Наследницата

книга четвърта от поредицата Изборът

За книгата

Оригинално заглавие: The Heir

Copyright © 2015 by Kiera Cass

All rights reserved

Илюстрация на корицата

© 2015 by Gustavo Marx/Mergeleft Reps, Inc.

©Дизайн на корицата Erin Fitzimmont

©Превод Цветелина Тенекеджиева

©Редактор Ваня Петкова

©Коректор Ваня Петкова

Издава „Егмонт България“

ISBN 978-954-27-1496-5

Корекции: Diltea, 2015

Първа глава

Не мога да задържа дъха си за седем минути. Не успявам дори за една. Веднъж опитах да пробягам километър и половина за седем минути, понеже чух, че някои атлети се справяли и за четири, но се провалих най-безславно, защото още на половината път ме прониза остра болка в корема.

Едно нещо обаче – и то доста впечатляващо – съумях да постигна за седем минути: станах кралица.

Появила съм се на света със седем кратички секунди по-рано от брат ми Арън и така тронът, който трябвало да е негов, станал мой. Ако се бях родила едно поколение по-рано, това нямаше да окаже влияние. Арън беше от мъжки пол, затова Арън щеше да наследи короната.

Уви, мама и татко не могли да понесат факта, че първородното им отроче ще остане без титла, понеже е имало нещастието да се роди с гърди – и то прелестни, бих добавила. Затова променили закона и народът ликувал, а аз трябвало да се превърна в следващия владетел на Илеа.

Не им хрумваше обаче, че стремежът им да ми подсигурят справедлив живот беше доста несправедлив според мен самата.

Но гледах да не се оплаквам. Все пак осъзнавах каква щастливка бях. Въпреки това имаше дни, а понякога и месеци, когато на крехките ми плещи се струпваше твърде много – твърде много, за чиито и да било плещи.

Прелиствайки вестника, научих за поредния бунт, този път в Зуни. Преди двайсет години първата работа на татко в ролята му на крал била да премахне кастите и така с времето старата система постепенно се разпаднала. Все още ми се струва безкрайно странно, че някога хората са живели с подобни ограничаващи, но и условни етикети на гърбовете си. Мама е била Петица; татко – Единица. Звучи ми напълно безсмислено, особено при положение че отделните касти нямали отличителни белези. Как е разбирал човек дали до него стои Шестица, или Тройка? И изобщо какво значение е имало това?

Когато татко анулирал кастите със закон, народът тържествувал. Баща ми предполагал, че промените, които бил наложил в Илеа, ще си легнат на мястото в хода на следващото поколение, тоест всичко трябваше да се е наредило досега.

Само дето не се беше случило – и най-скорошният бунт беше просто поредният в низ от размирици.

– Кафе, Ваше Височество – каза Нийна, оставяйки чаша на масата ми.

– Благодаря ти. Можеш да събереш чиниите.

Зачетох се в статията. Този път един ресторант беше изпепелен до основи, тъй като собственикът му отказал да повиши един от келнерите си в главен готвач. Келнерът твърдял, че повишението му било обещано, но така и не било изпълнено, и не се съмнявал, че причината се криела в миналото на семейството му.

Откровено казано, взирайки се в изгорелите останки от сградата, не знаех на чия страна съм. Собственикът имаше право да повишава или уволнява когото сметнеше за нужно, а келнерът имаше правото да не бъде възприеман като нещо, което реално не съществуваше вече.

Избутах вестника настрана и взех чашата. Татко щеше да се изправи на нокти. Несъмнено вече превърташе сценария отново и отново в главата си, търсейки решение на проблема. Лошото беше, че дори да се справехме с един случай, не можехме да възпрем повсеместната дискриминация, която върлуваше дори след края на кастовата система. Нямаше как да следим цялото население, а подобни инциденти бяха ежедневие.

Оставих кафето на масата и отидох до гардероба си. Беше време денят ми да започне.

– Нийна – извиках аз. – Знаеш ли къде е лилавата ми рокля? Онази с шарфа?

Тя се притече на помощ, присвивайки замислено очи.

Общо взето Нийна беше нова в двореца. Назначиха ми я едва преди шест месеца, след като предишната ми прислужничка боледува в продължение на две седмици. Нийна се оказа много по-отзивчива и приветлива, затова реших да я задържа. Допадаше ми и модният ѝ нюх.

Нийна впери поглед в просторния гардероб.

– Може би е добра идея да преподредим тоалетите.

– Ако имаш време, заповядай. Аз лично нямам интерес да се занимавам с подобни неща.

– Не и при положение че аз ви изравям дрехите – подразни ме тя.

– Именно!

Тя прие хумора ми мимоходом, смеейки се, докато премяташе чевръсто рокли и панталони.

– Косата ти изглежда добре днес – коментирах аз.

– Благодаря. – Всички прислужнички носеха шапчици, но Нийна въпреки това съумяваше да проявява творчество в прическите си. Понякога една-две гъсти черни къдрици обрамчваха лицето ѝ, друг път прибираше цялата си коса под шапчицата. В момента две големи плитки ограждаха главата ѝ, докато останалата ѝ коса беше скрита. Много ме впечатляваше креативният ѝ подход към униформата, как успяваше всеки ден да ѝ придаде нещо от себе си.

– О! Ето я. – Нийна извади дългата до коленете рокля, разпервайки я върху тъмната кожа на ръката си.

– Идеално! А случайно да знаеш къде е сивото ми сако? Онова с три четвъртите ръкави?

Тя впери безизразен поглед в мен.

– Определено ще преподредя.

– Ти търси, аз ще се обличам – изкисках се аз.

Нахлузих роклята и сресах косата си, подготвяйки се за поредния си ден като бъдещото лице на монархията ни. Тоалетът беше достатъчно женствен, че да ми придаде приятен облик, но и достатъчно спретнат, че да ме приемат насериозно. Границата беше тънка, но вървях по нея всеки ден.

Погледнах се в огледалото и казах на отражението си:

– Ти си Идлин Шрийв. Следващият владетел на страната и първото момиче, което ще я управлява само. Никой – казах аз – не е по-могъщ от теб.

Татко вече беше в кабинета си и четеше със сбърчено чело новините. Като изключим очите, не приличах особено на него. Нито пък на мама… в интерес на истината.

С тъмната си коса, овалното си лице и лекия целогодишен тен приличах най-вече на баба си. Картина с нейния образ от деня на коронацията ѝ висеше в коридора на четвъртия етаж и като малка често я оглеждах, гадаейки как ли щях да изглеждам, като порасна. На портрета беше горе-долу на моята възраст и макар да не бяхме напълно еднакви, понякога се чувствах като нейно отражение.

Влязох в кабинета и целунах татко по бузата.

– Добро утро.

– Добро утро. Прочете ли вестника? – попита той.

– Да. Поне този път не е имало жертви.

– И слава богу! – Това бяха най-страшните случаи: когато по улиците лежаха мъртви хора, а други бяха в неизвестност. Беше ужасно да чета имената на млади мъже, пребити просто защото бяха преселили семействата си в по-хубави квартали, и за жени, нападнати, задето бяха опитали да започнат работа на място, където не биха ги приели в миналото.

Понякога установяването на мотива и издирването на провинилите се не отнемаше много време, но в повечето случаи хората си прехвърляха вината един на друг и не получавахме смислени отговори. Подобни сцени ми действаха много изтощително, а знаех, че на баща ми му е още по-трудно.

– Не разбирам. – Той свали очилата си за четене и потърка очи. – Нали уж не искаха да има касти. Въведохме промяната плавно, премахнахме ги бавно, за да имат време всички да се приспособят. А сега палят сгради.

– Няма ли как да контролираме ситуацията? Не можем ли да създадем комисия, която да приема оплакванията на хората? – Очите ми отново попаднаха върху снимката. В ъгъла младият син на собственика плачеше, задето бяха загубили всичко. Отлично съзнавах, че оплакванията ще завалят по-бързо, отколкото можеше да им откликне която и да било комисия, но знаех и че татко не може да стои безучастен.

Той вдигна поглед към мен.

– Така ли би постъпила?

Усмихнах му се.

– Не, бих попитала баща си как би постъпил той.

– Невинаги ще имаш такъв вариант, Идлин – въздъхна той. – Трябва да си силна, решителна. Как би се справила с този инцидент в частност?

Замислих се.

– Не вярвам, че има как. Не е възможно да докажем, че келнерът не е получил повишение заради някогашната си каста. Единственият ни вариант е да предприемем разследване, чрез което да установим кой е подпалил ресторанта. Днес едно семейство е загубило средството си за препитание и някой трябва да понесе последствията за това. С палежи не се раздава правосъдие.

Той поклати глава над разгърнатия вестник.

– Май имаш право. И на мен ми се ще да им помогна. Но по-важното е да предотвратим такива случки в бъдеще. Играта загрубява, Идлин, и това е плашещо.

Татко хвърли вестника в кошчето за боклук, после стана и отиде до прозореца. Долавях напрежението в позата на тялото му. Понякога кралският престол му носеше толкова радост, когато например посещаваше училищата, които неуморно се беше трудил да подобри, и виждаше как различните общности разцъфват в мирната епоха, която бе възвестил с управлението си. Но тези радости започваха да идват все по-рядко. През повечето време се тревожеше за страната и му се налагаше да се усмихва насила пред репортерите с надеждата, че привидното му спокойствие щеше някак да зарази всички останали. Мама му помагаше да носи бремето си, но в края на краищата съдбата на държавата тегнеше почти изцяло върху неговия гръб. А един ден щеше да се прехвърли върху моя.

И понеже бях доста суетна, се притеснявах, че косата ми ще побелее преждевременно.

– Запиши нещо, Идлин. Напомни ми да изпратя писмо до губернатор Харпен в Зуни. О, и да не забравя да го адресирам до Джошуа Харпен, не до баща му. Все пак той участва в последните избори.

Записах инструкциите му с изящния си почерк, мислейки си за това колко доволен щеше да остане татко, като ги прочетеше по-късно. Някога все ме хокаше за неугледния ми ръкопис.

Вдигнах лъчезарен поглед към него, но усмивката ми посърна веднага щом видях как търка челото си, мъчейки се да измисли решение на проблемите.

– Татко?

Той се обърна и машинално изопна гръб, сякаш чувстваше нужда да изглежда силен дори пред мен.

– Защо се случват такива неща според теб? Някога не е било така.

Той вдигна вежди.

– Определено не беше – каза той почти на себе си. – Първоначално всички бяха доволни. Анулирахме ли поредната каста, народът ликуваше. Едва през последните години, откакто всички етикети паднаха официално, ситуацията започна да се влошава.

Отново обърна поглед към прозореца.

– Знам само, че онези, които отраснаха в кастовата система, са наясно колко по-добре живеем сега. В наши дни е много по-лесно да сключиш брак и да се хванеш на работа. Прехраната на дадено семейство не се ограничава само до един-единствен бранш. Образователната ни система предлага много повече варианти за избор. Но онези хора от народа, които са израснали в отсъствието на касти и все още клонят към опозицията… е, явно не знаят какво друго да правят.

Той върна погледа си върху мен и сви рамене.

– Нужно ми е време – пророни. – Трябва да намеря начин да замразя нещата, да ги сложа в ред и чак тогава да ги пусна в действие.

Забелязах дълбоката бразда на челото му.

– Татко, да ти кажа… май не е възможно.

Той се позасмя.

– Правили сме го и преди. Спомням си…

Погледът му се промени. Очите му ме стрелнаха за момент, сякаш ми задаваше безмълвен въпрос.

– Татко?

– Да?

– Добре ли си?

Той примигна няколко пъти.

– Да, скъпа, напълно. Защо не започнеш работа по бюджетните съкращения, за които говорихме? Ще обсъдим идеите ти по-късно днес. Трябва да видя майка ти.

– Добре. – Математиката не беше една от силните ми страни, затова ми се налагаше да се трудя два пъти по-дълго от нормалното върху всички планове за бюджетни съкращения и финансови промени. Но пък в никакъв случай не бях съгласна някой от съветниците на татко да стои зад гърба ми с калкулатор и да оправя кашите ми. Дори да будувах по цяла нощ, резултатът винаги трябваше да е безупречен.

Арън, разбира се, беше математик по природа, но него никой не го принуждаваше да участва в съвещания относно държавния бюджет, прерайонирането и здравната система. Измъкна се сух от водата само заради моите седем минути преднина.

Татко ме потупа по рамото и изхвърча от стаята. Този път ми беше нужно още повече време да се съсредоточа върху цифрите. Не можех да се отърва от мисълта за изражението на лицето му и недвусмислената увереност, че някак всичко беше свързано с мен.

Втора глава

След като поработих няколко часа по бюджетния доклад, реших, че ми трябва почивка, и се върнах в стаята си, където помолих Нийна да ми направи масаж. Обожавах тези малки късчета лукс в дните ми. Рокли, ушити по моя мярка, екзотични десерти, доставени просто защото беше четвъртък, и безброй красиви неща – всичко това бяха привилегиите на длъжността ми и най-любимата ми част от нея.

Стаята ми имаше изглед към градината. С напредването на деня светлината преминаваше в мек, меден цвят, който озаряваше високите стени. Съсредоточих се върху топлината и вещите пръсти на Нийна.

– Както и да е, лицето му придоби странно изражение. Сякаш съзнанието му се отнесе нанякъде за момент.

Мъчех се да опиша на прислужничката си нетипичното поведение на баща ми, но ми беше трудно. Дори не знаех дали беше намерил мама, тъй като изобщо не се върна в кабинета.

– Дали не се е разболял? Струва ми се отпаднал напоследък. – Докато Нийна говореше, ръцете ѝ правеха чудеса с гърба ми.

– Така ли? – попитах аз. Всъщност не ми изглеждаше точно отпаднал. – Сигурно е от напрежението. Все пак има много неща на главата си.

– А същото чака и вас някой ден – коментира тя с тон, в който се смесваше искрена тревога и закачлива шеговитост.

– Тоест ще трябва да ми правиш два пъти повече масажи.

– Знам ли – каза тя. – След няколко години може и да ми се занимава с друго.

Лицето ми се сбърчи в кисела гримаса.

– С какво друго ще ти се занимава? Не се сещам за много по-добри работни позиции от тези в двореца.

На вратата се почука и тя не можа да отговори на въпроса ми.

Станах и облякох сакото, за да си възвърна представителния вид, а после кимнах на Нийна да отвори на гостите ми.

Мама влезе в стаята с усмивка, а след нея се показа и татко. Винаги беше така. На официални събития и важни вечери мама стоеше до рамото на татко или точно зад него. Но когато бяха просто съпруг и съпруга – а не крал и кралица, – той винаги вървеше след нея.

– Здравей, мамо. – Отидох да я прегърна.

Мама пъхна един кичур коса зад ухото ми с усмивка на лице.

– Чудесно изглеждаш.

Отстъпих гордо назад и пригладих роклята си с длани.

– Гривните много я отварят, не мислиш ли?

Тя се изкиска.

– Внимание към детайла. Браво! – От време на време мама ми позволяваше да избирам бижутата или обувките ѝ, но се случваше рядко. Не го намираше за толкова забавно като мен самата, а и не разчиташе на украшения. Беше толкова хубава, че наистина нямаше нужда от тях. Харесваше ми класическото ѝ излъчване.

Мама се обърна и докосна рамото на Нийна.

– Свободна си – каза тихо тя.

Нийна веднага изпълни реверанс и излезе от стаята.

– Случило ли се е нещо? – попитах аз.

– Не, скъпа. Просто искаме да поговорим с теб насаме. – Татко посочи масата и ни покани да седнем. – Трябва да обсъдим една възможност.

– Възможност? Ще пътуваме ли някъде? – Обожавам да пътувам. – Моля ви, кажете ми, че най-сетне ще ме водите на море. Може ли да отидем само шестимата?

– Не точно. Няма да ходим никъде, а ще ни дойдат посетители – обясни мама.

– О! Компания! Кого чакаме?

Двамата се спогледаха, после мама отново взе думата.

– Знаеш, че положението е нестабилно в момента. Народът се бунтува и е нещастен, а ние се чудим как да разсеем напрежението.

– Знам – въздъхнах аз.

– Търсим начин да повдигнем духа на хората – добави татко.

Аз наострих уши. Повдигането на духа обикновено беше свързано с тържества. А аз винаги бях готова за партита.

– Какво имате предвид? – Започнах да кроя нова рокля в главата си и почти моментално прогоних мисълта. Другаде трябваше да съсредоточа вниманието си в момента.

– Както знаем – подхвана баща ми, – народът откликва най-добре на позитивни случки в семейството ни. Когато двамата с майка ти се оженихме, последва един от най-благополучните периоди в държавата ни. А помниш ли как хората празнуваха по улиците, когато разбраха, че Остън е напът да се роди?

Усмихнах се. Бях на осем, когато Остън се появи на бял свят, и никога няма да забравя колко се развълнуваха всички, като чуха новината. Долавях музика от прозореца на стаята си чак до зори.

– Беше прекрасно.

– Наистина. А сега народът е обърнал поглед към теб. Не след дълго ще се възкачиш на престола. – Татко замълча за момент. – Чудехме се дали не би се съгласила на една публична изява, на нещо, което би зарадвало хората, но и би било ползотворно за теб самата.

Несигурна накъде бият, присвих очи.

– Слушам.

Мама се прокашля.

– Нали знаеш, че в миналото принцесите са били омъжвани за принцове от други страни, за да укрепнат международните отношения?

– Но използваш минало време, правилно ли чух?

Тя се засмя, но на мен не ми беше смешно.

– Да.

– Хубаво. Защото принц Натаниел прилича на зомби, принц Хектор танцува като зомби, а ако принцът на Германската федерация не се научи на лична хигиена до коледното парти, не бива да го каним.

Мама потърка слепоочието си смутено.

– Идлин, толкова си придирчива.

Татко сви рамене.

– Може би това не е толкова лошо – коментира той, спечелвайки си кръвнишки поглед от мама.

Аз свъсих вежди.

– Кажете най-накрая за какво говорите.

– Знаеш как сме запознали с майка ти, нали? – подхвана татко.

Врътнах очи.

– Че кой не знае? Двамата сте като герои от вълшебна приказка.

При тези ми думи погледите им омекнаха и по лицата им се разляха усмивки. Телата им като че ли се наклониха леко едно към друго и татко прехапа долната си устна, взирайки се в мама.

– Извинявайте. Първородната ви щерка е в стаята, ако нямате нищо против.

Мама се изчерви, а татко се прокашля и продължи:

– Изборът се оказа много успешен за нас. И макар родителите ми да си имаха своите неразбирателства, техният брак също проработи. Затова… се надявахме… – Той се поколеба и ме погледна в очите.

Бавно схванах намеците им. Знаех какво представляваше Изборът, но никога, нито веднъж не го бяха изтъквали като вариант за някого от нас, камо ли за мен.

– Не.

Мама вдигна предупредително длани към мен.

– Изслушай ни поне…

– Изборът? – избухнах аз. – Това е същинска лудост!

– Идлин, държиш се безразсъдно.

Хвърлих ѝ гневен поглед.

– Ти обеща… обеща, че никога няма да ме принудиш да се омъжа за някого в името на съюза между народите ни. Какво му е различното на това?

– Изслушай ни, моля те – призова ме тя.

– Не! – изкрещях аз. – Няма да го направя.

– Успокой се, скъпа.

– Не ми говори така. Не съм дете!

Мама въздъхна.

– Определено се държиш като такова.

– Съсипвате ми живота! – Вкопчих пръсти в косата си и вдишах дълбоко няколко пъти с надеждата, че ще ми помогне да мисля. Това не се случваше наистина. Не и на мен.

– Изборът ти дава голяма възможност – настоя татко.

– Искате да ме вържете за някакъв си непознат!

– Казах ти, че няма да склони лесно – пророни мама на татко.

– Чудя се от кого ли е наследила упорството си – отвърна ѝ той с усмивка.

– Не говорете за мен така, сякаш не съм в стаята!

– Извинявай – каза баща ми. – Просто искаме да ни обещаеш, че ще си помислиш.

– Ами Арън? Не може ли той да го направи?

– Арън не е бъдещият крал. Освен това си има Камил.

Принцеса Камил беше наследницата на френския престол и преди няколко години беше успяла да заплени брат ми с прелестите си.

– Тогава ги накарайте да се оженят! – примолих им се аз.

– Камил ще стане кралица, когато ѝ дойде времето, и тогава ще трябва да си намери брачен партньор също като теб. Ако нещата зависеха от Арън, щяхме да измислим нещо; само че не зависят от него.

– Ами Кадън? Не може ли да накарате него?

Мама се засмя безрадостно.

– Та той е на четиринайсет! Не разполагаме с толкова време. Хората имат нужда от повод за щастие още сега. – Тя присви очи насреща ми. – Пък и не е ли крайно време да си намериш човек, който да седне на трона до теб?

Татко кимна.

– Вярно е. Не може сама да поемеш всичкия товар.

– Но аз не искам да се женя – продължих умолително аз. – Моля ви, не ме принуждавайте. Само на осемнайсет съм.

– И аз бях на толкова, когато се омъжих за баща ти – заяви мама.

– Не съм готова – уверих ги аз. – Не искам съпруг. Моля ви, не го правете.

Мама се пресегна през масата и сложи ръка върху моята.

– Никой няма да ти направи нищо. Напротив – така ти ще направиш услуга на народа си. Ще му поднесеш прекрасен подарък.

– Тоест искате от мен да се усмихвам, когато ми се плаче?

По лицето ѝ пробяга горчива гримаса.

– Това винаги е било част от работата ни.

Аз продължавах да я гледам в очите, безмълвно изисквайки по-добър отговор.

– Идлин, защо не си дадеш малко време за размисъл? – каза спокойно татко. – Съзнавам, че искаме голяма услуга от теб.

– Значи ли това, че имам избор?

Татко вдиша дълбоко, обмисляйки въпроса ми.

– Да, скъпа, ще имаш избор… между трийсет и петима кандидати.

Скочих от стола си и им посочих вратата.

– Излизайте! – наредих им аз. – Вън! От стаята ми!

Без да кажа и дума повече, родителите ми излязоха.

Не знаеха ли коя бях, как ме бяха възпитали? Имаха си работа с Идлин Шрийв. Никой не беше по-могъщ от мен.

И ако си мислеха, че ще се предам без борба, жестоко се лъжеха.

Трета глава

Реших да вечерям в стаята си. Точно в момента нямах желание да виждам семейството си. Бях им бясна на всичките. На родителите ми, задето бяха щастливи, на Арън, задето не беше побързал преди осемнайсет години, на Кадън и Остън, задето бяха толкова млади.

Нийна кръжеше край мен, допълвайки чашата ми с въпроса:

– Ще изпълните ли молбата им, госпожице?

– Все още се мъча да намеря изход от ситуацията.

– Ами ако кажете, че вече сте влюбена в някого?

Поклатих глава, докато чоплех храната в чинията си.

– Обидих точно пред тях и тримата най-подходящи кандидати за мен.

Тя остави малка чинийка с шоколадови бонбони по средата на масата, досещайки се правилно, че ще предпочета тях пред сьомгата с гарнитура от хайвер.

– Ами някой от стражите тогава? На прислужничките доста често им се случва – изкиска се тя.

Аз изсумтях с насмешка.

– За тях стават, но аз не съм чак толкова отчаяна.

Смехът ѝ заглъхна.

Моментално усетих, че съм я засегнала, но това беше истината. Не можех да се спра на случаен мъж, най-малкото на страж. Беше загуба на време дори да се замислям по въпроса. Трябваше ми цялостно решение на проблема.

– Не исках да кажа това, Нийна. Просто хората очакват определени неща от мен.

– Разбира се.

– Приключих. Свободна си, ще оставя количката в коридора.

Тя кимна и излезе, без да каже нито дума повече.

Докоснах с пръсти бонбоните, преди напълно да се откажа от храната, и нахлузих нощницата си. Нямах желание да споря с мама и татко точно сега, а Нийна не разбираше. Трябваше да поговоря с единствения човек, който вероятно щеше да види нещата от моя гледна точка, с човека, когото понякога чувствах като неразделна част от мен самата. Трябваше ми Арън.

– Зает ли си? – попитах, открехвайки вратата му.

Арън пишеше нещо на бюрото си. Русата му коса беше разчорлена по вечерно му, но очите му далеч не изглеждаха уморени, толкова приличаше на татко от снимките му като млад, че направо тръпки да те побият. Още беше облечен в костюма си от вечеря, но беше свалил сакото и вратовръзката, за да му е по-удобно.

– Научи се да чукаш, за бога.

– Знам, знам, но възникна спешен случай.

– Тогава хвани някого от стражите – озъби ми се той и върна погледа си върху листа на бюрото.

– Вече получих такъв съвет – измърморих под носа си. – Сериозно говоря, Арън, нужна ми е помощта ти.

Арън надникна към мен през рамо и усетих, че е готов да склони. Избута небрежно с крак стола до себе си.

– Заповядай в кабинета ми.

Аз седнах с въздишка.

– Какво пишеш?

Той побърза да покрие с други листове онзи, върху който се беше трудил.

– Писмо до Камил.

– Нали знаеш, че можеш просто да ѝ звъннеш по телефона?

Той се ухили.

– О, и това ще направя. Но после ще ѝ изпратя и писмо.

– Не виждам никакъв смисъл. Какво толкова имаш да ѝ казваш, че едно телефонно обаждане няма да ти стигне, ами ще трябва да ѝ пращаш и писмо?

Той килна глава настрани.

– За твое сведение двете неща изпълняват коренно различни роли. Телефонните разговори са, за да чуеш какво ново и как е минал нечий ден. На хартия обаче мога да напиша нещата, които невинаги се осмелявам да кажа на глас.

– Така ли било? – Наведох се напред, пресягайки се към листа.

Преди да го доближа обаче, Арън сграбчи китката ми.

– Ще те убия – закле се той.

– Хубаво – отвърнах аз. – Тогава ти ще станеш наследникът на трона, ще участваш в Избора и ще се сбогуваш с безценната си Камил.

Той сбърчи чело.

– Моля?

Отпуснах се назад в стола си.

– Мама и татко трябва да повдигнат духа на народа. Решили са в името на Илеа – казах с театрален патриотизъм – да организират Избор, за да ми намерят жених.

Очаквах по лицето му да се изпише същински потрес. Да ме потупа състрадателно по рамото може би. Арън обаче отметна глава назад и прихна в смях.

– Арън!

Той продължи да вие, прегъвайки се надве и плясвайки коляното си.

– Ще си намачкаш костюма – предупредих го аз, от което само го напуши още повече на смях. – За бога, престани! Какво да правя?

– Откъде да знам! Не е за вярване, че очакват да проработи – добави той с усмивка на лице.

– И какво трябва да значи това?

Той вдигна рамене.

– Не знам. Май живеех с мисълта, че ако изобщо някога се омъжиш, това ще се случи по-натам. Мен ако питаш, всички така предполагаха.

– Това пък какво трябва да значи?

Утешителният допир, на който се бях надявала, най-сетне дойде: той се пресегна да хване ръката ми.

– Стига де, Иди. Винаги си имала буен дух. Така се проявява кралицата в теб. Обичаш ти да държиш юздите, да вършиш всичко сама. Не смятах, че ще си намериш партньор, докато не повластваш известно време.

– Не че някога ми се е предлагал избор – изломотих аз, свеждайки глава към пода, без да откъсвам поглед от брат си.

Той направи кисела бебешка гримаса.

– Горкичката принцеска. Не искаш да управляваш света?

Плеснах ръката му.

– Седем минути. Ти трябваше да се родиш пръв. Хиляда пъти по-добре щеше да ми е да си седя самичка и да драскам писъмца, вместо да се занимавам с всичката скучна бумащина. И с глупавия Избор! Не разбираш ли колко е ужасно?

– Как изобщо те въвлякоха в това? Мислех, че вече не съществува.

Врътнах очи.

– Не го правят заради мен самата. Това е най-лошото. Народът негодува и татко иска да го поразсее. – Поклатих глава. – Нещата отиват на зле, Арън. Хората рушат домове и унищожават поминъка си един на друг. Има и жертви. Татко не е сигурен каква е причината, но смята, че главните виновници са нашите връстници, поколението, израснало след разпада на кастовата система.

Той направи гримаса.

– Няма логика. Как е възможно животът без подобни ограничения да възбуди недоволство?

Замислих се. Нима можех да му дам отговор, при положение че и ние самите още гадаехме?

– Е, аз израснах със знанието, че един ден ще стана кралица. И точка. Нямах избор. Ти, за сметка на това, винаги си знаел, че сам ще избереш съдбата си. Че можеш да постъпиш в армията, да станеш посланик, да постигнеш какво ли не. Но представи си, че всъщност не е така. Че тази свобода е била илюзия.

– Хм – пророни той, следвайки мисълта ми. – Тоест не позволяват на хората сами да избират професията си?

– Професията, образованието, отказват да им плащат. Чувала съм дори за хора, които забраняват на децата си да сключат брак с някого, който е по-нископоставен по отношение на някогашните касти. Нещата не се развиват така, както татко е очаквал, и ситуацията е почти неконтролируема. Можем ли да принудим хората да са справедливи един към друг?

– И в момента татко се мъчи да пребори този проблем? – попита скептично той.

– Да, а аз ще съм магическият фокус, който ще отклони вниманието на размирниците, докато се намери решение.

Брат ми се засмя.

– Това ми се връзва много повече, отколкото идеята най-ненадейно да те обземат романтични помисли.

Аз килнах глава.

– Не се заяждай, Арън. Не ми се омъжва, но какво от това? Какво значение има? На другите момичета им е позволено да останат неомъжени.

– Да, но от другите момичета не се очаква да родят наследник на престола.

Плеснах го отново.

– Помогни ми! Какво да правя?

Той ме погледна в очите и по същия начин, по който можех да доловя всяка негова емоция, разбрах, че усеща страха ми. Не бях подразнена или ядосана. Нито пък възмутена или потресена.

Бяха уплашена.

Едно беше да изискват от мен да управлявам страната, да понеса отговорността за милиони животи. Това беше работа, назначение. Можех да отмятам точки по списък, да се разпореждам. Сега обаче искаха от мен нещо много по-лично, още едно късче от живота ми, което трябваше да си е лично мое, а се оказваше, че не е.

Закачливата усмивка изчезна от лицето на брат ми и той придърпа стола си по-близо до моя.

– Ако целта им е да разсеят хората, защо просто не предложиш други… варианти? Кралският брак не е единственият подход. От друга страна обаче, щом мама и татко са стигнали до такова решение, навярно са изчерпали всички останали варианти.

Зарових лице в ръцете си. Не исках да му казвам, че бях предложила него като алтернатива, нито че бях подхвърлила дори името на Кадън. Усещах, че е прав, че Изборът явно е последната им надежда.

– Чуй сега, Иди. Ти си първото момиче, на което по право предстои да заеме кралския престол. И народът очаква много от теб.

– Все едно не го знам.

– Да, но това – продължи той – ти дава и голям превес в евентуалните преговори.

Вдигнах съвсем леко глава.

– Какво имаш предвид?

– Ако толкова настояват да го сториш, преговаряй с тях.

Изопнах рязко гръб и умът ми се завъртя в кръгове, мъчейки се да измисли какво бих могла да поискам в замяна. Вероятно имаше начин всичко да свърши бързо, без дори да се стигне до предложение за брак.

Без предложение за брак!

Ако действах незабавно, сигурно лесно щях да склоня татко на какво ли не, стига да се съгласях да участвам в Избора.

– Ще преговарям! – прошепнах аз.

– Именно.

Станах, сграбчих ушите на Арън и лепнах една целувка на челото му.

– Ти си моят герой!

Той се усмихна.

– Можеш да разчиташ на мен, кралице моя.

Аз се изхихиках и го сръчках с лакът.

– Благодаря, Арън.

– Захващай се за работа. – Той ми посочи вратата, но подозирах, че всъщност го интересуваше повече да продължи писмото си, отколкото да ме подтикне към действие.

Изхвърчах от стаята му и хукнах към моята, за да взема лист. Трябваше да помисля.

Щом свърнах зад ъгъла, се блъснах в някого и паднах на килима.

– Ох! – изплаках и вдигнах поглед към Кайл Удуърк, сина на госпожица Марли.

Кайл и роднините му живееха на етажа на кралското семейство, което беше огромна чест. Или досада, в зависимост от това как човек възприемаше Удуъркови.

– Как не те е срам? – троснах му се аз.

– Не аз тичах по коридора – отвърна той, събирайки от пода книгите, които беше изпуснал. – Трябва да гледаш къде вървиш.

– Един джентълмен би ми подал ръка в този случай – напомних му аз.

Косата на Кайл надвисна над очите му, когато сведе поглед към мен. Имаше отчайваща нужда от подстрижка и бръснене, а и тениската му му беше възголяма. Не знаех кого трябваше да обвинявам повече: него, задето изглеждаше толкова неспретнато, или семейството си, задето допускаха да живеем врата до врата с такъв повлекан.

Най-дразнещ беше фактът, че се занемаряваше така. Какво му пречеше да си тегли един гребен сутрин?

– Идлин, никога не си ме смятала за джентълмен.

– Вярно е. – Изправих се без негова помощ и поизтупах халата си.

През последните шест месеца бях имала щастието да се отърва от не особено приятната компания на Кайл. Беше се записал на някакъв ускорен обучителен курс във Фенли и майка му страдаше по него още от деня на заминаването му. Нямах представа какво учи, но и не ме интересуваше. Сега обаче си беше вкъщи и присъствието му се нареждаше на една от челните позиции в нарастващия списък с дразнители.

– И какво би подтикнало дама като Ваше Височество да търчи така?

– Въпрос, който плиткият ти ум не би побрал.

Той се засмя.

– Така е, същински празноглавец съм. Цяло чудо е, че успявам да се къпя сам.

Бях на косъм да го попитам дали изобщо се къпе, защото имаше вид на човек, който изпитваше панически страх от всичко, наподобяващо сапун.

– Дано някоя от тези книги е учебник по добри обноски. Имаш сериозна нужда от опресняване на знанията си.

– Още не си станала кралица, Идлин. Не си придавай чак такава важност. – Той тръгна надолу по коридора, а аз се вбесих на себе си, задето не бях казала последната дума.

После продължих по пътя си. Имах по-големи проблеми в живота си от лошите обноски на Кайл. Не можех да пилея времето си в препирни с нелицеприятни хора и изобщо в каквото и да било, несвързано с предотвратяването на Избора.

Четвърта глава

– Да изясним едно нещо – заявих аз, сядайки в кабинета на татко. – Нямам никакво желание да се омъжвам.

Той кимна.

– Разбирам, че не искаш да се омъжваш точно в момента, Идлин, но открай време знаеш, че рано или късно ще ти се наложи. Имаш дълг да продължиш кралската линия.

Мразех, когато говореше така за бъдещето ми, сякаш сексът, любовта и бебетата не бяха хубави неща, а задължения, изпълнявани с цел добруването на страната ни. Изцеждаше всяка капка радост от представите ми.

Не трябваше ли именно тези неща да ми носят щастие, да бъдат най-хубавата част от живота ми?

Отърсих се от тревогата и насочих вниманието си към мисията, която ме беше довела тук.

– Разбирам. И съм съгласна, че това е важно – отвърнах дипломатично. – Но когато ти си участвал в Избора, не се ли притесняваше, че никоя от кандидатките няма да е подходяща за теб? Или че са дошли в двореца с лоши помисли?

Крайчетата на устните му се извиха в усмивка.

– Всеки един момент от деня и през половината нощ.

Беше ми разказвал по малко за момичето, което било толкова безволево, че едва го понасял, както и за друго, което постоянно се опитвало да го манипулира. Не знаех имена и подробности, но това не ме смущаваше. Така или иначе не исках да си представям татко с друга жена освен с мама.

– А не смяташ ли, че след като ще съм първата жена абсолютен монарх, трябва да има… определени изисквания относно човека до мен?

Той килна глава.

– Слушам те.

– Сигурна съм, че извършвате предварителни проверки, за да не допуснете някой психопат в двореца, нали така?

– Разбира се. – Той се подсмихна, сякаш опасението ми не беше значимо.

– Добре, но не желая произволен човек да върши тази работа. Затова – въздъхнах дълбоко – ще се съглася да участвам в нелепата ви постановка, ако ми дадете няколко малки обещания.

– Това не е постановка. Резултатите от миналото говорят сами. Но заповядай, мило момиче, кажи ми исканията си.

– Като начало държа кандидатите да имат правото да си тръгнат по своя воля. Не желая никой да се чувства задължен да остане в двореца, ако не харесва мен или живота тук.

– Напълно съгласен съм – заяви категорично той. Явно бях засегнала болното му място.

– Отлично. Предполагам следващата ми идея няма да ти допадне, но настоявам, ако до края на Избора не съм намерила подходящ кандидат, сватбата да се отмени.

– О! – възкликна той, наведе се напред в стола си и ме посочи прозорливо с пръст. – Допусна ли това, ще отпратиш всички кандидати още на първия ден. Няма дори да се постараеш.

Аз се замислих.

– Ами ако се споразумеем за определен график? Ще направя така, че Изборът да продължи поне… три месеца, да кажем, през което време ще претеглям вариантите си. След това, ако още не съм намерила подходящ партньор, всички кандидати ще бъдат разпуснати.

Той прокара длан през устата си и се понамести в стола си, преди да впери очи в моите.

– Идлин, разбираш колко важно е това, нали?

– Естествено – отвърнах незабавно, напълно съзнавайки сериозността на ситуацията. Усещах, че една грешна стъпка може да запрати живота ми в необратима посока.

– Трябва да го направиш, и то добре. Заради всички. Животът на цялото ни семейство е отдаден в служба на народа.

Извърнах поглед. В интерес на истината имах чувството, че с мама и татко сме жертвената троица, а всички останали правят каквото си поискат.

– Няма да те разочаровам – обещах аз. – Направи каквото е нужно. Планирай всичко, намери начин да омиротвориш поданиците ни, а аз ще ти осигуря необходимото време да въдвориш ред.

Очите му отскочиха към тавана и той се умисли.

– Три месеца, казваш? И обещаваш, че ще опиташ?

Аз протегнах ръка.

– Давам ти думата си. Ще ти връча и писменото си съгласие, ако е нужно, но не мога да ти гарантирам, че ще се влюбя.

– Не бих бил толкова сигурен, ако бях на твое място – отбеляза многозначително той. Само че аз не бях нито баща ми, нито майка ми. Колкото и романтично да му изглеждаше на него онова, което ми предстоеше, аз самата не можех да прогоня от главата си мисълта за трийсет и петте шумни, противни, вонящи момчета, които щяха да нахлуят в дома ми. Не намирах нищо магическо в това.

– Имаме уговорка, значи.

Станах така, сякаш едва ли не бях готова за танц.

– Сериозно?

– Сериозно.

Хванах ръката му и реших съдбата си с едно ръкостискане.

– Благодаря ти, татко.

Излязох от стаята, преди да е видял голямата усмивка по лицето ми. Вече обмислях как да накарам повечето от момчетата да си тръгнат по своя воля. При нужда можех да се държа надменно или пък да превърна двореца в крайно неприветлива среда за живот. Освен това имах тайно оръжие в лицето на Остън, който беше най-палавият от всички ни, и ако го помолех, несъмнено щеше да ми помогне, и то навярно само със символична доза увещаване.

Всяко момче от народа, осмелило се да приеме предизвикателството да стане принц, заслужаваше уважението ми. Но нямаше да позволя на никого да ме върже, преди да съм готова, затова възнамерявах да покажа на тези жалки смотаняци в какво се забъркват.

Охлаждаха студиото, но светнеха ли прожекторите, все едно ни затваряха в пещ. Още преди години се бях научила да подбирам по-леки дрехи за осведомителния бюлетин, затова и тази вечер роклята ми беше с паднали ръкави. Видът ми както винаги беше изискан, но и не дотолкова спретнат, че да получа топлинен удар.

– Това е идеалната рокля за случая – коментира мама, подръпвайки малките къдрички по ръкавите ѝ. – Прелестна си.

– Благодаря ти, мамо. Ти също.

Тя се усмихна, продължавайки да подръпва оттук-оттам роклята ми.

– Благодаря, съкровище. Знам, че си малко напрегната, но вярвам, че Изборът ще помогне на всички. Все си самичка, така че рано или късно щяхме да подходим към този въпрос, а и…

– А и така ще ощастливя народа. Знам.

Опитах да прикрия нещастието в гласа си. В наши дни кралските дъщери не се подаряваха срещу зестра, но… имах чувството, че и това не беше кой знае колко различно. Нима не го осъзнаваше?

Очите ѝ се отместиха от роклята ми и намериха лицето ми. Нещо в тях ми подсказа, че съжалява.

– Знам, че се чувстваш като жертвено агне, и е вярно, че когато служиш на народа, правиш много неща не по желание, а по принуда. – Тя преглътна. – Но благодарение на Избора аз намерих баща ти и най-близките си приятели и научих, че съм по-силна, отколкото някога бях предполагала. Знам за уговорката с баща ти и ако в крайна сметка не намериш правилния човек, така да бъде. Но моля те, отвори съзнанието си. Бъди будна, трупай опит. И моля те, не ни мрази.

– Не ви мразя.

– Но поне ти е хрумнало, когато ти казахме за намерението си, нали? – попита тя с широка усмивка.

– На осемнайсет съм. Генетично заложено ми е да се бунтувам срещу родителите си.

– Нямам нищо против малко огън и жупел, стига в края на краищата да знаеш, че те обичам.

Прегърнах я.

– И аз те обичам. Наистина.

Тя ме притисна към себе си за момент, после се отдръпна, заглаждайки роклята ми, за да се увери, че изглеждам безупречно, преди да тръгне към татко. Аз пък се запътих към мястото си до Арън, чиито вежди подскочиха дяволито, като ме видя.

– Добре изглеждаш, сестричке. Направо булчински.

Отметнах полата си и седнах грациозно.

– Още една думичка и ще обръсна главата ти, докато спиш.

– И аз те обичам.

Помъчих се да сдържа усмивката си, но не успях. Просто винаги знаеше как да ми влезе под кожата.

Обитателите на двореца започнаха да се стичат в студиото. Госпожица Луси седеше сама, тъй като генерал Леджър беше на караул, а господин и госпожа Удуърк седяха зад камерите с Кайл и Джоузи. Те двамата бяха единствените деца на семейство Удуърк и знаех, че госпожица Марли е най-скъпата приятелка на мама, затова с никого не бях споделяла за антипатията си към тях. Кайл не беше чак толкова противен, колкото Джоузи, но през всичките години на познанството ни не бяхме провели нито един интересен разговор. Бях си решила, че ако някой ден ме споходеше тежко безсъние, щях да му плащам да стои в стаята ми и да плямпа. Един проблем по-малко. А що се отнасяше до Джоузи… с думи не можех да опиша колко отвратително същество беше това момиче.

Съветниците на татко влязоха в колона по един, покланяйки му се. В кабинета му имаше само една жена, лейди Брайс Манър – прекрасна дребничка дама, чиято скромност ме караше да се чудя как изобщо беше оцеляла на политическата арена. Нито веднъж не я бях чула да се развика, но хората винаги я изслушваха. Мен никой не ме слушаше, освен ако не повишах тон.

Присъствието ѝ ме накара да се замисля за нещо. Какво щеше да стане, ако след коронясването ми се обградях с изцяло женски състав от съветници?

Интересен експеримент щеше да се получи.

Председателите и съветниците изнесоха традиционните си обявления, след което Гаврил се обърна към мен.

Гаврил Фадей имаше зализана назад сребриста коса и много очарователно лице. В последно време твърдеше, че мислел да се оттегли от сцената, но като се имаше предвид какво предстои, явно щеше да се позадържи още малко.

– Тази вечер, Илеа, сме ви подготвили изключително вълнуваща новина за финал. И честта да ви я поднесе има бъдещата ни кралица – разкошната Идлин Шрийв.

Той направи артистичен жест към мен, а аз му се усмихнах и тръгнах по застланата с килим сцена под звуците на вежливи аплодисменти.

Гаврил ме приветства с бърза прегръдка и целувка по едната буза.

– Принцесо Илин, добре дошли!

– Благодаря, Гаврил!

– Ако позволите да съм откровен, имам чувството, че едва вчера обявявах раждането ви с брат ви Арън. Не е за вярване, че са минали повече от осемнайсет години!

– Вярно е. Бързо пораснахме. – Отправих топъл поглед към семейството си.

– На ръба сте да влезете в историята. Мисля, че цяла Илеа тръпне в очакване да види какво ще направите след няколко години, когато станете кралица.

– Определено ще е вълнуващо, но май не искам да чакам толкова време, за да вляза в историята. – Побутнах го игриво с лакътя си, а той се престори на изненадан.

– Защо не ни кажете какво имате предвид, Ваше Височество?

Изправих рамене пред камерата и се усмихнах.

– Великата ни страна преживя много промени през годините. Само през управлението на родителите ми станахме свидетели на потушаването на бунтовническите сили в границите на държавата ни и макар все още да срещаме трудности в тази сфера, кастовата система вече не разделя както някога хората с въображаемите си линии. Живеем в епоха на небивала свобода и с нетърпение очакваме да видим как нацията ни ще покори нови висини.

Не забравях да се усмихвам и да говоря изразително. Годините на уроци по ораторско майсторство ми бяха насадили правилната техника и знаех, че речта ми въздейства подобаващо на всеки от слушателите ми.

– И всичко това е прекрасно… но аз съм просто едно осемнайсетгодишно момиче. – Из скромната публика от гости и съветници се разнесе тихичък смях. – Признавам, че е малко скучно да прекарваш по-голямата част от деня в кабинета на баща си. Прощавайте, Ваше Величество. – Добавих аз, обръщайки се към татко.

– Няма нищо – отвърна той.

– И така, реших, че е време да внеса малко промяна в ежедневието си. Да намеря не само партньор в тази така отговорна работа, но и спътник в живота. За целта се обръщам към Илеа с една дълбока молба: да възродим Избора.

Съветниците ахнаха и забърбориха помежду си. Забелязах шокираните изражения на персонала. Стана ясно, че единственият осведомен човек беше Гаврил, което ме изненада.

– Утре ще бъдат изпратени писма до всички отговарящи на изискванията младежи на Илеа. Ще разполагате с две седмици да решите дали желаете да се съревновавате за ръката ми. Съзнавам, разбира се, че това е новост за всички ни. Никога досега не е имало Избор, ръководен от жена. Но знайте, че макар да имам трима братя, много ще се радвам да опозная още един принц на Илеа. И се надявам цялата ни страна да тържествува заедно с мен.

Направих малък реверанс и се върнах на мястото си. Мама и татко сияеха от гордост и ми се щеше да повярвам, че тяхната реакция е достатъчен показател за успеха ми, макар и да имах чувството, че кръвта вибрира във вените ми от напрежение. Глождеше ме мисълта, че съм пропуснала нещо, че в мрежата, в която умишлено щях да се оплета, зееше огромна дупка.

Но вече нямаше какво да направя. Току-що бях скочила от ръба.

Пета глава

Знаех, че в двореца работи цяло войнство от служители, но имах силното чувство, че по-голямата част от тях се бяха крили досега. С разпространението на неочакваната новина в трескава подготовка се впуснаха не само познатите ми прислужници и икономи, но и хора, които виждах за пръв път в живота си.

Ежедневната ми работа по изучаването на доклади и участието в съвещания се измени, тъй като подготовката за Избора се въртеше изцяло около мен.

– Този е с малко по-скромна цена, Ваше Височество, но въпреки това е невероятно практичен и ще се върже отлично с интериора. – Един мъж вдигна пред очите ми голямо парче плат, налагайки го върху предишните два варианта.

Докоснах го, както винаги привлечена от материята, макар че тази очевидно не беше предвидена за обличане.

– Ще ми обясните ли какво точно правим? – помолих аз.

Мъжът, един от интериорните дизайнери на двореца, стисна устни.

– Родителите ви смятат, че някои от стаите за гости са решени в твърде женствени цветове и че ухажорите ви биха се чувствали по-удобно в интериор с такава палитра например – каза той, изваждайки поредната мостра. – Можем да променим целия облик на една стая, като просто подменим покривката за легло. – Увери ме той.

– Хубаво – съгласих се аз, въпреки че ми се струваше малко пресилено да се влага толкова енергия в някакви си чаршафи. – Но защо точно до мен трябва да се допитвате?

Той се усмихна вежливо.

– Ще оставите своя отпечатък върху всеки аспект от предстоящия Избор, госпожице. Дори и не вие да сте направили определен избор, хората ще предположат, че сте. Затова е най-добре да се консултираме с вас по всички въпроси.

Вперих поглед в мострата, оклюмвайки само при мисълта, че ще се обръщат към мен за всяка друга глупава подробност.

– Този – посочих най-евтиния плат. Беше тъмнозелен и щеше да е напълно подходящ за тримесечен престой.

– Чудесен избор, Ваше Височество – поздрави ме интериорният дизайнер. – Така, да обсъдим ли и подмяната на картините? – Той плесна с ръце и върволица прислужнички влязоха в стаята с платна в ръце. Въздъхнах, предусещайки, че целият ми следобед беше загубен.

На следващата сутрин бях повикана в трапезарията. Мама ме придружи, но татко не можеше да се отдели от работата си.

Мъж, който навярно беше главният готвач, ни поздрави с поклон, макар и не особено дълбок заради солидния му тумбак. Лицето му беше по-скоро червено, отколкото розово, но поне не се потеше, което ме наведе на мисълта, че всичките години, прекарани в кухнята, го бяха калили.

– Благодарим ви, че дойдохте, Ваше Величество, Ваше Височество. Кухненският персонал се труди неуморно, за да подготви менюто за първата вечеря след пристигането на кандидатите. Възнамеряваме да поднесем седем блюда.

– Разбира се! – отвърна мама.

Готвачът ѝ се усмихна.

– Естествено, ще ви помолим да дегустирате менюто.

Аз простенах вътрешно. Едно истинско меню от седем блюда можеше да отнеме цели шест часа, като се започне от първата глътка коктейл и се стигне до последната хапка шоколад. Колко ли време щеше да отнеме дегустирането на няколко различни менюта?

Около осем часа, както се оказа, и коремът ме съсипа от болки до края на деня, поради което не бях особено ентусиазирана, когато отново почукаха на вратата ми, но този път за избор на музикалното оформление за първата вечеря.

Коридорите бяха като оживени улици и във всяко ъгълче на двореца кипеше бурна подготовка. Понасях стоически напрегнатата атмосфера, докато един ден татко не ме спря в коридора.

– Мислехме да направим специална стая за участниците. Какво ще кажеш за…

– Достатъчно! – въздъхнах гневно аз. – Не ме интересува. Нямам никаква представа с какво трябва да е оборудвана една момчешка стая за развлечения, затова предлагам да попитате някого с известна доза тестостерон. А аз междувременно възнамерявам да изляза в градината.

Татко явно усети, че съм на ръба да избухна, затова ме остави да си тръгна, без да се съпротивлява. Бях му благодарна за отсрочката, била тя и кратка.

Излежавах се по бански върху одеяло, разпънато на ливадата, която се ширеше до ръба на гората. Открай време си мечтаех да имаме басейн, но колкото и да ме биваше в увещанията, татко не скланяше в това отношение. Станеше ли мой дворецът, това щеше да е първата ми точка от дневния ред.

Скицирах рокли в тетрадката си, опитвайки се да разпусна. Слънцето топлеше кожата ми, а бързото драскане на молива ми се сливаше с шумоленето на листата, сътворявайки приказна, успокояваща песен. Скърбях по загубата на кроткия ми живот. Три месеца, повтарях си. Три месеца и сетне всичко се връща постарому.

Пронизителен смях наруши покоя в градината.

– Джоузи – измърморих под носа си. Засенчвайки очите си с ръка, се обърнах и я видях да крачи към мен. Беше с една от приятелките си, момиче от висшето общество, с което беше избрала да дружи по простата причина, че компанията на хората от двореца не ѝ беше достатъчна.

Затворих тетрадката, скрих скиците си и се обърнах по гръб, за да се попека и отпред.

– Ще е приятно изживяване за всички ни – чух Джоузи да разправя на приятелката си. – Рядко ми се случва да общувам с момчета, така че ще се радвам на възможността да се сприятеля с някои от тях. Иска ми се един ден, когато ми намерят подходящ съпруг, да мога да разговарям свободно с него.

Врътнах очи. Ако смятах, че ще се привържа дори малко към тези момчета, щях да възроптая, задето си мислеше, че са тук за нейно развлечение. Като се замислех обаче, Джоузи така или иначе си въобразяваше, че светът се върти около нея. А идеята, че се смяташе за толкова важна, че някой да ѝ търси жених, беше направо нелепа. Можеше да се омъжи за първия срещнат и на никого нямаше да му мигне окото.

– Дано ме пуснат в двореца по време на Избора – изрази надежда приятелката ѝ. – Ще е толкова забавно!

– Разбира се, Шанън! Ще уредя да пускат всичките ми приятели. И за теб ще е ценен опит.

Колко мило от нейна страна да предлага дома ми и събитията в него като обучителна площадка на другарчетата си. Поех дълбока глътка въздух. Трябваше да се отпусна.

– Идлин! – изкрещя Джоузи, щом ме зърна.

Аз простенах, после вдигнах ръка да ѝ махна с надеждата, че ще ме остави на мира, ако не ѝ отговоря гласно.

– Вълнуваш ли се за Избора? – провикна се тя, вървейки към мен.

Нямах намерение да врякам като някоя каруцарка, затова не ѝ отвърнах. След малко Джоузи и приятелката ѝ застанаха над мен, скривайки слънцето.

– Не ме ли чу, Идлин? Вълнуваш ли се за Избора?

Джоузи никога не се обръщаше към мен както подобава.

– Разбира се.

– Аз също! Сигурно ще е много забавно с толкова хора наоколо.

– Те не са тук да общуват с теб – напомних ѝ аз. – Момчетата са мои гости.

Тя килна глава в жест, демонстриращ, че е наясно с този факт.

– Въпреки това ще е хубаво в двореца да има повече хора.

– Джоузи, на колко години си?

– На петнайсет – отвърна гордо тя.

– Така и си помислих. Ако толкова искаш, вече можеш да излизаш и сама да си търсиш нови приятели. Достатъчно голяма си.

Тя се усмихна.

– Не съм съгласна. Би било непристойно.

Не ми се въвличаше в този спор отново. Аз бях онази, която не можеше просто да стане и да си тръгне от двореца. Проверки за сигурността, регламентирани изявления и разглеждане на протоколи бяха задължителни мерки, преди дори да си помисля да отида някъде.

Освен това винаги трябваше да внимавам с какви хора дружа. Не можеше да контактувам с когото и да е. Позорните снимки не оставаха просто в нечия колекция, а влизаха в архива и възкръсваха, когато на вестниците им скимнеше да ме критикуват за нещо. Трябваше постоянно да съм на нокти, за да избегна всякакви ситуации, които биха опетнили моята репутация, тази на семейството ми и на цялата страна.

Джоузи беше обикновена гражданка. За нея нямаше подобни ограничения.

Не че това я възпираше да се държи по своя си начин.

– Е, поне си имаш компания за днес. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да си почина.

– Разбира се, Ваше Височество. – Приятелката ѝ ми се поклони. Добре де, не беше чак толкова смотана.

– Ще се видим на вечеря! – каза Джоузи с прекомерен ентусиазъм.

Опитах да се отпусна наново, но пронизителният глас на Джоузи все ме връхлиташе отнякъде и в крайна сметка грабнах одеялото и скиците си и се запътих към двореца. Щом така или иначе не успявах да разпусна, можеше поне да свърша нещо полезно.

След престоя под яркото анджелиско слънце имах чувството, че вътрешността на двореца тъне в сумрак, и на очите ми им беше нужно малко време да се приспособят. Замигах учестено, мъчейки се да разпозная лицето на човека пред мен. Беше Остън, който тичаше по коридора с две тетрадки под ръка.

Предаде ми ги скришом.

– Скътай ги в твоята стая, чу ли? Ако някой попита, не си ме виждала.

После изчезна със същата скорост, с която се беше появил. Въздъхнах, съзнавайки, че нямаше смисъл да гадая какво се беше случило току-що. Понякога едва издържах тежестта на това да съм първородното дете, но се благодарях на бог, че аз бях поела щафетата, а не Остън. Винаги когато се опитвах да си представя него на трона, ми се завиваше свят.

Прелистих набързо тетрадките, любопитна да разгадая замисъла му. Оказа се, че не бяха негови. Бяха собственост на Джоузи. Разпознах детинския ѝ почерк, но дори това да не я беше издало, листовете, изпълнени с нейното име и това на Арън, оградени в сърца, бяха достатъчен показател. Но името на Арън не беше единственото. Няколко страници по-натам Джоузи вече беше влюбена и в четиримата членове на Choosing Yesterday, популярна музикална група, а след това в сърчицата фигурираше и името на известен актьор. Като че ли всеки мъж, тежащ на мястото си, беше достоен за дневника ѝ.

Реших да оставя тетрадките на пода до вратите към градината. Каквото и да беше намислил Остън, едва ли щеше да е толкова стряскащо за нея, колкото това да ги открие на входа, без да има всякаква представа как са се озовали там и кой ги е видял.

След като толкова се гордееше с близостта си с кралското семейство, трябваше отдавна да се е научила как се крият тайни.

Когато влязох в стаята си, Нийна вече ме чакаше и веднага грабна одеялото от ръцете ми, за да го носи за пране. Облякох се набързо, тъй като точно днес не бях в настроение да мисля за тоалета си. Тъкмо се канех да се заема с косата си, когато забелязах няколко папки на масата.

– Лейди Брайс намина да ги остави – обясни Нийна.

Вперих поглед в папките. Макар и това да беше първият ми истински ангажимент за тази седмица, нямах никакво желание да се захващам с него.

– Ще ги прегледам по-късно – зарекох се аз, съзнавайки, че едва ли щях да изпълня обещанието си. По-скоро щях да ги оставя за утре. Днешният ден си беше лично мой.

Пристегнах косата си с шнола, проверих грима си и тръгнах да издирвам мама. Имах нужда от компания, а и бях почти сигурна, че точно тя няма да ме кара да избирам мебели или храна.

Намерих я сама в Дамския салон. Табелката до вратата обявяваше, че истинското име на стаята е Библиотека „Нюсъм“, но не бях чувала никого да я нарича така, освен мама от време на време. Тук се събираха жените, така че всепризнатото название май беше по-практично.

