Идеалната половинка

«Никой не може да разказва истории както Сюзън Елизабет Филипс. Нейното уникално умение да съчетава колоритни герои с неповторим хумор ги прави единствени по рода си.»

Романтик Таймс

Благодарности

За щастие, имам много талантливо семейство. Изказвам най-сърдечни благодарности на всички, които ме окуражаваха или споделяха личните си преживявания с мен. Дейна, не зная какво бих правила без теб. Благодаря ви, Тай и Зак, че вдигахте телефона дори когато знаехте, че аз съм на другия край на линията със следващия въпрос. Глория, твоите специални способности означават за мен много повече, отколкото предполагаш. Лид, за какво са сестрите на този свят? А на теб, Бил, отново съм ти задължена не само за насоките, но и за това, че ми помогна за заглавието.

Благодаря и на Бъд Станър от Ай Ем Джи, който ми разясни бизнеса на спортните агенти. Огромна благодарност дължа на професионалните сватовници, които ме консултираха. (Както и на онази много мила дама, която ме запозна с нудистките танци, макар че всичките тези момичета не могат да се издържат така, докато учат в колежа.)

Благодаря и на прекрасните си приятели Дженифър Круси, Кристин Хана, Алисън Харт, Джейн Ан Кренц, Кати Линц, Линдзи Лонгфорд, Доун Стръкнес, Сюзет Ван, Маргарет Уотсън и на всички от Writerspace, както и на всички читатели, които оставят своите отзиви на официалния ми сайт (www.susanelizabethpfilips.com).

Барбара Джепсън и Шарън Мичъл, моите асистентки — как бих писала без вашата незаменима помощ?

Не ми достигат думи да изразя благодарността си към дългогодишната ми редакторка Кери Ферън и на агента ми Стивън Акселрод, както и на всички от издателствата «Уилям Морис» и «Ейвън Букс» за техния ентусиазъм, приятелството и старанието. Щастлива съм, че работя с тях.

На синовете ни… и на техните възлюбени.

«Понякога любовта боли, понякога те кара да беснееш, а понякога — ако имаш късмет — може да те излекува по най-неочакван начин.»

«Спортният агент Хийт Чампиън — истинска акула в своя бранш — се придържа към строго начертан житейски план, а женитбата на трийсет и пет години е следващата точка от него. Тъй като остават само няколко месеца до заветната дата, а бизнес графикът му е твърде натоварен, за да си търси сам съпруга, той се обръща към най-известната агенция за запознанства в града — «Стабилни бракове».

Анабел Грейнджър — провалила се в предишните си бизнес начинания млада жена и настояща собственичка на агенция за запознанства — се надява да превърне «Идеалната половинка» в най-търсената и просперираща брачна агенция в Чикаго. За целта Анабел трябва да привлече за свой клиент Хийт — най-желания ерген в града. И когато напористата сватовница обещава да направи всичко за щастието на своя клиент, дали наистина има предвид «всичко»?»

1.

Ако Анабел не бе открила човешко тяло под Шърман*, нямаше да закъснее за срещата си с Питона. Но изпод остарелия форд «Краун Виктория» на нейната Нана стърчаха два мръсни боси крака. При по-внимателен оглед под колата установи, че принадлежат на Мишока — бездомника, прочут сред съседите й от предградието Уикър Парк с пълното си безразличие към личната хигиена и пристрастеността си към евтиното вино. Върху гърдите му лежеше празна бутилка, която се надигаше и спускаше в такт с шумното му хъркане. Срещата й с Питона бе от изключителна важност за нея и младата жена тутакси се задълбочи в обмислянето на сложна маневра, с която да заобиколи тялото, но за съжаление, мястото на паркинга бе твърде тясно.

[* Колата е кръстена на генерал Шърман, който в края на Гражданската война ускорява поражението на Юга и чието име е символ на могъщ пълководец, прегазващ всичко по пътя си; и на най-прочутия танк в армията на САЩ през XX в. — Бел.прев.]

Бе предвидила достатъчно време, за да се облече и да стигне навреме за съдбоносната си среща в центъра в единайсет сутринта. За нещастие, препятствията по пътя й се редяха едно след друго, започвайки с господин Броницки, който я бе спипал на входната врата и упорито бе отказал да си тръгне, преди да й каже всичко, което си беше наумил. Все пак още не бе закъсняла. Сега трябваше само да измъкне Мишока изпод Шърман.

Тя побутна предпазливо глезена му и забеляза, че набързо изобретената смес от шоколадов сироп и лепило «Елмър» не скриваше напълно драскотината на токчето на любимите й сандали.

— Мишок? — Пияндето не помръдна. Отново го побутна, този път по-решително. — Мишок, събуди се. Трябва да изпълзиш оттам.

Никаква реакция. Явно беше време да предприеме по-драстични мерки. Сбърчила отвратено устни, Анабел се наведе, повдигна с нежелание мръсния му глезен и го разтърси.

— Хайде, Мишок. Събуди се!

Пак нищо. Ако не хъркаше силно, можеше да го помисли за мъртъв.

Разтърси го още по-енергично.

— Това е най-важният ден в живота ми, съдействай ми поне мъничко.

Но явно Мишока не бе склонен да помага.

Трябваше й опорна точка. Скръцна със зъби и повдигна леко нагоре полата на жълтия си копринен костюм, който бе купила вчера от «Фийлдс Дей» на промоция с шейсет процента намаление, после се наведе под бронята.

— Ако незабавно не се измъкнеш оттам, ще извикам полиция.

Мишока изсумтя.

Тя заби токчетата си в земята и с все сила дръпна мръсните му глезени. Сутрешните слънчеви лъчи прежуряха безмилостно. Мишока се извъртя само колкото да затисне рамото си под шасито. Анабел отново го дръпна. Бялата блуза без ръкави под сакото, старателно избрана в тон с перлените обици на Нана, залепна по кожата й. Опитваше се да не мисли на какво прилича косата й. Гелът за коса избра най-неподходящия ден, за да свърши, и тя бе принудена да се задоволи с изветрелия лак за коса «Аква Нет», който изрови от дъното на шкафа под мивката в банята, за да укроти вечното проклятие на живота си — буйните червени къдрици, които я тормозеха, особено през влажното лято в Чикаго.

Ако до пет минути не измъкнеше Мишока изпод колата, щеше яко да го закъса. Заобиколи форда и отиде до вратата откъм седалката на шофьора. Коленете й изпукаха, когато се наведе отново, за да се вторачи в подпухналото от алкохола лице с увиснала челюст.

— Мишок, трябва да се събудиш! Не може да останеш тук.

Единият мръсен клепач леко се надигна, но бързо се отпусна.

— Погледни ме — удари го тя на молба, докато го ръгаше с пръст в гърдите. — Ако изпълзиш оттам, ще ти дам пет долара.

Устните му се раздвижиха и от тях се процеди неясно боботене, ведно с ивица слюнка.

— Пръждосвай се.

От вонята на алкохолните пари очите й се насълзиха.

— Защо избра точно днес да се отцепиш под колата ми? И защо точно под моята? Защо не избра тази на господин Броницки?

Въпросният господин живееше отсреща, беше пенсионер, който явно бе посветил свободното си време само на измисляне на нови начини, с които да влудява Анабел.

Времето неумолимо напредваше и тя започна да се паникьосва.

— Искаш ли секс? Защото, ако излезеш, можем да го обсъдим.

Последва още една порция лиги, придружена от изсумтяване, удавено в още по-задушлив облак от алкохолни изпарения. Безнадеждна работа. Тя скочи и се втурна към къщата.

Десет минути по-късно успя да го подмами с отворена кутия бира. Не беше най-приятният миг в живота й.

След като изкара Шърман със сложни маневри от алеята до главната улица, й останаха само двайсет и една минути да си проправи път през задръстването в центъра, да се добере до «Дъ Луп»* и да намери място за паркиране. Краката й бяха покрити с прах, блузата измачкана, а за капак, си бе счупила един нокът, докато отваряше кутията с бира. Онези два килограма и четвърт, лепнали се върху стройната й фигура след смъртта на Нана, вече не й се струваха чак толкова голям проблем.

[* Бизнес центърът на Чикаго. — Бел.прев.]

10:39.

Не можеше да рискува с обиколката на строителните заграждения по скоростната магистрала «Кенеди», затова пое напряко. В огледалото за обратно виждане забеляза, че още една къдрица се е измъкнала, въпреки плътния слой лак, а върху челото й блестяха капки пот. Налагаше се да мине по булевард «Халстед», за да избегне поредния пътен ремонт. Докато маневрираше с тежкия като танк Шърман, тя бършеше настървено изцапаните си крака с влажната кърпичка, която бе грабнала на бегом от кухнята. Защо Нана не си бе купила някоя приятна и малка хонда сивик, вместо това чудовище, поглъщащо толкова много бензин? При ръст метър и шейсет Анабел бе принудена да слага възглавница на седалката, за да хваща удобно волана. Нана никога не използваше възглавница, но тя и без това рядко сядаше зад волана. След повече от десет години километражът на Шърман показваше едва шейсет и три хиляди километра.

Едно такси я засече. Тя натисна клаксона, а в деколтето й се стекоха потни капчици. Погледна часовника. 10:50. Опита се да си спомни дали след душа бе използвала дезодорант. Разбира се, че беше. Винаги го използваше. Повдигна ръка, за да се увери, но точно когато помириса подмишницата си, Шърман хлътна в една дупка и устните й докоснаха ревера на сакото й, оставяйки светлокафява следа от червилото.

Анабел нададе ужасен вик и се пресегна трескаво през широката предна седалка към чантата си само за да види как тя се изплъзва през ръба и пада в подобието на Гранд каньон отдолу. Светофарите на кръстовището на булевардите «Халстед» и «Чикаго» светнаха в червено. Косата й залепна на тила. Още къдрици щръкнаха непокорно. Опита дишането от курса по йога, където беше ходила само веднъж, ала нямаше никакъв ефект. Трябваше ли тъкмо днес, когато финансовото й бъдеще беше заложено на карта, Мишока да се завре точно под нейната кола?

Най-после се добра до «Дъ Луп». 10:59. Поредните пътни заграждения. Успя да премине през «Дейли Сентър». Нямаше време, както обикновено, да кръстосва из улиците, за да намери по-широко място за паркиране, където да побере Шърман. Забързано отби в първия безумно скъп паркинг, хвърли ключовете на служителя и хукна.

11:05. Без паника. Просто щеше да обясни за Мишока. Навярно Питона щеше да я разбере.

Или нямаше.

Прохладен въздух я лъхна с влизането във фоайето на високата административна сграда. 11:08. Слава богу, асансьорът беше свободен и тя натисна бутона за четиринайсетия етаж.

Не му позволявай да те плаши — й бе казала Моли по телефона. — Питона се храни със страха на жертвите си.

Лесно й бе на Моли да говори така — седеше си у дома със своя секси съпруг, който бе прочут футболист, имаше страхотна кариера и две прекрасни деца.

Вратите на асансьора се затвориха. Анабел зърна отражението си в огледалото и изпръхтя отчаяно. Коприненият й костюм приличаше на мокра смачкана жълтеникава маса, отстрани на полата й се мъдреше огромно мръсно петно, а следата от червило върху ревера на сакото се набиваше на очи като ярка коледна звезда. И като завършек, косата й стърчеше във всички посоки въпреки лака за коса «Аква Нет», подобно на пружини на изхвърлен през прозореца диван, оставени да ръждясват на дъжда.

Обикновено когато се притесняваше за външността си — която дори майка й описваше като «приятна» — тя си напомняше, че трябва да е благодарна за хубавите си качества: големи очи с цвят на мед, гъсти мигли и млечнобяла кожа, ако не се броят няколкото десетки лунички. Но сега, докато се взираше в отражението си в огледалото в асансьора, не я спохождаха никакви положителни мисли. Побърза да прибере непокорните кичури и да приглади полата, но вратите на кабината се разтвориха, преди да успее да се приведе в по-приличен вид.

11:09.

Видя пред себе си стъклена стена с надпис със златни букви: ЧАМПИЪН СПОРТС МЕНИДЖМЪНТ. Забърза по килима в коридора и натисна извитата метална дръжка на вратата. В приемната имаше кожен диван и столове в същия стил, почетни грамоти в рамки по стените и телевизор с голям екран, по който предаваха някакъв бейзболен мач. Секретарката беше с къса стоманеносива коса и тънки, присвити устни. Изгледа Анабел с неприкрито неодобрение над очилата със сини метални рамки.

— С какво мога да ви помогна?

— Анабел Грейнджър. Имам среща с Пи… с господин Чампиън.

— Опасявам се, че сте закъснели, госпожице Грейнджър.

— Само десет минути.

— Десет минути беше цялото време, което господин Чампиън имаше на разположение за срещата с вас.

Подозренията й се потвърдиха. Той се бе съгласил да я приеме само защото Моли бе настоявала и понеже не желаеше да разстройва съпругата на най-важния си клиент. Погледна с отчаяние към стенния часовник.

— Всъщност съм закъсняла с девет минути. Остава ми още една.

— Съжалявам.

Секретарката се завъртя на стола си с гръб към нея, обърна се срещу компютъра и затрака чевръсто по клавиатурата.

— Една минута — помоли Анабел. — Само това искам.

— Нищо не мога да направя.

Тя се нуждаеше от тази среща, при това точно сега. Завъртя се на пети и се втурна към тапицираната врата в другия край на приемната.

— Госпожице Грейнджър!

Анабел нахълта в коридор с офиси от двете страни. В един от тях видя двама едри млади мъже с бели ризи и вратовръзки. Без да им обръща внимание, се насочи към масивната махагонова врата в дъното. Завъртя дръжката.

По цветовете си кабинетът на Питона напомняше на американски долар: лакирани нефритенозелени стени, дебел килим с тъмнозеления цвят на горски мъх и меки мебели с тапицерия в различни оттенъци на зеленото, върху които изпъкваха кървавочервени възглавници. На стената зад дивана се виждаше богата колекция от спортни снимки и грамоти, заедно с ръждясала метална табела, на която с едри черни букви бе изписано БО ВИСТА*. Много подходящо, имайки предвид големия панорамен прозорец, заемащ цялата стена, зад който в далечината се виждаше езерото Мичиган. Питона седеше зад лъскаво извито бюро. Столът му с висока облегалка беше обърнат към езерото. Анабел забеляза върху бюрото скъп, супермодерен компютър, един лаптоп и блекбъри, както и изискан черен телефон, с достатъчно бутони за приземяване на «Боинг Джъмбо Джет». До него бяха захвърлени слушалки с микрофон, а Питона говореше в телефонната слушалка.

