Пепел ти на устата! — уплашено го прекъсна Хафса султан. — Да не чуе дяволът какви ги говориш! Какво търси една луда в харема? Позволявам. Разреши проблема, както се налага.

Победа! Победа! Победа! Докато Руслана крещеше радостно наум, лицето на Сюмбюл ага дори не трепна, не се появи и сянка от някакво чувство. Та и защо да се вълнува? Нали беше разрешил проблема. След като имаше заповед да изхвърлят момичето от двореца, никой вече нямаше да го търси или да пита за него. Дори и някой да се поинтересуваше, отговорът на Сюмбюл ага беше готов: „За кого питате, султанке, за онова побъркано гръцко момиче ли? Кой знае къде е? Дано съдбата му се е усмихнала“.

Ала Руслана нямаше никаква представа какво се върти в главата на Сюмбюл. Тя се радваше, защото мислеше, че ще изгонят Деспина от двореца. Веднъж изритана навън, гъркинята можеше да говори каквото си иска. Кой щеше да повярва на жена, прокудена от харема.

— Аз съм майката на владетеля. Приближи се, момичето ми.

Този път гласът на жената се стори на Руслана като радостна мелодия.

— Пренебрегнах те заради някаква нахалница. Разрешихме този проблем. Сега вече можем да си поговорим.

Руслана не се престрашаваше да помръдне. Жената, чието лице все още не беше зърнала, я приканваше да направи крачка към щастието си. Една стъпка ли оставаше, за да достигне целта си? Я стига, глупости! Дори и жената да я харесаше, това не означаваше, че би издържала и изпита пред султан Сюлейман.

Когато видя, че момичето, нежно и крехко като върбова клонка, не мръдва от мястото си, Хафса султан каза ласкаво:

— Доближи се, чедо.

Руслана тръгна напред, носейки се грациозно, както я бяха научили в Крим.

— Значи ти си Александра, която майката на Айше ханъм е поверила на снаха си Ай, съпругата на кримския хан?

Без да издава звук, Руслана възрази с леко движение на главата. Как щеше да каже на самата майка на владетеля, че името ѝ вече е Руслана.

— Вашата робиня би искала вече да я наричат Руслана, султанке — намеси се навреме Сюмбюл. — Решила е, че името Александра затруднява обитателите на харема.

— Значи искаш да ти казваме Руслана?

Тя отново поклати безмълвно глава. Този път кимването ѝ означаваше съгласие.

— Е, щом това е желанието ти, така да бъде. Освен това е подходящо за мястото, от което идваш. Измислила си го много уместно. Дали рускиня, или Руслана…

Тишина.

Руслана усещаше какво се крие зад това мълчание. Майката на падишаха я оглеждаше от глава до пети. Може би я сравняваше с Гюлбахар хасеки, най-скъпата жена на сина ѝ. Претегляха я везните на валиде султан, последната преценка преди основното изпитание.

„Колко е изящна!“, помисли си Хафса султан. Не беше висока като Гюлбахар, но беше изключително фина и грациозна. А беше и много млада. Много по-млада от Гюлбахар. Свежа като полско цвете.

— Вдигни глава, чедо.

Ето че моментът беше дошъл. Най-накрая щеше да се срещне очи в очи с майката на османския падишах, за чиято любов и трон искаше да се бори. С цялото си същество усещаше, че този пръв поглед беше много важен. Първо бавно се поклони с уважение. Сетарет калфа я беше предупредила:

— Ако султанката поиска нещо от теб, красавице, не го прави веднага. Първо се поклони и я поздрави.

— Защо?

— Поклонът означава „на вашите заповеди съм“, затова. Първо ще се поклониш, после ще изпълняваш.

— А защо веднага да не я изпълня?

— Не може. Така е прието при дворцовите дами.

Руслана си помисли, че тогава е прието грешно, но все пак сега направи онова, което подобаваше на една дворцова дама. Леко се поклони. Вдигна глава към източника на светлината, чиито лъчи беше усетила, но който все още не беше видяла, тъй като до този момент очите ѝ бяха забити в копринения килим. Погледите им се срещнаха за първи път. Светлината заслепи Руслана. Жената седеше величествено върху великолепен диван пред големия прозорец, изглеждащ като седефена гравюра на стената, украсена със зелен и бял порцелан. Тъй като слънцето я осветяваше отзад, за момент Руслана не можа да види лицето, останало в сянка, и нададе лек вик. От този неочакван писък сърцата на помощничките и слугините на Хафса султан подскочиха.

— Какво стана, момичето ми?

Руслана не отговори.

Какво да каже сега?

Докато умуваше какво да отговори, неволно бе пристъпила още крачка-две към валиде султан. Няколко помощнички я изгледаха завистливо. Момичето сякаш не ходеше, а се носеше върху облаци. Тази походка докосна струните в душата и на Хафса султан. Напомни ѝ за моминските години. „Ах, да я беше видяла, когато се носеше така! Връхлетяха я спомени за дните, когато бе дошла като наложница на Селим хан след Айше ханъм от Крим. Тя не бе успяла да роди син на Селим. Но не бе отритнала новодошлата Хафса, а напротив, бе я научила на добри обноски и порядки. Хафса не само бе усвоила въздушната походка на кримските жени, но се бе издигнала от наложница в хасеки, а после и във валиде султан. Ала времето бе заличило спомена за това ефирно придвижване. Ех, въздъхна тя. Колко ли години бяха минали, откакто не беше вървяла така? Тридесет или може би четиридесет? Дали можеше все още да се плъзга върху пръстите на краката си? Кой беше научил това момиче? Гюлдане султан или Ай ханъм?

Руслана прикри уста с фината си ръка, наведе се и погледна по-отблизо възрастната жена. Няколко дворцови дами, насядали в краката на валиде султан, и изправилите се до стените прислужници започнаха да шепнат слисано. Как си позволяваше московчанката подобно нещо? Как можеше да се доближава толкова до майката на владетеля и да я гледа така предизвикателно в лицето? Такова неуважение не се е виждало и чувало! Сюмбюл ага изобщо ли не възпитаваше тези момичета?

— Кажи, чедо. Какво те учуди толкова много?

И възрастната жена оглеждаше Руслана със същото внимание. Колко беше хубава! Колко беше млада! Гъстите ѝ червени коси се сипеха на вълни върху раменете ѝ. Белият бродиран воал на главата ѝ придаваше особено очарование на невинната ѝ хубост. Жената възкликна: „О, боже!“. Какво имаше в очите на това момиче? На шарената светлина в стаята изглеждаха ту синьо-зелени като море, ту черни като нощ. Очите ѝ ли омагьосваха човек, или погледът ѝ? А какво да се каже за тези плътни устни под носа, издаващ твърда воля, от които бликаха страст и желание, способни да вземат ума на всеки мъж? Лебедова шия, тесни рамене, съразмерни със слабичкото ѝ тяло, едри за възрастта ѝ гърди, които сякаш се бунтуваха под долната ѝ риза, тъничка талия и закръглени, приканващи бедра. „Може би не е зашеметяваща красавица, но притежава някакво свое обаяние“, помисли си Хафса султан.

След като реши, че е огледала момичето обстойно, жената се сети, че все още не бе получила отговор на въпроса си. Когато отново повдигна глава и погледна девойката в очите, не можа да повярва. Обърна се към всички наоколо, сякаш питаше и те ли виждат същото. Да, всички го виждаха. Московчанката ронеше сълзи — тайничко и тихо. Прислужниците си разменяха погледи, изумени от това невиждано и нечувано нещо! Валиде султан, дамите и прислужниците известно време останаха загледани в бисерните сълзи, които се сипеха от очите на момичето, напомнящи навлажнени гроздови зърна. Първа се окопити Хафса султан:

— Какво стана, момичето ми, защо плачеш? Не се страхувай, кажи!

— Много приличаш на майка Гюлдане.

Макар и да се беше обърнала към майката на владетеля по леко грубоват начин, мелодичният глас на девойката преливаше от всякакви емоции: болка, тъга, учудване, радост. Валиде султан трепна, чувайки името на майката на първата жена на мъжа си, и потърси и най-малка следа от лицемерие и фалш в този глас, но не можа да открие такива. Значи момичето беше обикнало силно жената.

— Може би неслучайно казват, че някои хора си приличат, момичето ми!

Опита се да си спомни лицето на Гюлдане султан, която беше видяла един-два пъти по време на заточението на хан Менгли Герай в Истанбул. В мислите ѝ изплуваха само красивите ѝ дръпнати очи.

— Дъще, горката Гюлдане султан увяхна като роза.

Руслана отговори на този въпрос с кимване и тихичко хлипане.

— Ти плачеш за жена, която не е твоя кръвна роднина, така ли?

— Аха.

— Значи плачеш за една чужда старица, макар и да се е държала с теб като майка, така ли, красивото ми момиче?

— Да. — Отговорът беше придружен от ново прихлипване.

Възрастната жена се взира дълго в лицето ѝ. Отново потърси лъжа и лицемерие в тези мокри от сълзите очи. Нямаше. Момичето плачеше от сърце, проливаше сълзи само защото се беше сетило за жената, която бе приело като майка.

— Сълзите ти придават величие, чедо — каза тихо.

Сюмбюл ага и помощниците не бяха чували такива думи от устата на първата жена в двореца. Още повече че никога, абсолютно никога, не бяха чували гласът ѝ да затрепери и не бяха виждали очите ѝ да се навлажнят. Докато жената въздишаше тежко, те гледаха пред себе си и се питаха редно ли е робите да виждат сълзи в очите на майката на падишаха.

Затрогващите думи на Руслана бяха напомнили на Хафса султан за собствената ѝ майка. Майката, от чиято прегръдка я бяха откъснали без време.

— Ела, доближи се — каза. — Ти плачеш за жена, която си приела като майка. А ние от толкова време дори не сме си спомняли за родната си майка. Приближи се, че да погледнем по-отблизо хубавите ти очи. Може би в тях ще открием някаква следа от нашата майка и ще се упрекнем тъжно, че сме я забравили.

Щом видя, че Руслана отново погледна Сюмбюл ага с крайчеца на окото си, жената се обърна към него:

— Още ли си тук, Сюмбюл? Защо стърчиш в покоите ни и слушаш вайкането на една старица, докато наоколо обикаля някаква нахалница, която се опитва да срине дома на сина ми върху главите ни?

Сюмбюл ага недоумяваше какво го беше сполетяло. Докато стоеше притеснен, Хафса султан каза:

— Върви, Сюмбюл, направи, каквото се налага. Остави ни тук със скъпото момиче, поверено ни от майка Гюлдане.

Докато Сюмбюл ага отстъпваше заднешком със смутено лице, жената не пропусна да добави:

— После ще ни обясниш защо ни представяш момичето толкова късно.

В гласа ѝ имаше закачлива нотка, в която се усещаше по-скоро радост, отколкото гняв. Дори тъжното изражение на Руслана, която бършеше бузите си с кърпичка, сякаш се разведри.

И Сюмбюл ага беше доволен. Докато се кланяше пред валиде султан и излизаше, си помисли: „Уцели в десетката, братко Сюмбюл. Тази московчанка скоро ще вземе ума и на владетеля. Горката Махидевран Гюлбахар хасеки!“.

XVII

Новината, че Хафса султан е приела да се срещне с една московчанка, дошла от Крим, и е показала благоволението си, бързо достигна до Гюлбахар. Тя делеше едно ложе със султан Сюлейман още от дните, когато той беше санджакбей[43] в Маниса. Отиде и седна на дивана, влачейки полите на разкошния си кафтан. Прислужниците ѝ изтичаха, сложиха възглавници зад гърба ѝ и оправиха полите ѝ така, че да се чувства удобно. Една от тях ѝ подаде вода с аромат на роза.

— Много ли е хубаво момичето?

Прислужницата, дотичала от покоите на валиде султан, за да донесе новината на втората по важност жена в двореца, не знаеше какво да отговори. Не можеше да потвърди, а не можеше и да излъже, защото и в двата случая щеше да пострада. Възпитана в дворцов етикет, поне знаеше как да се спаси с лицемерие.

— Хубава работа, султанке, от вас по-хубава има ли? Къде ще се мери някаква си московчанка с нашата хасеки?! — отвърна прислужницата, покланяйки се до земята пред Гюлбахар хасеки.

Гюлбахар беше красива. Даже повече от красива. Ненапразно я наричаха Махидевран[44]. Във вените ѝ течеше кръвта на род, закърмен със свободния въздух на Кавказките планини, снежните заледени води и долините, ухаещи на мащерка. Беше черкезко момиче, висока и стройна. Когато разпуснеше черните си коси, които се спускаха до кръста ѝ, в тях сякаш започваха да проблясват звезди дори и при едва мъждукаща светлина. Нали затова Сюлейман хан предпочиташе да я нарича „Звездице моя“. И действително звездата на султан Сюлейман беше изгряла с Гюлбахар. Беше му писано да се възкачи на османския трон още млад поради внезапната смърт на баща му Селим хан. Тя го беше дарила със здрав и силен син.

Очите на Гюлбахар бяха големи и черни като зърна на тъмно грозде. Краищата им бяха издължени като бадеми. В тези очи Сюлейман виждаше и трогателните трепети на обичта, и онази деликатна, но непоколебима решителност на кошута, решена да защити малкото си. Възхищаваше се на гордата ѝ осанка. Тя бе жената, след която владетелят на света, разполагащ с дворец, пълен с красиви момичета, не бе приемал друга в постелята си.

— Не лъжи! Казват, че московчанката била хубавица. Омагьосала даже и нашата майка с красотата и сладкодумието си. Когато едно момиче е и красиво, и словоохотливо, е опасно.

А прислужниците знаеха, че е и много умна. На всичкото отгоре е свежа и бистра като капка роса.

Момичето знаеше, че Гюлбахар хасеки очаква отговор. Поклони се доземи и каза угоднически:

— Недей така, хасеки султан! И да е хубава, какво? Ти, господарке, си слънце, а това момиче аз бих нарекла слаб огън, най-много пламъче на свещ. Щом започне да гори, веднага загасва. Освен това тя е още дете.

— Какво говориш, момиче? Как можеш да наричаш девойка на петнадесет години дете? Когато забременях с принц Мустафа хан, аз бях само на четиринадесет.

Гюлбахар хасеки си спомни онзи зимен ден — вечерта, в която бе представена на принц Сюлейман, сина на Селим хан. Не мислеха нито за престол, нито за империя. Кой и откъде можеше да знае, че Селим, който опустошаваше бойните полета и който беше направил света тесен за шах Исмаил[45], мамелюците[46] и Туман бей[47], щеше да бъде победен не от десетките си врагове, а от възпалена рана на гърба, а Сюлейман още преди да е започнал дори двадесет и петата си година, щеше да застане начело на империята, единият край на която стигаше до Кавказ, а другият се опираше в унгарските долини.

В онези дни лудуваха и се веселяха като деца. Хафса султан се възползваше от безкрайните военни походи на съпруга си и беше останала в Маниса при сина си. Тя обичаше Гюлбахар. Тази обич бе силна, защото виждаше, че синът ѝ е щастлив. А щом научи, че Гюлбахар чака дете, бе на седмото небе от радост. Сюлейман доказа за първи път мъжествеността си, когато беше едва на седемнадесет и изпълняваше длъжността си на санджакбей във Феодосия[48]. Той вкуси от любовната страст в леглото на татарското момиче Фюлайе хатун, което му роди син на име Махмуд. Ала по онова време младият санджакбей сам беше още дете. По някаква причина нито той, нито Хафса султан приеха наложницата в сърцата си.

Но сега нещата бяха различни. Младият принц вече беше двадесетгодишен мъж като орел и на всичкото отгоре беше влюбен. Татарката Фюлайе беше забравена, беше дарила Сюлейман с един син и си беше отишла. Сега съществуваше само Гюлбахар. От нежелание да напуска постелята ѝ Сюлейман понякога пренебрегваше дори и задълженията си на санджакбей. Случваше се с дни да се затварят в покоите си. Тогава стражите подмятаха шеги от постовете си:

— Някой да е виждал нашия принц?

— Не знаеш ли — принцът е на черкезки поход.

Прислужниците на Гюлбахар непрекъснато си шушукаха през смях:

— Чу ли, Гюлбахар ханъм била бременна.

— Дали ще е едно, или ще са повече?

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Ами, скъпа, гледай, жената не излиза от леглото на нашия принц. Току-виж родила две, три, че и повече наведнъж.

Всичко живо се превиваше от смях. Не след дълго тези шеги достигнаха и до ушите на Хафса султан. И султанката изобщо, ама изобщо не им се зарадва.

— Нахалници такива, що за непочтително поведение е това? Не ви ли е срам да клюкарствате по адрес на бейлербея, от чийто хляб се храните? Да заповядам ли да ви откъснат езиците?

Прислужниците коленичиха изплашени на пода, потънаха в сълзи и замолиха за прошка. Хафса султан се разпореди да набият онези от тях, които се бяха шегували с Гюлбахар, която тя беше приела като снаха, макар и без брак. Дори грабна дряновата пръчка и за назидание сама наложи няколко пъти пищящите от болка момичета.

— Заслужихте си го! Ако още веднъж чуя подобно безсрамие, ще заповядам да ви изтръгнат езиците през тила, да знаете. Ще останете без езици, че да не приказвате отново за това и онова!

Клюките секнаха в миг, ала това изобщо не интересуваше нито Сюлейман, нито Гюлбахар. Преситено от любов и изморено от страст, черкезкото момиче сядаше пред прозореца, който гледаше към горите, обгърнати във всички тонове на зеленото, и бродираше дрешки за бебето си, което вече мърдаше в корема ѝ.

А принцът наблюдаваше замислено как бурните ветрове с вой биеха по стръмните планински зъбери на Маниса, взираше се в близката гора, където върховете на дърветата се вълнуваха като море. Хващаше перото в ръка и пишеше стихове, възхваляващи дълбоките тъмни очи и черните коси на Гюлбахар.

Вечерите в конака на бейлербея носеха друг чар. В зимния мрак пред пращящото огнище Сюлейман и Гюлбахар седяха, опрели колене един срещу друг. Принцът отпиваше вино от кристална чаша и закачливо подпитваше:

— Няма ли да подсладиш виното с целувка?

Гюлбахар се дърпаше срамежливо, но накрая отстъпваше пред немирните му силни устни, понякога меки и пълни с нежност, а понякога груби и хапещи. Стенеше от удоволствие при силните тласъци на младия мъж и с наслада шепнеше: „Принце мой“. Докато движенията на мъжкото тяло, чието желание се разпалваше от този страстен шепот, се ускоряваха, Гюлбахар увиваше краката си като ласо около кръста на престолонаследника и достигаше до върха заедно с него. Изтощени и потни, налегнати от сладостната умора на удовлетворението, те се излягаха прималели върху копринените чаршафи, а Сюлейман нашепваше в ухото на Гюлбахар стиховете, които беше написал същия ден:

— Моята Махидевран.

Щом е живот срещу целувка, сто бих дал на драго сърце.

За да получа една твоя ласка, омайна красавице.

Гюлбахар често си мислеше какво повече можеше да иска от живота едно младо момиче.

Вероятно това означава да хвърчиш от щастие. Мъжът ѝ е млад, красив, в утробата си носи неговото семе. Ако е писано, нейният принц ще се опаше със сабя, ще се възкачи на престола, бебето ѝ ще стане престолонаследник, а тя ще бъде майка на падишаха.

Всъщност тогава империята дори не интересуваше Гюлбахар. Стигаше ѝ Сюлейман да бъде неин.

Хафса султан беше доволна от тази връзка. Очите на Сюлейман не търсеха друга освен черкезката девойка. Влагаше цялата си енергия в любовта си към нея. Възрастната жена не виждаше нищо лошо в това, че принцът, престолонаследник на Османската империя, обръща повече внимание на любовта, отколкото на държавните дела. Хафса не искаше да мисли какви ужасяващи последици би имало, ако Сюлейман подхвърлеше насам-натам изречения от рода на:

— Какво ги върши нашият падишах? Народът се измори и осиромаша от войни. Да не би баща ни да е сляп?

От деня, в който Селим се възкачи на престола, тя правеше всичко възможно да държи Сюлейман далеч от погледа му. Знаеше, че когато става въпрос за държавата, Свирепия нямаше да пожали ни жена, ни деца. Кажеха ли му например: Дясната ти ръка извършва предателство срещу държавата, щеше на мига да извади сабята и да отсече тази ръка, без изобщо да се замисли.

Хафса си даваше сметка, че съпругът ѝ не бе забравил как развя бунтовническото знаме срещу баща си — султан Баязид — с думите:

— Той е наш баща, но е неспособен да управлява държавата.

Един ден Селим беше казал:

— Хафса, чудя се дали и принцът ни, Сюлейман хан, ще прилича на мен и един ден ще се опълчи срещу нас?

С този въпрос сякаш я зашлеви. Веднага се бе опитала да успокои мъжа си:

— Пепел ти на устата, султане! Нима докато славният Селим рискува живота си за победите по бойните полета и прави всичко, за да възвеличи империята си, Сюлейман ще храни лоши намерения към баща си, към собствената му плът и кръв? — Но беше ясно, че в сърцето на Свирепия страшното съмнение бе заседнало като камък.

Хафса султан се страхуваше, че и при най-дребната му грешка съпругът ѝ ще унищожи Сюлейман. Затова всяка вечер в молитвите си благодареше на Аллах, че синът ѝ прекарва времето си в обятията на Гюлбахар.

Когато черкезкото момиче получи родилни болки, извикаха акушерката. Часове по-късно по коридорите отекна плачът на новороденото, което поздравяваше живота по зазоряване. Маниса се къпеше в това ново щастие. Вестоносците тичаха припряно.

— Честито, принце, честито! Стана баща! Отново имаш син!

— Който е чул, да извести и тези, които не са — деряха гърлата си глашатаите по градските улици. — Султанът на всички земи, падишахът ни султан Селим Свирепия за втори път стана дядо. Слушайте, слушайте! Нашият принц Сюлейман хан се сдоби с още един син. Името на престолонаследника е Мустафа. Нека животът на Мустафа хан да е дълъг, съдбата му да е щедра, а славата му велика!

— Нека животът на Мустафа хан да е дълъг, съдбата му да е щедра, а славата му великкааа! — оповестяваше добрата новина друг глашатай на друг ъгъл. — Всемогъщият Аллах да пази нашия Мустафа хан! Нека помощта на пророка ни Мохамед да съпътства Мустафа!

Под влияние на Хафса султан — и Гюлбахар правеше, каквото бе по силите ѝ, за да държи Сюлейман далеч от държавните дела.

Махидевран си спомни деня, в който бяха дошли в галоп вестоносци от Истанбул. Сърцата на двете жени бяха подскочили от страх. Дали конниците носеха лоша вест?

— Да живее падишахът!

Когато мъжете коленичиха в полите на Сюлейман, разбраха, че съдбата им бе начертала нов път. Хафса султан заплака тихо за починалия си съпруг. Благодари, че беше писано синът ѝ да се възкачи жив и здрав на престола. А пък Гюлбахар не знаеше какво да стори и какво да каже. Вестоносците бяха посъветвали Сюлейман:

— Веднага трябва да тръгнете на път!

Той прегърна сина си, вдиша уханието му и се обърна към нея:

— Беше жена на принц, а сега стана хасеки на падишах. Вече си втората жена след майка ми в Османската империя. А синът ми принц Мустафа хан е мой престолонаследник.

Ясно беше, че Сюлейман е изтрил от сметките първородния си син Махмуд от Фюлайе. Гюлбахар не знаеше причината за това. А и никога не попита.

Тя още си спомняше как Сюлейман дълго се бе взирал в очите ѝ, когато възседна светлосивия си кон, преди да се отправи на път, и накрая каза:

— Не се тревожи за престола. Ти си моята Махидевран завинаги!

Погали несъзнателно бузата си там, където я бе целунал Сюлейман, преди да пришпори коня си в галоп към Истанбул.

От онзи ден до днес сякаш бяха минали стотици години. Откакто се възкачил на трона, любовта на Сюлейман бе поела по два различни пътя. Гюлбахар беше принудена да го дели с държавата, с десетки везири, с хиляди паши, бейове и аги… С изключение на мимолетните флиртове с няколко наложници от харема, Сюлейман всеки път се връщаше при нея. Получеше ли покана от владетеля, тя се втурваше щастлива в обятията на мъжа си. Младият падишах отново целуваше бузите ѝ и вдъхваше дълбоко аромата ѝ:

— Любимата ми с розови страни, ухаеща на трендафил!

Какво от това, че московчанката е красива и млада. Тя беше сигурна, че Сюлейман няма да остави настрана розата си, за да мирише тръни! Тогава защо душата ѝ не спираше да се терзае? След като благоволението на владетеля към нея не намалява, защо се прокрадва този коварен страх, който я яде отвътре? Какво означават онези кошмари?

От деня, в който чу, че московчанката е очаровала Хафса султан, нощи наред сънуваше все едно и също. Един черен силует с дебело въже в ръка влизаше в стаята ѝ, откъсваше Мустафа от прегръдките ѝ и го взимаше. Боеше се да накара някого да разтълкува съня. Знаеше, че сега тя изпитва страха, който навремето глождеше Хафса султан за Сюлейман. Чий живот е в опасност? Моят или на моя Мустафа? — чудеше се тя. — Да не би пък силуетът, който виждам в съня си, да е онази московска измамница, наречена Руслана?

В онези дни не само Гюлбахар гадаеше какво означават сънищата ѝ.

Хафса султан също се опитваше да намери тълкувание на съня, който беше споходил Гюлдане султан. Със сигурност беше свързан с Руслана, но как?

Валиде султан бе научила наизуст — ред по ред — писмото, което Ай Бала ханъм бе изпратила.

То започваше така:

До съпругата на султан Селим Свирепия и майка на султан Сюлейман хан, на която целувам ръка

Дълбокоуважаема Хафса султан, разреши ми да ти споделя, че московското момиче Александра, което моят съпруг, кримският хан Мехмед Герай, поднесе в дар на владетеля на света султан Сюлейман хан, беше поверено на грижите ми от моята свекърва, нека душата ѝ почива в Рая, когато тя лежеше на смъртния си одър. Тогава тя ми сподели съня, който я бил споходил и който аз ще ти предам в това писмо. В съня си тя видяла момиче да тича из кулите на истанбулския дворец. То било красиво като фея. Приличало досущ на Александра. Изневиделица се появил орел. Той започнал да кръжи над главата на момичето. То се протегнало към небето и хванало птицата. Орелът прегърнал момичето с огромните си крила и излетели заедно…

Редовете, написани от Ай Бала, един по един минаваха през съзнанието на Хафса султан. Какво значеше това? Как трябваше да го тълкува? Какво символизираше орелът? Какво означаваше това, че момичето го хваща? На добро ли беше, или на лошо?

…С дъщерята на моята свекърва споделяте една съдба. Обикнахте един и същи мъж и му родихте деца. И ето че майката на твоята сестра по съдба, моята свекърва, ми прошепна, преди да си отиде, че пътят на момичето се пресича с този на османския род. Каза ми: „Снахо, изпрати Александра на Хафса султан — майката на султан Сюлейман хан. Тя споделя една съдба с дъщеря ми Айше. Ако е благородна и състрадателна, както казва дъщеря ми, тя ще се погрижи за Александра“. Това е — останалото вече ти е известно. Ако не я искаш, постъпи великодушно — дай ѝ свободата и я пусни. Тя може би ще се върне в планините, откъдето е дошла. Ако сърцето ти не позволява да я оставиш на прищевките на съдбата, знай, че аз съм я приела като сестра. Можеш да ми изпратиш Александра обратно в Крим. Но ако позволиш на момичето да хване орела, с благоволението на Аллах ще изпълниш последната воля на моята свекърва. Султанке, великодушна майко на Сюлейман хан, нека стане, каквото повели Аллах. Нека сънят ни поведе в правилната посока.

Хафса потъна в мрачни и дълги размишления, но така и не можа да намери обяснение на този сън. Накрая заповяда да повикат шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди.

— Ходжа ефенди, сънувах един сън… — подхвана тя с дълбока въздишка.

Веждите ѝ бяха смръщени от безкрайните размисли.

— Обаче — продължи — се страхувам да се доверя на друг за тълкуванието му.

Мъжът срещу нея беше като бала памук. Рунтавите му вежди, които се извиваха току под тюрбана, бяха чисто бели. Миглите му — също. От вече доста изморените му очи все още бликаше проницателност. Зембилли ходжа поглади брада и каза:

— Дано да е за добро. — В гласа му имаше предпазливост. — Сънищата криволичат по тясна пътечка между вярата ни и греховете, спотайващи се в дълбините на душата ни. Понякога ни казват онова, което е преминало през мислите ни, но не е достигнало до езика ни, понякога ни представят нещата, пред които съзнателно сме си затваряли очите, защото са грях. Понякога нашепват тайни от миналото, а понякога от бъдещето. Това, което наричате сън, валиде султан, е бойното поле, където се сражават Божията мощ и коварството на дявола. А за да го разтълкува, човек трябва да открие някакъв смисъл в него. Може да е и правилно, и грешно. Да кажа, че тълкуването ми непременно е вярно, означава да се поставя редом до мощта на Аллах, опазил ме Той. Само Всемогъщият може да посочи истината, само Той може да ни накара да я усетим, само той може да държи дявола далеч от нас.

Али Джемали ходжа затвори очи и започна да чете молитви, мърдайки усърдно устни. Когато приключи, духна, за да разпръсне молитвата си в цялата стая.

Хафса султан слушаше думите на ходжата, кимайки с глава, и после нетърпеливо зачака да свърши молитвата.

— Заради това се страхувам — каза тя. — Доколко е правилно да се доверя изцяло на тълкуването и да предприема нещо? А ако не съм го доразбрала, извърша грях и причиня някое нещастие? Ами обратното?… Ако си запуша ушите за заповед, дошла чрез съня? Това също е грях, нали? Тогава как да постъпя?

Мъдрецът, който заемаше поста шейхюлислям още от времето на Селим Свирепия, сериозно се заинтересува, щом разбра, че жената все още претегля съня си. Що за сън беше това, че изпълваше със страх сърцето на самата валиде султан? Ако го изслуша и разтълкува, може би щеше да научи някаква тайна. Скоро трябва да заспи за истихара[49] и ако се наложи, да се гледа на пясък, каза си наум и се обърна към жената, очакваща отговор:

— Султанке моя, сънища спохождат всички раби и те не могат да избегнат опитите да разгадаят значението им? Има много сънища, водещи към добро. Знаете ли, че думите: Върви към Запада, занеси слънцето на Изтока на запад, изречени от белобрад светец, явил се в съня му, са станали причина султан Алп Арслан[50] да излезе срещу неверника Роман Диоген[51] в долината Манцикерт[52]?

Зембилли замълча за момент. От каната върху инкрустираната със седеф масичка пред него той напълни чашата си с вода, в която бяха пуснати розови листенца, и отпи една-две глътки.

— Да не забравяме също — продължи думите си, — че ако нашият баща Баязид Светкавицата[53] беше взел под внимание не съня, който самият той бе сънувал, а онзи, който му бе разказала жена му, може би нямаше да тури край на живота си, потънал в срам от поражението и пленничеството. Също така и нашият господар, пророкът ни, е разказвал сънищата си на спътниците си, тълкувал ги е и си е вадил поуки от тях.

Али Джемали ходжа отпи още една глътка и каза:

— Това, което казвам, султанке, е, че не бива да се страхувате нито от сънищата, нито от тълкуването им. Аллах е дарил на своите раби ум, за да не правят грешки. А ако сбъркате, това също е по Негово решение.

Докато поставяше бавно чашата си върху масичката, я подкани:

— Споделете съня си.

Хафса султан се изправи на колене и започна подробно да разказва съня на Гюлдане султан, сякаш тя го беше сънувала.

— Видях един орел. Огромен орел в пепеляв цвят.

— Орелът е държава, сила, мощ. На добро е! Орелът летеше ли?

— Летеше. Сякаш нямаше да спре. Обикаляше по-високо от високите скали, над заснежените върхове, сред звездите.

Лицето на шейхюлисляма се озари от радост.

— Добра вест е в такъв случай. Аллах известява майката на нашия владетел. На господаря ни ще бъдат отредени нови завоевания. Главата на държавата ще докосне звездите и слънцето. Орелът кацна ли някъде?

— Не кацна.

Щом видя, че жената се колебае, любопитството на мъдреца още повече нарасна.

— Какво стана по-нататък, султанке?

— Изведнъж… се появи момиче, което обикаляше по крепостните стени, гледащи към морето.

— Момиче ли?

— Да, много красиво момиче.

— После?

— Орелът започна да кръжи над главата на момичето.

— Ясно е, че е на късмет, султанке.

— На късмет ли? За кого? За момичето или за орела?

— Доразкажете, султанке.

— Момичето изведнъж посегна и хвана орела.

— Хвана орела, който кръжеше над него, така ли?

— Да. Орелът разтвори крилете си, прегърна момичето и отлетяха.

Шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди зяпна от учудване. Честно казано, този край го изненада. Какво означаваше това? Какво символизираше момичето? Какво вещаеше това, че беше хванало орела?

Видяла, че ходжата се впусна в дълбок размисъл, Хафса султан попита същото:

— Какъв е смисълът на този сън? На добро ли е, или на лошо?

Известно време Зембилли мълча. Устните му отново помръдваха. Беше затворил очи. Белите му мигли трептяха, сякаш бяха обхванати от страха и вълнението да станат свидетели на случващото се в един друг свят. Огненият цвят на слънцето, което се готвеше да залезе, се отразяваше в бялата му брада, а робата му сякаш бе поръсена със златен прах.

Хафса султан с уважение изчака още малко Али Джемали ефенди да излезе от унеса, в които бе изпаднал, и като не можа да издържи, промърмори едва доловимо:

— Ходжа ефенди…

Трептящите мигли на Зембилли се разтвориха. Очите му, придобили стоманеносив цвят с годините, се вгледаха продължително в жената, която очакваше думите му с тревога и надежда. Не пропусна да се огледа наоколо, да не би някой да го чуе.

— Султанке — прошепна, — господарят ни с лекота ще достигне до нови завоевания, обаче…

Щом мъжът замълча колебливо, Хафса султан попита притеснено:

— Нещастие ли ще го сполети, ходжа ефенди? Кажи!

Зембилли Али Джемали ефенди поклати мъдро глава. Той се доближи до Хафса, доколкото позволяваше уважението и възпитанието му, и прошепна в ухото ѝ тълкуването на съня:

— На господаря ни ще бъдат отредени нови завоевания, обаче ще бъде покорен от любовта на едно момиче.

След като шейхюлислямът се оттегли, Хафса султан потъна в дълбоки размишления. Какво означаваше това? Ако сънят на майката на Айше хатун е божествен знак, това значи, че пред себе си има два пътя. По кой да тръгне? Да остави ли момичето да хване орела? Или пък трябва да спаси орела от робството на любовта? Молеше се на Всевишния да ѝ посочи верния път.

Очевидно бе, че беше обикнала Руслана. Това казваше сърцето ѝ.

Дали не се подведе по невинното поведение на момичето? Този въпрос я тормозеше от момента, в който Руслана излезе от покоите ѝ.

Изобщо не беше така. Може да беше остаряла, но очите ѝ все още бяха достатъчно проницателни да могат да забележат тънката линия, която разделя наивността от амбицията.

От пръв поглед беше разбрала, че зад наивността на момичето се крият желязна воля и безгранична амбиция.

Също като нея! Малко ли се бе борила, за да роди син на Селим и да отнеме султана от Айше? На всичко отгоре Руслана беше достатъчно смела и не го криеше. Как иначе на въпроса: „А какво желаеш ти, дъще?“, без изобщо да ѝ мигне окото, тя щеше да отговори на майката на владетеля с думите: „Не желая нищо повече от здраве и благополучие, от щастие и успех за господаря ни. Бих била безмерно щастлива да се подчинявам на неговите заповеди“. От кого беше научило тези думи момичето, което едва говореше турски? От Сюмбюл ли? Хафса султан поклати глава:

— Жив дявол е той.

А може би я бяха впечатлили очите на момичето? Онези огромни, загадъчни очи, преливащи от синьо в зелено, дълбоки като морето. Навярно именно в тях се криеше очарованието ѝ. Очите на Руслана не бяха най-красивите, които Хафса султан беше виждала в живота си, но в миг поразяваха човек, обгръщаха го, пристягаха ръцете му и го пленяваха. По лицето на Хафса султан неволно се разля странна усмивка — щом само с поглед може така да омайва, и то една жена, кой знае какво ще направи със Сюлейман! Никой не познаваше сина ѝ по-добре от нея.

— Още щом я зърне, Сюлейман ще се влюби в тази московчанка — изкикоти се тя.

При тази мисъл мигом я загриза съвестта. Не беше ли това предателство към Гюлбахар, която я наричаше „майко“? Да, предателство беше. Нали се беше нагърбила със задачата да доведе посестрима на Гюлбахар. Защо сега постъпваше така? Нима и Гюлбахар щеше да я сполети нейната участ?

Но Хафса султан веднага отпъди угризенията, когато си представи очите на Руслана, светлината, озаряваща лицето ѝ, когато девойката се усмихваше стеснително пред нея, трапчинките ѝ, снежнобялата ѝ шия.

Тя допускаше, че е възможно синът ѝ да се влюби. Откакто стана падишах, нейният хан Сюлейман бе под голямо напрежение. Още през първата година на управлението си застана начело на армията и завзе Белград. Отмъсти за кръвта на хан Мурад Худавендигяр[54]. Кой знае какви мисли още го терзаеха? Дори и погледът му беше се променил.

Вече не откриваше в очите му предишните искрици щастие.

— Онзи поглед ми е познат до болка — каза си възрастната жена.

И съпругът ѝ Селим Свирепия пронизваше хората с поглед на орел. Ненапразно го бяха наричали „орелът на бойните полета“. Ето че сега и синът ѝ гледаше така. Досущ като орел. Но нещастен орел.

Това беше орисията, наречена империя. Цената ѝ беше горчива. Въздигаше човек до звездите, но слагаше ръка на щастието му.

Веднъж баща ѝ беше казал:

— Виж, Хафса, не ти казваш на държавата какво да прави, а тя на теб. Ако щеш, сложи на главата си короните на всички ханове, хагани, крале и бейове, но истинският владетел е тя.

Хафизе, чието име османците бяха променили на Хафса, до онзи ден не беше виждала такава тъга в очите на баща си. Не знаеше каква беше причината, но беше наясно, че изживяваха трудни дни. Ако не беше вярно, защо нейната майчица се затваряше в стаята си и плачеше горчиво? Защо горката женица притискаше гърдите си с ръце винаги когато обявяваха: „Дойде вестоносец от двореца“. Защо в последно време лицето на татко ѝ беше посърнало?

Баща ѝ потъна в мълчание и дълго не откъсна поглед от очите на дъщеря си.

— Сега държавата има нужда от теб.

— Как момиченце като мен да служи на страната си? Кажи ми — и ще го направя.

— Изпращам те в харема на принц Селим. Ако го дариш със синове, съдбата ще ти се усмихне.

И тя изпълни повелята. Стана жена на Селим Свирепия, пред когото всички трепереха. Дари султана със сина, който Айше от Крим не можа да му даде. Съдбата ѝ се усмихна. Заслужи си званието султанка, а синът ѝ беше падишах.

А ето че сега ставаше свидетел на нещастието на Сюлейман. Държавата беше обсебила живота на сина ѝ. Още съвсем млад той беше разбрал какво е да изгуби дете. Смъртта на принц Махмуд преди два месеца го разтърси до дън душа. Откакто се възкачи на престола, живееше само за държавата. Дори не се занимаваше с харема. Не се виждаше и с Гюлбахар, както подобава. В живота му присъстваха само великият везир Пири паша, другите везири, аги и войници. И онова хърватско дьонме[55] Ибрахим, провъзгласено за главен соколар. Мразеше този тип, който непрекъснато подтикваше сина ѝ към нови войни. Никой не ѝ го беше казал, знаеше всичко това от дългогодишния си опит. Още не преодолял умората от завладяването на Белград, падишахът се подготвяше за нов поход. Тя беше убедена в това. Всеки ден говореше с часове с Ибрахим и свикваше при себе си везирите и агата на еничарите. Постоянно проверяваше войниците и флота.

Превит под това тежко бреме, нима Сюлейман нямаше право на мъничко щастие? Гюлбахар беше добра и красива, беше майката на внуците ѝ, но вече не можеше да разпали в сърцето на сина ѝ нови трепети и щастие. Руслана беше млада и по детски жизнерадостна.

Докато първите лъчи на утрото се промъкваха през решетките, Хафса султан седна в леглото, решена да действа. Щеше да разкаже на Сюлейман за Руслана. Щеше уж случайно да я изпречи пред погледа му. Останалото щеше да остави в Божиите ръце. Или момичето щеше да хване орела, или орелът щеше да отлети към снежните планини. И в мислите си тя си обеща: „Ах, майко Гюлдане, майчице на моята спътница по съдба Айше. Щом като храниш добри чувства към мен, макар че отнех от ръцете на дъщеря ти мъжа ѝ, бъдещето, короната и престола ѝ, аз те приемам като своя майка. Ще се погрижа, както подобава, за повереното ми от теб момиче“.

XVIII

Навън настана невъобразима шумотевица. Думкаха тъпани, всичко трептеше от писъка на зурните, а звънчетата подскачаха в бурен танц. Всички наложници се разтичаха, за да се залепят по зарешетените прозорци и да гледат събитията отвън. Тази сцена се повтаряше всеки петък. Изпровождането на султана за петъчна молитва беше церемония, която стриктно се спазваше.

— Бързо, красавице, бързо! — каза Мерзука. — Ела да видиш!

Руслана престана да снове из харема и изтича в стаята. Когато се доближи до решетките, го съзря. Идеше ѝ да извика: „Господи, Иисусе Христе, Пресвета Дево, ето го… Това е той! Мъжът, когото съдбата ми отреди. Султан Сюлейман, чиито орис и трон искам да споделя!“.

Колко внушителен беше младият падишах с огромния тюрбан на главата си и невероятно пищния си кафтан от самурена кожа.

— Много е привлекателен — прошепна тихичко Мерзука.

— Какви ги говориш! Първо на първо носът му е крив. На всичкото отгоре е и огромен.

Руслана сама знаеше, че това не е истина, но по някаква си нейна причина се срамуваше да признае, че Сюлейман ѝ харесва. Колко внушителен беше само! Тъмна брада, която покриваше лицето му, сключени черни вежди току под тюрбана, обточен с едри перли и огнени рубини, които пламваха, щом ги огрееше слънцето, с брилянти, които проблясваха като светкавици и внушаваха страхопочитание у всекиго, който застанеше насреща му.

Руслана си помисли, че цветът на очите му е някак странен, напомнящ опушен лешник или по-скоро въглен. И от срещата ѝ с Фредерик до този момент сърцето ѝ за първи път беше жегнато точно от тези въглени. Гърбавият нос на Сюлейман се спускаше като клюн над решително стиснатите му устни, които се проточваха като две линии. Всичко това придаваше на външния му вид страховита мощ.

Досега не беше виждала одежди, които така добре да прилягат на някого. По яката на везания кафтан, та чак до полите му, се спускаше бяла самурена кожа на черни петна. Под кафтана носеше филцов елек, а около кръста си беше препасал червен копринен пояс. В него беше втъкната кама, чиято инкрустирана с редки диаманти обла дръжка приковаваше погледа. Докато тъпаните на еничарския оркестър бумтяха, Сюлейман се извръщаше ту наляво, ту надясно и с гордо изражение наблюдаваше приветстващата го дворцова свита.

Руслана си помисли, че от него лъха безмерно самочувствие, и изведнъж я обзе паника. Нима можеше да има нещо общо между един толкова красив и могъщ владетел и някакво си селско девойче, което дори не говореше гладко езика му? Тази мисъл забушува като огън в главата ѝ. А един вътрешен глас додаваше: „На всичкото отгоре си московчанка“. А и както казваше една наложница, която винаги я обиждаше мимоходом, сбърчила нос, беше „гяурка“. Веднага беше научила, че турците наричаха „гяури“ всички, които не бяха мюсюлмани.

Момичето опита да обори вътрешния си глас:

— Но аз съм красива!

— Ха, и какво като си красива. Красавици да искаш около него. А и ти не си видяла истинска красавица.

— Но аз съм умна!

Вътрешният ѝ глас се изкиска от някакво затънтено ъгълче в главата ѝ.

— За какво му е твоят ум на един мъж, пред когото трепери целият свят?

Руслана можеше да продължи безмълвния си спор, но пред каменния постамент, върху който султан Сюлейман се беше възправил като статуя, доведоха светлосив кон с бяла грива, внушителен и горд като ездача си. Навалицата, която изпълваше двора, запляска и завика в хор:

— Да живее Сюлейман! Аллах да благослови владетеля ни с дълъг живот! Нека бъде честит!

При вида на светлосивия жребец Руслана се разчувства. Сети се за коня на Тачам Ноян, с чиято помощ преброди планини и реки и който я избави от ръцете на разбойниците и търговците на роби. Къде ли беше Умут сега? Дали отново вдишваше на свобода въздуха на планината Урал заедно с Тачам Ноян? Пак ли пиеше от студените води на Днепър и Волга? Препускаше ли на воля из благоуханните поля на украинските долини и по полските хълмове? За първи път съжали, че го прекръсти Умут. Всъщност Ураган повече му прилягаше. Придаваше още сила и величие на животното. Жалко, че татко Ноян склони! Докато гледаше как султан Сюлейман с изключително достолепие възсядаше коня, пред очите ѝ препускаше Ураган, развял бялата си грива.

Сетарет калфа, която в този момент влезе в стаята, също се намести до зарешетения прозорец. Огледа младия падишах и каза:

— Браво, браво. Бог да го пази от зли очи, пу-пу-пу!

— Накъде се е запътил падишахът ни, сестро? На война ли?

— Ах, ти, красиво глупаче. Каква ти война? Владетелят току-що се завърна като победител от Белград.

Тя забеляза, че момичето се успокои, щом разбра, че падишахът не отива на война, подсмихна се и попита:

— Не знаеш ли кой ден сме днес?

Вярно. Кой ден беше? Руслана не броеше дните, седмиците и месеците.

— Кой ден сме?

— Петък, красавице, петък.

— И какво от това?

— В петък всички мъже отиват на обедна молитва в джамията. И нашият владетел сега се е запътил натам.

След като султан Сюлейман майсторски възседна жребеца и се намести отгоре му, няколко коняри дотичаха и разстлаха полите на самурения му кафтан върху гърба на животното. Друг слуга помогна на султана да нагласи краката си в стремената. Конят сякаш усещаше, че ездачът му е важна особа. Беше вдигнал глава и наострил уши и макар че конярите стискаха здраво юздите му, едва го удържаха на едно място, а краката му с изящно оформени глезени не спираха да чаткат по каменната настилка.

Руслана погледна конника, застанал гордо до падишаха. Мъжът беше опрял на дясното си рамо огромна скъпоценна сабя. Инкрустираните по ножницата ѝ диаманти, изумруди и рубини искряха на слънцето.

— Кой е този? — попита тя с любопитство.

— Това е агата оръжейник — отвърна Сетарет калфа. — Носи сабята, с която владетелят се е сражавал при завоеванията си.

— Не може ли султанът сам да носи сабята си?

Жената се смая от този въпрос.

— Така е прието. Аз откъде да знам.

Докато светлосивият кон и неговият ездач напредваха величествено, от двора отново се разнесоха възгласи:

— Да живее падишахът!

— Господи — промърмори си Руслана и се прекръсти, докато Сюлейман минаваше точно пред нея, — колко е красив. Великолепен.

Всъщност тя не го виждаше за първи път сега.

Това стана три дни след срещата ѝ с Хафса султан. Смътно си спомняше как бяха изминали онези дни. Султан Сюлейман мина през отделението на наложниците заедно с прислугата си. Случи се така неочаквано, че докато Руслана чуе шушуканията: „Владетелят идва!“, и докато изтича пред стаята, която ѝ бе отредена, падишахът вече беше отминал.

Успя да мерне единствено самурената му яка.

Веднага след като напусна покоите на валиде султан, я преместиха от отделението на новопостъпилите робини. Вече щеше да живее на горния етаж сред наложниците. Беше ѝ отредено помещение от две части. Първата водеше към площадка с парапет, която гледаше към центъра на харема — мястото, където Сюмбюл ага безмилостно бе наложил Руслана с пръчка. Стаята в дъното беше по-просторна и имаше два големи прозореца с решетки, които гледаха към вътрешния двор. Руслана щеше да литне от щастие. Можеше да гледа слънцето, макар и през решетки. А сигурно щеше да се радва и на облаците, които се гонеха по небето.

Още същата вечер цяла сюрия жени се изсипаха в стаята ѝ и заразгръщаха пред нея какви ли не платове. Но Руслана изобщо не беше в настроение да разглежда платове. Агите на харема не бяха позволили на Мерзука да се качи при нея. Тогава Руслана вдигна страшна врява. Задумка с юмруци по вратите, изстъпи се посред харема и се разкрещя. Накрая Сюмбюл ага се изпречи пред нея, бършейки потта, стичаща се по челото му.

— Какво има пак? Защо викаш? — А сетне тихо додаде: — Не си ли взе поука от онова, което сполетя Деспина? Тук не бива да крещиш и да се бунтуваш така.

Сюмбюл ага беше бесен, но този път в ръцете му нямаше пръчка. Даже по всичко личеше, че полага неимоверни усилия, за да овладее гнева си. Не биваше да забравя, че Хафса султан я нарече „момичето ми“, и затова в никакъв случай не биваше да извива врата на московчанката. Главата му все още му трябваше.

Руслана забеляза промяната у Сюмбюл. Тя надали се дължеше само на любовното подаръче, което му бе дала под стълбите. Сюмбюл бе станал свидетел на близостта, която Хафса султан демонстрира към девойката.

Момичето тропна с крак и извика:

— Къде е моята спътница, Сюмбюл ага?

Агата беше като попарен. Искаше му се да потъне вдън земя. Как се осмеляваше някаква си пикла да го гледа така високомерно посред харема и да се обръща към него по име? Гневът му беше на път да надделее над едва удържания самоконтрол. Щом нямаше пръчка, нямаше, но можеше да забие юмрук в окото ѝ и всичко щеше да приключи. И бездруго ръката му вече беше свита в очакване. Руслана усети, че той бе на косъм да го направи, и го измери с поглед, който отрезви Сюмбюл на секундата.

„Какви ги вършиш, Сюмбюл“, упрекна се под нос, но го чуха всички наложници. Трябваше да излезе някак от положението. Реши и той да повиши тон.

— Ах, ти, нахалнице! Знаеш ли какво наказание те чака, ако вдигаш врява в харема?

Думите му сякаш ѝ дадоха сигнал да се развика отново. Руслана за втори път тропна по пода.

— Доведете ми спътницата, ага. Веднага! Къде се е видяло наложница без прислужница?

— Утре ще ти дадат нова.

Третото тропване с крак беше по-силно.

— Не искам друга. Моята спътница е Мерзука. Тя ми е подарък от Гюлдане султан — майката на Айше хатун, която е сестра по съдба на майка Хафса. Веднага ми изпратете Мерзука!

С такъв маниер изброи имената, че впечатли както слухтящите наложници, така и Сюмбюл ага. Доловила колебанието на агата, Руслана се приближи до него и тихичко измърка:

— Моля те, Сюмбюл! Толкова много ли искам?

Агата отново се благодари, че кожата му е черна. Иначе всички в харема щяха да видят как се изчервява. Ухаещото на страст мъркане разпали кръвта във вените му. С чувственото си кокетничене това девойче щеше да събуди желание и у евнух. Изгледа Руслана многозначително. Устните му трепнаха в опит да каже нещо. Но какво точно? Московчанката имаше сериозно превъзходство. Занапред можеше да изживее с нея ново приключение под стълбите само в сънищата си. В никакъв случай нямаше да си играе с огъня, задиряйки момиче, което самата майка на падишаха беше взела под опеката си. Жив щяха да го одерат и да нахранят котките и песовете под крепостните стени. Сведе глава. Затова пък стовари гнева си върху наложниците, които се суетяха из харема.

— Какво стърчите тук и зяпате бе! Махайте се, махайте се, хайде, по-бързо!

След час Мерзука беше в стаята на Руслана. Двете се прегърнаха. Татарското момиче се сви на пода до края на леглото — Руслана вече не спеше на дюшек — и заспа. А на следващата сутрин Сетарет калфа се появи с цял куп шивачки. Девойката прекара деня между рояк жени, които ѝ вземаха мерки откъде ли не, за да ѝ ушият нови рокли. На здрачаване върху леглото на Руслана вече имаше три рокли, коя от коя по-красиви.

По едно време като че ли мерна Джафер, помощника на Сюмбюл ага. Когато погледна отново, момчето беше изчезнало. Дали пък не я шпионираше? Тогава си спомни, че Джафер се беше разплакал, докато тайно слушаше песента, която тя запя през първата вечер в отделението на новодошлите. Когато песента секна по средата заради риданията ѝ, той беше прошепнал:

— Не плачи, Александра. Аз ще те пазя.

Руслана реши да спечели Джафер на своя страна и направи първата стъпка в тази посока, като го награди с лъчезарна усмивка, когато го видя.

XIX

През онзи ден се случиха невероятни неща. Сюмбюл ага заведе Руслана, нагиздена и пременена с нова рокля, на горния етаж. Общият салон беше пълен с жени, които си приказваха, полегнали върху дебелите миндери около мангалите. До някои от тях имаше големи шишета. Жените пъхаха между устните си края на маркуч, който беше свързан с шишето, и издишаха пушек. Руслана за първи път виждаше такова нещо. Точно когато се канеше да седне в един ъгъл, в помещението настана суетня. Тази трескава суматоха неотменно преобръщаше сърцето ѝ. Докато няколко робини разбутваха скупчилите се момичета с думите: „Сторете път, отместете се“, в дъното на салона сред свита от красавици се появи жена, която многократно ги превъзхождаше по хубост.

Беше приказно красива. Висока и слаба. Гарвановочерните ѝ коси се спускаха до кръста. Гъсти и дълги мигли обрамчваха загадъчните ѝ очи с форма на гроздови зърна. Скулите придаваха на иначе кръглото ѝ лице невероятно обаяние. Устните ѝ бяха тънки, но оформени. По лицето ѝ нямаше и най-малка следа от мазила, ако не се смяташе тънкият слой руж. Това беше естествена, чиста красота. Красота, която беше самоуверена и осъзнаваше властта си. Красота, която беше зряла и горда. Хубавицата вървеше с решителни крачки, с вперен нагоре поглед, сякаш на тавана имаше нещо, което се опитваше да види.

Всички момичета ѝ се кланяха, докато минаваше. Жената дори не обръщаше глава да ги погледне.

Руслана така се беше отнесла, че дори и след сръчкването на Сетарет калфа се забави с поклона. Когато осъзна грешката си, беше твърде късно. Точно когато минаваше покрай Руслана, една от спътниците на жената ѝ пошушна нещо на ухо и тя обърна глава за миг, отправяйки поглед в посока на момичето, не, по-точно казано, погледна право в него.

Руслана първоначално не беше сигурна, но усещането не я лъжеше.

Беше кратък поглед, но жената запамети всичко, което видя. Беше напрегнат поглед. В него имаше любопитство, яд, ревност и какво ли още не.

След мимолетния взор жената и свитата ѝ се отправиха към другия край на салона така, както бяха дошли — като с войнишка стъпка. За момент стройната хубавица отново вирна глава и се подвоуми, сякаш се канеше да спре. Заради това ѝ колебание момичето, което я следваше, едва не я блъсна. Накрая красавицата все пак продължи с поглед, забит в тавана, и излезе.

Руслана почувства облекчение, сякаш някаква тежест се вдигна от отделението на наложниците. Докато всички се връщаха към предишните си занимания, тя попита Сюмбюл ага, който все още ситнеше, превит в поклон:

— Коя беше тази?

Огромният мъж подскочи като ужилен. Мигом сложи пръст пред устните си и със страхопочитание поясни:

— Шшшт! Това е любимката на нашия господар. Майката на принц Мустафа хан.

Значи това била Махидевран хасеки! Жената, от чиито ръце щеше да изтръгне Сюлейман, както се бе зарекла пред себе си.

Отново потъна в мрачни мисли, поддавайки се на думите, които се блъскаха в съзнанието ѝ: „Никак няма да ми е лесно“.

Беше такава красавица, истинска красавица. Висока, стройна, грациозна. Роклите, които бе облякла, и дори кринолинът, който бе сложила отдолу, не можеха да скрият изящното ѝ тяло. Щом Гюлбахар е толкова висока, колко ли грамаден ще е Сюлейман? До него Руслана щеше да прилича на дете!

Тежките мисли отново я налегнаха.

Колко гладка беше кожата ѝ! Ами очите ѝ? Колко тъмни, но и студени бяха те! За една секунда ли се спогледаха или за пет? От погледа ѝ девойката се вледени до мозъка на костите си. Дали гледа по същия начин и Сюлейман? Ако е така, може би тя щеше да има някакъв шанс. Какво ще търси султанът при жена с толкова ледени очи? Стига с тези напразни надежди, тя надали гледа така и него? Всъщност именно тези очи потапят човек в мрачна загадъчност, а не нейното плещене на врели-некипели. Щом е дарила владетеля с дете, значи знае как да разпали един мъж. На всичко отгоре все още изглежда свежа и здрава, макар че е два пъти по-възрастна от нея.

Ама и тя какво си мислеше, че ще завари? Сляпа, куца, луда и кривогледа старица ли? Разбира се, че любимката на самия султан Сюлейман ще е красива.

Тъкмо когато се задъхваше от мислите си, някой каза:

— Руслана!

При един мангал, където се бяха събрали четири-пет жени, видя Екатерина, която ѝ махаше. Без да се бави, девойката дотича при нея.

— Добре си научила урока си, а, красавице?

Засмяха се и се прегърнаха. Екатерина я хвана за ръка и я придърпа да седне до един мангал при парапета. Разбърка пепелта с машата и се опита да разпали огъня. От топлината лицето на Руслана се зачерви.

— Видя ли го?

— Кого?

— Господаря.

— Не, все още не съм.

— Как стана наложница толкова бързо? Сюмбюл ли те оправи?

Екатерина намигна многозначително на Руслана. Докато се заливаха в смях, момичето каза:

— Шегувам се, скъпа. Целият харем говори, че си запленила Хафса султан. Жената непрекъснато говорела за теб, наричала те „момичето ми“.

— Хареса ме… — Руслана за момент млъкна, после добави: — И аз я харесах. Много прилича на моята майка Гюл…

Екатерина прекъсна Руслана, като запуши с ръка устата ѝ.

— Замълчи. Щом те е харесала майката на падишаха, добре се справяш. Но намрази ли те жената на султана, е въпрос на време да се превърнеш в мишена за стрелите ѝ, да знаеш.

— Ами че аз нищо не съм ѝ сторила.

Екатерина се засмя:

— Какво по-лошо да ѝ сториш, красавице. Омая майката на владетеля. Това е сериозна опасност за Гюлбахар. Не я ли видя как премина, като ураган?

— Видях.

— Дойде тук само за да те види, нали разбра? Жените усещат, момичето ми. Махидевран вече започна да гледа на теб като на съперница. Лафса султан за първи път показва такова благоразположение към момиче от харема. Гюлбахар знае, че тя непременно ще разкаже на султана за тебе. Знае, че тя ще поиска от владетеля да те види. А ако падишахът те хареса, какво ще прави Гюлбахар?

— Нима през всичките тези години султанът не си е лягал с друга жена?

Руслана млъкна и погледна приятелката си в очите. Хвана ръцете на момичето между дланите си и каза:

— Не ме разбирай погрешно. И с теб е бил, понеже те е харесал. Ако ме види и ме хареса, това каква опасност би представлявало за Гюлбахар? Днес ще ме хареса, утре — не. Самата ти ми каза това.

Екатерина сякаш се разстрои, но бързо се взе в ръце.

— Да, обаче — каза тихо — до днес Гюлбахар никога не беше идвала на проверка сред наложниците специално за да види някое от момичетата, кандидатки за султанското ложе. Жената те огледа и усети опасността. Бих те посъветвала да внимаваш. Отваряй си очите и се пази от черкезки капан.

Жените в харема отново тичаха припряно. Няколко робини размахваха ръце и викаха: „Сторете път, отдръпнете се, дайте път на валиде султан“. Хафса султан се зададе достолепно. Сюмбюл ага веднага дотича и се поклони до земята. Тя размени няколко думи с прислужниците, които я бяха обградили, и с наложниците, които стояха до един мангал и се кланяха с уважение пред нея. Руслана изведнъж забеляза, че с крайчеца на окото си възрастната жена търси нея. Погледите им се срещнаха. Докато тя съсредоточено се покланяше, Екатерина се изкиска тихичко:

— Свекърва ти идва, красавице.

— Как е днес, момичето ми?

Тъй като стоеше наведена, Руслана виждаше само чехлите на жената. Писнало ѝ беше непрекъснато да се покланя. Мразеше да се кланя.

Но засега друг начин нямаше. Щеше да се кланя тя, докато не започнеха да се покланят на нея. Засега се налагаше да се примири.

Руслана каза, без да се изправя:

— Моля се за здравето на нашата валиде.

Гласът ѝ отново погали ухото на Хафса султан като песен. Тя бавно се протегна и хвана момичето за лакътя и докато с жест я подкани да се изправи, заговори:

— Не лишавай възрастната жена от гледката на красивия си лик, дъще. Щом те зърна, се сещам за детството си, за безгрижните дни, когато тичах из поля с разцъфнали минзухари.

Руслана бързо вдигна глава и се изправи. Очите ѝ срещнаха преливащите от обич очи на жената. Не знаеше дали това, което направи в този момент, ѝ дойде отвътре, или някой я беше подучил. Изведнъж доближи ръката на жената до устните си и я целуна. Погали в бузата си вече посбръчканата длан. Очите ѝ отново се навлажниха.

Внезапно се случи нещо, което стъписа и бездруго смаяните наложници. Хафса султан протегна ръка и изтри с кърпичката си капката сълза, която се беше събрала като миниатюрен кристал в крайчеца на окото на Руслана. Петдесетината наложници, които ги бяха обградили, в хор нададоха вик на завист и ревност. Това беше нещо нечувано! Момичетата започнаха да се бутат една друга, за да видят по-отблизо случващото се.

— Усмихни се, момичето ми — каза възрастната жена.

На лицето ѝ се появи закачлива детинска усмивка.

— На тебе ти прилича да се смееш.

Като видя, че Руслана се развесели, тя видимо се успокои.

— Точно така. Искам да знаеш, дъще, че майка ти Гюлдане вече е и моя майка. Колкото щастлива иска да те види майка ми, толкова щастлива искам да те видя и аз.

Всички бяха в шок. Сюмбюл ага местеше поглед ту към едната, ту към другата. Тази московчанка със сигурност беше магьосница. Той от четиридесет години отговаряше за харема и не беше чувал, нито пък виждал подобно нещо.

Екатерина също беше зяпнала. Същевременно се радваше, че се е сприятелила с Руслана. Птичето на щастието беше кацнало на главата на девойката. А тя навярно щеше да помогне с нещичко и на приятелката си.

— Хайде да поседнем тук — предложи Хафса султан на придружителките си.

На минутата освободиха място до мангала. Руслана ѝ постла най-дебелите шалтета, за да седне върху тях, и постави зад гърба ѝ възглавници. Жената хвана момичето за ръка и го придърпа да седне при коленете ѝ.

— Сюмбюл! — извика го тя, без да отделя очи от Руслана.

Агата разбута плътно обградилите ги наложници и падна на колене пред валиде султан.

— Сюмбюл, мога ли да разменя на спокойствие две-три думи с дъщеря ни в собствения ни дом? Каква е тази навалица? Въздух не можем да си поемем.

Мъжът изтласка ордата от наложници и прислужници и им нареди да се отдалечат. Момичетата се пръснаха, подтичвайки, за да заемат най-близките места по миндерите с надеждата, че ще могат да подслушат разговора.

Галейки ръката на Руслана, Хафса султан заговори отчетливо:

— Вчера вечерта ни омая с песента си, дъще. И то не само мен. Целият харем занемя. Дори и пеленачетата се заслушаха в песента ти. И владетелят не е останал равнодушен пред твоя пленителен глас.

Руслана едва не загуби съзнание. Нима Сюлейман я беше чул? И как бе реагирал? Какво бе казал? Беше ли полюбопитствал коя е певицата?

— С какъв прекрасен глас те е дарил Бог, чедо! Но не само красотата на гласа ти запленява. А и чувството, с което пееш. Не само ти се вълнуваш от песента, а затрогваш и слушателя. Вчера вечерта дори и тези, които не разбират езика ти, се заслушаха, притихнали.

Руслана негодуваше вътрешно. Не тези приказки искаше да чуе, а какво е казал Сюлейман? Дали и Гюлбахар е слушала? Каква е била нейната реакция? Дали пък Гюлбахар не дойде днес в отделението на наложниците, за да види кой е пял? Господи, тази ли е била причината?

Без да подозира какви въпроси се стрелкат в главата на момичето, валиде хасеки попита:

— Каква беше тази песен?

— Народна песен от поречието на Волга, майко.

— С колко мъка са пропити думите ѝ. Тъгата е моя стара познайница. Знам как тя изгаря вътрешно човек. Твоята песен ме пренесе в отдавна отминали времена.

Колкото и стара познайница да е била тъгата на Хафса султан, как би могла тя да почувства копнежа на онези волжки исполини с огромни ръце? Те се подреждаха в колона по протежението на брега и теглеха корабите срещу течението на реката с помощта на дебели въжета, които премятаха през раменете си. Бореха се от брега с разярените препускащи води на Волга. Бурните разпенени вълни се завихряха във водовъртежи и се разбиваха, удряйки глави в скалите, възпираха корабите и синеоките мъже с коси с цвят на пшеница се изтощаваха до смърт, за да ги изтеглят с въжетата. Кой знае с какво се разделяха и пристигаха там, за да вадят насъщния си с тази работа? Не знаеха какъв е товарът на корабите, но сърцата им винаги носеха товара на мъката. И онова, което наричаха тъга, събуждаше песента им. В своите народни песни те откриваха разтуха по време на изнурителната работа и отдушник за мъката, надигаща се на талази в сърцата им.

Хафса султан подхвана тихичко песента, която снощи я бе разплакала.

Дърпайте, хайде, дърпайте, дърпайте…

А Руслана започна да ѝ приглася с усмивка, която озари всичко наоколо.

Хванете се ръка заръка, опрете рамо о рамо, дърпайте!

Малко остана, ще надвием Волга, дърпайте!

Волга ще ни отнесе вкъщи, дърпайте!

Дърпайте, хайде, дърпайте, дърпайте…

За момент замълчаха и се спогледаха. После Руслана продължи:

Запени се, разгневи се, ако щеш, се надигни.

Не ще се спра пред яростта ти, Волга!

Виж, дори и черна мъка нас не ще ни победи.

Пред теб ли ще склоним глави, Волга?

Гласът на Руслана ту се извисяваше, ту преминаваше в шепот, приплакваше като цигулка, сетне преливаше в игривите мелодии на кануна[56], а накрая полека стихна. Тишина обгърна нея и останалите. Сюмбюл ага забеляза, че Екатерина бършеше очите си. Другите наложници не бяха схванали смисъла на песента, но мелодията и тъжният глас на Руслана бяха запленили всички.

Хафса султан изчака девойката да се завърне към действителността от селенията, в които се беше зареяла.

— Знаеш ли — каза възрастната жена отново с онази нейна детинска дяволитост, — тази сутрин владетелят каза, че…

Руслана потрепна, сърцето ѝ направо щеше да се пръсне от вълнение! Какво беше казал, Господи! Какво беше казал, какво?

— „Снощи доловихме много мелодичен глас, майко. Навярно целият харем го е чул. Беше толкова прекрасен. Знаеш ли чий е?“, тъй рече той.

Хафса султан замълча. Детинската дяволитост в погледа ѝ отстъпи пред проницателността на опитната жена. Взираше се в Руслана, сякаш искаше да прочете мислите ѝ. Какви ли бяха те? За момент Руслана посрещна смело погледа ѝ. Положи невероятно усилие да не издаде надигащата се в нея радост. Щом владетелят е попитал кой пее, значи, Хафса султан трябва да му е отговорила. Дали да се хвърли на врата ѝ, или пък да се разскача с радостни викове? Той знае за нея! Сюлейман знае, че съществува!

Самообладанието ѝ беше на път да загуби битката с щастието и вълнението, които я завладяваха. Не бе възможно да потуши огъня, който пълзеше по лицето ѝ. Когато пламъците заиграха по страните ѝ, отмести поглед и сведе глава. Обаче валиде султан беше видяла достатъчно.

— Отвърнах на владетеля: „Зная. Щом красиво момиче дойде в харема на моя султан, аз научавам веднага“.

Изведнъж възрастната жена се изправи на крака с неочаквана за годините ѝ пъргавина. Погали бузата на Руслана.

— На твое място, красиво мое дете, щях веднага да му избродирам кърпичка. Веднага.

Обърна се и си тръгна. Докато се отдалечаваше и хвърляше поглед през рамо към Руслана, която ѝ се кланяше на изпроводяк, Хафса султан си каза: „Хайде. Литни, гълъбче, и хвани орела“.

XX

Само след броени минути Гюлбахар вече знаеше, че Хафса султан е заръчала на московчанката да избродира кърпичка. Руслана едва не припадна от вълнение, когато узна, че падишахът искал кърпичка от момичето, което смятал да покани в покоите си. Ако върнел кърпичката на наложницата, това означавало: „Тази вечер те чакам“. Когато превъзмогна първоначалния шок, тя се притесни. Внимателно изряза парче от коприната в люляков цвят, която измъкна от багажа си, и започна да бродира с разноцветни конци, като постоянно се бодеше с иглата. Сетарет калфа, а и другите прислужници току проверяваха как напредва работата ѝ. Сетарет по едно време даже я подкани:

— Не се помайвай, девойче, мъжете не бива да чакат дълго. — И с тези думи недвусмислено изтъкна пред всички каква беше целта на кърпичката.

Целият харем вече се тресеше от клюки. Сензацията, че Хафса султан отишла до Отделението на наложниците, обсипвала с похвали някаква московчанка и поискала от нея кърпичка, достигна до ушите на великия везир Ибрахим паша. По могъщество Ибрахим беше втори след султан Сюлейман. Разполагаше с толкова власт, че предизвикваше целия гняв на онези, които не го долюбваха, както и на везирите, които чакаха своя ред да станат велики везири, и на клюкарите, които подмятаха злостно: „Доживяхме Османската империя да се управлява от двама султани“, и беше толкова близо да Сюлейман, че дори покоите му се намираха непосредствено до султанските. Щом чу за кърпичката, Ибрахим паша не се стърпя по време на везирския съвет и знаейки, че падишахът гледа и слуша дебатите им зад преградата, подхвърли:

— Трябва да се поразбързаме, уважаеми. Имам предчувствие, че в скоро време нашият господар ще има важна работа в харема.

Везирите, които вече бяха чули клюката, прикриха възпитано уста с длан, за да потулят усмивките си. А онези, които не знаеха, се спогледаха в недоумение.

И Гюлбахар хасеки не остана безучастна. Изпрати на султан Сюлейман изпълнено с укор писмо, което гласеше:

Нима господарят забрави за своята робиня? Вече доста време държавните дела го спират и той не може да отдели време за своята Гюлбахар. Не знае ли, че изоставеното цвете увяхва и умира? Сбъркахме ли някъде, та живителната ни вода пресъхна? Защо ни лишава от щастието да зърнем лика му?

Когато пристъпи в покоите на Хафса султан, Гюлбахар вече едва сдържаше яда си.

— Чухме, че нашата майка доста се е изтощила през последните дни. Навестяваме я, за да ѝ целунем ръка, да я видим и да я попитаме как е.

Хафса султан забеляза, че гласът на Гюлбахар трепери, а очите ѝ хвърлят искри, но остана невъзмутима. Протегна ръка, за да приеме целувката от жената на сина си. Гюлбахар зае подобаващо на сана ѝ място и с жест подкани слугините да се оттеглят. Когато те се поколебаха за миг дали да се подчинят на тази заповед, възрастната жена се намеси:

— Оставете ни насаме с майката на внука ми.

После попита:

— Гюлбахар, как е моят внук Мустафа хан?

— Голям палавник е, майко. Подлудява учителите, но никой не смее да го укори.

— Няма да разреша никой да говори против внука ми, да знаеш. Палавото дете е умно. Метнал се е на Сюлейман. И владетелят не се свърташе на едно място. Не е лесно да бъдеш майка на престолонаследник. Не се оплаквай от внука ми.

Гюлбахар се усмихна в отговор, без да знае как да подхване същинската тема.

Хафса султан се досещаше за целта на визитата ѝ, но чакаше тя сама да повдигне въпроса. Двете жени си побъбриха още известно време за дреболии и накрая Гюлбахар не издържа.

— Момичетата в харема притесняват ли те, майко?

— Не, не бих казала, Гюлбахар. Онзи ден една гъркиня се е държала нахално, но нищо повече.

— И аз подочух, че е станала някаква разправия.

— Как може да се проявява такава наглост в дома на владетеля? И това доживяхме, скъпа моя. Казах на Сюмбюл ага да освободи момичето, да го пусне да си ходи, нека дири щастието си навън. И той стори нужното.

Гюлбахар се ядоса, че крие — гъркинята се бе разправяла с проклетата московчанка.

— И казваш, че виновничката е била само една. Така ли, майко?

— Не те разбирам.

— Чудех се с кого ли се е сдърпало момичето?

— Разпитваш ли ме, Гюлбахар? Може би имаш някакви възражения срещу разпореждането ни?

Гюлбахар мигновено смекчи тона, но при все това беше твърдо решена да разнищи въпроса.

— Бива ли такова нещо? Не казвам това, майко. За да стане разправия, трябват двама. Та с кого ли се е карала тази нахалница?

Хафса погледна жената, която седеше като на тръни срещу нея. Притеснението ясно личеше в очите на Гюлбахар. Даде същия отсечен отговор, който беше получила от Сюмбюл ага:

— Ами че с кого ли не се е карала, Гюлбахар. Нападала е всички.

— Имало една нова. Московчанка била, казват, дочух, че с нея се била карала…

Хафса султан се слиса за миг, но изобщо не даде да се разбере. Значи Сюмбюл ага беше скрил това.

— Грешно си чула.

— Казват, че и московчанката била доста своенравна…

— Нима Гюлбахар хасеки вече надава ухо за клюките в харема?

В яда си Гюлбахар си позволи да нарече, макар и мислено, Хафса султан глупава жена, защото защитаваше момичето. Не даваше дума да се каже за него!

— Дори в хамама трудно водели московчанката. На робините им е омръзнало от нея. Кой знае що за мръсно момиче е? И бездруго гяурите не се къпят много.

Хафса султан не издържа.

— Ти виждала ли си Руслана, дъще?

Младата жена не знаеше какво да каже, но и времето за отговор не продължи дълго.

— Днес си се отбила в отделението на наложниците. И девойката е била там. Минала си покрай нея. Няма как да не си я мярнала.

Старата почти открито намекваше, че е невъзможно да не се забележи Руслана. На Гюлбахар ѝ стана неприятно, но се опита да не го показва:

— Не знам, изобщо не съм ѝ обърнала внимание.

Хафса султан се възпротиви:

— Как така, та тя е най-младото и най-красиво момиче в харема. Непременно трябва да си я видяла.

— Как се озова в двореца? Никой не ме е информирал. Да не са я взели от пирати или от търговци на роби? Тези момичета носят разни болести, нали знаеш, майко. Да пази Бог…

— Гюлбахар! — мекият глас на възрастната жена неочаквано се извиси и прозвуча строго. — Руслана ни е специално поверена. Гюлдане султан, която и аз приемам за своя майка, я е поверила на снаха си Ай Бала ханъм, преди да почине. А тя на мен. Така че ние приемаме сирачето за дар от майка ни.

Забележките на Гюлбахар се изчерпаха. Значи това била причината Хафса султан да приема момичето в покоите си и да си говорят с часове, да забрави, че е майка на владетеля и да си приказва с една наложница в присъствието на прислужниците, сякаш са майка и дъщеря!

Изправи се на крака, направи лек поклон пред Хафса султан и на излизане вече беше убедена, че султанката със сигурност ще вкара момичето в леглото на сина си, пред нищо няма да се спре. При тази мисъл сякаш огън я жегна в сърцето.

Докато Гюлбахар беше завладяна от истерия в стаята си, Руслана трескаво работеше, за да довърши навреме копринената кърпичка за Хафса султан. От вълнение непрестанно бодеше пръстите си с иглата. При всяко убождане надаваше лек писък от болка, смукваше бързешком пръста си и отново се захващаше с бродерията. Малко преди вечерната молитва люляковата кърпичка бе предадена на Хафса султан. След молитвата, когато всички се оттеглиха в покоите си, а мракът в сарая се разпръсваше единствено от мъждукащите пламъчета на свещите, в харема се разнесе чувственият глас на Руслана. Хафса султан знаеше, че синът ѝ е сам тази вечер, и се отправи към покоите му.

— Чуваш ли я?

Сюлейман, който беше свалил кафтана си и се бе изтегнал по риза на дивана пред прозореца, се откъсна от унеса си и рязко се изправи. Надяваше се майка му да не е видяла винената чаша, която стоеше върху инкрустираната със злато и слонова кост масичка до главата му. Жената я бе забелязала още с влизането, но не каза нищо. Това си беше тяхна традиция, с която отдавна бяха свикнали. Началото ѝ поставиха в деня, когато Сюлейман за първи път пи вино в Маниса. Той криеше, че от време на време пийва вино и му се услаждат гръцките ракии, които му носеха от егейските острови, а майка му знаеше, че синът ѝ си угажда някои вечери, но се правеше, че не забелязва. И тази вечер спазиха своя ритуал. Падишахът целуна ръката на майка си и я допря до челото си. А тя погали сина си по гърба.

— Чуваш я, нали?

— Възможно ли е да не я чуя, майко?

— Чувал ли си някога по-прелестен глас?

— Тази вечер сякаш е още по-пленителен.

— Днес ѝ казах, че господарят ни много е харесал гласа ѝ. Трябваше да видиш как се зарадва. Очевидно от щастие тази вечер пее по-хубаво.

— А надарена ли е с хубост, равна на гласа ѝ?

— Честно казано, синко, аз не можах да преценя. Гласът ѝ ли е по-омаен или тя самата? Реших, че моят син ще реши.

Гъстите вежди на султан Сюлейман се извиха в дъги. Погали брадата си с ръка, докато по лицето му се разливаше похотлива усмивка.

Предложи на Хафса султан да седне на такова място, че да не вижда чашата с вино. Майка и син се заслушаха в гласа на Руслана. Хафса султан извади кърпичката, която старателно бе пъхнала между кафтана и долната си риза, и я поднесе на сина си.

— Пък и виж какво ти изпраща.

Султан Сюлейман се загледа в коприната с люляков цвят, която Хафса султан му поднасяше, и в пъстрите избродирани цветя върху нея. Вдигна глава и дълго се взира в майка си. Опита се да прочете мислите ѝ.

Тогава Руслана започна нова, по-прочувствена песен.

Кой обича самотата, кой?

Планините ли, реките ли, не знам.

Аз все чакам мрачни нощи, звездни,

за да забравя мойта самота.

Сюлейман се протегна и взе кърпичката от ръцете на майка си, машинално я поднесе към носа си и я помириса. Когато я раздипли, в скута му се посипаха изсушени лилави листенца.

— Люляк — отбеляза жената.

— Моля?

— Листа от люляков цвят. Това е любимото цвете на Руслана. Изсушила го е и го е скътала.

— Значи името ѝ е Руслана?

XXI

Руслана се събуди, обхваната от силно вълнение. Сетарет калфа разтваряше жалузите на прозорците, а Мерзука сновеше насам-натам, обляна от нахлулата в стаята светлина.

— Какво става? — попита Руслана, опитвайки се да предпази с ръка очите си от ослепителната светлина.

— Веднага ставай, госпожице.

Гласът на Сетарет калфа звучеше напрегнато.

— Защо? Още е рано.

Изведнъж чу гласовете навън. Сякаш целият харем беше на крак. Жените викаха, вдигаше се някаква тупурдия.

— Падишахът идва — обясни Мерзука.

— Какво?

Руслана не беше сигурна дали от устните ѝ наистина се откъсна вик. Но в нея продължаваше да отеква. Падишахът ли идва? Самият той? Боже господи! Боже господи!

Разтърсена от шок до дън душа, Руслана може би щеше безспир да повтаря: „Боже господи!“, ако татарското момиче не я беше опомнило с думите си:

— Веднага ставаш и започваш да се оправяш! Нали не искаш владетелят да те види такава чорлава?

Не след дълго се появи Джафер, а след него поклащаше шкембето си Сюмбюл ага с обляно от пот лице. Едва влязъл в стаята, той плесна с ръце:

— Хайде, хайде, хайде, какво се туткате?

Видя, че Руслана е облечена, но това не успя да уталожи притеснението му. Изскочи навън, като продължаваше да пляска и да вика:

— Ама че сте мързеливи! Напук ли ми правите? Господарят всеки момент ще ни удостои с присъствието си, а още никой не е готов.

Всъщност всички бяха готови. Начело с Руслана. Беше се пременила с най-красивата си рокля. Непрестанно питаше Екатерина и Мерзука:

— Отива ли ми? Добре ли ми стои? Красива ли съм?

Момичетата неотменно потвърждаваха, но това ни най-малко не я успокояваше.

Да си беше облякла жълтия кафтан! А може би черното щеше повече да я отвори? Косите ѝ щяха да се открояват повече. Манията по люляковото я ограничава. Сякаш няма други цветове! Не може всичко непременно да е в люляково. А дали владетелят харесва този цвят? Ами ако го мрази?

Вече нямаше какво да стори. Беше настанал съдбовният момент. Един Господ знаеше какво щеше да стане. Горещи молитви се откъснаха от душата ѝ: „Всемогъща Майко Мария, сътвори чудо! Помогни ми! Направи така, че османският син да ме хареса! Нека споделя трона и короната му!“.

Притисна гърди с ръка, сякаш това щеше да успокои лудешкото тупкане на сърцето ѝ.

„Иисусе Христе — продължи молитвата си тя, — знаеш, че отдавна не съм имала възможност да отида на църква. Но винаги те нося в сърцето си. Сега имам нужда от твоята помощ. Бъди с мен в сърцето ми! Не ме оставяй сама! Нека очите на Сюлейман останат приковани само в мен. Моля те, Господи, помогни ми!“

Глъчката в харема вече не достигаше до слуха на Руслана. Струваше ѝ се, че сновящите момичета сякаш се носят във въздуха. Не чуваше какво ѝ казва Екатерина. Тъкмо когато се ужаси, че сърцето ѝ ще се пръсне от вълнение, някакъв глас се извиси от другия край на помещението. Не разбра какво изкрещяха, но забеляза, че невъобразимата врява в миг секна. Всички сведоха глави. Докато припряно последва примера на останалите, крадешком погледна с крайчеца на окото си в посоката, откъдето беше дошъл гласът.

„Боже господи! — извиси се поредният ѝ беззвучен писък. — Ето го! Ето го! Това е той!“

Сега на главата му го нямаше онзи огромен тюрбан. Не бе облякъл, кафтан. Беше си сложил свободна алена риза от индийска коприна и пристегнал кръста си с ловджийски колан. Бе обут в шалвари от бяла коприна. Този път не беше напъхал крачолите в ботушите, които бяха с аления цвят на ризата и с извити нагоре върхове. На Руслана ѝ направи впечатление, че не е сложил тюрбана си и не е облякъл кафтан.

Но нали това е неговият дом! Това му е домашното облекло. Защо му е да облича вкъщи толкова тежки неща?

Беше се чудила дали Сюлейман не е плешив, понеже не бе виждала косата му от тюрбана. Опасенията ѝ се оказаха напразни. Падишахът имаше черна, чуплива коса. Когато го гледаше отдалеч, ѝ се бе сторило, че брадата му е по-рядка. А всъщност Сюлейман имаше гарвановочерна гъста брада. Красив ли е? Руслана се бе терзала с този въпрос безброй пъти. Сега отговорът беше пред нея. Да, красив е, и то много. А освен това е и внушителен! Като великан!

Всъщност тя си даваше сметка, че султан Сюлейман не изглежда като великан, а очите ѝ желаеха да го виждат такъв. Както той сега заслепяваше всички с появата си, така и Руслана след време щеше да блести с равно на неговото великолепие и като него щеше да остане безсмъртна в паметта на хората. Колкото и невероятно да беше, това нашепваше гласът на сърцето ѝ, макар и едва доловимо.

Сюлейман, когото Руслана кичеше с какви ли не суперлативи — от горд и величествен, та чак до великолепен и прочие, — изглеждаше умислен. По някаква причина бе сложил десния си показалец, извит в дъга, върху устата и мустаците си. Руслана се зачуди дали пък не иска да скрие нещо. Тя нямаше как да се взре. Беше превита в поклон и бе на път да стане разногледа в опитите си да зърне всичко още сега.

Вече можеше да чуе стъпките му. Султан Сюлейман прекосяваше харема, придружен от слугите си и от Сюмбюл ага, който още с влизането му се бе спуснал към него. До този момент изобщо не беше забавил крачка. До този момент изобщо не беше спрял пред някое момиче. Руслана изви очи и отново погледна вдясно, доколкото можа. Да, ето че идваше към нея. Алените ботуши с извити нагоре върхове се открояваха върху иранските килими, покриващи харема. Алените ботуши идваха все по-близо… И по-близо… И по-близо… А при всяка негова крачка сърцето на Руслана сякаш щеше да изскочи.

И тогава се случи нещо неочаквано. Алените ботуши продължиха по пътя си, без да спрат пред нея.

Господи, не спря! Дори не погледна! Свърши, всичко свърши!

Руслана беше съсипана. Този път очите ѝ се обърнаха наляво. Ето че алените ботуши се отдалечаваха. Отиваха си. И надеждите ѝ изчезваха заедно с тях. Дали пък това не беше една от странните традиции на османците? Така ли щяха да се запознаят? Руслана щеше да види неговите ботуши, а владетелят — гърба на момичето, превито в дълбок поклон.

Усети, че очите ѝ започнаха да се превръщат в езера от сълзи. Заповяда си да не плаче! Да не показва на никого, че е съсипана. Дори и на себе си. Разбра ли? Дори и на себе си.

Алените ботуши и свитата от други крака около тях бяха на път да излязат от погледа ѝ. Изведнъж алените ботуши спряха. Останалите крака също. Какво ставаше? Защо падишахът беше спрял? След това краката смениха посоката и отново тръгнаха. Но този път се връщаха. „Господи — помоли се Руслана, — Иисусе Христе, Дево Мария, моля ви, нека сега ме забележи. Ще запаля свещ в първата църква, която намеря. Не, две свещи, не, не, цял куп свещи.“

Алените ботуши идваха все по-близо и по-близо… И този път спряха точно пред нея. Сърцето на Руслана затупка радостно. Острите върхове на ботушите сега бяха насочени към нея. Значи, ако вдигнеше глава, щеше да срещне очите на Сюлейман. Но не биваше да се изправя. Можеше да чуе дишането му, но не можеше да види нищо освен върха на ботушите и шалварите му. Трябваше ли да чака заповедта му, за да го види!

Щеше ли да се задържи права на краката си? Владетелят със сигурност ще чуе бумтенето на сърцето ѝ, а то можеше и да спре. Нима може такова малко сърце да издържи на цялото това напрежение? От толкова вълнение нямаше и дума да може да обели.

И защо не ѝ казваше да вдигне глава? Струваше ѝ се, че са изминали не една или две секунди, а един или два века. Не издържаше вече.

Беше решила, че каквото и да става, не можеше повече да се подчинява на обичаи, заповеди и правила.

Щеше да се изправи и да погледне Сюлейман в очите. Ще го погледне, без изобщо да потрепне. Нито веднъж.

— Ти ли си тази, която вечер пее онези прекрасни песни?

Руслана едва не загуби разсъдък. Гласът беше плътен и безкрайно топъл. На всичко отгоре говореше езика ѝ. Е, допускаше грешки и някои думи не бяха на място, но можеше да го разбере. Чий беше този глас? На владетеля или на другиго? Още веднъж прокле дворцовия етикет и предълбоките му поклони. Без да се изправя, промърмори тихо:

— Кой пита?

Докато свитата на султана се чудеше как Сюлейман ще накаже тази дързост, отново се възцари тишина, която се стори на Руслана безкрайна.

— Падишахът пита, а ти коя си?

Не можеше да стои повече приведена. Не можеше да чака разни заповеди. Моментът бе настъпил. Бавно се изправи.

Сюлейман срещна две очи и в първия момент не можа да определи дали са загадъчно зелени или ефирно сини. Руслана потърси някакво чувство в погледа изпод свъсените вежди. Сюлейман потъна в очите на момичето. За момент и двамата останаха безмълвни. Докато лешниковите очи на Сюлейман с усилие се откъснаха от тези на девойката и се плъзнаха към медночервеникавите ѝ коси, Руслана заяви с царствен маниер:

— Александра. Аз съм Александра Анастасия Лисовска.

Тогава за първи път момичето забеляза, че султан Сюлейман също е развълнуван. Потуленият в сянката на веждите му поглед отново се плъзна от косата на Руслана към дълбоките ѝ синьо-зелени очи. Младият падишах се чудеше възможно ли е да има толкова красиви очи! Същинско море. Море, в което горяха факли, блестяха скъпоценни камъни, отразяваха се звезди и което светлееше на лунна светлина.

— Но ние чухме, че… те наричат Руслана…

Гласът му беше все така плътен и топъл, но този път излезе на пресекулки. Сюлейман не можеше да откъсне поглед от очите на момичето. А и Руслана го гледаше така, както никой друг. Без страх, предизвикателно, сякаш се опълчваше. Внезапно по поруменелите ѝ страни се появи усмивка и около устата ѝ се образуваха две малки трапчинки.

— Такова беше моето желание, господарю — каза тя след моментно колебание. — Доста по-добре, отколкото да ме наричат московчанка.

Усмивката вече озаряваше цялото лице на Руслана.

— Знаете ли, ние също харесахме това име.

Султан Сюлейман призна пред себе си, че майка му беше права. Не бе виждал толкова красива усмивка досега. Тя сгряваше душата на човек и отнасяше тревогите му. Не можеше да бъде подмината с равнодушие. Дори да беше угрижен и разтревожен, дори да беше изнервен заради рицарите от Родос, тази усмивка отнасяше изтощителните му мисли. Откъсвайки се от размишленията си, Сюлейман попита:

— Така ли? Защо?

— Напомня ми за моя роден край, владетелю, за селото ми, за майка ми и баща ми.

Руслана отговаряше, но душата ѝ не спираше да крещи от щастие.

Хареса ме, хареса ме, хареса ме, хареса ме!

По лицето на султан Сюлейман, пред когото всички трепереха и дори се страхуваха да вдигнат глава и да го погледнат, също заигра усмивка.

— И какво сега? Как да те наричаме? Александра или Руслана?

Молитвите ѝ бяха чути. Дори и да ѝ се беше сторило смешно, че мъжът говореше за себе си в множествено число, не му обърна внимание. Султан Сюлейман не само я видя, а и я хареса. Ето че говореше с нея като с приятел. Тъй като не откъсваше очи от него, Руслана все още не забелязваше слисаните, пълни със завист погледи на слугите и на наложниците. А и да ги бе забелязала, нямаше да се отнесе към тях с нужното внимание. Усещаше, че мракът на мъченическия ѝ живот, спуснал се в нощта, когато я отвлякоха от планинското село, запокитвайки я към неизвестното, започваше да се разкъсва и да отстъпва пред светлината. Най-сетне беше зърнала зорницата в живота си. Развиделяваше се. Дали ще я наричат Александра Анастасия Лисовска или Руслана, ѝ беше безразлично. Искаше Сюлейман да я обикне лудо. И тя ще го обикне. Ще го накара да забрави Гюлбахар. Ще го дари със синове.

Все още бяха впили очи един в друг. По лицето на Руслана отново грейна усмивката, която зашеметяваше Сюлейман.

— Какво значение има името на вашата робиня? Нека владетелят избере името, което му се нрави повече.

Руслана замълча. Падишахът видя, че момичето преглътна.

— Искаше нещо да кажеш ли? Не се срамувай, говори.

— Учуди ме това, че говорите езика ми.

— Ние три години били санджакбей в Крим, във Феодосия. Много от Крим знае руски. И майка ни говори.

Момичето положи усилие да не се засмее. Руският на падишаха беше пълна катастрофа. Веднага заговори, за да потисне смеха:

— Моята покойна майка Гюлдане също говореше на руски с мен.

— У нас няма с кой говори твой език. Малко Сюмбюл ага, малко. Много не говори, не говори и човек забрави.

Руслана вече не можа да се сдържи и се изкиска.

— Какво стана? Нещо грешно ли казал?

Докато отговаряше, без да се смущава повече, момичето погледна падишаха в очите отново с онази усмивка, от която всичко наоколо грейваше.

— Нали казахте: „У нас няма с кой говори твой език. Много не говори, не говори и човек забрави“. Някои думи бяха грешни.

— Така ли? Как е правилно?

— Ако бяхте казали: „Тук няма с кого да говоря на твоя език. Щом не го говори често, човек го забравя“, щеше да е по-подходящо.

Докато падишахът повтаряше бавно казаното, Руслана изговаряше думите заедно с него.

Султан Сюлейман не скри удоволствието си.

— С тебе… руски да говори… няма бъде ло…

Руслана веднага го поправи:

— Няма да е лошо да говоря с теб на руски.

А падишахът повтори правилното изречение.

— Как е, май се получава, а?

Руслана, която не можеше да издържи да не се засмее, го поощри:

— Ами не е лошо.

Лицето на Сюлейман изведнъж стана сериозно.

— Последно говорихме на твоя език по време на белградския поход. Руският прилича на езика на сърбите. Но оттогава ние изобщо не говорили. Сега първи път.

Падишахът за момент си пое въздух и отсече намръщено:

— Обаче твоят турски е по-ужасен дори и от моя руски.

Тогава за първи път пред Руслана се показа детето, което се спотайваше у Сюлейман. Значи владетелят на тази необятна страна, за която никой не знаеше докъде се простира точно, имаше веселата душа на хлапак, жаден за нови знания — ту закачлив, ту припрян, та понякога дори и опасен. Веднага усети, че трябва деликатно да излезе от положение.

— Прав сте. Постижението ви е изключително. Говорите гладко моя език. А аз от толкова време съм тук и все още едва сричам на вашия.

Облакът по лицето на Сюлейман се разсея. А Руслана научи още нещо. Падишахът обичаше да ласкаят гордостта му. „Не забравяй за тази негова черта, Руслана“ — скъта тя информацията в главата си. Занапред не трябваше да пропуска да го хвали.

— Тогава ти предлагаме ти да ни научиш на руски, а ние теб — на турски.

Този път Руслана сподави кикота си. Отправи очи към младия мъж с грейнало лице. В погледа ѝ се преплитаха съгласие, капитулация, обич, страх, непокорство, гордост… И сладострастие. Него го усети и падишахът. Действително ли беше зърнал искриците му в тези очи? Или си внушаваше? В момента изгаряше от желание да целуне леко влажните плътни устни на девойката. Дали пък не виждаше в очите ѝ отражението на собствените си щения?

Сюлейман си даде сметка, че бяха изчерпали обичайните за такава среща теми. Той можеше да говори още дълго, можеше дори да съчини стих, но моментът не беше подходящ. Клюките щяха да плъзнат из целия сарай. Дори и в Дивана щяха да се питат под сурдинка редно ли е падишахът да оказва такова внимание на някакво си рускинче. И укорите от Гюлбахар със сигурност нямаше да закъснеят. Тя и без това вероятно вече беше обидена, че не е получила отговор на вчерашното си писмо. Но какво да стори, бива ли човек да мисли за леглото, докато подготвя нападение? Това е нелепо. Укоряваше се сам. Щом е нелепо, какъв е този огън, който се разпалва в него? Защо не му се иска да откъсне поглед от очите на това момиче? Ами усмивката ѝ? Когато Руслана се усмихва, сякаш слънце изгрява на лицето ѝ, сякаш рози разцъфват по страните ѝ.

В един миг се сепна — какво му става? Омагьосан ли е? Нима всемогъщият владетел стана пленник на петнайсетгодишно рускинче?

— Трябва да вървим — каза с усилие той и остави Руслана с разтуптяно сърце.

Не беше направил и две-три крачки, когато се обърна.

— Не ни лишавай от прекрасния си глас довечера. Песента, която изпя вчера, беше много хубава. Онази от предната вечер — също. Как ѝ бяха думите?… Дърпайте, хайде…

Докато Сюлейман се отдалечаваше, Руслана се поклони до земята.

Това за първи път не я подразни.

XXII

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Руслана ядно тропаше с крак, както всеки път, когато побеснееше. Цели два дни се бяха изтърколили от срещата им, а от Сюлейман така и не пристигаше вест. И Хафса султан не напускаше покоите си.

Откакто султанът я обсипа с комплименти, всички погледи в харема бяха приковани в нея. Очевидно беше, че преливаха от завист.

След като подир Хафса султан и самият Сюлейман говори с Руслана и я похвали, останалите се отнасяха към нея с уважение и страхопочитание. А това много ѝ харесваше. Дните, когато момичетата минаваха покрай нея с вирнати носове и не я удостояваха с поглед, сякаш тя не съществуваше, бяха минало. Сега се надпреварваха да ѝ обръщат внимание. Излезеше ли от покоите си, всички мигом я наобикаляха. Слугите сновяха около нея и четяха желанията от погледа ѝ.

И помощникът на Сюмбюл ага, Джафер, влизаше и излизаше от харема, без да чака специално разрешение, свиваше се на миндера пред стаята на Руслана и оставаше неподвижен там.

След срещата си със Сюлейман Руслана едва дочака настъпването на вечерта. Когато мина вечерната молитва и всички се оттеглиха в покоите си, тя поде песните, които той беше пожелал. Джафер не знаеше дали само така му се струва, или тя наистина пееше по-високо, за да може гласът ѝ да проникне през решетките, коридорите, вратите и стените и да достигне чак до Сюлейман. Пееше по-хубаво, по-чувствено. Тъга, любов, омраза, гняв, молба, гордост — в славеевата ѝ песен се преплиташе всичко, което докосваше душата на човек. Джафер не можеше да си обясни каква магия се таеше в този глас. Много момичета в харема вечер пееха песни. Ала откакто гласът на Руслана се разнесе за първи път, всички бяха замлъкнали. Джафер и преди бе слушал хубави гласове. Но никой от тях не беше така омаен като нейния. Джафер се загледа омагьосан в сенките, които изникваха на светлината от фенерите. Те се разтопиха и изчезнаха, а пред очите му се ширнаха безкрайните нажежени равнини на Судан, които бяха останали в далечното минало. Видя дете, което тичаше под сенките на финиковите палми, израснали посред пясъчното море. Той ли беше това? Джафер се опита да изтрие сълзите с огромната си ръка и бързо заспа, мислейки си за онова дете. Момченцето продължи да тича в съня му до зори.

Гласът на Руслана беше стигнал до покоите на падишаха. Мисълта за мрачната крепост на родоските рицари мигом изчезна от главата му, макар че цял ден бе обсъждал с везирите подготовката за похода. Опита се да забрави скръбта, която извика в душата му новината от Маниса за смъртта на първия му наследник Махмуд. Принцът се роди, когато султанът беше санджакбей във Феодосия. Самият падишах по онова време беше още твърде млад и не можа да обикне истински момчето, но смъртта на едно деветгодишно дете нямаше как да не го разтърси. За щастие принц Мустафа беше здрав като бик. Падишахът вдигна чашата си срещу огъня, пращящ в огнището. Докато слушаше гласа на момичето, който ту се извисяваше, ту стихваше, понякога плачеше, стенеше или трепереше, а понякога милваше ласкаво или се извисяваше буйно, той гледаше отнесено рубиненочервените пламъци, които танцуваха в чашата.

Колко хубав бе гласът на това московско девойче! Как ѝ беше името? Александра някоя си… Не можа да си го спомни по-нататък. Тя беше поискала да я наричат Руслана, нали така? Изведнъж стените на родоската крепост в главата му бяха изместени от лицето на Руслана. Как лъчезарно се усмихваше тя. Сякаш пръскаше светлина, щом се засмееше. Ами трапчинките ѝ? Колко много ѝ отиваха! Сети се и за очите ѝ. Все още не можеше да прецени дали са сини, тъмносини или пък зелени. Какъв ли цвят бяха в действителност? Колко дълбок и изразителен беше погледът ѝ.

Зарея се в мисли. Гледаше като хипнотизиран червените искрици, танцуващи в чашата му с вино, която държеше срещу огъня. Песните на Руслана бяха пропити с копнеж и болка. „Няма нищо чудно“, помисли си султанът. Похитители бяха откъснали девойката от дома ѝ и я бяха отвели накрай света. През какви ли премеждия бе преминала? Какви ли мъки бе изстрадала?

Падишахът се размърда неспокойно на отоманката, където се беше изтегнал. Отбеляза, че за първи път мисли за миналия живот на момичетата от харема. Този факт изключително го озадачи. Наложниците също имаха свои семейства. Поднасяха ги като дарове в харема, ала как ли бяха живели те преди това? Повечето не тръгваха доброволно, а ги отвеждаха насила. Пирати, търговци на роби… Вярно, някои семейства с потекло подаряваха момичетата си с тяхното съгласие, за да живеят, покровителствани от султана, но колко ли бяха те? Не бяха толкова много. Например майка му беше такава. И Гюлбахар хасеки също. Бяха станали дворцови дами по желание на семействата си. А останалите?

Тази мисъл задълбочи безпокойството му. Изправи се и застана пред огнището. Топлината на пламъците обгърна тялото му като копринена нощница. Отпи глътка вино и се заслуша в гласа на Руслана. Дали момичето бе щастливо тук? Че защо да не е, всяка би била щастлива да е в харема на султан Сюлейман — владетелят, който възглавяваше огромна империя и караше света да трепери? Несъмнено тя също бе доволна да е тук. Но ако е така, защо песните ѝ бяха толкова тъжни? Какво я измъчваше толкова, че мелодията избликваше от устните ѝ като ридание? Защо песните ѝ все разказваха за далечни земи?

— Носталгия — промърмори младият падишах, докато се излягаше пред огнището върху тигровата кожа, донесена от индийските земи.

Девойката явно жалееше за онова, с което се бе разделила.

Заключението, че така е устроен светът, утеши султана. Ако Руслана не беше попаднала тук, кой знае къде щеше да я е отвела съдбата и дали нямаше вече да е загинала. Пък и ако е толкова нещастна, има лесен начин да се промени това. Ще я попита — ако иска да си отиде, ще я отпрати. Да върви в страната си, да се събере със семейството си, ако така ще се чувства щастлива. Сюлейман реши да се върне на този въпрос по-нататък.

Докато падишахът се рееше сред подобни мисли, понесен от гласа на Руслана, Гюлбахар хасеки вилнееше в покоите си. Яростта ѝ не подмина никоя от прислужниците ѝ. Когато забеляза, че момичетата бяха открехнали вратата, за да чуват по-добре песните на Руслана, обезумя от яд.

— Ах, вие, безсрамници! — разфуча се. — Защо отваряте вратата? Къде се е видяло вратата на хасеки султан да зее? Това да не е хан?

Няколко прислужници мигом се затичаха да затворят. Но гневът на хасеки нямаше стихване.

— Коя от вас я отвори? И то без позволение! Кой заповядва тук? Аз или вие?

Бясно сновеше из стаята. Когато не получи отговор, се ожесточи още повече.

— Значи всички сте виновни, така ли? Така да бъде. Тогава тоягата ще ви научи как да зачитате любимката на султан Сюлейман, Гюлбахар хасеки.

За момент си пое въздух и кресна:

— Пръчката!

Едно от момичетата притича и донесе дряновата пръчка. То получи и първия удар. Дряновият клон се стовари със свистене върху рамото на девойчето. Докато прислужницата стенеше от болка, пръчката изплющя още няколко пъти и всеки път я съпровождаше викът на различно момиче.

— Ах, вие, нахалници, които не си знаете мястото!

Крясъците на Гюлбахар ехтяха из харема. Гневните викове на Махидевран, които се извисяваха пронизително, бяха в пълен контраст с нежния глас на Руслана. Красивото се противопоставяше на грозното. Бялото на черното. Любовта на омразата. Гюлбахар хасеки не осъзнаваше, че гневът и ревността я загрозяваха, злепоставяха я и ѝ печелеха врагове. Сюлейман бе привиквал в постелята си безброй момичета, но за първи път Гюлбахар бе разяждана от такава изпепеляваща ревност. А господарят ѝ дори още не беше извикал момичето в покоите си.

За никого не бе тайна какво е разлютило така Гюлбахар. Тя три пъти изпраща писмо на падишаха, а отговор така и не дойде. От три дни насам владетелят не беше слизал нито веднъж в покоите ѝ. Хафса султан също не се появяваше, изпрати лаконичното съобщение: „Настинала съм“, и толкова. На всичко отгоре изскочи проблемът с московчанката. Гюлбахар побесня, когато подир валиде султан и Сюлейман посети Отделението на наложниците.

— Как е възможно, как е възможно — изяждаше се тя. — Самият падишах, бащата на сина ми принц Мустафа, да отиде на крака при някаква наложница, за да я види, и да си приказва с нея пред всички. Какви ти приказки — да ѝ прави комплименти. Гласът ѝ бил хубав, да не лишавала харема от този прелестен глас. Какво му е хубавото на този глас? Когато бяхме на нейните години, и нашият глас беше прелестен.

Тя самата не вярваше в правотата на последните си думи. Свиреше прилично на уд, ала пееше ужасно фалшиво. Всъщност в живота си не бе успяла да изкара вярно нито една песен. Опита и през онази вечер, но не се получи и тя млъкна засрамена.

— Ревността и тревогата ме подлудиха, върша неща, от които после се червя — измърмори сама на себе си.

Но какво ли можеше да стори? Нещо ставаше. Чувстваше го. Ставаше нещо много лошо. Нощите на Гюлбахар бяха изпълнени с кошмари. Сепваше се ужасена, но за свое учудване на заранта не можеше нищо да си спомни.

Беше ѝ трудно да се познае. Та тя изобщо не беше такава жена. Беше мила, скромна, с изключение на последните седмици никога не бе повишавала тон на прислужниците си. С появата на тази московчанка всичко се обърка. Бъдещето ѝ се рушеше. Струваше ѝ се невероятно, но беше факт. Вече не можеше да познае и Сюлейман. Вярно, бе потънал в държавните дела, но нима по-рано това го бе задържало далеч от неговата хасеки цели десет дена?

