Да си намериш майстора

6.

Не съм си и мечтала за по-благоприятен развой на събитията. Петнайсетминутната слава така се услади на Деклан, че той болезнено закопня за още. Притежава вроден талант да се фука на всеослушание с любовните си завоевания. Което надали е похвално качество, макар и често срещано. И достойно за възхищение от гледна точка на бизнеса. Само седмица след първото предаване таблоидите публикуваха интервюта, в които Деклан в най-безсрамни подробности описваше всички аспекти на връзката си с Аби както в близкото, така и в далечното минало. Част от твърденията му безспорно са верни. Гостува в почти всички предавания по местните радио– и телевизионни канали, има агент и дори се говори, че са му предложени няколко сценария. Този слух обаче е неверен. Сигурна съм. Пусна го собственият ми PR екип.

Лорънс подаде молба да бъде прехвърлен на работа в чуждестранен клон на фирмата си, но не успя да се отърве току-така. Просто повлече след себе си пълчища европейски папараци, които маниакално го издирват.

Аби потъна в неизвестност, физическото й отсъствие обаче изобщо не е фатално, тъй като изникнаха какви ли не приятели, роднини и колеги, откликващи с готовност на журналистическия интерес. Жената, която й продала булчинската рокля, направи невероятни разкрития, наред с викария, който щял да ги венчае, и още трима-четирима бивши любовници на Аби, но като че ли най-съмнителни бяха изказванията на фризьорката й.

— Представяш ли си, Фай, дори фризьорката й я предаде! — възкликвам отвратена.

Джени, Браян и Карън отидоха още по-далеч. С радост предоставиха на обществеността писмата, които си бяха разменяли, позираха за снимки със семействата си и най-сетне поканиха „ОК“ да отрази сватбата им, макар да не са наясно кой за кого ще се жени.

Създадохме истинска сапунена опера на живо. Второто издание събра милион и осемстотин хиляди зрители. Преди излъчването на третия брой в сериозната преса вече бяха публикувани две статии, посветени на естеството и мотивацията на предателството. Рейтингът скочи на два милиона.

— Какво се кикотиш? — питам Джаки и за миг вдигам глава от купчината писма с коментар на предаването. — Да не би да са те повишили, без да ме информират?

Джаки се смее.

— Не, но е време. — Възхищавам й се — умее да се възползва от всяка ситуация. — Не, не. В събота бях на вечеря.

— Така ли, какво ядохте?

Тя каца на бюрото ми, а Фай престава да почуква по клавишите на лаптопа си. От всичко на света най обичаме разговори за храна. Те притежават едно значително предимство пред самото хранене. Човек може да се лакоми колкото си иска, без да рискува да навреди на талията си. Разговорите за храна са по-хубави от разговорите за секс, които често са леко перверзни или фрустриращи. Но мога да съпоставя разговорите за храна с действителния секс. Много се доближават.

Джаки описва менюто в най-големи подробности, отделяйки прекомерно внимание на шоколадовото суфле. Ние гладно се вкопчваме в разказа за пълномаслената сметана и сиропа от боровинки. След като ни докладва и че ментовите бонбони, поднесени с кафето, са били марка „Бенедикт“, я връщам към първоначалната тема на разговора.

— Та какво те развълнува толкова, сякаш са те повишили?

— Ами… след вечеря обикновено играем игри. Та момчетата да имат възможност да се посъревновават открито.

— А момичетата — да ги поскастрят на всеослушание — въодушевено допълва Фай.

— Именно. Понякога играем на „Аутбърст“24 или „Тривиал Пърсют“, но най-много обичаме „Трут ор Деър“25, защото научаваш невероятни работи за хората. Тази седмица някой предложи, при това не бях аз, да играем на „Секс със екс“.

— Неее! — едновременно възкликваме с Фай. На секундата си даваме сметка колко е важно да се превърнеш в част от ежедневната попкултура. При това толкова скоро!

— Стана страхотно. Първо всеки назовава едно ексгадже. Кас, ти се оказа права — винаги има някой, при чието споменаване и до ден днешен нещо те жегва в сърцето и слабините. После всеки е длъжен да си признае дали би рискувал едно лишено от всякакви усложнения и ангажименти приключение в чест на миналите дни.

— На вечерята не присъстваха ли само двойки? — възразявам. Екипът е малък и всички знаем за личния си живот всичко, което си струва да се знае. Повярвайте ми.

