Далеч от дома

Глава 15

Една събота през пролетта Лора обяви натъртено по време на обяда:

— Хензел е бутнал вещицата в печката, за да не може да изяде него и Гретел. Знаехте ли?

Рик отвърна с насмешка:

— Глупачка! Всеки знае тези бебешки истории. Сега, след като само след няколко месеца Рик щеше да е вече в пети клас, а Лора — в първи, тя бе изгубила своя пухкав бебешки вид и той повече не се държеше с нея като един много мил и развеселен покровител.

Родителите им се наслаждаваха на съботния обяд. Четиримата се събираха на трапезата единствено в края на седмицата.

— Отивам у Джесика да си поиграем — каза Лора, гледайки баща си право в очите.

— Не си ме попитала дали ти позволявам — отвърна той.

— Може ли? Изпих си млякото, мога ли да отида?

— Ако искаш да кажеш „позволяваш ли ми“, отговорът е „да“. И хубаво се забавлявай, миличка.

Кейт нареди на Рик:

— След като отиваш в същата посока, заведи Лора. Не искам да ходи сама. При острия завой на пътя шофьорите не могат да виждат добре.

— Хайде, глупаче — каза Рик и двамата тръгнаха. Той вървеше отзад и държеше Лора за яката.

— Да изведем ли Капи и Пинто да се разтъпчат малко? — предложи Кейт.

— Не, много скоро ще се излее проливен дъжд. Погледни небето. Във всеки случай денят е много подходящ да се захвана здраво с тази бумащина. Имаме тук някои неизплатени сметки и тези от първо число на месеца.

С напредването на бизнеса всекидневната се беше превърнала повече или по-малко в офис, който ставаше прекалено малък да побере двете бюра, отрупани с книжа. Джим седна зад едното, което беше негово, извади една голяма счетоводна книга от някакво чекмедже и впери поглед навън през прозореца.

Беше ленив ден. Приятната гледка на добре поддържания двор наоколо, последният ред, изписан в счетоводната книга, звуците от движението на Кейт из къщата, цъфтящите деца — момчето с мъжествен вид и това малко смешно човече, неговата Лора — във всичко това имаше някакъв уют. Докато писалката трептеше в готовност над страницата, мисълта му се насочи към някои от отминалите тревоги, които днес можеше да отхвърли с такава благодарност.

Беше се притеснявал, че ще бъде втори баща на Рик; макар че все още не се беше оженил за майка му, всъщност бе заместник на Кларънс и по полиците се бяха появили още книги — за ролята на пастрока, книги, които караха Кейт да се усмихва.

„Защото си образцов баща за сина ми — бе казала тя, — какъвто си и за дъщеря си. Ти си последният, който би имал нужда от такива книги.“

Беше се надявал да е така, докато гледаше как момчето скърби за баща си. Също като Кларънс, Рики вече се беше венчал за фермата, но за разлика от него не беше нито боязлив, нито несигурен в себе си, а по време на езда и в дълги разговори Джим се опитваше да поощрява добрите му качества. Много се бе притеснявал, че не е подходяща компания за дъщеря му, но двамата, както се изразяваше Кейт, бяха близки „като две пари в кесия“.

И все пак под повърхността имаше и нещо друго, една мрачна и зловеща реалност.

— Престани да четеш тоя вестник — изкомандва Кейт от вратата.

— Не четях вестника. Изчислявах данък продажби, ако искаш да знаеш.

— Не ти вярвам. Какво прави този вестник на бюрото ти? Джим Фулър, бих искала да престанеш да носиш този вестник вкъщи и да му четеш гадостите.

— Ти все още не си го чела, откъде тогава знаеш какво пише в него?

— Мога да позная какво пише само като те погледна и затова не искам да го чета. — Кейт за миг се намръщи. — Е, може би. Може би трябва да го прочета. Разгърни го.

„Много ласкателно — помисли си Джим. — Хубави думи. А и «нормален» е много хубава дума. Нека да видим какво ще открие Сторм за новата си съпруга. Но с тази огромна къща и произведенията на изкуството с музейна стойност за няколко милиона долара — как само обичаше тя звука на тези думи — Лилиан може да е доволна да остави нещата така, както са в момента. Но може и да не го направи.“

— Тя е много, много красива, Джим. Наистина ли си прилича на снимката?