А какво да каже за валиде султан? От няколко дни не се бяха срещали като майка и дъщеря, а всеки път, когато я зърнеше, възрастната жена отклоняваше поглед. Сякаш беше гузна. Разбира се, че беше гузна. Гузна, че се опитва да натика московчанката в постелята на сина си. Гузна, че поднася пред Сюлейман друго цвете след Гюлбахар. Гузна, че прави всичко възможно да злепостави майката на внука си.

Не можеше да издържа повече. Не искаше да слуша гласа на това момиче. Дяволски глас. Да, точно такъв беше той. Дяволски глас, дошъл, за да открадне щастието и да разруши бъдещето ѝ. Гюлбахар се хвърли в леглото си и се задави от ридания. Крещя. Плака отчаяно. Проклина безизходицата си.

На третия ден гневът връхлетя Руслана като буря. Всяка вечер гласът ѝ галеше с песни слуха на Сюлейман, всяка сутрин тя тръпнеше в очакване, ала никой не я навестяваше. Крайно време беше да предприеме нещо.

После казаха „кърпичка“ — помисли си тя, — избродирахме и изпратихме проклетата кърпичка, на следващия ден владетелят се появи. Дотук добре. Направи ми комплименти. И сега какво?

Може би падишахът не я беше харесал? Може би бе укорил Хафса султан с думите:

— Как смееш да предлагаш за постелята ми това селянче?

Добре, негово право беше да не я хареса, но защо тогава я обсипа с комплименти? Душата ѝ се изпълни с огорчение. Може би я е съжалил, загнезди се страхът в някакво потайно ъгълче в главата ѝ и повече не ѝ даде мира.

— Доведете ми Сюмбюл ага — извика тя на Сетарет калфа и на Мерзука.

Татарката разбираше, че Руслана се тресе от притеснение. Опита се да я успокои, но ѝ отвърнаха неочаквано рязко.

— Дръж съветите за себе си. Не забравяй, че си тук благодарение на мен, и ще изпълняваш онова, което ти наредя. Намери Сюмбюл и го доведи. Веднага!

Острите думи жегнаха Мерзука, защото тя приемаше Руслана като приятелка, ала татарската девойка преглътна обидата. Обърна се, за да скрие напиращите сълзи, и се затича да издири Сюмбюл ага.

При нормални обстоятелства главният евнух в харема щеше да накаже наложницата, дръзнала да го извика по този начин, и щеше хубавичко да я нашари с пръчката, обаче сега към тайните ласки, които беше получил от московчанката под стълбите, се прибавяше и вниманието към девойката от страна на валиде султан и владетеля, заради което Сюмбюл беше с вързани ръце. Когато влезе вътре, навън вече се бе свечерило. Руслана ядно кръстосваше стаята, потънала в мрачни сенки. Когато видя пред себе си агата, тя избухна:

— Какво става, Сюмбюл ага?

Мъжът прекрасно знаеше какво има предвид момичето, но предпочете да се престори на неразбрал:

— Как така — какво става?

— Някой се опитва да ми попречи.

— На кое да попречи?

— Не мога да се видя нито с майка си Хафса, нито с владетеля.

— Тяхно е решението кога можеш да ги видиш.

— Ами нали и аз тъкмо това казвам. Някой крои интриги, нали? Някой злослови по мой адрес, за да ме отдалечи от Хафса султан и господаря, нали?

Сюмбюл разбра, че момичето се съмняваше в него.

— Мислиш, че говоря против тебе ли?

— Кой друг да е, ако не си ти?

Гневът караше гласа на Руслана да свисти.

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Ха! И откъде да знам?

— Знаеш, че не мога да го сторя.

Руслана погледна мъжа в очите. Дори само споменът за случката под стълбите извикваше страх у Сюмбюл ага. С думите си той намекваше, че направи ли подобно нещо, и тя може да се разприказва.

Момичето застана плътно до агата в сгъстяващия се мрак на стаята.

— Само не казвай, че те е страх от мен — пое си въздух тя. — Знаеш, че няма да ти напакостя. Бъдещето и на двама ни зависи от това да си държим устите затворени.

— Какво искаш да сторя?

Гласът на Сюмбюл ага прозвуча толкова тихо, че макар почти да го докосваше, девойката едва долови думите му. Мъжът знаеше от дългогодишния си опит, че нищо в харема не можеше да се запази в тайна. Всичко се виждаше, всичко се чуваше.

— Намери начин владетелят да ме повика в покоите си.

Мъжът занарежда отчаяно:

— Но как да го направя? Не подобава на човек като мен да дава съвети на самия падишах.

Девойката се прилепи към него. Сюмбюл беше притиснат с гръб към стената, а гърдите на Руслана се повдигаха и спускаха току пред него, докато развълнувано дишаше на пресекулки.

Тя го погледна в очите, които в мрака изглеждаха още по-изблещени.

— Това — заяви му шепнешком — си е лично твоя работа!

Изведнъж тя гневно се врътна с гръб към агата, вдигна рязко крак, сякаш се канеше да тропне по пода, и с все сили заби ток в ходилото му.

— И не се помайвай! — изкрещя в заключение.

Очите на Сюмбюл се насълзиха от болка и той запуши устата си с ръка, за да сподави вика си.

Преливаща от злорадство, че си бе отмъстила за побоя с пръчки, на който я бяха подлагали, тя се отправи към общия салон.

— Така му се пада — мърмореше си.

Нощи наред бе кроила планове как да се разплати за унижението — и часът на възмездието най-сетне бе ударил. Огромният мъж се превива от неистовата болка за известно време, а сетне закуцука към девойката с изкривено от страдание лице. Мимоходом изсъска на Руслана:

— Трепери, московчанке. Ако султанът не те приеме в постелята си, ще изпия кръвта ти като дрянов сок.

Руслана си даваше сметка, че се движи по ръба на пропаст. Покажеше ли дори и сянка от страх пред заплахата, която я грозеше, щеше да се провали с гръм и трясък. Усмихна се, сякаш нищо не се беше случило.

— Ала приеме ли ме…

Преди да довърши изречението, отново погледна в очите на тъмнокожия. Оттам струяха болка и гняв.

— Ала приеме ли ме — повтори, — Сюмбюл ага ще се сдобие с толкова много акчета, колкото звезди има по небето.

XXIII

Сюмбюл намаза с лековити мехлеми крака си и превърза раната, която беше отворило острото токче на момичето. Докато цяла нощ не успя да мигне от болки, настойчиво си блъскаше главата как да се спаси от козните на Руслана. Ако се опиташе да се отърве от нея сега, това можеше да доведе до опасни последици. Приказките, които тръгнаха из харема след внезапното изчезване на гъркинята Деспина, все още не бяха замлъкнали. Втори подобен случай щеше да разбуни духовете прекалено много. Освен това, ако нещастие сполетеше момиче, което се намираше под покровителството на валиде султан и владетеля, нямаше да се подмине току-така като онова с Деспина. Най-добре да изпълни желанието на Руслана, но как? Не можеше да се изстъпи пред Хафса султан с думите:

— Кажи на сина си да легне с онова момиче.

Или пък да изтича при падишаха и целувайки ръката и полите му, да предложи:

— Легни с това момиче, владетелю!

Какво си въобразяваше тази московчанка, която постоянно създаваше проблеми?

На развиделяване Сюмбюл беше взел своето решение. С плана, който бе скроил, хем щеше да напомни за съществуването на Руслана, хем щеше да си отмъсти за наранения крак, като ѝ намекне скришом, че все още той държи юздите. Нямаше друг начин да осуети изнудването на московчанката, което дори можеше да му струва главата. Мила си му беше главата на Сюмбюл. Вече години наред я опазваше с цената на какви ли не низости. Беше загубил броя на убийствата, които беше извършил. Ето например гъркинята Деспина на бърза ръка стана храна за рибите. Ала Руслана така и не си взе поука от това. Разглези се от комплиментите на валиде султан и на падишаха, а сетне озверя от яд. Вече нямаше как да затвори устата ѝ с бой, нямаше как да я заключи в стаята ѝ или да я измъчва с глад. Ако изчезнеше, щеше да стане опасно за Сюмбюл. Ако умреше внезапно, със сигурност щяха да търсят следи от отравяне…

— По дяволите — мърмореше си той, докато клепачите му натежаваха.

Защо му трябваше да ѝ налита под стълбите? И без това нямаше как да я обладае. Нима като се поопипаха и пооплюнчиха тук-таме, се беше върнала мъжествеността му? Ако не беше тази тайна мимолетна задявка, той щеше да прекърши врата на московчанката на мига, ала нямаше как да върне времето назад. Сега трябваше да подсигури позицията си, като помогне Руслана да стане любимка на падишаха, и същевременно да ѝ набие в главата: „Бутнеш ли ме, ще паднеш и ти“.

Още щом се събуди, Сюмбюл ага, накуцвайки, се отправи към покоите на Хафса султан.

Хафса султан се разтревожи, когато видя болката на мъжа пред нея, докато ѝ се кланяше с превързания си и окуцял крак.

— Какво ти се е случило, Сюмбюл?

— Малко произшествие, султанке.

— Що за произшествие е било?

— Нищо работа, султанке. Със загрижеността си към своя роб валиде султан вече облекчи страданията, гнетящи сърцето му.

— Разкажи, Сюмбюл. Как се случи всичко?

— Ами… султанке… нашето момиче… Руслана…

Интересът на жената видимо се събуди. Щом се спомена името на Руслана, тонът ѝ загрубя.

— Какво е станало с Руслана? Да не ѝ се е случило нещо?

— Да пази Бог, султанке. Ако се случи нещо лошо на нашето момиче, получило похвали от моята валиде и владетеля, нека гръм се стовари върху главата на Сюмбюл. Девойката си е жива и здрава.

— В такъв случай какво е станало?

— През последните дни… Как да кажа?…

Той усукваше отговора си колкото може, за да разпали любопитството на възрастната жена.

— Какво през последните дни?… Стига си го увъртал!

— Раздразнителна е, султанке — отговори като на един дъх Сюмбюл ага.

— Как така раздразнителна?

— Ами не знам… Раздразнителна е… Мигом се пали. Гневът ѝ избухва внезапно и реже като бръснач. Серт момиче е тя.

Сюмбюл изучаваше жената с коварен поглед и се опитваше да отгатне настроението ѝ, но не успя да забележи нищо, по което да се ориентира.

— Серт момиче е тя! — повтори, впил поглед в очите на Хафса султан. — Разгневи ли се, онова хубаво, сладкодумно девойче изчезва и на мястото му сякаш нахълтват жените воини от северните страни… Искам да кажа, султанке, че става една такава, необуздана.

И Сюмбюл ага най-сетне зърна как искрата, която диреше, припламна в очите на султанката. Щом сравни момичето с жените воини, погледът на Хафса султан в миг светна. Беше сигурен, че на старата глупачка това ѝ хареса.

Агата се бе догадил правилно. В онзи момент Хафса султан вече със сигурност знаеше, че тъкмо затова иска Руслана за Сюлейман, а не Гюлбахар. Гюлбахар бе сдържана. Не беше се чуло да се ядоса, да извика или да възрази за нещо. Беше сговорчива. Хафса султан веднага бе забелязала опърничавата жилка у московското момиче. Това беше девойка с деликатността на роза и войнствеността на ятаган. Имаше кураж да се опълчи. Отстраняваше всичко, което се изпречеше на пътя ѝ. Не пестеше страстта си само за постелята. Беше привлекателна, но и умна. Беше красавица, но можеше да овладее ситуацията с ума, а не с външността си. Ето такава жена искаше за сина си Хафса султан! Да преодолява трудностите, да го подкрепя с решителността си. Да повдига духа му, когато го налегне самотата. Да внесе свежест в угрижената му душа и в живота му.

— И какво общо има произшествието ти с избухливостта на Руслана? — посочи тя ранения крак на Сюмбюл.

— Гневът ѝ избухна изведнъж… срещу мен… И докато крещеше… настъпи… с тока си крака ми.

— Нарочно ти смаза крака, така ли?

— Мисля си, че не беше нарочно, султанке. Да, беше ядосана, но докато се обръщаше да излезе, случайно ме настъпи.

Хафса султан разбра всичко. Това изобщо не беше случайност. Очевидно момичето нарочно бе стоварило тежкия дървен ток върху крака на мъжа.

— А каква е била причината да се ядоса така?

— И аз това се питам. Девойката ми се стори тъжна и умислена…

— Тъжна ли? Откога?

— Откакто нашата валиде я обсипа с комплименти. Тогава тя хвърчеше от щастие, лицето ѝ грееше… Обаче…

— Обаче какво? Кажи, Сюмбюл. Обаче какво?

— След срещата с господаря ни се промени. Сви се в един ъгъл и се отдаде на размисли… А нейната прислужница се притеснява, че нищо не яде и не пие.

Сюмбюл ага подбираше думите си с изключително внимание, защото искаше недвусмислено да подскаже, че момичето чезне от любов по падишаха. Сърцето на Хафса султан се окрили. Значи всичко щеше да се случи с благословията на душата. Момичето беше обикнало сина ѝ, нямаше никакво съмнение. Дори ѝ е липсвал през тези два-три дена. Оттам идваха раздразнението и ядът ѝ. Беше наранила крака на горкия Сюмбюл, за да намери отдушник на гнева си. Дали девойката щеше да сгрее изстиващата пепел в сърцето на Сюлейман? Тя познаваше сина си. Една искра стигаше, та да пламне огънят на любовта му. Само да имаше кой да запали тази искра.

Ала на първо време трябваше да се занимае с произшествието с крака на агата.

— Хайде, извикай я, Сюмбюл ага! Извикай момичето ни, че да разберем каква е била причината за яростта ѝ.

Главният евнух престорено подхвана:

— Не е голяма работа, господарке, не се ядосвайте… — И продължи да каканиже в същия дух, но се оттегли почти тичешком, без следа от предишното накуцване. Ето че нещата се нареждаха! Хем щяха да порицаят Руслана заради него, хем щеше да е изпълнил желанието ѝ да се срещне с Хафса султан.

Руслана се яви пред Хафса султан с дълбок поклон. Възрастната жена отново се заплени от фигурата и красотата на момичето. Обаче сега се налагаше да си придаде строг вид.

— През последните дни си била доста избухлива, дъще. Не знаеш ли, че крясъците и виковете не са желани в дома на господаря ни?

Руслана не отговори, а направи онова, за което ѝ се бяха карали хиляди пъти — изправи се без разрешение и с обич погледна жената в очите. Хафса султан не можа да откъсне поглед от очите на момичето. Сетне се опомни и подхвана строго:

— На всичко отгоре си наранила крака на Сюмбюл ага, който денонощно се грижи за вас. Не бива така, не е редно. Не те ли е срам?

Въпросът на валиде султан отново остана без отговор. Жената вече беше сигурна. Човек не можеше да остане безразличен пред тези очи, този поглед щеше да омагьоса и Сюлейман.

— Какво те ядоса толкова? Някой нещо стори ли ти? Някой нещо каза ли ти?

Този път Руслана леко завъртя отрицателно глава. Бродираният воал на главата ѝ се полюля почти незабележимо. При това движение един от медночервените ѝ кичури се изплъзна на свобода.

Хафса султан се опитваше да изглежда твърда и да говори строго, но не искаше да прекали и да нарани момичето.

— Кажи, дъще, какво ти стана?

Сега в гласа на жената зазвуча майчина загриженост.

— Няма нищо за казване, господарке — промълви Руслана, без да отделя очите си от нея.

— Но да знаеш, че това, което си причинила на Сюмбюл ага, много ме разтревожи. Натъжи ме. Сюмбюл е стълбът на харема. От момичетата си очакваме да го уважават и да му се подчиняват.

Девойката отново поклати глава. Медночервеният кичур и белият ефирен воал, изпод който той се беше подал непокорно, се люшнаха едновременно. Този път Руслана сякаш казваше: „Добре, на вашите заповеди“.

— Тъжна съм… мамичко — продума тихо.

Нямаше нужда главният евнух да присъства на останалата част от разговора. Жената му направи знак с глава и Сюмбюл ага се оттегли, куцукайки. А Хафса султан изостави строгия тон.

— Тъжна ли си, дъще?

— Да… Тъжна и нещастна.

— Навярно ти липсват родният край и семейството?

Докато Руслана въртеше главата си, този път отрицателно, бялото покривало се плъзна по косите ѝ върху раменете. Червените кичури се разпиляха на свобода.

— Вие сте моето семейство — каза бързо и за първи път отмести поглед от очите на Хафса султан. — Тук е моят дом.

Изнизаха се още два дълги дена от разговора с Хафса султан. Владетелят все така не се появяваше, но сега Руслана беше окрилена от надежда. В главата ѝ като припев звучаха думите на възрастната жена, с които тя я сподири на излизане:

— Любовта изисква търпение, дъще. Да бъдем дълго търпеливи, е вечната ни женска участ.

Какво повече би могла да каже майката на самия султан? Във всеки случай не и че ще я вкара в леглото на сина си. Що се отнасяше до Сюмбюл, той все още накуцваше, но вече беше спрял да гледа враждебно момичето. Московчанката вероятно беше разбрала кой командва в харема, докато тя самата не станеше любимка на владетеля.

Руслана се намираше в стаята си, когато в харема настанаха суетня и глъчка:

— Владетелят идва, владетелят идва.

Тя скочи развълнувана:

— Боже господи!

Когато се втурна навън, шумолейки с тафтяната си пола, едва не се сблъска с падишаха. Закова се на място и се поклони. Щом я зърна, Сюлейман спря и се обърна.

— Обезпокоихме ли ви?

— Да видим нашия владетел, ни носи само щастие.

Думите ѝ поласкаха падишаха. Колко е хубав гласът на това момиче. Дори когато говори.

— Нещо ли има на земя?

Руслана се усмихна.

— Има ли нещо на земята — промърмори тихо, така че само Сюлейман да я чуе.

И падишахът се засмя.

— Добре, разбрахме. Има ли нещо на земята?

— Моля? Не ви разбрах.

— Все гледаш към земята, затова питам.

Бавно вдигна глава. В бързината беше забравила да покрие косите си. Погледите им се срещнаха. Когато Сюлейман с мъка откъсна очите си от тези на момичето, се захласна по медночервените ѝ букли. Те се разливаха от раменете към кръста ѝ, като алените лъчи на залязващо слънце. Очите му се спряха върху тях.

— Всеки трябва да се кланя пред владетеля, не е ли така?

— Ала владетелят би желал да вижда очите на човека, с когото разговаря. Още повече, ако те са толкова красиви, не е ли така?

Почувства как лицето ѝ пламва, сякаш бяха разпалили огньове върху страните ѝ, докато казваше:

— Господарят удостои робинята си с комплимент.

Лъчезарна усмивка се разля по лицето ѝ.

— Знаеш ли? Измислихме ти име — каза ненадейно султан Сюлейман.

— Нима владетелят е мислил за мен?

— Да. И намерихме име, което много ще приляга на слънчевия ти лик.

— Слънчевият ми лик ли казахте?

— Така казахме. Когато се усмихнеш, сякаш слънцето изгрява на лицето ти.

Така ѝ прималя от щастие, че едва не се свлече на земята. Слънцето… На лицето ѝ…

— И си казахме: слънчевото ни момиче трябва да има име, което да му приляга.

— Всичко, което се харесва на падишаха, се харесва и на неговата робиня.

— Вече не си Александра, нито пък Руслана, разбра ли? Оттук нататък името ти ще бъде Хюрем.

— Хюрем ли, господарю?

— Да, Хюрем.

Султан Сюлейман бързо и с леко стеснение сложи на рамото на момичето нещо в люляков цвят, което извади от пояса си. Новопрекръстената Хюрем неспирно зовеше своя Господ за помощ, защото разпозна своята кърпичка. Същата, която избродира и изпрати за владетеля.

Без да има представа за щастието и радостта, които изпълваха мислите на девойката, султанът я погледна за миг, по-кратък дори от секунда, с очи, в които горяха пламъци. А тя мигновено разчете страстта и свенливостта в тях, защото знаеше, че те струят и от нейния поглед.

Падишахът се обърна и се отдалечи с бързи крачки, сякаш тичаше, сякаш бягаше.

Хюрем остана сама с разтуптяно сърце под погледи, изпълнени със завист.

— Хюрем, Хюрем — неспирно си повтаряше тя. — Оттук нататък твоето име ще бъде Хюрем.

Дори не се сети да пита падишаха какво означава Хюрем!

Докато вземаше кърпичката от рамото си сред завистливите шушукания, които се разнесоха из целия харем, след като падишахът се изгуби от поглед, сърцето ѝ все още биеше като лудо. Да, това бе кърпичката, която избродира и му изпрати, прониза я ням вик. Може би не я е харесал? Господи, сигурно не я е харесал?

А Сетарет калфа беше изключително доволна. Нейната господарка щеше да стане любимка на владетеля. Прислужницата не можеше да си намери място от щастие. Широката ѝ уста се беше разтегнала в радостна усмивка.

— Честито! — каза тя, пляскайки шумно с ръце. — Господарят ни ти даде кърпичка.

Руслана беше колкото опиянена от неотдавнашните комплименти, толкова и слисана от начина, по който Сюлейман се оттегли — едва ли не тичешком — веднага щом постави кърпичката на рамото ѝ. Тя се престори, че не разбира причината за щастието на Сетарет, за да чуе добрите новини и от нейната уста.

— Какво толкова се е случило, Сетарет? Сигурно не я е харесал. Струва ли ти се грозна, кажи ми?

Сетарет безцеремонно прекъсна девойката и грабна кърпичката от ръката ѝ.

— Харесала му е, разбира се, че му е харесала. И то много. Обаче теб е харесал повече. Толкова те е харесал, красавице, че те кани довечера в постелята си.

— Какво?

— Тази вечер ще те чака, красавице. Такъв е обичаят. Когато иска да се уедини с някое от момичетата си, падишахът му изпраща кърпичка. На всичко отгоре на теб ти я донесе лично.

Да, правилно бе разбрала, сърцето ѝ пърхаше от щастие. Краката ѝ сякаш не стъпваха по земята. Ала отново я загризаха съмнения. Можеше ли да вярва на ушите си?

— Истината ли казваш, Сетарет?

Прислужницата, чиито черни очи похотливо се кокореха, се доближи до Руслана и се изкикоти:

— Хайде, хайде. Не се преструвай пред мен, красавице. Кърпичката е у теб. Тази вечер ще се събереш с твоя любим.

Остави прималялото от щастие момиче и развявайки кърпичката, се изстъпи посред харема, който жужеше като кошер от клюките на наложниците и прислужниците.

— Слушайте, слушайте! Който не е чул, да чуе, който не е видял, да види. Който завижда, да се пукне. Нашият владетел даде кърпичка на моята господарка. Каза ѝ: Оттук нататък твоето име не е Руслана, а Хюрем. Да знаете! Внимавайте да не сбъркате! Руслана си отиде и дойде Хюрем! Хюрем!

Докато Сетарет, размахала кърпичката, се отдалечаваше тичешком към другия край на харема, гласът ѝ продължаваше да отеква навсякъде.

— Тази нощ ще има любовна среща, любовна среща! Срещата на Хюрем ханъм

Новината, която Сетарет калфа досущ като глашатай разтръби из целия харем, за да подразни завистниците, бързо достигна до покоите на Гюлбахар. А нейната реакция беше точно такава, от каквато се опасяваха прислужниците ѝ. Черкезката красавица, в чиито вени течеше на талази ту огнена, ту леденостудена кръв, закалена от свирепия вятър на кавказките планини, се развилия като ураган. Всички се втурнаха да дирят убежище от яростта на хасеки султан, но някои не успяха да се спасят. Разтреперана от яд, тя отиде в покоите на Хафса султан, ала там и този път я посрещнаха с отговора, че валиде султан се чувства неразположена и не може да приеме никого.

— Веднага ѝ съобщете, че е дошла майката на нейния внук и любимата на сина ѝ — повиши глас тя, но резултатът не се промени.

Прислужничката се върна с отговора:

— Утре ще ви очакваме.

Докато, развяла поли, се връщаше в покоите си, не спираше да негодува: „Свиня. Знае, че утре ще е прекалено късно“.

После заповяда:

— Веднага ми извикайте шейхюлислям ефенди!

Ала той също не успя да ѝ даде необходимата подкрепа. Зембилли Али Джемали ходжа отговори на завоалираните въпроси на Гюлбахар хасеки, без да пести думи.

— Изборът и решението, коя девойка в харема ще бъде удостоена с благоволението на падишаха ни, са изцяло в ръцете на нашия господар. Не е приемливо ние, робите му, да обсъждаме това. Такива са порядките още от времето на нашия велик праотец Осман бей, сина на Ертугрул гази[57], момичето ми. Според шериата[58] също няма никаква пречка.

Мъжът млъкна за момент и погледна седящата срещу него жена, чиито очи мятаха мълнии. С отчетлив шепот продължи:

— Ако беше възможно противното, опазил ни Аллах, то позицията на хасеки в харема също щеше да е изложена на опасност, въпреки че е майка на принц Мустафа хан.

Оттук нататък думите бяха излишни. Гюлбахар се вайкаше над своята зла участ. Мъжът недвусмислено ѝ беше напомнил къде ѝ е мястото. Да, беше дарила Сюлейман със син и благодарение на това се бе издигнала до позицията на втората по важност жена, веднага след Хафса султан, но това беше всичко. Нямаше право да изисква от падишаха да няма друга жена освен нея. Опасност можеше да застраши дори живота ѝ, макар че беше майка на престолонаследника. Тя нямаше сключен брак, чрез който да си търси правата или да се позовава на законите и шериата. Такива бяха обичаите, такива щяха и да останат. Тя не беше нищо повече от любимка, а сега владетелят желаеше нова любимка. Това нямаше да се промени, освен ако не станеше майка на падишаха.

— Може би това не е краят — си каза.

Вероятно напразно се притесняваше. Може би падишахът щеше да преспи с рускинята, да получи каквото иска, а след това да я захвърли. Не може би, а със сигурност щеше да стане точно така. Сюлейман не би имал любимка след своята Гюлбахар, успокои се тя.

Много искаше да стане така, но някаква женска интуиция ѝ подшушваше, че тези надежди ще останат излъгани. Каквото и да бе видял султан Сюлейман в онова руско момиче, дори и да беше нещо дребно, то му бе направило впечатление и му се бе понравило. Този път не ставаше дума само за порив на страстта. Ако беше само страст, Гюлбахар нямаше да се страхува. Сега беше различно, усещаше го. Ако не беше различно, защо самият падишах е отишъл на крака при момичето, за да ѝ даде кърпичка? Къде се беше чуло и видяло такова нещо! Това бе работа на Сюмбюл ага. Той трябваше да даде кърпичката, да повика девойката в постелята на султана и да се приключи. Но падишахът не беше постъпил така. Беше показал на целия харем, че я харесва. Изобщо не се бе посвенил да даде повод за приказки между агите, пашите и везирите. Не стига че бе засипал с комплименти момичето, но му бе дал и име. Из сарая се носеше мълвата, че името е Хюрем.

Погледна към прислужниците си, които седяха в краката ѝ и бродираха, все още с болезнения спомен от тоягите, които бяха изтърпели на гърба си, и с кисел тон ги попита:

— Какво бил казал владетелят? Как трябвало да наричаме онази московска гяурка?

— Хюрем — отговори някой.

С изключение на Гюлбахар всички в стаята усетиха неприязънта в гласа на момичето, предизвикана от болката от несправедливия побой. Отговорът прозвуча като отмъщение.

Гюлбахар потъна в мрачни мисли. Не подобаваше на любимката на падишаха и майка на принц Мустафа хан да пролива сълзи и да вие от мъка. Нямаше да го допусне. Никой не биваше да каже:

— Рускинята разплака Гюлбахар хасеки.

Когато се сети за новото име на московчанката, отново я налегнаха тежките мисли за злата ѝ участ. Дълбоко в нея душата ѝ ридаеше скришом и погребваше сълзите в разбитото ѝ сърце.

XXIV

Когато прозвуча езанът[59] за вечерната молитва, тя все още не беше готова. Колко неусетно настъпи вечерта! Денят излетя като миг. Прислужниците с часове я търкаха с плъстени кисета. Не оставиха дори и косъмче по тялото ѝ. Кожата ѝ стана като на бебе. Щом спуснеше поглед по себе си, сама не можеше да се познае. А какви болки изпита! На всичко отгоре по-деликатните места по кожата ѝ се зачервиха. От очите ѝ бликнаха сълзи и едва се удържа да не се развика и да избяга от изтезанията, но беше твърдо решена да изтърпи мъките. Ето защо си наложи да държи езика си зад зъбите и не се нахвърли върху прислугата с обичайните си крясъци:

— Какво сте ме зяпнали!

Не издра чернокожите робини, които я опипваха къде ли не. Дори Сюмбюл ага, който тръпнеше отвън в тревожно очакване всеки момент в хамама да се вдигне врява до небесата, се втурна да провери на какво се дължи тази подозрителна тишина. Той надникна, видя за момент нежното тяло на московското момиче, седнало до курната сред тълпа от чернокожи робини, и дъхът му секна. На мястото на онази кръвожадна руска тигрица се беше появила хрисима девойка. Тя се закачаше с прислужниците, заливаше се от смях, който звънко отекваше под купола на хамама, и се опитваше да приглася на момичетата, които пееха народна песен:

Моми най-лични с булката вървят,

хайде тез девойки хоро да поведат.

Заради приповдигнатото си настроение и мислите, в които се беше отнесла, Руслана дори не забеляза физиономията на Сюмбюл ага, която за момент се появи и изчезна зад огромната дървена врата. Точно сега тя всячески се стараеше да се разкраси. Трябваше да е хубава, при това много хубава. Ако за целта се налагаше да ѝ смъкнат кожата от жулене, така да бъде. Султан Сюлейман я очакваше тази вечер. Днес тя щеше да се превърне в жена. Щеше да поднесе невинността си в дар на османския падишах. Трябваше да му завърти главата, трябваше да го омагьоса. Нямаше да допусне да я захвърли след първата вечер. Ще го обгради с цялата чувственост, на която е способна. Ала как да го стори, след като не е веща в любовната игра! Нека очите на падишаха я видят невинна като ангел, но и пламенна като танцьорка.

Докато я обливаха с ароматни води, тя стотици, дори хиляди пъти си повтори: Аз се казвам Хюрем, аз съм Хюрем.

Но какво всъщност означаваше Хюрем? Когото и да попиташе, оставаше без отговор.

Когато Сюмбюл ага влезе в стаята ѝ, суетнята около тоалета ѝ беше приключила. Бяха я облекли в бяла риза от китайска коприна. Под нея не носеше нищо друго. Дали защото се срамуваше от голотата си, или просто заради вълнението, но лицето ѝ гореше. В същия момент голото ѝ тяло настръхваше от студения допир на естествената коприна, сякаш в него се забиваха хиляди иглички. Зърната на гърдите ѝ се втвърдиха и дори изпъкнаха изпод тънкия плат. Отпред, почти до талията ѝ, се спускаше дълбоко деколте, което излагаше на показ кожата ѝ. Стегнатите ѝ гърди, които можеха да изкушат всеки, имал щастието да ги зърне, надничаха навън и при най-малкото движение. Медночервените ѝ коси се бяха разпилели ефирно след безкрайното вчесване с гребена от слонова кост и нежно падаха на вълни по раменете и гърба ѝ.

Върху ризата сложи рокля, изработена от чуждоземни майстори. Кадифеният плат с люляков оттенък беше извезан със златни и сребърни клонки и цветя. Декорираният с филигранна украса колан силно пристягаше и бездруго фината ѝ талия и почти щеше да я прекърши.

— Дъх не мога да си поема с този колан — оплака се тя, но никой от армията прислужници, които, плувнали в пот, се занимаваха с тоалета ѝ, не ѝ обърна внимание.

Дори и заплахата:

— Зле ще си изпатите, ако се задуша пред владетеля — не даде резултат.

Тъй като явно нямаше друг начин, ѝ се наложи да се примири с колана.

Сетарет калфа и Мерзука разгониха рояка от шивачи, тъкачи и прислужници, които се суетяха наоколо и оглеждаха преценяващо момичето.

— Пу-пу-пу! — плюна Сетарет, както правеше всеки път, когато искаше да изрази одобрение. — Браааво, браааво!

А Мерзука задълго се умълча.

— Много си красива, Александра — прошепна тя, сякаш беше омагьосана.

Щом видя яростните искри в очите на момичето, припряно понечи да се поправи:

— Исках да кажа — Руслана…

След още един гневен поглед татарската девойка поклати глава:

— Хюрем трябваше да кажа, нали? — За момент замълча. — Виновна ли съм, че всеки ден си с ново име? Вече съвсем се оплетох.

Момичето се завъртя, развявайки полите си.

— Ти запомни Хюрем. Него ще запомни и османският народ, а и цял свят. Ще видиш.

Загърби свитата от помощници, които бяха започнали да нашепват молитви, и тръгна величествено към големия салон, където Сюмбюл ага я чакаше и току повтаряше притеснено:

— Побързайте! Хайде, хайде! Ако се забавите още малко, владетелят ще ни обезглави до един.

Последва Сюмбюл ага, без да удостои с поглед молещите се прислужници, нито пък надничащите от стаите си наложници, които я оглеждаха с неприкрита завист. Не обърна внимание и на злостните им забележки:

— Накъде така, московчанке?

За да укроти препускащото си сърце, неспирно си повтаряше:

„Хюрем отива на любовна среща с османския син“.

Коридорите сякаш нямаха край. Ударите на сърцето ѝ отмерваха всяка нейна крачка. Накрая Сюмбюл ага стигна до врата, пред която пазеха облечени с брони войници, които гледаха страховито, с извадени саби, в пълна бойна готовност. Гъстите гарвановочерни мустаци на стражите, които се спускаха около устните им към брадичките, за момент напомниха на Хюрем за Тачам Ноян. Неговите определено не бяха толкова черни, а погледнати отдалеч, по-скоро изглеждаха като посипани със сняг, но пък не отстъпваха по гъстота на тези. Докато един от пазачите, чиито очи сякаш мятаха мълнии, бавно отваряше тежката врата, Хюрем си спомни как беше преобърнал живота ѝ из основи — първом го озлочести, а сетне го изгради отново. Внезапно ѝ домъчня. Щом усети, че очите ѝ започнаха да се наливат със сълзи, се сепна уплашено.

— В никакъв случай не плачи — предупреди я една от жените, които я приготвяха. — Заплачеш ли, чернилото, с което изписахме веждите и подчертахме миглите ти, ще се навлажни и ще се размаже. Лицето ти ще почернее като въглен. А господарят ни ще те изрита от покоите си.

Докато минаваха през вратата, Хюрем отвори широко очи, за да прогони сълзите си. Озоваха се в друг коридор, където отляво и отдясно горяха огромни кандила. Безмълвно продължиха към следваща врата, която се виждаше далеч в дъното. Хюрем гледаше право пред себе си, както я бяха предупредили, ала с крайчеца на окото си зърна стражите, които стояха на пост на равни разстояния един от друг, прикрити в тъмнината на неосветените от кандилата места. В мрака очите им сякаш горяха като огньове.

Докато Хюрем се молеше вратата срещу нея да е последната преграда по пътя към Сюлейман, пред тях незнайно откъде изскочи възрастна жена. Девойката я виждаше за първи път. Когато забеляза, че Сюмбюл ага се поклони и я поздрави почтително, реши, че старицата е важна особа. Жената се държеше, сякаш Хюрем не беше там, но момичето усети нейния преценяващ изпитателен поглед, който я обходи от крайчеца на косите до пръстите на краката. Сюмбюл ѝ прошепна:

— Уважаемата бавачка. Детегледачката на нашия владетел. Тя отгледа и възпита нашия падишах. Все още се грижи за него. Господарят ни я почита като своя майка…

Хюрем веднага схвана намека. Не изчака Сюмбюл ага да довърши обясненията си, а се поклони с уважение пред възрастната жена. На лицето ѝ грейна неустоимо красивата ѝ и пълна с обич усмивка. Бавачката отвърна на поздрава на момичето с леко кимване. Девойката беше истинска красавица, както говореха всички. Никога преди не беше виждала толкова искрена и пленителна усмивка. Нямаше нищо чудно, че Сюлейман е така впечатлен. Колко красиви, дълбоки и изразителни бяха очите ѝ. Жената с учудване установи, че изпитва доверие към момичето, сякаш го познава много отдавна. Московската наложница мигом спечели симпатиите ѝ. Без да отделя очите си от тези на Хюрем, тя каза нещо на главния евнух. Говореше тихо, сякаш шепти, но Хюрем разбра, че жената всъщност се обръща не към Сюмбюл, а към нея, към самата нея. Шепнешком попита:

— Какво казва?

— Щом влезеш в стаята, трябва веднага да коленичиш и да поздравиш владетеля. Ако ти разреши да станеш, ще се изправиш и ще отидеш право при леглото, ще целунеш завивката откъм краката и ще я положиш върху главата си.

— Какво?

— Ще целунеш завивката и ще я положиш върху главата си.

— Защо?

Сюмбюл ага нямаше представа какъв беше смисълът на този обичай.

— Направи каквото ти се казва — отвърна тихо.

Бавачката не обичаше в нейно присъствие да се разговаря на език, който не разбира, но по необясними причини това неясно шушнене ѝ се понрави. Отново заговори на Хюрем, гледайки към Сюмбюл:

— Когато господарят ни ти позволи да се оттеглиш и си тръгне, няма да излизаш веднага. Ще дойдат и ще съберат завивките от леглото, ще те отведат и ще вземат чаршафа.

— Чаршафа ли?

— Да, чаршафа. Не задавай въпроси, а прави каквото ти се казва.

Хюрем отново изрази уважението си към бавачката, като направи лек реверанс, и с най-искрената си усмивка на лицето каза:

— Не се измъчвайте с притеснения, Хюрем няма да се посрами.

Възрастната жена с учудване осъзна, че е започнала да милва ръката на момичето. До този ден не бе правила подобно нещо. Беше загубила броя на момичетата, прекрачили този праг, но сега с ръка на сърцето си казваше, че нито едно от тях не бе почувствала така близко. Докато стражът, който се появи по знак на жената, отваряше вратата, бавачката се обърна и се оттегли. Сюмбюл ага я последва, ала след две крачки се извърна и погледна Хюрем.

— Аз бях дотук, Александра. От тук нататък продължаваш сама.

Вратата се затвори безшумно зад гърба ѝ. И този път Хюрем не изпълни наставленията, които ѝ бяха дали. Вместо да коленичи и да чака разрешението на Сюлейман да стане, тя просто остана изправена.

Мъждукащата светлина, която хвърляха припукващите в огнището дърва, обагряше всичко в стаята в жълто. Пред тоалетка с огромно огледало горяха кандила. Пламъците се отразяваха в пъстрите витражи отсреща, както и в керамичните мозайки по стените. От кехлибареното жълто на огъня зелената мозайка ту грейваше в аленочервено, ту се забулваше в мек кафяв цвят. По-навътре се виждаше огромно легло, а пред прозореца се ширеше масивен диван. В стаята имаше освен това няколко стола и маса, върху която бяха разпръснати документи и карти. Върху ниска масичка пред дивана една кана хвърляше отблясъци. Няколко шишета и една голяма купа, пълна с редки зимни плодове, придаваха завършен вид на картината.

Това ли бяха покоите на султан Сюлейман, пред когото трепереше цял свят? Къде бяха златото, рубините, изумрудите, диамантите? Нима мястото, където живееше този легендарен с мощта си владетел, можеше да бъде толкова скромно?

Хюрем изведнъж забеляза, че в сянката до леглото, от страната на главата, стоеше неподвижно огромен силует с тюрбан. Призова Дева Мария на помощ. Това бе той, той беше! Веднага се поклони леко. Налегнаха я неспокойни мисли: дали се е ядосал, че не падна на колене пред него още когато пристъпи прага? Щом не казва нищо, със сигурност се е ядосал. Сега ще я изгони. Защо мълчи? Дали пък да не се хвърли в краката му и да го помоли за прошка? Хайде, да говори! Да каже нещо. Да излее гнева си, да вика. Само да не мълчи! Говори де, проклет да си!

След като всичко очевидно беше свършило, вече нямаше смисъл да стои така приведена. Хюрем се изправи и смотолеви:

— Дали владетелят ще ми прости?

Величественият силует с огромния тюрбан изобщо не помръдна. Хюрем продължи, придавайки на гласа си най-подкупващи нотки:

— Аз съм невежо селянче. За първи път виждам господарски покои. Отдайте грубостта ми на моето огромно удивление. Простете ми.

И точно в този момент се случи нещо неочаквано. Величественият силует с огромния тюрбан продължи да мълчи, но иззад инкрустирания със седеф параван до тоалетката се показа султан Сюлейман.

— Приличат ли поне малко на господарските покои от фантазиите ти?

Погледът ѝ с изумление сновеше между единия и другия.

— Вие, вие! — запелтечи тя, без да откъсва очи от притаения в мрака силует, който продължаваше да я плаши.

— Аз, вас, такова… него… — отронваше откъслечни думи, без да е в състояние да довърши изречението си.

Сюлейман се разсмя, докато оставяше пешкира, в който беше избърсал ръцете си.

— Ти май си взела това чучело, върху което са сложили тюрбана и кафтана ми, за мен?

Докато припряно се опитваше да поправи глупавата си грешка, заеквайки несвързано: „Да, всъщност не!“, и всячески се стараеше да се окопити, Хюрем си спомни, че все още не се беше поклонила пред младия падишах. Сведе глава, мънкайки под носа си дежурни фрази, които и сама не разбираше, а смехът на Сюлейман избухна с нова сила.

— Виждаш ли, няма от какво да се страхуваш. Владетелят не е нищо повече от тюрбан и кафтан. Уважението е към тях. Това, което е в тях, е без значение.

Без да вдига глава, Хюрем възрази отривисто:

— Бива ли да говорите така? Ами че какво са тюрбанът и кафтанът? Няколко метра плат, сърмени конци и камъни. Ако питате мен, те са ценни заради онова, което е вътре в тях.

— Така ли мислиш?

— Дано не разгневявам господаря с думите си, но това е мнението ми. Кафтанът и тюрбанът нямат стойност без вас.

Докато Хюрем все още стоеше със сведена глава пред него, Сюлейман се загледа в косите ѝ, които сякаш пламтяха в червено на светлината на огъня. Вдиша аромата, разнасящ се от тялото на девойката. Тъй като огънят я осветяваше в гръб, контурите на тялото ѝ се очертаваха под ефирната риза.

— Едно е сигурно. Без да вдигнеш глава и да ме погледнеш, за нищо на света няма да повярвам на думите ти. Искам да прочета по очите ти дали говориш истината. Езикът може да е лицемерен, но очите не лъжат.

Тя искрено се зарадва. Той не беше ядосан. Сюлейман не ѝ се сърдеше. Веднага вдигна глава. За момент огледа младия мъж, който стоеше срещу ѝ по риза като нея. Колко беше различен без тюрбан и кафтан! Вече не приличаше на великан. Дори беше по-скоро слаб. Освен това повече му отиваше да е без тюрбан. Така нищо не засенчваше гъстите му черни вежди и очите му, от които искряха светкавици.

Младият падишах гледаше изпитателно Хюрем, чиято прекрасна фигура се разкри в пълната си прелест, когато тя се изправи. Гърдата на момичето, която надничаше иззад дълбокото деколте на ризата ѝ, бързо се движеше нагоре-надолу. Сюлейман с мъка откъсна поглед от едрите, стегнати гърди на девойката, които ту се показваха от разтворената риза, ту изчезваха, и се съсредоточи върху очите ѝ. Дълбочината на тези очи, които събираха всички нюанси на морето, го примамваше все по-неустоимо. Хюрем изведнъж изтича към леглото.

— Хюрем, какво стана, какво правиш?

Вместо отговор, тя коленичи в края на леглото и изпълни ритуала, както я беше научила бавачката. Три пъти целуна атлазената завивка и три пъти я сложи върху главата си.

Падишахът отиде до нея и я вдигна.

— Значи бавачката ти е казала. Така е прието още от времето на праотците ни, така се прави и до ден-днешен. Ако жената не целунела завивката на мъжа, нямало да има изобилие в леглото.

Докато Сюлейман я водеше към дивана пред прозореца, без да пуска ръката ѝ, в гърдите на Хюрем отново запърхаха гълъби. Какво беше казал Сюлейман? Изобилие в леглото ли? Или само ѝ се беше причуло? Да не би падишахът да намекваше, че в това легло тя ще му роди дете? Помисли си, че ще припадне от щастие. А всъщност, ако сега имаше две неща, които не биваше да допуска в никакъв случай, те бяха да не припада и да не плаче.

— Нима владетелят не вярва в това?

— Аллах решава. Каквото каже той, това се случва. Виж колко рано откъсна от прегръдките ни принц Махмуд, с когото ни бе дарил. Не го спасиха нито мощта ни, нито знанията на главния ни лекар. Затова, ако той намери за уместно, ще дари с наследници своя раб, ако ли не — няма. Искам да кажа, че съдбата не се определя от целувки, завивки и легла.

— Аз също дълбоко се натъжих заради смъртта на вашия принц. Господ да даде дълъг живот на нашия господар. Пък и добре е, че имате още един син.

— Бог да го поживи, с всеки изминал ден моят принц Мустафа става по-голям и по-умен. Бог да го пази от зли очи и да му даде дълъг живот.

— Дано всичко се случи, както го пожелае моят владетел.

Хюрем се опитваше да запази мълчание, но по всичко личеше, че няма да успее. Всъщност тя и сама знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе, но все пак искаше да попита. Падишахът забеляза колебанието ѝ.

— Струва ни се, че усмихнатото ни момиче иска да ни каже нещо.

— Простете моето невежество, господарю. В края на краищата пред вас покорно е свело глава едно просто селянче. Господ да ви поживи, но след вас… Как да кажа, кой ще е принцът?

Не успяваше да намери правилните думи за онова, което ѝ се въртеше в главата, но Сюлейман разбра. Беше му харесало държанието на момичето, неговата стеснителност, наивността във въпроса му. Неволно се засмя.

— Ако въпросът, който те интересува, е кой ще застане начело на Османската империя след мен, то отговорът му е ясен. Разбира се, че нашият престолонаследник принц Мустафа хан. Но той все още е едва на шест години.

За момент замълча, загледа се в любопитните очи на момичето, а на лицето му се появи закачливо изражение.

— А и какво да си мислим сега, че Хюрем ханъм на бърза ръка се отегчи от нас и ни търси наследник?

Докато изричаше тези думи, Сюлейман осъзна, че за първи път след смъртта на принц Махмуд изпитва щастие. Ако не беше веселото у изражение, Хюрем щеше да обезумее от страх, че с нахалството си бе ядосала Сюлейман. Ала султанът не спираше да се усмихва, докато се взираше в очите ѝ. Младият падишах забеляза боязливия ѝ поглед.

— Бъди спокойна. Не се страхувай. Нали преди малко ти казах. Падишахът стои там. — Сюлейман сочеше усмихнато към тюрбана и кафтана, пред които момичето се бе поклонило почтително с думата: „Владетелю“.

Когато тя отново смотолеви нещо, той се обърна и я погледна.

— Още някакъв въпрос ли имаш?

Хюрем затаи дъх:

— Имам.

— Тогава питай.

— Защо промени името ми?

— Руслана или другото, как беше то… Май започваше с „а“…

— Александра — намеси се Хюрем. — Александра Анастасия Лисовска. В гласа ѝ имаше обида, дори яд.

— Да, точно така. Ами че тези имена не ти подхождаха.

— Какво означава Хюрем? Нямам представа.

— Защо не попита тогава?

Девойката сведе засрамено глава.

— Ами — промълви тя, — срамувах се. Толкова се развълнувах, като ви видях, че ми изхвърча от главата.

Султан Сюлейман погледна момичето в очите. Наивният отговор, който му даде, му се понрави.

— Толкова си красива, че… Очите ти са толкова хубави, че… И имаш толкова прекрасна усмивка, че когато тя се появи, сякаш слънцето изгрява. Искаше ми се да ти дам такова име, което да разказва за всички тези прелести. Такова име, на което и слънцето да завиди.

Хюрем едва не припадна от щастие. Не можеше да повярва на ушите си. Застина за момент, после вдигна очи към падишаха и каза с усмивка:

— Господарят ни ще разглези своята робиня, ала все още не е казал какво означава Хюрем.

— Ето тази усмивка — прехласна се султан Сюлейман. — Това е усмивката, която ме порази. Ето затова избрах Хюрем. Хюрем означава красива, усмихната, с хубави очи. Всяко едно поотделно и всички заедно.

Падишахът с усилие отмести поглед от момичето, което сякаш щеше да разтвори криле и да полети от щастие, и се наведе към масичката. От шише с тясно гърло наля някаква червена течност в кристална чаша, по която грейваха милион звезди, щом светлината паднеше върху нея. Вдигна чашата и я задържа срещу огъня. Хюрем се загледа как кристалните отблясъци на пламъка се сливаха в прегръдка с рубинения цвят.

— Родос — каза Сюлейман, като поднесе чашата към Хюрем. — За виното, направено от родоско грозде, казват, че е най-хубавото вино на света.

Хюрем се сепна и рязко се изправи. Самият падишах я обслужваше, а тя беше скръстила ръце на дивана и го зяпаше със замечтан поглед. Биваше ли такова нещо?

Сюлейман забеляза притеснението ѝ и попита:

— Какво става, от виното ли се уплаши моето момиче с прекрасни очи и прекрасно лице?

— Аз от нищо не се страхувам — наежи се изведнъж девойката.

— Наистина ли? Дори и от мен?

— Че защо да се страхувам от вас? Та вие не се ядосахте на невъзпитаното ми поведение.

— Тогава как да си обясним неспокойството ти?

Хюрем погледна Сюлейман сконфузено и плахо.

— Докато аз си седя тук, господарят ми налива чаша. Робинята му моли за позволение да го обслужи.

Султанът остана много доволен от отговора, който получи. Настани се на дивана, сгъна единия си крак в коляното и го подпъхна под другия. Докато Хюрем сипваше вино в друга чаша, тя чувстваше, че очите на падишаха са приковани в нея. С всички сили се стараеше да не разлее виното от вълнение, но по никакъв начин не можеше да спре треперенето на ръцете си. Накрая се овладя, приближи се към дивана и с поклон поднесе виното на Сюлейман. Младият мъж не се стърпя и отново хвърли мигновен поглед към гърдите, които напираха да изскочат от деколтето на приведеното пред него момиче. Улавяйки този поглед, у Хюрем придойде огнена вълна, която заля бузите ѝ. А Сюлейман се изчерви, засрамен, че го разкриха. Смееше се, докато поемаше чашата от фините ръце на момичето.

— Ти не пиеш ли?

— Никога не съм пила.

— А не искаш ли да опиташ?

— Нима господарят ми желае робинята му Хюрем да се напие?

Падишахът се престори, че не разбира намека на момичето.

— Исках само да го вкусиш. Виното от Родос рядко се среща и е много хубаво. Най-хубавото вино на света.

— И да не е най-хубавото, какво от това? Хюрем би пила от всяка чаша, която падишахът лично е напълнил за нея, дори тя да е с отрова.

Доближи чашата до устните си. Боязливо отпи малка глътка. Червената течност остави стипчив вкус на небцето ѝ и тя усети как потече в гърлото ѝ и как я обхвана топлина, която се разля във вените ѝ.

Без да отделя очи от Хюрем, Сюлейман също отпи глътка вино.

— Как е, хареса ли ти?

— Сякаш огън ме гори отвътре. — Тя не можа да възпре пристъпа на кашлица и смутено се изкашля няколко пъти.

Сюлейман се усмихна доволно.

— Тайната на виното се крие в този огън. Хем гори, хем кара човек да кашля.

Хюрем се почуди защо започна да ѝ се вие свят. Вярно, за първи път слагаше вино в устата си, но нали човек не можеше да се напие от една мъничка глътка. Или можеше? Възможно ли беше това замайване да се дължи на вълнение, щастие, радост, притеснение, страх, страст? И защо устните ѝ сякаш пресъхваха?

Сюлейман избра огромна червена ябълка от купата и я подаде на Хюрем. Когато момичето се протегна, за да я вземе, падишахът дръпна ръката си и поднесе ябълката направо към плътните червени устни на девойката, които горяха като жар. Когато ябълката се докосна до тях, тялото ѝ затрепери. Лекият хлад, който се разля по устните ѝ, накара всяка нейна клетка да настръхне. В Хюрем бушуваше огън. Стеснително отхапа мъничко парче от ябълката. Очите им отново се срещнаха. Останаха загледани един в друг. Сюлейман опитваше да съчини рима и да подреди в куплет думите, които неспирно летяха из главата му, докато гледаше тези удивителни очи, способни да пленят всеки на мига, а Хюрем диреше отблясъците на любовта в тъмнеещите очи на мъжа, който щеше да стане неин. Всъщност кога трябваше да се случи това? Кой трябваше да подхване любовната игра? Може би падишахът очакваше тя да започне? Така ли беше прието? Ами ако бе другояче? Ето, Екатерина нищо не бе споменала за това. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Не стигаше, че все още си бяха чужди, а към това се добавяше и нейната неопитност, която я задушаваше и я поставяше в безизходица, а тя никак не обичаше да се намира в безизходица. Дори и в нощта, когато варварите я бяха нападнали, не се беше чувствала толкова безпомощна.

Отпи още една глътка вино. Този път по-голяма. Още една глътка, без да отделя очите си от Сюлейман…

— Спри, не бързай толкова.

— Защо, нали господарят искаше да се напия?

Падишахът още веднъж избухна в смях.

— Не, не иска. Защото желае да се наслади на приказния глас на своето усмихнато момиче, който кара дори славеите да завиждат.

— Тук няма на какво да свиря — промълви Хюрем.

Сюлейман веднага се изправи. Изгуби се зад инкрустирания със седеф параван, иззад който бе излязъл преди малко и беше стреснал Хюрем. След няколко секунди, когато отново се появи, в ръката си държеше балалайка.

Хюрем забрави, че се намира в присъствието на падишаха, и надавайки радостен вик, скочи като дете от мястото си. Пляскаше с ръце и едва се удържаше да не затанцува от щастие.

— Боже, колко е хубава.

— Радвам се, че ти харесва. Вече е твоя.

Бавно, с внимание, сякаш се страхуваше да не счупи дългата дръжка, Хюрем взе балалайката, която ѝ подаваше падишахът.

— Б… благо… дд… даря, владдд… етелю! — заекна тя.

Не можа да се стърпи и прегърна инструмента. Сякаш прегръщаше родината си. Степите, хълмовете, заснежените планини, клокочещите реки. Сякаш беше прегърнала милата си майка, за чието лице и ухание копнееше и която никога повече нямаше да види. Разчувства се. От очите ѝ всеки момент щяха да рукнат сълзи.

Сюлейман се развълнува от щастието на девойката и отгатна мислите ѝ. Трябваше бързо да я откъсне от заливащите я носталгични чувства.

— Е, след като вече Хюрем има музикален инструмент, може да чуем нашата песен.

В порив на благодарност тя се спусна да коленичи пред Сюлейман, но той я възпря. Притисна нежното тяло към гърдите си.

— Защо, мислиш, те харесахме, Хюрем ханъм? Само заради ведрото ти лице, красотата и тези очи, които не мога да се наситя да гледам ли?

Преди да отговори, момичето се сгуши в Сюлейман и отпусна глава на гърдите му. Младият падишах вдиша дълбоко аромата, който се носеше от косите ѝ.

— Има още една причина да те харесаме, не по-малко важна от тези. И тя е, че приемаш всичко с гордо вдигната глава.

— Ала от деня, в който дойдох тук, почти не вдигам глава от поклони. При първата ни среща се запознах повече с ботушите, отколкото с лицето ви.

В първия момент падишахът не знаеше да се смее ли, или да се оскърби от този укор.

— Ти си като стръмните върхове на снежните планини. Те не се кланят и не се прегъват. — Леко повдигна брадичката на момичето с показалеца си и погледна в очите му. — В моментите, когато сме насаме… Хайде да те видим, Хюрем ханъм… Свири, пей!.. Нека целият сарай те чуе…

— Каква песен желае господарят ми?

— Ами… Първо изпей някоя песен за обичта.

Не след дълго гласът на Хюрем се понесе на вълни из двореца. Всички отвориха прозорци и открехнаха врати, за да я чуят. Само покоите на Гюлбахар останаха плътно затворени. Стига да можеше, тя би издигнала дебели стени, за да не чува този глас. Той изгаряше ушите ѝ. Дори и да ги запушеше с ръце, спасение нямаше. Гласът на проклетата московска наложница, която ѝ отнемаше мъжа и откъсваше сина ѝ от ръцете на баща му, се врязваше в мозъка ѝ. Изобщо не млъкваше.

Девойките на Волга, девойките на Волга

с гордо вдигнати глави като високите масиви

жънат златни класове със сърпове в ръка,

а танците им в планините са чудна красота.

Хюрем пя дълго, а Сюлейман я слушаше, вторачен в рубиненото вино в чашата си, после бавно се изправи. Загаси факлите. Сега светлина хвърляше само огънят в огнището, откъдето се чуваше леко пращене и се разнасяше приятно ухание. Приближи се плътно до Хюрем, внимателно взе балалайката и я остави настрани, а после вдигна девойката на ръце.

— Благодаря ти, усмихната красавице… Зная, че те потопих в спомени и те натъжих, но в гласа ти намирам покой.

Не даде възможност на Хюрем да каже нещо. Пое я в обятията си… Дишането и на двамата се учести. Устните им се сляха. Дъхът им секна от дългата огнена целувка, последвана от още една и още една. Целуваха се, хапейки се сладко… Когато вълната от страст, нарастваща от неопитността на девойката и вещината на Сюлейман, стана неудържима, той вдигна наложницата си и тръгна към леглото. С устните си покри тези на момичето, което шепнеше:

— Господарю, господарю…

XXV

Хюрем хвърчеше в облаците. Можеше ли всичко да се промени само за една нощ? Определено можеше. Сякаш пред нея се разтвори врата, която я отведе в съвсем различен свят.

Още примираше в блаженство при спомена за онези целувки и ласки. Не спираше да си представя своето собствено тяло, извиващо се от страст под това на Сюлейман. Молеше се на Пресвета Богородица да прости греха ѝ. Сюлейман не се прекланяше пред нейния Отец Иисус, но тя искаше да изповяда пред него, че ръцете му ѝ доставиха огромно удоволствие. Разтопи се, пламна, изгоря.

И наистина беше станало точно така. Когато устните на Сюлейман решително се плъзнаха към врата ѝ, Хюрем си помисли, че огън е подпалил тялото ѝ. Докато твърдата брада и мустаците на падишаха я караха да настръхва, дъхът му, по-горещ и от огън, поде пътешествие по шията ѝ. Езикът му се разхождаше между врата и раменете ѝ, а кадифените му устни нежно стисваха мекото на ухото ѝ от време на време.

„Боже господи! Боже господи! Боже господи! Полудявам.“ Спомни си думите на Екатерина:

— Не се стягай. Отпусни се, кажи си, каквото ти е на сърцето. Говори, пъшкай, шепни, моли го, но само недей да мълчиш. Мъжете обичат жени, които денем мълчат, а нощем говорят.

Но дори и да искаше, Хюрем не можеше да мълчи. В началото прошепваше:

— Господарю, господарю!

С животински инстинкт и женска интуиция се догаждаше, че по изящен и изкусен начин тя трябва да даде израз на насладата, която изпитваше. От устните ѝ се сипеха сподавени викове и тих смях. И Хюрем се остави на тази интуиция. Отговори на целувките и прегръдките на мъжа. Езикът ѝ ту се срещаше с неговия, ту обикаляше по врата и ухото му. От леките ухапвания на мъжа устните ѝ се наляха с кръв. Това я възпламени още повече. Когато падишахът хвана в шепите си стегнатите ѝ гърди, стенанията ѝ прераснаха във викове. Тялото ѝ, разтърсвано от силни конвулсии, се изопна като тетива на лък. Когато устните му започнаха да кръжат между зърната на гърдите ѝ, тетивата изведнъж се отпусна, а Хюрем с писъци се заизвива неконтролируемо.

— Господарю, господарю! — не спираше да стене тя.

Докато се носеше във вихъра на удоволствието, нова вълна заля тялото ѝ. Изгарящите устни на Сюлейман бяха стигнали до слабините ѝ и сега я подлудяваха, а нежното ѝ тяло потрепваше като крило на гълъб.

В онзи миг всички задръжки в главата на Хюрем паднаха. Нехаеше за нищо. Забрави, че мъжът върху нея беше владетел, пред когото трепереше цял свят, забрави, че тя беше само безпомощна пленница, робиня на ефимерна любов, която днес разцъфваше, а утре щеше да повехне. Сюлейман беше мъж, а Хюрем — жена. Нека се случеше онова, което се случваше в постелята на всеки мъж и всяка жена. В леглото нямаше място за правила и норми. Тя не биваше да слуша наставленията, а гласа вътре в себе си. Щеше да отиде там, накъдето я отведеше страстта. В онзи миг си забрани забраните.

Неочаквано положи ръката си върху слабините на мъжа. Хриптенето, което излизаше от устата ѝ, се смеси с пъшкането на Сюлейман. Колко беше твърд. Пулсираше в шепата ѝ. Сред бурята от страст гласът на Екатерина отекна в главата ѝ.

— Стъписай се — бе казало момичето. — Щом видиш инструмента му, трябва да се стъписаш. Независимо дали е голям или малък. Много обичат да се възхищаваш, че членът им е голям.

И Хюрем каза:

— Господи, колко е голям!

Не знаеше дали изрече това, за да последва съвета на Екатерина, или защото наистина го мислеше. Когато раздвижи бавно ръката си, забеляза, че Сюлейман полудява от удоволствие. Повтори го отново и отново… Гърдите на младия падишах се издигаха и спускаха като ковашки мях. Хюрем придоби смелост и реши да действа. Неин ред беше да накара гълъба да запърха. Щеше да му отвърне със същите ласки, с които я беше дарил той. Наведе се към слабините на мъжа. Първо докосна члена му с върха на езика си, а сетне леко го прокара по цялото му протежение. С пламенна уста целуна мъжката му гордост, която растеше пред очите ѝ.

В този момент падишахът сграбчи главата на момичето с две ръце и я насочи надолу. Устните на девойката бавно се разтвориха под деликатния натиск. Хюрем разбра какво се искаше от нея. Стоновете, които идваха от нея, се сляха със стенанието на мъжа и изведнъж сякаш изригна вулкан. Тялото на Сюлейман се разтресе в силни конвулсии, докато неравномерното му дихание прерастваше във вик:

— Продължавай, продължавай — задъхваше се падишахът. В същия миг и Хюрем беше понесена от вихър, предизвикан от едрите пръсти, които умело се движеха между краката ѝ и отново я възнесоха към висините на удоволствието.

За момент бурята сякаш утихна. Двете тела бавно идваха на себе си, отпуснати едно до друго. Сюлейман се изправи и отпи глътка вино. Предложи чашата и на Хюрем. След това полека изля виното върху девойката и го изпи измежду стегнатите ѝ и уханни гърди. Облиза виното, което се бе стекло към пъпа ѝ. Езикът му последва кървавочервените капки, които се процедиха към слабините ѝ, и достигна до най-съкровеното ѝ кътче. Хюрем изкрещя от удоволствие. Хвана главата му с ръце, за да не се отдръпне.

— Не спирай — умоляваше го. — Моят Сюлейман — стенеше и охкаше тя.

Точно когато тя достигаше върха, мъжът изведнъж спря. Докато Хюрем се извиваше, полудяла от страст, Сюлейман застана между краката на момичето. Заветният миг беше настъпил.

— Имайте милост, господарю! Имайте милост! — простена Хюрем.

От молбата ѝ избликваше такава страст, че Сюлейман веднага се догади какво се криеше зад нея:

— Хайде, не спирай, продължавай, вземи ме! Не ме жали!

И той го направи. С желание, на което вече не можеше да се противопостави.

— Не се бой — прошепна и погледна момичето в очите.

Мъжът хвана бедрата ѝ с ръце и я придърпа към себе си. Докато проникваше в нея, той слушаше виковете на страст, които не спираха да избликват измежду устните ѝ. Поспря за миг. Девойката усети как мускулите ѝ се стягат около мъжкото му достойнство, което пулсираше неудържимо в нея. Сюлейман внимателно продължи да навлиза в девойката. Хюрем не откъсваше поглед от него. Искаше да види в очите му въздействието, което тя му оказваше. Дали му бе доставила удоволствие? Ала мъжът беше затворил очите си, докато се движеше напред-назад върху нея.

— Да — простена Хюрем. — Моят господар. Моят Сюлейман. Моят мъж.

Очите на Сюлейман леко се отвориха, а Хюрем забеляза, че ако допреди малко в тях проблясваха светкавици, сега те бяха пропити с наслада. Значеше ли това, че тя се справя добре?

Ала време за въпроси нямаше. Бурята напираше да се развилнее отново.

Когато първоначалната болка, която я беше пронизала, започна полека да отшумява, тя уви краката си около кръста на падишаха. С ръце придърпа мъжа към себе си. С всеки тласък Сюлейман проникваше по-дълбоко и беше на път да свърши. Изведнъж мъжът със стон зарови глава във врата ѝ и достигна върха с дълбоко издихание, сякаш викаше. Ала след кулминацията си не спря, а придърпа момичето за бедрата и продължи с движенията си.

Значи това било, знаеше вече Хюрем, завладяна от усещане, сякаш се разхожда сред звездите. Това била страстта! Нито ласките на Екатерина, нито непохватното докосване на Сюмбюл ага бяха предизвикали подобна буря в нея. С всяка фибра на тялото си тя попиваше капка по капка блаженството, което се разливаше от слабините към главата ѝ и от зърната на гърдите към сърцето ѝ. С устните си потърси устните на мъжа. Докато се целуваха, Хюрем успя да изпита същата наслада, в каквато се беше потопил и Сюлейман.

Не си спомняше нищо друго след първия път. Цялата вечер Хюрем прекара в обятията на Сюлейман. Беше на седмото небе, попадна направо в прегръдките на звездите. Колко ли пъти се разбушува тази буря на удоволствието през нощта? Беше загубила броя им. На развиделяване те все още се любеха. Младият падишах не можеше да се насити на крехкото огнено тяло. Хюрем го подлудяваше с дързостта си и с неутолимата си страст, които взимаха превес над нейната неопитност.

След последната вълна от наслада падишахът се отпусна до нея. Хюрем също беше изтощена. Отмаляла от любовната игра, едва придърпа копринената завивка върху потните им тела. Преди да се предаде на съня, опипа слабините си с ръка. Знаеше каква беше тази влага между краката ѝ. Кръв. Селското девойче, което се беше появило на бял свят като Александра Анастасия Лисовска, направи крачката към женствеността в леглото на султана под новото си име Хюрем. Тя вече беше жена. В нея плуваха животворните сокове на Сюлейман.

Едва сега момичето даде воля на пороя, който цяла нощ с мъка бе удържала в очите си. Плака тихичко, галейки косите на мъжа, който спеше по корем до нея. Не знаеше защо плаче. Дали от радост? Дали от страх? Дали от угризенията, които я измъчваха, защото бе преспала с друговерец. Нямаше представа. Не знаеше. Знаеше единствено, че се бе отдала на падишаха и бе станала жена. Какво щеше да стори обаче, ако я сполетеше съдбата на Екатерина? Ако след бурята от страст Сюлейман я захвърли ненужна в харема?

— Не, няма да го позволя — обеща си Хюрем. — Няма да позволя да ме забрави.

Докато Хюрем отпускаше измореното си от чувствени наслади тяло в топлината на съня, султан Сюлейман беше в нещо като полусън. Понякога се унасяше, а сетне се поразбуждаше, щастлив, че Хюрем, чиито пръсти галеха косата му, беше до него. Това чувство озадачи младия падишах. Не си спомняше да е изпитвал подобно удоволствие с нито едно от момичетата, които бяха идвали в постелята му. Макар да ѝ беше първият мъж, Хюрем изненада Сюлейман с дързостта си. Какво толкова бе направила всъщност? Беше показала какво чувства. Беше казала какво желае. Нейният глас, шепотът ѝ, учестеното дишане, стоновете, виковете ѝ го бяха изумили.

Изведнъж младият мъж си даде сметка, че непрекъснато неволно сравнява Хюрем с Гюлбахар. Стана му неприятно. Досега не беше сравнявал никоя друга наложница с майката на сина си. Какво ли означаваше това? Имаше и още нещо, което изненадваше султана. С предишните момичета винаги се чувстваше някак потиснат, понеже в леглото си приемаше друга жена освен майката на сина си. Ала сега нямаше и помен от униние. Не можеше да си обясни това.

Денят започна с подканата:

— Ставай, ставай, хайде ставай! Ставай и отивай в стаята си със Сюмбюл ага!

Когато отвори очи, Хюрем срещна мекия, но въпросителен поглед на бавачката. Обърна се и погледна до себе си, но Сюлейман го нямаше. Няколко прислужнички шетаха наоколо.

Докато бавачката се протягаше към атлазената завивка, Хюрем припряно се опита да намери ризата си. Беше се засрамила. Не искаше жената да я види гола. А всъщност притеснението ѝ беше напразно, защото една от прислужничките я бе загърнала с коприна още преди да отметнат завивката.

Коремът на Хюрем стържеше от глад, тя взе една ябълка от купата и докато вървеше към огнището, заповедите на бавачката се извисиха:

— Бързо махнете тази завивка! Сгънете чаршафа и го сложете във вързоп с люляков цвят, та валиде султан да разбере, че е дошъл от Хюрем!

Жената се взря в Хюрем с многозначителен поглед, който означаваше, че е видяла чаршафа. Момичето се оказа честно, московското момиче стана жена в постелята на владетеля.

— А ти побързай — каза тя на Хюрем. — Чака те много работа. Първо ще отидеш в хамама. После ще се преместиш.

Жената уви чаршафа така, че кървавите петна да се паднат най-отгоре, и докато наблюдаваше как го слагаха във вързопа, измърмори:

— Не си го чула от мен, но да знаеш, че ще ти бъдат отпуснати джобни пари в знак на благоволение от нашия господар.

— Джобни пари ли?

— Да, така е прието.

Хюрем бързо се приближи до бавачката и прошепна в ухото ѝ:

— Така е прието ли? Нима на всяко момиче, с което спи падишахът, се отпускат джобни пари?

Лицето на възрастната жена пламна. Рязко отдръпна глава и изсумтя:

— О, всемогъщи Аллах! Отдавам неприличните ти думи на твоето невежество, Хюрем. Падишахът дава благоволението си само ако реши. — С дяволит поглед допълни: — Пък и да ти кажа честно. Ако господарят тръгне да раздава благоволението си на всяка, която е идвала в тази стая, хазната ще се изпразни до шушка.

Бавачката се заля от смях, примесен с кашлица, но тази шега никак не се хареса на Хюрем. Значи, през тази постеля се изреждаха безчет жени и девойки и тя беше една от многото. Стисна зъби и се закани тихо:

— Обаче това ще е за последно.

— Моля, какво каза? Не те чух.

Хюрем се доближи до възрастната жена.

— Казах, че така повече няма да продължава, майко. Вече никой друг няма да прекрачи този праг.

Врътна се и тръгна към вратата.

Сюмбюл ага я чакаше. Огромните му устни се бяха разлели до ушите в отвратителна усмивка. Помощникът му Джафер стоеше сконфузено до него.

— Вещите ти вече са преместени — каза Сюмбюл. После продължи, като придаде на гласа си предпазливи нотки: — В единия край на коридора ще са покоите на Гюлбахар хатун, а в другия — твоите. Да видим дали ще харесаш новия си дом.

Хюрем го хареса. Покоите се състояха от четири преходни стаи, една от които беше голяма като салон. Тук беше по-светло. Едните еркерни прозорци гледаха към розовата градина, а другите — към морето. Дори се виждаше и бялата кула, която се издигаше посред морето като булка със сватбен воал. Мерзука и Сетарет калфа прегърнаха Хюрем, облени в сълзи на радост. До вратата стояха още две момичета. Едното черно, а другото бяло. Името на черното беше Камер, а на бялото — Емине. И Джафер беше там. Момчето вече бе оставено изцяло на заповедите на Хюрем ханъм. Щом Джафер погледнеше Хюрем, очите му светваха и искрящобелите му зъби блясваха измежду плътните му устни в ярък контраст с тъмното му лице.

Хамамът мина в шеги и закачки. Според обичаите и Гюлбахар хасеки трябваше да присъства, но хасеки султан не дойде в хамама на булката. В действителност нямаше никаква булка, а така бяха нарекли ритуала по изкъпването на наложницата в деня, след като беше станала жена в леглото на владетеля. Идването на Гюлбахар щеше да означава, че тя символично приема тази връзка. Тя нямаше да направи подобно нещо дори да ѝ откъснеха главата. Не можеше да слуша кикотенето на онази гяурка, московчанката.

Въпреки отсъствието на Гюлбахар, Хюрем хвърчеше от щастие. Честно казано, не я интересуваше, че хасеки не бе дошла. Дори се радваше. Изобщо нямаше да ѝ е приятно да търпи високомерните погледи на онази жена след толкова прекрасна нощ. Реакцията на Гюлбахар бе добър знак. Значи жената ревнуваше от нея. Беше ясно като бял ден, че смяташе Хюрем за своя съперница. Странното бе, че след вчера Хюрем вече не я имаше за съперница.

Малката свита на Хюрем, която се състоеше от Мерзука, Сетарет калфа, Камер и Емине, беше посрещната от Джафер на вратата на хамама. За да подразни другите наложници, Сетарет калфа вдигна врява до възбог. Пронизителният ѝ глас отекна под купола на хамама.

— Сторете път, жени! Булката, моята господарка Хюрем отива на хамам, сторете път… Направете място за моята господарка Хюрем на мрамора в средата, довечера отново ще се усамотява със султана. Отново!

Хюрем, замаяна от щастие, се опитваше да се отърси от любовната умора и да събере сили, за да се понесе отново във вихъра на страстта. Същевременно се молеше на Дева Мария да я опази от пълните със завист погледи на останалите наложници. Видя Екатерина, застанала сама до една курна, да се полива с вода. И нейните очи бяха приковани в Хюрем. А когато девойката улови същото изражение на завист в погледа на приятелката си, се слиса. Хюрем ѝ помаха весело, но момичето дори не отвърна. Просто я гледаше. За всяко момиче от харема беше важно да се добере до постелята на падишаха, но никоя нямаше гаранция, че ще остане там. Самата Екатерина също беше преспала със Сюлейман и той не я потърси отново. Сега тя чакаше деня, в който ще я пробутат на някой грозен старец и ще я отпратят от сарая. Изобщо не беше сигурно дали и Хюрем няма да бъде сполетяна от същата участ. Ала падишахът я настани в покои. И то точно под носа на Гюлбахар хасеки. Значи, това селянче беше прелъстило султан Сюлейман с онези три-четири трика, които научи от Екатерина. Този факт стана достояние на всички, когато Сюмбюл ага обяви:

— Господарят ни очаква Хюрем ханъм тази вечер.

Бяха нагласили Хюрем като видение. Дрехите ѝ отново бяха в люляково, но този път в него се преплитаха пъстри краски, които напомняха за цветна градина. Сплетоха косите ѝ на две плитки, които след това събраха във великолепен кок. Всеки можеше да види в очите ѝ следите от снощния екстаз и жаждата за нови наслади. Цял ден беше хапала устните си, подпухнали от неспирните целувки на Сюлейман, за да им придаде цвят. Целите ѝ рамене, гърдите и слабините ѝ бяха осеяни със следи от любовни ухапвания, но те бяха скрити от погледите на останалите под дрехите. Хюрем обаче с гордост излагаше на показ синката на врата си.

Втората вечер Сюлейман предпочете да я посрещне с великолепна трапеза, поднесена върху огромен бакърен поднос. Щом прекрачи прага и се озова в покоите му, тя понечи да се поклони, както беше прието, но после се отказа. Спомни си думите на падишаха:

— Харесахме те, защото колкото си красива, толкова си и горда. Ти си като стръмните върхове на снежните планини. Те не се кланят и не се прегъват.

Хюрем така и стори — не се поклони, когато видя мъжа си.

Султан Сюлейман стана от мястото си и я посрещна, хващайки я за ръката. Прегърнаха се със страст, сякаш снощи не бяха потушили пламналия огън в телата си и сякаш от хиляда години бяха копнели един за друг. Предала се напълно, Хюрем се отпусна в силните ръце на младия падишах. Устните им се срещнаха, докато тя казваше:

— Моят султан!

След дълга целувка, оставила ги почти без дъх, Сюлейман каза:

— Ако продължаваме така, ми се струва, че тази вечер ще останем гладни.

— На мен ми стига любовта на моя господар.

— Да не би Хюрем да не знае името ми?

Тя погледна падишаха предпазливо в очите.

— Зная го.

— Ами щом е така, кажи го де. Виж, тюрбанът и кафтанът пак са там. Тук няма падишах, господар. Ти и аз. Само двамата сме. Твоето име е Хюрем, а моето?…

— Сулюман.

От смях султан Сюлейман едва не разля виното върху дрехите си.

— И нека Аллах те дари с дълъг живот, нали така? Как го каза?

— Сулюман.

Хюрем знаеше, че не може да произнесе правилно името на падишаха, но как можеше да откаже? Да откаже на владетел, който настояваше да го назове по име. Нима можеше да отвърне:

— Не мога да си изкълча така езика.

Докато тя свеждаше засрамено поглед, падишахът престана да се смее и започна да я имитира:

— Сулюман, Сулюман. И вчера през нощта сякаш долових нещо подобно, но си помислих, че ми се е причуло заради опиянението на страстта.

Думите на падишаха бяха последвани от нов пристъп на смях.

— А аз не се смея на вашите грешки — не му остана длъжна Хюрем. — Толкова много грешки допускате, че…

— Наистина ли? Много ли бъркам?

Хюрем сви устни:

— Ами да, доста.

— Например?

— Например… казваш: „обча аз“.

— Обчам аз… Да. Какво му е грешното?

— Не обчам, а о-би-чам.

— О-би-чам. Оби-чам, така ли?

Щом лицето на Сюлейман леко се смръщи, Хюрем реши да смекчи нещата.

— Султан Сулюман е моят мъж. Султан Сулюман е моят мъж — изчурулика тя.

Младежът отново полетя на крилете на радостта.

— Сулюман обча Хюрем.

Устните им отново се сляха.

До малките часове на нощта иззад вратата на падишаха отекваха гръмки смехове. Сюлейман пи виното си от ръцете на Хюрем. А пък тя вкуси най-редки ястия от ръцете на своя мъж. Доволно се усмихна, докато отпиваше от родоското вино.

Прислужниците, които Хафса султан две вечери поред изпращаше в покоите на владетеля с думите: „Идете и вижте какво става там!“, донесоха на валиде султан вестта, че от деня, в който беше научил за смъртта на принц Махмуд, падишахът за първи път отново се смеел. Бледото лице на възрастната жена грейна. Точно това искаше тя. Тъкмо от такъв свеж полъх имаше нужда синът ѝ. Ако човек намереше разтуха, това му даваше сили, вливаше нов живот в сърцето му. А според нея, ако един всевластен владетел откриеше разтуха, то тя носеше за него силата на цяла армия.

Не след дълго в коридорите се понесоха песните на Хюрем, дори при някои от тях се чуваше как падишахът неумело се опитва да припява с плътния си глас. Кандилата и факлите постепенно загаснаха, стана пусто. Тишината се спусна и над покоите на великия османски владетел. Отвътре се долавяше само любовният шепот.

— Аз обичам Сулюман.

— Моята Хюрем кара Сюлейман да хвърчи в небесата.

— Сулюман е мой, само мой. Нали?

Радостен и щастлив, падишахът отговаряше на този въпрос с кимване, което значеше „да“.

Онази, следващата и по следващата нощ, общо четири нощи поред, изтощеното от любовни игри тяло на Хюрем почиваше в обятията на султана. От време на време, когато се събудеше, проверяваше дали Сюлейман е до нея. Ръката ѝ докосваше тялото му, за да бъде сигурна, че е неин, само неин.

Но на петата вечер изведнъж осъзна, че това не беше съвсем вярно.

На петата вечер султан Сюлейман не я повика. И на шестата. И на седмата… Хюрем плачеше в покоите си:

— Всичко приключи. Взе ме, а сетне ме захвърли непотребна, също както Екатерина.

Хюрем бе толкова замаяна от любов, че не забелязваше подготовката и суетнята, които вече кипяха дори из коридорите на сарая.

Султан Сюлейман непрекъснато свикваше съвещания с великия везир Пири паша и другите везири. Прекарваше по-голямата част от времето с близкия си приятел от Маниса, главния соколар Ибрахим, и работеше върху някакви карти. В харема обикаляше мълвата, че падишахът е слизал към Златния рог. Но Хюрем беше глуха за шушуканията: „Владетелят прави проверка на флота. Всяка вечер отива при галерите и говори с моряците“.

Истанбул беше обхванат от суматоха. Посланикът на Венецианската република Марко Кето докладва на управата: „Тук се случва нещо. Като че ли младият Сюлейман се готви за нов поход. Страхувам се, че след катастрофата при Белград християнският свят ще бъде връхлетян от нова турска вихрушка“.

Накъде ли щеше да се отправи тази войска? Златният рог гъмжеше от бойни платноходи, галери, галеони и какви ли не други плавателни съдове.

Марко Кето не успя да се добере до информация от шпионите, които изпрати в града. Напрежението в Истанбул беше на път да ескалира, но никой не обелваше и дума. Накрая реши сам да си свърши работата. Излезе от посланическата резиденция, която се намираше в Галата[60]. През прозореца на каретата си гледаше големите и малките кораби на османския флот, чиито мачти се издигаха като гора в залива. Смеси се с народа и започна да слухти. Именно тогава Марко Кето дочу клюката, че някакво руско девойче завладяло сърцето на падишаха. Онова, което го вълнуваше обаче, не бяха любовните нощи на Сюлейман! Накъде щяха да се отправят тези кораби? Като посланик на морска държава той трябваше да узнае това на всяка цена.

Подготовката, която хвърляше в смут венецианския посланик заради мълчанието около нея, изобщо не вълнуваше Хюрем. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Когато Мерзука и другите прислужнички ѝ разказваха за събитията в Истанбул, за да я успокоят, Хюрем само вдигаше рамене и подсмърчаше.

— Какво ме засяга това — проплакваше тя. — Аз искам Сулюман…

Как да постъпи, че да му напомни за себе си? Този въпрос жужеше в главата ѝ като отровно насекомо.

Една вечер по време на езана Хюрем откри отговор на терзанията си. Бавно се изправи. Докато минаваше покрай мангала в средата на стаята, тя се престори, че ѝ се завива свят и припада. Строполявайки се на земята, уж случайно преобърна мангала. Въглищата, станали на жар, вече обгаряха килима и чергата, а тя мислено се молеше: „Дево Мария, пази ме! Дано някой влезе тук, дано някой влезе тук!“.

Чергата в миг беше обхваната от пламъци. Извивайки се като змия, огънят достигна копринената завивка върху кушетката. Хюрем щеше да загине в собствения си пожар. Запали се и пердето. Докато пламъците, които се издигаха все повече и повече, пълзяха към мястото, където лежеше тя уж в несвяст, процеждащият се навън пушек привлече вниманието на Джафер. Именно неговият писък вдигна тревога в харема.

— Пожар!

Викът беше подет от Сетарет калфа.

— Пожар, момичета! Няма ли кой да ни спаси? Хюрем ханъм гори!

Когато отвориха вратата, пламъците вече ближеха полата на Хюрем.

Джафер влетя вътре. Хюрем отвори очи, сякаш току-що се свестяваше. Извика ужасена при вида на пламъците. Джафер извлече навън господарката си, която, къде от страх, къде от благодарност, го беше прегърнала през врата.

Докато част от харема се мъчеше да потуши огъня, който бе обхванал стаята, други се опитваха да свестят Хюрем ханъм, като я пръскаха с вода.

Първите ѝ думи бяха:

— Защо не ме оставихте, защо не ме оставихте? Душата ми, изгаряща от любовна мъка, щеше да се понесе с пламъците и да отлети от този свят.

XXVI

В харема се нашепваха под сурдинка какви ли не слухове. Някои казваха:

— Момичето се самозапалило. — И донякъде бяха прави.

Други пък подценяваха случилото се, като възразяваха:

— Глупости, било е инцидент. Полата ѝ се закачила за мангала. — А това беше чиста лъжа.

А имаше и такива, които шушукаха, че Гюлбахар хасеки била запалила огъня сама. За късмет, сараят, който бе претърпял много пожари, този път се размина леко. Бързо потушиха пожара и предотвратиха разрастването му. И никой не пострада. Само че в харема се беше просмукала тежка миризма на изгоряло. Въпреки сковаващия зимен студ, за известно време отвориха широко всички врати и прозорци, за да се проветри.

Ала пожарът в душата на Хюрем продължаваше да вилнее. Дори и след произшествието, което вдигна на крак целия харем, вест от падишаха нямаше и на десетия ден. Сюмбюл ага се появяваше от време на време, за да съобщи, че владетелят е останал в летния дворец в Сарайбурну[61] с главния соколар Ибрахим ага. Кой беше този Ибрахим ага? Какво толкова имаше в него, че Сюлейман пилееше времето си с този опасен мъж, докато Хюрем го очакваше с цялата си любов и страст? Непрекъснато се терзаеше от мисълта, че замалко щеше да изгори и да стане на въглен, а господарят изобщо не се трогна.

Дори и наложниците започнаха да подмятат жлъчни забележки направо в лицето или зад гърба ѝ, докато Хюрем минаваше покрай тях. Само и само за да я жегнат, подвикваха помежду си:

— Колко дни минаха вече? — питаше едната.

— Пет ли бяха, десет ли? — отвръщаше другата.

— Кажи го цяла година, красавице.

— Така си е, всяка вечер ми се струва като година.

— А как се топлиш нощем, като няма кой да хвърли дърво в огнището ти?

— Стига ми огънят на моята любов. Така съм се разгорещила, че пожар мога да запаля. Нали видя?… — не закъсняваше с отговора някоя от наложниците.

След тези думи избухваше смях и гласът на Сетарет калфа се извисяваше ядно:

— Къш! Хайде, гледайте си работата! На работа, казах!

Сетне се включваше и Джафер. Гласът му беше тъничък като на жена, но с едрото си тяло и страховития си поглед, който много му отиваше, той разгонваше като пилци наложниците, които се забавляваха на гърба на неговата господарка.

Погледът на Екатерина, която завистливо бе оглеждала Хюрем в хамама след първата нощ, сега също се бе променил. Щом я видеше, тя се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Ето че и теб те изоставиха като мен!“, и същевременно лицемерно я утешаваше:

— Не унивай, сладката ми. Току-виж те потърсил. Имай търпение!

Фактът, че Сюлейман с дни не бе търсил Хюрем и не бе питал за нея, предизвикваше бурна радост в покоите на Гюлбахар хасеки. Наравно с нея ликуваха и прислужниците, които най-сетне си отдъхнаха от яростните ѝ изблици и побоите. Старата им господарка се бе завърнала. Гюлбахар ставаше рано сутрин, изчакваше търпеливо да я облекат и нагласят и слизаше в розовата градина заедно с три-четири жени. Смееше се, разговаряше, както преди, даваше подаръци на прислужниците. Дори и апетитът ѝ се възвърна.

Всичко стана точно както искаше и очакваше. Сюлейман помириса московската роза, откъсна я и я захвърли. Вярно, че и за нея още не бе питал и не я бе потърсил, но нищо. За никого не беше тайна, че падишахът се подготвя за военни действия. Къде се е чуло и видяло, когато на вратата чука война, той да зареже войниците и пашите си, за да тича в обятията на жена?

На единадесетия ден Гюлбахар навести Хафса султан с думите:

— Дойдохме да видим как е нашата майка.

Възрастната жена знаеше какво се крие зад това посещение, но не каза нищо. Посрещна майката на единствения си внук с обич и усмивка. Дори се престори, че не забелязва изражението в очите на Гюлбахар, което сякаш казваше: „Ах, ти, стара вещице. Видя ли как синът ти обезчести твоята московска гяурка и я захвърли“, както и намека в думите ѝ:

— Как сте, майко? По-добре ли сте сега?

Двете жени седнаха близо една срещу друга и започнаха да бродират, като през това време обсъждаха предстоящия военен поход. По едно време валиде султан, без да се замисля, сподели:

— Копнеем да видим лика на сина си.

А Гюлбахар не пропусна възможността.

— Ами че кой не копнее, уважаема майко? — не ѝ остана длъжна тя.

В първия момент възрастната жена помирително реши да не ѝ обръща внимание. Ала после реши, че е редно да отвърне подобаващо на Гюлбахар, която се превръщаше в жертва на ревността си. Загледа се продължително в очите ѝ.

— Раздялата не се понася леко, Гюлбахар — каза. — Ти най-добре го знаеш. Минаха месеци, откакто не си виждала лицето на мъжа си.

Хасеки султан се олюля, сякаш забиха нож в гърдите ѝ: „Дърта лисица! Един ден ти ще пукнеш! Тогава аз ще бъда още тук. Когато моят Мустафа се възкачи на престола, пренебрегваната с месеци Гюлбахар ще стане валиде султан“.

Когато напусна покоите на валиде султан, в нея бушуваше ураган. Стовари първия удар върху прислужниците си, които клюкарстваха навън, докато я чакаха. Тя профуча покрай тях с отривисти крачки и се разкрещя:

— Какво се мотаете, глупачки такива?

Едно от момичетата беше полегнало на дивана, когато хасеки връхлетя гневно в покоите си. Още с влизането грабна дряновата пръчка. Накрещя се на воля на разплаканите си прислужници. Какво се беше случило? Защо добрата им господарка отново бе обхваната от пристъп на ярост?

Гюлбахар с мъка успя да се успокои. Старата вещица я зашлеви с думите, че Сюлейман вече не иска да я види. И какво от това! Онази, другата истина си оставаше истина. Трябваше да се задоволи с нея: владетелят се насити на московската гяурка и я захвърли, това ѝ стигаше. Рано или късно щеше да се върне при нея, при майката на сина си, на единствения си син.

Но нещата не се развиха според очакванията на Гюлбахар. Четиринадесет безкрайни дни след последната им любовна нощ султан Сюлейман покани Хюрем в покоите си. Вестта не накара девойката да запърха от щастие, както очакваха всички. Тя безмълвно се остави в ръцете на прислужниците да я приготвят за вечерта. Дори и не усети болките, когато Камер я скубеше, разресвайки косите ѝ. Хюрем бе потънала в мисли. Дни наред негодуваше — никой не можеше да я смачка и да я захвърли в ъгъла! Тя не е Екатерина. Никой не може да я зареже просто така! Дори и самият падишах!

Повтаряше си до безкрай тези думи през безсънните нощи. Беше сляпа и глуха за всичко около себе си. Престана да яде и да пие. Не напускаше постелята си. И дори когато Мерзука бутна в ръцете ѝ балалайката, която падишахът ѝ подари, и я подкани: „Хайде, посвири, попей!“, тя само я изгледа безучастно.

Какво да изсвири, какво да изпее? На кого? Имаше ли кой да чуе песните ѝ?

Въпреки увещанията на Мерзука, Сетарет, че дори и на Сюмбюл, тя не изпрати на падишаха жалостиво писмо: „Повикай ме. Липсваш ми“.

Не биваше да се моли. Нали главата ѝ бе вдигната високо като върховете на снежните планини! Нали Сюлейман ѝ беше казал:

— Затова те харесах.

Какво се бе случило изведнъж? Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да открие отговор на този въпрос. Какво бе сторила, че владетелят така да се отдръпне от нея? При това без никакво обяснение, без нито една дума. Дали не го беше ядосала, като се шегуваше с руския му? Ала той изобщо не изглеждаше сърдит тогава. Даже дълго не спря да се смее. Та нали именно той ѝ каза:

— Моята Хюрем кара Сюлейман да хвърчи в небесата.

Тогава защо сега отритна Хюрем, която го възнасяше в небесата? Кой му даваше право да я излага пред целия харем?

Чудеше се какво да стори, когато я налегнеха тежки мисли на здрачаване. Ако той беше султан Сюлейман, то Хюрем беше момиче на планините, степите и полята.

Беше наскърбена, дори много наскърбена. Внезапно осъзна, че тя бе нищожна прашинка в този огромен сарай. Тук свършваше детската мечта на селската девойка от руските степи Александра Анастасия Лисовска, която повече от всичко искаше да стане господарка на двореца и да роди наследник на Сюлейман; повече от всичко искаше някой ден на престола да се възкачи синът ѝ, който да носи нейната кръв, а тя да бъде валиде султан; повече от всичко искаше светът никога да не забрави името Хюрем, когато селото и планините ѝ бяха забравили Александра.

Защо я викаше отново точно когато тя си мислеше, че всички тези мечти са загубени? За да ѝ се наслади набързо, а сетне пак да я отритне ли? Нима щеше да бъде само една любовна играчка, за която владетелят се сещаше от време на време само за да я забрави веднага след това? Какво щеше да стане, ако баща ѝ Тачам научеше? Ако огромният вълк, който я пазеше дори и от ветровете, чуеше, че Александра, която бе прегръщал силно, наричайки я своя дъщеря, сега беше станала любовна играчка в османския сарай, какво щеше да каже и да направи той? Как щеше да погледне в очите мъжа, който ѝ беше казал:

— Върви и стани жена на падишаха.

При тази мисъл ѝ се зави свят. Промърмори:

— Дали някога ще зърна отново лицето на татко Тачам?

Да, любовната игра беше нещо прекрасно. Тя не бе успяла да ѝ се насити. Главата ѝ се бе замаяла от щастие, че падишахът я дари с ласките си. Ала това не ѝ беше достатъчно. Тя искаше да получава толкова обич, колкото и даваше. Искаше да бъде единствена. Не желаеше да бъде играчка, която да погалят небрежно и после да захвърлят. Не, нямаше да го допусне. При никакви обстоятелства. Дори и заради Сюлейман. Щеше да му каже всичко това. Още не знаеше как, но задължително щеше да го направи.

Докато отиваше към покоите на падишаха, за първи път забеляза, че сърцето ѝ не пърха развълнувано. Гордо мина покрай бавачката. Когато огромната тежка врата се отвори, тя влезе дръзко и застана пред султан Сюлейман.

Владетелят стоеше до масата. Все още не беше свалил тюрбана и кафтана си. Значи и той пристигаше сега. Когато чу отварянето на вратата, вдигна глава от картите и листовете и погледна Хюрем. Щом видя девойката, замисленият му поглед се озари и той тръгна към нея.

— Хюрем ханъм, ти накара очите ни и сърцето ни, които с дни копнееха за твоята светлина, да засияят. Добре си дошла.

Хюрем бавно вдигна ръка и го спря.

— Една робиня няма право да иска нещо от господаря си, знам това, обаче робинята пред вас държи да каже нещо на владетеля.

Падишахът се учуди. По лицето му първоначално премина усмивка. Любопитство проблясна в погледа му. Никой не се беше осмелявал, камо ли жена, да говори пред него по този начин. Дори и великият везир Пири паша, чиято дума вече нямаше предишната тежест заради преклонната му възраст, не пропускаше с уважение да подчертае винаги когато имаше възражение срещу някоя идея на падишаха:

— Преценката и заповедта са в ръцете на нашия велик господар падишаха, но ако бъдем удостоени със султанското позволение, бихме искали да кажем нещо.

Сега това красиво девойче му държеше тон, с който той изобщо не беше свикнал, сякаш се канеше да му търси сметка. А не бяха ли именно гордостта, опърничавостта и откровеността на Хюрем, незнаещи правила и граници, които така силно го привличаха? Тя не целуваше ръката и полите му, не се покланяше, казваше каквото ѝ беше на сърцето. До този момент само Ибрахим не му бе спестявал нищо, а сега и тази руска красавица. Падишахът жадуваше за лице и думи, в които нямаше двуличие.

— Хайде, кажи каквото имаш да казваш, Хюрем ханъм. Надявам се, че думите ти ще обяснят мъката, която е накарала хубавите ти очи да посърнат. Дано да я обяснят, че усмихнатото ни момиче пак да ни развесели.

— Най-напред нека господарят свали тюрбана и кафтана си. Това е първото, което ще кажа.

Учудването на падишаха нарасна.

— Тюрбана и кафтана ли? Искаш да ги сваля?

— Да — каза Хюрем. — Та нали Сулюман беше онзи, който заяви: „Владетелят не е нищо повече от тюрбан и кафтан“. Аз искам да отправя думите си не към падишаха, а към своя мъж Сулюман.

Владетелят едва не прихна, че Хюрем в яда си отново не можа да каже „Сюлейман“ въпреки старанието си, но все пак успя да се овладее. Момичето беше сериозно и това, че го нарече Сулюман, всъщност страшно го възбуди. Изпълни желанието на Хюрем, собственоръчно свали тюрбана и кафтана си и ги сложи върху чучелото, после се обърна към нея.

— Сулюман е готов да слуша.

Момичето пренебрегна опитите на падишаха да обърне нещата на шега. Хюрем беше започнала играта на живота си. Или щеше да спечели, или да загуби. Нямаше средно положение.

— Това, което искам да кажа, е… Днес е четиринадесетият ден.

— Четиринадесетият ден от какво?

— Откакто ме оставихте и си заминахте.

— Липсвах ли ти?

Сюлейман отново опита да придаде мили нотки на гласа си, но Хюрем изобщо не се трогна.

— Какво значение има това за нашия господар? Не ме потърсихте. Оставихте ме на нападките на злите езици в харема. Значи изобщо не съм липсвала на владетеля ни. Дори името ми не харесахте и го сменихте.

— Ти също не ме потърси.

— Разрешена ли е на една наложница подобна свобода?

Султан Сюлейман се приближи плътно до Хюрем. Обгърна с ръце лицето на девойката, леко се наведе и се загледа в нея. Съзря тъгата в дълбоките ѝ очи, които така го бяха омагьосали.

— Та нали ти си моята Хюрем? Разбира се, че ще ме потърсиш и ще пратиш вест. Сулюман може и да не дойде, но ще се зарадва, че засмяната му девойка мисли за него.

Облакът в очите на момичето сякаш се разсея. Ала Хюрем нямаше намерение да сложи оръжие веднага.

— Чувам, че вместо с Хюрем владетелят прекарвал времето си с някакъв соколар ли, гълъбар ли — Ибрахим или нещо подобно?

Падишахът не можеше да се сдържа повече и прихна.

— Значи не си чула всичко, моя засмяна красавице, прекарвам време и с Пири паша.

Обви ръцете си около Хюрем и я притисна към гърдите си.

— Най-голямата любов на владетеля е неговата държава, лъчезарна моя девойко. Тя е по-ревнива дори и от теб. Никога не бива да я пренебрегваме. Не те оставя на мира и винаги ти държи сметка. А обясненията, които иска държавата, не приличат на тези, които искаш ти. Скъпа е тяхната цена.

Хюрем се притисна в гърдите на мъжа и замълча. Беше казала, каквото имаше да казва, и той не ѝ се беше разсърдил. Напротив — беше я прегърнал.

— Не си мисли, че за четиринадесет дни е имало момент, в който да си напуснала мислите ни. Ала държавните дела са на първо място. Не забравяй това и само недей да искаш да ги пренебрегнем. И никога не забравяй, че Сулюман обича Хюрем. Не иска усмихнатото ти лице да е посърнало, нито очите ти да са тъжни. Това са думите ни. Точка.

Всъщност на Хюрем ѝ се струваше много смешно, че вместо в единствено число в двореца всеки говореше за себе си в множествено. Какво по-странно от това вместо „аз“ да се казва „ние“? Но така беше прието. Първо се бе учудила и се бе смяла, дори изяде няколко удара от пръчката на Сюмбюл ага, но накрая започна да свиква. Затова и успяваше да потисне усмивката си, когато Сюлейман говореше за себе си, казвайки „ние“.

Вдигна глава и погледна падишаха в очите. В тях нямаше и следа от лицемерие. Сюлейман казваше открито мнението си. Точно както и тя. Погледите им се срещнаха. Докато падишахът галеше косите ѝ, облаците в очите на Хюрем полека се разсеяха.

— Аз си помислих, че сте забравили за Хюрем.

Сюлейман хвана девойката за раменете, отдалечи я от себе си и отново прикова с решителния си поглед нейните очи, които можеше да гледа без насита.

— Давам ти думата си. Сюлейман никога няма да забрави Хюрем.

— Султанът отново е повикал Хюрем.

Гюлбахар не повярва на ушите си, когато прислужниците ѝ донесоха тази вест.

Но вечерта, когато песните на московската наложница се преплетоха със споделен смях, хасеки султан почти обезумя. Вдигна страшна врява. Онази нощ тя не мигна, нито позволи на прислужниците да поспят. Твърдият ѝ кавказки характер отново излезе на бял свят.

— Не мога да понеса това — повтаряше тя. — Не мога да преглътна някаква малка рускиня да ми отмъкне Сюлейман.

А как добре започна този ден! Сутринта отиде в покоите на младия принц, а буйният и жизнерадостен малчуган разсея всичките ѝ тъги и тревоги.

Дори за миг се поколеба дали не преувеличава. Не се ли притесняваше излишно заради московската наложница? В края на краищата нравите, традициите и обичаите бяха такива. Падишахът имаше право да прекара нощта с всяка жена, която поиска. Защо хасеки се безпокоеше толкова? И досега е било така. Думичка не беше отваряла нито за гръцките момичета, нито за пламенните египетски красавици с маслинено-черните им кожи. Какво я прихвана сега, че скърца със зъби заради московската гяурка? Та това девойче е още дете.

— Сюлейман ме обича — убеждаваше се Гюлбахар под нос.

Сюлейман, който сега даде на рускинята името Хюрем, навремето ѝ беше казал:

— Твоето име ще е Гюлбахар[62]. Имаш красотата на роза и свежестта на пролет.

Роди му син! Ако не беше Мустафа, Сюлейман щеше да остане без престолонаследник след смъртта на принц Махмуд. Гюлбахар беше жената, благодарение на която той не се превърна в „падишах без потомство“. Когато се възкачваше на престола, принцът вече беше в прегръдките му.

Тези мисли поуталожиха малко огъня в сърцето ѝ. По всяка вероятност нямаше от какво да се страхува. Тя беше втората жена в османския дворец. А щом Хафса султан се споминеше, тя щеше да стане първата жена в огромната Османска империя.

— Добре де — не спираше да се измъчва тя, — щом е така, защо притесненията не престават да ме гризат? Защо се боя от тази московска сополана? Ами какво ще стане, ако московската гяурка роди син от Сюлейман? — изрече Гюлбахар за първи път страховете си на глас.

Именно тази мисъл не ѝ даваше покой. Осъзнаваше, че момичето беше по-различно от останалите наложници. Не знаеше защо, но беше различно. Успя да впечатли владетеля. Сюлейман вече я настани току под носа ѝ. И тя се терзаеше, че ако момичето му роди син, той кой знае какво още щеше да направи.

Нощем скачаше от постелята си, измъчвана от кошмари, но не споделяше съня си с никого. Нима можеше да разкаже, че почти всяка вечер сънува мазно, черно, мръсно въже? Около чий врат щеше да се усуче тази гибелна примка?

Вече не можеше да контролира гнева, който се надигаше в нея. Едва не изгуби ума си от ярост, когато една прислужница ѝ донесе отговора на Хюрем, след като една от наложниците я попитала:

— Изобщо ли не се притесняваш от Гюлбахар хасеки?

— Ами че защо да се притеснявам? — попитало момичето първом. После, разказваше прислужницата, додало самодоволно: — Аз съм млада, а тя — стара. Ако родителите ми се бяха забавили с още година-две, щях да бъда връстница на сина ѝ. Младите трябва да се поучават от опита на възрастните. Изпитвам уважение към нея. Все пак годините ѝ не са никак малко.

— Виж я ти тази нахалница, виж я ти тази нахалница! — агонизираше цяла вечер Гюлбахар. — Синът ми току-що навърши шест години. А тя станала голяма жена, пък се пъчи, че била още млада.

За първи път от години наред крещеше и ругаеше на родния си черкезки език. На зазоряване тя най-сетне реши как да постъпи. Нямаше да се предаде. Щеше да се бори за своето бъдеще и за това на сина си. В нейните вени течеше кръвта на кралица Томирис, изпратила в Ада персийския владетел Кир. Нямаше да склони глава пред московската гяурка!

Когато слънцето достигна най-високата си точка в небето, тя излезе от покоите си, придружена от своята най-вярна прислужница. Момичето забеляза, че погледът на Гюлбахар не вещае нищо добро, и направи безуспешен опит да я разсее малко.

— Хайде да излезем в розовата градина.

Хасеки султан гневно се завтече по коридора и стигна до вратата на Хюрем. Доверчивият Джафер не долови опасността, а се поклони с уважение пред Гюлбахар хасеки и широко разтвори вратата. Момчето дори се зарадва на посещението. Значи, Гюлбахар най-сетне приемаше господарката му.

Ала очакванията му се оказаха излъгани. Едва влязла вътре, Гюлбахар вдигна врява до небесата.

— Къде е проклетата московска измамница?

Премина като ураган през трите стаи и нахлу в спалнята на Хюрем.

— Ах, ти, московска гяурка такава! — започна тя настървено да налага момичето с дряновата пръчка. За всеобщо учудване Хюрем изобщо не се противопостави. Дори не извика, а само стоеше безучастна. Единствено по лицето ѝ се изписа израз на болка.

Гюлбахар вилнееше неудържимо, заслепена от гняв. Съпровождаше ударите на пръчката с неспирни крясъци.

— Дано да пукнеш! Дано главата ти да хвръкне! — нареждаше тя.

Никой не можеше да озапти Гюлбахар. Силната черкезка красавица отблъскваше с една ръка тези, които се опитваха да я отдръпнат, а с другата продължаваше да налага девойката с пръчката. После захвърли пръчката и налетя върху Хюрем с юмруци и плесници. Хвана я за косата и започна да я влачи по земята. Рита я. Един кичур от косата на момичето остана между пръстите ѝ. Изподра лицето ѝ.

Хюрем изобщо не реагира. Не помръдна, не издаде звук. Безропотно се остави да я пребият. Не откъсваше очи от лицето на Гюлбахар. Гледаше и кичура от красивата си червена коса, оплел се в пръстите на жената. Едно-единствено нещо си повтаряше — Гюлбахар ще проклина деня, в който я срещна!

Когато Гюлбахар хасеки най-после я остави в окаяно състояние и си тръгна, Хюрем се опита да се изправи на крака. Сетне се отпусна, сякаш беше на път да припадне, и остана просната на земята.

XXVII

Сюмбюл ага се гърчеше от ужас.

— Не мога да кажа такова нещо, пък каквото ще да става — извика той, разтреперан от гняв. — В никакъв случай!

