ТРЕТА ЧАСТ

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

Лятото на 113 г.


ТИТ

– Ения! – Тит потърси с поглед икономката си. – Ения, моя прекрасна нимфо с неповторими очи...

– Спести си красивите думи, доминус. – Кльощавата му чернокоса икономка скръсти ръце. – Какво ви трябва?

– Вечеря за шестима час по-скоро. Ще съм ти длъжник до края на дните си.

– Шестима?

Очите ѝ се преместиха от Тит към фигурата в броня, в прашна мантия и в още по-прашна ръждивочервена коса, възправена внушително и абсурдно в тясното преддверие. Трите или четири години почти не бяха променили Викс – изглеждаше малко по-смугъл, по-мускулест, с по-загрубяло от слънцето лице, но иначе си беше същият.

– И други като него ли ще дойдат? – попита Ения без капчица ентусиазъм.

– Не, само той, но яде за петима.

– Дайте ми час.

Тя тръгна към малката кухня, викайки робите.

Викс огледа атриума със сини плочки, със скромен свод, едва няколко стъпки широк.

– Квесторската заплата не стига ли за нещо по-голямо? Мислех, че семейното ти имение заема половината Палатина.

– Дядо се оттегли там. При желание можех да остана при него, но вече съм голям, имам работа, разполагам със собствени средства. Нямам извинение да живея на гърба на семейството си, още повече че мама почина, а двете ми сестри са омъжени и имат свои домакинства. Затова се настаних тук. – Жилището не беше просторно; само спалня, кабинет и атриум, където провеждаше и скромните си вечерни угощения. – Нищо особено – добави щастливо Тит.

– Очевидно ти е достатъчно – одобри Викс и огледа Тит от главата до петите. – Тази тога ти отива повече от бронята. Квестор, а? Получих последното ти писмо...

– Никакви походи, никаква кал – въздъхна доволно Тит. – Само чистоплътно сплетничество и безплътни удари в гърба.

Викс подсвирна шумно.

– Не ми казвай, че си станал студенокръвен политически гущер като Адриан!

– Още не! Но "никой не става злодей с една стъпка".

– Триста дяволи! Липсваха ми цитатите ти. Катон?

– Ювенал. Защо реши, че е Катон?

– Защото половината ти цитати са от Катон, глупчо.

Направляван от Тит, Викс изнесе два лектуса от кабинета – по един върху всяко рамо – и скоро двамата се нахвърлиха върху подносите с пълнена сьомга, печено свинско, пресен хляб и зрели праскови. Ения сновеше напред-назад с блюдата.

– Какво те води в Рим? – попита със закъснение Тит, след като Викс погълна половин свинска плешка. – Май забравих да се поинтересувам.

– Тримесечният рапорт на легиона до императора. – Викс прокара последната хапка свинско с глътка вино. – Легатът използва случая да ме разчисти от пътя си. Кучият син ме мрази от дън душа.

– Какво направи?

– Чисто и просто искам да му взема поста – отвърна преспокойно Викс.

– Тогава си мий ръцете след всяко блюдо. – Тит изгледа с вдигнати вежди как Викс отчупва поредния комат хляб. – Защото няма да станеш легат, ако не поработиш върху обноските си.

– Първо ще стана центурион. Следващото място, което се освободи, е мое, защото навърших трийсет.

– Симон от стария ти контуберниум стана ли центурион? Беше подминал доста...

– Не, той напусна Десетия. Пенсионира се и се върна в Рим, представяш ли си?

След това обсъдиха надълго и нашироко новините от Десети Фиделис: какъв е новият легат – строг командир или лентяй? Юлий още ли твърди, че е потомък на великия Цезар? Бойл намерил ли си е момиче, което не го е изоставило заради първия срещнат свирач на лютня или гостилничар?

"Липсва ми", осъзна Тит. Не войнишкият живот; без него можеше да мине. Липсваха му обаче непринудените разговори с мъжете, които опозна в Дакия. В политиката нямаше такова нещо. Всички поставяха на първо място кариерата си. Сприятелиш ли се, рискуваш да те измести при следващите избори за претори.

В този момент Ения се втурна в атриума и огледа празните подноси и оглозганите кокали.

– Не се шегуваше, доминус – заключи тя. – Той наистина яде за петима.

Тя погледна малко по-одобрително Викс, докато разчистваше масата, а Викс не скри възторга си, когато Ения излезе пъргаво с полюшваща се до кръста ѝ черна плитка.

– Избрал си красива икономка.

Тит прокара смутено пръсти през косата си. Ения работеше в къщата на дядо му – черноока, двайсет и пет годишна, с фино, симпатично лице и остър език. Когато Тит се премести, ѝ предложи следното:

– Домакинството ми няма да е голямо. Няколко роби, колкото да готвят и перат на ерген. Но ти ще отговаряш за всичко, няма да си само една от многото свободни жени на служба в къщата.

– Икономка – отсече тя. – И компания в леглото ли, доминус?

– Е, ако не възразяваш. Не е изрично условие, но си много красива... – обясни срамежливо той. – И наистина предпочитам да уредя този въпрос. Още нямам съпруга, не ходя по бордеи и не нога да си позволя куртизанка.

– Не участвам в оргии и няма да обслужвам приятелите ви. – Тя се намръщи неотстъпчиво. – Каква е заплатата, доминус?

Той спомена скромна, но разумна сума. Тя изсумтя. Той предложи повече. Тя вдигна вежди.

– Опасявам се, че повече не мога да си позволя – отвърна той твърдо. – Ами ако прибавя две нови рокли годишно и подарък за Сатурналия?

– Споразумяхме се – кимна тя. – Ще остана, докато си намерите съпруга. Дотогава ще спестя достатъчно за пенсия.

Лесно като две и две и освен това се беше сдобил с любовница.

– Не знаеш много за жените, а? – констатира тя и започна да го образова със същия замах, с какъвто организираше домакинството му. И Тит, и домакинството му спечелиха от нововъведенията ѝ.

– Мислех, че вече ще си се оженил – Викс несъзнателно повтори думите на Ения. – Някоя кокетка не успя ли да ти завърти главата?

– Миналата година бяха на косъм. Легатска дъщеря. Червенокоса.

– Харесвам червенокоси – подсвирна Викс.

– И аз, но Вибия Сабина ме разубеди. Посъветва ме само да погледна робите ѝ и ме попита дали искам същото страхливо изражение да ме поглежда от огледалото.

Ръката на Викс, разрязваща зряла праскова, застина.

– Още ли се виждаш със Сабина?

– Когато е в Рим.

Което не беше често, понеже придружаваше Адриан в Панония. Тит разряза ябълката си с малко сребърно ножче и в очите му просветнаха дяволите искрици:

– Сега е в града – додаде нехайно.

– Все ми е едно.

Викс попи със салфетка сока от срязаната праскова, стекъл се по ръцете му.

– "Трудно е да се откажеш от дълга любов" – заяви Тит на тавана.

– Не ми пука, Катон.

– Катул. Както и да е... губернатор Адриан се върна от Панония и тя е с него.

– Не ми пука и за Адриан. Радвам се, че се махна от легиона.

– Ммм... Чу ли, че вече е консул?

Миналата седмица Тит придружи консула и съпругата му на театър. Пратеници и секретари обсебваха вниманието на Адриан почти през цялото време и Тит и Сабина, събрали щастливо глави, обсъждаха актьорите и поезията. След двете години в Панония Сабина се бе върнала накичена с местни бижута и с обрамчени в синьо очи (особено в присъствието на императрицата, за да я шокира), но старото им приятелство, скрепено край лагерните огньове в Дакия, не беше променено. "Може би аз съм по-щастлив от Викс."

Викс, очевидно зачеркнал темата за Адриан и Сабина, пак беше започнал да оглежда проветривия атриум, черното небе над открития покрив и фонтана, ромолящ нежно в средата.

– Домашен уют, пфу! – изсумтя той. – Предпочитам шатра и рогозка.

– Наистина ли? – Тит изгледа изпитателно приятеля си. – Лъжеш, струва ми се. Изражението те издава.

– Какво ми е изражението?

– Познатото изражение.

Тит забеляза, че Ения бърза да запали лампите, и стана да ѝ помогне. Навън се бе мръкнало и скърцащи каруци, кучешки лай, изблици смях и стъпки огласяха настъпилата типична римска нощ. Съвсем различна от черната тишина и шума на дърветата в Германия. Тит си спомни колко го стъписа разликата, когато се върна от Севера.

– Трябва ти жена, Дребосък.

– Винаги – съгласи се Викс. – Познаваш ли някоя добра курва в Рим? Онези, при които ходех преди години, сигурно вече ги няма.

Ения изсумтя под нос над лампите.

– Не ти трябва курва – поправи го Тит. – Трябва ти съпруга.

– Легионерите не могат да се женят!

– Офицерите могат, а ти си на крачка от центурионския чин – усмихна се Тит. – Циникът Версенжеторикс – съпруг! Защо не и баща? Имаш практика с онова хлапе, което осинови.

Тит помогна на Викс, когато след края на дакийската война се появи на прага му с момченцето на дакийската красавица, яхнало раменете му.

– Ще ми помогнеш ли да намеря кой да се грижи за него? – примоли се Викс. – Не ставам за бавачка, по дяволите!

– По този въпрос сме единодушни – отвърна Тит и откри бакалин в Мог, готов (срещу месечна издръжка от Викс) да отгледа още едно дете с трите си момчета.

– Изглежда щастлив. – Викс се пресегна към купата с праскови, когато Тит го попита как е красивото момченце на Деметра. – Отбивам се от време на време да се уверя, че е добре.

– Виждащ ли? Трупаш опит за времето, когато ще имаш собствени синове.

– Не искам синове. Нито съпруга. Ти се справяш прекрасно сам. – Викс проследи с поглед как се полюшват хълбоците на Ения, когато тръгна към кухнята. – Или не съвсем сам...

– Прекалено зает съм със строителните проекти на императора. Не ми остава време да се оженя. Никоя съпруга няма да ме търпи да се прибирам вкъщи с коса, покрита с мраморен прах.

– Помага ли да издигнат триумфалната колона[46]? – попита развълнувано Викс. – Още не съм я видял...

– Ако смяташ, че колоната е внушителна, почакай да видиш какви бани строи Траян. Най-големите в историята. Иска ги готови до утре, но се обзалагам, че още пет години ще се занимавам с тях.

– Загуба на време! – Викс опипа неспокойно дръжката на ножа, затъкнат в колана му. – Трябва да завладява света, а не да строи бани!

– Не споделям мнението ти, но император Траян вероятно мисли като теб. Чух, че обмисли да нахлуе в Парта.

– Парта? – Викс видимо се оживи. – Десети Фиделис сигурно няма да участва. По дяволите! Искам да видя Парта! Кафяви жени и горещо небе. И горещи битки, предполагам...

Викс и Тит превзеха Парта[47] над още една чаша вино, вдигайки наздравица за въображаеми победи. Когато обсадиха Вавилон, Викс започна да се прозява. Малко преди да плячкосат Хатра[48], той вече спеше дълбоко, обронил глава върху масата.

– Виждаш ли? – Тит донесе одеяло от спалнята и зави приятеля си. – Наистина ти трябва съпруга. Тогава тя ще се грижи за теб, а не аз.

Викс обаче вече похъркваше безметежно.


САБИНА

Сабина не помнеше кога започна да подбира моментите така, че да улови съпруга си в добро настроение. Единственото време, когато доброто му настроение изглеждаше гарантирано, беше след като е убил нещо.

– Добър улов? – попита тя, след като Адриан влезе в триклиниума, потупвайки длан с чифт окървавени ръкавици. Беше рано, белите мраморни стени на триклиниума розовееха от светлината, струяща през прозорците с изглед на изток.

– Сърна. – Крачеше неспокойно като двете хрътки, въртящи се с оголени зъби около него, сякаш и тримата все още надушваха утринната роса, бягащата жертва, рукналата кръв. – Дребна самка, но човек се задоволява и с малко.

– Откога се задоволяваш с малко, Адриан?

Той се усмихна студено и посегна към купчината свитъци и восъчните плочици, които го очакваха. Беше се измил, преди да седне на масата за закуска; тогата му беше надиплена безупречно през рамото, брадата му – подрязана, ръцете – чисти. Пълна противоположност на мъжа, когото Сабина зърна през прозореца призори да пришпорва коня си в двора с твърда ръка, окървавен и кален от главата до петите, предвождащ свитата прислужници, понесли убитата сърна. Адриан несъмнено беше слязъл от колесницата да пререже собственоръчно гърлото на сърната. Предпочиташе лично да довършва плячката.

– Събрали сме повече месо, отколкото можем да изядем – осведоми го Сабина. Заради честите му ловни излети и робите, и прислужниците им се хранеха изобилно с дивеч. – Ще подаря сърната на някой от подопечните ти.

– Както решиш. – Щом убиеше жертвата, Адриан изгубваше, интерес към нея. – Днес няма да се върна за вечеря. Поканен съм у сенатор Рурик.

– Чудесно! – Сабина го погледна шеговито. – Прислужват му много красиви мъже.

Той я изгледа студено. "Кога изгубих способността си да го разсмивам?", помисли си Сабина. Преди няколко години думите ѝ щяха да предизвикат неохотна усмивка или най-много бегло неодобрително повдигане на вежди. Сега гласът му едва не вледени ечемичената отвара в чашата ѝ:

– Аз не поставям под въпрос заниманията ти.

– Всъщност много често ги поставяш под въпрос.

Друга промяна напоследък. "Къде беше?", "Какво видя?", "Защо се усмихна?".

– Поставям под въпрос – отсече Адриан – не заниманията, а дискретността ти.

Зави със замах свитъка на руло и посегна към друг. Сабина отпиваше от ечемичената отвара и го наблюдаваше замислено. Розовото сияние по стените премина в златисто; по улицата долу каруците подеха ежедневното си скърцане и трополене под прозорците им.

Адриан вдигна очи.

– Не ми харесва да Носиш това.

Посочи кръста ѝ, препасан с колан, от който висеше странно оформен резбован буков талисман между две абаносови мъниста.

– На мен ми харесва.

– Изглежда езически.

– Той е езически.

Всъщност ѝ го подари една вещица в Панония. Там ѝ хареса. Обширни долини с гъсти гори, дълбоки дерета с буйни реки, туземци с неразгадаеми очи, поглъщащи смъртоносната местна сабея[49], сякаш е мляко. Много загадки криеше Панония и много несвършена работа. С придумване, молби и заплахи Сабина успя да убеди Адриан да отдели средства за строеж на болница във Виндобона[50]. Тъкмо полагаха основите и дойде време да се връщат в Рим. Сабина се раздели със съжаление с Панония, за да се прибере във високата, източена къща на Адриан на Палатинския хълм с белите ѝ мраморни стени, геометричните ѝ фризове и безмълвните ѝ роби.

– Вчера ти купих книга – обади се тя. – Новите поеми от онзи поет, за когото говорят всички – Амиан. Мисля, че няма да харесаш метафорите му, но тук-там се среща по някоя красива фраза.

Адриан нахвърляше бързо записки върху восъчна плочица.

– Нямам време за книги.

– Изневеряваш на себе си.

– Консул съм. Имам важни задължения.

– Преди намираше време да четеш независимо какъв пост заемаш.

Той не отговори. Заглади восъчната плочица и започна да пише наново. Под нокътя на палеца му имаше тънка ивица кръв и Сабина се почуди дали сърната го е изгледала безмълвно, когато е посегнал да ѝ пререже гърлото. След сватбата им Адриан ходеше на лов веднъж седмично, преследвайки сърни с колесницата си. В Панония ходеше на лов за вълци през ден, придружен от цяла глутница свирепи панонски хрътки. Сега не му оставаше време да чете любимата си гръцка поезия, но ловуваше всеки ден... и без да разбира защо, Сабина ставаше призори от леглото и замислено наблюдаваше съпруга си как се връща с оцапано с кръв, усмихнато лице.

– Императорът споменавал ли ти е нещо за Парта? – попита рязко Адриан.

– Смята да тръгне догодина. – Сабина отметна кичур коса зад ухото си. – Каза ми, че още обмисля кои легиони да вземе.

– На мен не го е казал – сопна се Адриан.

– Скоро ще те осведоми, сигурна съм.

– Понеже двамата разговаряте непрекъснато, предай му, че искам да командвам легион. За предпочитане Трети Партика[51].

– Защо? – наклони глава Сабина. – Нали не одобряваш идеята за нашествие в Парта?

– Не я одобрявам – потвърди Адриан. – Ще бъде загуба на пари и време. Но след това ще имам право да се кандидатирам за губернаторския пост в Сирия.

– Сирия? – Сабина подпря брадичка в шепа. – Струва си да се види. Планините, горещината. Мечтая да посетя Палмира. Веднъж ми каза, че наричат Палмира Пустинната невяста, помниш ли?

– Няма да те взема в Сирия. – Адриан си отбеляза нещо върху плочката и я побутна настрани. – Освен ако не обещаеш да се държиш по-порядъчно, отколкото в Дакия и Панония. Да не обикаляш навсякъде като плебейка, да не разговаряш с неподходящи хора... да не ме поставяш в неудобно положение. Редно е губернаторските съпруги да спазват благоприличие.

Сабина остави рязко чашата си.

– Навремето обичаше да обикаляш навсякъде с мен. Да виждаш всичко отблизо, лично да проверяваш какво има да се направи.

– Консулът трябва да спазва по-стриктно етикецията. Както и съпругата му. А Сирия не е затънтено място като Панония. Повече очи ще ни наблюдават.

– Ако отидем там – допълни безизразно Сабина – ще поговоря с Траян да ти даде легион, щом държиш толкова. Но е възможно да не ме послуша. Лусий Квет също иска да получи Трети Партика. На всяка цена.

– На всяка цена иска да се докопа и до теб.

– Така ли?

Сабина настръхна. Пръстите ѝ застинаха около чашата. Сърна, замръзнала неподвижно в храстите, пред които дебне ловец.

Адриан не вдигна поглед от плочиците.

– Квет не отлепи очи от теб на последното угощение в императорския дворец.

– Е, ѝ?

– Използвай го в моя полза.

Сабина вдигна вежди.

– Той е бербер – обясни Адриан, оглеждайки свитъците. – Берберите се славят с гореща кръв. Няколко думи, прошепнати в леглото, понякога вършат чудеса.

Сабина замръзна. След един дълъг момент най-сетне рече:

– Поощряваш съпругата си да блудства? Какво би казала императрица Плотина?

– Ще се ужаси, разбира се. Но тя е добродетелна жена. Понеже ти не си такава, защо да не използвам таланта ти в своя изгода?

– Ако реша да ме използваш.

– В други случаи не подбираш много – констатира безстрастно той. – Нима не намираш берберите за достатъчно екзотични?

Сабина стана, подаде чашата си на роба и излезе.

– Невъзможно! – ококори се Калпурния. – Какво прасе! Предупредих те да не се омъжваш за него, Вибия Сабина!

– Да. – Сабина вдигна плитката си на тила, пъхайки фибите с ненужно ожесточение.

– Открай време не го харесвам – Фаустина не успя да прикрие задоволството в гласа си. – Зашлеви ли го? Когато каза това, имам предвид.

– Не – отговори рязко Сабина. – Но едва се сдържах.

Тя смъкна халата и пое към обвития в пара калидариум[52]. Калпурния тръгна след нея, а малката ѝ сестра я последва, благопристойно завита с хавлия.

– Е? – настоя Фаустина. – Разкажи ни още!

– Не пред сестра ти – възрази Калпурния.

Калпурния се беше позакръглила от целия низ бебета, но светлата ѝ коса все още блестеше, а устните ѝ, около които нямаше нито една бръчица, се усмихваха охотно както винаги.

– Не искам да отчайвам Фаустина – уточни тя.

– Не съм отчаяна – възрази Фаустина. – Всъщност, Сабина, защо не кажеш на мама да ми позволи да се омъжа сега, вместо да чакам още две години?

– На шестнайсет си! Прекалено си млада. Сабина се омъжи на деветнайсет.

– Но преди това не стоях със скръстени ръце – съгласи се Сабина, мислейки си за Викс.

– Така ли?

По лицето на Фаустина се изписа замислено изражение. Беше пораснала висока, с тъмните очи на баща им и светлата коса на Калпурния. Истинска красавица. След няколкото години отсъствие Сабина все още трудно съвместяваше спомена си за кльощавото момиче на единайсет със стройната млада Венера пред очите ѝ. "Сякаш вчера я носех на ръце."

– Разбирам, че сте решили да поклюкарствате, независимо какво мисля аз – примири се Калпурния. – Гледайте да не прекалявате. Аз смятам да се поплискам в басейна.

Фаустина едва дочака майка ѝ да се отдалечи и се примоли развълнувано:

– Разкажи ми всичко. Съпругът ти те кара да блудстваш с чужди мъже? Споменах ли, че не го харесвам? Сега ми обясни от игла до конец.

– Не си ли поне малко шокирана?

– О, много. Но не може ли и да съм любопитна? Най-интересните неща винаги се случват на теб, а на мен не ми се случва нищо вълнуващо.

Сабина погледна тъжно малката си сестра. Всъщност вече не беше малка, макар като на всяко неомъжено момиче около врата ѝ да висеше златният медальон във формата на сърце. Щеше да го свали на сутринта след сватбата и се предполагаше да е наясно, че бракът не се изчерпва с червеното було и празничната церемония.

– Адриан ме притеснява – подхвана Сабина, втренчена в пелените от пара. В отсрещния край на калидариума няколко възрастни матрони се кикотеха, скрили лица в хавлиите си. В съседния ъгъл две момичета си шепнеха за любовниците си. В пашкула на горещите изпарения в банята се разменяха повече тайни, помисли си Сабина, отколкото където и да било другаде в Рим. – Променил се е.

– Как?

Фаустина вдигна нагоре мокрите руси къдрици, спускащи се върху врата ѝ.

Дреболии. Произнесени гласно, звучаха абсурдно.

– Вече не разговаря с мен – отвърна бавно Сабина. – Навремето искаше само да чете философски книги, да скицира архитектурни проекти и да посети Атина, а сега крои планове да стане губернатор на Сирия. Императрица Плотина от години го тласка към този пост, но сега... сега той ѝ позволява.

– Амбициозни майки... – кимна Фаустина. – Мама ме предупреди за тях, когато започнаха да ме ухажват. Посъветва ме да си избера съпруг без майка.

– Императрица Плотина не му е майка.

– Още по-зле, нали? – рече светски Фаустина. – Майките се задоволяват с даденото им от природата, а бездетните жени си избират момчета, чиито юзди да дърпат. Не ти ли се струва, че всъщност се нуждаят от любовници, а не от протежета.

– Много мъдро. – Сабина прикри внимателно усмивката си. – Плотина несъмнено е изключително добродетелна. Както и Адриан. Така го е възпитала.

Но сега той ловуваше всеки ден вместо веднъж седмично и винеше съпругата си, че не се държи порядъчно, а същевременно я поощряваше да съблазнява съперниците му.

– Не разбирам какво те тормози толкова – отсече решително Фаустина. – Щом вече не харесваш Адриан, поискай развод. Императорът е много привързан към теб и сигурно ще ти разреши. Ще се върнеш у дома при нас. Ще ми помогнеш да си избера съпруг.

Сабина се поколеба. Изкушаваше се. Да се върне в някогашната си спалня, да си бъбри със сестра си, да опознае тримата си палави полубратя, които Калпурния роди след Фаустина и Лин. На вечеря да обсъжда прочетените книги с баща си, чието здраве сега беше по-крехко, но той все още продължаваше да е сила, с която всички в Сената се съобразяваха.

– Страхувам се, че не мога.

– Защо? – Фаустина се озърна да не би да ги подслушват и се приведе по-близо. – Любовник ли си имаш?

Сабина наклони развеселено глава.

– Какви слухове си чула?

– Според слуховете ти си или девствена весталка, или си спала с цял легион – отговори откровено Фаустина. – Очаквам с нетърпение момента, когато ще започнат да съчиняват пикантни слухове за мен.

– Цял легион! – удиви се Сабина. – Кога съм намерила време? Всъщност не съм имала много мъже освен Адриан.

– Разкажи ми! – Фаустина вдигна тържествено ръка. – Обещавам да не казвам на мама и на татко.

– Добре. Родителите не бива да знаят всичко. – Сабина устреми очи към тавана. – да видим... Един претор с прекрасна дарба да рецитира поезия. Собствената му поезия не беше особено блестяща, но умееше да декламира съвършено. Имаше красив глас. След това един много интелигентен колега на татко от Сената, чието име няма да спомена...

– Мисля, че знам кой е! – вдигна вежди Фаустина. – Той е трийсет години по-възрастен от теб!

– Е, ѝ? Бялата коса и острият ум понякога са много привлекателни. – Сабина потисна напушилия я смях и само размърда небрежно и изискано рамене. Щом Фаустина я смята за развратница, защо да не изиграе отредената ѝ роля? – Преди сенатора имаше един много красив жрец в Делфи, когато с Адриан посетихме Гърция. Караше ме да дъвча лаврови листа и да вдишвам аромата им като Пития и главата ми се замайваше. Освен това ме заведе на оргия с десетки поклонници.

Фаустина ококори очи.

– Участвала си в оргия?

– Не ти го препоръчвам – махна Сабина. – След третия път груповият разврат доскучава. Колко станаха? Трима любовници. Имаше и един войник. Той ми е любимият. – Сабина реши да остави тази история за друг път, не искаше сестра ѝ да заимства идеята и да съблазни някой домашен телохранител. Една скандална дъщеря в семейството стигаше. – Много ли си шокирана от мен?

– Не – изчерви се Фаустина. – Дори Калпурния невинаги е била толкова вярна и добродетелна съпруга – посочи Сабина. – Заживя при татко три седмици преди сватбата. Всички зли езици в Рим ги одумваха.

– Мама? – смая се Фаустина. – Е, сигурно и старците са нарушавали правилата на младини.

– Четирийсет и пет години не са преклонна възраст!

– Праисторическа е – отсече Фаустина от висотата на шестнайсетте си години.

– Е, всички майки изглеждат стари в очите на дъщерите си – съгласи се Сабина. – Освен моята. Но тя беше най-изтъкнатата уличница в Рим след Месалина.

– Наистина ли? – учуди се Фаустина. – Никой никога не говори за майка ти. Освен робите и те си шепнат, сякаш е била Медуза.

– Беше по-лоша от Месалина и Медуза, взети заедно. Защо според теб всички ме обявяват за уличница, без да се замислят? "Каквато майката, такава дъщерята", ето защо.

– Четирима любовници за десет години не са достатъчни да те обявят за развратница – прецени категорично Фаустина. – Особено предвид вкусовете на Адриан.

– Ти пък какво знаеш за вкусовете му?

– Всички роби говорят. Твоите също. Най-добрият начин да се информираш. – Фаустина се поколеба. – Какво смята Адриан? За четиримата други мъже искам да кажа?

– Беше му все едно.

През първите години след сватбата той нито веднъж не се намеси в личния живот на Сабина. Казваше, че стига да се държи дискретно и да не петни името на мъжа си, всяка жена може да разполага както намери за добре с леглото си. За разлика от повечето съпрузи дори не настоя да му роди няколко синове. След Дакия обаче дискретните любовни афери станаха болна тема.

– Канила ли си в шатрата си редови легионери? – попита я той сурово и две линии, изсечени сякаш от гранит, обрамчиха устата му. Беше в нощта на Траяновото пиршество в Мог, след като ѝ нареди да се държи както подобава и тя си тръгна с подгизнала рокля. – Трибун или офицер, мъж от твоя калибър, е едно, но да се забавляваш с прости войници е непристойно и срамно! Отговори ми!

– Не – каза Сабина. Не излъга. Не беше канила никого в шатрата си все пак. По-скоро не беше спала в нея. И никога с повече от един войник. Разковничето да лъжеш добре е да се придържаш възможно най-близо до истината. Адриан не продума и повече не повдигна темата.

"Но сякаш тогава започнаха въпросите – помисли си Сабина.

– Къде беше? С кого се видя? Защо се усмихна?"

– Обясни ми отново – настоя Фаустина. – Аз не харесвам Адриан, татко не харесва Адриан, император Траян не харесва Адриан. Защо тогава се омъжи за него? Имаше богат избор.

– Не съжалявам изцяло, че се омъжих за него. – Сабина стана и се протегна сред парата. Продължи с ведър глас: – Навремето водехме извънредно интересни разговори. И дори сега животът ми с Публий Елий Адриан е всичко друго, но не и скучен.

Фаустина я изгледа изпитателно.

– Това ли е най-важното?

Калпурния се върна при тях с лице, поруменяло от студената вода в съседната зала.

– Обсъдихте ли клюките, момичета? Сабина, ако си убедила Фаустина да стане весталка или да пристане на гладиатор, ще ти се разсърдя сериозно.

– Нищо подобно – отвърна невинно Фаустина. – Сабина ми даде много полезни съвети за брака. По-малките сестри трябва да се учат от големите, нали?

– Невинаги – уточни Сабина. – Сега е твой ред да ми разкажеш за обожателите си...

Излязоха от обвития в пара калидариум и влязоха в съседната зала, където се излегнаха върху мраморни пейки и помахаха на прислужниците. Сабина се обърна на една страна с лице към Фаустина, която продължаваше да бърбори под сръчните ръце на масажистката.

– Първо – Лигльото. После един претор. Прякорът му беше Хубавеца, защото... хмм... защото е хубавец. Но веднъж се опита да ме целуне, тоест напъха езика си толкова дълбоко в гърлото ми, че едва не се задуших, и оттогава го наричам Удушвача.

Фаустина наистина приличаше на млада Венера, но тъмните ѝ очи блестяха проницателно като на баща им, а под гъстата руса коса се криеше здрав разум като на Калпурния. Когато настъпеше моментът да си избере съпруг, на Фаустина нямаше да ѝ е необходима помощ. Щеше да си намери добър, почтен мъж, без коварни помисли и подмолни трикове, някой, който да я цени.

"Трябваше да се родя такава – помисли си Сабина. – Пряма и разумна. А не да се влюбвам в бивши гладиатори... и после да ги изоставям, за да се омъжа за студенокръвен, надменен политик с властна псевдомайка."

"Адриан не беше такъв преди", прошепна вътрешният ѝ глас.

Ала нямаше представа какво го е променило.

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

ВИКС

Никой не те предупреждава за потискащите страни на остаряването. О, знаех, че косата ми ще побелее и ще се прегърбя, когато чукна древните петдесет лазарника, но ми се струваше крайно несправедливо след две чаши вино на трийсет да ме сполита бумтящо главоболие на сутринта, след като на седемнайсет поглъщах по две кани, без да ми се завие свят. Цяла армия ковачи налагаха слепоочията ми, когато се събудих след нощта, която с Тит прекарахме, отдадени на мили спомени. Сложих си бронята и церемониалните пера на шлема и придружен от пратеника и посланията му, се запрепъвах към императорския дворец.

Не бях го виждал отдавна, но и не изгарях от желание да влизам вътре. На тринайсет прекарах там няколко злополучни месеца в ролята на полудоброволен гостенин (няма значение защо) и не бих възразил да не прекрача повече портите му. Но мраморните коридори бяха по-светли, отколкото си спомнях. Вероятно защото сновящите по тях роби и свободни служители и дори молителите на дългата опашка не изглеждаха ужасени.

– Име? – изгледа ме отвисоко един никому ненужен писар, когато с пратеника се появихме в дългия коридор.

– Версенжеторикс, аквилифер на Десети Фиделис в Могунтиакум. Носим рапорт. – Потупах рулото със свитъци, скрепени с печата на легиона. – За императора.

Писарят ме погледна очаквателно, но аз не му подадох монета и той изсумтя отново:

– Ще почакате. Опашката е дълга.

Приеха ни едва следобед, когато ковашките чукове вече биеха с удвоени сили в главата ми. Но по лицето ми грейна усмивка още щом зърнах императора – загорял от слънцето, широкоплещест, облечен в оплескана с мастилени петна туника. Драскаше цифри по плочицата пред него, а рояк секретари се въртяха наоколо. И проклет да съм, ала и той се ухили в отговор.

– Версенжеторикс от Десети! – Траян захвърли перото. Помнеше имената на всички, дори на редовите войници – още една причина легионерите да го обичат. – Милостиви богове! Не си ли станал центурион?

– Когато се освободи място, цезаре. Така ми казват.

– Добре, добре. Наредих на легата да те повиши веднага щом изчезне жълтото около устата ти. От теб ще излезе добър центурион.

Дали? От години мечтаех за заострения шлем, за релефната броня, за меча, препасан от другата страна, защото вече нямаше да се налага да я вадя в строя. Копнеех да ме повишат от мига, когато станах аквилифер, и сега дланите ми се изпотиха при тази мисъл. Осемдесет мъже под мое командване. Щяха ли да ме наричат с неприлични прозвища зад гърба ми? Щяха ли да се питат дали наказвам с камшик, или съм мекушав като гъба? Ще мърморят ли, когато ме забележат, или ще изопват рамене? Ще се фукат ли с мен пред другите центурии, или ще показват среден пръст, или ще плюят?

Няма значение. Траян смяташе, че от мен ще излезе добър центурион и заради него щях да стана такъв. Дори да се наложи да се преобразя.

– Много съм признателен, цезаре – подхванах, но той ме прекъсна с едно махване.

– Глупости, трябват ми способни офицери. Особено сега, защото съм хвърлил око на Парта. Искаш ли да дойдеш с мен?

Очите му, топли и спокойни, приканваха да не отлепяш поглед от тях.

– Само кажете, цезаре.

– Добре, добре. Носиш рапорта? Дай ми го. – Счупи печатите и зачете бързо. – Не е много скучно в Мог, надявам се?

– Не много, цезаре. – Страхувах се да не изгния в германската кал след войната с Дакия, но мрачните дакийци току надигаха глави през последните години и се грижеха да ни е интересно. – Успях да се накича с няколко белега.

Той настоя да ги види и аз навих ръкава си нагоре и показах широката резка на мястото, където преди две години се бе забило късо копие. Траян остана във възторг.

– Добрата стара Дакия. Ще видим дали и в Парта ще се забавляваме толкова.

– Вземете Десетия, цезаре. Ще победим за шест месеца.

Той ми махна да си вървя, намигвайки ми да използвам пълноценно времето, преди да поема обратно към Мог.

– Вземи си един месец отпуска и остани в града. После ще занесеш посланията ми до Десетия.

– Да, цезаре – отдадох стегнато чест и се отдалечих. Главоболието ми беше стихнало до поносимо туптене. Заразителният ентусиазъм на Траян действаше по-ободрително от струя студена вода в жарък ден.

– Любимецът на императора – изсумтя куриерът, когато тръгнахме по дългия коридор, препълнен с молители. – Нали знаеш, че заради това те изпрати легатът. Реши да те поднесе на тепсия на императора, та по-бързо да получи инженерите, за които го моли. Топлиш ли леглото на императора?

– Не.

– Не ти вярвам.

– Не ми пука дали ми вярваш, или не.

Всички знаеха за вкуса на императора към красиви млади мъже и кой би го укорил, след като беше женен за студенокръвната Плотина?

Можех да бъда интимен приятел на императора, ако бях пожелал. Веднага след като станах аквилифер, една нощ в Дакия Траян спря да ме поздрави. Беше се запътил към шатрата си, а аз вървях в обратната посока с Орела. Императорът ме потупа по рамото както обикновено, но ръката му се задържа по-дълго върху моята, той се усмихна и повдигна подканващо вежда. Трудно ми беше да кажа "не" – не защото бях спал с мъже или исках да опитам, нито защото той беше императорът и се страхувах какво ще ме сполети, ако не приема, – а понеже бях готов да дам живота си за своя цезар и генерал и сърце не ми даваше да му откажа. Съумях обаче да промърморя нещо за зовящия ме дълг и отместих рамото си, а той ме потупа по ръката без нито капчица раздразнение и тръгна към шатрата, където го очакваше един от мнозината офицери, които споделяха с радост постелята му. Не всички императори приемат с леко сърце несъгласието да изпълниш прищевките им. Помнех как предишният император, на когото служех в двореца – жизнерадостна и малко смахната особа, – набождаше мухи с върха на перото си. Не изгарях от желание да служа на Рим, но нямах нищо против да го правя, докато Траян дърпа юздите.

Всъщност не бях любимец на Траян нито защото съм по-специален или необикновен, нито дори защото ме харесва. Просто бях от типа хора, с каквито обича да се обгражда – енергичен млад воин, обсебен единствено от мечти за бързи и тежки походи и за бързи и тежки битки след тях. Императорът имаше стотици протежета като мен във всички легиони из империята и в редовете на преторианската стража. Дори сега винаги различавам сродните души на Траян – по зоркия поглед и пъргавата походка. Макар и остарели и побелели, всички пазим частица от бляскавото минало, когато сме служили на такъв император.

А сега получих от него едномесечен отпуск.

На излизане от двореца се помаях в сянката на портата и се полюбувах на оживения град. Миналата вечер, прекалено изморен от пътя, прекалено гладен и жаден за приятелска компания, не обърнах внимание на завръщането у дома, а тази сутрин главата ми туптеше твърде силно и не успях да попия градските пейзажи. Сега обаче поспрях и огледах шумните римски улици. Сградите ме притискаха, строени плътно една до друга и надвиснали над плочниците – странна гледка след дългите години по калните германски пътища и стелещите се до хоризонта гори. Вече се потях жестоко, макар да не беше станало пладне, и това също ми се стори странно. Късната пролет в Мог е дъждовна.

През десетте години в Германия не усещах остро липсата на Рим, но сега вдъхнах жадно градския въздух.

– Здрасти, стара мръснице.

Усетих миризма на катран, бира и подлютено месо, потни тела, парфюм и живот.

– Каква е тази миризма? – попита куриерът.

– Вони, нали? – ухилих се аз. – Неповторимо! Обичам този град.

– Много е горещо – оплака се куриерът и се запъти да си търси гостилница. – Идваш ли?

– Не. Ще се отбия при някого.

Възрастна жена с шал на главата отвори вратата и ме огледа недоверчиво от главата до петите.

– Какво обичате?

Свалих си шлема, представих се и преди да довърша разказа си, по сбръчканото ѝ като орехова черупка лице грейна беззъба усмивка.

– Разбира се, разбира се! – въведе ме тя в спретнатото преддверие. – Той те очаква, почакай тук...

Не чаках дълго.

– Мътните го взели! – измърморих в мечешката му прегръдка.

– Какво е станало с теб, Симон?

Погледнах бившия си съратник – първия пенсионирал се от моя контуберниум. Симон си беше пуснал гъста къдрава брада, косата му беше посребрена и покрита с шапка. Носеше мантия с пискюли в източен стил вместо бронята, която му беше като втора кожа.

– Къде е мъжът, който ме учеше да се бия с дясна ръка?

– Изчезна завинаги и много му здраве – засмя се Симон и ме поведе към вътрешността на къщата.

Приятният атриум, огрят от слънцето през открития покрив и с портокалови дръвчета в малки сандъчета, приличаше на всички други в Рим. Широки резбовани врати отвеждаха към съседните просторни помещения. През тези врати тутакси заприиждаха хора с любопитни очи.

– Не предполагах, че ще те видя толкова скоро – потупа ме Симон по рамото, все още широко усмихнат. – Сигурно току-що си пристигнал.

– Бойл, Юлий и Филип ще ме изядат жив, ако разберат, че съм се забавил цели две нощи. – Погледнах към тълпата наоколо, състояща се от вариации на Симоновото брадато лице и тъмни очи. – Всички ли са ти роднини?

– Всички до един! Това е племенницата ми Мира, това е брат ѝ Бенджамин...

Момиче с миловидно луничаво лице пристъпи напред с чернокосо момченце, което Симон бързо подхвърли във въздуха. Той потупа луничавото момиче по бузата, каза нещо на иврит и премина на латински:

– И брат ми Исак, съпругата му Хадаса, братовчедите ми...

Още имена, още доброжелателни лица и поздравления. Почувствах странен копнеж, докато кимах на приятелските лица около мен. Почудих се как ли изглеждат сестрите ми – първата беше бебе, когато заминах, а втората не бях виждал изобщо. Запитах се дали косата на татко е побеляла съвсем и дали брат ми прилича на мен. Изпращах писма на семейството си винаги, когато за Британия заминаваше пратеник, и още по-рядко получавах омачкано писмо с необичайно елегантния почерк на мама. Пишеше ми, че животът им на планинския връх тече безметежно, татко продължава да изтезава градината си и да учи брат ми да се бие с меч, а сестрите ми са станали млади жени. Кой знае кога щях да ги видя отново. Оставаха ми повече от десет години служба. Дотогава мама едва ли щеше да е жива, та да ме посрещне с целувка у дома.

– Версенжеторикс – поздрави ме по-възрастна жена. – Моят Симон ми е разказвал много за теб. Тази вечер ще ни гостуваш за Шабат, разбира се. Симон казва, че и ти си евреин.

Очите ѝ огледаха татуировката върху ръката ми – грубоват орел с разперени криле и човка, надаваща победоносен писък. Нарисуваха ми я след триумфа в чест на победата на Дакия.

– Мама е еврейка – признах пред наострилите слух братовчеди и чичовци.

– Значи и ти си евреин – отсече категорично тя.

Очаквах еврейският дом да ми се стори екзотичен. Няколкото легионери от Десетия, служили в Юдея, разказваха мрачно за горещо място с хора с гореща кръв, въпреки че аз не хващах вяра на по-налудничавите – че евреите отрязвали онази работа на момченцата си още като били бебета например. Очаквах обаче нещо различно, нещо източно и чудато. Но семейството на Симон, щом свикнеш с многобройността му, приличаше на всяко друго римско семейство, у което бях вечерял през годините. Къщата беше същата – построена около правоъгълен атриум с открит покрив, със стилизирани лозници по фризовете на просторния триклиниум и мраморни саксии около стените, а прислужници поеха мантията ми като във всеки дом. Брадатите мъже вероятно бяха повече, а ярки шалове покриваха косите на жените, но иначе по нищо не се различаваха от което и да било благоденстващо римско семейство.

Все пак долавях разделението. Настаниха ме на почетното място на трапезата, но съсухрените лели и баби ме гледаха, сякаш съм от друга порода, а децата ме зяпаха, като че ли от главата ми стърчат пипала. Малък лудетина ме посочи с пръст, но миловидното луничаво момиче, което Симон ми представи като своя племенница, му изшътка да мирува. Очите ѝ срещнаха моите, ала се сведоха като на всяка благовъзпитана девойка. През последните години не бях срещал често благовъзпитани девойки. Общувах предимно с усмихнати легионерски съпруги с дрезгави гласове и дружелюбни германски уличници, чиито услуги купувах в Мог.

Лектусите бяха подредени в дъга като на обичайно вечерно угощение, въпреки че и за децата бяха предвидени места – традиция, нехарактерна за повечето римски домове. Прислужниците обикаляха около нас с вино и подноси с храна. Посегнах към хляба, но Симон ме сръга с лакът и аз осъзнах, че майка му произнася молитва на иврит и извършва церемония със свещи. Сведох бързо глава, ала молитвата се оказа кратка.

Имаше риба, печено агне, вино. От време на време произнасяха нови молитви на иврит и аз разпознавах бегло някои думи. Заради мен семейството на Симон разговаряше на латински и след като виното обиколи няколко пъти трапезата, по-младите племенници заговориха по-разпалено за Юдея и колко несправедливо се е отнесъл Рим с нея. Почудих се как живеят тук в такова охолство, щом Рим е толкова ужасен, но Симон им кимаше и ми заприлича повече на дръзкия легионер, който се възправяше като скала от дясната ми страна по време на военните обучения.

Някой повдигна темата за евентуалното възраждане на Йерусалим и аз се осмелих да вметна:

– Нищо чудно да се разкрие възможност – обърнах се към един от младите брадати племенници. – Скоро императорът ще потегли към Парта и Юдея едва ли ще е главната му грижа.

– О? – Племенникът се втренчи многозначително в орела върху ръката ми. – Сторила ли е нещо Парта на императора, та е решил да я завладее?

Не можех да говоря от името на Траян, но аз лично исках да нахлуя в Парта, защото се чувствах отегчен. Прецених обаче, че тук не му е мястото за подобни откровения. Вместо отговор отхапах малко от печеното агне.

– Значи сега е ред на Парта да отблъсква римските набези. – Друг племенник напълни отново чашата си с вино въпреки предупредителния поглед на майка му. Очевидно дори примерните еврейски момчета се напиват на вечеря и разочароват майките си. – Ще разберат какво е. Чака ги втора Масада.

Вдигнах рязко глава. Знаех какво означава Масада, при това много добре. Около масата се понесоха въздишки; лицето на Симон помрачня, а луничавата му племенница направи жест, познат ми от мама – жест, който прогонва мъката.

– Масада е трагедия – обади се замислено братът на Симон от центъра на масата. – Не бива да я споменаваме на Шабат.

– Не е само трагедия – казах аз.

Всички впиха очи в мен. Отхапах предизвикателно от печеното агне.

– Жителите на цял град, избити до крак от Рим. – Чернобрадият племенник ме изгледа студено. – До последното дете. Не е ли трагедия?

– Не е само трагедия, а и победа.

– Ти пък какво знаеш?

– Мама е била там.

Възцари се тишина. Вдигнах очи от агнешкото и погледнах към замръзналите домакини.

– Какво?

– Никой не е оцелял – рече след малко Симон. – Никой. Всичко го знаят.

– Мама е оцеляла.

Тишината стана по-дълбока и аз усетих отново границата, която ме отделя от тях. Дори прислужниците изглеждаха замръзнали с каните и подносите си.

Никой не продумваше, но очите им ме пронизваха. Отблъснах настрани чинията и се облегнах на лакът. Бях чувал историята само веднъж. Бях десетинагодишен. Мама не я разказваше на мен, а си шепнеше тихо с приятелка, но аз си играех под масата и запомних всичко.

– Масада е била силна. Пълна с еврейски бунтовници, с храна. Удържала дълго на римската обсада. Понеже нямало начин да ги принудят да се предадат от глад, легионите прокопали широк път до портите и построили обсадна кула. Използвали еврейски роби, за да не ги убият бунтовниците с камъни и нагорещен катран.