[* Красив изглед (исп.). — Бел.прев.]

— Парите за тригодишен договор са добри, но само ако не прекратят договора ти по-рано — изрече той с плътния си звучен глас, с акцент от Средния запад. — Зная, че е рисковано, но ако подпишеш само за една година, после ще можеш да си избереш отбора, който желаеш. — Младата жена зърна загорялата китка, скъпия часовник и дългите тънки пръсти, стиснали слушалката. — Но окончателното решение трябва да вземеш ти, Джамал. Аз мога само да те посъветвам.

Вратата зад нея рязко се разтвори и секретарката обидено влетя вътре като папагал с настръхнали пера.

— Съжалявам, Хийт, но тя нахълта без мое разрешение.

Питона бавно завъртя стола си и дъхът на Анабел секна, сякаш й бяха забили силно кроше в корема.

Грубо изсечените черти и квадратната челюст издаваха дързък, непреклонен характер на мъж, който пред нищо не се спира. Може да се е провалил на първите два изпита в някоя школа по придобиване на очарование, но на третия път е взел изпита. Косата му беше гъста и чуплива, на цвят кръстоска между кожен портфейл и бира «Будвайзер». Носът му бе прав и внушителен, а веждите — тъмни. Едната бе пресечена в края си от тесен избледнял белег. Упорито стиснатите му плътни устни издаваха непоносимост към глупаци, пристрастеност към тежка работа, граничеща с вманиачаване и навярно — ако не бе само плод на въображението й — решителност да се сдобие с малък замък край Сен Тропе, преди да е навършил петдесет. Ако не беше незначителната асиметрия на чертите му, можеше да бъде признат за непоносимо неотразим. Вместо това беше само божествено красив. Защо му е на такъв красавец агенция за запознанства?

Докато говореше по телефона, той извърна поглед към нея. Очите му бяха зелени като стодоларова банкнота, леко присвити от неудоволствие.

— За това ми плащаш, Джамал.

Явно му направи лошо впечатление окаяният външен вид на посетителката, защото хвърли на секретарката си неодобрителен поглед.

— Днес следобед ще поговоря с Рей. А ти се погрижи за сухожилието си. И предай на Одет, че й изпращам още един кашон с «Круг Гранд Кюве»*.

[* Марка скъпо френско шампанско. — Бел.прев.]

— Тя имаше уговорена среща за единайсет часа — напомни му секретарката, щом той затвори телефона. — Казах й, че е закъсняла.

Мъжът отмести списанието «Про Футбол Уийкли». Дланите му бяха широки, а ноктите — чисти и старателно изрязани. Все пак не й бе трудно да си ги представи изцапани от моторно масло. Втренчи се в тъмносинята вратовръзка, струваща навярно повече от целия й костюм, която идеално пасваше на светлосинята му риза — навярно ушита по поръчка, за да акцентира върху широките му рамене и тънкия му кръст.

— Очевидно има проблеми със слуха — отбеляза той и се намести на стола, а ризата подчерта внушителния му гръден кош.

Нещо в движенията му извика у Анабел неприятния спомен за един почти забравен урок по биология в гимназията относно питоните.

Те поглъщат жертвите си цели, като започват от главите.

— Да повикам ли охраната? — попита секретарката.

Мъжът прикова в Анабел очите си на хищник, оставяйки в нея усещане, сякаш всеки миг ще й нанесе нокаут. Въпреки всички усилия на Питона да шлифова острите си ръбове, под тънкия слой лустро все още прозираше хулиганът, винаги готов да се сбие в някой бар.

— Мисля, че и сам ще се справя с нея.

Изведнъж я порази прилив на сексуално желание — толкова ненавременно, толкова абсолютно не на място, че тя се блъсна в един стол. Никога не се чувстваше спокойна в присъствието на прекалено самоуверени мъже. А точно сега беше абсолютно наложително да му направи добро впечатление. Оставаше й само да проклина злополучната си участ, заради която се появи пред него с измачкан костюм и коси, щръкнали като на Медуза.

Заповяда си да се държи по-агресивно. Той се е борил, за да достигне върха, за да има толкова клиенти сега. Хийт Чампиън разбира само от брутална агресия. Но Анабел по природа не беше агресивна. И всички се възползваха от това — от банковите чиновници до таксиметровите шофьори. Миналата седмица не успя да се справи с едно деветгодишно хлапе, замерящо нейния Шърман с парчета от тухли. Дори собственото й семейство, да, особено то, я мачкаше, както си иска.

Писнало й бе от всичко това. Повдигаше й се, като я потупваха снизходително по рамото, и то точно тези, които се опитваха да я мамят, да се възползват от нея. Бе й дошло до гуша да се чувства неудачница. Ако и сега се огъне, къде ще свърши? Пресрещна смело погледа на доларово зелените му очи, осъзнала, че е настъпил моментът да загребе яко от силата, криеща се в гените на рода Грейнджър, и да играе твърдо.

— Под колата ми имаше мъртво тяло.

Бе почти вярно — Мишока беше мъртвопиян.

За съжаление, Питона не изглеждаше ни най-малко впечатлен. Нищо чудно пътят му да е осеян с толкова много мъртви тела, че едно повече или по-малко не можеше да го развълнува.

Анабел пое дълбоко дъх.

— Полицията отцепи мястото. Заради това закъснях. Иначе щях да бъда безукорно точна. Повече от точна. Аз съм много отговорна. Истински професионалист. — Ала в този миг дъхът й секна. Размърда беззвучно устни, докато все пак накрая успя да отрони смутено: — Ще възразите ли, ако седна?

— Да.

— Благодаря.

Отпусна се на най-близкия стол.

— Не чувате добре, така ли?

— Какво?

Той я изгледа продължително, преди да махне с ръка на секретарката да се оттегли.

— Силвия, задръж всички обаждания за пет минути, освен ако не звънне Фийби Кейлбоу.

Жената излезе, а Питона въздъхна примирено.

— Предполагам, че вие сте приятелката на Моли.

Дори зъбите му я смущаваха със съвършения си вид — здрави, прави и много бели.

— Учихме заедно в колежа.

Чампиън забарабани замислено по бюрото.

— Не ми се иска да съм груб, но не разполагам с много време.

Кого се опитваше да баламоса? Този тип направо се опиваше от грубостта си. Представи си го как провесва през прозореца в колежа някой кльощав компютърен маниак или се смее в лицето на разплаканата си приятелка, вероятно бременна от него.

— Аз съм Анабел Грейнджър от «Идеалната половинка».

— Сватовницата.

Пръстите му спряха да барабанят.

— Предпочитам да мисля за себе си като за брачен посредник.

— Нима? — Отново впи в нея пронизващо зелените си очи. — Моли ми каза, че компанията ви се нарича нещо от рода на «Сватовница Мирна».

Анабел със закъснение си спомни, че бе забравила да говори с Моли точно по този важен въпрос.

— «Брачна агенция Мирна» бе основана от баба ми през седемдесетте. Тя почина преди три месеца. Оттогава я модернизирам, като смених името, за да отразява по-добре нашата философия за персонален подход към всеки взискателен клиент.

Прости ми, Нана, но това трябваше да бъде направено.

— И колко голяма е тази ваша компания?

Един телефон, един компютър, прашният стар шкаф на Нана с чекмеджета за папките и самата тя.

— Нормален размер. Вярвам, че главният принцип е гъвкавост и стабилност, и заради това не бива да се прекалява, образно казано, с размерите, или да не се раздува щатът. И макар компанията да принадлежеше на баба ми, аз съм достатъчно квалифициран специалист, за да я поема и ръководя.

«Квалификацията» й се свеждаше до дипломата й на бакалавър по специалност «Драматична актриса» от Северозападния университет, от която тя така и не можа да се възползва; обещаващата, но краткотрайна кариера в една компютърна компания, която банкрутира; партньорството в едно набързо разорило се магазинче за подаръци и незначителната длъжност в малка трудова борса, станала жертва на икономиката.

Той се облегна на стола.

— Смятам да минем без предисловия и да спестя както моето, така и вашето време. Вече имам договор с Порша Пауърс.

Анабел обаче беше подготвена за този удар. Порша Пауърс от «Стабилни бракове» беше собственик на най-успялата и известна брачна агенция в Чикаго. Ориентираше бизнеса си предимно към директори и други високопоставени служители, взискателни и капризни, но твърде заети, за да търсят сами красиви и блестящи съпруги, които да подхождат най-добре на блясъка им, и достатъчно богати, за да плащат раздутите й хонорари. Пауърс се бе сдобила с влиятелни връзки, носеше й се славата на крайно агресивна, способна да минава през трупове, само и само за да постигне целта си, макар че това бяха мненията на конкурентите й и биха могли да са плод на професионална завист. И тъй като Анабел никога не се бе срещала с нея, предпочиташе да се въздържа от прибързани заключения.

— Зная за вашия договор, но това не означава, че не можете да потърсите услугите и на «Идеалната половинка».

Чампиън се загледа в мигащите лампи на телефона. Бръчка проряза вертикално челото му, като явен признак за раздразнение.

— А защо да го правя?

— Защото ще работя много по-съвестно, отколкото можете да си представите. И ще ви запозная с жени, които не само притежават ум и успешна професионална кариера, но и няма да ви отегчат, след като понамалее очарованието на новото и непознатото.

— Толкова ли добре ме познавате? — повдигна той вежди въпросително.

— Господин Чампиън… — Наистина ли това бе истинското му име?* — Очевидно е, че сте свикнали да общувате с красиви жени, и съм сигурна, че сте имали не една възможност да се ожените за някоя от тях. Но все още сте ерген. Това ми подсказва, че търсите нещо повече от красота и светски блясък.

[* Шампион, борец, юнак (от англ.). — Бел.ред.]

— И смятате, че не мога да го намеря чрез «Стабилни бракове»?

Анабел нямаше желание да окаля конкурентите си, макар че ясно си представяше с какъв тип жени щеше да го запознае Порша Пауърс — модели или светски лъвици.

— Зная само какво може да ви предложи «Идеалната половинка» и мисля, че ще останете впечатлен.

— Едва ми стига времето за «Стабилни бракове», а какво остава за друга агенция за запознанства.

Надигна се от стола, но беше толкова висок, че му отне известно време.

Тя вече бе забелязала широките рамене, а сега огледа останалото от атлетичната му фигура. Имаше слабо, но мускулесто тяло. Ако си падате по мъже, буквално къпещи се в тестостерон и харесвате дивия секс, телефонният номер на такъв мъж ще се мъдри най-отгоре в списъка за бързо набиране на мобилния ви. Не че в момента Анабел мислеше за сексуалния си живот. Или поне не беше така, преди този великолепен мъж да се изправи.

Той заобиколи бюрото и й подаде ръка.

— Добър опит, Анабел. Благодаря ви за отделеното време.

Явно нямаше намерение да й даде шанс. И просто се бе съгласил да се срещне с нея, за да не ядоса Моли. Анабел се замисли за всички усилия, които положи, за да дойде тук, за двайсетачката, която трябваше да плати, за да си вземе Шърман от закрития паркинг, за целия труд, който бе хвърлила, за да събере всевъзможна информация за трийсет и четири годишния преуспял провинциален хлапак, който сега стоеше изправен пред нея. Припомни си какви надежди възлагаше на тази среща, за мечтите си да направи «Идеалната половинка» уникална и успешна агенция за запознанства. Рухването на плановете й я озлоби, вместо да я отчае окончателно. Кипеше вътрешно заради годините, преживени в неудовлетвореност от неуспехите, лошия късмет и пропуснатите възможности.

Изправи се рязко, без да поеме протегнатата му ръка. Той бе с повече от една глава по-висок от нея, затова се наложи да извие шията си назад, за да срещне погледа му.

— Интересно ми е, господин Чампиън, дали още помните какво е да си никой? Или е било много отдавна? Помните ли времето, когато сте били толкова зле, че сте били готов на всичко, за да сключите някоя изгодна сделка? И сте обикаляли цялата страна, без сън и отдих, само за да закусите с някой кандидат за наградата «Хайсман» за най-добър футболист? Или когато сте висели с часове на паркинга пред стадиона на «Беърс» в опит да привлечете вниманието на някой от ветераните? Или за времето, когато сте скачали от леглото въпреки високата температура, за да внесете гаранцията за поредния ви клиент, натикан зад решетките?

— Явно добре сте си подготвили урока — процеди бавно Питона, но без да откъсва поглед от мигащите бутончета на телефона.

Поне още не я бе изгонил от офиса си, така че тя можеше да продължи.

— Играчи като Кевин Тъкър въобще не са ви обръщали внимание в началния период на вашия бизнес. Помните ли какво сте били принуден да изтърпите тогава? Помните ли времето, когато репортерите не са ви търсели, за да узнаят мнението ви? Когато не сте били приятел с всички от Националната футболна лига?

— Ако си призная, че си спомням, ще си тръгнете ли? — запита я той хладно и посегна към слушалките с микрофона, оставени до телефона.

Тя стисна юмруци с надеждата страстната й реч да не бъде възприета като пристъп на внезапна лудост.

— Искам само да ми дадете един шанс. Шанс като онзи, който сте получили, когато Кевин Тъкър уволнил тогавашния си агент и поверил кариерата си в ръцете на един сладкодумен спортен всезнайко, проправил си път от едно затънтено градче до Юридическия факултет в университета «Харвард».

Питона отново се отпусна на стола си. Едната от черните му вежди се изви нагоре.

— Хлапе от работнически произход, което играело във футболния отбор на колежа заради стипендията, но разчитало на ума си, за да постигне успех в живота. Младеж, който нямал нищо освен звездната си мечта и желанието да работи, който…

— Престанете, иначе може да се разплача — прекъсна я той сухо.

— Просто ми дайте шанс. Само за едно запознанство. Едно-единствено. Ако не харесате жената, която ще избера, повече въобще няма да чуете за мен. Моля ви. За вас съм готова да направя всичко на този свят.