Знаех, че мама е вътре още преди да отворя вратата, защото чух, че някой свири на пианото, а никога не можех да сбъркам нейния стил. Обичаше да ми разказва как след сватбата им татко я накарал да избере четири чисто нови пиана, всяко различно от другите. Сега едното се намираше в нейната стая, второто – в тази на татко, третото – тук, а последното – в рядко посещаван салон на четвъртия етаж.

До ден днешен ѝ завиждах за лекотата, с която свиреше. Веднъж ме беше предупредила, че някой ден възрастта ще отнеме ловкостта на ръцете ѝ и ще я остави да натиска мудно по клавиш-два. До момента възрастта не беше постигнала своето.

Опитах да не вдигам шум, но тя въпреки това ме чу.

– Здравей, скъпа – поздрави ме, отдръпвайки пръстите си от клавишите. – Ела да седнеш до мен.

– Не исках да те прекъсвам – извиних се аз и седнах на пейката до нея.

– Не си ме прекъснала. Просто разпусках и вече се чувствам по-добре.

– Станало ли е нещо?

Тя се усмихна разсеяно и потри с длан гърба ми.

– Не. Просто обичайното напрежение на работното място.

– Напълно те разбирам – отвърнах аз, прокарвайки пръсти по клавишите, без да изтръгвам звук от тях.

– Понякога се хващам да си мисля, че вече съм видяла всичко, че съм овладяла докрай изкуството на това да си кралица. Но само да ми мине през ума, и моментално всичко се променя. Има… Всъщност и теб те чакат достатъчно грижи днес. Няма да те занимавам с моите.

Тя се постара да върне усмивката на лицето си и макар да ме интересуваше какво я безпокои – защото в крайна сметка всички тези грижи се трупаха и върху моите рамене, – знаех, че е права. Днес просто нямаше да го понеса.

Имах чувството, че същото важи и за нея.

– Съжаляваш ли понякога? – попитах я аз, долавяйки тъгата в очите ѝ, колкото и да се опитваше да я прикрие. – Че влезе в Избора и стана кралица?

Бях ѝ благодарна, че не отговори директно с „да“ или „не“, а се замисли по въпроса.

– Не съжалявам, че се омъжих за баща ти. Понякога се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако не бях участвала в Избора или ако бях дошла в двореца, но бях загубила. Мисля, че щеше да е добър живот. Е, нямаше да съм точно нещастна, но пък и нямаше да знам какво друго съм можела да постигна. Пътят към баща ти беше труден главно защото не исках да го извървявам.

– Изобщо?

Тя поклати глава.

– Не влязох в Избора по собствено желание.

Устата ми увисна. Никога не ми го беше споделяла.

– А по чие тогава?

– Няма значение – отвърна бързо тя. – Мога да ти кажа само, че разбирам колебанието ти. Но мисля, че предстоящото ще ти помогне да се опознаеш. Повярвай ми.

– Щеше да ми е много по-лесно да ти повярвам, ако знаех, че го правите заради мен, а не, за да си уредите спокойни дни. – Думите прозвучаха много по-остро, отколкото бях очаквала.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

– Знам, че смяташ постъпката ни за егоистична, но сама ще видиш, че не е така. Един ден благополучието на страната ни ще е в твои ръце и ще останеш изненадана от жертвите, които ще си склонна да направиш, за да я защитиш. Не бях предполагала, че ще преживея още един Избор, но плановете се променят, когато отговорността ти е толкова голяма.

– Е, моята е възголяма – троснах се аз.

– Първо, внимавай как ми говориш – предупреди ме мама. – И второ, виждаш само една част от приготовленията. Нямаш представа под какво напрежение е баща ти.

Останах безмълвна. Исках просто да си тръгна. Щом не ѝ харесваше тонът ми, защо ме притискаше?

– Идлин – подхвана кротко тя. – По една случайност се налага да изпълним плана си именно сега. Но откровено казано, рано или късно щях да подходя някак по въпроса.

– Какво имаш предвид?

– Струваш ми се изолирана, откъсната от народа си. Разбирам, че се тревожиш за отговорностите, които ще ти донесе короната, но е време да обърнеш внимание и на чуждите потребности.

– И смяташ, че не го правя в момента? – Сериозно ли не е видяла с какво се занимавам по цял ден?

Тя стисна устни.

– Не го правиш, скъпа. Не и ако противоречи на твоите нужди.

Искаше ми се да изкрещя в лицето ѝ, както и в това на татко. Да, възнаграждавах се с дълги вани и питие с вечерята. Не мислех, че беше кой знае какво, предвид жертвата, която правех.

– Не знаех, че ме имате за толкова неморална. – Станах и се обърнах.

– Идлин, не съм казала подобно нещо.

– Напротив. Но няма нищо. – Отправих се към вратата. Укорът ѝ ме изпълваше с толкова гняв, че едва го сдържах.

– Идлин, скъпа, просто се опитваме да направим добра кралица от теб, това е – обясни с умолителен тон тя.

– Такава ще съм – отвърнах аз с един крак в коридора. – И определено не ми е нужно момче, за да го постигна.

Опитах да успокоя нервите си, преди да тръгна. Имах чувството, че цялата вселена се е изправила срещу мен и ме блъска ту с едната, ту с другата си ръка. Заповтарях си наум, че всичко ще продължи само три месеца, само три… докато не чух някого да плаче.

– Сигурна ли си? – Като че ли беше гласът на генерал Леджър.

– Говорих с нея тази сутрин. Решила е да го задържи. – Госпожица Луси вдиша насечено.

– Каза ли ѝ, че можем да подсигурим всичко нужно на бебето ѝ? Че имаме повече пари, отколкото можем да похарчим? Че ще го обичаме, независимо от недъзите му? – Думите на генерал Леджър се сипеха в бърз шепот.

– Да… и още какво ли не – увери го госпожица Луси. – Знаех, че има голяма вероятност бебето да се роди с психически отклонения. Казах ѝ, че ще се погрижим за него, че самата кралица ще ни помогне. Тя каза, че говорила със семейството си и те се съгласили да я подкрепят, както и че никога не е искала да се разделя с бебето си. Хрумнало ѝ да го даде за осиновяване единствено защото мислела, че ще е сама. Извини ни се, не че това променя нещата.

Госпожица Луси подсмъркна, мъчейки се да потуши воплите си. Аз се доближих до ъгъла на коридора, за да чувам по-добре.

– Много съжалявам, Луси.

– Няма за какво да съжаляваш. Вината не е твоя. – Думите ѝ прозвучаха мило, храбро. – Май е време да се примирим с факта, че всичко приключи. Години на лечение, толкова спонтанни аборти, три неуспешни опита за осиновяване… просто трябва да се откажем.

След дълга пауза генерал Леджър каза:

– Щом така смяташ за добре.

– Да – потвърди тя с категоричен глас, преди отново да избухне в сълзи. – Още не мога да повярвам, че никога няма да стана майка.

След секунда плачът ѝ бе заглушен навярно защото съпругът ѝ я беше придърпал към гърдите си в опит да я утеши.

През всичките тези години си бях въобразявала, че семейство Леджър просто не искаха да имат деца. Никога не бях чувала някого да обсъжда проблемите на госпожица Луси и не бях виждала тъга в очите ѝ, докато се занимаваше с нас като деца. Не бях предполагала, че бездетността беше проклятие за двама им със съпруга ѝ.

Дали пък майка ми нямаше право? Дали наистина не бях достатъчно загрижена за добруването на околните? Госпожица Луси беше сред любимите ми хора на земята. Как така не бях доловила тъгата ѝ?

Шеста глава

В кабинета на татко имаше трийсет и пет грамадни коша, пълни с десетки хиляди карти с имена и снимки, всичките в хартиени пликове, за да останат анонимни притежателите им. Опитах да симулирам трепетно очакване заради камерите, но имах чувството, че всеки момент ще повърна в някой от кошовете.

И това беше вариант за отсяване на кандидатите.

Татко сложи ръка на гърба ми.

– Така, Иди. Мини през кошовете и вземи по един плик от всеки. Аз ще ги поемам, за да не се трупат в ръцете ти. А довечера ще ги отворим на живо в бюлетина. И това е.

Уж беше толкова елементарно, а всяваше ужасен страх в сърцето ми. Но все пак живеех под напрежение още откакто бяхме обявили началото на Избора, така че не биваше да се изненадвам.

Нагласих любимата си тиара и позагладих с длани роклята си от сив шанжан. Днес трябваше на всяка цена да изглеждам съвършено и когато се погледнах в огледалото на излизане от стаята си, дори аз се слисах от момичето насреща.

– Значи, буквално ги подбирам собственоръчно? – прошепнах аз с надеждата, че камерите не ме следят твърде отблизо.

Той ми се подсмихна леко и отвърна с тих глас:

– Аз лично нямах тази привилегия. Хайде, скъпа.

– Как така?

– После ще ти обясня. Върви сега. – Той махна към купищата карти.

Поех си дълбока глътка въздух. Можех да се справя. На каквото и да се надяваха околните, аз си имах план. И то съвсем простичък. Щях да се измъкна напълно невредима. Щях да вложа само няколко месеца от живота си – незначителен период, – а после щях да се върна към ежедневието си на бъдеща кралица. Сама.

Защо увърташ тогава?

Млъкни.

Отидох до първия кош, чийто етикет обявяваше, че всички състезатели в него бяха от Клермонт. Извадих един плик от по-страничните, светкавиците на фотоапаратите проблеснаха и шепата хора в стаята приветстваха избора ми с аплодисменти. Мама преметна развълнувано ръка през раменете на Арън, а той ми се озъби скришом. Госпожица Марли въздъхна от удоволствие, но госпожица Луси отсъстваше. Остън също го нямаше, което далеч не беше изненадващо. Кадън наблюдаваше събитието с интерес.

Приложих различни техники за отделните кошове. От единия извадих най-горния плик. В следващия зарових ръка надълбоко. Зрителите като че ли се оживиха още повече, когато стигнах до коша с надпис „Каролина“ – родният окръг на мама, извадих два плика и ги претеглих в дланите си, преди да върна единия.

Подадох и последния си избор на татко под звуците на овации и щракане на фотоапарати. Предложих най-ентусиазираната си усмивка, преди репортерите да напуснат стаята, готови да докладват пред медиите. Арън и Кадън също си тръгнаха, шегувайки се един с друг, а мама ме целуна по челото, преди да ги последва. Вече си говорехме, но нямаше много за казване.

– Справи се великолепно – похвали ме татко с искрено възхищение, като останахме насаме. – Знам колко стресиращо изживяване може да е това, но ти беше прекрасна.

– Ти пък откъде знаеш? – сложих ръце на хълбоците си аз. – Нали самият ти не си избирал участничките в твоя Избор?

Той преглътна.

– Знаеш основното за запознанството ни с майка ти. Но има и някои тънки подробности, които е най-добре да си останат тайна. Казвам ти го само за да ти покажа каква късметлийка си.

Кимнах колебливо.

Той си пое дъх.

– Моят Избор не беше пълен фарс, но и не беше далеч от това определение. Баща ми собственоръчно подбра участничките, включвайки в играта млади жени с политически връзки, влиятелни семейства или достатъчно чар, че да накарат цялата страна да ги боготвори. Знаеше, че трябва да са от всякакъв сой, за да изглежда правдоподобно състезанието, затова пусна три Петици за разнообразие, но до по-ниските касти не стигна. В неговите очи Петиците бяха просто еднодневки, чието предназначение беше да отхвърлят подозренията.

Осъзнах, че устата ми е зейнала, и веднага я затворих.

– Мама?

– Трябваше да изхвърчи още в началото. Истината е, че едва се задържа заради опитите на баща ми да ме настрои срещу нея или да я премахне сам. А погледни я сега. – Цялото му изражение се промени. – Макар и някога да не можех да си го представя, сега е още по-обичана кралица дори от майка ми. Даде на страната четири прекрасни, интелигентни, силни деца. И донесе истинско щастие в живота ми.

Той прегледа небрежно пликовете в ръцете си.

– Нямам представа дали съдбата и провидението съществуват наистина. Мога да те уверя единствено, че се случва най-голямата ти мечта да влезе през вратата, решена да не те допусне до себе си. И въпреки това, по един или друг начин, откриваш, че все пак можеш да я спечелиш.

До онзи момент не бях имала причина да се съмнявам, че познавам цялата любовна история на родителите си. Но като се имаше предвид признанието на татко, че мама изобщо не е трябвало да участва в състезанието, както и нейното разкритие, че въобще не е имала желание да участва в него, се чудех как бяха успели да се съберат.

По изражението на татко си личеше, че и той самият не можеше да повярва.

– Ще се справиш чудесно, нали знаеш? – каза той, грейнал от гордост.

– Защо си толкова сигурен?

– Защото приличаш на майка си, както и на моята майка. Решителна си. А най-важното е, че не обичаш да се проваляш. Знам, че ще успееш, ако не заради друго, то поне защото няма да се задоволиш с по-малко.

На косъм бях да му кажа, да си призная, че бях съставила цял план за изгонването на момчетата. Защото той беше прав: не исках да се проваля. Но в моите очи провал беше да допусна някой друг да ръководи живота ми.

– Сигурна съм, че всичко ще се получи както трябва – казах аз с нотка на съжаление в гласа си.

Той вдигна ръка да докосне бузата ми.

– Обикновено така се случва.

Седма глава

Обстановката в студиото беше леко променена. Обикновено само двамата с Арън седяхме пред камерите заедно с родителите ни, но тази вечер Кадън и Остън също присъстваха на сцената.

Помощниците на татко бяха разположени на столове от другата ѝ страна, а по средата стоеше купа с всички пликове, които бях избрала по-рано. До нея имаше и празна купа, в която щях да ги слагам, след като ги отворех. Нямах особено желание да обявя имената лично, но така поне наглед контролът беше в мои ръце. А това ми допадаше.

Седалките зад камерите бяха заети от останалите обитатели на двореца. Генерал Леджър целуваше госпожица Луси по челото и ѝ шепнеше нещо. Бяха минали няколко дни, откакто бях дочула разговора им, и още ми беше много жал за нея. Не се сещах за друга двойка, по-достойна да създаде потомство. И не се сещах за семейство, по-способно да им помогне… от Шрийв.

Въпреки това не знаех как да им помогна.

Госпожица Марли шъткаше на Джоузи, която навярно се смееше на някоя шега нейно собствено творение и лишена от всякакъв хумор. Така и не разбрах как бе възможно прекрасна жена като госпожица Марли да роди толкова ужасни същества. Което ме подсещаше: любимата ми тиара, онази, която носех сега, ми беше любима единствено защото Джоузи беше изкривила най-любимата ми и беше загубила два скъпоценни камъка от втората в личната ми класация. А дори нямаше право да ги докосва. Ама никакво.

Кайл седеше до нея, зачетен в някаква книга. Понеже очевидно всичко случващо се в страната и дома ни беше твърде отегчаващо за него. Какъв неблагодарник само.

Той вдигна очи от книгата, забеляза, че го гледам, направи ми физиономия и пак зарови нос в страниците. Защо изобщо си беше направил труда да идва?

– Как се чувстваш? – Мама изникна ненадейно до мен и преметна ръка през раменете ми.

– Добре.

Тя се усмихна.

– Изключено е да си добре. Това си е страшничко.

– О, да, вярно. Колко мило от твоя страна да ме подложиш на толкова невероятно изживяване.

Смехът ѝ беше плах, сякаш проверяваше дали сме си възвърнали добрите отношения.

– Не мисля, че си неморална – отбеляза тихо тя. – Мисля, че си повече от съвършена. Един ден ще разбереш какво е да се тревожиш за децата си. А за теб се тревожа повече, отколкото за останалите. Ти не си просто някое си момиче, Идлин. Ти си момичето. И искам всичко най-хубаво за теб.

Не знаех как да ѝ отвърна. Не исках да се караме точно сега, не и преди началото на нещо толкова важно. Ръката ѝ още беше върху раменете ми, затова преметнах своята през кръста ѝ и тя целуна косата ми точно под тиарата.

– Усещам се много неловко – признах си аз.

– Просто не забравяй как се чувстват момчетата. Това е голямо събитие за тях. И така ще ощастливите народа ни.

Съсредоточих се върху дишането си. Три месеца. Свобода. Фасулска работа.

– Гордея се с теб – каза тя, стисвайки ме леко. – Успех!

Мама отиде при татко, а Арън тръгна към мен, приглаждайки костюма си с ръка.

– Не мога да повярвам, че това наистина се случва – каза той с откровено вълнение в гласа. – Нямам търпение да се запозная с малко нови хора.

– Какво, да не би Кайл да не ти е достатъчен? – Стрелнах поглед към Кайл, чийто нос още беше заровен в книгата.

– Не знам какво имаш против него. Доста е умен.

– Да не би това да е кодовата дума за „скучен“?

– Не! Но наистина се радвам, че ще ни дойдат гости.

– Аз пък не. – Скръстих ръце и от яд, и от притеснение.

– О, стига де, сестричке. Ще е забавно. – Очите му плъзнаха из стаята и гласът му спадна до шепот. – Не мога да си представя дори какво си им намислила на клетичките мухльовци.

Опитах да потисна усмивката си, но нямах търпение да ги видя как се гърчат.

Той взе един от пликовете и ме тупна по носа с него.

– Подготви се. Ако познаваш дори бегло английския език, не би трябвало да срещнеш никакви трудности с тази част от изпитанието.

– Ама че си гадина – казах аз, плясвайки го по ръката. – Но те обичам.

– Знам. Не се бой. Ще е лесно като детска игра.

Казаха ни да заемем местата си и Арън остави плика в купата, хвана ръката ми и ме поведе към моя стол. Камерите заработиха и татко откри бюлетина с новина за предстоящата търговска спогодба с Нова Азия. Двете ни страни си сътрудничеха от много време и направо ми беше трудно да си представя, че някога са воювали помежду си. Каза няколко думи за новите имиграционни закони, а после отстъпи подиума на всичките си съветници подред, включително на лейди Брайс. Имах чувството, че обявленията се проточиха цяла вечност, а в същото време, че отминаха за миг.

Когато Гаврил произнесе името ми, ми отне секунда да си спомня какво точно се очаква от мен. Въпреки това станах и прекосих сцената, заемайки мястото си пред микрофона.

Усмихнах се широко и погледнах право в камерата, знаейки, че всеки телевизор в Илеа е включен днес.

– Убедена съм, че всички сте не по-малко развълнувани от мен, така че предлагам да пропуснем церемониалностите и да преминем директно към онова, което всички умират от нетърпение да чуят. Дами и господа, ето ги имената на трийсет и петимата млади мъже, поканени да участват в Избора.

Бръкнах в купата и извадих първия плик.

– От Лайкли – прочетох аз, спирайки, за да измъкна листа, – господин Маккендрик Шепард.

Вдигнах снимката му в ръка и публиката избухна в аплодисменти. Сложих я в другата купа и преминах към следващия неотворен плик.

– От Зуни… господин Уинслоу Фийлдс.

Всяко име бе приветствано с кротки овации.

Холдън Месинджър. Кесли Тимбър. Хейл Гарнър. Едуин Бишъп.

Когато се пресегнах за последния плик, вече имах чувството, че съм отворила поне сто. Бузите ме боляха от усмихване и се надявах мама да не ми се сърди, ако пропуснех тържествената вечеря и се затворех сама в стаята си. Струваше ми се, че си го бях заслужила.

– О! От Анджелис. – Разкъсах хартията и извадих последната карта. Усмивката ми несъмнено помръкна, но просто нямаше как да я запазя на лицето си.

– Господин Кайл Удуърк.

Чух реакцията на хората в студиото. Няколко учудени възклицания, малко смях, но най-добре долових реакцията на самия Кайл. Той изпусна книгата си.

Поех си дъх.

– Това бяха. Утре наши служители ще бъдат изпратени по окръзите, за да започнат подготовката на трийсет и петимата кандидати за предстоящото им приключение. След една кратка седмица ще ги очакваме в двореца. А междувременно – нека ги поздравим заедно!

Започнах да ръкопляскам, публиката се присъедини и аз се върнах на мястото си, мъчейки се да не показвам колко ми е лошо.

Появата на Кайл сред кандидатите не трябваше да ме шокира чак толкова. Все пак никое от изброените момчета нямаше шанс. Въпреки това нещо ме смущаваше.

Веднага щом Гаврил приключи финалната си реплика, всички скочиха от местата си. Мама и татко отидоха при семейство Удуърк. Аз тръгнах подир тях, а смехът на Джоузи ми служеше като ориентир.

– Не съм се записвал! – настояваше Кайл. Щом наближих, погледите ни се срещнаха. Личеше си, че и той е не по-малко сащисан от мен.

– Има ли някакво значение? – каза мама. – Всеки пълнолетен има право да участва.

Татко кимна.

– Вярно е. Да, получава се малко странно, но няма нищо незаконно.

– Но аз не искам да участвам. – Кайл погледна умолително към баща ми.

– Кой те е записал? – попитах аз.

Кайл поклати глава.

– Не знам. Сигурно е станала някаква грешка. Защо ми е да се записвам, ако нямам желание да участвам в надпреварата?

Мама гледаше към генерал Леджър и като че ли се усмихваше. Но в това нямаше нищо странно.

– Простете! – намесих се аз. – Това е недопустимо. Никой нищо ли няма да направи по въпроса?

– Изберете някой друг – предложи Кайл.

Генерал Леджър поклати глава.

– Идлин вече обяви името ти пред цялата страна. Ти си кандидатът от Анджелис.

– Точно така – съгласи се татко. – Публичният прочит на имената превръща избора в окончателен. Не можем да те сменим.

Кайл врътна очи. Често го правеше.

– В такъв случай Идлин може да ме елиминира още на първия ден.

– И къде ще те изпратя? – попитах аз. – Нали ще си вкъщи.

Арън се изкиска.

– Извинете – каза, усещайки гневните ни погледи. – На другите няма да им допадне.

– Изгони ме от двореца – предложи ентусиазирано Кайл.

– За стотен път, Кайл, няма да ходиш никъде! – заяви госпожица Марли с най-твърдия глас, който някога я бях чувала да използва. Опря ръка в слепоочието си, а господин Картър преметна своята през раменете ѝ и ѝ зашепна нещо на ухо.

– Искаш да се махнеш оттук? – изумих се аз. – Не ти харесва дворецът ли?

– Не е мой – каза той, повишавайки тон. – И честно казано, ми писна от него. Дотегна ми от правила, дотегна ми от това да съм гост тук и определено ми дотегна от примадонското ти отношение.

Аз ахнах, а госпожица Марли шляпна сина си по главата.

– Веднага да се извиниш! – нареди му тя.

Кайл стисна устни и заби поглед в земята. Аз скръстих ръце. Нямаше да го пусна, докато не ми се извинеше… макар и насила.

Накрая, след като отривисто поклати глава, измърмори думичките под носа си.

Аз извърнах поглед не съвсем омиротворена.

– Продължаваме по план – каза татко. – Това е Изборът и форматът му е същият като този на предишните. Едни остават, други си тръгват. В момента Кайл е просто един от многото кандидати, а и можеше да е по-лошо.

Благодаря, татко. Стрелнах поглед към Кайл. Той беше заковал очи в пода с ядосано и засрамено изражение.

– А сега мисля, че е време всички да похапнем и да отпразнуваме повода. Денят беше много вълнуващ.

– Точно така – съгласи се генерал Леджър. – Към трапезата.

– Уморена съм – казах аз, обръщайки се. – Ще бъда в стаята си.

Не изчаках разрешение. След тази вечер не дължах никому нищо. Бях изпълнила желанието им.

Осма глава

Избягвах всякакви контакти през уикенда и като че ли никой не възразяваше, дори мама. Сега, когато избраниците бяха ясни, усещах всичко много по-реално и все повече страдах по чезнещите дни на спокойствие.

В понеделника, преди кандидатите да пристигнат, най-сетне се върнах сред човечеството, отправяйки се първо към Дамския салон. Там намерих госпожица Луси, която ме посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка. Толкова ми се искаше да ѝ помогна някак. Съзнавах, че едно кученце не може да замести човешкото бебе, но за момента ми хрумваше единствено да ѝ подаря домашен любимец.

Мама разговаряше с госпожица Марли и двете ми махнаха да отида при тях веднага щом ме видяха да влизам през вратата.

Седнах, а госпожица Марли сложи ръка върху моята.

– Държа да ти обясня за Кайл. Не заради теб иска да си тръгне от двореца. От известно време ни увещава да го пуснем и си мислех, че семестърът, прекаран в университета, ще сложи край на тази му идея. Ще умра от мъка, ако ни напусне.

– Рано или късно ще трябва да му дадеш свободата сам да вземе решение – каза мама. Странно, при положение че тя самата се опитваше да омъжи дъщеря си за непознат.

– Не разбирам. Джоузи никога не е имала желание да си тръгне от двореца.

Врътнах очи. Естествено, че не е.

– Но какво можеш да направиш? Не можеш да го принудиш да остане. – Мама сипа чай и ми поднесе чашата.

– Ще наема друг учител. Този има практически опит и ще даде на Кайл повече знания, отколкото може да получи от една книга, така че май спечелих малко време. Все се надявам, че…

Леля Мей влетя в стаята с вид на модел от списание. Спуснах се към нея и я прегърнах с пълна сила.

– Ваше Височество – поздрави ме тя.

– О, я да мълчиш!

Тя се засмя, докато отстъпваше назад, хвана ме за раменете и впери очи в моите.

– Искам да чуя всичко за Избора. Как се чувстваш? Някои от момчетата на снимките бяха симпатяги. Влюбена ли си вече?

– Никак даже – отвърнах през смях аз.

– Е, дай им няколко дни време.

Такава беше леля Мей. Нов възлюбен на всеки няколко месеца. Държеше се с нас четиримата – и братовчедите ни Астра и Лео – сякаш всичките бяхме нейни деца, тъй като тя самата така и не беше свила гнездо. Компанията ѝ ми беше безкрайно приятна и в двореца винаги беше по-забавно, когато тя ни гостуваше.

– Колко време ще останеш? – попита я мама и двете с Мей отидохме до масата ѝ, хванати за ръце.

– Тръгвам си в четвъртък.

Аз ахнах разочаровано.

– Знам. Ще изпусна най-вълнуващото! – направи тъжна гримаса тя. – Но Лео има мач в петък следобед, а в събота е танцовото представление на Астра и обещах да присъствам. Много ѝ се удава. – Обърна се към мама леля Мей. – Личи си, че майка ѝ беше човек на изкуството.

Двете се усмихнаха една на друга.

– Ще ми се и аз да можех да дойда – оплака се мама.

– Защо не отидем заедно? – предложих аз, грабвайки няколко курабийки за чая си.

Леля Мей ме погледна въпросително.

– Случайно да забравяш, че имаш планове за този уикенд? Големи планове? Животопроменящи планове?

Свих рамене.

– Нямам нищо против да ги пропусна.

– Идлин – смъмри ме мама.

– Съжалявам! Просто е голяма стъпка. Харесвам живота си такъв, какъвто е сега.

– Къде са снимките? – попита Мей.

– На бюрото в стаята ми. Опитвам се да запомня имената им, но още не съм стигнала далеч.

Мей махна на една прислужничка.

– Миличка, би ли отишла до стаята на принцесата да донесеш от бюрото ѝ купчината снимки на кандидати за Избора?

Прислужничката се усмихна широко и направи реверанс. Несъмнено щеше да хвърли по едно око на снимките напът към нас.

Мама се приведе към сестра си.

– Нека само ти напомня, че първо, резервирани са, и второ, дори да не бяха, могат да са ти синове.

Двете с госпожица Марли прихнахме в смях, а госпожица Луси само се усмихна. Тя беше много по-деликатна с леля Мей от нас.

– Не я дразнете – възрази госпожица Луси. – Сигурна съм, че намеренията ѝ са добри.

– Благодаря ти, Луси. Не го правя за себе си, а за Идлин! – защити се тя. – Ще ѝ дадем начален старт.

– Не това е начинът. – Мама се отпусна назад в стола си и отпи глътка чай с предвзет маниер.

Госпожица Марли се изсмя на глас.

– Ти ли го казваш?! Нужно ли е да ти напомняме какъв беше твоят начален старт?

– Какво? – учудих се аз. Колко подробности бяха пропуснали да ми споменат родителите ми? – Как така?

Мама остави чашата си и вдигна отбранително ръка.

– Най-случайно се натъкнах на баща ти в нощта преди началото на Избора… и за ваше сведение – каза тя повече на госпожица Марли, отколкото на мен – като нищо можеше да ме дисквалифицират заради това. Не му оставих особено добро първо впечатление.

Гледах я с отворена от изумление уста.

– Мамо, мога ли да попитам колко правила си нарушила?

Очите ѝ отскочиха към тавана, сякаш се опитваше да сумира провиненията си.

– Хубаво, ваша си работа. Ровете из снимките колкото искате; вие печелите.

Леля Мей се разсмя от сърце, а аз умишлено запечатих в паметта си грациозния наклон на главата ѝ и блясъка в очите ѝ. Правеше всичко с вродена обаятелност и изпитвах към нея любов, близка до тази към майка ми. Макар че за мое най-голямо огорчение израснах в компанията на Джоузи, кръгът от приятелки на майка ми компенсираше предостатъчно за тази загуба. Духовитостта на леля Мей, добротата на госпожица Луси, бодростта на госпожица Марли и силата на майка ми бяха безценни и далеч по-просветителни от който и да било урок.

Прислужничката се върна и остави купчината молби за участие и снимки пред мен. За моя изненада госпожица Марли първа грабна шепа от тях. Леля Мей също не се забави, а и мама, въпреки че не се пресегна, надникна любопитно над рамото на госпожица Марли. Госпожица Луси се опитваше да скрие собственото си любопитство, но накрая и в нейния скут се озоваха купчина снимки.

– О, този изглежда обещаващо. – Леля Мей пъхна една от снимките пред лицето ми. Вперих поглед в чифт тъмни очи, разположени насред абаносова кожа. Косата му беше късо подстригана и на лицето му грееше слънчева усмивка. – Бадън Трейнс, деветнайсетгодишен, от Съмнър.

– Красавец е – заяви възторжено мама.

– Няма спор – съгласи се Мей. – А и ако съдим по фамилията му, сигурно е от семейство на Седмици. Тук пише, че бил студент първа година със специалност „Реклама“. От което следва, че или той самият, или някой от семейството му е доста решителен.

– Вярно е – потвърди госпожица Марли. – Това си е достойно постижение.

Придърпах няколко от молбите към себе си и ги заразглеждах.

– Как се чувстваш? – попита леля Мей. – Готова ли си за подвизи?

– Може да се каже. – Прелистих страниците на една от молбите за участие в търсене на нещо интригуващо. Не изпитвах никакъв ентусиазъм. – Известно време тук беше такава лудница, че не знаех дали някога ще му се види краят. Май всички стаи са готови, уредена е и храната, а тъй като имената вече са официално обявени, утре ще се заемем и с транспорта.

– Звучиш страшно развълнувана – подразни ме Мей, сръчквайки ме с лакът.

Аз въздъхнах, после вперих многозначителен поглед в мама.

– Хубаво е да сте наясно, че не го правя само заради себе си.

– Какво имаш предвид, миличка? – попита госпожица Луси и остави молбите в скута си, прехвърляйки загрижен поглед от мама към мен и обратно.

– Надяваме се Идлин да си намери достоен партньор, естествено – подхвана ловко мама, – но така се случи, че точно сега ни е нужен план за облекчаване на междукастовото напрежение.

– Ами! – възмути се Мей. – Използвате дъщеря си като инструмент?

– Не!

– Да – пророних аз. Леля Мей потри гърба ми и си помислих колко се радвам, че е при мен.

– Рано или късно щяхме да започнем да ѝ търсим подходящ съпруг, а и не сме я задължили по никакъв начин. Идлин има уговорка с Максън, че ако не се влюби, всичко отпада. И все пак, да, Идлин изпълнява дълга си като член на кралското семейство, отвличайки вниманието на народа, поне докато страстите се поохладят и проучим как можем да се справим с размириците. И бих добавила, че се получава.

– Така ли? – попитах аз.

– Не си ли поглеждала вестниците? В момента ти си централната новина. Навсякъде публикуват интервюта с избраните участници, а някои окръзи дори организират тържества в подкрепа на кандидатите си. Списанията вече спрягат имената на възможните водачи, а снощи по новините гледах репортаж за момичета, които сформирали фенклубове и носели тениски с имената на любимците си. Изборът е обладал цялата страна.

– Вярно е – потвърди госпожица Марли. – Вече не е тайна, че Кайл живее в двореца.

– А случайно да са се осведомили, че той няма никакво желание да участва в съревнованието? – попитах аз с повече ядовитост в гласа си, отколкото бях възнамерявала да демонстрирам. Все пак госпожица Марли не беше виновна за това усложнение.

– Не – отвърна със смях тя. – Но и това няма нищо общо с теб.

Усмихнах ѝ се.

– Госпожице Марли, чу мама. Кайл няма от какво да се безпокои. Мисля, че и двамата с него вече сме наясно, че не бихме били добра двойка, пък и бездруго има голяма възможност изобщо да не си избера годеник. – Стопроцентова възможност, по-точно казано. – Не се тревожи, че ще ме обиди, понеже и аз самата още се ориентирам в ситуацията… – Отвърнах аз, сякаш беше нещо напълно нормално да ми доведат цяла рота момчета, от които да избирам. – Не съм се засегнала.

– Казваш, че Изборът е превзел цялата страна – подхвана загрижено Мей. – Дали ще е задълго?

– Мисля, че ще продължи достатъчно дълго, че да забравят хората поне част от нещастието, обзело ги напоследък, а ние да измислим начин да се преборим с проблемите, ако възникнат отново. – Мама звучеше уверено.

– Когато възникнат отново – поправих я аз. – Животът ми може да вълнува хората известно време, но в крайна сметка пак ще обърнат вниманието си към себе си.

Продължих да разглеждам снимките, почти съжалявайки момчетата. Никой от тях нямаше шанс да спечели, а и не подозираха, че са просто част от всеобща заблуда.

– Странно – казах, изваждайки една молба от купчината. – Не искам да съм дребнава, но погледнете това. Намерих три различни правописни грешки.

Мама взе молбата.

– Може да е бил притеснен.

– Или малоумен – подхвърлих аз.

Мей се изкиска.

– Не бъди толкова груба, скъпа. И на тях не им е лесно. – Мама ми върна формуляра и аз го прикачих обратно към снимката на момче с изключително невинно изражение и буйни руси къдрици.

– Чакай малко, да не би да те е страх? – попита леля Мей с белязан от тревога глас.

– Не, разбира се, че не.

Изражението ѝ се върна към нормалното си красиво и безгрижно състояние.

– Не мога да си те представя уплашена от каквото и да било – намигна ми тя.

Беше успокоително, че поне една от нас мислеше така.

Девета глава

Когато момчетата започнаха да се стичат в двореца, аз се покрих в стаята си и излязох да порисувам на слънчевия балкон. Твърде много бурни смехове и прекалено въодушевени поздрави. Питах се колко ли време ще продължи първоначалното разбирателство. Все пак това беше съревнование. Веднага включих насъскването им един срещу друг в списъка си с идеи.

– Мисля, че трябва да вдигнем косата ми, Нийна. Днес трябва да изглеждам зряла.

– Отлично решение, госпожице. – Тя продължи да пили ноктите ми. – Някакви предпочитания относно роклята?

– Мисля да е някоя вечерна. Черна по възможност.

Тя се изкикоти.

– Целите да ги поуплашите ли?

Не можах да сдържа дяволитата си усмивчица.

– Съвсем мъничко.

Двете се покискахме и се радвах, че имам Нийна до себе си. Щях да имам нужда от утешителните ѝ думи и успокояващи масажи през идните няколко седмици.

След като косата ми изсъхна, я сплетохме и увихме като корона около главата ми, което караше тиарата ми да изглежда още по-красиво. Намерих черната рокля, която бях носила на предишното новогодишно парти. Беше украсена с дантела и бе вталена до коленете, откъдето се разкрояваше и падаше на дипли до пода. На гърба ѝ имаше овален отвор, разкриващ кожата ми, а малките пеперудени ръкавчета увисваха ниско на раменете ми. Да си призная, изглеждаше дори по-красиво на слънцето, отколкото на светлината от свещите.

Когато часовникът в стаята ми показа, че е един часът, се отправих към долния етаж. Бяхме преустроили една от библиотеките на четвъртия етаж в Мъжки салон, където избраниците можеха да се сбират и да разпускат по време на престоя си в двореца. Беше голям почти колкото Дамския салон и снабден с много места за сядане, купища книги и два телевизора.

Сега вървях именно към тази част на двореца. Бяхме решили да се запозная с всеки от кандидатите поотделно, след което да ги изпратим в Мъжкия салон, където да се запознаят един с друг.

В дъното на коридора имаше групичка хора, сред които бяха родителите ми и генерал Леджър, затова се запътих към тях, мъчейки се да прикрия притеснението си. С приближаването ми татко придоби смаяно изражение, а мама покри устата си с ръка.

– Идлин… изглеждаш толкова пораснала. – Тя въздъхна, докосвайки бузата ми, рамото ми и косата ми, но без да оправя нищо.

– Сигурно защото съм.

Тя кимна с насълзени очи.

– Имаш вид на истинска кралица. Аз самата не смятах, че успявам да вляза в роля, но ти си… абсолютно съвършена.

– Стига, мамо. Всички те боготворят. Двамата с татко сте донесли мир на страната ни. Аз не съм постигнала нищо.

Тя повдигна с пръст брадичката ми.

– Още не. Но все пак точно това целиш за момента.

Преди да успея да ѝ отвърна, татко дойде при нас.

– Готова ли си?

– Да – отговорих аз. Не такава окуражителна реч бях очаквала. – Засега няма да елиминирам никого. Смятам, че всички заслужават поне ден.

Татко се усмихна.

– Разумно.

Поех си дъх.

– Добре. Да започваме.

– Да те придружим ли, или да те оставим? – попита мама.

Замислих се.

– Оставете ме. Поне засега.

– Както желаеш – каза татко. – Генерал Леджър и още няколко от стражите ще са наблизо. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към тях. Дано се забавляваш днес.

– Благодаря, татко.

– Не – каза той и ме прегърна, – ние ти благодарим.

Отдръпна се от мен и предложи ръката си на мама. Двамата се отдалечиха по коридора, излъчвайки щастие с всяко свое движение.

– Ваше Височество – обади се тактично генерал Леджър. Обърнах се към усмихнатото му лице. – Притеснявате ли се?

Поклатих леко глава, едва ли не убеждавайки самата себе си.

– Доведи първия.

Той кимна и даде знак с поглед на помощника си в дъното на коридора. От една от библиотеките излезе момче и заоправя копчетата на ръкавелите си, докато вървеше към мен. Беше слабо и малко нисичко, но имаше симпатично лице.

Спря пред мен и ми се поклони.

– Фокс Уесли, Ваше Височество.

Аз килнах глава за поздрав.

– Приятно ми е да се запознаем.

Той си пое дъх.

– Много сте красива.

– Така говорят. Свободен сте. – Вдигнах ръка и посочих към Мъжкия салон.

Фокс сбърчи вежди, но просто ми се поклони отново и си тръгна.

Следващото момче застана пред мен и кимна с глава за поздрав.

– Хейл Гарнър, Ваше Височество.

– Добре дошли, сър.

– Благодаря ви, че ни поканихте в дома си. Надявам се с всеки изминал ден да се доказвам все повече като достоен за ръката ви.

Аз наклоних заинтригувано глава.

– Така ли? И как възнамерявате да се докажете днес?

Той се усмихна.

– Е, като начало ще ви уведомя, че произлизам от много авторитетно семейство. Някога баща ми е бил Двойка.

– Това ли е всичко?

Той продължи невъзмутимо:

– Аз лично го смятам за изключително впечатляващо.

– Не и по-впечатляващо от баща, който някога е бил Единица.

Лицето му посърна.

– Свободен сте.

Той се поклони и тръгна към салона. След няколко стъпки спря и се обърна.

– Прощавайте, ако съм ви засегнал, Ваше Височество.

Като видях тъжното изражение по лицето му, едва не го уверих, че не е. Но това щеше да е в разрив с плана ми за деня.

Цял парад от безумно незабележителни момчета се изредиха да ме поздравяват. Малко след като се бяха източили половината, Кайл застана насреща ми. Косата му за пръв път беше оформена така, че виждах очите му.

– Ваше Височество – поздрави ме той.

– Очаквам от вас да ме наричате „Ваша кралска досада“, сър.

Той се изхихика.

– Е, как се държат с теб? Разбрах от майка ти, че по вестниците е плъзнала новината, че живееш в двореца.

Той поклати глава в недоумение.

– Предполагах, че това ще е като покана за незабавен побой от завистливи мъжкарчета, но се оказва, че повечето ме възприемат като ценен кадър.

– Така ли?

– Смятат, че вече знам всичко за теб. Цяла сутрин ме обстрелват с въпроси.

– И ти какво им обясняваш, ако мога да попитам?

Той изсумтя с крива усмивка на уста.

– Колко си симпатична, разбира се.

– Ясно. – Врътнах очи, без да му повярвам и за миг. – Можеш да вървиш към…

– Виж какво, исках отново да ти се извиня, задето те нарекох примадона.

Аз свих рамене.

– Беше разстроен.

Той кимна, приемайки оправданието.

– Въпреки това не беше справедливо от моя страна. Така де, не се заблуждавай, продължавам да те смятам за изключително разглезена. – Той поклати глава. – Но си безпардонна, защото ти се налага. Все пак един ден ще станеш кралица и макар аз самият да съм бил свидетел на доста събития в двореца, никога не съм имал отговорности като твоите. Нямам право да те съдя.

Въздъхнах. Етикетът налагаше да му благодаря. Е, така да бъде.

– Благодаря ти.

– За нищо.

Последва дълга пауза.

– Ъмм, Мъжкият салон е натам – посочих аз.

– Добре. До после.

Подсмихнах се, забелязвайки, че държи тетрадка в ръката, която бе крил зад гърба си. Кайл изглеждаше по-добре от обичайното благодарение на задължителната подготовка на кандидатите, но си оставаше дотеглив малък книжен плъх.

Контрастът със следващия участник беше повече от очевиден.

Карамелената му коса беше пригладена назад и той вървеше с ръце в джобовете, сякаш и преди се беше разхождал из двореца. Всъщност поведението му дори ме хвана неподготвена. Той ли беше дошъл да се запознае с мен, или аз с него?

– Ваше Величество – поздрави ме той с копринен глас, свеждайки глава в поклон.

– Височество – поправих го аз.

– Не, не. Просто Иън.

Едната му буза се изкриви в усмивка.

– Това беше ужасно – казах през смях аз.

– Трябваше да рискувам. Тук има още трийсет и четирима кандидати. Как иначе щях да се откроя в очите ви?

Погледът му беше безкрайно настоятелен и ако не си бях имала работа с толкова много политици, вероятно коленете ми щяха да се подкосят.

– Приятно ми е да се запознаем, сър.

– И на мен, Ваше Височество. До нови срещи!

След него дойде момче с толкова провлачен говор, че ми се наложи да се съсредоточа, за да разбера думите му. Един от следващите пък ме попита кога ще си получи парите. Друг се потеше толкова обилно, че като си тръгна, поисках кърпичка за ръката си от прислужника, а този след него не отлепи очи от гърдите ми през цялата ни среща. Беше същинско шествие на провала.

След известно време генерал Леджър дойде до мен.

– В случай че не броите, това е последният.

Отметнах глава с облекчение.

– Слава. Богу!

– Едва ли родителите ви ще искат отчет, но ви съветвам да отидете при тях след това.

Погледнах го многозначително.

– Щом настояваш.

Той се позасмя.

– Не ги обвинявайте. На баща ви не му е леко в момента.

– На него не му е леко? Видя ли онази потна локва?

– Разбираемо е. Все пак вие сте принцесата. Имате властта да го осъдите на смърт, ако решите.

Генерал Леджър имаше ярки зелени очи, в които проблясваше дяволита искрица. Беше от онези мъже, които ставаха все по-привлекателни с възрастта. Знаех го, защото госпожица Луси ми беше показала снимка от сватбата им и видът му наистина ставаше все по-хубав. Понякога, ако беше уморен или времето беше лошо, понакуцваше, но това не го забавяше. Винаги се чувствах сигурно с него, може би защото знаех колко го обича госпожица Луси. Ако нямах подозрения, че е на страната на мама и татко, вероятно щях да му поискам съвет за това как да прогоня момчетата от двореца. Нещо в очите му ме караше да си мисля, че веднага щеше да му хрумне начин.

– Няколко от тях ме смущават – признах си аз. Ласкавите думи, похотливите погледи. Макар и да бях израснала със знанието, че съм специална, не ми харесваше да ме възприемат като награда.

По лицето му изплува състрадание.

– Положението ви е странно, знам. Но не е нужно да оставате насаме с някого, когото не харесвате. Имате право да елиминирате всеки от тях само въз основа на неприятно чувство, но дори най-глупавият не би бил чак толкова глупав, че да ви посегне – увери ме той. – И повярвайте ми… дръзне ли някой, ще се погрижа да не проходи отново.

Той ми намигна и се отдалечи, давайки сигнал да извикат и последния участник.

Бях малко изненадана, когато от библиотеката излезе не един човек, а двама. Първият беше облечен в колосан костюм, но вторият беше само по риза. Малко по-неспретнатият вървеше на няколко стъпки зад другия, забил поглед в пода. Първият се усмихваше до уши и като че ли някой се беше опитал да усмири косата му, но неуспешно.

– Здравейте, Ваше Височество – поздрави ме той с непознат акцент. – Как сте?

Объркана, но и обезоръжена от невероятно топлата му усмивка, аз отвърнах:

– Добре. Денят беше дълъг. Сигурна съм, че и за вас е бил такъв.

Момчето зад него се приведе напред и му прошепна нещо с неясни думи, които не дочух добре.

Първият кимна.

– О, да, да, но… приятно запозная се с вас. – Докато говореше, жестикулираше с ръце, мъчейки се да предаде смисъла на изречението си с тях.

Понаведох се напред, тъй като не го разбрах, и се надявах, скъсявайки разстоянието помежду ни, да разгадая думите зад силния му акцент.

– Моля?

Момчето зад него се обади:

– Казва, че е удоволствие да се запознае с вас.

Присвих объркано очи.

– Мое име е Хенри. – Той ме поздрави с поклон и по изражението му си пролича, че е имал намерение да го изпълни по-рано, но е забравил.

Не исках да съм груба, затова кимнах с глава.

– Здравейте, Хенри.

Той грейна, щом чу името си, и погледът му запрескача от момчето зад него към мен и обратно.

– Акцентът ви ми направи впечатление – отбелязах аз с приятелски тон. – Откъде сте?

– Ъмм, Суенд…? – подхвана той, но веднага се обърна към придружителя си.

Той кимна, поемайки щафетата от Хенри.

– Сър Хенри е роден в Суендуей, затова има доста отчетлив финландски акцент.

– О! – отвърнах аз. – А говори ли английски?

– Английски, не, не – намеси се Хенри. Но като че ли този факт не го притесняваше. Вместо това го придружи със смях.

– Но тогава как ще се опознаем?

Преводачът се обърна към Хенри.

– Miten saat tuntemaan toisensa?

Хенри посочи към преводача, който отговори вместо него.

– С моя помощ.

– Добре. Ами. Хм. – Не бях готова за подобно нещо. Грубо ли щеше да е от моя страна да го освободя? Контактите на четири очи с тези непознати хора и бездруго щяха да са неловки. Не ми допадаше идеята за трети човек до нас.

В този момент формулярът за участие на Хенри изскочи в паметта ми. Затова някои от думите бяха написани неправилно. Налучквал ги е.

– Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем, Хенри.

Той се усмихна, като чу името си, и останах с впечатлението, че всички други думи нямаха значение за него. Не можех да го отпратя.

– Мъжкият салон е ей там.

Придружителят му преведе инструкциите ми, Хенри ми се поклони и двамата тръгнаха към салона.

– Генерал Леджър – извиках аз, заравяйки лице в ръцете си.

– Да, Ваше Височество.

– Предай на татко, че ще му обясня как е минало след около час. Имам нужда от разходка.

Десета глава

Преживяхме първия ден и първата вечеря без повече инциденти. Докато камерите обикаляха из трапезарията, чувах как операторите въздишат от скука. Не говорех с никого от групата, а и самите момчета като че ли бяха твърде притеснени да разговарят един с друг.

Чувах мислите на татко кристално ясно, сякаш бяха в собствената ми глава.

Това е отегчително! Никой няма да иска да го гледа! Как ще си спечелим дори секунда, камо ли три месеца с толкова скучен материал?

Той ме погледна на няколко пъти, умолявайки ме с очи да направя нещо, каквото и да е, за да спася положението. А аз воювах със себе си. Не исках да го разочаровам, но проявях ли вежливост, щях да предизвикам нежелан старт на играта. Трябваше да им дам да разберат, че няма да любезнича с тях.

Повтарях си, че нямам повод за тревоги. На сутринта всичко щеше да се промени.

На следващия ден момчетата бяха облечени в най-добрите си дрехи, готови за парада. На централната ливада се беше струпала цяла армия хора, дошли да ни подготвят за излизането ни отвъд портите на двореца.

Татко се гордееше с тази идея, която бе най-големият ми принос за Избора досега. Хрумна ми, че би било вълнуващо да проведем един кратък парад – нещо, което не беше правено преди. Бях сигурна, че ще спечели вниманието на народа.

– Добро утро, Ваше Височество – поздрави ме едно от момчетата. Веднага си спомних Иън и не беше изненада, че след вчерашния ден именно той ме заговори пръв.

– Добро утро. – Продължих по пътя си, макар че много от другите ми се покланяха и ме поздравяваха. Спрях само за да получа инструкции от стража, на когото беше поверено събитието.

– Обиколката ще е кратка, Ваше Височество. Ако се движим с около петнайсетина километра в час, ще отнеме двайсет-трийсет минути. За всеки случай сме сложили стражи на пост по маршрута, но всички много се вълнуват, така че би трябвало да е забавно.

Сключих спокойно ръце пред себе си.

– Благодаря, страж. Оценявам усърдието ви.

Той стисна устни в опит да прикрие гордата си усмивка.

– За мен беше удоволствие, Ваше Височество.

Той понечи да се отдалечи, но аз го спрях. Стражът изпъчи гърди, доволен, че отново имам нужда от услугите му. Погледнах към рояка от млади мъже, зашеметена от числеността им, и се замислих кого да избера.

Видях буйната, развяна от вятъра коса на Хенри и се усмихнах вътрешно. Стоеше от външната страна на групата, слушаше какво говорят и кимаше с глава, макар че едва ли разбираше какво се случва край него. Не зърнах преводача му и се зачудих дали Хенри не го беше освободил за днес.

Отново плъзнах поглед сред тълпата… и очите ми се спряха на едно момче, което знаеше как се носи костюм. Не че приличаше на манекен, а по-скоро разбираше тънкото изкуство на шивачеството и навреме беше експедирал помощника си да подготви тоалета му за днешния парад. Нямаше как да не ми направят впечатление и двуцветните му обувки. Слава богу, че бях запомнила името му.

– Би ли се погрижил, когато изляза, господин Гарнър да е от едната ми страна, а господин Джакопи от другата?

– Разбира се, Ваше Височество. Ще имам грижата.

Обърнах поглед към платформата. Бяха взели тази, която използвахме за Коледа, и я бяха украсили с хиляди летни цветя. Изглеждаше красиво и празнично, а въздухът беше напоен с аромата на цветята. Вдишах и техният чист и сладък парфюм успокои всяка частица от мен.

Отвъд стените се чуваха радостните възгласи на хората, които се бяха наредили да ни приветстват. Колкото и да бях паднала в очите им снощи, днес щяха да забравят всичко.

– Добре, господа – проехтя над врявата гласът на генерал Леджър. – Сега искам от вас да се наредите по пътеката и ще ви помогнем да се качите безопасно на платформата.

Мама стоеше по-отзад с татко, който беше събрал няколко паднали от платформата цветя и беше закичил косата ѝ с тях. Той тръгна нанякъде с фотоапарата си, а мама го изпрати с любвеобилен поглед.

Видях го да обикаля групата момчета, заснемайки много от тях. После щракна и фонтана, а накрая направи и няколко кадъра с мен.

– Татко! – смъмрих го шепнешком аз леко засрамена.

Той ми намигна и отстъпи назад, продължавайки да снима, но по-дискретно.

– Ваше Височество – каза генерал Леджър, слагайки ръка на гърба ми. – Вас ще качим последна. Разбрах, че искате Хенри и Хейл от двете ви страни, нали така?

– Да.

– Чудесен избор. Любезни момчета са. Добре, потегляме след малко.

Той отиде до майка ми и ѝ каза нещо. Тя изглеждаше притеснена, но генерал Леджър опита да я успокои, жестикулирайки с ръце. Реакцията на татко беше малко по-трудна за тълкуване. Или нямаше никакви опасения, или ги прикриваше умело.

Поведоха момчетата нагоре по скрита стълбичка, а аз закрачих нетърпеливо, очаквайки реда си. Забелязах, че до стената, сред няколко стражи и гости, стоеше преводачът на Хенри и наблюдаваше събитията със скръстени ръце. Видях го да гризе ноктите си и се запътих към него, клатейки глава.

– Не прави така – подхванах със строг, но вежлив тон. – Не е добре камерите да те хващат с пръсти в устата, не смяташ ли?

Той моментално свали ръката си.

– Съжалявам, Ваше Височество.

– Няма ли да се качиш? – кимнах аз към внушителната платформа.

Той се усмихна.

– Не, Ваше Височество. Мисля, че Хенри може да маха без преводаческите ми услуги. – Нервите му продължаваха да са опънати като струни.

– Той ще е до мен – уверих го аз. – Ще се погрижа да разбира какво се случва.

Преводачът въздъхна дълбоко.

– Ще му е от полза. А и ще е толкова щастлив. Не спира да говори за вас.

Аз се засмях.

– Е, все пак е минал само ден. Сигурна съм, че това ще се поуталожи.

– Едва ли. Възхищава ви се – на вас и на всичко останало. Самото изживяване е много вълнуващо за него. Семейството му се е издигнало с големи усилия, а шансът да получи дори секунда от вниманието ви е… истинско щастие за него.

Погледнах към Хенри, който оправяше вратовръзката си, докато чакаше в предната част на платформата.

– Той ли ти го каза?

– Не така многословно. Съзнава какъв късмет има, че е тук, и вижда толкова много прекрасни неща у вас. Постоянно ви възхвалява.

Усмихнах се горчиво. Щеше да е хубаво, ако можеше сам да ми го каже.

– И ти ли си от Суендуей?

Той поклати глава.

– Не. От първото поколение, родено в Илеа съм. Но родителите ми се стараят да запазят традициите на родината ни, затова живеем в малка суендуейска общност в Кент.

– Като Хенри?

– Да. Кръгът ни постоянно се разширява. Когато изтеглихте името на Хенри за Избора, семейството му се впусна да търси надежден преводач, а аз кандидатствах за позицията, хванах самолет до Сота и вече си имам нова работа.

– Значи, познаваш Хенри само от…

– Седмица. Но прекарваме толкова много време заедно и се разбираме така добре, че имам чувството, че го познавам от години. – Говореше с трогателна, братска привързаност.

– Колко неблаговъзпитано от моя страна… дори не знам името ти.

Той се поклони.

– Казвам се Ерик.

– Ерик?

– Да.

– Хм. Очаквах нещо по-различно.

Той сви рамене.

– Е, това е най-близкият паралел от вашия език.

– Ваше Височество? – извика ме генерал Леджър.

– Ще се грижа за него – обещах аз и притичах до платформата.

Стълбата беше същинско предизвикателство. Трябваше да се изкача по нея с токчета и хванала роклята си в една ръка, тоест – налагаше се да пусна едното стъпало, за да се хвана за следващото, и бях много горда със себе си, задето се справих без чужда помощ.

Пооправих косата си и отидох да заема мястото си. Хенри незабавно се обърна към мен.

– Здравейте днес, Ваше Височество! – Лекият ветрец си играеше с русите му къдрици и по лицето му имаше лъчезарна усмивка.

Докоснах рамото му.

– Добро утро, Хенри. Викай ми Идлин.

Той направи объркана гримаса.

– Да казвам на вас… Идлин?

– Да.

Той вдигна палци в одобрителен жест и аз се поздравих, задето бях избрала именно той да заеме мястото до мен. Накара ме да се усмихна само за секунди. Провесих глава зад него, поглеждайки през редовете момчета към Ерик, и вдигнах палци в същия жест. Той се усмихна и сложи ръка на сърцето си като израз на облекчение.

После обърнах лице към Хейл.

– Как си днес?

– Добре – отвърна плахо той. – Вижте, държа отново да ви се извиня за вчера. Не исках да…

Аз махнах с ръка да го спра.

– Не, не. Както навярно предполагаш, всичко това е доста стресиращо и за мен.

– Да. Не бих искал да съм на ваше място.

– Аз пък бих искала да съм на твое, ако ще мога да нося такива обувки! – възкликнах аз, свеждайки поглед към краката му. – Страхотни са!

– Благодаря. Стоят ли добре с вратовръзката? Обичам да експериментирам, но не съм много сигурен за точно тази комбинация.

– Стоят ти чудесно.

Хейл ми се усмихна искрено, доволен, че е прогонил първото впечатление и преминал към второто.

– Хм, ти ли беше този, който ми каза, че щял да ми се доказва всеки ден?

– Същият. – Изглеждаше доволен, че съм запомнила.

– И как възнамеряваш да го постигнеш днес?

Той се замисли.

– Ако усетите, че залитате, ръката ми е на ваше разположение. Обещавам, че няма да позволя да паднете.

– Това ми харесва. И ако си мислиш, че на теб ти е трудно, пробвай да се качиш тук на токчета.

– Отваряме портите! – провикна се някой. – Дръжте се!

Помахах за довиждане на мама и татко, после се хванах за парапета, ограждащ горната част на платформата. Височината не беше голяма, но ако някой от нас петимата, заемащи предна позиция, паднеше, имаше опасност масивното съоръжение да го прегази. Хейл и Хенри бяха сдържани, точно както се бях надявала, но откъм редиците с момчета зад нас се чуваха бурни ръкопляскания и ликуващи възгласи. Бърк например постоянно крещеше: „Ще се справим!“, макар че единственото, което се изискваше от него, беше да стои прав и да маха.

Веднага щом портите се отвориха, тълпата избухна в тържествени викове. Като свърнахме зад ъгъла, видях първата групичка камери, заснемащи всяка секунда от събитието. Някои от хората издигаха табели в подкрепа на любимите си избраници, а други развяваха илейския флаг.

