Ябълково вълшебство (Joro) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Сара Адисън Алън

Ябълково вълшебство

АНОТАЦИЯ

Сестрите Уейвърли са известни с чудната си градина и необикновеното ябълково дърво.

Ала сега за тях е настъпило време за изпитания и среща с отдавна потулени тайни...

Клеър е във вихъра на ново начинание – ръчноизработени бонбони с аромат на рози, носещи спомена за отминала любов; с дъх на лавандула за радост и безгрижие; и с лимонова върбинка, успокояващи не само гърлото, а и духа. Но дали цената на успеха не погубва кулинарната й дарба?

Сидни се е отдала на мечтата за още едно дете, но колкото повече времето отлита, толкова повече желанието й се превръща в неутолим копнеж. А дъщеря й Бей тъгува, защото знае, че е открила сродната си душа... но въпреки това любовта й е несподелена.

И тогава един загадъчен непознат пристига в градчето, за да събуди ехото ни далечни спомени...

Единственият лек за жените Уейвърли е да останат сплотени в очакване на най-необикновеното събитие – разцъфването на ябълковото дърво по време на първия скреж...

Сара Адисън Алън отново ни среща с героите от незабравимия й роман „Градини на желанията“ и изкушава всеки от нас да се потопи в един вълшебен и очарователен свят, подправен с топлото дихание на Юга и аромата на цветя.

Разпознаване, корекция и форматиране:

sqnka, 2016 г.

First Frost

Сара Адисън Алън

Ябълково вълшебство

Американска

ISBN 978-954-389-345-4

На вълшебницата Андрея Сирило - за твоята вяра в тънката книжка за една чудата градина

Първа глава

Бей Уейвърли-Хопкинс тичаше по Пендланд Стрийт, раничката подскачаше на гърба й, а тъмната й коса се носеше зад нея като ято косове. Хората в съседните къщи винаги познаваха кога минава наблизо, защото неочаквано ги обземаше желание да подредят чорапите в чекмеджетата и най-сетне да подменят изгорелите крушки. „Трябва да подредим всичко“ – мислеха си те, когато Бей притичваше по улицата всеки следобед след училище. Щом тя отминеше обаче, мислите им отново се връщаха към нещо друго –какво ще има за вечеря, защо съпругът не е в настроение напоследък, ще може ли пускането на пералня да изчака още един ден.

Когато наближи къщата на семейство Уейвърли, Бей забърза. Беше стара къща в стил кралица Ан с пристройка, веранда и прекрасна кула – любимата на Бей. Беше първата къща, построена в квартала в началото на деветнайсети век, преди основаването на колежа „Ориън“, още когато Баскъм в Северна Каролина беше само мръсна спирка за отправилите се към Западните планини. По-късно другите къщи на улицата се бяха опитали да имитират архитектурния стил на дома на семейство Уейвърли, но нищо не можеше да се сравни с тази постройка. Поне така смяташе момичето.

Вместо да тръгне по стълбите към къщата, тя хукна по стръмната морава, като се хлъзгаше по мократа трева. Предната нощ бе валяло като из ведро и силният вятър най-сетне бе довял есента в Баскъм сякаш с едно бързо помитане с метлата. Във въздуха вече се усещаше хлад и навсякъде имаше мокри листа – в дворовете, по тротоарите, на улицата, върху колите. Сякаш светът беше покрит с коричка от захар и канела.

Бей окачи раничката си на един от голите клони на лировото дърво в предния двор и тя още не беше спряла да се люлее, когато момичето изкачи стъпалата на предната веранда по две наведнъж и отвори вратата.

Есента може и да се бе настанила в света навън, но в къщата на семейство Уейвърли все още ухаеше на лято. Беше ден за лимон и върбинка, затова витаеше сладко-кисел аромат, който навяваше мисли за одеяла за пикник и бели облаци във форма на сърце.

Може би така й се струваше, но влезеше ли у дома, къщата сякаш се понагласяваше, матовите прозорци блясваха, кувертюрите се изпъваха на диваните. Майка й казваше, че подобно на прабаба си Мери Бей страшно много обича това място. Тя никога не беше виждала прабаба си, но въпреки това знаеше, че тези думи не са комплимент. Като малка майка й така се почувствала тук като у дома си.

Докато се опитваше да си поеме дъх след есенния устрем, Бей закрачи през фоайето, през дневната със същите стари мебели като в пансиона, в който прабаба й Мери беше превърнала къщата, и влезе в голямата ремонтирана кухня. Маратонките й, почти скрити под оръфаните краища на размъкнатите й дънки, изскърцаха по лъснатия под.

В кухнята се носеше захарна пара. Бей завари мълчаливата си леля Клеър край една от печките, късата й тъмна коса беше прибрана назад с различни шноли на деветгодишната й дъщеря Марая. Раменете на Клеър бяха схванати от бъркането и сипването на захар, вода и царевичен сироп все в една и съща поза, в едни и същи големи медни тенджери, в едни и същи формички всеки ден от месеци насам.

Леля й беше ръководила успешна фирма за кетъринг. Носеха се легенди за онова, което е способна да приготви от ядливите цветя, дето растяха около чудатото ябълково дърво в задния двор. Всички знаеха, че ако Клеър организира тържеството за твоята годишнина, ще направи сос айоли с латинки и чашки от лалета, пълни с портокалова салата, и всички ще си тръгнат от тържеството превъзбудени и изпълнени със завист. А ако я повикаш да организира детски рожден ден, ще поднесе ягодови кексчета и бонбони от теменужки, а децата ще се държат послушно и хубаво ще си поспят следобед. Когато готвеше с цветя, Клеър правеше вълшебства. Всяка жена от семейство Уейвърли се отличаваше с нещо, но тя беше най-необикновената от семейството особняци. И Бей харесваше това в нея.

Обаче всичко се промени преди година, когато Клеър се залови с „Бонбоните на Уейвърли“. Предната зима тя отчаяно търсеше нещо, което да успокои болките в гърлото на дъщеря й Марая, заради които детето изгуби гласа си и дълго не ходи на училище. Когато Марая беше болна, стаите отесняваха, сякаш къщата кършеше ръце. Един ден, когато се тревожеше заради поредния ларингит на дъщеря си, Клеър чу нещо да пада в кухненската й канцелария и когато отиде, видя едно от старите списания на баба си Мери на пода. Така откри рецептата за бонбони, скътана между съветите как да прочистиш градината от бръмбари и продуктите за тортата, която ще помогне да си намериш съпруг.

Бонбоните успокоиха гърлото на дъщеря й и след това се превърнаха в новост, която всички в града трябваше да опитат. В крайна сметка, щом идваха от Уейвърли, със сигурност в тях имаше нещо необикновено. Когато чуха за бонбоните, майките от училището започнаха да хлопат на вратата на Клеър в два през нощта с помътен поглед и отчаяна нужда от нещо, което да успокои болките в гърлото, които държаха децата им (а съответно и самите тях) будни по цяла нощ.

След края на зимата започнаха да поръчват бонбоните – красиви сладкарски изделия като пъстроцветни скъпоценни камъни с големината на яйце на мушитрънче и покрити с пудра захар – за рождените дни, които обслужваше Клеър, после поръчваха големи количества за модерните сладки бюфети на тържества за дипломиране и сватби. На сватбата на Лукас Ланкастър в Харолд Манър във всички торбички с подаръци имаше бурканче с лавандуловите бонбони с мед на Клеър, които първа опита приятелката на братовчеда на Лукас, а тя работеше за списание „Садърн Ливинг“. Написа статия за вълшебните светлолилави бонбонки в самолета на път за Алабама, а думите се изляха от нея като вода. Почти не помнеше как е написала статията, беше в еуфория и леко замаяна. Материалът излезе в списанието, после бе споделен чрез социалните мрежи и заваляха поръчки. Хората извън Баскъм бяха любопитни какви са тези особени бонбони и каква е тази странна Клеър Уейвърли, която ги прави.

Докато имаше фирма за кетъринг, Клеър наемаше помощници за по-големите празненства, но всичко останало вършеше сама. Бизнесът й не беше много голям. Обаче валяха поръчки за бонбони. Бей работеше с леля си Клеър всеки ден след училище. Имаше и друг помощник, студент по кулинария в колежа „Ориън“ на име Бъстър, който работеше почти целодневно.

И въпреки това винаги имаха чувството, че изостават.

Промяната от обслужване на тържества към бонбони беше променила и Клеър. Винаги беше уморена, винаги работеше и понякога изглеждаше така, сякаш изпитва носталгия. Ала никога не търсеше помощ и никой не се осмеляваше да й предложи. Една от много особености на Клеър беше, че ако не иска да говори за нещо, млъкваше, както щраква миши капан.

Този следобед, когато Бей влезе в кухнята след училище, Бъстър говореше както обикновено. Можеше да продължава с часове и да изпълва кухнята с непрестанно бърборене, което отскачаше от стоманените стени.

– Казах му, че хлябът му е грозен, и той ме нарече „тестена примадона“. Тестена примадона. Как смее! Ще излизаме в събота. – Бъстър беше висок, с плътни устни и късо подстригана коса със сини връхчета. Когато най-накрая забеляза появата на Бей, той спря да ръси пудра захар върху голямата партида бонбони, току-що излезли от формите. – Здравей, красавице. Пак ли хвана късния автобус? Тъкмо разказвах на Клеър за едно момче, с което се запознах в часа по хлебарство. Мразя го, но може да се окаже сродната ми душа.

– Тестена примадона – повтори Бей. – Харесва ми.

– Омръзна ми от този хляб. Нямам търпение да дойде следващият семестър, когато ще работим с месо. Какво пише на тениската ти днес? – попита Бъстър. Бей му показа и той прочете: – „Тепърва ще отлагам.“ О, моля те! Сигурно си написала домашното още преди да слезеш от автобуса. Планираш ли нещо голямо за уикенда? Чух, че в събота в училището ще има танци за Хелоуин. Ще ходиш ли с някой специален? – Той изви вежди, на едната от които имаше пиърсинг.

Бей усети как лицето й пламва, затова се обърна и прекоси кухнята. Изми си ръцете и си сложи престилка.

Клеър я наблюдаваше, но нищо не каза. Бей се разбираше без думи с леля си, не като с майка си. Клеър усещаше настроението й, без да се налага тя да обяснява. Преди два месеца, когато Бей влезе в кухнята след първия си ден в десети клас от първата си година в гимназията след ада на прогимназията, Клеър разбра, че нещо се е случило. И майката на Бей разбра, но някак смътно. Леля й веднага мина на въпроса и попита кой е той.

– Няма никой специален – отвърна Бей на въпроса на Бъстър, без да го поглежда. – Само помагам с украсата за танците.

– Имаш такова лице, а момчетата не си падат по теб – изцъка той. – Не го разбирам.

– Ако беше местен, щеше да разбереш – рече момичето.

– О, моля те. Всички в този град казват, че трябва да си роден тук, за да разбираш нещата. Аз разбирам много. Човек е толкова странен, колкото иска да бъде. Добре – обърна се Бъстър към Клеър, докато сваляше престилката си, – след като подкреплението дойде, отивам да поема смяната си в магазина.

– На колко места работиш сега? – попита го Бей.

– Само на три.

– И все пак имаш време за срещи?

Той отегчено завъртя очи.

–Не е толкова трудно. Чао, момичета! – каза на излизане от кухнята. След секунди го чуха да се провиква: -Входната врата пак не се отваря! В капан съм! Ще умра в тази къща, без да съм познал истинската любов! О, чакай, отвори се. Смажете й пантите!

Вратата се затвори и Клеър се обърна към Бей:

– Мислех си, че мога да ти приготвя нещо, за да го дадеш на момчето, което харесваш – заговори тя, като внимаваше да не спомене името му. – Мога да направя курабийки с мента и чай със сироп от орлови нокти. Ментата ще проясни мислите му, а орловите нокти – погледа му. Тогава със сигурност ще те забележи.

Бей поклати глава, макар че го беше обмисляла хиляди пъти, понякога просто защото искаше леля й да приготви нещо различно от бонбони.

– Съмнявам се да изяде нещо, което ще му дам. Ще знае, че идва от теб.

Клеър кимна разбиращо, макар че изглеждаше леко разочарована.

Изведнъж Бей притисна ръка към гърдите си, сякаш не издържаше повече, сякаш там вътре имаше възел, стегнал гръдния й кош. Понякога дори изпитваше истинска физическа болка.

– Винаги ли е така?

– Трябва да поговориш с майка си – отвърна простичко Клеър. Тъмните й очи бяха спокойни и състрадателни.

Макар да бяха различни на външен вид, по характер и във всичко, Клеър и майката на Бей разговаряха всеки ден. Понякога, когато влизаше в дневната у дома, Бей заварваше майка си Сидни да прелиства списание, опряла телефона до ухото си, без да говори. От другата страна също не се чуваше нищо.

– С кого говориш? — питаше Бей.

– С Клеър – отговаряше майка й.

– Защо не казваш нищо?

– Просто прекарваме малко време заедно – свиваше рамене майка й.

Сестрите Уейвърли не бяха близки като деца, но сега бяха неразделни, както често се случва на зряла възраст, когато разбереш, че семейството всъщност е въпрос на избор. Бей не знаеше много подробности от детството им. Обаче от това, което беше дочула през отворени прозорци и скрита зад диваните като малка – само така можеше да узнае нещо наистина интересно – разбра, че те на практика са били сирачета. Майка им, необуздана и изгубена душа, ги довела тук, в къщата на Уейвърли, когато Клеър била на шест, а майка й – новородена. Баба им Мери ги отгледала. Клеър с лекота приела всичко, свързано с Уейвърли, но Сидни дълго не се примирила, че не е съвсем обикновена.

Майка й наистина беше необикновена, ала самата Бей все още не беше сигурна, че го приема. Това беше една от многото причини да се чувства по-близка с леля си.

Както и да е, беше само въпрос на време Клеър да каже на сестра си за момчето.

– Не мисля, че мама ще разбере – каза Бей.

– Ще разбере. Повярвай ми.

– Ти ме познаваш по-добре от нея.

– Не е вярно – поклати глава леля й.

Бей се обърна, за да погледне през прозореца над мивката. Градината отзад имаше висока ограда от ковано желязо, обрасла с пълзящи орлови нокти, на места с дебело половин метър стебло и с остри връхчета като в старо гробище. Бей не виждаше дървото, но знаеше, че е там. Това винаги й носеше успокоение.