Това най-сетне привлече вниманието му. Свали слушалките, облегна се и потърка с палец ъгълчето на устната си.

— Всичко?

Тя дори не трепна под преценяващия му поглед.

— Всичко, което е нужно.

Огледа преднамерено бавно разрошената й коса, устните и шията, като закова очи върху гърдите й.

— Е… отдавна не са ме слагали да си легна.

Скованото й гърло се отпусна леко. Явно Питона си играеше с нея.

— В такъв случай защо да не предприемем нещо по въпроса в по-дългосрочен план? — Взе чантата си от изкуствена кожа и извади една папка с материали, които бе подреждала до пет сутринта. — Това тук ще ви осигури по-пълна представа за «Идеалната половинка». Посочени са всички услуги, които предлагаме, както и ценоразпис.

След като явно се позабавлява на неин гръб, той реши да премине към по-делови тон:

— Интересувам се от резултатите, а не от списъка на услугите ви.

— Ще има и резултати.

— Ще видим.

Анабел въздъхна неспокойно.

— Това означава ли, че…

Той вдигна слушалките и ги окачи на врата си, а кабелът се изви по ризата му като змийска опашка.

— Давам ви един шанс. Утре вечер. Искам да ме смаете с най-добрата си кандидатка.

— Наистина ли? — Коленете й се подкосиха. — Фантастично! Но… преди това ми е необходимо да уточня какво именно търсите в жените.

— Тъкмо ще докажете професионализма си. — Той вдигна слушалките. — В девет вечерта в ресторант «Сиена» на Кларк Стрийт. Ще ме запознаете с нея, но не си въобразявайте, че ще си тръгнете. Ще останете на масата, за да поддържате разговора. И без това работя като луд. Нямам намерение да се главоболя и с това.

— Искате от мен да присъствам по време на цялата среща?

— По-точно само за двайсет минути. После ще я отведете.

— Двайсет минути? Не мислите ли, че може да й се стори малко… унизително?

— Не, ако е подходящата жена. — Удостои я с непринудената си гаменска усмивка. — И знаете ли защо, госпожице Грейнджър? Защото точната жена е прекалено мила, за да се засяга от глупости. А сега изчезвайте оттук, докато не съм размислил.

И тя изчезна.

Анабел престана да трепери едва когато влезе в тоалетната на «Макдоналдс». Преоблече се в потниче, седем осми панталон и сандали. Днешното преживяване затвърди отдавнашната й фобия към змиите. Но другите жени едва ли възприемаха Хийт Чампиън така. Той беше богат, преуспяващ, красив. Всичко това го превръщаше в мечтания съпруг, ако преди това не изплаши кандидатките си до смърт, което беше доста вероятно. Оставаше само да му намери подходящата жена.

Отметна буйните къдрици от челото си и ги прибра с две шноли. Доскоро все се подстригваше късо, за да се справя по-лесно с непокорната грива, но закачливата прическа й придаваше повече вид на студентка от първи курс, отколкото на сериозен професионалист, затова накрая се примири с неизбежното и пусна косата си дълга. Сега не за пръв път съжали, че не разполага с излишни петстотин долара, за да отиде на фризьор и да я изправи, но едва си плащаше текущите сметки.

Прибра перлените обици на Нана в една празна кутия от ментови дражета и отпи глътка топла вода от бутилката, която бе взела от колата си. Шърман бе добре зареден: снаксове и бутилки с вода, дрехи за преобличане, дамски тампони и тоалетни принадлежности, новите брошури и визитните картички за фирмата й. Имаше дори и спортен екип, ако случайно й хрумнеше да потренира, което се случваше рядко. Наскоро добави и кутия с презервативи, пак за всеки случай, ако някой клиент внезапно изпита нужда от секс, макар че едва ли мъже като Ърни Маркс или Джон Нейджър биха били толкова импулсивни. Ърни беше директор на начално училище, обичаше децата, но се изнервяше в присъствието на зрели жени. А Джон бе хипохондрик, който не смееше да рискува със секс, ако партньорката му преди това не си направи всички необходими изследвания.

Едно поне беше ясно: никога нямаше да й се наложи по спешност да снабдява с презервативи Хийт Чампиън. Мъже като него винаги се подготвят предварително.

Анабел сбърчи нос. Време беше да надмогне личната си неприязън. Ако искаше да преуспее и да превърне «Идеалната половинка» в една от водещите агенции за запознанства, трябваше да намери жена на Питона. И ако успееше, в града веднага щеше да се разнесе слухът за нея и «Идеалната половинка» щеше да бъде призната за най-добрата брачна агенция в Чикаго. Каквато определено не беше в момента. И при все че Анабел се стараеше да почита паметта на Нана, време бе да продължи напред.

Изля малко от течния сапун на дланите си, замислена за мястото си в света на бизнеса. В града имаше много агенции за запознанства, от най-различен вид. Бумът на евтини брачни компании в интернет бе довел много от старомодните фирми, като тази на баба й, до фалит, а останалите отчаяно се бореха да се задържат на пазара. Предлагаха срещи само за една вечер, както и обяд в някой ресторант или излет сред природата. Други устройваха вечери за самотници, трети организираха срещи на съвипускниците от престижни университети или сбирки на религиозни секти. Някои от късметлиите, като «Стабилни бракове», се рекламираха като специализирани в намирането на брачни партньорки за милионери, като приемаха само мъже за клиенти и им представяха зашеметяващо високи сметки, за да ги запознаят с истински красавици.

Анабел възнамеряваше да превърне «Идеалната половинка» в уникална агенция. Искаше това да е първото име, за което да се сещат несемейните жители на Чикаго, мъже и жени, готови да създадат семейство. За постигането на тази цел най-добрият подход беше старомодното персонално обслужване. Вече имаше няколко клиенти — последните бяха Ърни и Джон — но още не бяха достатъчни, за да бъде компанията й на печалба. А докато не си завоюваше надеждна репутация, нямаше да може да повиши тарифите си. Но ако намереше подходяща партньорка на Хийт Чампиън, заможните клиенти сами щяха да започнат да я търсят и големите пари щяха да завалят. Оставаше неясен въпросът защо той сам не бе успял да си намери жена досега?

Но за това после щеше да му мисли. Сега трябваше да се залавя за работа. За днес беше решила да обиколи кафенетата в центъра, този неизчерпаем източник на перспективни клиенти, както и на партньорки за тези, които вече бяха нейни клиенти. Но това бе, преди да узнае, че в най-кратък срок трябва да намери кандидатка, която да смае Хийт Чампиън.

От жегата асфалтът бе започнал да се размеква, но Анабел решително се насочи към паркинга, където бе оставила колата си. Във въздуха се носеше миризмата на пържено и автомобилни газове. В Чикаго бе обявен първият летен ден с опасно високи температури, макар да беше още началото на юни. Захвърли безнадеждно смачкания жълт костюм в един контейнер за смет, за да не го вижда никога повече.

Тъкмо се напъха в задушаващо горещото купе на колата, когато мобилният й телефон звънна. Анабел рязко отвори вратата, за да проветри поне малко.

— Слушам.

— Анабел, имам прекрасни новини.

Младата жена въздъхна и притисна чело о нагрятия волан. Тъкмо си бе помислила, че за днес неприятностите са приключили.

— Здравей, мамо.

— Баща ти разговаря с Дъг преди един час. Брат ти вече официално е вицепрезидент. Тази сутрин са го обявили.

— Божичко! Това е страхотно! — възкликна Анабел ентусиазирано, сякаш преливаше от радост, но явно бе подценила проницателността на майка си.

— Разбира се, че е страхотно — сопна й се тя. — Честно казано, Анабел, не зная защо завиждаш толкова. Дъг много се стара, за да се издигне до поста, към който се стремеше. Никой с нищо не му е помогнал.

Никой освен обожаващите го родители, образованието му в първокласен университет и щедрите парични помощи след дипломирането му, за да си стъпи на краката.

Точно това, което беше получила и Анабел.

— Още е само на трийсет и пет — продължаваше Кейт Грейнджър, — а вече е вицепрезидент на една от най-могъщите финансови компании в Южна Калифорния.

— Той е невероятен — съгласи се Анабел, като вдигна глава от горещия волан, преди да се е отпечатал на челото й.

— Следващия уикенд Кандейси ще организира голямо парти край басейна, за да отпразнува повишението на Дъг. Очакват да се появи Джони Деп.

Кой знае защо, Анабел не можеше да си представи Джони Деп да се появи на някой от бляскавите приеми на снаха й край басейна, но не бе чак толкова глупава, че да сподели песимизма си.

— Брей! Това е адски впечатляващо.

— Кандейси още не е решила какъв да е стилът на партито — хавайски или уестърн.

— Тя е изключителна домакиня и не се съмнявам, че ще се справи перфектно.

Но Кейт Грейнджър притежаваше забележителната способност да чете мисли от разстояние.

— Анабел, трябва да се постараеш да преодолееш враждебността си към Кандейси. Няма нищо по-важно от семейството. Дъг я обожава, както и всички ние. Освен това тя е чудесна майка.

Капки пот избиха по челото на младата жена.

— Джеймисън свикна ли вече с гърнето?

Не Джими, Джейми, Джим или с някакъв друг съкратен вариант на името. Само Джеймисън.

— Той е такъв умник. Всичко е само въпрос на време. Признавам, че отначало се съмнявах в тези касети за езиково обучение, но ето че малкият вече притежава забележителен речник, макар да е само на три годинки.

— Още ли повтаря «задник»?

— Не е смешно.

В добрите стари времена, когато майка й имаше чувство за хумор, двете щяха да прихнат от смях, но сега, на шейсет и две, Кейт Грейнджър трудно се адаптираше към живота си като баба. Въпреки че тя и бащата на Анабел си купиха разкошна къща на брега на океана в Нейпълс, Флорида, на Кейт й липсваше родният Сейнт Луис. Скучаеща, обречена на бездействие, тя бе пренасочила цялата си енергия, която преди години й бе помогнала за впечатляващата й банкерска кариера, към трите си големи деца. Особено към Анабел — единственият провал в живота й.

— Как е татко? — попита младата жена с надеждата да отложи неизбежното.

— Как мислиш, че е? Днес сутринта стигна до осемнайсетата дупка на голф игрището, а телевизорът непрекъснато е включен на голф канала. От месеци не е отварял медицинско списание. Естествено е да се очаква, че след като е бил хирург цели четирийсет години, ще прояви поне малко любопитство към новостите в медицината, но по тези теми разговаря само с брат ти.

Така двете жени преминаха неусетно към втората глава от приказната сага «Близнаците чудо Грейнджър», посветена на бляскавия живот на доктор Адам Грейнджър, изтъкнатия сърдечен хирург от Сейнт Луис.

Анабел протегна ръка към бутилката с вода. Съжаляваше, че не я бе напълнила предвидливо с онзи прекрасен коктейл от водка с праскови.

— Мамо, движението е силно претоварено. Опасявам се, че точно сега нямам време да говоря по мобилния.

— Баща ти толкова се гордее с Адам. Съвсем наскоро публикуваха още една статия на брат ти в списанието за белодробна и сърдечна хирургия. В нашия клуб последната тематична вечер беше озаглавена «Карибска нощ» и докато вечеряхме със семейство Андърсън, се наложи да сритам баща ти под масата, за да спре да говори само за Адам. Децата на Андърсън са ужасно разочарование за родителите си. — Също като Анабел. Майка й се приготви да хване бика за рогата. — Получи ли заявленията, които ти изпратих?

Понеже Кейт й изпращаше купища документи с експресна куриерска служба и после несъмнено проследяваше на компютъра си дали пратките й са доставени, въпросът бе риторичен. Анабел усети първите пристъпи на главоболие.

— Мамо…

— Не бива безцелно да пропиляваш живота си. Колко работни места смени, а всичките ти връзки са пълен провал… да не говорим за кошмара с Роб. Трябваше да ти отрежем издръжката още в колежа, когато реши да учиш за актриса. Нима ти липсваха златни възможности за работа? Вече си на трийсет и една. И си Грейнджър. Крайно време е да се установиш и да се заемеш с нещо сериозно.

Анабел си каза, че не бива да се поддава на провокацията, колкото и да я блазнеше, ала днес й се бе насъбрало твърде много. Първо Мишока, сетне Хийт Чампиън, напомнянето за Роб и страхът, че майка й има право… всичко това преля чашата и тя рухна.

— Да бъда достоен член на семейство Грейнджър, означава само две неща, нали? Медицина или финанси.

— Не започвай пак. Много добре знаеш какво имам предвид. Онзи ужасен брачен бизнес от години не носи никакви приходи. Мама го започна само за да може свободно да си пъха носа в хорските работи. Няма да станеш по-млада, Анабел, а и аз нямам намерение да седя отстрани и да те наблюдавам как си пропиляваш живота безцелно, вместо да се върнеш в университета и да се подготвиш за бъдещата си кариера.

— Не искам…

— Винаги си била силна по математика. От теб ще излезе прекрасен счетоводител. Вече ти обещах, че ще ти платим образованието.

— Не искам да бъда счетоводител! И не се нуждая от родителска издръжка.

— Значи, това, че живееш в къщата на Нана, не се брои?

Това бе удар под кръста. Лицето й пламна. Майка й бе наследила къщата на баба й в Уикър Парк. Сега там живееше само Анабел, под предлог, че пази сградата от крадци, но всъщност Кейт просто се страхуваше дъщеря й да не се озове в някой «опасен градски квартал».

— Прекрасно! Искаш да се изнеса ли? — кипна младата жена. — Това ли искаш?

О, боже, отново се държеше като петнайсетгодишна хлапачка. Защо винаги позволяваше на майка си така да я влудява? Но преди да възвърне изгубените си позиции, Кейт продължи със същия престорено търпелив майчински глас, който Анабел за пръв път чу, когато бе на осем и заяви, че ще избяга от къщи, ако братята й не престанат да я наричат «картофче».

— Искам да се върнеш в университета и да излезеш оттам с диплома за счетоводител. Много добре знаеш, че Дъг ще ти помогне да си намериш работа.

— Нямам никакво намерение да ставам счетоводител!