— Да. Ели и Джеймс, Дейзи и Саймън, Найдж и Али и ние с Тоби. Тъкмо това беше най-забавното — човек да направи публично признание.

— И какво стана? — Фай възбудено си играе с телбода. Измъквам го от ръцете й, преди да си е причинила средна телесна повреда.

— А, отначало почнахме да се надлъгваме като разпрани. Онези, които подозирах, че са склонни на подобна постъпка, взеха да се преструват на големи пуритани. Онези пък, които не биха се осмелили за нищо на света, се опитаха да се изкарат големи експериментатори — каквито очебийно не са. Но с напредването на алкохолната консумация истината започна да излиза наяве.

— И?! — в хор се провикнахме двете с Фай. Отлично знаем какво ще последва.

— Разразиха се страхотни скандали. Али стана и си тръгна, Ели избухна в плач, Дейзи и Саймън страшно се скараха.

— Уууурааааа! — разпищява се Фай. — Първият скандал!

— Но я си помислете — продължава Джаки. — Щом ние в Клапам се скарахме, колко ли подобни скандали са избухнали северно и южно от реката, надлъж и нашир в цялата страна. Темата е обект на национален дебат.

— Джаки, върви в маркетинговия отдел и им кажи, ако още не са регистрирали авторско право върху игра на дъска, веднага да се захванат за работа. Незабавно да се свържат с производител, преди някой друг да се е сетил. Питам се дали ще успеем да я изкараме на пазара за Коледа.

— Та до Коледа остават едва четири седмици! — възразява Джаки.

Само с един поглед я карам да замлъкне. Втурва се навън. Къдравата й негърска коса и нахалният й задник весело подскачат.

— Фай, направи ли ти впечатление, че Джаки не обели и дума за тях двамата с Тоби?

В края на ноември, на четвъртото излъчване, когато рейтингът надхвърля четири и половина милиона зрители, Бейл настоява да проведем интервюта за втора поредица. Пилотната серия се състои от шест предавания. Разполагам с достатъчно материал да пусна десет.

— Десет! — възмущава се Бейл. — Много си консервативна. Интервюирай двойки за още двайсет издания. — Опитвам се да му обясня, че предаването ще се гледа само дотогава, докато крие изненада за жертвите — именно поради тази причина заснехме толкова много издания предварително.

Бейл ядно отхвърля всичките ми съображения:

— Кас, видя ли снощния рейтинг?

Свивам рамене. Надявам се, че по този начин създавам у шефа си впечатлението, че тъй като се разкъсвам между бурния си социален живот, останалите си важни служебни проекти и активната си благотворителна дейност, не ми остава никакво време да следя рейтинга. Истината е, че проверих цифрите още сутринта, преди да отида на фитнес. Изчислих полагаемата ми се премия и намислих поне пет-шест начина да я изхарча.

— Даваш ли си сметка какъв удар е това? Този канал никога не е достигал такъв рейтинг на предаване. Това е колкото рейтингът на ITV за… — цитира едно от двете най-популярни предавания в програмата на ITV. — И повече, отколкото… — назовава един от конкурентите ни — … някога е имал. — Не ми казва нищо ново. Тези неща ги зная. — Вече получих предложения от други канали да го откупят.

Стряскам се.

Това не го знаех.

— Естествено нямам никакво намерение да продавам — успокоява ме той. — Юристите работят върху продажбата на идеята на телевизионните мрежи в Америка, Австралия и Азия. Мърдок е поискал среща!

— Много се радвам за теб — хладно отвръщам и посягам към кърпичките на бюрото му, за да избърша гнусните пръски слюнка от лицето си. — Даа, страхотно. Мисля, че Мелвин Браг26 и Сю Лоли27 доста ни помогнаха, като ни оплюха.

— Да, но то е добро. А ти си велика.

Бейл се усмихва. Не се преструва, че е доволен от работата ми. И защо не? Аз спасих канала му. Да не говорим, че вероятно подсигурих цялата му кариера занапред. Усмихвам се и му връчвам най-новите си искания. Не съм се изхвърляла. Нямам претенции за служебен „Бокстър“ кабриолет и шестцифрена заплата. Макар че с премиите ще го докарам горе-долу толкова. Бейл взима листа и го разглежда от разстояние. Измерва ме с подозрителен поглед. Няма от какво да се страхува. Най-смелото ми искане е мама да се запознае с Том Джоунс в коледното издание на „Публиката с Том Джоунс“. Освен това предлагам по-малкият брат на Иси да бъде временно назначен през ваканцията между семестрите, а Джош да получи шест билета за финалите за купата на футболното първенство. Но Бейл не знае всичко това и естествено очаква най-лошото. Чувства се длъжен да се държи като гадняр.