– Най-накрая застудява. Кога ще цъфне ябълковото дърво? – попита.

Странното ябълково дърво в задния двор на семейство Уейвърли, което си беше там много преди построяването на къщата, спеше само през есента. Никой не можеше да обясни как така дървото цъфти цяла зима, а после през пролетта и лятото ражда малки розови ябълки. Някои от най-милите спомени на Бей бяха как лежи под ябълковото дърво през лятото, докато Клеър се грижи за градината, а ябълковото дърво я замерва с плодове като куче, което се опитва да склони стопанина си да си играят. С наближаването на есента листата на дървото окапваха за една нощ и след това то само поклащаше печално голите си клони, докато първата слана за годината не го разбуди отново. Цялото семейство усещаше безсилието му.

– Според годишника първата слана тази година ще е на Хелоуин – отвърна Клеър. – Една седмица след събота.

– Късно е. По-късно, отколкото си спомням да е падала някога. Ще има ли празненство? – попита Бей с надежда.

– Разбира се – отговори леля й и я целуна по главата, когато мина покрай нея. Започна да излива тръпчивия жълт сироп от лимон и върбинка от медната тенджера в кръглите формички, за да се втвърди. – Винаги празнуваме първата слана.

През есента в деня, когато дървото цъфнеше и белите му цветчета се посипят по земята като сняг, по традиция членовете на семейство Уейвърли се събираха в градината като оцелели след тежко бедствие, прегръщаха се, смееха се, докосваха се по лицата и ръцете, за да се уверят, че са добре. Изпълваше ги признателност, че са оцелели, облекчение, че светът им отново се подрежда. Винаги ставаха неспокойни преди първата слана, отдаваха сърцата си прекалено лесно, искаха неща, които не могат да имат, ставаха разсеяни, непохватни и прекалено лесно се влияеха от мнението на другите. Първата слана слагаше край на това, а то винаги беше повод за празник.

После всичко беше наред.

Бей нямаше търпение този ден да дойде по-бързо.

Защото нещата така се натрупваха напоследък, че много можеше да се очаква.

Бей помага няколко часа на леля си, а когато се мръкна, излезе и през задните дворове се отправи към центъра на Баскъм.

Щом наближи парка в центъра на града, веднага забеляза възрастния мъж, който стоеше сам с протрит кожен куфар на земята до него.

В този човек имаше нещо магнетично. Той излъчваше сдържана увереност, сякаш един негов поглед или една усмивка ще усетиш като тайна, която би променила живота ти, би променила всичко. Може би беше проповедник, политик или търговец.

Бей се замисли за момент. Да, определено беше търговец.

Тя спря на отсрещния тротоар, за да го погледа – навик, който се опитваше да преодолее, защото знаеше, че дразни хората. Веднъж, след като се взира прекалено дълго в някаква жена в магазина, жената се ядоса и й каза:

– Аз ще бъда с него. Той ще напусне жена си. Не се и опитвай да ме убедиш в противното.

Бей се слиса, първо, защото нямаше представа, че Айон Ингъл има извънбрачна връзка, и второ, защото просто гледаше клечиците, заплетени в косата й, след като преди около час Айон се беше търкаляла на речния бряг със съпруга на друга жена. Обаче хората винаги бяха подозрителни, понеже знаеха за дарбата на Бей. Или проклятието, както би казала майка й. Бей знаеше кое е правилното място на всичко. Точно както дарбата на леля й Клеър беше да приготвя храна от ядивните цветя от градината на семейство Уейвърли, а дарбата на майка й беше тайнственият й подход към косата – подстриже ли те, в деня ти настъпваше необяснима промяна. Бей можеше да прибере приборите за хранене в правилното чекмедже в къща, където стъпва за пръв път. Можеше да определи коя кола на паркинга на кого е.

Сега наблюдаваше възрастния мъж, който беше пъхнал ръце в джобовете си и непоколебимо оглеждаше всичко наоколо – магазините за туристи в центъра на Баскъм, фонтана в парка, където понякога се събираха колежани. Погледът му любопитно се задържа върху скулптурата до фонтана, изработена от първенеца в програмата по изкуства в колежа „Ориън“. Сменяха скулптурата всяка година. Тази година беше циментов бюст на основателя на колежа „Ориън“, Хорас Дж. Ориън, висок два и половина метра и широк три. Голямата му сива циментова глава беше наполовина скрита в тревата и се подаваше само горната й част – от носа нагоре. Хорас Дж. Ориън изглеждаше така, все едно се завръща от света на мъртвите, наднича изпод земята и се пита дали наистина си струва усилията. Всъщност беше много смешно – огромна глава в центъра на града. Местните обсъждаха главата по-активно през месеците след поставянето й, но все още беше тема на разговор, когато нямаше за какво друго да си чешат езиците.

Вятърът беше утихнал, но прошарената коса и крачолите на панталоните на непознатия все още леко се поклащаха, сякаш бе привлякъл към себе си останалия лек повей, както птиците се скупчват край семена.

Светлите му сребристи очи най-накрая попаднаха на Бей. Делеше ги улица, но, изглежда, всички коли бяха изчезнали. Човекът се усмихна и се случи това, което Бей подозираше. Сякаш той беше способен да й каже всичко, което тя искаше да чуе.

– Чудех се – провикна се към нея мъжът с бисерен глас – дали можете да ми кажете къде е Пендланд Стрийт?

Момичето се стъписа от съвпадението. Тъкмо идваше от къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт. Това беше най-дългата и лъкатушеща улица, на която се намираха най-старите къщи в Баскъм, къщи с пристройки, притежаващи поовехтяла изисканост, която туристи е обичаха да гледат. Мъжът изглеждаше като обитател на която и да е от тях. Бей погледна стария му куфар. А може би отиваше в странноприемницата на същата улица.

Тя посочи пътя, по който беше дошла.

– Благодаря – отвърна мъжът.

Изведнъж колите отново се появиха, запрелитаха по централната улица и препречиха гледката й. Бей изтича до близката кутия за вестници и се покатери отгоре й, като се държеше за уличната лампа до кутията.

В парка нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.

Докато стърчеше върху кутията, покрай нея мина син фиат. Вътре се возеха популярните момичета от училището на Бей – Тринити Кейл, Дакота Олсън, Рива Алегзандър и Луиз Хамиш-Холдъм. Луиз се наведе през прозореца и подвикна напевно към Бей:

– Отиваме в къщата на Джош! Искаш ли да му предадем някоя друга бележка от теб?

Бей беше свикнала с това и само въздъхна, докато колата отминаваше. После скочи от кутията за вестници и тръгна към фризьорския салон, където работеше майка й.

Когато влезе вътре, майка й разговаряше с последния си клиент. Сидни беше на трийсет и осем, но изглеждаше по-млада. Обличаше се предизвикателно и предпочиташе къси панталонки, съчетани с раирани чорапогащи, и старомодни рокли от средата на века. Кожата й беше гладка, а косата й обикновено беше карамелено-руса. Днес Бей можеше да се закълне, че в нея има електриковочервени оттенъци, каквито нямаше сутринта.

Момичето пусна раничката си зад бюрото на рецепционистката, където Вайълет, новото (напълно безполезно) момиче, беше заспала на стола си. Дори лекичко похъркваше. Бей извади от раничката си опърпана книга с меки корици, вдигна я, за да може майка й да я види, после посочи с палец вратата, за да й покаже, че ще чете отвън.

Сидни кимна и погледна Бей така, сякаш й изпращаше послание „шофьорски курс“. От месеци постоянно й натякваше да се запише на шофьорски курс, но тя не желаеше да се научи да кара кола. Ако го направеше, кой знае как щеше да се посрами преди първата слана. Не, нямаше нищо против да върви пеша и да взема автобуса до къщата на леля си Клеър, а вечер да чака майка си да свърши работа.

Прекалено голямата свобода е опасна за едно влюбено момиче.

– Вземи си телефона. Ще ти звънна, ако свърша по-рано – каза Сидни, а Бей неохотно се върна при раницата си, извади телефона и го пъхна в джоба.

Майка й твърдеше, че най-вероятно тя е единствената на света, която не обича да говори по телефона. Не беше съвсем вярно. Просто никой, освен майка й не й се обаждаше.

Бей пое през парка и за миг се зачуди къде ли се е дянал възрастният мъж и дали да не се върне в дома на леля си Клеър, за да провери дали не се е озовал там. Обаче това означаваше, че няма да може да отиде до къщата на Джош Матисън и да се върне, преди майка й да свърши работа.

Затова прекоси още задни дворове, после гората покрай реката, където се намираха най-хубавите къщи в Баскъм. Там живееше новият ректор на колежа „Ориън“, както и неколцина лекари. И семейство Матисън, които притежаваха най-голямата сглобяема къща в щата. Да живееш в подвижен дом? Дали беше сглобена другаде и после преместена тук? Не, вероятно беше построена тук, в Баскъм, от хората, които живееха в къщата със седем спални в тюдорски стил. В сянката на полуголите дървета Бей се изкачи на хълма, който гледаше към задния двор на семейство Матисън. Виждаше басейна, покрит за сезона, джакузито и отворените врати към вътрешния двор.

Имаше много деца, някои вече бяха в джакузито, други гледаха телевизия в дневната, от която се излизаше във вътрешния двор. Възползваха се от факта, че родителите на Джош Матисън щяха да отсъстват този месец. Всички се стараеха да изглеждат съвсем безгрижни, както бяха виждали във филмите, но истината бе, че не им беше там мястото.

Момичетата от фиата например. Мястото на Тринити Кейл, чиито родители се развеждаха, беше при баба й във Флорида. Дакота Олсън искаше да работи върху есето си за колежа, защото мястото й определено беше в Принстън. Рива Алегзандър, срамежливото и пълничко момиче, което винаги беше в основата на пирамидата, която правеха мажоретките, и винаги беше на диета, искаше да си бъде вкъщи и да готви. А Луиз Хамиш-Холдън... е, Бей не можеше да определи къде точно й е мястото, само знаеше, че не е тук. Това представляваше гимназията накратко – никой не си беше на място. Всички бяха на път за някъде другаде. Това я влудяваше и я превръщаше в нещо като изгнаник, защото Бей знаеше точно къде трябва да бъде. Мястото й беше тук, в Баскъм.

С Джош Матисън.

Тя разбра, че мястото й е в този град в мига, в който майка й се премести тук от Сиатъл, когато Бей беше на пет години. Сбъдна се един сън, който отдавна имаше - как лежи под ябълковото дърво в градината на Уейвърли, всички са щастливи и всичко си е на мястото. Отне й малко повече време да осъзнае, че Джош е човекът, с когото е отредено да бъде. С Джош не беше имала възможност да общува, не и преди тази година, когато тя най-накрая влезе в гимназията, където той беше в последния клас.

Джош седеше на маса в двора и разговаряше разпалено с друго момче от футболния отбор. Беше рус, красив, забавен и с добро сърце, но толкова очевидно нещастен, че Бей бе изненадана как никой друг не го вижда. Тъгата се носеше около него като дим, сякаш той тлееше.

Мястото й беше до него. Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но тя знаеше, че и неговото място е до нея, обаче той е поел по път, който не е за него, а това вече беше мъчително. Да го убеди да повярва беше най-трудното, което някога се бе опитвала да направи. Преди два месеца бе станала за смях, когато му написа онази бележка, и не стига, че беше Уейвърли, ами ненужно се прочу допълнително. Затова сега стоеше на разстояние.

Най-накрая разбра, че колкото и да се опитваш, не можеш да принудиш някого да те обича. Не можеш да го възпреш от грешното решение.

За такова нещо вълшебство няма.

Късно през нощта Клеър Уейвърли се събуди и потрепери. Прозорецът в стаята на втория етаж беше отворен и през него влизаше студ. Мразовитият въздух беше надвиснал над леглото и искреше с малки бели звездички, които тя можеше да докосне, ако се пресегнеше.

Клеър стана тихо и отиде до прозореца, за да махне дъската, с която съпругът й Тейлър го беше подпрял. Силният дъжд миналата нощ най-накрая бе донесъл хлад в града след изключително палещото лято. Уличните лампи бяха обвити в синкава мъгла, както се замъглява топла чаша, пъхната в хладилника.

Клеър погледна през рамо към Тейлър, който бе изритал завивките, а от голите му гърди се надигаше топлина на вълни. Той никога не усещаше студ. Носеше кожените си чехли на бос крак през цялата година.

– Ще довърша някои неща – каза тихичко тя. Думите едва се долавяха, защото не искаше да го събуди. Ако се събудеше, щеше да я придърпа обратно в леглото и да й каже, че работата може да почака.

Тя се обърна, а Тейлър отвори очи точно когато Клеър излезе.

Но не я спря.

Бяха женени от десет години и когато беше уморена или ядосана, Клеър се чудеше защо той е още тук, защо я обича толкова много. Не беше местен – беше се преместил, за да работи в колежа „Ориън“ преди десет години, в период от живота на Клеър, който тя наричаше „годината, когато всичко се промени“ – затова никога не повярва напълно на всички суеверия и чудатости на Баскъм. Не обръщаше особено внимание на всеобщата убеденост в града, че в семейство Уейвърли се случват странни неща. Всъщност дълбоко в себе си тя знаеше, че Тейлър не вярва в това. Той харесваше косата й, смеха й, дори походката й – всичко, което не беше особено. А това беше объркващо. Тя дори не можеше да си се представи без дарбата си. Спасителната й особеност беше, че е от семейство Уейвърли, мислеше си тя преди време, когато беше сама.

Обичаше го с такава сила, че й идеше да се разплаче, а мисълта, че може да го изгуби, я изправяше на ръба на бездънна черна пропаст, в която всеки момент ще падне.

Поклати глава, докато вървеше по коридора. Пак си фантазираше за несъществуващи катастрофи. Тейлър никъде нямаше да ходи. Клеър знаеше, че съпругът й е търпелив и щастлив като листо, понесено от вятъра натам, накъдето се е отправила и Клеър. Дори след като непрестанните сънища как майка й си тръгва, избледняха, Клеър отдавна бе осъзнала, че ако те изоставят като дете, никога не забравяш, че хората са способни да си тръгнат.