— Предполагам.

Бъзли, бедният старец, който беше толкова добър към нея и към трогателната й сестра, бе смятал, че е така.

— Тя държи цветя, цял наръч лилии. Това трябва да е сватбена снимка.

— Кейт, не давам пет пари за това. По-добре вкарай кучетата и котката вътре. Започва да вали.

Небето се беше разтворило. Изля се внезапен порой. Неспокоен, Джим се изправи и застана до прозореца, за да наблюдава яростно леещия се дъжд.

Щеше ли някога да забрави онази стая във Флоренция? Мократа жена, излегнала се на дивана? Ти си такъв пуританин, Доналд. Човек има нужда да се позабавлява. „И това е жената, която иска да ми отнеме Лора.“

Кейт наруши тишината:

— Трябва да престанеш да се притесняваш, Джим. Наистина трябва.

— Няма смисъл да ми приказваш. Как да престана, като чета такива неща?

— Непрекъснато ти повтарям да не се ровиш повече из тези вестници и списания. Изминаха четири години и въпреки всички писания нищо не се е случило. И нищо няма да се случи, щом досега е така.

Точно в този момент се чу силно тропане по вратата и двамата изтичаха до нея. Там стоеше Лора, страшно възбудена и мокра до кости.

— Мамо! Мамо! Аз казах на Джесика, че не си умряла! Тя все ми повтаря: „Майка ти е мъртва“, и аз я ударих, защото ти не си умряла, и й казах, че си имам майка. А тя ми вика: „Ти дори не живееш с тая твоя майка. Ти живееш в друга къща“. Мразя я Джесика.

Кейт беше предложила да обяснят някои неща на детето, но Джим бе възразил, че е прекалено малка, за да разбере каквото и да било. Сега той безпомощно погледна Кейт, която заговори смело:

— Лора, ти ме наричаш „мамо“ и това е хубаво, защото те обичам. Но много отдавна ти си имала друга майка, която е заминала, също като таткото на Рик. Нали си спомняш таткото на Рик. Веднъж се опитах да ти обясня това, но си забравила.

— Да си умрял, значи да живееш сред всичките онези камъни и плочи, където хората слагат цветя, нали?

Кейт я погали по косата и каза бодро:

— Да, точно така.

— Рик казва, че неговият татко никога няма да се върне.

— Това е истина.

— А онази, другата мама, ще се върне ли?

— Не. Слушай, миличка, сега ще те заведа горе и ще те увия в една голяма хавлия, а дрехите ти ще сложа в сушилнята. А после какво ще кажеш за чаша какао и сладки, докато се изсушиш. Става ли?

„Кейт се справи толкова лесно с това критично положение — помисли си Джим, — а аз едва не получих сърдечен удар. Тя беше права и е време да помисля как ще отговарям на новите въпроси, които Лора непременно ще ми задава.“

— Първото, което трябва да направим, е да й дадем снимка на майка й — подхвана един ден Кейт, дълго време след тази случка. — Джим, разбирам, че за теб това е ужасно, но трябва да приемеш фактите. Прекалено странно е, прекалено неестествено е за хората да приемат, че нямаш нито една снимка, никакъв спомен от мъртвата си съпруга, нищичко. Лора расте, подготви се за всякакви въпроси: за моминското име на Ребека, за семейството й, откъде произхождат, къде са живели, къде е ходила Ребека на училище. Имала ли е братя или сестри. Лора има ли братовчеди. Какво е обичала да яде майка й, обичала ли е музиката, работила ли е или пък дали е играла тенис — хиляда подробности. Как си се запознал с нея, голяма ли е била сватбата ви.

Джим простена.

— Накратко, напиши една биография.

— Да. И я запамети добре и никога не прави грешки. Всеки друг на мястото на Лора би искал подробни описания. Тя е умна и ще става все по-умна.

Джим отново простена.

— Не знам как да започна да измислям всичко това.