Хюрем изобщо не му обърна внимание. Продължи да съзерцава морето през прозореца. Това беше любимото ѝ място. Откриваше се гледка към морската шир и тъй като нямаше как случаен наблюдател да надникне отвън, това беше един от малкото прозорци без решетки в харема.

Ако беше преди няколко дни, Сюмбюл щеше да я наложи с пръчката по гърба и да посини и местата, които Гюлбахар беше пропуснала, но сега той нямаше избор. Смееше ли някой да вдигне ръка срещу жена, която споделя постелята на падишаха? Каза си, че с крясъци и викове нищо няма да постигне, и се опита да смекчи тона си.

— Хюрем ханъм, полудя ли? — Той също престана да я нарича Александра, откакто падишахът продължи да я вика в покоите си след първата нощ. — Как ще откажеш на самия султан?

Като видя, че момичето не отронва и дума, се обърна към насъбралите се прислужници.

— Хайде, кажете и вие нещо! Езиците ли си глътнахте? Щом владетелят е казал „ела“, редно ли е жената да отвръща „няма да дойда“? Къде се е чуло и видяло това?

Жените в стаята се спогледаха безпомощно. Това беше недопустимо. Сюмбюл ага беше прав, но ето че Хюрем отново се опълчваше срещу правилата. Мерзука и Сетарет поклатиха едва забележимо глави, но никоя от тях не се осмели да си отвори устата. Всички бяха слисани. Падишахът изпращаше главния евнух на харема, за да покани тяхната господарка в покоите му, а тя упорстваше:

— Няма да отида!

Това се случваше за първи път.

Хюрем изведнъж обърна глава към мъжа, който продължаваше да я умолява. Точно тогава се откри лицето ѝ, по което Гюлбахар беше оставила кървави следи с ноктите си. От ударите едната буза на момичето бе посиняла и отекла.

— Защо да не е редно, редно е и още как!

Скочи от мястото си и с ярост се засили към Сюмбюл ага. Застана толкова плътно до него, че я лъхна неприятният дъх от устата му, и избухна:

— Сляп ли си? Виж ме как изглеждам! Лицето ми на нищо не прилича. Цялата съм в драскотини и синини — изведнъж тропна гневно с крак. — Как да се появя пред владетеля в този вид? Прави каквото щеш, и говори каквото искаш и както искаш. Хюрем ханъм си има извинение. Кажи: „Не може да дойде“, и точка.

Сюмбюл ага едва се насили да не отвърне поглед от изподраното лице на момичето. Но продължи да настоява на своето:

— Недей, Хюрем ханъм, не го прави. Ще разлютиш господаря. Виждам, че нехаеш за собствения си живот. Ала не ти ли е жал поне за нас?

Той не получи отговор на въпроса си, но прислужниците се размърмориха под нос в подкрепа на думите му.

— Когато отида и кажа: „Хюрем ханъм няма да дойде. Много настоявах, но тя се е заинатила. И дума не иска да чуе“, а нашият господар заповяда да повикат Кара Али и да нахлузят примката на врата ми, какво ще правя? Няма да се поколебае и за миг. Ще те сграбча за ръцете и ще те завлека насила — напразно я заплаши той, след като не сполучи с вайкането си.

— Само да посмееш — изсъска Хюрем, втренчена в очите на мъжа. — Само да посмееш и лошо ти се пише!

Сюмбюл беше врял и кипял сред интригите в харема и много добре разбираше какво се крие зад тази заплаха. Що ли му трябваше дяволското изкушение — тайната авантюра под стълбите?

Евнухът наистина се намираше в много неизгодна позиция. Дебелият му врат беше приклещен между самозабравилата се московчанка и волята на падишаха. Каквото и да направеше, все щеше да е лошо. Притиснат в безизходица, той напусна, мърморейки, покоите на Хюрем.

Тя не отиде в покоите на султан Сюлейман същата вечер. Сюмбюл ага така и не се престраши да се яви пред него с думите:

— Хюрем няма да дойде.

Реши, че ще се измъкне невредим, ако се разхленчи на рамото на бавачката. Дори и да се ядосаше, падишахът нямаше да заповяда да обезглавят собствената му бавачка.

Сюлейман се учуди, когато насреща му се изправи седемдесетгодишната бавачка вместо неговата красива Хюрем. С подходящо изражение на лицето възрастната жена изрази съжалението си, че Хюрем ханъм няма да изпълни повелята на падишаха и макар и много да е искала, има уважителни причини да не се яви пред него.

— Какви уважителни причини, бавачке? — попита падишахът тихо.

Жената се смълча нерешително. Какво можеше да обясни на самия падишах? Нима беше редно да каже:

— Гюлбахар хасеки е издрала цялото лице на руската хубавица.

След като видя, че бавачката упорито е забила поглед пред себе си, падишахът навъсен започна да обикаля из стаята. Възрастната жена познаваше Сюлейман достатъчно добре и знаеше, че това не вещае нищо добро. Когато беше потънал в размисли преди важно решение, той обикаляше като лъв в клетка и тя бе забелязала, че със завързването на крачките нарастваше и гневът му.

— Нека веднага я известят отново! — кипна изведнъж младият падишах. — Нека Хюрем се яви пред мен на мига! Откога не се изпълнява думата на падишаха и се потъпкват заповедите му, бавачке?

И след втората покана пристигна отрицателен отговор. Макар да изгаряше от желание да се хвърли в обятията му, Хюрем не отиде в покоите на Сюлейман. Отчаян, разгневеният владетел заспа сам в постелята си, където предната вечер бе вдишвал уханието на Хюрем.

Двата отказа на поканите на падишаха разтърсиха харема из основи. Новината стигна първо до Хафса султан, а после и до Гюлбахар хасеки. Валиде султан вече знаеше за побоя и реакцията на Хюрем не я изненада. Момичето беше гордо и опърничаво. Надали щеше да се появи пред падишаха с незараснали рани, да изложи на показ синините си и да се оплаче:

— Виж какво стори майката на сина ти.

Безропотното отношение на девойката към Гюлбахар сигурно беше тактика. Набиха я жестоко, но тя не каза нищо, оттегли се в покоите си и потърси усамотение. Щеше да излезе като жертва от цялата ситуация. Синът на валиде султан се славеше с безпристрастността си и при всички случаи щеше да защити онеправданата страна. Особено ако потърпевшата беше крехката красавица, която не напускаше обятията му.

— Ех, Гюлбахар — с тежка въздишка отсъди валиде султан. — Каква грешка те накара да допуснеш ревността. В страха си да не изгубиш Сюлейман ти остави бъдещето да ти се изплъзне от ръцете.

В отсрещните покои настроението беше коренно различно. Когато научи, че момичето не е отишло при падишаха, Гюлбахар хасеки не можа да повярва на ушите си.

— Сигурна ли си, жено? — попита тя прислужницата си. — Ако лъжеш или грешиш, ще те наложа с пръчката. Мисли му!

— Отказала не веднъж, а два пъти. Господарят на два пъти изпровождал пратеник и двата пъти фустата отсякла с вирнат нос: „Няма!“.

Честно казано, Гюлбахар не се бе надявала на подобна развръзка. Точно обратното, очакваше момичето да се оплаче на падишаха и да разкраси случилото се.

Радваше се вътрешно. Сега Сюлейман със сигурност щеше да се разгневи и да накара да изхвърлят от сарая тази безсрамница, може би щеше да я изпрати в заточение извън Истанбул. Непременно щеше да го направи, злорадстваше наум Гюлбахар цяла вечер.

Но Сюлейман не постъпи така. На следващия ден изпроводи бавачката. Разбира се, и той беше чул, че Гюлбахар се е нахвърлила върху момичето. Бавачката трябваше да изрази съжалението му:

— Защо ни натъжава? Защо не дойде да се оплаче? Каквото и да е станало, ще го решим. Нима мисли, че с леко сърце ще наблюдаваме как помръква засменият ѝ лик?

Възрастната жена беше от много години в сарая, но за първи път ѝ се случваше подобно нещо. Падишахът канеше в леглото си една от наложниците в харема, момичето казваше „няма да дойда“ и султанът не само че не се разяряваше, ами дори я умоляваше. Докато жената вървеше бързо по тесните коридори, тънещи в полумрак, редеше безкрайни молитви:

— Краят на света иде! Бог да ни пази!

Преди да отиде при Хюрем, реши да се отбие при валиде султан и да обсъдят събитията. Двете жени склониха глави една към друга и си зашепнаха.

— Бавачке, кажи ми. Как ще свърши тази история? — попита Хафса султан.

— Тук става дума за искрена любов, господарке — отвърна опитната бавачка. — Затова трябва да се вземат и подходящите мерки.

При тези думи в посърналите очи на валиде султан проблясна някаква искра. Значи и майката на падишаха, както и тя самата, одобряваше любовта на Сюлейман към рускинята, помисли си бавачката.

Това я накара да се чувства значително по-спокойна, докато отиваше към покоите на Хюрем. Щом зърна възрастната жена, момичето веднага стана и ѝ целуна ръка, както повеляваше обичаят. Предложи ѝ да седне. Собственоръчно намести възглавници зад гърба ѝ, за да ѝ е удобно.

— Ах, чедо! — възкликна възрастната жена, когато видя драскотините и синините по лицето на Хюрем.

Надълго и нашироко ѝ описа как тъгувал падишахът, защото отдавна не я е виждал. Преувеличи и разкраси всяка думичка на Сюлейман.

Сърцето на Хюрем се окрили и полетя. Тя прегърна бавачката, за да не издаде чувствата си.

— Как да се явя пред Негово Величество султана? — промълви тя. — Бих потънала от срам заради вида си. Не мога да го погледна в лицето. Ако се отврати от мен, като ме види така обезобразена, какво ще сторя?

Виждайки, че от очите на девойката рукват сълзи, жената се увери, че е влюбена до полуда, и се върна при султан Сюлейман. Лицето на падишаха, който с надежда очакваше вестите, се смръщи от отговора на Хюрем.

— Значи, в дъното е караницата между Гюлбахар и Хюрем? — попита той с треперещ от гняв глас.

— Това трябва да е причината, сине. Но то не е било караница.

— А какво?

— Не знам как да ти кажа… страхувам се…

— От какво се боиш, бавачке? Та ти си ни като втора майка. Грижила си се за нас. Нима майката се страхува от детето си? Кажи ми, щом не е било караница, какво е станало?

Всъщност жената изобщо не се страхуваше, а търсеше най-подходящите думи, защото знаеше, че след това падишахът ще стовари гнева си върху Гюлбахар.

— Чух го от свидетелите, а го видях и с очите си, султане. Нямало е никаква караница. Гюлбахар хасеки здравата е набила момичето. Лицето на нещастното девойче е изподрано и насинено.

— Хюрем не е ли отвърнала?

— Дори не е вдигнала ръка. „Не бих могла да нараня майката на принца“, казвала на всеки, който я питал.

Значи слуховете се оказаха верни. Хюрем бе стояла безропотно и се бе оставила Гюлбахар да я пребие. Дори не беше помръднала. Нито стон, нито дума не бяха излезли от устата ѝ. Даже не бе плакала и викала от болка.

Бавачката почувства, че бе назрял моментът да каже на Сюлейман онова, което го вълнуваше, но все още се колебаеше. Защото, разкривайки истинската история, щеше да се превърне в палач на Гюлбахар. А тя не искаше с думите си да подклажда гнева на падишаха и да се стигне до гибелно нещастие по нейна вина.

Султан Сюлейман мигновено долови колебанието на бавачката.

— Хайде, говори, бавачке! Как е Хюрем? Какво казва, какво мисли? Ние ли ще страдаме заради стореното от Гюлбахар?

— Синко, с ушите си чух как нетърпеливо препуска сърцето ѝ в очакване да се срещне с нашия господар — подхвана жената. — Старческите ми очи съзряха копнежа и сълзите, които проливаше. Ала Хюрем ханъм се срамува да се яви пред вас, осеяна с рани. Не иска да дойде. Господарят не бива да ме вижда в това състояние, казва тя. От друга страна… — уж продължи бавачката, но изведнъж се умълча.

— Какво от друга страна? — притисна я падишахът.

— От друга страна, и Гюлбахар хасеки има своето право. Тя също е водена от любовта. А любовта не слуша заповеди. И веднъж да се загнезди ревност у една жена…

Бавачката беше прекъсната в опита си да оправдае действията на Гюлбахар с думите: „И веднъж да се загнезди ревност у една жена, тя е готова на всичко“. Сюлейман хвана старицата под ръка и я изпроводи до вратата.

Трябваше му време да размисли. Да претегли доводите на разума и на сърцето, да отсее истината от лъжата и да вземе правилно решение. Името Сюлейман трябваше да е символ на закон и справедливост.

Изведнъж се секна точно на това място в мислите си. „Сулюман“, каза си с усмивка. Сулюман…

Султан Сюлейман влетя като вихър в покоите на Гюлбахар, развял полите на кафтана си. Жената очакваше той да потърси нея, ядосан от капризите на московската гяурка, и затова изтича припряно веднага щом чу въпроса му:

— Къде е господарката ви?

За миг сърцето ѝ едва не се пръсна от вълнение. Явно мъжът ѝ бе решил да я навести лично, вместо да я кани при себе си. Нека московската измамница се пукнеше от завист!

Ала този път се случваше нещо странно. Наоколо настъпи ужасна паника. В първия момент не разбра защо се разбягаха помощничките ѝ. Та падишахът не идваше за първи път в покоите на Гюлбахар хасеки. Какво изплаши момичетата дотолкова, че да побягнат, блъскайки се в нея? Тя се отправи с бързи стъпки натам, откъдето долитаха гласовете.

— Веднага ми кажете къде е господарката ви? — изрева тъкмо тогава Сюлейман. — Страхува ли се да се изправи пред нас? Срамува ли се от наглостта си?

Ужас! Това беше първата дума, която премина през главата на Гюлбахар! Ужас! Бащата на сина ѝ не идваше при нея, преливащ от любов, а от гняв.

Отвори вратата и пристъпи в просторната гостна, където вилнееше падишахът. Последните няколко прислужници мигом се възползваха от тази възможност и потърсиха спасение, побягвайки навън. Гюлбахар за първи път го виждаше толкова бесен. Не носеше тюрбан. В гнева си бе разрошил косите си. На лицето му конвулсивно потрепваше мускулче. Тъй като вдишваше и издишаше през носа си, мустаците му ритмично се надигаха над устата. Кръстосал ръце зад гърба си, той сновеше из гостната и крещеше неистово. Дори не забеляза, че Гюлбахар се появи на вратата.

— Кажете на майката на нашия принц незабавно да се яви пред нас!

Нямаше връщане назад. Ревността ѝ бе довела нещата до необратим край. Сигурно това беше желанието на съдбата. Окуражи се и реши, че или любовта ѝ ще потуши гневната буря, или ураганният вятър ще я завлече към пропаст.

Но нямаше да позволи да я тъпчат повече. При никакви обстоятелства. Каквото ще да ѝ струва. Тя е майката на принц Мустафа. Майка на бъдещия падишах!

— Господарят настоява да види майката на нашия принц — изрече тя, опитвайки се да придаде спокоен израз на лицето си.

Щом чу гласа на жената, Сюлейман яростно се извърна към нея. Очите му пламтяха свирепо. В този момент Гюлбахар разбра, че беше изгубила.

Олюля се, когато гневният глас на Сюлейман я удари като топовен изстрел.

— Откога майката на нашия принц не се грижи за сина си, а обикаля сред наложниците и пребива едно безпомощно момиче пред очите на всички?

Гюлбахар прецени, че е по-добре да замълчи. Нека Сюлейман първо излее, каквото е насъбрал.

— Това ли ти е възпитанието, жено? Така ли спазваш приличие?

Падишахът дишаше тежко през носа си. Когато дъхът му я удари в лицето, Гюлбахар усети, че и той е нажежен от пламтящия гняв на султана.

— Явно нашата хасеки е решила да въдворява ред в харема.

— Ние давахме урок, а не въдворявахме ред — смотолеви Гюлбахар.

— Урок ли? Какъв урок?

— Урок по смирение за глезлите, които не си мерят езика, щом прекарат нощта с господаря ни.

— И как ще ги научиш на смирение, когато ти самата обикаляш по стаите на наложниците, скубеш ги, налиташ им с юмруци и плесници, че дори ги и риташ?

— Понякога и това се налага, господарю.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Твоя работа ли е да даваш уроци? За какво са слугите в харема? Или може би всичко това доставя удоволствие на хасеки?

Гюлбахар преглътна, погледна мъжа с очи, пълни с обич, и се опита да успокои гнева му. Дори изпробва късмета си с лека усмивка.

— Владетелят знае, че понякога яростта тича преди разума. Вие сам ми казахте това. Спомняте ли си, един ден в Маниса…

Споменът за прекрасните дни в Маниса, изпълнени с любов, не успя да смекчи гнева на младия падишах, както се надяваше Гюлбахар.

— Каква ярост и какъв разум? — кресна той. — Ти не знаеш какво говориш! Кога сме разрешили на жените в харема да се гневят? Наше е задължението да дадем преднина на разума в състезанието му с яростта, а не на жената, която е била в нашата постеля и ни е родила принц.

Тя се преви от обида под тежестта на тези думи. В тях нямаше и следа от обич.

— Каквото и да е направила вашата робиня, то е било продиктувано от любовта ѝ към вас, султане. Със съжаление виждам, че вече са ви настроили срещу мен.

— Мълчи, жено! Грехота е. Не започвай и да клеветиш. И без това ти е излязло име Хасеки Побойницата, остава да ти лепнат и прозвището Клеветница.

— Хасеки Побойницата ли, владетелю?

— Да, точно така. А ти какво очакваше? Да набиеш невинно момиче, което дори не е вдигнало ръка срещу вас. — Султан Сюлейман направи малка пауза и се опита да овладее емоциите си, но продължи с още по-решително изражение: — Как мислиш, че ще нарекат хасеки, която посред харема безмилостно е пребила момичето, което е прекарало предната нощ с нас?

— Влюбената хасеки нямаше ли да е по-подходящо?

— Ти не проумяваш ли какъв срам ни навлече? Хората от двореца ще запомнят майката на нашия принц, на нашия престолонаследник Мустафа като „Хасеки Побойницата“. Покри се с лоша слава, която ще прескочи стените на сарая ни и ще се разнесе по цял свят.

Гюлбахар водеше ожесточена вътрешна битка, която беше на път да изгуби. Широко отвори очите си, за да пресуши пороя от сълзи, и като прикова предизвикателно разпаления поглед на Сюлейман, рече:

— В такъв случай нека палачът вземе главата ми. Така нашата смърт ще избави господаря ни от позора, който му навлякохме с любовта си, а и като отсекат главата ни, ще си отидем от този свят, вместо да живеем без обичта ви. Който знае истината, ще ни нарече жертва на любовта. А който не я знае, ще се присмее на Хасеки Побойницата и с лека ръка ще ни забрави.

Тонът на жената и изправената ѝ, пълна с укор и горчивина стойка, която не умоляваше и не искаше да бъде смазана, впечатлиха Сюлейман. За първи път виждаше Гюлбахар в такава светлина.

— Виновна ли съм, че не успях да накарам любовта да се вслуша в гласа на разума? — намекваше тя.

И вместо да падне в краката му и да моли за прошка, тя го предизвикваше:

— Щом е така, убий ме.

За миг го обхвана колебание как да постъпи. Ако ѝ простеше с думите: „Върви си и си гледай женските работи! Това безсрамие да не се повтаря!“, щяха да кажат:

— Това ли е справедливостта на Сюлейман?

Дори и никой да не дръзнеше да изрази на глас тези мисли, Хюрем щеше да го укори.

Гюлбахар сама си бе навлякла това на главата. И ако не беше майка на престолонаследника, наказанието, което заслужаваше, беше онова, което сама бе пожелала. Но как щеше да погледне Мустафа в очите, когато някой ден го обвинеше:

— Убил си майка ми заради някаква наложница!

С Гюлбахар преживяха вълшебни дни. Безгрижните времена, изпъстрени с детска радост, прелетяха за миг пред очите на Сюлейман. Колко бяха щастливи, когато, хванати за ръце, тъпчеха гроздето с боси крака през есента.

— Дали ще пият вино от гроздето, което стъпкахме? — бе попитала Гюлбахар.

А Сюлейман бе целунал изцапания ѝ с гроздов сок крак.

Не, не можеше да я погуби. Обаче не можеше и да не я накаже. Султанът не биваше да се огъва пред ревността на една жена. Падишахът въздъхна; трудно беше да държи в равновесие везните на справедливостта, по-трудно от това да размахва сабя, да опъва лък и да стреля по време на битка. Но справедливостта трябваше да възтържествува, независимо от всичко. Прадядо му Мехмед Завоевателя бе въдворил ред в тази необятна страна чрез законите си. Баща му Селим Свирепия съблюдаваше спазването на реда със сабя в ръка. Сюлейман също щеше да се прослави с победите си, но светът трябваше да го запомни като Законодателя. Защото ако завоеванията означаваха нови земи, то справедливостта даваше стабилност на тези нови земи.

Султан Сюлейман се отърси от връхлетелите го мисли. Гюлбахар забеляза, че пламъкът в очите на мъжа започва да утихва. В душата ѝ се пробуди надежда. Дали пък любовта ѝ нямаше да победи? Щяха ли да се прегърнат? Щяха ли да се пробудят заедно от кошмара?

Падишахът отново кръстоса ръце зад гърба си и тръгна към прозореца. Загледа се в морето през натежалите от сняг клони към хълмовете от другата страна на Босфора, където бялата снежна пелена се срещаше със зеленината на природата, и обяви решението си, без да се обръща.

— Взех окончателно решение. Майката на престолонаследника още утре ще замине за Саруханския санджак. Ще вземе със себе си и малкия принц и в Маниса ще се занимава с образованието и възпитанието му, така че той да ни бъде достоен син. Нямам какво повече да кажа.

Обърна се и без да поглежда към Гюлбахар, която се олюля, чувайки за заточението си, излезе с решителни крачки и сключени зад гърба ръце.

На следния ден принц Мустафа и майка му се качиха в каретите и потеглиха към далечната земя. Гюлбахар лекуваше наранената си душа с обещанието, че един ден отново ще се върне тук като майка на падишаха, но замина, без да хвърли поглед назад.

— Няма да се моля повече за теб, Сюлейман — закани се тя. — Който си ляга със скорпиони и стоножки, да си носи последствията.

Падишахът наблюдаваше печалната сцена, докато каретите не изчезнаха от погледа му. Справедливостта беше възтържествувала и порядките бяха спазени. Щом принцовете достигнеха определена възраст, ги изпращаха на обучение извън двореца. Така постъпи и той. А и кой най-добре щеше да се грижи за принца, ако не собствената му майка? Пощади живота на Гюлбахар, но уби любовта си към нея.

Ето как сабята на справедливостта погубва чувствата. Сюлейман усети, че нещо в него се къса и го прорязва в сърцето. Знаеше и с какъв лек да наложи раната. Войната и Хюрем. И двете бяха на една ръка разстояние.

XXVIII

Хюрем много помогна раната на султан Сюлейман да заздравее бързо. Гюлбахар хасеки бе забравена седмица след заминаването ѝ от Истанбул.

След дълги дни въздържание една вечер падишахът се събра с усмихнатата си красавица, която от доста време отклоняваше поканите му. Когато Хюрем пристъпи леко през вратата, на младия мъж му се стори, че слънце озарява стаята му, където той я чакаше развълнувано и нетърпеливо. Тя не бе покрила главата си. За първи път падишахът виждаше косите на момичето така — стегнато сплетени от двете страни и усукани върху главата ѝ като червена корона. Така много ѝ отиваше, усети, че кръвта закипя във вените му.

Необяснимо защо Хюрем беше твърде тиха и неподвижна. Бе свела глава напред и не го поглеждаше. Сякаш щеше да се разплаче, ако той я докоснеше. Сюлейман не разбираше причината за тази тъга. Не трябваше ли тя да се радва, да се смее, да вдигне всички на крака с щастливия си смях, да избави падишаха от притесненията, които гнетяха душата му? Не беше ли наясно, че заради нея бе изоставил спътницата, с която прекара десет години, майката на единствения престолонаследник?

За да разведри обстановката, надявайки се Хюрем да се усмихне, падишахът веднага скочи от мястото си.

— Слава богу, че отново имаме късмета да видим красивото ви лице.

В изражението на Хюрем не настъпи никаква промяна. Напротив, тъжна мъгла покри като воал очите ѝ, на които той не можеше да се насити.

— Зная, че не ви отдадох нужната почит, Ваше Величество. Но се срамувам да кажа причината.

— Няма нужда да казваш. Аз вече зная. И нахалницата понесе наказанието за грубостта си към теб.

Хюрем за първи път вдигна глава и погледна Сюлейман в очите, после отново обърна поглед към земята.

— Но тя е майката на вашия син — прошепна.

— Ами да, наказанието ѝ беше леко само защото е майката на принц Мустафа. Иначе за такова провинение заслужава друго. Плюс това…

— Какво провинение, владетелю? — прошепна едва доловимо момичето. — Може ли да е виновна за каквото и да било жената, дала част от живота си, за да ви дари с юначен син?

Сюлейман се слиса. Вероятно грешно бе разбрал. Хюрем защитаваше Гюлбахар, която я бе набила; не, това не беше точната дума — която я бе пребила от бой.

— Тя вдигна ръка срещу тебе, би те — възрази той веднага.

— Тя си имаше своите причини.

— Какви причини? Нищо не оправдава посегателството върху жена, която е преспала с владетеля. Да посегне на теб, означава да посегне на нас.

Посред сериозния разговор Хюрем отново щеше да прихне, чувайки султана да говори за себе си като за „нас“, но се удържа. Трябваше да изиграе ролята си убедително до края.

— Ако бях изправена пред опасността да ви загубя, аз щях да се държа по-различно.

Сюлейман уподобяваше Хюрем на бурно море. Погледнеш го веднъж — и то се надига, погледнеш го отново — то се успокоява. Докато преди малко защитаваше Гюлбахар, сега казваше, че би се държала по-различно…

— Как щеше да се държиш, да чуем.

Момичето отново вдигна взор от земята, погледна в дълбоките умни очи на султан Сюлейман. Докато младият мъж потрепваше от красотата на погледа ѝ, тя прошепна:

— Аз… нямаше да набия жената, която се опита да ви отнеме от ръцете ми, щях да я убия. — Без да обръща внимание на искрите на гордост, които пробляснаха в очите на падишаха, тя протегна сякаш към въображаем човек петте си пръста, които сви на юмрук, и продължи: — Щях да мушна ръката си в гърдите на този дявол, да изтръгна сърцето от мястото му и да го изхвърля.

Сюлейман потръпна от непоколебимостта, която изрази момичето с гласа и погледа си, но бързо се отърси, защото мъжката му гордост беше поласкана. Обгърна Хюрем с ръце и целуна продължително лицето и очите ѝ. Тя бързо се изплъзна от пламенните ласки.

— Искам да кажа, господарю, че ядът на Гюлбахар хасеки не беше нищо особено. Аз дори не съм имала намерение да ви отнема от ръцете ѝ.

Обяснението учуди още повече младия падишах. Той тъкмо се канеше да изрази изненадата си, когато Хюрем каза:

— Аз бях съгласна да остана в сянка, да се свра в някой ъгъл. Щеше да ми стига да усещам уханието, докосването и гласа ви. Щом господарят ме повика, да полетя и да се отпусна в прегръдките му. Това щеше да ми е достатъчно…

Султан Сюлейман отново сграбчи Хюрем. Този път я прегърна по-силно, за да не му избяга отново. Докато се опитваше да избегне целувките му и се извиваше в ръцете му, обхванали я като стоманен обръч, тя продължи тирадата, която бе научила наизуст:

— Затова, владетелю, ако знаех, че ще накажете Гюлбахар хасеки по подобен начин, щях да се явя пред вас и да ви моля за милост. Нали вие ме оприличихте на стръмните върхове на снежните планини? Дори щях да престъпя заповедта ви да не свеждам глава, както и те не се кланят пред никого. Не само че щях да се поклоня, но и щях да се влача по земята и в полите ви, за да простите на моята хасеки. Не отдадох значение на факта, че господарят не хареса името ми и го промени. Защо да вдигаме шум, че майката на нашия принц е ударила два-три плесника на московската гяурка? Аз щях да махна с ръка и да забравя. Любовта на султана щеше да е лек за моята накърнена гордост.

Макар турският ѝ да звучеше смешно, падишахът сякаш се опияняваше от думите на Хюрем, които тя нижеше една след друга, сдъвквайки някоя и друга сричка или звук. В гърдите му се преплетоха любов, страст и въодушевление, той отново започна да целува и прегръща момичето, да се опива от уханието му. Толкова млада, а с необятно сърце, помисли си той.

Хюрем реши, че толкова стига. Не искаше Сюлейман да разбере, че тя постепенно го отдалечава от Гюлбахар; че единствената причина да не посегне на жената въпреки боя и да отклонява поканите му бе той да излее гнева си върху хасеки султан.

Трябваше да изостави ролята на тъгуваща по Гюлбахар навреме и без да преиграва, за да не каже падишахът: щом е така, да я повикаме, да дойде.

И изведнъж се отпусна в обятията на Сюлейман като гълъбица със счупено крило. Сърцето ѝ сякаш щеше да изскочи. Изморителният театър, който играеше с дни, най-сетне приключи. Дори самата тя повярва в драматичната атмосфера, която придаде на последната сцена. Самата тя без малко да повярва, че тъжи заради заточението на Гюлбахар, ако не помнеше как когато научи вестта за низвергнатата съперница, в сърцето ѝ забиха радостно барабани, зазвъняха звънчета и засвириха тромпети…

Подаде на Сюлейман плътните си устни, които трепереха от желание. Телата им се преплетоха с копнеж и обич.

— Моят Сюлейман, Негово Величество султанът — простена Хюрем, а младият мъж бе обхванат от радостно вълнение.

— Ти каза Сюлейман, каза Сюлейман.

Как нямаше да каже! Това беше нейното спасение да не се побърка от гняв в стаята, където се заключи с болката и срама от боя. Може би хиляда пъти, десет хиляди пъти, не, не, със сигурност милиони пъти се опитвала да каже Сюлейман вместо Сулюман. Отново милиони пъти е бе упражнявала заедно с Мерзука да произнесе: „Негово Величество султанът“. И ето че успя. Занапред щеше да се обръща към Сюлейман само по този начин: „Негово Величество султанът“.

Падишахът отново я прегърна, а устните им се впиха страстно.

Когато след известно време владетелят бавно се отдръпна от момичето, той посегна към пояса си. Потърси нещо. В ръката му блесна пръстен, украсен с диаманти и изумруди, които обграждаха огромен рубин.

Хвана в шепите си мъничката ръка на момичето и сложи накита на нежния ѝ пръст. Хюрем дори не благоволи да погледне пръстена върху ръката си, който започна да пръска отблясъци от отразяващите се пламъци на огъня в огнището. В онзи момент тя беше заета да целува очите на мъжа си.

— Знаеш ли какво направих днес? — попита Сюлейман.

Докато устните на Хюрем, горещи като жар, обикаляха по врата му, а езикът ѝ проникваше в устата му, той продължи с глас, пресипнал от желание:

— Щом султан Сюлейман е нарекъл слънцето си Хюрем, тогава всички трябва да я запомнят така. И ние официално заповядахме от този ден нататък в Дивана, в харема, навсякъде в Османската държава слънцето на сърцето ми да бъде наричано Хюрем. Ти вече си моята безценна спътница, другата половина на душата ми. Ще споделям с теб и здравето, и мъките, и тревогите си. Ти, Хюрем, си този копнеж, който таях в себе си, но не можех да изразя.

Хюрем се измъкна от обятията на падишаха, който я обсипваше с целувки. Тръгна, плъзгайки леко пръстите на краката си, сякаш летеше, както се беше научила в Крим. Стигна до широкия диван, покрит с копринени и атлазени завивки, и полегна на него. Очертанията на заоблените ѝ бедра личаха под долната ѝ риза от бяла коприна. Кракът ѝ изкусително се подаваше през цепката, тялото ѝ излъчваше обещания за наслада. В този миг на фона на алените пламъци в огнището тя приличаше на статуя, изваяна от слонова кост. Желанието гореше в нейните гърди и учестяваше ритъма на сърцето ѝ. Червените ѝ влажни устни бяха леко разтворени, сякаш чакаха да поемат диханието на нейния мъж.

Сюлейман забрави ядовете на изминалия ден. Докато Гюлбахар, която той отпрати от двореца, пътуваше заедно с неговия наследник към заточението си в Маниса, друсайки се в каретата по прашните кални пътища, той отваряше нова страница в живота си. Падишахът се чувстваше по-млад и по-силен. И по-могъщ. Вече бе готов да вдигне юмрук и да го стовари върху врага си. Нито крепостта на родоските рицари, която се смяташе за неразрушима, нито унгарските долини, нито кулите Темешвар[63], Буда, Сигетвар и Виена можеха да го спрат.

В душата на султан Сюлейман бушуваха бури и урагани. Пред очите му вървяха огромни армии. Редяха се победни шествия. И твърдо реши: „Ако прадядо ни е наречен Завоевателя, а баща ни Селим хан — Свирепия, то нас цял свят ще ни запомни като Господаря на Европа“.

От дивана, върху който се беше излегнала, Хюрем забеляза огъня, който пламна и се разпали в очите на Сюлейман. Първо го помисли за отражение на пламъците от огнището, но сетне разбра, че този огън е различен. Не беше виждала такъв по-рано — това бе огънят на амбицията. „Ще бъдем великолепна двойка — помисли си тя на свой ред. — Двамата ще станем едно и ще разтърсим света.“

Сюлейман взе чашата си в ръка и отиде до огнището. Поднесе кристалния съд към огъня и за известно време наблюдаваше играещите пламъци зад тази алена преграда. Когато отново се обърна към Хюрем, държеше лист в ръцете си.

— Хюрем ханъм, да не помислиш, че не съм се сещал за теб в тъмните нощи, в които те нямаше. През мрачните вечери, когато избягваше да показваш красивото си лице, макар да беше съвсем близо до мен, бях озарен от мечтата по теб. Излях чувствата си в стихове.

— Царица на красавиците, султанке моя, любима моя… — започна да чете той на висок глас стиховете, които бе написал за Хюрем.

Гласът му ту затихваше и се превръщаше в шепот, ту се извисяваше с копнеж или започваше да ромоли. Протегна нагоре ръката си, държаща чашата, и погледна очите на Хюрем.

— Вино на безсмъртието, живот мой, пролет моя…

Падишахът изведнъж замълча. За известно време погледите им останаха да висят във въздуха. Когато се отърси от унеса, той каза:

— Засега успях да напиша две строфи. Това ще бъде първата ми газела[64], която ще посветя на теб. Хареса ли ти?

Да, беше ѝ харесала. Не разбра нищо, но страшно много ѝ допадна. Усещаше, че поезията бе по-ценна от рубинения пръстен, който Сюлейман сложи на пръста ѝ. Бяха я очаровали неговият глас, изразът на лицето му, озарен от чувствата, ритмичността и римата, придаващи музикалност на думите, чието значение все още не можеше да разгадае. И тази хармония бе сътворена от владетеля на света за нея — московчанката Александра Анастасия Лисовска или Руслана. А в последно време Хюрем… А утре — както и ще да се казва… тези възвишени слова бяха за нея…

— Султане мой — приближи се с кокетство тя към мъжа си.

Всяка целувка за Сюлейман имаше привкуса на хиляди благодарности.

Хюрем бе рискувала и бе спечелила. Вече бе научила, че за да спечелиш, трябва да посрещнеш опасността открито. И още нещо разбра тя. Нейната съдба бе подвластна на мъжа срещу нея. С една дума, излязла от устата му, той възнасяше човека до звездите и с една дума го зачеркваше и изхвърляше от живота си. Хюрем нямаше никакво намерение да бъде зачеркната и изхвърлена, даде си сметка тя, докато гледаше младия мъж, наблюдаващ я със страст над чашата, която държеше в ръката си. Бе родена, за да живее сред звездите. Така щеше и да бъде. Вече вярваше в това. Точно както вярваше, че султан Сюлейман беше влюбен в нея.

Обичаше ли този могъщ мъж? Разбира се. Защото тя обичаше разкоша; едва бе започнала да разбира това. Беше влюбена и в могъществото. У Сюлейман и двете бяха в изобилие.

Както се бе излегнала, тя спусна надолу ръкавите на ризата си. Тънкият плат се плъзна към кръста. Протегна голите си ръце към Сюлейман. Младият падишах отпи още една глътка от виното и се хвърли в нейните обятия. Хюрем видя разгарящия се огън в очите на падишаха. Чу как сърцето му пърха като крило на гълъб. Докато прегръщаше страстно мъжа, една мисъл я вълнуваше: Ти управлявай света, османски сине, а аз ще владея теб. Светът да падне в твоите нозе, а ти — в нозете на селското момиче от Рутения.

XXIX

На следващата сутрин Джафер излезе от двореца, окрилен от щастие. Черното момче бе сигурно, че съдбата, тъмна като кожата му, вече е започнала да му се усмихва. Нямаше търпение. Докато Хюрем се издигаше, вратите на успеха щяха да се отварят и за него.

— Кой знае, Джафер — каза си доволен, докато изкачваше наклона към Капалъ чаршъ. — Току-виж един ден си станал надзорник на харема на мястото на Сюмбюл ага.

Хюрем хасеки беше различна. Той бе разбрал това още първия път, когато я видя. Беше завладян от очите ѝ, от светлината в тях. Изобщо не приличаше на другите момичета. Беше безразсъдна, но ето че бе проявила хитрост. Сигурно беше омагьосала падишаха, така че очите на султана да не виждат нищо друго. Не се смили над майката на принца, не чу молбите ѝ, заточи Гюлбахар надалеч. Кой можеше да предположи, че момичето, което Сюмбюл ага наби в отделението на новопостъпилите робини още първия ден след пристигането му, някога щеше да стане Хюрем хасеки?

Още щом получи първите си пари, хасеки даде щедър бакшиш на Джафер и каза:

— Виж, Джафер, тичай на чаршията. Ако има платове в цветовете, които обичам, купи и ела.

На Хюрем беше забранено да излиза от харема. Такива бяха правилата. Щеше да е добре, ако Мерзука или Емине отидеха с Джафер, но момчето предпочете да бъде само. Когато беше сам, му се струваше, че се е освободил от робските окови. Затова не пожела дори и карета.

Ще изтича и бързо ще се върне. Ами че какво е чаршията? Място, колкото една длан.

Джафер излезе през Императорската порта и се смеси с тълпата. Бавно изкатери наклона, водещ към Ат мейданъ[65], където се намираше Дикилиташ[66]. Навън зимното слънце грееше, но не топлеше. Джафер, откъснат от горещата си родина и захвърлен в Истанбул, зъзнеше, но душата му се разтапяше от вълнение и щастие. Изведнъж се сети за детството си. Присви очи към слънцето и се обърна с гръб към него. Сянката му падаше точно пред него. Като се опитваше да не я настъпва, Джафер започна да върви, клатушкайки се странно.

За момент го връхлетя носталгичен спомен. Той играеше тази игра с Нъйама по безкрайните слънчеви полета на родината. Нъйама… С широко чело, с големи черни очи, с тъничко вратле, красива като газела. Сега сякаш вървеше до Джафер и той чуваше гласа на момичето:

— Изгоря, изгоря, изгоря! Ето, настъпи си сянката.

Унесен от този глас, Джафер внезапно се обърна и погледна назад, но не видя никого освен възрастен мъж, огромен като великан. Какъв странен човек! Косите, които излизаха изпод мъхестия кожен калпак на главата му, се полюшваха, когато вървеше. Имаше дебели катраненочерни вежди и огромни, дълбоки черни очи. Ако посивялата му брада не беше отстъпила голо място по бузите му, Джафер дори можеше да се закълне, че човекът е чернокож като самия него. На мъжа му личеше, че не е тукашен. Около тялото си беше увил огромна кожа, пристегната на кръста с дебел пояс. Джафер не можа да познае от какво животно е кожата, но това нямаше значение, важното беше, че му топли.

Обърна се и продължи играта си. Беше си спомнил и стихчетата, които си припяваха, докато играеха с Нъйама, смеейки се весело: „Вдясно стъпи, вляво стъпи, само не и върху сянката си, да не изгориш и да заплачеш ти“. Нъйама все побеждаваше в тази игра, защото по някое време Джафер правеше грешна крачка и настъпваше сянката си. Много му харесваше как момичето скача и танцува весело около него с думите:

— Изгоря, изгоря, ето, настъпи си сянката!

Продължи по стръмнината, завиваща наляво с лек наклон. Джафер забеляза, че старият великан все още е подир него. Сигурно и той отиваше на чаршията.

Не след дълго обаче момчето се усъмни. Бавно погледна зад себе си през рамо. Мъжът отново беше по петите му.

Усъмни се, че го следи, но тази мисъл го разсмя. Защо да го следи един възрастен мъж? Джафер изведнъж настръхна. Дали не беше крадец, злодей или нещо подобно? Притеснено бръкна в джоба си и провери дали кесията, която му бе дала Хюрем, си е на мястото. Увери се, че е там, успокои се, но не извади ръката си. Ако мъжът имаше лоши намерения, движението на Джафер можеше да го изплаши. Можеше да помисли, че момчето има нож в пояса си.

Забърза към откритото място отпред. И старецът се забърза. Вече нямаше съмнение — мъжът го следеше. Изведнъж Джафер се обърна надясно, свърна в една улица и веднага съжали за това, защото наоколо нямаше никакви хора. Но вече беше твърде късно. Ако се върнеше назад, със сигурност щеше да се срещне лице в лице с мъжа. Започна да подтичва, сви към друга улица и се спотаи в ъгъла на една къща, опрял гръб до стената.

Заслуша се в кънтящите стъпки, които все повече наближаваха, но внезапно звуците секнаха.

— Какво стана? — измърмори си Джафер. — Този мъж да не литна?

Долепи гръб плътно към стената, затаи дъх и зачака.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. От другата страна на стената плътен глас му прошепна:

— Не се страхувай…

— От добрите ли си, или от лошите?

— Казах ти да не се страхуваш.

Мощният глас на стария мъж можеше да изплаши всекиго. Въпреки това Джафер не мръдна.

— Защо ме следиш? Ако си крадец, знай, че нямам пари, но имам огромен нож. Не рискувай.

От другия ъгъл на къщата се протегна ръка.

— Виж — каза гласът. — Нищо не държа. Няма да ти навредя. Не ти искам нито парите, нито живота.

За миг Джафер погледна към тази огромна като лапа ръка.

— Щом е така, какво те мъчи, старче? Какво искаш от мен? — попита той.

— Да поговорим.

— Да поговорим ли?

— Да, само да поговорим. Имам един въпрос, на който можеш да ми отговориш.

Огромната мъжка ръка все още стоеше протегната. Джафер се поуспокои, но все пак остана нащрек.

— Питай тогава.

— Няма ли да поприказваме очи в очи? Хайде да сложим край на тази криеница!

Без да чака отговор, старецът изскочи пред него. И Джафер беше едър, но до този мъж изглеждаше като дете. Никога в живота си не бе виждал толкова широки рамене.

— От двореца ли си?

Чернокожото момче поклати отрицателно глава.

— Не лъжи. Видях те, че излезе през портата на двореца. Оттам още те следвам.

— И какво от това? — заяде се Джафер. — Тази порта е отворена за всички. В двореца влиза и излиза кой ли не.

По лицето на възрастния великан премина едва доловима усмивка.

— Освен — каза той, гледайки момчето в очите — ако не е черно момче, лишено от способността да има потомство. Кажи сега, от харема ли си?

Този път Джафер кимна утвърдително.

— Познаваш ли всички момичета в харема?

— Да кажем, че ги познавам. И какво от това?

— Ще те попитам за някого. Обаче ако и този път ме излъжеш…

Джафер така и не разбра как със светкавично движение старецът извади кривата си кама от пояса и я опря в гърлото на момчето.

— …аз няма нищо да кажа, но не мога да възпра тази кама. Щом усети лъжа — удръж я, ако можеш. На секундата прерязва гърлото. Такава си е.

Изведнъж студена пот обля тялото на Джафер, очите му се ококориха от ужас. Беше ясно, че мъжът не се шегува. Докато се опитваше да отдалечи ножа от себе си, побутвайки внимателно с показалец острия край на камата, опряна в гърлото му, Джафер с усилие прошепна:

— Кое момиче те интересува?

— Александра…

— Какво?

— Руско момиче на име Александра. Виждал ли си я?

Настръхнал, Джафер с мъка следеше двуострото стоманено оръжие, което се движеше между носа и гръкляна му.

— Виждал съм я!

Старецът дръпна ножа. Кривата кама се изгуби в червения пояс на кръста му с такава бързина, че Джафер отново не можа да я проследи.

— Наистина ли? Как е? Добре ли е?

Какво го интересуваше него? Какво му влизаше в работата? Никак не му се отговаряше на Джафер, но и не искаше отново да среща камата. Пък и го човъркаше голямо любопитство кой е този мъж и откъде познава Александра. Заради това заговори бавно:

— Александра е много добре. В добро здраве е.

— Виж, ако лъжеш, няма да има прошка. Пък и ти откъде познаваш Александра, я кажи?

Джафер не можа да се стърпи и се засмя.

— Никой не я познава по-добре от мен — каза той, придавайки си важност.

— И защо?

— Александра е моята господарка, затова.

Старецът изведнъж прегърна радостно момчето. Стисна го със силните си ръце и го вдигна във въздуха.

— Ех, черен юнако, успокои душата ми! Бог да те пази от неприятности!

Джафер с мъка се изкопчи от обръча на тази неочаквана проява на обич, от която чак костите му изпращяха.

— Ако искаш да знаеш, името на моята господарка вече не е Александра. Сега се казва Хюрем

— Как? Хюрем ли? И какво значи това?

— Не знам. Лично султан Сюлейман даде това име на моята господарка.

Старецът занемя със зяпнала уста. Горд от впечатлението, което създаде, Джафер продължи:

— Щом толкова се зарадва, да ти кажа и още нещо. Хюрем ханъм вече е единствената любимка на владетеля ни. Той много я цени. От устата му не се чува друго освен нейното име.

Старият великан изведнъж се свлече на земята. Отпусна глава между огромните си ръце и заплака, хълцайки. Това сълзи на радост ли бяха или на тъга? Джафер беше сигурен, че са от радост. Не можеше да се оплаква девойка, която е станала любимка на султана.

И той се наведе към стареца.

— А ще обясниш ли на мен, на Джафер — попита той, — кой си, какъв си? И като ме гледаш, че съм се свил, не си мисли, че съм се изплашил. Ще изтръгна сърцето на всеки, който понечи да навреди на моята господарка. Ти откъде я познаваш? Да не би да си ѝ близък или роднина? Но лицето ти не прилича на лице на руснак, стари храбрецо.

Възрастният великан изтри с опакото на огромната си ръка сълзите, които се стичаха по страните и брадата му, заснежена от бели косми. Дълго гледа Джафер в очите. Изправи се внезапно, както се беше свлякъл.

— Върши си работата, синко. Добре да се грижиш за господарката си. Пази я. Александра…

— Хюрем, старче, Хюрем. Това е заповед на падишаха.

— Добре, добре, пази Хюрем ханъм. Изтръгни сърцето на всеки, когото смяташ за неин враг. — Старецът за момент си пое дъх. — Чернокож си, но мисля, че си добро дете.

— Аз не съм дете. Тъкмо си говорехме така добре, да не се обиждаме сега.

Старецът се подсмихна. Не че беше взел насериозно заплахата на момчето, обаче все пак отстъпи.

— Не ме слушай какво говоря. Разбира се, че не си дете. Ако си дете, ще ти поверя ли Александ… Ох, Хюрем ханъм?

— Поверяваш ли ми я?

— Разбира се. Трябва да я пазиш, черно момче.

— Ти или не чуваш, или не ме слушаш. Нали ти казах. Тя вече е хасеки… Има цял куп войници, които пазят Хюрем хасеки.

— Войниците пазят човек по заповед… А ти, юнако — от сърце. Погледнах в тези твои гарвановочерни очи — те се озаряват, щом споменеш Хюрем. Ти обичаш господарката си, нали?

Лицето на Джафер се засмя.

— Как да не я обичам — прошепна той. — Тя е единствената в целия харем, която ме има за човек. Говори си с мен и ми споделя мъките си. Тя е много искрена. Да ти кажа, ако и да съм черен като въглен, сме като брат и сестра.

Думата „мъки“ изведнъж накара погледа на стария великан да се свъси.

— Какво каза, юнако, мъки ли? Твоята господарка неприятности ли си има?

— Чакай малко, не се пали веднага, старче. Такава е думата. Нима може една хасеки да има мъки? Но в първите дни, когато дойде в харема, много болка понесе. Много…

Джафер не довърши думите си. Старецът настоя:

— Я разкажи! Много какво?

— Много я биха…

Сърцето на Джафер подскочи от гласа, който изрева.

— Млъкниииии! Чуй се какво говориш. Бой ли?

Този страховит глас от стария мъж ли беше излязъл? От очите на великана бълваха пламъци.

— Бой ли? Александра са я били в двореца на османския род?

— Ами да — измърмори момчето. — И то с пръчка. В продължение на дни. Обаче моята господарка не гъкна. Не сведе глава.

— Тя е уралска девойка, може ли да сведе глава? Кажи сега, кой беше този поганец, който вдигна ръка срещу Александра?

— Надзорникът на харема. Наричат го Сюмбюл ага. Един евнух, черен като мен. С огромен корем.

Като видя изражението на стареца, Джафер потрепери ужасен. От страх не можа да каже, че Гюлбахар хасеки я беше набила по-лошо и от Сюмбюл ага.

— Колко пъти бях на косъм да му взема пръчката от ръката и да му ударя главата…

— В никакъв случай, иначе жив ще те одерат — каза мъжът. — Ти си ми необходим. Остави тези работи на мен.

После загледа продължително момчето в очите.

— Искаш ли хем да вършиш добро, хем да спечелиш пари, юнако?

Момчето погледна със съмнение стареца.

— Ами че кой не иска — измънка тихо.

— Няма да искам нищо лошо. Нека се срещаме с тебе всеки петък пред фурната на ето този ъгъл. Ти ще ми носиш новини за господарката ти. Всеки път ще получаваш по две акчета — каза той, обърна се и понечи да си отиде…

— Хей, старче — извика Джафер подире му, — как да те представя, когато разкажа на Хюрем хасеки за тебе?

Мъжът се обърна яростно и с огромния си пестник сграбчи Джафер за яката.

— В никакъв случай не си отваряй устата. Не споменавай и дума за мен нито на Александра, нито на когото и да било. Ако не ме послушаш, юнако, не в двореца, ами и на другия край на света ще те намеря, ще ти отрежа езика и ще го хвърля на песовете.

Той разтърси яката му и я пусна с едно мигновено движение, както я беше сграбчил. Бавно започна да се отдалечава.

Обаче и упоритият Джафер не се даваше лесно.

— Кой си ти, човече?

Старият великан погледна Джафер през рамо. По лицето му играеше странна усмивка. Усмивка, от която човек можеше да настръхне.

— Аз — каза — съм Азраил за онези, които причиняват или ще се опитат да причинят зло на Хюрем хасеки.

Джафер остана загледан след мъжа.

— Какво ли те чака, Сюмбюл ага — измърмори си тихо той. — Скоро Азраил ще ти се изпречи на пътя.

XXX

На следващата сутрин Хюрем трябваше да се яви пред Хафса султан. Щом чу, че момичето ще идва, валиде султан започна специални приготовления. Поиска от прислужниците да ѝ облекат най-тежките и скъпи дрехи. На главата си сложи огромна шапка, украсена с перли. Най-накрая се настани величествено върху разкошния диван пред прозореца. А две момичета, едното бяло, а другото чернокожо, приседнаха в полите ѝ. Така декорът беше завършен.

Всъщност възрастната жена не бе спала добре през нощта. Мислите ѝ бяха объркани.

В деня, когато Гюлбахар бе изпратена на заточение, подир вечерния езан, тя беше отишла в покоите на майката на внука си, където цареше мрак. Натъжи я тишината на стаите, които до сутринта бяха изпълнени с чуруликането на Мустафа. Обстановката бе непокътната, но всъщност стените, пердетата и диваните бяха изгубили душата си. За известно време постоя сама в мрака. Тя се натъжи. Сега, когато от виковете и топуркането на нейния Мустафа, които внасяха радостна суматоха в харема, не остана и следа, самотата беше се пропила навсякъде. Само за няколко часа Гюлбахар вече бе забравена. В харема сега тя беше само повод за клюки. Нямаше да минат и няколко дни и щеше да излезе друга тема, за която да сплетничат момичетата. И Гюлбахар, и Мустафа щяха да бъдат забравени, сякаш никога не бяха живели тук. Сякаш тя не беше отмятала ей това перде, не се бе излягала на този диван, а Мустафа сякаш не беше счупил онзи прозорец и рамката му. Възрастната жена потръпна. Колко бързо забравяха хората.

Хафса султан се сепна от тази мисъл. В съзнанието си тя се питаше дали не е сгрешила.

— Глупости, не е така — промърмори си.

Вътре беше толкова тихо, че шепотът ѝ отекна като вик между стените, които все още носеха миризмата на Гюлбахар хасеки.

Нямаше вина за това, че синът ѝ охладня към Гюлбахар. Никога не бе правила опит да отдалечава Сюлейман от черкезката красавица.

— Ами Александра? — каза си този път и се ядоса.

Така и не успя да свикне да нарича това момиче Хюрем. Запомни я като Александра, междувременно тя стана Руслана. Но рускинята вече беше Хюрем на Сюлейман. И тя, както всички, трябваше да свикне с това име.

Наистина не бе тръгнала нарочно да разделя сина си от Гюлбахар, но пък и тя беше онази, която превъзнасяше Хюрем пред него. Както и тази, която възхваляваше магията на гласа на момичето, за да чуе султанът песните му. Тя бе открила пътя пред Хюрем.

— Откъде можех да зная, че Сюлейман ще се влюби с такава страст в момичето!

Когато нещата бяха започнали да се усложняват, тя можеше да каже:

— Виж, владетелю, синко мой, Гюлбахар е майка на твоя наследник и мой внук. Робите не приемат добре онзи, който пренебрегва това, и Аллах също не би му простил. Да знаеш, че и майка ти…

Но ето че не бе казала подобно нещо. Ако беше, вероятно всичко щеше да е много различно. Гюлбахар щеше да се е настанила в ей този ъгъл и да бродира на гергефа с тънките си пръсти, а Хюрем ханъм щеше да живее доволна в покоите си в харема като новата любимка на падишаха.

Две думи нямаше да преобърнат света наопаки, нямаше да върнат времето назад, но поне щяха да накарат Сюлейман да се обърне към съвестта си. И при това уреждане на сметки нямаше да победи страстта, а съвестта. Не Хюрем, а Гюлбахар.

— Щом е така, защо остана безмълвна, Хафса? — упрекна се възрастната жена. — Изобщо недей да отричаш. Твоя е главната роля в заточението на Гюлбахар и издигането на Хюрем.

Хубаво, но ако се беше разприказвала, какво щеше да се случи? Дали от покоите на сина ѝ пак щеше да се носи весел смях по тези коридори, видели толкова мъка, престъпления и грях? Дали Сюлейман, чиито плещи бяха започнали да се превиват от товара, с който се бе нагърбил съвсем млад, щеше да е така бодър, уверен, извисил глава, сякаш ще докосне облаците?

Сега, докато чакаше да дойде Хюрем — новата хасеки на султан Сюлейман, — Хафса султан все още правеше равносметка на съвестта си. Очите ѝ се бяха отнесли. Понякога сякаш виждаше полята в Крим през пролетта, покрити с жълт прещип. А понякога внука си Мустафа. В прегръдките на Гюлбахар. Принцът плачеше ли, или…?

— Хюрем хасеки е тук, госпожо. — Гласът я откъсна от мислите, в които бе потънала.

Значи Хюрем официално бе станала хасеки.

Момичето се наведе, както я научи Ай Бала хатун в Крим, и поздрави според дворцовия етикет. Остана така на прага и не вдигна главата си, тъй като не бе получила разрешение от валиде султан.

— Ела, дъще! — При тази покана Хюрем тръгна напред все още със сведена глава, коленичи пред жената, целуна полите ѝ и застина в тази поза. Дали само си внушаваше, или гласът на Хафса султан беше леден? Нима майката на Сюлейман, която до днес се отнасяше към нея с любов, за една нощ се е превърнала в ледовита планина?

— Чухме, че синът ни официално е обявил навсякъде новото ви име. А и преди малко разбрахме, че за вас вече се говори с титлата „хасеки“. Сега доволна ли си, момичето ми?

Да, опасенията ѝ се оправдаха. Жената се държеше студено. В гласа ѝ не бе останала и следа от предишната обич и топлота. Хюрем отново коленичи в полите на Хафса султан. Докато клатеше отрицателно глава, раменете ѝ започнаха да се тресат.

— Не си ли щастлива, дъще? Защо? Според мен трябва да си. Виж, стана единствена любимка на сина ни. Ами че колко робини са достигнали до изключително ценното благоволение на владетеля? Според мен ти си целуната от Бог… — Жената замълча за момент и погледна тресящите се рамене, паднали в краката ѝ. — Изменчива е съдбата. Някои ги праща в заточение, а на някои им казва: „Напред, робиньо моя!“

В отговор из стаята се разнесе хълцането на Хюрем. Без да променя величествената си стойка, валиде султан се огледа. Не бе отпратила прислужниците си, за да видят тази сцена. Ето сега новата любимка на султан Сюлейман бе паднала в краката ѝ и проливаше сълзи. А околните ставаха свидетели на това чия беше властта в харема.

— Плачеш ли, дъще?

След едно изхлипване се чу слабият гласец на коленичилата Хюрем.

— Да, майко.

— Защо? Днес не трябва ли да е щастливият ти ден?

— Не можех да предположа, че ще стане така, майко.

— Кое не можеше да предположиш, дъще? Я вдигни глава!

Хюрем бавно се изправи на колене. Щом видя дълбоката мъка в очите на момичето, мокри от сълзите, жената се изуми. Честно казано, нищо не разбираше.

— Кое не можеше да предположиш, Хюрем хасеки? Защо плачеш?

— Ако знаех… че ще стане така… — измърмори Хюрем и за момент замълча. Хафса султан прецени, че представлението, което устрои, за да заяви силата и могъществото си в харема, беше достатъчно. Стигаха толкова зрелища. Плесна с ръце и подкани прислужничките си да напуснат.

След като двете девойки, които също като Хюрем седяха в полите на Хафса султан, припряно станаха и излязоха, сред нов порой от сълзи момичето продължи:

— Ако знаехме, че заради срама ни да покажем лицето си пред хората владетелят ни ще се ядоса толкова и ще вземе подобно решение… — отново се задави от хълцане.

Възрастната жена реши, че девойката хапе устни от мъка, защото не можеше да изрази болката си. А всъщност Хюрем полагаше усилие да не се засмее, понеже и тя като падишаха заговори за себе си в множествено число.

Когато се успокои, довърши изречението си, хлипайки:

— Нямаше да позволя Гюлбахар хасеки и нашият принц да си тръгнат оттук, господарке.

— Нямаше да позволиш ли, дъще? — не скри учудването си валиде султан. — Как така?

— Щях да умолявам владетеля, да посипя със сол любовната си рана, да кажа, че виновницата не е хасеки, а робинята Хюрем… — След въздишка и прихлипване Хюрем продължи: — Ако се налагаше, щях да жертвам живота си.

— Виновна ли? Но ти не си виновна. Това, което стори Гюлбахар, не заслужава прошка.

Хюрем най-сетне доведе разговора до желания момент. Като че ли ледовете в гласа на жената започнаха да се топят.

— Прости ми, султанке, но такава е любовта. Какво не би те накарала да направиш? Гюлбахар хасеки също е била толкова влюбена в нашия владетел, че е поела риска да си навлече гнева на господаря ни.

След тези думи за първи път погледна към мястото, където жената седеше в цялото си великолепие. Очите на Хюрем се срещнаха с нейните. Зад стената от сълзи девойката видя, че горделивият блясък в погледа на Хафса султан изчезваше полека.

— Казах абсолютно същите думи и на нашия господар Негово Величество султана, който снощи ме повика при себе си. Както не обърнах внимание на това, че господарят ми не хареса и промени името ми, щях да махна с ръка и да забравя, когато майката на нашия принц сметна за необходимо и удари два-три плесника на московската гяурка. А наранената си гордост щях да излекувам с любовта на султана.

— Действително ли мислиш така, Хюрем?

Докато изричаше това, гласът ѝ се беше смекчил. Хюрем знаеше, че студените като стомана посърнали очи на валиде султан се опитваха да разгадаят нейните очи.

— Да — изхълца отново. — На сутринта, след като бях удостоена с благоволението на господаря ни, изтичах първо при вас. Та нали сега, след госпожа майка ми в Крим, вас приемам за любима майка, на чиято обич, състрадателност и разум се уповавам? Ако лея горчиви сълзи, когато трябва да пея песни от радост, то е, защото искам да се допитам до майка ми. Аз съм едно малко момиче. Чужденка съм. Не зная как трябва да се държа. Кажи ми какво да направя, що да сторя, че да събера Гюлбахар хасеки с нейното гнездо, владетеля с неговия син и уважаемата ми майка с нейния внук?

След тези думи Хюрем, която се обля в нов дъжд от сълзи, се хвърли в полите на жената.

Валиде султан известно време гледа младите рамене, които се тресяха пред нея. Беше се успокоила и бе доволна от себе си. Тези сълзи са израз на мъката на едно благородно сърце. А тази, която има такава душа, била тя рускиня или иранка, е достойна за всичко. И на сина ѝ, владетеля, му трябваше такава великодушна жена, разбира се. Но ако тези сълзи са фалшиви, то не ѝ оставаше друго, освен да моли Аллах да прости греха, който е извършила.

— Стани, дъще — каза тихичко възрастната жена.

В този момент Хюрем прибави към житейския си опит едно ново правило — не е възможно да се спре жена, която добре играе своята роля. Ще постигне каквото иска, ще накара хората да вървят по нейната воля.

— Не плачи, Хюрем хасеки, не плачи. Ела, седни до мен.

Щом чу думата „хасеки“, сърцето ѝ се изпълни с вълнение. Заля я радостна вълна. Чрез обръщението „хасеки“ и майката на султан Сюлейман показваше, че приема новата любимка на сина си. Това не подлежеше на съмнение, защото нищо не би накарало тази горделива благородна жена да изрече нещо, което не иска.

Хюрем прикри радостта си и бавно се изправи, подсмърчайки. Молеше се искрата на победата да не проличи в очите ѝ. Притеснено се доближи до Хафса султан. Обхвана ръцете ѝ, целуна ги и ги докосна до челото си с думите:

— Посъветвай ме…

Още известно време Хафса султан се взира дълбоко в очите на момичето, сякаш искаше да прочете душата му, и заговори бавно:

— Нито ти, нито аз сме тези, които пишем съдбата. Нито синът ми — владетелят, въпреки цялото му могъщество. С една своя заповед той може да отнеме живот, но в действителност волята не е негова, а на Великия Аллах. Аллах е този, който е създал всички нас, земята, небето и звездите.

Погали разпръсналите се коси на момичето. Изтри от страните ѝ сълзите, ронещи се една след друга. Хвана я за брадичката и леко повдигна главата ѝ. Погледна в очите ѝ.

— Да бъде волята на Аллах. Той е този, който пише нашите съдби на челото на всеки един от нас. Ние сме само беззащитни играчки в ръцете му. Каквото и да правим, не можем да променим или да заличим онова, което ни е писано. Твоята съдба е една, а тази на Гюлбахар е друга.

Хюрем въздъхна, сякаш беше намерила утеха. Султанката забеляза, че дори и дъхът на момичето излизаше на пресекулки. Не, не можеше чак толкова да се преструва. Вярваше на Хюрем. В Крим ѝ бяха повярвали майката на Айше — Гюлдане хатун, както и Ай Бала ханъм, а също и синът ѝ — владетелят, който управляваше света и който бе открил и извадил на бял свят измамите на много везири и паши. Това момиче говореше от сърце. Тъгата в очите му бе истинска.

— Пък и Гюлбахар отново ще се върне някой ден — каза Хафса султан. — Все пак е майка на принца престолонаследник. Един ден ще влезе през ей тази врата като майка на падишаха.

Хюрем престана да слуша внимателно какво ѝ говори валиде султан. В главата ѝ се въртяха думите от последното изречение: Един ден ще влезе през ей тази врата като майка на падишаха.

Питаше се защо тази мисъл не ѝ дава покой. Защо ли? Трябваше да роди син на Сюлейман.

Целуна ръката на възрастната жена и я докосна до главата си. Оттегли се от покоите ѝ и излезе в коридора. Никой не забеляза странната искра в очите ѝ, докато вървеше с полюшване сред прислужничките.

Щом е така, Хюрем ще роди син на Сюлейман и тогава ще види уважаемата му майка какво ще стане. Времената се менят, ще дойде и този ден, в който на османския престол ще се възкачи синът на Хюрем!

Хюрем хасеки успя в продължение на дни да се сдържи и не показа радостта от победата си. Дори веднъж не се усмихна и не прихна да се смее. Прекара разгорещени любовни нощи в прегръдките на султан Сюлейман, но не издаде колко е доволна. Никой в харема не можеше да каже зад гърба на новата хасеки: на седмото небе е заради заточението на Гюлбахар. Напротив, всички повтаряха с дни: нападките ни към момичето са били несправедливи, то било чисто като сълзица. На султан Сюлейман приляга такава благородна съпруга.

Хюрем празнуваше своя успех в най-скришното ъгълче на сърцето си. Дори забрани на прислужничките си да показват радост, не бе позволено да избухват в смях.

— Когото и да видите в харема, кажете му, че съм огорчена от мъка и съм спряла да се храня — бе заръчала тя.

И те с радост изпълниха тази заръка. Най-вече Сетарет калфа обръщаше очи и казваше:

— Аййй, жени! Да пази Бог, страх ме е, че на Хюрем хасеки ще ѝ стане нещо. Аз не съм виждала такъв добър човек. Сякаш е ангел. Ако Хюрем хасеки не беше ангел, нима щеше да тъгува за заточението на жената, която я докара до окаяно състояние от бой? Ако продължава така, моята господарка ще легне болна, момичетааа!

Докато говореше така, удряйки с ръце по коленете си, великодушието на новата хасеки прехвърли стените на двореца. Жените в истанбулските домове заговориха за това. Запяха друга песен дори и еничарите, които преди мърмореха, че няма да оставят своя принц в ръцете на една московчанка, и смятаха, че Хюрем е виновна за отпращането извън Истанбул на младия принц, когото обичаха толкова, че почти го боготворяха.

— Ние грешно сме разбрали. Чуйте, хасеки е умолявала нашия султан за принца ни — започнаха да превъзнасят те Хюрем.

Когато ѝ предложиха да се премести в по-просторни покои, Хюрем не прие.

— На нас сега не ни трябват простор и разкош. По-добре ми кажете как са нашата хасеки Гюлбахар и синът ни принца? Здравето им наред ли е? Пристигнали ли са благополучно? — възрази тя.

Когато след няколко дни ѝ казаха, че ще се мести в покоите на Гюлбахар, които все още пустееха, Хюрем вдигна страшна врява. Отново се разтропа с токчетата си по земята. Сюмбюл ага, чийто крак беше смазан от един такъв удар от токчето на момичето, примря от страх. От уплаха огромният мъж отскочи стъпка назад.

Дълго време в харема не се разнасяха и песните на Хюрем. Когато един ден Хафса султан, която дойде да я посети, погали косата ѝ с думите: „Копнеем за прекрасния ти глас, дъще“, очите на момичето се замъглиха.

Хюрем наведе глава.

— Нещо в душата ни се пречупи, уважаема майко. Не ни е до свирене и песни — оплака се тя на жената.

Подобен отговор получи дори Сюлейман, когато една нощ ѝ каза:

— Скъпа моя усмихната красавице, прекрасна като нар. Защо веселото ти лице е посърнало. Какво искаш, имот ли да пожертваме за една твоя усмивка? От много време в дома ни не се чува твоят славеев глас. Остави я вече мъката. Изпей нашата песен, че душата ни да се избави от скръбта и безпокойството.

Хюрем погледна младия владетел слисано — как може да иска това от нея! — и промълви:

— Щом такава е волята на Негово Величество моя султан… Обаче докато раната от заточението е толкова прясна, не приляга на неговата робиня да свири и пее. Ако настоявате, и ще свиря, и ще пея. Дори ако пожелаете, господарю, ще стана и ще танцувам. Но да знаете, че душата ми е като опожарена.

За момент замълча и погледна мъжа в очите.

— Зная, че Негово Величество не би ме накарал да сторя нещо срамно и престъпно. Оставете вашата робиня Хюрем да дамгоса сърцето си с болката от тази раздяла, за която неволно стана причина, да накаже сама себе си.

За тези думи Хюрем получи награда и успокоение — младият падишах стана от мястото си и я засипа с целувки. И беше щастлив от правилния си избор. Хюрем постави главата си на силното му рамо. Докато Сюлейман вдъхваше с наслада прекрасното ухание от косите ѝ, въздъхна дълбоко:

— Ах, ах! Тъгата ми, мъката ми са безгранични.

XXXI

Как отлетя като миг цялата зима! Хюрем хасеки, окрилена от радост, разбира се, не очакваше, че когато ощастливи султан Сюлейман и стане единствената му любимка, времето ще спре, но и не си бе помислила, че ще изтече толкова бързо.

Смирението на Хюрем, с което трябваше да покаже някакво уважение към Гюлбахар, трая два месеца. Един ден без много шум тя се пренесе в нейните покои. Не пропусна обаче да създаде впечатление, че е принудена да направи това, тъй като владетелят много настоявал. При всеки сгоден случай казваше:

— Тук всеки ден сякаш ще виждаме нашата хасеки султан и наследника ни Мустафа хан и ще чуваме гласовете им. Душата ни ще страда.

Не след дълго престана и с тези приказки. И бездруго всичко бе забравено. Най-малкото на нея така ѝ се струваше.

Колко бързо идваха вечерите!

Всяка сутрин жените първо ходеха на хамам. Въпреки увещанията Хюрем не прие да я къпе цяла армия прислужнички. Разрешение да влизат в хамама, докато тя беше там, имаха само Мерзука и Сетарет калфа. Наместваше се до курната, обливаше се с гореща и студена вода и опитваше от различните храни и изстудените шербети, които Сетарет донасяше.

След като се измиеше хубаво, идваше ред на обезкосмяването, а това тя мразеше най-много. Най-трудно свикна с този турски обичай. Или може би — с това предпочитание на Сюлейман. Жената трябвало да бъде без косми! Щом е така, защо са ѝ дадени от Господ?

Щом всичко това приключеше, идваше ред на уроците. Учителите се редуваха един след друг. Поне Сюлейман вече не се смееше на турския ѝ, както преди. А може би беше свикнал. Бяха започнали да си говорят повече на турски. Обаче с писането[67] имаше голям проблем. Това засукано писмо бе истински кошмар за нея. Съсипваше се, когато някои вечери султанът вземаше мастилницата и дивита[68] в ръце и се опитваше да учи Хюрем на писмо. Побъркваха я собствените ѝ преструвки, че уж отдава цялото си внимание на урока. Всъщност Хюрем жадуваше за любовните наставления на султан Сюлейман.

В часа по музика обаче нямаше равна. Вече свиреше невероятно на канун. Само че няколкото мелодии, които изпълняваше, не докосваха сърцето на Хюрем. Що за тъжни и тежки песни бяха това? Канунът беше много хубав струнен инструмент. На Хюрем много ѝ харесваше да свири на него. Пръстите ѝ летяха по струните, а нещата, които сама решаваше да свири, според нея ставаха по-добре от произведенията, на които учителят по музика се опитваше да я научи с думите:

— Владетелят ни много ще хареса това семаи[69].

Нейните мелодии бяха игриви, енергични и най-важното — пълни с живот.

Извън уроците имаше още две неща, които Хюрем не забравяше.

Всеки ден, без изключение, се отбиваше в отделението на наложниците. Сядаше с момичетата в харема и си говореше с тях известно време. Това отначало се струваше странно на останалите — каква работа има единствената любимка на самия султан в отделението на наложниците? Може би идваше, за да разбере нещо, да провери какви ги вършат там? Но когато Хюрем помогна да разрешат проблемите на едно-две момичета, съмненията мигом се разсеяха. Дори и девойките, които до вчера от злоба злословеха по неин адрес при всеки удобен случай, започнаха да казват:

— Хюрем хасеки се оказа съвсем различна. Изобщо не прилича на Гюлбахар.

Всъщност целта на Хюрем бе да се обкръжи със симпатия, но и да наблюдава новодошлите девойки и да провери дали сред тях има някоя толкова красива, че да грабне окото на Сюлейман. Ако някое момиче представляваше потенциална заплаха, тя задължително намираше някакъв начин да се справи с нея.

Второто място, където Хюрем хасеки се отбиваше всеки ден, без изключение, бяха покоите на Хафса султан. Целуваше ѝ ръка, доближаваше я до главата си и питаше възрастната жена как е.

— Имаш ли някакво желание, майко?

— Желая да цари спокойствие в душата на сина ни и в държавата ни — отговаряше неотменно жената. — Да е крепко здравето му и да е честито управлението му.

Възрастната жена знаеше, че Сюлейман е щастлив в ръцете на Хюрем.

А девойката умело постигаше това, карайки го да се понесе на крилете на насладата.

Една вечер младият падишах отпи вино от ръката на Хюрем, целуна я и попита:

— Знаеш ли, Хюрем?…

Хасеки го погледна с цялата магия в очите си, която винаги вземаше ума на владетеля, за да го увери, че цялата е слух.

— Днес Пири Мехмед паша каза такова нещо в Дивана, че се зачудих дали да се ядосам, или да се засмея.

— Нима някой има право да ядосва моя владетел, пък било то и великият везир? Каквото и да е казал, вероятно е било шега.

Всъщност умираше от любопитство, но не искаше да се издаде и да попита настойчиво какво е казал пашата. И бездруго падишахът щеше да го сподели с нея. А и Хюрем вече малко по малко успяваше да го накара да казва и неща, които той обикновено премълчаваше.

— И аз така си помислих. Пири паша е възрастен, езикът му се е развързал, обаче е врял и кипял в дворцовия живот и нищо не убягва от погледа му.

Хюрем предложи на падишаха глътка вино. Вместо мезе султанът целуна привлекателните разголени розово-бели рамене на момичето.

— Докато обсъждахме един въпрос в Дивана, оповестихме, че сме доволни от приготовленията, и оценихме усилията на везирите, пашите и агите. Като чу това, Пири паша излезе крачка напред…

Падишахът замълча за момент, опитвайки се да си спомни точните думи на пашата, и веднага след това продължи:

— …Ние, които се стараем да не допускаме грешки в службата си към нашия падишах и Османската държава, сме изключително щастливи, защото Аллах срещна нашата Хюрем хасеки с господаря ни. Лицата и на двама ви са усмихнати, а това ни спасява от мъмрене… Точно така каза старият вълк.

— От тази шега трябва да разбирам, че ви правя щастлив, така ли, Ваше Величество?

Сюлейман прегърна Хюрем и отвърна на въпроса ѝ с гореща целувка.

— Разбира се, че е така. Има ли някой, който да не вижда щастието ми? Във всяко кътче на двореца се говори за теб, сипят се хвалби. Всички обсъждат красотата ти. Да знаеш, че ако понякога сме така приятно опиянени, то не е от виното, което сме изпили, а от любовта ти, Хюрем, и от щастието, което ни даваш.

Хюрем благодари за тези думи, като протегна устни.

— Само главният соколар се оплаква от теб, Хюрем хасеки.

Пак онзи мъж! Пак онзи мъж — Ибрахим, който виждаше Сюлейман по-често от нея. Въпреки ревността и гнева, които се надигаха у нея, тя се направи на учудена, сякаш за първи път чуваше това име.

— Кой казахте, султане мой?

— Ибрахим, главният соколар. Онзи Ибрахим, дето ми беше напомнил за вашите обичаи по Нова година.

Всъщност, ако в онзи ден бе видяла главния соколар, Хюрем можеше и да го целуне. Сюлейман бе влетял неочаквано в покоите ѝ с развят кафтан и я бе попитал:

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Не, не питам това. За теб днешният ден би трябвало да има особено значение.

Момичето не разбра.

— За мен има само един ден, който е с по-особено значение. И това е денят, в който бях удостоена с любовта на моя султан.

За момент падишахът си помисли колко е сладкодумна, замайва само с две изречения! Отнесено погали косите ѝ.

— Ние не сме много наясно, но Ибрахим ни напомни, че днес било Коледа. Така ли е?

Хюрем изведнъж се натъжи.

— Хайде, приготви се — каза весело султан Сюлейман.

— Какво ми заповядва да направя Негово Величество султанът?

— Отиваш на църква, Хюрем ханъм. Ти не си ли християнка? Трябва да отидеш на Коледната литургия.

Хюрем не можеше да повярва на ушите си. Църква ли? От очите ѝ бликнаха сълзи. Остави правилата и порядките. Като прегърна Сюлейман пред ококорените погледи на прислужничките си, тя изхлипа:

— Толкова отдавна… толкова отдавна беше.

Вярно, колко години бяха изминали, откакто не бе влизала в църква? Три ли, четири ли, или пък сто, както ѝ се струваше днес? Докато задушаваше султана с благодарствени целувки, каза:

— Аз знаех, но не посмях да кажа.

— Бива ли такова нещо? Хайде, приготви се. Сюлейман на намаз, а Хюрем в църквата.

Онзи ден за първи път Хюрем целуна ръката на султан Сюлейман с истинска благодарност. Почувства се странно.

Приготви се припряно. Наметна и една черна пелерина с огромна качулка. Не искаше никой да я познае. Когато денят се смрачи, една карета я остави пред църквата в Балат[70], останала от византийско време. За момент в сърцето си усети страх да не се изгуби, но сред тълпата пред църквата най-напред видя Джафер. А после и чауш-башията и няколко пазачи, които се бяха предрешили. Нейният любим владетел бе разпоредил да се вземат всички мерки за спокойствието и сигурността на Хюрем.

След години, за първи път на тази Коледа, Хюрем се помоли не на счупената икона, която вадеше от торбата си с чеиз, а в църква, останала от Източната Римска империя. Сведе глава и зашепна пред олтара, украсен с разноцветни стъклописи, с Дева Мария и Иисус на кръста.

— Всемогъщи Иисусе, скъпа Майко Мария. Вижте, аз дойдох, познахте ли ме? Александра… дъщерята на отец Никола от Рутения и на майка си Илона…

Замълча, сякаш очакваше някакъв отговор от небесата. Ако някой повдигнеше качулката, хвърляща сянка върху лицето ѝ, и погледнеше, щеше да види сълзи, които се стичаха от очите ѝ като ручеи.

Запали свещите, нарочени за благодарност, че султан Сюлейман я видя и хареса.

— Простете ми. Не можах да удържа на думата си. Не мога да запаля милион свещи, както се бях зарекла, но Всемогъщи Иисусе, скъпа Богородице, знайте, че Александра пали всяка свещ с желанието да бъде не една, а хиляда.

Докато пълните с всепоглъщащо чувство молитви се извисяваха нагоре към пищния купол на църквата, Хюрем все още се молеше.

— Сега ме наричат Хюрем. Има и такива, които ми казват московска наложница. За тях аз съм московската любимка на султан Сюлейман. Пазете ме. Не ми отреждайте бъдеще като това на Гюлбахар. Нека съдбата ми не е такава — днес да съм в обятията на султан Сюлейман, а утре — не. Не лишавайте сърцето на османския първенец от любовта към мен.

Гласът ѝ, който сякаш кънтеше в главата ѝ, в един момент замлъкна. Дали устните ѝ се движеха? Не беше усетила. Очите ѝ, мокри от пороя сълзи, се спряха върху статуята на Дева Мария, държаща в прегръдките си малкия Иисус. На Хюрем ѝ се стори, че спокойното лице на Богородица ѝ се усмихва. Вътрешният глас на хасеки отново се извиси:

— Скъпа Майко Мария, аз още съм онова малко момиче, което познаваш. Онова момиче, което всяка вечер, преди да си легне, коленичеше пред теб в къщата си на село и се молеше. Благодаря ти за това, че винаги приемаше молитвите ми. Сега имам още едно желание, Майко Мария. Не оставяй празни прегръдките ми. Дари ме със синове. Открий пътя за техните съдби. Направи така, че короната и тронът на османския род да се паднат на син от московската наложница Хюрем. Боже, възкачи на престола на Сюлейман сина на Хюрем — дъщерята на селския поп Никола.

Тази вечер Хюрем се върна в двореца, сякаш с измита и пречистена душа. Сюлейман я чакаше. Тя го прегърна с благодарност и започна да го гали, за да събуди страстта му. Но владетелят бавно се отдалечи от нея.

— Нека тази вечер не се любим, а се молим, Хюрем. Ти се моли по твой си начин, а аз — по мой. Не забравяй да споменеш в молитвите си и мен, и Османската държава, и армията. Моли се за победата на моите войници.

И Хюрем се отдаде на мисли и молитви, докато сънят не я повали. Най-много размишлява за главния соколар Ибрахим. Всъщност в едно кътче на съзнанието си тя бе записала името на този мъж, който стоеше между нея и падишаха. Осигурявайки ѝ коледното посещение в църквата, той бе демонстрирал влиянието си върху Сюлейман. Това беше един вид послание за Хюрем да внимава. И тя го беше разбрала. Това разположение на силите не ѝ се нравеше.

— Иисусе Христе — помоли се тя, докато заспиваше, — да, зная, че този мъж направи така, че да дойда при теб, но той е опасен. Не му позволявай да обърне Сюлейман срещу мен. Лиши Ибрахим от благоразположението на падишаха.

Само тя трябваше да има влияние върху султан Сюлейман.

— Падишахът трябва да слуша само Хюрем — каза си тя. — Само мен. Никого другиго.

XXXII

Вече всички одумваха любовта между султан Сюлейман и московската наложница Хюрем. В харема, в Дивана, в училището Ендерун, в казармата, в конаците на пашите, везирите и агите, в женските хамами, по кръчмите на Истанбул все се говореше за тази любов. Тя беше като приказките за Керем и Аслъ, Юсуф и Зюлейха, Ферхад и Ширин[71].

Времето си, незаето от държавните дела, младият падишах разделяше между двете неща, които обичаше най-много — Хюрем и лова.

Хюрем полудяваше, когато Сюлейман взимаше със себе си главния соколар Ибрахим и тръгваше на лов. Вярно че към падишаха се присъединяваха цяла навалица паши, везири, държавници и други, обаче това, че Сюлейман и Ибрахим бяха заедно, беше достатъчно, за да разгневи Хюрем.

Хюрем разпита надзорника на харема и получи някои сведения. Мъжът беше хърватски еничар. Сюмбюл ага бе подметнал:

— Тези хървати изобщо не харесват сърбите.

— Нас какво ни засяга, Сюмбюл ага? Ако искат, да ги харесват, ако искат, да не ги харесват.

— Мислех си, че тази информация е важна. Значи съм се лъгал.

— Какво я прави важна? Хайде кажи, че и аз да разбера.

— Сърбите са от славянски произход, Хюрем хасеки.

Черният мъж потърси с очи някаква емоция по лицето на Хюрем, но то остана безизразно. Хасеки отдавна бе оценила важността на тази информация, но не го бе показала. Сюмбюл ага се учуди на това безразличие.

— По време на преселението на народите една част от славяните е преминала реките Дунав и Сава, слезли са до Адриатическо море и там са се заселили. Така наречените сърби са точно това племе. Това са южните славяни. Сърбите са твои родственици, Хюрем ханъм.

Лицето ѝ отново не трепна.

Ако Сюмбюл ага не знаеше колко умно и схватливо беше момичето, щеше да си помисли, че още не бе схванало. Главният евнух се доближи още повече и изсъска с потаен глас:

— Казвам това, защото се притеснявам, че хърватинът, който не обича сърби, не обича и руснаци.

— Какви са тези думи, Сюмбюл ага? На нас ни стига любовта на господаря. Какво ни интересува някакъв си хърватин? Пък и кой има правото да поставя под въпрос приятелите на господаря ни?

Когато Хюрем забеляза, че вместо „аз“ бе започнала да казва „ние“ — също както султан Сюлейман, докато говореше за себе си, — по лицето ѝ премина усмивка. В двореца на османския род така се изразяваха всички високопоставени личности и благородници — когато преставаха да си правят знаци и се осмеляваха да говорят. Щом и тя се бе присъединила към категорията на благородниците, трябваше да спазва правилото.

Сюмбюл ага отдаде усмивката по лицето на девойката на нейното спокойствие и на това, че тя не приемаше Ибрахим като реална заплаха. Обаче се лъжеше. Хюрем изобщо не подценяваше еничаря от Хърватско. В интерес на истината, тя беше нащрек още от първия ден, в който дойде в харема. Отваряше си очите за всичко и за всеки, който можеше да застане между нея и Сюлейман. Бе съсредоточила вниманието си върху Ибрахим още от първия ден, в който разбра, че той си говореше в продължение на часове с падишаха в кулата Фатих — единственото място в двореца, което гледаше към две морета.

— Какво друго знаеш?

— Казват, че е син на италиански рибар и майка хърватка. Бил роб от Парга[72], взет като еничарин, когато бил малък. Никой не знае истинското му име. По някакъв начин довели детето в Маниса по времето, когато нашият господар бил принц и санджакбей там. Бил даден за слуга в дома на една богата вдовица. Жената го нарекла Прекрасния Ибрахим заради красотата му.

— Значи е работил при тази жена.

— Да, така е. С течение на времето Ибрахим започнал да върти къщата, лозята и градините на жената. Вършел ѝ всякакви услуги…

Хюрем прекъсна думите на евнуха, изричайки многозначително:

— Всякакви услуги ли?

Щом видя палавата детска искра в очите на Хюрем, по физиономията на мъжа се появи усмивка. Огромните му устни се разтвориха, а белите му зъби блеснаха за момент и после пак се скриха.

— Ех, чак толкова не знам. Момчето е било младо, хващало е око. А жената — вдовица, зажадняла за ласки с годините. Огън и барут могат ли да стоят един до друг? Вероятно нещо е станало. Но да не им приписвам разни грехове. Не знам.

Хюрем само кимна с глава. Мислеше дали тази информация щеше един ден да ѝ бъде от полза.

— Ибрахим много се прочул. Всички богаташи и аги в Маниса се редели на вратата на вдовицата и искали да им го даде. Но жената не го пускала. Хвалебствията по адрес на Ибрахим достигнали до ушите на нашия господар. Един ден той отишъл на лозето, където работел Ибрахим. Много харесал проницателността на момчето, реда, който било въвело, както и трудолюбието му. Пък и двамата били връстници. Веднага си допаднали. Когато принцът поискал Ибрахим, жената започнала да го усуква, но нямало как да откаже на самия престолонаследник. Най-накрая му подарила Ибрахим. И от онзи ден насам той е много близък с нашия господар. Как да кажа, близки са си като двама приятели. Правят всичко заедно.

По едно време Сюмбюл си пое въздух.

— Когато султан Селим хан си отиде от този свят, нашият господар дойде на кон от Маниса в Истанбул по най-бързия начин. За да не остава великата държава без покровител. Хайде, познай кой беше с него?

Как можеше да не познае.

— Ибрахим — каза тихо Хюрем.

Агата кимна.

— Двама конници. Единият — султан Сюлейман, а другият — главният соколар Ибрахим. Везирите и агите, които бяха излезли, за да го посрещнат, останаха слисани.

Сюмбюл се опита да прецени доколко думите му бяха повлияли на момичето. Когато не откри никаква следа, отново се наведе към ухото на Хюрем и каза:

— Говори се, че господарят ни не се захваща с нищо, преди да се посъветва с Ибрахим. — Огледа се потайно и когато видя, че наблизо нямаше кой да ги чуе, прошепна: — Само някой да не подслушва! Това ми липсва сега. Аз само предавам, каквото съм чул.

Ето това беше важно. Щом имаше хора, които казваха: „Господарят ни не се захваща с нищо, преди да се посъветва с Ибрахим“, значи те, които и да бяха, не бяха доволни от тази близост.

Очевидно Хюрем имаше тайни съюзници в двореца. Кои ли бяха те? Непременно трябваше да разбере. Но реши да не пита Сюмбюл за това сега, че да не го изплаши.

Надзорникът на харема отново се огледа наоколо.

— Знаеш ли как везирите наричат главния соколар? — каза той.

Щом Хюрем завъртя отрицателно глава, Сюмбюл ага отговори, извръщайки черните си очи, така че бялото им лъсна.

— Казват му Любимеца[73]. Любимеца Ибрахим.

Наред с Любимеца Ибрахим султан Сюлейман се сдоби и с друг ловен другар. Хюрем.

Тя уреди нещата съвсем лесно. Майсторски състави плана си още от деня, в който реши да не оставя владетеля сам с Ибрахим, когато излиза на лов. Също толкова майсторски и го приложи. Предложението дойде не от нея, а от падишаха.

Веднъж, след като се беше върнал от лов, докато я прегръщаше, Хюрем забеляза, че Сюлейман беше посърнал.

— Да пази Бог, случило ли се е нещо, което да натъжи Негово Величество султана?

— За три дни не можахме да хванем и един заек.

Хюрем погледна падишаха с невярващи очи.

— При положение че уменията ви в лова са пословични, вероятно не очаквате да повярваме на тези ваши думи?

— Дори и един заек не можахме да хванем. Вярно, че се върнахме с един-два глигана и с елен, но никой не извади късмет със заек. Какво ще кажеш за това, красавице на красавиците?

— Ще кажа, че господарят ни се шегува. Или…

Забелязал, че Хюрем в последния момент се отказа от думите, които щеше да изрече, той даде знак, че иска тя да довърши изречението си:

— Или?

— Или… владетелят изпитва нас, неговата робиня…

Когато Сюлейман завъртя отрицателно глава, Хюрем реши, че беше дошло време да изрече думите, които всъщност имаше да каже:

— Тогава… извинявам се, но ловните другари, които съпровождат моя султан, не струват.

Падишахът много се учуди.

— Не струват ли каза, Хюрем?

— Точно така. Защо иначе един майстор ловджия три дни поред ще се връща с празни ръце?

С усмивка под мустак султанът показа, че не приема тези думи много сериозно.

— Всички са майстори ловджии. По каквото стрелят, убиват го.

— Но не могат да намерят заек.

Ако не беше палавата детска усмивка по лицето на момичето, падишахът можеше и да се засегне от тези думи. Учудено вдигнатата му вежда се върна в предишното си положение. Полунасмешливо, полусериозно каза:

— Щом моите ловни другари не го откриват, Хюрем хасеки ли ще знае къде е заекът?

— Разбира се — не закъсня с отговора Хюрем, докато се усмихваше палаво.

— Наистина ли? И какво щеше да направиш?

— Щях да подмамя заека.

Сюлейман се развесели.

— Гледай ти! Как по-точно?

— Моят татко Тачам казваше така: Виж, Александра, не подценявай заека, понеже е малък. Ако животът му е в опасност, той ще намери начин да те заблуди, ако е усетил миризмата ти, няма да излезе от дупката си за нищо на света, затова първо ще прикриеш миризмата си, че заекът да не те усети, докато ти се приближиш достатъчно…

От време на време Хюрем разказваше нощем на младия падишах за случките, които бяха преживели с Тачам Ноян, и тези приключения изглеждаха на Сюлейман като приказки. Затова не му се сториха странни думите „моят татко Тачам“.

Момичето обясни тактиката на казахския храбрец спрямо зайците като нещо обичайно. Хванала ръкоделие в ръце, тя говореше за мъжките занимания. Но в гласа на девойката нямаше поучителна нотка — вече бе разбрала, че Сюлейман мрази събеседникът му да изтъква, че знае нещо по-добре от него, и да се възгордява, че е по-осведомен.

Колкото до знанията, султан Сюлейман и ловните му другари знаеха хиляда и един начина да изкарат заека от дупката му, но ето че през онези три дни нито един трик, нито една примамка не бяха свършили работа.

— Този твой татко Тачам как си прикриваше миризмата?

— Взимахме по една шепа подпалки в ръка и ги запалвахме. И докато вървяхме, за да пушат повече…

Изведнъж падишахът доближи ръката си до устните на Хюрем и я прекъсна.

— Чакай малко, чакай малко. И тебе ли водеше на лов?

— Беше ме научил и да стрелям с лък.

— Хайде стига! С тези твои красиви, нежни ръце си опъвала лък и си пускала стрела, така ли?

Хюрем сякаш малко се обиди на този въпрос, от който лъхаха съмнение, учудване и насмешка, но не го показа. Само кимна.

— И как успя да го направиш?

Хюрем му разказа, като се стараеше да не подразни мъжкото му самолюбие. Не се хвалеше, дори си измисли смешни сценки, които всъщност изобщо не се бяха случвали:

— Първия път, не знам как, стрелата се измъкна от ръцете ми и полетя.

Успя да сътвори в очите на Сюлейман образа не на момиче ловец, а на едно палаво девойче, което обикаляше из горите заедно с един планинец.

Сюлейман се смя дълго и поиска подробности:

— Я разкажи как опъна лъка, как го опъна?

Когато Хюрем скочи весело на крака и показа как бе опънала тетивата, той хвана момичето в прегръдките си, целуна го и го погали. И внезапно рече:

— И ти трябва да дойдеш с нас на лов.

Изгаряше от нетърпение да чуе тази покана, но успя да се престори на много учудена.

— Какво, аз ли?

— Разбира се. Да видим и ние как се ловят зайци с подпалки.

— Но сред толкова мъже…

— Лесно ще стане. Ще се предрешиш.

Тя така и направи. Облече се с мъжки дрехи. Покри лицето си и по време на първия ловен поход, в който участва, Хюрем удиви всички — и султан Сюлейман, и главния соколар Ибрахим, и останалите аги и бейове. Яздеше, прегърнала врата на коня, хвърчащ като вятър, скрила лицето си в гривата му; майсторски стреляше с лък, умело преследваше плячката — сръчността ѝ слиса дори и отбраните придворни ездачи. А когато по нейно предложение бяха запалени подпалки и заради пушека три-четири заека се показаха, настроението на падишаха рязко се подобри. Сюлейман бе въодушевен най-много от това, как Хюрем повали една сърна със стрелата, която пусна, яздейки, сякаш се състезаваше със светкавиците. От устите на всички ловци се откъсна едно учудено „Ооо!“, после гласовете им се извисиха в похвални възгласи.

А докато младият падишах възнаграждаваше успеха на любимата си жена с аплодисменти, той каза на Ибрахим:

— Гледай, главни соколарю, едно невръстно дете се превърна в твой съперник.

Ибрахим знаеше, че това „невръстно дете“, както го нарече падишахът, беше Хюрем хасеки — всички, които присъстваха на лова, бяха наясно с това, но се правеха, че не се досещат, за да не обидят султана.

— Винаги съм казвал, владетелю мой, че няма по-добра преценка от вашата. Простете ми, трябваше да знам, че и при избора на ловен другар ще вземете толкова точно решение.

След ласкателните си думи Ибрахим бавно се обърна към Хюрем, която внимателно следеше разговора, изправена върху гърба на коня.

— Пък и любимците на нашия господар не са наши съперници, те са наши любезни спътници. Не бихме се състезавали с тях нито по умения, нито по знания.

Въпреки че още не разбираше добре езика, Хюрем усети намека, заплахата, дори унижението в тези думи. Сюлейман поклати глава, видимо доволен, без да покаже дали е доловил скрития смисъл.

Ибрахим не можа да види омразата, която извираше от очите на Хюрем под покривалото. Ако можеше да зърне лицето ѝ, със сигурност щеше да разбере, че си е спечелил заклет враг, който не биваше да пренебрегва.

Докато подкарваше коня си в тръс, тя се закани на този хърватски храненик, че хубаво ще види уменията и знанията на Хюрем! Ще разбере дали оттук насетне Османската империя ще слуша неговите разпореждания или волята на московската наложница!

Онази нощ султан Сюлейман се развихри като любовна буря. Дълго се взира в очите на момичето. Не можеше да се нарадва на късмета си. Отпи от усмивката ѝ с удоволствие, сякаш беше вино. Ето това е неговата жена — пълна с любов, гореща и войнствена. Знае и как да гали, и как да убива!

Ибрахим беше прав — преценките на Сюлейман винаги бяха точни. През онзи ден за пореден път се увери в правилния му усет, с който бе предпочел Хюрем пред Гюлбахар.

Султанът обгърна ръцете на момичето с дланите си. Някак не му се вярваше, че тези ръце, нежни като крила на гълъб, бяха толкова силни, че да запращат смъртоносни стрели. Целуна ги с любов. И след това се разбушува буря от страст, продължила до изгрев-слънце.

Но нещата не потръгнаха, както искаше Хюрем. Падишахът не се отказа от дългите вечерни разговори с Ибрахим в кулата Фатих, която гледаше и към зелените острови в Мраморно море, и към необикновените красоти на Босфора. Безброй вечери Хюрем чакаше с часове Сюлейман пред пращящото огнище, изяждайки се от яд. Но не се отказа, не се предаде на съня. Не показа пред околните нито гнева си, нито разочарованието си. Когато падишахът дойдеше, изтичваше и се отпускаше в ръцете му. Задушаваше го с огнени целувки. Дори и веднъж не се оплака с думите:

— Господарят ми отегчи ли се от мен? Вече прекарва повечето си време с Любимеца Ибрахим.

През една такава самотна вечер Хюрем си зададе въпроса, какво всъщност иска? Любов или власт? Отговорът изведнъж изплува в съзнанието ѝ. Власт, могъщество! Само че и властта, както и любовта изискваше търпение.

— Щом е така, ще чакам — каза си. — Властта си заслужава тези мъки.

XXXIII

През една нощ, в която беше сама, Хюрем скочи от леглото, разбудена от викове:

— Султане, султане!

По коридорите на харема се чуваха притеснени гласове. Когато виковете се смесиха със звънтене на саби, тя разбра, че сред тези, които бяха дотичали, имаше и войници на падишаха. Значи се беше случило нещо много важно, защото не бе прието войници да влизат в харема. Какво ставаше? Сърцето ѝ заблъска от вълнение. Сред десетките гласове позна този на чауш-башията:

— Владетелю, владетелю!

Мерзука и останалите прислужнички също се събудиха. Докато Сетарет калфа се опитваше да запали лампите, останалите момичета викаха, сновейки от стая в стая.

Врявата навън постепенно нарасна. Сред многото мъжки гласове се долавяше женственият глас на Сюмбюл ага:

— Шшшт! Излезте. Веднага излезте. Не нарушавайте тишината в харема. Яростта на владетеля… — умоляваше той.

Пискливият, изпълнен със страх гласец на мъжа се губеше сред виковете на мъжете.

— Стига сте хленчили — смъмри момичетата Хюрем, докато ставаше от леглото.

Емине веднага облече Хюрем в халата, който валиде султан ѝ бе подарила.

— Има вести от Крим, владетелю! — извика плътен глас.

От Крим ли?

В миг сърцето на Хюрем заби като камбана. Значи има вести от Крим! Мястото, което наричаха Крим, беше толкова близо до нейния край, до полята, ухаещи на мащерка.

— Вестоносецът на кримския хан чака да бъде приет, султане — отново се обади чауш-башията. — Ако новината, която нося, не заслужава да събудя владетеля на света, отсечете ми главата, казва и друго не споменава.

Хюрем бе долепила ухо на вратата и се опитваше да долови за какво става дума. Каква можеше да бъде вестта, толкова важна, че да будят посред нощ самия султан Сюлейман?

В този миг Хюрем позна гласа на главния соколар Ибрахим.

— Замълчете бе, нахалници!

Изведнъж гласовете секнаха. Когато чу мъжа, Хюрем се вледени. Значи, докато тя спеше тук сама в леглото си, той беше при падишаха.

— Хърватско прасе — процеди вбесена.

Ясно беше, че султан Сюлейман отново си блъскаше главата над картите в стаята си заедно с онази хърватска свиня. Ибрахим не викаше, но думите, които произнасяше почти шепнешком, плющяха като камшик.

— Вие изобщо ли нямате срам?

— Аз ги предупредих, но… — опитваше се да обясни Сюмбюл ага с едва доловим гласец.

— Може ли така да нахълтвате до вратата на султана? — прекъсна Ибрахим главния евнух. — Наказанието за нахлуване в харема и нарушаваме на тишината и спокойствието му е дръвникът, не знаете ли това? Ако вестта, която идва от Крим, не е толкова важна, че да потисне гнева на нашия господар падишаха, лошо ви се пише. Така да знаете. Гневът на нашия падишах ще се стовари върху всички ви.

Чауш-башията му каза нещо, което Хюрем не можа да чуе. Ибрахим остана безмълвен за известно време и после разпореди:

— Веднага известете Пири паша.

Сега и в неговия глас се усещаше едва доловимо вълнение.

— Събудете и Ферхад паша. Не забравяйте Ахмед паша и Пиял паша. Нашият господар ще чуе новината от кримския хан в залата за аудиенции.

Разговорите приключиха. Някаква врата се затвори. Вероятно Ибрахим се бе върнал при падишаха. Шумът от стъпките и глъчката се отдалечиха и всичко наоколо потъна в онази непоносима тишина на нощите в харема.

Хюрем не мигна до сутринта. Каква новина бе дошла от Крим за султан Сюлейман, толкова важна и толкова спешна, че дори не търпеше отлагане. През тревожното ѝ съзнание се гонеха мисли за собствената ѝ съдба. Ако се е споминал хан Мехмед, какво ще стане с нея? Ако Сюлейман я изгонеше оттук, би се подслонила единствено при Ай Бала ханъм.

Ето че въпросът, който я гризеше още от първия ден, когато пристъпи в сарая, внезапно изплува на повърхността. „Ами ако Сюлейман ме прогони?“

До този миг тя всячески потискаше това притеснение. Сега, макар и мислено, за първи път се изправи пред страха си да не остане отново без дом. А и татко ѝ Тачам го нямаше до нея, за да я вземе и да я спаси. Да я метне на гърба на Умут и да препусне към свободния въздух в планините.

— Не — измърмори си. — Ханът не може да е умрял. Нали чауш-башията каза, че вестта била изпратена от кримския хан. Не се страхувай.

Дяволът в нея веднага възрази на това със зловещ кикот.

— Чакай малко. Не бързай да се радваш. Мъжът не каза Мехмед Герай. Може би Мехмед Герай е умрял, а на негово място друг е станал хан.

Тази вероятност беше достатъчна, за да накара Хюрем да потръпне. Смъртта на Мехмед Герай означаваше тя да изгуби и Ай Бала ханъм.

— Това ли ще са единствените загуби? — питаше се. — Може би скоро и Хафса султан ще ме остави. И бездруго с единия крак е в гроба. Тогава няма да имам никого на този свят. Господи, аз съм съвсем сама! Нямам си никого!

На сутринта Хюрем отрано тръгна към отделението на наложниците с надеждата там да научи новината на пратеника.

Ако там беше Екатерина, обезателно щеше да чуе нещо. Но нея я нямаше. В деня, в който улови злобните погледи на момичето, Хюрем реши да го отдалечи от двореца. Екатерина беше много опасна за нея. Ако проговореше, това щеше да означава краят за Хюрем. През Коледната нощ, когато падишахът я попита:

— Какъв подарък искаш от мен? — Хюрем откри възможност да се отърве от момичето.

— Здравето и благополучието на Негово Величество султана са най-големият подарък за нас.

— Не, Ибрахим ми припомни вашия обичай да си подарявате подаръци на Коледа. Хайде, кажи какво ще пожелаеш?

И отново вживяла се в ролята на онова малко палаво момиченце, Хюрем поиска от Негово Величество султана да освободи една нейна много скъпа приятелка.

— Пък току-виж ѝ било писано да ѝ излезе късметът и да се омъжи. Ще бъде благодеяние — каза тя и не пропусна да сведе глава.

Не изминаха и петнадесет дни, когато Екатерина беше сгодена за един възрастен паша и замина за Кютахия[74]. В действителност това означаваше заточение за момичето. За всеобща изненада Екатерина бе доволна от положението си. Радваше се, че вместо да живее затворнически живот между четири стени в харема, щеше да стане съпруга на паша, макар и възрастен. Тя изрази благодарността си, като се хвърли в ръцете на Хюрем, преди да си тръгне от двореца.

Отделението на наложниците сякаш бе оглушало без Екатерина. Момичетата дори не бяха чули патърдията през нощта. Развявайки полите си, Хюрем се върна с празни ръце оттам. Веднага прати Джафер по петите на Сюмбюл ага. Така де, нямаше да отиде при Хафса султан и да започне да я разпитва:

— Какво стана през нощта, уважаема майко? Каква вест е пратил братът на първата жена на мъжа ти — хан Мехмед Герай?

Докато чакаше Джафер, я сви коремът от безпокойство и нетърпение. Тя можеше да усети промяната в атмосферата на двореца. Когато погледна през решетките, видя, че дежурните стражи се прегръщаха. До този ден никога не бе виждала подобно нещо между войници. Отначало не му придаде значение, мислейки си, че е случайност. Същата сцена се повтаряше при всяка смяна на пост. Сякаш празнуваха нещо. Но какво?

Когато Джафер дойде, подтичвайки, тя вече се намираше на ръба на търпението си.

— Разбра ли нещо? Разказвай бързо! — попита припряно.

— Не научих кой знае какво. Обаче в двореца има празник. Изпращат се вестители навсякъде, за да разгласят добрата новина.

— Каква новина, кажи де!

— Ханът на Крим, хан Мехмед Герай…

Докато Джафер продължаваше да говори, на Хюрем ѝ се искаше да извика от щастие, защото разбра, че ханът е жив.

Черното момче продължи, без да подозира как ще разтърси господарката си с новината, която носеше.

— Поднесъл е уваженията и предаността си на нашия султан и е изпратил добрата новина, че кримските храбреци са победили.

Нарочно ли го правеше момчето? Не разбираше ли какво любопитство я бе завладяло? Протакаше до безкрай това, което имаше да каже. Хюрем беше впила поглед в устата на евнуха.

— Имало някакво място, наречено Московското княжество. Кримските конници го завладели.

Не можа да повярва на ушите си — кримските конници в Москва ли са навлезли?

