Идеалната половинка

— Едно птиченце ми каза, че си хванала важен клиент.

— По-точно «птичето Моли».

Роузмари се усмихна накриво.

— Не ми се обаждаш, не ми пишеш. Моли е единственият ми източник на информация. Оказа се добра приятелка.

За разлика от Анабел, която явно не беше. Съсредоточи цялото си внимание върху кафето. Роузмари накрая прекъсна неловкото мълчание.

— Как е ураганът Кейт?

— Както обикновено, неукротима. Иска да стана счетоводител.

— Загрижена е за теб.

Анабел остави прекалено рязко чашата си на масата и кафето преля през ръба.

— Недоумявам защо ли…

— Не се опитвай да обвиняваш мен за всичките ти неприятности с майка ти. Тя винаги те е влудявала.

— Да, но ситуацията помежду ни определено наля масло в огъня.

— Да, така е — съгласи се Роузмари.

Анабел бе изчакала почти седмица, след като светът й рухна, преди да се обади на Кейт, с надеждата, че ще успее да съобщи новината, без да се разплаче.

— С Роб развалихме годежа, мамо.

Още помнеше как тя изкрещя.

— Какви ги говориш?

— Няма да се женим.

— Но сватбата е само след два месеца. А и ние обичаме Роб. Всички го харесват. Той е единственият от всички мъже, с които си излизала, с глава на раменете. Двамата идеално се допълвате.

— Оказа се, че даже се допълваме прекалено идеално. А сега се приготви да се посмееш. — Гласът й бе пресекнал. — Оказа се, че Роб е жена, затворена в мъжко тяло.

— Анабел, да не си пияна?

Анабел бе обяснила на майка си точно със същите думи, с които Роб бе обяснил на нея самата — колко зле се чувствал в собственото му тяло, откакто се помнел; нервния срив, преживян преди година, по времето преди да се запознаят, за който все не смеел да й признае; увереността му, че любовта към нея ще го излекува; както и окончателното прозрение, че повече не може да живее като мъж.

Кейт се бе разплакала и дъщеря й бе последвала примера й.

Анабел се чувстваше като абсолютна глупачка, задето не беше заподозряла истината, но Роб бе добър любовник и сексуалният им живот не беше лош. Той бе симпатичен, весел и чувствителен, но на младата жена никога не й беше хрумвало да заподозре нещо женствено у него. Никога не го бе заварвала да рови из дрехите й или да използва гримовете й. Вярваше, че този мъж е любовта на живота й, до онази кошмарна нощ, когато той се бе разплакал и бе заявил, че повече не може да се преструва на такъв, какъвто не е.

Но като си спомнеше миналото, трябваше да признае, че все пак съществуваха някои признаци: мрачните настроения, честото споменаване на нещастното му детство, странните въпроси за преживяванията на Анабел като девойка. Тогава тя бе поласкана от вниманието му и дори се бе похвалила пред приятелките си каква късметлийка е да има годеник, който толкова да се интересува от нея. Нито за миг не бе заподозряла, че той просто събира информация, сравнява своя опит с нейния, за да вземе окончателно решение. А след като бе направил ужасяващото си разкритие, Роб я бе уверил, че я обича, както преди. Тя се бе разплакала и го бе попитала какво точно очаква от нея.

И като че ли не й стигаше болката, но освен това се налагаше да съобщи на приятелите и близките си унизителния факт: Помните ли бившия ми годеник? С него стана нещо крайно забавно…

Колкото и да се опитваше, Анабел не можа да преживее спокойно това, което тя наричаше «гнус фактор». Беше се любила с мъж, който искаше да е жена. Никак не я утешаваше обяснението му, че половата принадлежност и сексуалността били различни неща. Той е знаел за чудовищния меч, надвиснал над главите им, още от самото начало на любовта им, но не бе обелил и дума до онзи следобед, когато тя за пръв път премери сватбената си рокля. Онази вечер той прие първата доза естроген, слагайки началото на превръщането на Роб в Роузмари.

От тогава минаха почти две години, но Анабел още не можеше да преодолее мисълта за предателството му. В същото време не можеше да се преструва, че не й пука.

— Как е работата? — попита брачната агентка.

Роузмари беше дългогодишен маркетинг директор в «Бърдкейдж Прес», издателството на Моли. Тя и младата писателка работеха рамо до рамо, за да разширят пазара за спечелилата няколко награди серия детски книжки за приключенията на зайчето Дафни.

— Хората най-сетне започнаха да свикват с мен.

— Сигурна съм, че не е било лесно.

Известно време Анабел искаше бившият й любовник да страда, да му е трудно, но вече не изпитваше същото. Сега просто искаше да забрави.

Жената, която някога беше неин годеник, я изгледа през масата.

— Иска ми се да…

— Не го казвай!

— Ти беше моята най-добра приятелка, Анабел. Искам онова време да се върне.

Забравената горчилка се надигна отново.

— Зная, че искаш, но е невъзможно.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че вече не ме привличаш сексуално. Явно хормоните са свършили добра работа. За пръв път в живота си започнах да се заглеждам в мъже. Много странно.

— Разкажи ми за това.

Роузмари се засмя, а Анабел успя да изобрази някакво подобие на усмивка, но колкото и да желаеше доброто на тази жена, не би могла да бъде нейна довереница. Връзката им й бе отнела твърде много. Не само че бе изгубила вярата в способността си да преценява правилно хората, но и сексуалното си самочувствие. Само една неудачница би могла да поддържа интимна връзка с някого толкова дълго, без да заподозре нещо нередно.

Палачинките пристигнаха. Роузмари се изправи и погледна печално младата жена.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие. Радвам се, че те видях.

— Късмет — беше всичко, което Анабел можа да изстиска от себе си.

— Фийби и Дан на много от партитата си ли са те канили? — попита Хийт няколко часа по-късно, докато навлизаше с беемвето си в дългата алея с дървета от двете страни, водеща към дома на Кейлбоу.

Един ястреб кръжеше под лъчите на следобедното слънце над старата овощна градина отдясно, където ябълките бяха започнали да зреят.

— На няколко — отвърна младата жена. — Но вече ти казах, че Фийби ме харесва.

— Давай, смей се, но на мен не ми е забавно. Заради тази вражда изгубих някои наистина важни клиенти.

— Ще излъжа, ако не ти кажа колко ми е приятно, че за разнообразие, най-после ти зависиш от мен.

— Не се радвай много. Надявам се, че няма да оплескаш всичко.

Анабел се боеше, че вече го бе оплескала. Трябваше да му каже какво бе днешното празненство, но винаги се вбесяваше и правеше напук, когато някои работохолици започваха да я командват — още един спомен от детството й.

Гумите затрополиха по тесния дървен мост. Колата направи голям завой и старата каменна селска къща изникна пред погледите им. Построен през осемдесетте години на деветнайсети век, домът на семейство Кейлбоу приличаше на грубовато старомодно бижу сред околните съвременни имения. Дан бе купил къщата още преди да се ожени и с увеличаването на семейството двамата с Фийби добавиха пристройки, повдигнаха покрива и купиха нови земи. Резултатът беше очарователно разположена сграда, идеална за семейство с четири малки деца.

Хийт паркира на алеята до СУВА на Моли, върху чиито стъкла с вакуумни тапи бяха закрепени сенници с тигри по тях. Той излезе от колата и пъхна ключовете в джоба на панталона си, който днес бе комбинирал с марково поло. Цялото това съвършенство се допълваше от един от скъпите му швейцарски часовници «ТАГ Хойер», този път с верижка от кафява крокодилска кожа.

Със сивите си трикотажни шорти с шнур на кръста, синьо-зелено потниче и джапанки «Джей Крю» Анабел се чувстваше като повлекана.

Тя улови точния момент, когато той зърна гроздовете от розови балони, привързани за вретеновидните подпори на парапета на старомодната предна веранда.

Хийт се извърна бавно към нея, като питон, готвещ се за атака.

— Какво точно парти е това?

Брачната посредничка задъвка долната си устна, опитвайки се да си придаде вид на наивна чаровница.

— Ъ… странно, че чак сега ме питаш…

Мрачният поглед на зелените му очи със закъснение й напомни, че когато става дума за бизнес, той няма чувство за хумор. Макар че не можеше да се каже, че е забравила този факт.

— Стига глупости, Анабел. Веднага ми обясни какво става.

Щеше да я размаже, ако започнеше да шикалкави, и тя се опита да зачурулика по светски маниер:

— Отпусни се и се наслаждавай. Ще бъде забавно.

Не прозвуча много убедително, но преди Чампиън да успее да я удуши, на предната веранда се появи Моли, съпроводена от Пипи. Върху главите на майката и дъщерята се мъдреха блестящи розови корони. Момиченцето бе наконтено в разкошна ягодово розова рокля, а Моли — в светложълт седем осми панталон и тениска, щампована със зайчето Дафни. Мрачното лице на спортния агент добри буреносно изражение.

Моли се сепна, но тутакси избухна в смях, когато зърна Хийт. Той хвърли убийствен поглед на сватовницата си, но побърза да надене любезна усмивка и тръгна към Моли. Анабел намести чантата си и го последва. За неин ужас възелът в стомаха й се стегна още повече.

— Хийт? Не мога да повярвам! — възкликна Моли. — Не можах да убедя Кевин да ми помага днес.

— Нима? — процеди агентът. — Анабел ме покани.

Моли вдигна възхитено палци.

— Жестоко!

Анабел изкриви устни в някакво подобие на усмивка. Чампиън погледна Моли със закачлива дружелюбност, която брачната посредничка бе сигурна, че той не изпитва.

— Анабел забрави да спомене какво точно ще празнуваме днес.

— Не думай! — възкликна Моли и очите й блеснаха дяволито.

— Щях да ти кажа, ако ме беше попитал — смотолеви Анабел, но Хийт не й обърна внимание.

Моли се наклони към дъщеря си.

— Пипи, кажи на господин Хийт за нашия празник.

Короната на тригодишното момиченце се наклони застрашително, когато то подскочи въодушевено и изпищя пронизително.

— Празник на принцесите!

— Никога не бих се сетил — изрече Хийт провлечено и се обърна към агентката си.

Тя се престори, че се любува на увивната роза до предната веранда.

— Идеята беше на Джули и Tec — осведоми го Моли. — Анабел предложи да помогне.

Агентката отвори уста да уточни, че Джули и Tec са най-големите деца на Кейлбоу — петнайсетгодишни близначки — но в същия миг осъзна, че Чампиън едва ли се нуждае от подобна информация. Част от бизнеса му бе да знае всичко за четирите деца на Дан и Фийби: близначките, дванайсетгодишната Хана и деветгодишният Андрю. Навярно знаеше кои са любимите им храни и кога за последен път са били на контролен преглед при зъболекаря.

— Близначките изявиха желание да работят на доброволни начала в летен дневен център за деца от бедни семейства — продължи Моли. — Възложиха им да помагат с уроците по математика и естествени науки на четири- и петгодишни момиченца. Решиха да устроят този празник, за да се позабавляват децата.

— Празник на принцесите! — отново изписка Пили и заподскача като топка.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук — каза Моли. — Tec и Джули се събудиха тази сутрин с температура, така че не ни достигат хора. Хана ще помогне, но толкова се вълнува, че на нея не може много да се разчита. Опитах се да позвъня на Кевин, но той и Дан са отвели някъде момчетата и не ми вдигат. Почакай само да чуят кой ги е спасил.

— Удоволствието е мое, радвам се да помогна — увери я Хийт искрено.

Дори Анабел би му повярвала, ако не го познаваше по-добре. Нищо чудно, че бе толкова добър в работата си.

Чу се шум на двигател и видяха да приближава жълт микробус. Моли се извърна към вратата.

— Хана, момичетата са тук!

След секунди се появи дванайсетгодишната Хана Кейлбоу. Висока и непохватна, тя приличаше повече на леля си, отколкото на майка си. Светлокестенявата коса, изразителните очи и леко несиметричните черти обещаваха в бъдеще нещо много по-интересно от стандартна красота, макар че на този етап бе трудно да се предвиди в каква жена ще се превърне, като порасне.

— Здравей, Анабел! — поздрави радостно момичето, докато приближаваше.

Агентката откликна не по-малко радостно на поздрава й. Микробусът спря пред къщата, докато Моли запознаваше Чампиън с Хана.

— Анабел, защо двамата с Хийт не отидете в задния двор да помогнете на Фийби, докато ние двете посрещаме момичетата?

— Не е зле да бъдете малко по-внимателни с мама — предупреди ги Хана с мек, почти умолителен тон. — Днес е в лошо настроение, защото Андрю сутринта докопа тортата.

— Става все по-интересно и по-интересно — промърмори Хийт и се запъти към пътеката с каменни плочи около къщата.

Крачеше така бързо, че Анабел трябваше да подтичва зад него.

— Предполагам, че трябва да се извиня — поде задъхано тя. — Боя се, че позволих на своя…

— Нито дума повече! — изсъска заплашително той. — Ти ме направи на глупак и двамата няма какво повече да си кажем.

Анабел припкаше подире му.

— Не съм искала нищо подобно. Помислих си…

— Спести си приказките. Искаше да ме направиш за смях.

Тя се надяваше, че това не е истина, но дълбоко в себе си подозираше, че е точно обратното. Е, не искаше да го накара да изглежда като глупак, само малко да му натрие носа.

— Наистина реагираш твърде остро за дреболии.

В този миг Питона нападна жертвата си.

— Уволнена си!

Анабел се спъна в една от плочите. Гласът му бе напълно безстрастен, никаква следа от съжаление за хубавите мигове и споделените шеги — само студено обявяване на война.

— Не говориш сериозно.

— О, напълно сериозен съм.

— Но защо? Та това е само едно детско парти. Не е кой знае какво.

Той се отдалечи, без да продума.

Анабел замря под стария бряст, вцепенена и смразена до кости. Отново се проваляше. За пореден път бе позволила на импулсивността си да съсипе всичко. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае колко много мрази да се излага той. Дори най-лекия намек за присмех. Как можа да си помисли, че това ще му се стори забавно? А може би не го беше мислила наистина. Може би съзнателно е искала да се провали.

Майка й бе права. Способността й да съсипва всичко, до което се докосне, не можеше да е само съвпадение. Наистина ли вярваше, че не е достойна за успеха? Затова ли всичките й начинания завършваха с катастрофа?

Облегна се на ствола на бряста, борейки се със сълзите.