— Аз ще ти помогна. Следващия месец, когато отида до Атланта, от някой магазин за рамки ще намеря снимка на млада жена с тъмни коси като Лорината.

— А къде сме живели? И има ли снимки на къщата на двама ни с Ребека? Ами на каквото и да било друго? Тази работа няма да има край. Не разбираш ли колко е невъзможно всичко това?

— Добре. Като адвокат сигурно си се занимавал с дела, които са изглеждали невъзможни. На адвокатите им се налага да изопачават много неща, сигурна съм.

— Трябва да запълват дупки, истина е, но не и да си съчиняват цялото дело от край до край.

— В даденото положение просто ще трябва да си съчиняваш.

— Чувствам се ужасно. Не мога да ти го опиша. Как ще гледам Лора в очите и ще ръся всичките тези лъжи?

— Какъв избор имаш? Слушай, току-що си спомних нещо, което се случи в действителност. Познавах едни хора, които прибраха цялото си имущество в склад, докато служеха във Виетнам. Обаче избухна пожар и всичките им вещи бяха унищожени. Ето, това е и твоята история.

Джим поразмисли.

— Добре. Изсмукана е от пръстите, но щом се е случило веднъж, предполагам, че може да се случи и втори път.

— Нека аз да се заема с тази работа. Вече мислено подреждам всичко. Причината да не знаеш нищо за родителите на Ребека е, че тя е имигрантка от Русия или отнякъде другаде. Семейството й е пострадало по време на размириците. Доколкото ти е известно, те отдавна са покойници. — Щом се захванеше да осъществява някоя идея, Кейт я следваше упорито, така упорито, както работеше в оранжерията. Никой не можеше да я спре. — Били са образовани хора и затова Ребека е започнала да учи английски. Но е искала да го усъвършенства и е пристигнала тук. Смятала е да се прибере у дома и да преподава там езика, но е срещнала теб.

„В един малък градски парк, където тя ядеше портокал, а аз едва не изпуснах книжата си“ — помисли си той и изтърси:

— Не искам да говоря за това. Не искам дори да мисля за това.

— Лора вече задава въпроси — кротко рече Кейт. — Тя например иска да знае защо живеем в отделни къщи. Другите татковци и майки живеят заедно.

Знаеше много добре какво иска Кейт. Ако не беше вродената й гордост, сега отново щеше да изникне същата тема. Все пак бе изказала мнението си веднъж категорично и нямаше намерение да го повтаря. Искаше брак и той й го дължеше. Начинът им на живот, с тези следобедни срещи в селската къща или по някоя нощ, прекарана заедно в нейната къща, когато и двете деца бяха поканени да преспят при внуците на Скофийлд, беше съвсем незадоволителен и за двамата. Кейт бе овдовяла преди повече от година и една сватба щеше да изглежда вече благоприлично. Но той се страхуваше за нея.

Джим погледна вестника, който все още стоеше разтворен пред тях, и тя проследи погледа му. Там стоеше усмихнатата мисис Артър Сторм в целия си блясък. А тук до него стоеше Кейт Бенсън в целия си реален блясък, струваща десет пъти колкото Лилиан.

Мислите идваха и си отиваха. Дълговете вече бяха наполовина платени. Фермата със сигурност принадлежеше на Кейт и Рик и така щеше да си остане, защото това бе тяхно наследство, а не негово. Самият той можеше да живее достатъчно добре със заплатата си. А след това, ако някога в бъдещето се наложеше да се плаща за някакво наказание, само той трябваше да плаща. Беше много вероятно това да се случи и все пак…

— Само ако можех да бъда сигурен, че ти никога няма да страдаш заради мен — промълви Джим, размишлявайки на глас.

И въпреки това, като се държеше толкова покровителствено, не я ли нараняваше същевременно?

Присвитите ъгълчета на очите й му подсказваха, че тя вътрешно се усмихва на себе си.

— И какво? Ако можеше да бъдеш сигурен, какво щеше да направиш?

— Щях да уредя една малка сватба следващия месец направо ей там, на моравата.