В края на коридора тя спря. Отвори вратата на стаята на дъщеря им Марая и забеляза, че и тук прозорецът е отворен. Марая спеше в поза, подобна на тази на Тейлър, с опънати ръце и крака, сякаш сънува, че се носи в приятно топла вода. Толкова много приличаше на баща си и толкова малко на майка си, че понякога Клеър сякаш обичаше дъщеря си просто като друга част от съпруга си.

Докато прекосяваше стаята, тя вдигна дрехите за балет и раничката на Марая, озърна се и усети нормалното детско присъствие като пояснение към кръстословица, което нищо не й говори. Марая поиска стаята й да бъде розова, съвсем розова, като глазура за торта с вкус на диня. Поиска бели мебели и юрган с пискюли като за принцеса. Не желаеше стари тапети, антики или ръчно изработен юрган. Дъщеря й ходеше на балет и на гимнастика и винаги я канеха на празненства за рождени дни и на гости с преспиване. Дори лесно се сприятеляваше. Тази седмица каза, че има нова най-добра приятелка на име Ем, и говореше единствено за нея. Такива нормални неща никога не се случваха лесно в семейство Уейвърли. А ето я Марая, съвсем нормална като баща си, щастлива като него и също като него в пълно неведение за чудатостите на Клеър и тази къща.

Пресегна се към отворения прозорец в стаята на дъщеря си и го затвори. Помисли за това, което има да свърши долу. Трябваше да се увери, че всички бонбони от петъчните поръчки са в кутии с етикети. После трябваше да отговори на деловите имейли в кабинета си и да ги запази в папката „чернови“, за да ги изпрати през работно време, за да не разбере никой, че е била будна в два през нощта и се е тревожила за неща, за които няма нужда да се тревожи.

Всички се вълнуваха за „Бонбоните на Уейвърли“ – как се разраства бизнесът, как привлича вниманието към Баскъм. Тайлър изви вежди, когато разбра какви са печалбите през лятото, и весело отбеляза, че новият бизнес определено се отразява добре на спестовния фонд за колеж на Марая. Дори Клеър трябваше да признае, че е вълнуващо – когато за пръв път зърна името на Уейвърли върху опаковките на бонбоните; непознатото, но приятно усещане, че действително има безброй хора, които купуват нещо, направено от нея, Клеър А. Уейвърли. Беше по-различно от кетъринга, не беше толкова лично, представяше таланта й пред по-широка публика. Усещаше го като началото на нещо голямо и се надяваше на успех. Всъщност беше завладяна от нея, влагаше всичките си усилия в бонбоните и си мислеше колко би се гордяла баба й. Баба Мери беше много необщителна жена, която продаваше изделията си – ментови желета, пайове с яйчен крем за тайна любов и вино от розово мушкато – само на хора, които идваха на задната й врата, сякаш това беше тайна, която всички трябва да пазят.

Ала с наближаването на първата слана, която донесе и определена несигурност, Клеър вече не можеше да отрича, че нещо, свързано с бонбоните на Уейвърли, не е както трябва.

Когато след статията в списание „Садърн Ливинг“ заваляха поръчките от вериги за деликатеси и специализирани магазини из целия Юг, Клеър не смогваше да прави есенциите от цветя, които даваха вкус на бонбоните. Поръчките бяха прекалено големи за цветята, които отглеждаше в градината си, затова бързо взе решение да купува есенциите, вместо да ги приготвя сама.

И никой не забеляза.

Бонбоните от лимон и върбинка все пак успокояваха децата и облекчаваха възпалено гърло точно както гласяха етикетите на бурканчетата. Бонбоните от лавандула създаваха у хората усещане за щастие. И всички се кълняха, че бонбоните от рози са ги накарали да си спомнят първата си любов.

Ала бонбоните вече не съдържаха нищичко от градината на Уейвърли, мистичния източник на всичко, в което вярваше Клеър.

В мигове на слабост тя се питаше: „Ами ако не е истина?Ако Тейлър е прав и семейство Уейвърли са необикновени само защото хората го повтарят от поколения, само защото живеят близо до дърво, което цъфти през необичайно време от годината?“Ами ако малкото момиче Клеър, изоставено тук, притиснато до престилката на баба си Мери, се беше вкопчило в мита за семейството, защото отчаяно се е нуждаело от корени? Ако цветята не бяха специални? Ако самата тя не беше? Вместо да запази името на Уейвърли загадъчно, както беше направила баба й, Клеър го изложи на още по-големи спекулации. Беше пожелала вниманието, беше пожелала повече хора да разберат за дарбата й, сякаш щеше да стане по-истинска, колкото повече се разчуеше. Но вече започна да се чуди дали не е предала тайна, която баба й бе поверила.

Не помагаше и фактът, че по това време на годината усещаше липсата на баба си Мери най-силно. Беше на двайсет и четири, когато я изгуби. Случи се преди двайсет години, но понякога Клеър все още усещаше аромата на хляба със смокини и пипер на Мери, а друг път беше сигурна, че старицата все още е тук, като видеше как кутия вкиснало мляко се обръща в мивката или как купите на рафта се подреждат по цвят през нощта. Липсваше й усещането колко естествено, колко истинско беше всичко в присъствието на баба й.

Дръпна се от прозореца на Марая, за да отиде в кухнята. Спря и се обърна. Стори й се, че вижда сянка отсреща на тротоара пред къщата на госпожа Краноуски. Наведе се, носът й почти се допря до стъклото и сянката започна да приема форма.

Някой стоеше в тъмнината между уличните лампи. Беше висок и носеше лека дреха, подобна на сив костюм. Косата му беше сребриста. Всичко друго беше неясно, сякаш кожата му беше невидима.

Но определено гледаше натам.

Клеър се увери, че прозорецът на Марая е залостен, после бързо слезе долу и извади фенерче от чекмеджето на масичката до входа.

Отключи вратата, отвори я и излезе на верандата. От студените дъски пръстите на краката й се свиха.

Отсреща вече нямаше никого.

– Ехо? – подвикна.

Включи фенерчето и насочи светлината към предния двор. Лъхна ветрец, който подхвана няколко листа и ги завъртя с шумолене като от отгръщането на страници в притихнала библиотека. Кучето на госпожа Краноуски излая няколко пъти. После всичко утихна.

Във въздуха се долавяше познат аромат, макар че Клеър не можеше да го разгадае напълно – комбинация от цигари, тъмна бира, пот и колкото и странно да беше, евтин гланц за устни с аромат на череша.

Знаеше от опит, че всичко има някакъв смисъл. А от този призрак на мъж космите на ръцете й настръхнаха.

Първата слана беше непредсказуемо време, но тази година беше някак... по-безнадеждно от преди.

Нещо щеше да се случи.

Втора глава

По-рано през деня, когато слезе от автобуса в парка в центъра на Баскъм, възрастният мъж се огледа смаян и се зачуди как се е развил животът му.

Обикновено докато пътуваше, изпреварваше с една крачка студеното време и всяка година поработваше това-онова, докато пътуваше към Флорида от север. Много панаирджийски артисти зимуваха там. Повечето бяха старомодни като него и никога не говореха за миналото като за доброто старо време.

Ала той бързо се нуждаеше от малко пари, затова беше спрял тук. Немного, но щеше да изкара следващите няколко месеца с тях. Тази година бизнесът не вървеше. В списъка му фигурираха все по-малко хора, а и вече не притежаваше същите умения като някога. Преди с лекота мамеше хората и им внушаваше, че е било тяхно хрумване да му дадат парите си. Но сърцето му вече не беше в тази работа.

Или поне така се казваше.

Беше почти сигурен, че вече няма сърце.

Единственото, което караше кръвта да тече във вените му, беше тръпката от кражбата, но напоследък дори това вършеше механично. За последен път си спомняше да е усетил отколешното си сърце да бие истински, когато беше осемгодишен. Тогава майка му, невероятната Зелда Залер, змиеукротителката от пясъците на Сахара, го изостави през нощта и повече не се върна. Името й всъщност беше Рути Снодърли и беше родена в градчето Джук в Западна Вирджиния, адски далеч от пясъците на Сахара. Не беше хубава, нито мила, но той я обичаше. Под дебелия пласт пудра кожата й беше сипаничава, но той я гледаше с обожание от детското си креватче нощем и си представяше, че белезите й са съзвездия, тайна карта на някое далечно, щастливо място. Акцентът й беше силен и селски и понякога, когато чуеше този акцент от Апалачите, дори днес се улавяше, че копнее за нещо, което никога не беше имал – дом.

Остави куфара си на земята. Този град в Северна Каролина беше странно място. В парка имаше огромна сива скулптура на глава, наполовина заровена. На едното око на скулптурата имаше монокъл, а косата беше толкова умело направена, че дори следите от гребен изглеждаха истински. Въздъхна, почти убеден, че не си струва усилията. Ако вече не беше вложил толкова старание в проучването си, щеше да изчака следващия автобус и веднага да замине за Флорида. Може би щеше да си намери работа в „Тако Бел“ през зимата.

Великият Бандити работи в „Тако Бел“.

Не, това беше нещо, което дори самият той не можеше да предвиди.

Но първо важното. Трябваше да намери Пендланд Стрийт.

Обърна се и забеляза едно момиче на отсрещния тротоар. Имаше дълга, тъмна коса и непоколебим поглед. Беше спряло и се взираше в него. Не всеки умее да се взира толкова дълго, без да изглежда нахално. Бързо прецени момичето: прекалено наблюдателно. Усмихна се, за да го улесни.

– Извинете – провикна се към нея той, – бихте ли ми казали къде е Пендланд Стрийт?

Тя посочи на запад, той й благодари, вдигна куфара си и изчезна. Най-добре е да останеш загадка за някои хора. Объркването винаги е най-добрият изход от трудна ситуация. Всеки фокусник, който си разбира от работата, знае това.

Той откри лесно улицата и бавно тръгна покрай несиметрично разположените стари къщи. Достатъчно прилични, предположи. Обаче кварталът не му вдъхна надежда, че тук ще спечели повече пари, отколкото вече бе пресметнал.

Нямаше представа къде ще отседне. Никога нямаше. Често нощуваше в паркове или в някоя горичка. Обаче костите му вече не бяха същите. Напоследък копнееше за нещо по-меко. По-меки седалки, по-меки легла, по-меки мишени. А тук във въздуха витаеше студ, който не му харесваше. Не беше достатъчно бърз, за да избегне студения допир на есента, която неотклонно се спускаше от север и сковаваше ставите му.

Спря по средата на извитата улица. Краката вече го боляха, защото, макар че обувките му бяха излъскани до блясък и блестяха на слънцето, подметките бяха скъсани и той усещаше всяко камъче, на което стъпеше.

Погледна нагоре и забеляза, че е спрял пред къща с голяма табела на моравата отпред, която гласеше „Историческата странноприемница на Пендланд Стрийт“.

Погледна номера на адреса. Едва през девет къщи от мястото, където живееше последната му набелязана мишена. Наистина беше случайност. Може би нещата се подреждаха.

Вместо да отиде до нарочената къща, за да я огледа, което така или иначе беше по-добре да направи под прикритието на нощта, той тръгна по тротоара към странноприемницата. Къщата беше боядисана в розово и имаше брикови кепенци. Безвкусният перваз на арките беше бял, както и верандата. На всяко стъпало към верандата, имаше поне четири тикви, различни по размер и цвят: някои бяха бели, а една дори беше лилава. В урна до вратата имаше суха трева. Някой се беше престарал с есенната украса.

Отвори вратата, на която висеше венец от кучешко червено грозде, и влезе.

Изглеждаше като повечето стари къщи, превърнати в странноприемници: с полирано тъмно дърво, дневна отляво, помещение за хранене отдясно и стълбище към горния етаж. Във фоайето имаше рецепция. И още тикви, аранжирани сушени лунарии и японски хартиени фенери. Освен това някой се беше отнесъл сериозно и към курса си по икебана.

Той пусна куфара си на земята и се огледа. Тази вечер тук нямаше никого. Сигурно не предлагаха вечеря на гостите си. Обаче щом имаха столова, явно предлагаха закуска или обяд, следователно и кухня, която той тихичко може да претършува. Не беше ял от часове. Позвъни на рецепцията и зачака, изучавайки снимките на стената. Повечето бяха на надут и превзет мъж на около шейсет, който се здрависва явно с местните важни клечки.

Ала не мъжът от снимките се появи от стаичка зад стълбището.

Беше ужасно слаба. Заприлича му на акробатката Гретел, която познаваше навремето. Жената беше към шейсетте. Косата й бе боядисана в тъмнокестеняво и кожата й имаше нездравия цвят като на човек, който пуши по две кутии цигари на ден. Очите, вероятно единствената й красива особеност на младини, бяха наситен озелени. Той веднага я прецени. Беше жена, която отдавна е разбрала, че нейната приказка няма да завърши щастливо. Ала като всички разочаровани жени тя все още вярваше в този край, макар да знаеше, че е предопределен за друга.

– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита тя вяло. Вонеше на цигари.

Той се усмихна и задържа погледа й. Беше по-възрастен от нея с двайсет години, но знаеше, че все още притежава изискана привлекателност. Косата му беше гъста и прошарена, а очите му – необикновено светлосиви. Хипнотични очи, единствената причина да му позволят да остане с „Пътуващия панаир на сър Уолтър Трот“, когато майка му изчезна. Е, една от причините.

– Бих искал да наема стая.

Тя се обърна към компютъра и мониторът му светна, след като помести мишката.

– Имате ли резервация?

– Не, за съжаление.

Погледна го раздразнено.

– През есента идват много туристи, за да се любуват на листата. Всичко е резервирано. Съжалявам.

Той леко се приведе и демонстрира одобрението си към нейното старание да начерви устните си.

– Бихте ли направили изключение за един уморен пътник? Идвам от далече.

Тя го погледна смаяна, сякаш такова поведение бе неочаквано. Неочаквано, но не нежелано. Не беше сбъркал в преценката си. Рядко грешеше.

– Брат ми сигурно ще откачи – отвърна тя, а ръката й се стрелна към яката на бялата й блуза с емблемата на странноприемницата, избродирана на гърдите.

– Нещо ми подсказва, че вие знаете как да се оправите с това – каза той с усмивка. Показа й, че е забелязал, че тя не носи венчална халка, като впери поглед в ръката й, която си играеше с яката. – Винаги съм смятал, че най-умните хора не са тези, които командват, а онези, които им позволяват да си мислят, че командват. По-голям ли е брат ви?

От снимките на стената се виждаше, че е.

– Да. Как познахте?