9.

Хийт беше бесен. Повече от всичко на този свят ненавиждаше да изглежда като глупак при всякакви обстоятелства, но най-вече в присъствието на Фийби Кейлбоу. И ето го тук, в напълно нехарактерна за него ситуация. Ако на партито имаше тийнейджъри, нямаше да възрази. Тийнейджърите му допадаха. Знаеше как да говори с тях. Но със съвсем малки деца, при това момиченца, не можеше да се оправя.

Гневът му към сватовницата растеше. Явно й беше много забавно да му изиграе този номер и може би нямаше да обърне толкова внимание, ако не беше замесена и Фийби, а всичко, свързано с нея, го дразнеше. Не му беше до шеги, когато ставаше дума за бизнес. Анабел знаеше това, но без много да му мисли, бе решила да го пробва, така че се наложи да отвърне на удара и да я сложи на място. Но това не го безпокоеше. Сантименталностите и угризенията са само за неудачниците.

За да се успокои малко, се зае да разглежда задния двор на семейство Кейлбоу. Беше просторен, с голям басейн и ниски, клонести дървета, явно предназначен за многочислено семейство. Днес от дърветата висяха някакви прозрачни розови боклуци, с каквито бяха украсени плочите във вътрешния двор и катерушката, както и малките масички и столчета, над които се развяваха от вятъра розови балони, вързани за облегалките на столчетата. Розовите кашони преливаха от лъскави натруфени роклички, като тази на Пипи Тъкър, а в очукан розов фургон бе струпан огромен куп от пластмасови чехли. Блестящи розови накити с имитации на скъпоценни камъни украсяваха високото като трон кресло, разположено в средата на двора. Само зелената пинята във формата на дракон, висяща от един клон на клена, оставаше незасегната от розовата напаст.

Въпреки умението да се държи непринудено във всякаква ситуация, сега Хийт се чувстваше като риба на сухо. Погледна към басейна с надежда. Там щеше да е в свои води. За съжаление, желязната врата беше заключена. Очевидно Моли и Фийби бяха решили, че е опасно да пуснат толкова малки деца близо до басейна, още повече че хората, които ги наглеждаха, бяха твърде малко. Но той щеше да надзирава проклетите хлапета. Обичаше опасностите. Ако имаше късмет, някоя малка напаст щеше да потъне за малко във водата и той, естествено, щеше да я спаси. Това навярно щеше да привлече вниманието на Фийби.

Собственичката на «Старс» стоеше зад най-далечната от малките маси и трупаше отгоре някакви картонени джунджурийки. Също като на останалите, върху главата й стърчеше една от онези идиотски розови корони. Чампиън се втренчи възмутено в нея. Чувстваше се лично оскърбен. Един самоуважаващ се собственик на виден отбор трябваше да носи «Стетсън» или да остане гологлав. Други варианти не се допускаха.

Госпожа Кейлбоу избра точно този миг, за да вдигне очи към него. Очите й се разшириха от изненада. Дори изпусна едно от картончетата.

— Хийт?

— Здравей, Фийби.

— Виж ти! Да не би да сънувам кошмар? — Тя вдигна падналото картонче… или както там му викаха. — Колкото и да ми се иска да изляза на ринга за поредния рунд по борба в кал, сега съм малко заета.

— Анабел реши, че няма да е зле да помогна тук.

— И ти се съгласи? Не вярвам на ушите си.

Той се насили да разтегне устни в най-обезоръжаващата си усмивка.

— Признавам, че се чувствам малко неловко, но ако ми кажеш какво да правя, ще се постарая.

Ала вместо да остане очарована, тя настръхна и лицето й доби обичайното си недоверчиво изражение. Но преди да го засипе с въпроси, от ъгъла изскочиха тълпа момиченца. Някои се държаха за ръце, други вървяха сами. Бяха с най-различни форми и цветове, а едно от тях плачеше.

— Новите и непознатите места отначало може да се сторят стряскащи — чу той гласа на Хана, — но всички тук са много, много мили и добри. А ако все пак някоя от вас се изплаши, веднага да дойде при мен и да ми каже. Ще се поразходим наоколо. Ако имате нужда от гърне, ще ви покажа къде е. Нашето куче е затворено в колибката му, така че не може да скочи върху никого. Ако видите пчела, кажете на някой от възрастните.

Сигурно Моли точно това е имала предвид, когато бе споменала, че Хана е прекалено емоционално ангажирана.

— Всяка принцеса трябва да има красива рокля, така че, хайде, започвайте да се обличате — обяви Моли, като пристъпи към розовите кашони.

Няколко от по-смелите момиченца се втурнаха напред. Фийби тикна в ръката на Хийт картончетата, които държеше в ръцете си.

— Подреди ги по масите — по едно пред всяко столче. И те предупреждавам, за твое добро, не ми искай пари за труда си — подхвърли тя, докато се отдалечаваше.

Анабел не се виждаше никъде. Беше доста груб с нея и нищо чудно, че й трябваше време, за да се успокои. Чампиън се опита да не обръща внимание на неприятното усещане в стомаха си. Тя сама си бе виновна, като премина всички допустими граници. Заразглежда картонените джунджурийки, състоящи се от малки дървени пръчки, към чиито краища бяха залепени проблясващи розови звезди от картон. Настроението му още повече се вкисна. Това навярно бяха вълшебни пръчици. По дяволите, какво общо имаха тези вълшебни пръчици с помощта на децата по математика и естествени науки? Впрочем той самият имаше отлични бележки и по двете. Да, можеше да им помогне по математика и естествени науки. Нима тези момиченца не трябваше да събират знания? Защо са им вълшебни пръчици? Вместо тях би им връчил калкулатори.

Захвърли върху най-близката маса вълшебните пръчици и се огледа за Анабел, но тя още не се беше появила, което започваше да го безпокои. При все че се налагаше да я уволни, не искаше напълно да я съсипе. Откъм кашоните с роклите долетяха пронизителни писъци. Макар момиченцата да изглеждаха като цяла армия, всъщност бяха най-много петнайсетина. Нещо го задърпа за крачола и той сведе очи. Насреща му се блещеше Пипи Тъкър. Незнайно защо, в главата му прозвуча музиката от «Челюсти».

Тригодишното дете бе с рокличка с противния цвят на таблетки против разстройство, но зелените й очи бяха като две дълбоки езера на невинност. Единствено бойко кипнатата на главата розова корона подсказваше, че в нея се криеше истинска авантюристка. В изцапаното си юмруче стискаше още една корона.

— Трябва да си сложиш корона.

— За нищо на света.

Той прикова в Пипи поглед, достатъчно строг, за да й внуши почит, но без да я изплаши. Само това оставаше — да се разпищи и да хукне да търси майка си.

Малките й светлоруси вежди се вдигнаха нагоре, също като тези на баща й, когато пред него се разкриваше възможност да отнеме топката от противника.

— Хийт! — разнесе се гласът на Моли от купчината роклички, пайети и момиченца. — Наглеждай Пипи, докато облечем всички тук, става ли?

— С удоволствие.

Чампиън отново сведе поглед надолу към детето. Втренчи се в зелените й очи и розовата корона. Тя се почеса по ръката.

Питона напрегна усилено мозъка си и най-сетне му хрумна удачно начало на разговора.

— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?

Писъците откъм кашона с рокличките се засилиха. Пипи отметна глава, за да го огледа по-добре, и короната й се килна още по-назад.

— Имаш ли дъвка?

— Какво?

— Обичам дъвка.

— Аха.

Очите й се стрелнаха към джобовете му.

— Къде ти е фона?

— Да вървим да видим какво прави майка ти.

— Искам да видя фона ти.

— Първо ми дай стария, а после ще поговорим.

Пипи се усмихна широко.

— Бичам фоните.

— Не думай.

Миналия месец, когато се отби при семейство Тъкър, за няколко минути го оставиха сам с малката чаровница. Тя поиска от него да й покаже мобилния си телефон, съвсем нов модел на «Моторола» за петстотин долара, с толкова екстри, че агентът на практика можеше да ръководи целия си бизнес само с него. Тогава молбата й му се стори съвсем безобидна. Но тъкмо когато й го даде, от съседната стая го извика Кевин, за да погледат записа на един отрязък от мача, и тогава видя телефона си за последен път. Все пак, преди да тръгне, успя да я отведе настрани и да я разпита, но детето упорито се преструваше, че не разбира какво му говори. В резултат завинаги загуби десетки важни имейли и последните забележки към новия договор. По-късно Боди му обясни, че е трябвало да съобщи на Кевин, но двамата с Моли обожаваха децата си и Хийт не можеше да си представи как ще каже нещо, което би могло да се възприеме като упрек към драгоценната им щерка. Пипи тупна с краче по тревата.

— Искам да видя фона веднага!

— Забрави.

Личицето й се изкриви в жална гримаса. О, по дяволите, щеше да се разплаче. От опит знаеше, че и най-слабото хлъцване от устата на мамината кукличка караше Моли да губи ума и дума. Къде, по дяволите, се шляеше Анабел? Хийт бръкна в джоба си и извади мобилния си.

— Аз ще го държа, докато го разглеждаш.

Той клекна до нея.

Малката нахалница се вкопчи в телефона.

— Искам малко да го подържа.

Хийт нямаше никакво намерение да й го дава — не беше толкова глупав — но Анабел избра да се появи точно в този момент и гледката толкова го втрещи, че той забрави за телефона.

Сред гъстите й непокорни къдрици се бе сгушила корона, голяма колкото на английската кралица, а тя бе облечена в дълга сребриста рокля. Върху пищната пола проблясваха изкуствени диаманти, а голите й рамене бяха наметнати с ефирен сребрист шал. Докато вървеше по тревата, слънчевите лъчи я обливаха отвсякъде, запалвайки огън в косите, а изкуствените камъни искряха във всички цветове на дъгата. Нищо чудно, че пищящите момиченца мигом застинаха в удивление. Самият той замря като поразен от гръм.

За миг забрави колко й бе сърдит. При все че роклята беше маскараден костюм, а короната — фалшива, тя приличаше на вълшебница и Хийт не можеше да откъсне поглед от нея. Повечето момиченца вече бяха облечени с розови рокли, нахлузени върху шортите и тениските. Докато Анабел приближаваше към тях, той зърна джапанките й да се подават изпод подгъва на роклята. Незнайно защо, й отиваха.

— Приветствам ви, мои малки красавици! — изчурулика тя, също като добрата вълшебница в «Магьосникът от Оз». — Аз съм Анабел, вашата добра орисница. Сега ще попитам всяка от вас за името й, ще изрека магическо заклинание и ще ви превърна в истински принцеси. Готови ли сте?

В отговор се разнесоха оглушителни писъци.

— След това — продължи тя, — ще ви помогна да си направите вълшебни пръчици, които можете да отнесете у дома.

Хийт грабна пръчиците, които бе тръснал в безразборна купчина, и започна трескаво да ги хвърля по масите сред гърненцата с розови блестящи мъниста и пластмасови украшения. Анабел пристъпваше покрай дечицата, навеждаше се, за да попита за името на всяко от тях, после махваше със своята вълшебна пръчка над главата му.

— Кръщавам те принцеса Кийша… кръщавам те принцеса Роуз… кръщавам те принцеса Доминга… кръщавам те принцеса Виктория Фийби.

По дяволите! Чампиън се извъртя рязко, спомнил си твърде късно, че хлапето бе взело телефона му. Потърси в тревата, където стояха, провери джобовете си, но мобилния му го нямаше. Обърна се отново към момичетата и я видя сред тях, дребосъчестата крадла на телефони бе там с празни ръце и килната на една страна розова корона.

Хлапето беше само на три и не бяха минали повече от няколко минути. Къде ли бе дянала мобилния му? Докато обмисляше следващия си ход, Фийби цъфна от едната му страна, с фотоапарат «Полароид» в ръка.

— Искаме да направим снимка на всяко от момиченцата, облечено в костюма си и седнало на трона. Ще направиш ли снимките безплатно — изгука тя, — или ще поискаш от парите, отделени за феята на зъбките?

— Фийби, дълбоко ме нараняваш.

— Това не ме безпокои, защото се съмнявам, че във вените ти тече кръв.

Тръсна фотоапарата в ръката му и се отдалечи, гордо вирнала глава, увенчана с блестяща розова корона. Сякаш от всяка пора на тялото й се излъчваше убийствена омраза. Страхотно.

Дотук вече бе успял да уволни сватовницата си и да изгуби още един мобилен телефон, а не се бе приближил нито със сантиметър към подобряване на отношенията си със собственичката на «Старс». При това празненството едва сега започваше.

Анабел приключи с церемонията по посвещаването и двете с Моли поведоха някои от момиченцата към масите, за да украсят пръчиците, а в същото време Фийби и Хана отведоха останалите към голям поднос, върху който бяха струпани червила и сенки за очи. Хийт разполагаше с няколко минути, преди да започне снимките — достатъчно време, за да разбере къде тригодишната пакостница би могла да скрие телефона му.

До него достигна звънкият смях на добрата вълшебница Глинда, но той нямаше намерение да се остави подобни дреболии да му отвличат вниманието. За нещастие, Пипи се повлече след майка си. В едната си ръка стискаше сухо лепило, а палецът на другата бе пъхнат в устата й, така че би трябвало да е скрила някъде телефона. Може би го е пъхнала в джоба на шортите под роклята. Спомни си, че го бе оставил в режим на вибрации, затова остави фотоапарата и заобиколи къщата, за да вземе от колата блекбърито си, което беше с вграден телефон. Като се върна, набра номера на мобилния си и застана настрани, за да наблюдава реакцията на Пипи.

Нямаше такава. Значи, не беше в джобовете й.

По дяволите! Трябваше му Анабел. Само че той я бе изхвърлил от живота си.

Малките момиченца се надпреварваха за вниманието й, но вместо да се дразни от детската гюрултия, очевидно на нея й доставяше удоволствие.

Хийт си заповяда да се обърне. И какво от това, че изглеждаше невинна като добрата принцеса от приказките? Той нямаше да й прости, нито щеше да забрави.

Отдръпна се в сянката във вътрешния двор. Децата още не бяха готови за снимките и имаше време за няколко телефонни разговора, но нищо чудно Фийби да го залови и да му отправи някоя унищожителна забележка. В съзнанието му отново зазвуча музиката от «Челюсти». Питона сведе поглед.