Луничавото момиче се изправи внезапно, взе на ръце момченцето до нея и махна на другите деца да я последват. Те заизлизаха от помещението и аз замълчах. Момичето се върна и седна на канапето.

– Мира – обади се майка ѝ, – това не е и за твоите уши.

Момичето обаче обходи с яростен поглед лектусите и накрая закова очи в мен. Прочистих гърло. Гласът ми прозвуча безизразно и глухо.

– Долу римляните ликували. На сутринта щели да превземат града, да го изгорят и да отведат в Рим бунтовниците, оковани във вериги. За да ги продадат като роби.

Чернобрадият племенник изръмжа.

– Евреите се събрали на площада в Масада. Всички – мъже и жени. Мама не била там; била едва три-четиригодишна. Но по-късно, като видяла станалото, разбрала. Баща ѝ се прибрал у дома и разговарял дълго с майка ѝ в спалнята. Излязъл бял като платно. Зад него върху пода лежало тяло...

Моята баба. Някак си за пръв път се замислях за това.

– Плачел. Казал на мама и на сестра ѝ да бъдат послушни и да дойдат при него. Мама видяла ножа в ръката му и побягнала. Но забелязала, че сестра ѝ приближава до него. Силите му изневерили и сестра ѝ взела ножа и си пронизала сърцето. Била на четиринайсет.

Щеше да ми бъде леля, ако беше жива. Луничавото момиче на име Мира закри устни с длан. Изглеждаше само няколко години по-голяма от мъртвата сестра на мама.

– Мама изтичала в съседната къща – продължих бързо. – Но и там било същото. Във всички къщи... Всички – мъже и жени – решили бащите да се върнат у дома, да унищожат всичко ценно и... да убият семействата си. После мъжете се събрали на площада и теглили чоп. Избрали десетима да убият останалите. Теглили отново чоп и един убил последните деветима. Накрая се самоубил. Когато римляните нахлули в града, нямало къщи, които да плячкосат, нямало жени, които да изнасилят, нямало и бунтовници, които да отведат във вериги в Рим. Намерили мъртъв град, пълен с храна. Евреите я оставили, за да докажат, че не гладът ги е принудил да умрат. – Огледах хората, насядали край масата. – Умрели, за да покажат, че духът им е несломим.

– Религията ни учи, че самоубийството е грях – напомни чернобрадият племенник. Но гласът му вече не звучеше гневно.

– Затова са теглили чоп – отвърнах. – За да се самоубие само последният.

Макар да се питах колцина ли са забили ножовете в сърцата си като младата ми леля, защото бащите им не събрали сили да го направят. Представих си как опирам нож в гърлото на момченцето на Деметра, представих си учуденото му личице и потреперих.

– Все пак е грях – рече упорито племенникът. – Трябвало е да останат живи.

– За да бъдат роби ли? – Втренчих се в него, докато отклони поглед. – Мама е била робиня. Тя и още няколко оцелели деца. Всички умрели млади, освен нея, и много пъти след това ѝ се е искало да е умряла – обходих с поглед домакините си. – И аз бях роб. Не е живот.

Последва пълно мълчание. Усещах до себе си изопнатото тяло на Симон. Съжалих, задето провалих вечерята му. Винаги обърквах конците.

– Е, чухме достатъчно – заключи ведро майка му. – Шабат е все пак.

– Трябва да говорим за това именно защото е Шабат – обади се луничавото момиче на име Мира от лектуса срещу мен. Гласът ѝ прозвуча тихо и отчетливо, макар в очите ѝ да блестяха сълзи.

– Той е прав. Масада е удържала победа.

– Не точно...

– Умрели са по своя воля и Рим не ги е сломил. Не е ли победа това? – Мира ме погледна. – Къде е сега майка ти?

– Извоюва си свободата – отговорих бавно, премисляйки думите. – Живее на планински хълм с баща ми и с останалите си деца. Живее добре.

– Значи и Масада живее.

Мира вдигна чашата и аз вдигнах моята. След миг тишина Симон също вдигна своята и каза нещо на иврит. Думите прозвучаха остро, но аз го погледнах и видях, че очите му сияят като факли.

Шабат беше приключил, ала семейството на Симон не се разотиде. Всички ме наобиколиха. Стариците ме докосваха по ръката, пламенните племенници разпитваха за подробности от защитата на Масада, дори главата на семейството – суровият брат на Симон – стисна рамото ми. Просълзената майка на Симон ме покани да придружа семейството, когато следващата седмица отпътуват за вилата им извън Рим. Любезната граница, разделяща ме от тях, беше изчезнала.

– Съжалявам – прошепнах на Симон, когато останахме насаме.

– Не исках да ти помрача Шабата.

– Не си го помрачил – възрази той разпалено. – Говори добре. Познавам те от десет години, Викс, но не си ми разказвал нищо.

– Било е много отдавна.

– Било е вчера – уточни разгорещено той.

Повдигнах изумено вежди.

– Щом Рим е причинил това на семейството ти – попита настойчиво приятелят ми, – защо, за бога, се биеш за Рим?

– Не ме бива за нищо друго – отвърнах смутено. – Мъж като мен може да избира само между легионите и арената. А аз никога вече няма да стана гладиатор.

Симон се втренчи в тъмния атриум, но не мисля, че виждаше портокаловите дървета.

– Горките кучи синове – гласът му прозвуча гордо и яростно.

– Напуснали са света по своя воля.

– Да.

– За какво повече да мечтае човек?

Озърнах се из тъмния атриум, осветен от лампите и изпълнен с благоуханието на портокаловите дръвчета. Според мен човек би могъл да мечтае за много повече от това, но познавах добре Симон и знаех, че не бива да споря с него, когато е в такова настроение. Представих си как се връщам в Мог и в казармите, миришещи на пот и кожа, и как чакам да започне войната с Парта, и ме обзе умора.

Една ръка улови моята в мрака и аз се вгледах в миловидното лице със съзвездие от лунички около носа. Племенницата на Симон. Мира? Имаше плътни устни, големи очи и главата ѝ, покрита със спретнат бял шал, се приведе към рамото ми.

– Благодаря.

Тя понечи да каже още нещо, но поклати глава. Стисна мълчаливо ръката ми, обърна се и се отдалечи по осветения от лампи коридор. Проследих я с поглед, питайки се какъв е цветът на косите ѝ под белия шал.


ПЛОТИНА

Мъжът се потеше. Това ѝ харесваше. Мъжете трябва да нервничат в присъствието на богини, така е редно. И улеснява богинята.

Той облиза устни.

– Не разбирам, домина.

– Мисля, че разбираш, Гай Терентий – Плотина побутна восъчна плочица към дребния, закръглен служител с перука. – Секретарите ми посочиха несъответствията и аз проверих лично сметките. Отклонявал си средства от фондовете на императора за строителството на обществените бани.

Очите на мъжа започнаха да блуждаят по стените на частния кабинет на Плотина. Миналата година нареди да свалят пъстроцветните тъкани драперии и под тях зейнаха стените от тъмен африкански мрамор, студени и неподправени като в храм. Плотина реши, че черният мрамор започва да сломява съпротивата на потния дребосък.

– Домина, уверявам ви...

– Спести ми уверенията, че си невинен – тя махна пренебрежително и брачната ѝ халка просия в светлината на лампата. – Каруца с дървен материал тук, товар мрамор там... Прибрал си в джоба си доста сестерции, Гай Терентий...

Капка пот се търкулна по врата му и предизвика усмивка върху устните на Плотина.

– Веднага ще се оттегля от поста си, домина – прошепна той. – Ще напусна Рим...

– Помолих ли те за нещо такова?

Императрицата съзря отражението си в стъклото, закачено зад стола на дребния мошеник, и остана доволна. Лицето ѝ пред резбованата облегалка на стола изглеждаше съвършено – сдържано, царствено, неодобрително, но не съвсем безмилостно. Позата ѝ наподобяваше Юнона в храма на всемогъщия Юпитер, вперила отвисоко очи в молителите. "Наистина! Липсва ми само диадемата."

– Ще запазиш поста си, Гай Терентий – продължи Плотина. – Ще поискам друго от теб.

Той падна на колене пред нея.

– Каквото и да е, домина!

– Дял от средствата, които отклоняваш от фондовете за баните. – Тя си позволи само ъгълчетата на устните ѝ да се извият при вида на стъписаното му изражение. – Да се споразумеем за половината. Да ръководиш империята е скъпо начинание.

Обсъдиха набързо подробностите и Плотина освободи дребния, потен служител. Взе восъчна плочица от бюрото и зачерта прилежно името на Гай Терентий. Имаше и други имена, но с тях щеше да се занимае по-късно.

Първия път беше нервна. Но с всеки следващ път ставаше по-лесно. Нима някой би я обвинил, че изнудва продажници в името на справедлива кауза? Ако работеше в своя изгода, щеше да е непростимо. Но тя работеше в полза на Рим.

Плотина погледна пак огледалото.

– Дори е мой дълг – каза тя на отражението си. – Все пак консулският пост на скъпия Публий поглъща много средства.


САБИНА

Сабина изчака чернокосият антиохиец с аполоновско телосложение да излезе от спалнята на съпруга ѝ и тръгна по коридора. Отвори вратата и влезе.

Адриан примигна. Лежеше в леглото, облегнат върху купчина възглавници, а лъскав слой пот покриваше голите му рамене. Лампата хвърляше мека светлина върху омачканите чаршафи, върху високия, опасан с корнизи таван и статуята в ъгъла на гръцки воин, мятащ копие.

– Не те очаквах – наруши мълчанието Адриан.

Сабина прекоси стаята. При всяка стъпка бялата ѝ роба прошумоляваше около краката ѝ.

– Да заминем за Атина – каза тя и седна на ръба на леглото.

Забеляза, че е успяла да го изненада за втори път.

– Какво?

– Откажи се от войната в Парта – поясни тя. – Откажи се от губернаторството в Сирия. Забрави за консулските си задължения. Да заминем за Гърция. Да посетим Атина, Коринтия и Спарта, както планирахме. Малките острови с бели скали, заобиколени от смарагдово море. Да се качим на кораб и да отплаваме за Троя. Да избягаме от Рим!

За момент ѝ се стори, че съзира искрица в очите му. Някогашната искрица от времето, когато Адриан размахваше въодушевено ръце, обсебен от световните загадки. В следващия миг обаче той сведе поглед към завивките, заоправя педантично гънките и се намръщи делово.

– По-нататък може би. Не сега.

– Защо не? Не ми казвай, че предпочиташ да спориш с упорити старци в Сената, вместо да изкачваш с муле делфийските хълмове, за да видиш Оракула.

– Няма значение какво искам аз.

– Важното е какво иска Плотина ли? – Сабина повдигна вежди. – Мислех, че си човек с мнение, Публий Елий Адриан.

– Не става дума за Плотина. Тя само ми помага да постигна целта си.

– И каква е целта ти? Да станеш легат на Трети Партика? Да станеш губернатор на Сирия?

– Освен всичко друго.

Адриан посегна към свитъка на масичката до леглото и го разви. Сабина се приведе и закри с длан написаното. Той изсумтя раздразнено.

– Знаеш ли, че не съм те виждала да четеш от седмици? – попита добронамерено Сабина.

– Бях зает.

– Преди винаги намираше време да четеш – продължи тя с нежен глас. – Какво те промени?

– Променен ли съм?

– Разговаряше с мен...

– Беше ми интересна...

– Не си въобразявай, че ще ме обидиш и ще си тръгна, Адриан. Не си способен да ме нараниш, защото не те обичам достатъчно – посегна и обгърна с длани едрата му ръка, – но съм загрижена за теб. И разбирам, че не си щастлив.

Той издърпа ръката си и се изправи рязко. Сабина забеляза как мускулите играят под кожата му в сиянието на лампата, докато си облича туниката. Съпругът ѝ беше строен мъж. Ловът го поддържаше във форма.

– Може и да не съм много щастлив – подхвана той след малко и закопча със замах колана на туниката си, – може и да предпочитам да замина с теб за Гърция, вместо да се боричкам с Лусий Квет за Трети Партика и да участвам във война, която смятам за безсмислена, но това няма никакво значение.

– Защо? – Сабина седна с кръстосани крака върху леглото. – Обясни ми.

"Разкажи ми всичко, съпруже. Говори с мен."

– Не ми е отредено да обикалям Гърция и да чета книги. – Той скръсти ръце и впи очи в нея. – Това е.

– Да, всесилната съдба! Веднъж ми каза, че знаеш своята.

– Ще бъда император на Рим.

Сабина се втренчи в него. В ореола на лампата косата и брадата му чернееха, а носът му хвърляше дълбока сянка върху скулата. Очите му я гледаха неотклонно и равнодушно, тялото му изглеждаше отпуснато като в сън. Изглеждаше съвсем спокоен.

– Когато бях малко момче, ми разтълкуваха хороскопа – обясни невъзмутимо Адриан, сякаш обсъждат времето. – Астрологът каза...

Сабина се разсмя. Лицето на Адриан застина като вледенено и тя потисна смеха, но усети как продължава да клокочи в гърлото ѝ.

– Астролог? Съобразяваш живота си с хороскоп?

– Повечето астролози са мошеници, но Несус беше различен – отсече Адриан. – Никога не съм го чувал да греши, когато предсказва бъдещето.

– Да, астрологът на император Домициан. – Неведнъж бе чувала името му, но известният предсказател отдавна се бе оттеглил. – Спомена как ти предрекъл, че ще видиш повече свят, отколкото всеки друг мъж в Рим.

– Да. Каза ми също, че ще стана император.

– И затова Плотина винаги се домогва...

– Не съм ѝ казвал за пророчеството. Не съм казвал на никого.

– Особена нотка се прокрадна в гласа му. – Не знам защо го казвам на теб.

– Не е кой знае каква тайна – изкоментира Сабина. – Някакво си предсказание... За няколко монети отгоре астролозите охотно обещават корони на амбициозните мъже.

– Не е някакво си предсказание. След като Несус ми разтълкува хороскопа, разучих звездната карта и сам си изработих хороскоп. Всяка година чертая нов и всяка година ги изгарям. Защото всички сочат, че ще бъда император.

Сабина се засмя повторно, но по-тихо, клатейки глава.

– Винаги съм те смятала за човек на разума.

– Ще се сбъдне. Усещам го.

– А искаш ли да бъдеш император?

– Има ли значение? – сви рамене той. – Ще бъда, независимо дали искам.

– Не се шегуваш... – изгледа го тя втренчено.

– Шегувам ли се някога, Вибия Сабина?

Погледна я. Не помръдна, все така скръстил ръце. Сабина подпря брадичка в шепа с чувството, че е прескочила стъпало, за чието съществуване не е предполагала, и зъбите ѝ прехапаха езика.

– Преди да се омъжа за теб – обади се тя след дълго мълчание, – попитах Траян дали ще те посочи за свой наследник. Беше ми казал, че Плотина настоява, но ти не споделяш амбициите ѝ. Щял си да се радваш, ако Траян не избере теб, по света имало стотици интересни места – пълноводния Нил, Храма на Артемида в Ефес.

– Вярно е – кимна Адиран. – Разковничето да лъжеш добре, Вибия Сабина, е да се придържаш възможно най-близо до истината.

Беше гореща нощ, през отворените прозорци лъхаше тежък, благоуханен въздух от градината, но Сабина ненадейно се вледени до мозъка на костите.

– Защо реши да ме излъжеш? – попита безизразно тя.

– За да те спечеля – отвърна изненадано той. – Макар да ми отне известно време да измисля най-добрия начин. Повечето момичета се блазнят от короната, а не от готовността да се откажеш от нея.

– Защо тогава не поиска ръката на такова момиче, Адриан? А не моята?

– Щях – призна той. – Ако имаше подходяща кандидатка. Но подходящи кандидатки не се намират лесно. Трябваше ми жена с благородно потекло, сродница на императора, с щедра зестра и връзки с влиятелните римски семейства. Жена със стил и интелект, по-образована от връстничките си. Съпруга с дарба да очарова хора с всякакво социално положение. На мен ми липсва спонтанност, но ти щеше да компенсираш този недостатък. Нямаше други кандидатки. Стига да овладееш авантюристичния си дух, Вибия Сабина, от теб ще излезе сносна императрица.

– Е, не бих казала, че идеята е съвсем непривлекателна. – Сабина не знаеше дали не е по-добре да замълчи, не знаеше какво ще излезе от устата ѝ, когато я отвори, но блъскащото в гърдите ѝ сърце не ѝ оставяше избор. – Страхувам се обаче, че се налага да откажа. Сигурно не си слушал първия път, Адриан, но аз не искам никаква пожизнена длъжност. Още ли не ти е ясно? Не искам да бъда императрица.

– Скъпа – усмихна се той, – има ли значение какво искаш? Ще се случи рано или късно.

– Нима? – попита Сабина. – Ще се случи ли без мен?

Той се извърна остро към нея.

– Какво искаш да кажеш?

Но тя беше изчезнала.

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

ВИКС

Доколкото схващах, Ту б'ав беше нещо като Луперкалия[53] за евреите: Ден на любовта, Ден на неомъжените девойки.

– Защо да идвам? – запротестирах, когато Симон ме задърпа навън. – Вече дяла седмица досаждам на семейството ти.

През седмицата след Шабата в дома на Симон семейството му замина за скромната си вила извън града и почти насила ме принудиха да ги придружа.

– Не, не, ще се радваме да присъстваш на празника.

Симон махна към вилата. Приятно място, не внушително като лятното имение на сенатор Норбан в Баие, но приятно. Къща с множество пристройки, където непрекъснато притичваха кучета, в двора ровеха кокошки, а наоколо се простираха лозя с дъх на прашно грозде. – Героят на Масада е винаги добре дошъл тук!

– Виж, не съм героят на Масада – възразих. – Дори не съм стъпвал там.

– Но си последният потомък на Масада – потупа ме Симон по ръката. – Децата ти ще бъдат наследници на Масада, Викс. Доказателство, че Рим никога няма да победи.

– Рим е победил – посочих към хоризонта, където светлините на града се виждаха всяка нощ, към обработените поля, простиращи се околовръст. – Ти живееш в Рим. А през последните двайсет и пет години си се сражавал за Рим.

– Отминаха като миг – махна пренебрежително той. – Това е истинското време. Обзалагам се, че никога не си виждал как се празнува Ту б'ав. Виж, идват!

– Кои?

Пред вратата изтрополи каруца, украсена с цветя. Роб с венец, накривен дръзко върху главата му, направляваше мулетата, а отзад седяха дузина кикотещи се момичета, облечени в бяло. Портата се отвори и още три девойки, също в бяло, се стрелнаха край нас. Зърнах стройните глезени на Мира, докато момичетата пищяха и се опитваха да я издърпат в каруцата.

– На Ту б'ав неомъжените момичета танцуват в лозята – обясни ми Симон. – Смята се, че така си намират съпрузи.

– И намират ли си?

– Е, всички мъже идват да гледат – ухили се Симон. – И сватосването не закъснява.

Каруцата заскрибуца към лозята и Симон настигна и улови за ръцете двамата си по-млади братя. Участниците в шествието вече бяха в празнично настроение. Юношите си подаваха стомни с вино, момичетата в каруцата пърхаха с мигли и се кикотеха, майките и бащите крачеха един до друг, накичени с венци. Аз крачех бавно и вдъхвах с наслада уханието на гъстата червена пръст под краката ми и аромата на лозници и грозде, обвил ни като пелена.

– Не изоставай, Викс! – майката на Симон ме улови за ръката и ме дръпна напред. За мое учудване тя се привърза към мен през изминалата седмица. Бях свикнал майките да ме държат настрани от дъщерите и от чистите си подове, а не да ме тъпчат с печено агне и да настояват да си отспивам до късно сутрин. – За бога, сякаш вчера танцувах на Ту б'ав! Бащата на Симон ме избра на този ден. Да се надяваме, че и Симон ще си хареса жена. Трябва му съпруга. Струва ми се глупаво да забраняват на войниците да се женят. Войникът се нуждае най-много от съпруга, при която да се прибира.

Усмихнах се и погледнах каруцата, пълна с момичета.

– Дано Мира да танцува за последен път на Ту б'ав – изрази надежда майката на Симон и аз трепнах гузно. – За трети път ѝ е! Можеше да се омъжи още на шестнайсет, но синът ми се отнася прекалено снизходително към нея, а тя си вири носа...

През изминалата седмица успях да разгадая донякъде родословното дърво на Симон. Мира, деветнайсетгодишна, беше племенница на Симон, имаше тих, кадифен глас и готвеше печена гъска така, че да се топи в устата.

– Денят поне е подходящ за танци – вдигнах поглед към безоблачното синьо небе.

– Може и ти да си намериш съпруга тук – подкачи ме майката на Симон през рамо и продължи напред. – По-добре добро еврейско момиче, което умее да готви, отколкото римска въртиопашка, която принася кози в жертва на боговете.

Погледнах към каруцата с момичетата. Две от тях забелязаха, че ги гледам, и веднага се разкикотиха, закрили устни с длан. Очевидно бях набелязан за надпреварата. Странно, при такова прозрение обикновено краката биха ме засърбели да побягна вдън горите. Не и сега.

Не много поне.

Каруцата спря. Момичетата пак нададоха писъци, а мъжете им подадоха ръце да слязат. По-възрастните жени започнаха да разопаковат кошници с храна и още стомни с вино, чудейки се дали ще стигнат, както явно правят всички майки по света. Група момиченца, прекалено малки да танцуват в лозята, наобиколиха кротките мулета и започнаха да връзват панделки по гривите им.

– Викс, ще ми подадеш ли ръка? – усмихна ми се Мира.

Приближих и я улових през кръста, за да я спусна на земята.

Носеше бяла женска риза от фин плат и аз усетих топлата ѝ, гладка кожа.

– Защо всички сте в бяло? – попитах и ръцете ми се помаяха върху кръста ѝ.

– За да не личи коя е бедна, и коя – богата. – Мира се облегна върху рамото ми, наведе се и си свали сандалите. – Денят е за любов, а не за спазаряване на зестри.

– Звучи разумно.

– Не знам... – отвърна тя замислено. – Младите мъже тук ме познават от цяла вечност. Знаят колко струвам независимо как съм облечена. Но все пак обичаят е хубав.

Половината момичета бяха разпуснали косите си, ала Мира продължаваше да носи белия шал на главата си. Отиваше ѝ, но все още не знаех какъв цвят е косата ѝ.

Тя се изправи, хвърли сандалите си в каруцата и ми се усмихна. После нададе пронизителен боен вик и се шмугна сред лозите. Другите момичета се спуснаха след нея с радостни викове. Някъде зад нас засвириха кавали и момиченцата започнаха да се въртят, вперили завистливи погледи в по-големите си сестри, които се уловиха за ръце и затанцуваха сред лозниците. Мъжете застанаха наоколо и впиха очи в танцуващите, подмятайки невинни закачки.

– Приятна гледка, нали? – попита Симон.

– Много. На коя си хвърлил око?

– Не знам – отговори той, но очите му следяха смугло момиче с нежно лице.

Сръгах го с лакът.

– Хубавица е!

– Е, крайно време е да си намеря съпруга – оправда се той смутено. – да свия семейно гнездо. Скоро ще ми дадат земята. Надявам се да е в Юдея.

Всички легионери, служили двайсет и пет години, получаваха къс обработваема земя някъде из Империята. Недоумявам впрочем кой е решил, че от пенсионираните войници излизат добри земеделци. Аз не бих различил рало от уличен фенер, а доколкото знаех, същото важеше и за Симон.

– Значи ще заведеш новата си съпруга в Юдея и ще обработваш земя до края на дните си? – присмях му се. – Та ти не си стъпвал в Юдея!

– Не е необходимо да съм я виждал, за да я обичам – отвърна разгорещено Симон и аз млъкнах.

Момичетата се втурнаха назад, замеряйки наблюдаващите ги мъже с гроздови зърна и цветя, и майките закимаха одобрително. Мъж на средна възраст с посребрена брада гледаше алчно Мира – бях разбрал, че третата му съпруга току-що е починала – и ненадейно ми се прииска да го ударя. След миг той се олюля и примигна, улучен в гърдите от едър грозд, а Мира се шмугна засмяна зад лозите.

Улових погледа ѝ и тя ми се усмихна. После смъкна шала, развя го над главата си като знаме и се отдалечи тичешком. Дребни бели цветове бяха сплетени в косата ѝ. Беше светлокестенява като моята.

Не знаех, че евреите се женят под навеси. След месец аз самият застанах под балдахина, за да се оженя за Мира.


ТИТ

– Аподитериума[54] с рафтове за дрехите ще бъде тук – посочи Тит към Фригидариумът[55] неколцината работници, които редяха тухли под пладнешкото слънце. – С басейна – ето тук. – Посочи към други работници, заети да изливат цимент, ругаейки. – Лаконикумът[56] ще е тук – нали виждате по-дълбоките изкопи за пещите за гореща пара? Тепидариумът[57] е там. С пейки за масаж и маси за освежителни напитки. – Обърна се към посетителите си, обзет от странен смут. – Е?

Сенатор Маркус Норбан и най-малката му дъщеря Фаустина огледаха обширната строителна площадка. Във въздуха се стелеше гъст прахоляк; около тях сновяха работници с лопати и колички с камъни. Отвсякъде ехтяха чукове, брадви, тежки стъпки и приглушени проклятия.

– Доколкото си спомням, император Траян обяви в Сената, че проектът ще се осъществи за три години. – Маркус забули побелялата си глава с дипла на тогата, за да се предпази от слънцето.

– Според мен ще са необходими четири.

– Най-малко – съгласи се Тит. – Дори пет. Сега е моментът за промени в проекта, преди да положим основите, така да се каже.

Вече знам какво искат римските мъже – гимназиум, сауна, за да се поизпотят след упражненията, и много красиви робини за масажите.

– На мен ми е все едно дали са красиви, или не. – Маркус потърка тъжно изкривеното си рамо. – Стига ръцете им да уталожват болката в изнемощелите ми стари кости.

– Не си изнемощял – възрази Фаустина и плесна шеговито ръката на баща си. – Преструваш се, за да те подценяват колегите ти в Сената!

– Шшт! – смълча я Маркус. – По-тихо, моля те. Привържениците на Рурик са убедени, че дремя, когато обсъждат проекта на новото шосе.

– Знаех си! – Фаустина кимна доволно и се обърна към Тит:

– Защо настоя да дойда и аз?

– Да чуя женско мнение – поклони се Тит и размаха помпозно сламената си шапка. – Каква е идеалната баня според римските жени? Строим най-големите бани в империята, трябва да чуем гласа на жените. В твое лице.

– Защо аз? – наклони русокосата си глава Фаустина. – А не сестра ми?

– Питах я, но се опасявам, че не ми беше от никаква полза. Най-хубавата ѝ баня била, поне така ми отговори, когато се къпала гола в поток в Панония. Мога да осигуря много удобства – Тит посочи обширната строителна площадка, – но не и поток в Панония.

Фаустина се засмя. Приличаше на букет зюмбюли в яркосинята си ленена дреха; по-висока и по-красива, отколкото Тит беше предсказал на единайсетгодишното ѝ "аз".

– Покажи ни най-големите бани в Римската империя!

– Може и да не съм толкова немощен, колкото смятат някои от колегите ми – изкоментира Маркус, – но съм прекалено стар да се катеря по купчини камъни. Върви с дъщеря ми, Тит, а аз ще поседна тук на сянка и ще разгледам архитектурните проекти. Ще намериш, струва ми се, къде да поместиш един хубав архив. На някои от нас ще им бъде приятно да открият рафтове с книги, а не само с гири...

Тит подаде ръка на Фаустина, а беловласият, прегърбен сенатор се настани върху къс неодялан гранат. Тит нямаше да преживее първите си месеци като квестор без съветите на Сабининия баща. Силно разклатеното здраве на дядо му го възпираше да го тревожи, но сенатор Норбан винаги охотно и тактично му се притичваше на помощ.

– Милостиви богове, да! Трудно се излиза наглава с военните. Ще натрупаш обаче безценен опит как да надушваш нови заговори за злоупотреби. А измамниците винаги измислят нови методи.

Маркус им махна, вече погълнат от архитектурните проекти, и Фаустина улови ръката на Тит.

– Внимавай – предупреди я той. – Навсякъде има отломки. Да не споменаваме зидарите, които никога не са виждали толкова красива жена. Така... ето го гимназиума... лаваторията, всички принадлежности ще бъдат от месинг, включително дръжките на чешмите. Фригийски мрамор в преддверието. Карарският мрамор е по-прочут, но според мен фригийският блести по-красиво, когато е мокър, а тези стени ще са мокри почти през цялото време... Петстотин лампи ще осветяват калидариума...

Млъкна, усетил, че се е разбъбрил.

– Извинявай, че те занимавам с работата си. Истинските квестори не харесват задълженията си и при възможност дори не ги изпълняват. Погълнати са от кроежи как да станат претори.

– Не знаех, че поверяват строителни проекти на квестори.

Фаустина надникна в изкопа. Тит я увери, че скоро ще се превърне в басейн, облицован със сини плочки и мозайка с делфини.

– По принцип не влиза в задълженията ми, но император Траян ме натовари с тази задача. Работих с архитектите, които проектираха триумфалната колона в чест на войната в Дакия. Императорът настояваше да участва човек, видял с очите си Дакия, за да разкаже на ваятелите как е изглеждало всичко в действителност. Другите, сражавали се в Дакия, вече бяха назначени на високи постове и отговорността за колоната се падна на мен. Траян явно е останал доволен, понеже след това ме назначи да ръководя строежа на баните.

– Звучи внушително.

– Не чак толкова – призна Тит. – Основната ми грижа е да възпирам консул Адриан и архитекта да не се избият. Адриан също отговаря за проекта и непрекъснато дава идеи за усъвършенстването му, защото се интересува от архитектура. Не остана доволен, когато архитектът сравни куполите му с кратуни. Тоест аз съм нещо като буферна държава помежду им – като Панония между Германия и Дакия. Често ме тъпчат, но играя важна роля за поддържането на мира.

Фаустина оглеждаше с присвити очи основите на аподитериума.

– Какви тухли използвате тук?

– От Тарацина[58]. – Той ѝ каза името на доставчика и тухларната.

– Дали са ти тухли, съхнали на слънце, вместо в пещ – отбеляза Фаустина. – Защо не купуваш тухли от мен?

Тит примигна.

– От теб?

– Притежавам четири тухларни – обясни Фаустина. – Мама ми ги даде за зестра, но при условие че се науча как работят. Разбирам от тухли. Тези са съхнали на слънце, а не в пещ. Тухлите, съхнали на слънце вместо в пещ, се напукват по-бързо от водата, а в баните има много вода.

Тит си записа.

– Нещо друго?

Фаустина обиколи част от недовършения аподитериум с ръце на кръста. Ярките следобедни лъчи заструиха през тънката ѝ синя дреха и Тит махна на работниците да престанат да зяпат.

– Предвидил ли си рафтове за дрехите за преобличане?

– Да, изработени са от бор.

– По-добре да са от елша. Не гние, когато се намокри. Зестрата ми включва и дъскорезница – добави тя, изпреварвайки въпроса. – И трябва да сложиш закачалки. Жените предпочитат да си закачат дрехите, а не да ги сгъват.

– Така ли?

– Сгънеш ли ленена рокля като тази – Фаустина подръпна полата си, – ще трябва да я гладиш. Жените не обичат да носят намачкани дрехи.

– Ето защо исках да се допитам до жена. – Тит надраска нова бележка върху восъчната плочица. – Нещо друго?

– Всички бани в Рим имат мозайки с голи русалки. На жените не им е приятно да гледат голи русалки с по-красиви гърди от техните. Запази русалките за мъжкия гимназиум, а в женското помещение за масажи сложи нещо друго. Морски бог например с разголени гърди.

– Никакви русалки – обеща Тит. – Не и в най-хубавите бани на света.

Фаустина размаха длан пред лицето си да разпръсне пелената от прахоляк и попита:

– Това е важно за теб, нали? Макар, строго погледнато, да не е част от задълженията ти?

– Една баня, предполагам, не нещо изключително важно – Тит прокара длан по недовършената стена с двойна дебелина, за да задържа парата в сауните, – но тази ще е най-голямата в света. Осем милиона единици вода в резервоарите. И когато я завършим, с голите русалки в гимназиума и голите морски богове в женския тепидариум, с цветните градини наоколо... – очите му вече ги виждаха, ширнали се около прашната, сива работна площадка като зелен оазис в сърцето на града – ще ги нарекат Траяновите бани, защото той е отпуснал средствата за построяването им. Или Аполодоровите бани, защото той е автор на архитектурния проект, или Адриановите бани, защото той наистина допринася с интересни идеи, макар куполите му да приличат на кратуни. С две думи, няма да са моите бани. Но аз ще ги виждам и ще знам, че съм помогнал да ги построят и Рим е станал по-красив благодарение и на мен. – Тит обърна гръб на въображаемите градини.

– За това мечтая. Да направя Рим по-красив.

Фаустина му се усмихна под слънчобрана.

– Тогава ме разведи отново наоколо. Татко спомена нещо за архив. В източната, струва ми се, има място. Дори и за библиотека.

– Опасявам се, че носът ти почервеня.

– Все едно! И аз искам да направя Рим по-красив.


САБИНА

– Мътните го взели! – измърмори императорът. – Мразя театъра.

– Представят "Федра" – прошепна Сабина.

– Някаква глупава жена трепери над доведения си син и накрая му съсипва живота. Виждал съм го. При това наяве! – Пръстите на Траян забарабаниха по дръжката на стола. – Резултатът е непоправима каша! Буквално!

Императрица Плотина се обърна и изгледа неодобрително и двамата. Лицето на Траян се сгърчи като на гузно хлапе и Сабина се разсмя звучно. Погледът на Плотина стана още по-суров; после насочи вниманието си отново към сцената, където актьорите декламираха иззад маските си. Театърът на Марцелий гъмжеше от народ; плебеите във вълнени мантии едва се сместваха по седалките. Сабина виждаше как лицата на музикантите се обливат в пот, докато дърпат струните или надуват инструментите си в тясната ниша под императорската ложа.

– Не бой се, цезаре – прошепна Сабина, когато пръстите на императора подновиха барабаненето. – Скоро ще се измъкнеш оттук и ще препускаш по бойните полета на Парта.

– Ако Фортуна се смили над мен.

Този път Адриан се обърна и ги изпепели с поглед от мястото си до Плотина. Сабина се втренчи безучастно в него и той отклони очи – не към сцената, а към работата си. "Ако бяхме дошли в театъра сами – помисли си Сабина, – сигурно щеше да гледа представлението." Съсредоточен, с устни, движещи се безмълвно в синхрон с рецитацията на актьора в ролята на Федра, попиващ всеки жест и всяка дума от мелодичния гръцки. Но в присъствието на императора Адриан демонстрираше консулско усърдие; прелистваше свитъци, прехвърляше плочици, диктуваше писма с дискретен шепот на секретаря. От време на време вдигаше поглед, но не към сцената, а към пищния стол зад него – да провери дали Траян забелязва старанието му.

Сабина би могла да му каже, че Траян забелязва, но не старанието.

– Гръм и мълнии, този мъж винаги ли е намусен? – изръмжа Траян, втренчен в протежето на съпругата си. – Киселата му физиономия ми дойде до гуша.

– Не съм сигурна, че изобщо се развеселява – обади се Сабина. – Поне напоследък. По-намусен е от обикновено, цезаре, защото даде на другиго легиона, който Адриан искаше.

– Е, не искам той да ръководи легионите ми.

– Защо не? Добър легат е. – Би било нечестно да го отрече. – Разчита лесно карти, ориентира се добре, отнася се справедливо с подчинените си...

Траян я изгледа косо.

– Изпратил те е да ходатайстваш ли?

– Да – отвърна Сабина. – Но аз не ходатайствам. Все ми е едно дали ще получи легион, или не. Просто съм любопитна защо му отказваш.

– Защото очакваше да оглави легион и Плотина го очакваше, а проблемът на добродушните същества като мен е, че всички очакват да изпълнявам желанията им. От време на време се налага да ги разочаровам. Ще му отредя пост в Парта, но когато аз реша. – Траян погледна към сцената, където фигура с жълта къдрава перука се биеше в гърдите и ридаеше. – Няма ли да млъкне тази жена?

– Не е жена, цезаре, а актьор с перука.

– Е, какъв е смисълът мъже да се преобличат като жени?

– Според теб жените като цяло са излишни, цезаре!

– Ти си ми симпатична, Вибия Сабина – щипна я по бузата Траян. – Ще ми липсваш, когато замина за Парта.

– Иска ми се да дойда. Чух, че в Парта боготворели змиите.

– Защо?

– Бих могла да разбера, ако те придружа.

– Ще посетиш Парта, когато я завладеем.

Федра се строполи мъртва на сцената.

– Какво стана с доведения син? – прошепна Траян.

– И той умря.

– Няма ли пиеси, които не завършват с купища трупове?

– Мислех, че обичаш да виждаш купища трупове, цезаре.

– Само на бойното поле.

Адриан не откъсна поглед от свитъците дори когато в залата избухнаха аплодисментите, но Траян нямаше време нито за ръкопляскане, нито за усърдието на консула си. Стана бързо и Сабина грабна мантията си – светлозелена вълна, закопчаваща се на рамото със сребърна стрела – и тръгна след него, сподиряна от преторианците и свитата му. Също като Викс, Траян никога не благоволяваше да забави ход, за да пощади смъртните с по-къси крака.

Тълпата пред театъра посрещна появата му с възторжени възгласи, а императорът помаха весело като момче на фестивал. Императрица Плотина спря зад него да кимне и да се поклони по-царствено. Адриан застина достолепно до нея, но Траян прегърна Сабина през рамо и се шмугна в множеството. Хората се отдръпваха да сторят път – улични търговци, продаващи недодялани портрети на актьорите, просячета, протегнали панички за милостиня, еднокрак стар войник – всички се усмихваха. Траян спря да поговори с осакатения войник и възпря мъжа, когато понечи да се поклони. Сабина неведнъж бе чувала Плотина да му повтаря:

– Не бива да се смесваш с плебеите, съпруже. Някой луд с кама може да те убие за миг!

Траян обаче не ѝ обръщаше внимание и Сабина му се възхищаваше заради това. Кой друг император би се осмелил да обикаля римските улици без стража и да не се страхува за живота си?

Сабина придърпа зелената си мантия по-плътно около врата. Слънцето все още озаряваше късния следобед и лъчите му струяха на снопове от мраморния покрив на театъра, но с наближаването на вечерта задуха остър вятър. Хората се разотиваха. Плотина вече се беше отдалечила от театъра. Подаде ръка на един от преторианците си да ѝ помогне да се качи в сребърната носилка със завеси. Носилката се вдигна върху гърбовете на шестима гръцки роби и се залюшка като кораб след преторианците, които разчистваха пътя към двореца.

– Цезаре? – извика Адриан на императора, но Траян вдигна длан да го възпре и продължи напред със Сабина.

Тя усети леко задоволство при вида на окаменялото лице на Адриан, който се качи на носилката си и със строг глас нареди на робите да последват Плотина. След сцената в спалнята му двамата разговаряха лаконично и само по принуда.

– И на теб ли ти е студено, Вибия Сабина? – попита я императорът. – Или е заради старите ми кости?

– Студено е – съгласи се Сабина. – Есента явно най-сетне настъпва. Да походим ли, за да се стоплим, цезаре? Ще се облегнеш на мен, ако се измориш.

– Глупости. – Траян помаха на преторианците си, изостанали зад тях. – Твърде дребничка си за опора.

– Татко също не е висок. Но половин дузина императори са се опирали на него.

Вървяха ръка за ръка, далеч от тълпата, а свитата на Траян ги сподиряше на почетно разстояние. Неколцина граждани спряха да се поклонят на императора си и Траян им помаха ведро.

– Не се усмихваш? – погледна той към Сабина. – Не ми казвай, че тази ужасна пиеса те е натъжила.

– Не, не е виновна пиесата. Спомних си нещо.

Навремето с Адриан се прибираха заедно от театъра и по целия път спореха кой актьор е по-даровит декламатор и чии жестове са неизразителни. После Сабина започваше да рецитира най-добрите стихове от пиесата, а Адриан я прекъсваше по средата и довършваше рецитацията.

– Спомените често ни издебват от засада – съгласи се Траян и вдиша качулката на мантията. – Мътните го взели, наистина ми е студено! Вятърът ме смръзва по-бързо отпреди.

Сабина вдигна глава и го погледна. Косата на Траян – доскоро само посребрена – беше съвсем побеляла, а чертите му се бяха изострили. Дългогодишните военни походи под чужди слънца бяха издълбали дълбоки бръчки около очите и устните му. "На шейсет е – осъзна Сабина стъписано, – и му личи."

Тя пое дълбоко дъх.

– Искам да те помоля за нещо, цезаре.

– Казвай. Ще изпълня молбата ти, ако е разумна.

Сабина сви към Градините на Антоний, които се виеха край Тибър, и преторианците ги последваха покорно. Минаха край редица смърчове, елегантно подрязани да не закриват гледката към сребърната река, заобиколиха край мраморна Диана, тичаща редом с хрътките си. Траян я погледна развеселено.

– Изплюй камъчето – подкани я той. – Искаш смарагдова огърлица? Къща в Капри?

– Искам развод.

Той се закова на място.

– Какво?

– Мисля да напусна съпруга си. – Идеята я глождеше от седмици, откакто Фаустина я подхвърли, когато разговаряха в банята... и особено откакто Адриан ѝ съобщи какво вещаят звездите му. Изречени гласно, думите замаяха Сабина. – С твое позволение – добави тя.

– Е, няма да позволя – отсече императорът. – Отговорът е "не".

Сабина трепна. Беше чувала и преди войнишкия глас на Траян – в редките случаи, когато му додеяше от бъбриви бюрократи и инатливи сенатори. Но нетърпящият възражение тон за пръв път беше насочен към нея.

– Защо, цезаре? Не мислех, че си много привързан към него.

– Откога привързаността е необходима в брака? Кому е потребна привързаност? С Плотина... – млъкна ядосано. – Не дадох легиона на Адриан, но той ще ми трябва за войната в Парта. Не е справедливо да изритам някого от семейството си, а после да му наредя да ръководи снабдителните ми линии.

– Не е, но...

– Няма "но". Плотина и Адриан не са единствените, които очакват да задоволявам всичките им желания, Вибия Сабина. Нима всички си въобразяват, че императорът е рог на изобилието? – Траян се намръщи на озарената от слънцето река. – Принуждавате ме да зарежа добродушието и да се превърна в диктатор.

Не беше го чувала да избухва така. "Дали възрастта го измъчва повече, отколкото показва?" Плашеща мисъл. Рим без Траян... Невъзможно.

– Ти си диктатор, цезаре – осмели се да отговори тя. – Диктатор с милостиво сърце. И ние се възползваме от това, предполагам.

– Ти поне го признаваш – промърмори Траян.

– Сигурен ли си, че няма да размислиш...

– Няма! Привързан съм към теб, момиче, но на плещите ми лежи цяла империя! Смяташ ли, че прищевките ти могат да се мерят с нея? Имам дълг към Рим. Ти – също! Бих ти разрешил да се разведеш с Адриан само ако те омъжа за някой по-полезен от него.

– Ще го приема – отвърна смирено тя. – Не съм забравила дълга си, цезаре. Ожени ме за другиго, за когото и да било.

– Не храни напразни надежди, Вибия Сабина. Адриан ми е необходим и го искам в добро разположение на духа.

– Да, цезаре – отрони Сабина.

– Не ми се сърди, не ти отива. – Траян побутна рязко брадичката ѝ нагоре. – Защо не поиска смарагдови огърлици и диамантени пръстени като повечето жени? С радост щях да изпълня желанието ти.

– Не ми трябват бижута, цезаре. Но можеш да ми дадеш друго. Не развод – добави бързо тя. – Обещавам да не настоявам повече. Става дума за друго.

– Какво? – попита той с много строг глас.

Сабина пое отново дъх. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяше.

– Не посочвай съпруга ми за наследник.

Траян спря и я изгледа гневно.

– Съжалявам – прошепна Сабина. – Не беше много тактично, нали?

– Намек, че някой ден ще умра ли? Не, не беше, но ти прощавам. – Той тръгна отново по виещата се алея край реката, облегнат сякаш по-тежко върху ръката ѝ. – Желанието в крайна сметка е изпълнимо, предполагам.

– Моля те, не посочвай Адриан за наследник на трона. Умолявам те.

– Защо? – Траян я погледна хем мрачно, хем развеселено. – Мислех, че всички жени мечтаят да станат императрици.

– Не и аз. Досега не съм виждала императрица, на която ѝ е позволено да има личен живот.

– Плотина би могла да има, ако поиска.

Гласът на Траян прозвуча гузно и въпреки галопиращото в гърдите ѝ сърце Сабина едва съумя да потисне смеха. Императорът не продумваше лоша дума за съпругата си и несъмнено пред обществото те бяха олицетворение на безоблачно разбирателство. Личният им живот обаче... е, те всъщност нямаха личен живот, нали?

– Успокой се – потупа я Траян по ръката. – Не възнамерявам да посоча Адриан за наследник. Или когото и да било другиго. Засега поне.

– Наистина ми олекна. – Сабина спря пред един кипарис и се взря към реката, сребрееща като застинало изваяние отвъд короната му. – Мислех, че под давлението на Плотина...

– Е, аз не се съобразявам винаги със съветите ѝ – отвърна сприхаво Траян. – Ще те попитам нещо, малка Сабина. Ти може би не искаш да бъдеш императрица, но защо не искаш Адриан да бъде император, а? Той го иска, а не е ли редно съпругата да подкрепя мъжа си?

– Подкрепям го. – Учуди я усещането, че това все още е вярно. – Мисля за доброто му, защото да стане император ще е най-лошото за него.

– Има ли значение, момиче? Доброто на Рим е на първо място.

– Знам. Но Адриан... Адриан не е подходящ, каквото и да твърди любимият му астролог.

– Астролог? – учуди се Траян.

– Астрологът на император Домициан – Несус. Предсказал на Адриан, че ще стане император. Той, разбира се, му вярва безусловно.