– Хенри, виж! – казах аз, привеждайки се към него и сочейки един плакат с неговото име.

На него му отне известно време да ме разбере. Когато най-сетне зърна името си, ахна.

– Еха! – Беше толкова развълнуван, че вдигна ръката ми от рамото си и я целуна. Ако някой друг го беше сторил, вероятно щеше да ми стане неприятно, но неговият жест ми се видя толкова невинен, че изобщо не ме смути.

– Обичаме ви, принцесо Идлин! – долетя вик от тълпата и аз помахах в негова посока.

– Да живее кралят!

– Бог да ви благослови, принцесо!

Благодарях им безгласно с окрилено от подкрепата им сърце. Не всеки ден имах възможността да видя поданиците си лице в лице, да чуя гласовете им и да усетя отблизо колко се нуждаеха от нас. Знаех, че ме обичат. Все пак бях бъдещата им кралица. Но при досегашните ми излизания от двореца вниманието обикновено беше насочено към мама и татко. А сега най-сетне усещах силата на цялата им преданост и чувството беше невероятно. Може би един ден щяха да обикнат и мен като баща ми.

Платформата ни носеше напред, а приветственото многолюдие викаше имената ни и ни обсипваше с цветя. Парадът наистина прерастваше в зрелището, което си бях представяла. Не можех дори да си мечтая за по-добро развитие на нещата, докато не достигнахме последната отсечка от маршрута.

Някой ме уцели с нещо, което очевидно не беше цвете. Свеждайки поглед, видях остатъците от яйце да се разтичат надолу по роклята и голите ми крака. След това ме улучи половин домат, а после и нещо, което не можах да определя.

Аз приклекнах, покривайки главата си с ръце.

– Искаме работни места! – изкрещя някой.

– Кастите още съществуват!

Надникнах боязливо и видях група протестиращи хора, които обстрелваха платформата с развалена храна. Някои държаха в ръце си лозунги с гневни послания, които навярно бяха укривали от стражите досега, а други сипеха по мен ругатни, каквито не си бях представяла, че мога да чуя дори от най-мръсната уста.

Хейл залегна над мен, премятайки защитнически ръка през раменете ми.

– Не се бойте, ще ви пазя.

– Не разбирам – промълвих объркано аз.

Хенри падна на едно коляно, мъчейки се да отблъсне всичко, летящо към нас, а Хейл ме бранеше непоклатимо, макар че чух стона му и усетих как се стяга от болка, когато някой го уцели с нещо тежко.

Разпознах гласа на генерал Леджър, който крещеше на избраниците да залегнат. Веднага щом всички се прилепиха към пода, платформата полетя със скорост, каквато едва ли беше предвидена да поддържа. Хората, които бяха излезли да се радват на парада, ни освиркваха неодобрително, задето им отнемахме възможността да зърнат целия антураж.

Чух как платформата стъпва по чакълестата настилка на входната алея на двореца, а щом спря, се откъснах от Хейл и скочих на крака. Спуснах се към стълбата и слязох бързо по нея.

– Идлин! – изкрещя мама.

– Добре съм.

Татко стоеше като вцепенен.

– Скъпа, какво се случи?

– Да умра, ако знам. – Избягах от двора жестоко унизена. Сякаш срамът не ми беше достатъчен, състрадателните погледи на околните го задълбочаваха още повече.

Горкичката, казваха израженията им. И ненавиждах жалостта им повече от хората, които ми бяха причинили това.

Претичах през двореца с наведена глава, молейки се никой да не ме спре по пътя. Естествено, нямах този късмет и на мига, в който стъпих на втория етаж, Джоузи изникна пред мен.

– Гадост! Какво ти се е случило?

Не ѝ отговорих, а ускорих крачката си. Защо? С какво бях заслужила това?

Нийна чистеше стаята, когато влетях вътре.

– Госпожице?

– Помогни ми – измрънках аз, преди да избухна в сълзи.

Тя дойде да ме прегърне, изцапвайки безупречната си униформа с нечистотиите по роклята ми.

– Спокойно. Ей сега ще ви почистим. Съблечете се, а аз ще напълня ваната.

– Защо ми причиниха такова нещо?

– Кой?

– Народът ми! – отвърнах измъчено аз. – Собствените ми поданици. Защо им беше да го правят?

Нийна преглътна разочаровано.

– Не знам.

Избърсах лицето си и по ръката ми остана нещо зелено. Сълзите ми продължиха да се ронят.

– Веднага ще ви приготвя ваната.

Тя изтърча към банята, а аз останах безпомощно на мястото си.

Знаех, че водата ще отмие мръсотията и вонята, но колкото и да се търках, споменът никога нямаше да се изчисти от съзнанието ми.

Няколко часа по-късно клюмах на стол във всекидневната на татко, сгушена в най-удобния си пуловер. Въпреки че беше топло, дрехите бяха единствената ми броня в момента и повечето пластове ми носеха чувство за сигурност. Мама и татко пиеха нещо, което бе малко по-силно от вино – голяма рядкост, – но като че ли дори то не успяваше да отпусне нервите им.

Арън почука на вратата и влезе, преди някой да му е отговорил. Погледите ни се срещнаха и аз претичах през стаята, за да го прегърна.

– Съжалявам, Иди – каза той, целувайки косата ми.

– Благодаря.

– Радваме се, че дойде, Арън. – Татко преглеждаше снимките от парада, които фотографите му бяха дали, и ги подреждаше в купчинка върху няколко от днешните вестници.

– Разбира се. – Той преметна ръка през раменете ми и ме заведе до стола ми, после отиде при татко, а аз отново се свих на топка.

– Все още не мога да повярвам, че се случи такова нещо – коментира мама, пресушавайки чашата си до дъно. Личеше си, че умува дали да не си сипе още едно питие. В крайна сметка реши да се въздържи.

– Нито пък аз – измърморих, без да мога да се отърся от прилива на омраза, с който ме бяха облели онези хора. – Какво съм им направила?

– Нищо – увери ме мама, сядайки до мен. – Ядосани са на монархията, не лично на теб. Днес ти се изправи пред тях, затова теб нападнаха. Можеше да се случи на всеки от нас.

– Бях толкова сигурен, че провеждането на Избора ще повдигне духа им. Смятах, че ще извлекат удоволствие от това. – Татко се взираше потресено в снимките.

Поседяхме мълчаливо известно време. Колко се беше лъгал.

– Е – подхвана Арън, – можеше и да се получи, ако не Идлин беше в центъра на събитията.

Всички се опулихме насреща му.

– Моля? – Едва не се разплаках отново, огорчена от жестоките му думи. – Мама току-що каза, че е можело да се случи на всеки от нас. От къде накъде обвиняваш мен?

Той сви устни, оглеждайки се из стаята.

– Хубаво. Да го обсъдим. Ако Идлин беше най-обикновено момиче, което не беше възпитано винаги да е отгоре, вероятно нещата щяха да се развият другояче. Вземете който и да е от онези вестници – каза той, сочейки към купчината. Татко взе един. – Почти навсякъде изглежда необщителна и всяка снимка от снощната вечеря отразява неловка обстановка. На някои от тях направо си нацупена.

– Ако беше на мое място, щеше да знаеш колко е трудно.

Арън врътна очи насреща ми. Той най-добре съзнаваше, че нямам никакво намерение да си избера партньор през идните няколко месеца.

Мама стана от мястото си и отиде да надникне над рамото на татко.

– Прав е. Когато си сама, изглеждаш недостижима, а в общите ти снимки с избраниците няма искра, романтика.

– Чуйте какво, няма да играя театър. Отказвам да пърхам с мигли на тайфа непознати момчета, и то само и само за да забавлявам народа. – Скръстих решително ръце.

Само два дни бяха минали, а вече сериозно бяхме оплели конците. Още от началото знаех, че няма да се получи, а сега ме бяха въвлекли в тази унизителна ситуация. Щяха ли да имат наглостта да ме обрекат на още срам в името на план, който съвсем очевидно не сработваше?

В стаята се възцари тишина и за момент допуснах грешката да си въобразя, че съм надвила в спора.

– Идлин. – Вдигнах поглед към татко, опитвайки да не се поддам на молбата в очите му. – Обеща ми да им дадеш три месеца. Толкова се стараем да измислим решение, но не можем да угасим този огън, ако постоянно се борим с нови и нови искри. Нужна ни е помощта ти.

В този момент забелязах нещо, което не ми беше правило впечатление досега: възрастта му. Татко далеч не беше стар, но през живота си беше постигнал неща, за които повечето от два пъти по-възрастните от него хора можеха само да си мечтаят. Непрестанно правеше саможертви – за мама, за нас, за народа си – и беше изтощен.

Преглътнах, съзнавайки, че трябваше някак да демонстрирам загриженост относно Избора, макар и само заради него.

– Предполагам, че можеш да се свържеш с пресата?

Татко кимна.

– Да. Имаме доверени фотографи и журналисти.

– Доведи няколко камери в Мъжкия салон утре сутринта. Аз ще се погрижа за останалото.

Единайсета глава

На следващата сутрин пропуснах закуската със семейството си, за да се приготвя психически. Не исках околните да разбират колко ме е потресло вчерашното изживяване, затова се постарах да издигна щит пред себе си, дишайки бавно и спокойно.

Нийна си тананикаше някаква мелодия, докато чистеше стаята ми, и това беше най-похвалният ѝ жест. Не само че се държа мило с мен, когато се появих в онова окаяно състояние, но и не ми зададе нито един въпрос по темата. По никакъв начин не ме натоварваше с присъствието си, поради която причина просто не можех да си представя живота в двореца без нея. Но какво щях да правя днес?

– Май поводът изисква панталони, Нийна – заявих аз.

Тя спря да си тананика.

– Пак черно?

– Поне малко. – Разменихме си по усмивка и тя изрови тесните ми черни панталони, а аз ги съчетах с високи токчета, които несъмнено щяха да видят сметката на краката ми до обяд. Отгоре облякох свободна риза и елече, а на главата си сложих тиарата със скъпоценни камъни, пасващи на цвета на ризата ми. Бях готова.

Щях да последвам примера на татко от неговия Избор. Още през първия ден беше елиминирал поне шест момичета. Е, аз пък щях да се сбогувам с почти двойно повече момчета. Несъмнено отстраняването на неподходящите кандидати щеше да демонстрира колко насериозно приемам процеса, както и че резултатът от него е важен за мен.

Щеше ми се да не го правя пред камерите, но те бяха необходимо зло. Вече си бях подготвила списък в главата и имах някаква смътна представа какво да кажа; но допуснех ли грешка пред репортерите, резултатът щеше да е по-плачевен и от вчерашния… тоест трябваше да се справя безукорно.

Тъй като Дамският салон се считаше за територия на кралицата, всеки посетител от мъжки пол трябваше да иска разрешение, преди да влезе. Мъжкият обаче беше скалъпен за мое удобство, така че нямаше нужда от подобни формалности, благодарение на което успях да изляза доста зрелищно на сцената, като отворих двойната врата със замах и течението разпиля драматично косите ми.

Избраниците побързаха да се наредят с лице към мен – някои скочиха на крака, други обърнаха гръб на репортерите и камерите.

Като стигнах до Пейсли Фишър, спрях, дочувайки сухото му преглъщане. Усмихнах се и сложих ръка на рамото му.

– Можеш да си вървиш.

Той погледна недоумяващо към момчетата от двете си страни.

– Да си вървя?

– Точно така. Това означава, че ти благодаря за участието, но присъствието ти в двореца вече не е необходимо.

Когато Пейсли не помръдна от мястото си, аз се приведох до ухото му и прошепнах:

– Колкото по-дълго се задържиш, толкова по-неловко става. Най-добре си тръгвай.

Отдръпнах се от него, забелязвайки отчетливия гняв в очите му, докато излизаше с бавни крачки от стаята.

Не разбирах защо е толкова ядосан. Не го бях изритала безцеремонно, нито пък му се бях разкрещяла. Похвалих се наум, задето се бях отървала от човек с толкова детински характер, и продължих нататък със списъка си. Кой беше следващият? О… този си го беше заслужил.

– Блейкли, ако не се лъжа?

– Д… – Гласът му пресекна и той започна отново. – Да, Ваше Височество.

– При първата ни среща не отлепи очи от гърдите ми. – Лицето му пребледня, сякаш си беше въобразявал, че не съм забелязала. – Огледай добре и задните ми части на излизане.

Казах го достатъчно силно, че да достигне до камерите и останалите момчета. Надявах се публичното му унижение да сложи край на подобно поведение спрямо мен. Той сведе глава и излезе от стаята.

Спрях пред Джамал.

– Свободен си. – До него Конър отново се потеше геройски. – А ти можеш да го придружиш.

Двамата се спогледаха объркано и си тръгнаха заедно, клатейки глави.

След това се озовах пред Кайл. За разлика от повечето момчета, той не извърна очи. Точно обратното – впери ги в моите и усетих, че ме умолява с поглед да сложа край на мъките му и да го изгоня от това място.

И вероятно щях да изпълня молбата му, ако не бях сигурна, че майка му ще ме убие, понеже нямаше да го изхвърля само от съревнованието, но и от двореца. Щях да го сторя и ако вчера не бях видяла името му върху повечето лозунги. Естествено, Кайл беше местният представител, така че навярно почитателите му бяха пристрастни. Въпреки това не можех да се отърва от него. Не и засега.

Хейл, който стоеше до него, преглътна звучно. Спомних си как ме беше защитил по време на парада, поемайки ударите, предвидени за мен, някои от които ми се бяха сторили доста болезнени.

Доближих го и му казах тихо:

– Благодаря ти за вчера. Държа се много смело.

– За нищо – отвърна той. – Макар че костюмът беше неспасяем. – Пошегува се той в опит да омаловажи цялата случка.

– Жалко.

Сведох поглед и продължих напред. Не вярвах камерите да са уловили разговора ни, но несъмнено бяха хванали на лента усмивките ни. Чудех се какъв ли смисъл щяха да им придадат.

– Исир – обърнах се към върлинесто момче със зализана коса. – Не. Благодаря ти.

Той дори не оспори решението ми. Просто се изчерви и напусна възможно най-бързо.

Дочух шушукане и ми стана чудно кой ли би се осмелил да проговори в такъв момент. Обърнах глава по посока на звука и видях, че преводачът на Хенри му описва сцената със забързан шепот. В очите на Хенри се четеше тревога, но като изслуша разказа докрай, вдигна очи и ми се усмихна. Усмивката му беше толкова симпатично глуповата, а немирната му коса го караше да изглежда така, сякаш дивее, макар и да стоеше на едно място.

Ох! Искаше ми се да прекратя страданието му и да го изпратя у дома, но изражението му беше толкова доволно. Все някой трябваше да остане, а точно Хенри беше безобиден.

Просто махнах с ръка, минавайки покрай Нолан, а на Джейми заявих, че въпросът кога ще си получи парите беше крайно неудачен начин да ми се представи.

Продължих да крача из стаята, уверявайки се, че съм изгонила всички нежелани лица. Реакциите на пощадените варираха от интригуващи до причудливи. Холдън преглъщаше напрегнато в очакване секирата да се стовари и върху неговата глава, а Джак се усмихваше странновато, сякаш намираше сценката за забавна и вълнуваща. Накрая достигнах и до Иън, който вместо да извърне поглед, ми намигна.

Забелязах, че седи сам в компанията на тефтер с кожена подвързия и химикалка. Явно не беше дошъл да създава нови приятелства.

– Не е ли малко дръзко от твоя страна да ми намигваш? – попитах го тихо.

– Коя принцеса би искала малодушен мъж до себе си?

Вдигнах вежди с усмивка.

– Май нямаш опасения, че си твърде самоуверен?

– Не. Такъв съм си. И нямам намерение да крия каквото и да било от вас.

В излъчването му имаше нещо почти плашещо, но безцеремонната му искреност ми допадаше. Видях, че една от камерите приближава иззад гърба му – явно операторът искаше да улови изражението ми, – и поклатих глава, потискайки ироничната си усмивка. Продължих напред, изпращайки Аризона, Брейди, Поли и Маккендрик в редиците на елиминираните. Ако сметките ми бяха верни, вече бях освободила единайсет момчета.

След като всички дисквалифицирани напуснаха стаята, отидох до вратата и се обърнах към оставащите кандидати.

– Щом още сте тук, значи, в периода между първата ни среща и този момент сте успели да ме впечатлите някак или поне сте имали благоразумието да не ме засегнете по един или друг начин. – Някои се подсмихнаха, навярно с мисълта за Блейкли, докато други стояха като вцепенени по местата си. – Ще ви помоля да подхождате сериозно към настоящото начинание, защото за мен това не е игра, господа. Това е животът ми.

Затворих вратите след себе си и дочух оживлението зад тях. Някои се смееха, други въздишаха, а трети просто повтаряха: „О, боже, о, боже!“ отново и отново. Репортерите се опитваха да надвикат всички останали в стаята, приканвайки ги да разкажат пред камерите как се чувстват след първата елиминация. Аз въздъхнах облекчено и тръгнах по коридора с чувство на увереност. Бях предприела решителна стъпка, а татко можеше да е спокоен, че Изборът вече наистина е в ход и няма да го разочаровам.

Като реванш за скучната първа вечер и отсъствието на кралското семейство след вчерашния парад, участниците бяха поканени на следобеден чай, по време на който щяха да се запознаят с обитателите на двореца и, разбира се, да пообщуват с мен, възлюбената им бъдеща съпруга. Мама и татко се появиха заедно с Арън, Кадън и Остън. Джоузи дойде със семейство Удуърк – които едва се сдържаха да не кръжат покрай синчето си, – а госпожица Луси, прекрасна както винаги, обикаляше из стаята, без да говори с никого. Като че ли не обичаше шумните сбирки.

Бях се преоблякла във вечерна рокля, а на краката си носех крайно неудобни обувки с високи токчета. Вълнението от елиминациите още ме държеше – толкова се радвах, че помагам на татко. Арън обаче успя да го потуши, запътвайки се към мен с предупредителен поглед.

– Какво си им причинила, по дяволите? – попита укорително той.

– Нищо – отвърнах аз. – Просто елиминирах няколко души. Държах да покажа на всички, че това е важно за мен. Така е постъпил някога и татко.

Арън притисна длан в челото си.

– С бюджетни доклади ли си се занимавала цял ден?

– Разбира се – потвърдих аз. – В случай че не си разбрал, това е работата ми.

Арън се приведе към мен.

– Видеоматериалите, които пуснаха по новините, те представят като черна вдовица. Наблягат на самодоволното ти изражение, докато гониш участниците. Изрита една трета от тях, Идлин. Това не оставя впечатление, че са важни за теб, а че имаш властта да се разпореждаш с тях така, както сметнеш за добре – шепнеше Арън, а аз усещах как кръвта се изцежда от лицето ми. – Двама от тях дори загатнаха по възможно най-деликатния начин, че е възможно да предпочиташ жени.

От гърлото ми се изтръгна звук, който само наподобяваше смях.

– Разбира се, защото единственият начин да харесам някой мъж е да се преклоня пред него.

– Сега не е моментът да отстояваш позициите си, Идлин. Трябва да си великодушна.

– Простете, Ваше Височество?

Двамата с Арън се обърнахме към гласа и се озовах лице в лице с репортерка, чиито очи и усмивка бяха на ръба на маниакалността.

– Извинявайте, че ви прекъсвам, но се питах дали е възможно да взема едно кратко интервю от принцесата, преди да е изтекло правото ми на престой в двореца? – Тя отново разкри зъбите си и вече започвах да се притеснявам дали няма да ме изяде жива, било в метафоричния, или в буквалния смисъл.

– За нея ще е удоволствие – каза Арън, целуна ме по челото и си тръгна.

Пулсът ми се ускори. Не се бях подготвила за такова нещо. Но при всички случаи не биваше да изпадам в смут пред хората.

– Ваше Височество, днес елиминирахте единайсет от кандидатите за ръката ви. Не смятате ли, че мярката ви беше малко драстична?

Изправих рамене и ѝ се усмихнах вежливо.

– Напълно разбираемо е, че някои намират подхода ми за драстичен – отвърнах добронамерено аз, – но това е едно изключително важно решение. Смятам, че не би било разумно да отделям време на груби и недостойни момчета. Надявам се, че стеснявайки кръга им, ще успея да опозная младите господа много по-добре.

Прехвърлих отговора в главата си и не намерих нищо обидно или уличаващо в него.

– Да, но защо бяхте така неучтива? Някои от тях получиха просто „не“ или махване с ръка.

Опитах да не допускам тревогата до лицето си. В онзи момент даже ме беше досмешало.

– Никой не порицава баща ми, когато той постъпва също толкова строго. Не мисля, че е справедливо аз да бъда наричана жестока. Предстои ми да взема важно решение и опитвам да подходя трезво към него. – Колкото и да ми се искаше да изкрещя в лицето ѝ, произнесох отговора си с гласа, който ме бяха научили да използвам по време на интервюта, и дори съумях да се усмихвам тук-там.

– Но едно от момчетата се разплака, след като напуснахте стаята – уведоми ме тя.

– Моля? – учудих се аз, опасявайки се, че лицето ми губеше цвета си с всяка изминала секунда.

– Един от кандидатите се разплака, след като приключихте с елиминациите. Според вас подобна реакция нормална ли е, или вие я предизвикахте с безмилостното си отношение?

Аз преглътнах, докато преравях ума си за отговор.

– Имам трима братя. Всичките плачат и мога да ви уверя, че причините за това често ми убягват.

Тя се подсмихна.

– Значи, не смятате, че сте били твърде сурова с тях?

Знаех какво прави: оплиташе ме в един и същи въпрос с надеждата, че ще се прекърша. И беше много близо до целта си.

– Не мога да си представя какво е да си от другата страна на Избора и да те отстранят на толкова ранен етап. Но и никой друг освен баща ми не знае какво е да си от моята страна. Ще сторя всичко по силите си да намеря достоен съпруг. А ако един мъж не може да понесе една-две груби думи, определено няма да просъществува като принц. Повярвайте ми! – Пресегнах се и докоснах ръката ѝ, сякаш си приказвахме по женски. Това беше една от омиротворителните ми техники. – А като стана дума за кандидатите, дано ме извините, но трябва да отделя малко време и на тях.

Тя отвори уста да ми зададе поредния въпрос, но аз се обърнах с гордо вдигната глава. Не знаех как да постъпя. Не можех да се запътя право към напитките, не можех да излея всяка ругатня от речника си във въздуха и не можех да се хвърля в обятията на родителите си. Трябваше да изглеждам ведро, затова тръгнах на обиколка из салона, усмихвайки се приветливо на момчетата.

Направи ми впечатление, че дори този малък жест ги караше да отвръщат въодушевено на усмивката ми или да променят позата на тялото си. Вместо да ме отбягват, ме гледаха с дружелюбни изражения и усещах как тези кратки моменти на нежност вече заличаваха спомените им от сутрешната случка в Мъжкия салон. От все сърце се молех и народът да остави неприятните чувства така бързо.

Предполагах, че рано или късно все някой от тях ще прояви смелостта да ме заговори. Оказа се, че този човек беше Хейл.

– Е, след като сме на чаено парти – подхвана той, влизайки в крачка с мен, – да попитам какъв чай обича принцесата?

Той отпи от собствената си чаша, усмихвайки се дяволито.

Хейл излъчваше естествена топлина, каквато откривах и у госпожица Марли, и разговорът винаги течеше гладко с него. Точно в онзи момент едва ли можеше да си представи колко благодарна бях, че именно той ме беше заговорил. Спасяваше ме за втори път.

– Зависи от настроението ми. И от сезона. Не знам защо, но не обичам да пия бял чай през зимата. Винаги залагам на черния.

– Съгласен съм – кимна с глава Хейл.

– Дочух, че някой плакал, след като съм си тръгнала днес. Вярно ли е?

Хейл ококори очи и подсвирна.

– Да, Лиланд. Помислих, че си е счупил някоя кост. Цял час го успокоявахме.

– Какво му се е случило?

– Вие му се случихте! Появявате се и тръгвате на парадна обиколка из стаята, елиминирайки този и онзи. Явно има слаби нерви и вие успяхте да ги изпънете.

Погледът ми попадна върху Лиланд, който стоеше сам в ъгъла. Ако наистина си търсех съпруг, вече щеше да е изхвърчал от двореца. Даже бях малко изненадана, че сам не беше помолил да си тръгне.

– Май се получи по-фрапиращо, отколкото бях възнамерявала.

Хейл се засмя.

– Не е нужно да сте фрапираща. Всички знаем коя сте и каква власт имате. Уважаваме ви достатъчно.

– Кажи го на онзи, който се поинтересува кога ще му платим – измърморих аз.

Той нямаше какво да добави по темата и ми стана съвестно, че бях възпряла разговора ни.

– Е, какво да очаквам днес? – попитах аз, опитвайки се да си върна самообладанието.

– Моля?

– Как ще ми се докажеш днес?

Той се усмихна.

– Днес ще ви поднеса обещанието си никога да не ви нося бял чай през зимата. – Не помоли да го извиня, нито ми се поклони, а просто се отдалечи с доволно изражение на лице.

Бадън погледна към мен през рамо. Първото ми впечатление за него нямаше нищо общо с първия ни разговор. Възприемах го единствено като момчето, което леля Мей намираше за обещаващо.

Личеше си, че умува дали да дойде при мен, или не. Аз сведох очи към пода и надникнах към него изпод миглите си. Чувствах се глупаво в тази роля, но трикът ми подейства и той се запъти към мен. Сетих се за разговора си с репортерката и се замислих колко странно беше, че ме бяха научили на толкова техники за измъкване от неудобни ситуации по време на интервюта и преговори, но ме бяха оставили да се справям сама, що се отнасяше до контактите с другия пол.

Бадън изглеждаше нетърпелив да ме заговори, но и двамата останахме с пръст в уста, когато едно от другите момчета пристигна отнякъде още преди да сме си казали и дума.

– Гънър – поздрави го Бадън. – Харесва ли ти партито?

– Прекрасно е. Тъкмо идвах да благодаря на Нейно Височество за поканата. Беше ми много приятно да се запозная с по-малките ви братя.

– О, боже! Какво са направили този път?

Бадън се засмя, а Гънър опита да сдържи усмивката си.

– Остън е много… енергичен.

Въздъхнах.

– Родителите ми са виновни. Май след появата на четвърто дете стремежът към насаждане на определени ценности изхвърча през прозореца.

– Харесвам го. Дано се виждаме по-често.

– При него никога не се знае. Остън е най-непредсказуем. Дори бавачката му – която ненавижда, между другото, – не може да му насмогне. Или прави бели, или се крие някъде.

Бадън реши да се намеси в разговора. Не знаех дали се опитва да флиртува, или просто да се направи на смел.

– Колко различни настроения! С всички от семейството ви ли е така?

Разбрах подтекста на въпроса му: от онези момичета ли бях, които търсеха нечия утеха, а веднага след това вдигаха врява до небето?

– Безспорно.

Бадън кимна.

– Добре е да го знам. Ще си купя щит и бинокъл.

Дявол да ме вземе, изкисках се. Нямах намерение, но така стана. Опитах да не се ядосвам, задето бях свалила гарда си. Сигурно щяха да се получат добри снимки. Направих реверанс и продължих разходката си.

Видях Хенри в другия край на салона. Ерик го следваше като сянка. Когато погледите ни се срещнаха, той веднага се отправи към мен, ухилен до уши.

– Здравейте! Hyvää iltaa! – Целуна ме по бузата, ход, който също би ме шокирал от страна на друг, но не и от него.

– Казва „Добър вечер“.

– О, хм… хийва илта? – смотолевих аз, мъчейки се да повторя думите му.

Той отвърна със смях на жалкия ми опит.

– Браво, браво!

Винаги ли беше толкова жизнерадостен?

Обърнах се към Ерик.

– Много зле ли беше?

Тонът му беше любезен, но нямаше намерение да ме лъже.

– Съжалявам, но по никакъв начин не бих се досетил какво казахте току-що.

Усмихнах се искрено. И двамата се държаха толкова непринудено, а като си представех в колко ли чужди води се чувстваше Хенри, направо му свалях шапка.

Преди да успея да продължа разговора ни, Джоузи изникна до мен.

– Чудесно парти, Идлин. Ти трябва да си Хенри, ако не се лъжа? Виждала съм снимката ти – изстреля тя, протягайки ръка за поздрав.

Макар и сащисан, Хенри отвърна на жеста.

– Аз съм Джоузи. Двете с Идлин сме като сестри – заяви възторжено тя.

– Без всякаква роднинска връзка, разбира се – додадох аз.

Ерик се стараеше да предава разговора ни бързо и дискретно на Хенри, което обаче разсея Джоузи.

– А ти кой си? – попита тя. – Не си спомням да съм виждала снимката ти.

– Аз съм преводачът на сър Хенри. Той говори само фински.

Джоузи придоби безкрайно разочаровано изражение, което ме наведе на мисълта, че явно беше дошла, защото намираше Хенри за привлекателен. Той определено изглеждаше по-млад от останалите, а и ведрото му поведение вероятно ѝ се струваше по-подходящо за нея самата, отколкото за мен.

– Ама… – подхвана отново тя, – как изобщо живее така?

Без дори да преведе на Хенри, Ерик отговори вместо него:

– Щом сте като сестра на Нейно Височество, несъмнено дворецът ви е подсигурил първокласно образование. Тоест, вярвам, знаете, че дипломатическите отношения между Илеа и Суендуей са стари и силни, което привлича множество суендуейци във вашата страна, където сформираме малки общности, и обратното. Не е толкова трудно.

Аз стиснах устни, мъчейки се да сдържа усмивката си. Хареса ми колко красноречиво сложи Джоузи на мястото ѝ.

Тя кимна.

– О, разбира се. Ъмм… – Явно нямаше желание да влага повече усилия в настоящия разговор. – Извинете ме.

– Съжалявам – прошепнах аз, щом тя се отдалечи достатъчно. – Поведението ѝ няма нищо общо с вас двамата. Просто си е ужасна по природа.

– Няма нищо – отвърна прямо Ерик. После се обърна на фински към Хенри, навярно разяснявайки му какво се беше случило току-що.

– Извинете ме. Трябва да говоря с един човек. А с вас ще се видим на вечеря. – Направих им реверанс и ги оставих в търсене на поне малко уединение.

Одевешното интервю ме беше хвърлило в пълно смущение и се гордеех, че бях успяла да си върна самообладанието след това. Джоузи обаче имаше безотказната способност да ме изкарва извън нерви.

Видях мама да стои сама и веднага се спуснах към нея в търсене на утеха. Вместо това ме посрещна същият онзи свиреп поглед, с който ме беше удостоил Арън по-рано.

– Защо не ни каза какво си си наумила? – попита тихо тя, без да сваля ведрата усмивка от лицето си.

Отговорих ѝ със същото изражение.

– Мислех, че е добър подход. Татко така е направил.

– Да, но в много по-скромен мащаб и не публично. Ти изкара на показ срама им. Никой няма да ти благодари за това.

Аз изпуфтях.

– Съжалявам. Наистина. Не знаех, че ще стане така.

Тя преметна ръка през кръста ми.

– Не искам да те обвинявам. Знаем, че се стараеш. – В този момент един фотограф дойде да ни направи спонтанна снимка. Питах се какво ли заглавие ще ѝ измислят вестниците? Нещо, свързано с уроците на избраницата към избиращата може би?

– Какво да правя сега?

Мама се озърна из стаята, уверявайки се, че никой не ни подслушва.

– Просто… дай им малко романтика. Но нищо скандално, за бога – побърза да добави тя. – Народът иска да види, че се влюбваш.

– Не мога да го предизвикам. Няма начин да…

– Америка, скъпа – обади се татко. Остън се беше полял с нещо и мама се спусна да го изведе от стаята.

Бях готова да се обзаложа, че това беше умишлен опит от страна на Остън да се измъкне от партито.

Останах сама на мястото си, оглеждайки дискретно салона. Бях обградена от прекалено много непознати. Прекалено много очи, жадни за сензации. А толкова ми се искаше Изборът вече да е в миналото. Поех си дъх. Само три месеца и щях да бъда свободна. Можех да се справя. Нямах друг шанс.

Прекосих стаята с решителна крачка, знаейки с кого трябва да говоря. Като го доближих, прошепнах в ухото му:

– Ела в стаята ми. В осем часа. Не казвай на никого.

Дванайсета глава

Кръстосвах нервно из стаята си, докато чаках на вратата да се почука. Кайл беше единственият човек, на когото можех да поверя такава задача, колкото и да ми беше неприятно да го моля за услуга. Бях готова да сключим сделка, макар че не знаех какво можех да му предложа. Но пък бях сигурна, че на него ще му хрумне нещо.

Почукването беше плахо и почти долових въпроса в него: Защо ме извика тук?

Отворих вратата и на прага, точно навреме, стоеше Кайл.

– Ваше Височество – каза той с комичен поклон. – Дойдох да превзема сърцето ви.

– Много смешно. Влизай вътре.

Кайл прекрачи прага, оглеждайки рафтовете по стените ми.

– Последния път, когато ти гостувах, имаше колекция от дървени понита.

– Надраснах тази си страст.

– Но не и тираничния си нрав?

– Не. Както и ти още не си надраснал досадното си зубърство.

– Така ли запленяваш всички момчета?

Изсумтях.

– Може да се каже. Сядай. Имам предложение за теб.

Той забеляза бутилката вино, която бях донесла, и моментално си наля чаша.

– Искаш ли?

Въздъхнах.

– Ако обичаш. И на двама ни ще е нужно.

Той замръзна за миг и ме погледна, преди да продължи.

– Сега вече съм притеснен. Какво искаш?

Взех чашата, мъчейки се да си спомня как бях решила да му обясня плана си.

– Познаваш ме, Кайл. Заедно сме от малки.

– Вярно е. Всъщност вчера в ума ми изплува един смътен спомен за това как търчиш из двореца само по пелена. Много ти отиваше.

Врътнах очи, стараейки се да сдържа смеха си.

– Както и да е. Ти, Кайл, разбираш поне до известна степен личността ми, знаеш коя съм, когато не съм пред камерите.

Той отпи глътка вино, размишлявайки върху думите ми.

– Вярвам, че те познавам добре дори когато си пред камерите, но моля те, продължи.

Не се бях замисляла по въпроса, но той наистина ме беше виждал през много от фазите на живота ми дотук… както на живо, така и на екрана. По време на публичните ми изяви се налагаше да превключвам на друга вълна и той го знаеше.

– Изборът не беше моя идея, но е важно да вложа всичко от себе си в него. И аз лично мисля, че правя именно това. Да, но народът очаква от мен да се държа като вятърничаво момиченце в компанията на момчетата, а май не съм способна да го сторя. Не мога да се държа глупаво.

– Всъщност…

– Замълчи!

Той се усмихна палаво и отпи още една глътка вино.

– Такъв таралеж в гащите си. Не знам защо изобщо си правя труда.

– Не, продължавай, не искаш да се държиш глупаво. – Той остави чашата си и се приведе напред.

Поех си дъх, издирвайки подходящите думи.

– Хората искат романтика, но аз не съм съгласна да демонстрирам такова поведение публично, не и ако не изпитвам истински чувства към някого. Въпреки това трябва да им дам поне нещичко.

Сведох глава и го погледнах през мигли.

– Какво точно?

– Целувка.

– Целувка?

– Съвсем мъничка. А ти си единственият човек, от когото мога да поискам такова нещо, защото ще си наясно, че не е истинска и нищо няма да се усложни. И съм готова да ти се отблагодаря за услугата.

Той вдигна вежди.

– Как?

Свих рамене.

– Както пожелаеш. В границите на разумното. Не мога да ти предложа цяла страна или нещо такова.

– Би ли говорила с майка ми? Трябва да се махна оттук.

– И къде ще отидеш?

– Където и да е. – Той въздъхна отчаяно. – Майка ми… не знам какво е породило безумната ѝ преданост към родителите ти, но си е наумила, че това ще е домът ни завинаги. Знаеш ли колко ми беше трудно да се измъкна от двореца само за един ускорен курс? Искам да пътувам, искам да строя, искам да постигна нещо, а не само да чета за нечии чужди постижения. Понякога имам чувството, че съвсем скоро ще си умра зад тези стени.

– Разбирам те – прошепнах аз, без да се замислям. Изпънах гръб. – Ще уредя нещата. При първа възможност ще опитам да убедя родителите ти, че е време да напуснеш двореца.

Той се умисли за момент, после гаврътна остатъка от виното си.

– Една целувка?

– Само една.

– Кога?

– Тази вечер. В девет в коридора ще чака фотограф. Добре укрит, надявам се, защото искам да се преструвам, че го няма.

Кайл кимна.

– Дадено. Една целувка.

– Благодаря ти.

Поседяхме мълчаливо, наблюдавайки стрелките на стенния часовник. След три минути любопитството ми надделя.

– Какво значи, че искаш да строиш?

Лицето му се озари.

– Това изучавам. Архитектура. Обичам да измислям различни конструкции, да намирам начини за изграждането им и понякога да им придавам красив вид.

– Всъщност това е… много интересно, Кайл.

– Знам. – Той ми хвърли една от кривите си усмивки, наследени от баща му, и усетих, че ме радва да го виждам толкова развълнуван. – Искаш ли да видиш?

– Какво да видя?

– Някои от скиците ми. В стаята ми са. Някогашната, не тази за Избора, така че само трябва да минем по коридора.

– Хайде. – Допих виното си и го последвах. С изключение на един-двама стражи, коридорът беше безлюден и с Кайл стигнахме до стаята му незабелязано.

Той отвори вратата и включи лампата, а аз едва не ахнах на глас.

Какъв. Безпорядък. Само!

Леглото му не беше оправено, в единия ъгъл бяха струпани дрехи, а върху помощната масичка клеясваха няколко мръсни чинии.

– Знам какво си мислиш. Как успява да поддържа стаята си в такъв ред?

– Прочете ми мислите – отвърнах аз, мъчейки се да прикрия пълното си отвращение. Поне не миришеше лошо.

– Преди около година помолих персонала да не чисти стаята ми. Сам го правя. Изборът обаче ме хвана неподготвен, затова всичко е така занемарено.

Кайл започна да сритва разни неща под леглото и да пооправя мебелите, до които можеше да се добере.

– Защо не позволяваш на персонала да чисти тук?

– Защото съм голям човек. Мога да се грижа за себе си.

Не мисля, че целеше да ме засегне, но въпреки това ме заболя.

– Както и да е, това е работната ми площадка.

Стените в далечния ъгъл на стаята бяха покрити със снимки и плакати на какви ли не постройки: от небостъргачи до кирпичени колиби. Бюрото му преливаше от скици и макети, изработени от парчета дърво и метални листове.

– Сам ли си ги правил? – попитах аз, докосвайки внимателно един леко усукан покрив.

– Да. Идеите са мои, дизайнът също. Мечтая си един ден да създавам истински сгради. В момента уча, но без практически опит не мога да постигна много.

– Кайл… – Умът ми попиваше всичко: цветовете и линиите, времето и мисълта, които бе вложил във всяко от творенията си. – Невероятни са.

– Не са нищо особено.

– Не, не говори така. Не омаловажавай работата си. Аз не бих могла да измайсторя такива неща.

– Напротив. – Той отиде до бюрото си, извади линийка във формата на буквата „Т“ и я постави върху проекта, по който очевидно бе работил последно. – Виждаш ли, всичко опира до правилно съчетание на линиите и малко изчисления.

– Ха, пак изчисления. И бездруго ми идват в повечко.

Той се засмя.

– Но тези са забавни.

– Забавни изчисления: и това ако не е оксиморон.

Седнахме на дивана и прегледахме няколко книги за любимите му архитекти и специфичните им стилове на работа. Като че ли на Кайл му беше най-интересно как едни интегрираха сградите си в околната среда, а други ги караха да изпъкват на фона ѝ.

– Погледни само! – възкликваше той на почти всяка страница.

Не можех да повярвам, че ми беше отнело толкова много години да видя тази страна от личността му. Криеше се в черупката си, търсеше уединение, защото дворецът го караше да се чувства като в затвор. А зад книгите и хапливите коментари се бе спотайвало необикновено, сладкодумно и някак очарователно момче.

Усещах се излъгана. Оставаше само някой да изскочи иззад ъгъла и да ми обяви, че Джоузи всъщност е светица.

След известно време Кайл погледна часовника си.

– Девет и десет е.

– О! Да вървим тогава. – Само че не исках да ставам. Разхвърляната стая на Кайл беше едно от най-уютните места, в които бях попадала.

– Да. – Кайл затвори книгата и я върна на лавицата. Макар и в този кът да цареше същински хаос, забелязах с каква прилежност се отнасяше към книгите си.

Изчаках го до вратата, ненадейно обзета от притеснение.

– Хайде – каза той, предлагайки ми ръката си. – Все пак току-що сме били на романтична среща, нали?

Хванах ръката му.

– Благодаря. Че ми показа творенията си и че ми правиш тази услуга. Обещавам да се реванширам.

– За нищо.

Той отвори вратата и ме поведе надолу по коридора.

– Според теб кога за последно сме се държали за ръце? – зачудих се на глас.

– Сигурно когато сме играли „балонът се надува“ на детската площадка.

– Сигурно.

Отправихме се мълчаливо към стаята ми. Щом я достигнахме, аз се обърнах с лице към Кайл, а той преглътна смутено.

– Притесняваш ли се? – попитах го шепнешком.

– Не. – Той се усмихна, но очевидно не можеше да си намери място. – Е… лека нощ!

Кайл се приведе към мен и устните му докоснаха моите, оставайки там за кратко. После се отдалечиха и пак се долепиха до моите, и пак се отдалечиха. Поех си дъх в паузата между целувките ни, усещайки, че ще последват още. Така и стана, и слава богу, защото никога не ме бяха целували така и имах нужда от още.

Малкото целувки, които си бях разменяла с момчета, бяха бързи и непохватни и все се случваха в някой дрешник или пък зад някоя статуя. Този път обаче бяхме на открито и никой нямаше да ми се скара, затова беше… различно.

Притиснах се в прегръдката на Кайл, а той вдигна свободната си ръка и я сложи върху бузата ми. Задържа устни върху моите за още цяла вечност, преди да ги откъсне.

Но дори след това носът му остана допрян до моя, толкова близо, че когато зашепна, долових аромата на виното в дъха му.

– Дали беше достатъчно?

– Ами… хм… не знам.

– За всеки случай.

Отново притисна уста към моята и целувката му така ме изненада, че усетих как костите ми се превръщат в каша. Зарових пръсти в косата му, изумена от желанието си да не го пускам цяла нощ.

Той пак се отдръпна, вглеждайки се в очите ми, а в изражението му се беше появило нещо ново. Дали и той усещаше как онази странна топлина се прокрадва в ръцете, гърдите и главата му?

– Благодаря ти – пророних аз.

– Пак заповядай. Така де – той поклати глава със самоиронична усмивка, – знаеш какво имам предвид.

– Лека нощ, Кайл.

– Лека нощ, Идлин. – Той ме целуна бързо по бузата, после се отправи към стълбището, водещо към временния му дом.

Докато го изпращах с поглед, си повтарях, че се усмихвам така единствено заради дебнещите камери, а не заради онова, което ми беше причинил Кайл Удуърк.

Тринайсета глава

– Е, мисля, че успях да отвлека вниманието на зрителите поне за малко. – Бях хванала Арън под ръка, докато се разхождахме из градината.

– И още как. – Арън ме погледна с хитроумна физиономия и едва се сдържах да не го фрасна. – Как беше?

Този път вече го цапардосах.

– Прасе такова! Дамите не говорят за такива неща.

– Добре, но приляга ли им да ги снимат как целуват ухажорите си в тъмни коридори?

Вдигнах рамене.

– Няма значение, важното е, че планът ми проработи.

Както бях предполагала, медиите излапаха снимките на двама ни с Кайл като топъл хляб. Беше ми малко странно, че за това бяха гладни хората, но щом те бяха доволни, същото важеше и за мен. Реакциите към целувката варираха неимоверно. Няколко вестника коментираха, че било сладко, но по-голямата част от тях останаха недоволни, задето така лесно раздавах целувки още в началото на съревнованието.

Едно от жълтите списания дори публикува дебат между най-големите си репортери, като единият защитаваше позицията, че се държа леконравно, а другият – че няма нищо лошо в целувката ни с Кайл, понеже се познавахме от детинство. Опитах да загърбя шумотевицата. Съвсем скоро щяха да изникнат други теми за разискване.

– Прегледах вестниците – казах аз, обръщайки се към Арън. – Нямаше нито една статия за следкастовата дискриминация.

– Е, какви са плановете ти за днес? Пак ли ще разплачеш момчетата?

Врътнах очи.

– Беше само едно. А иначе не знам. Може би днес няма да се срещам с тях.

– Забрави – изстреля Арън, отвеждайки разговора ни в друга посока. – Идлин, ако трябва ще те влача за косата, но на всяка цена ще взимаш дейно участие в Избора.

Измъкнах ръката си от неговата.

– Защо ли имам чувството, че на татко не му е било толкова трудно?

– Питала ли си го?

– Не, а и не мисля, че мога. Напоследък двамата с мама ми пускат по някоя и друга подробност с надеждата, че ще са ми от полза. Нещо ме кара да мисля, че досега умишлено са ги пазили в тайна, и ми се струва грубо да ги разпитвам. Пък и не смятам, че които и да било двама души биха постъпили еднакво в настоящата ситуация. Освен това нямам никакво желание да разбирам дали татко се е увличал по други жени преди мама.

– Странна тема за размисъл, нали? – Той седна на близката пейка. – Някоя друга жена е можело да ни бъде майка!

– Не – парирах го аз, настанявайки се до него. – Ние съществуваме единствено защото двамата са се намерили един друг. Всяка друга комбинация не би довела до появата ни на бял свят.

– Завъртя ми се главата, Иди.

– Извинявай. Всичко това ме обърква жестоко. – Зарисувах с пръст по камъка. – Да, разбирам притегателната сила на мисълта, че идеалната ми половинка ме очаква някъде по света и най-случайно може да съм изтеглила името му, да се запозная с него и да се влюбя до уши. Но пък не мога да пренебрегна и чувството, че се отнасят с мен като с изложбен кон, следят ме и оценяват всеки мой ход. А като погледна всички онези момчета, ми се струват коренно различни от типа хора, с който съм свикнала да общувам, а това не ми харесва. Цялата тази история ме кара да се чувствам нестабилна.

Арън се умълча за момент и личеше, че подбира внимателно следващите си думи, което ме изправи на нокти.

Не знаех дали е от близнашката ни връзка, или просто от близостта, която си бяхме изградили, но когато помежду ни имаше спор, усещах напрежението като нещо материално, като силно опънат ластик.

– Виж какво, Иди, съзнавам, че това може и да не е най-уместният подход към нещата, но наистина вярвам, че е хубаво да имаш човек до себе си. С Камил съм от дълго време и дори всичко помежду ни да свърши още утре, знам, че ще съм по-добър човек заради времето, прекарано с нея. Има неща, които няма да научиш за себе си, докато не допуснеш някого в най-съкровените кътчета на сърцето си.

– Как изобщо успявате да го постигнете вие двамата? През повечето време сте разделени.

Той се усмихна широко.

– Тя е сродната ми душа. Сигурен съм.

– Не мисля, че има такова нещо като сродни души – казах аз, оглеждайки обувките си. – По една случайност си се запознал с френска принцеса, понеже и бездруго общуваш само с кралски особи, и се е оказало, че я харесваш повече от всички останали. Истинската ти сродна душа може да дои крави в момента, но така и няма да я намериш.

– Винаги си толкова негативно настроена към нея. – Тонът му обтегна още повече невидимия ластик помежду ни.

– Просто изтъквам възможностите.

– А междувременно имаш десетки такива пред себе си и отказваш дори да ги погледнеш.

Изсумтях.

– Да не би татко да те е изпратил да ме увещаваш?

– Не! Просто мисля, че трябва да погледнеш на въпроса с отворено съзнание. Ти си едно от най-изолираните момичета в страната, но не е нужно непрекъснато да издигаш стени пред себе си. Трябва да изживееш романтична връзка поне веднъж в живота си.

– Ей! Имала съм романтични връзки!

– Една снимка във вестника не се брои за връзка – заяви разпалено той. – Нито пък палуването с Лерон Троа на онова коледно парти в Париж.

Ахнах от изумление.

– Откъде знаеш за това?

– Всички знаят.

– Дори мама и татко?

– Без татко. Е, освен ако мама не му е казала, а съм сигурен, че не му го е спестила.

Зарових лице в дланите си и от гърлото ми се изтръгна скърцащ звук, изразяващ абсолютното ми унижение.

– Опитвам се да ти кажа единствено, че всичко това може да е за твое добро.

Тази му реплика изтласка всичкия срам от тялото ми и го замени с ярост.

– Все едно сте се наговорили: за мое добро било! Какво трябва да значи това? Аз съм умно, красиво и силно момиче. Нямам нужда от помощта ви.

Арън вдигна рамене.

– Вероятно. Но някое от момчетата може да има нужда от твоята.

Вперих поглед в тревата, обмисляйки думите му. След малко поклатих глава.

– Какво говориш, Арън? Кога успя да промениш мнението си? Нали уж беше на моя страна?

Видях познатото блясъче в очите му, но той го изгони и преметна ръка през раменете ми.

– На твоя страна съм, Идлин. Вие трите с мама и Камил сте най-важните жени в живота ми. Затова, моля те, опитай да разбереш защо понякога се чудя дали си щастлива.

– Щастлива съм, Арън. Все пак съм принцеса. Не ми липсва нищо.

– Струва ми се, че бъркаш удобството с радост.

Думите му ми напомниха за един неотдавнашен разговор с мама.

Арън потри ръката ми, стана и приглади костюма си с длани.

– Обещах на Кадън да му помогна с уроците по френски език. Просто си помисли по въпроса, става ли? Може и да греша. Определено няма да ми е за пръв път.

Разменихме си по усмивка и аз кимнах.

– Ще си помисля.

Той ми намигна.

– Излез на среща или нещо подобно. Трябва ти личен живот.

Крачех нервно пред вратата на Мъжкия салон, опасявайки се, че губя ценно време. Трябваше да се затворя в кабинета след разговора си с Арън. Откровено казано, умирах от желание да се върна към познатата монотонност на канцеларската работа. Неговите думи обаче, повече от тези на всички останали, ме бяха подтикнали да се запитам дали не беше редно поне да опитам. И то не в смисъла на инсценировките, които бях планирала за пред камерите, а наистина.

Казах си, че и бездруго рано или късно трябваше да изляза на среща с всеки от тях. Това беше най-малкото, което се очакваше от мен. Нямаше да избирам никого; просто щях да изпълня обещанието си към татко и да подсигуря забавление на народа.

Подписах се и предадох хартиения плик на прислужника.

– Добре, върви.

Той се поклони и влезе, а аз останах отвън.

Бях взела решение вече да не влетявам неочаквано в Мъжкия салон. Исках да държа участниците под напрежение, но всеки се нуждаеше от глътка въздух от време на време. Знаех го от личен опит.

След момент прислужникът излезе, задържайки вратата на Хейл. Две неща минаха през ума ми, докато вървеше към мен: първо, попитах се какво ли ще си помисли Кайл, което, да си призная, беше доста странно, и второ, усетих, че Хейл не знае какво да очаква, защото спря твърде плахо на около метър от мен и се поклони.

– Ваше Височество.

Аз сключих ръце пред себе си.

– Може да ми викаш Идлин.

Боязлива усмивка докосна очите му.

– Идлин.

На света няма по-могъща от теб.

– Чудех се дали би желал да ми правиш компания за десерта довечера.

– Само двамата?

Аз въздъхнах.

– Искаш да поканиш и някой друг ли? Да не би и на теб да ти е нужен преводач?

– Не, не! – отрече той и по лицето му се разля истинска усмивка. – Просто… приятно изненадан съм, това е.

– О! – Жалък отговор на толкова сантиментално признание, но просто ме хвана неподготвена.

Хейл стоеше пред мен с ръце в джобовете и огромна усмивка на лице и ми беше трудно да си го представя като поредния човек, когото бих изгонила от двореца.

– Хъм, както и да е, ще дойда да те взема от стаята ти двайсетина минути след вечеря и ще се качим в някой от салоните на горния етаж.

– Звучи прекрасно. До довечера!

Тръгнах по коридора.

– До довечера.

Малко ме притесняваше фактът, че очаквах с нетърпение срещата ни. Радостната му реакция беше доста симпатична. Но по-лошото от чувството, че Изборът започва да превзема живота ми, беше триумфалното изражение на Хейл, когато ме хвана да надзъртам през рамо към него.

Четиринайсета глава

Щеше ли да е странно, ако сменях роклята си след вечеря? Той дали щеше да се преоблече? Носех тиара през последните няколко дни, но щеше ли да е неуместно да се появя с такава на среща?

На среща.

Далеч не бях свикнала с подобни неща. Чувствах се толкова уязвима, което безкрайно ме объркваше. Бях имала контакти с множество момчета. Да не забравяме за онази грандиозна случка с Лерон на коледното парти, а и с Джеймисън Ейкърс се бяхме скрили зад дърво по време на един пикник и бях отхапала от ягода, стисната между устните му. Бях преживяла дори неочакваната близост с Кайл, макар че тя далеч не можеше да се опише като среща.

Бях посрещнала всичките трийсет и пет участници в Избора, без да ми трепне окото. Да не говорим, че съдействах в управлението на цяла страна. Защо тогава някаква си среща с момче ме притесняваше така?

В крайна сметка реших да се преоблека и избрах жълта рокля с полугол гръб, която комбинирах с тъмносин колан, за да не изглеждам като гостенка на градинско парти, а по-скоро като момиче на разходка из града. И се отказах от тиарата. Как изобщо ми беше хрумнало да я оставя?

Застанах пред огледалото и си напомних, че той опитваше да спечели мен, а не обратното.

На вратата ми се почука и аз подскочих. Имах още цели пет минути! А и аз трябваше да взема него, не той мен! Осуетяваше цялата ми стратегия и ми идеше направо да го изгоня от двореца и да започна отначало.

Без да чака отговор, леля Мей подаде глава през вратата, а мама се усмихна зад гърба ѝ.

– Лельо Мей! – Спуснах се към нея и я прегърнах с всичка сила. – Какво правиш тук?

– Реших, че ще ти е нужна подкрепата ми, затова се върнах.

– А аз дойдох, за да направя ситуацията още по-неловка – обясни мама с усмивка.

Засмях се напрегнато.

– Нямам опит в такива неща. Не знам какво да правя.

Леля Мей вирна вежда.

– Ако съдим по вестникарските статии, се справяш отлично.

Изчервих се.

– Онова беше различно. Не беше истинска среща. Не означаваше нищо.

– Но тази означава? – попита тя с грижовен глас.

Свих рамене.

– Не е същото.

– Знам, че е клише – подхвана мама, отмятайки един кичур коса от лицето ми, – но това е най-добрият съвет, който мога да ти дам: бъди себе си.

Лесно беше да се каже. Но коя бях всъщност? Едната половина от чифт близнаци. Наследница на трона. Една от най-влиятелните личности на света. Главна героиня в най-голямата тактика за отвличане на вниманието в страната.

Никога просто дъщеря. Никога просто момиче.

– Не приемай нещата твърде насериозно. – Леля Мей оправи косата си в огледалото, преди да се обърне към мен. – Трябва просто да се забавляваш.

Аз кимнах.

– Има право – съгласи се мама. – Все пак не искаме от теб да избираш някой още днес. Имаш достатъчно време, затова се позабавлявай с малко нови хора. Бог ми е свидетел, че това е рядкост за теб.

– Вярно е. Просто ми е странно. Ще остана насаме с него, а после той ще разкаже на всички останали момчета за срещата ни, а за капак на всичко ще трябва да говорим за това пред камерите.

– Звучи по-трудно, отколкото всъщност е. През по-голямата част от времето дори е развлекателно – успокои ме мама.

Опитах да си я представя като тийнейджърка, как се изчервява пред обектива, разказвайки за срещите си с татко.

– И не ти е било неприятно?

Тя стисна устни, вдигайки замислен поглед към тавана.

– Е, в началото беше по-трудничко. Не бях свикнала да съм център на вниманието. Но теб те бива в това, така че си представяй, че даваш интервю за някой прием или друго подобно събитие.

Мей я погледна.

– Не е точно като коментар за тържествата по случай Деня на признателността – изтъкна тя, преди да върне вниманието си върху мен, – но майка ти е права, че си по-добра от нея пред прожекторите. Тя беше за смях на твоята възраст.

– Благодаря, Мей – врътна очи мама.

– Пак заповядай.

Засмях се и за момент ми се прииска да имах сестра. Другата сестра на мама, леля Кена, беше починала преди години от сърдечно заболяване. Чичо Джеймс беше обикновен човечец, затова отказваше да отглежда Астра и Лео в двореца, колкото и пъти да му предлагахме. Поддържахме връзка, разбира се, но двете с Астра бяхме коренно различни. Въпреки това си спомнях съвсем ясно как след смъртта на Кена мама беше прекарала цяла седмица в леглото, заобиколена от Мей и баба Сингър. Постоянно се чудех дали загубата на сестра не беше като да загубиш част от себе си. Знаех, че при мен щеше да е така, ако нещо се случеше с Арън.

Леля Мей сръчка мама с лакът и двете се спогледаха с усмивка. Никога не се караха, не и за сериозни неща, а присъствието им облекчаваше тревогата ми.

Бяха прави. Не ме чакаше нищо сложно.

– Ще се справиш прекрасно – увери ме мама. – Не си способна да се проваляш. – Намигна ми и усетих как изопвам гордо гръб.

Погледнах към часовника.

– Трябва да вървя. Благодаря ти, че дойде – казах, хващайки ръката на леля Мей.

– Няма проблем.

Прегърнах първо нея пред вратата, а после и мама.

– Приятно прекарване – прошепна тя, после хвана сестра си за ръка и двете тръгнаха в обратната посока. Аз пооправих роклята си и се запътих към долния етаж.

Щом стигнах до стаята на Хейл, спрях и си поех дълбока глътка въздух, преди да почукам на вратата му. Отвори ми той, не помощникът му, и пролича колко се радваше да ме види.

– Изглеждаш фантастично – каза той.

– Благодаря ти – отвърнах аз и се усмихнах неволно. – Ти също.

И той се беше преоблякъл, което ме поуспокои, а и резултатът ми харесваше. Беше махнал вратовръзката си и бе разкопчал горното копче на ризата си. Елекът допълваше отлично тоалета му и Хейл изглеждаше… е, изглеждаше страхотно.

