Избрах теб

1.

Рон прочисти гърлото си.

— Госпожица Съмървил е позирала за снимките във „Вю монд“, преди да наследи „Старс“. Тя не е имала никакво намерение да притеснява отбора или Националната футболна лига.

— Вярно ли е, че господин Рандолф я е предупредил на четири очи за поведението й? — попита една журналистка.

— Не е вярно — отвърна Рон. — Тя не е разговаряла с господин Рандолф.

Само защото не отговаряше на обажданията му, помисли си Фийб нещастно, докато седеше в мълчание между Рон и Уоли Хамптън, който отговаряше за връзките с обществеността на „Старс“. Пресконференцията вървеше дори по-лошо, отколкото беше очаквала. Появиха се не само местните, но и националните средства за информация, хукнали по следите на страхотната клюка.

Толкова много журналисти искаха да участват в пресконференцията, че бяха принудени да използват празното игрище. Тя, Рон и Уоли се бяха разположили близо до линията на петдесетте ярда, зад малка маса, застлана със синя покривка, върху която имаше емблема на „Старс“. Някои от журналистите стояха прави, други бяха насядали на дървени пейки, поставени специално за тях.

В началото всички въпроси се въртяха около завещанието на Бърт, но не мина много време, преди да продължат нататък. Вече бяха поставили под съмнение способностите на Рон за управител, треньорската методика на Дан и морала на Фийб. Рон и Уоли Хамптън отговаряха на всички въпроси, дори и на зададените към нея.

Един дебел журналист с пъпчива кожа и рошава брада се изправи. Уоли Хамптън й прошепна, че той бил представител на мизерно булевардно вестниче.

— Фийб, ще продължаваш ли да се снимаш гола?

Уоли взе думата.

— Госпожица Съмървил е прекалено заета със „Старс“. И няма възможност за странични дейности.

Мъжът вирна брада.

— Не за пръв път се показваш без дрехи пред публика, нали?

— Всички познават добре работата на госпожица Съмървил за великия художник Артуро Флорес — отвърна Рон кратко.

Журналистът от жълтия вестник беше прекъснат от друг, който водеше спортната колона на местен вестник.

— В последно време се чуват много критики за треньор Кейлбоу, особено след толкова много обръщания на играта във всеки мач. Някои хора смятат, че той гони твърде много титулярите си. Играчите започват да се оплакват, че им отнема удоволствието от играта. Каквато и да е причината, отборът все още не изглежда добре през този сезон. Смятате ли да промените нещо?

— Абсолютно нищо — каза Рон. — Все още е рано и засега се приспособяваме към новия си план.

Той продължи с похвали за треньорските способности на Дан.

Фийб се замисли какво ли ще стане, когато журналистите научат, че Дан е отстранен. Рон изглежда си мислеше, че ще може да представи всичко като един сериозен грип, но тя се съмняваше, че ще бъде толкова лесно. Рон беше извършил нещо съвсем незаконно и Дан сигурно вече звънеше на адвокатите си.

Фийб си казваше, че не бива да мисли за подигравателните му усмивки и обидите, но й беше трудно да ги изхвърли от главата си. Сигурно беше по-добре, че й показа съвсем ясно що за човек е. Сега й се налагаше да се изправи лице в лице с факта, че се е влюбила не в когото трябва.

Гадният журналист от булевардното вестниче говореше отново.

— Какво ще кажеш за изпълнението на треньор Кейлбоу извън игрището, Фийб? Как беше?

Другите журналисти му хвърлиха неприязнени погледи, но Фийб не се заблуди. Рано или късно все някой щеше да зададе същия въпрос. Само че щяха да се изразят по-учтиво.

— Треньор Кейлбоу има чудесен…

Фийб не издържа. Тя докосна с ръка ръкава на Рон, за да го прекъсне.

— Аз ще отговоря. — Тя се наведе към микрофона. — С въпроса си искате да оценя треньор Кейлбоу като любовник? Така ли да ви разбирам?

За момент журналистът сякаш се стресна от прямотата й, но после й се усмихна мазно.

— Ами да, Фийб. Кажи ни, както си е.

— Добре тогава. Запишете си, че е страхотен любовник. — Тя замълча, а слисаните журналисти я гледаха безмълвно. — Също и треньор Тъли Арчър, Боби Том Дентън, Джим Бийдерот, Уебстър Гриър, всичките рънингбекове и повечето защитници. Включих ли всички от дружеството, за които се носи слух, че съм спала с тях? Не бих искала да пропусна някого.

Представителите на печата се разсмяха, но тя още не беше свършила. Въпреки че вътрешно трепереше, отправи поглед към противния журналист и му се усмихна.

— Между другото, ако си спомням правилно, вие, господине, бяхте малко разочарование.

Журналистите избухнаха в смях. Дори и да не беше ги спечелила на своя страна, Фийб поне им доказа, че не е чак толкова тъпа, колкото я смятаха.

Къщата, която Бърт беше купил заради любовниците си, се намираше в един залесен район в западния край на окръг Дюпейдж, заедно с още деветнадесет луксозни постройки. Красивата двуетажна бежова сграда от тухли завършваше с мансарда и дървен покрив. Два изящни прозореца в класически стил бяха разположени от двете страни на двойна входна врата с вградени овални форми от оловен кристал. Следобедното слънце блестеше по месингови фенери.

Фийб вкара колата в гаража и влезе в къщата. Обзавеждането беше в омекотени нюанси на воднистозелено, перленосиво и бяло, които придаваха на помещението усещане за лекота и тропици. От кухнята се минаваше в кръгла стая, където се хранеха, когато нямаха гости. Куполообразният таван придаваше простор на малката стая.

— Моли? Пег?

Фийб се наведе и погали Пух, който беше полудял от радост. Когато не получи никакъв отговор, двете с кучето се качиха нагоре по стълбите.

Спалнята й беше във воднистозелено и бяло, с големи прозорци и мебели от избелен дъб. Чувстваше се неудобно в голямото легло, което сякаш заемаше цялата стая, затова го смени с леглото от гостната в имението.

Фийб захвърли лененото си сако върху пухкавата покривка и отиде до гардероба. Облече си джинси и фланелка с емблемата на „Старс“.

В хладилника намери пълнозърнест хляб и салата и ги отнесе в стаята, където се хранеха. Все още нито Моли, нито Пег се бяха върнали. Фийб закрачи по чорапи по перленосивите плочки, после седна на един от металните столове, поставени до стъклена маса. В дъното на стаята имаше уютно малко диванче, с тапицерия на бели птички върху воднистозелен фон.

Тя потърка с крак Пух и продължи да рови в салатата си. За пръв път в живота си успяваше да задържи теглото си без трудности. Сигурно защото всеки ден тъгата я сграбчваше все по-здраво. Липсваха й Виктор и приятелите. Липсваха й изложбите. Искаше да има плоски гърди и различно детство. Искаше добър съпруг и бебе. Искаше Дан Кейлбоу. Не истинския мъж, който я нападна с думи тази сутрин, а забавния и нежен мъж, които си представи, докато се любеха миналата нощ.

Необичайното й самосъжаление беше прекъснато от звука на входната врата. Пух изджафка и се втурна да проучи нещата. Фийб чу шумолене на хартия, тих поздрав към Пух, а след това стъпки, които тръгнаха нагоре по стълбите. Тя бутна настрана салатата си и отиде във фоайето точно навреме, за да види как бялата тойота на Пег Ковалски се отдалечава по алеята.

Качи се горе и почука на вратата на Моли. Не получи отговор, но въпреки това влезе.

Леглото беше затрупано с пакети от магазините, за които всички младежи мечтаеха. Пух лежеше насред бъркотията и наблюдаваше Моли, която измъкваше разни дрехи от пакетите.

Моли погледна към нея и за миг в очите й сякаш се появи вина. След това враждебността й отново се завърна.

— Ходихме по магазините с госпожа Ковалски, за да си купя дрехи за училище. Тя има внучка на моята възраст, затова знае къде е най-добре да се пазарува.

Фийб също знаеше къде е най-добре да се пазарува, но всеки път, когато предлагаше да излязат по магазините, Моли отказваше.

— Личи си.

Тя преглътна разочарованието си и седна на леглото.

Моли се пресегна и погали Пух. Преди няколко седмици Фийб разбра, че Дан е бил прав за обичта на сестра й към кучето, но не каза нищо по въпроса.

— Да видим какво сте купили.

Известно време Моли се държа като нормално момиче на нейната възраст. Очите й светеха от радост, докато измъкваше джинсово яке, рипсени пуловери, избелени джинси и фланелки.

Вкусът на Пег съвсем не беше лош. Тя беше помогнала на Моли да си купи идеален гардероб за младо момиче.

— Мислила ли си да си пробиеш ушите?

— Може ли?

— Не виждам защо пък не. Помисли си.

— Искам да ги пробия — отвърна Моли без колебание.

— Добре тогава. Ще отидем в петък. — Тя сгъна чифт джинси и продължи предпазливо: — Не каза нищо за училището. Как върви?

Всеки път, когато Фийб задаваше този въпрос, Моли отказваше да отговори с нещо повече от едносрични думи и сега изражението й се вкамени.

— Как мислиш? Отвратително е. Дори уроците за напреднали са лесни.

— И в Крейтън уроците ти бяха лесни.

— Обществените училища са пълни с кретени.

— Когато се записваше, класният ти ръководител спомена, че използват ученици като преподаватели по английски. Защо не се кандидатираш?

— Защо да го правя?

— Понякога е приятно да помагаш на другите. — Моли не отговори и Фийб продължи да я разпитва предпазливо. — Е, поне можеш да ходиш в училище с момчета.

Изведнъж се оказа, че Моли е много заета да човърка връзките на чифт джинсите.

— Как е?

— Кое?

— Да ходиш на училище с момчета.

— Големи фукльовци са. И са отвратителни в столовата.

— Ами момчетата от часовете за напреднали? И те ли са фукльовци?

— Някои от тях, да. Но много от тях са ужасно непохватни.

Фийб потисна усмивката си.

— Непохватните винаги са ми харесвали. Няма нищо по-привлекателно в мъжа от интелигентността. Но, разбира се, има какво да се каже и за тъпите готини мъже.

Моли се изкиска и за миг бариерата помежду им изчезна.

— Момчето, което има шкафче до моето, е с дълга коса. Той наистина е много шумен и отвратителен, все издава звуци сякаш свири на китара, но е готин.

— Наистина ли?

— Той е в класа по английски за напреднали, но едва успява да се справи.

— Ти можеш да му предложиш помощ.

— Той дори не ме забелязва. — Моли премести един пакет с помрачено лице. — Никой не ме харесва. Всичките момичета са идиотки. Ако не се правиш на важен и не носиш дрехи като техните, те дори не ти обръщат внимание.

Сега Фийб разбра каква е била причината за разходката по магазините.

— Сигурна съм, че не всички момичета са такива. Просто трябва да откриеш подходящата група, а това ще ти отнеме време.

— Не ми пука за тях! Ти ми каза, че ще остана само един срок и после се махам.

Победена, Фийб се надигна от леглото.

— Порадвай се на новите си дрехи. Искаше ми се да отидем заедно по магазините. Щеше да ми бъде приятно. — Може би си въобразяваше, но й се стори, че за миг на лицето на сестра й се появи несигурност.

Малко преди да си легне, Фийб сложи тъмночервената каишка на Пух и го изведе на разходка. След опасностите на улиците в Манхатън, тя се влюби в този тих квартал, където беше свободна да се разхожда дори и през нощта, без да се притеснява, че ще влезе в статистиката.

Къщите се извисяваха до залесен парк, покрай който минаваше павирана велосипедна алея, осветявана от няколко улични лампи.

Фийб обичаше дълбоката тишина, глинестия мирис на гората и хладния въздух, който подсещаше за края на лятото.

Пух подтичваше напред, понякога се спираше, за да подуши купчинка жълъди или нападалите сухи листа, от време на време клякаше, за да остави свой белег на някое по-особено място. Маратонките на Фийб поскърцваха леко по пътеката.

Мъхестият й анцуг беше топъл и удобен. За няколко мига тя изхвърли всички неприятни мисли и остави само насладата от нощната тишина. Удоволствието й бе прекъснато от звук на кола, която отиваше към нейния двор. Остана загледана, докато колата забавяше хода си, после зави по нейната алея. Фаровете осветиха Фийб и колата спря, шофьорът даде на заден и потегли към нея. Още преди да спре до нея, Фийб беше забелязала, че това е червеното ферари.

Стоеше напрегната и гледаше как Дан се измъква от колата и тръгва към нея. Беше си сложил очилата, а върху тъмносинята риза беше метнал яке с емблемата на „Старс“. Пух започна да лае и да се дърпа, за да стигне до него.

Фийб се опита да се стегне за още една болезнена среща. Но денят й беше труден и не й бяха останали твърде много запаси.

Дан погледна към пухкавия бял пудел, който се опитваше да увие каишката си около крака му.

— Здрасти, куче.

— Името му е Пух.

— Аха. Просто това е една от думите, които не ми е приятно да произнасям твърде често. — Лекият вятър рошеше тъмнорусата му коса, докато той оглеждаше анцуга и маратонките й. — Изглеждаш различно. Чаровна си.

Бяха я наричали по най-различни начини, но никога чаровна.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш за един безсмислен лековат разговор като начало? Хубава вечер, нали?

Не можеше да му позволи да я въвлече в играта си, каквато и да беше тя, затова дръпна каишката на Пух и тръгна напред. Той тръгна с нея.

— Времето наистина е много хубаво. Все още е горещо през деня, а вечер се усеща, че есента идва.

Тя не каза нищо.

— Този квартал е много приятен.

Тя продължи да върви.

— Знаеш ли, няма да е лошо, ако помислиш с какво да допринесеш за този разговор.

— Ние, празноглавите, не мислим.

Той пъхна ръце в джобовете си и промълви тихо:

— Фийб, съжалявам. Гневът ми взе връх над разума. Знам, че това не е извинение, но е истина. Ако някой е празноглав, то това съм аз.

Очакваше гняв, не съжаление, но обидите му тази сутрин я нараниха твърде дълбоко и затова тя не отвърна нищо.

— Като че ли постоянно ти се извинявам за нещо. От самото начало е така, нали?

— Предполагам, че не вървим заедно. Като маслото и водата.

Той се наведе, за да мине под един клон, който висеше доста ниско над пътеката.

— Бих казал, че по-скоро вървим като газ с клечка кибрит.

— И в двата случая мисля, че би трябвало да се избягваме един друг, доколкото това е възможно. — Тя се спря до една от уличните лампи. — Не мога да направя нищо за отстраняването, нали знаеш. Рон отказа да го отмени, а аз няма да направя нещо в противоречие с неговите нареждания.

— Знаеш, че нарушавате договора ми.

— Знам.

— Последното, от което се нуждаеш сега, е съдебен процес.

— И това знам.

— Какво ще кажеш за една сделка?

— Каква сделка?

— Ти ще ми правиш компания в събота следобед, а аз ще държа адвоката си далече от теб.

Точно това въобще не беше очаквала.

— Ще отида за няколко дни на юг, залива Шорз. Наричаме го Ривиерата на бедняците. Там имам място на брега. Когато се върна, ще разполагам със свободно време. Онази огромна стара къща. Никаква работа. В събота ще има изложба и като знам колко обичаш изкуството, мислех си, че може да отидем да я видим.

Тя го изгледа.

— Искаш да кажеш, че няма да се бориш срещу отстраняването си?

— Точно това искам да кажа.

— Защо?

— Имам си причини и те са лични.

— Не бих казала.

— Не настоявай, Фийб.

— Моля те. Искам да знам.

Той въздъхна, а Фийб си помисли, че забелязва нещо, което много прилича на вина, да пробягва по лицето му.

— Ако повториш това, ще те нарека лъжкиня.

— Няма да го повторя.

— Отстраняването ще навреди на отбора и това не ми харесва. Ще трябва да се случи чудо, за да победим тази неделя, а след една победа и четири загуби ще бъде трудно да се възстановим. Но не се боря срещу това, защото Рон най-после направи това, което трябваше. Просто никога не съм очаквал, че той ще се изправи срещу мен.

Най-накрая тя се засмя.

— Не мога да повярвам. Ти наистина го нарече Рон.

— Просто ми се изплъзна, така че не разчитай да се случи отново. — Той тръгна отново. — И не си мисли, че съм променил мнението си за него, само защото е проявил най-накрая малко смелост. Всичко си е както преди. А сега за съботата?

Тя се поколеба.

— Защо, Дан? Вече се разбрахме, че не се чувстваме добре заедно.

— Няма да насъсквам по теб адвокатите си. Това не е ли достатъчно добра причина?

Стигнаха до края на пътеката. Когато тръгнаха обратно, тя събра смелостта си.

— Аз не съм играчка. Не можеш да ме използваш, за да се позабавляваш, а после да ме захвърлиш.

Гласът му прозвуча изненадващо кротък.

— Защо тогава се правиш на такава?

Въпреки че тонът му беше повече объркан, отколкото обвинителен, обидата отново се върна и Фийб закрачи по-бързо.

Той продължи да върви с нея.

— Не става както искаш. Не може да флиртуваш с всичко, що е в панталони и да носиш дрехи, които сякаш са залепнали за тялото ти, после да очакваш хората да се отнасят с теб като с Майка Тереза.

Тя знаеше, че в думите му има истина, затова спря и се обърна към него.

— Нямам нужда да ми четеш лекции. И тъй като лично ти си наказан, може би ще погледнеш себе си и ще помислиш защо все не успяваш да сдържиш гнева си.

Той мушна ръце в джобовете си.

— Вече знам отговора. И не ти говоря за това. Така че не си и мисли да ме разпитваш.

— Тогава ти също няма защо да ме питаш каква е причината да се държа като… както се държа.

Той я изгледа замислено.

— Не те разбирам. Не приличаш на никоя друга жена, която съм срещал, а ми се струва, че си същата като повечето от жените, които съм срещал. И започвам да се обърквам.

Дори и сега, както стоеше под ярката златиста светлина с коса, разбъркана от вятъра, той я караше да чува проскърцването на вентилатора в плантаторската къща.

— Няма да спя отново с теб — каза тя тихо. — Онова беше ужасна грешка.

— Знам.

Искаше й се той да не се беше съгласявал толкова лесно.

— Мисля, че това за събота не е добра идея.

Той не прие отказа й.

— Идеята е страхотна. Ти обичаш изкуството. Ще бъдем сред хора, така че няма да можем да се опипваме.

— Нямах това предвид!

Той се ухили и я погали под брадичката с доволен вид.

— Ще те взема на обяд, маце.

Той тръгна към колата и тя повиши глас:

— И не ме наричай маце!

— Извинявай. — Той отвори вратата и се мушна в колата. — Страшно маце сте, мадам.

Тя остана под лампата, загледана след него. Все пак беше само една изложба. Какво толкова?

От наблюдателното си място на хълма, който се издигаше зад луксозните къщи, Рей Хардести забеляза русата коса на Фийб, осветявана от уличните лампи. Беше спрял микробуса на един тесен път, който водеше към някакви строежи. Остави бинокъла си на седалката. Значи слуховете бяха верни. Между Кейлбоу и новата собственичка на „Старс“ имаше нещо.

Събираше информация за Дан Кейлбоу, като орехи за зимата. Беше готов да я използва, когато се наложи, но досега Кейлбоу сам си оплескваше нещата. „Старс“ бяха спечелили само един мач през сезона и с всичките тези обръщания на играта изглеждаха като училищен отбор. С всяка загуба Рей се чувстваше малко по-добре. Може би щяха да уволнят Кейлбоу за некадърност.

Изчака треньорът на „Старс“ да се отдалечи и тогава си тръгна. Елън го посрещна на вратата и веднага му се развика. Той мина покрай нея, без да й продума, отиде в кабинета и заключи вратата. Отпусна се в любимия си стол и запали цигара.

Малката стая беше облицована с борови плоскости, но те почти не се забелязваха, защото целите стени бяха покрит със снимки на Малкия Рей, трофеи, фланелки, грамоти в рамки и статии от вестници. Понякога, когато беше тук, Рей си представяше, че всичко това е негово. През последните няколко месеца дори спеше на старата кушетка до единствения прозорец на стаята.

Той дръпна от цигарата и се закашля. Спазмите ставаха все по-продължителни, сърцето му отново бумтеше, но все още се държеше. Няма да умре, преди Кейлбоу да си плати. Искаше му се „Старс“ да губят всеки мач. Искаше му се целият свят да разбере, че този мръсник е направил най-голямата грешка в живота си, когато изгони Малкия Рей. И тогава Рей щеше да се върне в старите дупки, за да пийне с приятелчетата си. Искаше му се поне още веднъж да се почувства като голяма клечка, преди да умре.

Рей стана от стола и приближи до вградения шкаф, където държеше бутилка уиски, скрита зад разни кутии. Развинти капачката и отпи, после взе бутилката със себе си и седна на кушетката. Взе пистолета от ъгъла на масата. Беше го оставил там вчера, след като се върна от дежурството си в Двореца на спорта.

Тази вечер дворецът беше празен. Но утре имаше религиозно събиране, а на следващата вечер — някаква негърска рап група. Мразеше да пази на концерти, но иначе му харесваше да работи като охрана. Особено през неделните следобеди, когато „Старс“ губеше.

Той отпи отново и погали оръжието в скута си, заслушан в рева на тълпата, която крещеше неговото име.

Хардести!

Хардести!

Хардести!

2.

Фийб надничаше между завесите, докато Дан паркираше ферарито на алеята пред дома й точно по обяд в събота. Тя придърпа обратно завесите. Стомахът й се свиваше, сякаш щеше да отива на първата си среща. Слезе по стълбите и извика на Моли.

— Дан е тук. Да тръгваме.

— Не искам да идвам.

— Разбирам те, но въпреки всичко ще дойдеш с нас. Имам нужда някой да наглежда кучето.

— Това е само извинение и ти го знаеш. Можеш да оставиш Пух тук с мен.

— Той има нужда да се поразходи. Престани да се дърпаш, Моли. Просто опитай. Денят е чудесен и ще се позабавляваме.

Искаше й се думите й да се окажат истина, но си знаеше, че е по-вероятно двамата с Дан да се скарат. Надяваше се присъствието на Моли да подейства като буфер.

Новината за отстраняването на Дан се появи по вестниците във вторник сутринта и през цялата седмица журналистите дебнеха Рон и Фийб. Някои от тях дори успяха да открият, че Дан е в дома си в Алабама. Дан и Рон направиха отделни изявления, но в никое от тях не се съдържаше някаква информация. Наложи се най-после Фийб да се обади на члена на комисията към Националната футболна лига. Не е необходимо да се споменава дори, че той съвсем не беше доволен. Единственото хубаво нещо беше, че отстраняването на Дан смачка слуховете за връзката между него и Фийб.

Моли се появи на стълбището с нови джинси, плетена блуза с широка яка и намръщено лице. Фийб се канеше да се обади на Дан, че ще вземе с тях Моли, но нещо я спря, може би твърде силното желание да чуе гласа му.

Моли беше прибрала назад косата си, за да се виждат малките златни обици на току-що пробитите й уши. Фийб се радваше, че все пак успя да я убеди да се подстриже по-късо, за да не скрива косата дребните черти на лицето й. Тя смяташе, че Моли е много сладка така, но сестра й отказваше да приеме комплиментите й.

— Не е честно — заоплаква се Моли. — Не разбирам защо ме караш да правя това.

— Защото съм подла и безсърдечна.

Денят беше топъл и Фийб си беше облякла зеленикави плисирани къси панталони със светложълта блуза, чорапи в същия нюанс и бели ленени гуменки. Преди да грабне Пух, тя намести на главата си сламена шапка с широка периферия, като се постара розовата копринена роза, която придържаше периферията да се окаже точно в средата.

— Тази шапка е глупава.

— Благодаря ти за гласуваното доверие, Моли. Една жена винаги иска да е сигурна, че изглежда възможно най-добре.

Моли сведе очи.

— Просто смятам, че би трябвало да се обличаш подходящо за годините си, това е всичко.

Фийб не обърна внимание на думите й и отвори вратата. Дан идваше по алеята, облечен в избелели джинси и бяла фланелка, а на главата си беше сложил шапка на „Чикаго Булс“ в червено и черно. Фийб си каза, че е срещала много по-хубави мъже. Носът му не беше съвсем прав, брадичката му беше твърде широка, а тялото му — прекалено мускулесто. Но всичко в него докосваше някакъв скрит извор на топлина в нея. Чувстваше някаква връзка с него, която не можеше да обясни. Дори не искаше да си припомни колко пъти през тази седмица си беше мислила за него.

Той я поздрави с убийствената си усмивка и влезе, докато тя се занимаваше с лаещия Пух, който се въртеше бясно в ръцете й, за да се измъкне и да достигне Дан.

— Тихо, Пух. Отвратителен си. Моли, би ли донесла каишката му?

Пух изплези розовия си език, а очите му се изпълниха с обожание, когато обърна поглед към Дан. Той го изгледа предпазливо.

— Кажи ми, че това е лош сън и ти всъщност няма да вземеш това изключително дразнещо същество с нас.

— Поканих с нас Моли, за да се грижи за него. Може да вземем моята кола. Предполагам, че нямаш нищо против.

Дан се усмихна на Моли.

— Нямам нищо против.

Упоритото изражение на Моли показваше, че съвсем не е доволна от всичко това, но Дан се престори, че не забелязва нищо.

— Добре че можеш да дойдеш с нас, Моли. Така ще държиш този китайски ордьовър по-далече от мен.

Моли забрави нацупения си вид.

— Пух не ти ли харесва?

— Не мога да го търпя.

Той поведе двете към кадилака на Фийб. Моли беше толкова изненадана, че забърза крачки, за да застане пред него.

— Защо? Не обичаш ли кучетата?

— Разбира се, че обичам. Овчарки, лабрадори, колита. Истински кучета.

— Пух е истинско куче.

— Той е глезльо, това е той. Ако някой мъж хаби прекалено много време с такова куче, много скоро ще почне да пее сопрано.

Моли го изгледа несигурно.

— Шегуваш се, нали?

Очите на Дан проблясваха.

— Разбира се, че не се шегувам. Мислиш ли, че ще си правя шеги с нещо толкова сериозно? — Той се обърна към Фийб и протегна ръка към нея. — Прехвърли към мен ключовете на колата, агънце. Все още има някои неща, които мъжът прави по-добре от жената и едно от тях е шофирането.

Фийб му подаде ключовете на кадилака и повдигна вежди.

— Този ден, Моли, ще бъде истински урок за теб върху живота през петдесетте години. Ще прекараш известно време с мъж, който е успял да пропусне едно цяло обществено движение.

Дан се засмя, докато отключваше колата, после се пресегна и освободи автоматичното заключване на останалите врати.

— Влизайте, дами, бих ви отворил вратите, но не искам да ме обвиняват, че съм попречил на нечие освобождение.

Фийб се усмихна и подаде Пух на Моли, после седна на предната седалка до шофьора. Когато потеглиха, тя се обърна назад.

— Ако ни заведе да ядем, Моли, поръчай си най-скъпото нещо от менюто. През петдесетте години винаги мъжете са плащали.

— По дяволите — измърмори Дан. — Подаваш трудна топка.

Нейпървил беше старо фермерско селище, което се беше разраснало в най-големия град на окръг Дюпейдж с население повече от деветдесет хиляди души. Разумното управление го беше превърнало в туристически център. Имаше много паркове, добре поддържан квартал със стари сгради и сенчести улици, красиви градини. Най-прекрасната част на града беше Ривъруок — парк, създаден покрай част от река Дюпейдж. Там имаше тухлени пътечки, покрит мост, малък театър за представления на открито и едно езерце за риболов. Старата каменоломна в единия край беше превърната в плаж.

Дан спря колата на малък паркинг и тримата тръгнаха по тухлената пътека към тълпата, която се събираше под дърветата. Всяка година през септември Ривъруок служеше като живописна сцена на местните занаятчии, като място, където художници, скулптори, бижутери и духачи на стъкло можеха да покажат работите си. Красиво подредените картини, керамичните и стъклените изделия представляваха чудесни цветни петна по брега на реката.

Имаше много хора. Млади двойки бутаха скъпи детски колички или носеха бебета, а по-възрастните, облечени в ярките дрехи, с които са играли голф сутринта, се разхождаха между изложените неща. Личеше си, че за лицата на младежите се грижат скъпоплатени дерматолози, а скоби за хиляди долари изправяха зъбите им. С тълпата се смесваха и групички чернокожи, южноамериканци и азиатци — всички те добре облечени, с вид на преуспяващи хора.

Фийб имаше чувството, че е попаднала насред американската мечта — едно място, където бедността и етническата вражда са недопустими. Знаеше, че градът си има своите неприятности, но за човек, прекарал последните седем години в Манхатън, тези неприятности изглеждаха дребни. Тук стомасите бяха пълни и имаше усещане за връзка с останалите, нещо рядко в едно общество, което непрекъснато се разделяше. Грешно ли е да пожелава човек за всяко местенце в Америка чисти улици, невъоръжено население, семейства с две, три или четири деца и цяла флотилия коли в гаражите им?

Дан сякаш беше прочел мислите й, защото забави стъпки и подметна:

— Човек като че ли нищо повече не може да иска.

— Като че ли си прав.

— Съвсем различно е от мястото, където израснах.

— Да, предполагам, че е така.

Моли вървеше пред тях заедно с Пух, който размахваше уши и подскачаше, за да бъде забелязан от тълпата.

Дан си сложи чифт слънчеви очила и придърпа шапката по-ниско над очите си.

— Нищо повече не мога да направя за прикритие. Не че ще свърши някаква работа. Особено пък с тази твоя шапка.

— Какво й има на шапката?

Фийб сложи ръка върху копринената роза, която придържаше периферията.

— Нищо й няма. Всъщност дори ми харесва. Просто и без това ще ни бъде доста трудно да изглеждаме незабележими, а тази шапка усложнява още повече нещата.

Тя разбра какво има предвид.

— Може би идеята за това излизане не беше чак толкова добра.

— Идеята е страхотна. Сега журналистите няма да знаят какво да си мислят за нас. Лично на мен много ми харесва идеята да им натрием носовете.

Моли внезапно спря и дръпна каишката на Пух.

— Искам да се връщам.

— Но ние току-що пристигнахме — напомни й Фийб.

— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.

Фийб забеляза, че Моли поглежда към група момичета, които седяха на едно тревисто възвишение точно пред тях.

— Тези момичета твои приятелки ли са?

— Те са идиотки. Всичките са фръцли, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Не мога да ги понасям.

— Тези причини са достатъчни, за да вдигнеш още по-високо глава. — Дан свали слънчевите си очила и се загледа към групичката. — Хайде, Моли, да им покажем, че не си коя да е. — Той хвана каишката на Пух. — Фийб, дръж си малкия плъх. Моли и аз си имаме работа.