— Тогава каква искаш да станеш, Анабел? Кажи ми. Да не мислиш, че ми е много приятно да ти натяквам? Достатъчно е само един път да ми обясниш и…

— Искам да имам свой бизнес — отрони младата жена с тон, в който, за неин ужас, се бе промъкнала противна хленчеща нотка.

— Вече се опита, забрави ли? Онзи магазин за подаръци? Или онази окаяна компютърна компания? Ние с Дъг те предупредихме тогава. Ах, да, още и с онази жалка трудова борса. Никъде нищо не постигна.

— Не е вярно. Трудовата борса я затвориха.

— Както магазина за подаръци и компютърната компания. Не забелязваш ли едно странно съвпадение: щом се захванеш с нещо, и корабът тутакси се устремява към дъното? Защото се занимаваш само с фантазии, а не с нещо реално. Като онова хрумване да ставаш актриса.

Анабел сякаш потъна още по-надълбоко в седалката. Не беше лоша актриса, няколко пъти изигра сериозни второстепенни роли в университетските пиеси и дори режисира няколко студийни постановки. Но когато стигна до предпоследната година на следването си, се убеди, че театърът не беше нейното призвание, а просто средство да се скрие в един свят, където повече няма да бъде само по-малката некадърна сестра на Дъг и Адам.

— А виж какво се случи с Роб — не мирясваше Кейт. — От всички… Е, няма значение. Работата е там, че си втълпи всички онези шантави Ню ейдж идеи, че трябва само достатъчно силно да пожелаеш нещо и ще го получиш. Но в живота не става така. Иска се нещо повече от желание. Преуспелите личности обикновено са прагматични. Градят планове, основани само на реалността.

— Не искам да бъда счетоводителка!

Дълга, неодобрителна пауза последва този изблик. Тя съвсем точно знаеше какво си мисли майка й. Че Анабел си остава Анабел — нервна, екзалтирана, истерична, непрактична, единствената неудачница в семейството. Ала никой не я вбесяваше така, както собствената й майка.

Освен баща й.

И братята й.

Престани да си проваляш живота, картофче, и се заеми с нещо практично, й бе написал изтъкнатият хирург в последния си имейл, като предвидливо бе сложил в копие и останалата част от семейството, включително две лели и три братовчедки.

Вече навърши трийсет и една, бе отбелязал преуспяващият финансист Дъг в картичката, която й изпрати по случай рождения й ден. На твоите години печелех по двеста хиляди годишно.

Баща й, бивш велик хирург, бе възприел друг подход.

Вчера изпратих топката направо в четвъртата дупка. Играта ми постепенно се усъвършенства. И, Анабел… отдавна е време да намериш себе си.

Само Нана Мирна я разбираше.

Ще намериш себе си, когато му дойде времето, скъпа — казваше й тя.

Липсваше й баба й Мирна. Тя също беше неудачница.

— Но в счетоводството има много широко поле за изява — не се предаваше майка й. — И се разширява с всяка изминала година.

— Моят бизнес също се разраства — заяви Анабел в налудничав саморазрушителен изблик. — Сдобих се с много важен клиент.

— Кой?

— Знаеш, че нямам право да съобщавам името му.

— Под седемдесет ли е?

Младата жена отново си заповяда да не се хваща на въдицата, но изглежда, неслучайно си бе спечелила репутацията на пълна неудачница.

— На трийсет и четири е. Мултимилионер.

— В такъв случай защо му е потрябвало да наема точно теб?

Анабел стисна зъби.

— Защото съм най-добрата, ето защо.

— Ще видим — смекчи тона майка й, но мигом побърза да забие ножа на майчинската си любов право в целта. — Разбирам, малката ми, че те дразня с моите наставления, но те обичам и искам да реализираш способностите си.

— Зная — въздъхна тя. — И аз те обичам.

Най-после разговорът приключи. Младата жена прибра мобилния си телефон в чантата, тръшна вратата и сърдито пъхна ключа в стартера. Може би нямаше да я боли толкова много, ако в думите на майка й не се съдържаше толкова много истина.

Докато се измъкваше от паркинга, се огледа в огледалото за обратно виждане и промърмори любимата дума на Джеймисън. Два пъти.

2.

Дийн Робилард влезе в клуба, издокаран като кинозвезда — ленено спортно сако върху широките рамене, диамантени обици на ушите и слънчеви очила «Оукли», скриващи сини като океана край Малибу очи. С бронзовия загар, модната набола брада и блестящата руса коса в елегантен безпорядък, постигнат с умело нанесен гел, този галеник на съдбата се възприемаше като драгоценен дар от Ел Ей за Чикаго. Хийт се ухили, доволен от възможността да се поразсее. Несъмнено момчето притежаваше стил и Градът на ветровете се бе затъжил за него.

— Познаваш ли Дийн?

Блондинката, която се опитваше да се увеси на дясната ръка на Хийт, не откъсваше очи от Робилард, докато красавецът раздаваше на тълпата прочутите си звездни усмивки. Тя трябваше да повиши глас, за да надвика поп музиката, връхлитаща от дансинга на «Уотъруъркс», където се вихреше тазвечерното частно парти. Макар че «Сокс» играеха в Кливланд, а «Булс» още нямаха мач в Чикаго, на купона имаше играчи от другите отбори, главно от «Старс» и «Беърс», както и от «Къбс», двама от «Блекхоукс» и вратарят на «Чикаго Файър». Сред бляскавата тълпа се виждаха неколцина актьори, една рок звезда и жени, десетки жени, всяка по-красива от другата — сексуалните придобивки на богатите и известните.

— Разбира се, че познава Дийн. — Брюнетката от другата страна на спортния агент изгледа презрително блондинката. — Хийт познава всички футболисти в града, нали така, любовнико?

Докато говореше, тя плъзна крадешком пръсти по вътрешната страна на бедрото му. Ала Хийт стоически пренебрегна мигновения отклик на възбудата си, както правеше винаги при подобни случаи, откакто реши да се подготви за брак и семейство.

Въпросната подготовка се оказа адски трудно изпитание.

Той си напомни, че е там, където искаше да бъде, единствено благодарение на това, че винаги се бе придържал към строго начертания си житейски план, а женитбата на трийсет и пет години бе следващата точка от него. Бъдещата му съпруга трябваше да бъде неоспорим символ на постиженията му, окончателното доказателство, че паркингът за каравани «Бо Виста» завинаги е останал в миналото.

— Познавам го — потвърди Хийт.

Не добави, че се надява да го опознае по-добре.

Робилард продължи напред, без да престава да се усмихва. Тълпата в «Уотъруъркс» се отдръпваше, правейки път на бившия играч от Южна Калифорния, откупен от «Чикаго Старс», за да смени най-добрия куотърбек на отбора, защото Кевин Тъкър бе обявил, че се оттегля от футбола в края на предстоящия сезон. Някаква загадка се криеше в миналото на семейството на Дийн Робилард и куотърбекът винаги отговаряше уклончиво, ако някой проявеше любопитство относно живота му. Хийт реши сам да се поразрови в миналото на футболиста и се натъкна на някои любопитни слухове, но предпочете да ги запази само за себе си. Братята Загорски, които досега се забавляваха с две брюнетки в другия край на бара, най-сетне зацепиха какво става и настръхнаха, готови за действие. Само след секунди два чифта мокасини «Прада» се запрепъваха енергично. Очевидно братята нямаха търпение първи да се доберат до апетитния залък.

Хийт не се включи в надпреварата и отпи лениво от бирата. Интересът на братята Загорски към Робилард не го изненада. Преди пет дни агентът на куотърбека бе загинал при изкачване на една стръмна скала, оставяйки го без представител, и сега братята Загорски, както и всички останали спортни агенти, се надяваха да заемат освободеното място. Загорски управляваха компанията «Зет Груп» — единствената спортна агенция в Чикаго, която беше равностоен съперник на бизнеса на Хийт. Младият мъж ги ненавиждаше главно заради липсата на всякаква етика в действията им, но и защото преди пет години му отмъкнаха изпод носа много изгоден договор за попълване на цял отбор, точно когато той самият най-много се нуждаеше от него. Върна им го, като им задигна Роко Джеферсън, което съвсем не се оказа трудно за него. Братята Загорски много ги биваше в обсипването на клиентите с щедри обещания, но не и в спазването им.

Хийт не хранеше илюзии за професията си. През последните десет години бизнесът на спортните агенти бе станал по-корумпиран дори от този на букмейкърите, събиращи залозите за бой с петли. В повечето щати издаването на лиценз се бе превърнало в пълна пародия. Всеки дребен мошеник, стига да понатрупа малко пари, можеше да си отпечата визитни картички, да се провъзгласи за спортен агент и да се впусне в лов на наивни атлети от университетските отбори, особено такива, които се задоволяваха с малко. Тези мръсници подаваха под масата тлъсти пачки на младите глупаци, обещаваха им луксозни автомобили и диаманти, наемаха им проститутки и плащаха «бонуси» на всеки, който можеше да уреди подписа на някой прочут спортист под договора за управление на кариерата му. Някои почтени агенти напуснаха бизнеса, защото не вярваха, че могат да останат честни при тази толкова нелоялна конкуренция. Но Хийт не преклони глава. Той обичаше работата си въпреки мръсните игри, които все по-често я съпътстваха. Обичаше прилива на адреналин, бушуващ в кръвта му при появата на всеки нов клиент и сключването на сделката. Обичаше да проверява доколко са гъвкави границите на установените правила. В това бе най-добър. Да, разтягаше границите на правилата, ала никога не ги нарушаваше. И никога не лъжеше клиентите си.

Хийт наблюдаваше как Робилард наклони глава, за да чуе многословните обяснения на братята Загорски. Не се притесняваше. При цялата му слава на чаровник от Ел Ей, футболистът не беше глупав. Знаеше, че всеки спортен агент в страната ще си изпотроши краката, за да го спечели за клиент, но едва ли тази вечер щеше да вземе някакво решение.

Едно секси котенце, с което Хийт бе преспал два пъти, преди да навлезе в периода на подготовка за женитбата, се отправи към него, поклащайки бедра. Косите й се стелеха по раменете, а зърната й, като презрели череши, опъваха до скъсване тънкото й късо потниче.

— Правя едно проучване. Ако през остатъка от живота си трябва да се задоволиш само с един вид секс, какъв би избрал? Засега гласуването е три към едно в полза на оралния.

— Какво ще кажете да гласувам просто за хетеросексуалния?

И трите жени се разсмяха оглушително, сякаш никога не бяха чували нещо по-забавно. Няма що, явно беше царят на комиците.

Публиката се разгорещи и няколко от жените, танцуващи на дансинга, се затичаха към фонтаните, на които «Уотъруъркс» дължеше името си. Оскъдните им дрехи полепнаха по телата им, подчертавайки всички извивки. Навремето, когато пристигна в този град, Хийт обичаше клубовете, шумната музика, алкохола, красивите жени и разюздания секс, но след като премина трийсетте, започна да се пресища от всичко това. Но колкото и да му бе втръснало, подобни щури развлечения оставаха част от бизнеса и той наистина не можеше да си спомни, откога не се бе озовавал сам в леглото в приличен час.

— Хийт, приятелю!

Щом видя Шон Палмър, лицето на спортния агент грейна в усмивка. Новият играч от отбора на «Чикаго Беърс» бе привлекателен младеж, висок и мускулест, с квадратна челюст и закачливи кафяви очи. Мъжете си размениха едно от десетината твърде сложни ръкостискания, които Хийт бе усвоил до съвършенство през годините.

— Как се чувства нашият Питон тази вечер? — попита Шон.

— Не се оплаквам.

Хийт бе положил много усилия, за да вербува този защитник от Охайо. И когато Шон игра блестящо в мачовете от първите квалификации през април, агентът изпита дълбока радост и удовлетворение, че трудът му не е бил напразно. Палмър произлизаше от почтено семейство и не жалеше силите си, за да тренира съвестно. Хийт имаше намерението да направи всичко възможно, за да държи младия футболист далеч от всякакви неприятности. Той направи знак на жените, че иска да остане сам.

Шон се намръщи разочаровано, но само за кратко. Както и всички останали в клуба, и той изгаряше от желание да говори за Робилард.

— Защо не целуваш мършавия бял задник на Дийн като всички останали?

— Целувам задници само насаме.

— Робилард не е глупак. Няма да бърза да си намери нов агент.

— Не го обвинявам. Очаква го страхотно бъдеще.

— Искаш ли да му кажа някоя добра дума за теб?

— Разбира се.

Хийт прикри усмивката си. Звездният играч не би дал и пукната пара за препоръките на някакъв новак. Робилард се съобразяваше единствено с мнението на Кевин Тъкър, но дори и това не беше много сигурно. Дийн едновременно боготвореше и ненавиждаше Кевин, задето последния сезон не бе получил никаква контузия, което означаваше, че заместникът му ще остане на резервната скамейка още една година.

— Вярно ли е това, което дочух, че си решил да се откажеш от жените? Всички дами тази вечер говорят само за това. Чувстват се изоставени, схващаш ли?

Не виждаше защо да се хаби да обяснява на един двайсетгодишен хлапак с джобове, натъпкани с наскоро отпечатани стодоларови банкноти, че няма смисъл вечно да търчиш подир жените.

— Бях много зает.

— Прекалено зает за някое котенце?

Шон изглеждаше толкова искрено потресен, че Хийт се разсмя. Но трябваше да признае, че хлапакът имаше известно право. Тук, накъдето и да погледнеш, от деколтетата надничаха пищни гърди, а миниатюрните тесни полички обхващаха сочни, сладки дупета. Но той искаше повече от секс. Искаше първата награда. Някоя изискана красавица, елегантна и мила. Родена със сребърна лъжичка в уста. Идеалната жена, гъвкава и стройна, с изваяно лице, неговото тихо пристанище сред бурите на живота. Винаги готова да го подкрепи, която ще омекотява буйния му нрав. Такава жена най-сетне ще го накара да почувства, че е постигнал всичко, за което е мечтал. Освен да играе за «Далас Каубойс».