– Мразя астролозите – изръмжа Траян. – Помня Несус. Дръзна да ми каже, че първият ми опит да завладея Дакия ще се провали.

– Оказа се прав, нали?

– Няма значение!

– Е, казал на Адриан, че ще стане император, и той очаква пророчеството му да се сбъдне. От Адриан може да излезе добър император. – Сабина усети как и сега в гърдите ѝ се надига гняв при мисълта за съпруга ѝ, но не искаше да е несправедлива. – Ала това не е най-доброто за него, независимо какво мисли съпругата ти. Тронът ще извади наяве най-лошото у него. Затова ли няма да го посочиш за наследник?

– Не. – Траян изопна ядно рамене. – Просто не обичам студенокръвни хора.

– Кого ще предпочетеш тогава? За наследник имам предвид?

– Бих избрал по-големия ти брат, ако беше жив – по лицето на Траян пробяга сянка от тъга. – Не съм срещал по-доблестен мъж.

– И аз. – "Ако брат ми беше жив – помисли си Сабина, – щеше да залепи брадатото лице на Адриан на стената, задето ме подтиква да съблазнявам противниците му." – Щом не може да е Паулин и няма да е Адриан...

– Бог знае кой ще бъде, момиче. Нищо чудно да умра като Александър и да оставя империята на най-силния.

– Знаеш какво е сполетяло империята на Александър. Рухнала е за нула време.

– Нека първо се завърна като победител от Парта и тогава ще видим...

Продължиха да крачат под кипарисите.

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

ВИКС

– Гледаше онова момиче – каза Мира, докато ѝ проправях път през изморената и бъбрива тълпа край арената.

– Кое момиче?

– Онова в императорската ложа. Дребното с кестенявата коса и огненочервената дреха.

– Гледах императора. Не е ли великолепен?

– Не сменяй темата. Момичето сигурно е от императорското семейство. Нямаше ли императорът праплеменница?

– Не знам – отвърнах предпазливо. Веднага бях забелязал Сабина в императорската ложа. Усмивката не слезе от лицето ѝ през целия следобед. Никакви следа от Адриан и надутата кучка Плотина; Сабина и императорът се забавляваха сами и се заливаха от смях между състезанията. Питах се дали Сабина не казва на Траян: "Сините са зли кучи синове", с безупречно аристократичния си глас, както сподели с мен преди години.

Прииска ми се да погледне надолу към хилядното множество и да ме забележи. Мен и съпругата ми от пет месеца.

– Де да имах и аз огненочервена дреха – въздъхна Мира. – С огнени опали като на племенницата на императора...

– Опалите не са ми по джоба, но ще ти купя огненочервена дреха.

– С тази коса – Мира приглади тъжно с ръка кестенявата си глава – ще приличам на тиква.

– Ще изглеждаш прекрасно – целунах я по върха на носа.

– Скоро ще съм и кръгла като тиква. Окръглена и дебела с твоето бебе, а ти зяпаш чужди момичета.

Тя се усмихна и ме ощипа леко по ръката; усмихнах ѝ се в отговор.

Никой не би дръзнал да твърди, че не се уча от грешките. След цял ден напразно чакане в двореца (императорът все още не беше издал заповед да се връщам в Десети Фиделис) се прибрах у дома. Мира ме изведе на разходка и ми каза, че вероятно е бременна, а аз се направих, че не усещам буцата, заседнала в гърлото ми, но поех дълбоко въздух и казах каквото трябваше да кажа на Деметра:

– Чудесно!

После обещах на Мира да я заведа на състезанията, за да отпразнуваме новината. Мира предпочиташе театъра, особено ако пиесата е от най-помпозните и най-сълзливите, ала умееше да се забавлява от все сърце и на Марсово поле, а аз изпитвах нужда от нещо дейно и скоростно, за да поразсея изтръпналото си съзнание. Аз, баща!

– Семейството ти сигурно вече знае за бебето? – попитах я, когато се отдалечихме от арената, от мраморните арки и групата от отчаяни привърженици на Зелените.

– Мама разбра преди мен – засмя се Мира. – В семейството ми няма тайни.

Нещо друго, което бързо научавах. Когато се ожених за Мира, очаквах след няколко седмици да замина с новата си съпруга и с посланията на императора за Мог. Нямаше време да търся жилище в Рим и двамата останахме в семейния дом. Просто се преместихме в стая с по-голямо легло. Лятото обаче отмина, есента започна и сега наближаваше зимата, а аз още се скитах безцелно из Рим, докато подготовката за нахлуване в Парта напредваше мудно. Тоест вече знаех всичко за семейството на Мира – за подутите палци на краката на леля ѝ, за кошмарите на зет ѝ, за затрудненията на третата съпруга на чичо ѝ да забременее и за неспособността на братовчедка ѝ да ражда по-малко от две или три наведнъж. Знаех, че племенницата ѝ Тирза се покрива с пъпки, когато яде ягоди, а под леглото на племенника ѝ Бенджамин живеят духове; знаех, че Симон иска да се ожени за смуглото момиче на съседско семейство, но баща ѝ се пазари за зестрата. Роднините на Мира също знаеха всичко за мен – майката на Мира винаги мажеше хляба ми с детелинов мед, прислужниците знаеха с колко точно вода да разредят виното ми, а избухливите племенници и братовчеди, които обсъждаха разпалено как да освободят Йерусалим, знаеха, че е добре да пестят критиките по адрес на римските легиони, когато съм в стаята. В новото ми семейство всеки знаеше всичко за другите и аз ги харесвах заради това, но започвах да копнея да отведа Мира на север, за да си имаме най-сетне собствен дом.

– Мама се надява да останеш в Рим, докато се роди бебето – сподели Мира. – Иска тук да отпразнуваме името му.

– Скоро ще заминем на север. – Помогнах на Мира да заобиколи водата, процеждаща се от канавката в южния край на Римския форум. – След месец императорът ще поведе войската си към Парта. Преди това ще ме извика да отнеса посланията му и ще отпътуваме.

Не че легатът ми в Мог тъгуваше за мен – от аквилиферите няма кой знае каква полза, докато Орлите отдъхват в храма, а все още нямаше свободен центурий, който да оглавя. И когато получех центурия си, щях, разбира се, да предам Орела на нов аквилифер.

Намръщих се при тази мисъл. Обичах Орела. Носих го четири години все пак – не по бойни полета, но при всеки тренировъчен поход знамето винаги беше върху рамото ми. Освен това с него марширувахме зад Траян на триумфа в чест на победата над Дакия. Преди да замина на юг за Рим, седях дълго в храма, галех металните му криле и му обещах да се върна скоро, но се бавех вече повече от пет месеца и се чувствах виновен. Щеше да ми е мъчно да го предам на нов аквилифер.

Е, той щеше да си остане моят орел, въпреки че нямаше да го нося аз. Принадлежеше на всички войници от Десетия, независимо от чина им. Щеше да наблюдава гордо как приемам центурионския шлем, ако изобщо го получа. Душа давах някой от центурионите в Десети Фиделис да се спомине скоропостижно или да се пенсионира, или каквото и да е, стига по-бързо да заема мястото му...

– Може да направим тържеството предварително.

– Ммм...?

С усилия на волята се съсредоточих отново върху настоящето.

– На бебето. – Мира преплете ръце върху корема си, който все още не ми изглеждаше по-различен. – Искам сестра ми да присъства, за да видя изражението ѝ. Вече няма да ме гледа отвисоко и да се перчи с малкия си Исак. Ще си имам свое бебе.

– Исак ли трябва да го наречем? – попитах колебливо.

– Бенджамин може би. Емануел. Нещо благочестиво.

– Анибал – предложих аз. – Каратак. Нещо войнствено.

– Анибал Емануел? – озадачи се Мира и се преви от смях. Съпругата ми беше благочестива, спор няма, но умееше да се смее.

– Може да е момиче – обърнах ѝ внимание аз.

– Момче е – заяви тя.

– Вече знаеш?

Прегърнах я през кръста и я боцнах с пръст по корема.

– Да, знам. Може и да са близнаци. В семейството ми често се раждат близнаци.

– Добре. Тогава единият ще е Анибал, а другият – Емануел. Мира огледа критично Форума. Търговец със сергия, отрупана с месингови тигани, се опитваше да привлече погледа ѝ, както и дрипав крадец, продаващ откраднати мъниста. От месарския магазин се носеше миризма на кръв и изпражнения, глутница кучета се биеха в канавката за умрял плъх. Няколко мръсни хлапета притичаха с крясъци, рояци домакини бързаха, стиснали кошниците си.

– Градът не е място за бебета – прецени Мира.

– Мог е по-различен.

Един пияница излезе, залитайки, от гостилницата и се блъсна в Мира. Залепих го за съседната стена и я прегърнах през рамо.

– Ще ни трябват поне две стаи – разсъждаваше Мира. – Недалеч от пазара. Недалеч от укреплението. И далеч от гостилници.

Тя изгледа пияницата със сбърчен нос.

– Две стаи? С моята надница?

– Е, щом искаш да спиш с ревящо бебе...

– Две стаи – съгласих се.

Тайно обаче се надявах въпросните две стаи да не са в Мог. Беше ми додеяло от Мог. Не исках да се връщам при германската кал, сивото небе, грапавите улици, студените ветрове, заради които Мира щеше да крие ведрото си лице под качулка. Прекарах десет години от живота си в Германия и те бяха достатъчно. Исках слънце, исках горещина, исках... е, исках Парта, но беше ли възможно? Знаех, че императорът вече е избрал кои легиони ще го придружат в Парта. Трети Киренайка и Трети Партика – щастливи кучи синове. Не изглеждаше много вероятно да свика Десетия от другия край на империята.

Стигнахме къщата на Квириналския хълм със сандъчетата с портокалови дръвчета. Преди да сме прекрачили първото стъпало, майката на Мира надникна през прага и попита:

– Каза ли му?

– Да – засмя се Мира.

– Добре! Да се надяваме, че ще се задържиш в Рим, докато се роди Емануел. Моята Мира не бива да ражда на пътя.

– Анибал – поправих я. – Анибал Емануел.

Но тя вече ме бе придърпала в преддверието и три лели се спуснаха към Мира с поздравителни викове и порой благословии на иврит. След четирите месеца с новото ми семейство знаех кога да се призная за победен.

– Един приятел е дошъл да те види – осведоми ме майката на Мира, целувайки ме разсеяно по двете бузи, и аз побързах към атриума, докато лелите теглеха Мира по стълбите към горния етаж.

– Разбрах за радостния повод – усмихна се Тит от пейката под портокаловото дръвче, въртейки чаша вино в ръка.

– Задник! – оплаках се. – Как научи преди мен?

– Тъщата ти ми каза, докато те чаках, естествено.

– Мира твърди, че е момче.

Седнах на пейката до него.

– Мислиш ли, че е права?

– И да не мислех, не бих дръзнал да споря. – Една слугиня ми поднесе чаша вино и поздравления и с Тит вдигнахме наздравица.

– Какво те води тук, Тит? Много официално си се издокарал.

Огледах снежнобялата му тога.

– Бях при императора...

– А твърдиш, че аз съм му любимец! Сега ти се въртиш край него.

– Държи се много добросърдечно с мен, но не това е въпросът. Взел е няколко решения относно войната с Парта, които сигурно ще те заинтригуват.

Оставих чашата.

– Например?

– О, новините може да почакат. Няма по-приятна изненада от тази, която съпругата ти е поднесла. Спряхте ли се вече на име?

– Кажи ми, кучи сине!

– Непристоен език! – скастри ме шеговито Тит. – Трябва да внимаваш какво говориш пред детето си.

– Мътните те взели! Какво си разбрал?

– Нищо интересно. Император Траян е решил да подсили войската си в Парта с три кохорти от друг легион, а именно от Десети Фиделис.

– Гръм и мълнии! – изръмжах. – Аквилиферите не придружават три кохорти. Ще гния в Мог...

– Да – съгласи се Тит. – Аквилиферът остава в Мог. Но не и новият центурион.

Втренчих се в него.

– Императорът е реорганизирал офицерския състав – продължи нехайно Тит. – И съответно един центурий е останал без командващ.

– Кой? – Стиснах го за раменете.

– Първа кохорта, последен центурий. – Тит вдигна чаша. – Поздравления, центурионе!

Първа кохорта. В първа кохорта бяха най-добрите войници, най-калените, а центурионите им бяха още по-добри. Мъже с амбиции. На трийсет години, минималната възраст за повишение, получих назначение в първа кохорта.

През последните месеци научих, че когато са щастливи, евреите чупят неща. Предимно чаши на сватбите, но реших, че и този момент е подходящ. Метнах чашата си с вино към стената и издюдюках, когато се раздроби на дузина ликуващи парчета. Най-после станах центурион. Центурион от първа кохорта.

– ... Вероятно ще се наложи първо да се върнеш в Могутиакум, за да се подготвиш с кохортата за похода в Парта...

"Война!", помислих си и сърцето ми заби като чук в гърдите. Колко щеше да отнеме придвижването до Парта? Къде изобщо се намираше Парта? Сигурно щяхме да плаваме с кораби, поне известно време. Милостиви богове! Мразех лодките! Но щяхме да вървим и пеш и осемдесет мъже щяха да изпълняват моите заповеди. Мнозина от тях по-възрастни от мен.

– Няма смисъл – усмихна се Тит. – Ти и без това не ме слушаш.

Майката на Мира се просълзи, когато ѝ съобщихме новината, а Симон с неколцина от избухливите племенници замърмориха недоволно срещу войната, но победоносното бумтене в главата ми заглушаваше думите им. С Тит вдигнахме наздравица за Парта и за Фортуна, която ме беше целунала по челото. Мира също вдигна наздравица с мен и после се оттегли рано-рано в спалнята, когато започнах да вдигам чаша за Парта, която услужливо ми е осигурила война.

– Ще взема Бойл, Юлий и Филип в моя центурий – реших, изпращайки Тит в тъмния коридор, след като го убедихме да остане за вечеря. – Центурионите имат право, нали? Ще бъде като в добрите стари времена в Дакия.

– Не съвсем – охлади ентусиазма ми Тит. – Първо, не възнамерявам да съм с теб. Императорът ми предложи пост, но аз отказах възможно най-бързо. Този път ти ще водиш битки, а аз ще си достроя баните. Второ, Дребосък, по онова време в Дакия беше с друго момиче. Надявам се, не си разказал на съпругата си за нея.

– Може да съм варварин, но не съм идиот. – Почувствах се странно онзи следобед, когато видях Сабина край арената, макар и отдалеч. Изглеждаше много стройна и изящна, и елегантна до императора... но не ми се стори ни на йота по-красива от Мира.

Пожелах лека нощ на Тит и тръгнах обратно през тъмния атриум. Повечето роднини на Мира си бяха легнали. Само неколцина прислужници гасяха забързано лампите. Дори не забелязах кога се е мръкнало, унесен в ярки мечти за Парта.

Заизкачвах се към нашата стая с Мира и сърцето ми се сви тревожно. Тя се надяваше двамата да заминем за Мог, но сега... легионерските съпруги можеха спокойно да придружават мъжете си, когато са разквартирувани в укрепление, но войната е съвсем друго нещо. Взрях се напрегнато към неясно очертаната фигура под завивките в средата на леглото. Щеше ли да плаче и да хленчи като Деметра? Докоснах амулета, провесен на врата ми, питайки се дали помага в съпружески битки...

– Идвай тук – долетя гласът на Мира от тъмнината. – Леглото е студено.

Свалих си туниката и легнах до нея. Тя намести глава върху рамото ми и притисна стъпала към глезените ми. Усетих как потреперва и метнах износената лъвска кожа върху двама ни.

– Парта, а? – попита тя.

– Длъжен съм да отида, където ме изпратят – подхванах, но тя опря показалец в устните ми да замълча.

– Можех да се омъжа за Елиезер, Викс. Има месарски магазини и вила в Остия и не би препуснал на изток, преди да се усетя. Но се омъжих за теб. – Отпусна глава върху гърдите ми. – За колко време заминаваш.

– Ела с мен – казах импулсивно.

– Какво? – засмя се тя.

– Защо не?

Внезапно ми се прииска да е с мен. Бях свикнал да е до мен в леглото, обичах острия ѝ език и оазиса от безоблачна жизнерадост, който създаваше където и да отидеше, и не исках да го загърбя.

Освен това, ако я вземех с мен, нямаше да се налага да прибягвам до услугите на курви като повечето легионери, разделени от съпругите си месеци и дори години наред. Щеше да е хубаво да не изневерявам на съпругата си още сега.

– Не мога да дойда – възрази Мира. – Съпругите не участват във военни походи!

– Понякога легатите вземат съпругите си. Пътуват преди мъжете и се установяват на цивилизовани места. Същото важи и за теб.

– Легатът ти няма да позволи – възрази Мира.

– Не зависи от него. Кохортата ще бъде подчинена пряко на императора. А императорът ме харесва.

– Така ли?

Усмихнах се в мрака.

– В деня, когато те срещнах, му занесох рапорт в двореца. Каза ми колко много иска да завладее Парта, а аз го посъветвах да вземе мен и Десетия.

Радвах се като дете, задето си е спомнил, че обмисляйки военната си стратегия, е отделил време да уреди и моето бъдеще.

– Хмм... – Мира се размърда върху гърдите ми. – Защо всъщност иска Парта?

– Май имаше нещо общо с царя им.

Погалих косата ѝ, разпиляна върху възглавницата.

– Какво му е направил царят им?

– Няма значение. През последните няколко години императорът строи шосета, арки и колони в Рим. Отегчен е.

– Никой не бива да тръгва на война от отегчение – заяви Мира.

На мен тази причина ми се струваше достатъчно основателна, но разумно не изрекох гласно мислите си.

– С какво са заслужили хората в Парта тази война? – настоя тя. – Особено онези, чиито ниви ще стъпчеш с огромните си крака?

– Не са толкова големи – рекох с надеждата да отвлека вниманието ѝ.

– Като лодки са – уточни тя неумолимо. – Защо служиш на император Траян, Викс?

Този въпрос беше по-лесен.

– Защото е великолепен!

– Поредният римски император, който нахлува в безпомощна страна за забавление.

– Не е вярно!

– Защо?

– Не го познаваш. Ако го опознаеш, ще разбереш.

– Не разбирам римляните – тросна се тя. – Готови сте да простите на някого всичко, стига да е обаятелен. Сигурна съм, че и императорът, обсадил Масада, е бил обаятелен.

– Все едно слушам Симон.

През последните месеци Симон непрекъснато се горещеше колко онеправдана е Юдея. И категорично не искаше да му напомнят дните, прекарани в Десети Фиделис.

– Е, нима чичо Симон няма право? Римляните решават, че искат нещо, и го вземат. Независимо дали е чаша вино или нова провинция. И чаровният ти Траян е същият.

– Защо се занимаваме със стари прегрешения? – попитах. – Траян не е обсаждал Масада, нали?

– Но...

Прегърнах я и я целунах по врата. Обсипах го целия с целувки и тя извърна лице към мен в тъмнината.

– Наистина ли искаш да дойда с теб? – прошепна с устни, долепени до моите.

Пръстите ми досегнаха корема ѝ и ненадейно се почувствах виновен.

– Не биваше да настоявам. Бебето...

– Не съм като онези кекави жени, които не излизат от къщи девет месеца и не поместват дори чаша – заяви гордо Мира. – Мога да се возя в каруца, без да навредя на малкия Анибал Емануел. Ако искаш да съм с теб.

– О, искам...

Два дни по-късно получих заповед от императора, цял сандък с нареждания за легата на Десети Фиделис и нови центурионски пера за шлема ми. След още един ден качих Мира и позакръгления ѝ корем в пътническа каруца, обещах ѝ да се срещнем в Антиохия, сбогувах се с осемдесетте си нови сродници и поех на север.

– Успех! – пожела ми малко намусено Симон.

Той така и не одобри сватбата ми с Мира. Не е лесно, предполагам, да видиш как любимата ти племенница се врича на мъж, с когото си задирял курви.

– "Страхливците никога не достигнат върховете", казва Сир – обяви ведро Тит. – Добре е, че не се боиш от нищо, нали, Дребосък?

Почти не ги чух и двамата; прокарах пръсти през новите пера върху шлема ми и вперих поглед напред.


ПЛОТИНА

– Не разбирам, домина.

– Според мен разбираш, Гней Овидий. – Плотина побутна восъчна плочица по писалището си към стройния претор, назначен да ръководи най-новия строителен проект на Траян. – Секретарите ми обърнаха внимание на несъответствията и аз проверих лично сметките. Отклоняваш средства от фондовете за строежа на новия форум на императора.

– Домина, уверявам ви...

– Спести ми възраженията. – Плотина перна доволно с пръст една прашинка от писалището. – Поръчани материали, които не стигат до строителната площадка, мними доставки от каменоломната... Успял си да прибереш доста сестерции, Гней Авидий.

– Значи някой от подчинените ми мами. Уверявам ви, не съм аз и ще ви предоставя счетоводните си документи, за да го докажа. – Преторът взе плочицата ѝ и се намръщи. – Благодаря, че заострихте вниманието ми, домина. Ще разкрия крадеца и ще го отстраня незабавно.

– Поисках ли да предприемеш такива мерки? – Плотина вдигна замислено очи към тавана. Мазилката в ъгъла се беше напукала. Защо икономът не го беше поправил? Нима императрицата на Рим трябва да се грижи лично за всичко? – За Форума са отделени предостатъчно средства. Известни... несъответствия... са приемливи. Ще си затворя очите при едно условие. Половината, да речем?

Преторът помълча малко, после стана и се поклони.

– Ще се престоря, че не съм ви чул, домина – каза той. – И ще постъпя с измамника, както намеря за добре. Не позволявам да се краде от проекти под мое ръководство.

– Милостиви богове! – възкликна Плотина, когато преторът излезе.

В Рим гъмжеше от корумпирани мъже; обикновено приемаха охотно предложенията на императрицата. Но от време на време се натъкваше на костелив орех. Задраска прилежно името на Гней Овидий върху плочицата. Навярно ще служи по-добре на империята на друг пост. Провинциален пост, да речем. На някои горещо и болестотворно място. Наследникът му вероятно ще е по-сговорчив.

– Мислех, че дългът ми ще е изпълнен, когато скъпият Публий стане консул – каза тя на отражението си в огледалото от полирана стомана. – Но това е само началото, нали?

Щеше да ѝ струва скъпо да му осигури набелязания пост.

Напомняше си го, когато под удобен претекст нареди да изпратят претора в Африка. Трудно ѝ беше, несъмнено. На кого му е приятно да си представя как изгнаниците умират, болни и изоставени от всички. "Дълг", повтаряше си Плотина. Независимо какво намекват някои за вмешателствата и амбициите – хора като бившата императрица Марсела например, – тя работеше за Рим.

Следващото заточение беше по-лесно. А третото не ѝ създаде никакви главоболия.


САБИНА

Гласът на Плотина звучеше отривисто, на Адриан – още по-отривисто и двамата изглеждаха много самодоволни. Самодоволството се стелеше като видима пелена над триклиниума, когато Сабина слезе по стълбите от спалнята си.

– Началник на личния персонал на императора! – иззад открехнатата врата Адриан произнесе с наслада думите. – Надявах се да получа легион, но това е по-добре.

– Скъпи Публий, казах ти, че ще убедя императора да ти даде подходящ пост.

Подрънкване на метал съпроводи гръмкия глас на Плотина – наливаха вино. Император Траян замина спешно за Остия да инспектира няколко многообещаващи военни отряда, но императрицата дойде да отпразнува в тесен кръг назначението на протежето си. Вечеря в тесен кръг по нейните стандарти, разбира се – тя, скъпият Публий, Сабина и двайсет и четирима влиятелни римляни, от които се изискваше единствено да наблюдават завистливо или да обещаят подкрепа на скъпия Публий.

– Поздравления за поста – прозвуча по-тих глас. Тит – Сабина се радваше, че успя да го вмъкне в списъка с гости, изготвен с желязна ръка от Плотина. Предвид замисленото, щеше да е добре да има поне един приятел. – Ще се осмеля да попитам какви са плановете ти за снабдителните линии...

Плотина обаче заглуши въпроса:

– Съпругът ми се инатеше, но няколко от легатите му си промениха мнението и го убедиха. Точно както ти казах. Научи се да ми вярваш, скъпо момче!

– Отсега нататък няма да се съмнявам в теб – увери я галантно Адриан. – Сладкиши?

– Когато дойде Сабина. Вибия Сабина!

– Един момент – извика Сабина и поспря в атриума да надипли полите си.

Плотина изсумтя едва доловимо и Сабина чу отново гласа на Адриан.

– Не смеех да се надявам за пост в щаба. – Думите прозвучаха лениво, доволно. Представи си как съпругът ѝ се е облегнал на лакът върху възглавничките на лектуса.

– Глупости, скъпи Публий. Щеше да бъде истинска загуба организационните ти умения и способността ти да ръководиш помощен персонал да се ограничат само до един легион. Императорът ще командва армията, но ти ще я управляваш. – Гласът на Плотина прозвуча още по-самодоволно. Сабина се запита дали гостите вече подбелват очи или мълчат и се напиват примирено.

– Няма да преувелича, скъпи Публий, ако те нарека втория човек в империята.

Прислужница, прекосяваща бързо атриума с поднос сладкиши с медена глазура, зърна Сабина и се препъна. Не успя да изпусне подноса и продължи напред, надзъртайки през рамо към господарката си. Сабина се усмихна и вдигна предупредително показалец пред устните си.

– Ще заминем за Антиохия преди императора – обясняваше Адриан от другата страна на вратата. – Той ще разчита на мен да събера източните легиони.

– По време на войната трябва да се установиш в Антиохия – съгласи се Плотина. – По-удобно е.

– Да, а и отдавна искам да видя Антиохия – додаде замислено Адриан и замлъкна.

Навремето, помисли си Сабина, щеше да се впусне във въодушевена тирада за известните храмове и колонади в Антиохия, питайки се по какво се различават от римските. Сега добави с помпозен глас:

– Сигурен съм, че има на какво да научим антиохийците. Липсвала им, чувам, римската добродетелност, а дисциплината им куцала...

Сабина сви мълчаливо устни и се наведе да завърже каишката на сандала си. Един паж, понесъл гарафа с ечемичена отвара, се закова на място и се втренчи ококорено в господарката си, загубил ума и дума.

– Антиохийците, казват, били изключително разюздани. – Сабина си представи живо как императрицата сбърчва нос от другата страна на вратата. – Лукави хора. Влиянието на Изтока, разбира се. Мъжете били развратни, а жените – още по-порочни. Трябва да внимаваш за репутацията на Сабина, знаеш каква авантюристка е.

Сабина се изправи, изопна рамене и потисна злорадството, надигащо се в гърлото ѝ като светотатствен кикот.

– Сигурен съм, че Сабина ще ми бъде много полезна – отвърна спокойно гласът на Адриан. – Трябва да установим добри взаимоотношения с местните и характерното ѝ обаяние ще свърши работа.

– Ще се постарая! – Сабина отвори вратата на триклиниума и влезе царствено. – Плотина, Тит, скъпи гости, радвам се да ви видя.

Ръката на Плотина, протегнала се за парче сладкиш, замръзна във въздуха, сякаш вкаменена под тъмносинята стола. Веждите на Тит запълзяха бавно нагоре по челото. Другите гости изглеждаха зашеметени. Адриан, отпуснат върху лектуса, тъкмо поднасяше чаша към устните си, когато погледна към Сабина да види какво е смаяло гостите. Сабина забеляза с удоволствие как глътката вино бликва като фонтан върху мозайката.

– Какво... – заекна той, когато спря да кашля – е ТОВА?

– Спомена, че трябва да поддържаме добри отношения с антиохийците – примигна невинно Сабина. – Не ти ли харесва? Това е последният писък на модата в Антиохия. Винаги съм смятала за полезно да спазваме местните традиции. Не си ли съгласна, Плотина?

Удивените погледи на Адриан, Плотина, Тит и видните сенатори, легати и висши държавни служители обходиха задружно щедро очертаните с антимон очи на Сабина, тежките златни обеци, спускащи се до голите ѝ рамене, медната гривна във формата на змия над единия ѝ лакът и тогата, толкова тясна, че тя първо я надяна, а после прислужницата ѝ я заши по нея. Дрехата разголваше напълно лявата ѝ гърда и Сабина беше боядисала зърното с къна в тон с фигурите, изрисувани по ръцете и стъпалата ѝ. Плотина ахна тихо и отклони поглед. Тит бързо вдигна чашата си и отпи огромна глътка – за да прикрие напушилия го смях, отбеляза мислено Сабина.

– Какво означава това? – попита приглушено Адриан.

– Антиохийците не бива да сметнат, че римляните не познават обичаите им, нали? – обясни мило Сабина и се завъртя в кръг, за да я огледат от всички страни. Гледката отляво беше направо смайваща. – Ще ме харесат, Адриан. Нали затова се ожени за мен? Защото умея да очаровам хора от всякакви места и социални прослойки?

Адриан отвори уста. Затвори я. Лицето на Плотина беше тъмновиолетово.

– Вибия Сабина – подхвана тя с гръмотевичен глас.

Сабина тръгна към тях, ситнейки заради тясната дреха, и видя как секретарят на Адриан, пажът с виното, дванайсет прислужници и всичките двайсет и четирима гости полагат неистови усилия да не зяпат голата ѝ гърда. Сякаш не ги забелязва, тя протегна ръка и потупа мило, по съпружески бузата на Адриан.

– Скъпи, ще се гордееш с мен, обещавам ти!

– Съжалявам – Сабина поклати тъжно глава. – Каня те на вечеря, но вместо вкусна храна получаваш едносрични реплики и болезнено мълчание.

– Една от най-паметните вечери в кариерата ми, Сабина – отвърна Тит. – Изобилно скандална, макар и оскъдна на думи.

Тя се усмихна. Адриан стоеше като истукан в атриума и изпращаше последните злорадстващи гости, а Плотина шепнеше измъчени любезности до него. Сабина обаче улови Тит за ръката, когато понечи да си тръгне, и го изведе в градината.

– Нека поне се сбогуваме както трябва. Знам, че ти поне не бързаш да разкажеш на дял Рим колко съм разпусната.

– Това ли целеше? – Той огледа дрехата, върху която Сабина целомъдрено наметна шал, когато угощението докрета до финала и гостите започнаха да се разотиват. – Какво си намислила, Вибия Сабина?

Тя се усмихна и се облакъти на парапета, откъдето се откриваше гледка към посребрената от луната градина. Усети студения мрамор през шала, закриващ гърдата ѝ, и реши, че наистина ще ѝ олекне, щом съблече роклята. Необходимо ли беше разблудното облекло да е толкова неудобно?

– Време е да се сбогуваме, нали? – попита тя Тит. – Заминавам за Антиохия, а ти оставаш тук, в Рим.

– Предстои ми да достроя баните – отвърна ведро той. – Да не забравяме и квесторските ми задължения, разбира се.

– Защо не се включи в похода? Траян искаше да ти даде пост в личния си щаб. Плотина и легатите му настояваха да избере Адриан, но императорът предпочиташе теб. Каза, че иска да те кали във война, да ти отвори очите за прелестите на битките. Защо му отказа?

– Пясък – отвърна Тит, – буболечки, туземци, които искат да ме убият. Не, благодаря. Ще се придържам към счетоводните документи и архитектурните проекти.

– Прахосваш способностите си като квестор. Траян ми го каза. Не прие поста в армията, но той крои други планове за теб.

– Недоумявам защо. Аз бях най-непохватният трибун от персонала му в Дакия, а сега съм най-съвестният квестор в града.

– Намира те за разумен и не се главозамайваш. Казва, че си един от малцината в Рим извън легионите, който му отговаря прямо на въпросите. – Сабина погледна през рамо към Тит. – Нищо чудно някой ден да станеш консул.

– Опазил ме Юпитер! – Тит се облакъти на парапета до нея и се взря отвъд лехите с оклюмали в мрака цветя. – Как ли ще се оплескам?

Сабина не беше толкова сигурна. Тит вече си беше извоювал ненатрапчив авторитет, присъствието му излъчваше дискретна непоколебимост, съчетана с безукорни обноски и прозорлив поглед. Траян ценеше високо младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Мнението му споделяха мнозина изтъкнати римляни, сред които и баща ѝ.

– Ще ми липсваш, когато замина в Антиохия.

Със свито сърце Сабина усети колко верни са думите ѝ. Тит ѝ беше приятел от деня, когато влезе в живота ѝ с букета виолетки и плахото предложение за брак. В Рим, в Дакия, в писмата, които получаваше от него в Панония – той винаги беше до нея.

– Ще ти пиша, разбира се. Надявам се да ти остава време да надраскваш по някой ред в отговор? Вече натрупа опит, та мислех да се допитам до теб за най-евтините начини за строителство на жилищни сгради. Бедняшките квартали в Антиохия били по-мизерни и от римската Субура, а щом ще зимувам там, смятам да се поогледам и да видя с какво мога да помогна.

– Пиши ми веднага, щом разполагаш с факти и цифри, и заедно ще измислим нещо.

Те се изправиха и си размениха тъжни усмивки. Тит я изгледа замислено.

– Ослепителна си.

– Всъщност дрехата не е от Антиохия – призна Сабина. – Просто накарах шивачката да ушие най-шокиращия модел, който ми хрумна.

Тя се уви по-плътно в шала, обзета от смущение, каквото не беше изпитала пред Адриан и Плотина.

– Не, не. – Тит улови края на шала и го дръпна. Той се свлече по раменете ѝ и падна на пода. – Щом се разголваш, хората имат право да гледат.

– Нима?

– Е, аз възнамерявам да си взема полагаемото. Знаеш ли, че те обичам.

Тя отметна глава.

– Какво?

Той се приведе и я целуна. Нежните му устни разделиха нейните бавно и грижовно. Дланта му обгърна врата ѝ и целувката продължи дълго.

– О, не – въздъхна Сабина, когато Тит вдигна глава.

– Не очаквах да чуя това – промърмори Тит.

– Не става дума за целувката. Беше прекрасна. А за другото.

– Че те обичам? – Той произнесе въпроса небрежно. – Откакто те видях за пръв път, ако искаш да знаеш. Ти беше всичко, за което едно шестнайсетгодишно момче може да мечтае, и досега не съм видял нищо по-прекрасно.

– Не съм предполагала. – Сабина си спомни всички нощи в Дакия, когато разговаряше с Тит, сгушена в скута на Викс, и потръпна. – Защо аз? Аз не заслужавам да ме обичат.

– Викс те обичаше.

– И ме мразеше. През повечето време. Обикновено причинявам неприятности на хората, които ме обичат.

– О, аз не линея от любов. – Гласът на Тит прозвуча безоблачно в мрака. – "За да се ожениш сполучливо, търси съпруга, която ти е лика-прилика", както е казал Овидий. А ние не си приличаме много, нали? Щях да те отегчавам до смърт, ако се беше омъжила за мен.

Може би. Но Сабина усети как я пронизва болка при мисълта какво е изгубила. Ако се бях омъжила за Тит? Със сигурност нямаше да живея в студен дом със съпруг, който ме мрази.

– Съжалявам – повтори Сабина, без да разбира защо.

Тит се наведе и я целуна отново – веднъж по устните и веднъж, много кратко, по овала на голата ѝ гърда.

– Лека нощ, Вибия Сабина.

– Лека нощ.

Тя остана до парапета и проследи с поглед как Тит се отдалечава, подсвирквайки си, през тъмната градина. Не погледна назад, но Сабина не откъсна очи от него, докато нощта не го погълна.

Обърна се и забеляза императрица Плотина, застанала под арката зад нея. Върху красивото ѝ мраморно лице беше изписана студена ненавист.

– Видях те... – подхвана яростно тя.

– О, гледай си работата – подхвърли Сабина и се отдалечи.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

ВИКС

– Ето как стоят нещата, центурионе – бакалинът, на когото плащах през последните пет години да се грижи за сина на Деметра, пристъпи от крак на крак и прочисти гърло – не мога да задържа момчето. Съпругата ми почина и моите момчета ще живеят при леля си. Тя няма къде да смести повече деца и...

– Сега ли намери да ми го кажеш? – намръщих се. – След две седмици тръгвам на поход за Парта!

– Знам – бакалинът се прокашля. – Хлапето ми харесва, но повече не мога да се грижа за него.

Погледнах към питомеца си. Беше станал на осем години – едва го познах, когато минах снишен през ниската врата на бакалницата в Мог. Красиво момче, високо за възрастта си, със светла къдрава коса и открито, любознателно личице. Сега изглеждаше блед и объркан, застанал между мен и бакалина, въртейки глава ту към него, ту към мен, докато си подхвърляхме горещия картоф.

Скръстих ръце пред бронята и се втренчих в него.

– Умееш ли да се биеш?

– Не – прошепна той.

– Да стреляш с лък?

– Не.

– Да се биеш нож?

– Не.

– Гръм и мълнии! – С къдравата коса и дългите мигли приличаше на момиче. Погледнах отново бакалина. – Задръж го още две седмици. Ще намери друг да го вземе, преди да тръгнем за Парта.

Чух как момчето затаи дъх, когато се извърнах. Но бях зает, много зает. Разполагах само с две седмици да подготвя центурия си за война.

– Викс, не! – запротестира Бойл, когато му подхвърлих колана и емблемата на опцио над сгъваемата масичка, побрала центурионската ми документация. – Върви по дяволите, не искам да съм опцио! Всички мразят тези гадни жаби! Защо избра мен?

– Защото си прекалено глупав да ме мамиш, прекалено добродушен да ме мразиш и прекалено едър да те разиграват – обясних аз. – Точно каквото ми трябва. И вече ще ме наричаш "центурионе", глупако! Офейквай и започвай да преглеждаш снаряжението на войниците. До сутринта искам подробен доклад и списък с липсващото.

– Късметлия съм, няма що! – измърмори Бойл и излезе навън. Широкото му галско лице беше почервеняло в тон с мантията му.

Никой от контуберниума ми не остана особено доволен от повишението ми, не и след като се погрижих да преместя всички в моя центурий. Но ми беше все едно дали са доволни. От години мечтаех да ръководя сам мъжете си и знаех какви точно искам. Преди да тръгнем на поход, умолявах, придумвах, подкупвах и търгувах с другите центуриони, за да ми дадат най-добрите войници от центуриите си.

– Ще ти дам едноседмична надница, ако ми преотстъпиш огромния африканец... забравих му името?

– Африканус. И няма да ти го дам. На бойното поле струва колкото трима легионери.

– Струва ли триседмична надница? Помисли си.

– Проклет кариерист! – мърмореха кисело другите центуриони.

Повечето не ме харесваха – изстрелях се направо в първа кохорта, докато те трябваше да си проправят път нагоре с нокти и зъби. Калени мъже от кариерата, десетина, че и двайсет години по-възрастни от мен. Аз бях най-младият и всички ми прехвърляха най-неприятните задачи, но на мен ми беше все едно. От мига, когато трите кохорти от Десети Фиделис поеха от Мог да се присъединят към легионите, определени да тръгнат на изток, усещах радостен, настойчив трепет, сякаш всеки удар на сърцето ми бие в ритъма на "най-после, най-после, най-после".

Не помня много от първоначалния поход. Тръгнахме от Мог с удвоена крачка, нетърпеливи да стигнем бойното поле, и нощем се строполявахме смъртно уморени в шатрите. Центурионите имаха право да яздят по време на похода, но последно се нуждаех от това да се прекатуря през глава от седлото пред погледите на войниците, които трябваше да ми се подчиняват и да ме уважават, но най-вече – да ме боготворят. Натоварвах се с пътната торба и оръжията като всички други и задавах убийствено темпо. Първия ден ги чух как мърморят недоволно зад гърба ми, но само изревах:

– Запейте марш! С пълни гърди, за да не заиграе камшикът!

След миг всички запяха как в Парта чукат овце. Гледаха ме намусено, но аз не им обръщах внимание. Същата вечер ги пришпорих да вдигнат за нула време лагера и после ги накарах да съберат шатрите, защото три ми се сториха провиснали.

– Лагер ли наричате това? Започвайте отначало!

Отстъпих назад, наблюдавайки с доброжелателна ярост как разпъват наново шатрите, за да ми угодят.

– Дребнав идиот – чух един от мъжете да мърмори, докато вдигаше палатката си за трети път. – Миналата седмица беше един от нас. За кого се мисли?

Не беше кой знае какво провинение, но исках всеки да си разбере мястото от самото начало.

– Ти! Излез отпред! – пролаях и изчаках всички да ни погледнат, преди да опра нос в неговия.

Бях го набелязал по-рано – всички легионери обичат да се оплакват, но всеки центурион си има по един професионален мърморко, който не спира да хленчи дори насън. Този беше испанец с черна четина по лицето и аз с удоволствие установих, че е по-висок от мен. Още по-добре.

– Да си уредим сметките! – предложих, когато събрахме достатъчно публика.

Бойл се хилеше в кръга около нас, защото знаеше какво ще последва, но останалите само ни наблюдаваха предпазливо.

– Какво? – попита кисело испанецът, ала в гласа му се долавяше предизвикателна нотка. Отлично. Бях избрал подходящия човек.

– "Какво, центурионе"! – изръмжах, изпълнен с благосклонност.

– Ще прескочим следващите три дни, които ти прекарваш в мрънкане на всеослушание, а аз се преструвам на глух, докато не изтърсиш нещо прекалено грубо и не ме принудиш да те накажа с бой заради неподчинение. Ще те наложа още тази вечер и ще спестим време. И ти ме удряй, ако искаш, сега не нося шлема и емблемите.

Ударих го два пъти, преди да посмее да отвърне. Улови ме през кръста – привърженик на близкия бой – и ръцете, които се сключиха около врата ми, бяха силни. Щеше да ми свърши работа, ако ми потрябва човек да удуши вражески страж в тъмна нощ... Боят беше приличен и аз му позволих да ми разкървави носа, преди да приложа хватката с ключ на ръката, която татко използваше навремето, за да ме постави на мястото ми. Мърморкото заби лице в калта. При това надълбоко.

– Така... – изправих се задъхано. – Повече да не съм те чул да се оплакваш, докато си в моя центурий. – Взех си лъвската кожа и си я наметнах през раменете. – Попита за кого се мисля? Би трябвало да знаеш кой съм. Аз съм мъжът, който поднесе главата на дакийския цар на императора. Аз съм мъжът, който носеше Орела ви. Аз съм ви центурион, нещастни миши лайна, затова се размърдайте и без повече приказки!

– Какво е лайно? – попита ме синът на Деметра, когато се прибрах в шатрата си.

– Нещо, което трябва да се научиш да казваш, ако искаш да спрат да те мислят за момиче. Дай ми парцал.

Той затършува във войнишката ми торба и извади парче протрит плат, което използвах за превръзки.

– Нарочно ли го направи?

Погледнах го. Все още се питах защо е тук. Защо се върнах в бакалията, вместо да постъпя правилно и да си тръгна? Защо се втренчих в красивото дребно личице и му казах: "Събирай си багажа. Идваш с мен в Патра."

Не биваше да постъпвам така. Беше редно поне да попитам първо Мира дали е съгласна да приюти дете на чужда жена, след като нейното вече е на път. Все още нямах опит със съпруги, но по такива въпроси жените сигурно предпочитат да си кажат мнението. Вероятно преди това трябваше всъщност да я уведомя, че синът на Деметра съществува... Но докато ухажвах Мира, когато се оженихме и се учех да живея с нея, с всички сили се стараех да спазвам поведение и моментът все не ми се струваше подходящ да ѝ кажа, че плащам, за да отглеждат детето на друга жена.

Трябваше да го обмисля предварително, да го направя по-добре. Но Мира беше отпътувала за Антиохия и аз нямах време да чакам отговор. А красивото момченце беше впило в мен огромните си кафяви очи и аз си представих как светът ще го сдъвче и изплюе, ако някой не го закали.

И ето го тук, седнал с кръстосани крака и светнали очи върху рогозката в моята шатра.

– Е? – настоя той любопитно. – Беше си го намислил, нали? Боя и речта и...

– До последната обида. – Притиснах парцалите към носа си и попих кръвта.

– Защо? Те продължават да мърморят и да те гледат начумерено.

– Но утре няма да мърморят.

– Не те харесват.

– Не е необходимо да ме харесват. Достатъчно е да ме уважават.

– Не те ли уважават?

– Все още не. Ще започнат да ме уважават, когато спечелим една-две битки, но няма страшно. На тяхно място и аз щях да се държа така.

Синът на Деметра примигна с дългите си мигли. Богове! Колко мекушав изглеждаше.

– Ще те науча да се биеш – обещах му. – Започваме от утре преди похода. Заспивай.

– Може ли утре да яздя коня? – Той се сви върху рогозката си като катерица. – В каруцата е скучно. Освен това ти не яздиш.

– Твоя воля. Но не казвай, че не съм те предупредил, когато те хвърли от седлото.

Тъкмо се унасях, когато гласът му долетя в мрака:

– Как да те наричам, доминус?

Прозях се замислено. Преди не му се беше отдавало случай да ме нарича някак. По време на кратките ми посещения ме гледаше ококорено и отронваше срамежливо "да" или "не" в отговор на лаконичните ми въпроси. Но вежливото обръщение сега беше излишно.

– Наричай ме "центурионе" пред войниците – отвърнах в тъмнината. – А когато сме насаме, "Викс" ще свърши работа.

– Викс? – Произнесе го смутено, сякаш ще го зашлевя за волността.

– Щеше да ме наричаш така, ако ти бях брат.

– Но ти не си ми брат.

– Не съм ти и баща. – Долавях, че би предпочел да ме нарича така, но не бях съгласен. – Имал си баща, не че го познавам, но не съм аз. Но ако ти бях брат, щеше да ми казваш "Викс", а аз имам брат и сестри в Британия горе-долу на твоята възраст. Така че се спираме на "Викс".

– Викс... – повтори колебливо той в мрака.

– Заспивай, Антиной.

След като вече беше мой, трябваше от време на време да си спомням името му.


