Книга първаОгледалце, огледалце от стената

1

Чикаго, 13 октомври 1955 г.

Ходи Флеминг мислеше, че е видяла всичко от живота.

През шестнайсетте години, в които бе работила за подобряване условията за живот на децата в прословутия Чикагски южен район, бе виждала семейства, съсипани от пиене, безпътица, бедност, наркотици, отчаяние и всички форми на насилие, познати на човека. Беше се движила по улици, където животът често струваше далеч по-малко от пакетче хероин или понякога дори от кутия цигари.

Холи бе приветлива и добросърдечна трийсет и девет годишна стара мома, чиято изтъняла чекова книжка едва й стигаше да плаща наема на евтиния й апартамент. Грижеше се за огромно семейство от изпаднали в нужда клиенти, които с нетърпение очакваха седмичните й посещения, сякаш бе светица, благославяща живота им. В годините, прекарани в отдела, бе срещала хора, които успяваха да се уважават и обичат сред най-отвратителни условия на живот. Най-невероятни бяха децата — ругани, малтретирани и изоставяни и въпреки това неизвестно как съумяващи да съхранят достойнството и невинността си.

Може би тъкмо заради тези деца Холи, която вече не се и надяваше на свое собствено, продължаваше неуморно да се труди в една професия, която отдавна би смазала всеки друг недотам всеотдаен социален работник, и ежедневно се излагаше на нечувана нищета, каквато трудно се побира в мозъка на човек извън градското гето на съвременния свят.

В онази ветровита есенна утрин Холи пиеше сутрешното си кафе и тъкмо прехвърляше картотеката си и се готвеше за посещенията за деня, когато до нея застана един от колегите й с папка в ръка.

— Имам нещо ново за теб.

Холи го погледна. Казваше се Кийт Касиди. Беше по-млад и по-циничен от нея. Петте години тук му бяха отнели младежкия идеализъм, но за разлика от Холи той не бе открил в себе си оня заряд от състрадание, който прави живота на социалния работник поносим. Кийт мразеше работата си и се мъчеше с интриги да получи повишение, което щеше да го освободи от контакта с нуждаещите се и да му осигури място в администрацията. В очакване на това той бе ако не отдаден с душа и сърце, то поне усърден в професията си. Не обичаше клиентите си, но изпитваше ужас да не допусне някоя грешка, понеже това можеше да попречи на мечтаното повишение. Затова Холи му имаше доверие.

— За какво става дума?

— Някакво семейство Съндбърг — отвърна той. — Бягство от училище и предполагаемо малтретиране на дете. Една от съседките идва вече четири пъти. Смята, че е сериозно.

Холи погледна в папката. Беше почти празна. Семейството живееше в града едва от шест месеца. Имаше едно дете — момиченце в първи клас. Според досието майката някога работила като касиерка и секретарка. Бащата не живееше с тях. Според сведенията, събрани от съседите, имаше и друг мъж.

— Тази сутрин се обадих в училището — каза Кийт. — От една седмица не са го виждали. Изпратили у тях човек, но не намерили никого. Работодателят на майката казва, че цял месец не е ходила на работа. Нямат телефон. Съседката смята, че там стават странни неща. Най-добре да отидем да проверим.

Холи затвори папката. Този ден трябваше да посети още десетина места, много от които неотложни. Но нещо около случая Съндбърг я разтревожи.

— Добре — каза тя. — Другите могат да почакат. Да тръгваме.



Старата служебна кола с герб на вратата ги откара до бедния квартал, където се намираше паянтовата къща. Беше занемарена дървена постройка с напукана асфалтова алея отпред. Капаците бяха увиснали, улуците — ръждясали, и явно от петнайсет-двайсет години не бе боядисвано. Най-старият, най-бедният, най-тъжният тип къща, която можеше да съществува на подобно място.

Кийт отиде да говори със съседката, а Холи позвъни на вратата. Не се показа никой.

Накрая Кийт извика полицията. След десет минути пристигна дежурната кола и полицаите им помогнаха да разбият входната врата.

Отвътре ги лъхна смрад. От цялата къща се носеше мирис на готвено, примесен с воня на застоял цигарен дим и кисел дъх на разлята бира.

Холи влезе в кухнята. Отвори хладилника. В него нямаше нищо, освен една сбръчкана ябълка и малко почерняла маруля.

Явно тук от доста време не се беше свъртала майка. В това нямаше съмнение.

Придружена от полицая и Кийт, Холи бавно претърси къщата. В дневната и в голямата спалня нямаше нищо особено. Двойното легло не бе оправяно. На нощното шкафче имаше голям пепелник, препълнен с фасове, а до него — омазнена чаша, от която миришеше на евтин джин.

Шкафът бе полупразен. Сякаш майката си бе отишла и бе отнесла повечето дрехи. И все пак къщата нямаше вид на напълно изоставена. Обиграното око на Холи откриваше тайнствени белези на живот. Сякаш бе обитавана от духове. Така размишляваше тя, докато обхождаше коридора.

Детската стая потвърди подозренията й. Леглото бе безупречно оправено. Имаше малка метална масичка с училищна тетрадка върху нея. В ъгъла бе изправен триножник с кутия евтини акварелни бои. Без съмнение момиченцето бе писало домашните си тук, докато… Докога?

Накрая слязоха в мазето. Кийт запали голата крушка. Видяха казана за парното, нагревателя за топлата вода и това беше почти всичко. Няколко стари кашона, малко вехтории и люлеещо се конче.

— Е, тук няма никой — каза Кийт. — Майката сигурно е взела дъщерята и е офейкала. По всяка вероятност с приятеля си. Да си вървим.

Постояха още малко. Кийт се озърташе с безразличие. Полицаят погледна крадешком часовника си — бързаше да си ходи. Холи се колебаеше. Чувстваше, че нещо не е наред.

— Е? Какво чакаме? — запита Кийт.

Холи сложи пръст на устните си, за да го накара да млъкне. После бързо тръгна към казана на парното. Нещо прошумоля. Тя отначало помисли, че е мишка. Страхуваше се от мишки и затова спря.

После й дойде нещо наум и тя каза:

— Хайде, Джил, покажи се. Не се страхувай. Дошли сме да ти помогнем.

Отново се чу същият лек звук — нещо едва-едва нервно промърда, но този път беше ясно, че е човек.

Холи погледна зад казана на парното. От устните й се откъсна неволно ахване.

Момиченцето беше там, по пижама. Нямаше нито чорапи, нито чехли. Явно страдаше от недояждане. Беше мръсно и мършаво. Русата му коса бе прекалено дълга, плитките му недозаплетени.

— Не се бой, миличко — каза Холи. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Момиченцето я погледна безизразно. Сега, когато Холи посвикна с тъмнината, видя, че по кожата на детето има белези от удари и синини. Очевидни следи от продължително и жестоко малтретиране.

— Аз се казвам Холи — каза тя. — Холи Флеминг. Приятно ми е да се запознаем, Джил. Надявам се да станем добри приятелки.

Отведоха момиченцето горе. Полицаят се обади по радиотелефона, а Холи и Кийт обсъждаха положението. Явно щеше да се наложи да приберат момиченцето още сега. Щяха да се опитат да се свържат с майката по-нататък.

В спалнята имаше следи от храна. Очевидно момиченцето бе излизало, за да си купува мляко и хляб, докато не бе похарчило всичко. Няколко трохи се търкаляха по дъното на празна кесия от солени бисквити. Детето видимо се бе мъчило да преживее самичко в къщата.

В кухнята имаше календар със зачерквани дати. От последното задраскване можеше да се предположи, че майката отсъства от къщи от четири седмици. Значи дъщерята бе ходила сама на училище и в продължение на три седмици бе заблуждавала учителите, след което бе спряла да ходи. Сигурно по някакъв неясен детски начин се бе отчаяла. Може би чакаше вкъщи да дойде смъртта. Във всеки случай не бе споделила нищо с учителката си.

— Отдавна ли си сама, Джил? — запита Холи. — Къде е майка ти?

Момиченцето не отвърна.

— Добре тогава, ние ще те заведем на едно място, където ще имаш какво да ядеш и ще се запознаеш с добри деца. Хайде сега да те приготвим.

Когато сваляше пижамата на момиченцето, за да го облече за пътуването, Холи трябваше да се сдържа, за да не извика. Телцето му бе покрито със синини. От отоците по гръдния му кош изглеждаше, че има поне едно строшено ребро.

— Не бой се, миличко — промълви Холи, сдържайки сълзите, които напираха в очите й. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Детето остана в преддверието с Кийт, а Холи се върна в стаята, за да види дали не е забравила нещо.

Тогава забеляза триножника. Върху него имаше картина на жена в ярки цветове.

Холи обърна страницата. Отдолу имаше още една рисунка, а под нея още. Целият блок бе изпълнен с акварели.

Много от рисунките изобразяваха нещо като измислена майка или приказна кръстница. Беше висока и тънка, с червена коса и зелени очи и много блага усмивка. Въпреки че останалите подробности от външността й се меняха в различните рисунки, роклята й навсякъде беше червена. Нямаше нищо общо с истинската майка, която съседите описваха като чернокоса и възпълна.

Почти нямаше съмнение, че детето е рисувало картините по време на адския период на пълна самота. Сигурно те бяха запазили разсъдъка му.

Холи отиде до вратата на стаята и оттам извика:

— Искаш ли да си вземеш рисунките?

Момиченцето не отвърна, само я погледна вторачено. Откакто бяха дошли, не бе проговаряло.

Холи подреди малкото неща на детето в един хартиен пазарски плик. На излизане нещо я накара да се върне в стаята. Грабна една от рисунките на приказната кръстница, сгъна я, прибра я в куфарчето си и я отнесе.

Отведоха детето в приюта в Саут Сайд и го настаниха. Уведомиха полицията с оглед издирване на майката. Холи се помъчи да научи подробности за живота на момиченцето, но не успя да изкопчи и дума от него.

Същия следобед детето мина на медицински преглед. Оказа се, че е било изнасилвано, по всяка вероятност многократно. Когато показваше на Холи заключението си, лекарят поклати глава и многозначително смръщи вежди.

„Всичко ми е ясно за приятеля на майката!“ — каза си Холи.

Сега, когато момиченцето бе чисто, а косата му — измита и сплетена от Холи, се видя колко е хубаво. Имаше разкошна алабастрова кожа и прозрачносини очи, които навярно някога бяха гледали доверчиво. Сега гледаха отчайващо празно.

Изминаха два дни, през които Холи се опитваше да движи останалите си случаи, като същевременно следеше развитието на случая с момичето Съндбърг. После пристигна заповедта за преместване на детето в старото сиропиталище в южната част на щата.

Във вторник сутринта Холи се сбогува с Джил Съндбърг. Един от държавните попечители щеше да я придружава през тричасовото пътуване с кола до сиропиталището — огромна и грозна сграда, разположена в покрайнините на града, чиито жители бягаха от нея като от чума.

— Скоро ще дойда да те видя, Джил! — обеща Холи. — Там ще се грижат добре за теб. Аз се казвам Холи Флеминг. Ще можеш ли да запомниш?

Тя хвана момиченцето за раменете. То не се възпротиви, не се опита да избяга. Но изразът на очите му накара Холи да отвърне поглед. В тях имаше нещо неестествено, дори чудовищно. Това дете не вярваше на никого. Може би вече никога нямаше да вярва на никого. Непрестанното жестоко малтретиране бяха убили всичко човешко у него. Холи не можеше да си представи както ще изживее остатъка от живота си.

— Ще ми се усмихнеш ли, душко? — попита Холи. — Ще ми кажеш ли довиждане?

Детето не отвърна.

Холи мълчаливо проследи как попечителят вкарва момиченцето в колата и затваря вратата. Чак когато колата се изгуби от погледа й, си даде сметка, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете й бяха студени — там, където само преди миг бе държала крехките раменца.

Шестгодишна!

Холи въздъхна и замислено тръгна към работното си място.

Детето седеше на задната седалка на служебната кола, с която го отвеждаха в сиропиталището. Социалната работничка до него от време на време му говореше, но момиченцето не отвръщаше.

Всички следи от миналото му бяха заличени. Дрехите, с които бе облечено, бяха купени от Холи Флеминг с държавен ваучер. Държеше малко мече, за което Холи бе платила от собствения си джоб.

Момиченцето гледаше зареяно през прозореца. Беше безразлично и спокойно. Социалната работничка не се безпокоеше за поведението му по време на пътуването, но с тревога се питаше какво ли става в детската главичка.

На нея й бе добре известно, че в щатския приют няма условия за напътствие или терапия. Щяха да захвърлят момиченцето там сред стотици други безпризорни, много от които точно толкова груби и безпощадни, колкото то бе пасивно. Как щеше да преживее тежкото изпитание — това зависеше единствено от собствения му характер, физическите му рани щяха да зараснат, ала държавата нямаше да направи нищо, за да излекува душевните рани.

Когато изминаха половината разстояние, отбиха от главното шосе и излязоха на селски път, който ги преведе през малкия град Еликот. Имаше главна улица с паркинг по диагонал и неизбежните магазини и фирми. Социалната работничка забеляза, че накъдето и да погледне, сякаш вижда името Патерсън. „Недвижими имоти Патерсън“, „Застрахователно дружество Патерсън“, „Строителна фирма Патерсън“. Типично малко градче, реши тя, управлявано от една богата фамилия, която сигурно притежава голяма част от обработваемата земя наоколо.

Отклонението ги отведе до малко гробище. Към портите му тъкмо приближаваше погребална процесия, която спря пред тях и препречи пътя им. Една от колите бе точно редом с тях.

Процесията беше малка — не повече от четири коли, без да се брои катафалката. В първата кола на кормилото седеше мъж, а до него на седалката — малката му дъщеря. И двамата бяха в траур. Мъжът бе с тъмни коси и очи, а момиченцето имаше лъскава червеникаворуса къдрава коса и здраво личице, осеяно със слънчеви лунички, които съвсем не отговаряха на жалейната му премяна.

Отварянето на гробищните порти се забави. Двете коли продължаваха да чакат една до друга. Очите на момиченцето в траур срещнаха очите на бездомното дете на задната седалка в служебната кола. Спогледаха се с обичайния интерес на деца, несмущавани от факта, че не се познават.

Двете момиченца бяха почти на една и съща възраст и дори си приличаха. Но преливащото от здраве момиченце в колата до баща си бе свежо и окъпано в светлина. Лицето на сирачето, въпреки русата коса и ясните сини очи, бе бледо и носеше отпечатъка на глада. Неочаквано изразът на Джил Съндбърг се промени. Тя разглеждаше лицето на момичето от другата кола. Въпреки че то носеше маската на скръбта по смъртта на близък човек — може би майка й, — в зелените очи грееха пламъчета. Това момиченце знаеше какво е щастие, или вярваше в щастието. Никой никога не го беше малтретирал. То бе невинно.

Джил се вгледа по-внимателно в откритото малко лице. Тогава нещо в нейното лице се промени. В очите й проблесна светлинка, сякаш в отклик на живота, който виждаше в отсрещното лице. Нещо у нея се раздвижи в отчаян опит да я измъкне от собствения й живот и да я вмести в този на сияйното момиченце от другата кола. Това бе силно изживяване, което разтърси пялото й същество.

Докато гледаше към Джил, очите на отсрещното момиченце се разшириха от учудване. Сякаш наблюдаваше невиждано природно явление — нещо като излюпване на пеперуда от какавида. То се обърна към баща си, който гледаше през предното стъкло на колата, после отново към другата кола.

Портите на гробището се отвориха. Колите тръгнаха в различни посоки. Красивото момиченце с учуденото лице изчезна — отмина и се изгуби в далечината.

Джил Съндбърг пътуваше към бъдещето си.

Малката погребална процесия се движеше към гробището. Седнала до баща си в колата, Лесли Чембърлейн мислеше за момиченцето от другата кола.

— Как си, миличка? — запита я баща й.

— Добре съм, татко — отвърна тя. — А ти?

Някога това бе тяхна шега. Той я питаше: „Как си, миличка?“, а тя му отвръщаше: „А ти как си?“. Тогава той повтаряше: „А ти как си?“ и така двамата до безкрайност си задаваха един и същи въпрос, докато не избухнеха в смях.

Но днес всичко бе сериозно. Майката на Лесли лежеше в катафалката отпред, а баща й я водеше на майчиното й погребение.

Лесли беше на шест години. Не познаваше майка си много добре, понеже откакто се помнеше, мама все беше болна. Някакво бъбречно страдание, което много се било влошило, когато мама родила Лесли.

Татко готвеше за Лесли, купуваше й дрехи, играеше си с нея, рисуваше й картинки и вечер й разказваше приказки, преди да заспи. Пак татко я целуваше за лека нощ и й помагаше да казва молитвите си.

Мама — истинското й име бе Розмари Чембърлейн — бе хубава жена, без чувство за хумор, но изпълнена с топлота и любов. Тя проклинаше болестта, която я отделяше от семейството й със седмици и месеци. Но същевременно благодареше на съдбата, че я е свързала с Том, който бе добър и всеотдаен баща, закриляше Лесли и интуитивно разбираше какво става в душата й.

Лесли бе на пет години, когато настъпи последният етап на майчиното й заболяване. Когато си беше у дома, мама седеше със зареян поглед. Колкото по-далеч от семейството я отвеждаше болестта й, толкова по-близки ставаха Том и дъщеря му, сякаш се подготвяха за неизбежния момент, когато щяха да останат сами.

После, на третия ден при едно от обичайните посещения в болницата за изследвания и лечение, майката почина.

Днес Лесли седеше до баща си и гледаше катафалката отпред.

— Татко, мама къде е сега? — запита.

Той обърна поглед към нея.

— На небето, миличка.

— Какво ще прави там?

— Ще те пази. Ще ни пази и двамата — отвърна той.

— Не е ли там, в онзи ковчег?

— Само тялото й, миличка. Това не е истинската мама. Мама имаше душа. Ти го знаеш.

Том Чембърлейн работеше в бутилената фабрика в града. Беше необразован, но чувствителен човек. Обожаваше жена си и се надяваше, че ще живее дълго с нея. Когато болестта й се разви и нестихващите болки започнаха толкова да я мъчат, че тя почти непрестанно бе в състояние на унес, той постепенно прехвърли надеждите си върху дъщеря си, съзирайки в нея безкрайния хоризонт от възможности, които тъй бързо бяха отлетели от него и жена му.

И дори в този ден, когато детето седеше замислено на предната седалка до него и криеше мъката си зад лаконични въпроси, той чувстваше природната й сила и жизнеността й. Тя щеше да живее. Щеше да порасне и да бъде като всички останали — здрава и щастлива. А той бе до нея, за да се погрижи за това. Днес не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката и загубата й. Но утре, от този ден нататък щеше да прави всичко, за да й даде нормалния, щастлив живот, който смъртта така жестоко искаше да й отнеме.

Катафалката спря до зеещия гроб. Бащата не бе забелязал кафявата служебна кола с герб на шофьорската врата пред портите на гробището.

Но дъщеря му гледаше през прозореца.

— Какво има, Лесли? Нещо интересно ли видя?

— В оная кафява кола имаше едно момиченце.

— Така ли? Познаваш ли го?

Тя не отговори. Том Чембърлейн забрави за случката.

Обаче Лесли продължи да мисли за момиченцето. Отначало светлосивите очи зад прозореца на непознатата кола бяха като мъртви — почти като тялото в катафалката. После се случи нещо невероятно. Момиченцето оживя. Но това стана много странно. Когато бузките му поруменяха и очите му светнаха, то вече не приличаше на себе си.

Започна да прилича на Лесли.

Колкото повече се раздалечаваха колите, толкова по-бързо ставаше това. Безжизненият поглед на сините очи се избистряше, телцето изправяше гръб, безразличието, изписано по малкото лице, се заместваше с любопитство.

Когато Лесли погледна към момиченцето за последен път, то също я гледаше от задния прозорец на колата. И сякаш тя видя в него себе си, сякаш самата тя се разделяше бързо със себе си и отиваше в някакъв друг, различен живот.

Лесли не каза на баща си за това. Умът му сега бе зает с други неща. Изглеждаше тъй тъжен!

Ала това, което видя, дълбоко я впечатли.

2

На 19-и февруари 1958 година на монтажната линия на „Лукас Тул Уъркс“ в малкия промишлен град Уебстър, щата Пенсилвания, стана произшествие.

Трима работници подготвяха за заваряване една тежка двестакилограмова стоманена отливка, когато кранът на монтажния конвейер се повреди. Стоманената отливка се сгромоляса на земята и смаза краката и гърба на един от работниците.

Той се казваше Албърт Лазаръс. Бе петдесет и седем годишен и имаше шест деца — четири момчета и две момичета. Работеше за „Лукас Тул Уъркс“ откакто бе завършил осми клас, преди близо четирийсет и три години.

Незабавно бяха взети спешни мерки, за да се овладее положението. Албърт Лазаръс бе отнесен на носилка до амбулаторията, откъдето го прибра линейка и го откара в отделението за бърза помощ на Окръжна болница. Междувременно екипът по поддръжката ремонтира монтажната линия и докара нов кран, който вдигна падналия стоманен блок и го върна на мястото му.

Ремонтната работа отне близо три часа. От години монтажната линия не се поддържаше добре поради напрегнатия производствен график и дори специалистите, които я ремонтираха сега, бързаха, понеже трябваше да свършат в определен срок. При създалите се обстоятелства те направиха каквото можаха и криво-ляво възстановиха положението отпреди злополуката. Късно следобед „Лукас Тул Уъркс“ отново заработи с пълен капацитет. Стоманената отливка, която се бе стоварила върху Албърт Лазаръс, бе завършена навреме и замина по местоназначение, към някаква строителна площадка в щата Мериленд.

Поради забавянето и разноските по ремонта на линията компанията регистрира загуба от общо 550 долара. По обичайните канали към ръководството и застрахователния отдел на компанията тръгнаха доклади за произшествието, което съвсем не бе първото в заводите „Лукас“.

Работата в „Лукас“ продължи както обикновено. Седмица след случилото се всичко бе вече напълно забравено.

Когато в Окръжната болница прегледаха Албърт Лазаръс, се установи, че единият му хълбок е раздробен, двете му бедра са строшени и най-страшното, няколко от лумбалните му прешлени са безвъзвратно увредени. Той остана три дни в отделението за интензивна терапия, след което го преместиха в ортопедията, където щеше да се лекува на благотворителни начала.

През по-голямата част от следващата година щеше да остане в болницата за поредица от операции, а остатъка от живота си щеше да прекара в инвалидна количка.

На 3-ти май, три месеца след злополуката, Лазаръс и семейството му получиха официално известие от „Лукас Тул Уъркс“ за пенсията, която му се отпускаше след принудителното пенсиониране. „Лукас Тул Уъркс“ бе предприятие, което не членуваше в профсъюзите. През четирийсет и трите си години служба Лазаръс никога не бе печелил по повече от два долара на час.

Пенсията възлизаше на 75 долара месечно, изплатими през първите десет години. Схемата за здравна застраховка, подписана от работодателя, изплащаше само първоначалната хирургическа намеса и първите шейсет дни в болницата, без да предвижда нищо за лекарства, лекарски хонорари, по-нататъшна хирургия или евентуална хоспитализация.

Накратко, раненият работник бе неофициално обречен на пълна мизерия до края на живота си. А работодателят, благодарение на изгодната нему пенсионна схема и застраховка, едва ли щеше да почувства предизвиканите от злополуката разноски.



Вечерта на 3-ти май семейството на Албърт Лазаръс се събра във всекидневната в паянтовата му къщурка, която се намираше на една опушена улица близо до завода, където бяха протекли в труд най-хубавите години от живота му.

Там бяха четиримата му синове и двете му дъщери, както и жена му Мери.

И четиримата синове — Джералд, Клей, Райън и Джордан, също работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Джералд и Клей бяха на по двайсет и няколко години, а Райън — на трийсет и две. Джордан, най-малкият, бе едва на седемнайсет.

По-голямата дъщеря, Луиз, бе прехвърлила двайсетте омъжена жена с две малки деца. Мъжът й, Дик, също работеше в завода. Тя самата работеше в един местен хранителен магазин като продавачка и склададжийка.

Мег, най-малката, бе шестнайсетгодишно момиче с крехко здраве. Като дете бе прекарала тежка форма на ревмокардит, от който впоследствие бе получила шум в сърцето и не се чувстваше много добре. Поради тази причина семейният закон, според който всеки започваше работа на шестнайсет години, не я засягаше, и тя смяташе да завърши гимназия и да си намери секретарска работа в града.

Веднага след злополуката, осакатила Албърт Лазаръс, Мег, която бе мило и честно момиче, изрази многократно готовността си веднага да напусне училище и да започне да работи, за да помага на семейството. Ала грижовните й по-големи братя не искаха и да чуят за това. Те някак се чувстваха задължени към Мег не само поради крехкото й здраве, но и поради важната духовна роля, която тя играеше в семейство Лазаръс. В известен смисъл Мег, най-слабата физически, бе духовно най-възвисената. Тя бе моралният водач на семейството, силата, която го сплиташе в едно. Сега, когато баща им бе прикован на легло, а майка им трябваше да му се посвети и да го гледа, мъдростта и любовта на Мег бяха по-необходими от когато и да било.

Джордан бе следващият по възраст. Бе с година по-голям от Мег и двамата си приличаха като близнаци, въпреки че той бе тъмнокос, а тя — луничава и рижа. Джордан бе изтърсакът сред момчетата. Беше слаб и строен, а по характер бе мечтател. Мег бе духовният водач на семейството, а Джордан бе артистичната натура. В училище винаги получаваше отлични бележки — постижение, с каквото нито едно момче от фамилията Лазаръс не можеше да се похвали от поколения насам — а съчиненията му, рисунките му, отзивите на учителите за него свидетелстваха за необикновен и бързо развиващ се интелект, съчетан с вдъхновен, артистичен характер.

В бедната училищна система на Уебстър, щат Пенсилвания, Джордан никога не бе правил тест за интелигентност. Ако бе правил теста и коефициентът на интелигентността му се знаеше, животът му може би щеше да бъде друг. Както стояха нещата обаче, той бе обикновен заводски работник като всички останали. Не беше съвсем на мястото си сред другите, но се стараеше и се справяше добре с работата си.

Като момче Джордан Лазаръс бе тъй крехък и слаб, че в семейството му се страхуваха да не е и той болен като Мег, което можеше да застраши семейните приходи. С тъмните си пламтящи очи, с бледото си лице и къдравата си черна коса той имаше вид на поет и баща му тайно се питаше дали изобщо някога от него ще стане добър работник.

Ала младежките години бяха влели в Джордан физическата сила, която вървеше в семейството, и той буквално за месеци бе избуял на ръст до шест фута. Не беше толкова мускулест, колкото братята си, но бе жилав и як, с широки и здрави гърди, развит гръден кош и дълги крака.

Беше напуснал училище след завършването на десети клас, като братята си, и от юни предната година работеше в завода. Работеше на монтажната линия, както и всички останали мъже в семейството.

Джордан никога не се оплакваше, че е напуснал училище, за да работи в завода. Семейството открай време беше бедно. Смяташе се за естествено всички млади мъже да работят в завода колкото може по-отрано. Всъщност самият смисъл на многодетното семейство бе да се родят и отгледат достатъчно младежи, годни да работят в завода и да помагат в издръжката.

Фактът, че същите тези младежи щяха скоро да създават свои собствени семейства с нови гърла за изхранване, бе проблем, който хората от това общество сякаш никога не осъзнаваха напълно. И така, многодетните семейства, паянтовите къщурки и пропиляваните в гонене на мизерни заплати човешки съдби се въртяха до безкрайност в омагьосан кръг.

Единственият човек, който, макар и скрито, се противеше на постъпването на Джордан в завода, бе Мег. Още откакто бяха малки, тя бе по-близка с Джордан от всички останали в семейството и чувстваше, че правейки това, което искат от него, той се погубва.

— Ти не си за тоя живот, Джорди — говореше му тя. — Създаден си за нещо по-добро, за нещо по-специално. Сигурна съм, че ако настоиш да завършиш училище, майка и татко няма да са доволни, но постепенно ще свикнат. Не бива да си пропиляваш живота за по шейсет долара седмично в полза на семейството. Ще преживеем някак и без тези пари. Ти си имаш своя съдба.

Джордан изслушваше доводите на Мег и дори донякъде разбираше логиката им. Някъде дълбоко в себе си той съзнаваше, че е различен от братята си, всъщност различен от всички, които познава в училище или в града. По всяко време на деня и на нощта разни мисли и идеи се въртяха в главата му и го отвеждаха далеч от ежедневните занимания на връстниците му, към някакви непознати светове, които сякаш тайнствено му протягаха ръка. Тъкмо тоя вътрешен мир, винаги необичаен и нов, се прокрадваше в работата му в училище и впечатляваше учителите му. И Мег го долавяше, понеже беше близка с него.

Ала в крайна сметка Джордан не можа да послуша съветите на Мег. Той все още бе малък и за да уважава себе си, се нуждаеше от одобрението на баща си и братята си. Чувстваше, че трябва като другите да докаже себе си като истински мъж в завода. Да завърши гимназия, означаваше все едно да зареже мъжкия си дълг към семейството.

Решението му бе окончателно и Мег го уважаваше за това. Ала от оня септемврийски ден, когато той отиде в завода, докато другите момчета на неговата възраст продължиха учението си, за да завършат гимназия и евентуално да продължат в университет, Мег го гледаше някак тъжно, от което му ставаше неловко. Той я обичаше повече от всички останали в семейството и с нея го свързваше необикновена връзка. Затова се дразнеше, че тя, която го разбира толкова добре, е против решението му и вътрешно не одобрява живота, който е избрал.

Оттогава той подсъзнателно отбягваше Мег, когато бяха с останалите, и оставаше по-малко насаме с нея. Часовете, които някога прекарваше в стаята й в сладки разговори, сега прекарваше сам и ходеше замислен из града. Изчакаше тя да го разбере.

Сега обаче злополуката с баща му изправяше семейството пред криза, която правеше подобни съображения невъзможни.



Същата вечер, малко след пристигането на злощастните новини за мизерната пенсия, отпусната от компанията, всички членове на семейството се вълнуваха.

— Майко, иди с момичетата в кухнята! — изкомандва Райън, който бе влязъл в ролята на баща си. Албърт Лазаръс лежеше горе в леглото и стенеше от нестихващите болки в натрошените си кости.

Мери Лазаръс послушно отведе Мег в кухнята. Луиз ги последва с едното си дете на ръце. Жените в семейство Лазаръс разбираха, че е време за мъжки разговор.

Щом като те излязоха, Клей, най-буйният от синовете, проговори:

— Няма да оставим да им се размине така. Ако трябва, аз ще отида и ще вдигна проклетия завод във въздуха.

Джералд също поде:

— Цял живот работиш за тези обирджии, а те за награда те докарват до просешка тояга.

Райън, който по природа бе малко по-трезв от другите, добави:

— И не им е за пръв път. Помните ли Бъни Потър? Миналата година и той пострада на монтажната. Жена му не можа да им измъкне нищо.

— Хич не ги е грижа за работниците — заключи Клей. — Само ни изстискват и плюят на нас. Но тоя път няма да им цепя басма. Сега, когато съсипаха татко!

После донесе четири бири и ги раздаде на останалите:

— Хайде, дайте да пием по една.

Появата на алкохол в стаята бе първият бегъл признак за капитулация, ала сякаш никой не го забеляза. Младият Джордан отпи глътка от стипчивата течност. Вкусът му беше неприятен, ала се чувстваше горд, че по-големите му братя го смятат за равен.

— Знаете ли какво — започна Клей със злобна усмивка. — Ще съберем всички момчета и ще идем да видим сметката на стария Лукас.

— Аз имам по-добра идея — отсече Райън. — Да започнем забавяща стачка. Ще свалим производството до двайсет процента и ще принудим Лукас да отстъпи.

— Я чакайте — възрази Джералд. — Днес следобед питах за някои неща Сюзън Бърч. Зет й е адвокат. Можем да ги съдим, че не са спазили условията на трудовия договор. Монтажната от години не работи както трябва и всички го знаят. По закон са длъжни да се грижат за безопасността на работниците и да им плащат при злополука.

— Делата струват пари — обади се спокойно Райън и отпи голяма глътка. — Освен това компанията си има много добри адвокати. Някой да е чувал за дело, спечелено от работник?

— Добре, тогава ще стачкуваме — извика Клей. — Ще свикаме момчетата и ще направим събрание. Няма да ги оставим все да се измъкват.

— Ще влезем в профсъюза — намеси се и Джералд. — Ще изпратим представители в националния профсъюз! Няма да ни спрат! Това си е наше право.

Въпреки че още не го осъзнаваха, братята вече се бяха примирили. Голите ругатни и заплахи ги подтикваха към бирата. Съсипването на баща им наистина ги оскърбяваше. Ала в кръвта им имаше поколения работници, за които компанията винаги бе представлявала нещо бащинско и цялостно, срещу което не биваше да се протестира.

Компанията беше тяхното средство за препитание. Можеха гласно да се оплакват от неправдите в нея, ала предприемеха ли някакво действие, това щеше да им коства работата. А работата бе същността на живота им. Не можеха да хапят ръката, която ги храни.

И така, въпреки шумните тиради, те вече се бяха предали.

Нямаше да направят нищо. Албърт Лазаръс, който безпомощно пъшкаше в леглото си, щеше да бъде принуден да изживее дните си в агонията, тъжно завършила четирите десетилетия съсипателен труд за „Лукас Тул Уъркс“. Като милионите други работници, трудещи се за подобни компании, Албърт бе жертва на експлоатацията, която не можеше да съзре или да осъзнае достатъчно ясно, за да се бори срещу нея. Той бе дребен човечец, когото компанията смазваше също тъй безвъзвратно, както суровата стомана се превръща в промишлени отливки. Мнението му значеше точно толкова, колкото суровините, необходими на завода за готовата продукция. Той бе нищожно колелце в един огромен и безличен механизъм. Такива бяха и синовете му.

И така братята изпиха по още една бира, после по още една и продължиха с устните заплахи, които постепенно се превърнаха в най-обикновени жалби. Стана късно. Скоро щеше да настъпи време за лягане. Все пак на другия ден трябваше да са в завода към седем сутринта.

Един от тях обаче не каза и дума, за да се влее в общия тон на безсилна ярост.

Седемнайсетгодишният Джордан Лазаръс седеше с наполовина изпитата си бира и само гледаше и слушаше.

Очите му спокойно преценяваха братята един по един — отново и отново. Лицето му, което още носеше мекотата на юношеството, сякаш неочаквано се бе преобразило и излъчваше мъжка сила и решителност. Очите му бяха черни и бляскави, а миглите — дълги като на момиче. Но погледът му, преди замечтан и замислен, сега сякаш бе по-твърд, почти пронизителен.

Той гледаше братята си и зад гръмките им заплахи ясно съзираше колко примирени и безпомощни са те. Мислеше за баща си, комуто се бе възхищавал и когото бе уважавал от най-ранно детство, въпреки че между тях никога не бе съществувала близост, тъй като работният ден на Албърт Лазаръс бе дълъг и не му оставаше време за най-малкия му син.

Баща му щеше да прекара остатъка от живота си на легло, в агония, която нито ропота на синовете му, нито нищожните заплати, които щяха да му носят, отдавайки всичките си сили на „Лукас Тул Уъркс“, нямаше да могат да смекчат.

Черните очи бързо се местеха от единия брат към другия. Той трескаво мислеше за неправдата, причинена на цялото му семейство от злополука, която не трябваше да се допуска.

След малко братята се запътиха към горния етаж, за да целунат баща си за лека нощ и да налягат в леглата си полупияни. На другия ден майка им или Мег щеше да ги събуди и те щяха да тръгнат за работа, олюлявайки се, с натежали глави, понесли сандвичи от евтин хляб и сирене за обед.

Нито те, нито баща им подозираха, че зад непроницаемия поглед на Джордан, най-младият и най-незначителният от тях, се решаваше бъдещето на цялото семейство.



На следната сутрин, когато влезе в стаята на Джордан и Клей, Мег Лазаръс забеляза, че леглото на Джордан не е докосвано. Повечето от дрехите му липсваха, включително и евтиният черен костюм, който Джералд му беше прехвърлил и той носеше по погребения и официални случаи. Вехтият мукавен куфар, ползван от братята в течение на двайсет и пет години, също липсваше.

Мег съобщи за случилото се на останалите. Всички се разтревожиха не само понеже Джордан заемаше специално място в сърцата им, но и понеже сега, когато баща им бе инвалид, заплатата на Джордан им бе необходима повече от всякога. Без неговите шейсет долара седмично бъдещето се очертаваше наистина тежко.

По-големите братя мрачно тръгнаха за работа, твърдо решени да спестяват още по-здраво, за да посрещат прехраната на семейството с нищожните си приходи. Луиз се зае да си търси по-добра работа. Въпреки молбите на майка си Мег излезе още същия следобед и успя да постъпи като помощничка в един местен козметичен салон.

Животът в семейство Лазаръс се промени и стана още по-нерадостен. Албърт П. Лазаръс трудно можеше да се нарече човек — не можеше да сяда на масата с другите и да участва в семейните разговори и къщата се изпълваше с нестихващите му стенания. Загубата на Джордан сякаш бе убила нещо в тях. В къщата цареше погребално настроение. В разговорите, които братята водеха помежду си шепнешком, се процеждаше неизказано уважение към смелостта на Джордан, че се е измъкнал от безизходното положение, но и гняв, че е напуснал потъващия кораб.

Тогава стана нещо неочаквано.

Три седмици след заминаването на Джордан, Мери Лазаръс получи с експресна поща чек за 2 000 долара, издаден от една банка в щат Индиана. Нямаше никакво придружително писмо, но върху чека, до подписа на банковия чиновник, стоеше подписът на Джордан Лазаръс.

Семейството не бе успяло да се нарадва на подаръка на Джордан и да го похарчи за изплащане на сметки по болници и лекари, когато след две седмици пристигна втори чек, този път за 8 500 долара.

Измина месец, после друг. Получиха от Джордан пощенска картичка с изглед от царевичните поля на Индиана. На нея пишеше:

„Жив и здрав съм. Надявам се, че сте добре. Обичам ви.“

Признателното семейство Лазаръс нямаше откъде да научи, че Джордан живее в евтина мебелирана стая в Индианаполис, край железопътната линия.

Всичките му притежания на този свят бяха малкото лични вещи, които бе взел със себе си при напускането на Уебстър. Единствените му нови придобивки бяха един костюм от качествен сив раиран плат, заместил вехтия, с който бе тръгнал от къщи, чифт нови обувки „Флоршайм“ и една копринена вратовръзка.

За да се сдобие с първите 2 000 долара, изпратени на семейството му, Джордан два пъти бе нарушил закона и си бе спечелил един неприятел. Вторият подарък от 8 500 долара му бе коствал още две нарушения на закона, но бе спечелил сумата по такъв начин, че си бе възвърнал приятелството на някогашния си враг.

През следващата година Джордан изпрати на семейството си трийсет и седем хиляди долара. Сумата помогна да се изплатят почти докрай медицинските и болничните разходи на Албърт Лазаръс и освободи семейството от отчаяното безпаричие. През това време Джордан се бе преместил от мебелираната си стая в Индианаполис в малък апартамент в Сейнт Луис. Гардеробът му се бе увеличил на три костюма и два чифта обувки. Черпейки от огромната си природна интелигентност, той бе открил няколко нови начина за печелене на пари и се бе научил как да го прави, без да нарушава законите.

С течение на времето той щеше да си създаде още неприятели, но винаги щеше да успява отново да печели приятелството им, тъй като личната му сила и влияние нарастваха. Нещо го караше да чувства, че не може да се наслаждава истински на успехите си, ако се обгражда с неприятели. Старите грехове винаги изплуваха и поразяваха дори най-силните и най-умните.

Щяха да изминат още две и половина години, преди Джордан Лазаръс най-после успее със собствени сили да измъкне семейството си от бедствието, причинено му от „Лукас Тул Уъркс“, и още десет години, докато самият той стане собственик на „Лукас Тул Уъркс“ в рамките на националната корпорация, която щеше да основе в Ню Йорк.

По странна ирония на съдбата през всичките тези години Джордан бе твърде зает с правене на пари, за да мисли за Уебстър, щата Пенсилвания, или за живота, който бе живял там. Ала когато мислите му случайно се насочеха към родния му град и към семейството, което го бе отгледало, той виждаше само един образ и черпеше сили от него — лицето на Мег Лазаръс.

3

Еликот, щата Илинойс

20 октомври 1965 г.

Лесли Чембърлейн се намираше в обятията на чуден принц.

Косата му бе тъмна, очите — бляскави, усмивката — нежна и съблазнителна. Отнасяше я вихрено към славни съдбини. Тя чувстваше невероятно облекчение, понеже й се струваше, че е чакала самотно този миг цяла вечност.

Чудеше се с какво е заслужила такова щастие. Сърцето й тръпнеше от любов. Животът в самота бе вече забравен. Мъжът, който здраво я притискаше към здравите си гърди, бе единственото й бъдеще.

Той стремглаво се носеше с нея. Вятърът струеше в косите й. Искаше й се да се смее от възторг, ала неудържимият им полет я оставяше без дъх. Летяха все по-бързо и по-бързо. Струваше й се, че вятърът ще я откъсне от прегръдката му, и се вкопчваше в него с всички сили. Вихрушката все по-силно свистеше в ушите й. Тя й отвръщаше с възторжени възгласи. Никога не се бе чувствала толкова развълнувана, толкова свободна. Със своя принц тя щеше винаги да бъде в безопасност.

После Лесли се събуди.

В прегръдките й нямаше нищо друго, освен собствената й възглавница. Свистенето на вятъра се бе сляло с пронизителния звън на будилника до главата й.

Тя седна в леглото, натисна звънеца и сънят веднага се изтри от паметта й. Остана й само някакво смътно и дълбоко усещане за върховно щастие и копнеж. Скочи и се разбърза. Трябваше да се облече, да събере учебниците и тетрадките си и да хване училищния автобус. Беше сама в малката къща, понеже баща й работеше нощна смяна и щеше да се прибере от фабриката чак след девет. Не си направи труда да закуси — татко й сигурно щеше да разбере, когато си дойде, и пак щеше да й се кара, че не се храни както трябва — но прекара няколко секунди пред огледалото в банята, за да се гримира, след което изхвръкна от къщи.

Беше на шестнайсет години. Бе прекарала целия си живот в градчето Еликот. Баща й — вдовец, откакто тя бе шестгодишна, работеше като сортировач и работник по поддръжката в местната бутилена фабрика. Тя нямаше нито братя, нито сестри.

Лесли изтича на улицата тъкмо навреме, за да хване училищния автобус, пълен с други бедни деца от същия порутен квартал. Както обикновено шофьорът слушаше транзистора си. Предаваха сутрешните новини, в които се говореше за протестни демонстрации, за масови пожари поради сушата, за войната между Индия и Пакистан и за забраната на комунистическата партия в Индонезия от президента Сукарно.

Лесли не чуваше нищо. Мислеше си за лицето, което я гледаше от огледалото вкъщи — лицето, чиито многобройни дефекти тя напразно се опитваше да прикрие с грим.

Всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото, това лице й се надсмиваше. Зъбите й бяха опасани с шина — огромен разход за доходите на баща й, но той много настояваше да го направи. Това само по себе си не беше срамно, но устните й се обезформяха, а и носът й не бе от най-изящните. Кожата й — о! — тя носеше грапавите поражения на пубертета. А червеникаворусата й коса бе прекалено гъста и къдрава и трябваше да я връзва стегнато на опашка, за да не стърчи на всички страни като четина на таралеж. Беше висока за възрастта си и направо кльощава. И се развиваше бавно. След като вземеше душ, тя гледаше в огледалото малките си гърди и въздишаше от отчаяние. Направо не й се живееше.

Лесли бе прекалено млада, за да оцени хубавите си страни. Тя изобщо не си даваше сметка за финеса на чертите си, които вече се отгатваха по още момичешкото й лице, или пък за елегантната, грациозна фигура, в която скоро щеше да се превърне слабоватото й тяло. Нито пък можеше да срещне в очите си волята и умния си поглед.

Очите й бяха красиви и изразителни, с неопределим лешников оттенък и в зависимост от светлината и от настроението й ставаха изумруденозелени, бледосиви и дори виолетови. А настроенията й наистина бяха многобройни и преминаваха през младото й лице като сребристи облаци, засенчващи луната.

Ако Лесли произхождаше от друга среда, тя може би щеше да вижда лицето и тялото си в различна светлина. Ала тя идваше не оттам, откъдето трябва в едно градче, в което парите бяха единственото мерило за обществено положение. Тя не притежаваше хубави дрехи и което бе още по-лошо, нямаше и известно име, а тези две неща можеха да смекчат върлинестото й тяло, да уголемят малкия й бюст и да направят от младото й лице обект на възхищение за връстниците й.

Еликотското общество се делеше на началници и черноработници, според състава на фабриката, от която градът се препитаваше. Лесли принадлежеше към децата на най-бедните работници и поради това децата на началниците я гледаха отвисоко. Към последните се числяха семейства Бетанкорт, Чамблис, Дауър и най-вече Патерсън, които не само държаха основния пакет от акции в компанията собственик на фабриката, но и притежаваха половин дузина търговски предприятия в града и огромни парцели недвижими имоти в окръга.

Лесли се чувстваше като риба на сухо в този рязко разграничен социален свят. Липсваха й блясъкът и общественото положение на така наречените „деца от компанията“. Същевременно връстниците й в училището, които бяха с работнически произход, нямаха нищо общо с нея, нито по характер, нито по амбиции. Най-напред, понеже бележките й бяха твърде високи и тя бе твърде умна. И после, в нея имаше някакъв бунт, някакво чувство, че не може да диша или да се развива в това потискащо я обкръжение, че е създадена за друг, по-широк свят. Тоя бунт бе тъй добре прикрит зад младежката й неувереност, че оставаше незабелязан дори за самата нея, ала мнозина от учителите й го долавяха в блестящите й, пълни с въображение писмени работи и дори го споменаваха пред баща й, който се гордееше с това.

— В нея има нещо, Том! — каза му веднъж неофициално учителят й по английски при една случайна среща в местната бакалия. — Това няма да й помогне в градче като нашето. Но, вярвай ми, отиде ли по-нагоре, там ще я оценят.

В ония времена никой не поощряваше момичетата да имат амбиции, да мислят за себе си или да гледат на себе си другояче, освен като евентуални съпруги за подходящи мъже. Лесли се бунтуваше срещу тези невидими прегради. Нещо в нея нетърпимо се съпротивляваше на налаганите от обществото норми. Тя искаше да е различна, искаше един ден да стане нещо. Социалният недъг, натрапен й от бедността, я изпълваше с още по-дълбока жажда.

Ала ако едната половина на Лесли живееше в бъдещето, далеч от времето и мястото, където в действителност бе, то другата й половина се подчиняваше на младежкия порив да бъде приемана от околните. Затова тя жестоко се измъчваше, че не успява да се впише в тяхната среда. И съкровените й мечти се разминаваха напълно с неясното бъдеще и си търсеха друг обект, по-близкостоящ и по-подходящ за идеалния въображаем свят на едно самотно момиче, люшкано без посока в периода на съзряването му.

Този обект болезнено и прекрасно се олицетворяваше в един красив младеж на име Джеф Патерсън.

Джеф бе единствен син на най-влиятелния жител на града, Леланд Патерсън. Той дружеше с най-популярните момичета и момчета в училище — хубавици и веселячки като Синди Хофман и Джуди Бетанкорт, или баскетболисти и бейзболисти като Барт Дилън и Крейг Дауър. Всички те бяха деца от „добри“ семейства и се движеха винаги заедно. Свързваше ги цяла невидима система от правила и стойности, които сами по себе си изглеждаха съвсем несъществени, но безкомпромисно изключваха по-непривилегировани ученици като Лесли.

