Гондолата на времето

4 ЧАСТ

Венеция, 1499 и 2009

Оставих перото и се втурнах към стълбите, където се спрях и се заслушах напрегнато. Възможно беше на вратата да е мона Фаустина, която преди това бях чула отвън. Но може и да беше някой друг. Когато написах, че моето скривалище не е сигурно, не преувеличавах. Предната нощ бях допуснала грешката да не обърна внимание за евентуални преследвачи. Възможно беше Алвизе да ме е проследил.

След това въздъхнах с облекчение, защото чух отдолу мона Фаустина да мърмори недоволно сама на себе си.

— Да си добър човек, като даваш на младите подслон и храна, а те така да ти се отблагодаряват! Много работа за без пари! По цял ден само шетане и метене, готвене и чистене, пране и пазаруване... — Нейното нареждане стана по-тихо, сякаш бе влязла в килера, за да подреди покупките. Дали бе донесла и пресен хляб? Стомахът ми веднага изкъркори, но се въздържах. Вместо да си купя прескъпо парче хляб от мона Фаустина, можех да си взема нещо от сергията на най-близкия пазар.

Без да се колебая, отново клекнах пред сандъка, който използвах като импровизирано бюро, и се съсредоточих върху писмото. Досега не бях написала нещо, което наистина да е от значение. Крайно време беше след хленченето да премина към фактите.

Ако това писмо бъде намерено, то трябва незабавно да бъде предадено на пазителя на находките в университета.

Спрях се и погледнах изречението с радост и изумление, че бях успяла да го напиша. А това, че бях вмъкнала думата „пазител“, ми се стори голямо постижение. Само се чудех дали щеше да ми е от полза, защото не можех да бъда по-конкретна. Веднага осъзнах това при следващото изречение, когато се опитах да напиша името Тревизан. Всеки път когато го изпишех, буквите изчезваха и оставаха само няколко петна. Това че бях успяла да се подпиша, вероятно се дължеше на факта, че името ми бе често срещано.

Накрая пробвах с увъртания, което се получи добре.

„Пратеникът седи в затвора. Благородникът е примамен с хитрина. Злодеят е отвлякъл французойката. Аз съм при скъперничката и се страхувам за живота на приятелите ми. Върни се и ги спаси!“

Накрая на няколко пъти се опитах да напиша отдолу цялото си име, но дори и първата буква от фамилията ми не се задържа вурху пергамента. Разочарована, исках да нарисувам лице с усмивка до името ми, но и това се оказа провал. Накрая се отказах. Докато отново преглеждах готовото писмо, ме обзеха съмнения дали това начинание действително ще ми е от помощ. Въздъхнах и най-накрая го сгънах. Трябваше да рискувам.

Мона Фаустина ми поиска цяло състояние за едно парче восъчна кърпа, въпреки че в нея бе увита рибата, която донесе от пазара.

— Тази е любимата ми восъчна кърпа — обясни ми тя. — Определено в нея вече съм пренесла стотици риби.

Това се усещаше по миризмата, но не можех да бъда придирчива. Все пак успях да я спазаря за една десета от цената, която ми беше поискала, и бях доста горда от себе си. След пазарлъка се качих нагоре по стълбите с миризливата ми плячка и внимателно увих в нея писмото. Накрая го загънах и в една от ленените превръзки на Себастиано и завързах здраво пакета с единствената копринена панделка за коса, която ми бе останала от Доротея.

Както бях планирала, съчиних една бележка за Матилда и Джакопо и една за Тревизан. Сгънах ги плътно и залепих краищата им, както капнах няколко капки восък върху тях.

Накрая се приготвих за излизане, което се ограничаваше до това, да се среша, да се наметна с шала и да си скрия лицето с воала. В никакъв случай не бих могла да рискувам да попадна право в ръцете на някой от бандата на Алвизе.

Когато излязох от къщата, се огледах на всички страни и само след като се убедих, че никой не ме дебне, тръгнах. Кръстосвах уличките, като не избирах най-прекия път, ами заобикалях с идеята някой да не ме проследи.

Беше някъде към обед. Слънцето грееше високо и ставаше все по-топло, но не смеех да си сваля воала, въпреки че се потях като в сауна и виждах леко замъглено.

Градът бе пълен с хора. Беше почти като в бъдещето, само че не се разхождаха туристи, ами истинските венецианци.

Колкото повече наближавах целта си, толкова по-предпазлива ставах. Все по-често се оглеждах, защото, ако Алвизе или някой от неговите хора искаше да ме причака някъде, най-вероятно щеше да е тук. На безопасно разстояние от палацо „Тревизан“, най-накрая спрях в една крива уличка и извадих приготвеното послание от чантата ми. Меланхолично си мислех колко по-лесно би било всичко, ако имаше мобилни телефони. Тогава просто бих изпратила на Тревизан съобщение. Но при тези обстоятелства не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, докато не се появеше подходящ пратеник. За щастие, такъв се появи съвсем скоро. Беше момче на около девет или десет години — възраст, в която момчетата все още можеха да бъдат добри и нямаха опит в маменето на момичета.

Махнах му с ръка.

— Искаш ли да спечелиш две солди? — попитах, без да си разбулвам лицето.

Когато той кимна, му подадох съобщението.

— Ето, вземи това и го занеси в отсрещния палацо с лъвските глави по фасадата. Посланието е предназначено за стопанина на къщата, месер Тревизан, но можеш да го предадеш и на слугата. — Дадох му едно солдо. — Ще получиш още едно, когато изпълниш задачата.

Момчето изтича на секундата и след известно време се върна.

— Направих всичко така, както ми казахте. Господаря го нямаше, така че дадох бележката на слугата.

Подадох му втората монета и му благодарих.

Той ме погледна с надежда.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, мадона? Може би да предам още една бележка?

— Ами всъщност имам още една, но къщата, в която трябва да се занесе, е малко далеч.

— Познавам всяко кътче на Венеция — похвали се момчето. Личеше си с какво удоволствие си беше изработил парите.

— Знаеш ли къде е билковият магазин на мона Матилда? — попитах го.

Момчето се усмихна с облекчение.

— Това е лесно. Оттам винаги купуваме лекарството на дядо срещу лошата му кашлица. Ходил съм там няколко пъти.

— Добре. Тогава можеш да дойдеш с мен, защото, така или иначе, трябва да отида до там. Твоята работа ще бъде да се оглеждаш на всички страни, за да видиш дали някой не ме следва.

Момчето ми се ухили доволно.

— Имам добро зрение.

— Аз обикновено също, ако не нося това нещо.

Посочих булото.

Той вдигна рамене.

— Благородните жени не може да се разхождат в града без воал.

За него изглеждаше напълно нормално, докато аз се чудех още колко дълго щеше да се задържи тази мода. Двеста години? Триста? При всички случаи еманципацията щеше още дълго да почака.

Момчето се оглеждаше във всички посоки и спираше на всеки ъгъл и пред всеки мост, за да оглежда района. Веднага се почувствах малко по-сигурна. Въпреки това, като наближихме билковия магазин, станах предпазлива. Когато стигнахме до площада с чешмата, спрях и дадох на момчето едно солдо.

— Ето половината. Аз ще те чакам тук.

Той се стрелна с усмивка и се върна малко по-късно.

— Задачата е изпълнена.

— На кого даде бележката?

— На мона Матилда, продавачката на билки.

— Сигурен ли си? — попитах колебливо. — Съобщението гласеше, че трябва да дойде тук, при чешмата.

Намръщено, момчето се огледа.

— Ами ето я, идва! Просто бях по-бърз, защото не съм толкова дебел колкото нея.

Наистина, ей там зад ъгъла се носеше мона Матилда с развети поли и с изненадваща за нейната пълнота скорост.

Момчето вдигна ръка и аз му подадох току-що заработеното солдо.

— Мога да разнеса още бележки — каза той с искрящ поглед. Помислих за момент и след това кимнах бавно. — Имам още едно съобщение.

— О, добре!

— Всъщност как се казваш? — попитах го.

— Джино.

— Хубаво име. Аз съм Ана. Джино, ти си добро и отзивчиво момче. Можеш да ми помогнеш с предаването на последното съобщение. Но първо трябва да говоря насаме с мона Матилда. Дотогава ме изчакай при ъгъла и наблюдавай, ако някой се загледа по мен.

Той кимна нетърпеливо и изтича до следващия ъгъл, където се спря и започна да оглежда зорко наоколо.

Мона Матилда се приближи и се изправи, задъхана, пред мен.

— О, небеса — възкликна гневно тя, като притисна едната си ръка върху люлеещите й се гърди. В другата държеше смачканата бележка. Шапчицата й бе застанала накриво, а лицето й бе покрито с пот. — Какво означава всичко това? — тросна се тя. — Къде е това неблагодарно и невъзпитано създание?

— Не знам — отговорих.

Тя размаха бележката.

— Пишеш, че е отвлечена! От кого и къде?

Можех да отговоря на въпроса от кого, но вече се провалих в опита си да го напиша. Въпреки това направих опит да произнеса името на Алвизе. За съжаление, останах с отворена уста, от която не излезе нито звук.

— Само това липсва сега! — възкликна мона Матилда.

Наведох глава, тъй като забелязах, че някои от хората, които бяха дошли за вода, ни хвърляха любопитни погледи.

— Не мога да ви кажа. Иска ми се да можех, но не мога!

— Какво да правя сега? — попита мона Матилда.

С изненада видях, че очите й се напълниха със сълзи. Изчезването на Клариса я бе разчувствало повече, отколкото човек можеше да си представи заради нейните постоянни крясъци.

Тя забеляза състраданието ми и се стегна.

— Многото работа няма да се свърши от само себе си. Докато Клариса я няма, всичко ще си остане недовършено. Не обеща ли, че ще идваш да помагаш всеки ден, ти, некадърнице?

С грубия си тон вече не можеше да ме заблуди. Бях видяла отчаянието в очите й. Разбира се, без къртовския труд на Клариса беше закъсала, но повече се страхуваше от това, да не се случи нещо лошо на момичето.

— За съжаление, не мога да спазя обещанието си. Има хора, които са по петите ми, и трябва да внимавам да не ме намерят. Поради тази причина ви извиках тук, вместо аз да дойда в билковия магазин.

— Хора? Какви хора? — Мона Матилда ме погледна подозрително. — Тези, които са отвлекли Клариса?

Когато кимнах, тя извика от негодувание.

— В какви нечестиви истории си я забъркала?

Тъкмо се канех да се защитя, че не съм виновна, когато чух как зад мен някой силно изсвири с уста. Завъртях се и видях Джино бурно да сочи с пръст. Разтревожена, се обърнах по посоката, която ми показваше. В първия момент, през булото, успях да видя само една фигура, която се беше запътила към мен. Сърцето ми спря и се наканих да събера полите си, за да хукна с всички сили. Но не Алвизе се приближаваше, а старият Джакопо, подпирайки се на патериците си. Заради недъга му бе отнело много повече време, отколкото на мона Матилда да дойде при мен.

— Жено, защо не ме изчака. Аз съм също толкова притеснен за момичето, колкото и ти! — Той се обърна към мен. — Какво е станало?

— Нападнаха ни. Принудиха Клариса да отвлече вниманието ми и така първо хванаха мен. Когато поиска да ми помогне, хванаха и нея. Покриха ме с един чувал и ме пребиха до безсъзнание. Когато дойдох на себе си, нея я нямаше.

Джакопо се намръщи.

— И кой е отговорен за всичко това?

Не се опитах да отговоря, защото, така или иначе, нямаше да мога да произнеса и думичка. Не можех дори да обясня, че знам кой е, но не мога да говоря за това. Така че просто вдигнах със съжаление рамене.

— Как можем да помогнем? — попита Джакопо. — Като отново дойдеш при нас? По всяко време си добре дошла, знай това!

Мона Матилда кимна настойчиво. Ако случайно в полезрението й имаше метла, със сигурност веднага щеше да ми я тикне в ръцете.

— Не, това би било твърде опасно — казах аз. — При вас могат да ме открият.

Джакопо кимна сериозно.

— Разбирам. Имаш ли поне сигурно убежище?

Поклатих глава.

— Ако ни кажеш къде се намира, можем да те снабдим с всичко, от което имаш нужда!

О, да! Това със снабдяването звучеше добре! Можеха да ми донесат сапун! И билки, за да си направя чай. Също така лавандула, която да сложа през нощта между потните ми дрехи! Тъкмо отворих уста, за да обясня къде се намира къщата на мона Фаустина, и отново я затворих. Не защото не можах да изрека адреса — бариерата нямаше нищо общо — а защото тази информация би изложила не само мен, но и други хора на опасност. За Алвизе и хората му щеше да е лесно тайно да проследят мона Матилда или Джакопо от билковия магазин до къщата на мона Фаустина. А след това за него нямаше да представлява проблем да разчисти от пътя си няколко досадни укриватели.

— Може да помогнете по друг начин. Бартоломео бе хвърлен в затвора и трябва да бъде освободен. — После набързо добавих: — Той бе арестуван без причина! Невинен е. Стана недоразумение.

Мона Матилда изсумтя.

— Недоразумение! Който иска да вярва, но не и аз! Винаги съм знаела, че ще свърши зле!

— Млъкни — скастри я Джакопо, после ме попита. — Къде са го арестували?

— В... — Не можах да кажа, но този път бариерата бе виновна. Аха. Забранена информация. Най-вероятно защото в църквата „Санто Стефано“ имаше портал за пътуване във времето. Замаскирах заекването ми с прокашляне и веднага продължих. — Най-важното е бързо да го освободят. Може би той ще може да помогне да намерим Клариса. — Мислех това напълно сериозно, защото в ситуацията, в която се намирахме, всяка една възможност, дори и минимална, беше от значение. Освен Барт, тук не познавах никого, който да е наясно с тази заплетена история. Следователно той бе единственият, който може би имаше някаква представа как бихме могли да спасим Клариса. Ако приемем, че тя все още е жива... Само при мисълта, че случаят би могло да не е такъв, изтръпнах. — Клариса каза, че имате добри връзки с важни служители. Искаше да ви попита дали бихте ги използвали за освобождаването на Бартоломео.

— Ако това е желанието и на двете ви, да видите младия мъж на свобода, ще направя всичко, което е по силите ми. — Джакопо бръкна в кесията, закрепена на колана му, извади една от своите малки издялани фигурки на светци и ми я подаде. — Ето, ще ти донесе късмет. Трябва винаги да я носиш с теб.

Разчувствана, аз погледнах подаръка. Ако не се лъжех, това беше свети Себастиано. Това, че той бе съименник на мъжа, чието завръщане очаквах с такова нетърпение, счетох за добра поличба. Освен това свети Себастиано помагаше срещу чумата, така че нямаше да навреди, ако е с мен.

Благодарна, аз прибрах малката дърворезба в кесийката ми и се усмихнах дружелюбно на Джакопо. Дори мона Матилда да се държеше понякога като старшина по време на служба, съпругът й бе истински добряк. Изведнъж разбрах какво бе накарало Клариса да остане при тях. С принудителния си престой, двеста години преди нейното време, наистина би могла да попадне на много по-лошо място.

— По всяко време можеш да ни изпратиш съобщение, ако имаш нужда от помощ — каза Джакопо. — Не се колебай да се свържеш с нас, ако си в беда!

Благодарих и след това се запътих към мястото, където ме чакаше Джино. Оттам махнах още веднъж на мона Матилда и стария Джакопо, преди да се отправя заедно с момчето до следващата ми цел.

Джино се оказа истинска шестица от тотото. Той знаеше къде точно се намира палацо „Тасини“, или по-точно, бъдещият палацо „Тасини“, защото все още не беше завършено строителството му. Знаех само, че строителната площадка е в близост до моста „Риалто“ и най-вероятно щях да започна да го търся там. През този век нямаше номера на къщите. За да се обясни дадено място, се използваха описания като „срещу църквата на еди-кой си светец“ или „в края на улицата на обущаря“, при което бе препоръчително към улицата на обущаря да се добави и най-близката църква, защото имаше много улици с обущари.