Момчето продължи, сякаш отгатнало въпроса на господарката си:

— По улиците на Москва сега обикаляли татарски юнаци с чалми, калпаци и оголени саби. Кримският хан пратил новината: Забучих белия байрак на Златната орда върху Кремъла, а до него се веят също алените и зелените знамена на Сюлейман хан. Младият принц в княжеството, наречен Иван Грозни, едва се спаси…

Хюрем вече не слушаше. Пък и да слушаше, нищо не чуваше. В главата ѝ настана хаос. Бяха нахлули в родината ѝ. Добре де, Москва не беше точно нейната родина, обаче Рутения се намираше там, където свършваше границата на Московското княжество и започваха териториите на Полша. Значи не се беше разминало само с това, че селото ѝ бе опустошено, а цялата ѝ родина бе окупирана от край до край. Кой знае още колко Александри бяха метнати на гърбовете на конете на казахските и татарските конници и бяха отвлечени в планините?

Обърна глава, за да прикрие сълзите си. Цялата ѝ злочестина се изливаше в една-единствена мисъл: „Нямам си село, нямам дом, нямам си никого, нямам родина, а мен има ли ме изобщо, Господи!“.

Докато безгласният ѝ бунт нарастваше като лавина, в главата ѝ изникна въпрос: „Каква съм аз?“. И продължи да се пита: рускиня ли съм, украинка ли, полякиня ли съм, каква съм? От всичките по малко или само една от тях?

Наистина, каква беше тя? След като не знаеше точно, защо плачеше заради нашествието в Москва? Видя, че в съседната стая Мерзука се хвърли щастлива на врата на Емине. Татарското момиче щеше да празнува победата на своите. Дали пък да не се има за татарка, помисли си за момент. Та нали в продължение на шест години живя в кримските земи, в Кримския дворец? Ами така де, в края на краищата Хюрем беше духовната дъщеря на Гюлдане султан, съпругата на наследника на Златната орда хан Менгли Герай. За момент се отнесе. За един миг претегли в главата си всички въпроси и техните отговори. Изведнъж вдигна глава. Раменете ѝ се изпънаха. Изтри очи с опакото на ръката си. Беше разрешила проблема със самоличността си.

Не, тя не беше нито рускиня, нито украинка. Нито пък полякиня. Тя беше вече османка. Хюрем хасеки, единствената любимка на султан Сюлейман, владетеля на света. Така да се знае и така да се пише!

Под слисания поглед на Джафер Хюрем стана от мястото, където преди малко проливаше сълзи.

— Веднага трябва да се приготвя и да изтичам при валиде султан — каза тя. — Да не даваме повод на никого да каже: „Гледай тази московска гяурка как се срина, щом чу, че Москва е завладяна. И все пак владетелят ни ще приеме ли московчанката в леглото си?“.

Докато вървеше с решителни крачки, Хюрем си заповяда сама да свикне да се радва на победите на Османската държава. Тя е османската кралица!

XXXIV

През тази зима новините се сипеха като порой. Дворецът, все още опечален след смъртта на принц Махмуд, споминал се, преди да навърши деветата си година, се оживи от щастливата вест, която Хюрем хасеки донесе на валиде султан.

— Майко — каза Хюрем стеснително, — ние сме в положение.

Още като видя притеснението, с което Хюрем я заговори, възрастната жена разбра какво е това положение у хасеки, но все пак попита:

— Какво има, дъще? Да не си болна?

Хюрем забоде поглед в земята и не повдигна глава. Лицето ѝ бе пожълтяло.

— Кажи, момичето ми. Какво ти е?

Без да вдига глава, тя бавно прошепна:

— Вероятно сме настинали.

— Само това ли е?

Настъпи тишина и Хюрем запелтечи с глас, който едва се долавяше:

— И… такова… закъснява… ми… уважаема… майко.

От доста време Хафса султан очакваше тази новина с нетърпение, но и със страх.

— Сигурна ли си? Колко?

— Близо два месеца, майко — кимна Хюрем.

Хафса султан моментално повика слугините си с пляскане на ръце.

— Веднага съобщете на акушерките.

В харема настъпи врява — това обикновено не се случваше, когато оповестяваха, че някоя наложница е бременна. Но този път акушерките бяха привикани от самата валиде султан. Обичайно, когато някоя наложница забременееше, Хафса султан само я посещаваше и единствено отправяше благословия:

— Аллах да ти помогне да родиш със здраве.

Сега самата тя се вълнуваше. Пък и Хюрем не приличаше на другите наложници. Тя беше вече втората по важност жена в двореца след майката на падишаха. Откакто я бе приел в леглото си, султан Сюлейман не бе имал близост с друга, освен с Хюрем. Палавият принц Мустафа разведряваше Сюлейман, докато не го изпратиха в Маниса заедно с Гюлбахар. А сега го лекуваха любовта на Хюрем, нейното усмихнато лице, ненаситните ѝ дълбоки очи и песните ѝ, на които владетелят вече се опитваше да приглася.

Акушерките дотичаха. Прегледаха обстойно Хюрем хасеки върху дивана, където Хафса султан я бе сложила да легне удобно върху наместените зад гърба ѝ възглавници. Допряха уши и се опитаха да доловят някакъв звук от утробата ѝ. Хюрем и Хафса султан изгаряха от нетърпение да чуят диагнозата, но акушерките се отдръпнаха в един ъгъл, пошушукаха си нещо и после прегледът започна отново. Леко надигнала се, Хюрем следеше притеснено жените, които се бяха надвесили над корема ѝ и я опипваха тук и там. Нещо лошо ли имаше? Та Мерзука вече потвърди бременността, още сутринта ѝ каза:

— Господарке, бебето ти даже е започнало да мърда.

Е, тогава какво ставаше? Защо акушерките не казваха нищо?

Хюрем усещаше от доста време, че е бременна. Но не каза на никого, за да бъде сигурна. Молеше се на Всемогъщата Дева да я дари с бебе.

Не след дълго гаденето ѝ стана толкова силно, че не можеше да се скрие. Мерзука следеше всяко нейно движение с подозрителен поглед. Един ден неочаквано заяви:

— Май на моята господарка ѝ се дояждат разни неща поради бременността.

И Хюрем усещаше потрепвания в утробата си, някъде в слабините. Сякаш бе някакво едва доловимо мравучкане, някакво трептене. В продължение на цели нощи развълнувано си мислеше как носи живот в себе си.

Отначало се изплаши. Обзе я един съвсем нов, непознат за нея трепет. Но малко ли се бе молила за дете? Ето, Господ бе откликнал на молитвите ѝ. Нощем прокарваше ръце по корема си и мислеше за бебето. Свикваше с мисълта за него, опитваше да се сближат. Заедно със Сюлейман бяха създали нов живот. С владетеля на света — султан Сюлейман. Можеше ли да има по-невероятно чудо от това? Тя щеше да роди принц и той щеше да стане падишах, когато му дойдеше времето.

Обстойният преглед на акушерките накара и Хафса султан да изгуби търпение.

— Що за дълъг преглед е това? Защо не можете да вземете решение?

Главната акушерка се изправи и обърна нищо неиздаващ поглед към Хюрем. Докато другите жени все още опипваха корема ѝ, безизразното като стена лице на главната акушерка се раздвижи. Погледът ѝ се смекчи и тя отправи към Хюрем нежна усмивка. Жената се обърна към валиде султан.

— Синът ти, владетелят, отново ще става баща, султанке-майко — каза. — Хюрем ханъм е бременна почти в третия месец. Очаквам възнаграждението си за добрата вест.

Докато Хюрем мислено крещеше от радост, Хафса султан се надигна от мястото си и тръгна към нея. Не знаеше дали да се радва, или да се бои? Разбира се, че трябваше да се радва, задето синът ѝ ще има още едно дете. На всичко отгоре Хафса обичаше това момиче. Хюрем ханъм, самата все още дете, само след няколко месеца щеше да стане майка. Майка на внука ѝ.

Дали детето ще е момче?

Двама принцове за един престол вещаеше опасност. Дори и смърт. Този дворец се беше нагледал на множество трагични битки за трона! Бащи, които убиваха синовете си. Престолонаследници, които въставаха срещу бащите си. Тя самата с години предпазваше Сюлейман от гнева на баща му, за да не го сполети беда. Веднъж, когато съпругът ѝ Селим хан повика Сюлейман в Истанбул, Хафса султан бе припаднала от страх. Откъде можеше да знае, че падишахът отива на поход и вика сина си, за да го остави на своето място в Истанбул начело на държавата? Никой не подозираше какъв ужас изживя тогава Хафса.

Ето че сега нещата отново можеха да се объркат. Ако и Хюрем родеше син, той щеше да стане съперник на принц Мустафа, сина на Гюлбахар. Да, съдбата се беше усмихнала на Мустафа — той е големият, престолът му принадлежи по право, само че дали малкият принц щеше да се примири със съдбата? Когато дойде времето и престолът се падне на Мустафа, дали големият ѝ внук щеше да остави жив принца, роден от Хюрем? Такъв беше редът в света. Беше ужасяващ, но от Завоевателя насам Османската империя бе оцелявала именно така. Ако се наложеше да се пролее кръвта на баща, син или брат в името на империята, то убийството беше оправдано.

Възрастната жена изпита ужас, угнетена от злините, които можеха да се случат в бъдеще.

Но сега не беше времето да го мисли. Това сираче Хюрем носеше детето на нейния син. Трябваше да го остави да изживее щастието си, клетото. Пък и още не се знае, току-виж се родило момиче.

Като се опитваше да разсее тревожните облаци, засенчили лицето ѝ, и да се усмихне, Хафса султан подхвърли на главната акушерка кесия, която извади от джоба на кафтана си. Жената я хвана във въздуха. Целуна я и я докосна до главата си. Помоли се за доброто на бащата, бебето и майката.

Когато валиде султан се наведе до Хюрем и понечи да я целуне по челото, момичето бързо се надигна и се хвърли в обятията ѝ. В очите на Хюрем ханъм, пълни с гордост и благодарност, хвърчаха пеперудите на щастието. Зениците на тези зелено-сини очи тъмнееха от влага. Това бяха сълзи на удовлетворение.

Хафса обхвана момичето, което я беше прегърнало, през кръста. Душата ѝ потрепна. Докато целуваше челото на Хюрем, усети, че очите ѝ се напълват. От радост ли плачеше? Толкова отдавна не ѝ се бе случвало, че дори бе забравила как се плаче от радост.

— Честито, Хюрем ханъм — каза тихо. — Дано дариш моя син владетеля със здраво и добро дете. Пожелавам съдбата на внучето ми да бъде светла като тази на красивата му майка.

Хюрем три пъти целуна и три пъти доближи до главата си ръцете на жената, която бе прегърнала с истинска благодарност. Сбръчканите ръце на валиде султан се намокриха от сълзите на момичето. А в косите на Хюрем падна една-единствена сълза, търкулнала се по бузата на султанката.

— Вие внесохте светлина в живота ми, майко — прошепна. — Майка ми Гюл, която взе едно гяурско момиче, откъснато от родната градина, и го осинови. Моята кака Ай Бала, която ме прати тук да си търся щастието. И моята валиде, красивата майка на владетеля на душата ми, бащата на детето ми — Негово Величество султана. Ако не бяхте всички вие, съдбата едва ли щеше да се усмихне на нещастната Хюрем.

Известно време старата владетелка погледа с любов очите на Хюрем, от които бликаха сълзи. С края на кърпичката си изтри бузите ѝ.

— Бог е този, който дава щастието, и този, който го отнема. Той е този, който определя нашата съдба. Ние сме само посредници. Ако той не беше написал на челото ти да родиш дете от султана на султаните Сюлейман хан, каквото и да бяхме направили ние, щеше да е напразно. Това, което казвам, дъще Хюрем, е, че и ти си посредник. Бог те е натоварил със задачата да родиш дете на моя син владетеля. Хайде сега, Хюрем ханъм, да видим как ще се справиш!

Още малко гали косите на момичето и после изведнъж стана.

— Какво стоите, жени? Захващайте се с приготовленията — заповяда тя.

Обичта и нежността в гласа ѝ изчезнаха и вместо тях се появи железният тон на нейната стоманена воля.

— Хюрем ханъм ще роди дете на сина ни владетеля. Незабавно да ѝ бъде осигурено спокойствие. Да не прави абсолютно нищо. Всяка вечер по една акушерка да дежури в покоите ѝ. Ако се наложи, главният лекар да има готовност. Да се предоставят още робини на нейните заповеди. Да се внимава с какво се храни и какво пие. На нас да се съобщава всеки ден за здравето на Хюрем ханъм и внучето ни, което е на път.

Докато се прегръщаха от щастие и обич, Хюрем усети две неща — две важни неща.

Валиде султан вече не я наричаше „хасеки“, когато говореше за нея. С думите „Хюрем ханъм“ тя я бе поставила в друго положение. Що за положение бе това, момичето не можеше да си обясни, но сякаш бе някакво място, по-близко и по-топло от „хасеки“.

А второто и по-важно беше, че Хафса султан говореше за бебето ѝ, наричайки го „дете“. Лесно можеше да каже: „Хюрем ханъм ще роди син на сина ни владетеля“, но ето че не го беше изрекла. Защо? Отговорът иззвънтя като плесник в мислите на Хюрем.

— Старицата се страхува да не би бебето ми да е момче.

Хюрем си даваше сметка, че ако роди син, той ще стане съперник на Мустафа.

Не може страхът да препречи пътя на съдбата, бабо! Ами така де, Хафса султан скоро щеше да е баба на сина ѝ. Съдбата вече бе хвърлила зара си.

Хюрем щеше да роди син на Сюлейман. На престола на османския род щеше да седне принцът на московчанката. Не този на Гюлбахар. Тя се закле, че ще бъде така.

— Хюрем ханъм е бременна, Хюрем ханъм е бременна!

Тези думи обиколиха целия дворец за миг. Не беше писано нито на Хюрем да съобщи радостната новина на султан Сюлейман, нито на Хафса султан.

Младият падишах получи вестите от главния соколар Ибрахим, докато разглеждаше една галера, чийто строеж тъкмо бе приключил в корабостроителницата на Златния рог. По едно време някакъв мъж се доближи и прошепна чутото в ухото на Ибрахим. Главният соколар изобщо не се изненада. Приближи се до султана, който разговаряше с капитана, и каза:

— Честито, владетелю!

Падишахът го изгледа учудено, тъй като той вметна тези думи тъкмо когато мъжете обсъждаха, че платната на галерата са прекалено големи и могат да намалят маневреността ѝ. Сюлейман обърна глава и погледна приятеля си с питащи очи.

Ибрахим веднага се наведе, както беше прието, и целуна полите на падишаха.

— Аллах да те поживи и да те дари с безгранично щастие. Поколението ти да бъде многобройно, а честитият ти род да стане още по-голям.

— Какво искаш да кажеш, главен соколарю?

— Султанът отново ще става баща. Да му е честито.

В душата на Сюлейман сякаш отекна радостен вик: „Моята Хюрем!“ Момиче ли щеше да е или момче? Изведнъж забеляза, че въпросът, изплувал в съзнанието му, го притесни. Аллах два пъти му бе дал да изживее щастието от мъжката рожба. Можеше и една дъщеря! Дали този път ще му бъде отредена принцеса? Трябваше да е красива като Хюрем. Една султанка, която като майка си да омагьосва и опиянява хората с очите, с погледа, с гласа си и която да кара слънцето да ѝ завижда заради усмивката ѝ.

Изведнъж навалицата от войници, която беше наобиколила плътно галерата, се развълнува. Левентите[75], трудещи се с усърдието на пчели по кораба, се наловиха за въжетата, опънати от дебелите мачти, които можеха да бъдат обгърнати единствено ако шестима души се хванеха ръка за ръка, и се спуснаха към брега с виковете:

— Нека нашият падишах пребъде чрез рода си! Дълъг живот за падишаха ни!

Очите на султан Сюлейман се напълниха със сълзи. Прегърна се с везирите и пашите си. Потупа по гърба левентите, които се тълпяха пред него, за да му целунат ръка. После всички се върнаха към работата си. Огромни топове от бронз с общи усилия бяха издърпани в корема на галерата. Сандъците с гюллета сякаш бяха олекнали върху раменете на работниците, които отведнъж започнаха да ги носят чевръсто.

В това време прочувственият глас на един мургав левент се извиси от кърмата:

Роза те наричам, мила, розов цвят си ти.

Слънце искам да закича в твоите коси.

И небето, и земята да се съберат,

мен от мойта роза не ще разделят.

И останалите левенти се присъединиха към песента. Мощните мъжки гласове обиколиха древните хълмове около Златния рог. Стреснатите чайки сякаш припяваха на песента, кряскайки, докато се извисяваха в небето.

И Сюлейман си тананикаше известно време тази песен, която без съмнение беше изпята за него и Хюрем.

Роза те наричам, мила, розов цвят си ти.

Слънце искам да закича в твоите коси…

След като отиде на намаз в знак на благодарност и се върна в харема, вече се беше свечерило. Помоли се детето, което скоро щеше да поеме в прегръдките си, да бъде здраво и дълголетно, а походът, който щеше да предприеме, да приключи с победа. Когато влезе в покоите ѝ, той заповяда на прислужниците, които се разтичаха припряно да известят Хюрем за идването на султана, да мълчат. Тихичко отвори вратата на стаята ѝ; тя спеше върху пищния диван пред прозореца. Вътре се чуваше само пращенето на дървата в огнището. Спокойна, щастлива усмивка се бе разляла по лицето ѝ, което лампата осветяваше меко с мъждукащия си фитил, дори и в съня си беше усмихната.

Вече бе повярвал, че Хюрем е неговата благословия. Колко свежа, колко красива беше! В нейно присъствие мигом забравяше за скръбта, тъгата, мислите, които непрекъснато го гризяха, военните планове. Душата му бе изпълнена със спокойствие и радост. Всъщност какво повече може да иска един мъж от една жена? Поколение ли? Хюрем му бе дала и това.

Пък и с нея можеше да разговаря на всяка тема. Например преди време, когато в разговор бе споменал, че пехливаните се борят, след като намажат телата си с мазнина, Хюрем бе зяпнала и бе извикала:

— Как е възможно? Може ли човек да се бие с намазнено тяло? Мъжете ще се изплъзват от хватките си.

— Ами нали точно в това е майсторлъкът, красавице моя. Докато коремът не види звезди…

Хюрем не можа да се стърпи и се изкиска при тези думи. Сюлейман харесваше тъкмо това в нея — непринудените ѝ реакции и спонтанно направените коментари.

— Какво означава коремът да види звезди? Те през нощта ли…

Още преди момичето да се изкаже, Сюлейман се разтресе в пристъп на смях.

— Ах, Бог да те поживи — каза, щом се успокои. — Каква ти нощ? Естествено, че се борят по светло.

— Тогава как коремът вижда звездите?

— Така се казва. Така казват, когато гърбът на победения пехливан опре земята. Нали гърбът е долу, а коремът гледа нагоре.

Този път Хюрем се изкикоти.

— Пехливан, чийто корем зяпа звездите — повтаряше тя и се кискаше.

Смехът ѝ бълбукаше като вода. И носеше спокойствие като ромоленето на поточе. Сюлейман се опитваше да поправи думите ѝ сред пристъпите от смях:

— Не „който зяпа“, а „който вижда, който вижда“.

В един момент, когато се успокоиха, Хюрем започна да говори:

— Там, при нас… — И се захвана да разказва как се провеждат борбите в нейната родина.

— Какво? Ти и в борбата ли си веща? Кажи си, че Гюлбахар леко се е разминала. Ако ѝ беше направила една хватка, щеше да проснеш на земята майката на моя принц.

Как се изплъзнаха тези думи от устата му? Падишахът веднага съжали. Сега ли му беше времето? Той се смъмри за своята нетактичност, но не се случи това, от което се страхуваше.

На Хюрем ѝ стана неприятно, че владетелят споменава Гюлбахар без причина, но не го показа.

— Не — отвърна тя. — Как вашата робиня да е умела в борбата? С моя татко Тачам бяхме отишли на панаир. Там гледах.

Сюлейман се успокои, че смениха темата, и веднага подхвана:

— Не е останало място, където да не те е завел този старец, когото наричаш Тачам.

Тя кимна и се зае да обяснява как са се борили пехливаните, които е гледала.

Когато Сюлейман каза: „Чакай малко. Това не го разбрах. Я ми го покажи!“, Хюрем скочи и започна да показва на падишаха как пехливаните упражнявали едни на други подсичане на краката и хватката „ключ“.

Не след дълго за падишаха и неговата любимка борбата се превърна в състезание по страст. Победеният, който каза „Предавам се, предавам се!“, беше Сюлейман. Примирен, той додаде:

— Опря гърба ми на земята. Коремът ми видя звездите.

Наблюдавайки сладкия сън на Хюрем, Сюлейман се усмихна от спомена за онази вечер. Колко беше очарователна на светлината от огъня в огнището. Неусетно погледът му се плъзна към корема на момичето. Там някъде Хюрем бе приела неговото семе. Създаваше нов живот от своя.

Наведе се. Устните му нацелуваха челото на момичето. Когато Хюрем отлепи клепки, той не можа да се стърпи и целуна замъглените ѝ от съня очи.

— Получихме добрата ти вест, Хюрем ханъм.

Ръцете ѝ обгърнаха шията на мъжа с кокетство.

— Аз исках първа да кажа на Негово Величество султана. Но в двореца му вестите се разпространяват по-бързо от вятъра.

— Какъв ти дворец? — засмя се падишахът. — Новината достигна първо при войниците ни и едва после при нас. В армията има празненство.

— Господарят ни ядоса ли се?

Падишахът прекъсна Хюрем с целувка.

— Може ли човек да се ядоса на онзи, който прави живота по-щастлив, мила. Нашият дворец ще е свидетел на чудо. Ще се роди слънце на слънцата. Ние се радвахме, че си имаме едно слънце, а сега ще си имаме две.

Момичето притегли ръката на Сюлейман към корема си.

— Виж, сякаш мърда.

Сюлейман не можа да усети това незначително потрепване. Но за да не разочарова Хюрем, той сложи ръка върху гладкия ѝ корем и дълго го гали.

А тя, докато милваше с пръсти косите на падишаха, каза със слаб глас:

— Принцът ти отсега е доста палав.

— Принц ли? Ами ако е султанка? Красива като теб…

— Не — отсече Хюрем, продължавайки да милва косите на падишаха. — Хюрем ще роди принц на Негово Величество султана. Той ще бъде привлекателен като баща си. И също като него ще бъде силен, могъщ, справедлив, пълен с доброта и обич.

Дворецът бе толкова зает с бременността на Хюрем, че дори и внезапното изчезване на главния евнух на харема Сюмбюл не можа да засенчи вълненията. Един ден той излезе през портата на двореца и не се върна. Никой нямаше представа къде е Сюмбюл. Онези, които излязоха да го дирят, се върнаха с празни ръце. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала Сюмбюл.

Отначало се породиха съмнения, че той е откраднал нещо и е избягал. Само че, когато откриха съкровището му от осем пълни кесии, които бе скрил в дюшека си, това подозрение изчезна. Дори не си беше взел парите. Значи рано или късно щеше да се появи. Но той не се завърна. След известно време всичко бе забравено и никой вече не го очакваше. От случката най-много се натъжи Хюрем. Как беше възможно това? Човек днес го има, а утре — не. Веднага го забравяха. Сякаш Сюмбюл изобщо не се бе разхождал по тези места и не бе отварял тези врати. И с Деспина се случи същото. Не мина и ден, и я забравиха. Ами Гюлбахар? Самата Махидевран Гюлбахар хасеки — майката на престолонаследника на падишаха. Още преди да пристигне на мястото на заточението, жената престана да бъде тема за разговори в двореца. А сега и Сюмбюл ага. Значи толкова лесно бе да потънеш в забрава. Как можеше да се избегне това? Какво трябваше да направи, за да се задържи в паметта на хората, да не бъде отнесена като отбрулен лист?

Тя си мислеше, че и Джафер като нея се е натъжил от изчезването на Сюмбюл ага. Със сигурност и неговият гръб още усещаше болката от пръчките на Сюмбюл, но все пак.

— Недей да тъгуваш, Джафер — каза тя на чернокожия младеж. — И двамата ядохме много бой от него, но той беше твой повелител. А ние изгубихме човека, който ни помагаше.

Момчето остана загледано пред себе си, без да промълви и дума. Още в първия миг, когато чу думите: „Сюмбюл ага е изчезнал“, пред очите му изникна страховитата фигура на Тачам Ноян.

Да не би Азраил да бе наказал Сюмбюл заради боя, който бе хвърлил на господарката на Джафер? Знаеше, че дори и да попита Тачам за това, нямаше да получи отговор. Вдигна глава и зарея поглед. Огънят във въгленовочерните очи на Джафер притесни Хюрем. Направи ѝ впечатление, че той изобщо не тъгува, а тя трябваше ли да страда?

Изведнъж този въпрос помогна на Хюрем да се върне към един ужасен спомен, който бе затрупала някъде в съзнанието си. Да, беше изгубила човек, който я подкрепяше, но пък с него си бе отишъл и извършителят на нещо тайно и опасно. Така срамната случка под стълбите щеше да бъде изтрита и щеше да изчезне от живота ѝ. Екатерина също знаеше за тази задявка, но тя беше получила подкуп, за да мълчи. Пък и дори и да я издадеше, кой щеше да ѝ повярва?

Едва дни по-късно на отсрещния бряг, в устието на една рекичка, откриха тялото на чернокож човек с глава, голяма като на великан. Сабя бе разпорила корема му от горе до долу.

XXXV

В една безлунна нощ по едно от стръмните нагорнища, изкачващи се от пристанище Галата към Генуезката кула, с потайни крачки напредваше тъмен силует. Той се прикри в мрака на дуварите. Спря и се ослуша. Известно време се озърташе назад, за да разбере дали го следят. Беше се загърнал с черна пелерина, чиито дипли се развяваха от суровия вятър, който духаше откъм морето. Главата му се криеше в огромната качулка на пелерината. Напредна още няколко крачки и отново се спря. Опря гърба си на стената и се ослуша. Едната му ръка бе стиснала здраво камата, скрита под плаща.

Слабата светлина, която се процеждаше през прозореца на една къща, за момент сякаш освети лицето, скрито от качулката. И в този кратък миг една дяволска искра, смразяваща кръвта, присветна и угасна в очите му. Закова погледа си в пътя, по който бе дошъл, сякаш искаше да пробие мрака и да разбере дали след него върви някой. Нищо не помръдваше. Отдолу се чуваха необузданите досадни викове на някакъв пияница и толкова. Всъщност в този час по улиците се осмеляваха да излязат само пияници или разбойници, готови с лека ръка да отнемат нечий живот. Или някой дързък човек, който имаше толкова важна работа, че да рискува живота си. Такъв бе и мъжът с плаща. Не беше изключено да е готов и на убийство!

След като отдъхна известно време, той отново продължи да изкачва наклона, който сякаш нямаше край. Тъмните сенки на високите сгради, издигащи се от двете страни, бяха превърнали мрака в стена. Макар по време на земетресението преди дванадесет години голяма част от генуезката крепост да се бе сринала, оцелялата остра конусовидна кула се извисяваше и хвърляше мрачна сянка, която всяваше тревога и ужас в душата на човек.

Спотаи се в ъгъла на една улица, която излизаше на наклона, и отново се ослуша в тишината. Очите му огледаха мрака. Всичко беше наред. Свърна, бързо излезе на улицата и почука на вратата на каменната сграда вдясно.

Две бързи почуквания, пауза, още едно, отново пауза, а после нови две потропвания. Изчака малко и завърши с едно последно почукване.

Сетне мъжът с плаща се притаи в мрака. Погледът му зашари на всички страни, за да не го изненада неприятел в последния момент. Мина доста време, докато странникът чуе гласове зад вратата. През малката дупчица, отворила се върху тежката дървена врата, се процеди сноп светлина, сякаш отегчил се да стои затворен вътре. Едно око погледна лицето отсреща, доколкото то можеше да се различи от качулката, а после се чу хриптящ глас:

— Ветрилото на Доня София ли носите?

Тайнственият посетител се приближи към светлината, прокраднала се на улицата през малката дупчица на вратата.

— Не — каза той, — у мен е само маската на Доня Алба.

Чу се превъртане на ключалка и дрънкане на огромна верига, която някой издърпваше. Сякаш мрачната тишина на улицата беше разкъсана. Една котка, скрита в тъмното, изръмжа и избяга. Най-сетне тежката порта се открехна леко. Силуетът с пелерината бързо се вмъкна вътре през отвора. Тръгна след плешивия мъж с кръгла глава, който отключи вратата и закрачи пред него, като силно накуцваше с левия крак. Гостът продължи напред по един тесен прихлупен коридор, миришещ на мухъл. Изкачи се два етажа нагоре по стълба със скърцащи дъски и заедно с плешивия влезе в голяма стая. Вътре нямаше нищо освен няколко вехти кресла, стол и маса. Голям шкаф покриваше отсрещната стена от горе до долу.

Едрият плешив мъж обърна изцъклените си очи към посетителя и протегна ръка. Без да го кара да чака, гостенинът извади дългата си кама, която все още стискаше здраво, и я постави в ръката на мъжа. Студената стомана проблясна в стаята, осветена само от една свещ.

Куцайки, мъжът тръгна към стенния шкаф и щом докосна някакво тайно място, което мъжът с пелерината не можа да види, единият край на шкафа леко се плъзна напред. Плешивият се отдръпна настрани, за да мине посетителят през образувалия се отвор. Не след дълго шкафът се върна на мястото си и отново покри стената на малката стая. Тайният проход раздели сакатия мъж и госта.

Посетителят смъкна качулката на раменете си и лицето му се откри. Това не бе друг, а посланикът на Венецианската република в Истанбул Марко Кето. Докато се оглеждаше, се отвори една врата и към него с припрени крачки приближи свещеник, развял полите на расото си.

— Сеньор Кето, помислихме си, че изобщо няма да дойдете.

— Бях принуден да избера заобиколен път, за да съм сигурен, че не ме следят, скъпи отче!

— Негово Високопреосвещенство за момент дори се притесни за живота ви.

Кето усети укор в тези думи, но все пак отвърна смирено:

— Боях се да не допусна някоя грешка, с която да изложа тайното пътуване на Негово Високопреосвещенство на опасност.

— Ах, разбирам, естествено, естествено.

Отчето огледа младия мъж пред себе си, потривайки ръце. Ако видеше този човек сред многохилядна тълпа, заради тънката брада, която обграждаше лицето му, острите черти и тъмните му очи веднага можеше да се обзаложи с думите: „Ето един венецианец!“. Дори нямаше нужда да се взира в колебливия му, потаен и опасен поглед, присъщ на венецианците.

— Както и да е, нали вече сте тук — каза той отривисто. — Да вървим, да не караме Негово Високопреосвещенство да чака повече.

Отчето се обърна рязко, така че коланът му се разлюля, тръгна към вратата с мека, дори пъргава походка, която изглеждаше непривична за фигурата му. Отвори вратата и каза на човека вътре:

— Ваше Високопреосвещенство, Марко Кето.

Когато Марко влезе вътре, за момент очите му се заслепиха. Попадна в голяма светла зала. Всичко наоколо грееше в златисто. Огромен гоблен, изобразяващ Тайната вечеря, покриваше отсрещната стена. Вътре горяха безброй свещи. В десния ъгъл, на голям кръст от тавана до пода, висеше статуя на безпомощното тяло на Иисус. А върху един постамент, точно до нозете му, имаше статуя на Богородица със сведена глава.

Високият мъж, който стоеше прав с гръб към вратата, се открояваше сред тези златистожълти цветове с червената шапка на главата си в червената роба, спускаща се до земята.

Мъжът се обърна. Това беше холандският епископ на Рим монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс, първият помощник на папа Лъв X. Марко Кето го виждаше за първи път. Монсеньорът имаше плътни черни вежди и тъмни очи. Извит нос, съвсем тънки устни и остра брадичка, която сякаш щеше да падне от края на челюстта му, допълваха издълженото му лице.

Докладът, в който Кето заявяваше: „Османците се готвят за война“ бе вдигнал Европа на крак. Лъв X имаше намерение да обърне тази опасност в своя полза — можеше да започне нов Кръстоносен поход. Първо щеше да спре турците, щеше да стъпче Анадола и преминавайки през него, да спаси Йерусалим. Ако Иисус беше създателят на християнството, то Лъв X щеше да е неговият спасител.

Обаче никой от европейските крале не подкрепи плана му. Всички се страхуваха да не си навлекат гнева на Сюлейман, преди да са научили истинските му намерения. Поради тази причина папата беше принуден да изпрати в Истанбул Адриан Флоренсон Буйенс, предрешен като търговец, въпреки опасността да бъде заловен от турците. Вестите, които той щеше да донесе, можеха да спомогнат за създаването на армия от кръстоносци.

Обаче папата дори и не подозираше за скритите намерения на помощника си, на когото сляпо се беше доверил. Адриан Флоренсон Буйенс изобщо нямаше намерение да помага на Лъв X да става спасител. Точно обратното, Буйенс се готвеше да предприеме действия, за да докаже, че възрастният папа вече е оглупял дотолкова, че не може повече да служи на християнството, че е започнал да бълнува, че със своите необосновани подозрения може да изложи Църквата на опасност. Беше лесно като детска игра да сложи папската тиара на главата си. Пък и бездруго, макар да беше в Истанбул от една седмица, не бе видял никакви приготовления за война. Ето това бе причината да повика Марко Кето в този таен папски дворец в Истанбул.

— Сеньор Кето — каза тихо кардинал Буйенс. Гласът му беше толкова студен, че караше човек да настръхне.

— Ваше Високопреосвещенство — отговори посланикът и целуна огромния пръстен с папски герб на протегнатата дясна ръка на мъжа.

— Закъсняхте. Надявам се, че информацията, която ще ми дадете, си е заслужавала чакането. Знаете защо Негово Светейшество папата ме прати на това опасно пътуване, нали?

— Зная, Ваше Високопреосвещенство…

— Наистина ли? — с недоверчив тон го прекъсна кардиналът. — Падането на Белград — продължи той, втренчен в изправилия се пред него Кето — беше пълен срив за християнския свят, сеньор Кето. Европа не може да понесе удара на един втори Атила. Подобно бедствие може да означава краят на християнството.

Марко Кето слушаше с уважение, кимайки с глава. Кардиналът взе една ябълка от масичката до него и я захапа. Направи се, че едва тогава забелязва, че посланикът е още прав.

— Ах, защо стоите? Седнете — каза и задъвка ябълката си с премляскване. — За какво говорех, а, да. Този турски поход непременно трябва да бъде спрян. Вчера беше Белград, а утре — кой знае! Виена ли, Рим ли, унгарските долини ли?

Кето се опита да отговори, но кардиналът не му остави възможност.

— Ако ще избухва война, то това трябва да е война на цяла Европа. Негово Светейшество папа Лъв X така смята. Разбирате ли ме, сеньор Кето, на цяла Европа! Война на цялото християнство.

Отхапа още едно голямо парче от ябълката и с усилие започна да го дъвче. Едва тогава Кето забеляза, че в устата на мъжа зееха огромни, отвратителни черни дупки. Той се затрудняваше с яденето, тъй като повечето му зъби липсваха. Заради това и устните му изглеждаха като линия.

— Само такава сила може да възпре Сюлейман — продължи той. — Трябва да сме готови. Но за да бъдем готови, трябва и да научим къде ще нападне султанът. Нали така? — Мъжът дори не сметна за необходимо да чака отговора на Кето. — Вие казвате, че войната е близо. Но само толкова. Всички са обхванати от притеснение. Обаче от вас не идва друга информация. Негово Светейшество папата ме изпрати в Истанбул, за да науча истината. Да не би да сте алармирали грешно, сеньор Кето?

Кето разбра по лицето на кардинала, че се надява тревогата да е била фалшива.

— Не — веднага отговори той. — Сюлейман се подготвя за война. И аз вярвам, че тя е много близо, Ваше Високопреосвещенство.

— Как можете да бъдете толкова сигурен, сеньор Кето?

— Още от деня, в който се възкачи на престола, Сюлейман разширява флота си. Дори когато армията воюваше в Белград, в корабостроителниците тук кипеше труд като в кошер…

— Видях това нещо, което вие наричате флот — прекъсна го кардиналът. — Да, доста е многоброен. Но повечето са слаби, малки плавателни съдове.

— Те построиха и големи галери и галеони.

Кардиналът възпря възражението на посланика с движение на ръката.

— И все пак не може да се сравнява с венецианския флот.

— Но са подвижни — настоя посетителят.

— Какво казахте?

— Плавателните съдове са много подвижни. В сравнение с нашите огромни галери имат много висока маневреност.

— Ах! — Мъжът поклати ръката си, сякаш казваше: „Спрете!“. — Аз съм от онези, които вярват, че голямата огнева мощ печели повече войни, отколкото маневрите. Пък и я кажете, сеньор Кето, каква е причината да вярвате, че войната е близо?

— Флотът премина отвъд Златния рог към Босфора.

— Тези платноходки с големината на лодки ли? Доста са.

Марко Кето усети, че започва да се изнервя. Този глупак си нямаше и представа какво се случва наоколо.

— Корабите изчезват, Ваше Високопреосвещенство!

— Какво правят?

— Корабите, които тръгват от Златния рог, няколко дни обикалят от Босфора към Черно море, така че да бъдат забравени. А през нощите в непрогледния мрак вдигат платна към Мраморно море, без да запалят и една светлинка.

— От кого получихте тези сведения, може ли да разбера?

— Това са мои наблюдения, Ваше Високопреосвещенство. Едно внимателно око може да забележи това движение.

— А явно вашите очи са много внимателни…

Кето не обърна внимание на подигравката в гласа на кардинала.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, така е.

Този път кардиналът се направи, че не чува строгостта в гласа на мъжа.

— Накъде отиват тези кораби, сеньор Кето?

— Изчезват!

Кардиналът зяпна. Искаше да попита нещо, но Кето продължи:

— Не съм получил доклад от нито един венециански търговски кораб, че са видени османски бойни кораби в Егейско море. Огромните плавателни съдове се изпаряват. — Марко Кето направи странно движение с ръка, за да покаже как се изгубват корабите. — Пуф!

— Как си обяснявате това?

— Крият целта си. През деня се спотайват в плитките заливи, а през нощта тръгват на път.

— Доста безсмислена тактика. Като детска игра. В края на краищата няма ли да се покажат?

— Да, обаче тогава ще е прекалено късно. Тъй като ще са се наврели под носовете ни, няма да имаме време за подготовка. Ще ни атакуват.

Буйенс за първи път се размърда неспокойно на мястото, където беше седнал. Затрудни се да преглътне хапката ябълка в устата си. Размишляваше. Стана и потривайки разпятието на врата си, започна да обикаля стаята.

— Имате ли някаква информация относно целта на Сюлейман, сеньор Кето?

Посланикът стана.

— За съжаление, не. Имам съмнения.

— Ах, чудесно! — Гласът на кардинала режеше като нож. — Ако мога да се върна в Рим, без да бъда заловен от турските пирати, ще кажа на Негово Светейшество папата: Ваше Светейшество, сеньор Кето няма информация относно целта на Сюлейман, но има съмнения, турските лодки се изпарявали през нощта. А Негово Светейшество папата ще свика кралете за нов Кръстоносен поход заради съмненията на сеньор Кето. Така ли?

— Така — успя да каже само посланикът.

А вътрешно изсумтя: „Глупак!“.

— Добре, но ако вземем под внимание вашите съмнения, сеньор Кето, къде ще нападне Сюлейман?

Марко Кето дори не се замисли.

— Венеция! — заяви Марко Кето, без да се замисли, и с думите си сякаш удари кардинал Буйенс, който се опитваше да осмисли чутото.

— Вие трябва да сте полудели — каза той.

Кардиналът гледаше злобно посланика на Венецианската република. Венеция беше вратата за Ватикан. Който стигнеше до Венеция, оттам лесно можеше да се спусне във Ватикан.

— За нищо на света Сюлейман не може да се престраши да направи подобно нещо — изсумтя кардиналът.

— Същото казвахме и за Белград, монсеньор.

— Какво те кара да мислиш така?

— Две неща. Първо — Сюлейман укрепва флота си денонощно. Но по-важното е подносът, който сложиха пред мен вчера, когато бях извикан в двореца.

— Поднос ли? Какъв поднос, сеньор Кето?

— Поднос с отсечена глава на него.

Ръката на кардинала несъзнателно се доближи до врата му.

— Глава ли? — успя да попита с треперещ глас.

— Да, една отсечена глава. Можете ли да предположите чия беше главата?

Щом видя, че мъжът гледа с празен поглед, посланикът продължи, без да чака отговор:

— Главата на Джанберди Газали, когото подкрепихме, за да организира бунт в Египет. Вчера Ибрахим, един от най-близките хора на Сюлейман, сложи подноса пред мен и вдигна покривалото отгоре. Каза само: Ето го края на бунта срещу Османската империя и срещу владетеля на света Сюлейман хан. От това по-ясно послание може ли да има, Ваше Високопреосвещенство? Има ли някой, който да не знае, че Венеция подкрепяше Газали? Казват ни: Наказахме Газали. Сега е време за Венеция.

Кардиналът си сипа вино от една кана, направена от муранско стъкло. „Ако посланикът е прав в подозренията си, европейските крале ще подкрепят плана на Лъв X. Поне повечето“, помисли си той.

— Предадохте ли във Венеция тази последна информация?

Марко Кето отговори:

— Вие сте първият, който я научава.

И в този миг Адриан Флоренсон Буйенс реши да запази информацията за себе си. Сега нямаше никаква нужда да се засилва могъществото на папата. Изведнъж смени темата.

— Вие казвате, че войната е наблизо, но всички в Истанбул говорят за новата любимка на Сюлейман.

— Значи сте чули, Ваше Високопреосвещенство.

Отначало мъжът имаше намерение да отвърне: „Църквата чува всичко, чедо мое“, но после се отказа.

— Момичето било рускиня, а?

— Работата е по-заплетена. Турците наричат руснаци всички, които живеят на север от Крим. Обаче това момиче вероятно не е рускиня, а украинка.

— В края на краищата, носи славянска кръв. Разкажи нещо за нея.

— Момичето е малко. Едва на петнадесет години. Падишахът страшно се е влюбил в него. Дори, за да останат насаме, изпратил на заточение далече от двореца Гюлбахар хасеки — майката на престолонаследника на Османската империя, принц Мустафа хан.

— Така ли? Какво ли е това момиче? Много ли е красиво?

— Вероятно. Името на девойката било Александра. Обаче щом дошла в двореца, я нарекли Руслана, понеже я знаели като рускиня. Падишахът толкова я харесал, че променил името ѝ. Сега ѝ казват Хюрем.

— Хюрем ли? Какво значи това?

— Значи нещо като „засмяна, ведра“. Очите на Сюлейман вече не виждат никоя друга наложница освен Хюрем.

— Що за човек е тази сеньора Засмяна? Знаеш ли?

Кето не обърна внимание на подигравателното изражение на кардинала.

— Била упорита, казват. Заедно с падишаха ходела на лов, яздела и стреляла с лък. Преди Сюлейман да я хареса, не спирала да се кара, скубе и бие с де що има жени и момичета в харема. Вярно, някои казват, че и Гюлбахар хасеки я е набила, но аз не вярвам. Според мен Хюрем ѝ е дала да разбере.

Кардиналът леко се засмя и отпи още една глътка от виното си.

— Ако ме питате, сеньор Кето, султан Сюлейман не е трябвало да нарича момичето Хюр… какво беше?

— Хюрем.

— Същото. Според мен е дал грешно име на това момиче. Щом като е хем красива, хем хищна, името и трябваше да е Роксолана… Роза… При това с бодли.

Кардиналът хвърли на Кето многозначителен, похотлив поглед и гръмкият му смях отекна в стените. Посланикът на Венецианската република даде последни сведения на главния помощник на папата.

— Когато вчера посетих двореца, довереникът на падишаха Ибрахим ми прошепна на ухо, че момичето е бременно. Роксолана е бременна, Ваше Високопреосвещенство.

Буйенс спря да се смее и се обърна към посланика. Погледна коварно.

— Нещо премълчаваш, сеньор Кето.

— Помислете само, ако Роксолана роди син.

— Е, и какво ще стане?

Кето щеше да се изсмее на глупостта на мъжа, но се въздържа. Стана, отиде до кардинала и каза:

— Само помислете. Двама престолонаследници ще се борят за трона на Османската държава. Синът на Гюлбахар и синът на Роксолана ще се изправят един срещу друг.

Коварното изражение по лицето на кардинал Адриан Флоренсон Буйенс отстъпи мястото си на ироничен поглед.

— Сеньор Кето, не мога да повярвам. Едното от децата все още не се е родило, а другото е на шест-седем години. А вие сте се хванали и правите сметки за спор за престола за след четиридесет, петдесет години.

— Децата бързо растат, Ваше Високопреосвещенство. А амбициите растат по-бързо и от тях.

— Не, мили мой, не. Атмосферата в Истанбул ви кара да фантазирате. Бълнувате или за разни войни, или за покушения, или за заговори.

Марко Кето се върна в дома си, криейки се по дуварите, както беше дошъл. Веднага седна и написа зашифрован доклад до Венеция:

Беше установен контакт с Негово Високопреосвещенство. Не вярва особено на това, че Османската империя е в подготовка за война. Макар войната да е доста близо, монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс се заинтересува повече от новата руска любимка на Сюлейман. Дори ѝ даде името Роксолана. В тази връзка Ибрахим, за когото по-рано съм споменавал, вчера ми съобщи две важни новини. Едната беше главата на Джанберди Газали, поднесена на тепсия… Посланието е много ясно. Казва ни:

— Ваш ред е…

Втората новина е, че Роксолана е бременна. В скоро време руската девойка ще роди дете на Сюлейман.

Хюрем все още нямаше и представа, че след тази нощ християнският свят вече щеше да я нарича Роксолана. Тя отново бе сменила самоличността си — от Хюрем за османците се беше превърнала в Роксолана за християните.

Кето провери написаното. Върху червения восък, който нагря и от който капна върху хартията, той натисна зашифрования си печат, указващ от кого идва писмото, адресирано до отговорното лице в херцогския дворец във Венеция — кой знае кога щеше да стигне дотам. Печатът беше сабя и щит.

XXXVI

През тази юнска нощ светът сякаш се срина върху Хюрем. Разбра защо след връщането ѝ от църквата през онази коледна вечер Сюлейман бе казал:

— Хюрем, моли се и за успеха на армията и войниците ми…

А пък тя си помисли, че султанът бе изрекъл тези думи просто така.

Хюрем беше в петия месец от бременността си и вече доста ѝ личеше. Тя обикаляше гордо из харема, перчейки се с корема си, в който носеше детето на Сюлейман. И валиде султан, и падишахът се интересуваха от здравето ѝ. Лекарите, акушерките, прислужничките се въртяха на пети около нея. Дори когато посред зима ѝ се беше приискала диня, моментално изпроводиха пратеници до всички краища на страната и за Хюрем хасеки бе намерена и донесена диня чак от Египет.

През зимните месеци Хюрем се глезеше и се наслаждаваше на ласкаво внимание, което пораждаше завист у наложниците. Не оставяше Местан ага — новият главен евнух на мястото на Сюмбюл, да си поеме въздух.

— Хайде да те видим, Местан ага, как ще се представиш! Как ще се справиш с обучението и възпитанието на момичетата, как ще се отнасяш към хрисимите и към нахалните — подхвърли тя с едва прикрита заплаха в думите си. Заради нея новият надзорник направи черен живота на три чудно красиви гръцки момичета и две арменки.

Нещастни бяха и прислужничките, които първом се радваха, че са се отървали от дряновата пръчка на заточената в Маниса Гюлбахар хасеки. Вярно, в ръцете на Хюрем нямаше пръчка, но езикът ѝ бе по-безпощаден и от тояга, безкрайната ѝ сприхавост, раздразнение и капризи бяха изтормозили всички. Прислужничките плачеха зад вратите:

— Най-накрая да роди, че да се отървем!

Приказките, че новороденото ще е кибритлия, ако е момче, и вещица, ако е момиче, достигнаха и до ушите на Хафса султан. Но тя не каза нищо, защото очакваше с нетърпение да се появи рожбата на Хюрем.

А султан Сюлейман превъзнасяше любимката си до небесата. Засипа я с подаръци. Правеше всичко необходимо тя да се чувства добре. Дори и през нощите, в които бяха заедно, слагаше възглавници зад гърба ѝ и лично ѝ поднасяше шербет. Направи нещо, което дотогава не се бе случвало в харема — излезе на разходка в розовата градина заедно със своята избраница.

В Истанбул настъпи пролет. Розовата градина бе обсипана с цвят, навсякъде звънтяха птичи песни. Морето отпред се къпеше в топло слънце, а цъфналите дървета на отсрещните брегове бяха като накичени булки. Сред хората царяха надежда и въодушевление. Но Хюрем изпитваше тъга. Бе горестна въпреки рожбата, която растеше в утробата ѝ.

Дали Сюлейман все още я обича? Тази тревога я съсипваше. Боеше се, че докато се въздържаше от любовни игри с нея, падишахът ще заведе други момичета в постелята си.

Те седяха един до друг в градината, стоплена от слънцето, под люляковото дръвче, което Хюрем бе заповядала да засадят. Сюлейман се загледа в очите ѝ, но се сепна от страха, който съзря в тях. Помисли си, че сигурно се бои от раждането. А всъщност Хюрем се опасяваше да не загуби Сюлейман. Ако това се случеше, означаваше да изгуби всичко.

— Ваше Величество — промълви тя.

— Кажи, Хюрем.

— Не харесвате ли вече засмяната си красавица?

Сюлейман се усмихна, докато галеше страните на момичето.

— Какви са тези думи, Хюрем ханъм?

— Ако я лишите от вашата обич и благосклонност, робинята ви не ще може да живее…

— Ние треперим над теб, не желаем усмихнатото ти лице да посърне. Не виждаш ли?

— Толкова рядко идвате да ме посещавате, че от копнеж по вас ме обхващат какви ли не мисли.

Беше вярно. Сюлейман все по-рядко отиваше при Хюрем нощем. С напредването на бременността любовните им вечери се бяха превърнали във въздържание от интимност. Падишахът не се доближаваше до момичето от притеснение да не се случи нещо лошо на нея и детето. Страстта и флиртовете на Хюрем възбуждаха младия мъж, но нито Сюлейман, нито тя се наслаждаваха на тази непълноценна близост. Което съвсем не значеше, че на него му е дотегнало от нея. А и падишахът нито беше в състояние да мисли за любов, нито имаше време.

— Хюрем ханъм — каза той, гледайки с обич момичето в очите, — прогони съмненията, Сюлейман не би имал друга след теб. Трябва да си здрава и да родиш, не мисли за нищо друго.

Хюрем улови погледа на владетеля. Разбра, че в тези очи няма друго освен любов. С благодарност целуна ръцете му. Вдигна глава и очите им се срещнаха. Личеше, че мислите на Сюлейман се реят някъде другаде. Дотогава Хюрем не го беше виждала така вглъбен.

— Но да знаеш — продължи младият мъж с умислен глас, — че по време на раждането ние ще сме много далеч. Защото, дори и да си падишах и да владееш света, воинските задължения са по-важни от любовта.

Отначало Хюрем изобщо не обърна внимание на тези слова. Грешно ли бе чула? „Ще сме много далеч…“ Къде? Защо? Мъжът ѝ оставяше ли я? Сънят приключваше ли? Или пък щеше да бъде изпратена някъде, както Гюлбахар и детето ѝ? Какво искаше да каже падишахът с тези „задължения, по-важни от любовта…“?

Всички тези въпроси се събраха в погледа на Хюрем. Не искаше да плаче, но очите ѝ започнаха да се наливат със сълзи.

— Господарю?… — простена.

— Искам да кажа, Хюрем, че скоро ще тръгнем на поход.

— Поход ли, Ваше Величество? — Момичето се обърка и се опита да намери подходящата дума. — Война ли имате предвид?

— Да, Хюрем, война. От месеци се готвим. С какво си мислиш, че се занимавам през нощите, когато не успявам да дойда при моята усмихната хубавица? Непрекъснато работим и обсъждаме стратегията с везирите, агите и бейовете. Наблюдаваме подготовката. Вече всичко е завършено, готови сме. Утре е четвърти юни. Флотът вдига платна. Ако имаме късмет, в рамките на една седмица до десет дни и ние ще тръгнем на поход.

Хюрем се опита да разбере чутото и да събере мислите си.

— И Негово Величество султанът ли отива на война? — успя да каже тя с усилие.

— Разбира се — отвърна Сюлейман. — Моето място е начело на войската ми.

Момичето знаеше, че нищо няма да промени, но все пак се опита панически да възрази:

— Но за какво са тези многобройни везири, паши и аги, които стоят в готовност пред вратата на господаря ни? За какво са тези подчинени? Ако Негово Величество султанът ще ходи на война, тогава каква е работата на тези хора?

Сюлейман се усмихна и изтри сълзите, които се процедиха от очите на девойката, целуна мокрите ѝ клепки.

— Такива са държавните дела, Хюрем. Който е начело, има задължения. Не си мисли, че короната се носи лесно. Тя е лека, но цената ѝ е висока. Смазва мъжа под себе си, властва над него. Ти си мислиш, че управляваш, но тя управлява теб. Ако искаш корона, ще трябва да заплатиш цената ѝ. Ако ще — да е кръв, ако ще — да е живот.

За момент Сюлейман си пое въздух. Беше умислен и разтревожен.

Продължи, без да отделя погледа си от Хюрем:

— Пък и поданиците очакват някой да застане начело. Ако не вървиш най-отпред, очите им ще гледат назад. Ако един войник гледа назад, сабята му не сече, а копието му не пробожда.

Сюлейман отново замълча. Опитваше се да прецени какво впечатление бяха направили думите му на момичето.

А Хюрем съсредоточено следеше мислите на мъжа, от чиито очи хвърчаха искри. Не искаше ли самата тя да сподели трона на османския род? В такъв случай трябваше добре да научи този урок. Помисли си, че ще трябва да загърби страховете, любовта и надеждите си. Да запомни какво иска и какво очаква тронът. При това добре да го запомни. Щом като короната си има цена, тя пък ще я заплати, каквато и да е тя. Ако ще — да е кръв, ако ще — да е живот.

Сюлейман продължи:

— Виж, Хюрем. Великите владетели винаги застават начело на армиите си. А нашето желание е да ги надминем. Думата ни управлява света. С един наш ферман можем да посечем глави и да свалим корони. Приляга ли на такъв владетел да люлее люлка в двореца, докато неговите войници отиват на поход?

Потънала в сълзи, Хюрем облегна главата си на гърдите на падишаха.

— Не, Ваше Величество, не приляга — отвърна тихо.

Галейки косите ѝ, младият падишах каза замислено:

— Пък ако победим и се върнем живи и здрави, ще се прочуем с прозвището Гази[76] Сюлейман.

— И без друго наричат Негово Величество Гази — подсмърчаше Хюрем. — Както и Завоевателя, Завоевателя на Белград.

Сюлейман я хвана за брадичката и бавно повдигна главата ѝ. В нейните очи, където преди малко се четеше мъката от раздялата, сега грееше онзи детски палав блясък, в който се бе влюбил.

— Хубаво — каза. — А сега ще станем Сюлейман Гази, завоевателят на Родос.

Родос ли? Къде ли се намираше Родос?

През тази нощ Сюлейман надълго ѝ разказва къде е Родос и какви тревоги за Османската империя са предизвикали тамошните рицари от Ордена на свети Йоан.

Падишахът много обичаше да говори така, все едно изнася урок.

— Такава крепост вдигнаха те, че дори и прадядо ми Мехмед хан Завоевателя не можа да я завладее, макар че я обсажда три пъти! — И изведнъж попита Хюрем, сякаш я изпитваше: — Според теб защо ли?

Момичето сви устни, сякаш казваше „не знам“.

Младият падишах първо се наведе и целуна тези красиви устни, а после каза:

— Самият той не е бил начело на войската си, затова. Сега идва Сюлейман хан. Да видим дали рицарската крепост ще устои.

Когато настъпи вечерта на раздялата, Сюлейман първо посети Хафса султан. Целуна ѝ ръка и изслуша майчината благословия.

— Поверявам Хюрем и внучето ти на теб, майко — каза той.

Хюрем никога не го бе виждала с военно облекло. Върху долната си риза бе сложил дебел елек от обработена кожа, а върху него бе наметнал лек, обикновен червен кафтан. На мястото на пищния кинжал, неизменно втъкнат в пояса му, сега стърчеше проста военна кама. Беше обут с черни военни ботуши. В този му вид нищо не издаваше, че младият мъж е командир на най-мощната войска, която светът бе виждал дотогава.

— Настъпи време за раздяла, Хюрем — каза той, като прегърна момичето.

— Ваше Величество, султане мой… — промълви развълнувано Хюрем.

Устните им се впиха. В тази целувка имаше повече обич и приятелска подкрепа, отколкото страст. Когато се отделиха един от друг, Сюлейман гледа в продължение на минути дълбоките синьо-зелени очи на Хюрем, без да каже нищо.

— Кураж, Хюрем ханъм — прошепна в ухото ѝ. — Дръж се подобаващо за жена на главнокомандващ.

— Как, Ваше Величество? Заповядай ми и твоята робиня ще го изпълни.

— Само недей да плачеш. Ако жената на предводителя заплаче, какво ще правят онези, които войниците му оставят тук?

— Добре, господарю — каза Хюрем. — Няма да плача. Няма да роня сълзи, докато вие не се завърнете. Дори и докато раждам, от тези устни няма да се изтръгне хлипане, а от очите ми няма да се пролее и сълза. Кълна се.

— Добре се грижи за себе си, за майка ми… — Сюлейман погали с ръка корема ѝ. — И за него. Роди детето живо и здраво и му кажи: „Твоят баща, борецът за вяра, скоро ще се завърне…“. Но ако загина на бойното поле, както праотецът ми Худавендигяр Мурат хан, кажи му: „Падна в боя“. Пей му приспивни песни с прекрасния си глас. Онази песен за Волга…

В този миг Хюрем положи големи усилия, за да не наруши клетвата си. Прехапа устни и с воля си наложи да не заплаче.

Сюлейман направи няколко крачки към вратата, после се обърна изведнъж и погледна момичето.

— Хюрем, ако победим, да знаеш, че прекрасният Родос е моят подарък за теб. Защото една красавица заслужава да получи нещо красиво.

Девойката изтича и прегърна мъжа си. Разделиха се с последна прегръдка, придружена от дълга целувка. Хюрем удържа на думата си и не се разплака. Поне докато Сюлейман я остави и огромната врата се хлопна. След това девойката се затвори в стаята си. Зарови глава във възглавницата си.

Изведнъж навън се разнесоха пронизителните звуци на еничарския оркестър, изпълващи пространството. Хюрем не можеше да види как султан Сюлейман излезе величествено от двореца, яхнал червен кон с развята грива. Победните маршове, които свиреше оркестърът, се смесваха с виковете на застаналите в шпалир еничари:

— Да е свещена войната ти, Сюлейман Гази!

Хюрем вдигна глава от постелята.

— Аз съм жената на главнокомандващия — каза си тя. — Никой не бива да вижда, че плача.

Излезе и отиде право в покоите на Хафса султан. Целуна ръката на старата жена и докосна с нея челото си. Двете се прегърнаха безмълвно.

Обсадата започна в края на юни. Султан Сюлейман отпътува за Родос на двадесет и осми юни с галерата Зеленият ангел, командвана от капитан Махмуд. Въпреки огъня на десетките топове, в черните каменни стени на крепостта все още не се беше отворила и една пукнатина, която да ускори победата. Родос се мъчеше.

Хюрем също се мъчеше от болка. През една нощ в началото на септември тя изстена:

— Умирам!

Ако не беше клетвата ѝ пред Сюлейман, щеше да крещи като луда и да вдигне врява. Но тя захапа завивката, за да сподави разкъсващата я болка. Опита се да скрие крясъците и воя си, като зарови глава във възглавниците.

Акушерките бяха нащрек. Хюрем дочу главната акушерка да казва:

— Скоро ще е.

Не виждаше, не чуваше! Всичко потъна в мъгла. Можеше да различи само мърдащи силуети. Кои ли са тези? Леко обърна глава настрани, успя да види смътно как фигурата, седнала до главата ѝ, се протегна, взе нещо от челото ѝ и после отново го сложи там. Усети мокрия пешкир. Значи, изгаряше от температура. Когато фигурата се наведе над нея, Хюрем я разпозна.

— Майко Хафса. Майко Гюл. Майко, очакваща своя син, хана… — промълви тя.

Не беше сигурна, че е изрекла тези неща — може би само ги беше помислила? Не знаеше. В ухото си чу глас:

— Дръж се, момичето ми!

— Не мо-га да из-дър-жа… — простена тя на пресекулки.

Междувременно спазмите затихнаха. Погледът ѝ се избистри, гласовете станаха ясни. Цветовете се върнаха по местата си. Вдигна очи и видя изпълненото със състрадание лице на Хафса султан, приведено над нея. При краката на Хюрем стоеше главната акушерка. Макар да бе лято, в огнището гореше огън, а върху него бе сложен огромен казан. Мерзука и прислужничките се щураха из стаята.

Хюрем бе вир-вода. Цялата бе мокра от контракциите и жегата. Влагата попиваше в чаршафите. Осъзна, че едва ли само потта е причината да са мокри. Сигурно беше кръв.

— Умирам ли, скъпа мамичко? — прошепна тя с отпаднал глас.

Притесненото изражение по лицето на Хафса султан като че ли се разсея.

— Пепел ти на устата, дъще Хюрем. Раждаш. Изтекоха ти водите.

Хюрем не повярва.

— Не, не — каза тя. — Аз умирам. Ще се спомина, преди да видя моя Сюлейман.

Хафса султан се усмихна.

— Раждането е като смъртта, дъще. Само Бог знае кога ще настъпи. Не бързай, много дни има още пред теб…

Какви ли дни щеше да доживее Хюрем?

Въздъхна, опита се да си представи идващите времена. Във видението си съзря едно момиче. Гонеше пеперуди по полята. Коя ли беше тя, не беше ли самата тя? Момичето започна да тича към нея. Не, това не бе момиче. Това беше момче, момче, едно мъничко момче! Толкова прилича на нея! Момчето протегна ръка към Хюрем… И тя искаше да протегне своята, но не успя. Не можа да хване подадената детска десница. Момчето се разплака…

Спазъм разсече слабините ѝ като с нож. Момчето изчезна в миг. Кое бе това дете? Истинско ли бе? Превъзмогна ужасната болка, огледа се наоколо с празен поглед. Детето го нямаше. Беше избягало.

— Къде е момчето, майко? — каза тя и си пое въздух.

— Кое момче, дъще? — учуди се Хафса султан.

— Преди малко беше тук. Момчето, което ми подаде ръка.

Жените се спогледаха. Тялото на Хюрем се гърчеше, обхванато от страшна болка. Смътно чуваше глас, който ѝ нареждаше:

— Напъвай, Хюрем ханъм! Напъвай, по-силно! Излиза! — Беше главната акушерка. — Викай, момичето ми, не се срамувай, викай, плачи! Но напъвай — насърчаваше тя девойката, която мълчаливо клатеше глава.

Докато хапеше устни, за да не стене, Хюрем възрази:

— Не! Дадох дума на Негово Величество султана. Жената на главнокомандващия не плаче и не крещи.

— Жената на главнокомандващия не крещи, но ражда — засмя се Хафса. — А раждащата жена вика. Откъде да знае синът ми? Да не е раждал някога? Ти викай и напъвай, дъще. Друг начин няма. Крясъците дават сили. Викай!

Страшната болка вече изпълваше слабините ѝ. Не можеше да лежи по гръб. Хюрем искаше да забрави всичко и да скочи на крака. Мислеше, че ако е права, може би болката ще спре. Когато започна да се мята, жените в стаята се хвърлиха върху нея. Трудно успяваха да удържат ръцете и краката ѝ.

Докато прислужниците стискаха здраво Хюрем, тялото ѝ се изви като лък, вдигна се във въздуха и отново се срути на леглото. Колко ли пъти се повтори това? Три ли, хиляда ли? Вече всичко се сливаше пред очите ѝ. И накрая не можа да издържи. Изкрещя с всичка сила.

— Господи, Господи, спаси ме!

Виковете ѝ се превърнаха в задъхано бълнуване.

— Пресвета Дево! Майко Богородице!

Само Хафса султан разбра тези викове — стенанията и молитвите на Хюрем бяха на руски.

Тя дори не чу заповедта на главната акушерка:

— Натискайте!

Напъваше, колкото ѝ беше по силите, и дишаше учестено. Усети само как четирите жени от двете ѝ страни я натиснаха по корема с всичка сила.

Боже господи! Какво правеха тези жени? Искаха да я убият ли?

Обърна главата си настрани и погледна Хафса султан с умоляващи очи. Погледът, безмълвен вик за помощ, сякаш настояваше: „Спаси ме!“, накара възрастната жена да потръпне.

Хафса беше отчаяна. Какво можеше да направи тя? Не можеше да застане между Хюрем и Бог. Краят на тази болка беше или живот, или смърт.

— Дръж се, дъще! — можа да каже само Хафса. — Дръж се!

Главната акушерка заповяда:

— Натиснете по-силно. А ти напъвай повече, Хюрем ханъм! — Вече и тя викаше. — Повече!

Жените мачкаха корема на Хюрем с яките си ръце, натискаха силно от пъпа към слабините ѝ.

Изведнъж Хюрем отново видя онова момче. Ето, там беше. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да го хване. И щеше да го направи, ако акушерките пуснеха ръцете ѝ. От безпомощност започна да рони сълзи. Но беше обещала: „Не, Ваше Величество, султане мой, не плача. От болката е. Нищо не мога да направя. Сълзите текат сами. А и не ми дават да хвана това момче…“.

— Разтворете краката ѝ повече — извиси се глас изведнъж.

Макар че Хюрем на моменти губеше съзнание, застина при тази заповед. Нима краят на болките наближаваше? Веднъж да се свърши, да се свърши, да се свърши! Да приключи вече. Искаше да прегърне момчето си.

— Главата се показа, главата се показа! — отекна гласът отново.

— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем! — подеха обща молитва жените.

— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем… — присъедини се и Хюрем. — Аллах, помогни на рабинята си…

Учудено забеляза, че за първи път вместо „Господи“ казва „Аллах“.

От тази мисъл я изтръгна викът на главната акушерка:

— Хайде, дъще, много мина, малко остана. Още малко усилие. Напъвай по-силно!

Опита се да изпълни нарежданията. Съзнанието ѝ се замъгли. Вече не чувстваше болката, но знаеше, че я има, защото непрекъснато се гърчеше. Ето, то отново беше там — момчето тичаше към нея… Приближаваше. Да можеше и Хюрем да разтвори ръце и да прегърне момчето…

Сякаш се изтърколи в тъмно празно пространство. Празнота, в която властваше гробна тишина. Непрогледен мрак… след това бавно-бавно, сякаш денят се развиделяваше, навсякъде озари светлик. Сега Хюрем като че плуваше в море от светлина. Не изпитваше нищо. И болката бе изчезнала. Колко спокойна, колко добре се чувстваше, колко щастлива — сякаш преродена. Сякаш животът отново започваше като една мъничка розова пъпка. Стори ѝ се, че чу някакъв крясък, идващ някъде от дълбините. Един глас каза:

— Момче е.

Хюрем с усилие отвори изнемощелите си очи. Видя сина си, на когото удряха плесник по дупето. Значи, на ръба на смъртта тя бе хванала ръката, която момчето ѝ бе подало. Плачеше момчето, плачеше и Хюрем.

XXXVII

Съобщиха на султан Сюлейман щастливата вест, че Хюрем е родила момче. Всички се въодушевиха от тази новина: везири, паши, аги и жертвоготовните еничари, дошли, за да забучат османското знаме в Родос.

— Нека падишахът живее дълго с принцовете и държавата си! — викаха те и възгласите им кънтяха навсякъде.

Рицарите, които защитаваха крепостта, помислиха, че тази шумотевица предвещава ново нападение, и затичаха към непревземаемите кули. Само че гледката пред тях бе истинска изненада. Във вражеските окопи имаше празник. Турските войници се прегръщаха едни други и надаваха радостни възгласи. Над огромните огньове се въртяха чевермета с агнета, а в големи казани вреше ориз с шафран. Раздаваха и халва, за да се молят войниците за момчето, за младия принц.

А вътре, между крепостните стени, господстваше тягостният дух на поражението. Храната беше свършила. Рицарите и народът гладуваха.

Вестоносецът, донесъл добрата новина от Истанбул във военната шатра на младия падишах, поднесе и едно писмо от Хюрем хасеки. Пред слисаните погледи на великия везир Пири Мехмед паша и Любимеца Ибрахим Сюлейман взе писмото и го помириса с копнеж. Падишахът, на когото от месеци му беше опротивяла миризмата на барут, вдиша уханието на Хюрем, пропило се в хартията. Взе писмото и го сложи в пазвата си. За първи път нямаше търпение военното събрание да приключи час по-скоро.

Когато всички се оттеглиха и той остана сам в шатрата, извади писмото на Хюрем, в което тя беше пъхнала и цвят от люляк, и го прочете:

Ваше Величество, владетелю мой! — Сюлейман сякаш чуваше гласа на обичната жената. — Слънце на моята държава и извор на моето щастие, султане мой, първо доближавам лице към земята и целувам почвата под краката ви — убежище на щастието. Ако питате за вашата робиня, луда от любов, овъглена от огъня на раздялата, съдрала се от рев, с душа развалина, с очи, пълни със сълзи, тази пленница на вашата любов, за която дните и нощите се сливат, която е безпомощна в морето на копнежа, знайте, че тя е по-зле и от Ферхат и Меджнун[77], тя е в това положение поради раздялата с вас, Бог да не дава подобно нещо дори и на враговете ни….

Той се засмя. Очевидно Хюрем бе накарала някой от калфите да напише писмото. Иначе за нищо на света не би разчел разкривения ѝ почерк. Със спомена за нощите, в които се бе опитвал да я учи да пише, в душата на младия падишах връхлетя тъга.

Почеркът бе на другиго, но словата бяха нейни. Изречението започваше и не свършваше. Хюрем използваше всички турски думи, които бе научила. Докато четеше, падишахът ту се умиляваше, ту се разсмиваше. Тя знаеше как да го ощастливи, дори и от разстояние. Най-много се смя на съдрала се от рев. Откъде ги научаваше тези изрази?

Какво да е името на младия принц? Сюлейман мисли цяла нощ, на следващия ден след вечерната молитва се допита до великия везир Пири Мехмед паша и до шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди, когото беше взел със себе си на похода. И двамата казаха „Мехмед“, сякаш се бяха наговорили. Али Джемали ефенди веднага отсече:

— Рано или късно късметът ще ви се усмихне и ще победите Родос. Това е ваша съдба. Светът ще ви споменава като Завоевателя на Родос.

И понеже принцът удостои света с честта да се роди по време на поход, би му прилягало единствено името на завоевател[78]. И това е името на вашия прадядо — ханът завоевател.

Султан Сюлейман заспа горд с мисълта, че вече има двама синове.

След петнадесет дни, докато четяха молитва в ухото на невръстната рожба на Хюрем, ходжата прошепна името му три пъти:

— Мехмед хан, Мехмед хан, Мехмед хан! Живей дълго и имай добра съдба. Нека бъдеш завоевател като прадядо си Мехмед хан, дядо си Селим Свирепия и баща си Сюлейман, владетеля на света. Въведи ред по света и прослави Османската империя.

Макар че заниманията с невръстния принц изпълваха докрай деня ѝ, Хюрем намираше време да се отдаде на своите мисли, докато Мехмед хан спеше. Тя, както каза и валиде султан, стана вече майка Хюрем. Не ѝ се вярваше — беше станала майка. Майката на сина на султан Сюлейман…

Вечерта на първия ден след раждането, щом всички заспаха, тя взе принца в прегръдките си и извади торбата с чеиза от мястото, където я криеше. Намери счупената икона и я сложи на нощното шкафче до главата си. Трептящият пламък, който се отразяваше от огнището, осветяваше тъжното лице на Богородица. Известно време Хюрем отправяше безмълвни молитви пред образа ѝ. Благодари на Бога, че е чул молбата ѝ да я дари със син от Сюлейман, и с трепет промълви:

— Всемогъщи Иисусе, дай османския трон на малкия ми принц, част от плътта и кръвта ми.

Докато отново слагаше иконата в торбата с чеиза, се загледа във вехториите, останали от селския ѝ дом. Колко обрати трябваше да преживее! Животът постоянно изискваше от нея да се бори. Докато беше с Тачам Ноян, се беше борила да остане жива, а в Кримския дворец — да учи и да промени съдбата си. Тук пък — да спечели благоразположението на Сюлейман и да му се хареса. Да го дари със син. Всичко, което бе пожелала, се бе случило. Бе стъпила в началото на нов път. Селското момиче Александра от Рутения сега беше Хюрем — любимката на Сюлейман хан. Беше направила така, че да изпратят Гюлбахар на заточение, и роди на падишаха син като слънце. Надяваше се, че борбата е приключила, но си даде сметка, че сега започва нова и по-трудна битка. Този кръговрат нямаме край. До вчера се бореше само за себе си, да не изпусне от ръцете си постигнатия успех. Вече трябваше да се бори и за сина си: „Синът ми непременно трябва да наследи Сюлейман. Длъжна съм да го подсигуря“.

Тя ясно съзнаваше, че действа страховит закон — принцът, който се възкачи на престола, живее, а онзи, който не успее — умира.

— Моят син ще живее — зарече се тихо тя, докато отново скриваше торбата с чеиза, — а не синът на Гюлбахар.

Тя вдъхна прекрасното ухание на принц Мехмед, който спеше, похлипвайки тихичко, и се унесе в сънища.

По същото време още четирима души размишляваха за бъдещето — Хафса султан, султан Сюлейман, намиращ се по средата на смъртоносна война, близкият му другар Ибрахим от Парга и Гюлбахар хасеки.

Случи се това, от което се боеше старата жена. Обичаше и Хюрем, и мъничкото момченце, което тя роди. Девойката беше направила сина ѝ щастлив. Хафса видя това с очите си. Но какво щеше да стане сега? Тронът е един, а престолонаследниците — двама. Чий щеше да бъде? Справедливостта, правото и обичаите отреждаха наследник на Сюлейман да бъде големият ѝ внук — Мустафа хан, синът на Гюлбахар. Дали Хюрем щеше да приеме справедливостта и правото? Какво щеше да стане, ако се заинатеше и кажеше:

— Щом като владетелят е щастлив с мен и щом Гюлбахар е заточена, тогава право е на моя принц да бъде престолонаследник.

Да речем, че владетелят определи Мустафа за престолонаследник. Щом той се възкачи на трона, дали ще остави живи Хюрем и сина ѝ, умуваше в нощния мрак старата султанка. Хафса се притесняваше от скупчващите се облаци, които засенчваха хоризонта на бъдещето. Старата жена прекара цяла вечер в притеснения, че занапред ги очакват нови нещастия. Султанатът отново се готвеше да вземе своята жертва.

— Аллах — помоли се тя, — не ме прави свидетел на тази мъка. Вземи живота ми, но не ме оставяй да скърбя по деца и внуци. Не мърси стените на този дворец с още кръв.

Новината, че Хюрем е родила момче, внесе истинска паника в двореца в Маниса. Гюлбахар, която не изричаше името Хюрем и която не харесваше друго название за новата любимка на султана освен „московска гяурка, дори не сметна за нужно да прикрие неприязънта си. Какво следваше оттук насетне?

— Смърт ли? — каза си тя. — Нека и тя да дойде. Не съм страхливка, дори не ще потрепна пред нея. Дано само не посегнат на сина ми.

Не се стърпя и се обърна към вестителите, донесли новината:

— Признайте, че откакто принцът е тук, дворецът в Истанбул е оставен на една московска наложница и роденото от нея копеле.

И после, знаейки, че това ще стигне до ушите на Сюлейман, добави:

— Сигурна съм, че тронът на османския род няма да остане на роденото от московчанката дете. Бащата на Мустафа хан е Сюлейман, а майка му е Махидевран Гюлбахар хасеки. Разбира се, че справедливостта ще възтържествува и когато му дойде времето, тронът ще бъде отреден на Мустафа хан.

Гюлбахар даваше вид, че е сигурна в себе си и в бъдещето си, но през вечерите, когато край нея опустяваше, я налягаха какви ли не страхове. Ами ако московската гяурка подлъжеше Сюлейман и както го бе убедила да заточи хасеки, успееше да навреди на сина ѝ? Ами ако се захванеше с това, без падишахът да има представа?

От този ден насетне Гюлбахар дори и за миг не изпускаше принц Мустафа от погледа си. Проверяваше всичко — от водата до храната му. Държеше под око учителите, които отговаряха за обучението му, дори и оръжейниците, които бяха започнали да го учат как да язди и да стреля с лък. Гюлбахар все още се доверяваше на Сюлейман, но се боеше от бъдещето.

Във военната шатра главният соколар Ибрахим майсторски захвана темата пред Сюлейман.

— Ако владетелят ми позволи, бих искал да представя на вашето внимание един важен въпрос. Ако престъпвам правата си, готов съм да понеса наказанието си.

Сюлейман предполагаше какъв е този „важен въпрос“, който Ибрахим от Парга щеше да засегне, но се престори, че не знае.

— Кажи, каквото имаш да казваш, Ибрахим, дано си преценил струва ли си да рискуваш главата си.

— Ще кажа, че султанът е щастлив, задето вече има двама принцове.

Младият падишах поклати одобрително глава. Погледна към изсушения люляков цвят върху масата, който Хюрем бе изпратила с писмото.

— Аллах да ги дари с дълъг живот.

— И молбите на вашите роби са за здравето и щастието на принцовете, владетелю.

Откакто се помнеше, Сюлейман се изнервяше, когато някой разтягаше думите си по този начин. Кой каквото има да казва, да го изрече открито. Който се страхува да говори, да си затваря устата и да мирува.

— Ибрахим — каза той с плътен глас, — знаеш, обичаме те. Ти имаш по-особено място сред останалите. Имаме те за другар по душа. Когато се налага, се съветваме с теб и искаме мнението ти. Ценим твоите способности. Обаче мразим, когато ни говориш, да отлагаш онова, което имаш да кажеш. Ако някога понесеш наказание, да знаеш, че ще е заради това.

Падишахът изрече това с усмивка, но все пак замълча и се опита да прецени какво впечатление бе оставил върху приятеля си. Ибрахим слушаше, навел предано глава.

— Недей да мънкаш. Кажи бързо, каквото имаш да казваш, човече! — отсече султанът.

Всъщност това бе и желанието на Ибрахим. И той заговори направо:

— Предвид това, че вече има двама принцове, ще трябва да се разреши въпросът с наследяването на престола, султане.

— Ха, Ибрахим от Парга, на смъртен одър ли съм, че моят наследник стана твой проблем?

Ибрахим не разбра дали строгият тон на падишаха е сериозен или пък на шега, и се поклони уплашено доземи.

— Искам само да обърна внимание на ситуацията, султане — промърмори той. — Разбира се, че последната дума е ваша.

Сюлейман се засмя:

— Не се бой, не се бой. Неслучайно те наричаме другар по душа? Нима мислиш, че Сюлейман с лека ръка ще се откаже от душата си? — Втренчи се в приятеля си. — Знам, че си прав. Един трон и двама принцове — това е трудна ситуация. Обаче престолонаследниците ни са още много малки.

Ибрахим поклати глава в съгласие, но промълви:

— Да, султане, така е, само че…

— Само че? Какво?

— Вашите войници отсега започнаха да гадаят кой ще бъде принцът престолонаследник.

— Нима моите войници се занимават с нашия трон, вместо да мислят за войната?

— Това, за което болеят, е Османската империя.

— Кой е по душа на моите войници? Говорят ли и за това помежду си?

— Говорят си, султане. По душа им е онзи, когото първи обикнаха.

Ибрахим не изрече на глас „Мустафа“, но и бездруго беше казал всичко досега, без да споменава име.

— Така ли? Ти какво мислиш? Кой е подходящият. Хайде, кажи! Обаче не ни подлудявай, като разтягаш локуми.

— Султанът да ми прости, но по мое мнение Гюлбахар хасеки няма вина. Грешно ли е да ви обича? Пък и тя е първата, дарила със син господаря ни. Правото е на големия принц. И правото, и редът са такива.

Падишахът изслуша приятеля си, без изобщо да реагира. Не отдели поглед от очите на хърватския еничар. Помисли си, че този западняк от Парга говори много прямо. А на него му трябваха такива хора — млади, енергични и честни.

— Изказа ли се, Ибрахим? — попита той.

Мъжът скръсти длани върху корема си и наведе глава.

— Щом е така, сега си отпуши ушите и добре ни чуй, Ибрахим ага. Не се притеснявайте — нито ти, нито моите войници. Ние сме господарят и в наши ръце е правото. Когато определяме престолонаследника си, няма да слушаме никого какво ни казва. Щом му дойде времето, и това ще решим. Но е още рано. Големият ни принц не е започнал седмата си година. А пък моят Мехмед още няма и месец. Преценката за бъдещето на невръстното дете е на Аллах, който ни дари с него. Настъпи ли часът, ние пък, уповавайки се на Неговата преценка, ще вземем решение. Сега да оставим и двамата принцове да изживеят детството си.

С движение с ръка Сюлейман показа, че срещата е приключила. Докато главният соколар се оттегляше на заден ход, падишахът изведнъж се сети за нещо и се обърна към него:

— Ибрахим ага!

Ибрахим вдигна глава и погледна Сюлейман в очите.

Падишахът каза, подбирайки думите си:

— Братко, какъв недостатък съзря ти у Хюрем хасеки?

Ибрахим се вцепени.

И щом Сюлейман показа с жест, че не очаква отговор, хърватинът бързо се изниза от стаята. Сякаш бе зашлевен, за първи път се сблъска с толкова строг и директен укор. Неволно докосна врата си с ръка.

— Нещата се заплитат — каза си той. — Много се заплитат!

XXXVIII

Древният Рим бе преживял много черни дни, но тази Коледа сигурно надминаваше всички тях. Дори и денят, в който Юлий Цезар бе убит в Сената от камата на свой съратник, бледнееше. Джовани ди Лоренцо де Медичи предположи, че подобно безпокойно очакване е имало вероятно единствено когато Атила е достигнал до портите на Рим. Докато се изправяше с усилие пред олтара, където с часове се бе молил на колене, голямата камбана започна да бие. Беше време. Трябваше да изпълни задължението си, въпреки непоносимото притеснение в душата си. Защото той беше папа Лъв X, свещеният отец на християнския свят. Наследникът на Иисус и свети Петър. Въпреки студа и безспирно проливащия се дъжд, навалицата, която изпълваше базиликата и площада „Св. Петър“, го чакаше, за да получи благословия.

Чукът на голямата бронзова камбана сякаш удряше по главата му, усещаше всяка нейна вибрация до мозъка на костите си.

От параклиса без прозорци, осветяван единствено от свещите до големия кръст, с бавни и нестабилни крачки той премина в страничната пищна зала с висок таван. Двете помещения бяха коренно различни, както Раят и Адът. Параклисът бе тъмен и страховит, а залата беше осветена и ведра, сякаш не бяха на прага на бедствие. Джовани ди Лоренцо де Медичи си помисли, че всъщност е точно обратното — неговият рай беше параклисът, а тази светла зала беше адът му. Докато се молеше, се отдалечаваше от случващото се, от кошмара, срещу който бе изправен християнският свят. Ако нямаше вяра, щеше да каже, както много други, че спасението е невъзможно, но той беше предан християнин. Уповаваше се на това, че Господ нямаше да остави сами духовните пазители на Йерусалим.

Когато отвори тежката позлатена порта, стражите от двете страни с рязко движение издърпаха към раменете си острите дълги копия и така отдадоха чест. Шестима кардинали, сред които и епископът на Рим, монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс, веднага се изправиха на крака. Всички бяха облекли червените си роби, лицата им бяха с каменни изражения. Докато минаваше пред кардиналите си, Лъв X попита, без да се обръща към определен човек:

— Има ли новини от Родос?

Знаеше отговора, но все пак зададе въпроса. Последва продължително мълчание, потънало в звъна на големите камбани.

Пред двукрилата порта, покрита с позлата, точно срещу врата на параклиса, стояха командирът на папската гвардия и един монах. Лъв X спря пред младия отшелник. Монахът уви около кръста на светлолилавата долна роба на папата бял копринен пояс. Наметна върху гърба бяла пелерина, стигаща до земята. Прекара през главата му и намести внимателно върху раменете му епитрахила[79] от бяла коприна със сърмени нишки, върху който бяха избродирани папските символи. Върху епитрахила извади златния кръст, останал под пелерината, полюшвайки се на края на верижка, която се спускаше от врата му.

Монахът направи крачка назад и с педантичен поглед провери дали всичко е сложено както трябва. Когато реши, че всичко е на мястото си взе дългата заострена папска тиара от пищната маса до него и я постави на главата на папата. А командирът на гвардията му подаде дългия папски жезъл. Джовани ди Лоренцо де Медичи изправи гърба си, доколкото можа, и тръгна към портата, която стражите разтвориха.

Когато се изкачи по стълбите на катедралата „Св. Петър“ и се показа на балкона, тълпата, изпълваща площада, се развълнува. Папата повдигна десница и благослови хората. Дори и онези, които бяха най-отпред, не можеха да чуят молитвата му, но им стигаше да видят Негово Светейшество, застанал срещу тях. За тях това бе като докосване до Рая.

Медичи се молеше със затворени очи. Трудно чуваше собствения си глас. Студен, суров вятър се завихри по седемте хълма на Рим, връхлетя и него. Настръхна. После проблесна светлина — някакъв огън, избухнал в мрака. Той го видя със затворени очи. Пожарът се разрастваше. Папата усети, че му се вие свят. Тялото му се разтресе. Опита се да се задържи някъде, за да не падне.

Кардинал Буйенс, който не сваляше поглед от него, забеляза това и веднага го хвана под ръка да му даде опора. Лоренцо де Медичи погледна с празен поглед холандския кардинал.

— Родос падна — промърмори. — Родос падна. Видях го.

Това беше знак на съдбата. Точно в този миг в Родос звукът от църковните камбани се преплиташе с този от езана. Християнската общност на острова се стичаше към църквите, за да благодари на Господ, че кървавата война свършва в светия коледен ден. Турците постепенно навлязоха през отворилите се пробойни в крепостта. Нямаше еуфория и грабежи. Всичко се случи, както султан Сюлейман бе обещал. Докато камбаните приветстваха Коледа, мюезините[80] със звучни гласове прочувствено зовяха с вечерния езан от кулите. Родоската крепост бе завладяна след шестмесечна обсада и с цената на двадесет хиляди жертви. Народът посрещна османската армия като спасителка, хвърляйки цветя.

Папа Лъв X беше сломен от завладяването на Родос. Кардиналите се опитваха да го успокоят с думите:

— Все още не сме получили вест. Може би знамението, явило се на Ваше Светейшество, означава унищожението с огън на Сюлеймановите войски от свещените рицари.

Но старият отец усещаше каква е истината.

— Не — каза той. — Аз видях. Господ ми показа падането на Родос.

Адриан Буйенс дочака жадувания миг — тази нощ той стоеше до смъртното ложе на папата. По някое време Лъв отвори очи и тихичко се обърна към холандския епископ на Рим с истинското му име:

— Буйенс, ти знаеше ли?

Кардиналът се обърка и уплаши.

— Кое, Ваше Светейшество?

Гласът му беше леден като смъртта. Папата, който вече трудно можеше да говори, каза на един дъх:

— Че Сюлейман се готви за война?

Боейки се да не би останалите кардинали да чуят този разговор, Буйенс се огледа.

— Не знаех, Ваше Светейшество.

— Подготвени са многобройна армия и огромен флот, а ти не си забелязал, така ли?

Докато кардиналът се готвеше да отговори нещо, немощната десница на стария папа, намиращ се на прага на смъртта, се измъкна изпод завивката и с невероятна сила сграбчи ръката на Буйенс.

— Днес — каза той с усилие — бе срината една християнска държава на двеста и тринадесет години, останала от Кръстоносните походи.

Папата изведнъж си спомни за немския монах, когото бе отлъчил.

— Дори и Мартин Лутер не предаде като теб поверените ни свещени ценности.

Опита се да се повдигне, но не му стигна сила. Очите му се изцъклиха. Кардиналът уплашено се опитваше да се оттегли, но папата го дръпна за ръката и го закова на място.

— Ако ми беше донесъл от Истанбул други сведения, освен че руската наложница на султана Роксолана го върти на пръста си и е бременна от него, сега османците щяха да бягат, подгонени от победния поход на кръстоносците. И хиляда години след Лъв I, спасил Рим от бича на Атила, аз щях да бъда вторият папа, спасил християнството…

Това бяха последните думи на папа Лъв X. Главата му се килна настрана, очите му се затвориха, дишането му спря и той предаде Богу дух. Но все още стискаше ръката на римския епископ Буйенс, сякаш казваше:

— Хванах виновника…

Отстрани картината изглеждаше другояче. Присъстващите помислиха, че папата — последната жертва на Родос — сочи Буйенс за свой приемник. За петнадесет дни Адриан Флоренсон получи името Адриан VI и бе коронясан като първия папа, който не е италианец. Приказката за „Роксолана — руската наложница на султан Сюлейман“, която разказваше постоянно след връщането си от Истанбул, промени хода на историята.

Вестта за победата дойде в Истанбул след десет дни. Глашатаи разгласиха сред народа триумфалната победа. Мюезините с гръмки гласове цял ден оповестяваха от минаретата успеха на султан Сюлейман. Хората се тълпяха по улиците. Старите ветерани, носещи белези от многобройни войни, лееха сълзи на радост. Младите се прегръщаха.

В огромния Истанбул само един човек бе съкрушен от новината за победата. Това бе Марко Кето.

Онези, които мислеха, че в прегръдките на Роксолана Сюлейман ще забрави за войните и победите, се бяха лъгали. Вместо да го усмири, Хюрем бе разпалила кръвта му и вече нищо не можеше да го спре.

Сърцето на Марко се свиваше от тревога, докато пред очите му се точеше шествието на победителите. Около султанските сараи кънтяха викове:

— Да живее падишахът!

В джамиите благодаряха на Аллах за победата и отслужваха възпоменания за жертвите.

По заповед на Хафса султан дворцовата кухня заработи с пълна пара. Димяха цели казани с ориз и супа, месеха се безброй тепсии с бюреци и баклави, бъркаха се айряни и шербети. Околността на двореца се превърна в гигантска гостилница. Ядене, пиене и победни песни допълваха триумфа.

На всеки ъгъл се разказваха героични истории за султан Сюлейман и неговите храбреци. Имаше една, която особено се нравеше на Хюрем хасеки, която, горда от победата, оглави развълнуваните ликуващи тълпи.

— Разкажете — настояваше тя, — разкажете за геройството на владетеля ми. Нека и принцът ни Мехмед хан да слуша.

— Родоската крепост все още удържала на нашите атаки и господарят ни се разгневил. Събрал везирите и пашите и ревнал: „Бре, аги, каква е тази работа? Лятото дойде и си отиде, а ние още не сме превзели Родос. Моите войски дадоха двадесет хиляди жертви пред тези стени. Убихме безчет врагове. Имате ли нещо да ми кажете?“.

На това място от историята Хюрем се намесваше и питаше:

— И какво направили агите, като чули тези думи? Не са ли потънали в земята от срам?

— Всички навели глави и гледали гузно. Дори и западнякът Любимеца Ибрахим се свил.

Точно на това място от историята Хюрем, която настръхваше от яд всеки път, щом чуеше името на Ибрахим, си мислеше, че би дала всичко да види тази сцена. Горко съжаляваше, че не е била свидетел на това, как Любимеца стои пред Сюлейман с физиономия, червена като домат.

— И не щеш ли, шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди казал: „Ще се молим за победа“. Падишахът още повече се ядосал и ударил с юмрук по масата, а гласът му гръмнал: „Стига! На молитви ли ще се уповават внуците на Мехмед хан Завоевателя? Дотам сме я докарали, че Селим хан Свирепия ще се обърне в гроба, ако ни види. Как ще се изправим пред нашите праотци утре, като настъпи Страшният съд? Това ли е съдбата, която смятате, че заслужаваме? Да се молим?“. И тогава, щом Пири Мехмед паша смотолевил: „Какво друго ни остава?“, станало страшно. Сюлейман хан скочил от мястото си с думите: „Нека ние ви покажем какво друго ни остава“, грабнал сабята си и излязъл от шатрата…

Разказвачът така украсяваше историята, превърнала се в легенда, че секваше не само дъхът на слушателите, а и неговият собствен. Очите на всички се ококорваха, а Хюрем, чието сърце се свиваше от вълнение, въпреки че беше слушала историята безброй пъти, не можеше да се стърпи да не попита:

— А по-нататък?

— Станало нещо нечувано и невиждано — продължаваше разказвачът. — Господарят ни се метнал на коня си и препуснал сам към Родоската крепост. Преминал като мълния през дупката, направена от топчиите. Под слисаните погледи на врага той достигнал до двореца на рицарите по тесните сокаци на Родос, а подковите на коня му пръскали искри по камъните. Бил обграден от рицари, облечени в брони и въоръжени с копия, но не се уплашил. Дори врагът се възхитил на храбростта му. Падишахът изревал: „Името ми е Сюлейман. Добре познавате и праотците ми, и баща ми“. А пък рицарите били със зяпнали уста. Самият османски падишах бил дошъл съвсем сам! Господарят ни отново изревал гръмовно: „Ето, аз съм тук, дойдох, за да получа Родос. Къде е господарят на тази крепост?“. Останалото е ясно. Капризният Родос се предал на падишаха на света Сюлейман хан.

Докато Хюрем слушаше тази история, ръката ѝ несъзнателно докосваше мястото по шията, където Сюлейман я погали преди раздялата. Сякаш чуваше гласът му да казва:

— Родос е подарък за теб, Хюрем ханъм.

Как няма крепостта да се предаде! Това е подарък от Негово Величество султана за Хюрем. Родос вече е огърлица на врата ѝ. Това ще е подаръкът за първата му среща с принц Мехмед.

Завръщането на младия падишах в Истанбул бе триумфално. Хюрем преобърна всички правила. С позволението на Хафса султан заповяда на Джафер да бъде приготвена карета. Като притисна към гърдите си принц Мехмед, тя се отправи да посрещне Сюлейман. Каретата бе превозена на другия бряг с голяма товарна лодка. На брега на Юскюдар[81] в нея впрегнаха четири коня и тя се изкачи към хълмовете.

За срещата между Сюлейман и Хюрем из Истанбул се разказваше дни наред, както епопеята за Родос. Когато научи, че Хюрем е излязла да го посрещне с младия принц, падишахът много се зарадва. Не беше я виждал от шест месеца, но тя не бе напускала мислите му и за миг. Сърцето му заби трепетно от благодарност. Слезе от коня си, развълнуван се качи в каретата, където го чакаха синът му и любимата му усмихната жена.

Лицето на Сюлейман бе обрасло с тъмна брада. Перото с рубин по средата на белия тюрбан на главата му проблясваше дори и на шарената светлина в каретата, а очите му грееха от радост. Нещо повече — в тези очи имаше любов, имаше гордост. Имаше всичко, каквото тя би си пожелала от любимия човек. Хюрем беше горда, че това е нейният мъж. Бащата на нейния принц. Колко е величествен! Благодарна беше на Господ, че ѝ го върна. А после каза, както я беше научила Хафса султан:

— Да бъде свещена войната ти за вяра! — Целуна ръката на Сюлейман и с навлажнени очи прошепна: — Спазих клетвата си, Ваше Величество. Не плаках, докато ви нямаше.

Подаде бебето в прегръдките на султана.

— Вашата робиня ви роди син.

Сълзите вече бяха започнали да се стичат надолу по бузите ѝ.

— Щом аз се събрах с моя господар, а принцът ми — с баща си, вече мога да плача — каза тя.

Сюлейман първо изтри с ръка перлата, търкулнала се по бузата ѝ.

— Живот и здраве за теб и принца ти, майко Хюрем! — прошепна той.

И бавно взе бебето в прегръдките си. Вдигна воала над лицето му. С очи, досущ като на майка си, мъничкият принц погледна слисано баща си, когото виждаше за първи път. По лицето на падишаха блесна усмивка, пълна с обич. С показалеца си той докосна едва-едва розовите устни на момчето. Бебето хвана дебелия пръст и отправи към баща си първата си усмивка.

— Моят Мехмед хан — каза Сюлейман и вдъхна прекрасното му ухание. После се помоли: — Да се радваш на дълголетие и слава като праотеца ни Мехмед хан, чието име носиш.

С другата си ръка прегърна Хюрем. Не усетиха колко продължи тази прегръдка, пълна с обич и нежност. Тишината в каретата се нарушаваше единствено от тихичкото мрънкане на Мехмед. Думите бяха излишни. Прегръдката от любов и щастие след шестмесечния копнеж бе по-красноречива от всички слова.

Сюлейман държа дълго Хюрем в обятията си. Целуна я по бузата, после слезе от каретата с принц Мехмед на ръце и се изправи пред войската и поданиците, дошли да споделят радостта от завръщането на падишаха си. Настъпи кратко мълчание. Всички погледи сега бяха насочени към бебето в прегръдките на султана. Изведнъж Сюлейман вдигна сина си във въздуха, за да видят всички новородения принц. Надигна се глъч. Възгласите: „Да живее падишахът! Да живее принц Мехмед хан!“, отекнаха в околните възвишения и достигнаха чак до двореца на отсрещния бряг.

Младият падишах гордо се насочи към коня си. Въпреки че носеше сина си, майсторски яхна животното без чужда помощ. Дръпна юздите и леко докосна с пети корема му. Породистият арабски кон, на който Сюлейман прие капитулацията на Родос, сякаш осъзнаваше важността на двата живота, които носеше на гърба си, и тръгна напред с бавни и горди крачки.

В мразовития януарски ден султан Сюлейман, завоевателят на Родос, влезе в Истанбул с малкия си принц Мехмед на ръце. А очите на Хюрем не изпускаха конника вляво от падишаха. Щеше да се разбере докога Ибрахим ще се перчи до Сюлейман!

Все още не знаеше как, но вече беше взела решение да изтръгне и изхвърли този мъж от обкръжението на султана.

XXXIX

Тайните петъчни срещи на Черния Джафер със стария великан Азраил за враговете на Хюрем продължиха без прекъсване.

Възрастният мъж никога не използваше името Хюрем, когато говореше за нея, наричаше я Александра. Не помогнаха нито ферманът на падишаха, нито възраженията на Джафер. За стареца жената на султан Сюлейман беше Александра и толкоз.

Джафер не успя да разбере каква е връзката между Хюрем ханъм и този дългокос внушителен мъж със свъсени вежди. Ясно беше само, че този старец, който го плашеше до смърт с погледа си, много обича момичето. На Джафер това му стигаше. Великанът се радваше като дете на всяка добра новина, която черното момче му носеше, а страховитите му очи проблясваха щастливо. Изразяваше благоразположението си, като стоварваше ръката си — огромна лапа — върху гърба на Джафер с думите:

— Браво, юнак!

Старецът се разстройваше при всяка вест, която можеше да разстрои и Хюрем. От очите му хвърчаха искри и той разпитваше обстойно Джафер, за да научи повече.

При една тяхна среща и черното момче се опита да измъкне нещо повече от стареца. Тъкмо в тези дни главният евнух на харема Сюмбюл бе изчезнал вдън земя.

— Помниш ли Сюмбюл ага, за когото ти бях говорил? — каза той. — Човекът се затри.

Опита се да улови някаква следа по лицето на мъжа. Но не успя. Напротив, старецът се направи, че не се сеща:

— Кой Сюмбюл?

Джафер бе съвсем сигурен, че този мъж има нещо общо с изчезването на Сюмбюл, но не се обади.

Още преди срещата си с Джафер старецът бе чул, че Хюрем е родила син. Но пак поиска от него да му разкаже за малкия принц. На кого приличаше? Очите на майка си ли беше взел? Ръцете и краката му големи ли бяха? Последният въпрос учуди черния младеж, който рече разсеяно:

— Какво те интересуват ръцете и краката на принца, стари юнако?

Мъжът не се ядоса, гръмко се изсмя.

— Не знаеш ли? Храбрецът се познава по ръцете и китките — отвърна.

А щом видя, че и Джафер несъзнателно отвори длани и погледна собствените си ръце, старецът се заля в нов изблик на смях, приличащ на гръмотевица.

— И твоите не са лоши. Само че на храбреца му трябват не само китки, а и сърце.

Изведнъж мъжът се натъжи. Погледът му се отнесе.

— А твоята господарка има огромно сърце, да знаеш — прошепна.

Как ли се чувстваше Александра? Минаха почти две години, откакто не я беше виждал. Само я усещаше. Долови присъствието ѝ в една карета с тъмни завеси, движеща се след полка при посрещането на падишаха. Там бяха Александра и нейният син. Усети я толкова силно, че погледът му проби през дебелите кожени пердета и видя момичето. Можеше да се закълне в това. Александра плачеше. Всъщност в последните дни той все сънуваше как тя плаче. Защо ли? От щастие ли? Или нещо помрачаваше сърцето ѝ? Този разкошен живот сигурно си има цена. Да не би да карат неговата малка Александра да я плаща? Не е ли достатъчно бреме волното момиче на степите и реките да живее сред стени и решетки? Представи си как един ден се мята на гърба на Ураган, нахлува в двореца, взема Александра и сина ѝ и ги избавя от пленничество…

Джафер не знаеше за вихрещите се бури в душата на потъналия в мълчание мъж, но забеляза пламъците в очите му.

Тачам Ноян изобщо не го виждаше. Момчето срещу него не знаеше нищо, дори името му. Ако разбере, че той беше причинил най-голямото зло на господарката му, какво ли ще направи? Дали ще го довърши с кинжала, който крие в пазвата си? Тачам не можеше да си прости за стореното през онази нощ, в която откъсна Александра от гнездото ѝ я отвлече. Не спираше да се укорява. Той бе причината за всичко: „С ей тези две ръце го направих, проклети да са“.

Не усещаше, че сълзите му се стичат от очите към побелялата брада.

Занемял, Джафер гледаше безмълвно, сякаш с благоговение, риданията на мъжа, който още на първата им среща се заяви „Аз съм Азраил за враговете на Александра“ и когото смяташе за твърд като скала. Азраил плачеше.

Пред очите на Тачам се нижеха дните, когато беше носил Александра на ръце. А сега тя носеше дете в прегръдките си. Синът на най-могъщия мъж в света. Щастлива съдба, но само на пръв поглед. Александра и мъничкият ѝ син сега бяха изправени срещу неописуеми опасности. При това незащитени. Защото рицарят на Александра не бе при тях.

— Моята Александра може да язди кон, сякаш лети, да размахва кинжали, знае да стреля с лък, но не знае за завистта на тези хора, за омразата им, за техните интриги — каза си той тихичко.

Отърси се и се отдалечи от мислите, в които се беше отнесъл. Бързешком, без Джафер да разбере как, хвана момчето за яката.

— Виж, Джафер ага — каза. — Ти си черен. Аз съм бял. Ти си млад. Аз — стар. Искам да кажа, че нямаме никакви общи страни.

Странно, но този път Джафер слушаше думите на мъжа без страх, защото в погледа му нямаше следа от гняв. Дори долови умолителното изражение в очите на стареца.

— С изключение на едно-единствено нещо — продължи. — И двамата треперим за Александра.

Джафер щеше пак да го поправи „Хюрем“, но се отказа. И бездруго нямаше да има полза.

— Треперим — съгласи се той тихо.

И продължи да слуша внимателно. Защото усещаше, че старецът ще каже нещо важно.

— Знай, че бих направил всичко за една усмивка на Александра. Сабята ми е остра, но ръката ми е къса, не достига зад стените на двореца. Ако можех да докопам враговете ѝ, не бих чакал, ще пришпоря коня си към дворцовата порта. Ще им изтръгна сърцата, пък нека смъртта ме застигне. Какво ли струва моят живот — ще го пожертвам за момичето си. Ще отмъстя и ще си отида. Но няма да пуснат Ураган дотам. Ще ме очистят, преди да съм намерил и убил врага. От това нямат полза нито Александра, нито младият принц. Разбираш ли ме?

Джафер кимна с глава.

— Хайде сега, кажи ми — и сърцето ти ли е силно, колкото мишците ти?

— Разбира се, че е.

— И то ли, както мишците ти, очаква заповедите на господарката ти?

Черноликият момък кимна утвърдително.

— Врагът на Александра и твой враг ли е?

— Да, и мой враг е.

Гласът на Джафер стана дрезгав от нарастващото вълнение. А в очите на стареца, който все още стискаше яката му, сякаш имаше огън.

— Щом е тъй, ще ти кажа следното, Джафер ага. И мишците, и сърцето ти да са готови, когато настъпи денят. Ако трябва сабя — сабя да е, ако трябва кинжал — кинжал, ако пък трябва отрова — отрова… Вече и ти си Азраил.

Дълбока тревога гнетеше душата на Хюрем, ако и да имаше огромно сърце, както бе казал Тачам Ноян на Джафер. Всички планове, които тя беше кроила, се разпадаха един по един.

Сюлейман се бе завърнал от Родос значително променен. Любовта му към Хюрем беше несъмнена. Отново трепваше, когато споменаваше името ѝ.

— Само в твоите ръце намирам спокойствие — казваше.

Вълнуваше се от песните на Хюрем, издекламира ѝ още една строфа, с която бе допълнил газелата за нея. Не пренебрегваше и малкия Мехмед. Взимаше го на ръце, галеше го, говореше му:

— Моят принц!

На пръв поглед всичко беше прекрасно. Но имаше промяна. Сякаш погледът на Сюлейман бе помръкнал.

Понякога вечер той слагаше глава на рамото ѝ и се отнасяше с часове, без да продума. После си спомняше за преживяното по време на обсадата на Родос. Хюрем отново долавяше онзи блясък в очите му, който обичаше и с който бе свикнала. Взорът му искреше, докато разказваше как, стъпил на една скала, се бе накарал на еничарите: „Ах, вие, страхливци, за войници ли се мислите!“. И дотук! Блясъкът отново угасваше, щом споменеше за жертвите, за натръшканите до крепостните стени безжизнени тела на млади мъже с разпорени кореми, с откъснати ръце и крака… За миризмата на смърт, стелеща се из околностите на Родос. За онази непоносима смрад на разлагащо се месо, носеща се от раните на войниците. Колко обезглавени тела и колко глави без тела бяха събрали… Как бяха търсили собствениците на главите и телата и как се бяха опитвали да ги съединят, преди да ги погребат…

Хюрем много се учуди на това. Очите на Сюлейман я гледаха, но Хюрем не бе сигурна, че младият падишах я вижда.

— Защото моите войници вярват, че обезглавеното тяло не може да бъде прието в Рая. А пък ние всички вярваме, че ще отидем там, ако умрем в битка. Поради това отиваме на война, както ходим на сватба. Безчет войници оставихме обезглавени в гръдта на Родос. Сега тези глави търсят своите тела пред вратите на Рая.