Фийб беше прекалено притеснена за Моли, за да спори с Дан за това, че е нарекъл Пух плъх. Той отведе сестра й до момичетата. Тя очевидно не искаше да се приближава, но той нямаше намерение да я пуска. Едва когато той свали шапката си, Фийб разбра какво е намислил. Лицето му заедно с лицата на Боби Том и Джим Бийдерот бяха сред най-добре познатите в окръг Дюпейдж. Очевидно беше решил, че няма нищо против Моли да го използва, за да впечатли момичетата от училище.

Фийб се приближи до възвишението и забеляза, че господин Голяма Клечка явно се е надценил. Индивидите от мъжки пол може би щяха да го познаят, но тези момичета определено не бяха почитателки на футбола.

— Татко ти случайно да е Тим Рийнълдс, посредникът? — чу тя гласа на Дан, който питаше една дъвчеща дъвка нимфа с дълга коса и дървени гривни.

— Ъъъ — отвърна момичето, което се интересуваше повече от съдържанието на чантичката си, отколкото от това да си разменя любезности със страшилището на футболното игрище.

— Много мило, че опита — промърмори тихо Фийб, когато спря зад гърба му. После додаде по-силно: — Здравейте, момичета. Аз съм сестра на Моли.

Момичетата преместиха очи от Фийб към Моли.

— Мислех, че е майка ти — измърмори едно силно гримирано червенокосо момиче.

Дан се подсмихна.

Фийб се престори, че не го забелязва и затърси в мозъка си друга тема за разговор, докато Моли се взираше отчаяно в обувките си.

— Как върви училището тази година?

— Добре — промърмори едно от момичетата.

Друго сложи на ушите си слушалките на касетофона. Момичетата престанаха да се занимават с Моли и заоглеждаха тълпата за нещо, което заслужаваше повече внимание.

Фийб опита отново.

— Моли казва, че повечето от учителите не са лоши.

— Да.

— Сигурно.

Червенокосата стана.

— Хайде да се махаме, Кели. Това е отегчително.

Фийб погледна Дан. Идеята беше негова и се провали напълно. Но той определено изглеждаше доволен от себе си, вместо да се чувства неудобно.

— Наистина ми беше приятно да се запознаем, момичета. И да се повеселите добре днес, чувате ли!

Момичетата го изгледаха сякаш беше марсианец и тръгнаха към група момчета, които се задаваха по пътеката.

— Не може да се каже, че успя да ги омаеш — изтъкна Фийб.

Той мушна слънчевите очила в джоба на фланелката си.

— Само почакай, агънце. През целия си живот съм успявал да впечатля жените, така че знам какво правя.

Лицето на Моли беше почервеняло от притеснение и тя като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Казах ви, че не искам да идвам! Това е отвратително! Мразя ви!

Тя се опита да избяга, но още преди да се помръдне, Дан сложи ръка на раменете й и я задържа до себе си.

— Не бързай толкова, Моли. Тъкмо стигнахме до приятната част.

Фийб веднага забеляза причината за нарастващата тревога на Моли. Към групата на момичетата се приближаваха четири момчета. Бейзболните им шапки бяха обърнати с козирките назад, прекалено големите им фланелки висяха почти до долния край на шортите им, езиците на черните им маратонки стърчаха.

— Дан, остави я. Достатъчно притеснения й създаде.

— Почти ми се иска да ви оставя да се оправяте сами с жалките си силици, но не съм толкова жесток.

Момичетата викаха момчетата по имена, като в същото време се опитваха да изглеждат равнодушни. Момчетата започнаха да се мушкат един друг в ребрата. Едно от тях се оригна силно, като с това очевидно имаше намерение да направи впечатление.

И тогава забелязаха Дан.

Те го зяпнаха и няколко мига изглеждаха така, сякаш не могат да се помръднат. Момичетата ги заобиколиха като бърбореха и отмятаха коси, но момчетата не им обърнаха внимание. Очите им бяха залепнали върху треньора на „Старс“.

А очите на Дан бяха залепнали върху Моли. Той й се усмихна и повдигна брадичката й.

— А сега се усмихни, Моли, и се дръж така, сякаш си най-безгрижното същество на света.

Моли забеляза какво става. Тя преглътна притеснено, когато всички момчета се обърнаха към нея.

— Познаваш ли някой от тях? — попита Дан тихо, без да отмества очи от нея.

— Шкафчето на момчето с дългата коса е до моето.

Фийб си спомни, че Моли й беше споменала за готиното момче, което се правело, че свири на китара.

— Добре. Сега просто вдигни ръка и му махни леко.

Моли изглеждаше уплашена.

— Не мога да го направя.

— Точно сега той е много по-притеснен от теб. Направи каквото ти казвам.

Откакто се беше докоснал до футболна топка, Дан беше водач сред мъжете, така че Моли не можеше да му бъде достоен противник. Тя махна леко и нервно, преди ръката й да се отпусне обратно. Бузите й станаха алени.

Но момчетата не се нуждаеха от нищо повече. Те се втурнаха напред, водени от съседа по шкафче на Моли.

— Изпълнена съм със страхопочитание — прошепна Фийб на Дан.

— Време беше някой да прояви малко уважение към мен.

Момчето, което вървеше напред беше цялото почервеняло, когато се спря пред Моли. То беше високо, само кокалести колене и лакти, измито и добре гледано, а дългата му коса блестеше от чистота. Краката на момчетата не се спираха, сякаш непрекъснато настъпваха мравки.

Ръката на Дан все още беше върху раменете на Моли, но той нарочно се беше обърнал към Фийб, за да не могат момчетата да го заговорят.

— Хубав ден, нали? — каза той.

— Чудесен — отвърна тя. Веднага беше разбрала плана му. — Надявам се, че няма да вали.

— Синоптикът каза, че времето ще бъде хубаво през цялата седмица.

— Наистина ли?

С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше как подскача адамовата ябълка на дългокосото момче. Момчетата като че ли се усетиха, че могат да се доберат до Дан само чрез Моли. Очите им пробягваха върху двамата.

— Виждали сме се в училище, нали? — промърмори водачът им.

— Ъхъ — отвърна Моли.

— Да, май че моето шкафче е до твоето.

— Да, май че е така.

Според Фийб, човек с астрономически високия коефициент на интелигентност на сестра й би трябвало да измисли по-оригинален отговор. Защо не използваше някой цитат от Достоевски, сигурно щеше да й свърши работа?

— Казвам се Джеф.

— Аз съм Моли.

Докато Джеф представяше останалите момчета, Дан заговори на Фийб за гледките на Ривъруок. Обсъди дърветата. Цветята. Патиците. И през цялото време не помръдваше ръката си от рамото на Моли. Когато отвори входната врата на Дан, Фийб беше усетила топлота, но сега нещо в нея започна да се разтапя.

Разговорът между Моли и момчетата вече не беше толкова мъчителен. Фийб забеляза, че и фръцлите се приближават, а силно гримираните им очи са се оживили от любопитство.

— Онези същества имат доста перушина, нали?

Дан отместваше очи от реката.

— Кафява — отвърна Фийб, — но водачът им като че ли има синьо петно.

— Струва ми се, че е зелено.

— Наистина ли? Да, мисля, че си прав.

Присъствието на Дан беше като магнит. Още няколко момчета забелязаха с кого са приятелите им, минаха покрай фръцлите и се приближиха.

— Здрасти, Джеф, как върви?

— Здрасти, Марк. Здрасти, Роб. Това е Моли. Тя е нова в училището.

Дан и Фийб размениха още някои наблюдения върху оперението на патиците, преди Дан най-после да обърне внимание на момчетата.

— А, здрасти, момчета. Приятелчета на Моли ли сте?

Те потвърдиха въодушевено, че са й много добри приятели. В отговор на дружелюбността на Дан те забравиха срамежливостта си и заразпитваха за отбора. Фръцлите се присъединиха към групата и оглеждаха Моли с интерес. Няколко момчета заявиха, че отиват да ядат сладолед и поканиха Моли да отиде с тях.

Тя обърна умоляващия си поглед към Фийб.

— Може ли?

— Разбира се.

Фийб и Моли се уговориха да се срещнат след час до фонтана в Ривъруок.

Но Дан не беше свършил. Хлапетата тъкмо тръгваха, когато той подвикна:

— Моли, не е лошо да доведеш приятелите си на мач някоя неделя. После ще може да ги запознаеш с играчите.

Момчетата зяпнаха.

— Ами да, Моли!

— Хей, ще бъде страхотно!

— Познаваш ли Боби Том, Моли?

— Срещали сме се — отговори тя.

— Ех, ти си късметлийка…

Шумната група продължи напред и Фийб се усмихна на Дан.

— Това си беше явно подкупване.

Той също се усмихна.

— Знам.

— Но не съм много сигурна за някои от момичетата. Сред тях имаше и такива, които изглеждаха така, сякаш биха продали и най-добрата си приятелка за дребни пари.

— Няма значение. Ние само помогнахме на Моли да стартира наравно с тях. Сега вече може сама да избира.

Пух задърпа каишката си, нетърпелив да потича. Тръгнаха надолу по склона и отидоха да разгледат изложбите. Дан отново си сложи очилата, но твърде много хора бяха забелязали разговора му с младежите. Някои започнаха да викат името му, като оглеждаха Фийб с неприкрито любопитство.

Той кимаше в отговор на поздравленията им и каза тихо на Фийб:

— Продължавай напред. Само да спреш и край. — Той изгледа сърдито Пух. — Имаш ли нещо против да вървиш пред мен или зад мен? Не искам хората да си помислят…

— Образът ти на мъжко момче ще пострада от едно малко куче. Господи, правиш толкова голям въпрос за един пудел. Не мога да си представя какво би направил, ако Виктор беше с нас.

— Виктор ми харесва. Искам да се отърва само от това изключително дразнещо същество на края на каишката. Наистина ли трябва да му слагаш тази виолетова панделка?

— Това не е виолетово, а мораво. Цял живот ли си все така несигурен или е в резултат на настъпващата средна възраст.

— Не съм аз този, когото момичетата помислиха за майката на Моли.

— И това е добре. Защото, като се има предвид колко е лесно да бъде застрашена мъжествеността ти, нещо такова сигурно би те накарало да преминеш границата.

Двамата продължиха да се наслаждават на взаимните си обиди още известно време. Всяка стрела беше връщана веднага, но нямаше остри върхове и никой не беше засегнат.

Дан й купи едно ръчно изработено стъкло „Кълбо за вещици“ в зелено и розово, за да си го закачи пред някой прозорец. Тя му купи една матирана черно-бяла снимка на Чикаго, със съвсем тъничка луна, издигната в небето.

— Ще си я закача в офиса. Откога си търся нещо по-специално за там.

Докато той говореше за подаръка й, тя се сети за едни други снимки и част от удоволствието избледня. Продължаваха да се разхождат. В един момент тя осъзна, че мачка пакета, в който беше сложено стъкленото кълбо. Замисли се дали поне този път ще има смелостта да бъде откровена с някой мъж, вместо да си играе игрички.

— Дан — поде тя тихо, — притеснява ме отношението ти към снимките във „Вю монд“. Аз се гордея с тях.

Дотук беше приятният следобед.

— Иска ми се да не се държиш така, сякаш са порнография. Те са сред най-добрите творби на Аша Белкоа.

— Това са снимки на гола жена и толкова.

Тя се почувства като глупачка, заради опита си да говори разумно с него.

— Не мога да повярвам, че си толкова ограничен.

— А аз не мога да повярвам, че една ексхибиционистка има смелостта да ме критикува.

— Не съм ексхибиционистка.

— Не се обиждай, Фийб, но ти си сваляла дрехите си за повече хора, отколкото някоя стриптийзьорка.

Гневът й пламна и тя се спря внезапно до група изкуствени портокалови храсти.

— Ах ти, жалки бедняко! Не би познал кое е изкуство, дори то да те хлопне по главата. Имаш естетическата преценка на… на… на…

— Футболист?

— Не. На футболна топка!

Той махна слънчевите си очила и я погледна студено.

— Просто смятам, че свестните жени трябва да си стоят с дрехите на обществени места. Това не означава, че не мога да оценя изкуството.

— Миналата седмица бях празноглава, а сега съм свястна жена. Най-добре е да вземеш твърдо решение.

По изражението му позна, че е отбелязала точка, но не това искаше. Не се интересуваше от точки, които се събираха на някаква въображаема дъска, просто искаше да бъде разбрана. Гневът й премина и тя пъхна ръце в джобовете на късите си панталони.

— Много ми е неприятно, че смяташ тези снимки за нещо мръсно. Не си прав.

Той се загледа към реката. Гласът му загуби войнствената си нотка.

— Не мога да го преодолея.

Тя се вгледа в него, опитвайки се да разгадае изражението му.

— Защо? Какво значение има това за теб?

— Не знам. Просто има.

— Защото ще се отрази на отбора?

— Не можеш да отречеш, че е така.

— Съжалявам, че времето съвпадна.

— Знам. — Той се обърна към нея с изненадващо нежно изражение. — Тези снимки са красиви, Фийб. И двамата го знаем. Но все пак не са толкова хубави, колкото си ти.

Те стояха и не помръдваха. Очите й се отправиха към неговите и тя имаше чувството, че той я привлича в прегръдките си. Усещаше, че се накланя към него, виждаше, че и с него става същото. Но внезапно Пух излая и разруши създаденото настроение.

Дан взе ръката на Фийб и я поведе напред.

— Хайде. Смятам да ти купя хотдог и той ще бъде целия само за теб. Като сложиш малко горчица и туршия може и да не забележиш, че най-важното липсва.

Тя последва примера му и забърза след него.

— Имаш ли представа какво влиза в този хотдог?

— Не и не искам да знам. Освен ако… Хей, Пух, искаш ли да навлезеш в месната промишленост?

— Това не е смешно. Не го слушай, Пух.

Той се подсмихна.

След пет минути тя дъвчеше пържени картофи, а Дан захапваше втория си хотдог.

— Значи няма никаква възможност „Старс“ да спечелят шампионата на Американската футболна конференция? — В гласа й се беше промъкнал копнеж.

— В началото на всеки сезон планирам да спечеля Суперкупата.

— Не ти говоря за фантазии, а за действителни възможности.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, Фийб. Много зависи от това дали ще успеем да останем здрави. Контузиите са от голямо значение. Миналата година, например, „Каубойс“ бяха по-добър отбор от „Сейбърс“, но загубиха Суперкупата, защото много от титулярите им бяха контузени. Ние все още не използваме пълните си възможности, но нещата скоро ще си дойдат на мястото.

— Тази седмица ли?

Той й се усмихна със съжаление.

— Вероятно не чак толкова скоро.

— Всички говорят, че играчите се оплакват от прекаленото натоварване, което им налагаш.

— Това ми е работата.

Тя въздъхна.

— Знам, че очакваш с нетърпение времето, когато ще работиш с Рийд и всъщност не мога да те обвинявам.

Очакваше някаква остроумна забележка, но Дан изглеждаше сериозен.

— Откровено казано, никога не съм умирал от желание да работя с братовчед ти. Освен това, съвсем определено ми се струва, че той стои зад много от лошите публикации. Има доста приятели в средствата за масова информация.

И Фийб имаше своите подозрения. Но все пак не можеше да приеме изявлението на Дан като проявено доверие към нея.

— Той поне знае нещо за футбола…

— Така е. — Той обгърна с ръка раменете й и я притисна утешително. — Но със сигурност ще изглежда голям майтап като целува Боби Том.

3.

Рон стоеше в ложата, загледан към игрището.

— Знаех какво ще се случи още когато го отстраних, но се надявах, че няма да бъде чак толкова лошо.

„Старс“ играеха слабо срещу кръвожадните „Лос Анжелис рейдърс“. Четири пъти засичаха топката на Джим Бийдерот, Боби Том все не успяваше да се освободи, а защитата не вършеше работа. Фийб погледна за последен път към крайния резултат: „Рейдърс“ 34, „Старс“ 3.

— Няма значение — каза тя. — Следващата седмица ще бъде по-добре.

— През следващата седмица ще играем с „Джайънтс“. Те имат само една загуба през този сезон и то от „Сейбърс“.

Преди тя да успее да отговори, един от приятелите на Бърт се приближи, за да поговори с Рон.

На следващата сутрин, докато отиваше на работа за срещата в осем часа, която Рон беше поискал, тя осъзна, че в ума й отново оживява съботната вечер. Вече не помнеше кога за последен път е прекарала толкова добре. След панаира на изкуството ходиха на ресторант и Дан доказа, че може да бъде както добър разказвач, така и добър слушател. Фийб го покани вкъщи, където той убеди Моли да му се покаже във всичките си нови дрехи. Шеговитите му комплименти направиха за самоувереността на Моли повече, отколкото всичко казано от Фийб. Той си тръгна малко след осем, а тя прекара остатъка от нощта измъчвана от въображаемите образи на Дан и бившата му съпруга в леглото.

Необичайно натовареното движение на Нейпър булевард я задържа и тя пристигна в офиса на Рон няколко минути след осем. Дан вече беше там. Тя отправи бодра усмивка към двамата и седна край заседателната маса. Надяваше се, че Дан няма да забележи колко притеснена се чувства в негово присъствие.

Веднага щом тя се настани, Рон започна:

— Сега, когато наказанието ти приключи, Дан, искам всички ние да поразчистим нещата. И двамата знаете, че през последните седмици понесохме тежки удари от страна на пресата. Вестниците тази сутрин са още по-лоши. Снощи ми се обади вкъщи председателят на комисията към Националната футболна лига и ми заяви с възможно най-силните думи, че поставяме в неудобно положение цялата лига.

— Не мислиш ли, че това е малко преувеличено — изсумтя Дан.

— Той спомена снимките във „Вю монд“, твоето отстраняване, начина, по който се облича Фийб, когато излиза на страничната линия и, разбира се, романтичната връзка между вас двамата, за която се носят слухове. Каза ми нещо и за телефонен разговор, който провел с теб, Фийб, миналата седмица. Бих искал да знам нещо повече за това. Има ли някаква причина, за да не ми споменеш за този разговор?

Фийб се размърда в стола си. Реши, че Рон й харесваше повече, когато си беше само един мекушав човек.

— Изплъзнало се е от ума ми.

Дан я изгледа с недоверие.

— Не е много за вярване.

— Той все още е доста разтревожен от този разговор — поясни Рон.

— Аз би трябвало да съм разтревожена.

— Би ли ми казала защо?

Трябваше да намери такъв начин да им представи това, че те да не се нахвърлят върху нея.

— Всъщност той беше доста бащински настроен. Каза ми, че човек понякога може да се забърка някъде… особено някаква малка сладурана като мен, която се опитва да върши мъжката работа. Спомена онова, за което ти е говорил, плюс някакъв слух, който дочул, че се свалям и с Боби Том. — Тя стисна устни. — Той предположи, че е възможно в основата на моите неприятности да са месечните хормонални изменения.

Рон я познаваше достатъчно добре, затова я наблюдаваше внимателно.

— И ти какво му каза?

— Аз… аз… — Погледът й мина покрай него и се отправи навън през прозореца. — Няма значение.

— Фийб…

Тя се преклони пред неизбежното с въздишка.

— Казах му, че трябва да свършваме, защото на другата линия ме чакат от „Плейбой“.

Рон премига, но Дан се разсмя.

— Не я насърчавай. — Рон явно беше раздразнен. — Знаеш, че ако „Старс“ печелеха, нямаше да ни засипват с тежката артилерия.

— Бях отстранен миналата седмица! Наистина е трудно да спечеля мач, когато не съм наставник на отбора.

— Това е една от причините, заради които искам да говоря с вас. — Рон въртеше в ръцете си чаша кафе. — За мен миналото си е минало. Не можем да направим нищо за снимките, а колкото до дрехите на Фийб, когато се появи на страничната линия… е, смятам, че представителят на Комисията греши.

— Направо си представям колко възхитен е бил от емблемата на „Старс“, татуирана на рамото й. Изглеждаше страхотно на телевизионния екран.

— Тя се изтрива — промълви Фийб. — Просто показвах, че и аз съм от отбора.

— Показваше много повече от това.

— Тя запълва празни места — вметна Рон. — И, между другото, на много от тях са жени. — Той погледна към Дан. — Решението за отстраняването ти беше мое и аз поемам цялата отговорност за вчерашната загуба. Освен това предупреждавам и двама ви. Не знам какво става помежду ви, но не искам да попадам повече под кръстосан огън. Разбрахте ли?

— Разбрах — отсече Дан.

— Нищо не става — каза Фийб.

Нетрепващият поглед на Дан я караше да се чувства неудобно. Отново си напомни, че поне временно тези двамата работят за нея. Тя се изправи.

— А сега, ако ме извините, имам работа.

Ъгълчетата на устните на Дан трепнаха.

— И поздрави приятелчетата си от „Плейбой“.

Тя потисна усмивката си и излезе от стаята. Отиде в офиса си, където прекара остатъка от деня в четене на документи и преглеждане на информацията в компютъра, представяща в подробности финансовото състояние на отбора. До клавиатурата имаше тетрадка, в която нахвърляше някои цифри. Трябваше да си признае, че е приятно човек отново да използва мозъка си.

Следващият мач щяха да играят в понеделник в Медоуландс на Джайънт стейдиъм и той щеше да се предава по Ей Би Си. Никой отбор не искаше да загуби пред толкова многобройна телевизионна публика, затова мачовете в понеделник вечер се смятаха за едни от най-важните през сезона.

През седмицата и без това напрегнатата атмосфера вече беше готова да избухне. Играчите се сбиваха, хората от персонала разговаряха грубо един с друг, а Дан се сопваше грубо на всички. Лошата известност на отбора в последно време направи невъзможно бягството на Фийб от средствата за информация. Изпитваше смесен страх както от приближаващия мач, така и от интервюто, което неохотно се съгласи да даде на Ей Би Си.

Нервите на играчите бяха опънати до крайност и когато самолетът излетя от О’Хеър за Нюарк в неделя следобед, той беше потънал в тишина.

— Отзад е като морга — каза Фийб на Рон, докато вземаха донесените им напитки. Бира за Рон, доматен сок за нея. — Струва ми се, че не е добре за играчите да бъдат толкова напрегнати.

— Никога не съм виждал толкова усилени тренировки, каквито ги накара Дан да правят тази седмица. Те знаят какъв е залогът. Всичко зависи от този мач.

През тази седмица Фийб не само се взира в компютъра, но и изчете броевете на някои от уважаваните спортни списания от поне година назад.

Тя захапа замислено долната си устна.

— И все пак не съм убедена, че трябва да бъдат толкова напрегнати. Може би точно затова се объркват толкова често.

— Единственото, което може да ги успокои, е една победа зад гърба им.

— Ако не се поотпуснат, това може и да не стане.

— Искрено се надявам да грешиш.

Той съсредоточи вниманието си върху списанието, което четеше.

Тя се поколеба само за миг, после се наведе и тайно повдигна капака на малката чанта за пренасяне на кучета, която беше пъхната под седалката.

След няколко секунди вътрешността на самолета се изпълни с джафкане, когато Пух хукна по пътеката.

Главата на Дан се показа напред по реда седалки и той се завъртя назад към Фийб.

— По дяволите, Фийб! Да не си взела това куче с теб?

— Уух. — Устните й се свиха в малко, розово кръгче, докато се провираше покрай Рон. — Извинявам се. Объркала съм мястото на животинката.

Без да обръща внимание на Дан, тя продължи напред, откъдето се чуваше мъжки смях. Както се беше надявала, за играчите Пух беше добре дошъл, защото отвличаше мислите им. Пуделът се провираше през чантите им и ближеше всяка непокрита човешка плът, която успееше да достигне.

Боби Том се пресегна да го сграбчи, но той се мушна между краката на Уебстър Гриър. Фийб не можа да се сдържи и се разсмя при вида на пухкавата малка главичка на Пух, с дяволита синьо-лилава панделка, кацнала върху маратонката номер четиридесет и шест на Уебстър. Пух погледна предпазливо към господарката си и се опита да разбере дали вече е причинил достатъчно неприятности.

— Струва ми се, че той няма желание да го хванете — каза Уебстър.

— Не си пада много по чантата, в която го нося.

Пух изглежда се справяше добре и сам, така че Фийб започна да си говори с играчите, които седяха наоколо, като ги разпитваше за семействата им, за книгите, които четяха, и за музиката, която слушаха в момента. Пух се беше свил на безценния десен крак на играча, който отиграваше статичните положения, но когато Фийб се приближи, кучето хукна по пътеката. И точно тогава го сграбчи Дарнъл Пруит, най-огромният защитник на „Старс“.

— Това ли търсите, госпожице Съмървил?

Фийб се поколеба. От всички играчи в отбора, Дарнъл Пруит беше най-застрашителен. В устата му проблясваше златен зъб с половинкаратов диамант. По черния му кожен елек висяха тежки златни синджири. Под елека нямаше риза. Огромният му гръден кош и мускулестите ръце се показваха в цялата си абаносовочерна сила. Очите му бяха скрити зад враждебно тъмни слънчеви очила, носът му беше широк и сплескан, а едното му рамо беше набръчкано от голям белег. Предния ден беше чела една статия в „Спортс илюстрейтид“, в която Дарнъл Пруит беше описан като един от петте най-гадни мъже в Националната футболна лига. Сега, като го огледа, тя не намери причина да не се съгласи. Забеляза и това, че съотборниците му бяха оставили мястото до него незаето.

Дори и Пух се почувства застрашен. Пуделът се сви в скута на Дарнъл, наведе муцунка и впери в него предпазлив поглед. Фийб уплашено забеляза, че Пух определено изглежда разтревожен.

Тя забърза по пътеката, съвсем сигурна, че не е добре Пух да се тревожи, докато седи в скута на Дарнъл Пруит. Когато стигна до неговия ред, тя започна внимателно:

— Може би… ъъ… По-добре да го взема.

— Седнете — изръмжа той.

Това не беше молба, а заповед и тя се сви като акордеон на празната седалка.

Синджирите на Дарнъл подрънкваха. Пух се разтрепери.

Фийб избра точно този неподходящ момент да си спомни думите на Дарнъл, цитирани в „Спортс илюстрейтид“:

„За мен най-приятното нещо във футбола е, беше казал той, да гледам как изнасят моя човек от игрището“.

Тя прочисти гърлото си.

— Не е… ъъ… добре за него да се тревожи.

— Така ли? — изсумтя той войнствено.

Грабна кучето в ръцете си, които имаха размерите на чинии, и повдигна животното до нивото на очите си.

Те се взираха един в друг. Заплашително черните слънчеви очила на Дарнъл отразяваха кръглите кафяви очички на Пух.

Фийб не смееше да диша в очакване на катастрофата. Секундите отлитаха.

Пух извади дългия си, розов език и близна Дарнъл по бузата.

Дарнъл се усмихна и диамантът на златния му зъб проблесна.

— Това куче ми харесва.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива от това — въздъхна Фийб с облекчение.

Пух размърда синджирите на Дарнъл, за да се сгуши в него. Той погали главичката на кучето, чиято синьо-лилава панделка се беше развързала, както обикновено.

— Майка ми не ми даваше да си взема куче, когато бях малък. Казваше, че не иска бълхи в къщата.

— Не всички кучета имат бълхи. Пух няма.

— Ще й го кажа. Може би сега вече ще се съгласи.

Фийб премигна.

— С майка си ли живееш, Дарнъл?

Той се засмя.

— Да. Тя непрекъснато ме заплашва, че ще се изнесе, но знам, че няма да го направи, докато не се оженя. Няма ми доверие, че сам мога да се грижа за себе си.

— Ясно. И скоро ли ще се жениш?

— О, не. Не казвам, че не искам, но животът понякога е доста сложен, нали знаете.

— Знам, така е.

— Понякога жените, които ти харесват, може да не харесват теб и обратното.

Тя го изгледа с любопитство.

— И кое от двете е?

— Моля?

— Това ли е? Или обратното? Жената те харесва, но ти не я харесваш или…

— Обратното. Аз я харесвам, но тя не ме харесва особено.

— Трудно ми е да повярвам. Мислех, че вие, футболистите, можете да си изберете, която жена си искате.

— Опитайте се да обясните това на госпожица Чърмейн Дод.

Фийб обожаваше историите за любовния живот на другите. Събу обувките си и сви крака под себе си.

— Разкажи ми за нея. Искам да кажа, ако имаш желание.

— Ами тя е една наистина трудна жена. И е надута. Свири на органа в църквата, където ходи майка ми, а през останалото време работи като библиотекарка. Дявол да го вземе, тя дори не се облича както трябва. Носи тези превзети къси полички с блузи, закопчани чак до брадичката. И се разхожда, навирила нос.

— Но ти все пак я харесваш.

— Да речем, че май не мога да я махна от мислите си. За съжаление, тя не ме уважава, защото, виждате ли, тя има образование, а аз нямам.

— Но ти си следвал.

Той не отговори известно време. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че само тя можеше да го чуе.

— Знаете ли какво представлява следването за хората като мен?

— Не, не знам.

— Вземат едно хлапе като мен, на осемнайсет години, което никога не е имало кой знае какво в живота и му казват: Дарнъл, ти ще играеш футбол за нас, а ние ще се погрижим добре за теб. Ще ти дадем хубава стипендия и… Обичаш ли колите, Дарнъл? Защото един от нашите бивши възпитаници се занимава с продажби на коли и би искал да ти даде един чисто нов корвет в знак на радостта си, че си избрал нашия университет. Ще се погрижим добре за теб, Дарнъл. Ще ти дадем и високо платена работа за през лятото, само че… слушай внимателно… няма да ти се налага дори да се появяваш на работа. И не се притеснявай много за лекциите си. Ще се занимаваш самостоятелно. — Той я изгледа през тъмните очила. — Знаете ли какво означават самостоятелни занимания за човек като мен? В събота следобед трябва хубавичко да оправя моя човек и когато дойдат изпитите, получавам отлична оценка. — Той повдигна рамене. — Така и не завърших. А сега имам куп пари. Но понякога си мисля, че това няма значение. Каква полза от парите, когато момиче като Чърмейн Дод започне да ти говори за някое бяло приятелче, написало известни стихове, които тя обича, и очите й засияват, а пък ти не знаеш нищичко за поезия, за литература или за разните други неща, които тя смята за важни?

Помежду им настъпи мълчание. Пух беше наврял муцунка във врата на Дарнъл и тихо похъркваше.

— Какво те спира да тръгнеш пак на училище?

— Аз? О, не, не мога да го направя. Футболът ми отнема прекалено много време.

— Не можеш ли да ходиш извън сезона? — Фийб се усмихна. — Защо не попиташ госпожица Дод какво мисли за тази идея?