Въпреки това Джино наистина познаваше всяко кътче, не беше преувеличил.

— Наскоро ходих да разгледам строителната площадка на новия палацо „Тасини“ — каза той. — С удоволствие наблюдавам как вървят строителните работи, защото намирам за вълнуващо изграждането на нови къщи във водата.

Спомних си, че и Матео бе направил подобно изказване. Изведнъж и мен ме заинтригува. Каю успяваха хората в това време да строят къщи във водата, а също и такива, които дори и след петстотин години бяха здрави като скали? Бях любопитна да разбера това.

Джино ме преведе през лабиринта от улички от „Сан Паоло“ до „Риалто“. По площадите и мостовете цареше обичайната навалица, навсякъде се разхождаха хора. Междувременно ми се струваше съвсем нормално да виждам как всички тези хора със старомодни облекла извършваха ежедневните си домакински дейности. Усещането за нещо чуждо и непознато, което беше толкова силно и обезпокоително в началото, започна значително да намалява. Това, че не ехтеше шумът от бръмченето на моторните лодки, вече почти не ми правеше впечатление. В бъдещето също нямаше коли в града, поради това разликата не беше толкова голяма. Само през нощта, когато се стъмнеше, се виждаше ясно, че съм в миналото. Липсата на електрическо осветление изискваше повече време за свикване. На практика факлите и фенерите не бяха същото като уличното осветление и осветените витрини.

— Ей там е — каза Джино. Той се спря в подножието на дървения мост „Риалто“.

И наистина, в близост до началото на моста множество работници бяха заети с полагането на основите. Очарована, аз се загледах в строителната площадка. Така бяха отклонили водата, че да не я залива. Наоколо бяха струпани дървени трупи, пръст и камъни, които образуваха висока стена и в така създадената яма мъжете работеха по сградата. Стотици стълбове стърчаха от калната земя във въздуха. Между тях бяха положени напречните греди, които поддържаха зидарията. Наредените тухли вече достигаха над нивото на водата. В широк отвор откъм канала можеше да се види къде щеше да се намира портата за към водната зала.

Двама работници се бяха захванали с изграждането на задната стена на бъдещата водна зала, а другите мъже от бригадата — с шпакловката и замазката на външните стени.

Разгледах всичко много внимателно, докато най-накрая погледът ми не се спря на задната стена на водната зала.

— Там съобщението би било на сигурно място — казах разсеяно.

— Да го занеса ли на един от тези мъже? — попита Джино.

— Ами... Всъщност съобщението е за... по-късно. — Мислех си колко удобно би било сега всички строителни работници да отидат на обяд, така че да имам възможност да скрия на спокойствие моето увито във восъчна кърпа пакетче. Трудно си представях как ще сляза от насипа по една от стълбите в ямата и ще кажа: — Съжалявам, момчета, но трябва да намеря подходящо местенце, където да мушна едно писмо, нека не ви притеснява моето присъствие по време на работа.

Напрегнато мислех как незабелязано да скрия писмото, въпреки всичките тези типове, които се мотаеха наоколо. Решението всъщност бе доста просто: беше невъзможно.

Обезсърчена, се загледах в рова и въздъхнах. Нямаше да се предам толкова бързо! Трябваше да има все някакъв начин! В края на краищата господин Бярнигноки е намерил писмото в бъдещето, нали така?

Докато разсъждавах върху тази дилема, Джино се обади.

— Да го направя или не? — попита той. Безпокойството, че последният дял от възнаграждението ще му се изплъзне между пръстите, бе очевидно.

— Работата е там — казах колебливо, докато му показвах пакета. — Трябва да скрия съобщението в строежа. При това така, че там... да се запази.

— Съобщение, което никой не трябва да получи? — Покритото с лунички лице на Джино се изкриви недоверчиво.

Не и през следващите петстотин и десет години, исках да кажа, но очевидно това попадаше под забраната на бариерата, защото не успях да го изговоря.

— Ах! — възкликна Джино. — Сега разбирам! Това е един вид защитна магия, нали? Чувал съм за това от хора, които правят такива неща. При строежа на нова къща принасят в жертва животни и ги погребват в основите. — Той огледа пакета. — Умряло животно ли има вътре?

— Не, само едно писмо. — Благодарна за предположението му, добавих: — Ъм, това е един вид писмо със защитна магия.

— Което трябва да се зарови?

— Да, но така, че да не го намокри вода, в противен случай няма да подейства. То трябва да се запази толкова дълго, колкото и къщата.

— Тогава трябва да се зазида в някоя стена — разсъждаваше Джино.

— Точно така — съгласих се. — Мислех си на задната стена на водната зала. Ако по някакъв начин успеем... — Погледнах го внимателно. — Ще ти дам два пъти повече от това, което вече имаш, ако ти хрумне добра идея как можем да го направим.

— Наистина ли? — Той ме изгледа доволно. — Нищо по-лесно от това. Дайте на мен. — Взе пакета от ръката ми и се стрелна напред. Смаяна, го проследих с поглед как се изкачи на строежа от ръба на стената и отиде при един от работниците. Той заговори мъжа и от време на време поглеждаше към мен. Работникът проследи погледа му, а аз устоях на желанието да се скрия, но човекът беше просто любопитен. Джино му даде пакета и веднага след това мъжът замахна с мистрията (или каквото там се използваше по това време в строителството) и замаза моето послание в току-що наредения ред тухли.

Джино изскочи пъргаво от ямата на строежа и засия срещу мен.

— Готово.

Не можех да повярвам, че стана толкова лесно.

— Какво му каза?

— Ами истината. Това, че носите закрилно писмо за къщата, което трябва да се замаже в стената.

— И той просто го направи?

— Е, преди това му казах, че ще му дадете едно солдо. Аз вече му дадох парите. — Усмивката на Джино леко се изкриви. — И му казах, че писмото е благословено от епископа. Само за да не си помисли, че е магьосническо.

— Ти си умно момче — казах с възхищение, докато изваждах няколко монети. — Ето, за разходите ти и за твоето усилие. — Тъй като разреши проблема ми толкова елегантно, му дадох много повече, отколкото се бяхме договорили. Той отново засия и аз се зарадвах, че бе толкова доволен. — Джино, ти си страхотен пич! — Думите ми се трансформираха в „отличен другар“, но няма да издребнявам.

Той се потупа по гърдите.

— Ще ви помагам винаги когато имате нужда от мен, мадона.

Изведнъж почувствах необходимост да го защитя. Или поне да го стисна силно в обятията си и да му кажа какъв страхотен смелчага е той. Трудно можех да му обясня, че се е родил в гадно и назадничаво време, без училище и детски надбавки.

Спонтанно отметнах булото си и му се усмихнах. Тогава го попитах къде живее. Само в случай че действително отново се нуждаех от неговата помощ.

— В третата къща на бояджийската улица, зад църквата „Мадона дел Орто“ — каза той, преди да се сбогува с мен с приятелско помахване. Наблюдавах го, докато не изчезна зад ъгъла на най-близките къщи.

Преди да си тръгна, погледнах отново към строителната площадка. Стената беше пораснала с още един ред тухли, а пакетчето — безопасно скътано до следващото хилядолетие. Поне дотогава, докато господин Бярнигноки не го намереше.

Изведнъж започна да ме сърби вратът. Най-добре бързо да си обирам крушите, преди някой да ме е разпознал. Освен това сметнах, че бях направила един куп неща само за един ден и заслужавах малко почивка, но най-вече прилична храна. Бързо се извърнах от строителната площадка и понечих да си тръгна, когато се блъснах в някого, който винаги се намираше там, където най-малко го очаквах. Шокът ме удари в крайниците и ме парализира, така че не можах да направя и крачка встрани.

Алвизе Малипиеро беше застанал пред мен и ме гледаше втренчено. Наругах се, задето бях забравила отново да си спусна воала, тогава може би щеше просто да ме подмине.

— Виж ти — каза бавно той. — Струва ми се, че отново си във форма.

Преглътнах и си поех дълбоко въздух, за да мога да изкрещя силно, в случай че му дойдеше на ума да ми стори нещо пред всички.

Но той просто стоеше и ме гледаше с тези безмилостни тъмни очи, които можеха да превърнат в парче лед всяко живо същество, стига да се взираха в него достатъчно дълго. Във всеки случай преди малко изпитвах страшна жега, а сега изведнъж почувствах ръцете и краката ми вкочанени от студ. Разбира се, беше от страх, но това не го правеше по-малко реално.

Независимо от това, към страха ми се примеси чувство на удовлетвореност, когато забелязах, че моят С.О.Н.Г не го е подминал, без да остави следи. Носът му беше подут и червен, а в ноздрите му дори беше останала засъхнала кръв.

— Сигурно вече си се запитала защо се събуди здрава и права — каза Алвизе с приветлив глас. След като не отговорих, той продължи, пак толкова разговорливо. — Разбира се, че не е станала грешка, както можеш да се досетиш. Обстоятелствата го изискваха, така че трябваше да те пощадя. Въпреки моето мнение, че трябваше просто да те хвърлим в канала. С чувала върху главата.

Преодолях вцепенението си. Стори ми се, сякаш искаше да сподели защо не се беше възползвал от възможността. Нямаше да навреди да получа информация за врага, а ако самият враг искаше да ми я предостави, още по-добре. Беше ми ясно, че трябваше да има причина за поведението му, и изгарях от нетърпение да разбера каква бе тя.

— Какви обстоятелства? — изтърсих.

— Предполага се, че все още имаме нужда от теб, както и от Тревизан за отстраняването на един важен проблем.

— Кой го казва? Така нареченият ти господар?

Той се втренчи в мен.

— Аз сам съм си господар!

— Така ли? А кой тогава реши, че трябва да помогна при отстраняването на проблема? Като оставим факта, че нямам никакво желание за това, ти и твоят господар трябва дълго да чакате. — Трябваше да прозвучи спокойно, но гласът ми трепереше.

Алвизе го забеляза и се засмя.

— Ама че глупачка. Да не си въобразяваш, че можеш да повлияеш на каквото и да било? Ти все още си жива, защото ще помогнеш при убийството на някого.

Втрещена, аз го погледнах втренчено.

— Ти не си с всичкия си! Сериозно ли смяташ, че ще направя такова нещо?!

— Когато му дойде времето, ще го направиш, така е предсказано.

— От кого? — попитах небрежно с надеждата, че ще се издаде погрешка. Себастиано беше казал, че трябва да има някой, който помага на Алвизе при пътуванията му във времето. Трябваше да е някой пазител, защото само те бяха в състояние да правят това и да знаят какво щеше да се случи в бъдещето, включително и настъпилите промени, защото те можеха да ги видят в магическите си огледала.

— Вероятно много ти се иска да узнаеш, нали? — каза Алвизе и презрително поклати глава. — Ще го разбереш миг преди смъртта си. Може би.

Едва когато направи крачка към мен, забелязах, че беше извадил камата си. Преди да успея да отстъпя, той ме достига и застана толкова близо, че жакетът му докосна края на булото ми. До ноздрите ми отново достигна мирисът на сапун, чиста вълна и кедрово дърво. Искаше ми се да направя огромна крачка назад, за да избягам от тази отвратителна миризма, но тогава щях да падна в канала.

За момент сериозно обмислях да предпочета бульона от водорасли пред това, да продължа разговора с Алвизе, но той ме държеше здраво, бе хванал краищата на шала, който бях наметнала върху раменете ми. Ножът му се плъзна между гънките на тъканта и стигна чак до гърлото ми.

— Сам каза, че имаш нужда от мен. — Мразех се заради несигурния тон в гласа ми, но нищо не можех да направя. Трескаво погледнах от ляво надясно. Имаше много хора на брега на канала, включително и мъжете на строежа, но никой не ни обръщаше внимание. Алвизе умело криеше ножа.

— Разбира се, че ми трябваш. Но за това пък никой не е определил как трябва да изглеждаш. Например мога да разкрася още повече хубавото ти личице с някой и друг белег. Тогава пак ще си жива. — Усещах върха на камата му да се врязва под брадичката ми. —Въпреки че съм склонен на преговори. Да речем, че няма да те порежа, ако ми кажеш през кой портал мина Себастиано последния път. Или къде скри маската.

— Загубих я — рекох аз.

В същото време чух гневен глас, който ми звучеше много познат.

— Ах, ето те и теб! Веднага щом се загледам за момент по някой търговски щанд, вече си изчезнал.

Това беше Доротея. Не можех да я видя, защото беше застанала зад Алвизе, но тя се появи точно като по поръчка, за да ме спаси.

— Доротея, радвам се, че си тук! — казах с тъничък гласец.

В следващия миг тя се премести в полезрението ми. Червените й къдрици се поклащаха под финия й копринен воал — жълтото очевидно бе любимият й цвят — а ароматът, с който Клариса ни бе напарфюмирала за празненството на Тревизан, се носеше около нея. По всичко личеше, че си го бе набавила.

— Какво правиш, за бога? — попита тя Алвизе.

— Само ще й срежа лицето — рече Алвизе равнодушно. — Не желае да ми каже това, което искам да знам. Но аз трябва да разбера, защото е важно. Изчакай малко встрани, където няма да ни чуваш, в противен случай нищо няма да може да ми каже.

С това той имаше предвид бариерата! Аз изпъшках.

— Доротея... — казах умолително.

— Да не си се побъркал? — скастри го тя. — Само да си я порязал! — Пристъпи към него и ме погледна с неодобрение. — Кръвта ще съсипе красивия ми шал! През цялото време си го исках обратно. — С едно целеустремено движение сграбчи шала, с който бях увила раменете си, и го издърпа. Миг по-късно се отмести. — Така, сега вече можеш да правиш, каквото си си наумил. Но може би ще е по-добре под онази арка ей там, защото тук всеки ще те види, а аз ще чакам на моста.

— Доротея! — простенах ужасена, но тя вече беше избързала напред.

Алвизе ме повлече към арката.

— Сега сме само ние двамата. — Ножът се заби в кожата ми. — Говори, кучко!

— Знаех, че ще дойдеш да видиш строежа! — Това беше ентусиазираният глас на Матиас Таселхоф, известен още като Матео Тасини.

Ножът изчезна още преди да ме е наранил. Алвизе ме пусна бързо и отстъпи крачка назад. Зад него се появи едрата фигура на Матиас. Той стоеше в уличката пред арката и оглеждаше Алвизе с недоумение.

— Каква работа имате с Ана, Малипиеро?

— Той тъкмо се канеше да си върви — казах незабавно. Гласът ми трепереше, а аз едва се удържах на краката си, защото коленете ми се разтрепериха от облекчение.

— Така е. — Алвизе се усмихна по задължение. — По-късно пак ще си поговорим. — Той се обърна и се отдалечи с големи крачки.

— Какво искаше този човек от теб? — попита Матиас намръщено. — Не беше ли и на празника на Тревизан? Струва ми се, че и във водната зала те беше обезпокоил, или греша?

— „Обезпокоил“ не е точната дума.

— Коя би била по-подходяща?

„Да ме убие“, помислих си. Но не можех да го изрека заради бариерата.

— Той само... ме ядоса — отговорих. — Със своя... грубоват маниер. Ако се чудиш какво мисля за него: не го понасям. — Поне това можех да кажа.

— Откъде го познаваш?

— Ами това е дълга история... А ти откъде го познаваш?

— Той ми е съсед.

Загубих ума и дума.

— Искаш да кажеш, че живее тук?

— Не, в непосредствена близост до старата ни къща при Кампо дей Мори. Може да се каже, че и аз не го понасям. Този мъж често ми изглежда зловещо, но не знам защо. — Елегантно ми подаде ръка, за да мога като истинска дама да се облегна на него.