— Тогава да го направим, Джим. Не можеш да продължаваш да живееш в страх по този начин. Аз не се страхувам и ти не бива да се страхуваш. Ние четиримата ще имаме нормален дом. Дължиш го на Лора, а мистър Артър Сторм да върви по дяволите.

Мистър и мисис Джим Фулър стояха под сенника на моравата и приемаха поздравленията на гостите си. Приятно замаян, сякаш бе пил шампанско — макар че все още не бе близнал и капка — Джим виждаше как всичко се размазва пред очите му: този яркозелен и златист ден, Кейт в кремаво, рижите й коси, спуснати до кръста, Рик, важен с тъмносиньото си спортно сако, и Лора с дългата си розова рокля, избрана от него самия в един каталог. Гостите, всички явно одобряващи случилото се, се смееха и бъбреха. А бяха и невероятно много, повечето бяха дошли от града, където той за няколко години си беше спечелил повече приятели, отколкото други за цял живот, както казваше Кейт.

Джим огледа прясно боядисаната къща. Относителното им благополучие се беше отразило и на вътрешното обзавеждане, подготвено за новото обединено семейство. Отрупаните с книжа бюра в някогашната всекидневна бяха преместени в просторната селска къща, където той и Кейт имаха отделни офиси. Таванът в стаята на Лора беше облепен с тапети с цвета на небето — сини с бели летни облаци. Той все още не беше погледнал спалнята, където тази нощ щеше да спи с Кейт.

Тя го бе попитала дали не иска да я види. „В меки цветове е — бе казала — боровозелено и прасковено. Надявам се да ти хареса.“ — Лицето й лекичко се бе сбърчило от притеснение, което го накара да се засмее и да го изглади с целувка. „О, ще ми хареса — беше отвърнал той. — Много ще ми хареса.“

Късно вечерта, след като всички си бяха тръгнали, новото семейство се качи на горния етаж, за да прекара нощта заедно за първи път в голямата къща. Джим излезе за няколко минути на верандата. Безлунната сребриста нощ навън бе застинала неподвижно. Нито един лист не помръдваше. Царяха съвършен мир и спокойствие, каквито той не познаваше, откакто напусна Ню Йорк, което сякаш се бе случило преди сто години. Всъщност… може би никога не беше вкусвал такова спокойствие.

— Какъв ден! — каза Кейт, приближавайки се зад гърба му. — Как се чувстваш? За какво мислиш?

— Цял ден се чувствам така, сякаш току-що съм спечелил продължителна битка. Опитвам се да се сетя за някакъв цитат.

— Ти, с твоите цитати! Хайде, кажи го.

— От Стоунуол Джексън е, нещо такова: „Нека да прекосим реката и да си отдъхнем на сянката“. Е, аз току-що прекосих реката и сега ще си отдъхнем.

Глава 16

Понякога Лора обичаше да се усамотява в стаята си. Харесваше й да разглежда нещата, които притежаваше: розовия халат, окачен в отворения гардероб, кутийка за бижута и най-важното — дневника, който татко й беше подарил предната година за деветия й рожден ден.

Подвързаното с червена кожа томче с ключе лежеше на бюрото. И ако го заключеше, никой нямаше да може да прочете тайните й мисли. Често обичаше да чете написаното, сякаш беше роман.

Глава 17

Когато под напора на топлия вятър пожълтелите листа се изсипват с шумолене на земята, залезът настъпва рано. Щурците пеят, а птиците мълчат. Следващия месец по това време листата ще са опадали от дърветата и ще бъде прекалено тъмно, за да чете човек на предната веранда.

Така размишляваше Джим, докато седеше, изопнал уморените си крака, а отворената книга бе паднала до него. Но това беше здравословната умора, която идваше след един дълъг и добре прекаран ден.

От ранна утрин мъже садяха млади елички в отдалечените ниви, докато на отсамната страна на потока товареха в камион вече поизраснали дръвчета. Изпълнен с приятни смесени чувства на благодарност и гордост, Джим бе наблюдавал как работниците експедират произведените във фермата продукти и ги откарват.

Сега Рик ги следваше надолу по пътя. Джим не можеше да не се усмихне. От деня, в който бе получило шофьорската си книжка миналия месец, момчето не пропускаше нито една възможност да я използва.