Усмихна се на момчешката си фантазия, от която трябваше да се откаже заедно с мечтите всяка нощ да спи с нова порнозвезда. Постъпи в университета на щата Илинойс, защото там предлагаха стипендии за спортисти. През четирите години игра в най-добрия футболен отбор на университета. Но в последния курс се примири с факта, че никога няма да бъде изключителен играч и за професионалистите завинаги ще остане треторазреден любител. Ала дори и тогава вярваше неотклонно, че трябва да бъде най-добрият в избраната от него професия, затова насочи мечтите си в друга посока. Получи най-високите оценки на кандидатстудентските изпити за Юридическия факултет, а един влиятелен мъж, бивш възпитаник на университета в Илинойс, задейства политическите си връзки, за да го вкара в «Харвард». Хийт се научи да използва мозъка си, придобития на улицата опит бързо да се ориентира, както и умението да се приспособява към всякакво общество: в студентското общежитие, съблекалнята или на палубата на частна яхта.

И макар да не криеше провинциалните си корени — дори се хвалеше с тях, когато му бе изгодно — не позволяваше на никой да види колко много мръсотия все още беше полепнала по тях. Носеше маркови дрехи, караше най-скъпите и мощни коли, живееше в най-престижните квартали. Познаваше хубавите вина, макар че рядко ги пиеше; разбираше от изящни изкуства, при все че не ги харесваше; не се нуждаеше от наръчник по етикеция, за да познае вилицата за риба.

— Зная какъв ти е проблемът — обяви Шон и очите му заблестяха лукаво. — Тукашните пиленца не са достатъчно класни за господина от Бръшляновата лига*. Вие, тузарите, си припадате по дами с големи декоративни монограми, татуирани върху задниците им.

[* Наричана още Айви лига — спортна организация на американски висши училища от североизточната част на САЩ, включваща «Харвард», «Принстън», «Йейл», «Корнел», «Браун», «Дартмут», Пенсилванския и Колумбийския университет. — Бел.ред.]

— Да, за да подхождат на голямото декоративно «X» от «Харвард», татуирано на моя.

Шон избухна в смях, а жените тутакси се върнаха отново при тях, за да узнаят повода за веселбата. Ако това се бе случило преди няколко години, Хийт щеше да се наслади на хищническата им чувственост. Жените му налитаха още откакто беше невръстно хлапе. Когато беше на тринайсет, една от приятелките на баща му го завлече в леглото. Сега знаеше, че това се нарича развращаване на малолетен, но тогава нищо не разбираше, бе много паникьосан от чувство за вина и повърна от страх, че старият ще разбере. Поредният гаден епизод от едно детство, пълно с такива.

Постара се да остави зад гърба си онова детство, а и последните останки щяха да изчезнат, когато си намереше подходящата съпруга. Или когато Порша Пауърс му я намереше. След като прекара няколко години в безплодно търсене, Хийт проумя, че жената на мечтите му няма да се мотае по клубовете и баровете за спортисти, където той киснеше през така нареченото време за разпускане. Но все пак никога нямаше да му хрумне да потърси услугите на агенция за запознанства, ако не бе попаднал на хвалебствена статия за Порша Пауърс в списание «Чикаго». Впечатляващите й връзки и дългият списък на постиженията й бяха именно това, от което се нуждаеше.

За разлика от Анабел Грейнджър. Като безмилостен професионалист, той трудно се размекваше и не можеше да бъде заблуден, но имаше нещо трогателно в отчаяната й настойчивост. Припомни си ужасния й жълт костюм, големите очи с цвят на мед, поруменелите заоблени бузи и облака червена коса. Приличаше на изпаднала от чувала на Дядо Коледа по време на лудешко препускане с шейната.

Не биваше да споделя пред Кевин, че е решил да си търси съпруга, но откъде да знае, че жена му Моли има приятелка, занимаваща се с брачен бизнес? Но нищо. Трябваше само да изтърпи обещаната среща, след което Анабел Грейнджър и жалкият й опит щяха да останат в историята.

Малко след един през нощта Дийн Робилард най-после благоволи да се приближи към Хийт. Въпреки слабото осветление, младежът така и не свали черните си очила «Оукли», но бе съблякъл спортното си сако. Бялата му копринена тениска без ръкави подчертаваше най-впечатляващото във фигурата му — яките широки рамене, неосквернени от хирургическа намеса. Дийн приседна на високия бар стол до този на спортния агент и протегна единия си крак, обут в светлокафяв ботуш, за който Хийт бе чул жените да коментират, че е от колекцията на Долче и Габана.

— Е, Чампиън, твой ред е да ми се подмазваш.

Хийт подпря лакът на барплота.

— Моите съболезнования за загубата ти. Макгрудър беше добър агент.

— Мразеше те и в червата.

— Както и аз него, но при все това беше много добър агент. Останаха малко като него — сви рамене Хийт, докато оглеждаше внимателно куотърбека. — По дяволите, Робилард, ти да не си се изрусил?

— Направих си светли кичури. Харесва ли?

— Ако се разкрасиш още малко, ще взема да те поканя на среща.

— Ще трябва да се наредиш на опашката — подсмихна се футболистът. И двамата знаеха, че това не се отнасяше до срещата. — Харесвам те, Чампиън — заяви Робилард, — затова ще говоря направо. Вече си вън от играта. Трябва да съм пълен глупак, за да подпиша с агент, който оглавява черния списък на Фийби Кейлбоу.

— Единствената причина да присъствам в този списък е скъперничеството на Фийби. — Не бе напълно вярно, но сега не му беше времето да задълбава в сложните си отношения със собственичката на «Чикаго Старс». — На Фийби никак не й допада, че не пълзя на колене пред нея, и за разлика от останалите, не я слушам като кутренце. Защо не попиташ Кевин има ли основания да се оплаква от мен?

— Може и да няма, но за разлика от мен, на него му провървя, като се ожени за сестрата на шефката, така че ситуацията с Тъкър е малко по-друга. Истината е, че и аз вече успях да раздразня госпожа Кейлбоу, макар че нямам представа какво съм сторил, и не искам окончателно да изпортя всичко, като те наема.

Обтегнатите отношения на спортния агент с Фийби Кейлбоу отново му пречеха да постигне целта си. Независимо колко се стараеше да се помири с нея, той продължаваше да си плаща заради старите грешки. Но не издаде с нищо огорчението си, а само сви рамене.

— Изборът е твой.

— Всички агенти сте кръвопийци — оплака се горчиво Дийн. — Вземате два или три процента от парите, изкарани с толкова зор, и за какво? Заради малко бумащина. Голяма работа, няма що. Колко дни си се потил на игрището сутрин и следобед?

— Е, не колкото теб, това е дяволски сигурно, но бях твърде зает, за да си вземам изпитите с отличен, докато учех договорно право.

Робилард се засмя и Хийт отвърна на усмивката му.

— И за да няма недоразумения… Когато става въпрос за тлъстите заплати, които осигурявам на клиентите си, повярвай ми, вземам дяволски повече от три процента.

Куотърбекът дори не мигна.

— Братята Загорски ми гарантират, че ще ме уредят за рекламно лице на «Найки». Ти можеш ли да ми го обещаеш?

— Никога не обещавам нещо, което не е сигурно. — Хийт отпи от бирата си. — Не мамя клиентите си или поне не за нещо важно. Нито крада от тях, нито ги лъжа, нито ги злепоставям зад гърба им. В този бизнес няма агент, който да работи по-добре от мен. Нито един. Това е всичко, което мога да ти предложа. — Изправи се, извади дебела пачка, защипана с щипка, и остави една стодоларова банкнота на бара. — Ако искаш да говориш с мен, знаеш къде да ме намериш.

* * *

Като се прибра у дома късно вечерта, Хийт извади една изпомачкана стара покана от чекмеджето на скрина. Пазеше я там, за да му напомня за болката, която бе изпитал преди години, когато за пръв път я отвори. Тогава беше на двайсет и три.

«Сърдечно ви каним на сватбата на

ДЖУЛИ ЕЙМС ШЕЛТЪН и ХИЙТ Д. ЧАМПИЪН

и на сребърната сватба на

ВИКТОРИЯ и ДЪГЛАС ПИЪРС ШЕЛТЪН III

и на златната сватба на

МИЛДРЕД и ДЪГЛАС ПИЪРС ШЕЛТЪН II

В деня на свети Валентин, 18 ч.

В имението ни в Ист Хамптън, Ню Йорк»

Организаторът на сватбените тържества погрешно бе изпратил покана и на самия него, без да се усети, че той е младоженецът. Тогава Хийт за пръв път осъзна, че неговата сватба е само едно от винтчетата в добре смазаната семейна машина. И всичките му надежди се изпариха само за миг. Знаеше си, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Как можеше Джули Шелтън да се влюби в младеж, който чистеше септичните ями, за да плаща обучението си в Юридическия факултет?

— Не виждам защо си толкова разстроен? — бе се учудила Джули, когато бе споделил съмненията си с нея. — Това е просто съвпадение на датите. Трябва да си щастлив, че така стриктно почитаме традициите си. Сватбата в деня на свети Валентин носи късмет в нашето семейство.

— Това не е просто денят на свети Валентин — бе възразил той. — Златна сватба, сребърна сватба… Къде щеше да си търсиш съпруг, ако аз не се бях появил точно навреме?

— Но ти се появи и не виждам какъв е проблемът.

Хийт се бе опитал да я убеди да промени датата на сватбата, но Джули не се бе съгласила.

— Ако ме обичаш, ще направиш, както ти казвам — бе настояла тя.

Обичаше я, но след многото безсънни нощи се убеди, че Джули го обичаше само като поредната удобна придобивка в добре уредения й живот.

Сватбата премина, както бе запланувана, само че пред олтара до нея застана един от приятелите й от детинство, така че представителката на третото поколение от рода Шелтън се венча точно в деня на свети Валентин. След две години се разведоха и с това завинаги бе сложен край на семейната им традиция. Но Хийт не изпита удовлетворение от тази вест.

Джули не беше първата, на която той отдаваше сърцето си. Като дете бе готов да обикне всеки, като се започне с баща му, пияница, и се продължи с безкрайния поток от случайни жени, които той мъкнеше у дома. И всеки път когато се появеше нова жена в разнебитената каравана, момчето се молеше тя да е тази, която ще замени мъртвата му майка.

Когато от това нищо не се получи, както и трябваше да се очаква, той пренасочи любовта си към бездомните кучета или към старицата от съседната каравана, която му крещеше винаги, когато топката му попадаше в градинката, оградена със стари автомобилни гуми, към учителките си, които си имаха свои деца и не желаеха чуждото. Но трябваше да се стигне до историята с Джули, за да научи най-после един горчив житейски урок, останал незабравим за него: емоционалното му оцеляване зависеше от него самия, не трябваше да се влюбва.

Но все пак се надяваше някой ден това да се промени. Сигурен бе, че ще обича децата си. И никога нямаше да позволи да имат детство, подобно на неговото. Колкото до бъдещата му съпруга… да я обикне, щеше да отнеме повече време. Но щом се увереше, че тя завинаги ще бъде до него и няма да го предаде, можеше и да опита да отвори сърцето си. А засега щеше да се отнася към търсенето на съпруга, както към всяка друга сделка в бизнеса си и тъкмо затова бе наел най-добрата сватовница в града. И затова задължително трябваше час по-скоро да се отърве от Анабел Грейнджър…

След по-малко от двайсет и четири часа Хийт влезе в любимия си ресторант «Сиена», готов да изпълни даденото обещание. На челото на Анабел беше написано: «Неудачница», и тази среща щеше да се окаже напразна загуба на време, с каквото той не разполагаше. Насочи се към обичайната си маса в далечния ъгъл на силно осветения бар, като пътьом размени поздрави с италианеца Карло, собственика на заведението. Хийт бе научил езика в колежа, а не от баща си италианец, който говореше само езика на пияниците. Старият умря от емфизем и цироза, когато Хийт беше на двайсет. Когато узна за смъртта му, не проля нито една сълза.

Набързо позвъни на Кейлеб Креншо, нападател от «Чикаго Старс», както и на Фил Тайри в Ню Орлиънс. Точно когато свърши с втория разговор, алармата на часовника му звънна. Точно в девет часа. Огледа се и… наистина видя Анабел Грейнджър да крачи към него. Но вниманието му бе привлечено от зашеметяващата блондинка до нея. Леле… Откъде я бе намерила тази красавица? Късата й права коса се спускаше в модна прическа до брадичката. Беше висока, с перфектни симетрични черти на лицето и дълги стройни крака. Значи, Тинкърбел* не е бръщолевила само празни приказки.

[Tinker Bell (англ.), популярна в България като Камбанка, Менче-Звънце или Зън-Зън — феята от «Питър Пан» (1904 г.) от Джеймс Матю Бари. — Бел.прев.]

Сватовницата му беше с около педя по-ниска от жената, с която смяташе да го запознае. Гъстата разрошена червеникавозлатиста коса сияеше като ореол около малката й глава. Късото бяло сако и яркозелената рокля с деколте, без ръкави, изглеждаха значително по-добре от вчерашното облекло, но при все това приличаше на наивна горска фея. Той се надигна от стола, когато тя пристъпи към запознанството.

— Гуен, да ти представя Хийт Чампиън. Хийт, запознай се с Гуен Фелпс.

Красавицата го изгледа преценяващо с интелигентните си, леко скосени кафяви очи.

— За мен е удоволствие — заговори с плътен, леко дрезгав глас. — Анабел ми разказа всичко за вас.

— Радвам се да го чуя. Това означава, че можем да говорим само за вас, което за мен ще бъде много по-интересно.

Прозвуча доста банално и му се стори, че дочу приглушено изсумтяване. Но лицето на Анабел все така грееше от желание да направи всичко възможно, за да му угоди.

— Не се засягайте, ако се усъмня в искреността ви — каза Гуен и се настани грациозно на стола, който той й предложи.

Жената излъчваше класа. Анабел дръпна стола насреща, но кракът му се закачи в този на масата. Прикривайки раздразнението си, той се протегна, за да го освободи. Тя беше ходеща напаст и той вече съжаляваше, задето настоя да остане с тях, но в онзи момент му се струваше добра идея. Когато реши да потърси услугите на агенция за запознанства, си обеща да направи процеса колкото е възможно по-ефективен. Хийт вече се бе запознал с две жени, предложени му от «Стабилни бракове». Още преди да пристигнат питиетата, вече знаеше, че никоя от тях не му подхожда, обаче изгуби няколко часа, преди да успее да ги разкара. Ала тази определено беше обещаваща.