– И аз имах по-голям брат. –Нямаше, разбира се.

– И той ли беше никаквец? – попита жената.

Използването на тази позната разговорна дума му подсказа, че вече я е спечелил. Поклати съчувствено глава.

– Много мога да ви разказвам!

– Обичам хубавите истории. Какво пък – рече тя и се обърна към компютъра. – Днес имате късмет. Брат ми обикновено не ми позволява да обслужвам рецепцията. Казва, че нямам нужните качества. Мога да откажа някоя резервация. – Тя натрака нещо на компютъра и го погледна: – Дайте ми лична и кредитна карта.

– В куфара ми са – отвърна той и посочи очукания кожен куфар, който беше оставил до вратата. – Ако нямате нищо против, бихте ли ми показали първо стаята? Ще преровя багажа си и ще ги намеря. Може би първо ще поспя.

Дори и това да я смути, тя не го показа. Беше сигурен, че едва ли вече я интересува дали брат й ще си получи парите.

– Вие сте в шеста стая. Закуската започва в осем, а в четири следобед поднасяме чай. – Подаде му ключ. - Не споменавайте този разговор пред брат ми.

– Думичка няма да обеля – увери я той. – Благодаря ви, госпожо...

– Ейнсли. Ан Ейнсли. Госпожица – натърти тя. – А вие сте?

Великият Бандити се усмихна и леко се поклони.

– Ръсел Залер, на вашите услуги.

На следващата сутрин Сидни Уейвърли-Хопкинс седеше край кухненската маса, докато Бей ядеше зърнената си закуска и препрочиташе „Ромео и Жулиета“. Вече беше облечена за училище с тениска с надпис: „Ела от Тъмната страна. Имаме курабийки“.

Сидни я изгледа многозначително, но тя не отвърна на погледа й.

– Хмм – прочисти гърлото си майка й и наклони глава в опит да срещне погледа на Бей над книгата.

Нищо.

Сидни въздъхна и стана да си налее кафе. Беше на работа чак в десет, но не искаше да пропуска възможността да прекара малко време с Бей. Беше решена да е наблизо, когато дъщеря й най-сетне склони да й довери какво я тревожи, какво я прави толкова дистанцирана и нещастна напоследък.

Каквото и да беше, то събуждаше у Бей желание да прекарва повече време с леля си Клеър. Обаче Сидни нямаше да се откаже от тези сутрини. Щеше да седи и да чака. Един ден дъщеря й щеше да има нужда от нейния съвет. Сидни ясно си спомняше своите младежки години тук в Баскъм и й се искаше да не бяха такива.

Понякога, когато я обземеше усещането, че се дави, дъхът й секваше. Знаеше през какво преминава дъщеря й дори Бей да не вярваше.

Беше точно преди зазоряване и прозорецът над кухненската мивка беше тъмен. В него Сидни виждаше отражението на Бей. Пристягаше халата си здраво и всеки път усещаше празнина в стомаха си, когато осъзнаваше, че само след няколко години единственото й дете ще бъде зрял човек. Имаше болезненото подозрение, че Бей стои пред някаква празнина и отмести ли се, мракът ще засмуче Сидни. Винаги бе смятала, че ще има още деца. Стараеше се да не мисли за това всеки месец. Смяташе, че ако се прави, че не забелязва календара, може би съдбата ще се засмее и ще я изненада. Но не се получи. През последните няколко седмици Сидни почти бе обезумяла, в обедната си почивка изненадваше съпруга си Хенри в офиса, а вечер му се нахвърляше в мига, в който той си легнеше.

Преди Бей нямаше никакъв опит с майчинството и невинаги вземаше правилните решения за дъщеря си. Искаше още един шанс. Беше останала с Дейвид – бащата на Бей, повече, отколкото трябва. Това беше едно от онези неща, които жените просто предполагат за себе си – че няма да останат след първия удар, че никога няма да позволят детето им да живее в такава обстановка. Обаче способността на една жена да изненадва себе си е много по-голяма от способността да изненадва другите. Сидни беше останала, защото не знаеше къде да отиде. Беше напуснала родния Баскъм осемнайсетгодишна, разрушавайки всички мостове с огъня на своето негодувание, без да има намерение да се връща. Беше намразила репутацията си на една Уейвърли, ненавиждаше всички свои връстници, които я отхвърлиха, и това, че тук никога не може да бъде, каквато иска. Обаче Дейвид също не беше човекът, с когото искаше да бъде. Беше напуснала Сиатъл и Дейвид, когато Бей беше петгодишна. Най-накрая беше осъзнала, че щом толкова е сгрешила в преценката си за живота извън Баскъм, може би е сбъркала и в решението си да напусне града.

Понякога все още се събуждаше посред нощ, изпитваше онзи страх, който не можеше да забрави, болка като от натъртване по страните и скулите, и си мислеше, че Дейвид все още е жив, че ще ги намери тук с Бей. Напомняше си, че отдавна го няма. От десет години. Годината, когато всичко се промени. Така я наричаше Клеър. Беше починал внезапно в затвора, след като Сидни най-накрая беше повдигнала обвинения.

Да, беше допуснала много грешки. И отчаяно й се искаше този път да постъпи правилно.

Може би тогава щеше най-накрая да почувства, че всичко й е простено.

Потропването на лъжицата в купата на дъщеря й я изтръгна от мислите й. Видя отражението на Бей да става от масата.

– Последната среща на Комитета по украсата за Хелоуин е този следобед, нали? – попита Сидни, когато Бей се приближи, за да остави купата от закуската си в мивката.

– Да. Обаче ще се върна навреме, за да гледам Марая, докато вие с Клеър сте на вашата двойна среща.

– Казваш го като нещо противно. Среща. Гадост. Какъв ужас! Трябва да опиташ някой път. Ще ти хареса.

– Никой не ме е канил – отвърна момичето, докато закопчаваше якето си. – Може ли довечера да пренощувам у леля Клеър, и без това там ще гледам Марая?

– Ако Клеър няма нищо против. Знаеш, че и ти можеш да поканиш някого, нали? Искам да кажа, да поканиш момче на среща.

– Да, бе – завъртя отегчено очи Бей.

– Не, наистина – каза Сидни, издърпа дългата коса на дъщеря си изпод якето и я спусна по раменете й. – Покани Фин. Виждам ви как през цялото време си говорите на автобусната спирка.

– Просто и двамата сме изгнаници. Това е всичко.

– Ти не си изгнаница. Колкото повече го повтаряш, толкова повече хората вярват в това. – Сидни погледна дъщеря си в очите. – Иска ми се да те накарам да се видиш през моите очи.

– Петгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита момичето и прибра „Ромео и Жулиета“ в задния си джоб.

– Не. – Макар че беше така. Сидни винаги щеше да вижда Бей като тъмнокосото, синеоко момиченце от онова лято, когато се преместиха да живеят при Клеър. Бей часове наред лежеше под ябълковото дърво в двора на семейство Уейвърли и мечтаеше.

– Петнайсетгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита Бей.

– Бей, стига – отвърна Сидни и я последва през къщата към дневната. – Това дърво не ти е приятел. Фин ти е приятел. Рива Алегзандър ти е приятелка. Тя те покани да участваш в Комитета по украсата, нали?

– Рива е... свястна, предполагам. Но не ми е приятелка. Покани ме в комитета само защото видя как учителите ме карат да пренареждам чиновете в стаите им, както според мен ще бъде най-добре. Знаеш ли как ме наричат някои от децата? Фън Шуй Бей. Рива просто ме включи в комитета, не ме е канила.

– Защото си много добра в тези неща. Бъдещето ти е в интериорния дизайн. Сигурна съм. Това трябва да учиш в колежа – заговори окуражително Сидни, за да й внуши, че страданието няма да трае вечно.

Бей сви рамене, докато вземаше раничката си от голямото бежово канапе срещу камината. В къщата липсваха всякакви удобства, когато Сидни се ожени за Хенри и пусна корени тук, макар че нямаше намерение. Хенри и покойният му дядо бяха живели тук сами дълги години и нямаха нищо против тъмните стени и килимите с протрити следи по тях: от входната врата до дневната, от дневната до спалнята, от спалнята до банята, от банята до кухнята, от кухнята до задната врата. Хенри беше вървял по стъпките на дядо си всеки ден от своя живот. Когато Бей и Сидни се нанесоха, те донесоха в дома мебели и завеси в светли цветове, нови килими. Боядисаха с жълта боя, която искреше на слънцето. Преди няколко години дори ремонтираха кухнята и сега тя имаше шкафове със стъклени вратички, вградена мивка и златист паркет. Обзавеждането може и да се бе променило, но не и маршрутът на Хенри. Все още всеки ден минаваше по стъпките си в къщата. Ала за разлика от дядо си той нямаше син или внук, който да го следва.

При тази мисъл Сидни положи длан върху корема си.

Бей тръгна към входната врата.

– Мамо, не искам да споря с теб. Правя всичко по силите си. Наистина. Колкото и да се стараеш, няма да ми стане по-лесно. Знам, че искаш, но нищо не можеш да направиш. Обичам те.

Точно там грешеше. Бей се давеше. Обаче все още не го знаеше. Задачата на Сидни беше да държи главата й над водата.

Майка й я последва до вратата и я проследи с поглед, докато Бей слизаше по стълбите. Слънцето изгряваше.

– И аз те обичам, миличка – отговори тя.

Бей мина по-дългата алея пред фермата, покрай студени, мокри полета. Развиделяваше се и призрачната мъгла се носеше над земята, без да я докосва напълно. Чуваше кравите в далечината, докато ги водеха да ги издоят в обора. Работата беше бавна и монотонна. Като танц, всяка сутрин. Баща й Хенри танцуваше с кравите.

Когато стигна пътя, Финиъс Янг вече беше там. Беше висок и слаб, със светлоруса, почти бяла коса и светло-зелени очи. Семейството му не беше от най-изисканите и живееше от другата страна на пътя в имот, осеян със стари коли и гуми от трактори, които използваха за саксии. Семейство Янг бяха известни със своята сила. Вършеха тежката работа в града и имаха здрави гърбове. През годините много от тях бяха работили в мандрата.

Според легендата веднъж на всяко поколение в семейство Янг се раждаше дете с още по-голяма сила и това дете винаги носеше името Финиъс. Беше най-силният човек в града и всички го викаха за почти непосилни неща – да вдига сам стари капаци на кладенци, да измъква огромни камъни от тесни пространства или да сече надвисналите клони на дървета, когато наблизо имаше спящи бебета и не можеха да пуснат електрическа резачка.

Обаче никой не би определил Фин като човек със „страшна сила“. Въпреки името му и очакванията на всички, той не беше най-силният мъж в града. Никой не го караше да мести нищо. От първи клас двамата с Бей всеки ден се срещаха на тази спирка. Майката на Бей стоеше с тях години наред – страхуваше се да ги остави сами край пътя. Родителите на Фин обаче изобщо не се притесняваха. Никой не се осмеляваше да се заяжда с член на семейство Янг, особено ако името му е Финиъс. Някъде към шести клас Бей най-накрая убеди майка си, че с Фин ще се оправят сами.

– Здрасти, Фин – поздрави Бей и спря до него. Дъхът образува облаче пред нея. Тя пъхна брадичка под спортното си горнище с качулка. Никога не си говореха в училище, само тук. Имаха си споразумение за автобусната спирка.

– Здрасти, Бей.

Фин знаеше за писмото, което бе дала на Джош. Всички в училище знаеха. Той поне беше така добър никога да не го споменава. Стояха на студа в успокоителна тишина. По това време сутрин нямаше много движение.

– Е, ще има ли хубава украса на танците по случай Хелоуин утре? – внезапно попита Фин.

– Да. – Бей му хвърли любопитен поглед. – Ти ще ходиш ли?

Той изсумтя и застърга чакъления бордюр с върха на старите войнишки боти на баща си, загинал в Афганистан.

– Аз ли? Няма начин. – Помълча и после продължи: -Рива Алегзандър също е в Комитета по украсата, нали?

– Да.

– Чух я да говори за храната, която щяла да донесе. Ще е вкусна – изрече с копнеж. – Тя е мила.

– Рива? Наистина ли? – Момичето поклати глава, като че ли е разочаровано от него. – Фин!

– О, я стига. Ти можеш да въздишаш по Джош Матисън, а аз не мога да харесвам Рива, така ли? – Физиономията на Бей го накара да продължи: – Извинявай.

– Няма нищо. – Когато извадиш сърцето от гърдите си и го покажеш на всички, не можеш да очакваш никой да не забележи.

– Можем да си помечтаем за нормален живот, нали така? – засмя се Фин.

– Не, Фин, не можем. И не трябва. Така сме си добре! Даже супер – отвърна тя, отново в настроение да важничи. Често й се случваше напоследък.

Преди не беше такава. Винаги беше сигурна къде й е мястото и какво представлява, но напоследък много държеше на това. Понякога се чуваше и сама се дразнеше на себе си. Прекалено много се стараеше. Знаеше го. Ала напоследък трудно контролираше емоциите си. Често плачеше, ядосваше се на майка си без причина. Беше на петнайсет. Така се случва на тази възраст. Но и по това време на годината. Появеше ли се първата слана, всичко щеше да се оправи. Щеше да бъде по-мила с майка си. Да се запише на шофьорски курс. Може би дори Джош Матисън щеше да се влюби в нея и всичко щеше да бъде идеално.

– Искам да живея в твоя свят – рече Фин.

– Какво искаш да кажеш, перко? – Смушка го игриво с лакът. Той беше толкова слабичък, та й се стори, че побутна нещо гъвкаво, например огъваща се сламка. -Ти вече си там.

В петък след училище Бей се запъти към последната среща на Комитета по украсата в училищния гимнастически салон – модерна, смущаващо голяма сграда, в сравнение с която другите три сгради на гимназията в Баскъм изглеждаха като дребосъчета. Преди няколко години ентусиазираните поддръжници на гимназията събраха пари за салона за по-малко от шест месеца. Очевидно имаше много родители с дълбоки джобове и спомени от славните си години, когато са тренирали там. Помещението миришеше на прясна боя, нова гума и пропуснати възможности.