ТИТ

– Някакъв съвет? – попита Тит бюста на баща си. В отговор той го гледаше, мраморен и мълчалив, и Тит въздъхна. Отдавна не беше изпитвал необходимост да се съветва с каменното лице на баща си, но старите навици го успокояваха. – Досега не съм произнасял реч от трибуната – добави той. – Ще ми помогнеш ли?

Тишина.

– Вече няма кой да ми помогне, нали?

Тит произнесе думите едва доловимо и отклони очи от бюста на баща си към празната ниша до него – нишата, където щеше да постави бюста на дядо си след днешната погребална процесия. Дядо му беше покойник и Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин вече се превърна в глава на семейството. Хората щяха да се допитват до него, а не обратното.

– Пак ли разговаряш със статуи? – Ения се появи на прага, скръстила ръце върху хълбоците. – Ще те помислят за луд, а сега си опората на семейството.

– Не го казвай – простена той.

– Истина е, дори да не го казвам – пристъпи напред и приглади диплите на траурната му тога. – Всички те очакват.

– Тогава ми пожелай успех – каза Тит и на любовницата си, и на баща си и преметна една дипла от черната вълна над главата си.

Независимо от сивото и студено небе мнозина достойни граждани бяха дошли да почетат бившия консул и изтъкнат държавник на Рим. Тит крачеше редом с прибулените опечалени в такт с тържествения вой на бронзовите рогове и се взираше безучастно напред, защото изблиците на скръб бяха неуместни. Чуваше как полусестрите му ридаят отзад, но на жените им беше позволено. Главата на семейството трябва да е по-твърд от камък. Усети как сълзи напират в очите му само веднъж, когато срещна погледа на сенатор Маркус Норбан, докуцукал упорито да участва в процесията, придружен от съпругата и дъщеря си в черни роби. Възрастният мъж му кимна като на равен. "Не мога да се равнявам с теб – помисли си Тит, – нито с другите. На двайсет и осем съм, незначителен чиновник, а защо всички ме гледате, сякаш съм важна особа?" Ала ролята му сега наистина беше съществена, беше глава на семейството с всички произтичащи от това задължения и отговорности и Тит кимна на Маркус с подобаваща сериозност и продължи напред.

Ако трябваше да избира, с погребалната процесия щеше да приключи въпроса. Щеше да остави праха на дядо си в криптата и да се прибере благодарно у дома за деветте дни траур, през които щеше да постави бюста на дядо си в нишата и от време на време да разговаря с него, докато свикне с новата си роля. Но първо се налагаше да произнесе хвалебственото слово, а за човек с високо социално положение като дядо му словото се произнасяше публично, от трибуната на Римския форум, за да го чуе цял Рим.

"Стегни се – заповяда си Тит. – И преди си произнасял речи."

Но никога от трибуната на Римския форум, където плебеите щяха да го слушат небрежно, за да критикуват после ораторските му умения, да обсъждат стила му и да се питат ще стигне ли донякъде в политиката. Никога не беше говорил пред толкова много колеги и висшестоящи, всичките наистина съсредоточени, а не задрямали или зачетени в петициите си, докато изнася дежурния си доклад. Никога не се беше изправял пред такова множество. Тит преглътна, когато процесията сви тържествено към форума и той забеляза, че всички места са заети от наострили слух римски граждани. Роговете замлъкнаха, докато се изкачваше на трибуната. Обърна се към аудиторията и всичките лица му се сториха като размазани розови петна. Примигна с надеждата зрението му да се проясни, но в следващия миг забеляза намръщени чела, раздразнение, прозевки, завист и нескрита злоба и си пожела отново да види петната.

Имаше и приятелски лица, разбира се – един-двама квестори, архитекта, проектирал Траяновите бани, сенатор Норбан му се усмихваше окуражително между съпругата и дъщеря си. Фаустина, не Сабина; Сабина вече беше заминала за Антиохия и несъмнено още не беше разбрала, че дядо му е починал. "Ще получиш писмо от нея не по-рано от месец", рече си Тит, но бе готов да размени писмото и двете си ръце, за да я види тук и сега сред тълпата, събрала се на Форума тази сутрин. Щеше да му се усмихне, да му кимне насърчително и да стопи буцата лед, заседнала в гърлото му. Ненадейно си припомни меките ѝ устни под неговите, още по-кадифените ѝ гърди и примигна силно да прогони образа. Милостиви богове! Такива мисли не бяха добре дошли в момента, когато предстоеше да произнесе погребално слово за дядо си.

По размазаните розови лица започваше да се изписва нетърпение. Тит прочисти гърло, пъхна длан между диплите на тогата си и вдигна глава. Как смяташе да започне? Толкова усърдно подготвя речта си, толкова се стара да съчини нещо задълбочено в чест на дядо си, а сега не си спомняше нито дума.

Очите му, шарещи отчаяно из тълпата, се спряха на малката сестра на Сабина. Фаустина, по-висока от майка си и баща си, седеше, покрила руси коси с черно було, наклонена напред и повдигнала вежди, сякаш да изтегли думите от устата му. Кимна му насърчително.

Тит прочисти гърло.

– Достойни граждани на Рим – прозвуча гласът му ясно, спокойно. – Марциал е казал, че "онзи скърби честно, който скърби без свидетели". Но когато загубят човек като моя почтен дядо Гней Арий Антоним, всички граждани на Рим трябва да скърбят заедно...

И словото се изля от устата му гладко от начало до край.


ВИКС

Хората често повтаряха, че Антиохия е Рим на Изтока, но аз не виждах прилика. Имаше колонади, акведукти и мраморни арени наистина, но нищо не напомняше Рим. Мъжете бяха дългокоси и боядисваха ноктите си като жени. Иврит, латински и разни други непознати за мен езици огласяха като екзотичен хор улиците. На един форум преброих повече проститутки, отколкото бях виждал в цял римски квартал или просто жените тук се обличаха така.

– Аквилифере! – поздрави ме Траян при първата инспекция на въодушевените кохорти от Десетия, по време на която се чуваха главно обещания за трофеи и победи през предстоящите години. – Плаването очевидно не е успяло да те убие.

– За малко, цезаре – отдадох му чест.

– Виждам, че вече не си аквилифер. Но още носиш лъвската кожа на Децебал.

– Да, цезаре.

Продължавах да нося вече прокъсаната кожа върху червената си мантия и когато Първото копие я видеше, винаги се мръщеше.

– Не е одобрена за центурионска униформа – повтаряше той до втръсване. – Свали я.

– Веднага – отдавах чест аз и никога не се подчинявах.

Получих тази лъвска кожа от ръката на Траян, същата ръка, която сега ме потупваше приятелски по рамото, за да ме поздрави за новия чин, и след този случай Първото копие изостави темата за лъвската ми кожа. Беше първокласен досадник и аз очаквах с нетърпение предстоящите месеци, когато щях да го дразня на воля, ламтейки да го изместя.

Антиохия беше душна, пренаселена и гъмжеше от римляни. Мог ми се струваше претъпкан през седмиците преди войната в Дакия, но в нея участваха само три легиона, а тук се бяха събрали цели седем плюс подкрепления от по няколко кохорти от западните легиони като нашите от Десетия. Към края на годината в Антиохия не бяха останали свободни квартири и аз се радвах, че изпратих Мира напред, за да ни осигури жилище. Щом отлепих устни от нейните, Мира закри очите ми с длан и ме поведе като залитащ слепец към няколкото уютни стаи, ѝ които щеше да се помещава домът ни до края на зимата. Войниците ми се заеха със зимните си занимания – игри на зарове, острене на мечове и чакане снегът, затрупал зимните проходи, да се стопи – а аз се установих при Мира.

– Викс! – Гласът ѝ долетя от кухнята. – Ела да си вземеш шлема от легена!

– Какво изобщо прави там? – влязох в спретнатата кухничка, където Мира беше извадила агнешко бутче от тухлената пещ и си мърмореше под нос. – Защо шлемът ми е пълен с вода?

– Вонеше и го измих – отвърна разсеяно тя. Коремът ѝ вече беше съвсем закръглен под престилката. – Не ми се мисли дори колко пъти си варил чорба в него над лагерния огън. Каква ли е на вкус чорбата, варена в шлем?

– Не ти трябва да знаеш. – Излях водата от шлема и го избърсах с туниката си. – Трябва да се излъска. – Погледнах към Антиной, който си играеше с дървено конче. – Какво ще кажеш, хлапе? Вече умееш да лъскаш метал по-добре от повечето ми мъже.

Той се втурна към парцалите. Мира го потупа нежно по главата, когато мина край нея.

– Гледай да приключиш преди залез-слънце! Полирането на снаряжение се брои за работа, Антиной. Знаеш, че не е редно да се работи на Шабат.

– На Шабат е редно да се похапне порядъчно. – Надзърнах над рамото ѝ към агнешкото, почерняло тук-там. – Това не прилича на ядене. Още ли не си се научила да боравиш с антиохийската пещ?

Тя ме удари с лъжицата. Кестенявата ѝ коса отрази оранжевите отблясъци на тухлената пещ.

– Излизай от кухнята!

Целунах плътните ѝ устни.

– Да, господарке.

Чух я да пее, докато се отдалечавах от кухнята – някаква весела монотонна мелодия, прекъсвана от тракане на тигани и пиперливи ругатни. Изругаех ли в нейно присъствие, Мира винаги се преструваше, че си запушва ушите, но от устата ѝ се изсипваха куп легионерски проклятия, когато изпуснеше някоя тенджера върху крака си. Антиной също учеше бързо.

– Защо не бива да казвам "проклет кучи син"? Мира го каза вчера на пекаря, когато се опита да ни пробута клисав хляб.

– Не ти забранявам да го казваш. Ако ще ругаеш, ругай като мъж. Въздържай се само пред съпругата ми.

– Чух ви! – подвикна Мира, без да се обръща.

Когато пристигнах в Антиохия с осемгодишното дете, тя ме погледна първо въпросително, после учудено.

– Кое е това красиво момиченце? – попита тя, а Антиной се намръщи и разроши къдриците си.

– Момче съм – поправи я той.

– Трябваше да ти разкажа за него по-рано – подех с въздишка и когато приключих, Мира ми се разсърди съвсем малко.

Колкото да разкраси лицето ми с един плесник, стоварен изненадващо бързо и силно за дребничка жена като нея. Оказа се, че съпругите предпочитат да ги питат дали искат да гледат чуждо дете, и то преди детето да се появи на прага им. Антиной обаче вървеше по петите ѝ толкова предано, толкова отчаяно се стараеше да я зарадва и се усмихваше толкова лъчезарно, когато го похвалеше, че тя се предаде бързо-бързо.

– Ще бъде добър брат на малкия Емануел – заключи тя, поглаждайки корема си. – Дали ще си приличат?

– Мислиш, че Антиной е мой син? – примигнах. – Обясних ти, че майка му го е родила, преди да се запознае с мен. Баща му бил чиновник от Бициния, умрял, преди аз да стъпя в Мог.

– Така твърдиш, но никой мъж не издържа син, който не е негов. Освен това прилича на теб.

Мира огледа Антиной, сновящ из новия си дом с дълги, наперени крачки, прекопирани от мен.

– Изобщо не прилича на мен – изсумтях. – Прекалено е красив. Като майка си.

– Значи майка му е била красива? – попита злокобно Мира.

– Ще отида да нагледам войниците – рекох припряно и излязох.

И без да съм натрупал дългогодишен семеен опит, знаех, че е невъзможно да спечеля такъв спор.

След трудното начало обаче положението се изглади и сега Антиной търкаше шлема ми, тананикайки, а Мира пееше в кухнята. На свой ред аз тръгнах да търся игла, за да зашия скъсаната подплата на шлема.

– Къде са конците? – извиках.

– Принадлежностите за шиене са в кошницата до моя стол – отговори Мира, без да ме поглежда. – Знаеш.

– Още не съм свикнал.

Сега сандалите ми стояха под леглото, точилата и парцалите ми за полиране – до купчината за кърпене, а мръсните ми туники отиваха в плетена кошница до леглото вместо на пода.

– Нищо не мога да намеря – оплаквах се през първата седмица от съвместния ни живот в Антиохия.

– Ще свикнеш – отсече Мира. – А сега да помислим как да махнем този фриз край стената.

– Какво му е?

– Има танцуващи момичета.

– Не са голи и прочее.

– Хора са. В къща не се държат картини и статуи на хора – обясни тя. – Само на неща като лозници и цветя.

– Защо не на хора?

– Бог не обича образи, създадени по негово подобие. Една крачка ги дели от идолопоклонничеството, Версенжеторикс от Масада – обясни мрачно тя!

– Не ме наричай така – потреперих аз.

– Вярно е – настоя тя. – Ти си последният син на Масада.

– И последният син на Масада трябва да боядиса фриза?

– Да, ако иска мир. Да не споменаваме вечеря.

На другия ден боядисах фриза. Филип, надарен със способността да рисува, когато не играеше на зарове, украси стената с доста прилични лозници и навити панделки, а Мира го разцелува по бузите и го натъпка с печена гъска.

– Ах, ти, гаден нехранимайко! – оплака се Филип. – Защо винаги ти се падат добри жени?

– Късметлия съм – отвърнах искрено.

Половината центуриони имаха съпруги, но повечето бяха или дебели, или пъпчиви и всички до една мърмореха дрезгаво като тромпетите, които ни призоваваха да се строим. С ефирната си походка, с будния си поглед и спретнатия син шал върху косите, Мира ги слагаше в малкия си джоб. Антиохия ѝ харесваше, легионът – също. Не се оплакваше и от пътуването дотук, а трудностите – паяци, протяжни часове по шосетата, странни местни обичаи – атакуваше с порой ругатни и решително запретнати ръкави.

– Дръжте се, паяци! – възкликваше доволно тя и размахваше метлата, докато се разлетеше прах. – Да видим кой ще надвие! Аз или пясъкът!

– Очаква с нетърпение похода през пролетта? – недоумяваше Бойл.

– Така казва – отвръщах самодоволно.

– Но съпругите на центурионите не придружават войската.

– Тази война не е като в Дакия – само армия и обоз. Този път императорът си води антураж, за да приема както подобава арменските царе. Перачки, чиновници, готвачи, бръснари, музиканти. Уредих Мира и момчето да пътуват с шивачките.

– Късметлия си ти, кучи сине! – измърмори отново Филип, но Юлий го сръга с лакът и той се поправи: – Съжалявам, центурионе.

Махнах небрежно, но се натъжих. За старите ми приятели нещата се бяха променили. От време на време ми гостуваха в свободните си часове, Мира ги гощаваше щедро с яхниите си и се шегувахме на воля, но когато бяхме в легиона в пълно бойно снаряжение, трябваше да ми отдават чест и да назовават ранга ми. И дори край трапезата ми, спестяваха най-пиперливите шеги и недоволството от другите офицери.

"Така е редно – успокои ме Тит в едно от дългите си писма от Рим. – Знаят, че забавляваш другите центуриони с истории от времето, когато си бил редови войник. Никой не се доверява напълно на човек, проправящ си път към върховете на служебната йерархия, Дребосък." Сега Тит беше голяма клечка в Рим – дядо му беше починал в края на годината и слуховете какво състояние е наследил приятелят ми стигнаха чак в Антиохия. Обмислих дали да не го помоля за заем – хората ми не получаваха редовно надниците си и какъв е смисълът да имаш богат приятел, ако не го използваш в оскъдни времена? – но дочух от един от секретарите на императора, че Траян също възнамерява да поиска заем, и реших да не злоупотребявам.

Антиной заподскача пред мен, размахал гордо шлема ми.

– Добре ли е?

– Като огледало.

Престорих се, че му нанасям саблен удар, и той отскочи, сниши се и заби малкия си юмрук в гърдите ми точно както го бях учил.

– Браво – потупах го по косата. – Но внимавай с гарда.

– Така ли?

– Дръж брадичката надолу, иначе ще те ударят по нея. Ето така...

– Измийте се и двамата – сгълча ни Мира. – Целите сте прашни. Този пустинен пясък е по-лош от всичко в Рим...

– Най-добре я послушай – предупредих по мъжки Антиной. – Знаеш какви са жените.

Той направи още един финт към хълбока ми и хукна към легена с чиста вода.

Лъснал от чистота, седнах пред малката маса. Антиной се настани до мен, а Мира забули коси и подхвана първата от молитвите на Шабат. Свещите хвърляха дружелюбни жълти кръгове върху масата, смекчавайки грубите грапавини по стената. Пламъчетата им озаряваха очите на Мира с меки отблясъци, докато напяваше прастарите думи, а ние с Антиной постепенно започвахме да разбираме смисъла им. Британец, грък и еврейка – всички събрани около масата на Шабат, мълвящи юдейски молитви. Когато приключихме, сложих в чиниите парчета агнешко и Мира задъвка лакомо. Ни помен от патрицианска префиненост. Виждах как от време на време докосва закръгления си корем и поглежда към надвесения над чинията Антиной, представяйки си как ще изглежда нашето момче на осем години. Облакътих се на стола и заотпивах на бавни глътки от бирата. Наблюдавах и харесвах видяното. Моята маса. Моята храна. Моята съпруга. Момче, която някак си ми беше станало син. И всичко това в моя дом, който притежавах благодарение на меча си.

Харесваше ми.

Но дори и през тази спокойна зима кръвта ми продължаваше да ври и кипи.

Нахлухме в Армения и я превзехме. Ние? Не, Траян я превзе. Планинска страна, с по-стръмни и по-каменисти върхове от дакийските, спускащи се към равни зелени долини. Нямаше ги благоуханните борове край Старата Сарм; само буйни реки и тесни планински проходи, обрамчени от скалисти зъбери. Траян ги прекоси с осемдесет хиляди войници и се установи в Елегея, където арменските принцове запристигаха един след друг, коленичеха и му засвидетелстваха преданост. Един от принцовете му подаде диадемата си със самодоволна физиономия, която те засърбяват пръстите да зашлевиш. Личеше си, че очаква Траян да му надене обратно диадемата с мило малко слово, но остана разочарован. Траян изрита принца и аз го чух да се жалва в коридора, недоумявайки къде е сбъркал. Ако ме беше питал, щях да му кажа – Траян мразеше самодоволството. Императорът подхвърли диадемата на иконома и му нареди да я претопи за съкровищницата.

Следващият сатрап се представи по-добре – подари на Траян кон, обучен да коленичи, сякаш се покланя. Траян се засмя и заръкопляска шумно, после извика:

– Изправете горкото животно! Не искам и конете да ми засвидетелстват вярност!

Адриан обаче караше коня да коленичи отново и отново, втренчен замислено в дългата му муцуна, сведена смирено в краката му. След това напусна Елегия и се върна в Антиохия, за да насочва дългите снабдителни линии, нижещи се далеч зад нас. Мразех този арогантен кучи син, но не мога да отрека, че си вършеше добре работата. За пръв път виждах продоволствията и припасите да пристигат толкова бързо, толкова навреме и без нито една буболечка.

Сабина не останала в Антиохия или поне така чух. Не бях я виждал, но разбрах, че заминала за Египет да наблюдава пролетното пълноводие от палубата на нилски кораб.

– Да бяхте зърнали лицето на легат Адриан – сподели въодушевено новината Първото копие, забравил обичайната си надменност. – Чаках в преддверието с изчисленията за необходимите провизии, когато една прислужница влезе да му предаде съобщението. Съпругата му го изпратила чак на другия ден след като отпътувала, представете си! Накарала момичето да го обяви на всеослушание, за да не се разкрещи легатът. Той сви устни, но продължи да диктува писмото си. Само дето перото в ръката му се пречупи на две. – Първото копие поклати глава. – Опазил ме Юпитер да го ядосам.

– Аз съм го ядосвал – похвалих му се аз. – Още не ме е убил.

– Щом си толкова неуязвим, препоръчвам ти да тръгнеш на север с легиона на Лусий Квет – рече язвително Първото копие. – Дано поохлади ентусиазма ти.

– Слушам! – отвърнах, но сърцето ми запя.

Армения се предаде бързо, но тук-там останаха малки средища на съпротива и Траян изпращаше свирепите си берберски ездачи да ги сломят. Нито аз, нито войниците ми бяхме кой знае какви кавалеристи, но ги бях обучил за трудни, бързи походи и, милостиви богове, моментът да покажат на какво са способни настъпи. Моето време настъпи. Траян завладя Армения, но и аз помогнах.

– Квет те похвали – рече ми императорът по време на една от инспекциите си. – Обикновено презира простите пехотинци като нас, но този път благоволи да ми каже, че твоите хора не са съвсем негодни.

– Обучавам ги допълнително, цезаре.

– Как?

Очите на Траян светнаха и той отпрати с едно махване двамата секретари, опитващи се да привлекат вниманието му с купчина спешни съобщения.

– Обучавам ги да се бият и извън строя, цезаре. Искам да умеят да се придвижват по тежък терен, да се сражават сами, но същевременно да се групират за минути.

Не знаех как точно да опиша на какво се опитвах толкова упорито да науча мъжете си. Не им харесваше, но през зимата в Антиохия не ги оставях на мира и сега продължавах да ги калявам сред арменските планини и край арменските реки.

– Искам да могат да се изправят срещу всекиго. Навсякъде. Да се бият по всякакъв начин.

– Не си се отказал от гладиаторските похвати, а? – Моят император не забравяше нищо.

– Стига да се използват на място, цезаре.

– Белегът, който ми остави, още личи. Кога беше? Преди десет години? – Той нави ръкав да погледне бледоморавата ивица и поклати глава при вида на сивеещите косми върху все още силната му ръка. – Милостиви богове! Остаряваме! Ще те изпратя пак с Квет.

И ние се впуснахме в разузнавателни мисии, в проучвателни походи и в гибелни набези през речните бродове. С войниците ми прекосявахме виещите се планински проходи, пълзяхме по скалистите скатове, лазехме през ниската лятна трева и прегазвахме реки, опирайки се на щитовете си, за да не ни отнесат бързеите. Убивах арменци с тесни азиатски лица и рошави бради, прибрах още три вражески знамена и хората ми спряха да се жалват, когато им нареждах да се разделят на малки групи, защото така успяваха да пробият вражеската блокада и да я разпръснат за секунди. Наричаха ме жестоко копеле, но се завърнаха с повече военни трофеи от всеки друг центурий в Десета част, а мен ме повишиха с два чина. Центурионът над мен загина в една схватка, а онзи над него умря от лагерна треска и императорът ме назначи първо на мястото на единия, а после – на втория.

– Вече не си младши центурион! – засмя се Мира, когато се прибрах вкъщи същата вечер. Сръчната ѝ игла ѝ спечели място сред императорската прислуга и тя се возеше в каруца с група бъбриви жени, които кърпеха купищата дрехи на многобройния антураж на Траян. – Първото копие сигурно е останал доволен.

– Очарован. – Сложих ѝ пръстена с перла, принадлежал на дебелия принц, когото заловихме. – Разбира, че скоро ще заема мястото му.

– Колко мило! – подкачи ме Мира и огледа възторжено пръстена. Вече живеехме в шатра вместо в тясното жилище в Антиохия, но Мира продължаваше да мете усърдно пясъка, да изтупва паяците от рогозките и да подрежда всичко толкова спретнато, че не знаех кое къде се намира.

– Къде са децата? – целунах я по врата.

– Ще пренощуват при Мириам. Антиной занесе сам бебето. Оказа се много грижовен брат. Не знаех, че момчетата харесват бебета.

– Той харесва нашето.

Дъщеря ни се роди без излишна шумотевица между Антиохия и Елегея. Мира се разочарова, че не е момче, но на мен ми олекна. Родеше ли ни се син, щяха да започнат споровете за ужасната церемония, наречена брит или брис. Както и да се произнасяше, бях се зарекъл синовете ми да я пропуснат.

– Няма да позволя да изрежат кожата от онази работа на сина ми! – възкликнах ужасен, когато Мира ми описа ритуала. – За нищо на света!

– Няма да изрежат и моята, нали? – попита неспокойно Антиной.

– Само през трупа ми – успокоих го. – Същото важи и за бебето.

Мира сви устни по начина, вещаещ неприятности. Ала вместо момче се роди Дина, малката Дина с тъмни коси и розови ръчички, винаги стиснати в юмручета като миниатюрни копия на моите, и спорът за церемонията се отложи.

– Щом Дина ще спи при Мириам тези вечер, да се възползваме!

– Вдигнах съпругата си на ръце и я положих върху рогозката. – Тутакси!

– Утре ще вземем момченцето на Мириам – предупреди ме Мира между целувките. – Обещах ѝ в замяна на тази нощ...

– Отлично. Утре вечер сме замислили засада.

С хората ми заловихме един сатрап, чиято каруца с изобилна плячка сви в погрешна пътека. Донесох на Мира златна огърлица с аметисти, къс сирийски лък на Антиной и сребърна гривна на Дина да си търка венците.


ПЛОТИНА

– Домина... – мъжът стисна ръката ѝ и я обсипа с целувки. – Не знам как да ви благодаря за съдействието. Вие сте богиня, слязла на земята да сее благодат...

– Ласкаете ме, сенаторе.

Плотина издърпа пръстите си. Не беше получавала толкова целувки през целия си семеен живот.

– Истинска богиня – продължи мъжът, изчервен до върха на голото си теме. – Ще разпоредя да изваят наново личната ми статуя на Юнона с чертите на вашия височайши лик. Сега пред мен стои Юнона в цялото си великолепие!

Той закри лице, сякаш заслепен от ярка светлина. Плотина приведе елегантно глава, но не му нареди да се изправи. Беше ѝ приятно да я боготворят на колене.

– Нали няма да забравиш малката услуга, за която те помолих, сенаторе?

– Не, разбира се! Ще се погрижа лично, уверявам ви.

– Много добре. И незабавно, моля.

Плотина задраска друго име върху восъчната плочица. Писмата на Траян от Изтока продължаваха да пестят похвалите към скъпия Публий, но императорът превъзнасяше до небесата други мъже. Винаги споменаваше някой си Авлий Корнелий Палма, високо ценен заради незнайно завоевание в Набатейското царство[59].

Луций Публилий Целзий също се радваше на безкрайна императорска благосклонност. Не беше редно да се окичват със слава за сметка на скъпия ѝ Публий, нали?

И когато Плотина научи за несполучливите инвестиции на един изтъкнат сенатор, всичко си дойде на мястото. Предложи да спаси семейното му имение, преди да го разпродадат на търг, и да отпусне зестра на дъщеря му, а той прие цената, изискана в замяна, без дори да му трепне окото.

– Дребен слух – обясни тихо тя. – Но дискретно. Една-две думи, разменени с колегите ти на следващото вечерно угощение. Помниш навярно как младият Палма прелъсти римско момиче от добро семейство, което се самоуби, защото той отказа да се ожени за него. Или как бившият консул Целзий изпразни държавната кесия? – Тези клевети бяха достатъчни да опетнят името им... Хора, набедени за развратници и крадци, нямаха никакъв шанс да станат императорски наследници. – Разбираш какво имам предвид, нали? За доброто на Рим е.

– Разбира се, домина.

– Няма да е зле да вметнеш и една-две думи за бившия консул Сервиан – добави замислено тя. И неговото име се появяваше често в писмата на Траян. – Защо не споменеш пред колегите си, че тайно се отдава на разврат и пиянство?

– Никой няма да ми повярва, домина. Сервиан е най-добродетелният мъж в Рим.

– Е, тогава остават само другите двама.

Достатъчно за днес.

Сенаторът се поклони и се заотдалечава заднишком, обсипвайки я с хвалебствия. Плотина побутна настрани восъчната плочица и приглади косата си, изпъстрена с достолепни и елегантни побелели кичури край слепоочията.

– Ликът ми върху статуя на Юнона – рече гласно тя. – Надявам се, няма да се обидиш, скъпа сестро?

На Плотина вече не ѝ се налагаше да ходи в храма, за да разговаря с Юнона. Беше сигурна, че небесната ѝ посестрима чува и одобрява всяка нейна дума.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

ТИТ

– Ения? – Тит влезе в атриума, където Ения хокаше две млади робини, задето се размотават с прането. – Прочети това и ми кажи дали не ме лъжат очите.

– Знаете, че не мога да чета, доминус. – Тя отпрати момичетата с кимване и се взря с присвити очи в свитъка в ръката му. – Това императорският печат ли е?

– Да. – Тит прочете отново съобщението – кратко и написано с ъгловат войнишки почерк. – Написано лично от императора, доколкото разбирам.

– Чак от Армения? – удиви се иначе невъзмутимата Ения. – Какво ти пише?

– Иска да му докладвам как върви строежът на баните. Освен това иска мнението ми и за други държавни дела. Но защо му е притрябвало моето мнение? На мен не ми хрумват никакви идеи. О, и ме моли за заем.

Ения се изсмя дрезгаво.

– Новините пътуват бързо, нали, доминус?

– Явно.

След смъртта на дядо му изненадите заваляха една след друга, но засега най-голямата беше завещанието му. Тит наследяваше цялото имущество на дядо си, както се очакваше. Неочакван се оказа размерът на имуществото.

– Кой би предположил, че старият господар е бил разсъдлив с парите? Та той живееше толкова скромно! – удиви се Ения.

Тит внезапно се оказал притежател на значително състояние, без да споменаваме по-абстрактните, но не по-малко доходоносни сребърни мини, дъскорезници, имения в Остия и Равена, Брудизиум и Цилиция, вили в Баие, Тиволи и Капри, флотилия от търговски кораби, гладиаторска школа, сграда с жилища под наем на Есквилинския хълм.

Очевидно новината за новопридобитото благосъстояние на Тит бе стигнала бързо до другия край на империята. "Войната е скъпо нещо – пишеше откровено Траян с едрия си, енергичен почерк. – Ако ми дадеш заем, хората ми ще получават редовно надниците си през зимата и аз няма да забравя помощта ти."

– Явно дори императорите заддъжняват – поклати глава Тит и се върна в кабинета си. – Особено когато поддържат многочислени армии. Ще се погрижа да изпратя средствата.

– Няма да си ги получиш никога – предупреди го Ения. – Всички го знаят. Кажат ли "заем", императорите имат предвид "подарък".

– "Всички се подчиняват охотно, когато ги управляват достойни мъже" – цитира Тит и надраска бележка да се посъветва с иконома още на сутринта. – Траян може да ми вземе живота, ако поиска, кой съм аз да му отказвам пари?

– Чудесен начин да обеднееш!

– Може би. Ще бъда беден, но обичан.

– Най-добре си намери богата съпруга, щом ще прахосваш с щедра ръка – промърмори Ения. – Като стана дума – хищниците пристигат след половин час и двама споменаха, че ще доведат дъщерите си.

– Сигурно предпочитат да ги наричат гости, а не хищници, Ения. – Тит обаче въздъхна неволно. – Дъщери?

– И една племенница – добави злокобно Ения.

– Е, виж дали ще успееш да ги сместиш. За предпочитане далеч от мен.

Откакто в Рим се разчу за завещанието на дядо му, броят на гостенките в дома на Тит значително се увеличи. Колеги, които преди не си правеха труда да приемат поканите му за вечеря, сега молеха не само да му гостуват, но и водеха рояци неомъжени сестри, дъщери, внучки и племенници...

– Трябваше да се ожениш, преди да почине старият господар. – Ения грабна захвърлена върху стола мантия и я заизтупва енергично. – Сега си най-апетитната хапка в Рим и, с твое извинение, доминус, но досега не съм видяла нито едно момиче, което да не прилича на красива акула, надушила кръв във водата.

– Сигурно поне една-две не ламтят само за... кръвта.

– Отварям си очите на четири, доминус, повярвай ми. Знаеш, че искам да се пенсионирам. Да ръководя домакинството сам-сама...

– Стига си се оплаквала – усмихна се Тит.

Знаеше колко доволна остана Ения, когато я помоли да му остане икономка.

– Аз? – учуди се тя. – Мислех, че ще ти помогна да се преместиш обратно в семейната къща и толкова. Вече ти трябва истински иконом.

– Нима не можеш да поддържаш ред в голямата купчина мрамор? – подкачи я той. След като дните на траур отминаха, той се премести в семейния дом, както се полагаше. Ала глава на семейството или не, му се струваше странно да се разпорежда като господар в къщата на дядо си. – Не бих поверил другиму домакинството си, Ения.

– Не очаквах да съм ти толкова необходима. – Тя го изгледа втренчено. – Сега нищо не ти пречи да си купиш от най-добрите куртизанки в Рим, доминус. Не ти трябва икономка с хаплив език. Знам какво представлявам.

– И аз знам. И знам колко си способна.

Тит вдигна хилавата ѝ ръка и ѝ надяна тежка златна гривна с цветя от гранат и халцедон. Първото наистина скъпо нещо, което купи. Наложи се да поеме дълбоко дъх при мисълта, че подобна покупка вече не се равнява на едномесечната му заплата.

– Е, май наистина е по-добре да остана – огледа тя възхитено гривната. – Иначе някоя усойница ще те подлъже и ще ти съсипе живота.

– Но ако си тук, ще бдиш над мен.

И Ения се грижеше за къщата, за робите и за гостите му по-добре, отколкото бе очаквал. Всяко момиче, прекрачило в преддверието му, попадаше първо под обстрела на зоркия ѝ поглед.

– Половин час – напомни му отново Ения и излезе, викайки на пажовете да претоплят виното, преди да им стопли гърбовете.

Тит се облегна в стола и прочете отново писмото на императора. "Как напредва строежа на банята ми? – питаше Траян след молбата за заема. – Мисля да те назнача да ръководиш и програмата ми за издръжка на сираците. Някой отклонява средства и ми трябва честен човек да спре кражбите. Кажи ми какво смяташ..."

Тит погледна към бюста на дядо си. Официалната посмъртна маска беше поставена церемониално в преддверието, но тук имаше по-неформален бюст на стареца, изваян с познатия благосклонен поглед.

– Императорът се допитва до мен – каза Тит. – Странни времена, а, дядо?

Все още се чувстваше неловко да се разпорежда в семейния дом, да отсъжда, когато подопечните му плебеи му поискат съвет, да се подписва с пръстена с авторитетния фамилен печат. Вече не беше Онзи, който цитира. Сега беше Онзи, който получава лични писма от императора. Сестрите му се отнасяха с уважение към него, вместо да го гълчат за рошавата коса или разсеяността му. По време на разисквания вече не си правеха оглушки, когато споделя мнението си, а го изслушваха почтително. Минувачите по улиците му се покланяха.

– Представи си! – възкликна Тит пред дядо си и излезе да посрещне гостите.


ВИКС

Една година, само една година и Армения падна.

– Цял Рим ще възпява победата! – заяви помпозно един от трибуните в Десетия – непотребен хлапак с благородно потекло, чийто глас още мутираше. – Ние сме герои!

– По-кротко, синко! – отсякох, но келешът с жълто около устата имаше право.

Рим ликуваше, защото се сдобихме с нова провинция и без да спрем да си поемем дъх, тръгнахме към Месопотамия. Първият ни официален набег в империята на партите. Още помня с какви гороломни възгласи приветствахме равните, плодородни земи, ширнали се между Тигър и Ефрат.

Двуцветна земя; гладки пустинни пясъци, преливащи в зелено край реките; скали и дюни, граничещи с тучни пасища, където пасяха кози, а номадите припряно събираха шатрите си при вида на римските Орли. Хиляди притоци прекосяваха земята между реките и краката ни шляпаха от сутрин до мрак, докато укрепленията се нижеха едно след друго по пътя ни. Траян минаваше през всяко укрепление и през всеки мост пешком до нас, ревейки с пълно гърло пиперливи маршови песни, и аз наблюдавах с просълзени очи как петдесетгодишният ни император с побелели коси крачи гологлав под слънцето, жилав и силен, и кара по-младите да ускоряват ход. В очите на много войници също напираха сълзи.

Пресякохме Месопотамия в широка дъга – Лусий Квет се движеше на изток, а императорът – за запад. Аз вече бях постоянно подкрепление на Квет. Той харесваше бързоногите ми мъже, които не изоставаха от кавалеристите му и умееха да атакуват мълниеносно или да дебнат нощем в гъсталаците и да изскачат ненадейно с викове и звънтяща стомана.

Същата пролет при едно нощно нападение изгубихме Юлий. С група мъже преследвахме оцелелите от месопотамската кохорта, чийто лагер разбихме в тъмна доба, и когато се върнах, открих Юлий да лежи по гръб със счупено копие, забито в хълбока му, и оцъклени очи, отразяващи лунната светлина. Плаках. И моето опцио Бойл нададе вой, когато изваждаше острието от хълбока на Юлий, а когато го прегърнах, ме заудря с огромните си юмруци по раменете, обзет от безпомощен гняв. Двамата изкопахме гроб на Юлий с голи ръце, пропъждайки мъжете, дошли да ни помогнат. Положихме Юлий в плодородната черна земя край брега на Ефрат и го погребахме с два бойни трофея, които свалих от собствената си броня, като символ на двамата врагове, повалени от него, преди копието да му отнеме живота. Един от най-добрите ми разузнавачи беше син на зидар и аз го накарах да издълбае в един камък името на Юлий.

– Напиши, че е бил потомък на благородния Юлий Цезар.

– Наистина ли е бил?

– Да.

Целият центурий се строи около гроба на Юлий и един по един войниците поляха с вино пръстта. Добри мъже. Не ме харесваха, но харесваха делата ми, обичаха да се хвалят с подвизите си пред другите легионери и да се перчат, че никой друг центурий от Десетия не би могъл да ни надмине. Независимо Дали се биеха в плътен строй зад огромния правоъгълник от вдигнати щитове, или разпръснати на четирийсет гръмогласни двойки, се вклиняваха във фаланга сред месопотамски войници, през онази година моите мъже изглеждаха непобедими. Месопотамия падна. Повишиха ме с още един чин.

Кръвта ми вреше и кипеше.

Отново презимувахме в Антиохия.

– Слава богу! – въздъхна Мира, успяла някак си да намери тясна стаичка на приземния етаж на висока сграда в западния квартал на града. – Като цяло приключенията не са ми неприятни, а и се радвам, че видях тази прекрасна страна, преди ти и хищническата ти шайка да я унищожите, но предпочитам да родя това бебе в леглото, а не в каруца.

– Този път си по-наедряла, нали? Така де... Не ти, а бебето – поправих се бързо, когато в очите на съпругата ми просветнаха смъртоносни искри. – Ти си стройна както винаги. Какви глезени само! Но бебето... бебето е по-голямо.

Мира забременя почти веднага след Дина, но не ми пречеше. Дъщеря ни не създаваше главоболия – беше кротка, нощем спеше непробудно, а сега гукаше и пълзеше по пръстения под, стиснала грубото дървено конче, което Антиной ѝ издялка. Поне на мен ми приличаше на кон. Учех го как да се бие с нож и вече можеше да наръга някого, но за дърводелство не го биваше изобщо. Сега седеше сбърчил чело в ъгъла и дялкаше правоъгълна цепеница.

– Какво ще бъде? – попитах го и се настаних предпазливо на ръба на леглото. Толкова дълго бях спал на рогозки върху твърдата земя, че дюшеците ми се струваха неудобно меки.

– Не знам. – Той завъртя цепеницата и я огледа оптимистично от всички страни. – Дали да не направя кубчета за новото бебе?

– Ти си истинско съкровище, Антиной. – Мира притисна с длан издутината под престилката си. – Ох, рита като муле! Името Анибал ще му подхожда.

– Мислех да го наречем Траян – предложих. – Или да изберем някое от другите имена на императора. Маркус Улпий Траян...

– Синът ми няма да се казва Улпий!

Мира успя криво-ляво да вдигне стъпало и да го подпре върху коляното си въпреки огромния корем и с мъка събу обувката от подутия си крак.

– Тогава Маркус? – Придърпах стъпалата ѝ в скута си и свалих другата обувка. – Не е лошо име. Познавам и друг Маркус. Сенаторът, който ми помогна да постъпя в легионите. И двамата са достойни мъже.

– Не съм сигурна, че искам момчето ми да носи името на римски император. – Мира разкриви лице, когато пръстите ми замасажираха подутите пръсти на краката ѝ. – Та... под големия пръст... Знам, че обожаваш Траян, Викс, но чувал ли си какво се случва отвъд Парта?

– Разбира се. Тит ми пише писма, а той винаги знае всичко.

Тит получи назначение на някакъв нов държавен пост в Рим и очевидно много разчитаха на него. Хлапето успяло да израсте в кариерата преди мен, но писмата му си бяха същите като преди. Все още цитираше философи, които не бях чел, и ме кореше, че съм варварин, защото пия неразредено вино.

– В последното му писмо пише за еврейските бунтове – напомни Мира. – В Киренайка, в Кипър, в Александрия. Хората недоволстват навсякъде и според Тит единствените мерки, които Траян взема, е да потуши вълненията с оръжие.

– Смълчава недоволните, нали?

– Засега. – Мира простена, когато палците ми притиснаха подутите ѝ пети. – Безценният ти император иска светът да застине на място и да не му създава главоболия, за да продължава да завладява все нови и нови територии. Такъв ли очакваш да бъде синът ти?

– Мъж като Траян? Да.

– Траян си е заровил главата в пясъка, както и ти – продължи Мира. – И двамата живеете в сън тук, на края на света. Хората в империята преживяват трудности и дори Траян не е способен да преодолее трудностите, изпращайки войски да ги стъпчат.

– Засега успява.

Мира ми се усмихна с кривата си усмивка, която означаваше, че ме смята за глупак, но не възнамерява да ми натрие носа. Понякога ми харесваше да предизвиквам тази усмивка само за да се позабавлявам.

– Кълна се, това бебе е не само по-голямо, но и по-тежко.

– Не е необходимо да го наричаме Маркус – помирително се обадих аз. – Понеже ти ще го извадиш на бял свят, на теб се полага честта да му избереш име.

Надявах се това да я поразмекне преди предстоящата свада за церемонията с обрязването. Уважавах традициите. Когато не бях на бойното поле, с Мира отбелязвахме Шабат всеки път в края на седмицата и аз произнасях молитвите с нея за още половин дузина религиозни празници през годината. Ала древен юдейски ритуал или не, ничий нож нямаше да доближи слабините на сина ми, когато е само на осем дни.

Малката Дина захвърли дървеното си конче и пропълзя до нас. Улови се за сандала ми и аз се наведох и я вдигнах с една ръка. Опрях я до корема на Мира и я попитах:

– Усещаш ли, мъниче? Брат ти рита.

– Проправя си път навън с ритници – оплака се щастливо Мира. – Слава богу, че това бебе ще се роди в легло.

Оказа се обаче, че греши.


След като отпразнувахме Сатурналия, аз поднових военното обучение на мъжете си. Известно време четох конско на Бойл, че ги е оставил да се разхайтят през зимата, после ги разделих на двойки, наредих им да упражняват саблени удари и подхвърлих на Антиной меча си.

– Тренирал съм – увери ме той и аз отстъпих назад със скръстени ръце.

Момчето започна да изпълнява упражненията. Размахваше меча, присвил съсредоточено големите си кафяви очи. Оръжието беше прекалено тежко за момче на неговата възраст, но щеше да свикне. Аз бях още по-малък, когато татко започна да ме обучава. Антиной вече беше навършил девет и изглеждаше все така красив, но се бореше срещу това с всички сили. Оглеждаше благоговейно драскотините, надявайки се да се превърнат в белези, и ми открадна камата, за да подстриже възкъсо къдриците си.

– Да видим дали ще продължават да ме наричат момиче – каза той, показвайки ми нащърбения си скалп.

– Не го насърчавай – предупреди ме Мира, когато се ухилих.

– Започва да налита на бой. Другите деца го подкачат, че е хубавец, и той веднага размахва юмруци. Необходимо ли беше да го учиш да се бие?

– Да – отвърнах. – Момчетата трябва да умеят да се бият. Особено ако изглеждат така.

Но той наистина вече не приличаше много на момиче. Беше кльощав, покрит с драскотини малък войник с охлузени колене, който въртеше меча ми като ветеран.

– Още веднъж. Два пъти по-бавно – извиках му. – Вече си бърз, сега ще работим за издръжливост.

В този момент земята се разлюля под краката ми. За миг се почудих дали не съм пиян, но другите мъже също залитаха. Чух уплашени викове. Земята се огъна и аз паднах на колене. Някъде издрънча натрошено стъкло. Вкопчих се в земята с две ръце, опитвайки се да се задържа за калдъръма. Войниците ми правеха същото. Сипеше се мазилка, рухваха камъни. Земята се успокои след цяла вечност.

– Какво... – вдигнах задъхано глава – какво беше това?

До мен Антиной се озърташе плахо. Беше се свил на топка на земята, но стискаше здраво меча ми.

– Просто земетресение – отвърна един от разузнавачите ми.

Вече беше станал и си изтупваше прахта от ръцете. Другите не помръдваха, втренчени недоверчиво в земята.

– Земята трепери. Често се случва там, откъдето идвам – Помпей. У дома никой не обръща внимание на земетресенията, освен ако не са много силни.

– Не ти вярвам. Кой не обръща внимание, когато земята се опитва да го изхвърли?

Изправих се предпазливо. Искаше ми се да остана на земята и да прошепна една-две молитви като Антиной и половината ми войници, но центурионът трябва да дава пример.

Проехтя нов грохот от падащи камъни.

– Сега сградите започват да се срутват – обяви ведро помпеецът. – Баща ми беше строител. Казваше, че земетресенията се отразяват добре на занаята, понеже половината къщи падат и трябва да се строят наново. Центурионе, къде отиваш?

Тичах да намеря кон и Антиной ме следваше по петите.

По-късно чух, че императорът се разминал на косъм със смъртта. Покривът рухнал над главата му, но той успял да скочи през прозореца. Една греда обаче смазала консула, с когото разговарял. Мнозина други загинаха сред отломките – изтъкнати римляни, антиохийски управници, гостуващи посланици. Чувах виковете на хората, останали под руините на рухналите си домове, но не спирах.

Докато не свих в нашата улица и не видях, че от сградата, където живеехме с Мира и дъщеря ни, не е останало нищо освен купчина камъни.


САБИНА

Тръстиковите сандали на Сабина се движеха беззвучно по пътеката, но Адриан говореше, без да обръща лице към нея.

– Как ти се стори Египет?