— Тя ще ми се смее.

— Ако ти се присмее, значи не си избрал жената, която трябва.

— Никога не съм бил кой знае колко добър в училище — призна той с очевидно нежелание.

— Сигурно защото никой не е и очаквал това от теб.

— Не знам.

— Хайде, Дарнъл. Да не те е страх?

Той я изгледа кръвнишки.

— Само се шегувам — избъбри тя бързо. — Фактът, че не ти е много лесно в учението, може да бъде в твоя полза. — Тя се усмихна. — Може да ти се наложи да помолиш за малко частни уроци.

Дарнъл се засмя и половин дузина играчи завъртяха глави и го изгледаха невярващи. Елвис Креншоу се изправи.

— Хей, Дарнъл, през цялото пътуване ли смяташ да стискаш това куче? Подай го насам. И аз обичам кучета.

Дарнъл изръмжа:

— Що не ходиш да… ъъ…

Мъжете започнаха да подсвиркват, а Дарнъл наведе глава притеснено. Но смехът им внезапно престана.

Фийб обърна глава, за да разбере каква е причината за това и видя, че Дан се е появил при тях. Мъжете се върнаха към списанията и музиката си или пък затвориха очи, преструвайки се, че спят. Държаха се така, сякаш някой ги беше хванал да се смеят на погребение.

Удиви я властта на Дан дори и над най-закоравелите от мъжете. От откъслечните разговори, които беше дочула, знаеше, че въпреки негодуванието им срещу безмилостното натоварване на което ги подлагаше той, те продължаваха да го уважават. Рон казваше, че една от причините Дан да запази толкова добра физическа форма е, че никога не е искал от играчите да правят нещо, което той не може да направи.

Очите му леко се разшириха при вида на Пух, дълбоко заспал на гърдите на най-едрия му защитник. Дан изгледа Фийб с подозрение, размени няколко думи с масажиста и след това, очевидно за облекчение на всички, изчезна отново в първа класа.

— Опак човек — измърмори Фийб и стана.

— Треньорът има много неща на главата си — отвърна Дарнъл.

Пух се размърда и Дарнъл с нежелание го прехвърли на Елвис Креншоу. Фийб се спря за малко при Уебстър, за да го попита за Кристъл и децата, после при Боби Том, който искаше да й разкаже за някаква своя идея. Попита Джим Бийдерот за рамото му, а след това поговори с няколко от новобранците за нощния живот в Чикаго.

Когато най-накрая си взе обратно Пух, атмосферата беше значително по-спокойна. Но беше сигурна, че утре Дан ще промени това. Не можеше да го укорява за усърдието му, но понякога се чудеше дали той знае достатъчно за човешката природа. Когато приключи и последното събиране на отбора, те щяха да бъдат толкова стегнати, че щяха да треперят от напрежение.

Фийб прекара вечерта и голямата част от следващия ден с Виктор. Той бъбреше въодушевено за мача и остана много доволен, когато тя го покани в ложата си. Когато се разделиха, той взе Пух и обеща да върне пудела, когато дойде на мача.

За пръв път, откакто стана собственик на отбора, тя се присъедини към играчите по време на вечерята им преди мача. Вместо да заеме мястото си до Рон, тя седна с Дарнъл и Елвис Креншоу. Пропусна огромното говеждо филе, като предпочете печените картофи и салатата.

Вечерята премина мрачно, в мълчание. По-късно, докато играчите се измъкваха навън, тя забеляза, че група привърженици на „Джайънт“ са се промъкнали някак във фоайето на хотела и са го окичили в червено и синьо. В нея припламна гняв и тогава тя осъзна колко много означават „Старс“ за нея. Вместо някакъв безличен отбор, те се бяха превърнали в група хора, на които тя държеше.

Замислена, тя обличаше автоматично дрехите, които Саймоун й беше ушила миналата седмица. После приготви багажа си за среднощното завръщаше до О’Хеър след мача и слезе при Рон във фоайето.

Когато видя облеклото й, той се усмихна.

— Идеална.

Тя се огледа несигурно в огледалната стена на фоайето.

— Знам, че не е време за промени, но това не съм съвсем аз.

Беше облечена в свой вариант на униформата на „Старс“ — небесносини бермуди от сатен, с блестящи златни ивици по дължина на бедрата. Чифт чорапи в синьо и златисто бяха пъхнати в кожени маратонки, украсени с кристали. И тъй като се очакваше, че вечерите през ранния октомври ще бъдат малко хладни, Саймоун беше ушила и едно пухкаво яке от сатен, в синьо и златисто, което имаше огромна блестяща звезда на гърба и множество малки звездички, пръснати отпред. Фийб беше оставила къдриците си разпилени, придържани само от една синя панделка, завързана точно в средата на главата й.

— Точно ти си — каза Рон. — Фотографите ще подлудеят.

Почти не говориха, докато стигнат до Медоуландс и Джайънтс стейдиъм. Преди да се разработи, Джърси Медоуландс е било гробище за автомобили и убежище за скитници. Носеха се слухове, че стадионът е построен точно под носа на Джими Хофа.

Пристигнаха пред входа за официалните лица четиридесет и пет минути преди началото на мача и Рон й предложи да я придружи до ложата, преди да направи обичайното си посещение в съблекалнята. Но Фийб вече беше решила какво трябва да направи, затова поклати глава.

— Идвам с теб.

— В съблекалнята!

Тя кимна рязко.

— В съблекалнята.

Рон я изгледа неуверено, но не каза нищо и я поведе през подземните коридори на стадиона. Влязоха в съблекалнята, потънала в злобно мълчание. Играчите бяха напълно облечени, с изключение на шлемовете им и Фийб имаше чувството, че е навлязла в земя, населявана от титани. На игрището изглеждаха огромни, но затворени в помещение с цялата си екипировка, те имаха наистина страховити размери.

Някои от играчите бяха прави, други се бяха прегърбили на дървените пейки, с разтворени колене и отпуснати длани. Боби Том и Джим Бийдерот седяха на една дълга маса с гърбове, подпрени на стената. Дан им говореше и те го слушаха с мрачни лица.

— … ние ще си играем нашата игра тази вечер. Ще печелим в червената зона. Ще печелим с къси пасове…

Дан беше толкова съсредоточен върху онова, което говореше на играчите, че не забеляза влизането на Фийб и Рон в съблекалнята, докато не свърши речта си.

Рон прочисти гърлото си.

— Ъъъ… Госпожица Съмървил искаше да намине, за да ви пожелае късмет тази вечер.

Намръщената физиономия на Дан показваше, че идеята й не е добре дошла. Тя се постара да не му обръща внимание, сложи си най-сияйната усмивка и пристъпи в средата на съблекалнята. Преглътна притеснението си и застана в поза, подчертаваща облеклото й.

— Здравейте, момчета. Как мислите? Страхотно е, нали?

Няколко от мъжете се усмихнаха, но тя си знаеше, че модното ревю не е достатъчно, за да стопи напрежението им. Тя беше последният човек, който би се смятал за футболен специалист, но няколко неща й се струваха ясни. „Старс“ имаха страхотни играчи и отличен треньорски екип, но по някаква причина не успяваха да задържат топката. Според нея това беше психически, а не физически проблем и тя не можеше да се отърси от мисълта, че играчите нямаше да объркват толкова нещата, ако се поотпуснат малко и се позабавляват.

Фийб се изправи върху една от пейките, за да вижда всички.

— Е, момчета, това е моята първа и, искрено се надявам, последна реч в съблекалнята.

Някои от играчите се усмихнаха.

— Имам пълно доверие в треньор Кейлбоу. Всички ми казват, че той е чудесен футболен стратег и дава страхотна мотивация на хората си. Освен това е толкова готин.

Както се и беше надявала, те се разсмяха. Не пое риска да погледне към Дан, за да види как той реагира на шегата й. Тя смръщи чело.

— Не че и останалите не са готини. Всички, освен Уебстър. Вече видях Кристъл в действие и, повярвайте ми, дори и не поглеждам към Уебстър.

Още смях. Уебстър се усмихна и наведе глава притеснено.

Нейната усмивка се стопи.

— Искам да ви кажа само едно нещо. Ако спечелите мача тази вечер, ще улесните живота ми що се отнася до пресата, но съвсем искрено ви казвам, че победата над „Джайънтс“ е по-важна за вас, отколкото за мен. Искам да кажа, че аз мога само да се вълнувам за мача, а…

— Госпожице Съмървил…

Предупредителната нотка в гласа на Дан беше очевидна.

Тя продължи забързано напред.

— Все пак, колкото и невероятно да ми се струва, аз наистина започнах да харесвам някои от вас, чудовищата с огромни размери. И тъй като всички вие толкова много искате да спечелите тази вечер, аз ще ви кажа как да го направите.

Въпреки че нарочно избягваше да поглежда към Дан, тя усещаше как разгневените му зелени очи пробиват дупки в гърба й. Независимо че беше собственик на отбора, това си беше негов терен и тя нахлуваше в него. Все пак тя продължи:

— Треньор Кейлбоу има огромен опит и съм убедена, че трябва да обръщате внимание на всичко, което той ви казва. Но ако направите едно съвсем мъничко нещо за мен, аз мога да ви обещая победата.

Тя усещаше как гневът му я залива. Беше се трудил цяла седмица, за да докара отбора до убийствена ярост, а сега тя най-безгрижно съсипваше постигнатото с толкова усилие. Налагаше й се да забрави инстинкта си за самосъхранение и да се съсредоточи върху мъжете — един нелек подвиг, когато Дан стоеше толкова наблизо.

— Тази вечер, господа, когато се подредите на игрището, искам да направите едно нещо. — Тя замълча. — Искам да се престорите, че „Джайънтс“ са голи.

Те се бяха вторачили в нея, сякаш тя полудяваше, което вероятно не беше твърде далече от истината. Чу няколко подхилквания и изгледа нарушителите с престорена тежест.

— Аз съм напълно сериозна. Когато „Джайънтс“ се подредят, просто си представете, че човекът от другата страна на… — Тя се обърна към Рон. — Как се казваше това нещо?

— Линия на схватката? — предложи Рон.

— Точно така. Представете си, че играчът от другата страна на линията на схватката е гол. Ще стане. Наистина. Обещавам ви. Това е хитрост, която научих в училище, за преодоляване на сценичната треска. Искам да кажа… човек не може да се притеснява сериозно, че ще бъде надвит от някого, на когото… ъъ… коремът му е увиснал навън. — Тя се усмихна сияйно. — И така, за тази вечер… Мислете за голите!

За добро или за зло, напрежението в съблекалнята беше изчезнало. Когато подплънките на раменете на мъжете се разтресоха от смях, тя реши, че целта й е постигната и най-после позволи на инстинкта си за самосъхранение да я сграбчи.

Тя скочи от пейката и се втурна към вратата.

— Ще се видим на игрището.

За съжаление, Дан я улови, преди тя да успее да избяга. Когато видя пребледнялото му лице, смелостта й я напусна.

— Отиде твърде далече, Фийб. Когато мачът свърши, ние двамата ще си поговорим за последен път.

Тя преглътна и се измъкна покрай него. Рон я настигна по коридора, където тя, след като измина десетина метра, се подпря на стената.

4.

Когато заеха местата си, защитниците на „Джайънтс“ откриха с изумление, че се взират през маските си в единайсет подхилкващи се лица. Никой не можеше да измисли защо би се смял един отбор с една победа и четири загуби, освен ако не е подготвил някой и друг мръсен трик. „Джайънтс“ не обичаха изненадите и съвсем не им беше приятно да гледат как се усмихват противниците им.

Размениха се думи.

За лош късмет на „Джайънтс“, някои от тези думи се отнасяха за майката на Дарнъл Пруит. Вбесеният защитник на „Старс“ засече топката, подадена от куотърбека, премина през двама играчи от защитната линия, после през още един и последва първият тъчдаун.

Беше красиво.

До края на първата четвърт „Старс“ водеха с три топки, а Фийб беше прегракнала от викане. Насилието на игрището все още я притесняваше, но тя се увлече в играта и забрави, че трябва да се връща в ложата, докато Рон не се появи, за да я отведе. Той я придружи до мястото, откъдето се излизаше от игрището, но тя беше толкова развълнувана, че се обърна към скамейката, направи фуния с ръце пред устните си и извика:

— Мислете за голите!

Твърде късно осъзна, че прави по-голям спектакъл от обикновено, но играчите, които бяха наблизо й се усмихнаха. За щастие Дан беше твърде зает и не я забеляза.

По време на втората четвърт Бийдерот подаде за тъчдаун на един от новобранците на „Старс“, докато „Джайънтс“ успяха да вкарат само един гол. Когато се чу свирката, „Старс“ водеха със седем точки.

Фийб беше решила да не се преструва, че притежава знания, които всъщност няма по време на интервюто след втората четвърт с Ал Майкълс от Ей Би Си, защото сама щеше да се направи на глупачка. Тя отговори искрено на всички въпроси, отправени към нея и сподели с публиката трудностите, които й създава собственото й невежество. Реши, че е направила каквото може, когато в края на предаването Майкълс каза на Франк Джифърд, че според него, Фийб се опитва да се справи с трудното положение и че заслужава да й се даде възможност да докаже себе си. Майкълс намекна няколко пъти и за завещанието на баща й, като изрази мнението, че Бърт Съмървил се е отнесъл несправедливо към Фийб, Рийд Чандлър и „Старс“.

Втората половина на мача беше съкрушителна. Мускулите на врата я заболяха, защото непрекъснато въртеше глава от игрището към телевизора в ложата. Рон беше съблякъл сакото си и разхлабил вратовръзката си. Джим Бийдерот беше засечен само веднъж, а през останалото време направи поразителни пасове. Боби Том играеше без грешка, а защитата беше страховита. Вече нямаше обърквания на „Старс“.

Когато мачът най-после свърши, Фийб се хвърляше да прегръща ту Виктор, ту Рон, а Пух джафкаше в краката й. На таблото просветваше крайният резултат: „Старс“ двадесет и две, „Джайънтс“ десет.

Тя отклони предложението на Рон да слезе с него в съблекалнята. Остана с Виктор в ложата и двамата наблюдаваха кратките интервюта, които отскоро се правеха след мачовете в понеделник. Дан успя да се покаже едновременно скромен и ликуващ, като засипваше с похвали играчите си. Думите му достигаха откъслечно до нея.

— Страхотна игра на защитата… много куотърбекове са по-красиви от Джим Бийдерот, но никой не играе с повече сърце… поопарихме се няколко пъти, но се оправихме… — Той завърши интервюто с думите: — Няма да намерите по-добър футболен клуб от „Джайънтс“. Радваме се, че бяхме готови за тях.

Ал Майкълс поздрави Дан за победата и продължи с Боби Том, който беше сложил шапката си върху сплъстените си коси.

— Боби Том беше открит през целия мач. Как ще обясниш това?

Боби Том отправи към камерата най-омайната си усмивка.

— Работихме здраво тази седмица. Освен това, Ал, не мога да намеря достатъчно добри думи за подаванията на Джим днес…

След още няколко въпроса, Майкълс се обърна към Уебстър Гриър.

— Уебстър, кое според теб промени нещата за „Старс“ тази седмица?

Уебстър подръпна кърпата, провесена на врата му, който все още блестеше от пот.

— През цялото време бяхме добър футболен клуб, но бяхме напрегнати. Госпожица Съмървил дойде да поговори с нас преди мача и ни помогна да се поотпуснем. Излязохме на игрището и принудихме „Джайънтс“ да играят нашата игра. Тази е разликата.

Ал Майкълс си беше спечелил името на най-добър спортен журналист и не би оставил пикантна новина като тази да се изплъзне покрай него.

— И какво точно каза тя на отбора?

Гриър се усмихна и започна да търка врата си с кърпата.

— Нищо особено. Няколко шегички. Тя е свястна жена.

Бузите на Фийб поруменяха. Имаше чувството, че е получила любовно признание.

Беше почти два часът, когато излетяха от Нюарк за О’Хеър. Въпреки че победата им беше само отпреди няколко маса, Рон вече мислеше за следващата седмица.

— Набрахме инерция тази вечер — каза той, когато самолетът престана да се издига и светлината за коланите изгасна. — Надявам се да не я изгубим.

— Опитай се да се отпуснеш и се порадвай на победата.

Тя кимна с глава към задната част на самолета, откъдето ясно се чуваше силният шум, който вдигаха празнуващите играчи.

— Сигурно си права.

Три реда пред тях се чу смехът на Дан на нещо, което Тъли му беше казал. Засега беше успяла да се държи далече от него, но не беше забравила заплахата му. Искаше й се да вярва, че той е разбрал какво се опитваше да направи тя преди мача, но се съмняваше, че ще бъде така благосклонен като Уебстър.

Сякаш прочел мислите й, Дан се обърна и я изгледа. Тя наблюдаваше уплашено как той разкопчава колана на седалката си. Скочи бързо на крака, мушна се покрай Рон и избяга към задната част на самолета, където пооблъсканите играчи я поздравиха бурно. Поговори с всички, но когато Дарнъл я помоли да доведе Пух, тя отказа. Вече беше навлязла в опасната зона, нямаше защо да се набутва още по-навътре.

Когато се върна в първа класа, Рон вече беше заспал и почти не помръдна, когато тя мина на мястото си. Облегна се на прозореца и затвори очи, но откри, че минералната вода, която беше изпила, си казва думата. Измъкна се обратно на пътеката, мина забързано покрай Дан, който седеше на първия ред, и се мушна в тоалетната.

Мразеше да използва тоалетните в самолетите. Все се страхуваше, че самолетът ще избере точно този момент, когато тя е най-беззащитна, за да се разбие и тя ще прекара последните секунди от живота си, летяща към земята със заголен задник към света. Затова свърши бързо работата си, изми ръцете си и тъкмо отключи вратата, когато тя полетя насреща й. Преди да успее да реагира, Дан се промъкна при нея и отново заключи вратата.

— Какво си мислиш, че правиш!

Огромното му тяло я притискаше до казанчето за водата.

— Необходимо ни е уединение, за да поговорим.

Малката кабина беше твърде тясна за двамата. Коляното му беше между краката й, а гърдите й се притискаха до гръдния му кош. Тя не можеше да диша спокойно.

— Сега не искам да говоря с теб. Очевидно е, че ще избухнеш, а аз случайно не съм в настроение да ми крещят.

Гневът клокочеше в него.

— Може би трябваше да се сетиш за това, когато нахлу в съблекалнята ми.

— Не съм нахлула!

— Едва не провали работата ми през целия сезон! — Очите му се присвиха. Същите очи, които намираха слабите места и в най-страховитите защитни линии в професионалния футбол. — Искам играчите ми да са концентрирани преди мач, а не да се разсейват с куп идиотски празни приказки. Ако тези мъже въобще се нуждаеха от доказателство, че не разбираш тази игра, то те го получиха тази вечер. Нямаш никаква представа срещу какво се изправят, когато са на игрището. Това е сериозна работа, не някаква си шега.

Тя се опита да се промъкне покрай него, но номерът й не мина. Тялото му се притисна по-силно до нейното, а гласът му прозвуча тихо и гневно.

— Не искам повече да правиш това, което направи тази вечер, чуваш ли? Няма да се приближаваш до съблекалнята преди мач. Имаш късмет, че са достатъчно дисциплинирани и твоето малко представление не ги разсея и не ни струва победата!

Тя го гледаше втренчено.

— Нямаш представа защо бях там, нали? Не се и сещаш какво се опитвах да постигна. Боже мой, ти наистина си мислиш, че съм някоя празноглава глупачка.

— След като изслушах глупавите ти теории за голите футболисти, не бих спорил с теб по този въпрос.

Никога досега тя не беше смятала себе си за човек, който се гневи лесно, но сега юмрукът й излетя и тя го удари с всичка сила в ребрата.

Той изохка тихо и я загледа невярващо. Тя също го зяпна, неспособна да повярва, че това наистина се е случило. Беше твърде близо, за да успее наистина да вложи сила в удара, но все пак беше наранила човешко същество, нещо, което не беше правила никога през живота си. Този мъж я побъркваше, а фактът, че тя му беше позволила да я доведе дотам, я вбесяваше още повече. Тя забрави всяка предпазливост.

— Ах, ти, глупав, тъпоумен, елементарен спортист! Да ти кажа ли какво не ми е наред? Натресла съм се с главен треньор, който не само че емоционално е не повече от шестгодишен, но е и съвсем малоумен.

— Малоумен! — заекна той. — Сега ти ме слушай…

Здравият й разум отлетя. Тя замахна, удари с лакът огледалото зад гърба си и мушна пръст в гърдите му.

— Не! Ти ме слушай, момченце, и добре ме слушай. Бях в тази съблекалня, не защото исках да бъда там, а защото ти успя да поставиш моите играчи под такова напрежение, че те бяха неспособни да задържат топката.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Ти, господин Спортисте, може и да си блестящ стратег, но познанията ти за човешката природа са почти на нулата.

— Нямаш и най-малката представа…

— По всяко време… — Тя го мушна отново с пръст, като почукваше по гърдите му при всяка сричка. — По всяко време, чуваш ли ме, когато поискам да кажа нещо на моите играчи в моята съблекалня, ще го направя. По всяко време, когато реша, че са прекалено напрегнати, прекалено изнервени да вършат работата, за която им плащам абсурдни пари, аз ще се изправя пред тях и ако искам, ще се разсъблека. Ще направя това, което преценя, че е необходимо, за да съм сигурна, че „Чикаго Старс“ ще могат да вършат онова, което трябва и което, в случай, че си забравил, аз им помогнах да направят тази вечер. А това е да си печелят мачовете! Аз съм собственикът на този футболен отбор, не ти. Стана ли ти съвсем ясно?

Последва дълго мълчание. Бузите й бяха поруменели, сърцето й биеше силно. Тя остана ужасена от неспособността си да се контролира и се стегна, за да бъде готова за отплатата, но вместо да избухне, той изглеждаше почти разсеян.

— Ъхъ.

Тя преглътна.

— Само това ли имаш да кажеш?

Самолетът подскочи и бедрата му се притиснаха по-силно до нея. Тя го зяпна, като осъзна колко е възбуден.

С малко притеснен вид той вдигна ръце.

— Не е нарочно. Знам, че се опитваш да ми обясниш. Чух всяка дума, която каза. Честно. Но, докато говореше, ти постоянно се въртеше и самолетът започна да подскача и… Не знам. Просто така стана.

Гневът й пламна отново.

— Въобще нямам настроение за това.

— Нито пък аз. Психически поне. А пък физически…

— Не искам да слушам.

Подскачането на самолета продължи и телата им се притискаха все повече. Той отново отмести бедрата си и прочисти гърлото си.

— Ти наистина ли… ъъъ… се опитваш да ми кажеш, че според теб ти… ъъъ… имаш принос за победата над „Джайънтс“?

Кроткият му тон и възпламеняващото докосване на телата им уталожиха гнева й.

— Не… Не точно… Разбира се, че не. Е, може би малко… Донякъде. Да, определено донякъде.

— Ясно.

Той наведе глава и подпря ръце от двете й страни. Косата му миришеше на бор и одеколон. Усещаше палците му, които докосваха хълбоците й. Самолетът продължаваше да подскача и тя се опита да не обръща внимание на тръпките от докосването на гърдите си до тялото му.

— Ти стреляш напосоки — каза той тихо, — а аз не обичам изненадите. — Докато говореше, лицето му докосваше косата й. — Щом си смятала, че има грешка в мен като треньор, трябваше да дойдеш да поговорим за това.

— Прав си. Теоретично. — Гневът й сякаш идваше отдалече. — Но ти понякога си страшен.

Тя отново усети лекото докосване на лицето му до косата си.

— Ти също.

— Аз? — Устните й се извиха в доволна усмивка. — Наистина ли?

— Наистина.

Усмивката й избледня, когато видя лицето му. Тя навлажни устни.

— Аз съм…

— Възбудена?

Думата сякаш продължи безкрайно дълго.

Тя преглътна.

— Малко.

Той се усмихна с усмивката на момче от Юга, лека и небрежна, напомняща за безкрайните влажни нощи.

— Не малко, скъпа. Много.

— Може би…

— Аз също.

Тя усещаше всяка частица от тялото му през дрехите си. Той я изпълваше с трепет и уплаха. Караше я да се чувства така, сякаш е била полумъртва, преди да се срещнат.

Ръцете му се спряха на кръста й.

— Ти и аз. Ние…

— … се желаем.

Думите се изплъзнаха от устните й.

— Да.

Той наведе глава и я целуна.

Късният час. Напрежението от мача. Каквато и да беше причината, в мига, когато устните му докоснаха нейните устни, тя загуби всички задръжки.

Огромните му длани я повдигнаха и единият му лакът се ожули в стената. Телата им се залепиха едно за друго. Коляното й се блъсна във вратата. Тя метна ръце на врата му, опиянена от усещането за неговата близост.

Целувката им ставаше все по-бурна — примитивна и неконтролируема, подхранвана от страст, която беше заживяла свой живот.

Чу се дрезгавото възклицание на Дан, после той я отпусна на ръба на тясната плоскост зад нея и повдигна пуловера и сутиена й. Взе гърдите й в ръце и ги целуна. Тя сграбчи колана му, а другата й ръка се мушна под ризата му.

Бедрата й обгръщаха краката му, устните му бяха върху гърдите й. Той плъзна ръка по корема й.

— Никога повече… — измърмори той — … не обувай това нещо.

— Не…

— Само рокли, които мога да дръпна нагоре.

Той разкопча бермудите й.

— Да.

Тя измъкна ризата му.

— И никакви бикини.

Устните му изоставиха гърдите й. Ръката му се плъзна под памучната материя.

Тя ахна и докосна с устни гърдите му.

— Тук — промърмори той дрезгаво. — Да…

Тя започна да сваля ципа му, но той защипа плат. Тя изстена разочаровано и плъзна ръка под колана му.

Дан издаде приглушено възклицание и я повдигна. Подпря крака си и започна да сваля бермудите и бикините й, но това беше трудна работа заради тясното място. Фийб усети влажния хлад на казанчето и горещото докосване на ръката му. Рамото й се блъсна в едната стена, коляното й в другата. Най-накрая той се принуди да използва обувката си, за да свали дрехите, които впримчваха коленете й. Продължи да я целува, докато пръстите му я влудяваха.

Ръката й трепна. Никога не беше правила това, но внезапно ръката й се оказа недостатъчна. Беше твърде далече от сърцето й. Тя се отдръпна, доколкото можа от него и слезе от казанчето. Завъртя се в невероятно неудобно положение и разтвори устни.

Беше вълнуващо. Беше сладостно да направи нещо такова за този мъж.

На челото му изби пот, когато усети нежното докосване на устните й. Нарушаваше всичките си принципи, всичките си решения, но в този момент въобще не му пукаше. Единствено на себе си беше обещавал нещо, а с това можеше да се оправи по-късно.

Той беше отправил поглед към нежната, уязвима извивка на раменете й. Много жени бяха правили това с него, защо тогава този път изглеждаше различен? Наистина беше различно. Имаше някаква несръчност, която го вълнуваше и объркваше.

Той галеше хълбоците й, после притисна ръце до лицето й, докато страстта го завладяваше все по-силно. Един тихичък вътрешен глас му казваше, че тя не прави това точно както трябва. Логиката му подсказваше, че би трябвало да бъде професионалистка в това, но логиката бе победена от сладостното докосване.

Той погали косата й и тогава го заля огромна вълна от нежност. Без да се замисля, осъзна, че я придърпва нагоре. Независимо как изглеждаше тя, как се обличаше и как се държеше, независимо от опустошителната си нужда и всички проклети неща, които знаеше за нея, той не можеше да го направи така. Тя заслужаваше да й даде нещо по-добро от едно чукане в тоалетната на самолета.

— Не — прошепна тя, а очите й излъчваха нещо, едновременно съкрушено и объркано, което прониза сърцето му.

Целуна я отново и устните й го завладяха. Тя потръпна, изричайки името му и той разбра, че тя вече не е подвластна на разума. Потисна лудешкото си желание и я докосна с ръката си. Тя вкопчи пръсти в раменете му, а звукът на насеченото й, трескаво дишане го побъркваше.

— Фийб, мила, подлудяваш ме.

С дрезгаво възклицание той впи устни в нейните. Тя потръпна, после се отпусна върху него. Тялото й беше притихнало и уязвимо, шията й беше влажна и по нея бяха полепнали меките руси къдрици. Той усети как гърдите й се повдигат, докато се опитва да си поеме дъх. Тя помръдна, за да събере бедра, но той почувства, че тя има нужда от нещо повече. Не можеше да я остави така и ръката му отново я откри.

— Не… Не без теб.

Нищо не го спираше. В този миг не се и сещаше за Шейрън. А Фийб беше закръглена, хубава жена, с която може да си прекараш чудесно, направена от Бог като по поръчка, за да се повеселиш с нея. От всички жени, с които беше лягал, тази най-малко би трябвало да го кара да изпитва скрупули, но изглежда беше точно обратното.

Той стисна очи и се принуди да приеме факта, че не може да завърши това. Фийб беше твърде отдадена на страстта, за да мисли, затова той трябваше да го направи вместо нея.

— Не нося нищо в себе си — излъга той.

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Може ли… — Повдигна глава към него и несигурността в очите й го прониза. — Не може ли да направя същото за теб?

Гърлото й се стегна.

Тези очи, несигурни като на сърничка, стопиха възбудата му. Просто не можеше да позволи това да продължава повече. Обзет от тягостно чувство, той закопча панталоните си.

— Всичко е наред. Добре съм.

— Не…

Той отмести поглед от поразените й очи. Ръцете му придърпаха неуверено блузата й.

— Досега сигурно всички в първа класа са заспали, но може би е по-добре ти да се измъкнеш първа, след като се постегнеш.

Тя облече набързо бермудите, като при всяко движение се докосваше до него. Когато се приготви, Фийб вдигна очи към него.

— Как го правиш? — попита тя тихо.

— Кое?

— Да бъдеш толкова пламенен, а после да станеш така бездушен.

Тя си мислеше, че той я е отблъснал. Не искаше да я наранява, но знаеше, че го е направил.

— Сега точно съм на път да избухна — каза той.

— Не ти вярвам. Как те наричаше Тъли? Лед?

Не искаше да спори с нея, не и след като беше видял колко е уязвима. Сещаше се само за един начин, по който да излекува болката. Той въздъхна и се опита да прозвучи раздразнено.

— Отново се започва, нали? Ние с теб не се караме, само когато се целуваме. Не знам защо въобще се опитвам да се държа като свястно момче пред теб, когато винаги ми го връщаш тъпкано.

Устните й все още бяха подпухнали от целувките му.

— Това ли правиш? Държиш се като свястно момче?