И видя Пипи, с клепачи, наплескани със светлосини сенки, и устнички, намазани с яркочервено лъскаво червило. Прибра бързо блекбърито в джоба си.

— Виж, това е моята вълшебна пръчица!

— Ей, страхотна е. — Приклекна, преструвайки се, че се любува на творческата й дейност, но всъщност обмисляше следващия си ход. — Пипи, покажи на чичо Хийт къде сложи телефона му.

Тя го дари със сияйна усмивка, предното й зъбче беше леко изкривено, вероятно защото постоянно смучеше палеца си.

— Искам фона — обяви детето.

— Прекрасно. Аз също. Да отидем да го намерим.

Негодницата посочи към джоба му.

— Искам този фон.

— О, не, не го искаш. — Той се изправи и закрачи забързано, за да бъде по-далеч от нея, ако Пипи започне да плаче. — Кой е готов за снимка? — провикна се с най-сърдечен тон.

— Принцеса Роуз, ти си готова — обяви Моли. — Седни на трона и позволи на принц Хийт да те снима.

Откъм добрата вълшебница се разнесе презрително изсумтяване.

— Страх ме е — прошепна малкото момиченце на Моли.

— И нищо чудно — промърмори Глинда.

Заядливите й забележки би трябвало да го вбесят, но той не искаше да смаже духа й, а само да й предаде урок по бизнес, което беше за нейно добро.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Моли.

Но детето се взираше с обожание в Анабел.

— Искам сминка с нея — отвърна то.

Моли се ухили на приятелката си.

— Добра ориснице, имаш покана за снимка.

— Разбира се.

Вълшебницата улови ръката на момиченцето и двете се запътиха към трона. Когато приближи до Хийт, тя го отмина величествено, вирнала малкия си нос. Той не можа да не забележи петното от розов брокат на върха му.

Оказа се, че всички принцеси наоколо искат да се снимат с добрата орисница, която съвсем преднамерено се държеше така, сякаш кралският фотограф не съществуваше. Хийт знаеше как се играе тази игра и се обръщаше само към момиченцата.

— Усмихни ми се, принцесо. Браво!

Анабел може и да не го забелязваше, но се кискаше с децата, правеше магически заклинания, разрешаваше възникнали спорове и позволи на принцеса Пилар да види какво носят добрите орисници под роклите си. Самият Хийт изгаряше от желание да провери. За съжаление, точно тази добра орисница носеше сиви шорти с шнурове, вместо яркочервени прашки, каквито той предпочиташе. Но едва ли някой се интересуваше от мнението му.

Не след дълго той напълно забрави за телефонните разговори, които трябваше да проведе, и се съсредоточи изцяло върху снимките на момиченцата. Трябваше да признае, че децата бяха много сладки. Някои бяха доста срамежливи и се нуждаеха от окуражаване. Други бяха големи бърборани. Две четиригодишни момиченца пожелаха Анабел да седне на трона, а те в скута й. Няколко поискаха вълшебницата да застане до тях. Тя ги разсмиваше — дори караше него самия да се усмихва — и към края на фотосесията той вече бе решил да й прости. Какво толкова, по дяволите! Всеки заслужаваше втори шанс. Първо ще й изнесе поучителна лекция за живота й, а след това ще я назначи отново на изпитателен срок.

След като снимките свършиха, Анабел отиде да помогне на Хана, която надзираваше играта «Целуни жабата, за да се превърне в принц». Тъй като Хана не бе накарала децата да си завържат очите, на Хийт играта не му се стори особено интересна, но може би пропускаше нещо. Междувременно Фийби и Моли започнаха играта «Намери съкровището».

До крака му изникна Пипи и се опита да му отмъкне и резервния телефон, но той я разсея с кутийка със зелени сенки.

— Пипи! Откъде взе това? — чу се след няколко минути писъкът на Моли.

Хийт се занимаваше с фотоапарата, преструвайки се, че не забелязва намръщения подозрителен поглед на Фийби.

Моли събра момиченцата под сенчестото дърво и започна да им разказва история, която в момента си измисляше, наречена «Дафни и празникът на принцесите». Използва имената на всички момичета и дори добави жабока принц Хийт — всепризнат майстор на вълшебни снимки. Сега, след като вече бе решил да прости на сватовницата, Чампиън се отпусна и с удоволствие я наблюдаваше. Тя седеше върху тревата със скръстени крака. Пищните поли на роклята й буквално обгръщаха момиченцата, насядали около нея. Анабел се смееше заедно с тях, пляскаше с ръце и се държеше като тяхна връстница.

Докато подреждаха масите с освежителни напитки, на Хийт му възложиха да надзирава драконовата пинята.

— Не ги карай да си завързват очите — прошепна Хана. — Това ги плаши.

Той я послуша и ги остави да удрят с пръчки, колкото имат сила, по пинятата, но тъй като не успяха да я счупят, той сам нанесе съкрушителния удар върху проклетията и навсякъде се разпръснаха бонбони и играчки. Разпредели ги поравно и свърши отлична работа. Никой не пострада, никой не се разплака, така че навярно не беше съвсем безпомощен с децата. Пристигнаха лакомствата. Приличаха на розово море. Розов пунш. Сандвичи от розов хляб. Торта замък с кули от розов сладолед. Подозрително липсваше едно късче от подвижния розов мост, несъмнено дело на малкия Андрю Кейлбоу. Моли пъхна в ръката му халба бира.

— Ти си истински ангел на милосърдието — погледна я с благодарност Хийт.

— Не зная какво щяхме да правим без теб.

— Наистина беше много забавно.

Е, поне през последните двайсет минути, когато край пинятата настъпи обезпокоително оживление и се появиха войнствени искри, заплашващи да преминат в кръвопролития.

— Принцеси! — провикна се Фийби от масата с тортата. — Зная, че всички искате да благодарите на нашата добра орисница, която въпреки огромната си заетост отдели от времето си, за да бъде днес тук с нас. Принцесо Моли, ние сме във възторг от твоята приказка. Принцесо Хана, всички сме ти много благодарни за прегръдките, които раздаде. — В гласа й се появиха познатите гукащи нотки, от които той толкова се ужасяваше. — Що се отнася до принц Хийт… Много сме му благодарни, задето ни помогна с пинятата. Кой да подозира, че талантът му да троши всичко наоколо ще се окаже толкова полезен?

— Боже… — промърмори Моли. — Тя наистина те мрази и в червата.

След половин час уморените принцеси се запътиха към домовете си, понесли огромни торби с лакомства за тях и за братята и сестрите им.

— Получи се страхотен празник — отбеляза Хана, застанала на предните стъпала, докато микробусът с момичетата се отдалечаваше. — Аз толкова се притеснявах.

Фийби прегърна дъщеря си през раменете и я целуна по темето, точно зад короната.

— Ти накара всички да се почувстват като у дома си.

Ами аз?, едва се сдържа да не попита Хийт. Виждаше, че не бе успял нито на сантиметър да стопи ледовете помежду им, въпреки че разчиства маси, прави снимки и се справи геройски с пинятата, при това, без да проведе нито един телефонен разговор, нито да се опита да разбере как е завършил мачът на «Сокс».

Анабел се опря на перилото на стълбата и се освободи от роклята на добрата орисница.

— Боя се, че по нея има петна от трева и от пунш. Не съм сигурна, че ще може пак да се облече.

— Един Хелоуин ни е достатъчен — махна с ръка Моли.

— Много ти благодаря, Анабел! — Фийби я дари с искрена усмивка, каквато нито веднъж не бе отправила към спортния агент. — Ти беше идеалната орисница.

— През цялото време се забавлявах невероятно. Как са близначките?

— Цупят се. Преди половин час отидох да ги видя. Разстроени са, че пропуснаха празника.

— Не ги обвинявам. Беше наистина фантастично преживяване.

Разнесе се звън на мобилен телефон. Хийт машинално бръкна в джоба си, забравил за миг, че бе изключил телефона си. Ръката му не напипа нищо. Какво…

— Здравей, скъпи… — заговори Моли в телефона си. — Да, всички оцеляхме, но двамата с Дан нямате никаква заслуга. За щастие, твоят храбър агент ни се притече на помощ… Да, честна дума.

Чампиън опипа джобовете си. Къде, по дяволите, беше блекбърито?

— Иска говори с тати! — изписка Пипи и протегна ръка към телефона на майка си.

— Почакай малко. Пип иска да ти каже «здрасти».

Моли поднесе телефона към ухото на дъщеря си. Хийт се запъти към задния двор. По дяволите! Не бе възможно само за един следобед да му отмъкне два телефона. Сигурно е изпаднал от джоба му, докато търчеше около пинятата.

Погледна под дървото, потърси в тревата, навсякъде, където можа да се сети, но без резултат. Беше претършувала джоба му, когато бе клекнал да говори с нея.

— Загуби ли нещо? — измърка Фийби, приближавайки се зад гърба му. — Може би сърцето ти?

— Блекбърито ми.

— Не съм го виждала. Но ако го намеря, незабавно ще ти го дам.

Изглеждаше, сякаш говори съвсем искрено, но той не се съмняваше, че ако го намери, няма да се поколебае да го метне в басейна.

— Много ще съм ти благодарен — отвърна младият мъж.

Анабел и Моли се върнаха в задния двор, но изглежда, Пипи бе тръгнала с Хана.

— Изтощена съм — изохка Моли, — а съм свикнала с деца. Горката Анабел!

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

Съзнателно пренебрегвайки го, неговата Тинкърбел започна да прибира картонените чинии. Фийби махна с ръка.

— Остави всичко. Ще дойдат от фирмата за почистване. Докато те работят, ще си вдигна краката и ще си отдъхна. Още не съм започнала новата книга за читателския клуб, а трябва да компенсирам провинението си, задето не съм дочела последната.

— Онази книга е тъпа — заяви Анабел. — Не зная къде й е бил умът на Кристъл, когато я избира.

Хийт наостри уши. Тези двете членуваха в един читателски клуб? Колко още интересни тайни криеше от него сватовницата му?

Моли се прозина и се протегна.

— Хареса ми идеята на Шарън да дава на момчетата също да четат книги, когато се усамотяваме в нашето убежище. Миналата година, когато не бяха на езерото или с нас, предъвкваха стари мачове. Не ме интересува какво приказват, но след време става твърде досадно.

Всяка клетка в тялото на Чампиън настръхна.

— Само не позволявай на Дарнъл да избира — обади се Фийби. — В момента е пощурял по Маркес, а аз не си представям останалите момчета да се впечатлят от «Сто години самота».

На този свят имаше само един Дарнъл, за когото те можеха да говорят, и това бе Дарнъл Пруит, бившият полузащитник на «Старс». Мислите на Питона трескаво запрепускаха. Какъв беше този читателски клуб, в който членуваше Анабел?

И още по-важно… как точно да използва тази информация в своя полза?

10.

Анабел събра още няколко картонени чинии, въпреки че Фийби й каза да не си прави труда. Но тя се ужасяваше от мисълта да пътува до къщи в една кола заедно с Хийт. Фийби гребна малко розов сладолед от доста пострадалата торта замък и го лапна.

— Двамата с Дан нямаме търпение да заминем за лагера. Използваме всеки удобен предлог, за да прескочим до «Уинд Лейк». Моли определено беше късметлийка да се омъжи за мъж със собствен курорт.

— Всички чакаме с нетърпение почивката в летния лагер — обърна се сестра й към Анабел. — Едва не забравих. Отмени се резервацията за едно от бунгалата. С Джанин може да си го поделите, тъй като и двете сте без партньори. Или предпочиташ да наемеш стая в пансиона?

Анабел се замисли. При все че никога не бе ходила в «Уинд Лейк», знаеше, че летният лагер разполага с голяма къща във викториански стил и няколко малки бунгала.

— Предполагам, че…

— Разбира се, бунгалото — намеси се Хийт. — Очевидно, Анабел е забравила да спомене, че ми заповяда да я придружа.

Сватовницата се извърна и се вторачи слисано в него. Пръстът на Фийби застина в розовия сладолед.

— Ще дойдеш в лагера?

Анабел забеляза как една вена на шията му запулсира. Явно тази игра му доставяше удоволствие. Можеше да го изобличи с няколко думи, но очевидно, този тип бе заклет адреналинов наркоман и си играеше на зарове със съдбата.

— Никога не съм имал волята да се откажа от бас — заяви Хийт. — Тя смята, че не мога да издържа цял уикенд без мобилния си телефон.

— Ти трудно издържаш една вечеря без него — промърмори Моли.

— Очаквам да ми се извините, след като докажа колко грешите.

Двете сестри се обърнаха към Анабел с еднакво озадачени изражения. Наранената й гордост крещеше да го накаже. Веднага. Заслужаваше да получи къс от плътта му заради безсърдечния начин, по който я уволни.

Възцари се неловко мълчание. Той я наблюдаваше очаквателно, а вената на шията му продължаваше да пулсира, отброявайки секундите.

— Той няма да издържи — усмихна се пресилено младата жена. — Всички, освен него, го знаят.

— Интересно… — измърмори само Моли, като се въздържа от по-нататъшен коментар, но Анабел знаеше, че езикът я сърби да добави нещо присмехулно.

Двайсет минути по-късно двамата с Хийт пътуваха към града, а тишината в колата бе гъста като глазурата на тортата замък, но далеч не толкова сладка. Трябваше да признае, че той се бе справил много по-добре с момиченцата, отколкото се очакваше. Беше изслушал със загриженост и уважение страховете на Хана, а Пипи го обожаваше. Младата жена бе изненадана да види, че колкото пъти го погледнеше, той беше клекнал и говореше с малкото момиченце.

— Още преди да чуя за лагера, бях решил да те наема отново — наруши Хийт най-после тишината.

— О, вярвам ти — процеди тя саркастично, за да прикрие обидата си.

— Говоря съвсем сериозно.

— Твоя воля, щом това ще ти позволи да спиш спокойно.

— Добре, Анабел. Давай, излей си душата, освободи се от всичко, което трупаш през целия следобед.

— Изповедта е привилегия на равните. Нисшите служители като мен държат устите си затворени и целуват задници.

— Но ти прекрачи границата и много добре го знаеш. Отношенията ми с Фийби изобщо не се подобряват. Мислех си, че бих могъл да се възползвам от днешното събитие, за да я умилостивя.

— Щом казваш.

Хийт се престрои в лявото платно.