Една вечер султанът ѝ рече:

— Знаеш ли, Хюрем, всъщност единственото нещо, от което имат нужда и хората, и владетелите, са мир и спокойствие. Защо всички народи и всички религии се опитват да се хванат за гушите? Не сме ли всички раби на един Бог?

Хюрем се озадачи, че владетелят, постигнал две бележити победи през няма и две години, откакто се бе възкачил на престола, изрича такива думи.

— Негово Величество, разбира се, знае най-добре — каза тя. — Но щом ме пита, ще кажа, че причината е в тестото, от което е замесен човекът.

Сюлейман стана и отиде до Хюрем, която бродираше. Хвана ръката ѝ, вдигна я на крака. Прегърна я силно. Ето затова обичаше това момиче! Говори умно. Питаш ли я нещо, казва, каквото мисли. Знаеш, че в думите ѝ няма умисъл и коварство. Споделя, каквото ѝ е на сърце, и се засмива. А усмивка ѝ разсейваше мъката и грижите на Сюлейман.

— Хем в тестото, хем в съдбата — допълни султанът. — Например вземи мен. Само за мир мечтая, а се налага да воювам. Дори да победиш, не можеш да спреш. Какво да правим, такава е съдбата ни, отредена от Твореца. Очевидно аз ще съм владетелят, който се отвращава от войната, но непрекъснато воюва.

Хюрем не можа да вникне в мъдростта на тези слова. Не знаеше дали тази осезаема промяна в султана е знак за добро или лошо.

Не се наложи да чака дълго, за да получи отговор. За кратко време — с три свои решения — султан Сюлейман преобърна и живота, и плановете ѝ за бъдещето.

Една вечер той взе на ръце бебето на Хюрем, целуна го и го погали.

— Принце мой — помилва го той. Направи се, че говори на момчето: — Е, Мехмед хан. Днес говорихме с Ибрахим. Утре ще обявим брат ти принц Мустафа за наш престолонаследник. А ти като втори принц…

Какво? Хюрем не чу останалото. Пък и какво значение имаше то? Сюлейман прегръща нейното бебе, а обявява за престолонаследник сина на заточената Гюлбахар!

Пое си дълбоко дъх, за да потисне гнева, надигащ се в нея. Знаеше, че падишахът я следеше и очакваше нейната реакция.

В никакъв случай не биваше да обсъжда с него новината, преобърнала надеждите ѝ и всичките ѝ планове за бъдещето. Не биваше да показва, че е съсипана. Напротив, трябваше да изглежда радостна, че не нейният мъничък принц, а синът на Гюлбахар е обявен за престолонаследник. И по-важното — трябваше да убеди Сюлейман в това.

— Ваше Величество, каква добра новина е това — изправи се тя.

Прегърна Сюлейман с блестяща усмивка, прикриваща кървавите сълзи, които душата ѝ проливаше. А така ѝ се искаше да притисне принца до гърдите си и да се разридае.

— Говорихме с Ибрахим паша. Щом има един престол с двама наследници, трябва да се вземе решение. Не е редно да държим народа в неведение относно бъдещето. Мустафа хан е по-голям от брат си. По тази причина престолът се пада на старшия брат. Аз така мисля. И Ибрахим паша също…

„Пак това прасе!“, отекна вик в съзнанието на Хюрем. Знаеше си, че в тази работа имаше пръст Ибрахим. Направо ѝ беше обявил война. Докато Хюрем замисляше как да го отдалечи и раздели от Сюлейман, той вече е действал. С един жест само бе зачеркнал и Хюрем, и сина ѝ, мръсният му хърватин. Беше съсипал бъдещето им.

Моментално трябваше да избяга оттук. Трябваше да се отдалечи от Сюлейман. Нямаше да удържи още дълго напиращите викове и сълзи.

— Веднага трябва да кажа тази добра вест на майка Хафса — каза тя и скокна от мястото си.

Точно когато щеше да отвори вратата и да се хвърли навън, Сюлейман викна след нея.

— Стой, усмихната красавице! Имам още една новина. По-скоро две.

Сега оставаше да е повикал Гюлбахар хасеки да се завърне от заточението. Не, на това вече нямаше да издържи. За една вечер не можеше да понесе три нещастия.

Бавно се обърна. Погледна въпросително султан Сюлейман, който я гледаше с радост на лицето.

— Първото е следното… Пири Мехмед паша доста остаря. Вече е на възраст, трябва да се оттегли и да отглежда лалета в градината на конака си. И ние му дадохме двеста хиляди акчета. Постът на велик везир няма да остане празен, разбира се, ще назначим Ибрахим паша на него и ще му дадем печат…

Хюрем отново оглуша. Гласът на Сюлейман бучеше, сякаш отекваше в купола на хамама, но тя не го чуваше. Беше свършено. Едно хърватско прасе ѝ бе отнело всичко. Могъществото, което преследваше, властта, бъдещето на сина ѝ и нейното — всичко.

— Чакай, не съм приключил — каза падишахът. — Дадохме и сестра ми Хатидже султан на Ибрахим паша. Ще има сватба, Хюрем, сватба! Хайде да видим нашите сватби приличат ли на онези там при вас?

Досега Хюрем не бе прекарвала такава дълга и тягостна нощ. Бе съсипана — докато се опитваше да прогони кошмарите, които прелитаха в главата ѝ, тя бе принудена да се преструва, че е полудяла от желание и наслада от милувките на султан Сюлейман, който не излизаше от прегръдките ѝ от деня, в който се бе завърнал от похода срещу Родос. Тя стенеше, викаше, хапеше, хленчеше, съпротивляваше се и после се предаваше. Освен това използва всичките си умения, за да подлуди Сюлейман, въпреки цялата ярост, надигаща се в нея. Вече се беше научила изкусно да използва устата си. Владетелят много харесваше такива ласки. Когато огънят в него загаснеше, това беше начинът отново да бъде разпален. Тази вечер Хюрем изобщо не възрази. Успя да представи виковете на душевна мъка за стонове от наслада. Изпълни и най-необикновените желания на султана с луда страст, сякаш с нетърпение ги бе очаквала. И защо да не ги изпълни, в края на краищата тя беше една наложница. На всичкото отгоре московска наложница. Гяурка. Безбожница. Ето че Ибрахим я беше затрил и погубил за една вечер. Хюрем имаше нужда от обич и беше пленница на любовта. Щом е така, тя пък трябва да изпълни задълженията на любовното пленничество по най-добрия начин. А и не остана друга спасителна сламка, за която да се задържи.

През тази нощ главата на Хюрем сякаш бе щурмувана от милиони скорпиони. Скорпиони, заплашително вдигнали смъртоносните си опашки, постоянно вливащи отрова в мозъка и мислите ѝ.

— Бъди нащрек — предупреждаваше я един от тях. — Скоро Ибрахим ще поиска и ти да бъдеш изхвърлена от двореца.

Хюрем крещеше в мислите си: „Не, не! Не може да ме изгони. Аз имам принц“.

Скорпионите се смееха в един глас, тракайки с щипките си.

— Ти си майка му. Сюлейман е баща му. Той е силният. Ти си нищо! Ще ти вземат принца, а тебе ще изхвърлят! Ще изчезнеш и ще се погубиш!

Един друг скорпион въздишаше:

— Онова прасе ще прилъже падишаха да извика Гюлбахар и Мустафа в Истанбул.

На отчаяното усилие на девойката да възрази: „Ако тя е Гюлбахар, то аз съм Хюрем“, скорпионите отвърнаха с подигравка:

— Този, който ти е дал името, също така може и да го отнеме. Я кажи, ти какво друго можеш да бъдеш? Отново ще станеш Александра или Руслана? Всъщност ти коя си?

Ето на този въпрос Хюрем отлично знаеше отговора. Тя бе любимката на падишаха. Ала както бе получила благоволение, така и можеше да го изгуби. Това бе всичко. Надяваше се, че раждането на син е гаранция и ключ за пътя, водещ към властта. Как се бе излъгала така? Заточението на Гюлбахар всъщност не беше ли урок за нея? Докато си мислеше каква глупачка е, устните и езикът ѝ се плъзгаха по врата и ушите на Сюлейман, а малките ѝ розови меки ръце галеха, обхващаха с длани и стискаха слабините му.

— Моята Хюрем… Моята усмихната красавица, моето слънце! — въздишките и стенанията на падишаха, прошепнатите му думи тази нощ не значеха нищо за Хюрем.

Сега виждаше всичко по-добре. Вместо да се радва на онова, което се случи на Гюлбахар и сина ѝ през онзи ден, е трябвало да трепери от страх. Вчера сполетя Махидавран, утре може да се случи на нея.

Докато Хюрем се любеше, се опитваше да прехвърли и подреди милионите вероятности, утаили се в отровата на връхлитащите я скорпиони.

Може би дори няма да сметне за нужно да я изгони от двореца онова хърватско прасе. Предателят можеше да предпочете да ѝ пререже гърлото в някой безлюден ъгъл на харема или да ѝ види сметката с нож или капчица-две отрова.

Безкраен вик се надигна в нея: Господи! Прониза я и друг безумен страх. Може би нямаше да има нужда от Ибрахим. Гюлбахар със сигурност имаше шпиони в двореца. Щипка отрова в храната на моя принц и…!

Призова Майка Мария да пази малкия ѝ принц!

Сюлейман помисли, че страховитата ѝ гримаса беше породена от насладата, която бе доставил на Хюрем. Тя никога не се бе разпалвала по този начин. Никога не се бе отдавала така безрезервно. Когато остана без сили, сложи глава между едрите, твърди гърди на Хюрем, кои кърмеха неговия принц.

— Моята Хюрем — каза той с любящия изморен глас на мъж, наситил се на страстта. — Време е да дадем принца на кърмачка.

Какво? Кърмачка ли? Да не би майката на Мехмед хан да е умряла?! Защо беше нужна кърмачка? Млякото ѝ извираше като река. Кърмеше своя юнак, пеейки му приспивни и други песнички. Пък и млякото на жената, която щеше да стане кърмачка, дали щеше да носи уханието на мащерка от родината на Хюрем, за която тя така копнееше? През съзнанието ѝ веднага мина мисълта, че, ето, колелото започва да се върти. Ще ѝ отнемат принца!

— Ако Негово Величество султанът позволи, бих искала да кърмя принц Мехмед хан със собственото си мляко.

Колко беше спокойна! Хюрем много се учуди на това. Паниката, която изживяваше, и страховете, които хвърчаха в главата ѝ, по някакъв невероятен начин не се отразяваха на гласа ѝ. Притисна се като котка и целуна брадата на Сюлейман.

— Ханът, чийто баща е Сюлейман, трябва да бъде кърмен само с млякото на жена като мен, изгаряща по Негово Величество султана. Оставете ме да храня със собствената си кърма принца, който ще порасне достоен за най-великия господар на света.

Падишахът целуна поласкан очите на момичето и сетне склони:

— Както искаш. Хайде да видим какъв ще израсте принцът ни с майчина кърма? Той е красив като майка си, а дали и сърцето му ще е добро като нейното?

Отново сложи глава между гърдите на Хюрем и докато вдъхваше уханието на жена си, промърмори:

— Интересен човек е този Ибрахим.

Без да има представа, че Хюрем сипеше проклятия наум и го имаше за жив дявол, Сюлейман продължи:

— Докато всички се борят да станат велик везир и да получат високо положение и слава, Ибрахим ни моли да не му даваме печата си. От сто кладенеца вода извади.

— Ибрахим паша е умен. Сигурно има нещо предвид, владетелю.

— „Ще ти дам сестра ни Хатидже султан, стани наш зет“, предложих му аз, но и това не помогна. И накрая прие, но при едно условие.

С огромно старание да не проличи омразата в думите ѝ, Хюрем попита:

— Какво условие може да има пашата, султане? Стана ни любопитно, бихте ли ни обяснили, ако нещо ни ви спира?

Сюлейман погали гърдите на Хюрем, изпълващи шепите му.

— Той ни бил повече от приятел, бил ни като брат. Пък и ние сме му отвръщали със същото. Обаче намесел ли се печатът, можело да се стигне до неразбирателство по държавни въпроси, можело отношенията ни да се развалят. Да, и това е вярно. Ако бъдем принудени да свалим Ибрахим от длъжността, той нямало да се интересува толкова от това, че е изгонен и че губи печата, колкото от това, че ще бъде лишен от приятелството ни. Това щяло да го съсипе. Тогава ние от своя страна попитахме какво да сторим.

Хюрем погали косите на мъжа, който говореше тихо върху гърдите ѝ. Всъщност ако на негово място сега беше Ибрахим, както беше ядосана, щеше да избоде очите му, да разкъса свинското му сърце с голи ръце, да го изтръгне от гърдите му и да го захвърли.

Гласът на Сюлейман притихна. Изтощеният от война и любов падишах беше на път да се предаде на съня.

— Единствено ако обещаете, че няма да си играете с честта ми, че няма да ме свалите от длъжността, тогава можем да приемем тази славна служба и да получим печата. Точно така рече опърничавият хърватин.

А сравнението, което Хюрем измисли за Ибрахим, беше „коварен чакал“. Опасявайки се, че Сюлейман е приел това условие, тя изчурулика кокетно:

— Чакайте. Не ми казвайте, нека Хюрем отгатне отговора на владетеля.

— Хайде, опитай — подкани я Сюлейман.

— До днес на света не е имало така великодушен владетел като Негово Величество султана. Сюлейман хан, който обсипа с дарове народа на остров Родос, който той завладя, за да ни поднесе като колие за шията ни, не би отпратил своя брат. Разбира се, че е провъзгласил Ибрахим паша за велик везир при това условие.

Смеейки се, султан Сюлейман се разположи по-удобно. Легна по гръб и положи глава в скута на момичето.

— Приехме условието, Хюрем. Казах: „Виж, Ибрахим, покажи на какво си способен. Давам ти дума. Никога няма да те сваля от длъжност. Кълна се. Аллах ми е свидетел. Честна дума. Давам ти обещание като владетел и приятел“.

Последните думи на Сюлейман едва се долавяха. Очите му се затвориха. И не след дълго гърдите му започнаха да се движат равномерно, вдишвайки и издишвайки спокойно.

Владетелят на света Сюлейман заспа, а Хюрем остана насаме със страховете си. Не мигна до сутринта. Не знаеше какво да прави. Но когато денят изгряваше, бе взела решение, бе начертала пътя си.

Щом е така, хърватски чакал такъв, ще оставиш и печата, и главата си — и така ще си отидеш. Това е обещанието на Хюрем!

XL

Османската държава не беше виждала подобно нещо, откакто съществуваше. В продължение на три години военни походи не бяха предприемани. Султан Сюлейман се задържа в сарая, в ръцете на Хюрем хасеки, а войниците под негово командване стояха в казармите. Хюрем трябваше да е щастлива от тази ситуация, но не беше. Вярно, че така държеше Сюлейман далеч от Ибрахим, който вече му беше зет, но пък откриваше възможност пред великия везир да властва необезпокоявано.

Хюрем също не стоя бездейна през изминалите три години. Въпреки страховете, покълнали в нея, тя продължи да играе ролята на щастлива жена, лудееща от любов. Не минаха и два месеца, откакто Любимеца Ибрахим паша получи печата на великия везир, когато тя занесе на валиде султан добрата вест, че отново е „в положение“. Научил новината от Хафса султан, падишахът изтича при Хюрем, развявайки поли. Покри я с целувки. Не се отдели от нея в продължение на три дни и три нощи.

Мълвата, че хасеки очаква второ дете още преди принц Мехмед да е проходил, предизвика порой от клюки, който от харема се изля по улиците. Гюлбахар започна да проклина с нова сила. Наложниците, черните робини, прислужниците шушукаха под сурдинка.

— Очевидно храни господаря ни с ястия, които поддържат мъжката му сила — подмятаха подигравателно наложниците. — Ние не можем да се вредим от това момиче.

А везирите прикриха ироничните си изражения, като наведоха почтително глави.

Най-изненадан остана младият главен везир Ибрахим. Гюлбахар хасеки беше далеч, а в това време московската хасеки укрепваше позициите си в сърцето на падишаха, като раждаше дете след дете. Докато слушаше падишаха, който лично съобщи вестта, той си помисли дали не беше подценил това момиче? На бърза ръка покори Сюлейман и надали ще се задоволи само с това, сигурно ще се стреми към повече. А щом тя пожелае, Сюлейман ще даде. С просто око се вижда как от очите му струи щастие. Докато си мислеше тези неща, той поздрави падишаха, сякаш много се беше зарадвал.

— Целият свят знае за мощта на нашия владетел. Ние също нямаме ни най-малко съмнение в нея. Пожелаваме вашата робиня Хюрем отново да ощастливи господаря ни, като го дари със здрава рожба. Само че…

В радостта си Сюлейман дори не забеляза, че докато великият везир говореше за Хюрем, той каза „вашата робиня“ вместо „хасеки“. А всъщност само падишахът можеше да нарича любимката си „моята робиня“. Славословейки така лукаво, Ибрахим искаше да покаже, че не зачита титлата на Хюрем и смята, че тя не ѝ се полага по право, но падишахът се хвана за друго:

— Само че какво? Нещо тревожи ли те, паша?

— Притесняваме се владетелят ни да не се умори от любовта на четирима души. От една страна, Гюлбахар хасеки и престолонаследникът принц Мустафа хан. От друга — вашата робиня Хюрем и бебето ѝ. А сега и още едно дете на път…

Сюлейман беше оглушал от щастие. Не чу, че Ибрахим отново нарече Хюрем „вашата робиня“, а за Мехмед каза „бебето“ вместо „принцът“. Или пък не обърна внимание.

— Не се притеснявай — засмя се той. — Нашето сърце е голямо. Има място за любовта на всички. — И после погледна великия везир и добави с усмивка, която искаше да покаже, че се шегува: — Та дори и теб обичаме, Ибрахим.

Тъй като главният везир бе поел задълженията около държавната администрация от падишаха, бе толкова зает, че нямаше време да мисли за Хюрем.

Вдигна пищна сватба с Хатидже султан. Истанбул не спа дни наред. Падишахът лично присъства, въпреки че това не беше обичайно, и по този начин даде израз на уважението, с което се отнасяше към Любимеца Ибрахим паша. Когато се завърна в двореца, разказа на Хюрем за вълнението на младоженеца — настоящия му зет — и макар да поодума едно друго, Сюлейман с всяка дума показваше, че се доверява на приятеля си и много го обича.

„Проклет да е, проклет да е, проклет да е!“, крещеше вътрешно Хюрем всеки път, когато чуеше името на Любимеца Ибрахим паша. Когато Сюлейман хвалеше великия си везир, той непрекъснато подклаждаше огъня от ревност, бушуващ в сърцето на момичето. Хюрем дни и седмици наред си повтаряше: „Да, искам Сюлейман да е мой, но заедно с държавата му, с трона и с короната“. Всъщност тези разговори тя винаги водеше само със себе си. С кого можеше да сподели мислите, страховете, плановете и надеждите си? Шепнеше тайните си единствено в розовото ушенце на принц Мехмед, докато го кърмеше:

— Синът на Хюрем ще порасне и ще стане падишах на Османската империя.

Но трябваше да е нащрек. И да е търпелива. Естествено не беше лесно да чакаш, но нейният живот и този на сина ѝ бяха заложени на карта. Това бе надпревара, която можеше да завърши със смъртта им. Стъпка по стъпка щеше да се придвижва напред, за да сграбчи властта, която в момента едва докосваше.

А Сюлейман беше оставил управлението на държавата изцяло в ръцете на Ибрахим. Падишахът вече не присъстваше дори и на заседанията на Дивана. На всичкото отгоре беше дал на зет си титлата сераскер — главнокомандващ на всички войски, — сякаш велик везир не му стигаше. Хюрем направо побесня, когато разбра, че дотогава това звание е носил само падишахът. Всъщност всички се изумиха — везирите, агата на еничарите, шейхюлислямът и войниците. Въпреки изтощението си от любовните игри, младоженецът Ибрахим тичаше по всякакви задачи и успяваше да се справи с всичко. Чуждестранните посланици се стичаха в сарая, за да видят новия големец на Османската империя, да се сближат с него и да разберат по какъв начин могат да му повлияят.

За всеобщо изумление Ибрахим се съветваше относно външните дела на държавата с венециански търговец на име Грити. Това недопустимо поведение не след дълго достигна до ушите на Хюрем…

Тя научи новината от Хафса султан. Възрастната жена очевидно беше притеснена.

— Какви ги върши Ибрахим паша? — оплака се тя пред Хюрем. — Как така се допитва до непознат относно държавните дела? Може ли това да доведе до нещо добро? Синът ни, владетелят, не вижда ли какво се случва? Защо не повдигнеш този въпрос пред Сюлейман, дъще — сякаш намекваше султанката.

Редно ли беше да засяга тази тема? Беше дочула, че и на възрастните везири не се нравеше това, че Любимеца Ибрахим набъркваше чужденци в държавните дела. Нямаше ли да е по-добре, ако владетелят научеше за този проблем от други източници?

В Дивана започнаха да негодуват. Бившият велик везир Пири Мехмед паша отиде във везирството, макар да знаеше, че когато падишахът дискретно го извика настрана и го свали от длъжност, зад това стояха машинациите на Ибрахим. Любимеца посрещна Пири паша с подобаващо уважение. От дума на дума стигнаха до Грити.

— Чуваме, че уважаемият велик везир смята за уместно да се допитва до чужденци по някои въпроси.

Ибрахим паша се догаждаше какво водеше възрастния мъж, който преди месеци върна печата и си отиде, без да скрива обидата си.

— Само така изглежда, Пири паша. Сеньор Грити ни посещава от време на време. Даже няколко пъти доведе и посланика на Венеция Марко Кето. Обсъждахме световните събития. Единствената ни цел е да изкопчим информация от тях. Познайте какво научихме!

Пири паша се изненада от този подготвен отговор. На езика му беше да го среже с думите: „Не ни вълнува какво сте научили от неверниците“, обаче се отказа и изчака Ибрахим да се доизкаже.

— При всяка наша среща и сеньор Грити, и Марко Кето непрекъснато ме разпитваха за Хюрем хасеки — продължи Любимеца Ибрахим паша с коварно изражение. — Любимката на нашия падишах била обсъждана от цяла Европа, а ние дори не подозираме. Самият папа Адриан е дал име на Хюрем хасеки.

— С какво право този нахалник си позволява да дава име на жената на владетеля? — не скри гнева си Пири паша.

В очите на Ибрахим проблесна искра, но той продължи с угоднически глас:

— Пири паша има право. Нахалство е. Из Европа говорели, че Хюрем хасеки била много непокорна, принуждавала господаря да изпълнява всичките ѝ капризи, разгневяла ли се, дори и войниците на падишаха не можели да излязат на глава с нея. Папата рекъл: „Името на тази рускиня не трябва да е Хюрем, а Роксолана“. Християнският свят вече нарича Хюрем хасеки Роксолана. Не се учудвайте, ако го чуете.

Пири паша нервно прехапа устни.

— Какъв отговор даде великият везир на това безочие?

Любимеца Ибрахим се засмя.

— Никакъв — каза той. — Как се отвръща на безсрамна забележка! Пък и нека да ги оставим да се занимават с наложницата на господаря, а ние да си гледаме важните дела.

Пири Мехмед паша напусна везирството, обхванат от сериозни тревоги. Ужас! Съдбата на Османската империя бе в ръцете на една московска наложница и един хърватски еничар.

Хюрем не повдигна въпроса за Грити, макар много пъти да ѝ беше на езика. Успя да задържи устата си затворена, но вътрешно изгаряше от желание да каже:

— Твоят велик везир се допитва до врагове относно държавните дела.

Не тя, а Сюлейман подхвана случайно темата. При това вечерта, когато тя поднесе страхотна изненада на падишаха.

Хюрем беше сложила върху коленете си кануна, на който вече свиреше доста добре. Отново беше придала на лицето си палавото изражение на срамежливо момиченце.

— Да видим дали господарят ни ще хареса първата творба на един неопитен композитор — каза тя.

Престори се, че не чува думите на Сюлейман:

— Композитор ли? Ти ли си композирала мелодия?

Пръстите се носеха по струните, сякаш в полет. Запя първата си песен на турски, която с дни упражняваше тайно.

От любовта бе разумът отнесен,

изпепелена съм от огъня любовен.

Какво е плач и вик, аз, без да знам,

на въглен станах от любовен плам.

Сюлейман накара Хюрем да изпее песента отново и отново. Започна да припява и той… Повтори стиховете: Какво е плач и вик, аз, без да знам, на въглен станах от любовен плам, след което обсипа Хюрем с целувки. Целуна и погали пръстите на момичето, които извикваха изкусни звуци от кануна.

— Ах, красива моя Хюрем, цял свят си е изгубил ума по теб — изрече той неочаквано.

Хюрем ахна.

— Цял свят ли, владетелю? — попита боязливо.

— Днес Ибрахим паша ни разказа. Той има един венециански приятел. Търговец друговерец на име Грити. Един ден Грити завел при Ибрахим посланика на Венеция, който споделил с пашата, че новият папа не харесал името, което сме ти дали. Казал: „Името на Хюрем трябва да е Роксолана“. Оттогава из кралските дворове на Европа те наричат Роксолана — от роза.

Когато чу името Ибрахим, Хюрем с мъка потисна надигащия се в нея гняв. Ето че сгодният момент настъпи сам.

— Роза ли? — започна тя обидено и със студен глас.

— Да, роза… Свежа като роза и красива като нея — допълни бързо Сюлейман, като забеляза, че радостта на момичето се изпари.

— Но розата има бодли.

— Какво лошо има в това? Тя наранява само онези, които не знаят как да я хванат, как да я целунат и помиришат.

Хюрем погледна кокетно Сюлейман.

— Какво ме интересува някакъв си друговерец? — тръсна рамене тя, сетне уж между другото вметна: — Имат ли значение думите на един неверник? На мен ми стига името, което ми даде Негово Величество султанът.

Прегърнаха се влюбено. Докато Сюлейман я покриваше с целувки, Хюрем прошепна едва доловимо:

— Пък и редно ли е уважаемият паша, на когото Негово Величество султанът е поверил държавния печат, да одумва харема на господаря с врага?

После те се хванаха за ръце и излязоха в розовата градина, обляна в лунна светлина. Султан Сюлейман изглеждаше весел, но Хюрем усещаше, че думите ѝ оказаха нужното въздействие. Нещо от казаното се съхрани в съзнанието на падишаха. Беше сигурна. Ала Хюрем не знаеше кого от двамата засяга то. Дали Ибрахим, или московската наложница, която си пъхаше носа в държавните работи?

По едно време падишахът посочи наедрелия корем на Хюрем и попита:

— Как е моята бъдеща принцеса?

Този път Сюлейман искаше от Хюрем момиченце.

— Очите ѝ да са наситено сини като твоите. Който ги зърне веднъж, да ги потърси пак. Да се загуби в безкрайното им синьо. Да намери спокойствие в загатнатото им зелено. Да се опияни от тяхната мъгла. Усмивката на принцесата ми да прилича на тази на нейната майка. Да пали душата отведнъж, да взема ума на всекиго, да бъде лек за тъжните.

Сърцето на Хюрем заби лудо от щастие. Значи не за нея Сюлейман щеше да си има едно наум оттук нататък.

„Отровата беше пусната, Любимецо Ибрахим, тръгна към вените ти. Ти си управлявай султаната. Ще видиш как отровата на Хюрем ще те завлече в гроба…“

Тази вечер Хюрем заспа с мисълта, че ще ѝ е нужна само още една отровна капчица, която да попадне в кръвта на прасето.

Още преди да са изтекли пълните девет месеца, Хюрем роди на султан Сюлейман момиче. Раждането отново вдигна на крак целия дворец. Тъй като този път и падишахът присъстваше, в харема цареше още по-голяма паника. Докато главният лекар и останалите лечители, които султан Сюлейман беше мобилизирал още преди дни, чакаха настрана като резервна сила, главната акушерка и помощничките ѝ обсадиха покоите на Хюрем. Армия от прислужници сновеше напред-назад. Главният евнух на харема Местан също капна от тичане между покоите на Хюрем ханъм и тези на падишаха. През целия си живот той не беше притърчал толкова, колкото през въпросния ден. Само с помощта на Аллах успя да не се хлъзне по каменния под с меките червени чехли на краката си.

Родилните болки започнаха да се усилват през нощта. Но детето се роди едва на следния ден привечер. През това време Хюрем нито крещя, нито вика, както обикновено правеха родилките. Искаше Сюлейман да си помисли каква издръжлива и смела жена е, но от друга страна, държеше той да разбере какви болки изпитваше тя. Затова между спазмите, по време на които я завладяваше страх за собствения ѝ живот, тя не пропускаше да заръча на акушерките:

— Тичайте, известете господаря ни. Нека не се тревожи. Неговата Хюрем е добре, тя се моли за здравето и благополучието на господаря и на бебето си.

Акушерката носеше вестта само до вратата. Оттам съобщението се предаваше на Местан ага и той се изправяше задъхан пред владетеля.

— Хюрем хасеки е добре, моли се за здравето на господаря и на бебето.

А падишахът, който от часове кръстосваше из покоите си, обхождайки всяко кътче, даваше отговор:

— И ние се молим. Дано се избави час по-скоро. Искаме да научим също силни ли са болките ѝ.

Съобщението стигаше до стаята на родилката по същия път, а отговорът ѝ отново предаваше Местан ага.

— Владетелю, Хюрем хасеки казва, че болката, разбира се, е много силна, но любовта на Негово Величество султана ще я потисне.

И Хюрем, и Сюлейман изгубиха броя на тези съобщения. По време на следобедния намаз болките се учестиха. Станаха направо непоносими. Хюрем отново сграбчи ръцете на Хафса султан, която не се отделяше от нея. Докато девойката напъваше с всичка сила, за да изкара бебето на бял свят, докато акушерките притискаха корема ѝ, за да ѝ помогнат, тя не можа да издържи на болките и нададе оглушителен писък, изпускайки всичкия въздух от дробовете си.

Страховитият вик на Хюрем, последван от плача на бебе, стигнаха до покоите на султан Сюлейман. Младият падишах потрепна от радост. „Роди се“, отдъхна си той. И първият въпрос, който изскачаше след всяко раждане… Момче ли е или момиче? Отговорът донесе Местан ага, който се появи на прага на стаята, падна в краката на султана. Докато коленичеше в полите му, не беше ясно дали го прави от уважение или по-скоро от умора.

— Честито, владетелю! Имаш момиче.

Султан Сюлейман изгаряше от нетърпение да види Хюрем и да прегърне мъничката си дъщеричка. Щом валиде султан се появи на вратата, той разбра, че дългоочакваният момент беше настъпил, и се втурна към любимката си с отривисти движения.

— Името ѝ ще е Михримах — заяви той още с влизането си.

Хюрем изглеждаше приказно красива от щастието, което струеше от нея, че беше сбъднала още едно желание на султан Сюлейман и беше заздравила позициите си пред него. Усмихна се на падишаха със срамежливо изражение.

— Михримах ли, Ваше Величество?

— Да, Михримах. Слънце и луна. Нощ и ден. Черно и бяло… — Като видя, че тя не го разбра, поясни: — Искахме да дадем това име на своята любимка още през първите дни, когато я видяхме. Мечтаехме си, ако Аллах един ден ни дари с дъщеря от Хюрем ханъм, тя да прилича и на слънце, и на месечина. Да бъде и нощ, и ден. Мислехме си, нека се казва Михримах.

Хюрем веднага му подаде мъничкото бебе.

— Какво хубаво име, Ваше Величество. Защо чакате? Вземете Михримах султан.

— Правото се полага първо на майката — каза Сюлейман и целуна Хюрем с обич по челото.

Прегърна дъщеря си, която размахваше стиснати юмручета.

— Моята Михримах. Красивата ми принцеса. Слънце мое, луна моя!

Погледна лицето на дъщеричката си, което все още беше мораво след раждането, а после се усмихна доволно.

— Много се молихме малката да прилича на моята Хюрем, но погледни я само!

Хюрем се приведе засмяна към падишаха.

— Изобщо не се притеснявайте. Моето момиче ще задмине майка си по красота. Стига обичта ви да е безкрайна.

— Чуй това, майко на принц Мехмед и на малката ми принцеса — обърна се през нощта Сюлейман към Хюрем.

После той издекламира новите стихове, които беше написал към газелата, посветена на Хюрем.

Очите ѝ се замъглиха от щастие, когато султан Сюлейман я назова: „Светлина моя, сияние мое, светлик мой“. Малката ѝ дъщеричка спеше до главата ѝ, стиснала силно пръста на майка си. Младият принц Мехмед беше в съседната стая при Мерзука. Хюрем се взря в очите на падишаха, който я гледаше влюбено, с обич, равна на неговата. Беше щастлива и вече се чувстваше по-сигурна. Ибрахим дебнеше като заплаха, обаче трепетът в гласа на Сюлейман ѝ вдъхваше увереност, че той няма да я пожертва заради хърватина.

XLI

— На когото му е мил животът, да бяга!

Хюрем подскочи от страх. Отвън идваха викове, които не можеше да разбере. И тътен, който постепенно се усилваше и все повече приближаваше.

— Какво става? — изтича тя до прозореца.

Иззад решетките видя само града, потънал в мрак оттатък стените на двореца. Изведнъж забеляза заревото, което разяждаше мрака като огнен обрив. По-нататък видя още едно. И още едно. По-назад още едно. Пожар! Истанбул гореше!

Стъпките в коридора се смесиха с женските крясъци и плача на децата. Изплашена, Хюрем се затича към стаята на децата си.

— Какво става? — извика тя.

Мерзука, Сетарет калфа и Емине изтичаха при Хюрем, ококорени от страх. Мерзука притискаше до гърдите си принц Мехмед. А пък Сетарет калфа се опитваше да усмири Михримах, която пищеше уплашена заради внезапното събуждане.

Като видя децата си живи и здрави, Хюрем се успокои.

— Какво става? Какъв е този ужас?

— Не знам. Събудих се от викове. — Гласът на Сетарет калфа звучеше сподавено от страх. На Хюрем ѝ се стори, че тъмното лице на жената беше пребледняло.

Мерзука се намеси и каза задъхано:

— Пожар! Навсякъде гори.

— Ами този приближаващ тътен какъв е? Сякаш небесата се раздират.

— Не знам, не знам! — Мерзука трепереше.

Хюрем се зачуди какво да прави.

Беше съвсем сама. Сюлейман го нямаше от няколко дни. Бродеше из горите на лов с онази змия, която прие за свой зет. Докато Хюрем се щураше разтревожена из стаята, вратата се отвори и вътре влезе Хафса султан с Джафер до нея.

Хюрем веднага изтича при султанката и я прегърна. От притеснение възрастната жена бе забравила дори да покрие главата си.

— Хайде! — заповяда тя. — Веднага се махайте оттук!

— Какво става, госпожо майко?

Докато Джафер буташе Хюрем към вратата, Хафса султан промърмори:

— Еничарите! Еничарите са обърнали казаните. Палят и сриват всичко.

Обърнали казаните ли? Какво означаваше това? Хюрем застина озадачена. Осъзна се, като чу умоляващия глас на Джафер:

— Нямаме време за губене, господарке! Веднага трябва да изчезваме оттук — добави притеснено той.

— Къде? — Въпросът се изтръгна от устата на Хюрем като безнадежден вик.

— Джафер ще закара теб и децата далеч от града, ще ви заведе на сигурно място. — И Хафса султан беше започнала да дърпа момичето. — Хайде, дъще!

Хюрем за момент се възпротиви:

— Не бива! Негово Величество не е тук. Не ни приляга да оставим харема и да избягаме в отсъствието му.

— Виж, дъще — каза жената, втренчила се в Хюрем, — не е време да се инатиш. Пък и когато падишахът го няма, аз вземам решенията тук. Децата ти са в опасност! Може да бъдат отвлечени.

Да отвлекат децата ѝ? Богородице! Децата ѝ са в опасност. Лицето ѝ пламна. Не, никой нямаше да посегне на нейните рожби!

Хюрем се зарече, че децата ѝ няма да изживеят нейното нещастие. Никога няма да позволи това! Тя взе принц Мехмед от ръцете на Мерзука и го притисна до гърдите си. Момчето се оглеждаше със сънен поглед, непрекъснато смучеше пръста си, без да разбира какво се случва.

— Джафер — каза Хафса султан с режещ глас. — Ти вземи Михримах султан. Знаеш къде да отидеш, действай чевръсто.

Възрастната жена прегърна Хюрем.

— Ами ти, майко? Ти няма ли да дойдеш? — попита момичето.

— Там, където отсъства синът, дългът се пада на майката. Аз ще остана тук. Еничарите не биха посегнали на една възрастна жена. — Тя погали косите на момичето. — Когато наоколо се поуспокои, и вие ще се върнете в дома си, Хюрем ханъм.

Докато Джафер излизаше, следван от Хюрем, Мерзука, Сетарет калфа и Емине, отекна гласът на Хафса султан:

— Хюрем!

Всички спряха. Хюрем веднага се върна и стисна ръцете на жената.

— Кажи, уважаема майко.

— Внуците ми са твоя грижа, дъще.

Хюрем целуна ръка на жената.

— Не се тревожи — каза тя с решителен глас. — Кълна се, че докато тази душа се намира в това тяло, никой няма да вземе от ръцете на Хюрем твоите любими внуци — принца на Негово Величество султана и неговата дъщеря.

Обърна се и се присъедини към навалицата от жени в коридора, следваща Джафер. Беше взела единствено децата си и торбата с чеиза.

Тя не знаеше, че и Джафер се беше заклел пред Аллаха, докато и сетните сили не напуснат тялото му, да отбранява султанката и децата ѝ. Той се бе заклел да бъде Азраил за всеки, който понечи да навреди на Хюрем.

Клатушкайки се в нощния мрак, колите напредваха по тесните и тъмни улички на Истанбул. Хюрем и Мерзука с децата бяха в задната карета, чийто кочияш беше Джафер. Черният момък бе натъпкал в червения пояс на кръста си нож, кинжал — всичко, което беше намерил.

Отпред се движеше каретата със Сетарет, Емине и две прислужнички. Джафер набързо беше подсигурил коли отвън вместо пищните файтони от дворцовата конюшня. При всяко завъртане на колелетата и при всяко друсване върху някой камък и двете карети издаваха страховити звуци, сякаш мигом щяха да се разпаднат.

Хюрем научи какво означава еничарите да обърнат казаните едва когато потеглиха на път. Ако войниците не са доволни от ситуацията, те обръщали казаните с чорба, изсипвали съдържанието им, започвали да удрят по тях с огромните черпаци и да викат. И ето че през тази нощ се беше случило това. Но еничарите този път не искаха пари, а война.

Падишахът отдавна не бе воювал. Не даваше ухо на настояванията на Ибрахим за нови военни действия и прекарваше времето си в прегръдките на Хюрем или на лов. Накрая чашата на търпението на еничарите бе преляла, тяхното съществуване зависеше изцяло от новите завоевания и военната плячка. Походите означаваха богатства. Държавата се замогваше при нови завоевания, а издръжката и делът от плячката на еничарите нарастваха. Но този извор бе пресъхнал след похода срещу Родос.

Бунтовниците начело с началника на еничарите обикаляха улица след улица и крещяха:

— Къде са победните саби на хан Мехмед Завоевателя и на Селим хан?

През това време палеха и сриваха, каквото им се изпречеше.

Хюрем чуваше и собственото си име.

— Московската наложница плени султана ни, да стигнем навреме, че да го спасим — викаха бунтовниците. — Не щем Хюрем!

Всеки път щом чуеше тези крясъци, тя настръхваше от страх. Значи нея търсеха размирниците! Щяха да спасят владетеля от нея! Това всъщност бе смъртна присъда за Хюрем.

— Ако стане много опасно — каза тя изведнъж на Мерзука, — поверявам децата на теб. Тези няма да ме оставят жива. Ако се наложи, вземи децата и се хвърли от колата. Теб и бездруго няма да те познаят. Когато султанът прекрати този метеж, иди при него. Заведи пред шах Сюлейман принца и щерка му и кажи: Това са поверените ми от Хюрем ханъм деца, вземи ги.

Татарското момиче плачеше.

— Ще кажеш и още нещо — продължи Хюрем, а погледът ѝ се отнесе. — Ще кажеш: Дори и когато умираше, споменаваше твоето име и се молеше Негово Величество да се радва на дълъг живот, а властването му да е безкрайно.

Онова, от което се бояха, все пак не се случи. Джафер ги прекара през улички, по които нямаше и следа от военен полк, отряд или патрул, и така ги изкара от огнения обръч.

Освен Хюрем, бунтовниците споменаваха ядосано и името на великия везир Ибрахим.

— Ибрахим — любимец, а войниците — обречени, така ли? Не го щем!

„Ами че как ще го искат“ — разсъждаваше Хюрем, докато каретата напредваше с трясък. Сюлейман не разбираше, че хърватинът се бе превърнал във втори падишах.

Сюлейман не само бе дал печата на империята и сестра си на Ибрахим паша, а го обяви за главнокомандващ армията по време на походите и му дари двеста хиляди дуката злато с позволението да издигне огромен дворец точно на площада Ат мейданъ. Хюрем не беше ходила там и не го бе виждала, но очевидци разказваха надълго и нашироко:

— Дворецът на самия владетел на света остана доста невзрачен в сравнение с този на Любимеца Ибрахим.

Когато страховитият тътнеж на бунтовниците вече не се чуваше, Хюрем се успокои, че са в безопасност. Унесе се от монотонния звук на колелетата по камъните и си спомни предбрачната вечер на Хатидже султан. Всъщност Хюрем харесваше това момиче. То я бе подкрепяло с приятелството си в най-трудните ѝ моменти. Беше с две години по-малка от нея, но през самотните дни, когато Сюлейман я оставяше и скиташе на лов, Хатидже успяваше да развесели Хюрем, казвайки наперено:

— Такива са мъжете, знам ги аз!

Сватбеното тържество бе великолепно. Хюрем за първи път виждаше подобно нещо. Целият дворец бе осветен от фенери. Всички жени се смееха и танцуваха весело, имаше голяма гощавка. Жените бяха само от страна на булката, защото младоженецът нямаше семейство. Тази вечер Хюрем непрекъснато се сещаше за собствената си самота. За това, че също си няма никого. Ако и тя се омъжеше, на нейната сватба ще присъства само страната на мъжа. Хърватският чакал нямаше семейство, но и тя беше без близки и роднини. Но поне съществуваше една утеха — така или иначе, никога нямаше да се омъжи.

Сватбата на Любимеца Ибрахим и Хатидже султан продължи десет дни. Жените празнуваха в двореца, а мъжете — в сарая. Хюрем се пръскаше от яд, защото султан Сюлейман го построи за Ибрахим, когото наричаше „приятел мой, побратим мой, притежател на печата ми и главнокомандващ войската“. Както бе прието, на седмия ден Ибрахим дойде в двореца на Сюлейман, за да вземе момичето. Падишахът го прие в голямата зала, чиито стени бяха покрити с плат със сърмени нишки. Джафер ѝ беше разказал още тогава какво се беше случило там:

— Любимеца Ибрахим поднесе на владетеля ни шербет в пищна чаша, изработена от цял тюркоаз. Освен това намигна на падишаха — значи, в чашата не е имало шербет, а изтънчено вино. А пък падишахът ни подари на Ибрахим девет туга[82] от конски косъм.

Хюрем възнегодува: „И таз добра, да му беше дал направо още два туга. Нали пред падишаха вървят по единадесет туга, та поне да беше изравнил тези на зет си със своите. И бездруго този чакал се превърна във втори падишах!“.

През последния ден на сватбата се случи още нещо нечувано. Сюлейман почете сватбата на сестра си и приятеля си, отивайки в двореца на Ибрахим като обикновен гост. Вечерта, когато се върна от тържеството, младият падишах каза щастливо на Хюрем:

— Брат ни много ни учуди.

Опитвайки се да потисне вълните на гняв и ревност, които се надигаха в нея, Хюрем изчурулика кокетно:

— Вече трябва да свикнете да наричате Ибрахим паша зет, Ваше Величество.

Но Сюлейман не обърна внимание.

— Знаеш ли, Ибрахим е покрил едната страна на входа на сарая си със златна коприна, а другата — със сребърна.

А собственият дворец на падишаха бе с каменни стени. Но това не му правеше впечатление.

Хюрем много искаше да отбележи, че зет му отсега го задминава по богатство, но успя да се сдържи. Втората капка отрова трябва да е по-силна от първата, за да бъде смъртоносна. Потърпи, Хюрем!

Когато каретата спря с трясък, Хюрем се отърси от тези мисли. Навън говореха припряно. Тя веднага открехна завеската. Все още не се бе съмнало. Бяха пред един хан. Пред тях имаше три пищни карети и няколко конници. Един човек извика някого, когото Хюрем не можеше да види.

— Да прекараме нощта тук.

Божичко господи! Мъжът говореше на руски!

И после лицето на онзи, на когото извикаха, се откри. Хюрем остана слисана. Сподави вика си, като затисна уста с ръце. Неми възклицания отекнаха в съзнанието: Боже господи, Боже господи, Боже господи!...

Възможно ли бе това? Тези непокорни руси коси, падащи на чело му, тези тъмносини очи, този чип нос… Никак не се беше променил. Онзи младеж, когото никога не можа да забрави, и лицето, което постоянно се усмихваше. И онзи меден глас. Единствено русият мъх, който някога се спускаше от слепоочието към брадичката му, сега се бе превърнал в гъста мъжка брада.

Мерзука, която видя, че Хюрем застина, каза със сънен глас:

— Какво има? Защо спряхме? Къде сме?

Хюрем успя само да посочи с пръст навън.

Мерзука се протегна и погледна. От устата ѝ се откъсна сподавен вик, пълен с учудване.

— Това е той, нали? — попита Хюрем приглушено.

Сякаш сърцето ѝ щеше да изскочи. Хиляди пеперуди запърхаха в него като едно време на пазара в Крим.

Мерзука възкликна още веднъж сподавено иззад пръстите на ръцете си, с които запушваше уста:

— Той е! Самият той! Фредерик! Божичко!

XLII

Хюрем не помнеше как дочака вечерта през онзи ден. Не можеше да повярва. Любимият Фредерик, който изпълваше фантазиите ѝ през самотните вечери, първият мъж, който поднесе до устните ѝ вкуса на страстта, беше тук.

В стаята, където се скриха, тя с часове се разкъсваше между миналото и бъдещето. През цялото време въртеше в ръце подаръка от Фредерик — малкото огледало на червени точки. Беше забравила всичко. Не мислеше нито за бунта на еничарите в Истанбул, нито за това, че през нощта се спасиха на косъм от смъртта, нито за султан Сюлейман. Не чуваше и виковете на децата, които вдигаха невъобразим шум. Не забелязваше чии са силуетите, които постоянно се движеха пред погледа ѝ. Дори не се притесняваше от опасността някой да ги познае и да прати вест на размирниците, че Хюрем се крие в хан Чичекли на пътя към гората. Тя търсеше отговор на въпроса, който кръжеше в главата ѝ. Дали щеше да ѝ се изплъзне онова щастие, което сякаш за миг изтърва на пазара в Бахчесарай? Щеше ли да позволи това?

Тя се опитваше да убеди себе си, че се е припознала, търсейки обяснение на случилото се. Но беше невъзможно. Не можеше да има такава прилика. Тя можеше и да се е припознала. Ами Мерзука? Татарското момиче също го позна в мига, в който го зърна.

Трябваше да измисли какво да прави. Съдбата я беше довела до кръстопът. Имаше избор да преследва могъществото или да се хвърли в обятията на детската си любов. Тя беше жена на силните чувства. Докато узряваше, се опознаваше все по-добре и забелязваше, че не може да възпре желанието си да опита нови и вълнуващи предизвикателства. Нима любовта, която изпитваше към султан Сюлейман, беше започнала да изстива? Хюрем настръхна от този въпрос, който отекна в съзнанието ѝ. Не, Сюлейман беше друго. Той беше владетел на света, той беше сила, беше въплъщение на мощта, която тя търсеше. Изведнъж тялото ѝ се разтресе, сякаш в сърцето ѝ проблесна светкавица.

— А не мога ли да имам и двамата? Да прегърна и мощта, и Фредерик?

Още в мига, в който си зададе този въпрос, Хюрем знаеше и отговора. И взе решение. Имаше нужда и от двамата. Ако това означаваше смърт, така да е. Не можеше да издига повече прегради пред стихията на това забранено чувство, което се носеше с тътен към нея.

Първо изпрати Джафер.

— Разбери кои са тези чужденци — заръча му.

Не след дълго той донесе новината.

— Търговци, идващи от полските земи. Носят стока за Истанбул. Като научили за бунта, решили да изчакат тук нещата да се поуталожат.

— Тази нощ ще си сменим стаите — заяви Хюрем на Мерзука. — Ти ще останеш тук с децата. Аз ще спя в твоята стая.

Татарското момиче мигновено се досети.

— Не можеш да го направиш.

— Мога. Трябва да го направя. Господ иска така. Иначе защо ще ни среща след толкова години тук, след такава гибелна нощ?

— Опасно е.

— Знам.

— Да пази Аллах, ако господарят ни нау… — Момичето потрепери, без да успее да довърши думите си.

Узнаеше ли Сюлейман, това щеше да означава сигурна смърт. Не само за нея, а и за онези, които споделяха и прикриваха тази тайна.

— Нали за това си сменяме стаите?! — отсече с леден глас Хюрем.

Потърси предателска искра в очите на своята спътница. Но там нямаше друго освен страх.

— Все едно Фредерик се е срещнал с теб — каза Хюрем.

— Ами ако някой види? Ако някой проговори?

— Дръж си езика зад зъбите, това е достатъчно — отвърна.

— Ами Джафер?

— По-скоро би умрял, отколкото да каже нещо.

Мерзука знаеше, че момчето беше изключително предано на Хюрем. То изпитваше отчаяна, безнадеждна любов, която и бездруго не очакваше отговор и завинаги щеше да си остане невъзможна. С последна надежда да разколебае Хюрем Мерзука попита шепнешком:

— Ами той? Той отива в Истанбул. Кой знае по кои конаци ще отседне. Ако нещо му се изплъзне от устата? Или, знам ли, ако започне да разправя насам и натам, за да се хвали? Мъжете много обичали да разтръбяват любовните си завоевания.

— Какво ще разправя? Аз съм руското девойче, което той срещна на пазара в Бахчесарай. Това е всичко. Аз съм Александра.

Мерзука сграбчи ръцете на Хюрем.

— Ами ако разбере, че ти си Хюрем, единствената любимка на султан Сюлейман?

Хюрем бавно измъкна ръцете си от тези на момичето и отиде пред прозореца.

— Изпрати ми Джафер — изрече.

За първи път Мерзука се изплаши от пламъка в очите на Хюрем, който проблясна като слънцето, припламващо върху есенните листа.

Джафер седна пред младежа, без дори да го поздрави. Чужденецът, който пиеше вино пред голямото огнище на приземния етаж на хана, се ядоса, че чернокожият, когото няколко пъти мерна да обикаля наоколо, седна без разрешение на масата му, но не каза нищо. И без това всичко беше тръгнало наопаки заради бунта в Истанбул. Не искаше излишни усложнения заради този нахалник.

Продължи да следва мислите, в които се беше отнесъл, без изобщо да погледне момчето. Кой знае колко дни щяха да висят тук. Може би султан Сюлейман, когото турците превъзнасяха до небесата, наричайки го владетел на света, щеше да изгуби главата си. Кой ли щеше да дойде на негово място? Беше чул, че синът му е още малък. Може би размирниците щяха да убият и него. Убиеха ли Сюлейман, стабилността на империята щеше да рухне. Това щеше да устройва и Русия, и Полша. Ако Кримското ханство останеше без османската подкрепа, нямаше да издържи дълго. Ала какво го засягаше всичко това? Той беше търговец и отиваше там, където бяха парите. Сега всички богатства се намираха в Османската империя. Затова и дойде тук.

— Ама че късмет — негодуваше под нос той. — Да бия толкова път. Да ми останат всичко на всичко десет часа до Истанбул, а насреща да ми се изпречат бунтовници. Не е за вярване.

А дали да не се откаже от Истанбул и да поеме по на запад към българския край или дори да стигне до Белград, разсъждаваше той. Обаче бързо се отказа от това намерение. Ако нещо се случеше в Османската империя, по тези земи щеше да е по-опасно за един търговец, отколкото в Истанбул.

В този момент ходът на мислите му тръгна и в други посоки. Загледа се в черния гигант. Кой беше този момък? Защо при толкова много свободни места той дойде и с цялото си нахалство се намести пред него? За първи път се взря изпитателно в мъжа. Каква голяма глава имаше и колко бяха месести устните му! Очите му бяха по-черни и от кожата. Зениците му непрекъснато се въртяха във всички посоки. Макар че беше внушителен, изглеждаше притеснен. Опитваше се да не го показва, но се стараеше да не изпуска нищо от случващото се наоколо. Чернокожият бе подпрял събраните си длани на масата, а ръцете му се видяха на младежа огромни.

Междувременно се случи нещо, което той изобщо не очакваше. Без да отделя очи от него, гигантът разтвори дланите си. И чужденецът видя огледалото на червени точки в тях. От устата му неволно се откъсна вик:

— Пресвети Иисусе!

Огледалото! Огледалото! Малкото огледало, което даде на Александра на пазара! Ръцете на гиганта почти мигновено се събраха отново. Приближи дебелия си пръст до устните си и Фредерик Лубански чу само:

— Шшшт!

Да мълчи ли? Това беше невъзможно.

— Тя тук ли е? — попита развълнувано.

Без да се усети, той посегна да хване ръцете на гиганта.

Онзи отново му направи знак да мълчи.

Ама че глупак съм и аз — помисли си Фредерик, опитвайки се да овладее вълнението и радостта си. — Разбира се, че е тук. Видяла ме е, познала ме е и е пратила огледалото по този мъж. Съобщава ми, че е тук.

— Къде е? — попита този път Фредерик.

Изнервяше се, че мъжът само се блещи насреща му, току вдига пръст пред устата си и повтаря „шшшт“. Момичето с красивата усмивка и прекрасните очи, което беше търсил с години, се намираше някъде тук, а този тип искаше Фредерик да мълчи. Веднага трябваше да я намери, веднага. И този път не биваше да я изпуска.

Тогава Фредерик забеляза, че мъжът не знае неговия език. Как щяха да се разберат? Как щеше да научи къде е Александра? Огромните ръце на гиганта все още бяха върху масата. Внезапно Фредерик се протегна и опита да разтвори сключените длани. Противно на очакванията му гигантът изобщо не се противопостави. Огледалото беше там. Червените точици искряха, отразявайки пламъците от огнището. Докато внимателно понечи да вземе огледалото от шепите на огромния мъж, Фредерик откри бележчицата отдолу. Почти спря да диша от вълнение. Това със сигурност беше послание от Александра. Точно когато посегна към хартийката, лапите се стиснаха. А пръстите на Фредерик останаха притиснати в шепата на мъжа.

Джафер още веднъж се огледа, а от очите му хвърчаха искри. Когато се убеди, че никой не ги гледа, той отпусна хватката. Фредерик прочете на един дъх малката бележка:

Точно в полунощ последвай мъжа, който ти донесе огледалото.

Черният великан мигом затвори шепи и се отдалечи безмълвно, както се беше появил. Фредерик видя как мъжът хвърли бележката в огъня и изчака, докато тя не се превърна в пепел.

Как да разбира това? „Точно в полунощ последвай мъжа, който ти донесе огледалото.“ Защо беше нужна такава тайнственост? Ако Александра беше наблизо, защо не дойдеше сама, ами изпращаше този великан, използвайки огледалото като парола? Всички мистерии щяха да се изяснят. В полунощ.

Всъщност нито въпросите, нито отговорите имаха някакво значение. Александра беше там. Намираха се под един покрив. Вдишваха един и същи въздух. Тя беше запазила огледалото толкова години и сега го канеше при себе си. Това му беше достатъчно.

Когато двамата мъже се срещнаха в полунощ, около огнището нямаше жива душа. Гигантът мина бавно покрай Фредерик, без да спира. Дори не се обърна и не го погледна. Беше сигурен, че другият го следва. Заизкачваха се по дървените стълби, които проскърцваха при всяка стъпка. Още един етаж… Не се виждаше и крачка напред в коридора, осветяван от едва мъждукаща факла. Фредерик се изуми, че мъжът върви безшумно въпреки внушителното си тяло. Дъските, които скърцаха при всяка крачка на поляка, не издаваха и звук под великана.

— И те се страхуват от него — премина странна мисъл през ума на Фредерик.

Всъщност самият той се боеше. Този мрачен мъж и цялата тази тайнственост го смущаваха доста. Моментът, който чакаше от години и който не напускаше фантазиите му, най-сетне настъпи. Въпреки това някакво необяснимо напрежение не му даваше покой. Трябваше да е от зловещите сенки, които падаха по тъмните опушени стени от мъжделеещата светлина.

Изведнъж гигантът се закова на място. Фредерик замалко щеше да се блъсне в него. Мъжът бавно открехна една врата, опитвайки се да приглуши скърцането. Въпреки това звукът от несмазаните панти прозвуча като гръмотевица за Фредерик. Мина пред отстъпващия встрани великан и се вмъкна в тъмната стая.

— Александра?

Раздиращото скърцане от вратата, която се затваряше зад него, погълна думите му. С крайчеца на окото си Фредерик забеляза, че черният гигант седна пред вратата. Значи мъжът щеше да чака там. Пазач в мрака, по-черен от самата тъмнина.

Направи още една крачка.

— Александра?… Хубавата ми Александра?

— Фредерик — чу се шепот.

Господи, това беше онзи глас! Сега, когато очите му свикнаха с тъмнината, той можеше да различи силуета. Двете сенки се спуснаха една към друга. Когато Хюрем се отдалечи от единствената горяща свещ пред прозореца, светлината огря всичко, сякаш се бе освободила от плен. Този неочакван блясък заслепи привикналия с мрака Фредерик. Възможно ли беше пламъкът на една свещ да е толкова силен? Това можеше да бъде само светлина, която излъчваше Александра.

Прегърнаха се, без да говорят. Всъщност имаше ли какво да се каже? Устните им се сляха, изпълнени с копнежа на годините. Хюрем отново вкуси онова сладко, топло докосване от миналото. Още веднъж и още веднъж.

Пиеха един от друг, сякаш бяха премалели от жажда. Жажда, която ги гореше от години. Изпепеляваща, родила се през безбройните самотни вечери, изпълнени с фантазии.

Младежът стисна здраво Хюрем в прегръдките си. Дланите му шареха по гърба, талията и бедрата на момичето. А пръстите на Хюрем подеха пътешествие сред непокорните му коси, които отново падаха по челото му също както в деня, когато го видя за първи път.

Когато останаха без дъх, устните им се разделиха. Младежът хвана лицето на момичето и го обърна към светлината. Тъкмо когато щеше радостно да възкликне: „Моята Александра!“, момичето запуши устата му с ръка.

Отново ли трябваше да мълчи? Тъкмо сега му идеше да крещи от щастие. Прегърнаха се отново. Да, Александра бе права. Не му беше времето за приказки. И бездруго щяха да имат много възможности за това. Фредерик нямаше да си тръгне от хана без нея. Нямаше да я остави отново. Докато благодареше на всички светци, които знаеше, той си помисли: „Значи Господ затова ме доведе тук“.

Целуваха се дълго, без насита. Това вече не бяха по детски невинните целувки. Езиците им се преплитаха и с леки ухапвания те сякаш гравираха любовта по устните си. Сетне устата на девойката се спусна по врата и към ушите на мъжа. Дишаха на пресекулки, а дъхът ѝ го разпалваше и подлудяваше.

Хюрем се дръпна за момент и пусна на земята пелерината, с която бе покрила голото си тяло. Тази нощ тя беше истински пленник на любовта и греха. Всичко щеше да се случи според желанията на страстта и копнежа. Главата ѝ се бунтуваше срещу връхлетелите я чувства, ала сърцето нашепваше:

— Продължавай! Не спирай, Хюрем! Дари го с ласки! Накарай го да полудее! Остави тялото, което галеше сама, отдадена на мисли за него, в ръцете му!

Фредерик не повярва на очите си, когато на слабата светлина на свещта видя момичето съвсем голо. Господи, колко беше хубава! Червените ѝ коси сякаш пламтяха на светлината, която я огряваше от едната страна. Лицето ѝ беше в сянка, но влажните ѝ устни бяха осветени. Бяха ли подпухнали от целувките, или само така му се струваше? Половината ѝ тяло блестеше като слонова кост на едва доловимата светлина, а другата половина се губеше в мрака. Мъждукащата свещ оставяше светла диря от гърдите, през корема, а оттам към слабините на момичето. Но мистериозната падина между краката бе потънала в сянка — в нежна хармония с тайнствената обстановка.

Фредерик си мислеше, че ще спре да диша, без да подозира, че през тази нощ щеше да повтори това безброй пъти. Не му достигаше въздух. Устата му пресъхваше пред красотата, която се разкриваше пред очите му.

Хюрем протегна ръце към него и леко се обърна. И точно в този момент светлината завладя царството на мрака и мистерията. Макар и само за миг, женствеността ѝ се разкри пред очите на младежа.

Когато отново се прегърнаха, Фредерик обхвана в шепи гърдите, потръпващи от желание.

— Да! — простена едва доловимо тя.

Устните на мъжа започнаха да обикалят по твърдите зърна на гърдите ѝ. И изведнъж сякаш се изсипа потоп. Греховното чувство я понесе в неудържим водовъртеж. Хапеше юмруци, за да сподави виковете си на страст. След разтърсването, което изживя, тя протегна ръка и обхвана твърдостта му с пръсти. Ужасено се опита да прогони мисълта, която напираше в главата ѝ, но не успя. Не спираше да се пита кой кого превъзхожда по размери. Сюлейман или Фредерик?

Съблече мъжа с настървение, сякаш искаше да го разкъса, и после коленичи пред него. Дойде ред на устните и езика ѝ.

Фредерик бе смаян от майсторските ласки на онова невинно младо девойче, което бе срещнал на пазара в Бахчесарай. Опита се да се сдържи, но не можа. Слабините му, неподвластни на мозъка, потърсиха освобождение от неустоимата наслада. Хюрем също се беше понесла на крилете на удоволствието, но здравият разум я накара да се изправи бързо, за да задуши виковете на мъжа, запечатвайки устните му със своите.

Хвърли се по гръб на леглото и остави тялото си на ласките и целувките на Фредерик. Когато мъжът достигна слабините ѝ, в главата ѝ забиха милиони камбани. Докато запушваше с една ръка устата си, с другата натисна към мистериозните си дълбини красивата му глава, която, погледната отгоре, изглеждаше като златно кълбо. Докато между бедрата ѝ се разразяваше буря, тялото ѝ се извиваше като лък и после пак се отпускаше в леглото, сякаш пропадаше в пропаст. Вече беше невъзможно да спре. Искаше го веднага. Сега, на момента. Докато Хюрем достигаше екстаз за втори път, тя положи Фредерик под себе си и се възкачи отгоре му, сякаш яхна кон. Извивайки се, тя се отпусна с цялата си тежест върху него. Бавно повдигна тяло и пак го отпусна. Отново. Още веднъж… Полудяваше, полудяваше, полу…

Усети, че в същия момент и мъжът изригна като вулкан, и за да заглуши виковете, поднесе гърдите си към устата му.

Бурята сякаш притихваше за миг, а сетне се развихряше отново, още по-силна и опустошителна. И всеки следващ път Хюрем се оставяше мощта ѝ да я завладее изцяло. Беше глуха за всякакви забрани, правила и табута. Беше ги изтласкала от мислите си. Единственото, което я интересуваше, беше, че се извива в прегръдките на греха в някаква мръсна стая в един хан върху противно легло. Тя се носеше върху облаците, гледаше слънцето, луната и звездите. Потъваше в мрака всеки път, когато изникнеше въпросът, който неспирно кръжеше из главата ѝ:

— Какво направи току-що?

Помисли, че веднага трябва да се изповяда. Разсмя се на тази мисъл. Нима можеше да изповяда подобна постъпка? Семената на греха вече се просмукваха в нея. Навярно точно в този миг дяволът ликуваше в Ада.

Изнемощял, Фредерик се отпусна до Хюрем.

— Александра, Александра… — не спираше да нашепва той.

Нека я нарича така! По-безопасно е за него. Онази красива, невинна малка Александра, която познаваше, вече не съществуваше. Тя умря. На нейно място се роди Хюрем. Хюрем — московската наложница на султан Сюлейман.

Изчака конвулсиите на страстта да отшумят и пеперудите в сърцето ѝ да спрат да пърхат с крила. Лежеше неподвижно, без да обръща внимание на целувките на Фредерик.

Като гладни вълци мислите глождеха мозъка на Хюрем в мрака. В главата ѝ безспир се въртеше все същият въпрос: Какво сторих? И отговорът изплуваше един и същ — „Бащата на принца и малката ми принцеса се бори срещу размирниците, за да спаси султаната и живота си, а аз тук…“ Несъзнателно се прекръсти. „Пресвета Богородице, прости ми… прости…“

Ами ако разбунтувалите се еничари вече са го открили? Ами ако Сюлейман са го обесили на портата на двореца? Тази мисъл преряза мислите ѝ като нож. Заболя я.

— Боже господи! — простена тя в душата си. — Какво сторих?

Фредерик не разбираше защо момичето се смълча така. Стана, отиде до прозореца, взе свещта и отново се върна. На трептящата светлина той видя сълзите, които се стичаха като перли по страните ѝ. Любимата му Александра плачеше от щастие! Целуна влажните ѝ устни, изпи с език сълзите от бузите ѝ.

— Не плачи, любима, вече никога няма да се разделим.

Не получи отговор.

— Господ ни срещна. Вече няма да те оставя. Още утре ще си стегнем багажа и ще се върнем в нашия край. — Фредерик замълча за момент и после продължи с глас, пропит с любов: — Къде беше толкова години, какво прави, искам да ми разкажеш всичко. Чуваш ли, всичко!

Остави свещта на земята и се излегна до момичето.

— Наистина, Александра — попита, — защо бяха цялата тази мистерия и потайност? От кого крием любовта си?

Ужас! Ето, че ѝ се случваше онова, от което се боеше. Кълбото на тайните се разплиташе. Фредерик щеше да дърпа упорито края му, без да подозира, че от сърцевината му ще се появи смъртта. Запуши устата му с ръка, за да го накара да замълчи. Не искаше той да произнесе смъртната присъда.

Но съдбата отново хвърли зара си. Младежът хвана ръката на момичето и целуна пръстите му. После продължи:

— Пък и кой е онзи мъж? Какво търси при теб? Сигурен съм, че в момента седи пред вратата и вероятно ни слуша. Знаеш ли, че през деня видях как няколко девойки отиват при него. Една от тях беше черноока като него. Необяснимо ми е как са попаднали тук тези хора… Ще ми кажеш ли…

Фредерик замълча, сякаш изведнъж беше проумял нещо.

— Боже господи! — възкликна той.

Погледът му казваше, че мисли предположението си за невероятно. Взе свещта и отново я доближи до лицето на момичето.

Хюрем, от чиито очи се стичаха сълзи, се опита да покрие устните на мъжа с ръце. Не искаше да слуша. Не биваше. Никой не биваше да чува това. Само с една дума, с едно име той щеше да призове смъртта.

— Боже господи! — прошепна отново Фредерик и я посочи с пръст. — Ти си тя!

— Не съм — завъртя отрицателно глава Хюрем.

Тъмносините очи на Фредерик се бяха изблещили от учудване.

— Ти си тя!

— Не съм!

— Няма съмнение!

— Аз съм Александра — опита се да го разубеди Хюрем с последните остатъци от надеждата си.

— Онзи мъж, прислужниците, тази тайнственост, мистериозност… Как не се сетих по-рано?

— Моля те, замълчи.

— Ти си руската наложница на султана! Онази легендарна жена, на която казват Хюрем.

— Стига! Не искам да слушам повече!

— Защо? Знаеш ли, там, по нашия край, те наричат Роксолана.

Момичето запуши ушите си с ръце, за да не чува.

— Моята малка Александра е станала Хюрем!

Вече нямаше какво да се направи. Една-единствена дума беше събудила ангела на смъртта Азраил.

— Не е ли това името ти в Османската империя? Така чух. Хюрем, нали? Разбира се. Сега всичко си идва на мястото. Когато е избухнал въстанието, си избягала. Криеш се тук с няколко прислужнички. Ако обстановката се успокои, ще се върнеш в двореца си.

Фредерик се отпусна на леглото. Трябваше да помисли. Какво щеше да прави сега? Изобщо нямаше намерение да оставя Александра. Пък вероятно размирниците отдавна са приключили със Сюлейман.

— Не се бой — прошепна той тихичко на Хюрем. — Ще те отведа оттук. Няма от какво да се страхуваш вече.

„Господи, ти знаеш, че изобщо не исках да става така — помисли тя. — Предполагах, че Азраил е по петите му, но не исках да повярвам. Тайната можеше да не се разбулва и грехът да си остане само мой. Защо и той да плаща за моето прегрешение? Вече нямам избор.“

Надигна се в леглото. Целуна по бузата мъжа, който се беше унесъл след страстта и изненадата, които изживя.

— Сега ще се върнеш в стаята — каза Хюрем. — На сутринта отново ще говорим за всичко. Мракът ме плаши. Нека да обсъждаме бъдещето на светло.

Фредерик понечи да каже нещо, но Хюрем сложи пръст на уста му и го накара да замълчи. Стана, взе една чаша от тоалетката, коя младият мъж не виждаше в тъмното, и се върна отново.

— Глътка вино — каза тя. — Нека запечатаме любовта си с глътка вино.

Светлината на свещта се отрази в металната повърхност на чашата. Фредерик се протегна и я пое.

— Как да те наричам сега? — попита. — Александра, Роксолана или Хюрем?

Вместо отговор Хюрем вдигна и втората чаша. По глътка вино. За срещата и раздялата. За цяла вечност.

Помогна на мъжа да стане. Прегърнаха се. Последна целувка и след нея глътка вино. Още една.

Хюрем отиде до вратата и бавно я отвори. Фредерик видя, че черният великан веднага се извиси като планина от мястото си.

— Върви с него. И не тъгувай. Ще те навестя в сънищата ти. Нека тази красива усмивка никога да не слиза от лицето ти. Аз все с нея те помнех.

Искаше да каже: „Искам да те запомня така“, но сърце не ѝ даде. Фредерик се наведе и опита да я целуне. Тя отстъпи назад. Погледите на Хюрем и Джафер се срещнаха за миг, за един-единствен миг.

— Сега върви.

Младежът отметна с ръка непокорните коси, падащи по челото му, и тихо излезе. Изгуби се в мрака след Джафер.

Хюрем отиде в собствената си стая, сякаш за да избяга от греховното ложе. Не позволи и на Мерзука да се върне на онова злополучно място.

— Остани тук с мен — каза.

Девойката и без това беше разбрала всичко от изражението на Хюрем. Потрепери от страх. „Дано час по-скоро да се махнем от този зловещ хан, където броди Азраил“, помоли се тя.

— Клетата ми господарка — промълви шепнешком.

Хюрем прегърна спътницата си, опря глава на рамото ѝ и горко заплака.

Докато Мерзука спеше с децата, тя седеше в мрака, без да помръдва. Мислеше ли? По-скоро не. Защото мозъкът ѝ беше като вцепенен. Не можеше да подреди спомените си и да каже какво беше станало точно и какво беше направила тя самата. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че греховната вечер приключи гибелно.

Опипом намери торбата си с чеиза. Мушна ръка вътре и затърси. Първо извади огледалото на червени точки. Не можа да види лицето си в мрака. Огледалото отразяваше само един огромен силует. Това надали беше красивото ѝ лице. По-скоро оттам се хилеше дяволска физиономия. Хвърли огледалото обратно в торбата, сякаш бе опарило ръката ѝ, и се разрови по-дълбоко. Сега треперещите ѝ пръсти държаха онази вехта икона на Дева Мария.

Не успя да намери думи за Богородица. Какво можеше да ѝ обясни? Остана загледана в нея.

На следващата сутрин, по зазоряване, един мургав вестоносец влетя, галопирайки, в Чичекли хан. Изкачи стълбите, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

— Джафер ага, Джафер ага!

След като заведе Фредерик до стаята му, чернокожото момче дълго време стоя пред вратата. Скрит в мрака, Джафер се питаше правилно ли е разчел посланието в очите на Хюрем ханъм.

Сигурен беше, че тя му каза:

— Сега върви.

Паролата на смъртта.

Джафер тихичко отвори вратата и се промъкна вътре. Фредерик се бе унесъл в спокоен сън, а измореното му тяло си почиваше от любовната буря. Може би в сънищата си виждаше господарката на Джафер. Въпреки тъмнината, чернокожият младеж забеляза щастието по лицето на другия. В този миг се озлоби. Ревността забушува във вените му. Фредерик се бе събудил едва когато той бе обхванал врата му с едрата си ръка и бе започнал да стиска, не разбра какво става, дори не успя да извика.

Чу се зловещо изпукване, когато вратът на Фредерик се прекърши. Безболезнена, мигновена смърт без кръв и думи. Дори щастливата усмивка не изчезна от лицето на мъжа.

Когато чу, че го викат, Джафер се отърси от мислите, в които се беше отнесъл.

— Кой е? Какво става?

— Имам добри вести за Хюрем хасеки.

В първия момент Джафер искаше да затвори устата на вестоносеца. Не биваше да крещи името на господарката му на всеослушание. Сетне се отказа. Щом новината е хубава, защо пък да не споменава името ни Хюрем.

— Ела с мен.

Макар че чу тупурдията по коридорите, Хюрем не можа да се отърси мигновено от връхлетелите я чувства. Иконата на Дева Мария все още стоеше в ръката ѝ. Първа изтича Мерзука.

— Какво става?

— Отвори!

Джафер влетя като буря, втурна се към Хюрем и коленичи пред нея.

— Какво има, Джафер? Нещо лошо ли се е случило?

— Господарят ни е потушил бунта!

Сякаш изведнъж всичко наоколо грейна. Вестоносецът от Истанбул не се стърпя и се шмугна вътре без разрешение.

— Веднага щом чу за бунта, султан Сюлейман изостави лова и се върна в Истанбул. Дори не изчака везирите и агите, които го придружаваха. Подкара коня си право към казармата на еничарите. Глух за всякакви молби, с извадена сабя, той се вряза сред размирниците. Стотици, дори хиляди стрели бяха насочени към него, но синът на Свирепия не знае що е страх. Замахна със сабята към врата на един бунтовник и го уби на място. После удари и следващ. Още една глава се търкулна на земята. Чак когато свети маслото на трима души, си пое дъх и извика: „Ах, вие, мерзавци! Какви войници сте, какви мъже сте, така ли служите на господаря си? Хайде, какво стоите? Ето ме. Кой от вас ще ми вземе главата?“ Трябваше да видите това! Всички забиха погледи в земята. Войниците хвърлиха в краката на падишаха сабите и копията си и се предадоха. Докато везирите и пазачите пристигнат, султан Сюлейман отдавна бе приключил въпроса. Изпроводи ме да повикам Хюрем ханъм в сарая, гнездото ѝ я очаква.

Вестоносецът плачеше от вълнение, докато разказваше. А слушателите — от щастие и радост, че са се спасили. Хюрем не знаеше какво щеше да прави сега.

Добре. Сюлейман потуши бунта. Ами ти? Как ще потушиш греха и мъката от убийството, Хюрем?

Когато тръгваха, още преди слънцето да се покаже иззад възвишенията отсреща, пред Чичекли хан настана нов смут. Полските търговци припряно впрягаха конете в каретите си. Никой от тях не обелваше и дума.

Един от кочияшите отиде да поразпита.

— Онзи, младият полски търговец — каза, — сутринта го намерили мъртъв в леглото. Като гръм от ясно небе. Преди два дни беше здрав и прав, а днес го няма. Колко е жесток животът, нали?

— Много — смотолеви Хюрем, избягвайки погледа на Джафер. — Много е жесток.

XLIII

Решиха, че състоянието на Хюрем е плод на страха, който беше изживяла. Една съвсем различна хасеки се бе завърнала от Чичекли хан — мълчалива, нещастна, умислена.

А Сюлейман потъпка всички правила и посрещна семейството си в двора на харема. Веднага взе Михримах в прегръдките си, целуна я и започна да я милва:

— Принцесата ми, моята малка принцеса!

Момиченцето погледна небръснатата с дни брада на баща си и протегна малките си пръстчета, за да я хване и оскубе. След това дойде ред на принц Мехмед. Падишахът милваше децата си и това стопи за миг ледовете в сърцето на Хюрем.

— Ваше Величество, султане мой, Бог да ви поживи! Султанатът ви да е безкраен! Никога да не ни се налага да оставаме без вас — помоли се тя.

Сюлейман се наведе бавно към ухото ѝ и прошепна:

— Липсваше ни, Хюрем.

Падишахът излекува мъката от раздялата още същата нощ. А Хюрем имаше нужда да се пречисти. Чувстваше се мръсна. Дори да изсипеше морета с вода върху себе си, пак нямаше да измие петното. Как можеше да се избави от мръсотията, полепнала по всяко кътче на душата ѝ? Как щеше да изчисти съвестта си? Как щеше да победи омразата, която чувстваше към себе си? Тази ненавист течеше по вените ѝ, отравяше цялото ѝ тяло. Единственото чувство, което жаждата за власт не можеше да понесе, беше самосъжалението. Ами убийството? Как щеше да се отърве от мисълта за него? Как щеше да забрави, че само с един поглед бе изпратила на смърт мъжа, в чиито ръце минута по-рано бе стенала от наслада?

— Какво ѝ е на красавицата ми с розови страни? — попита няколко пъти Сюлейман.

— Вероятно е от вълнението, Ваше Величество — успя да извърти тя нещата. — Тревогата, че съм далеч от вас, и радостта, че се събрахме с моя султан, дойдоха в повече на вашата робиня. Сърцето ми отмаля от това двойно напрежение.

Но на султана не му се слушаха извинения. Целуваше я, прегръщаше я, а ръцете му достигаха и най-интимните кътчета по тялото ѝ. Хюрем настръхна, когато си спомни другите пръсти, които преди две вечери я докосваха на същите места. Тези пръсти вече бяха мъртви.

Сюлейман хвърли зрънце грозде в устата си и попита:

— Много ли се уплаши красивата ми Хюрем?

— Много.

— Защо? Нали тя не се боеше от нищо?

— Аз не се уплаших за себе си, Ваше Величество.

— А за кого?

Сюлейман много обичаше да го хвалят. Отговорът ѝ трябваше на всяка цена да го поласкае.

— Треперех от страх да не се случи нещо на господаря ни, както и за живота на принца и принцесата, да пази Бог. Колко ли струва животът на вашата робиня? С радост бихме пожертвали заради вас. Ако ни е писано да умрем в името на Сюлейман, какво толкова? Ще очакваме смъртта си като сватба.

Лицето на падишаха се озари от щастие. Сърцето му се изпълни с радост. Ето така, за миг, момичето бе изтрило тревогата, напрежението и гнева, които бе насъбрал заради бунта. Откъде ги намира тези думи, чудеше се султан Сюлейман. Дори везири и паши, обучени в училището Ендерун и живеещи отдавна в двореца, не можеха да говорят така почтително, както Хюрем. Е, акцентът ѝ беше силен, никак не можеше да казва „Р“, но това не го дразнеше.

— Ах, моята роза, сладкодумницата ми с красива усмивка! Само двамата с Ибрахим разпръсвате мрака около мен с утешителни думи. Ибрахим още не се е завърнал от Египет. И теб те нямаше. Изведнъж се почувствах съвсем сам в този огромен свят.

Ибрахим! Дано изобщо да не се върне от Египет!

Никакъв лек, магия или дума не можеха да откъснат Хюрем от противоречивите чувства, които я разкъсваха, както споменаването на името Ибрахим. То я изтика извън дверите на Ада, който населяваше мислите ѝ.

Хърватският чакал! Трябваше да забрави всичко. Щеше да изтрие греха от тялото си, нямаше друг избор. Тази мисъл я успокои. Щеше да заличи от мислите си и убийството. Такъв е данъкът за пътя към властта. Колко ли хора е изпратил на смърт Сюлейман, за да задържи властта и мощта в ръцете си? Пък и тя не го бе сторила нарочно. Толкова молитви бе отправила. Направи всичко по силите си да не разбере той, че тя е Хюрем. Какво друго можеше да стори? Фредерик не ѝ бе оставил друг избор. Клетият Фредерик, поне умря щастлив…

— Оставих Александра в миналото, бъдещето принадлежи на Хюрем — каза си. Властта и мощта я очакваха. За миг прозря колко силно я бяха обладали те. Нима щеше да остави всичко това на хърватския чакал и Гюлбахар? Никога — зарече се тя пред себе си.

Сети се за съвета, който Гюлдане султан ѝ даде в Крим на смъртния си одър: Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти дадат даром това, което искаш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го оставяй. Твоето място са дворците. Това е съдбата ти. Не позволявай да изтрият онова, което ти е писано. И Хюрем се закле мислено пред призрака на възрастната жена, появил се пред очите ѝ: Няма да позволя. Никога няма да позволя!

Докато галеше необръснатите скули на Сюлейман, тя рече кокетно:

— Аз казах, че няма да напусна дома на Негово Величество, но валиде…

Хюрем не довърши изречението си. Падишахът я задуши с целувки и каза:

— Зная. Не си искала да тръгнеш, но майка ми е настояла. И добре е направила. А ти си постъпила правилно, като си се вслушала в думите на по-възрастните. Да знаеш, че когато научих за бунта, първото нещо, за което се разтревожих, бе предателите да не ти навредят. Като разбрах, че си на сигурно място извън двореца, се успокоих.

Хюрем целуна брадата на мъжа.

— Негово Величество султанът ни въздига с тези прекрасни слова. А ние си мислехме, че в ума му е само османската държава.

Сюлейман се засмя. Отново хвърли зърно грозде в устата си.

— Откакто оставихме държавните дела на Ибрахим, мислим само за Хюрем…

Тя дори не чу останалото. „Нарочно го прави — помисли си гневно. — Дори когато ме целува и милва, постоянно споменава името на онова прасе. И защо оставя държавата на него? Разполага и с ум, и със сила, защо му е Ибрахим? Знае, че го мразя, и вероятно го прави, за да ме накара да ревнувам. Забавлява се на мой гръб.“

— Няма да крия колко много се зарадвах, че вашият роб Ибрахим е по далечните страни. Ако не друго, то поне така има някаква полза от него. Благодарение на отсъствието му господарят ни намери време да ни обърне внимание.

Сюлейман дълго се смя.

— Ти изобщо ли не можеш да таиш нещо в себе си?

— Ами не, не мога — сви се очарователно тя в прегръдките на падишаха.

— Нямаш ли никакви тайни?

Изведнъж Хюрем цялата настръхна. Можеше ли да няма тайни? С болка си помисли — каква по-голяма тайна от тази, която вече пази? Крие в себе си най-големия грях!

Видял, че момичето отново се умисли, падишахът каза:

— Имам предвид, че веднага показваш какво обичаш или не обичаш. Никога не си харесвала Ибрахим. Не зная защо. Ако той чуе думите ти, ще се огорчи. Защото винаги се е изказвал ласкаво за теб.

— Значи сме се лъгали — отвърна нацупено Хюрем. — Мислехме, че одобрението на господаря ни е достатъчно. Значи трябвало и везирът да ни харесва.

В отговор на този откровен укор султан Сюлейман прегърна момичето и каза:

— Невероятна си. На никого нищо не спестяваш.

— Така е — отвърна кокетно Хюрем. — От чуждите усти няма да излезе друго освен лъжа, измама, лицемерие, предателство или нападка. В сърцето на вашата робиня няма друго освен любов към господаря ѝ. Каквото мислим или чувстваме, казваме го открито. Нищо не спестяваме. Не познаваме лъжата, измамата и лицемерието. Затова сме откровени.

— Целуваме тези твои устни. — Падишахът спря откровенията ѝ с пламенна целувка. После изведнъж попита: — И Ибрахим паша ли не е напълно искрен според теб?

Хюрем усети, че темата става опасна. Мушна ръка в пазвата на Сюлейман и започна да гали гърдите му.

— Ех, Ваше Величество, длъжни ли сме да слушаме какво излиза от устата на великия везир? — отговори тя, усмихвайки се похотливо.

— Като каза „да слушаме“… — Сюлейман изведнъж се изправи, сложи глава на корема на Хюрем. — …я да чуем има ли нов пътник в лоното ти?

Хюрем пожела да умре на мига. Може би Сюлейман се съмняваше в нея. Сигурно някой му беше пошушнал нещо.

„Съвземи се! Успокой се! — укори се тя. — Ако знае нещо, така ли ще се държи? Но и аз трябва да спра да върша глупости…“

Погали дяволито косата на мъжа.

— В корема на робинята ви Хюрем няма пътник, но… Ако Негово Величество пожелае, по всяко време можем да направим.

Същата нощ Хюрем се отдаде на султан Сюлейман с пламенно желание. За да забрави последните събития, младият падишах се понесе по вълните на страстта и до сутринта потъваше в морето от наслада, дарена му от любимата жена. Гмуркаше се в нейния шеметен водовъртеж, хвърляше се в пламъците на любовната нега, сякаш искаше да потуши пламъка на Хюрем. Отдавна се бе развиделило, слънцето вече се извисяваше, когато той падна изтощен от любовна умора и се предаде на съня. А Хюрем си мислеше в прегръдките на Сюлейман: „Пътникът дали потегли? Преди две вечери ли тръгна? Или тази нощ? Господи, моля те, нека е тази вечер. Нека е тази вечер!“

Седмици наред Хюрем ходеше в хамама по три-четири пъти на ден. Струваше ѝ се, че някаква миризма се е пропила в нея още от онази злощастна нощ, в която нямаше нищо върху себе си освен собствената си кожа. Чия миризма бе това? На Фредерик ли? Или на смъртта? Настръхваше от тази мисъл.

Мерзука гледаше с тъжни очи как господарката ѝ, седнала до една курна, търкаше кожата си, сякаш искаше да я одере, и се обливаше с вряла вода от златни и сребърни тасове. Татарското момиче въздишаше, но нямаше как да увери наивната си господарка, че следите от греха, на който и тя беше свидетел, не може да се отмият с вода и сапун.

А през нощите се разразяваха отново и отново любовни бури. Сюлейман бе изненадан, но и щастлив от този вулкан от страст у Хюрем. Падишахът се радваше не само на лудата наслада, той много обичаше да разговаря продължително с жена си. Една нощ момичето внезапно попита:

— Защо еничарите завъртяха казаните, султане мой?

Падишахът отвърна с палаво изражение:

— Какво са направили, какво са направили?

— Защо завъртяха казаните?

Когато се успокои от гръмкия си смях, Сюлейман се пошегува с нея:

— Не се казва „завъртане на казана“.

— А какво, султане?

— Обръщане. Да обърнат казана.

Хюрем лекичко се изкикоти.

— Добре, така да е. Защо обърнаха казана?

— Защо ли?

— Да. Каква е причината? Видели ли са друг хан така справедлив, така щедър и всесилен като господаря на света, че да проявят такава наглост?

— Оплаквали се от държавата ни.

— От държавата ли? А ако попитаме дали са се оплаквали от Ибрахим ага, султанът ще сметне ли, че неговата робиня е престъпила границата?

Сюлейман се засмя доволен.

— Не — каза той. — Няма да си помислим, че си прекалила, но ще си кажем, че отново ревността на Хюрем ханъм личи като изпъкнала вена.

Тя се опита отново да разпали страстта му с горещия си дъх, но Сюлейман вече беше толкова изморен, че не можеше да помръдне дори и крайчеца на пръста си.

— Изобщо не е така — измърка тя.

— Войниците искат война. Мислят, че се пазим от походи. Щом няма война, няма и плячка.

Хюрем погали брадата на Сюлейман.

— Ако ме питате, и вашите воини, и народът си мислят, че сте ги изоставили.

— Да ги изоставя ли?

— Да, мислят си, че сте ги оставили сами.

— И защо? Казаните им са пълни. Получават редовно парите си. Не са гладни или без покрив. Пък и кой им е казал, че сме изоставили сабята на победата? Мислите ни отново са в походите. Но този път трябва да сме по-подготвени. Може ли падишахът да забрави своите поданици?

Значи на вратата отново чукаше война. Каква ли беше целта този път? Макар да изгаряше от любопитство, Хюрем не се осмели да попита. Вместо това кимна с глава, съгласявайки се със Сюлейман:

— Разбира се, че не може. Но не виждат господаря ни толкова често, колкото преди. А и откакто се е завърнал от Египет, Ибрахим ага не подава носа си от своя дворец. Може това да е породило у тях усещането, че са изоставени.

Султан Сюлейман се надигна и дълго време се взира в очите на Хюрем. По лицето му се изписа палаво изражение. Изведнъж сложи ръка на устата си и се опита да овладее смеха си, но не успя. Той избликна измежду пръстите му. Падишахът му даде свобода и дръпна ръка от устата си.

— Ти казваш, че…

Макар че няколко пъти повтори тези думи сред ураган от смях, той не можа да ги довърши.

Докато Хюрем се опитваше да разбере какво беше казала, че толкова да го разсмее, Сюлейман, успокоен, попита:

— Ти казваш, Хюрем, че и войниците, и народът се бунтуват, понеже и падишахът, и великият му везир не излизат от прегръдките на жените си, така ли?

Лицето на Хюрем пламна. Изобщо не беше предполагала, че думите ѝ ще бъдат извъртени така. Можеше ли да говори така на самия падишах, на Сюлейман? Какво щеше да прави, ако сега той отвърнеше: „Щом е така, няма да се виждам с теб за известно време“.

Да си беше държала устата затворена, разсърди се на себе си тя. Това си бе проява на невъзпитание. Ами ако падишахът се разгневеше? Неговата ярост означаваше смърт. Само с една дума бе разпоредил обезглавяването на бейлербея на Румелия Хюсрев паша — съпруг на втората му сестра. Хюрем не знаеше какви бяха вината и грехът на мъжа, но вдовицата — сестрата на Сюлейман — навсякъде пръскаше ярост и ненавист срещу брат си: Дано скоро отново облечем траурните си дрехи! Но този път за нашия брат!

Нима Сюлейман, който не пожали собствената си кръв, щеше да се смили над една наложница?

— Надявам се Негово Величество да не се е ядосал на безсрамието на наложницата си — измърмори тя притеснено. — Страх ме е, че след този смях ще последва гневът на султана.

Сюлейман, чиито очи вече се бяха насълзили от смях, възрази:

— Не. Бог да те поживи. Как ще се ядосам на вярна дума? Права си. И падишахът, и везирът се търкалят в постелите на жени, да не е лъжа? И двамата са изморени от любов. Горката държава е в ръцете на двама лудо влюбени, на това се смея. Освен това ти така и не повиши Ибрахим в паша, все го наричаш „ага“ и това ми е забавно, Хюрем ханъм.

Ледената вълна се отдръпна от сърцето на Хюрем. Тя доближи кокетно до младия владетел.

— Дори да си ага в служба на Негово Величество султана, е висока чест, нали?

Султанът отново избухна в такъв кикот, та чак го заболя коремът. Щом се поуспокои, той каза с глас, пълен с обич, който вля още нежност в душата на момичето:

— Кажи ми, нима прекрасната Хюрем се оплаква, че Сюлейман не излиза от лег…

Тя моментално покри устните на падишаха със своите.

— Пепел ви на устата — прошепна. — Моят султан дарява Рая на своята робиня. Отсъствието му дори и за нощ я хвърля в огъня на Ада.

— В такъв случай какво да предприемем, за да престанат моите поданици да се чувстват изоставени?

Хюрем не можа да повярва на ушите си. Султан Сюлейман се допитваше до нея. Не до Ибрахим, а до нея! След съветите на онова хърватско псе за първи път се интересуваше какво мисли тя. Развълнува се.

— Страхувам се да не би отново да ви разсмея с невежеството си — каза.

— Няма, няма, не се бой. След като душата ми не може да издържи без теб, какво трябва да направим, че и войниците, и народът да са доволни?

— Ами, мисля си, да организирате тържество например…

— Тържество ли?

— Да. Голямо тържество, достойно за славата на Негово Величество султана.

Когато видя, че Сюлейман изпадна в размисъл, Хюрем продължи още по-въодушевена:

— Да е невиждано празненство! Да продължи с дни! Вашите войници и народът да идват и да гледат. И приятелите, и враговете да видят силата ви. Приятелите да се радват, а враговете да се боят. Бедните да бъдат заситени, голите — облечени. А господарят ни да участва в тържеството и да покаже красивото си лице пред своите поданици.

Самата тя се учуди как можа да изреди толкова много думи, но ето че го направи. Погледна падишаха в лицето, за да види реакцията му. Слиса се — султан Сюлейман беше заспал.

Приготовленията за тържеството продължиха с дни. Изпратиха вестители по всички краища на империята, тъй като султан Сюлейман издаде ферман:

„Да е такова тържество, че да подобава и на славата, и на името ни“.

В Истанбул започнаха да се стичат музиканти, фокусници, клоуни и гадатели. На Ат мейданъ, срещу сарая на Ибрахим паша, бяха издигнати високи шатри, сцени за представления, разположиха се огромни кухни. Още преди да започнат тържествата, кухнята на двореца заработи денонощно без почивка. В корпуса на еничарите и в бедните квартали се носеха безброй тепсии с храна и десерти. Никой, дошъл до дворцовата порта, не се връщаше с празни ръце, в паницата му сипваха месо, сутляш, ориз и баница.

Дори подготовката за тържеството носеше всеобща радост, но Хюрем, която би трябвало да е най-доволна от всички, понеже падишахът прие идеята ѝ и я осъществи, не се зарадва. Защото пътникът бе тръгнал. Отново беше бременна.

Побърка се от тревога, докато не се увери, че е истина. Но ето — без съмнение в утробата ѝ се бе зародил нов живот. През коя ли нощ бе поел пътникът? През онази — злочестата? Или когато се върна в двореца и припадаше от наслада в ръцете на Сюлейман? Ужасното съмнение я разяждаше. Първо мислеше да не казва на никого. Но докога щеше да го крие? Шепнешком съобщи на Мерзука. Татарското момиче запуши уста с ръката си, както правеше всеки път, когато се уплашеше. Очите му гледаха с питащо изражение: „От него ли е?“.

— Не — отсече Хюрем. — Не е възможно. Със сигурност не е.

Погледна към Мерзука със замислени очи.

— Но въпреки това трябва да се отърва от бебето — прошепна тихо в ухото ѝ. — Не мога да нося това съмнение. Ще ме убие.

Мерзука още стоеше с ръка на уста.

— Не можеш да сториш това — успя да каже тя.

— Трябва да го направя.

— Ами ако не е от него?

— Разбира се, че не е.

— Тогава го остави да живее.

— Ако то живее, и съмнението ще продължава.

Най-накрая Мерзука свали ръка от устата си.

— Още едно убийство ли? — прошепна, докато обръщаше гръб към Хюрем.

— Не, едно спасение.

— Грехът носи грях, а смъртта — смърт. Не може да продължаваш така.

Хюрем обърна рязко поглед към момичето. В очите ѝ гореше студен

пламък. Мерзука не посмя да я погледне.

— Ще ми помогнеш ли?

Татарското момиче кимна, без да вдигне глава.

— Ще ти помогна, знаеш — промърмори. — Трябваше на всяка цена да те спра тогава. Не можах да те опазя — млъкна за момент и погледна Хюрем притеснена. — Аз също съм част от твоя грях.

Хюрем я накара да замълчи.

— Не говори така, спътнице моя! Аз те посрамих. Опетних тялото си. Изобщо не бива да споделяш този грях. — Гласът ѝ вече беше като стон. — Не знаех какво правя, не помислих. Не можах да накарам душата и похотта, която дяволът разпали в тялото ми, да ме послушат. Мислех си, че невинната обич, чиито искри прехвръкнаха на онзи пазар, ще си остане такава. Прегръдки за една вечер, няколко приятни думи, смятах, че онази тъмна нощ ще отлети като спомен, запазен само в съзнанието ми. Но не стана. Бях победена от дявола.

Притеснена, Мерзука попи с копринена кърпичка сълзите, налели ъгълчетата на очите на Хюрем.

— Откъде можеше да знае коя съм? На сутринта всеки щеше да си тръгне по своя път, подир своята съдба. — Хюрем се усмихна горчиво. — Ето че накрая всеки последва съдбата си. Той — смъртта, а аз — двореца.

— Нямаше друг изход, след като той разбра коя си.

— Кой знае? Може и да е имало. Ала когато страстта, страхът и паниката се съберат в едно, не можеш да прецениш дали решението ти е правилно или грешно.

Мерзука посочи корема на Хюрем:

— Може да е от него, нали?

Хюрем сви устни, сякаш казваше: „Не зная“.

— Един глас непрестанно крещи в мен, че не е от него. Непрестанно. Дори в съня ми. И аз му вярвам. Защото през онази нощ имаше нещо странно. Тогава го усетих. Не можех да определя какво е, но го чувствах. Нещо липсваше. Сега вече знам какво е било.

— Какво липсваше?

— Любов. Нямаше любов. Тялото ми гореше от желание, но ей тук беше празно. — Хюрем посочи на Мерзука сърцето си. — Кълна се, че освен страст в сърцето ми нямаше друго чувство. Дори когато полудях от наслада, аз се молех на Господ да прости греха ми. Може ли да порасне семе, посято без любов?

Откъде Мерзука можеше да знае? Никога не ѝ се беше случвало нещо такова. Никога душата ѝ не бе потрепвала от ласката на мъж. Тя погледна отчаяно Хюрем.

— Според мен не може — каза хасеки.

— Тогава недей. Остави го да живее.

— Да не искаш всеки ден да го гледам в лицето и да се питам дали не е пораснало от онова семе? Дори и само заради съмнението не бива да го оставям да се развива в утробата ми. Трябва да го махна от себе си. Само така ще се пречистя.

Хюрем обаче не успя да пометне. Какво ли не направи — поглъщаше всякакви лекове и бабини илачи, които Мерзука бе научила от този и онзи, но нищо не помогна. Хюрем се отказа от опитите, когато усети движенията на развиващия се в нея плод. Наложи си това, което искаше да вярва — че единствено семето на един могъщ човек може да се вкопчи с такъв инат за живот в майчината утроба. Това бе потомък на Сюлейман — бащата на нейния принц, на красивата ѝ малка принцеса. Ще му помогне да види бял свят.

Когато обяви решението си, Мерзука заплака тихичко.

— Слава на Аллах — прошепна. — Взе един живот и спаси друг.

Хюрем обяви добрата вест на султан Сюлейман в деня, когато тържествата започнаха. Откакто свят светуваше, не бе имало тъй пищно събитие. Истанбул бе на крак. Тъкмо срещу великолепния дворец на Ибрахим бяха издигнати гигантски шатри. Сергии и маси запълваха пространството, направиха и дървени пейки, за да сядат хората. Пред мраморните стълби на сарая опънаха коприна и тюл заради падишаха, харема и везирите му. Зад тези завеси Хюрем наблюдаваше как падишахът осъществява нейната идея.

Султан Сюлейман пристигна величествено на тържеството, яхнал породист кон. Ат мейданъ не бе виждал такава навалица още от дните на Византия. Еничарите, които само преди два месеца с крясъци хулеха султана, сега гръмко викаха:

— Да живее падишахът!

Хората се хвърляха пред коня, за да могат да се преклонят в полите и краката на владетеля и да го докоснат. Сюлейман не позволи на пазачите да ги изтикат. С радост наблюдаваше как народът коленичи пред великолепния му арабски кон и целуваше полите на султанския кафтан. Дори взе в прегръдките си малкия син на жена, която беше застанала най-отпред в тълпата и беше вдигнала детето, за да го види султанът. Без да знае, че се намира в господарските ръце, момченцето заопипва тюрбана на Сюлейман. Щом се върна при майка си, в ръчичките си стискаше огромна кесия, която всички видяха.

Хюрем с щастие и гордост гледаше как падишахът се сближава с народа и войниците си.

Помисли си, че обича този мъж. Влюбена бе в бащата на децата си.

А когато падишахът, заемайки своето място, се обърна и поздрави Хюрем, така че всички, включително Ибрахим, да видят, тя се почувства окрилена. Ако можеше, щеше да изкрещи от радост. Любовта, гордостта и благодарността в погледа на падишаха бяха неприкрити. За първи път Сюлейман се бе допитал до нея и бе изпълнил идеята ѝ. И резултатът бе възхитителен.

През този ден Хюрем истински вкуси от вълшебната сила на властта и способността да караш другите да изпълняват волята ти. Още веднъж се закле да не оставя тази сила на Ибрахим. Не знаеше как, но щеше да го постигне.

През нощта Сюлейман целуна Хюрем по челото, сякаш слагаше там благодарствения владетелски печат.

— Ти много зарадва войниците, поданиците ми и мен, Хюрем ханъм — каза той. — Пожелаваме си и ти винаги да си щастлива.

После падишахът окачи на врата ѝ огърлица, украсена с огромни диаманти, рубини, изумруди и всякакви изящно обработени камъни, чиито имена тя не знаеше.

Хюрем вече се беше избавила от адските съмнения, в които се гърчеше от онази злочеста нощ насам.

— Най-голямото щастие за нас е да видим господаря ни радостен. Такъв голям дар беше да видим султана си рамо до рамо с войниците и народа, че дори спряхме да усещаме знаците от утробата си — каза тя.

Отначало Сюлейман не разбра и изгледа недоумяващо Хюрем. Но после извика:

— Какво? Да не би от корема на Хюрем ханъм да идва гласче?

Веднага прегърна момичето, опря глава на скута му и се заслуша.

После лицето му се озари. Бе усетил потрепването. Вдигна щастливо глава.

— Пътникът каза „татко“, чух го.

Тържествата продължиха десет дни. Падишахът всеки ден заемаше мястото, отредено за него. Заедно с войниците и народа гледаше конните състезания, съревнованията по хвърляне на копие и борбите. Хранеше се заедно с хората и армията. Каквото ядяха те, това и той. Следеше представленията на фокусниците и въжеиграчите със затаен дъх. А игрите на клоуните съпровождаше с весел смях ведно с децата. Михримах султан все още нищо не разбираше, но принц Мехмед се кискаше сладко.

Посред това се случи произшествие, истината за което разбра само Джафер. Един ден в разгара на пиршеството в едно кьоше на Ат мейданъ настана бъркотия. Посред навалицата някакъв едър човек натупа един мъж. Тъй като слънцето светеше точно в очите им, падишахът и хората, седящи до него, не можаха да видят добре случката, но стражите на султана се устремиха натам. Ала огромният мъж отдавна си бе плюл на петите. На мястото намериха само мъжа с разкъсани дрехи, оскубана коса, с разкървавени уста и нос.

Всички се чудеха какво става, но само Джафер можеше да предположи.

На срещата си с Тачам Ноян същата седмица той го попита:

— Защо наби човека?

— Ох, нека кучета да го ядат! Изкара ме извън нерви. Колко дни обикалях в онази гюрултия и блъсканица с надеждата да видя Александра.

Както всеки път, когато мъжът каза „Александра“, Джафер го поправи:

— Тя вече е Хюрем.

Но от това нямаше полза, Ноян продължи да си нарежда, както си знаеше:

— Възможно ли е да се види Александра от онези проклети тюлове, пердета и корнизи? Знаеш, че е там, но не можеш да я видиш! Пред погледа ти са децата, които е родила, искаш да изтичаш и да ги прегърнеш, да ги целунеш, но не става. Ами ние тук какво сме? Да не сме бостански плашила? Както се досещаш, дойде ми до гуша. И един от онези типове пред мен да каже: Дали на Сюлейман московската…

Устата на Тачам не можа да довърши думите, но Джафер беше разбрал… Мъжът вероятно беше казал нещо от рода на: Дали на Сюлейман московската курва е там?

— И ти какво направи?

— Казах му да не говори така за жената на падишаха. Той не ме послуша. Вика ми: Какво те засяга? Фустата е к…

Тачам отново не успя да произнесе думата.

— А ти наби мъжа в присъствието на падишаха, пашите и везирите.

Тачам Ноян кимна с глава като виновно дете.

— Ами ако те бяха хванали? Може ли да се биеш в присъствието на падишаха?

— Защо да не може? По нашите обичаи не е мъж онзи, който позволява да обиждат жена му или дъщеря му, черньо! А този, когото наричаш владетел, не е ли мъж? Щеше ли да остави безнаказано да говорят лошо за жена му? Ако беше чул, със сигурност щеше да убие онзи тип. Щом той не чува, ние сме там. Нима ще стоим и ще слушаме как обиждат жената на владетеля?

Третото раждане беше по-трудно за Хюрем дори и от първото. С дни изпитваше болки. Гърчеше се от мъките с мисълта, че този път сигурно ще умре.

Акушерките се опитаха да не издават притеснението си. Запознаха главния лекар с положението. Когато възрастният мъж изпадна в размисъл, поглаждайки брадата си, акушерките се угрижиха още повече. Жените се препотиха от въпросите на доктора за състоянието и поведението на Хюрем. Беше преглед от разстояние. Пък и какво повече можеше да направи! Никога не беше израждал дете през живота си. Ако беше рана от сабя или стрела, знаеше с кой мехлем да ги намаже, както и кои билки да свари и да даде, за да успокои киселините в стомаха, да предизвика уриниране или да излекува запек. Но нямаше понятие как да издърпа и извади едно бебе, което упорстваше и не искаше да излезе. Тези жени със сигурност знаеха повече от него за раждането. Всички говореха шепнешком с валиде султан. Докато слушаше, Хафса следеше с притеснен поглед Хюрем, от която изобщо не се отделяше. Решиха, че непременно трябва да се допитат до падишаха за мерките, които да предприемат, ако нещата се усложнят. Възрастната жена повери Хюрем на Мерзука и описа ситуацията на сина си.

— Бебето се инати, синко.

Сюлейман поклати глава с разбиране.

— Момичето много страда. Никога не е било така. Другите две лесно ги роди, но това…

— За какво са тогава лечителите и акушерките? Не могат ли да се погрижат за нашата хасеки? Не могат ли да спрат болката на Хюрем ханъм? — попита с гневен глас младият мъж.

Хафса султан обясни:

— Всички правят, каквото могат. Но като че ли бебето е обърнато наопаки.

— И какво ще стане?

— Положението е опасно. Акушерките казват, че можем да изгубим и майката, и бебето.

— Да спасят Хюрем, майко! — заповяда Сюлейман, без изобщо да се замисли. — Всички да се молят. Не оставяйте усмихнатата ни жена да повехне. Направете, каквото е нужно, но Хюрем да бъде спасена!

На следващия ден болките се засилиха. Щом Хафса султан поставеше на челото на Хюрем кърпа, напоена с вода и оцет, тя веднага изсъхваше. Момичето гореше.