– Прекрасен. – Тя спря до Адриан, който застана под сянката на лаврово дърво, скръстил ръце зад гърба и вперил поглед в сияйната повърхност на малкия извор. – Плавах по течението на Нил като царица Клеопатра. И посетих Александрия, Бубастис, Карнак...

– Да, Плотина ме уведоми за... експедициите ти.

– За добродетелна жена като нея, Плотина се отличава с особено развинтено въображение.

Адриан вдигна очи от извора до краката си и изгледа многозначително Сабина от главата до петите – медальона като изрисувано око около врата ѝ, тънката памучна туника до глезените, златистия тен от дните, когато беше яздила с камила, за да види пирамидите, където са погребани древните фараони.

– Още ли се опитваш да ме шокираш? И какво е това?

– Това е Неферу. – Сабина погали стройния врат на котката в ръцете ѝ.

Двете ловни хрътки, които винаги следваха Адриан, проскимтяха, а котката изви дългия си гръб и им просъска. Имаше лъскава тъмна козина, високомерно триъгълно лице и огромни очи със златни халки върху клепачите.

– Недоумявам защо египтяните слагат обеци на котките си. – Адриан погали Неферу под брадичката. Тя замърка и изви гръб. Конете и кучетата обожават Адриан, помисли си Сабина, не е чудно, че очарова и котките. – Сигурно е болезнено за животните.

– Неферу е свещена котка. Подари ми я жрецът от Храма на Бастет[60], когато наблюдавах церемониите в Бубастис[61].

Адриан смръщи вежди.

– Пак оргии и странни ритуали?

– Всъщност се оказах в капан, когато Нил придойде неочаквано. Две седмици помагах да приберат реколтата, за да не изгние зърното. В знак на благодарност жреците ме поканиха да присъствам на церемонията. – Сабина вдигна презрително вежди.

– И откога боготворят с оргия всеки бог, за когото не си чувал? Навремето не беше толкова тесногръд, Адриан.

Той я изгледа студено и отново се втренчи в извора. Сабина галеше Неферу под брадичката и се любуваше на гледката. Градините на Дафни бяха известни по цял свят – стръмен пролом на няколко мили от Антиохия, осеян с лаврови и кипарисови гори, с изящни водни каскади, струящи между пищни жасминови храсти. Сабина чуваше тихия смях и отривистите стъпки на антиохийските влюбени, които се разхождаха по виещите се пътеки. Адриан обаче не помръдваше, впил очи в извора.

– Икономът казва, че често идваш тук – рече Сабина. – През кратките часове, когато не работиш.

Той не я чу.

– Дали ще отида някога в Египет? – промълви, но не на Сабина и хвърли дребна монета в извора. Приведе се и се взря съсредоточено в надиплената водна повърхност.

– Какво ти каза всевиждащият Касталиански извор? – в гласа на Сабина прозвуча едва доловим сарказъм.

– Вълничките ми казват, че ще видя Египет. – Очите на Адриан не примигнаха нито веднъж, докато повърхността на извора не стана отново гладка като огледало. – Но след доста време. Жалко... Бих искал да видя как водите на Нил прииждат през пролетта. И стилът на египетските сгради ми е интересен. Чувал съм за колоните, подпиращи покрива в Храма на Амон Ра в Карнак. Може би ще предвидя такава зала във вилата си, когато най-после я построя.

Не беше разговарял толкова дружелюбно със Сабина от цяла година. "Но пък през въпросната година не се задържах повече от две седмици при него." Съпругът ѝ явно предпочиташе амбициите си пред пътешествията, ала Сабина не възнамеряваше да последва примера му. Вече обмисляше да отпътува за Епидаврос[62] и да види прочутия Асклепеион[63]. Хора от цял свят се стичаха там да търсят изцеление. "Ще поработя в Залата на сънищата със свещените змии. Ще проверя дали жреците не прибират парите на поклонниците, залъгвайки ги с мними лекове. Ако открия, че мамят, ще пиша на Траян и ще сложим край на това..."

– Отдавна не си споменавал вилата си – рече Сабина най-сетне. Щом Адриан се държеше дружелюбно, беше готова да приеме охотно подадената ръка. – Ще започнеш ли най-после да я строиш?

– Когато разполагам със средства. Когато стана император.

Сабина отпъди хрътките, които душеха дългата опашка на Неферу.

– Виждам, че все още таиш невъзможни надежди.

– Невъзможни? – Адриан я погледна през рамо с високомерната си усмивка, от която винаги я засърбяваха дланите. – Касталианският извор ме увери, че е неизбежно.

– Той е просто локва с вода – отвърна рязко Сабина. – Заблуждаваш се, че Траян ще те посочи за наследник.

– Откъде знаеш? Приносът ми е неоценим. Без мен легионите на Траян щяха да останат без провизии...

– Да. Сигурна съм, че ще те потупа по гърба и щом войната свърши, ще те назначи отново за консул. Но няма да ти повери империята.

– Плотина твърди...

– Плотина не е тук да шепне в ухото на Траян. Но аз съм. Дори от Египет му пишех всеки месец и се обзалагам, че моите писма са му по-приятни от посланията на Плотина. За разлика от нея аз умея да го разсмивам. За какво, мислиш, се смеем? Или по-точно на кого?

Адриан се обърна към нея с бързината на опитен ловец и замахна с ръка. Неферу вдигна глава от ръката на Сабина и изсъска.

– Удари ме, ако искаш – предложи Сабина. – Ще покажа синината на Траян. Ще вечерям с него тази вечер. Покани ме. А теб?

Адриан свали ръка. Лицето му беше безизразно.

– Ще съжаляваш за това, Вибия Сабина.

– Когато станеш император ли? – Сабина се обърна, заобиколи хрътките и се отдалечи с плавна походка. – Ти говори с извора си, а аз ще говоря с императора. Да видим на кого ще се усмихне съдбата.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

ВИКС

Намерих ги след два дни.

Разчиствах купчината камъни с голи ръце. Бойл се трудеше мълчаливо до мен и с приглушен глас разпределяше войниците на групи. Те работеха до мен, мъчейки се с общи усилия да преместят тежък каменен къс. Сякаш изгубил дарслово, Антиной разчистваше по-дребните отломки. Аз не обръщах внимание на никого. Пробивах си трескаво път през купищата камъни и хоросан, дъски и тухли, съставлявали сградата. Четири етажа бяха рухнали и, милостиви богове, моята Мира беше най-отдолу. Открих вцепенено и смачкано женско тяло, но жената беше старица, косата ѝ изглеждаше червена от кръвта. Дъщерите на жената се разплакаха сърцераздирателно и аз осъзнах, че и други хора разчистват отломките – съседи, живели до или над мен, търсещи погребаните си семейства. Из целия град хората разкопаваха руините и викаха съпрузите, сестрите, децата си. Из целия град имаше безчинства и крадци, тършуващи из развалините за скъпоценности. Видях млад мъж да пребърква с алчен поглед джобовете на жена, просната на улицата със счупен крак. Претърсваше дрехите ѝ, глух за болезнените ѝ стенания. Застанах тихо зад него и му прекърших врата с голи ръце. Антиной ме гледаше втренчено, но аз не знаех какво да му кажа.

От време на време Бойл ме придумваше да поспя. Строполявах се върху земята и спях, увит в мантията; спях, докато събера сили да се изправя отново на крака и да започна да копая. Ръцете ми приличаха на кървави късове месо.

– Няма да я намерим, центурионе – предупреди ме огромният африканец – един от най-добрите ми бойци, – но аз не му обърнах внимание.

Призори на третия ден Бойл откри крак.

Дребен крак, стърчащ изпод купчина камъни и счупени греди. Крак с подуто стъпало и подут глезен.

Испанецът, когото ступах през първия ден от похода, постави ръка върху рамото ми. Аз се отдръпнах, коленичих върху руините и заразчиствах с шепи камъните. Две трески се забиха под нокътя на палеца ми чак до кокалчето, но усетих само притъпена болка. Бойл и огромният африканец заотместваха, ръмжейки, паднала греда. Първо освободих дребното стъпало на съпругата си, после посивелия ѝ от прахоляк пищял и накрая стигнах до прокъсания подгъв на вълнената ѝ дреха, покрил коляното.

Откъм купчината срутени греди долетя глас, немощен, но язвителен:

– Много се забави, съпруже.

Стената беше рухнала, но тухлената пещ не беше. Мира грабнала малката Дина и се свила под нея. В същия момент покривът паднал. Гредите щели да ги смажат, но две от тях се вклинила една в друга над пещта. Порой от камъни приклещил глезена на Мира, ала гредите и пещта ѝ осигурили мъничко убежище.

Мъжете ми проклинаха, крещяха, напрягаха мишци да вдигнат едната от гредите, а аз надникнах през пролуката в камъните. Виждах само кичур от косата на Мира и частица от ожуленото ѝ чело.

– Ранена си.

Сърцето ми заби като чук в гърдите, когато видях тъмнокафявата кръв. По скулата ѝ личеше голямо засъхнало петно.

– Не – възрази тя с дрезгав глас. – Това е родилна кръв.

– Какво?

– Гредите ме поразтърсиха. Бебето тръгна, преди камъните да се уталожат. – Отмести глава и аз видях гневните искри в окото на съпругата ми. – Заклех се това да се роди в къща. Не се сетих да уточня, че къщата трябва да е цяла.

– По-бързо! – изкрещях на войниците.

– Добре сме. Всички – гласът на Мира звучеше изморено, но, не е за вярване, и ведро. – Помагах на акушерката, когато братовчедките ми раждаха, и знам как се връзва пъпна връв...

– По-чевръсто! По-чевръсто!

Дъската проскърца и се плъзна настрани. Отскочих към мястото, където се беше запречила, пресегнах се в пролуката между отломките и вдигнах съпругата си – прашна, окървавена, изтощена и усмихната.

– Вода – отрони дрезгаво тя и аз я притиснах към себе си.

Сърцето ми още биеше като чук в гърдите и в главата ми все още отекваха виковете, проехтели в мига, когато зърнах стъпалото ѝ сред камънака. После осъзнах, че виковете са истински и излитат от разгневените вързопчета в ръцете на Мира. Едното беше Дина. Само кичур от черната ѝ коса стърчеше от шала, с който Мира я беше увила. Другото...

– Имаме втора дъщеря. – Мира ми подаде пищящия вързоп, покрит със засъхнала кръв и повит в синьото було на майка си. – Слава богу, че се роди лесно.

Чух как войниците ми си зашепнаха.

– Добра поличба – кимна Испанеца. – Родена сред кръв и руини, но жива и здрава. Като нас.

Бойл изкрещя на някого да донесе храна, вода и превръзки за глезена на Мира и Антиной хукна, изпреварил мъжете. Аз само треперех и прегръщах съпругата си.

– Обещах ти акушерка – рекох ѝ замаяно. – Обещах ти легло, истинско легло... и храна.

– Е, имахме някаква храна. – Мира сведе очи към набъбналите си гърди. – Млякото ми дойде веднага след раждането и кърмех и двете. – Сниши глас. – Дори изцедих малко и за мен. Два дни без вода... е, всеки би се възползвал. Мислех да я наречем Чая. Означава "жива". – Брадичката на Мира потрепери само за миг. – Можеше да умре.

– Всички можехте да умрете – казах и сълзите рукнаха по лицето ми.

В крайна сметка ролята на утешител се падна на съпругата ми, току-що извадена от собствения си гроб с по едно разплакано бебе в ръка.


ТИТ

Тит минаваше край дългия басейн в градината на сенатор Норбан, когато една вълна се надигна изневиделица и намокри сандалите му. Спря и се втренчи във водата, но повърхността сияеше невинно. Тит се обърна отново към къщата и друга вълна плисна и намокри края на тогата му. Този път чу кикот.

– Помислих си, че съм разгневил водната нимфа на фонтана – обясни той. – Но съм сигурен, че нимфите не се кикотят.

– Според мен се кикотят – лъскавата русокоса глава на Фаустина се надигна над мраморния ръб на басейна пред краката му и тя му се усмихна широко. – Нимфите са много глупави. В митовете само пият със сатирите и от време на време ги превръщат в дървета.

– Уместно наблюдение. Не е ли малко студено за плуване? – Пролетта беше дошла, ала слънцето все още огряваше меко новата трева. – Нимфите не се разболяват, но това не важи за сенаторските дъщери.

– Харесва ми. Студената вода е като мълния – стопля те, приспива ти се и дремеш цял следобед. – Фаустина вдигна глава към него. – Изглеждаш много сериозен и официален.

– Опасявам се, че наистина съм в много сериозно и официално настроение. Вкъщи ли е баща ти?

– Да, но мама ще те убие, ако го разтревожиш. Не се чувства добре и тя настоява да си почива.

Тит едва се сдържа да не изругае. Няколко дни размисля и се двоуми, преди да реши да се посъветва със сенатор Норбан, а сега се налагаше да отложи разговора.

– Важно ли е? – Фаустина скръсти ръце върху мраморния ръб на басейна.

– Не знам. Надявах се той да ми каже. – Тит премести купчината свитъци и восъчни плочици от едната си ръка в другата. Едва ги крепеше, ала не искаше да ги поверява на робите. – Отнася се за финансирането на банята.

– И по-точно?

– Нещо, заради което не си заслужава да си прекъсваш плуването...

– Финансови измами? – попита делово Фаустина.

– Хмм... да.

– Искаш ли да ти помогна?

Тя изкачи мраморните стъпала на басейна. Водата се стече по раменете ѝ и заструи от ръба на късата ѝ ленена туника – Венера, изплувала от вълните. Венера, разбира се, обикновено беше гола, но туниката на Фаустина, силно подгизнала и прозрачна, всъщност не скриваше... нищо. Тит се закашля и се втренчи в земята, докато тя тръгна невъзмутимо пред него към къщата. Седемгодишното момиченце, което пренесе на ръце у дома след сватбата на Сабина, беше пораснало много. Той се успокои, когато Фаустина вдигна захвърлената си на земята мантия и се уви в нея.

– Е, какво носиш? – Настани се на един стол в атриума и посочи наръча свитъци. – Да видим...

– Не бих посмял да отегчавам красиво момиче със скучни финансови въпроси.

– Предпочитам скучни финансови въпроси пред обожатели, които рецитират скучна поезия – отсече Фаустина.

– Мислех, че повечето момичета обичат да ги ухажват.

– Така изглежда. – Фаустина изпрати един роб в къщата да донесе нещо за пиене. – И аз мислех, че ще ми харесва. Помня колко мъже се въртяха около Сабина и очаквах с нетърпение да ми дойде редът. Сега обаче ми дотягат. По-възрастните бръщолевят за политика, по-младите за войни и всички надничат под фустата ми.

– Опитай се да не изглеждаш толкова привлекателна – предложи Тит. – Но ще ти струва много усилия. Подстрижи си косата. Носи конопени туники и си наплескай лицето със сажди. Или пробвай да си почерниш зъбите – той поклати глава. – Не, безполезно е, опасявам се.

– Ето защо те харесвам, Тит. – Фаустина се усмихна доволно.

– Всички превъзнасят красотата ми, но само ти се сещаш да го направиш, когато косата ми изглежда като мокра козина. Ето, пийни си мулсум, – тя издърпа първия свитък от ръката му и го замени с чашата топло вино с мед, която робът донесе, – а аз ще прегледам документите ти.

Тит се предаде и седна до нея. Все пак днес нямаше други задачи. Освен това в последното си писмо от Антиохия Сабина го молеше да наглежда малката ѝ сестра. "Според баща ми сега има повече ухажори от Елена Троянска, а аз не искам да си изгуби ума по някой противен плужек." Очевидно такава опасност не съществуваше.

Фаустина придърпа стола си до Тит и посочи един ред в свитъка, който държеше.

– Има ли разписки за всички постъпления?

– Да, ето ги. – Тит посочи на свой ред и отпи от претопленото вино с мед. – Откога умееш да боравиш толкова умело с цифри?

– Мама ни научи със Сабина да водим домашното счетоводство – отвърна разсеяно Фаустина. – Сабина не се стараеше много, но аз постоянствах. Какво е записано на тази плочица?

– Копия от поръчки от каменна кариера. Ако погледнеш тук...

След половин час Фаустина подсвирна замислено и вдигна очи:

– Е, мамят те.

Тит се втренчи над купчината свитъци, плочици и бележки с изчисления, заели цялата маса.

– Знам.

– Предполагам, че не мамят точно теб – добави Фаустина, – а Траян. Някой отклонява пари от средствата за строежа, при това много пари.

– И аз стигнах до това заключение миналата седмица – потвърди мрачно Тит. – Въпросът е кой е крадецът и какво да направя. Защото явно не става дума за обикновен писар, който прибира нещичко в джоба си.

– Всичко е въпрос на достъп – прецени Фаустина. – Кой има възможност да отклонява толкова средства?

– Цяла седмица си блъскам главата и твърдя, че никой от подчинените ми не е отговорен за кражба в такива мащаби. Те просто нямат необходимото влияние. Аз също. – Тит погледна изненадано Фаустина. – Да не би майка ти да те е обучавала и в тънкостите на финансовите измами, освен на домашното счетоводство?

– Разбира се. Робите и секретарите винаги се опитват да крадат. – Фаустина нави като въже мократа си коса и я преметна през рамо. – Малко брашно от склада, малко мрамор от големите доставки – всичко е пари. Според мен имаш два варианта, ако искаш да разкриеш измамника. Започни от върха на стълбата...

– Или?

– Или недей. Защото, който краде толкова много, няма да поиска да спре и ако е по-висшестоящ от теб, не бива да го ядосваш.

Тит си представи баните, чиито стени сега се възправяха върху основите изящно, както Фаустина се беше надигнала от водата.

– Ще го обмисля.

Известно време поседяха мълчаливо. Перото в ръката на Тит почукваше бавно по масата. Фаустина вдигна косата си на темето и от мокрите ѝ краища по врата ѝ заструиха капчици.

– Ще се опиташ да го спреш, нали? – попита тя след малко.

– Да.

Императорското домакинство... Стотиците секретари и домакини на императрица Плотина имаха достъп до официалните проекти. Всеки от тях би могъл да използва името на императора в своя изгода. Сподели го с Фаустина.

– Звучи като добро начало. – Фаустина взе перото от ръката на Тит и го заби в мокрия си кок, за да не се разпилее косата ѝ. – Внимавай, Тит.

– Императрицата ще ме подкрепи, сигурен съм.

Всъщност само безпощадно добродетелен човек като императрица Плотина би разбрал възмущението му. Повечето държавници в Рим биха си затворили очите с думите: "Всички крадат от обществените проекти, всички мамят, всички се облагодетелстват. Така върви светът."

"Може би – помисли си Тит. – Но не и когато аз отговарям за проекта".


ВИКС

Преди края на следващата година Парта беше наша. Аденистре, Вавилон, Селевкия[64], Ктесифон[65] – един след друг падаха градовете с невъзможни имена.

"Трудно ми е да следя победите", написа ми Тит в едно от писмата си. "Разбрах, че сте прегазили Гавгамела[66] също като Александър и с подобен резултат. Напоследък Сенатът отделя половината си време да разнищва кои са актьорите и кои – основните герои в драмата. Чувам, че един от тях си ти. Поздравления за чина, Първо копие."

Успях. Първи центурион в Десети Фиделис, макар да бях сред най-младите. Новият ми чин буквално означаваше "първи ред", защото бях пръв сред центурионите, но Първо копие ми се струваше по-благозвучно. Изпратиха бившето Първо копие обратно в Рим и той ми връчи с кисела физиономия емблемите си. След това щях да стана лагерен префект, а после – легат.

– Ще успея – казах на Мира, докато завиваше момичетата в леглото им в съседната стая. – Още две години война и ще стана легат.

– Да не дава Господ войната да свърши – каза сухо тя и целуна дъщерите ни.

И двете бяха смугли, пропуснали някак си червеникавите коси на родителите си, и понеже ги делеше по-малко от година разлика, приличаха на близначки. Почти еднакви розови пъпки, сгушени в леглото.

– Красиви са като картина – възкликна възхитено Мира, – но казва ли ми го някой? Не, винаги гледат Антиной.

– Не е виновен той.

Антиной беше на десет и растеше като жребче. Забележително жребче. Вече не приличаше на момиче, не и с безмилостно подстриганата коса и с широките рамене, но момчешката пухкавина по лицето му се стопяваше и разкриваше красиви черти – строга брадичка, нос, изваян като на бог от храм, остри скули, с които да дялаш мрамор. От години се мъчех и все не успявах да си спомня лицето на Деметра, но сега тя изплуваше пред очите ми всеки път, когато погледнех сина ѝ.

– Знаеш ли, вече трети мъж ме спира на улицата и ми предлага да го купи. – Мира сбърчи нос. – Няма да повярваш каква цена споменаха. И колко ми се умилкваха. И да не ти казвам колко омърсена се почувствах.

– Антиохийците си падат по красиви момчета – промърморих.

– Тази година ще го взема с мен.

– Няма ли да влошиш нещата? Римските войници са по-опасни от антиохийците. – Съпругата ми сви устни. – Викс, наясно съм какво става във военните ви лагери и знам, че го приемаш с твърде леко сърце. Но това не означава, че е правилно.

– Не и когато става дума за десетгодишния ми син. Не е правилно. – Целунах я по пътя в косите. – Не се безпокой, ще го опазим.

– Ще се наложи да се справяш сам, опасявам се, защото тази година ще остана в Антиохия. Трудно е да следваш легиона с едно бебе, да не говорим за две. Тази зима ще предпочета удобствата на града.

– Само че не в приземно жилище – накарах я да ми обещае.

Мира щеше да ми липсва, но в Антиохия имаше достатъчно армейски дела и щях да се връщам често. Представих си как извиквам името ѝ от прага, сподирян по петите от Антиной, как Дина докретва, залитайки, до мен и се улавя за ботуша ми, аз си свалям шлема и ѝ го слагам, а тя го събаря и започва да дъвче перата. Антиной я отлепя от ботуша ми и я подхвърля във въздуха, а Мира идва, прегърнала Чая, бърше ръце в престилката си и ме хока, задето не съм я предупредил, че си идваме. Обяснява как щяла да купи гъска, ако е знаела, че ще храни петима или по-скоро седмина, предвид бездънния ми стомах...

– Тази война беше добра за нас – усмихнах се и протегнах ръка, когато Мира затвори вратата на спалнята.

По косите ѝ припламнаха огнени отблясъци от последните лъчи на залеза и тя духна лампата. Чух нестройните ѝ стъпки да приближават до леглото. В края на деня накуцваше, когато беше изморена. Счупеният ѝ глезен зарасна добре, но си остана по-тромав.

– Знам, че войната беше добра за нас. – Мира легна до мен и преплете пръсти в моите под завивката. – Но сигурно е грях да се радваш на облагите от войната. Не ми изглежда правилно.

– Не е грях да си победител.

– Дори когато победителите изнасилват и плячкосват безогледно ли?

– Моите мъже не го правят. – Не им позволявах, а и Траян не насърчаваше грабителството. "Искам провинция, способна да плаща данъци, когато войната приключи", обясняваше той на легатите си и им нареждаше да държат войниците си под контрол.

– Днес получих писмо от чичо Симон – каза Мира, чертаейки кръгове върху голите ми гърди. – Дали са му земята в Юдея. Щял да се мести със семейството си в края на годината.

– Лошо време е избрал – отвърнах.

В Кирене или в Киренайка, не бях сигурен, беше избухнало еврейско въстание. Траян беше изпратил стария ми командир Квет и кавалерията му в Месопотамия, за да не се разразят бунтовете дотам.

– Юдея надживява всичко – тя изви глава върху рамото ми и ме погледна в мрака. – Защо да не се установим там?

– Какво? – засмях се.

– Вече не си обикновен войник, заложник на Десети Фиделис. Центурионите си сменят легионите. Когато войната свърши и станеш легат... – Представих си живо как чипият ѝ нос се сбърчва в тъмнината. – Може да помолиш за пост в Юдея. Ще заживеем сред свои.

– Моите хора са в Британия – напомних ѝ аз. – Много далеч от Юдея.

– Юдея е истинският дом на всички евреи – възрази строго Мира. – И наш. Искам момичетата да го видят. Няма проблем да ги влачим в плетени кошници след войската, докато са бебета, но трябва да израснат в порядъчен дом на подходящо място.

– По-късно... – затворих очи и се прозях. – Когато приключим с Парта. Утре се връщам в Ктесифон.

Наистина ли исках войната в Парта да свърши? Искаше ли императорът войната да свърши? Помня какво ми каза Траян една мека лятна вечер на палубата на кораба, скоро след като завзехме Ктесифон. Докладвах му за слуховете за еврейския метеж в Кипър, застанал в пълно бойно снаряжение пред писалището му. Бяхме отплавали по течението на Тигър, уж за няколкодневен отдих под слънцето след завладяването на три нови провинции, но Траян вече беше отегчен от почивката. Беше разположил писалището си на палубата и заобиколен от свитъци, драскаше бележки върху восъчна плочица.

– Трябва да въведем такси за прекарване на камили и коне през Тигър – каза разсеяно той, когато застанах пред него. – Имаш ли вести от Квет за евреите в Кипър?

– Носят се слухове за метеж, цезаре. За убити римляни. Обичайните мълви.

– Какви мълви?

– Че евреите изяждат жертвите си, правят си колани от червата им и сушат кожите им, за да ги използват като наметки.

– Ти как мислиш? – Траян се взря с присвити очи в плочицата и я приближи до лицето си. – Гръм и мълнии! Очите ми вече...

– Съпругата ми е еврейка, цезаре. – Докоснах крайчеца на износения син шал, който носех, завързан около врата си под бронята от деня, когато извадих Мира от руините след земетресението. – Още не е препасала червата ми през кръста си, макар че не си изтривам краката и оставям кални стъпки по подовете.

– Браво! Ще те изпратя в Кипър. Щом имаш съпруга еврейка, по-лесно ще разбереш какво се мъти. Вземи и бързоногия си центурий.

– Вече съм обучил всички центурии, цезаре.

Бях Първо Копие и имах право да налагам методите си на другите центуриони. Не им харесваше, но бяха длъжни да ми се подчиняват. Милостиви богове! Обичах да дърпам юздите!

– Тогава вземи най-добрите войници – реши Траян. – И ми изготви доклад за Кипър.

– Да, цезаре.

Той захвърли перото и стана. Тръгна към парапета на палубата. Наближаваше залез-слънце, лъчите позлатяваха водите и багреха брега в червено. Погледнах към плющящото платно, върху което името на Траян и титлите му бяха избродирани със златни конци. По заник буквите приличаха на огнени езици.

– Виж онзи кораб – посочи Траян и аз застанах до него пред парапета.

Телохранителите му стояха на няколко крачки, пратеници със сандъци, пълни със съобщения, секретари, готови да записват, каквото им продиктува, и няколко души от свитата му се навъртаха наоколо, но той говореше само на мен. Двамата се облегнахме на парапета като обикновени войници, обсъждащи дреболии.

– Онзи търговски кораб с червеното платно. Движи се към Каракс, а после ще отплава за Индия. Представи си! Индия!

Не можех да си представя. Толкова далеч ли се простираше светът? Нямаше ли да паднем от хоризонта, ако продължаваме все на изток?

– Каква страна е Индия, цезаре?

– Не знам – отвърна със замечтан глас той. – Бих искал да разбера. Да продължавам напред, да завладявам нови и нови земи. Струва си да се живее такъв живот. Искаш ли да отидеш в Индия, Версенжеторикс?

– Не и ако ще плаваме дотам – отвърнах. – Мразя кораби.

Той се засмя.

– Тогава ще се движиш по суша. Ще ти дам половината си легиони. Ще минеш от север. Другата половина ще тръгнат с мен към брега. Ще се срещнем в средата. Как ти звучи?

– Като добър план, цезаре.

– Може би е добър. Де да бях на двайсет и четири вместо на шейсет и четири.

– На шейсет и четири или не, цезаре, аз съм с вас. Дори да ме накарате да плавам с кораб.

Траян се засмя, вдигна ръка и помаха към кораба с червено платно, който се плъзгаше по водата, поел към Изтока.

– Хайде, запрятай ръкави. Върви в Кипър. Разбери защо, в името на всички богове, евреите отново се бунтуват.

Отдадох чест, събрах хората си, върнах се бързо в Антиохия и отплавах за Кипър.

Когато слязох на сушата...

Не искам да си спомням този ден.

Сънищата са достатъчно ужасни.


ПЛОТИНА

– Скъпа моя, колко си красива. – Плотина целуна високото като колона русокосо момиче по двете бузи. – Сенатор Норбан, чувам, че твоята Фаустина е обект на всеобщо възхищение. Още ли не си ѝ намерил съпруг?

– Тя ще реши сама, стига императорът да одобри избора ѝ. – Сенатор Норбан отметна глава назад, за да се усмихне на много по-високата си дъщеря. – Признавам егоистичното си задоволство, че все още не е избрала.

– Още не съм срещнала мъж, чиито достойнства да се равняват на бащините. – Фаустина го целуна по бузата. – О, богове, идва онзи ужасен досадник Сервиан. Татко, ще ми позволиш ли да се скрия?

– И аз щях да се скрия, ако можех.

Маркус ѝ махна добронамерено да върви и Фаустина се поклони бързо на Плотина и изчезна в атриума, пълен с гости. След малко се появи до майка си. "Едва на седемнайсет години – помисли си Плотина – а изящна като статуя!" Красива, но порядъчна в бледожълтата коприна; жизнерадостно, но достолепно поздравяваше всеки гост. Царско потекло, съчетано с царска зестра; хълбоци, създадени за бебета, и обноски, създадени за дворец. Защо, о, защо малката Фаустина не се беше родила първа? От нея щеше да излезе далеч по-добра съпруга за скъпия Публий от разпуснатата авантюристка, която ѝ се водеше сестра. Плотина затвори очи, припомнила си вечерното угощение, когато онази рокля шокира приближените на скъпия Публий. Слава на боговете, че уличницата сега гуляе в Ефес или в Сирия, или където и да е – достатъчно далеч във всеки случай, та разстоянието да заглушава мълвите за подвизите ѝ. В Рим, разбира се, говореха повече за болницата, която Сабина построи в някакво затънтено място из Панония и за зестрите, които дарява на бедните момичета в Кампания, отколкото за любовниците ѝ! Плотина не можеше да отрече, че развратницата е умна – прикриваше простъпките си с добри дела.

Гостите заемаха местата си в триклиниума, където вместо лектуси бяха подредени дълги редици столове. Публично четене на последния трактат на сенатор Норбан, който тази година се оттегли от Сената, но перото му продължаваше да твори. Плотина се намръщи, заемайки почетното си място начело на гостите. Щеше да изпита истинско облекчение, когато добрият сенатор поеме към отвъдния свят или поне спре да се меси в политиката. Мнението му все още тежеше прекалено много за нейния вкус, а той никога не бе проявявал към скъпия Публий повече от любезна търпимост. Въпреки това събитието предоставяше известни възможности...

– Легат Урбик! Може ли две думи? Бившият консул Адриан ми писа толкова възторжено за подвизите ти в Германия... познаваш го, нали? Търси подкрепа по един-два дребни въпроса, с които искам да ви запозная... Разбирам, че си търсите съпруга. Ще ви посъветвам да обърнете внимание на дъщерята на сенатор Норбан, Фаустина. Истинска красавица, а зестрата ѝ е... да, ползвам се с известно влияние в семейството на момичето. Мога да насоча избора ѝ. Нали ще намерите време да разговаряте с консул Адриан възможно най-скоро? Той ще приветства подкрепата ви...

Говорителят се изправи, готов да започне четенето на трактата, и легат Урбик се върна бързо на мястото си, изпълнен с надежди. Плотина приглади доволно диплите на тъмнозелената си роба. Не само средствата помагаха на скъпия Публий да се изкачва по стълбата, о, не. Поддръжниците, съюзниците, приятелите по високите етажи бяха далеч по-важни и тези мъже биха се шмугнали в шубраците като обидени змии, ако им предложат пари. Приемаха охотно обаче други неща.

– Магистрате, защо не седнеш до мен? Да разменим една-две думи...

Плотина сниши глас и декламацията на оратора погълна изреченото. Сенатор Норбан, обявил се за прекалено стар за публични речи, бе поканил младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин да прочете трактата му. Никога не покани скъпия Публий да чете трудовете му, а скъпият Публий му беше зет! Несъмнено добрият сенатор, също като всички в Рим, правеше мили очи на Тит Аврелий просто защото младокът получи от дядо си в наследство несметно състояние. Плотина се намръщи, когато младият мъж зае мястото си и заговори плавно с уверен и отмерен баритон. След миг императрицата се обърна отново към магистрата до нея.

– Чух, че съпругата ти е починала, магистрате... Колко тъжно. Искал си, разбрах, да си намериш бързо нова съпруга... майка за децата ти, да, много разумно. Ще те посъветвам да обърнеш внимание на дъщерята на сенатор Норбан – Фаустина. Момичето на първия ред, в жълто. Красавица, нали? Ползвам се с известно влияние в семейството и мога да насоча избора ѝ, уверявам те. Искам да обсъдя с теб един-два юридически въпроса, изникнали наскоро. Въпросите са от изключително значение за бившия консул Адриан...

Плотина се облегна назад и размаха ветрилото пред лицето си. Младият Тит се пошегува в края на първата част от трактата и тя се засмя с другите слушатели, без да я чува. Младата Фаустина скочи да го поздрави през кратката пауза и Плотина я проследи с добронамерен поглед. От нея щеше да излезе добра съпруга – на легата или на магистрата – който се окаже по-полезен. "Ще поканя момичето в двореца да тъчем заедно – реши Плотина. – За нея ще бъде чест, а аз ще ѝ намекна кого да избере".

Макар да беше жалко, че момичето не може да се омъжи за скъпия Публий.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

ВИКС

Профучах край Мира, край Антиной и момичетата право към виното.

– Викс?

Завъртях канелката, напълних чашата догоре и я изгълтах без вода. Изгори гърлото ми. Напълних отново чашата и я пресуших.

– Викс? – Мира ме наблюдаваше предпазливо от прага, прегърнала Чая. Носеше нова червена дреха, а момичетата бяха облечени в еднакви туники от розова вълна. Антиной отвори уста да ме поздрави, но я затвори. Не дойде с мен в Кипър, слава на боговете, но ме беше придружавал на достатъчно походи и знаеше как изглеждам след тежка битка.

Свалих си бронята и я захвърлих на пода. Метнах върху нея колана с меча и придърпах стол изпод масата. Седнах в средата на кухнята и си сипах още една чаша неразредено вино.

– Какво има, Викс?

Задържах виното в устата си, докато зъбите ми изтръпнат. Не помогна. Преглътнах.

– Кипър.

– Нямаше те цял месец. Очаквах да се върнеш след седмица или...

– Не е лесно... да копаеш гробове.

Малката Дина се втренчи в мен през кичура тъмна коса, изплъзнал се от панделката ѝ. Погребах момиченце на нейната възраст. Косата ѝ, втвърдена от засъхнала кръв, не се нуждаеше от панделка.

Мира ме гледа дълго, после улови ръката на Дина и изчезна в спалнята. Антиной я последва пъргаво като младо еленче. Озърнах се и видях обичайния спретнат и ведър оазис, в който Мира превръщаше всичките ни домове. Малък фриз с листа и лозници около вратата; сандъче в двора точно до прага, където отглеждаше ароматни билки за супата. Купчинка играчки на пода.

Мира се върна сама. Коленичи пред мен и ме погледна в очите.

– Какво стана?

– Евреите в Кипър се разбунтували. – Пръстите ми се сключиха по-силно около чашата. – Когато отидох, всичко беше свършило. Бяха останали само телата.

Тя закри уста с длан.

– О... О, Господи...

– Не, не Го видях в Кипър.

Мира скочи на крака и заснова напред-назад, скръстила ръце върху тънката си талия.

– Той е навсякъде – натърти тя. – Чух слуховете още когато се върнахме в Антиохия тази зима. В Александрия, казват, избили стотици хиляди евреи. А сега в Кипър...

– В Кипър не са убити евреи. – Пак напълних чашата. – Те са убийците.

– Добре – кимна съпругата ми.

Втренчих се в нея.

– Деца – поясних след малко. – Майки, старици, старци... невинни. Избити.

– Римляните избиват невинни в Александрия! – извиси глас Мира. – И в Месопотамия. За бога! Знаеш, че императорът изпрати войска да усмири евреите там. Начело с твоя командир Лусий Квет!

– Мира...

– И знаеш ли как усмири провинцията? Убивайки всеки евреин, мярнал се пред погледа му. – Тя затвори очи и поклати глава. – Ако това, което казваш за Кипър, е вярно... значи все пак са успели някак да отмъстят.

– Убили са хиляди. – Станах от стола. – Знаеш ли колко тела погребах? Една жена приличаше на теб. Дребничка жена с червена коса. Сигурно е била красива. Не че личеше, защото я бяха съблекли, изнасилили и накълцали. Римските легионери не са единствените на света, които изнасилват и избиват.

– И какво ще сполети евреите сега заради неколцината римляни, убити в Кипър? – Гласът ѝ прозвуча пискливо. – Колкото евреи ще платят с живота си за смъртта на една римска жена?

– О, не беше само една – озъбих се аз. – И те дори не успяха да ми обяснят какво е предизвикало клането. Защо се събудили една сутрин и решили да избият всичките си съседи, които не празнуват Шабат, Мира сплете ръце около гърдите си, сякаш ѝ е студено.

– Не разбираш...

– Не, не разбирам – обърнах ѝ гръб. – Никога няма да разбера.

– Стотици години... – започна рязко тя, но гласът ѝ секна... – да те обвиняват за всяка чумна епидемия, за всяка сушава година, да те убиват и изпращат в изгнаничество, да ти отнемат всичко, за да задоволят каприза на поредния нов император на Рим...

– Не си преживявала такова нещо – прекъснах я и се обърнах отново към нея. – Семейството ти благоденства и живее мирно в Рим от три поколения...

– Преживее ли го един, преживяват го всички. Защо според теб помним Масада, Викс? Защото хората там са били наши братя. Би трябвало да го знаеш по-добре от всички!

– Знам само, че цял месец копах гробове. – Захвърлих чашата си към стената и тя се разби на парчета. – А сега ми заповядаха да замина при Квет в Месопотамия и навярно ще копая още.

– Този път гробове за евреи. Ако изобщо са останали евреи в Месопотамия.

Мира прехапа устни.

– Ще се увериш лично. Този път идваш с мен. Ти и децата.

– Не. Няма да дойда.

– Няма да те оставя в Антиохия, когато избиват евреи! С мен ще си в безопасност.

– Очакваш да последвам онзи касапин Квет? – изкрещя тя. – Да ти сервирам печено телешко всяка вечер, когато се прибереш у дома, подгизнал от кръвта на еврейски бунтовници? Никъде няма да ходя. Оставам тук с дъщерите си.

– Твоите дъщери? Забрави ли, че са и мои, а ти си ми съпруга и ще ходиш, където ти кажа...

– Този път няма да тръгна с теб, дори да опреш нож в гърлото ми!

Едва не я ударих. Тя забеляза и вирна предизвикателно брадичка. Аз се върнах до виното и този път не си направих труда да вземам чаша. Надигнах стомната с две ръце и загълтах жадно. Зад мен прозвуча приглушено хлипане и леките стъпки на Мира се отдалечиха към спалнята. Не се обърнах. Отпих още една дълга глътка. Не бях се напивал отдавна, но тази нощ се напих. Не помогна. Все още виждах гробовете в слънчевия остров. Толкова красиво място, стаило такъв ужас!

На другия ден се събудих следобед, свит на кухненския под. Езикът ми сякаш беше обрасъл с козина и ковашки чукове налагаха черепа ми, но някой ми беше събул сандалите и ме беше завил. Отворих с мъка залепналия си клепач и видях съпругата ми да ме гледа: чиста и спретната, седеше на стола, обгърнала колене. Очите ѝ бяха зачервени, а плътните ѝ устни не се усмихваха.

– Гррхх...

Затворих отново очи.

Тишина. Усетих тънко кутре да се свива около моето. Тя не продумваше. И аз не продумвах.

Върнах се сам в легиона.

Тази година нищо не вървеше както трябва.

Още щом се прибрах в Десетия, лошите новини заваляха една след друга. Нови бунтове – в Армения, в Месопотамия, във Вавилон. Навсякъде, във всяка завладяна територия, привидно толкова спокойна, лумваха пожари.

– Разпрострели сме се прекалено много – изкоментира Бойл. Бях го назначил за центурион още щом станах Първо копие. Сега ми докладваше, а огромните му пръсти шареха напред-назад по перата върху шлема му. – Един цар мъти водите в Армения, а миналата седмица в сражение в Месопотамия убиха един легат. Не можем да покрием толкова територии със седем легиона.

– Е, не е необходимо да я покриваме цялата – рекох изнурено.

– Къде е разпределен Десетият?

Тръгнахме след дванайсет часа. Квет, неукротимият бербер, ме поздрави с ръкостискане и кимване.

– Твоето момче ли е това? – попита той, сочейки Антиной, който за пореден път ме придружаваше. – Вече не прилича толкова на момиче.

Антиной се усмихна широко. Сега имаше собствен меч и извит сирийски нож, с който си подрязваше косата, преди дори да си помисли да се накъдри. Миналата пролет реши да подстриже и косите на Дина и Чая и недоумяваше защо Мира е толкова разстроена.

– И те искат да са подстригани – обясни Антиной, а Мира се втренчи в гологлавите ни дъщери и ми каза, че е време да заведа Антиной пак на поход.

Взех го, но го следях зорко. Мира имаше право; мнозина в легионите харесваха красиви момчета, а дори с подстриганата коса и загорялото от слънцето лице Антиной беше смущаващо красив. Затова му дадох меч и го посъветвах да го използва смело в случай на нужда.

– Умееш ли да въртиш меча, момче? – изръмжа му Квет, също забелязал оръжието. – Или е само за показ?

– Упражнявам се от осемгодишен – отвърна гордо Антиной. – Викс ме учи да ловувам! Вече улучвам заек от петдесет стъпки и...

Побутнах го да мълчи. Квет се изкикоти и аз се запитах дали Мира не е права. Дали наистина е изколил всички евреи в провинцията, мярнали се пред погледа му.

Не попитах. Не събрах сили.

Завзехме отново Осроене[67] благодарение на няколко бързи сражения и уловка, която замислих лично (няма значение каква). Върнахме си и още няколко града, но те представляваха само отделни оазиси на порядък сред всеобщия хаос. Препускахме по течението на Ефрат и този път виждах очи, изучаващи ни изпитателно иззад папратите, очи, които искаха само едно – да украсят мястото между лопатките ми с дръжка на кама. Не заспивах мигом, въодушевен от победоносни битки както предишния път, когато прекосявахме тези земи.

Пред Ктесифон водихме истинско сражение. От момче мечтаех за такова – войници докъдето поглед стига, скрити зад щитовете, непоклатими, неумолими, стиснали гибелни копия, сияещи ярко под слънцето. Траян ни предвождаше и аз виждах гордата му сива глава в далечината и чувах как преторианците му го молят да си сложи шлема. Виждах войниците си – изопнали мишци, нетърпеливи и калени в боя. Докоснах амулета около врата ми и зашепнах набързо молитва към бога на войната, когото все още си представях като татко. Отправих една молитва и към бога на Мира – колкото повече небесна подкрепа преди битка, толкова по-добре – и после скочих от коня и се строих в редиците на пехотинците. Този ден убих шестима или седмина. Вярно, мъжете в Парта си мажеха косите с благовонни масла и си боядисваха клепачите с къна, но бяха свирепи воини. Приклещиха ме трима. Чули, че крещя заповеди, решиха да сломят хората ми, оставяйки ги без предводител. "Идиоти – мислех си гневно, – войниците ми ще довършат битката и през трупа ми." Противниците ни обаче не го знаеха и затягаха обръча около мен. Пронизах единия и халосах другия с издатината на шита си, но третият щеше да ми намушка врата с извитата си сабя, ако Филип от дясната ми страна не беше забил копието си в гърлото му. Видях как мъжът поглежда кървавото острие, стърчащо от адамовата му ябълка, и рухва върху стъпканата трева. Кимнах задъхано на Филип – безмълвен войнишки жест, стаил повече признателност от едночасово цветисто словоизлияние. Той ми кимна в отговор и в същия момент изкрещя, защото друга извита вражеска сабя откри пролуката между бронята на гърдите и на гърба му. Филип умря, преди крясъкът да затихне в гърлото му. И аз изкрещях и в този миг всичко залитна на една страна. По-късно се наложи Бойл три пъти да ми повтори, че врагът е побягнал, че сме победили. Победихме или поне така ми казаха. След тази битка ръцете ми бяха окървавени до лактите, защото накълцах на парчета убиеца на Филип, и оттогава войниците от Десетия започнаха да ме наричат Версенжеторикс Червения.

Последваха нови мълниеносни набези. И така – цяла година. Колко ли мили от империята прекосих? Нощни сражения, кратки схватки сред блата и пустинни пясъци. Много малко нощи в Антиохия с Мира. Прибрах се у дома след пет месеца и Чая нямаше представа кой съм. Разплака се и скри лице в пазвата на майка си, когато ме видя с високия ми шлем.

– Ще те опознае отново – успокои ме Мира.

– Кога? Утре тръгвам пак. Императорът иска да отида в Хатра, а после...

– О – рече съпругата ми с безизразно лице.

– Няма да е задълго – опитах се да я окуража. – Щом завземем Харта, ще се върна в Антиохия.

– Така каза и след Селевкия.

– Е, нали ти настоя да останеш тук? – отвърнах рязко.

– Плюят по мен на пазара – съобщи тя с безучастен глас. – Питат ме дали ям мъртви бебета като еврейските бунтовници в Александрия. Отговарям им, че в Александрия няма живи евреи, които да ядат каквото и да било, още по-малко бебета. Обикновено в този момент ме заплюват.

– Мира...

– Не извеждам много момичетата. Кой плюе по невръстни момиченца? – Ръката ѝ помилва лъскавата тъмна коса на Чая, най-сетне пораснала след непохватната подстрижка на Антиной.

– Римляните!

– Антиохийците! – възразих.

– И те са римляни – отрони изморено Мира. – Кога ще се приберем у дома, Викс?