Той пъхна ръце в джобовете си.

– Е, къде ще ме водиш?

Посочих надолу по коридора.

– Натам, към четвъртия етаж.

Той се залюля на пети няколко пъти, после колебливо ми предложи лакътя си.

– Ти водиш.

– Така – подхванах аз, повеждайки го към стълбището. – Знам основните факти. Хейл Гарнър, деветнайсетгодишен, от Белкорт. Но информацията в тези формуляри е малко сбита и суха. Ще ми се да чуя истинската ти история.

Той се позасмя.

– Е, и аз като теб съм най-голямото дете в семейството си.

– Така ли?

– Да. Трима братя сме.

– Ох, жал ми е за майка ти.

Той се усмихна.

– Какво да ти кажа, на нея не ѝ пречи. Напомняме ѝ за татко, така че, когато някой от нас вдигне врява или се засмее на нещо, на което и той би се смял, тя просто въздъхва и казва, че сме същите като него.

Неудобно ми беше да попитам, но трябваше да съм наясно.

– Разведени ли са родителите ти? – поинтересувах се аз, макар че се съмнявах случаят да е такъв.

– Не. Баща ми почина.

– Съжалявам – казах аз, съзнавайки сконфузено, че без да искам, бях хвърлила кал върху паметта му.

– Недей. Няма как да знаеш, без да съм ти казал.

– Мога ли да попитам кога е починал?

– Преди около седем години. Знам, че ще прозвучи странно, но понякога завиждам на най-малкия ни брат. Бо беше на шест, когато се случи, и не си спомня татко толкова ясно като мен. Понякога ми се ще да нямаше по какво толкова да тъгувам.

– Аз пък мога да се обзаложа, че той ти завижда точно за обратното.

Хейл ми се усмихна горчиво.

– Не се бях замислял.

Свърнахме зад ъгъла и тръгнахме нагоре по централното стълбище, съсредоточавайки се върху стъпалата. Като стигнахме площадката на четвъртия етаж, подхванах разговора ни отново.

– С какво се занимава майка ти?

Хейл преглътна.

– В момента работи като секретарка в местния университет. Напоследък… ами, беше ѝ трудно да се задържи на хубава позиция, но тази ѝ харесва и е там от доста време. Току-що осъзнавам, че започнах изречението с израза „в момента“, и това е така, защото бях свикнал да се прехвърля от работа на работа, но засега нещата са стабилни. Както ти изтъкнах, когато се запознахме… моят баща беше Двойка. Бивш спортист е. Подложи се на операция на коляното, но се образувал тромб, който стигнал чак до сърцето му. Мама не беше работила нито ден в живота си; родителите ѝ и татко се бяха грижили за нея. Но след като го загубихме, тя остана вдовица, способна да бъде единствено съпруга на баскетболист.

– О, не!

– Да.

Бях благодарна, когато достигнахме салона. Как се беше справил татко? Как беше успял да пресее толкова много момичета, да опознае всичките в търсене на съпруга? Аз се чувствах изтощена само от разговора с един, а още не бяха минали и пет минути от първата ни среща.

– Еха – прошепна Хейл, възхищавайки се на обстановката.

От салоните на четвъртия етаж в предната част на двореца се разкриваше скромен изглед над оградните стени. Вечерният Анджелис излъчваше красиво сияние и бях помолила да приглушат светлините в салона, за да му се полюбуваме.

В средата на помещението имаше малка масичка, отрупана с какви ли не кексчета, а в единия ѝ край стоеше бутилка десертно вино. Никога досега не бях организирала романтична вечер, но май се бях справила добре като за пръв път.

Хейл ми издърпа стола, за да седна, след което и той се настани на масата.

– Не знаех какви кексчета обичаш, затова поръчах няколко вида. Тези са шоколадови – обясних, сочейки десетките дребни сладкиши, – а тук има лимонови, ванилови и канелени.

Хейл гледаше купчината вкусотии, сякаш му бях подготвила цял пир.

– Виж какво, не искам да съм груб – подхвана той, – но ако си харесваш някое, най-добре го грабвай още сега, защото има сериозна опасност да ги унищожа до едно.

Аз се засмях.

– Заповядай.

Той взе едно от шоколадовите кексчета и го пъхна цялото в устата си.

– Ммммммммммм.

– Опитай канелените. Ще променят живота ти.

Продължихме с дегустацията известно време и реших, че може би това ще е достатъчно за една нощ. Бяхме навлезли в безопасна територия, можех да говоря за десерти с часове! Тогава обаче, без всякакво предупреждение, той отново заприказва за живота си.

– Та, майка ми работи в университета, но аз съм помощник на един шивач от нашия град.

– Така ли?

– Да, модата много ме влече. Е, в последно време. След смъртта на баща ми беше трудно да си купуваме нови дрехи, затова се научих да прикривам дупките по ризите на братята ми и да отпускам подгъвите им, като им омаляваха. Мама пък искаше да продаде една част от роклите си, защото ни трябваха пари, а аз взех две от тях и ѝ уших нов тоалет. Не беше нищо особено, но се оказа, че ме бива достатъчно в шиенето, за да го превърна в занаят. Затова сега чета доста по темата и се уча от Лоурънс, шефа ми. Понякога ми позволява да поемам цели поръчки сам. Предполагам, че с това ще се занимавам в бъдеще.

Подсмихнах се.

– Определено си един от най-спретнатите участници.

Той се засмя свенливо.

– Лесно е в тези условия. Прислужникът ми е страхотен и ми помага да се поддържам в изряден вид. Невинаги е очарован от комбинациите ми, но държа да изглеждам като джентълмен, без да губя собствения си стил, ако разбираш какво имам предвид.

Аз закимах ентусиазирано, преглъщайки хапка кексче.

– Знаеш ли колко е трудно за една принцеса, ако обича дънки?

Той се изкиска.

– За сметка на това балансираш прекрасно! Всяко списание гъмжи от снимки на тоалетите ти, така че съм виждал доста от тях. Стилът ти е много индивидуален.

– Мислиш ли? – попитах насърчено. Напоследък критиките валяха отвсякъде и дори най-скромната похвала беше като капка вода в пустинята.

– Определено! – отвърна възторжено той. – Ето, обличаш се като принцеса, но не съвсем. Няма да се учудя, ако се окажеш главатарката на някоя момичешка мафиотска групировка.

Изплюх виното си по цялата маса, което накара Хейл да избухне в смях.

– Много съжалявам! – Усетих как бузите ми пламват. – Да знаеш какво конско щеше да ми дръпне мама, ако ме беше видяла.

Хейл избърса сълзите от очите си и се приведе напред.

– Наистина ли ти четат конско? Така де, нали в общи линии управляваш страната?

Свих рамене.

– Не съвсем. Баща ми върши основната работа. Аз просто му вървя по петите.

– Но на този етап това е просто формалност, не съм ли прав?

– Какво имаш предвид? – Явно думите ми бяха прозвучали по-остро от очакваното, защото смехът в очите му изчезна мигновено.

– Не искам да го обиждам, но много хора разправят, че изглежда уморен. Извън двореца постоянно се коментира кога ще поемеш трона от него.

Аз сведох поглед. Наистина ли хората смятаха, че татко изглежда уморен?

– Ей – каза Хейл, привличайки вниманието ми отново. – Много съжалявам. Просто поддържах разговора. Нямах намерение да те разстройвам.

Поклатих глава.

– Не се притеснявай. Не знам какво ми стана. Може би се плаша от мисълта да управлявам без татко.

– Толкова е странно да чувам как наричаш краля „татко“.

– Нали ми е баща! – Усмивката пак се появи на лицето ми. Незнайно как, но Хейл успяваше да придаде на всичко по-спокоен, по-ведър вид. Това ми харесваше.

– Знам, знам. Добре, да се върнем към теб. С какво се забавлява най-могъщата жена на света?

Пъхнах още едно парче сладкиш в устата си, за да прикрия огромната си усмивка.

– Вероятно си забелязал или пък не, че и аз имам страст по модата.

– Какво? – отвърна саркастично той.

– Обичам да скицирам модели. Голямо хоби ми е. Пробвала съм и някои неща, които родителите ми също харесват. Разбирам малко от фотография и мога да свиря на пиано. Но винаги се връщам към скицника.

Знаех, че се усмихвам. Страниците, надраскани с цветни моливи, бяха най-сигурното ми убежище.

– Може ли да ги видя?

– Кое? – Кръстосах крака в глезените си и поизправих гръб.

– Скиците ти. Можеш ли да ми ги покажеш някой път?

На никого не бях показвала скиците си. Изключение правеха само прислужничките ми, понеже те се занимаваха с шиенето. Но ако разкривах една, поне десет оставаха скрити – модели, които знаех, че никога няма да нося. Имах усещането, че тези идеи, всяка от тях съхранена в главата ми или на хартия, можеха да си останат мои единствено ако ги пазех в тайна.

Съзнавах, че Хейл не може да си обясни внезапното ми мълчание, нито пък защо се бях вкопчила в страничните облегалки на стола си. Въпросът му, предположението му, че бих го допуснала в своя собствен свят, ме накараха да се почувствам разкрита – съвършено разкрита, – а това не ми харесваше.

– Извини ме – казах аз, ставайки от стола си. – Май виното ми дойде в повечко.

– Искаш ли помощ? – попита той и също стана.

– Не, моля те, остани и се забавлявай. – Тръгнах към вратата с бърза крачка.

– Ваше Височество!

– Лека нощ!

– Идлин, почакай!

Щом излязох в коридора, почти побягнах, и това, че Хейл не ме последва, ми донесе неописуемо облекчение.

Петнайсета глава

Нямах никакво съмнение, че бях изпаднала в това състояние по чужда вина. Знаех кого да виня и всичките до един бяха от рода Шрийв – мама и татко, задето не управляваха добре страната и ме поставяха в такава ситуация; Арън, задето ме беше убедил да дам шанс на момчетата.

Предстоеше ми да стана кралица, а една кралица можеше да си позволи много неща… но не и да бъде уязвима.

Снощното изживяване с Хейл отвори очите ми за няколко факта. Първо, бях права за Избора. Нямаше абсолютно никакъв начин да си намеря партньор при подобни обстоятелства и направо ми се струваше същинско чудо, че някой бе успял да го постигне в миналото. Принудителната откровеност пред цял куп непознати несъмнено беше вредна за душата.

Второ, ако изобщо някога се омъжех, шансовете да изживея страстна, несломима любов бяха почти нулеви. Любовта единствено сразяваше защитните механизми на човек, а аз не можех да си позволя такова нещо. Вече се бях привързала достатъчно към семейството си, за да знам, че ми бяха станали слабост, особено татко и Арън. Не бих си причинила подобно нещо умишлено.

Арън беше наясно, че може да ми повлияе с думи и че го обичам безкрайно. Именно затова точно него исках да удуша след срещата си.

Слязох за закуска с решителна крачка, сякаш нищо не се беше променило. Контролът продължаваше да е в мои ръце и нямаше да позволя на тайфа глупави момчета да превземе света ми. Планът ми за деня беше да се върна към работата си. Напоследък ми се бяха струпали твърде много неща на главата и трябваше да се съсредоточа. Татко разправяше, че трябвало да си намеря човек, който да ми помага в работата, но дотук всички кандидати успяваха единствено да я затрудняват.

Арън и Остън седяха до мама, а аз заех мястото си между татко и Кадън. Дори от далечния край на масата чувах шумното дъвчене на Остън.

– Добре ли си, сестричке? – попита Кадън с лъжица овесена каша в ръка.

– Разбира се.

– Струваш ми се малко напрегната.

– И ти щеше да изглеждаш така, ако ти предстоеше да поемеш контрола над цяла страна – подразних го аз.

– Понякога се замислям над това – отбеляза той с неочаквано сериозен тон. – Какво ще стане например, ако в цяла Илеа завърлува страшна болест и вие с мама, татко и Арън се разболеете и умрете. Тогава тронът ще остане в мои ръце и ще трябва сам да се справям.

С периферното си зрение видях как татко се привежда над масата, слушайки разсъжденията на сина си.

– Това е малко черногледо, Кадън.

Кадън сви рамене.

– Хубаво е да се мисли за бъдещето.

Отпуснах брадичка в дланта си.

– И каква ще е първата мисия на крал Кадън?

– Ваксинация, естествено.

Изкисках се.

– Мъдро решение. А след това?

Той се замисли.

– Предполагам ще организирам срещи с поданиците си. Само със здравите. Ще ги попитам от какво имат нужда. Вероятно светът навън е различен от този тук, зад стените на двореца.

Татко кимна.

– Разумен план, Кадън.

– Знам. – Кадън продължи със закуската си, сложил край на въображаемото си царуване. Късметлия.

Аз зачоплих храната си, надничайки скришом към татко. Да, предишната вечер ми беше направило впечатление, че изглежда уморен, но това си беше за тогава. Вярно, напоследък му трябваха очила и около очите му се бяха появили бръчици, но това не го правеше изнемощял старец. Какво разбираше Хейл?

Озърнах се из стаята. Момчетата разговаряха тихо помежду си. Иън разправяше нещо на Бадън. Бърк беше изцапал с нещо вратовръзката си и я чистеше дискретно, но петното очевидно не излизаше. Погледът ми мина през Хейл, който за моя радост не гледаше към мен в момента.

В задния край на по-далечната маса седяха Хенри и Кайл. Ерик превеждаше търпеливо и ако съдех по израженията на трима им, разговорът беше много увлекателен.

Вниманието ми остана залепено за тях. Помъчих се да установя за какво си говорят, но не успях. Вместо това се загледах в Кайл, в ръцете му. Беше интересно да наблюдавам как жестикулират и държат вилицата сега, когато вече знаех как умело скицират. И – още по-хубавото – как отместват косата от лицето ми за целувка.

Накрая Кайл усети, че го гледам, и ми кимна с усмивка. Хенри проследи погледа му и се обърна в стола си, за да ми помаха. Аз им кимнах за поздрав, надявайки се, че никой не е забелязал руменината по бузите ми. Хенри веднага се извърна да каже нещо на Ерик, който го предаде на Кайл, който пък вдигна вежди и кимна. Знаех, че говорят за мен, и ми стана чудно дали Кайл не им е споделил някои подробности за прочутата ни целувка.

Вероятно леля Мей беше единственият човек, пред когото можех да разкрия всички любопитни дреболии за целувката ни, без да изпадна в пълен ужас. Ще е лъжа, ако кажа, че онзи момент в коридора не беше изниквал в съзнанието ми известен брой пъти.

Арън стана и целуна мама по бузата, преди да се запъти към вратата.

– Арън, почакай, трябва да говоря с теб – казах аз, надигайки се от масата.

– Ще се видим ли в кабинета ми, съкровище? – попита ме татко.

– Ще се кача след малко. Обещавам.

Арън ми подаде ръка и двамата излязохме заедно от трапезарията. Усещах как всички погледи се приковават към нас. Имах чувството, че тази осезаема енергия ме следва почти навсякъде. Обикновено ѝ се наслаждавах.

– За какво искаш да говорим?

– Ще ти кажа, щом излезем в коридора – отвърнах през усмивка.

Той забави крачка.

– О-о.

Когато свърнахме зад ъгъла, отдръпнах ръката си от него и го шляпнах по рамото.

– Ау!

– Снощи ходих на среща и беше ужасно, така че държа теб лично отговорен.

Арън потри рамото си.

– Какво е станало? Зле ли се държа с теб?

– Не.

– Да не би… – Той понижи глас. – Да не би да е опитал да се възползва от теб?

– Не – скръстих ръце аз.

– Груб ли беше?

Въздъхнах.

– Не точно, но се получи… неловко.

Той вдигна ръце във въздуха.

– Естествено, че ще е неловко. Следващата ви среща ще мине по-добре. Така е. Трябва ти време да опознаеш някого.

– Не искам той да ме опознава! Не искам никой от тях да ме опознава!

На лицето му се появи объркана гримаса.

– Винаги съм си мислел, че ти си единственият човек на света, когото бих разбрал при всяко положение. Мислех, че и ти винаги ще ме разбираш. Вместо това ми се подиграваш, че съм влюбен, а когато и на теб ти изпада същата възможност, подхождаш презрително към нея.

Посочих го с пръст в гърдите.

– Нали уж се чудеше как може точно мен да забъркат в подобно нещо? Нали умираше от нетърпение да видиш как момчетата се гърчат в краката ми? Доколкото си спомням, и двамата стигнахме до заключението, че това е пълен абсурд. Кога успя да се превърнеш в най-ревностния поддръжник на Избора?

В коридора цареше болезнена тишина. Дадох шанс на Арън да оспори обвинението ми… или поне да се оправдае.

– Съжалявам, че те разочаровам. Но мисля, че тук не говорим само за някаква си среща. Трябва да разбереш какво те плаши толкова.

Изправих се в цял ръст.

– Аз съм следващата кралица на Илеа. Не ме е страх от нищо.

Той отстъпи назад.

– Продължавай да си го повтаряш, Идлин. Дано реши проблема ти.

Арън не успя да стигне далеч. Джоузи имаше гостенки тази сутрин и всичките до една се разтопиха при вида му. Разпознах едното момиче от онзи ден в градината, и то само защото се беше обърнало към мен подобаващо.

Всичките се усмихваха срамежливо, свеждайки глави в поклон. Арън се държа учтиво както винаги.

– Джоузи ни е казвала, че литературните ви познания са впечатляващи – обади се едно от момичетата.

Арън извърна поглед.

– Преувеличава. Наистина обичам да чета, а и пиша по малко, но творенията ми не са достойни за споделяне.

– Едва ли е така – намеси се едно от другите момичета. – Обзалагам се, че учителят ни на драго сърце би ви поканил да ни предадете някой урок. Много бих се радвала да чуя разсъжденията ви върху някои от произведенията, които изучаваме в момента.

Джоузи плесна с ръце.

– О, да, моля те, Арън. Ще дойдеш ли в час някой път?

Приятелките ѝ захихикаха, като чуха, че се обръща към него с малкото му име – навик, който беше придобила от детството си, прекарано с него.

– Опасявам се, че в момента съм прекалено ангажиран. Може би някой друг път. Желая ви прекрасен ден, дами. – Той им се поклони вежливо и продължи по пътя се, а момичетата дори не изчакаха да се отдалечи достатъчно, преди да се закискат като гъски.

– Какъв красавец само – каза едната, която бе напът да се пръсне от обожание.

Джоузи въздъхна.

– Знам. Освен това се държи много мило с мен. Онзи ден се разходихме заедно и той ми каза, че ме смятал за едно от най-красивите момичета, които някога е срещал.

Търпението ми се изчерпа. Прелетях покрай тях, без да забавя крачка.

– Прекалено си малка за него, Джоузи, а и си има приятелка. Откажи се.

Тръгнах нагоре по стълбите към кабинета на татко. Знаех, че ще се почувствам по-добре, заемех ли се с нещо контролируемо, нещо, което можех да отметна от един или друг списък.

– Видяхте ли – обади се Джоузи, без да си направи труда да понижи глас, – казах ви, че е ужасна.

Шестнайсета глава

Работата не ми помогна. Все още бях разстроена от снощната си среща с Хейл, а и винаги когато с Арън се карахме, сякаш губех равновесие. Цялата планета се откачаше от оста си. Нелепите коментари на Джоузи бяха черешката на тортата.

Главата ми жужеше от хорските приказки и собствените ми въпроси и започвах да се уверявам, че целият ми ден ще отиде на халос.

– Знаеш ли – подхвана татко, вдигайки поглед от документите пред себе си, – в началото и аз постоянно се разсейвах. Ще ти стане по-лесно с намаляването на групата.

Усмихнах му се. Хубаво, нека си мисли, че съм хлътнала по някого.

– Извинявай, татко.

– Няма нищо. Искаш ли да те отменя днес? Да си починеш?

Подредих купчината листове пред себе си.

– Не, изключено. Напълно способна съм да си върша работата.

– Не се съмнявам в теб, скъпа. Просто…

– Достатъчно дълго пренебрегвах ангажиментите си. Не искам да постъпвам безотговорно. Добре съм.

Не бях имала намерение да прозвуча така сопнато.

– Хубаво тогава. – Той нагласи очилата си и отново зачете. Опитах да последвам примера му.

Какво имаше предвид Арън, че нещата не опирали само до срещата? Аз ли не знаех какво ме вбесява? И кога съм говорила лошо за Камил? Вярно, не общувах много с нея, но това се дължеше на факта, че нямахме много общи теми. Не че не я харесвах.

Разклатих глава, съсредоточавайки се върху документите пред себе си.

– Добре ще ти се отрази малко почивка – отбеляза отново татко. – Можеш да отидеш да се видиш с някого от кандидатите и да се върнеш след обяда. Пък и ще ти трябва материал за разговор по време на бюлетина.

Връхлетя ме същински ураган от емоции, като се замислих как ли щях да обясня колко уязвима се бях почувствала на първата си среща с Хейл… и колко смаяна… след първата си целувка с Кайл. Помиряването на тези две напълно противоположни чувства беше достатъчно зашеметяващо и без намесата на странични фактори.

– Снощи ходих на среща, татко. Не е ли достатъчно?

Той преглътна умислено.

– Добре ще е да започнеш да ни уведомяваш за предстоящите си срещи. Снимките ще са полезни. И мисля, че трябва да отидеш на поне още една преди петък.

– Сериозно? – простенах аз.

– Измисли нещо забавно. Приемаш всичко като работа.

– Защото е! – натъртих аз със смутен смях.

– Можеш да го превърнеш в приятно изживяване, Идлин. Не се отказвай така лесно. – Той ме погледна над очилата си, сякаш ме предизвикваше.

– Добре. Една среща. Само толкова получаваш, старче – пошегувах се аз.

Той се засмя.

– Старче, значи?

Татко сведе доволен поглед към документите. Аз останах на бюрото си и от време на време надничах тайно към него. Протягаше се често, разтриваше тила си и макар точно днес да нямахме спешни задачи, прокарваше ръце през косата си, сякаш нещо го глождеше.

След онзи коментар на Хейл несъмнено щях да го наблюдавам по-сериозно.

Реших Бадън да е следващата ми цел. Може би леля Мей имаше набито око, защото Бадън нито беше твърде нахакан, нито твърде плах. Когато на чаеното парти друго момче му открадна момента, който трябваше да е изцяло негов, той не вдигна голям шум. А когато му предложих да прекараме известно време насаме, той обърна разговора към мен.

– Свириш на пиано, нали? – попита, след като му бях отправила поканата за среща.

– Да. Не съм талантлива като майка ми, но се справям доста добре.

– Аз пък свиря на китара. Можем да направим някоя песен заедно.

Не ми беше дошло наум. Музиката обаче предполагаше по-малко приказки, а това ме устройваше идеално.

– Защо не. Ще уредя да ни освободят Дамския салон.

– Позволено ли ми е да влизам там? – попита скептично той.

– В мое присъствие, да. А и ще уредя да сме сами. Любимото ми пиано в двореца се намира там. Трябва ли ти китара?

Той се подсмихна.

– Не. Нося си моята.

Бадън прокара небрежно ръка през късо подстриганата си коса. Аз все още се правех на недостъпна, но съзнавах, че студеното ми поведение не притеснява няколко от момчетата, сред които беше и Бадън.

– А дали има шанс салонът да е празен и сега? – попита той.

Усмихнах се на ентусиазма му.

– Всъщност има голям шанс, но ме чака работа.

Той се приведе и впери дяволит поглед в мен.

– Но ти винаги имаш работа. Обзалагам се, че би стояла и до три сутринта, ако се наложи.

– Вярно е, но…

– Повярвай ми, работата няма да ти избяга.

Аз сплетох умислено ръце.

– Не е добра идея да…

Той подхвана бавен напев.

– Отложи я, отложи я, отложи я!

Стиснах устни, мъчейки се да потисна усмивката си. Наистина трябваше да уведомя някого. Иначе отново щях да проведа недокументирана среща и… но може би заслужавах още една. Следващата седмица, започнах вътрешни преговори аз. Ще мисля за камерите от другия бюлетин нататък.

– Отиди да си вземеш китарата – казах аз, склонявайки.

– Дай ми две минути! – Той хукна надолу по коридора, а аз заклатих пораженчески глава. Надявах се да не каже на всички, че съм мекушава.

Отидох до Дамския салон, очаквайки да го намеря празен. И щях да съм права, ако госпожица Марли не седеше в ъгъла с книга в ръка.

– Ваше Височество – поздрави ме тя. Беше много странно. Много хора ме наричаха така, но в устата на мамините приятели звучеше като „тиквичке“ или „малката“, или „кукло“. Нямах нищо против, но открай време ми се струваше парадоксално.

– Къде е мама?

Тя затвори книгата си.

– Мъчи я мигрена. Ходих да я видя и тя ме накара да си тръгна. Дори най-слабият звук ѝ бъркаше в мозъка.

– О! Имам уговорена среща, но май по-скоро ще отида да проверя как е.

– Недей – настоя тя. – Трябва ѝ малко почивка, а и двамата ти родители ще се радват, че имаш среща.

Обмислих съвета ѝ. Ако наистина ѝ беше толкова зле, май не биваше да я безпокоя сега.

– Мм, добре. А мога ли да използвам тази стая? С Бадън ще посвирим. – Примижах. – И нищо друго.

Тя се изкиска и стана.

– Няма проблем.

– Странно ли ти е? – попитах неочаквано. – Че Кайл е част от това? Че ще се виждам с друго момче? Имаш ли нещо против?

– Беше доста шокиращо да ви видя на предната страница на всички вестници – каза тя, клатейки глава, сякаш не можеше да си обясни как се беше случило такова нещо. После се доближи до мен, все едно се канеше да ми разкрие някоя тайна. – Но забравяш, че родителите ти не са единствените хора в двореца, участвали в предишния Избор.

Почувствах се като кръгла глупачка. Защо не се бях сетила досега?

– Спомням си как баща ти едва намираше време за всички момичета, стараейки се да не пренебрегва никоя, докато в същото време издирваше подходяща партньорка. А за теб е още по-трудно, защото това е само част от работата ти. Градиш история, отклонявайки вниманието на народа от размириците. Едва ли мога да си представя колко ти е тежко.

– Вярно е – признах си аз, усещайки бремето върху раменете си.

– Не знам как двамата с Кайл се озовахте в… хмм… такова положение, но ще съм изненадана, ако се нареди сред фаворитите ти. При всички случаи съм ти благодарна.

Думите ѝ ме смаяха.

– Защо? Не съм направила нищо.

– Напротив – поправи ме тя. – Даваш време на родителите си, което е много великодушно. Но даваш време и на мен. Не знам още колко ще успея да го задържа в двореца.

На вратата се почука.

Обърнах се.

– Това сигурно е Бадън.

Тя сложи ръка на рамото ми.

– Ти остани тук. Аз ще му отворя.

– О! – възкликна Бадън, когато госпожица Марли отвори вратата.

Тя се засмя.

– Не се безпокой, тъкмо си тръгвах. Тя те очаква.

Бадън надникна към мен с усмивка на лице. Изглеждаше толкова горд, толкова щастлив, че ще останем насаме.

– Това ли е? – попита, сочейки към пианото зад мен.

Завъртях се.

– Да. Звучи чудесно, а и акустиката в тази стая е много добра.

Той ме последва и чух как калъфът на китарата му се блъсва в крака му или в дивана, докато се промъкваше през лабиринта от столове.

Без да поиска разрешение, намери една табуретка и я прибута до пианото. Аз плъзнах пръсти по клавишите, изсвирвайки една бърза гама.

Бадън настрои тъмната си поизтъркана китара.

– Откога свириш?

– Откакто се помня. Мисля, че мама ме слагаше на пейката до себе си още като бебе и аз просто имитирах всяко нейно действие.

– Всички говорят колко даровита пианистка е майка ти. Струва ми се, че веднъж я чух да свири по телевизията за коледната програма.

– Обича да свири на Коледа.

– Любимият ѝ празник може би? – предположи той.

– И да, и не. Обикновено свири, когато е разтревожена или тъжна.

– Какво имаш предвид? – Той затегна една струна, приключвайки с настройката.

– О, знаеш как е – заобиколих въпроса аз. – Празниците могат да са много натоварващи. – Не ми се струваше редно да му разкривам неприятните спомени на мама за това как беше загубила и баща си, и сестра си по това време на годината, да не говорим за ужасното нападение, в което едва не бе загубила и татко.

– Не мога да си представя да тъгувам по Коледа в двореца. Виж, ако си беден, е друго.

– Защо?

Той се усмихна, сякаш на себе си.

– Защото е трудно да гледаш как затрупват приятелите ти с подаръци, а ти не получаваш нищо.

– О!

Изтъкна разликата в социалното ни положение мимоходом, без да се ядоса или да ме нарече снобка, както биха постъпили някои. Огледах Бадън, опитвайки се да науча повече за него. Китарата му беше стара, но трудно можех да преценя какви са финансовите му възможности, тъй като носеше дрехи, дадени му от двореца. Спомних си какво беше казала за него леля Мей.

– Учиш в колежа, нали? – попитах аз.

Той кимна.

– Е, прекъснах за малко. Някои от преподавателите ми останаха неприятно изненадани, но повечето ми позволяват да им изпращам работите си оттук, за да завърша семестъра задочно.

– Много впечатляващо.

Той сви рамене.

– Знам какво искам. И съм готов на всичко, за да го постигна.

Подсмихнах му се иронично.

– И как се връзва Изборът в цялата ситуация?

– Ау, никакви задръжки нямаш. – И в този му отговор нямаше нито капка гняв. Прие въпроса ми почти на шега.

– Нормално е да се поинтересувам. – Засвирих една от класиките, на които ме беше научила мама. Бадън знаеше песента и се присъедини. Никога не се бях замисляла как би прозвучала в струнен акомпанимент.

Музиката надделя над разговора ни. Но не спряхме да общуваме. Той ме гледаше в очите, а аз следях пръстите му. Дотогава не бях свирила с друг, освен с мама, и изпълнението ме увлече неочаквано силно.

Не допуснахме повече от две-три грешки. На финала Бадън сияеше от радост.

– Знам само няколко класически композиции. Главно от Бетовен и Дебюси.

– Страшен талант имаш! Никога не си бях представяла как би звучала класическата музика, изпълнена на китара.

– Благодаря. – Беше съвсем леко засрамен. – И за да отговоря на въпроса ти, тук съм, защото искам да се оженя. Не съм излизал на много срещи с момичета, но когато ми се предложи тази възможност, реших, че си струва да опитам. Влюбен ли съм в теб? Е, още не. Но ми е интересно дали би се получило.

От тона му ми стана ясно, че е съвършено откровен с мен. Търсеше си спътница в живота, а едва ли щеше да се запознае с мен, ако не се беше записал за участие.

– Бих искал да ти дам едно обещание, ако нямаш нищо против – каза той.

– Какво обещание?

Той подръпна няколко струни.

– Обещание за нас двамата.

– Ако ще се кълнеш в непоколебима всеотдайност, нека те предупредя, че още е твърде рано.

Бадън поклати глава.

– Не, нямам такова намерение.

– Добре тогава. Слушам. – Пръстите му издрънкаха смътно позната мелодия, не беше класическа, но я знаех отнякъде… просто не помнех откъде.

– Ако установиш, че не съм подходящ партньор за теб, ще ме изпратиш у дома, за да насочиш вниманието си към останалите кандидати. Аз пък искам да ти обещая ето това: ако реша, че не си подходяща за мен, ще ти кажа. Никой от двама ни не бива да си губи времето.

Кимнах.

– Оценявам го.

– Хубаво – каза той делово, после запя гръмко: – Виж я как върви с ей такава усмивка, усмивка, усмивка, и тяло с божествени извивки, извивки, извивки! Очите ѝ играят на четири, иска да се забавлява, не усети ли?

Разсмях се, най-сетне разпознавайки мелодията – песен на Choosing Yesterday, която си пеех под душа по-често, отколкото бих си признала.

– Не мога поглед да извърна от това лице, лице, лице, а тя танцува с моето сърце, сърце, сърце! Как да ѝ устоя, не съм виждал такава жена!

Засвирих на пианото, кикотейки се твърде много, за да изпълня вярно припева. И двамата разваляхме мелодията с пеенето си, но се забавлявахме толкова много, че не ни беше грижа.

– О, едва ли е на повече от седемнайсет, но такова гадже не си виждал, признай си! Всичко давам за такава хубавица, о, дааа, тя е моята – БАМ БАМ! – тя е моята, тя е моята кралица!

Изсвирих с Бадън по-голямата част от песента, макар че нямах опит с друг вид музика освен с класическата.

– Защо изобщо се занимаваш с колежа? Трябва да обикаляш света на турнета – похвалих го аз.

– Това е резервният ми план, в случай че не стана принц. – Държеше се толкова непринудено, толкова истински. – Благодарско, че избяга от час заради мен.

– Няма проблем. Но май трябва да се връщам на работа.

– И ако това не беше най-кратката среща в историята! – оплака се той.

Аз свих рамене.

– Щеше да имаш повече време, ако беше изчакал до довечера.

Той изпуфтя недоволно.

– Ясно. Взех си поука.

Спуснах капака върху клавишите, а той прибра китарата си в калъфа ѝ.

– Трябва да я покажеш на останалите момчета – предложих аз. – Сигурна съм, че ще им е интересно да подрънкат.

– На моята китара? Не, не и не. Това е бебчето ми! – Той потупа нежно оръфания калъф. – Ако някой я повреди, ще съм съкрушен. Подарък ми е от татко, и то заслужен с много пот на челото. Грижа се за нея.

– И аз съм така с тиарите си.

– Пфффф! – изсмя ми се неприкрито Бадън.

– Какво?

Той покри очите си с длан, клатейки глава.

– Тиари! – каза накрая. – Май наистина си принцеса, а?

– Да не мислиш, че последните осемнайсет години от живота ми са били ловка заблуда?

– Допада ми тази идея. Че пазиш тиарите си така, както аз китарата си. Хубаво е да си имаш страст.

Отворих вратата и тръгнахме по коридора.

– Радвам се, че мислиш така. Защото тиарите ми са прекрасни.

Той се усмихна.

– Благодаря ти, че ми отдели време.

– Не, аз ти благодаря. Беше удоволствие.

Смълчахме се за момент.

– И какво сега? Ръцете ли да си стиснем, да се прегърнем ли?

– Можеш да целунеш ръката ми – отвърнах аз, протягайки я към него.

Той я пое веднага.

– До скоро!

Бадън ме целуна бързо, поклони се и тръгна към стаята си. Аз продължих напред с мисълта, че леля Мей несъмнено щеше да ме посрещне с думите: „Казах ли ти аз?“.

Знаех, че ще съм център на вниманието в осведомителния бюлетин. Обикновено нямах нищо против да изнасям речи и да чета обявления. Тази вечер обаче щеше да е различно. Като начало това щеше да е първата ми публична изява след парада, а и знаех, че на всички ще им е интересно да научат за Кайл.

Бях облякла червена рокля. Чувствах се силна в червено. Освен това бях вдигнала косата си с надеждата, че така ще изглеждам по-зряла.

Леля Мей се въртеше в дъното на студиото, намигвайки ми от време на време, а мама оправяше вратовръзката на татко. Откъм скамейките на момчетата се чу охкане, а щом се обърнах, видях, че Алекс държи нещо остро в ръката си. Явно беше седнал на него, защото потриваше задните си части. Плъзнах поглед из помещението и в ъгъла му мярнах Остън, който едва сдържаше смеха си.

Студиото беше препълнено, което ме напрягаше още повече, и затова подскочих, когато някой извика името ми, макар и шепнешком.

– Прощавайте, Ваше Височество – каза Ерик.

– Няма нищо, просто съм малко напрегната. Как мога да ти помогна?

– Не ми се иска да ви притеснявам, но просто не знаех кого друг да попитам. Къде ще е най-удобно да седна, за да превеждам на Хенри?

Поклатих глава.

– Колко грубо от моя страна. Дори не ми хрумна. Хм, ела с мен.

Заведох Ерик при сценичния отговорник и разположихме Хенри на задния ред на подредените амфитеатрално скамейки. Сложихме Ерик на един стол зад него, така че да е достатъчно ниско, за да не се вижда, но и достатъчно близо до Хенри, за да го чува.

Останах с тях, докато се настаняваха. Хенри вдигна два палеца в одобрителен жест, а Ерик се обърна да ми благодари.

– Другия път ще се обърна директно към организатора, за да не ви безпокоя. Приемете извиненията ми.

– Няма нищо, наистина. Искам и двамата да се чувствате удобно.

Ерик се поклони със свенлива усмивка.

– Не е нужно да се грижите за моето удобство, Ваше Височество. Все пак не съм един от кандидатите.

– Идлин! Идлин, къде си? – провикна се мама.

Оставих Ерик и хукнах към предната част на сцената.

– Ето ме, мамо.

Тя сложи ръка на сърцето си, сякаш за да го укроти.

– Тръгнах да те търся. Помислих, че си решила да се откажеш – обясни тихо тя, щом я доближих достатъчно.

– Успокой се, мамо – отвърнах, хващайки ръката ѝ. – Може да си имам своите недостатъци, но не съм страхливка.

Тазвечерният бюлетин беше посветен на жените. Мама изнесе доклад за окръжните програми за подпомагане, приканвайки повече общности да последват примера на трите северни окръга, оказващи подкрепа на бездомните с дарения на храна и безплатни уроци на теми като управление на финансите и развиване на умения за успешно представяне на интервю за работа. Лейди Брайс изложи едно предложение за сондаж, който щеше да засегне голяма част от Централна Илеа и да е от полза за цялата страна, но преди да бъде поставено началото му, шестте централни окръга трябваше да одобрят решението чрез вот. След това, разбира се, всички погледи се насочиха към момчетата.

Гаврил излезе на сцената с ведра крачка, беше по-ослепителен отвсякога. Това беше петият Избор на Илеа, а той беше водил три от тях. Всички знаехме, че след този ще си намери заместник, но като че ли беше много щастлив, че именно това беше последното му назначение в служба на кралското семейство.

– Както се досещате, дами и господа, ще отредим много ефирно време на очарователните млади участници в Избора. Като начало предлагам да се запознаем с няколко от тях.

Гаврил прекоси сцената, очевидно търсейки точно определено момче. Питах се дали и на него му е толкова трудно да запомни имената им, колкото бе на мен.

– Сър Харисън – подхвана той, спирайки пред симпатично момче с пясъчноруса коса и трапчинки.

– Приятно ми е – поздрави го Харисън.

– Харесва ли ви в двореца?

Момчето се усмихна до уши.

– Тук е прекрасно. Открай време искам да посетя Анджелис, така че дори това е сбъдната мечта.

– Някакви трудности дотук? – поинтересува се Гаврил.

Харисън сви рамене.

– Опасявах се, че от сутрин до вечер ще има юмручни схватки, като се има предвид, че се борим за ръката на принцесата – каза той, посочвайки към мен. Моментално залепих усмивка на лицето си, тъй като знаех, че камерите ще ме заснемат в близък план. – Но всички са невероятни.

Гаврил премести микрофона пред момчето до него.

– А вие какво ще кажете? Бихте ли ни припомнили името си?

– Фокс. Фокс Уесли – отвърна той. Фокс имаше лек тен, но за разлика от мен той не беше роден с него. Сигурно прекарваше много време на открито. – Лично за мен, и дано не съм единственият на това мнение, до момента най-голяма трудност представлява храненето. Сервират поне по десетина вилици пред всеки от нас.

Из публиката се разнесе откъслечен смях, а Гаврил кимна.

– Да се чуди човек къде съхраняваме толкова много прибори.

– И аз не мога да се сетя – обади се скромно момчето зад Фокс.

– О, сър Айвън, ако не се лъжа? – Гаврил се протегна, за да му предложи микрофона.

– Да, сър. Приятно ми е да се запознаем.

– И на мен. Как се справяте вие на масата?

Айвън вдигна ръце пред себе си, сякаш въпросът изискваше сериозен подход.

– В момента прилагам следния метод: използвам отделна вилица за всяка хапка, а после ги струпвам всичките по средата на масата. Засега работи безотказно.

Публиката откликна с още по-сърдечен смях на комичния отговор на Айвън, а Гаврил се отдалечи от групата момчета, обръщайки се към камерите.

– Очевидно разполагаме с изключително развлекателен състав от кандидати. А сега предлагам да поговорим с младата дама, която ще трябва някак да избере само един от тях. Дами и господа, Нейно кралско височество – принцеса Идлин Шрийв.

– Разбий ги – прошепна Арън, а аз станах от мястото си, прекосих сцената и прегърнах любимия ми Гаврил.

– Както винаги, за мен е удоволствие да ви видя, Ваше Височество – каза той и ме покани на стола срещу неговия в центъра на сцената.

– За мен също, Гаврил.

– И така, изтече една седмица от първия Избор, оглавяван от жена. Според вас как се развиват нещата?

Усмихнах се бляскаво.

– Мисля, че всичко върни отлично. Разбира се, междувременно изпълнявам и обичайните си задължения, затова събитията се развиват по-бавничко.

Гаврил надникна назад през рамо.

– Ако съдим по оредялата тълпа, не бих казал, че е толкова бавно.

Аз се изкисках, пърхайки с мигли.

– Да, около една трета от господата, поканени в двореца, бяха елиминирани. Трябва да се доверя на вътрешния си инстинкт, а и смятам, че първите срещи в комбинация с информацията, която ми беше подсигурена предварително, бяха достатъчна основа за решението ми.

Гаврил килна глава.

– Имам чувството, че в момента използвате по-скоро главата си, отколкото сърцето си.

Опитах да възпра топлата вълна, напираща да облее лицето ми. Не можех да преценя дали се справям, но и нямах намерение да докосвам бузите си, за да проверя.

– Предпочиташ да се влюбя в трийсет и петимата участници наведнъж?

Той вдигна вежди.

– Е, погледнато от тази страна…

– Именно. Имам само едно сърце и го пазя за правилния човек.

Из студиото се разнесоха въздишки и останах с впечатлението, че ми се е разминало. Но колко такива реплики щеше да ми се наложи да измисля през идните месеци, за да няма недоволни и възроптали? В следващия момент осъзнах, че всъщност не си бях подготвила тези думи. Бяха изскочили право от душата ми.

– Е, май поне веднъж сте предали контрола на сърцето си – каза многозначително Гаврил. – И фотографите са ни подсигурили доказателство.

Огромна снимка на двама ни с Кайл изникна на големия екран и публиката избухна в одобрителни възгласи и овации.

– Бихме ли могли да го поканим на сцената за момент? Къде е сър Кайл?

Той скочи от мястото си и седна на стола до мен.

– Да си призная, чувствам се доста странно – подхвана Гаврил, – тъй като познавам и двама ви от бебета.

Кайл се засмя.

– И аз наскоро се замислих за това. От майка ми знам, че веднъж съм допълзял до сцената и ти си ме държал на ръце за финала на бюлетина.

Гаврил ококори очи.

– Вярно е! Бях забравил!

Погледнах към Кайл, смеейки се на непознатата ми история. Сигурно се беше случило, преди да се родя.

– Е, ако съдим по снимките, май приятелството от детинство прераства в нещо повече?

Кайл обърна поглед към мен, а аз поклатих глава. В никакъв случай нямаше да кажа първата дума по този въпрос.

Накрая той поддаде.

– Откровено казано, едва ли някой от двама ни се беше замислял за тази възможност, докато обстоятелствата не ни принудиха.

Семействата ни прихнаха в буен смях.

– Макар че, ако се беше подстригал още преди години, можеше ѝ да ми хрумне нещо такова – подразних го аз.

Гаврил поклати глава.

– Кажете сега, защото всички това чакат: как беше тази прословута целувка?

Знаех, че рано или късно ще ми зададе този въпрос, но въпреки това щях да умра от срам. Публичното обсъждане на личния ми живот се оказа по-ужасно дори от това, което бях очаквала.

За щастие, Кайл се намеси.

– Мисля, че мога да заявя от името и на двама ни, че беше пълна изненада. И макар изживяването да беше хубаво, едва ли ще му отдадем голямо значение. Прекарах доста време с останалите момчета и ми се струва, че много от тях биха изпълнили великолепно ролята на принц.

– Наистина ли? А вие, принцесо, съгласна ли сте? Успяхте ли да останете насаме с някого от другите кандидати тази седмица?

Имах чувството, че думите на Гаврил идват със закъснение. Не ги чух, докато не прехвърлих изказването на Кайл в главата си. Сериозно ли говореше? Абсолютно нищо ли не изпитваше към мен? Или говореше така само и само да запази личните ни отношения лични?

Изтръгнах се от унеса си и закимах въодушевено.

– Да, с няколко от тях.

Гаврил ме гледаше настоятелно.

– И?

– Беше чудесно. – И бездруго не бях в настроение за подобни приказки, а думите на Кайл ме бяха накарали да се замисля дали изобщо трябваше да споделям нещо.

– Хмм – провлачи Гаврил, обръщайки се към групата кандидати. – Може би ще успеем да изтръгнем повече информация от въпросните господа. Сър Кайл, можете да се върнете на мястото си. Да видим сега кои са били щастливците?

Бадън вдигна ръка, а после и Хейл.

– Заповядайте при нас, господа.

Гаврил запляска с ръце и публиката последва примера му, а на сцената се появи още един стол. Считах се за доста интелигентна, но не ми хрумваше как да ги накарам да си мълчат, без да използвам думи.

Чак тогава осъзнах с каква лекота беше успял Кайл да постигне именно това. Явно дългогодишното ни познанство си казваше думата.

– Как беше вашето име, сър? – попита Гаврил.

– Хейл Гарнър. – Той подръпна вратовръзката си, макар че беше намясто.

– А, да. Е, какво ще ни разкажете за срещата си с принцесата?

Хейл ми се усмихна свенливо, после върна вниманието си към Гаврил.

– Едно е сигурно: принцесата ни е точно толкова умна и любезна, колкото винаги съм предполагал, че е. Освен това се оказва, че доста си приличаме в някои отношения. И двамата сме най-големите деца в семействата си, а и ми беше много приятно да разговарям за работата си като шивач с толкова добре облечена млада дама. Погледнете я, удивителна е.

Аз сведох глава, опитвайки се да приема комплимента му на шега, без да губя концентрация.

– И дано не възразите, но предпочитам да запазя останалото в тайна – добави Хейл.

Гаврил направи разочарована гримаса.

– Нищо друго ли няма да ни споделите?

– Е, срещите и любовните трепети обикновено са лични неща. Малко е странно да ги обсъждаме на този етап.

– Може би другият господин ще е по-словоохотлив – каза дяволито Гаврил, обръщайки се към камерите. – Ще ни припомните ли как се казвате, сър?

– Бадън Трейнс.

– И как се забавлявахте двамата с принцесата?

– Свирихме. Принцеса Идлин е също толкова талантлива, колкото майка си.

Дочух трогнатото „ооо“ на майка ми.

– И?

– И е невероятна танцьорка… дори в седнало положение. За ваше сведение принцесата е много запозната със съвременната музика. – Бадън се засмя и няколко човека се присъединиха към него.

– И? – продължи да настоява Гаврил.

– И целунах ръката ѝ… и се надявам на повече целувки за в бъдеще.

Идеше ми да умра. Незнайно защо заявката за целувки на Бадън ме засрами много повече от разговорите за действителната целувка с Кайл.

Из студиото отново се разнесоха одобрителни звуци и усещах, че Гаврил се опитва да изцеди колкото може повече пикантни подробности около случката. За жалост, такива нямаше. Кайл беше единственият с що-годе интригуваща история, а тя вече беше изсмукана до последната капка.

– Изглеждаш доста разочарован, Гаврил – побързах да отбележа аз.

Той се нацупи на шега.

– Просто се вълнувам за вас, принцесо, и искам да знам за всичко, случващо се в живота ви. Сигурен съм, че ако можехме да попитаме милионите ни зрители, и те щяха да се съгласят с мен.

– Е, не се безпокой. Ще зарадвам теб и цяла Илеа с новината, че утре ще съм домакиня на скромно парти, на което са поканени избраниците и всички от двореца. Камерите ще заснемат цялото събитие, така че и зрителите ни ще успеят да надникнат в кухнята на Избора.

Студиото отново избухна в аплодисменти. Джоузи направо пърхаше над стола си от вълнение.

Гаврил изпрати Хейл и Бадън по местата им, преди отново да се впусне в разпит.

– Какъв вид забава се очертава, Ваше Височество?

– Градинска. Ще се порадваме на слънцето и на приятната компания.

– Звучи прекрасно. Много отпускащо.

– Е, такова ще е, но с едно малко изключение – добавих аз, раздвижвайки пръсти във въздуха.

– И какво е то?

– След партито ще има елиминация.

Студиото се изпълни с шушукане и знаех, че каквото и мнение да имаха за мен хората, тазвечерната им среща с момчетата щеше да възбуди любопитството им около това кого щях да оставя и кого да изгоня.

Продължих, укротявайки тълпата с думите си.

– Може да отпадне един човек, може да са трима… не знам. Затова, господа – обърнах се към кандидатите, – елате с тази нагласа.

– Нямам търпение да видя как ще се развият нещата и съм уверен, че ще се получи вълнуващо събитие. И така, остана един последен въпрос преди края на предаването.

Изправих рамене.

– Слушам.

– Какво търсите в един мъж?

Какво търсех? Независимост. Спокойствие, свобода… щастие, което мислех, че имам, докато Арън не го постави под въпрос.

Свих рамене.

– Струва ми се, че никой не знае какво търси, докато не го намери.

Седемнайсета глава

Как Джоузи бе успяла да се докопа до още една от тиарите ми? Беше ми дошло до гуша от нея. Щеше да се перчи пред камерите с най-хубавата си рокля и с моята тиара и за милионен път да се изживява като кралска особа.

Поздравявах с поглед и се усмихвах на околните, но не се спрях да говоря с никого, докато не намерих Кайл. Пак стоеше с Хенри, пийваше студен чай и гледаше как две от момчетата играят федербал. Хенри ми се поклони веднага.

– Здравейте днес, Ваше Височество – каза той и акцентът му придаде още по-ведро звучене на думите.

– Здравей, Хенри. Кайл.

– Здрасти, Идлин.

Може би си въобразявах, че в гласа на Кайл има нещо различно, но вероятно за пръв път в живота си исках да го слушам как говори. Разклатих глава, опитвайки да се съсредоточа.

– Кайл, би ли отишъл да поговориш със сестра си?

Доволството в очите му бързо се превърна в смущение.

– Защо? Какво е направила този път?

– Присвоила си е още една от тиарите ми.

– Нямаш ли поне хиляда?

Изпуфтях.

– Не там е въпросът. Моя си е и тя няма право да я носи. Като се разкарва така, си придава вид на кралска особа, каквато не е. Неуместно е. Би ли ѝ го обяснил, ако обичаш?

– Струва ми се, че напоследък започна да ми искаш много услуги.

Очите ми отскочиха към Хенри и Ерик, които не знаеха, че целувката ни с Кайл беше договорена. Като че ли не надушиха нищо.

– Моля те – продължих с приглушен глас.

Погледът му омекна и видях малко от онзи човек, който ми беше разкрил изминалата вечер в стаята си – мил и приветлив.

– Добре. Но знай, че Джоузи просто обича да получава внимание. Не мисля, че го прави, за да те дразни.

– Благодаря.

– Отивам. Ей сега ще се върна.

Той се отправи към сестра си, а Ерик обясни на Хенри какво се случва.

Хенри се прокашля и заговори със странната си интонация.

– Как сте днес, Ваше Височество?

Почудих се дали да не се обърна към Ерик, но в крайна сметка отговорих директно на Хенри.

– Много добре. Ти?

– Добре, добре – отвърна бодро той. – Аз забавно… ъъ. – Той се обърна към Ерик и му предаде останалата част от коментара си.

– Мисли, че партито е чудесно, компанията също.

Не знаех дали има предвид Кайл, или мен, но и в двата случая беше мило от негова страна.

– Е, кога се пренесе тук от Суендуей?

Хенри кимаше, явно в потвърждение на това, че е от Суендуей, но без да отговаря на въпроса ми. Ерик му прошепна нещо набързо и той му даде дълъг отговор, който след това ми беше преведен.

– Хенри имигрирал в Илеа миналата година, когато бил на седемнайсет. Произлиза от род на готвачи, нещо, с което се занимава и у дома. Семейството му готви храна, вдъхновена от родината им, и поддържа връзка с други суендуейски имигранти, които говорят само фински. Има по-малка сестра, която усърдно учи английски, но езикът им се струва доста труден.

– Леле! Колко много успя да запомниш – похвалих Ерик.

Той махна скромно с ръка.

– Старая се.

Досещах се колко трудна е всъщност работата му, но оценявах скромността му. Обърнах се към Хенри.

– Ще е хубаво в скоро време да прекараме малко време заедно. Някъде, където ще можем да поговорим спокойно.

Ерик му предаде предложението ми и той закима оживено.

– Да, да!

Засмях се.

– До скоро в такъв случай!

Избраниците бяха пръснати по цялата ливада. Генерал Леджър с госпожица Луси под ръка разговаряше с шепа момчета до един от фонтаните, а татко обикаляше, поздравявайки този-онзи с приятелско потупване по гърба, преди да продължи по пътя си. Мама седеше на стол под една шатра и не знаех дали да приемам като очарователен, или смущаваш факта, че няколко от кандидатите кръжаха край нея.

Партито беше прекрасно. Някои играеха игри, масите бяха отрупани с храна и всички се веселяха под звуците на струнен квартет, разположен под един навес. Камерите се въртяха наоколо, улавяйки цялото събитие, и се надявах видеоматериалът да поукроти разбунените духове. В същото време нямах представа дали татко беше стигнал донякъде с плана си за дълготрайното им смиряване.

Аз пък трябваше да намеря начин да елиминирам поне един човек след днешното парти, и то с основателна – поне наглед – причина.

Кайл изникна отнякъде.

– Заповядай. – Държеше тиарата ми в ръце.

– Не мога да повярвам, че я е дала.

– Не и без известна доза увещаване, но ѝ напомних, че ако направеше някоя сцена днес, мама вероятно нямаше да я пусне на следващото публично събитие. Това ѝ беше достатъчен стимул да ми предаде тиарата. И ето я.

– Не мога да я взема – казах аз, без да отлепям ръцете си една от друга.

– Но нали поиска да ти я донеса – оплака се той.

– Не мога да я гледам върху нейната глава, но пък и не мога да я разнасям със себе си. Имам си работа.

Той пристъпи от крак на крак очевидно ядосан. Беше някак приятно да се намирам от тази страна на спречкването.

– И какво тогава, трябва да я държа цял ден ли?

– Не цял. Само докато влезем вътре, след което ще ми я дадеш.

Кайл поклати глава.

– Направо си невъзможна.

– Хайде сега. Отивай да се веселиш. Всъщност чакай малко, първо трябва да махнем тази вратовръзка.

Аз я задърпах, а той сведе учуден поглед към нея.

– Какво нередно видя във вратовръзката ми?

– Всичко – отвърнах аз. – Всичко нередно в цялата вселена е струпано в нея. Обзалагам се, че ще постигнем мир сред народите, ако я изгорим.

Развързах я и я свих на топка в дланта си.

– Така е хиляди пъти по-добре. – Грабнах тиарата от ръката му и я закрепих върху главата му. – Много отива на косата ти.

Той се подсмихна, вперил изумен поглед в очите ми.

– Е, щом не искаш тиарата си още сега, мога да ти я върна довечера. Мога да намина през стаята ти, ако си съгласна. – Кайл прехапа устни, а аз си спомних колко меки бяха.

Преглътнах, разбирайки неизговорения въпрос.

– Съгласна съм – отвърнах, докато се борех с пълзящата към бузите ми червенина. – Около девет например?

– Девет. – Кайл кимна и заотстъпва назад.

Значи, просто беше проявил дискретност по време на бюлетина! Сбърчих умислено чело. Или искаше да ме целува ей така… за развлечение. Или пък беше влюбен в мен още от седемгодишна възраст, но чак сега се осмеляваше да си го признае. Или може би…

Иън дойде до мен и пъхна ръка в свивката на моята.

– Ох! – уплаших се аз.

– Изглеждаш притеснена. С каквото и да те е разстроил онзи хлапак, не му обръщай много внимание.

– Сър Иън – поздравих го аз, впечатлена от спокойствието, с което общуваше с мен. – Как мога да ти помогна?

– Като се поразходиш с мен, разбира се. Все още не съм имал шанс да поговоря с теб насаме.

Карамелената му коса изглеждаше почти златна на слънцето, а и макар да не можеше да се похвали с модния стил на Хейл, костюмът му стоеше доста по-шикозно, отколкото на повечето момчета. Някои от тях просто не бяха родени да носят подобни тоалети.

– Е, в момента сме насаме. За какво искаш да си говорим?

Той изсумтя.

– Ами, главно за теб. Винаги съм те имал за изключително свободолюбива личност, затова съм изненадан, че започваш да си търсиш съпруг от толкова ранна възраст. Съдейки по появите ти в бюлетина и специалните телевизионни издания за семейството ти, мислех, че ще си дадеш известно време.

Знаеше истината. За да се изкаже толкова уверено, сигурно беше наясно, че всичко това е театър.

– Вярно е, първоначално имах намерение да поизчакам. Но като гледах колко влюбени са родителите ми, реших, че си струва да опитам.

Иън ме наблюдаваше изучаващо.

– Смяташ ли, че някой от кандидатите е истински достоен за твой съпруг?

Вдигнах вежди.

– Толкова ниско мнение ли имаш за себе си?

Той спря да върви и обърна лице към мен.

– Не, но имам доста високо мнение за теб. И не мога да си представя, че би благоволила да се омъжиш, преди да си поживяла.

Струваше ми се невъзможно да съм толкова прозрачна за един непознат, особено предвид усърдието, с което прикривах мислите и чувствата си. Колко ли внимателно ме беше наблюдавал Иън през всичките тези години?

– Хората се променят – отвърнах уклончиво аз.

Той кимна.

– Предполагам, че е така. Но ако някога се почувстваш… загубена в това съревнование, с радост бих ти помогнал по всеки възможен начин.

– И как по-точно възнамеряваш да ми помогнеш?

Иън обърна посоката и ме съпроводи галантно до гостите.

– Май е най-добре да отложим този разговор за друг път. Но знай, принцесо, че съм насреща, ако ти потрябва помощ.

Той се взря дълбоко в очите ми, сякаш очакваше всичките ми тайни да се излеят от тях, задържеше ли погледа ми достатъчно дълго. Когато най-сетне отмести очи, изпитах нужда да си поема няколко дълбоки глътки въздух.