Той щеше да им липсва. В последния клас на гимназията, на крачка от колежа, тези момчета никак не си губеха времето. Поне някои от тях, а за Рик това бе съвършено вярно. Снощи на вечеря той разправяше толкова много неща за Апалачите, как преди милиони години тези заоблени зелени планини са били високи, назъбени и покрити с лед като Алпите, един факт, който Джим не знаеше. Рик несъмнено щеше да стане нещо като естественик, човек, който обича земята, какъвто беше баща му. И Джим замечтано си припомни онези следобеди, когато ставаше рефер на бейзболните или футболните мачове, които бе гледал на игрището на гимназията, припомни си шахматните партии, които двамата играеха през зимните вечери.

Вчера бяха деца, днес са юноши, а утре щяха да станат независими личности. Като говореше за младите, ето, че неговата Лора несъмнено беше като пример от учебник. Вече тринайсетгодишна, тя се чувстваше много пораснала и често правеше комични забележки, които го караха да се подсмихва. А понякога го изкарваше от търпение, както можеше да се очаква.

— За какво мислиш? — попита го Кейт.

Стъпките й бяха толкова леки, че изобщо не беше чул как се е приближила зад гърба му.

— Мисля си за децата. Седни. Липсваш ми, когато не си до мен. Какво правеше?

— Приготвях семена за следващата пролет и нахвърлих някои идеи за каталог. Крайно време е да започнем да си правим реклама, Джим. Имаме нужда от публичност. Трябва да се спрем на някакво име. Ферма „В полите на планината“. Как ти звучи това? Изведнъж ми хрумна, само преди няколко минути. Мислех си, че трябва да отидем някъде, където ще ни дадат истински съвети за рекламата ни. Може би в Атланта или кой знае, дори в Ню Йорк. Как мислиш?

— За името ли? Не е лошо. Ферма „В полите на планината“. Но колкото до рекламните консултации, не съм аз този, който ще се заеме с това, Кейт. Ще разговарям по телефона с когото и да е и колкото е необходимо, но няма да се показвам.

— Все още си категоричен по този въпрос, така ли?

— Знаеш, че е така, и това е последната ми дума. Какво прави Лора?

— Последния път, когато я видях, говореше по телефона, както обикновено.

Той се засмя.

— За бога, какво толкова би могла да говори с тези момичета, с които се вижда в училище пет дни в седмицата?

— Скъпи, ти никога не си бил тринайсетгодишно момиче, така че няма да разбереш.

— О, ето ви и вас — каза Лора, отваряйки с трясък замрежената врата. — Мамо, търсих те навсякъде.

— Допреди пет минути бях зад бюрото си горе в селската къща. Какво си намислила?

— Ами аз наистина съм разстроена. Всички заминават някъде за коледната ваканция, само ние няма да ходим никъде.

— Всички ли?

— Е, не всички. Но Сюзън отива на гости на братовчедите си в Денвър, всички ще ходят на ски. Бет заминава за Флорида, където има палми и можеш да плуваш в океана. Гери и Джейн Паркс отиват в Ню Йорк, а ние няма да ходим никъде. Трябва да заминем!

— Имам идея — бавно изрече Джим, докато сините очи на Лора, будните й сини очи, притежаващи такава смущаваща прилика с тези на Лилиан, бяха вперени в неговите. — Защо вие тримата не си изберете някое място и не прекарате там няколко дни през зимната ваканция? И аз самият бих искал да си почина, но тук имам толкова много работа, че не виждам как бих могъл да си го позволя. Но много ще се радвам, ако вие го направите. Наистина.

— Винаги така казваш, татко. И ти трябва да дойдеш. Винаги си прекалено зает. Всички други бащи заминават. Защо ти не можеш? Трябва!

— Казах ти, наистина имам прекалено много работа тук. Фермата е голяма, претрупан съм със задачи.

— Някои други бащи също са претрупани с работа. Бащата на Сюзън е адвокат и е много претрупан с работа.

— Е, не е същото, Лора.

— Адвокатите са много заети. Ти не знаеш нищо за тях. Че откъде ще знаеш, след като самият ти не си адвокат?