Акушерките и прислужничките коленичиха от двете страни на леглото и започнаха да се молят. Мерзука говореше безспирно, за да държи в съзнание спътницата си. Все едно ѝ беше какво приказва, просто бърбореше.

— Спомняш ли си, когато за първи път изигра театъра на сенките в Бахчесарай, как всички се изненадаха? — После се засмя, сякаш беше казала нещо много забавно.

Хюрем с мъка повдигна клепачи. Опита се да схване думите на Мерзука, но не можа. Пред очите ѝ сега се простираха безкрайните руски степи. Явно беше май, полята на юг бяха покрити с жълтуга. Снеговете по планините все още не са се стопили напълно, минзухарите едва са подали главички, помисли тя. По изсъхналите ѝ устни пробяга едва доловима усмивка. Мерзука ги навлажни с мокро парче плат. Май тази усмивка е добър знак, погледна тя към акушерките с надежда. Но в очите на жените не можа да види радостния отговор, на който се надяваше.

Във всяко кътче на двореца се шепнеха молитви.

През нощта падишахът дълго стоя в молитвена поза. Спомняше си своето детство. После — нощта, през която Фюлайе хатун роди принц Махмуд, и мига, в който пое в ръце първото си дете. А самият той бе още момче. Сети се за любовните нощи, които беше преживял с Гюлбахар в Маниса. Раждането на принц Мустафа. „Моят син ханът, моят храбър син“ — повтаряше той наум. Мъката в душата на Сюлейман бе изписана на лицето му. Краката му бяха изтръпнали от продължителното стоене на колене, боляха го, но той изобщо не понечваше да се изправи. Мънистата на броеницата бавно се плъзгаха между пръстите му. Лицето му се изопна от покруса при мисълта, че сред толкова щастие в душата му все пак е могло да има някаква празнота. Празнота — неразбираема, безпричинна… Какво друго можеше да желае един човек, за да бъде щастлив? Слава, знаменитост, богатство, красота, мощ жена, деца... Ето че Аллах го даряваше постепенно с всичко, но онази неописуема тъга не изчезваше от душата му с години? Изведнъж Сюлейман си спомни първия ден, когато видя Хюрем. Усети как облаците на тъгата се разсеяха, а болката, която се бе настанила по лицето му изчезна. Бе сигурен, че ако станеше и се огледаше, щеше да види как лицето му сияе в мрака. Усмивката на Хюрем, нейният глас, песни, кокетство. упорство, флирт, капризите ѝ… Това, че му раждаше деца едно след друго…

Тази вечер за първи път, докато ровеше из миналото върху молитвеното килимче, Сюлейман осъзна промяната в живота си. Не знаеше как е станало, но руската девойка някак бе запълнила празнотата в душата му. И сега момичето беше в опасност. Гърчеше се в болки, за да му роди още едно дете.

— Аллах, в твоите ръце съм — прошепна султанът в тъмнината. — Направи ме владетел на този свят, постави ме като господар на ханове и крале. С една моя заповед се сриват планини, скали и тронове. Но аз съм безсилен пред твоята мощ и величие. Не мога да направя друго, освен да те умолявам. — Падишахът замлъкна за момент. Сякаш изчакваше да чуе някакъв глас. Тихо продължи: — Зная, тя не е мюсюлманка, но не взимай от ръцете ми дара, с който ме удостои. Ако не заради твоя раб Сюлейман, то пожали я заради децата ни.

Още един мъж се молеше за Хюрем. Джафер се бе свлякъл пред вратата на стаята, в която Хюрем се мъчеше от родилни болки, застинал в молитва с обърнати нагоре длани[83]. Не помръдна с часове. Сливаше се с мрака, дори и бялото на очите му почти не се виждаше. Когато тук-там запалиха факлите, видяха, че Джафер все още стоеше така — като статуя от черен мрамор. Цяла вечер се моли безмълвно:

— Аллах, прехвърли на твоя раб Джафер нейните грехове. Вземи моята душа и остави живи и Хюрем ханъм, и бебето в утробата ѝ.

Хюрем бе убедена, че болката, която чувстваше, е наказание. Често съзнанието ѝ се замъгляваше, причерняваше ѝ пред очите и тя потъваше в тъмнина. Щом отвореше клепки, виждаше надвесени над себе си сивкави размазани силуети на жени с притеснени лица. Тя се опитваше да си даде кураж:

— Хайде, синко, храбри мой принце!...

Дали щеше да е син? Да, така ѝ се струваше. Щеше да роди още един син на Сюлейман.

— Хайде, храброто ми момче, хайде, юначе, както се задържа в майчиното лоно, така се хвани и за живота. Излизай вече! Виж, дърветата са облекли розови и бели премени. Птичките пеят най-хубавите си песни за теб. Хайде, ела!...

И най-сетне принцът се появи. Стаята се огласи от плача на новороденото. Хафса султан лично съобщи радостната вест на сина си. Въпреки възрастта си тя се затича по дългите коридори. Забрави норми, правила и порядки.

— Сюлейман, имаш син! — каза тя.

Тревожните сенки по лицето на падишаха се разсеяха. През прозореца, където беше прекарал тази безсънна нощ, се разкриваше несравнимата красота на Истанбул, окъпан в пролетно слънце. Дори не забелязваше тази хубост, докато не разбра, че отново е баща на мъжка рожба. Изведнъж му се стори, че всичко наоколо се облива в радостно зарево. Внезапно се обърна тревожно към майка си.

— Как е Хюрем ханъм, майко? Как е майката на принца, добре ли е? Жената му отвърна само с блеснал поглед и падишахът вдигна ръце във въздуха. За миг зарея взор в синия безкрай на небесата, сякаш търсеше нещо. Изтри лицето си с длани[84].

— Благодарен съм ти, че ми остави Хюрем!

XLIV

Разбра, че беше прибързала да се радва, задето се е избавила Ада, когато акушерките ѝ подадоха дундестото момченце. Това беше снежнобяло здраво дете. Когато Хюрем видя, че мекичкият мъх, покриващ главата му, биеше на русо, адският огън отново забушува в нея. Съмнението отново затисна мислите ѝ като канара. Страхът стегна сърцето ѝ в желязна лапа. Нима съмнението и страхът никога няма да я напуснат? Хюрем ще бъде съпътствана от опасенията си навеки, така ли?

Обърна глава и срещна очите на Мерзука. Дълго се взира в лицето на татарското момиче, за да открие същите притеснения там. Но Мерзука беше изключително щастлива и спокойна. Хюрем си помисли, че може би преувеличава? Гузната съвест явно ѝ играеше лоша шега. Да, със сигурност беше така.

Погледна новата си рожба в скута си, която ревеше и не ѝ даваше мира. Внимателно огледа веждите и очите ѝ. Не можа да реши какъв е цветът им. Не се разбираше от перлените сълзи, които ги изпълваха, но засега като че ли биеха на синьо. Със сигурност с времето щяха да потъмнеят. Дали и косите му щяха да почернеят? Разбира се, че да. Кое бебе е останало, както се е родило? И този силен младеж нямаше да порасне такъв рус.

Извади гърдата си и я доближи до устата на детето, което продължаваше да крещи. Бебето се изненада. Пое си дълбоко дъх един-два пъти и вдиша майчиното ухание, което отсега нататък непрестанно щеше да търси. Докато виковете му постепенно отслабваха, природата каза думата си. Момчето намери гърдата и първото майчино мляко потече в устата му. Тъй като не очакваше такова нещо, стреснато дръпна главичка, смутено от течността, която изпълни устата му. Мерзука се протегна и внимателно забърса млякото, стекло се от устата му.

Хюрем натисна гърдата си отдолу и отново я подаде на сина си. Един-два пъти мъничките устни я захапаха и изпуснаха и после всичко си дойде на мястото. Бебето започна лакомо да суче майчиното мляко.

Хюрем отново погледна притворените очи на момчето си. Взря се и в носа му. Изобщо не беше малък и чип. Или само така ѝ се струваше? Дали не виждам онова, което ми се иска? — запита се.

За момент бебето пусна зърното и си пое въздух. После затърси с малките си ръчички, сякаш искаше да я хване. Когато майка му отново поднесе гърдата си към устничките му, то престана да хленчи и продължи да суче.

Хюрем затвори очи. Беше изморена. Тялото и душата ѝ бяха изтощени, сърцето ѝ бе изтерзано. Липсваха ѝ руските степи, ромолящите реки, заснежените склонове, прихлупени от сиви облаци. Представи си, че се мята на гърба на Умут и лети в галоп по безкрайните полета, докато вятърът развява гривата на коня. В какво ли се изразяваше свободата? Дали беше в това да се вкопчиш във врата на кон, изпускащ огнен дъх, и да прегърнеш полята и горите, или пък да преследваш властта, затворен между четири стени в двореца? Ами щастието? В кое от двете беше ключът за него? В свободата ли, или пък във властта?

Когато отвори очи, забеляза, че синът ѝ, който сучеше с премляскване, я наблюдаваше учудено. Една възрастна жена беше казала, че децата не виждат, когато се родят. До този ден Хюрем вярваше на тези думи, но сега се усъмни. Това не беше празен поглед. Сякаш момченцето я опознаваше, изследваше и разучаваше. Какво ли си мислеше? Дали не се чудеше коя е тази жена?

— Синко — прошепна Хюрем, — бяло мое гълъбче! Аз съм твоята майка. Добре си ни дошъл, много ни зарадва.

Бавничко дръпна гърдата си, погали с пръст устничките на новороденото. Когато го щипна лекичко за брадичката и каза: Миличкото ми! — детето се засмя.

Сърцето на Хюрем се разтуптя неудържимо от щастие и тя се обърна към Хафса султан, която седеше до нея. При тази гледка очите на възрастната жена се наляха със сълзи и тя прошепна:

— Твоят принц и принцът на сина ми — владетеля.

Хюрем изведнъж осъзна какво означават думите ѝ, въпреки цялата си умора. Майката на султан Сюлейман за първи път ѝ беше казала: твоят принц. До този момент децата ѝ бяха наричани „принц и принцеса“ само ако се споменаваха заедно с името на падишаха. Когато говореха на Хюрем, хората ги наричаха „синът и дъщерята“ на хасеки. Единствено обръщайки се към съпругата на падишаха, те използваха титлите „принц“ или „принцеса“. Така повеляваше дворцовият етикет. Избирайки думите „твоят принц“, Хафса султан намекваше, че вече приема Хюрем за съпруга на сина си. За Хюрем нямаше значение, че възрастната жена изразява мислите си по този завоалиран начин. Всъщност за всичко в двореца се говореше така сдържано. Хюрем целуна ръцете на Хафса султан, която неотлъчно бе седяла до нея по време на раждането, придремвайки на мястото си през дългите кошмарни нощи.

Помисли си: „Не се бой, Хюрем, ти се спаси от Ада. Не се бой!“

Но оставаше още едно изпитание.

Когато султан Сюлейман влезе в стаята, всички коленичиха. А Хафса султан се изправи на крака и леко наведе глава пред сина си.

Младият падишах се беше пременил, сякаш отиваше на тържество. Липсваше само тюрбанът на главата му. Хюрем не можа да проумее каква беше причината и припряно понечи да се изправи от пищното легло, в което се беше отпуснала. Сюлейман я възпря. Наведе се и целуна по челото Хюрем, която за три години му беше родила двама синове и една дъщеря. Когато докоснаха челото ѝ, девойката усети, че устните на падишаха горяха като огън.

Докато прислужничките заднишком напускаха тихо стаята, Сюлейман вдигна ръка с думите:

— Никой да не излиза. Останете тук и станете свидетели на щастието, с което ни дари Аллах.

Всички се заковаха на място.

Падишахът бавно седна в края на леглото и каза:

— Прости ми, Хюрем.

Тези думи слисаха присъстващите в стаята. Акушерките, които все още се суетяха около Хюрем, не можаха да повярват на ушите си. Самият султан Сюлейман да иска прошка от наложница! Това беше нещо нечувано! Сред тях имаше възрастни жени, които бяха изродили децата на десетки наложници. Нито бяха чували, нито виждали някоя от тях да получи такъв комплимент. Дори и бащата на Сюлейман, Селим хан, не се отбиваше при наложниците. Беше видял сина си месеци след раждането му.

— Забавихме се и не дотичахме веднага — продължи султан Сюлейман, — защото ходихме на намаз и се помолихме на всемогъщия Аллах в знак на благодарност, че ни дари и с теб, и със сина ни.

— Всъщност ние молим Негово Величество султана да прости на робинята си Хюрем, задето толкова ви притесни и ви накара да чакате — отвърна от своя страна Хюрем.

Виждаше му се много пребледняла. Дори и така момичето беше невероятно красиво. Червените ѝ коси се диплеха на вълни върху възглавницата, напъхана в искрящо бяла калъфка, която беше специално изпрана със синка. Въпреки неистовите болки, които беше изстрадала, синьозелените ѝ очи отново обгръщаха Сюлейман като безбрежно море.

Когато акушерките взеха повития принц и понечиха да го подадат на баща му, Хюрем ги спря.

— Майката трябва да поднесе принца на баща му.

Тя внимателно прегърна детето, вдиша уханието му и после го подаде на младия мъж.

— Ваше Величество султане мой, ето плода на неописуемата любов, която робинята ви Хюрем изпитва към вас.

Сюлейман пое бебето в прегръдките си. Изведнъж погледът му се промени. Сърцето на Хюрем блъскаше лудо, докато тя наблюдаваше как падишахът оглежда лицето на детето. Това беше проучващ поглед. Дори и мъничкото момченце, което се бе успокоило след храненето, усети лешниковите очи, съсредоточени върху него. И то заби синия си взор в баща си със същото внимание.

Всички в стаята мълчаха. Очите им не се откъсваха от сцената между бащата и сина. Хюрем сведе глава към скута си, сякаш предусещаше нещо. Докато Сюлейман оглеждаше сина ѝ, тя се опитваше да потисне притеснението си, разтривайки ръце една в друга. Нямаше да издържи да ги гледа дълго. Скара се на себе си: „Какво е това вълнение, защо сърцето ти препуска така?“. Още ли я гризяха съмнения?

Не, Хюрем нямаше никакво съмнение. Грехът не беше оставил нищо друго в сърцето ѝ освен тиня. Все някога щеше да намери начин да я изстърже от себе си. Или пък до края на живота си щеше да се бори със съвестта си и това щеше да е цената на властта, към която се беше устремила. Иначе нямаше жив свидетел, който ежедневно да я повлича във водовъртеж от подозрения. Ала защо Сюлейман не продумваше? Защо не целуваше сина си и не го наричаше: Принце мой! Защо не позволяваше на прислужниците да излязат? Какво искаше да видят те? Дали щастието им, както самият той каза, или пък нещо друго? Ами тези устни… Защо устните на падишаха постоянно потрепваха?

Изведнъж Сюлейман се обърна към Хафса султан:

— Права сте, майко. Моят принц изключително много прилича на Хюрем ханъм. Все се молехме на Аллах да ни дари с чедо, което да е като нея. И молбата ни беше чута, слава на Бог.

Oт тези думи Хюрем запомни едно-единствено нещо. Моят принц.

Останалото премина покрай ушите ѝ като тътнеж. Моят принц…

Да, Твоят принц, Сюлейман! Големите страхове и колебания бяха останали в миналото. Ето че падишахът подпечата щастието им с две думи. Този път сърцето на Хюрем радостно запърха. Лицето ѝ се озари. За първи път от много месеци тя се превърна в момичето, което Сюлейман наричаше „усмихната красавица“ и по чиито страни се разлистваха рози, щом се засмееше. В очите ѝ синьото и зеленото се сляха в щастлива прегръдка.

Падишахът бавно показа на майка си принца в прегръдките си.

— Когато порасне, тези златноруси коси ще придобият червени оттенъци, както на Хюрем. А виж тези очи, майко — същинско море, също като тези на майка му. Ние бяхме омагьосани, когато зърнахме очите на Хюрем. Сякаш чухме плисъка на вълните. Виж тези очи. Хората ще се запленяват също като нас още щом видят принца ни.

Господи, колко прекрасни думи бяха това!

— Господарят ни глези робинята си — промърмори Хюрем едва доловимо.

И валиде султан се усмихваше щастлива.

— А от вас е взел челото и веждите. И разбира се, погледа. Още отсега гледа пламенно като баща си.

Сюлейман отново се взря в детето, за да се убеди в твърдението на майка си. Жената беше права. Челото на бебето беше широко като неговото. Засега веждите му представляваха рус мъх, но извивката им беше същата. Прецени погледа на момченцето, което все още го изучаваше съсредоточено. „Строго гледа, палавникът“, помисли си Сюлейман и се развесели. Кимна с глава и потвърди:

— Този поглед пробожда гърдите на човек, майко.

— На мен ли го казвате — намеси се Хюрем със срамежливо изражение. — Та нима Негово Величество султанът не прониза моите гърди само с един поглед?

Султан Сюлейман се обърна към Хюрем:

— Нима нашата гръд също не е прободена, Хюрем ханъм? Очите ти обсебиха всяка мисъл в главата ни? А виж как изпитателно гледа принцът ни.

Когато падишахът леко се обърна настрана, за да покаже момчето на Хюрем, настана истинска олелия. Бебето се размърда заради причиненото неудобство и се разплака. Сюлейман го притисна към гърдите си и го целуна. Копринено меката кожа на момченцето се подразни от допира на твърдите мустаци. Плачът му стана по-пронизителен, но Сюлейман не му обърна внимание. Повдигна сина си с две ръце и се обърна към струпалите се в стаята жени.

— Вижте, чуйте и кажете на всички! Султан Сюлейман пое принца си и го вдигна над главата си.

Дочу се тихо прихлипване въпреки оглушителните писъци на момченцето. Нервите на Хюрем, които досега бяха обтегнати като струни, изведнъж се отпуснаха и сълзите ѝ рукнаха.

И Хафса султан въздъхна с навлажнени очи. Притисна главата на Хюрем към гърдите си.

Още двама души се бяха просълзили. Мерзука и Джафер… Двамата предани свидетели на греха… Мерзука стоеше встрани и дотогава беше стискала зъби. Но когато падишахът вдигна бебето над главата си, момичето загуби самообладание. Страните на Джафер също се намокриха от рукналия от очите му порой, когато черното момче чу думите:

— Султан Сюлейман вдигна принца над главата си.

Джафер плака за последен път, докато слушаше песента на Хюрем през нощта, когато се зарече да ѝ служи. Какво ли не се случи от онзи ден до днес. Изведнъж всички събития прелетяха пред влажните очи на Джафер. Онази девойка, която отвратителният Сюмбюл ага безмилостно беше налагал по гърба с дряновата пръчка, сега беше родила деца на самия владетел на света. Нямаше две мнения. Падишахът обичаше Хюрем.

— Също като мен — обади се неканено тънко гласче в главата му.

Засрами се и махна с ръка, сякаш искаше да прогони тази мисъл, но не можа. Тя си стоеше все там.

— Какво толкова — каза си. — Какво като проклетата ми кожа е черна? Нали сърцето ми не е такова. Чернокожият евнух също може да обича, както и падишахът.

Джафер се откъсна от мислите си, когато султанът отново каза:

— Вижте, чуйте и кажете на всички!

Сега гласът на Сюлейман като че идваше от много далеч.

— Синът на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и усмихнатата Александра Анастасия Лисовска, в чието красиво лице гледаме и за която пожелахме да бъде назовавана Хюрем…

Господи, Господи, Господи! Хюрем щеше да полудее от радост. Сюлейман все още държеше бебето над главата си.

— …се роди с Божието позволение. Нарекохме първия си принц Мустафа, за да има честта да носи името на нашия пророк Мохамед Мустафа. Втория принц кръстихме с името на прадядо ни Мехмед хан, който осъществи хилядолетната мечта на ислямския свят, като погреба Византия в историята. Сега Всемогъщият дари нас — неговия раб — с още едно мъжко чедо. Слава на Бога! Нарекохме го Селим, че да го споменават с името на баща ни. Да се знае колко го обичаме. Принц Селим хан — каза падишахът, като вдигна глава към бебето в ръцете си. — Праправнук на султан Мехмед хан Завоевателя, правнук на султан Баязид, както и внук на нашия баща Селим хан Свирепия, нека почива в Рая, и също така на…

Падишахът се обърна към Хюрем.

Девойката се понесе във вихър от емоции, когато владетелят спомена истинското ѝ име, и първоначално не можа да разбере защо Сюлейман спря да говори и я погледна. Пресвета Богородице! — възхищаваше му се тя. — Колко велик човек е Сюлейман!

Внезапно осъзна. Падишахът очакваше да му каже име. Името на баща си. Името на дядото на принц Селим по майчина линия.

— Господарю — мънкаше тя и плетеше език. Преглътна. Думите трудно излизаха от устата ѝ. — Никола. Отец… Никола е… името на дядо му.

Сюлейман отново погледна към присъстващите в стаята.

— Отец Никола. Бог да дари принца ни с дълъг живот.

Очите на Хюрем вече се бяха изгубили зад водопада от сипещи се сълзи.

Всички присъстващи бяха останали със зяпнали усти от слисване.

— Амин — нададоха се гласове.

Знаменателни събития се рояха едно подир друго. Първо падишахът кръсти син от наложница на името на баща си. Възвеличи детето, като изброи имената на дядовците му. На всичкото отгоре спомена и името ма бащата на наложницата, наричайки го „дядо на принца ми…“. При това отец… Присъстващите се споглеждаха уплашено. Дали не им се беше причуло? Не, не беше. Всичко се беше случило точно така. Някои си помислиха, че дори и Хафса султан беше удивена.

Честно казано, събитията наистина надхвърлиха очакванията и на валиде султан. С доволна усмивка тя седеше до главата на Хюрем и гледаше с отнесен поглед. Не беше възможно да се прочете какво минава през ума на възрастната жена. Освен че споделяше щастието на сина си, си мислеше и за Гюлбахар. Вярно, обичаше Хюрем и децата ѝ. Особено мъничкото момиченце, което грееше като светулка. Така бяха свикнали с господството на мъжете, че бяха забравили, че и момичетата заслужават също толкова обич. А хубавата Михримах печелеше любовта на всички. Дори беше започнала да казва „баба“. Хафса султан оприличаваше нослето и очите на момиченцето на своите. Принц Мехмед беше наполовина на баща си, наполовина на майка си. Но Мустафа бе първият ѝ внук, първата ѝ любов. Неговото място беше по-специално. Обичаше го по по-различен начин.

Хафса султан си помисли за клетата Махидевран Гюлбахар, несретна жертва на гнева си, до какво я доведе едната ревност!

Беше пределно ясно, че Сюлейман напълно бе зачеркнал Гюлбахар. За нея вече нямаше надежда. Можеше да се върне в двореца единствено ако тронът се паднеше на Мустафа. Но дали първият принц щеше да дочака този ден? Вярно, обявявайки го за престолонаследник, Сюлейман бе показал, че ще се придържа към правото, справедливостта и обичаите, но тогава Мустафа имаше един съперник, а сега станаха двама. Докато възрастната жена мислеше какво може да се случи, потръпна от тревога, но успя да я прикрие.

— Веднага да бъдат повикани мюфтиите и ходжите — провикна се Сюлейман, чийто глас преливаше от щастие. — Прочетете молитва на ухото на принца и му дайте името. Разпратете глашатаи и вестоносци. Оповестете на войниците и поданиците ми, че принц Селим хан ни е дарил с честта да се появи на бял свят. Раздайте халва и шербети. Прочетете молитви за благоденствието на принца ни.

— От кучките също се пръква по цяло котило — беше първата реакция на Гюлбахар хасеки, когато получи вестта, че Хюрем има още един син. — И те раждат по толкова много. Вижте само, човек не може да се размине от малки псета. Значи харемът гъмжи от дечурлига.

— Ненапразно казват, че вълкът нрава си не мени — спонтанно се възмутиха всички, които чуха тези думи.

Според тях държанието на Гюлбахар беше непристойно. Злостните ѝ нападки преминаваха всякакви граници. Как си позволяваше да нарича децата на самия падишах псета? Колко великодушен човек беше султан Сюлейман, че все още не я беше дал на палача.

Всъщност и Гюлбахар усети, че е допуснала грешка. И то непоправима. Но не можеше да се контролира. Тя знаеше, че острият ѝ език и ревността ѝ ще отдалечат Сюлейман от нея още повече, но не можеше да обуздае гнева си. Езикът ѝ нямаше спирка. Прилягаха ли такива думи на майката на принц престолонаследник? Дори и прислужничките ѝ я одумваха шепнешком зад гърба ѝ:

— Чу ли я какво каза?

— По-добре да не бях. Не можах да повярвам.

— Бива ли да се говори така зад гърба на жена, която въпреки че изяде толкова бой, не каза една лоша дума и дори умоляваше владетеля да прости на Гюлбахар?

— Ех, господарке, щом не знаеш как да го задържиш, ще се появи някоя и ще ти го грабне от ръцете, това е положението.

Когато тези клюки достигнаха до ушите на Гюлбахар, яростта ѝ се разбушува с нова сила. Наложи момичетата с дряновата си пръчка, която винаги държеше подръка.

— Ще говорите ли отново зад гърба на Махидевран Гюлбахар хасеки? Разкайвате ли се, а? — питаше тя при всеки удар, крещейки неистово.

— Разкайвам се, отвръщаше всяка от наказаните, макар вътрешно да я проклинаше с думите „ръцете да ти се строшат дано“.

Но клюките не престанаха. Този път тръгна мълвата, че султан Сюлейман вече изобщо не излизал от леглото на Хюрем.

Един път Гюлбахар хасеки се спотаи зад вратата и заслуша, проливайки горчиви сълзи.

— Това момиче си е родено под щастлива звезда, скъпа — каза една прислужница. Гюлбахар веднага разбра, че говорят за Хюрем. — Може ли човек да има чак толкова късмет?

— Какво? Хюрем отново ли е бременна? — каза друга през смях. — Нашата ще получи удар.

— Така е. Хюрем затова продължава да ражда, та тази тук да получи удар и да пукне!

Гюлбахар беше принудена известно време да слуша смеха, избликващ зад вратата.

— Колко му е да го направи, красавице. Владетелят не излизал от леглото на московчанката. А и момичето е една нива — каквото посееш, все пониква. Казват, че падишахът вече не отивал да слуша какво се говори в Дивана. Ясно е, че постоянно сее.

Клюкарките продължиха да се кискат.

— В деня, когато се родил младият принц, господарят ни подарил на Хюрем ей толкова голям червен рубин и изумруд.

Гюлбахар не виждаше, но клюкарката със сигурност показваше с ръка размера на изумруда и рубина.

— „Когато порасне синът ни, ѝ рекъл, ще закачиш камъка на перото на тюрбана му, Хюрем ханъм“. А около врата на момичето увил огромна перлена огърлица с дължина я един, я два аршина[85]. Всяка перла била по ей толкова, не е зле, нали? От Индия ли ги били донесли, от Йемен ли, не знам? А фустата Хюрем отвърнала: „Подаръкът от господаря ми ще нося на главата“, и усукала перлите около островърхата си шапка. Нужно ли е да споменавам, че е била в люляков цвят? Жената е луда по светлолилавото. В градините на двореца и по тепетата на Истанбул не можело да минеш от люлякови дръвчета. Очевидци разказват, че по цял ден обикаляла из харема с шапката с перлите. Един Бог знае, сигурно не я маха и в леглото с господаря ни.

Другата се усмихна.

— Маха я, маха я. Не може в леглото на султана с островърха шапка. Не може да пъхаш две остриета в едно легло.

Кикотът на момичетата ужили мозъка на Гюлбахар като най-отровните скорпиони. В един момент почувства неистово желание да отвори вратата и да счупи пръчката в гърбовете им. Но успя да се овладее.

Не бъди глупава, Гюлбахар — каза си тя. — Поне този път преодолей чувствата и използвай главата си. Не виждаш ли, че земята се изплъзва изпод краката ти! Тук става въпрос за живота ти, глупачке, не разбираш ли? Да беше само твоят живот, както и да е, но и този на сина ти е вече в опасност.

Когато пред очите на Гюлбахар изникна слабото, но здраво телце на принц Мустафа, тя се сепна от страх. Всичко се беше объркало.

— Какво стана? — попита се сама. — За да няма вражда за престола, не роди дете след Мустафа и какво от това? Ето ти кавга за престола. Трима принцове за едно място. При това само един е от твоята плът и кръв. Какво ще се случва сега?

За първи път през тази нощ, докато плачеше горко в леглото си, Гюлбахар съжали с истинска тъга, че беше скрила две свои бременности от падишаха. Чрез бабини илачи, билки и лъжици тайно пометна двете си деца, превръщайки се в убийца. При това едното беше момче. От душата на Гюлбахар се откъсна безмълвен вик. Син! В спомените ѝ изплува онази кървава картина. Един нещастен принц убит, без да види бял свят, от ръцете на майката, която го бе хранила в утробата си… Колко дълги нощи Гюлбахар хасеки, която светът наричаше Махидевран, проливаше сълзи и се молеше на Аллах да прости.

Колко нощи чете за злощастното си чедо всички молитви, които знаеше. И колко нощи в сънищата ѝ малкото кърваво телце беше протягало ръчички към нея от дупката, в която го захвърлиха. Сякаш казваше:

— Спаси ме, майко!

Даваше обети, палеше свещи. Прекланяше се за прошка пред тюрбето на Еюб султан[86] и ѝ се наложи да пътува два дни до отсрещния бряг до хълма Юша[87], чиято могила гледаше към Черно море от другия край на Босфора[88]. Каква полза имаше от всичките молби и обети? Всички те останаха без отклик. Нима можеше да бъде опростена майка, отнела живота на детето си? Тя беше осъдена да изживее Ада на земята.

А московската свиня щеше да е пазачът на пъкъла. Именно тя я беше хвърлила в огъня.

— Горя в адски мъки — простена Гюлбахар.

Въпросът вече отдавна беше надхвърлил чисто женската ревност. Отсега нататък враждата между Гюлбахар и Хюрем щеше да навлече страдания на държавата. Опасността постепенно се увеличаваше. Черкезкото момиче сякаш чуваше стъпките на приближаващата опасност. Московчанката бе препасала всичките си оръжия. А Гюлбахар имаше само едно. И трябваше да го използва мъдро.

Хюрем не ѝ даваше мира дори и след като сънят победи мислите на Махидевран, които се гърчеха от болка и тъга. Сънува я с люляковата ѝ шапчица с перлите. Кискаше се и се поклащаше пред Сюлейман. Внезапно той протегна ръка към Хюрем и разтвори шепи. Оттам изскочи огромно земно кълбо.

Гюлбахар се събуди с викове, преди Хюрем да грабне кълбото от ръцете на Сюлейман. Или пък вече го бе взела? Не можеше да си спомни.

XLV

Цялото същество на Хюрем се раздираше от страх, че отново ще прегреши. Дали помислите ѝ също бяха грях или не — не знаеше. Щом почувстваше изкушението, започваше да се моли:

— Пресвета Богородице, Иисусе Христе, простете ми!

За първи път го усети в една от онези тъмни нощи в харема. Лежеше свита на дюшека, сложен направо на пода в отделението на новопостъпилите наложници, което гледаше към каменния двор на новобранките, и се опитваше да не чувства с тялото и душата си болката от боя, с който я бяха наказали през деня. Върху нея се бяха стоварили като кошмар самотата, мъката по родителите, носталгията по родината, отчуждеността, несигурността, неизвестността за бъдещето, страхът и какво ли още не. Изведнъж незнайно откъде се извиси един прочувствен мъжки глас. Глас, призоваващ мюсюлманите към религиозна служба. Беше чувала този призив и преди в Крим, но за първи път той ѝ въздействаше така. Тя не можеше да каже дали я впечатлява повече гласът или пък мелодията, но призивът я вълнуваше, макар и дума да не разбираше от него. Безмълвно бе наблюдавала как Мерзука се моли, като коленичи на земята и после се изправя. Това не бе нещо ново. Бе виждала може би хиляди пъти как момичето коленичи и се покланя, как после отново се изправя и вдига ръце към небето. През онази вечер всичко ѝ се стори съвсем различно, сякаш го видя с други, нови очи.

След като Мерзука заспа, Хюрем извади иконата на Богородица от торбата с чеиза и се помоли да ѝ бъде простен грехът, че е поблазнена от друга религия.

През следващите дни, макар да чуваше призива за молитва по пет пъти на ден, тя оставаше безразлична. Значи, Дева Мария я пазеше. А докато четяха молитва на Мехмед и Михримах, Хюрем се свиваше възможно най-далеч в харема, за да не стигат думите до нея. Това си беше един вид кръщение. Децата ѝ бяха станали мюсюлмани, без някой дори да я попита. А колко много ѝ се искаше да бъдат кръстени със светена вода!...

В деня, в който щяха да четат за първи път молитва на ухото на принц Селим, учуди всички, като заяви:

— И аз ще гледам…

Отначало жените ѝ поясняваха, че това е мъжки ритуал и че тя не може да присъства, но не успяха да я разубедят.

— В такъв случай ние ще гледаме сина си през прозореца зад решетките — отсече Хюрем.

Султан Сюлейман веднага беше известен за прищявката ѝ.

— Добре, а Хюрем ханъм тропна ли с крак? — поинтересува се той.

— Да, владетелю.

Падишахът се засмя доволно.

— Тогава всичко е ясно. Какво стоите? Щом като токчето ѝ е заиграло, правете каквото иска.

Защото и той, както всички, вече знаеше, че щом Хюрем се ядоса и заинати за нещо, никога не се отказва от идеята си.

Направиха нужната подготовка. Хюрем хасеки, Хафса султан и щерка ѝ Хатидже султан — съпруга на великия везир Ибрахим, се настаниха зад решетките на един прозорец, а в съседната приемна бяха поканени мъжете.

Хюрем стисна развълнувано ръката на Хатидже султан, която седеше до нея. Обичаше това момиче, макар да бе съпруга на омразния ѝ враг. Пък и никой не я беше питал дали иска да се омъжи за онзи хърватски негодник. Вероятно всички везири, паши и аги на Османската империя се бяха събрали тук. Очите на Хюрем потърсиха Ибрахим. Ах, ти, мазнико!, каза си тя наум, раздвоена в чувствата си. Мразеше този мъж, всеки ден кроеше планове да го погуби, но обичаше жена му като сестра.

В залата влезе падишахът заедно с шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди. Всички станаха и ги поздравиха с подобаващо уважение. Сюлейман изглеждаше великолепно. Перо, прикрепено с диамант, блестеше на тюрбана му. Хюрем се впечатли от уважението, което засвидетелства владетелят пред религиозния водач. То личеше от всяко негово движение. На влизане в залата Сюлейман ловко изостана с една крачка, хвана стареца за лакътя и го пусна пред себе си. Даде му опора да върви. Възрастният човек от своя страна също беше скръстил уважително ръце пред младия падишах, въпреки че той можеше да му е внук.

Влезе и новият предводител на еничарите — заради участието си в бунта старият заплати греха си с примка около шията. Той застана чинно, без да мърда, с плъстена извита шапка с ивица зелен плат, с червен кафтан, подшит по ръбовете с кожа, под който имаше зелен минтан[89], с червени шалвари и ботуши със завит връх. Мъжът излъчваше сила и непоклатимост, но Хюрем не можа да реши кое точно му придава този вид. Дали гарвановочерните гъсти засукани мустаци, чиито връхчета стърчаха нагоре, или светкавиците, които проблясваха в очите му? Или пък мъничкият ѝ принц Селим, когото държеше със силните си ръце на нивото на главата си?

Хюрем трепна, когато видя сина си. Бебето се оглеждаше с любопитни очички, сякаш разбрало, че се случва нещо важно. Познато му бе единствено лицето на чернокожия мъж, който след раждането се бе взирал в момченцето. Опита се да протегне ръчички към него. Докато малките длани стискаха въздуха, шейхюлислямът взе бебето в ръцете си и три пъти прошепна в ухото му:

— Селим хан…

Този глас… гласът, който помюсюлманчи принц Селим. Нейният син… Молитвата се носеше като шепот. После се превърна в ромон, във въздишка. И завърши с призив. Отсреща в залата мъжете се молеха за султан Сюлейман — синът му да е дълголетен, а империята му вечна. Гордият баща пое доволно бебето в прегръдките си и стараейки се околните да не забележат, го обърна към решетките, зад които Хюрем следеше всичко с влажни очи.

А там настъпи вълнение. Хафса султан и дъщеря ѝ видяха смаяни, че по бузите на Хюрем като наниз се стичат сълзи. Знаеха, че девойката лесно се разплаква. Дори когато чу, че Сюлейман е нарекъл момичето Хюрем, Хатидже султан се пошегува:

— Владетелят, нашият брат, знае всичко по-добре от нас. Но се страхувам, че е избрал грешно име за любимката си. Името ѝ не бива да е усмихната, а ревлива. Непрекъснато я разплакват, горката.

И Сюлейман не беше останал по-назад през онзи ден.

— Нищо, Хатидже, ние ще развеселяваме и съдбата ѝ, и лицето ѝ.

И ето че Хюрем отново плачеше. Но сълзите ѝ този път бяха различни.

Хатидже първа забеляза, че момичето е на път да припадне. Беше ѝ причерняло и тъкмо когато щеше да се свлече на кушетката, сестрата на падишаха успя да я хване. Прислужничките изтичаха да помогнат, а Хюрем само каза:

— Не казвайте на господаря, моля ви! Искам да чуя и вечерната молитва. Ако научи, няма да ми позволи.

Ала молбата на Хюрем не бе изпълнена. Великият везир Ибрахим който разбра за случилото се от жена си, веднага изтича при Сюлейман.

— Днес на Хюрем ханъм ѝ е прилошало. Но сега е здрава и е добре.

— Очевидно е от вълнението.

— И така да е, смятам, че е редно да си почине. Но тя искала довечера да слуша и Мевлида[90], който ще се чете за принц Селим хан.

Падишахът погледна Ибрахим замислено.

— Остави я да слуша, Ибрахим. Не я карай да тропа с крак. Знаеш, че това не води до нищо добро.

— Преструва ли се Хюрем?

Хафса султан беше преживяла достатъчно, за да знае, че сълзите на една красива жена измиват и заличават мъжката воля. Та нали самата тя беше използвала това оръжие, за да смекчи каменното сърце на мъжа си! Нима московчанката прилага тази тактика, за да постигне желаното и хората да я харесват? Още когато валиде султан я прие за първи път, Хюрем се разхлипа тъжно с думите:

— Колко много приличате на майка ми Гюлдане!

Възрастната жена се бе поддала на тази сантименталност и сълзите заведоха Хюрем в леглото на Сюлейман. Вярно, още тогава се бе усъмнила, че този плач е фалшив, но не бе успяла да улови следа от двуличие в очите на момичето.

Следващият дъжд от сълзи повлече и отнесе Гюлбахар и направи Хюрем втората жена в двореца. Московската наложница изведнъж се превърна в хасеки. И отново майката на султана ѝ бе осигурила тази възможност, но не ставаше ли всичко твърде бързо? Нейният храбър син, завзел Белград и Родос, се превърна в пленник на тези красиви очи, на тази несравнима усмивка и на сълзите, сипещи се като перли. Вярно, никой друг не изглеждаше така хубаво, когато плаче, отбелязваше тя, но след всеки порой от сълзи Хюрем се издигаше с още едно стъпало нагоре. И поредната кула от иначе силната като крепост воля на Сюлейман се сриваше.

Старата султанка въздъхна тежко. Защо момичето се разциври точно сега? И за какво припадна, когато Сюлейман поемаше сина си принц Селим и ѝ го показваше? Нова игра ли беше започнала? Вероятно сега опитваше да измъкне престола от ръцете на принц Мустафа.

Хафса султан трепна от спомена за кошмарните дни, които бе изживяла със Селим Свирепия. Зарече се внуците ѝ да не преминат през същите беди. И Гюлбахар, и Хюрем да не преживяват нейните ужаси. Но тя знаеше, че страховете ѝ са основателни. Всъщност Хюрем правеше това, което всяка майка би направила. Тя призна пред себе си, че ако навремето Айше бе родила син на Селим, сигурно и тя щеше да понечи да го погуби, за да седне Сюлейман на престола! И Хюрем очевидно се стремеше към същото. Съвсем естествено е една майка да предпазва собствените си деца. Но когато е намесен и държавният ред, нещата загрубяват…

Валиде султан затвори очи притеснено. Сякаш се страхуваше, че мислите ѝ можеше да се прочетат през погледа ѝ. Момичето знаеше правилата на играта и нямаше да гледа безучастно как Мустафа се възкачва на престола. Със същия успех можеше собственоръчно да предаде децата си на палача. А и Мустафа — дори и майка му да не го наговаря, а баща му да не го учи да враждува с братята си — щеше ли да остави живи двама принцове, негови съперници, при това от друга майка? Явно Хюрем осъзнаваше това и се опитваше да засили влиянието си върху Сюлейман. Върволицата от народени деца, сълзите и припадъците със сигурност целяха това. Ето че сънят на Гюлдане султан се сбъдваше.

— Гълъбът хвана орела. Сега иска да полети с него към недостижимите върхове — промърмори си тихичко Хафса султан. — Права си, Хюрем, но аз не мога да остана ням свидетел на покушение срещу внука ми Мустафа. Ако кроиш нещо, трябва да го извадя на бял свят.

Взела това решение, тя се отправи бързо към покоите на Хюрем. До този ден черните робини и прислужниците не бяха виждали валиде султан така разгневена и намръщена. Жената премина покрай тях като мрачен буреносен облак. Всички, които се изпречеха на пътя ѝ, се разбягваха като пилци. И Хюрем се стресна, виждайки внезапно старата владетелка пред себе си, но успя бързо да се овладее. Хвърли бродерията, която държеше, и скочи.

— Радвам се, че дойде, майко. И на нас ни беше доскучало. Сега душата ни се озари.

Поклони се с уважение, после целуна и доближи до челото си сухата ѝ ръка, чиито вени се проточваха като лилави бразди.

Хафса султан забеляза, че беше много пребледняла. Да не би припадъкът да е бил истински? Или пък лицето ѝ бе загубило цвета си от страх, когато я зърна неочаквано в стаята си?

— Защо ти е доскучало, дъще Хюрем? — попита, докато момичето ѝ целуваше ръка.

Прислужничките се бяха оттеглили по ъглите притеснено, но Хафса султан видя, че Мерзука няма намерение да се отдалечи, и заповяда:

— Оставете ни сами. Да си поговорим като майка с дъщеря.

Хюрем помогна на султанката да седне удобно. Постави зад гърба ѝ най-меките възглавници. Придърпа пред нея малка масичка, инкрустирана със слонова кост. От кристалната кана със сребърен обков сипа в една чаша леден шербет.

— Заповядай, майчице. Да се освежиш.

Двете жени се гледаха внимателно. Хюрем веднага разбра, че това не е безцелно посещение, защото валиде султан беше дошла, без дори да покрие главата си. Беше изключителна рядкост да напуска покоите си гологлава. Случваше се нещо необичайно и Хюрем усети, че трябва много да внимава.

Хафса султан се протегна и взе чашата, която момичето държеше върху дланта си, така както бе прието в двореца. Отпи няколко глътки, без да отделя поглед от Хюрем. Момичето събра ръце пред себе си и зачака право. Когато валиде султан върна чашата, я пое с уважение. Сипа още шербет в нея и бавно я сложи върху масичката, а после седна в краката на Хафса султан.

Майката на падишаха не можеше да не отбележи, че се държи безупречно, както е прието, и с вежливост.

— Ела, дъще. Седни тук, до нас.

Хюрем се изправи, шумолейки с роклята от люлякова коприна от Дамаск, и се намести близо до валиде султан. Уплаши се, че жената може да чуе туптенето на сърцето ѝ. Тя не искаше да става враг на тази жена, не искаше да губи нейната подкрепа.

— Бог да пази от уроки и лоши очи, Хюрем ханъм — подхвана валиде султан. — Люляковият цвят много ти отива.

Вместо отговор момичето се протегна срамежливо, хвана двете ръце на жената и целуна пръстите ѝ, гледайки я с благодарност.

— Бихме искали да поговорим с теб, дъще.

— Ненапразно казват, че тези, които се обичат, мислят еднакво. И дъщеря ви Хюрем от доста време искаше да поговори със своята майка.

Всъщност тя не бе имала подобно намерение. Все още не бе напълно готова да споделя замисъла си, но сега думите се изплъзнаха от устата ѝ.

— Така ли? Когато искаш, сме готови да те изслушаме, чедо. Длъжна съм да изслушам с внимание думите на жената, ощастливила сина ни, дарявайки го с три рожби.

Жената си пое дъх за момент и погледна момичето в очите. На Хюрем ѝ се стори, че строгото ѝ изражение се смекчава.

— Днес много ни притесни, дъще.

— Прости ми, майко. Без да искам…

— Мисля да известим главния лекар за неразположението ти.

— Не е необходимо, добре съм. Вашата грижа и тази на Хатидже султан бяха като лек за нас.

— Но все още си бледа. Защо така ти прилоша?

— Трябва да е от вълнение, валиде султан. Гласът на ходжата ни въздейства твърде силно.

Хафса султан не очакваше такъв отговор. Трябваше да спечели време, за да събере мислите си.

— Как така? — попита.

— И аз исках да поговоря и да се допитам до вас за това.

— Слушам те, дъще — заинтригувано я подкани валиде султан.

— Ние разбрахме, че в дома на господаря ни по-възрастните първи вземат думата. Нека преди нас нашата майка каже, каквото е имала наум.

Хафса султан реши, че няма нужда от увъртане — да става, каквото има да става.

— Виж, дъще, зная, че Гюлбахар сбърка. Когато Селим хан ме доведе като наложница от Крим след Айше хатун, тя не се отнесе с мен, както направи Гюлбахар с теб.

Гласът на жената беше мек, но Хюрем веднага усети заплахата, която тегнеше във всяка сричка. Отвори уста, за да възрази, но жената ѝ попречи, вдигайки ръка.

— Замълчи и ме изслушай докрай, Хюрем.

Момичето успя да запази външно спокойствие, макар изреченото да я зашлеви като бич.

— Айше се съгласи да дели с мен мъжа си, на когото бе родила две деца. И аз се примирих да деля с нея Селим. Какво друго можехме да сторим? Айше беше дадена на Свирепия от баща ѝ — кримския хан Менгли Герай. Кримското ханство можеше да се предпази от османско нашествие само чрез това сродяване. Айше нямаше право да каже, че не иска Селим.

Хафса султан се протегна, взе чашата и отпи глътка шербет.

Хюрем трескаво пресмяташе докъде ще доведе този разговор и тъкмеше наум подходящ отговор.

— А аз бях наложница. Без никакви права…

Хюрем пак се опита да възрази, но жената отново я спря.

— На кого можех да възразя или да се противопоставя? А Айше, която не бе успяла да роди син на османския падишах, на кого можеше да се оплаче? Кой щеше да я послуша дори да се залееше в сълзи?

Докато отпиваше още една глътка от сиропа, Хафса султан обмисляше как тактично да каже онова, което всъщност искаше. Не се съмняваше, че синът ѝ я уважава, но той все пак бе владетел — своенравен и непредсказуем. Не искаше в резултат на някоя лукава дума на Хюрем да бъде изпратена в заточение, както Гюлбахар. А такава опасност имаше, щом ставаше дума за Хюрем.

— Айше ханъм се грижеше за мен като по-голяма сестра. Научи ме на правила и порядки. Тя бе до мен, когато раждах Сюлейман. Не хранеше ревност в сърцето си, но дори и да не е било така, не го показа. Ето защо, когато Ай Бала хатун те изпрати като повереница на Гюлдане султан, майката на Айше хатун, ние с уважение приехме да се грижим за теб.

Хюрем лепна на лицето си благодарствена усмивка.

— Пък и те обикнахме — додаде валиде султан. — Видяхме в теб наложницата Хафса, представена на султан Селим. Спомнихме си за дълга си към сподвижничката ни Айше хатун. Обаче Гюлбахар хасеки не можа да бъде като Айше. Държа се като дете и загуби, а ти беше зряла и спечели.

Жената отново си пое дъх. По лицето ѝ се изписа притеснение, защото се затрудняваше да каже онова, което си бе наумила. А Хюрем вече разбираше накъде клонят приказките на Хафса султан.

Опитвайки се да усмири треперещото си сърце, валиде султан изведнъж затвори очи и изрече това, което я мъчеше:

— Срещу волята на сина ни, владетеля, сме като отбрулен лист срещу вятъра. Но заточението на Гюлбахар се оказа наказание за нас. Много ни липсва принц Мустафа, Хюрем ханъм.

Значи това била мъката на майката на владетеля! Ето, настъпи мигът, в който и най-малката грешка можеше да съсипе и погуби всичко. Една-единствена дума можеше да издаде истинските ѝ чувства. Вместо да говори, тя отново стисна с обич ръцете на жената. Като се опитваше очите ѝ да не показват чувства, Хюрем мълком подкани султанката да се доизкаже.

— Затова мисля да направим нещо и да кажем на владетеля. Да накараме да повикат принца ни, хем ние ще го видим…

Хюрем не чака повече. Пусна ръцете на Хафса и плесна радостно.

— Да, да!

Валиде султан се слиса. Хюрем приветстваше идеята принц Мустафа да бъде поканен в Истанбул!? Тя се опита да прочете мислите на момичето. С очите си, станали стоманеносини с годините, Хафса внимателно се взираше в зениците на девойката, но напразно.

— Прекрасно, прекрасно! — продължи да пляска с ръце Хюрем. — Синът ни Мустафа ще дойде в Истанбул! Хем отново ще се съберем всички, хем принцът ни ще се запознае с братята си.

„Бях несправедлива към Хюрем — помисли си султанката. — Тази топлота не може да е неискрена. Може ли така лесно човек да прикрие истинските си чувства? Гледай само, от радост лети в облаците. Напразно съм я обвинявала…“

И все пак Хафса султан не се сдържа да я подпита още веднъж:

— Право ли казваш, Хюрем ханъм? Мустафа… тук… ти… — Жената не знаеше как да довърши думите си.

— Защо не, майко? — почуди се Хюрем, гледайки я в очите. — Бог да дари Негово Величество моя султан с дълъг живот, но синът ни Мустафа хан не е ли престолонаследник? Разбира се, че мястото му е тук. До владетеля на света, пред очите му…

Остави жената да стои слисана и се изправи на крака. Отиде до прозореца. Известно време гледа навън през решетките. Когато отново се обърна към Хафса султан, лицето ѝ бе озарено от онази усмивка, която вземаше ума на всички.

— Няма да е лошо, нали майко? Заедно с принца ни и Гюлбахар хасеки ще се завърне в гнездото си. Ще се запълни празнотата от раздялата. Онзи миг на ярост отмина. Ние не сме обидени на хасеки. Тя е по-възрастна и по-знатна от нас, длъжни сме да я уважаваме. Ако нещо сме сбъркали, вината е наша. И хасеки ще прояви великодушието да ни прости. Чудесно е, че сте се сетили, майко!

— И Гюлбахар ли искаш да се върне? — успя само да попита Xафса султан.

— Разбира се — плесна отново Хюрем. — Кой може да иска това по-силно от мен? Така раздялата, която причиних, ще приключи и ще се спасим от угризенията на съвестта.

Валиде султан се предаде, в душата ѝ се вля успокоение:

— Щом е така, и двете да повдигнем въпроса пред сина ми султана.

— Готова съм, майко. Но се страхувам, че трябва да накараме и Ибрахим паша да се съгласи. Мнението му е важно. Господарят ни не престъпва негова дума. Да кажем и на Хатидже султан, и тя да се опита.

Изведнъж лицето на Хафса султан се изопна. Погали ръцете на Хюрем.

— Той е наш зет, но, Хюрем ханъм, защо да крия онова, което и Бог знае — мразя този мъж.

Хюрем се почувства като на празнична илюминация. Това ѝ трябваше! Благоразположението на Хафса султан е от огромна важност, трябва да го запази. Добре че не попадна в капана на безсмислена ревност. Нека се утешава, колкото ще, с мисълта, че Мустафа ще е падишах. В крайна сметка на престола на империята ще се възкачи син на Хюрем.

— Виж, дъще — каза Хафса султан, — може би си се засегнала от думите ми. Но старите ми очи са виждали колко кървава е враждата за престола. Селим хан въстана срещу баща си Баязид хан, който искаше да даде трона на брат му Ахмед. Събра армия и тръгна срещу него. Баща и син воюваха. Селим бе победен и избяга, издадоха ферман за смъртта му. Преживяхме дни, изпълнени със страх. Добре че еничарите вдигнаха бунт срещу Ахмед. Селим отново събра войска и отиде в Истанбул. Баща му се заинати: „Щом е така, няма да предавам султаната на никого, докато съм жив!“ Бяха пожертвани много животи и от двете страни. Накрая Баязид хан се съгласи да остави трона на Сюлеймановия баща. Знаеш ли какъв беше първият ферман на Селим?

Възрастната жена се беше задъхала. Кървавите спомени сякаш обжарваха лицето ѝ като развихрен пламък. Хюрем поклати отрицателно глава и Хафса продължи:

— Изпрати баща си на заточение и заповяда да удушат братята му Ахмед и Коркуд. Дори заповяда да избият техните невръстни деца… Но ако Ахмед беше спечелил тази вражда, тогава щеше да погуби и Селим, и моя Сюлейман. Мъжът ми, Селим хан, вървя чак до Одрин редом до каретата, в която пътуваше заточеният му баща, за да се увери, че той няма да се върне… Сега разбираш ли ме? Престолът е мощ, слава, почит, възвишеност, но е облян с море от кръв. Много обичам и тримата си внуци принцове. И не мога да мигна от страх, че ще ги споходи същата съдба.

Старата владетелка съвсем откровено бе споделила всичко. И Хюрем трябваше да ѝ отвърне със същото. Или по-точно — Хафса султан трябваше да повярва, че и тя говори искрено.

Хюрем погали ръцете на възрастната жена.

— Изобщо не се страхувай, господарке. Майка ми ме е възпитала в почтеност. Така ще възпитавам и моите принцове. Всички мои молитви са за здравето, щастието и сигурността на владетеля, малките принцове и принцесата ми. Ние вярваме в съдбата. Всеки върви по пътя, който му е предначертала тя. Става онова, което Господ е предопределил за нас. Ако на челото на Мустафа хан е записан тронът на Сюлейман, значи така трябва да бъде. А на нас не ни приляга друго, освен да се молим за здравето му.

От вълнение Хафса султан не можа да разчете тези дипломатични думи, не можа да усети скритите значения и намерения в тях. Точно обратното — изпълнена с щастие, тя прегърна Хюрем и я целуна по челото.

— Бог непременно ще възнагради великодушието ти някой ден! — После веднага смени темата: — Хайде, кажи ти. Аз приключих. Какво те мъчи?

В ума на Хюрем отново зазвуча тревожен звън. Напомни си да бъде много внимателна. Трябваше премерено да използва думите, да премисля два пъти, преди да говори. Планът ѝ не бе изпипан докрай.

Всъщност още не бе наясно дали това е план, или някакво смътно желание. Дали пред нея се разкриваше свещен път, или дяволът я тласкаше към огнена бездна? Тя не знаеше. Мислите ѝ се лутаха, обещаваха спокойствие и щастие, същевременно страхът от нов грях изгаряше душата ѝ. При това грях, който не можеше да бъде прикрит, както миналия път. Ако подскажеше малко от този план на Сюлеймановата майка, която замисляше връщането на Мустафа в Истанбул, можеше да премери реакцията ѝ. Това щеше да ѝ бъде полезно, в случай че започнеше да реализира намеренията си.

— Не знам как да го кажа, майчице… — прошепна тя. — От доста време го чувствам…

Валиде султан се взря в Хюрем и я насърчи с поглед да довърши тези загадъчни думи. Още веднъж си помисли колко е прав синът ѝ. Това момиче бе повече от красавица, тя направо омагьосваше човек. Доволна бе, че дойде да отстоява правото на най-големия си внук и срещна разбиране и подкрепа.

— Знаеш, майко — продължи Хюрем, прочела капитулацията и обичта в погледа на жената, — принцовете ми и моята принцеса са мюсюлмани, но аз съм християнка. Дори с благоволението на Негово Величество моя султан по Коледа ходя на църква. Всяка вечер се моля на Дева Мария и Иисус.

— Религията на всекиго си е за него, чедо. В нашата вяра не е прието да се насилват рабите.

Хюрем слушаше думите на жената, сякаш бяха пропити с невероятна мъдрост.

— Право казваш, майко, но ако беше обратното, имам предвид, ако аз бях мюсюлманка и бях попаднала като наложница в двореца на московските принцове… Кой щеше да ми позволи да ходя в джамията?

— А всъщност всички почитаме един и същи Бог — въздъхна старата съчувствено. — Само словата са различни, това е.

Хюрем продължи, сякаш бе търсила ключова дума и я бе намерила в онова, което каза жената:

— Именно. Словата са различни — повтори тя след Хафса султан. — Аз не зная този език[91], не разбирам думите. Обаче го усещам чак тук, в душата си. — Тя хвана ръката на жената и я притисна към гърдите си. После продължи: — Макар да не ги проумявам, тези думи много ми въздействат. Иска ми се да заплача.

С глас, преливащ от обич и нежност, Хафса султан каза развълнувано:

— Разбира се, чедо. Тези думи са Божиите слова. Докосват всяко сърце.

Хюрем потвърди с кимане.

— Днес, докато четяха молитва на ухото на мъничкия ми принц, се случи същото. Не разбрах и една дума, но се развълнувах. Душата ми се окрили. Сълзите рукнаха от очите ми. Един глас сякаш ми каза: „Ела, Хюрем!“. И май тогава ми прилоша.

Майката на султан Сюлейман стисна развълнувано ръцете на Хюрем. Ако не бяха дворцовите обноски, без малко щеше да я целуне. Какво беше това момиче? Магьосница или светица?

От очите на девойката отново бяха започнали да капят перлени сълзи. Хафса се отпусна и също зарони сълзи. Откога не беше плакала?… Сърцето ѝ се бе вкаменило като стените на двореца, покрити с мозаечна украса. Сега тези сълзи сякаш прочистваха душата ѝ. Отново прегърна момичето.

Хълцайки, Хюрем прошепна на ухото на възрастната жена:

— Какво да направя? Грях ли извършвам? Изгубих своя път. Попаднах в мрак. Не зная какво да сторя…

Докато милваше червените ѝ коси, пламнали от светлината на залеза, бликаща през прозореца, валиде султан успя да каже само:

— Вслушай се във вътрешния си глас, Хюрем. Той ще те изведе към светлината.

Хафса султан бе отишла в покоите на момичето, обхваната от дълбоки съмнения, а се оттегли оттам извънредно радостна. Беше разкрила вече тайната на светлината, която винаги озарява лицето на Хюрем и обгръщаше всички. Това бе нещо отвъд красотата. Някаква светлина. Божествена светлина, която озаряваше съдбата на девойката.

Същата вечер, докато отново слушаха зад решетките на прозореца Мевлида за принц Селим, Хафса не сне очите си от Хюрем. Лицето на момичето изразяваше ту обич, ту невинната свенливост на девица.

Тъй като безсмъртните стихове на Сюлейман Челеби бяха на турски, Хюрем беше разбрала голяма част от тях. Слушаше внимателно. От време на време погледът ѝ светваше от щастие, което се сменяше с мрак, сякаш от болката на извършен грях. Отново плака безмълвно, натиснала гърдите си с ръка. Когато дойде ред на стиха: „Поднесоха шербет в стъклен съд“, започнаха да пият от охладените сиропи, поръсени с розова вода и с печени борови ядки. Хюрем си пое дълбоко дъх.

— Какво му става на това момиче? — прошепна Хатидже султан на майка си, която седеше до нея.

— Търси правилния път, Хатидже.

А всъщност Хафса султан несъзнателно бе посочила на Хюрем вярната посока. Тя крадешком погледна валиде султан.

— Сполай ти, майко! — промърмори си. — Откри пътя, който ще отведе сина на Хюрем до престола на Османската империя.

XLVI

Когато Хюрем влезе в стаята на Сюлейман с намерение да започне осъществяването на плана, тя се стресна. Падишахът обикаляше стаята като лъв, затворен в клетка. Дори не бе свалил от главата си тюрбана, украсен с щраусово перо над рубин с големината на длан, окръжен с два реда диаманти. Бе сключил ръце зад гърба си и крачеше гневно ту към едната, ту към другата стена, а кафтанът му се развяваше. Дори не забеляза, че Хюрем се бе вмъкнала безшумно през вратата. Тя видя мрачния му поглед и се уплаши. Да не би Хафса султан да му беше разказала за разговора си с нея и падишахът да се беше разгневил, защото бе разгадал скрития смисъл в думите „Всеки върви по пътя, който му е предначертала съдбата. Става онова, което Господ е предопределил за нас. Ако на челото на Мустафа хан е записан тронът на Сюлейман, значи така трябва да бъде“…

За всеки случай Хюрем сложи непробиваемата си броня — както всеки път, разтегна устни в най-завладяващата и съблазнителна усмивка и тръгна, сякаш се плъзгаше, към падишаха. Знаеше, че султанът не може да устои на това.

Султан Сюлейман обърна глава, щом чу шумоленето от полите на Хюрем. Но мрачното изражение по лицето му не изчезна. Младият падишах сякаш вътрешно си правеше равносметка.

— Кое е онова, което лишава робинята Хюрем от усмихнатото лице на Негово Величество и от сладкодумието му? Ако сме сбъркали някъде, кажете ни, та сами да определим наказанието си.

Дори и кокетството на Хюрем не се оказа достатъчно, за да разсее облака в очите на Сюлейман. Падишахът я изгледа и я попита със студен глас:

— Какво е наказанието, което ще си определиш?

Хюрем усети, че се вледенява до кости. Господи, нещо бе станало. Бе прекалила. Започна да се вайка наум, че прибърза. Може би в покоите си Хафса султан е размишлявала върху думите на момичето и бе разбрала, че те намекваха: „Ако в съдбата на принцовете ми има престол, правото е тяхно“. Навярно така е станало. Значи майката беше отишла да я наклевети пред сина си. Хюрем наведе глава. Отпусна безпомощно ръцете си.

— Какво да правим, веднага ще се оттеглим от покоите на Негово Великолепие и ще се накажем да не виждаме прекрасното му лице, докато господарят не ни удостои с благоволението на своята прошка. Но ако кажете, че тази присъда не е достатъчна, макар за нас да е по-лоша от гибел, без страх ще приемем, че е време да изпием еликсира на смъртта.

Султан Сюлейман едва сега се събуди от света, в който се беше отнесъл. Погледна Хюрем, сякаш току-що бе застанала пред него. Какви ги говореше това момиче? Облаците лека-полека започнаха да се разсейват. Мракът в очите му се превърна в светлина. Протегна ръка, хвана брадичката на Хюрем и повдигна главата ѝ. През росните си мигли тя видя, че падишахът се усмихва, и си отдъхна.

— Ах, засмяна красавице! Какво ти наказание? Защо говориш за еликсира на смъртта? Да пази Бог! Ако знаем, че някъде има еликсир на живота и той е нужен на нашата любимка и че щом го изпие, тя ще стане безсмъртна, дори и билето да се намира в търбуха на седмоглав змей, пак ще го вземем и ще ти го донесем. Съмняваш ли се?

Хюрем усети как от внезапното успокоение ѝ се завива свят.

— Обаче — продължи падишахът — сме обхванати от такива дълбоки мисли, че не сме усетили кога си дошла.

Хюрем стисна ръцете му.

— Дали ще прекрачим правата си, ако ви попитаме какво е онова, което ви е принудило да потънете в размишления толкова, че да не забележите обичащата ви робиня Хюрем?

Сюлейман погали ръцете на момичето и го целуна по бузата. Чудно нещо бе животът! Дори само омайното ухание на Хюрем бе достатъчно да го отдалечи от мъките му. Сложи момичето да седне на един диван и като кръстоса отново ръце зад гърба си, продължи да обикаля ядосано натам-насам.

Безмълвна, Хюрем изчака мъжът да приключи с размишленията. И тя имаше за какво да мисли: „Аз не съм като Хафса султан. Тя е била наложница, дадена на Селим, за да му стане жена. Съдбата ѝ е помогнала. А пък аз сама избрах пътя си. Сама пожелах да стана жена на Сюлейман. Станах наложница, за да споделя трона му. Никой не ме е нагласил наготово като Хафса. Набелязах си цел — от наложница да стана султанка. Започнах да уреждам престола за синовете си още преди да са се родили. Затова вървя по тъничка пътека между живота и смъртта. От двете ми страни има пропаст. Една грешна стъпка ще погуби и мен, и децата ми. А съдбата ми е в устните на този мъж, който лека-полека е започнал да се изгърбва от тежестта на товара, под който се намира. Ето защо ще трябва да съм предпазлива. Да обмислям, да правя сметки. Да напредвам стъпка по стъпка.

Реши да не повдига сега въпроса за религията пред Сюлейман. Нямаше да е правилно, ако заговореше за това, докато падишахът размишлява угрижено. Каза си, че трябва да поизчака още, преди да направи голямата крачка. Пък и може би това беше Божи знак. Значи Богородица не искаше Хюрем да пристъпи към осъществяване на замисъла си. Девойката изведнъж си помисли, че се движи също като ротата на еничарския оркестър — три стъпки напред, една назад. Сега бе време да отстъпи. Или поне да спре и да изчака, време беше да брои на място.

Точно тогава падишахът се закова пред Хюрем. Щом видя усмивката по лицето на момичето, попита:

— Какво става, Хюрем ханъм, да не се смееш на безизходицата на самия Сюлейман?

Хюрем се отърси от мислите си и каза истината:

— Кой има право да се смее на владетеля, та и робинята Хюрем да се осмели на подобна наглост? Сетих се, че животът прилича на марша на военния оркестър, затова се смея.

— Маршът на оркестъра ли?

— Да. Животът никога не хваща само една посока, за да върви по нея. Като мехтерите — ако направят три крачки напред, после се връщат една назад. Не може да има вечно щастие или постоянна мъка! — А после с надежда да върне разговора към въпроса, който падишахът остави бея отговор, Хюрем промърмори: — Пък и може ли владетелят на света, шах Сюлейман, да бъде в безизходица?

Замислен, султанът каза:

— Трябва да взема решение, Хюрем… — А после попита, сякаш току-що се бе сетил: — Я кажи, от едната страна стои огромен елмаз, а от другата — мъничко, обикновено камъче. Кое от двете трябва да взема?

— За какво му е камъче на Сюлейман хан? Разбира се, че трябва да вземете елмаза — отговори Хюрем спонтанно.

Падишахът поклати глава.

— Ами ако има двама мъже, хвърлили око на имота ти? Единият идва срещу теб със сабя в ръце. Другият е още момче — държи тояга, с която те ръчка постоянно. На кого трябва да удариш плесник?

Мигайки с очи, Хюрем погледна падишаха, седящ до нея.

— Вие май изпитвате робинята си. И без това Сюлейман хан отдавна вече е направил избора си — каза тя.

— Мила, да кажем, че не съм. Ти какво ще правиш срещу двама такива врагове? Кого ще зашлевиш първо?

Хюрем се направи, че мисли за момент.

— Лесно е да се набие дете. И половин плесник му стига. Ще му вземеш тоягата от ръцете и ще я стовариш на главата му. Но докато се занимаваш с него, другият ще те нападне в гръб със сабята и можеш да намериш смъртта си.

Момичето замълча. Огледа с невинен поглед падишаха, за да види какво впечатление бяха оставили думите върху него. Забеляза съгласие с казаното в погледа му и продължи:

— Затова аз първо бих се обърнала към мъжа със сабята и бих го зашлевила. Дори и през това време детето да ме нападне в гръб, в края на краищата е само дете, а в ръцете си има пръчка. Ще победя мъжа със сабята и после ще сложа момчето върху коленете си и хубавичко ще го натупам.

Султан Сюлейман избухна в смях.

— Точно така. И ние мислим точно като теб. Обаче Ибрахим паша се е заинатил, че непременно трябва първо да се справим с детето.

Сюлейман се изправи на крака и продължи да се смее, докато обикаляше стаята от край до край, после се обърна, взира се дълго в очите на Хюрем и накрая тръгна към нея, сякаш бе взел някакво решение. Протегна ръце и каза:

— Ела! — После вдигна момичето, заведе го до гравираната със слонова кост маса и му заповяда, посочвайки един стол. — Седни.

Той се намести срещу нея.

— Сега ме слушай, Хюрем ханъм… — каза султанът.

За първи път тази вечер тя получи урок по политика. През следващите десет нощи непрекъснато и без почивка падишахът разказваше на Хюрем за ситуацията в света. Обясни ѝ равновесието в Европа. За първи път тя чу за Карл V и Сефевидите[92]. Научи, че Карл е огромният мъж със сабята, който заплашва Османската империя, а момченцето с пръчката е едва деветнадесетгодишният шах на Иран — Тахмасп I от династията на Сефевидите. Император Карл, окичил на главата си короните на Испания и Германия, се опълчваше срещу стремящия се към господство в Европа Сюлейман и подстрекаваше страните, подчинени на Османската империя, включително Полша и руснаците — Хюрем наостри уши при тези думи на падишаха. А пък Тахмасп създаваше раздори, за да привлече живеещите в Анадола мюсюлмани към своята секта — къзълбашите.

Хюрем всяка вечер слушаше падишаха с широко отворени очи. Питаше го разни неща, а от отговорите на султана възникваха и други въпроси. Сюлейман се учуди на мъдростта във въпросите на момичето. А Хюрем усещаше как от погледа ѝ падат завеса след завеса. Започна да осъзнава страховитите мащаби и отговорността на силата, която искаше да притежава. Сега познаваше света по-добре. Вникна и в делата на Османската империя. Разбра защо победата над Родос бе повод за голяма радост.

През единадесетата нощ Сюлейман каза:

— Такова е положението. Макар и да е немощен крал на нищожно парче земя, голямо колкото крайчеца на империята ми — властник на страна, наречена Испания, — Карл проявява наглостта да се провъзгласи за император на Рим[93].

В очите на падишаха горяха пламъци. Гласът му се извиси, сякаш Карл стоеше срещу него:

— Ама че нахалник! Не знае, че Рим отколе е паднал! Ако има град, достоен да носи това име, то това е Източен Рим[94], чиято корона прадядо ми Завоевателя взе и сложи на главата си. А сега ние седим на престола му. Да не би победната сабя вече да не е в ръцете ни, че въртиш интриги зад гърба ни?

В гнева си падишахът се изправи и започна да обикаля около масата.

Хюрем следеше всяко движение на мъжа си, без за миг да отделя поглед от него, и запаметяваше всяко негово изречение. Изпитваше странно чувство — сякаш се раждаше за нов живот. Магията и страстите на политиката възпламеняваха кръвта ѝ. Вече разбираше, че силата и властта, към които се бе устремила, са много повече от трон, на който да седне, и от корона, която да сложи на главата. Без да забележи, султан Сюлейман замесваше една нова Хюрем от тестото си.

Младият падишах ядосано удари с юмрук по масата.

— Ние няма да дадем без война трон, спечелен с меч. Ние сме на римския престол. Ела си го вземи, да те видим имаш ли толкова смелост! — извика той.

Хюрем подскочи от неочаквания трясък, който ѝ се стори като топовен гръм. Сюлейман се бе разпалил, дори не забеляза, че Хюрем се стресна. Известно време гледаше в пространството пред себе си със замислен поглед. И изведнъж се обърна към Хюрем с широко отворени очи.

— Сега подстрекава срещу нас унгарския крал Янош[95] и германците — каза султанът. — Подтиква към бунт онези, които склониха глава пред нас. Страх го е да се изправи срещу ни, но умело разравя огъня с ръжена.

Падишахът се поуспокои и отново седна на стола срещу Хюрем. Сега гласът му омекна, сякаш споделяше с приятел:

— Получихме писмо от майката на френския крал Франсоа. Демонът Карл го е пленил и го е затворил в тъмница. А майката на краля ни умолява да спасим сина ѝ.

— Какво направи господарят ни?

— Ако беше ти, какво щеше да направиш?

— Не бих си запушила ушите за молбата на една майка.

— И какво мислиш, че сме решили ние?

— Негово Величество султанът сигурно е помогнал на Франсоа по две причини.

— Какви са те?

— На първо място, владетелят ми е господар на целия свят. А кой е Карл V, че да хвърля в тъмница човек, когото вие сте приели за съюзник? Ако това нахалство бъде оставено ненаказано, онзи ще реши, че сте слаб. Ще тръгне да забърква други интриги. Моят султан няма да му позволи това. Второ, чрез зова си за помощ към вас майката на Франсоа обявява пред всички, че султан Сюлейман е владетелят на света. Да не се вслушате в молбата на тази жена, означава да се откажете от титлата.

Тъй като Хюрем знаеше, че падишахът мрази да му говорят с поучителен тон, веднага се засмя и извъртя нещата на шега.

— Нямате равен, владетелю мой. От единадесет дни насам непрекъснато се забавлявате с невежеството на робинята си. А пък ние се разсеяхме и с малкото си ум изрекохме по-големи думи от нас и превишихме правата си. Негово Величество отдавна е направил нужното, тъй като знае всичко това по-добре от нас.

— Какво трябваше да направим според теб? — попита падишахът този път.

В гласа му нямаше ни най-малка следа от гняв, но Хюрем все пак продължи да говори предпазливо, сякаш на шега. Повдигна рамена като палаво момиченце и каза кокетно:

— Не зная. Може ли умът на една наложница да се сравнява с този султана? Всъщност вие какво направихте?

Сюлейман отново се засмя доволен.

— Първо написахме на майката на Франсоа да не се притеснява и я уверихме, че ще помогнем на сина ѝ. След това флотът ни се отправи в открито море към Франция. Там трябваше да пообиколи, да надуе платна и да се върне. Карл, който се правеше на голям герой, докато мачкаше мюсюлманите в Испания, се изплаши и освободи Франсоа. Но накара да подпише тежка спогодба. Спасилият се крал пращаше писмо след писмо по посланиците си и искаше помощ от нас.

— Мога да предположа какъв отговор е дал султанът ми.

— Разбира се, че можеш. Написахме му: Ти, Франсоа, кралят на Франция, който търсиш убежище и помощ при нас, знай, че конете ни са оседлани, а сабите ни са препасани в готовност.

Хюрем остана учудена, щом чу в какъв стил е написано писмото. Вярно, че в него падишахът обещаваше помощ, но същевременно величаеше себе си и държавата си, принизяваше онзи, към когото се обръщаше, и демонстрираше, че молителят е нищожество пред него. Хюрем си помисли, че могъществото е точно това. Постара се да съхрани този начин на изказ в едно кътче на паметта си. Отнесена в мисли, тя попита:

— Ами сега какво ще стане?

— Точно в това е въпросът, Хюрем ханъм — каза Сюлейман. — Трябва да решим. Какво да се направи? Да кажем, че ти ще решаваш. По кой път ще тръгнеш? Това е и загадката за мъжа със сабята и детето с пръчката, за която те попитах. Какво ще кажеш сега, след като изслуша и проумя нещата, които ти разказвах в продължение на единадесет дни? Все още ли поддържаш мнението, че трябва да се набие мъжът със сабята?

Изведнъж Хюрем разбра, че балансира върху съвсем тъничко въже. Беше като въжеиграчите, които бе видяла на пазара. Сюлейман бе слушал Ибрахим с дни, но не бе споделил мнението на хърватския чакал. Но и не можеше да се престраши да действа така, както той смяташе за добре. Сега се допитваше до нея. Ако съветът ѝ донесеше победа, Хюрем щеше да триумфира над Ибрахим. Тя реши, че сега е моментът да хвърли заровете. Останалото беше Божа работа.

— Според мен Ибрахим паша мисли погрешно. Длъжна съм да кажа, че мнението на господаря ни в този спор е правилното. Шамарът първо трябва да изплющи върху бузата на Карл V така, че той да не може да се изправи отново. А след него ще накажете и детето-шах.

Сюлейман дълго се взира в жената, която обичаше. От самото начало подозираше, че това момиче не е само една красавица, вдъхновяваща поета, или само едно тяло, пробуждащо желанието. Не спираше да се чуди какво ли се върти в тази хубава глава. Разясни ѝ само за няколко нощи ситуацията в света и гледай какъв анализ направи…

Взе момичето на ръце и обсипа с целувки лицето, очите му, косите, наподобяващи червен пламък.

— Ето това е — каза. — Толкова е просто да направиш преценка. А моите паши, везири и аги спориха, премисляха и обмисляха — и накрая пак не можаха да намерят решение. Карл няма да вдигне ръка срещу нас. Но ако Янош, когото подстрекава, се възползва и завземе дори и една педя от земите ни, облаци ще помрачат бляскавата звезда на държавата ми и няма да последва нищо добро.

Докато падишахът отново задушаваше Хюрем с целувки, продължи:

— Ще препоръчам на Ибрахим паша да не тича час по час за съвети при онази лоена топка венецианския търговец Грити. Ами че ние си имаме Хюрем ханъм тук!

Тя не можеше да се сдържа повече. Сякаш Сюлейман сам я подтикна да каже онова, което ѝ беше на езика. Ето че сгодният случай, който Хюрем очакваше от месеци, капката отрова, която ѝ трябваше, се беше появил.

— Нека не бъдем несправедливи и с вашия роб Ибрахим паша, владетелю — каза внезапно Хюрем. — Все пак той е хърватин. Може би е искал да отложи една неизбежна война, за да предпази от опустошаване онази част от предишната си родина, която е отвъд вашите граници.

Ръката на Сюлейман замръзна във въздуха. Не знаеше какво да отговори. Ето за това изобщо не се беше досетил.

Когато видя учудването на падишаха, Хюрем си каза: „Отново успях. Влях в кръвта му още една капка отрова“.

Усилията на Ибрахим бяха безполезни. Сюлейман не се отказа от идеята си. Дори един ден посред разискванията в Дивана великият везир се изтърва и попита:

— Кой дава тези съвети на владетеля ни? Направлявате господаря в грешната посока. Нима искате да ни навлечете проблем с кръстоносците?

След тези думи падишахът, който следеше събранието зад зарешетен прозорец, изрева:

— Какви са тези думи? Чуваш ли се какво говориш, паша? Мислиш, че щом си наш зет, всичко ти е позволено, така ли?

За момент Ибрахим си представи как Кара Али — палачът — влиза вътре и мята усуканата примка около врата му, толкова близо се почувства до смъртта. Една-единствена дума стигаше, за да бъдат забравени вярната служба, приятелството, братството и предаността. Ибрахим се опита да смотолеви нещо, но от страх бе останал без дъх. Не успя да отвърне нищо. Вместо това се опита да целуне ръката на падишаха.

— Ние нямаме ли си разум, че да се водим по мислите на другите? Що за думи са това? Освен това държавата е наше владение, ние сами решаваме. Ти казваш какво мислиш, а ние преценяваме. Решението е взето. Край!

Султан Сюлейман освободи ръката си от Ибрахим, който я дърпаше, опитвайки се да я целуне, и излезе навън толкова гневен, колкото бе и на влизане.

Хюрем чу за случката чак на следващия ден от Хатидже султан. Момичето каза тъжно:

— Ах, Хюрем, затисна ни голяма мъка, като планина. Отношенията на Ибрахим паша с брат ми, владетеля, се влошават.

Тя мислеше, че причината е само дългият език на съпруга ѝ, и разказа случката, както я бе чула. Всъщност събитието, потресло двореца, бе последната капка, която преля търпението на Сюлейман. Ибрахим бе започнал да се държи като втори падишах. Дори веднъж, когато прие посланика на Австрия, си позволи да го порицава така, както би сторил това самият султан:

— Смятай, че срещу теб седи падишахът. Каквото кажа, това е. Недей да таиш напразни надежди за друго мнение. Нашата дума е закон.

Хюрем все още не знаеше, че тя и Хафса султан не са единствените, които мразят Ибрахим. Думите на пашата веднага стигнаха до султан Сюлейман. Падишахът смъмри клеветниците, не ги остави да петнят приятеля му, но начинът, по който Ибрахим бе превишил правата си, жегна дълбоко владетеля. На това отгоре упорството на пашата първо да нападнат Иран вече минаваше всякакви граници.

Хюрем скри радостта си, направи се на загрижена, опитвайки се да утеши Хатидже султан с думите:

— Не се тревожи. Господарят ни смяташе пашата за свой брат, а сега той му е зет. В семейството стават такива неща. Ще се забрави и ще мине.

Но в себе си знаеше, че няма да допусне това да се забрави.

Хърватският чакал не я дразнеше само с желанието да се започне война срещу Иран. Веднъж беше казал:

— Нека, когато нашият падишах го няма, да повикаме принца престолонаследник в столицата като пазител на трона.

— Кой знае как тайничко си разменят вести с Гюлбахар — изсумтя Хюрем, щом чу предложението.

Добре че султан Сюлейман бе отсякъл:

— Не може. Как така престолът ще се поверява на момче, което още дори не е обрязано?

Хюрем усещаше промяната. Макар Сюлейман да не се бе отдръпнал от Ибрахим, крепостта се бе пропукала. От нощта, когато говориха за световните въпроси, тя чувстваше и промяна в държанието на падишаха към нея. Дори и когато се любеха, Сюлейман сякаш беше по-нежен, по-ласкав, по-любвеобилен. Внимателно милваше Хюрем, сякаш в ръцете си държеше изящна стъклена чаша. Докато я обладаваше, не беше груб както преди.

Тази промяна се отрази и на Хюрем. Докато войската се готвеше за война, тя забременя за четвърти път. Само шест месеца преди Сюлейман да се запъти към Унгария, за да даде урок на Карл V, тя роди още един син на падишаха. Султанът радостно пое четвъртия принц в прегръдките си и каза:

— Нека името ти е Баязид, синко мой. Нека те видим, Баязид хан, дали ще си достоен наследник на прадядо ми Баязид Светкавицата и дядо ми Баязид хан.

В една априлска сутрин на 1526 година с Баязид на ръце, а до нея принцовете Мехмед и Селим, както и Михрибан султан[96], която падишахът наричаше „сладкишчето на татко“, Хюрем изпрати Сюлейман.

Войната приключи с пълно поражение на Карл V и християнския свят. Подстрекаваният от Карл унгарски крал и армията му от 200 хиляди войници с брони бяха разбити при долината Мохач, която се беше превърнала в тресавище заради неспирните валежи. Битката бе продължила само час и половина.

През този ден във военния лагер по време на следобедната молитва султан Сюлейман прие пред шатрата пашите си, които му целунаха ръка и му честитиха с думите:

— Да е свещена войната ти, владетелю.

Целуна всички по челата. По едно време се обърна към дамата[97] Ибрахим и каза многозначително:

— И твоята война да е свещена, паша.

Ибрахим, чийто кафтан бе все още оцапан с кръв, стисна ръцете на султана.

— Тази голяма победа е твоя, Сюлейман Гази — каза развълнуван той.

Забравил неразбирателството помежду им, радостен от триумфа, Сюлейман бавно се доближи до Ибрахим и каза през смях:

— Не позна, зетко, победата е на Хюрем!

XLVII

Заровете, които хвърли Хюрем, се оказаха печеливши. Когато научи новината за победата, тя не можа да си намери място от радост. Не знаеше какво да направи по-напред, не я свърташе на едно място. Докато тичаше към покоите на Хафса султан, тя прегръщаше всеки, който се изпречеше на пътя ѝ, независимо дали беше помощник, робиня, черен или бял. Сетарет калфа споделяше вълнението на господарката си с радостни възгласи.

Хюрем прегърна Хафса султан с думите:

— Победихме, майко, победихме!

Арменските, гръцките и иранските слугини не разбираха причината за тази еуфория. Защо една московчанка толкова се радваше на османската победа? Очевидно хасеки играеше роля, за да хвърли прах в очите на околните.

Но Хюрем бе искрена в радостта и вълнението си. Самият султан послуша не Ибрахим паша, а нея и постигна голяма победа. Докато балансираше по въжето, тя не полетя в пропастта, зейнала под него. Непрекъснато злорадстваше: Изгоря, Ибрахим! Оттук насетне звездата на Хюрем щеше да блести не само в леглото, но и в държавата.

И майката на падишаха знаеше, че радостта на момичето е искрена. След последния им разговор Хюрем много се промени. Валиде бе чула, че докато Сюлейман е на поход, по време на Рамазана хасеки е заръчала да носят в покоите ѝ храна за ифтара[98] и сахура[99]. Хафса уж на шега я подпита:

— Какво става, дъще Хюрем, да не си започнала да постиш?

— Не, майко. Поръчвам храна за нашите момичета. Напоследък Мерзука има голям апетит — отвърна девойката и не се задълбочи повече във въпроса.

Но възрастната жена подозираше нещо. Вечери наред виждаше Хюрем да седи под дърветата пред малката джамия, където обитателите на харема ходеха на допълнителната нощна молитва.

— Влез и ти вътре, дъще — покани я веднъж валиде султан.

— Това не е ли грях, майко?

— Защо да е грях, Хюрем ханъм?

— Възможно ли е християнин да влиза в джамията, да седи и гледа, докато вие се молите?

— Това не е ли Божи дом, дъще? Вратите на Бог са отворени за всеки негов раб, бил той мюсюлманин, християнин или евреин. Всеки може да влезе през тази врата, стига да е вярващ.

Хюрем обаче не го направи.

— Не, аз ще остана тук, ако ми позволите.

През вечерите на Рамазана Хюрем просто седеше там, докато вътре отслужваха допълнителната молитва. Слушаше Корана, запомняше наставленията на ходжите. По време на Мевлида, който се четеше през нощта Кадир[100], щом прозвуча стихът: „Поднесоха шербет в стъклен съд…“, Хафса султан поиска и Хюрем да получи от напитката, която се раздаваше на хората вътре. Тогава никой не видя как в ухаещия на рози шербет с ядки капнаха сълзи от очите на Хюрем. Тя вече очакваше с нетърпение завръщането на Сюлейман, за да направи голямата крачка.

Посрещането на войските в Истанбул бе по-тържествено и от празненствата за победата над Родос. Като трофей от войната падишахът бе взел само прочутата библиотека на бившия унгарски крал Корвин и бронзовите статуи на Аполон и Херкулес в Буда[101], всичко останало беше оставил плячка на войниците. По време на войната, която разруши мечтата на Карл V да съживи Римската империя, в мислите на султан Сюлейман непрекъснато бяха думите на Хюрем:

— Първо Карл трябва да бъде зашлевен. При това с такъв плесник, че следата от петте пръста на господаря ни да не се заличи от физиономията му.

И Сюлейман бе направил това. Бе ударил такъв плесник, че цялото равновесие на Европа се бе нарушило.

Падишахът и победилата армия бяха посрещнати в Истанбул с подобаващо за триумфа им великолепие. Заедно с децата си Хюрем чакаше на пътя съпруга си — завоевателя на Унгария. Точно както при завръщането си от Родос, Сюлейман я целуна по челото.

— Ти ме дари с победа и с необятна страна, Хюрем ханъм.

Тя го прегърна и целуна ръцете му.

— Да е свещена войната ти, Сюлейман Гази. Мечът на Негово Величество султана извоюва победата. Робинята Хюрем каза само, че вярва в правотата на неговото решение, нищо повече.

— Не, не — засмя се падишахът и се наведе към ухото ѝ. — Дори и Ибрахим знае, че тази победа е твое творение.

Хюрем дръпна учудено глава.

— Наистина ли? Как реагира Негово величество пашата на тази шега на господаря ни?

Сюлейман се забавляваше. Избухна в смях от задоволство.

— Какво друго да каже освен: „Хюрем хасеки задмина мнозина от нас във външната политика“.

Тя не се стърпя — прегърна Сюлейман и го обсипа с дъжд от целувки пред децата им. Падишахът взе в прегръдките си мъничкия принц Баязид, който бе едва на годинка. Сложи Михрибан султан да седне на едното му коляно, а принц Селим — на другото.

— Ела да те видя, храбри мой принце. Колко си пораснал, откакто не сме те виждали! — каза султанът и придърпа и Мехмед до себе си.

Момчето сложи едната си ръка върху рамото на баща си и седна послушно, като се доближи до братята и сестра си със самочувствието на по-голям.

Внезапно Сюлейман каза:

— Знаете ли, ако и големият ви брат Мустафа хан беше тук, щастието ни щеше да е безгранично.

Думите бяха казани на децата, но Хюрем знаеше, че всъщност са отправени към нея. След победата и уважението, които бе спечелила, Мустафа и Гюлбахар вече не представляваха опасност за нея. Поне засега. А когато Хюрем пуснеше в ход новия си план, с който да изненада Сюлейман, Гюлбахар нямаше да има значение.

— Тогава какво чакате, Ваше Величество — измърка тя. — Заповядайте да доведат в Истанбул смелия ни принц и Гюлбахар хасеки. Достатъчно дълго живяха далеч от нас.

Падишахът не отговори нищо. Само вдъхна от уханието на Хюрем, за което беше копнял.

Хюрем бе раздвоена — постоянно изживяваше вълнението от посрещането, но и с дни се мъчеше да разгадае смисъла зад думите на Сюлейман.

И много се учуди, когато един ден Мерзука каза:

— Съпругата на Искендер паша иска да те посети.

Какво можеше да иска от нея жената на самия дефтердар[102]? Веднага започна да събира сведения за Искендер паша. Той беше един от най-доверените хора на Сюлейман. Бяха му поверени имуществото, стоките и хазната на държавата. Макар и не колкото Любимеца Ибрахим, все пак беше много богат. Никой не знаеше на колко възлиза състоянието му, но Хюрем бе сигурна, че мъжът, пазител на държавната хазна, едва ли е бедняк.

Падишахът не вярваше на нито една клюка, изречена срещу Искендер паша. А когато му дойдеше до гуша, отсичаше:

— Няма да поверим имуществото на държавата на един бедняк без пукната пара. Разбира се, че нашият сановник трябва да е богат, за да не пипа хазната и собствеността ни. Да не изпитва необходимост да краде.

Какво ли бе накарало съпругата на този влиятелен паша да посети Хюрем няколко седмици след като султан Сюлейман се завърна в Истанбул след паметната победа?

Когато Мерзука съобщи, че съпругата на Искендер паша е дошла Хюрем все още си блъскаше главата над този въпрос. Тя дълго мисли, подготвяйки се за тази среща. Не знаеше каква е целта на посещението, но един вътрешен глас я предупреждаваше, че то е важно. Дори и жената да нямаше определено намерение, това, че идва, бе само по себе си сериозно, подсказваше вътрешният ѝ глас. А Хюрем винаги се вслушваше в него. Тя бе първият ѝ посетител извън харема. Съпругата на един от най-важните сподвижници на султан Сюлейман идваше до нейната врата. Това означаваше ли, че я приемат и извън харема? И вече не гледат на нея като на една обикновена наложница или като на хасеки, чиято съдба зависи от някое мимолетно настроение на падишаха? Тогава как трябваше да се държи със съпругата на началника на държавната хазна? Как да я посрещне? Като наложница ли? Тя се възмути на себе си и реши в никакъв случай да не показва слабост, защото вече не беше обикновена наложница.

Но трябваше ли да се държи с нея като с равна? След дълго колебание реши, че не може жената на падишаха, на самия султан Сюлейман, да смята равна на себе си съпругата на който и да е везир.

Хюрем прие гостенката, седнала върху разкошен диван, облечена с кадифен кафтан в люляков цвят, обсипан с искрящи пайети и обшит по края с кожа от сибирска белка, и антерия, украсена с цветя от сърмени нишки. В интерес на истината много пъти бе пробвала това облекло и стойката си. Бялата ѝ шия беше открита до тайнствената вдлъбнатина, откъдето започваше триъгълникът на гърдите. Хюрем беше ослепителна с островърхата си шапка, върху която бе усукана влашка коприна с пришити диаманти, изумруди и перли, подарък от султан Сюлейман, кои от кои по-ценни.

Съпругата на Искендер паша прекрачи прага и дъхът ѝ секна. Не можа да реши веднага дали този блясък се дължеше на искрящите скъпоценни камъни по Хюрем, които сякаш пламтяха от слънчевите лъчи, падащи от прозореца, или пък невероятната усмивка по лицето на момчето озаряваше всичко наоколо? Гостенката си помисли, че падишахът е бил прав да нарече това момиче Хюрем. Досега не бе виждала друг човек, който се усмихва така лъчезарно.

Хюрем вдигна ръката си с изящно движение, задържа я във въздуха, между пръстите ѝ трептеше кърпичка от чиста коприна, избродирана по краищата с конци в люляков цвят. Леко помръдна с китка и показа кушетката отсреща, където да седне съпругата на Искендер паша. Жената се отправи към посоченото място и Хюрем забеляза вълнението, но все още не разбираше на какво се дължи то. Защо ли съпругата на самия дефтердар се стъписваше пред една наложница, пък била тя хасеки? Но жената сякаш бе омагьосана, бе пленена от решителната поза, от погледа и усмивката на момичето. Намести се на кушетката, а Хюрем отпусна спокойно ръка в скута си.

Жената я виждаше като порцеланова статуетка. И какъв огромен пръстен има! Искендер никога не ѝ бе подарявал толкова голям диамант. И тя изсумтя: „Скъперник, какво друго да се очаква от него…“.

Под златотканата антерия видя пръстите на краката на Хюрем, показали се лекичко, сякаш искаха да надзърнат какво става. И чехлите ѝ, в цвета на кафтана, бяха обшити с пайети. Хюрем бе събрала стъпалата си едно до друго като послушно дете.

Когато съпругата на Искендер паша вдигна глава, тя срещна очите на момичето. Значи това бяха очите, за които не спираха да говорят. Какъв дълбок поглед, сякаш проникваше в душата на човек. Жената изведнъж се почувства като разголена пред Хюрем. А специално за приема бе облякла най-тежката си рокля. От черното багрило веждите и очите ѝ изглеждаха тъмни като въглени. Ружът, който бе нанесла върху мургавите си страни, напомняше на Хюрем за смешниците по пазара. Проучваше жената с поглед, без да издаде нещо с изражението на лицето си. После Хюрем наруши настъпилата тишина:

— Посещението ви много ни зарадва. Направи ни щастливи. Казаха ми, че името ви е Семиха.

Някакво поточе ли бълбукаше? Или пък стаята се изпълни с мелодията на бързоструйна рекичка? Докато Семиха ханъм се опитваше да открие източника на звука, Хюрем добави:

— Надявам се, че сте в добро здраве. Тъй като често чуваме господаря ни с одобрение да споменава името на почитаемия паша, изключително се зарадвахме, когато ни беше съобщено за желанието ви да ни посетите.

Това изречение съдържаше всичко. Гордост, самочувствие, хвалебствие, превъзходство над седящия отсреща, дори и малко любезност. Но високомерие и презрение — в никакъв случай. Хюрем добре знаеше докъде беше редно да стигне.

Още с влизането си жената бе приела това превъзходство.

— Аз също съм изключително доволна, задето изпитах щастието да ви видя — каза тя.

За момент замълча. Колебаеше се дали да каже нещо или не. Накрая изрече на един дъх:

— Оказахте се още по-красива, отколкото ви описват. Бог да ви пази от уроки.

Щом видя, че не ѝ оспорват превъзходството, Хюрем се успокои. А когато напрежението я напусна, започна да се държи по-приятелски.

— Валиде султан и сестра ни Хатидже султан — съпругата на Ибрахим паша, често казват, че уважаемият паша е късметлия. Щом ви видяхме, разбрахме колко са прави. Пашата притежава истинско съкровище.

Съпругата на Искендер паша показа задоволство от тези мили, ласкави думи. Изражението ѝ на учудване и възхита, появило се на лицето ѝ още с влизането, отстъпи на лека усмивка.

— Много сте любезна — измърмори тя.

През това време Хюрем се направи, че силно се интересува от брошката с големината на юмрук, която жената бе закачила небрежно на яката си.

— Ах, колко е красива — изчурулика тя. — Елате до нас, че да погледнем отблизо.

И потупа няколко пъти дивана до себе си.

Семиха, без да чака повторна покана, веднага се изправи и седна до нея. Колкото по-близо беше до тази красавица, по-голям щеше да е шансът ѝ да я докосне. Когато Хюрем се приближи да огледа брошката от изумруд, обграден с огромни сапфири, очите на Семиха се плъзнаха към бялата шия и деколтето на девойката, което се разкриваше под яката на антерията. Вдъхна от уханието на Хюрем. Представи си как Сюлейман се опиянява в ръцете на това руско момиче. Е, щом Хюрем за пет години му бе родила четири деца, значи султанът не оставяше тази хубавица да вехне самотна.

Хасеки улови погледа на Семиха. Засмя се наум при мисълта, че и тази жена харесваше момичета, както Екатерина. Не се учуди, защото мъжете не оставяха друга възможност. Женеха се за съвсем млади момичета, затваряха ги в конаците си, а после изчезваха на война. Какво да правят девойките, когато не виждат мъж с месеци, дори с години? Хюрем не трябваше да забравя тази слабост на Семиха. Можеше да ѝ е от полза. Наведе се напред, сякаш искаше да види брошката по-отблизо. Жената усети, че ѝ се завива свят. По-добре щеше да бъде да си събере акъла! А и Хюрем не продължи дълго с театъра.

Докато прислужничките поднасяха шербети и сладки, съпругата на Искендер паша каза:

— Истанбул говори за вас.

— Нямахме никаква представа. И защо?

— Честно казано, славата ви задминава тази на пашите и везирите.

Хюрем погледна скромно пред себе си.

— Сигурно се шегувате. Каква слава можем да имаме ние?

Семиха я спря с ръка:

— Не говорете така. Всички знаят, че вие носите късмет на нашия господар — падишаха, и на армията.

Хюрем пропусна мълчешком тези думи. Жената продължи:

— Няма човек, който да не е чул и да не знае вашата заслуга за голямата победа на падишаха ни.

— Хайде стига! Какво сме сторили ние, неговите роби, че да ни бъде приписван дял в победата на господаря? Вие не слушайте хорските клюки, Семиха ханъм.

— Но това не са хорски клюки, разказа ми го Искендер Челеби. В Дивана, в текетата[103], в казармите на еничарите, по каютите на моряците и навсякъде се говори, че…

Жената млъкна внезапно. Огледа се наоколо с подозрение.

— Тук сме само свои хора…

Въпреки уверението, Семиха се приближи до Хюрем и прошепна:

— Не се доверявайте изобщо. Навсякъде гъмжи от шпиони на Любимеца Ибрахим. Известяват го за всичко на мига. Ибрахим паша има уши навсякъде.

Хюрем беше чула, каквото ѝ трябваше. Значи това било! Искендер паша си търсеше съюзник в двореца. И щеше да го намери. Но трябваше да разбере повече от устата на жена му.

— Това е домът на господаря ни. Едва ли е посмял да вкара шпионин и тук! Вие бъдете спокойна. И какво казвахте? Нещо за Дивана и за текетата, но не довършихте…

Жената отправи многозначителен поглед към Хюрем.

— Навсякъде се говори, че сте попречили на Ибрахим паша да подведе падишаха ни. Това е истината. Онзи ден подхванали този въпрос в Дивана. Нищо, че е велик везир, сановниците хубаво подредили Ибрахим паша. Пошегували се с него: „Добре че падишахът не послуша твоите думи, ами женския акъл. Иначе кой знае какво щеше да ни сполети по иранските пустини“.

Хюрем подходи предпазливо:

— Сигурно почитаемият паша е отговорил подобаващо? — промърмори тя.

— Така е. „Право говорите, аги — отвърнал им. — Така е. Забравихме, че самият владетел на света няма да си избере наложница, лишена от ум. Щом като една жена ни тръшна по гръб, оттук насетне първо трябва да се консултираме с нея относно въпросите, които решаваме в Дивана, и тогава да удряме печата си.“

След като Искендер паша бе изпратил жена си при Хюрем, значи бе усетил намеците в думите на Ибрахим. Но Семиха не го осъзнаваше, тя смяташе, че е отишла да си побъбри по женски. Хюрем разбра, че Искендер паша е достатъчно хитър и знае, че хасеки няма да приеме думите на съпругата му като обикновена клюка. Този път не успя да скрие пламналия в очите ѝ гняв. Ибрахим привидно я ласкаеше, но в действителност се надсмиваше над падишаха и жена му и направо подстрекаваше везирите, намеквайки трябва ли да обсъждат взетите тук решения с една жена.

Семиха се изплаши, когато видя искрите, пламнали в погледа на Хюрем. Сякаш в тези красиви очи, които успокояваха, сега гореше адски огън.

Усещайки, че е на път да издаде чувствата си, Хюрем реши, че ще е по-добре да поддържа разговора в духа на клюкарстването.

— Все пак Любимеца е свикнал да слуша женската дума — през смях каза тя. — Той, както знаете, е зет на господаря ни и е част от нашето семейство. Ние сме чували, че мигом изпълнява волята на Хатидже султан.

Хюрем бе сигурна, че още утре тази мълва ще се обсъжда по всяко кътче на Истанбул. Ще стигне и до ушите на Ибрахим. Искендер и съпругата му със сигурност щяха чудесно да изпълнят тази задача.

Като чу думите на Хюрем, жената се засмя изискано, покривайки устата си с кърпичка.

— Знаете ли последната му странност?

Хюрем реши да прати още едно силно послание на Искендер паша чрез жена му.

— Коя? — попита тя. — Уважаемият паша е тъй интересен, че ни е трудно да следим всичко.

— Нали господарят ни донесе две големи бронзови статуи от Буда?

— Зная. И ние ги видяхме. Били статуи на римски божества. Единият е Аполон. А за другият казаха, че бил Херкулес.

— Точно те. Падишахът ни ги поверил на Искендер паша, за да стоят в хазната. Но кой знае как Ибрахим паша склонил господаря ни да му ги даде. Сега е сложил статуите на Ат мейданъ пред дома си.

— Така ли? Виж, това не го бях чула. — Хюрем замълча за момент и закова поглед в очите на жената. После заговори бавно и ясно, сякаш ѝ казваше нещо, което да разпространи навсякъде: — Какво излиза — първият Ибрахим[104] премахна кумирите, а вторият ги върна отново.

Семиха ханъм бе извънредно доволна. Дори и тя долови, че Искендер паша има силен съюзник в двореца. Хюрем не се възпротиви, когато на тръгване тя хвана ръката ѝ и дълго време сякаш я милва. Когато излезе през вратата, хасеки каза тихо след нея:

— Семиха ханъм, приятелите вършат по-добра работа от шпионите.

Посланията на Хюрем веднага достигнаха целта си. На следващия ден из цял Истанбул повтаряха:

— Един Ибрахим дойде и събра всички кумири. Вторият Ибрахим ги донесе и ги намести под носа ни.

Една нощ и султан Сюлейман подхвана темата. Докато си почиваше в ръцете на Хюрем, изморен от страст, се разсмя.

— Негово Величество султанът да не се смее на съсипаната от любов Хюрем?

— Смеем се на действията на нашия Ибрахим. Хората се присмиват на това, което направи. Знаеш ли, че сложи двете статуи на Ат мейданъ?

— Така ли? Не сме разбрали. Да ги беше разположил в градината си.

Сюлейман се изправи и погледна момичето в лицето.

— Права си. Наистина е по-разумно. Тогава никой нямаше да види и нямаше да тръгнат такива клюки.

— Какви клюки са тръгнали?

— Хората казвали: „Първият Ибрахим събра кумирите, а вторият ги донесе и ни ги навря в лицето“.

Падишахът се изсмя. А когато улови по лицето на Хюрем онова палаво, детинско изражение, остана още по-доволен.

— Доста остроумно е, нали? Кой ли го е измислил?

— Вашият зет, пашата, какво отговори на тази клюка?

— Държи се, сякаш не го интересува, но съм сигурен, че се е побъркал от яд. Днес се оплакваше в Дивана каква опозиция имал, за която дори не предполагал. Както виждаш, Хюрем ханъм, не само ти недолюбваш Ибрахим. Имаш цял куп съюзници.

Падишахът отново се задави от смях, но думата съюзник заехтя в съзнанието на Хюрем. „Не само ти си срещу Любимеца Ибрахим. Имаш цял куп съюзници.“ Как му бяха хрумнали тези думи? Възможно ли беше да са го известили за посещението на съпругата на Искендер паша? Или падишахът бе дочул какво са си говорили?

Сети се за думите на Семиха:

— Навсякъде гъмжи от шпиони на Ибрахим.

„Налага се да побързам — каза си Хюрем. — Времето лети.“

XLVIII

Джафер се беше спотаил до оградата и чакаше мъжа да дойде. Беше нащрек. Очите му шареха навсякъде, а ушите му биха доловили дори и шепот. Няколко пъти посегна към кинжала в пояса си, но щом се обърнеше рязко назад, разбираше, че е някоя котка, и се успокояваше. На Джафер му харесваше да се занимава с опасни неща, опияняваше се от вкуса на риска. Черният евнух вече бе начело не само на прислужниците на Хюрем хасеки, но и на нейната организация от шпиони.

Още щом разбра от съпругата на Искендер паша, че е обкръжена от шпиони на Любимеца Ибрахим, Хюрем взе решителни мерки — щом е така, тогава навсякъде трябваше да гъмжи и от нейни шпиони. Повика Джафер и набута в огромните му шепи три кесии с акчета.

— Върви — каза му тя. — Наеми хора, които да ме информират какво става в Дивана, в двореца на Ибрахим и навсякъде.

Дълго гледа в очите на момчето. Гласът ѝ премина в шепот:

— Създай такава мрежа, че на мига да знам къде какво става, кой какво говори и какво планира. Намери хора, чиито очи и уши са отворени, а устите им — запечатани. Да са готови да си дадат главите, но да не ни издадат. Отсега нататък, ако някой се опита да издаде нашата тайна, ти, Джафер, имаш правото да бъдеш палач на предателя.

Джафер веднага се бе захванал за работа. Първо, на обичайното място за среща той описа ситуацията на Тачам Ноян. Огромният мъж с коси като въглен погледна Джафер в очите и каза:

— Момичето е в опасност.

Преведе чернокожия през тесни, затънтени пусти улички и стигнаха до порутената къща, където беше отседнал. За първи път водеше момчето тук. Дълго време тършува в дисагите си, смушени в един ъгъл. Намери голяма кесия и изсипа съдържанието ѝ на масата. На светлината, процеждаща се през прозореца, проблеснаха шепа камъни, които се изтърколиха по масата от мръсната кожена кесия.

— Вземи и тези. Ако се наложи, ще ги продадеш. Но не плащай прекалено много на хората — само колкото да разберат, че зад тази работа стоят много пари. Дай им да ги помиришат и толкова.

Джафер кимна, без да отделя очи от камъните на масата.

— Никога не издавай на кого предаваш новините, които ти носят. Ако те питат, отговаряй, че и ти не знаеш — на някой посредник или нещо такова.

— Ами ако са разбрали на кого служа?

Тачам Ноян за миг погледна притеснено Джафер в очите.