– Какъв прекрасен ден.

Вдигнах поглед, а един от избраниците стоеше пред мен. Името му ми убягваше напълно.

– Да, така е. Добре ли си прекарваш? – О, боже, как се казваше?

– Да. – Имаше много приветливо лице и приятен, топъл глас. – Току-що спечелих една игра на крокет. Практикувате ли този спорт?

– Малко. – Как щях да се измъкна от тази неудобна ситуация? – Ти много ли играеш вкъщи?

– Не. В Уайтс се отдаваме главно на зимни спортове.

Уайтс! Хм… не, и това не помагаше.

– Откровено казано, аз съм по-скоро домошарка.

– Е, в такъв случай Уайтс е мястото за вас – отбеляза усмихнато той. – Излизам навън само когато се наложи.

– Простете.

Извърнах поглед от Господин Уайтс и го насочих към новодошлия. Неговото име поне знаех.

– Извинете, Ваше Височество, но се надявах да ви открадна за момент.

– Разбира се, Холдън. – Хванах го под ръка. – Приятно ми беше да си поговорим. – Казах на Господин Уайтс, който ми се стори малко огорчен.

– Дано това не беше грубо от моя страна – каза Холдън, докато се отдалечавахме заедно.

– Никак даже.

Водеше ме бавно и спокойно, сякаш се беше разхождал с принцеса десетки пъти.

– Не бих искал да отнемам много от времето ви. Просто държах да ви кажа колко ме впечатлихте с дръзката си постъпка миналата седмица.

Коментарът му ме хвана неподготвена.

– Наистина ли?

– Абсолютно! Възхищавам се на самоуверени жени, които знаят какво искат. Майка ми е ръководител на лаборатория в Банкстън. Знам колко ѝ е трудно да ръководи дори толкова скромна институция, така че даже не мога да си представя под какво напрежение сте вие. Но се справяте отлично и това ми харесва. Просто исках да ви споделя мнението си.

Отстъпих назад.

– Благодаря ти, Холдън. – Той кимна и аз се отдалечих, потънала в мисли.

Всичко това единствено потвърждаваше собственото ми убеждение: ако оставях впечатление за мило, добродушно момиче, никой нямаше да ме приема насериозно. Дали Холдън щеше да има друго мнение за мен, ако бях потупала момчетата състрадателно по рамото и ги бях прегърнала на изпроводяк? Всичко опираше до това, че…

– О! – Политнах настрани, но избегнах сблъсъка със земята благодарение на чифт здрави ръце.

– Ваше Височество. – Хейл ме държеше за раменете, опитвайки се да ме изправи. – Много съжалявам, не ви видях.

Чух изщракване на фотоапарат и оформих бузите си в усмивка.

– Засмей се – процедих през зъби.

– Моля?

– Помогни ми да стана и се засмей. – Изкисках се, а след малко и Хейл последва примера ми.

– Това пък какво беше? – попита той, без да сваля усмивката от лицето си.

Пооправих роклята си и му обясних.

– Операторите ни следяха.

Той понечи да погледне настрани.

– Недей – възпрях го аз и той отново обърна очи към мен.

– Ужас. Винаги ли си толкова нащрек?

Този път смехът ми беше искрен.

– Може да се каже.

Усмивката му посърна.

– Затова ли избяга миналата вечер?

Моето лице също придоби сериозно изражение.

– Съжалявам. Не се чувствах добре.

– Първо ми бягаш, а сега и ме лъжеш. – Той поклати глава разочаровано.

– Не.

– Идлин – прошепна Хейл. – И на мен не ми беше лесно. Не ми харесва да говоря за смъртта на баща ми и професионалните несгоди на майка ми, нито пък за падението на семейството ни. Трудно ми беше да ти споделя тези неща за себе си. А когато обърнахме разговора към теб, ти си тръгна.

Отново ме обзе онова парливо чувство за разголеност.

– Искрено съжалявам, Хейл.

Той огледа лицето ми.

– Не мисля, че говориш откровено. – Той преглътна нервно. – Но въпреки това те харесвам.

Вдигнах поглед към него, зашеметена от признанието му.

– Когато се почувстваш готова да поговорим, но този път истински, просто ме извикай. Освен ако пак не се развихриш като нинджа и не ме изриташ от двореца, както се случи с онези момчета.

Засмях се неловко.

– Не мисля, че ще го повторя.

– Дано е така. – Хейл впери поглед в мен и имах неприятното чувство, че с него може да проникне няколко пласта под кожата ми. – Радвам се, че не изцапа роклята си. Щеше да е жалко.

Той понечи да си тръгне, но аз сграбчих ръката му.

– Ей. Благодаря ти… че беше така дискретен пред камерите на бюлетина.

Той се усмихна широко.

– По нещо всеки ден, забрави ли?

Осемнайсета глава

– Добре, Ваше Височество, само дайте знак.

Гримьорката приключи работата си и аз поизправих гръб, преговаряйки имената наум. Кимнах и лампичката на камерата светна в червено, което значеше, че вече снима.

– Станахме свидетели на великолепното чаено парти, чухме за приказната храна и видяхме изумителните тоалети на присъстващите; но кой според вас трябва да бъде отстранен?

– Да, сър Кайл не изглеждаше особено мъжествено с тиарата ми, а сър Хейл едва не подкоси краката ми… и то не с очарованието си – добавих аз с шеговита усмивка. – Но след дълъг размисъл стигнах до решение двамата кандидати, с които ще се разделим днес, да са Кесли Тимбър от Уайтс и Холдън Месинджър от Банкстън.

– Как се справя вашият фаворит? Умирате от нетърпение да научите повече за оставащите участници? Жадни сте за още новини около Избора? Гледайте осведомителния бюлетин всяка петъчна вечер за новини от мен и от самите господа и не пропускайте ексклузивните предавания, посветени на Избора, само по Пъблик Аксес Ченъл.

Задържах усмивката на лицето си още няколко секунди.

– Край! – провикна се режисьорът. – Отлично. Мисля, че се получи идеално, но нека заснемем още един дубъл за всеки случай.

– Добре. Кога ще го излъчите?

– Тази вечер ще редактират видеоматериала от чаеното парти и още утре ще го пуснат в ефир, така че би трябвало да излъчим тези кадри в понеделник.

Кимнах.

– Чудесно. Още веднъж, значи?

– Да, Ваше Височество, ако нямате нищо против.

Преглътнах и преговорих речта си отново, преди да заема абсолютно същата поза.

В девет и десет на вратата ми се почука и отидох да отворя. Кайл стоеше облегнат на касата с тиара в ръка.

– Дочух, че ти липсвала – каза закачливо той.

– Влизай, загубеняко.

Той прекрачи прага, оглеждайки се из стаята ми, сякаш очакваше, че я префасонирам ежедневно.

– Е, ще ми биеш ли шута вече?

Ухилих се насреща му.

– Не, този път са Кесли и Холдън. Само че да не се раздрънкаш. Не мога да ги отпратя, докато не излъчат градинското парти.

– Няма страшно. И бездруго не контактувам с никого от двамата.

– Така ли? – попитах аз, поемайки тиарата от ръката му.

– Разправяли, че било несправедливо да участвам в Избора. Небезизвестната ни целувка съвсем ги убедила в това.

Оставих тиарата на рафта при останалите.

– Значи, взела съм добро решение, така ли?

Той се изкиска.

– О, нося ти и друг подарък.

– Обожавам подаръци!

– Този хич няма да ти хареса, повярвай ми. – Той бръкна в джоба си и извади онази невъобразимо ужасяваща вратовръзка.

– Хрумна ми, че ако имаш особено лош ден, можеш да я изгориш ритуално в градината. Да изкараш агресията си на нещо, което няма да се разплаче. За разлика от Лиланд.

– Не съм го разплакала нарочно.

– Да бе, да.

Усмихнах се, докато поемах навитото парче плат.

– В интерес на истината, подаръкът ти много ми харесва. Дава ми спокойствието, че вече никое човешко същество няма да го сложи на врата си.

Щом погледнах към него, към несиметричната му усмивка, за момент успях да забравя всичко останало. Не участвахме в Избора. Бяхме просто момиче и момче. И знаех какво искам да направя с това момче.

Пуснах вратовръзката на пода и опрях ръка в гърдите му.

– Кайл Удуърк, искаш ли да ме целунеш?

Той подсвирна.

– Май не си от срамежливите, а?

– Престани. Да или не?

Той сви устни, преструвайки се, че обмисля отговора си.

– Не бих възразил.

– И разбираш, че едната целувка не означава нито, че те харесвам, нито, че възнамерявам да се омъжа за теб?

– Слава богу!

– Правилен отговор.

Обхванах тила му с длан, придърпвайки главата му към себе си, и секунда по-късно ръцете му обвиха кръста ми. Прегръдката му ми действаше като балсам след този дълъг ден. Целувките на Кайл бяха директни и бавни и не ми позволяваха да мисля за каквото и да било друго.

Хвърлихме се върху леглото, смеейки се прегърнати.

– От всички неща, които си бях представял, че ще ми се случат, когато чух името си в бюлетина, най-малко бях очаквал да те целуна.

– А аз най-малко бях очаквала, че ще те бива в това.

– Ей – възрази той. – Имам известен опит.

Надигнах се на един лакът.

– Кое момиче си целунал последно?

– Катерина. Когато италианското семейство ни гостува през август малко преди да замина.

– Това изобщо не ме изненадва.

Кайл сви рамене без всякакъв срам.

– Какво да ти кажа? Приятелски настроена нация са.

– Приятелски, а? – повторих аз, врътвайки очи. – И така може да ги нарече човек.

Той се засмя.

– Ами ти?

– Питай Арън. Излиза, че вече не е тайна.

– Лерон Троа?

– Ти пък как разбра?

Прихнахме в толкова бурен смях, че едва не ни потекоха сълзи. Пръстите ми се заиграха с едно от копчетата на ризата му, а той усукваше около своите кичур от косата ми, докато ме целуваше, и имахме чувството, че само ние съществувахме на света.

– Никога не съм те виждал такава – коментира той. – Не бях подозирал, че ще е толкова лесно да те накарам да се усмихнеш.

– Не е. Явно си в много добра форма днес.

Кайл преметна ръка през кръста ми и доближи лицето си на сантиметри от моето.

– Как се чувстваш? Предполагам не ти е особено лесно в момента.

– Недей – прошепнах аз.

– Недей какво?

– Недей да съсипваш мига. Приятно ми е да си с мен, но не ми е нужен душеприказчик. Можеш или да замълчиш и да продължиш да ме целуваш, или да си тръгнеш.

Той се обърна по гръб и се смълча за няколко минути.

– Извинявай. Просто исках да си поговорим.

– Нямам нищо против. Но не за теб, не за мен и в никакъв случай за двама ни заедно.

– Но имам чувството, че си самотна. Как, за бога, се справяш с всичко това?

Изпуфтях, скочих от леглото и накарах Кайл да се изправи.

– Ако ми потрябва съвет, говоря с родителите си. Ако искам някой да ме изслуша, обръщам се към Арън. Ти ми помагаше, преди да започнеш с въпросите.

Завъртях го и го забутах към вратата.

– Осъзнаваш ли колко вредно е това за теб? – попита той.

– О, какво, да не би ти да си модел за подражание? Не можеш дори да се откачиш от полите на майка си.

Кайл се обърна към мен, приковавайки ме с поглед. Гневът му несъмнено намираше отражение и в моето лице. Изчаках да ме охули, както беше правил хиляди пъти в детството ни. Но очите му омекнаха и преди да осъзная какво става, ръката му вече прилепваше по тила ми и ме притискаше към него.

Той долепи устни към моите, карайки ме и да го мразя, и да го обичам едновременно. Можех да мисля само за движението на устата му и чувството на крехкост, което изпитвах в обятията му. Страстта утихваше постепенно, докато целувките му не станаха толкова леки, че гъделичкаха устните ми.

Когато накрая се отдръпна от мен, пръстите му останаха влудяващо близо до косата ми, милвайки разсеяно кожата ми.

– Ужасно разглезено и неприятно момиче си… но съм с теб.

След една прощална целувка Кайл отвори вратата и си тръгна.

Огледах се из стаята си замаяна от недоумение. Защо се мъчеше да проникне в душата ми, при положение че видимо не можеше да ме понася? Пък и аз не го харесвах! Понякога беше не по-малко дотеглив от Джоузи.

Запътих се към гардероба, за да изровя пижамата си, и мярнах грозната му вратовръзка на пода. Щях да направя услуга на целия свят, ако просто я изхвърлех в боклука още сега.

Може би щях да я запаля при следващия ми особено непоносим ден. За момента я пъхнах в едно от чекмеджетата на нощното шкафче.

На сутринта в главата ми цареше пълен хаос. Не спирах да се чудя какво ли е целял Кайл снощи. И не можех да се отърся от усещането, че между неговата тирада от въпроси и тази на Хейл имаше известен паралел. Бяха толкова различни, възприемаха ме по толкова различен начин, а и двамата еднакво бързо бяха успели да ме отблъснат от себе си. С всички момчета ли щеше да е така? Всичките ли бяха способни на това?

– Нийна?

Прокарвах четката през косата си в опит да я обуздая, когато прислужничката ми премина зад мен в запарената баня, взимайки пижамата, която бях оставила на пода.

– Да, Ваше Височество? – Погледите ни се срещнаха в огледалото.

– Имам чувството, че от доста време не сме си говорили за гаджето ти. Как се казваше?

По лицето ѝ се прокрадна усмивка.

– Марк. Защо питате?

– Обградена съм от милион момчета. Просто ми стана интересно какво е чувството да си имаш работа само с едно.

Тя поклати глава.

– Завъртиш ли го на пръста си, няма грешка – каза тя и щастието в гласа ѝ ме накара да се усмихна. – Добре е. Най-сетне успя да влезе в университета и сега постоянно учи. Чуваме се веднъж-два пъти седмично. Не е много, но и двамата сме доста заети.

– Да, изисквам постоянен надзор – намигнах ѝ аз.

– Амин.

– Той има ли против? Че си толкова далеч и вечно заета?

Тя поизпъна дрехите, преметнати през ръката ѝ.

– Не. Програмата му е доста натоварена, така че за момента дори е добре дошло.

Килнах глава настрани, продължавайки да реша косата си.

– Интересно. Какво учи?

– Марк е химик.

Опулих очи.

– Сериозно? Занимавате се с доста различни неща.

Тя свъси вежди.

– Кастовата система вече не съществува, Ваше Височество. Всички могат да се виждат с когото си поискат.

Обърнах гръб на огледалото, за да я погледна директно в очите.

– Нямах това предвид. Просто ми е интересна динамиката на връзката ви. Ти държиш мръсните ми дрехи в ръце, а той може да излекува някоя сериозна болест. Това са две коренно различни роли в света.

Нийна преглътна и пусна всичко на пода.

– Няма да пера мръсните ви дрехи цял живот. Тук съм по свой избор и мога да напусна, когато си пожелая.

– Нийна!

– Не ми е добре – заяви внезапно тя. – Ще изпратя някое друго момиче да ви помогне.

Дори не ми направи реверанс.

– Нийна, просто си говорех с теб!

Вратата се затръшна зад нея, а аз останах шокирана от безочливата ѝ реакция. Не бях имала намерение да я засегна. Просто ми стана любопитно, а безобидният ми коментар далеч не изчерпваше нещата, които исках да обсъдя с нея.

Оправих косата и грима си сама. Когато заместничката се появи, директно я отпратих. Нийна нямаше право да изоставя работата си така само защото не беше в настроение. Можех да се погрижа и сама за себе си, а тя щеше да почисти утре.

Взех формулярите на оставащите кандидати. Харесваше ли ми, или не, знаех какво се очаква от мен. Просто трябваше да се постарая всичко да остане възможно най-близо до повърхността.

Иън определено беше пленителен, но понякога обаянието му ми идваше в повече. Май не се чувствах готова да остана насаме с него. Едуин беше що-годе безобиден. Извадих картона на Апсъл и го прегледах. Нищо интригуващо. Изкуших се да го изгоня от двореца само заради посредствеността му, но като се имаше предвид реакцията към първите елиминации, едва ли щеше да ми се размине лесно. Достигнах и формуляра за участие на Кайл, но него нямаше да разглеждам в момента. Уинслоу ми се струваше – макар и да ми беше неприятно да го кажа – доста грозноват. Колкото повече гледах снимката му, толкова повече си проличаваше това. Не че имах свой тип момчета, но неговата физиономия ме караше да си мисля, че имах антитип. Айвън… той ли беше онзи, който лъхаше леко на хлор?

Почти към края на купчината ме посрещна образът на Джак Рейнджър. По време на партито погледите ни се бяха засекли няколко пъти, но така и не се бяхме заговорили. Това ме наведе на мисълта, че все още изпитваше достатъчно смущение от мен, за да прекарам с него една вечер, без да си тръгна с неприятното чувство, което ми бяха оставили някои от другите участници.

Написах му бележка, с която го канех да изгледаме един филм заедно. Това вече трябваше да е лесна среща. Нямаше нужда от много приказки. Щях да изпратя някой от прислужниците да му я занесе в Мъжкия салон. Възнамерявах винаги да обявявам срещите си по този начин или извиквайки някое от момчетата в коридора. Така щеше да е по-интересно.

Закусих набързо и веднага се залових за работа. Преглеждането на безкрайната върволица от искания, сметки и бюджетни предложения не беше любимото ми занимание, но поне беше достатъчно ангажиращо, а ми харесваше да се вглъбявам в работата си денем, защото все пак нощите и уикендите ми щяха да принадлежат на момчетата през следващите три месеца.

– Идлин, скъпа – обади се татко, като реши да си почине с чаша чай, – така и не ти казах, но мисля, че градинското парти се получи прекрасно. Тази сутрин видях няколко от вестникарските статии и отзивите са добри.

– И аз прегледах няколко. Хванах и малко от извънредното предаване, което също ми се стори добре. – Изпънах се в стола си, скована от дългото седене.

Той се усмихна.

– Така е. Мисля, че трябва скоро да организираш още едно такова събитие, където да присъстват всички.

– Нещо с елиминации след това?

– Ако смяташ, че би ти помогнало.

Отидох до бюрото му и си налях чаша чай.

– Мисля, че е от полза. Като че ли хората са по-заинтригувани, когато фаворитът им е в опасност.

Той се замисли.

– Интересно. Някакви идеи за формàта?

– Не, но ми хрумна, че тъй като търсим принц, би било уместно да проверим дали притежават уменията, необходими на един принц. Познания по история и политика например. За да е по-интересно, можем да го превърнем в телевизионна игра.

Той се засмя.

– Зрителите няма да се отлепят от екраните.

Пийнах чай.

– Виждаш ли, имам страхотни идеи. Не ми трябва принц.

– Идлин, ясно е, че можеш да управляваш света и сама. Не там е въпросът – позасмя се той.

– Ще видим.

Деветнайсета глава

След вечеря минах през стаята на Джак, а той ме чакаше пред вратата, което ми се стори малко странно, но предположих, че все пак е бил доста притеснен.

– Добър вечер, Джак – казах, приближавайки го.

– Ваше Височество – отвърна той с поклон.

– Можеш да ме наричаш Идлин.

Той се усмихна.

– Чудесно. Идлин.

Последва неловка тишина, в рамките на която очаквах да ми предложи ръката си. Той обаче просто стоеше намясто със сдържана усмивка, но за сметка на това оживен поглед. Щом видях, че няма да се досети какво се очаква от него, посочих към стълбището.

– Натам.

– Супер. – После закрачи пред мен, макар че не знаеше пътя.

– Не, Джак. Трябва да завием оттук. – Използвах същата реплика още три-четири пъти, но той не се извини нито веднъж. Просто следваше насоките ми, сякаш от самото начало знаеше накъде да върви. Постарах се да не обръщам внимание на грешките му. Тъй като вече имах цяла опашка от момчета за следващите елиминации, не исках да добавям и Джак към нея.

Дворецът се издигаше четири етажа над земята, но надолу се спускаше много повече. Снимките за бюлетина се провеждаха на първия подземен етаж, на който се намираха и складът и киното. Стаите на обслужващия персонал и стражите бяха разположени на първия и втория подземен етаж, но киното беше в отделно крило. Под всичко това се ширеше грамадно скривалище. Бях слизала в него само два пъти: веднъж по време на едно обучение, когато бях само на три годинки, и още веднъж, не дълго след това, когато ни бяха нападнали последното поколение бунтовници.

Беше ми странно да мисля за това. Бунтовниците вече ги нямаше, но сега се сблъсквахме с други антимонархистки групировки. Почти ми се искаше още да си имахме работа с някогашните размирници. Поне знаехме как да ги наричаме. Знаехме с кого се борим.

Разтръсках глава, връщайки се към настоящата ситуация. Бях на среща с момче. Веднага щом си припомних този факт, се смъмрих. Татко държеше всяка среща да се заснема. О, какво да се прави. Следващият път.

– Е, дано обичаш да гледаш филми.

– Обичам – отвърна ентусиазирано Джак.

– Хубаво. Аз също, но рядко ми се отдава възможност да сляза до киното. Разполагаме с няколко нови филма, макар че изборът не е голям. И все пак вярвам, че ще си намерим нещо добро.

– Чудесно.

Не можех да определя дали поведението на Джак е твърде грубо, или прекалено любезно. Питах се дали изобщо проумяваше колко много грешки допуска.

Вече ни бяха приготвили пуканки и аз се заех да избирам филм с дистанционното.

– Какво ще кажеш за „Око на свидетел“? – предложих аз, тъй като анотацията и картинката от обложката загатваха за романтично-драматичен сюжет.

– Звучи добре. Има ли екшън в него?

– Едва ли. В „Черни диаманти“ обаче има. – Обложката му беше мрачна и тайнствена, със силует на мъж с пистолет в ръка. Не бих го избрала по собствено желание.

– Да! Звучи добре.

– Имаме и други варианти – казах аз, връщайки се към менюто.

– Но аз искам да гледаме този. Няма да е прекалено страшен. А ако се уплашиш, можеш да се сгушиш в мен.

Направих физиономия, питайки се дали не бях сбъркала в избора си на момче. Седалките в киното бяха широки и много меки. Единственият начин да се сгуша в когото и да било беше да се прехвърля в неговата седалка, което просто нямаше да се случи. Освен това предпочитах да получа доживотна травма пред това да си призная, че ме е страх.

Но важното в случая беше, че не това ме притесняваше относно филма. Просто ми се струваше загуба на време.

Въздъхнах отчаяно. Струваше ми се, че той за пореден път не осъзнаваше колко глупаво се държи. Отказах се да споря с мисълта, че трябваше да обясня на татко каква нужда имаха участниците от уроци по добри обноски, и пуснах филма.

Накратко казано, Лошият убива бащата на Главния герой. Главният герой прекарва целия си живот в издирване на Лошия, но Лошият му се изплъзва няколко пъти. Главният герой преспива със Секси блондинка. Секси блондинката изчезва. Главният герой убива Лошия и Секси блондинката се появява отново. А, и междувременно има доста експлозии.

На Джак като че ли му харесваше, но аз умрях от скука. Ако Секси блондинката беше убила някого, филмът можеше и да привлече вниманието ми.

Хубавото беше, че не ни се наложи да си говорим.

Щом тръгнаха финалните надписи, включих осветлението с дистанционното.

– Е, какво ще кажете? – попита той с блеснали от вълнение очи.

– Горе-долу ставаше. Определено съм гледала и по-добри.

Филмът като че ли го беше превъзбудил.

– Но ефектите бяха невероятни!

– Да, но сюжетът беше банален.

Той присви очи.

– На мен пък ми хареса.

– Добре.

– Обижда ли ви това?

Направих гримаса.

– Не. Просто ми показва, че имаш лош вкус.

Той се засмя, но смехът му прозвуча по-скоро мрачно, отколкото приятелски.

– Харесва ми, когато се държите така.

– Как? – Станах и занесох купата от пуканките на плота, за да я прибере персоналът.

– Цяла нощ очаквам да се развилнеете.

– Моля?

– Надявах се да избухнете или поне да ми повишите тон. – Той също донесе купата от пуканките си. – Бяхте страхотна, когато се развихрихте в Мъжкия салон след парада. Не ме разбирайте погрешно, не искам да си ходя у дома, но не бих се оплаквал, ако ми повикате малко.

Пулех се недоумяващо насреща му.

– Джак, нали осъзнаваш, че почти не сме общували един с друг, а още в първия ни разговор ти разкриваш, че гневът ми ти действа възбуждащо? Надявам се, че откриваш грешката си.

Той се усмихна невъзмутимо.

– Мислех, че ще оцените искреността ми. Останах с впечатлението, че лесно се палите, и държа да знаете, че това не ме притеснява. Дори ми харесва.

Джак хвана ръката ми и аз я изтръгнах от неговата.

– Бъркал си се. Тази среща приключи. Лека нощ.

Той ме настигна и отново сграбчи ръката ми. Не исках да демонстрирам колко уплашена бях, но усещах как ледените пипала на страха пулсират във вените ми. Той беше по-едър от мен и май обичаше свадите.

– Не ми бягай – каза с меден глас. – Просто опитвам да ти обясня, че бихме могли да си паснем. – Той плъзна пръсти надолу по бузата ми и ги прокара под челюстта ми. Дишането му се ускоряваше осезаемо и знаех, че нямам време за губене. Трябваше да се измъкна веднага.

Присвих очи.

– А аз се опитвам да ти обясня, че ако не пуснеш ръката ми, ще си мъртъв, преди да си успял да си паснеш с когото и да било.

– Секси. – Той се подсмихна, явно убеден, че случващото се ми доставя удоволствие. – Забавна малка игричка, а?

– Казах. Да ме. Пуснеш.

Той разхлаби хватката си, но още виждах оживлението в очите му.

– Беше интересно. Да го направим отново някой ден.

Запътих се към стълбището, молейки се да не ме подгони. От този миг нататък щях да викам камери на всяка. Една. Среща.

Когато стигнах до първия етаж, бях останала без дъх, но видях двама стражи и веднага се спуснах към тях.

– Ваше Височество – учуди се първият, щом се хвърлих в ръцете му.

– Изхвърлете го оттук! – заповядах, сочейки към стълбището. – Джак! Изхвърлете го от дома ми!

Стражите ме пуснаха и се втурнаха да го хванат, а аз се свих на пода, вцепенена от ужас.

– Идлин?

Обърнах се назад и видях Арън да върви към мен. Простенах и се хвърлих в прегръдката му.

– Какво е станало? Пострадала ли си?

– Джак – скалъпих аз. – Сграбчи ръката ми. Докосна ме. – Поклатих глава, мъчейки се да проумея как се беше стигнало дотук така внезапно, и чак тогава осъзнах, че всъщност далеч не беше внезапно.

Беше ме наблюдавал търпеливо и от разстояние през цялото време. Дори тази вечер беше подходил бавно, следейки надигащия се у мен гняв със скрит резерв от енергия, наслаждавайки се на нарастващото ми напрежение до момента на освобождаването му.

– Говореше разни странни неща и ако знаеш как ме гледаше… о, Арън, никога не съм била толкова уплашена.

И двамата се обърнахме към шумотевицата, задаваща се откъм дъното на стълбището. Двамата стражи влачеха Джак към горната площадка. Когато погледите ни се срещнаха, той оголи зъби.

– Хареса ти! – изплю с гърлен глас. – Предлагаше ми се!

Арън ме хвана за ръката и ме поведе към Джак, макар че вътрешният ми инстинкт настояваше да побягна в обратната посока. Той обаче ме паркира точно пред лицето на Джак.

– Разбий му носа, Идлин – нареди ми Арън. Вперих поглед в него, убедена, че се шегува. Яростта в очите му обаче говореше друго.

Изкушавах се. Не можех да си отмъстя, когато някои хора ме обиждаха и критикуваха избора ми на облекло. Не можех да се върна на парада и да кажа на всички онези хора колко глупаво се бяха държали. Но сега за пръв път ми се отдаваше шансът да си разчистя сметките с човек, който беше постъпил нередно с мен.

И вероятно щях да го сторя, ако Джак не се хилеше така гнусно насреща ми, сякаш се надяваше, че ще го ударя, сякаш очакваше допира ми с нетърпение, за да си спомня за него с удоволствие по-късно. Сексът и насилието бяха неразделни в съзнанието му и получеше ли едното, все едно получаваше и другото.

– Не мога – прошепнах аз.

Джак сбърчи устни в театрална гримаса на разочарование.

– Сигурна ли си, гълъбче? Ни бих имал ни…

Никога досега не бях виждала Арън да удря някого. Гледката беше почти толкова шокираща, колкото и тежестта, с която тялото на Джак се стовари на пода, след като юмрукът на брат ми отметна главата му назад под неестествен ъгъл.

Арън изпъшка, стисвайки ръката си.

– Заболя! Ох, много заболя!

– Хайде, да те водим в медицинското крило – подканих го аз, повеждайки го надолу по коридора.

– Ваше Височество, да водим ли и него там?

Погледнах към неподвижното тяло на Джак и усетих, че гърдите ми се повдигат и спадат.

– Не. Качете го на самолета… в съзнание или не.

Покатерих се в леглото до Арън, а Кадън се намърда от другата ми страна. Арън свиваше и отваряше бинтованите си пръсти, които бяха сериозно натъртени.

– Боли ли? – попита Кадън, който бе по-скоро развълнуван, отколкото притеснен.

– Малко, но бих го повторил, без да ми мигне окото.

Усмихнах се признателно на своя брат близнак.

– Ако аз бях там – подхвана Кадън, – щях да го предизвикам на дуел.

Аз се изкисках, а Арън се пресегна през мен да разроши косата му.

– Извинявай, приятелче, но всичко се случи прекалено бързо, за да се сетя за това.

Кадън поклати глава.

– Толкова години се учихме на бой с мечове, и за какво?

– Така или иначе винаги си бил по-добър от мен – каза Арън тъкмо когато Остън влетя в стаята, без да почука, долепил телефон до ухото си.

– Да се беше упражнявал повече! – нахока го Кадън.

Остън се хвърли върху леглото, говорейки по телефона.

– Да, да. Добре, задръж малко. – Обърна слушалката настрани и ме погледна. – Иди, откъде беше тоя тип Джак?

Опитах да си припомня формуляра му за участие.

– От Палома, доколкото си спомням.

Кадън кимна.

– Палома, да.

– Върхът! – Остън отново заговори в слушалката. – Чу ли? Пак ще ти звънна.

Затвори и пъхна телефона в джоба си пред изумените погледи на всички ни.

Засмях се първа.

– Обикновено гледам да те спирам, като правиш разни дяволии, но този път няма дори да питам какво си намислил.

– Така е най-добре.

Обиколих с поглед тримата си братя, така загрижени, умни и пакостливи. Толкова пъти им се бях ядосвала, задето не бяха по-големи от мен, задето ме бяха принудили да поема роля, която не желаех да изпълнявам. Тази вечер обаче, може би за пръв път, ги обичах точно такива, каквито бяха. Кадън разведряваше обстановката, Арън ме беше защитил така смело, а Остън… е, той ми помагаше по свой собствен начин.

Малкият беше оставил вратата отворена и мама и татко влязоха в стаята, заварвайки всичките си деца на едно място.

Мама изглеждаше щастлива да види семейството си в безопасност, но лицето на татко беше помрачено от тревога.

Той сложи една ръка на хълбока си, а с другата махна към нас.

– Добре ли сте всички?

– Леко поуплашени – признах аз.

– И малко поочукани – добави Арън.

Татко преглътна, оглеждайки домочадието си.

– Идлин, толкова много съжалявам. Не знам как е минал между капките. Спя спокоен, че всички участници са проверени, и нямах представа, че…

Той спря и ми се стори, че е на ръба на сълзите.

– Добре съм, татко.

Той кимна, но не ми отвърна нищо.

Мама пристъпи напред, вземайки думата.

– Ще въведем някои правила. Задължително присъствие на страж по време на срещите или пък да се провеждат само на публични места.

– Можем и да каним фотографи. Мисля, че и това би помогнало. – Отново се смъмрих, задето не бях предприела тази мярка.

– Отлична идея, миличка. Важно е да си в безопасност.

– Което ми напомня – намеси се татко, възвърнал самообладанието си. – Как искаш да процедираме с Джак? Да потулим ли случая? Да повдигнем обвинение? Аз лично бих желал да го разкъсам на парчета, но всичко зависи от теб.

Усмихнах се.

– Няма да намесваме съда, но нека не си премълчаваме. Нека всички разберат що за човек е Джак. Това ще е достатъчно наказание.

– Мъдро решение – съгласи се Арън.

Татко скръсти ръце на гърдите си, обмисляйки предложението ми.

– Щом така искаш, така ще постъпим. Уведомиха ме, че вече пътува към родния си окръг, така че повече няма да го видиш.

– Благодаря ти.

Татко преметна ръка през кръста на мама, а тя огледа всички ни още веднъж, преди двамата да се отправят към вратата.

– Между другото – каза татко през рамо, – макар и да съм съгласен с нареждането ти да го хвърлят в самолета, без да изчакат да се свести, ако беше умрял, щяхме да си имаме доста неприятности.

Стиснах устни, но усещах, че очите ми се усмихват.

– Ясно. Повече няма да изхвърлям разни хора от двореца така лекомислено.

– Но нека има поне малко бой с мечове! – обади се Кадън.

Двамата с Арън се разсмяхме, но родителите ни само поклатиха глави.

– Лека нощ. Не будувайте до късно – предупреди ни мама.

Нямахме намерение, но се заприказвахме, а накрая заспах гръб в гръб с Кадън, с ръката на Арън под главата ми и Остън, залепен за единия ми крак.

На сутринта се събудих по-рано от тях и огледах с усмивка братята си закрилници. Сестрата в мен искаше да остане. Но принцесата се надигна от леглото и тръгна да се приготвя за новия ден.

Двайсета глава

На закуска се хванах, че оглеждам момчетата, нащрек за издайническите белези на поведение като това на Джак. Все си мислех, че ако бях внимавала повече през първите няколко дни, щях да усетя, че нещо не му е наред.

Тогава погледът ми мина през някои от участниците, които бях опознала през последните дни – Хейл и Хенри например. Дори присъствието на Ерик ми беше приятно. Познавайки тях, не можех да позволя на едно определено момче да всели в мен страх от всички останали. А и в интерес на истината, нямах време за страхове.

Затова се взех в ръце, припомняйки си, че не бях уплашено момиченце, а бъдеща кралица.

Когато закуската наближи края си, станах на крака и привлякох вниманието им.

– Господа, имам изненада за вас. Заповядайте в студиото след петнайсет минути за една малка игра.

Някои се засмяха, други запляскаха с ръце, но дори не подозираха какво им бях подготвила. Чувствах се почти лоша. Напуснах трапезарията преди тях и отидох да се уверя, че роклята и косата ми изглеждат добре за пред камерите.

След малко момчетата започнаха да прииждат в студиото, леко изумени от подредбата на сцената.

Аз седях най-отпред, почти като учителка, а за всеки от тях имаше по един стол с лист хартия, маркер и голяма цветна табелка с име, като онези, които бях виждала по телевизионните игри.

– Добре дошли, господа! – изчуруликах аз. – Моля, заповядайте и нека всеки открие своето място.

Камерите вече снимаха, улавяйки напрегнатите усмивки и обърканото клатене на глави, докато кандидатите намираха местата си и забождаха върху дрехите си табелките с имена.

– Днес ще проведем един кратък изпит върху всичко, свързано с Илеа. Ще обсъждаме теми като история, международни отношения и вътрешна политика. При правилен отговор от ваша страна една от прислужничките – посочих дамите, застанали в готовност наоколо, – ще залепи стикер със златен знак на гърдите ви. Отговорите ли грешно, получавате черен хикс.

Момчетата ми отвърнаха с развълнуван, напрегнат смях, поглеждайки към кошниците със стикери.

– Не се безпокойте, това е просто игра. Но ще се позова на днешния резултат, за да реша кои ще са следващите елиминирани. Ако допуснете много грешки, не изхвърчавате автоматично… но знайте, че ви наблюдавам – посочих ги шеговито с пръст аз. – Първи въпрос – Обявих после. – Този е изключително важен! Кога е рожденият ми ден?

Няколко от момчетата се засмяха и всички наведоха глави, пишейки отговорите си и надничайки към тези на съседите си.

– Така, вдигнете листовете си – наредих аз и заоглеждах ухилено датите.

Кайл, разбира се, знаеше, че отговорът е 16 април, и не беше единственият, но само няколко от момчетата знаеха и рождената ми година.

– Вижте какво, ще считам за верен отговор всеки, съдържащ „април“.

– Супер! – възкликна ентусиазирано Фокс, а зад него Лодж и Калвин плеснаха триумфално с длани. Прислужничките плъзнаха по сцената и момчетата, които получиха черни хиксове, измрънкаха комично, но никой не прие загубата с мръщене.

– Ето и един въпрос с доста потенциални отговори. Кои според вас са най-големите съюзници на Илеа?

Някои посочиха правилно Франция, Италия и Нова Азия, но Хенри беше написал „Суендуей“ с няколко удивителни знака след това.

Листът на Джулиан съдържаше няколко стрелки, сочещи към лицето му, и надпис АЗ с едри букви.

Махнах към него.

– Чакай, чакай, чакай! Какво изобщо значи това? – попитах аз, докато се стараех да потисна усмивката си.

Той сви рамене ухилено.

– Просто смятам, че ще съм ви страхотен приятел.

Поклатих глава.

– Пълен абсурд. – Но като че ли не прозвучах толкова укорително, колкото бях възнамерявала.

Прислужничката в единия край на сцената вдигна ръка.

– Хикс ли получава, или…?

– О, хикс, и още как! – уверих я аз и всички се разсмяха, дори самият Джулиан.

Повечето вярно назоваха Огъст Илеа като най-големия помощник на татко в изкореняването на бунтовническите сили и всички бяха запознати с историята на Четвъртата световна война. До края на играта вече бях доволна, че мнозинството от тях познаваха добре фактите около родината си.

– Да видим. Кой има най-много златни знаци? – Прислужничките ми помогнаха да ги преброя, което се оказа полезно, тъй като те бяха раздавали стикерите. – Хейл има шест. Същото важи за Раул и Иън. Браво, господа!

Заръкоплясках и останалите последваха примера ми, преди да осъзнаят какво следва.

– Така, а сега да преброим и хиксовете.

Прислужничките веднага посочиха към задния ъгъл, където клетият Хенри седеше покрит с черно.

– О, не, Хенри! – изкрещях през смях аз, демонстрирайки с реакцията си колко малко значение имаше резултатът от играта.

Наистина се бях надявала да отстраня някой и друг участник с този метод, но знаех, че неосведомеността на Хенри се дължеше на това, че живееше в страната ни едва от година и че вероятно не беше разбрал някои от въпросите.

– Така, кой друг влиза в тази категория? Бърк и Айвън… не сте чак толкова зле. – И двамата се бяха справили доста плачевно, но въпреки това имаха с по три верни отговора повече от Хенри. Поне този резултат затвърждаваше безразличието ми към Айвън. – Благодаря на всички ви, че ми отделихте от времето си. Ще взема информацията от тази сутрин под внимание при стесняването на кръга от кандидати в рамките на идните няколко седмици. Поздравления за високото ви ниво на интелигентност! – Похвалих ги аз, те се затупаха един друг по гърба, а в този момент операторите изключиха камерите. – Преди да си тръгнете, господа, имам един последен въпрос към вас; от съвременната ни история е, така че се постарайте да отговорите правилно.

Момчетата си зашушукаха тревожно, подготвяйки се за следващото предизвикателство.

– Ако знаете отговора, просто го споделете на глас. Готови ли сте? Кога е приемливо да ме докосвате без мое разрешение?

Вперих каменен поглед в тях, предизвиквайки ги да се засмеят. Всички си заразменяха объркани погледи, но единствено Хейл намери смелост да отговори на глас.

– Никога – провикна се той.

– Правилно. Добре ще е да го запомните. На Джак Рейнджър му се размина леко, само с удар в лицето от брат ми и срама от дисквалифицирането. Но ако някой друг опита да ме докосне без мое съгласие, ще бъде бичуван или още по-лошо. Ясно ли е?

В стаята цареше гробна тишина.

– Ще го приема като „да“.

Тръгнах си с надеждата, че думите ми ще се запечатат в главите им. Играта беше приключила и не биваше да се съмняват в това.

Следобед татко не дойде веднага в кабинета си, което беше рядкост. Затова, когато лейди Брайс почука на вратата, ме намери сама вътре.

– Ваше Височество – поздрави ме тя. – Баща ви още ли не е дошъл?

– Не. Нямам представа къде е.

– Хмм. – Тя се замисли, подреждайки купчината документи в ръцете си. – Много е важно да говоря с него.

Лейди Брайс изглеждаше толкова млада понякога. Беше много по-възрастна от мен, разбира се, но не и колкото татко. Открай време не знаех как да я възприемам. Не че ми беше антипатична, но все се питах защо тя беше единствената жена, с която работеше татко.

– Мога ли аз да съм ви полезна с нещо? – попитах аз.

Тя сведе поглед, обмисляйки предложението ми.

– Не знам доколко мога да разпространявам тази информация, така че ще се въздържа. Извинете.

Усмихнах се, тъй като бях наясно, че го казва искрено.

– Няма нищо. Лейди Брайс, мога ли да ви задам един въпрос? Много умна и мила жена сте. Защо не сте омъжена?

Тя се позасмя.

– Омъжена съм. За работата си! Много е важна за мен и предпочитам да я върша добре, вместо да си търся брачен партньор.

Врътнах очи.

– И с право.

– Знам, че ме разбирате. Единствените хора, с които контактувам, са останалите съветници, а нямам желание да се обвързвам с когото и да е от тях. Затова просто ще се придържам към работата си.

Кимнах.

– Напълно ви разбирам. Хората като че ли не вярват, че жените могат да са щастливи и без съпруг и деца, но вие ми се струвате напълно доволна от живота си.

Тя сви рамене.

– Понякога се замислям по въпроса. Може един ден да си осиновя детенце. Смятам, че майчинството е чест. И не всяка жена се справя добре с него.

Горчилката в гласа ѝ ме наведе на мисълта, че загатва за собствената си майка, но не исках да я разпитвам.

– Знам. Щастливка съм, че си имам толкова прекрасна майка.

Тя въздъхна, поомеквайки.

– Тя има дарба. Може да се каже, че ми беше като втора майка, когато бях по-млада. Научила ме е на много.

Присвих очи.

– Не знаех, че сте в двореца от толкова време. – Опитах да си спомня дали имаше период, в който не я бях засичала по коридорите, макар че не обръщах особено внимание на съветниците, докато не навърших тринайсет и не започнах да помагам на татко. Може би просто не ми беше правило впечатление.

– Да, госпожице. Тук съм от почти толкова време, колкото и вие самата – отвърна с усмивка тя. – Родителите ви са безкрайно великодушни.

Осемнайсет години на работа в двореца беше внушително постижение, особено като съветник. Татко сменяше повечето си служители на всеки пет до осем години, в зависимост от препоръките и настроенията на народа. Какво бе задържало лейди Брайс толкова дълго на поста ѝ?

Гледах я как отмята косата си през рамо с усмивка. Дали татко не я държеше заради очарователния ѝ външен вид? Не. Стана ми гузно, задето дори ми беше минало през ума, че татко би постъпил така повърхностно и себично.

– Е, съжалявам, че не мога да ви помогна, но ще предам на татко, че сте го търсили.

– Благодаря, Ваше Височество. Не е нещо спешно, така че не се притеснявайте. Желая ви приятен ден.

– И на вас.

Тя направи реверанс и излезе от кабинета, а аз не откъснах поглед от вратата дълго, след като си беше тръгнала. Любопитството ми бе разпалено от тази жена, която очевидно бях познавала цял живот, без да го съзнавам. Накрая вдигнах рамене и се върнах към документите. Поради ангажиментите покрай Избора и работата, която имах, в главата ми нямаше място за лейди Брайс.

Двайсет и първа глава

Вечерята мина приятно, защото си личеше, че момчетата са се поучили от грешката на Джак. Всички седяха с малко по-изпънати гърбове и ми кимаха за поздрав, като минавах покрай тях. Усещах, че съм си върнала контрола.

Татко изглеждаше поуспокоен, но знаех, че не е загърбил цялата си тревога. Арън се приведе над масата, за да ми смигне съзаклятнически, и имах странното чувство, че ужасната случка беше подобрила живота ми донякъде.

Татко ме беше посъветвал да си поприказвам с момчетата на вечеря, но ми се струваше невъзпитано да се провиквам през толкова хора, а не виждах нормален начин да го направя. Въпреки това знаех, че независимо от неприятното изживяване, трябваше да се върна в играта. Затова, вместо да говоря, обмислих възможностите пред себе си…

От всички останали момчета Иън ми се струваше най-дързък. Не защото го имах за агресивен или нещо такова, а заради гордостта и спокойствието, които вечно излъчваше, като човек, който не би помръднал от мястото си, дори да го разтърсеше земетресение.

Затова прецених, че една среща с него би ми помогнала да се преборя със страха си. Не ми се вярваше да е чак толкова недосегаем, на колкото се правеше. Просто трябваше да организирам нещо на публично място и да извикам фотографите.

В същия този миг, сякаш прочел мислите ми, Иън вдигна поглед към мен, а аз извърнах своя, преструвайки се, че говоря с брат си.

Забелязах, че Кадън чете вестник под масата.

– За какво е тази статия? – попитах го.

Той отговори, без да ме поглежда, сякаш се стараеше да довърши работата си преди края на вечерята.

– За една дарителска акция в Мидстън. Набират средства, за да изпратят едно момиче в училище по изобразителни изкуства. Талантлива е, но не може да си позволи таксите. Казва… чакай малко. Ето: „Произлизам от род на Тройки. Семейството ми смята, че изобразителното изкуство е недостоен занаят за мен, независимо от това, че кастовата система вече не съществува. Трудно ми е. Все им напомням, че кралицата е родена в семейство на Петици, а е възхитителна жена. Въпреки това отказват да плащат за образованието ми и търся помощ, за да преследвам мечтата си“. Погледни снимката с рисунките ѝ. Не са лоши.

У мен бе възпитано дълбоко уважение към изкуството, затова веднага установих, че момичето е даровито, макар и творбите ѝ да не ми допадаха естетически.

– Бива си ги. Ама че глупост. Нали татко анулира кастите именно за да могат хората да се занимават с каквато професия си пожелаят, а те дори не се възползват от това. Направо имам чувството, че умишлено се стремят да саботират усилията му.

– От това, че е въведена такава система, не следва, че хората задължително ще я използват.

– Очевидно – коментирах студено аз, отпивайки глътка чай.

– Въпросът е да им отворим очите. Спомняш ли си, че мама ни беше показала в едни стари учебници по история нещо за някакъв документ в Съединените щати? – той спря и се замисли за името му. – Декларация за независимост? В нея пишеше, че хората имат правото да преследват щастието си. Но никой от създателите ѝ не е могъл да им раздава щастие наготово.

Усмихнах се.

– Прекалено умен си.

– Ще го приема като комплимент, но миналата седмица теб те спипаха да целуваш Кайл в тъмния коридор.

– О, ха-ха-ха – казах аз, изкушена да му се изплезя. – Не че някой някога е зачитал мнението ми.

– За Кайл ли ще се омъжиш?

Едва не се задавих.

– Не!

Кадън избухна в необуздан смях, привличайки погледите на повечето присъстващи в трапезарията.

– Връщам си думите – казах аз, избърсвайки устните си със салфетка. – Ти си най-обикновен идиот с изненадваща доза акъл в главата!

Станах и пернах Кадън по ухото, докато минавах покрай него.

– Ей!

– Благодаря ти, че се грижиш за мен, Кадън. Ти си страхотен брат.

Той потри ухото си с усмивка.

– Старая се.

Да се омъжа за Кайл, помислих си, напрягайки всички сили да не се разсмея отново. Ако продължаваше да е толкова дискретен, шансовете да го целуна отново бяха много, много високи… но не си го представях като свой съпруг.

Всъщност май не си представях никое от момчетата като такъв.

Изобщо не си се представях омъжена.

Забавих крачка, оглеждайки няколко от лицата напът към вратата. Какво ли би било да заспя до Хейл? Или Бадън да сложи халка на пръста ми?

Опитах да го видя в мислите си, но не се получи. Арън ми беше споменал, че някои от участниците го питали дали случайно не си падам по момичета, но дори от мисълта ме досмеша. Знаех, че не това ме спира да осъществя истинска връзка с момче… но вече осъзнавах, че има все някаква пречка. И то не беше просто стремежът към независимост; имах чувството, че се обграждам със стена, а не знаех защо.

Но важното в случая беше, че бях дала обещание.

Щом стигнах до Иън, спрях.

– Господин Кейбъл?

Той стана на крака и се поклони.

– Да, Ваше Височество.

– Яздили ли сте кон?

– Да.

– Желаете ли да ме придружите на кратка езда утре?

В очите му заигра дяволита искрица.

– Да.

– Отлично. До утре тогава.

Реших да облека рокля и да използвам дамско седло. Не обичах да яздя странично, но ми се струваше, че една щипка женственост щеше да се впише добре в занятието за днешния ден.

Като стигнах до конюшнята, Иън вече оседлаваше коня си.

– Иън! – провикнах се аз, наближавайки.

Той вдигна глава и ми помаха. Беше много привлекателен – момче, каквото всички очакваха да видят до мен. Всяко негово движение беше овладяно и възнамерявах да последвам примера му, вместо да давам воля на нервите си.

– Готова ли си? – попита той.

– Почти. Само да взема седлото си. – Подминах го и влязох в конюшнята.

– С това облекло ли ще яздиш?

Завъртях се към него.

– За десет минути мога да постигна повече в тази рокля, отколкото някои мъже за цял ден в панталони.

Той се засмя.

– Не се и съмнявам.

Карамела се намираше в дъното на конюшнята, в малко по-широко отделение от това на останалите коне. Кобилата на принцесата заслужаваше повече пространства и по-добра гледка.

Оседлах я и се върнах с нея при Иън.

– Ако нямаш нищо против, бих искала първо да си направим няколко снимки в градината.

– О! Не, нямам нищо против.

Хванахме конете за поводите и ги заведохме в градината. Фотографът снимаше небето и дърветата, докато ни чакаше. Когато ни видя, тръгна към нас.

– Ваше Височество – поздрави ме той, стисвайки ръката ми. – Аз съм Питър. Мисля, че ще е прекрасно да ви направим няколко снимки заедно.

– Благодаря. – Потупах Карамела по шията. – Къде да застанем?

Питър се огледа наоколо.

– Можете да вържете конете за някое дърво и да ви направя няколко пози пред фонтана.

Пуснах Карамела, знаейки, че няма да избяга.

– Хайде – казах нежно и хванах Иън за ръката.

Той върза коня си за един клон и тръгна с мен. Питър не пропусна момента. Двамата с Иън се усмихнахме, извръщайки свенливо погледи един от друг, и малката ни разходка беше документирана в снимки. Застанахме пред фонтана, седнахме до един храст и дори направихме няколко пози пред конете.

Когато Питър обяви, че е заснел достатъчно материал, едва не вдигнах ръце във въздуха от радост. Той се изнесе от градината доста набързо, грабвайки багажа и фотоапарата си. Огледах се наоколо и видях, че не сме напълно сами, както ми беше обещано. До стените на двореца бяха подредени стражи, а и няколко работници се движеха насам-натам, трудейки се върху тревата и алеите.

– Хайде, Карамела! – Отидох до нея и тя махна с опашка.

Иън яхна майсторски коня си, а аз останах доволна, че наистина е толкова умел в ездата, колкото ме беше уверил.

– Прощавай, но това ми се стори малко инсценирано – отбеляза той, като се запътихме в тръс към края на ливадата.

– Знам. Но като им позволявам да улавят на лента инсценираните моменти, запазвам спонтанните за себе си.

– Интересно. Е, в такъв случай инсценирана или спонтанна беше целувката с Кайл?

Подсмихнах се. Леле, не си губеше времето.

– При последния ни разговор останах с впечатлението, че искаш да говорим за нещо – напомних му аз.

– Така е. Искам да съм откровен с теб. Но за целта и ти трябва да си напълно откровена с мен. Възможно ли е?

Докато го гледах в очите, не бях сигурна дали можех да отвърна на молбата му. Не и днес.

– Зависи.

– От какво?

– Много неща. Нямам навика да разкривам душата си пред хора, които познавам от две седмици.

Пояздихме няколко минути в мълчание.

– Любима храна? – попита той със самодоволна усмивка на лице.

– Коктейлите „Мимоза“ броят ли се?

Той се изкиска.

– Защо не. Какво друго… любимо място, което си посещавала?

– Италия. Отчасти заради храната, отчасти заради компанията. Задължително трябва да се запознаеш с италианското кралско семейство, ако ни гостуват в двореца. Страшно забавни са.

– Би ми било приятно. Така, любим цвят?

– Червено.

– Цветът на властта. Браво.

Той спря с въпросите за момент и продължихме да яздим в тръс по пътеката около двореца. Беше някак спокойно. Подминахме входната порта и градинарите спряха работа, за да ни се поклонят. Щом се отдалечихме достатъчно, Иън приближи коня си до моя.

– Може и да греша, но ще се опитам да отгатна някои неща за теб.

– Да чуем – предизвиках го аз.

Той се поколеба.

– Задръж. Хайде да спрем тук.

До едната стена на двореца имаше усамотена пейка и спряхме конете си до нея.

Скочих от Карамела и се настаних на малката седалка до Иън.

– Ваше Височество.

– Идлин.

– Идлин. – Той преглътна, разкривайки първата пукнатина в бронята на самоувереността си. – Имам чувството, че не участваш в Избора по свое желание.

Не отвърнах.

– Ако греша, то поне не си очаквала да се развие така и сега изпадаш в не особено приятна ситуация. Повечето жени биха дали мило и драго да имат десетки мъже изцяло на свое разположение, но ти ми се струваш отчуждена.

Усмихнах се топло.

– Казах ти. Не отварям душата си пред непознати.

Той поклати глава.

– Гледам те по бюлетина от години. Не смятам, че подобно нещо е по вкуса ти.

Вдишах дълбоко, без да знам как да му отговоря.

– Искам да ти отправя едно предложение. Може и да се окаже излишно, но въпреки това държа да ти представя тази възможност.

– И какво бихте могли вие, сър, да предложите на бъдещата си кралица?

Той се усмихна, възвърнал самообладанието си.

– Изход.

Беше рисковано да го питам какво има предвид, но не можах да сдържа любопитството си.

– И какъв по-точно?

– Не бих те потискал. Не бих те спъвал. Дори не бих искал от теб да ме обичаш. Ако избереш мен, получаваш брак, лишен от всякакви шаблонни ограничения. Направи ме твой крал и ще имаш свободата да управляваш така, както сметнеш за добре.

Позагладих роклята си с длани.

– Никога няма да станеш крал.

Той килна комично глава.

– Не съм твой тип?

Врътнах очи.

– Не е това. Просто съпругът ми няма да е крал. Ще е принц-консорт, тъй като никой не може да придобие титла, по-висока от моята.

– И на това съм съгласен.

Отпуснах се на страничната облегалка на пейката.

– Задоволи любопитството ми. Защо ти е да ми отправяш такова предложение? Ти си харизматичен, чаровен мъж. Струва ми се, че би могъл да имаш брак, изпълнен с щастие, а това ме кара да се чудя защо ти е да се затваряш в такъв, който току-що призна, че би бил лишен от любов.

Той кимна.

– Справедлив въпрос. Аз лично смятам, че надценяваме любовта.

Не можах да сдържа усмивката си.

– Произлизам от многочленно семейство. Шест деца сме. Засега успявам да си изкарвам прехраната, но не искам да живея така завинаги. Шансът за охолен живот с приемлива жена е по-добър от всичко, за което някога съм се надявал.

– Приемлива? – вдигнах вежди аз. – Така било, значи?

Той се засмя.

– Харесвам те. Държиш да си себе си на всяка цена. Определено не смятам брака с умна, красива и влиятелна жена за компромис. Предлагам ти решение, в случай че не намериш подходящ мъж в тази група. Откровено казано, повечето участници са абсурдни. Ти пък можеш да ми дадеш нещо, което никога не съм имал.

Замислих се. Дотук Изборът определено не се развиваше според очакванията ми. Всичко беше започнало с обстрел с развалена храна, оплаквания заради първата елиминация и хапливи коментари заради целувката ми с Кайл. Макар че едва сега започвах да го осъзнавам, за мен в брака имаше нещо особено непривлекателно и се питах дали в крайна сметка нямаше да се омъжа за някого само колкото да ощастливя татко. Погледнех ли в очите му напоследък, виждах колко е уморен.

Обичах баща си.

Но обичах и себе си.

А със себе си щях да живея по-дълго.

– Не е нужно да ми даваш отговор – каза Иън, изтръгвайки ме от унеса. – Просто ти давам да разбереш, че съм насреща.

Кимнах с глава.

– Не знам дали бих го приела като вариант. – Изправих се. – Засега нека продължим с ездата. Рядко излизам с любимата ми Карамела.

Пояздихме още доста време, но Иън не беше особено разговорлив. Донякъде ми беше приятно да не се чувствам длъжна да водя тривиални разговори. Иън като че ли ми беше благодарен за мълчанието. Чудех се дали подобни отношения имаха бъдеще, дали в крайна сметка нямаше да се отегчи от този тип живот.

Замислих се за него. Привлекателен, самоуверен, прям. Не търсеше одобрение от мен и знаех, че аз също няма да завися от неговото. Имах възможност да се омъжа, без да се чувствам омъжена…

Определено беше подходящ кандидат.

Двайсет и втора глава

Изпратих Иън в двореца малко след това, а той ми се подчини безропотно, навярно демонстрирайки готовността си да ми угодничи. Предложението му безспорно беше интригуващо, макар че трябваше да отделя още доста време на играта, преди да реша дали да се възползвам от него, или не.

Най-неусетно дойде време да се подготвям за вечеря, затова прибрах Карамела и изчетках ботушите си. Не бяха особено мръсни.

– Лека нощ – прошепнах на кобилката си и я почерпих с бучка захар, преди да се отправя към двореца.

– Идлин! – извика ме някой на влизане през вратата.

Беше Кайл. Разговаряше с Хенри, Ерик, Фокс и Бърк. Даде им знак да го изчакат и се затича по коридора към мен.

– Здрасти – каза, като ме доближи, и кривата усмивчица изплува на лицето му. Изглеждаше малко притеснен.

– Как си?