На първата среща на Комитета по украсата след училище преди месец Рива Алегзандър позволи на Бей да представи своята идея за това как трябва да бъде украсен салонът, после я накара да направи списък на нещата, които трябва да се купят, докато другите момичета от комитета говореха за костюмите, които щяха да облекат. На втората среща Бей написа домашното си по химия, докато Рива угощаваше членовете на комитета с храната и напитките, които с майка й щяха да донесат: ронливи сладкиши, които приличаха на разкривени старчески пръсти с филирани бадеми вместо нокти; големи пластмасови съдове с пунш, в който плуваха пластмасови очни ябълки. Прекараха цели два часа, скупчени около лаптопа на Рива и гледаха откъде в „Пинтерест“ е заимствала идеите си.

Когато Рива покани Бей да помага с украсата, намекна, че се надява Бей да уговори леля си Клеър да приготви почерпката. Рива обичаше храната и щеше да й бъде приятно часове наред да обсъжда с Клеър менюто, щяха да намерят много допирни точки, що се отнася до плодови пити, прясна сметана и розова хималайска сол. Обаче Рива не извади късмет. Клеър нямаше време за нищо друго, освен за бонбони.

По това време на годината кетъринговата фирма на Клеър обикновено имаше много поръчки. През октомври почти всяка вечер имаше някакво мероприятие. Бей си спомняше как къщата на Уейвърли ухаеше на тиква през есента. Имаше планини от кленови торти с виолетки, скрити в тях, езера от орехови супи с листа от хризантеми, плуващи отгоре. Но не и тази година. Когато не правеше бонбони, Клеър беше на телефона и говореше за бонбони или приемаше поръчки за бонбони, или пакетираше бонбони. Дори се обаждаха компании, които искаха да откупят „Бонбоните на Уейвърли“. Бей виждаше нещата така – заниманието на Клеър с бонбоните беше като идеалния стол в идеалния цвят на идеалното място в стаята, но направен от неподходящ материал. А когато е сбъркана такава дреболия, хората не си правят труда да я оправят.

Украсите за танците бяха пристигнали през седмицата, затова на последното събиране на комитета щяха да ги закачат. Бей се опитваше да си напише домашното на скамейките, но другите момичета все я прекъсваха, за да я попитат къде трябва да бъде всичко. Накрая тя остави учебниците и се присъедини към тях. Няколко момчета от отбора по футбол – гаджета и кандидат-гаджета – се появиха с тиксо, връв и стълби, откраднати от стаята на чистача.Страшни мъжаги!

Бей стоеше в средата на салона, насочваше ги и се чувстваше като кънкьорка в снежен глобус, която непрекъснато се върти. Беше хубаво. Винаги имаше представа как трябва да изглеждат нещата в готов вид, когато всичко си е на мястото, и беше вълнуващо, когато успяваше да го осъществи на живо.

Отначало не разбра, че всички са притихнали. Музиката от лаптопа на Рива все още гърмеше. Бей се любуваше на осветената топка, която висеше от стоманените греди. Беше покрита с изрезки от хартия, които хвърляха сенки по стените и им придаваха вид на тъмна гора. Край нея висяха лъскави хартиени прилепи, които гонеха пълни луни, направени от увити с фолио топки от пуканки. Учениците можеха да се пресягат и да ги откачат от връвчиците. Накрая се огледа и установи, че всички са вперили очи във вратата на салона.

Там стоеше Джош Матисън, а около раменете му се виеха клъбца дим, видими само за Бей. За малко да притисне ръка към сърцето си, но се спря и вместо това се престори, че се почесва по врата.

И той изглеждаше озадачен, че всички мълчат.И тогава видя Бей.

Бей прокле глупавата си бележка. Отне й седмици да я напише. Още в първия ден от новата учебна година през август тя видя Джош в коридора и неочаквано във вените й сякаш потече мед. В бележката беше написала всичко най-пламенно и искрено. Беше описала чувствата си възможно най-добре, макар да не беше сигурна, че се е справила. Обеща му да го чака на стълбите пред училище всеки ден, за да поговорят, ако той пожелае някога - което все още правеше с риск да закъснее за работа при леля си Клеър следобед, но не можеше да се сдържи.

Странно, но когато му даде бележката – пред всичките му приятели, което не биваше да прави – изобщо не й хрумна, че няма да й повярва.

Трябва да му се признае– Джош се усмихна от вратата на салона.

– Чудех се къде са се дянали всички – заговори той с дълбокия си ясен глас като поток в тъмна пещера.

– По-късно ще дойдем у вас – отвърна Рива и бързо пристъпи напред.

Все едно вече си беше облякла костюма. Харесваше бухнали поли и връзваше пъстри шалчета на кръста си.

Очите й придаваха леко екзотичен вид като на циганка въпреки светлия й, златист цвят на кожата. У нея имаше нещо ексцентрично, което я правеше най-странната сред групата, тази, на която се ядосваха най-често и която биваше изключена от разговорите дни наред поради проява на някаква злоба от страна на момичетата.

– Искаш ли да останеш и да помогнеш с украсата? -добави Рива, но въпросът й прозвуча неискрено, защото ако желаеше присъствието му, щеше да го попита по-рано. Ала не го попита. Заради Бей. Джош я избягваше и приятелите му го знаеха. Неговото мнение ги интересуваше. Джош беше футболна звезда, вицепрезидент на класа и според суперлативите на възрастните имаше най-големи шансове да преуспее – само заради фамилията си, подозираха някои. Ала те забелязваха единствено колко идеален, красив и сговорчив е той. Не виждаха колко е нещастен.

– Не – отговори Джош. – Не ме бива в тези неща. Само ще погледам.

Всички се опитваха да се държат нормално, демонстрираха уважение към Джош и все пак се стараеха да не обидят Бей, за да не избяга и да ги зареже насред работата. Имаха нужда от нея. Всички гимназии в окръга бяха поканени на събитието – трябваше да бъде нещо специално, трябваше да бъде най-доброто, за да се хвалят пред съперниците си.

Ала Бей никога нямаше да го направи – никога нямаше да избяга от себе си.

Беше толкова мъчително и странно, че всички, най-вече Бей, си отдъхнаха, когато приключиха и си тръгнаха, а Джош остави след себе си диря от сажди, които ветрецът издуха.

Трета глава

Бей крачеше към къщата на леля си в спускащия се мрак, понеже тъкмо беше изпуснала последния автобус заради срещата. Днес не й се тичаше, както обикновено, когато нямаше търпение да стигне до къщата на Уейвърли. Вървеше бавно, гледаше залязващото слънце и си мислеше за Джош, а листата по тротоара шумяха под краката й. Когато си се представяше с него, виждаше сняг, затова може би тази зима нещо щеше да се случи. Сигурно трябваше да бъде търпелива. Отдавна беше разбрала, че понякога е нужно време нещата да се подредят, затова се бе научила да чака. Само да го нямаше този копнеж, който понякога усещаше като болка. Никой не я беше предупредил, че ще бъде така. Цяло чудо бе, че хората изобщо се влюбват.

– Здравей отново.

Тъкмо беше стигнала до къщата на семейство Уейвърли. Спря на тротоара и се обърна. Отсреща видя възрастния мъж със сивия костюм, когото беше срещнала предния ден в парка в центъра на града. Сега не носеше куфар.

Бей се усмихна изненадано.

– Виждам, че сте открили Пендланд Стрийт.

– Открих я. Благодаря ти.

– На гости ли сте на някого?

– Всъщност да – отвърна той.

Момичето за миг се разсея от светлините по случай Хелоуин, които примигваха в двора на госпожа Краноуски зад него – оранжеви лампички, оплетени в чемширените й храсти, и парцаливи светещи в тъмното призраци, които висяха от високия клен. Украсата очевидно беше стояла складирана някъде, защото Бей надушваше миризмата на нафталин дори от отсрещния тротоар. Възрастният териер на госпожа Краноуски, Едуард, беше на прозореца отпред и неистово лаеше по непознатия.

Когато Бей извърна очи към мъжа – бяха минали само няколко секунди, от него нямаше и следа.

Едуард престана да лае, объркан също като нея.

Бей сключи тъмните си вежди и бавно се отдръпна назад, после хукна към къщата. Стрелна се нагоре по мокрия склон, забърза към входната врата и на влизане погледна през рамо в очакване мъжът да я е проследил.

Първата слана тази година щеше да падне на Хелоуин и това правеше нещата още по-странни.

В къщата на семейство Уейвърли беше ден на бонбоните от рози и ароматът им се разнасяше, макар че кухнята вече беше затворена. Ухаеше така, сякаш някъде в стените има тайна градина.

Етикетите на всички буркани с бонбони от рози гласяха:

Розите ни носят спомен за отминала любов, опитай и ще си разбрал за кого си някога мечтал.

Бей си пое дълбоко въздух и раменете й се отпуснаха. Обаче отново се напрегна, когато леля й се появи на стълбите. Беше по халат и очевидно се приготвяше да излиза.

– Бей? – попита Клеър. – Какво има?

Момичето се отдръпна от входната врата.

– А, нищо. Просто видях възрастния мъж, когото срещнах и вчера. Попита ме къде се намира Пендланд Стрийт.

– Улицата е известна.

– Просто ми се стори странен. Носеше лъскав сив костюм, като на търговски пътник може би.

– Здрасти, Бей! – провикна се Марая, докато тичаше надолу по стълбите покрай Клеър. Имаше кафяви очи и къдрава кестенява коса като баща си. Косата й беше разпиляна, сякаш някой нежно прокарваше пръсти през нея дори когато Марая кротуваше.

– Здрасти, хлапе – отвърна Бей и я прегърна. – Имам да пиша домашни. А ти?

– И аз.

– Хайде да ги напишем заедно в дневната.

Докато Бей влизаше в дневната с раничката си, за малко да не забележи физиономията на Клеър, която издаваше, че може би човекът със сребристия костюм не й е непознат.

Сидни пристигна малко след като момичетата се бяха настанили на пода в дневната с домашните си. Тъкмо беше свършила работа и изглеждаше красива както винаги. Неизменният сладникав аромат на лак за коса се носеше около нея, сякаш беше обгърната от лека мъгла. Косата й изглеждаше малко по-червена в сравнение със сутринта. Промяната ставаше все по-забележима. Сидни бавно, но сигурно се превръщаше в червенокоска.

Подобни неща се случваха с нея всяка година около първата слана – неочаквана промяна в прическата или странна смяна на цвета на косата. Тази година промяната беше по-изразена. Безпокойството й беше по-силно. С всяка от тях беше така – сякаш искаха нещо, но се бояха, че не могат да го имат.

Сидни попита как е минал денят в училище, а Бей й отговори лаконично. Майка й се предаде и се качи да помогне на Клеър с прическата. Ако не бяха уменията на Сидни, всички щяха да имат птичи гнезда на главите си.

След това се появи Хенри. Той седна в дневната при момичетата и зачака, русата му коса все още беше мокра. От него се носеше аромат на сапун „Айриш Спринг“. Хенри беше добър човек, който работеше здраво и обичаше безусловно. Той притежаваше сила, мощна като гравитацията в живота на Бей и майка й. Хенри бе осиновил Бей и беше единственият баща, когото тя всъщност познаваше. Беше загубила биологичния си баща преди години. Помнеше го смътно и съществуването му се ронеше в ума й като стара хартия. Майка й винаги се опитваше да оправи нещата, но и тя не говореше за него по същата причина, по която насърчаваше Бей да излиза по-често и да общува повече, да бъде по-малко Уейвърли. Опитваше се да компенсира неща, случили се не по нейна вина. Понякога на Бей й се искаше да я прегърне и да я увери, че всичко е наред. Обаче така щеше да осуети опитите си да не споделя с майка си – толкова сериозни опити, че понякога смайваха и нея самата.

След като възрастните излязоха, Бей стопли замразена вечеря (ужасен навик в семейство Уейвърли напоследък) в микровълновата фурна и двете с Марая хапнаха и си поговориха. Марая говореше предимно за новата си най-добра приятелка Ем. Бяха се запознали тази седмица, но Ем вече беше целият свят на момиченцето. Марая беше съвсем нормално дете, което носи шини, ноктите му са мръсни, а очите му искрят. В такова семейство това беше любопитно явление. Понякога Бей си мислеше, че би трябвало Марая да е дете на Сидни, а самата тя да е дъщеря на Клеър. Щеше да е по-логично. Всички щяха да са много по-щастливи така. Майка й щеше да има нормална дъщеря и нямаше да се тревожи, че някой ще се подиграва на детето й, а Клеър щеше да има някой като нея, който приема, че е необикновен, чиято самоличност се гради на това.

Когато Марая заспа в дневната късно вечерта. Бей остави настрана книгата си. Камината се запали сама. Подобно на старица къщата мразеше студа. Бей премести краката на Марая от скута си и взе спортното си горнище от облегалката на старото канапе. Мина през кухнята, излезе през задната врата и прекоси алеята към вратата на градината. Откри ключа, скрит сред лианите на орловите нокти, влезе и затвори вратата след себе си. Мястото бе оградено отвсякъде. Почти триметровата ограда, обрасла с орлови нокти, беше дебела като стена. Дървото спеше, затова нищо друго в градината не цъфтеше, дори розовите храсти, които заради горещото лято в града още бяха осеяни с розови и пурпурни туфи.

Лампите със слънчеви батерии по земята блестяха с постоянна жълта светлина, очертавайки пътеките чак до задната част на градината, където се намираше ябълковото дърво.

Дървото беше ниско, едва достигаше горната част на оградата, но клоните му бяха дълги и широки, почти като лиани. То имаше присъствие, характер и влияние над всички Уейвърли, живели в тази къща. Според легендата, която се носеше из Баскъм, ако изядеш ябълка от дървото на Уейвърли, ще осъзнаеш кое е най-значимото събитие в живота ти. Веднъж Клеър обясни на Бей, че ако някой иска да види най-значимото събитие в живота си, значи не се концентрира върху всекидневно случващото се, затова Клеър държеше вратата заключена и върховете на оградата остри, та никой да не влиза. А що се отнася до самите Уейвърли, никой от тях не обичаше ябълки – колко удобно! – затова никога не се изкушаваха да си хапнат. Хората в града казваха: „Семейство Уейвърли знаят къде да намерят истината, но не могат да я смелят.“

Бей стигна до дървото, докосна наклонения му ствол, завъртулките и издатините по кората, които приличаха на загадъчна карта на непознати места. Излегна се върху кафявата трева и погледна нагоре през голите клони към луната в небето, която приличаше на черно-бяла курабийка.