— Искаш да не идвам ли? Утре сутринта мога да звънна на Моли и да й кажа, че ми е изникнала спешна работа. Това ли искаш да направя?

— Сякаш имам избор, ако искам да те запазя като клиент.

— Добре, тогава ще те улесня. Независимо от решението ти, договорът ни е в сила и ти отново работиш за мен.

Лицето й остана безизразно, с което несъмнено искаше да демонстрира, че никак не е впечатлена.

— Представям си колко ентусиазирано ще ми сътрудничиш, ако откажа да те взема в лагера.

— Какво искаш от мен?

— Искам да си честен. Погледни ме в очите и признай, че нямаше и най-малкото намерение отново да ме назначиш, докато не чу за лагера.

— Да, права си. — Не я погледна в очите, но поне беше откровен. — Нямаше да ти простя. И знаеш ли защо? Защото съм един безмилостен кучи син.

— Добре. Можеш да дойдеш с мен.

През следващите дни Анабел беше в отвратително настроение. Опита се да го припише на предменструалния синдром, но вече не умееше да се самозалъгва, както някога. Коравосърдечното поведение на Питона я бе накарало да се почувства наранена, предадена и вбесена. Само една грешка и той я отписа. Ако не беше заради лагера «Уинд Лейк», тя никога повече нямаше да го види. Брачната посредничка беше напълно заменима, една от работните му пчелички.

Във вторник Чампиън остави кратко съобщение на телефонния й секретар:

«Порша иска да ме запознае с някаква жена в четвъртък в осем и половина вечерта. Определи среща с една от твоите кандидатки, за да може с един куршум да убием два заека.»

Накрая тя реши да насочи гнева си към истинския виновник — себе си. Не можеше да обвинява него за онези сексуални фантазии, които припламваха в мозъка й, когато се заплеснеше. За Хийт това беше просто бизнес. Тя бе тази, която си позволи да смесва работата с личните си преживявания, и ако отново го допусне, ще трябва да си сърба попарата.

В четвъртък вечерта, преди да се отправи към «Сиена» за следващия рунд от срещи, Анабел се отби в «Иъруакс», за да се види с най-новия си клиент. Рей Фийдлър беше препоръчан от роднина на една от най-старите приятелки на баба й. Предишната вечер бе уредила да се запознае с една преподавателка в университета «Лойола», която бе открила по време на един от колежанските си набези.

— Прекарахме си много приятно и всичко беше чудесно — каза Рей веднага след като се настаниха до една от дървените маси в «Иъруакс», шарена като колело на цирков фургон, — но Каръл не е мой тип жена.

— Какво имаш предвид?

Сватовницата откъсна поглед от кичура, зализан на темето, зловещ признак за започващо оплешивяване. Знаеше отговора, но искаше да го чуе от него.

— Тя е… Искам да кажа, че тя наистина е мила. Мнозина не разбират шегите ми. Просто харесвам жени, които са… в по-добра форма.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Каръл е малко пълничка.

Анабел отпи от капучиното и се загледа в червено-златистия дървен дракон на стената, за да не й се набиват в очи излишните десетина килограма около това, което някога е било талията на Рей.

Събеседникът й не беше глупак.

— Зная, че аз самият не съм образец на атлетичен мъж, но се опитвам да отслабна.

Тя едва се сдържаше да не се пресегне през масата и да го цапардоса по главата. Ала този тип предизвикателства беше именно това, което харесваше в работата си на брачен посредник.

— В такъв случай, обикновено се срещаш със слаби жени, така ли?

— Не е нужно да са кралици на красотата, но всички, с които съм излизал, бяха много привлекателни.

Анабел си даде вид, че потъва в дълбок размисъл. Покрай масата им мина някакво хлапе с многобройни пиърсинги, следвано от две достопочтени майки.

— Значи, теглото е много важно за теб. По-важно от характера или ума?

Той се вторачи в нея, сякаш му бе задала възможно най-коварния въпрос.

— Аз просто имах наум нещо малко по-… различно.

Кой няма?, помисли си Анабел. Уикендът за Четвърти юли* наближаваше, а тя нямаше гадже, нито надежда да си намери и никакви планове, освен да започне отново да бяга и да не мисли за лагера «Уинд Лейк», където се събираше читателският клуб. Рей въртеше унило лъжичката между пръстите си и внезапно раздразнението на Анабел се изпари. Той беше свестен, само малко глупав.

[* Национален празник в САЩ, Ден на независимостта. — Бел.ред.]

— Може би в случая не е било любов от пръв поглед — поде тя, — но ще ти кажа същото, което казах снощи на Каръл, когато тя сподели с мен някои свои колебания. Двамата имате еднакъв произход и ви е приятно да сте заедно. Мисля, че това е достатъчно основание, за да се срещнете още веднъж, независимо че в момента не изпитваш физическо привличане. Ако не друго, в краен случай можете да станете добри приятели.

Минаха няколко минути, преди той да проумее казаното.

— Какво искаш да кажеш с това, че тя имала колебания? Не иска да ме види отново, така ли?

— Тя просто има някои съмнения, също като теб.

Ръката му се стрелна към главата.

— Заради косата ми е, нали? Всички жени само това гледат! Щом видят някой мъж, започнал да оплешивява, направо го отрязват.

— Жените се влияят от олисяващото теме и няколкото излишни килограма много по-малко, отколкото предполагат мъжете. Знаеш ли кое е най-важно за жените във външността на един мъж?

— Ръстът? Хей, аз съм почти метър и осемдесет.

— Не е ръстът. Според статистиката за жените най-важно е как мъжете се поддържат. Те ценят чистотата и спретнатото облекло повече от всичко останало. — Тя замълча за миг. — Една добре подстригана коса винаги впечатлява жените.

— Тя не е харесала прическата ми?

Анабел се усмихна широко.

— Не е ли страхотно? Прическата е това, което най-лесно може да се поправи. Ще ти дам името на един стилист, който чудесно подстригва мъже. — Плъзна през масата една визитна картичка. — Явно помежду ви съществува симпатия, а всичко останало лесно може да се уреди.

На Рей изобщо не му бе хрумнало, че може да го отхвърлят, и самолюбието му взе връх. Когато излязоха от кафенето, той неохотно се бе съгласил да отиде да се подстриже и да се срещне още веднъж с Каръл. Анабел си каза, че става все по-добра в занаята и не бива да позволява майка й или търканията с Хийт Чампиън да посеят в душата й кълновете на съмнението.

Когато влезе в «Сиена», настроението й значително се бе повишило, но за съжаление, това не продължи дълго. Хийт още не бе дошъл. Арфистката от университета «Де Пол», с която тя му бе уредила среща, й позвъни, за да й каже, че си е порязала крака и е на път към спешното отделение. Тъкмо затвори, когато Хийт се обади.

— Полетът закъсня — рече той. — Аз съм на летище «О’Хеър», но изходите още са затворени.

Тя му каза за арфистката, защото звучеше уморен, и му предложи да отложи срещата с кандидатката на «Стабилни бракове».

— Изкушавам се да приема, но по-добре да не го правя — отвърна Хийт. — Порша възлага големи надежди на тази особа. Изходът вече е отворен, така че не би трябвало да закъснея много. Удържай фронта, докато пристигна.

— Добре.

Анабел си побъбри с бармана, докато пристигна кандидатката на конкуренцията. Нищо чудно, че Пауърс й възлагаше толкова големи надежди. Младата жена никога досега не бе виждала такава красавица…

На следващата сутрин Анабел се върна от сутрешното си бягане — за пръв път от половин година — и завари Порша Пауърс на верандата. Двете никога не се бяха срещали, но я позна по снимката в уебсайта й. Ала щом се приближи, тя осъзна, че това е същата дама, която бе видяла пред ресторант «Сиена» вечерта, когато запознаваше Хийт с Бари. Пауърс бе облечена с копринена черна блуза, прилепнала по тънката й талия, шокиращо яркорозов панталон и старомодни черни лачени обувки с токчета. Гарвановочерната й коса беше красиво подстригана — прическа, при която косата се полюшваше при най-малкото движение, а кожата й бе безупречна. А тялото й… Очевидно се хранеше само по време на националните празници.

— Да не си посмяла отново да ми пробуташ подобен номер като снощи — просъска Порша в мига, в който маратонките на Анабел докоснаха най-долното стъпало.

Порша Пауърс излъчваше онази крехка красота, която винаги караше Анабел да се чувства дебела и тромава, особено днес, в торбестите шорти и изпотената оранжева тениска с надпис

«ПРИ БИЛ — ОТОПЛЕНИЕ И ОХЛАЖДАНЕ»

— Добро утро и на теб — поздрави я Анабел със същия тон, извади ключа от джоба на шортите си, отключи вратата и отстъпи настрани, за да стори път на конкурентката.

Неканената гостенка влезе в приемната и офиса на Анабел и се огледа презрително.

— Никога… никога… не си позволявай да отпращаш кандидатка, изпратена от мен, преди Хийт да е имал възможността да се срещне с нея.

Младата жена затвори вратата.

— Беше неподходяща.

Пръстът на Пауърс с лакиран нокът се насочи към потното чело на Анабел.

— Това трябва да реши той, а не ти.

Тя не обърна внимание на импровизирания пистолет.

— Сигурна съм, че знаеш колко мрази Хийт да си губи времето.

Порша вдигна ръка.

— Наистина ли си толкова некомпетентна? Клодия Рийшман е топмодел в Чикаго. Тя е красива и умна. Милиони мъже мечтаят да се запознаят с нея.

— Може и да е така, но жената, изглежда, има сериозни проблеми с нервите. Емоционално неустойчива. — Очевидна пристрастеност към наркотици би могла да оглави списъка, при все че Анабел не би се осмелила да отправи обвинения, които не можеше да докаже. — Разплака се още преди първото си питие.

— На всички ни се случва да имаме лоши дни. — Пауърс опря длан върху бедрото си — женствена поза, но при нея изглеждаше като стойка от карате. — Цял месец работих като луда, за да я убедя да се срещне с Хийт. Накрая тя се съгласи. И какво правиш ти? Решаваш, че той няма да я хареса, и я отпращаш у дома.

— Клодия не просто имаше лош ден — възрази Анабел. — Може да се каже, че получи нервен срив.

— Не ми пука, даже да се търкаля по пода и да лае като куче. Това, което си направила, е било глупаво и непочтено.

През целия си живот Анабел бе общувала със силни личности, така че нямаше намерение да подвива опашка и пред тази, дори потта да се стичаше в очите й и да бе облечена в мърлява потна тениска с нелеп надпис отпред.

— Хийт бе пределно ясен относно желанията си.

— Бих казала, че най-сексапилната и най-желаната жена в Чикаго ще надхвърли очакванията му.

— Той иска съпругата му да притежава нещо повече от красота.

— О, я стига! Когато става дума за мъже като Хийт, размерът на сутиена винаги е много по-важен от коефициента на интелигентност.

Явно тъпчеха на място. Затова Анабел се постара да прикрие раздразнението си и да звучи професионално.

— Целият процес би бил по-лесен и за двете ни, ако можем да работим заедно.

Порша се вторачи в конкурентката си така изумено, сякаш й бе предложила голям плик с мазни сандвичи.

— Имам строги изисквания относно квалификацията на моите служители, госпожице Грейнджър. А ти не отговаряш на нито едно от тях.

— Е, това беше много гадно. — Анабел отиде до вратата. — От сега нататък се оплаквай лично на Хийт.

— О, повярвай ми, ще го направя. Нямам търпение да чуя какво ще каже той по този въпрос.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — избумтя Хийт в телефона няколко часа по-късно. Не крещеше, но малко оставаше. — Току-що разбрах, че си отрязала Клодия Рийшман!?

— Е, и?

Анабел заби яростно върха на химикалката, приличаща на близалка, в листа на бележника до телефона в кухнята.

— Очевидно съм ти дал прекалено много власт.

— Когато ти се обадих снощи и ти казах, че съм отменила срещата, защото не е подходяща за теб, ми благодари.

— Но ти не благоволи да споменеш името й. Никога не съм си падал по модели, но Клодия Рийшман… Господи, Анабел…

— Може би искаш отново да ме уволниш?

— Никога ли няма да го забравиш?

— Как смяташ да я караме занапред? — Тя прободе още един път листа с химикалката. — Имаш ли ми доверие, или не?

Чу в телефона изсвирване на клаксон, последвано от продължителна тишина.

— Вярвам ти — промълви той накрая.

Младата жена едва не се задави.

— Наистина ли?

— Наистина.

И като изневиделица в гърлото й заседна буца колкото Сиърс Тауър*. Прокашля се, за да я прочисти, и се опита да му отвърне с такъв тон, сякаш не е очаквала друг отговор.

[* Небостъргач в Чикаго с височина 443 м, в днешно време известен като Уилис Тауър. — Бел.ред.]

— Браво. Чувам клаксони. На път ли си?

— Казах ти, че заминавам за Индианаполис.

— Добре. Днес е петък. — През следващите две нощи Хийт щеше да бъде в Индиана с клиент, който играеше за «Колтс». Първоначално бе планирал пътуването за следващата седмица, но го бе преместил по-рано заради сбирката на читателския клуб в лагера, за която тя не искаше да мисли. — Навикът ти да отсъстваш от града за уикендите превръща определянето на срещите в истинско предизвикателство.

— Бизнесът е на първо място. Здравата си вбесила Пауърс. Иска главата ти на тепсия.

— Заедно с нож и обезмаслена сметана, за да я преглътне по-лесно.

— Не знаех, че Рийшман все още е в Чикаго. Мислех, че се е преместила в Ню Йорк. — Анабел подозираше, че Клодия не искаше да е толкова далеч от дилъра си. — Направи ми услуга — продължи Хийт. — Ако Пауърс ми уреди среща с някой модел, позирал за летния каталог на «Спортс Илюстрейтид», поне ми кажи името й, преди да я разкараш.

— Дадено.

— И благодаря, че се съгласи да ми помогнеш за утре.

Младата жена нарисува върху листа маргаритка.

— Кой не би искал да прекара деня, търчейки из града, въоръжен с кредитната ти карта, при това с разрешение за неограничени разходи?

— При това в компанията на Боди и майката на Шон Палмър. Не забравяй последното. Ако госпожа Палмър не се страхуваше толкова от него, Боди щеше сам да се заеме със задачата.

— Тя не е единствената, която се бои от него. Сигурен ли си, че ще сме в безопасност?