– Не знам – казах ѝ и я целунах.

Тя също ме целуна и до устната ѝ се изви трапчинка, но по-късно през нощта, когато мислеше, че съм заспал, я чух да плаче. Дълго, конвулсивно хлипане разтърсваше тялото ѝ, свито на кълбо в най-далечния край на леглото. Милостиви богове, олекна ми, когато тръгнах.


ТИТ

– Едно момиче иска да говори с теб, доминус.

– Не е домина Юлия Статилия, нали? – Млада вдовица със съмнителна слава, приятелка на сестрите на Тит, напоследък нарочила Тит като изключително подходящ да ѝ стане четвърти съпруг. Тит не беше особено запленен от идеята. – Кажи ѝ, че съм излязъл. Всъщност кажи ѝ, че съм заминал за Африка или за Индия. Коя е по-далеч?

– Не е тази горгона, доминус – гласът на Ения прозвуча доволно. – Дошла е дъщерята на сенатор Норбан.

– Фаустина? – Тит стана от стола зад писалището. – Покани я.

Малката сестра на Сабина влезе, следвана от секретар и няколко прислужници, порозовяла като роклята си от горещината навън и с много самодоволно изражение. – Кажи ми, че съм неотразима.

– Неотразима си – съгласи се Тит.

– Кажи ми и че съм умна. И смела.

– Несъмнено – поклони ѝ се той. – Но защо?

Фаустина го изгледа самонадеяно.

– Защото открих кой краде от баните ти.

– "Да приемеш услуга означава да си продадеш свободата" – промърмори Тит.

– Сир – обяви доволно Фаустина.

– Сир или Кир?

Лицето ѝ помръкна.

– Двама ли са?

– Няма значение. Така или иначе ще приема услугата ти и ще ти стана роб. Кой краде от баните ми?

Фаустина се обърна към Ения с ослепителна усмивка.

– Ения, нали? Ще заведеш ли прислужниците ми в кухнята? Сипи им нещо разхладително. Цял следобед ме следват търпеливо и заслужават да подвият крак.

– Да, домина – икономката на Тит изгледа замислено Фаустина от вдигнатата високо руса коса до подгъва на розовата ѝ дреха. – Хайде, момичета.

Щом вратата на кабинета се затвори, Фаустина се обърна отново към Тит.

– Обещах на Басус да говорим насаме.

– Басус? – Тит се втренчи в секретаря, шмугнал се в стаята след прислужниците на Фаустина и сега стоеше в ъгъла с притеснено и уплашено изражение. – Той ли е крадецът?

Мъжът го погледна възмутено.

– Домина Фаустина не каза, че ще хвърлят вината...

– Никой не те обвинява в нищо. – Фаустина го потупа успокоително по рамото и го поведе към стола. – Поседни, докато поговоря с Тит Аврелий.

– Знаех си... – промърмори мъжът.

Императорски секретар, съдейки по спретнатата тога и изцапаните с мастило пръсти. Млад секретар от Гърция вероятно, който си изкарва прехраната с красив почерк и няколко говорими езика.

– Отворя ли си устата – изхленчи мъжът, – ще ме набедят за крадец. Защо ли ви послушах, домина?

– Никой няма да те набеждава – отвърна мило Фаустина и дръпна Тит в срещуположния ъгъл. – Гледай да не го притесняваш – прошепна му. – Едва успях да го убедя да дойде.

– Щом не е крадецът, кой е той тогава? – сниши глас Тит.

– Така... – Фаустина прочисти гърло, сякаш се готви да изнася реч. – Мислехме, че крадецът ти е иконом или служител от императорското домакинство, някой с достъп и на отговорен пост. Но разбрах, че опитите ти да го разкриеш са ударили на камък.

– В общи линии.

Всяка улика, която Тит се опитваше да проследи през последните месеци, сякаш водеше до свитък, изчезнал от обществения архив, или до ревизор, ненадейно преместен в Африка. Или до чиновник, който се изчервяваше и онемяваше и отказваше да продума и дума, колкото и злато да му предлагаше Тит.

– Предпочитам да запазя главата си върху раменете, благодаря – отговори му веднъж дребен, възпълен претор и излезе, без да се сбогува.

Всички следи го отвеждаха до задънена улица.

– Е... – продължи, без да я подканват, Фаустина. – Реших да стигна до първоизточника.

Тит я погледна стреснато. Погледна към Басус и после отново към нея.

– Какво си направила?

Ения почука и влезе. Секретарят подскочи нервно.

– Студена отвара от черници – обяви тя и подаде на Фаустина две ледени чаши. – Погрижете се господарят да си я изпие, домина. Здравословно е в горещ ден като днешния. Доминус, отмених следобедните ви срещи с подопечните на семейство Аврелии.

– Не биваше...

– Разполагайте свободно с времето си – прекъсна го Ения, вирна многозначително глава и излезе.

– Харесва ми – кимна Фаустина замислено. – Любовница ли ти е?

– Всъщност... – заекна Тит.

– Какво? Не съм шокирана. Една прислужница на татко му е била любовница, докато е бил ерген. Двете с мама са добри приятелки.

– Няма да разискваме тази тема!

– Всички интересни теми са забранени! – Фаустина подаде чашата си на нервния секретар, потупа го още веднъж по рамото и поднесе втората на Тит. – Изпий си черниците, Тит... та значи... често ходя в двореца, императрица Плотина ме кани да тъчем заедно, представи си. Но най-вече да ми обяснява за кого от ухажорите си да се омъжа и да намеква колко би желала аз да съм съпруга на Адриан вместо Сабина. Последния път обаче я извикаха за малко и аз останах сама в стаята ѝ. Случайно забелязах къде държи личните си документи. И – допълни Фаустина – потършувах, докато намеря счетоводните ѝ книжа.

Тит се задави с отварата.

– Шпионирала си императрицата на Рим?

– Каква ужасна дума! – възкликна ведро Фаустина. – Да речем, че благодарение на щастливата случайност, на празната стая и на моята наблюдателност се натъкнах на интересна информация. Знаеш ли, че има досие на всеки, който работи в императорското домакинство?

"Защо", запита се неволно Тит. Обществените въпроси, съдебните решения и служебните назначения не влизаха в работата на Плотина. Защо императрицата на Рим си води личен архив?

– Какво откри?

– Нищо. – Фаустина побутна настрани купчина свитъци и се облегна на писалището му. – Точно това ми се стори странно. Императрицата не купува нито един аршин коприна, без да си запише цената, но ненадейно се появяват огромни приходи, без нито дума откъде идват. Не можех да отнеса нищо, но преписах няколко реда...

– Не са убедително доказателство – посочи Тит, когато тя извади шепа надраскани набързо бележки.

– Знам. Затова цяла седмица се навъртах около секретарите на императрицата и накрая открих Басус. Един от нисшите чиновници на императрицата. Когато му показах бележките, пребледня като платно. Отказа да ми каже каквото и да било, но го убедих да поговори с теб.

– Как успя?

– Защото никой не може да ми откаже – подхвърли нехайно Фаустина. – И защото му обясних, че си един от най-богатите мъже в Рим и ще платиш щедро за информацията.

– Тоест обещала си бог знае колко пари от кесията ми срещу бог знае какви сведения?

– Горе-долу.

Тръпчинките на Фаустина просияха срещу него. Изглеждаше като майска роза в светлорозовата си дреха и невинна като новородено агънце. Тъмните ѝ очи искряха доволно.

Тит затвори очи.

– Изкушаваш ме да извърша престъпление – промърмори той. – Е, вече съм нагазил надълбоко. Да чуем какво ще ми каже секретарят.

По лицето на Басус вече се стичаха ручеи от пот.

– Не искам неприятности, доминус – заекна той. – Искам просто да се върна в Атина, където да преписвам лекции. Ще ви кажа какво знам и после трябва да изчезна. Разбирате ли, доминус?

– Кораб до Атина и кесия с едногодишна издръжка – обеща Тит. Все още се учудваше, че може да щракне с пръсти и да прахоса огромна сума, без да му мигне окото. Че парите са разковничето, което разрешава проблемите му. – Слушам те, Басус.

Секретарят сведе поглед. Фаустина го потупа по ръката и му дари усмивка, с каквато навярно Елена Троянска е убедила стотици троянци да се изправят срещу смъртта заради нея. Басус преглътна тежко.

– Виждам какво ли не – избърбори той. – Не са само вашите бани, макар и от тях да постъпват сериозни суми. Парите прииждат от стотици различни места, доминус, и после изтичат. Подкупи, подаръци, заеми под масата. Постове – обещани, изтъргувани или направо продадени. Шантажират хората и ги изпращат в изгнание. Бележките на домина Фаустина... сега ще ви покажа...

– Кой? – прекъсна го Тит. – Кой го прави? Кражбите, подкупите, шантажа?

– Не се ли досещате, доминус? – погледна го безизразно Басус. – Императрица Плотина.


ВИКС

Хатра беше истинско дяволско гърло. Проклинам мига, когато я зърнах. Прашна крепост, снишена край източния път към Вавилон; само пясък и бръснещи ветрове, ширнали се докъдето поглед стига. Мухите нападнаха мъжете, преди да разгънат шатрите, мълнии прорязаха небето и яростни порои се сипнаха и намокриха подпалките. Легионерите в лагера приличаха на изсъхнали мумии с напукани устни и шалове около носовете срещу пясъчните вихрушки.

– Радвам се, че ми изпратиха подкрепление – посрещна ме легатът, на когото рапортувах. – Но дано си носите вода. В тази пустош няма и капчица. – Изгледа ме с присвити очи – веднага разбрах, че е един от образцовите легати на Траян. От онези, които са се сраснали с броните и говорят латински по-недодялано от мен. – Ти си Версенжеторикс Червения, нали?

– Да.

– Чувал съм за теб. Според Лусий Квет не си напълно безполезен в сражение.

– Спомена ли колко пъти му спасих живота?

– Бербери! Все някой трябва да ги спасява. Всичките са луди. Отиди да докладваш лично на императора, ще иска да научи веднага новините от Селевкия. Излезе да наблюдава поредната безуспешна кавалерийска атака. – Легатът се изсмя грубо. – Добре дошъл в Хадес. Не си очаквал такава жега, обзалагам се.

Не бях виждал моя император от няколко месеца и се наложи да прикрия стъписаното си изражение, когато той обърна коня си между рояка преторианци и офицери и ме поздрави. Около устните му се бяха врязали нови дълбоки бразди, очите му бяха помътнели и единият ъгъл на устата му беше извит надолу, сякаш е постоянно намръщен. Спомних си слуховете, че императорът припаднал преди няколко месеца и цяла седмица бил на легло, но фучал от гняв през цялото време. Реших, че злите езици преувеличават. Траян да се разболее? Мъжът, способен да върви от изгрев до залез-слънце и после да надпие цял легион? Невъзможно. Ала наистина ми се стори болен, когато скочих от коня и му отдадох чест. Усмивката му обаче беше топла както винаги.

– Версенжеторикс! Точно ти ни трябваш за обсадата! Как смяташ – по-лесно ли е от Старата Сарм?

Огледах с присвити очи стените, издигащи се сякаш от маранята. Римската кавалерия атакуваше обезсърчено портите и чух далечно свистене на стрели.

– Вижда ми се по-трудно, цезаре.

– И на мен – съгласи се мрачно императорът. – Този път няма как да счупим водопроводите. Онова беше наистина лесно.

– Аз го измислих, цезаре. Плана да счупим тръбите. Помолих Тит да го представи вместо мен.

– Така ли? Бива го младия Тит Аврелий. Един от малцината честни мъже в Рим, ако не греша. Не е лошо, че сега е и един от най-богатите.

– Добро момче – съгласих се. – Не ми се зловиди, че обра лаврите за моите тръби.

– Адриан пробва да си припише заслугата – изсумтя Траян. – А сега ми разкажи за Селевкия.

– Не трябва ли да се отдалечим, цезаре? – Отново чух да просвистява стрела. – В обсега им сме. Ако извадят късмет...

А и идиотът не носеше шлем. Главата му сияеше под яркото слънце като излъскана сребърна монета.

– Не изглупявай – махна небрежно императорът. – Селевсис! Разкажи ми!

Траян носеше обикновена войнишка броня, но някой върху стените на Хатра навярно бе разпознал гордата побеляла глава. По средата на разказа ми за плячкосания град Селевсис една стрела се заби с глухо тупване по-близо до нас. Чух дрезгаво гъргорене. Кавалерийският офицер до Траян, който си вееше с потна длан и се оплакваше от мухите, се опитваше да говори през стърчащата в гърлото му дръжка. Строполи се от седлото и по пясъка заструи кръв.

Не ми остана време да извикам. Спуснах се напред, улових Траян за ръката, дръпнах го яростно и го съборих от коня. Пареща болка прониза рамото ми, но не ѝ обърнах внимание. Траян падна на земята, а аз се хвърлих върху него. Сред крясъци и трополене на копита преторианците се скупчиха около нас. Някой ме вдигна, трима стражи заобиколиха императора с извадени мечове и го поведоха бързо към лагера. Траян се смееше. Понечих да тръгна след него и дясното ми рамо изтръпна от болка. Погледнах надолу и видях стрелата, забита точно до ръба на бронята ми.

– Прекрасно – изръмжах.

Четири години участвах в най-напечените битки в Парта и нямах нито една драскотина, а сега ме раниха още през първия ден в Хатра. Стиснах зъби и издърпах стрелата. По ръката ми рукна кръв. Упражненията с щит утре щяха да ми се сторят много забавни.

– Версенжеторикс! – извика някой. Вдигнах очи и видях моя император. Около устните му вече нямаше дълбоки бразди, той се усмихваше като щастливо момче. – Добър рефлекс, дължа ти благодарност...

– МЛЪКНИ! – изревах аз с най-гръмогласния си центурионски тон. Императорът на Рим примигна, а преторианците и офицерите му зейнаха. – КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ ПОВТАРЯМЕ ДА СИ НОСИШ ШЛЕМА?

Императорът отвори уста, но аз не възнамерявах да слушам оправданията му. Стражите и офицерите зад него зяпнаха още по-смаяно (и ръцете им се помаяха върху дръжките на мечовете), когато забих показалец в гърдите на Траян и му изкрещях с пълни дробове, че е идиот. Идиот да стои толкова близо до врага и още по-голям идиот да стои толкова близо по време на сражение. Накрая думите ми изневериха и преминах на проклятия. Изчерпах и проклятията. Тогава го изпепелих с яростен поглед. Императорът на Рим се взираше в мен с нямо удивление и когато най-сетне млъкнах, ме потупа по раненото рамо.

– Хайде, хайде, момче, не се вълнувай толкова.

– ДА НЕ СЕ ВЪЛНУВАМ? – изкрещях аз и понечих да започна отначало, но дори от лекото потупване по рамото ми причерня от болка и притиснах раната с приглушена ругатня.

– Превържи я – разпореди императорът.

– Да, цезаре – промърморих сърдито.

– После ела в шатрата ми. Искам ти и мъжете ти да останете тук с мен, докато превземем Хатра, но после ще те изпратя в Дакия.

– Дакия?

Гневът ми тутакси стихна. Проследих с поглед как се обръща и се отдалечава с познатата енергична походка. Закуцуках след него, стиснал рамото си.

– Дакийците пак създават неприятности – обясни Траян, без да забавя ход. – Сигурно си мислят, че съм ги изпуснал от поглед, копелетата! А и свиках много войници от дакийските легиони, доста са отънели. Ти познаваш Дакия, там си от самото начало, затова ще вземеш хората си и с Десетия ще усмирите дакийците. Поздравления, легате. – Той ме потупа по здравото рамо. – Десети Фиделис е твой.

Мой?

– Аз... – заекнах като момченце и офицерите се спогледаха ухилени. Мнозина от тях бяха започнали кариерата си като обикновени редници, също като мен. – Давате ми легион само защото ви отклоних от пътя на стрелата? Аз не... искам да кажа... не съм го планирал...

– Не, вече бях решил да ти дам легион. Такъв гороломен глас заслужава нещо по-добро от Първо копие. А понеже ми спаси живота, надявам се да приемеш това... – Свали един пръстен и ми го подаде. – И това. – Целуна ме сърдечно по бузата. – А сега се превържи и ела в шатрата ми за инструкции.

– Цезаре...

Само толкова успях да изрека. Имах сълзи в очите, кръв – по ръката, целувка по лицето и радост в сърцето. Погледнах пръстена. Обикновена халка от тежко злато, върху която беше гравирана думата Партикус. Титлата, с която Сенатът почете Траян: "Завоевател на Парта". Надянах го на средния си пръст. Пасна ми все едно е правен за мен.

– Партикус – промълвих дрезгаво.

– Радвам се, че му се разкрещя – сподели ми един от преторианците на Траян. – Непрекъснато му повтаряме да си носи шлема, но той не ще и да чуе. Ще го убият някой ден, глупака му с глупак.

– Не и докато съм жив – отвърнах и не усетих никаква болка, когато лекарят зашиваше разкъсаното ми рамо. Когато приключи, татуирах върху рамото си цифрата X. Като Десети Фиделис.

Моят Десети.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

ПЛОТИНА

– Простете, домина, но някой настоява за аудиенция.

– Много съм заета.

Плотина дописа старателно бележката върху восъчната плочица и се пресегна за друга. Четири робини сновяха зад нея, понесли купчина копринени роби, готови за гладене. Други две кърпеха, а двама пажове чакаха нареждания, но зад писалището императрицата на Рим се трудеше по-усърдно от всички, взети заедно. Трябваше да издигнат статуя на Траян в новия му форум... зимните ѝ роби и мантии трябваше да се извадят от дрешника и да се проверят за молци... някакъв благородник, провинциален губернатор, задлъжнял напоследък, вероятно щеше да подкрепи охотно скъпия Публий, ако получи заем... избите за вино пак гъмжаха от паяци... Милостива Юнона! Колко много работа! Императрицата на Римската империя беше най-отруденият роб в нея!

– Посетителят е много настойчив, домина – обади се пак икономът. – Той...

– Не ме интересува кой е. Тази сутрин нямам време за разговори.

Плотина прегледа набързо последното писмо от съпруга си – кратко и любезно както винаги, все едно изсечено с меч между сраженията. Траян определено нямаше дарба за изтънчена кореспонденция. Сигурно щеше да се наложи да го посети, ако войната се проточеше още. Преди две години отпътува за Антиохия и прекара един-два много официални месеца до него, както се полага на порядъчна съпруга, но пътешествието не беше никак приятно. Източни мухи, източно вино и източни уличници, които се наричаха римски благороднички и най-безочливо очакваха да вечеря с тях. "По-скоро ще отложа посещението с още една година."

– Посетителят е Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин, домина – упорстваше икономът ѝ. – Каза, че е изключително важно.

– Той ли е глух, или ти? Не искам да ме безпокоят.

"Особено за да угодя на това парвеню, на което всички предричат бляскаво бъдеще." Редките писма на Траян винаги превъзнасяха до небесата едно или друго дело на Тит – колко бързо напредва строежът на баните, колко деликатно е изгладил някакъв раздор в Сената. Скъпият Публий жънеше далеч по-похвални постижения, но не и аплодисменти! Плотина пусна няколко слуха за новия фаворит на Траян – че е пияница, че боготвори непристойни чуждестранни идоли като Изида[68] и Акер[69], а не порядъчните римски богове – но удари на камък. Момчето беше отегчително и ужасяващо добродетелно.

– Опасявам се, че въпросът е неотложен, домина – уверен глас прекъсна иконома и Плотина вдигна поглед и видя изправения неотстъпчиво през писалището ѝ младеж. – Трябва да разговарям с вас и предпочитам да останем насаме.

– Нямаш право да нахълтваш в личния ми кабинет.

– Вие нямате право да се възползвате нелегално от държавните фондове – отвърна той. – Но ако предпочитате да го обсъдим пред робите, нямам нищо против.

Плотина зяпна. Зад Тит икономът се ококори. Две робини, заети да сгъват робите на Плотина, вдигнаха стъписано погледи, а трето момиче закри устни с длан и зашепна на пажа, който държеше чашата на Плотина с овесена отвара.

– Оставете ни сами – разпореди императрицата.

Тит изчака и последният роб да излезе и вратата да се затвори зад гърба му.

– Благодаря – кимна той и седна без покана.

Носеше туника и сандали – дори не си беше направил труда да облече тога! – и беше неизбръснат, сякаш току-що е станал от леглото и е дошъл, без да се отбива в банята.

– Така ли се явяваш пред императрицата си? – попита ледено Плотина. – С набола брада и с безпочвени обвинения?

Той извади няколко свитъка и ги разгъна върху писалището.

– Не са безпочвени.

Плотина погледна първия свитък.

– Какво? Намекваш, че са от личното ми счетоводство? Ежедневно ги преглеждам и нищо не липсва, уверявам те.

– Погрижих се лично. Информаторът ми постави копия в кабинета ви, след като ми донесе оригиналите.

Информатор? Плотина се пресегна и грабна първия свитък. Два реда бяха достатъчни да я смразят до костите.

– Как си се добрал до личните ми документи?

Някой от робите? Ще накарам да го разпънат на кръст, ще...

– Няма значение кой ми ги донесе. Замина отдавна и няма да го намерите.

– Как смееш...

– Много съм изморен, домина. Цяла седмица разнищвах долните ви измами и повече от седмица се питах как да постъпя. Затова ще бъда кратък. – Тит отметна косата от челото си и я погледна прямо. – Вършите кражби, императрице Плотина, и мога да го докажа. Крадете от средствата за строежа на баните на Траян, от програмата за издръжка на сираци и от други проекти.

– Няма да давам обяснения на такива като теб. – Плотина мобилизира цялата си решителност. Гласът ѝ прозвуча категорично, но безучастно, сякаш разговаря с безочлив роб. – Императриците имат подбуди, непонятни за дребни нищожества като теб.

– Не ме интересуват подбудите ви, домина.

А! Плотина се поотпусна. Усети как самообладанието ѝ се възвръща.

– Какво те интересува тогава?

Той я погледна мълчаливо.

– Едва ли си търсиш богата съпруга, предвид състоянието, което получи от дядо си. Може би искаш да добавиш нещо по-бляскаво към името си вместо титлата квестор? – Тя се подсмихна. – "Консул" ли ти харесва повече? Ще вмъкна името ти в списъка за следващата година.

Не звучеше зле. Младият Тит Аврелий, един от най-богатите мъже в Рим, да ѝ стане длъжник. Богат млад консул, когото лесно ще води за носа, о, да, от него щеше да излезе полезен съюзник на скъпия Публий.

– След още една година името ти ще бъде в списъка с кандидат-губернатори – продължи тя. – Германия, да речем? Или Испания, ако предпочиташ по-топъл климат. Или...

– Уважаема – въздъхна Тит, – наистина ли се опитвате да ме подкупите?

Плотина прехапа език, преди да му предложи да стане префект на Египет след пет години срещу няколко навременни заема и публична подкрепа за скъпия Публий. Усети как познатите иглички на болката започват да пробождат слепоочията ѝ. Отдавна не беше изпитвала изтощителната, безмилостна болка. От години никой не ѝ беше препречвал пътя. Всички просто я поглеждаха и се подчиняваха...

– Ще бъда ясен. – Тит я погледна изморено и непреклонно. – Не искам нищо от вас. Искам само незабавно да спрете да крадете от империята.

– Как смееш...

– Не аз съм крадецът в тази стая, домина, така че, да, смея... Край на кражбите от строителния фонд за баните. Това ще е лесно, баните са почти построени. Но императорът току-що ме информира, че ще ми повери проекта за издръжка на сираци в провинциите, а вие години наред сте черпили щедро от средствата за децата. Искам да престанете незабавно. И наистина – добави ядосано той, – прословутите ви морални скрупули би трябвало да ви възпрат да паднете толкова ниско. Да крадете от строеж е едно, но от сираци?

Плотина скочи на крака. Чуковете вече бумтяха безпощадно в слепоочията ѝ.

– Позволяваш си да заплашваш императрицата на Рим?

– Разбира се. Имам достатъчно доказателства да ви изоблича пред императора. Съмнявам се, че ще го зарадвам, и се съмнявам, че ще ви накаже сурово. Но всички в Рим ще разберат и се съмнявам, че това ще ви хареса. "Императрица Плотина, толкова добродетелна и извисена. Императрица Плотина, най-обикновена крадла."

– Как смееш...

– Спестете си заплахите, домина. И ако обмисляте да ме изнудвате, спестете си и това. В живота ми няма нищо, с което да купите мълчанието ми. Едно предимство, предполагам, да си невзрачен и съвестен труженик. Невзрачните съвестни труженици нямат какво да крият.

– О? – усмихна се злокобно Плотина. – И аферата си с Вибия Сабина ли не искаш да скриеш? Видях те с нея, преди да замине за Антиохия. Обикновено е по-дискретна, но в онази непристойна дреха явно ти се е сторила неустоима.

– Да – съгласи се невъзмутимо Тит. – И това е единствената фамилиарност, която съм си позволявал с Вибия Сабина, не че ще ми повярвате.

– Няма значение дали аз ще повярвам. Важното е дали съпругът ѝ ще ти повярва. И всички в Рим.

– Не ме интересува особено дали ще ми повярват, или не. Не възразявам да разпространите слуха, че съм отмъкнал очарователната съпруга на протежето ви под носа му. Тъкмо ще придадете пикантен привкус на житието ми.

– Ти, нещастно нищожество!

– Обещах си да си тръгна при първата обида.

Тит стана. Плотина едва го различаваше през червената мъгла, спуснала се пред очите ѝ. "Ще те пратя на арената заради това – помисли си тя. – Лъвовете ще разкъсат червата ти. Лешоядите щя изкълват очите ти." Ако в ръката ѝ имаше нож, щеше да го забие в гърлото му.

– Още нещо. – Тит я погледна през рамо. – Скоро ще намерите друг начин да крадете средства за машинациите си. Вероятно няма да успея да ви спра, знам. Ще съм доволен, ако отбягвате моите проекти. Приемете го и няма да уведомявам императора. Споразумяхме ли си?

– Няма да се пазаря с теб! Аз съм императрицата на Рим!

– И се опитвате да купите трона на следващия император.

Думите изпратиха ударна вълна по гръбнака на Плотина и тя впи очи в младия мъж, наблюдаващ я от другата страна на писалището. Толкова невзрачно момче, толкова незначително.

– Какво искаш да кажеш? – попита тя с присвити устни.

– Не ме подценявайте, домина. Вие живеете скромно, нямате много разходи, не успявате да похарчите дори средствата за издръжката на домакинството ви. За какво са ви повече от два милиона сестерции? – Тит огледа спретнатия ѝ кабинет, удобен, но семпъл с тъмните мраморни стени, спартанските канапета, ниските масички и вълнените драперии, които Плотина беше изтъкала собственоръчно. – Не, не крадете за себе си. Но сигурно ви е струвало много да осигурите етапно консулство на протежето си Адриан. Да не споменаваме новия му пост като губернатор на Сирия. Два милиона сестерции – добро начало, за да купите необходимата му подкрепа, та да стане императорски наследник. – Тит поклати глава. – Проблемът е, че ако просто ме бяхте помолили да подкрепя Адриан... да, щях да го направя. Той ще бъде добър император. Предполагам, не знае, нали? Може и да е студенокръвна риба, но по-скоро би умрял, отколкото да открадне.

– Ще се погрижа да умреш за това – прошепна дрезгаво Плотина.

Тит сви рамене.

– Винаги съществува риск.

Излезе спокойно и затвори вратата с тихо щракване. Устата на Плотина зейна в ням писък, а лицето ѝ се разкриви болезнено. Не! Закрачи напред-назад, блъскайки се в мебелите. Не, не, не! Сандък с ленени дрехи я препъна и тя го ритна настрани. По пода се разпиляха спретнато сгънати туники. Невъзможно! Невъзможно!

Плотина отиде при Юнона. Нареди на другите молители в храма да излязат с шепот, който ги накара да хукнат през глава навън. Разказа всичко на посестримата си. Юнона слушаше и наблюдаваше със съчувствено каменно лице как Плотина хлипа, пени се от гняв и си скубе косите.

– Ще си плати – заключи тя с глас, одрезгавял от крясъците.

– Никой няма право да разговаря така с богиня.

Юнона се съгласи.

– Ако си мисли, че ще ме спре, значи е наивен фукльо. Моят Публий ще стане император. Ще стане император и тогава ще видя трупа на това жалко нищожество да се валя върху пода.

Юнона я разбра.

– Ще отида при Траян. Ще замина за Антиохия, и то веднага. Ще му разкажа как са ме оклеветили. Той ще повярва на мен, а не на наглото нищожество. Аз съм му съпруга.

Юнона изрази съчувствие.

– Ще ми помогнеш, нали? – Изтощена до смърт, Плотина облегна туптящата си от болка глава върху мраморните поли на Юнона. – Ще ми помогнеш ли да се отърва от него?

Юнона ѝ обеща.


САБИНА

– Лекарите ти препоръчват почивка, цезаре.

Траян се облакъти върху възглавничките на лектуса и един роб му допълни чашата.

– Почивам.

– Не изглежда така – усмихна се Сабина.

Пищен банкет беляза завръщането на Траян в Антиохия. Присъстваха гостуващи сановници в раирани източни мантии, сенатори и губернатори в снежнобели тоги, легати и трибуни в брони. И този път не липсваха обичайните за Траяновите угощения изобилие от вино, шумотевица, радостни възгласи и най-вече непринуденост. Всички се местеха от маса на маса, танцьорите не успяваха да довършат изпълненията си, защото ги канеха да се присъединят към веселбата и двамина пияни легати предложиха да разрежат печения вол с мечовете си. Траян се задави от смях и се наложи Сабина да го тупа по гърба.

– Милостиви богове! Спести ми мърморенето – предупреди я императорът и група стройни акробати от Парта започнаха да се премятат на фона на барабанен ритъм. – Искам да си получа дозата, преди Плотина да пристигне.

– Скоро ли идва? – простена Сабина.

– Тръгнала е с кораб от Рим и чувам, че ветровете са благоприятни. – Траян махна към развеселената компания в залата. – Ще трябва да намаля темпото, когато дойде.

– Иначе ще те хока, докато свят ти се завие – съгласи се Сабина. – Колко ще остане?

– Няма да е дълго, обзалагам се. Изтокът не ѝ харесва – прекалено нечистоплътен и екзотичен е за моята Плотина. Ще се задържи колкото да се яви пред поданиците и да ме засипе с лавина от съвети и ще си тръгне. И докато е тук, малка ми Сабина, недей да я дразниш! Имам достатъчно работа и не ми се занимава с женски свади.

– Да, цезаре – отдаде му смирено чест Сабина. – И аз ще си получа безропотно дозата съвети.

– Не само – добави мрачно Траян. – Само почакай! Ще настоява да се върна в Рим с нея.

– Защо не я послушаш? – попита ведро Сабина.

– Още не съм превзел Хатра, момиче. Костелив орех се оказа. После съм намислил да се върна в Месопотамия и да усмиря размирниците.

Траян взе сирене и грозде от един поднос и очерта крепостните стени на Хатра. Изяде вражеските отряди, избити при обсадата и с парче хляб нахлу през портите, за да демонстрира планираното нападение, когато се върне. Сабина го наблюдаваше замислено. Не беше виждала Траян от цяла година, докато обикаляше Египет и Гърция, а той – Парта. Беше отслабнал, ръцете му все още изглеждаха силни, кожата му обаче беше отпусната и суха. Стори ѝ се, че пръстите му треперят, когато посегна за ново парче хляб.

– Добре ли си, цезаре? – попита го тихо. – Чух, че ти е станало зле край Хатра.

– Веднъж да се замаеш от слънцето и всички започват да дрънкат врели-некипели – оплака се Траян. – Добре съм, разбира се!

Той заръкопляска на акробатите, които подскачаха от пирамидата си към тавана, и веднага извика най-красивия да седне до него. Сабина се усмихна и се отдалечи дискретно. Адриан, с брадато и любезно лице, стоеше сред обръч от сенатори до фриз с похотливи сатири. Половин дузина гости се бореха да привлекат вниманието му – наскоро го бяха избрали за губернатор на Сирия (трябваше обаче да се преструва, че не знае, когато Плотина пристигне да му съобщи самодоволно новината), а следващата година отново щеше да е консул.

– Ще благоволиш ли да ме придружиш в Сирия? – попита той Сабина, когато се подготвяха за угощението. – Или предпочиташ оргиите и пътешествията?

"Наистина ли мислиш, че пилея времето си в оргии?", помисли си Сабина. Беше се върнала във Виндобона в Панония да провери как работи болницата, която построи със собствени средства, когато Адриан беше губернатор на провинцията. Остана там цял месец, застъпвайки се да назначат повече лекари, ала повярва ли ѝ някой? Не, предпочитаха да вярват в оргиите. Но не сподели мислите си. Отговори само:

– Оргиите ми втръснаха. Не намираш ли, че перверзните са много отегчителни?

Влязоха в залата заедно. Пръстите на Сабина докосваха едва-едва ръката на съпруга ѝ и тя се отдалечи в мига, щом прекрачиха през двукрилия резбован портал. "Сирия", напомни си тя, въртейки чашата си вино, докато Адриан изчезна от погледа ѝ сред рояк доброжелатели. Не беше ходила в Сирия; пътуването сигурно щеше да е интересно... Напоследък обаче мислите ѝ незнайно защо се връщаха все по-често към дома. Сестра ѝ Фаустина щеше да се омъжи скоро. "Надявам се да отворя очите на мъжа, когото искам, преди да стана на двайсет или на сто. Богове! Какъв глупак е!" Изборът на Фаустина не беше единствената драма в семейството; брат им Лин настояваше да стане трибун, макар и ненавършил седемнайсет. И, разбира се, здравето на баща им се влошаваше – Калпурния най-после го убеди да се оттегли от Сената и в последното си писмо той разказваше за току-що довършения си трактат във връзка с финансовата реорганизация на римските храмове. Писмата на Тит описваха красивите нови бани, работата му като надзорник на програмата за издръжка на сираци и колко доволен от него е императорът...

– Сигурно изпитвам носталгия – промълви Сабина.

За пръв път след толкова години скиталчество! Странно... И идеята да види Сирия не ѝ изглеждаше никак примамлива.

– Сама ли си говориш? – долетя глас зад гърба ѝ, толкова познат, че сърцето ѝ подскочи и в гърдите ѝ се разля топлина, преди дори да се сети за името на притежателя му. – Винаги съм знаел, че ти хлопа дъската, домина Сабина.

– Спести си обвиненията, Версенжеторикс! – усмихна се Сабина. – Чух как си нападнал Осроене през нощта. Осемдесет срещу двеста в крепостната кула. Това е истинска лудост!

– Но успях, нали? – Нанизът с военни трофеи звънна върху колана му и очите му се втренчиха в главата ѝ. – Къде е отишла косата ти?

– Обръснах я в Египет. – Сабина прокара пръсти през двусантиметровите кадифени кичури – единственото, останало от дългата ѝ до кръста коса. – Там е много горещо. Всички се бръснат и носят перуки само при официални случаи. След известно време и аз реших да последвам примера им.

– Харесва ми.

– Сериозно? Адриан е погнусен.

– Тогава ми харесва още повече. – Сивите очи на Викс огледаха бързо Сабина – от тъмнозелената коприна до нефритената гривна около глезена ѝ и малахитовата пудра, с която беше очертала плътно клепачите си. – Изглеждаш добре, домина.

"Ако знаех, че ще те видя, щях да си сложа дрехата с разголеното деколте, която подлуди Плотина."

– И ти изглеждаш добре – отвърна му Сабина. – С ризница на банкет?

– После ме чака работа. Безсмислено е да обличам тога, след като императорът не възразява войниците му да са с брони на вечерната трапеза.

– Отива ти.

Меко казано. Безразсъдното, намръщено момче се беше променило неузнаваемо! Червенокосата глава на Викс стърчеше цял лакът над всички мъже в залата; беше разкрачил дръзко стъпала, сякаш предизвиква околните да преминат в личното му пространство, очите му оглеждаха проницателно и зорко множеството и не пропускаха нищо. В износената лъвска кожа и излъсканата броня Викс изглеждаше огромен и могъщ, загорял от слънцето и гибелен. "Трябва да те изваят от гранит и да те сложат до всеки секретар в Рим, който набира доброволци за легионите – помисли си Сабина. – Достатъчно е да кажат на момчетата, че някой ден ще станат като теб, и ще попълнят редиците за нула време."

– И добре че му отива – жената до Викс наруши краткото мълчание. – Рядко го виждам в друго.

– Моля за извинение. – Сабина погледна жената. – Не се представих. Аз съм Вибия Сабина.

– Мира – обади се Викс. – Съпругата ми.

Сабина стисна малка, но силна ръка. Жената беше червенокоса също като Викс. По-висока от Сабина, в пастелно синя роба и перлени обеци.

– Имаш добър съпруг, Мира.

"Още ли хърка като дъскорезница?"

– Наистина имам добър съпруг. – Една трапчинка грейна ненадейно до устната на Мира. – Домина Вибия Сабина? Племенницата на императора? Викс, ти непрекъснато говориш за императора, а никога не си споменавал, че познаваш и роднините му.

– Беше отдавна – подхвърли припряно Викс. – Много отдавна.

Седем години ли изминаха, откакто разговаряха за последно очи в очи? На празненство като днешното всъщност.

– Викс беше телохранител в дома на баща ми – обясни Сабина на Мира, която я гледаше объркано. – Преди да постъпи в Десети Фиделис.

– Не мога да си представя Викс без Десетия – усмивката на Мира стана по-сдържана.

– Беше много млад. С огромни стъпала като на кутре. И винаги се забъркваше в улични схватки.

– Трябва да поговоря с теб, домина – прекъсна я още по-рязко Викс. – Веднага.

– Щом искаш...

– Не. Насаме. – Обърна се към съпругата си: – Няма да се бавя. Избягвай патрициите, защото ще те изядат жива.

– А теб? – прошепна Мира едва доловимо, но Сабина я чу.

Не се усмихна, докато с Викс не се измъкнаха от претъпканата зала и влязоха в атриума. Смръщените вежди на Викс им разчистваха мигом пътя. Когато стигнаха озарения от приглушената лунна светлина атриум, Сабина най-сетне се разсмя.

– Харесва ми твоята Мира. Червенокоса и духом. Така и трябва, щом се е оженила за теб. Имате ли деца?

– Две. Момичета. – Викс прокара пръсти през косата си, жест, който беше забравила, но сега си припомни ясно. – Не искам да говорим за Мира.

– Добре... – Сабина тръгна към фонтана – лъскав черен квадрат, отразяващ полумесеца през открития покрив. Сякаш водата беше пленила луната. Мъж и жена минаха в другия край на атриума, разкикотиха се и поеха към градината. Сабина и Викс останаха сами. – Последия път също разговаряхме в атриум – додаде Сабина. – Този път не ме хвърляй във водата, моля те.

– Заслужаваше си го – подсмихна се неохотно той.

– Може би. – Тя се обърна и се облегна на стройна колона. – Какво има, Версенжеторикс?

– Императорът. – Викс скръсти ръце. – Слуша те, нали?

– Не ми позволи да се разведа с Адриан. – Тя прокара пръсти през късата си коса. – Но иначе да. Вслушва се в думите ми.

– Поискала си да се разведеш с Адриан?

– Не е важно. Какво за императора?

– Да... Е, искам да поговориш с него.

– Вече имаш легион, нали? Поздравления, между другото.

– Не. Не става дума за мен. Не искам да ходатайстваш за мен. Сам се справям. – Лицето на Викс оставаше в сянка, но Сабина усещаше безпокойството, което набраздяваше челото му и присвиваше устните му. Повече от безпокойство – страх. – Убеди Траян да се върне в Рим.

– Какво?

– Припадна, когато обсаждахме Хатра – рече рязко Викс. – Шест часа на седлото под палещото слънце. Идиотът се свлече право на земята. След един ден беше на крака, но не е същият. Виждам, че е изморен и ръцете му треперят.

– И аз забелязах.

– Болен е. Няма да го признае. Едва го убедихме да се махне от Хатра и сега пак говори, че ще поведе легионите по течението на Тигър. Още един месец под слънцето може да го убие. На шейсет и четири е! – Очите на Викс я умоляваха. – Лекарят го убеждава, стражите му го убеждават, сигурен съм, че императрицата ще му проглуши ушите, щом пристигне. Дано ти да успееш. Накарай го да се върне в Рим, Сабина. Да си седи в някоя прохладна градина и да си почива.

Сабина се усмихна.

– Обичаш го, нали?

– Повече от... – Викс отново прокара пръсти през косата си – всичко. Повече от Мира. Дори повече от момичетата ми, да ми прости Господ.

– Ще говоря с него. – Сабина докосна леко ръката на Викс. – И аз го обичам.


ТИТ

– Фаустина? – Тит примигна, познал фигурата в бледосиньо, застанала между колоните на дългия коридор в Траяновите бани. – Какво правиш тук?

– Отбих се в дома ти и Ения ме изпрати тук. Тревожи се. – Фаустина тръгна към него, давайки знак на слугините ѝ да я чакат. – Аз също, честно казано.

Тит посочи стените на баните от двете им страни.

– Почти са готови, виждаш ли? Не са изгладени и мозайките не са сложени. И още една-две дреболии. Но сме към края.

– Какво стана с императрицата? – попита Фаустина. – Знам, че си ходил в двореца, преди да замине за Антиохия.

– Ходих.

– Тя замина много ненадейно.

– Да. Искаш ли да се поразходим?

Фаустина го улови под ръка. Стъпките им отекваха в тишината. Тит беше освободил по-рано повечето работници, за да се полюбува на спокойствие на комплекса. Баните бяха най-красиви следобед, когато слънчевите лъчи, струящи на плътни снопове през високите прозорци, очертаваха топли езерца върху мрамора и превръщаха водата в басейните в блестящо течно стъкло. Или по-скоро щяха да я превръщат, когато ги напълнят.

– И? – настоя Фаустина нетърпеливо. – Не ме измъчвай! Поискал си ѝ сметка, нали?

Тит усети как го напушва смях. Фаустина извика, прегърна го и той я притисна. Едно от малкото момичета, които не се налагаше да прегъва одве, за да ги прегърне.

– Идиот! – Тя се отдръпна и разтърси леко раменете му. – Нападнал си императрицата на Рим в собственото ѝ леговище. Нарекъл си я крадец!

– Освен че я нарекох крадец, ѝ казах, че ще запазя тайната ѝ, ако спре.

– Все едно ще я уплашиш! – Фаустина си пое дълбоко дъх. – Защо не си замълча? Става дума за нищо и никакъв строеж!

– Днес може би. И вероятно не е причинила голяма вреда. Както виждаш, построихме баните. – Тит посочи елегантните сводести стени около тях. – Но тя беше хвърлила око и на други програми. Благотворителните фондове например. Тоест лишава от зестра някое бедно сираче от Остия, което няма да се омъжи и да отгледа деца, а ще бъде принудено да продава тялото си. – Той сбърчи нос. – И след като краде от сираци, какво ще я спре?

– Но машинациите на императрицата сигурно са били известни на мнозина. Защо не почака някой друг да ѝ поиска сметка?

– Защото никой нямаше да се осмели.

Фаустина наклони глава на една страна.

– Идиот си, вярно – заключи тя. – Но се гордея с теб. Сигурна съм, че баща ти и дядо ти също щяха да се гордеят.

– Знаеш ли? Мисля, че си права.

– Уплашен ли беше? – Фаустина сниши глас. – Императрица Плотина ме смразява, когато е в добро настроение.

– Бях вцепенен от ужас – призна Тит. – Коленете ми трепереха през цялото време.

– Сега ти е враг – лицето на Фаустина се изопна. – И двамата се досещаме защо отплава толкова бързо за Антиохия. Не защото Траян ѝ липсва. Отива, за да му разкаже всичко и да те злепостави. Той ще чуе нейната версия на истината.

– Затова вече знае моята – успокои я Тит. – Посъветвах се с баща ти и той се съгласи, че е разумно да изпратя на императора писмо с разкритията си, преди Плотина да пристигне. Траян вече знае всичко. Може и да не повярва само на моите думи, но ще ми повярва, ако сенатор Маркус Норбан ме подкрепи.

– Но нали си обещал на Плотина да запазиш тайната ѝ, ако спре?

– Излъгах – призна Тит.

Фаустина примигна одобрително.

– Изглежда, че все пак не си чак такъв идиот.

– Напротив. Само идиот би се изправил срещу императрицата. Но поне съм предпазлив идиот.

Тит едва беше събрал сили да се отдалечи, извърнал незащитения си гръб към императрицата. Тя изглеждаше толкова пребледняла и толкова странна, неподвижното ѝ лице потръпваше от омраза, сякаш морско чудовище дипли от дълбините спокойната морска повърхност.

"Ще умреш заради това." Гласът ѝ смрази гръбнака му. Дори сега, невредим в слънчевата зала и далеч от отплавалата за другия край на империята Плотина, Тит потрепери.

"Безпочвени заплахи – напомни си той. – Императорът знае истината, няма да се вслуша в злословията ѝ." А когато Траян си отиде, Плотина вече няма да е императрица. Няма да може да се меси в държавните дела.

"Ще умреш заради това."

Е, риск винаги съществуваше.

Тит осъзна, че ръката му е върху кръста на Фаустина. Тя се взираше тревожно в него.

– Угрижен си – констатира тя. – Винаги разбирам кога си притеснен. Между веждите ти се появява бръчица, а лявото ъгълче на устните ти се извива надолу.

– Не съм много разтревожен – отстъпи назад и ѝ подаде ръка.

– Искаш ли да ти покажа нещо?

Поведе я към фригидариума, разположен в далечния край на комплекса, заслонен от слънцето, за да запазва хладината си дори в разгара на лятото. Двама строители измерваха височини и дължини и Тит ги отпрати. Запали лампите една по една. Фаустина оглеждаше възхитено синьо-зелените плочки, виещи се спираловидно по тавана, пода, върху който още нямаше мозайка, и басейна от мрамор със сини жилки.

– Защо този е пълен? – попита тя. – Другите бяха празни.