— Да, направо си велика. Не е толкова трудно човек да се издигне до шеметните висоти на избраната от него професия, стига да не го спъват излишна нравственост и сладникава сантименталност.

— Ти сигурно знаеш най-добре, Бейл — отвръщам и излизам от кабинета му. Нека прочете исканията ми на спокойствие.

Кърсти размишлява дълго и задълбочено над думите на частния детектив, който се свърза с нея. Отначало й се стори абсурдно. Предположи, че някой приятел я будалка. Постепенно започна да разбира. Правело се ново предаване. Нещо, свързано с доверието в партньора и изневярата. С други думи, Ива Брукс се свързала с телевизионния канал, тъй като се съмнявала в годеника си, Мартин Макмахън. Тези имена говорят ли й нещо? И още как. Събуждат спомена за вкус на метал и жлъч в устата.

Частният детектив не е с дълъг шлифер и барета. Всъщност е жена и доста прилича на една от онези анкетьорки, които спират посетителите на големите търговски центрове и ги молят да отделят няколко минути за провежданото маркетингово проучване. Сю — така се казваше — пие чая си с две пакетчета захар.

Кърсти размишлява над предложението в продължение на два дни. Не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си, с което постоянно вбесяваше лекарите, тъй като все объркваше картоните на пациентите. Колегите й мърмореха и я упрекваха. По ирония на съдбата именно тяхното недоволство оказа решаващото въздействие при взимането на решението — не толкова желанието да отмъсти на Мартин. Ха, и защо пък да не я покажат по телевизията?! Сигурно е далеч по-бляскаво от работата й на рецепцията в безличната малка клиника в родното й градче. Същото, където се е родила и отраснала и където, ако не внимава, някой ден ще я погребат. Сю й обеща, че за предаването ще й бъдат отпуснати средства за облекло и ще й бъдат направени безплатна прическа, грим и рекламни снимки. Тя беше на мнение, че Кърсти има сериозен шанс да стане модел, но я предупреди, че времето е от решаващо значение.

Кърсти отдавна беше прежалила Мартин. Изненада се, че Ива се страхува от нея. В крайна сметка той предпочете нея. Предпочете я и още как, мамка му. Какво кара Кърсти да смята, че този път ще предпочете нея? Краката й се подкосяват. Добре помни колко беше унизителен последният им разговор, колко я заболя и как й идеше да потъне в земята, когато Мартин й обясни, че ходел с нея просто за развлечение, но инак не била подходяща партия за женене. За разлика от Ива, с превзетите й университетски дипломи и зелените й гумени ботуши. За утеха Кърсти си повтаряше, че децата им ще имат конски физиономии. Но тази мисъл никак не я топлеше. И все пак всички тези събития се разиграха много отдавна, а тя беше твърде разумна да се остави да страда, вместо да продължи напред. През последните десет месеца се сещаше за Мартин само от време на време — когато сестра й роди, на рождения си ден или когато някой от пациентите в клиниката направеше нещо адски смешно. Но това беше в рамките на нормалното — определено не можеше да се нарече непоносим копнеж. Господи, ами ако вземе отново да я отблъсне? И все пак телевизията не искаше от нея да изкопчи предложение за женитба, а просто се позабавлява. И да го компрометира. Надали ще е толкова трудно.

Кърсти чака Мартин пред банковия клон на търговската улица, където той работи като помощник-мениджър. Кърсти не идва често в Лондон. Тук е студено, винаги е голяма блъсканица, а и си има причини.

— Мартин.

Пробива си път през тълпата. Той е с колеги. Всички носят еднакви дрехи, включително жените.

— Кърсти, каква изненада! Какво правиш тук? Толкова се радвам да те видя.

Кърсти го познава достатъчно добре и знае, че не се преструва. Облекчено въздъхва, но не защото телевизията ще получи своето, а защото някъде дълбоко в себе си се разтапя. Мартин държи на нея. Не достатъчно. И не постоянно. Но все пак държи. Той кима на колегите си да вървят и казва, че ще ги настигне в кръчмата.