— Напълно, ако не отваряш дума за политика, «Тако Бел»* или червения цвят.

[* Американска верига ресторанти за бързо хранене, изцяло с меню от мексиканската кухня. — Бел.ред.]

— Благодаря за предупреждението.

— И не му позволявай да се приближава до някой, който носи шапка.

— Добре. Вече трябва да вървя.

Когато затвори, Анабел осъзна, че се усмихва, което не беше много добре. Питоните нападаха изневиделица и рядко предупреждаваха за намеренията си.

Майката на Шон Палмър, Арте, беше висока, пълна жена, с леко посивели коси и сърдечен смях. Анабел я хареса от пръв поглед. С Боди като екскурзовод, двете дами обиколиха забележителните места, като започнаха с утринно плаване по реката, а сетне посетиха изложбата на импресионистите в Художествената академия. Макар че Боди бе организирал всичко, предпочиташе да стои в сянка. На Анабел й се стори странен, изтъкан от интригуващи противоречия. Прииска й се да го опознае по-добре.

След късния обяд те се насочиха към великолепния парк «Милениум», на брега на езерото. Жителите на Чикаго вярваха, че с този парк най-после ще могат да съперничат на Сан Франциско за званието «Най-красив град в страната». Анабел много пъти бе посещавала това място и сега с удоволствие показа на спътниците си терасираните градини, фонтана «Краун» с променливите видеоизображения и блестящата като огледало скулптура «Облачната порта», наречена галено «Бобчето», дело на британския творец Аниш Капур.

Докато преминаваха през футуристичния музикален павилион, където извитите форми от неръждаема стомана на естрадата за оркестъра се вписваха с изумително изящество с небостъргачите зад тях, те отново заговориха за сина на Арте, който скоро щеше да играе като краен защитник за «Беърс».

— Агентите направо обсаждаха Шон — разказваше възрастната дама. — За мен най-щастливият ден бе, когато подписа договора с Хийт. Оттогава не се вълнувам толкова заради хората, които може да се възползват от сина ми. Зная, че Хийт ще се грижи за него.

— Той действително се грижи много за клиентите си — съгласи се Анабел.

Отблясъците от юлското слънце танцуваха по вълните на езерото, докато двете следваха Боди по извития стоманен пешеходен мост над Кълъмбъс Драйв. Когато стигнаха до отсрещната страна, те се запътиха към алеята за бягане. Спряха да се полюбуват на гледката, а един велосипедист извика на придружителя им и отби до тях.

Жените се заковаха на място, вперили погледи в прилепналия черен клин на колоездача.

— Сега е моментът да благодарим на Бога за това негово великолепно създание — промълви с благоговение Арте.

— Амин!

Те се приближиха, като огледаха с възхита мокрите от пот прасци на велосипедиста и тениската на сини и бели карета, прилепнала към изваяните широки гърди. Навярно беше около двайсет и пет годишен и лъскавата супермодерна червена каска скриваше голяма част от влажните му руси коси, но не и профила му като на Адонис.

— Май трябва спешно да се гмурна в езерото, за да се охладя — прошепна Анабел.

— Ако бях двайсет години по-млада…

Боди махна към тях.

— Дами, искам да ви запозная с някого.

— Ела при мама — промърмори Арте, а Анабел се изкиска. Малко преди да стигнат до мъжете, Анабел разпозна велосипедиста.

— Леле! Аз зная кой е той.

— Госпожо Палмър, Анабел — заговори Боди. — Това е прочутият Дийн Робилард, бъдещият велик куотърбек на «Старс».

При все че Анабел никога не се бе срещала лично със заместника на Кевин, все пак го бе виждала на игрището и бе запозната с репутацията му. Арте разтърси ръката на младия мъж.

— Приятно ми е да се запознаем, Дийн. Кажи на приятелите си да не тормозят много моя Шон през този сезон.

Футболистът я дари с ослепителната си усмивка на покорител на женски сърца.

Интересно, нима не осъзнава какво въздействие има върху жените? — помисли си Анабел.

— Желанието ви ще бъде закон за нас, госпожо.

Пръскайки сексапил като гейзер, той насочи чара си към нея.

Неприкрито преценяващият му поглед се плъзна по тялото й с увереност, която по-красноречиво от всякакви думи излъчваше посланието, че може да я има — или всяка друга жена — когато и както пожелае.

О, не, не можеш, лошо, секси момченце.

— Анабел, нали?

— По-добре да проверя шофьорската си книжка, за да съм сигурна — изломоти тя. — Направо си изгубих ума.

Боди се задави, сетне се засмя.

Очевидно Робилард не беше свикнал с откровени и безцеремонни жени, защото за миг се смути. Но бързо се съвзе и завъртя кранчето на очарованието си.

— Може би е от горещината.

— О, да, наистина е горещо.

Обикновено подобни образци на мъжката красота я плашеха, но той бе толкова самовлюбен, че искрено я забавляваше.

Той се засмя, този път искрено, и младата жена изведнъж осъзна, че го харесва, въпреки дръзката му самонадеяност.

— Възхищавам се на палави червенокоски — заяви Дийн.

Тя бутна слънчевите очила по-ниско на носа си и го изгледа над тях.

— Мога да се обзаложа, господин Робилард, че вие се възхищавате от всички жени.

— И те ти отвръщат със същото — засмя се Арте.

Дийн се извърна към Боди.

— Къде ги намери тези двете?

— В окръжния затвор «Кук».

Арте изсумтя:

— Дръж се прилично, Боди.

Дийн насочи вниманието си към Анабел.

— Името ти ми е познато. Чакай малко! Ти не си ли сватовницата на Хийт?

— Откъде знаеш?

— Някои неща бързо се разчуват. — Покрай него профуча стройна брюнетка на ролкови кънки, с развята коса. Той не пропусна да се полюбува на гледката. — Никога досега не съм срещал сватовница — рече накрая Дийн. — Може би трябва да те наема.

— Нали знаеш, че работата ми няма нищо общо със свалки край лагерни огньове.

Куотърбекът скръсти ръце пред гърдите си.

— Хей, всеки иска да срещне някой специален.

— Едва ли, когато този някой се забавлява да се среща с не чак толкова специални особи — усмихна се тя.

Дийн се извърна към Боди.

— Май тя не ме харесва.

— Харесва те — увери го здравенякът, — но смята, че още си незрял.

— Сигурна съм, че скоро ще узрееш — утеши го брачната посредничка.

Боди шляпна дружелюбно футболиста по гърба.

— Зная, че не ти се случва често, но изглежда, Анабел е имунизирана против красивото ти лице като на кинозвезда.

— Тогава не е зле някой да я заведе на очен лекар — промърмори Арте и всички се засмяха.

Дийн издърпа велосипеда си от алеята и се облегна на едно дърво. Не след дълго четиримата вече бъбреха оживено. Той разпитваше Арте за Шон, обсъдиха «Беърс», а след това Боди повдигна въпроса за новия му агент.

— Чух, че си се срещнал с Джак Райли от Ай Ем Джи*.

[* Международна спортна и медийна група със седалище в Ню Йорк. — Бел.прев.]

— Срещам се с много хора — отвърна звездата.

— Поне трябва да изслушаш Хийт. Той е умно момче.

— Хийт Чампиън е номер едно в черния ми списък. И бездруго много лесно дразня Фийби. — Дийн се извърна към Анабел. — Искаш ли да дойдеш утре с мен на плажа?

Тя не очакваше подобна покана и за миг се сащиса. Сетне тутакси се изпълни с подозрение.

— Защо?

— Мога ли да бъда откровен с теб?

— Не зная. Можеш ли?

— Нуждая се от закрила.

— От слънчевите лъчи?

— Не. — Озари я с великолепната си усмивка. — Обичам да ходя на плаж, но твърде много хора ме разпознават и не ме оставят на спокойствие. Обикновено, ако съм с жена, не ме закачат чак толкова.

— И аз съм единствената жена, която можеш да поканиш? Съмнявам се.

В очите му блеснаха насмешливи искрици.

— Не ме разбирай погрешно, но се чувствам по-спокоен, ако съм с някоя, която не крои планове да преспи с мен.

Анабел прихна.

— Бедният Дийн, нуждае се от приятел, а не от любима — захили се Боди.

— Вие също сте поканена, госпожо Палмър — добави куотърбекът учтиво.

— Скъпи, дори такъв красавец като теб не може да ме накара да се появя на публично място по бански.

— Какво мислиш, Анабел? — Дийн наклони глава към брега на езерото. — Мисля да отидем на плажа Оук Стрийт. Ще взема хладилна чанта. Ще се попечем, ще поплуваме, ще послушаме музика. Ще бъде забавно. Можеш да снижиш стандартите си за няколко часа, нали?

Откакто се запозна с Хийт Чампиън, животът й странно се преобърна. Най-готиният и секси млад спортист на Чикаго току-що я бе поканил да прекара с него неделния следобед на плажа, а само преди няколко дни тя бе потънала в самосъжаление, защото нямаше никакви планове за уикенда на Четвърти юли.

— Ако обещаеш, че докато съм с теб, няма да зяпаш влюбено младите красавици наоколо.

— Никога не бих го направил! — заяви той разгорещено, забравил за брюнетката на ролковите кънки.

— Просто исках да сме наясно.

И той спази думата си.

А също и не проведе нито един разговор по мобилния и нито веднъж не зарови нос в органайзера.

Денят бе горещ и безоблачен и Дийн дори бе осигурил плажен чадър, за да предпази нежната бяла кожа на Анабел, която изгаряше лесно, като на всички червенокоси жени. Лежаха върху плажните кърпи, слушаха музика, разговаряха, когато имаха настроение, и се взираха във водата, когато предпочитаха да мълчат. Тя беше с бял бански от две части. Долнището беше високо изрязано на бедрата, което правеше краката й да изглеждат по-дълги, но не чак толкова високо, че да се нуждае от обезкосмяване. На няколко пъти им досаждаха разни фенове, но не прекалено много. При все това сякаш всички искаха да се доближат и да поговорят с Дийн Робилард. Може би тъкмо заради това тя усети някаква странна самота да се крие под самонадеяната му фасада.

Щом се прибра у дома си, на телефонния секретар имаше четири съобщения от Хийт с настояването незабавно да му се обади. Вместо това Анабел си взе душ. Тъкмо подсушаваше косата си, когато на вратата се позвъни. Пристегна колана на жълтата хавлиена роба и слезе долу, докато пътьом прокарваше пръсти през мокрите си гъсти къдрици.

През матовото стъкло се виждаха очертанията на едра и широкоплещеста мъжка фигура. Питона за втори път бе решил да я посети.

11.

— Тази година само две кутии от малките ментови бисквити*, момичета — обяви Анабел, като отвори вратата. — На диета съм.

[* Един от най-разпространените начини за набиране на средства от организацията на момичетата скаути в Америка, е като продават ментови бисквити. — Бел.прев.]

Хийт се шмугна безцеремонно покрай нея.

— Ти проверяваш ли някога съобщенията на телефонния си секретар?

Младата жена заби поглед в босите си крака.

— За пореден път ме заварваш в «най-добрия» ми вид.

Но той беше толкова напушен, че почти не я погледна, както обикновено впрочем.

— Изглеждаш страхотно. Докато висях на един курс в Индианаполис за изучаване на Библията, изведнъж научавам, че моята сватовница се пече на плажа в компанията на Дийн Робилард.

— Оставил си телефона включен в часа по изучаване на Библията?

— Беше ми скучно.

— И въпреки това си отишъл на този курс, защото…? Няма значение. Така е поискал клиентът ти.

Анабел затвори вратата.

— Защо, по дяволите, Дийн те е поканил на среща?

— Беше поразен от красотата ми. Постоянно се случва. Раул твърди, че имам такова въздействие върху мъжете.

— Аха. Боди ми каза, че Дийн те е завел на плажа за прикритие.

— Тогава защо ме питаш?

— За да осветля Раул по въпроса.

Тя се ухили и затопурка с босите си крака след него в приемната.

— Твоят зловещ бияч още вчера знаеше за това. Защо е изчакал чак до днес, за да ти каже?

— Тъкмо това се питам и аз. Имаш ли нещо за ядене?

— Някакви остатъци от тад пай*, но вече са започнали да хващат мухъл, така че не ти ги препоръчвам.

[* Тайландско ястие от оризови спагети със зеленчуци, пилешко месо, морски дарове, тофу и подправки. — Бел.прев.]

— Ще поръчам пица. Как я предпочиташ?

Навярно защото беше почти гола и не й се нравеше държанието му или защото си беше пълна идиотка, Анабел опря кокетно ръка на бедрото си, плъзна поглед по него и измърка:

— Предпочитам я гореща… и… пикантна.

Погледът му се прикова върху острото деколте на халата.

— Точно това ми каза и Раул.

Тя сви знамена и заприпка нагоре по стълбите. Ниският му гърлен смях я последва.

В спалнята тя се преоблече, без да бърза, в последния чифт чисти шорти, синьо марково потниче с тънки презрамки, украсено с дантела, сгушена между цепката на това, което при нея минаваше за бюст. Само защото се налагаше да е нащрек, не означаваше, че трябва да прилича на мърла. Напудри скулите си с бронзова пудра, мацна малко блясък върху устните си, сетне прокара през косата си гребен с едри зъби. Няколко непокорни къдрици вече започваха да ограждат лицето й като коледни висулки.

Когато слезе на долния етаж, Хийт се бе разположил в офиса й, облегнат назад на стола, скръстил глезени върху бюрото и стиснал под брадичка слушалката на телефона. Огледа дантеленото й деколте, босите крака и се усмихна. За пореден път се опитваше да разклати самообладанието й, но тя не бе толкова глупава, че да си въобрази нещо.

— Зная, Роко, но тя има само десет пръста. С колко диамантени пръстена може да се накичи? — Намръщи се, докато слушаше отговора. — Послушай тези, които ти мислят доброто. Не казвам, че не е влюбена в теб и само те използва, но защо не изчакаш поне два месеца? Следващата седмица ще поговорим. — Той тресна слушалката и свали краката си на пода. — Кръвопийки. Като видят, че на момчетата им върви, гледат да изсмучат всичко от тях.

— Това сигурно са същите момчета, които висят във фоайетата на хотелите, сочат с пръст към кръвопийките и избират: «Ти, ти и ти». Десет минути по-късно обясняват причините, поради които не ползват презерватив.