Джеф имаше гъста, тъмна коса, мечтателни сини очи и високо, силно младо тяло. За разлика от много от приятелите си имаше по-висок успех и беше председател на класа. Гаджето му, Джуди Бетанкорт, беше едно от най-търсените момичета в училище. В очите на Лесли Джеф олицетворяваше всичко най-хубаво, каквото може да се намери в един мъж. Тя ходеше на баскетболни мачове в мразовитите зимни вечери само за да го гледа как се стрелка с дългите си крака по игрището, как подава топката или вкарва кошове с точни движения.

Лесли знаеше, че Джеф Патерсън не е и никога няма да бъде за нея, но от това тайният й копнеж ставаше още по-невъзможен и следователно по-вълнуващ. Тя никога не споменаваше никому за това от страх, че подобно признание може да предизвика подигравки, но дълбоко в себе си боготвореше образа на Джеф. Напълващата женственост у нея, пробудила тялото й за нови усещания, пораждаше в съзнанието й тревожни вълни на възбуда. Дълбоко в нея се разгаряше юношески плам във възхвала на Джеф Патерсън — момчето, което дори не знаеше, че тя съществува.

Този ден обаче тя с изумление щеше да разбере, че се е лъгала.

Първия час имаха алгебра. Часовете по алгебра й бяха най-интересни, но и най-притеснителни, понеже присъстваха и Джеф Патерсън, и гаджето му Джуди. Учителката по алгебра, госпожа Крабтри, бе отдадена на работата си професионалистка и здравата гонеше учениците си, за да извлече колкото може повече от тях. Мудната работа на повечето от популярните ученици я дразнеше и когато другите се разсейваха, тя често караше Лесли да казва решенията на задачите. Това смущаваше Лесли, понеже й се струваше, че отговорите й, макар че почти винаги бяха верни, карат съучениците й да й се подиграват и да я отбягват дори повече отпреди.

Колкото до красавицата Джуди Бетанкорт с елегантното име, богатото семейство и кръшната млада снага, тя изпъкваше сред другите в клас, като показваше презрението си към този предмет. Никога не вдигаше ръка, за да зададе въпрос, а когато извикваха името й, даваше грешни отговори със снизходителен, ироничен тон, с който сякаш печелеше още повече обичта на популярните си приятели.

Този ден в часа по алгебра трябваше да поправят теста по полиномни уравнения от предния ден. Обикновено все едни и същи ученици преглеждаха взаимно класните си, но от известно време госпожа Крабтри имаше някои подозрения и смяташе, че седящите един срещу друг ученици се наговарят. Затова разбърка реда през един и вече всеки трябваше да си разменя класното с нов партньор.

По една щастлива случайност класното на Лесли бе попаднало у Джеф Патерсън, който седеше през две редици и малко назад от нея. Лесли се смути, когато видя пред очите си мечтаното име, изписано със сигурен почерк, който незабавно прие за нея блясъка на възвишения си собственик.

Класното беше пълно с грешки, ала това ни най-малко не помрачи възхищението на Лесли към автора му. В края на краищата задачите бяха трудни и нямаше нищо срамно в това да си решил само 60 процента. Никой от популярните в училището деца не работеше сериозно по алгебра. При това Джеф вероятно бе твърде зает с тренировки, за да може да отделя време на такъв тъп предмет. Само отбягвани от всички самотници като Лесли, които нямаха какво друго да правят, можеха да си убиват времето, като зубкат по алгебра; Не и важните, търсени хора като Джеф.

По време на поправката на класните учителката обясняваше задачите на класа.

— Сега шеста задача. Кой ще каже решението?

Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен в решението.

— Джуди! — учителката посочи красивата Джуди Бетанкорт.

Момичето погледна листовете в ръцете си.

— Шестнайсет мили и половина — измънка тя, като се подхилкваше.

— Джуди — въздъхна учителката, — въпросът беше за галони вода, не за мили.

— Ами тогава вместо мили, същото в галони — остроумно отвърна Джуди.

Класът посрещна духовитостта й с бурен смях.

— Какво ще кажеш ти, Джеф? — запита госпожа Крабтри.

Джеф Патерсън, който се бе облегнал апатично назад, се поизправи на стола си.

— Ъъ… — започна той с плътния си глас, съсредоточавайки поглед върху листовете пред себе си. — Четирийсет и осем галона и половина.

— Правилно — каза учителката. — Благодаря.

Джеф вдигна листовете и ги показа на другите.

— Класното на Лесли.

Отново избухна смях, изпълнен едновременно с уважение и презрение. Класът знаеше, че отговорите на Лесли са винаги верни. Но Лесли не беше от търсените момичета. Привличайки вниманието на другите върху нея, Джеф някак невинно й се подиграваше.

Джуди Бетанкорт, която седеше през трима души назад от Джеф, прошепна нещо, което накара две от приятелките й шумно да се изсмеят. Лесли почервеня, понеже знаеше, че шегата е по неин адрес.

— Ученици, да продължим нататък! — каза госпожа Крабтри с обичайната си ирония. — Времето не чака.

Докато тя задаваше следващия си въпрос, Джеф Патерсън се вгледа в непознатия почерк на листа пред себе си. Беше странно необработен и някак детински, с неравни „м“-та и „н“-та и чудати дълги „т“-та, които някак се биеха с небрежно надрасканите цифри. Сякаш ставаше дума за забързано и нетърпеливо момиченце, което за нищо на света не иска да потиска природната си енергия, за да изписва числата прегледно.

И все пак всички решения бяха верни.

Джеф бе поразен от това странно съчетание на немарливост в писането и яснота на мисълта. Гледаше ту към класното, ту към Лесли, която седеше два реда пред него. Въпреки че виждаше само гърба й, той забеляза дългата, тънка ръка, която се подаваше от блузата, и грациозните пръсти, стиснали молива върху листа. Беше левачка.

Косата й, преливаща в невероятни багри от червеникаво и златисто, беше буйна, къдрава и непокорна, въпреки усилията й да я приглажда. Той гледаше тила й, изящен като на кошута, и дългите крака, които се подаваха изпод полата. Сякаш от цялото й тяло се излъчваше същата смесица на внимателен самоконтрол и неудържима вътрешна енергия, която се забелязваше в почерка й.

Когато класът приключи с поправката на теста, Джеф изписа 100% в горния край на листа. Собственият му почерк изглеждаше сигурен, но безличен до ексцентричните букви на Лесли. Той предаде класното напред и видя как тя се обърна и го стрелна с поглед. Очите й бяха сведени и изглеждаше смутена, ала Джеф успя да види добре лъчистите й зелени ириси. Никога преди не ги беше забелязвал.

По-късно същия ден Лесли вървеше забързано към шкафчето си и както обикновено се мъчеше да мине незабелязано, когато долови презрителни подмятания по свой адрес. Носеха се откъм шумната група популярни, търсени момичета.

— Смахната… — стори й се, че дочува.

Тя се обърна да види кои са. В средата стоеше Джуди Бетанкорт. Когато гледаше към Лесли, хубавите, тъмни очи на Джуди бляскаха. Лесли отвърна очи и бързо продължи пътя си. Зад гърба й, в уж веселите насмешки, се криеха зле прикрити подигравки. Тя зави зад ъгъла.

Шкафчето й се намираше до физкултурния салон, в един коридор, който по това време на деня беше безлюден. Тя тъкмо превърташе комбинациите на ключалката, когато някой произнесе името й.

— Лесли!

Ръката й замръзна на ключалката. Тя се обърна — към нея се задаваше Джеф Патерсън.

Чак сега си даде сметка колко е висок. Обикновено го гледаше от разстояние как се смее с приятели или как тича по баскетболното игрище. Същинският му ръст се забелязваше само отблизо.

Лекият аромат на одеколон се примесваше с естествения му мирис. Още отсега лъхаше на мъж. Тъмните му очи я гледаха своенравно.

— Днес ми беше много приятно, когато преглеждах класното ти по алгебра — каза той. — За първи път ми се случва да срещам само верни отговори.

— Ами, не беше нищо особено — отвърна Лесли и почервеня като рак.

— Де да можеше и на мен да се случи поне веднъж — усмихна се той. — Искам да кажа, всичко да ми е вярно.

Тя погледна встрани, сякаш се чудеше къде да се дене, после отново погледна към него. В този момент учебниците и тетрадките се изплъзнаха от ръцете й и паднаха на пода. „Световната цивилизация“ се стовари с цялата си тежест точно върху палеца на крака й и я обзе неописуема болка, но тя успя да я прикрие.

— Колко съм несръчна!

Той се наведе, за да й помогне да събере книгите.

— Слушай, Лесли — започна, докато тя продължаваше да върти неумело комбинацията на шкафчето. — Може ли днес да те изпратя до вкъщи? Ще те чакам при футболното игрище веднага след училище. Имам да ти казвам нещо.

Лесли не можеше да повярва на ушите си. Само при мисълта, че разговаря с Джеф Патерсън, момчето, за което толкова си беше мечтала тайно, й се замайваше главата. А от поканата му направо й призляваше и не беше сигурна дали всичко това изобщо става наистина.

— Ами… добре. — Думите сякаш сами се изплъзнаха от устните й.

Тя прекара остатъка от деня като на тръни. Чувстваше се като Пепеляшка в полунощ, когато очаква всеки миг каретата й да стане отново на тиква.

Ала когато стана три часът и тя неуверено се запъти към игрището, Джеф Патерсън наистина дойде. Беше сам и отиде при нея.

— Ти живееш в източната част, нали? — запита.

Тя кимна смутено, понеже му даваше да разбере, че живее в бедния край на града.

Двамата мълчаливо излязоха от училищния двор и тръгнаха из уличките на богатите квартали, които извеждаха извън центъра на града.

На половината път между училището и къщата на Лесли имаше широка пътека, която минаваше през Кътър Удс — известна местна горичка.

— Може да минем оттук — каза тя. — Ще бъде по-напряко.

Много пъти беше минавала оттам на път за вкъщи, когато като по-малка ходеше на училище с колело. По-късно започна да се чувства неловко и остави колелото. Пътеката беше гладка и равна, покрита с борови иглички — много приятна за разходки в топъл ден като този, въпреки че в дъждовни или снежни дни се разкалваше и ставаше непроходима.

— Колко е хубаво! — каза Джеф. — Бих искал и аз да се прибирам у дома по такъв път.

Лесли се усмихна в себе си. Повечето дни Джеф се прибираше с колата си. А дори и да нямаше кола, къщата му се намираше в другия край на града — в луксозния квартал на директорските семейства.

— Как ще се прибереш после? — запита тя изведнъж. — Много се отклоняваш от пътя си.

— Няма значение — отвърна той простичко.

Тя го погледна. Косата му изглеждаше по-гъста, а веждите му — по-тъмни, отколкото в представите й. Беше с училищното си сако — с инициали за три спорта, с пуловер и джинси. Гледаше към уханните борове край пътеката и сякаш бе погълнат от някаква мисъл.

Когато изминаха половината път, той я спря и я хвана за рамото.

— Лесли!

Тя спря и го погледна. В гората беше абсолютно тихо. Никога не й се беше струвало толкова тихо.

— Аз… — започна Джеф. В очите му имаше болка. После попита стеснително: — Може ли да нося учебниците ти?

Тя се засмя и поклати глава.

— Няма нужда.

— Но аз настоявам!

Тя понечи да му ги подаде. Тогава той рязко я прегърна и я целуна.

Учебниците се мачкаха между телата им, а от несръчната му целувка шината убиваше в устните на Лесли. Но това не я интересуваше. Сякаш цялото й тяло се топеше в обятията му.

След малко спряха да се целуват. Но Джеф продължаваше да я притиска плътно. Устните му докосваха челото й, клепките й, страните й.

Учебниците бавно се изхлузиха върху килима от борови иглички, застилащ пътеката. Джеф обви Лесли с ръце и тя усети как я притиска с цялата дължина на здравото си тяло. Започнаха да се целуват отново, този път по-пламенно. Тя усети езика му. Усещането беше ново, и странно, и прекрасно. Беше първата й истинска целувка.

В този миг в тялото й се раждаше нещо дълбоко и женско и тя се сви в прегръдката му, сякаш там бе естественото й място. Той сякаш също го почувства и от гърдите му се откъсна въздишка.

После я пусна, сякаш се изплаши от това, което бе направил.

— Не трябваше… — каза и се наведе, за да събере учебниците й.

— Не говори така — отвърна тя. — Аз не съжалявам.

Думите прозвучаха дръзко и опасно в устата й, но беше твърде късно да ги върне назад.

Повървяха известно време мълчаливо. Той носеше учебниците й, а тя се опитваше да скрие ликуването си.

— Защо избра точно мен? — попита го ненадейно.

Той спря.

— В теб има нещо… — започна той — аз… не знам…

Той се огледа наоколо. На това място пътеката се разделяше и тръгваше в две посоки.

— Накъде води тази пътека? Към езерото ли?

Тя кимна. Денем Рибарското езеро беше любимо място за риболов сред местните хора. Нощем младежите обичаха да ходят там, за да се целуват. Паркираха колите си на една височинка под боровете и се любуваха на отражението на луната по повърхността на малкото езеро. Дори нощем често се къпеха.

— Лесли — поде неочаквано Джеф, — искаш ли в петък вечерта да се срещнем при езерото?

Тя не отвърна. В поканата му имаше нещо странно. Не беше точно покана за среща. Ставаше дума за нещо по-тайнствено, по-забранено. Говореше се, че ако момче покани приятелката си при езерото в някоя топла нощ, ще е за по-интимни неща, не както просто се ходи на кино или на хамбургер. Около езерото имаше нещо романтично, нещо забранено.

— А Джуди? — попита тя.

В очите му отново се появи същото смутено изражение.

— Джуди и аз сме само приятели. Не се безпокой за това. Ще дойдеш ли? Нека това бъде наша тайна. Ще те чакам при езерото в девет и половина. Съгласна ли си?

Очите му я гледаха умолително. Сякаш целувката им го бе извадила от равновесие. Колкото до Лесли, тя вече не чувстваше почва под краката си.

Тя усещаше, че в тази покана има нещо нередно. Но самият факт, че я е поканил на разходка Джеф Патерсън, като изобщо се остави настрана, че се е целувала с него насаме в гората, й отнемаше всякаква воля за съпротива. Тя чувстваше, че от този ден ги свързва някаква красива тайна, че той я харесва за нещо, което не може да има в своя живот, сред приятелите си.

Тя реши да рискува заради него.

— Добре.

— И не казвай на никого — повтори той. — Нека бъде наша тайна. Обещаваш ли?

Тя се усмихна.

— Обещавам.

— Ще дойда с колата — добави той. — В девет и половина. Значи дотогава.

Тя кимна. Той я прегърна и отново я целуна.

Разделиха се на края на гората и тя извървя оставащата половин миля до вкъщи сама.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Лесли знаеше, че причината за потайността на Джеф е Джуди Бетанкорт. Джеф и Джуди ходеха сериозно и практически бяха сгодени. Говореше се, че отдавна имали интимни отношения — само мисълта за това изпълваше въображението на Лесли с безумни, смутни мисли и детинска ревност — и че семействата им смятали да ги оженят веднага щом завършат гимназия.

Лесли открай време подозираше, че Джуди изпитва особена неприязън към нея, въпреки че двете момичета изобщо не си говореха, тъй като произлизаха от различни обществени среди. Тя само го чувстваше и не можеше да го докаже, но й се струваше, че Джуди я презира заради това, че е по-умна от другите, и смята, че тя важничи заради успеха си в училище.

Във всеки случай тя си даваше ясна сметка, че Джеф някак не може да разгласи за срещата си с нея сред приятелите си, а още по-малко пред Джуди. Това придаваше нещо забранено на срещата им и чувството за тайна любов я привличаше и притъпяваше тревогите й, че той не я кани открито или пък че не е решил да я изведе някъде, където другите могат да ги видят. Всичко това я караше да изпитва смесени чувства. Ала споменът за горещата прегръдка на Джеф й пречеше да мисли и я изпълваше с предчувствие за нещо смутно.

Лесли не каза на баща си за срещата. Не й беше трудно, понеже той работеше през нощта, а тя беше заета през деня и двамата не се виждаха често през седмицата. Но Том Чембърлейн започна да подозира нещо още щом забеляза колко е замислена, как изведнъж се гримира другояче и как се чуди какво да облече, преди да излезе за училище. Веднага си каза, че трябва да е лапнала по някое момче. Това само по себе си никак нямаше да е лошо. Лесли изглеждаше твърде самотна. Една връзка с някой от другия пол можеше да й помогне да излезе от черупката си.

— Как върви училището, миличка? — запита той. — Всичко наред ли е?

— Да, татко — отвърна тя с добре познатата му младежка припряност. Дори и да имаше нещо ново в живота й, тя бе твърде подвластна на пубертетските си настроения, за да му се довери.

Том Чембърлейн се усмихна на дъщеря си. Въпреки че не беше образован, той бе схватлив. Виждаше, че дъщеря му е не само умна, но и красива. В нея имаше някакво природно изящество, криещо се в добре оформените й крайници и деликатната структура на лицето й, но също и в цялостната й личност, от която лъхаше дълбочина и оригиналност.

От нея щеше да излезе чудесна жена, жена, която можеше да постигне големи неща и несъмнено щеше да бъде повече от желана за другия пол.

На Том му беше мъчно, че той може да види всичко това толкова ясно, а хубавата му млада дъщеря очевидно не може. Знаеше, че тя се смята за грозна и непривлекателна. Ставаше му още по-мъчно от мисълта, че ниското й мнение за себе си до голяма степен се дължи на неговото ниско социално положение в града. Дъщерята на един фабричен работник трудно можеше да мине за добра партия пред някое от популярните момчета.

Освен това, разбира се, тя бе изгубила майка си толкова отдавна, че трябваше да расте без незаменимата подкрепа и близост, които всяко момиче с право очаква от майка си и които не може да получи от един съсипан от труд баща.

Лесли понасяше самотата си с присъщото си достойнство. Беше дълбоко предана на баща си и му пестеше тревогите, като никога не се оплакваше от положението си. Държеше се с него слънчево и безгрижно и помръкваше само от време на време, когато изпадне в някое от настроенията на възрастта си.

Том Чембърлейн непрестанно се чудеше с какво ли се нагърбва Лесли, когато го щади по този начин. Струваше му се, че в куража й има нещо трагично, понеже тя бе толкова млада и в много отношения толкова беззащитна. Щеше му се да й е осигурил по-лесен живот. Но нищо не можеше да се направи.

Затова той си мълчеше и се надяваше, че всичко ще бъде за добро. А най-вече копнееше Лесли да завърши гимназия и да дръзне да напусне безплодните предели на това градче със затвореното му общество. Пестеше всяко пени, за да сложи настрана малко пари за разноските й в университета и благодареше на съдбата за отличния й успех, който, съчетан с бедността му, щеше да й осигури стипендия, за да следва.

Той искаше Лесли да знае колко е горд с нея, какво забележително момиче е тя и какво невероятно бъдеще я чака. Ала подобни уверения, идващи от бащата на едно девойче, не значат нищо. Това са чисто и просто неубедителни насърчения от страна на един баща, чиито думи са без особена тежест на тази възраст.

Само да можеше да изживее безболезнено тези мъчителни юношески години, тя щеше да надрасне пречките, създадени от произхода й, и щеше да навлезе в прекрасен и изпълнен с вяра живот.

Затова Том Чембърлейн наблюдаваше експеримента с новия грим и смяната на дрехите пред огледалото и стискаше палци.



В петък вечерта Лесли изпрати баща си на работа както обикновено, в пет и половина. Беше хапнала нервно и с неохота от вечерята си, опитвайки се да изглежда колкото може по-естествено.

Щом остана сама, взе топъл душ и отчаяно се замъчи с грима си — струваше й се, че му посвещава цяла вечност.

Сложи си плисирана пола и тънка бяла блузка — облеклото й беше секси, понеже не носеше чорапи, а под фината блузка кожата й прозираше. Всичките й сетива още живееха със спомена от целувката на Джеф. Тази вечер тя искаше да изглежда женствена за него, искаше да го възбужда.

Погълната от греховната си мисия, тя излезе от къщи в девет и петнайсет и пое из кварталните улици. Стигна до мястото, откъдето се влизаше в гората, и тихо тръгна по пътеката, заслушана в шума от стъпките си по боровите иглички.

В гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно, но тя така се вълнуваше, че забравяше за страха. Когато стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, продължи към Рибарското езеро.

Имаше пълнолуние. Гората изглеждаше сребърна — като омагьосана. Пътеката се заизкачва по хълмчето над езерото. Лесли ускори ход.

Когато стигна до уреченото място, там имаше кола — синият шевролет модел 1959 година. Тя знаеше, че е колата на Джеф — той ходеше с нея на училище всеки ден.

Тя приближи предпазливо. Наоколо нямаше други коли. Това беше лесно обяснимо — повечето двойки, които щяха да дойдат по-късно, бяха още из града на кино или по закусвалните за хамбургери. Поне за малко двамата с Джеф щяха да бъдат сами.

Зад волана се виждаше силуетът на шофьора. Тя отиде по-близо до колата. Цялата беше пламнала.

Когато стигна до колата, прозорецът започна да се спуска.

— Здравей, Лесли.

Тя се стъписа.

Не беше Джеф. По гласа позна един от приятелите му, Барт Дилън — играеха заедно баскетбол. Беше известен сред момичетата като голям сваляч.

Лесли стоеше с отворена уста, като онемяла.

— Аз… аз мислех… — измънка.

— Джеф не успя да дойде — започна Барт. — Нямаше как. Изпрати мен. Не искаше да се чувстваш самотна. Защо не се качиш, Лесли?

Тя видя как той я оглежда на лунната светлина. Не можеше да повярва на очите си. Всичко това й се струваше невероятно. Сякаш нито това, което ставаше в момента, нито разходката с Джеф в гората не бяха действителност. Сега знаеше как се е чувствала Пепеляшка, когато конете от каляската се превърнали в мишки. Целият свят бе срещу нея. Беше беззащитна и унизена.

— Не се смущавай — каза Барт. — Хайде, качвай се. С нетърпение чаках да дойдеш. Джеф ми каза, че си много страстна.

Той се канеше да отвори вратата, когато Лесли се обърна и побягна.

— Лесли! — извика той с нотки на досада и веселие в гласа. — Не се дръж невъзпитано! Върни се!

Ала тя вече тичаше навътре в гората и дори не чуваше рева на колата и далечния смях. Втурна се към пътеката. Из целия път до вкъщи не видя нищо. Препускаше през тъмнината като обезумяла. Искаше единствено да се прибере у дома.

Когато пристигна, се съблече и дълго стоя под горещия душ. Всичките й крайници трепереха. Когато свърши с душа, облече пижамата си и легна, загледана втренчено пред себе си, сякаш искаше да изличи всичките си спомени. Мъчеше се отчаяно да си въобрази, че нищо не се е случило, че както винаги си е вкъщи сама, че Джеф Патерсън изобщо не подозира за нейното съществуване, че макар и нещастна, ще може да продължи да си живее спокойно.

Дълго лежа така в леглото. Тръпнещото й тяло бавно се полюшваше, сякаш я унасяше в успокоителния ритъм на съня. Беше като замаяна.

Заплака едва след полунощ. Отначало сълзите едва се процеждаха, после се превърнаха в мъчителен поток. Момичешкото й тяло се разтърсваше от хлипове.

Цяла нощ плака. Когато баща й се прибра в девет сутринта, тя пишеше домашните си. На въпроса му защо очите й са червени, тя отвърна, че били възпалени от новия грим, който била купила.

Той скоро си легна и тя остана сама. Вече не можеше да плаче, но й се струваше, че хлиповете все още съдбовно отекват в тишината на душата й и никога няма да спрат.



В понеделник отиде на училище със сведени очи. В автобуса слушаше сутрешните разговори на другите деца, без да чува нищо. Монотонното припяване от радиото на шофьора допълваше чувството й за нереалност.

Когато влезе в сградата на училището, сякаш никой не я забеляза. Тя бързо мина по коридора към класната си стая.

Чак когато тръгна към кабинета по английски, дочу кикотене откъм групичка от три популярни момичета, седнали отвън. По-късно същата сутрин, когато минаваше край баскетболистите, един от тях й подсвирна.

Когато влезе в клас по световна цивилизация, цялата се изчерви. На черната дъска пишеше с големи букви: „Лесли, обичам те! Джеф“.

В продължение на трите минути до влизането на учителката, която изтри тебеширеното послание, подготвяйки класа за урока, Лесли изживя най-ужасното страдание в живота си.

След тази първа седмица подигравките в училище стихнаха и Лесли отново сякаш престана да съществува, незабелязвана от никого. Качваше се на автобуса за училище, влизаше в клас, дърдореше с момичетата, с които бе в приятелски отношения — те всички явно знаеха какво се беше случило, но не споменаваха за това — и се опитваше да забрави. Както всички ония нещастни деца в училище, които в един или друг момент изпадат в беда пред очите на всички останали или стават обект на дълбоко унижение, позорното петно живя в собственото й съзнание много по-дълго, отколкото в съзнанието на другите. Връстниците й бързо забравиха за срама й.

Тя никога не узна причината за огорчението си. Естествено, никой не й каза, че Джеф Патерсън бе споделил за срещата с Барт — най-добрия си приятел от баскетболния отбор, и че всичко бе стигнало до ушите на Джуди Бетанкорт. Съвсем недвусмислено бяха предупредили Джеф, че Джуди никога няма да му прости, ако излиза с друга, още повече, ако това е нищожество като Лесли Чембърлейн.

Джеф не знаеше какво да прави и се бе оставил да го убедят да върже на Лесли тенекия. Когато Барт му бе предложил да отиде на негово място, Джеф е неохота се бе съгласил и с младежко нехайство бе решил да не мисли повече за неудобната ситуация. Оная петъчна вечер Джеф както обикновено бе излязъл с Джуди, а Барт бе заел колата му и бе отишъл на срещата с Лесли.

Лесли никога не узна тези подробности. Нито пък някога узна нещо, което вероятно би облекчило мъката й до известна степен — че всичко, и разходката с Джеф в гората, и целувката му, и поканата за среща са били искрени. Джеф бе изпитал увлечение по чистотата на Лесли, по ума й и първите белези на напълващата женска красота. Бе почувствал нещо особено в нея и се бе опитал да го докосне.

Когато неумолимите закони на социалната му каста му бяха повелили да не отиде на срещата с Лесли и да склони да участва в заговор за унижението й — заговор, замислен от шегаджията Барт Дилън — Джеф бе направил това, което би направило всяко друго момче на негово място от неговата класа и с неговия характер. Бе отишъл е приятелите си и бе престанал да мисли за Лесли. Бе забравил за участието си в наказанието й и се бе върнал към баскетбола, към училищните си задачи и към социално утвърдената си връзка с Джуди.

Той дълго нямаше да се сети за Лесли Чембърлейн.

Ала Лесли нямаше да забрави Джеф Патерсън.

4

1966 г.

На двайсет и четири години Джордан Лазаръс вече си бе създал име на опитен предприемач. Не беше милионер и все пак с всеки изминат ден ставаше все по-богат и използваше парите си, за да помага на семейството си и да гради собственото си бъдеще.

Въпреки че след бягството си от къщи Джордан изобщо не се върна към учението, той съвсем не изостави силния си интелект. Разбра, че вродената му изобретателност, съчетана с необикновената способност да съзира неподозирани възможности в разни ситуации и хора, му помага ловко да преценява възможностите в бизнеса.

Към тези негови черти се добавяха природно усърдие, стремеж към проучвателна работа и безкрайна амбиция, които никакви пречки или неуспехи не бяха в състояние да накърнят. Въоръжен с този арсенал от неоценими качества, той навлезе в света на бизнеса — отначало като платен помощник, а по-късно и като ръководител и консултант.

За една година, откакто бе напуснал родния си дом, той бе успял да помогне на богат инвеститор да основе серия от малки предприятия в далечен щат, на две хиляди мили от Уебстър, Пенсилвания. Работата му пожъна такъв успех и инвеститорът остана толкова доволен, че Джордан скоро получи подобна поръчка и от друг близък на инвеститора финансист.

На двайсет и една годишна възраст Джордан бе оправен самоук предприемач. Печелеше с оказване на помощ на бизнесмени в разработката на нови предприятия и с участие в началните етапи на мениджмънт и счетоводство. За труда му плащаха твърди суми, към които се добавяха премии и проценти върху печалбите. Беше честен и все пак съумяваше да надхитри конкурентите си. Вече изкарваше за месец повече, отколкото баща му бе изкарал за целия си живот.

Околните спонтанно му се доверяваха, понеже от него се излъчваше обезоръжаваща прямота, съчетана с очевидна интелигентност и опит. Беше определено сериозен млад мъж със силен характер.

Освен това всички жени, които пожелаеше, бяха негови. Бе израсъл висок и як, с широки гърди и източени крайници, а тъмните му очи гледаха пламенно и закачливо. Жените доброволно ставаха жертви на природния му чар и непринудеността му, а ласките му, също тъй изобретателни, както и мисълта му, ги караха страстно да му се отдават и сякаш да жертват нещо от самите себе си.

Лесните победи сред жените, които постигаше с външността и характера си, радваха Джордан. Не само че го караха да се чувства силен, но и като че му компенсираха отдавнашни страдания. През цялата си младост бе харесвал заможните момичета в родния си град само отдалеч и се бе чувствал пред тях като долен бедняк. Понякога те и гаджетата им му се подиграваха за бедното му семейство и за чуждите дрехи, които износваше. Като момче вървеше дребен и слаб и всичко това в съчетание с бедността го караше да се чувства неудобно.

Сега нещата се бяха променили. Джордан притежаваше всичко необходимо, за да си играе както иска с хубавите жени. Това, което външността и чарът му не можеха да постигнат, го постигаха успехът и парите. Дори жените му се предаваха почти без съпротива.

Въпреки физическото удовлетворение фактът, че жените толкова лесно се впечатляват от парите, донякъде разочароваше Джордан. Като по-млад му се струваше, че момичетата, които харесва, се движат в някакъв далеч по-висш от неговия свят, който следва тайнствени и вълшебни правила, свят на красиви хора, всеки от които си има собствена същност. Представяше си, че тези хора ценят и знаят неща, който той в бедността си е обречен никога да не познае. За него беше и полезно, но и тъжно постепенно да осъзнае, че в този свят единствената реална разменна монета и единственото необходимо оръжие срещу жените са парите.

И така Джордан живееше с работата си. По собствен избор и по неволя скитник, той не искаше да пуска корени, където и да било. Участваше в сделки на големи разстояния и не се задържаше дълго на едно и също място. Беше достатъчно предпазлив, внимаваше в законите, влагаше парите си на фирмени банкови сметки и живееше в апартаменти под фирмени имена, за да прибягва колкото може по-рядко до собственото си име.

И от разстояние наглеждаше семейството си.

Братята му вече не работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Бяха отворили малко предприятие за договориране и вътрешна архитектура и изработваха кухненско и банско обзавеждане за частни лица. Наричаше се „Престиж Контрактърс“. Бяха го създали с парите, изпратени от Джордан година след заминаването му. Райън, Клей и Джералд вършеха физическата работа, а Луиз беше секретарка и счетоводителка, фирмата бе малка, но се развиваше добре, получаваше поръчки в район от четири окръга и семейството бе извън финансова опасност.

Разбира се, бащата си беше все така прикован на легло от злополуката. Майката прекарваше по-голямата част от времето си в слушане на радио или в гледане на телевизия с него, четеше му, готвеше му и слушаше мърморенето му, понеже инвалидността го бе превърнала в мърморко.

С тях беше и Мег.

След заминаването на Джордан от къщи Мег бе претърпяла две сериозни сърдечни кризи, дължащи се на увредените клапи, наследство от ревмокардита, който бе карала като малка. Втората криза сериозно я бе изтощила и лекарите не й разрешаваха да води нормален живот.

Бе се наложило да спре да работи с братята си и сестра си в „Престиж Контрактърс“ и сега прекарваше почти цялото си време у дома. Грижеше се за баща си, когато майка й имаше нужда от почивка, и умееше невероятно добре да се справя с лошото му настроение. Както всички останали в семейството, бащата не можеше да откаже нищо на Мег.

Мег осигуряваше на семейството моралната опора, която може би щеше да идва от страна на Джордан, ако си беше останал у дома. Тялото й бе слабо, ала духовната й сила бе голяма. Майка й обичаше да казва: „Мег е по-сърцата от всички нас, взети накуп“, като нарочно си служеше с тази игра на думи, за да загатне за проблемите със сърцето на Мег.

Мег потушаваше разправиите в семейството, даваше съвети кой как да се държи и, общо взето, придаваше на семейството онова чувство за сплотеност и равновесие, изгубено след злополуката на бащата и заминаването на Джордан, което без нейна помощ може би никога нямаше да се върне.

Но след втората си криза Мег изобщо не се подобряваше. Живееше в постоянен страх от зарази, които можеха да увредят сърцето й още повече, и непрекъснато имаше болки. Трябваше всеки ден да пие скъпи лекарства и веднъж на две седмици да ходи при кардиолога. Нежното й, осеяно с лунички лице бе пребледняло и тя вече нямаше вида на свежо момиченце, който толкова забавляваше Джордан, когато бяха по-малки.

Джордан все още съжаляваше, че е бил далеч, когато Мег е претърпяла двете си кризи. И на двата пъти бе изпратил пари, но не бе успял да отиде да я види. Не можеше да си намери място от мъка и се чувстваше ужасно виновен, че когато Мег е имала нужда от него, не е бил до нея. С право чувстваше, че Мег повече от всички останали се нуждае от него, и със сигурност знаеше, че от цялото семейство най-много го е грижа за Мег.

След втората криза той отиде в болницата и я завари на легло, отпаднала и трескава. Тя се привдигна, посрещна го с целувка и няколко пъти му повтори, че не му се сърди за заминаването и че присъствието му в момента е единственото, от което се нуждае и което иска. Тя знаеше как здраво работи той за семейството и колко трябва да внимава, когато дава адреса си.

— Ако бях тук да те наглеждам, това може би нямаше никога да стане — каза той.

— Глупости, Джорди — твърдо отвърна тя. — Има кой да се грижи за мен. И изобщо не съм толкова болна, колкото изкарват. Ти само си гледай работата и се пази, всичко останало ще бъде наред.

Мег не искаше да допусне Джордан да се чувства виновен, че работи, за да поддържа семейството. И въпреки това, когато го видя, в погледа й имаше тъга и той разбра причината за това.

Мег държеше върху нощното си шкафче любимата си снимка на Джордан. Там той бе тринайсетгодишен — с черна къдрава коса и тъмни магнетични очи. Напомняше на Мег за времето, когато Джордан бе чувствително момче, увличащо се от рисуване и писане на разкази, неразбрано от баща си или от яките си братя, ала обожавано от майка си, която при все това не можеше да каже, че го познава.

Точно този Джордан с изпълнените с поезия и копнеж очи Мег чувстваше най-близък. Когато бяха насаме, тя поощряваше хрумванията, които го караха да вижда хората и вещите по най-необичаен начин.

Мег не упрекваше Джордан за това, което бе направил, напускайки семейството, но искаше от него да остане верен на някогашното момче — природно надарения художник с богатото въображение и оригиналните замисли, които го отличаваха от семейството и приятелите му. И колкото повече време отделяше Джордан на работата си, колкото повече пари печелеше, толкова по-остро Мег усещаше, че той обръща гръб на онова момче и се превръща в мъж, чужд на собствената си съдба.

Тя никога не проговори за това пред него, но той чувстваше нежния, грижовен упрек в очите й, красивите синьо-зелени очи, които сега, когато лицето й бе тъй отслабнало, пламтяха с призрачни дълбини.

Мег чувстваше, че Джордан хвърля прекалено много сили и мисъл в устремната гонитба на финансова сигурност. Душата му сякаш бе пострадала от злополуката с баща му по-дълбоко, отколкото бащиното му тяло. От онзи ден насам той се опитваше да покори света, дори може би да си отмъсти за безразличието и жестокостта му. Мег се тревожеше, че в тази борба за защита на семейството Джордан погубва себе си.

Джордан не възприемаше нещата по този начин. Чувстваше, че се е обрекъл на трудна задача и я изпълняваше с упорит труд и предприемчивост. Не искаше да гледа назад към някогашното момче или пък Мег да му припомня младежките копнежи. Казваше си, че с парите, които печели, буквално поддържа живота на Мег. Не че се прекланяше пред парите — в неговия случай просто целта оправдаваше средствата, а целта бе да закриля семейството.

А щом усилията му жънеха пари, обществено положение и красиви жени, той чувстваше, че навярно е избрал правилния път. Понеже това бяха нещата, които мъжете ценяха и силно желаеха, нещата, за които даваха душа и свят. А ето че той получаваше всички тези неща още преди напълно да е възмъжал.

С тези мисли Джордан донякъде се самоуспокояваше и отпъждаше въпроса за „другото“ си „аз“, скрито под обвивката на динамичния му живот. Ала когато беше с Мег, то винаги се появяваше в очите й и в любовта й — като огледало, показващо му какъв трябва да бъде, но не е.

Джордан се чувстваше неловко от това, че Мег някак си разбира по-добре от него какъв е всъщност. „Ти ме поставяш прекалено високо — говореше й. — Не съм чак толкова необикновен, колкото си мислиш. Аз съм просто работник, който се грижи за прехраната. Остави ме да бъда такъв. Мег, ти си най-голямата мечтателка в това семейство.“

Тя поклащаше тъжно глава. Мег сякаш бе пазителката на огъня на тайното му призвание — призванието, от което се бе отказал, когато пое по широкия свят.

Като малък му бяха разказвали библейската история за Лазар, за болестта му, за смъртта му и за това как Исус го възкресил след четири дни в гроба. Историята бе изпълнила Джордан с мистично чувство за ролята му в живота — роля, която той може би не трябваше да узнае, но която щеше един ден да му бъде разкрита, точно както Исус бе разкрил на библейския Лазар собствената му съдба.

Веднъж като малък се осмели да сподели това предчувствие с Мег. Тогава тя напълно се съгласи с него и го поощри да гледа на себе си като на човек с велика съдба.

„От теб ще излезе нещо голямо — каза му, гледайки го право в очите. — Аз знам. Това нещо сега не можем да го видим, понеже е в бъдещето. Но ти трябва да се бориш, за да го постигнеш, Джорди, и никога да не спираш да го търсиш.“

Това бе много отдавна. В момента Джордан чувстваше, че ролята му в живота се е разкрила пред него чрез работата и задължението да се грижи за семейството. Той живееше в настоящето и почти не мислеше за миналото или за бъдещето.

Но понякога го осеняваше някогашното предчувствие, че му е отредена специална мисия. Късно вечер, когато умората и копнежът прогонваха конкретните му грижи за материални придобивки, той лежеше в леглото — понякога до някоя жена — и чувстваше как го обземат някогашните мечти, пълни с тайнственост и неизказани обещания.

Подобни мечти му помагаха, когато като младеж идеализираше момичетата. Сега му помагаха в разочарованието от жените, които познаваше, жените, които любеше. Понеже той бе съхранил способността си да мечтае за нещо повече, да се надява и да търси в света и в себе си състоятелност и съдържание, неизмерими в долари или във власт.

Ала подобни мисли връхлитаха Джордан Лазаръс само за някакви си мимолетни мигновения и пробягваха през съзнанието му като химери, преди да отстъпят пред дълбокия сън. После сънят отстъпваше пред предизвикателствата на новия ден — денят, в който той преоткриваше себе си в дела и начинания.

Така той забравяше за Джордан от огледалния образ, за Джордан от младостта си, за онзи Джордан, чието отражение виждаше в очите на Мег и в когото Мег се вкопчваше с надежда и с неувяхваща вяра.

И така, съществуването на Джордан Лазаръс, двайсет и четири годишен предприемач, на чиито плещи тежеше цяло семейство, бе в състояние на сложно равновесие. Джордан живееше за работата си и се опитваше да не гледа по-надалеч. Бе постигнал целта да поеме грижата за семейството и правеше всичко възможно, за да забрави за съкровената цел да познае себе си.

Финансово беше добре, но не мечтаеше за слава или за голямо богатство. Напълно го удовлетворяваше да живее и да работи по начина, по който бе живял и работил през изминалите осем години. Живееше в настоящето, погълнат от най-неотложните и близки задачи.

И той продължаваше с любовните си приключения, въпреки че сексуалните победи все повече и повече го отегчаваха. Жените му предлагаха чувственост, която изцяло оставаше на повърхността на изживяването. Удоволствието се притъпяваше от факта, че като хора те не значеха нищо за него.

Джордан бе прекалено зает, за да губи време в размисли за празнотата в любовния си живот. Бе достигнал до момента, в който не очакваше много от женския пол.

Не му беше идвало наум, че може би още никога не е срещал истинска жена, която да му отговаря по изтънченост, а дори и да го надвишава.

5

Тя се казваше Ребека.

Джордан се запозна с нея на едно парти във Филаделфия — представиха му я като госпожа Джармън. Не скри от него, че е женена. Мъжът й беше виден бизнесмен и инвеститор, на име Бърк Джармън — име, което Джордан бе чувал по време на пътуванията си.

Тя също така не скри и желанието си да спи с Джордан.

Беше много тънка и стройна — нямаше и трийсет години — с котешка походка, гладка, мургава кожа и най-тъмните очи, каквито Джордан някога беше виждал. Красиво падащата черна коса, дългите й пръсти и начинът, по който неуловимо стрелваше език и близваше устни, й придаваха нещо животинско и изключително секси.

Докато говореше с нея, Джордан неволно усети, че нещо го пробожда в слабините. Двамата с Ребека успяха да се измъкнат от останалите гости и останаха насаме с по едно питие. Докато тя сядаше, дългото й загоряло бедро се подаде през цепката на вечерната рокля. Гледаше го съсредоточено. На края на стройния й крак се поклащаше обувка с тънко като игла токче.

— Славата ви се носи надалече. Не знаех, че такива млади мъже като вас успяват толкова да се прочуят. Разбрах, че имате пръст в някои големи удари — започна тя.

Джордан отвърна скромно и даде някои пояснения относно работата си. Почти не чуваше какво говори. С всеки миг сексуалното излъчване на Ребека Джармън го омайваше все повече и повече. Тя бе толкова тънка, толкова гладка и толкова явно се интересуваше от едно-единствено нещо. Бе заинтригуван от собствената си възбуда и от способността й да го предизвиква.

Тя не си губеше времето и постави въпроса направо. Още преди единайсет вдигна поглед към Джордан и тихо каза:

— Трябва да тръгвам.

— Да ви откарам ли?

— Ще ми направите голяма услуга.

Той я изчака да се сбогува с домакина — виден член на филаделфийската търговска камара. Тя се ръкува с някои от гостите, после отиде при Джордан във фоайето. Когато й подаваше палтото, той забеляза стройния й гръб, открит от дълбоко изрязаната й вечерна рокля.

— Накъде да карам? — попита, когато седнаха в колата.

Тя бавно вдигна очи към него и дълго го гледа, преди да отговори.

— Има ли някакво значение?

Джордан я отведе в хотелската си стая. Когато сваляше палтото й, тялото й се откри в премрежената оранжева светлина на нощната лампа. Косата й бе поразрошена от лекия ветрец и той усещаше как хладният уличен въздух се отделя от нея като тънък и свеж дъх, изпаряващ се бързо от много топла повърхност.

— Много е хубаво при теб — каза тя с насмешлива усмивка, докато той прибираше палтото й в гардероба.

Той я прегърна. Тя сякаш се разтапяше в него. Тялото й бързо намираше изворите на желание, събудени по-рано същата вечер. Бедрата й, опиращи се в неговите бедра, малките й, твърди гърди, притискащи се в неговите, ръцете й, плъзгащи се надолу по ребрата, към слабините му, бяха сладки предизвикателства, към които се прибавяше езикът й, който сочно се шмугваше в устата му.

Никога преди Джордан не се бе чувствал толкова възбуден от жена. Не можеше да овладее треперещите си ръце, докато търсеше ципа, за да разкопчае роклята й.

— Остави на мен — каза тя.

Но вместо да свали собствените си дрехи, тя започна да съблича Джордан. Развърза връзката му и със сигурни пръсти намери копчетата на ризата му. Целуваше го през цялото време. Ръцете й бавно и с наслада галеха гърдите му и се плъзгаха надолу към колана, който се разкопча сякаш от само себе си и тя свали панталона му.

Той остана по гащета. Бе възбуден и тя се усмихна при вида на набъбналия член под бялата тъкан, после смъкна ластика и гордият пенис излезе на свобода.

Свлече гащетата му, падна на колене и го пое в уста. Самата тя бе напълно облечена. Очите на Джордан се притвориха. Заровил ръце в косите й, той вдъхваше знойния аромат на мускус, който се носеше от нея и пълнеше ноздрите му, докато умелият й език с точни и бързи движения обработваше пениса му.

— Ммм — шепнеше тя и го обхващаше в шепи. — Колко си голям.

После нежно го засмука, докато той се разтрепери. Помогна му да събуе изхлузените панталони и гащета и го събори на леглото. Все още бе облечена в прилепналата вечерна рокля. Наведе се над него и продължи да го смуче още по-жадно и всеотдайно, а ръцете й галеха всяка негова частица.

Джордан вече чувстваше, че е пред оргазъм. Отблъсна я с мъка и тя легна по гръб на леглото. Устните й бяха влажни от неговата и нейната страст. Изглеждаше сита — като голяма, черна котка — и сякаш искаше още. Усмихваше му се.

— Мисля, че е време да ме чукаш, мили мой.

Той й помогна да съблече роклята си. Отдолу беше гола. Тялото й бе тънко, гладко и мургаво, с почти маслинен оттенък. Гърдите й бяха стегнати, с твърди, набъбнали от желание зърна. Коремът й бе плосък като на момиче. Краката й бяха дълги и стройни и вече се разтваряха, за да го привлекат.

Сега бе ред на Джордан да вкуси от всяка нейна частица. Това бе невероятно изживяване за него. Сякаш бе съставена от безброй различни ухания и всяко едно от тях разпалваше страстта му. Извиваше се гъвкаво и умело и му поднасяше ту връхчето на гърдата си, ту устните си, после крайчеца на пръстите си, после отново гърдите си. И когато най-после той зацелува най-съкровеното й място — тъй топло и уханно — отново почувства, че не може да се владее.

Тя го обърна по гръб и го възседна. Хвана го, нежно му помогна да влезе в нея и се задвижи, като ту мъркаше от удоволствие, ту жадно стенеше за още. В нея имаше нещо змийско — едновременно прелестно и зловещо. Той усети как желанието му се разгаря, видя усмивката й. Тя се движеше все по-бързо над него и мускулите й го обхващаха, сякаш го докосваха с пръсти.

Вече не можеше да се владее. Вдигна се рязко нагоре и пламенно й се отдаде. Тя отметна глава назад. Очите й бяха притворени, косата й се стелеше по гърба й. Гърдите й бяха издадени напред и потръпваха. Притисна колене в гърдите му и стенейки тихо и загадъчно, свърши заедно с него.

Останаха дълго така — тя, застинала над него, извила гръб назад, а той — все още в нея, тръпнещ от наслада. Изведнъж осъзна, че всеки неин жест, всяка усмивка, с която го бе дарила, бяха встъпление към този момент.

Когато най-после започна да се отдръпва от нея, почувства, че трябва да й каже нещо.

— Благодаря ти. Беше чудесна.

В думите му имаше нещо невинно, което я накара да се усмихне.

— Рано е да ми благодариш. Та ние едва започваме.

Любиха се през цялата тази нощ и през по-голямата част от следващата седмица. Мъжът й отсъстваше от града и когато тя бе свободна, Джордан намираше начин да излезе от работа, за да бъде с нея. Срещаха се в неговия хотел, понеже тя казваше, че при нея било опасно. Мъжът й бил от ревнивите, добавяше с презрителен поглед.

Тя показа на Джордан неща в любовта, които той никога преди не бе считал за възможни. Изобретателността й не се ограничаваше само до разнообразните позиции, въпреки че в това отношение имаше не по-малък опит, от която и да е от жените, които бе познал. Нито пък до това, че го оставяше да я изучава докрай, дори на най-тайни и необичайни места, въпреки че и в това отношение тя не знаеше никакви прегради.