Бей обичаше да идва тук, за да размишлява. Правеше го още от петгодишна, откакто пристигна за първи път в града, и разбра –просто разбра– че си е у дома. Едно момиче и нейното дърво. Тук, в градината, винаги се чувстваше по-добре.

Мислеше колко й се иска Джош Матисън да я обича така, както татко й обича майка й, а чичо й обича леля й. Сестрите Уейвърли се бяха омъжили за толкова непоколебими и нормални мъже, колкото те бяха непостоянни и особени. Съпрузите им ги обичаха, както астрономите обичат звездите, обичаха стаеното обещание и съзнаваха, че в тях винаги ще има нещо загадъчно.

– Иска ми се да можеш да ми кажеш какво да правя, дръвче.

Стори й се, че вижда слабо раздвижване в клоните, лекичко потрепване, както очите потрепват под клепачите, когато сънуваш.

Може би и на дървото му се искаше.

Ръсел Залер закъсня за следобедния чай в странноприемницата на Пендланд Стрийт, но го направи нарочно. Най-добре беше да не го виждат прекалено много хора, а пък гостите на странноприемницата така или иначе не бяха местни. Не можеха да му кажат нищо полезно относно онова, което го интересуваше.

Андрю, собственикът и брат на Ан Ейнсли, беше на рецепцията, когато Ръсел се върна от разходката си. Ан разчистваше съдовете от столовата след чая. Усмихна му се, когато го видя. Зъбите й бяха криви и жълти, но без притеснение винаги се усмихваше и ги показваше.

– Здравейте, господин Залер. Пропуснахте чая – обади се Андрю от рецепцията. Беше дебел мъж, но движенията му бяха бавни и някак птичи, лактите му винаги бяха долепени до тялото, а стъпките му бяха шумни. Съдейки по позата му на стола зад бюрото с ръце, положени върху закръгления му корем, Ръсел предположи, че Андрю е излапал остатъците от следобедния чай.

Ръсел все още не беше плащал, дори не беше представил личната си карта, но Ан очевидно се беше справила с това. Брат й нямаше представа. Андрю Ейнсли обаче беше заинтригуван от Ръсел. Сигурно се чудеше дали не е някакъв богаташ. По време на закуската го беше засипал с въпроси, вероятно обмисляйки дали заслужава снимка на стената. Ръсел му беше разказал историята, която най-често пробутваше – че е пенсиониран бизнесмен от Бът, Монтана, който е на почивка.

Ако някога го попиташе какъв е бил бизнесът му, щеше да отговори, че е притежавал завод за производство на щифтове за перфорирани табла. След това интересът на повечето хора секваше.

– Изгубих представа за времето, докато разглеждах прекрасния ви квартал – отвърна Ръсел. – Има една къща, която е доста необикновена. Онази жълтата с кулата, на ниския хълм.

– Къщата на семейство Уейвърли – каза Андрю и махна презрително с ръка. – Първата къща, която са построили в квартала. Тази странноприемница, домът на семейство Ейнсли, е построена от прадядо ми само седем години по-късно. Къщата ни все още притежава оригиналните си...

– Уейвърли – прекъсна го Ръсел. – Името ми звучи познато.

Другият мъж се намръщи.

– Да, ами те са странни птици. Не са много общителни. – Телефонът иззвъня и той се наклони напред, за да го вдигне, като неволно изсумтя.

Ръсел забеляза, че Ан му прави знак, сочейки към кухнята. Тя събра последните чинии и чаши и той я последва през тъмната спретната столова към малката кухня. Насред помещението имаше голям дъбов плот, осеян с трохи и брашно, където жената очевидно беше приготвяла храната за следобедния чай.

Стомахът му изкъркори. Сутринта Ан се беше погрижила да му осигури голяма порция бъркани яйца, бекон и боровинки, но оттогава не беше хапвал нищо.

Богатата закуска беше в резултат от събитията предната нощ. Когато реши, че всички са заспали, Ръсел се промъкна долу, като преди това беше запомнил къде проскърцват стълбите и старите дъски на пода. Влезе в кухнята за храна, но Ан беше там и пушеше в тъмното до прозореца, който беше открехнала, за да излиза димът.

Когато той влезе, тя се пресегна и включи лампата.

Понеже такива неща се случваха – а той винаги предвиждаше всяка възможност – беше скрил старата си, скъсана пижама под тежкия копринен халат с индийски десен и златист колан с пискюли по краищата. Придаваше му елегантен и старомоден вид. Беше използвал халата в ролята си на Великия Бандити, след като истинският Бандити беше починал при загадъчни обстоятелства. Вероятно беше пийнал повечко и си беше ударил главата в камък на онова поле в Северозападен Арканзас. Или пък камъкът е бил хвърлен от неизвестен нападател. Истинският Бандити имаше много врагове сред хората, които работеха на панаирите. Ръсел бе едно от многото момчета, които той приемаше в караваната си в безлунните нощи, за да прави неща, за които никой не говореше.

След като Ръсел влезе в кухнята предната нощ, Ан го нагости със салата, сирене и бира. В замяна той я удостои с историята как като момче видял една сергия за люта наденица да пламва. Миризмата на печена наденица привлякла всяка дива котка и всяко улично куче в града към централната алея на панаира. Събрали се стотици животни, толкова много, сякаш газиш през пясъци. В града не знаели какво да правят. Ръсел довери на Ан как хрумнала гениалната идея да оградят алеята и да я превърнат в приют за животни. И до днес, рече й той, деца на всякаква възраст посещават приюта, за да хвърлят пръчки на кучетата и да се порадват на котките.

Не беше истина, разбира се. Е, част от историята беше. Беше видял как избухва будката за лютива наденица, но вината беше негова, защото разля мазнина, когато се опита да открадне наденица.

Ан изглежда не се интересуваше дали е истина или не. Тя вероятно отдавна се бе отказала да очаква истината.

Днес следобед, когато Ръсел я последва в кухнята, тя се усмихваше, докато слагаше розовите, ръчно рисувани чаени чаши и чинийки в мивката.

– Запазих ви малко сандвичи и сладкиши – каза му, избърса ръце в джинсите си и се пресегна под плота, за да извади чиния, покрита със салфетка. – Иначе Андрю изяжда всичко, което остане.

Тя махна салфетката с жест на опитна асистентка на магьосник. В чинията имаше няколко триъгълни сандвича без корички, кифлички и петифури. Ако не друго, Ан поне беше добра в кухнята.

– Благодаря ви, Ан – каза Ръсел, докато вземаше чинията с лек поклон, сякаш му беше направила изключително важен жест.

Хареса й.

– Елате с мен – подкани го тя и отвори вратата на кухнята, закрита с дантелено перде. Поведе го около къщата, далеч от прозорците, към малка ниша, оформена от помпата на нагревателя и дървена решетка за рози. Там имаше два евтини пластмасови стола.

– Преди залез навън още е достатъчно топло и донякъде спокойно. Андрю никога не ме търси тук.

Ръсел седна. Ан взе другия стол, който очевидно беше ново попълнение в скришното й местенце. Явно не канеше много хора тук. Той предположи, че следва да се чувства поласкан, ала за целта трябва да имаш сърце.

– Чух да питате за семейство Уейвърли – каза тя, докато вадеше кутия цигари и запалка изпод една преобърната саксия.

– Да – отвърна кратко Ръсел.

– Андрю не обича да говори за тях. Смята, че къщата им се радва на прекалено внимание. А пък Клеър Уейвърли е нещо като местна знаменитост, особено след като писаха за нея в списание. Андрю от години се опитва да го постигне. За тях винаги казва: „Не можеш да се състезаваш със странността. Странното винаги печели“ – обясни му жената, докато палеше цигара. – Обаче аз мога да ви кажа всичко, което искате да знаете за тях.

– Замълча и издиша кълбо дим. – Но първо вие ми разкажете някоя от вашите истории.

Ръсел се облегна и лапна една петифура.

– Когато бях на дванайсет, спасих цял град от разорение. Бях в Неро, Небраска, вървях по главната алея на панаира и просто се мотаех, когато видях полицаи да гонят човек, помъкнал голяма торба с пари. Току-що ги беше откраднал от градската банка, а това бяха всички пари, които имаха. Докато тичаше, след него летяха банкноти. Повечето хора на панаира се разтичаха и се опитваха да хванат парите. Но не и аз. Аз си хапвах захарен памук, но го изпуснах на земята и хукнах към едно стрелбище. Грабнах някаква пушка. Знаех, че е повредена, за да не могат хората да спечелят, затова се прицелих високо, уцелих крадеца в коляното и той се просна на земята. В града организираха парад в моя чест, а собственикът на панаира се погрижи да получавам безплатен захарен памук всеки ден в продължение на една година.

– Тази е добра – усмихна се Ан и си дръпна отново от цигарата. – Почти си вярвате.

– Засягате ме. Бих ли излъгал?

Жената изсумтя и той й се усмихна в отговор.

Истинската история беше друга. Един ден сър Уолтър Трот подгони с прът един от служителите, когото заварил в караваната си, защото разбрал, че краде от него. Служителят тичаше като луд, разбутвайки хора и събаряйки всичко по пътя си. Ръсел се възползва от положението, за да открадне десетина фунии захарен памук. Скри се зад стрелбището и ги изяде всичките. Прилоша му, но и досега смяташе това за един от най-хубавите дни от детството си.

Не знаеше защо просто не каза истината на Ан. С нищо нямаше да му навреди.

Ала истинските истории са някак по-трудни за разказване.

Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри последни си тръгнаха от галерията на колежа. Изложбата тази вечер беше на същите студенти по изкуства, които тази година бяха спечелили честта да направят скулптурата в парка в центъра на Баскъм, онази наполовина заровена глава на основателя на колежа „Ориън“. Всички изложени студентски скулптури тази вечер бяха на една и съща тема: лицето на Хорас Дж. Ориън, наполовина скрито от букет цветя; ръката на Хорас Дж. Ориън, подаваща се от книга; Хорас Дж. Ориън оплетен в дълга женска коса предполагаема препратка към факта, че при основаването си колежът „Ориън“ е бил девически.

Хорас Дж. Ориън бил много прогресивен. Бил женствено създание с писклив глас и гладко избръснат, преместил се в Баскъм в началото на двайсети век със загадъчен приятел, когото наричал просто „моя любим“.

Борец за правата на жените, той използвал по-голямата част от спестяванията си, за да основе колеж за жени в малко затънтено градче в Северна Каролина, убежище за жени от целия свят, които искат да учат. Години по-късно, след смъртта му, един изключително изумен собственик на погребално бюро открил, че Хорс Дж. Ориън всъщност е жена на име Етел Кора Хъмфрис. Семейството й било сурово и силно мразело жените. Тя пък била решена родствената линия да приключи с нея, но първо искала да направи колкото може повече добрини за жените. И както установяват много студентски курсови работи през годините, единственият начин да го постигне бил да живее като мъж.

След като светлините в галерията най-сетне угаснаха и горкият Хорас можеше да си почине, Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри прекосиха кампуса на колежа с неговите тухлени кули и стенописи. В колежа не се държеше много на спорта, затова учениците прекарваха петък вечер на игрището с кошници за пикник, пълни с последните експерименти на студентите по кулинария, или чертаеха звездни карти с телескопите си, взети от университета.

Сестрите вървяха напред, а Тейлър и Хенри ги следваха. Почти нищо не свързваше високия дългурест преподавател по изкуства и по-ниския мускулест фермер, освен съпругите им, но това им стигаше. Понякога една голяма връзка е много по-силна от дузина малки. Те често се срещаха само двамата. Хенри отиваше при Тейлър в колежа за обяд или пък Тейлър ходеше до фермата след работа. Когато Клеър питаше за какво си говорят, съпругът й винаги отговаряше: „Мъжки работи.“ Искаше й се да вярва, че става дума за електрически самобръсначки, гъбички по краката и може би голф. Обаче беше почти сигурна, че „мъжки работи“ означава „за теб и Сидни“.

– Благодаря ти, че позволи на Бей да остане у вас тази нощ – каза Сидни и хвана Клеър под ръка.

Тази вечер Сидни сияеше с морскосиня рокля с мъниста, каквато някоя дребна, разглезена домакиня би облякла на коктейл през шейсетте години. Беше прибрала косата си на френски кок, синята й наметка се беше смъкнала от едното рамо и се развяваше зад нея. Клеър имаше лъскава, късо подстригана коса и носеше червена рокля с флорален мотив, която беше на сестра й. Беше й я дала, защото й беше къса. Клеър отдавна се бе примирила, че няма финия кокал и сините очи като повечето жени от семейство Уейвърли. Тя беше висока, тъмноока и с пищно тяло, гени, които вероятно бе наследила от баща си, когото не познаваше.

–Знаеш, че няма проблем. Признателна съм, че наглежда Марая тази вечер – отвърна Клеър. Отдавна имаше нужда да си почине една вечер навън, но въпреки това мислите й отново се връщаха към нещата, за които трябваше да се погрижи вкъщи, към страничните неща, които нямаха нищо общо с приготвянето на бонбоните: да провери имейлите, да разпечата етикети, да разопакова кутии, да проследи поръчки.

– Нямам търпение да прекарам малко време насаме с Хенри – намигна й Сидни.

Клеър погледна през рамо към съпрузите им, които вървяха зад тях. Зачуди се дали Хенри знае какво му готви Сидни. Вероятно не. Напоследък сестра й беше доста потайна.

– Може би довечера най-накрая ще... – Сидни не довърши изречението. Клеър знаеше какво щеше да каже.

Желанието на сестра й да има още деца се появяваше и изчезваше периодично, но никога не напълно. Отне й известно време, може би пет години, откакто Сидни се завърна в Баскъм и се омъжи за Хенри – и животът й потръгна, преди Сидни най-накрая да повярва, да осъзнае, че се е върнала завинаги. А след като го осъзна, дойде желанието за повече стабилност, повече устойчивост, повече неща, които да я задържат тук, сякаш се страхуваше, че може да си тръгне отново и този път да не се върне, точно както направи майка им.

– Може би довечера – съгласи се Клеър. – Между другото, много ми харесва червената ти коса.

– Благодаря. Изглежда не мога да се сдържа напоследък. Просто я поглеждам и тя става по-червена.

– Ще трябва да кажеш на Хенри какво правиш – прошепна й Клеър. – Скоро ще се досети какво означават червената коса и нощите, които прекарвате сами напоследък. И ще го заболи, че не си му казала.