– Добре. С няколко от момчетата си поговорихме и имаме едно предложение за теб.

Въздъхнах.

– Още едно?

– Хм?

– Нищо. – Разтръсках глава, за да я прочистя. – Да дойда ли с теб?

– Ами, да, но първо исках да те попитам нещо.

– Разбира се.

Кайл пъхна ръце в джобовете си.

– Всичко наред ли е помежду ни?

Присвих очи.

– Кайл, нали съзнаваш, че не си ми истинско гадже?

Той се изкиска.

– Да, напълно. Но знам ли, харесваше ми да има на кого да показвам скиците си, както и да има с кого да се смея, та ми се искаше да те навестя, след като разбрах за случката с Джак, но се опасявах, че няма да ти се говори по въпроса. После пък се притесних, че може да ми се разсърдиш, задето не съм дошъл. Знаеш ли колко е трудно да се общува с теб?

– Как да забравя, като постоянно ми го напомняш! – пошегувах се аз.

Кайл продължи да нервничи.

– Ще престана. Но нали не ми се сърдиш?

Когато го видях как стисва устни, неволно се замечтах за тях, но все пак беше казал, че мога да разчитам на него, така че се надявах скоро да ги вкуся отново.

– Не, Кайл. Всичко е наред. Не се тюхкай толкова.

– Добре. Ела с мен. Мисля, че идеята ни ще ти допадне.

Обърнахме се и тръгнахме към групичката чакащи момчета. Хенри веднага целуна ръката ми.

– Здравейте днес – каза той, разсмивайки ме.

– Здравей, Хенри. Бърк, Фокс. Здрасти, Ерик.

– Ваше Височество – подхвана Бърк. – Може би нямаме право да ви се бъркаме, но стигнахме до заключението, че навярно Изборът ви действа много натоварващо.

Позасмях се.

– Нямате представа колко.

Фокс се усмихна. Двамата с Бърк изглеждаха малко комично един до друг. Бърк беше изключително едър, а той – съвсем слабичък.

– Сигурно ви е много трудно. Не стига, че имате толкова много работа, ами трябва да намирате време за срещи с участниците и да разговаряте с всички гости по приемите. Струва ни се изтощително.

– Затова ни хрумна – взе думата Кайл – четиримата заедно да те изведем на среща тази седмица.

Брилянтна идея.

– Да! – възкликнах аз. – Би било чудесно. Какво ви се прави?

– Можем да си сготвим нещо. – Изражението на Бърк беше толкова радостно, че не можех да откажа, макар и точно това да ми се искаше.

– Да готвим? – повторих аз с изкуствена усмивка на лице.

– Хайде де – подкани ме Кайл. – Ще е забавно.

Въздъхнах напрегнато.

– Добре. Ще готвим. Утре вечер как ви звучи?

– Идеално! – съгласи се веднага Фокс, сякаш се притесняваше, че всеки момент мога да размисля.

– Добре тогава. Четвъртък в шест. Предлагам да се чакаме във фоайето, за да слезем заедно в кухнята. – Очертаваше се същински кошмар. – А сега ме извинете, но трябва да се приготвя за вечеря.

Тръгнах към горния етаж, питайки се дали въобще имаше как да си помогна. Силно се съмнявах.

– Нийна – провикнах се, влизайки в стаята си.

– Да, госпожице?

– Би ли напълнила ваната? Трябва да се изкъпя преди вечеря.

– Разбира се.

Изхлузих ботушите си и съблякох роклята. Като изключим елементарното даване и изпълняване на заповеди, не си говорехме много напоследък, и да си призная, не ми беше лесно. Стаята ми беше моето убежище, мястото, където си почивах и рисувах, където се криех от света. Нийна беше част от това и фактът, че ми се сърдеше, разваляше всичко.

Влязох в банята, доволна да видя, че пуска стръкчета лавандула във ваната ми, без да съм я молила.

– Нийна, направо ми четеш мислите.

– Старая се – отвърна свенливо тя.

Реших да подходя внимателно, за да не я ядосам отново.

– Чувала ли си се скоро с Марк?

Тя не можа да прикрие усмивката си.

– Да, вчера.

– Какво учеше? – Потопих се в топлата вода и веднага усетих как ме отпуска.

– Химия. Биохимия по-точно. – Тя сведе поглед. – Признавам, че не разбирам повечето думи, с които ми обяснява за специалността си, но схващам общата идея.

– Не исках да намекна, че си глупава, Нийна. Просто ми стана любопитно. Мислех, че е очевидно. – Биохимия. Звучеше ми малко познато.

Тя въздъхна и пусна още лавандула във ваната.

– Прозвуча доста грубо.

– В двореца са дошли момчета с много различен живот от моя. Едва понасям някои от тях. Просто ме заинтригува как двама души с толкова различни професии успяват да се разбират.

Тя поклати глава.

– Просто се получава. Не мога да го опиша с думи. Явно някои хора са създадени един за друг.

Отпуснах се назад във ваната. Защо се опитвах да си обясня необясними неща? Отново се замислих за предложението на Иън и притесненията на Кайл, за въпросите на Хейл. Не можех да повярвам колко се беше заплела ситуацията. Вече едва разбирах собствените си чувства. Знаех само, че държах на независимостта си, и идеята някой мъж да наднича зад рамото ми, да поправя грешките ми или да върши работата ми вместо мен беше просто недопустима. Тогава обаче се сетих за постепенно посивяващите коси на татко и се запитах докъде ли бих стигнала, за да улесня живота му.

Странно се получаваше. В общи линии всяко едно от момчетата беше вариант, ако наистина склонях да си избера съпруг. И всяко от тях с лекота можеше да запрати целия ми свят в нова посока. А това не ми допадаше. Исках аз да определям пътя си. Стана ми чудно дали именно това не беше причината да издигам стена около себе си – тревогата, че прехвърлеше ли я някой, можеше да ми отнеме контрола.

Но може би контролът беше просто илюзия. Дори да отхвърлех всички кандидати, дали в даден момент нямаше да се появи човек, който да ме накара да забравя за него? Да мe подтикне да му го предам доброволно?

Струваше ми се невъзможно, беше нещо, което дори не би ми минало през ума няколко седмици по-рано.

Все още имах голямо основание да държа гарда си вдигнат и именно това възнамерявах да направя. Въпреки това усещах, че нямаше как да игнорирам още дълго влиянието, което момчетата имаха над мен.

Двайсет и трета глава

Чаках нервно във фоайето на двореца. Не бях сигурна дали съм подбрала правилното облекло – с какви дрехи готвеха хората? – нито пък как да симулирам опитност в кухнята или да разпределя вниманието си поравно между четиримата кандидати.

И макар да знаех, че присъствието на фотограф ще е полезно както за публичния ми имидж, така и за личната ми безопасност, мисълта, че някой ще документира всичко, далеч не успокояваше напрегнатите ми нерви.

Подръпнах ризата си – нарочно бях избрала по-обикновена, защото имаше опасност да се изцапам, – и опипах косата си, за да се уверя, че е спретната. Според часовника момчетата закъсняваха с четири минути, а коремът ми започваше да се стяга.

Тъкмо когато се канех да изпратя някой прислужник да ги извика, дочух ехтящи гласове откъм коридора. Кайл се появи пръв иззад ъгъла. Бърк вървеше по петите му, очевидно опитвайки да се сближи с предполагаемия водач на групичката. Факс крачеше заедно с Хенри и двамата се усмихваха мълчаливо. Ерик ги следваше отблизо, хванал ръце зад гърба си. Присъствието му беше необходимо, но усещах, че се чувства излишен в групата от кандидати.

Кайл потри ръце ентусиазирано.

– Готова ли си за хапване?

– За хапване – да. За готвене обаче ще видим. – Опитах да прикрия притеснението си с усмивка, но Кайл вероятно го усети.

– Е, вярно ли е, че двамата се познавате още от малки? – поинтересува се Бърк. Изстреля въпроса си така неочаквано, че ме хвана неподготвена.

– Повярвай ми, вие сте по-облагодетелствани – отвърна остроумно Кайл и го сръчка с лакът в ребрата.

– Вярно е – потвърдих аз. – Както Кайл се изрази пред камерите на бюлетина, никога не го бях възприемала като потенциално гадже, докато стечението на обстоятелствата не го наложи. Той ми е като брат.

Всички се засмяха, а аз чак сега си давах сметка колко истина имаше в това. Дразнех се, когато Джоузи разправяше на хората, че ми била като сестра, но познавах двама им с Кайл по-добре от собствените си братовчеди.

– Кухнята е насам – казах аз, посочвайки към трапезарията. – Персоналът ни очаква, така че да запретваме ръкави.

Усетил престорения ми ентусиазъм, Кайл поклати глава, но не каза нищо.

Щом стигнахме до дъното на трапезарията, заобиколихме една преграда и широката количка, с която прислужниците превозваха храна, и се озовахме пред стълбището, водещо до главната кухня. Бърк изникна от едната ми страна и ми предложи ръката си, докато слизахме по широките стъпала.

– Какво желаете да сготвим тази вечер? – попита ме той.

Зачудих се дали лицето ми издава треската, която ме обземаше. Много се бях надявала някой друг да дава идеите.

– О, ами, нямам претенции – изплъзнах се аз.

– Да приготвим няколко блюда – предложи Кайл. – Разядка, предястие и десерт.

– Звучи добре – съгласи се Фокс.

Ерик се обади иззад гърбовете ни.

– Ако нямате нищо против, с Хенри предпочитаме да се заемем с десерта.

– Разбира се – отвърна Кайл.

Подушвах вечерята, която готвачите приготвяха за останалите обитатели на двореца. Не можех да разпозная всички съставки, но из въздуха се носеше неустоим аромат на чесън, което внезапно ми даде поредната причина да съжалявам, че съм на среща: налагаше се да отложа същинското хранене.

В ниското помещение десетина души с пристегнати назад или пъхнати под кърпите коси търчаха насам-натам, пускайки зеленчуци в тенджери с вряща вода и подправяйки сосове. Въпреки че все още имаха работа по вечерята, бяха освободили половината от кухнята за нас.

Посрещна ни мъж с висока готварска шапка.

– Ваше Височество. Достатъчно ли ви е мястото?

– Повече от достатъчно, благодаря.

Спомнях си лицето му отпреди няколко седмици, когато ни беше помолил да харесаме меню за първата вечеря. По онова време бях толкова ядосана, че мама беше избирала блюдата, и дори не ми беше хрумнало да му благодаря. Като виждах колко много труд се влага в една-единствена вечеря, направо се срамувах от себе си.

– Missä pidät hiivaa? – попита учтиво Хенри.

Очите ми веднага отскочиха към Ерик, който преведе:

– Простете, сър, но къде държите маята?

Фокс и Бърк се засмяха, но аз си спомних какво ми беше казал Ерик и какво пишеше на развален английски в молбата за участие на Хенри: той беше готвач.

Главният готвач махна на Хенри да го последва и двамата с Ерик тръгнаха след него, опитвайки да проведат разговор. Готвачът видимо беше развълнуван да посрещне в кухнята си човек с опит в кулинарията. Що се отнасяше до другите момчета… на тях не се зарадва толкова.

– Така… да проверим какво има в хладилника. – Фокс тръгна колебливо към един от няколкото грамадни хладилника, подредени покрай стената. Само един поглед към старателно складираните продукти – меса, увити в хартия и надписани с молив, четири различни вида мляко, какви ли не предварително подготвени сосове и предястия, – ми беше достатъчен да се уверя, че не съм на мястото си.

Чух щракване, а когато се обърнах, видях, че фотографката е пристигнала.

– Просто се преструвайте, че ме няма! – прошепна лъчезарно тя.

Кайл взе маслото.

– Без масло не може – увери ме той.

Кимнах.

– Полезна информация.

Бърк намери някаква купчинка на плота.

– Какво е това? – попита той готвача.

– Точени кори. Можеш да приготвиш какво ли не с тях. Разтопи малко масло, а аз ще ти донеса няколко рецепти.

Кайл ме погледна с шеговита гримаса.

– Видя ли?

– Как ще решим кой с кого ще работи? – попита Бърк, очевидно надявайки се просто да избера него за партньор.

– Игра на камък, ножица, хартия? – предложи Фокс.

– Така ще е най-честно – съгласи се Кайл. Двамата с Фокс започнаха първи и макар никой да не го беше изтъкнал гласно, знаехме, че загубилите щяха да работят един с друг.

Кайл победи и Фокс, и Бърк. Фокс го прие спокойно, но Бърк явно не умееше да прикрива емоциите си. Двамата избраха да приготвят разядката – аспержи, увити в прошуто и точени кори, – а ние с Кайл забихме погледи в пилешкото месо, чудейки се какво да го правим.

– Е, коя е първата стъпка? – попитах аз.

– Във Фенли готвех често, но ще ми трябва поне рецепта. Сигурно в тези книги има нещо подходящо. – Отидохме до шкаф, съдържащ десетки готварски книги. От повечето стърчаха поне по няколко лентички за отбелязване, а до тях имаше и отделни картончета с още идеи.

Докато Кайл ровеше из книгите, аз разглеждах бурканчетата с подправки. Кухнята ми приличаше на научна лаборатория, само че пълна с храна. Отворих няколко от бурканчетата, вдишвайки аромата на билките или щипвайки по малко между пръстите си.

– Подуши само – настоях аз и поднесох едно от тях до носа на Кайл.

– Какво е това?

– Шафран. Ухае апетитно, нали?

Той ми се усмихна и директно отгърна на страницата със съдържанието.

– Аха? – възкликна и запрелиства напред към избраната рецепта. – Шафраново пиле. Искаш ли да пробваме?

– Защо не. – Стисках бурканчето в ръка, сякаш то беше големият ми принос за тазвечерното начинание.

– Така. Шафраново пиле… добре, да загреем фурната.

Стоях до него, взирайки се объркано във всички видове копчета. Вероятно домашните печки не изглеждаха така, но това масивно, индустриално съоръжение ме караше да си мисля, че можеше да изпрати сателит в орбита, натиснехме ли грешното копче. Пулехме се насреща му, сякаш, ако проявяхме достатъчно търпение, щеше да ни даде нужните инструкции.

– Да донеса ли още масло? – попитах аз.

– Млъквай, Идлин.

Главният готвач мина покрай нас, измърморвайки:

– Най-лявото копче, триста и петдесет.

Кайл се пресегна и го завъртя така, сякаш през цялото време беше знаел какво да стори.

Погледнах към Фокс и Бърк. Бърк очевидно се изживяваше като ръководител на екипа им и раздаваше заповеди на висок глас. Фокс като че ли не възразяваше, а се смееше и подхвърляше невинни шеги. Надничаха към нас от време на време, а Бърк даже ми намигна веднъж-два пъти. Зад тях Ерик и Хенри се трудеха мълчаливо, като Ерик гледаше да не се меси много, а само помагаше, когато на Хенри му беше нужно съдействие.

Хенри беше навил ръкавите на ризата си и беше изцапал панталона си с брашно и ми се стори много симпатично, че не го е грижа. Ерик също се беше поомацал и също не си правеше труда да се изчисти.

Погледнах към Кайл, който беше заровил нос в готварската книга.

– Ей сега се връщам.

– Добре – отвърна ми, а после опита да привлече вниманието на готвача.

– Добре се справяте, момчета – казах аз, спирайки до Фокс.

– Благодарим. Всъщност действа доста успокояващо. Вкъщи не готвя често, не и толкова сложни рецепти. Но нямам търпение да опитам тази. – Ръцете на Фокс се поколебаха за момент, после си възвърнаха ритъма на работа.

– Това ще са най-вкусните аспержи, които някога си опитвала – обеща ми Бърк.

– Нямам търпение – отвърнах аз, запътвайки се към далечния край на масата.

Ерик вдигна поглед и ме поздрави с усмивка.

– Ваше Височество. Как се справяте с пилето?

– Доста зле – признах си. Той се засмя и обясни на Хенри как вървят нещата с окаяната ни вечеря.

Ръцете им бяха покрити с тесто и видях, че си бяха приготвили купички с канела и захар.

– Десертът поне изглежда обещаващо. И ти ли готвиш, Ерик?

– О, не професионално. Но живея сам, затова ми се налага да си готвя, а и обичам традиционната суендуейска кухня. Този десерт ми е любим.

Ерик се обърна към Хенри и си пролича, че говорят за храна, защото Хенри направо засия от вълнение.

– О, да! С Хенри си говорим за една супа, която се яде, когато си болен. Вътре има картофи и риба, и… о, липсва ми майка ми, като се сетя за нея.

Усмихнах се, опитвайки да си представя как Ерик се мъчи да пресъздаде сам ястията на майка си, а Хенри работи в ресторантска кухня, вече овладял до съвършенство всяка рецепта от архивите на семейството си. Постоянно се притеснявах, че Ерик се чувства излишен тук. Определено полагаше усилия да се открои от групата на участниците. Обличаше се различно, вървеше с по-бавна крачка и дори стоеше по-снишен от тях. Но като го гледах тук, докато общуваше с Хенри, който от своя страна се държеше невероятно мило, бях благодарна за присъствието му. Внасяше малко от спокойствието на дома в това ежедневие, което бе безкрайно различно от обичайното за Хенри.

Оставих ги да готвят и се върнах към работното си място. Докато ме нямаше, Кайл беше събрал някои от съставките. Сега кълцаше чесън върху дебела дървена дъска до купа с нещо, което приличаше на кисело мляко.

– Ето те и теб – поздрави ме той. – Така, смачкай шафрановите нишки и ги изсипи в купата.

След секунда помайване взех малката паничка и кухненския чук, който явно беше предвиден за начукване на шафрана, и се залових за работа. За моя изненада заниманието се оказа доста приятно. Кайл свърши повечето неща – намаза пилето с млечната смес и го пъхна в печката. Другите два екипа също напредваха и в крайна сметка десертът беше готов най-рано, последван от разядката, а накрая и от нашето предястие.

Осъзнавайки със закъснение, че пилето се нуждаеше от гарнитура, с Кайл решихме да използваме рулцата с аспержи за целта и всички се посмяхме от сърце на недобре обмисленото ни меню.

Накрая всички се струпахме около единия край на дългата маса. Аз попаднах между Бърк и Кайл, Хенри седна срещу мен, а Фокс – на челното място. Ерик беше леко отдалечен от масата, но все пак видимо се наслаждаваше на компанията.

Същото важеше и за мен, ако трябваше да съм откровена. Готвенето ме изправяше на нокти, понеже беше съвършено нова територия за мен. Не можех да нито да режа правилно, нито да задушавам, нито каквото и да било, а мразех да се провалям или излагам. Но в края на краищата се оказа, че повечето от нас нямаха много опит в областта, така че, вместо в стресираща ситуация, начинанието ни се превърна в закачлива игра и в една от най-приятните вечери, на които някога бях присъствала. Без официалности, без обозначени места; а и тъй като повечето от луксозните порцеланови съдове вече бяха сервирани в пълната трапезария, използвахме най-обикновени чинии, които изглеждаха толкова старинни, че навярно ги пазеха единствено заради сантименталната им стойност.

– Добре, смятам, че тъй като аспержите бяха предвидени за разядка, трябва да опитаме първо тях.

– Хайде! – Бърк набоде едно от рулцата с вилицата си и отхапа от него, а всички ние последвахме примера му. Оценките бяха противоречиви. Хенри кимна одобрително, но моята аспержа имаше ужасен вкус. Ако съдех по зле прикритата гримаса на Фокс, и неговата не беше особено вкусна.

– Това… това е най-гадното нещо, което някога съм опитвал – каза Фокс, мъчейки се да сдъвче хапката.

– Моята си я бива! – каза отбранително Бърк. – Явно не си свикнал с толкова качествена храна.

Фокс сведе глава и проумях нещо, което ми беше убягвало досега: Фокс беше беден.

– Мога ли да пробвам твоята? – изшушуках на Хенри, правейки знак с ръце, а той, за щастие, ме разбра и без помощта на Ерик.

– И какво от това? – отвърна тихо Фокс, а аз се престорих, че съм твърде вглъбена в храната, за да го чуя. Всъщност рулцето на Хенри наистина беше много по-вкусно. – А може и просто да не си го сготвил както трябва.

– Е, ако имах по-добър партньор… – тросна му се Бърк.

– Ей, ей, ей! – намеси се Кайл. – Обзалагам се, че нашето пиле е по-зле.

Изкисках се в опит да разсея напрежението. Усещах гнева на Бърк като нещо материално, витаещо във въздуха над масата, и исках единствено да се върнем към спокойното настроение, което си бяхме създали в началото.

– Добре – казах с въздишка. – Мисля, че първо на първо трябва да разрежем всяко парче от пилето наполовина, за да се уверим, че се е изпекло добре. Не ми се ще да убивам когото и да било.

– Съмняваш се в готварските ми умения? – попита Кайл засегнато.

– Определено!

Отхапах колебливо… и много ми хареса. Не беше недопечено; даже някои от крайчетата, които не бяха плътно намазани с млечната смес, ми се сториха леко сухи. Но важното беше, че ставаше за ядене! Макар че, като се имаше предвид нищожното ми участие в приготовлението, май се възгордявах безпричинно.

Хапнахме, споделяйки си рулцата, които се бяха получили що-годе добре, въпреки че се опасявах, че е възможно да ми прилошее по-късно.

След като се почувствах сита, казах:

– Готова съм за десерта!

Хенри се засмя, разбрал желанието ми, и отиде до решетката, където изстиваха сладкишите му. Използвайки само връхчетата на пръстите си, макар и кифличките да изглеждаха достатъчно стабилни, той ги прехвърли в чиния и ни ги сервира.

– Това korvapuusti – обясни той. След това хвана ръката ми и ми изнесе изключително важна реч; пролича си по оживлението в очите му. Толкова много ми се искаше да знаех какво ми говори.

Щом приключи, Ерик се обърна към мен с усмивка.

– Korvapuusti е един от любимите десерти на Хенри както за приготвяне, така и за ядене. Казва, че ако не ви харесат, трябва да го изпратите вкъщи още тази вечер, защото бракът ви не би просъществувал, при положение че не сте толкова влюбена в тях, колкото е той самият.

Фокс се засмя на слисаното ми изражение, но Хенри кимна, уверявайки ме в сериозността на думите си.

Вдишах дълбоко и взех една от старателно оформените кифлички.

– Да видим.

Веднага усетих аромата на канелата. Имаше и нещо, което ми напомняше на грейпфрут… но не беше това. Разтопих се от удоволствие, но най-силно впечатление ми направи не фантастичната рецепта, а фантастичното майсторство на готвача. Хенри бе оставил душата си вътре. И можех да се обзаложа, че отчасти това беше заради мен… но имах чувството, че беше главно заради него самия, понеже не можеше да си позволи да сътвори нещо, различно от кулинарен шедьовър.

Останах зашеметена.

– Разкошни са, Хенри.

Останалите също грабнаха по кифличка и замучаха одобрително с пълна уста.

– Майка ми би си умряла от удоволствие, ако беше тук. Обожава сладко! – казах аз.

Кайл кимаше с опулени очи. Знаеше каква мания имаше кралицата по десертите.

– Прекрасни са, Хенри. Браво и на теб, Ерик.

Ерик поклати глава.

– Почти с нищо не съм помагал.

– Нагласено ли беше всичко? – попита Бърк с наполовина пълна уста.

Обърнахме недоумяващи погледи към него.

– Така де, идеята беше моя, а накрая Хенри решава просто да ни сложи в малкия си джоб.

Лицето му започваше да почервенява и въздухът отново се изпълваше с напрежение.

Фокс сложи ръка на рамото му.

– Успокой се, човече. Това са просто канелени кифлички.

Бърк бутна ръката му с едно движение на рамото си и запрати кифличката в другия край на кухнята.

– Щях да се справя много по-добре, ако ти не ми се пречкаше през цялото време!

Фокс направи физиономия.

– Ей, ти ми разправяше колко апетитно парче била, вместо да следиш…

Бърк изстреля юмрука си, отблъсквайки Фокс няколко крачки назад. Аз ахнах скована намясто. Фокс му налетя, а Бърк отдръпна ръка назад за втори удар, поваляйки ме на земята с лакът.

– СПРЕТЕ! – Кайл ме прескочи и задърпа Бърк, докато Хенри крещеше на фински към Фокс. След случката с Джак у мен се беше зародил нов инстинкт: да стана и да отвърна на удара с удар. На никого не можеше да му се разминава ей така агресията срещу мен. И вероятно щях да го послушам, ако не ме беше спряло едно нещо.

Ерик, мълчаливият наблюдател, беше прескочил масата, за да ме вдигне от пода.

– Елате! – каза той.

Не бях особено склонна да изпълнявам заповедите, на когото и да било от тях. Но тонът му беше толкова непреклонен, че му се подчиних.

Двайсет и четвърта глава

Ерик ме издърпа нагоре по стълбите и ме вкара в трапезарията. Всички останали в двореца вечеряха и помещението като че ли кънтеше от гласовете им.

– Идлин? – провикна се татко, но Ерик продължи да ме тегли напред, усещайки някак, че нямах никакво желание да ме оставя тук. Спря чак когато стигнахме до края на трапезарията, и то само колкото да обясни на стража за случилото се.

– Извинете, господине, но двама от участниците се сбиха в кухнята. Стана доста напечено и като че ли нещата отиват още по-зле.

– Благодаря. – Стражът извика двама от колегите си и заедно се спуснаха към мястото на свадата.

Осъзнах, че съм обвила тялото си с ръце, едновременно уплашена и вбесена. Ерик опря внимателно длан върху гърба ми и ме поведе към коридора. Родителите ми викаха след мен, но просто нямах сили да се занимавам с толкова много хора в момента и с купищата им въпроси.

Той забави крачка и попита тихо:

– Къде искате да отидете?

– В стаята си.

– Водете.

Не смееше да ме докосне; само от време на време усещах лекия му допир по гърба си, което ме накара да осъзная, че бе държал дланта си там, на сантиметри от мен през цялото време… за всеки случай. Отворих вратата на стаята и заварих Нийна да лъска масата, изпълвайки въздуха с лимонен аромат.

– Милейди?

Вдигнах длан да я спра.

– Защо не ѝ донесете чаша чай? – предложи Ерик.

Тя кимна и веднага излетя от стаята.

Седнах на леглото и си поех няколко дълбоки глътки въздух. Ерик стоеше на мястото си спокоен и мълчалив.

– Не бях виждала такова нещо – признах си аз. Той клекна на едно коляно, за да е на моето ниво. – Баща ми дори не ме е плясвал през ръцете и винаги ни е учил да търсим мирно разрешение на всеки конфликт. С Кайл престанахме да се боричкаме още преди да проговорим.

Спомних си всичко това през смях.

– Докато бяхме долу, си мислех само за това как бях избягала от Джак. Когато Бърк ме събори на пода, възнамерявах да отвърна на удара, но чак сега проумявам, че всъщност нямам представа как.

Ерик се усмихна.

– По думите на Хенри, когато сте ядосана, погледът ви е по-силен от юмрук. Не сте безсилна.

Сведох глава, замислена за мантрата, която редовно си повтарях пред огледалото: че никой не е по-могъщ от мен. Да, в това имаше известна истина. Но ако Джак ме беше приковал към земята, а Бърк беше насочил агресията си към мен, короната ми щеше да е като след дъжда качулка. Можех да наказвам, но не и да предотвратявам.

– Знаете ли, според мен насилието е белег на слабост, независимо дали става дума за момче, или момиче. Винаги ме е впечатлявала повече словесната победа. – Като че ли беше вперил поглед в друго място и време. – Може би затова езикът е толкова важен за мен. Баща ми все разправяше: „Еико, думите са като оръжия. Друго не ти трябва, за да се защитиш“.

– Еико? – повторих аз.

Той се усмихна леко засрамен.

– Е-И-К-О. Както споменах и преди, „Ерик“ е просто най-близкият еквивалент на английски.

– Харесва ми. Наистина.

Той върна вниманието си към мен, оглеждайки ръцете ми.

– Ранена ли сте?

– О… хммм, мисля, че не. – Бях се понатъртила леко от падането, но не беше нищо сериозно. – Просто не мога да повярвам колко бързо се случи всичко.

– Не искам да оправдавам никого, поведението и на двамата беше недопустимо, но постоянно съм с момчетата и знам, че са под голямо напрежение. Всичките искат да ви впечатлят, но не знаят как да подходят, като се има предвид коя сте. Някои обмислят как да злепоставят останалите, без никой да разбере. Други пък залагат на физическите си преимущества. Разбирам, че натискът е голям и навярно той е причината Бърк да избухне така. Това обаче не поправя нещата.

– Много съжалявам, че ти се налага да търпиш подобно поведение.

Той сви рамене.

– Не се притеснявайте. Общувам главно с Хенри и Кайл, понякога и с Хейл, а те са приятни хора. Не бих си позволил да ви давам съвети, но според мен те тримата са най-достойните кандидати.

Усмихнах се.

– Мисля, че си прав. – Макар и още да не бях прекарала много време с тях, знаех, че Хейл е добър човек. А като видях колко се вълнуваше Хенри около приготовлението на десерта си, около тази част от живота си, май успях да зърна малко от човека отвъд езиковата бариера. И Кайл… е, не знаех какво да мисля за Кайл, но определено се оказваше по-добра компания, отколкото някога бях предполагала, че е способен да бъде. – Би ли предал на Хенри колко много ми харесаха кифличките му? Личеше си с колко огромно желание ги прави и наистина се възхищавам на хъса му.

– Разбира се. С удоволствие.

Протегнах ръка и поех неговата, отпускайки и двете върху коляното си.

– Много ти благодаря за всичко. Наистина ме впечатли тази вечер и съм ти изключително благодарна.

– Това е най-малкото, което мога да направя.

Килнах глава и се вгледах в него. Имах чувството, че току-що се беше случило нещо, но нямах представа какво.

Без да ме познава, Ерик беше взел толкова правилни решения. Беше ме извел от кухнята, преди да влоша ситуацията, беше ме довел в убежището ми, преди да загубя контрол върху емоциите си, и беше останал с мен, изслушвайки тревогите ми и утешавайки ме с думите си. Имах на разположение десетки хора, готови да изпълнят всяко мое желание.

Интересното беше, че на него дори не трябваше да му казвам какво да стори.

– Няма да го забравя, Еико. Никога.

Когато чу истинското си име, по лицето му изплува тъничка усмивка и той стисна леко ръката ми.

Спомних си чувството, което бях изпитала по време на първата си среща с Хейл, когато бях сигурна, че е надникнал в черепа ми и е видял истинското ми аз. Този път имах усещането, че бях попаднала от другата страна – че гледах отвъд дълга, тревогите и общественото положение и виждах същността на човека пред себе си.

А тя беше толкова красива.

Нийна се върна с поднос в ръка и двамата с Ерик откъснахме ръцете си.

– Добре ли сте, госпожице?

– Да, Нийна – уверих я аз, ставайки от леглото. – Две от момчетата се сбиха, но Ерик ме спаси. Сигурна съм, че скоро стражите ще докладват какво се е случило след това. Междувременно ми е нужна почивка.

– Чаят от лайка ще помогне. Ще ви облечем в по-удобни дрехи, преди да излезете отново – каза Нийна, улеснявайки вечерта ми с плана си за действие.

Обърнах се към Ерик, който вече стоеше до вратата. Той ми се поклони дълбоко.

– Лека нощ, Ваше Височество!

– Лека нощ!

Той излезе бързо от стаята, а Нийна дойде да ми донесе чая. Странното беше, че ръцете ми вече бяха съвсем топли.

Около час по-късно се срещнах с мама и татко в кабинета, за да обсъдим последната случка.

– Сър Фокс е в доста лошо състояние – уведоми ни един от стражите. – Сър Хенри опитваше да го укроти, но сър Бърк беше направо неудържим. И сър Хенри, и сър Кайл пострадаха леко, опитвайки да ги разтърват.

– Колко леко? – попитах аз.

– Сър Хенри има синина на гърдите си и рана малко над едното око. Устната на сър Кайл е цепната, няма други наранявания, но мускулите го болят от напъна да удържи сър Бърк.

– Вече няма нужда му викаш „сър“! – обади се татко. – Бърк е дисквалифициран! Същото важи и за Фокс!

– Максън, помисли малко. Фокс не е направил нищо нередно – прикани го мама. – Съгласна съм, че поведението му е било неуместно, но не взимай такова решение вместо Идлин.

– Ще го взема, и още как! – изкрещя татко. – Правим всичко това, за да ощастливим народа, да предоставим на дъщеря ни шанс за същото щастие, на което се радваме двамата с теб. А вече я нападат два пъти! НЯМА да държа подобни чудовища под покрива си! – Той завърши речта си с юмручен удар в масичката до себе си, събаряйки чаша чай на пода.

Аз се сковах и впих пръсти в страничните облегалки на стола си.

– Татко, стига – примолих му се с тихи думи, опасявайки се да не разпаля гнева му още повече.

Той ме погледна през рамо, сякаш току-що осъзнаваше, че двете с мама сме в стаята. Очите му моментално омекнаха и той извърна поглед и поклати глава.

Накрая въздъхна дълбоко, изпъна сакото си и се обърна към стража.

– Преди да продължим с Избора, очаквам да проведете щателна проверка на всеки от кандидатите. Действайте тайно и използвайте всички налични средства. Ако някой е участвал в сбиване дори в началното училище, държа да напусне двореца.

Поуспокоен, татко седна до мама.

– Категоричен съм в решението си да изгоня Бърк. И въпросът не подлежи на обсъждане.

– Добре, но какво ще правим с Фокс? – попита мама. – Доколкото разбирам, не той е бил подстрекателят.

Татко поклати глава.

– Не знам. Струва ми се безразсъдно да оставяме когото и да било от замесените.

Мама отпусна глава на рамото му.

– Едно време и аз участвах в сбиване по време на Избора, но ти ми позволи да остана. Представи си какво би било, ако ме беше изгонил.

– Мамо, участвала си в сбиване? – учудих се аз.

– Да – потвърди татко с въздишка.

Мама се усмихна.

– Всъщност често се сещам за момичето, с което си налетяхме. В крайна сметка се оказа прекрасен човек.

Татко изпуфтя и склони с неохота.

– Хубаво. Фокс може да остане, но само ако Идлин смята, че има шанс да я направи щастлива.

И двамата насочиха погледи към мен, а аз бях толкова объркана заради толкова много неща, че несъмнено ми личеше. Обърнах се към стража.

– Благодаря ти за информацията. Уреди извеждането на Бърк от двореца и съобщи на Фокс, че ще говоря с него при първа възможност. Свободен си.

След като стражът излезе, станах от стола, мъчейки се да подредя мислите в главата си.

– Няма да разпитвам повече за сбиването, макар че ми е напълно непонятно защо криете от мен толкова много неща за Избора и чак сега решавате да ми споделите някои от по-основните моменти. И то, след като се сблъскам със същите трудности, които и вие сте преживяли.

Двамата мълчаха гузно.

– Мама те е срещнала преди всички останали – посочих укорително към татко. – Кандидатките ти са били подбрани от баща ти… А и още преди две седмици можеше да ми дадете съвет как да се справя с евентуално спречкване.

Скръстих ръце уморено.

– Обещах ви три месеца и ще удържа на обещанието си – казах аз, впивайки поглед в угрижените им изражения. – Ще ходя на срещи и ще позволя да ни снимат, за да има за какво да пишат по вестниците и да говорят по бюлетина. Но май си въобразявате, че ако издържа толкова, ще се влюбя като на магия. – Поклатих глава. – А това няма да се случи. Не и на мен.

– Напълно възможно е – прошепна гальовно мама.

– Знам, че ви разочаровам, но правя всичко само заради вас. Момчетата са свестни, но… някои от тях ме карат да се чувствам неудобно, а и не смятам, че са способни да понесат натиска, който ги очаква на тази позиция. Нямам намерение да си слагам окови само и само заради някакво си вестникарско заглавие.

Татко стана.

– Идлин, и ние не искаме такова нещо.

– Тогава моля ви – вдигнах отбранително ръце пред себе си, – спрете да ме притискате да се увличам по хора, които и бездруго не исках в двореца.

Стиснах ръцете си една в друга.

– Получи се ужасно. Едни ме замеряха с храна публично; други ме обвиняваха заради една целувка. Един от участниците ме докосна без мое желание, а друг ме повали на земята. Толкова старание влагам да оправя нещата, а вестниците излапват срама ми като топъл хляб.

Двамата се спогледаха загрижено.

– Когато се съгласих да отклоня вниманието на народа, не очаквах да е толкова унизително.

– Скъпа, не сме искали да те обидим. – Мама изглеждаше съкрушена, сякаш беше напът да се разплаче.

– Знам… и не съм ви ядосана. Просто искам да имам свобода. Ако така ще я постигна, добре. Ще ви подсигуря нужното време. Но ви умолявам да не ме товарите с очакванията си. Не искам да ви разочаровам повече от това.

Двайсет и пета глава

Почуках на вратата на Фокс, смътно надявайки се да не отвори. Вечерта беше безкрайно уморителна и исках просто да се заровя под завивките.

Прислужникът обаче отвори вратата, и то толкова широко, че Фокс ме видя, преди да са му известили кой го търси.

Наистина изглеждаше потресаващо. Едното му око беше надуто и заобиколено от всякакви нюанси на лилавото, а другата страна на главата му и кокалчетата на дясната му ръка бяха обвити в бинтове.

– Идлин! – възкликна той, скочи от леглото си и веднага се хвана за ребрата, превивайки се от болка. – Извинете. Имах предвид „Ваше Височество“.

– Свободен си – казах бързо на прислужника, преди да се спусна към Фокс. – Седни. – Настоях. – Не трябваше ли още да си в медицинското крило?

Той поклати глава и легна отново.

– Лекарите направиха каквото трябва и ме изпратиха да си почивам в собствената ми стая.

– Как се чувстваш? – попитах аз, макар и да си личеше, че го боли.

– Натъртванията са едно на ръка – отвърна той. – Унижението е по-лошото.

– Може ли да седна? – попитах аз, сочейки към мястото на леглото до него.

– Разбира се.

Седнах и се зачудих откъде да започна. Не исках да го изпращам у дома още сега… донякъде от състрадание. Бях прегледала неговата молба за участие и тази на Бърк, преди да отида в кабинета на татко, и бях установила, че е дал доста факти за живота си. Обикновено търсех общи интереси или теми на разговор, затова бях пропуснала някои важни подробности за него.

Живееше в Клермонт и работеше като плажен спасител, което обясняваше тена и очебийно русата му коса. Останах с впечатлението, че не изкарва достатъчно, за да издържа семейството си, макар че този въпрос не беше особено разяснен във формуляра. Майка му не живееше в дома им, но не можех да преценя дали от това следва, че е починала, или не. Освен това научих, че баща му е неизлечимо болен, така че едва ли допринасяше за семейния бюджет.

Също така, ако бях обърнала повече внимание на картона му първия път, щеше да ми направи впечатление колко по-закръглени изглеждаха бузите му сега, когато се хранеше нормално, в сравнение със снимката му.

Исках да остане. Исках да запази стипендията си за участие. Исках да открадне някои от вещите в стаята си на тръгване и да ги продаде.

Но позволях ли му да остане, му давах надежда.

– Виж какво – подхвана той, – разбирам, че трябва да ме изпратиш вкъщи. Наистина разбирам. Не искам да си тръгвам, но знам правилата. Просто… не желая да си мислиш, че съм същият като Бърк и Джак. Опитай да не ме възприемаш така, като си тръгна, става ли?

– Да. Не те възприемам така.

Фокс ме погледна и ми се усмихна тъжно.

– Толкова много неща не можах да ти кажа. Като например колко ми се иска и аз да можех да приковавам вниманието на околните като теб. Впечатляващо е. Или колко ми харесва как блещукат очите ти, когато говориш шеговито. Много е симпатично.

– Наистина ли блещукат? Чакай малко, кога съм говорила шеговито?

Той се засмя.

– Е, шегите ти обикновено са дискретни, но ги подчертаваш с очите си. И виждам колко ти е забавно да се закачаш с нас. На изпита например.

Усмихнах се.

– Наистина беше забавно. Тази вечер също се забавлявах, поне докато не се случи онова.

– Никога няма да забравя физиономията, която направи, като отхапа от аспержите си.

Стиснах устни, предполагайки, че моето изражение е било сходно с неговото. Още по-хубавото беше, че съзнавах колко старание е вложил, но въпреки това не ми се обиди. Болеше го най-много от опасението, че мога да го запомня като хулиган.

– Фокс, ще ти задам няколко въпроса и искам да си напълно откровен с мен. Усетя ли, че ме лъжеш, край. Изхвърчаваш от двореца до час.

Той преглътна и игривостта се изпари от лицето му.

– Имаш думата ми.

Повярвах му и кимнах с глава.

– Добре. Ще ми разкажеш ли за баща си?

Той изсумтя, очевидно изненадан от посоката, в която беше поел разговорът ни.

– Ами, болен е, което явно ти е известно. Има рак. Все още се оправя и сам. Работи, но в момента само на непълен работен ден. Трябва му много сън. Когато той се разболя, майка ми ни напусна, затова… ако не възразяваш, предпочитам да не говоря за нея.

– Не възразявам.

Той продължи, приковавайки очи в пода.

– Имам брат и сестра и те постоянно говорят за нея, сякаш всеки момент ще се върне, но аз знам, че това няма да се случи. А ако случайно се върне, аз ще си тръгна.

– Не е нужно да говорим за нея, Фокс.

– Извинявай. Знаеш ли, мислех, че най-трудното около престоя ми в двореца ще е голямото разстояние до вкъщи, но всъщност най-много боли да те гледам с твоето семейство. – Той се почеса по главата със здравата си ръка. – Родителите ти продължават да са влюбени, а братята ти те гледат като ангел на земята. Ще ми се и аз да имах такова семейство. Моето е коренно различно.

Преметнах ръка през гърба му.

– И нашите отношения не са идеални. Повярвай ми. Пък и ми се струва, че двамата с баща ти се разбирате.

– Така е. – Той вдигна поглед към мен. – Не исках да се отплесвам. Обикновено не говоря много за семейството си.

– Няма нищо. Подготвила съм ти и други въпроси.

Той отново изопна рамене и забелязах каква болка му донесе движението. Отдръпнах ръката си от гърба му и врътнах очи.

– Всъщност този май няма да ти е по-приятен.

Той се усмихна.

– Няма нищо.

– Добре… заради мен ли се записа за участие, или за да се измъкнеш от тях?

Фокс впери очи право в моите.

– И двете. Обичам баща си. Не мога да ти опиша колко ми е скъп, а и нямам нищо против да се грижа за него. Но в същото време е доста изморително. През повечето ми време тук се чувствам като на почивка. Освен това имам чувството, че брат ми и сестра ми започват да уважават усилията ми, което е окуражаващо. А що се отнася до теб… – Той поклати глава. – Виж какво, вече знаеш, че оцелявам от заплата до заплата. И произлизам от разбито семейство. Осъзнавам, че не блестя с нищо. – Каза той, долепяйки длан до гърдите си. После внезапно се засрами. – Но те гледам цял живот и винаги съм те имал за безкрайно умно и красиво момиче. Не знам дали имам дори минимален шанс да бъда с теб… но трябваше поне да впиша името си. Знам ли, реших, че ако поне вляза в двореца, ще намеря начин да ти покажа, че си струва да ми дадеш шанс. Докато не се сбих. – Той сви рамене. – И така приключва всичко.

Сърцето ми се късаше от разочарованието в гласа му. Не исках да ме е грижа. Знаех, че ако го допуснех до себе си, нещата щяха да завършат зле. Не можех да си обясня откъде знаех, но бях сигурна, че скъсях ли дистанцията с което и да е от момчетата, последствията щяха да са катастрофални. Тогава защо – защо – не успявах да ги държа настрана от себе си?

– Имам и още един въпрос.

– Давай – отвърна окаяно той.

– Какво е да работиш на плажа по цял ден?

Той дори не опита да сдържи усмивката си.

– Прекрасно е. В океана има нещо обаятелно. Струва ми се, че всеки ден е в различно настроение. Понякога водата е толкова спокойна, а друг път бушува. И много се радвам, че в Анджелис винаги е топло, иначе едва ли щях да оцелея.

– И на мен ми харесва тукашният климат, но рядко ми се отдава възможност да ходя на плаж. Мама и татко не обичат, а ако отидем само двамата с Арън, обикновено събираме цяла тълпа около себе си. Доста е неприятно.

Той ме побутна леко.

– Ако имаш път към Клермонт, обади ми се. Можеш да си наемеш частен плаж, където да плуваш и да се печеш колкото душа ти иска.

Въздъхнах замечтано.

– Звучи страхотно.

– Сериозно говоря. Поне това мога да сторя за теб.

Вперих поглед в ръцете си, а после го вдигнах към обнадежденото лице на Фокс.

– Чуй сега и моята идея. Ако стигнеш до… челната тройка, да кажем, ще си наемем плаж в Клермонт заедно, а после можеш да ме заведеш да се запозная с баща ти.

Лицето му застина в шок, щом проумя какво значеше това.

– Няма да ме дисквалифицираш?

– Тазвечерната случка не беше по твоя вина. И оценявам искреността ти относно причината да си тук. Затова какво ще кажеш да се позадържиш и да видим как ще се развият нещата?

– С най-голямо удоволствие.

– Добре тогава. – Станах, а в главата ми жужаха безброй мисли. Преди тази вечер Фокс дори не беше привлякъл вниманието ми, а сега имах желание да го срещам по-често из двореца. – Извинявай, че те оставям, но ме чака много работа преди сутринта.

– Представям си – каза той, изпращайки ме до вратата. – Благодаря ти, че ми даваш втори шанс.

– Това е скромното ти желание, нали? – усмихнах се аз.

Той също ми се усмихна, вдигна здравата си ръка да хване моята и целуна съвсем нежно кокалчетата на пръстите ми.

– Лека нощ, Идлин. И още веднъж благодаря.

Кимнах му бързо и излязох от стаята. Бях се погрижила за един от въпросите… но на другия ден щях да се изправя пред още хиляда.

Фотографката се беше сляла толкова успешно с обстановката, че дори не бях усетила присъствието ѝ, когато се беше развихрил боят. Бърк и Фокс грейнаха на първа страница по вестниците, а заглавията разгласяваха, че първият бе изгонен, а вторият пощаден. Имаше и други снимки. На едната двамата с Кайл мачкаме шафрана, на друга пък стоя до Ерик, който превежда нещо на Хенри. Но всичките бяха засенчени от животинската свирепост по лицето на Бърк, докато връхлита Фокс.

Тази подминах, но по-малките откъснах от вестника, за да си ги запазя. Нямах представа защо, но в крайна сметка ги пъхнах в чекмеджето при катастрофалната вратовръзка на Кайл.

Влязох в трапезарията за закуска, усещайки тежестта на всички погледи върху себе си. Обикновено това не ме притесняваше, но понеже всички момчета умираха от любопитство около сбиването, а родителите ми се взираха в мен с тревога, се чувствах затрупана под всички неизречени думи.

Зачудих се дали не бях казала твърде много миналата вечер и дали не бяха останали с впечатлението, че ги укорявам. Исках просто да им обясня колко тежко и уморително беше всичко това за мен, а не да им приписвам вината за него. И все пак, колкото и неохотно да бях участвала в играта им, бях изпълнила обещанието си. Юмруците на Бърк бяха изместили всички останали новини на заден план, поне за един ден.

– Какво е станало? – изшушука ми Кадън.

– Нищо.

– Лъжкиня. Мама и татко са на тръни цяла сутрин.

Надникнах към тях. Татко не спираше да разтрива челото си, а мама се опитваше да заблуди околните, местейки храната из чинията си.

Въздъхнах.

– Това е работа на възрастните. Ти не би разбрал.

Той направи гримаса.

– Не ми говори така, Идлин. На четиринайсет съм, не на четири. Прочетох всички вестници и следя внимателно бюлетина. Говоря повече езици от теб и уча всички неща, които ти владееш, но не по принуда. Недей да ми важничиш. Все пак съм принц.

Въздъхнах.

– Да, но аз ще съм кралица – изтъкнах аз, отпивайки глътка кафе. Точно в момента не бях в настроение за подобни разговори.

– И името ти ще е в учебниците по история някой ден и някой отегчен десетгодишен хлапак ще го запомни за някое контролно, а после напълно ще те забрави. И ти като всички останали хора по света имаш работа. Престани да си въобразяваш, че си нещо повече от всички.

Онемях. Така ли ме възприемаше Кадън?

Така ли ме възприемаха всички?

Бях решила да съм силна днес, да покажа на родителите си, че наистина ще удържа на думата си и ще демонстрирам на момчетата, че случки като снощната не могат да ме пречупят. Но укорът на Кадън ме накара да се почувствам безполезна.

Станах от масата, обмисляйки какво да взема от кабинета. В никакъв случай не можех да работя там днес.

– Ей, Идлин, почакай.

Кайл търчеше след мен. Дори не го бях погледнала на влизане в трапезарията тази сутрин. Едната му устна беше леко подпухнала, но иначе изглеждаше невредим.

– Добре ли си? – попита той.

Кимнах с глава… после я поклатих.

– Не знам.

Той сложи ръце върху раменете ми.

– Всичко е наред.

Така се разчувствах, че най-спонтанно притиснах устни към неговите, знаейки, че това ще ми донесе утеха, макар и мимолетна.

– Ау! – изкрещя той и се отдръпна от мен.

– Извинявай! Просто…

Сграбчвайки ме за китките, той ме тикна в най-близката стая, затръшна вратата и ме притисна към стената. После ме целуна по-силно, отколкото аз него, очевидно необезпокояван от болката, когато знаеше защо я търпи.

– Какво се случва тук? – прошепна.

– Не искам да мисля за нищо. Просто ме целуни.

Без да каже и дума, Кайл ме придърпа към себе си и зарови ръце в косата ми. Аз сграбчих в шепи ризата му и се вкопчих в него.

И наистина се получи. Докато се полюшвахме с прилепени едно до друго тела, всичко останало избледня в съзнанието ми. Устните му оставиха моите и се плъзнаха надолу към шията ми. Целувките му бяха различни отпреди. Агресивни, настоятелни, притегателни. Без да се замислям, вдигнах нагоре ризата му.

Той се изсмя дяволито до бузата ми.

– Добре, ако ще се събличаме, ще трябва да си намерим друга стая. И може би е добра идея да знаеш презимето ми.

– Аштън? Артър? Имам смътен спомен, че започваше с „А“.

– Много си далеч.

Въздъхнах, пускайки дрехите му.

– Хубаво.

Той отстъпи назад, без да отлепя ръце от кръста ми, и ми се подсмихна.

– Добре ли си? Знам, че снощи беше страшничко.

– Просто неочаквано. Заради някаква си аспержа… Да се развилнееш така заради зеленчук.

Кайл се засмя.

– Виждаш ли, ето затова е най-добре да заложиш на маслото.

– Ах, до гуша ми дойде от глупавото ти масло! – Поклатих глава и плъзнах пръст надолу по гърдите му. – Много съжалявам за устната ти. Боли ли те нещо друго?

– Коремът. Блъсна ме с лакът няколко пъти, докато се мъчеше да ми се измъкне, но съм изненадан, че не пострадах по-лошо. Окото на Хенри изглежда доста зле. Добре че не го е ударил с няколко сантиметра по-ниско.

Като си помислих колко сериозно е можел да го нарани, направих гримаса.

– Кайл, ако беше на мое място, и двамата ли щеше да изгониш?

– Мисля, че щях да се позамисля дори за Хенри и моя милост – отвърна той.

– Но вие искахте да го спрете.

Той вдигна показалец.

– Вярно. Но ти беше пряк свидетел. Всички останали са видели снимките във вестниците, а там изглежда така, сякаш и ние сме участвали в мелето.

– Тоест излиза, че на трима ви с Фокс и Хенри ви се е разминало?

– Да, и че на други също може да им се размине.

– Денят ми става все по-ужасен, и по-ужасен. – Въздъхнах и прокарах пръсти през косата си, облягайки се на стената.

– Толкова зле ли се целувам?

Засмях се, докато мислех за онази вечер в стаята ми. Беше ми се сторило толкова странно, когато Кайл бе пожелал да говори с мен, но сега не можех да си представя защо. През цялото това време съм могла да имам нов довереник, да чувам неговата гледна точка върху нещата.

– Защо не сме си говорили досега? Толкова е лесно.

Той сви рамене.

– Ти командваш тук. Каква е причината според теб?

Сведох поглед, засрамена да го изрека на глас.

– Май те свързвах с Джоузи. Хич не ми е приятно да ме имитира.

– Аз пък май те свързвах с двореца. Родителите ни са виновни, не ти, но те вписвах в цялата картинка, защото ще ставаш кралица.

– Разбирам.

– И знам какво имаш предвид за Джоузи. Но си представи колко ѝ е трудно да живее в твоята сянка.

Нямаше да понеса и Джоузи в нарастващия списък с неща, заради които ме глождеше съвестта. Поизпънах дрехите си, съзнавайки, че работата щеше да отвлече мислите ми от всичко това.

– Хайде да се видим пак скоро. Не на среща, а просто да прекараме известно време заедно.

Познатата ми крива усмивка се разля по лицето му.

– Много бих се радвал.

Той се зае да напъхва ризата обратно в панталона си, а аз се мъчех да удържа горещината, прокрадваща се нагоре по лицето ми. Как бях успяла да се отпусна толкова?

– И чуй какво – каза той. – Не оклюмвай заради тези работи. По-голяма си от Избора.

– Благодаря, Кайл. – Целунах го по бузата, излязох в коридора и тръгнах към стаята си.

Спомних си колко се бях вбесила, виждайки за пръв път името му сред участниците; чувствах се измамена. Сега вече не ме интересуваше как онзи формуляр бе попаднал в купчината; просто се радвах, че го имаше.

И се надявах с Кайл също да е така.

Двайсет и шеста глава

Тази вечер ми предстоеше истинско предизвикателство. Да, снимките с Иън изглеждаха фантастично във вестника… и да, кратките видеоклипове от викторината бяха много симпатични, но се питах дали Гаврил нямаше да сметне за необходимо да ми задава въпроси за отпадането на Джак и Бърк, вместо да насочи вниманието си към оставащите кандидати.

Още по-лошото беше, че май нямах много за разказване относно момчетата. Татко беше разпоредил щателна проверка на всички участници и ако стражите не побързаха, щях да остана без нито една среща тази седмица… тоест нямаше да има за какво да говоря пред камерите на следващия бюлетин. Затова тазвечерният трябваше да се получи добре, а не знаех какво да направя по въпроса.

Не можех да се отърся от чувството, че нещо не е наред, че пропускам някое важно парче от пъзела, което би облагодетелствало целия процес на Избора.

От моя гледната точка нещата не се развиваха чак толкова зле, макар и само защото бях опознала Кайл, Хенри, Хейл и Фокс. Но народът вероятно смяташе всичко случващо се за същинско бедствие.

Въпреки че в деня на парада бях надникнала във вестника само за част от секундата, още си спомнях снимката, в която клеча уплашено върху платформата. За жалост, не бях забравила и как хората ме сочат и ми се присмиват от тротоарите. Същата седмица бяхме изгонили двама кандидати заради лошо поведение, след което всеки романтичен жест беше останал на заден план.

Цялата ситуация лъхаше на провал.

Сега седях в стаята си и скицирах, мъчейки се да подредя мислите в главата си. Трябваше да има все някакъв начин да обърна нещата, да покажа хубавата им страна.

Моливът ми шареше по листа и имах чувството, че с всеки следващ щрих някой от проблемите ми се изглаждаше. Май беше най-добре тази седмица да не говоря за срещите си с момчетата. Разкажех ли за една от тях, трябваше да разкажа и за останалите, а не исках да си спомням за гнусните ръце на Джак върху мен.

Затова вместо тези събития можехме да обсъдим какво знам за момчетата. Имах доста да ги хваля, а ако излезеше, че съм дълбоко очарована от уменията и познанията им, щеше да звучи съвсем логично, че ми е трудно да избера само един от тях. Тоест проблемът не беше там, че Изборът не върви по план, а че бях изправена пред твърде много добри варианти.

С раждането на плана ми се роди и разкошен модел за рокля – вталена, с връзка през врата и дълга до средата на бедрото. Върху нея нарисувах прозрачна дълга разкроена пола, която придаваше на целия модел по-скромен вид. Цветовете пък – виненочервено за самата рокля и златистокафяво за горната пола – ѝ даваха приятен есенен нюанс.

Вече си представях каква прическа ще ѝ отива. Знаех дори с кои от бижутата си да я съчетая.

Гледайки я обаче, съзнавах, че кройката е по-подходяща за старлетка, отколкото за принцеса. В моите очи беше безумно прелестна, но ме притесняваше хорското мнение. Напоследък то имаше по-голяма тежест от всякога досега.

– О, госпожице! – възкликна Нийна, когато зърна скицата ми в движение.

– Харесва ли ти?

– Най-ефектната рокля, която някога съм виждала.

Отново вперих поглед в рисунката.

– Смяташ ли, че би била удачна за бюлетина?

Тя като че ли се учуди на въпроса ми.

– Ще ви покрива почти от глава до пети и освен ако нямате намерение да я обсипете с изкуствени диаманти, не виждам защо не.

Погалих с пръсти хартията така, сякаш докосвах плата.

– Да сядам ли на шивачната машина? – попита въодушевено Нийна.

– Всъщност би ли ме завела в шивашкото ателие? Май ми се ще да ти помогна с тази. Искам я за довечера.

– За мен ще е удоволствие – отвърна Нийна. Грабнах скицника си и излязох с нея в коридора, усещайки се по-развълнувана отвсякога.

Установих, че маратонът по рязане и шиене си е струвал веднага щом влязох в студиото и видях върлата завист в очите на Джоузи. Носех златисти обувки на токчета, косата ми се спускаше на тежки вълни по раменете ми и вероятно по-красива не се бях чувствала никога. Натрапчивите погледи на момчетата потвърдиха усещането ми, че изглеждах ослепително, и така се смутих, че се наложи да им обърна гръб, за да потисна усмивката си.

Чак тогава усетих, че нещо не е наред. В помещението като че ли витаеше напрежение, по-мощно от гордостта ми заради новата рокля и осезаемото възхищение на момчетата. Беше толкова остро, че почти настръхнах.

Озърнах се наоколо, издирвайки поне някаква улика. Родителите ми стояха дискретно в ъгъла. Напрегнатото чело на татко и поведението на мама ми подсказаха, че има нещо гнило. Само че не бях сигурна дали да отида при тях и да ги попитам какво е. Достатъчни ли бяха няколко дни мълчание?