– Строителят се безпокоеше, че има пукнатина в облицовката, и нареди да го напълнят. Засега нищо не тече. – Тит извади един свитък, затъкнат в колана му, и го разгърна. – Тук всичко е готово, както виждаш, освен мозайката на пода. Строителят предложи голи русалки, но аз го разубедих.

Фаустина се наведе над свитъка. Морско чудовище с тяло, покрито с преливащи се черни и зелени люспи, се възправяше от сините вълни, устремено към момиче, приковано за скала.

– Андромеда и морското чудовище?

– Погледни лицето. На Андромеда, не на чудовището.

Фаустина се взря във високото русокосо момиче в окови и развята от вятъра синя роба.

– Това съм аз!

– Не е най-уместният мит – призна Тит. – Персей спасява Андромеда, а всъщност ти ме спаси, като ми доведе секретаря на императрицата. Реших, че най-малкото, което ти дължа, е да те обезсмъртя в мозайка.

Фаустина го погледна замислено.

– Има и друг начин да ми се отблагодариш.

Тит наклони очаквателно глава.

– Например?

– Милостиви богове! – възкликна Фаустина и го блъсна в басейна.

Студената вода го порази като мълния. Тит изкрещя изненадано и се закашля, защото водата нахлу в устата му. Размаха крака да стигне хлъзгавите плочки на дъното. Басейнът беше пълен само до раменете му и той се показа, плюейки вода, на повърхността.

– Защо го направи?

– За да те събудя. – Фаустина застана до ръба на басейна, скръстила ръце върху хълбоците си, и го изгледа разгневено. – Как да провлека вниманието ти, Тит? Повечето мъже се нуждаят само от някой намек, но теб трябва да те удрят с тухла по главата!

– Ммм? – Тежките подгизнали дипли на тогата му го дърпаха надолу. Той започна да смъква мокрия вълнен плат. – Страхувам се, че не разбирам.

Двама любопитни роби, понесли кошници с чакъл, спряха и занадничаха, привлечени от плискането и гласовете.

– Излизайте! – изкрещя им Фаустина и те изчезнаха светкавично.

Очите ѝ изпепелиха отново Тит.

– Мислиш ли, че подкупвам имперски секретари за всичките си обожатели? – продължи тя. – Мислиш ли, че си обличам най-красивата роба в най-горещия летен следобед за всичките си ухажори? Мислиш ли, че шпионирам императрицата заради всеки, който ми е хвърлил око?

Тит се почуди дали очаква да ѝ отговори. "Вероятно не." Той смъкна презглава половин тон подгизнала вълна и го захвърли с плясък към отсрещния край на басейна. Мократа туника под тогата нямаше да му тежи толкова, ако излезе от басейна и побегне бързо...

– Бях се въоръжила с търпение. Татко и без това не иска да се омъжвам твърде млада, та си рекох, че мога да ти дам време. Но вече става прекалено! – Фаустина скръсти ръце пред гърдите си. – Знам, че си влюбен в сестра ми от години, но...

Тит се задави отново, този път не с вода.

– Какво?

– Сам ми каза. Когато бях на шест и ме носеше към къщи след сватбата.

– Ммм... Беше много малка, невъзможно е да помниш...

– Виждам го всеки път, когато погледнеш към Сабина. Всички в Рим знаят! Твоята Ения дори ме предупреди. Каза ми, че ще си имам проблем с нелепото ти романтично увлечение по първото очарователно момиче, което е проявило интерес към теб. Когато, трябва да добавя, си бил по-млад от мен сега!

Тит отново си помисли, че само бягството ще го спаси. Фаустина обаче блокираше единствените стъпала на басейна и явно не смяташе скоро да се отмести. Надяваше се студената вода да скрива червенината, която усещаше да се надига до върховете на ушите му.

– Не ми е неприятно, че си бил влюбен в сестра ми – продължи Фаустина. – Тя наистина е очарователна и е далеч по-умна от мен. Но щеше да те изтощи с вечното си обикаляне по света. А аз съм тук! По-красива от Сабина и умея да готвя!

Сега Фаустина изглеждаше сериозна, не ядосана. Сериозна и красива, с поруменели страни, искрящи очи и надигащи се гърди. "Мъжът, когото наех да я изобразя на мозайката като Андромеда, няма да пожелае да я покрие със сини дипли – помисли си Тит. – Ще каже, че е престъпно да скрие, тези гърди и несъмнено ще бъде прав."

– Знам, че ме познаваш от шестгодишна, но аз пораснах! Погледни! Не го ли забеляза, когато излязох от басейна с подгизналата прозрачна туника?

Да, беше забелязал. Как Фаустина се надига от водата полугола. Тази картина се въртеше в ума му цяла година със смущаваща натрапчивост.

– Мисля, че трябваше да схванеш по-бързо намека, Тит – укори го Фаустина. – Ако не исках да ме виждаш полугола, щях да си взема мантията много по-бързо и определено нямаше да вървя пред теб до къщата. Наистина ли е толкова трудно? От единайсетгодишна, когато ми каза, че ще стана красавица, ти давам знаци. Харесваше ме, преди да стана красавица, а аз те харесвах, преди да наследиш състоянието на дядо си. Нима това не ми дава предимство пред всички момичета, които искат само да се докопат до парите ти?

Тя тропна със сандал върху голите камъни под краката ѝ.

– Поласкана съм наистина, че си решил да запечаташ лика ми върху пода. Но не го намирам за най-добрия начин да ми се отплатиш, ако наистина изпитваш благодарност.

– Няма да те запечатвам върху пода. – Тит подскочи нагоре. Улови китката на Фаустина и я дръпна силно. Тя падна в басейна с писък и оглушителен плисък и бледосинята ѝ роба потъмня като аквамарин. Изплува далеч по-елегантно от Тит и си приглади косата назад. Миглите ѝ приличаха на копринени стрели около огромните тъмни очи, мократа ѝ коса сияеше като златна монета върху речно дъно. Никак не приличаше на Сабина. Приличаше на себе си, беше Ания Галерия Фаустина и беше красива. Тит усети как над водата се понесе леко ухание на зюмбюли. Зюмбюли – сигурно знаеше, че са любимите му цветя.

– Трябва да научиш някои неща, ако вече не си ги разбрала – посъветва я той. – Аз не съм остроумен, не се отличавам с блестящ интелект и определено не съм красив...

– Какво...

– Навремето поисках ръката на сестра ти, изреждайки ѝ причините, поради които няма да ѝ бъда задоволителен съпруг. Тя ме отблъсна и е справедливо да ти предоставя същата възможност. – Тит отметна кичур мокра коса зад ухото ѝ. – Така... Вече знаеш, че не съм оригинален. От години заливам събеседниците си с цитати от Хораций и Катон. Преди хората се прозяваха отегчено, сега твърдят, че съм много умен. Промяната настъпи, когато наследих състоянието на дядо.

Трапчинки заиграха около устните на Фаустина. Тит продължи със строгия си ораторски глас, сякаш държи реч в Сената.

– Живея семпло и мразя показността. Някой ден вероятно ще стана претор, но нищо по-бляскаво. Аз съм съвестен изпълнител, няма да прославя семейството и понеже и татко, и дядо оплешивяха, сигурно и моето теме ще оголее.

– Срамота! – прекъсна го сериозно Фаустина. – Аз харесвам мъже, които побеляват.

– И така, Ания Галерия Фаустина... – Тит вдигна мократа ѝ коса и я нави като въже около дланта си. – Реших да не те рисувам в синя роба върху пода. Предпочитам те в червено було и в леглото ми. Ако си съгласна да се омъжиш за най-скучния и най-невзрачния съпруг в Рим.

Имаше вкус на вода, когато го целуна. Бездънна, спокойна и сладка. Мокрите копринени дипли на робата ѝ го обвиха като син дим, когато я придърпа по-близо, пръстите ѝ се вкопчиха в туниката върху гърдите му и тя се притисна към него. Той се пресегна и разкопча амулета със златно сърце, което римските момичета носеха до деня на сватбата си, и медальонът се плъзна и изчезна във водата.

– Браво! – прошепна Фаустина между целувките. – Ения ще остане доволна.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

ПЛОТИНА

– Скъпи... – Плотина не успя да прикрие укоризнената нотка. – Очаквах да те видя на пристанището.

– Затънал съм в работа. – Траян не вдигна поглед от рапорта, който четеше.

Свитъци, восъчни плочици, точила за мечове отрупваха писалището му. Най-отгоре лежеше захвърлена ножница, а с напукан бюст на Александър Траян бе затиснал купчина карти. Секретарите записваха бързо каквото им диктува, неколцина адютанти чакаха с нови купчини съобщения. Край Плотина профучаваха прислужници и изпълнили поръчките, се връщаха отново.

– Пътуването беше изморително пътуване, ако те интересува – въздъхна Плотина, но той не попита. – Ала си струваше, разбира се. Скъпият Публий ме посрещна на пристанището. Любезен както винаги. Много мило от негова страна, нали? Толкова е зает, затрупваш го със задачи. Но той се справя блестящо!

Траян изсумтя. Плотина въздъхна отново. Едно от особените му настроения. Беше отвикнала през последните четири години. Скъпият Публий я посрещна далеч по-сърдечно. Каква наслада, каква искрена радост изпита да види отново лицето на скъпото момче. Толкова красив, толкова изискан. Млад бог от главата до петите.

– Тук прилича на свраче гнездо. – Плотина огледа тесния кабинет. Щабквартирата в Антиохия никак не прилягаше на император, още по-малко на императрица, но съпругът ѝ никога не обръщаше внимание на обстановката. – Нали не очакваш да живея в тази бъркотия?

– Няма да е за дълго. – Траян сгъна рязко един свитък. – Скоро потегляме за Рим.

– Рим? – примигна Плотина. – Доста неочаквано... Тъкмо пристигнах...

– Ако ми беше писала, преди да тръгнеш, щях да успея да ти отговоря. Да те уведомя да си спестиш пътуването.

– Постъпих импулсивно, знам – призна Плотина. – Но понякога жените се затъжават за съпрузите си. Дори императриците.

– Някои съпруги сигурно тъгуват. – Траян я погледна и тя забеляза колко се е състарил през последните две години. Побелялата коса, кожата, изсушена от слънцето, дълбоките бръчки. – Но не и ти, Плотина. Не и ти...

Плотина се насили да се усмихне. Прекоси стаята и го улови за ръката. Беше се облякла възможно най-царствено в този горещ, разблуден град – тъмнопурпурна стола, перли и диадема. Императрицата на Траян в пълен блясък. Но и нещо повече. Вечната му, предана, способна опора.

– Е, поне ще мога да се грижа за теб по време на пътуването до Рим – заключи тя ведро. – Отдавна мечтая да се прибереш, но вече се бях отказала да настоявам. Четири години не си се връщал. Защо сега?

Каква пробойна щеше да зейне в спретнатото ѝ домакинство. Всъщност си отдъхна, когато Траян замина на изток. По подовете на двореца ѝ нямаше кални стъпки, в тихите ѝ зали не кънтеше шумен мъжки смях, празненствата ѝ бяха тихи и порядъчни, без груби войнишки шеги и гъши кокали, подредени като укрепления. Върху масите ѝ не се валяха захвърлени пера, плочици и ножници. Разпореждаше се с имперските средства и ръководеше имперските проекти, без някой да ѝ се бърка. Всъщност никой не ѝ се бъркаше за нищо.

– Защо сега? – повтори като ехо Траян. – Някои въпроси привлякоха вниманието ми. Явно е време да се върна и да сложа ред у дома.

– Съгласна съм. – Плотина седна на стола до него и махна рязко на секретарите и прислужниците да се оттеглят. – Всъщност исках да обсъдим нещо. Онзи младеж – Тит Аврелий, когото напоследък всички превъзнасят... – сниши глас и продължи с предпазливо съжаление: – Знам колко високо го цениш, но смятам, че грешиш.

– Нима?

– Да. Открих...

– Искаш да кажеш "разкриха ме".

Траян хвърли смачкано, десетки пъти разгъвано и сгъвано писмо в скута ѝ.

Дълго писмо. Три страници с цифри, изчисления, разписки и счетоводни извлечения, педантично подредени. Плотина обаче прочете само първия параграф и горчилка като синя вълна се надигна в гърлото ѝ. "Обеща да не казва – помисли си несвързано тя. – Обеща да не казва на императора... Юнона! Ти го чу!

Тази коварна, лукава, противна невестулка!

– Колко убедителни лъжи! – Плотина вдигна очи от писмото с лъчезарна усмивка. – Нали не вярваш на този амбициозен хитрец? Готов е на всичко...

– Не, Плотина.

– Но аз...

– Не!

Дрезгавият му войнишки глас отсече думите ѝ в гърлото като с кама.

– Връщам се в Рим – продължи делово Траян, сякаш уведомява адютант. – Ти ще се върнеш с мен, но не и твоят Публий. Той ще остане тук като губернатор на Сирия. Ще се справи добре, предполагам. Какво ще стане с него след това, не е моя работа, защото вече няма да е част от императорското семейство. Мисля да разреша на Сабина развода, за който ме помоли.

– Невъзможно... – думата остърга гърлото на Плотина като чакъл.

Траян продължи, сякаш не я е чул:

– Отдавна натякваш, че трябва да посоча наследник. Вероятно имаш право. Време е да обърна внимание на този въпрос. Смятам да взема под крилото си младия Тит, след като се върна в Рим. Истински смелчага е, щом е дръзнал да ми съобщи, че съпругата ми е крадец, а аз уважавам това качество.

Чакълът в гърлото ѝ се превърна в остри камъни, които напираха да се изсипят в писък.

– НЕ... ВЪЗМОЖНО...

– Не си разопаковай багажа. – Траян се съсредоточи отново върху рапортите и помаха на секретарите, скупчени в другия край на кабинета. – Тръгваме след две седмици.


ВИКС

Три дни на кораба и три дни повръщане. Мразя лодките.

– Не се ли изпразни стомахът ти? – попита Сабина и приближи до парапета, над който се бях надвесил.

– Твоят да не би да е от стомана? – Изправих се и си избърсах устата с опакото на дланта. – Кучка.

Тя се засмя и погали котката, мъркаща в ръцете ѝ. Беше ми странно, че разговарям отново със Сабина. Сега изглеждаше по-различна, дребничка и крехка, в тясна египетска туника, която разголваше ръцете и глезените ѝ. Причудлив амулет обгръщаше китката ѝ, а лицето ѝ беше помургавяло и осеяно с лунички под късата коса. Но гласът ѝ не се беше променил и сърцето ми не подскачаше като преди, когато я погледнех... но ми беше приятно да се смеем заедно. Тя убеди Траян да отплава за Рим и за това бях готов да ѝ простя всичко.

– Той изглежда по-добре – кимнах към кърмата, където императорът играеше на зарове под пурпурен балдахин, разпънат да го предпазва от слънцето.

Плотина си вееше вдървено с ветрило от едната му страна, странно притихнала, вместо да раздава съвети наляво и надясно. Дузина пътници се разхождаха по палубата, докато моряците завързваха въжета и опъваха платна, а невероятно синята вода сияеше отвъд борда.

– Не ти ли изглежда по-добре?

– Ммм... Ще се радвам да стигнем по-бързо до Рим. До края на лятото няма да му позволя да стане от стола.

– Мислех, че ще заминеш за Сирия с Адриан.

Сабина поклати глава и почеса котката по брадичката.

– Искам да прекарам известно време със семейството си. Твоето няма ли да ти липсва?

Пропуснах този въпрос. Мира знаеше, че ще дойде при мен в Германия, след като се установя; отдавна го бяхме уточнили. Поиска обаче да взема Антиной с мен, но аз отказах и се спречкахме.

– Засега си е взел дозата войнишки живот – казах точно преди да тръгна, събрах разхвърляните върху леглото туники и ги натъпках в пътната си торба.

– На дванайсет е – възрази тя и ми подаде сандалите и точилото. – На тази възраст момчетата се нуждаят от бащите си.

– Колко пъти да ти повтарям, че не ми е син!

– Но искаш да имаш син. Всички мъже искат синове. Мислех, че ще ти бъде приятно да е край теб, след като аз нямам... хмм, след като родих две дъщери...

– Две добри дъщери.

Оставих купчината сгънати туники, вдигнах Дина и я заподхвърлях във въздуха, докато закрещя. Чая ме наблюдаваше от пода с огромни тъмни очи и се отдръпна, когато посегнах да погаля мекия пух по главицата ѝ. Все още се страхуваше от мен, защото нахълтвах в живота ѝ през няколко месеца със звънтящ меч и тракаща броня.

– Добри момичета са – повтори малко по-ведро Мира, но се поколеба. – Викс, ако императорът... ако не се възстанови...

– Ще се възстанови.

Всяка друга възможност беше немислима.

– Но ако не се възстанови? Пак ли ще заминеш за Дакия?

– Защо не? Това е моят първи легион. Цял живот го чакам.

– Да служиш на Рим ли? – попита тя. – Ще служиш на Рим, а не на Траян.

– Траян е Рим. – Целунах вирнатата ѝ брадичка.

– Не завинаги – отвърна тя, но аз продължих да си събирам багажа за плаването.

В триремата на императора, поела към Рим, се намери място и за мен. Щях да сляза някъде по пътя, да наема коне и да продължа на север за Дакия. Мъжете ми щяха да тръгнат със следващия кораб и да се срещнем там. Щом въведях ред в легиона си, щях да извикам Мира и момичетата.

– Напред-назад из империята като пощенски сандък – въздъхна тя изморено, ала ми помаха за сбогом със смело лице, когато преди три дни се качих на кораба в Антиохия.

Наблюдавах как водната пропаст помежду ни расте и стройната ѝ фигура постепенно изчезва. Когато се превърна в точица, до която Антиной се изправяше като младо копие, а момиченцата в ръцете ѝ изобщо не се виждаха, аз целунах крайчеца на синия шал, все още завързан около ръката ми под ризницата.

Забелязах как в другия край на палубата Траян захвърля заровете и става с тиха ругатня. Плъзна длани по гърба си, протегна се и киселата Плотина му зададе някакъв въпрос, на който той благоволи да отговори само с пренебрежително махване.

– Как успя да го убедиш да се върне в Рим?

– Неприятно ми е да си призная, но плаках. – Сабина разкриви лице. – Не понасям жените да постигат своето със сълзи, но Траян открай време се размеква от женски сълзи. Изнесох му лекция за необходимостта да бъде разумен и да си пази здравето, ако иска да запази империята, която е построил, и точно когато беше на път да се ядоса, брадичката ми се разтрепери. Всъщност и той иска да се върне у дома. Изморен е.

– Ще се грижиш за него, нали? – настоях аз. – Както трябва, искам да кажа? Сърцето на Плотина с каменното лице не може да изстиска и капчица нежност. – Чух, не останала доволна от думите на съпруга си при посрещането в Антиохия, че след две седмици поема към Рим. – Би трябвало да се радва, след като съпругът ѝ се прибира след четиригодишно отсъствие, но крава като нея сигурно обича да дърпа сама конците.

– Този път няма да дърпа конците. Ще се постарая да ѝ причиня много главоболия – в гласа на Сабина прозвуча истинско задоволство. – Този път и аз ще поостана в Рим.

– Адриан не настоя ли да заминеш с него?

– Не.

– Навремето двамата винаги пътешествахте заедно.

– Времената се менят.

Гласът ѝ прозвуча хладно и равнодушно и аз се втренчих изпитателно в нея. Лицето ѝ беше неразгадаемо като девствена восъчна плочица. Е, вече не беше моя работа какво става в странния ѝ брак и в още по-странния ѝ ум. Сабина ме погледна над главата на котката с продълговата, заострена муцуна и за миг тя и загадъчното създание с обецата ми се сториха като две капки вода. После Сабина се усмихна, смени темата и приликата се стопи.

– Защо е превързано рамото ти?

– В Хатра ме рани стрела, когато издърпвах императора от пътя ѝ. По-добре рамото ми, отколкото неговата шия.

– Нищо чудно защо ти е дал легион.

– Вече го бил обмислял, така каза. Стрелата беше чиста случайност. Още ме боли, но заздравява бързо.

Чух вик и се обърнах. Сякаш от края на дълъг, мрачен тунел видях как Траян залита и стиска увисналата безпомощно ръка. Строполи се на колене и преобърна игралната дъска. Видях как се опитва да стане, прехапал устни до кръв. "Изправи се – помислих си. – Моля те, изправи се!" Но той падна. Падна.

Господи, той падна.


САБИНА

– Не може да го видиш, Вибия Сабина. Той си почива.

– Повикал ме е – Сабина заобиколи Плотина – и ще го видя.

– Не бива да го безпокоиш. – Плотина изопна рамене; копие на гранитна колона в тъмносивата роба в тон със сивите кичури около слепоочията ѝ. – Забранявам ти!

Сабина се усмихна сладко на императрицата на Рим.

– Върви да чукаш коне – каза ѝ, произнасяйки отчетливо всяка сричка, и влезе при Траян.

Прозорците нямаха кепенци и лекарите заковаха чаршаф върху дървения перваз, за да затъмнят стаята. Наложи се да донесат легло от триремата. Подът беше глинен, а по ъглите висяха паяжини. "Императорите не умират в такива стаи", помисли си Сабина.

– Не се суетете край мен, мътните ви взели! – думите долетяха от леглото дрезгаво, завалено. Траян лежеше по гръб под купчина одеяла въпреки жегата и отпъждаше с немощна длан лекарите, които се опитваха да му премерят пулса. – Малката Сабина ли виждам? Ела тук. Всички други да излязат!

Лекарите се отдръпнаха покорно. Сабина забеляза колко изпито и тъжно е лицето му, а робите зад него изглеждаха, сякаш са плакали. Преторианецът до вратата бършеше просълзените си очи.

– Свали този чаршаф. Искам светлина.

– Разбира се.

Сабина смъкна чаршафа. Пристанището сияеше отвъд прозореца, невъзможно синьо под още по-синьо небе. Изоставено пристанище всъщност. Корабът на императора акостира в най-близкото пристанище – безлюдния, порутен Селинус[70], плячкосан в отдавнашна война и изоставен. Само неколцина пришълци деляха запуснатите сгради със свраките, но никой не посрещна изпадналия в потрес императорски антураж, когато пренесоха Траян от кораба в една от малкото постройки с непокътнат покрив. Върху хълма над града се издигаха руините на древен храм, ала той не събуждаше любопитството на Сабина.

– Ела тук, момиче – подкани я с хриплив глас Траян. Тя приближи и коленичи до леглото. За два дни той направо се смали, бузите му хлътнаха, кожата на ръцете му висеше, долната му устна оголваше венеца в озъбена гримаса. Дясната половина на тялото му беше обездвижена; всяко дихание свистеше в гърлото му. Сабина притисна ръката му между дланите си и не почувства стисване в отговор.

– След няколко дни ще съм на крака. – Траян се закашля. Сабина го подхвана под раменете и му помогна да се надигне, за да си поеме дъх. – Най-много след седмица.

– Разбира се, цезаре – излъга Сабина.

– Имай предвид, че го правя за всеки случай. Смятам да напиша писмо. Да посоча кой искам да ме наследи.

– Но... – Сабина примигна. – Не че не одобрявам, но защо го обсъждаш с мен?

– Защото, ако разговарям с офицерите си, всеки ще настоява да избера него, а от Плотина вече съм чул всичко по темата. – Императорът се закашля отново. – Ти няма да се опиташ да ми повлияеш, Вибия Сабина. Ще ме изслушаш и ще си държиш езика зад зъбите като добър войник.

– Вярно е. – Сабина усети как сърцето ѝ запърха в гърдите като молец. – И кой ще те наследи?

– Това е въпросът, нали? Ще изготвя списък и ще оставя Сенатът да избере. Кучите синове държат да се допитват до тях, та реших да им дам пет имена.

– Разбирам... И едното е на Адриан ли?

– Милостиви богове! Не!

Сабина пое дълбоко дъх. Почувства странна лекота. Въпросът я измъчваше отдавна, живееше във всяко мълчание между нея и Адриан. И сега го нямаше.

Публий Елий Адриан нямаше да стане император.

– Пет имена – продължи Траян. – Първо, бившите консули Палма и Целзий.

– Сигурен ли си, цезаре? – попита колебливо Сабина, съсредоточила се с усилие на волята върху належащата тема. – И двамата са... хмм, помня как казваше, че Палма е буйна глава, а Целзий е честен, но глупав.

Траян не ѝ обърна внимание.

– Лусий Квет е третото...

– Сенатът никога няма да избере бербер, цезаре – примигна Сабина. – Обмислил ли си наистина въпроса?

– Разбира се, момиче – гласът на Траян прозвуча остро, макар и немощно. – Изобщо ли ми нямаш доверие? Сенатът няма да ги избере. Глупци, буйни глави и бербери не стават императори на Рим! Сенатът ще ги отхвърли погнусено и ще се спре на името, което наистина искам.

– Аха. – Сабина повдигна вежди. – Много умно, цезаре. Винаги съм знаела, че само се преструваш на прост войник.

Траян се опита да ѝ намигне, но клепачът му само потрепна.

– Ще изберат Гай Авидий Нигрин. Стабилен мъж, честен. Сигурни ръце за юздите на империята. Липсва му обаяние, но ще се справи.

Сабина се замисли.

– Имената са само четири. Три невъзможни и истинският ти кандидат. Кой е петият. Бившият консул Сервиан вероятно?

– Старата костенурка? Да не си полудяла?

– Той е най-добродетелният мъж в Рим.

– Именно.

– Споменавал си името му преди. На едно вечерно празненство каза, че е подходящ кандидат за...

– Бях пиян. Не, петото име е резервният ми вариант, в случай че Сенатът не избере Нигрин. Ще включа в списъка Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Сабина зяпна.

– Тит?

– Защо не? От доста време го наблюдавам. Тих, съвестен, трудолюбив. От благородно семейство, много богат и се справи отлично като квестор. Военната материя не го влече, но е смел. Наскоро насочи вниманието ми към една машинация и съм му длъжник. Рим му е длъжник.

Сабина се насили да си събере мислите. Тит, който открай време повтаряше, че ще си остане най-обикновен съвестен чиновник, сега се оказваше кандидат за император?

– Твърде млад е, цезаре – реши се да каже най-после тя. – Сенатът няма да избере мъж, ненавършил трийсет и пет, за император.

– Не е невъзможно – възрази дрезгаво Траян. – Идиотите се хванаха на въдицата на младия Нерон и на младия Калигула, нали? Нищо чудно да предпочетат Тит, ако съперниците на Нигрин му подлеят вода. Или ще дадат пурпура на Нигрин и ще го накарат да осинови Тит като наследник. И в двата случая той е резервният ми вариант. Не че ми трябва резервен вариант. След ден-два ще съм на крака и когато се върна в Рим, ще взема момчето под крилото си и ще му поодялам треските. Дай ми пет години да го каля и няма да се поколебая да го избера вместо Нигрин. – Гърдите на Траян се надигнаха. – Богове! Трябват ми само пет години!

– Тит... – Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече ѝ харесваше. – Няма нито един враг, това е сигурно. Колцина могат да се похвалят със същото?

Необяснимо защо се сети за Викс, който си навличаше враг след враг. Какъв вик се изтръгна от гърлото му, когато Траян падна!

– Мнозина безгръбначни подлизурковци нямат врагове – рече завадено Траян. – Но не и смелите, честни мъже. И аз знам, че Тит си е спечелил поне един враг, но го е направил заради мен, така че не се оплаквам. Той е петото ми име. Доведи ми Федимус да го напишем черно на бяло. Той ми е секретар за даренията и повишенията, знае как да го оформи официално – гърдите на Траян се разтърсиха отново от поредния пристъп на кашлица. – Гръм и мълнии! Отлагах го прекалено дълго! Трябваше да го направя отдавна.

– Беше зает да завладяваш света – напомни меко Сабина и излезе, проправяйки си път през разбуненото гъмжило пред вратата. – Императорът не иска да го безпокоят – повтаряше тя на всеки, опитал се да надникне в стаята на болния, и най-после успя да се шмугне отново вътре.

Федимус се оказа красив мъж и съдейки как коленичи до леглото на императора и притисна устни към ръката му, явно не му беше само секретар за даренията и повишенията.

– Цезаре...

– Вземай си перата, младежо. – Немощните пръсти на Траян потупаха нежното лице на Федимус. – Край на сълзите! Ще ти продиктувам писмо. "До достопочтените сенатори на Рим" или "До високоблагородните сенатори на Рим"... Ти прецени как ще е най-добре, вече знаеш как да поласкаеш тази глутница кучи синове...

Федимус започна да пише изящно и бързо. Перото му се движеше гладко по листа, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. Сабина помогна на Траян да се надигне в леглото, подпирайки неподвижното му рамо, когато се подписа разкривено в края.

– Готово. – Той се отпусна назад и перото падна от пръстите му. – Засега го задръж при теб, Федимус. Докато съобщя новината на Плотина и другите. Утре може би... – Гласът му секна. – Днес нямам сили да изтърпя съскането ѝ. Толкова я вбесих в Антиохия, че сигурно вече се опитва да ме отрови.

Сабина не успя да разбере останалите думи, но се наведе и целуна Траян по челото.

– Почивай си.

Кожата под устните ѝ беше суха като пергамент и студена.

Излязоха от стаята и Федимус я погледна с нещастни, подпухнали очи.

– Ще умре, нали?

Сабина затвори полека вратата.

– Да.


ВИКС

Гледах как императорът умира, но някак си не го виждах. Очите ми не успяваха да се фокусират върху смалилата се фигура в леглото. Виждах го какъвто беше, когато в Рим чествахме победата над Дакия. Висок, божествен, възправен като колос в колесницата си в центъра на шествието, с лице, боядисано с празнична червена боя и лавров венец в косите. Толкова ясно го виждах, сякаш триумфът е бил миналата седмица, а не преди цяло десетилетие. Тясната стаичка, където умираше императорът, гъмжеше от хора, но аз не ги забелязвах. Бях потънал в спомени.

Спомнях си как марширувам с лъвската си кожа и с Орела, разтворил човка в ням писък над главата ми. Спомнях си как ругая Траян с другите легионери – стара войнишка традиция по време на генералските триумфи. Императорът усещаше, че обидите не са злостни; усмивка грееше върху боядисаното му лице и размахал ръце, той ни насърчаваше да продължаваме. Тълпата от двете ни страни закрещя толкова оглушително, когато го видя, че ушите му кънтяха цели три часа. Зад императора стоеше роб и му шепнеше: "Ти си простосмъртен... ти си простосмъртен" Друг римски обичай, който не разбирах напълно; поуката май беше да оставаме скромни дори в победоносните мигове. Съмнявам се обаче, че императорът чуваше думите на роба. Беше на седмото небе с лавровия венец, накривен хлапашки върху главата му, сияеше от щастие, защото хората скандираха името му.

Римляните са странни. Защо, по дяволите, трябва да напомнят на истински бог като него, че е просто човек?

Тясната стая беше душна. Офицерите на Траян се бяха скупчили край стените, тук-там виждах преторианци с безпомощни лица. Задачата им беше да пазят живота на императора, но как да го спасят сега? Секретарите му си шепнеха уплашено, а сенаторите бяха сближили глави като стари кокошки. Аз стоях някъде в дъното – най-новият и най-младши командир на императора, но виждах над главите пред мен. Императрицата седеше в дървен стол до императора, изопнала както винаги гръб и положила длан върху ръката на съпруга си. Сабина, коленичила от другата страна на леглото, бе обронила глава върху безчувствената ръка на Траян и я галеше. Очите ѝ бяха затворени, но когато лекарят се опита да закачи чаршаф върху прозореца, за да засенчи бледнеещите слънчеви лъчи, тя вдигна рязко глава и му нареди:

– Недей! Той иска светлина!

– Течението е нездравословно...

– Не ми противоречи!

Плотина пое дъх да възрази, но яростният поглед на Сабина я усмири. Отново се възцари тишина. Чуваше се само как мъжете пристъпват от крак на крак. От време на време някой се прокашляше, но най-ужасно беше свистящото дихание на Траян. Все по-бавно и по-бавно.

Още по-бавно.

После секна.

И аз спрях да дишам. И сърцето ми сякаш спря.

Сабина вдигна глава, Плотина се наведе напред. Помаха на лекаря, който се надвеси над императора, и провери дали диша.

– Още не си е отишъл – понесе се шепот из стаята.

Но той си беше отишъл, о, да. Моят император, мъжът, когото следвах в Дакия и Парта, когото бих последвал и в Хадес, ако поиска, си беше отишъл. Фигурата в леглото беше само восъчно подобие на Траян.

– Напуснете стаята – нареди Плотина. – Не е редно да се възнесе при боговете в присъствието на толкова хора.

Сабина понечи да възрази, но секретарите вече излизаха и аз тръгнах след тях. Видях как се тресат раменете на красив младеж, превит почти одве. Половината войници плачеха, без да крият сълзите си. Излязох като насън от безименната порутена къща. Толкова малка, прекалено невзрачна да побере последното дихание на мъж като Траян. Защо не загина на бойното поле? Пронизан от последната стрела в последната битка, сразявайки последния враг в последната непревзета провинция на света? Защо трябваше да умре в този мъртъв и прашен град, пълен с призраци?

Подминах няколко съборетини и тръгнах по шосе, останало без половината си павета, но отвеждащо нагоре по объл хълм към храм без покрив и без богове. Денят беше прекрасен, морето сияеше в далечината, слънцето грееше ярко. Не трябваше ли да вали? Небесата не плачат ли, когато умира император?

Изкачих порутените, плесенясали стъпала на храма. Храм на Юпитер вероятно или на незнайно божество. Сега от него бяха останали само няколко рухнали колони върху покрита с мъх основа. Една от колоните сякаш приближи до мен и ме удари по раненото рамо. Облегнах се на нея, улових я с треперещи ръце. Рамото ми гореше. Очите ми горяха. Войниците трябва ли да плачат, когато генералът им умира?

Не знам колко време стоях до колоната, разтреперан като листо. Но когато вдигнах глава и се огледах безцелно, видях Сабина. Носеше омачканата туника, която не беше сваляла цял ден и цяла нощ, за да не се отделя от постелята на Траян. Седеше до една колона в другия край на храма и очите ѝ светеха от неизплакани сълзи. Направих крачка към нея, после още една, олюлявайки се като пиян.

Тя разпери ръце и аз се строполих на колене в прегръдката ѝ.

– Той е мъртъв – прошепнах, долепил устни до кръста ѝ.

– Шшт... – тя ме погали по главата.

От гърлото ми се изтръгна първото стенание.

– Мъртъв е... мъртъв...

– Тихо, любов моя – прошепна тя, както ми шепнеше в Дакия, след като убих царя до слънчевия диск.

Тогава я прегръщах и плачех, сега пак плачех и виех, притиснал устни в ленената ѝ туника. Мира щеше да се опита да ме успокои, да ми каже да не плача, да ми каже, че Траян е отишъл на небето и там е по-щастлив. Сабина просто ме прегръщаше. Седеше върху падналата колона и ме прегръщаше силно, а аз хлипах в скута ѝ като съкрушено дете.

Накрая сълзите ми секнаха, но аз не помръднах, свит и вцепенен в ръцете на жената, която мразех. Слънцето залезе, луната изгря; хлад замени топлината. Защо светът продължаваше да следва своя ход, сякаш нищо не се е променило? Всичко се беше променило.

– Стани, Викс. Става студено.

Сабина ми помогна нежно да се изправя. Станах, зашеметен като вол в очакване на жертвения нож. Бях войник на Рим; войниците не правят нито крачка, без да им заповядат. Кой щеше да ми заповядва сега, когато моят генерал е мъртъв?

– Ела с мен – подкани ме Сабина, аз поех протегнатата ѝ ръка и я последвах послушно. Засега щях да се задоволя с нейните заповеди.

Къщата, където Траян... в онази къща кипеше трескава дейност. Секретарите тичаха напред-назад, вопли и сърцераздирателни писъци раздираха тишината. Сабина заобиколи суматохата и ме поведе към друга къща или по-скоро към четири полусрутени каменни стени и покрив. Извади отнякъде рогозка и я застла сръчно както някога в Десети Фиделис. Побутна ме да легна, зави ме, улови ръката ми и се облегна на стената. Не беше помръднала оттам, когато се събудих на сутринта.

Тогава открихме, че сме заключени вътре.


ПЛОТИНА

– Браво. – Плотина протегна изискано ръка към мускулестия преторианец в червено и златно. – Беше много убедителен. Успя да ги излъжеш.

– Не обичам да лъжа хората, домина. – Преторианецът пристъпи неспокойно от крак на крак. – Сигурна ли сте, че беше необходимо?

– Абсолютно необходимо. – Плотина го озари с най-убедителната си усмивка. – Рим ти е много задължен. Аз – също.

– Щом казвате, домина.

– Императорът също ти е признателен – Плотина вдигна студената ръка на съпруга си и я погали. – Тоест бившият император. Новият император ще ти благодари лично, когато пристигне.

– Да, домина.

– Свободен си. И нито дума на никого.

– Да, домина – отвърна преторианецът, но когато излезе, по лицето му се четеше безпокойство.

– Трябва да се погрижа за него, нали? – попита Плотина съпруга си. – Дали да не падне от онези високи скали? Как мислиш?

Тялото на Траян мълчеше. Плътта му студенееше като мрамор и крайниците му се бяха вдървили, но купчината завивки прикриваха изкусно истината.

– Не ми се сърдиш, надявам се – сгълча го Плотина и се отпусна на стола до леглото му. – Просто нищожна заблуда. Ще обявим, че си мъртъв, веднага щом скъпият Публий пристигне от Антиохия. Знаеш колко се старая да ти помагам.

Преторианецът наистина се справи добре. Имаше дрезгав глас като съпруга ѝ. Застанал зад балдахина на леглото, прочете редовете, които Плотина му даде. Единствената задача на Плотина беше да гали безжизнената ръка на Траян и да пророни две-три сълзи. Секретарят, записал последната воля на Маркус Улпий Траян, стоеше далеч от леглото, погълнат от тържествеността на момента, а тълпата свидетели се беше отдръпнала на почетно разстояние из ъглите на сумрачната стая. Повечето плачеха твърде сърцераздирателно, за да забележат, че гърдите на императора не се повдигат под завивките. Сабина щеше да забележи, но тя не присъстваше.

– Не съм я наранила, ако се тревожиш за това – обясни Плотина на Траян. – Само я отстраних за няколко дни, докато уредим въпроса. Знам колко беше привързан към момичето, но трябва да признаеш, че обича да си вре носа навсякъде. А не можех да ѝ позволя, нали разбираш?

Плотина замълча и се намръщи. Момичето с неприличните дрехи, с острия език и странните идеи за благотворителност вече заемаше нейното място. Императрица на Рим. Някак си за пръв път го осъзнаваше. "Тази устата уличница ще заеме мястото ми?"

Е, едва ли. Все пак малката Сабина щеше да изпълнява други задължения. И вероятно след време щеше да се разведе тихомълком. Все пак връзката ѝ с Траян изпълни предназначението си. Щяха да намерят друго момиче, ако е необходимо, някое по-сговорчиво. Сестра ѝ беше подходяща възможност, ако променяха услужливо закона... Важното беше, че се погрижи Сабина да не навреди на настоящите ѝ планове.

– Всъщност беше забавно – увери Плотина съпруга си. – Малката ми заблуда за завещанието ти, имам предвид. Като пантомимичен фарс. Щеше да те разсмее. Освен това изпълних желанието ти. В крайна сметка щеше да посочиш скъпия Публий за наследник. Усилията ми да му помогна те ядосаха наистина, но знаех какво правя. Ако ме беше оставил да ти обясня, щях да те убедя.

Безжизнените устни на Траян вече бяха оголили венците, сякаш ѝ се зъби. Плотина протегна ръка и приглади лицето му.

– Недей да ръмжиш, скъпи. Вече не ти се сърдя за нещата, които ми наговори в Антиохия. В крайна сметка всичко се подреди както трябва.

Така беше. Ръката на Юнона, несъмнено, се протегна да помогне на своята сестра. С всяка миля, която приближаваше триремата до Рим, Плотина се чувстваше все по-вцепенена. Позор, срам, отлъчване от обществото. Дали Траян щеше да се осмели да се разведе след всички усилия, които тя положи? Заради онази нищожна змия Тит Аврелий, чиято награда очевидно щеше да е рожденото право на скъпия Публий? "Какво да направя, какво да направя?" Вледеняващият страх беше на път да се превърне в неподправен ужас, когато Юнона се намеси.

– Трябва да се гордееш – каза Плотина на съпруга си. – Само небесна царица е способна да повали бог като теб.

На вратата се похлопа. Плотина се сепна, после стана бързо и дръпна балдахина, за да скрие мъртвото тяло на Траян.

– Не бива да безпокоим императора.

– Съжалявам, домина. – Млад секретар влезе колебливо, въртейки свитък с неуверени ръце. – Не исках... как е той?

– Почива си. – Плотина се усмихна смело, измъчено. – Завещанието изцеди последните му сили. Мисля, че моментът наближава.

През последните часове му сипа допълнителна доза сънотворно, за да е сигурна. Рискован ход наистина. Да му даде достатъчно, за да остане в безсъзнание, но да не го убие. И накрая – истинския му край, когато всички се бяха събрали в стаята – навярно прекали с количеството. Трудно ѝ беше да долее още малко в чашата му в присъствието на толкова много хора, ридаещи и хлипащи... "Колко изморително наистина! Първо се опитваш да осигуриш на съпруга си спокойна кончина, а после се налага да се преструваш, че е жив!"

– Затова съм объркан, домина – продължаваше секретарят. – Изненадам съм, че императорът е променил решението си. Вчера ми продиктува писмо...

Плотина издърпа свитъка от ръката му, преди да ѝ го подаде.

– Нима?

– Да, списък с наследници за Сената... Както споменах, стори ми се странно, че си променя мнението.

– На смъртния си одър хората често размислят... – Тя прочете бързо имената. Целзий, Палма, Квет, Нигрин...

Милостива Юнона! Налагаше се да измисли какво да прави с тях! После прочете последното име и радостна усмивка си запроправя път към устните ѝ.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Този път името му я изпълни със задоволство и чуковете не забиха по слепоочията ѝ. Тит. Да, определено трябваше да вземе мерки!

– Благодаря, че ме уведоми. – Плотина насочи вниманието си отново към секретаря, едва успявайки да скрие злорадството си.

– Федимус, нали?

– Да, домина. – Зачервените му очи се насочиха към леглото със занемялата купчина завивки. Красив младеж. Любовник на Траян несъмнено.

Плотина му се усмихна.

– Стража!

Едрият преторианец влезе в стаята.

– Изведете този мъж и го елиминирайте. – Плотина нави стегнато свитъка. – Някоя скала ще свърши работа. Ще получиш пълна кесия, ако прилича на самоубийство.

Окото на преторианеца не трепна.

– На вашите заповеди, домина.

Да, беше избрала правилния човек. Предани служители се срещаха толкова рядко напоследък. Жалко че и той щеше да полети от скалите след ден-два.

– Домина? – Секретарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото уплашен, когато преторианецът го сграбчи за ръката. – Какво...

Плотина захвърли абсурдното писмо на Траян с нелепия му списък в огъня. Той лумна веднага като пламтяща стрела.

– Домина, чакайте!

– Никой да не влиза – нареди тя на стража, повлякъл Федимус навън. – Не искам да безпокоят императора в последните му часове.

Вратата се захлопна. Плотина потърка длани, докато писмото се превръщаше в пепел, и се обърна към съпруга си.

– Тит Аврелий? – укори го тя. – Къде ти е бил умът, съпруже?

Той отново беше оголил зъби. Дали не се опитваше да ѝ се извини?

– Утре сутринта ще те обявя за мъртъв – осведоми го тя, приближавайки леглото. – Преди да започнеш да... хмм... миришеш. Когато скъпият Публий пристигне, ще запалим тук погребалната клада и ще отнесем праха в Рим. Ще се погрижа да те положат под триумфалната ти колона, скъпи. Онази, която величае победите ти в Дакия.

Тя седна до бездиханното му тяло и отметна кичур побеляла коса от челото му.

– Трийсет години брак и никога не съм те виждала по-щастлив, отколкото на онзи триумф. Беше забележителен мъж наистина. Трябваше да ми позволиш да ти родя наследник. Щяхме да отгледаме божествени деца.

Доспа ѝ се. Милостиви богове? Стъмнило ли се беше? Толкова изтощена се чувстваше. Когато се върне в Рим, ще спи цяла седмица.

– Нали нямаш нищо против да подремна? – попита Плотина съпруга си и се сви до него върху завивките. – Никога не сме делили постеля, дори през първата брачна нощ. Толкова е студено. Толкова си студен, но човек не може да има всичко, нали?

Императрица Помпея Плотина облегна глава върху вкочаненото рамо на съпруга си и заспа щастливо.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

САБИНА

Сабина влетя в импровизирания кабинет на Плотина и бившата императрица ѝ се поклони много ниско.

– Скъпа моя – усмихна се вдовицата на Траян. – Страхувам се, че не успях да ти обърна внимание. Бях много заета, но, разбира се, това не ме оправдава, нали? Все пак сега ти си императрица на Рим.

Сабина не загуби нито миг в размисъл за новата си титла, макар да я чуваше за пръв път. Тя удари Плотина бързо и силно по лицето – не показна плесница, а безмилостен юмрук, както беше виждала центурионите да усмиряват непокорни войници. Сблъсъкът я изпълни с яростна наслада.

– Кучка! – произнесе тя с равен глас, който ѝ струваше неимоверни усилия на волята. – Знаеш, че Траян по-скоро би предпочел да умре, вместо да даде пурпура на безценния ти Публий.

Робите се втурнаха навън, без да чакат знак.

– Но Траян е мъртъв. – Усмивката на Плотина не помръкна ни най-малко въпреки червеното петно, разгоряло се върху бузата ѝ. – И се радвам, че в последния момент си промени мнението. Успя да продиктува писмо до Сената с истинския си избор.

– Да, писмото, подписано от теб! Кога ти е давал да му подписваш писмата?

– Скъпа, беше твърде немощен да държи перото.

– Твърде немощен? Той беше мъртъв!

– Императриците не бива да се доверяват на безпочвени слухове.