Целувките й бяха многозначителни, някак особени и объркващи. Пръстите й, когато разтриваха различни части от тялото на Джордан — ту бавно и упоително, ту устремно и победоносно, — бяха по-красноречиви от всякакви думи. Дори сенките в стаята и подредбата на възглавниците се превръщаха в нейни съюзници, когато го даряваше с наслада в най-разнообразни тоналности и съзвучия.

Любенето й напомняше на симфония, по-точно на някаква джунгла, прорязвана от пътища, които водеха до нещо тъмно, опасно и винаги изненадващо. Докато се любеше, тя шепнеше гальовни думи — понякога момичешки и нежни, понякога неописуемо развратни.

А ония меки устни, оная уханна, тъмна кожа, дългите гъвкави крайници, които змийски обвиваха Джордан и го възбуждаха с нежни милувки, докато най-после той не се озовеше в нея, давайки може би повече, отколкото иска, и чувствайки как тя взима с наслада и отвръща на съблазънта със съблазън. Тогава тялото му започваше буквално да тръпне от желание.

Към края на тези първи две седмици Джордан бе напълно завладян от Ребека Джармън. Не можеше да й се насити. Променяше плановете си само и само за да бъде с нея — отмени две пътувания до Средния запад и преждевременно прекъсна важно посещение в Бостън. Тя почти винаги бе на негово разположение и щом той я потърсеше, при нужда променяше собствените си планове. Когато я питаше за ревнивия й съпруг, тя свиваше рамене и казваше, че мъжът й бил ясен като отворена книга, че и без това бил зает човек и че тя щяла да се оправя с него.

И все пак предупреди Джордан да стои настрана от Бърк Джармън.

— Той е лош човек — каза му. — Лош е за мен и за всеки, който се свърже с него.

— А ти защо си се свързала с него? — запита Джордан.

Тя му отвърна с неопределена усмивка, примесена с презрение към мъжа й и с нещо като страх.

— Недоразумение — отвърна. — Грешка на младостта. Нека не говорим повече за това.

Джордан кимна. Но тя забеляза, че думите й го бяха озадачили.

— Още сега ми обещай — поде тя. — Никога не започвай бизнес с него. Стига да може, той ще те погуби. За него това е единственият начин да прави бизнес. Обещаваш ли ми?

Джордан сви рамене. Нямаше никакво намерение да прави бизнес с Бърк Джармън. И наистина изобщо не се и сети повече за мъжа й. Живееше само за Ребека, за следващия път, когато тя щеше да се появи на вратата му, да му се усмихне с особената си, тайнствена усмивка, да хвърли дрехите си на земята и да легне до него.

Джордан Лазаръс срещаше за първи път в живота си жена, чиито хитрини не отстъпваха на собствения му остър ум. Ребека Джармън си оставаше загадка за него и точно затова му ставаше все по-интересна. Той не си задаваше въпроса какво се крие под чувствената й външност. Не си задаваше въпроси за миналото й. Дори забравяше за собственото си минало. Живееше за чисто външното удоволствие да бъде с нея.

Той много добре си даваше сметка колко е опасно да се остави да го впримчи така жена. Но това само увеличаваше възбудата му.

Джордан бе здраво оплетен в мрежите й и не чувстваше никакво желание да се освобождава. И защо ли му трябваше? Чисто и просто имаше любовна авантюра с една определено опитна жена. Нищо не го обвързваше с нея.

Тогава ненадейно личният живот на Ребека навлезе във връзката й с Джордан. Тялото й, което той така добре бе опознал и свикнал да люби, носеше печатала това, което бе станало.

Имаха среща в неговия хотел. Тя изглеждаше посърнала. Той разбра защо едва когато съблече роклята й. Горната част на бедрата и хълбоците й, а също и гръдният й кош бяха покрити с огромни синини. Когато погледна в очите й, срещна мъка.

— Какво ти се е случило? — попита той, докосвайки леко грозните петна.

— Бърк — отвърна тя.

После, след известно мълчание добави:

— Не ми е за първи път.

Не пожела да каже нищо повече. Въпреки че на Джордан му беше неловко, тя настоя да се любят. Този път в ласките й имаше нещо по-искрено. На Джордан му домъчня за нея и това засили нежността му. Ала когато се сети за грубия съпруг, който бе причинил това на Ребека, в него започна да се заражда тъмна ярост. Всъщност сега за първи път се замисляше, че този мъж докосва Ребека, че остава насаме с нея и има власт над нея. Това го караше да ревнува.

Синините постепенно избледняха и знойната физическа връзка на Джордан с Ребека Джармън продължи. Но вече не беше както преди. Откакто бе докосвал наранената й болезнена плът, Джордан я ценеше повече. И някак неволно й даваше повече от себе си и скъсяваше с още малко разстоянието, съпътствало връзката им преди.

Няколко седмици след първата случка по тялото на Ребека се появиха нови синини. Отново бяха на места, невидими за външен поглед — по корема, по хълбоците, по гърдите.

— Той обича да ме показва на съдружниците си — каза Ребека горчиво. — Никога не ме удря там, където ще се забележи.

Ревността на Джордан се превърна в открита ярост.

— Защо не го напуснеш? — запита.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя. Поне не сега. Не ме карай да ти обяснявам. Просто ме прегърни.

Джордан се подчини. Докато я държеше в обятията си, сърцето му се изпълваше с любов към нея. И същевременно някъде дълбоко в него се пораждаше желание да уязви Бърк Джармън, да му причини нещо лошо.

Двете усещания бяха неразделни едно от друго. И колкото повече Джордан се виждаше с Ребека, толкова по-силни ставаха и двете.

След месец настъпи решителният момент.

Ребека отиде при Джордан в хотела. Този път белезите бяха още по-ужасни. Бедрата й, ребрата й, дори ключиците й бяха синьо-черни.

Джордан стисна зъби от ярост.

— Няма да допусна повече това! Остави ме да го наредя както аз си знам!

Беше бесен. Не можеше да се сдържа повече. Искаше да му отмъсти и да му отнеме Ребека.

Но Ребека бе твърда. В очите й се четеше страх.

— Недей! — отвърна му. — Ти ми обеща никога да не се доближаваш до него. Ако нарушиш обещанието си, повече няма да ме видиш. Както искаш.

Джордан поклати глава.

— Не е точно така. Обещах ти никога да не правя бизнес с него, а не изобщо да стоя далеч от него.

Ребека не отвърна. Дълго стоя умислена за нещо далечно. Накрая каза:

— Дойде ми една идея, всъщност ти ми я внуши. Може би начинът да се справиш с Бърк е точно да започнеш бизнес с него.

После присви очи и добави:

— Точно така. Но без той да го знае.

Джордан я погледна въпросително:

— Какво имаш предвид?

Тя се обърна настрани, за да го вижда по-добре. Красивото й тяло, свито на дивана като змиорка, неизменно възбуждаше желанието му.

— Бърк участва с група свои хора в една сделка на Уолстрийт — започна тя. — Става дума за акции. Много съмнителна сделка. Ще се опитат да смъкнат акциите на една чикагска метална компания, за да получат две места в управителния съвет. Обикновено Бърк не би започнал нещо толкова рисковано. Много е консервативен. Но един негов състудент е вече в съвета и му помага да подреди работата, фирмата се казва „Мичиган Металс“. Солидна компания е, но в продължение на две години постоянно е имала проблеми поради силната конкуренция и някои неудачни инвестиции. Оттам е започнало.

Джордан я погледна право в очите.

— Ти как разбра всичко това?

— Миналия месец подслушах телефонния разговор на Бърк с един негов приятел — отвърна тя. — Оттогава подслушвам, когато ми се удаде случай. Отначало не бях сигурна, че разбирам какво искат да правят. Но миналата седмица Бърк говори дълго със състудента си, който е в съвета на „Мичиган Металс“. Тогава си дадох сметка какво са заложили. Бърк влага един милион долара свои пари. Никога нямаше да рискува такава сума, ако работата не беше сигурна.

Джордан бе поразен. Един милион долара бяха наистина доста пари, за да рискуваш с тях.

— Аз какво да правя? — запита.

— В продължение на около четирийсет и осем часа акциите на „Мичиган Металс“ ще се задържат на много ниски цени. Например по пет долара на акция вместо по четирийсет. След това цената рязко ще скочи, понеже Бърк и хората му ще оповестят голяма реорганизация и изкупуване на акциите веднага щом заемат местата си в съвета. Така че ако ти започнеш да купуваш през този четирийсет и осем часов интервал, можеш да спечелиш по осем долара на всеки вложен долар. И когато всичко приключи, ще бъдеш основен собственик на дялов капитал в една от най-силните метални компании в Средния запад.

Джордан изглеждаше скептичен.

— Има специални закони срещу стокови манипулации от тоя род — започна той. — Можеш да влезеш в затвора, ако те хванат.

— Но не и ти — отвърна тя. — Ти си извън играта. Никой не може да те свърже с Бърк или с хората му. Не си въвлечен в заговора. Ти просто инвестираш в подходящ момент в изгубили стойността си ценни книжа. Не поемаш никакъв риск, разбираш ли?

Джордан премисли и видя, че е права. После запита:

— Кога трябва да стане всичко това?

— Следващия понеделник — отвърна тя. — Към края на другата седмица Бърк и хората му ще окажат голям натиск върху фонда и в понеделник рано сутринта ще смъкнат цените до възможно най-ниски стойности. Тогава ще бъде моментът за купуване.

— Никога не съм обичал да залагам на фондовата борса. Рискът е прекалено висок. Дори в сделка като тази нещо може да се обърка.

Тя поклати глава.

— Бърк никога не поема рискове. И той, и хората му не биха се захванали с това, ако фондът не им беше вързан в кърпа. Няма начин да не успеят с цялата си власт и пари, взети накуп. Е, не искаш ли да забогатееш за негова сметка? Да си разплатиш сметките с него, без да си мръднеш пръста?

Погледът й стана влажен и похотлив.

— Не искаш ли да изкараш един милион долара за сметка на мъжа ми?

Чак сега Джордан разбра какво му предлагаше тя. Да отмъсти на мъжа й и да го накаже косвено за това, което й бе направил. След като беше сложила рога на Бърк Джармън, сега искаше да го превърне и във финансов рогоносец. На Джордан нямаше да му се наложи да влиза в директни делови отношения с Бърк, но щеше да забогатее за негова сметка, без изобщо Бърк да разбере затова.

— Единственото, което трябва да направиш, е рано в понеделник сутринта да вложиш значителна сума — да кажем двеста хиляди — продължи тя — и само от тази сделка до края на седмицата ще бъдеш милионер.

Джордан изглеждаше замислен. Един милион долара можеше да му свърши добра работа. Щеше да му даде възможност да доведе докрай мащабните си планове, изискващи готови пари, с каквито в момента не разполагаше. А тук ставаше дума за много пари срещу минимално усилие и почти никакъв риск. Не беше лесно да се устои на подобна сделка.

Ребека Джармън се намести в прегръдките му и шмугна в устата му дългия си, жаден език. Още първото й докосване го подлуди.

— Не искаш ли да го съсипеш? — питаше тя.

После се настани върху него. Тънката й ръка се плъзна между краката му и тя сподавено заскимтя, предчувствайки близкото удоволствие.

— Притежаваш жена му — продължаваше тя. — Сега вземи и парите му.

Джордан си пое дълбоко дъх. Предложението бе твърде примамливо.

— Хайде де! — дразнеше го тя и започна да се движи върху него. — Кажи, че ще го направиш. Заради мен.

Джордан въздъхна. В крайна сметка какво бяха двеста хиляди долара в сравнение с тялото на тази жена до неговото? Дори рискът усилваше желанието, което изпитваше в момента.

— Добре — каза той.

— Ммм. — Тя се размърда бързо върху него, възбудена от общия им план. Вече бе събула пликчетата си и насочваше пръста му към плъзгавото място. — Така е добре…

После свали ципа му и здраво го притисна. Беше топъл и готов за любов. Коравото нещо в ръката й го доказваше недвусмислено.

Миг по-късно вече го бе привлякла в себе си. Той започна да я обладава толкова необуздано, че тя се изплаши да не свърши още преди да е готова.

Погледна го в лицето. Очите му бяха затворени. Виждаше се как го е омагьосала.

Чак в този момент тя наистина го почувства в себе си и се отдаде на наслада.



Историята за „Мичиган Металс“, която Ребека Джармън разказа на Джордан, бе чиста лъжа. Бърк Джармън и приятелите му щяха да снижат стойността на фонда на „Мичиган Металс“ не за да получат места в Управителния съвет на компанията, а с цел да предизвикат окончателния й фалит и да изкупят на безценица това, което щеше да остане от нея. С помощта на някои влиятелни приятели щяха да създадат от останките на „Мичиган Металс“ нова компания, чийто управителен съвет щеше да бъде съставен само от техни хора.

Двестате хиляди долара на Джордан Лазаръс щяха да бъдат изгубени още в първите часове след влагането им. Бърк Джармън просто използваше Джордан като източник на лесни пари, който да закупи акции без стойност и да спомогне за фалита на обречената компания.

Ребека щеше да залъже Джордан с някаква измислена история за грешка в операцията, за неочаквано измъкване от страна на акционерите. Щеше да твърди, че фалитът е бил напълно неочакван и за мъжа й, и за останалите, и че са претърпели не по-малки щети от тези на Джордан.

Ребека беше сигурна, че Джордан, комуто напълно бе завъртяла главата, ще повярва на всяка нейна дума. Жадният поглед в очите му недвусмислено говореше, че може да измъкне от него каквото си пожелае. Той бе просто един прекалено самоуверен двайсет и четири годишен хлапак, който не можеше да се мери с нея по изобретателност и коварство. Начинът, по който го бе съблазнила, бе цяло изкуство. Няколко удара, които сама си беше нанесла — лесно й се появяваха синини, тя си го знаеше — стигнаха, за да убеди Джордан, че е жертва на жестокия си съпруг. Останалото бе дело на умението й да прави любов, а и да лъже.

За най-голямо нещастие на Бърк Джармън и на жена му обаче нещата не се подредиха така, както ги бяха замислили.

В понеделник сутринта, когато трескавата продажба бе смъкнала цените на „Мичиган Металс“ до нов пределно нисък праг — 3,60 долара за акция. Следствената комисия внезапно замрази всякакви борсови операции с омаломощения фонд и започна разследване на съмнителните действия, довели до неочакваното падане на цените.

Или следователите от Комисията бяха много прозорливи, или пък разполагаха с вътрешна информация, която ги напътстваше в работата им. Четирийсет и осем часа след започването на разследването седем от главните акционери на „Мичиган Металс“ бяха подведени под отговорност за незаконни манипулации и измама. Между тях бе и Бърк Джармън.

Благодарение на светкавичното разследване и на свикването на извънредно събрание на акционерите, компанията „Мичиган Металс“ бе спасена от фалит. Всъщност през следващите две седмици на компанията невероятно й провървя. По времето, когато Бърк Джармън и хората му се изправяха пред съда, стойността на фонда на „Мичиган Металс“ бе нараснала от 3,60 долара на 30 долара за акция. Благодарение на някои ловки финансови операции, предприети от съвета, в началото на лятото цените се вдигнаха до 44,50 долара и към септември достигнаха рекордното си ниво отпреди седем години, 66,20 долара.

Бърк Джармън не предяви възражения срещу обвинението и прекара една година в минимално охраняван федерален затвор. Веднага след започването на процеса той предприе издирване на човека или хората, които бяха предали тайния му план на Комисията, за разследване.

Резултатите от издирването показаха, че Джордан Лазаръс няма пръст в предателството.

Поне едно бе ясно: Лазаръс така и не бе разбрал за същинския план, криещ се зад ласкателствата на Ребека. Но имаше нещо още по-важно. Както се разкри след подробното проучване на архивите на акционерите, Лазаръс не бе влагал и стотинка в „Мичиган Металс“ — или не бе успял да инвестира преди Комисията да замрази борсовите операции, или не бе намерил парите, обещани на Ребека за сделката.

Джордан Лазаръс бе чисто и просто изплъзнала се от мрежите дребна риба. Може би наистина бе прекалено нищожен, за да си губи времето Ребека с него. Беше сбъркала в сметките, Бърк също.

Бърк Джармън реши, че никога няма да научи как е станало съживяването на „Мичиган Металс“. Не му оставаше нищо друго, освен да излежи присъдата си и да се върне към предишния си живот.

Тогава се случи нещо неочаквано.

Три месеца след влизането на Бърк Джармън в затвора на личната спестовна сметка на Ребека Джармън бе преведена сума от двеста и петдесет хиляди долара. Бърк Джармън разбра за това от банков служител, който срещу известно възнаграждение редовно го осведомяваше за всички неочаквани промени в сметката на жена му.

Бърк Джармън изпрати двама от най-доверените си хора да намерят Ребека и да изтръгнат истината от нея. Беше им наредено да не се спират пред нищо.

Когато двамата пристигнаха в резиденцията на Джармън във Филаделфия, Ребека я нямаше. Нямаше ги и дрехите й, и бижутата й, и двеста и петдесетте хиляди долара от личната й банкова сметка.

Ребека Джармън никога повече не се появи в Съединените щати. Нито пък някой със същото име. Тя чисто и просто прие нова самоличност и изчезна. Или така си мислеше Бърк Джармън, понеже продължи да я търси.

Колкото до Джордан Лазаръс, той в продължение на няколко месеца с удоволствие наблюдаваше как фондът на „Мичиган Металс“ постоянно нараства и броеше парите, спечелени при злополучните обстоятелства, които бяха изпратили Бърк Джармън в затвора.

Понеже в крайна сметка Джордан бе инвестирал в „Мичиган Металс“.

Прозирайки през съблазните на Ребека Джармън, Джордан бе предприел основно проучване на предишните сделки и настоящите съдружници на мъжа й. Оказа се, че Джармън и в миналото бе предизвиквал банкрута на други компании. Джордан бе убеден, че той искаше да направи същото и с „Мичиган Металс“.

Но това, което нито Ребека, нито мъжът й знаеха, бе, че тъкмо Джордан бе уведомил анонимно застрашеното ръководство на „Мичиган Металс“ за опитите на група инвеститори да доведат компанията до банкрут. Тези сведения достигнаха почти незабавно до Комисията за разследване.

След като доведе компанията мишена до това положение, Джордан купи акции на „Мичиган Металс“ за петстотин хиляди долара — всички налични средства, с които разполагаше, плюс това, което бе успял да събере на заем — на цена 3,60 долара за акция. Когато компанията се закрепи, фондът на Джордан започна да покачва стойността си. При настоящата цена от 72,15 долара за акция вложените му средства нараснаха на десет милиона долара.

Бърк Джармън никога не узна за парите, които Джордан притежаваше в „Мичиган Металс“, понеже Джордан не ги вложи от свое име. Операцията бе извършена от негов доверен приятел, който му бе задължен за предишна услуга. Дори и сега името на Джордан не фигурираше сред акционерите на „Мичиган Металс“.

Горещите двеста и петдесет хиляди долара, появили се тъй неочаквано на сметката на Ребека Джармън, идваха не от другаде, а от Джордан Лазаръс. Това, че се касаеше за банков чек, подписан от анонимен дарител, изобщо не облекчаваше вината на Ребека в очите на подозрителния й съпруг. Самият факт, че бе получила толкова много пари, му бе достатъчен, за да е убеден, че тя го е предала. А внезапното й заминаване само затвърждаваше това убеждение.

Колкото до самата Ребека, тя бе прекалено заета да мисли за спасяването на собствената си кожа, за да мисли над произхода на тайнствените двеста и петдесет хиляди. Едва шест месеца по-късно, когато, почувствала се в безопасност в малкото курортно градче на перуанския бряг, тя осъзна тънката ирония, съдържаща се в размера на анонимния подарък — двестате хиляди, за които някога бе молила, плюс малка премия — реши, че дарителят може да е бил Джордан. Тогава мълчаливо вдигна тост за него и му отдаде дължимото за това, че я е научил на някои неща както в секса, така и в живота.

Джордан бе надхитрил семейство Джармън — и мъжа, и жената — и си бе отмъстил.

Сделката с „Мичиган Металс“ превърна Джордан Лазаръс от преуспяващ дребен бизнесмен в амбициозен и могъщ предприемач.

Умелото влагане на спечелените пари увеличи чистата печалба на Джордан на двайсет милиона до края на следващата година. Три години по-късно, благодарение на някои смели акции с ценни книжа и на успешна петролна сделка, той вече имаше близо четирийсет милиона долара.

Ала за Джордан Лазаръс полученият урок бе по-важен от парите, които спечели.

Когато му предлагаше сделката, Ребека Джармън бе здраво омотала Джордан със сексуалните си прелести. Необходими му бяха огромни усилия на волята, за да превъзмогне очарованието й и да се отърси от нея достатъчно рано, за да осъзнае, че фактически с обещанията си за ласки и любов тя се опитва да измъкне от него пари.

От тази трезва позиция Джордан извлече истинско удоволствие от победата си над Бърк Джармън и отмъщението си на Ребека. Благодарение на Джордан, тя никога вече нямаше да може да помага на мъжа си да съсипва нищо неподозиращите й любовници. Всъщност тя до края на живота си щеше да бяга от мъжа си. И може би един ден Бърк Джармън щеше да я намери. Джордан не искаше да мисли какво можеше да й се случи този ден.

Благодарение на трезвостта си, проявена в този жизненоважен критичен момент, Джордан вече бе много по-богат и по-амбициозен отпреди. Благодарение на сумата, предоставена му от Бърк Джармън и чувствената му жена, му предстояха финансови акции, пред които всякакви по-раншни мечти бледнееха. Подплатен с четирийсет милиона долара, мощният му интелект бе оръжие, на което Уолстрийт нямаше да може да устои.

Но преди всичко Джордан бе получил ценен урок.

Никога не вярвай на жена.

Джордан никога нямаше да го забрави.

6

Еликот, щата Илинойс

На 21 март 1970 година Лесли Чембърлейн се върна у дома, за да прекара пролетната ваканция с баща си.

Беше трета година студентка в престижния университет „Корнел“, специалност журналистика и реклама. Стипендията за научен профил, която бе получила при постъпването си в университета, покриваше разходите й за такса, учебници, квартира и храна, при условие, че средният й успех не пада под 3,25 по точковата система. Средният успех на Лесли бе 4,00.

Смятаха я за една от най-способните в катедрата по журналистика и беше любимка както на състудентите, така и на преподавателите си. Ръководителят на катедрата смяташе, че до този момент не е имал по-блестящ студент от нея, въпреки че внимаваше да не й го показва открито.

Том Чембърлейн винаги очакваше с нетърпение посещенията на дъщеря си, още повече че поради обстоятелствата те бяха кратки. През първите две летни ваканции Лесли бе работила като стажантка в една голяма рекламна агенция в Ню Йорк и не бе успявала да се върне вкъщи за повече от няколко дни.

С всяко свое завръщане Лесли му се виждаше все по-красива, по-самоуверена и по-щастлива. Точно както Том Чембърлейн се надяваше, университетските години и излизането от родното градче я бяха накарали да разцъфти. Тя сякаш засияваше пред очите му и непокорната й огнена коса, която някога му се струваше такъв недостатък, сега я правеше още по-великолепна. Тенът й бе порозовял, тялото й се бе източило. Носеше дрехите си с вродена изтънченост и прелестна лекота. С най-обикновени джинси и пуловер изглеждаше по-очарователна, от която и да е друга жена в скъпи модни тоалети. Чистото й, негримирано лице, обсипано с лунички, бе свежо като лятна утрин.

Тя му готвеше, разхождаха се заедно с колата из безкрайните полски пътища край царевичните поля, а вечер играеха на карти, гледаха някое от любимите му телевизионни предавания или просто си говореха.

Понякога седяха вкъщи безмълвни и усамотени, заслушани в песента на пролетните птички, която се носеше откъм полята навън. В такива моменти Том Чембърлейн се питаше дали наистина познава добре дъщеря си. Даваше си сметка, че Лесли се отнася с него покровителствено, като дъщеря, която няма почти нищо общо с някогашното уязвимо дете. Беше силна жена, израстваше бързо и през последните две и половина години се бе сближила с някои доста изискани хора. Сякаш за нея бе по-важно да се грижи за баща си и да му създава удобства, отколкото да споделя с него собствените си проблеми. Ако изобщо подобни проблеми съществуваха.

Една вечер той усети, че я гледа право в очите, които на светлината на залеза изглеждаха определено оранжеви, и изведнъж му се прииска да й каже нещо.

— Миличка, чувстваш ли се понякога самотна? Все пак… без майка и…

Тя се усмихна. Знаеше как той страда затова, че е сираче.

— Татко, никога не съм се чувствала самотна. Дори за миг. Винаги съм била голяма късметлийка. От самото начало. Късметлийка съм, понеже те имам. — И стисна ръката му с неподправена нежност.

Двамата замълчаха. Том Чембърлейн се чувстваше неудобно от това, че тя се мъчи да му вдъхва увереност, когато му се струваше, че трябва да бъде точно обратното.

Лесли заговори първа:

— Разкажи ми за нея.

Баща й въздъхна и погледна към залеза, който се отразяваше в очите й.

— Беше тиха, но амбициозна жена — започна той. — О, не че искаше да сме богати или пък да ни уважават в града. Но си имаше свое собствено мерило за някои неща. Искаше да постигне всичко, за което е била родена. Искаше същото и за мен.

Лесли съзря замисления му поглед и запита:

— Мислиш ли, че си я разочаровал?

Той сякаш се изненада. После с усмивка отвърна:

— Аз ли? Не, разбира се. Тя нямаше нищо против това, че съм работник. Говоря за друго. Тя искаше да бъдем наистина щастливи. А не животът ни просто да минава.

Той погледна към Лесли.

— Затова ти й беше толкова скъпа. Когато ти се роди, беше като сбъдната мечта. Ти беше точно онова, което ни липсваше, за да бъде любовта ни пълна. Сякаш ни бе писано още отначало да сме трима, а не двама. Но не просто трима, а точно ти, миличка, точно това, което беше ти.

Той се наведе към нея, сякаш си припомняше нещо.

— Никога няма да забравя начина, по който те гледаше, по който ти говореше. Когато ти шиеше дрешките, от пръстите й се излъчваше такава любов! Когато те хранеше, сякаш хранеше собствената си душа. В мига, в който ти се роди, тя разцъфтя. Просто разцъфтя. Имах чувството, че съм я познавал само наполовина преди този момент. Ти просто я изпълни цялата.

После лицето му помръкна.

— Затова ми беше толкова тежко, когато се разболя. Тъкмо започваше наистина да живее. Всичко в живота ни едва започваше. Не можеш да си представиш… Беше толкова ужасно, толкова нечестно да се разболее точно тогава. Никога няма да забравя колко й беше мъчно. Колко се чувстваше убита…

Той неочаквано стана и отиде да вземе албума със снимките. Здрачът се бе спуснал над царевичните поля като пурпурно наметало. Лесли седеше сама до кухненската маса, въртеше в ръце полупразната си кафена чаша и слушаше далечния му глас. Никога баща й не бе влагал толкова чувство в думите си.

След малко той се върна с албума и запали лампата над масата. Лесли примигна от светлината.

Той прехвърляше страниците с навикнали пръсти. Тя си помисли, че когато е свободен, сигурно прекарва дълги часове над тоя стар албум.

Той спря на една снимка на майка й с Лесли като малка.

— Ето. Така изглеждаше точно преди да се разболее. Имаше теб, имаше мен… Целият свят беше неин. Вижда се по очите й.

Лесли се наведе, за да разгледа снимката. Беше я виждала много пъти преди, когато безцелно бе разглеждала албума.

Но сега, в светлината на това, което баща й тъкмо бе казал, й се струваше различна. Наистина, по още младото лице на майка й беше изписано истинско женско щастие. Очите на Лесли ненадейно овлажняха.

Баща й не забеляза вълнението й, понеже разглеждаше фотографията отблизо. По съсредоточеното му лице се изписа удивление.

— Това е невероятно!

— Какво има, татко? — попита Лесли.

— Никога преди не съм си давал сметка колко си заприличала на нея! — отвърна той.

Лесли отново погледна снимката.

— Не толкова по външност — продължи той. — Но вътрешно…

Тя забеляза, че е прав. Въпреки че физически приличаше по-скоро на бащиния, отколкото на майчиния си род, между нея и образа от снимката имаше някакво духовно сродство. Сега, когато бе голяма, Лесли имаше същия горд и самоуверен вид, какъвто сияеше на майчиното й лице в този кратък момент на голямо щастие.

Изпитваше толкова странно усещане от това, че гледа себе си на осемнайсет месеца — игриво, едва прохождащо, още неоформено мъниче, застанало до жената, която смъртта щеше скоро да й отнеме, но на която след години щеше „вътрешно“ да заприлича. И от това, че от другата страна, зад фотоапарата, чувства погледа и любовта на баща си — младеж, изпълнен с трепет пред малкото си семейство и неподозиращ нищо за бедата, която щеше толкова скоро да го сполети…

— Щеше толкова да се гордее с теб! — говореше Том Чембърлейн.

По лицето му, разстроено от спомените, се четеше безнадеждна болка.

Лесли отново загледа снимката. Сълзите й бяха изчезнали. Вместо тях тя изпита благодарност за това, с което я бе дарила съдбата — бащината й любов.

— Гордея се с теб, татко — каза тя, затваряйки албума, и го целуна.

На третия ден след завръщането у дома на Лесли й се случи нещо неочаквано.

Беше забравила да си донесе достатъчно блузи за ваканцията и пазаруваше в града. Тъкмо излизаше от стария местен магазин за дрехи с плик в ръка, когато я спря плътен глас.

— Радвам се, че те срещам тук.

Тя се обърна и видя насреща си красиво лице, което някога й бе доста добре познато — Джеф Патерсън. Някогашният дългунест тийнейджър се бе превърнал във висок, мускулест млад мъж, който изглеждаше невероятно в елегантния костюм под искрящото обедно слънце.

— Много време мина — усмихна се Лесли и протегна ръка. — Чудно ми е, че си спомняш за мен, Джеф.

— Как бих могъл да забравя? — поде той. — Позволявам си да отбележа, че си станала чудно хубава млада жена. С какво се занимаваш в момента?

— Следвам в „Корнел“ — отвърна тя. — Журналистика и реклама. А ти?

Той сви рамене.

— Работя при баща си. И се чудя как да прекарам остатъка от живота си.

Тя замълча. Оглеждаше го набързо и преценяваше промените, настъпили и в него, и в нея след последната им среща, която й се струваше преди цяла вечност. Бе определено възмъжал и много се бе разхубавил. Но в очите му имаше някакъв копнеж, някаква неудовлетвореност, която някак си не отговаряше на преуспяващата му външност.

— Слушай — започна той, — не мога да те оставя да ми се изплъзнеш така след толкова години. Не искаш ли да обядваме заедно? — Той погледна часовника си. — Тъкмо се бях запътил към „Крандал“. Защо не дойдеш с мен?

„Крандал“ бе единственият местен ресторант, където на обяд сервираха топла храна с всякакви гарнитури. От години бе любимо място за събиране на еликотските бизнесмени, както и на градските дами, които обличаха най-хубавите си рокли за обедите в компания, придружени от ледено дайкири, клюки и борби за обществено надмощие.

Лесли се усмихна. Нямаше никаква работа, а и бе огладняла от ходене по магазините.

— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за „Крандал“ — каза, сочейки джинсите и блузката си.

Джеф я огледа с нескривано възхищение.

— А аз не съм сигурен дали „Крандал“ е достатъчно изискан за теб. Но нека опитаме. Искаш ли?

— С удоволствие — каза тя.

По време на обяда си разказваха взаимно как живеят. И на двамата им бе малко неловко, понеже в гимназията едва се познаваха, а сега обстоятелствата ги караха да се държат като стари приятели, каквито всъщност не бяха.

И въпреки това всеки от тях, макар и по различни причини, се интересуваше от другия и от всичко, което бе станало с него през последните няколко години.

Джеф Патерсън не можеше да откъсне очи от Лесли. Хубавкото, но неоформено девойче се бе превърнало в поразително красива млада жена. От гъстата й червеникаворуса коса и бляскавите й очи струеше лъчиста, неизчерпаема енергия. И все пак тая енергия бе примесена с някаква мечтателна нежност, която я правеше невероятно привлекателна. В нея имаше нещо и момичешко, и дамско, и младежки живо, и дълбоко женствено, което начаса омая Джеф. Той вече знаеше, че след като е видял това лице, няма никога да го забрави.

По негова покана тя поръча чаша бяло вино. Той си поръча бира. Докато тя му разказваше за развитието си в университета, умът и амбицията й го поразиха. Но това не бе всичко. В нея имаше нещо цялостно, което слагаше своя отпечатък върху всичко, за което говореше, и още повече подчертаваше привлекателността й.

Цялото това съчетание от изтънченост и простота, присъщо й дори когато докосваше чашата с вино, я правеше по-интересна от всички жени, които Джеф бе познавал. Тя бе като рядко цвете, разтворило се пред очите му, а фактът, че бе напуснала малкия свят на родния му град, а той не го бе направил, я правеше още по-екзотична. И все пак бе родом от това градче, затова му бе някак по домашному близка.

Всичко това бе твърде много за Джеф Патерсън. Той се влюби.

Донякъде го смущаваше и несъответствието в историите им. Лесли бе преизпълнена от новия си живот, от плановете си за бъдещето. Вече бе направила интересни открития и замисляше нови амбициозни проекти, докато той просто следваше пътя, начертан му от общественото му положение в това малко градче, където нищо всъщност не се променяше. Тя бе като сияйна принцеса, устремена към утрешния ден, а той бе целият затънал в блатото на миналото.

И все пак толкова много я харесваше, че намери смелост да опита да остане с нея.

— Лесли — започна той, когато дойде време да си тръгват, — би ли излязла на вечеря с мен? Може да звучи идиотско, но през всичките тези години ми липсваше и съм готов на всичко, за да те опозная по-добре. Какво ще кажеш, а? В петък вечерта? Ако искаш, може и да потанцуваме.

Усмивката му беше заразителна, но явно бе напълно сериозен, дори може би самият той не си даваше сметка колко бе сериозен.

— Не ми отказвай — усмихна й се отново. — Моля ти се!

Лесли го погледна в очите.

— Не мислех, че все още си свободен. Какво става с Джуди?

Питаше го за Джуди Бетанкорт — момичето, с което Джеф ходеше сериозно през всички ония години в гимназията. Лесли наистина се чудеше как Джеф още не се е оженил за Джуди. Хората от тяхната среда обикновено се женеха млади и веднага започваха да раждат.

— О, това е стара работа — отвърна безцеремонно Джеф. — Сега сме само приятели. Джуди си има свой живот.

Той лъжеше. Още отпреди да завършат гимназия Джуди Бетанкорт го чакаше да й направи предложение и се смяташе неофициално сгодена за него. Всъщност забавянето на предложението му бе ябълка на раздора не само между двамата с Джуди, но и между него и родителите му, които от години се бяха разбрали с Бетанкортови относно бъдещия брачен живот на децата си и изпадаха в неудобно положение поради изчаквателните тактики на Джеф.

И сега, в този прекрасен момент, Джеф изведнъж осъзна защо бе отлагал през цялото време. Макар и едва на двайсет и една години, Джуди вече не изглеждаше като свежо девойче, а все повече и повече заприличваше на по-големите си сестри — безлични и старомодни повлекани с увиснали брадички. Тези дефекти не се забелязваха през ученическите години, когато Джуди изглеждаше привлекателна, благодарение на общественото си положение, името си и самоувереното си държане.

Той мислено сравняваше Джуди — обикновеното провинциално момиче, негодно за нищо друго, освен да отглежда домочадие и да си гласи косата за църковни мероприятия, с омайното сложно създание, седнало срещу него на масата за двама. Лесли бе като рядка скъпоценност, пълна с неочаквани изненади. Притежаваше цялата свежест на младостта си, съчетана с неизчерпаема енергия, която сякаш устремно се впускаше в бъдещето. Само един поглед към нея му стигаше, за да му се види горката Джуди Бетанкорт като грозна доведена сестра.

Но имаше и нещо друго. Джеф от години имаше интимни отношения с Джуди. Тялото й му бе до болка познато и той губеше интерес, особено откакто стегнатата й младежка плът бе започнала да повяхва. Докато Лесли, която в гимназията почти не бе забелязвал, се бе развила като млада жена с необикновена красота. Тази красота започваше от фините й крайници и изящното й лице и достигаше връхната си точка в съчетанието от откровеност и вътрешна тайнственост, което я правеше толкова магнетично привлекателна. Очарован от това, което външно виждаше, Джеф бе като хипнотизиран от мисълта за това, което оставаше скрито за него.

Той вече бе решил за себе си.

— Е? — попита.

Тя го гледаше със странен, замислен поглед.

— Интересно ми е, че ме каниш… Веднъж се случи и преди. Двамата с теб почти имахме среща, когато бяхме в гимназията.

Той я погледна озадачено. Тя се усмихна.

— Не помниш ли?

Той поклати глава.

— Не виждам как бих могъл да те забравя…

Двамата млъкнаха. Лесли сви рамене.

— Няма значение. Това също е стара история.

— Е? — попита отново той. — В петък става ли?

— В петък вечерта ще излизам на вечеря с баща си — отвърна Лесли.

— Тогава в четвъртък — настоя Джеф. — Или утре. Какво ще кажеш за утре?

Тя се колебаеше.

— Добре! — каза най-после. — Утре вечер.

На следната вечер уречената среща се състоя. Джеф изведе Лесли на вечеря в кънтри клуба, който се славеше с единствения що-годе елегантен ресторант в града. След като хапнаха, танцуваха под звуците на местното трио, което в събота и неделя вечер свиреше в клуба.

Тази вечер магията й го заплени още по-дълбоко и той отново я покани на среща. Тя прие.

Той отново я заведе на танци и този път останаха до по-късно. Говориха за себе си и за мечтите си. Разхождаха се на лунна светлина. Гледаха звездите, свързани от задушевност, която се засилваше поради дългата им раздяла.

По времето, когато пролетната й ваканция клонеше към края си, Джеф вече бе решил да се ожени за Лесли Чембърлейн.

Той купи годежен пръстен от бижутерския магазин в града — бижутерът бе приятел и колега на баща му и трябваше да го накара да се закълне, че ще пази тайна — и го сложи в джоба си, когато отиваше на поредната си среща с Лесли.

Беше убеден, че ще се съгласи. Въпреки начетеността си тя все още бе съвсем естествено и дори уязвимо момиче. Наистина пред нея се разкриваха малко по-широки хоризонти от неговите, но той знаеше, че поне що се отнася до Еликот, тя стои несравнимо по-ниско от него. Неговото семейство бе най-таченото в града, докато тя — сирачето от работнически произход, идваше от бедните квартали. Как можеше студентското й бъдеще да се мери с възможността да стане негова съпруга, да влезе в семейството му, да царува над града като най-желана и харесвана жена? Да ражда децата му…

Той си припомняше с подробности красивото й лице. На последните две срещи му бе разрешила да я целуне. Никога в живота си не се бе възбуждал така, както когато я държеше в ръцете си и устните й се разтваряха, за да приемат неговите. Чувстваше се като ученик. Въобще не посмя да отиде по-далеч. Тя бе като нощна нимфа — прекалено вълшебна, за да разкрива всичките си тайни наведнъж и готова да изчезне завинаги, ако не й се обещае всичко начаса.

Желаеше я до безразсъдство. Беше напълно нова, напълно неочаквана за него, докато всичко останало в живота му бе станало блудкаво, обичайно и предсказуемо.

Сега той дръзваше да се надява, че приемайки този пръстен, тя ще му се отдаде и физически. Така че още преди да се е върнала в университета, той щеше да е опознал не само характера й, но и прелестите на омайното й тяло.

Разбира се, той щеше да я убеди да прекъсне следването си още в края на тази година. Или щяха да се оженят веднага след дипломирането й. Щяха да прекарат дълъг меден месец в Мичиган, Висконсин или дори на Бахамските острови. После тя щеше да си дойде вече като негова жена и да му роди деца. Щеше да се прости с мечтите си за кариера. Животът с Джеф, местният първенец, щеше да я преизпълни.

Когато в четвъртък излязоха да вечерят, той през цялото време събираше смелост, за да й покаже пръстена. Тя бе явно доволна, че е в компанията му, но и се вълнуваше, че се връща в университета. Нещо в щастливото й поведение съкруши волята му и той не посмя да й направи предложение.

След вечеря я заведе с колата до Рибарското езеро, край което всички си правеха срещите през ученическите години. Луната грееше по водната повърхност и подобно на талисман го окуражаваше да надмогне страховете си.

— Познато ли ти е това място? — запита той.

— Донякъде — отвърна тя. — Като малка идвах тук през деня и хвърлях камъни във водата. Знаех, че много хора идват с колите си вечер, но винаги съм мислила, че това не е за мен.

— Сега си тук с мен — каза той и привлече лицето й.

Струваше му се, че я целува цяла вечност. Чувстваше се отново като момче, обзет от неконтролируемия порив на младостта и от позабравената способност да мечтае и да идеализира красивите момичета. А Лесли бе най-красивата от всички.

Той събра последни сили и се реши да й покаже пръстена.

— Лесли! Много мислих през последните дни. Искаш ли да станеш моя жена?

Тя погледна към пръстена. Нещо в очите й трепна.

— Не е ли малко прибързано?

— Не е! — отвърна той. — През всичките тези години съм мислил за теб. И сега, когато те срещнах, реших за себе си. Обичам те. Ти си единствена за мен. Моля те, кажи да!

Тя бе потънала в мисли. Сериозността на ситуацията помрачаваше лицето й и я караше да изглежда по-красива от всякога.

Тя му върна кутийката. Сърцето му се смрази.

— Ще ти дам отговор утре вечер — каза тя. — Това е сериозно решение. Не искам да го взимам, без да съм помислила.

Джеф прекара следния ден в убийствено очакване. Беше убеден, че Лесли ще е негова. Самият факт, че се бе съгласила да помисли, показваше, че й се иска. Сигурно в момента мислено претегляше предложението му, може би дори го обсъждаше с баща си. Бащата щеше, разбира се, да вземе страната на Джеф. И изобщо кой ли пенсиониран фабричен работник би се отказал от зет като Джеф Патерсън?

Времето се точеше мъчително бавно. Сутринта мина, стана обяд, следобедът започна. Джеф с върховни усилия се сдържаше да не се обади на Лесли през деня. Това чакане направо го влудяваше.

Накрая започна да пие коктейли с родителите си и се опитваше да не поглежда към часовника. Изведнъж телефонът иззвъня.

Беше Лесли.

— Джеф, съжалявам, но най-неочаквано ни дойдоха роднини на гости и трябва да им приготвя нещо за ядене. Много ми е мъчно, че няма да мога да дойда на вечеря…

— Няма нищо — отвърна разочаровано Джеф. — Но довечера ще се видим, нали?

— Разбира се — засмя се тя. — Виж какво, ще се срещнем по-късно. Знаеш къде.

— Имаш предвид на езерото?

— Така ще е по-романтично — отвърна тя. — Чакай ме там, където бяхме снощи. Към девет и половина.

— Не знам как ще издържа дотогава. Ти какво… искам да кажа, би ли ми казала поне какво да очаквам?

— Значи в девет и половина — отвърна тя рязко. — Чакай ме.

— Ще те чакам.

Той затвори телефона и прекара остатъка от вечерта в стаята си в трескаво очакване.

В уреченото време Джеф пристигна с колата си на мястото край езерото, където бяха идвали с Лесли предната вечер. Наоколо нямаше жива душа. Вероятно понеже бе делник. Или пък учениците си бяха намерили друго място за натискане.

Той изключи мотора и зачака.

След десет минути нещо го накара да излезе от колата и той се загледа към езерото, изпълнен с романтични мисли. Луната грееше над водната повърхност точно на същото място, както и предната вечер. Тъмните дълбини го изпълваха с чувство за неизвестност и сладка омая.

Зад гърба му листата тихо прошумоляха, но той бе така потънал в мечта, че нищо не чу.

Ненадейно отзад се протегнаха две меки длани и закриха очите му. Чу се шепот:

— Познай кой е!

Дланите загалиха лицето му. Нещо го проряза дълбоко в слабините. Обзе го неудържима възбуда. Моментът, който толкова отдавна очакваше, бе настъпил.

Той бързо се обърна, сграбчи я и я запритиска с всички сили. Зацелува я страстно — езикът му проникваше дълбоко в устата й. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, към меките кълба под тънкия й кръст, и я притегляха здраво към него.

— О, Лесли! — изстена той. — Трябва да ми кажеш „да“! Не казвай „не“! Моля те!

И пъхна в ръката й годежния пръстен, който бе извадил от джоба си. После отново я запрегръща.

— Умолявам те! Стани моя жена!

При тези думи изведнъж му се стори, че тялото в прегръдките му не му е тъй непознато, както си мислеше отначало. Нито целувките й бяха екзотични като снощните. Той се отдръпна, за да я види по-добре на лунната светлина.

И изведнъж занемя.

В обятията му бе Джуди Бетанкорт.

Ясната луна добре осветяваше израза на лицето й. В този ужасен момент той започна да осъзнава какво бе станало. Двете го бяха намислили заедно…

— Благодаря! — каза Джуди. — Впрочем не заслужаваш никаква благодарност, женкар такъв!

И с рязко движение тя запрати годежния пръстен в езерото. При досега му с водната повърхност се чу приглушено пльокване.

Джуди обърна гръб и си тръгна.

Джеф Патерсън дълго стоя загледан в езерото, погълнало пръстена, и в крайбрежните дървета, накъдето бе тръгнала Джуди. После се качи в колата и отиде у Лесли.

Баща й го посрещна любезно и му каза, че в шест и трийсет следобед Лесли е отпътувала с влака за Корнел.

7

Детройт

Пролетта на 1971 в.

Улиците бягаха назад покрай окъпаното в дъжд предно стъкло на колата. Чистачките се плъзгаха почти безшумно напред-назад и мудно се бореха с топлите дъждовни капки.

Ръцете на кормилото бяха нежни, но целеустремени. На празното място до шофьорската седалка имаше разтворена карта. Очите се стрелкаха между отминаващите един по един улични надписи и имената, обозначени на картата.

Младата жена зад кормилото не познаваше това място. Но много добре знаеше къде отива. Беше предвидила всичко.

На основата на кормилото имаше регистрационна табелка с името Джил Флеминг и адрес в Охайо.

На един светофар тя изчака майка с малко момченце, които пресичаха на пешеходната пътека. Момченцето ненадейно спря и задърпа ръката на майка си — питаше я нещо. Тя го накара да побърза към отсрещния тротоар, като през цялото време нежно му се усмихваше.

Когато светна зелено, отнякъде изскочи някаква кола с мъж зад волана и преди да я задмине, застана до нея. През този кратък миг мъжът забеляза младото й лице и дългата й коса и настойчиво я загледа. Очите му излъчваха нещо неопределено. После изчезна.

Тя продължи нататък. Погледна набързо указанията, които бе записала на един лист, после отново към картата на седалката. Шофираше с лекота и нито равномерното дишане, нито изразът на лицето й издаваха несигурност от непознатото място или притеснение от интервюто, което й предстоеше.

Отдавна се бе научила да потиска подобни мисли и така да насочва цялото си внимание към непосредствената задача, че всякакви странични емоции изчезваха.

Отново наближи червен светофар. Този път тя се загледа в една лимузина, в която пътуваше цяло семейство. Зад кормилото бе седнал млад мъж — явно бащата. На задната седалка имаше две момченца. Майката държеше в скута си бебе. Бащата се обърна назад, за да каже нещо на момченцата и крадешком погледна към привлекателната жена в колата до него.

Тя не отвърна на погледа му. Само набързо й мина мисълта, че навярно е хубаво да имаш семейство, което обичаш. Подобно нещо не й се бе случвало до този момент. Никога не бе имала близко човешко същество до себе си. Това си имаше предимства — държеше я на известно разстояние от хората и й помагаше да бъде по-обективна към тях, нещо, което — тя го знаеше — хората, които обичаха семействата си, не притежаваха, затова понякога същите тези семейства ги използваха жестоко.