Рамон дойде от бара, за да им вземе поръчките. Гуен си поръча сода, а Анабел избра нещо ужасно с помпозното название «Зелен фантом». При това през цялото време го наблюдаваше с изражението на притежател на куче, очакващ любимият му пудел да започне да изпълнява заучените трикове. Явно не можеше да разчита на нея да поведе разговора.

— От Чикаго ли сте, Гуен? — осведоми се той вежливо.

— Израснала съм в Рокфорд, но от много години живея тук, в Бъктаун.

Бъктаун бе едно предградие наблизо, в северна посока, популярно сред по-младите. Той самият бе живял там известно време и двамата си побъбриха малко на тамошния жаргон за незначителни неща, въпреки че именно това искаше да избегне първоначално. Стрелна с поглед госпожица сватовницата. Изглежда, не бе чак толкова глупава, защото мигом схвана безмълвния му намек.

— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че Гуен е психолог, при това един от най-изтъкнатите специалисти в нашия щат по секс играчките.

Това тутакси привлече вниманието му. Добре, че успя навреме да прехапе език, за да спре напиращата на устните му пиперлива забележка, дочута в съблекалнята.

— Доста необичайна научна област.

— Знаете ли, не всички разбират колко е важна — зае се да му обяснява красивата психоложка. — Ако се използват правилно, някои уреди могат да се превърнат в отлично терапевтично средство. Мисля, че мисията ми е да измъкна този метод от забвението, за да започне да се прилага в практиката.

Тя продължи с увлечение да го запознава с професията си.

Не можеше да се отрече, че тази жена, надарена с добродушно чувство за хумор, беше умна, образована и секси. Господи, колко беше секси! Наистина бе подценил способностите на Анабел Грейнджър. Но точно когато се поувлече в разговора, Анабел погледна часовника си и стана.

— Времето изтече — обяви жизнерадостно, от което той настръхна.

Секси психоложката се изправи с усмивка.

— Приятно ми беше да се запознаем, Хийт.

— Удоволствието е изцяло мое.

Тъй като той бе определил времетраенето на срещата, прикри раздразнението си. Никога не бе очаквал глупавата сватовница да намери такава възхитителна жена, при това за толкова кратко време. Гуен прегърна брачната агентка набързо, отново му се усмихна и излезе от ресторанта. Анабел се отпусна на стола, отпи от зелената гадост и зарови в чантата си — този път тюркоазносиня на палмови дървета, обшити с мъниста. След секунда под носа му се мъдреха няколко листа. Беше договор, подобен на този, който вчера бе оставила на бюрото му.

— Гарантирам минимум по две запознанства месечно. — Непокорна къдрица от червено-златистата коса падна на челото й. — Хонорарът ми за шест месеца е д-десет хиляди долара. — Не му убягнаха нито лекото заекване, нито руменината, плъзнала по бузите, които бяха като на катеричка, но Тинкърбел ентусиазирано продължаваше с изложението си. — Обикновено хонорарът включва и консултация със специалист по стайлинга, но… — Погледът й се насочи към косата му, която той подстригваше на всеки две седмици за осемдесет долара, после се спусна към черната риза от «Версаче» и накрая се спря върху светлосивия панталон от «Джозеф Абуд». — Мисля, че… хм… ще минем и без такива консултации.

Е, по този въпрос бе дяволски права. При все че Хийт имаше ужасен вкус за облеклото, имиджът беше най-важното в професията му. И макар да му бе все едно как се облича, клиентите можеха да бъдат на друго мнение. Поради това си бе наел за съветник един гей, отличаващ се с изискан вкус. Цялото му днешно облекло беше подбрано от този консултант, който му бе забранил да комбинира произволно ризи, панталони и вратовръзки — всички ансамбли бяха изброени в списък, висящ в дрешника му.

— Десет хиляди за новак в професията? Не е ли твърде много? — учуди се той.

— Също като теб, аз вярвам, че добре свършената работа трябва да се заплаща справедливо. Мисля, че си заслужавам парите — изрече тя, без да откъсва очи от устните му.

Хийт потисна усмивката си. Тинкърбел трябваше да поработи още доста върху безстрастното си изражение на комарджия.

— Едва не се разорих, като подписах договора с Порша Пауърс.

Малката вдлъбнатина в средата на горната й устна леко пребледня, но Анабел не отстъпваше.

— Колко жени ти представи тя, които да приличат на Гуен?

Ето че го сложи на мястото му. Този път той не скри усмивката си. Вдигна договора и го зачете. Десет хиляди долара — това бе по-скоро блъф, нищо повече от нейна фантазия. Ала все пак Гуен Фелпс не беше плод на фантазията й. Хийт набързо прегледа страниците. Можеше да смъкне цената, но докъде искаше да стигне? Изкуството на преговорите при сделките изискваше всички накрая да се почувстват победители. Иначе огорчението можеше да провали всичко.

Извади писалката си «Монблан» и се зае да внася дребни промени, като задраска някоя и друга клауза, подобри трета, добави своя. Накрая плъзна листовете обратно към нея.

— Пет хиляди за начало. Ще доплатя остатъка, ако ми намериш подходяща съпруга.

Златистите точици в кафявите й очи блеснаха ярко, като броката върху детско йо-йо.

— Това е неприемливо. На практика ме принуждаваш да работя без пари.

— Пет хиляди не са малка сума. При това нямаш опит с такива клиенти като мен.

— И все пак ти доведох Гуен.

— Откъде да зная дали тя не е всичко, с което разполагаш? Между това, да се говори за добра игра, и това, да се изиграе наистина, има огромна разлика. — Той прелисти страниците. — Сега топката е у теб.

Анабел грабна листовете и се намръщи, като видя поправките, но накрая сложи подписа си, точно както той очакваше. Хийт също го подписа, после се отпусна на стола и прикова поглед в нея.

— А сега ми дай телефонния номер на Гуен Фелпс. Сам ще уговоря следващата ни среща.

Тя задъвка долната си устна, разкривайки малки бели зъби.

— Първо трябва да проверя дали е съгласна. Това е според споразумението ми с всяка от избраните жени.

— Напълно разумно. Но не съм много притеснен.

Тя извади мобилния си телефон, а той погледна часовника си. Чувстваше се безкрайно уморен. Целия ден бе прекарал в Кливланд и пак трябваше да се отбие за кратко в «Уотъруъркс», за да провери дали не са плъзнали някакви нови слухове за Дийн Робилард. Утре щеше да е зает от сутринта до полунощ. Рано сутринта в петък летеше за Финикс, а през следващата седмица го очакваха пътувания до Тампа и Балтимор. Ако имаше съпруга, багажът му щеше да е винаги стегнат, а като се върне в късен час от поредното пътуване, в хладилника щеше да има нещо по-съществено от бира. Щеше да има и с кого да си поговори за изминалия ден, да се отпусне дотолкова, че да не се срамува от провинциалния си диалект, който се промъкваше в говора му винаги когато бе уморен. Можеше да опре нехайно лакът на масата, докато яде сандвич, или да направи нещо, което според тукашните понятия е неприлично. Но най-вече щеше да има човек до себе си.

— Гуен, Анабел се обажда. Още веднъж ти благодаря, че се съгласи да се срещнеш с Хийт, след като ти се обадих толкова късно. — Тя го измери с многозначителен поглед. Тинкърбел имаше дързостта да го упреква. — Той ме помоли за телефонния ти номер, за да те покани на вечеря — последва още един многозначителен поглед — в «Чарли Тротър».

Идеше му да се разсмее, но запази безстрастно изражение, за да не си навири тя прекалено носа.

Новата му сватовница замълча, докато слушаше отговора на другата жена. Накрая кимна. Хийт извади своя мобилен телефон и провери кой го бе търсил, докато бе разговарял с Гуен. В Денвър още не бе станало девет часът. Имаше време да си поговори с Джамал и да се осведоми за сухожилието под коляното му.

— Да — каза Анабел. — Ще му предам. Благодаря. — Затвори телефона, прибра го в чантата си и сви рамене. — Гуен те е харесала. Но само като приятел. — Хийт онемя. Едва ли не за пръв път в живота си. — Опасявах се, че това може да се случи — продължи тя делово. — Двайсет минути съвсем не са достатъчни, за да се представиш в най-добрата си светлина. — Спортният агент продължаваше да се взира в нея, невярващ на ушите си. — Гуен ме помоли да ти предам най-добрите й пожелания. Смята, че си интересен мъж, и е уверена, че лесно ще си намериш някоя по-подходяща.

— Гуен Фелпс ме отхвърля?

— Бихме могли… — промълви Анабел замислено — да снижим критериите и да потърсим някоя по-обикновена.

3.

Тъмносиният ягуар пропълзя бавно покрай ъгъла на Хойн Стрийт и тясната Уикър Парк Стрийт. Жената зад волана оглеждаше номерата на къщите през черните очила без рамки «Шанел», с инкрустирани миниатюрни изкуствени диаманти върху дръжките. Строго погледнато, те бяха почти декоративни, тъй като едва ли осигуряваха достатъчна защита срещу ултравиолетовите лъчи дори и в облачни дни, но подчертаваха удивително добре бледата кожа на лицето, обрамчено с облак тъмна коса. А Порша Пауърс не беше от тези, които биха пожертвали стила заради практичността. Даже наближаващият й рожден ден — трийсет и седмият за познатите, четирийсет и вторият, доколкото майка й помнеше — не можеше да я накара дори да помисли да смени обувките на «Кристиан Лубутен» с други с по-ниски токчета. Бившият й съпруг веднъж й бе казал, че смолисточерните й коси, ослепително бялата кожа, поразителните сини очи и слабата като на хрътка фигура я правят да прилича на Снежанка след няколко месечна строга диета.

Намали скоростта, когато намери номера, който търсеше. Никога не бе виждала по-сигурен кандидат за събаряне от тази малка паянтова къщичка с избеляла лилава фасада и олющен син бордюр. Ръждясала ограда от ковано желязо опасваше дворче с размерите на ваната й. Като цяло мястото приличаше на градинска барака за инструменти, принадлежаща на собствениците на някоя от съседните елегантни двуетажни къщи, извисяващи се от двете страни на тази развалина. Интересно, как не е била съборена досега като повечето от околните порутени къщички?

Порша бе забелязала папката с логото на «Идеалната половинка» върху бюрото на Хийт, когато вчера се бе отбила в офиса му. Безпогрешният й усет към конкуренцията тутакси й подсказа, че нещо не е наред. През последната година бе изгубила двама важни клиенти, преориентирали се към нови брачни агенции, както и съпруга си, който бе хлътнал по една двайсет и три годишна организаторка на различни мероприятия. Провалът имаше отчетлива миризма и Порша работеше като вол, за да не позволи тази воня да полепне по нея. След кратко разследване тя откри, че «Идеалната половинка» всъщност е новото име на мижава агенция за запознанства «Брачна агенция Мирна», нещо като хоби на наскоро починала старица. Бизнесът на покойната Мирна Райхман бил наследен от внучката й. Наложи се Порша да разрови малко по-надълбоко. Оказа се, че въпросната внучка е учила в колежа заедно с Моли, жената на Кевин Тъкър. Това донякъде успокои агентката. Разбира се, Хийт се е почувствал задължен да поговори с жената, поне от вежливост, но той бе твърде взискателен, за да работи с една дилетантка. Порша си легна с леко сърце… и сънува смущаващ еротичен сън с прочутия си клиент. Не че някога си го бе мислила наяве. Една краткотрайна авантюра с Чампиън би била вълнуваща, но тя никога не смесваше личния си живот с работата.

За нещастие, тревогите й се върнаха с първото телефонно обаждане тази сутрин. Рамон, барманът в «Сиена», бе един от стратегическите й извънщатни сътрудници, получаващ щедри подаръци в замяна на полезна информация. Именно той й докладва, че брачна агентка, някоя си Анабел, се появила снощи, придружена от изключителна красавица, която представила на Хийт.

Порша потегли към Уикър Парк Стрийт веднага щом намери свободно време. Трябваше да разбере колко голяма заплаха представлява тази жена. Но тази съборетина по-красноречиво от всякакви думи доказваше, че агенцията за запознанства, подвизаваща се под името «Идеалната половинка», е сериозен бизнес само във въображението на госпожица Грейнджър. Чампиън просто бе проявил любезност, за да угоди на съпругата на Кевин Тъкър.

Донякъде успокоена, Порша се насочи на юг, към «Дъ Луп», за своя ежемесечен сеанс по пилинг. Харчеше огромни суми, за да поддържа външността си в идеална форма — нито една бръчка по лицето и фигура, тънка като тръстика. Мъжете може и да ставаха по-интересни и чаровни с възрастта, но жените само губеха красотата си. След един час, с освежен грим и в добро настроение, тя влезе в офиса на «Стабилни бракове», разположен на първия етаж на боядисана в бяло тухлена сграда във викториански стил, недалеч от библиотеката «Нюбъри».

Инес, която бе едновременно рецепционистка и секретарка, се изчерви и побърза да затвори телефона. Явно отново имаше проблеми с детето. Как може една жена да прави кариера, когато непрекъснато е обременена с грижите по възпитанието на децата си?

Порша тайно се наслаждаваше на успокояващата елегантност на откритото офис пространство с хладни зелени стени и ниски черни дивани в азиатски стил. Трите й помощнички работеха зад бюрата, отделени със стилни пергаментови паравани с черни лакирани рамки. На възраст от двайсет и две до двайсет и девет, задачата им бе да кръстосват най-модните клубове в града и да присъстват на първите срещи с клиентите. Порша ги бе назначила заради влиятелните им връзки, интелекта им и красивата им външност. Изискваше от тях да идват на работа в черно: семпли, елегантни рокли или панталони в комплект с класическа риза и вталено сако. Самата тя имаше по-голяма свобода на избора и днес беше с перленосив тоалет от «Ралф Лорен»: лека жилетка, прилепнала по тялото й блуза, права пола и перли. Костюмът се допълваше от бледолилави обувки с високи токчета и кокетна панделка отпред.