Не се колебах дълго да го хвана под ръка, дори и само за да се подпра на него. След нападението на Алвизе се чувствах доста отпаднала и слушах Матео само с половин ухо, който така подробно ми обясняваше напредъка в изграждането на новата им къща. Все още усещах върха на металното острие. Дори и ужасът от безпощадното поведение на Доротея утихваше бавно. Едновременно с това размишлявах как бих могла да изпадна в ситуация, в която против волята ми щях да помогна за убийството на Тревизан. Това, че ставаше въпрос за него, не подлежеше на съмнение. Разбира се, никога не бих извършила доброволно такова ужасно престъпление, ето защо ми беше трудно да измисля какви обстоятелства биха могли да ме принудят да го направя. Никакви, заклех се. Дори и с цената на живота ми! И сега, когато вече го знаех, щях още повече да внимавам да не се стигне до това. Най-добрият начин беше въобще да не се доближавам до Тревизан. Дори и само за да се изключи възможността, че от невнимание можеше да се спъне в крака ми и да си счупи врата, падайки по стълбите. Или да предотвратя да се развълнува прекалено от приказките ми, които биха му причинили сърдечен удар. Всичко бе възможно при тези странни пътувания във времето.

— ...нужда малко да се подкрепиш? — достигна до съзнанието ми гласът на Матиас.

— Моля?

— Чувствам лек глад — каза той възпитано. — Попитах дали и ти имаш нужда малко да се подкрепиш. В такъв случай можем да си вземем нещо от онзи готвач на улицата, много вкусно готви.

— О, с удоволствие. — При появата на Алвизе гладът ми напълно бе преминал, но всяко едно разсейване от преживяното беше добре дошло.

Все още увиснала на ръката на Матиас, отидох заедно с него до една будка, където уличен готвач бе измайсторил малък грил, от който във въздуха се разнасяше миризмата на много вкусно печено пиле. Към него имаше пресен бял хляб.

Слисана, слушах как Матиас нареждаше на продавача да нареже филийките хляб на триъгълници и да сложи по средата месото. Поднесоха ми резултата върху дървена дъска. Приличаше на оригинално трамецино. Точно като онова, което заедно с Матиас ядяхме в бъдещето на Кампо Санто Стефано.

— Много е яко — казах аз (а се трансформира в „много интересно“).

— Мисля, че така е по-вкусно — рече Матиас и замислено добави: — И аз не знам защо, но така го предпочитам. През цялото време очаквах с нетърпение момента, в който да дойда тук с теб и да ни сервират сандвичите по този начин. Дори и на другите да им се вижда странно.

Той плати на търговеца, след което седнахме на бордюра около чешмата и хапнахме нашите трамецини точно така, както щяхме да направим след петстотин и десет години. Както бяхме направили. О, по дяволите!

— Аз също смятам, че така е много по-вкусно — съгласих аз. — А нека другите го намират за странно!

— Понякога ми идват още по-странни идеи — довери ми се Матиас. — Например аз си мия зъбите най-малко три пъти на ден. Това е нещо като вътрешна принуда, особено когато съм ял сладко.

— О, това е нормално. Аз също го правя. Освен ако не забравя или нямам време.

— Наистина ли? — Той се замисли. — Е, майка ми също, но освен нея не познавам никой друг, който да го прави.

— Във всеки случай може да е само за добро. Срещу дупки по зъбите и други такива. — Всъщност исках да кажа „кариес“, но беше същото.

— Знаеш ли, моята мечта е всички хора да си почистват редовно зъбите. Аз съм на мнение, че голяма част от клетия живот на хората идва от развалените им зъби. Ако се грижеха за тях, щяха да бъдат много по-здрави.

Това ме срази. По всичко личеше, че беше запазил любовта си към стоматологията. Само че не можеше да стане зъболекар, защото тук тази работа се вършеше от бръснаря, който не беше нищо повече от един вид тенекеджия в наши дни.

Седяхме мълчаливо и гледахме към Канале Гранде, където в колоритна последователност покрай нас минаваха лодки, салове и гондоли. Беше светъл и слънчев ден с приятно мек въздух. Хлябът бе вкусен и хрупкав, а пилето — овкусено с различни подправки. Ако обстоятелствата не бяха толкова страшни, бих се чувствала направо комфортно.

Приятната обстановка бе неочаквано нарушена, когато един женски глас извика Матиас.

— Матео! Какво правиш?

Дори не трябваше да се обръщам, за да разбера кой зададе този въпрос. Мрънкащата и всезнаеща интонация не можеше да се сбърка. И наистина, в следващия момент към нас се втурна Юлиане Таселхоф, известна още като Джулия Тасини, и погледна сина си укорително.

— Трябваше да контролираш мъжете на строежа, а не да седиш мързеливо на слънце! — Тя ме погледна така, сякаш бях примамила Матиас с някакви мръснишки номера. — Това не е ли момичето, на което мислите му са малко объркани? Как й беше името? Ана?

— Майко, моля те — каза Матиас, смутен, и продължи с малко по-решителен тон: — Виждаш, че мъжете работят усърдно. Не им харесва, когато някой постоянно ги гледа в ръцете.

Може би той таеше надежда, че майка му ще се махне, но тя остана на мястото си и не ни изпусна от поглед. Желанието ми за трамецини се изпари във въздуха. Изправих се и си изтупах роклята от праха.

— Трябва да тръгвам. Беше ми приятно да те видя, Матео. Може би ще се срещнем отново някой ден.

Казах това просто между другото, защото знаех, че се сбогувам завинаги. Изведнъж усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Бързо наместих булото пред лицето ми, така че никой да не разбереше чувствата ми. Матиас Таселхоф беше единствената връзка с моето време. Бяхме родени през една и съща година и въпреки че не можеше да си спомни за мен или бившия си живот, го чувствах като спасителен пояс.

— Поздравете вашия скъп съпруг — казах учтиво на Юлиане Таселхоф. — Късмет в новия дом и нека издържи с целия си блясък в продължение на векове.

Това пожелание, естествено, бе егоистично, но защо и Таселхоф да не се възползваха от него? Дори заради Матиас, на който желаех от сърце наистина хубав живот. Спонтанно му казах:

— Това със зъбите, не позволявай да те разубедят. Аз съм на същото мнение като теб: миенето никога не е достатъчно. Особено вечер!

С тези думи аз рязко се обърнах и тръгнах с бърза крачка.

Следващите дни се изнизаха монотонно и без произшествия. Най-вълнуващото нещо, което преживях, бяха пазарлъците с мона Фаустина. За всяко парче сапун, чиста кърпа или мижава и спаружена ябълка тя изискваше луди пари. Направих всичко възможно, за да смъкна цените, но трябваше да се храня и мия, така че спестяванията ми бързо привършваха. До следващата смяна на лунната фаза трябваше да ми стигнат, но ако Себастиано не се появеше дотогава, положението изглеждаше трагично.

От страх да не се натъкна отново на Алвизе, не смеех да си покажа носа навън. Бях убедена, че държеше под око местата, където имаше вероятност да ме засече. На всеки два дни ходех до магазина с маски, плътно забулена, но той изглеждаше изоставен и вратата беше залостена.

През повечето време висях в задушното таванско помещение на мона Фаустина и чаках завръщането на Себастиано.

Често си мислех за Барт и се притеснявах за това, което беше принуден да изтърпи в затвора. След всичко, което бях чула досега, с хората зад решетките не се отнасяха много внимателно. На „Амнести Интернешънъл“ би се отворило ужасно много работа тук.

Но повече се притеснявах за Клариса. Понякога се съмнявах, че все още е жива. Тогава се чувствах толкова зле, че се свивах в леглото и плачех.

Освен това ужасно съжалявах и мен самата. Мисълта, че най-вероятно щях да остана тук като в капан за по-дълго време, ме потискаше. След няколко дни вече не знаех кое миришеше по-лошо: дрехите ми или аз самата. И все се питах дали някога щях да успея да свикна с вонята. Но отговорът беше и си оставаше „Не!“.

Накрая мизерните хигиенни условия вече нямаха значение, тъй като смяната на лунната фаза наближаваше, а този, който още се баваше, беше Себастиано. Сега вече не се страхувах, че може да дойде твърде късно, ами че нямаше да успее да пребори болестта. Той никога нямаше да се върне, Хосе и Есперанца също и аз щях да остана тук завинаги!

Все по-често плачех и в моето униние престанах дори да се пазаря с мона Фаустина за парче хляб и сирене или чисти кърпи, в резултат на което ядях малко и престанах да се мия.

Накрая останаха само три дни до смяната на лунната фаза, после два, а след това един. И тогава дойде времето, когато трябваше да си тръгна. Стана вечер и аз започнах да броя часовете. Не знаех точно кога щеше да настъпи моментът, но че щеше да се случи тази нощ, нямаше никакво съмнение. Изчислявах отново и отново и със сигурност не се бях объркала.

Но това вече нямаше значение, защото трябваше да прекарам предстоящите две седмици до следващата лунна фаза отново тук, както през отминалите кошмарни дни. А след това най-вероятно и всичките останали до края на живота ми.

Плаках отчаяно, докато не заспах.

Сънувах откачен сън, в който Себастиано почука на вратата на мона Фаустина. Тя му отвори и помърмори малко, защото я бе измъкнал от леглото посред нощ, но след това тонът й се смекчи и дори стигна дотам, да твърди, че бе любимият й наемател, дори и само заради неговата щедрост.

И между другото, спомена също, че жена му е много по-различна от него, дори може да се каже, че е стисната.

Насън съпругата чуваше всяка дума, но не ми пукаше, че мона Фаустина ме смяташе за скъперница. В замяна аз пък си мислех, че тя е алчна, което се допълваше много добре. Значи, нямаше причина да се ядосва човек.

В съня ми Себастиано се изкачи нагоре по стълбите.

— Върнах се — каза той.

В този момент се събудих и се изправих, и нададох силен вик, когато видях Себастиано да стои до леглото ми. Той държеше свещ в ръката си, която осветяваше лицето му отдолу.

— Ти се върна! — запелтечих.

— Точно това казах.

Не можах да спра сълзите си и се разплаках.

— Липсвах ли ти? — попита той.

— Само не си въобразявай прекалено много — изхлипах аз.

Той повдигна вежди.

— Тогава да си ходя?

— Да не си посмял!

Изпълзях от леглото, за да го погледна по-отблизо. На светлината на свещта лицето му беше малко бледо, но с изключение на това от болестта му нямаше и следа. Очите му бяха толкова сини както винаги, а усмивката му бе възвърнала отново провокативната си нотка. Матиас би се зарадвал на блестящите му бели зъби, а уникалното му атрактивно лице изглеждаше така, както на първата ни среща: като на един победител. Не се нуждаеше от тениска, на която да го пише, той просто беше такъв.

— Ти изглеждаш... здрав — казах аз. Прозвуча глупаво и неловко.

— Нищо чудно. Натъпкаха ме с хапчета и инжекции.

Отдолу се чу затварянето на задната врата. Мона Фаустина изчезна в нужника, така че можехме да си кажем няколко приказки, необезпокоявани. Стана като по поръчка, защото изгарях от нетърпение да науча какво се бе случило през това време.

— В болница ли беше? — попитах го.

Той кимна.

— Осем дни, от които първите два в реанимацията.

— О! — възкликнах, стресната. — Какво точно ти имаше?

— Пневмония. Всъщност искаха да ме задържат още няколко дни за наблюдение, но аз избягах.

В мен нещо се разтопи.

— О! Заради мен ли? За да не седя тук още две седмици?

— Ами... по-точно заради писмото ти.

— Ти си го прочел? — попитах невярващо.

Себастиано кимна.

— Хосе ми показа едно копие в болницата. Някой бе изпратил писмото в нашия факултет и поискал експертиза за автентичност.

Бях въодушевена.

— Значи, наистина се получи! — Разказах му как бе станало всичко, при което той поклати глава и каза, че никой не може да ми стъпи и на малкия пръст.

Развълнувана, го прекъснах.

— Значи, знаеш какво се случи с Клариса и Барт! И това, че Тревизан изчезна!

— Затова се върнах по-рано. Двамата с Хосе незабавно ще се погрижим.

— А преди това ще ме върнеш обратно, защото точно сега е подходящият момент, нали? — попитах аз, а после добавих: — Тази нощ се сменя лунната фаза. Изчислих го с точност и искам най-накрая да се прибера у дома.

Той се намръщи.

— Хм... разбира се. След като го искаш. Червената гондола се намира във водната зала на къщата на Мариета. Хосе също е там. — Погледът му се смекчи. — Всъщност това с писмото бе брилянтна идея. Ти си едно забележително момиче, Ана.

Чувствах се много забележителна, в смисъл забележително мръсна. Но изглежда, това ни най-малко не смущаваше Себастиано. Той ме хвана за раменете и дълго ме съзерцава.

— Ана, много се радвам да те видя отново. — Погледите ни се срещнаха. Изведнъж дишането ми стана трудно. Той стоеше твърде близо до мен.

— Нямам чисти дрехи — казах отчаяно. — Може да се каже, че съм останала без пукната пара и смърдя до небесата.

Вместо да отговори, той ме притегли към себе си и ме целуна. Когато усетих устните му върху моите, ми мина през ума, че сигурно всеки момент щеше да припадне от миризмата на тялото ми. Но не стана нищо подобно, вместо това той ме целуваше все по-настойчиво и аз спрях да мисля, и отвърнах на целувките му, изпълнена със страст.

Най-вероятно в следващия момент щяхме да се озовем в леглото, когато чухме мона Фаустина да се обажда от долу:

— Желаете ли да хапнете нещо? Купих пресен салам! Мога да ви заделя едно парченце на специална цена!

Себастиано се отдръпна колебливо от мен и викна през рамо:

— Ще се погрижим сами, благодаря! Освен това ще отпътуваме веднага!

Издишах дълбоко. Почувствах как коленете ми се разтрепериха.

— Това са най-хубавите думи, които някога си ми казвал.

Той се усмихна.

— Наистина ли? А пък аз си мислех, че са думите, с които ти направих комплимент за златистата ти коса.

Засмях се, въпреки че коленете ми още трепереха от целувката. Светкавично навлякох по-малко мръсната роба над фустата и скочих в обувките ми. Бързо се отказах от опита да се среша, защото косата ми беше прекалено сплъстена. Утре сутрин щях да я измия поне пет пъти с шампоан и след това да й сложа двойна доза балсам. Така бързо щях да забравя в какво състояние бе през последните няколко седмици.

— Ето, готова съм — казах аз. — От мен да мине, можем да вървим! — Изгледах го малко неуверено. — Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се. Аз те доведох тук и аз ще те върна обратно.

Олекна ми.

— Тогава всичко е наред.

Наистина вярвах в това. В същото време отказвах да мисля как щяха да се развият нещата между мен и Себастиано след завръщането ми. Все някак щяха да се получат. Със сигурност. Но преди това имаше по-важни неща за вършене. Например да си взема душ. И да закуся в хотела с мама и татко. Тост с нутела, кифлички с мармалад, какао. Сок от портокал. И след това шоколад и сладолед, докато не ми стане лошо!

Себастиано огледа таванското помещение.

— Ще оставим всички неща тук, няма да имаш нужда от тях.

— Чакай. — Набързо изрових маската от сандъка ми. — Ще я взема с мен. — Мушнах я в кесията на колана ми, където съхранявах оставащите ми няколко монети и малката фигурка на светец от Джакопо.

— Ще я загубиш по пътя за връщане — рече Себастиано.

— Тъкмо няма да попадне в лапите на Алвизе.

— Как се сети за това сега?

— Той искаше да знае къде съм я скрила.

Себастиано се обърна към мен.

— Какво? Ти си го видяла? Кога?

Първо се ослушах, а след това разказах шепнешком за срещата ми с Алвизе и Доротея на строителната площадка на палацо „Тасини”.

Себастиано ме слушаше мълчаливо. Изражението му ставаше все по-мрачно. Когато приключих, той изглеждаше толкова разярен, че почти ме хвана страх от него.