— И да не знаят, лесно ще научат — продължи евнухът. — В двореца има само един Черен Джафер. И той стои срещу теб.

— Нищо. Там не може да се разминеш от везири, паши и аги. И всички си наемат шпиони. Откъде ще знаят за кого работиш? И този, който ще ти продава информация, всъщност ще служи на някого, но ще работи за теб. Не е ли така?

Джафер отново кимна.

— Как ще си контролираш хората? Ами ако някой работи и за друг?

— Как така?

— Прави се, че ти носи новини, взима ти парите. Обаче пее и на господаря си. А може и нарочно да ти дава фалшиви сведения.

На Джафер внезапно му се зави свят. Вярно, обичаше опасността, но не можеше да се оправя в такива заплетени интриги. Погледът му сякаш казваше: „Ами откъде да знам?“.

— На важните места наеми по двама души. Но никой няма да знае за другия. Единият ще е основният ти шпионин. А другият ще го наблюдава. Да се уверим, че не ни заблуждава. А който сгреши, ще гори в пъкъла. Разбра ли?

Джафер отново потвърди с кимане.

— Остави работата по изпращането в Ада на мен. Достатъчно е само да ми покажеш негодника.

Така бе основана шпионската мрежа на Хюрем. Джафер показа невероятни способности в тази дейност. Той не проумяваше готовността на прислужниците да продадат за пет-десет акчета човека, който ги храни, и реши, че успехът на организацията е заради неговите умения. За кратко време заповедта на Хюрем бе изпълнена. Имаше очи и уши навсякъде. Първите сведения дойдоха от Дивана. Хюрем научи, че по време на едно събрание Ибрахим и Аяс паша са се скарали. Любимеца, който до вчера бе настоявал да не се тръгва на поход срещу Карл V, опасявайки се от нов Кръстоносен поход, сега се беше заинатил:

— Походът срещу Унгария бе половинчат. Да обсадим Виена час по-скоро!

А когато Аяс паша се възпротивил, че това ще е катастрофално, се вдигнала врява.

Шпионинът, с когото се срещаше Джафер, не бе човек, на когото можеше да се има вяра. Първо, имаше зла физиономия. Второ, Джафер усещаше, че мъжът е способен да убие човек, сякаш коли кокошка. И трето, евнухът бе сигурен, че онзи може да продаде и майка си за едно акче повече. Шпионинът работеше в Галата, в конака на венецианския търговец Грити, с когото Ибрахим паша бе много близък. Не се знаеше какво работи, но имаше достъп навсякъде в конака, където великият везир ходеше често. Вероятно пак той пазаруваше за къщата, защото всеки ден в определен час идваше с каруца до Ат мейданъ. Оттам изкачваше наклона до Капалъ чаршъ. Двамата с Джафер се бяха разбрали и за парола. Ако мъжът имаше новини, щеше да покрие с бяла плъстена завивка единия от конете на каруцата, която оставяше на Ат мейданъ. И ето че този ден Джафер видя коня завит с бяло. Това беше знак, че след вечерната молитва отново трябва да влезе в онази зловеща улица.

Там беше като в тъмница. Беше студено, вятърът фучеше от единия край на улицата до другия. На всичко отгоре пръскаше слаб дъждец. Мина му през ума, че ако тук повалят и намушкат човек, никой нямаше да чуе и види. Усети, че целият настръхва. Не знаеше дали трепери от студ или от страх.

Отпред, от дясната му страна, се чу тракане. Плътно долепил гръб до стената, Джафер затаи дъх. Бавно обърна глава в посока на шума. Очите му се ококориха, сякаш искаха да пробият мрака. Успя да види само черната стена. За кой ли път посегна с ръка към пояса си и хвана здраво кинжала. Изчака така, а сърцето му биеше лудо. След няколко минути отново чу тропането. Но този път шумът идваше от лявата му страна. Бързо обърна глава натам. Погледът му блуждаеше в мрака, но напразно. Той съжали, че не доведе и стария казахски великан тази нощ. Тачам Ноян можеше да се спотаи някъде и да чака. Така Джафер щеше да се чувства по-сигурен. После се засрами от тази мисъл. Джафер, довереният човек на Хюрем, да се страхува от мрак и от шумове! Започна да се ругае, трябваше да се засрами!

Изведнъж тропането се приближи. Този път шумът бе минал отново отдясно. Сякаш някой бе обърнал нещо.

— Ти ли си? — прошепна тихичко в мрака.

Вместо отговор две котки се шмугнаха между краката му със страхотни писъци. Неволно подскочи и извика:

— Проклети котки!

Гласът му беше толкова тих, че едва се долавяше, но на него му се стори като боен вик.

Докато животните бягаха, събаряйки разни неща, някой до Джафер каза:

— Боиш се от котки, а?

Сърцето на Джафер се преобърна от уплах, той извърна глава и застана очи в очи със сипаничавото лице на шпионина. Ръката, която държеше кинжала, се отпусна. Тревогата на чернокожия, парализирала мигновено тялото му, се отдръпна също толкова бързо и той възвърна хладнокръвието си.

— Ти ли си? — успя да попита.

— Друг ли очакваше?

Джафер не отговори нищо, за да успокои дишането си.

— Какво държиш в пояса си?

— Нищо. Само предпазна мярка. Срещу врагове.

Шпионинът се ухили. Джафер усети дъха на мъжа по лицето си. От устата му се носеше зловоние.

— Докато извадиш този кинжал и докато го размахаш, вече три пъти ще са те изпратили в ада.

Чак тогава Джафер усети облото желязо с дупка в края, което мъжът беше опрял под ребрата му. Беше малко, но смъртоносно оръжие — пищов. Само едно помръдване на пръста — и куршумът щеше да разкъса сърцето на чернокожия на парчета. Дръпна ръката си от пояса.

— Какви новини ми носиш?

Мъжът отново се ухили. Този път по-гнусно от предишния.

— Виж го ти! — изсумтя шпионинът. — Гледай го само дворцовия въглен! Още ли не си разбрал, че няма да проговоря, преди катинарът на устата ми да бъде отключен?

— Това стига ли, за да го отключи?

Между показалеца и палеца на момчето се появи един камък. Шпионинът се наведе и погледна. На Джафер му се стори, че в камъка се отрази леденият блясък, появил се в погледа на мъжа.

— Гледай ти! — измърмори гнусното лице.

Хвана камъка, който Джафер беше пуснал в шепата му, и го заоглежда, сякаш беше светло.

— Обикновено предпочитам блестящи жълтици и акчета — каза, после сложи камъка между зъбите си и го захапа. Остана доволен от проверката. — Но и това не е лошо.

— Слушам те. Няма да чакам до сутринта в този студ! — каза Джафер, за да се държи на положение.

Мъжът му хвърли злобен поглед.

— Внимавайте за короната на унгарския крал — прошепна после той на ухото му. Гласът му беше като съскане на змия.

— Короната на унгарския крал ли?

— Шшт, говори по-тихо — предупреди го шпионинът. — Да, короната е в опасност.

— Какво ме интересува мене короната на неверника? Язък за камъка, дето ти дадох за това.

Доносникът отново се ухили. Джафер не можеше да понася това зъбене. Стягаше се, сякаш насреща си имаше хиена, дебнеща плячката с капещи от устата лиги.

— Много си глупав. Всъщност тази информация струва не един, а десет камъка — замлъкна за момент и огледа лицето на Джафер. — Ти знаеш ли колко е важна тази корона?

— Не.

— И аз не знаех, докато не започнах да подслушвам разговорите на Грити. Тези унгарски крале носели корона от две части, сложени една в друга. Наричали я Светата корона.

— Е, какво от това?

— Това, че не смятали за крал онзи, който не носел корона на главата си.

Джафер се опитваше да разбере за какво става дума, но мъглата в главата му се проясняваше бавно.

— Когато завладял Буда — продължи шпионинът, — султан Сюлейман коронясал точно с тази корона Ян Заполски и го обявил за крал на Унгария, а народът го приел за такъв.

— Ами хубаво, господарят ни е направил каквото трябва.

Мъжът започна да става нетърпелив.

— Слушай бе, кюмюр — показа той нервността си. — Чух го вчера, докато нашият Грити ефенди и вашият Ибрахим заговорничеха. Грити казваше, че има само един начин да се подкладе бунт срещу Заполски, обявения от Сюлейман крал. Когато Ибрахим спомена, че никой няма да обърне гръб на Заполски, Грити го попита какво ще стане, ако короната бъде открадната от главата му. Чух как каза, че ако той е на мястото на Карл и Фердинанд, ще търси начин да открадне короната.

Като се доближи плътно, мъжът погледна в очите на Джафер, за да види въздействието, което оказаха думите му върху него.

— Знаеш ли кои са Карл и Фердинанд?

Джафер сви рамене едва забележимо.

— А живееш в двореца!.. Що за невежа си ти? Никога ли не си чувал да се говори за Карл, императора на Свещената римско-германска империя и краля на Австрия Фердинанд? Тези двамата са смъртни врагове на султан Сюлейман. И са се заклели да отнемат Унгария от ръцете на Османската империя. Какво ще стане, ако откраднат короната на Заполски и я сложат на главата на Фердинанд?

Джафер най-сетне разбра.

— Фердинанд ще стане крал — измърмори гордо и после попита, сякаш изведнъж се беше досетил: — А Любимеца Ибрахим отвърна ли нещо на думите на онзи… Грити ли се казваше?

Вместо отговор шпионинът повдигна дланта си към носа на Джафер.

— Ти да не ме мислиш за такъв глупак, че да дойда тук с цяло съкровище? Нямам други камъни! — сопна се Джафер.

— Но имаш някое и друго акче.

Джафер извади две сребърни акчета, които беше скрил в пояса си. Очите на доносника светнаха и той моментално грабна парите от ръцете му.

— Взе повече пари, отколкото заслужаваш. Хайде сега говори! Какво каза Ибрахим паша?

Докато мушкаше акчетата в джоба си, мъжът отвърна:

— Ааа… такова… каза: Кой ще открадне короната от главата на унгарския крал? Да, точно така каза. А пък нашият отговори: Има толкова много луди по света. Все ще се намери някой доброволец.

Грити и Ибрахим се бяха смели дълго, надигайки чашите си с вино.

На следващата сутрин Джафер разказа на Хюрем какво бе научил, без да изпуска и една дума. Да, трудно схващаше, обаче имаше невероятна памет. Не забравяше нито нещата, които беше видял, нито онези, които беше чул.

Цял ден Хюрем обмисляше чутото. Нямаше съмнение, че искаха да заложат капан на султана, но как да го предупреди? И кога? Все пак не можеше ни в клин, ни в ръкав да заяви: „Великият ти везир, за когото не даваш да се изрече лоша дума, крои планове да отмъкне унгарската корона“.

Пък дори и да го кажеше, какво щеше да стане? Ибрахим щеше да отрече. А разговорът между Грити и Ибрахим можеше да се изтълкува като обсъждане на възможности. А ако великият везир вече сам е разказал на падишаха, че може да се случи подобно нещо, какво щеше да прави Хюрем? Какво щеше да отвърне, ако Сюлейман я попиташе откъде е чула това? Нямаше ли да се ядоса, задето една наложница си вре носа в държавните дела?

Записа онова, което бе чула, някъде в паметта си. Имаше нещо, което трябваше да свърши преди това. Вече му бе дошло времето. Отлагането можеше да ѝ струва скъпо. Хюрем щеше да направи ход с царицата в шахматната игра на живота си и да обяви „шах“.

XLIX

Големият ден дойде. Хюрем взе това решение след няколкомесечни размисли. Истината бе, че така и не можа да си отговори на въпроса: „Ако целта ти не е да покориш безусловно султан Сюлейман, щеше ли да направиш подобно нещо?“, но все пак… Ако искаше да продължи по пътя си, трябваше да предприеме и тази стъпка. С нея щеше напълно да заличи от съзнанието на Сюлейман Гюлбахар и Ибрахим и само тя единствена да придобие пълна власт над султана.

Тя се питаше непрестанно — дали ще я нарекат предателка? Дали ще сметнат, че е вероотстъпничка? Грях ли извършва? Не, нищо, което е от полза за принцовете ѝ, не може да се смята за грях. Пък и защо да е прегрешение, щом сам Бог ѝ позволи да се поблазни от чужда вяра… Не я интересува дали ще я смятат за продажница. Нима е измяна майката да иска престола за своята кръв, за своя род?

Когато шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди влезе в стаята ѝ, Хюрем седеше зад един параван с дървена решетка. Бе свалила шапката от главата си и бе покрила червените си коси с алена кърпа. А Мерзука беше коленичила до нозете на господарката си.

— Зная, че е редно ние да се явим пред вас. Но тъй като е невъзможно, помолихме да ви повикат. Простете ни.

Възрастният мъж за първи път чуваше гласа на Хюрем. Това бе гълъбът от съня на Хафса султан. Гълъбът, който хваща орела, чуруликаше като славей!

— Не нам е отредено правото да прощаваме на Божи раб. Не е грешно, че си ме повикала при себе си заради богоугодно дело. Би било високомерие да откажа. Религията ни не приема високомерието и надменността. Навярно ще ми съобщиш блага вест.

— Първо бихме искали да ви попитаме нещо.

— Дано да е въпрос, на който да можем да отговорим.

Хайде. Направи го. Мини отсреща. Срути мостовете към миналото — окуражаваше се Хюрем.

Пое си дълбоко дъх и промърмори:

— Не разбирам Свещения Коран.

— Няма нищо чудно, та ти не говориш езика му.

— Така е. Но много… ми въздейства.

Шейхюлислямът се зачуди какво да каже. Мисли дълго и после, поглаждайки брадата си, каза:

— Хммм. Поясни ми. Кажи какво имаш предвид, като казваш, че ти въздейства.

Това бе прекалено труден въпрос. Тя бе търсила отговора му с месеци.

— Необяснимо е — каза тихичко, — но ми въздейства. Не разбирам езика, но сякаш проумявам смисъла. Сърцето ми прескача. Изпълва ме светлина. Вълнувам се. Идва ми да…

— Какво ти идва да направиш, дъще?

— Идва ми да заплача.

Какво говореше това руско девойче? Как красиво, наивно и чисто разказваше за божествената покана, която бе получило!

— Но веднага след това — прошепна Хюрем — започвам да се страхувам. Аз съм християнка. Боя се, че прегрешавам.

— Какво имаш предвид?

— Страх ме е дали не извършвам грях в мислите си, понеже се вълнувам от езана и от Корана.

Усмивка се разля по лицето на възрастния мъж. Известно време стоя замислен.

— Това не е грях, дъще — каза той.

Повдигна глава, сякаш търсеше с поглед небето, после продължи:

— Щастливка си, че към теб е била отправена покана. Вместо да се страхуваш, трябва да се радваш. Създателят те е довел до кръстопът. Бог казва: „Имаш два пътя пред себе си. Ако искаш, продължи по този, по който си вървяла до днес. Но ако вътрешният ти глас казва, че вторият път, който ти показах, ще ти донесе спокойствие и щастие, тогава тръгни в тази посока“. Това, което трябва да направиш, е да изпълниш Божията заповед. Трябва да избереш пътя си, дъще. Но преди да го направиш, е нужно добре да помислиш. Ако съжалиш…

Зад решетката Хюрем се опита да види очите на стареца, чиито мигли и вежди бяха побелели.

— Избрах пътя си, ходжа ефенди.

— Ще продължиш ли по пътя, по който си дошла, или ще минеш през вратата, която ти се откри, и ще завиеш в новата посока?

— Ще тръгна по новия път — заяви Хюрем.

Зад решетката тя видя, че устните на Али Джемали ефенди започнаха да трептят. Не чуваше какво казва, но сякаш мъжът говореше с някой друг, не с нея.

— Обаче — продължи Хюрем — не знам какво е необходимо, за да поема по този път. Не разбирам езика.

— Сега аз имам един въпрос, дъще.

Хюрем зачака мълчаливо.

— Библията ти показваше пътя, по който вървя досега, нали така?

— Да.

— Чела ли си я?

— Ами тя не е на руски.

— Точно така. Можеше ли да разбираш молитвите, които четат поповете?

— Не. И те са на друг език. Разбирах само наставленията по време на неделната литургия.

Али Джемали ефенди се засмя.

— Виждаш ли? Сама си отговори на въпроса, който бе причина за колебанието ти. Няма разлика. И Библията не можеш да я прочетеш. Не си разбирала молитвите на поповете, но си вярвала. Всъщност вярата е важна, дъще.

Възрастният мъж замълча за момент, а зад решетките настана тишина. Стиснала здраво от вълнение двете ръце на Мерзука, която седеше в краката ѝ, Хюрем се опитваше да успокои сърцебиенето си.

Тъй като тишината се проточи, Али Джемали ефенди попита:

— Там ли си, дъще?

— Да, ходжа ефенди.

— Имам още един въпрос, чедо…

Гласът на ходжата, напрегнат в началото на разговора, бе станал благ.

— Когато каза, че пътят ти е нов, ти показа намерението си, но трябва да те питам ясно. Искаш ли да бъдеш удостоена с честта на исляма?

Хюрем този път изобщо не се поколеба.

— Да.

— Питам те отново, дъще. Мюсюлманка ли искаш да бъдеш?

— Да.

— Правилно ли чух? „Да“ ли каза?

— Искам да бъда мюсюлманка.

— Причината за това твое желание са единствено чувствата, които изпитваш, докато се чете Свещеният Коран, така ли?

Тези думи не се понравиха на Хюрем, но тя не се издаде.

— Аз съм жена на един мюсюлманин, ходжа ефенди — каза. — С благословията на Аллах дарих господаря си с четири чеда. На тях им бяха четени молитви. Децата ми са мюсюлмани. А майката, която им е дала живот, е християнка.

Али Джемали ефенди се покашля тихичко.

— Аллах дава живот, дъще — поправи я той.

— Нямах това предвид — измънка Хюрем. След момент на мълчание продължи: — И аз се чувствам мюсюлманка.

Устните на възрастния мъж отново се раздвижиха. Помръдна от мястото, където седеше, и доближи решетката.

— Нашият падишах Сюлейман хан знае ли за това твое чувство и желание, дъще?

Хюрем завъртя отрицателно глава, но се сети, че мъжът не може да я види, и каза кратко:

— Не…

— Знаеш ли стълбовете на исляма?

— Зная, пет са — отговори Хюрем и на един дъх изброи петте стълба, които беше научила и запомнила от Мерзука.

— Вече си положила основите, дъще.

— Макар че не казах на никого, този Рамазан постих. Научих се да се моля. Наизустих молитвите. Не ги разбирам, но ги казвам.

— Важното са основите на вярата, чедо. Колкото са здрави те, толкова ще е солидна и сградата, която ще построиш върху тях. Скоро ще научиш и значенията им. Сега, след като вече знаеш петте стълба на исляма, какво се прави най-напред, за да станеш мюсюлманин?

— Шехадет[105].

— Готова ли си за това, дъще?

— Да. Обаче имам един последен въпрос.

Хюрем бе стигнала до най-трудния повратен момент. Всичко зависеше от отговора, който щеше да получи на този въпрос, и последиците, които той щеше да породи. Всъщност тя знаеше отговора. Беше го научила по време на религиозните уроци, които вземаше от Мерзука през нощите, когато беше сама, но искаше да го чуе и от устата на един предан последовател на религията. А и онова, което излезеше от устата на шейхюлисляма, се считаше за правило: на следващия ден, когато Сюлейман попиташе, той щеше да му отговори по същия начин и без да разбере, щеше да направи услуга на Хюрем. Дали пък всичко, което искаше и замисляше да постигне, нямаше да бъде съсипано именно от ходжата? Но така щеше да стане ясно и дали Сюлейман наистина я обича. А ако тя е само негов мимолетен каприз — нищо не можеше да се направи. Макар да му бе родила четири деца…

— Слушам те, чедо.

Хюрем преглътна. Стисна здраво ръцете на Мерзука. Ноктите ѝ почти се забиха в дланите на момичето.

— Въпросът ми е следният. Ако няма брак, приемливо ли е една жена мюсюлманка да има близост с мъж?

Страните на Али Джемали ефенди пламнаха в алено. Беше разбрал. Ето това беше основният проблем. В края на краищата момичето беше наложница. Нямаше пречка падишахът да има връзка с жена, която не е мюсюлманка, но ако тя приемеше исляма, нещата щяха да стоят по-различно. Трудна ситуация за шейхюлисляма. Щеше да се разчуе, че момичето е станало мюсюлманка и че въпреки това живее без брак със султан Сюлейман. Не можеха да си затворят очите за това. Шериатът, наказал жена и мъж, живеещи без брак в Касъм паша[106], не можеше да прави изключения за двореца и да се преструва на сляп пред прелюбодеянието.

Жалко, помисли си старецът. Момичето, на което Аллах бе посочил правия път, сега със сигурност щеше да се откаже, щом чуеше отговора. И все пак беше длъжен да каже истината. Измежду дупките на решетката се опита да зърне лицето ѝ.

— Не, дъще — каза с плътен глас. — Не е приемливо една мюсюлманка да живее с мъж, без да са сключили брак. Това е прелюбодейство. Голям грях е.

Али Джемали ефенди отдаде продължителното ѝ мълчание на това, че момичето е съсипано, но противно на мислите на стареца, Хюрем беше доволна, че получи очаквания отговор. Защото тя бе изградила намеренията си върху тези думи: „Не е приемливо една мюсюлманка да живее с мъж, без да са сключили брак. Това е прелюбодейство. Голям грях е“.

— Чу ли отговора ми, дъще? — наруши мълчанието белобрадият.

— Чух го.

— Още ли искаш да приемеш исляма, чедо?

— Искам.

— Премисли ли добре последствията от решението, което ще вземеш?

— Аллах, който ми показа пътя, ще помогне на своята рабиня да преодолее пречките, които ще се изправят пред нея.

— В такъв случай аз трябва да направя онова, което ми влиза в задълженията. Изпълни първия стълб на исляма и спомени името на Аллах, чедо.

Шейхюлислям Али Джемали ефенди първо чу шумолене на плат иззад паравана. И после изслуша как Хюрем произнесе Шехадет.

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Негов пратеник.

Хюрем го изрече дума по дума, но с въздействащ глас. Възрастния мъж усети, че потръпва. Затвори очи, каза една дълга молитва, а после, сякаш в стаята имаше някой друг, изрече:

— Шехадет беше произнесен. Името на Аллах бе споменато. Бе положена клетва, че освен него няма друг Бог и че благословеният Мохамед е негов пратеник. А ние чухме и бяхме свидетели. Всички да разберат и да запомнят, че Хюрем ханъм заедно с благосклонността на Аллах бе удостоена с честта на исляма. Нека е честита.

Зад решетката се чу хълцане.

— Аллах да ви поживи. — Хюрем говореше с толкова тих глас, че едва се чуваше. — Ако беше възможно, щяхме да целунем святата ви ръка.

Тя не знаеше защо плаче. Може би от вълнението, което извика и душата ѝ молитвата на Али Джемали ефенди. Всъщност тъкмо мелодията я караше да се вълнува всеки път, хващаше я и я отнасяше. Не, този път е различно. Необратимо е, премина отсреща. Срина и последния мост, който я свързваше с миналото. Сбогом, заснежени планини! Сбогом, заледени ромолящи реки! Сбогом, тайнствени гори, където ветровете пеят песни! Сбогом, село мое, по чиито поляни гонех пеперуди. Сбогом, моя родино, където девойки с коси като пшенични класове и момци с румени лица танцуват, удряйки колене в земята. Вече няма връщане назад.

Хюрем се отърси от света, в който се беше отнесла, когато чу гласа на ходжата:

— Честито, чедо! — Възрастният мъж сякаш беше усетил бурята, развилняла се в нея. — Ти се роди за един нов свят, дъще Хюрем. Щом огря светлината на исляма, името ти, езикът ти, религията ти — всичко остана назад. Промени се, стана нов човек. Остави миналото назад, че да не помрачи бъдещето ти. Ти, която дари със синове и дъщеря султан Сюлейман — сина на султан Селим хан Свирепия. Поради това владетелят е доволен от теб. Недей да допускаш грешки и при вярата и службата си, че и Аллах да е доволен. Нужно е да се забрави миналото, за да живееш с бъдещето си. Да бъдеш запомнена не с това, което е било, а с това, което иде.

И Хюрем искаше това. И бездруго съдбата бе изтрила миналото ѝ. Александра Анастасия Лисовска бе мъртва, Руслана бе забравена. Макар християните да я наричаха Роксолана, тя бе Хюрем. Единствената любимка на султан Сюлейман — Хюрем. Докато Мерзука я прегръщаше развълнувано, тя си мислеше, че вече не иска да е наложницата на Сюлейман, а неговата съпруга. Бъдещето трябва да я помни като Хюрем — любимата съпруга на султан Сюлейман, владетеля на света. Хюрем — жената на падишаха и майка на султана!

Възрастният мъж подпря ръце о коленете си и се надигна, за да се изправи.

— Аллах да ти помага, чедо.

— Ходжа ефенди…

Гласът на Хюрем отново прозвуча на шейхюлисляма като мелодия. Обърна се към паравана, зад който стоеше Хюрем. Сигурно бе опряла ръцете си на решетката, защото пръстите ѝ се виждаха през дупките.

— Ние лично бихме искали да кажем новината на господаря ни.

Сега гласът ѝ бе хем пълен с молба, хем заповядваше.

Ходжата си помисли тревожно, че е права. Чак сега се сети и се уплаши, че е допуснал да се случи това. Въпреки дългогодишния си опит, той се бе оставил да му повлияят моментната ситуация и магията на момичето, чието лице не видя. Всичко бе приключило, без да научи волята на падишаха. Сега какво ли щеше да каже Сюлейман? Но как иначе би могъл да постъпи старецът? Защити се с думите: Ако падишахът не е съгласен, то Аллах е. Пък и като религиозен човек той не можеше да откаже на никого, който пожелае да стане мюсюлманин, с думите:

— Чакай да се допитам до падишаха. Да видим дали ще се съгласи да приемеш исляма?

Положението бе твърде деликатно. Ставаше въпрос за жената, родила на владетеля четири деца. Любимката на Сюлейман… Каква ти любимка, той си е направо влюбен до уши в нея, смъмри се старецът. И тази жена сега бе станала мюсюлманка, без да каже на падишаха за това. Али Джемали ефенди не можеше да предвиди каква ще е реакцията на султана. Очевидно бе щастлив с нея и щом разбереше, че трябва да се раздели с Хюрем, със сигурност щеше да полудее от ярост. Старецът реши: Аз не мога да кажа на един раб, за когото Аллах е отворил вратата към правия път, „Стой, не влизай!“. Това ще бъдат и думите ми към падишаха.

— Да… Предполагам, че така ще е по-подходящо, дъще — кимна той.

Хюрем потръпна доволна — фигурите вече се групираха за решителния „шах и мат“.

— Какво! — извика падишахът. — Добре ли чух?

На Хюрем ѝ се струваше, че е минала цяла вечност, но всичко се разви твърде бързо.

Всъщност Сюлейман усети, че има нещо странно, но не знаеше какво е. Първо, тази вечер Хюрем изобщо не пи вино. И на него не наливаше, освен ако той сам не пожелаеше. Беше необичайно мълчалива. Мислите ѝ се рееха някъде. Няколко пъти усети, че тя не чува думите му. Изглеждаше толкова развълнувана, той не бе свикнал да я виж такава. Сякаш ръцете и краката ѝ трепереха. Страхуваше ли се? Ако не я познаваше, Сюлейман щеше да си помисли, че е изплашена. Реши да я попита какво става, но се отказа. Сметна, че ако Хюрем имаше да му каже нещо, е по-редно тя да подхване темата.

Забеляза колко е красива дори и в мълчанието си — замислена, отнесена и боязлива. Бродирано покривало украсяваше червените ѝ коси, които се сипеха на вълни от раменете надолу. Всъщност тя обичаше да ходи вечер при Сюлейман със свободно разпуснати коси. Но от известно време използваше шарени кърпи. Не ги връзваше, а само ги поставяше на главата си и ги пускаше да висят надолу.

Дори и това, че е замислена, не успя да заличи омайната усмивка по лицето ѝ. На Сюлейман му се стори, че очите, за които от толкова години не можеше да реши дали са зелени или сини, тази вечер сякаш са помръкнали.

Нищо, дори и така са красиви и дълбоки… Не можеше да отрече, че обича това момиче.

При това я обичаше извънмерно. Потрепери, когато си спомни как се измъчваше от липсата ѝ в долината Мохач.

Поиска да я придърпа към себе си, но за негово учудване Хюрем бавно се отдалечи. На Сюлейман му стана неприятно, но не го показа. Разбра, че имаше някаква важна причина за нейната хладина. Обикновено желанието ѝ за ласки бе равно на неговото.

— Хюрем ханъм и тази вечер ли ще ни лиши от красивия си глас? — попита падишахът на шега.

Хюрем бавно стана от мястото, където седеше, и тръгна към него. Закова погледа си в очите му и остана така известно време, после коленичи пред него.

— Тази вечер вашата робиня Хюрем иска да сподели нещо.

— Може би нова песен?

— Не е песен.

— Може би стих?

— Не, Ваше Величество. Нито е песен, нито стих. А е просто въпрос. По-точно няколко въпроса.

— Така ли? Хайде, питай — не успя да сдържи любопитството си Сюлейман.

— Негово Величество султанът притеснява ли се, че жената, която му е родила трима принцове и една принцеса, е християнка?

Устата на падишаха увисна. За да не показва слисването си, той подръпна кърпата на главата на момичето.

— Не, не ме притеснява. Защо? Откъде ти хрумна това сега? Да не би да има някаква пречка от страна на твоята вяра? На църква ли искаш да отидеш? Кажи, веднага ще заповядам да се подготвят.

Хюрем поклати глава отрицателно.

— Негово Величество не би ли предпочел да бъда мюсюлманка?

— Ние не подбираме хората по тяхната религия и вяра, Хюрем ханъм. Не си ли го разбрала толкова време? Твоята религия си е за теб, а нашата — за нас.

Хюрем усети обидата в гласа на падишаха. Но нямаше връщане назад. Вече и да искаше, не можеше да спре. Чуваше ударите на сърцето си. Помоли се Сюлейман да не ги чуе. От вълнение устните ѝ пресъхнаха. Едва-едва преглътна и промърмори с неясен глас:

— Питам, ако не бях християнка, а мюсюлманка, нямаше ли да е по-добре?

Всъщност Сюлейман отдавна бе осъзнал, че въпросът е сериозен. Отговорът, който щеше да даде, бе много важен за любимата му жена. Дори може би и за самия него. Как можеше да излъже пред Аллах? Разбира се, че би предпочел Хюрем да е мюсюлманка, но ако Бог беше преценил така, какво можеше да стори? Пък и какво по-голямо щастие да иска от това, което вече имаше? Тази християнка го бе дарила с четири чеда. Четири мюсюлманчета.

Притесняваше се да отговори, че щеше да е по-добре, разбира се, затова каза едва доловимо:

— Така е преценил Аллах.

Искаше в гласа му да проличи, че изобщо не отдава значение на тази тема, както и да покаже цялата си любов, но това не бе достатъчно, за да попречи очите на Хюрем да се замъглят.

— Но ако бях мюсюлманка, това щеше повече да зарадва султана ми, нали?

Падишахът я погледна с обич. Вече нямаше смисъл да прикрива истината, която и Хюрем знаеше, но искаше да чуе от неговата уста.

— Така е — прошепна.

Тъжното лице на Хюрем изведнъж се озари. От навлажнените ѝ очи сълзите рукнаха по бузите ѝ като наниз. Но това не бяха сълзи от мъка.

— Нека тогава Негово Величество бъде щастлив. Хюрем вече е мюсюлманка.

— Какво?!

Гласът на султан Сюлейман приличаше на вик. В него нямаше нищо друго освен учудване.

— Вашата робиня Хюрем, майката на децата ви, днес стана мюсюлманка.

— Какво?!

Младият падишах извика още по-високо и скочи от мястото си. Слисан, той направи една-две крачки и се обърна към Хюрем, която все още беше на колене.

— Какво си направила, какво?

— Станах мюсюлманка.

Падишахът изчака една-две секунди, за да осъзнае дали правилно бе чул тези две думи.

— Да не си променила религията си само за да ме направиш щастлив?

Докато Хюрем изтриваше с опакото на ръката си сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, подсмръкна с нос, без да се усети, и каза:

— И да, и не.

Сюлейман отиде до нея, протегна ръка и помогна на момичето да се изправи.

— Как така — и да, и не?

Хюрем сякаш усети прикритото задоволство в гласа на мъжа.

— Да — защото искам щастието на моя султан. Не желая заради мен да се говори пред него и зад гърба му, че жена му е неверница. И не искам принцовете ми и дъщеря ми Михрибан по-нататък да се срамуват от майка си… Не — защото от дълго време се чувствам така. При всеки езан душата ми потрепва, макар че не разбирам…

Падишахът я притисна към гърдите си. Хюрем попита:

— Успях ли да зарадвам Негово Величество султана?

В гласа ѝ този път имаше надежда и дори кокетство.

— Разбира се, че успя. И без това си ни направила щастливи, сега станахме още по-радостни.

Падишахът повдигна главата ѝ и я целуна по челото.

— Ти ни зарадва, Хюрем ханъм, дано и Аллах те направи щастлива.

Известно време остана загледан в очите ѝ. Този път в погледа на падишаха имаше скрита обида.

— Защо не ми каза?

— Страх ме беше, че Негово Величество няма да ми позволи. Защото зная колко великодушен владетел сте вие. Щяхте да си помислите, че тук се чувствам под натиск и затова искам да сменя религията си. Отново щяхте да кажете, че моята вяра си е за мен, а вашата — за вас. А пък аз изцяло послушах гласа на Аллах.

— Как успя да го направиш така тайно? И валиде султан ли не знае?

— Не.

— Хайде, разкажи ми всичко, Хюрем ханъм.

И тя разказа всичко от игла до конец. Докато Сюлейман я слушаше, първо дясната му вежда се изви нагоре маниерно. А когато Хюрем каза, че Али Джемали ефенди бе направил това, веждата още повече се опъна. Но щом разбра, че по време на Рамазана хасеки е постила тайничко и докато останалите жени били в джамията, тя скришом е седяла отвън и е слушала проповедите, султанът не можа да се стърпи и се засмя. Също така се учуди, че Хюрем бе научила от Мерзука някои религиозни правила и как да се моли. В двореца, за който се говореше, че на всеки ъгъл има по хиляда очи и всеки камък има по хиляда уши, пред очите на всички тя бе научила порядките на мюсюлманите, а очевидно никой не бе забелязал.

Когато Сюлейман се наведе, за да целуне Хюрем, която все още стискаше здраво в прегръдките си, се случи нещо неочаквано. Тя извърна глава и покри устата на падишаха с мъничката си ръка.

— Не бива.

— Какво?!

Това беше третият вик на падишаха, предизвикан от учудване.

— Защо?

— Не бих искала Негово Величество моят султан да извърши грях заради мен и да отиде в Ада, затова. Смятало се за прелюбодейство да се преспива с мюсюлманка, без да има брак. При това било голям грях. Робинята ви Хюрем е вече мюсюлманка. Длъжна е да пази от грях и вас, и себе си.

— Кой ти каза това?

Гласът на падишаха за първи път прозвуча гневно. Хюрем не отговори, сведе глава и замълча.

Докато Сюлейман се изправяше ядосано от мястото си, изсумтя:

— Какво ли питам!? Защо ли задавам въпрос, чийто отговор зная?

Хората, които нямаха представа, че тази нощ Хюрем бе обявила „шах“ в играта на живота си, не можаха да разберат защо султан Сюлейман излезе от покоите ѝ като буреносен облак. Никой не подозираше какъв ураган щеше да се развихри с пукването на зората.

L

Онези, които чуха гласа, който проехтя отвътре, решиха, че това е топовен гръм.

— Какво става тук, майко?

Тъничък и засрамен женски глас отговори боязливо на този въпрос, но подслушващите отвън не можаха да чуят какво.

— Не трябва ли да сте наясно какво се случва в харема ни?

Отговорът отново не се чу.

— Значи без основание сме вярвали, че майка ни държи всичко под контрол, че ще чуе и най-малкото нещо и че дори муха да прехвръкне, ще ѝ види сметката. Оказва се, че нашата валиде е спала с отворени очи, а ние не сме и предполагали… Добре че имаме стража. Иначе и имането да ни откраднат, майка ни пак няма да разбере.

Веднага след сутрешния намаз султан Сюлейман бе нахлул като буря в стаята на Хафса султан. Жената не си спомняше да е виждала сина си толкова разярен. От гняв дори беше забравил да ѝ целуне ръка. А Сюлейман никога не пропускаше това.

След въпросите, преливащи от яд, и хапливите думи възрастната жена укори сина си, който кръстосваше като обезумял из стаята ѝ:

— Синко, имаш право да ми се сърдиш, че не разбрах предварително за намеренията на Хюрем, дори бих те оправдала, че заради това повишаваш тон на майка си, но защо се ядосваш, че тя е станала мюсюлманка?

Жената дръпна Сюлейман за ръката и го сложи да седне до нея.

— Аз се зарадвах. И зная, че синът, който съм родила, е бил много по-доволен от мен. Тогава каква е причината за този яд?

Младият мъж си пое дъх и погледна в очите на майка си, които с годините бяха загубили от наситения си цвят. Укори се, че се бе държал лошо. Можеше ли така да навиква майка си? Сети се, че дори бе забравил да целуне ръка на жената. С надежда, че може би ще я умилостиви, той целуна ръката на Хафса султан и я доближи до челото си.

— Живей дълго с онези, които ти целуват ръка, и бъди щастлив, синко. Аллах да те остави дълго начело на държавата ни. Хайде, кажи, да разберем какво се е случило? Как е успяла да свърши това добро дело нашата лудетина Хюрем?

Сюлейман разказа всичко до най-малката подробност.

Но не спомена нищо за основния проблем. Не можа да каже, че Хюрем беше отказала да спи с него.

— Ядосваме се, защото чуваме какво се говори в двореца на Карл и на папата, но не знаем какво прави жената, която приемаме в леглото си.

— Ти благодари ли на Бог за добрината?

— Благодарих.

Излъга. Цяла нощ не бе мигнал, но не се бе сетил за подобно нещо.

— Хюрем сега е изключително щастлива. А от друга страна, е много чувствителна, защото се е отказала от предишната си религия. Усеща и радостта от благодеянието, и страха от прегрешението. Дано не си наранил сърцето на момичето.

— Не съм.

Но знаеше, че го е сторил.

Хафса султан заговори:

— Обаче аз предчувствах нещо.

Разказа на сина си как Хюрем беше припаднала, докато се четеше молитва на ухото на принц Баязид, как бе молила да не съобщават за това на Сюлейман, как бе упорствала да слуша Мевлида и как бе проляла сълзи тогава.

— Да ни беше разказала това навреме, майко!

Жената не обърна внимание на укора в гласа на сина си.

— Това е нещо между Аллах и негов раб. Не е наша работа. Какво да ти кажа: „Наложницата ти плака, докато четяха Мевлид, а докато слушаше молитвата, припадна“, това ли? А и не можех да предположа, че е имала намерение да направи нещо подобно. Ако знаех, щях да помогна на Хюрем. Щях да сторя, каквото е нужно, за да споделя благодеянието ѝ.

Хафса султан забеляза, че Сюлейман все още хапеше устни, макар гневът му да беше преминал.

— Само защото не беше уведомен ли се ядосваш, сине?

— Ядосах се и на ходжата. Може ли да направи нещо подобно, без да се допита до нас? Дори и да засвидетелстваме уважението си към него, той в края на краищата не е ли наш роб?

Жената го погледна смаяно.

— Аллах да ти прости! Той ти служи, но и Джемали ходжа е Божи раб, както и всички ние.

В погледа и гласа на Хафса султан вече се усещаха нотки на обида.

С кимане Сюлейман показа, че ѝ дава право.

— Вече не знаем какво говорим от гняв!

— Само да няма и друга причина за яда ти, която не ми споделяш.

„Падишахът се изправи припряно. Не искаше да споменава за основния проблем. Можеше ли един син, пък бил той и падишах, да каже на майка си: „Жената, която обичам, отказа да преспи с мен, уханието на Хюрем вече започна да ми липсва, майко“.

Сюлейман се отправи към вратата, чаткайки отсечено с токове. Хафса султан остана насаме с мислите си.

Пред сина си се бе държала, сякаш е много доволна, и тя действително беше, но вече добре познаваше Хюрем. Знаеше, че тя няма да вземе толкова сериозно решение само защото един вътрешен глас ѝ бе подсказал това. Ясно бе, че целта ѝ е друга.

Пък и сънят на Гюлдане не излизаше от мислите на валиде султан. Вярно, сънят се бе сбъднал, гълъбът бе хванал орела и на крилете му бе достигнал до стръмни скали, до които бе невъзможно да се добере, но в края на краищата бе само гълъб. Какво щеше да стане, ако орелът изведнъж разтърсеше крила? Гълъбът щеше да се сгромоляса от главозамайващата височина и да загине. И не само това. Вероятно заедно с него щяха да погинат и четири малки гълъбчета.

Изведнъж в главата на Хафса султан проблясна светкавица.

— Да не би пък лудетината да е свършила тази работа заради онова, което подозирам?

Прозрението не ѝ даваше мира.

— Едва ли — промърмори си. — Знам, че е луда, но чак пък толкова…

Хафса непременно трябваше да разговаря с някого. Иначе щеше да се побърка от въпросите, които човъркаха мозъка ѝ. Най-добре беше веднага да отиде при Хюрем.

Успокои се, щом Хатидже султан влезе. Старата султанка тъкмо ставаше. Дъщеря ѝ бе още доста млада, но след задомяването с Ибрахим лицето ѝ бе добило по-женствено изражение.

— Добре че дойде, Хатидже. Аз май полудявам.

— Не си само ти, майко. И падишахът се е побъркал. Накара да повикат съпруга ми по тъмни зори. Ибрахим тръгна мигновено. Какво става? Да няма бунт, да не би враг да ни напада?

Хатидже се бе омъжила за Ибрахим, бе станала съпруга на великия везир и бе родила, но не се беше отказала да нарича по-големия си брат султан Сюлейман „падишах“.

Хафса султан нямаше време да се подсмихне на това точно в този момент. Веднага заговори по същество:

— Прав е да се побърква, дъще. Хюрем тайно е сменила религията си.

— Какво е направила?

— Произнесла е Шехадет и е станала мюсюлманка.

Хатидже султан слисано плесна бузите си с двете си ръце, но това ѝ се стори недостатъчно.

— Не вярвам — изписка тихичко тя.

— Добре ще е да повярваш. Защото падишахът е повярвал.

Жената несъзнателно бе имитирала гласа на дъщеря си, докато произнасяше „падишахът“. Но Хатидже султан бе толкова слисана, че не обърна внимание на закачката.

— Той със сигурност се е зарадвал.

— Стори ми се по-скоро разгневен.

— Какво има да се ядосва? Всъщност трябва да я поздрави. Оказа се много смело момиче, браво на нея. Религия не се сменя току-тъй. Браво на момичето. Докато злословеха, че московчанката била магьосница, Хюрем ханъм получавала благословията на Аллах, а? Трябваше да се досетим. Как тайничко се промъкваше до джамията и седеше отвън! Значи някакъв глас я е призовал.

— Ти вярваш ли, че го е направила само заради религията и вярата?

Въпросът бе зададен с такъв тон, че Хатидже се обърка.

— Ами за какво ще го направи?

— Я навържи случките една след друга. Хюрем спечели благоволението на Сюлейман. Гюлбахар бе заточена — каза Хафса и когато видя, че дъщеря ѝ се готвеше да възрази, продължи: — Вярно, натъжи се, плака, умолява падишаха, но дали това не беше само привидно? Дали това бяха истинските ѝ чувства, или играеше роля? И накрая какво стана?

Дъщеря ѝ понечи да отговори, но Хафса султан отново не ѝ остави възможност.

— Една малка наложница се превърна в единствената жена на владетеля на света. Роди четири деца едно след друго и така заздрави позициите си. Колко още ще роди, не зная. Сега пък си смени и религията.

Хатидже въртеше в ръцете си сърмената украса на роклята си.

— Тези деца не падат от небето, нали? Падишахът ги иска и тя ги ражда.

Хафса султан или не чуваше думите ѝ, или не ги разбираше.

— Човек е различен в душата си, дъще. Какво си мисли и какво крои, ние няма как да узнаем.

— Според теб защо е постъпила така?

— Залага капан на Сюлейман.

Хафса султан бе казала това, сякаш прошепва някаква тайна.

— Какво?

Хатидже направи жест на недоверие с ръка. Опита се да покрие лицето си, но не можа да скрие усмивката от майка си.

— Изобщо не се смей. Косите на майка ти не побеляха без причина. Какви конспирации и интриги е виждала тя! Момичето се опитва да увеличи влиянието си върху Сюлейман — каза Хафса.

— Колко повече да му въздейства? Докато говорел за Хюрем, падишахът се забравял, разказваше Ибрахим паша вчера. Нямало нещо, което Хюрем да поиска, и падишахът да не го стори.

— Твоят съпруг стана велик везир, но очите му още не са се отворили. Останаха едно-две неща, които Хюрем иска, но не може да пребори Сюлейман. Сега се опитва да ги осъществи.

— Какви са те?

Хафса султан отново зашепна заговорнически:

— Няма да остави трона на сина на Гюлбахар. Хюрем вече иска този престол за собствения си син.

Хатидже султан за първи път стана сериозна.

— Хюрем си смени религията само защото иска един от синовете ѝ да бъде обявен за престолонаследник?

Жената погледна в очите на дъщеря си.

— Една от причините. Важна, не по-малко от гласа, който е чула в душата си.

— Но падишахът няма да направи това. Той много обича принц Мустафа.

Хафса султан дори не чу какво каза дъщеря ѝ. Изведнъж кощунствена мисъл се бе прокраднала в едно кътче на мозъка ѝ.

Видяла промяната в изражението на майка си, Хатидже султан стана още по-любопитна.

— Какво?

— Да не би това момиче да прави онова, за което си мисля? — Жената сякаш питаше някакъв невидим събеседник. — Не насилвай съдбата си и Сюлейман, Хюрем — прошепна след това. — Не знам за твоята орис, но познавам сина си по-добре от теб. Въодушевлението на Сюлейман бързо угасва, а гневът му няма умора.

После Хафса султан каза припряно на дъщеря си:

— Ставай. Ставай, тръгваме.

— Къде?

— Да честитим на Хюрем ханъм.

Но Хатидже султан разбра, че истинското намерение на майка ѝ е да разпита девойката.

Майката и дъщерята завариха небивала суматоха в покоите на Хюрем, в които почти влетяха. Цареше невероятен хаос. Прислужничките търчаха напред-назад, а Хюрем се въртеше между тях и им даваше заповеди.

Хатидже султан я прегърна. Хафса султан я остави да ѝ целуне ръка. Отдръпна се крачка назад и я огледа с проницателен поглед, а после не издържа и разтвори ръце в очакване Хюрем да я прегърне.

— Дано Аллах приеме благодеянието ти, дъще.

— Какво става? Какво е това вълнение? — полюбопитства Хатидже султан за царящата суетня.

— Събирам си нещата.

Денят продължаваше да носи изненади, както бе и започнал. Възрастната жена не знаеше какво да каже. И Хатидже не разбра какво означаваха думите ѝ.

— Какво правиш?

— Събирам вещите си.

Майката и дъщерята се спогледаха слисани. Този път заговори Хафса султан:

— Защо правиш това, дъще? Пък и може ли една жена да си тръгне от дома на падишаха, когато ѝ е угодно?

— Господарят ни ще ми позволи да си отида, майко. Дори самият той ще поиска това.

Хатидже султан възрази:

— Не би го направил. Падишахът те обича. Едва ли ще каже на майката на четирите си деца да си върви!

В гласа на Хюрем напираха всякакви чувства — обич, страх, тревога, учудване.

— Ще каже — отсече тя.

— Не мога да разбера. Защо падишахът ще иска да си вървиш?

Хюрем спря и хвана ръцете на Хатидже и на Хафса султан.

— Защото му казах, че вече няма да можем да сме заедно. Защото моето тяло вече е забранено за мъж без брак. Прелюбодействието е голям грях. Не е ли така?

Хатидже беше зяпнала. Хафса султан стоеше като попарена с вряла вода. Вече беше сигурна, че ще отгатне и деня на собствената си смърт! Това лудо момиче е направило, каквото подозираше.

Хюрем бе доволна от въздействието на думите си, но заговори с тъжен глас:

— Негово Величество султанът е великодушен. Няма да ме насили да извърша подобен грях. А и аз не мога да искам бащата на децата ми да прегрешава. Ех… като е така… значи пътят на Хюрем е ясен.

Хатидже я дръпна за ръката и с обич притисна главата ѝ към гърдите си. Очите на Хюрем веднага се замъглиха.

Възрастната жена все още търсеше думи. Пък и какво можеше да каже? Ако я помолеше да не си тръгва, щеше да излезе, че я подстрекава към грях. Нямаше полза да я разубеждава. Защото решението беше в ръцете на Сюлейман. Валиде султан съобрази, че сега синът ѝ е притиснат в ъгъла. Щом тръгне мълвата за прелюбодейство, няма да мисли нито за корона, нито за трон. Народът ще се разбунтува. А Сюлейман не може да рискува това, дори и да изгаря от любов. В такъв случай има два пътя пред себе си. Или да покаже вратата на Хюрем, или да се ожени за нея. И след като това е немислимо, то момичето е право да си събира нещата.

Хюрем бе направила всичко това, обмисляйки го подробно, за да отнеме престола от сина на Гюлбахар и да го прехвърли на собствените си деца. В името на този план тя бе рискувала дори Сюлейман да я изостави и всичките ѝ мечти да се сринат. Това означаваше или всичко, или нищо. Дали постъпката ѝ бе глупава? Може би. Но бе нещо, което изискваше смелост. Само една умна и амбициозна жена като Хюрем можеше да започне такава рискована игра. Хафса султан знаеше, че тя е смела, но не предполагаше докъде. Помисли си какво можеше да се каже на майка, която заради децата си поставя бъдещето си и всичко, което има, на карта. Единствено можеше да я прегърне и целуне.

Така и направи. Още веднъж целуна Хюрем по челото. Това сякаш бе целувка за сбогом.

И Хатидже султан, която вярваше, че падишахът ще бъде принуден да отпрати Хюрем, вече плачеше тихичко. Сълзите ѝ капеха по червените коси на хасеки, чиято гръд потреперваше от мълчаливи хлипове.

Вторият човек, който разбра от султан Сюлейман, че Хюрем е станала мюсюлманка, беше Ибрахим паша. За разлика от Хафса султан, която не изглеждаше много учудена, великият везир дълго време остана зяпнал. Настъпи тягостно мълчание. Ибрахим не знаеше какво да каже. Само обикаляше пред падишаха замислен. Това не бе тема, която можеше да се приключи с няколко любезни приказки. Великият везир беше абсолютно сигурен, че момичето е направило това с някаква цел. И скоро тя със сигурност щеше да излезе на бял свят. Хубаво, обаче какво трябваше да каже той сега на Сюлейман? Добре че падишахът отново заговори:

— Да! Ето така стоят нещата, паша! — Сега в гласа на Сюлейман имаше подигравателна нотка. — Къде останаха твоите славословия, че нито враг може да припари тук, нито пиле да прехвръкне над имота ни, без да научим на мига за това? Виждаш ли как Хюрем, за която си говорил с пренебрежение пред сестра ми Хатижде, наричайки я московчанката, надхитри твоите шпиони.

Лицето на Ибрахим стана огненочервено. Значи жена му ходеше и докладваше за всичко, което си говореха вкъщи. Предполагаше, че тя постъпва така и винаги беше нащрек, но не очакваше, че Хатидже ще споделя и разговорите, които водеха в леглото. Съмнението го заглозга — да не би Сюлейман да е омъжил сестра си за него, за да го шпионира? Сериозно се притесни. Дали Хатидже разказваше и за разискванията му с Грити, когато венецианецът ги посещаваше вкъщи? Вярно, че с него обсъждаха всичко на латински, но… Честно казано, до днес Ибрахим изобщо не се беше замислял дали жена му знае този език. А дали се беше разприказвала и за онези венециански жълтици? И за скъпоценните камъни, които донесе тайно от Египет? Беше заповядал да пренесат сандъците през нощта, но Хатидже, разбира се, знаеше какво се случва. Дали разказваше и тези неща? Ибрахим си помисли, че след като е докладвала, че нарича Хюрем московчанка, не е изключено и за това да е казала, а после настръхна от ужас. Ръката му неволно се вдигна към гърлото. После се сепна. Я да се стегне! Мъжът изгаря от любов към наложницата си, а той за какво си мисли!

— Каква работа могат да имат шпионите ми в харема на господаря? Държавата е защитена, но не е наше право да подслушваме харема ви.

Сега и падишахът беше на крака. Двамата приятели обикаляха напред-назад из стаята. Когато бе замислен, Сюлейман обикновено кръстосваше ръцете си отзад. А Ибрахим вглъбено човъркаше с показалец тънката брада, която обграждаше лицето му.

Не знаеше дали Сюлейман вече си дава сметка, но проблемът не бе само в това, че една наложница е сменила религията си. Положението бе доста по-сериозно. Ибрахим предусети, че може да се стигне до държавна криза, още когато падишахът подхвана:

— Знаеш ли, че Хюрем си е сменила религията?

Не му се искаше да повярва, че падишахът наистина е влюбен в момичето. Харемът ти да е пълен с най-красивите девойки на света, а ти да прекарваш всяка нощ с една и съща жена — да му се неначудиш. А по-лошото бе, че падишахът се намираше под странното влияние на Хюрем.

Косите на Ибрахим отново настръхнаха, когато си представи колко скъпо щеше да заплати, че не я беше приел насериозно. По време на похода Мохач Сюлейман бе действал не по неговите препоръки, а по тези на Хюрем. Авторитетът му беше сериозно подкопан, но той беше достатъчно умен и черпейки от богатия си опит, щеше да овладее ситуацията. Това момиче бе коварна змия. Дори не разбираш, че те е ухапала. А когато усетиш, вече е твърде късно. Това ненадейно обръщане към исляма със сигурност бе нещо преценено и премислено.

Ибрахим си каза, че трябва да предпази Сюлейман от змийското ухапване. В края на краищата, макар да си имаше други сметки, падишахът бе негов приятел. Освен това Сюлейман му бе нужен, за да може той като велик везир да постигне целите си. Трябваше да обърне тази ситуация в своя полза и да се отърве от Хюрем. Ще убие московската змия със собствената ѝ отрова!

Когато падишахът се изправи срещу него, Ибрахим се изплаши да не би лицето да е издало мислите му.

По навик султанът хапеше леко долната си устна, когато имаше намерение да каже нещо.

— Знаеш ли, Ибрахим… — заговори той.

Не, не знаеше. Откъде да знае какво се върти в главата на владетеля? Добре че падишахът май не очакваше отговор. Гласът на Сюлейман бе тих като шепот. Срамуваше ли се, или на Ибрахим така му се струваше?

Ясно бе, че се колебаеше дали да довърши въпроса си. Накрая заговори, подбирайки внимателно думите си:

— Бог ми е свидетел, че не съм я насилвал по никакъв начин. Дори не съм намеквал. Разбира се, останах доволен от това, че Хюрем се отказа от религията си и тръгна по правия път само за да ме направи щастлив и да не наричат майката на децата ми „неверница“.

Ибрахим не можа да се стърпи и изсумтя наум: „Ти така си мислиш“.

— Хюрем ханъм сякаш дари на душата ни съкровище — продължи Сюлейман. — Обаче… основният… про… проблем… е друг, Ибрахим.

Великият везир трепна — ето, сега ще лъснат отровните зъби на змията!

— Аз съм падишах, а ти си мой везир. Обаче отношенията ни не свършват дотук. Ние сме приятели. На всичкото отгоре сега ти си ни и зет.

Ибрахим се усмихна приятелски.

— Приятелството на падишаха е по-важно за мен от всичко друго.

— Затова не можах да споделя основния проблем с никого освен с теб, Ибрахим. Думите ми ще останат тук. Ушите ти ще чуят, но устата ти няма да говори.

— Нима се съмнявате в това?

Сюлейман погледна в очите на мъжа. С официален тон, който с един замах изличи предишната искреност, той внезапно попита:

— Ако се съмнявахме, щяхме ли да ти дадем печата? И ако беше предал доверието ни, главата ти щеше ли още да е на раменете?

По гърба на Ибрахим пролази ледена пот. Помисли си, че кръвта му замръзва във вените. Причерня му пред очите. Отпи една-две глътки вода и се опита да се съвземе. Такива са владетелите! Не е ясно какво ще направят. В един момент ти е приятел, а в следващия — враг. Никога не пренебрегвай предпазливостта! Щом забеляза, че приятелят му се разстрои, падишахът се развесели въпреки налегналите го проблеми. Тупна здраво великия везир по гърба.

— Човек не може да се пошегува с теб, паша. Ако не те смятаме за приятел, щяхме ли сега да говорим с теб? Проблемът е сложен. Опитвам се да намеря точните думи, за да го опиша.

Ибрахим гореше от нетърпение, едва издържаше в очакване, щеше да умре от вълнение, но не пропусна да залепи на лицето си топла усмивка, с която да прикрие чувствата си.

— Ушите ми са отворени, а устата — запечатана. Кажете, господарю.

— Основният проблем е този: понеже вече е мюсюлманка, Хюрем не пие вино.

Виж ти! Това ли беше тайната, която падишахът не знаеше как да сподели?

— Така е редно, султане. Пък и вие не го обичате толкова много.

— Изслушай ме докрай! Има още нещо. Хюрем ханъм казва, че след като вече е мюсюлманка, не може да идва в постелята ми, разбираш ли?

Какво целеше това момиче? Та тя преобърна харема с главата надолу, за да преспи със султана! Защо сега се отказваше от това? Щеше да попита „защо“, но не можа да се престраши. Обаче падишахът разбра въпроса по погледа му.

— Права е. Прелюбодейство е една мюсюлманка да спи с мъж без брак.

— Какво?

От слисване Ибрахим не успя да овладее гласа си.

— Прости ми, султане — каза притеснено. — Изумлението ни накара да повишим тон.

Мъжът замълча за момент. Ето че възможността, която чакаше, идваше сама при него. Дори тичаше към него. Онези, които твърдяха, че победата при Мохач била на Хюрем, щяха да видят какво е истински триумф. Ибрахим паша трудно се удържа да не отвърне спонтанно: „Изгонете я тази московчанка!“ Преглътна веднъж-два пъти, за да не издаде вълнението си.

— От кого е научила Хюрем ханъм тази заповед на религията?

— Попитала е Али Джемали ходжа. Той пък ѝ казал, че в никакъв случай не бива да я престъпва, не било редно. Било прелюбодейство. Казал, че е тежко прегрешение.

Ибрахим вече ликуваше, като си представеше каква държавна криза можеше да настъпи, ако падишахът на Османската империя, самият султан Сюлейман, прекарваше нощите си с Хюрем — това щеше да предизвика големи проблеми. Подобно нещо щеше да събуди всеобщо възмущение. Още повече след като шейхюлислямът беше казал, че е прелюбодейство. Изходът беше само един — Хюрем да бъде прогонена. Пък нека Сюлейман реши как точно да стане това.

Потискайки радостта си, Ибрахим измърмори:

— Много заплетена ситуация, господарю.

— Посъветвай ме, паша. Как да постъпя?

Ибрахим едва се стърпя да не каже: „Извикай палача“. Ала успя да се овладее.

— С кое джубе[107] да отговорим на господаря? С онова, което обличаме в качеството си на ваш велик везир, или с онова, което носим като ваш зет?

— Какво ме интересува, паша! Слагай си, каквото искаш. На нас не ни трябва джубе, а решение.

Ибрахим дълго гледа падишаха. Докрай се наслади на вълнението, с което султанът очакваше неговия отговор, а сетне каза:

— Тогава ми позволете да говоря и с двете си джубета.

— Говори.

— Когато дойдохме в османската страна, ни посрещнаха приказки за голямата любов. Въздишахме с мисълта, дали съдбата е отредила такава обич и за нас…

Докато говореше, мъжът внимателно следеше погледа на падишаха. Беше готов да промени думите си според реакцията, която видеше в тези стоманенотвърди очи.

— Когато с благословията на нашия господар се оженихме за Хатидже султан, ние познахме това щастие. Но знаем, че…

Замълча. Престори се, че се стеснява да довърши думите си. Всъщност умът му работеше на пълни обороти. Претегляше всяка дума за миг, за да избере най-въздействащите думи.

— Знаеш, че…? — намеси се нетърпеливо Сюлейман.

— Знаем, че някой ден приказката за любовта между Хюрем ханъм и нашия господар ще се предава от уста на уста. Когато погледнем на нещата с джубето на зет, това бихме казали на владетеля…

Мъжът отново си пое дъх. Ето че беше дошъл решителният миг. Ибрахим вече нахлузваше въжето около врата на Хюрем.

— Обаче… — каза бавно. — Сърцето не зачита ферман, а държавата — любов. Господарят ни знае по-добре от нас, че държавата иска смелост, иска саможертва. Тя е ревнива. Иска най-силната обич да е към нея. Държавата не приема друга любов освен тази, която питаем към самата нея.

Падишахът го гледаше в очите и го слушаше, без изобщо да реагира. Какво ли вещаеше това? Дали Сюлейман смяташе, че Ибрахим е прав, или пък в душата му бавно се надигаше гняв? Но веднъж започнал, великият везир вече не можеше да спре.

— Вие не сте ли искали поданиците ви да живеят, спазвайки законите, правилата и шериата? — попита предпазливо Ибрахим.

— Така е. — Гласът на Сюлейман беше плътен.

— Не забранявате ли на поданиците си живот, който религията смята за неприемлив?

— Забраняваме.

Гласът на падишаха бе станал още по-нисък. Но на Ибрахим му се стори, че той става заплашителен.

Великият везир преглътна. Нима щеше да падне в гроба, който копаеше за Хюрем?

— Знаем колко е голяма любовта на господаря ни към Хюрем ханъм. Но сме и свидетели пред Аллах, че обичта му към държавата, оставена му в наследство от неговите деди, е по-велика.

— Стига си го увъртал, паша! Казвай, каквото ще казваш!

Чашата с търпението на падишаха беше преляла. Сега очите му горяха като пламъци. Ибрахим отново се обля в студена пот.

— Това, което казвам, султане — промърмори той, — е, че колкото и да е силна любовта му, един владетел не бива да потъпква забраните, които сам е наложил. Не бива да ги нарушава, ако иска поданиците му да се подчиняват на законите, правилата и шериата. Това е, което бихме казали с джубето си на велик везир.

Настъпи дълго мълчание.

Ибрахим паша не знаеше какво да прави, какво да каже, къде да гледа и къде да си сложи ръцете. Падишахът се взираше в него, без изобщо да мига с очи. В този поглед нямаше никакъв знак. След тишината, която се стори на Ибрахим безкрайна, се дочу шепот:

— Искаш да изтръгна сърцето от гърдите си и да го захвърля?

— Не трябва ли владетелите да слушат първо гласа на държавата и след това този на сърцето си? Дедите на господаря ни не са ли правели точно така? — Пашата поклати глава, сякаш бе много опечален от думите си.

Настъпи тишина, по-тягостна и от първата. Ако Ибрахим протегнеше ръка, щеше да хване мълчанието. Напрежението тежеше в пространството. Стойката и погледът на Сюлейман не се бяха променили.

Великият везир се страхуваше да погледне в очите, които не се откъсваха от него.

Ибрахим изгуби представа за времето. Мигове ли минаваха или часове… Падишахът се обърна с гръб и отиде до прозореца. Известно време съзерцава сините води на Босфора, окъпани в лъчите на слънцето. Водите бяха сини като очите на Хюрем, зелени като очите на Хюрем и дълбоки като очите на Хюрем… После, без да се обръща към Ибрахим, попита:

— Какво предлагаш да направим, за да не престъпим забраната, зетко?

Ибрахим трудно се овладя да не нададе вик на победа: „Повикай палача, повикай палача!“.

— Дотук е съветът, който идва от един роб, бил той велик везир или зет. До днес господарят ни винаги е взимал правилни решения. Именно в това се крие величието му. Сигурен съм, че отново ще отсъди вярно.

Този път тишината беше краткотрайна.

Сюлейман се обърна. Остави великия везир и бавно се отправи към вратата. Не бе събрал ръцете си отзад. Това означаваше, че е взел решение какво да прави.

Когато остана сам, Ибрахим потри доволно ръце.

— Бъди готова, Хюрем — измърмори той. — Палачът готви примката.

LI

— Падишахът те очаква подир следобедния езан.

Когато Хюрем получи тази новина, краката ѝ се подкосиха. Защо Сюлейман я викаше в приемната зала? Двете със спътницата ѝ Мерзука се спогледаха. Татарското момиче беше на косъм да се разплаче.

Хюрем бавно се отпусна на кушетката.

— Приемната зала ли? — промърмори.

Беше чула, че Сюлейман приема там посланиците и мъмри сгрешилите. Значи беше неин ред да бъде унижавана и да ѝ се карат.

Замисли се колко бързо се случи всичко. Беше минал само ден, откакто заяви на Сюлейман:

— Вече не мога да легна с теб.

Един-единствен ден. Падишахът определено я викаше, за да обяви решението си да я изпрати на заточение.

Зачуди се дали не беше сбъркала. Лесно можеше да не предприема тази крачка. Да остави последната дума на съдбата, надявайки се на някакво чудо — като например принц Мустафа да умре най-неочаквано. Ето за това не се бе сетила. Мустафа да умре…

Знаеше, че действията ѝ са рисковани. Нали Тачам, нейният баща, все ѝ повтаряше:

— Обичаш опасностите.

В планините човек свикваше да живее лице в лице със заплахите. Но в двореца беше още по-зле. Във всяка негова стая можеше да се готви капан. Във всеки момент бе възможно да те нападне някой, по-хищен и от вълците. Хюрем изобщо не беше предполагала, че животът в двореца е такъв. Смъртта тук бе по-близо, отколкото в планините. Дали пък този странен мирис, пропил се в безкрайните, загадъчни и мрачни коридори и в стаите, в повечето от които не бе прониквал слънчев лъч, не беше мирисът на смъртта? В такава среда се намираше Хюрем. Какво друго можеше да стори, освен да живее лице в лице с опасностите? Знаеше, че ако не бе започнала тази игра, студената ръка на смъртта неизбежно щеше да дойде и да стисне нея и децата ѝ за гърлото. При това положение беше длъжна да опита. И го бе направила. Поне имаше някаква надежда, макар и слаба. Но ето че бе тръгнала подир нея и бе загубила. Сети се за деня, в който Гюлбахар си тръгна от двореца. Тя не беше склонила глава и не се беше пречупила. Никой не я беше чул или видял да плаче. Беше си тръгнала гордо. Не се бе обърнала нито веднъж, за да погледне назад.

Една внезапна мисъл се заби като нож в мозъка на Хюрем. Невероятен страх стисна сърцето ѝ като клещи.

Ами ако падишахът не ми даде децата?

Способен ли бе Сюлейман на подобна безсърдечност? Един глас в нея изсъска: „Че защо не? Ти не чу ли със собствените си уши от устата на наложницата Гюлфем, че е било заповядано момчето, което родила, да бъде удушено“.

Огън подпали гърдите ѝ. От очите ѝ се изсипа порой в момента, в който ѝ казаха:

— Падишахът те очаква.

Мерзука притича до нея. Опита се да изтрие сълзите, леещи се по лицето на нейната господарка, но и самата тя плачеше.

— Но Баязид е малък — прошепна Хюрем. — Моят принц все още има нужда от майка. Всички те имат нужда от мен.

Реши, че ако се наложи, ще умолява падишаха. До този ден не се бе молила за нищо. Но заради децата си щеше да го стори. Нямаше да ги остави сами тук, та някой ден да дойде принц Мустафа и да заповяда да ги удушат. Щяха да са заедно и в живота, и в смъртта. Заедно, прегърнати…

Разбира се, проклетата Гюлбахар нямаше да плаче и да се тръшка. Че защо да го прави? Нали Мустафа беше до нея.

— Само да не ме отделят от децата ми — каза тя и се хвърли на врата на Мерзука. — Само да ги оставят с мен и ще видят те как ще си тръгна от този затвор, наречен дворец, с вирната глава чак до небесата.

Изправи се.

— Облечете ми бялата рокля от египетски памук!

Прислужниците се слисаха.

Облече бялата риза, чиито поли се спускаха до земята. Обу чехли от бяла коприна. Наметна си кафтан от гръцко сукно, бял като мляко. Не сложи никакви бижута.

И Мерзука беше толкова слисана, колкото и прислужничките. Хюрем за първи път не си бе сложила нищо в люляков цвят. Татарското момиче попита:

— Защо се облече цялата в бяло?

— Това е моят покров, Мерзука. Не разбра ли?

Без да се интересува, че момичето се задави в сълзи, Хюрем се обърна и отказа шапката, която една от прислужниците ѝ донесе тичешком. Покри косите си с бяла коприна и величествено се отправи към вратата. Джафер тръгна след нея с тревожен поглед. Непрекъснато си мърмореше:

— Колко е красива, колко е красива!

Хюрем вървеше с армията си от помощнички, които я следваха, също така вирнали глави, а онези, които ги видеха, оставаха като омагьосани. Никой в харема не можеше да повярва на очите си при вида на облечената в бяло Хюрем, която досега винаги носеше великолепни платове в различни тонове на люляковото. Любимката на султан Сюлейман и в лилаво беше невероятна красавица, но сега бе заприличала на ангел. Някои от помощничките въздъхваха завистливо, докато Хюрем минаваше покрай тях, сякаш носейки се по въздуха — тя вече беше овладяла онази плъзгаща се походка, която бе видяла в Крим от Гюлдане султан и която упорито се беше опитвала да докара.

Чу се тих шепот:

— Видяхте ли изражението ѝ? И лицето на хасеки е съвсем бяло като дрехите ѝ.

— Защо ли?

— Може да е болна…

— Защо да е болна? Свикнали сме да я виждаме все в люляково и като се облече от главата до петите в бяло, като че и лицето ѝ е пребледняло.

— Знам ли. Хюрем ханъм изглежда, сякаш отива на смърт.

Така си беше. Хюрем вървеше по ръба на смъртта.

Тя прошепна тихичко на Мерзука:

— Моля те за твоята благословия.

Вече бяха стигнали до приемната зала. От устата на татарското девойче се чу тихичко хълцане. Но Мерзука спря да хлипа, когато очите им се срещнаха. Днес нямаше да плачат нито Хюрем, нито помощничките ѝ. Беше забранено. Всички щяха да са с високо вдигнати глави. Като господарката си. Хюрем влезе през открехнатата врата, а сърцето ѝ биеше учестено.

Учуди се, когато видя вътре Хафса султан и дъщеря ѝ. Значи Сюлейман щеше да ѝ търси сметка пред тях. За първи път виждаше и тази зала. Това беше огромен, великолепен салон с висок таван. Майката и дъщерята седяха точно в центъра пред инкрустиран със седеф параван, който от пръв поглед си личеше, че бе поставен набързо и само временно.

Хюрем не можа да разбере и това. Какъв беше този параван? Значи от другата му страна щяха да седят мъже. И Ибрахим ли щеше да гледа как я гонят? Ами така де, може ли Сюлейман да направи и стъпка без любимия си паша? Кой знае как щеше да ликува Ибрахим, докато гледа погрома на Хюрем. Нямаше да остави да се наслаждава на това хърватският чакал. Нямаше да му даде възможност да види как съсипват Хюрем.

Ядоса се. Защо беше нужно това? И гоненето ли се подчиняваше на правила, норми, закони и порядки в този дворец? Дали същото беше станало и когато падишахът изпращаше на заточение Гюлбахар хасеки?

В съзнанието ѝ се промъкна една мисъл и хасеки усети как се олюлява на мястото си.

Жените, мъжете, този параван с решетки, сложен по средата.

Съд! — проясни се изведнъж в главата ѝ. Сюлейман ще я съди.

Да, със сигурност беше така. Щеше да изтъкне вината и греха ѝ пред всички и щеше да каже:

— Решението е да ѝ бъдат отнети децата и тя да бъде заточена! Или пък екзекутирана!

Докато трепереше от страх, Хюрем си помисли, че вече бе облякла своя покров.

И възрастната жена, и Хатидже султан бяха учудени, че Хюрем е в бяло. И те не разбираха защо беше поставен параванът. Хафса султан предполагаше, че синът ѝ ще отпрати от двореца Хюрем и децата, но каква беше нуждата от този прием с параван, не можеше да проумее. И защо хасеки бе цялата в бяло? „Странно“ — помисли си Хафса.

Погали бузата на Хюрем, която се наведе и ѝ целуна ръка. Потърси страх в очите на момичето, но не видя. Примирение със съдбата? И това нямаше. Насреща ѝ стоеше една гордо изправена Хюрем. Достойна и красива. Само малко пребледняла. Хафса прошепна с обич:

— Дъще, колко си красива. Приличаш на фея. Бог да те пази от уроки.

Хюрем отговори с лека усмивка, която учуди Хафса толкова, колкото фактът, че хасеки беше цялата в бяло. Момичето може би не осъзнаваше, че стоеше на ръба на пълна катастрофа? Не беше възможно! Как може да не е наясно? Обаче как успяваше все още да се усмихва?

Хатидже султан също се опита да се усмихне, докато сядаше до Хюрем.

— Ние все сме свикнали да те виждаме в люляково.

От една страна, размишляваше, а от друга — се ядосваше на брат си. „Който каквото и да казва, аз обичам това момиче — помисли си Хатидже. — Хубаво, ако ще я гониш, изгони я, но защо заповядваш да присъстваме и да сме свидетели на тази огорчителна присъда? Може ли човек по подобен начин да унижи жената, родила му четири деца?”

Тежката врата, извисяваща се до тавана, отново се открехна. Влезе Семиха. Когато видя Хюрем, краката на съпругата на Искендер паша се подкосиха.

И хасеки се зачуди какво търсеше тя там. Да не би султан Сюлейман вече да обсъжда семейните работи пред непознати?

Спогледаха се, сякаш си казаха една на друга: „Ти какво търсиш тук?” — „Честно казано, не зная.“

В мислите и на двете едновременно се надигна една и съща тревога Падишахът е чул… Значи шпионите на Ибрахим бяха докладвали разговора им. Ясно беше, че докато Сюлейман изброяваше провиненията ѝ, щеше да изтъкне и това.

От другата страна на паравана се дочу тих разговор. Когато видя през дупките, че единият от мъжете, които влязоха, беше съпругът ѝ, Семиха ханъм сериозно се притесни. Но Искендер паша изглеждаше изключително спокоен. Приказваше си тихичко с везирите до себе си. В същото време влезе Любимеца Ибрахим, сложил на главата си огромната си островърха шапка. Хюрем не го виждаше, но мъжът беше безкрайно доволен от това, което щеше да последва всеки момент. Ибрахим, който беше толкова надут, че вирнатият му нос можеше да се удари в тавана, през този ден беше изключително смирен. Не пропусна да си поговори с везирите. Попита ги как са. И дори изненада всички, като си размени няколко приказки и с Искендер паша, когото приемаше за враг, не по-малък от Хюрем.

А в душата на Хюрем се вихреше буря, докато гледаше през дупките колко високомерен и самодоволен беше Ибрахим. Тя се помоли: „Боже, не показвай на този мъж моето нещастие“.

По движенията и по гласовете им, които жените дочуваха, се разбираше, че и везирите не бяха наясно каква беше причината да се намират тук. Никой не знаеше защо падишахът ги беше свикал. Всеки беше учуден да види останалите. А параванът в средата на приемната зала беше другата причина за изумление. Какво търсеше той в средата на стаята със златен трон, която падишахът използваше, за да демонстрира собственото си величие и мощта на държавата пред чуждестранните посланици? Параванът означаваше жени. Тоест зад него се намираха жени. Хубаво, но защо? И кои бяха те? Нямаше отговор на въпроса.

И Ибрахим не можеше да си обясни това. Вероятно падишахът щеше да обяви, че прогонва Хюрем, и днес щеше да обсъди държавните дела тук, макар че това изобщо не беше обичайно. Обаче за какво беше този параван? Хюрем ли стоеше зад него? Дали пък падишахът не беше пожелал московчанката да наблюдава, докато той разяснява какво решение е взел по нейния въпрос? Ако не се стесняваше, Ибрахим щеше да плесне с ръце. Ядоса се сам на себе си: Защо не се сетих за това по-рано? Московчанката ще чуе фермана за екзекуцията си със собствените си уши!

С всяка изминала минута пулсът на присъстващите се учестяваше. Всички се притесняваха да не би ударите на собствените им сърца да бъдат чути от хората до тях. Обаче с Хюрем се случи нещо невероятно — сега тя беше изключително спокойна. Тъпаните, които бумтяха в сърцето ѝ, когато влизаше в стаята, внезапно бяха заглъхнали. Вече не мислеше за нищо. А и какво имаше да се мисли? Беше решила. Нямаше да излезе от двореца без децата си. Ако трябва, ще плаче, ще умолява, дори и ще умре. Но ако излезеше жива оттук, то щеше да е заедно с децата. Закле се може би за хиляден път. Още известно време се взира с празен поглед през паравана от другата страна. Каза си: Хайде, идвай вече Сюлейман. Кажи, каквото имаш да казваш. Да се приключи най-сетне.

Хатидже султан се опитваше да отгатне къде падишахът щеше да прати на заточение Хюрем. В Маниса беше Гюлбахар. Значи или в Кютахия, или в Амасия[108]. Или пък щеше да изпрати момичето обратно в Крим? Истината беше, че душата на Хатидже се раздираше в укор към Хюрем — защо стори това? Защо каза тези думи на падишаха?

В същото време Хафса султан беше заета да пресмята на пръсти възрастта на принц Мустафа. Накрая взе решение, че предвид обстоятелството, че бе 1529 година, момчето трябва да е на четиринадесет. Тя си помисли, че е станал вече голям мъж, а по лицето ѝ се изписа усмивка от обич. Пред очите ѝ едно по едно преминаха децата на Хюрем. Горките нещастни мъничета, съжали ги Хафса. Вероятно Сюлейман вече щеше да повика обратно Гюлбахар. Или пък да му покаже онова гръцко девойче, но веднага се отказа от тази идея.

Съпругата на Искендер паша, Семиха, изобщо не можеше да реши дали да съжалява, че посети Хюрем. Щеше ли да отиде, ако знаеше, че момичето има толкова мимолетно влияние върху падишаха? Пък и това не беше нейна идея. Съпругът ѝ я бе изпратил. Ето че и Искендер беше сбъркал. Хайде сега да сърба, каквото си е надробила, и неспокойно потрепна на мястото си. Но ако не беше отишла, нямаше да се срещне с Хюрем!

Всички се бяха отнесли в собствените си мисли, когато от другата страна на паравана настъпи раздвижване. Великият везир Ибрахим паша и останалите везири се наредиха един до друг и наведоха главите си с огромни тюрбани. Влезе Сюлейман. До него беше шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди.

Хюрем затвори очи, щом разбра по вълнението на везирите, че падишахът идва. После бавно ги отвори. Замалко от устата ѝ да се откъсне вик на смайване. И Сюлейман като нея беше целият в бяло. Бялото му джубе се спускаше до глезените. Беше без тюрбан.

Хюрем погледна със смесени чувства мъжа, на когото бе родила четири деца. Забеляза, че косата му е започнала да оредява или пък може би я бе подстригал късо. Спомни си, че миналата нощ изобщо не се бе загледала. Този мъж, който сега щеше да я изтръгне от живота си и да я захвърли, ѝ бе позволил да усети недостижимо щастие. Беше ѝ помогнал да изживее един сън. И сега Хюрем се беше събудила. Слънцето бе изгряло, а животът ѝ се бе смрачил.

Потърси по лицето на султан Сюлейман следи от гняв, притеснение от трудно взето решение или някакво строго изражение. Странно, нямаше такива. Напротив, падишахът беше крайно спокоен. Дори Хюрем можеше да каже, че беше омиротворен. А това лека усмивка ли беше в крайчетата на устните му? Зачуди се какво се случва. Не трябваше ли сега веждите на Сюлейман да са сключени, а в очите му да прехвърчат искри?

Погледът на Хюрем се обърна към Али Джемали ефенди. Тя се опита да открие по лицето на белобрадия ходжа следа от разкаяние, страх, стеснителност, поради това че падишахът може би го е смъмрил. Но възрастният мъж също изглеждаше изключително спокоен. В очите му сякаш имаше единствено вълнение и нищо друго. В ръцете си, които беше сключил пред гърдите, държеше Корана.

Султан Сюлейман мина покрай везирите и седна върху златния трон точно по средата на приемната зала. Тази картинка слиса Хюрем. Върху този великолепен трон, чиято пищност караше чуждестранните посланици, получили благоволението да бъдат приети от падишаха, да се чувстват незначителни, Сюлейман, седнал без кафтан и тюрбан, приличаше не на владетел, пред когото трепери светът, а на един обикновен мъж. Хюрем усети, че потрепва. Обичам го, каза си тя. Колко самотен и безпомощен изглеждаше така. Тя се сети как през първата нощ, когато влезе в стаята на султана и се поклони пред закачалката с тюрбана и кафтана, която в тъмното помисли за падишаха, Сюлейман ѝ беше казал:

— Това, което наричаш владетел, са един тюрбан и един кафтан. Уважението е към тях.

Сякаш отново чу онзи негов глас, изпълнен с любов и страст. Без да усети, лицето ѝ се озари от тъжна усмивка. Помисли си колко беше щастлива!

Погледът на падишаха премина през паравана. Хюрем знаеше, че онези лешникови очи със стоманено изражение се взират в нея.

— Извикахме ви, за да ви съобщим важна новина. — Сюлейман се покашля няколко пъти и прочисти гърлото си. — Ще я обсъдим тук и ще вземем решение как да я обявим пред народа.

Двама души не можаха да разберат съвсем тези думи. Хафса султан и великият везир Ибрахим. Любимеца веднага се замисли: Защо се налага да се обявява пред народа, че някаква си наложница е изхвърлена от двореца? Да не би хората да са били информирани за идването ѝ, че да им се казва и кога си отива?

— Вчера и ние останахме изненадани от неочакваната новина…

Хюрем отново чу как тъпаните в сърцето ѝ започнаха да бумтят. Ето че моментът беше настъпил.

— В харема ни е било извършено нещо без нашето знание. И не само ние, а и нашата валиде не е била информирана.

Едва забележимо Ибрахим потри ръце. Вече очакваше мига, в който падишахът щеше да изреве:

— Али Джемали ходжа… — Сюлейман се обърна и погледна възрастния мъж. Старецът беше показал уважението си, като бе свел глава, а Сюлейман продължи да говори отчетливо: — …без да сметне за нужно да ни извести, е действал според желанието на Хюрем ханъм, майката на четири наши чеда.

Великият везир щеше да полудее от нетърпение. Той сумтеше наум: Хайде, кажи го вече! Стисни тази московчанка за гърлото. Удоволствие ли ти доставя да говориш бавно и да караш всички да се вълнуват?

Падишахът беше наясно какво любопитство и притеснение беше предизвикал и от двете страни, обаче не го интересуваше. Продължи да говори, като внимателно подбираше думите си:

— Не зная дали това нещо, сторено без наша воля, се е случило поради желанието на майката на нашите деца, или такава е била волята на Аллах. Разговарях с ходжата. Попитах го как така действа, без да ни информира. Той ни отговори, че не е нужно съгласието на един раб, за да бъде изпълнена преценката на Всевишния Аллах.

С Хюрем беше свършено. Хатидже султан ѝ хвърли един поглед с крайчеца на окото си: момичето хапеше устни и усукваше бялата си рокля с пръсти.

— Разбира се, че ако Аллах е преценил така, тогава каква стойност имат нашето одобрение и воля? Пък и дори да бяхме информирани, можеше ли да се обявим срещу тази преценка? Каквото станало, станало. Хюрем ханъм е преминала изпита на Али Джемали ефенди и под неговото свидетелство и пред Аллах тя е станала мюсюлманка.

Последните няколко думи на Сюлейман избухнаха като бомба сред везирите, които в онзи момент разбираха новината. За миг забравиха, че са в присъствието на падишаха, и от слисване всички заедно започнаха да бърборят на висок глас.

Султанът наблюдава за известно време учудването на присъстващите, внезапно вдигна ръка и накара всички да замълчат. В огромната зала вече не се чуваше никакъв звук освен хриптенето от дишането на възрастните везири. Падишахът отново погледна към паравана срещу себе си. Хюрем вече можеше да види огъня, който припламваше в очите на Сюлейман. Погледът ѝ се фокусира върху устните на мъжа. Защото сега всичко зависеше от няколкото думи, които щяха да бъдат изречени от тези устни. Живот или смърт. Щастие или скръб.

Падишахът се покашля още един-два пъти.

— Макар че се ядосахме, тъй като такова важно нещо бе скрито от нас, се зарадвахме, че майката на децата ни е съзряла верния път и приела исляма.

Везирите само кимнаха безмълвно с глави.

Хюрем не можа да долови лъч на надежда в тези думи. Но Ибрахим се подразни. Защо бяха нужни сега тези приказки? Казваше се: Пращам жената еди-къде си. Ще вземе и децата със себе си и ще замине, и с това се приключваше.

Пък и за какво беше цялото това събиране? У великия везир беше започнало да се поражда безпокойство.

— Няма повече да проточвам думите си — каза падишахът. — Ще кажа, каквото има, и ще оставя ходжата да говори.

Ето това изуми всички. Дори и Хюрем. Какво щеше да каже шейхюислям след думите на султана? Къде се е видяло да се говори след словата на падишаха? Всички се спогледаха.

Сюлейман каза:

— Обмислих така възникналата ситуация… Добре прецених. Решението и заповедта ми са следните: от този момент нататък Хюрем ханъм не е наша наложница. Освобождаваме я.

Мълчание.

„Хюрем ханъм не е наша наложница. Освобождаваме я…“

Всяка дума поотделно ехтеше в главата на Хюрем. Да не би пък ушите ѝ да бучаха? Какво беше това? Спасение или смърт? Дали Сюлейман не ѝ поднасяше гибелта във вид на мед и шербет?

И Любимеца Ибрахим паша не можа да повярва на ушите си. Обърна се и погледна Сюлейман с голямо учудване, сякаш го питаше дали е чул правилно. Падишахът обаче не отделяше поглед от паравана отсреща.

— Да — заговори отново Сюлейман, — освободихме Хюрем ханъм от наложничеството. Каквото е притежавала до днес, вече ѝ принадлежи. И каквото ще има оттук нататък, ще бъде нейна собственост.

Главата на Хюрем сякаш се бе изпразнила. Някаква сила бе извадила и изхвърлила мозъка ѝ. Не чуваше, не виждаше и не разбираше. Не усети, че Хатидже султан щипеше ръката ѝ радостно. Не видя и нарастващото учудване в очите на Хафса султан.

От другата страна Ибрахим паша трудно се удържаше да не се свлече на мястото си. Това ли го сполетя, докато той чакаше победа? Опита се да се успокои. Нали Сюлейман беше велик човек и справедлив владетел, щеше да освободи московчанката и след това да я изгони. Кой знае, можеше да ѝ отпусне и пари. Нека, стига да я изгони, каквото ще да ѝ дава!

Какво сега? Какво правеше Али Джемали ефенди? Когато по знак на падишаха ходжата се доближи до паравана, Ибрахим спря да диша. Какво правеше този човек, какво правеше? Мислите, тревогите, страховете нахлуха в мозъка на великия везир като писъци. Изсумтя наум ядосано: „Този човек защо чете Корана? Къде се е видяло да се чете Коран, когато се гони наложница?“.

И Хафса султан не беше по-малко смаяна от Ибрахим. И тя постоянно се питаше какво прави този Сюлейман. Беше ги извикал така жени и мъже, за да станат свидетели на нещо. Но на какво? Хубаво, беше освободил момичето. И беше постъпил добре. Разбира се, това прилягаше на Сюлейман. Нека нещастната жена да си търси щастието на друго място. В края на краищата Хюрем беше майка на трима принцове и една дъщеря от падишаха. Разбира се, че заслужаваше по-специално отношение. Но защо сега Сюлейман караше ходжата така изневиделица да чете Корана?

Жената изведнъж се изправи от мястото, където седеше, и каза:

— Божичко!

Сякаш щеше да се задуши от вълнение. Натисна с ръка гърдите си.

— Божичко! — каза си отново. — Синът ми, падишахът, е полудял!

Божествената мелодия на Корана, който Али Джемали ефенди четеше с прочувствен глас, за момент накара всички да забравят сметките, мислите и въпросите, които се въртяха в главите им. За кратък момент.

Когато ходжата приключи с аята[109], затвори книгата. Целуна я три пъти и я докосна до главата си, а после я подаде на падишаха. И Сюлейман я пое, целуна я три пъти и я докосна до главата си, а след това задържа Свещения Коран на нивото на гърдите си. Гласът на ходжата отново се чу:

— Кой сте вие, синко?

С изключение на Хюрем, всички зяпнаха. Защото бяха разбрали какво се случва. Хюрем пък беше слушала ходжата, мислейки си, че чете молитва за мъртвец.

— Аз съм шах Сюлейман, синът на султан Селим Свирепия.

— Шах Сюлейман, както ми каза по-рано, приемаш ли Хюрем хан която седи тук, за своя жена?

Какво! Какво! Какво! Божичко! Божичко! Божичко! На Хюрем ѝ стори, че някаква ръка се протяга и стиска гърлото ѝ. Причерня ѝ пред очите. Ощипа се и се опита да се съвземе. Какво! Ходжата какво попита Сюлейман? Дали приема Хюрем за своя жена? Да, точно това беше попитал. Хатидже султан бе станала и я беше прегърнала. Доволна, че страховете ѝ са били напразни, Семиха — жената на Искендер паша — се бе свлякла в краката на Хюрем. Сега целуваше ръцете ѝ. Хюрем всеки момент щеше да припадне и успя само да промълви:

— Сюлейман сключва брак с мен. Брак! Брак! Брак! Негово Величество султанът се жени за мен!

Ходжата продължи:

— Повтори и пред свидетелите, синко. Съгласен ли си? Прие ли Хюрем ханъм за своя жена?

Падишахът, който гледаше Хюрем зад паравана с блеснали очи, отговори, като наблягаше на всяка дума:

— Съгласен съм… и приемам… Хюрем ханъм… за своя жена, ходжа ефенди.

— Чухте ли и вие?

Везирите, които все още не можеха да се отърсят от смайването си, кимнаха:

— Чухме, чухме.

Ибрахим паша все още се опитваше да се измъкне изпод руините на очакванията си за победа, сринали се отгоре му. Чух, по дяволите! — изсумтя наум. — Московската змия отново ухапа.

Зембилли ходжа се обърна този път към паравана.

— Коя си ти, дъще?

Настъпи кратко мълчание. Останала без сили от лутането между смъртта и живота, мъката и щастието, нищото и мощта, Хюрем беше приковала погледа си в очите на Сюлейман през малките дупчици на паравана. Беше сигурна, че и падишахът вижда нейните очи. Опита се да събере мислите си. Това не можеше да е сън, нали? Сън, от който да се събуди и да започне да се вайка. Изправи се от мястото, където седеше. Изпъна рамене, вдигна глава.

— Аз — каза тя величествено — съм дъщерята на отец Никола от Рутения, Александра Анастасия Лисовска.

От отсамната страна на паравана се чу мърморене. По лицето на Сюлейман се изписа доволно изражение.

— Дъще, ти приемаш ли за свой съпруг сина на Селим хан, шах Сюлейман, който седи срещу теб?

Мълчание.

Първоначално никой не обърна внимание на тази тишина. Обаче тя се проточи. Всички започнаха да се споглеждат. Хюрем видя, че в силните като стомана лешникови очи на падишаха започнаха да прехвърчат искри. Хатидже султан бе хванала ръката ѝ и я тресеше, сякаш ѝ казваше: „Хайде, отговаряй“.

А Хюрем се боеше да не се събуди.

— Чу ли ме, дъще?

Нетърпението и притеснението се усещаха и в гласа на ходжата.

— Чух, ходжа ефенди.

— Тогава отговори, дъще. Приемаш ли за свой съпруг сина на Селим хан, шах Сюлейман?

— Приемам го.

Отговорът на Хюрем бе съпроводен от тихо прихлипване. Тя видя как зад паравана лицето на падишаха се озари. За първи път от онази нощ и по изражението на Хюрем се бе изписала усмивка на искрено щастие. Трапчинките ѝ веднага се появиха.

— Чухте ли и вие? — попита ходжата отново везирите.

— Чухме.

— Бихте ли свидетелствали утре в отвъдното, че шах Сюлейман и Александра… такова, Хюрем ханъм, са съпруг и съпруга?

— Бихме — отвърнаха присъстващите.

Този път гласовете им се чуха по-добре.

— В такъв случай — каза Зембилли Али Джемали ефенди — обявявам пред Аллах този мъж и тази жена, шах Сюлейман и… аа… Хюрем ханъм, за съпруг и съпруга.

„Покровът ми се превърна в сватбена одежда“, помисли си Хюрем щастлива. Едва се удържаше да не събори паравана и да не се хвърли на врата на съпруга си от другата страна.

Вече беше ред на други да си облекат покров.

LII

Всичко се случи накуп и Хюрем дори не можа да изживее радостта от брака си. И бездруго не бе останало нищо, което да остави следа у нея, освен онази първа нощ. С изключение на невероятното щастие, което изживяваше.

Тя съблече белите одежди, които бе нарочила за свой покров. След като приключи процедурата по прегръщането от страна на пърхащата от щастие Мерзука и останалите прислужнички, които подсмърчаха и дружно плачеха, Хюрем отново бе облечена в една от онези пищни рокли в люляков цвят.

Деколтето на роклята оставяше открити закръглените ѝ рамене и шията ѝ чак до мъничката цепка, която образуваха гърдите ѝ. Хюрем не сложи гердан на врата си. Нали Сюлейман често ѝ повтаряше:

— Красивата ти шия, която би накарала и лебедите да завиждат, е по-прекрасна и ценна и от най-редките камъни.

В такъв случай нека бижуто ѝ да бъде голото деколте, което Сюлейман щеше да дамгоса същата вечер с огнените си устни.

Помощничките ѝ пристегнаха роклята в кръста с тюлен пояс отново в люляков цвят, но в по-светъл тон. Тюлът се спускаше на волани от кръста ѝ надолу до земята. Откритите ѝ гърди изглеждаха предизвикателно закръглени. И плавните извивки на бедрата ѝ личаха ясно. За момент се замисли дали беше редно да разкрива до такава степен гърдите си. Тя вече беше мюсюлманка. А мюсюлманките не се обличаха така разголено. Хюрем веднага измисли решение.

— Сплетете ми косата.

Тази вечер тя щеше да изглежда като московчанките.

Момичетата се спогледаха. Господарката им винаги пускаше косите върху раменете си и казваше:

— На Негово Величество султана така му харесва.

Но днес беше ден на изненади. Помощничките изпълниха припряно желанието ѝ. Дръпнаха силно назад чупливите ѝ червени коси, докато кожата на главата не я заболя, и ги сплетоха прилежно. После по указания на господарката си усукаха плитката като корона около главата ѝ. Захванаха я стегнато с гребен, украсен с два реда перли. Челото, слепоочията, страните и малките ѝ уши сега бяха на показ. Хюрем огледа критично отражението си в огледалото. Никога до онази вечер не се бе харесвала толкова много.

— Сега покрийте косата ми с парче тюл в тона на пояса, с който пристегнахте кръста ми. Да видим как ще стане!

Стана много красиво. Хюрем дръпна напред краищата на покривалото. Сега голотата на раменете и деколтето ѝ сякаш бяха зад перде от мъгла.

През времето до вечерния намаз непрестанно идваха посетители, за да я поздравят.

Първа пристигна Хафса султан. Хюрем посрещна възрастната жена, вече нейна свекърва, с уважение, подобаващо на една булка. Целуна ѝ ръка и я докосна до челото си, а валиде султан, плачейки, прегърна момичето. Всъщност жената не знаеше защо плаче. Откакто преди двеста години Орхан бей бе приел за съпруга гръцката девойка Нилюфер ханъм, до днес никой падишах не се бе женил. Дали сега Хафса проливаше сълзи на скръб, че синът ѝ бе развалил двестагодишна традиция, или пък защото враждата за престола, от която страшно се боеше, вече бе станала неизбежна? Беше въпрос на съдба и късмет принц Мустафа да застане начело на империята след баща си. Тронът, който преди няколко часа беше готов за сина на Гюлбахар, сега изглеждаше далечен като недостижима планина. Кой вече можеше да нареди на Хюрем да остави престола на него? Падишахът ли? Хафса се засмя горчиво наум. Сюлейман беше могъщ, уважаваше нравите, обичаите, традициите, закона и правосъдието. Но беше толкова слаб и немощен пред това момиче. Заради Хюрем с една дума той бе погубил двестагодишна османска традиция.

От една страна, валиде султан се възхищаваше на момичето. Гледай ти тази малка московчанка. Успя да направи онова, което не можаха да се осмелят стотици жени, забавлявали падишасите, раждали им деца и престолонаследници, включително и тя. Такъв е животът. Не се усмихва на онези, които не поемат риска да се простят с него. Нито една не се осмели, но лудото момиче предизвика смъртта. Само преди малко си беше облякло покров, а сега гледай как сватбен воал покрива косите му!

Вдигна глава и погледна влажните очи на Хюрем, дълбоки като море.

— Много си красива, снахичке — каза Хафса. — Като поточе си. Чисто, бистро и прозрачно. Остани си все такава! Бъди добра съпруга на сина ми и султанка на държавата.

Това си бе обещала и Хюрем.

Нощта покри двореца като дебел юрган. След молитвата преди лягане шумът от припрените стъпки лека-полека стихна.

Хюрем накара да загасят повечето факли. Сега стаята се осветяваше от пламъците, които се извисяваха от огъня в конусовидното огнище, където огромни дънери горяха с пращене. Точно както през първата нощ, когато се срещнаха със Сюлейман в тази стая. Хюрем се намести накрая на пищното легло, а в душата ѝ бушуваше буря от страст, неописуеми страхове и вълнения. Все още не можеше да повярва, че случилото се беше истина. Кой знае колко пъти се бе ощипала по краката и ръцете. Но не беше сън. Бе реално като този огън.

Когато чу, че вратата се открехва, тя се изправи на крака.

Падишахът беше застанал на прага и с палаво изражение гледаше Хюрем.

— Добре дошъл, Сюлейман. Зарадва ни.

Чудеше се тя ли изрече това.

Беше сключила ръце пред себе си, както всеки път, а стойката ѝ показваше уважение. Не можа повече да се съпротивлява на чувствата, които се надигаха и бушуваха в нея. Хюрем изтича и се хвърли на врата на мъжа си с вик, който изразяваше цялата ѝ радост, щастие и благодарност:

— Ваше Величество, султане мой.

След една прегръдка, която накара телата им да се разтреперят, падишахът се отдръпна за миг и въпреки слабата светлина в стаята се наслади на заслепяващата красота на жена си. Дръпна назад парчето тюл, което покриваше раменете ѝ като воал, и се показа гладката ѝ кожа като на гръцка статуя. Червените пламъци осветиха шията и раменете на Хюрем.

— Ваше Величество, султане мой — промълви отново тя.

Сюлейман придърпа жена си. Докосна челото ѝ с горещите си устни. После целуна и очите ѝ.

— Бих предпочел съпругата ми да ме нарича Сюлейман.

Падишахът за първи път бе говорил за себе си в първо лице единствено число. Какво вълшебно нещо беше бракът! Моментално бе сринал тази стена на официалност, която съществуваше между тях, макар че имаха четири деца. Хюрем остави събралия се в очите ѝ дъжд да се излее, като пое риска, падишахът да се пошегува с нея: „Хатидже султан беше права. Трябвало е да те нарека не усмихнатата, а ревливата“.

— Какво има? Съпругата ми отново ли плаче?

Хюрем заподсмърча с нос като непослушно момиченце и се доближи до любимия си. Леко сви коляно и го притисна между краката на мъжа си. Докато той потреперваше от този допир, тя прошепна кокетно:

— Много ме уплаши, Сюлейман.

— Ти стана мюсюлманка, без да ми кажеш. Аз пък сключих брак, без да те предупредя. Квит сме. Защо ще се страхуваш?

— Нищо, все пак се уплаших.

Султан Сюлейман повдигна главата си от гърдите на жена си и погледна в очите ѝ.

— Да не би да се изплаши, че ще те изоставя?

Без да отделя поглед от очите му, Хюрем примигна и каза:

— Аха, затова се изплаших.

По лицето на Сюлейман се бе появило онова детинско изражение, което Хюрем много харесваше.

— Какво щеше да правиш тогава?

— Нищо — измърмори Хюрем. — Щяхме да умрем.

— Какво?

Сюлейман много се бе учудил.

— Щеше да убиеш себе си и мен ли?

Хюрем поклати отрицателно глава.

— Теб не. Себе си и децата.

Един-два пъти докосна с показалец гърдите на падишаха.

— Нима нищожната Хюрем може да погуби самия Сюлейман? Ако знае, че той би живял един час повече, тя изобщо не би се поколебала и би жертвала оставащия ѝ живот за Негово Величество султана.

— Лудо момиче.

Сюлейман отново с обич прегърна съпругата си. Този път устните им се срещнаха. След една гореща целувка той каза:

— Добре де, как щеше да го направиш? Как щеше да убиеш себе си и децата?

— Не зная. — Хюрем сви рамене. Беше стиснала сочните си изпепеляващи устни и отново се бе превърнала в малко палаво момиченце. — Щях да измисля нещо. — Сложи коляно между краката на мъжа си. — За какво ми е да живея, след като Негово Величество султанът не ме иска повече?

— Ами децата? Тях защо щеше да погубиш?

Хюрем изобщо не се поколеба:

— А какво да правя? Да оставя трима храбри принцове и една принцеса като роза, че някой друг да дойде и да ги убие ли?

Сюлейман замръзна на мястото си. Изобщо не беше мислил за това. Наистина, какво щеше да стане с децата, ако от страх от прелюбодейство той бе изоставил Хюрем? Замисли се: Вярно е, че те са и на двамата, но макар и да сме Сюлейман, не сме вечни на този свят. Дали след нас Мустафа хан би чувствал братята си като своя кръв? Или пък ги погубил, мислейки си, че са хвърлили око на престола ни?

Усети, че целият настръхва.

— Боже — промърмори едва доловимо, — не позволявай ръцете на рожбите ми да се изцапат с братска кръв!

Още веднъж се възхити на честността и искреността на Хюрем. Сюлейман знаеше, че е такава, но ето че още веднъж го видя. В сърцето на съпругата му нямаше нищо скрито-покрито. Султанът бе сигурен, че точно такава жена му беше нужна. Поне до нея можеше да се измъкне от обръча на лицемерието, който го обгръщаше отвсякъде.

— Моята Хюрем с красивите очи — прошепна той. — Все още ли не си ме опознала, че допускаш такива кървави мисли в хубавата си глава? Сюлейман би ли изоставил усмихнатата си красавица? Когато ми съобщи онези неща, аз се обърках. Разпитах какво е приемливо да cе направи. Казаха ми или брак, или е прелюбодейство.

— Ако не беше така, нямаше ли да ме вземеш?

Падишахът се засмя.

— Ако не го бяха казали, според теб дали щях да оставя главите върху раменете им?

Погледна в красивите помръкнали очи на Хюрем.

— Хайде, остави тези мисли. Всичко сега е в миналото, както и страховете. Виж, вчера беше Хюрем хасеки, а днес стана Хюрем султан. Светът вече така ще те помни.

Падишахът дръпна покривалото от главата на съпругата си. Махни гребена с перлите, който държеше косите ѝ. Докато я задушаваше с целувки, изключително търпеливо разплете една по една плитките ѝ. Разпусна косите ѝ надолу по раменете като червена вълна. Изпълнените с желание ръце на съпруга ѝ се насочиха към тюления пояс на кръста. Не след дълго роклята се беше свлякла в краката ѝ с шумолене. Сега беше съвсем гола пред мъжа си. Пред съпруга си!

Той гледаше това тяло, горящо с червенината на отражението на пламъците в огнището, а гърдите му се надигаха учестено. Вече беше ред на Хюрем. Припрените ѝ пръсти махнаха всичко, каквото Сюлейман имаше върху себе си.

Легнаха на леглото прегърнати. Ръцете, езиците и устните и на двамата се движеха, сякаш никога нямаше да спрат. Усетиха, че сега всичко беше различно. Не можеха да го опишат, но нещо се бе променило. Сякаш им носеше по-голямо удоволствие. Страстта беше по-изпепеляваща. При това въпреки някои забрани, които Хюрем си наложи от онази нощ, без да казва на Сюлейман.

Докато заравяше глава в закръглената гръд на съпругата си, Сюлейман си помисли, че това вече е неговата Хюрем, законната му съпруга пред Аллах. Това е разликата. Страст, чиста от прелюбодейство.

Докато се отдаваше на мъжа си, Хюрем за първи път през онази нощ се почувства толкова свободна. Забрави всичките правила и забрани, на които я бяха научили с дряновата пръчка по гърба.

Направи онова, което ѝ идваше отвътре. Дори ухапа силните рамене на Сюлейман. Вълните на удоволствието нахлуваха една след друга в мозъка ѝ и тогава пред замрежените ѝ от наслада очи премина отвратителният образ на убиеца Беркул със сплъстената коса, който се бе нахвърлил отгоре ѝ в онази злочеста пещера, а от устата му пръскаше слюнка, сети се за гнусните разбойници, които се бяха опитвали да я изнасилят в мрачните стаи на хановете, както и за евнуха Сюмбюл ага, който получи от нея любовен дар под стълбите.

Учуди се, че не си спомни лицето на русокосия Фредерик, който бе накарал в сърцето ѝ да запърхат хиляди пеперуди. Значи и те бяха отлетели от живота ѝ заедно с нещастното момче. От устните на Хюрем се откъсна невероятен вик. Не разбра дали този писък беше от удоволствието, което изпитваше, или пък от радостта да осъзнае, че се беше освободила от веригите на греха, който гризеше мислите ѝ постоянно.

Внезапно времето спря. Всички забрани в мозъка на Хюрем се бяха заличили. Отвори широко очите си. Тялото ѝ се стегна от безкрайна наслада. Опъна се като лък въпреки тежестта на мъжа. Усука крака около кръста на падишаха и извика:

— Сюлейман! Дай ми желаното!

Съвсем скоро обаче Хюрем се ядоса от новините, които получи от шпионите на Джафер. Някакъв вестоносец бе заминал набързо от Истанбул за Маниса.