В офиса нямаше клиенти и Порша направи ненавистното съобщение:

— Слушайте всички! Днес е специалният ден от седмицата. Бързо, бързо. Размърдайте се. Колкото по-рано, толкова по-малко терзания.

— Аз съм неразположена — изпъшка Сусу Каплан.

— Беше така и миналата седмица — сряза я Порша. — Никакви извинения. — Само счетоводителят й и компютърният гуру, който се занимаваше с уебсайта на «Стабилни бракове», бяха освободени от ежеседмичния ритуал, тъй като не работеха пряко с клиентите. Освен това бяха мъже. Нима това не беше достатъчно красноречиво обяснение? — Ти също, Инес — извика през рамо на път към кабинета си.

— Аз съм секретарка — възрази тя. — Не съм длъжна да посещавам нощните клубове.

Порша не й обърна внимание. Всички искаха да работят в престижна фирма като «Стабилни бракове», но никоя не харесваше упорития труд и дисциплината. Дисциплината превръща мечтата в реалност. Колко пъти го бе повтаряла пред жените от Групата за инициатива в малкия бизнес? И колко пъти те предпочитаха да пренебрегват съвета й?

Кики Оно продължаваше да се усмихва весело, а Бриана не изглеждаше много разтревожена. Единствено Сусу Каплан се мръщеше. Ако продължаваше така, още преди да навърши трийсет, щеше да има нужда от ботокс. В кабинета на Порша бяха пръснати пет-шест керамични скулптури — единствената украса в обширното пространство, в което преобладаваха стъклото, правите линии и твърдите повърхности. Личните й предпочитания клоняха към по-смекчени, по-женствени форми в интериора, но тя смяташе, че кабинетът на една делова жена трябва да излъчва сила и властност. Мъжете можеха да се заобиколят с грамоти за спечелени състезания по боулинг и семейни фотографии, но такъв разкош бе недопустим за една жена директор.

Докато влизаше в личната си баня, Порша чуваше зад гърба си шумоленето от събличане на дрехи, смъкване на колани и гривни. С върха на бледолилавата си обувка измъкна изпод умивалника кантара, занесе го в кабинета и го нагласи на пода от черен мрамор. Взе от масата листа с таблицата. Сусу вече беше по бельо — елегантен комплект от син сутиен и пликчетата.

— Е, коя е най-смелата и ще мине първа?

— Аз.

Мършавата скандинавска красавица Бриана Олсен се качи на кантара.

— Петдесет и четири килограма. — Порша отбеляза теглото в таблицата. — Наддала си половин килограм от миналия месец, но при твоя ръст това не е проблем. Но маникюрът ти… — Посочи олющения кафяв лак по единия от ноктите й. — Честно казано, Бриана, колко пъти още трябва да го повтарям? Външността е всичко. Веднага го оправи. Инес, ти си следващата.

Както и очакваше, секретарката беше напълняла, но тя притежаваше великолепна кожа, невероятен усет при подбор на грима и рядко срещаната дарба да се справя дори и с най-капризните клиенти. Освен това бюрото в приемната бе достатъчно високо, за да прикрива недостатъците на фигурата й.

— Ако някога решиш да си търсиш нов съпруг…

— Зная, зная — кимна Инес. — Тези дни ще се заема сериозно с фигурата си.

Кики, винаги екипен играч, побърза да отклони вниманието на шефката.

— Мой ред е — изчурулика тя.

— Четирийсет и шест килограма — отбеляза Порша. — Отлично.

— Лесно е, когато си азиатка — промърмори Сусу кисело. — Азиатките имат дребни кости. А аз съм еврейка.

Винаги го напомняше, при всяко теглене. Но Сусу притежаваше диплома от университета «Браун» в Роуд Айлънд и бе много близка с някои от най-богатите семейства от Норт Шор. Косата й беше невероятна — с преливащ карамелен оттенък — и в комбинация с безупречния вкус за мода, излъчваше чувственост и сексуално предизвикателство в стила на Дженифър Анистън. За съжаление, не можеше да се похвали с фигурата на Анистън. Порша посочи към кантара.

— Да не отлагаме неизбежното.

Сусу се заинати и не помръдна.

— Искам официално да заявя, че намирам това за унизително и обидно.

— Възможно е. Но го правя за твое добро, така че, качвай се на кантара.

Сусу неохотно се подчини. Порша отбеляза показанието с въздишка.

— Петдесет и осем килограма.

За разлика от Инес, Сусу нямаше високо бюро, зад което да се скрие. В задълженията й влизаше да обикаля нощните клубове като представителка на «Стабилни бракове».

— Всички останали да се върнат на работните си места. Сусу, с теб трябва да си поговорим.

Жената прибра зад ухото си един кичур коса от блестящата лъскава маса и се намръщи. Преди да излезе, Кики Оно й хвърли съчувствен поглед. Сусу взе тясната черна рокля без колан «Банана Рипъблик»* и я задържа отпред като щит.

[* Американска марка за облекло и верига световноизвестни магазини. — Бел.ред.]

— Това е дискриминация, незаконно е.

— Адвокатът ми не споделя това мнение, а договорът, който ти подписа, е съвсем недвусмислен. Обсъдихме го, преди да те назнача, забрави ли? В този бизнес най-важното е външността и аз влагам парите си само в това, което отговаря на стандартите ми. Никой не предлага такива бонуси и привилегии като мен. Затова имам право да бъда взискателна.

— Но аз съм твоята най-добра служителка. Държа да бъда оценявана по работата, а не по килограмите.

— В такъв случай си присади пенис — скастри я Порша. Очевидно Сусу още не бе проумяла, че всичко беше за нейно добро. — Опитвала ли си някога да отслабнеш?

— Да, но…

— Колко си висока?

Порша знаеше отговора, но искаше подчинената й да осъзнае надвисналата над нея опасност, каквато представляваше наднорменото й тегло.

— Метър и шейсет и три.

— Петдесет и осем килограма при ръст сто шейсет и три сантиметра. — Агентката се облегна на твърдия ръб на стъкления плот върху бюрото си. — Аз съм с десет сантиметра по-висока. Да проверим колко тежа. — Без да обръща внимание на преливащия от негодувание поглед на служителката, тя събу обувките, свали жилетката, остави перлите на бюрото и стъпи на кантара. — Петдесет и пет килограма. Малко съм наддала. Значи, довечера никакви въглехидрати. — Отново обу обувките си. — Ето, виждаш ли колко е лесно? Ако не ми харесва какво показва кантарът, тутакси минавам на диета.

Сусу рухна на дивана с насълзени очи.

— Аз не съм като теб.

Жените, склонни да плачат на работното място, за сетен път потвърждаваха отрицателното мнение на обществото за работещите жени, но еврейката още не бе вряла и кипяла в деловия свят, за да се вкорави душата й. Порша коленичи до нея, опитвайки се да й внуши принципите си.

— Ти се справяш отлично с работата си, Сусу. Имаш голямо бъдеще. Не позволявай няколко излишни килограма да попречат на кариерата ти. Изследванията показват, че жените с наднормено тегло по-рядко биват повишавани и печелят по-малко. Това е още един от начините на деловия свят да пречи на развитието ни. Но поне теглото си можем да контролираме.

Служителката я изгледа упорито.

— Петдесет и осем килограма не означават, че съм дебела.

— Не, но не е идеалното тегло, нали? А ние се стремим към съвършенство. Сега иди в банята ми и остани няколко минути, докато се съвземеш и приведеш в приличен вид. После се връщай на работа.

— Не! — Жената скочи на крака с пламнало лице. — Не! Върша много добра работа за теб и нямам намерение да търпя това. Напускам.

— Стига, Сусу, ти…

— Мразя да работя тук! Писна ми! Никой не може задоволи твоите изисквания. Е, вече не ми пука. Може да си богата и преуспяла, но нямаш никакъв личен живот! Всички го знаят. Жал ми е за теб.

Стрелата улучи право в целта, но Порша дори не трепна.

— Животът ми е прекрасен — заяви тя спокойно. — И нямам никакво намерение да се извинявам, задето изисквам безупречност и съвършенство във всяко едно отношение. Очевидно ти нямаш понятие какво представлява това и как да го постигнеш, затова е по-добре да си събереш нещата.

Отиде до вратата и я задържа отворена.

Вбесена, Сусу се разплака от яд, но не събра кураж да й отвърне в същия дух. Притисна роклята към гърдите си и изскочи от кабинета. Агентката притвори тихо вратата, подпря се на стената и затвори очи. Гневните думи на бившата й вече служителка я нараниха болезнено. До четирийсет и втората си година Порша очакваше да притежава всичко, което желаеше, но въпреки богатството и похвалите, с които я обсипваха, все още не изпитваше гордост от постигнатото. Имаше десетки приятели, но нито един от тях не бе истински. А семейният й живот се оказа пълен провал. Как можа да се случи това, след като бе чакала толкова дълго и така старателно бе избирала?

Карлтън беше идеалната партия за нея. Светски, богат, преуспяващ. Двамата бяха една от най-елитните двойки в Чикаго. Канеха ги на най-бляскавите приеми, което позволяваше на госпожа Пауърс да намира още клиенти за агенцията си. Бракът имаше всичките предпоставки да се окаже успешен, но продължи едва година. Никога нямаше да забрави думите на съпруга си на раздяла:

— Изтощих се, Порша… Твърде много се страхувам да не ми отрежат «мъжката гордост», докато спя, и затова не мога да мигна.

Жалко, че не й бе хрумнало да направи именно това, защото само след три седмици той се събра да живее с празноглавата двайсет и три годишна организаторка на събития със силиконови гърди и дразнещата склонност да се киска по всякакъв повод.

С треперещи ръце агентката изля половината от италианската минерална вода «Пелегрино» в една от високите чаши «Вилерой и Бош», които Инес бе оставила върху масичката до бюрото. Може би някой ден Сусу ще разбере каква грешка е допуснала, като не се е възползвала от готовността на шефката си да направлява кариерата й. А може би няма. Порша трябваше да признае, че не бе получавала много благодарности от бившите си служители, нито от жените в центъра, които се опитваше да напътства в бизнеса.

Папката на Хийт Чампиън лежеше върху бюрото й и Порша седна, за да я прегледа още веднъж. Но докато се взираше в папката, пред очите й се мержелееха тапетите на позлатени чайници в кухнята в дома им в Тер От*, където беше израсла. Родителите й, типични представители на работническата класа, бяха доволни от живота си — дрехи от супермаркети с намаление, маса от талашит, евтини репродукции на картини от известни художници — от разпродажбите в «Холидей Ин».

[* Или Тера Хоут — малък град в щата Индиана. Висока земя (фр.) — Бел.прев.]

Но Порша винаги бе мечтала за нещо повече. Заделяше от джобните си, за да купува списания като «Вог» и «Таун енд Кънтри». Украсяваше стените на спалнята си със снимки на красиви къщи и елегантни мебели. Още в прогимназията плашеше родителите си с истериите си, повтарящи се всеки път когато не получеше отлични оценки на поредното контролно. В детството си се преструваше, че е жертва на чудовищна грешка в родилното отделение, без да обръща внимание на факта, че бе наследила очите и цвета на косата на баща си.

Облегна се на стола зад бюрото си, отпи от минералната вода и отново насочи вниманието си към поредната задача — да намери идеалната партньорка на Хийт Чампиън. Може и да бе загубила двама многообещаващи клиенти и един също толкова многообещаващ съпруг, но повече нямаше да се провали. Нищо и никой нямаше да й попречи да уреди този брак.

4.

— Очаквам обаждане. Разполагаш само с трийсет секунди — изръмжа недоволно плътният мъжки глас по телефона.

— Не е достатъчно — заяви Анабел. — Трябва да поговорим спокойно, иначе няма да разбера какво точно търсиш.

Не си губи напразно времето да го моли да попълни въпросника, върху чието изглаждане бе работила толкова много часове. Единственият начин да получи информация, бе да я изтръгне лично от него.

— Да кажем така — заговори припряно той. — В моите представи бъдещата ми съпруга е способна да се забавлява през януари на стадиона «Солджър Фийлд», когато вятърът духа от езерото със скорост трийсет възела. Може да нахрани със спагети половин дузина спортисти, дори да нахълтат у дома без предупреждение, и да стигне до осемнайсета дупка на голф игрището, без да се изложи. Да е дяволски секси, да умее да се облича и да се смее на мръсни вицове. Какво още ти е нужно?

— В наши дни е трудно да се намерят жени, преживели лоботомия*. Все пак, ако именно това искаш…

[* Хирургическа операция, състояща се в прерязване на снопчетата от вътрешно мозъчни нервни влакна, които свързват основата на главния мозък с челната мозъчна кора, използва се често до шейсетте години на миналия век при лечение на психични разстройства. Бел.ред.]

Чу се приглушено изсумтяване. Тя така и не разбра дали се смее, или е вбесен.

— Утре сутринта удобно ли е? — запита Анабел жизнерадостно съвсем като стотиците мажоретки, с които несъмнено е излизал през дните на футболната си младост, докато е учил в колежа.

— Не.

— Тогава кажи кога и къде.

Вместо отговор се чу въздишка, смесица от примирение и раздразнение.

— След час трябва да се срещна с един клиент в Елмхърст. Може да дойдеш с мен. Чакай ме в два часа пред офиса ми. Но ако не дойдеш навреме, ще тръгна сам.

— Ще бъда там.

Тя затвори и се усмихна на жената, седнала срещу нея край зелената метална градинска маса.

— Бинго.

Гуен Фелпс Бингам остави на масата чашата си с чай с лед.

— Уговори го да попълни въпросника ли?

— Нещо подобно. Ще се наложи да го разпитвам в колата му по пътя до Елмхърст, но по-добре това, отколкото нищо. Не мога да продължа, докато не си изясня какво му е нужно.

— Цици и руса коса. Придържай се към това и го поздрави от мен — усмихна се Гуен, като отмести очи към туфите с буренясали дневни лилии, които оформяха границата между нейния двор и малката уличка зад къщата й близнак в Ригливил. — Трябва да призная, че той е доста секси… ако харесваш груби и атлетични мъже, но също така — богати и преуспели.

— Чух всичко. — Съпругът на Гуен, Иън, надникна през вратата на вътрешния двор. — Анабел, тази голяма кошница с плодове ни най-малко не може да ме умилостиви за онова, което ме накара да преживея миналата седмица.