— Един ден този тип ще си мечтае да не се е раждал — каза Себастиано. — Лично ще се погрижа за това. — Гласът му бе спокоен, но в същото време можеше да се улови смъртоносната му решителност. Ако в този момент Алвизе случайно беше наблизо, със сигурност щяха да се хвърлят в жесток бой.

Мисълта ме плашеше, защото съсем наскоро Себастиано се бе запознал отблизо с камата на Алвизе. Но от друга страна, ми харесваше, че искаше да се справи с него заради мен. Терминът закрилник придоби едно ново и реално значение за мен.

Във всеки случай, аз вече не се страхувах и това ме правеше щастлива. И разбира се, фактът, че най-накрая щях да се прибера у дома.

Мона Фаустина ни чакаше с обвинително изражение и обясни, че всъщност трябва да платим наем и за следващата седмица, защото новината за нашето заминаване й е дошла изневиделица.

— Щях да потърся нови наематели, ако знаех, че ще се изнесете!

— Ще платим само за един допълнителен ден, при това от учтивост — отговорих й. — И за това ще искаме едно порядъчно парче сирене. От прясното, не това от миналата седмица. И хляб, естествено. — Забелязах озадачения поглед на Себастиано и се изкашлях. — Не съм вечеряла.

— Искате да ме съсипете! — вайкаше се мона Фаустина, но това не й попречи да ни приготви поисканото и накрая да сграбчи сръчно монетите, които Себастиано й подаде. — Какво ще стане с нещата ви, няма ли да ги вземете? — искаше да знае тя.

— Няма да ни трябват повече — заяви Себастиано.

Тогава сбогуването на мона Фаустина стана далеч по-любезно, отколкото можеше да се очаква при нормални обстоятелства. Дори ми се стори, че забелязах една едва забележима усмивка, преди да си тръгнем.

— Едно нещо е сигурно — заявих на улицата, докато си отхапвах от хляба със сиренето. — Тази жена умее страхотно да преговаря.

— Ти също — каза Себастиано, усмихвайки се.

— В тези времена самотните жени нямат друг избор. — Всъщност го казах на шега, но докато го изговарях, осъзнах колко вярно беше.

Себастиано също отхапа от хляба със сиренето, след това отново аз и докато стигнем до площадката на кея, изядохме всичко.

Качихме се в гондолата, която бе закотвил там. Остави свещта в определеното за това място и закрепи дългото весло в дьржача, премести се в задната част на лодката и я отблъсна от кея. Докато управляваше гондолата с ловки движения през нощния лабиринт от канали, аз седях на пейката и поглеждах крадешком към него. Той не се виждаше особено добре, защото свещта се намираше в другия край на лодката. Светлината която достигаше до нас от факлите и фенерите, които горяха по бреговете на каналите, също бе слаба. Въпреки това не ми убягна нито един детайл от външността му. Мрачното изражение на лицето му, мощният силует на раменете му, очертанията на краката му. Дори забелязах слабия блясък в очите му и се почудих какво ли си мисли, докато отново и отново прокарваше греблото през водата и се взираше над главата ми в мрака.

Дали си мислеше за това, как щеше да измъкне Барт от затвора и да разбере какво се е случило с Тревизан и Клариса? Как щеше да надхитри Алвизе и веднъж завинаги да го победи?

На мястото на Себастиано постоянно бих си мислила за това и бих си нацапала гащите от страх. Но аз не бях на негово място, бях само едно момиче, което случайно бе попаднало в миналото. Бях изпълнила моята задача от хода на историята и спасила един мъж, рискувайки собствения си живот. Бях преживяла достатъчно. Следователно бях заслужила завръщането ми у дома и вече нямах нищо общо с цялата тази работа.

Само се чудех откъде идваше това странно чувство, сякаш ме глождеше гузна съвест. Въпреки че бе невъзможно, тъй като наистина не можех да намеря основателна причина за това. Нито една. Решително изправих рамене и погледнах право напред, докато не наближихме къщата на куртизанката.

Себастиано завърза гондолата за един от стърчащите от водата колове. Качих се на кея и изчаках, докато той не дойде при мен. Мълчахме, не казахме нито дума дори и когато го последвах до портата. Себастиано почука по-силно, отколкото бе необходимо. Мариета лично ни отвори вратата.

— Ето ви и вас най-накрая! — Независимо от късния час, тя беше сияйно красива. И най-вече миришеше хубаво. Ни най-малко на мръсно. За поздрав ме прегърна и ме целуна по бузата. Въпреки това не сбърчи нос, а точно това очаквах да направи. — Наредих да ти подготвят ваната и ти приготвих чисти дрехи.

— Това наистина е супермегаяко! — извиках с възторг, но прозвуча по-скоро като „Каква неизмерима благодат!“, но дори и така идваше от дъното на душата ми. После колебливо погледнах към Себастиано. — Искам да кажа, не знам дали...

— Разполагаме с достатъчно време — прекъсна ме той.

— И няма чужди мъже в къщата — каза Мариета. —Тази вечер не са предвидени празненства.

— О, това е... това не беше необходимо — рекох аз.

— Не е заради теб — информира ме Себастиано. — А само защото е неделя.

— Моите момичета и аз имаме свободен ден, защото така е редно — добави Мариета.

Кимнах смутено. Не исках да знам такива подробности.

Една прислужница ме заведе до първия етаж и до същата стая с балдахиновото легло, където бях отседнала предишния път. След мизерните седмици, прекарани на таванската стая на мона Фаустина, останах напълно зашеметена от целия този лукс. В камината гореше уютен огън, а пред него стоеше голяма вана, от която излизаше пара и чийто съблазнителен ориенталски аромат се носеше насреща ми. Само някой, който особено много държеше на мен, можеше да напарфюмира така водата.

Прислужницата предложи да ми помогне да се съблека и измия, но както вече бях обяснила предния път, можех да се справя и сама. След като излезе от стаята, аз заключих с резето и се съблякох със светкавична бързина. Потните и мръсни дрехи хвърлих на пода и се потопих в коритото, издавайки стон на наслада, защото водата беше приятно гореща, но и най-вече защото усещането й върху кожата ми бе така прекрасно. Ако през изминалата седмица неуморно си мечтаех за един душ, сега разбрах, че една гореща вана никак не беше за пренебрегване. Всъщност беше дори повече от великолепно. В действителност по-добре от самия душ.

С въздишка се потопих още по-надолу във ваната и за известно време се наслаждавах единствено на топлината и уханието.

До коритото беше поставена малка масичка с чисти кърпи и сапунерка. Сапунът миришеше на пролетни цветя и се разпени многообещаващо, когато го разтърках върху кожата ми и си втрих едно цяло парче в косата. Без съмнение, след това щях да се чувствам толкова чиста, колкото не се бях усещала от много отдавна.

Няколко пъти се потопих цялата във водата и измих пяната от мен, а след това повторих процедурата още два пъти, защото беше истинско благоденствие. В същото време осъзнах едно нещо: никога вече нямаше да гледам на миенето на косата като на неприятна необходимост, която отхвърлях по време на ежедневния си душ, а като на привилегия. Със следващите ми джобни пари мислех да си купя десет различни шампоана и да ги използвам всичките един след друг. Щеше да ми отнеме часове, но и да бъде истинска наслада.

Останах още известно време в междувременно помътнялата вода и си мечтаех за дома. След което водата започна да изстива и постепенно мечтите ми се затъмниха от мрачни мисли. Като например, че щях да се върна с родителите ми в Германия и никога вече нямаше да видя Себастиано. Наистина болеше, като си го представих, и затова прогоних мисълта. Разсеях се, като изскочих от ваната и се изсуших набързо с една от приготвените кърпи. Върху един скрин намерих още принадлежности свързани с хигиената, сред тях гребен и различни шишенца. В едно от тях имаше нещо като лосион за тяло, във всеки случай на това миришеше, така че щедро намазах ръцете си с него. С гребена разресах косата си, която след измиването беше чиста, но за съжаление, се беше оплела още повече, затова ми отне доста време. После си вързах опашка и се сетих как заедно с Клариса миехме косите си.

Веднага ме загриза съвестта, защото се бях насладила на банята, без да се замисля как се чувстваше тя в момента. Алвизе беше споменал, че тепърва трябваше да му върши добра работа, точно като Тревизан. Какви ли пъклени планове бе замислил? Със сигурност такива, които не предвещаваха добър край за тях.

Изведнъж се разбързах да се облека. Трябваше да има начин да се срази Алвизе! И преди всичко да се освободят Клариса, Барт и Тревизан!

Изпълнена с изгарящото желание да споделя всичко това със Себастиано, замалко да навлека миризливите дрехи, които бях хвърлила на пода, преди да се изкъпя. Точно навреме забелязах чистите, които бяха положени върху леглото. Ухаеща бяла фуста с тoчната дължина за мен, към нея синя копринена роба, бродирана със злато дантела и фини чорапи, които се закрепваха с панделки над коляното.

За разлика от първия ми престой в тази стая, този път нямах съмнения дали да облека дрехите. Мръсните оставих да лежат на пода. Взех само колана, защото на него все още беше закачена чантичката ми.

Погледнах се за кратко в огледалото. Установих, че модата на Ренесанса наистина не беше никак зле. В тези дрехи една жена можеше да изглежда много красива. В началото всичко ми се струваше много старомодно, но междувременно кройката на падащите на вълни копринени одежди в комбинация с белите фусти бе започнала да ми харесва. Въпреки това съвсем скоро всичко щеше да свърши. Още утре щях да се разхождам с дънки и тениска и когато кажех „айпод“ щеше да прозвучи точно така, независимо кой ме слушаше в момента.

След още един последен поглед в огледалото с позлатената рамка аз излязох от стаята и се впуснах в търсене на Себастиано. Не се налагаше да се чудя дълго къде можеше да бъде, защото, докато прекосявах портегото, чух гласа му. Той идваше от една от другите стаи, които граничеха с голямата зала. Вратата беше открехната, така че можех да чуя какво казва. Неволно спрях и се заслушах.

— Само ако знаехме какво е намислил да прави с тях!

— Във всеки случай, той все още се нуждае и от двамата, иначе нямаше да ги държи живи.

Това беше гласът на Хосе.

— Трябва да освободим Клариса възможно най-бързо! Защо да чакаме, когато можем да го направим веднага?

Това беше Барт! Той бе излязъл от затвора!

Без да се колебая, отворих вратата и се втурнах в стаята.

— Бартоломео! Ти отново си тук!

Барт ме погледна и ми се усмихна. Заедно със Себастиано и Хосе седеше пред камината. На пръв поглед изглеждаше, че времето, прекарано в затвора, не му се беше отразило зле, но когато го огледах по-внимателно, видях, че бе отслабнал значително. Очевидно в затвора не му бяха давали особено много храна. След това забелязах подутината на челото му, вероятно резултат от нападението със свещника. Над веждата имаше разкъсна рана във всички възможни цветове, която тепърва заздравяваше. Но като изключим това, изглеждаше добре. Той дори се беше избръснал гладко, което оцених като добър знак.

Усмихнах му се лъчезарно.

— Значи, старият Джакопо е успял!

— Джакопо? — попита Барт.

Себастиано се изкашля, след което каза кисело:

— Не искам да съм дребнав, но той дължи свободата си на мен.

Погледнах го учудено.

— Наистина ли? Как успя?

— С достатъчно златни монети тук почти всичко е възможно — каза Хосе. — За наше щастие, имаме много от тях на разположение. Все за нещо трябва да е от полза надзираването на исторически ценности. — Той се ухили и намигна със здравото си око. — Между другото, моите уважения за съобщението. Изумих се, когато го видях.

— Какво съобщение? — искаше да узнае Барт.

Отворих уста да му обясня, но не излезе нито стон.

— Не мога да ти кажа — рекох смутено.

— Бариерата — поясни Себастиано.

Барт погледна ядосано за миг, но после сви примирено рамене.

— На мен никой нищо не ми казва. Както и да е. Мисля, че е опасно да продължаваме да седим тук и да чакаме, докато Тревизан и Клариса са в лапите на Малипиеро. Знаем къде ги държи в плен, така че трябва да...

— Вие знаете? — извиках невярващо. — Къде са те?

— В една къща на Джудека*.

* Остров, който се намира южно от историческия център на Венеция. — Бел. прев.

— Тогава защо не...

Себастиано ме прекъсна.

— Междувременно вече узнахме часа на решението. Дотогава трябва да чакаме, преди това не можем да направим нищо.

— Кога е? — попитах аз.

— На разсъмване — заяви Себастиано. — Разполагаме с достатъчно време преди това да те върнем обратно. Веднага след това ще се отправим с гондолата към Джудека.

— Но Малипиеро няма да се оставят да бъдат хванати натясно толкова лесно — възразих аз. — Те със сигурност са поставили патрули!

— В часа на решението това няма значение — каза Хосе.

— Какво трябва да значи това? — попитах. Стана ми зле при мисълта, че Себастиано трябваше да се изправи срещу вражески сили, подкрепен само от едноокия стар испанец и Барт, който все още бе слаб заради престоя си в затвора.

— В часа на решението присъстват единствено тези, за които предварително се знае — отговори Хосе на въпроса ми.

Ако това трябваше да бъде някакво обяснение, аз не го разбрах.

— Така е — добави Себастиано, който най-вероятно бе забелязал, че нищо не бях разбрала. — Важното е само да сме в точното време на точното място. Съдбата ни показа, че ние трябва да бъдем там. След това всичко останало само ще се нареди. Ще успеем или ще се провалим.

Под „съдба“ той имаше предвид „огледало“, разбрах го от колебанието в гласа му, което идваше от бариерата заради присъствието на Барт.

— Но няма да е лошо да наемете няколко силни мъже, които да ви подкрепят, ако се стигне до битка!

Хосе поклати глава.

— Няма да ни придружават непознати.

Невярваща, гледах ту Хосе, ту Себастиано. Не схващаха ли, че по този начин котката сама си отхапва опашката? Тъпото огледало им беше показало, че щяха да се осмелят да отидат в бърлогата на лъва сами, и следователно те се придържаха към това! Ама че глупост! Защо не можеха просто да го игнорират и да го направят по различен начин?

— Няма да стане — каза Себастиано, наблюдавайки ме. Не за първи път отгатваше какво ми се върти в главата. Навярно мислите ми лесно се четяха по лицето ми.

— Все пак може да се опита — казах упорито.

Хосе се изкикоти. Сбръчканото му от старост лице придоби хитро изражение.

— Мнозина и безброй пъти са се опитвали да действат в противоречие с изискванията на съдбата. Нека един много стар човек ти каже, че това не става, скъпо дете.

— След като сте толкова умен, защо тогава не знаете какъв ще е краят?

— Защото времето след часа на решението е забулено в тъмнина — отговори загадъчно той.

— Едва след това ще се покаже изходът — допълни Себастиано.

— Ти може да умреш!

— Приел съм го.

„Но не и аз!“ — искаше ми се да извикам. Вместо това се отпуснах в един свободен фотьойл и се загледах в огъня. Настъпи мълчание.

Само за да кажа нещо, изтърсих следващия си въпрос.

— Колко е часът?

— Преди малко удари матутин — рече Барт.

С други думи, беше малко след един часа през нощта.

— Ако искаш, можеш да поспиш един час — предложи Себастиано. — Или да хапнеш нещо.

— Не съм уморена. И не съм гладна.

— Но аз съм. — Хосе се надигна. — Ако носът ми не ме е заблудил, е останало печено от вечерята. Ще отида да проверя в кухнята.

Барт също се изправи.

— Аз също бих хапнал няколко хапки. В затвора храната не ставаше за ядене. — Той ми намигна. — Ще се видим по-късно. Разбира се, ще се сбогуваме, преди да потеглиш.

Той излезе от стаята заедно с Хосе, а двамата със Себастиано останахме сами.