Тайните бяха присъщи на семейство Уейвърли. Мъжете, които си избираха, никога не очакваха да знаят всичко. Съпругът на Клеър, Тейлър, се справяше с това благодарение на безграничното си търпение, както и на добродушното си недоверие към странните неща. Хенри обаче беше по-различен. Беше роден в Баскъм. А и беше Хопкинс. Всички мъже от семейство Хопкинс се раждаха със стари души. Благонадеждността беше в природата му.

– Знам. Ще го направя – прошепна в отговор Сидни. Щом стигнаха до паркинга, тя смени темата: – Няма да позволиш на Бей да работи утре, нали? На нейната възраст в събота трябва да се забавлява.

– Не се тревожи. Ще я изгоня от кухнята – увери я Клеър, макар че не разбираше нежеланието на сестра си Бей да прекарва прекалено много време в къщата на Уейвърли. Не я попита. Да си майка е достатъчно трудно и без да те съди някой, който не знае цялата история. А майчинството на сестрите беше необикновено като самите тях. Собствената им майка ги беше зарязала тук, имената на бащите им отдавна бяха забравени и за тях се беше грижила баба им Мери, която страдаше от агорафобия. Със собствените си деца Клеър и Сидни бяха навлезли в непозната територия и не знаеха какъв е правилният подход. Дори фактът, че Сидни иска отново да стане майка, я правеше много смела в очите на Клеър.

– И от задния двор – добави Сидни.

– И от задния двор.

Сидни поклати глава.

– Обзалагам се на милион долара, че сега тя е там с онова дърво.

– Ще спечелиш облога.

– Бей е добре, нали?

– Мисля, че е добре – отвърна Клеър. – Не иска да бъде популярна. Просто иска да бъде себе си.

–Не ходи на срещи, не излиза с приятели, нищо. Говорила ли е с теб за някого, когото харесва?

Клеър се поколеба. Не искаше да крие това от сестра си, но Бей сама трябваше да сподели тайната си.

– Споменавала е едно момче веднъж или два пъти. Но трябва ти да я попиташ.

– Няма да имаш този проблем с Марая, когато стане на петнайсет – каза Сидни. – Тя е толкова общителна. Това дете е одрало кожата на баща си.

– Знам.

– Някога имала ли си чувството, че дъщерите ни са разменени при раждането, въпреки че ги делят шест години? – пошегува се Сидни. За Клеър това означаваше: „Някога имала ли си чувството, че детето ти изобщо не прилича на теб?“

– Постоянно.

Марая не се интересуваше от готварство. И тя като Тейлър изглежда не забелязваше, когато вратите се отваряха сами или мистериозно залепваха за рамките си в къщата. Когато излизаше да си играе, винаги отиваше в предния двор, а не в градината, макар че дървото я обичаше и изглеждаше наскърбено, че не му обръща внимание. То мрачно замеряше с ябълки прозореца на стаята й през летните нощи. А сега се беше появила и тази нова най-добра приятелка, Ем. За пет дни тя беше станала всичко за Марая. Ем й казваше какви книги да чете, какви игри да играе, да си мие зъбите преди лягане и винаги да носи розово. Това влудяваше Клеър. В представите й Ем беше побъркана малка балерина, която мирише на дъвка и яде всички детски менюта в „Макдоналдс“.

Ала Клеър знаеше, че неправилно насочва раздразнението си. Защото Клеър нямаше време да се запознае с Ем. Не знаеше нищо за родителите й. Тейлър вероятно знаеше. През последните няколко месеца Клеър беше толкова заета с „Бонбоните на Уейвърли“, че съпругът й бе поел повечето родителски задължения. Тейлър знаеше повечето подробности, които преди бяха известни на Клеър. Домашни работи, родителски срещи и имената на всички майки на децата от уроците по балет и гимнастика.

Баба Мери винаги имаше време за ежедневните занимания на внучките си. Помнеше училищните им програми. Поръчваше тетрадки, моливи, нови обувки и пуловери за двете сестри. Всичко биваше доставяно (когато магазините в центъра все още правеха доставки). Готвеше и се грижеше за градината, поддържаше тайния си бизнес и все пак се беше погрижила да отгледа децата.

Клеър винаги беше смятала, че причината бизнесът на баба Мери да не се разрасне и тя да не спечели повече пари от специалната си храна, е болезнената й затвореност. Сега се чудеше дали не бе скрила любопитните си рецепти от повечето хора не заради самите рецепти, а защото така щеше да унищожи загадъчността на техния създател. Баба Мери беше взела под внимание и влиянието, което един разрастващ се бизнес щеше да окаже върху грижите за внучките й.

Което караше Клеър да се чувства още по-зле.

Ала все пак не можеше да спре. Беше вложила толкова много усилия да се прочуе и успехът я беше превърнал в подобие на сврака, която събира малки лъскани неща. Толкова много неща трябваше да се подобрят. Щеше ли изобщо някога да е достатъчно? Да се откаже сега, особено при толкова съмнения, щеше да е като признание, че дарбата й е измислица, убеждение, зависимо от това колко добре го пласира.

– Хей, добре ли си? – попита Сидни, когато стигнаха до пикапа на Хенри на паркинга и Клеър изведнъж се умълча.

– Извинявай. Добре съм – усмихна се тя. – Знаеш ли за какво си помислих снощи за първи път от много време насам? За хляб със смокини и пипер. Когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че го надушвам.

Сестра й си пое дълбоко въздух, сякаш и тя почти го надушваше.

– Обичам хляб със смокини и пипер. Баба Мери го правеше само на рождените ни дни. Помня как все повтаряше: „Смокините са сладки, а пиперът е лют. Точно като вас двете.“ Обаче така и не ни каза коя е смокинята и коя – пиперът.

– Очевидно аз бях смокинята – отвърна Клеър.

– Нищо подобно! Аз бях смокинята, а ти – пиперът.

– Липсва ми хлябът със смокини и пипер – въздъхна Клеър.

– Бонбоните са те изтощили. Имаш нужда от почивка. – Сидни я прегърна, после се качи в пикапа с Хенри.

– До скоро.

Тейлър прегърна Клеър, докато вървяха към неговата кола няколко места встрани. Тейлър се поколеба дали да влезе в колата и жена му го огледа. Къдравата му коса се нуждаеше от подстригване, а любимата му хавайска риза почти светеше в неоново под сакото му.

– Какво има? – попита тя, защото той понякога правеше точно така – просто спираше и се замисляше. Харесваше този негов навик. Той пък се изумяваше от способността й да се концентрира. За него Клеър не беше вълшебница. Това, което готвеше, също не му въздействаше. Преди години, когато се караха, тя му сервираше яхния с цветчета от резане, защото баба Мери твърдеше, че цветчетата от резане помагат да спечелиш всеки спор, но при него явно не действаше.

Тейлър посочи зад себе си.

– Просто чакам Хенри да запали пикапа. Мислиш ли, че нещо не е наред? Говореше, че трябва да зазимим пикапа. Нямам представа какво искаше да каже. Може би не го е направил както трябва.

Клеър погледна пикапа на Хенри. Прозорците започваха да се изпотяват, а отвътре се носеше бледа лилава светлина.

– Всичко е наред.

– Я почакай – каза Тейлър. – Да не би да правят това, което си мисля, че правят?

– Воайор – укори го Клеър, докато влизаше в колата.

– Престани да зяпаш.

Съпругът й седна зад волана и се ухили.

– Можем да се посъстезаваме с тях.

– Ами ако ни спипа някой от студентите ти? По-добре не. Стига – запротестира тя, когато той посегна към нея. – Хайде да се прибираме.

Той помисли малко, после кимна.

– Добре, да се прибираме. – Запали колата. – Обаче имам планове за нас, като се приберем.

– О, не – усмихна се Клеър. – Планове.

Покрай пътя, който водеше извън колежа, имаше дървета, чиито листа бяха толкова яркожълти, че искряха като огньове, сякаш покрай пътя имаше огромни факли. Клеър облегна глава на седалката, докато Тейлър караше с ръка на коляното й. Къщите в квартала бяха украсени за Хелоуин. Тиквени фенери проблесваха на верандите и навсякъде се носеха вихри от червени и жълти листа. Не беше любимото й време от годината, но определено беше красиво. През есента всичко сякаш покафеняваше и се приличаше, докато стане толкова крехко, че да се отдели от кокала.

„Спри да се тревожиш“ – каза си тя. Просто сезонът я караше да се чувства така, изпълваше я със съмнения. Първата слана почти беше тук. Сигурна беше, че ако издържи дотогава без големи сътресения, всичко ще си дойде на мястото и ще бъде наред.

Тейлър зави по Пендланд Стрийт. Нейните завои, неравните тротоари и калните дворове неочаквано събудиха у Клеър спомена за баба й Мери – как водеше нея и Сидни до училище по тази улица в есенните сутрини. Когато остаря, Мери още повече се тревожеше и не обичаше да е далеч от къщи за дълго. Стискаше ръчичките на момичетата и се успокояваше, като им разказваше какво ще приготви за първата слана тази година – свински филенца с латинка, картофи с копър, тиквен хляб, кафе от цикория. И кексчета, разбира се, с различни глазури, защото какъв скреж ще бъде, ако няма глазура? Клеър обичаше всичко това, но Сидни слушаше единствено когато баба им описваше глазурата. Карамел, розова вода и фъстъци, шоколад с бадеми.

Клеър се облегна на седалката и се поотпусна от изпитото вино. Започна да се чуди какво да приготви за първата слана тази година, ако й остане време. Хляб със смокини и пипер, защото си мислеше за него. (Разбира се, че тя беше смокинята. Сидни със сигурност беше пиперът.) И лазаня с тиква, може би с цветя, намачкани в прясната паста, преди да я сготви. И...

Веднага се изправи, щом го видя отново. Беше се появил изневиделица. Този път не забеляза само сивия му костюм. Видя кожата, очите и леката усмивка на устните му. Стоеше край ъгъла в ръце в джобовете, сякаш се разхождаше бавно в лятна вечер.

Тейлър мина точно покрай него.

– Чакай. Видя ли това? – попита тя.

– Какво да съм видял?

Клеър погледна назад и него вече го нямаше, сякаш никога не е бил там.

Но ако го няма, как ще остави подире си този мирис като от задимен бар, който сега проникваше в колата?

Когато Тейлър паркира пред къщата, съпругата му бързо слезе. Застана на тротоара и огледа улицата, откъдето бяха дошли.

Тейлър слезе, заключи колата с дистанционното и отиде при жена си. Силуетът й се очертаваше на светлината на уличната лампа, а извивките му бяха като карта, която всеки път го отвеждаше на различно място, когато се опита да я разчете.

Застана зад нея, обгърна я с ръце и се наведе, за да облегне брадичка на рамото й. Ръцете й бяха студени, затова той ги разтърка.

– Какво виждаш? – попита я.

Тя отстъпи и се завъртя към него.

– Нищо – поклати глава. – Защо не влезеш да провери как са Марая и Бей? Май ще се поразходя из квартала.

Той объркано се усмихна.

– По това време? И с обувки на ток?

– Само за малко.

Той свали сакото си и го наметна на раменете й.

– Ще дойда с теб, за да те пазя. Онзи Едуард е хитрец. Може да се е измъкнал и сега да дебне някъде.

Клеър се засмя при споменаването на възрастния териер на госпожа Краноуски, който се разхождаше само на няколко метра в двора на къщата, колкото да си свърши работата. После веднага се шмугваше вътре, където стоеше на прозореца и лаеше по птици, буболечки и от време на време по някое заплашително листо.

Тя придърпа реверите на сакото на Тейлър, после отново се огледа надолу по тротоара.

– Не, прав си. Много е късно. И студено – каза, обърна се и се запъти към стълбите.

Тейлър я наблюдаваше как внимателно се качва по бетонните стълби с обувките си на ток и бедрата й се поклащат. В къщата беше тъмно, светеше само лампата на верандата, която сякаш проблесна весело, когато Клеър се приближи. Лампите явно можеха да изпитват радост.

Детството на Тейлър приличаше на това на Клеър. Родителите му бяха грънчари, които пушеха трева и все още поддържаха група за хора на изкуството в Кънектикът. Тяхната реалност също не се базираше на нищо, което хората смятат за нормално. Хранеха го със сандвичи със зеле, позволяваха му да рисува върху колата им, често се разхождаха голи, но за училищните снимки го обличаха с нелепи дрехи, например с тениски, на които пише „Грънчарите го правят на колела“.

Смущаваше се да си спомня повечето неща, но Клеър често му напомняше за по-добрите мигове в детството му, когато всичко му се струваше възможно. Не можеше да каже, че вече напълно е изгубил способността си да вярва, но с жена му му беше отредена ролята на разумния. Засмя се, когато се сети за това. Беше разхвърлян, често забравяше и преди да срещне Клеър, беше пътувал неуморно, преследвайки щастието, което тайничко мислеше за неуловимо. Беше приел да бъде преподавател в Баскъм, Северна Каролина, защото подобно на всяко друго решение, което беше взел, преди да срещне тихата Клеър онази вечер, когато тя организира празненството на Катедрата по изкуства в колежа „Ориън“, смяташе, че това е просто следващата стъпка. Очакваше скоро отново да се отправи нанякъде, разсеян и подведен с лекота като котка, погнала муха.

Тейлър бързо се отърси от мислите си, когато осъзна, че се взира в празното пространство. Видя, че Клеър се е качила на верандата. Изтича по стълбите, за да я настигне. Обаче тя беше прекрачила прага и вратата се затвори точно под носа му. Завъртя дръжката, но беше заключена. Извади ключа си и се опита да я отвори, но не успя. Не беше изненадан. Правеше го от години.

Почука на вратата и извика:

– Клеър, може ли да вляза?

Чу потропването на токчетата й по паркета, докато се връщаше към вратата, за да я отвори. Усмихна му се.

– Ако я помолиш учтиво, ще се отвори. Само трябва да й поговориш.

– Хм – отвърна той, прегърна я и я притисна към себе си. Затвори вратата с крак, докато я целуваше. – Така значи.

Не можеше нито да говори на вратата, нито да приеме дървото, което хвърля ябълки. Веднъж беше поставил система от връвчици и звънчета в градината като експеримент. Докато сигнализиращата системата беше там, в градината нямаше хвърлени ябълки, което Тейлър прие за доказателство, че дървото всъщност не прави нищо. Знаеше, че Клеър иска той да вярва на нейните обяснения, вместо да се опитва да ги разбере. Обаче независимо дали го съзнава или не, тя имаше нужда от човек, който да повярва в нея, а не във всичко останало в тази щура къща.