— Ибрахим твърде бързо излезе от дупката си — промърмори Хюрем султан.

Всъщност не беше лесно великият везир да се съвземе. Вярно, че той беше първият, който стисна ръцете на Сюлейман и го поздрави веднага щом Зембилли Али Джемали ефенди произнесе:

— Обявявам този мъж и тази жена за съпруг и съпруга.

Но Ибрахим изобщо не можеше да повярва какво се беше случило.

Кой би се досетил, че самият султан Сюлейман ще сключи брак с някаква наложница? Начело на света до падишаха щеше да се намести една московчанка. Как можеше Ибрахим да се съгласи с подобно нещо? Но нямаше друг избор, освен да приеме истината. Едва до вчера той беше единственият Любимец на Сюлейман. Но вече имаше двама в живота на падишаха. Ибрахим и Хюрем.

— Кой ли от нас е на първо място? — сумтеше великият везир, но все пак не пропусна веднага да изпрати на Хюрем като сватбен подарък разкошна брошка, която беше донесъл от египетските съкровища.

Падишахът беше решил, че прелюбодейството е основният проблем, но всъщност той беше друг.

— Любовта те е накарала да ослепееш, Сюлейман — повтаряше си цяла вечер Ибрахим, докато обикаляше из стаите на двореца си. — Кой ще бъде наследникът на Османската империя? Ако утре умреш, дали това ще е Мустафа, който бившата ти наложница роди извънбрачно или Мехмед от московчанката, която сега прие в леглото си като своя съпруга? Кой? Това е основният проблем.

Падишахът не се ли беше оженил за Хюрем от страх, че ако преспи с мюсюлманка без брак, това ще е прелюбодейство? Е, Махидевран Гюлбахар не беше ли мюсюлманка? Колко тънка сметка си бе направила московчанката! Чрез този брак бе успяла да изкара връзката на Гюлбахар хасеки със султана прелюбодеяние, а принц Мустафа излезе „копеле“. В такъв случай какъв беше Сюлейман? Ами баща му, ами преди него? Държавата щеше да се разтресе из основи заради една любов. Нямаше ли да е права московчанката, ако утре кажеше:

— Докато тук е синът на жената, за която падишахът се венча пред Аллах, бива ли да се даде престолът на принц, плод на прелюбодейство?

Ибрахим паша се сепна от страх.

— Не щеш ли, жената ще вземе да получи и фетва[110] от глупака Зембилли ходжа, че тронът се пада на сина на законната съпруга!

Не, не, така не можеше. Пашата нямаше да гледа безучастно подобен развой на събитията. Пък и ако той стоеше само като зрител, утре войниците щяха да се разбунтуват. Гюлбахар хасеки непременно трябваше да склони падишаха да се завърне в Истанбул заедно с Мустафа и да потърси правото си и това на своя принц. Разбира се, щеше да се измисли някаква причина. А Сюлейман трябваше отново да потвърди, че престолът се полага на Мустафа, с думите:

— Тъй като се оженихме, възникна нова ситуация и за да не се чудят нашите поданици, наследник на престола е моят най-голям син.

После Ибрахим щеше да организира размирици, да възкачи Мустафа на престола на Сюлейман и така категорично да отстрани московската наложница и децата ѝ. А самият той щеше да управлява и Мустафа, и държавата. Пък току-виж с Ибрахим започне нова династия в тази огромна империя. Ами да, след като има Османска династия, защо да няма такава на Ибрахим?

Конникът, който два дни по-късно потайно излезе по късна доба от двореца на великия везир на Ат мейданъ, носеше към Маниса следната новина:

В опасност сте. Тук настъпи смут. Войниците са неспокойни. Всеки момент може да избухне бунт. При това положение принцът трябва да се намира в Истанбул. Намери начин да вземеш престолонаследника и да дойдете тук. Аз ще се опитам да склоня султана.

Ето това беше задкулисната игра, довела до новината, която шпионите на Джафер донесоха, че Ибрахим паша е изпратил конник в двореца в Маниса.

Когато разбра това от Джафер, настроението на Хюрем съвсем се развали. Или по-точно — завърна се в реалния свят от рая, в който се рееше. По тъжното изражение на черния мъж личеше, че бе изпуснал вестоносеца на Ибрахим. Стана ѝ жал да гледа как довереният ѝ човек стоеше пред нея засрамено. Ако бяха попитали кой най-много на този свят се радва, че Хюрем се е омъжила за падишаха, Джафер щеше да скокне:

— Аз!

Тя бе сигурна в това.

Имаше и още някой, който щеше да се зарадва поне колкото евнуха. Но кой знае къде беше той сега. Хюрем нямаше представа дали изобщо беше жив.

— Колко щеше да е щастлив, ако чуеше, че съм се омъжила за падишаха — каза си тя.

Но сега не бе времето да мисли за това. Значи чакалът се бе събудил.

Всъщност Джафер отдавна бе съобщил новината на Тачам Ноян. Щом казахският конник бе видял Джафер на вратата си посред нощ, бе попитал уплашено:

— Да не се е случило нещо с Александра?

Джафер беше тичал като луд, за да остане време да се върне в двореца преди изгрев-слънце. И тъй като беше задъхан, успя да отговори само с кимване с глава. Тачам се побърка. Стисна за гърлото момчето, което и бездруго едва си поемаше въздух.

— Кажи, случило ли се е нещо с момичето ми? Само кажи, че да срина двореца върху главите им.

Джафер с мъка се освободи.

— Добре, наричаш се Азраил, но не можеш ли да си намериш друга жертва освен мен?

— Стига приказки, въглен такъв.

И Джафер му съобщи радостната вест.

— Хюрем хасеки стана Хюрем султан, старче.

Настъпи мълчание.

— Какво е станало, какво?

— Султан Сюлейман сключи брак с Хюрем ханъм, брак! Александра стана съпруга на падишаха!

Джафер беше нарекъл господарката си Александра само за да зарадва още повече стареца. Лицето на мъжа светна. От очите му потекоха сълзи. Погледът му се отнесе. Джафер го остави за известно време да изживее радостта си. Кой знае какви мисли минаваха през главата му.

Евнухът чака дълго, преди Тачам Ноян да каже:

— Александра щастлива ли е сега?

Джафер кимна с глава и отговори положително.

— Само че — каза тихичко — опасността за Хюрем султан не е приключила.

И разказа всичко едно по едно.

— Като че ли Любимеца Ибрахим готви капан за нашата султанка. Изпрати един конник в Маниса.

— Но ти, разбира се, го хвана, нали?

Джафер този път поклати отрицателно глава и старецът се ядоса.

— Тогава за какъв дявол седиш тук? Казваш, че Александра е в опасност. Върви да научиш каква новина е изпратил Ибрахим на Гюлбахар. Ако не разбереш, разреши проблема. Ако щеш, откъсни главата на Ибрахим, ако щеш, на Гюлбахар. Не ме интересува. Или пък върви се хвърли в морето, защото си некадърен. Ако се случи нещо с Александра, ще ти одера кожата, да знаеш.

Джафер си беше тръгнал тъжен от стареца. Тачам беше прав. Каква бе ползата от него, след като не можа да залови вестоносеца на Ибрахим и не разбра какъв беше капанът, който се готвеше за Хюрем султан?

Докато информираше господарката си за случилото се, той непрекъснато си мислеше, че предпочита да потъне в земята, отколкото да се черви така пред нея.

— Пратеникът на Ибрахим стигнал ли е мястото?

Като чу гласа на Хюрем, Джафер се отърси от мислите, в които се беше отнесъл. Без да вдигне поглед от земята, той прошепна:

— Все още не, но не можахме да го заловим. Късно бях информиран.

— Нищо — каза Хюрем. Гласът ѝ беше като мехлем за позора на Джафер. — Не е трудно да се предположи какво е казал чакалът на змията.

Когато евнухът вдигна глава, той видя пожара в очите на господарката си.

— Трябва да изтръгнем или главата на чакала, или тази на змията. Или пък и на двамата заедно — промърмори Хюрем

Джафер зяпна. В ушите му прозвуча гласът на казахския конник: „Ако щеш, откъсни главата на Ибрахим, ако щеш, на Гюлбахар“.

Докато се оттегляше от покоите на Хюрем, Джафер се усмихваше.

— Бащата и момичето говорят едни и същи неща.

На следващия ден и съпругата на Искендер паша, Семиха, донесе на Хюрем неприятна новина.

— Ах, красива ми султанке, какви ги върши Любимеца Ибрахим? Вчера казал, че след като господарят ни е сключил брах с Хюрем ханъм, трябвало да обяви кой ще е престолонаследник. Да не останат съмнения и колебания у никого.

От яд страните на Хюрем пламнаха. Опита се да не показва гнева си, но не можа да овладее треперенето на гласа си.

— По някаква причина уважаемият паша отдава по-голямо значение на нашите семейни дела, отколкото на въпросите в собствения си дом.

Семиха кимна с глава и каза:

— И господарят ни се бил ядосал. Отворил решетката на прозорчето и отсякъл: „Какво ти колебание, паша, да не би да се е сменил законът, та да има нужда отново да се обявява? Каквото е било, това и ще бъде. Най-големият син е престолонаследник, това е“.

— Бог да дари господаря ни с дълъг живот. Негово Величество султанът е жив и здрав начело на семейството ми и на държавата. Защо търсим наследник за престола и короната му? Ако законът и редът казват, че тронът се полага на големия син, значи е така. Вероятно самият паша се е разколебал, та е рискувал да си навлече упреците на султана.

Думите не бяха изречени открито, но и двете жени се бяха разбрали една друга. Посланието на Семиха беше ясно: Внимавай. Ибрахим отново ти е заложил капан. Мъти главата на падишаха заради Гюлбахар и сина ѝ.

И Семиха бе разбрала посланието на Хюрем. Когато тя се завърна в конака си, Искендер паша изслуша какво разказа жена му.

— Враждата се нажежава, Семиха — потри ръце той. — Ясно е, че Хюрем султан се готви да извади сабята си. Дано само да не прибърза. Иначе ще хвръкнат и собствената ѝ глава, и главите на децата ѝ.

Хюрем познаваше мъжа си достатъчно добре, че да не допусне тази грешка. Пък и нямаше възможност да прибърза. Въпреки цялото ѝ кокетство и упрека ѝ, че все още е младоженец, султан Сюлейман реши да довърши онова, което остави наполовина при долината Мохач. Тръгна на поход с цел да свали от трона австрийския крал Фердинанд, брата на Карл V. Любимеца Ибрахим яздеше до него, яхнал червен кон. Двойката Карл-Фердинанд не рискува да повтори грешката при Мохач с война на открито. Фердинанд издърпа армията си навътре в Германия. А пък мисълта на Сюлейман беше при съпругата му, която му изпращаше вест след вест да се връща вече и да не оставя още дълго сама робинята си Хюрем. Обаче Ибрахим паша, макар да знаеше, че войската не е готова за такава обсада, успя да убеди падишаха с думите:

— Виена стои срещу султана като девица, готова всеки момент да се предаде.

Цивилният народ вече бе напуснал града. Виена беше обсадена, но този път работите се объркаха. Зимата настъпи рано. Когато натрупа сняг, Сюлейман даде заповед за оттегляне на войската на деветнадесетия ден от обсадата.

Падишахът, който се завърна в Истанбул седем месеца и седем дни по-късно, потърси утеха в ръцете на огнената си жена. Хюрем вече можеше да пристъпи към изпълнението на плана, който беше изготвила през това време. Една нощ тя каза на потиснатия от поражението при Виена султан:

— Сюлейман, принцовете ни вече почти са на възраст за женене. Но все още не са обрязани. Знаеш ли какво си мисля? Да организираме в Истанбул едно такова тържество за децата ни, че светът да види силата и могъществото на шах Сюлейман, за когото си мислят, че е изчерпал силите си в обсадата на Виена.

— Не е ли още рано, Хюрем? Мехмед е на осем, Селим на пет, а Баязид хан още няма дори четири години.

— Ами Мустафа хан е почти на петнадесет. Да не би да го обрежеш, когато се зажени?

— На четиримата принцове заедно ли искаш да организираме сюнет[111]?

Падишахът не можа да скрие учудването си.

Хюрем показа три пръста.

— Тримата. Баязид е още много малък, жал ми е.

— Да не би да искаш да повикам Мустафа в Истанбул?

— Както и Гюлбахар ханъм.

Падишахът, който остана зяпнал от учудване, се почувства горд със съпругата си. Помисли си, че жената на султан Сюлейман трябва да е точно такава, великодушна.

Ако беше зърнал блясъка, който за миг се появи в очите на Хюрем, вместо да се зарадва, по-скоро би се уплашил.

LIII

— Този път със сигурност ще убия тази негодница! — Ески сарай[112] ехтеше от виковете на Гюлбахар. — Коя е тази мръсница, че да се осмелява да ме кани в собствения ми дом? По нейна покана ли ще ходим в дома на бащата на сина ми?

Бурята се разрази, защото Хюрем бе излязла да посрещне Гюлбахар в Юскюдар. Бяха я повикали от Маниса в Истанбул за тържеството по случай сюнета.

След като с часове търпя намеците, погледите и фукането на Хюрем, Махидевран бе нахлула в стаята си като буреносен облак. Напразни бяха опитите на прислужничките да ѝ помогнат да се съблече. Тя не се спираше на едно място и сновеше гневно из стаята.

— Миналия път не ме оставиха да ѝ изтръгна душицата с тези две ръце. Хем тази натрапница, създаваща само проблеми, нямаше да се увиси на врата на господаря ни, хем държавата щеше да се отърве от лапите на московчанката.

Помощничките, които бяха дошли с нея от Маниса, добре познаваха гневните изблици на господарката си. Една по една се бяха спасили нанякъде и от местата, където се бяха спотаили, чакаха бурята да отшуми. Но нищо неподозиращите прислужници от Ески сарай нямаха това щастие. Те все още се суетяха из стаята, за да помогнат на бившата любимка на падишаха да се съблече. Дори когато научиха, че жената, която Гюлбахар наричаше „негодница“ и имаше намерение да убие, беше Хюрем — любимата съпруга на султан Сюлейман, някои от тях имаха неблагоразумието да предупредят Гюлбахар:

— Внимавайте да не ви чуят!

Тази своя грешка те заплатиха, отнасяйки плесници, удари с дрянова пръчка по гърба и драскотини.

Ако някой незапознат ги беше видял в момента на срещата им, никога не би повярвал, че между тези две жени съществува безмилостна вражда. А пък онези, които бяха наясно с миналото, останаха с впечатлението, че изминалите години са направили жените улегнали и помежду им като по чудо се е възцарил мир. Хюрем си облече пищни дрехи, които специално бе поръчала да ушият за деня, в който щеше да посрещне Гюлбахар — жената, от която изяде последния си бой в двореца и която нанесе нелечими рани на гордостта ѝ. Тафтеният кафтан в люляков цвят бе обшит със златисти копринени волани, а люляковата островърха шапка на главата ѝ бе увита в бяла коприна. Така натъкмена от главата до петите в императорски цветове, тя искаше да каже: „Аз съм самото могъщество“. Слезе величествено от султанската каляска. Бавно и достолепно тръгна към каретата на Гюлбахар. А първото нещо, което черкезката красавица забеляза, беше короната от огромни перли, която обграждаше шапката на Хюрем. Всъщност тя нарочно беше сложила тази корона, за да накара Гюлбахар да се пръсне от завист. Колкото енергична и пищна изглеждаше съпругата на султана, толкова изморената от пътя Махидевран беше бледа и невзрачна. Въпреки че на последното място, където спираха да почиват, Гюлбахар се бе гласила с часове и бе опитала всичко, за да изглежда красива и силна пред съперницата си, тя не бе успяла да прикрие поражението, което преживените мъки бяха изписали по лицето ѝ.

Първа заговори Хюрем:

— Щеше да е прекрасно, ако можехме да видим и нашия принц заедно с вас.

— Вероятно господарят ни иска да обсъди нещо с нашия син, престолонаследника. Няколко везири вече го отведоха при падишаха.

Тези три невинни изречения бяха произнесени с широки усмивки, но всъщност показваха, че безпощадната прикрита война между Хюрем и Гюлбахар продължава с пълна сила. Добре че никой друг не ги чу.

Казвайки „нашия принц“, Хюрем султан показа, че приема Мустафа наравно със собствените си синове. А пък Гюлбахар сякаш с пирон закова титлата „престолонаследник“ в главата ѝ. По този начин бившата хасеки показваше, че децата на Хюрем се нареждаха след сина ѝ за трона на падишаха и държавната власт, макар московчанката вече да бе съпруга на султана.

Хюрем бързо се съвзе след първия рунд и първата размяна на удари. Радостно хвана Гюлбахар под ръка.

— На Сюлейман много му липсваше нашият принц.

Остана изключително доволна, че по този начин напомни на Гюлбахар за правата си над падишаха. Хюрем бе подготвила тази сцена. Сега трябваше да изиграе целия сценарий и да каже всички реплики, които бе подготвила предварително. До една.

— Не можете да си представите колко много се натъжих, когато Сюлейман обяви, че Гюлбахар и Мустафа ще отседнат в Ески сарай. Казах му: Бива ли такова нещо! Не бих се съгласила за нищо на света. Нека принцът ни и Гюлбахар хасеки ни гостуват тук. — Опита с крайчеца на окото си да види изражението на жената, която вървеше до нея. — Но не ме послуша. Такъв си е Сюлейман. Щом веднъж реши, връщане назад няма.

Гюлбахар се побъркваше, че тази московска наложница, която бе набила от ревност и която бе станала причина за заточението ѝ, постоянно наричаше бившия ѝ мъж „Сюлейман“. „Безсрамница — изсумтя. В чий дом кого каниш ти? Гледай я само, кани ме на гости в собствения ми дом.“

Гюлбахар трудно овладя новия пристъп на ярост. Трябваше да стои гордо изправена, да прикрие омразата си и да раздава усмивки наоколо. Един непознат никога не би открил следа от високомерие в думите и движенията на Хюрем, но Гюлбахар знаеше, че всяка дума бе подбрана внимателно. Каква чуждоземска негодница беше тази.

— Как да не зная. Отсече ли нещо, не можете да го накарате да се отметне.

А пък Хюрем се престори, че не чува скритото послание, което Гюлбахар отправи с думите си: „Я стой, малката. Преди да се появиш ти, този мъж беше мой. Мен ли ще ме учиш какъв е?“. Хюрем успя да потисне яда, който се надигаше в нея.

— Колкото е твърдоглав Сюлейман, аз пък съм толкова решителна. Каквото си намисля, правя го. Казах му, че ако отида да посрещна Гюлбахар ханъм и ѝ обясня колко ще бъдем щастливи тя да ни погостува в дома ни, предполагам, няма да ми откаже.

Обърна се доволно и погледна изражението на Гюлбахар. Опита се да види чувствата, които жената прикриваше под маската на усмивката. От погледа ѝ струеше злоба. Омраза и завист. Точно това търсеше Хюрем. Защото и под собствената ѝ усмивка се криеше същото. Жената, чийто мъж отне, а сега се готвеше да вземе короната от главата на сина ѝ, трябваше да я мрази до смърт, че докато Хюрем прилагаше плана си, да не чувства никакво съжаление.

— Знаете ли, имам една добра новина за вас — каза тя с нехайно изражение. — Няма да се връщате в Маниса. Казах на Сюлейман и той се съгласи. Вашето място и това на принца ни са тук. Едно дете трябва да е близо до баща си, не е ли така?

Хюрем беше работила по този план с месеци. Беше загубила броя на безсънните нощи, когато, замаяна от любовна умора, бе плела тази мрежа, но бе премислила всеки детайл хиляди пъти. Бе пресметнала всяка вероятност и бе решила какво ще направи и каже във всяка ситуация. Например сега Хюрем бе сигурна, че Гюлбахар никога няма да приеме да остане като нейна гостенка в Йени сарай[113], където имаше хиляди спомени. Пък и нямаше намерение да настоява. Целта ѝ беше да се знае, че Хюрем е отправила такава великодушна покана, но Гюлбахар е отказала. Това беше достатъчно. Без съмнение, жената щеше с радост да приеме да остане в Истанбул. Пък и след като Сюлейман бе съгласен, никой нямаше да я пита дали ще стои, или ще се връща. И стана точно както Хюрем очакваше. Макар че Гюлбахар беше на ръба на една от своите нервни кризи, тя благодари за любезната покана и каза:

— Обаче и на Мустафа хан, и на мен ще ни е по-удобно в Ески сарай. Добре ще е принцът ми да не се затваря отсега в двореца, където ще живее, когато стане падишах. И без това с благословията на Аллах ще бъде там дълги години.

Хюрем не обърна внимание на скрития намек в това изречение, който ясно напомняше, че когато синът на Гюлбахар стане падишах, тя ще се върне в този дворец като валиде султан. А Хюрем пък ще бъде прогонена и забравена. Съпругата на султана само се задоволи да изсумти и съвсем не мислеше така.

Не се впечатли и от думите на Гюлбахар:

— Зарадвах се, че господарят ни реши да се върнем в Истанбул. Мустафа ще навлезе по-добре в държавните дела до баща си.

Хюрем дори погали ръката на жената, сякаш беше много доволна.

През онази нощ в Ески сарай Гюлбахар изтормози всеки, които се мернеше пред погледа ѝ.

— Ще я убия тази московска мръсница! — крещеше тя.

А през това време в прегръдките на султан Сюлейман полубудната Хюрем беше доволна, че е събрала всички змии, да са ѝ пред очите. Тя си спомни времето, когато обикаляха с Тачам Ноян из планините, и думите му, щом някоя змия я изплашеше:

— Страхувай се не от змията пред себе си, а от тази зад теб. Можеш да откъснеш главата на влечугото, което виждаш. Но змията, която не забелязваш, ще те ухапе.

Хюрем си обеща: Готова съм, татко Тачам. Ще откъсна главите и на трите змии, които стоят пред мен.

Тържествата по случай сюнета на тримата принцове продължиха три седмици. Крале, хагани и бейове обсипаха падишаха с подаръци точно както и след сватбата му с Хюрем.

Дори и възмъжаването на синовете им не можа да събере двете жени една до друга.

— Никога няма да седна до онази жена — отсече Гюлбахар. — Дори с цената на живота ми. Ако иска, палачът да дойде и да ми отсече главата, но няма да го направя.

По тази причина вдигнаха още две палатки — едната вдясно от шатрата на султан Сюлейман, а другата — вляво. Валиде султан, Хюрем султан и жената на великия везир Ибрахим паша, Хатидже султан, както и техните помощнички, наблюдаваха тържествата от дясната палатка. А в лявата бяха Гюлбахар, жената на дефтердаря Искендер паша — Семиха ханъм, както и съпругите на някои везири с дъщерите и помощничките си.

Появяването на Мустафа, Мехмед и Селим, възседнали три дорести жребеца, развълнува народа. Принцовете Мустафа и Мехмед стояха като статуи върху гърбовете на животните. Макар че коняри водех конете им, и двамата държаха юздите с дясната си ръка. А на кръстове им бяха препасани украсените със скъпоценни камъни саби, с които баща им ги беше дарил в същия ден. Малкият принц Селим изобщо не можеше да се задържи на коня. И понеже постоянно се пързаляше на една страна, възложиха на специален човек да внимава да не падне. Въпреки че Селим писна, понеже конят му се раздразни, хората аплодираха бурно и тримата синове на падишаха. Но съвсем ясно си пролича, че най-много се радваха на сина на Гюлбахар, Мустафа. Народът сякаш боготвореше наследника на Сюлеймановия престол. Имаше и хора, които целуваха ботушите на момчето, когато конят му се изравнеше с тях. Над Ат мейданъ екнаха викове:

— Да живее Мустафа хан!

От пищната шатра, издигната в центъра на площада, султан Сюлейман наблюдаваше церемонията с усмивка. Гордо се обърна към великия везир до него:

— Гледай, Ибрахим, бъдещето на Османската империя минава пред очите ти. Сюлейман един ден ще си отиде оттук, но и славата му, и родът му ще продължат.

Ибрахим паша, който бе решил, че позициите му са се укрепили след идването на Гюлбахар и сина ѝ в Истанбул, при всеки удобен случай напомняше на падишаха, че принц Мустафа е преди синовете на Хюрем, затова не пропусна и тази възможност.

— Владетелят ми познава своя роб Ибрахим. Не ми харесват лицемерието и лъжата. Да е жив и здрав Мустафа хан! Същински син на баща си. Погледнете само това благородство, тази величественост.

Сюлейман не отговори нищо, въпреки че забеляза как великият везир с един замах принизи и Мехмед, и Селим. Наистина Мустафа бе станал голям мъж. Страните му бяха започнали да потъмняват от тънка брада, а мустаците, които се появяваха над устните, му придаваха строго изражение. Когато Сюлейман тръгнеше на поход, вече можеше спокойно да остави трона на най-големия си син вместо на най-възрастния везир.

Хюрем също забеляза, че Мустафа е възмъжал. Докато следеше как Мехмед и Селим преминаха, яздейки, тя не успяваше да подреди обърканите емоции, които я завладяха. Двама от принцовете, които цял Истанбул аплодираше на крака, бяха от нейната плът и кръв! Боже, до какви висини се издигна малката пленница! Вярно, че Хюрем беше платила тежката цена на това израстване и продължаваше да я плаща до ден днешен, но в замяна на това съдбата я бе превърнала от пленница в султанска съпруга, в истинска кралица. И на престола на света щеше да се възкачи нейният храбър син принц Мехмед хан, който сега, яхнал дорестия кон, подръпваше полите на кафтана си, непрекъснато гледаше сабята на кръста си и през цялото време се опитваше да придържа големия тюрбан на главата си, за да не падне. Тайно се гордееше, че синът на Хюрем щеше да е третият Мехмед на османския престол след Мехмед Челеби[114] и Мехмед Завоевателя.

Очите ѝ мигом се напълниха със сълзи. Носеше ли вина за всичко, което бе извършила досега в името на тази цел и което предстоеше да извърши оттук нататък? Кой можеше да я упрекне, че се опитва да възкачи сина си на престола на Сюлейман? Тя беше съпруга на султана, а не негова наложница. Престолът принадлежеше на Мехмед по право като майчиното мляко. Какво беше направила Гюлбахар, за да има претенции, освен че бе родила син на Сюлейман?

— Нищо… — каза тихичко Хюрем.

Хафса султан, която седеше до нея, чу тази дума, но не можа да я разбере. Докато наблюдаваше внуците си, тя се обърна и погледна с навлажнени очи снаха си. Видя сълзите, които бликаха от очите на Хюрем. Още веднъж усети нежност към момичето. Това бяха сълзи на гордост. Кой не би се гордял с такива деца? Хафса си помисли, че в сърцето на човек, който толкова лесно плаче, не може да се таи злина. Сълзите измиват всичко лошо и мръсно.

Валиде султан се успокои, когато видя, че Хюрем аплодира със същия ентусиазъм и сина на Гюлбахар, Мустафа, който минаваше пред тях. Това момиче беше различно. Хафса беше сигурна: „Ах, моето бяло гълъбче, заловило славния ми орел. Значи Аллах, който ти показа правия път, е изтръгнал от сърцето ти всичката ревност, омраза, завист и гняв“.

Първата мисъл, която прониза Хюрем, беше, че Мустафа вече не е дете. Имаше брада и мустаци. Погледна плътните вежди и тъмните очи на сина на Гюлбахар. Имаше дълъг тънък нос, който издаваше силна воля като на баща му. Устните приличаха на тези на майка му. Изглеждаха малки за лицето, също както и при Гюлбахар. Всъщност единственото, по което приличаше на майка си, бяха устните. Плътни, дебели, но малки.

Стана ѝ неприятно, че хората приветстваха най-възторжено Мустафа. Как ли се големее майка му сега и как ли се усмихва наляво-надясно! Направи усилие да види Гюлбахар в другата палатка. Тюлът, който бяха опънали отпред, пречеше, но Хюрем успя да различи силуета ѝ. И си обеща: „Радвай се, докато можеш. Това ще ти е за последно. Сърцето ти ще гори в най-ужасни мъки. Ще проклинаш съдбата, която ме изправи пред теб и копелето ти“.

А в палатката от другата страна крояха други сметки. Подкрепата, която синът ѝ получи от народа, накара Гюлбахар да се изпъчи самоуверено. Нямаше как да не се гордее, когато принц Мустафа помаха величествено с ръка, за да отвърне на приветствията, а хората викнаха:

— Да живее!

Гюлбахар съжали, че не се беше съгласила да е в една палатка с Хюрем. Сега тя бе готова да даде пълни кесии с жълтици, за да види физиономията на Хюрем, докато наблюдава колко невзрачни бяха синовете ѝ пред Мустафа и как топло народът приемаше наследника на престола. Гюлбахар се обърна към другата палатка. Не можеше да види Хюрем заради тюла, който покриваше страната, от която се провеждаше шествието, но можеше да се закълне, че сега очите на московчанката бяха приковани в нея.

Докато Мустафа преминаваше, Гюлбахар стана на крака и заръкопляска с пресилен възторг. А вътрешно си казваше: „Гледай, московска негоднице. Хайде виж сега кой е истинският престолонаследник. Дали в сърцата на хората е московската наложница, или пък майката на Мустафа хан — Махидевран Гюлбахар хасеки? Дали народът обича моя принц юнак, или пък твоите чеда?“.

Щом Гюлбахар скочи и заръкопляска на сина си в изблик на щастие, жената на Искендер паша, Семиха ханъм, която седеше непосредствено до нея, също се изправи на крака, за да го поздрави с овации.

Когато Хюрем научи, че няма да са в една палатка, тя направи всичко по силите си и уреди Семиха да е при Гюлбахар. Въпреки че жената недоволстваше и отказваше да се отдели от съпругата на султана, Хюрем я бе погледнала в очите и ѝ бе казала:

— Това е за добро, Семиха. Отидете да седнете до черкезката, за да сте нашите очи и уши. Иначе мислите ми ще са все там. Ще го сторите за мен, нали?

Гласът на Хюрем, наподобяващ чуруликане на славей, и красивите ѝ очи бяха достатъчни, за да завъртят главата на Семиха.

Всъщност Хюрем усещаше от известно време страстните погледи на съпругата на Искендер паша. Преструваше се, че не забелязва, но знаеше, че и у самата нея бе започнала да припламва искра. Семиха събуди за нов живот несравнимите трепети, породени в тялото на Хюрем от първите любовни уроци, които тя получи от рускинята Екатерина след пристигането си в харема. Тя не остави безответни тези пламенни погледи, които караха кръвта ѝ да забушува. При всяка тяхна среща Хюрем щедро излагаше на показ пред очите на жената на Искендер паша пищните си гърди, преливащи от дълбоките деколтета на роклите ѝ. И понеже при всяко посещение Хюрем бе подклаждала похотта на Семиха, тя вече бе в плен на московчанката. Гледаше поднесеното ѝ съкровище с очи, замъглени от страст.

През онзи ден тя погали фините ръце на Хюрем и отговори на въпроса: „Ще го сторите ли за мен?“, без да се замисли:

— Бих умряла за вас.

Всъщност Хюрем искаше от нея да шпионира. И Семиха се опита да изпълни тази задача по най-добрия начин. Това беше и причината да скочи на крака, сякаш много се беше разчувствала, когато Гюлбахар аплодираше сина си.

— Браво, Бог да го дари с дълъг живот до майка му и баща му, начело на държавата! — Възклицанията ѝ не целяха нищо друго, освен да спечелят благоволението на Гюлбахар.

И за да успее да изкопчи нещо, Семиха дори се опита да я подлъже с думите:

— Гледайте каква подкрепа получава Мустафа хан. В отсрещната палатка сигурно се изяждат от завист.

— Който гледа със зли очи, да ослепее, Семиха ханъм.

Отговорът на Гюлбахар беше остър като нож.

Семиха записа в паметта си всяко движение и всяка дума на жената. Направи ѝ впечатление, че някои от прислужниците на съпругата на Ибрахим паша току идваха в палатката. Какво търсеха тук, докато самата Хатидже султан седеше до Хюрем? Какво шепнеха на ухото на Гюлбахар? Доколкото знаеше Семиха, отношенията между Хатидже султан и Хюрем бяха доста добри. Макар да я бяха омъжили за Ибрахим паша, сестрата на падишаха открай време бе вземала страната на Хюрем. И тя беше тази, която най-много се зарадва на сватбата между Сюлейман и наложницата. Тогава какво означаваха тези странни притичвания и шушукания? Може би тези прислужници разменяха вести между Ибрахим паша и Гюлбахар?

Семиха направи повторен опит да научи нещо:

— Жалко, че Хатидже султан не е тук. Помощничките ѝ доста се измориха да притичват.

Гюлбахар се обърна и дълго се взира в очите на жената. Значи великият везир не случайно ѝ изпрати предупреждението да внимава с жената на Искендер паша. Семиха съвсем открито я разпитваше.

— Може Хатидже султан да е в другата палатка поради някаква причина, която ние не знаем, сестро — отговори Гюлбахар.

Ако Семиха докладваше тези думи, както бившата любимка на султана предполагаше, че ще стане, това щеше да породи съмнение у Хюрем. Гюлбахар с радост си помисли, че ѝ се предлага идеална възможност да развали отношенията между Хатидже султан и Хюрем.

Изведнъж сякаш я удари гръм. Как не се беше сетила по-рано за това? Никой не го бе виждал със собствените си очи, но все се говореше, че Семиха харесва жени. Всички знаеха, че тя лично подбира момичетата, които служеха в конака на Искендер паша.

Да не би московчанката и Семиха…?

Въпросът бе слисал дори и Гюлбахар. Не, не беше възможно. Тя се опита да прогони породилото се съмнение. Сигурно неприязънта бе причината за него. Не вярваше да се е осмелила!

Но в съзнанието ѝ се загнезди подозрение, което непременно трябваше да сподели с Ибрахим паша. Дори то да беше безпочвено, нямаше да е лошо да плъзне такава клюка за Хюрем.

Докато в двете палатки, предназначени за жените, съпругата на Сюлейман и бившата му любимка крояха опасни планове за децата си и тяхното бъдеще, в шатрата на падишаха цареше превъзходно настроение. Покаялият се Сюлейман, който не близваше и капка вино от вечерта, когато узна, че Хюрем е станала мюсюлманка, си бе забранил алкохола. Ала за тържеството по случай сюнета на принцовете заповяда да почерпят всички с най-отбрани вина. Докато той се освежаваше с всевъзможни шербети в августовската жега, многолюдната тълпа, която обграждаше Ат мейданъ, се беше отдала на забавления, позамаяна от леещото се вино.

Султан Сюлейман, заразен от приповдигнатото настроение на народа, изведнъж се обърна към Ибрахим паша:

— Я кажи, паша. Чие тържество стана по-пищно? Нашето или твоето?

— Разбира се, че моето, султане.

Везирите, които чуха въпроса на падишаха и отговора на Ибрахим, се вледениха. А султан Сюлейман цял почервеня от ярост. Хрумна му, че Хюрем явно имаше право. Този мъж беше започнал да се смята за по-велик от султана. Така ли му се отплаща за това, че въпреки всичките доноси срещу него не позволи косъм да падне от главата му?

В онзи момент за първи път падишахът съжали за обещанието, което даде на Ибрахим:

— Ти си мой приятел. Докато душата ми се намира в това тяло, никога няма да те унижа и да те сваля от длъжност.

Все пак успя да потисне гнева, който го заливаше на вълни.

— И защо твоето да е било по-пищно? Не виждаш ли, че всички владетели, крале, ханове и хагани използват като претекст тържеството, по случай сюнета на принцовете ми и от месеци изпращат посланиците си до вратите ни, за да спечелят приятелството ни. Трупат в краката ни най-ценни дарове. Всички се прекланят в полите ни и молят за милост. Дори и посланикът на нашия враг Карл V чака пред портите от две седмици, за да бъде приет. Не виждаш ли колко могъща е държавата ни и колко велик е султанатът ни, че да твърдиш, че твоето тържество е повече от нашето? Да не сме разбрали грешно?

Ибрахим добре познаваше Сюлейман, с когото беше близък още от младежките си години. Пламъкът, разгорял се в очите на падишаха, вещаеше опасност. Разразилия се султански гняв везирът можеше да заплати с живота си. Но очите, от които прехвърчаха искри, не уплашиха Ибрахим. Защото той вече знаеше как да завърши думите си подобаващо. За пореден път щеше да поласкае падишаха.

— Не сте разбрали грешно, султане.

Възцари се зловещо мълчание.

Точно когато от искрата в очите на падишаха заплашваше да пламне огън, Ибрахим паша каза изречението, с което мислеше, че ще спечели Сюлейман:

— Защото на моето тържество имах честта да посрещна най-великия владетел на света, владетеля на владетелите, султан Сюлейман.

Ибрахим зачака угодническите му думи да потушат огъня в очите на падишаха, но това не се случи. Султанът се обърна към везирите наоколо:

— Виждате ли, чувате ли, аги? — На лицето на падишаха се появи ледена усмивка — Разбирате ли защо нашият велик везир е наречен Любимеца? Не е възможно човек, тъй щедър на комплименти към господаря си, да не ни е любим.

През онази нощ дефтердарят Искендер паша каза на жена си Семиха:

— Върви и кажи на Хюрем, че палачът скоро ще усуче намазненото въже около врата на Ибрахим. От нея зависи кога ще стегне примката на хърватина.

Хюрем вече започваше да я затяга. Когато посред нощ султан Сюлейман влезе в стаята си, а в главата му имаше стотици въпроси и хиляди съмнения, които бяха подпалили мозъка му, тя попита:

— Какво му е на Негово Величество султана?

— Май тържеството ни измори, Хюрем султан.

— Къде се е чуло лъвът да се измори или Сюлейман да остане без сили? — изчурулика тя. — Нима има някой, който знае това по-добре от мен?

— В главата ми се въртят рояк въпроси и безчет съмнения. Нито откривам отговори, нито пък мехлем за подозренията, които ме изгарят отвътре като рани.

Не можа да се стърпи. Разказа на жена си разговора, който бяха провели с Ибрахим паша. Гласът му още носеше следите от обидата.

— Построи си по-хубав дворец от този, който наследихме от дедите си, нищо не му казахме. Заживя в лукс, който ние не допуснахме в дома си и за който сметнахме, че не е достоен, но не отдадохме значение. Издигна в средата на Ат мейданъ римските статуи, които донесох от Буда, за да ги вижда от двореца си. Народът започна да говори, че един Ибрахим е махнал кумирите, а този на Сюлейман ги е върнал, но ние не обърнахме внимание. Затворихме устите на везирите, които злословеха по негов адрес. Казваше на посланиците, дошли до вратата ни, че у когото е печатът, той е Сюлейман. Че щом печатът е у Ибрахим, значи той е султанът. Че щом падишахът не престъпва неговата дума, тогава каквото каже Ибрахим, то ще бъде. Ние се престорихме, че не чуваме. Наглостта му няма граници, а сетне я облича с бляскави думи и се надява да му се размине, като ни се подмазва. Вината му става двойна. И непрекъснато расте…

За да не издаде с изражението си победните викове, които отекваха в главата ѝ, Хюрем сведе поглед и започна да чопли с пръст полата си и да рисува формички, както правеше в детството си. Сюлейман знаеше, че жена му се държи така, когато има да каже нещо.

— Хайде, кажи го, Хюрем. Кажи, че ме беше предупредила.

— Казват, че робите не се славят с много ум — позасмя се Хюрем. — Моля господарят да не ме взема на подбив заради думите ми. Чудех се защо изобщо някой друг носи печата на Негово Величество султана.

— Така повелява традицията още от времето на дедите ни. Печатът е наш, но друг го удря. Не подобава падишахът да обикаля с печат в ръце, Хюрем. Затова той е поверен на великия везир.

— Нали ти казах, Сюлейман — приближи се кокетно тя и обхвана врата на мъжа си с ръце. — Виждаш ли, ето на! Робите са глупави. В женската ми глава все се върти един нелеп въпрос: Ами ако онзи, който носи печата, злоупотреби с него?

Сюлейман замръзна на мястото си.

— Кой би се осмелил да стори подобно нещо, жено? Това ще му струва главата. Такъв глупак ще се прости с живота си.

Хюрем поклати глава, сякаш не се бе сетила!

— Ама разбира се, кой би се осмелил? Пък и какво толкова? Няма да настъпи краят на света. Господарят ни ще се намеси, ще каже, че не той е ударил печата, че не това е неговата дума, и всичко ще приключи.

През онази нощ за първи път от месеци насам Хюрем пя, докато падишахът си почиваше, положил глава в скута ѝ. Беше сигурна, че първата работа на султан Сюлейман на сутринта ще бъде да заповяда да му изготвят печат.

На следващия ден Семиха се яви при Хюрем с отнесен поглед. Съпругата на султана погали по гладката буза жената на Искендер паша, която ѝ донесе посланието:

— Въжето на хърватина вече е в ръцете на Хюрем султан.

— Нека уважаемият паша изобщо да не се тревожи, Семиха ханъм. До днес не сме изпускали края на нито едно въже, което сме държали.

LIV

Султан Сюлейман изрева към великия везир Ибрахим паша, застанал на прага на вратата:

— Нахрани и измий песоглавеца и нека се яви пред мен.

— Неверникът е нахранен и чист. Сега е свел глава и иска да целуне краката ви, коленичил пред трона на великия падишах.

— Добре, вкарай кучето вътре.

Джоузеф, посланикът на австрийския крал Фердинанд, който заедно с многолюдна делегация очакваше да бъде приет от Сюлейман, не бе запознат с ритуала на падишасите при приемането на християнски посланик и затова не разбра нищо от тези думи. Бе останал без сили продължение на седмици да обикаля от врата на врата и да го подмятат. Обиждаше го всеки везир, пред когото се явеше, упорството му оставаше без резултат:

— Аз съм посланикът на австрийския крал Фердинанд — брат на Негово Височество Карл V, император на Испания и на Свещената римско-германска империя.

След като му се наложи да преглътне какви ли не унижения, посланикът успя да разбере, че когато Ибрахим паша го дръпна за ръката и войниците наредени от двете страни на портата, го сръчкаха, обръщенията „куче“ от падишаха и „неверник“ от великия везир се отнасяха за него.

Когато прекрачи прага и влезе вътре, мъжът бе заслепен. Сред деветимата си везири падишахът седеше на трона си от злато, украсен с перли. Везирите, скръстили ръце пред себе си, бяха свели глави, сякаш тюрбаните на главите им тежаха. Дневната светлина, бликаща през купола, украсен с червени скъпоценни камъни, създаваше невероятна цветна феерия по кафтана на Сюлейман, везан със златна сърма и с пришити диаманти и рубини. Посланикът се чудеше кое е по-пищно — Сюлейман или този умопомрачителен трон? От свода надолу към трона висеше въже, изцяло покрито с рубини, перли и изумруди. До дясната ръка на владетеля бяха положени ослепителната му бляскава сабя, кинжалът, колчанът със стрели и лъкът му. На главата му имаше огромен тюрбан, обкичен от три реда елмази. Точно по средата се извисяваше перо от чапла, в основата на което се намираше рубин, голям почти колкото юмрук. Лицето на султана бе бледо. Леко гърбавият нос и очите издаваха силната му воля.

Опитният посланик, посещавал всички владетели и крале в Европа, виждал всякакъв лукс и богатства, се почувства потиснат от разкоша наоколо. Не се бе усещал тъй безсилен и немощен нито в присъствието на Карл, нито коленичил в краката на папата. Опита се, доколкото може, да се държи, както му бяха казали. Наведе се, целуна полите на падишаха, дори не повдигна глава и не погледна султан Сюлейман в лицето, преди да му заповядат да говори. Само си повтаряше: „Значи това бил Сюлейман!“.

Намери смелост да отвори уста едва когато по знак на падишаха Ибрахим паша каза:

— Говори, невернико!

Мъжът полагаше огромно усилие да не издаде, че краката и гласът му треперят, докато казва, че не признават османската окупация на Унгария и Белград. Освен това заяви, че неговият господар Фердинанд иска Сюлейман да го признае за крал на Австрия и да върне унгарската корона и Белград. После посланикът допълни:

— Трябва да предадете обратно всички завладени от вас унгарски градове.

Изправен на трона, падишахът изслуша мълчаливо думите на посланика, без дори да го погледне. В изражението му не настъпи и най-малка промяна, издаваща мислите му. След като изслуша потока от думи, султанът внезапно обърна глава. Посланикът видя заплахата в тъмните лешникови очи на Сюлейман. В погледа на падишаха проблясваха светкавици.

Ибрахим паша мигновено усети гнева на Сюлейман. Удаваше му се идеална възможност да замаже несъобразителната си постъпка от тържеството за сюнета и подхвана:

— С какво право твоят господар говори за своята сила в присъствието на падишаха на Османската империя, под чиято могъща сянка са се подслонили всички християнски държави? Щом конят на владетеля е стъпил върху нечии земи, то значи, че са вече под управлението на падишаха. Крал е онзи, на чиято глава ние сложим корона. Твоят господар не знае ли, че не се става крал с корона, а със сабя? И каквото е завладяно със сабя, се брани със сабя.

Докато посланикът се чудеше какъв отговор да даде на тази тежка обида, се случи нещо неочаквано — такова събитие не помнеха дори и най-възрастните везири. Султан Сюлейман внезапно вдигна ръка. Всички погледи в приемната зала се обърнаха към него. Падишахът се протегна към мястото, където стояха оръжията му, извади един пергамент, завит на руло, и го подаде на великия везир Ибрахим паша.

— Чети!

Великият везир бързо се отърси от смайването си, целуна три пъти свитъка и три пъти го докосна до главата си, после го отвори. Сега всички гледаха Ибрахим. И падишахът наблюдаваше внимателно, за да не изпусне изражението по лицето на главния везир. Очакваше този миг, откакто Хюрем му бе казала:

— Ами ако злоупотреби с печата?

Никой освен него не забеляза как лицето на великия везир изведнъж прежълтя. Ибрахим замръзна на място, а падишахът изрева:

— Чети!

— Завоеванията ми ще бъдат утвърдени.

Гласът на Ибрахим бе станал дрезгав. Опита се да го оправи, като се покашля веднъж-дваж. Искаше да спечели време, да се съвземе. Онова огромно червено петно отдолу на пергамента сякаш изгаряше зениците му. Везирът се питаше в каква ли клопка е попаднал. За миг погледът му се плъзна към дефтердаря, възправил се отляво на падишаха, и се усети: „Това е твое дело, Искендер!“ Но изведнъж се разколеба: „Да не би пък да е Хюрем?“ Не, откъде ще знае московчанката за тези неща? Нямаше кой друг освен Искендер да е нагласил това. Отново се опита да се съсредоточи върху пергамента в ръцете си. Редовете се размиваха пред очите му.

Сюлейман ясно видя смайването у приятеля си. Това бе целта — може би така ще му дойде умът в главата. Ще разбере кой е велик и кой нищожен. И отново заповяда:

— Чети!

Ибрахим успя да продължи, след като прочисти гърлото си:

— Фердинанд ще бъде подчинен на нас заедно с територията на бившето Унгарско кралство, останало под негова власт. Ще заплаща за земите си данък в размер на петдесет и три хиляди златни жълтици на година. Фердинанд ще се смята за равен на османския велик везир и кореспонденцията ще се провежда предвид това обстоятелство…

Ибрахим паша спря. Какво означаваше това? Добър знак ли беше? И какво е това червено петно? Погледна към австрийския посланик, пребледнял, като че ли ще припадне. И Ибрахим се чувстваше по същия начин. Продължи да чете от пергамента, преди отново да му заповядат:

— Фердинанд ще почита великия падишах на Османската империя като свой баща и ще му засвидетелства уважение и покорство като негов син. И Карл ще приеме тези условия в качеството си на крал на Испания. Той никога няма да използва титлата „император“ в кореспонденцията си. А ние ще го признаем като Карл V, краля на Испанския вилает.

Ибрахим четеше, без дори да чува собствения си глас. Умът му през цялото време беше в онзи червен печат, който глождеше очите му. Да не би Сюлейман да се е отказал от дадената дума? Би ли сторил нещо подобно? Ибрахим беше изтощен. Напрягаше ума си, за да си даде отговор на тези въпроси. Когато приключи с четенето, ръцете на великия везир безпомощно се отпуснаха надолу.

В приемната зала настъпи тишина, така че и муха да прехвръкнеше, щяха да я чуят. Султан Сюлейман премести погледа си от Ибрахим към австрийския посланик. В очите на падишаха отново проблясваха светкавици.

— Чу и разбра. Ако Карл V и Фердинанд искат мир с нас, това е спогодбата. Или ще я приемат, или последната дума има… — Сюлейман не довърши изречението, а посочи с ръка сабята си. После се обърна към Ибрахим, чието лице все още беше бяло като вар.

— Дай фермана на песоглавеца, паша.

Ибрахим моментално изпълни заповедта и натика пергамента, който изгаряше пръстите му, в ръцете на посланика, приличащ на развалина.

Джоузеф и хората му бяха изблъскани навън. По знак на Сюлейман и везирите се оттеглиха по един, по двама, свели глави. Дефтердарят Искендер паша се пръскаше от радост. Хвалеше сам себе си, че бе накарал московчанката да стегне примката на хърватина. След като Хюрем султан бе дръпнала въжето, значи идваше неговият щастлив час. „Дните на Любимеца Ибрахим са преброени — шептеше си той, докато излизаше през прага, потривайки ръце. — Бъди готов, Искендер, печатът идва при теб.“

А в това време останалите везири се чудеха на какво ли още ще станат свидетели очите им. Нечувано и невиждано бе, след като има велик везир и толкова много везири, падишахът сам да напише спогодба!

Докато Ибрахим паша излизаше заднешком, Сюлейман каза:

— Ти остани. Харесаха ли ти условията ни?

Ибрахим изобщо не можеше да мисли сега за условията. Умът му бе в онова червено петно върху пергамента, което пареше като огън. Печатът на падишаха, сложен върху червен восък. По дяволите условията, после погледна Сюлейман в очите.

— Вие ми обещахте.

— Да не би да не сме си спазили обещанието, зетко?

— Ударили сте печат под фермана.

— Да.

Сюлейман се засмя доволно. Извади една малка торбичка от пояса на кръста си.

Ибрахим видя коприната в люляков цвят и потреперя смаян: „Ти си била, значи!“.

Падишахът мушна два пръста в пристегнатата с връвчица торбичка и показа на великия везир малкия печат, който извади оттам.

— Това не означава ли, че сте се отметнали от обещанието си?

— Сюлейман хан би дал живота си, но не би потъпкал дадена дума.

— Но печатът ви е у мен.

— Вече имаме два. Единият е поверен на теб, а другият е в кесийката ни. Имаш толкова много работа, няма все да си до нас, че да удряш печата, нали, зетко? Нали знаеш — у когото е печатът, той е Сюлейман. Ето го печатът, ето го и Сюлейман. Каквото каже той, това е.

Сюлейман тръгна доволен от приемната зала към харема си. Ибрахим го изпроводи с поглед. Ако султанът се бе обърнал, щеше да види пагубния танц на сенките в очите на великия везир. Сенките на смъртта.

След като падишахът си отиде, Ибрахим се замисли: „Той знае. Искендер със сигурност му е докладвал думите ми, че у когото е печатът, той е Сюлейман. Че аз държа печата. Че аз съм и Ибрахим, и Сюлейман. Иначе защо ми каза това така изневиделица? И защо печатът е в кесията на Хюрем? Гюлбахар е права — московската негодница и Искендер са се съюзили, за да ме погубят“.

Мъжът яростно стисна юмруци. Така силно бе забил пръсти в дланите си, че когато ги отпусна, бяха побелели. За него нямаше да има спокойствие, докато не се отърве от Искендер паша и Хюрем.

— Така да бъде, московска кучко! — каза си великият везир. — Ибрахим е вещ в изкуството да убива.

Щеше да изплете клопката си като паяжина. Враговете му щяха да се оплетат и да останат в нея. И като огромен черен паяк той безшумно щеше да доближи плячката си, за да изпие кръвта ѝ.

Хюрем отново бе попаднала в огнен обръч. На всичко отгоре разбра, че пак е бременна. И много се ядоса, като чу, че хората говорят:

— Московската кокошка пак щяла да мъти.

Всъщност никой друг освен Сюлейман не се бе зарадвал на бременността ѝ. Всяко дете, което раждаше, означаваше нов товар за прислугата и помощничките. Всички изнемогваха от усилията, които костваше плодовитостта на Хюрем, и това пролича по намръщените им лица, когато разбраха новината. Плюс това бременността беше трудна, понякога Хюрем с дни не можеше да стане от леглото.

Не след дълго тя разбра колко греши с радостта си, че хърватският чакал е изпаднал в немилост, и това я изнерви. Ибрахим продължи с коварните дела и подлизурството още по-настървено. Великият везир отново си връщаше позициите на Любимец. За беда и падишахът бе много доволен от развоя и твърдеше:

— Накарах Ибрахим да си събере акъла.

От друга страна, Хюрем трябваше да отбягва горещите любовни атаки на Семиха ханъм. Не беше лесно да се озапти съпругата на Искендер паша. Семиха се мъкнеше в двореца през ден и обсаждаше покоите на Хюрем. Откакто любовният живот със Сюлейман се бе превърнал в рутина, влюбените погледи на жената отключиха пориви, които Хюрем се опитваше да потисне. Тя се раздвояваше между страха от нов грях и желанието да се остави на милувките на Семиха.

Бременността се оказа спасителен пояс. Семиха прие новината с изблици на ревност. И без това полудяваше от мисълта, че падишахът гали любимата ѝ жена, а сега и тази бременност… Един ден не се стърпя и попита Хюрем, докато милваше косите ѝ:

— А вие обичате ли господаря ни?

Знаеше отговора. Нямаше как да има друг отговор на този въпрос. И Семиха щеше да се гърчи в мъки от него, но вече не можеше да владее чувствата си.

— Що за въпрос? Има ли жена, която не би обичала Негово Величество султана?

В онзи миг Хюрем султан усети, че за първи път се страхува да погледне някого в очите.

Семиха скочи на крака, обляна във водопад от сълзи. Отправи се към вратата. Направи една-две колебливи крачки. Погледна назад, сякаш се беше сетила за нещо и искаше да го каже. Протегна ръка към Хюрем, опита се да говори, но не посмя.

В онзи миг Хюрем трудно удържа желанието си да прегърне жената и да покрие с целувки очите, плачещи за нея. Размисли се за иронията на живота — първият човек, пролял сълзи от любов към нея, е жена.

Тя не знаеше за сълзите, които Джафер проливаше от години по безнадеждната си любов, спотайвайки се зад вратата ѝ.

„Опичай си ума! — смъмри се Хюрем. — Ти си султанка, съпругата на владетеля на света султан Сюлейман. Майката на падишаха, който утре ще се възкачи на престола. Приляга ли ти това? Колко бързо забрави Фредерик. Отново ли искаш да изживееш същите болки и страхове? Да не би да искаш да изгориш прочистеното си от греха тяло с огъня на още по-сериозен грях?“

Семиха, забравила дворцовите правила, излезе тичешком от стаята на Хюрем и едва не се сблъска с Мерзука. Татарското момиче бе принудено да се отдръпне настрани, но не бе сигурно, че съпругата на Искендер паша го забеляза. За известно време гледа как жената се отдалечава като градоносен облак, а после влезе в стаята на своята спътница. Видя обърканото изражение на Хюрем и не се сдържа:

— Да не си посмяла! — каза Мерзука със строг тон, въпреки че не подобаваше на помощничка да говори така на господарката си. — Да не си посмяла да го сториш! Да не си сляпа? Не виждаш ли клопките, които залагат около теб?

Не след дълго — само след броени дни — Хюрем се сблъска с такава клопка в султанския хамам. Беше в четвъртия месец от бременността си. Както винаги, бе изгонила прислужничките и бе останала сама до курната. Мерзука и Сетарет калфа чакаха на студа господарката им да се изкъпе и да излезе.

Камъкът беше горещ. Курната от венециански мрамор, в която от златни кранчета шуртяха топла и студена вода, бе под прозореца от орнаментно стъкло. Отвън не можеше да се види вътрешността, но от определен ъгъл Хюрем можеше да наблюдава ненагледното синьо на Босфора и зелената покривка на отсрещните възвишения.

Пристъпвайки внимателно с дървените си налъми, за да не се подхлъзне, тя се намести до курната. Пещемалът стегнато обгръщаше по-наедрелия ѝ корем. На мраморната поличка отляво бяха оставени шербет и плодове за освежаване. А няколко стъпки по-нататък на малкия камък в центъра имаше сухи кърпи и пещемали за подсушаване след баня. Унесена от бълбукащия звук на студената вода, течаща от едното кранче, Хюрем тихичко подхвана песен. Докато поливаше главата си, загребвайки вода със златен тас, тя се усети, че вече изобщо не пее руски песни. А тъй като вече с никого не говореше на руски, единствената връзка, останала с майчиния ѝ език, бяха волжките народни песни. И сънищата ѝ. Тя сънуваше на руски.

Ах, волжки девойки, волжки девойки… — опита се да тананика прочувствена песен от миналото, но не се получи. Сякаш езикът и песните ѝ бяха обидени… В хамама се чуваше звукът от уда, на който свиреше една от помощничките отвън. Очите на Хюрем се напълниха със сълзи. Не можеше да пее на майчиния си език, но тази игрива мелодия я пленяваше.

От мислите ѝ я извади едно едва доловимо движение. Някакво мигновено потрепване. Сякаш нещо бе помръднало при хавлиите, оставени на мрамора в центъра. Хюрем отново погледна през дългите си мигли, от които капеше вода. Сега нямаше никакво движение. Реши, че ѝ се е сторило. Пък и какво можеше да мърда там? Беше от бременността. Привиждаше ѝ се.

Блажено изми червените си коси със сапун от извлечен в Айвалък специално за двореца зехтин, примесен с различни благоухания. Хюрем много харесваше това хлъзгаво докосване. След като добре се насапуниса, тя се обля с вода от тасовете. Спря, за да си поеме въздух. Взе си чепка грозде и започна да яде, докато гледаше Босфора.

По едно време, без да усети, очите ѝ отново се спряха върху мястото с кърпите. Не. Нямаше никакво движение.

Внезапно се случи нещо страшно. Измежду хавлиите нещо червено-жълто тупна на земята. Сви се на мястото, където падна, и после се опъна. Една малка глава се надигна. Вертикални жълти очи се огледаха наоколо. Раздвоен език провери въздуха. Извивайки се бавно, червено-жълтото нещо започна да се плъзга към мястото с плодовете, право към Хюрем. Змия! При това една от най-отровните, които Тачам Ноян ѝ бе показвал по полята.

Хюрем се вцепени. Не можа да реши какво да прави. Веднага стана и се качи върху мрамора, на който седеше. Чула тракането, змията се спря. Малката глава отново се изправи. Отвратителните жълти очи погледнаха в посоката, от която дойде шумът. Раздвоеният език изскочи навън, този път заплашително. Четири малки остри зъба в устата на змията се мярнаха за миг. У Хюрем се надигна безмълвен вик, стори ѝ се, че тя я видя. Змията сякаш я загледа, прецени движенията ѝ, после отново се отпусна на горещия влажен мрамор и продължи по пътя си.

Приближаваше се към Хюрем с всяко извиване. Нямаше време. Трябваше да бяга, да вика, непременно трябваше да направи нещо.

Как ли бе влязла змията в султанския хамам? Една дума завладя изцяло мислите ѝ. Убийство! Змията бе вкарана, за да я отрови!

Сети се какво ѝ беше казал Тачам, когато ѝ показа една змия, която бе стиснал с два пръста точно зад главата:

— Нека малките ѝ размери не те подвеждат, Александра. Много е отровна. Може да убие дори и камила. Устата ти изсъхва. Причернява ти пред очите. Завива ти се свят. Сърцето ти започва да блъска, сякаш ще изскочи от гърдите. Цялото ти тяло се парализира. Не можеш да си поемеш дъх и — бам! Тази малка животинка убива човек за няколко минути.

Значи Ибрахим и Гюлбахар са предприели действия преди нея. Кой друг можеше да стои зад този смъртоносен капан? Щом тя бе в опасност, значи може би точно в този момент бяха застрашени и децата ѝ! Нямаше да им достави това удоволствие. Те не знаеха на какво бе способно момичето, което Тачам Ноян отгледа.

Гадината, извивайки се, бе допълзяла точно пред мраморното стъпало, върху което стоеше Хюрем. Змията отново вдигна глава и погледна първо момичето, после гроздето и смокините. Ясно бе, че не можеше да реши в коя посока да тръгне. Постоянно проверяваше въздуха с отвратителния си език. Изпъната като лък, от мястото си тя бе готова всеки момент да се спусне като стрела и да забие смъртоносните си зъби в тялото на врага. Хюрем отново си спомни съвета на Тачам:

— Не отделяй очи от нея, Александра. Омагьосай я с поглед. Никой не го знае, но човешкият поглед омагьосва змиите.

Дали действително беше така? Вече нямаше друг избор, освен да опита. Наведе се отгоре и заби поглед в змията. Синьо-зелените очи срещнаха вертикалните жълти зеници на животното. Хюрем дори не си поемаше въздух. Само се взираше в тези отвратителни очи. Влечугото заплашително извади езика си срещу нея един-два пъти. Но после се отказа. И миниатюрната глава на змията се вцепени. Действително ли я бе омагьосала? Нервите на Хюрем бяха опънати до краен предел. Дясната ѝ ръка се спусна отгоре като светкавица към врата на змията. Палецът и показалецът ѝ се разтвориха и стиснаха като менгеме, а ръката се вдигна отново със светкавична скорост.

Оръжието на убийството вече бе между пръстите ѝ. Тъй като бе хваната за врата, змията не се опита да се освободи. Само усука тънкото си колкото човешки пръст тяло около ръката на момичето. Изпаднало в безизходица, влечугото заплашително извади няколко пъти раздвоения си език към наблюдаващите го очи и толкова.

Хюрем настръхна от студения допир на червените и жълти люспи. Отровата беше в ръцете ѝ. Дори леко разсейване, само моментно невнимание можеха да означават смърт. Студена пот обля тялото ѝ. Тя не издържа — писъкът ѝ отекна в купола на султанския хамам. След него още един, още един, още един!

Първа през тежката дървена врата нахлу Мерзука. Когато татарката видя Хюрем да държи змия, тялото ѝ се свлече на земята като празен чувал. Сетарет калфа се оказа по-неустрашима. Без дори за миг да отдели ококорените си черни очи от влечугото, тя загърна с един пещемал мокрото треперещо тяло на господарката си. Накрая нададе вика, който бе задържала в себе си:

— Бързо, момичета! Тук има змия! Пуснали са змия при Хюрем султан!

Едва когато стоманената лапа на Джафер хвана животното, Хюрем пусна смъртоносната гад.

— Принцовете ми! — изкрещя тя. — Тичайте да видите живи и здрави ли са? Тичайте. Спасете принцовете!

И тя също се свлече до Мерзука.

LV

— Как ли е влязла змията в хамама?

Въпросът на Ибрахим паша вбеси султан Сюлейман.

— Ти попитай не как е влязла, а кой я е вкарал вътре.

Хюрем се беше хвърлила на врата на падишаха пред всички и треперейки, бе извикала:

— Искаха да ме убият, Ваше Величество!

Без да го показва пред съпругата си, и султан Сюлейман подозираше, че някой е пуснал змията там. Но кой? Гюлбахар ли? Всеизвестно бе колко ревнива е майката на най-големия му син. Възможно бе след идването ѝ в Истанбул тези чувства отново да са я завладели.

За първи път след години Сюлейман се бе изправил срещу нея и бе изкрещял с пламтящи очи:

— Това твое дело ли е, жено?

— Да не би сега московчанката да отправя клевети срещу майката на вашия престолонаследник? — отвърна тя, без да ѝ мигне окото.

И все пак тя остана главната заподозряна.

Възможно ли беше да е Ибрахим? Заради омразата, която хранеха един към друг Хюрем и великият везир, беше допустимо. Но Ибрахим бе достатъчно хитър, за да не допусне подобна глупост. Знаеше, че Хюрем щеше да обвини първо него. И след разпити и мъчения можеше да излезе наяве, че някой от неговите шпиони е вмъкнал змията.

Сюлейман премисли всяка вероятност. Дори заподозря, че самият той е истинската цел — вероятно отмъщение от голобрадия Тахмасп, който зае мястото на иранския шах Исмаил, след като бащата на Сюлейман Селим му бе отнел престола. Може би шахът отправяше послание: „Виж колко съм близо до теб. Мога да заложа смъртоносен капан дори и в хамама на жена ти“.

Разследването продължи с месеци. Наред с помощничките на Хюрем бяха разпитани всички прислужници, робини, евнуси в харема, пазачи, готвачи и служители в двореца. Тъй като не бе постигнат никакъв напредък, падишахът още повече затвърди подозренията си. Да, със сигурност шпионите на шах Тахмасп бяха организирали покушението. Сюлейман заповяда да бъдат засилени мерките за сигурност. Той, Хюрем и всички принцове бяха обкръжени от още повече стража.

Една вечер Хюрем се оплака на Сюлейман:

— Ваше Величество, вече не мога да се къпя в онзи хамам. Боя се.

— Но той се проверява, преди ние да влезем, Хюрем. Постоянно ce пази. Дори заповядах да има пазач и на покрива. Няма от какво да се страхуваш.

— И какво от това? Когато вляза там, онова влечуго все ми е пред очите. Мисля си, че отвсякъде изскачат змии.

Падишахът погали съпругата си по бузата.

— Какво е нужно, за да си спокойна? Кажи ми, веднага ще го сторя.

— Бих искала да построим нов хамам. Само за нас двамата и за децата. Ако позволи господарят ни…

Сюлейман се засмя.

— Ще уведомят архитектите и майсторите. Щом е така, веднага ще бъде построен хамам, достоен за моята султанка. Пък и…

Падишахът не можа да довърши думите си. Хюрем внезапно скочи от мястото си. Започна да хвърля възглавниците, върху които седеше, и тези, на които се облягаше, хващайки ги с два пръста.

— Може да има скорпиони и змии къде ли не — казваше тя и проверяваше навсякъде с широко отворени от страх очи. Когато се увери, че няма нищо, изтича и се хвърли в ръцете на падишаха. Благодари с целувки за разрешението за хамам.

И разследването на Джафер не даде резултат. Въпреки всички усилия на главния си шпионин, вкаран в двореца на Ибрахим паша, евнухът не можа да научи нищо. И от предоставения на Гюлбахар Ески сарай шпионите се върнаха с празни ръце.

И Тачам Ноян, при когото Джафер бе изтичал онази нощ, след като уби змията, също не можа да открие нищо.

Почти започнаха да вярват, че змията е влязла в харема по канализацията, но Хюрем бе сигурна. Постоянно си повтаряше, че тази работа е дело на нейната съперница и хърватския чакал. И беше права. Гюлбахар бе уредила змията да достигне до султанския хамам, а шпионите на Ибрахим бяха заличили следите. Мъжът, който донесе влечугото, и един от служителите в двореца, изчезнал внезапно, отдавна бяха под дълбоките води на Мраморно море.

Макар че раждането наближаваше и неразположението и болките бяха станали доста силни, Хюрем все още постоянно кроеше планове за отмъщение. Когато оставаше сама, си мърмореше:

— Ще видите вие как се залага смъртен капан! Има какво да научите от Хюрем!

Страхът, щастието и мъката се редуваха в султанския дворец. След случката в хамама всички живееха в страх, че и при тях ще се появи змия.

Когато Хюрем роди още един син, страхът бе заменен от щастие. Покушението беше забравено. Сюлейман радостно прегърна новородения си син и каза:

— Джихангир[115]. Нека твоето име да е Джихангир. То най-много приляга на един мъж от османския род.

Няколко месеца след раждането на поредния принц валиде Хафса султан се спомина внезапно. Хюрем беше до нея в сетния ѝ час. Старата султанка стискаше силно ръцете на момичето и го гледаше в очите. Дори и да искаше да каже нещо, силите не ѝ стигнаха. Пък и какво ли повече трябваше да ѝ каже? Можеше ли да настоява: „Остави сина на Гюлбахар да седне на трона. Да убие и теб, и децата ти…“

Оттук насетне щеше да се случва онова, което съдбата беше предопределила. По сбръчканите ѝ страни се търколи една-единствена сълза. Последните ѝ думи бяха:

— Не изпускай орела, бялото ми гълъбче…

Хафса султан издъхна с отворени очи.

Хюрем склопи очите ѝ, станали стоманеносиви от възрастта и видяли толкова мъка и радост през годините. Не бе очаквала, че смъртта на старицата ще я натъжи толкова.

— Спи спокойно, майко, бялото ти гълъбче няма да остави сам орела ти — каза тя и заплака.

После бавно се изправи. Погледна прислужничките, които бяха свели глави. Хафса султан бе издъхнала. Първата жена в двореца на султан Сюлейман вече беше Хюрем. Тръгна гордо изправена към вратата.

Всички се отдръпваха настрани пред Хюрем султан, носеща се плавно и тържествено по коридорите с високо вдигната глава, сякаш докосваща облаците. Всички се прекланяха пред най-могъщата жена в Османската империя.

Сюлейман бе разтърсен от смъртта на майка си. Хюрем за първи път го видя да плаче. Той се опитваше да прикрие лицето си, за да не видят околните сълзите, които се смятаха за признак на слабост. У Хюрем се надигна чувство на гняв. Нима Сюлейман нямаше право да плаче? Тези хора за какво го мислеха? За Бог ли? Макар и падишах, горд завоевател по бойните полета, владетел на света — в края на краищата той бе просто човек. И разбира се, имаше право да изплаче мъката си. Може ли да не тъжи за майка си? Хюрем изведнъж извика:

— Излезте! Веднага напуснете! Навън, навън! Освободете стаята. Оставете господаря ни насаме с майка му!

И тя излезе. Докато тежката двукрила врата безшумно се затваряше зад гърба ѝ, Хюрем се облегна на стената.

— Може ли да не тъжи за майка си? — повтори си тя. — Аз така и не можах да оплача своята — простена тихичко. — Дори не зная дали е жива или мъртва.

Облегна глава на стената и затвори очи, за да не заплаче. Но това не помогна. Няколко издайнически капки се процедиха през дългите ѝ плътни мигли и се търкулнаха по лицето ѝ. Отвори широко очи, за да спре сълзите, и тръгна забързано.

— Какво като сме султан и султанка, и ние сме хора. Оставете ни да си поплачем.

Сюлейман забрави скръбта по майка си заради новините, които получи от източната граница и настояванията на Ибрахим. Сефевидската държава в Иран се бе съвзела бързо след поражението на шах Исмаил от Селим Свирепия и отново се бе разпалила безмилостната вражда между двете тюркски династии — едната сунитска, а другата шиитска. След като мястото на Исмаил на сефевидския престол бе заето от сина му Тахмасп, в османския дворец започнаха да валят донесения и опасенията нарастваха. Младият шах се бе зарекъл да отмъсти за баща си. До Истанбул стигнаха думите му:

— Ако ми кажат, че е нужно да се съюзя с дявола, за да унищожа Османската империя, ще го сторя без колебание.

Не след дълго дойде вест, че нашественици от Иран са нарушили границите. След това, че са завладели Битлис[116]. А най-накрая до падишаха достигна доклад, че шпионите на Тахмасп всяват раздор сред населението и се опитват да разпространят шиитството, а броят на шиитските селища се увеличава.

Великият везир Ибрахим месеци наред повтаряше:

— Султане, да отрежем и смажем главата на сефевидския звяр, преди да е пораснал. Можете ли да си представите какво ще се случи, ако тръгне срещу нас, докато се борим с Карл V? Бог да ни е на помощ! Издайте ферман да нападнем първо Иран. После ще се върнем на запад и ще си разчистим сметките с испанския крал.

Сюлейман знаеше, че този път Ибрахим е прав. Но не можеше да се реши, премисляше всичко твърде задълбочено. Всъщност султанът имаше само една цел — да приключи делото, което преди хиляда години Атила бе оставил недовършено. Да влезе в Рим и да погребе в праха на забвението основите на християнския свят — папството. Цялата му подготовка и политика се основаваха на тази идея.

— Невъзможно! — възрази той. — Няма да се изплашим от едно голобрадо момче и да се откажем от основната си цел. Това ли е политиката на великия ми везир? След като можем да заличим християнството от лицето на Европа, предлагаш да се занимаваме с едно хлапе на изток, така ли?

— Целта е същата. Мисля обаче, владетелю, че вместо да тръгнем по най-краткия път към нея и да попаднем в клопка, трябва да удължим пътя.

— Чакай, спри. Нека помислим, паша.

Хюрем бе усетила, че тече някаква тайна подготовка. Падишахът отново се бе затворил в черупката си и бе изключил сетивата си за външния свят. Той правеше така, когато се впуснеше в дълбок размисъл. В повечето случаи дори не забелязваше какво става и какво се говори около него. Дори и когато се отдаваха на любовни ласки, Хюрем чувстваше, че умът на падишаха е зает с други мисли.

Една нощ тя попита мъжа си, докато галеше брадата му:

— Какво кара моя султан да потъне в мрачни мисли?

Падишахът не се поколеба да обсъди налегналите го грижи с Хюрем, чийто съвет за похода при Мохач се бе оказал правилен.

— Трябва да взема едно решение. Отново сме застанали на кръстопът. В каква посока трябва да поемем?

— Бихте ли разказали на вашата робиня какви са пътищата?

— Единият води на запад, а другият — на изток. Първият е труден, изпълнен с опасности и пречки. Но в края му има слава и почит. Османското знаме, знамето на исляма, може да бъде забито в сърцето на Рим. Да бъде заличена хиляда и петстотин годишна история и да бъде започната нова глава.

— Толкова ли е трудно да се отиде в Рим, че господарят ни така се е замислил?

Сюлейман леко се усмихна на тези думи.

— Папският престол не е единствената цел за Сюлейман, Хюрем. Ние жадуваме за всички тронове и корони в Европа.

След като целта беше да затрие папското влияние и да даде друг ход на историята, значи Сюлейман се стремеше да погуби християнството и да наложи мюсюлманската вяра в Европа. Изведнъж Хюрем потръпна. Християнството щеше да изчезне, така ли? Ядоса се на това свое чувство. Какво я засягаше нея? Нали и тя беше мюсюлманка? Нали и посоката, в която се молеше от години, беше същата като тази на Сюлейман?[117] Защо тогава се притесняваше, че християнството може да е застрашено?

— А другата посока? — попита тихичко тя, отърсвайки се от размислите, в които се бе отнесла.

— И пътят на изток е опасен, но е по-лесен в сравнение с другия.

— Сега в коя посока иска да поеме Негово Величество султанът?

— От хиляда години насам прадедите ми винаги са се движили на запад. Винаги. Такава е нашата орис. Бъдещето е на запад.

— Но Ибрахим паша ви сочи към изтока, нали така?

Падишахът кимна утвърдително и погледна съпругата си в очите.

— Както разбираш, срещу мен има два звяра, Хюрем. Единият е силен и могъщ. Но е възрастен. Действа бавно. Не напада, преди да е сигурен, че ще убие врага. Звярът на изток е по-малък. Но расте бързо. Неопитен е, понеже е млад. Но е коварен и дързък. Ибрахим паша казва, че…

Хюрем, с пръст върху устните на съпруга си, продължи думите му:

— Казва, че звярът трябва да се смаже, докато е малък, за да може истинският хищник да не ни нападне в гръб.

— Откъде знаеш, че Ибрахим мисли така?

— Няма как иначе. — За момент Хюрем замълча и погледна в очите на мъжа си. — И моят умен съпруг си мисли същото.

— Но ако ние тръгнем срещу младия звяр, как може да сме сигурни, че другият ще стои мирен?

Хюрем се засмя:

— Нали господарят ми каза, че старият хищник действа бавно?

Темата бе приключена там, през онази нощ, но Хюрем не спря да размишлява. Защо бе насочила Сюлейман към Иран? Дали защото все още някъде в душата си имаше нещо християнско? Дали и усилието на хърватина да обърне погледа на падишаха към изтока не бе подхранено от желанието му да запази християнството? И Ибрахим бе станал мюсюлманин преди години, но очевидно и у него все още имаше нещо християнско. Дали бившите единоверци се бяха съюзили, за да спасят християнството, макар че бяха смъртни врагове?

В мозъка на Хюрем като жило се заби въпросът: „Аз каква съм в действителност?“. Всъщност цял живот търсеше отговора му. Наистина каква беше тя? Мюсюлманка ли, или християнка? Рускиня ли, или османка? Дали приемането на исляма не бе само роля, която изигра, за да получи благоволението на султана и за да се издигне?

Тази мисъл потресе Хюрем. Тихичко промърмори:

— Божичко, и в душата си ли съм двуличница? Няма ли да се избавя от постоянното терзание коя съм и какво съм?

За първи път от толкова години тя извади торбата с чеиза от мястото, където я беше скрила. Дълго се взира в полусчупената иконка на Богородица и в почернялото от сажди лице на Иисус в скута ѝ. Няколко сълзи капнаха върху златния ангел, който летеше над Христос.

На сутрешния намаз Хюрем остана дълго върху молитвеното килимче. Устните ѝ непрекъснато шептяха молитви.

— Нека го нападнем — каза Сюлейман на Ибрахим паша. — Дали детето Тахмасп ще абдикира така чевръсто и ще избяга от сефевидския престол, както баща му — шах Исмаил?

Хюрем не знаеше дали се радва, че падишахът отново поема пътя, който тя му показа, или защото спаси Рим въпреки религията си. Така или иначе, тя не беше в състояние да мисли за това, защото Сюлейман стори нещо твърде неочаквано. Когато отиде на война, той остави на трона си принц Мустафа — сина на Гюлбахар.

Сякаш светът се срина върху Хюрем. Първо изпадна в паника. Какво означаваше каймакамин[118] в султаната. Едно дете, обрязано едва преди две години, сега притежаваше всичките правомощия на Сюлейман, докато него го нямаше, така ли? Дали можеше да злоупотреби с властта си? Хюрем се притесни за живота си и за този на децата си. Сякаш не ѝ стигаха грижите по болнавия принц Джихангир, а сега я сполетя и това… Макар и трудно, тя си наложи да не издава страха си. Изпрати съпруга си отново със своята прекрасна усмивка.

— Върви, султане мой, и се върни, отново увенчан с победна корона. Да бъде свещена войната ти! Не мисли за нас. Нашият храбър принц ще се грижи добре за това, което си му поверил.

Хюрем остана загледана след падишаха, който се отдалечи с развят кафтан. Сюлейман на мига разбираше какви заговори се крояха в дворците на Карл, на папата и на шах Тахмасп и отрано предвиждаше вероятностите и предприемаше мерки, но не забелязваше какво се случва в собствения му дом.

— Ако знаеше какви страхове са ме обзели — каза си Хюрем.

Може би знаеше, но не го показваше.

След случката със змията страхът и мерките за сигурност се бяха превърнали в нещо неизменно. Не прибързваше, проверяваше всичко, което пиеше или ядеше, като първата хапка и глътка най-напред се даваше на момче, специално назначено за целта от Джафер. Хюрем не си лягаше, преди хубаво да бъде проверено всяко кътче. Правеше същото и за децата си.

Ситуацията не бе за подценяване и трябваше да се внимава. Как да опази себе си и децата си от сина на негодницата? С дни търсеше отговор, без да излиза от стаята си. Първата предприета мярка бе да пренесат тримата ѝ синове и дъщеря ѝ в нейните покои. Големият ѝ син, принц Мехмед, бе в Маниса, където бе санджакбей. На него изпрати вест да бъде внимателен.

— Падна по гръб, Хюрем! — изсумтя сама на себе си, обхваната от тъжни мисли. — Всичките ти усилия бяха напразни. На престола на Османската империя се възкачи копелето на Гюлбахар. Какво да сторя сега? Това не е змия, че да я хванеш за главата и да я захвърлиш…

Струваше ѝ се, че ще полудее само като си представеше колко доволна е сега Гюлбахар. Татко ѝ Ноян бе много далеч. Сюлейман го нямаше. А Искендер Челеби бе заминал на война с армията. Хафса султан се бе споминала. Хюрем беше съвсем сама. Освен едно черно момче, до нея не беше останал нито един човек, на когото можеше да се довери и при когото можеше да намери утеха. А как щеше да се справи евнухът? Дали щеше да опази живота на Хюрем и петте ѝ деца? Мястото, наречено дворец, бе пълно с врагове. На всеки ъгъл можеше да я дебне капан.

Помисли си, че е възможно и Гюлбахар да се пренесе там. Та нали бе постигнала желанието си! Ето че синът ѝ бе дошъл и се бе наместил на османския престол. Само дето не бе отишъл при тюрбето на Еюб султан и не бе опасал сабя за провъзгласяването му за султан! Но ако събитията продължаваха да се развиват така, и това можеше да се случи.

Гневът разяждаше Хюрем. Припознаваше враг във всекиго, изпречил се пред нея. Не позволяваше и на децата си да излизат навън. Само Мерзука и Сетарет калфа имаха позволение да влизат в стаята ѝ. А главата на Сетарет бе започнала да изглежда доста странно, откакто въгленочерната ѝ къдрава коса бе започнала да посивява. Хюрем не можеше да не се засмее, щом я видеше, но сега не ѝ беше до шеги. Сякаш вървеше по съвсем тънко въже. От едната ѝ страна имаше адски пламъци, а от другата — змии, скорпиони и стоножки. Не биваше да се препъне и да падне.

Не знаеше коя поред безсънна нощ беше това. Вдигна глава от възглавницата, която вече ѝ се струваше трънена, и се изправи. Решителността ѝ надделя. Така с вързани ръце ли ще чака? Тя е Хюрем султан. Любимата съпруга на султан Сюлейман. От какво се бои? Не бива да пуска онова, което е хванала! В края на краищата Мустафа е само дете. Преследвай победата! Покажи кой е силният!

Взе решение и едва дочака сутринта. Първата ѝ работа беше да извика Мерзука.

— Веднага да известят заместника на падишаха, нашия принц. Бихме желали да го посетим.

Отговорът дойде бързо:

„Нека не се притеснява. Ние ще дойдем, за да получим благословията ѝ.“

Добре, обаче кога?

Хюрем веднага се нагласи. Пробва най-красивите си рокли и накрая реши коя да облече. Докато се приготвяше, преценяваше мислено какво означава отговорът на Мустафа. Безброй пъти попита:

— Това ли бяха точните му думи?

И всеки път получаваше отговора:

— Точно това.

Какво значеха тези думи? „Нека не се притеснява…“ Тук нямаше никакво обръщение или титла.

— Виж ти! Да не говорим за подобаващото обръщение към султанка, момчето дори не споменава и името ни — каза Хюрем на Мерзука.

Пък и какво означаваше това: „Ние ще дойдем, за да получим благословията ѝ…“.

— Какъв е станал Мустафа, че да го благославяме. Нали поразпитахме и разбрахме — каймакамин на падишаха било титла само на думи. Той няма никакви правомощия. Не може нищо да направи без знанието и печата на съпруга ми. Само ще наглежда ежедневните дела и толкова. Знае се, че има много везири, които могат да вършат тази работа. Със сигурност майката е научила сина си на тези приказки.

Мерзука усещаше урагана, който бушува в душата на господарката ѝ. Знаеше, че трябва да я успокои. Иначе в лудостта си щеше да стори нещо непредпазливо и щеше да обърка всичко.

— Ти все пак направи, както е казал принцът — прошепна татарката. — Ако не можеш да го привлечеш на своя страна, ти бъди до него. По-добре е, отколкото да си срещу него.

Хюрем се обърна и погледна с учудване татарската девойка. Познаваше я добре. Погледът и стойката на Мерзука издаваха тревога. Хюрем бе видяла същото изражение в онзи злощастен хан, когато реши да си сменят стаите, за да се срещне с Фредерик.

— Гледай ти — леко се усмихна тя на приятелката си. — Какви мъдри слова са това. Откъде се научи да разсъждаваш така?

Мерзука не можа да реши дали да се засмее, или да се обиди. Махна с ръка, сякаш казваше „остави“.

— Не изсипвай кошницата — каза тя. — Може да е тежка, но пълната кошница носи повече полза от празната.

Беше права. Хюрем с благодарност прегърна спътницата си. Зачака пълната кошница. Мина обедната молитва, после следобедната, по никой не дойде. Хюрем си помисли, че принцът със сигурност сега е при Гюлбахар. Яростта я гризеше отвътре. Беше развълнувана. От колко години не се бе срещала с Мустафа? Само за малко го бе зърнала отдалече, яхнал коня по време на тържеството по случай сюнета. И то бе зад тюлените пердета. Мислено подготвяше думите си. Опита се да предположи какво ще каже Мустафа. А и кой знае какво го е подучила майка му, изсумтя Хюрем. Малко преди вечерния езан тя най-накрая получи вестта, която очакваше.

— Принц Мустафа идва.

Хюрем го посрещна на крака. Официално, както би следвало да посрещне каймакамин, и с искрена топлота, сякаш бе неин син. Мислеше, че е намерила точното равновесие между двете неща. Мустафа бе станал още по-снажен момък от сюнета насам. Хюрем си помисли, че прилича на майка си. „И тя е такава върлина като него.“ Може би тюрбанът му беше голям или пък това, че се спускаше до челото му, правеше главата му да изглежда малка. Хюрем си помисли, че от лицето му бяха останали само чифт черни вежди, тъмни очи и един извит като клюн нос. Също и тънките устни.

— Липсвахте ни — каза Хюрем.

Принц Мустафа отвърна, без да я погледне:

— Не бяхме по тези места допреди няколко месеца.

Хюрем се направи, че не разбира намека в думите на момчето: Нали ни заточи в Маниса, как ще ни видиш.

— Тръгнахме, за да посрещнем принца ни и красивата му майка, но падишахът ни беше изпреварил. Не можахме да ви видим.

Обстановката беше студена като лед и напрегната като струна. Хюрем трябваше да преодолее това. Направи една-две крачки към детето.

— Елате насам, седнете — каза тя.

Когато видя, че момчето се колебае, веднага го хвана за ръцете и го дръпна към кушетката.

— Моля, не се стеснявайте. Все пак и ние сме ви като майка. Пък и какъв е този огромен тюрбан на главата ви? Много ви приляга, но това не е официална визита. Свалете го и се отпуснете. И ние да можем по-добре да видим лицето на храбрия си принц.

Мустафа бавно отдръпна ръцете си. За момент сякаш щеше да свали тюрбана от главата си, но после се отказа.

— Не, така е добре, нека остане. Не може каймакамин без тюрбан.

— Както желаете. Как е майка ви? Дано да е в добро здраве.

— Добре е. — За момент замълча. — И тя се интересува от вашето здраве. — Отново кратка тишина… — Много се натъжи от случката със змията. Надява се вече да сте по-добре.

Хюрем се засмя леко.

— Добре съм. Беше случайност. Разбира се, всички се разтревожихме, но вече е минало.

— Как ли е влязла там змията?

Ако не беше прехапала устни, Хюрем щеше да каже: Как ще влезе, майка ти я е пуснала.

— Не се разбра — отвърна тя, опитвайки се да не разваля ведрото си изражение. — Ако ме питате, животното е минало по канализацията на хамама. Иначе откъде ще влезе?

После, за да смени темата, Хюрем попита:

— А вие какво правите?

— Уча се да бъда падишах.

Неизменната усмивка по лицето на Хюрем замръзна само за миг. Помисли си: Добре, научи се. Но тези знания няма да ти потрябват.

С последните си думи момчето се бе изправило. На кръста му беше опасана украсената със скъпоценни камъни сабя, която султан Сюлейман му беше подарил по случай сюнета. Сложи дясната си ръка върху копринения червен пояс на кръста си. А с лявата заметна кафтана и хвана дръжката на сабята. Гордо направи една-две крачки в стаята. Колко много приличаше на баща си така! Сякаш в момента Сюлейман се разхождаше пред очите на Хюрем. И в очите на Мустафа проблясваха същите светкавици, докато говореше.

— Много настоявахме баща ми да ни вземе със себе си, но той не сметна, че е правилно. Каза, че нашата длъжност е по-сериозна, защото ни е поверил трона си.

Опитвайки се отново да си придаде онзи жизнерадостен вид, Хюрем отвърна:

— Колко добре ви е обяснил Негово Величество султанът! Щом трябва да заеме мястото на престола, за какво принцът ни да ходи по бойните полета…

Мустафа изведнъж прекъсна Хюрем:

— Да бъдеш падишах, се учи най-добре на бойното поле, начело на войниците. Какво усвоявам тук между четири стени? Средства, нужни за прехраната на народа, покупки, продажби и други такива.

— Не са ли важни и тези неща?

— Разбира се, но мястото на един падишах трябва да е начело на армията му. Бог да поживи баща ни, но когато утре му се случи нещо, аз ще седна на този престол не като заместник, а като падишах и тогава и за ден няма да се отделям от войската си. Именно такова поведение приляга на Мустафа хан, сина на султан Сюлейман. Да води война след война, да постига победа след победа!

Хюрем за момент си помисли, че говори съпругът ѝ. Същият разпален поглед, същите разпалени слова.

— Както разбирате — продължи Мустафа, — опитваме се добре да научим как да бъдем падишах, за да сме достойни за баща си. И успяваме.

В този момент зазвуча вечерният езан. Мустафа се сепна и се отправи към вратата с думите:

— С ваше позволение, вече трябва да тръгваме.

— Да бяхте поостанали още малко. И братята ви да се бяха срещнали с вас.

Момчето се обърна към Хюрем.

— Нямаме никакво време. Държавните дела ни очакват.

Хюрем султан дълго гледа подир принц Мустафа, който заметна кафтана си и излезе, без да изчака отговора ѝ. Отнесена в мисли, тя дори не забеляза помощничките, които влизаха в стаята ѝ. Изгони прислужниците, които искаха да запалят факлите и светилниците. Остана да седи в мрака с часове. Единствената светлина в стаята беше блясъкът на очите ѝ. Синьо-зелените зеници се превърнаха в две горящи главни и се разпалиха в пожар.

— Добре, върви си, Мустафа — говореше си тя. — И виж дали там, където отидеш, ще намериш трон, на който да седнеш, и корона, които да сложиш на главата си. Кой е открил дворец в Ада, че ти да го намериш?

LVI

Първоначално от Истанбул бе потеглила войската под командването на Любимеца Ибрахим паша. Втори командир беше дефтердарят Искендер Челеби. Падишахът бе наясно с противоречията между двамата везири, но не бе пресметнал, че това ще доведе до катастрофа.

Армията бързо напредна към Караман. Оттам се отпрани на югоизток и завоюва обратно окупирания от сефевидските нашественици Битлис. Когато Сюлейман потегли с основната си многочислена армия, за да се срещне с войската на великия везир, от шах Тахмасп не бе останала и следа.

Сюлейман беше горд със своите завоевания. Но и копнежът му беше силен, колкото гордостта. Вече му липсваше Хюрем. Представяше си нейната усмивка, очите, червените коси и бялото тяло, което се извиваше в прегръдките му. Макар да бе родила пет деца, формите на съпругата му бяха като на гръцка статуя. Всяко раждане я беше разкрасявало още повече. Сюлейман потръпна при спомена за заоблените форми на Хюрем.

Една нощ ѝ написа писмо с надеждата, че ще потуши копнежа в себе си:

Усмихната моя красавице! Сега войските ми преминават през стръмните планини и пропасти, където са вървели Александър Велики и римските легиони. Нека се види кой е по-великият. Дали Александър, дали Рим или могъществото на Сюлейман. Нека да ми покажат място, където не може да достигне османската сабя, за да го покоря. Де да го нямаше този копнеж по красивото ти лице, прекрасните ти очи и гласа ти като на славей, когато ме наричаш Сюлейман…

И Хюрем султан не остави съпруга си без вести. Хвалеше сина на Гюлбахар с думите: „Трябва да видите смелия ни принц Мустафа хан, каймакаминът на престола“.

Но писмото с описание на новия хамам направо побърка Сюлейман. Докато го четеше, се смееше и се отнасяше в недотам прилични фантазии. От разкривения почерк личеше, че не е от перо на калфа. Хюрем го бе написала сама. Пък и една жена на кого можеше да продиктува подобно нещо?

Хамамът, който построихме с позволението на Сюлейман, е готов. Стана много красив. Отвън не може да се наднича, но Хюрем се къпе, гледайки двете морета. Сядам до курната и махам пещемала. Докато се поливам с гореща и студена вода, се сещам за Негово Величество султана и тялото и душата ми горят…

Когато го уведомиха, че е пристигнал вестоносец на великия везир, падишахът тъкмо дочиташе последните редове от писмото. Припряното говорене го накара да се отърси от видението на голата жена.

— Да видим каква добра новина ни е изпратил великият везир — каза Сюлейман и заповяда веднага да доведат вестоносеца.

Мъжът беше изтощен, тъй като дни наред бе пришпорвал коня си. Въпреки това пред султан Сюлейман той спази обичая и коленичи.

— Кажи, каква вест носиш от Ибрахим паша?

Войникът извади от пазвата си кутия с печат отгоре и я поднесе на султана, като я държеше на нивото на главата си. Един от везирите излезе напред. Пое кутията и с тържествени крачки се доближи до златния трон. Той така се поклони, че високият тюрбан на главата му замалко да се изтърколи в краката на султана. От тази позиция, хванал кутията само с върховете на пръстите си, я подаде на падишаха. Сюлейман мразеше тези дворцови порядки. Протегна се и пое кутията, изработена от кожа на газела. Беше запечатана с червен восък, а отгоре бе ударен огромният печат на Ибрахим. Сюлейман го счупи, отвори кутията и извади отвътре парчето кожа, тънко колкото лист. Слабост на Ибрахим беше да пише върху кожа.

Докато падишахът разгъваше сгънатото на четири писмо, везирите около него се бяха приготвили да чуят за поредна победа. Но султан Сюлейман не ги зарадва с вест за триумф. Бледото му лице почервеня. Изражението му стана свъсено. Султанът смачка в дланта си кожата, върху която бе написано писмото на Ибрахим. За миг се замисли и извика:

— Хъдър ага!

Везирът схвана, че нещо се е объркало, затова припряно коленичи на земята, сякаш се изтърколи, и се опита да целуне полите на падишаха. Това още повече подразни султана.

— Остави сега целуването на ръце и поли, ага. Този войник не може да стои на нозете си от умора. Заведете го да си почине. Изберете трима добри конници. И тримата да са на отделни коне. Ако нещо се случи с единия, другите да продължат! Без почивка. Без спиране. Да се хранят и да пият, докато яздят! Заповедта ми да достигне до Ибрахим паша възможно най-бързо!

Везирите в шатрата щяха да се пръснат от любопитство. А Хъдър ага се опита да измърмори:

— Докато ферманът ви бъде написан, конниците ще са готови…

Обаче султан Сюлейман го прекъсна:

— Няма да се пише! Заповедта ми е следната: „Изчакай, докато дойда! Внимавай да не объркаш нещо! В никакъв случай!“.

Веднага след като конниците тръгнаха на път, лагерът беше вдигнат. Колите, които превозваха огромните военни тугове, музикалните инструменти на еничарския оркестър и сандъците с муниции и храна, влачейки топовете и катапултите, заедно със стадата крави и овце за изхранване на войската, напредваха възможно най-бързо. Черните гъсти вежди на Сюлейман, свъсени от писмото на Ибрахим паша, не се отпуснаха през цялото пътуване. Личеше нетърпението на падишаха, който галопираше напред, яхнал светлосивия си кон, а наемниците и еничарите бързаха заедно с него от страх да не му се случи нещо. Защото планините, долините и реките в тези земи не бяха безопасни. Сефевидите можеше да ги изненадат.

Когато получи вестта, че до военния лагер на Ибрахим остават два дни път пеша, султанът не можа да издържи. Придружаван от отряд конници, той препусна напред. Като мярка за сигурност беше съблякъл пищния кафтан и бе надянал военна униформа. Освен това бяха оставени и единадесетте туга, които можеше да издадат на врага, че падишахът е пристигнал.

Като видя насреща си султана във военна униформа посред нощ, Ибрахим се смая. Сюлейман пък се учуди на военната палатка на Ибрахим, която засенчваше по великолепие неговата шатра. Златни подпори и златни сърмени въжета, чаши и кани за шербет от венецианско стъкло. В сравнение с тази палатка, украсена с разноцветна коприна и атлаз, шатрата му изглеждаше като подслон за войниците. После щеше да иска обяснение за това.

Въпросът беше толкова важен, че не можеше да бъде обсъждан в палатката. Чужди уши не биваше да чуят тайната. Сюлейман дръпна великия везир и го изведе навън. Двамата подминаха откритото пространство, където войниците на групички бяха запалили огньове, и навлязоха в мрака.

— Виж, Ибрахим — каза падишахът, — наясно съм, че не сте в добри отношения с Искендер Челеби. Поисках да сте заедно, защото се надявах, че войната ще прекрати враждата ви. Но ти намери начин брат му да бъде убит. Не споменах нищо, защото ти се доверявам. Обаче ако сега клеветиш Искендер само за да изгуби благоволението ми, ще се простиш с главата си.

Ибрахим се опита да прозвучи убедително:

— В твоя чест да бъдат пожертвани хиляда като Ибрахим! Добре, не го крия. Не обичам Искендер Челеби. Известно е, че и той не ме харесва. Постоянно ме клевети пред вас. Но аз не бих набедил никого. Дори и врага си. Дори и онези, които клеветят мен.

Ибрахим намекваше за опита на Хюрем да го изкара виновен за инцидента със змията, но Сюлейман се направи, че не го чува.

— Да не би някой друг да го клевети? Да няма някаква клопка, някакъв капан в тази работа?

Ибрахим поклати глава, сякаш не беше способен да говори от съжаление.

— Разкажи ми подробно случката — поуспокои се падишахът.

— Разузнавателният ни отряд видял отдалеч керван с камили на три дни път оттук. Когато наближил, се разбрало, че пренася съкровища на нашия господар. В същия момент иззад хълмовете се спуснали други конници и го нападнали. Пазачите на кервана били прободени. Разузнавачите ни успели да стигнат едва когато крадците опразвали сандъците със злато. Убили повечето грабители. Няколко избягали ранени, а двама молели за милост. Когато войниците отметнали качулките им, се оказало, че всичките са хора на Искендер Челеби…

Преди Ибрахим да довърши думите си, падишахът изрева:

— Говори накратко, паша. Твърдиш, че Искендер ни ограбва. Така ли?

Ибрахим само кимна с глава.

— А ти какво предприе?

Гласът на Сюлейман бе изплющял като камшик.

— Керванът продължи. Труповете бяха заровени, а ранените — довършени. Хората на Искендер Челеби, които се предадоха, признаха всичко пред мен. Войниците не са забелязали, че единият носи пръстен с отрова. Изпи отровата и умря. Другият се опита да избяга от мястото, където го бяхме затворили, и тогава…

— Значи не е останал свидетел, така ли?

— Признаха си. Свидетели са войниците от разузнавателния отряд.

— Твоята дума и мъжете, верни на теб.

Ибрахим не знаеше какво да отговори. Играеше опасна игра. Щеше да бъде обезглавен или Искендер, или той. След случката с печата внимателно бе замислил всичко. Нямаше никакъв пропуск. След като залови плячката си в паяжината, която беше изплел, бе дошло време да измие кръвта ѝ. И това Ибрахим щеше да стори със заповед на Сюлейман. Самият падишах щеше да издаде фермана за смъртта на любимия си дефтердар Искендер Челеби. Ибрахим предприе последната си атака, за да убеди падишаха. Извади извития кинжал на кръста си и го подаде на султана.

— Ако владетелят се съмнява в нашата преданост, ние нямаме право да живеем. Нека цената за службата на Ибрахим и привързаността му към султана да бъде един живот. Но не ме оставяйте на палача. Нека умра от ръцете на падишаха.

Султан Сюлейман се приближи и се взря в очите на великия везир, доколкото можеше да ги види в тъмнината. Много му се искаше, но едва ли щеше да открие в тях невинността от времето, когато срещна Ибрахим на едно лозе в Маниса, прие го като свой спътник, извиси го до върховете на държавата и го удави в богатства, а после му даде сестра си за жена. В очите на великия везир прехвърчаха единствено искри на съобразителност. Потаен, хитър поглед. Истината беше, че Сюлейман не бе убеден, но нямаше и причина да го обвини. Със сигурност цял куп войници щяха да се закълнат, че са заловили хората на Искендер, докато са грабели съкровищата. Сюлейман избута стисналата кинжала ръка на Ибрахим.

— Какво направи с Искендер Челеби?

— Затворих го на сигурно място.

— Не го ли попита дали това е истина?

— Отрича, как иначе?

Останалото след онази вечер беше кошмар за всички. Въпреки мъченията Искендер Челеби държеше, че е невинен.

— Ибрахим облече собствените си хора в униформите на моите и ми устрои капан — твърдеше той, но не можа да убеди никого.

Докато гледаше как дефтердарят коленичи в краката на падишаха и умолява, великият везир си мислеше: „Нека те видим, Искендер. Няма я и най-голямата ти поддръжничка, московчанката Хюрем. Хайде сега спаси мръсната си душа от ръцете ми, да видим как ще стане“.

Макар и да се съмняваше, падишахът не можа да открие нищо, което да докаже невинността на Челеби, и затова удари печата върху смъртния ферман, подаден му от Ибрахим.

— Нека да завземем Багдад, паша, там ще изпълниш присъдата!

Надяваше се, че през това време ще се появи нещо, което да докаже невинността му, но това не се случи.

Докато султан Сюлейман гледаше гордо към Багдадската кула, построена от вавилонски тухли, Ибрахим беше полудял от нетърпение и умираше от страх нещо да не се обърка. Ами ако войната се проточеше и се появеше някой, който да докаже, че Искендер е невинен? Беше поръчал да избият до крак всички войници, които бе изпратил срещу кервана като разузнавателен отряд, но пак не беше спокоен. Обсадата продължи кратко. Багдад нямаше друг избор, освен да отвори вратите си за Сюлейман. И той влезе, яхнал светлосивия си кон. Ибрахим дори не можа да дочака края на поемата, която излезлият да ги посрещне поет Фузули беше написал в чест на падишаха. Великият везир отпразнува победата над Багдад, като заповяда да обесят невинен човек, и трупът му дни наред се люля, провисен на градския площад. Докато всяка вечер скришом отпиваше от виното си, в очите на Ибрахим проблясваха пагубни искрици. Вече беше ред на московчанката Хюрем. Змията не бе могла да пусне отровата си, но сабята на палача не грешеше.

Сюлейман не можа да се зарадва на победата заради предателството на Искендер Челеби. Падишахът беше неспокоен. Много пъти се беше терзал и предпочиташе вместо случката с Челеби Багдад да беше останал в ръцете на Тахмасп. Не можеше да повярва, че е виновен. Вярно, че имаше много правомощия, но не беше толкова безочлив, че да тръгне да ограбва хазната на падишаха. Пред очите на султана постоянно беше лицето на дефтердаря и чуваше виковете му: Аз съм невинен. Когато видя трупа му да виси на въжето, Сюлейман се беше развикал:

— Свалете този нещастен човек! Много ли ви се стори една шепа пръст, че го оставяте на гаргите и лешоядите? Нямате ли страх от Бога?

Дотичал припряно, Ибрахим бе отрекъл и това свое дело.

За да изкара яда си на врага, разгневеният падишах един след друг си възвърна градовете, завладени от разбойниците на Сефевидите. Навлезе и в Тебриз — старата столица на сефевидската държава, но шах Тахмасп не се осмели да излезе насреща му. Сюлейман остана в двореца му седемнадесет дни. Само братът на шаха — Сам Мирза, се яви пред Сюлейман и целуна полите му. Нито една победа обаче не можа да успокои съвестта му.

Накрая каза на Ибрахим:

— Гледай какво нещо, паша. Тъпчем с конете си в двореца му, но от момчето, наречено Тахмасп, няма ни следа. Тези баща и син сигурно са свикнали да бягат и да се крият като жени.

Великият везир очакваше това. Не пропусна възможността.

— Не преследвайте напразно Тахмасп. Очевидно е, че той няма смелост да се появи пред нашия господар. Върнете се в Истанбул и си починете. А ние тук ще се погрижим за всичко.

И падишахът направи, каквото каза неговият зет. И без това заради станалото с Искендер Челеби на Сюлейман не му се искаше да вижда Ибрахим. Остави войска в Иран под командването на великия везир. Завърна се в Истанбул една година, шест месеца и двадесет и седем дни след заминаването си. Не знаеше какво ще каже на съпругата на Искендер паша, Семиха ханъм, ако се срещнеше очи в очи с нея.

С надеждата да се избави от безпокойството в душата си през онази нощ той разказа случилото се на жена си. Тя бе научила новината още преди месеци от един от хората на Искендер Челеби, избягал тайно и дошъл в Истанбул. Дни наред се бе опитвала да успокои Семиха ханъм, за да спре да плаче. От ума ѝ не излизаше гледката на жената, биеща се по гърдите и окайваща своя съпруг:

— Гарги са изкълвали очите на господаря ни!

Хюрем предполагаше, но когато го чу от устата на Сюлейман, се увери напълно.

— Ако питате мен, Ваше Величество, султане мой — каза тя, — бил е устроен капан за Челеби.

— И ти ли мислиш така, Хюрем ханъм?

— Със сигурност и вие сте на същото мнение. Един мъж, който е тръгнал да краде хазната, би ли издал кой е? Вижте само, всички разбойници са били облечени в униформите на войниците на Искендер Челеби. Той да не е толкова глупав? А и Челеби беше много богат. За какво да се хвърли в подобен огън и да посегне на имането на владетеля. И да е луд, не би го направил.

Сюлейман поклати глава.

— И аз си го помислих, Хюрем. Още щом чух, ми се стори капан, но не намерих нищо, което да докаже, че Искендер е невинен. Пък и всъщност по-важно е кой може да му е устроил този капан? Няма ли поне един мюсюлманин, който да твърди, че Искендер е невинен? Да излезе напред и да го каже. А аз да намеря виновника и да му одера кожата.

На Хюрем ѝ се искаше да му подскаже да се огледа около трона си, но единствено подхвърли:

— Който е враг на нещастния Искендер Челеби, той е виновникът.

Падишахът се изправи изведнъж:

— Ибрахим ли?

Нали и той непрекъснато се съмняваше в това! Докато беше жив, Искендер не можа да го надвие, но като мъртъв щеше да сложи край на хърватския чакал. Хюрем вдигна рамене:

— Не зная.

Султанът попита с тревога в гласа:

— Как е Семиха ханъм?

— Преживява големи мъки. Постоянно повтаря, че съпругът ѝ е невинен. Не толкова смъртта на мъжа ѝ я натъжава, а че тялото му е било провесено с дни и е било оставено да го кълват птиците.

— Жената е права. Сториха и това безчестие. Хюрем, каква е тази безмилостна ненавист, която да оскверни труп? Може ли да бие сърце, обхванато от такава омраза?