— А забрави ли предложението ми една година винаги да имате на разположение безплатна детегледачка?

Гуен потупа нежно почти плоския си корем.

— Трябва да признаеш, Иън, че си заслужаваше само заради това.

Той излезе при тях.

— Нищо не признавам. Видях снимките на онзи тип. Има твърде много коса.

Иън беше прекалено чувствителен заради оредяващата си коса и съпругата му го изгледа влюбено.

— Омъжих се за теб заради ума, а не заради косата.

— Хийт Чампиън е бил отличник в Юридическия — подметна заядливо Анабел, колкото да налее масло в огъня. — Така че той определено притежава и ум. Тъкмо заради това беше толкова впечатлен от нашата Гуени.

Но Иън не се хвана на въдицата.

— Да не споменаваме за незначителната подробност, че ти си я представила като секс заместител.

— Не е вярно. Казах му, че е специалист по методите на секс заместителите. Освен това прочетох дипломната й работа и зная, че това е самата истина.

— Странно, но си забравила да споменеш, че сега тя е психолог в начално училище.

— Имайки предвид всичко, което забравих да му спомена, това наистина е незначителна подробност.

Анабел се бе запознала с Гуен и Иън веднага след колежа, когато живееха в една и съща жилищна сграда. Въпреки оредяващата коса Иън беше много привлекателен и съпругата му го обожаваше. Ако двамата не бяха толкова влюбени, на Анабел никога нямаше дори да й хрумне да помоли Иън да й даде назаем жена си за вечерта, но Хийт я бе притиснал в ъгъла и тя бе отчаяна. При все че си бе набелязала няколко жени, с които да го запознае, не беше сигурна, че която и да е от тях ще го срази от пръв поглед, така че тутакси да подпише договора. И тогава си спомни за Гуен — жена, родена с онзи мистериозен ген, който караше всички мъже да полудеят по нея от пръв поглед.

Но Иън продължаваше да се чувства изигран.

— Този тип е богат, преуспял и изглежда много добре.

— Както и ти — добави вярната му съпруга, — само дето не си богат, но и това ще стане някой ден.

Малката софтуерна компания на Иън, чийто офис се намираше в апартамента му, най-после бе започнала да печели и тъкмо заради това семейството смяташе да се премести в първата си самостоятелна къща. Анабел изпита един от пристъпите на завист, обземаща я всеки път когато беше с тях. И тя искаше да има връзка като тяхната. Някога си мислеше, че е открила половинката си в Роб, което бе поредното доказателство какво безумие е да слушаш повелите на сърцето.

Изправи се, потупа Гуен по корема и прегърна Иън. Той не само й бе отстъпил за една вечер съпругата си, но и програмираше уебсайта на агенцията на Анабел. Младата жена знаеше, че интернетът е важен за бизнеса, но нямаше намерение да превръща «Идеалната половинка» в сайт за запознанства. Баба й не даваше и дума да се отрони за това. Според нея «три четвърти от хората, които се регистрират в подобни сайтове, са вече женени или са извратени, или са в затвора». Разбира се, Нана преувеличаваше. Анабел познаваше двойки, които се бяха запознали в мрежата, но тя също не вярваше, че някакъв си компютър може да засенчи личния контакт.

Освежи грима си в банята на Гуен, провери дали има петна по късата пола в цвят каки и по яркозелената блуза и пое към центъра. Стигна до офис сградата на Хийт пет минути по-рано и затова се отби в отсрещното кафене «Старбъкс». Поръча си от безбожно скъпото мока фрапучино. Когато излезе, го видя да се появява от сградата, притиснал мобилния към ухото. Беше със слънчеви очила «Авиатор», светлосиво поло и обикновен панталон. Скъпото спортно сако висеше на палеца му, небрежно преметнато през рамото. Заради въздействието си върху дамските сърца, мъжете с неговия чар и външен вид трябваше със закон да бъдат задължавани да носят дефибрилатори, за да оказват първа помощ.

Насочи се към тротоара, където бе паркиран блестящ лъскав кадилак ескалада, с тъмни стъкла и с включен двигател. Посегна към дръжката на дясната предна врата, без дори да се озърне за нея и Анабел осъзна, че явно вече е забравил за съществуването й. Винаги ставаше така.

— Почакай!

Тя хукна през улицата, като едва избягна едно такси и едно червено субару. Запищяха клаксони, заскърцаха спирачки и Чампиън вдигна глава. Затвори телефона, когато тя стъпи задъхано на тротоара.

— Не съм виждал някой да лавира така бързо и ловко, откакто Боби Том Дентън напусна «Старс».

— Смяташе да тръгнеш без мен.

— Не те видях.

— Ти дори не погледна!

— Нямам време да се оглеждам, имам много неща на главата си.

Поне й отвори задната врата на колата си, сетне седна до нея. Шофьорът премести седалката си напред, за да освободи повече място за пътниците си, после се обърна, за да я погледне.

Мъжът беше плашещо огромен, истински гигант. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки до китките, обвили волана. С тази бръсната глава, умни и проницателни очи и крива усмивка можеше да мине за зловещ двойник на Брус Уилис. Беше доста секси, макар и по един твърде страховит начин.

— Накъде? — попита мъжът.

— Елмхърст — рече Хийт. — Креншо иска да видя новата му къща.

Като запален фен на «Старс» Анабел разпозна името на защитника.

— «Сокс» водят с два на един — оповести шофьорът. — Искаш ли да ти пусна радиото, да го слушаш отзад?

— Да, но за съжаление, трябва да свърша нещо, което съм обещал. Анабел, това е Боди Грей, най-добрият полузащитник, който никога не е играл за «Канзас Сити».

— Аз съм от Аризона, играч от резервния отбор — поясни Боди, докато се присъединяваше със СУВА към оживения трафик. — Играх две години за «Стийлърс». В деня, в който ме продадоха на «Чийфс», счупих левия си крак при катастрофа с мотоциклет.

— Сигурно е било ужасно.

— Понякога печелиш, но понякога губиш, нали, шефе?

— Нарича ме така, за да ме дразни.

Боди я изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Значи, ти си сватовницата?

— Брачен посредник — уточни Хийт, като отпи от фрапучиното й.

— Хей!

Той всмукна дълбоко със сламката, а Боди се изкиска.

— Брачен посредник, а? В лицето на шефа си намерила точния клиент. Той се влюбва с такава лекота, с каквато и се разлюбва. — Зави по улица «Ласал». — Но най-големият майтап… последната жена, с която излизаше — някаква снобка от кметството — го чупи. Не е ли смешно? — Хийт се прозина и протегна крака. Въпреки скъпите дрехи, Анабел лесно можеше да си го представи по джинси, тениска и оръфани работни ботуши. Боди зави по авеню «Конгрес». — Тя му би шута, защото той все кръшкаше.

Стомахът й се сви.

— Изневерявал й е?

— Денонощно. — Боди се престрои в съседното платно. — С мобилния си телефон.

Хийт отпи нова глътка от фрапучиното.

— Яд го е, защото аз съм преуспял, а той си прецака живота.

Пълно мълчание от предната седалка. Що за странни отношения имаха тези двамата?

Звънна мобилен телефон, но не същият, по който агентът говореше преди малко. Звънът се разнасяше от джоба на спортното му сако. Явно бе като телефонна централа.

— Чампиън.

Анабел се възползва от разсейването му, за да си вземе обратно фрапучиното.

Докато сключваше устни около сламката, в ума й изникна депресиращата мисъл, че това вероятно ще е най-близкото подобие на контакт, което щеше да има някога със слюнката на сладур мултимилионер.

— Ресторантският бизнес убива кариерата на великите спортисти, Рейф. Парите са си твои, затова само мога да те посъветвам, но…

Най-неприятното в работата й на професионален брачен посредник бе, че самата тя можеше никога да не си намери подходящ партньор. Ако се запознаеше с някой привлекателен млад ерген, трябваше да гледа на него като на бъдещ клиент. Не можеше да позволи личният й живот да усложни професионалния. В този конкретен случай обаче… Анабел погледна към Хийт. Близостта с този необуздан мъжкар я тласкаше към това да наруши всичките си принципи. Той дори ухаеше секси, като скъпите чаршафи, хубавия сапун и мускусните феромони. Изливащото се в гърлото й фрапучино не охлаждаше горещите й мисли. Трябваше да си признае, че жадува за секс. Двете нещастни години, откакто развали годежа си с Роб… Прекалено дълго спеше сама.

Прозвучаха първите ноти от увертюрата на «Вилхелм Тел». Хийт се намръщи недоволно, когато тя извади телефона си.

— Ало?

— Анабел, майка ти се обажда.

Анабел се отпусна на седалката, като се упрекна горчиво, че е забравила да изключи проклетия апарат.

Хийт се възползва от разсейването й, за да придърпа отново чашата с фрапучиното, без да прекъсва своя разговор:

— … всичко е само въпрос на финансови приоритети. След като семейството ти е осигурено, можеш да се пробваш и да откриеш ресторант.

— Изпратих ти формуляра с експресната куриерска фирма — рече Кейт, — затова съм сигурна, че си го получила. Попълни ли го?

— Интересен въпрос — изчурулика Анабел. — Но нека да ти звънна по-късно и ще го обсъдим.

— Да го обсъдим сега.

— Ти си направо супер, Раул. И ти благодаря за снощи. Беше страхотен.

Анабел побърза да затвори и прибра телефона. Щеше да си плати солено, но после щеше да се тревожи за това.

Хийт също завърши своя разговор и насочи към нея доларово зеления си гаменски поглед.

— Ако непременно държиш телефонът ти да звъни с мелодия, поне си избери някоя по-оригинална.

— Благодаря за съвета. — Тя посочи към фрапучиното. — Имаш късмет, че не съм болна от дифтерит. Длъжна съм да те предупредя, че кожните обриви са много гадни.

Крайчецът на устните му леко се изви нагоре.

— Добави го към сметката ми.

— Още нямаш сметка при мен. — Тя си спомни за покрития паркинг, където бе принудена да остави своя Шърман, понеже не знаеше колко ще се забави с Хийт. — Макар че от днес започвам да отчитам разходите си по твоя случай.

Извади въпросника от чантата си с извезани по нея тропически мотиви.

Хийт погледна листовете в ръката й и се намръщи.

— Вече ти казах какво търся.

— Да, зная. «Солджър Фийдд», мръснишки вицове и така нататък. Но ми е нужно малко повече информация. Например в каква възрастова група трябва да е? И моля те, не ми отговаряй «деветнайсетгодишна, блондинка, с големи цици».

— Това вече го минахме, нали, шефе? — намеси се Боди. — През последните десет години.

Хийт пренебрегна коментара му.

— Вече надраснах интереса си към деветнайсетгодишните, така че… да кажем, от двайсет и две до трийсетгодишни. Но не повече. Ще искам и деца, но не веднага.

Анабел, със своите навършени трийсет и една години, се почувства като грохнала старица при това негово изказване.

— А ако е разведена и вече има деца?

— Не съм мислил за това.

— Имаш ли религиозни предпочитания?

— Да не е някоя откачена фанатичка или сектантка. Иначе съм с достатъчно широки възгледи.

Анабел нанесе отговора му във въпросника си.

— Би ли се срещал с жена без университетска диплома?

— Разбира се. Стига да е с ярка индивидуалност.

— А какъв физически тип предпочиташ? Опиши ми го само с три думи.

— Слаба, стегната и страстна — обади се Боди от предната седалка. — Не обича жени с дебели задници.

Анабел се размърда, сякаш искаше да скрие дупето си в седалката.

Хийт опипа с палец металната гривна на часовника си «ТАГ Хюър». Точно такъв часовник си купи и брат й Адам, когато бе провъзгласен за най-добрия кардиохирург в Сейнт Луис.

— Гуен Фелпс я няма в телефонния указател.

— Да, зная. А какво те отблъсква в жените?

— Трябва да я намеря.

— И защо? — попита Анабел малко припряно. — Тя не се интересува от теб.

— Не ти ли се струва, че много лесно ме отписваш?

Тя защрака с химикалката и повтори последния въпрос.

— Какво те отблъсква в жените?

— Лекомислието. Празноглавието. Кискането. Тежкият парфюм. Ако са фенки на «Къбс».

Анабел рязко вдигна глава.

— Аз харесвам «Къбс».

— Каква изненада само!

Тя благоразумно реши да подмине заяждането.

— Никога не излизаш с червенокоси — вметна Боди услужливо.

За нещастие, един от червените кичури на Анабел избра точно този момент, за да падне върху бузата й.

Хийт впери гневен поглед в шията на Боди, където татуировката на воин от маорите се спускаше под яката на ризата му.

— Може би ще е по-добре моят верен слуга да отговаря на въпросите ти. Явно знае всички отговори.

— Просто й спестявам времето — оправда се Боди. — Ще ти доведе някоя червенокоска, а ти ще вдигнеш скандал. Търси жени от класа, Анабел. Това е най-важното за него. От онези изтънчени дами, които са учили в пансион и говорят френски. Но да е истинска. Надушва фалшификата от километър. И да е в отлична физическа форма.

— Разбира се — констатира сухо тя. — Спортна натура, но и домошарка, елегантна и стилна, блестяща, с влиятелни връзки и патологично покорна. Ще е фасулска работа да се намери.

— Забрави «горещо парче» — ухили се Хийт. — И никакви пораженски настроения. Те са само за неудачниците. Ако искаш да успееш в този свят, Анабел, трябва да мислиш позитивно. Каквото иска клиентът, му го доставяш. Това е първото правило за процъфтяващия бизнес.

— Аха. А ако жената има кариера?

— Тогава не виждам как може да се получи между нас.

— Но описаната от теб потенциална житейска спътница няма да стои бездейна в очакване на принца. Вместо това навярно оглавява някоя голяма корпорация. И я ръководи през паузите между представянията на «Виктория Сикрет».

Хийт насмешливо повдигна вежди.

— Мисли позитивно, Анабел. Мисли позитивно.

— Добре.

— Една жена с кариера няма да може да прелита цялата страна с мен, при това ако й съобщя в последния момент, че трябва да го стори, за да прави компания на съпругата на някой клиент.

— Резултатът все още е два на един — вметна Боди и усили звука.