— Ами… аз дойдох да обядвам с една приятелка. Чух, че си се сгодил, та реших да се отбия да те поздравя. — Връчва му поздравителна картичка и със сияеща усмивка добавя: — Честито!

— Благодаря.

Той посяга да вземе картичката; пръстите им се докосват.

— Толкова се радвам за теб. — Очарователната усмивка на Кърсти засиява още по-широко.

— О, благодаря. — Мартин изглежда доста смутен и пъхва картичката в джоба на сакото си, без дори да я разтвори. — Какво ще кажеш за едно питие?

Не губи време.

— Да настигнем ли приятелите ти? — предлага Кърсти.

— Не. Мястото, където възнамеряват да седнат, е прекалено шумно. Няма да си чуваме мислите, камо ли да говорим. Да изберем някое по-тихо местенце.

— Знам едно — отвръща тя.

Мартин е много изненадан, че Кърсти знае заведение наблизо, което при това се оказва идеално за целта, тъй като смята, че тя не обича да идва в града. Но при тази мисъл тайно въздъхва. Може би вече идва по-често. Той не знае почти нищо за живота й. Винаги е смятал за безсмислено да поддържа връзка със стари гаджета, особено такива с подчертано различни стремежи и очаквания в живота. Пък и Ива не дава и дума да се издума.

Отначало възнамеряваше да изпият набързо по едно питие, но вече са на третата чашка. Приятно му е отново да седи в компанията на момиче, което пие бира. Вместо задължителния джин с тоник. Харесва му, че и тя участва в поръчването и не смята под достойнството си да носи чашите от бара. Господи, какви фантастични гърди има! Забравил е, че са наистина великолепни. Освен това е такава бърборана. Приказките й са все така безсмислени. Не спира да говори за някакви снимки. Но и той самият не е съвсем на себе си. Психолозите смятат, че напрежението от сватбено тържество се равнява на шока от загуба на близък човек, а в състояние на шок хората вършат какви ли не щуротии. В момента примерно така му се иска да сграбчи Кърсти и да впие устни в нейните…

Всеки ден ни изненадва с нов триумф. „Ивнинг Стандард“ е публикувал статия за отменените сватби на двойки, участвали в предаването, и възникващите от това финансови усложнения за ангажираните фирми. „Експрес“ е подел щафетата и е пуснал репортаж за броя отменени сватби в национален мащаб от старта на предаването.

— Сто и двайсет процента увеличение в сравнение със същия период на миналата година! — провиква се Деби. Всички във възторг. „Експрес“ не твърди открито, че причината е в „Секс със екс“, но намекът е ясен. Ако промяната се дължи на предаването, значи сме предизвикали реакция в национален мащаб. Това е огромно постижение. Надминава дори проведената от ITV Кампания за освобождаване на Диърдри28. „Мейл“ е съзрял възможността, за която се бяхме досетили и ние. Публикували са статия за няколко двойки, наскоро отменили сватбите си, в която репортерът ги пита за причините. Хора, нямащи нищо общо с предаването, които не са участвали в него, нямат желание и може би дори биха се ужасили от мисълта да се снимат в него, признават, че честният разговор относно изпитваното сексуално влечение към бивши партньори ги е довел до „фундаментални разкрития, които не могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка“.

Дебс ми чете извадки от сутрешния вестник и пътьом вмята:

— Ето, намерих идеалния цитат за новото съобщение до пресата. — Буквално подскача от радост.

— Какво се казва? — питам.

— „Изпълнен съм със съжаление — споделя довчерашният младоженец. — Смятам, че пътищата ни се разделиха като пряко последствие от решението ни в понеделник вечер да си останем вкъщи и да гледаме телевизия.“ — Дебс прекъсва чет нето и гласно недоумява: — Защо хората се изразяват пред пресата толкова помпозно и надуто? Сигурна съм, че обикновено не използва тъпи реплики от сорта на „пътищата ни се разделиха“.

— Много проницателно наблюдение, Дебс. И какво още казва? — старая се да й попреча да се отклони от темата.

— По-добре да бяхме отишли на кръчма, както възнамерявахме първоначално. Но нали разбирате, искахме да пестим. Ще ми се никога да не бях чувал за „Секс със Екс“. — Дебс оставя вестника с доволна усмивка.

— Н-да, звучи като типичния дръвник. Впрочем на Кърсти й е провървяло. Онзи ден видях нейна снимка в списание „Би“, а доколкото разбирам, вече е сключила договор с агенция за модели.