Като предпазна мярка избягвах да гледам към Себастиано. Защото, ако го направех, неизбежно щях да погледна и към огромното легло, което стоеше до стената зад него, а нямаше никакво съмнение какво се случва в тази стая, когато не беше неделя. Изведнъж дишането ми стана тежко.

— Много си красива — рече Себастиано.

— Ами... това е от къпането. — Все още гледах пода, беше по-безопасно.

— Ана. — Себастиано стана от стола и дойде при мен. — Много ще ми липсваш, когато си заминеш. —Той клекна пред мен, докато лицето му не се изравни на височина с моето. — Мислиш ли, че можем да се срещнем отново?

Разбира се, сега погледнах към него.

— Да, при всички положения! — изтърсих, а гласът ми прозвуча толкова развълнувано, че се притесних. Но в този момент не можех да се преструвам, Себастиано беше твърде важен за мен. — Мога да ти дам мобилния ми номер, ако желаеш — казах припряно. — Също така имам профил и във фейсбук! — Спрях, защото ми се стори толкова странно да говоря за мобилни телефони и фейсбук в тази обстановка и в тази рокля, но в същото време си върнах едно мъничко парченце от моя обичаен свят, за който копнеех така силно.

— Ще се намерим — каза той. Очите му блестяха в сюрреалистично синьо, а усмивката му ме хвърли в тотално чувство на обърканост. Не можех да мисля трезво. Само едно нещо знаех със сигурност: исках отново да ме целуне.

Той се наведе напред и ме прегърна. Някак си изведнъж и двамата се озовахме във фотьойла, а Себастиано ме държеше здраво в обятията си. Мигновено всичките ми мисли се изпариха. И тогава изведнъж устните на Себастиано се долепиха до моите и той започна да ме целува страстно. Сърцето ми биеше лудо и с едно кътче на моето все още активно съзнание си зададох въпроса дали човек може да припадне от целувки — за няколко секунди сериозно се притесних, че може да загубя съзнание и така да пропусна най-хубавото — но продължих да отвръщам на целувките на Себастиано с убеждението, че никога досега не бях изживявала нещо толкова прекрасно.

Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. И точно когато си го мислех, се чу трясък, който дойде отдолу и беше толкова силен, че на секундата се отдръпнахме един от друг.

— Какво... — заекнах аз.

Себастиано изглеждаше обезпокоен.

— Това беше един от аркебузите.

— Какво е аркебуз?

— Оръжие. Казах на Бартоломео да ги зареди.

— Искали сте да вземете оръжие?

— Няколко — рече Себастиано. — Освен тях и обичайните саби и ножове, аз ще нося също и арбалет. —Той се изправи и тръгна към вратата. — Ще отида да проверя.

— Чакай. Означава ли това, че се подготвяте за битка?

Той се спря на вратата.

— Със сигурност. Или смяташ, че сме толкова наивни, да се появим там напълно невъоръжени и беззащитни, за да може Малипиеро да ни очисти?

— Какво можех да си мисля, след като ми казахте, че не можете да вземете подкрепление с вас? — Погледнах го любопитно. — В огледалото ли видяхте, че ще се появите там тримата? В часа на решението?

Себастиано кимна и с чувство на безпокойство разбрах, че той е всичко друго, но не и уверен в победата. Преглътнах и преминах към въпроса, който ме вълнуваше най-много.

— Огледалото щеше ли да ви покаже, ако се отнасяше за една чисто самоубийствена мисия?

Преди да успее да ми отговори, ме връхлетя една друга страшна мисъл.

— Алвизе и човекът, който управлява за него пътуването във времето, те със сигурост също имат огледало. Тогава ще знаят, че ще дойдете! А също и колко души сте и какво оръжие имате! Те знаят дори точния час! Просто трябва да заемат позиция и да чакат, докато не се появите!

— Огледалото показа, че ще нахлуем необезпокоявани в къщата.

Продължавах да не разбирам.

— Но те също това трябва да са го видели! Или тяхното огледало показва различни неща от вашето?

— Не точно — рече Себастиано. — То може да покаже просто различна гледна точка.

— Значи, нещо като откъс, на който вашето пристигане не може да се види?

Себастиано кимна.

— Нещо такова.

— Но чисто теоретично в къщата биха могли да ви нападнат от засада — настоях аз. — С една дузина тежко въоръжени убийци!

— Това не може да стане — изрази несъгласието си Себастиано. — Защото те имат същото ограничение, както и ние: не могат да си осигурят допълнителна помощ, могат да разчитат само на тази, която е била показана в огледалото. Тази част от бъдещето е, така да се каже, сигурна. Моментът, в който съдбата може да се промени по непредвидим начин, идва след това.

— В часа на решението — казах, макар че сега имах по-неясен поглед върху нещата, отколкото в началото. Не исках да мисля за това, как огледалото на Алвизе му бе показало цяла банда въоръжени съучастници, така че победата му да е сигурна.

Себастиано бе на път да отвори вратата, когато Барт я бутна от външната страна. Лицето и ризата му бяха почернели от сажди, а очите и зъбите му изпъкваха в бяло върху черния фон.

— От кой некадърник набави барута? — попита той. — Грешен му е съставът. Аркебузът сам гръмна! Замалко да вдигна във въздуха цялата водна зала!

— Трябва да има и друг прах — отговори Себастиано и се обърна към мен. — Ще сляза долу. Преди да тръгнем, ще те викна.

Но аз вече се бях изправила и го последвах до вратата.

— И аз ще дойда.

— Ще е доста скучно.

Не можеше да бъде скучно, когато той бе наблизо. Но не го казах, вместо това добавих:

— Винаги съм искала да видя как се зареждат аркебузи.

Действително гледката на зареждането на аркебузите не беше много вълнуваща. Това бяха недодялани оръжия с грубо изсечени дръжки и дълга желязна цев, а принадлежностите към тях бяха сходни на тези, които използвахме вкъщи за запалване на камината. Поне така разбрах колко бе сложно зареждането на пушка в петнайсети век, да не говорим за острия мирис на барут (миришеше подобно на китайските бомбички след запалването им). Като че ли в този век нищо не ставаше без неприятни миризми.

Мъжете заредиха оръжията и прибраха всичко в един сандък. Докато се чудех дали Малипиеро също зареждат аркебузите си, се огледах наоколо. От галерията водеха стълби надолу. Една част от залата бе построена във водата, така че можеше да се влезе с лодка директно в къщата. Като надникнах през парапета на галерията, забелязах гондолата. Беше покрита с платнище, но на едно място се открояваше огненочервеният цвят на дървото.

Може би беше само плод на въображението ми, но изведнъж почувствах необичайното вълшебство на тази лодка. Когато затворих очи, ми се стори, че вече виждам ярката светлина, в която този минал свят щеше да се разтвори и да изчезне пред очите ми.

Беше време. Хосе слезе по стълбите до водния праг и дръпна платнището от гондолата.

— Можем да тръгваме — обърна се дружелюбно към мен.

Разбира се, думите му не бяха неочаквани, но въпреки това се чувствах съкрушена. Безпомощно погледнах към Бартоломео. Сега бе време да си кажем сбогом! Изведнъж почувствах силната потребност да заплача. Едва удържах сълзите си.

Застанах пред Барт и наведох глава.

— Довиждане — казах с тънък глас.

— Най-вероятно няма — отговори той тихо, поколеба се за момент, но след това пристъпи напред и ме прегърна. — Ти си едно смело момиче. Никога няма да те забравя.

— Аз също. — Сега вече се разплаках. — Благодаря за всичко — изхлипах аз.

— Аз ти благодаря.

— И поздрави Клариса от мен, чуваш ли? Кажи й, че винаги ще си мисля за нея! И че й пожелавам цялото щастие на земята! Пожелавам го и на двама ви!

Той ме пусна и кимна с извърнато лице.

— Хайде, вече е време да тръгваш.

Набързо избърсах сълзите си и чак тогава забелязах, че по ръцете ми има следи от сажди. Красивата и чиста рокля също бях успяла да нацапам. Нямаше значение, на кой ли му пукаше за малко мръсотия.

Себастиано и Хосе вече се бяха качили в гондолата.

— Веднага след като я върнем, ще дойдем да те вземем — каза Себастиано.

Хосе отблъсна гондолата от стълбите в посока към портата на залата. Докато Себастиано отключваше решетката, Мариета се появи в горната част на галерията.

— Събудила съм се точно навреме! — извика тя. —Твърде студено е да се излиза без наметало!

— Ще се оправя — викнах в отговор.

Наистина беше студено, направо вълчи студ, но за краткото разстояние ми се стори прекалено да похабя хубавите дрехи. Бях се наметнала само с един шал, защото щях да се озова в моето време с моите собствени дрехи.

Въпреки че се виждаше, че Мариета е станала току-що от леглото, тя беше красива, както винаги. Нощницата й бе от прозрачна коприна и с дългата си черна коса приличаше по-скоро на секси фея, но за първи път не ме притесняваше фактът, че изглеждаше страхотно.

— Благодаря ти за всичко — рекох й на сбогуване. — Най-вече за красивите рокли!

Гондолата се понесе бързо и плавно през вратата по канала и Бартоломео и Мариета изчезнаха от погледа ми. Героично потиснах едно последно хлипане и седнах с изпънати рамене на пейката.

Междувременно Себастиано закачи фенера на носа на лодката, докато Хосе управляваше греблото в задния й край.

Не говорихме много, защото нямахме време. Себастиано тъкмо бе седнал до мен, когато наближихме мястото, където бях паднала във водата и спасена по време на Регата Сторика. Поглеждайки назад, ми се струваше, че бяха изминали години, а в действителност бяха само четири седмици.

— Почти стигнахме — каза Хосе. С черната си превръзка на окото на светлината на фенера той приличаше на герой, току-що изскочил от някоя легенда, за да ни прави компания.

Ами ако наистина е така? — мина ми през ума. Може би той наистина идваше от една неизследвана досега ера, пълна с богове и митични същества. Точно както и старата Есперанца. Дали тя бе негова спътница от тази далечна и непозната епоха?

Инстинктивно сложих ръка върху кесията на колана ми и усетих очертанията на котешката маска и малката фигурка на свети Себастиано.

— Започва се — каза Себастиано, който седеше до мен, и ме прегърна, а аз се вкопчих в него. Изведнъж ужасно се уплаших. Ами ако не оцелееше през часа на решението и никога не го видех отново?

— Не искам да се връщам — изтърсих аз.

— Какво? — попита той.

— Искам да остана тук. При теб. Да ме вземеш със себе си до Джудека. Можеш да ми покажеш как се стреля с аркебузата.

Над гондолата се заформи сребърна линия.

— Не! — извиках. — Позволи ми да дойда с теб! Вратът ми ще ме засърби, ако ни загрози опасност!

— Не става, Ана. — Той опря челото си до моето. Думите му прозвучаха със съжаление, но това нищо не променяше. Сребърната линия бързо стана по-широка и се разля в ослепителна светлина. Ставаше студено и все по-студено. Всичко около мен започна да се люлее. Тъмните контури на къщите от двете страни на Канале Гранде се замъглиха. Светлината от факлите на брега бе погълната от сребърните отблясъци и накрая изчезна.

Клатенето ставаше все по-силно, светлината беше навсякъде — и тогава дойде силният гръм. И едновременно с него светът потъна в тъмнина.

Когато дойдох на себе си, не можех да повярвам на очите си. Очаквах всичко друго, но не и това. Според Себастиано трябваше да се появя посред бял ден във Венеция, по-точно казано, през 2009 година в деня на Регата Сторика. Или още по-точно: в същия миг, в който бе започнало пътуването ми в миналото.

Но по всичко личеше, че нещо се беше объркало. От гондолата нямаше и помен, да не говорим за Хосе и Себастиано.

Бях съвсем сама. И не само това: бях се озовала на място, напълно непознато за мен. Седях сред руини на нещо като сметище. Накъдето и да погледнех, виждах само пусти, разрушени каменни останки. Имаше още време до изгрев-слънце, но на хоризонта вече се вдигаха първите воали на зората, а също и залязващата пълна луна разпръскваше достатъчно светлина, за да видя цялата нищета около мен. Нищо друго освен руини докъдето ми стигаше погледът. Безлюдна пустош.

В далечината нещо клокочеше, сякаш течеше вода, и когато се загледах, забелязах тук и там между останките да блестят на лунната светлина тъмни водни повърхности, по краищата на които растеше блатна трева.

— Мили боже! — изпъшках. Изведнъж разбрах какво се бе случило. Намирах се във Венеция, но не беше градът, който познавах. Това, което се опитвахме да предотвратим, вече се бе случило. Алвизе бе променил хода на историята. Той беше убил Тревизан и по този начин беше поставил основите на едно различно бъдеще. Бъдеще, в което Венеция бе срината до основи от враговете.

Часът на решението бе донесъл победа на Алвизе. Себастиано... Може би не беше жив. Нито в миналото, нито другаде. И аз щях да срещна същата съдба. Все още помнех точните думи на Себастиано: Случва се пътуващите просто да изчезнат...

Най-вероятно беше само въпрос на броени мигове, докато времето забележеше, че някой не се вписва в обстановката, и хоп, вече го няма. Завинаги.

Толкова бързо се изправих, че си счупих един нокът. Като пренебрегнах това, се взрях в полумракa сякаш в следващия момент там някъде щеше да се отвори една дупка на времето и да ме погълне в нищото.

Обзе ме паника. Дишането ми стана тежко от ледения въздух, който пронизваше дробовете ми. Бях на косъм от това, да не изкрещя от ужас. Но нямаше значение колко силно или колко време щях да викам за помощ — тук никой нямаше да ме чуе, защото лагуната беше пуста.

От страх замалко да не забележа блещукащата наблизо светлина, която преди това я нямаше. Тя наистина беше много близо. Объркана, се огледах, но ми бяха необходими няколко секунди да осъзная, че светлината идваше от мен. По-конкретно, от кесията на колана ми. Сякаш там вътре светеше лампа с бяла светлина. Изведнъж светлината си проби път навън и оформи ярка линия, която се издигна около мен и се разрасна в пространството.

Котешката маска прави това! — ме прониза мисълта. Тънката линия ме обхвана изцяло и освен смразяващия студ усетих и познатото ми вече разклащане. Веднага след това последва взривът, а с него настъпи и тъмнината.

Дойдох в съзнание, следователно не бях паднала в някоя черна дупка. Но вече не се намирах при руините — забелязах това на мига, още преди да се изправя. Беше малко по-светло, отколкото преди, така че веднага познах къде съм: на същата уличка, където вече два пъти се бях озовавала. Изглеждаше по същия начин както последния път, изключено бе да греша. Отново бях в миналото!

Пътуването до ужасната алтернатива на бъдещето ми се стори като лош сън. Може би наистина беше такъв. Но тогава забелязах счупения ми нокът и праха от сипея, който бе полепнал по пръстите и роклята ми.

Погледнах към чантичката ми, но тя изглеждаше напълно безобидно. Въпреки това съдържанието на тази обикновена на вид вещ бе спасило живота ми! Изпълни ме гореща благодарност. Какъв късмет, че бях взела маската! Това беше като втори шанс, знак от съдбата, че може би бих могла да повлияя на часа на решението!

Ако времето тук бе продължило да тече нормално — а така си мислех, че бе станало, съдейки по това, което знаех — Себастиано и другите бяха на път за Джудека. Възможно бе дори вече да са пристигнали.

Ако исках да предприема нещо срещу грозящото събитие, то трябваше да действам незабавно.

Затичах се без колебание.

Камбаните удариха прим, когато стигнах до къщата на куртизанките. Зората бе започнала да отстъпва място на дневната светлина. Обезумяла, заудрях по вратата и ми олекна, когато веднага след това я отвориха. В отговор на тревожните ми молби камериерката веднага изтича да повика Мариета.

— Имам нужда от лодка и трябва да разбера къде се намира домът на Малипиеро в Джудека — казах, останала без дъх.