Бе сама на света. Така бе, откакто се помнеше, и сигурно така щеше да си остане.

Пристигна на местоназначението пет минути по-рано от предвиденото. Зад портите се виждаше надпис: „Континентал Продъктс“. Тя съобщи на пазача причината на посещението си, той й отвори портите и й каза къде да паркира.

Когато намери място на паркинга, тя изключи двигателя и завъртя огледалцето за обратно виждане, за да огледа лицето си. Очите й бяха сини, с променлив кристален оттенък, и да се взираш в тях прекалено дълго бе опасно. Страните й бяха млечнобели, въпреки че лесно загаряше от слънцето. Скулите й бяха леко изпъкнали, понеже внимаваше да поддържа стройна фигура. Веждите й бяха естествено тънки, носът й — правилен, устните — въздържано и понякога по детски чувствени.

Лицето й пазеше козовете си. Не се знаеше точно какво крие. Затова, когато бе спокойно, то излъчваше тиха тайнственост. Това караше непознатите да обръщат глави след нея и принуждаваше тези, които я познаваха, да мислят за нея повече, отколкото бе добре за тях.

Тя отстрани от бузата си един паднал кичур руса коса. Погледна отново в огледалцето, върна го обратно на мястото му, излезе от колата и под настойчивия поглед на пазача на паркинга се запъти, без да бърза, към главната сграда.

Интервюто й бе насрочено с човек на име Роджър Фелън. Той работеше в „Континентъл Продъктс“ от дванайсет години и още на петата бе оглавил отдел „Личен състав“. Не беше амбициозен. Беше дребен чиновник и си го знаеше.

И все пак добре преценяваше хората. Имаше остър нюх за несериозните характери, за вродената нечестност, разграничаваше тези, които със сигурност щяха да се провалят, от добрите служители. Умееше да съзре сполучливото съчетание на здрав егоизъм и добра воля, необходими за един честен и ефективен работник. Може би тъкмо собствената му липса на амбиция го правеше толкова прозорлив, когато ставаше дума за амбициите на другите. Беше женен за млада повлекана, имаше две малки деца — на седем и девет години, и живееше в малка къща в скромен квартал на две мили от работното си място. На работа ходеше пеша — и на отиване, и на връщане, независимо от времето. Беше трийсет и осем годишен, висок, с очила.

На вратата се почука. Той вдигна глава от папките и погледна към младата жена, която влизаше в стаята. Беше около двайсетгодишна и хубава. Той го отбеляза напълно обективно. Беше виждал много хубави момичета в тоя кабинет. Някои от тях назначаваше, други отпращаше. Не беше трудно да се разпознаят онези, на които липсваха способности и които разчитаха на външния си вид, за да се наложат и дори да изкарат някоя любов с началника, където стане. Роджър Фелън четеше мислите им незабавно.

— Госпожице Флеминг — започна той с официална усмивка. — Имах възможност да прегледам вашите документи. Препоръките ви ми се струват прекрасни. Какво ви привлече към „Континентал Продъктс“?

Момичето го погледна бегло и незаангажиращо, после се усмихна.

— Извинете, мога ли да си сложа очилата?

Той кимна. Тя извади от чантата си чифт очила и си ги сложи. През това време чантата й падна на земята. Тя се протегна, за да я вдигне, и прибра две-три изпаднали дреболии. Когато отново го погледна, лицето й бе забележимо променено. Изглеждаше смутена, невинна и много интелигентна.

— Моля да ме извините — каза. — Нищо не виждам без очилата. Не се харесвам с тях, но трябваше да ги сложа, понеже не ви виждах добре.

Той кимна, все още пообъркан от промяната, която очилата бяха внесли във вида й. Беше кръстосала крака. Изглеждаше миловидно честна и дори малко разхвърляна.

— Четох за „Континентал“ в бизнес пресата — каза тя. — Интересувам се от мениджмънт на междинно ниво. Не съм много творческа натура, но съм… да кажем, задълбочена. И на мен може да се разчита, ако мога да се изразя така за себе си. Чух, че „Континентал“ е отворена компания и че тук има справедливо отношение към жените. Смятам, че бих могла да се издигна до ниво ръководител и… всъщност това е всичко.

Усмихваше се неуверено. Думите й впечатлиха Роджър Фелън. Явно бе искрена. Изглеждаше му неспособна да се преструва. И въпреки това уважаваше себе си и не й липсваше амбиция. Умът й ясно се виждаше в сините очи зад очилата. Имаше вид на сериозен работник, дори на роден ръководител.

— Нека ви поясня някои неща за „Континентал“ — каза той.

И започна обичайния си, безброй пъти повтарян разказ за компанията, за нуждите й, миналите й успехи и бъдещата й ориентация. От време на време тя го прекъсваше и му задаваше по някой въпрос. Въпросите бяха смислени и показваха, че добре се е подготвила. По време на разговора той поглеждаше към документите й. Средният успех от гимназията бе 1140 точки, успехът от следването — 92. Наистина беше много умна.

На петнайсетата минута от разговора той взе решение.

— Е, госпожице Флеминг! Смятам, че мога от името на цялото предприятие да заявя, че ще се радваме ако работите с нас, разбира се стига интересите ни да съвпадат. Имаме една възможност в отдела по маркетинг, за помощник-специалист по анализ на продажбите. Заплатата е добра. Ще има някои формалности, ще трябва да се срещнете с някои хора. Но бих искал да започнете утре, ако, разбира се, това ви интересува.

Лицето й светна.

— Наистина ли?

В този момент приличаше на малко момиченце.

— Наистина.

Той се усмихна и стана.

Стиснаха си ръцете. Нейната длан бе потна. Очевидно се притесняваше повече от това, което личеше по време на интервюто.

— Страшно съм ви благодарна — каза тя. — Наистина не мислех… точно така, струваше ми се, че няма голяма вероятност. Но няма да съжалявате. Обещавам ви.

— Прекрасно! — каза Роджър Фелън. — Тогава още днес следобед ще започна да обработвам документите ви. Радвам се, че ще работите с нас.

Тя тръгна към вратата и преди да излезе от кабинета, му се усмихна през рамо. Той не забеляза добре оформените бедра, които се движеха под полата, нито малките, добре очертани под блузката твърди гърди. Беше впечатлен от хубавкото й лице с невинно откровен израз, така пикантно подчертан от очилата, които сложи. Хубавите момичета нямаха никакъв ефект върху Роджър Фелън. Ала младежкият ентусиазъм, съчетан с явната й интелигентност, го бе предразположил към нея. Беше убеден, че ще стане добър работник.

Той се върна до бюрото си и седна. Загледа се за минутка през прозореца. По слабото му лице играеше изпълнена с копнеж усмивка.

Тя бе отново на паркинга. Дъждът продължаваше да вали, но чадърът я пазеше. Превъртя ключа и изчака колата да загрее. Огледа се в огледалцето. Очилата ги нямаше — бяха прибрани в чантата й.

Когато дойде, бе подготвена за най-различни възможности. Ала изразът в очите на шефа на Личен състав веднага й подсказа, че най-добра работа щяха да свършат очилата и невинният, объркан вид. Още в първите секунди забеляза, че той се хваща на въдицата и изигра ролята си съвършено и докрай.

Можеше да изиграе каквато си поиска роля в онзи кабинет в зависимост от това кой седи зад бюрото. Настъпилата, съблазнителна девица. Хитрата дъщеричка. Студената библиотекарка. Жадната за власт похитителка на мъже. Независимо какво. Трябваха й само няколко секунди, за да прецени противника си и оттам нататък можеше да го разиграва като царица.

Роджър Фелън не се поддаваше на външните женски прелести. Това се виждаше от самото начало. Той се гордееше със схващането си за добросъвестност. Имаше опит и бе студен. От пръв поглед усещаше амбицията и я отличаваше от обикновеното себелюбие. И тя му предложи това, което търсеше — откровеност.

Наистина й провървя.

Но тук ставаше дума само за началния етап. Роджър Фелън бе едва първото стъпало. За да постигне истинската си цел, тя трябваше да го прекрачи.

Погледна списанието на акционерите на компанията, което бе взела в колата. По страниците имаше снимки на по-големите началници. Започна бавно да ги разлиства, заслушана в шума на двигателя. Задържа се над снимката на възпълен, червендалест мъж на средна възраст, чиято широка усмивка прикриваше безволева брадичка.

Отдолу пишеше: „Харли Шрейдър, регионален директор по продажбите“.

Тя разлистваше бавно страниците и оглеждаше лицата на началниците — повечето озарени от типично американски усмивки, зад които всъщност се криеха истинските им характери. Когато стигна до снимката на хубав, четирийсет и няколко годишен мъж с волева брадичка и донякъде жестоко лице, отново спря. Текстът под снимката гласеше: „Рой Инглиш, заместник-президент по финансовите въпроси“.

Тя с учудване разгледа очите му. Изглеждаха умни. По-умни от тези на Роджър Фелън, понеже Рой Инглиш работеше на много по-високо ниво. Навярно виждаше много неща.

Същото важеше и за останалите директори от неговия ранг. Бяха умни, безмилостни хора — иначе нямаше да се издигнат до това високо положение. Сигурно бяха минали през доста трупове по пътя към успеха си.

Ала тя не се плашеше от тях. Напротив — виждаха й се като механични кукли от стрелбище, репчещи се срещу пушката, насочена към тях, за да ги събори. Ако безмилостността им ги правеше опасни, то гордостта им бе ахилесовата пета, която ги правеше тъй уязвими в очите й.

Тя знаеше какво да прави. Въпросът бе откъде да започне.

С тази мисъл наум Джил Флеминг се запъти към дома си — малко апартаментче в скромен квартал, на няколко мили от компанията, и хубаво се наспа, подготвяйки се за първия си работен ден.

8

Чикаго, 23 юни 1971 г.

Ърл Оуънс, когото всички наричаха Бъд, седеше зад директорското бюро в кабинета си в „Огълви, Торп и Оуънс“, една от най-големите и най-успешни рекламни агенции в Чикаго.

Бъд Оуънс бе рекламен магнат от старата школа. Имаше диплом по бизнес отпреди двайсет години и преди да се издигне, бе започнал като обикновен простосмъртен. Бе работил графично оформление и копиране на всички нива — от най-долното до най-престижното и както времената го изискваха, се бе специализирал в демография и Пазарни проучвания.

Бъд Оуънс се бе изкачил до върха бавно, без приятели, без влиятелни и високопоставени познати. Трябваха му дванайсет години, за да получи висок пост в „Огълви и Торп“, а съдружник стана едва след като робският му труд по няколко ключови поръчки донесе на фирмата петнайсет милиона долара.

Той се гордееше с постиженията си, ала не можеше да забрави горчивината от тежките години на черна работа. Възмущаваше се от новите „деветдесетдневни чудеса“, които университетите и колежите бълваха — новоизлюпени журналисти и бизнесмени, които никога не бяха пипвали истинска поръчка, но се считаха за експерти по най-новите теории по маркетинг, мениджмънт и продажби. Беше ги виждал с дузини как идват и си отиват от тая агенция и с радост ги изхвърляше, когато се издънваха.

Днес Бъд Оуънс имаше работа с още една персона от тоя род, тоя път кандидатка за работа. Казваше се Лесли Чембърлейн и тъкмо си беше получила отличната диплома от „Корнел“ факултетният й наставник, професор Джеймс Незбит, беше състудент на Бъд и някогашен колега от занаята.

Бъд Оуънс отмести поглед от привлекателната млада жена срещу него към папката пред себе си. После затвори папката и се облегна назад.

— Казах ви, че ще ви приема лично, понеже ценя Джим Незбит и съм работил с него. Той е опитен и си знае работата. Твърди, че от години не е срещал по-талантлив човек от вас. И аз му вярвам.

Лицето му стана по-сериозно.

— Но аз ще бъда откровен, госпожице Чембърлейн. Не обичам университетските таланти. Откакто съм тук, много като вас са идвали и са си отивали. Студентите по университетите си мислят, че рекламата е шега работа. Когато видят колко е тежко, се отказват и тръгват да си търсят друго.

Лесли не му отвръщаше. Просто го гледаше с откритите си умни очи.

— И още нещо — добави той с открита враждебност. — Нямам много доверие на представителките на вашия пол. Поне що се отнася до тая професия. Колкото и да са усърдни и компетентни, един ден се влюбват и не могат да работят както трябва. И без това рано или късно любовта слага край на работата — женитба, деца, напускане и така нататък. Рекламата е нещо, което изисква сто процента от времето на човек, трябва изцяло да й се посветиш. Не можеш да се издигнеш току-тъй. За всичко трябва да плащаш. Трябват години. За аматьори тук място няма.

Лесли продължаваше да мълчи. Гледаше безизразно, сякаш отказваше да се хване на въдицата, която той й хвърляше.

— Е? — запита той раздразнено. — Чухте ли всичко, което ви казах?

— Да, господине — каза тя. — Чух всичко.

— Вие какво ще кажете по този въпрос?

— Ако искате от мен това, ще ви го дам. Ако работата ми не ви задоволява, просто ми го кажете. Това е всичко, което мога да ви обещая, и то е всичко, което имам.

Бъд Оуънс не знаеше какво да прави. Още от минутата, в която това момиче влезе в стаята му с младото си лице, хубавото тяло и страхотното университетско досие, той бе настроен да не я хареса, дори да я ненавиди. Но смелостта, с която го слушаше, без дори да се опита да парира основателното му недоверие, силно го впечатли. Освен това зад тези странни очи явно имаше мозък. Не можеше да го отрече.

— Това може да не е достатъчно — започна той подозрително.

Тя продължаваше да го гледа право в очите. После добави:

— Що се отнася до това, че съм жена, страхувам се, че в рамките на едно интервю, не мога да приведа кой знае какви доводи, за да намаля опасенията ви. Ако имате такова отношение към жените, може би ще е най-добре е да вземете някой мъж. Ако трябва, ще си потърся работа другаде.

Тя млъкна. Той намръщено я огледа — внимателните очи, стройното тяло под изрядния делови костюм. Беше честна, амбициозна и надарена. Неизвестно защо, това ужасно го дразнеше. Бъд имаше опит с хората и чувстваше, че тя може да се окаже полезна за фирмата. Но никак не искаше да върви срещу собствените си предразсъдъци. Времето и извоюваните с труд успехи го бяха направили такъв.

Той отново я огледа. После стана, отиде до големия шкаф зад бюрото си, извади една дебела папка и я сложи пред нея.

— Я вижте това.

Лесли отвори папката. Вътре имаше поредица от печатни реклами за голяма компания за кухненско оборудване на име „Орора Аплайънс Корп“.

— Известно ли ви е това име? — попита Бъд Оуънс.

— Разбира се — кимна Лесли. — Компанията съществува отдавна. Доколкото знам, продуктите им са солидни и издръжливи. Баща ми има хладилник „Орора“ и откакто се помня, все си е там.

Бъд Оуънс се засмя и посочи към една от рекламите.

— Точно както се казва тук.

Лесли погледна към папката. Най-горната реклама й беше позната. „Орора Аплайънс Корпорейшън“ си служеше с нея поне от двайсет-трийсет години. Една съпруга-домакиня с престилка, застанала насред кухнята, подаваше на децата си пликчета със сандвичи за обяд. Лицето й бе озарено от любяща усмивка. От цялата реклама навяваше нещо старомодно.

В долната част се четеше следният текст:

„Орора Аплайънс Корпорейшън, където надеждността е традиция“.

— Какво ще кажете за това? — попита Бъд Оуънс.

— Много е старомодно — намръщи се Лесли. — Мисля, че откакто съм се родила, не са променяли нито художественото оформление, нито текста. Това е стара компания.

— Което дава отражение върху продажбите им — заключи Бъд Оуънс. — В момента имат само шестнайсет процента от пазара. Преди двайсет години държаха четирийсет. Западнали са, меко казано. Искате ли да знаете какво ги крепи още?

Лесли смръщи чело и неубедено попита:

— Верността на клиентелата?

Той се усмихна.

— Не точно, но нещо подобно. Чисто и просто техните уреди са най-доброто, което може да се намери. Освен това бият конкуренцията с два пъти по-голяма издръжливост и два пъти по-евтини сервизни услуги. Гаранциите им са най-добрите в бранша. Може би сте права в определен смисъл. Ако бабата е имала печка „Орора“, майката и дъщерята ще да са чували от нея колко е доволна. Струва ми се обаче, че по-скоро става дума за умни потребители, които купуват „Орора“ заради качеството.

— Но компанията държи все по-малка част от пазара — каза Лесли.

— Това е лесно обяснимо, нали? — попита той.

Тя погледна към рекламите и отсъди:

— Мисля, че да. Тези реклами са наистина от памтивека. Никой не се опитва вече да продава продукцията си по този начин. Вижте тая майка на снимката. Днес майките ходят на работа. Не носят кухненски престилки, нито пък сутрин раздават сандвичите на децата си в пликчета.

Бъд Оуънс се усмихна, затвори папката и каза:

— Сега вече знаете с какво си имаме работа.

Лесли го погледна. Умните й очи вече бяха готови за среща на ново предизвикателство.

— Председателят на управителния съвет се казва Бартън Хатчър Четвърти — започна той. — Компанията е еднолична и се притежава от семейство Хатчър. Основана е преди седемдесет и пет години от прадядото на Хатчър в град Орора, щата Минесота. Оттогава си е все там. Това са много старомодни хора, закоравели провинциални републиканци. Не обичат промените. Много са богати и не ги е било особено грижа, че продажбите на „Орора“ непрестанно са намалявали. До момента, в който пазарният им дял е спаднал до осемнайсет процента. Сега вече са поуплашени.

— Не е толкова страшно — каза Лесли. — Ако се направи една модерна рекламна кампания.

— Не познавате Бартън Хатчър — поклати глава той. После се усмихна. — Но ще го опознаете.

Лесли го погледна въпросително.

— Какво имате предвид?

— Понеже от този момент сте натоварена с проекта на „Орора Аплайънс“ — каза Бъд Оуънс с неприкрит садизъм. — Той е ваш.

Лесли си пое дълбоко дъх.

— Ами… може би трябва да ви благодаря.

— Няма да сте ми много благодарна, когато разберете с какво снимате работа. От три години се занимаваме с „Орора“. През този период ни отказваха всички нови идеи за реклама, развитие или маркетинг, които им предлагахме. Принудиха ни да се върнем към старите реклами. А сега ни заплашват, че ще се прехвърлят в друга агенция, понеже не получават очакваните резултати. Повечето от най-квалифицираните ни хора опитаха да работят с тях, но резултатът е само стомашни язви. „Орора“ е най-неподатливият клиент, с който сме си имали работа. Сега е ваш ред. Ако успеете, това ще бъде голям плюс за вас. Ако ли пък не…

— Губим поръчката — каза Лесли.

Той кимна самодоволно.

Тя премисляше положението си. Бъд Оуънс не губеше нищо, независимо от изхода. Очевидно не я харесваше и го беше яд на университетското й образование и на препоръките й. Ако започнеше работа по поръчката и се провалеше, щеше само да му докаже, че е бил прав, когато й е оказвал недоверие. Ако ли пък успееше, той щеше да обере лаврите като човекът, който я бе назначил и й бе поверил работата по поръчката.

Разбира се, вторият изход щеше да бъде в нейна полза.

Бъд Оуънс следваше посоката на мисълта й, отразена в откритите й очи. Виждаше, че е заинтригувана от предизвикателството. Но той също знаеше нещо, което тя самата не знаеше. На последния директорски съвет „Огълви, Торп и Оуънс“ практически се бяха отказали от поръчката „Орора“. Бяха се примирили с факта, че Бартън Хатчър така или иначе скоро ще се прехвърли другаде. Всъщност шефовете на „Огълви, Торп и Оуънс“ бяха очаровани от възможността да се отърват от Хатчър и тежката му фирма. Нищо не принуждаваше Бъд Оуънс да спасява положението, понеже то и без това се смяташе за неспасяемо.

Затова Бъд Оуънс се забавляваше, когато виждаше как неопитната млада жена срещу него се напряга пред поставената й задача.

— Добре — каза тя и стана. — Кога започвам?

— Да не отлагаме днешната работа за утре! Ще наредя на Арлин да ви намери временно някоя стая — каза той и посочи пълната с реклами папка. — Можете да я вземете със себе си.

Лесли се усмихна бегло и протегна ръка.

— Благодаря ви, че ми възложихте работата, господине. Ще направя всичко, каквото мога.

— Това е добре! — отвърна той и стисна ръката й. — Ще видим дали вашето „всичко“ е достатъчно.

Когато излизаше от кабинета му, тя още чувстваше изпитателния му поглед.

Вече знаеше, че е принесена в жертва.

9

В продължение на две седмици Лесли се посвети на поръчката „Орора Аплайънс“. Ядеше малко и почти не спеше, само работеше. Успя да се убеди, че захващайки се с поръчката на една закостеняла, традиционна компания, противопоставяща се на новите идеи, агенция „Огълви, Торп и Оуънс“ си бе навлякла непосилна задача.

Модерната реклама трудно можеше да помогне на клиент, който не желае нейната помощ. Но въпреки това в „Орора“ очакваха „Огълви, Торп и Оуънс“ да увеличат продажбите, в противен случай щяха да сменят агенцията. Цялата работа изглеждаше невъзможна. И все пак бързият ум на Лесли й подсказваше, че съществуват скрити възможности. Някои важни ходове сигурно още не бяха опитани.

В края на първата седмица й дойде умна идея. Тя се обади на Уес Глазър, бившия отговорник за поръчката на „Орора“, и го покани на обяд.

— Дойде ми една идея и просто исках да я споделя с теб — каза му.

— Говори — усмихна се Уес. Държеше се дружелюбно, изпитваше нескрита радост, че се е отървал от поръчката и й съчувстваше за трудностите.

— Смятам, че компанията трябва да смени името си — започна Лесли. — Това „Орора Аплайънс Корп“ ми звучи безнадеждно остаряло. Сложиш ли го в рекламен текст, направо дразни окото. Ако името се модернизира, ще се модернизира и цялата компания. Много компании прибягнаха напоследък до това, включително и огромни корпорации като „Ексън“ и „Оштоу“. Смятам, че това ще има добри резултати.

Уес шумно се изсмя.

— Защо се смееш? — погледна го Лесли.

— Слез от облаците и гледай нещата право в очите — каза той. — Старият Хатчър не ще и да чуе за най-малката промяна в печатните му реклами и всичко това е така от двайсет и пет години. Ако му предложиш да смени името на проклетата си компания, той ще отиде в друга агенция още преди да си си отворила устата. И компанията, и името й са традиционни както за него, така и за семейството му. Не, Лесли, трябва да бъдеш по-скромна. За бога, не забравяй с кого си имаш работа! Тук става дума за семейна гордост!

— Глупава гордост! — каза Лесли замислено.

— Както и да е — продължи Уес и отпи от кафето си. — Имаш ли да ми казваш още нещо?

В този миг Лесли усети чувството за превъзходство, което се криеше зад милото му поведеше. Сигурно си мислеше за нея, че е тъпа новачка, за да предлага толкова недипломатични идеи. Навярно цялата седмица щеше да се подиграва на наивността й пред останалите си колеги на игрището за голф.

Виждаше също как оглежда тялото й. Този ден бе сменила костюмчето си с рокля, която добре подчертаваше стройната й фигура. Чудеше се дали Уес, или който и да е друг от шефовете по поръчките ще вземат работата й на сериозно, след като е жена.

За момент се почувства ужасно от безизходното положение, в което се намираше. После сякаш нещо я озари и тя си даде сметка, че не всичко е изгубено.

— Благодаря ти за съветите, Уес. Извинявай, но трябва да бягам.

— Няма защо — усмихна се той, докато тя ставаше. — Винаги на твое разположение.

И се загледа в краката й, когато тя прекосяваше ресторанта на излизане, събличайки я мислено и казвайки си: „По всяко време, малката!“.

Никой в „Огълви, Торп“ не чу повече дума от Лесли за проекта й относно „Орора Аплайънс“. Тя пазеше всичко в дълбока тайна.

Бъд Оуънс и колегите му решиха, че мълчанието й е израз на безпомощност. Да се занимаваш с „Орора“, бе някакъв кошмар, неразрешима задача, за който и да е работник от рекламата. Бъд Оуънс бе закопал Лесли с тая поръчка просто за да я унижи и да охлади илюзиите й, че е способна за каквото и да било.

Затова учудването му бе голямо, когато, месец след като я бе назначил, чу, че е поканила Бартън Хатчър и отдела по реклама на „Орора“ на заседание в дирекцията на „Огълви, Торп“, за да им представи проекта си за рекламна кампания.

— Какво си намислила? — сопна й се той по телефона. — Сигурно си напълно неподготвена! Не искаш ли да обсъдиш плановете си с останалите тук?

— Предпочитам да бъде изненада, ако нямате нищо против — отвърна тя. — В края на краищата вие ме натоварихте с всичко това. Сега може би ще ме оставите да продължа.

— Това ще бъде краят ти — усмихна се Бъд Оуънс. — Тогава ще се видим на заседанието.

И той се настани удобно на стола си, предвкусвайки срутването на надеждите на Лесли Чембърлейн.

Заседанието се състоя на 10-и август. Беше горещо и домакини и гости се наслаждаваха на прохладата, внасяна от климатичната инсталация в залата.

Групата от „Орора“ пристигна в стегнати редици като малка армия, готова за бой. Бартън Хатчър — висок, внушителен мъж с гъста бяла коса и властно поведение, влезе, плътно заобиколен от заместник-директорите си и рекламните си асове. Студено поздрави Бъд Оуънс, каза тихо няколко думи на хората си, седна и си извади пура, която незабавно му запалиха.

— Може ли да започваме? — попита той.

Лесли стана, прекоси заседателната зала и застана отпред. Поради топлото време бе облечена в тънка лятна рокля. Правите й, младежки рамене и стегнатите й гърди се очертаваха под яркия десен, а краката й, загорели от неотдавнашните разходки до плажа „Оук Стрийт“, приятно контрастираха с него. Изглеждаше ужасно млада, но не чак толкова уязвима, както може би си мислеха някои от присъстващите в залата.

— Господа, добре дошли на нашето заседание! — започна тя.

— Господин Хатчър и сие, добре дошли отново в „Огълви, Торп и Оуънс“. Бих искала да ви представя нашия проект за голяма нова рекламна кампания в полза на „Орора Аплайънс“, както и някои специални предложения от интерес за вашата фирма.

Шефовете от „Орора“ гледаха Лесли скептично. Смущаваше ги фактът, че е жена, но повече от всичко ги притесняваше младостта й. И най-добрите специалисти от „Огълви, Торп“ бяха претърпели неуспех с предложенията си за приемлив рекламен текст за „Орора“. Толкова ли бе изпаднала агенцията, че да поверява тая важна поръчка на начинаещи?

Без да дава вид, че забелязва враждебните погледи около себе си, Лесли се приближи до големия телевизионен екран отпред. Намали осветлението и пусна видеомагнетофона, поставен зад телевизора.

Чу се музика и на екрана се появи рекламен клип за кухненско оборудване „Орора“. Привлекателна млада жена, облечена в тъмен костюм и надиплена копринена блуза, влезе в красиво подредена кухня, оставяйки настрани куфарчето си и събличайки сакото си. Включи печката, бързо извади някакво ястие от хладилника, пъхна го в микровълновата фурна, зареди кафеварката и пусна фурната на режим затопляне.

Посланието на клипа бе очевидно. Ставаше дума за млада, заета съпруга, която тъкмо се прибираше вкъщи от работа и бързаше да приготви вечерята. Изглеждаше ведра, жизнерадостна и доста секси, когато включваше електроуредите. Изящните й ръце в едър план въртяха копчетата, пускаха уредите в действие, подреждаха всичко. От нея лъхаше младежка енергия, щастие и безспорна женственост.

Дикторски глас произнесе звучно:

„Защо трябва да се трудите в кухнята, когато кухнята може да се труди вместо вас? По цял ден сте заети с работа, а когато се върнете вкъщи, ви се иска да се забавлявате. Тогава «Орора» взима нещата в свои ръце.“

Образът се разми, на негово място се появи нов кадър. Младата жена седеше в столовата и в романтична атмосфера отпиваше глътка вино в компанията на хубавия си съпруг. Вечерята беше готова без много усилия, благодарение на добре планираното й време и на незаменимата помощ на красивите й кухненски електроуреди марка „Орора“. Чуваше се тиха музика, а очаквателният й поглед недвусмислено издаваше интимното настроение на двойката и намеренията им за остатъка от вечерта.

Камерата се задържа на чувствените й очи, а на екрана се появи следният текст:

„С «Орора Лайфстайлс» вие излизате от кухнята и влизате в живота.“

Клипът свърши.

Лесли се обърна към един статив, поставен до телевизионния екран, и сгъна листа, който го покриваше. Откри се печатна реклама със същата стройна и секси млада жена в костюмче и надиплена блузка, която посрещаше мъжа си в модерната кухня, на фона на бляскави електроуреди марка „Орора“.

В шапката на рекламата се четеше същият текст:

„Вие излизате от кухнята и влизате в живота.“

Лесли се обърна към присъстващите.

— В радиорекламата на музикален фон младата жена разговаря със съпруга си и се набляга на същата идея. Посланието е ясно. Днешната жена работи и няма време за губене в кухнята. Посветила се е на професията си и на съпруга си. Иска деен живот и удовлетворение, а не безкраен и еднообразен труд. За нея кухнята е средство за постигане на тази цел. А продукцията на „Орора“, прочута с надеждността си, й дава възможност да се освободи от кухненската работа и да се отдаде на интересния си живот.

Един от рекламните асове на „Орора“ вдигна ръка.

— Какво е това „Орора Лайфстайлс“?

— Това е най-голямата изненада — отвърна Лесли. — „Орора Лайфстайлс“ е не само името на тази нова кампания и на новия имидж на продукцията с марка „Орора“. Това е и новото име, което предлагаме за самата компания.

В този момент всички в залата шумно и дълбоко си поеха дъх. Предложението на Лесли бе чиста ерес. Шефовете от „Огълви, Торп“ пребледняха. Представителите на „Орора“ се свиха по столовете си в очакване господарят им или да получи удар начаса, или да ги уволни един по един в близките минути. Никой не вярваше на ушите си.

Самата Лесли гледаше очаквателно към Бартън Хатчър, който напълно безстрастно седеше, всмукваше от пурата си и чертаеше с дима неясни фигури над главата си.

Мълчанието продължаваше, тежко като в гробница. Присъстващите се опитваха да се съвземат. Лесли не промълвяваше и дума.

Накрая един от шефовете на „Орора“ се наведе към Хатчър и прошепна:

— Господин Хатчър, смятам, че ще е най-добре да обсъдим…

— Тихо! — каза Бартън Хатчър.

Високопоставеният помощник се сви като кученце и млъкна, свел поглед към куфарчето си.

Мълчанието ставаше все по-дълбоко, почти непоносимо. Всички в залата имаха чувството, че младата жена отпред току-що е зашлевила плесница на Бартън Хатчър. Вече се канеха да възнегодуват, че такава деликатна поръчка е поверена на някаква си неопитна новачка. Просто виждаха как ще бъде изхвърлена веднага след заседанието заедно с глупака, дръзнал да я назначи. Предвкусвайки гнева на шефа си, те се готвеха единодушно да подкрепят безцеремонното отхвърляне на „Огълви, Торп“ в полза на някоя друга агенция.

Накрая Бартън Хатчър заговори. Гласът му бе тих, но не търпеше възражение.

— Господа, на мен ми харесва.

Залата занемя. Присъстващите не можеха да повярват на очите си. Споглеждаха се в недоумение и крадешком наблюдаваха Бартън Хатчър. Неговите очи бяха приковани в Лесли.

— Има стил — продължи той. — А това е нещо, което от известно време много ни липсва. Харесва ми. Много ми харесва.

— Какво ще кажете за новото име на компанията, господин Хатчър? — попита някой несигурно.

— Да, сър! — пригласяше му друг. — Винаги сме държали на името си!

— Глупости! — повиши неочаквано тон Хатчър. — Никога не сме били против ново име, стига то да е подобрявало старото. Само счупено се поправя — това е моето мото. А сега тази млада дама… как казахте, че ви е името?

— Чембърлейн, господине. Лесли Чембърлейн.

— Госпожица Чембърлейн не ни кара да жертваме нищо. Името си остава „Орора“. Просто му се добавя ново звучене. Вместо „Орора Аплайънс Корпорейшън“ става „Орора Лайфстайлс“. Мисля, че това е прекрасно. Модерно е и буди приятни асоциации. Какво става с вас, момчета? Нямате ли усет за хубавото?

Около масата се разнесоха гласове:

— Разбира се, господин Хатчър!

— Напълно сте прав, господин Хатчър!

— Точно това мислех и аз, господин Хатчър!

Те още пригласяха, когато Бартън Хатчър стана. Помощниците му скочиха на крака като навити пружини.

— Е — започна той, — аз имам доста работа. Ще ви оставя, момчета, да поизгладите подробностите. — После се обърна към Бъд Оуънс: — Радвам се, че най-после ни предложихте нещо свястно. Вече започвах да се тревожа. Явно сте имали нужда от прилив на млада кръв — заключи, поглеждайки към Лесли. — Браво, доволен съм!

И протегна ръка. Бъд Оуънс, все още блед от случилото се, я пое с крива усмивка.

— Радвам се, че мислите така, сър.

— А вие, госпожице… как беше името ви? — Гласът на Хатчър прогърмя през залата по посока на Лесли, която все още стоеше до статива.

— Чембърлейн, сър — обади се Бъд Оуънс. — Лесли Чембърлейн.

— Госпожице Чембърлейн — продължи Хатчър, — свършили сте чудесна работа, за което ви поздравявам. Бих искал да вечерям с вас довечера, преди да си тръгна към къщи. Ако, разбира се, това ви устройва.

— Разбира се, господине! — каза Лесли.

— Добре! — заключи Хатчър. — Тогава, господа, ако няма нищо друго, аз ви напускам.

И излезе от залата, придружен от помощниците си.

Бъд Оуънс остана сам със слисаните си подчинени. Лесли стоеше най-отпред и спокойно се усмихваше.

Бъд отиде към нея. Изразът й го вбесяваше. Изглеждаше доволна. Ала той нямаше за какво да я критикува. Тя буквално бе направила невъзможното за агенцията му.

— Е, мисля, че ни показахте някои неща. Моите поздравления! — В гласа му сякаш се четеше страдание, че трябва да я похвали.

— Казахте ми сто процента и аз така и направих — усмихна се Лесли. — Радвам се, че се получи.

Бъд поклати глава, все още недоумяващ.

— Аз също се радвам.



Същата вечер Лесли и Бартън Хатчър се срещнаха в един елегантен френски ресторант на Норт Кларк Стрийт. Тя бе облечена в класическа вечерна рокля с дълги ръкави и изрязано деколте, но само толкова, колкото да подчертава нежните й момински гърди. Специално я беше избирала, така че да изглежда в нея едновременно и секси, и почтена. И тя постигна целта си, както го потвърди възхищението в очите на Бартън Хатчър.

Той поръча шампанско и й се усмихваше, докато сервитьорът го наливаше в чашите. После допря чаша до нейната.

— Е, миличка, дадохме им да разберат, нали?

Лесли се засмя и отпи от шампанското.

— Мисля, че да.

Бартън Хатчър се облегна назад и загледа с възхищение чудесното момиче, чиято реклама щеше да измъкне фирмата му от блатото на застоя и да я върне на полагаемото й се място.

Той се срещаше с Лесли Чембърлейн не за първи път. Запознаха се преди три седмици и половина, когато тя за първи път му изложи плана си напълно поверително. Дойде при него в малкото градче в Минесота, за да му представи нещата лично: „Възложиха ми вашата поръчка и ми казаха, че не сте склонен да приемете някои промени в имиджа на фирмата си. Реших лично да го проверя, преди да пристъпя към изпълнение на задачата“ — така му каза.

При тази първа среща Хатчър силно се впечатли от невинната, типично американска красота на Лесли. Тя му разказа за собственото си детство в малкото градче и му спомена за електроуредите „Орора“, присъствали в живота й в нейния собствен дом и у баба й. Показа му колко добре е запозната с проблемите, срещани от фирмата на пазара, както и дълбокото си уважение към високото качество на производствените серии с марка „Орора“.

Когато идваше от тази открита млада жена, толкова честна и практична, смелото предложение за нова рекламна кампания и ново фирмено име съвсем не шокираше Бартън Хатчър. Напротив, струваше му се много оригинално. А Лесли го впечатляваше с почтеността си. Още от самото начало той възприе като добре дошла свежата промяна в мъжкия състав на „Огълви, Торп“, чиито идеи му се струваха прекалено безплодни и блудкави, за да помогнат на фирмата му. От негова гледна точка той бе гъвкав началник, открай време отворен към новото, а всички останали около него бяха тежки и инертни, неспособни да се освободят от старото мислене.

Лесли бързо го спечели на своя страна и двамата започнаха като баща и дъщеря да заговорничат и да планират представянето на проекта, с който тя всъщност трябваше да убеди другите — скептично настроените, а не самия Бартън Хатчър.

Когато големият ден настъпи, Хатчър и Лесли с тайна наслада се преструваха, че не се познават. Хатчър си умираше от удоволствие, когато гръмогласно караше да му повтарят името на Лесли.

Тази вечер той бе очарован не само от вълнуващите промени, които очакваха компанията му — самият той си признаваше, че е трябвало отдавна да ги направи — но също и от присъствието на красивата млада жена, която стопли старото му сърце и го убеди в стойността на проекта си.

Лесли много му напомняше за покойната му жена Клер, с която се бе свързал преди петдесет години в Минесота, когато тя бе пленително младо момиче и тъкмо навлизаше в обществото. Силната прилика го порази още при първото посещение на Лесли. Това веднага го предразположи към нея, въпреки че го изпълваше и с тъжен копнеж по обичаната толкова нежно жена.

Когато изгуби съпругата си, Бартън Хатчър не се ожени повторно. След смъртта си тя продължаваше да живее в спомените му и с течение на времето образът й на възрастна жена, каквато бе накрая, постепенно избледня, за да отстъпи на веселата и млада провинциална красавица, която бе ухажвал и за която се бе оженил преди толкова години. Спомените за любовта им от времето, когато я ухажваше, правеха собствения му отиващ си живот по-поносим и дори приятен.

В приемната си в „Орора“ той държеше портрет на Клер като млада в цял ръст и не искаше и да чуе да го смени с нещо друго, недотам лично. Почиташе паметта на жена си, понеже тя бе единственото човешко същество, на което бе вярвал и което сериозно бе уважавал. На портрета тя бе облечена с бледоморавата атлазена рокля, която той толкова харесваше, понеже цветът й хармонираше със зелените й очи.

Когато видя за първи път Лесли Чембърлейн, той сякаш съзря покойната си съпруга, излязла от гроба, как му се усмихва с бляскави очи и го очарова с провинциалната си чистота и острия си ум. Още повече че Лесли уважаваше предаността му към родната земя. Тя самата бе родом също от такова място. В нейно присъствие той чувстваше, че принадлежи повече от всякога на град Орора, щат Минесота, и не трябваше да го жертва, за да се състезава в модерния свят.

Сега той вдигна чаша в чест на Лесли.

— Нека го кажем открито, мила моя. Не ние. Ти им показа.

Лесли се усмихна. През изминалите седмици двамата с Бартън Хатчър необичайно се бяха сближили. Тя се чувстваше почти като негова дъщеря. Той наистина я харесваше, а резкият му тон и привързаността му към родното градче я изпълваха с истинска обич към него.

Тя си припомняше тези седмици и се чудеше коя от използваните тактики бе излязла най-успешна. Дали новото фирмено име? Или пък текстът? Или идеята й да се види лично с Хатчър?

Дали пък не бяха проучванията за личния му живот и за брака му, които направи преди срещата? Та нали затова, преди да се появи за първи път в кабинета му, специално се среса така, че да прилича на покойната му жена от любимия му портрет, и си облече бледоморава рокля?

Кой знае?

Когато се отдаваш стопроцентово на нещо, всяка подробност може да се окаже решаваща.

10

Детройт

Юли 1971 г.

Рои Инглиш бе голям началник, свикнал да става неговата воля.

Работеше в „Континентал Продъктс“ от десет години. Преди това бе работил като заместник-президент на фирма за строителство и вътрешна архитектура, собственост на бившия му тъст. Когато се разведе, Рой веднага напусна работа, понеже не искаше да говорят за него, че зависел от бащата на жена си.

Беше горд и работеше здраво. Още през първите си две години в „Континентал“ се прояви като незаменим сътрудник, като непрекъснато смайваше дирекционния съвет с десетки творчески предложения в най-различни области: маркетинг, нови продукти, финансиране и мениджмънт. Тогавашният президент, Хю Дилър, го направи свое протеже и когато се пенсионира и стана член на съвета, Рой се издигна като заместник-президент по финансовите въпроси и стана, по единодушното мнение на всички, най-силният човек във фирмата.

Рой бе предан на фирмата и безпощаден към колегите си. Затова новите му началници го направиха свое вярно куче. Когато нечия работоспособност застрашително намаляваше, когато нечий личен живот започваше да влияе на професионалните му интереси или пък имаше опасност от снижаване на продуктивността, така необходима за една конкурентоспособна фирма, шефовете пускаха в ход Рой Инглиш.

Тогава Рой се заемаше с проявите на набедената жертва, при необходимост започваше да шпионира личния й живот, написваше студен и безсърдечен доклад до съвета и накрая получаваше задачата да уволни злощастника. Последното не се нравеше особено на Рой. Но пък не му беше и неприятно. Той никога не уволняваше незаслужено. Отчаянието и умолителните погледи в очите на жертвите му го караха да изпитва радостната тръпка на властта, понеже знаеше, че самият той никога няма да пострада като тях. Винаги щеше да бъде на върха.

Приятелят му Харли Шрейдър бе дошъл заедно с него от старата фирма. Бяха близки още от следването и продължаваха да си споделят всичко и да играят заедно голф. Познаваха се толкова добре, че нямаха нищо скрито един от друг. Харли не беше амбициозен като Рой. Беше компетентен ръководител, но му липсваше оригиналност.

Рой свърза Харли с жена му Джин, с която навремето самият той бе ходил — факт, който Харли сякаш приемаше много добре, понеже от сватбата си насам непрекъснато се шегуваше незлобиво по този въпрос.

Харли от години многократно и безпардонно изневеряваше на Джин и Рой знаеше за това, понеже в името на компанията го държеше под око, точно както държеше под око всички останали.

И двамата си падаха по жените, но по различен начин. На Харли му харесваха евтините, леснодостъпни жени, компаньонки за весел живот, които с радост придружаваха бизнесмените по събрания и търговски срещи в далечни градове.

На Рой не му бяха по вкуса този тип жени — нарисувани, разпуснати и нагаждащи се към всеки партньор, без собствена стойност и личен живот.

Самият Рой бе високо морален и принципен мъж. Бе израсъл в набожно семейство и въпреки че отдавна се бе разделил с религията, притежаваше чувство за достойнство и отговорност, поради което държеше на работата си и осъждаше духовната и моралната разюзданост у другите.

Рой, разбира се, си беше взел своя дял от жените. Като ерген си беше отживял. Беше красавец, макар и с донякъде груби черти. Като студент плуваше, а след завършването се отдаде на вдигане на тежести. Имаше високо и мускулесто тяло, очите му бяха — сиви, лицето — непроницаемо, косата — тъмна, леко сивееща по слепоочията, тенът — загорял от слънцето и игрището за голф.

В любовта бе грижовен, всеотдаен и жесток. Жените го обожаваха заради това.

Беше изневерил на жена си само два пъти, и то с жени, които наистина харесваше. След развода отново започна да ходи, но не удостояваше с внимание винаги готовите секретарки и по-нисшестоящи колежки, които се опитваха да го впримчат. Познаваше ги толкова добре от дългите години в бизнеса, че още от пръв поглед му ставаха напълно ясни. Не искаше да се превръща в средство за препитание на която и да било жена.

Жените, с които се срещаше, бяха от други фирми; запознаваше се с тях по партита, понякога изобщо не ги познаваше. Падаше си по русите хубавици с дълги крака и предпочиташе стройните — дебеланите не му бяха по вкуса, понеже му се струваше, че дебелината е белег за безхарактерност.

В момента имаше две приятелки, които си поделяха мъжките му прелести — една хубава собственичка на ресторант в центъра на града и една закупчичка от фирма за инструменти в предградията. И двете бяха женени, и двете бяха луди за него.

Но той се отегчаваше все повече и от двете, отегчаваше се и от работата си. В бизнеса му бе скучно — не се случваше нищо ново. Рой бе разведен от десет години. Беше на четирийсет и четири, в разцвета на мъжеството и на блестящата си бизнес кариера, но се чувстваше неудовлетворен. Имаше неограничена власт в „Континентал“ и може би след някое и друго пенсиониране, уволнение или разместване в съвета, щеше да стане и президент.

Тази възможност обаче не блазнеше Рой Инглиш. Целият живот му се струваше блудкав. Всичко в „Континентал Продъктс“ му бе омръзнало, дори на самия себе си беше омръзнал.

Трябваше му ново предизвикателство.

Затова, когато предизвикателството се появи, той веднага го пое.

Един ден, по време на обичайната си обиколка, той забеляза новото момиче в отдела по маркетинг. Работеше на бюрото си и не го поглеждаше, затова той попита шефа на отдела за нея.

— Джил Флеминг. Тук е от месец. Засега се справя добре.

Шефът на отдела го погледна многозначително, сякаш искаше да каже, че момичето е готино, но няма сведения дали лесно бута.

Рой замълча. Мадамата си я биваше, но отдалеч не беше кой знае какво. Имаше червеникаворуса коса и млечнобяла кожа. Беше много слаба и някак крехка. Очите й не се виждаха, понеже бяха сведени към бюрото. Докато я гледаше, тя неочаквано погледна към него. Очите им се срещнаха и устните й се свиха в лека усмивка. Тя леко тръсна глава, за да отхвърли кичура коса от бузата си, и отново потъна в работа.

Рой не й обърна повече внимание. Излезе от отдела и се върна в кабинета си.

Седмица по-късно той вървеше от паркинга по посока към главната сграда. Изведнъж забеляза пред себе си привлекателна млада жена с куфарче. Косата й бе много руса и падаше на плавни вълни по крехките й рамене. Краката й чевръсто се движеха — бързаше за работа, но някъде нагоре в дългите й бедра се криеше нещо чувствено. Рой я догони, за да й държи вратата.

Тя му кимна в знак на благодарност. Той я позна — беше новата от отдела по маркетинг. Отблизо изглеждаше много млада, като ученичка. В нея имаше нещо свежо и мило, което сякаш не подхождаше на тая обстановка.

Тя не го заговори. Той тръгна след нея към асансьорите и отново се загледа в стройните й, момичешки крака и в заоблените бедра под полата й. Влезе в асансьора заедно с нея. Ухаеше му на нещо фино и естествено, не на парфюм. Стегнатите й младежки гърди нежно се открояваха под блузката.

След тази втора среща Рой на три-четири пъти се сещаше за нея, после я забрави. Късно вечерта, когато си беше легнал, се улови, че мисли за нея точно преди да заспи. После му се стори, че я е сънувал, въпреки че не можеше да се сети точно как.

Но почти съзнателно не отиваше в отдела по маркетинг.

На следната неделя се състоя служебният излет. Рой както обикновено бе там, играеше на топка и се поздравяваше с колегите си и семействата им.

Една група по-млади колеги играеха фризби на поляната в парка. Сред тях се открояваше млада жена по шорти и фланелка с презрамки. Отдавна не беше виждал по-изящно тяло от нейното. Тънките й китки и глезени, стройният й врат, гърбът, ханшът й бяха като на девойче. Играеше с приятелите си и прелестно се усмихваше.