Това почти можеше да му се стори забавно, ако пожелаеше. Тя беше толкова сериозна, аргументите й — толкова логични.

В този момент се намеси Кейт:

— Виж какво ще ти кажа, Лора. Като начало ние с теб ще си направим едно малко пътуване. Ще отидем до Атланта. Имам да изпълня някои поръчки там, а ти се нуждаеш от зимно яке. Ще си прекараме приятно.

— Не е същото като да заминем всички някъде. Защо татко да не може да дойде с нас в Атланта?

— Защото — твърдо каза Кейт този път, — защото не може. Той сам знае какво може и какво не може да прави. Не бива да го тормозиш така.

Чудно как тя всеки път слушаше Кейт, а него самия — невинаги; знаеше, че него може да го върти на пръста си, но също така знаеше и кога не може.

— Мога ли да отида до дрогерията да си купя фунийка сладолед? Джени ми се обади и попита дали не искам да отидем. Ще закара едни деца до селото. Мога ли… искам да кажа, пускаш ли ме да отида?

— Разбира се. Вземи си двоен сладолед. Отивай — каза Джим.

Щом Лора се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Кейт му зададе въпроса, който бе очаквал:

— Наистина ли не можеш да дойдеш с нас в Атланта, Джим? Кого ще срещнеш в тълпата там, толкова далече от мястото, където си живял? Нали разбра колко много би означавало това за Лора.

— Може би се държа неразумно, не знам. Във всеки случай става прекалено тъмно за четене. Ще вляза вътре.

— Още не съм ти казала — подхвана Кейт, когато двамата се настаниха на обичайните си кресла, — но Лора намери Филаделфия на картата. Иска да потърси къщата, където сте живели, когато се е родила. Казвам ти го сега, защото тя ще те пита за това.

— О, боже мой, иска ми се веднъж завинаги да зарежа тази тема.

— А и нещо странно се случи. Рик я чу и нали знаеш, вече е толкова голям и почти никога не се кара с нея, но този път наистина се ядоса. Кресна й: „Ще млъкнеш ли, ще престанеш ли да тормозиш баща си за това? Престани да се оплакваш, дотегна ми да те слушам“. Предполагам, че и на теб ти е дотегнало, Джим, но тя е още дете, и при това едно много мило дете.

— Да — промълви той.

— Иска ми се по-малко да се страхуваш. За твое добро е. Не е, защото ни се налага да пътуваме, разбира се, че не. Хич не ми пука какво правят другите хора, пък и във всеки случай Лора спомена само някои, много малко на брой. Повечето хора от града не могат да си позволят да пътуват всеки път, когато училището е във ваканция. Не. Именно твоят страх ме натъжава. Вече изминаха единайсет години, откакто пристигнахте тук, и както виждаш, нищо не се е случило, дори когато пак бяха сложили онези снимки по кутиите с мляко миналата година. Не си извършил убийство. Има си някаква граница на сумите, които ще похарчат за такъв случай.

— Бъди по-търпелива с мен, Кейт.

— Скъпи, аз съм търпелива.

— Не само заради нея, но и заради теб се страхувам толкова много всеки път, когато стане дума да напуснем това място дори за един ден. Никога не съм се смятал за страхливец, странно е, че не мога да се отърва от това чувство.

— Страхливец ли? Това е последното нещо, в което би могъл да те обвини човек. Затова нека оставим тази тема. Чети си книгата.

Такова е чудото на книгата — четеш си в познатата стая в тиха вечер и изведнъж вече не си там; в Тибет си или може би на Южния полюс и се бориш за живота си на заседнал в ледовете кораб. После часовникът отмерва кръгъл час, някаква врата се затръшва и ти се връщаш обратно в стаята.

— Кой беше? — попита Джим.

— Просто Рик.

— А къде е Лора?

— Тя се прибра преди половин час.

— Тогава да заключваме вратите. Беше дълъг ден.