Човек трябва да й го признае на Мариета, не си губеше времето в празни приказки и въпроси, вместо това на секундата изпрати лодкаря си при гондолата, която беше закотвена в предната част на къщата, а прислужницата да донесе две топли одежди, едната за нея, а другата за мен.

— Наистина не знам как може да се разхождаш така в този студ — смъмри ме тя, докато гондолиерът потегляше и загреба бързо. — Защо въобще се върна? Нали Себастиано искаше да те качи на кораб, който да те отведе у дома!

— Ами той това и направи, но корабът... не можа да отплава. И тогава разбрах, че Себастиано... че той е в опасност! — Не знаех колко можех да кажа, без бариерата да се намеси, така че просто си опитах късмета. — Малипиеро отвлякоха Тревизан и Клариса. Себастиано, Хосе и Бартоломео искат да ги освободят.

— Знам — каза Мариета. — Дори им предложих да извикам няколко мъже за подкрепа, но те отказаха.

Гледах я с объркан поглед.

— А знаеш ли, че Алвизе... — иска да убие Тревизан и да промени бъдещето, така трябваше да продължи изречението, но не можех да го произнеса. Значи, беше запозната само отчасти. Тогава трябваше да бъда още по-благодарна, задето бе толкова отзивчива.

Със сигурност щеше да бъде по-предпазлива с оказването на помощ, ако знаеше, че Алвизе би минал през трупове, дори и през нейния, ако е необходимо! Нямах право да я излагам на такава опасност.

— Ако ми кажеш къде се намира къщата, мога и сама да отида — предложих й. — Нека просто твоят гондолиер ме остави там, не е нужно излишно да се безпокоиш.

— Глупости — отсече Мариета. — Никога няма да те оставя без закрила. Познавам Алвизе. Знам колко безмилостен може да бъде. Той наскоро наряза лицето на едно от момичетата ми просто защото тя отказа да участва в садистичните му сексуални игрички. Оттогава му е забранено да пристъпва в къщата. Той не е враг единствено на Себастиано, а и мой.

Това правеше нещата малко по-различни. Престанах да я спирам да идва. Определено нейното присъствие беше предимство за нас. Например ако се наложеше да се превързват рани.

Гондолата се носеше по широкия воден път, който разделяше останалите райони на града от Джудека. Вятърът беше пронизващо студен, треперех въпреки топлото наметало. От време на време навяваше пръски вода в лицето ми, докато накрая изгубих чувствителността на замръзналите ми нос и бузи.

Съвсем скоро в сивата мъгла пред нас видяхме брега, който за разлика от бъдещето не разкриваше гледка на свързани редици от къщи, а в непосредствена близост до сградите се намираха пасища и градини.

— Ето там е — каза Мариета и посочи правоъгълен палацо, заобиколен от градина. На съседната поляна пасяха овце.

На кея пред къщата имаше няколко гондоли, включително и червената.

— Те вече са в къщата — казах с лудо биещо сърце, докато гондолиерът акостираше. Къщата изглеждаше тиха и пуста, а капаците на прозорците бяха затворени. Нито една светлинка от свещ не се виждаше навън през процепите. Никъде нямаше пазачи, около къщата цареше тишина. С изключение на блеенето на овцете и шума на вълните, нищо не се чуваше.

— Тук нещо не е наред — каза Мариета и колебливо натисна дръжката на вратата. — Изглежда, сякаш няма никой. — За моя изненада, вратата веднага се отвори.

Надникнахме в тъмна зала, от която водеха няколко врати.

— Чакай — прошепнах, когато Мариета понечи да влезе в къщата. — Може да е капан! — Вслушах се за кратко в мен, но не усетих дори и най-малкия сърбеж. Въпреки това исках да се въоръжа. Огледах се наоколо, надявайки се да намеря нещо, което би било подходящо за самоотбрана. В края на съседната поляна с овцете имаше купчина с подострени колове за оградата. Без много да му мисля, отидох и грабнах два от тях. Единия подадох на Мариета. — Ето.

— За какво ми е?

— За всеки случай.

Тя изгледа скептично острия кол.

— Е, добре. Когато нещата станат напечени, няма да е проблем да ги изхвърлим, така ще можем да избягаме по-бързо. Аз залагам повече на мъжката подкрепа.

Мариета махна на гондолиера да се присъедини към нас, което той направи с видимо колебание. Докато влизаше в залата, придружавайки ни, предпазливо се огледа. Явно се чувстваше точно толкова неудобно в собствената си кожа, колкото аз в моята. Поне се утешавах с факта, че сърбежът ще ме предупреди навреме, но веднага щом си го помислих, той стана толкова силен, че извиках и се хванах за врата.

На пода в средата на залата се появи една блестяща бяла линия.

— Бързо да се махаме! — извиках аз.

До мен нещо изтропа, Мариета бе изпуснала дървения кол. С ужас видях как тя се строполи на пода и остана да лежи неподвижна. До нея гондолиерът падна като отсечено дърво и не помръдна.

Линията от светлина за миг се разшири и заприлича на балон, а след това избухна в дъжд от искри. Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да разбера какво става. Появиха се две фигури. Ярката светлина ме бе заслепила и не можах веднага да ги разпозная. Но след това чух познат глас и узнах, че единият от новодошлите е Алвизе.

— Точни както винаги — каза той въодушевено.

Сърбежът почти ме убиваше. Стиснала пръта с две ръцете, вървях назад към вратата и си изкарах акъла, когато тя се тръшна с трясък зад мен.

— Не мърдай! — заповяда Доротея, която трябва да се бе промъкнала отвън. Бузите й бяха зачервени от студа и придобили почти същия цвят като къдриците й. Тя се облегна на вратата, държейки един аркебуз, който бе насочила към мен. — Алвизе ми показа как да го използвам — предупреди тя.

Не се нуждаех от допълнителна покана, за да остана на място като вцепенена. След като вратата се затвори, в залата стана още по-тъмно, но можех да видя достатъчно, за да разпозная втория мъж, който пътуваше във времето с Алвизе. На патерици, той стоеше там и ми се усмихваше.

— Джакопо! — възкликнах невярващо.

Отне ми само част от секундата да осъзная кой в действителност бе той, въпреки че не можех да повярвам. Джакопо беше неизвестният старец. Лидерът на бандата. Как можах да си мисля, че той е един невинен и мил възрастен мъж? Прилоша ми, когато се сетих, че съм живяла в продължение на седмици под един покрив с предател.

До мен се размърдаха, стенейки, Мариета и нейният гондолиер. За щастие, все още бяха живи!

— Сега може да се покажете! — извика Алвизе.

Една странична врата се отвори и нахлу останалата част от семейство Малипиеро. Братът на Алвизе и баща му, изглежда, само чакаха да бъдат извикани. И двамата бяха извадили мечовете си и гледаха особено зловещо.

Алвизе посочи към Мариета и гондолиера.

— Отведете ги при останалите и ги завържете. Ние след малко ще ви последваме.

Изправиха Мариета и гондолиера на крака и ги избутаха грубо в съседната стая.

Алвизе се усмихна на Доротея.

— Остави ни сами, красавице моя.

— Но аз предпочитам да...

— Какво предпочиташ ти, не е от значение — прекъсна я Алвизе. — Махай се. И затвори вратата след себе си.

Доротея изглеждаше възмутена, но се подчини и напусна залата. Докато минаваше покрай мен, ми хвърли един отровен поглед. Оръжието бе притиснала под мишница. Със свободната си ръка издърпа дървения ми кол и го отнесе в съседната стая, тръшкайки вратата след себе си.

Продължих да стоя на място, сякаш съм закована. Вече не ми идваше на ума да бягам. Та къде бих могла да офейкам?

Алвизе бе ухилен до уши.

— Прав беше — каза той на Джакопо. — Един бърз скок във времето бе най-доброто решение, за да я примамим в къщата. Няма опасност надлъж и нашир, мисли си тя. Докато сърбежът я предупреди, вече е станало твърде късно. — Алвизе се обърна към мен. —Гениално, нали?

— Да, страхотно — казах аз. — Къде е Себастиано?

— Ще стигнем по-късно и до него, детето ми — рече Джакопо. — Първо искаме да обсъдим всичко необходимо с теб и е от съществено значение никой да не ни слуша, в противен случай човек остава без думи на неподходящите места, но ти това го знаеш. — Той ме погледна преценяващо. — Можеш ли да се досетиш защо си тук?

Изпъчих гърди, опитвайки се да изглеждам смела, доколкото бе възможно, въпреки че се чувствах мизерно и трепереща от страх. Вратът ми ме сърбеше толкова силно, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Алвизе ми каза, че съм щяла да помогна при убийството на някого. Но за това може да почакате цяла вечност.

Джакопо се засмя.

— Може би точно това съм направил.

Алвизе се намеси.

— Стига толкова — каза той и посочи към колана ми. — Дай ми чантата си — поиска я властно.

Когато не се подчиних веднага, той дойде с бързи крачки до мен. Отдръпнах се, но пак ме приближи и издърпа грубо чантичката от колана ми. Отстрани закопчалката и извади маската.

— А, ето я! — каза той със страхопочитание. Очите му светнаха, сякаш всичките му рождени дни, включително и подаръците, бяха отложени до днешния ден. Накрая ме погледна триумфално. — За съжаление, твоят мозък с големината на грахово зърно никога няма да осъзнае какво съкровище си носела с теб! — Той потърка буза в маската, при което изглеждаше толкова ентусиазиран, че чак глупав.

— Моят мозък с големината на грахово зърно прекрасно осъзнава, че се държиш като фетишист, който си пада по гума и за пръв път е облякъл водолазен костюм.

Моят нахален отговор очевидно му развали настроението, защото ме изгледа с омраза. Въпреки това имах чувството, че трябваше да продължа в същия дух, защото изведнъж получих просветление защо се държеше така.

— Знам за какво служи маската. С нея човек може да пътува във времето. И най-вече може да го прави сам, без помощта на старец.

По физиономията на Алвизе можеше да се съди, че бях уцелила право в десетката. Ето защо беше толкова запленен от маската!

— Случайно имаш право — рече той. — Човек може да прескача във времето с нея, когато и където си пожелае. Всеки може да го направи сам. Просто трябва да го поиска.

Това сигурно беше вярно, защото при мен проработи.

— А сега да отидем в съседната стая, за да може тя да си свърши работата — предложи Джакопо.

— Аз със сигурност никого няма да убивам! — извиках. В отчаянието си да отвлека вниманието им, попитах Алвизе: — Защо не взе маската по-рано? Например на празненството на Тревизан. Тогава я носех. Можеше много лесно да ми я вземеш. И сега отдавна щеше да си крал!

— За съжаление, тогава не знаех нищо за силата на маската. — Алвизе се намръщи и се обърна към Джакопо. — Тя има право. Отдавна щях да съм взел властта. Защо не ми каза за нея по-рано?

— Защото не принадлежи към предварително определения ход на събитията.

— Откъде черпиш тази увереност? — В гласа на Алвизе се прокрадна нотка на раздразнение. Той мушна нервно маската в джоба на жакета си. — Имаш твърде много тайни от мен, старче. Защо научих едва сега за силата на маската? Защо през цялото време ме убеждаваше, че момичето задължително трябва да остане живо до днес?

— Тя трябва да живее, защото огледалото показа, че ще помогне за убиването на врага.

— То е казало на теб — поправи го Алвизе. — Аз не бях там, когато си видял това събитие в огледалото. Ти си стар, може би очите ти те лъжат.

— Подлагаш на съмнение мощта на огледалото? — Изведнъж Джакопо изглеждаше много опасен, въпреки осакатения си крак и съсухрената си фигура.

— Мога да убия всички онези идиоти там и без помощта на момичето. Отдавна да съм ги разчистил от пътя си, ако зависеше от мен. Организирахме това... събиране само защото каза, че огледалото ти го е показало. Но ако ме питаш, можехме да си го спестим и да се отървем от тях един по един на някое друго място. — Алвизе погледна стария втренчено. — За какво ми е притрябвало момичето? Вече нямам нужда от никого. Дори и от теб. И от огледалото. Това, което е важно за мен, сам го видях в него. Останалото не ме интересува.

Джакопо сви рамене.

— Тогава си в опасност, всичко се развива различно от планираното и властта, която почти си сграбчил, отново ще изчезне в далечината.

Възползвах се от възможността и се придвижих бавно към вратата. Там лежеше дървеният кол, който бе хвърлила Мариета. Ако незабележимо го...

Почти небрежно, Алвизе извади камата си, направи две големи крачки към мен и ме сграбчи, преди да мога да се наведа.

— Не действай прибързано — каза Джакопо. — Не забравяй, че огледалото никога не е лъгало и винаги показва събитията, които ще се сбъднат с най-голяма вероятност. — Той погледна предупредително Алвизе. — Време е да изпълним предсказанието, за да протече всичко в наша полза.

Алвизе не изглеждаше така, сякаш е доволен от резултата на разговора.

— От мен да мине — каза хладнокръвно.

Той рязко отвори вратата към съседната стая и ме повлече със себе си. Докато все още обмислях коя хватка за самозащита да приложа, очите ми се спряха на Себастиано и сякаш разсъдъкът ми бе пометен от ураган.

Той лежеше вързан на пода със запушена уста. На слепоочието му бе полепнала съсирена кръв и за един ужасен миг си помислих, че е мъртъв. Но след това видях, че той отвори очи и ме погледна изумено.

Наблюдавайки ме, Алвизе каза предизвикателно на Джакопо:

— И сега какво? Кой кого ще убива?

Чак сега забелязах другите хора, които бяха в стаята. Погледът ми прескачаше от човек на човек. Мариета и гондолиерът бяха приковани до стената.

До тях лежаха вързани с въжета един за друг и със запушени усти Хосе и Бартоломео. Тревизан седеше в ъгъла, също така със запушена уста и с вързани ръце и крака, а от бой лицето му бе придобило зелено-син цвят. Изглеждаше така, сякаш със седмици бе търпял лишения.

Доротея се беше настанила удобно на един стол. В скута си бе поставила оръжието, а кола бе облегнала на стола. Ако се съдеше по изражението на лицето й, цялата тази ситуация й харесваше извънредно много.

Бащата на Алвизе и брат му стояха до прозореца и ни гледаха с очакване.

И накрая погледът ми се спря на Клариса. Като Доротея, и тя седеше на един стол и разбира се, не беше завързана. В края на краищата беше една от лошите. Въпреки това не изглеждаше особено доволна. Напротив, като че ли беше нещастна. Лицето й бе бледо, а дългата й руса коса се спускаше мръсна по раменете.

Алвизе кимна на Джакопо.

— Дай на Ана кинжала ти, за да започваме.

— Ти си луд — казах аз.

Джакопо действително ми тикна ножа си в ръката. Беше остър като скалпел.

— Най-добре да започнеш с Тревизан — препоръча ми той.

— Ти нали не мислиш сериозно, че ще го направи! — присмя се Алвизе.

— Не думай. — Бързо отидох зад Тревизан и отрязах въжетата, с които бяха завързани ръцете му.

Алвизе изрева от ярост.

— Знаех си! За това ще умреш, и то ще си първа! — С извадена кама той се хвърли към мен, както и баща му, и брат му. Видях как пробляснаха мечовете им на светлината на свещите.

Тревизан не можеше да ми помогне. Сега ръцете му бяха свободни, но той едва събра достатъчно сили, за да ги отмести от гърба си, да не говорим, че краката му все още бяха вързани. Въпреки това той се опита да ме предпази, хвърляйки се пред мен, когато тримата Малипиеро ми налетяха.

Спасението дойде неочаквано от съвсем друга посока. Клариса бе скочила и застанала на пътя на Алвизе, което накара баща му и брат му да спрат за миг, наблюдавайки как Алвизе с почти небрежно движение я намушка. С вик тя се свлече в краката му.