Когато свършиха, тя мина близо до него. Беше момичето от отдела по маркетинг — Джил Флеминг. През изминалата седмица си направи труда да провери името й в служебния указател.

— Здравейте! — обади се той.

— Здравейте! — отвърна тя с мила усмивка. Държеше се любезно, но не и фамилиарно. Не даваше вид, че го е познала.

След този ден той започна да мисли за нея. В образа, за който си спомняше, по шорти, имаше нещо непристойно невинно. Пред очите му непрестанно изникваха буйната червеникава коса, разлюшкана по раменете й, когато мяташе фризбито, стройните забързани крака, когато тичаше, за да го хване.

Тя изглеждаше като богиня на младостта сред другите жени. С гримираните си лица, с баналните си физиономии, с дебелите си крака и провисналите си бузи те бяха несравнимо тежки и тромави до тази фина и въздушна фея.

В понеделника след излета Рой си намери повод да слезе до отдела по маркетинг. Заговори с началник-отдела за някои подробности, свързани с текущата работа, но през цялото време се опитваше да гледа към Джил. Тя работеше на бюрото си, сведена над някакви папки, и не погледна към него. Косата й падаше напред по раменете. Нещо в усърдната й стойка, в бистрите сини очи с дългите, сведени мигли, му се струваше покъртително невинно.

Докато слушаше дърдоренето на началник-отдела и поглеждаше крадешком към новото момиче, чийто образ в шорти и презрамки не излизаше от съзнанието му, Рой изведнъж реши какво да прави.

Същия ден следобед я изчака след работа и я спря на коридора.

— Струва ми се, че не се познаваме с вас — започна. — Аз съм Рой Инглиш. Нед ми каза за вас онзи ден, когато бях в отдела. Добре дошла в компанията.

— Благодаря — усмихна се тя. Гласът й бе естествен и мелодичен. — Приятно ми е да се запознаем.

Рой реши, че е чувала за него и се страхува. Всички в компанията се страхуваха от Рой Инглиш. И все пак му струваше много да превъзмогне обичайната си надменност и да я покани на среща.

— Какво ще кажете да вечеряме някога заедно? Бих искал да ви опозная по-добре.

Изрече обичайната фраза бързо, сякаш искаше да приключи, преди да се е изпарила смелостта му. Докато говореше, я гледаше в лицето. Очите им се срещнаха:

— Не, благодаря — отвърна тя. — Все пак много ви благодаря за поканата. Радвам се, че се запознахме.

И живо се обърна и се отдалечи.

Рой остана като замаян не толкова от отказа, колкото от тембъра на гласа й и погледа. В гласа й се чувстваше непоколебимост, съчетана с моминска игривост и всичко това неудържимо се наслагваше върху бленувания образ. В очите й имаше кристална прямота и чувство за достойнство. Беше млада, невинна и силна. Отказа му като възпитано момиче, научено от майка си как да отблъсква хищните мъже. А сега вървеше към асансьора и тези тънки глезени, тези изящни крака стрелкаха изпод полата смъртоносните си удари и се забиваха в сърцето му.

Докато вратата се затваряше, тя се обърна и големите сини очи го погледнаха отново, съвсем равнодушно.

Нямаше я.

Рой Инглиш стоеше като поразен от гръм.

След седмица я покани отново. Точно в деня след важното директорско съвещание, когато трябваше да изнася доклад върху реорганизацията на високо ниво, проведена под негово ръководство. Този ден снимката му беше на фирменото циркулярно писмо. Той знаеше, че Джил Флеминг, както и всички останали, не може да не е чула за него през тази седмица.

Успя да направи така, че да се срещнат на паркинга след работа.

— Здравейте отново! — каза.

— Здравейте.

Гледаше го със същото небрежно изражение. В очите й имаше нещо мило, но предназначено за другите, за нея самата — не за Рой Инглиш. Чувството, че в нея съществува цял един друг живот, пълен с усмивки, обич, може би смях, живот, от който го държаха настрана, изпълваше Рой със странен копнеж.

— Надявам се, че онзи ден не съм създал погрешно впечатление у вас — продължи той. — Просто исках…

— Съвсем не — отвърна тя. — Аз просто смятам, че работата и удоволствията не бива да се смесват.

— Тогава нека бъде делова вечеря! Няма да ви питам нищо лично. Ще говорим само за пазари! — опита се да се усмихне чаровно той.

— Много съм поласкана, но не мога да приема.

И отново му обърна гръб и се отдалечи. Непоколебимата й воля не го допускаше близо до нея, а същевременно красивото й младо тяло сякаш му се усмихваше.

Рой се прибра вкъщи и изпи две силни мартинита. Поне от петнайсет години насам никой не го беше отрязвал така. Властта и положението му принуждаваха дори жените, които не го харесваха, да се отнасят с уважение към него.

Питието го изпълни с някаква смесица от сексуално желание и омраза. Той се обади на една от двете си приятелки, определи й среща в един мотел и се отдаде на груб, неудовлетворителен секс.

— Днес си като разярен тигър — каза му тя, възпламенена от страстта му. — Какво ти става?

Нямаше как да й каже истината. Бе прекалено унизително за него.

В продължение на нови десет дни той премисля положението си. Чудеше се дали причината да се пречупи пред това мило момиче не бе задънената улица, в която се намираше животът му, или тя чисто и просто го съблазняваше с прямотата си. А може би с отказите си? Сигурно всички тези предизвикателства, изпречени на пътя му, разпалваха кръвта му.

Но когато се мъчеше да си обясни всичко свързано с нея, пред очите му изникваха единствено нежното й тяло, малките гърди, заобленият ханш, красивите стройни бедра, криещи се под полата й и водещи до чудното тайнствено място, което му бе забранено.

Рой Инглиш не беше на себе си. Никоя жена не беше поглъщала мислите му от години насам — може би от времето, когато ухажваше жена си. Жените значеха много малко за него — просто плът за задоволяване на мъжката му похот.

Но сърцето му се бе събудило за младата Джил Флеминг. И заедно със сърцето му се бе събудило някакво желание, което той не можеше нито да разбере, нито да контролира. Противно на онова, което му диктуваше разумът, той се запъти към отдела й, за да й предложи за трети път да излязат заедно.

Когато го видяха, останалите в стаята както обикновено се засвиваха от страх. Само Джил го посрещна мило.

— Радвам се, че ви виждам. Какво ви носи насам?

— Бих искал да поговорим за момент.

И той я изведе в коридора.

— Все си мисля за това, което ми казахте. Разбирам позицията ви. И смятам, че сте права. Но аз трябва да знам: на мен ли отказвахте или на началника си?

Тя сякаш се замисли.

— Смятам, че се изразих ясно миналата седмица.

— Слушайте! — настоя той. — Нека просто излезем веднъж на вечеря. Не ви карам да се компрометирате по някакъв начин. Харесвам ви. Обожавам ви. Не може ли просто да вечеряме заедно?

Тя дълго го гледа с непроницаемите си очи. После каза:

— Не, благодаря.

Очите й бляскаха като скъпоценни камъни на флуоресцентното осветление. Лицето й сякаш бе побледняло. Нещо в него рухна. Едва се сдържаше да не я разцелува насред коридора.

— Моля ви! — Думите го нараниха повече от всичко, което бе казвал на жена от години насам. Собствената му слабост го поразяваше.

Тя погледна към вратата на стаята си.

— Трябва да тръгвам. Наистина съм много поласкана. Довиждане.

Тръгна си странишком край стената, сякаш за да избегне застрашителното му присъствие. Тялото й му се струваше още по-крехко. Напомняше му на клакьорка от спортно състезание, на скаутка, на нечия дъщеря, на Питър Пан от женски род — изпълнена с непорочна сексуалност и свежа като пролетта.

И докато я гледаше как се отдалечава от него, Рой имаше чувството, че заедно с нея му се изплъзва нещо скъпоценно, без което не може да продължи да живее.

След третия отказ Рой не я покани повече. Гордостта не му го позволяваше. Ала не спираше да мисли за нея. Умствено предъвкваше няколкото думи, които му бе казвала, а очите й и тялото й не излизаха от главата му.

Нещо в нея го връщаше към юношеските години, когато неопитността му го караше да мечтае за момичетата почти целомъдрено. В ония дни си позволяваше да мисли за полите им, за меките им чанти, за голите ръце, които се криеха под ръкавите на блузките им. Тогава сякаш този чист, външен образ на момичетата го влудяваше повече, отколкото пикантните фантазии за тайните части от телата им.

В ония времена младежкият интерес все още надделяваше над знанието, а тайнствеността на другия пол не бе помрачена от опита, набран с възрастта. Тогава той можеше да покани някоя приятелка на среща, да съзерцава усмихнатото й лице на предната седалка на колата си и да предвкусва удоволствието, че след малко ще я целуне или ще се опита да я целуне. В ония дни за него момичетата бяха обкръжени с някакъв ореол, създаден от собствената му младост и от пламенно-романтичните му мечти. Това ги правеше приказни. По-късно, когато жените започнаха да му отдават телата си тъй делнично, обикновено очаквайки в отговор някаква облага, тази приказност на женствеността се стопи.

Нощем Рой лежеше разсъблечен в леглото, изпълнен с образа на Джил, и размишляваше за младежката страст, която тя разпалваше в него. Определено вече не можеше да спи и губеше апетит. „Точно като влюбен юноша“ — казваше си с горчива забава.

Но той нямаше да се остави на тези чувства. Затова се мъчеше да ги потисне. Опитваше се да мисли за нея само служебно. Уреди си разговор с прекия й началник, без да му показва, че се интересува специално от нея. Успя да го накара да повярва, че проверява работата на Роджър Фелън като началник на Личен състав.

Прекият началник, който се казваше Нед Джойнър, му съобщи с известна гордост, че Джил е идеалната чиновничка. Тя не само че си вършеше работата, но и сама бе разрешила един труден пазарен проблем, свързан с фирмените пазари на Запад.

— Споменах й за него, но изобщо не съм й го възлагал — каза Нед. — Две седмици по-късно тя ми каза, че работела по въпроса през свободното си време и дори ми показа как го е разрешила. Всичко беше прегледно разчертано и подкрепено с цифри. Показах го на момчетата от горе и те веднага го приложиха — добави той с усмивка. — Дойде ни много добре, особено на нашия отдел! О, Джил е незаменима! Няма две мнения!

Рой го изслуша с интерес, но без да се зарадва. Той тайно се надяваше, че Джил Флеминг си има проблеми в работата или че поне не я бива особено. Надяваше се, че ще може някак си да я сплаши с конкуренцията в отдела и с несигурността на собствената й работа. Не смяташе, че по този начин упражнява тормоз над своя подчинена от позициите на полово неравенство — просто за него това бе последна възможност да я накара да омекне.

Но сега си даваше сметка, че и в работата, както и в личния си живот тя бе също тъй непоколебима и самоуверена. Можеше напълно основателно да се гордее с работата си, която съответстваше на твърдия й характер. С други думи, притежаваше всичко необходимо, за да бъде неуязвима и за властта, и за ласкателствата на Рой.

Рой премисля всички тези неща в продължение на нови две седмици. Това бяха две от най-мъчителните седмици през целия му живот. Никога не се бе стремил към нещо така отчаяно, както към това момиче. А тя не го искаше — това бе несъмнено — дори може би го мразеше.

Рой се разкъсваше отвътре и се бореше с ужасен демон, какъвто никога преди не беше срещал.

Каменното сърце, извело го дотук в живота, го изоставяше в критичен момент.

11

Чикаго

Лесли се превърна в местна звезда в „Огълви, Торп и Оуънс“.

От момента на триумфалния и изненадващ удар, нанесен с проекта й за „Орора Лайфстайлс“, всички на новото й работно място я гледаха като някакво чудо.

Успехът й донесе повишение в длъжност — помощник-отговорник по поръчките, порядъчно увеличение на заплатата и комбинация от уважение, завист и възхищение от страна на останалите административни рекламни деятели, които бяха изумени от творческото й виждане и инициативността й и същевременно раздразнени от младостта и красотата й.

Лесли с учудване и разочарование откри, че упоритият труд не й носи дружелюбно отношение от страна на останалите й колеги в администрацията. Повечето от по-възрастните се държаха доста студено и я отбягваха по коридорите на „Огълви, Торп“. Някои се отнасяха с нея с неприкрито снизхождение и само един-двама си направиха труда да я поздравят за успеха.

Някои от по-младите мъже започнаха да я канят на срещи. Тя прие няколко покани, но с погнуса откри, че изблиците им на възхищение от административните й способности водеха неизбежно до несръчни борби за надмощие от най-долен тип. Когато се убеди в това, тя твърдо реши да избягва каквито и да било контакти с колегите си извън работа. Случилото се по-скоро я забавляваше, отколкото да я наранява, но под приветливото й приятелско поведение започна да се крие непрестанно растяща самота.

Сега тя работеше по десет-дванайсет часа на ден. При всеки нов успех й възлагаха някоя нова поръчка. Компанията, силно впечатлена от способностите й, се опитваше да измъкне колкото може повече от нея и вероятно я предизвикваше да покаже и останалите си скрити заложби.

Понякога Лесли се изкушаваше да откаже извънредната работа и да протестира в лицето на Бъд Оуънс за това, че си позволява да я натоварва толкова. Но някак си подсъзнателно чувстваше, че Бъд само чака подобно оплакване от нейна страна. Затова тя умишлено мълчеше, работеше още по-упорито и носеше на агенцията успех след успех. Въпреки хладното отношение на големите началници, славата й на най-способната в „Огълви, Торп“ нарастваше с всеки изминал месец.

През тези първи месеци на усилена работа тя успя само веднъж да се върне вкъщи, за да види баща си, и то едва за един уикенд. Почивката и близостта с него й бяха приятни, но вече я обземаше особеното чувство, че миналото й някак постепенно избледнява и става по-маловажно за нея. Сякаш времето и собственото й развитие я отделяха от родния й град. Семейните приятели и съседите, с които се срещаше, й се струваха някак провинциални и потънали в ежедневието си, откъснати от външния действен и пълен с предизвикателства свят, на който тя сега принадлежеше.

Баща й виждаше това и ласкаво създаваше условия за нов тип отношения между тях, в които Лесли можеше да се чувства все по-независима и същевременно да продължава да разчита на подкрепата му. Даваше си сметка, че сега тя е много по-космополитна личност от него. Постиженията й вече далеч надминаваха всичко, което той бе направил или мечтал да направи в живота си. Но тя все още се нуждаеше от любов и разбиране и той инстинктивно й ги даваше. И така, двамата се опитаха да извлекат колкото могат повече от краткото си време заедно, а тя продължи да му телефонира от Чикаго поне веднъж седмично, като пълнеше ушите му с новини от работата си и му показваше, че цялото й минало, с всичките му радости и болки, е свързано с него.

Лесли се крепеше на ръба между миналото и бъдещето си. Упоритият й труд я водеше напред, към нови предизвикателства и нови победи. Това бе странно състояние, понеже самоличността й оставаше някъде назад. Ако не бяха енергията и интелектът, които й позволяваха да се справя с лекота с множеството нови и заплетени задачи, които й поставяха, тя щеше да се чувства опасно объркана. Затова поне за момента Лесли изцяло се бе отдала на работата си и чувството й за собствено „аз“ бе неразделно от служебните й постижения.

През един напрегнат понеделник в началото на октомври Лесли се бореше с необичайно натоварената си програма. Беше се срещнала сутринта с нов клиент и тъкмо излизаше с Бъд Оуънс и двама други големци от делови обяд, по време на който трябваше да представя сложна и скъпа рекламна кампания. Вече й ставаше ясно, че до късно вечерта ще трябва да работи над художественото оформление, което не бе успяла да довърши предната нощ. Седмицата се открояваше като доста тежка.

Тя бързаше към асансьора, погълната от мисли за предстоящия следобед, и неусетно се блъсна в някой, който тъкмо излизаше от него. Усети остра болка в челото. Куфарчето й падна на пода и се отвори. От него във всички посоки се разпръснаха бележки, планове и скици.

— Ужасно съжалявам! — разнесе се плътен мъжки глас. — Ударихте ли се?

Тя опипа челото си. Мястото я болеше, но явно нямаше нищо сериозно.

Мъжът вече се навеждаше, за да й помогне да събере разхвърляните книжа. Тя заподрежда набързо материалите си и не забеляза кога вратата на асансьора се затвори.

— Аз бях виновен — каза той. — Не гледах накъде вървя.

— Не, аз бях виновна — твърдо го поправи Лесли. — Бях закъсняла от обед и бързах. Много извинявайте…

Изправиха се почти едновременно. Ръцете им бяха пълни с книжа и скици. Мъжът бе висок, облечен в тъмен костюм. Лесли забеляза най-напред очите му. Бяха тъмни и много красиви. Гледаха я загрижено и с лека нотка на забава.

Следващото нещо, което забеляза, бе червенината на брадата му — там, където се бяха сблъскали. Слава богу, нямаше кръв, но ударът в челото й явно си го биваше.

После около проницателните очи и червенината добиха форма и останалите му черти. Веждите му бяха тъмни и леко закачливи, бузите — загорели, долната челюст — квадратна, вратът — много як. Беше висок поне метър и осемдесети пет и доста едър. Усмихваше й се с нескрито възхищение.

— Невъзможно е да сте виновна вие! Имате вид на дама, която е у дома си и знае къде отива. А аз тук съм чужденец.

Лесли не отвърна. Очите му я галеха някак прекалено вещо. Това й се стори доста самонадеяно, затова не отвърна на усмивката му.

— Е, след като установихме това, смятам, че мога да ви попитам за някои указания. Опитвам се да намеря стаята на Остин Бейли, но досега нямам много късмет.

— Остин Бейли? — повтори Лесли. — Той е във финансов отдел. Последният етаж, на края на коридора. Не съм сигурна в номера на стаята…

— Това ми е достатъчно — отвърна непознатият. — Благодаря ви. И извинявайте за злополуката.

— Да… извинявайте… — Лесли нетърпеливо натискаше копчето на асансьора. Искаше да се махне оттук и да си върши работата.

Докато чакаха асансьора, и двамата мълчаха. Лесли бързо пъхаше материалите в куфарчето си. Чувстваше как непознатият я оглежда със същото забавно пламъче в очите. Чувстваше се неудобно и с нетърпение очакваше да дойде асансьорът.

— Сигурна ли сте, че ви няма нищо? — попита той, очевидно доволен от принудителния им престой заедно.

— Да! — отвърна Лесли. — А вие?

— Както си бях и преди — каза той.

Най-после асансьорът пристигна и от него излязоха забързано пет-шест души. Лесли и непознатият влязоха. Лесли се протегна, за да натисне копчето на своя етаж, но неговата ръка я изпревари и за миг пръстите им се докоснаха.

— На кой етаж сте вие? — попита той и натисна „шести“ за себе си.

— Четвърти — отвърна тя. Още усещаше парването от докосването на ръката му.

Асансьорът сякаш пълзеше нагоре. Когато стигна до четвъртия етаж, Лесли погледна безизразно към непознатия и тръгна бързо към стаята си.



Следобедната среща се оказа по-трудна, отколкото Лесли предполагаше. Клиентът — производител на полуготови храни, категорично отказваше рекламната кампания, над която Лесли толкова се бе мъчила през последния месец, въпреки че на първата среща подкрепяше възторжено идеята й. Възраженията му бяха почти безсмислени и Лесли не можеше да разбере какви промени в концепцията очаква от нея.

Срещата приключи след множество безплодни спорове. Лесли вече се чувстваше изморена и с нетърпение чакаше да се върне вкъщи и да вземе топла вана, преди да продължи с недовършения проект. Искаше й се да е петък. Оставащите до края на седмицата дни заплашително я дебнеха като минно поле, пълно с неизвестност.

Тя тръгна с асансьора надолу, натоварена с куфарчето си и с две дебели папки. Когато вратите се отвориха на партера, тръгна бързо да излиза и се блъсна в някого. Когато го видя, на лицето й се изписа смущение.

— Пак се срещнахме.

В коридора стоеше непознатият от обедната почивка и й се усмихваше. За свой най-голям ужас тя забеляза, че на брадата му — точно където го беше блъснала с чело, имаше лека превръзка.

— О… да — отвърна, опитвайки се да си наложи същия израз на хладно безразличие както преди. Но когато погледна красивото му лице, изведнъж си даде сметка, че целия следобед неволно се е сещала за него. Мъчеше се да мисли за работата си, но тъмните очи на непознатия я следваха изпитателно през всичкото време.

— Все още ли сте добре? — попита я той. — Не ви ли се вие свят от удара?

Тя поклати глава.

— След като съдбата е решила да ни сблъсква — започна той, — поне да знаем с кого се сблъскваме. Аз се казвам Тони Доранс. Районен директор по продажбите в „Прайс Дейвис“, Атланта. Приятно ми е да се запознаем.

— Лесли Чембърлейн — каза тя. — Работя тук като отговорник по поръчките.

— Радвам се, че се запознахме, Лесли.

Двамата замълчаха. Служещите от „Огълви, Торп“ минаваха край тях и се отправяха към паркинга. Лесли се чувстваше като парализирана от настойчивия поглед на непознатия. Черните му очи я хипнотизираха. Смееха се, но в тях имаше и друго — нещо ужасно вещо и свойско, което я изучаваше цялата. Искаше да избяга от него, но нещо я караше да стои като закована. Обля я вълна от умора. Дори не можеше да превъзмогне този поглед, който ги свързваше в едно.

— Е, след като на практика два пъти ви раних, смятам, че не можем повече да се борим със съдбата. Трябвало е да се срещнем — нека го направим на приятелска основа. Ще вечеряте ли с мен?

Лесли отново се опита да си наложи хладна усмивка, която някак не се получаваше.

— Няма да мога, заета съм. Но ви благодаря за поканата.

— И аз съм зает — каза той. — Трябва да вечерям с двама от колегите ви горе. Но няма да ми е трудно да им кажа, че съм се наранил на излизане от асансьора — той посочи към брадата си — и съм възпрепятстван. Вие с кого ще вечеряте?

Тя гледаше към превръзката като омагьосана. Значи тя бе направила това. Всъщност му бе причинила болка. Белегът от удареното някак странно контрастираше със загорялото му лице и го правеше още по-привлекателен.

— Аз… имам работа — каза тя. Не можеше да го излъже, както й се искаше. — Просто няма как.

— Работата не може ли да почака поне един час? — попита той. — Няма да ви отнеме много време.

— Не може — твърдо каза тя. — Но все пак ви благодаря за поканата.

— Нека поне ви изпратя до колата — настоя той.

Тя не знаеше как да се отърве от него и тръгна към паркинга. Той вървеше до нея, без да говори. Крачките му бяха два пъти по-големи от нейните. Тя се чувстваше малка и някак смешна от това, че трябва да го догонва.

Когато стигнаха до колата, мълчанието му вече я потискаше. Не знаеше как да се отърве от него.

— Фолксваген — отбеляза той, оглеждайки малката кола. — Добра е. Сигурно харчи малко.

Тя държеше ключа си в ръка. Преди да го пъхне в ключалката, се обърна към него и каза:

— Знаете ли, господин… как беше името ви?

— Доранс — каза той. — Може да ме наричате Тони.

— Знаете ли, господин Доранс, много сте мил, че ме изпратихте до колата, освен това много съжалявам за това, че ви ударих брадата. Но ако нямате нищо против, аз трябва да тръгвам. Не може ли просто да си кажем довиждане?

Говореше твърдо, но в гласа й се долавяха умолителни нотки, които не му убягнаха.

— Не мога просто така да ви пусна — каза той. — Как да го направя! Толкова сте сладка…

Лесли не очакваше това. Погледът му се беше променил. Беше открит и ласкав и някак тъжен.

— Не ме напускайте така изведнъж! — каза той. — Така неочаквано ви срещнах! Сякаш от днес светът стана друг за мен! Какво ще правя, ако избягате като Пепеляшка?

Тя мълчеше.

— Не идвам често тук — продължи той. — Този път се случи така, понеже човекът, който идва обикновено, е болен. Просто правя услуга на шефа. Може да минат месеци, преди да дойда отново.

Изглеждаше покрусен.

— Не ме осъждайте да се върна вкъщи сам и три месеца да мисля за вас всяка нощ, без дори да си спомням усмивката ви!

Тя продължаваше да мълчи.

— Само за вечеря? — замоли се той. — За един час. Този час ще ми стигне за дълго, Лесли!

Тя го погледна. Името й, произнесено от него, звучеше толкова гальовно, че дори смелостта му не й се струваше вече толкова неуместна.

— Моля ви! — настояваше той.

— Добре! — отстъпи най-после тя с въздишка. — Но само за един час. Наистина имам да работя.

— Разбира се! — усмихна се той и я поведе към колата си.

Заведе я в един тих ресторант в Линкълн Парк, където спокойното сервиране съвсем не обещаваше вечерята да свърши за един час.

А Лесли и без това някак си не искаше да свършва. Понеже по време на тази вечеря й се случи нещо съвсем ново и непознато.

Тони Доранс говореше за себе си без затруднение. Произхождаше от бедно семейство, досущ като това на Лесли, но се беше развил другояче. Докато Лесли бе сдържана и предпазлива, той бе весел и дръзко самоуверен. Тези черти се проявяваха във всяка негова дума, във всяка постъпка. Беше забравил за миналото си, следвал, а после заемал поредица от постове, преди да стане отговорен административен началник в „Прайс Дейвис“, една от най-известните фирми за комуникации в страната. Каза й, че го готвели за заместник-генерален директор по маркетинг, но не му харесвала идеята да седи закован зад бюрото. Сега пътувал из целия свят и това страшно му допадало.

— Не съм роден за събрания на дирекционни съвети и фирмен живот. Искам да си върша работата и да си живея живота както си знам!

— Разбирам ви много добре — кимна Лесли.

Той я слушаше с особено внимание и не я изпускаше от очи, когато тя накратко му разказа за упорития си труд по време на следването, за интервюто с Бъд Оуънс и ударът с „Орора Лайфстайлс“, донесъл й сегашната високоотговорна работа.

— Това е необикновено интересно! — възкликна Тони Доранс. — Не ти е било леко, и емоционално, и материално. Но си успяла да преодолееш всичко. Ти си истински борец. Започвам да се чувствам неловко в присъствието на такъв сериозен човек като теб! — усмихна се той добродушно.

— Напротив — каза Лесли, която подозираше, че под необузданата външност на Тони Доранс се крие дълбоко сериозна личност.

— Вижда се, че уважавате себе си — поде отново той. — Не оставяте другите да ви се бъркат.

Тя не отвърна. Знаеше, че е прав.

— И дълбоко в себе си сте търпелива — продължаваше той.

— Не се задоволявате с второкачествени неща. Чакате да се случи нещо истинско.

Думите му се струваха странни на Лесли. Питаше се дали зад ласкателствата му се крие някакъв умисъл.

— Но междувременно се чувствате самотна. Подбирате приятелите си внимателно. Толкова внимателно, сигурен съм в това, че нямате много приятели.

Тя мълчеше. Беше отгатнал много точно. Наистина единственият й неуспех, откакто работеше, бе в липсата на хора около нея. Не само че нямаше любов, нямаше дори и близки приятели. Работата отнемаше цялото й време, всичката й енергия.

— А вие? — отклони въпроса му тя.

— О, аз имам много приятели. Безброй. Аз съм голям колекционер на приятели. Но нито един от тях не ми е близък. Това е нормално за човек като мен. С колкото повече хора се познаваш, толкова по-самотен се чувстваш.

Дълго седяха, без да проговорят. Лесли въртеше винената чаша в ръката си. Чувстваше погледа му и не знаеше какво да каже.

Тони пръв наруши мълчанието.

— Вие сте изключително красива.

Тя почервеня.

— Благодаря за комплимента! След днешния ужасен ден се чувствам толкова мръсна и раздърпана!

— Нямам предвид това. Не е лицето ви, въпреки че е много красиво. Нито пък тялото ви, въпреки че то също е невероятно. Говоря за очите ви. За начина, по който се държите. Толкова сте необикновена! Веднага го забелязах, още там, пред асансьора! — Той се засмя и добави: — В краткия миг, преди да ми разцепите брадата!

Лесли мълчеше. Казваше си, че Тони Доранс е определено най-красивият мъж, който е виждала в живота си. И красотата му се криеше не само в загорялото, изсечено лице или в силното му тяло. В него имаше нещо диво и сдържано, съчетано с дълбоко вътрешно самообладание, каквото на нея винаги й липсваше. Защо да го отрича, всичко това го правеше много привлекателен и секси.

В този момент Лесли се почувства слаба. Искаше колкото може по-скоро да си тръгне оттук, далеч от него.

А същевременно й се искаше вечерта никога да не свършва.

— Вижте колко е часът — обади се той. — Пресрочихме определеното време. Това означава ли, че каляската ще се превърне в тиква?

— Това означава, че трябва да тръгвам — усмихна се Лесли.

— Благодаря за вечерята и за приятния разговор.

Той мълчаливо я отведе до колата и я откара обратно на паркинга пред „Огълви Торп“. Отвори й вратата и я изчака в тъмното да извади ключовете си.

— Тази вечер трябва да си замина. Дълго време няма да имам път насам, поне официално. Но другия четвъртък ще летя за Денвър, имам една конференция. — Той се протегна и хвана ръката й, сякаш за да си вземе сбогом, но я задържа нежно в своята. — Бих могъл на връщане в петък вечерта да се отбия тук. Какво ще кажеш?

Тя го погледна. Очите й бяха объркани. Той се усмихна, докосна брадичката й и преди тя да е успяла да го спре, придърпа главата й към себе си.

Целувката му премахна в нея някаква преграда, за чието съществувание тя дори не подозираше. Никой никога не я беше целувал така. Чувстваше се размекната, без никаква воля, умът й се замъгляваше и по цялото й тяло се разнасяха мощни вълни. Ръцете й, движени от някаква вътрешна сила, обгръщаха раменете му, после врата му. Тялото й самичко му изпращаше чувствени послания, а мисълта й оставаше някъде далеч назад.

Той страстно, но сдържано я притискаше в обятията си. Точно тази сдържаност, овладяла пламенното му желание, я влудяваше повече от всичко. Той явно се познаваше много по-добре, отколкото Лесли познаваше себе си.

Целувката им продължи дълго, после двамата бавно се разделиха. Тя още чувстваше устните му — като еликсир. Ръцете й още обвиваха врата му.

— Искаш ли да се срещнем пак тук? — попита той. — Така ще имам чувството, че седмицата, която е пред нас, изобщо не е съществувала. Все едно, че изобщо не сме се разделяли. Искаш ли?

Още замаяна в обятията му и неспособна да скрие огънчето на желанието в очите си, Лесли кимна.

— В пет часа, става ли? Веднага след работа?

— В шест часа — поклати глава с усмивка тя и докосна превързаната му брада. — Аз работя до късно.

— Добре тогава, шест часа.

Той й отвори вратата на колата. Тя влезе, запали двигателя и отвори прозореца.

— Лесли, ще ми липсваш.

И се наведе да я целуне отново. Тя усети ръката му на бузата си. В устата й бе езикът му, силен и близък. Пръстите й трепереха на волана.

Тя потегли. Той стоеше зад нея и се сливаше с мрака, само сянката му продължи да се откроява на светлината на паркинга. Лицето му не се виждаше. Останаха й само високият му силует и споменът за усмивката му.

Лесли затвори прозореца. Вече знаеше, че следния петък ще бъде негова.

Знаеше и още нещо: че той ще й бъде първият.

12

Детройт

Рой Инглиш беше в плачевно състояние.

От шест седмици живееше, без да вижда Джил Флеминг.

През тези дълги седмици мечтите му за нея достигнаха до мъчителен етап, който по всичко приличаше на влюбване. Той изгуби съня си. По цели нощи лежеше буден и мислеше за Джил. Не хапваше нищо и дори започна да слабее. Чувстваше се изцяло погълнат от нея и това го погубваше.

Освен това знаеше, че тя не дава пукната пара за него. С всеки изминал ден това все повече и повече го тормозеше, сякаш нещо го ядеше отвътре и не му даваше мира.

В самотните си терзания на пренебрегнат влюбен той мина през всички кръгове на ада. Най-напред започна да пише на Джил писъмца с намерение да й ги изпрати по служебната поща. После, когато ги препрочиташе, се ужасяваше от сърцераздирателните си вопли и ги накъсваше на парченца.

Обмисляше всевъзможни начини, за да се доближи до нея — да й изпраща цветя, бонбони, писма или подаръци. После един по един отхвърляше всички планове, понеже му се струваше, че ще изглежда прекалено слабоволев. Но не успяваше да се пребори с ужасния копнеж, който бе в основата на всичко.

Непрекъснато вдигаше телефона, за да й се обади, после оставяше слушалката. Всъщност на два пъти набра номера и я изчака да каже „Ало?“, след което отчаяно затвори, почти сигурен, че е разбрала кой се обажда.

Стигна дотам, че дори помисли да използва служебната си власт, за да я принуди да се държи добре с него. Щеше с две думи да й намекне, че студенината й може да й коства работата.

Но да диктува на една жена от позицията на силата, бе под достойнството на Рой. С това си служеха мръсниците, които го изпълваха с презрение. Винаги бе смятал, че един мъж трябва да има достатъчно козове, за да привлича жените.

Накрая се примири и влезе в ролята на зарязан мъжкар. Вършеше ежедневната си работа вяло, без никаква енергия. Гледаше в огледалото умислените си очи и се опитваше да забрави мъката. Престана да се вижда с двете си приятелки. Нямаше никакво желание за секс. Вършеше всичко както му дойде, в очакване дойдат по-добри дни. Отбягваше не само отдела по маркетинг, но и повечето шумни коридори в „Континентал“, понеже не можеше да понесе мисълта, че някъде ще срещне Джил Флеминг и тя ще му напомни за отчаянието му.

Тогава тя сама дойде при него.

Този ден той говореше по телефона с един от районните директори и драскаше нещо в бележника на бюрото си. Тогава най-неочаквано я видя как влиза в приемната. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Той помоли събеседника си да почака и се наведе напред, за да я вижда по-добре през вратата.

Джил даде нещо на секретарката му и се обърна, за да си тръгне. Тогава видя Рой през отворената врата и небрежно му махна.

Рой вдигна слушалката и забеляза, че ръката му трепери.

— Лони, ще те потърся лак след пет минути.

После затвори, подаде глава през вратата в приемната и повика секретарката.

— Нещо важно ли беше?

— Моля, сър?

— Момичето, което току-що си тръгна — повтори той. — Какво искаше?

— Момичето ли? — секретарката го гледаше изумено.

Рой почувства, че кръвното му се вдига. Вече се готвеше да потрети въпроса си.

— О, онова момиче! — сети се секретарката. — Просто ми донесе едно наше писмо, което погрешка отишло при тях.

— Така ли! — въздъхна Рой.

Върна се в кабинета си и затвори вратата. Секретарката щеше да вземе любопитството му за обичайна придирчивост, с каквато той винаги се отнасяше и към най-малките подробности от работата си. Беше напълно в реда на нещата Рой да задава въпроси, когато види някой непознат в канцеларията си.

Рой седеше на бюрото като на тръни. Вълнуваше се като ученик и беше на седмото небе, че Джил най-после е забелязала съществуването му. Ами че тя му се усмихна! Дори му махна с ръка!

Сигурно появата й означаваше нещо. Сигурно по този начин тя му даваше последна възможност.

Той трябваше да се възползва от тази възможност.

На следния ден направи така, че да се срещнат в обедната почивка и я попита дали може да седне на нейната маса.

— Разбира се! — усмихна се тя.

Той събра кураж и я заговори. Попита как върви работата в отдела й. Тя приветливо забърбори — за маркетинг, за шефа си и разни други неща.

Рой каза, че е чул за плана й относно западните пазари. Тя любезно му благодари за проявения интерес. Бе поласкана и горда, че са приели плана й.

Рой заговори за себе си — за ролята си в компанията, за годините, прекарани в нея, за предната си компания. Джил му зададе един-два любезни въпроса и това го окуражи. Тогава й разказа за бившата си жена, за бездетния им живот. Опита се несръчно да й загатне, че не е от женените началници, които си търсят забавления, а по-скоро свободен и самотен мъж, който истински я харесва.

Накрая на обеда й каза:

— Благодаря, че ми позволихте да седна до вас. Доставихте ми голямо удоволствие.

Тя седеше с кафето си в ръка и го гледаше с непроницаемите си сини очи, които не бяха враждебни, но не го и окуражаваха.

— Все още ли не желаете да се срещате с мен? — запита той.

Усмивката й изчезна.

— Много сте ми симпатичен. Съжалявам, ако съм се държала грубо. Не съм искала да обиждам чувствата ви.

— Това значи ли, че ще дойдете на среща с мен? — попита Рой.

Тя пак се засмя и поклати глава.

— Не. Но ми беше много приятно да си поговорим.

После стана и отривисто си тръгна.

Рой остана сам, съкрушен от самота. И все пак му се струваше, че положението му се е подобрило.

Хвана се като удавник за сламка за дребната отстъпка, която му беше направила. Започна да я пресреща в обедната почивка. Понякога тя не беше сама и нямаше как да отиде при нея. Наблюдаваше приятелките й с жаден поглед — сякаш самият факт, че се намират близо до нея, ги правеше привлекателни. После забравяше за тях. Мислеше само за Джил.

Друг път, когато тя бе сама, отиваше и сядаше до нея.

По време на тези обеди той не научаваше много за нея, но говореше все повече и повече за себе си. Разказа й за младостта си, за юношеските си идеали, за горчивината и самотата в света на бизнеса. Мъчеше се да я впечатли с чувствителността си, но се питаше дали това няма чисто и просто да й прозвучи като самосъжаление и да я отблъсне.

Тя го слушаше с внимание, дори със симпатия. Но никога не му позволи да прекрачи невидимата преграда, която ги делеше. Веднъж спомена между другото, че не се чувствала съвсем безопасно в квартала, където живеела. По улицата се навъртали подозрителни типове и мислела да се мести. Рой й посочи други, по-подходящи за нея квартали. Тя го изслуша с интерес, но му каза, че в момента била много заета с работа и не може да мисли за местене.

Рой обаче започна да мисли за това и една вечер се осмели да я проследи с колата. Наистина кварталът не беше от най-спокойните. Тя паркира на улицата пред блока си, който нямаше собствен паркинг. Той я изчака да влезе във входа и замечтано загледа прозореца, където светна лампа и сянката й се задвижи зад спуснатия транспарант.

После смутено затърка очи и си я запредставя как горе се съблича, как взима душ, как седи по пижама или по халат, дори как може би спи разсъблечена. Стори му се, че чува учестеното си дишане в тишината на колата. После му стана унизително и се прибра.

Опитваше се да стои далеч от нея, но не успяваше. Понякога, броени часове след като бяха обядвали най-приятелски, се улавяше, че я следи до вкъщи и седи в колата си пред блока й, изпълнен с отчаяние и любов. Струваше му се, че губи чувство за реалност, фактът, че се срещаше с нея, бе сложил край на опитите му да я забрави и тя повече от всякога обитаваше мислите му.

Казваше си, че това не може да продължава повече. Нямаше да издържи.

Тогава нещо се случи.

В една дъждовна понеделнишка вечер Рой може би за стотен път проследяваше Джил по пътя за дома й.

Както обикновено тя намери място за паркиране на по-малко от една пресечка от блока, излезе от колата и продължи по тротоара с куфарчето си в ръка.

Тогава неочаквано отнякъде изскочи мъж и я заговори. Рой веднага усети, че намеренията му не са приятелски. Тя явно се опитваше да се измъкне от него. Рой тихо излезе от колата. В този миг чу гласа й.

— Помощ!

Озова се до нея за по-малко от няколко секунди. Непознатият заплашително я притискаше към оградата. Държеше чантата й и се готвеше да я удари.

— Пусни я! — извика Рой и го сграбчи за рамото.

Мъжът се обърна неочаквано рязко. Рой се опита да го хване, но той извади някакво оръжие — Рой не успя да види какво — и силно го удари по скулата. Рой залитна и падна на тротоара.

Джил се наведе над него.

— Как сте?

— Успя ли да вземе чантата? — запита Рой.

— Не — отвърна тя. — Избяга. Елате с мен.

И го отведе със себе си вкъщи, където го накара да седне на дивана. По бузата му се стичаше кръв и мястото беше подуто от силния удар.

— Отивам за топла вода — каза тя.

Съблече мимоходом шлифера си и бързо излезе от стаята. Беше облечена в светла рокля от трико, под която ясно се очертаваше стройното й тяло. При движението косата й свободно падаше по раменете.

Докато я чакаше, той се огледа наоколо. Апартаментът беше малък, но подреден с вкус. Диванът беше мек и удобен, имаше люлеещ се стол, стереоуредба с плочи — мадригали, вокални композиции и ренесансова музика. На библиотеката имаше книги, между които няколко романа и специализирани наръчници по маркетинг. По стените вместо картини бяха окачени платнени пана. От всичко наоколо лъхаше домашен уют.

Джил се върна с вода и кърпа. Междувременно болката в бузата на Рой се бе усилила, но кръвотечението намаляваше.

— Ето — каза тихо тя и започна да почиства кръвта. Той я погледна безпомощно, замаян по-скоро от допира й, отколкото от раната си.

— Нали ви казах, че в този квартал става опасно — каза тя. — Трябваше отдавна да съм се преместила. Сега вече ще го сторя.

Рой не каза нищо. Неволно се усмихваше на невероятната й красота.

— Я ми кажете — започна тя изведнъж, — какво правехте тук?

Той дълго я гледа, преди да отговори.

— Следях ви.

Тя се намръщи. Имаше вид на ядосана.

— И друг път съм го правил — каза Рой безпомощно. — Започнах да ви следя, откакто за първи път обядвахме заедно. Понеже отказвахте да излизате с мен, исках някак да бъда близо до вас. Дори и по този начин.

Настъпи дълго, тягостно мълчание. По лицето й бе изписано нещо смесено между съжаление и упрек.

Той сви рамене. Суровите му черти се смекчиха от очарователна усмивка.

— Луд съм за вас — каза. — Не можех да устоя.

Сега тя го гледаше. Гледаше ударената му буза, красивото му лице и глупавото му изражение.

После се усмихна и каза:

— Предавам се.

И се наведе да го целуне.

13

Ню Йорк

Есента на 1971 г.

По ирония на съдбата проблемите на Джордан Лазаръс започнаха, когато той за първи път откри нещо голямо.

През петте години, последвали многомилионната му победа над Ребека Джармън и съпруга й, Джордан си бе извоювал собствено място под небето. Притежаваше корпорация от двайсетина компании, пръснати из Съединените щати и Канада — най-вече средно големи фирми за производство на канцеларско оборудване и стоки за бита. Джордан бе скромен в придобивките си, ала всяка една от новите му компании търпеше бурно развитие. В резултат на това корпорацията, наречена от него „Лазаръс Интърнешънъл Инк“ се превърна в национална, реализирайки продажби от над половин милиард долара, а личното богатство на Джордан нарастваше с милиони с всяка изминала година.

Джордан отдавна вече бе разрешил личните си и семейните финансови проблеми и бе на път да стане голям играч в света на бизнеса. Подхождаше консервативно към всички въпроси, свързани с кариерата си, избягваше да рискува с неизпитани методи и предпочиташе да гради империята си върху солидни основи и да я развива в здрави структури, гарантиращи бъдещ растеж.

Направи изключение само един-единствен път. В началото на 1967 година му хрумна да купи една компания в Охайо, занимавала се преди с животинска храна и прераснала в дребен производител на лекарства за добитък. За четири години Джордан успя да превърне западналата фирмичка в процъфтяваща фирма за ветеринарни лекарствени средства с добри печалби и блестящо бъдеще.

Всичко това можа да се осъществи благодарение на една личност на име Лио Камински — неугледен и раздърпан млад биохимик, който, след като прекъснал навремето доктората си по фармакология и впоследствие бил уволнен от друга голяма фирма за доставка на химикали, от четири години работеше в „Бакстър Фидс“ — така се казваше компанията.

Когато започна да ходи във фирмата, Джордан чуваше фантастични истории за невероятните методи на работа на Лио и за смелите му изобретения. Отиде да разгледа лабораторията му, в която цареше пълен хаос от клетки с животни, епруветки и колби със зловещи смески, и дори посети апартамента му, където миришеше още по-лошо и беше още по-разхвърляно, отколкото в лабораторията.

Аспирантурата на Лио била прекратена поради пълната му неспособност да доведе възложената работа до успешен край. Неизбежно се отклонявал от задачите си и следвал някакъв собствен път на развитие. Когато крайните резултати се окажели нулеви, това сякаш не го засягало. Освен това, когато научните му проекти получавали ниски оценки и когато най-после го изхвърлили от аспирантурата, нямал вид на много загрижен.

Лио бе кльощаво момче от Бронкс, носеше очила, притежаваше всевъзможни награди от научни състезания, беше набрал 800 точки на матурата по математика, нямаше никакви приятели от училище и нищо друго, освен науката не го интересуваше. Обичаше животните и им отдаваше цялата си душа. Но не разбираше хората. Отношенията му с тях бяха в по-голямата си част с плачевни резултати.

Генералният директор на „Бакстър Фидс“ го взел на работа, за да услужи на родителите му, с които го свързвало старо приятелство. Плащаше му ниска заплата и не очакваше нищо от него.

Тогава най-ненадейно Лио получи в лабораторни условия ваксина срещу една от най-опасните болести по добитъка. Лио беше специалист по имунната система на копитните и работеше по десетки проекти, но през последните две години не бе довел нито един от тях до краен етап. И сега изведнъж бе успял.

Точно в този момент Джордан Лазаръс купи „Бакстърс Фидс“, смени името на компанията на „Ветеринари Фарма Сютикалс“ и я превърна в малък, но бързо растящ филиал на „Лазаръс Интърнешънъл Инк“.

Джордан задържа Лио, повиши заплатата му и намери начин да го предразположи към себе си. След като Лио беше неспособен да довършва проектите си, Джордан започна да иска от него тъкмо това, което му харесваше — да следва естествения ход на въображението си, да се движи встрани от отъпканите пътища във фармакологията и да търси решения на научните загадки.

Двамата се сприятелиха. Джордан научи Лио да чисти, да яде както трябва и дори малко да спортува. Ходеха да тичат заедно. Джордан бе мечтаният началник за Лио. Оставяше го да се развива свободно. През определен период от време го канеше на вечеря и обсъждаха как върви работата. Наложи му се да понаучи някои неща, свързани с тайните на фармакологията, за да разбира за какво му говори Лио, но успя да се справи.

И така Джордан Лазаръс се остави на шестото си чувство и се сдоби с нов подчинен — ексцентрик. Колкото до Лио Камински, той пък се сдоби с първия истински приятел в живота си.

Това, на което Джордан отдавна се надяваше, стана през един прекрасен майски ден, две години след като бе купил компанията.

Лио неочаквано му съобщи важна новина.

— Успях да получа профилактично средство за сърдечни заболявания при добитъка. Не знам дали ти е известно, но удебеляването на артериите е една от основните причини за смъртността при говедата.

И Лио показа на Джордан спецификацията на новото си лекарство. Ставаше дума за ново химическо съединение на амини и неорганични соли, което оказваше радикално влияние върху абсорбцията на холестерол в кръвта. В правилна дозировка можеше не само да предпазва от сърдечни заболявания, но и да лекува вродена сърдечна недостатъчност при добитъка.

Джордан насърчи Лио да продължи да работи по проекта. Резултатите бяха много оптимистични. Лабораторните опити на Лио пожънаха невероятен успех. У животните, подложени на експеримента с новото лекарство, предразположението към развиване на сърдечни заболявания намаляваше с 90 % в сравнение с контролните групи, а при много от тях лекарството лекуваше сърдечни смущения в напреднала форма.

Месец по-късно Джордан зададе на Лио следния въпрос:

— Смяташ ли, че лекарството може да се прилага и при хора?

Лио го погледна смаяно. Никога не беше мислил за това.