— Поне дотолкова, доколкото въобще някога съм бил. Това не ми идва отвътре. И знаеш ли какво? За това си ми длъжница.

— Аз какво?

Въгленовочерните й очи вече не бяха беззащитни. Точно както предполагаше, от тях захвърчаха искри.

— Длъжница си ми, Фийб. Опитвах се да проявя малко уважение към теб.

— Уважение? Не съм чувала, че го наричат така.

Сарказмът в гласа й не успя да скрие болката й, затова той продължи:

— Точно това е. А сега ти направо захвърляш това уважение обратно в лицето ми. Което означава, че ми дължиш онова, което не получих сега. Имам намерение да си го взема.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще ти кажа как. Някой ден… когато аз си реша. В какъвто и да е час. По което и да е време. На което и да е място. Ще те погледна и ще ти кажа само една дума.

— Една дума?

— Ще кажа сега. Само тази дума. Сега. И когато чуеш тази дума, ще трябва да спреш да правиш това, с което се занимаваш и ще ме последваш, независимо къде ще реша да те отведа. И когато стигнем там, това твое тяло ще стане играчка в ръцете ми. Разбираш ли какво ти казвам?

Очакваше, че тя ще избухне, а би трябвало да знае, че тя няма да му се даде толкова лесно. Фийб знаеше как да играе игрички почти толкова добре, колкото и той самият.

— Така си мисля — промълви тя замислено. — Нека видим дали съм разбрала правилно. Тъй като не си успял да стигнеш до върха на планината, да го наречем така, казваш, че аз съм ти длъжница. Когато ме погледнеш и кажеш сега, аз трябва да се превърна в твой роб. Правилно ли съм те разбрала?

— Да.

Тъгата беше изчезнала от очите му и той съвсем определено започваше да се забавлява.

— Независимо какво правя.

— Независимо какво.

— Независимо къде ще ме заведеш.

— Дори и в шкаф за метли, ако ми се прииска. Ще зависи само от мен.

Играеше си с огъня, а всъщност очакваше мига, в който той ще пламне неконтролируемо.

— Ами ако съм на работа? — попита тя със забележително спокойствие.

— Вероятността да бъдеш точно там е петдесет на петдесет.

— Ами ако съм на събрание?

— Ще вдигнеш закръгленото си задниче от стола и ще ме последваш.

— Ако имам среща с члена на Комисията към Националната футболна лига?

— Ще му кажеш: Съжалявам, господине, но ми се струва, че имам някакъв проблем със стомаха, затова бихте ли ме извинили. Треньор Кейлбоу, бихте ли дошъл с мен, в случай че ми прилошее и имам нужда от помощ?

— Ясно. — Видът й беше замислен. — Ами ако съм на интервю с… е, да речем, Франк Джифърд?

— Франк е добро момче. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.

Взривът щеше да избухне всеки момент. Знаеше го.

Тя сбърчи чело.

— Искам само да бъда абсолютно сигурна, че съм те разбрала правилно. Когато кажеш сега, аз трябва да се превърна в… как го каза? Играчка в ръцете ти?

— Точно това казах.

Той си даде смелост.

— Играчка.

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Добре.

И се измъкна през вратата, докато той я гледаше смаян. Когато вратата се затвори, той облегна глава и се разсмя. Беше се справила. Отново успя да го порази.

5.

Моли тъкмо се прибираше от училище на следващия ден, когато телефонът иззвъня. Тя чу, че Пег прави нещо в пералнята и затова остави чантата си в кухнята и вдигна слушалката.

— Ало.

— Здравей, Моли. Обажда се Дан Кейлбоу.

Тя се засмя.

— Здравей, треньор Кейлбоу.

— Виж, имам малък проблем и се чудех дали няма да искаш да ми помогнеш.

— Стига да мога.

— Точно това ти харесвам, Моли. Винаги си готова да помогнеш, за разлика от една друга жена, която мога да спомена, чиято цел в живота изглежда е да ме трови.

Моли реши, че той говори за Фийб.

— Смятам да намина към вас за около час довечера заедно с няколко истински чикагски пици. Но ти я знаеш каква е Фийб. Тя сигурно няма да ме пусне да вляза през вратата, ако я попитам направо, а дори и да се съгласи, виждала си как все търси за какво да се скара с мен. Затова реших, че ще бъде много по-добре, ако ти ме поканиш. Тогава Фийб ще трябва да бъде учтива.

— Е, не знам. Фийб и аз…

— Тя още ли те пляска? Защото, ако продължава да го прави, ще трябва да разменя няколко думи с нея.

Моли прехапа долната си устна и промърмори:

— Вече не ме удря.

— Не думай.

Последва дълга пауза. Моли подръпваше крайчеца на светлолилава тетрадка, която беше паднала от чантата й.

— Знаеше, че не казвам истината, нали?

— А не я ли казваше?

— Тя не би… Фийб въобще не би могла да удари някого.

Треньорът промърмори нещо, което прозвуча като: „Не разчитай на това“.

— Моля?

— Нищо. Продължавай с това, за което говореше.

Моли нямаше желание да обсъжда повече отношенията си с Фийб. Беше прекалено объркано. Понякога Фийб се държеше така, сякаш наистина я харесваше, а това беше невъзможно, тъй като Моли се държеше зле с нея. В последно време все повече й се искаше да бъде добра, но когато се сетеше, че баща им беше обичал единствено Фийб, всички хубави чувства към по-голямата й сестра се изпаряваха. Но все пак треньор Кейлбоу й харесваше. Той беше забавен и мил, освен това направи така, че децата в училище да я забележат. Двамата с Джеф си говореха всеки ден, щом се срещнеха до шкафчетата.

— Ще ми бъде приятно, ако наминеш довечера — каза тя. — Но не искам да се пречкам.

— Еее, как може една малка сладка женичка като теб, да се пречка?

— Щом така мислиш…

— Разбира се. Кажи на Фийб, когато се прибере, че ще намина, щом се освободя. Става ли?

— Става.

— А ако каже, че няма да ме пусне през вратата, кажи й, че ти си ме поканила и тогава няма да може да се измъкне. До довечера, Моли.

— До довечера.

Дан затвори слушалката на телефона на Фийб и й се ухили от удобното си място на ъгъла на нейното бюро.

— Довечера ще намина да хапнем пица. Сестра ти ме покани.

Фийб прикри смеха си.

— Не е ли възможно да направиш нещо както си му е редът? Когато влезе преди три минути в офиса ми не ти ли мина през ума просто да ме попиташ дали може да се отбиеш довечера, вместо да се обаждаш на Моли?

— Всъщност това не ми мина през ума.

— Може пък да не искам да те виждам.

— Разбира се, че искаш. Всички знаят, че никоя жена не може да ми устои.

— Само в сънищата ти, самохвалко.

— За какво си се нацупила?

— Знаеш кога кацна самолетът. А трябваше да съм тук за срещата в осем часа. Спала съм само час-два.

— Хората винаги надценяват значението на съня.

— За теб може и да е така, но не и за нас, които сме истински човешки същества, а не хитро измислени андроиди, програмирани да стоят постоянно будни.

Той се разсмя, а тя започна да рови из чекмеджето си за шишенцето с аспирин, което държеше там.

Все още не можеше да повярва, че онова, което стана в самолета, наистина се е случило. Когато той обяви онзи глупав ултиматум накрая, тя не устоя на желанието си да се пребори с него, въпреки че досега би трябвало да се научи да не се лови на въдицата му и да не се надява, че ще го победи в игричките му. Все пак не можеше да потисне надеждата си, че изминалата нощ е променила нещата помежду им.

Той никога нямаше да разбере колко ценен подарък й беше направил. Тя вече не се страхуваше от секса… поне с него. По някакъв начин този симпатичен и наперен хулиган от Алабама й беше помогнал да възвърне женствеността си. Само да не се страхуваше толкова много, че освен това ще разбие и сърцето й на милиони парченца.

Той се премести от ъгъла на бюрото й на най-близкия стол.

— Трябва да се погрижим за една недовършена работа. Може би ще си спомниш, че някои неща ни разсеяха снощи, преди да завършим обсъждането.

Тя се заигра с капачката на шишенцето с аспирин.

— По дяволите! Никога не успявам да се оправя с тези неща. Мразя тези капачки с допълнително осигуряване.

— Не ме поглеждай. Мога да ти направя двеста и деветдесет коремни преси, но не и да помръдна тези неща.

Тя повъртя още малко шишенцето и накрая се отказа. Дан беше прав. Трябваше да поговорят. Остави настрана шишенцето и скръсти ръце върху бюрото.

— Искаш ли да почнеш пръв?

— Добре. — Той протегна крака и ги кръстоса. — Мисля, че е съвсем просто. Аз съм главният треньор, ти си собственикът. Ще бъда доволен, ако не ми казваш как да си върша работата, както аз не ти казвам как да си вършиш твоята.

Фийб го изгледа.

— В случай, че се е изплъзнало от ума ти, ти се опитваш да ми казваш как да си върша работата още от август, когато нахлу в апартамента ми.

Той я изгледа обидено.

— Мислех, че ще обсъждаме нещата, а не че ще се караме, Фийб, поне веднъж се опитай да сдържиш този твой гняв.

Ръката й се протегна към шишенцето с аспирина.

— Продължавай, треньор Кейлбоу — изрече тя бавно и тихо.

Формалното й обръщение не го смути.

— Не искам повече да се намесваш преди мач.

— Кое наричаш намеса?

— Е, смятам, че и без много приказки е ясно, че появата ти в съблекалнята преди мач е първото нещо в списъка. Ако има нещо, което искаш, и то е свързано с играчите, кажи ми и аз ще им го предам. Освен това смятам, че трябва да стоиш в предната част на самолета, докато пътуваме. Изключение може да има само когато се връщаме след победа. Тогава вероятно ще бъде правилно да минеш набързо между играчите, за да ги поздравиш. Но бих искал да го правиш с достойнство. Стисни им ръцете и ги остави на мира.

Тя сложи очилата си с леопардовите рамки и го изгледа.

— Страхувам се, че действаш под погрешното впечатление, че вчера получих истеричен пристъп, когато ти припомних… принудително, доколкото си спомням… че „Старс“ са мой отбор, а не твой.

— Няма да започнеш отново, нали?

— Дан, научила съм си урока и знам, че много хора, впечатляващо известни, смятат, че си на път да станеш един от най-добрите треньори в Националната футболна лига. Знам, че „Старс“ имат късмет, че ти си им треньор.

Въпреки искреността в гласа й, той я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай.

— „Старс“ започнаха този сезон с големи очаквания от страна на почитателите и средствата за масова информация. Когато не спечелихте първите мачове, огънят бързо се завъртя срещу нас. Историите около мен също не помогнаха, трябва да призная това. Всички, от треньорите до новаците, бяха напрегнати и това е разбираемо. Мисля обаче, че ти си забравил един от основните уроци, които си научил като играч. Забравил си, че трябва да ти бъде приятно.

— Сега не съм играч. Сега съм треньор. И, повярвай ми, ако имах цял взвод скандалджии като мен по онова време, много бързо щяхме да излетим от играта.

Според историите, които беше слушала, това несъмнено беше истина. Тя свали очилата си.

— Ти държиш здраво дисциплината и аз започвам да разбирам колко важна е тя. Но мисля, че трябва да знаеш кога да увеличиш напрежението и кога да се поотпуснеш.

— Не започвай отново.

— Добре. Ти ми кажи защо до снощи „Старс“ не можеха да задържат топката.

— Период. Това е всичко. Такива неща се случват.

— Дан, мъжете бяха прекалено напрегнати. Седмици наред ти ги караше да работят здраво, нахвърляше се върху тях и за най-малката грешка. Хокаше всички, от секретарките до Тъли. Натискът ти беше твърде силен и това повлия на представянето на всички.

По-добре да беше запалила фитила на динамит. Той излетя от стола си.

— Мамка му! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си седиш там и ми обясняваш как да тренирам проклетия футболен отбор! Ти не разбираш нищичко от футбол!

Грубостите му летяха като искри над главата й. Гневът му беше така разпален, че тя почти очакваше боята по стените да се разтече. Беше потресена, но в същото време имаше абсурдното усещане, че той я подлага на някакво изпитание, че виковете и беснеенето му са постановка, за да разбере докъде ще стигне смелостта й. Тя се облегна назад и се зае да оглежда дали не се е обелил някъде лакът на ноктите й.

Беше готов да гръмне. Вените на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Виж се! Едва ще успееш да различиш футболна от бейзболна топка! А си мислиш, че можеш да ми кажеш как да си водя тренировките! Мислиш си, че можеш да ми кажеш, че моят отбор е твърде напрегнат, сякаш си проклет психолог или нещо такова, а ти въобще нищо не разбираш!

Той спря, за да си поеме дъх.

— Можеш да изливаш колкото си искаш мръсотии, треньоре — каза тя тихо, — но това няма да промени факта, че аз продължавам да бъда шефът. А сега защо не отидеш да си вземеш един душ и да се поохладиш?

В един миг тя си мислеше, че ще скочи направо върху бюрото й и ще връхлети върху нея. Но той я изгледа вбесено и излезе от офиса й.

Половин час по-късно Рон откри Дан зад сградата — мяташе една топка в коша, поставен близо до вратата на външната съблекалня. Тъмни петна от пот покриваха предницата на фланелката му. Дишаше тежко, докато дриблираше с топката и като отскачаше, я хвърляше към коша.

— Тъли ми каза, че си тук — изрече вместо поздрав. — Имам нужда от малко информация за Зийк Клакстън.

Кошът се разтресе, когато Дан метна вътре топката.

— Фийб не е особено доволна от треньорските ми умения!

Думите излетяха от устата му и той хвърли топката към гърдите на Рон с такава сила, че управителят отстъпи назад.

— Поемай — изрева Дан.

Рон изгледа топката, сякаш тя беше бомба, готова да избухне. Беше наблюдавал убийствените игри на Дан, когато той беше разстроен за нещо и нямаше никакво намерение да се замесва в нещо такова. Сложи на лицето си изражение на дълбоко съжаление и показа най-новия си тъмносин костюм.

— Съжалявам, Дан, но имам среща и не съм облечен за…

— Поемай, дявол да го вземе!

Рон пое.

Дан го остави да стреля, но Рон беше толкова нервен, че топката отскочи от дъската, доста над коша. Дан грабна полетялата обратно топка и се втурна към мястото, където щеше да се прицели. Рон стоеше притеснено отстрани, като се опитваше да измисли начин, по който да се измъкне.

— Пази ме, за бога!

— Всъщност никога не съм бил твърде добър на баскетбол.

— Пази ме!

Рон се постара, но Дан беше почти тридесет сантиметра по-висок и двайсетина килограма по-тежък. Освен това беше професионален атлет, а не роден дървеняк.

— Приближи се! Използвай лактите си, за бога! Направи каквото се налага, за да вземеш проклетата топка!

— Ъъ… Лактите са извън правилата, Дан, а аз…

Дан протегна крак и го спъна нарочно.

Рон се просна на бетона. Чу как коляното на новите му тъмносини панталони се раздира. Усети пареща болка върху дланите си и вдигна поглед, кипящ от гняв.

— Направи го нарочно!

Устните на Дан се извиха.

— И какво ще ми направиш, женчо?

Вбесен, Рон се изправи на крака и захвърли сакото на костюма си.

— Ще тикна тази топка в гърлото ти, надуто копеле.

— Не и ако играеш по правилата.

Дан нарочно протягаше топката към него, за да го тормози.

Рон хукна след него. Мушна лакът в корема му, а с юмрука на другата ръка освободи топката. Тя излетя на другия край на игрището. Побягна след нея, но Дан беше по-бърз и я грабна. Когато треньорът се завъртя към него с топката, Рон го удари в ребрата, после ритна отзад коляното му. Дан загуби равновесие. Преди той да успее да се съвземе, Рон сграбчи топката и я метна в коша.

— Сега вече схвана идеята — каза Дан и грабна топката.

Рон му скочи, но за съжаление бурният сблъсък не попречи на Дан да отбележи следващия си кош. Рон пое топката, блъсна Дан с глава и изтича до края на игрището откъдето стреля, но изтърва със съвсем малко.

Последва ожесточена битка. Летяха юмруци, лактите работеха, използваха забранени от правилата спъвания. Все пак Дан играеше почти по правилата.

Когато свършиха, Рон огледа щетите. Беше съсипал костюма си, ръката му беше ударена, но имаше само три коша по-малко. През целия си живот не се беше чувствал толкова горд.

Слабото есенно слънце се подаде иззад един облак. Двамата се отпуснаха на тревата до игрището, за да си поотдъхнат. Рон подпря ръце на свитите си колене, пое си дълбоко въздух и загледа с дълбоко задоволство подутината върху лявата вежда на Дан.

— Опасявам се, че окото ти е доста ударено.

Опита се, но не успя да прикрие тържествуващата нотка.

Дан се засмя и изтри потното си чело с ръкава на фланелката си.

— Щом спря да се държиш като дебютантка, заигра здраво. Трябва да го направим отново.

Да! Рон искаше да скочи с вдигнати възторжено ръце, но се задоволи само с едно мъжкарско изпъшкване.

Дан протегна крака и се подпря назад на длани.

— Кажи ми, Рон, мислиш ли, че натоварвам твърде много момчетата?

Рон издърпа съсипаната си вратовръзка.

— Физически не.

— Не за това те питам.

— Ако искаш да разбереш дали одобрявам или не онова, което направи Фийб в съблекалнята, ще ти кажа, че не го одобрявам. Първо би трябвало да говори с теб за нещата, които я тревожат.

— Тя казва, че не търпя критика.

Той изглеждаше толкова сърдит, че Рон се разсмя.

— Не виждам кое е чак толкова смешно.

— Ти наистина не търпиш критика, а действително я заслужаваше. Фийб е права. Ти претоварваше момчетата твърде много и това повлия на психическата им настройка.

Рон вероятно не би бил чак толкова откровен, ако не беше възбуден от играта. За негова изненада Дан не избухна. По-скоро изглеждаше засегнат.

— Струва ми се, че като управител на „Старс“, ти можеше да проявиш достатъчно здрав разум и да говориш с мен, вместо да изпращаш една жена, която въобще не разбира от футбол, да върши тази работа.

— Точно това ми каза и тя сутринта.

— Тя и теб ли подбра, а?

— Струва ми се, че в момента тя не изпитва особени симпатии към когото и да било от двама ни.

Мъжете се загледаха към празното баскетболно игрище. Дан се размърда и сухите листа под него прошумоляха.

— Все пак снощната победа си я биваше.

— Така е.

— Речта й в съблекалнята ще остане във футболната история.

— Никога няма да я забравя.

— Ама тя наистина не разбира кой знае колко от футбол.

— През третата четвърт тя ръкопляскаше, когато отнеха топката от нас.

Дан се изсмя и въздъхна със задоволство.

— В края на краищата, Фийб си върши работата по-добре, отколкото някой от нас беше очаквал.

— Дан!

Фийб беше смаяна, че след спора им следобед треньорът на „Старс“ се е появил пред вратата й с голяма кутия с пици. Часът беше почти десет и гримът й отдавна се беше изтрил. Беше се облякла удобно в избелял клин и торбест виолетов пуловер, който едва стигаше до ханша й.

— Не те очаквах.

Тя избута очилата си за четене върху главата си и отстъпи, за да му направи място да мине.

— Не разбирам защо. Казах ти, че ще дойда.

— Това беше преди караницата ни.

— Караница? — Изглеждаше раздразнен. — Това не беше нищо повече от служебно обсъждане и толкова. Ти се палиш за най-невероятни неща.

Той затвори вратата.

Отговорът й беше спестен, защото Пух дотича във фоайето джафкащ и тръпнещ от щастие при вида на новодошлия. Фийб взе кутията с пиците и се загледа развеселена в кучето, което се въртеше толкова бързо около краката на Дан, че почти се пързаляше.

Той погледна предпазливо към пудела.

— Няма да се изпикае, нали?

— Няма, ако го целунеш и го наречеш сладкишче.

Той се разсмя и се наведе, за да потупа по мъжки главичката на кучето. Пух веднага се излегна по гръб, за да може да открие коремчето си.

— Не прекалявай, куче.

Пуделът прие това добродушно и ги последва в кухнята.

— Какво се е случило с окото ти?

— Какво око? О, това ли? Баскетболен мач. Твоят управител не играе по правилата.

Тя спря на място.

— Рон ти направи това?

— Това момче има нещо доста подличко в себе си. Съветвам те да не му се мяркаш пред очите, когато е ядосан.

Дори и за миг не можеше да повярва, че това е работа на Рон, но от блясъка в очите му й беше ясно, че Дан няма да й каже нищо повече.

Лицето на Моли светна, когато влязоха в кухнята. Тя стана от масата, където тъкмо беше привършила домашното си.

— Дан! Фийб каза, че няма да идваш.

— Е, ами Фийб не може да знае всичко, нали? Съжалявам, че дойдох толкова късно, но понеделниците са дълги дни за треньорите.

Фийб знаеше, че Дан и помощниците му обикновено работят до полунощ в понеделник. Предположи, че той ще се върне на работното си място веднага щом си тръгне от дома им. Направи й впечатление, че той удържа обещанието си, дадено на Моли.

Докато Фийб подреждаше чинии и салфетки на масата, той каза:

— Надявам се, че вие, дами, не сте преяли на вечеря и ви е останало малко място за едно леко хапване преди лягане.

— Аз имам място — каза Моли.

— И аз.

Фийб вече беше изяла един шоколадов еклер, с който и без това превиши разрешените калории, така че още няколко грама нямаха кой знае какво значение.

Дан седна на единия край на масата и докато всички си вземаха големи парчета пица, той попита Моли за училището. Не трябваше да я разпитва много, за да се разбърбори за новата си приятелка Лизи, за уроците и за учителите, като му предостави без всякакви усилия информацията, която Фийб се опитваше да изкопчи от нея дни наред.

Моли се пресегна за второ парче пица.

— Има още нещо, което не можеш да познаеш. Госпожа Джиноувиз, нашата съседка, ме нае да гледам нейните момчета близнаци за няколко часа след училище във вторник и четвъртък. Те са на три години и половина и са толкова сладки, но тя казва, че понякога има нужда от почивка, защото я изтощават. Плащат ми по три долара на час.

Фийб остави вилицата си.

— Не си ми споменавала за това.

Изражението на Моли стана упорито.

— Пег каза, че може. Сега сигурно ще ми забраниш.

— Не. Смятам, че така ще натрупаш опит. Просто ми се иска да беше поговорила с мен…

Дан слушаше разговора им, но не каза нищо.

След половин час Фийб го изпрати до вратата и му благодари. Както и подозираше, той се връщаше в комплекса на „Старс“, за да привърши плана на играта им срещу противниците им от другия край на града — „Беърс“.

Той протегна ръка към дръжката на вратата, но се поколеба, преди да я завърти.

— Фийб, не казвам, че си права за онова, което обсъждахме днес, а подходът ти със сигурност не ми харесва, но ще имам предвид думите ти.

— Това е достатъчно.

— В замяна искам да ми обещаеш, че ще говориш с мен веднага, когато решиш, че нещо не е наред в начина, по който тренирам хората.

— С телохранител ли да дойда или смяташ, че зареден пистолет ще бъде достатъчен?

Той въздъхна и пусна дръжката на вратата.

— Наистина започваш да ме изкарваш от търпение. Не знам откъде си придобила това впечатление, че съм труден човек. Аз съм един от най-разумните хора на света.

— Радвам се да го чуя, защото има още нещо, което исках да обсъдя с теб. Ще бъде добре, ако оставиш Джим Бийдерот на скамейката другата седмица, за да може и резервата му да поиграе.

Той избухна.

— Какво? От всички глупави, тъпи…

Изражението върху лицето на Фийб го спря. Тя повдигна вежди и се ухили.

— Само пробвах.

Върна й го, като я огледа от главата до петите и прошепна с копринено мек глас, от който тя потръпна:

— Малките момиченца, които се приближават твърде много до опасната зона, може наистина да си намерят белята.

Той целуна леко устните й, отвори вратата и изчезна по пътеката.

Когато влезе в колата и седна зад кормилото, той вече съжаляваше за целувката и многозначителните думи. Повече не, обеща си той. Най-после беше решил какво да прави с техните отношения и флиртуването не влизаше в сметките.

Миналата нощ беше прекарал последната част от полета към дома в мисли за това как може Фийб да остане в леглото му, докато ухажва Шейрън Андърсън. Толкова силно желаеше Фийб, че се опита с най-различни доводи да убеди себе си, че е възможно двамата да имат кратка връзка, но още преди самолетът да се приземи, осъзна, че не може да направи такова нещо. Бъдещето му с Шейрън беше прекалено важно за него и не можеше да го излага на риск, само защото не успяваше да удържи плътските си желания за Фийб.

Предната седмица вечеря набързо с Шейрън и отново се убеди, че тя е жената, за която иска да се ожени. Тя доста се притесняваше в негово присъствие, но това можеше да се очаква. Когато я отведе до дома й вече се беше поотпуснала. Целуна я набързо за довиждане, но това беше всичко. В някакъв момент той беше взел старомодното решение, че няма да спи с Шейрън преди сватбата.

Колкото до Фийб… желаеше я до болка, но и преди се беше справял със страстта си и смяташе, че времето ще се погрижи за това. Знаеше, че е най-безопасно, ако отношенията им останат чисто служебни, но идеята дяволски го потискаше. Вече беше започнал да я харесва, по дяволите! Ако беше мъж, сигурно накрая щеше да се окаже сред най-близките му приятели. Защо да я отхвърля от личния си живот сега, след като в края на годината тя ще се върне в Манхатън и той сигурно няма да я види никога повече?

Не искаше да я подвежда. Единственото, което трябваше да направи, беше да се държи с нея като с приятел. Никакви издънки повече, като целувката тази вечер, никакви сексуални предизвикателства, отправяни в тоалетната на някой самолет. За момента тя може би искаше да продължи физическата им връзка, но той знаеше от опит, че жените като Фийб се отнасят философски към тези неща. Веднъж да й покаже, че променя правилата помежду им и тя ще го последва. Тя знаеше, че нещата понякога се получават, понякога не. Нямаше нужда да й се обяснява.

Той се усмихна, докато палеше колата. Фийб беше голяма работа. Беше спечелила уважението му някак без той да се усети. Не беше предполагал, че тя ще влага толкова усилия в работата си като собственик на „Старс“. Себеотдаването й беше още по-впечатляващо, защото тук тя не беше в свои води. А и успяваше да му се противопостави по начин, който го караше да й се възхищава. Тя държеше на своето, но не използваше мръсни номера, за разлика от Валери, която се спречкваше с него само заради удоволствието, което й доставяше това.

Отношенията с Фийб бяха станали нещо важно за него и ако не се поддадеше на силното, но неподходящо физическо привличане помежду им, той не виждаше защо да не бъдат приятели. Не че щеше да му бъде лесно да държи ръцете си далече от нея. Добре че тази вечер през по-голяма част от времето седеше, защото постоянно беше възбуден като я гледаше да се върти наоколо в този страхотен клин и с този пуловер, който едва покриваше задника й.

Той се ухили, докато потегляше. Ако руснаците имаха достатъчно разум, щяха да вземат предвид и радиоактивното тяло на Фийб, преди да подпишат споразумението със Съединените щати за неразпространение на ядреното оръжие.

И това беше още една причина да иска да се ожени за Шейрън. От болезнения си опит знаеше, че продължителните връзки не се изграждат на основата на физическото привличане. Важни бяха общите ценности, а точно това го свързваше с Шейрън.

Още когато самолетът кацна, Дан беше решил. Когато Фийб напусне града в края на годината, той ще направи предложение на Шейрън, а за сега ще се радва на присъствието на двете жени. Нямаше да се чувства неудобно от себе си, стига да успееше да задържи панталоните си закопчани. Фактът, че се чувстваше адски потиснат от решението си никога повече да не се люби с Фийб, беше още една причина да не прекрачва повече границите на платоничната връзка. Независимо от всичко, той нямаше намерение да повтаря грешките от първия си брак.

Мислите му бяха прекъснати от мярналия се сив микробус, паркиран в тясна уличка, на три пресечки от дома на Фийб. Той изруга и даде на заден. Гумите на ферарито изсвистяха от рязкото спиране. Отново смени скоростите. Мощният двигател реагира веднага и колата зави по уличката, достигайки микробуса точно когато шофьорът му се канеше да потегли. Дан завъртя кормилото, за да остане микробуса между колата, паркирана зад него, и ферарито, после излетя от колата.

Взе разстоянието за четири крачки, отвори рязко вратата на микробуса и измъкна шофьора за реверите на сакото му.

— Защо караш след мен, жалък идиот такъв?

Мъжът беше тежък. Той се спъна и едва не падна.

Замахна с ръка, за да удари Дан, но той го блъсна в микробуса.

— Казвай!

— Пусни ме, мръсник такъв!

— Не и преди…

Той млъкна, когато осъзна, че в този мъж има нещо познато. Много пълен, с червендалесто лице, голям нос и прошарена коса. Внезапно той го позна.

— Хардести?

— Да — изръмжа той. — И какво от това, гадняр такъв!

Дан имаше желание да забие юмрук в корема на по-възрастния мъж, но после си спомни мъката на Големия Рей на погребението и се въздържа. Вече не го притискаше толкова силно, но и не го освободи.

— Следваш ме от седмици. За какво е цялата тази работа?

— Това е свободна страна. Мога да карам където си искам.

— Законът гледа малко по-различно на нещата. Бих казал, че ме дебнеш.

— И какво? Да не би съвестта ти да не е чиста?

— Защо да не ми е чиста съвестта?

— Защото ти уби сина ми, мръснико! Малкия Рей умря заради теб. Ако не беше го изхвърлил от „Старс“, той щеше да бъде жив сега.

Дан имаше чувството, че го удариха. Той все още изпитваше вина, затова веднага пусна мъжа.

— Нямах избор, господин Хардести. Повече не можехме да го държим в отбора.

Но в очите на Хардести имаше налудничаво изражение и Дан осъзна, че няма смисъл да му обяснява.

— Вие имате нужда от него, идиот такъв! Само късметът ви помогна да спечелите мача срещу „Джайънтс“ без него. „Старс“ няма да печелят дълго без моето момче. Без Малкия Рей за нищо не ви бива.

Дан усети вълна от съжаление. Рей беше единствено дете и след неговата смърт баща му сигурно не е успял да се съвземе.

— Рей беше голям играч — каза той, като се опитваше да го успокои.

— Дяволски прав си за това. Заради него можех да ходя навсякъде из този град с вдигната глава. Всички ме знаеха. Всички искаха да говорят с мен. А сега никой не знае името ми и всичко е заради теб. Ако не беше изхвърлил сина ми, хората все още щяха да се отнасят към мен с уважение.