Сабина седна на първия стол, попаднал пред очите ѝ, и кръстоса крака, за да вбеси Плотина.

– И това писмо е единственото ти доказателство?

– Нищо подобно. – Плотина се настани зад писалището – писалището на Траян, лампите, килимите и канапетата му, пренесени от триремата във влажната каменна стаичка, за да осигурят на императрицата – на бившата императрица – необходимото удобство.

– Съпругът ми обяви гласно намерението си да осинови Адриан като наследник. Има свидетели.

– Разбрах за тях. Стояли са в ъгъла на тъмната стая, докато ти си ронела сълзи над ръката на мъртвец. Щом си искала свидетели, защо не ми позволи да присъствам?

– Казаха ми, че си в леглото на новия си любовник. Легионер, нали?

Сабина се засмя.

– Не успя ли да измислиш нещо по-добро. Прекарах нощта заключена в стая, вероятно по твое нареждане. Утешавах един от офицерите на Траян, който, между другото, скърбеше за императора си по-искрено от теб.

– Вселената на чувствата е твоя стихия, Вибия Сабина. По-веща си от мен, признавам.

Плотина се наведе отново над свитъка, разгърнат върху писалището ѝ и започна да пише бързо. Сабина я наблюдава известно време, усещайки как гневът ѝ се оттича като вода от басейн и мястото му заема хладна пресметливост.

– Ще си получиш заслуженото – рече тя най-сетне.

– За какво? – Плотина не си направи труда да вдигне поглед от свитъка. – Скъпият Публий вече получи писмото, обявяващо осиновяването му. Скоро ще пристигне да организира погребението на съпруга ми и после ще се върнем в Рим. До сенаторите също е изпратено съобщение с бърз кораб. Одобрението им се очаква най-много след седмица. Легатите и офицерите са инструктирани да уведомят легионите си.

– А писмото на Траян? – прекъсна я рязко Сабина. – Списъкът с кандидати, който искаше да изпрати на Сената, за да изберат те? Уверявам те, че Адриан не присъстваше в списъка.

Тит...

– Какво писмо? – примигна Плотина. – Прегледахме всички документи на съпруга ми, разбира се. Цари истинска бъркотия. Федимус, секретарят, който записваше заповедите за дарения и повишения, се самоуби. Скочи от скала. Много благородно от негова страна, че е пожелал да последва императора в гроба, но можеше да остави имперската документация в по-добро състояние.

Сабина усети как ледена струя се плъзва по гръбнака ѝ.

– Бях тук, когато Траян продиктува писмото – успя да изрече тя. – Знам кои имена изброи и ще уведомя всички, че Адриан не беше сред тях. Можеш ли да ме убиеш безнаказано като онзи невзрачен секретар?

– Не. Но кой ще ти повярва, скъпа моя? Жена, която се обгражда с толкова съмнителна компания? Блудствала с любовник, докато чичо ѝ умирал... При това един от многото любовници. Видях те с младия Тит Аврелий, преди да заминеш за Антиохия. Питам се колцина знаят за аферата ти с него. Да не споменаваме всички останали.

Сабина се засмя ведро, сякаш обсъждат дреболии на трапезата.

– Искаш да опетниш съпругата на скъпия Публий, който държи да е безупречен? Разбира се, Плотина. Разтръби на всеослушание, че съм най-разюзданата развратница в Рим и съм превърнала в посмешище съпруга си с половината войници от легиона му. Скъпият Публий ще те заобича с цялото си сърце.

– Скъпият Публий ме обича и бездруго. Благодарение на мен стана император на Рим. – Гласът на Плотина прозвуча кадифено и самодоволно. – Предлагам ти сделка, Вибия Сабина. В миналото имахме разногласия, но те няма да ни попречат да се споразумеем, нали? Аз ще се въздържам да петня името ти, а ти ще посрещнеш съпруга си с усмивка, когато пристигне, и ще облечеш нещо по-благопристойно от тази туника.

– Пожелавам ти бавна смърт, кучко. – Сабина стана. Говореше бавно и отчетливо. – Милостиви богове! Няма по-лицемерна и по-коварна интригантка от теб!

Тя тръгна към вратата.

– Наистина трябва да шлифоваш речника си, Вибия Сабина – подвикна ѝ усмихнато Плотина. – Императриците на Рим не бива да ругаят.


ТИТ

Тит влезе в атриума на странно притихналия дом на сенатор Норбан. Въведе го блед и разсеян роб. Изчезна, без да му вземе мантията и да го попита кого е дошъл да види. Когато Тит влезе в същия този атриум, мокър до кости и уловил Фаустина за ръката, за да поиска разрешение от баща ѝ да се ожени за нея, цялата къща екна от приветствени възгласи – Калпурния ги обсипа с целувки, Маркус се усмихваше щастливо, братята на Фаустина подмятаха пиперливи шеги защо сестра им е вир-вода, робите си шепнеха самодоволно: "Казвах ти!" Сега цареше тишина като в крипта.

"Разбрали са", помисли си Тит. Добре. Това го улесняваше.

– Фаустина! – Откри я в градината да се взира в плискащия фонтан; ярко петно в робата с прасковен цвят и с русата коса. – Явно си чула.

Целуна годеницата си по златната копринена коса.

"Годеница", "бъдеща съпруга". През последните седмици произнасяше с наслада тези думи, защото бяха сладки синоними на "моя".

Вече не.

Фаустина го погледна, но по лицето ѝ не просветна познатото щастие. Тъмните ѝ очи бяха по-големи от всякога и безизразни като камъни.

– Той е мъртъв.

Тит преглътна.

– Знам.

Съобщи му го Ения, представете си. Икономка, по-добре информирана и от един от най-богатите мъже в Рим... Брат ѝ работеше на тибърското пристанище. Гостувала му, когато корабът с черни платна спуснал котва. Дотърча право в стаята на Тит, където той уж преглеждаше доклада за благотворителната програма, а всъщност кроеше щастливо планове за сватбата. Дали Фаустина ще предпочете старомоден железен пръстен или модерния вариант

– Халка от злато в железен обков? Скицираше профила на годеницата си в полето на восъчната плочица, когато Ения се втурна в стаята пребледняла като платно под смуглата кожа и му съобщи новината.

Император Траян беше мъртъв.

– Засега знаят малцина – съобщи Тит на Фаустина. – Още не са го оповестили официално в Сената, но...

– Никой не знае, разбира се – прекъсна го объркано Фаустина.

– Почина преди час.

– Какво?

Фаустина поклати зашеметено глава.

– Татко.

За миг Тит онемя, загубил ума и дума.

– Баща ти?

– Калпурния го намерила върху писалището му – отрони Фаустина. – Изглеждал много умиротворен. Помислила, че е заспал. Споминал се е над книгите си, никой не го е чул...

Тит седна на пейката и я прегърна. Траян беше мъртъв. Маркус Норбан беше мъртъв. О, не. Не, не, не.

Това променяше всичко.

– За какво говореше? – Очите на Фаустина бяха пълни със сълзи, но тя ги възпираше храбро. – И някой друг ли е умрял?

Той се поколеба. "Изгубила е баща си. Ще понесе ли и това?" Фаустина обаче не беше крехко цвете, огъващо се под бремето на лошите новини. Не приличаше на Сабина, но беше жилава като нея.

– Траян.

В този момент сълзите се изляха. Тит я прегръщаше и не изпитваше срам, че и неговите очи овлажняват. Седяха дълго на пейката, Фаустина, сгушила глава в гърдите му като дете, а Тит – свел лице върху гладката ѝ, благоуханна коса.

– Радвам се, че татко не разбра – изправи се Фаустина накрая и избърса сълзите с опакото на дланта си. – Той боготвореше Траян. Кой ще стане император сега?

– Зет ти – Тит произнесе думите с мъка. – Адриан.

Просълзените очи на Фаустина се разшириха.

– Адриан? Едва ли е решено. Сенатът не е...

– Траян го е посочил за наследник на смъртния си одър. Целият град говори.

Въпреки че новини като тази не биваше да се разпространяват, преди Сенатът да научи. Тит се запита дали императрицата няма пръст в това. На Сената щеше да му е далеч по-трудно да отхвърли кандидатурата на Публий Елий Адриан, след като из града вече се носеха слухове как Траян го е осиновил на смъртния си одър. Фаустина поклати замаяно глава.

– Адриан – повтори безизразно тя. – Невъзможно е Траян да го е избрал!

"Невъзможно, особено след моето писмо." А Траян беше получил писмото му – изпрати му кратка благодарствена бележка, в която споменаваше, че ще поговорят по-подробно, когато се върне в Рим. "Имам планове за теб, момче", завършваше той с войнишкия си почерк.

Вече не. Но императрица Плотина несъмнено кроеше други планове. О, да. Тит помнеше как се разкриви лицето ѝ, когато я обвини, какъв ужас изпита да се извърне, сякаш тя ще скочи към незащитения му гръб като разгневен паяк. "В безопасност си – казваше си. – Императорът знае истината. Няма да се вслуша в лъжите ѝ. И когато Траян си отиде, тя вече няма да е императрица. Няма да влияе върху държавните дела."

Не беше предвидил, че Траян ще умре. Не беше предвидил, че Плотина ще го наследи, че ще успее да купи пурпура за протежето си.

Независимо с какви средства, тя успя. Скъпият ѝ Публий ще стане император и несъмнено ще ѝ бъде благодарен за услугата. Тит я чу как съска в ухото му, все едно е на сантиметри от него. "Ще умреш заради това."

– Тит? – Гласът на Фаустина го върна към действителността – тихият, нежен глас, който разтуптяваше сърцето му като струни на лира. – Къде се зарея?

– Просто се питах как ще го приеме Сабина – насили се да подслади лъжата с усмивка. – Че става императрица. Някак си не ѝ отива.

– На мен щеше да ми отива! – Фаустина се опита да се усмихне, но очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Милостиви богове! Все ми е едно дали Адриан ще стане император, а сестра ми – императрица. Все ми е едно! Татко, Траян – двамата най-достойни римляни са мъртви.

"И аз", помисли си Тит.

Пое дълбоко дъх и го изрече. Това, което беше дошъл да изрече, думите, заседнали болезнено в гърлото му като бодлив възел по пътя към къщата на Норбанови.

– Не мога да се оженя за теб, Фаустина. Не сега. Никога.

Тя вдигна рязко глава и се втренчи в него.

– Не искаш да се омъжиш за осъден на смърт, нали? – продължи безизразно Тит. – Плотина желае смъртта ми, откакто я изобличих. Стане ли император Адриан, желанието ѝ ще се изпълни.

– Това е нелепо! – Червенина обагри лицето на Фаустина. – Адриан няма причина да...

– Намрази ме в Дакия, когато го засенчих пред Траян.

И поради още една причина, която не смяташе да споделя с Фуастина – Плотина беше видяла как Тит целува Сабина. Сигурно вече е разказала на Адриан, а той не подминаваше подобни обиди. Не, новият император нямаше основания да прояви снизхождение към Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

– Сабина няма да позволи! След като тя ще бъде императрица на Рим...

– Тя няма да е истинската императрица. Няма да дърпа конците.

Тит си представи закачливата дъщеря на сенатора, надвесена над разпънатата върху пода карта. Мечтателката, която искаше да види целия свят. "Горкото ми момиче. Сега няма да видиш много."

– Татко... – подхвана автоматично Фаустина, но млъкна.

Подкрепата на Маркус Норбан може би щеше да предпази Тит. Маркус Норбан беше покровител, срещу когото дори император би се поколебал да се изправи. Тит беше дошъл да се посъветва с него, да потърси закрила срещу отмъстителната Плотина. Маркус Норбан обаче го нямаше.

– Разбираш защо не мога да се оженя за теб. – Тит се усмихна насила. – Заслужаваш съпруг, който няма да се спомине след месец-два и...

– Млъкни! – Фаустина скочи на крака. – Толкова лесно ли мислиш, че ще се отървеш от мен, Тит?

Той я погледна. Красива, стройна, жилава, сладка и... невредима. Невредима, стига да не се омъжи за него. Защото и съпругата му несъмнено се обричаше на безрадостна участ.

В този момент болката се стовари върху него. Като чук в гърдите. "Не мога да го направя", помисли си вцепенено. Болката заби нокти в корема му като живо създание. "Милостиви богове! Не мога да се откажа от нея. Току-що я намерих!"

– Ще тръгвам – той стана от мраморната пейка. – Предай съболезнованията ми на Калпурния и ѝ обясни защо няма да участвам в погребалната процесия на баща ти. И за двама ни ще е по-лесно така.

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи, но тя отказа да се поддаде.

– Не говориш сериозно – прошепна. – Не ти вярвам.

Той сведе поглед.

– Ще тръгвам. Скоро всички ще разберат за смъртта на Траян и ще настъпи хаос.

Надяваше се отчаяно Фаустина да не се разплаче, да не се вкопчи в ръката му и да не започне да го умолява да остане... Тя вдигна смело глава и протегна ръка да намести диплите на тогата му върху рамото. Това някак си беше по-зле.

"Не мога да се откажа от нея!"

"Мълчи! – укори се той. – Тя не е за теб. Никога не е била."

– Искам да те целуна за сбогом – прошепна Фаустина.

Той кимна. Не смееше да продума. Тя пристъпи към него и обви лицето му с длани. Устните ѝ се притиснаха към неговите. Ръцете му се вдигнаха да я обгърнат и устните ѝ се разтвориха под неговите като цветна пъпка. "Спри", помисли си Тит, но продължаваше да я целува отчаяно и това беше грешка.

Ръцете му галеха стройната ѝ талия, милваха гърдите ѝ, впиваха се в косите ѝ. Тя се притискаше жадно към него и презрамката на робата ѝ се смъкна, устните му се впиха в топлата копринена кожа на голото ѝ рамо. Тя шепнеше неразбираемо и го тласкаше назад, без да се отдръпва от него, докато се блъснаха в стената на къщата, далеч от любопитни погледи от градината и атриума. И втората презрамка на Фаустина се смъкна и Тит едва не се удави в уханието на зюмбюли.

Един прозорец в другия край на къщата се отвори шумно и Тит чу приглушен женски плач. Робиня вероятно, скърбяща за милостивия си господар. Звукът отрезви Тит, обзе го срам. "Няма и час откакто разбрах, че императорът на Рим е мъртъв, а сега разсъбличам племенницата му?" Дъщерята на Маркус...

Фаустина застина в ръцете му, сякаш също се върна внезапно в света, открила, че е страшно място.

– Татко е мъртъв – отрони тя и склони глава върху гърдите на Тит.

Той я прегърна мълчаливо. От срещуположната страна на къщата долетя трясък на спускащи се кепенци и някой отново изхлипа приглушено. Несъмнено робиня. Скоро, предположи Тит, щяха да изпратят друга робиня да потърси дъщерята на Маркус Норбан.

Той отдръпна рамо от нежната тежест на Фаустината глава и някак си това му се стори по-трудно, отколкото да възпре целувките ѝ.

– Сигурно искаше да ме съблазниш, за да е въпрос на чест да се оженя за теб – гласът му прозвуча убедително стабилен, както и ръката му, когато вдигна презрамките върху раменете ѝ. – Страхувам се, че няма да стане.

– Предположих. Но си струваше да опитам. – Фаустина го погледна втренчено; русата ѝ коса, изплъзнала се от фибите, се беше разпиляла по гърба, устните ѝ бяха подпухнали от целувките, а очите ѝ – от сълзите. Гласът ѝ обаче не звучеше ни най-малко сълзливо. – Но какво ми пречи да кажа на всички, че съм те съблазнила. Ще им кажа, че съм забременяла. Ще застана пред къщата ти, ще плача, ще вия и ще си скубя косата. Тогава ще си принуден да се ожениш за мен, защото никой друг няма да ме поиска заради опетненото ми име. – Тя вирна брадичка. – Сълзите не свършиха работа. Прелъстяването не свърши работа. А изнудването, Тит?

– Фаустина...

– Няма да се откажа от теб – гласът ѝ прозвуча твърдо като стомана. – Нищо няма да ми попречи. Нито студенокръвният Адриан, нито бездушната кучка Плотина, нито нелепото ти мъченическо бръщолевене, че ще овдовея след два-три месеца.

– Вярно е – прекъсна я рязко Тит. – Ще умра, не разбираш ли? Не веднага, защото Плотина ще почака да коронясат протежето ѝ, преди да започне да урежда стари сметки. Но след това ще извади списъка с врагове и името ми ще бъде най-отгоре. Ако извадя късмет, ще ми позволят да напиша завещание и да се самоубия. Ако ли не, ще ми изпратят шайка главорези посред нощ. Така че няма да ти разреша...

– Да ми разрешиш? – изгледа го яростно Фаустина. – Откога ми трябва разрешението ти, Тит? Ще се оженим в благоразумен срок след погребението на татко и толкова.

– Грешиш.

Той понечи да се обърне.

– Тръгнеш ли си, ще се появя на прага ти след един час – предупреди го Фаустина. – Ще плача. Ще вия. Ще си скубя косите.

Той продължи да върви.

– Няма да го направиш.

– Опитай!

– Дори да го направиш, няма да постигнеш своето. Затова те моля веднъж в живота си да направиш каквото ти казват.

– Не мисля, че харесваш жени, които правят каквото им казват, Тит. Сабина винаги постъпва както реши и получава каквото иска. Аз също. Не си приличаме много, но в това отношение сме като две капки вода.

Тит спря, все още извърнат настрани, изтощен до мозъка на костите. Ръката му ту сграбчваше в юмрук, ту пускаше омачкана дипла на тогата му. Очите му горяха. Още усещаше вкуса на сладката кадифена кожа на голото ѝ рамо.

– Може би си прав – заговори отново тя, по-тихо. – Може би Адриан няма да те пощади. Но няма да нарани мен, сестрата на съпругата му. Ако главорезите дойдат за теб посред нощ, те... – гласът ѝ трепна леко – може би ще те убият. Но не и мен. И ако те убият... е, поне ще сме били заедно.

– Няколко месеца – отбеляза рязко Тит. – Най-много.

Застана зад него и го прегърна през кръста и той усети как топлото ѝ лице докосва гърба му.

– Няма да откажа, дори да е толкова кратко.

За миг му хрумна да избяга. Да вземе Фаустина и да избяга с нея в Британия, в Испания, където и да е.

Но къде да избягаш, когато врагът ти е господар на света?

Обърна се и я прегърна отново.

– Обичам те, Ания Галерия Фаустина.

Застинаха прегърнати безмълвно в сумрака. "Тръгни си – заповяда си Тит. – Тръгни си. Знаеш, че трябва." Но не можеше да помръдне. Ръцете на Фаустина обгръщаха кръста му като обръч.

– Искаш ли старомоден железен пръстен? – попита я той. – Или предпочиташ новите – злато в железен обков?

– Само желязо. – Фаустина вдигна глава и му се усмихна с насълзени очи. – Желязото устоява на времето. Като нас. Ще остареем заедно, Тит. Адриан няма да те убие, ще видиш. Няма да ме изложиш на опасност, когато се ожениш за мен. Напротив – ще спасиш себе си. Адриан няма да те докосне, когато му станеш зет.

Той не я опроверга. Тя си избърса очите и го скастри шеговито:

– Ще трябва да ми купиш нещо много скъпо, за да ме умилостивиш.

Тит не отговори. Впи очи в нея, питайки се колко му остава да се порадва на съпругата си.

И кого ще изпратят да го убие.


ВИКС

С пристигането си в Селинус новият ми император ме извика.

Не. Не моят император. Просто императорът. Надменният бърборко Адриан никога нямаше да стане мой император, дори да управлява хиляда години.

Влязох в импровизирания тесен кабинет и отдадох чест. Адриан се беше облегнал в най-удобния стол с меки възглавнички, брадат и делови, в черна тога. Четеше писмо и същевременно диктуваше друго на секретаря. Прислужници сновяха напред-назад, понесли кошници с кореспонденция, восъчни плочици и свитъци, подаръци от държавници, побързали да демонстрират преданост към новия император. Адриан направляваше забързания поток, махайки отривисто със свободната си ръка, без да спира нито за миг да чете и да диктува. Едното му стъпало галеше нежно гърба на кучето, заспало в краката му. Колкото и невероятно да изглежда, той успя дори да ме погледне, когато влязох.

– Доминус – заех позиция "свободно".

– ... за градините край Антиохия. Искам да покрият Касталианския извор с каменна плоча. Той предсказа, че ще стана император и не искам да предскаже същото на другиго. Подпиши го "Адриан, син на Траян Цезар".

Махна на секретаря да продължава и се втренчи в мен с повдигнати вежди.

– Доминус?

– Цезаре... – успях да промърморя и да отдам отново чест.

– Така е по-добре – кимна той и протегна ръка да поеме свитъка от секретаря. – Ще се подпиша, благодаря. Донеси ми пакета за Версенжеторикс, ако обичаш.

Втренчих се някъде над рамото на Адриан, докато той подписваше документите. Погледнех ли го, в гърлото ми се надигаше горчилка. Беше пристигнал вчера, несъмнено с най-бързия кораб, в антиохийското пристанище. Слезе от триремата с черни платна, с глава, забулена в знак на траур, и се поклони на множеството, надаващо приветствени възгласи, подети от императрица Плотина

– Бившата императрица Плотина – и сервилното ѝ обкръжение. Аз не изръкоплясках нито веднъж от мястото си най-отзад сред тълпата офицери. Исках само да се измъкна от този пуст призрачен град и да се върна при войниците си. При походите, сраженията, тропота на копия и ругатните на легионерите ми. Да се върна при нещата, които разбирах.

Не очаквах да ме извикат на аудиенция. Мислех, че понижаването в чин на стари врагове не е сред най-належащите задачи на един нов император. А и кариерата ми говореше сама за себе си. Адриан беше студенокръвен кучи син, но студенокръвните кучи синове са практични хора. Несъмнено щеше да ми позволи да продължа да работя същото, което правех толкова добре за Траян.

Спомних си обаче с какъв хладен и убийствен поглед ме изпепели Адриан в празничната зала в Германия, поглед, на който аз отвърнах в пълна мяра, и неволно потреперих.

Адриан обаче не изглеждаше особено заинтригуван от мен. Написа още нещо върху нов свитък и помаха на един от секретарите, който ми подаде купчина запечатани писма и пропуски.

– Новото ти поръчение, Версенжеторикс.

– Поръчение, цезаре?

Да ми отсекат главата? Да ме разжалват? Да ме хвърлят от някоя гола скала, за да се удавя в океана?

– Заминаваш веднага.

Поех си дъх при тези думи. Успеех ли да заведа хората си на север, в Дакия... е, Дакия беше много далеч от Рим. Тогава нямаше да му мисля много-много за Адриан. Щях да се бия отново с дакийците и да ръководя легиона си както намеря за добре. Независимо кой носи пурпурната мантия.

"Ако Траян не оздравее – чух гласа на Мира да ми шепне, – ще служиш на Рим. А не на Траян."

"Траян е Рим", отговорих ѝ тогава прибързано и глупаво.

"Не завинаги."

Потреперах отново, но пропъдих думите ѝ от съзнанието си и взех купчината писма.

– За Дакия ли заминавам... цезаре? – добавих с известно закъснение.

– Не. – Адриан не вдигна очи от плочицата. – За Рим.

– Рим?

– Да, повишавам те. Включвам те в преторианската ми стража.

За миг онемях. Секретарите продължаваха да пишат, прислужниците – да разнасят кошниците си, робите – да се щурат с мастилниците и перата. Очевидно никой не забелязваше, че стърча като истукан в центъра на трескавата деятелност.

– Но аз имам легион – рекох пресипнало. – Десети Фиделис. Моят Десети, мой най-после.

– Вече не.

Адриан вдигна восъчната плочица, прегледа написаното и протегна ръка за ново перо.

– Не ни трябват толкова много командири, защото военните кампании по границите ще намалеят. Дакия поглъща твърде много средства и ще бъде върната на бунтовниците. Тоест, присъствието на действащ легион там се обезсмисля. Освен това – добави безучастно Адриан – войната в Парта се прекратява незабавно. Ще напуснем Армения, Месопотамия, Асирия и останалите завладени територии.

Вече се бях превърнал в камък, сега се превърнах в лед.

Дакия, където убих царя, силен като за десетима, и отвоювах честта да нося моя Орел. Армения, където се отличих за пръв път като командир. Месопотамия, където погребах Юлий на брега на Ефрат. Асирия, където Филип умря пред очите ми и където спасих Траян от вражеската стрела и спечелих името Версенжеторикс Червения. Край. Всичко е било напразно. Пръстенът на Траян прогаряше ръката ми с гравираната си титла. Партикус. Завоевател на Парта.

– Защо? – попитах с дрезгав глас.

За пръв път Адриан срещна погледа ми. Забелязах весели искрици в тъмните му очи.

– Мислиш, че ще обсъждам имперската политика с телохранител?

В този момент гневът се надигна у мен.

– Не бой се – продължи новият ми император. – Взел съм под внимание добрите ти страни и ще ги използвам. Ще бъдеш добро попълнение в преторианската ми стража. Ще ти възложа и допълнителна задача. – Махна с ръка на антуража си. – Оставете ни.

Секретарите, прислужниците и робите излязоха от кабинета. Аз продължавах да стоя като колона, стиснал купчината свитъци, зачертали бъдещето и обезсмислили миналото ми.

Вратата се захлопна и усмивката на Адриан изчезна.

– Тези нареждания не присъстват в документите, които държиш. Те са устна заповед. Трябва да бъдат елиминирани петима мъже. Мои съперници. По-късно ще ти съобщя имената. Използвай каквито помощници намериш за добре, но искам петимата да бъдат обезвредени. После ще се върнеш в Рим и ще поемеш задълженията си в преторианската стража.

В отговор го замерих с купчината поръчения.

Кучият син беше бърз, признавам. Тежката му длан се вдигна и ги запрати към стената, преди да го улучат.

Скръстих ръце и се изплюх на пода.

– Не съм наемен убиец. – Този път не си направих труда да добавя "цезаре". – Намери си главорези за мръсната работа.

– Ти си главорез – рече спокойно Адриан, – но талантлив. Искам да ми служиш и ще се издигнеш. Ще си купиш тази възможност с петима мъртъвци.

– Ако си въобразяваш, че ще убия съперниците ти...

– Ще го направиш. Имаш съпруга, две дъщери и момче, което отглеждаш. Нали не искаш да пострадат?

– Няма да пострадат, защото аз ще ги пазя.

Щях да взема Мира и децата и да изчезна толкова светкавично в затънтените краища на империята, че дори очите и ушите на Адриан нямаше да ме намерят.

– А войниците ти? – Едрата ловна хрътка на императора се изправи и ме изгледа бдително, когато повиших глас, и Адриан я почеса успокоително по главата. – Един галски центурион от твоя контуберниум, когато си постъпил в Десети Фиделис. Африканец, когото си назначил за опцио, защото е спасил живота ти край Осроене. И другите. Всъщност целия Десети Фиделис. Мога да заповядам да избият всеки десети. И ще откриеш, че всички избрани са хора, на които държиш. После ще разпусна Десетия и ще разпределя оцелелите в други легиони. И татуировките, които виждам върху ръката ти – десетката и Орелът, ще се обезсмислят. Десети Фиделис и победите му ще бъдат забравени.

Ръката ми се стрелна към мястото, където трябваше да се намира мечът ми. Но той не беше там, разбира се. Не допускаха въоръжени хора в присъствието на императора.

– Какъв дух! – усмихна се неочаквано Адриан и белите му зъби проблеснаха сред тъмната брада. – Мрази ме, ако искаш. Представяй си мен, когато прерязваш гърлата на петимата. И се съсредоточи върху плюсовете, а не върху минусите. Ще ти се отблагодаря, когато се върна в Рим. Ще те направя преториански префект след няколко месеца. Сенатът ще надигне вой, когато се разчуе за петте убийства. Ще се погрижа вината за екзекуциите да падне върху настоящия преториански префект. Ще му позволят да се самоубие и ти ще заемеш мястото му. Заплатата, престижът и общественото ти положение ще се повишат значително. Добра награда за главорез като теб.

Преторианците. Смятаха ги за елитна войска, но онези от нас, които служеха в редовната армия, знаеха, че не е така. Преторианците бяха униформена дворцова охрана и никога не виждаха кръв, кал и рани. Следваха надлежно императора, дебелееха и мързелуваха. А префектите? Императорски кучета, нищещи всяка нощ конспиративни теории и разпращащи информатори да шпионират приятелите на императора. Могъщи. Страховити. И отегчени до смърт.

– По-скоро ще забия нож в гърба ти, вместо да го пазя – изръмжах.

– Разчитам на това. – Адриан наклони стола си назад. Влудяващата усмивка не слизаше от лицето му. – Предпочитам да ме охранява враг, а не приятел. Приятелите очакват услуги, приятелите се вкисват, не получат ли исканите възнаграждения, приятелите те предават. Враговете така или иначе не се кълнат във вярност, затова няма изненади. Познавам те, Версенжеторикс. Знам какво си направил на бойното поле. Ще ме пазиш от другите врагове, за да ми отмъстиш лично. – Адриан се усмихна още по-широко, забелязал стъписаното ми изражение. – Траян държеше служителите му да го обичат. Аз не съм Траян.

– Не си достоен да бършеш праха от обувките му!

– Какво клише! – възкликна Адриан. – Но е вярно.

Цял час изненадите валяха една сред друга, но тази някак си ме зашемети най-много.

– Траян беше добър човек – продължи Адриан и погали замислено дългия врат на хрътката. – Императорите трябва да са добри, ако искат да задържат властта. Август го е знаел – бил е безмилостен деспот наистина, но е успявал да се представи като извънредно сговорчив човек. Интелигентен подход, защото безмилостните деспоти загиват – Калигула, Нерон, Домициан. Добрите управляват дълго – Веспасиан, Траян. Моето име ще се нареди до техните. Те обаче са добри по природа, за разлика от мен. Аз умея да съм жесток. Но умея и да се преструвам и малцина го разбират. Ловуването е допустимо кръвопролитие и ми помага да се владея.

Спомних си как Адриан уби онзи елен в Дакия, как се усмихна, когато кръвта оплиска краката му.

Той се отърси от размислите и се върна в настоящето.

– Не допускай грешки, Версенжеторикс. Моето добросърдечие е само маска. Опълчат ли ми се, я свалям. Не се изправяй срещу мен.

Стана в безупречно надиплената си черна тога и вдигна купчината документи, с които го замерих.

– Свободен си – подаде ми пакета. – Мисля, че ще се сработим добре.

– А аз мисля, че си студенокръвен, пъпчив страхливец – казах безизразно. – По рождение. А сега си студенокръвен, пъпчив страхливец в пурпурна мантия.

Лицето на Адриан се набразди като езеро, сякаш нещо могъщо и хищно се размърда под повърхността. Десницата му се стрелна да ме удари, но не само той беше бърз. Улових китката му с една ръка и я отблъснах с такава сила, че той залитна. Кучето изръмжа.

– Веднъж ме удари в Дакия – напомних му аз. – Ще работя за теб, цезаре, понеже не ми оставяш друга възможност. Ще работя за теб, ще убия враговете ти и дори ще пазя проклетия ти гръб. Но както те предупредих преди години – повече няма да ти позволя да ме удариш.

Той се изправи бавно и всеки на мое място би се уплашил. Неподвижното брадато лице, каменните очи биха ужасили дори бог. Но аз не съм бог, а само глупав варварин, който не знае кога да отстъпи, и затова го погледнах право в очите.

– Върви – изрече най-сетне Адриан с безучастен глас като моя. – Има нови поръчения, а на мен ми предстои да планирам погребение. Трябва да отдадем дължимото на Траян. Беше велик мъж – добави той и аз се стъписах, защото усетих, че е искрен. – Ще съобщиш ли на съпругата ми да влезе? Сигурно чака отвън.

Тръгнах към вратата.

– Което ми напомня – той изчака да се обърна към него. – Императрица Вибия Сабина. Овдовялата императрица Плотина ме уведоми, че ти и Сабина сте били заедно, когато Траян е умрял. И преди това – вдигна поглед от восъчната плочица. – Спал ли си със съпругата ми?

Спомних си как Сабина ми казваше, че не бих могъл да излъжа, дори от това да зависи животът ми. Представих си войниците ми, Мира и децата.

– Не – отвърнах.

– Свободен си, Версенжеторикс. – Адриан се съсредоточи върху восъчната плочица, а кучето се сви отново в краката му. – Това е всичко.


След още един ден новият император беше готов да отплава. Щеше да запали погребалната клада на Траян пред събралата се край брега на морето тълпа, а после да отнесе праха на императора в Рим. В изоставеното пристанище кипеше трескава деятелност – поставяха черни платна на триремата, имперските служители се бутаха да си намерят по-добри места, робите притичваха да натоварят последните вързопи на кораба, войниците се строяваха да отдадат последна почит на своя император – на истинския си император. Мнозина плачеха, но още повече превъзнасяха Адриан. Толкова изтънчен мъж, казваха. Толкова образован. Толкова опитен. Достоен наследник на Траян.

Аз нямах сили да преглътна суетнята и за щастие не се налагаше. Нямаше да отплавам с триремата за Рим. Защурах се по хълмовете зад Селинус и тръгнах по буренясалата пътека към разрушения храм, където плаках за Траян в пълно неведение какъв ад ми предстои.

Там намерих Сабина. Седеше облегната на паднала колона, вече облечена в черно за прощалната церемония. Строга траурна стола, очевидно избрана от Плотина, със златен воал и перука с фалшиви златни плитки, покриваща надлежно късата ѝ коса.

– Върви си – изопна гръб и не се обърна при шума от стъпките ми. – Ще сляза, когато стане време да отплаваме.

– Аз съм – обадих се тихо.

Тя се обърна. Видях, че очите ѝ са зачервени.

– Надявах се да съм се изплъзнала от преторианците – рече тя, оглеждайки новата ми броня.

– Не съвсем. – Огледах противната униформа: безсмислената бомбастична ризница, нелепата червена поличка, абсурдната мантия от фина вълна, безполезна срещу дъжда. – Чувствам се като проклет петел. И също толкова полезен. Не мога да снасям яйца, не мога да убивам дакийци.

– Аз съм по-зле. – Сабина смъкна русата перука от главата си и я захвърли в буренака до колоната. – И двамата ни повишиха. Не го предвидих. А ти?

Когато почти два дни и половина останахме заключени по заповед на Плотина, дълго премисляхме какво ще стане с нас. Знаехме как започват превратите. Сабина крачеше напред-назад като котка или се мъчеше да развърже езиците на преторианците пред вратата, но я предупреждаваха да мълчи. Аз пресмятах колцина от въпросните дворцови красавци ще успея да убия, когато най-после нахълтат да ме ликвидират. Оказа се, че сме сгрешили, защото сега стояхме тук – не просто Викс и Сабина, каленият в битки войник и пътешественичката, – а императрица Вибия Сабина и бъдещият преториански префект Версенжеторикс.

– Получих нареждания. – Накратко ѝ предадох страховитите условия на съпруга ѝ, Моето повишение и разжалване, моето възнаграждение и наказание.

– Опаковани в спретнат вързоп свитъци – разкриви лице Сабина. – Колко типично за Адриан.

– Разбра ли, че смята да се оттегли? Да изостави всички нови провинции, за които се сражавахме. Армения, Месопотамия, Асирия, дори Дакия.

– Вероятно и без друго нямаше да успеем да ги задържим – прецени кротко Сабина. – Никой не е способен да опази толкова голяма територия.

– Това са четири години победи!

– "Създаде пустиня – цитира Сабина – и я нарече мир."

– Тит ли го е казал?

– Първо Тацит. После Тит в едно от писмата си. И двамата са прави. Нямаше да успеем... – впери поглед отвъд голите скали, към синия като мънисто хоризонт, където се простираха завладените пустини – да ги задържим. Дори Траян разбираше, че е невъзможно.

– Значи просто се отказваме? – Разтрих раненото си рамо, усетил призрака на стрелата, която се заби в него край Хатра. – След толкова усилия? Толкова жертви?

Юлий. Филип. Стотиците други, които погребах край Ефрат.

– Предполагам...

– Значи се връщаме с празни ръце? – извиках. – Всичко ли е било напразно?

Сабина не отговори. Защо да отговаря? Освен няколкото белега резултатът от дългогодишните скиталчества и сражения се побираше на дъното на пътната ми торба – амулетът на татко, пръстенът на императора, шалът на съпругата ми, лъвската кожа, нанизът военни трофеи, обецата на любовницата ми.

Не е кой знае какво, като се замислиш.

Седнах в другия край на рухналата колона, улових ремъка на нелепия си нов пернат шлем и го залюлях. Сабина прегърна коленете си. Мълчахме. Между изоставените колони подскачаха птички и чуруликаха дръзко, защото нямаше ядосани жреци, които да ги прогонят. Ясносиньо и красиво утро.

– Императрица на Рим – обадих се след малко да видя как звучи новата ѝ титла. – Кой би предположил?

Тя ми се усмихна изморено.

– Сигурно ще бъде интересно.

– Поне така изглежда.

– Интересно или не, бих искала да стана пак на осемнайсет и да не напускам никога дома на татко. Да не се омъжвам никога.

И аз бих останал в дома на баща ѝ. Щях да съм телохранител и кракът ми нямаше да стъпи в легионите. Ако бях останал, сега щях да живея спокойно и да придружавам сенатор Норбан до Капитолийския хълм и обратно, а не да седя в буренясал храм в затънтено място в Ничия земя.

– Татко вероятно ще помогне – гласът на Сабина прозвуча мрачно и ръцете ѝ се сключиха по-здраво около коленете. – Ще разобличи безумния фарс, разигран от Плотина, за да представи Адриан като наследник... – Тя поклати глава, сякаш спори със себе си. – Не, не мога да се обърна към татко. Здравето му е толкова крехко.

Сетих се за своя баща. Беше връстник на Траян. Дали беше жив? Последното писмо от мама получих преди две години – пишеше, че всичко е наред, но за две години какво ли не се случва. Дали продължава да плеви непохватно градината си с коса, побеляла като Траяновата? Или и той е умрял, борейки се за глътка въздух в леглото, преди да го видя отново? Внезапно ми се прииска да се върна у дома.

Британтия. Там ли беше домът ми? Имах ли изобщо дом?

"Няма значение", помислих си. Където и да се намираше домът ми, Адриан нямаше да ми позволи да се върна там. Татко и мама щяха да умрат и аз нямаше да ги видя повече. Спомних си как се сбогувах с тях на осемнайсет, изпълнен с мечти за слава...

– Цял живот... – гласът на Сабина секна и аз осъзнах, че плаче. Никога не я бях виждал да плаче, през всичките години, откакто я познавах. Сълзите се стичаха по неподвижното ѝ лице и капеха от малката ѝ брадичка. – Мислех си, че ме очаква живот, изпълнен с приключения. Бях готова да изпълнявам дълга си, да направя нещо добро за другите, но си представях, че ще живея както искам. Но съм се лъгала, нали? Преживях приключения, защото татко ми позволяваше, а после Адриан и Траян ми позволяваха. И тримата можеха да ме спрат, когато пожелаят, и сега Адриан наистина ме спира. Никакви приключения за императрицата на Рим.

Десетки пъти през изминалите години си бях мечтал да видя невъзмутимото ѝ лице сломено. Да я видя да плаче, да я видя отчаяна. Сега я виждах и никак не ми харесваше.

Тя ме погледна с побледняло, мокро и съкрушено лице.

– Никога не съм била наистина свободна, нали?

– Повечето хора никога не са свободни.

– Вибия Сабина, императрица на Седемте хълма – произнесе горчиво новата си титла тя. – В крайна сметка императрицата е просто нечия съпруга. Нищо повече.

Почудих се дали ще видя отново своята съпруга. Червенокосата Мира със стройната талия, която сочеше с брадичка наляво и надясно, когато ръцете ѝ бяха заети. Палецът ми напипа крайчеца на синия шал, завързан под бронята ми, и погали износения плат. Защо не помолих да ме прехвърлят в легион в Юдея, защо не осигурих на Мира достоен живот, както си го представяше тя с единствения наследник на Масада?

Отпъдих я от ума си. Нямах сили да мисля за нея, когато сърцето ме болеше, сякаш са забили копие в него.

– Императрица означава просто съпруга – казах на Сабина, – но преторианец означава "убиец". Това съм аз сега. По пътя за Рим трябва да убия всички врагове на съпруга ти.

– Всичките му врагове ли? – попита горчиво Сабина. – Твърде дълъг списък за един човек.

– Поне първите петима.

Едва тази сутрин научих имената. Целзий и Палма, двамата бивши консули. Бивш губернатор на Дакия. Лусий Квет, бившият ми кавалерийски командир. Сърцето ми се сви и после замря бързо в гърдите, когато видях последното име в списъка.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Спомних си един от абсурдните му цитати, Овидий или Ювенал; нещо, с което Тит се опита да ме успокои веднъж, когато някакъв провал ми вгорчи настроението. "Бъди търпелив и издръжлив – изрече той с благата си усмивка. – Някой ден тази болка ще ти бъде полезна."

Но каква полза от тази болка? Болката, че трябва да пронижа с меч сърцето на най-добрия човек, когото познавам?

– Дали да не пронижа своето сърце? – изрекох гласно. – Което трябваше да направя, когато Траян умря.

– Империята ще обеднее без теб – каза Сабина.

Облегна буза върху скръстените си ръце и замълчахме отново. Аз опипвах с пръсти наниза с военни трофеи – единственото, което официално ми разрешиха да нося под преторианската броня. Трофеи от земи, където отново щяха да властват трънаци и варвари. Забраниха ми да нося лъвската кожа върху новата униформа, както и амулетите от съпругата ми, баща ми и Сабина.

– Преторианците не се кичат с езически измишльотини – обясни ми преторианецът, когото Адриан определи да осветли новите ми задължения.

Халосах го бързо и силно по носа и той изрева. Явно бях отвикнал да ми казват какво да правя.

– Скоро ще трябва да тръгвам – Сабина погледна каменистата пътека, виеща се към изоставеното пристанище. Дори оттук се виждаше какво оживление цари край морето. – За да се заема с новите си задължения. А именно – да стоя като статуя и да се усмихвам. Основното занимание на императриците. Когато се върна в Рим и ме настанят в двореца, ще ме натоварят и с други важни отговорности, разбира се. Да тъка например. Да наглеждам робите. Да организирам дворцови угощения. Така поне твърди Плотина. Богове! Колко я подцених!

– Сигурен съм, че ще намериш начин да я тормозиш.

– Освен това Плотина настоява да започна да раждам, но, слава на боговете, Адриан не изгаря от желание за бебета. Явно не иска наследници, поне не от мен. – Сабина разкриви лице. – Представяш ли си дете на Адриан да наследи империята? Ще унищожи човешката раса.

– Детето ще бъде и твое. Няма да е толкова зле.

О, триста дяволи! Дъщерите ми! И двете бяха толкова малки – Дина на три, а Чая едва на две, – но заради тях щях да остана вечен заложник на Адриан. Те бяха гаранцията за доброто ми поведение. Познаваха ли ме изобщо дъщерите ми? Ако загинех сега, щяха ли да помнят баща си?

– Дали да не забременея? – размишляваше Сабина. – Адриан ще знае, че детето не е негово. Ще бъде принуден да се разведе.

– Не изглупявай. По-скоро ще те убие, отколкото да се разведе.

– Да, мрази да става за смях.

– Но ти ще го караш да се черви, нали? – гласът ми прозвуча яростно. – Бръсни си косата, другарувай с плебеи, наемай уличници за прислужници, гази с боси крака в Тибър, намирай си любовници, които да злорадстват зад гърба му. Остани вярна на себе си, не ставай императрица с каменно лице! Разсмивай Рим! Накарай го да съжалява, че се е оженил за теб.

– Отлична идея – съгласи се Сабина. – да започнем веднага!

Погледнах я. Лицето ѝ беше сурово, подигравателно, гневни искрици превръщаха очите ѝ в син лед.

– Ще ми помогнеш ли? – попита тя. – Ще ми помогнеш ли да го направим за смях?

"Спал ли си със съпругата ми?", просъска Адриан в ухото ми и зад шепота отекна смъртоносен звън на стомана. Втренчих се в новата императрица на Рим и тя се втренчи в мен.

Не я желаех. Милостиви богове! Наистина не я желаех, исках моята Мира. Но ръката ми вече се беше протегнала и събори Сабина от колоната, а устните ми се впиха в нейните. Тя се притисна към мен, краката ѝ се увиха около кръста ми. Целуваше ме яростно, а аз изтръгвах брошките, придържащи строгата ѝ официална тога и прокарвах пръсти през късата ѝ коса.

– Обещай ми да не си пускаш дълга коса – промърморих и я притиснах върху бурените. – Той мрази прическата ти.

– Обещавам. – Тя преплете пръсти около врата ми и ме дръпна надолу. – Сега млъкни и ме вземи.

Никакви ласки, никаква нежност – само ярост.

И може би приятелство. Може би страстта и любовта, и омразата ми към нея се бяха превърнали в приятелство.

После ѝ подадох ръка. Тя си приглади столата и си сложи перуката. Няколко минути се взирахме към брега. Триремата чакаше там и стотици императорски придворни издигаха погребалната клада, но не мисля, че ние я виждахме. Мисля, че и двамата виждахме Рим, но не онзи Рим, който познавахме, а новия и опасен Рим, който ни очакваше.

Прегърнах Сабина през рамо. Тя преплете пръсти в моите и ми се усмихна накриво. После се забули със златния воал и тръгна сама по пътеката, за да слезе долу и да придружава като любезна статуя новия император, сподирян от възгласите на възторженото множество. Аз застанах до другите войници и когато запалиха погребалната клада, се оказа, че сълзите ми още не са пресъхнали. Плаках за моя император. Новият император стоеше най-отпред с показно сведена глава.

"Спал ли си със съпругата ми?"

"Да, цезаре – гледах го и си мислех. – В деня, след като ми отне легиона и ме превърна в убиец, спах със съпругата ти".

Всъщност тя забременя от мен.

"И някой ден ще гледам как умираш."

Няма значение как. Ще ви разкажа по-нататък.

КРАЙ

Загрузка...