След това тримата отново се обърнаха към мен и Тревизан. Приготвих се за смъртта си и затворих очи, както и първия път, защото не исках Алвизе да е последното нещо, което виждаха очите ми, преди да умра.

— Без прощални думи, малка писано? — присмя се той.

— Напротив — възкликнах с плам. — Върви в ада!

Стегнах се, но очакваният удар с камата не идваше.

Объркана, аз пак отворих очи. Алвизе се беше вторачил в светлината, която идваше от джоба на жакета му и го озаряваше, сякаш беше жив фенер.

— Какво...? — заекна той.

— Време е да отидеш там, където момичето те изпрати — чух да казва Джакопо. — Да не си мислеше, че маската винаги помага на този, който я притежава? Не, тя служи само на онзи, на когото е дадена, но никога на този, който я е присвоил!

— Помогни ми! — нареди му Алвизе. Гласът му звучеше заглушен, сякаш му изтегляха въздуха от белите дробове.

Джакопо се облегна на патериците си и поклати глава.

— Предсказанието се сбъдна. Момичето помогна да се убие врагът. Моят враг. Ти! Тук и сега, така е било предопределено.

— Не може да бъде — изпъшка Алвизе. — Ти, въшлив измамнико!

— Измамникът си ти. Иска да се отърве от мен хлапакът му с хлапак, защото вече не съм му нужен, да не повярва човек! Но това бе грешка. Ужасна грешка. — Лaконично Джакопо добави: — Всичко най-хубаво в ада.

Алвизе извика и се опита да бръкне в джоба си, но светлината ставаше все по-ярка и се разрастваше, докато не го обхвана напълно, замъглявайки тялото му.

Накрая тя се сви, но не толкова бързо, колкото се бе увеличила. За момент ми се стори, че виждам Алвизе да се мята вътре в обвивката от светлина, сякаш за да се измъкне, но само миг по-късно тя се самовзриви със силен гръм и трясък и накрая остана едно... нищо.

Запленена, гледах смаяно празното място, така че с известно закъснение забелязах, че той не бе единственият изчезнал вдън земя. От брат му и баща му също не беше останало нищо. Бях абсолютно сигурна, че не бяха излезли навън, това не би ми убягнало въпреки случилото се.

— Къде са те? — попитах, заеквайки.

— Другите Малипиеро? Където е и Алвизе — отговори доброволно Джакопо. — Когато Алвизе пристигна в този век, те дойдоха от нищото и станаха негово семейство. Тяхното съществуване свършва с неговото, такъв е законът на природата.

— Той наистина ли е в ада? — попитах ужасено. — Аз ли го изпратих там?

— Така изглежда. — Джакопо сви рамене. — Времето знае много пътища и много светове, а някои от тях са по-реални, отколкото някой би могъл да си представи.

Изтръпнах, но се стегнах, когато чух Клариса да простенва, и бързо клекнах до нея. Кинжалът на Алвизе бе пробол рамото й, където вече се разрастваше голямо кърваво петно.

— Ще оцелее — каза Джакопо. — Между другото, тя вече може да се върне в своето време, тъй като преди малко изпълни задачата си, като те спаси от смъртта. — Той се усмихна на Клариса почти нежно. — Не ти ли бях обещал, че скоро ще се прибереш у дома?

Обърна се и закуцука до вратата с помощта на своите патерици. Там той се спря и ме погледна през рамо.

— Сбогом, малко слънчице. Ще пробвам късмета си в друго време.

— Но... — Шокирана от факта, че виновникът за цялата тази бъркотия искаше просто да изчезне, без да бъде подведен под отговорност, ме изправи на крака, но той вече бе излязъл от стаята.

Себастиано, Хосе и Бартоломео привлякоха вниманието ми. Със стонове и гневни погледи ми дадоха да разбера, че искаха най-накрая да ги освободя. Клариса също стенеше от болка. Тревизан, Мариета, Доротея и гондолиерът пък охкаха, защото се съвземаха от припадъка. Дори не бях забелязала, че са изгубили съзнание.

— Какво е станало с тях? — попитах аз.

Клариса ми отговори:

— Само посветените могат да видят преминаването. Всички останали губят съзнание.

— Мислех, че прозорецът се разпада, когато някой гледа — възразих, защото твърде добре си спомнях как с Барт отчаяно се опитахме да затворим монаха в сакристията, за да не види портала на времето.

— Не и ако е достатъчно силен. — Гласът й беше малко по-висок от шепот, а тя бе още по-бледа, отколкото преди.

— Ти ми спаси живота — казах тихо.

— И ти моя.

В очите й видях отчаянието, с което бе живяла в продължение на години, непрекъснато разкъсвана между страха и надеждата. Вероятно Джакопо я е изнудвал, че ще се върне в своето време само ако прави онова, което той й нареди. Как не го изпратих заедно с Алвизе по дяволите!

Първа освободих Мариета, така че да се погрижи за Клариса. С оказването на първа помощ се справяше по-добре от мен. След това прерязах въжетата, с които беше вързан Себастиано. Той изплю парчето плат, с което бяха запушили устата му, и започна да ругае.

— Ти, вятърничава, луда, непредсказуема... — После спря да нарежда, взе ме в прегръдките си и ме целуна.

У останалите, които все още бяха вързани и със запушена уста, това поведение предизвика възмутени реакции под формата на допълнителни стонове и тогава заедно със Себастиано побързахме да освободим Тревизан, гондолиера, а също Хосе и Барт.

Допуснахме една груба грешка, като не обърнахме внимание на Доротея. Тя последна бе дошла в съзнание сигурно защото беше паднала от стола и си бе ударила главата. Във всеки случай имаше прилична подутина на челото, която преди това я нямаше. Тя се огледа неразбиращо.

— Къде е Алвизе? Какво сте направили с него? — Гняв и подозрение изкривиха красивото й лице, когато се надигна и едновременно с това насочи оръжието си напред, готова за изстрел. — Никой да не мърда! — извика тя.

— Махни това нещо, може всеки момент да гръмне — предупреди Себастиано.

Доротея се обърна и го насочи към него. Някак си — било то умишлено или погрешка — трябва да бе натиснала спусъка, тъй като отекна оглушителен трясък. Куршумът се удари в стената на няколко сантиметра от главата на Себастиано и направи огромна дупка в мазилката. Пушек замъгли видимостта и в същото време се разнесе ужасна миризма на барут и сяра. Абсурдно, но ми заприлича на прощален поздрав за пътуването на Алвизе към ада.

Когато димът се разсея, Мариета нададе ужасен писък. Проследих посоката на погледа й и видях Доротея да лежи на пода, но преди да установя дали това, което се разстилаше около главата й, бяха червените й къдрици, или кръв, Себастиано застана пред мен и скри лицето ми в гърдите си.

— Не гледай.

— Сега поне знам каква бе ползата от дървения кол — каза Мариета. Думите й прозвучаха безцеремонно, но гласът й трепереше. — Точно през врата. Не е за вярване. Паднала е точно върху върха. Но как е възможно това?

— От удара на оръжието е отхвръкнала назад. С това шега не бива — каза Хосе и се наведе да вдигне жълтия шал, който стоеше захвърлен на земята, и го метна върху торса на Доротея. — Трябва веднага да я погребем, за да избегнем глупави въпроси.

— Поне с този кол няма да се надигне от гроба и да се превърне в призрак — каза Бартоломео с нотка на сарказъм.

От думите му ми светна една лампичка, имах чувството, че не разговарях за първи път по този въпрос, но след това странното чувство отстъпи място на безграничното изтощение, което изпразни главата ми и направи крайниците ми по-тежки.

Само бегло дочух как мъжете дискутираха дали в къщата все още има съучастници на Малипиеро и така разбрах, също между другото, че Хосе бе убил в схватка плешивия, който бе захлупил чувала върху главата ми. Веднага след това други двама довереници на Малипиеро се били нахвърлили върху Хосе, опрели острите си мечове в гърдите му и по този начин принудили Себастиано и Бартоломео да се предадат.

— Тези страхливци със сигурност вече са избягали, без дори да се обърнат — каза Хосе.

Въпреки това мъжете решиха да огледат наоколо като предпазна мярка. Гондолиерът предложи да отиде с тях като подкрепление. Също така взеха и бездиханното тяло на Доротея, а аз избягвах да гледам мястото, където бе лежала.

Вместо това се настаних до Тревизан, който през цялото време седеше свит в ъгъла, без да каже и дума.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

Той кимна. Въпреки тъмните кръгове под очите му и синините по лицето, той все още имаше онова излъчване на суверенитет и житейски опит, което го караше да изглежда толкова привлекателен.

След като ме наблюдава мълчаливо известно време, каза:

— Не знам какво се случи и защо изведнъж всички подред загубихме съзнание. Но не се съмнявам в едно нещо: вие сте най-смелото момиче, което някога съм срещал.

Трудно устоях на импулса да се изсмея. Смело! Само ако знаеше колко близо бях да се изпусна в гащите от страх! Или по-точно, не в гащите, жените все още не носеха такива в това време. Още по-неудобно, ако действително ми се беше случило. Във всеки случай, наистина за малко да се изпусна.

— Вие ми спасихте живота — каза Тревизан. — Ако мога да изпълня някое ваше желание, само ми кажете!

— Вие вече го изпълнихте, като останахте жив. — Това си беше самата истина. Той бе единственият човек във Венеция, който можеше да успее да отмени пагубните решения на Великия съвет, взети чрез лошото влияние на Алвизе. Бъдещето щеше да бъде такова, каквото го познавах, и когато се върна в собственото си време, нямаше да ме очаква сметище, а моите родители.

Мариета превърза Клариса и малко след това мъжете се върнаха.

— Вече може да тръгваме — заяви Себастиано.

Барт взе Клариса в прегръдките си и я вдигна нежно. Тя стисна зъби от болка, но не издаде нито звук.

— Какво си мислеше, че правиш — каза той нежно.

Тя не му отговори, но погледът й се прикова в неговия, докато той я носеше към лодката.

Себастиано се качи след тях в червената гондола и ми подаде ръка, за да ми помогне да го последвам. Хосе зае позиция на кърмата и прокара веслото през водата.

Тревизан седна до Мариета в гондолата й, нейният лодкар щеше да ги върне обратно в града.

Хосе гребеше бързо и енергично и червената гондола се понесе мигновено по водата. Слънцето беше изгряло и лъчите му образуваха блестящи отражения върху вълните, а вятърът духаше косата ми в лицето. Все още беше студено, но този път не мръзнех, защото Себастиано ме държеше в прегръдките си.

И двамата прекарахме идните две седмици до следващата смяна на лунната фаза в къщата на Мариета. Тя отмени всички тържества не защото искаше да си осигури допълнителна почивка освен неделята, а защото си падна по Тревизан. И той също по нея. Още при първото им съвместно пътуване с гондолата между тях бяха пламнали искри, както тя ми довери. До този момент двамата почти не се познаваха, тъй като Тревизан не беше от хората, които посещаваха места за плътски удоволствия. Що се отнася до жените, той водеше доста порядъчен живот, въпреки че разполагаше с пълна свобода след кончината на жена му преди две години. Очевидно бе скърбял дълго за нея. Едва сега бе готов да се влюби отново. Което се бе случило веднага след като седнал с Мариета в гондолата й. Той я ухажваше по всички правила на изкуството, изпращаше й малки подаръци, канеше я на вечеря и й правеше комплименти. През деня тя буквално се носеше в облаците и всеки път когато станеше дума за Тревизан, очите й заблестяваха.

Едва ли имаше друг освен мен, който така силно и от все сърце да се радваше за нея, защото нищо друго не би могло да ме убеди толкова категорично, че не тичаше след погрешния мъж — Себастиано.

Той можеше да бъде подходящият само за една жена и това бях аз.

А аз съм, не мога да го кажа по друг начин, луда по него. Въпреки това не минахме границата, макар че не би било никакъв проблем. Мариета не беше моралистка, а и никой нямаше да има нещо против, ако със Себастиано споделяхме едно легло.

Не че не исках, дори напротив. А и неговите чувства не бяха по-различни от моите. Но и двамата бяхме наясно с възможните последствия. Контрацептивните методи в петнайсети век бяха направо смешни, разбрах това по време на работата ми в билковия магазин на Матилда. Затова решихме да изчакаме. Но това не ни попречи всяка вечер да се целуваме до припадък пред камината. Сякаш винаги сме принадлежали един на друг.

Същото можеше да се каже за Клариса и Барт. След ужасните случки в Джудека двамата станаха двойка. Решиха да сключат брак и да поемат магазина за маски. Старата Есперанца бе изчезнала, дори Хосе не знаеше къде се намира.

— Тази жена е като вятъра, придвижва се през вековете и един път е тук, а друг — там. Може и отново да я видим в това време, а може би не. Спокойно можете да вземете магазина, доколкото знам, тя би одобрила идеята.

Клариса се радваше на промяната в живота си. Не можеше да остане повече при Матилда, тъй като тя вече не съществуваше. Беше потънала вдън земя, точно като Малипиеро. Дори билковият магазин не беше оцелял след изчезването на Джакопо. Там, където преди се намираше дрогерията, сега имаше шивашко ателие. Никой не можеше да си спомни Матилда, само ние, които идвахме от друго време, и Барт, който беше един от посветените. Матилда беше едно от онези допълнителни съществувания, които се създаваха за по-добрата интеграция на преселника във времето — освен тази, нямаше друга причина за нейното съществуване. Съдбата безмилостно я бе изтрила, когато причината за нейното присъствие бе отстранена.

Клариса плака при нейното изчезване, защото въпреки грубото си отношение, Матилда държеше на нея.

— Тя не знаеше нищо за всичко това, мога да се закълна — каза Клариса със сълзи на очи. Също така Клариса страдаше, защото е била зависима от Джакопо в продължение на толкова години. — Постоянно ми обещаваше, че скоро съм щяла да се върна в моето време. Държеше се мило и бе единствената ми надежда! Понякога му вярвах, понякога не. Беше ужасно, непрекъснато разкъсване ту напред, ту назад!

Най-тежко е било през последните седмици, когато събитията са станали сериозни и не само Джакопо, но и Алвизе е започнал да оказва натиск върху Клариса, за да им помогне в осъществяването на целите им.

— Накрая просто се престорих, че съм на тяхна страна, защото Алвизе ме заплаши, че ще ме убие. Но никога не съм искала да навредя на някого!

Смятах, че бе изстрадала достатъчно и заслужаваше малко щастие. Ето защо се радвах, че реши да остане с Барт.

— Сега, когато знам, че винаги мога да се върна в моето време и в Париж, вече не го искам — призна ми тя и замислено добави: — Странно, нали?

Не мислех, че е странно, защото се чувствах почти по същия начин. Поне от време на време, например когато двамата със Себастиано седяхме пред камината и се прегръщахме. Разликата между мен и Клариса се състоеше в това, че аз можех да съм със Себастиано и в бъдещето, докато тя можеше да бъде с Барт само в неговото време. Затова не ме попита дали бих предпочела да остана тук, или да замина. Моят живот бе в бъдещето, въпреки че намерих тук прекрасни приятели, които много щяха да ми липсват. Това се отнасяше както за Клариса и Барт, така и за Мариета и Тревизан; борех се със сълзите всеки път когато се сетех, че никога повече няма да ги видя.

Но още по-лошо би било, ако не видех отново родителите ми. Така пламенно копнеех за мама и татко, че от мисълта за тях направо ме болеше. Без училище или айпод и шоколад може би щях да издържа за по-дълго време, но не и без родителите ми.

В деня преди смяната на лунната фаза се върнах в манастира, защото по необясними причини бях загрижена за съдбата на папагала на Доротея. Моят въпрос за Полидоро веднага бе разбран погрешно от сестра Джустина. Тя ми бутна клетката в ръцете и ми каза, че целият манастир ще се радва да го взема, защото неговото постоянно грачене не можело вече да се издържа. Само трябвало бързо да го отведа, в противен случай съм щяла да платя за това, че са го хранили в продължение на седмици.