Всичко това говори, че предаването ще издържи най-много още едно-две издания. Става почти невъзможно да привлечем нови участници, тъй като цялата нация е под тревога от изневяра. Целта е да се използва успехът на това шоу, за да се пуснат нови предавания. В този миг телефонът ми иззвънява и сме принудени да прекъснем прегледа на печата.

— Здравей, непозната.

— Здрасти, Иси. — Чакам да ме залее със справедливи обвинения. Вече изобщо не й се обаждам — нито на нея, нито на Джош. Затънала съм в работа. Ходила ли съм наскоро у майка си? Слава Богу, направо преминава на следващата точка.

— Какво ще кажеш да се видим?

— Ами добре, единственият проблем е, че още не съм свършила с интервютата. Бейл си е навил на пръста да се подготви втора поредица.

— А после какво? Все нови и нови поредици?

— Явно така смята. Аз съм по-скептична. Така де, широката публика не е чак толкова наивна.

— Във всеки случай все ще намериш време да се видим за малко. Не можеш да работиш с това темпо до безкрай.

— Имаш ли нещо предвид?

— Примерно да изпием по едно. И да хапнем спагети. Някъде, където ще можем да поговорим на спокойствие и да наваксаме с новините. Имам чувството, че не съм те виждала от седмици.

Питам се дали в това изречение не е кодирано съобщението: „Зарязаха ме.“

— Добре, да се видим, да речем, в „Папа Бианчи“. Кухнята не е Бог знае каква, но е евтино, обстановката е приятна, а най-същественото е, че келнерите разбират колко е важно да се посмееш и да се понатряскаш. — Пропускам да отбележа, че освен това се намира на две крачки от студиото и след вечеря ще мога да се върна да поработя, но може би, като й продиктувам адреса, ще се досети.

— Чудесно, задръж така да потърся химикалка.

От отсрещния край на линията долита музиката от включеното радио на Иси. Чувам я как тършува за химикалка. Зная къде търси. Най-напред ще провери в чекмеджето на масичката за телефона — напразно. После ще прерови кухненските чекмеджета, гърнето на перваза и най-сетне ще провери зад възглавниците на дивана. Ще открие няколко химикалки, до една изписани, и два-три захабени молива. За учен Иси е безкрайно дезорганизиран човек.

— Не намерих. Затова пък открих една самотна обица, която търся от доста време, един важен телефонен номер и една рецепта.

— Провери в чантата си.

— Добра идея. — Отново се отдалечава от апарата; този път търсенето се увенчава с успех.

Иси си записва къде и кога ще се видим и прекратяваме разговора. Доволна съм, че предотвратих неизбежното зло приятелката ми да закъснее, защото се е изгубила, отишла е на друго място, или въобще да не дойде. Животът ми е поредица от подобни малки чудеса, които правят съществуването на околните по-лесно. Де да си даваха сметка.

Отново се заемам с Фай и проблема с нарастващия морал на нацията. Зная, че цялото това възмущение е пълно лицемерие, и не очаквам да продължи много, но ми създава неприятности.

— Знаеш ли какво, Фай?

— Какво?

— Този нов морал, който британската публика най-неочаквано разви — не крия презрението си, — може да проработи в наша полза.

— Как така?

— Ами, както предрекох, участниците до момента неизменно се поддаваха на изкушението. Един след друг без изключение. Действително живеем в нелоялно общество. Верността — или по-скоро липсата й — не знае граници. Най-безогледно съсипва живота на всеки, който се осмели да се довери.

— Но пък от това става страхотна телевизия — коментира Фай, без да схваща накъде бия.

— И все пак е малко потискащо — упорствам.

— Е, да, така е — съгласява се тя. — Днес дори получихме писмо от една ирландска фабрика за коприна.

— Така ли? — Тази незначителна подробност за миг ме разсейва.

— Да. Както става ясно от писмото, миналата година фирмата, не помня как се казва, спечелила някаква си там кралска награда за реализиран износ и нещо си. Тази година обаче търсенето драстично спаднало.

— Честно? — Очарована съм. Фай продължава да не разбира.

— Зная, зная, огромна отговорност, нали?

— Каква отговорност бе, моето момиче, това си е чиста сензация. — Фай понякога ме разочарова. — Както и да е, какво се канех да ти кажа? А, да, сетих се. Като интервюираш кандидати за следващите предавания, искам много внимателно да следиш за двойки, които има вероятност да устоят.