– Здрасти. – Бадън се беше промъкнал незабелязано до мен.

– Здравей.

– Стреснах ли те?

– Не, няма нищо – отвърнах вежливо. – Просто се бях поумислила. С какво мога да ти помогна?

– Ами, питах се дали мога да те поканя на вечеря тази седмица? Или пък на още един импровизиран концерт? – Той задрънка по струните на въображаема китара с усмивка и прехапа долната си устна.

– Много мило, но по обичай аз трябва да каня господата.

Той сви рамене.

– Е, и? Готварското фиаско не стана ли по покана на момчетата?

Присвих очи, опитвайки да си спомня.

– В общи линии.

– Значи, понеже, за разлика от Кайл, аз не съм отраснал в двореца, нямам право да те поканя на среща?

– Уверявам те, Кайл не е толкова привилегирован, колкото си въобразяваш – отвърнах през смях аз, замисляйки се за всички години на дрязги помежду ни.

Бадън ме гледаше мълчаливо със скептично изражение на лице.

– Щом казваш.

Останах повече от смаяна, когато ми обърна гръб и си тръгна с ръце в джобовете и уверени крачки. Грубо ли бях постъпила? Просто исках да съм откровена с него. Пък и реално не му бях отказала.

Опитах да се отърся от мисълта за неочакваната му реакция, съсредоточавайки се върху настоящата си задача: да съм очарователна и приветлива и да убедя всички, че се влюбвам.

Татко мина покрай мен и аз го спрях.

– Какво има?

Той поклати глава и потупа ръката ми.

– Нищо, скъпа.

Лъжата му ме разтърси повече от острата реакция на Бадън. Студиото гъмжеше от хора, едни раздаваха команди, други четяха записки. Дочух смеха на Джоузи и как някой ѝ шътка. Момчетата разговаряха помежду си малко по-шумно от благоприличното. Бадън седеше нацупено до Хенри и игнорираше всички около себе си. Притиснах тревожно ръце към корема си.

От другата страна на Хенри, в тъмното извън сцената, някой ми махаше с ръка – Ерик, който тъкмо се гласеше да заеме скришното си място. Щом привлече вниманието ми, вдигна палци пред себе си, но изражението по лицето му ми даде да разбера, че жестът е въпросителен. Вдигнах рамене. Той стисна устни, после оформи с уста думичката „съжалявам“. Усмихнах се напрегнато и му върнах жеста с палците, което беше странно, но само такъв отговор ми идваше наум. Ерик поклати глава и нещо в изражението му ми донесе неочаквана утеха. Поне един човек разбираше как се чувствам.

Поех си дълбока глътка въздух и отидох да седна между мама и Арън.

– Нещо не е наред – прошепнах на брат си.

– Знам.

– А знаеш ли какво е?

– Да.

– Ще ми кажеш ли?

– После.

Въздъхнах. Как очакваха от мен да се представя добре със свито на топка сърце?

Изнесоха обявленията и татко излезе на подиума за малко, макар че не можах да се концентрирам върху речта му. Виждах единствено тревогата, изписана в бръчките около очите му, и натежалите му от неясно бреме рамене.

След първата част на предаването Гаврил пристъпи към центъра на сцената и обяви, че имал няколко въпроса към кандидатите, които започнаха да подръпват вратовръзките и ръкавелите си и да заемат по-уверени пози върху столовете си.

– И така, да видим… сър Айвън? – Айвън вдигна ръка от близката страна на първия ред и Гаврил се обърна към него. – Как ви се струва Изборът дотук?

Той се засмя.

– Щях да съм по-доволен, ако ми се отдадеше шанс да поговоря с принцесата насаме. – Айвън ми намигна и усетих как лицето ми пламва.

– Предполагам на принцесата ѝ е трудничко да огрее навсякъде – каза благосклонно Гаврил.

– Разбира се! Не се оплаквам, просто изразявам надежда – добави той, продължавайки да се подсмива тихичко, сякаш всичко беше на шега.

– Е, може би тази вечер ще успеете да убедите Нейно кралско височество да отдели време и за вас. Кажете, каква е според вас най-важната задача на бъдещия принц?

Айвън спря да се подсмихва.

– Не знам. Като че ли да е добра компания на Нейно величество. Работата принуждава принцеса Идлин да общува с много хора и си мисля, че за мен би било чест да съм един от онези, с които би контактувала просто ей така, за забавление.

Костваше ми много усилия да не врътна саркастично очи. Ако с теб не общувам принудително, скъпи, то с кого?

– Интересно – коментира Гаврил. – Ами вие, господин Гънър?

Гънър беше леко нисичък и изглеждаше почти като детенце на фона на широкоплещестия Айвън. Опита да се поизпъчи, не че имаше някакъв ефект.

– Мисля, че бъдещият принц трябва да се подготви винаги да е на разположение. Както вече споменахте, графикът на принцесата е много натоварен, така че мъжът в живота ѝ трябва да се стреми винаги да ѝ е от помощ. Разбира се, още нямам конкретна представа какво точно предполага това, но е важно да сме готови за промените в ежедневието и приоритетите ни.

Гаврил направи одобрителна физиономия, а татко запляска, предизвиквайки вълна от аплодисменти в студиото. Аз също се присъединих, но ми беше странно. Въпросът беше основателен и не ми беше особено приятно да го превръщат в забавление.

– Сър Кайл, живеете в двореца от малък – продължи Гаврил, отивайки от другата страна на сцената. – Как би се променил животът ви според вас, ако станете принц?

– Определено ще трябва да отделям повече време на хигиената си.

– Пфффффт! – Покрих устата си засрамено, но просто не можах да възпра смеха си.

– О! Струва ми се, че някой е съгласен с решението ви.

Хенри, който седеше зад Кайл, се присъедини към смеха ми със закъснение, тъй като беше изчакал Ерик да му преведе коментара. Гаврил го забеляза и заобиколи до неговия ред.

– Сър Хенри, ако не се лъжа? – Хенри кимна, но виждах същинския ужас в очите му. – Какво е вашето мнение по въпроса? Каква ще е най-важната роля на бъдещия принц според вас?

Той опита да прикрие страха си, навеждайки се настрани, за да чуе превода на Ерик. След като разбра въпроса, кимна с глава.

– О, о, да. Принсът трябва бъде за принсеса… мммм…

Станах на крака. Не можех да понеса гледката.

– Хенри? – провикнах се. Всички погледи се обърнаха към мен, а аз му махнах да дойде при мен в средата на сцената. Той тръгна плахо. – Ерик? Ти също.

Хенри изчака приятеля си да се появи иззад кулисите. Ерик изглеждаше притеснен, тъй като не беше очаквал да го извикат пред прожекторите, но Хенри му прошепна нещо с усмивка и той видимо се поотпусна, докато ме приближаваха с Гаврил.

Хванах Хенри под ръка, а Ерик застана зад него, отново превключвайки на режим „сянка“.

– Гаврил, сър Хенри е отраснал в Суендуей. Майчиният му език е финският, затова му е необходим преводач. – Посочих Ерик, който направи бърз поклон, нетърпелив да се скрие от камерите. – Сигурна съм, че Хенри с радост би отговорил на въпросите ти, но мисля, че ще му е много по-лесно, ако Ерик не се крие зад подиума.

Хенри ми се усмихна, щом чу превода на Ерик, и изпитах странна гордост, когато се пресегна и стисна нежно ръката ми.

След кратка пауза, в която си възвърна самообладанието, Хенри даде отговора си. Виждах, че обмисля внимателно думите си, и макар първоначално да се беше притеснил, сега говореше със самоувереност. Като приключи, всички погледи се преместиха върху Ерик.

– Сър Хенри казва, че всеки бъдещ принц не бива да забравя, че ще има да изпълнява не една, а доста роли. Съпруг, съветник, приятел и още десетки. Трябва да е готов да учи и работи също толкова усърдно, колкото Нейно кралско величество, и да загърби егото си, ако е необходимо. – Ерик сключи ръце зад гърба си, припомняйки си последната част от думите на Хенри. – Освен това е нужно да разбере, че тя носи на плещите си бреме, което той самият не би успял да понесе, затова понякога ще е достатъчно просто да ѝ бъде клоун…

Изкисках се, виждайки с радост усмивката на Хенри. Цялото студио избухна в овации, а аз се надигнах на пръсти да прошепна в ухото му:

– Добре, добре.

Той засия.

– Добре, добре?

Кимнах утвърдително.

– Ваше Височество, това е значително усложнение в хода на Избора – отбеляза Гаврил. – Как се справяте?

– В момента с помощта на две неща: търпение и Ерик.

Из студиото се разнесе откъслечен смях.

– Но в бъдеще? Рано или късно това ще трябва да се промени.

За пръв път ми се приискваше да грабна най-близкия стол и да го запратя по Гаврил Фадей.

– Да, вероятно, но определено има и по-страшни неща от езиковата бариера.

– Ще ни дадете ли примери?

Махнах на Хенри и Ерик да седнат по местата си и едва сдържах смеха си, когато видях с каква бързина Ерик се отправи към ръба на подиума. Хенри ми се усмихна приятелски на тръгване и този му жест ме вдъхнови.

– Е, тъй като всичко започна с Хенри, ще използвам него като пример. Комуникацията ни е трудна, но за сметка на това е невероятно мил човек. Джак и Бърк говореха отличен английски, но поведението им беше недопустимо.

– Да, всички сме запознати с историята за агресивния изблик на Бърк и позволете да вметна колко се радвам, че сте невредима.

Без рана – да. Невредима – това беше под въпрос. Не че това разграничение представляваше интерес за някого.

– Да, но те като че ли са изключението, а не самото правило. Толкова много от кандидатите мога да похваля.

– Така ли? Е, няма да ви спирам!

Усмихнах се и надникнах през рамо към момчетата.

– Сър Хейл има невероятен усет към модата и работи като шивач. Няма да се учудя, ако един ден цяла Илеа носи неговите модели.

– Роклята е страхотна! – провикна се той.

– Лично моя кройка! – отвърнах въодушевено, неспособна да сдържа гордостта си.

– Чисто съвършенство.

– Виждаш ли? – продължих, обръщайки се към Гаврил. – Казах ти, че има добър вкус. – Отново погледнах към скамейките. – Разбира се, вече говорихме за музикалните умения на сър Бадън, но си струва да ги спомена отново. Безкрайно талантлив музикант е.

Бадън кимна бързо и ако още ми беше сърдит, то поне го прикриваше добре.

– Сър Хенри, оказва се, е изумителен готвач. А аз не се впечатлявам лесно в това отношение, тъй като, както знаеш, нашите готвачи нямат равни по света. Така че спокойно можеш да ми завиждаш, задето имах шанса да опитам вкусотиите му.

Още смях изпълни студиото и мярнах видимо щастливото лице на татко в един от мониторите.

– Що се отнася до сър Фокс… е, някои може и да не подозират колко ценно качество е това, но той има способността да открива положителната страна на всяка ситуация. Изборът може да е много стресиращо изживяване, но той винаги гледа оптимистично на нещата. Удоволствие е да се общува с него.

С Фокс се спогледахме и забелязах, че дори с раната на главата и синината под едното му око, която прозираше дори под грима, изглеждаше напълно безобиден. Радвах се, че го бях оставила в играта.

– Някой друг? – попита Гаврил и аз огледах останалите момчета. Да, имаше още един.

– На повечето хора им е трудно да повярват, че не познавам сър Кайл като петте си пръста, тъй като живеем заедно още от малки, но е вярно. Изборът ми позволи да го опозная много по-добре и вече знам, че е един изключително обещаващ архитект. Ако някога ни потрябва втори дворец, първо към него ще се обърна.

Из студиото се разнесоха няколко сантиментални въздишки, подбудени от вероятността дълговременното ни приятелство да прерасне в нещо повече.

– Но и аз бих се съгласила, че трябва да наблегне на хигиената – добавих, разсмивайки публиката отново.

– Явно си имаме работа с удивителни младежи! – обяви гръмко Гаврил и момчетата бяха удостоени с поредните овации.

– Абсолютно.

– Е, щом сте толкова впечатлена, не мога да не попитам: получил ли е някой специално местенце в сърцето ви?

Усетих, че въртя нервно косата си с пръсти.

– Не знам.

– Хайде сега!

Изкисках се, свеждайки поглед. Не ме питаше наистина… нали?

– Случайно да е някой от споменатите?

Шляпнах закачливо ръката му.

– О, боже, Гаврил!

Той се подхилна и публиката прихвана от него. Повях си с ръка и отново се обърнах към него.

– Истината е, че още ми е трудно да говоря за това публично, но се надявам в бъдеще да се отпусна.

– Прекрасно, Ваше Височество. Нека ви пожелая от името на цяла Илеа успех в търсенето на партньор.

– Благодаря. – Кимнах скромно с глава и надникнах небрежно към татко.

По лицето му се четеше недоумение, сякаш се изненадваше от собствения си оптимизъм. Чувството беше и сладко, и горчиво: да изпитвам такава неувереност около цялото начинание, но и да виждам, че дори най-малкото късче надежда бе успяло да прогони толкова много от тъгата в очите му.

За момента и толкова стигаше.

Двайсет и седма глава

– Новините са лоши.

Бях се свила на топка в леглото на Арън, докато той седеше и ми разказваше всичко онова, което мама и татко ми бяха спестили.

– Просто изплюй камъчето.

Той преглътна.

– Като че ли винаги започва от бедните окръзи. Не е точно бунт, както е било по времето на мама и татко… По-скоро е брожение.

– И какво значи това?

– Надигат се гласове за сваляне на монархията. Народът не е доволен от премахването на кастите и смята, че нас не ни е грижа.

– Не ни е грижа? – изумих се аз. – Татко се побърква от работа. Аз излизам с непознати заради тях!

– Знам. И нямам представа как ти се получи днешната изява, но беше удивително. – Направих иронична физиономия, приемайки похвалата му, но вече започвах да се питам доколко ли тазвечерното предаване беше импровизация. – Но дори при това положение, какво трябва да направим? Вечно да играем театър?

– Ха! – изсумтях аз. – Все едно биха поискали такова нещо от теб. Вечно аз ще съм на топа на устата, а повече не мога така. И бездруго вече имам чувството, че се задушавам.

– Можем просто да сдадем властта – предложи той. – Но какво чака страната ни тогава? Кой ще поеме топката? А ако не се откажем от трона, ще ни свалят ли принудително?

– Смяташ ли, че е възможно? – прошепнах аз.

Той впери поглед в нищото.

– Не знам, Иди. Хората са постъпвали и много по-жестоко, водени от глад или умора, или от безпощадна бедност.

– Но ние не можем да нахраним всички. Не можем да им гарантираме еднакви заплати. Какво искат от нас?

– Нищо – отвърна искрено той. – Просто искат повече за себе си. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но се заблуждават. Въобразяват си, че животът им е в наши ръце, но не е така.

– В техни ръце е.

– Именно.

Помълчахме доста време, обмисляйки какво ни чакаше. Но истината беше, че аз щях да пострадам най-тежко, ако народът изпълнеше заканата си. Не знаех как се случват подобни събития, но беше факт, че правителствата се сменяха. Кралствата се издигаха и падаха; цели нови идеологии завземаха света, изтласквайки старите назад. Дали и мен нямаше да изхвърлят на улицата?

Настръхнах при мисълта.

– Вече ме замеряха с развалена храна – пророних.

– Какво?

– Толкова съм глупава – отвърнах аз, поклащайки глава. – Израснах с мисълта, че всички ми се прекланят… но народът не ме обича. След като мама и татко слязат от престола, едва ли нещо ще го спре да се отърве от мен.

Чувството беше осезаемо, сякаш предишните ми схващания ме бяха задържали над водата, а сега, когато проумявах, че съм се лъгала, тялото ми внезапно натежаваше.

Лицето на Арън посърна от тревога. Чаках да ме обори, но просто нямаше как.

– Можеш да ги накараш да те обичат, Идлин.

– Не съм нито обаятелна като теб, нито остроумна като Кадън, нито пък неустоимо темпераментна като Остън. В мен няма нищо специално.

Той блъсна главата си в рамката на леглото.

– Идлин, сигурно се шегуваш. Ти си първата наследница на трона. Страната ни не е имала друга като теб. Просто трябва да се научиш да използваш този факт, да им напомняш коя си.

Аз съм Идлин Шрийв и на света няма по-могъщ човек от мен.

– Не мисля, че биха ме харесали, ако разберат коя съм в действителност.

– Ако продължаваш да мрънкаш, ще те изритам от стаята.

– Аз пък ще наредя да те бичуват.

– Заплашваш ме с това още откакто бяхме на шест.

– Един ден ще изпълня заканата си. Слушай ми думата.

Той се засмя.

– Не се безпокой, Иди. Шансовете народът да се организира достатъчно добре, че да постигне нещо, са минимални. Просто изливат яда си върху нас. Като им мине, всичко ще се върне постарому, ще видиш.

Кимнах с въздишка. Може би се притеснявах безпричинно, но още чувах в главата си гневните крясъци от парада и още виждах гневните коментари за целувката ми с Кайл. Едва ли толкова лесно щяха да забравят желанието си да свалят монархията.

– Не казвай на мама и татко, чу ли?

– Щом настояваш.

Скочих от леглото и целунах Арън по бузата. Съжалявах момичетата, които си нямаха братя.

– До утре.

Той се усмихна широко.

– Отивай да поспиш.

Излязох от стаята му с намерението да се върна в моята. Но докато вървях по коридора, осъзнах, че съм гладна. А и кухнята ми се беше сторила много уютно място. Спомних си, че бях видяла разни плодове там, пък и в хладилника имаше сирене. Вече беше достатъчно късно, че да не обезпокоя никого, затова припнах към задното стълбище.

Бях се лъгала, че ще намеря кухнята празна. Шепа мъже и жени месеха тесто и кълцаха зеленчуци. Погледах ги за момент, запленена от експедитивността и замаха, с които вършеха работата си. Впечатлиха ме с това, че независимо от късния час, всички изглеждаха будни и щастливи и си бъбреха доволно.

Сценката беше толкова интригуваща, че в първите няколко мига не забелязах главата с буйни руси къдрици в задния край на помещението. Хенри беше закачил ризата си на една кукичка, а синият му потник беше покрит с брашно. Тръгнах тихо към него, но докато минавах покрай служителите, те започнаха да ме поздравяват с реверанси и поклони, известявайки Хенри за присъствието ми.

Щом ме видя, той опита да се поизтупа, но напълно неуспешно. Отметна назад косата си и се обърна към мен с неизменната си усмивка на лице.

– Ерик го няма?

– Той спи.

– А ти защо не спиш?

Хенри присви очи, подреждайки думите в главата си.

– Хмм. Извинявам. Готвя?

Аз кимнах.

– Може ли и аз да поготвя с теб?

Той посочи към ябълките и тестото на масата.

– Вие иска? Вие готви?

– Да.

По лицето му грейна широка усмивка и той кимна. После погледна към дрехите ми и след секунда размисъл грабна ризата си и загърна предната част на тялото ми с нея, завързвайки ръкавите на кръста ми. Престилка. Искаше да ми направи престилка.

Усмихнах се вътрешно. Все пак бях по нощница, но двамата не можехме да си говорим, камо ли да спорим.

Той взе една ябълка и я обели на една дълга ивица. След това я остави на тезгяха и взе друг вид нож.

– Pidäveitsi näin – каза той, демонстрирайки как е хванал дръжката му. – Pidäomena huolellisesti. – Сви пръстите на другата си ръка като нокти на граблива птица и стисна ябълката с тях. После започна да я реже.

Направи ми впечатление колко малко сила използва за всяко движение и как тази елементарна хватка защитава ръцете му от острието на ножа.

– Вие – каза след малко, подавайки ми инструмента.

– Добре. Така ли? – Свих пръстите си по негов пример.

– Да, да.

Далеч не бях толкова бърза, колкото него, а и парчетата ми не бяха равни като неговите, но ако съдеше човек по лъчезарната му усмивка, щеше да реши, че се справям майсторски.

Той омеси тестото, прибави канела и захар и включи един от фритюрниците до стената.

Стана ми чудно дали е сладкар по професия, или просто най-много обича да прави десерти.

Помогнах му да пъхнем резенчетата ябълка в тестото и макар да се ужасявах от горещото олио, потопих една от кошниците на фритюрника в него. Изпищях, когато мазнината запращя като жива. Хенри се засмя съвсем деликатно, което беше мило от негова страна.

Когато накрая ми сервира подноса с готовия десерт, вече умирах от глад и нямах почти никакво търпение да чакам. Въпреки това се сдържах да посегна, докато той не ми даде знак да опитам. Взех една от ябълковите понички и отхапах.

Беше неземно вкусна, по-вкусна дори от кифличките, които бях опитала онази вечер.

– О, ммм! – възкликнах, дъвчейки. Той се засмя и грабна една поничка за себе си. Стори ми се доволен от резултата, но видимо преценяваше качеството на творението си.

Според мен беше върховно.

– Как им се казва?

– Хмм?

– Ъ, име? – перифразирах аз, сочейки към храната.

– О, omenalörtsy.

– Оменалорци?

– Браво!

– Добре!

– Сериозно?

– Добре.

Усмихнах се. Трябваше да се похваля на Кадън, че овладявах имената на няколко суендуейски десерта.

Изядох две понички, макар и да ми натежа след това, а после погледах как Хенри черпи готвачите, всеки от които възвелича уменията му. Дълбоко в себе си се ядосвах, задето той самият не разбираше думите, които използваха.

Възхитителни. Съвършени. Отлични.

Но имах чувството, че дори да ги беше разбрал, щеше да заяви, че са твърде щедри в оценките си. И все пак нямаше как да съм сигурна. Просто такъв си го представях. Не знаех много за него.

Да, напомних си, а и не ти трябва.

В някои моменти ми ставаше все по-трудно да живея с тази мисъл.

Когато Хенри се върна с празна чиния, аз му се усмихнах свенливо.

– Трябва да поспя.

– Вие спи?

– Да.

– Добре, добре.

– Хм, тази вечер? Бюлетинът? – попитах, мъчейки се да говоря възможно най-опростено.

Той кимна.

– Бюлетинът, да.

Опрях длан в гърдите му.

– Беше много сладък.

– Сладък? Хмм, захар?

Засмях се.

– Да. Като захар.

Той вдигна ръка и я сложи върху моята, която още беше долепена до сърцето му. Докато се взираше в мен, усмивката му угасна. Той преглътна и сви рамене, опитвайки се сякаш да задържи момента по-дълго. Още притискаше ръка към моята и очевидно прехвърляше думи в главата си, докато се мъчеше да намери поне една, която бих разбрала…

Но явно не откриваше такава.

Исках да знае, че усещам какво опитва да ми каже. По всяка негова усмивка, по всеки жест си личеше, че изпитва чувства към мен. А колкото и да се стараех да го предотвратя, на мен също не ми беше безразличен. Боях се, че после ще съжалявам, но имаше само един начин да изразя това си чувство.

Скъсих разстоянието помежду ни и сложих ръка на бузата му. Той се взираше в очите ми, сякаш беше намерил нещо истински ценно, нещо необикновено, което можеше и да не види вече. Кимнах бавно и той приближи устни до моите.

Хенри беше уплашен. Усещах го. Страх го беше да ме докосне, да ме прегърне, да помръдне дори. Не знаех дали е защото пред него стоеше принцеса, или защото му беше за пръв път, но целувката му беше така плаха.

Което я направи още по-прекрасна.

Притиснах устни към неговите, опитвайки се да го уверя без думи, че няма страшно, че исках да ме прегърне. И накрая, след момент на колебание, той откликна на безсловесното ми разрешение. Докосваше ме като да бях порцеланова, сякаш се опасяваше, че ако ме стиснеше твърде силно, щях да се счупя. Целувките му също бяха такива, но като че ли вече не бяха подбудени от страх, а от нещо, което чувствах като благоговение, обожание, толкова красиво, че почти непоносимо.

Отдръпнах се леко замаяна от целувката, забелязвайки, че очите му изглеждаха тъжни, но по устните му играеше бледа усмивка.

– Трябва да вървя – повторих аз.

Той кимна.

– Лека нощ.

– Лека нощ.

Закрачих бавно, докато не се скрих от погледа му, след което побягнах. Виеше ми се свят от мисли, които не разбирах. Защо се бях трогнала така, когато Гаврил бе закачил Хенри? Защо бях настояла Фокс да остане, при положение че трябваше да го отпратя? Защо Кайл – Кайл, за бога! – постоянно изскачаше в съзнанието ми?

И защо тези въпроси ме ужасяваха така?

Щом стигнах до стаята си, се хвърлих на леглото с размътена глава. Колкото и да се ядосвах на Гаврил, че беше подхванал темата, наистина ме тревожеше фактът, че не можех да говоря нормално с Хенри, че не можех да му споделя нищо лично заради неловката ситуация, в която щях да поставя и себе си, и Ерик. Но макар това да беше пречка, имах чувството, че единственият човек, пред когото бих разкрила най-съкровените си мисли, беше именно Хенри. Чувствах се спокойна с него, знаех, че е разумен, възхищавах се на жизнеността му. Хенри беше добър човек.

Само че аз не говорех фински. А това беше лошо.

Завъртях се по гръб в леглото и изохках, когато нещо се заби в гръбнака ми. Пресегнах се и установих, че е възел. Още носех ризата на Хенри.

Развързах я и макар да осъзнавах, че е нелепо, я доближих до носа си. Разбира се. Разбира се, че ухаеше на канела и мед… и ванилия. Разбира се, че ухаеше на десерт.

Глупав суендуейски сладкар с глупавите му аромати.

Всичко това ме караше да се чувствам като празноглавка!

Именно затова любовта беше опасна: правеше те слаб.

А на света нямаше човек, по-могъщ от мен.

Двайсет и осма глава

На закуска ми направиха впечатление няколко неща. Първото беше, че Хенри се опитваше да разкаже на Ерик за всичко, което се беше случило снощи. Ерик постоянно стрелкаше очи към моите, а после обратно към Хенри и като че ли се опитваше да го успокои. Предполагах, че Хенри ще е въодушевен, тъй като беше вторият човек, получил целувка от мен по време на Избора. Той обаче не беше на себе си от вълнение.

От другата страна на масата Кайл премяташе объркан поглед ту към Ерик, ту към Хенри, тъй като очевидно не разпознаваше достатъчна част от думите, за да схване дори малка част от разговора им. Затова просто се хранеше бавно, без да се меси.

Освен това забелязах, че Бадън се мъчеше да привлече вниманието ми. Махна ми дискретно и кимна към вратата. Аз оформих с устни „после“, подразнена от факта, че за пореден път не зачиташе установения етикет.

Но най-лошото беше, че мама и татко ми хвърляха тайни погледи, очевидно питайки се доколко бях осведомена за размириците.

Прокашлях се.

– Е, добре ли се представих снощи?

Лицето на татко най-сетне се озари от усмивка.

– Впечатлен съм, Идлин. Като се има предвид колко тежка седмица имаше, се държа невероятно уверено. Когато Хенри излезе на сцената и ти прояви такова великодушие към него, направо ме трогна. И се радвам да видя, че някои от момчетата… ти допадат. Това ми дава надежда.

– Ще видим как ще се развият нещата – отвърнах уклончиво аз. – Все пак ти обещах три месеца и смятам, че ще ми е нужно поне толкова време да взема решение.

– Знам какво имаш предвид – каза той и погледът му се премрежи, сякаш през главата му прелитаха хиляди спомени. – Благодаря ти.

– Няма нищо. – Докато гледах сантименталната му, носталгична усмивка, разбирах колко голямо значение отдава на всичко това. – Ще останеш ли разочарован, ако накрая не се сгодя?

– Не, скъпа. Аз няма да остана разочарован. – Акцентира едва осезаемо на думата, но и това беше достатъчно да ме потопи в паника.

Какво ме чакаше, ако в края на играта не посочех своя избраник? Ако си имахме работа не само със смута, породен от анулирането на кастите, а трябваше да потушаваме и истински бунт, нямаше как да въдворим ред само за някакви си три месеца. Всъщност две седмици от тях вече бяха отлетели неусетно.

Нямаше да е достатъчно.

В този момент проумях защо им беше да крият новината за размириците от мен: нима нямаше да се откажа от всичко, ако сметнех, че усилията ми отиват на вятъра? А откажех ли се, оставахме напълно беззащитни.

– Не се безпокой, татко – казах аз, слагайки ръка върху неговата. – Всичко ще се нареди.

Той постави другата си ръка върху моята и я стисна леко.

– Сигурен съм, че е така, скъпа. – После си пое дълбока глътка въздух и отпи от кафето си. – И друго исках да ти кажа; всички кандидати са проверени. Ако бяхме провели няколко телефонни обаждания преди Избора, щяхме да разберем, че Бърк се е държал агресивно и в миналото, а една от съученичките на Джак го обвинила в неуместно поведение. Освен това научихме, че Иън прекарва почти цялото си време сам. Не смятам, че това е причина да го изпратим у дома, но е добре да го държим под око.

– Всъщност Иън е доста любезен.

– Така ли?

– Да. Но и на мен ми направи впечатление, че е самотник. Не знам защо, иначе умее да води разговор.

Татко отпи от кафето си и погледна към Иън.

– Странно.

– Има ли друг, за когото искаш да ме предупредиш? – попитах аз, опитвайки да отклоня вниманието му от Иън. Това, че беше необщителен, не го правеше опасен.

– Едно от момчетата има лоши оценки в училище, но това не е болка за умиране.

– Добре тогава. Да кажем, че най-лошото е минало – заявих окуражително.

– Надявам се. Ще назнача специален екип, който да следи поведението им. В началото не проявих достатъчна старателност и сега съжалявам за това – призна си той.

– Хубавото е, че ще имам възможност да излизам на срещи, които да обсъждаме по време на следващия бюлетин.

Той се подсмихна.

– Вярно. Защо не дадеш шанс на някое от момчетата, с които не си разговаряла? От опит ти казвам, че е възможно да се срещнеш с всеки от тях поотделно.

Отправих поглед към тълпата от момчета.

– Май тази седмица няма да стъпя в кабинета.

Той поклати глава.

– Няма нищо. Опознай ги. Все още искам да си намериш някого, макар и една част от теб да смята, че е безсмислено.

– Нека ти напомня, че не това беше първоначалната ти цел.

– Все едно.

– Толкова са много. Има ли някого, когото не харесваш?

Той присви очи.

– В интерес на истината… – Татко плъзна поглед по лицата пред себе си, издирвайки точно определено. – Онзи. Със зелената риза.

– С черната коса?

– Да.

– Това е Джулиан. Какво не му харесваш?

– Може и да ти прозвучи банално, но когато хвалеше другите момчета снощи, той нито се усмихваше, нито им ръкопляскаше. Не одобрявам такова поведение. Ако не търпи да е временно в сянката им, как тогава ще понесе да е в твоята до края на живота си?

Колкото и време да бях отделила на размишления около това дали наистина ме възприемаше като лидер, този му коментар хвърляше всичкото на вятъра. Естествено, че ме възприемаше като такава.

– И това може да ти се стори банално, но не мисля, че бихте създали красиви деца.

– Татко! – изкрещях аз, привличайки доста погледи. Зарових лице в дланите си, докато той се превиваше надве от смях.

– Ти попита!

– Добре. Тръгвам си. Благодаря за полезната информация.

Направо изхвърчах от трапезарията, макар че се постарах крачката ми да изглежда съвсем малко по-забързана от уместното за една дама. Щом излязох в коридора, буквално го ударих на спринт. В стаята си прегледах оставащите формуляри, издирвайки неща, които правеха някои от момчетата по-интригуващи от други. Спрях се на снимката на Джулиан. Татко имаше право. По каквито и начини да комбинирах неговия нос с моите очи или моята уста с неговите скули, резултатът винаги беше потресаващ.

Не че имаше някакво значение.

Щях да го изпратя да си върви съвсем скоро, но вероятно след няколко неуспешни срещи, за да си има компания. Единичните елиминации се бяха оказали доста неприятни. Засега трябваше да си съставя план. Десет срещи. Това беше целта ми преди следващия бюлетин. И поне три от тях трябваше да фигурират във вестниците. Как можех да ги направя смайващи?

Мама беше в Дамския салон с госпожица Луси, където ѝ гостуваше една знатна дама. Не много от жените заемаха кметски пост, така че ги знаех наизуст. Днес с присъствието си ни удостояваше госпожица Мила Уорън от Калгари. Не бях подготвена за официална среща, но вече нямах избор.

Поздравих мама и гостенката ѝ с реверанс.

– Ваше Височество! – посрещна ме с искрена радост госпожица Уорън и стана да изпълни дълбок реверанс. – Приятно ми е да ви видя, и то в толкова вълнуващ момент!

– И за нас е удоволствие, че ни гостувате, госпожице Уорън. Моля, седнете.

– Как си, Идлин? – поинтересува се мама.

– Добре. Бих искала да ти задам няколко въпроса по-късно – добавих тихо.

– Малко приказки за момчета, а? – намигна ми госпожица Уорън. Мама и госпожица Луси ѝ отвърнаха със смях, но аз, макар да се усмихнах, сметнах за нужно да ѝ разкрия истината.

– Не мисля, че Изборът е това, което си представяте.

Тя вдигна вежди.

– О, моля ви, дайте ми трийсет и петима мъже, борещи се за сърцето ми, и чакайте да се оплача!

– Повярвайте ми, работата е повече от удоволствието – уверих я аз. – Придаваме на състезанието развлекателен облик, но всъщност е голямо предизвикателство.

– Така е – подкрепи ме мама. – Трудно е от която и страна на събитията да се намираш. Редовно има дълги часове на застой, последвани от същинска суматоха. – Тя поклати глава. – Само като се замисля за моето участие, се уморявам.

Мама отпусна глава върху ръката си и стрелна поглед към мен. По лицето ѝ се изписа онова майчинско, съпричастно изражение, което винаги ме утешаваше и ме караше да се чувствам разбрана.

Но не липсваше и тревогата и напрежението, което бях видяла в очите на татко тази сутрин. Тя се отърси от мисълта и върна вниманието си към госпожица Уорнър.

– Е, Мила, доколкото знам, всичко е нормално в Калгари.

– О, да, ние сме от кротките.

Явно беше минала просто да си побъбрят, а аз заех съвършената си стойка и търпеливо изчаках да реши, че е време да си ходи. Което се случи единствено защото скришом дадох на прислужничката бележка, в която я молех да извика мама за спешна среща.

Веднага щом госпожица Уорън излезе от стаята, мама стана и заглади роклята си с длани.

– Ще отида да проверя какво има.

– Успокой се, аз бях. – Вперих поглед в ноктите си. Имаше какво още да се желае от маникюра ми.

Мама и госпожица Луси се опулиха насреща ми.

– Исках да поговорим, а тя не млъкваше, затова ти измислих среща. – Хвърлих ѝ една палава усмивка.

Мама поклати глава.

– Идлин, понякога ми се струваш леко манипулативна. – Тя въздъхна. – А в някои случаи това е ценен талант. Пфу, не знам още колко щях да я издържа.

Покисках се съзаклятнически с мама и госпожица Луси, доволна, че не бях сама.

– Жал ми е за нея – каза после гузно мама. – Не се среща с много хора, а сигурно ѝ е трудно да върши толкова отговорна работа сама. В същото време обаче не ми хареса как ти говори.

Направих физиономия.

– И по-неприятни разговори съм водила.

– Предполагам. – Тя преглътна. – За какво искаше да ме видиш?

Погледнах към госпожица Луси.

– Разбира се – отвърна тя на безгласната ми молба. – Наблизо съм, ако ви потрябвам. – Тя направи реверанс на мама, целуна ме по главата и излезе. Жестът ѝ ми се стори толкова ласкав.

– Много е мила с мен – казах аз. – С братята ми също. Понякога имам чувството, че съм се уредила с няколко майки.

Усмихнах се на мама, а тя ми кимна с глава.

– Задържах любимите си хора близо до себе си и всички въздишат по вас още от раждането ви.

– А колко щеше да е хубаво, ако и тя си имаше деца – отбелязах горчиво аз.

– Да. – Мама преглътна тъжно. – Предполагам вече за никого не е тайна, че от дълго време опитват, но без успех. Бих направила какво ли не, за да ѝ помогна.

– Пробвала ли си? – Споделях убеждението, че за рода Шрийв нямаше много непостижими неща.

Мама примигна няколко пъти, мъчейки се да сдържи сълзите си.

– Не бива да ти споделям такова нещо; твърде лично е. Но да, направих всичко по силите си. Дори ѝ предложих да износя детето им. – Тя стисна устни. – Това е един от малкото поводи да съжалявам, че съм кралица. Излиза, че тялото ми не е моя собственост и са ми поставени известни ограничения.

– От кого? – попитах аз.

– От всички, Идлин. Тази практика не е особено разпространена и съветниците ни сметнаха, че народът няма да го приеме добре. Някои заявиха дори, че всяко дете, излязло от утробата ми, има право да наследи трона. Попаднах в абсурдна ситуация, затова просто се отказах.

Помълчах за момент, гледайки как майка ми се възстановява от тази отдавнашна травма, която, реално погледнато, дори не беше нейна.

– Как го правиш?

– Кое?

– Имам чувството, че вечно се раздаваш. Какво изобщо остава за теб самата? Понякога се уморявам само като те гледам.

Тя се усмихна.

– Когато се раздаваш за най-близките си хора, не го чувстваш като саможертва. За няколко от тях бих дала живота си, без дори да се замисля. А за народа на Илеа, нашите поданици, отдавам живота си по друг начин.

Тя сведе поглед и поизпъна роклята си, въпреки че ѝ стоеше съвършено.

– Сигурно и ти би се жертвала в името на някои хора, макар и още да не го съзнаваш.

За миг се зачудих дали изобщо имахме роднинска връзка. Всички хора, за които говореше – татко, Арън, госпожица Луси, леля Мей, – бяха важни и за мен. Но в общи линии аз се нуждаех от тяхната помощ, а не те от моята.

– Както и да е – каза тя. – За какво искаше да говорим?

– О! Ами татко е стигнал до заключение, че оставащите момчета не са пълни психопати, затова тази седмица ще наблегна на срещите – отвърнах аз и се наведох напред. – Опитвам да измисля лесни за реализиране идеи, които биха изглеждали добре пред камерите.

– Хм. – Тя вдигна умислен поглед към тавана. – Не знам доколко бих могла да съм ти полезна в това отношение. Почти всички срещи, които имах с баща ти по време на нашия Избор, се състояха в разходки из градината.

– Сериозно? Как изобщо сте се събрали? Звучи толкова скучно!

Тя се засмя.

– Е, така имахме възможност да разговаряме. И да спорим. По-голямата част от времето ни заедно беше заета или с едното, или с другото.

Присвих очи.

– Спорили сте?

– Не-пре-къс-на-то. – Незнайно защо при тази мисъл на лицето ѝ се появи усмивка.

– Колкото повече чувам за вашия Избор, толкова повече ме озадачава. Дори не мога да си ви представя скарани.

– Знам. По онова време имахме много грижи и ни харесваше да сме откровени един с друг, макар и да болеше понякога.

Не че и аз не исках прям човек в живота си – ако изобщо някога решах да се омъжа, – но щеше да му се наложи да подбира по-внимателно думите си, ако имаше желание да се задържи в двореца.

– Така, за срещи си говорехме – каза мама, сядайки замислено на стола си. – Мен лично никога не ме е бивало в стрелбата с лък, но ако има някого с такива способности, би изглеждало добре.

– Мисля, че мога да се справя. О, вече ходихме на конна езда, така че това отпада.

– Да. Готвенето също. – Тя се подсмихна, сякаш не можеше да повярва, че се бях съгласила на такава среща.

– И беше същинско бедствие.

– Е, Кайл и Хенри се справиха чудесно! Фокс също не беше зле.

– Вярно е – поправих се аз и мислите ми се отнесоха към снощното готвене насаме с Хенри, срещата, за която никой не знаеше.

– Миличка, смятам, че вместо да се впускаш в разни нестандартни хрумвания, можеш да пробваш с най-обикновени срещи. Покани момчетата на чай, на разходка в градината. Вечерите винаги са отличен избор; храната винаги е добре дошла. Пък и на масата ще изглеждаш по-добре, отколкото на кон.

Още от самото начало се стараех да избягвам прекалено личните контакти. Но този тип срещи оставяха впечатление за близост, което се харесваше на народа. Може би мама беше права. Пък и ако си подсигурях списък с теми на разговор и въпроси, сигурно нямаше да е толкова страшно.

– Благодаря ти, мамо. Вероятно ще опитам.

– Пак заповядай, миличка. Винаги съм на разположение.

– Знам. – Заиграх се нервно с крайчеца на роклята си. – Извинявай, че се държа остро напоследък.

Тя се пресегна да хване ръката ми.

– Идлин, под голямо напрежение си. С баща ти го разбираме. И сигурно трябва да станеш серийна убийца, за да ни отблъснеш от себе си.

Засмях се.

– Да стана серийна убийца? Само толкова ли е нужно, за да спрете да ме обичате?

– Е… вероятно ще те обичаме дори тогава – намигна ми тя. – А сега върви. Тази седмица те чакат няколко срещи и ти трябва план за действие.

Кимнах и по някаква необяснима причина скочих и се тропнах в скута ѝ за малко.

– Уф! – оплака се тя изпод тежестта ми.

– Обичам те, мамо.

Тя ме прегърна силно.

– И аз те обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Целунах я по бузата и си тръгнах, умислена за предстоящата седмица, но и с надеждата, че все някак ще омиротворя всички. Тези мисли обаче се изпариха веднага щом излязох в коридора и заварих Бадън да ме чака там.

Двайсет и девета глава

Бадън стана от пейката и прекоси коридора. Обедното слънце се процеждаше през прозорците, стопляйки помещението и обагряйки всичко в бледожълто. Дори тъмната му кожа изглеждаше някак по-светла.

– Преследваш ли ме? – попитах аз с умишлено закачлив тон.

Сериозният поглед в очите му ми даде да разбера, че не е в настроение за шеги.

– Не знаех как иначе да се добера до теб. Трудна си за откриване.

Скръстих ръце.

– Очевидно си ядосан. Защо не ми обясниш какъв е проблемът, за да не си губим времето?

Той направи кисела гримаса, недоволен от предложението ми.

– Искам да си отида.

Почувствах се така, сякаш бях блъснала главата си в тухлена стена с всички сили.

– Моля?

– Снощи ме унизи жестоко. Поканих те на среща, а ти направо ми зашлеви шамар.

Вдигнах ръка.

– Не съм ти отказвала. Ти не ми позволи да стигна дотам.

– Е, щеше ли да приемеш поканата ми? – попита скептично той.

Вдигнах ръце във въздуха и ги пуснах нервно.

– Няма как да знам, защото ти се разфуча и си тръгна.

– Точно ти ли ще ми четеш конско за фучене?

Ахнах. Как смееше?

Приближих се до него, макар че дори напълно изправена, изглеждах като джудже до едрата му фигура.

– Надявам се осъзнаваш, че мога да заповядам да те накажат заради подобно отношение?

– Сега пък ще ме заплашваш? Първо ме отритваш, после ме използваш като развлекателен материал за бюлетина и за капак на всичко ме принуждаваш цяла сутрин да те търся, и то при положение че ми беше обещала да поговорим на закуска.

– Ти си един от двайсет! Затрупана съм с работа! Що за егоцентрик си?

Той ококори очи и посочи с пръст към гърдите си.

– Аз? Егоцентрик?

Опитах да прикрия сърцето си от ударите, решена, че няма да позволя на думите му да ме оскърбят.

– Ще ти кажа само, че беше един от фаворитите ми. Имах намерение да те задържа още дълго време. Семейството ми те харесва, а аз се възхищавах на таланта ти.

– Не ми е нужно одобрението на родителите ти. Беше мила с мен за около час, после изчезна, а сега се държиш така, сякаш нищо не е било. Имам право да си тръгна и имено това възнамерявам да сторя.

– Върви си тогава!

Подминах го и продължих надолу по коридора. Не бях длъжна да търпя такова отношение.

Той изкрещя след мен, нанасяйки ми един последен удар.

– Всичките ми приятели ме увещаваха да не се записвам за участие! Толкова прави се оказаха!

Продължих да крача.

– Ти си нагла! Егоистична! Какво съм си въобразявал?

Свърнах зад първия ъгъл, макар и да не ми беше по път. Щях да обиколя двореца, ако се наложеше. Запазих самообладание и невъзмутимо изражение, както бях възпитана. Никой не биваше да узнава колко ме бе заболяло.

След пътешествието, което ми отне два пъти по-дълго време от обичайното, най-сетне достигнах третия етаж. Заплаках още щом стъпих в коридора, неспособна да владея чувствата си повече. Думите на Бадън се въртяха отново и отново в главата ми и стиснах корема си, усещайки ги като истински удари.

Преди да се появят момчетата, си бях съставила списък с идеи за изгонването им. Бях възнамерявала да ги ядосам до такава степен, че да ме засипят именно с такива думи, каквито Бадън бе използвал току-що… само дето него не го бях провокирала по никакъв начин. Той сам беше решил да ги запрати по мен. Какво толкова ми имаше, че хората ме презираха само защото бях себе си?

Последните му думи бяха улучили право в целта. Преди почти месец, когато бях изтеглила имената на кандидатите, имах чувството, че пред мен стоят милион варианти. Колко ли мъже не се бяха записали за участие, защото поради една или друга причина им бях антипатична?

За нагла ли ме имаха хората? За егоистична? От кое извличаха по-голямо удоволствие: от сантименталните ми моменти с момчетата или от провалите ми?

Изправих се и тръгнах към стаята си и в този миг зърнах Ерик да ме чака пред вратата; несъмнено беше станал свидетел на изблика ми.

Избърсах сълзите от лицето си, но нямаше как да скрия подпухналите си очи и зачервени бузи. Фактът, че Ерик ме виждаше в такова състояние, беше не по-малко нежелателен от първоначалния проблем, но единственият начин да представя случката като маловажна беше да се държа така, сякаш беше маловажна.

Тръгнах към Ерик, долавяйки с болезнена сила тъгата в очите му, а той се поклони, като го наближих.

– Май идвам в неподходящ момент – каза той с деликатна нотка на сарказъм в гласа си.

Усмихнах се.

– Съвсем мъничко – потвърдих аз, макар че бях имала намерение да скрия болката си. – Въпреки това ще се радвам, ако мога да ти помогна с нещо.

Ерик стисна устни, несигурен дали е редно да продължи.

– Исках да поговорим за Хенри. Но не ме изпраща той! – подчерта, вдигайки ръка пред себе си. – Мисля, че би дошъл лично, ако можеше да говори с теб. Но му е неудобно. – Ерик преглътна. – Той, ъм… разказа ми за целувката ви.

Кимнах.

– Досетих се.

– Опасява се, че си е позволил твърде много. Каза, че те бил задържал с ръце и че навярно е трябвало да те пусне, но не го е направил и…

Разклатих глава.

– Така звучи много по-сериозно, отколкото беше. Той… ние… – Замълчах смутено. – Опитвахме да общуваме, но като видяхме, че не се получава с думи… е, другото е ясно.

Незнайно защо се чувствах неловко, докато споделях това с Ерик, макар и вече да беше наясно с историята.

– Значи, не му се сърдиш?

Въздъхнах тежко и едва не се разсмях при мисълта колко странно звучеше всичко това.

– Не. Той е един от най-милите хора, които познавам. Не му се сърдя ни най-малко.

Ерик кимна.

– Позволяваш ли да му го предам?

– Разбира се. – Избърсах отново очите си, изцапвайки ръката си с очна линия. – Ух.

– Добре ли си? – Гласът му беше безкрайно загрижен, но, за щастие, лишен от жалост. Бях на косъм да му разкажа за случилото се; това обаче щеше да е на границата на приличието. Едно беше да разговаряме за Хенри и съвсем друго да обсъждаме останалите кандидати.

– Да. Ще ми мине. Не се безпокой за мен, просто успокой Хенри.

Изражението му се промени леко и усетих колко му тежеше тази задача.

– Ще се постарая.

Погледнах го в очите.

– Хенри май наистина иска да спечели?

Ерик поклати глава.

– Иска да спечели теб.

След съкрушителната реч на Бадън ми беше трудно да си го представя, но Ерик го потвърди със следващите си думи.

– Непрекъснато говори за теб. Всеки ден в Мъжкия салон му превеждам книги по политология или се опитвам да му обясня разликата между абсолютната монархия, каквато имате тук, и конституционната монархия на Суендуей, където е израснал. Дори… – Ерик спря да се посмее. – Дори взима пример от походката и стойката на братята ти. Иска да е достоен за теб по всеки един начин.

Преглътнах, дълбоко трогната от това разкритие. После изсумтях в опит да притъпя чувството.

– Та той дори не говори езика ми.

– Знам – отвърна сериозно Ерик. – И затова се питах…

– Какво?

Той потри устата си с ръка, умувайки дали да продължи.

– Нови езици се учат най-лесно в детска възраст. И по-натам в живота е възможно, но в този случай има по-голяма вероятност акцентът да е лош. На Хенри просто му е трудно. Със скоростта, с която се развиват уменията му, ще минат години, преди да стане възможно да водите дори най-елементарни разговори. А за по-специфичните особености на езика – като жаргона и разговорните изрази – ще са му нужни още толкова години. Разбираш ли какво би значело това?

Че комуникацията с него не би била възможна още кой знае колко време. До края на Избора няма да сме се опознали дори.

– Да. – Една малка дума, която обаче чувствах колосална, сякаш се търкаляше към мен по коридора, напът да ме смаже.

– Просто сметнах, че трябва да ти го кажа. Исках да си наясно как стоят нещата, в случай че и у теб са се зародили чувства към него.

– Благодаря ти – пророних аз.

– Така ли е? – попита ненадейно той. – Изпитваш ли чувства към него?

Вече бях толкова емоционално настроена, че въпросът му се оказа последната капка.

– Честно казано, нямам представа какво чувствам вече.

– Ей. – Той протегна ръка към мен, без да се замисля. – Извинявай. Пъхам си носа там, където не ми е работа. А и очевидно имаш тежък ден. За бой съм.

Избърсах носа си.

– Не. Просто си истински приятел. На него, на мен. Няма нищо.

Той сложи ръце зад гърба си.

– Е, вярно е, нали знаеш?

– Хм?

Той въздъхна смутено.

– Приятел съм ти. В случай че ти трябва такъв.

Жестът му беше толкова простичък, а безкрайно великодушен.

– Не мога да си представя по-добър.

Той засия от радост, но не каза друго. Имах чувството, че моментите на мълчание помежду ни бяха едни от най-приятните.

След малко Ерик се прокашля.

– Сигурен съм, че те чака доста работа, но не ми се иска да те оставям сама в такова състояние.

– Не се притеснявай. Всъщност така предпочитам.

Ерик ми се усмихна половинчато.

– Щом казваш. – Поклони ми се. – Дано денят ти потръгне добре.

– Вече потръгна – уверих го аз с приветлива усмивка на лице и се отправих към стаята си.

– Госпожице? – изуми се Нийна, като влязох през вратата. Колко ли зле изглеждах.

– Здравей, Нийна.

– Добре ли сте?

– Не особено, но ще се оправя. Би ли ми донесла формулярите, ако обичаш? Имам малко работа.

Макар и да си личеше колко е объркана, тя изпълни заръката ми. Освен формулярите ми донесе и кутия с носни кърпички.

– Благодаря ти. – Мислех, че съм преодоляла най-лошото, но докато разглеждах снимките, отново се просълзих. Чудех се кое ли от момчетата беше дошло в двореца въпреки резервите си към мен и проклинах всичките заради малката вероятност това да важеше за когото и да било от тях.

– Нийна, би ли ми донесла няколко листа?

Тя отново ми се подчини и ми донесе чаша чай заедно с тетрадката. Беше толкова добра с мен.

Заех се да съставям график за предстоящата седмица. В молбата за участие на Апсъл пишеше, че свирел на пиано, затова уредих да посвирим в дует на следващата сутрин; вечерта пък щях да се разходя в градината с Тавиш. За понеделник бях планирала чай с Гънър и разходка с Харисън. Татко щеше да остане доволен.

Приключих с графика и избутах купчината листове настрани. Без да каже и дума, Нийна отиде да напълни ваната. Допих чая си и оставих чашата на масата до чайника, за да не я търси после.

Влязох в запарената баня и застанах пред огледалото, измъквайки фибите от косата си. Приятната топла вода и успокоителното присъствие на Нийна ми помогнаха да забравя повечето от язвителните думи на Бадън.

– Искате ли да поговорим? – попита с тих глас Нийна, докато разресваше косата ми след ваната.

– Няма много за казване. Едни ще ме замерят с развалена храна, други с лоши думи, но аз трябва да съм силна, ако искам да оцелея.

От гърлото ѝ се изтръгна неодобрителен звук и аз посрещнах угрижения ѝ поглед в огледалото.

– Какво?

Нийна спря да реше косата ми за момент и загледа отражението ми.

– Колкото и грижи да имам, не бих ги заменила за вашите. Много съжалявам.

Станах на крака.

– Няма защо да съжаляваш. За това съм родена.

– Да, но не е справедливо. Мислех, че с премахването на кастите никой няма да се ражда с точно определена роля в живота. Да не би това да важи за всички останали, но не и за вас?

– Очевидно.

Нямаше значение, че обсипах Апсъл с похвали заради невероятните му умения. Нямаше значение, че снимките ми с Тавиш в градината бяха разкошни. Колкото и старание да вложих, вестниците от понеделник не гръмнаха с нито едно от двете събития.

Над снимките ми с момчетата фигурираше съвсем друга статия.

ПРОСТО РАБОТА!, крещеше заглавието над незнайно кога направена снимка, на която се прозявах. „Ексклузивен източник“ споделил, че по мои думи Изборът бил „по-скоро работа“ и „просто му придаваме развлекателен вид“. В момента ми се искаше единствено да хвана Мила Уорън за гушата.

И все пак не можех да обвинявам само нея. Експозето на Бадън за това колко инсцениран бил Изборът далеч не помагаше. Освен това беше описал мен самата като студена, двулична и необщителна. Разказал беше пред репортерите за единствения ни приятен момент заедно, последван от умишленото ми отчуждаване от него, и беше заявил, че нищо не можело да го задържи в двореца след такава проява на лицемерие. Знаех, че вероятно беше получил солидна сума пари за това признание, а все някак трябваше да погаси многото дългове, в които беше затънал заради образованието си. Но нещо ме караше да си мисля, че би пропял пред вестниците и напълно безвъзмездно.

Появата на тези истории придаваше на снимките от срещите безумно евтин вид. Усилията ми бяха отишли на вятъра, но по-лошото беше, че всичко това се отразяваше видимо зле на татко. Вече бяха минали седмици, а още нямаше представа как да реши проблема с кастите и отгоре на всичко се надигаха бунтовнически групи, скандиращи за сваляне на монархията.

Провалях се жестоко.

След закуска отидох в стаята си, за да прегледам плановете си за деня. Безсмислени ли бяха вече? Имаше ли начин да организирам по-добри срещи?

На вратата ми се почука, а когато се обърнах, видях Кайл на прага. Хвърлих се в прегръдката му, без да се замисля дори.

– Здравей – каза той, стискайки ме силно.

– Не знам какво да правя. Всичко отива от зле на по-зле.

Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

– Някои от момчетата са объркани. Питат се дали не ги използваш. Идлин – продължи той с шепот, навярно за да не го чуе Нийна, – знам, че първата ни целувка беше за пред камерите. Но с всичко ли е така? Ако да, трябва да ми признаеш.

Вперих поглед в очите му. Нима бе възможно толкова време да не бях осъзнавала колко умен и забавен, и чаровен, и мил мъж съм имала пред себе си? Не исках да му отговарям шепнешком, затова дадох знак на Нийна да ни остави, а след като тя затвори вратата след себе си, отново се обърнах към него.

– Сложно е, Кайл.

– Аз съм доста интелигентен човек. Обясни ми.

Думите му бяха спокойни – поощрителни, не настоятелни.

– Ако ме беше попитал в нощта, преди всички останали да дойдат, щях да кажа, че всичко е просто шега. Но вече не е така, не и за мен. – Изумих се от собствените си думи. Още от самото начало се стараех да не развия чувства към момчетата и все още се боях да не се сближа с тях. Дори сега Кайл беше на границата и не знаех как ще реагирам, ако решеше да я прехвърли. – Държа на теб – Признах си. – Както и на много от другите момчета. Но дали смятам, че ще се омъжа за някого от вас? – Свих рамене. – Не мога да кажа.

– В това няма логика. Или искаш нещо, или не го искаш.

– Не е честно. Когато прочетох името ти, имаше ли желание да участваш? А на същото мнение ли си и сега?

Не бях осъзнала колко е напрегнат, докато не въздъхна, затваряйки очи.

– Добре. Разбирам какво имаш предвид.

– Оказа се по-трудно, отколкото бях предполагала, толкова катастрофи се случиха. А не съм емоционална като повечето момичета, затова околните остават с грешното впечатление, че не ме е грижа. Потайна съм. Знам, че това ми създава лош имидж, но не е поза.

Познаваше ме от достатъчно време, за да усети, че казвам истината.

– Трябва да направиш нещо по въпроса. Трябва да дадеш публично изявление относно онази статия – настоя той, вперил очи в моите.

Разтрих слепоочието си.

– Не знам дали е добра идея. Ами ако успея да влоша нещата?

Той ме боцна с пръст в корема – закачка, която не бяхме правили от деца.

– Как е възможно истината да влоши каквото и да било?

Е, това потвърди всичките ми тревоги. Ако признаех колко важна беше станала играта за мен, навярно трябваше да разкрия и истинското основание зад нея. А като гледах как се развиват нещата, това едва ли щеше да ми спечели симпатиите на народа.

Той ме завъртя и ме побутна към масата и столовете.

– Ела. Да поседнем за малко.

Седнах до него и събрах накуп няколко от скиците на рокли, по които работех в момента.

– Впечатляващи са, Идлин – отбеляза той.

Усмихнах му се вяло.

– Благодаря, но това са просто драсканици.

– Не говори така – каза той. – Не омаловажавай таланта си.

Запечатах думите му в съзнанието си, намирайки утеха в тях.

Кайл придърпа към себе си няколко от моливите ми и задраска по един лист.

– Какво рисуваш? – попитах го, загледана в малките квадратчета.

– Една идея, с която експериментирам в момента. Попрочетох това-онова за някои от по-бедните окръзи. Напоследък имат големи затруднения с жилищата.

– Заради разцвета на промишлеността?

– Да. – Той продължаваше да скицира, чертаейки съвършено прави линии.