Не исках да споря и взех Полидоро. Нямах желание да остана по-дълго от необходимото в „Свети Захария“. Не само защото в двора отново се бяха събрали десетки млади монахини и флиртуваха със Себастиано, който ме чакаше при портата, но ме обременяваше и споменът за Доротея. Известно време я ненавиждах, но сега изпитвах единствено съжаление към нея. Бе я сполетял ужасен край само заради неподходящия човек, когото обичаше.

— Сега какво ще правим с птицата? — рече Себастиано.

Безпомощно гледах клетката.

— Не беше особено умно да го взема, нали? — попитах отчаяно.

Но проблемът се реши много бързо, защото Мариета остана очарована от Полидоро, особено след като веднага успя да повтори името й и я обсипа с комплименти. Само веднъж й каза Мариета, красавице моя и спечели сърцето й.

— Най-вероятно дълбоко в себе си ще си остана завинаги куртизанка — каза тя. — Във всеки случай, една малка и суетна част от мен. Голямата и по-мъдра част ще чака послушно предложението на Тревизан. Очаквам го още преди Коледа. Искате ли да се обзаложим?

Никой не искаше.

Тогава дойде последният ми ден във Венеция през 1499 година. Още предната нощ не можах да спя добре и с часове се разхождах напред-назад пред голямото балдахиново легло, а през деня бях още по-нервна. Към обяд със Себастиано за последен път се разходихме из града. Междувременно есента бе настъпила. Листата на малкото дървета тук бяха започнали да падат, а междувременно беше станало толкова студено, че човек можеше да види дъха си.

Рибари, търговци, докери и моряци създаваха пъстрия безпорядък на Рива дели Скиавони и вършеха своята работа. Миришеше на море и дим. Двамата със Себастиано се разхождахме бавно по кея и гледахме плавателните съдове. Плющенето на платната се смесваше с рева на вятъра и шума на вълните.

На връщане минахме с гондолата по Канале Гранде и покрай строежа на палацо „Тасини“. Междувременно стените вече се издигаха високо, първият етаж и мецанинът бяха готови. Неволно погледът ми се спря на мястото, където двамата с Матео хапвахме трамецини преди седмици. Не можех да повярвам на очите си, когато го видях да седи пак там. Държеше хляба с две ръце и си отхапа един залък. Исках да го извикам, да му махна и да му кажа, че ще се прибера у дома, обратно в нашето време. Но вместо това се разплаках.

— Какво има? — попита Себастиано нежно. Той също бе видял Матео. — Искаш ли да говориш с него? Не каза ли, че вече сте се сбогували?

Така беше, въпреки че последният опит да се върна не беше сполучлив. Но не това ме разплака.

— Толкова е ужасно — казах през сълзи. — Той никога няма да може да стане зъболекар!

— Може би тук ще му е по-добре.

От една от уличките видях да се появява Юлиане Таселхоф. Огледа се и откри Матео. След което разгневено се запъти към него. Не можехме да чуем какво му каза, но по изражението на лицето му разбрахме, че не беше нещо мило.

— Е, може и да не му е — предположи Себастиано, докато гондолата ни отминаваше. — Но поне благодарение на профилактиката му никога няма да получи кариес, това все пак е нещо в тази епоха.

Останалата част от деня премина мъчително бавно, непрекъснато ми се плачеше, докато най-накрая не дойде време да си кажем сбогом. Първо се сбогувах с Мариета. Тя ми пожела всичко най-хубаво и ми каза никога да не излизам навън на студа без наметало.

— Не се притеснявай, у дома имам пухено яке. — Очаквах, че междугалактическият преводач ще го превърне в някоя странна дума, но за моя изненада, прозвуча точно така, както го казах. Очевидно през този век вече бяха измислени пухените якета.

— Време е да тръгвам, Полидоро — казах на папагала.

— Не искам да се върна в Неапол — изкрещя той.

— Не се притеснявай, можеш да останеш тук.

Да си взема сбогом с Клариса, ми беше най-трудно. Прегърнахме се, плачейки.

— Adieu*, моя скъпа приятелко — изхлипа тя.

* Сбогом (фр.). — Бел. ред.

Прегърнах я, но не много силно, защото раната все още я болеше. Косата й миришеше на сапун от люляк. Тя беше оборудвала една задна стаичка в магазина за маски и сега експериментираше с нови ароматни смеси.

— Закълни ми се, че никога няма да ме забравиш! — прошепна тя, плачейки.

Можех да й обещая това от цялото си сърце. Не само защото беше моя спасителка и аз ужасно много я харесвах, но и защото бе открила пред мен един нов хоризонт по отношение на хитруването. Ако някога имаше шампион в тази дисциплина, то той ще се казва Клариса. Вече бях перифразирала наум израза Лъже като дърта циганка с Лъже като Клариса. Но това не й го казах, разбира се. Освен това вече не го смятах за чак толкова лошо, защото тя лъжеше само за да оцелее. Или поне повечето пъти.

С Барт също се прегърнахме.

— Бъди щастлива — рече простичко той.

Кимнах, ридаейки, и се качих в червената гондола, където Себастиано вече ме чакаше.

Беше тиха и новолунна нощ. Небето бе черно, с изключение на няколко звезди, които светеха като бляскави точки. Червената гондола се плъзна по тъмните води на канала към мястото, където се намираше прозорецът на времето.

По думите на Себастиано това бе един специален прозорец, защото хората не можеха да го видят, когато бе в действие. Никой нямаше да припадне, въпреки че беше най-силният и голям прозорец във Венеция. Той бе свързан с червената гондола, на която е присъща огромна сила.

Докато пътувахме до споменатия времеви прозорец, размишлявах над някои въпроси, които изведнъж ми изплуваха в съзнанието.

— Само едно нещо искам да ми обясниш — казах на Себастиано. — Когато Хосе те върна в настоящето през прозореца на времето в „Санто Стефано“, времето беше продължило да тече, нали? Ти веднъж спомена, че когато се използва червената гондола по време на новолуние, човек може да се върне точно в момента на заминаването си.

— Точно така — каза Себастиано.

— Това значи, че когато се върна смъртно болен в настоящето, времето там бе продължило да тече. Тогава къде съм била аз? — Стигнах до същността. — Аз също би трябвало да бъда там, защото сега ще се върна в момента на моето тогавашно заминаване. По време на Регата Сторика. Това значи, че аз отдавна ще съм се прибрала, когато ти ще се върнеш болен седмици по-късно, нали? — Продължих възбудено. — Мога ли да те посетя в болницата? Но как ще стане това? Та аз през цялото време бях тук, в миналото! На две места ли ме има? Но ти сега си отново здрав! Как може след няколко седмици отново да си болен? — Завъртя ми се свят от всичките тези противоречия.

— О, боже, сега тя откри сложността на парадоксите — каза Хосе.

— Има ли нещо общо с физика или математика? — попитах тревожно.

— За съжаление, да — рече Себастиано.

— Обясни ми, въпреки това.

— Много е сложно. Ако въобще, ще ти обясня по-късно.

— Какво имаш предвид под по-късно?

— След петстотин и десет години. Пристигнахме. — Той ме прегърна. — Ще се видим в бъдещето, Ана.

— Чакай! — казах уплашено, но вече беше започнало. — Ако не ме намериш във фейсбук, можеш да провериш също и в майспейс! — извиках отчаяно. — Изведнъж ми хрумна една ужасяваща мисъл. — Какво да правя, ако не мога да си спомня за теб?

— Това няма да се случи. Но ако все пак стане, аз ще ти опресня паметта.

Едва успяхме да се целунем набързо за последно, защото клатенето стана толкова силно, че ни откъсна един от друг. Ярката светлина беше навсякъде, а леденият студ спря дъха ми. Заслепена, аз затворих очи и зачаках взрива.

Довиждане минало — помислих си. — Тук беше ужасно. И прекрасно. Най-невероятната и вълнуваща ваканция, която някога съм имала.

Тогава нощта избухна и аз се озовах в бездънната тъмнина.

Мокра до кости, аз се наведох напред и протегнах ръка към баща ми. Той решително ме сграбчи и само след миг се озовах на кея, в обятията му.

Всичко стана толкова бързо, че почти не разбрах какво се случи. Все още бях дезориентирана и ми отне няколко секунди, докато осъзная, че този път пътуването беше успешно. Времето буквално ме изплю точно в същия момент, в който ме бе погълнало и отнесло в миналото. Нито една секунда в повече не беше изтекла — седмиците, които бях преживяла, бяха само в паметта ми. На външен вид бях същата, както в началото на цялото това приключение. Подгизнала от падането ми в канала, със същите дрехи, които бях облякла в деня на Регата Сторика. Дори с едната си ръка стисках чантата ми. Всичко беше както трябваше да бъде. Само Таселхоф ги нямаше.

— За бога! — извика майка ми, потресена. — Наред ли е всичко, Ана?

Татко ме притисна към себе си.

— Дете, този път се отърва с по-малкото зло!

Пуснах го и се огледах. Червената гондола вече се отдалечаваше. Хосе гребеше енергично с греблото. Той се завъртя към мен и за момент затвори здравото си око, преди отново да се обърне, усмихнат, в посока на движението.

Себастиано ме погледна. Дори и от разстояние виждах колко сини бяха очите му. Той вдигна ръка в безмълвен жест, с който ми каза всичко. А след това доплаваха следващите лодки и закриха видимостта ми.

— А сега бързо обратно в хотела — каза мама. — Детето има нужда от един горещ душ.

Застанах на пръсти, но червената гондола вече не се виждаше. По лицето ми потекоха сълзи, но никой не забеляза, защото, така или иначе, бях мокра от главата до петите.

В хотела си вземах душ около час, докато не свърши топлата вода. Общо изхабих един душ гел, два шампоана от любимия ми и балсам и половина. Когато мама с изненада събра многото празни опаковки, й обясних, че водораслите бяха много упорити.

Родителите ми ме изпратиха в леглото и настояха да си почина, а аз вече изгарях от нетърпение да вляза в интернет, за да се свържа със Себастиано. Така или иначе, днес нищо нямаше да стане, защото айподът ми не работеше. Не беше оцелял след къпането в канала.

И маската беше изчезнала.

Не беше възможно да е изпаднала от чантата, защото ципът беше затворен. Независимо от това, нея я нямаше. Дори не се опитах да разбера как е станало, просто реших засега да го класифицирам като магия. Вместо това се обърнах с друг въпрос към майка ми.

— Какво можеш да ми кажеш за сложността на парадоксите?

— Да нямаш температура? — Тя се приближи до леглото и сложи ръка на челото ми. — Хм, струва ми се доста топло. Може би трябва да извикаме лекар.

Реших при първа възможност просто да го прочета в Уикипедия. Така или иначе, нямаше да мога да се концентрирам при по-обстойни обяснения. Налегна ме смъртна умора. Със сигурност се дължеше на факта, че не спах добре предната нощ. И вечерта преди нея. После се сетих, че това важеше само за времето в миналото, но не и за настоящето. Тук също ли бях спала малко? Опитах се да си спомня, но това ме умори още повече. И така аз престанах да мисля и се потопих в дълбок сън.

Спах непробудно през останалата част от деня, през цялата нощ и до обяд на следващия ден. Според мама последният път, когато съм спала толкова много, е бил, когато съм била бебе.

На закуска изядох десет препечени филийки хляб с нутела, изпих три чаши какао и за десерт си позволих един огромен сладолед, който си купих от близката будка. След това попитах баща ми дали мога да използвам неговия лаптоп, за да си проверя набързо имейла.

Татко седеше на бюрото в хотелската стая и пишеше нещо в лаптопа си.

— Почти съм готов, а след това можеш да го вземеш. Така или иначе, трябва да отида до университета, за да взема една експертиза.

Пулсът ми се ускори, можех да чуя ударите на сърцето ми.

— В университета?

Татко кимна.

— Спомняш ли си историческия документ, за който ви разказах на вечеря?

Поех си дълбоко въздух.

— Онзи, който господин Бярнигноки намери в руините на палацо „Тасини“? И след това ти изпрати в университета, за да проверят автентичността му в отдела по история?

Татко изглеждаше изненадан.

— Как добре си запомнила всичко! Според майка ти често се случва да не ме слушаш, но явно се лъже.

— Искам да дойда с теб.

— Къде? — попита татко с изумление.

— В университета.

Една секретарка ни помоли на английски да изчакаме в чакалнята. След известно време се върна и ни заведе до кабинета на професора, който ни поздрави дружелюбно.

Последвалият разговор също се проведе на английски, с толкова много термини, от които нищо не разбрах. Но така или иначе, по английски винаги съм била пълна скръб.

Сърцето ми се сви. Дали щеше да е много трудно да се разбираме със Себастиано?

Тъкмо се чудех как най-тактично да попитам професора дали случайно познава асистент, на име Себастиано, когато след кратко почукване вратата се отвори и за моя голяма изненада, влезе Хосе. За първи път го видях облечен с дрехи от двайсет и първи век, една много необичайна гледка. Само превръзката на окото му беше същата.

После дойде истинската изненада: след Хосе в стаята влезе Себастиано!

За малко да скоча и да се втурна към него. Едва се овладях да се държа така, сякаш никога преди не сме се срещали.

Професорът ни представи на английски.

— Това е архиварят на нашия факултет, месер Хосе Маринеро де ла Ембаркацион, а този млад мъж е моят асистент, месер Себастиано Фоскари. Господа, това е уважаваният ми колега Йоханес Берг от Германия, а това е дъщеря му Ана.

Последваха любезни ръкостискания, докато аз през цялото време стоях като вцепенена и си мислех колко добре изглеждаше Себастиано, как бях хлътнала по него и че Фоскари е едно наистина хубаво и благозвучно име. И че ще се побъркам, ако не го целуна на момента.

Хосе постави на масата прозрачния калъф, в който се намираше документът. Веднага го разпознах — това бе писмото, което написах на тавана на мона Фаустина. С отворена уста слушах как мъжете събеседваха професионално. Разбира се, пак на английски. Разбрах само една малка част, но по всичко личеше, че не можеха да се споразумеят относно автентичността му, защото имаше точно толкова аргументи „за“, колкото и „против“.

Разговорът много не ме интересуваше. Знаех, че документът е истински, в края на краищата го бях писала преди петстотин и десет години. Просто слушах гласа на Себастиано. Английският му имаше вълнуващ италиански акцент, звучеше невероятно секси и леко гърлено. Притесненията ми от евентуалните комуникационни проблеми буквално се изпариха, можех да го слушам с часове!

По някое време, когато никой не гледаше, Себастиано ми хвърли поглед през рамо и ми намигна многозначително.

Усмихнах се плахо.

— Ще изляза за малко на чист въздух — казах неловко на английски.

Зачаках в коридора. Не бяха минали и трийсет секунди, когато Себастиано дойде при мен.

— Нали ти казах, че ще се намерим — рече той. — Между другото, твоят акцент направо ме влудява. — Хвана ме за ръката и ме поведе по коридора. Миг по-късно отвори една врата и ме въведе в празен кабинет.

Затвори вратата след себе си и без колебание се хвърлихме в обятията си. Целуваше ме толкова страстно, че се почувствах като карамел в горещ тиган, а от време на време шепнеше пламенни думи на италиански в ухото ми. Почти нищо не разбирах, но това само увеличаваше ефекта. Разтапях се, когато ми говореше така. По този начин успях да получа една задълбочена представа за това, какво наистина означаваше понятието латино ловер.

— Следващият месец ще се запиша за един семестър във Франкфурт — прошепна той в ухото ми.

— О! — възкликнах тихо.

— И така ще науча немски.

— Моля те, недей.

— Какво? Да не идвам във Франкфурт?

— Напротив, разбира се, че искам да дойдеш. —Ухилих се щастливо. — Но не е нужно да учиш немски заради мен.