— Да, ами това определено е така. — Надигна бирата, която бе взел от хладилника й. — Но някои от тези жени са невероятни, истински хищници. Когато са на игрището, момчетата може да са корави, но след като мачът свърши, се превръщат в лесна плячка. Особено по-младите. Внезапно всички тези красавици се хвърлят на вратовете им, кълнейки се във вечна любов. И преди да се освестят, момчетата им купуват спортни коли и пръстени с диаманти, за да отпразнуват един месец от запознанството. Да не споменавам онези пиявици, които нарочно забременяват, за да изстискат повече пари.

— Това също е проблем, който може да се реши с един презерватив — заключи Анабел, взе синята пластмасова лейка и отиде да полее африканските теменужки на баба си.

— Момчетата са още млади и зелени. Въобразяват си, че са непобедими. Зная, че в света на Анабел всички са мили и добри, но в този свят има много повече алчни и себелюбиви жени, отколкото можеш да си представиш.

Анабел спря да полива теменужките и се втренчи в него.

— Да не би някоя от тези алчни и себелюбиви жени да е бръкнала в джобовете ти? Затова ли си толкова придирчив?

— По времето, когато започнах да печеля достатъчно, за да стана примамлива плячка, вече се бях научил как да се грижа за себе си.

— Само от любопитство… някога бил ли си влюбен? В жена — побърза да добави, за да не започне да й изрежда имената на клиентите си.

— Бях сгоден, докато бях в «Харвард». Нищо не излезе.

— Защо?

— Раната е още твърде прясна, за да я чопля — отвърна Чампиън провлечено.

Тя се нацупи, а той се ухили. Мобилният му иззвъня. Хийт вдигна и Анабел изведнъж осъзна, че той изглежда по-естествено зад нейното бюро, отколкото тя самата. Как го постигаше? Някак си успяваше да се впише навсякъде. Със същия успех можеше да вдигне крак и да се изпикае, като влезе в стаята.

Младата жена приключи с поливането на африканските теменужки и се отправи към кухнята, за да изпразни капризната миялна машина на баба си. На входа се позвъни и след малко се появи Хийт с пицата. Анабел подреди чинии и салфетки. Той извади още една бира за себе си и една за нея и ги отнесе до масата.

Докато се настаняваше, агентът се загледа в сините емайлирани шкафове и буркана за домашни сладки с образа на Хелоу Кити.

— Харесва ми домът ти. Уютен е.

— Много си любезен. Зная, че трябва да се ремонтира и обнови, но все не мога да се наканя.

Дори не можеше да си позволи да пребоядиса къщата, да не говорим за пълен ремонт.

Започнаха да се хранят и мълчанието, възцарило се помежду им, беше изненадващо приятно и успокояващо. Тя се питаше какво ще прави Хийт на Четвърти юли. Той изяде първото парче и си взе второ.

— Интересно ми е, Анабел, как си успяла да се сближиш с двамата най-важни за мен хора в тоя момент? Какво толкова има в теб?

— Вродено обаяние, в съчетание с факта, че аз имам личен живот, а ти — не.

Всъщност едва ли можеше да се нарече бурен личен живот. В сряда вечерта господин Броницки я завлече насила на вечеря в дома за възстановяване на възрастни хора. Брачната посредничка се бе съгласила, но едва след като той й бе обещал да покани на още една среща госпожа Валерио.

Хийт попи устни със салфетката.

— Какво ти каза Робилард за мен?

Тя гризеше замислено една коричка. Тъкмо това, напомни си, бе причината той да устрои това уютно вечерно парти.

— Каза, че си номер едно в черния му списък. Цитирам почти дословно. Ала навярно вече знаеш това.

— И ти какво му отговори?

— Нищо. Бях прекалено заета да го зяпам прехласнато. Боже, той е фантастичен!

Хийт се намръщи.

— Дийн Робилард не е от онези наивни хлапета, за които ти говорих преди малко. Внимавай с него. Той хруска жените като картофен чипс.

— Е, ако иска, това бебче може да ме схруска по всяко време.

За нейна изненада, клиентът й доби сериозно изражение.

— Няма начин да се влюбиш в него.

Вече ставаше интересно.

— И защо, ако смея да попитам?

— Виж, Анабел, Дийн не е лошо момче, но за него жените са само трофеи, поредна бройка.

— И ти не искаш аз да съм поредната бройка?

— Господи, мислиш си, че всичко знаеш.

Предоставяше й се златна възможност да надникне по-надълбоко в живота и миналото на Хийт Чампиън.

— Питам само от любопитство, а ти колко бройки си навъртял? Имам предвид, когато си събирал трофеи. И между другото, колко отдавна е било това?

— Прекалено много. Естествено, не се гордея с този факт, така че не ми чети проповеди.

— Наистина ли вярваш, че бройкаджийските дни са останали зад гърба ти?

— Ако не го вярвах, нямаше да искам да се оженя.

— Но ти май не искаш. До този момент нито веднъж не си поканил някоя жена на втора среща.

— Само защото съм наел две полуневежи сватовници.

Не му бе споделила за посещението на Порша, но и какво можеше да каже? Че Порша Пауърс е кучка. Той вероятно го знаеше. Освен това Анабел трябваше да го осведоми за нещо друго и само мисълта за това караше сърцето й да се свива.

— Тази сутрин ми се обади Клодия Рийшман. Тя все пак иска да се запознае с теб.

— Без майтап? — Той се облегна на стола си и се ухили лукаво. — Защо се е обадила на теб, а не на Пауърс?

— Предполагам, че в четвъртък сме се сближили.

— Удивително.

— Смятах, че съм я убедила, че не си достоен за нея, но явно съм сгрешила. — Анабел взе парчето пица, макар че вече бе изгубила апетит. — Предполагам, че ще искаш да я добавя към графика за сряда вечерта.

— Не.

Парченце сирене тупна в скута й.

— Не?

— Нали ти каза, че не е подходяща за мен?

— Така е, но…

— Тогава отговорът ми е «не».

Нещо топло и приятно сгря душата й.

— Благодаря — смутено промърмори младата жена, докато изстъргваше сиренето от скута си.

— Няма защо.

Анабел се зае да бърше грижливо пръстите си.

— Жената, с която ще те запозная в сряда, не е красива.

— Доста жени са такива. Рийшман беше ослепителна на корицата на последния брой на «Спортс Илюстрейтид».

— Тя е арфистка, скоро ще защити докторската си степен в консерваторията. На двайсет и осем, възпитаница на «Васар». Трябваше да се срещнете миналия вторник.

— Грозна ли е?

— Разбира се, че не е грозна — тросна се Анабел, грабна чинията си и я отнесе до мивката.

Няколко минути Хийт не каза нищо. Накрая също взе чинията си и последва примера й.

— Ако случайно Дийн пак ти позвъни, внимавай какво ще му кажеш за мен.

— Защо мислиш, че той само случайно може да ми позвъни?

Чампиън кимна към масата.

— Искаш ли още едно парче?

— Не. — Тя сложи чинията му в миялната машина. — Не, искам да ми отговориш на един въпрос. Защо си толкова сигурен, че той няма да се обади?

— Успокой се. Просто имах предвид, че ти си с няколко години по-възрастна от него.

— Е, и? — Анабел затръшна вратата на миялната машина и си заповяда да мълчи, но думите сами се изплъзнаха. — Напоследък е модерно по-възрастни жени да бъдат с по-млади мъже. Не четеш ли «Пийпъл»?

— Дийн излиза само с млади купонджийки.

Анабел знаеше какво има предвид, но някакъв порив на мазохизъм я тласкаше да го накара да го изрече на глас.

— Хайде, изплюй камъчето! Не смяташ, че съм достатъчно секси за него.

— Не ми приписвай думи, които не съм изричал. Казах само, че между теб и него едва ли може да има нещо сериозно, каквато и да е любовна връзка.

— Така е. Но можем да имаме сексуална връзка.

Тя напълно бе зарязала всякакво благоразумие и дългият му пръст се насочи към нея.

— Няма да правиш секс с него. Познавам тези типове, а ти — не. Аз ти се доверих за Клодия Рийшман. Сега ти трябва да ми повярваш за Дийн Робилард.

Но Анабел нямаше намерение да се предава толкова лесно.

— Ти си търсиш съпруга. Аз пък търся само малко развлечение.

— Ако толкова се нуждаеш от развлечение — сряза я той, — ще ти го осигуря.

Тя онемя.

Разнесе се музика от преминаващ по улицата автомобил. Те се спогледаха. И той изглеждаше изненадан. Или може би не. Но кранчетата на устните му бавно се извиха и тя разбра, че Питона си играе с нея.

— Трябва да тръгвам, Тинкърбел. Чака ме много работа. Благодаря за вечерята.

Едва след като предната врата се затвори след него, тя успя да отрони:

— Моля, няма защо.

— Да, всичко е наред. Пуснете го.

Когато затвори телефона, ръцете на Порша трепереха. Боди беше във фоайето на сградата.

Той не й се бе обаждал от срещата им в бара за спортисти преди десет дни, а сега се появяваше в дома й в девет часа вечерта на Четвърти юли, очаквайки тя да го посрещне с отворени обятия. Трябваше да каже на портиера да го отпрати, но не го направи.

Отправи се машинално към спалнята, като пътьом свали памучната риза. Семейство Дженсън я бяха поканили на яхтата си, за да гледат фойерверките, но зарята я потискаше, както и повечето празнични ритуали, и тя отказа. Седмицата беше ужасна за нея. Първо, фиаското с Клодия Рийшман, след това — асистентката, която тя назначи на мястото на Сусу Каплан, напусна с оплакването, че работата е «прекалено стресираща». На Порша отчаяно й липсваха менторските класове с Групата за инициатива в малкия бизнес. Дори реши да покани Хуанита на обяд, за да обсъдят ситуацията, но директорката не отговаряше на обажданията й.

Опита се да си представи как ще възприеме Боди апартамента й, който бе купила след развода. Тъй като използваше дома си за коктейли и приеми за най-важните клиенти, си бе избрала просторно жилище на Лейкшор Драйв, на най-горния етаж на невероятно скъпа сграда отпреди войната. Искаше апартаментът й да притежава елегантността на отминалата епоха, затова го обзаведе в цветовете на старите холандски майстори: богата гама от нюанси в кафяво, старо злато, приглушени пастелни тонове, с леки оттенъци от червено. Два солидни дивана и едно голямо кожено кресло бяха поставени върху ориенталския килим в светлокафяви тонове в дневната. Втори ориенталски килим, в тон с първия, прекрасно хармонираше с масивната маса за хранене от тиково дърво и столове със скъпа тапицерия. За Порша беше важно мъжете да се чувстват добре, затова не държеше никакви шарени дреболии, а само добре зареден шкаф със скъпи напитки. Единствено в спалнята си бе позволила да задоволи страстта си към прекалена женственост. Леглото й приличаше на торта с разбита сметана, цялото в атлаз и слонова кост, дантелени възглавници и кувертюра с волани. Върху изящните скринове бяха подредени ниски сребърни свещници, а малък кристален полилей, ефирен като морска пяна, висеше в ъгъла над пухкаво кресло, отрупано с модни списания, няколко романа и ръководство, което трябваше да помогне на жените да постигат душевно равновесие.

Може би Боди беше пиян. Може би затова се бе появил на прага й тази вечер. И все пак кой можеше да знае от какво се ръководи мъж като него? Порша нахлузи една лятна рокля на рози, с обло деколте, обу розови сандали с каишки на глезените, украсени с фини кожени пеперудки. Звънецът избръмча. Тя си заповяда да пристъпва бавно към вратата.

Той беше с копринена тъмносива риза с дълъг ръкав и панталон в същия тон от скъпа материя, която се спускаше на меки гънки около краката му. Изглеждаше доста приемливо от раменете надолу — с твърде мускулесто тяло, но същевременно елегантен. Ала от раменете нагоре усещането, добито от останалата част от визията му, изчезваше. Сложната татуировка върху мускулестия як врат, леденосините очи и страховито обръснатата глава го караха да изглежда още по-опасен, отколкото тя си го спомняше.

Боди огледа мълчаливо дневната, сетне отиде до френските прозорци, водещи към малка тераса. Всяко лято Порша се заричаше да направи там градина, но градинарската работа изискваше търпение, каквото тя не притежаваше. И така не реализира това намерение. Облак влажен въздух нахлу в приятно охладеното от климатика помещение, когато той отвори една от вратите и излезе навън. Жената се поколеба за миг, а след това се запъти към бара с напитките. Пренебрегна съзнателно богатия асортимент от вносна бира, каквато този тип предпочиташе, и вместо това избра бутилка шампанско и две високи фини чаши. Отиде с шампанското до стъклените врати и включи външните лампи, преди да излезе на терасата. Въздухът бе гъст и натежал от жегата. Над покрива на отсрещната сграда се кълбяха черни облаци. Порша приближи широкия равен бетонен парапет, поддържан от масивни заоблени стълбове. Остави шампанското и чашите върху парапета.

Той все още не бе проронил нито дума. На улицата, десет етажа по-долу, една кола потегли от паркинга и зави зад ъгъла. Група веселяци се отправиха към езерото, за да наблюдават зарята, която всяка минута щеше да започне. Боди отвори шампанското и напълни чашите. За нейна изненада, деликатните чаши ни най-малко не изглеждаха нелепо в големите му ръце, както очакваше. Тишината помежду им се проточи. Вече й се искаше да го бе заговорила още когато дойде, защото сега мълчанието приличаше на състезание кой по-дълго ще издържи.

Някъде изсвири клаксон и мускулите на раменете й се сковаха от напрежение. Тя плъзна единия си крак върху ниския бордюр на перилото. Бетонният стълб одраска босия й глезен. Боди остави чашата на перилото до бутилката и се извърна към нея. Порша не искаше да вдига поглед, но не можа да се сдържи. Тъмните облаци се бяха скупчили над главата му като дяволски ореол. Щеше да я целуне, усещаше го. Но той не го направи. Вместо това взе високата чаша от пръстите й и я остави до неговата. Вдигна бавно ръка и прокара леко палец по устните й, колкото да размаже червилото по бузата й.