В ъгълчетата на устата на Хардести се бяха появили балончета от слюнка. Съжалението на Дан се стопи. Хардести не тъгуваше за сина си, тъгуваше за живота в отразената светлина от славата на Рей. Собственият му баща беше мъртъв от петнайсет години, но когато погледна в малките, гадни очички на Хардести, той имаше чувството, че отново се е изправил срещу Хари Кейлбоу.

Хари също беше използвал сина си, за да си придава важност. В гимназията Дан не знаеше къде да се дене от смущение заради непрекъснатото перчене на Хари пред хората, още повече, че насаме получаваше само критики. Спомни си как веднъж, през втората година в гимназията, Хари го удари с бутилка, защото изтърва топката през последните трийсет секунди на мача срещу „Талъдига“.

Дан отстъпи назад, преди да е наказал този мъж за нещо, което беше грешка на друг.

— Стой настрана от мен, Хардести. Ако отново видя този твой микробус след мен, ще съжаляваш.

— Важната клечка — изсумтя Хардести, докато Дан се отдалечаваше. — Да видим колко важен ще бъдеш, когато отборът ти загуби отново тази седмица. Да видим колко важен ще бъдеш, когато завършиш сезона на боклука. „Старс“ са нищо без моето момче! Едно нищо!

Дан затръшна вратата пред злобата на Хардести. Когато потегли, му мина през ума, че може би по тази причина толкова много му се искаше да стане баща. Може би имаше нужда да докаже пред себе си, че може да свърши работата както трябва.

6.

Фийб се загледа в отражението си в дългото, тясно огледало, което заемаше стената в дъното на единствената дамска тоалетна в комплекса на „Старс“.

Днес беше подбрала за работа широк, сив пуловер с яка — качулка, който я покриваше от врата до бедрата. Под пуловера беше облякла сива пола, която падаше меко до средата на прасеца й, а плътен сив чорапогащник и непретенциозни обувки покриваха останалата част от нея. Косата си беше прибрала в стегнат кок, придържан от лента от сиво кадифе. Само огромните сребърни обици с особена форма и широките гривни на китките й не й позволяваха да изглежда като президент на бридж клуб от предградията.

Добре че Виктор не можеше да я види, защото щеше да си умре от смях. Не й пукаше. За пръв път в живота си усещаше, че й е приятно да се облича по различни начини. Сега щеше да облича бляскавите дрехи, защото й е приятно да ги носи, а не защото се опитва да промени себе си. Ластичните материи и златистото ламе винаги щяха да бъдат част от гардероба й, но тя вече не се страхуваше да се облича по-малко очебиещо.

Завъртя се леко и се намръщи, като прокара ръце върху бедрата си. Въобще не можеше да се нарекат момчешки слаби. Дан сигурно смяташе, че е дебела и затова не показваше никакво желание да се любят след онази нощ в тоалетната на самолета преди почти два месеца. Излезе от тоалетната замислена дали той ще се възползва някога от онова сега, както й беше обещал.

Пух подскачаше до нея, а панделките му в червено и зелено, които Фийб току-що беше завързала, вече се полюшваха развързани.

Персоналът беше излязъл преди час. След хаоса през работния ден сградата изглеждаше неестествено тиха. Тя минаваше покрай офисите, украсени със саксии с коледна звезда и със златисти гирлянди, напомнящи за коледните празници, до които имаше по-малко от седмица.

Пух изтича във фоайето, за да отбележи едно от любимите си места близо до вратата.

Дан предпочиташе да тренира в часа за вечеря, защото цялата зала беше свободна. Фийб придоби навика да минава оттам, за да си поговорят, преди да си тръгне към къщи.

Ритмичното му дишане се чу още преди да влезе в залата. Той лежеше върху една пейка, с прегънати колене и крака на пода, като повдигаше плашещо грамаден куп тежести над гърдите си. Мускулите му се очертаваха, а вените по ръцете му изпъкваха като дебели, тъмни въжета, докато повдигаше и смъкваше бавно тежестите. Тя се загледа в гръдните му мускули под мократа му от пот фланелка и усети, че устата й пресъхва.

Все още не беше я забелязал, така че не се налагаше да крие копнежа в погледа си. Мускулите на бедрата му се напрегнаха и тя плъзна очи нагоре към сивите торбести шорти. Ценеше засилващото се приятелство помежду им, въпреки че то оставяше в нея разочарование. Искаше да бъде негова любовница, не само приятелка, но това желание започваше да й се струва толкова недостижимо, колкото и да свали луната. Оказа се, че е трудно да бъдат преодолени задръжките към мъжете, натрупани през цяло едно десетилетие и тя все повече се страхуваше, че не би могла да му даде онова, което той искаше от една жена.

Той изпусна шумно въздуха си, пусна тежестите на мястото им и седна. Влажната му коса беше разрошена, потта блестеше и по врата му. Усмихна й се.

— Кога ще облечеш и ти анцуг, за да поработиш над себе си?

— Ще тръгна пак на аеробика в близките дни — каза тя без особено въодушевление. — Освен това двамата с Пух се разхождаме всяка вечер.

— Хващам се на бас, че това е тренировка и половина.

— Не бъди толкова самодоволен. Не всички хора искат да имат мускули от световна класа.

Той се ухили.

— Значи смяташ, че моите мускули са от световна класа?

— Без съмнение. За мъж на твоята възраст.

Той се разсмя, изправи се и отиде до друга пейка. Докато беше извърнат с гръб към нея, за да нагласи тежестите, тя събу обувките си и стъпи на кантара в ъгъла на стаята. Ако приемеше, че дрехите й са два килограма и половина, значи беше точно толкова, колкото искаше.

Скалата беше голяма почти колкото уличен знак, затова тя слезе, преди той да е успял да види какво показва.

Фийб отиде до пейката, която той беше освободил, и седна. Меката вълнена пола падаше на красиви гънки около краката й. На мача миналата неделя беше с разкроена рокля, която се хареса страхотно на почитателите им, но появяването с нова дреха всяка седмица затрудняваше портфейла й.

— Днес беше лудница в офиса — каза тя. — Откакто „Беърс“ излязоха от играта, целият град е болен от треска по „Старс“.

Дан беше пъхнал стъпалата си така, че да може да повдигне внушителен куп тежести и сега наместваше краката си.

— Чикаго обича спортистите си.

Още две победи бяха последвали победата им над „Джайънтс“, после загубиха от „Сейнтс“ и „Бъфало Билс“ през последните седмици на ноември, а след това спечелиха три мача срещу страховити противници. Все пак резултатите им даваха надежди за титлата на Централната дивизия на Американската футболна конференция.

Най-изненадващо беше развитието в Западната дивизия на Американската футболна конференция. Дан й беше казал какъв опустошителен ефект за резултатите може да имат нараняванията. И точно това се случи с „Портланд Сейбърс“. Те започнаха блестящо сезона, но всичко се обърна, когато загубиха талантливия си куотърбек и трима други ключови състезатели. След като излязоха победители в пет последователни мача, те загубиха всички следващи, с изключение на един. Сега куотърбекът им отново беше здрав и специалистите очакваха, че ще вложат много усилия в плейофите.

— Нека видим дали съм разбрала правилно.

Тя полюшваше едната сива обувка напред-назад на върха на пръстите си. Сребърната гривна на глезена й и миниатюрните кристалчета по нея проблясваха на светлината.

— Можем да вземем титлата на Централната дивизия на Американската футболна конференция, ако спечелим тази седмица и ако „Хюстън“ изгуби мача си срещу „Редскинс“. Така ли е?

— Само ако „Бенгълс“ бият „Стийлърс“. — Той изпъшка от усилието. — А трябва да ти напомня, че тази седмица ще играем с „Чарджърс“. Последния път, когато играхме с тях, защитата им не ни пусна на повече от седем ярда.

— Боби Том ми каза, че не се страхува от защитата на „Чарджърс“.

— Боби Том ще ти каже, че не се страхува и от ядрена война, така че не бих се доверил прекалено на мнението му.

Системата за класиране беше толкова объркана, че на Фийб й трябваше цяла вечност, за да се ориентира. Все още не можеше да се оправя съвсем добре, но знаеше, че ако „Старс“ спечелят шампионата на Централната дивизия, те ще участват в плейофите, които ще завършат с финала за титлата в Американската футболна конференция през третата седмица на януари. Ако те спечелеха, тя щеше да бъде безспорния собственик на „Старс“ и баща й щеше да се обърне в гроба си.

Вече не можеше да си спомни в кой момент точно мисълта да задържи „Старс“ започна да й се струва много по-привлекателна, отколкото да се върне в Ню Йорк и да отвори галерия. Тук я задържаше не само увлечението й по Дан или желанието да отмъсти посмъртно на баща си. Всеки работен ден представляваше ново предизвикателство. Беше й приятно да включи компютъра си и да се занимава с цифрите. Обичаше срещите, обажданията по телефона, въобще цялата тази невъзможна задача да изпълнява работа, за която е страхотно неквалифицирана. По някое време през изминалите месеци тя започна да се ужасява от мисълта да предаде отбора на Рийд.

— Честно казано, бих искала да си малко по-самоуверен. Къде са всичките онези приказки, които чувам, когато си с играчите.

— Сега сме само двамата… — Той си пое дълбоко дъх. — … А твоят залог е по-голям и от техния. Не искам да ти давам лъжливи надежди. Имаме великолепен футболен отбор, който с всеки мач става все по-добър. — Той непрекъснато я поглеждаше и по някаква незнайна причина сякаш ставаше все по-раздразнителен. — Никой не ни вярваше особено в началото на сезона, но колкото и да се отдават на играта, играчите са още млади и правят прекалено много грешки. „Чарджърс“ са дяволски добър отбор, а и след като Мъдри от „Сейбърс“ не е вече сред контузените… Имаш ли нещо против да престанеш?

Тежестите паднаха с трясък.

— Да престана с какво?

— С това, което правиш.

Той гледаше гневно сивата кожена обувка, която се полюшваше на върха на пръстите й. Тя спря да поклаща обувката.

— Какво толкова си се начумерил?

Той стана от уреда.

— Просто се опитвам да се съсредоточа, а ти си седнала там и ми се перчиш с краката си!

Полата й се беше надигнала нагоре, достигайки скандалните осем сантиметра над коляното.

— Шегуваш се. Да не би това да те притеснява?

— Точно това казах, нали?

Той се изправи пред нея с ръце на кръста. Упоритото изражение на лицето му й подсказваше, че той няма намерение да отстъпи, въпреки че сигурно беше наясно, че е на път да стане смешен.

Тя си каза, че не бива да се усмихва, но в нея нарастваше балон от щастие.

— Наистина съжалявам. — Тя се изправи с разкаяно изражение. — Нямах представа, че си толкова чувствителен.

— Не е точно чувствителност.

Тя пристъпи към него.

— Да, разбира се.

Той я изгледа предпазливо.

— Май е по-добре да не се приближаваш повече. Доста съм потен.

— Боже, вече почти не обръщам внимание. Сигурно така става, когато човек прекарва прекалено много време с футболен отбор.

— Да, е…

Със смелостта на отчаяните тя сложи ръка върху мократа му фланелка, точно върху сърцето му.

— Доста си потренирал.

Той не помръдна. Фийб усещаше силното забързано туптене на сърцето му. Надяваше се това да не е резултат само от тренировката. Когато я погледна в очите, тя усети силен копнеж, който със сигурност се беше отразил и върху лицето й.

— Идеята не е добра.

Думите му прозвучаха приглушено и задавено, но той не се опита да се отдръпне.

Тя се постара да задържи смелостта си.

— Нямаше нищо против да те докосвам по време на полета от Медоуландс.

— През онази нощ не мислех нормално.

— Тогава пак не мисли нормално.

Тя затвори очи, притисна ръце до раменете му и го целуна. Той не отговори на целувката й и тя се замоли да го направи, преди да е загубила смелостта си.

Той изстена и впи устни в нейните. Притисна я силно до себе си, като я улови с едната си ръка през кръста, а с другата докосваше тила й. Ръцете й го галеха навсякъде, толкова силно го желаеше. Усети, че и той е възбуден. Може би сега.

Той я стисна за раменете и леко я отдръпна от себе си. Виждаше се как се опитва да се контролира.

— Не бива да правим това, Фийб.

— Защо?

Замаяна, тя се опита да преглътне факта, че той я отблъсква.

— А, ето ви.

Тя се завъртя към вратата, откъдето се зададе Рийд. Черното му вълнено палто беше разкопчано и под него се виждаше бял кашмирен шал. Какво ли беше видял?

Когато „Старс“ започнаха да печелят, дружелюбието на Рийд започна да се пропуква. Не беше очаквал, че ще е необходимо толкова много време, преди отборът да мине под негово ръководство. Все още внимаваше как й говори пред другите, но когато останеха сами, тя долавяше чертите на малкия тиранин, който накъса снимката на майка й.

Той свали от ръцете си чифт черни кожени ръкавици.

— Радвам се, че те хванах, Дан. Искам да се срещнем тези дни, за да поговорим за новите играчи. Имам няколко идеи, които трябва да обсъдим.

— Ще ми бъде много приятно да си побъбрим, Рийд — каза Дан учтиво. — Но се опасявам, че докато не загубим, не мога да слушам други идеи, освен тези на Фийб.

Рийд се подразни, че го отрязаха и тя видя това, но той беше прекалено хитър, за да позволи на Дан да забележи нещо. Отправи й онази покровителствена усмивка, която предизвикваше в нея желание да му издере очите.

— Фийб не знае нищо за тази работа.

— Ще останеш изненадан колко много знае Фийб. Всъщност, в момента тя тъкмо ми казваше мнението си за Рич Фъргюсън от „Мичиган“. Нали, Фийб?

— Това хлапе наистина си струва — отвърна тя със завидна самоувереност, като се има предвид, че никога не беше чувала за Рич Фъргюсън.

— Учудващо е колко много може да научи една умна жена само за няколко месеца. Все пак това не означава, че съм съгласен с теб за Дженкинс.

— Може и да си прав. Ще го обмисля.

Господи, не ме наказвай за лъжата!

Тя оцени защитата на Дан, но това не компенсираше неоспоримия факт, че тя направо му се беше хвърлила в ръцете, а той я беше отблъснал.

Рийд усети, че те се бяха съюзили и това не му хареса.

— Рано или късно ще трябва да работиш с мен — изрече той рязко. — Страхувам се, че методите ми на управление ще бъдат по-категорични от тези на Фийб.

— Очаквам, че ще вършиш нещата както намериш за добре — отвърна Дан, отказвайки да налапа въдицата.

Гейри Хюит, който работеше почти толкова часа на седмица, колкото и Дан, надникна през вратата.

— Извинявай, че ви прекъсвам, Дан, но донесоха един нов филм, който искам да погледнеш. Мисля, че ще получим отговор на проблема с Колие.

— Разбира се, Гейри.

Той се обърна към Фийб. Повдигна леко вежди, за да я попита дали иска да остане с нея, за да й предложи подкрепата си.

Тя се усмихна.

— Ще завършим обсъждането утре.

Дан метна една кърпа на врата си и излезе, като кимна на двамата.

Рийд плесна с черните кожени ръкавици по дланта си.

— Нека да те заведа на вечеря. Това ще ни даде възможността да поговорим.

— Съжалявам. През седмицата се опитвам да се храня с Моли.

Очите му се присвиха леко.

— Не съм ти казвал, че наистина съм възхитен от начина, по които се зае с нея. Ти съвсем не си майчински тип жена и знам, че това е голяма жертва.

— Приятно ми е с Моли. Така че нищо не съм жертвала.

— Радвам се. Сега, когато го няма Бърт, не мога да не се чувствам поне малко отговорен за вас. Предполагам, че е съвсем естествено, щом като съм единственият ви жив родственик — мъж.

— Благодаря ти за загрижеността, но се справяме добре.

— Благодарен съм, че си светска жена. От това, което видях, когато влязох тук, беше очевидно, че акулите кръжат наоколо.

— Акулите?

Той се разсмя.

— Всичко е наред, Фийб. Няма нужда да се преструваш пред мен. Сигурен съм, че ухажванията на Дан са толкова забавни за теб, колкото и за мен. Никой не очакваше, че „Старс“ ще постигнат толкова много… дори и техният треньор. Предполагам, че е естествено да иска да си остави отворена вратичка, въпреки че очаквах да го направи по-изтънчено.

— Рийд, нямам представа за какво говориш — възпря го рязко тя.

Челото му се смръщи загрижено.

— О, боже, Фийб, съжалявам. Мислех… Отношението ти към него е сериозно, нали? Боже, чувствам се като мръсник. Нямах намерение да ти го стоварвам така.

— Защо просто не кажеш каквото си намислил.

Фийб демонстрира спокойствие — нещо, което не чувстваше.

Той я изгледа като добрия чичо.

— Футболът е най-важното нещо в живота на Дан. И двамата го знаем. Дори и най-малката възможност да се добере до „Старс“ сигурно го подлудява. Сега той те използва без никакъв риск за себе си. Ако „Старс“ загубят, той може да се измъкне от връзката без неприятности. Но ако не загубят… — Той стисна зъби. — Мисля, че можеш да очакваш от нашия главен треньор предложение за брак, което ще дойде толкова бързо, че ще ти завърти главата.

Дан си имаше своите недостатъци, но не би я използвал, за да се добере до „Старс“. Едва ли някога беше харесвала Рийд по-малко, отколкото в този миг. Той беше мазен и подъл, съвсем безпринципен и пълен егоист. Дори и така да беше, тя знаеше, че той си вярва, защото би направил точно това, ако беше на мястото на Дан.

— Благодаря за загрижеността, но мисля, че приемаш отношенията ни с Дан по-сериозно, отколкото аз.

Лъжкиня!

— Радвам се да го чуя. Сигурно не трябваше да говоря за това. И без това този разговор е безсмислен до неделя. „Старс“ са по-слабите тази седмица. Надявам се, че си подготвена за загубата.

— Ще видим.

Рийд си отиде и тя остана в празната стая, замислена колко смешни са подозренията му за Дан. Ако Дан я омайваше, за да се добере до „Старс“, съвсем беше оплескал работата.

В последната минута се наложи Рон да се обади по телефона от колата, затова Фийб влезе сама във внушителното фоайе, обзаведено в сребристо и синьо, на един от най-новите и най-престижните клубове в окръг Дюпейдж. Бяха минали само три дни след Коледа и фоайето все още беше украсено с вечнозелени клонки и пухкави сребристи гирлянди. Не се изненада, когато Джейсън Кийн избра трапезарията за частно ползване за място на срещата, която тя беше поискала, защото той беше основният покровител на клуба.

Фийб все още се опитваше да приеме факта, че надеждите й за „Старс“ могат да останат живи, поне още седмица. Противно на предсказанията на Рийд, „Старс“ биха в неделя „Чарджърс“ с гол от игра в един непоносимо напрегнат мач, успявайки да измъкнат титлата на Централната дивизия на Американската футболна конференция от „Стийлърс“, които загубиха от „Бенгълс“, след доиграване. Сега отново имаше възможност да запази мечтата си жива.

Тя се настройваше за загуба този път. Години наред Бърт беше опитвал да измени договора за стадиона с Джейсън Кийн, но без успех. Тя нямаше причини да си мисли, че ще се справи с положението, което баща й не беше успял да промени. Седмиците работа й бяха дали относително ясна представа за финансите на отбора, но в сложните преговори нямаше опит.

Логиката й подсказваше просто да подпише новия договор, представен от адвокатите предната седмица. За „Старс“ вече не можеше да има промени на резултата в последната минута. Следващото им поражение щеше да ги извади от играта. Ако успееше някак да подобри условията на договора за стадиона, тя само щеше да помогне на Рийд. От друга страна, докато „Старс“ не загубеха следващия мач, тя все още беше собственичка и щеше да направи онова, което е най-добро за отбора.

Мисълта за това, което й предстоеше тази вечер, си беше казала думата и стомахът й се свиваше. Усещането се засили, когато в другия край на фоайето се отвори стъклена врата с надпис „Само за членове“. Фийб си пое дълбоко дъх, когато разпозна Дан във високия, добре сложен мъж в смокинг.

Плановете за тази вечер бяха заемали мислите й, затова тя не се чуди дълго над това, че той я отблъсна предната седмица в залата. Сега болката се върна отново и тя се стегна, когато видя, че той тръгва към нея.

— Какво правиш тук?

— Член съм. Да не си помисли, че ще проваля срещата ти с Кийн?

— Откъде знаеш за срещата ми?

— От Рон.

— Срещата беше тайна.

— Не съм казал на никого.

— Нарочно се правиш, че не разбираш. Ти не трябваше да знаеш.

— Това въобще няма смисъл, Фийб. Как да ме покани Рон, без да ми казва, че имате среща?

Тази вечер щеше да й бъде достатъчно трудно и без да трябва да търпи присъствието му на нещо, което можеше да се провали.

— Страхувам се, че трябва да оттегля поканата на Рон. Бяхме решили това да бъде среща между нас двам… Джейсън Кийн и няколко от съветниците му.

— Извинявай, Фийб, но Рон става злобен, когато не правя каквото ми каже. Страхувам се да му се опъвам, откакто ми направи онази синина.

— Той не… е правил синина! Ти си… Това е най-смешното…

Докато тя заекваше, Дан едва се сдържаше да не целуне нацупените й устни. Стопроцентово чисто желание го заля още в мига, когато я видя. Вместо да свикне да се държи далеч от нея, с всеки ден му ставаше все по-трудно да не я докосва. Всичко в нея го възбуждаше, точно сега, например. Косата на повечето жени изглежда твърда и неподвижна, когато се издокарат. А косата на Фийб имаше такъв вид, сякаш тя излиза от спалнята. Падаше на меки вълни почти до раменете й и леко се къдреше в краищата, сякаш току-що е прокарала пръсти през нея. Освен това имаше най-прелестната шия, която беше виждал някога — дълга и изящна.

Каза си, че би трябвало да е благодарен, че тя все още е покрита от черното официално манто. В последно време и широките дрехи, с които идваше понякога на работа, не помагаха много, за да скрие онова, което е под тях. Знаеше, че трябва да е доволен от това, че тя вече се облича като делова жена, но истината беше друга. Оказа се, че чака с нетърпение дните, в които тя се появяваше в стария си вид. Не че имаше намерение да й признае това.

Най-трудното нещо, което беше правил в живота си, беше да спре да я целува онзи път. Въпреки че отдръпвайки се от нея се опитваше да направи онова, което е почтено, отчаяното изражение на лицето й го беше накарало да се почувства като червей. С изключение на онези няколко секунди, в които изгуби контрол над себе си, той почти два месеца не бе правил нищо, с което да я подведе. Трябваше да се радва на това, а се чувстваше потиснат. Непрекъснато си повтаряше, че Фийб скоро ще се върне в Манхатън и всичко ще се оправи, но вместо да го ободри, това още повече го тормозеше.

Фийб продължаваше да го напада. Тези нейни дръпнати очи потъмняха до цвета на старо бренди, докато тя беснееше тихо заради неочакваното му присъствие тази вечер.

Искаше му се и Шейрън да държи на мнението си така, както го правеше Фийб, но не можеше да си представи това, защото Шейрън беше малка сладка женичка, която въобще не притежаваше дързостта на Фийб.

С Шейрън се виждаха поне веднъж на седмица, но тъй като сега за пръв път се обвързваше със скромна жена, той все още не можеше да свикне. Понякога мекият характер на Шейрън го дразнеше, но той си напомняше какви са предимствата. Никога през живота си нямаше да се притеснява, че Шейрън Андърсън ще напердаши децата му, когато я ядосат. Нямаше да се притеснява, че тя ще се държи с децата му както неговата старица се държеше с него.

Фийб потропваше с пръстите на високите си обувки, а обиците й блестяха и се полюшваха напред-назад между къдриците й.

— Защо те е извикал Рон? Не ми спомена нищо.

— Ще трябва да питаш него.

— Опитай се да познаеш.

— Добре де, той наистина спомена нещо за резервен куотърбек, в случай, че се навреш между шамарите.

— Така ли?

— Знаеш, че имаш навика понякога да го правиш.

— Не е вярно!

Тя откопча мантото си. Когато Дан видя какво е облякла отдолу, веселото му настроение се стопи.

— Нещо не е наред ли?

С влудяваща усмивка тя плъзна мантото надолу по заголените си ръце.

Сякаш го посякоха с брадва. Как можеше тя да постъпва така? Беше се въздържал твърде много и сега избухна.

— По дяволите! Тъкмо започвам да си мисля, че си поумняла и ти ми доказваш, че греша! Аз си въобразявах, че вече ти просветва за какво точно става дума в цялата тази работа, но сега разбирам, че дори не се и досещаш!

— Охо. Някой наистина е крив тази вечер. Може би е по-добре да си гледаш работата и да си вървиш вкъщи.

Тя съблече мантото си и отиде да го остави, а бедрата й се полюшваха. Когато се обърна към него, той усети, че слепоочията му затуптяха. Само допреди миг си мислеше колко много харесва ексхибиционистките дрехи на Фийб, но това беше, преди да види сегашното й облекло.

Беше облечена като проститутка от публичен дом. Той огледа дългата тясна, черна рокля, която изглеждаше повече като мазохистична амуниция, отколкото като дреха.

Горната част беше изработена от мрежа и черни ленти. Едната лента се увиваше около врата й, следваха ленти, които слизаха надолу във формата на ветрило и стигаха до малко по-широка лента в средната част на гърдите й, която едва прикриваше върховете им. През черната мрежа с дупки колкото пет цента, той виждаше извивката на гърдите й, които изпъваха тясната лента.

В кръста мрежата отстъпваше на някаква разтегателна материя, която прилепваше като боя по ханша й. Някъде около бедрата й роклята беше украсена със златни орнаменти, които изглеждаха почти като жартиери, само дето жартиерите трябваше да са скрити, а не да висят навън, където всички можеха да ги видят. И като капак на всичко, тази дреха имаше цепка отстрани, която стигаше чак до края на света.

Ужасно му се прииска да я увие в смокинга си и да я скрие от света, защото не искаше другите да виждат толкова много от тялото й, което беше адски абсурдна мисъл, като се има предвид слабостта й да си съблича дрехите. Той я сграбчи за ръката и я поведе към една ниша, встрани от фоайето, където можеше да я скрие от погледите и да се нахвърли отгоре й.

— Така ли си мислиш, че трябва да бъдеш облечена за делова среща? Това ли си мислиш, че трябва да облечеш, когато водиш преговори за договор? Не разбираш ли, че единственото, за което можеш да преговаряш в това облекло е колко ще изкараш, за да нашибаш с камшик голия задник на някой мъж?

— А ти колко плати последния път?

Преди да успее да се съвземе от тази дързост, тя се изплъзна покрай него. Когато се завъртя, той видя влизащия Рон.

От смаяното му изражение стана ясно, че той е също толкова шашнат от облеклото на Фийб. Очите на двамата мъже се срещнаха и Дан се зачуди дали и той изглежда толкова безпомощен, колкото и Рон. Не осъзнаваше ли тя, че това е окръг Дюпейдж? Жените не се обличаха по този начин в окръг Дюпейдж, за бога! Те ходеха на църква и гласуваха за републиканците, точно както им нареждаха техните съпрузи.

Той тръгна към нея с неясното намерение да я сграбчи и да я отнесе на рамото си, когато се появи един от лакеите на Кийн. Преди Дан да успее да я спре, тя вече беше тръгнала с него.

Нямаше друг избор, освен да я последва. По негласно споразумение двамата с Рон забързаха и разкараха лакея, заставайки от двете й страни. В края на коридора с огледални стени, те минаха през една врата и влязоха в личната трапезария на Джейсън Кийн.

Дан познаваше Кийн почти от десет години. Бяха се срещали на празненства няколко пъти, бяха играли голф от време на време. Веднъж прекараха събота и неделя в пиене и подводен риболов, заедно с два модела, представящи бельо.

Кийн привличаше жените и според онова, което Дан беше чул, четиридесетте години не бяха предизвикали желание у него да се установи.

Малката трапезария изглеждаше като библиотека в къщата на английски земевладелец, с ориенталските си килими, удобните кожени кресла и тъмната дървена ламперия. По тавана имаше тежки гипсови венци и гроздове, върху които играеха сенките, хвърляни от горящите в камината дънери. Тежките кадифени завеси бяха дръпнати и скриваха гледката на зеленината наоколо. Покритата с дамаска овална маса беше приготвена за шестима. Бяха сложени прибори от гравирано сребро и порцеланови съдове в тъмночервени и златни кантове.

Джейсън Кийн и двама от приятелите му стояха до камината с тежки кристални чаши в ръце. В атмосферата имаше нещо съвсем мъжко и когато Дан влезе заедно с облечената в лентички Фийб, в главата му се появи неприятният спомен за една от любимите порнографски книги на Валери. Той отхвърли неприятното усещане, че Фийб ще бъде предлагана на братството, за да бъде издигната.

Кийн се приближи към тях с протегната ръка. Мултимилионерът беше хладнокръвен човек, но не успя да скрие удивлението си от роклята на Фийб. Удивлението бързо премина в нещо по-интимно и Дан едва се сдържа да не застане пред Фийб и да не каже на Джейсън да си изпраща знаците на нечия друга празноглавка.

Кийн се здрависа с Дан.

— Как върви голфът, приятел? Стигаш ли осемнайсет във всеки случай?

— Страхувам се, че не.

— Добре звучи.

Кийн поздрави Рон, а той го представи на Фийб. Дан с неприязън забеляза, че тя отново се връща към старите си номера — задъхан глас, притеглящи погледи, изпъчени гърди, които напират да се освободят от тази тясна черна лента. Докато си показваше стоката на Кийн и момчетата му, тя нито веднъж не погледна към Дан.

Дан наблюдаваше със смесица от неприязън и гняв как Кийн слага дланта си на голото рамо на Фийб и я повежда към камината. Кийн излъчваше милионерски чар в ушития си по поръчка смокинг и бялата набрана риза, с половинкаратови диамантени копчета. Беше среден на ръст, с не съвсем лошо телосложение. Имаше права, тъмна коса и високо чело. До тази вечер Дан смяташе, че Джейсън изглежда горе-долу добре, но сега реши, че носът му е прекалено голям, а очите — прекалено хитри.

Дан взе едно питие от сервитьора и поздрави останалите присъстващи мъже — Джеф О’Брайън, административен асистент на Джейсън, и Чет Дийлейънти, негов адвокат. Веднага щом успя да се измъкне, той отиде до камината, за да подслушва. Очевидно и Рон имаше същата идея, защото го последва.