Татко правеше всичко по силите си да стимулира индустрията в някои от основните селскостопански райони. За всички щеше да е благотворно, ако продукцията се преработваше там, където и се отглеждаше. Но с развоя на този план все повече хора започваха да се преселват в промишлените окръзи, откъдето пък възникваше проблемът с недостатъчното жилищни сгради.

– Имам някаква представа колко са скъпи строителните материали, затова ми се струва най-практично да бъдат построени ето такива къщички, нещо като семейни помещения. Обмислям тази идея от няколко седмици насам. Искам да представя архитектурния си план на човек, способен да го реализира.

Огледах малкото здание, голямо колкото банята ми, прилепено до идентично такова. Всяко от тях си имаше отделна врата и страничен прозорец. Тесен улук събираше дъждовната вода и я отвеждаше до кофа, разположена до вратата. По покрива се виждаха отдушници, а отпред стърчеше навес, предлагащ сянка над фасадната част.

– Изглеждат толкова малки.

– В очите на бездомника ще са същински имения.

Въздъхнах, когато се досетих, че навярно имаше право.

– Предполагам няма да има място за баня.

– Не, но повечето хора използват тези във фабриките. Поне така прочетох. Тези постройки ще служат главно за подслон, благодарение на което работниците ще са по-отпочинали, в по-добро здраве… пък и на всеки му е мило да има свой дом.

Наблюдавах колко старателно добавя дребни детайли по скицата си. Знаех, че копнее за същото – за нещо, което да нарече лично свое. Побутна с пръсти листа, добавяйки го към купчината.

– Не е толкова интригуващо, колкото някоя пищна бална рокля, но само това умея – заключи през смях той.

– И се справяш прекрасно.

– Пфу. Просто исках да те разсея за момент, а не се сетих за друго.

Протегнах ръка и хванах неговата.

– Достатъчно е, че дойде. И без това не бива да унивам прекалено. Трябва да измисля план за действие.

– Изявление например?

Свих рамене.

– Може би. Първо трябва да го обсъдя с баща ми.

Идеята ми очевидно му се стори глупава, но все пак не знаеше какво е положението. А дори да знаеше, едва ли щеше да разбере.

– Благодаря ти, че се отби, Кайл. Задължена съм ти.

– Задължена си ми, и още как. Обеща ми да говориш с майка ми. – Той ми намигна, за да покаже, че не ми се сърди.

Не бях забравила обещанието си, а и ми бяха изникнали няколко възможности да подхвана темата с госпожица Марли. Но сега проблемът беше в мен, не в нея. Ставаше ми все по-трудно да си представя двореца без Кайл.

– Разбира се. Помня.

Той отново ме сръчка в корема и аз се изкисках.

– Знам.

– Отивам да поговоря с родителите си. Трябва да реша какво да правя.

– Добре. – Той преметна ръка през раменете ми и ме изпрати до коридора. Като се разделихме при стълбището, веднага влязох в кабинета и се прокашлях, разтревожена от уморения вид на татко.

Той вдигна поглед от документите пред себе си и ги пъхна в едно от чекмеджетата, сякаш с надеждата, че не съм ги видяла.

– Здравей, миличка. Нали уж щеше да се трудиш по Избора тази седмица?

– Е, такъв беше планът, но се питам дали изобщо има смисъл предвид обстоятелствата.

Погледът му притъмня.

– Не знам как се случи, Идлин. Много съжалявам.

– Аз трябва да ти се извиня, не ти на мен. Бадън е преувеличил, но в основите си историята му е вярна. И наистина казах онези неща пред кмета Уорън. Но просто се жалвах колко ми е трудно. Питай мама; и тя беше с нас. Онази жена е извъртяла думите ми.

– Вече говорих с майка ти, скъпа, и не съм ти ядосан. Просто не разбирам защо е постъпила така Мила. Имам чувството, че всички са се прицелили в нас в момента… – Отвори уста, сякаш да каже още нещо, но явно беше толкова объркан от съкрушителното негодувание на народа, че не знаеше откъде да започне.

– Полагам големи усилия, татко, но като че ли не се получава. Което ме накара да се замисля дали не е време да опитаме различен подход.

Той сви рамене.

– В момента съм отворен за всякакви предложения.

– Да насочим вниманието на хората другаде. Точно сега никой ми няма вяра. Да поканим Камил и да им покажем колко влюбени са двамата с Арън. Той винаги се е представял по-успешно пред прожекторите. Може и аз да кажа няколко думи за влиянието им върху мен, а после да продължим с Избора, да преминем от една любовна история към друга.

Той прикова умислен поглед в бюрото си.

– Не знам откъде ти хрумват такива идеи, но това е хитро, Идлин. И мисля, че Арън ще е на седмото небе от щастие. Но нека първо ѝ се обадя, за да проверя дали изобщо ще успее да дойде, става ли?

– Разбира се.

– Искам да организираш прием в нейна чест. Двете трябва да се опознаете по-добре.

Сякаш си нямах други грижи.

– Ще се заема веднага.

Той вдигна телефонната слушалка, а аз тръгнах към стаята си, молейки се тази тактика да върне нещата в релси.

Трийсета глава

Два дни по-късно стоях на летищната площадка до развълнувания ми брат, който държеше отблъскващо голям букет в ръце.

– Защо на мен никога не ми подаряваш цветя?

– Защото не се старая да те впечатля.

– По-зле си и от момчетата в двореца – казах аз, клатейки глава. – Тя ще е кралицата на Франция. Момичета като нас не се впечатляват лесно.

– Знам – ухили се идиотски той. – Май просто съм извадил късмет.

Стълбите на самолета се спуснаха и двама стражи слязоха по тях преди Камил. Тя беше стройна като фиданка, руса и дребничка, с лице, което неизменно изглеждаше отпочинало и въодушевено. Нито на живо, нито из пресата я бях виждала с недоволно изражение.

При подобни срещи имаше етикет на поведение, но Арън и Камил го прескочиха, спускайки се в обятията си. Той я притисна плътно към себе си и обсипа с целувки всяко кътче на лицето ѝ, съсипвайки половината цветя от букета. Камил се смееше, докато той я заливаше с обожанието си, и на мен ми стана малко неловко да чакам края на цялата сценка, за да я поздравя.

– Толкова ми липсваше! – извика тя, а акцентът ѝ придаде изненадано звучене на всяка от думите ѝ.

– Ако знаеш колко много имам да ти показвам. Помолих мама и татко да ти приготвят постоянен апартамент, за да си имаш свое местенце винаги когато ни гостуваш.

– О, Арън! Какъв мил жест!

Той се обърна към мен ухилен до уши, внезапно припомнил си, че съществувам.

– Предполагам не си забравила сестра ми.

Двете се поздравихме с реверанс и тя се изправи грациозно.

– Ваше Височество, много ми е приятно да се видим отново. Нося ви подаръци.

– За мен?

– Да. Ще ви издам една малка тайна – каза тя, привеждайки се към мен. – Всичките са за обличане.

Веднага се оживих.

– Колко хубаво! Може би ще ми се наложи да използвам някои от тях още тази вечер на приема, който организирам във ваша чест.

Тя ахна и долепи длани до гърдите си.

– В моя чест? – После обърна сините си очи към Арън. – Наистина?

– Наистина.

Беше ми странно да го гледам с такова сияние в очите, сякаш изпълняваше ритуал на преклонение, готов да принесе в жертва всичко, само и само да ощастливи Камил.

– Семейството ви е толкова великодушно към мен. Да вървим. Нямам търпение да видя майка ви.

Опитах да участвам в разговора им по пътя към двореца, но Арън говореше главно на френски за нейно улеснение, а тъй като аз бях избрала да уча испански, не разбирах абсолютно нищо. Като пристигнахме, мама, татко, Кадън и Остън ни чакаха на централното стълбище. По краищата на стълбите – уж за да не се набиват на око, – бяха накацали и неколцина фотографи.

Арън излезе от колата пръв и подаде ръка на Камил. Когато се прехвърлих на другата седалка и се пресегнах към него, установих, че вече е изтърчал след Камил, която прегръщаше майка ми.

Мама, татко и Кадън знаеха френски и я поздравяваха сърдечно. Отидох при Остън, който изглеждаше така, сякаш го сърбяха ръцете да се покатери върху нещо.

– Какво ще правиш днес? – поинтересувах се аз.

– Не знам.

– Намери момчетата и им задавай неудобни въпроси. После ела да докладваш.

Той се засмя и хукна.

– Накъде се е забързал? – попита дискретно татко.

– Наникъде.

– Да влезем вътре – предложи мама. – Хубаво е да подремнеш преди партито. Идлин вложи много усилия в подготовката и съм сигурна, че ще е ненадминато.

Бях помислила за всичко. Музиката беше на живо – подходяща за бавни танци, а храната беше комбинация от илейската и френската кухня, плюс разкошните ябълкови понички на Хенри. Нямах търпение да види угощението, което бях приготвила.

Мама изглеждаше ослепително както винаги, а татко не толкова уморен. Джоузи плуваше в свои води и бях доволна, че поне този път не беше откраднала някоя от тиарите ми. Кадън кръстосваше из салона като малък посланик и се здрависваше с гостите.

Аз, разбира се, стоях с влюбената двойка, което беше едновременно обаятелно и изтощително начинание. Арън гледаше Камил сякаш тя издигаше слънцето на небето всяка божа сутрин. Погледът му беше красив, запленен като че ли от дъха, напускащ устните ѝ. Но за мен всичко това беше безкрайно далечно, тъй като никой не ме беше поглеждал така.

Осъзнах, че завиждам на Камил. Не заради непоклатимата любов на брат ми – макар и да знаех, че тя е една от най-устойчивите сили на света, – а защото всичко ѝ се получаваше с лекота.

Как бе успяла да я възпита така френската кралица? Камил беше изящна и мила, но на никого не би му минало през ума да се изпречи на пътя ѝ. Покрай работата си в сферата на международните отношения знаех, че поданиците ѝ я обичат. На миналогодишния ѝ рожден ден по улиците се развихрило импровизирано тържество в нейна чест, което продължило три дни. Цели три дни!

Смятах образованието си за доста добро и всестранно, от което следваше едно: неуспехите ми не се дължаха на това какво бях пропуснала да науча, а на мен самата.

Прозрението ми ме принуди да се отдръпна от нея и брат ми. Близостта с нея ме караше да се чувствам още по-зле. Преди да успея да се отдалеча, Иън се появи до мен, предлагайки ми ръката си.

– Дълго време не сме се виждали.

Врътнах очи.

– Виждаме се всеки ден. – Въпреки това го хванах под ръка.

– Но рядко ни се отдава възможност да поговорим. Стана ми интересно как си.

– Отлично. Не си ли личи? Търча като откачена по срещи, докато народът ме обвинява, че се преструвам, а брат ми е влюбен в съвършено момиче, което несъмнено ще ми го открадне един ден.

– Открадне?

Кимнах.

– Когато в крайна сметка се оженят, за което е необходимо изричното одобрение на майка ѝ и продължителен годеж, за да имат възможност да планират навярно най-бляскавата сватба, състояла се някога, той ще трябва да заживее във Франция с нея.

– Хмм – проточи той, отвеждайки ме до дансинга и слагайки ръка на кръста ми. – Не мога да ти помогна с брат ти, но ако наистина замине, все пак ще имаш човек, на когото винаги можеш да разчиташ.

– Случайно да говориш за твоя милост? – попитах шеговито аз, поклащайки се в ритъм с музиката.

– Разбира се – отвърна той. – Предложението ми още е в сила.

– Не съм го забравила.

Като огледах салона с празничната му украса и знатни гости, не можех да отрека колко добре се връзваше Иън с обкръжението. Още с пристигането си ме беше впечатлил с изтънчено поведение, каквото малко хора притежаваха. Ако не знаех истината, сигурно щях да реша, че и той е израснал в дворец.

– В случай че в статията има нещо вярно, не е нужно да се измъчваш с тези момченца. Аз ще бъда всичко, което можеш да пожелаеш от един съпруг. Ще бъда верен, услужлив и истински помощник. Никога няма да настоявам за любовта ти. И ще съм повече от щастлив, ако просто живея с теб.

Все още не разбирах мотивацията му. Определено можеше да постигне много повече.

– Отново ти благодаря за предложението. Но още не съм се отказала от Избора.

Иън килна глава настрани с лукава усмивка на лице.

– О, отказала си се, и още как.

– И защо смяташ така? – опитах да отвърна на нахаканото му поведение.

– Защото още съм тук. А ако наистина се надяваше да откриеш любовта, едва ли щеше да ме задържиш толкова време.

И двамата все още се подсмивахме на дръзкото му изявление, когато спрях да танцувам и изтръгнах бавно ръце от неговите.

– Нали осъзнаваш, че мога да те изпратя у дома още на мига?

– Но няма да го направиш – предположи той, без да сваля дяволитата усмивка от лицето си. – Знаеш, че съм способен да ти дам нещото, което наистина искаш, а ти си единствената, която може да ми даде онова, което аз искам.

– А то е?

– Удобство. Удобство в замяна на свобода. – Той сви рамене. – Смятам, че сделката е доста изгодна. – Отбеляза с поклон. – До утре, Ваше Височество.

Не можех да понасям факта, че Иън навярно беше единственият по-пресметлив човек в двореца от мен. Отлично знаеше какво целя и на какво бях готова, за да го постигна, което действаше зле на нервите ми.

Намирах се близо до страничната врата на балната зала, затова се измъкнах незабелязано в коридора, търсейки усамотение поне за миг. Потрих уморените си от усмивки бузи. Тук беше по-прохладно и по-подходящо място за размисъл.

– Ваше Височество?

Ерик се появи по коридора, облечен в най-изискания костюм, в който го бях виждала досега. Косата му беше по-пригладена от обикновено, дори леко зализана назад. Изглеждаше по-висок, по-напет. Долната ми челюст увисна от изумление. Видът му беше главозамайващ.

– Отива ти изтупан – похвалих го аз, мъчейки се да върна нормалния облик на лицето си.

– О! – Той сведе поглед. – Просто опитвах да съм представителен.

– Постигнал си много повече. – Отлепих се от стената и застанах пред него.

– Смяташ ли? Според Хейл трябвало да нося по-тесни вратовръзки.

Изкисках се.

– Е, Хейл е голям талант по отношение на модния стил, но ти изглеждаш страхотно.

Очевидно го смущавах с комплиментите си.

– Е, забавляваш ли се?

Надникнах в залата през открехнатата врата.

– Партито се получи добре, не мислиш ли? Хубава храна, чудесна музика, разнородна компания… май е най-успешното ми досега.

– Колко дипломатично – каза Ерик.

Обърнах се към него с усмивка.

– Само дето имам чувството, че аз се съревновавам тази вечер.

– С кого? – попита смаяно той.

– С Камил, разбира се. – Отново надникнах в залата, криейки се зад вратата. Ерик дойде до мен и двамата я загледахме как танцува с Арън.

– Ама че глупост.

– Много мило от твоя страна, но аз си знам. Тя съчетава всичко, към което се стремя. – Бях си го мислила и преди, но за пръв път го признавах пред някого. Как ли успяваше Ерик да спечели доверието ми?

– Но защо ти е да подражаваш на нея, при положение че е повече от достатъчно да бъдеш себе си?

Извърнах рязко глава към него, сякаш идеята беше невъобразима. Постоянно се стремях към нещо и никога не ми беше достатъчно да бъда просто себе си.

Едва не се просълзих от думите му и се пресегнах да хвана ръката му, както бях направила неотдавна в стаята си.

– Толкова се радвам, че те срещнах. Както и да приключи всичко това, животът ми ще е по-богат, след като пътищата ни се пресякоха.

Той се усмихна.

– А аз нямам думи да опиша каква привилегия е за мен, че ми се отдаде шанс да те опозная.

Май възнамерявах да стисна ръката му, но в крайна сметка останахме така, свързани от мълчанието помежду ни.

– Вписа ли името си за участие? – попитах внезапно. – В Избора?

Той поклати глава с усмивка.

– Не.

– Защо не?

Той сви рамене, обмисляйки отговора си.

– Защото… кой съм аз?

– Ти си Еико.

Като че ли се стъписа да чуе истинското си име. Накрая по лицето му отново изникна усмивка.

– Да, аз съм Еико. Но ти почти не ме познаваш.

– Познавам Еико, колкото той познава Идлин. И мога да те уверя, че ти също си повече от достатъчен.

Той погали с палец вътрешната страна на ръката ми. Движението беше едва доловимо, но усетих, че и двамата се питахме какво ли щеше да стане, ако името му беше в една от онези кошници. Можеше да попадне сред участниците, но можеше и да го изтегля… не знаех дали рискът щеше да си е струвал в крайна сметка.

– Трябва да се връщам вътре. – Посочих с палец през рамо.

– Разбира се. До скоро.

Съсредоточих се върху стойката си, изправяйки се в пълен ръст, който беше доста по-впечатляващ с обувките на високи токчета, подарък от Камил. Влязох в салона и тръгнах сред гостите, поздравявайки някои от тях с любезно кимване. Можех да спра дузина пъти, но продължих напред, докато не намерих Хенри.

– Здравей – заговорих го.

Цяла седмица се бях канила да поговоря с него. Но покрай скоростните срещи, нервите около злепоставящата статия и организацията на партито в чест на Камил не ми беше останало време. Личеше си, че е напрегнат, и макар да бях сигурна, че Ерик му е предал всичко, май и двамата чакахме подходящия момент да поговорим насаме.

– Добре ли си? – попитах го.

Той кимна.

– А ти добре?

И аз кимнах.

Хенри въздъхна и лъчезарното изражение, с което бях свикнала, отново се появи на лицето му. Замислих се за всички спорове и неразбирателства, които бях имала в живота си. На никое от тях не можеше да се сложи точка с по-малко от пет думи. Ала от страна на Хенри не ми трябваше повече, за да разбера опасението му, че ме е засегнал, което обаче не бе съпроводено с ни най-малкото желание целувката ни да не се беше състояла.

Може би Ерик нямаше повод за притеснение. Може би двамата с Хенри общувахме напълно задоволително.

– Танц? – предложи той, сочейки към дансинга.

– Моля!

Бях висока почти колкото него на тези токчета, а и той не беше особено даровит танцьор, но ентусиазмът му компенсираше липсата на грациозност. Завъртя ме няколко пъти и дори ме наклони назад два пъти. Когато след второто навеждане се вдигнах със смях, мярнах Ерик зад рамото му.

Може и да грешах, но като че ли в свенливата му усмивка имаше нотка на тъга.

Трийсет и първа глава

Камил изглеждаше превъзходно на първата страница на всички вестници и няколко от жълтите списания, които по традиция приравняваха семейството ни с кинозвезди и прочути музикални изпълнители. Освежаваше настроението в Дамския салон просто с присъствието си, а леля Мей дойде в двореца за няколко дни само и само да ѝ се порадва.

Разбирах защо не харесвах Джоузи. Тя се държеше разглезено и детински и така усилено се опитваше да ми подражава, че нещо ме караше винаги да съм нащрек в нейно присъствие. Случаят с Камил обаче беше по-сложен. Дори съвършенството ѝ беше ненатрапчиво, сякаш дори не го забелязваше. Затова макар и много, много да ми се искаше да я мразя, знаех, че това щеше да говори зле за мен, а не за кротката, скромна французойка.

– Как е майка ти? – попита я мама, но нещо в тона на гласа ѝ ме навя на мисълта, че се интересува по задължение от състоянието на кралица Дафни. Като че ли това беше единствената тема, която пораждаше известно напрежение помежду им.

Мама ѝ подаде чаша чай и Камил я пое благодарно, обмисляйки отговора си през това време.

– Много добре. Поръча ми да те поздравя от нейно име.

– Напоследък изглежда по-щастлива отвсякога по снимките във вестниците. – Мама сложи ръце в скута си с топла усмивка на лице. Този ѝ коментар прозвуча по-искрено.

– Така е – потвърди Камил. – Не знам на какво се дължи, но досега не съм я виждала по-радостна. А нейното щастие е и мое. – Очите ѝ се разнежиха при мисълта за майка ѝ, което отново ме накара да се зачудя какво точно се случваше във френския дворец.

– Е – подхвана Джоузи, кръстосвайки драматично крака и присвоявайки си разговора. – Има ли шанс в близкото бъдеще да чуем сватбените камбани?

Камил извърна поглед стеснително и всички се засмяха.

– Може би – отвърна уклончиво тя. – Знам, че Арън е мъжът на живота ми, но и двамата чакаме подходящия момент.

Госпожица Марли въздъхна.

– Предполагам разгарът на Избора не е такъв.

– В никакъв случай! – Камил сложи ръка в скута ми. – Не бих си присвоила толкова важен за момент за скъпата ми приятелка!

Госпожица Марли и госпожица Луси стиснаха трогнато ръце.

– Което ме подсеща… – Камил изправи гръб. – Идлин, още не си ми разказала нищо. Какви са момчетата?

Аз се засмях.

– Какво да ти кажа, само ме ядосват.

– О, недей така – обади се шеговито мама.

– Моля те, не споделяй нищо за Кайл. Ама че гнусно! – възмути се Джоузи, а майка ѝ я шляпна по крака.

– И на мен ми е любопитно! – присъедини се леля Мей. – Изпуснала съм доста. Разбрах, че имало сбиване!

– Имаше. – Врътнах очи. – Истината е, че още опознавам повечето от тях. – Признах си аз. – Няколко изпъкват пред останалите, но нещата се променят от ден на ден, така че ми е трудно да преценя кой е най-подходящият.

– Да прецениш? – обади се с леко тъжен глас Камил. – Няма как да прецениш. Не изпълва ли някое от момчетата сърцето и мислите ти?

При тези ѝ думи в главата ми изникна едно име. И бях толкова изненадана да изпитам подобно нещо, че не можах да осъзная кое точно бе то.

Опитах да се съсредоточа върху разговора ни.

– Май просто не съм особено романтична личност.

– Очевидно – измърмори Джоузи под носа си.

Камил или не чу коментара ѝ, или го игнорира.

– Вярвам, че ще си намериш прекрасен съпруг. Нямам търпение да видя кой ще е!

Разговорът се прехвърли на други теми и аз слушах безучастно. Не знаех дали трябва да остана в салона цял ден, или да се кача в кабинета на татко. Имах чувството, че напоследък все допусках грешки, и не исках да увеличавам броя им.

Не че имах нещо против момичешките раздумки, но се нуждаех от малко почивка. Извиних се и тръгнах към вестибюла, без да знам накъде отивам. Петнайсет минути. Обещах си след това да се върна в Дамския салон по-жизнена и словоохотлива от всякога.

Най-случайно срещнах Хейл, който се беше запътил към градината и държеше поднос с гарафи вода в ръцете си. Като ме видя, по лицето му изплува огромна усмивка.

– Накъде си тръгнала? – попита ме той.

– Наникъде. Просто исках да изляза за малко от Дамския салон.

– С няколко от момчетата играем бейзбол навън. Заповядай, ако искаш.

Надникнах през прозореца и видях около осем от момчетата да си подхвърлят топката.

– Откъде намериха такива неща?

– От Остън.

Разбира се. Остън имаше всичко. Погледах как момчетата навиват крачолите на панталоните си и изхлузват официалните си обувки, побутвайки се закачливо един друг.

– Никога не съм играла бейзбол – признах си аз.

– В такъв случай е още по-наложително да дойдеш.

– Ти можеш ли да играеш?

– Не ме бива с бухалката, но иначе съм добър питчър. Ще те науча. – Вълнението по лицето му беше толкова искрено, не можех да не се съглася.

– Добре. Но имай предвид, че едва ли ще ми се удава.

– Откога има нещо, което да не ти се удава? – попита той, повеждайки ме към вратата.

Навън бяха Кайл, Апсъл, Тавиш и Харисън. Видях и Алекс, когото, макар и да не ми се искаше да си призная, се изкушавах да изпратя обратно в Калгари още откакто Мила се беше раздрънкала пред вестниците. Още го обмислях.

Мярнах Хенри да се разтяга до Линд, затова очите ми инстинктивно потърсиха Ерик. Намериха го да седи на една от каменните пейки.

– Ваше Височество! – провикна се Едуин, привличайки вниманието ми. – Идвате да гледате ли?

– Не, сър. Идвам да играя.

Няколко от момчетата ме поздравиха с ръкопляскане и одобрителни възгласи, макар че едва ли някой от тях ме смяташе за добро попълнение.

– Добре, добре – обявих на висок глас, вдигайки ръце. – Само имайте предвид, че трябва да се връщам в Дамския салон до няколко минути и никога досега не съм играла бейзбол. Ама никога. Просто ми хрумна да пробвам, преди да се върна на работа.

– Ще се справите! – увери ме Тавиш. – Елате да се събуете. Ще оставим обувките ви до моите.

Събух токчетата си и му ги дадох.

– Ох, доста тежат. Как изобщо си вдигате краката?

– Здрави прасци, предполагам.

Той се засмя и отнесе обувките ми в края на ливадата.

– Добре, Идлин ще е първа – обяви Кайл.

Имах най-обща представа какви са правилата на играта. Три аута, четири бази. Нямах никакво понятие обаче как стоят нещата на практика.

Хейл беше застанал в средата на ромбоидната площадка и с Апсъл упражняваха хвърляне. Раул, който щеше да е кетчърът, дойде до мен.

– Ето какво се иска от вас – каза той. Имаше силен испански акцент, но инструкциите му бяха напълно разбираеми. – Хващате батата тук и тук. – Демонстрира ми, обвивайки здраво с пръсти долната ѝ част. – Разкрачвате се и забивате предния крак в тревата, ясно?

– Да.

– Просто наблюдавайте топката.

– Да наблюдавам топката… ясно.

Раул ми подаде батата, която се оказа доста по-тежка, отколкото бях очаквала.

– Успех.

– Благодаря.

Застанах на импровизираната база, мъчейки се да изпълня указанията на Раул. Предположих, че щом Хейл щеше да хвърля топката, двамата бяхме от противникови отбори. Въпреки това се ухили до уши, като ме видя в поза.

– Ще я хвърля леко, става ли?

Кимнах.

Той хвърли топката, а аз замахнах с батата доста над нея. Същото се случи и втория път. Не бях сигурна какво точно се случи на третия, но успях да се завъртя на пета.

Хейл и Раул се разсмяха и макар че в друга ситуация навярно бих се почувствала неловко, сега нямаше такова нещо.

– Идлин! Идлин!

Моментално разпознах гласа на майка ми и се обърнах към отворените прозорци на Дамския салон. Всички ме гледаха и очаквах да ме извика вътре.

– Разбий ги! – изкрещя тя вместо това. – Удряй!

Леля Мей вдигна ръце във въздуха.

– Давай, Иди!

Останалите момичета се присъединиха към тях с радостни крясъци и ръкопляскане. Засмях се и се обърнах към Хейл. Той ми кимна. Аз му отвърнах със същото и стиснах здраво батата.

Този път уцелих топката, запращайки я в ниска парабола към лявата част на игрището. Изпищях, пуснах батата, за да хвана роклята си в ръце, и хукнах към първа база.

– Давай, Иди, давай! – викаше окуражително Кайл.

Зърнах Хенри да преследва топката, затова се запътих към втора база, наблюдавайки го през цялото време. Нямаше да успея. Хвърлих се напред импулсивно и паднах по корем върху базата.

Бях я достигнала преди него!

Всички заликуваха. Дори не беше мой ред, а и не бях спечелила, но се чувствах много горда. Най-неочаквано Едуин ме вдигна от земята и ме прегърна, завъртайки ме в кръг.

След няколко секунди мама, Джоузи и всички останали момичета изскочиха навън, събуха обувките си и пожелаха да опитат.

Някой извика даже татко и братята ми на игрището и Кадън демонстрира на всички колко е атлетичен. Мама и татко застанаха прегърнати в единия край на полето. Момчетата се затупаха един друг по гърбовете, а Арън отведе тихомълком Камил, целувайки я на всяка крачка, която правеше.

– Давай, Хенри! – изкрещях аз, когато дойде негов ред да хване батата. Ерик се доближи до мен и също завика.

И двамата бяхме твърде горди, за да подскачаме във въздуха, затова само размахвахме окуражително юмруци.

– Не е ли прекрасно? – казах аз. – Радвам се, че може просто да се позабавлява, без да се тревожи, че не знае езика ни.

– Аз също – съгласи се Ерик. – И не мога да повярвам, че уцели топката!

Засмях се.

– Нали! Напълно си струваше да изцапам роклята си за такъв удар.

– Вярно е. Има ли изобщо нещо, в което да не те бива? – попита шеговито той.

– Много са нещата – отвърнах аз, замисляйки се сериозно върху много си недостатъци.

– Например?

– Хмм… не говоря фински.

Той се засмя.

– Добре де. Едно нещо. Това е простимо.

– Ами ти?

Ерик се огледа.

– Не бих могъл да управлявам цяла страна.

Махнах небрежно с ръка.

– Повярвай ми, щом аз мога да се науча, значи, всеки може.

Мама дотича до мен и ме прегърна.

– Прекрасна идея.

– На момчетата беше – обясних. – Аз просто се озовах на правилното място и получих покана.

Килнах глава да погледна зад нея, където татко крачеше към площадката.

– Давай, тате, давай!

Той вдигна ръка, сочейки към далечината, и мама поклати глава.

– Нищо няма да стане – пророни под носа си.

Както тя предположи, татко изпусна топката. Аплодирахме го въпреки това и играта продължи, без никой да следи точките.

За един момент всички бяхме щастливи. Семейството и приятелите ми бяха край мен и се забавляваха под слънцето. Мама отново ме придърпа в обятията си, целуна ме по главата и ми каза колко се гордее с точния ми удар – макар че не го пробвах пак през цялото време. Остън търчеше в кръг, пречейки на играчите и разсмивайки всички. Джоузи беше откраднала ризата на едно от момчетата и я беше облякла върху роклята си; изглеждаше нелепо, но ѝ личеше колко е щастлива.

Всички се радвахме на същинско блаженство.

Наоколо нямаше фотоапарати, които да уловят момента, нито пък репортери, които да разкажат на света за него. А това го правеше още по-скъп.

Трийсет и втора глава

Искаше ми се този миг на истинска радост да продължи вечно, да забравя за тревогите, надвиснали над семейството ми, заплашвайки да се стоварят отгоре ни всеки момент. Но щастието се изпари до вечеря. Някои от кандидатите, които бях пропуснали играта, се оплакваха, че някой е трябвало да ги извика. Твърдяха, че присъстващите на забавата са получили несправедливо много време с мен, и настояваха да организирам обща среща с отсъствалите.

Бяха избрали за свой говорител Уинслоу, който се изправи пред мен с жален поглед и изрази колективното разочарование на групичката им. Хвана ме на излизане от трапезарията, когато се отправях към стаята си.

– Просто ви молим за още една групова среща, защото така е справедливо.

Разтрих едното си слепоочие.

– Но онова не беше точно среща. Не беше планирано, а и семейството ми, включително по-малките ми братя, беше с мен през по-голямата част от играта.

– Разбираме и нямаме нищо против сами да организираме събитието, стига вие да сте съгласна да ни придружите.

Въздъхнах объркано.

– За колко хора става въпрос?

– Само осем души. Иън помоли да не го включваме в плановете си.

Подсмихнах се вътрешно. Естествено, че Иън не искаше да има нищо общо с тайфа момчета, мрънкащи за повече време с мен. Хрумна ми веднага да го поканя на самостоятелна среща, ей така, заради идеята. Подозирах, че именно на това се беше надявал.

– Вие организирайте срещата, а аз ще се постарая да ви отделя време.

Уинслоу засия.

– Благодаря ви, Ваше Височество.

– Но – побързах да добавя, – ако обичаш, предай на останалите, че хленченето далеч не ви издига в очите ми. Дори бих описала поведението ви като незряло. Затова най-добре се постарайте срещата да си заслужава.

Усмивката на Уинслоу посърна, а аз го подминах и тръгнах нагоре по стълбището.

Още два месеца. Можех да се справя. Вярно е, че имаше, колкото хубави, толкова и лоши моменти, но нещо ме навяваше на мисълта, че най-тежката част беше минала. След бейзболния мач се чувствах много по-спокойно в компанията на момчетата и смятах, че мога да отделя нужното време на татко.

Със сърцето си обаче още не знаех какво да сторя.

Свърнах по коридора на третия етаж и засякох Арън да излиза от стаята си. Беше заменил сакото си със стилен елек и подозирах, че се е запътил към новите покои на Камил.

– Няма ли да махнеш тая усмивка от лицето си накрая? – попитах аз, изумена от способността му да я задържи толкова дни подред.

– Не и докато тя е тук. – Той подръпна елека си. – Добре ли изглеждам?

– Както винаги. Но съм сигурна, че видът ти ѝ е безразличен. Влюбена е до уши в теб.

Той въздъхна.

– И аз така си мисля. Надявам се.

Имах чувството, че вече не е тук. Беше в Париж, където обсипваше Камил с целувки и обсъждаше с нея имената на децата им. Усещах как ме напуска… а още не бях готова за това.

Преглътнах, дръзвайки да изрека думите, които обмислях от много време насам.

– Виж, Арън, тя е прекрасно момиче. Никой не може да го отрече. Но сигурен ли си, че тя е жената за теб?

Усмивката му най-сетне угасна.

– Какво имаш предвид?

– Ами че е добре да вземеш под внимание и други варианти. В Илеа има толкова много чудесни момичета, които дори не си погледнал. Не се впускай с главата напред в нещо така необратимо. Ако двамата с Камил се разделите, няма да е страшно. Ако се разведете обаче, можем да загубим добрите си дипломатически отношения с Франция.

Арън се взираше недоумяващо в мен.

– Идлин, знам, че ти не смееш да се влюбиш, но аз не се съмнявам в чувствата си към нея. Само защото теб те е страх…

– Не ме е страх! – възразих аз. – Опитвам се да ти помогна. Теб обичам най-много от всички на света. Готова съм на какво ли не за теб и смятах, че чувството е взаимно.

Всяка капка щастие се изцеди от лицето му.

– Взаимно е. Знаеш, че е така.

– Тогава моля те, замисли се по въпроса. Само това искам от теб.

Той кимна, прокарвайки ръка през устата и бузите си с тревожно, почти отчаяно изражение.

После ме погледна в очите, усмихна ми се лекичко и отвори ръце да ме прегърне. Притисна ме силно към гърдите си, сякаш никога през живота си не беше имал по-голяма нужда от прегръдка.

– Обичам те, Иди.

– И аз те обичам.

Целуна ме по косата и ме пусна, продължавайки към стаята на Камил.

Нийна ме чакаше, подготвила нощницата ми.

– Имате ли някакви планове за вечерта? Или направо ще си лягате?

– Лягам си – отвърнах уверено аз. – Но чакай първо да ти разкажа какво са намислили момчетата. – Споделих ѝ за претенциите им за групова среща и добавих факта, че Иън е отказал да участва.

– Умен ход – съгласи се тя.

– Знам. Чудя се дали да не го възнаградя с отделна среща.

– Истинска или за отмъщение?

Засмях се.

– Знам ли. Ох, какво да ги правя тези момчета?

– Намалете бройката им. Ха! Намерих едно стръкче трева, което явно сме пропуснали одеве. – Тя ми го показа, преди да го хвърли в коша за боклук.

– Беше толкова забавно – припомних си аз. – Никога няма да забравя лицето на мама, докато се провесваше през прозореца с викове „Разбий ги!“. А аз си мислех, че ще ме овика!

– Ще ми се да ви бях видяла.

– Наистина не е нужно да стоиш затворена в стаята ми по цял ден. Винаги е безупречно чисто, а и мога сама да се обличам сутрин. Трябва да идваш с мен понякога, да опознаеш и останалата част от двореца, не само моята и твоята стая.

Тя сви рамене.

– Може би сте права.

Но по тона на гласа ѝ си личеше, че идеята ѝ допада. Започвах да се чудя дали да не я подготвя за пътуване. Много щеше да ми е приятно, ако ме придружаваше в чужбина. Но ако наистина възнамеряваше да си тръгне след около година, може би нямаше смисъл. Знаех, че не мога да задържа никоя прислужничка завинаги, но се ужасявах при мисълта, че някой ден ще трябва да я подменя с друга.

На следващия ден, когато слязох в трапезарията за закуска, установих, че Арън го няма. Притесних се да не ми е сърдит. Никога не се сърдехме един на друг дълго време, но мразех да се караме. Понякога го чувствах като неразделна част от себе си.

Чак след известно време забелязах, че и Камил отсъства от трапезата. Предположих, че е станало едно от двете: или Арън се бе вразумил и ѝ беше казал, че иска да се вижда с други жени, заради което двамата се избягваха един друг… или бяха прекарали нощта заедно и още се излежаваха в леглото.

Стана ми чудно как ли ще го възприеме татко.

Тогава осъзнах, че липсваха и няколко от момчетата. Може би все пак Камил и Арън не бяха заедно в леглото. Не беше изключено да върлува някой вирус. Това беше доста по-вероятно… и по-прозаично.

Щом излязох от трапезарията, в коридора ме чакаха Лиланд и Айвън. И двамата ми се поклониха дълбоко.

– Ваше Височество – поздрави ме Айвън. – Бихме искали да ви поканим в балната зала за най-великата среща в живота ви.

– Хм, сериозно? – подсмихнах се аз.

Лиланд се изхихика.

– Цяла нощ будувахме. Моля ви, кажете, че сте свободна.

Хвърлих един поглед към стенния часовник.

– Разполагам с около час.

Айвън се оживи.

– Напълно достатъчно е. Елате с нас. – И двамата ми предложиха лактите си и аз ги хванах, позволявайки да ме съпроводят до балната зала.

До стената в дъното беше поставена малка сцена, застлана като че ли с покривките от последното коледно тържество. Към нея бяха насочени прожекторите, които понякога използвахме за партита, а като наближихме, останалите момчета, подредени в редица, зашъткаха един на друг.

Отведоха ме до самотния стол, разположен пред сцената, и аз седнах, едновременно любопитна и объркана.

Уинслоу направи широк жест с ръка.

– Добре дошли на първото вариететно шоу на Избора с участието на трупа загубеняци, съревноваващи се за вниманието ви.

Разсмях се. Поне си го признаваха.

Калвин отскочи настрани и седна пред пианото, засвирвайки мелодия с джазов ритъм, и всички останали с изключение на Уинслоу напуснаха сцената.

Той се поклони тържествено. Когато се надигна обаче, на лицето му грейна голяма усмивка и в ръцете му се появиха три меки топчета. Тогава започна да жонглира. Изглеждаше толкова абсурдно, че не можах да сдържа смеха си. Уинслоу се обърна настрани и някой иззад кулисите му метна четвърто топче. После пето и шесто. Задържа ги във въздуха за няколко премятания, преди всички да изпопадат по земята, като едното даже го тупна по темето.

Всички аплодираха скромния му опит, дори и аз.

Лодж излезе на сцената с лък и мишена, покрита с балони, и успя да прониже със стрела всеки от тях. От пръснатите балони във въздуха се разхвърчаваха облаци брокат, които се спускаха бавно към пода. Калвин свиреше през цялото време, променяйки мелодията за всяко изпълнение.

Фокс, който за моя изненада бе готов да се подложи на още една групова среща, излезе на сцената и зарисува. Зле. Несъмнено Остън бе рисувал по-хубави човечета като малък, но тъй като това представление подчертаваше уменията на някои по нелеп начин и осмиваше комедийно слабостите на други, в крайна сметка се получи много симпатично. Чудех се как по-незабележимо да си присвоя творението му – мой портрет с глава като балон, обградена от кестеняви къдрици. Бяха ме рисували безброй пъти… но никоя професионална картина не беше толкова трогателна.

Лиланд ми попя, Джулиан въртя обръч около кръста си, Айвън изпълни номер с футболна топка, задържайки я невероятно дълго време на коляното си, а Гънър ми прочете стихотворението си.

– „Скъпа ни принцесо Идлин,

на името ви трудно се намира рима,

но макар да се изложихме геройски,

любовта ни е все тъй неизмерима.“

Заедно с другите момчета се смяхме през цялото време.

За финал всички се струпаха на сцената и затанцуваха. Е, опитаха се да танцуват. Имаше толкова кълчене и поклащане на бедра, че се изчервих на няколко пъти. В крайна сметка останах истински впечатлена. Бяха се подготвили само за една вечер и целта на представлението им беше както да ме разведрят, така и да ми се извинят.

Беше много трогателно.

Накрая всички се поклониха, а аз ги аплодирах и дори им станах на крака.

– Добре, трябва да се залавям за работа… но какво ще кажете вместо това да ни уредя по нещо за пиене и да си поприказваме малко?

Всички изказаха съгласие един през друг, затова изпратих една прислужничка да ни донесе чай, вода и студени напитки. Не си правихме труда да местим маси, а просто седнахме на пода. Понякога тези калпазани можеха да са толкова очарователни.

Арън не се появи и на вечеря. Гледах как участниците и всички гости се нижат в трапезарията, а накрая влезе и мама, която закъсняваше малко… Арън обаче го нямаше.

Татко се приведе над мен.

– Къде е брат ти?

Свих рамене, докато режех пилето си.

– Не знам. Не съм го виждала цял ден.

– Това не му е в стила.

Озърнах се из помещението и погледът ми се спря на масата на кандидатите. Кайл ми намигна, а Хенри ми помаха с ръка. Всеки път, като видех Гънър, се сещах за смахнатото му стихотворение. Фокс ми кимна за поздрав, а като гледах как се протяга Раул, си спомних колко търпеливо ми беше обяснил как да хвана бейзболната бата.

О, не!

Беше се случило. Усещах, че започвам да се привързвам дори към момчетата, с които не бях прекарала много време. Поначало съзнавах, че някои от тях си бяха спечелили местенце в ужасеното ми сърце, но как така изведнъж всичките ми бяха станали мили?

В гърдите ми се загнезди тежест. Всички тези шумни особняци щяха да ми липсват. Защото дори по някакво чудо да изберях един от тях, нямаше как да ги задържа всичките.

Тъкмо си припомнях колко се бях тревожила в началото, че ще загубя спокойствието си, когато Гаврил влезе в трапезарията с един от отговорниците за бюлетина по петите си.

Поклони се пред главната маса, поглеждайки към татко.

– Простете, че ви безпокоя, Ваше Величество.

– Няма нищо. Какво е станало?

Гаврил посочи с поглед всички любопитни очи.

– Позволете да се доближа.

Татко кимна и Гаврил прошепна нещо в ухото му.

Баща ми присви недоумяващо очи.

– Оженил се е? – попита толкова тихо, че навярно само двете с мама го чухме. После се отдръпна назад, за да погледне Гаврил в очите.

– Майка ѝ е дала разрешението си. Всичко е законно. Напуснал е двореца.

Тялото ми изстина и моментално избягах от трапезарията.

– Не, не, не – повтарях си тихо, докато търчах нагоре по стълбището. Първо минах през стаята на Арън. Нищо. Всичко изглеждаше нормално и не личеше да е събирал багажа си за спешно бягство. От него самия нямаше и следа.

Изхвърчах от стаята му, насочвайки се към тази на Камил. Бях надникнала вътре предишния ден и бях видяла пътническите ѝ куфари, натъпкани с толкова тоалети, колкото биха запълнили целия ми гардероб. Още си бяха там – всички, с изключение на най-малкия. Камил я нямаше.

Залитнах към стената, твърде смаяна, за да си обясня положението. Арън си беше тръгнал. Беше избягал с любимата си, изоставяйки мен.

Главата ми беше толкова замаяна, че не знаех как да постъпя. Можех ли да си го върна? Гаврил каза, че било законно. Какво значеше това? Имаше ли как да променя нещо?

Светът ми сякаш притъмня, загуби формата си. Как щях да се справя без Арън?

Озовах се в стаята си, без да помня как съм се добрала до нея. Нийна ми подаде някакъв плик.

– Прислужникът на Арън го донесе преди около половин час.

Грабнах писмото от ръцете ѝ.

Идлин,

В случай че получаваш това писмо, преди да си разбрала новината, нека ти обясня какво решение взех. Заминавам за Франция с Камил и възнамерявам да се оженя за нея незабавно щом получа съгласието на родителите ѝ. Съжалявам, че избягах без теб и че изключвам трима ви с мама и татко от несъмнено най-щастливия ден в живота ми, но нямах друг избор.

След снощния ни разговор последните няколко години се избистриха в съзнанието ми. Бях живял с мисълта, че антипатията ти към Камил се дължи на факта, че двете се намирате в еднаква ситуация. И двете сте млади, красиви жени, всяка от които ще наследи трона на страната си. Само че подхождате към тази си позиция по коренно различен начин. Тя е отворена към всичко, докато ти държиш околните на разстояние от себе си. Тя прилага властта си със смиреност, а ти размахваш своята като меч. Прости ми за безкомпромисните думи, но съм сигурен, че вече си наясно с тази си особеност. Въпреки това ме боли да ти го казвам.

Излиза обаче, че не еднаквото ви положение е изворът на ненавистта ти към нея. Не харесваш Камил, защото тя е единственият човек на света, който може да ни раздели.

Снощните ти думи ме поразиха, Идлин. Защото исках да ти повярвам. Исках да те изслушам и да обмисля съветите ти. Но сторех ли го, един ден щеше да ме убедиш да изоставя всичко друго заради теб. Може би дори да сложа твоята корона на главата си. И бог ми е свидетел, че щях да го направя. Готов съм на всичко за теб.

Затова, преди да си поискала живота ми, го отдадох на Камил.

Толкова ми се ще и ти да намериш любовта, Идлин. Безразсъдната, непреклонна любов, която те поглъща докрай. Намериш ли я, вероятно ще ме разбереш. Дано се случи един ден.

Щастието ми с Камил е помрачено от едно-единствено нещо: че мога да те отблъсна от себе си, ако не ми простиш. Тази тъга би ме измъчвала, но не колкото раздялата със сродната ми душа.

Липсваш ми още докато пиша тези редове. Не мога да си представя, че ще сме толкова далеч един от друг. Моля те, намери начин да ми простиш и знай, че те обичам. Може би не чак толкова силно, колкото ти би искала, но те обичам.

Като доказателство за желанието ми винаги да ти помагам ще ти дам един последен съвет, който може да ти е от полза през идните месеци.

Все повече окръзи протестират срещу монархията. Не всичките, но предостатъчно. И макар да ми е неприятно, че ти го казвам, негодуванието им е породено от един човек: от теб.

Не знам защо – може би заради младостта ти или заради пола ти, или по други необясними причини, – но народът се тревожи. Татко остарява, а тежестта на успехите му е много по-голяма от тази на всичко, постигнато преди неговото царуване, и хората не са готови за твоето коронясване.

Предполагам, че вече си се досетила и сама. Но не исках да живееш с надеждата, че напрежението ще се разсее от само себе си. Казвам ти всичко това, защото вярвам, че можеш да промениш нагласата на хората. Спри да държиш всички настрана, Идлин. Можеш да си едновременно смела и женствена. Можеш да управляваш нацията и в същото време да обичаш цветята. И най-важното: можеш да бъдеш и кралица, и съпруга.

Мисля, че хората, които не те познават толкова добре, колкото мен, рано или късно ще видят и тази ти страна, ако си намериш спътник в живота. Може и да греша, но в случай че повече не ми продумаш, съм длъжен да ти дам този съвет.

Надявам се един ден да ми простиш.

Твой брат и неразделна част от теб,

Арън

Трийсет и трета глава

Взирах се в писмото дълго време. Беше ме изоставил. Беше ме изоставил заради нея. Когато проумях колко безвъзвратно е всичко, ме обзе бесен гняв. Грабнах най-близкото чупливо нещо и го запратих към другия край на стаята с всички сили.

Щом стъклото се разби в стената, уплашеният вопъл на Нийна ме върна в реалността. Напълно бях забравила, че е до мен.

Поклатих глава през тежки глътки въздух.

– Съжалявам.

– Ще го оправя.

– Не исках да те уплаша. Просто… тръгнал си е. Арън си е тръгнал.

– Какво?

– Избягал е с Камил. – Прокарах пръсти през косата си с чувство на леко умопомрачение. – Не мога да повярвам, че френската кралица е дала съгласието си за подобно нещо, но точно това е станало. Гаврил каза, че всичко било законно.

– И какво значи това?

Преглътнах.

– Камил е наследницата на трона, а Арън е нейният принц-консорт, така че главният му дълг вече е към Франция. Илеа не е нищо повече от родната му страна.

– Знаят ли родителите ви?

Кимнах с глава.

– Но нямам представа дали и на тях е изпратил писма. Трябва да ги питам.

Нийна дойде до мен и пооправи роклята и косата ми, после избърса лицето ми с кърпичка.

– Готово. Така трябва да изглежда бъдещата ми кралица.

Прегърнах я спонтанно.

– Толкова си мила с мен, Нийна.

– Хайде. Отидете при родителите си. Сигурно имат нужда от вас.

Отстъпих назад и избърсах сълзите, които бяха напът да се търкулнат по лицето ми. Тръгнах по коридора, спрях пред стаята на татко, която обикновено споделяха с мама, и почуках на вратата.

Никой не ми отговори, затова надникнах вътре.

– Татко? – Влязох в просторната стая. Не бях идвала тук от много време – може би още от дете – и не помнех дали винаги е изглеждала така. Интериорът беше по-скоро по вкуса на мама, отколкото по неговия. Топли цветове по стените, книги навсякъде. Ако това беше лично неговото пространство, защо не го усещах такова?

Почувствах се като натрапник в отсъствието на мама и татко, затова се обърнах да си тръгна.

Гледката зад гърба ми обаче ме спря намясто. По стената бяха подредени няколко големи рамкирани снимки. На едната бяха родителите ми на моята възраст; татко беше облечен в официален костюм с шарф през гърдите, а мама – в кремава рокля. Видях ги на сватбения им ден с лица, омазани с торта. На една от снимките беше мама с мокра от пот коса и две бебета в ръцете; татко целуваше челото ѝ, а по бузата му се стичаше сълза. Няколко спонтанни кадъра – целувка, усмивка – бяха увеличени и преобразени в черно-бяло, което им придаваше по-класически вид.

В този момент проумях две неща. Първо, причината стаята на татко да не изглежда негова се криеше в това, че наистина не беше негова. Буквално я беше превърнал в светилище на мама. Или по-скоро на дълбоката им любов.

Наблюдавах я всеки ден, но беше някак различно да видя образите, които бяха пред очите им всяка нощ, преди да заспят. Двамата бяха родени един за друг, макар и съдбата да им беше поднасяла десетки изпитания, и обичаха постоянно да си го припомнят.

Второто ми прозрение се състоеше в това, че вече разбирах защо Арън ме беше изоставил, беше изоставил всички ни заради шанса да си спечели такова щастие. Ако се сдобиеше дори с частица от любовта, на която се радваха мама и татко, щеше да си е струвало.

В този момент осъзнах, че трябва да споделя с тях писмото от Арън. Те щяха да разберат – по-добре от всеки друг на планетата – защо си беше отишъл. Със сигурност щяха да го разберат по-добре от мен.

Бяха или в трапезарията, или в кабинета на татко, или в стаята на мама. Всъщност коридорите ми се струваха необичайно пусти. Не виждах нито един страж.

– Ехо? – провикнах се в смътно осветения въздух. – ЕХО?

Накрая двама стражи се появиха иззад ъгъла на бегом.

– Слава богу! – каза единият. – Отиди да съобщиш на краля, че сме я намерили.

Вторият хукна нанякъде, а първият дойде до мен, поемайки си въздух.

– Трябва да дойдете с мен в медицинското крило, Ваше Височество. Майка ви получи инфаркт.

Колкото и тихо да говореше, имах чувството, че крещи насреща ми. Не се сещах какво да отвърна или да направя, но знаех, че е най-важно да отида при нея. Макар и на обувки с токчета, надбягах стража.

Можех да мисля единствено за това колко много грешки бях допускала, колко хапливо се бях държала с нея, когато исках да стане моето. Не се и съмнявах, че знае колко я обичам, но трябваше да ѝ го кажа отново.

Леля Мей и госпожица Марли седяха пред медицинското крило и като че ли се молеха. За щастие, Остън го нямаше, но Кадън беше там и напрягаше всички сили да изглежда смело. Лейди Брайс крачеше нервно в единия край на помещението, но цялата тревога намираше най-пълен израз в лицето на татко.

Беше вкопчил пръсти в униформата на генерал Леджър, сякаш в спасително въже. Плачеше неудържимо и по-горестен звук не бях чувала в живота си. Надявах се и да не чуя повече.

– Не искам да я загубя. Не знам… не…

Генерал Леджър го сграбчи за раменете.

– Не мислете за това сега. Трябва да вярваме, че ще се възстанови. А вие трябва да мислите за децата си.

Татко кимна, но му личеше, че не е в състояние да изпълни съвета.

– Тате? – извиках с пресеклив глас.

Той се обърна към мен и разтвори ръце. Аз се хвърлих в прегръдката му и го стиснах силно. Позволих си да поплача, забравила гордостта си поне за момента.

– Какво стана?

– Не знам, скъпа. Мисля, че шокът от бягството на Арън ѝ дойде в повече. Предразположена е към сърдечни проблеми, а напоследък беше доста напрегната. – Гласът му се промени и осъзнах, че вече не говори на мен. – Трябваше да настоявам да почива повече. Не биваше да ѝ възлагам толкова работа. Правеше всичко заради мен.

Генерал Леджър хвана ръката му.

– Знаете колко е упорита – каза грижовно. – Нали не си въобразявате, че би ви позволила да ѝ слагате ограничения?

Двамата се спогледаха с тъжни усмивки.

Татко кимна.

– Добре, сега ни остава да се въоръжим с търпение.

Генерал Леджър пусна ръката му.

– Трябва да се прибера, за да кажа на Луси и да се преоблека. Ще се обадя на майка ѝ, ако още не сте го направили.

Татко въздъхна.

– Дори не ми хрумна.

– Аз ще се заема. Връщам се до час. Ако имате нужда от нещо, можете да разчитате на мен.

Татко ме пусна и прегърна генерал Леджър още веднъж.

– Благодаря ти.

Отдалечих се и застанах до вратата. Питах се дали усеща присъствието ми. Бях толкова ядосана. На всички, на себе си. Ако хората не искаха толкова много от нас и ако се бях постарала повече… Не бях готова да загубя майка си.

Винаги си бях въобразявала, че не мога да живея живота си заради други хора, че да обичаш, значи да си сложиш окови. Може и така да беше, но имах нужда от тези окови. Отдадох се на болката, предизвикана от бягството на Арън, от тревогата на баща ми и най-вече от заплахата за живота на майка ми. Тези грижи не ме правеха по-слаба, напротив – държаха ме на земята. Вече нямаше да бягам от тях.

Дочух множество стъпки и се обърнах. И останах смаяна, безкрайно трогната да видя, че всички момчета от Избора вървяха към мен.

Кайл ме погледна с думите:

– Дойдохме да се помолим.

Кимнах с насълзени очи. Момчетата се разпиляха – някои се скътаха в ъглите, а други насядаха по пейките. Всички склониха глави или вдигнаха лица към небето в молитва за майка ми. Бяха донесли толкова дълбока промяна в живота ми… и им бях безкрайно благодарна за това.

Хейл притискаше юмрук към устата си и се люлееше тревожно на пети. Иън, естествено, излъчваше хладнокръвие, скръстил ръце на гърдите си в размисъл. Хенри седеше приведен напред върху една от пейките с провиснали върху очите му къдрици; зарадвах се да видя, че макар да не беше длъжен да идва, Ерик стоеше до него.

Кайл намери майка си и двамата се прегърнаха. За моя изненада Кайл плачеше за мама и тази проява на дълбоки чувства ме накара да се усетя по-силна.

Очите ми преминаха от него към другите момчета и отново се замислих как всеки от тях беше легнал на сърцето ми по свой собствен начин… после погледнах към татко. Лицето му беше зачервено от плач, костюмът му бе измачкан, а страданието и ужасът от мисълта, че любимата му можеше да си отиде, бяха обзели всяка клетка от тялото му.

Не толкова отдавна и той се е намирал в моето положение, не толкова отдавна лицето на мама е било едно от многото в света му. И въпреки това, независимо от всички спънки и неумолимия ход на времето, все още бяха силно влюбени един в друг.

Личеше си по всичко – от общата им стая до загрижеността, която изпитваха един към друг, както и по това, че дори след дългогодишен брак не спираха да флиртуват един с друг.

Ако преди месец някой ми беше казал, че е възможно и аз да пожелая такава съдба, щях да врътна скептично очи и да си тръгна. Сега обаче? Е, вече не ми се струваше толкова абсурдно. Не очаквах да намеря любов като тази между родителите ми или между Арън и Камил. Но… може би щях да намеря поне някаква. Може би един ден щях да имам до себе си човек, който би ме целунал, дори да имам хрема, и би разтрил раменете ми след дълъг работен ден. Може би имаше шанс да открия момче, което не ме плашеше толкова и събуждаше у мен желанието да го пропусна през защитната си стена. Е, за момента това май беше твърде амбициозна цел.

При всички случаи обаче не можех да забавя темпото точно сега. Знаех, че за мое добро и за доброто на семейството ми трябваше да доведа Избора докрай.

И то с халка на пръста си.

Благодарности

Специални благодарности на:

Теб, задето си страхотен човек, но най-вече защото прочете четвърта книга, при положение че очакваше третата да е последна.

Калауей, за всичко, но главно задето миеше чинии и решаваше задачи по математика вместо мен.

Гуидън и Зузу, защото са най-сладките хлапета, но най-вече защото редовно ме гушкат, когато имам тежък ден.

Мама, татко, Джоуди, за постоянното насърчение, но основно защото са смахнати като мен.

Мими, Папа, Крис, за всичката подкрепа, но главно задето гледат децата през коледната ваканция, за да си отспя.

Елана, защото е невероятен агент, но преди всичко защото съм сигурна, че ако някой забие пай в лицето ми, тя ще му скочи на врата.

Ерика, защото е безкрайно талантлива редакторка, но предимно защото ми позволява да ѝ звъня около осемнайсет пъти седмично, без да се оплаква.

Оливия, Кристина, Кара, Стефани, Ерин, Алисън, Джон и още купища други хора от „Харпър Тийн“, защото са чудни хора, но главно защото улесняват живота ми, макар и да се виждаме от дъжд на вятър.

Бог, защото е бог, но най-вече защото е създал свят, в който съществуват котета с папийонки.

И на всички, които съм пропуснала – несъмнено са доста, – защото по принцип съм разсеяна, но главно защото съм толкова уморена, че направо пиша със затворени очи.

Обичам ви всичките!