Малките косъмчета на тила й настръхнаха. Заповяда си незабавно да се отдръпне. Но не можеше. Вместо това се отдръпна гостът й… до френските прозорци, изви ловко ръка навътре и угаси лампата. Терасата потъна в мрак. По тялото й пробягаха тръпки на паника. Сърцето й се разтуптя. Извърна се и влажните й длани стиснаха перилото. Усети, че е застанал зад нея, и затрепери, когато големите му ръце обхванаха бедрата й. Топлината на дланите му проникна през копринения плат на роклята, приличащ на розова градина. Отдолу носеше само миниатюрно копринено бельо в най-светлия нюанс на кремавото. Кожата й настръхна, макар че сякаш отвътре я изгаряха огнени езици. Той прокара пръст по тесния ластик на бикините й през роклята. Усещането беше много по-еротично, отколкото, ако бе докоснал гола плът.

В небето се изсипа корона от искри. Над езерото избухнаха кристално бели кълба от звуци и светлина, възвестявайки началото на фойерверките. Горещият му дъх опари потната й шия. Зъбите му захапаха сухожилието, свързващо врата и рамото. По този начин не й позволяваше да помръдне — не й причиняваше болка, но я държеше като уловено животно. Ръцете му се гмурнаха под роклята й.

Тя не се опита да се отскубне. Не помръдна. Пръстите му притиснаха дупето й през бельото. Прокара бавно палци по цепнатината между двете полукълба, надолу, нагоре. В един от прозорците на отсрещната сграда проблесна светлина и в този миг в небето разцъфнаха златни палми като огромни чадъри. Порша затаи дъх, когато палците му се плъзнаха между бедрата й.

В мига, в който вече смяташе, че краката й ще се подкосят, Боди откъсна устни от врата й и близна с език мястото, където я бе захапал. Коленичи зад нея. Тя не помръдна от мястото си, вкопчила ръце в перилото, втренчила поглед в небето, където оранжеви и сребристи спирали се разгъваха в облаците. Той докосна прасците й, после ръцете му се мушнаха отново под полите на роклята, докоснаха първо вътрешната част на бедрата, а после фината дантела на бикините й. Закачи палци в ластика и ги свали до глезените. Повдигна единия крак и ги изхлузи през сандалите. Те се свлякоха около другия й глезен.

Боди се изправи.

Небето се изпълни с гора от сини и зелени върби. Порша усети дланта му върху средата на гърба си. Той я натисна леко, но тя не разбра веднага какво иска от нея. Много бавно я наведе над перилото. Долу по улицата премина такси. Боди вдигна надиплената й пола до талията. Отпред платът я прикриваше, така че ако някой погледнеше от отсрещния прозорец, щеше да види само една жена, надвесена на терасата, и един мъж, застанал зад нея. Но отзад беше напълно разголена за него.

Сега, когато вече копринената преграда я нямаше, пръстите му галеха голата й плът. Той я разтвори като резени на портокал. Потопи пръсти в сока.

Дъхът й се накъса и учести. Жената простена. Мъжът отстъпи назад. Тя чу шумолене, докато мъжът сваляше дрехите си и разкъсваше опаковката на презерватива, от което разбра, че е планирал това от самото начало. И тогава той пристъпи пак зад нея.

Порша затаи дъх от дръзкия набег на пръстите му. В небето се изстрелваха ярки комети и гаснеха в дълбините на езерото. Тя сграбчи още по-здраво перилото и простена, когато той я разтвори с палци, възбуди я до крайност, сетне проникна дълбоко в нея. Движеше се отзад, стиснал бедрата й, налагайки своя ритъм. Галеше… разтягаше я, изпълваше я. Тя се извиси ведно с кометите… разцъфтя с върбите, експлодира с ракетите. И накрая тупна на земята сред фонтан от искри.

След като всичко свърши, Боди спусна полата й и изчезна в старомодната пищна баня с италианско огледало и тапети от «Коулфакс и Фаулър». Когато се появи отново, изглеждаше хладен и невъзмутим. А на нея й се искаше да заплаче. Но вместо това събра цялата си воля и му отправи най-ледения си поглед, отиде до вратата и я разтвори широко.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха развеселено. Той се приближи до нея и с пръст размаза петното от червилото по бузата й. Порша не трепна. Боди отново се ухили, излезе в коридора и закрачи към асансьора с месингови орнаменти по вратите. Преди да стигне, се извърна и проговори за пръв път тази вечер.

— Сега изяснихме ли се?

12.

В петък следобед Анабел и Хийт отлетяха от Чикаго. Лагерът «Уинд Лейк» се намираше в североизточната част на щата Мичиган, приблизително на един час път с кола от красивото градче Грейлин. Кевин и Моли бяха там от цяла седмица, а останалите членове на читателския клуб бяха организирали пътуването с коли, но господин Суперагент не можеше да отдели толкова време за пътуване с кола, затова се договори с някакъв негов приятел да летят с Анабел до там със самолета на компанията му. Докато Чампиън говореше по мобилния, Анабел, която никога не бе летяла с частен самолет, гледаше през прозореца и се опитваше да се успокои. Какво толкова, че двамата ще живеят в едно бунгало през уикенда? През повечето време той или ще бъде в компанията на мъжете, или ще се залепи за Фийби, опитвайки се да я впечатли, така че едва ли ще го вижда, което беше много добре, тъй като всички онези мъжки феромони, които излъчваше, вече започваха да й действат на нервите. За щастие, тя бе наясно с разликата между биологическото привличане и истинските чувства. Може и да беше зажадняла за секс, но все пак не бе самоубийца.

На малкото летище ги чакаше сив СУВ под наем. Намираха се само на сто и трийсет километра от остров Маккинак и топлият летен вятър разнасяше освежаващия мирис на северните борови гори. Хийт грабна чантите им и ги отнесе в СУВА, а после се върна за стиковете за голф. Младата жена бе изхарчила почти всичките си налични пари, докато пазаруваше за това пътуване. Купи жълто-кафяв панталон на фини кафяви райета, в който краката й изглеждаха още по-дълги. Кокетното тъмнокафяво горнище подчертаваше изящните кехлибарени обеци във вид на капки, които бяха коледен подарък от Кейт. Подстрига цъфналите краища на косата си и — колкото и да бе странно — както никога, непокорните къдрици се държаха доста прилично. Хийт бе облечен с поредната маркова блуза, този път тъмнозелена, в комбинация със сив панталон и мокасини.

Той струпа всичкия багаж на задната седалка и й подаде ключовете.

— Ти ще караш.

Докато се настаняваше зад волана, Анабел едва сдържа усмивката си.

— С всеки изминал ден ми става все по-ясно защо искаш да си намериш съпруга.

Той бутна лаптопа на задната седалка и се настани до нея. След като прегледа указанията на Моли за пътя, Анабел излезе на лъкатушещото шосе с две платна. Питаше се как ли е прекарал той Четвърти юли. Не го беше виждала от сряда, когато го запозна с арфистката от университета «Де Пол», която той оцени като интелигентна и привлекателна, но прекалено сериозна. След срещата отново я притисна, опитвайки се да изкопчи още информация за Гуен. Някой ден, много скоро, щеше да й се наложи да му каже истината. Не беше много приятна мисъл.

Докато Питона набираше поредния телефонен номер, тя се съсредоточи върху удоволствието от шофирането на СУВА, който, за щастие, съвсем не приличаше на нейния Шърман. Моли не бе преувеличила, когато й описваше красотата на това местенце. От двете страни на пътя се извисяваха гори, предимно от бор, дъб и клен. Миналата година Анабел трябваше да се откаже от пътуването до лагера, защото Кейт бе пристигнала ненадейно в Чикаго, но се беше наслушала за него: за разходките из околността, къпането в езерото, обсъждането на книги в новата беседка, издигната от Моли и Кевин до личните им покои, пристроени към пансиона. Всичко звучеше толкова привлекателно и отпускащо. Но в момента брачната посредничка никак не се чувстваше отпусната. Залогът бе твърде голям и тя трябваше да се съсредоточи и да внимава.

Хийт позвъни още веднъж, преди да прибере мобилния и да се посвети на удоволствието да критикува шофьорските й умения.

— Имаш достатъчно място, за да изпревариш този камион.

— При условие че настъпя двойната жълта лента*.

[* Маркировка на осевата линия по шосетата в САЩ за участъците със забрана за изпреварване. — Бел.прев.]

— Нищо страшно няма да се случи.

— Така е. Защо да се тревожим за такава глупост като челен сблъсък?!

— Ограничението на скоростта е петдесет и пет километра в час, а ти караш с малко над шейсет.

— Не ме предизвиквай да спра колата, млади човече.

Той се разсмя и за няколко минути се отпусна. Но скоро пак се изнерви, започна да въздиша, да потропва с крака, да сменя станциите по радиото. Анабел го изгледа мрачно.

— Никога няма да можеш да стоиш без работа три поредни дни.

— Разбира се, че ще мога.

— Не и без мобилния.

— Определено не. Ще спечелиш баса.

— Не сме се хванали на бас.

— Добре, защото мразя да губя. Впрочем не са цели три дни. От днешния ден вече остават само осем часа, а в неделя сутринта ще хвана самолета за Детройт. Ти също ще се върнеш в града, нали?

Анабел кимна. Щеше да се върне с Джанин, единствената друга неомъжена жена в читателския клуб. Хийт се загледа в скоростомера.

— Сигурно си говорила с Моли след детското парти и предполагам, че те е разпитвала за този уикенд. Как й обясни моето присъствие?

— Казах й, че някой звъни на вратата и после ще й се обадя. Тъпо извинение, нали?

— Не зная. А ти обади ли й се?

— Не.

— Трябваше да й звъннеш. Сега ще стане подозрителна.

— И какво да й кажа? Че умираш от желание да се подмазваш на сестра й?

— Не. Трябваше да й кажеш, че напоследък съм работил прекалено много и съм толкова напрегнат, че не съм в състояние да оценя всички онези прекрасни жени, с които ме запознаваш.

— Това е съвсем вярно. Трябваше да дадеш още един шанс на Зоуи. На арфистката — додаде тя, в случай че вече бе забравил името й.

— Помня я.

— Това, че смята комика Адам Сандлър за пълен идиот, не означава, че няма чувство за хумор.

— Но ти намираш Адам Сандлър за забавен.

— Да, но аз съм незряла.

Той се усмихна.

— Признай си. И на теб ти е ясно, че тя не е за мен. Дори мисля, че не ме хареса. Макар че наистина има хубави крака. — Той отпусна глава на облегалката на седалката. Устните му се извиха като опашка на питон. — Кажи на Моли, че няма да успееш да ми намериш съпруга, докато мисля само за работата. И че е трябвало да ме измъкнеш от града за уикенда, за да си поговорим сериозно за сбърканите ми приоритети.

— Което си е чиста истина.

— Видя ли? Вече имам напредък.

— Моли е умна жена и няма да повярва на такова глупаво обяснение — заяви Анабел, но не му спомена, че приятелката й вече я бе засипала с опипващи почвата въпроси как така с Хийт са решили да дойдат тук сами.

— Сигурен съм, че ще съумееш да се измъкнеш и да й замажеш очите. И знаеш ли защо, умнице? Защото не се боиш от предизвикателства. Защото ти, моя приятелко, живееш за тях и колкото са по-трудни, толкова по-добре.

— Да, такава съм си аз. Истинска акула.

— Ти го каза. — Профучаха покрай един пътен знак, сочещ към градчето Уинд Лейк. — Знаеш ли къде отиваш?

— Лагерът е от другата страна на езерото.

— Дай да видя.

Той се пресегна към смачканото листче с маршрута върху коленете й. Палецът му докосна случайно бедрото й от вътрешната страна. По гърба й полазиха тръпки. Анабел реши да разсее непристойните си мисли и поде с леко агресивен тон:

— Изненадана съм, че това е първото ти пътуване насам. Семейство Тъкър често идват тук. Не мога да повярвам, че не са те поканили.

— Никога не съм казвал, че не са ме канили. — Хийт откъсна поглед от листчето с маршрута и погледна пътния знак. — Кевин е стабилен мъж. Не се нуждае някой да го води за ръчичка, както повечето от младите ми клиенти.

— Увърташ. Никога не те е канил тук и знаеш ли защо? Защото никой не може да се отпусне с теб.

— Нали тъкмо това се опитваш да промениш у мен?

От лявата страна изникна красива табела в зелено и бяло, с позлатен ръб.

ЛАГЕР «УИНД ЛЕЙК»

ПАНСИОН И ЗАКУСКА

Основан през 1894 г.

Анабел зави по тясната алея, извиваща се между дърветата.

— Разбирам, че ти е трудно да го приемеш, но мисля, че трябва да си честен. Всички знаят, че с Фийби не се разбирате, така че защо просто не признаеш, че се възползваш от възможността да стоплиш отношенията си с нея.

— И да рискувам да застане нащрек? В никакъв случай.

— Мисля, че тя вече е нащрек.

— Не и ако изиграя правилно картите си — усмихна се лениво спътникът й.

Наскоро насипаният чакъл заскърца под гумите на колата и след няколко минути видяха и лагера. Младата жена се загледа с възхищение в просторната сенчеста морава, където група деца играеха софтбол. Тревистият правоъгълник беше обкръжен от малки кокетни бунгала с изящни корнизи по покривите, украсени с дърворезба. Всяка къща беше сякаш боядисана с четки, топнати в кутии с цветен шербет: една в яркозелен с кафяви и оранжеви оттенъци, друга — в ягодов с нюанси в жълто и бежово. Между дърветата Анабел зърна ивица от плажа и проблясващите сини води на езерото Уинд Лейк.

— Нищо чудно, че Кевин толкова харесва това място — отбеляза Хийт.

— Изглежда точно като Гората на славея в книгите на Моли за Дафни. Толкова се радвам, че тя убеди съпруга си да не го продава.

Лагерът беше собственост на семейство Тъкър, откакто прадядото на Кевин, странстващ методистки проповедник, го бе основал за летни религиозни събирания. След смъртта му го бе наследил бащата на Кевин, след това леля му и накрая — самият Кевин.

— Поддържането на това място струва цяло състояние — рече Хийт. — Винаги съм се чудел защо толкова държи на него.

— Сега вече знаеш.

— Да… — Той свали тъмните си очила. — Липсват ми откритите пространства и чистият въздух. Като дете постоянно скитах из горите.

— За да ловуваш и залагаш капани?

— Много рядко. Никога не съм обичал да убивам животни.

— Предпочиташ бавното мъчение.

— Толкова добре ме познаваш.