Когато минаваше покрай стаята на Лора, почти винаги се стараеше да не поглежда вътре. Онази ужасна снимка върху бюрото й винаги попадаше в зрителното му поле. Тя явно бе пред погледа на Лора през цялото време, докато си пишеше домашните. Той се зачуди какво ли би могла да си мисли тя. Колкото до него, струваше му се, че младата жена с разкошни тъмни коси и съвършени зъби винаги му се хили. Искаше нещо да се случи с тази снимка, кучетата да я сдъвчат или някой да я открадне.

О, той благодареше на Бог и всички светии, че му бяха дарили Кейт, благодареше за нейната сила, за нейната честност, нейния смях, нейната мека кожа, нейните устни и разтворените й обятия. Затова Джим влезе в стаята, където тя го чакаше, и плътно затвори вратата.

Глава 18

Бюрото бе разположено между двата прозореца с изглед към конюшнята и хамбарите, намиращи се сравнително близо, и към издигащите се зад тях хълмове в далечината. На него лежаха солиден учебник по геометрия, снимка в тънка махагонова рамка и дневник с дебела корица, подвързана с червена кожа.

Лора набързо прелистваше страниците. Сега, на петнайсет години, десетгодишната й личност й се виждаше забавна, а настоящата я смущаваше. Мислеше си, че има нещо много тийнейджърско в това да излива емоциите си върху хартията. Навярно трябваше да се откаже от дневника.

Но от друга страна, това не беше ли характерно и за възрастните! Само като си помислеше за всички онези прочути хора, които са водили дневници, хора, за които пише в историческите книги. Навярно и те са се чувствали по-добре, като са записвали нещата, за които не им се е искало да говорят.

„Случва се — мислеше си тя — в някой най-обикновен ден като днешния, в хубав ден, когато поглеждам, както обикновено, през прозореца и мога да наблюдавам мама да къпе кучетата в тенекиеното корито долу или виждам как Рик — откакто е в колежа, обича да му викат Ричард — се връща заедно с татко от полето… и тогава изведнъж ме обзема мъчителна тъга. Не ми се случва много често, но се случва. Предполагам, че вече са ми казали всичко, което могат, и сигурно моите въпроси са им дотегнали: коя е другата ми половина?

От толкова дълго време гледам тази снимка, че мога да я видя и в тъмното. Струва ми се, че малко приличам на нея, но не наистина. Както е усмихната, зъбите й се виждат повече от моите. Със сигурност не приличам на татко. Какво знам за нея? Не много, най-вече, че е обичала да рисува, макар да не е била художничка. Но е искала да стане. Била е много умна, казва татко. Той съжалява, че не може да ми каже много неща за нея. Със сигурност ми е тежко, че ми отговаря на толкова малко въпроси. Работата обаче е там, че двамата са били заедно твърде кратко време. Срещнали се, оженили се, през същата година съм се родила аз, а две години по-късно тя умряла. Това прави само три години или малко повече. Каква ужасно тъжна история.

Но аз все пак си мисля, че дори да живееш с някого само един месец, ще знаеш за него повече, отколкото татко знае. Не всичко, но по-конкретни неща. Той ми разправя само, че била добра танцьорка, играела тенис и говорела сносно френски. Аз обаче искам да знам каква точно е била.

Мама казва, че когато умре любим човек, е мъчително да говориш за него. Не искаш да ти се напомня. Но аз не смятам, че това е вярно. Рик — Ричард — доста често говори за чичо Кларънс. Той и мама дори разказват смешни случки и се смеят заедно. И въпреки това зная, че са го обичали. Спомням си също как, когато Коко, нашето ловджийско кученце, се разболя и умря, никой не искаше да си спомня за него. Но напоследък, когато говоря за него, аз си спомням колко беше сладък, колко щастлив беше в нашата къща и вече не съм чак толкова тъжна. Така че си мисля… дали не е възможно татко да не е обичал майка ми и затова да не ми казва някои неща? Майката и бащата на моята приятелка Емили се разведоха и аз съм сигурна, че ако някой от двамата умре, другият ни най-малко няма да се натъжи и няма да му се иска да отговаря на въпроси.

А може да е тъкмо обратното. Възможно е татко да е обичал Ребека повече, отколкото обича мама, но човек не може да измери точно любовта и сигурно затова, ако я е обичал повече, сега не иска да нарани мама, като споменава за нея. Но пък тогава, ако искаше, той можеше да ми разкаже всичко насаме.