— Не знам — отвърна замислено. — В обмяната на веществата има някои разлики. Съставът на холестерола в човешкия серум, специфичните свойства на анионния обмен… с неорганични соли… коефициентите на абсорбция…

И Лио отново се отнесе. Джордан не успяваше да следва потока на мисълта му. Но в замяна на това му каза, че му има безгранично доверие и му отпусна неограничени средства за експерименталната работа.

Не минаха и шест месеца, откакто Джордан бе изказал идеята си, и Лио го уведоми, че при подходящо приложение експерименталното лекарство може да служи за профилактично средство срещу високо кръвно налягане, удебеляване на артериите, мозъчен удар и сърдечна недостатъчност. Той изрече всичко това доста объркано, в някаква странна смесица от професионален жаргон и несвързани екзалтирани изречения, но Джордан го разбра.

— Лио, гордея се с теб — каза му. — Искам да продължиш да работиш с всички сили. От днес нататък ти давам картбланш за всичко, от което имаш нужда — и пари, и оборудване. Но искам да ми обещаеш нещо. Този проект трябва да остане в тайна между теб и мен. Никой друг не трябва да знае каква е крайната ни цел.

Вдъхновен от задачата да създаде нещо голямо в полза на приятеля си, Лио се хвърли да работи с невиждан ентусиазъм.

А Джордан Лазаръс стоеше неотлъчно до него и го подкрепяше. Ходеше в лабораторията поне веднъж седмично, понякога запретваше ръкави и му помагаше в самите опити. Отклони над два милиона долара от други компании и вложения и ги внесе в проекта на Лио.

И мислено пресмяташе милионите, дори милиардите, които би донесло, на която и да е компания патентоването на лекарство, способно да предотвратява сърдечни заболявания при хората.

Към края на първата година упорита работа проектът наистина даде невероятни резултати. Лио постигна изумително прецизен сравнителен анализ на кръвния състав при хора и добитък и бе на път да синтезира специална лекарствена формула, даваща възможност за идентични и дори още по-добри резултати при хора.

Джордан вложи цялата си душа в това начинание и надмина себе си във финансово отношение, като осигури на Лио всичко необходимо за научната му работа. Посвети голяма част от времето си на изучаването на всички правни и процедурни въпроси около подобна експериментална програма, включваща човешки същества. Предстоеше им много работа. Освен това случаят изискваше както експериментален контрол, така и строг правен контрол. Въпреки всичко, с малко късмет Джордан и Лио скоро щяха да могат да подадат заявка за патентоване на най-революционното лекарство за сърдечно болни от дигиталина насам.

Но преди още Джордан да стигне до вълнуващия финален етап на проекта, от най-неочаквана посока го връхлетяха неприятности.

Бяха изминали четири години от първата среща на Джордан с Лио Камински и почти две години, откакто Лио бе започнал работа по строго секретния проект. През един мразовит четвъртък в началото на ноември при Джордан дойдоха двама представители на „Консидайн Индъстрис“ — една от най-големите американски корпорации, с филиали в четирийсет страни из целия свят. Единият посетител беше адвокат, а другият — административен началник. И двамата бяха на средна възраст и имаха вид на преуспели хора.

— Имаме сведения, че научният ви отдел се занимава с нещо много интересно — започна администраторът.

Джордан го погледна изпитателно.

— Как разбрахте за това?

— Хората говорят — отвърна администраторът. — Както и да е, господин Консидайн лично се интересува от научни разработки в областта на сърдечните заболявания, понеже самият той страда от сърце. Разбира се, в лека форма — добави той предпазливо.

— Ние работим по много неща — започна Джордан. — Но правим опити само с животни. Много ни трябва още, преди да постигнем нещо, което може да се прилага на хора.

Казвайки това, той вече мислеше как да утрои охраната около работата на Лио.

— Бихме искали да ви направим едно предложение и смятаме, че ще ви заинтересува — намеси се адвокатът. — „Консидайн Индъстрис“ е готов да ви отпусне всички средства, за да ускорите разработката на този продукт. В замяна на това „Консидайн“ ще участва в патентоването на продукта, разбира се, на етапа, когато това стане възможно.

Джордан погледна към двамата мъже. Наложи си вид на силно изненадан и изпълнен със страхопочитание пред могъществото на „Консидайн“.

— Много интересно предложение — започна. — Бихте ли го изготвили в писмена форма? Правният ми отдел ще го разгледа.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

И посетителите му стиснаха ръка и си тръгнаха с усмивки.

След седмица юрисконсултите на Джордан получиха подробна оферта. Както Джордан и предполагаше, в нея имаше уловка. Патентът за продукта, разработен от Лио, какъвто и да бе той, щеше изцяло да принадлежи на „Консидайн Индъстрис“. „Лазаръс Интърнешънъл“ нямаше да получи нито признание за изобретението, нито огромните печалби от бъдещите продажби. Единствената награда на Джордан за това, че изцяло е разработил продукта, щеше да бъде малък „благодарствен“ хонорар.

Джордан нареди на юрисконсултите си да отговорят с формален отказ, като същевременно взе мерки за най-строго засекретяване на всичко, свързано с Лио Камински. Никой нямаше да може да се доближава до Лио и до работата му без специален пропуск, издаден от специално натоварени длъжностни лица.

Джордан реши, че с това въпросът е приключен. Престана да мисли за „Консидайн Индъстрис“ и отново насочи цялото си внимание към Лио и експериментите му.

Седмица по-късно обаче му стана ясно, че не е толкова лесно да се отърве от „Консидайн Индъстрис“.

В понеделник се получиха телеграми от компанията му за пластмаси в Албърта, от приборостроителната му фирма в Скрантън и търговската му верига за стоки на дребно във Флорида, в които се казваше, че всичките банки — заемодатели ги заплашват с прекратяване на договорите.

Във вторник се получи съобщение, че конкуренцията тотално е подбила цените на фирмата за превоз на стоки в Ню Джърси. Същото бе станало с фирмите за фина механика във Вирджиния и за електронни елементи в Ню Мексико.

В четвъртък се разбра, че в няколко от заводите му на Запад се готвят профсъюзни вълнения.

В течение на една-единствена седмица повечето от ключовите предприятия на Джордан Лазаръс бяха подложени на невиждан дотогава финансов натиск. И както го потвърдиха съвещанията с юрисконсултите, във всеки един от случаите натискът бе от страна на банки или други обекти, директно или индиректно подчинени на „Консидайн Индъстрис“.

Джордан проведе дълъг разговор с адвокатите си, които го посъветваха да сключи с „Консидайн“ по-приемлив договор. Времената не бяха добри за финансови борби с толкова мощен противник. Неотдавнашната петролна криза бе поразила и по-малки компании в цялата страна, а младата бизнес империя на Джордан и без това бе отслабнала поради милионите, вложени в експерименталната работа на Лио Камински.

Но Джордан реши да не отстъпва.

— Да правят каквото щат. Не могат да ме уплашат толкова лесно.

Сякаш самият Виктор Консидайн бе чул предизвикателството, произнесено от Джордан. През следната седмица натискът се засили по нов, още по-застрашителен начин.

Цените на акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ на Уолстрийт изведнъж започнаха да се движат хаотично. В продължение на няколко дни бурно се колебаха, после изведнъж скочиха и се задържаха на твърде необичайно ниво — 51,82 долара.

Три дни по-късно в „Уолстрийт Джърнъл“ се появи на цяла страница рекламна оферта за изкупуване на акциите на „Лазаръс“ на стойност 75 долара на акция. „Консидайн Индъстрис“ или филиалите му бяха съумели да придобият 32 процента от акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ и се мъчеха да достигнат мнозинство от 51 процента.

— Как е положението? — попита Джордан главния си специалист по акционерните въпроси.

— Тежко е — отвърна му той. — Ще ни погълнат.

— Как ще го направят?

— Законът им дава възможност да предложат на акционерите ти каквато си искат цена. Ако нямаш финансов гръб, за да се бориш с тях, не ти остава никакъв изход. Могат да придобият контролния пакет и да станат собственици на компанията ти. От този момент твоите хора ще станат техни подчинени.

„И изобретенията ни ще им принадлежат“ — каза си Джордан и попита:

— Няма ли някакъв начин да им попречим?

— Би могъл да потърсиш помощ от друг промишлен конгломерат, готов да се пребори с „Консидайн“ — отвърна специалистът. — Някой „спасител“, както ги наричат в наши дни. Но тогава „спасителят“ ще си извоюва място в управителния ти съвет, а аз мисля, че това няма да ти е приятно.

— Нещо друго? — попита Джордан.

— Има някои стратегии, към които би могъл да прибегнеш, за да създадеш финансови пречки на враговете си.

И специалистът му описа разните законни и полузаконни начини, които само няколко години по-късно щяха да получат названията „обгорена земя“, „отровен хап“, „минно поле“ и „бомба със закъснител“. Всички те бяха печелещи популярност мерки за възпиране на заграбването на чужди имоти, но в същността си се базираха на пари. А Джордан вече си даваше сметка, че Виктор Консидайн е заложил всичко на картата „Лазаръс Интърнешънъл“.

— Мисля, че това няма да ни свърши работа. Нещо друго?

— Може да се опиташ да убедиш акционерите да не продават. Но това ще е тежка задача, като се има предвид, че Консидайн предлага по седемдесет и пет долара за акции, които в момента струват най-много по петдесет. Цената е твърде добра, за да й се устои. Но въпреки всичко можеш да отложиш събранието на акционерите, доколкото е възможно, като междувременно се опиташ да измислиш някаква причина, нещо, което ще ги накара да задържат акциите си.

Джордан усилено премисляше. Най-после попита:

— Какво нещо?

Специалистът сви рамене.

— Ами например да опиташ да усъвършенстваш онова лекарство и да го пуснеш на пазара преди събранието на акционерите през март. Или поне да убедиш акционерите, че лекарството е пред пускане на пазара и че е в техен интерес да задържат акциите си, а не да ги продават.

При тези думи Джордан изправи гръб. Точно така щеше да направи. След като цялата тая бъркотия се дължеше на Лио Камински, може би тъкмо Лио щеше да я изведе до успешен край.

Същата вечер Джордан и Лио дълго се съвещаваха. Без много да обременява отнесения и погълнат в работа Лио с парични проблеми, Джордан просто му каза, че ако не успее да създаде в най-скоро време формула, годна за патентоване, има опасност цялата му корпорация да премине в други ръце.

Когато Лио осъзна, че всичко това означава той самият да работи за други хора и да изгуби Джордан като приятел и близък съдружник, веднага обеща да удвои усилията си. Но за да може „Лазаръс Интърнешънъл“ да получи разрешение от Дирекцията по храните и лекарствата за започване на опити с препарата на Лио върху хора, трябваше съответната дирекция да е одобрила експериментите, а следователно и самата формула за препарата.

Нямаше да има време. Джордан просто го чувстваше. Той също разбираше, че Консидайн разчита тъкмо на това. След като „Лазаръс Интърнешънъл“ още нямаше готовност да патентова експерименталния си продукт, единственият начин да се контролира продуктът беше като се придобие изпяло „Лазаръс Интърнешънъл“. И тъкмо това правеше Консидайн.

След двайсет и четири часа усилено мислене Джордан свика юристите и финансовите си експерти.

— Приемам направеното ми вчера предложение — започна той. — Събранието на акционерите през януари се отлага за март. През това време аз ще опитам да постигна нещо, което евентуално ще убеди акционерите да останат при нас. Междувременно подаваме жалба срещу „Консидайн“ в Комисията по разследване на акционерните дружества. Не вярвам да има ефект, но поне може да спечелим време.

Джордан освободи финансовите експерти и юристите. Задържа само един от тях — мъж на негова възраст на име Дан Маклафлин — единственият адвокат, комуто имаше пълно доверие. Бе му възложил аферата „Консидайн“ от самото начало.

— Дан, какво можеш да ми кажеш за Виктор Консидайн?

Дан отвори куфарчето си и извади жълта картонена папка.

— Вдовец е. Жена му е починала преди десет години, всъщност от сърце. Била е наследница на заможни фабриканти. Консидайн е започнал да гради империята си както със свой, така и с неин капитал. Той е финансова акула от най-висок ранг. Унищожавал е всеки, изпречил се на пътя му. Поне сто пъти е съден за неетични действия, но има добри адвокати и дълбоки джобове. Играе грубо. Благодарение на данъчните закони, през последните десет години е станал доста агресивен. Поглъща по-малки компании и после в повечето случаи ги препродава. Богатството му възлиза на милиарди. След още десет години сигурно ще се е изравнил с Крайслер.

— Кажи ми нещо за личния му живот.

— Живее с дъщеря си. Тя е единственото му дете. Разбира се, играе голф. Ходи на почивка по две седмици годишно на малък остров около Северна Каролина. Два пъти в седмицата играе покер. Иначе е саможив. Почти не го виждат в обществото. Няма постоянна прислуга. Къщата се чисти, когато не си е у дома. Вижда се само с дъщеря си. Тя му готви.

Джордан кимаше с интерес.

— Какво знаеш за дъщеря му?

— Има висше образование. Завършила е „Суортмър“ и „Харвард“. Имала е някои проблеми с дисциплината в училище, които, разбира се, са били потулени. Иначе успехът й е добър. Много е умна. Говори се, че след завършването си е имала годеник, но бащата е развалил работата. Той е много властен. След смъртта на жена си е станал още по-властен. Почти не я изпуска от очи.

Той се пресегна през заседателната маса и подаде на Джордан снимки на бащата и дъщерята. Виктор Консидайн беше червендалест, възпълен мъж с кръгло като месечина лице и жестоки малки очички. Дори на снимката изглеждаше опасен. От розовия му тен си личеше, че е сърдечно болен.

— Каква е прогнозата на лекарите?

— Не е много добра — отвърна адвокатът. — Страда от хронична сърдечна недостатъчност и удебеляване на артериите. А е само на петдесет и девет. Съмнявам се дали ще изкара още десет години, освен ако по някакъв начин не се повлияе на съдовото му заболяване. Той е идеален кандидат за масивен инфаркт.

Джордан кимна. Сега му ставаше ясно защо Виктор Консидайн иска да притежава препарата на Лио колкото може по-скоро и нищо не е в състояние да го спре.

После погледна снимката на дъщерята Барбара. Не беше хубава. Имаше дебели тъмни вежди, беше бледа и меланхолична на вид. Но за сметка на това очите й бяха големи и много красиви, сякаш чужди на всичко останало в безличната физиономия. Беше около двайсет и седем — двайсет и осем годишна.

— Е? — попита юристът. — Какво ще правим сега?

— Ще печелим време — каза Джордан. — И ще търсим друго решение.

Изричайки тези думи, той многозначително погледна към снимката на младата Барбара Консидайн.

14

Детройт

Рой Инглиш беше безумно влюбен.

Откакто прекара първата нощ с Джил Флеминг, той непрекъснато беше с нея. А когато не беше с нея, мислеше за нея. Както владееше тялото и страстта му с присъствието си, така тя владееше и въображението му дори когато бяха разделени.

Срещаха се поне четири пъти седмично, понякога и повече. Той я водеше на вечеря, а след това у дома си, в просторния жилищен блок. Помогна й да си наеме нов апартамент в много по-добър район на града, ала никога не се застояваше там, понеже не искаше да я компрометира пред хазяйката или съседите й.

Просто ходеше да я взима оттам. Тя му отваряше и го канеше да изпият по нещо. Винаги се обличаше по един и същи начин и това го очароваше. Носеше безупречни поли в пастелни цветове, скриптящи от чистота блузки, често някой лек пуловер, който подчертаваше момичешкия й вид. Понякога тъмна, дълбоко деколтирана вечерна рокля, в която изглеждаше необикновено секси и същевременно тъй невинна. Когато излизаха през уикенда, джинси и сандали, или пък бели шорти и фланелка с презрамки — колко беше пленителна в това облекло на служебния пикник през юни!

Необяснимо как тя винаги отгатваше с кои дрехи най-много ще му хареса. Облеклото й на пръв поглед изглеждаше най-обикновено и дори невинно, но още щом я зърнеше, нещо в нея привличаше Рой като магнит. Сякаш отключваше у него тайни помисли, за които той дори не си и даваше сметка, силни желания, които само при вида й неудържимо излизаха на бял свят.

Той я взимаше в обятията си дори преди да е закачил палтото си, преди да е успяла да му налее питието. Тялото й сякаш послушно се разтапяше в неговото. Още при първото докосване той пламваше от страст, изгубваше ума и дума и докато му подаваше чашата, тя го мъмреше и му казваше „да се поохлади малко“.

През цялото време, докато вечеряха, той се бореше с желанието, което му пречеше да внимава в думите й. Почти не си даваше сметка какво става наоколо и какво слага в уста. Докато Джил говореше, той гледаше ръцете й, очите й, косата й и си мислеше за гъвкавото младо тяло под дрехите — тялото, което щеше да бъде негово, когато се приберат. Към края на вечерята тя го поглеждаше със свенлива усмивка и казваше:

— Едно птиченце ми казва, че умът ти е някъде другаде.

Тогава той бързо я отвеждаше вкъщи, отключваше с треперещи пръсти, въвеждаше я вътре и заравяше лице в гърдите й. Събличаше я бързо. Още щом й помогнеше да съблече полата си, падаше на колене, за да души сладкото място между краката й. Тя почти незабележимо се поклащаше пред лицето му, а пръстите й нежно галеха косата му щом я съблечеше, той я занасяше на ръце в стаята си. Беше толкова лека! Като въздушна нимфа с усещанията и разума на зряла жена.

Тя обичаше да гледа как постепенно силното му тяло се разкрива пред очите й и понякога с наслада сама го събличаше бавно и докосваше голата му плът.

Ръцете й свенливо го прегръщаха и галеха, играеха си с него. Бяха нежни, но инстинктивно знаеха как да разгорят страстта му. Пръстите й бавно се плъзгаха по кръста му, галеха тестисите му, едва-едва докосваха върха на набъбналия от желание пенис. Езикът й пробягваше по зърната на гърдите му, коленете й се притискаха в ребрата му, а докато целуваше челото му, гърдите й леко се поклащаха пред устните му.

Не след дълго тя го възсядаше като прелестна малка гола ездачка и той навлизаше в нея, все по-навътре и по-навътре. Тя извиваше гръб и притваряше очи. Когато върховната вълна на удоволствието ги залееше, ръцете й търсеха опора в силните му плещи, а треперещите й пръсти милваха мускулестата му плът.

— О! — въздишаше тя и вдигаше лицето си нагоре, а косата й падаше на дипли по гърба й. — О!

Тогава семето му изведнъж неудържимо се изливаше в нея. Тя сякаш припламваше и цяла се напрягаше, в гърлото й се надигаше нещо като мъркане на котка и той усещаше как невидими мускули обхващат члена му, ритмично го поклащат и нежно се свиват, за да приемат топлия бял поток на страстта му.

Рой се изумяваше от разнообразните начини, по които тя го съблазняваше. Сякаш при всяка поредна среща, тя улавяше неуловимата посока на фантазиите му, специфичната тоналност на желанието му и умело се нагаждаше към него, така че докато се любеха, той се принуждаваше да отдаде още нещо от себе си.

Веднъж бе отишъл да я изведе на обяд. Щом я видя, облечена в пастелна миниполичка, той я грабна в обятията си като някое дете. Голите му ръце с наслада опипваха хладните й бедра. От косата й лъхаше пролетна свежест. Тя леко се размърда и той почувства допира на пликчетата й. Тя му прошепна:

— Хайде първо да отидем… знаеш къде.

Тогава, полудял от желание, той я заведе в апартамента си. Тя го остави да съблече полата и блузката й, да се полюбува на разкриващото се пред очите му стройно тяло. Тя видя как го възбужда и нарочно забави върховния момент. Очите й излъчваха вече познатия му израз на забава и състрадание.

Друг път той влезе в спалнята си минути, след като се бяха прибрали, и я видя на леглото, сгушена като котка, само по сутиен, с протегнати напред ръце. Стройните й крака бяха свити под нея, а изящните кълба на задника й свенливо се подаваха зад гърба й. При вида й в него нещо трепна, сякаш в съзнанието му през цялото време бе живял точно този образ.

Всичко това неизбежно завършваше по един и същи начин. Той влизаше в нея и я любеше в прелестна отмала, а меката й млада плът сякаш го галеше и с конвулсивните си движения удвояваше желанието му, отвеждайки го към нови и нови пламтящи висоти. Тогава изящните й бедра се обвиваха около него, той я придърпваше още по-буйно към себе си и двамата потъваха в топлия спазъм на страстта му.

И все пак в тези неуловими върхови моменти на удоволствие тя някак винаги си оставаше неуловима. Често му се струваше като невинно дете, което някой жестоко, дори безсрамно е разголил. Когато я наблюдаваше с наслада, всичко в нея — нежният тънък кръст, плоският момичешки корем, стройните й крака, дори добре оформените ходила и пръстите й — изглеждаше необикновено уязвимо и поради това невероятно беззащитно.

Точно под пъпа й, само на два сантиметра от нежния триъгълник между краката й, имаше един миниатюрен розов белег.

— Какво е това? — попита я той първия път, когато го видя, и го докосна.

— Това ли? — усмихна се тя. — Просто белег от рождение.

Той го погледна по-отблизо. На фона на млечнобялата й гола кожа петънцето напомняше на миниатюрен плод — нещо като ябълка, ягода или малина. Беше много нежно, дори посвоему красиво.

— Не ти ли харесва? — попита тя.

— Разбира се, че ми харесва — отвърна той.

Не го казваше, за да я успокои. В белега имаше нещо и хубаво, и предизвикателно. Така както беше разположен, току до онова хубаво и топло място, той се открояваше сред голата й кожа като символ на забранения плод, очакващ го тъй наблизо. В малкия дефект се криеше нещо гальовно, което караше сърцето му да се разтапя.

Той бавно се наведе и го целуна. Докато устните му се докосваха до него, той усети дъха и на другото, което бе тъй наблизо. Прокара пръст по пъпа й и леко погали петънцето.

То сякаш му се усмихваше и го приканваше. Той усети как се възбужда, целият се напрегна и запулсира.

— Колко е хубаво — започна. — Колко е…

По лицето й се изписа усмивка.

— Целуни ме, глупчо.

Той се подчини. Миг по-късно вече бе разтворил краката й и отново влизаше в нея. Този път знаеше, че петънцето се притиска до неговата кожа, че цялото е овлажняло от любенето им. Тази мисъл го доведе до оргазъм толкова бързо, че не можа да се сдържи.

След този ден много пъти, когато тя лежеше до него, отмаляла от ласки, очите му търсеха миниатюрния белег. Сякаш нещо в него тайнствено привличаше ръката му и тя го милваше. Тогава той чувстваше влагата от любенето им по кожата й. Щом докоснеше мистичния символ на нейния чар, желанието до болка го изпълваше. И той се навеждаше и го целуваше като подлудял. Колкото по-близки ставаха, толкова по-непозната му се струваше тя. Това го омайваше, понеже другите жени винаги му бяха до болка познати. Сякаш между тях съществуваше нещо неуловимо, някаква граница, зад която нейната същност се криеше и никога не смееше да я пристъпи, а същевременно протягаше невидими пипала, навлизаше дълбоко в него и преобръщаше целия му живот. Всичко това предизвикваше у Рой върховни изживявания, които го правеха слаб и безволев, изцяло подчинен на чувствата си.

Веднъж след успешната реализация на нейна идея, която бе допринесла за отдела, публикуваха снимката й в едно циркулярно писмо на компанията и той си даде сметка, че видът й е като на най-обикновено двайсетгодишно момиче. Това го учуди, понеже в неговото въображение тя отдавна бе приела образа на единствената и несравнимата, на тайнствена нимфа, пред която всички останали бледнееха.

По същия начин, когато веднъж я гледаше, както бе застанала до своя колежка, то й откри за най-голяма своя изненада, че е доста висока — към метър и седемдесет. Това отново го учуди, понеже, когато си мислеше за нея, винаги го очароваха тъкмо крехкостта й и нежната миниатюрност на тялото й.

Тогава той престана да се мъчи да разгадае несъответствието между Джил, която обичаше, и обикновеното момиче от плът и кръв, каквото тя бе за всички останали. Създанието, което владееше сърцето му, идваше от друг свят и съществуваше само за него и за неговото желание.

Някъде беше чел, че по някаква странна ирония на съдбата човек не притежава физически нищо. Тази мисъл бе изключително вярна в случая с Джил. Колкото повече получаваше от нея, толкова повече я искаше. Желанието му се подхранваше от собственото му удовлетворение и с всяка изминала седмица ставаше все по-прекрасно и по-неконтролируемо. В края на краищата той достигна до състояние на непрестанно опиянение, направо беше като в транс.

Тъкмо поради тази неяснота около Джил, поради тайнствеността, която забулваше всичко около нея дори и в най-интимните им моменти, Рой скоро започна да мисли да се ожени за нея.

Имаше нещо обаче в тази нейна потайност, което му пречеше да поиска ръката й. Джил задържаше толкова в себе си, че му оставаше напълно чужда. Той имаше чувството, че всъщност не я познава. Страхуваше се, че ако й направи предложение, всичко ще пропадне.

И все пак не можеше да живее без нея. Нито можеше да рискува да я остави сама на тоя свят, понеже само при мисълта, че я докосва друг мъж, направо подлудяваше от ревност. Тя беше неговото момиче, неговото дете, неговата жена. Никога нямаше да бъде в състояние да я дели с другиго.

Самата мисъл, че може да е водила полов живот, преди да го срещне — мисъл, която сама по себе си бе напълно естествена — го изпълваше с такава мъка, че всеки път, когато му дойдеше наум, той я пропъждаше. Не се и осмеляваше да срещне очи в очи тази проста реалност, понеже тя бе като отрова, пагубна за любовта му, дори и за разума му. Рой се бори със себе си в продължение на няколко седмици, преди да събере смелост. Тогава купи скъп диамантен годежен пръстен, даде го на Джил в нейния апартамент и поиска ръката й.

Когато тя му каза, че й трябва време, му стана тежко, но не се изненада много.

— Това е важно решение. Няма да бъде честно нито спрямо теб, нито спрямо мен, ако го взема набързо — каза тя.

Заболя го от това, че не прие веднага, и все пак тази нова проява на самоуважение от нейна страна то изпълни с гордост.

Тя усети, че отказът й го е обидил и в очите й блесна малко пламъче. После прошепна:

— Хайде да отидем… знаеш къде.

Половин час по-късно Рой прегръщаше голото й тяло. Беше благодарен и на това, което тя му даваше, и си казваше, че трябва да бъде търпелив и да чака.

Някъде по това време Джил започна да му подхвърля, че в компанията го прекарват.

Още преди пет години той имаше възможност да подаде кандидатурата си за президент, но тогава реши да изчака от страх, че внезапните действия могат да настроят някои от членовете на съвета срещу него. Искаше, преди да пристъпи към каквото и да било, компанията наистина да почувства, че й е необходим. Но Джил му изтъкваше, и то напълно уместно, че е затънал в ролята на надзирател, че се занимава само с оправяне на неприятни проблеми, докато други, и то много по-малко способни от него, взимат ключовите решения и прибират големите заплати. Рой стоеше далеч по-високо от всички тези мъже и по въображение, и по способности, но по отношение на амбицията беше доста изостанал. Беше време нещата да си дойдат на мястото.

Рой трябваше да се съгласи, че тя е права. Даваше си сметка, че през последните няколко години животът му е затънал в много аспекти. Брачният период бе само един спомен, нямаше деца, жените му бяха омръзнали, а амбицията му съвсем бе замряла.

Но сега всичко се бе променило. Беше срещнал Джил. Щеше съвсем скоро да се ожени за нея. Чувстваше се като нов човек, способен на неописуеми дела, вълнуващи и нови като чувствата, които изпитваше, откакто Джил споделяше живота му.

Той реши да послуша съветите й. Когато есента премина в мразовита детройтска зима, той започна да изпраща сигнали където трябва, че настоява на следващото събрание на съвета президентското място да се преразгледа. Тогавашният президент Боб Пъркинс нямаше никакво влияние и всички го знаеха. Заместникът му Бърд Галъуей беше безгласна буква. Истинската силна фигура в компанията беше Рой.

Първите резултати не закъсняха. Боб Пъркинс започна да сондира положението в други фирми, понеже усещаше как действията на Рой разклащат властта му. Колкото до Бърд Галъуей, той правеше всичко възможно, за да си осигури съюзници в съвета, но си даваше сметка, че никога не е бил така необходим на компанията, както Рой. Резултатът от каквото и да било съперничество за властта бе предрешен. Затова Бърд също започна да тества познанствата си в други компании. Рой безпристрастно наблюдаваше това развитие на нещата. Вълнението от мисълта, че ще поеме компанията в свои ръце, не можеше и да се сравнява с чувството, което изпитваше при друга мисъл — че Джил ще стане негова жена, че ще живее завинаги под един покрив с нея, че ще я изолира от злия свят на мъжете, че ще се наслаждава на прелестите й до края на живота си. Рой бе до такава степен замаян от чувствата си, че нито веднъж не му дойде наум, че между отлагането на отговора на Джил и идеята й той да стане президент, има нещо общо.

В определени моменти и под влиянието на определени жени дори и най-ловките и коварни мъже като Рой Инглиш могат да останат слепи за онова, което ги очаква.

15

Ню Йорк

Виктор Консидайн закусваше в къщата си на Пето Авеню.

Въпреки че редовно играеше голф, Консидайн беше дебел, понеже обичаше да яде много.

Дъщеря му сложи пред него поднос с пържени яйца, бекон, варени картофи и печени филийки. До портокаловия сок, в малка порцеланова купичка беше лекарството му.

— Лекарят каза, че не трябва да ядеш толкова яйца — каза дъщеря му. — Вредно е за здравето ти.

— Глупости — отвърна той презрително. — Бекон с яйца е най-здравословната храна на света. Майка ми, откакто се е родила, яде всеки ден бекон с яйца и е на деветдесет и пет години. — После погледна дъщеря си и добави по-остро: — Вземи си и ти.

Тя донесе и за себе си чиния с бекон и яйца. Изяде ги без апетит. Той беше погълнат в четене на „Уолстрийт Джърнъл“ и не й обръщаше внимание. Когато свърши, погледна строго към чинията й — беше почти празна.

— Браво, момичето ми.

Виктор Консидайн смяташе, че човек трябва да се храни по три пъти на ден, и то солидно. И това важеше както за самия него, така и за жена му, докато беше жива, и за дъщеря му.

Свикнал да мисли ограничено, както повечето мъже, облечени във власт, Консидайн не виждаше никаква връзка между наследената от прадедите си месно-картофена диета, на която се подлагаше, и сърдечното си страдание. За него сърдечните болести бяха чисто и просто липса на късмет или най-много вродено страдание. Той не изпитваше никакво угризение на съвестта, когато ядеше калоричната си, мазна храна и поемаше дневните си количества мартини и бира. Тези удоволствия му се полагаха и му се струваше абсолютно невероятно да са вредни за здравето му. Лекарите твърдяха обратното, но той мъдро отсъждаше, че лекарите не разбирали нищо. Та той можеше да ги купи и да ги продаде с натрупаните благодарение на упорития си труд милиони — и тях, и много други като тях.

Докато дъщеря му прибираше масата, той не й обърна внимание. В къщата нямаше готвачка. Дъщерята лично готвеше всичко на баща си.

Барбара бе закръглена двайсет и осемгодишна жена. Не беше пълна като баща си, но не беше и толкова слаба, колкото й се искаше. За тъмнокосата й глава се грижеха скъпи фризьори, но прическите й някак винаги изглеждаха невзрачни и неелегантни. Имаше хубава кожа, но бе наследила месестите бузи на баща си и увисналата брадичка на майка си, а комбинацията не беше от най-благоприятните.

Очите й обаче бяха изключително красиви, интелигентни и невинни и придаваха на невзрачното й, но открито лице нещо женствено и изтънчено. Всеки, който я погледнеше право в очите и уловеше лъчистия им блясък, я намираше за много привлекателна.

— Взе ли си лекарството? — попита тя равнодушно.

— Да, взех си лекарството — пригласи й саркастично баща й. — Не може ли да ме оставиш поне за малко на спокойствие?

Той не обичаше да му се напомня за сърдечното му страдание. Дълбоко в себе си изпитваше ужас от инфаркт, понеже като единайсетгодишен бе видял как баща му пада и умира от инфаркт? Споменът за покосеното, обезкървено лице на баща му, за трескавото пристигане на линейката, за това как двамата с майка му тревожно чакаха страшната вест се бе запечатал в съзнанието му за цял живот.

— Купи ли си рокля за приема?

Ставаше дума за официалната вечеря, която той даваше същия ден за някои бизнес лидери в Юниън Клъб. Винаги искаше от Барбара да домакинства при подобни случаи.

— Да, купих си.

— Откъде?

— От „Ив Сен Лоран“.

— За колко?

— За седемстотин долара — отвърна тя притеснено, но с известна нотка предизвикателство.

— Одрали са те — отсече той. — Или по-скоро мен са одрали. Вие жените нямате никаква представа за цената на парите. Хайде, покажи ми я. Облечи я. Но побързай, че нямам време!

Тя бързо отиде в стаята си и облече новата рокля. Когато се върна, той я изгледа критично.

— Не е лоша. Дори никак. След като ще ме обират пладнешки, поне да има защо. Ще отидеш ли на фризьор?

— Да, тази сутрин — кимна тя.

— Добре.

Умът му беше вече другаде. Вниманието му бе погълнато от вестника.

Барбара продължаваше да чака.

— Не ти ли напомня на нещо?

Той я погледна безизразно.

— Не. А трябва ли?

— Роклята на мама — усмихна се тя. — Оная, с която беше на трийсетия ти рожден ден. Ръкавите бяха точно като тези и цветът беше почти същият.

Той се усмихна благоговейно при спомена за покойната си жена. После погледна към дъщеря си и намръщено отсече:

— Да, но тя поне знаеше как да носи такива рокли.

После отвърна поглед.

— Сега можеш да си вървиш.

Тя се прибра в стаята си и съблече роклята. При забележката му очите й се бяха насълзили, но сълзите вече бяха пресъхнали. Когато той свърши със закуската, тя се върна, за да доприбере масата. На излизане я целуна. Тя остави съдовете в мивката. Прислугата щеше да дойде след излизането му. Виктор Консидайн не можеше да понася присъствието на прислуга в къщата. Не обичаше да му се мотаят в краката, когато си е у дома. Искаше абсолютно спокойствие. От трийсет години насам прислужниците се допускаха в къщата само след като е отишъл на работа.

Когато баща й излезе, Барбара отиде в банята. Съблече се и пусна душа. Зачака да дойде топлата вода и се погледна в огледалото. После клекна пред тоалетната и повърна закуската, която само преди двайсет минути бе изяла. Стомахът и гърлото й болезнено се раздираха, но след като пусна водата, тя се почувства много по-добре.

Час и половина по-късно беше при фризьора. Докато й миеха и къдреха косата, прочете два доклада за нови филиали на „Консидайн“. После отиде в дирекцията на „Консидайн“ на Шесто Авеню и прекара в стаята си дълъг следобед.

Барбара Консидайн бе главният административен помощник на баща си — беше му „и очи, и уши“, както той обичаше да казва. Не заемаше никаква официална длъжност и получаваше мизерни подаяния за работата, която вършеше — баща й й отпускаше дребни суми за лични нужди. Но в замяна на това й вярваше безрезервно. Никога не взимаше каквото и да било важно решение, без да се посъветва най-напред с нея. Имаше някаква ирония в това, че той изцяло зависеше от нея, и все пак никога не се отнасяше към нея с уважение.

Барбара бе интелигентна и усърдна и наистина разбираше от бизнес. Често откриваше пазарни възможности там, където баща й и най-добрите му експерти не виждаха нищо. А когато в прицела й попаднеше някоя компания или пък се бореше за надмощие в някоя нова област, атаките й бяха безпощадни. По това приличаше досущ на баща си. Бе наследила хитростта му и жаждата му за власт, ала имаше по-богато въображение и по-тънък усет от него.

При каквито и да били други обстоятелства Барбара вероятно щеше да е станала президент на голяма компания. Но тя така зависеше от баща си, че крееше в неговата сянка, като му вършеше неоценима работа и му даваше блестящи съвети, за което никой никога не й благодареше.

Консидайн обичаше да нарича Барбара „синът, когото винаги съм искал да имам“. Това бе донякъде несръчен комплимент за ума й, но също и груба обида, намек, че не е омъжена, не е красива и не се ползва с успех сред другия пол.

Следобедът бе изтощителен за Барбара, а и я мъчеше мисълта за предстоящата вечеря. Ролята на домакиня бе за нея цяло изтезание. Тя не обичаше да общува с хора, още повече, че й беше писнало да слуша през цялото си юношеството ехидни подхвърляния за положението си на самотна девица, към които напоследък се прибавяха коментари, че не може да се ожени. С течение на годините ставаше все по-свита и саможива.

Какво не би дала, за да си остане в стаята и да прекара нощта в изучаване на доклади, прогнози и криви на производителността! Нито я влечеше, нито пък й се удаваше да води светски разговори с колеги от бизнеса. Жалките й усилия да се държи като блестяща домакиня само подчертаваха още повече несръчността й на стара мома.

Късно следобед тя прекъсна работата си за един час и отиде в Юниън Клъб, за да провери дали всичко с приготовленията за вечерта е наред. Тръгна си за вкъщи половин час по-рано, за да има време да се облече.

В седем и половина една лимузина ги откара двамата с баща й в Юниън Клъб. Тя помнеше имената на всички поканени бизнесмени и политици. Барбара имаше безпогрешна памет — още едно ценно качество. Успя да каже всекиму по няколко мили думи за семействата или компаниите им и да извика в отговор усмивки у всеки един. Ако усмивките й се сториха състрадателни, задето е самотна и в плен на баща си, то тя се опитваше да не мисли за това.

Беше девет и половина, празненството беше в разгара си. Тогава се случи нещо неочаквано.

Барбара танцуваше с президента на един от филиалите за производство на стомана на „Консидайн“, когато някакъв непознат хубавец пресече партньора й и застана пред нея.

— Много ли ще ви бъде неприятно?

Мъжът, който танцуваше с Барбара, тактично се отстрани и тя се озова в обятията на непознатия.

Лицето му й се стори познато и все пак беше убедена, че никога не са се виждали. Можеше да каже със сигурност, че не е от поканените.

— Как попаднахте тук? — попита го с любезна усмивка.

— Вмъкнах се без покана — отвърна той. — Да си призная, често ми се случва. Чувствам се най-добре, когато съм нежелан. Собствените ми приятели ме отегчават.

И все пак й напомняше нещо. Тя се опитваше да си спомни какво и същевременно не можеше да откъсне очи от лицето му. Беше изключително красив. Можеше да е на трийсет, дори и на повече, но изглеждаше най-много двайсет и пет годишен. Единствено самоувереността му и властното му поведение издаваха същинската му възраст.

У него имаше някаква странна сплав на противоположности — нещо своенравно, дори младежко, съчетано с голяма мъжка сила. Имаше дълги, красиви мигли и тъмни, проницателни очи, широко чело и квадратна челюст. Ръката му, която държеше нейната, бе като желязна и все пак нежно приютяваше дланта й, сякаш тя бе от най-крехък порцелан.

Гледаше я изпитателно и с интерес и сякаш я хипнотизираше.

— Вие ли сте отговорникът за подобни мероприятия?

— Това е мое задължение — кимна тя. — По-скоро едно от задълженията ми.

— Значи сте добра дъщеря.

При тези думи в очите й за миг блесна нещо неуловимо, после се стопи.

— Значи знаете коя съм.

— Всички знаят коя е Барбара Консидайн — усмихна се той. — Аз например миналия месец видях снимката ви във „Форчън“. Изглеждахте много добре.

— Как казахте, че се казвате? — попита тя.

— Нищо не съм казвал. След малко ще стигнем и до това.

И той удивително ловко си проправи път през танцуващите двойки и я отведе в един празен салон до банкетната зала. Беше като на кино — претъпканият дансинг остана зад тях и тя нямаше как да не се усмихне на дързостта и сръчността му. Стояха един до друг в слабо осветения салон.

— Знам всичко за вас — каза той.

Барбара пребледня и отстъпи крачка назад.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че сте добър човек — продължи той. — Едно е да си добра дъщеря, а съвсем друго — да си добър човек. Видях го в очите ви още на дансинга. Виждам го и сега.

Тя още изглеждаше замаяна от думите му.

— Аз… не мога да разбера за какво говорите.

Той започна бавно да я притегля към себе си. Тя искаше да избяга, понеже думите и поведението му я плашеха. Ала тъмните му очи я омагьосваха — опияняваха я и същевременно някак странно я успокояваха. Това й даваше кураж да рискува, да бъде смела и самоуверена като него.

Въпреки че разумът й диктуваше противното, Барбара му разреши да я целуне. Целувката му бе нежна и почтителна. Когато устните им се разделиха, тя се отдръпна с чувство на доволство. Тя, Барбара Консидайн, се бе целунала с един красив непознат. Колко романтично! Такива неща не ставаха дори на маскен бал!

Но нещо магнетично в прегръдката и в очите му я теглеше отново към него. Този път целувката му бе по-задушевна. През цялото й тяло пробягваха тръпки на възбуда. В гърлото й се надигаше възглас на недоумение. Езикът му безсрамно проникваше навсякъде и разпалваше в нея силни усещания, каквито никога преди не бе изпитвала. Когато най-после я пусна, тя бе останала съвсем без воля — като парцалена кукла в ръцете му.

Погледна го смаяно. Слабото осветление хвърляше странни сенки по изсеченото му лице. Красотата му бе царствена, почти нереална.

Той я съзерцаваше с възхищение.

— Казват, че хубавиците се целували най-хубаво. Вече се убедих, че наистина сте хубавица.

Тя превъзмогна сладостната премала и успя да се отдели от него.

— Как ви беше името?

— Нека запазя още малко тайната си — отвърна той.

Държеше я за рамото и я оглеждаше.

— Имате най-красивите очи, които съм виждал. А на това осветление изглеждат още по-прекрасни.

После я притегли. Този път тя се опита да го спре, но напразно. Тялото й сякаш беше от пластилин. Той нежно я прегръщаше. Тя склони глава на гърдите му.

Даваше си сметка, че върши нещо нередно. Нещо съвсем нередно. Тя бе последната жена на света, която някой непознат щеше да поиска да целуне. Знаеше много добре, че е несръчна и отблъскваща. Знаеше, че каквито и скъпи дрехи да облече, винаги ще изглежда старомодна и неугледна.

Появата й в обществото преди десет години беше мъчителна и завърши с пълен провал. Всички знаеха, че никой от уважаващите себе си млади мъже с положение не я иска.

От този ужасен ден насам тя странеше от младите мъже. Майка й упорито правеше опити да я сватосва с разни подходящи ергени. Но след смъртта на майка й, баща й прие самотния й живот, понеже му беше удобно и приятно да я държи на свое разположение. Не му трябваше наследник. Беше прекалено голям егоист, за да се занимава с оставяне на богатството си на някакъв си син.

И така, през всичките тези години Барбара се справяше сама с разочарованието си, със самоненавистта си и с жестокостта на баща си. Този красив непознат, който я бе отвел в пустия салон, за да я целуне, бе по-прекрасен от всичко, за което си бе мечтала. Будеше у нея известни подозрения, но тя усещаше, че някъде дълбоко нещо в душата й се топи, че способността й за съпротива изчезва.

И тя се отпусна в прегръдките му. Наистина не я интересуваше кой е и какви цели преследва. Искаше да се наслаждава на този момент, понеже знаеше, че ще е кратък.

— Ти си нещастна — каза той. — Чувствам го. Защо си нещастна?

Очите й се напълниха със сълзи. Гласът му бе пълен с разбиране.

— Не ме питайте за това.

— Добре.

Той я прегърна по-здраво. Двамата се полюшваха в мрака. В залата долитаха приглушени звуци от оркестъра. Музиката бе прекрасна, вълшебна, сякаш неземна.

— Никога не мислиш за себе си — прошепна той. — Там ти е грешката, нали? Просто винаги се трудиш само за другите. Никога не си оставяш дори минутка само за себе си, за да бъдеш щастлива.

Тя го обгърна с две ръце.

— Откъде знаете всичко това?

— Нищо не знам. То просто се излъчва от самата теб.

Двамата замълчаха.

— Ние хората рядко сме готови да се впуснем в неизвестното — поде отново той. — Например двамата с теб бихме могли още сега да се махнем оттук. Да се качим на самолета и да отидем на едно хубаво място, близо до Кейп Код… Да стигнем много преди полунощ… В онова прекрасно хотелче с апартамент към океана… Бихме могли да си пием шампанското в това апартаментче, само двамата — ти и аз…

Барбара неволно притвори очи.

— Там ще е топло и уютно — продължи той. — Има и камина… Само двамата с теб…

— Защо ми казвате всичко това? — попита тя.

— Защото искам да бъда с теб — отвърна той. — Говоря сериозно. Хайде, ела с мен тази вечер! Никой няма да разбере.

„Баща ми ще разбере“ — прокънтя в съзнанието й.

— Не мога — каза тя. — Не мога да го направя.

Той я прегърна по-силно. Ръцете му галеха кръста й. Целуваше я по лицето, по очите, по врата. Силният му таз притискаше женската й плът. Тя тихо застена в обятията му.

— Можеш да правиш каквото поискаш. Ти си свободна жена.

Това тяло, плътно прилепнало до нейното, я караше да премалява от желание. Тя сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Хайде, ела! — повтори той.

— Не мога! — изстена тя. — Дори не знам името ви.

— Обещаваш ли, че името ми няма да ти повлияе? — попита той, целувайки я бавно.

Тя измънка нещо утвърдително. Бе затворила очи от удоволствие.

— Когато ти го кажа, ще дойдеш ли с мен?

Барбара издаде същия утвърдителен звук. Не беше на себе си и не можеше да говори.

— Казвам се Джордан.

Истината достигна до нея бавно, сякаш много отдалече. В същия момент здравата отбранителна стена, с която се бе обграждала толкова години, се издигна отново.

Очите й широко се разтвориха.

— Лазаръс — добави той.

Гледаше я внимателно. Не казваше нищо. Очите му я привличаха като магнит и сякаш донякъде притъпяваха силната й воля.

— Джордан Лазаръс — повтори той.

Тя се отдръпна от прегръдката му. Неизвестно защо трепетът, от който сетивата й не можеха да се освободят, още повече засилваше срама и яда й. Тя го удари през лицето.

— Вън оттук! Махайте се, преди да съм ви изхвърлила аз! Нямате работа тук!

— Нито пък вие! — каза той. — То се вижда. Защо не дойдете с мен и не ме изслушате? Тогава ще разберете.

— Разбирам всичко още отсега — отвърна тя. — Махайте се оттук!

— Чакайте! — настоя той и я хвана за раменете. — Това, което върши баща ви, не е правилно. И вие го знаете. Просто елате с мен и ме изслушайте. Искам да разберете колко много хора ще пострадат, ако той успее да постигне целите си.

— Не е правилно това, което вършите вие! — настояваше тя.

Той я привлече и отново я целуна. Тя блъскаше ръцете и гърдите му и се опитваше да се освободи. Но в отчаянието й прозираше желание и той го чувстваше. Чувстваше също огромната, безкрайна мъка, криеща се във всяка частица от тялото й, и се чудеше откъде идва.

Накрая тя успя да се измъкне и бързо отстъпи назад.

— Напуснете незабавно или ще извикам охраната и тя ще ви изхвърли. И ще разкажа всичко на баща си.

Джордан се усмихна.

— Добре, аз тръгвам. Но вие помислете върху това, което ви казах. Помислете върху това, което стана между нас тази вечер. Моля ви, не ме забравяйте.

След тези думи си отиде.

Барбара цяла трепереше. Самонадеяната му постъпка и измамата, с която си бе послужил, я изпълваха с ярост. Ала дори ядът и срамът й се пречупваха през бурята от чувства, която отшумяваше в сетивата й.

Бе отпратила Джордан Лазаръс. Но нямаше да го забрави.

Тя реши да не казва на баща си за случилото се.