Продължиха по алеята, извиваща се край моравата. Всяко бунгало имаше над вратата грижливо изрисуван надпис: «Зелени пасища», «Мед и мляко», «Божи агнец», «Стълбата на Яков». Анабел намали скоростта, за да се полюбува на пансиона — красива, солидна постройка в стила от епохата на кралица Анна, с широки веранди; пищни зелени папрати във висящи сандъчета; люлеещи се дървени столове, в които седяха две жени и си бъбреха. Хийт погледна листчето с маршрута и посочи към тясната пътека, продължаваща успоредно на езерото.

— Завий наляво.

Анабел мълчаливо се подчини. Минаха покрай възрастна дама с бинокъл и бастун, а после покрай двама тийнейджъри на велосипеди. Пътеката свършваше до края на поляната и тя спря до предпоследното от бунгалата — кукленска къщичка с табела над вратата, върху която пишеше: «Полски кремове». Боядисано в най-нежния оттенък на кремавожълто, с оттенъци на сиво-розово и светлосиньо, бунгалото приличаше на къща от детска приказка. Анабел бе мигом запленена. В същото време съжали, че бунгалото е толкова усамотено и далеч от останалите.

Чампиън слезе от колата и разтовари багажа. Вратата с мрежа против комари изскърца, когато тя го последва вътре. Всичко носеше излъчването на домашен уют, с автентичен стил, вместо скъпа и модерна обстановка. Чисто бели стени, удобен диван с избеляла дамаска на цветя, потъмнели месингови лампи, нащърбен и поочукан сандък… Младата жена надникна в миниатюрната кухня със стара газова печка. До хладилника имаше врата, от която се излизаше на сенчеста остъклена веранда. Анабел пристъпи навън и видя диван люлка, плетени столове и стара разтегателна маса с два боядисани дървени стола.

Хийт приближи зад нея.

— Никакви сирени, грохот на боклукчийски камиони, вой на клаксони. Бях забравил какво е истинска тишина.

Анабел вдъхна влажното хладно ухание на земя и трева.

— Толкова е тихо и усамотено. Истинско райско гнезденце.

— Много е приятно.

Стори й се твърде уютно и интимно и тя се шмугна обратно вътре. Останалата част от бунгалото се състоеше от старомодна баня и две спални. По-голямата бе побрала двойно легло с табла от ковано желязо и… два куфара.

— Хийт?

Той промуши глава през вратата.

— Да?

Анабел посочи към куфарите.

— Оставил си нещо тук.

— Само докато не теглим чоп за голямото легло.

— Добър опит. Аз съм гостенката, а ти ме придружаваш. Ще се настаниш в малката стая.

— Аз съм клиентът, а тази стая ми изглежда по-удобна.

— Зная. Затова аз я вземам.

— Добре — изненадващо капитулира той с учудващо чувство за хумор. — Ще извадя другия матрак на верандата. Не помня кога за последен път спах на открито. — Метна куфара й на леглото и й подаде плик, върху който с почерка на Моли бе написано името й. — Намерих това в кухнята.

Анабел извади отвътре бележка, написана върху лист с рисунка на Гората на славея.

— Моли пише, че това е любимото й бунгало и се надява да го харесаме. Хладилникът е зареден с храна, а в шест на плажа ще има барбекю.

Послеписа запази за себе си. «Не върши глупости!»

— Разкажи ми за този читателски клуб. — Хийт отмести куфара си и се облегна на вратата, а Анабел пъхна бележката в джоба на панталона си. — Как попадна там?

— Чрез Моли. — Тя дръпна ципа на куфара. — През последните две години се срещаме веднъж месечно. Миналата година Фийби реши, че ще е забавно да заминем за един уикенд извън града. Мисля, че тя имаше наум да посетим някой спа център, но Джанин и аз не можем да си го позволим — Джанин пише книги за юноши — затова на Моли й хрумна да дойдем в лагера. Не след дълго се присъединиха и мъжете.

Анабел и Джанин бяха две от трите членки на клуба, които не бяха пряко свързани със «Старс». Другата беше Гуен, жената на мечтите на Питона. За щастие, през този уикенд двамата с Иън изпразваха старата къща, за да се местят в нова, и нямаше да дойдат.

Хийт тихо подсвирна.

— Страхотен клуб, няма що. Фийби и Моли. Не спомена ли и съпругата на Рон Макдърмит?

Тя кимна и отвори куфара си.

— Шарън е била учителка в детска градина. Тя поддържа дисциплината.

— А сега е омъжена за главния мениджър на «Старс». Познавам я. — Той погледна към сутиените и гащичките най-отгоре в куфара, но умът му бе зает с делови въпроси, а не с бельо. — На детското празненство Фийби спомена Дарнъл. Това може да е само Дарнъл Пруит.

— Жена му се казва Чърмейн.

Тя метна скришом една тениска върху купчината бельо.

— Най-великият защитник, който «Старс» е имал.

— Чърмейн играе футбол?

Но той бе като булдозер, отправил се към целта, и никакви остроумия не можеха да отвлекат вниманието му.

— Кой друг?

— Кристъл Гриър.

Анабел извади тоалетния несесер и го остави върху напукания мраморен плот на скрина.

— Съпругата на Уебстър Гриър. Невероятно! Девет години подред е печелил купата за професионалисти.

— Жените са членове на клуба, а не мъжете. Не се опитвай да ме объркаш.

Той изсумтя и вдигна куфара си, но се спря до вратата.

— Някой води ли със себе си деца?

— Само възрастни са.

— Отлично — усмихна се Хийт.

— С изключение на Пипи и Дани. Те са твърде малки, за да ги оставят у дома.

— По дяволите!

Анабел го изгледа намръщено.

— Какво ти става? Те са очарователни деца.

— Едното е очарователно. Ако можех, веднага щях да подпиша договор с него.

— Боя се, че мачовете извън града и пътуванията ще са известно предизвикателство, след като майка му още не го е отбила. Пипи е не по-малка сладурана от Дани. Това момиченце е истинско съкровище.

— Ще се озове зад решетките, преди да е тръгнала в първи клас.

— Какви ги дрънкаш?

— Просто се намирам на приказки. — Той излезе в коридора, но отново подаде глава през вратата. — Имаш отличен вкус за бикини, Тинкърбел.

След това заключение най-сетне изчезна.

Анабел се свлече върху леглото. Този мъж нищо не пропускаше. Какво още бе забелязал за нея, което тя искаше да скрие? Изпълнена с лошо предчувствие, младата жена смени новия си панталон с бежови шорти, но остави дамското потниче. Прокара набързо пръсти през косата си и се насочи към верандата. Хийт вече беше там. И той се бе преоблякъл в шорти и светлосива тениска, която обвиваше като дим от пура мускулестите му гърди и широките му плещи. Слънчевият лъч, проникващ през стъклото, падаше върху скулата му, подчертавайки суровите, непреклонни черти на лицето.

— Смяташ да ми провалиш уикенда, така ли? — попита мъжът тихо.

Е, имаше основания да я подозира, така че не би трябвало да се обижда, но при все това се засегна.

— Такова ли ти е мнението за мен?

— Исках само да се уверя, че сме от един отбор.

— Твоят отбор.

— Моля те единствено да не ме саботираш. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— О, не се и съмнявам — подметна тя язвително.

— Каква оса те е ужилила днес? Цял следобед се заяждаш.

Вътрешно Анабел остана доволна, че го е забелязал.

— Нямам представа за какво говориш.

— И не само този следобед. Щом ме видиш, не пропускаш възможност да ме жегнеш. Лично ли е, или е символ на отношението ти към мъжете като цяло? Аз не съм виновен, че бившето ти гадже е решило да се прехвърли в женския отбор.

Добре. Сега вече наистина я вбеси.

— Кой ти каза?

— Не знаех, че е тайна.

— Всъщност не е. — Моли не би казала нищо, но Кевин още не можеше да преглътне стореното от Роб, което го превръщаше в най-вероятния заподозрян. Анабел бутна обратно под масата един от столовете. Нямаше да говори с Хийт за бившия си годеник. — Съжалявам, ако съм била рязка или груба — промърмори сприхаво, — но ми е трудно да разбера хора, за които работата е центърът на живота им, при това за сметка на личните отношения.

— Нали тъкмо заради това ме доведе тук. За да поправя това положение.

По този въпрос беше прав.

— Ще вървим ли? — попита Хийт и посочи към вратата.

— Защо не? — Анабел отметна коса и с маршова стъпка мина гордо покрай него. — Време е за операция «Близане на задници».

— Отлично! Точно такова отношение приветствам.

* * *

Дървата в огъня пращяха и пръскаха искри в небето. Върху масата за пикник бе останала само чиния с шоколадовите курабийки, които Моли бе изпекла тази сутрин за тях в кухнята на пансиона. Млада съпружеска двойка се грижеше за лагера, но когато идваха, двамата с Кевин винаги им помагаха. Храната беше много вкусна: пържоли на скара, печени картофи и най-разнообразни сосове, печени шайби сладък лук и салата със сочни парчета круша. Кевин и Моли бяха оставили децата при семейството, което ръководеше лагера, никой нямаше да шофира на връщане, така че виното и бирата се лееха като пълноводни реки. Хийт беше в стихията си — бъбреше весело и очароваше жените, а с мъжете бе пръв приятел.

Той е истински хамелеон, помисли си Анабел. Умее да се нагажда във всяка среда. Тази вечер всички, освен Фийби, се радваха на компанията му, но дори и тя се ограничи само с няколко отровни погледа.

Когато от старата музикална уредба се разнесоха звуците на валс, младата жена се отправи към пустеещия пристан. Но тъкмо когато започна да се наслаждава на уединението си, чу зад гърба си решително потропване на приближаващи токчета. Обърна се и видя Моли да крачи към нея. С изключение на наедрелия от бременността с Дани бюст, тя беше все същото скромно и прилежно момиче, с което Анабел се бе запознала преди десет години в курса по сравнителна литература. Тази вечер кестенявата й коса бе прибрана назад с шнола, а от ушите й висяха миниатюрни сребърни обици с формата на морски костенурки. Носеше пурпурен седем осми панталон с блузка в тон и колие, изработено от макаронени охлювчета.

— Защо не отговори на обажданията ми? — попита тя недоволно.

— Извинявай. При мен всичко се обърка. — Може би щеше да успее да отвлече вниманието на приятелката си. — Помниш ли, че ти разказах за един мой клиент хипохондрик? Запознах го с жена, която…

— Не ме занимавай с твоя хипохондрик. Какво става между теб и Хийт?

От прашасалата торба с артистични умения Анабел успя да извади само физиономията на пълната невинност — разтвори широко очи и премигна смаяно.

— За какво говориш? Между нас има единствено бизнес.

— Не на мен тия. Твърде отдавна се познаваме, за да можеш да ме заблудиш.

Анабел заряза смаяната невинност и превключи на смръщени вежди.

— Той е най-ценният ми клиент. Знаеш какво означава това за мен.

Но Моли не клъвна.

— Видях те как го гледаш. Все едно е хазартен автомат с изписани на челото му три седмици. Ако се влюбиш в него, заклевам се, че никога няма да ти проговоря.

Анабел едва не се задави. Знаеше, че приятелката й е подозрителна, но не беше очаквала такъв открит сблъсък.

— Да не си се побъркала? Като оставим настрани факта, че се отнася с мен като с некадърна слугиня, аз никога няма да се влюбя работохолик, особено след това, което ми се наложи да преживея със собственото ми семейство.

Да се изпълни със сластни въжделения, беше нещо съвършено различно.

— Той има калкулатор вместо сърце — изтъкна Моли.

— Мислех, че го харесваш.

— Обожавам го. Той проведе блестящо преговорите за Кевин с Фийби, а повярвай ми, сестра ми може да бъде истинска скъперница. Хийт е умен, никога не съм срещала някой, който да работи толкова много, би направил всичко за клиентите си и е изключително почтен и етичен, нещо, което е рядко срещано явление сред спортните агенти. Но в същото време той е възможно най-лошият кандидат за възлюбен.

— Да не мислиш, че не го зная? Този уикенд е чист бизнес. Той отхвърли всички кандидатки, с които го запознахме двете с Пауърс. Има нещо, което и двете пропускаме, и аз не мога да разбера какво е именно заради жалките минути, които ми отделя за всяка среща.

Говореше самата истина. Точно върху това възнамеряваше да се съсредоточи през този уикенд. Да надникне в глъбините на душата му, вместо да се прехласва по това, колко хубаво ухае или колко неотразими са глупавите му зелени очи.

Но Моли продължаваше да изглежда разтревожена.

— Много ми се иска да ти повярвам, но имам някакво странно усещане, че…

Каквото и усещане да имаше, не можа да го уточни, защото върху пристана отново се чуха стъпки. Двете жени се извърнаха и видяха Кристъл Гриър и Чърмейн Пруит. Кристъл приличаше на младата Даяна Рос. Днес бе привързала дългите си вълнисти коси с червена панделка в тон с триъгълното си потниче. Беше дребничка, но се държеше като кралица, а четирийсетте години ни най-малко не се бяха отразили нито на лицето й на модел с високи скули, нито на решителния характер.

Въпреки че като личности бяха диаметрално противоположни, двете с Чърмейн от години бяха най-добри приятелки. Чърмейн, облечена в консервативен ансамбъл в убито червено, състоящ се от стилна блуза и трикотажни шорти до коленете, беше пухкава, с чувствени извивки, мила и сериозна. Бивша библиотекарка и настояща църковна органистка, тя бе посветила живота си на съпруга си и на двамата си малки синове. Когато за пръв път видя мъжа на Чърмейн, Дарнъл, Анабел направо онемя. Никога дотогава не бе виждала двама души, толкова неподходящи един за друг. При все че знаеше, че този тип някога е играл за «Старс», в онези дни тя не се интересуваше много от футбол и си представяше някой консервативен мъж, каквато бе и самата Чърмейн. Вместо това Дарнъл имаше златен зъб, инкрустиран с диамант, притежаваше безкрайна колекция от слънчеви очила, а с постоянното си бърборене можеше успешно да съперничи на някоя рап звезда. Но външността често лъжеше. Повече от половината книги, обсъждани в читателския клуб, бяха препоръчани от него.

— Не мога да се нагледам на тукашното небе — отбеляза Чърмейн, като скръсти ръце и вдигна лице към звездите. — Когато живееш в града, някак си забравяш за това.

— През този уикенд те очаква много по-голяма изненада, отколкото звездното небе — самодоволно обяви Кристъл.