Фийб беше с гръб към тях и Дан беше почти сигурен, че вижда абсолютно всяка извивка на задника й под прилепналата материя. Тя изпиваше Джейсън с очи и се подпираше на него, сякаш той беше стълб на улична лампа. Кръвното на Дан се качи чак до стратосферата.

— Мога да те наричам Джейсън, нали? — пропя тя. — Още повече при всичките ни общи приятели.

Дан зачака думите на Кийн.

— Кои например?

— Половината Манхатън. — Тя сложи собственически ръка на ръкава му. Червените й нокти изпъкваха като капки кръв, изтръгнати от камшика. — Познаваш Блакуелс и Майлс Грийг, разбира се. Не е ли разбойник този Майлс? А и Мици Уелс, дявол такъв.

Джейсън очевидно усещаше ефекта от всичките тези гама-лъчи от обожание, които го засипваха, защото усмивката му стана още по-широка.

— Познаваш ли Мици?

— Разбира се. А ти почти си й разбил сърцето.

— Не съм аз.

Тя сниши гласа си, докато той се превърна в омаен шепот, после прехапа долната си устна така, че Дан имаше чувството, че главата му ще избухне.

— Ако ти призная нещо, ще обещаеш ли да не си помислиш, че съм ужасна.

— Честна дума.

— Бях я помолила да ни запознае… това беше, преди да започнете да се срещате сериозно… а тя отказа. Това едва не развали приятелството ни. Но сега, като те срещнах, разбирам защо те е крила.

Дан виждаше как Джейсън оглежда роклята и закопчалките, за да не губи с тях време после, когато я съблича. Изръмжа отвратено, повдигна глава и изпразни чашата си.

Кийн щеше да съблича тази рокля само през трупа му.

Вечерята беше готова и те заеха местата си. Начело на масата беше седнал Джейсън, а от двете му страни бяха Рон и Фийб. Дан седна в края, между Джеф О’Брайън и Чет Дийлейънти. Храниха се сякаш цяла вечност. По времето, когато сервираха десерта, мъжете в края на масата се бяха отказали и от най-слабите опити да разговарят, за да могат да подслушват.

Дан гледаше Фийб, която смучеше една ягода с устните си, излъчващи рентгенови лъчи. Тя отправи поглед към Кийн и Дан си каза, че ще направи предложение на Шейрън Андърсън още в края на тази седмица.

Рон почти не беше вдигнал очи от чинията си през цялата вечер, но когато наляха кафето, той като че ли се пооживи. С почти деветдесет минути закъснение, ако питаха Дан.

— Извинявай, че прекъсвам разговора ти, Фийб, но мисля, че е редно да обсъдим причината за нашата среща.

Фийб го изгледа толкова изумено, че на Дан му се прииска да я разтърси. Толкова ли нямаше търпение да прибави и Кийн към колекцията си от скалпове, че не помнеше вече защо са тук?

— Причината?

— Договорът за стадиона — напомни й Рон.

— О, миличък. Промених решението си, Рони. Не искам да говорим за това тази вечер. Просто се отпусни и се наслаждавай. Сега с Джейсън сме приятели, а всеки знае, че човек не бива да смесва работата с приятелите си.

— Точно такава жена ми е по сърце — изсмя се Джейсън.

— Рони мисли само за работа. Толкова е досадно. В живота има по-важни неща от някакъв глупав стар договор.

Дан се стегна на мястото си. Нещо не беше наред тук. Фийб наистина се интересуваше от договора, а и никога не беше наричала управителя си Рони.

Кийн се усмихна самодоволно на Рон.

— Защо не си налеете още вино, Макдърмит?

— О, не, благодаря.

— Не се дърпай, Рони. Можеш да се обадиш утре на Джейсън и да му кажеш какво съм решила.

— Какво има да се решава — каза Кийн спокойно. — Всичко си е вече решено.

Пръстите й отново хванаха ръкава му.

— Не съвсем, но нека не си разваляме вечерта, като говорим за работа.

Кийн застана нащрек, почти без да промени изражението си.

— Изпратихме ви почтен договор. Същият, който баща ти подписваше. Надявам се, че си доволна.

— Аз не съм доволен — намеси се Рон, толкова властно, че заслужи възхищението на Дан.

Той зачака с интерес отговора на Кийн.

— О, и аз не съм доволна — изкиска се тя. — Рони толкова ме тормозеше за лошата сделка на „Старс“, че успя да ме убеди да направя нещо. — Като малко дете, което рецитира добре научения си урок, тя продължи: — Рони непрекъснато ми напомня, че сега съм делова жена, Джейсън. И независимо че най-вероятно ще притежавам отбора още малко, аз трябва да мисля като собственик.

Като се стараеше да не промени изражението си, Дан се облегна назад, за да наблюдава представлението.

Какво ли е намислила тази малка умна празноглавка?

Тя завъртя очи към тавана.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че Фийб Съмървил не е достатъчно опитна, делова жена, за да прави грубички стъпки, но това просто не е вярно.

— Въобще не си мисля такива неща. — Ленивата усмивка на Кийн противоречеше на ястребовия поглед. — Какви грубички стъпки трябва да направиш? Може би ще мога да ти помогна. Имам голям опит в тези неща.

Устните на Рон се извиха в нещо, което при всеки друг мъж би било подигравателна усмивка.

— Опитва се да те манипулира, Фийб. Внимавай.

Фийб смръщи чело.

— Не бъди груб, Рони. Джейсън не би направил такова нещо.

Очите на Кийн прогаряха дупки в черепа й, сякаш искаше да види дали между ушите й има нещо повече от въздух.

— Разбира се, че е така. Всички ние трябва да правим грубички стъпки от време на време.

Мъркането на Фийб се превърна в нещо подобно на мяукане.

— Но тази е наистина трудна, Джейсън. Рони непрекъснато ми повтаря, че това няма да те ядоса, но аз не съм толкова сигурна. Не разбирам как може да останеш доволен от преместването на „Старс“.

Джейсън едва не се задави с кафето, което тъкмо преглъщаше.

— Преместване? — Чашката се приземи с трясък върху чинийката и желанието му за флиртуване изчезна. — За какво, по дяволите, говориш? Къде ще се местите?

Дан се загледа в долната устна на Фийб, която действително се разтрепери.

— Не се ядосвай. Рони ми го обясни. Всичко ще се уреди. Ще останем и през следващия сезон, за да изпълним едногодишния срок, който е по договор. Не сме тръгнали да се местим на момента. Ще имаш достатъчно време да намериш друг отбор да играе на твоя стадион.

Кийн заговори през стиснати зъби:

— И точно къде смяташ да преместиш „Старс“?

— Може би в Манхатън. Няма ли да е върховно? Разбира се, не съм съвсем сигурна, че другите собственици на отбори ще приемат това, но Рони нае онези пънове да направят едно голямо пазарно проучване и те му казаха, че Ню Йорк със сигурност може да поеме още един футболен отбор.

Кийн, очевидно решил къде да търси истинската власт в „Старс“, отправи към Рон гневен поглед.

— Това е смешно! „Старс“ няма да имат възможност да използват Джайънтс стейдиъм. Там вече играят два отбора.

Но Фийб още не беше готова да пусне на сцената своя управител. Тя отново покри ръката на Кийн.

— Не Джайънтс стейдиъм. Та това е в Ню Джърси, за бога, а аз никога не ходя в Ню Джърси, освен когато съм на път за Филаделфия. Това, че вече няма да бъда собственик на отбора, не означава, че не се каня да ходя на всеки мач. Сега, когато познавам всички играчи, съм луда по футбола.

— Не може да местиш отбора, ако нямаш стадион! — Кийн почти крещеше. — Макдърмит не ти ли го каза.

— Но точно там е най-хубавото! Доналд вече почти се е съвзел от онези ужасни неща, които му се случиха преди няколко години и сега иска да построи закрит стадион върху собствената си земя в Уест Сайд. — Веждите й помръднаха многозначително. — Знаеш ли, ние сме близки приятели и той каза, че ще ми подари цяла ложа, ако подпиша договор с него, преди Рийд да поеме от мен отбора. — Тя изглеждаше съкрушена. — Не се ядосвай, Джейсън. Трябва да правя онова, което ми казва Рони. Той толкова се разстройва, ако не се държа като истинска делова жена.

Дан беше благодарен, че никой не му обръща внимание, защото усети, че му се завива свят от височината. Все пак трябваше да признае, че хлапето е опасно. Рон се облегна назад със самодоволния вид на мафиот, който държеше контролния пакет акции в компания за производство на бетонни блокове.

Отношението на Кийн претърпя лека промяна и той започна да се отнася с Фийб едновременно недружелюбно и покровителствено. През главата на Дан мина мисълта, че колкото и хитър да е Кийн, за него ще бъде по-добре да внимава. От собствен опит знаеше колко е лесно човек да стане жертва на тези двама артисти-мошеници.

— Трябва да те предупредя, че цялата тази работа ми изглежда много несигурна. Много се съмнявам, че Лигата ще разреши на още един професионален отбор да отиде в Ню Йорк. Ако бях на твое място, не бих се захващал да местя „Старс“ в Манхатън.

Фийб отново се изкиска. Само преди десет минути същият този кикот беше накарал Дан да стисне зъби. Сега звучеше мелодично като църковна камбана. Как можеше въобще да се съмнява в нея? Не само че умът й режеше като бръснач, но тя имаше и смелост.

— Точно това ми каза и Рони — изчурулика тя, — но аз имам резервен план.

— Наистина ли?

Тя се наведе към него.

— Няма да повярваш колко силно е желанието в Балтимор да имат свой собствен отбор от Националната футболна лига. Още откакто…

Тя погледна през масата към Дан. Сега вече я познаваше достатъчно, за да разпознае пламъчето в очите й. Лицето му не трепваше, но гърдите му бяха изпълнени с гордост.

— Как се казваше отборът, които напусна Балтимор? — попита тя.

— „Колтс“.

— Точно така. Откакто „Колтс“ са си заминали, Балтимор си умира за друг отбор. Ами Орландо? — Върху лицето й се разля чисто блаженство. — Онези мъже са най-големите симпатяги на света. Миналата седмица, когато разговаряхме, те ми подариха страшно сладка малка писалка със златни миши уши. — Тя изписка тихо и въздъхна от удоволствие. — О, просто съм влюбена в Орландо. Техният стадион е точно до Дисни.

Кийн беше смаян.

— Ето, виждаш ли, че знам как да правя грубичките стъпки. — Тя махна салфетката от скута си и се изправи. — Моля да ме извините, господа, но трябва да отида в тоалетната. Рони, бъди любезен с Джейсън, докато ме няма. Получи всичко, което искаше и можеш да си позволиш да бъдеш снизходителен.

Всички очи бяха залепнали за нея, докато излизаше. Вратата се затвори.

Дан изпитваше желание да стане и да я аплодира. В този момент той осъзна, че без съмнение не иска да се ожени за Шейрън Андърсън и усети как от плещите му се смъкна огромен товар.

Фийб изпълваше сърцето му, не Шейрън. Щеше да му се наложи да премисли всичко отново. Бъдещето, в което беше толкова сигурен, сега му изглеждаше неясно — факт, който би трябвало да го потиска. Вместо това почувства вълна от възторг.

Джейсън хвърли салфетката си на масата и скочи на крака, после се обърна към Дан.

— Мислех, че сме приятели! Какво, по дяволите, става тук?

Дан прикри въодушевлението си с повдигане на рамене.

— Това е работа на администрацията. Там не се бъркам.

— Даже и когато отборът ти може да се окаже с проклетите миши уши върху шлемовете!

Дан остави чашката с кафе, после нарочно попи със салфетката устните си.

— Като се има предвид миналото й, мисля, че Балтимор е по-вероятния избор. По-близо е до Манхатън.

Джейсън насочи гнева си към Рон.

— Всичко това е твоя работа, Макдърмит! Ти си манипулирал проклетата малоумница. Боже мили, ти я водиш за проклетия нос!

Усмивката на Рон откри зъбите на мъничка акула.

— Направих каквото трябваше, Кийн. Ти ни прекарваш от години, и аз най-после намерих начин да те спра. Бърт никога не би помислил да премести отбора, но Фийб няма неговото усещане за традицията, така че беше доста лесно да я убедя да погледне и на други места. Тя има чудесни познанства, както знаеш, а аз не се интересувам как ги е придобила. Веднъж говори с Тръмп. Друг път с Дисни. Те й обещаха ниски наеми, големи проценти от печалбите. Те ще поемат разходите за охраната. Осъзнавам, че така оставаш с празен стадион, но „Беърс“ сигурно…

— Майната им на „Беърс“! — кресна Кийн. — Да не мислиш, че искам Маккаски да ми диша във врата!

Очите му преминаха от Рон върху Дан, после се върнаха обратно. След това се присвиха подозрително. Той се обърна към адвоката си.

— Остани отвън и задръж Фийб, ако се върне. О’Брайън набери ми Тръмп.

Дан забеляза уплахата, която проблесна в очите на Рон и не можа да потисне собствената си тревога.

Ти направи каквото можа, Фийб.

За съжаление Кийн не се лъжеше толкова лесно, колкото него.

В стаята се възцари неловко мълчание, докато мъжете изчакваха телефонния разговор. О’Брайън каза нещо приглушено в слушалката, после я подаде на работодателя си.

Кийн заговори с фалшиво дружелюбие.

— Доналд, обажда се Джейсън Кийн. Извинявай, че те притеснявам извън работа, но проследявам един интересен слух. — Той отиде до камината. — Тук се говори, че се каниш да строиш стадион на твоята земя в Уест Сайд. Ако е вярно, тази работа може да ме заинтересува и да се включа. В случай, че си си подсигурил отбор.

Той стисна по-здраво слушалката, докато от другата страна говореха.

— Така ли? Не, разбирам те. Мислех, че може би „Джетс“… Наистина ли? Е, случват се такива неща. Да, наистина. О, сигурно.

Последва дълга пауза.

— Ще го направя. Разбира се. И на мен ми беше приятно да поговорим.

Когато затвори с трясък телефона, лицето му беше посивяло.

— Този мръсник иска „Старс“. Каза ми, че е обещал на Фийб ложа от розов мрамор. Подлецът дори имаше наглостта да се смее.

В стаята се възцари тишина.

Рон прочисти гърлото си.

— Искаш ли да взема имената на хората от Орландо и Балтимор, с които тя е говорила?

— Не си прави труда — тросна се той.

Дан имаше чувството, че вижда как се въртят колелцата в добре смазания мозък на Кийн.

— Дан, помня, че се възхищаваше от онзи мой стар стик за голф. Твой е, ако махнеш оттук Фийб.

— Винаги ми е приятно да помогна на приятел — каза бавно Дан.

— А ти — Кийн мушна пръста си в Рон, — ти няма да мърдаш никъде, докато не съставим новия договор.

През това време Рон си избираше пура от кутията, която се появи на масата заедно с брендито и после я завъртя между пръстите си.

— Предложението ти ще трябва да бъде много привлекателно, Джейсън. Много привлекателно. Самият аз бих предпочел Орландо.

— Съвсем привлекателно ще бъде, мазник такъв!

— Тогава да преговаряме — усмихна се Рон и пъхна пурата между устните си. — И, Кийн… не забравяй кой държи Тръмп.

7.

— Сигурен ли си, че ми разказа всичко, което се случи след излизането ми?

Парното на ферарито беше надуто до последно, така че зъбите на Фийб тракаха не толкова от студ, колкото от свръхдоза адреналин.

— Всичко, което си спомням.

Тя все още не можеше да схване удивителния факт, че точно сега Рон и Джейсън Кийн бяха в процес на преговори за нов договор за стадиона. Замисли се за баща си и внезапно я завладя необичайно спокойствие, защото разбра, че не е трябвало да доказва нещо на баща си, а на самата себе си.

Ферарито подскочи по някаква неравност на пътя и тя внезапно забеляза пейзажа наоколо.

— Мислех, че ще ме водиш у дома.

— Точно така. В моя дом.

— Защо?

— Защото последния път, когато наминах през вас, Моли беше там с още три нейни приятелки. Май никога не бях осъзнавал колко пискливи са гласовете на младите момичета. — Той я погледна. — Мина ми през ума, че двамата с теб се нуждаем от малко тишина, за да обсъдим някои неща.

Фийб не можа да се сети за нещо, което имат да си говорят и което не може да чака до следващия ден. След случилото се миналата седмица в залата, тя не искаше да я отблъскват повече, затова беше наясно, че не бива да остава насаме с него. Но той вече караше по пътя, който водеше към дома му, така че беше малко късно да му казва да кара обратно.

— Първо ще говорим — каза той. — После ще изгорим тази твоя рокля.

Той гледаше навъсено и това я караше да се съмнява, че в забележката му има нещо сексуално, но докато ферарито се носеше под голите дървета, чиито клони се очертаваха върху нощното небе, тя осъзна, че дланите й са влажни.

— Това е Версаче.

— Моля?

— Роклята ми. Версаче. Дизайнерът. Поне е копирана от Версаче. Имам една приятелка, която може да копира всеки дизайнер.

— Какво ти има на гласа? Звучи смешно.

— Зъбите ми тракат.

Пътят беше набразден и колата подскочи.

— Включил съм парното. Топло е.

— Не ми е студено. Предполагам, че това е закъсняла реакция. Бях малко притеснена тази вечер.

— Имаше защо. Фийб, през целия си живот не съм виждал подобно нещо. Но Рон малко ме разочарова, защото не ми каза за плановете ви, още повече, че ме покани с вас.

— Рон не знаеше какво точно имам предвид.

— Искаш да кажеш, че той импровизираше?

— Не съвсем. Казах му как трябва да се държи, но не и подробностите от това, което бях намислила. Той има този негов проблем със сърдечната аритмия. Появява се, когато е много притеснен, затова се страхувах да не ме издаде. Но той стана много добър в импровизациите, така че не се тревожех прекалено.

— Уважението ми към моя добър приятел Рон расте всеки ден.

Те спряха пред каменната фермерска къща. От прозорците на всекидневната върху верандата попадаха леки петънца светлина. Лозата в края на верандата висеше изсъхнала върху решетката си, но въпреки това успяваше да изглежда красиво в студената декемврийска нощ.

Фийб изчака Дан да й отвори вратата, но когато той го направи, тя трябваше първо да завърти краката си навън, защото роклята й беше прекалено тясна.

Той протегна ръка, за да й помогне. Когато пръстите му стиснаха нейните пръсти, тя се опита да потисне тръпката, която я прониза. Докато двамата с Дан се изкачваха по стълбите, под пръстите на черните, обшити с мъниста високи обувки прошумоля настъпен лист.

— Мислех си, че всичко свърши, когато Кийн поиска да се обади на близкия ти личен приятел Доналд Тръмп.

— Доналд има чувство за хумор. Въобще не ми се наложи да го убеждавам, за да подкрепи историята ми.

Коридорът беше осветен от една месингова лампа с черен абажур, поставена върху малък античен шкаф.

Фийб го последва във всекидневната. Дан светна още няколко лампи и стаята се изпълни с приятна светлина. Тя отново остана шокирана от уюта в дома му.

Тъмносин анцуг лежеше захвърлен върху кушетката, застлана с карирана покривка в зелено и червено. На пода до едно от креслата бяха разхвърляни чикагски вестници заедно с „Уолстрийт джърнъл“. Усещаше се мирис на карамфил и канела.

— Това място е толкова уютно — каза тя с копнеж.

Той проследи погледа й. Тя гледаше към плетен кош от папур, пълен с цепеници за огъня.

— Обичам около мен да има неща от вън.

Той съблече смокинга си и разхлаби вратовръзката си, докато вървеше по килима към камината. Краищата й се поклащаха на врата му, когато се наведе, за да запали огъня. Свърши с това, сложи паравана и се изправи.

— Няма ли да свалиш мантото си?

Сигурно беше в резултат от седмиците, през които носеше перли и прибрана коса, но просто не искаше да стои пред него в тази вулгарна рокля, която беше използвала, за да обезоръжи Джейсън Кийн. Не и когато бяха обградени от уюта на тази прекрасна стара къща.

— Все още ми е малко студено.

Дори и да знаеше, че тя лъже, той не го показа.

— Аз ще пия бира. Искаш ли нещо за сгряване? Кафе? Чай?

— Не, благодаря.

Той отиде в кухнята, а тя свали мантото си и го замени с анцуга, оставен на кушетката. Усети свежата миризма на прах за пране, заедно с още някакъв аромат, който не можеше да определи, но който несъмнено беше на Дан Кейлбоу. Тъкмо седна на единия край на кушетката и той се върна в стаята, с бутилка бира в ръка.

Дан седна на другия край, облегна се и метна стъпалото на единия крак върху коляното на другия.

— Двамата с Рон ставате все по-добри в залагането на капани. Тази вечер го изиграхте още по-добре, отколкото в моя случай. Между другото, признавам, че ти беше права за Рон, а аз сгреших.

— Благодаря.

— Ще призная дори, че може би донякъде беше права, че играчите бяха прекалено напрегнати в началото на сезона.

— Само донякъде?

— До голяма степен — отстъпи той. — Но това не означава, че няма да ми бъде приятно да изживея остатъка от живота си, без да слушам повече речи за голи футболисти. — Той потръпна. — Мислиш ли, че ще може вие двамата с Рон да ми кажете за следващия си капан предварително? Надявам се, осъзнаваш, че тази вечер едва не се хвърлих в ръкопашен бой, само че не съм сигурен кого точно щях да сграбча — Кийн или теб.

— Най-вероятно Кийн. Въпреки че много викаш, не мога да си представя, че ще удариш жена.

— Забравяш Валери.

— Трябва да я запознаеш с Джейсън. Те са идеални един за друг.

— Откъде знаеш?

— Инстинктивно. Този мъж би се наслаждавал на всяка извратена игричка, която тя успее да измисли.

— Не знам. Някои от тях…

— Няма значение. Имам слаб стомах.

Дан й беше казал, че вече не се среща с Валери, но когато си ги представяше двамата, имаше чувството, че в нея се забиват множество малки шипове и затова гласът й прозвуча по-остро, отколкото й се искаше.

— След като си бил женен за извратена дама от Конгреса, другите жени сигурно ти се струват безинтересни.

Той въздъхна.

— Решила си да се скараш с мен, нали?

— Няма нищо такова.

— Има. А аз нямам настроение за борба. — Той свали краката си и остави бирената бутилка на килима. — Това, за което имам настроение, е да взема едни клещи и да се опитам да те измъкна от тази рокля.

Дъхът й спря и топлина заля тялото й, последвана от несигурност.

— Дан, не се шегувай с мен.

— Не се шегувам.

Изражението му беше толкова мрачно, че едва не я изплаши.

— Повярвай ми, опитах се да си държа ръцете далеч от теб. Но не мога повече.

— Това сега ли е — попита тя тихо.

— Казах ли сега?

— Не.

— Тогава не е сега. То е точно това, което казах.

— О… — Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Първо искам да съблечеш анцуга ми. Запалил съм силен огън и е достатъчно топло.

— По-добре да остана с него.

— Това означава ли, че не искаш да се любим?

— Не. — Каза си, че не биваше да бърза толкова с отрицанието, затова се опита да продължи по-спокойно. — Ще се разкрещиш, веднага щом видиш тази рокля.

— Фийб, всяка жена, дори с половин мозък, би разбрала, че точно сега крещенето е последното нещо, за което си мисля.

— Така казваш сега, но твоят нрав е непредсказуем. Не ти ли минава през ума, че аз направих точно това, което ти очакваше да прави отборът.

— Би ли ми обяснила това последното?

— Аз изложих тялото си на риск за доброто на играта. Цялата работа във футбола не е ли точно за това?

— Започваш да ме влудяваш. Знаеш го, нали?

Не можеше да му устои, когато в очите му танцуваха тези весели зелени пламъчета.

— На тила има малка кукичка.

— Ела тук и ми покажи.

Тя направи онова, което Дан й каза. Той натисна леко раменете й, за да й покаже, че иска тя да сложи глава в скута му.

Той погали косата й и освободи кичурите, които се бяха мушнали под анцуга му.

— Знаеш ли какво си мисля. Ще започнем тук, на кушетката и може да се каже, че ще си проправяме път от стая в стая.

— Звучи ми като пролетно чистене.

Той свали нежно грубата дреха от раменете й и я пусна на пода. Пръстите му докосваха гърба й през мрежестата материя.

— Като че ли могат да се направят някои сравнения. Сещам се за някои интересни неща, за които могат да послужат водата и сапунът.

— Като се има предвид миналото ти, вероятно можеш да се сетиш за интересни неща с почти всичко.

Тя затаи дъх, когато той докосна едно особено чувствително място на тила й.

Той се разсмя и сложи ръка на задника й.

— Сигурна ли си, че не обичаш да те пляскат?

Тя се усмихна до бедрото му.

— Сигурна съм.

— Още едно нещо, което обичам в теб.

Той я галеше през тънкия копринен плат, проследяваше всяка извивка и тя не можа да издържи повече. Обърна глава и притисна устни до ципа му.

Той изстена.

— Ще свърша още преди да сме почнали.

Повдигна я за раменете и я притегли в прегръдките си. Очите им се срещнаха за миг и тя се изплаши, че той ще се отдръпне, както последния път, но големите му ръце на спортист я притеглиха по-плътно до него. Устните им се срещнаха. Тя обви ръце около врата му и те се отпуснаха на кушетката.

През мрежата усещаше ръцете му навсякъде по себе си. Той се премести, като дърпаше роклята й, за да се добере до тялото й. Тя започна да разкопчава ризата му. И двамата не осъзнаваха колко опасно е положението им, докато не се претърколиха на пода. Когато тупнаха на килима, той се извъртя така, че да не се стовари върху нея с цялата си тежест.

Дори и след като се приземиха, те не престанаха да се целуват. Когато тя най-после отвори очи, за да погледне надолу към него, видя, че той се усмихва.

— И ти ли се забавляваш колкото мен?

— Повече.

Тя не се сдържа и целуна малкия белег на брадичката му.

— Фийб, мила, трябва да те измъкна от тази рокля.

— Не крещи — прошепна тя.

— Мисля, че ти обясних…

— Нямам нищо под нея.

Той премигна.

— Нищо? Знам, че си с чорапогащник. Видях…

Тя поклати глава.

— Няма чорапогащник. Няма жартиери. Роклята е прекалено тясна.

— Но ти имаш черни чорапи…

— От онези, които са стегнати на бедрото.

Той се отдръпна от нея.

— Фийб Съмървил, да не би да искаш да ми кажеш, че нямаш дори бикини?

— От тях остава черта.

— Само чифт черни чорапи?

— И малко парфюм.

Той скочи и я дръпна не особено нежно.

— Отиваме направо в спалнята, мила. Тъй като има голяма вероятност да получа сърдечен удар, преди да отмине тази нощ, предпочитам да умра в собственото си легло.

Глупостите, които мърмореше той, я караха да се чувства като най-желаната жена на света. Дан я притисна до себе си, докато минаваха обратно по коридора и тръгнаха нагоре по стълбите. Когато стигнаха горе, той я поведе по един коридор вдясно към обширна спалня, която сякаш беше съставена от няколко по-малки стаи. От двете страни таванът беше скосен, стената вдясно беше от камък. В единия край на стаята имаше удобно място, където можеше да се поседне, а в другия се ширеше старо легло на колелца, покрито с красиво индианско одеяло в оранжево, черно, зелено и бежово.

Дан спря в средата на стаята и мушна ръка под косата на Фийб, за да открие кукичката, която се намираше отзад на лентата плат, обгръщаща гърлото й. Ръцете му досетливо се спуснаха надолу, за да отпуснат и лентата, която пристягаше жестоко гърдите й. Тя въздъхна от облекчение, когато корсажът се свлече до кръста й.

— Боли ли?

— Малко.

Той се пресегна и докосна нежно гърдите й, а палците му разтъркваха леко зачервените места.

— Фийб, обещай ми, че няма да се показваш повече така.

Тя се извърна леко и го целуна, за да не й се налага да отговаря, защото нямаше намерение да дава някакви обещания, ако преди това не чуе други.

Големите ръце на Дан се плъзнаха по гръбнака й. Искаше му се да я целува цяла вечност. Не можеше да се насити на устните й, на допира до кожата й, на сладкото й женско ухание. Но не беше чакал толкова дълго, за да приключи набързо, затова я пусна.

Тя простена от разочарование, когато той отстъпи назад. Радваше се, че тя не иска да го пусне. Измъкна ризата от панталоните си и се отпусна на един стол, за да може да я гледа.

Около кръста й висяха ленти, а закръглените й гърди бяха толкова красиви, че не можеше да откъсне поглед от тях. Как можеше да си мисли за брак с Шейрън, когато изпитваше тези чувства към Фийб? Сърцето му беше узнало истината, още преди умът му да я възприеме.

Той вдигна очи, но несигурното й изражение го стресна. Тези бръчици между веждите й и това колебание бяха в пълно противоречие с тялото й на грешница. Страхуваше се да я вижда толкова уязвима. Някаква част от него искаше тя да бъде агресивна и знаеща, готова щом всичко свърши да вдигне острия си нокът и да отбележи до леглото нова чертичка срещу инициалите му. Но сърцето му не искаше нищо подобно.

Той се усмихна, за да премахне нарастващото напрежение помежду им.

— Можеш да ме направиш щастлив човек, мила, ако пуснеш съвсем бавно тази рокля надолу, за да видя дали не ме лъжеш за бельото си.

Устните й се разтвориха леко, а очите й се разшириха, сякаш никога през живота си не беше сваляла дрехите си заради мъж. Това срамежливо невинно изражение съчетано с тялото й, напомнящо за ядрен реактор, едва не стопиха желанието му.

Тя не помръдна и той я попита тихо, наклонил глава настрана:

— Нали не искаш и тази вечер да правим онова с девицата? Защото се опасявам, че тази вечер съм в настроение за нещо по-пикантно.

— Онова с девицата? О, не! Не, аз…

Тя стисна плата на кръста си и започна да го смъква.

— Не толкова бързо. Не може ли да се престорим… не го приемай погрешно, защото нямам намерение да показвам неуважение… но не може ли да се престорим, че аз се каня да оставя стодоларова банкнота на шкафа, след като свърши това и в такъв случай очаквам да получа нещо срещу парите си.

Усмивката й беше малко несигурна.

— Онова, което е под роклята, със сигурност си заслужава повече от сто долара.

— Можеш да назовеш цената, стига да приемаш Американ експрес1.

Тя се заигра с роклята, която беше стигнала под кръста й. Беше мушнала палци под плата, сякаш се готвеше да го смъкне, но не го помръдваше по-надолу от пъпа си.

— Мислех, че си се променил. Казваше, че вече не си падаш по извратености.

— Това беше, преди да те видя в тази проклета рокля.

— Ще махнеш ли първо тази риза? Приятно ми е да гледам гърдите ти.

— Наистина ли?