Това си беше нейна лична работа.

В лимузината на път за вкъщи на Виктор Консидайн му се стори, че дъщеря му изглежда нервна. Попита я как е. Тя отговори, че я боли глава.

— Не ядеш достатъчно — отсече той. — От това е всичко.

Когато се почувства в безопасност у дома си, Барбара Консидайн влезе в банята и дълго стоя под топлия душ. Изпитваше почти неприязън при чувството, че сапунът и водата отмиват всички следи от докосването на Джордан Лазаръс. Докато се миеше, плътта й пламтеше.

Когато излезе от душа, тя погледна голото си тяло в огледалото. В крайна сметка не беше чак толкова отвратително. Гърдите й бяха пълни, гръдния кош тънък, ръцете и краката й — съвсем леко възпълни. С подходяща диета и малко спортуване всичко щеше да се оправи. Всъщност причината беше главно в дрехите. Един добър консултант по тези въпроси можеше да направи чудеса с нея.

Тя облече нощницата си и плахо се вмъкна в стаята си. В къщата нямаше прислуга и всичко бе тихо. Тя легна в леглото и отвори романа, който четеше. Прочете един и същ параграф няколко пъти, неспособна да се съсредоточи. Пред очите й непрестанно изникваше образът на Джордан Лазаръс и я парализираше. Постепенно започваше да я обзема неясен ужас.

Беше почти готова да угаси лампата, когато от съседната спалня се разнесе силен и властен глас.

— Барбара, ела да си легнеш!

Беше баща й.

С прималяло сърце Барбара стана и тръгна към него.

16

Чикаго

Лесли Чембърлейн лежеше разсъблечена в чуждото легло и чакаше.

Чаршафите се търкаха в настръхналите, жадни за ласки зърна на голите й гърди. Меката тъкан галеше раменете, бедрата, пръстите на краката й, приятно гъделичкаше къдравото снопче в средата на тялото й. Никога в живота си не се бе чувствала така разголена, тъй цялостно погълната от страстното очакване на плътта си.

Мисълта й се ровеше в изживяното през последните два месеца и тя отново изпитваше удоволствия, които преди й се струваха непостижими за едно обикновено женско тяло. Припомняше си чувства, каквито никога по-рано не бе и сънувала. Опитваше се да придаде на всичко това някаква перспектива, да го постави в някаква разумна рамка, но бе невъзможно. Тя не бе на себе си. Бе се оставила на течението, понесло живота й. Можеше единствено да чака — да се отвори вратата, да дойде той, да влезе в стаята, да обладае тялото и душата й.

Струваше й се, че чака цяла вечност. Тогава в ключалката се превъртя ключ, вратата се открехна, колкото да пропусне висока мъжка фигура, после отново се затвори. Стаята потъна във вълнуваща тъмнина.

За миг всичко остана тихо. После той прошепна:

— Тук ли си, малката?

Тя се размърда в леглото. Цялата й плът гореше.

— Тук съм, Тони.

Без да продума, той започна да се съблича. До ушите й долиташе странно шумолене, от което сетивата й пламваха.

Той застана до леглото. Тя знаеше, че е напълно разсъблечен. Усещаше свежия, остър мирис на голото му, готово за любов мъжко тяло.

Той леко отгърна завивката, пъхна се до нея и допря устни до нейните.

Лесли въздъхна и го обви с ръце.

А той, подканен от нейната готовност, вече я покриваше с тялото си. Тя цяла тръпнеше от желание.

— Обичам те! — прошепна.

— Тъкмо се готвех да кажа същото — усмихна се той до лицето й и продължи да я целува.

Езикът му раздели устните й, които жадно се отвориха, за да го поемат. Пръстите му галеха лицето й, спуснаха се надолу, по гърдите, по корема и пъпа й, достигнаха до центъра на тялото й.

Краката й се разтвориха и тя свенливо му помогна с ръка. При допира й той изстена и в миг се озова в преддверието на страстта й. Бе пламенен и плъзгав, а съприкосновението с нея бе тъй прекрасно, че му бе трудно да се контролира.

Той застана отгоре и с наслада срещна копнежа в очите й. После, обзет от същия трепет, бавно се плъзна в нея и я изпълни докрай.

Толкова му бе хубаво, че очите му се притвориха. Бързината, с която тя се бе научила да се люби след първата им среща, само два месеца по-рано, го изумяваше. Тялото й нежно го обгръщаше, сладостно се извиваше и го приканваше към шеметни висини на страстта. Дългите й бедра любовно се обвиваха около хълбоците му, изкусните й ръце галеха кръста му, спускаха се по-надолу и го увличаха още по-навътре в нея.

След оная първа нощ тя бе запазила моминската си свежест. Любенето й бе спонтанно и невинно. Пръстите й някак по детински се плъзгаха по бедрата му и търсеха пътя си. Тялото й сякаш бе създадено за любов. Изгубената девственост бе разтворила в нея дълго и здраво заключените двери на чувствеността.

Пленен от моминската дързост на ръцете и устните й, той още по-пламенно я запрегръща. Бе тъй красива, тъй страстна…

— Люби ме! — шепнеше тя и се движеше под него. — О, Тони, люби ме!

Главата й се мяташе под него и къдриците й се стелеха по възглавницата. Ноктите й се впиваха в гърба му. Той в унес забеляза, че докато я люби, гърдите й потръпват.

Не издържаше повече. Някъде дълбоко в него се надигна шеметна вълна. Той здраво стисна раменете й и я погледна. Очите й бяха притворени, понеже бе луда от възбуда, но бляскавите ириси хипнотично го фиксираха.

Отдаде й се неудържимо, усещайки как я изпълва с огнения бял поток на страстта си. Цялото му тяло пламтеше. Във върховната наслада, която го разтърсваше, имаше нещо неземно, почти недопустимо. Той чувстваше, че й дава от себе си повече, отколкото, на която и да е друга жена преди нея, и някак губеше нещо от себе си. Това го ядосваше, но и го изпълваше с непоносимо удоволствие.

Останал без сили, той се отпусна над нея. Тя го залюля до гърдите си, усещайки го още в себе си. Сякаш цяла вечност лежаха така и чувстваха как телата им се отпускат в сладостна любовна премала.

„В нея наистина има нещо необикновено“ — мислеше си Тони. Не бе сбъркал в преценката си още първия път, когато толкова се мъчи да я предума да вечеря с него. Под свежата й, жива, тъй стегната и сериозна външност се криеше дълбоко пламенна жена.

А може би все пак: твърде пламенна за него.

Най-после той се отдръпна от нея, прегърна я и нежно я зацелува.

— Толкова те обичам!

— Ммм — измърка тя. — Аз също.

— Как съм живял толкова години без теб? — продължи той. — Сякаш не съм съществувал.

— Толкова добре те разбирам! — прошепна тя. После понечи да каже още нещо, но близостта му така я съблазняваше, че млъкна и обсипа лицето му с целувки.

После се отпусна назад и го загледа с възхищение.

— Още първия път, когато те видях, на излизане от асансьора, разбрах, че в теб има нещо необикновено — каза той. — И не се излъгах.

Споменът за първата им среща я накара да се изчерви. Оттогава целият й живот се бе променил. През цялото време, докато вечеряха, напразно се бе опитвала да скрие това, което ставаше в нея. Повечето говореше Тони, понеже тя бе като онемяла от изпълващите я чувства. Но очите й издаваха всичко. И накрая, на излизане от ресторанта, и двамата много добре знаеха какво ги очаква.

Тя се учудваше от себе си в леглото. Тялото й жадно му бе отдало девствеността си, бе съзряло и се бе пробудило за удоволствия с невероятна сладостна готовност, която и досега я изпълваше с трепет. Тя се питаше дали това дълго потискано чувство се е крило у нея, или пък Тони, с лъчезарна усмивка, спокойно разбиране и опит в любовта бе разпалил у нея страстта.

Не можеше да си отговори на този въпрос. Всичко бе започнало преди два месеца. Тони долиташе при нея от разни места, в зависимост от това накъде го отнасяха ежеседмичните му командировки. Срещите им приличаха на непредсказуеми приключения. Тони я водеше по непознати ресторанти, в разни нови части на града, където кракът й не бе стъпвал, в увеселителни паркове, за чието съществуване дори не подозираше. Всичко наоколо ставаше ново, благодарение на неговата неочакваност. Това бе свят, който Лесли, погълната в работа, никога не бе виждала преди.

Разбира се, в него бяха и тихите хотелчета, където се регистрираха като мъж и жена.

При всяка нова среща любовта им ставаше все по-завладяваща и страстна, като чувствен сън, в който двамата потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко. Насладата на Тони бе тъй неподправена и топлината на прегръдките му тъй успокоително закриляща, че всякакви предразсъдъци изчезваха за Лесли и нищо не бе в състояние да я шокира.

Тя го прегърна по-силно. Тялото му й бе тъй близко!

— Знаеш ли какво? — обади се той.

— Какво?

— Ти все още си цяла загадка за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той седна в леглото и я загледа. Нежната извивка на голите й бедра събуждаше в него неволен копнеж.

— Не разбирам как това пламенно създание, което си ти, може толкова години да остане прикрито под строгата външност на една дама.

Тя се засмя и опря коляно в бедрото му. Чу се тих звук, подобен на милувка. После взе ръката му, нежно я целуна и я положи на гърдите си.

— Много лесно. Още не те бях срещнала.

Той се усмихна на комплимента. Ала очите му останаха замислени.

— Приятно е да те ласкаят, но има и друго. Аз мисля, че ти си такъв страхотен работник именно понеже винаги си била пламенна. Тъкмо тая прикрита енергия те е направила толкова точна — към теб самата и към останалите.

Тя продължи да лежи така, като леко притискаше ръката му към гърдите си и мислеше за правотата на думите му. Наистина, през всичките тези години бе потискала нещо в себе си. И никога не бе разбирала наистина какво е то.

— Може би — продължи той — смъртта на майка ти те е наранила по-силно, отколкото предполагаш. Може би загубата й е оставила в теб белег, който през всичкото това време не си забелязвала.

Лесли лежеше замислена. Никога преди не бе гледала на себе си по този начин. Винаги се бе считала за щастлива, дори за безгрижна. Смъртта на майка й винаги й се струваше по-скоро като нещо отдавна минало, като осъзнат житейски факт, отколкото като рана, способна да причинява остатъчна болка.

— Какво те прави толкова прозорлив? — прошепна.

— Аз също останах без майка — отвърна той. — Чувството ми е до болка познато.

Това внезапно признание я трогна неочаквано силно — през няколкото седмици, откакто бяха заедно, той не й бе казвал почти нищо за миналото си — и тя почувства, че очите й се навлажняват. Обзе я майчинско чувство към него.

— О, Тони! Защо не си ми казвал досега?

— Това беше много отдавна — погали я той. — Просто го споменах като пример. Може да ти изглеждам на глупав чиновник, но все пак имам малко мозък.

Тя се привдигна на колене и клекна до него.

— Разкажи ми! Разкажи ми за семейството си! Искам всичко да знам, Тони!

Той поклати глава.

— Не сега. Когато му дойде времето. Но когато научиш, ще разбереш защо още не искам да говоря за това. Само ще развали всичко, което двамата с теб изживяваме. Или най-малко ще го помрачи. А аз няма да допусна такова нещо. Цял живот съм го чакал — и него, и теб.

Той я погледна — изтегната до него, разсъблечена и притихнала като котка, невероятно привлекателна. После прошепна:

— Целуни ме.

Устните им се срещнаха. Езикът му се плъзна в устата й — отначало нежно, после страстно, с ненадейния глад на мъжкаря, който тъй добре бе опознала през последните седмици.

В нея бликна желание. Без да прекъсва целувката, тя се извърна и го възседна.

Коленете й го обхващаха през кръста. Тя чувстваше как членът му се изпъва под нея, жаден да я докосне. Изви гръб и бавно прокара ръце по гърдите му, през корема, между краката му. Пръстите й победоносно го обхванаха, устните й се извиха в усмивка. Чувстваше се като съблазнителка. Водеше я мъдростта на тялото й, изпълнено с новооткрито желание.

Тя го чу как въздиша. Топлото нещо в ръцете й сякаш й принадлежеше и съществуваше единствено за нея. Тя започна да го гали.

Бе седнала върху него и притискаше бедрата му с дългите си крака. Ръцете му се вкопчваха в чаршафите. Очите му бяха притворени. Тялото му ритмично се движеше и членът му мокреше пръстите й.

Дойде й наум, че връзката й с този красив и привлекателен мъж не е родена от съзнанието й, както всички останали връзки с хората около нея. Тя бе създадена в тялото й на жена, събудена от него за любов. Затова бе несравнимо по-дълбока и по-пълна. Той я бе направил жена и сега тя го познаваше така, както не бе познавала никого досега.

С тази мисъл тя дръзко го въведе в себе си. Усети как той се привдига и се притисна в него, за да го пропусне докрай в най-съкровената си същност.

Той започна да я люби. Тя ликуваше от възбудата на коравото нещо дълбоко в нея, чийто буен порив се разпалваше от мекото й тяло. Мисълта, че толкова я желае, я караше да тръпне.

Тя му се отдаде, напълно и с изумление усети как тазът й отвръща на ласките му. Обзе я дълбока, неимоверно нарастваща пареща болка. Скоро умът й се замъгли.

Той протегна ръце и взе гърдите й в шепи. Палците му търкаха зърната й. Нейните нокти нежно го драскаха и оставяха по кожата му сладострастни розови следи. Той я притискаше все по-страстно.

— Люби ме, Тони, люби ме!

Не чуваше собствения си глас. Нито чуваше неговите въздишки и стонове.

Тя се потопи в наслада. Тялото й тържествуваше над цялата й същност. После изведнъж усети как ръцете му я обхващат през кръста и я притеглят още по-плътно към него. Тогава удоволствието я заля без остатък. Някъде вътре в нея вместо един живееха двама, разтърсваше я диво, нечовешко съчетание от сили.

Тя едва чуто изскимтя — в любовния й вопъл имаше нещо животинско, което го доведе до крайния предел. Той цял се разлюля и тя усети в слабините си топлата вълна на страстта му.

Това продължи дълго, като цяла вечност, свързваща ги в невероятно дълбоко, разтърсващо изживяване. Бе тъй силно, тъй всепоглъщащо, че й се струваше, че не ще издържи и миг повече. Тогава той сякаш се смили над нея, всичко свърши и тя се отпусна безжизнено в ръцете му.

— О, Тони…

— Шшш… Не говори.

Той я галеше и я целуваше — по челото, по лицето.

Тя лежеше до него мълчалива, безсилна и щастлива.

След малко стана, за да отиде в банята. Влезе, примигна от силната светлина и затвори вратата след себе си. Срещу нея бе огледалото.

Очите й се разтвориха широко от учудване. Тя не приличаше на себе си. Косата й, разрешена от ласките, сякаш пламтеше. Очите й бяха като упоени от страстта. Още по-страшно: бляскаха с диво, почти нагло задоволство. Поетата упойка — в случая Тони — бе подействала напълно. Тя вече не бе сдържаната млада жена отпреди два месеца. От огледалото я гледаше някакво ново създание с непредвидими желания и може би неконтролируеми постъпки.

Половината от Лесли се гордееше с това превъплъщение. Досегашният й живот й се струваше безсмислен и повърхностен, понеже никога не бе осъзнавала чувствеността си. Само си бе въобразявала, че се познава, че се самоуважава и заслужава да я взимат на сериозно. Но това се дължеше единствено на неопитността й. То бе образът, който сама си бе създала като момиче. Сега тя вече познаваше нуждите и удоволствията на зрялата жена. Сега знаеше какво представлява всъщност животът.

Но останалата, още закостеняла част от нея, се страхуваше от образа в огледалото. Тя си даваше сметка, че е влюбена до уши. Всичко се развиваше много бързо. Вече бе жертвала премного от себе си в страстта си към Тони. Не знаеше какво е останало от нея. Вече не познаваше себе си.

И все пак между тези две същности, които се бореха за надмощие в ума и в душата на Лесли, имаше някаква връзка. И тя бе чувството й за собствена независимост.

Въпреки опасността от тъй неочакваната любов, тя се радваше, че е пораснала и има собствено мнение, че е станала жена, която сама решава да встъпи в една вълнуваща връзка. Чувстваше се възрастна, отговорна и силна. Още по-важно: бе смела. Собственият й живот зависеше само от нея и сама бе решила да се влюби. Просто изпитваше новата си самоличност. Чувството бе въодушевяващо. Учеше се да бъде жена. Достатъчно дълго бе чакала.

От няколкото загатвания, които Тони й бе правил за себе си, тя знаеше, че е имал някои лични проблеми, далеч по-непосилни от нейните. Но той бе израсъл по-отворен от нея и личните му грижи не му пречеха да черпи с пълни шепи от удоволствията на живота — нещо, което винаги й бе липсвало поради сдържаността й. Затова тя не само бе омаяна от чара му, но и безкрайно му се възхищаваше. Искаше й се, обичайки го с цялата си душа, рискувайки всичко за него, да му бъде равна по смелост.

Когато излезе от банята, тя го завари седнал на ръба на леглото, все още необлечен, с цигара в ръка. Видът му бе някак неестествено отпуснат и домашен.

— Ела тук — погледна я той и потупа леглото до себе си.

Тя отиде и седна до него. Тялото й още пламтеше от ласките му. Искаше й се отново да я обладае — начаса, още преди да е имала време да премисли. Дивото, безсрамно начало у нея ликуваше в споделената им голота, сякаш бяха отишли заедно да плуват голи, сякаш вършеха някаква престъпна лудория. Но другото начало — предпазливата й половинка, я теглеше назад, в отчаян стремеж да почувства, че той още я желае, че още я уважава.

Тя търсеше в себе си прости, лесни думи, за да му го каже. Но бе като онемяла. Чувстваше се зашеметена от богатата гама от чувства, изпитани пред огледалото в банята.

— Искам да те попитам нещо — каза той.

— Кажи — отвърна тя.

Той нежно я хвана за рамото, после прокара пръст в разбърканата, уханна джунгла на косата й.

— Ще се ожениш ли за мен?

Лесли остана без дъх. С въпроса си той отговаряше на друг един въпрос, който отдавна подсъзнателно я мъчеше. Сякаш бе прочел мислите й в банята, когато мъчително се стремеше да помири двете начала в себе си.

За миг Лесли се почувства страшно объркана. Та тя го познаваше едва от два месеца! И през тези два месеца той така я бе покорил с чара си, че тя изобщо не се бе замисляла дали го познава добре, както всяка нормална жена опознава мъжа, с когото излиза. Бе се впуснала смело в тая авантюра, вкусвайки с наслада от външните неща, и удоволствието й се подхранваше главно от факта, че се движи по ръба на пропастта. Чудеше се дали може да вярва на собствените си чувства.

Но сега седеше гола до него и тялото й тържествуваше в интимността си с неговото тяло и сякаш се надсмиваше над боязливите сигнали на предпазливата й съвест, като че угризенията й бяха овехтели предразсъдъци от миналото. Сега тя бе жена и стоеше над подобни детски страхове.

Накрая сърцето й надделя и устните й произнесоха думите, които до края на живота си нямаше да забрави.

— Да, Тони. Да.

17

Ню Йорк

През трите седмици след срещата си с Барбара Консидайн Джордан Лазаръс направи всичко в човешките възможности да предотврати поглъщането на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“.

Консултира се с правния си отдел с надеждата, че съществува някакъв начин за съдебна победа над „Консидайн“ или поне за печелене на време чрез продължителни дела срещу гигантския конгломерат.

Изпрати спешно съобщение до притежателите на дялов капитал, стремейки се да им обясни, че краткосрочните финансови печалби от изгодните оферти на „Консидайн Индъстрис“ в бъдеще ще имат непоправими последствия.

Свърза се с инвестиционни банки и дружески корпорации, търсейки партньори за сделки, с цел да попречи на „Консидайн“. Ала никой не се наемаше да съперничи с огромните суми, предлагани от „Консидайн“.

Консултира се със специалисти по патентно право, надявайки се, че може по някакъв начин да предпази от посегателства новаторската разработка на Лио Камински. Но му казаха, че работата на Лио още не била готова за патентоване. Идеята му била твърде революционна и неизпробвана, за да се предлага във федералните патентни служби.

Оказваше се, че Виктор Консидайн е действал много хитро. След като продуктът, към който се стремеше, не бе готов за патентоване, най-бързият начин да го получи за него бе да придобие разработващата го компания. И след като компанията принадлежеше на разрастващ се конгломерат, той щеше да придобие целия конгломерат. Малцина бизнес магнати можеха да си позволят да плащат толкова много за това, което искат. И Виктор Консидайн бе един от тях.

След като се посъветва със специалистите по патентно право, Джордан поговори с Лио Камински за възможността новото лекарство да се използва при хора. Лио бе оптимистично настроен. Показа на Джордан сложни таблици с биологически и фармацевтични данни, илюстриращи, че разработката му е приложима за човешкия кръвен състав.

Но Лио не можеше да обещае бързи резултати. Можеше само да продължи опитите си в зависимост от собственото си време и ексцентричните си методи на работа.

Джордан Лазаръс ясно си даваше сметка, че младата му бизнес империя се намира в голяма опасност. Не разполагаше с оръжие срещу човек с финансовата мощ на Виктор Консидайн. Рано или късно събранието на собствениците щеше да се състои. Беше наивно да си въобразява, че акционерите на „Лазаръс“ ще устоят на оферта от 75 долара за акции, струващи най-много 50. Щяха да решат да продават и „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да спре да съществува като свободна стопанска единица. Самият Джордан щеше да изгуби компанията си. Целият му дългогодишен труд щеше да бъде унищожен.

Джордан не трябваше да допуска това.

Трябваше да предприеме незабавни мерки.

През тези бурни седмици Барбара Консидайн не забрави Джордан.

Той не й позволяваше да го забрави. На сутринта след приема в Юниън Клъб й изпрати дванайсет бели рози. После още дванайсет и така всеки един от следващите дни.

Джордан й се обаждаше в службата почти ежедневно. Секретарката на Барбара, инструктирана да му казва, че тя е на събрание, й предаваше съобщенията. Барбара не отговори на нито едно от обажданията.

В отговор на това Джордан започна да й изпраща бележки. Канеше я на обяд, на разходка, на вечеря. Тя изхвърляше всички бележки.

И все пак, въпреки че държеше Джордан настрана със силната си воля, Барбара мислеше много за него.

Още същата вечер, когато се целуваха на терасата на Юниън Клъб и чу името му, тя разбра кой е, понеже бе в течение на предстоящото поглъщане на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“ и на предприетите за тази цел стъпки. Ужасът на баща й пред опасността от сърдечен удар и интересът му към фирми за производство на лекарства и научни разработки в областта на сърдечните болести й бяха до болка познати. Затова интересът към новите разработки в корпорацията на Лазаръс, докладвани от агентите му, бе за нея напълно в реда на нещата.

Сега Барбара си направи труда да се запознае лично със случая и изчете досиетата, набрани от агентите на баща й. Въпреки че не бе специалист по фармакология, тя бързо се ориентира, че научните сътрудници на Лазаръс са на прага на изключително важно откритие. Да, но формулата им бе още на експериментален етап, не бе изпитвана върху хора и не бе готова за патентоване.

Това обясняваше стремежа на баща й да купи „Лазаръс Интърнешънъл“ и невероятните му оферти към акционерите на Джордан.

Това обясняваше също наглите опити на Джордан да си осигури съдействието й срещу баща й. Джордан навярно си даваше сметка, че ако успее да запази компанията и научната разработка даде резултати, може да се окаже собственик на златна мина за лекарства, на патент, който ще му донесе безброй милиони долари.

Бидейки умна жена и познавайки се достатъчно добре при натрупания от жалкия си, извратен живот опит, Барбара Консидайн ясно виждаше как стоят нещата. Джордан Лазаръс не изпитваше към нея нищо друго, освен може би съжаление. Трябваше му оръжие, за да се бори с баща й. Тя бе последната му възможност. Той чисто и просто бе в безизходно положение.

Тя бе само оръдие в ръцете на Джордан Лазаръс, средство за постигане на целта му. Вълшебните му целувки бяха също тъй фалшиви, както и усмивките, и думите на възхищение, и нежните прояви на внимание към нея.

Лазаръс бе хитър. Несъмнено знаеше всичко за Виктор Консидайн. Даваше си сметка, че Консидайн се доверява на дъщеря си и рядко предприема каквато и да е важна стъпка, без да се съветва с нея. Лазаръс залагаше на картата, че като спечели Барбара, може да спечели и баща й.

Барбара не знаеше как да постъпи. От една страна, не можеше да предаде баща си. Откакто се помнеше, изпитваше страхопочитание към него точно като майка си. Навремето тримата живееха, сякаш бяха сами на света. Когато майка й почина, Барбара заживя сама с баща си като в робство. Всеки негов поглед смразяваше кръвта й. Самият звук на гласа му я оставяше без воля.

Противоречивите чувства, които изпитваше към него, дотолкова я объркваха, че дори в този момент, на двайсет и осем години, тя не осъзнаваше напълно кога е започнала кръвосмесителната им връзка. За нея това бе факт от живота й, нещо в реда на нещата. Всеки път, когато се случеше — а то се случваше два или три пъти седмично, Барбара сякаш преставаше да съществува и се превръщаше в мъртвец. Подчиняваше се безчувствено на волята на баща си и после почти не помнеше какво е правил с нея.

Тя бе твърде съсипана от него — и морално, и психически, за да може да прави каквото и да е друго, освен да му се подчинява. Щеше да му бъде робиня, докато е жив. Този факт бе неизбежен.

Затова тя знаеше, че не може да предаде баща си заради Джордан.

От друга страна, нещо в усмивката, в целувките на Джордан Лазаръс бе разпалило у нея неугасимо огънче, което я караше да жадува за нещо по-красиво от дългогодишното си безплодно и празно съществуване. Отначало се опитваше да го потуши, но то се разгаряше все по-силно и по-силно. Изпълваше я не само с презрение и отвращение към собствения й живот, но и с вкус към свободата.

Барбара жестоко се разкъсваше между тези две крайности. Предаността й към баща й бе всичко, което я крепеше в живота. Но влечението й към Джордан Лазаръс наподобяваше на разкриващо се пред нея неподозирано бъдеще, за каквото никога дори не бе мечтала.

С всеки изминал ден противоречието ставаше все по-болезнено. И с всеки изминал ден поканите на Джордан се умножаваха. С телефонните си обаждания, с писмата и бележчиците си той сякаш запращаше отровни стрели в досегашния й живот.

Барбара употребяваше цялата сила на желязната си воля и се мъчеше да живее постарому.

Седмица преди Коледа й се наложи да замине за Уайт Плейнс, където трябваше да замести баща си на бизнес приема в хотел „Аламбра“. Баща й беше ангажиран същата вечер с друга среща извън града и тя трябваше да предаде извиненията му, да проведе консултации с някои видни бизнесмени, чиито имена й бе дал, и като се прибере, да му съобщи резултатите. Трябваше да прекара нощта в хотела и да се върне в Манхатън на следния ден следобед.

В деня на приема тя още сутринта отиде в един луксозен магазин на Пето Авеню, за да изпробва поправките на роклята, която щеше да носи същата вечер.

В съблекалнята, застанала пред огледалото само по пликчета и сутиен, тя както обикновено мечтаеше за Джордан. Гърдите й още тръпнеха от допира на тялото му, коремът й пламтеше при спомена за чудната му топлина, устните й с невероятна точност изживяваха сладостта на целувката му.

Тя виновно излезе с новата рокля и се стъписа, когато видя пред себе си Джордан. Беше тъй висок и красив в тъмния раиран костюм!

— Изглеждаш чудесно, мила! — проговори той фамилиарно. — Знаех си, че роклята ще ти отива. Много си хубава.

После я прегърна и я целуна по устните. Продавачката, която вероятно го бе упътила, се усмихваше отдалеч.

Барбара не искаше да прави сцени и да го гони — продавачките и без това предполагаха, и то с определена завист, че й е любовник. Само успя гневно да изсъска в ухото му:

— Какво правите тук? Мисля, че вече ви казах да ме оставите на мира.

Той леко я бутна назад, за да огледа новата рокля и възкликна с блеснали от възхищение очи:

— От ден на ден ставаш все по-хубава! Не съм виждал друга жена да носи дрехите си като теб! Сигурен съм, че довечера ще бъдеш царицата на бала.

И отново я прегърна. После погледна часовника си и продължи:

— Не закъсняваме ли за обед? Нищо, заслужаваше си да те погледам — толкова си красива! Ще почакаме да я опаковат. Андре ще задържи масата.

Барбара го стрелна с гневен поглед, който остана невидим за останалите, и се скри в съблекалнята.

Докато тя се преобличаше, Джордан бъбреше с продавачките. Плътният му глас ясно се чуваше и жените определено лудееха по него. В шеговитите му закачки по отношение на Барбара се чувстваше възхищение — колко „красива“, колко „очарователна“ и жива била. Говореше за нея с обич и собственическо чувство — била упорита, духовита и интересна, но променливият й характер можел да го подлуди.

Когато тя излезе, насреща й стояха три продавачки и една управителка. Всичките бяха влюбени в Джордан до уши и умираха от завист към Барбара. Сега беше просто невъзможно да го изгони. Трябваше да изчака поне докато излязат отвън.

— Дай аз да я нося — настоя той и й отне кутията с опакованата рокля. После се обърна към продавачките, които го гледаха замечтано. — Довиждане, мили дами!

Когато излязоха навън, той се усмихна.

— Надявам се, че не те накарах да се чувстваш неудобно. Трябваше да те видя.

Колата на Барбара я чакаше. Тя се пресегна за кутията.

— Довиждане, господин Лазаръс.

Мъчеше, се да говори твърдо.

— Не казвай довиждане — отвърна той и стисна ръката й, подавайки й кутията. — Довечера пак ще се видим.

Тя понечи да каже нещо, но в този момент шофьорът й отвори вратата. Тя влезе колата и се загледа напред.

Когато шофьорът потегли, нещо я накара да надзърне през прозореца. Джордан я фиксираше с проницателните си тъмни очи.

Същия ден привечер, след като цял ден напразно се мъчи да се заеме сериозно с работа и да се подготви за деловите разговори, а лицето и тялото на Джордан Лазаръс непрестанно отвличаха мислите й, тя седна на волана и се отправи към Уайт Плейнс.

Събирането в хотела се оказа по-многолюдно, а срещите — по-трудни, отколкото очакваше. Трябваше да разговаря насаме последователно с трима президенти на корпорации и двама председатели на бордове. За всеки един от кратките разговори тя имаше специална програма по точки, съдържаща оферти за услуги и определени изисквания в замяна.

Трябваше да докладва на баща си за всеки отделен случай — той държеше да знае точния отговор на събеседниците й, но също и как са се държали. От години я товареше със задачата да му бъде и очи, и уши, когато той е зает с друго и не може да присъства. Тя винаги проявяваше остра интуиция и точни преценки и не в един случай съветите й помагаха на баща й в деликатни и решителни ситуации.

Тя се радваше, че програмата й е натоварена. Това отвличаше мислите й от Джордан. Но към десет часа мозъкът й започна да блокира от умора и тя се почувства неспособна да продължи дори и минута повече. Сбогува се с организаторите на срещата — всички я третираха с необходимото уважение, понеже бе дъщеря на Виктор Консидайн, запъти се към асансьора, свързващ банкетната зала на покрива с преддверието на хотела и с облекчение натисна копчето на етажа си.

Когато асансьорът спря и вратата се отвори, на площадката пред нея стоеше Джордан Лазаръс, облечен в копринен костюм — сякаш тъкмо бе слязъл от корицата на модно списание.

Преди да е успяла да продума, той влезе при нея и натисна друг етаж. Вратата се затвори.

— Как си позволявате! — възпротиви се тя.

В отговор той започна да я целува. По цялото й тяло се разбягаха тръпки. Силните му ръце я притискаха като в клещи, а езикът му жадно я търсеше.

— Пуснете ме — безуспешно се съпротивяваше тя.

Той неочаквано натисна стопа и асансьорът спря насред шахтата. Притегли я още по-плътно и отново я зацелува. Сега й приличаше на тигър — гъвкавото му тяло се извиваше до нея, ръцете му още по-силно я притискаха. Тя се бореше, ала неизвестно защо дланите й тръпнеха на раменете му и галеха врата му, пръстите й ровеха в косата му. Имаше чувството, че ще полудее.

— Пуснете ме!

Той поотпусна здравата си прегръдка и тя успя за секунда да си поеме дъх.

— Ще дойдеш ли за малко в стаята ми? И аз смятам, че всичко това е глупаво. Просто искам да поговорим.

Барбара не отвърна. Трескаво мислеше или поне се опитваше да мисли. Бе се облегнала назад, сякаш за да му избяга, но ръцете й още обвиваха врата му. Умът й се замъгляваше, не можеше да мисли за нищо.

— Искам да се прибера.

В гласа й се четяха нотки на капитулация, но тя се опитваше да ги скрие.

Джордан Лазаръс бавно се пресегна и обхвана гърдите й с ръце. После отново я целуна — този път нежно. Очите му я гледаха победоносно.

Асансьорът тръгна, но не към нейния етаж. Барбара наблюдаваше безпомощно как отиват все по-нагоре. Той държеше и двете й ръце и я гледаше в очите.

Най-после вратата се отвори. На площадката имаше огледало и старинни столове. Тръгнаха по някакъв коридор. Спряха пред врата с някакъв номер. Ключът беше у него. Стаята беше топла и уютна, потънала в златист полумрак — нощната лампа над леглото светеше. Тя влезе заедно с него. Той съблече мантото й и го закачи в шкафа. После се върна и застана до нея.

— Роклята ти много ми харесва.

Тя се усмихна при мисълта, че вече я е виждал същата сутрин в Ню Йорк.

— Твърде хубава е, за да я мачкаме. Дай да ти помогна.

Барбара се вледени. Стана й ясно какво иска от нея. Вече не ставаше дума за никакъв разговор.

Прииска й се да му зашлеви плесница, да изкрещи, да го накаже за насилието, да избяга от тая стая колкото й държат краката.

Но не помръдна.

Той разкопча ципа на роклята, разтвори я на раменете и я смъкна. Отдолу имаше и фуста. Ръцете му обгърнаха кръста й, разтеглиха ластика и свалиха и нея. Тя остана само по пликчета и сутиен.

— Колко си красива! Точно като в мечтите ми!

Вдигна я и я отнесе до леглото. Наведе се да угаси лампата и я целуна.

После застана до нея. Тялото му ясно се очертаваше на фона на уличното осветление зад тъмния прозорец. Той съблече сакото си, свали връзката си и погледна към нея. Тя сякаш почувства усмивката му.

После съблече и ризата си и пред очите й се откри силното му младо тяло, ъглестите му рамене, здравите мишци, дългите ръце, едрите длани с необичайно фините пръсти.

После с плавно движение той се събу. Пред очите й за миг се мярна очертанието на члена под слиповете. Накрая той махна и тях и коравият му пенис се оголи.

Барбара, не беше на себе си. Разтърсваше я неописуемо желание, но тялото й оставаше напълно безчувствено. Възбудата й срещаше в него непреодолима преграда от студенина.

Той коленичи, за да я целуне, и пъхна нежно език в устата й. После клекна и се надвеси над нея.

— Толкова отдавна ми бягаш! — шепнеше той.

Барбара не можеше да помръдне, за да го спре. Той в миг свали пликчетата и сутиена й и зацелува гърдите й, опипвайки с език меките зърна, докато те се вкоравиха от възбуда.

Сетивата й пламтяха, ала някаква студенина продължаваше да я сковава. Тя знаеше, че той усеща каква борба се разразява в нея — старата мома, опълчила се срещу дълго потисканата си чувственост. Беше готова на всичко, за да може да се освободи от самата себе си и да му се отдаде с наслада. Но тялото, което обитаваше, не й позволяваше да го направи. Нито пък животът, който бе водила през всичките тези години.

Той продължаваше бавно да я гали. Ръцете му се спуснаха под кръста й. Тялото му бе невероятно, знаеше и я даряваше с все по-силни тръпки дори когато нежно и внимателно разтваряше краката й, когато събуждаше плътта й за още по-силен копнеж и я подготвяше за това, което щеше да последва.

Тя беше на ръба на бездната, готова да се отдаде напълно, когато вътре в нея нещо се скъса.

— Не! — извика тя и се вкопчи в раменете му. От очите й неудържимо бликнаха сълзи.

Той спря и я погледна в очите. Ръцете й на раменете му го умоляваха. На лицето му се изписа озадаченост.

После осъзна безкрайното й отчаяние. Отдръпна се от нея и я прегърна като дете.

— Няма, няма… — зашепна той и зацелува обляното й в сълзи лице. — Няма нищо да ти правя, Барбара. Прости ми. Не можех да разбера…

После продължи да я гали и да я люлее в прегръдките си.

— Съсипали са те повече, отколкото си мислех — промълви той. — Съжалявам. Трябваше да го почувствам по-рано. Какъв глупак съм бил!

Утешителните му думи я караха да ридае още по-силно и тя се вкопчи в него с всички сили.

— Всичко ще мине — продължаваше той. — Искам да се чувстваш в безопасност с мен. Това е най-важно от всичко. Не бой се, Барбара, аз съм ти приятел.

Нежната му прегръдка излъчваше приспивна топлина. Малко по малко паниката й отшумя и тя започна да се чувства в безопасност, както той й бе казал. Чувствителността и разбирането му я привличаха дори повече от красивото му тяло.

— Хайде сега, почини си — продължаваше той. — Помъчи се да заспиш и всичко ще бъде наред.

Тя кимна с благодарност и обори глава на гърдите му. След малко наистина усети, че сънят я надвива. Казваше си, че трябва да стане и да се върне в стаята си, но сигурността, която й даваше прегръдката на Джордан Лазаръс, я правеше все по-сънлива. Направи последно усилие да се върне към реалността, но не успя.

Барбара заспа дълбоко.

Нощта й бе дълга, изпълнена с натрапчиви сънища. Когато се събуди, се чувстваше променена, въпреки че не можеше да каже защо.

Джордан бе до нея. Беше станал рано, за да я погледа, докато спи.

— Трябваше да ме събудиш! — каза тя. — Ще закъснея.

— Толкова си хубава заспала! — усмихна се той. — Сърце не ми даваше. Снощи изглеждаше много уморена.

Беше по халат. Докато тя ставаше, той поръча закуска. Неизвестно защо, не я беше срам да застане гола пред него. Чувстваше погледа му, изпълнен с нямо възхищение.

Тя започна да се облича, а той все я гледаше. Преди да си тръгне, тя пи кафе с него. Говориха малко, но в отношенията им имаше нещо топло и интимно, което ги свързваше, сякаш предната вечер наистина се бяха любили.

На вратата той я прегърна и я целуна.

— Надявам се, че снощи постъпих правилно. Сърдиш ли ми се, че не продължих? Или за това, че те поставих в такова положение, та трябваше да ме спреш?

— Не си направил нищо лошо — поклати глава тя.

Джордан я погледна сериозно. После каза:

— Важното е да правим това, което трябва, нали така?

После се усмихна.

— Ще ми липсва сутрешното ти събуждане. Беше много хубаво.

— Благодаря ти — каза тя и го целуна по бузата.

После прекрачи прага и огледа празния коридор. Образът му не я напускаше по пътя към асансьора. Представяше си усмивката му както при събуждането си. Защо не можеха всичките й дни да започват с тази красива, топла и окуражителна усмивка!

Тази мисъл я изпълни с копнеж. Когато прекрачваше прага на стаята си, радостното чувство от сутринта се бе превърнало в тъга.

Същата вечер Барбара се върна в Манхатън.

Когато си влезе вкъщи, беше близо девет часът. Баща й я чакаше.

— Къде, по дяволите, се губиш толкова време?

Беше по халат, с чаша бира в ръка и вестник под мишница. Гледаше я с раздразнение над очилата си за четене.

— В „Аламбра“, къде другаде — отвърна тя, опитвайки се да изглежда изморена и леко раздразнена. — Господин Фредерикс не дойде на обеда и трябваше да вечерям с него.

— Ако имаше среща с мен, нямаше да си позволи да закъснява — изръмжа баща й.

Барбара почервеня.

— Тогава следващия път иди ти! Ако ми нямаш доверие…

— Кой казва, че ти нямам доверие? Не извъртай думите ми, че ще съжаляваш!

Виктор Консидайн не я заплашваше наистина. Просто такъв му беше маниерът. По очите му личеше, че й се радва.

Тя се извърна.

— Отивам да взема душ. Съсипана съм.

— Добре, ще се видим след това — каза той.

Барбара бързо излезе. Знаеше какво означават думите му. Тази вечер той искаше да бъде с нея.

Окачи роклята си в шкафа, съблече бельото си и влезе в банята. Още чувстваше дъха на Джордан. Сутринта не се беше къпала. Ако не беше баща й, нямаше да се къпе цяла седмица, за да запази дъха му по кожата си.

Но трябваше да заличи следите от него. Не можеше да рискува, баща й да заподозре. Не можеше и да допусне скъпият й мирис на Джордан Лазаръс да се омърси от гнусния плътски контакт с баща й. Това бяха две различни неща и те трябваше да останат различни докато…

Докато какво?

Водата вече я обливаше, когато тя изведнъж прозря трудността на дилемата си.

Барбара бе нов човек. Случилото се предната нощ и същия ден бе сложило край на всякакви опити за съпротива на Джордан Лазаръс от нейна страна. Най-странното бе, че пощадявайки я, когато бе беззащитна в ръцете му, той бе пресякъл у нея всякакво желание да му отказва.

От друга страна, не можеше прекалено дълго да крие истината от баща си. Той бе твърде хитър. Нито пък можеше открито да го предаде.

Сякаш от това положение нямаше никакъв изход.

Но така или иначе, Барбара Консидайн бе дъщеря на баща си. Докато пръстите й с неохота отмиваха следите от целувките на Джордан Лазаръс, в ума й започна да назрява една смътна възможност.

Когато излезе от душа, в съседната стая отекна лаещият глас на баща й.

— Хайде, идваш ли? Цяла нощ ли да чакам?

Барбара се пресегна към нощницата си. В този момент в ума й нещо проблесна — възможността бе прераснала в решение.

18

Детройт

Беше вторник и имаше много работа. В Детройт беше паднал силен сняг. Джил Флеминг излезе от стаята си в отдела по маркетинг и тръгна към асансьора, за да се качи на шестия етаж.

Точно преди вратата да се затвори, вътре се шмугна Харли Шрейдър.

— Как я караш? — запита Харли с най-милата си делова усмивка.

— Добре — усмихна се Джил малко официално.

— А работата как е? — попита той.

— Добре — кимна Джил.

— Как е Рой? — продължи той.

Джил не отвърна и погледна настрани с неопределено изражение.

Харли многозначително се усмихна. После неочаквано се пресегна към стопа. Асансьорът спря между етажите. Бяха сами.

— Между нас не трябва да има тайни — започна Харли с по-сурова усмивка. — Само искам да знаеш, че всичко ми е ясно.

Джил вдигна вежди и попита с равен тон:

— Какво по-точно?

— Всичко — отвърна той. — Това, което целиш с Рой. Целият ти план. Познавам Рой много добре, разбираш ли? Приятели сме от двайсет години. Ясно ми е какво се опитваш да постигнеш.

Джил понечи да натисне копчето, но той хвана ръката й и се усмихна.

— Няма да успееш, малката. И знаеш ли защо? Защото аз няма да ти дам. Може и да не съм кой знае какво, но Рой Инглиш ми е приятел. И няма да допусна някоя като тебе да го върти на пръста си, за да му изсмуква парите.

Джил го погледна с ненавист. Красивото й лице бе странно преобразено. После хладно изрече:

— Пусни ръката ми. Нямам какво да говоря с теб.

Харли Шрейдър я остави, тя натисна копчето и асансьорът тръгна.

— Ако съм на твое място, ще си потърся друга работа — продължи той. — Преди да е станало късно.

Асансьорът спря на шестия етаж и Джил излезе с купчината папки, които носеше, без да се обръща назад.

— Пак ще се видим — извика той след нея.

Същата вечер Джил каза на Рой, че Харли я е закачал.

— Спря асансьора, докато бяхме сами, и се опита… Не искам да ти разказвам с подробности, бях като зашеметена. А ти ми беше казвал, че е симпатичен, че сте приятели…

Рой я гледаше съсредоточено. По лицето му пробягваха смесени чувства, най-вече ярост.

— Ще я видя тази работа — процеди през зъби той.

— Не, миличък! — възпротиви се Джил и хвана двете му ръце, сякаш за да го спре.

После го накара да й обещае, че няма да предприема нищо. Сега не било време да прави истории в компанията. Поради предстоящата му кандидатура за президент положението било деликатно. Разбирала много добре, че иска да си отмъсти на Харли с голи ръце, но трябвало да се успокои.

— Нека забравим за това. Не беше кой знае какво — настоя тя. — По-скоро беше смешно. Може би не трябваше да ти казвам.

— Не — отсече Рой. — Ти постъпи както трябва.

През следващите дни Рой не предприе нищо. Но не можеше да изкара случката с Джил от съзнанието си.

Винаги беше приемал Харли Шрейдър като плиткоумен веселяк, като колега, който става за приказки на чашка от време на време, за игра на скуош веднъж седмично и понякога за партия голф. Бяха запазили приятелството си през всичките тия години главно защото Рой бе запознал Харли с жена му Джин. Рой имаше доверие на Харли като съюзник в бизнеса, понеже Харли бе толкова по-некадърен и неамбициозен от него, че изобщо не представляваше никаква заплаха. Самата повърхностност на Харли правеше присъствието му незначително и успокоително.

Но сега старият му приятел се разкриваше пред очите му в напълно нова и ужасна светлина. Самата мисъл, че Харли посяга на Джил, че се осмелява да си играе с честта й като жена, караше Рой да побеснява. Още повече, че Харли много добре знаеше, че Джил е негова.

Само при представата как Харли спира асансьора и се опитва да натиска крехкото телце на Джил с дебелото си тяло, той се изпълваше с ярост и изпитваше унижение, което иначе му бе напълно неприсъщо.

От няколко месеца Рой забелязваше, че самата мисъл, че други мъже могат да докосват Джил, му причинява силна мъка. Въпреки че си даваше ясна сметка, че не е непорочна, той възвишено си я представяше като чиста малка фея, познала любовните наслади лично от него. Мисълта, че може да се докосва до други мъже, а какво остава да изпитва наслада от телата им, бе направо недопустима за него.

Затова идеята за Харли, предполагаемият му приятел, който се опитваше да се забавлява с Джил, направо го подлудяваше. От момента, в който чу за това, той направо не беше на себе си от ревност.

Но Джил му забраняваше да иска сметка на Харли.

Затова Рой се сети за друг начин, който бе научил от дългогодишния си опит в бизнеса, и започна подмолно да подготвя почвата за изхвърлянето на Харли от компанията.

В този период той се движеше между група влиятелни административни началници и членове на борда, които се готвеха да му възложат президентството като принудят противниците му да напуснат. Рой се зае постепенно да ги убеди, че когато му дойде времето, Харли също ще трябва да напусне. Харли бил едно нищожество без никакво въображение, който бил достигнал тавана си още преди десет години и нямало накъде повече да се развива.

В това имаше известна истина. Неведнъж през последните години Рой, благодарение на връзките си, бе предпазвал Харли от онези, които се мъчеха да го изместят в своя полза. Правеше го просто от приятелство.

А сега, пак благодарение на връзките си, той се стремеше да го махне от пътя си, понеже го ненавиждаше.

Седмиците се нижеха една след друга. Външно „Континентал Продъктс“ даваше вид на цветуща компания с очертаваща се силна финансова година и солидно, макар и безсъбитийно бъдеще. Но в задкулисната борба за власт, която всъщност я разтърсваше, бе заложено бъдещето на поне десетина висши чиновници и най-вече на Рой Инглиш.

През този период на подмолна дейност Рой и Харли излязоха една петъчна сутрин да изиграят обичайната си партия скуош.