— Ама ти нали каза, че такива хора няма — протестира.

— Тъкмо ще имаш възможност да ми докажеш, че греша. — Изглежда ми неспокойна. Опитвам се да й помогна с няколко ценни насоки: — Търси хора с ниско самочувствие, които не вярват, че се харесват на един човек, камо ли на двама. Или такива, които твърде много държат на общественото мнение, за да рискуват публично унижение.

— Тоест какви, нещо като начинаещи политици ли?

— Да, или франкмасони.

— Ти си някакво чудо! Направо ме закла, мамка му!

— Благодаря ти, Найджъл.

— Къде ги изнамери?

— Повярвай ми, не беше лесно.

— Моментът беше идеален. Направихме шест предавания и тъкмо когато бяхме започнали да приемаме изневярата едва ли не като задължителна, ти намираш двойка, която устоява на изкушението!

Усмихвам се. Мъча се да не давам израз на задоволството си, но и аз се радвам. Открихме двойка, която въобще не се поддаде на провокацията, така да се каже. Тези хора ме смаяха. Не си изневериха не защото бившият се оказа отегчително вманиачен на тема „Клаш“ или знаеше наизуст всички текстове на „Дюран Дюран“, не защото бяха загрижени за производството на дантела и шифон и не защото се страхуваха да не бъдат заловени. А защото вярваха.

Вярваха във верността. В любовта. В грижата един за друг. Искаха да бъдат само двамата. Завинаги.

— Нещастници — гласи моят коментар.

— Но пък от това става страхотна телевизия — допълва Фай.

Така е. Публиката е в луд възторг. Хората искат да вярват в тези неща. Те ги изпълват с напразни надежди. Върнахме им вярата в щастливия финал на вълшебната приказка, в която „принцът и принцесата живели щастливо до края на дните си“. Планираме да заснемем цяло предаване, подробно описващо живота на двойката оттук нататък. И да организираме помпозна сватба. В момента проучваме възможността венчавката да се състои в Уестминстърското абатство. Вярно, не разполагаме с много време, но ако катедралата не е ангажирана за сватбената церемония на някоя слабо известна кралска особа от чужбина или някой по-незначителен аристократ, има изгледи да успеем. Търсенето определя предлагането.

— От следващата седмица можем да продължим с изневерите.

Късно е и е двайсет и четвърти декември. Вдигам глава от бюрото и установявам, че в офиса сме останали само аз и чистачът. Той е дегизиран с гугла като Дядо Коледа и червен нос. Носът е истински. Изключвам компютъра и решавам да го заключа тук, вместо да го влача у дома за празниците. Телефонът звъни.

— Кас Пери, добър вечер.

— Кас, патко заспала! Какво търсиш в службата си навръх Бъдни вечер?!

— Здрасти, Джош — въздъхвам, твърде уморена да му обяснявам колко се радвам, че се обажда. — Тъкмо свършвам.

— Радвам се. Ние сме в „Гъската и короната“. Ела да пием.

— С кого си?

Джош споменава имената на неколцина приятели. Поглеждам си часовника. Девет без двайсет — още не е късно да отида. Не помня кога за последен път съм се натрясквала с истински приятели.

— С удоволствие. Там съм след двайсет минути.

Във внезапен прилив на коледно настроение връчвам на чистача бутилка малцово уиски, изпратена ми от някой рекламодател. Чистачът е извънмерно доволен. Не споделям радостта му, тъй като тази Коледа получих поне десет подобни бутилки. Натискам бутона на асансьора и се оставям на несвойственото усещане за облекчение, че си тръгвам от работа. Имаме стъклен асансьор, почти като в онзи стар филм от седемдесетте години за Уили Уонка и шоколадената фабрика, и той се плъзга между етажите с невероятна грация. Докато ме носи към партера, мислено проверявам подготовката за следващото предаване. Правя го за стотен път — зная, че всичко е наред, но не мога да се спра. Навик ми е. Сградата тъне в мрак, осветявана единствено от разноцветните светлинки на коледните лампички. Подминавам заседателните зали. В едната има копирна машина и неизменно стои празна. В другата има автомат за „Марс“ и кафе-машина. Вечно е претъпкана. Тук човек винаги може да попълни празноти в информираността си за най-новите открития на учените относно менопаузата у мъжете. Сега няма жива душа. Всички са се прибрали у дома и тъкмо напъхват тавата с пуйката във фурната или повалят жена си в леглото. Както винаги на Коледа, разменям няколко думи с момичето на рецепцията. Коментираме колко бързо е отлетяла годината. За разлика от друг път, тази година наистина не забелязах как се изнизаха дните. Бях толкова заета, че не видях нищо от есента. Което е срамота, защото, ако трябва да посоча любим сезон, ще се спра тъкмо на есента. Кимам на охраната и се насочвам към въртящата се стъклена врата. Вече си представям как обръщам първата водка с портокалов сок.