Не беше първата жена, която се възхищаваше от тялото му, но въпреки това той се почувства необяснимо доволен.

Той захвърли вратовръзката си върху една възглавница. Поясът му я последва. Без да помръдва очи от Фийб, Дан махна ониксовите си копчета за ръкавели и свали ризата си.

Очите й се плъзгаха по него и той се почувства още по-добре.

— Твой ред е — напомни й.

Тя свали още по-надолу роклята си, но спря точно там, където започваше интересното. После му отправи онзи палав поглед, който той обичаше.

— Колко е лимитът на кредитната ти карта?

— Престани да се притесняваш за лимита и започни да се притесняваш дали въобще ще можеш да вървиш, когато свърша с теб.

— Треперя, господин Кораво момче.

Тя нацупи долната си устна и изпъчи гърди. После свали черната прилепнала рокля сантиметър по сантиметър като минаваше върху закръглените хълбоци и добре оформените бедра. Изпълнението й беше толкова секси, че той имаше чувството, че ще избухне още преди да я е докоснал. Още преди тя да измъкне краката си във високи обувки от купчината мрежа и ленти, той видя, че не го е излъгала за бельото.

Бяха останали само чифт черни чорапи и обувки с висок ток. Тя беше буйна и палава, освен това беше негова за цялата нощ.

Искаше му се да докосва с ръце всеки сантиметър от тялото й, но за да го направи, трябваше да стане и да изгуби тази прекрасна гледка. Затова остана на мястото си, галеше я с очи и плъзгаше поглед по тези невероятни крака.

Секундите отминаваха, мълчанието се проточваше. Колебанието й се завърна. Защо не казва нищо? Колкото повече мълчеше той, толкова по-сигурна ставаше тя, че нещо в нея не е наред. Преди това кипеше от самоувереност, но сега си припомни, че няма нищо общо с кльощавите модели. Бедрата й не бяха достатъчно слаби, хълбоците й бяха твърде закръглени, а стомахът й беше наистина плосък само веднъж, когато караше грип. Той сякаш въобще нямаше намерение да проговори и тя се наведе, за да сграбчи роклята си.

Той веднага скочи на крака с чело, сбърчено от загриженост.

— Фийб, скъпа, нали знаеш, че се шегувах за проститутката?

Той издърпа роклята от ръцете й и я прегърна.

Гърдите му бяха топли. Тя притисна лице до стегнатите му мускули. Умът й говореше, че тя не е в безопасност в прегръдките му, но сърцето й се чувстваше като че ли е открило своя дом.

— Кажи ми какво има. Твърде много ли се шегувах? Знаеш, че не исках да те наранявам.

Можеше да се скрие зад предишното си флиртуваме или да бъде откровена.

— Притеснявам се като ме гледаш така.

— Как?

— Знам, че трябва да сваля четири-пет килограма, но не мога да пазя диети, а ти си свикнал с по-слаби жени. Валери е…

— Какво общо има Валери с това?

— Тя е кльощава, а аз съм малко… аз съм дебела!

— О, боже! Предавам се. Наистина се предавам. — Той мърмореше и я галеше, а кожата на слепоочието й помръдваше от движението на устните му. — Много жени се чувстват несигурни заради телата си. Знам, че трябва да бъда мил и да проявявам разбиране по този въпрос. Но, Фийб, скъпа, това че ти се притесняваш да не би да си твърде дебела, е същото, както ако някой милионер се притеснява, че парите му са твърде зелени.

— Ти ме гледаше.

— Така е, но вече ще знам. Затварям си очите.

Той повдигна с длани гърдите й и се наведе над тях.

По тялото й хукнаха поточета от удоволствие, горещи и бълбукащи. Несигурността й се стопи, когато се притисна по-силно до него.

Не знаеше как са стигнали до леглото и какво е станало с обувките й, само усети, че сега той я слага върху мекото карирано одеяло. Тя се загледа в него, докато той сваляше останалите си дрехи, след това легна до нея.

— Чорапите са все още на мен.

— Знам.

Той прокара ръка по черния найлон и после по голата й кожа. Виждаше се, че чорапите го възбуждат.

— Свий колене и поотмести краката си, мила.

Тя го направи.

— Отново гледаш.

Тя погледна към главата му.

— Тук си също толкова красива, колкото и на всяко друго място.

Тя едва дишаше, докато той я докосваше и гледаше. Понякога целуваше бедрата й и промърморваше нещо до кожата й.

После усети не един пръст, а два. Знаеше, че я наблюдава. Чу възторга му от страстта й.

— Не — ахна тя, почти неспособна да говори. — Не. Искам те!

— Наистина ли, мила?

— Да, аз…

Тези пръсти! Той нямаше срам.

Дан се разсмя с пъклен смях, земен и похотлив.

— Отпусни се, скъпа…

Нищо на света не можеше да я накара да му каже да спре.

Тя полетя в пространството, достигна слънцето, после отново падна на земята. И той беше там, за да я поеме.

Премина доста време, преди тя да отвори очи.

— Не можах да те дочакам — прошепна тя.

— Аз не ти позволих — каза той и се намести върху нея.

В един миг тя се дръпна и той замръзна.

— Наранявам ли те?

— Не — отвърна тя и отново потръпна.

Той се засмя. Тялото й беше негово. Сам беше спечелил битката. Всеки сантиметър му принадлежеше и можеше да вземе толкова, колкото пожелае. Можеше да й покаже властта на силата, толкова по-голяма от нейната. Да я използва безсрамно. Чувствено. Да я накара да вика от удоволствие.

Целият беше потен, но още не можеше да й се насити.

Не беше достатъчно! Искаше повече. Повече от плътта й. Душата й.

Тя извика тихо и нещо в него се разплете, нещо, което трябваше да остане свито и непокътнато. Изплашен от инстинкти, развити още през детството, инстинкти, които го предупреждаваха да се страхува от парещата непоносима болка на нежните чувства, той я завъртя като парцалена кукла. Косата й беше покрила възглавницата като златиста мрежа. Този път не можеше да я изпрати през върховете сама.

Лицето й беше скрито и той нямаше причина за тази всепоглъщаща нежност, за тези топли чувства, от които му се приискваше да завие.

Той я завъртя към себе си, за да вижда нежното й красиво лице, поруменелите бузи, устните й. Притисна я силно и стисна очи, като преграда срещу чувствата, на които отказваше да даде име.

8.

Дан прекоси спалнята, без да се притеснява от голотата си. Фийб лежеше в леглото и гледаше множеството белези по тялото му, замислена за множеството удари, които е поело през живота си. Той извади от гардероба бял хавлиен халат и го облече.

— Трябва да поговорим, Фийб.

Никога не го беше виждала толкова сериозен, затова започнаха да я заливат спомени за случилото се в хотела в Портланд, когато се любиха за пръв път.

Той се приближи до леглото и седна, загледан във Фийб.

— Опасявам се, че и двамата се поувлякохме. Аз не използвах нищо.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Не знам какво ми стана. Никога не съм бил толкова небрежен, дори и като хлапак.

Внезапно тя го разбра и в нея се появи едно необяснимо разочарование от факта, че вероятността тя да забременее го притеснява толкова много.

— Няма защо да се тревожиш. Вземам хапчета.

Той никога нямаше да узнае колко скоро беше започнала да го прави, точно след нощта в самолета.

— Сега сме деветдесетте. Притеснявам се и за други неща, освен контрола на раждаемостта. От години не съм бил с друга жена, освен Валери, а и договорът ми със „Старс“ изисква редовни прегледи. Знам, че съм здрав. — Той я погледна в очите. — Но не съм сигурен за теб.

Тя се вторачи в него.

— Ти си поживяла доста — продължи той тихо. — Не те осъждам. Просто искам да знам доколко си била внимателна и колко време е минало от последната ти кръвна проба.

Тя най-после разбра за какво й говори. Как можеше да обясни на този светски мъж, че по времето, когато тя спа за последен път с друг мъж, СПИН не беше сериозен проблем?

Тя се повдигна на възглавницата, погледна го през кичура коса, които беше паднал пред очите й, и се опита да заобиколи въпроса.

— Наистина знаеш как да накараш една жена да се почувства добре.

— Това не е шега.

— Не, не е.

Тя смъкна крака от другата страна на леглото и отиде до стола, където той беше захвърлил ризата си. Не искаше да води този разговор гола, но и не можеше да понесе мисълта, че ще се напъха обратно в роклята си, докато той гледа.

— Няма за какво да се притесняваш. Нищо ми няма.

— Откъде знаеш?

Тя пъхна ръце в ръкавите на ризата му.

— Просто знам.

— Страхувам се, че това не е достатъчно.

— Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.

Ризата му нямаше копчета, затова тя уви два пъти пояса му около кръста си и завърза краищата.

— Дори не ме поглеждаш. Криеш ли нещо?

— Не — излъга тя.

— Тогава седни, за да поговорим.

— Нямам какво повече да ти кажа. Май е по-добре да ме отведеш вкъщи.

Той стана.

— Не и преди да свършим с това. Плашиш ме.

Но гласът му не беше уплашен, беше ядосан. Тя обу обувките си.

— Всичко беше наред при последния ми преглед.

— Кога беше това?

— Пролетта.

— Колко мъже си имала оттогава?

Въпросът му беше честен, но тя все още чувстваше някаква болка в себе си.

— Дузини! Всички знаят, че спя с всеки, който поиска!

Той направи две крачки и застана до нея.

— Дявол да го вземе! Не прави така! Колко?

— Имена и адреси ли искаш?

Тя стисна устни, за да добие по-тежък вид.

— Първо ми дай бройка.

Очите й започнаха да парят.

— Ще трябва да ми се довериш. Казах ти, че няма защо да се притесняваш. Историята на моя сексуален живот не е твоя работа.

— В момента е точно моя работа. — Той улови ръката й, не за да я нарани, а за да й покаже, че не може да се измъкне. — Колко?

— Не ми причинявай това!

— Колко, по дяволите?

— Не е имало други! Само ти.

— Сигурно — провлече той.

Недоверието му беше последната капка, която преля чашата на тази нощ, наподобяваща огромна вълна от чувства и сълзите се изплъзнаха от очите й.

— Ако искаш вярвай!

Тя се отдръпна от него и тръгна към вратата. Гласът му омекна и той я улови, преди да се е измъкнала, после я притисна до гърдите си.

— Не плачи заради мен. Не бива да плачеш, мила. Просто ми кажи истината.

— Дълго време нямаше никой — каза тя уморено. — Много дълго време.

Той се отдръпна от нея, за да я погледне в очите и тя видя, че гневът му е заменен от объркване.

— Истината казваш, нали?

Тя кимна.

Той зарови пръсти в косата й и я притегли до рамото си.

— Въобще не те разбирам.

— Знам — прошепна тя.

Той я придърпа към едно удобно кресло и я сложи в скута си.

— Какво ще правим?

— Още когато те видях за пръв път полудях по теб. — Той притисна главата й до рамото си. — Като казваш много време, за повече от година ли говориш?

Тя кимна.

— Повече от две?

Тя отново кимна.

— Много повече?

Ново кимване.

— Започвам да се досещам. — Той погали косата й. — Наистина си обичала Флорес, нали?

— Повече от всеки друг. До този миг.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че оттогава в живота ти не е имало никой? Това ли е? Фийб, но вече трябва да са минали шест или седем години от смъртта му?

Трябваше да го направи. Нямаше надежда за общо бъдеще, ако тя не събере смелост, за да му каже истината и да му позволи да я види такава, каквато е в действителност, с белезите й и всичко останало. Но се страхуваше до смърт да разкрие толкова много от себе си.

Той не се опита да я спре, когато тя стана и отиде до леглото. Тя седна в единия край, с лице към него, стиснала колене, а ръцете й бяха вкопчени в ризата.

— Артуро беше хомосексуалист, Дан. Той не ми беше любовник. По отношение на всичко, което имаше значение, той ми беше като баща.

Никога не го беше виждала толкова объркан.

— Е, тогава нищо не разбирам.

Най-трудното нещо в живота й беше да се довери толкова силно на друго човешко същество, но тя го обичаше и не можеше да се крие повече. Събра смелост и му разказа за изнасилването, като объркваше изреченията и кършеше ръце, докато се опитваше да му обясни. Когато видя гнева му, осъзна, че несъзнателно се беше подготвила за недоверие. Сега думите идваха по-лесно. Разказа му за онези ужасни месеци в Париж, когато спа с толкова много мъже, но той не показа негодувание, а само съчувствие, което омекоти чертите на лицето му и я накара да закопнее за прегръдките му. Но остана на мястото си и почти загубила смелостта си, се опита да му опише колко смразена се е чувствала години наред и как й е било невъзможно да допусне интимна близост.

Когато свърши, тя замлъкна, а мускулите й пищяха от напрежение, докато изчакваше Дан да възприеме факта, че той е мъжът, с когото тя е избрала да прекъсне годините на въздържание. Той не й беше обещавал нищо, но тя му позволяваше да узнае какво означава за нея. Никога не беше рискувала толкова много.

Седеше замръзнала на ръба на леглото и гледаше как той става от креслото и се приближава до нея. Усети потиснатата му ярост в напрегнатите мускули на врата му, но в същото време съчувствието в очите му й даваше да разбере, че тази ярост не е насочена към нея.

Той я взе в прегръдките си и когато заговори, гласът му беше изпълнен с чувства.

— Толкова съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам.

Той наведе глава и започна да я целува и тя почувства изцелението при докосването на устните му. В този миг й се искаше да му каже, че го обича, но целувката му ставаше все по-страстна и той започна да я гали. Не след дълго разумът й се изплъзна, докато тялото му прогонваше сенките на миналото.

Когато той я откара вкъщи, вече беше около три часа. Беше облякла роклята си, анцуга му и мантото си. След хаоса от чувства през тази нощ тя се чувстваше успокоена, а и той й изглеждаше поотпуснат.

— Утре ще бъдеш изтощен — каза тя и се облегна на него.

— Нямам нужда от много сън. Дори и когато бях малък, се измъквах от леглото и изчезвах навън.

— Ах ти, разбойник…

— Бях упорит, малък негодник. Майка ми ме напердашваше, ако ме откриеше, но колкото и да ме биеше, аз продължавах да го правя.

Той говореше спокойно, но тя повдигна леко глава към него.

— Майка ти те е биела?

Един малък мускул на лицето му започна да се стяга.

— Не може да се каже, че родителите ми ме отглеждаха според съвременните методи за възпитание на деца. Бяха необразовани хора. Били са на по-малко от двайсет, когато им се наложило да се оженят. И на двамата им е било доста неприятно, че са се накиснали с бебе.

— Съжалявам.

— Няма защо да гледаш толкова тъжно. Когато пораснах, стана по-добре. Баща ми истински се гордееше с мен, щом започнах да играя футбол.

В нея припламна гняв към бащата, който е имал нужда от таблото с точки, за да прояви любовта си.

— Ами майка ти?

— Беше алкохоличка. През добрите си дни и тя се гордееше с мен. И двамата загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях първа година в колежа.

Тя осъзнаваше колко много му струва това признание, затова остана смълчана, за да му даде възможност да й разкаже нещата от своя гледна точка.

— Ако искаш да знаеш истината, имах чувството, че съм ги загубил дълго преди това. Странно. Преди около два месеца един мъж ме следеше.

Той й разказа за Рей Хардести, отстранения от отбора играч, и за очевидното желание на баща му да си отмъсти на Дан.

— Оттогава не съм виждал Хардести, затова предполагам, че се е вразумил. Но когато притиснах този мъж до микробуса му, имах чувството, че отново се взирам в очите на моя старец. Очевидно Хардести не е успял да направи нищо от себе си и е живял своя живот чрез сина си. Той не тъгуваше за Рей. Той тъгуваше за себе си. Това е гадно.

Тя потръпна от мисълта, че някой е преследвал Дан.

Гласът му стана дрезгав.

— Ето защо… Трудно е да се обясни, но семейството е нещо важно за мен. Истинско семейство с деца и родители, които се обичат.

— Затова ли пропадна бракът ти?

— Вал въобще не се интересуваше от деца. Не я обвинявам за това че нещата не потръгнаха, нали разбираш. Аз самият трябваше да реша какво искам още преди да се оженя за нея. Тя все казваше, че завиждам на кариерата й, но съвсем не беше така. Себеотрицанието, което Вал проявяваше в работата си, беше сред нещата, които най-много харесвах в нея. Но исках тя да обича и семейството си. Затова не мога да си позволя да направя отново подобна грешка с някоя жена. Не искам децата ми да имат родители като моите. Не искам да бъда бащата, който ще кара детето си да чувства, че му е необходим тъчдаун, за да получи обич. Освен това, искам да имат истинска майка.

Тя го наблюдаваше, докато той завиваше по алеята към дома й. Опитваше се да разбере какво е имал предвид. Дали просто споделяше миналото си с нея, защото тя му беше разказала за своето, или в този разговор имаше някакъв по-дълбок смисъл? Но близостта им беше твърде нова и крехка, за да го попита.

Той й помогна да слезе от колата, а когато стигнаха до вратата на дома й, целуна челото й, после и устните й. Изминаха дълги минути, преди да се разделят.

— Ще ми липсваш.

— Виждаме се всеки ден.

— Знам, но не е същото. — Той махна кичур коса от лицето й. — През остатъка от седмицата ще бъда доста зает, защото трябва да се подготвяме за мача с „Билс“, затова не си мисли нищо, ако не успея да мина оттук.

Тя се усмихна.

— Няма.

— И дръж главата си високо през тази седмица, чуваш ли? — Той погали косата й и я погледна толкова нежно, че тя имаше чувството, че се любят отново. — Мила, знам колко голям е залогът за теб в неделя. Ще направим всичко възможно.

— Знам.

За миг тя си помисли, че той ще каже още нещо. Но той стисна ръката й, целуна я отново и си тръгна.

— Дан? — Той се обърна и гласът й се сниши до шепот: — Сритай някой задник от „Бъфало“ и заради мен.

Отговорът му наподобяваше тихия вятър на Алабама.

— Разбира се, скъпа.

Въпреки че работеха невероятно трескаво през остатъка от седмицата, Фийб имаше чувството, че танцува. Осъзна, че се смее без причина и флиртува с всички — мъже, жени, млади, стари — нямаше значение. Тя премина гладко през интервютата и дори успя да бъде учтива с Рийд, когато той се обади, за да й пожелае късмет. Думите му звучаха фалшиво, той не можеше да скрие, че се чувства обезсърчен, задето е необходимо толкова много време, преди да се докопа до „Старс“.

Колкото повече мислеше над признанията на Дан за детството му, толкова повече й се искаше да вярва, че той я подпитва, за да разбере какво е отношението й към семейството. Думите му й позволиха да освободи онези безценни мечти, скривани години наред — мечти за съпруг, който ще я обича, и къща, пълна с деца, които никога няма да узнаят какво означава да растеш необичан.

Малкото пъти, когато се разминаваха с Дан в коридора, тя усети, че помежду им преминава нещо нежно и прекрасно. Въпреки това, любовта й към него я плашеше. Как щеше да се справи, ако той не отвърне на тази любов? Толкова дълго беше живяла в сянка. Дали беше възможно най-после да пристъпи под слънчевата светлина?

През първата четвърт на мача „Старс“ — „Билс“ нямаше резултат. Когато Фийб напусна игрището и влезе в ложата, беше толкова напрегната, че й се прииска да прекара следващите три четвърти пред телевизора с някои стар филм на Дорис Дей. Взе си чаша доматен сок от бармана и се загледа в двата телевизора, където се появи реклама на „Найк“.

— Постоянно се оплакваш, че трябва да гледаш мача само с мъже, затова ти доведох компания.

Тя се обърна и видя Рон, който стоеше до нея, придружаван от една млада жена с червена къдрава коса и дружелюбна, но доста срамежлива усмивка.

— Тази приятелка се оказа в ложата за официалните лица, но цигареният дим й пречи.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза жената. — Задушавам се от дима, а Рон ми каза, че не разрешавате да се пуши тук.

— Нямам нищо против.

Имаше нещо много мило в носа й с лунички и дребничките й черти, почти като на фея. Фийб реши, че това действително е подобрение след високите светски дами, с които се срещаше Рон в последно време. Осъзна, че почти автоматично отвръща на усмивката й.

Един от помощниците на Рон се появи до него и той се извини и излезе.

— Имам чувството, че се натрапвам — смотолеви младата жена.

— Глупости. Радвам се, че имам компания. Може би ще ме поразсее. Тъкмо се опитвах да реша как да изтърпя до края на мача, без да повърна или да припадна. — Тя протегна ръка. — Фийб Съмървил.

— Шейрън Андърсън.

Жената също подаде ръка.

— Сега да ти вземем нещо за пиене.

Фийб заведе Шейрън до бара и тя си поръча диетично пепси.

— И ти май не ставаш за пияч.

— От алкохола ме боли глава. Докато бях в колежа, ме смятаха за най-скучното момиче.

Фийб се засмя. Липсваха й нейните приятелки, а тази млада жена имаше приятно самокритично чувство за хумор.

Втората четвърт започваше и те отнесоха чашите си до местата си край прозореца. Фийб отправи поглед надолу към Дан, после се обърна, за да погледне телевизионния екран, където го даваха в близък план. Той крещеше нещо в слушалките, а очите му не се отместваха от защитата на „Старс“.

Тя се сви, когато рънингбекът на „Билс“ откри огромна пролука в защитната линия на „Старс“ и направи петнайсет ярда, преди Уебстър да го събори.

— Мисля, че не бих издържала още три четвъртини. Искам да припадна, докато свърши мачът.

— Сигурно е трудно да гледаш мач, когато залогът ти е толкова голям.

— Преди мразех футбола. Аз бях…

Тя ахна уплашено и скочи от мястото си, когато „Билс“ завършиха един пас от двайсет и един ярда.

— Стига толкова! Трябва да се махна оттук. Остани да гледаш, а аз ще се поразходя по коридора, за да се успокоя.

Шейрън се изправи.

— Ще дойда с теб.

— Не е необходимо. Наистина.

— Нямам нищо против. Честно казано, не съм кой знае какъв любител на футбола. Освен, ако не предпочиташ да си сама.

— Ще ми бъде приятно.

Застланият с килим коридор беше опустял, но шумен, заради звуците от телевизорите, виковете и овациите, идващи иззад вратите на другите ложи.

Фийб кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се разхожда. Надявайки се да се разсее, тя попита:

— Откога се срещате с Рон?

— О, ние не се срещаме. Срещнахме се днес. Все пак наистина е много мил.

— Страхотен е. А не вреди и фактът, че е много готин.

— Трябва да призная, че ми е приятно да бъда с мъж, който не стърчи толкова много над мен. Аз съм прекалено ниска и това е рядкост. Точно това е най-доброто в моята работа. Всички са по-ниски от мен.

— Какво работиш?

— Детска учителка съм.

— Харесва ли ти?

— Страхотно. Не че не очаквам с нетърпение края на работния ден. Децата са сладки, но ме изтощават.

Те стигнаха до един завой на коридора. Макар и да не искаше да гледа играта, Фийб не искаше и да се отдалечава, затова пое обратно.

— Сестра ми, Моли, гледа близнаците на съседите. Понякога ги води вкъщи, когато съвсем полудеят и не може да се оправи с тях. Те са малки палавници, но ми е много приятно да си играя с тях.

Шейрън я изгледа с любопитство.

— Не изглеждаш от типа жени…

Тя спря и сведе очи притеснено.

— Не изглеждам от типа жени, които се радват на децата?

— Извинявай. Звучи като обида, а нямах предвид това. Просто си толкова бляскава.

— Благодаря. Не си единствената, която мисли това за мен. Дори и хора с въображение като че ли не успяват да ме видят като майка.

Тя прехапа устни, защото всички тревоги за бъдещето й с Дан се завърнаха.

— Какво има?

От близките ложи се чу един общ стон и тъй като всички те бяха почитатели на „Старс“, Фийб забърза крачка.

— Децата са много важни за мъжа, с когото имам връзка. За мен също, но той все още не го е разбрал. — Тя се усмихна тъжно. — Опасявам се, че на него му е по-лесно да си представи как изскачам от тортата на ергенско празненство, отколкото, че ще бъда майка на децата му. И тъй като той всъщност не ми е казал нищо за намеренията си, на мен ми е много трудно да му покажа, че се чувствам по същия начин по въпроса за семейството.

— Повярвай ми, разбирам те от собствен опит.

— Имаш връзка с такъв човек ли?

— Да.

Тя изглежда се притесни и Фийб й се усмихна окуражаващо.

Шейрън въздъхна.

— Отношенията ни са много особени. През целия си живот съм привличала съвсем обикновени мъже, братя на приятелките ми. Тихи, приятни мъже, не особено вълнуващи, но стабилни. И ето, появява се в живота ми и аз не знам откъде този гръцки бог. Той е този тип, който отминава обикновените жени като мен, предпочитайки бляскави жени като теб. От седмици ме подпитва за брак и деца и съм почти сигурна, че скоро ще ми направи предложение, но въпреки това не мога да разбера какво намира в мен.

— Сигурно същото нещо, което виждам и аз. Една много мила жена, която би била чудесна съпруга.

— Благодаря, Фийб. Иска ми се да можех да го повярвам. Той ме подлудява. В тези времена и на тези години… искам да кажа, ако си готов да направиш предложение за брак на някого, няма ли да очакваш… — Шейрън почервеня и избъбри: — Той се отнася с мен, сякаш съм Дева Мария.

— Не спи с теб?

Шейрън зарови пръсти в косата си с притеснен вид.

— Не мога да повярвам, че този разговор е действителност. Дори на сестра си не съм казвала за това, а на нея казвам всичко.

— Ние се срещнахме в критично положение. Като двама непознати, които седят един до друг в обречен самолет.

Фийб изтръпна, когато от близките ложи избликна нов хор от стонове.

— Тайната ти е на сигурно място. Но да си призная, малко ти завиждам. Ти поне никога няма да се страхуваш, че си му нужна само за секса.

— Предполагам, че си права. А и честно казано, аз въобще не съм го окуражавала. Той е най-вълнуващият мъж, когото съм срещала, но сякаш не мога да се почувствам спокойна с него. Много е объркано.

Фийб се сети за думите на Рон, че Шейрън е била в съседната ложа — онази, която се използваше в случай, че официалните са твърде много. Ухажорът на Шейрън сигурно беше някоя голяма клечка и Фийб не се сдържа да я попита.

— Не съм чувала никакви особени клюки. Хората сигурно все още не знаят за теб и твоя гръцки бог.

— Местните вестници тръбиха достатъчно за развода му, затова внимавахме да не се появяваме заедно. Този е първият мач, на който идвам. Всъщност се чуха повече слухове за вас двамата, отколкото за нас. Приятелството ви изглежда е от голямо значение за него.

Фийб я изгледа въпросително, после всичко в нея притихна. От ложите се понесоха бурни овации, но тя не ги чу. Не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.

Шейрън не успя да забележи, че нещо не е наред.

— Май няма защо да се изненадвам, че Дан никога не ти е говорил за мен.

— Не, не ми е говорил.

Гласът й сякаш идваше от огромно разстояние.

— Той е доста затворен човек за много неща. Не че се подценявам… Наистина… но аз просто не разбирам какво вижда в мен.

Фийб разбираше. Шейрън Андърсън беше милото, земно момиче, в което един мъж се влюбва и за което се жени. Фийб беше привлекателната празноглавка, с която мъжът ляга и която после забравя.

Избухнаха нови овации.

Фийб нямаше представа как е стигнала до ложата и как е успяла да даде интервюто след втората четвърт. За късмет, бурните овации през третата и четвъртата четвърт направиха невъзможни всякакви разговори. Когато всичко приключи, тя едва успя да забележи решителната победа на „Старс“ над „Билс“ двадесет и четири на десет.

По двата телевизора, закрепени на тавана, един коментатор обясняваше как се е случило всичко.

— „Билс“ започнаха да губят инерция през втората четвърт и така и не успяха да си я възвърнат. Не може да се правят толкова много и големи грешки срещу един така талантлив отбор, който има много добър треньор. По време на сезона „Старс“ ставаха все по-добри. Няма съмнение, този сезон „Старс“ са отборът — Пепеляшка.

Междувременно собственичката на отбора — Пепеляшка беше изоставена с разбито сърце и стъклена пантофка, която стана на милион парченца.

Часове по-късно тя стоеше до прозореца на спалнята си с подути очи и болка в гърдите и се чудеше как ще намери смелост да продължи напред. Беше преживяла толкова страшно, смазващо предателство и й се струваше, че я разкъсват. За пръв път в живота си беше посмяла да се надява, че е достойна за любов, но само за да открие отново, че е сгрешила.

Вече не й бяха останали сълзи. Чувстваше се празна като строшен съд.

Толкова те обичах, Дан! Ти защо не можа да ме обикнеш?

Следващият вторник Шейрън тъкмо прибираше боите в шкафа, когато Дан влезе в класната стая. Видът й беше ужасен, както обикновено, и тя се опита да пъхне ризата в панталоните си. Защо всеки път, когато той минаваше, тя трябваше да е в най-лошия си вид?

— Изтърва децата. Заминаха си преди повече от час.

— Иска ми се да бях успял да се измъкна по-рано.

— Изненадана съм, че въобще си се измъкнал. — Тя притеснено започна да развива надолу ръкавите на ризата си. — Кога тръгвате за Маями?

— Тази вечер. Първата ни тренировка е в сряда сутринта.

— Още една победа и ще играете за титлата на Американската футболна конференция.

— Лошото е, че за да стигнем дотам, трябва да бием „Долфинс“. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Трябва да се срещна с разни журналисти в пет и трийсет. Защо не отидем да хапнем набързо?

— Не знаех, че ще минеш и обещах на сестра ми, че ще отида с нея да пазаруваме. — Тя забеляза, че той е напрегнат. — Какво има?

— Мога да почакам.

— Сигурен ли си? Знам колко напрегната е програмата ти. Дори не можахме да се видим след мача в неделя.

— Бих предпочел да говорим насаме. Това, като че ли, не е най-подходящото място за разговори.

По природа тя не беше настоятелен човек, особено пък когато той беше наоколо, но искаше да приключат с това. Отиде до една от малките масички, дръпна стола и седна.

— Всички си заминаха, така че никой няма да ни прекъсва. Да поговорим сега.

Би трябвало да изглежда смешен, когато отпускаше грамадното си тяло върху миниатюрното столче до нея, но движенията му бяха грациозни, както винаги. Само като го погледнеше, и започваше да се чувства неудобно, губеше самоувереността си. Кога ли ще започне да се чувства спокойна с този мъж?

Той взе ръката й и я притисна между своите длани.

— Шейрън, ти си сред най-прекрасните хора, които съм познавал.