След разговора с Джил Рой продължаваше да играе скуош с Харли както обикновено. Искаше да го държи под око, за да може още по-пълно да го унищожи, когато настъпи решителният момент. Затова през цялото време се държеше добронамерено и мило със стария си приятел.

Харли не беше твърде интелигентен, но беше хитър. На това го бяха научили годините, прекарани в света на бизнеса. Той много добре си даваше сметка, че разговорът му с Джил е достигнал до Рой. И беше нащрек.

Рой, както обикновено, спечели без особени усилия. Беше в много по-добра форма от Харли и лесно го надигра.

Когато свършиха, тръгнаха към съблекалнята и заговориха за спорт, за борсови операции и за общи познати.

Намираха се в класическа ситуация на бизнес партньори. Всеки един от двамата четеше мислите на другия, но никой не говореше за това. Харли знаеше, че Рой е вложил всичко в борбата за президентското място. От известно време подозираше, че зад цялата неочаквана игра за власт се крие Джил Флеминг. Това, разбира се, означаваше, че когато започнат големите промени, Харли ще изхвърчи.

— Миналата седмица ние с Джини те видяхме с Джил в Къмбърланд — започна той.

— Така ли? — учуди се Рой. — Аз пък не ви видях.

Харли тихо подсвирна.

— Тази Джил е страхотно гадже. Всички мъже в заведението ти завиждаха.

Рой не отвърна.

Харли затвори шкафчето си и продължи:

— Бива си я наистина. Не знам дали съм ти казвал, че един-два пъти излизах с нея, но това е стара история. Не беше сериозно като в твоя случай — само лека закачка.

Рой застана неподвижно и се вторачи в приятеля си.

Харли го погледна в очите и продължи:

— Никак не е лоша. И в леглото си я бива. Знае всички трикове.

Рой стисна юмруци. Не вярваше и дума на това, но му идеше да разбие носа на Харли. Спомни си за отвращението в очите на Джил, когато му разказваше за сцената в асансьора. Изобщо мисълта за Харли и Джил в леглото беше абсурдна. Та те двамата бяха от различни светове! Харли беше груб и тъп търговец, а Джил — приказна фея, която бе толкова съвършена, че дори беше немислимо да ги сложиш един до друг.

Но въпреки всичко някакво неизвестно напрежение бе обхванало тялото на Рой и не го напускаше. Той почувства, че ръцете му треперят и още по-силно стисна юмруци.

Харли го погледна в очите, после се извърна и се изсмя.

— Ама какво белегче имаше! Щом го погледнех, и ми ставаше! Като Ева и забранената ябълка. Точно до онази й работа!… Никога не бях виждал такова нещо. Не можех да откъсна ръцете си от него.

При тези думи Рой пребледня. Погледна встрани и с нечовешко усилие на волята успя да запази самообладание. Ръцете му така трепереха, че едва си обу панталоните и си закопча колана.

Харли беше вече облечен и се готвеше да тръгва.

После се обърна към Рой, погледна го сериозно и каза искрено:

— Не допускай една жена да те прави на маймуна, Рой! Недей да забравяш кой си! Колкото до другото… е, приятели сме. Ако станеш президент и аз изхвърча, ще знам защо.

После го хвана за рамото.

— Но не допускай една жена да те прави на маймуна!

Рой остана сам на пейката в съблекалнята, седнал пред шкафчето си и потънал в мисли.

Ръцете му вече не трепереха. Мозъкът му се проясняваше. Имаше чувството, че дълго време не е бил на себе си, като удавник, изваден в последната секунда от жадните океански дълбини.

Целият му досегашен живот на егоист му се притичваше на помощ и той бавно проглеждаше. Яростта му, по-рано смътно съсредоточена върху Харли, постепенно изчезна. На нейно място се появиха спокойна уравновесеност и желязна увереност.

Рой седя в съблекалнята повече от час, дълбоко замислен и сам.

Когато стана и си тръгна, беше решил какво ще прави.

На следната сутрин в отдела по маркетинг влезе човек от охраната и връчи на Джил заповед за уволнение.

Тя я прочете — текстът беше студен и безличен.

„Корпорацията със съжаление ви уведомява, че трябва да прекрати договора ви с днешна дата. Желаем ви успех във всички бъдещи начинания.“

Човекът от охраната я изпрати до входа. Наредиха й да върне личната си карта и пропуска за паркинга.

Когато се прибра вкъщи, Джил се обади в кабинета на Рой. Казаха й, че е извън града. Тогава тя се обади в апартамента му. Не й отговори никой.

Обади се в кабинета на Харли Шрейдър. Мислеше трескаво. Трябваше незабавно да говори с Харли и може би дори да му обещае неща, които не искаше да обещава. Но нямаше избор.

Секретарката на Харли също й каза, че той е извън града.

Тогава Джил разбра.

Постъпката на Харли не я учудваше. Той явно си даваше сметка за властта й над Рой и че в даден момент това ще сложи край на кариерата му в компанията.

Разбира се, проклинаше се, че легна с Харли още през първата седмица в компанията, преди почти година. Но нещата не можеха да се върнат. Харли се оказа важно стъпало. Тъкмо от него тя научи в леглото всичко за Рой, за ролята на Рой в компанията, затова, че е неженен, за приспаните му амбиции.

Така ключът, който тогава й бе отключил първата важна врата в „Континентъл Продъктс“, сега завинаги я бе заключил за нея.

Постъпката на Харли не учудваше Джил. Той просто се стремеше да предпази стария си приятел от жената хищник, чийто чар вече сам бе вкусил.

Но я учудваше Рой.

Тя бе убедена, че Рой й е вързан в кърпа. Очите му, когато се любеха, й доказваха, че владее не само тялото, но и сърцето му. Как само я гледаше, когато й предложи да се оженят… Беше явно, че е неин и може да прави с него всичко, каквото поиска.

Още няколко месеца, и той щеше да е станал президент, а Джил — негова жена. Всичко вървеше като по мед и масло, докато в играта не влезе Харли.

Явно нещо в Рой й е убягнало. Сигурно в него е имало някаква вродена преграда срещу женските хитрини. Креватните й прелести и ролята, която изигра, за да го впримчи, са я съборили, но отново е изникнала, когато той е разбрал, че е спала с Харли.

Това беше непростим пропуск от нейна страна. Единственият пропуск в иначе безупречната й игра. Как само го накара да налапа стръвта и той се хвана! Тогава прибягна до шестото си чувство, за да разбере от самото начало какво иска той. Избираше най-подходящите дрехи, най-подходящото поведение, за да се впише във фантазиите му. Знаеше, че той се впечатлява от успехи в работата на подчинените си и се помъчи да се отличи, за да спечели уважението му. Отбягваше го до момента, в който той видимо изгуби интерес и точно тогава отново се появи в кабинета му с онова писмо, за да може той да я види и отново да се хване на въдичката. Колко обеди прекара с него, как използваше всеки нюанс от страстта му! А когато разбра, че я следи до вкъщи, накара един приятел ужким да я нападне, само за да го вкара в леглото си, без да му се стори прекалено лесна.

Всичко се развиваше като по поръчка. И предложението за женитба, и кандидатурата за президентското място — всичко беше почти в ръцете й, когато за зла участ Харли се намеси.

Трябваше по-рано да помисли как да го накара да мълчи. Знаеше, че двамата са приятели, и трябваше да се сети какво може да стане. Но заслепена от своята увереност във властта си над Рей, тя почти забрави за Харли. Там беше грешката й.

Какво пък, тя никога вече нямаше да допусне подобна грешка.

Колкото до Рой Инглиш, той бе чисто и просто плячка, която й се беше изплъзнала. Тя бе готова да му стане жена, дори да износи децата му. Сега й оставаше само да забрави за него и да потърси друг подходящ обект.

Но за Харли Шрейдър тя нямаше да забрави. Той щеше за цял живот да запомни Джил Флеминг и да съжалява за това, което е направил.

След уволнението на Джил Флеминг никой от приятелите и колегите на Рой Инглиш не го видя извън работното място. Движеше се главно сам из компанията и бе станал още по-мрачен и непроницаем.

Началниците, които подготвяха изкачването му на президентското място, все още се срещаха с него по събрания, обеди и на частни разговори във връзка с този въпрос. На вид той бе все така проницателен и съсредоточен в текущата работа.

Тогава настъпи всеобща изненада.

Шест месеца след уволнението на Джил Флеминг, точно когато се очакваше да заеме мястото на Боб Пъркинс и да стане президент, Рой ненадейно пое ръководството на фирма за комуникационни средства в Северна Каролина. Мястото беше добро, а и по-високо стъпало от поста му в „Континентал“.

Рой така и не обясни на никого от колегите си взетото решение. Сбогува се с всички сдържано, даде прощални подаръци на двете си приятелки, с които изобщо не се беше виждал през последните шест месеца, продаде блока, в който живееше, напусна града и никой повече не чу за него.

Известно време приятелите му се чудиха защо толкова се беше борил за президентското място, за да се откаже от него точно когато му го даваха на поднос. После, както става в света на бизнеса, престанаха да мислят за него, понеже бяха твърде заети с мисли за собственото си бъдеще.

Никой, нито дори Харли Шрейдър, който по ирония на съдбата след напускането на Рой остана в компанията (вероятно тъкмо благодарение на него), нито за миг не си помисли, че студеният и безмилостен Рой Инглиш може да е напуснал „Континентал Продъктс“, понеже просто не е могъл да понесе мисълта, че ще стои в сградата, където е срещнал Джил Флеминг. Мъката му бе твърде голяма.

В края на краищата Рой беше мъж като всички останали.

19

Чикаго, 21 февруари 1972 г.

„Мили Тони,

Нямам думи да изкажа колко е силна любовта ми към теб.

Много ми липсваше през последните седмици. Никога не съм мислила, че мога толкова да страдам.

Обичам те, скъпи! Обичам те и ми се иска да ти го казвам непрекъснато! Съзнанието ми е изпълнено единствено с теб.

Всяка нощ лежа будна и си мисля за теб — къде си, какво правиш, какво чувстваш. Образът ти кара сърцето ми да страда и същевременно да пее.

Цял живот чаках да дойде любовта и ето че ти се появи. Никога не съм вярвала, че мога да се отдам някому тъй цялостно! Но сега знам, понеже се случи. Знам, че те обичам и ще те обичам винаги.

Понякога ми се струва, че те познавам по-добре от самата себе си. Чувствам, че ме притежаваш и искам да бъде така. Аз вече не съм същата, а и не желая да бъда каквато бях преди. Не и без теб.

Когато си мисля за детето, което един ден ще имаме, чувствам такава празнота, такъв копнеж по теб! Не мога да дишам, когато те няма.

Винаги ще обичам, само теб. Никога няма да чувствам същото, както сега. Никога, никога, никога!

Не мога да дочакам да те видя отново. Без теб не съществувам. Мога единствено да мечтая за теб. Без теб съм като изгубена.

Моля те, ела бързо! Чувствам допира на тялото ти! Не ме карай да чакам!

Обичам те!“

Лесли четеше и не можеше да се начуди на романтичните си излияния. Сякаш всичко това бе написано от някой друг.

Беше го писала преди седмица и тогава реши да не го изпраща. Силата на любовта й я плашеше. Страхуваше се, че ако той го прочете, ще си каже, че е полудяла и няма да се отнася към нея както преди.

Но Лесли чувстваше, че наистина не е на себе си. Не беше виждала Тони от три седмици той бе заминал в дълга командировка и нямаше време да дойде да я види.

И все пак рано сутринта на следния ден щеше да долети при нея, за да я отведе в съвета и да сключат граждански брак. Всичко щеше да е много скромно. Меденият им месец в северен Висконсин щеше да започне още същата вечер. А тя щеше да се казва госпожа Антъни Доранс.

Той й се обаждаше всяка седмица, за да говорят за сватбата. Щяха да го направят тайно. И двамата смятаха, че традиционната церемония само ще опошли любовта им. Искаха да се врекат един на друг, преди да са казали на който и да било, че ще се женят.

Лесли изпитваше угризения от това, понеже чувстваше баща си много близък и й се искаше да му представи годеника си и да получи благословията му, преди да се ожени.

Предприемайки тази важна стъпка, без да сподели радостта си с него, тя сякаш извършваше предателство спрямо Том Чембърлейн. От друга страна, в любовта й към Тони имаше нещо тъй тайно, тъй романтично, че това й се струваше единственото правилно решение. През последните три месеца с Тони се срещаха на едно невероятно, приказно, неземно място. Тайнствеността на това приключение й допадаше и самият факт, че всичко се развива далеч от служебния и семейния й живот, я изпълваше с трепет.

Двамата с Тони с вълнение градяха планове за бъдещето. Тъй като живееха в различни, отдалечени на стотици километри градове, най-важният въпрос беше къде ще живеят. Тони смяташе, че трябва да се преместят в Ню Йорк, където Лесли можела да си намери работа в една от големите рекламни агенции.

„С тази диплома, с този опит и тия препоръки нямаш никакви проблеми — говореше й той. — Направо ще се изтрепят кой да те вземе.“

Колкото до самия Тони, той убеждаваше Лесли, че за него имало работа поне в десет компании. Работел в тази област от десет години и имал контакти буквално навсякъде.

Лесли бе расла в малко градче и мисълта за Ню Йорк донякъде я плашеше. Но Тони познавал града добре и вече бил намерил просторен апартамент в западната част на Сентрал Парк, където можели да се нанесат, когато поискат.

„Там е само за теб, малката — казваше той. — Повече от където и да е другаде. Ще видиш. В Чикаго е приятно, но тук не можеш да напреднеш. В Голямата ябълка наистина ще се почувстваш на мястото си.“

Лесли беше съгласна. Усещаше, че Ню Йорк ще е подходящ декор за живота й с този изключително интересен мъж. Откакто се влюби в него и му отдаде цялата си душа, за нея вече нямаше път назад. Беше готова да отиде с него и накрай света.

Тя отново зачете неизпратеното любовно писмо. Когато стигна до думите за детето, цялата се изчерви. Тъкмо това беше причината да не изпраща писмото и все пак да го пази и да го препрочита.

Двамата с Тони често говореха за деца. Тони подробно й описваше момченцето или момиченцето, което щяло да им се роди. Говореше й за имена, за характери, за детска ревност, за играчки и забавачници, за филии с фъстъчено масло и желе.

Но във всички тези разговори имаше нещо шеговито. В писмото думите за детето бяха толкова сериозни и пламенни, че на Лесли й се сториха прекалено силни. Не искаше Тони да мисли, че го чака бъдеще, пълно със задължения и отговорности. Искаше брачният им живот да бъде акт на добра воля и на свобода и за двамата.

Даваше си сметка, че не го е виждала твърде дълго и започна да губи самообладание. И тялото, и душата й лудо жадуваха за него. Тя вече дотолкова му принадлежеше, че всяка раздяла се превръщаше за нея в мъчение.

Тя сгъна писмото и го пъхна отзад в албума със снимки. Там имаше и други неизпратени писма до Тони. Тя изпитваше срам от това, но нещо я караше да ги пази и да не ги изхвърля.

После заразглежда албума отначало. Там бяха снимките на баща й, на майка й, нейни снимки с приятелки от училище.

Всички изглеждаха както и преди, с изключение на нея.

През призмата на любовта й към Тони и неимоверната промяна, настъпила в схващанията й за самата нея, тя гледаше на снимките си по нов начин.

От край време мислеше, че знае всичко за себе си — и за живото дете, понесло загубата на майка си, и за тихата, решителна девойка, грижеща се за баща си, и за умната студентка, успяла да се наложи в „Огълви, Торп“ и да започне блестяща кариера.

Сега ги гледаше и откриваше, че не е познавала себе си, че е била несъвършена, че е живяла живота, си повърхностно, без да разбира нещата в дълбочина.

Струваше й се също, че перспективата за бъдещия живот с Тони й помага по-добре да разбира миналото си. Гледаше някогашното момиченце и разкриваше нови тайни в очите му. Понеже в това момиченце се криеше не само бъдещият действен възрастен човек, но и любящата жена. В детското телце дремеше зряла жена и съдбата бе определила тя да се събуди и да заживее единствено за любовта си, подобно на излязла от пашкула си невероятна, ярка пеперуда.

„Колко малко може да се отгатне по външността на едно дете!“ — мислеше Лесли. Спокойният и решителен характер, който й се струваше, че притежава, съвсем не отразяваше истинската й същност на човек със силни и всепоглъщащи чувства. Колко малко познаваше собствената си душа! Докато в живота й не влезе Тони Доранс.

Сега бе с Тони и му принадлежеше с цялата си душа. Как да се опитва да го обясни или да го разбере? Та тя чисто и просто го обичаше!

Лесли обърна последната страница на албума, където съхраняваше спомени от срещите си с Тони. Имаше няколко бележчици с времето и мястото на срещите им. Имаше няколко картички и листове за писма, събирани от хотелските стаи, за да й напомнят за невероятните часове на екстаз, прекарани там. Имаше и няколко нейни снимки, правени от Тони с неговия фотоапарат, както и няколко негови, които тя настоя да направи.

Струваше й се напълно естествено, че дебелият фотоалбум, документиращ собственото й минало, завършва с няколко ценни спомена за времето, прекарано с Тони. Понеже Тони продаваше на цялото й минало нова окраска, ново значение. Освен това Тони беше нейното бъдеще.

И ако тя чувстваше някъде дълбоко в сърцето си, че изпитвайки тези чувства, изневерява на миналото си на това, което е била, което е уважавала и за което се е борила през всичките тия години, то тези последни скрупули постепенно изчезваха, изпепелени от огъня, който я изгаряше отвътре.

Лесли затвори албума, сбогува се с бледия си, самотен силует от миналото и зачака Тони Доранс, който щеше да доизвае образа на новата Лесли Чембърлейн.

Оставаха й само няколко часа. После щеше да бъде негова. И всички банални тревоги и съмнения, мъчили я в миналото, щяха да бъдат забравени, както момиченцето от снимките — момиченцето, което вече от много години не съществуваше.

Лесли стана и за двайсети път отвори малкия куфар, в който бе приготвила нещата си за пътуването. В него имаше семпла, но изящна булчинска рокля, купена от един от най-скъпите магазини на Мичиган Авеню.

Утре щеше да я облече.

За най-голямо свое учудване Лесли спа през по-голямата част от нощта. Събуди се рано, оправи леглото си и подреди някои последни неща в апартамента. После закрачи напред-назад и зачака, поглеждайки от време на време към часовника си.

Издържа до седем и половина. След това се обади на летището, за да се увери, че полет 47 няма закъснение. С радост научи, че няма, и не можа повече да издържи. Заключи апартамента, пъхна куфара в багажника на колата и потегли към летище О’Хеър.

По пътя пресече шосето за центъра на града, което водеше към „Огълви, Торп“. Беше напълно спокойна за работата си в службата. Всичките й поръчки бяха в ред. Отне й доста време, понеже един добър работник в рекламата никога не прехвърля отговорността за творческите си задачи на другите.

Наложи се да изпипа всичко до най-малките подробности, така че творческото решение на трите основни поръчки беше налице. През следващите две седмици помощниците й безпроблемно щяха да ги движат.

Тя остави колата на паркинга на летището и отиде в зала „Пристигащи“. Намери номера на изхода за полет 47 и се запъти към него.

Оставаха още четирийсет и пет минути. Тя си купи едно списание и седна в чакалнята, прелиствайки страниците, без всъщност да ги вижда. Не беше яла нищо тази сутрин, но вълнението й бе толкова силно, че изобщо не чувстваше глад.

Постепенно чакалнята се изпълни — надойдоха роднини и близки на пристигащите. Лесли ги огледа. Имаше майки, успокояващи лудуващите си деца, младежи, застанали до родителите си със заучени пред огледалото небрежни пози, една неспокойна и смутена млада жена, която явно чакаше мъжа или годеника си.

Всички присъстващи изглеждаха външно спокойни, но зад привидното безразличие по лицата им Лесли отгатваше нетърпението, с което очакваха обичните си същества. И тя се почувства свързана с тях по собственото си, почти мъчително очакване на новия си живот.

Накрая самолетът се приземи. Струваше й се, че минава цяла вечност, докато стигне до ръкава, докато най-после вратите се отвориха убийствено бавно. Пътниците започнаха да се точат. Лицата на хората в чакалнята започнаха да се променят, озарени от радостта, че разпознават близките си и те пресрещаха пристигащите, за да ги прегърнат.

Всичко се развиваше ужасно бавно. Пътниците излизаха един по един — струваха й се поразително различни не само по външност, но най-вече понеже в нито един от тях не разпознаваше Тони.

Лесли продължаваше да чака. Потокът от хора се сгъсти и се превърна в бавно движеща се вълна. Коридорът се изпълни с пристигащи, натоварени с ръчен багаж, куфарчета и пликове с покупки. После тълпата постепенно изтъня. Сърцето на Лесли биеше до пръсване. „Тони навярно е вече на няколко крачки, на няколко секунди от тази врата!“

Но пристигащите се разреждаха все повече и повече, а посрещачите намаляваха и намаляваха. Накрая се появиха две стюардеси, които бутаха колички с пътническите си чанти. После излязоха и пилотите и отминаха покрай нея.

Лесли остана сама в чакалнята.

Трябваше да минат две мъчителни минути, за да осъзнае най-после, че Тони не е между пристигналите. За миг я обзе паника, после отшумя, тъй като здравият й разум започна да си задава логични въпроси: „Дали не е изпуснал полета? Дали не се е забавил поради работа? Дали не се е обадил вкъщи и не я е изпуснал, понеже подрани за летището?“.

Тя стана, тръгна делово към информацията на съответната авиокомпания и попита дали няма съобщение на нейно име. Такова нямаше.

Остана още известно време на терминала, мислейки, че съобщението може да пристигне всеки момент. Накрая реши да не чака повече. Върна се на паркинга, влезе в колата и си тръгна за вкъщи.

Куфарчето остана в багажника на колата, а тя влезе в апартамента, който й се видя необичайно безличен и запуснат, въпреки че го бе напуснала само преди два часа.

Седна до телефона. Набра номера на апартамента на Тони в Атланта. Никакъв отговор.

Тогава се сети за компанията, в която той работеше. Едва в този момент си даде сметка, че никога не й е давал служебен телефон. Казваше й, че било безсмислено да се опитва да го търси в компанията, понеже никога не бил там. Навремето това не я учуди. Сега обаче се налагаше да се обади в „Прайс Дейвис“.

Дадоха й номера от службата за междуградски услуги. Тя внимателно го набра, понеже бе напълно нов за нея.

Отговори й далечен глас.

— Прайс-Дейвис. Какво обичате?

— Моля ви, опитвам се да се свържа с господин Тони Доранс. Мисля, че е в дирекция Продажби. Съжалявам, но не мога да ви дам повече подробности. Бихте ли проверили в указателя си, за да ме свържете с него?

— Един момент.

Настъпи дълга пауза. Лесли нервно потупваше с крак и барабанеше по масата. Отново я обхващаше паника, но тя храбро се бореше с нея и мислеше за Тони и за любовта им.

Накрая гласът отново се обади.

— Ало?

— Да, слушам ви! — усмихна се нервно Лесли.

— За съжаление няма такъв, госпожице. Проверих целия вътрешен указател. Няма Тони Доранс. И все пак ми се струва, че човек с такова име работи в продажби известно време, може би година и половина, и миналата есен напусна. Вече не работи при нас.

Лесли изумено мълчеше. После попита:

— А… на каква длъжност беше?

— Не мога да ви кажа, госпожице. Мисля, че отговаряше за продажбите.

— Да, благодаря ви.

Лесли остави слушалката. Пръстите й трепереха. Вече знаеше, че нещо не е наред. Изведнъж започваше да вижда в нова, ужасна светлина лудите чувства, които я изпълваха от няколко месеца и гордо отказваха да се впишат в реалния живот. През цялото това време тя бе живяла като в транс. Сега изведнъж булото се вдигаше и грубата реалност се стоварваше върху нея с цялата си тежест.

Тя отново набра „Прайс-Дейвис“ и поиска началника на Личен състав, дирекция Продажби.

— Личен състав, какво обичате?

— Ало — започна Лесли, опитвайки се да звучи делово. — Тук е госпожица Уегърби от „Огълви, Торп“. Опитваме се да обработим документите на един кандидат за работа на име Тони Доранс, а още не сме получили досието му от вас.

— Доранс? — В гласа на мъжа се прокрадна нотка на нещо уклончиво, което не убягна на Лесли.

— Да, Антъни Доранс. Бихте ли ми казали например, защо договорът му е бил прекратен?

— Момент, моля.

Мина известно време.

— Ало? Документите са при мен — чу се отново мъжкият глас. — Казвате, че не сте получили екземпляр? Бихте ли ми дали адреса си?

Лесли даде собствения си служебен адрес. Любопитно й беше да види досието. После каза:

— Знаете ли, в момента доста бързаме. Имаме няколко кандидати за това място. Просто исках да знам дали става дума за обикновено прекратяване на договор, или е имало причина. Или може да ми прочетете по телефона мнението на вашия отдел. Това много ще ни улесни.

— Да ви кажа откровено, в досието няма мнение — отвърна той. — При създалите се обстоятелства решихме, че така ще направим услуга на Тони. Знаете ли, Тони имаше качества на добър търговски посредник, но същевременно беше много ненадежден. Връщаше се от командировки с по цели седмици закъснение, без да дава никакво обяснение. Понякога сключваше фантастични сделки. Друг път така подлудяваше клиентите, че те напълно прекъсваха връзките си с нас. Имаше също… как да ви кажа, на него изобщо не можеше да се разчита. Затова се наложи да го уволним.

По тона му Лесли отгатна, че има и нещо друго, което той премълчаваше. Но вероятно беше твърде деликатно за телефонен разговор. И явно тъкмо затова не беше и в досието. Може би ако на мястото на Лесли беше някой мъж, мъжът отсреща щеше да го каже.

— Много ви благодаря за откровеността — каза тя. — Значи ще ми изпратите досието.

— Ще го пусна със следобедната поща — отвърна той. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.

— Напротив — увери го Лесли. — Тъкмо от това имах нужда. Още веднъж благодаря.

И тя затвори.

Лесли седна на дивана и дълго остана така, загледана пред себе си. Минутите течаха. Тя дори не можеше да мисли. Мозъкът й се разяждаше от нещо дълбоко, което нито изкристализираше, нито допускаше появата на други мисли.

След още един час почувства глад. Цял ден не беше яла нищо, а беше почти обяд.

Отиде в кухнята и си направи сандвич. Поднесе го към устата си и почувства такова гадене, че й се зави свят. Тогава го хвърли в кофата за боклук. После си направи чаша чай, сложи я на масичката пред себе си и го загледа как изстива. Погледна кухненския часовник. Наближаваше един.

Следобедът се заточи мъчително бавно. Струваше й се безкраен. В апартамента беше тихо като в гробница.

Лесли поседя в кухнята, после се върна в дневната и накрая отиде в спалнята и легна на леглото си, вкусвайки от мъката на всеки миг, мъчейки се да осъзнае случилото се.

Една част от съзнанието й бе погълната от тягостното очакване, че всеки момент телефонът ще звънне, че на вратата ще се почука и целият този кошмар ще свърши, понеже Тони ще бъде до нея, готов да се ожени за нея и да премахне мъката й. Съпротивата на собствената й надежда направо я разкъсваше.

Но останалата част от съзнанието й знаеше истината.

Тя прекара целия ден в очакване. В полунощ заспа, както беше облечена, без да се завие. Не чувстваше абсолютно нищо. Мислите й направо не достигаха до нея. Единствената реалност бе самотата й.

Навън в колата се намираше багажът й — някои дрехи, тоалетни принадлежности, булчинската рокля и надеждите й.

В събота сутринта тя започна да мисли за належащи неща. Стана, взе душ и старателно се среса й гримира. Изяде купичка ядки с мляко, пет минути след това повърна всичко в тоалетната и изчака един час, след което се опита да яде отново. Този път бульонът остана в стомаха й.

Прекара целия уикенд в апартамента, потънала в мисли. С безкрайно търпение обмисли случилото се и последствията от него. Разгледа възможността да продължи живота си така, сякаш Тони никога не се е появявал. Можеше чисто и просто в понеделник да се върне на работа, да се заеме отново с основните поръчки и да се опита да забрави.

Но тя знаеше, че това е невъзможно. Промяната, настъпила в нея, нямаше да го позволи.

В понеделник сутринта, решението беше в главата й. Обади се на Бъд Оуънс в „Огълви, Торп“ и му каза, че напуска. Щяла да изпрати човек да прибере нещата й. Бъд беше изумен и не можеше да разбере. Тя спокойно му каза, че са й предложили друга работа.

Още преди обяд в понеделник каза на хазяина си, че напуска! Набързо уреди един съсед да купи мебелите й. Напълни два куфара с най-необходимите си лични вещи. Останалите си дрехи и притежания изхвърли.

В един от куфарите беше албумът със снимките. Най-отзад бяха неизпратеното писмо до Тони заедно с няколкото негови снимки и спомените от връзката им. В бързината да напусне града не й остана време да се сети да изхвърли малките, но красноречиви доказателства за голямата й любов.

В седем часа вечерта в понеделник седна в колата, дори без да вземе карта, и напусна Чикаго. Не знаеше къде отива. Но за пръв път от месеци, дори от години насам знаеше откъде се връща.

И най-важното, знаеше с какво е заплатила пътуването.

Лесли беше бременна.

20

Ню Йорк

На 15 март 1972 година се проведе отдавна отлаганото събрание на акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.

Джордан Лазаръс беше като на тръни. Беше направил всичко в рамките на човешките възможности, за да убеди собствениците да не приемат примамливата оферта на Виктор Консидайн. Разпращаше им писма, в които описваше голямото бъдеще, очакващо „Лазаръс Интърнешънъл“ като независима корпорация и неизбежните катастрофални резултати от поглъщането от „Консидайн Индъстрис“.

През тези последни трескави седмици той напразно очакваше някакъв знак, че фаталното събрание няма да се състои. Подобен сигнал можеше да дойде единствено от страна на Барбара Консидайн. Личното й влияние над баща й бе единственото нещо, което бе в състояние да предотврати загубата на империята, за създаването на която бе пожертвал над десет години от живота си.

Но Барбара не се обаждаше. Нито пък отговаряше на многочислените му обаждания. След нощта, която бяха прекарали заедно в стаята му в хотел „Аламбра“ в Уайт Плейнс, той все се надяваше, че Барбара ще застане на негова страна. Ала мълчанието й ясно показваше, че няма да му помогне.

Събранието се състоя в банкетната зала на хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк. Прочетоха протокола от последната среща на акционерите. Раздадоха някои текущи материали. После в нажежената от очакване атмосфера председателят съобщи основната точка от дневния ред.

— На акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл“ се предоставя оферта за закупуване на акциите им от „Консидайн Индъстрис Инк“, Ню Йорк, за сумата от седемдесет и пет долара на акция. Предлагам да пристъпим към преброяване на гласовете.

Преброяването на гласовете и пълномощните отне поне половин час. Но резултатът стана известен още през първите минути. Когато преброяването приключи, председателят стана. Изглеждаше изморен и обезкуражен.

— Господин президент, господа членове на борда на директорите, акционерни служители! Собствениците на дялов капитал на „Лазаръс Интърнешънъл“ гласуваха за приемане на офертата на „Консидайн Индъстрис“. И така, след настоящото събрание „Консидайн Индъстрис“ ще притежава шейсет и девет процента от основния капитал на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.

В залата се разнесоха въздишки на поражение и задоволство. Битката бе приключила. Джордан Лазаръс бе изгубил.

Джордан се обърна към личния си съветник, Сам Гадис. Очите на Сам бяха пълни със сълзи.

— Хапът е горчив — каза Сам. — А аз наистина си мислех, че някак може да се спасим.

Джордан сложи ръка на рамото на Сам и приятелски го прегърна. После каза:

— Направихме каквото можахме. Не го взимай много навътре. Бъдещето е пред нас.

Джордан остави Сам и отиде при председателя. Дойде ред на закриване на събранието. Започваше бавният процес на разграждане на „Лазаръс Интърнешънъл“.

Всичко бе приключило.

Или по-точно почти приключило.

Половин час след съдбовното гласуване множеството все още се тълпеше в банкетната зала, когато председателят удари звънеца.

— Дами и господа — започна той с приглушен глас. — Трябва да ви съобщя една тъжна новина. В девет часа тази вечер Виктор Консидайн е починал в дома си в Манхатън. Предполага се, че е получил инфаркт.

Множеството притихна. Всички бяха като стъписани.

Джордан Лазаръс се обърна и срещна въпросителния поглед на Сам. Сам недоумяваше какво може да означава това събитие за Джордан, за него самия, за „Лазаръс Интърнешънъл“.

Джордан извърна поглед. Той много добре разбираше, че смъртта на Виктор Консидайн не означава нищо, поне що се отнася до събранието и току-що приключилото гласуване, „Лазаръс Интърнешънъл“ вече се числеше към „Консидайн Индъстрис“. Нямаше значение в чии ръце ще мине управлението на „Консидайн“.

Но наистина ли беше така?

На фона на съкрушителните събития, настъпили през изминалия ден, Джордан вече съзираше нещо неясно, която придаваше на фактите нова окраска.

Той реши да се прибере вкъщи, за да бъде сам и да мисли.

Късно същата вечер Джордан се намираше в апартамента си, разположен в любимото си кресло и потънал в мисли за това, което бе загубил и за това, което го очакваше.

Даваше си сметка, че положението не е чак толкова безнадеждно. С него съвсем не беше свършено. Продажбата на собствения му дял от „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да му донесе значителна сума. Той чувстваше, че е способен да започне отначало и да създаде нова империя. Всъщност дори мисълта за това му се виждаше примамлива. Беше уверен в таланта си и творческите си възможности.

От друга страна, се чувстваше изморен, умствено и морално изхабен от усилията, които му бе коствало създаването на „Лазаръс Интърнешънъл“ и довеждането на компанията до сегашния й вид. Изхабен и от борбата с „Консидайн Индъстрис“, но най-вече от това, че бе дал толкова от себе си, дори цялата си душа за битка, чиято реална стойност му се струваше необичайно ниска.

„Защо правя всичко това?“ Той си задаваше този въпрос от години. Сякаш дълбоко в него имаше някакво противоречие между неуморното изкачване нагоре в живота му на бизнесмен и слабия, но все пак осезаем повик на същинското му „аз“. Отдавна бе привикнал с това противоречие, така добре изразявано от любимата му сестра Мег, но никога не бе успявал да го отстрани. Неизбежното му присъствие в живота му бе изтощително и някак покваряващо.

Тази вечер, както си седеше в апартамента и премисляше какво е спечелил и загубил от случилото се през деня, той за момент си каза, че това е може би възможност да се освободи от убийствената мелница, в която се намираше по своя воля от четиринайсет години, и да тръгне в напълно нова посока.

Та той беше достатъчно богат само от личната си печалба от „Лазаръс Интърнешънъл“. Офертата на „Консидайн“ за собствения му дялов капитал щеше да го направи мултимилионер.

„Защо не спра точно сега?

Вместо да водя тази безкрайна борба да принуждавам света да се преклони пред волята ми, защо не се опитам да открия какво наистина се крие зад тази воля?

В голямото богатство има нещо особено. Парите не правят човека по-ценен, по-щастлив, по-спокоен. Не носят разбиране или удовлетворение. Просто пораждат странното и неконтролируемо желание да трупаш още пари. Желание, което се подхранва от собственото си задоволяване, така че парите никога не стигат.

В светския успех има нещо фалшиво. Като златно наметало, пред което другите се възхищават, но огледаш ли се в огледалото, то изчезва точно като при новите дрехи на царя. Това е така, защото успехът не идва отвътре, от душата ти. Идва някъде отвън, от земните усилия на хората и ефекта, който те произвеждат върху другите.

Човек може вечно да жъне успех след успех и никога да не познае себе си, никога!“

Тези мисли съсипваха Джордан. Още повече, че той от години се опиташе да ги потисне. Но тази вечер те сякаш му даваха възможност да разреши проблема си.

Искаше му се да се обади на Мег. Тя щеше да го разбере. Тя повече от всеки друг разбираше защо Джордан постъпи така, от какво се лиши, когато стана човек на парите и действието. Тя повече от всички останали, дори може би повече от него самия мислеше за душата му.

Той знаеше много добре, че Мег, както и братята му, и майка му, и Луиз, очаква известия за резултатите от събранието на акционерите. „Ще й се обадя още сега. Не за да й кажа, че съм победен, а за да й кажа, че от тази вечер пред мен се открива нов път — път, по който смятам да тръгна.“

Той стана и тръгна към телефона.

В този момент на вратата се позвъни. Той погледна още веднъж към безмълвния телефон, после тръгна към вратата.

Отвори и не можа да повярва на очите си.

Срещу него стоеше Барбара Консидайн.

Беше облечена с великолепно траурно палто, което й стоеше неуместно разкошно и някак студено и бездушно. По същия начин изглеждаха скъпите й бижута и черната рокля под палтото.

— Учудва ме, че те виждам тук — каза Джордан. Той смяташе, че ще е заета с приготовления по погребението или с личната си мъка по загубата на баща си.

Тя сякаш не чу забележката му и попита:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Докато й правеше път да мине, Джордан се почувства необичайно отпуснат, дори някак апатичен.

Помогна й да съблече палтото си и го закачи в гардероба. Очите й бяха замислени и безизразни.

— Искаш ли нещо? — усмихна се Джордан. — Кафе? Нещо за пиене?

Тя поклати глава. Изглеждаше му променена, различна от младата жена, която помнеше, от тъжната жена, с която за малко не спа. Изглеждаше по-възрастна, по-властна, по-решителна. Моминската й уязвимост почти се беше заличила под този зрял и целенасочен вид. И все пак от нея лъхаше нещо самотно, което будеше състрадание.

— Моите съболезнования за баща ти — каза той.

Тя стоеше и го гледаше. На лицето й бе изписана болка, това бе несъмнено. Но тя бе някак странна. Не беше чистата, открита болка на човек, който е изгубил близък.

— Моите съболезнования за компанията ти — каза тя вместо отговор.

— Бог дал, Бог взел — сви рамене Джордан. — Искаш ли бренди?

— Ако и ти пиеш с мен.

Той отиде в кухнята и наля в две чаши по малко арманяк. Когато се върна, я намери на същото място. Когато й подаваше чашата, тя му се усмихна и го огледа критично.

— Не ми се виждаш много разтревожен. Май че това, което стана днес, не те засяга много, така ли е?

Джордан си наложи безгрижно изражение.

— Е, не е краят на света.

— Но за баща ми е краят.

Отговорът й го озадачи. Той присви очи и я погледна.

— Защо не седнеш? Може би не го осъзнаваш, но все пак си разстроена.

Тя го послуша. Малката черна чанта в ръцете й изглеждаше невероятно скъпа.

— Разстроена ли? Не съм разстроена — погледна го тя в лицето. — Баща ми беше едно чудовище. Съсипа ми живота. Радвам се, че е мъртъв.

Джордан не отвърна. В тези думи прозираше ужасна горчивина и отчаяние. Пред него стоеше една от най-богатите наследници в света. Изглеждаше като уплашено дете, преструващо се на отегчена от света жена. Той изведнъж изпита съчувствие към нея. Нямаше нужда от богато въображение, за да си представи живота й с Виктор Консидайн.

Барбара от своя страна размишляваше над иронията на ситуацията, в която се намираха Джордан, победеният, се държеше спокойно и хладнокръвно. Тя, собственичката на корпорация, погълнала същия следобед всичките му компании накуп, се чувстваше сякаш не е придобила нищо, а е изгубила всичко.

— Джордан! — започна тя с внезапна деловитост, сякаш се залавяше за работа.

— Да? — наклони се той към нея.

Настъпи мълчание. И двамата изчакваха. Той отгатваше вътрешната й борба с някаква дилема. Тя сякаш се колебаеше. После се наведе към него и го загледа, сякаш събирайки смелост. Накрая рязко каза:

— Джордан, ще се ожениш ли за мен?

Джордан не отвърна. Каза си, че сигурно е изгубила ума си. Вероятно потисканата мъка помрачаваше разсъдъка й.

Барбара срещна безизразния му поглед, остави чашата си и заговори:

— Днес наследих петдесет и шест процента от акциите на „Консидайн Индъстрис“. Притежавам основния дялов капитал и съм председател на борда. Мога да правя каквото поискам с компанията. Ако поискам, още утре мога да я продам. — После го погледна в очите и продължи: — Джордан, ожени се за мен.

— Затова ли си дошла? Съжалявам за баща ти, но…

— Ожени се за мен и ще си възвърнеш всичко, което изгуби — прекъсна го тя. — И научната работа за новото лекарство. И парите, които ще ти трябват, за да я доведеш докрай. Ще имаш пълна свобода да правиш каквото искаш. Аз не искам нищо в замяна. Само да ми бъдеш мъж.

Джордан се облегна назад и внимателно я огледа. Не вярваше на ушите си. Та тя трябваше тази вечер да си е вкъщи, отдадена на мъката си. А вместо това си седеше тук спокойно и му предлагаше сделка, услуга за услуга, като истинска бизнес дама.

Но сделката бе жестока за нея. Той се питаше дали тя го осъзнава.

Барбара сякаш чувстваше накъде бягат мислите му и сякаш небрежно продължи:

— Не си длъжен да ме обичаш. Не си длъжен да… ми правиш деца. Дори може да се виждаш с други жени. Всъщност аз си давам сметка, че ти ще искаш да го правиш. Всичко ще бъде нещо като… споразумение между нас двамата.

Той я гледаше с недоумение. Изглеждаше напълно преобразена от мрачната си решителност, и все пак бе предишната бедна и безутешна млада жена. В отчаянието й имаше някакво достойнство, дори в този унизителен за нея момент.

— Мисля, че няма да е редно — започна той предпазливо. — Правиш грешка.

— Целият ми живот е бил една грешка — възрази му Барбара. — Сега имам възможност да направя нещо правилно. Опитай се да разсъдиш от моята гледна точка, Джордан.

Той я разбра. От нейна гледна точка, през призмата на цялото й окаяно минало дори една формална женитба за него беше крачка напред. Но той не бе убеден в това. Съжалението, дори симпатията му към нея не бяха достатъчни, за да оправдаят една женитба без любов.

Той поклати глава.

— Не мога да се оженя за теб. Няма да е честно.

Изразът й се промени. Очите й се изпълниха със студено коварство. Не й прилягаше.

— Тогава няма да получиш нито компаниите, нито лекарството си. Всичко ще остане притежание на „Консидайн“.

Джордан се опита да я вразуми.

— Аз мислех, че си добра и нравствена. Мислех, че умееш да постъпваш правилно. Това, което ми предлагаш, ще бъде лошо за мен, но още по-лошо за теб. Можеш ли наистина да приемеш да си играеш така с две човешки съдби? Толкова ли приличаш на баща си? — изрече накрая той с присвити очи.

В погледа на Барбара нещо проблесна, сякаш за миг я бе засегнал, после изчезна. По-късно Джордан щеше да има достатъчно време, за да разбере значението му.

— Баща ми беше най-ужасното нещо в живота ми — каза тя. — Но той ме научи на едно: на този свят не можеш да получиш онова, което искаш, без да задвижиш цяла система от лостове. — Тя го погледна, после добави: — В момента аз притежавам такава.

— Но не и ако ти обърна гръб — на теб, на Лио Камински и на „Лазаръс Интърнешънъл“ — каза Джордан. — На този свят има и други неща. Други възможности. Целият ми живот е пред мен.

— Аз мислех, че искаш да влезеш в историята — усмихна се тя.

Джордан отново се смая от хладнокръвните й, делови разсъждения. Не му беше идвало наум, че тя притежава такива инстинкти. Играеше играта като баща си. Тя много добре знаеше какво бяха за него Лио и разработката му. И сега го използваше като примамка.

— Няма да е истински семеен живот. Нищо не оправдава това, Барбара.

Чувствайки твърдостта на съпротивата му, Барбара промени курса. Студенината в очите й се замени с умолително изражение.

— Не искам от теб да ме обичаш — отново каза тя. — Не искам сърцето ти. И не е казано, че ще бъде завинаги. Аз просто… не мога да живея сама, тъкмо сега. Сигурно ме разбираш. Баща ми току-що е починал… Имам нужда от помощ, за да намеря себе си, да реша какво ще правя. Когато се опитваше да ме ухажваш, ти го правеше заради личния си интерес. Но изпитваше нещо към мен, аз го чувствах. Може и да е било съжаление, но то ми беше достатъчно. Чувствах се желана. Имам нужда от това сега, Джордан. Имам нужда да се чувствам желана, да се чувствам човешко същество. Готова съм да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Не е казано, че ще бъде завинаги… Не разбираш ли?

Тя млъкна. В очите й имаше сълзи.

— Каза, че си ми приятел. Не помниш ли? Тогава лъжеше ли ме?

Думите й попаднаха точно в целта. Когато й предлагаше приятелството си, той не я лъжеше напълно. Наистина изпитваше нещо към нея.

Освен това в предложението й имаше логика. Та не открадна ли баща й това, за което той положи толкова усилия? Сега Барбара му предлагаше да му го върне. И казваше, че не е задължително женитбата им да продължи цял живот. У Джордан на преден план излязоха гордостта му и любовта му към империята, която бе създал от нищо.

Той реши да й припомни горчивата истина.

— Но аз не те обичам.

— Знам.

Тя гледаше встрани. В този миг той изпита безкрайно съжаление към нея. В нея имаше някакъв детски патос и храброст, които късаха сърцето му.

— Искаш да се преструвам, че те обичам ли?

— О, не! — отвърна тя. — Не трябва да се преструваш. Просто бъди такъв, какъвто си. Просто ми помогни да изляза от това състояние. Просто бъди това, което казваше, че искаш да бъдеш. Иначе… иначе не знам какво ще стане.

Той изведнъж осъзна колко истинско е отчаянието й. Смъртта на баща й обръщаше всичко наопаки. Срамът и самоненавистта й я удавяха. Тя виждаше някакъв шанс да се захване за някого, докато се съвземе. И този човек беше той. Можеше да го получи с цената на няколко стотици милиона долара. За жена като нея, презираща богатството, това бе ниска цена. Тя буквално се бореше за живота си.

Джордан забрави за неотдавнашните си мисли да напусне завинаги света на бизнеса. Беше му мъчно за Барбара, но искаше и да си върне това, което му принадлежи. Женитбата с нея не беше чак толкова висока цена, щом получаваше в замяна всичко, за което бе хвърлил толкова труд.

Обземаше го странна смесица от чувства, в които имаше и състрадание, и амбиция.

— Добре. Ще се оженя за теб.

На лицето й се изписа тревожно облекчение. Тъгата изчезна. Тя застана до него и го прегърна. От очите й бликнаха сълзи.

— О, благодаря ти, Джордан. Благодаря ти — захлипа тя на гърдите му. — Знам, че не изпитваш чувства към мен. Не очаквам нещата да се променят. Но ти обещавам, че няма да съжаляваш.

— Наистина не изпитвам чувства към теб — каза той, докато я държеше в прегръдките си.

И казваше истината. Припомни си вечерта в „Аламбра“, когато прекара нощта с нея и сутринта я гледаше как се събужда. В съня си му приличаше на момиченце. И все пак зад спуснатите й клепачи имаше такава тъга, такава самота! Точно тази самота го привличаше в нея.

Той я прегърна. Целуна лицето й и усети вкуса на сълзите й. Прегръщаше я предпазливо, не много плътно. В този момент му се стори, че си заслужава да я дари с нежността, дори със състраданието си, стига това да й помогне да забрави ужасите от миналото си. Но нямаше смелост да й даде повече, отколкото наистина бе готов да даде. Не трябваше да я заблуждава.

Тялото й в обятията му излъчваше приятна топлина. Той я притегли към себе си и нежно започна да я гали. Тя отпусна глава на рамото му. Той не можеше да срещне погледа й, понеже тя гледаше някъде зад него, в стената на апартамента.

Този поглед излъчваше студена решителност.

Загрузка...