— Йокаста Пери — прорязва тишината нечий глас.

Нямам възможност да отговоря, нито да определя откъде идва.

— Знаеш ли какво е да преглътнеш унижението? Изневярата? Разбираш ли какво е това болка? С гърди като твоите — надали.

Жената, която ми крещи, е на около трийсет и две-три години. Явно ме е чакала на рецепцията, но аз я забелязах едва когато ме извика. Има мека, изрусена, дълга до раменете коса, неоформена в конкретна прическа. Носи дрехи размер дванайсет, ако не и четиринайсет. Не се сещам за име или някакви подробности, но ми изглежда смътно позната. Много прилича на много жени. Прекосява фоайето и застава на една педя от мен. Насочва пухкавия си пръст насреща ми — толкова е възбудена, че цялата трепери, в резултат на което дръжката на дамската й чанта постоянно се изхлузва от рамото й. Всеки път посяга за миг да я оправи. Елегантен шлифер. Чанта „Гучи“. Къде съм я виждала?

— Хората, които ви пишат… знаеш ли какво ги мотивира? Имаш ли въобще представа защо го правят? — Разменям един поглед с охраната и му давам да разбере, че го моля да бъде нащрек. Която и да е тази жена, очевидно е превъзбудена от коледното настроение (или коледните напитки). — Съмнявам се. Изглеждаш ми прекалено самовлюбена и надали обичаш някого достатъчно, та да си уязвима.

Тъй като аз не я познавам, е почти невъзможно тя да познава мен. Дори най-добрите ми приятели доста биха се поколебали, преди да се осмелят да претендират, че ме познават. Тъй че какво й дава основание да вади подобни заключения за характера ми? И да ме оплюва?

И все пак е права.

Не крещи и не ме заплашва, но е съвсем очевидно, че кипи от възмущение. Контролира се, но го прави само за да ми покаже, че може. Разгръщам наум визитника си и най-сетне я разпознавам.

— Либи, нали? — Подавам й ръка. Либи участва в едно от първите предавания. Подозираше годеника си в неизтлели чувства към бившето му гадже. Оказа се права. Помня я, защото ми направи впечатление с безупречния си вкус. Помня, че ми показа сватбената си рокля и роклите на шаферките — бяха невероятно изискани. Да, ненадминат вкус, но не и по отношение на мъжете.

Либи отривисто кима:

— Преди се страхувах, но бях с него. Сега хем се страхувам, хем съм сама.

Докосвам ръката й. Ухае на тийнейджърски парфюм, чийто аромат малко напомня измиващ препарат за чинии. Надали е неин, тъй като има отличен вкус. Вероятно са се отбили за по едно питие на крак след работа и комбинацията от джин с коледни песни на джукбокса я е настроила сантиментално. Представям си как компанията я е навивала да ме проследи и да ми даде да се разбера. Един-двама от най-близките й приятели са се опитали да я разубедят. Но като са видели колко е непреклонна, не им е оставало друго, освен обилно да я полеят с парфюм.

— И бездруго щеше да те напусне — утешавам я. Тя се разхлипва.

— Щеше ли? Щеше ли?

Рецепционистката й предлага чаша чай, а охраната я настанява на канапето. Тя му разказва колко самотна се чувства. Мисля, че трябва да я изведат от сградата, но нали е Коледа, няма да докладвам на ръководството за нарушаването на правилника. Отправям се към изхода.

— Весела Коледа, Либи — провиквам се. Поспирам в очакване да ми пожелае Честита Нова година.

Тя мълчи. Вместо това ме сграбчва за ръката и ме пита:

— Случвало ли ти се е да се погледнеш в огледалото и да се отвратиш от отражението си? — Обръщам се, тя ме поглежда право в очите: — Е, аз ненавиждам своето.