Веднъж, като бях на единайсет и много-много не разбирах тези неща, зададох един ужасен въпрос на мама: дали татко е обичал Ребека повече от нея. Струва ми се обаче, че не нараних особено много чувствата й, защото си спомням как ми отговори много тихо само това, че не можеш да обичаш двама души по един и същи начин. Значи може да е вярно. Никога няма да разбера, защото той със сигурност никога няма да ми каже.

Не иска да ми каже нищо и за моите баби и дядовци. Тук хората винаги говорят за предците си. Джулия Скофийлд има един пра-пра… — не знам колко пъти прадядо, който е участвал в битката при Гетисбърг9. Ричард разправя, че семейство Бенсън са живели на тази земя от двеста години, от времето на Джордж Вашингтон.

Татко твърди, че наистина ми е казал много. Разправял ми е за неговата майка и за фермата и за това как е научил за смъртта на баща си в деня на десанта в Нормандия през 1944 година. Но аз искам да науча за другата си половина. Той все ми повтаря, че щял да ми каже повече, стига да можел, че са живели в Европа и че нямало начин да открие за тях каквото и да било. Това е почти все едно да съм осиновена. Бих могла да го разбера, но е различно. Понякога, макар че няма смисъл, малко се ядосвам. Не се ядосвам на татко, защото предполагам, че той не може да направи нищо, а просто защото ми се вижда, че някак си не е честно.

Макар че почти не споменавам за тези неща пред Ричард, струва ми се, че той разбира по-добре от всеки друг. Струва ми се, че знае за тези мои настроения. Не знам защо съм толкова сигурна в това, но е така. В някои отношения той ми напомня за татко, такъв един спокоен и сериозен, но е много по-красив от него. Разбира се, той е много по-млад, по-близо е до моята възраст и затова ме разбира по-добре. Наистина много ми липсва сега, когато вече учи в университета. Понякога си мисля, че това е началото на любовта. А може би вече съм влюбена в него.

Веднъж го прегърнах и го накарах да ме целуне по устните, за първи път целувах някого по този начин и оттогава с никой друг не съм го правила. Спомням си как той свали ръцете ми и изглеждаше някак уплашен.

— Не бива да го правим — каза той. — Ти си само на петнайсет.

Може би е искал да каже, че като стана по-голяма, ще можем да го правим. Надявам се да е така. Ние не сме брат и сестра и затова бихме могли да се оженим, ако искаме, и колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се иска. Той ще бъде чудесен съпруг, много любящ.

Той иска да се грижи за околната среда, за замърсените реки, обезлесяването и разни такива неща. Току-що стана член на клуб «Сиера». Сигурна съм, че целия си живот ще прекара в тази ферма. Това е неговото наследство. Татко го дразни, като го нарича Даниъл Буун10. Личи си, че татко го обича.

Ричард казва, че татко много му е помагал, след като чичо Кларънс умря. Татко помага страшно много на куп хора в града. Куп хора идват при него за съвет, защото е много умен. Отначало не разбрах, че той ми е помогнал да си намеря работа като доброволка в болницата. Навярно и така щях да получа тази работа, но стана по-бързо, защото той е член на борда, каквото и да означава това. Наистина обичам работата си. Доста е важна. Нося розова престилка и имам много професионален вид, когато разнасям картоните на пациентите по стаите с количката или когато чета приказки на малките на детския етаж.

Понякога си мисля, че може да ми хареса да стана лекарка. Имам отлични бележки по точните науки, затова може един ден да съм от хората, които ще открият лекарство против рака, който е убил чичо Кларънс и майка ми. Татко казва, че това е възможно. Той ми каза, че имам много остър ум и че затова ми е купил микроскопа, за да мога да виждам надълбоко в нещата. Много е интересно как една мравка или някое листо изглеждат съвсем различни под микроскопа. Да, наистина мисля, че бих могла да стана лекарка, ако работя много упорито. Татко казва, че е невероятно какво може да постигне човек, ако се опита.“

Глава 19