След няколко целувки жена му се отдръпна от него.

Качи се горе и провери как са момичетата. Аз ще дойда след малко.

– Къде отиваш? – попита той.

–В кухнята – отвърна. – Трябва да довърша някои неща.

Тъмните й очи бяха уморени. Когато я прегърна, усети напрежението в мускулите на гърба й. Напоследък въздухът около нея беше хладен, сякаш тя създаваше вакуум със своето нещастие. След време съпругата му щеше да му каже какво не е наред. Отдавна го беше разбрал. Поклати глава и я хвана за ръка.

–Не и тази вечер – поведе я той към стълбите. -Имам планове.

Четвърта глава

В този момент някъде в града възрастната Иванел Франклин внезапно се събуди. Взря се в мрака на стаята и се опита да проумее какво бе сънувала току-що. Монотонното бръмчене на кислородния й апарат се беше превърнало в бял шум за нея. Преди машината я притесняваше. Самото й съществуване я ядосваше, дразнеше се, че на тялото й – здраво, надеждно и добре поддържано повече от осемдесет години – преди две години изведнъж му хрумна да я предаде. Диагнозата беше сърдечна недостатъчност и без кислород дробовете й сякаш бяха смачкани с една от онези машини за смаляване във фантастичните филми, които обичаше да гледа с приятеля си Фред. С кислорода се чувстваше добре, макар че тръбичката под носа й, която се закачаше за ушите, беше адски неудобна и напукваше кожата около ноздрите й. Вече трябваше да приема кислород постоянно, дори когато излизаше. Фред носеше преносимата бутилка, когато излизаха от къщи. Изглеждаше като голяма тежка чанта. Той слагаше презрамката през рамо и казваше: „Това е медицинска мода.“ Гейовете са много забавни.

Иванел се изправи и спусна крака от леглото. Трябваше да даде нещо на някого. От време на време я обземаше това непреодолимо желание, което потушаваше само като даде на някого слива, мелничка за кафе или учебник по животновъдство. Не знаеше защо трябва да раздава тези неща, нито защо получателят има нужда от тях, но винаги го правеше, независимо дали на хората им харесва или не.

Това беше нейната дарба на жена от семейство Уейвърли.

Понякога й се искаше дарбата й да беше различна, талантът й да беше по-интересен или поне да можеше да си изкарва прехраната с него. Отдавна беше приела, че е нещото, което е длъжна да прави – трябваше да дава подаръци на свои познати, а понякога и на непознати, на хора, които среща на улицата. Не можеше да промени същността си, а дори да можеше, вече не искаше. Знаеше, че хората трудно се променят. Или цял живот се опитваш да го направиш, или да го приемаш. Изборът е твой.

Докато седеше в леглото, мислеше какво точно трябва да даде. Шпатула. Добре, имаше една. Нямаше нужда да излиза да купува. А на кого да я даде? Помисли малко, после поклати глава. Не, глупаво беше. Ала името продължаваше да се появява.

На братовчедка си Мери Уейвърли.

Която беше починала преди двайсет години.

Ха! Това беше нещо ново.

Иванел се измъкна от леглото и нахлузи чехлите си. Домашният кислороден апарат се намираше в спалнята. Беше нисък и квадратен като сънливо чудовище, което седи и бръмчи. За него беше прикачена много дълга тръба, така че Иванел да може да се разхожда из къщата. Трябваше да я навива, а после да я развива, докато върви, сякаш оставя следа подире си. Фред й каза, че вече не може да играе на криеница.

Иванел събра дългата прозрачна тръба и тръгна към кухнята.

Там прерови боядисаните си в зелено шкафове и най-накрая откри стара шпатула – твърда, със стара дървена дръжка. От години не я беше използвала. Като се замисли, май братовчедка й Мери й я беше дала.

Чу Фред да слиза от стълбата за тавана. Беше си направил хубав апартамент горе. Можеше да си позволи да живее сам, но тук му харесваше. Премести се при нея преди години, когато се раздели с приятеля си, и месеци наред ремонтира тавана – беше пренаредил и живота си. Връзката им беше малко странна, но Иванел трябваше да си признае, че й харесва той да е наоколо. Обаче колкото и да се нуждаеше от него, смяташе, че Фред има по-голяма нужда от нея.

Не знаеше колко още й остава, но тази мисъл сега не я притесняваше толкова, колкото преди петдесет години. Много от познатите й вече бяха отвъд. Отне й много време да насочи внучките на Мери по правилния път, но Клеър и Сидни се подкрепяха взаимно, имаха съпрузи. Най-много се тревожеше за Фред. Какво щеше да прави, когато тя си отиде?

Той светна лампата в кухнята. Беше със стара пижама на шотландско каре, каквато носиш, за да ти е удобно. За Коледа миналата година му беше подарила копринена пижама с монограм на джоба, но той никога не я обличаше. Иванел смяташе, че е прекалено закостенял, и често му го казваше. Беше само на шейсет, с хубаво квадратно лице и остър поглед, прекалено млад, за да е с една старица през цялото време. Не беше излизал на среща от години. Може би просто беше забравил как се прави. Щеше да се наложи малко да му помогне.

– Ходиш насън или си решила да печеш посред нощ? – попита той с усмивка, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

– Нито едно от двете. Събудих се и почувствах, че трябва да дам шпатула на мъртвата си братовчедка. – Тя размаха шпатулата и Фред вдигна вежди. Това звучеше налудничаво дори и за нея. Тя се разсмя. – О, я не ме гледай така. Знам, че е лудост. Сигурно трябва да я дам на Клеър. Сънувах Мери, преди да се събудя. Може нещата да са се смесили.

– Още тази нощ ли трябва да й я дадеш? – попита той, защото понякога подаръците й го изискваха. Понякога трябваше да даде нещо на някого незабавно. А това беше много неудобно за човек, който има тръбичка, прикрепена за носа. Напоследък излизането трябваше да се планира.

Иванел се пресегна под мивката за една от стотиците хартиени торбички от магазина, които беше събрала, защото човек никога не знае кога ще му потрябва хубава хартиена торбичка. Сложи шпатулата вътре и я остави на плота.

– Не. Ще й я дам следващия път, когато я видя – отвърна тя, вече задъхана.

Фред се отдръпна от рамката на вратата.

– Какво ще кажеш да направя по едно хубаво кафе с аромат на тиква?

– Знаеш точно от какво се нуждая – отвърна тя, докато той й помагаше да седне на масата в малкия уютен дом.

Двамата със съпруга й бяха купили тази къща преди повече от шейсет години. Липсваше й. Много приличаше на Фред, само че харесваше жени. И я обичаше.

Обичаше всичко в нея. „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“, казваше той. Не го интересуваше, че е странна. Беше им добре в тази къща. Тук имаше хубави спомени. Това място щеше да й липсва. Всичко щеше да й липсва. И все пак щеше да й олекне, защото на небето няма да се налага да дава нещо на някого. Там горе всички вече имаха това, от което се нуждаят.

Фред зареждаше кафемашината и се чувстваше толкова удобно тук, колкото и тя.

– Фред, с всеки изминал ден заприличваш все повече на мен.

Той се обърна и я погледна, сякаш му беше направила най-големия комплимент.

Беше много забавен.

На следващата сутрин, докато отключваше вратата на салона, Сидни видя Фред Уокър, четвъртит, спретнат мъж на около шейсет, да отключва вратата на „Деликатесите на Фред“ – неговия малък туристически магазин на същата улица.

– Здрасти, Фред – провикна се тя и му махна. – Как с Иванел?

Той се обърна стреснат и й махна в отговор.

– Добре – отговори, но изглеждаше объркан. – Добре е.

Фред не беше много разговорлив.

Сидни влезе в салон „Бялата врата“. Вратата беше с прозрачно стъкло, но предишният собственик беше сметнал, че „Бялата врата“ звучи загадъчно, като врата, през която Алиса би могла да мине и да се озове в Страната на чудесата. Всички познаваха салона с това име, затова тя не го промени, когато го купи преди няколко години.

Включи осветлението. Това голямо отворено пространство с удобни канапета и стилен полилей, напомнящ ледена висулка, увиснала над рецепцията, все още я караше да се усмихва. Тук започна работа, когато се върна в Баскъм преди десет години. Мястото беше част от нишката, която скрепи новия й живот. Ръководеше седем стилисти, от които само двама бяха по-възрастни от нея. Харесваше й. Харесваше й как се обличат и колко безкомпромисни бяха по отношение на стила.

Бей не се интересуваше от тези неща. Харесваше провисналите си джинси и широките тениски.

Сидни включи компютъра на рецепцията, направи кафе и извади курабийките, които беше убедила Бей да прави всяка седмица. Преди ги приготвяше Клеър, но след като се зае с бонбоните, вече не й оставаше време.

Сидни беше казала на Вайълет, новата си рецепционистка, че част от работата й е да идва първа и да върши това, но тя винаги имаше извинение. Никой не знаеше защо Сидни я нае. Понякога сама се чудеше.

Отиде до работното си място и включи машата, за да оправи косата си, с което по-лесно се справяше тук, отколкото в малката баня във фермата. Погледна се в огледалото веднъж, после отново.

Бяха се появили още повече червени кичури. Сигурна беше. Сякаш бяха допълзели и се бяха настанили там през нощта. Сутринта дори Хенри беше направил коментар за тях, преди да тръгне за работа. Беше я нарекъл огнена.

Клеър беше посъветвала Сидни да каже на Хенри какво прави. Вероятно беше права. Съветите на Клеър винаги бяха добри. Справяше се с всичко толкова умело. Успокояваше всички около себе си само с присъствието си. Ако то беше парфюм, можеше да го бутилира и да спечели милиони. И да забрави за бонбоните.

Ала Сидни знаеше какво ще каже Хенри, ако разбере защо тя му се нахвърля така напоследък. Щеше да каже, че няма нищо против, че не могат да имат повече деца. Ала Сидни не вярваше. Дядо му почина малко след като Сидни и Хенри се ожениха и липсваше много на Хенри – копнеж, който понякога беше толкова силен, че кравите притихваха и в млякото, което даваха, се появяваше странна ягодова сладост. Дядото на Хенри го беше отгледал, беше го научил на всичко, за да стане добър мъж от семейство Хопкинс, въвел го беше и в работата на мандрата. През целия си живот Хенри копнееше да порасне и да остарее като дядо си. Имаше нужда от син, когото да обучи. Хенри бе осиновил Бей. Изобщо не се поколеба, когато се ожениха. След това момичето го следваше като сянка. На Хенри му харесваше Бей да става рано и да му помага в мандрата. Обаче какво вършеше тя всъщност – онова, което винаги правеше: уверяваше се, че нещата са на правилните места и че самият той е там, където трябва да бъде. След няколко месеца тя спря да става в тъмни зори с него.

Вратата на салона рязко се отвори. Сидни погледна стенния часовник.

– Знам, знам – каза Вайълет, когато влетя с очарователно кръглолико, едногодишно момченце на ръце. Носеше торба от евтин магазин през рамо и Сидни знаеше, че в нея няма достатъчно памперси за целия ден. – Закъснях. Съжалявам.

Сидни направи няколко къдрици в косата си и ги закрепи с шноли, за да поеме детето от ръцете на Вайълет.

– Никой не иска да го вземе – обясни Вайълет, когато Сидни взе бебето на ръце, разроши тъмната му косичка и то се засмя. – Съседката отсреща, която обикновено го гледа, е в Долиуд този уикенд. Наложи се да го взема с мен.

– Няма проблем – отвърна Сидни, макар да не беше вярно. Вайълет обаче знаеше колко много тя обича малкия Чарли. Знаеше, че има нещо, което Сидни иска. Младите момичета винаги го усещат. Знаят, че по-възрастните жени ги гледат и виждат онова, което са оставили в миналото и не могат да си върнат. Всички знаят тази истина, но никой не признава:няма нищо по-въздействащо от едно осемнайсетгодишно момиче.

Вайълет беше прекъснала училище, когато майка й, жена от клана Търнбул, известни със своята необузданост и способност да зачеват деца като за добър ден - напусна града с последното си гадже. Вайълет постоянно купонясваше, взимаше наркотици и скоро забременя. Дори да знаеше кой е бащата, никога не казваше. Чарли приличаше изцяло на майка си, с тъмна коса с клиновидно очертание на челото му и очи с цвят на кафеени зърна.

Сидни срещна Вайълет преди няколко месеца, когато в една обедна почивка си взе портокалов сок и кисело мляко от магазина на Фред с намерението да седне в парка и да хапне. Беше сезонът на абитуриентските балове и ръцете я боляха от всички прически, които беше направила.

Седнала с кръстосани крака на тревата с шарените си шалвари и черна спортна тениска, тя сложи портокаловия сок и киселото мляко на земята между краката си, затвори очи и вдигна лице към слънцето.

След малко усети как нещо я дърпа за крака, погледна надолу и видя тъмнокосо бебе с разкопчан гащеризон, което се опитваше да се покатери в скута й. Вцепени се, както се вцепеняваш, когато разбереш, че върху теб е кацнала пчела и се опитваш да разбереш накъде ще се запъти, като се стараеш да не реагираш прекалено емоционално. Най-накрая вдигна бебето, когато то се покатери на коляното й и аха да падне по очи на земята.

Изправи се с бебето на ръце и се озърна из парка. Нямаше много хора, но видя момиче с дълга, гъста коса, седнало на една пейка близо до наполовина заровения бюст на Хорас Дж. Ориън, който студентите подминаваха и се шегуваха: „Хорас може и да е мъртъв, но не е погребан.“

– Извинете – подвикна Сидни към слабото момиче с прекалено големи слънчеви очила. – Ваше ли е?

То не помръдна.

– Извинете? – извика отново Сидни, но по-силно.

Момичето се стресна и се обърна към нея.

– Ваше ли е?

Младата майка кимна и се прозя, но не стана, затова Сидни се наведе да вземе портокаловия си сок и киселото мляко и отиде при нея. Когато се приближи, разбра, че познава момичето, което беше само с няколко години по-голямо от Бей.

– Ти си от семейство Търнбул, нали? Вашите не живеят ли близо до фабриката за подвижни къщи?