Сърцето й се разтуптя от ужас. Чакаше този миг от седмици, но сега, когато той настъпи, тя не беше готова.

— Още когато те срещнах, осъзнах, че в теб мога да открия всичко, от което се възхищавам в една жена. Ти си кротка и мила…

Той изброяваше достойнствата й, но вместо да се чувства поласкана, на нея й се искаше да пусне ръката й. Всичко в него беше твърде голямо за нея — размерите му, известността му. Беше прекалено хубав, прекалено силен, прекалено богат. Защо не можеше да бъде обикновен като нея?

Той потърка ръката й.

— Дълго време ме занимаваше мисълта, че е възможно да имаме общо бъдеще. Подозирам, че знаеш това.

Той се канеше да й направи предложение и тя трябваше да приеме, защото само ненормална жена би отблъснала мъж като него. Животът се готвеше да й предложи златния пръстен, защо тогава й се искаше да скочи от въртележката?

— … точно затова ми е толкова трудно да ти кажа, че съм сгрешил.

Той сведе очи към ръката й.

— Сгрешил?

— Водех те към нещо, което смятах за правилно, но едва в последно време осъзнах, че не е.

Тя се намести, вече малко по-спокойна и си позволи първия лъч надежда.

— Не е ли?

— Шейрън, съжалявам. През последните няколко дни мислих много за нас двамата…

— Да?

— Всичко това е моя грешка. Достатъчно голям съм, за да познавам себе си и да не се обърквам по този начин.

Страхуваше се, че ако той не започне да говори по същество, тя ще издъхне от напрежение.

— Колкото и прекрасна да си, а ти си прекрасна… колкото и важни да са за мен отношенията с теб…

Гласът му отново замря.

— Дан, изоставяш ли ме?

Той изглеждаше ужасен.

— Господи, не! Нищо подобно. Ние сме приятели. Просто…

— Така е! Изоставяш ме.

Лицето му се помрачи.

— Чувствам се като негодник, че те подведох. Просто се увлякох по теб, по децата и въобще… Сигурно ще си помислиш, че досега би трябвало да знам какво искам от живота. Извинявай, че те забърках в кризата в средата на живота ми.

— Не, не, няма нищо! Наистина. Разбирам те. — Тя едва сдържаше радостта си. — Мисля, че от известно време съм наясно, че не сме един за друг, но не знаех как да ти заговоря за това. Радвам се, че дойде да ме видиш и оценявам честността ти. Повечето мъже не биха се подложили на това изпитание. Просто щяха да престанат да се обаждат.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че не можеш.

Тя не успя да удържи усмивката, която се разля по лицето й.

Той започваше да се забавлява.

— Не искаш ли да викаш, да ме удариш или нещо такова?

Понякога не схващаше шегите му, но за тази се усети.

— Сигурно се забелязва, че се чувствам облекчена. Доста откачено се чувствах през последните седмици. Ти си мъжът, за когото всяка жена мечтае. Знам, че трябваше да се влюбя в теб.

— Но не се влюби.

Тя поклати глава.

— Шейрън, направо не мога да повярвам, че ще направя това, но не очаквах този разговор да завърши толкова добре. Един приятел ме попита за теб вчера. В началото си мислех, че е просто любопитен, защото знаеше, че си моя гостенка на мача в неделя, но после разбрах, че самият той иска да излезе с теб.

— Едно от нещата, които научих през изминалите няколко месеца беше, че не се чувствам удобно със спортисти.

— Идеално.

Не разбираше защо той се усмихва. Той стана от стола все още усмихнат.

— Моят приятел не е кой знае какъв спортист. Играе баскетбол, но да си остане между нас, е доста жалък.

— Не знам.

— Става дума за Рон Макдърмит, нашия управител.

— Рон?

— Ще има ли някакъв проблем, ако му дам телефона ти?

— Проблем? Не, никакъв проблем.

Гласът й може би беше прозвучал твърде развълнувано, защото Дан се разсмя. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Имам чувството, че често ще се виждаме.

Когато тръгна към колата си, той все още поклащаше развеселено глава. Животът му започваше отново, а бъдещето вече не беше неясно, а кристалночисто. Сега, когато нещата с Шейрън се бяха оправили, той можеше да каже на Фийб колко много я обича. Сърцето му знаеше това отдавна, но самият той беше твърде объркан от еротичната димна завеса, която я обграждаше, за да го разбере. Неговата сладка, умна, смела празноглавка. Сигурно никога не би забравил как тя седеше на ъгъла на леглото и му разказваше тайните си. Когато му разказа за изнасилването, той изпита желание да завие. Караше го да изпитва неща, които го плашеха до смърт.

Той стигна до колата си и част от възторженото му настроение се стопи. През детството си беше оцелял, защото се беше научил да не обича никого твърде много, а дълбочината на чувствата, които изпитваше към нея, го ужасяваха много повече от която и да е защитна линия, с която се беше сблъсквал.

Винаги прикриваше разни неща от жените, но това щеше да бъде невъзможно с нея. Да й каже колко я обича, означаваше да поеме най-големия риск в живота си, защото винаги съществуваше възможността тя да захвърли чувствата обратно в лицето му.

Той си напомни, че под всичката тази дързост, Фийб беше най-милият човек, когото познаваше. Разбира се, че няма нужда да се страхува. Разбира се, че сърцето му ще бъде на сигурно място при нея.

9.

— Стига си се чумерил, Дарнъл. Плашиш фотографите.

Фийб стисна ръката на Дарнъл Пруит, действие, от което ползата беше точно такава, каквато щеше да бъде, ако се беше опитала да изкриви парче стомана.

Тя кимна на единия от журналистите. През цялата седмица тя вършеше работата си, решена да не позволи на никого да забележи болката й. Тази вечер Дарнъл й правеше компания и тя му беше благодарна, че се съгласи да я придружава при излизането й преди мача с „Долфинс“.

Очите му се присвиха злобно, когато той изкриви устни към фотографа от Асошиейтед прес и промърмори на Фийб:

— Няма начин да позволя някой от защитата на „Долфинс“ да види моя снимка, където съм усмихнат.

— Благодаря на Бога, че наблизо няма малки деца.

— Не разбирам защо го казвате. Аз обичам децата.

Вечерният му час наближаваше, когато си тръгнаха и от последното празненство. Когато застанаха пред асансьорите беше почти единайсет.

Дарнъл ухажваше госпожица Чърмейн Дод, но резултатите идваха по-бавно, отколкото му се искаше. Сега се надяваше някой от чикагските вестници да помести снимка, където е заедно с Фийб, за да предизвика ревността на госпожица Дод.

Фийб се постара контактите й с Дан да бъдат минимални, затова пристигна в Маями едва този следобед. Беше облякла набързо роклята си, купувана за коледно празненство преди няколко години. Тя беше права и тясна, изработена от бляскава златиста дантела, с подплата в телесен цвят.

Дарнъл беше облечен в смокинг, черна копринена риза и златисто шалче, което подхождаше на златния му зъб.

Асансьорът беше празен и това позволи на Дарнъл да продължи разговора, който водеше предимно сам със себе си, откакто дойде в стаята й преди няколко часа.

— Не виждам защо всички смятат, че капитан Ейъб е лош. По дяволите, ако не беше кракът му, аз бих го взел в отбора си по всяко време. Той не позволява на никого да му се пречка, разбирате ли? Точно тези хора печелят футболните мачове.

Моби Дик беше само една от книгите, които тя му препоръча и които Дарнъл погълна през изминалите месеци в стремежа си да се самоусъвършенства. Фийб не се нуждаеше от много време, за да разбере, че футболът беше обогатил материално Дарнъл, но играта го беше лишила от възможността да използва интелекта си. Дарнъл беше грамаден, черен и силен и никой не си беше направил труда да открие, че той е доста умен.

Дарнъл продължи да хвали капитан Ейъб, чак докато стигнаха до нейната стая в хотела. Ужасяваше се от уединението и й се искаше той да няма вечерен час, за да може да го покани вътре. Но вместо това тя му пожела късмет с целувка по бузата.

— Утре строши малко кокали и заради мен, Дарнъл.

Той се ухили. Тръгна по коридора с обувките си четиридесет и шести номер. Тя въздъхна и затвори вратата. Чърмейн Дод щеше да се окаже глупачка, ако не го грабне.

Телефонът иззвъня. Тя махна едната си кристална обица и седна на кушетката.

— Ало.

— Къде беше цяла седмица?

Острите ръбове на кристалната обица се забиха в дланта й. Тя стисна очи, за да спре заливащата я болка.

— Здравей, треньоре.

— Минах през вас във вторник вечерта, за да се видим, преди да тръгна, но Моли ми каза, че вече си легнала. Даваше интервюта, когато ти се обадих в офиса в четвъртък и петък, а снощи телефонът у вас не отговаряше. Идвам в стаята ти.

— Не! — Тя прехапа устни. — Уморена съм. Седмицата беше много тежка.

— Имам нужда да те видя.

Не се искаше кристална топка, за да разбере защо. Искаше секс, искаше да се позабавлява набързо с празноглавката, докато бъдещата му съпруга стои недокосната.

— Не тази вечер.

Той беше искрено удивен.

— Виж, дай ми номера на стаята си. Трябва да поговорим.

— Друг път, Дан. Изтощена съм. — Тя си пое дъх несигурно. — Късмет утре. Ще се видим на страничната линия.

Когато остави слушалката, очите й блестяха от сълзи. Тя окачи на вратата знака „Не ме безпокойте“, отиде до прозореца и се загледа в трепкащите светлини на залива Бискейн.

През изминалите няколко месеца беше научила много неща от играчите. Научи, че ако искаш да участваш в играта, трябва да се научиш да поемаш ударите. Точно това правеше сега. Дан й беше нанесъл убийствен удар, но тя нямаше да му позволи да види раните й. Утре, когато чуе мелодията на „Не е ли сладка тя“, ще вдигне глава, ще помаха на тълпата и ще вика за отбора. Никой няма да разбере, че е влязла в играта контузена.

Следобедът, когато „Старс“ биха „Долфинс“ в полуфиналите на Американската футболна конференция, Рей Хардести седеше в кабинета си, с пистолета си трийсет и осми калибър и се молеше да има достатъчно уиски в къщата, за да се напие.

След една седмица „Старс“ щяха да се срещнат с „Портланд Сейбърс“ за титлата на Американската футболна конференция. Той надигна бутилката и я изпразни докрай. Но огънят в гърлото му не пламтеше толкова силно, колкото гневът му. „Старс“ никога не бяха стигали толкова далече с Малкия Рей в отбора, а сега се справяха без него.

С приглушен, почти нечовешки звук, той метна бутилката през стаята. Тя се блъсна в рафта с трофеите и изтрещя, но той не се тревожеше за шума. Наоколо нямаше никой, който да чуе. След брак, продължил три десетилетия, Елън го беше напуснала. Беше му казала, че се държи като луд и има нужда да отиде на психиатър или нещо такова. Майната му! Нямаше нужда да ходи на никакъв психиатър. Просто имаше нужда да се разплати с Дан Кейлбоу.

След мача с „Чарджърс“ си мислеше да убие Кейлбоу. Но накрая отхвърли идеята, не заради угризения, а защото смъртта на Кейлбоу не означаваше непременно, че „Старс“ ще започнат да губят.

Имаше нужда от нещо съвсем просто. Не беше достатъчно богат, за да подкупва когото и да било. Освен това в последно време играчите изкарваха твърде много пари, за да бъдат подкупени, а и повечето съдии бяха почтени. Трябваше му нещо сигурно.

На екрана се появи Фийб Съмървил. Миналата седмица, когато Кейлбоу я доведе вкъщи, той беше скрит в гъсталака до дома на треньора. Лампите в спалнята светнаха след по-малко от половин час.

Преследваше ги от месеци, като заемаше коли, за да не го забележи Кейлбоу. Знаеше, че отношенията им вече са сериозни. Беше събрал информацията, но досега не знаеше какво да я прави.

Идеята, която се оформяше бавно в ума му, беше едновременно сложна и учудващо лесна. Сигурно ще го хванат, но тогава ще бъде твърде късно, а той и без това не се интересуваше какво ще стане с него. Само едно нещо имаше значение. „Старс“ да не спечелят титлата на Американската футболна конференция.

На екрана интервюто на Фийб Съмървил беше свършило и камерите се върнаха към треньора на „Старс“. Рей вдигна пистолета си и стреля в екрана.

Като играч Дан беше преминавал през хаоса, който заобикаляше финалите, но това не беше му се случвало като треньор. Добре че се беше научил да оцелява без сън. Въпреки това се чувстваше скапан, когато във вторник следобед, след победата им над „Долфинс“, се поосвободи за няколко маса. А и беше адски ядосан на Фийб.

Докато караше по алеята към дома й, той си мислеше, че първото нещо, което ще напрани, когато се добере до нея, е да я целуне. После ще й даде малко ум. Знаеше колко е заета, но същото се отнасяше и за него, така че можеше да отдели десет минути през последните два дни, за да поговори с него. И двамата бяха подложени на голямо напрежение, но това не означаваше, че не бива да се виждат. Миналата неделя тя дори не се върна с полета на отбора, а той беше очаквал това с нетърпение. За последен път я видя в съблекалнята, където я беше довел Рон, за да поздрави отбора.

Икономката на Фийб, Пег, го пусна вътре, точно преди да си тръгне, защото беше привършила работата си. Той метна палтото си на перилата. Чу пискливи викове от дъното на къщата. Първо не разпозна звуците, не защото бяха необичайни, а защото бяха неочаквани.

Пух се затича да го посрещне. С кучето по петите си, той прекоси всекидневната, но внезапно спря, когато стигна до арката, откъдето се влизаше в кухнята. Онова, което видя там, едва не го зашемети.

— Аз искам да го направя, Фийб!

— Мой ред е!

— Мой!

— Тихо! И двамата може да го направите, немирници такива. Ето ви по един нож. Точно така, Джейръд. Добра работа, Джейсън. Още малко крем отстрани. Не, Джейръд, не ближи ножа… Е, добре, какво са няколко микроби между приятели? Нали така, приятел?

Исусе! Осъзна, че очите му започват да щипят не от липсата на сън, а от вълнение. Никога не беше виждал нещо по-красиво от Фийб, която слагаше крем върху грозноватата торта и тези две малки къдрокоси момченца, коленичили на столовете до нея.

Тя въобще не приличаше на майката от въображението му. Убийственият й маникюр беше лакиран в кървавочервено. Големи халки се поклащаха на ушите й и си играеха на криеница с косата й на момиче от някоя реклама. На всяка от китките й подрънкваха поне по три гривни. Беше облечена в голям анцуг на „Старс“… поне това беше улучила… но вместо да носи някакви прилични джинси, както се очаква от майките, тя си беше сложила най-тесния и прилепнал златист клин, който беше виждал през живота си.

Не, тя не изглеждаше като майка, но тези две малки момченца, с лица, омазани с шоколад, очевидно я обожаваха. Както и той. С цялото си сърце.

Той си я представи как отива на родителска среща на децата им, облечена в червен сатен и бляскави камъни, но вместо да му стане неприятно, идеята го изпълни с удоволствие. Тя ще се омъжи за него. Разбира се, че ще го направи. Докато я наблюдаваше, той отблъсна съмненията, които му нашепваха сенките от миналото. Една жена не прекъсва петнайсетгодишно сексуално въздържание, заради мъж, когото не обича.

— Изпей ни отново онази песен, Фийб — помоли едно от децата, докато Пух облизваше нападалите по пода трохи.

— Коя песен?

— Онази за чудовищата.

— Песента за върколаците?

Момчетата кимнаха и Фийб започна една вдъхновена интерпретация на „Върколаците на Лондон“ на Уорън Зийвън, като подчертаваше ритъма с поклащане на прекрасните си бедра. Господи, беше красива! Докато я наблюдаваше, Дан бе завладян от странно спокойствие. Не можеше да си представи нищо по-хубаво от това да прекара остатъка от живота си с нея.

Тя свали близнаците от столовете им, за да танцуват, като все още беше обърната с гръб към вратата. Наблюдаваше я как се върти в ритъма, а когато момчетата се опитаха да й подражават, се засмя. Тя ги завъртя и замръзна, когато го видя.

— Няма да развалям празненството — каза той с усмивка.

— Какво правиш тук?

— Пег ме пусна, когато си тръгваше.

Момчетата започнаха да подскачат и Фийб ги пусна.

— Опасявам се, че моментът не е подходящ.

Джейръд задърпа ръката й.

— Тортата вече е съвсем замръзнала. Може ли да си вземем по едно парче с Джейсън?

— Разбира се. Чакайте да донеса чинии.

Ръцете й се справяха несръчно с чиниите. Видя, че Дан е клекнал пред момчетата, за да са на една височина. По лицето му имаше следи от умора, но тя не можеше да си позволи съчувствие към него. Без съмнение да се занимаваш с две жени едновременно е изтощително. Отново я заля болката и тя премигна.

— Тази торта изглежда страхотно добре, момчета. Вие ли я правихте?

— Пег я направи — отвърна Джейръд.

— Но Фийб ни позволи да й сложим крема — добави близнакът му.

— Шоколадов — обясни Джейръд.

Не беше необходимо, тъй като кремът покриваше по-голямата част от лицето му.

Дан се разсмя и този звук разкъса сърцето на Фийб. Тя бързо сложи по едно парче в две чинии и ги сложи върху претрупаната маса.

Дан гледаше как момчетата се катерят по столовете си.

— Еййх, тази торта наистина изглежда добре.

Джейсън не позволи на факта, че устата му е вече пълна, да попречи на разговора.

— Човекът иска торта, Фийб.

Тя се опита да контролира гласа си.

— Не толкова големи хапки, немирнико. Ще се задавиш.

Моли влетя в стаята.

— Вече съм у дома. Здрасти, момчета! Здрасти, треньоре!

Тя потупа всеки от близнаците, наведе се, за да получи целувка от Пух, който подскачаше към нея, после изгледа Фийб предпазливо.

— Пег каза ли ти какво стана?

— Каза, че имаш среща.

— Имаше неприятности в единия от кабинетите и госпожа Милър искаше да поговори с нас за това. Благодаря, че гледа момчетата.

Фийб изми ръцете си от крема и ги изтри в една кърпа, докато Моли се занимаваше с близнаците.

Дан се приближи зад нея.

— Сега, когато прехвърли гледането на децата на Моли, какво ще кажеш да се поразходим?

— Навън е прекалено студено.

— Ами, навън времето е много приятно.

Без да й даде възможност да продължава да се противи, той я хвана за ръка и я изведе от кухнята. Тя не можеше да се бори с него пред децата, затова тръгна с него, докато излязоха във фоайето и вече никой не можеше да ги чуе.

— Пусни ме!

За миг той не каза нищо, просто я гледаше.

— Май бавничко схващам. Смятах, че си била заета през последната седмица, а ти си ме избягвала.

— Бях заета.

— Имаме нужда от уединение. Вземи си палтото.

— Няма.

— Чудесно.

Той стисна ръката й и я повлече нагоре по стълбите.

— Спри! — изсъска тя. — Не искам.

— Твърде неприятно.

Той я довлече в спалнята и затвори вратата. Едва тогава я пусна и сложи ръце на кръста си, точно както го правеше край страничната линия. Имаше същото необуздано изражение на лицето си, което се появяваше щом го очакваше битка.

— Добре, да видим сега. Защо е това дълбоко замразяване?

Беше се опитала да отложи тази среща, надяваше се дори да я предотврати напълно, но трябваше да знае, че това е невъзможно. Дан не беше човек, който избягва противопоставянето. Тя прехапа устни, защото ако започнеше да плаче, нямаше да успее да спре, а не можеше да си го позволи пред него.

— Сигурно си ядосана, че не ти се обадих веднага, след като спахме заедно? Знаеш как беше през седмицата. Мислех, че разбираш. — Той погледна часовника си. — Всъщност сега имам много малко време. В шест имаме среща на треньорите.

— Тогава е по-добре да побързаш да си свалиш дрехите.

Опита се гласът й да звучи безразлично, но в него имаше някаква болезнена нотка.

— За какво говориш?

— Секс. Не си ли тук само затова? Едно бързичко чукане преди срещата?

Собствените й думи я нараняваха непоносимо.

— По дяволите! Това е една от онези женски истории, нали? Писнало ти е от нещо, а когато аз те попитам защо ти е писнало, ти ще ми кажеш, че щом не мога сам да разбера, няма за какво да говорим. Дявол да го вземе, не искам да играя игрички с теб.

Тя усети, че гневът започва да го завладява.

— Извини ме!

Измъкна гривните от едната си китка и ги метна на леглото. Знаеше, че е по-безопасно да покаже гневът, отколкото болката.

— Да започваме тогава. — Тя изрита обувките си и ги запрати в другия край на стаята. — Побързай, треньоре. Панталоните ти са все още върху теб.

Той се приближи до нея и я хвана за раменете. Пръстите му се впиха в плътта й.

— Престани! Не мога да повярвам. Какво ти става?

Беше изневерила на решението си да премине през този спор с достойнство. Сега замръзна в ръцете му и като си пое несигурно дъх, заговори тихо:

— Няма да спя повече с теб, Дан. Беше грешка и въобще не биваше да го правя.

Той се отдръпна и вече не я докосваше. В гласа му вече нямаше войнственост, но се усещаше опасна предпазливост.

— Знам, че държиш на мен. Нямаше да спиш с мен, ако не беше така.

— Срещнах Шейрън на мача с „Билс“.

Виновното изражение, което се появи за миг на лицето му, й каза всичко:

— Много мила жена е. Имаш добър вкус.

— Шейрън няма нищо общо с нас двамата. Ако си мислиш, че спя с двете, се лъжеш.

— И аз така разбрах. Вземаш най-хубавото от двете места, нали? — Гласът й изневери. — Идваш да чукаш празноглавката, а бъдещата си съпруга пазиш недокосната.

Вместо да се опитва да се извинява, той се разгневи.

— За такъв човек ли ме смяташ?

— Трудно е да смятам нещо друго.

Виждаше как се опитва да контролира яда си.

— Още преди седмици се бяхме уговорили с Шейрън, че ще дойде на мача с „Билс“ и нямаше как да го отменя в последната минута. Вече не се срещам с нея. Мислех, че тя е жената, която искам, но след като бяхме заедно последния път, осъзнах, че се залъгвам.

Двамата с Шейрън се бяха разделили и това трябваше да я направи щастлива, но не беше така. Искаше да чуе как той й казва, че иска не само секс, че иска любов и докато не изречеше тези думи, нещата помежду им не можеха да бъдат наред.

— Да не би да си спрял да се срещаш с нея, защото не е достатъчно пламенна?

Думите й прозвучаха тихо и несигурно.

Той преглътна трудно.

— Не го прави, Фийб! Не започвай да говориш разни неща, които не могат да се вземат назад. Казах ти колко скапано беше семейството ми. От дълго време искам истински брак, а не една постоянна оргия, както беше с Валери. Искам деца.

— Значи направи прослушване за бъдещи майки на децата си и Шейрън спечели наградата.

— Не е трудно да се види защо ми е харесала. Исках жена, която ще обича децата и няма да ги пердаши щом обърна гръб.

— Ясно. Чия точно майка се очакваше да бъде тя? На децата ти или твоя?

Той се сви, но тя не се почувства удовлетворена от това, че го е наранила. Не това искаше. Просто искаше той да си тръгне, преди да се е разплакала.

— Отвратително е да говориш така.

— Сигурно. Но подозирам, че е вярно.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Знаеш ли, че когато те видях с тези деца долу, бях най-щастливия мъж на света. Днес за няколко минути си мислех, че нещата помежду ни ще потръгнат.

Тя се поколеба, но внезапно осъзна какво ще стане.

Сякаш вече беше изрекъл думите. В стаята беше топло, но тя усети хлад.

Не казвай това. Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми, че искаш любов от мен, не само деца.

Той мушна ръце в джобовете си.

— Никога не бях те виждал с деца. Предполагах, че и ти мислиш като Валери. Но когато те видях как се държиш с тези момчета, беше ясно, че те са толкова луди по теб, колкото и ти по тях.

Цялото тяло я болеше.

— Това означава ли, че сега, когато Шейрън е извън картинката, аз съм наред?

— Не знам защо говориш по този начин за това, но да, мисля, че от теб ще стане страхотна майка.

Тя преглътна.

— На първо място ли съм сега или пред мен има още жени?

Той стисна зъби.

— Няма никакви други жени.

— Значи съм единствената кандидатка за момента?

— Вече не помня откога не съм спал повече от два часа на нощ — изръмжа той рязко. — Карам на суха храна и адреналин и нямам намерение да се извинявам, че искам да се оженя за теб.

Разбира се, че ще иска да се ожени за нея. Подхождаха си страхотно в леглото, а и знаеше, че тя няма да бие децата му. Освен това имаше вероятност тя да му донесе „Старс“ като зестра.

До този момент тя въобще не беше помисляла за подлите намеци на Рийд, но сега всичко това се завърна в мислите й. Стаята се завъртя. Тя затърси думи.

— Това твое внезапно желание да се ожениш за мен… — Тя прочисти гърлото си. — Само защото ме видя с близнаците ли възникна или има нещо общо с факта, че остава само един мач, преди да стана собственичка на „Старс“?

Той замръзна и лицето му пребледня.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Познаваме се от месеци, но това е първият път, когато показваш, че искаш от мен нещо повече от секс. Затова ли е цялата работа днес? Полагаш основите за истинско предложение, в случай, че отборът спечели в неделя?

— Не мога да повярвам, че ми казваш тези неща.

Тя се засмя задавено.

— Май никога не съм се замисляла колко добра партия ще бъда. Ако „Старс“ спечелят, който се ожени за мен, получава голям бюст и великолепен футболен отбор. Аз съм мечтата на всеки мъж.

Лицето му беше напрегнато.

— Не казвай нищо повече.

— Всички треньори в лигата ще ти завиждат.

— Предупреждавам те…

— Ще имаш ли същото желание да се ожениш за мен, ако „Старс“ загубят?

Върху лицето му подскочи един мускул.

— Каквото и да се случи на мача в неделя, то няма нищо общо с нас двамата.

— Но ако спечелите, никога няма да бъда сигурна, нали? Единственият начин да узная, че си искрен, е, ако загубите мача и ти все още искаш да се ожениш за мен.

Кажи, че ме обичаш. Дан! Кажи, че искаш да се ожениш за мен, защото ме обичаш, а не защото ти е добре с мен в леглото или искаш да ти раждам деца или пък копнееш за моя футболен отбор. Кажи, че ме обичаш и нека всичко грозно си отиде.

— Ще спечелим този мач.

— Тогава нямаме никакъв шанс — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

Душата й кървеше, искаше й се тази болка да престане. Гърлото й беше толкова стегнато, че вече не можеше да говори.

Той я изгледа студено.

— Няма да загубя мача.

В началото не разбра какво иска да каже той. Но когато видя нетрепващото му изражение, тя усети, че й прилошава.

Гласът му беше твърд и гневен. Тя си спомни, че този мъж криеше силните си чувства зад гнева.

— Цял живот съм играл твърдо, но винаги честно, независимо от изкушенията. Предлагали са ми пари. Предлагали са ми наркотици и жени. Но никога не съм губил мач нарочно. И никой не може да ме накара да го направя. Дори и ти.

— Не исках да кажа…

Той я изгледа с презрение и излезе от стаята.

Тя седеше на ръба на леглото и стискаше ръце в скута си. Почти не усещаше как минава времето. Чу гласове в коридора, после Моли заведе близнаците до дома им и малко по-късно се върна. Пух драска известно време на вратата, но Фийб не му отвори и той замина нанякъде. Седеше в стаята и се опитваше да се стегне. В десет часа чу водата в банята на Моли. Съблече се и облече най-стария си халат за баня. Намери утеха в меката, износена тъкан. На вратата й се почука.

— Добре ли си, Фийб?

При други обстоятелства щеше да й стане приятно, че Моли се е загрижила за състоянието й, но сега чувстваше само празнота.

— Боли ме глава. Ще се видим утре, преди да тръгнеш за училище.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в дърветата, които обграждаха къщата. Очите й се замъглиха от сълзи.

— Фийб?

Не беше чула, че Моли е влязла. Не я искаше при себе си. Рано или късно ще трябва да каже на сестра си, че напускат Чикаго, но не можеше да го направи тази вечер.

— Вратата беше затворена.

— Знам, но… Сигурна ли си, че си добре?

Лампите в стаята светнаха.

Фийб остана обърната към прозореца, защото не искаше Моли да види, че е плакала. Чу лекото тупване от лапичките на Пух по килима.

— Просто ме боли глава.

— Скарахте се с Дан, нали?

— Двамата с Дан се караме постоянно.

— Вие се дразните един друг, но не се карате.

— Сега не се дразнехме, Моли. Беше наистина.

Последва дълга пауза.

— Съжалявам.

— Не виждам защо ще съжаляваш. Да не си забравила, че ме мразиш?

Знаеше, че не е честно да си го изкарва на Моли, но сега това не я интересуваше. Пух се беше наврял в краката й, сякаш я укоряваше.

— Не те мразя, Фийб…

В очите й отново се появиха сълзи.

— Имам нужда да остана сама, ясно ли е?

— Но ти плачеш?

— Просто моментна слабост. Ще я преодолея.

— Не плачи, Дан щеше да се почувства зле, ако знаеше, че толкова те е натъжил.

— Искрено се съмнявам в това.

— Мисля, че си се влюбила в него.

Тя преглътна и сълзите се плъзнаха по лицето й.

— И това ще преодолея.

Тя усети една ръка на рамото си. Гърлото й се сви и нещо в нея сякаш се скъса. Без да знае как се случи това, тя се оказа в прегръдките на Моли.

Моли я потупваше леко по гърба.

— Не плачи, Фийб. Моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Наистина ще се оправи. Не плачи — бъбреше Моли, точно както правеше и с Пух.

Въпреки че положението им беше доста неудобно, защото беше по-ниска, те останаха прегърнати.

Фийб не знаеше колко дълго са останали така, но нищо на света не можеше да я накара да отпрати сестра си. Когато най-после тя се наплака, Моли се отдръпна, но след малко се върна със салфетка от банята.

Фийб седна на леглото и издуха носа си.

— Утре ще бъда по-добре. Сега просто се самосъжалявам.

Леглото се раздвижи, когато седна до нея. Изминаха няколко мига в мълчание.

— Бременна ли си?

Фийб я изгледа удивено.

— Защо се сети за това?

— Едно момиче, с което сме заедно в часовете по история на древността, е бременно. Знам, че може да се случи, дори и с по-възрастни хора, които би трябвало да знаят как да се пазят. Сигурна съм, че Дан ще иска да се ожени за теб, ако е така, а ако не иска… Ние двете… — Тя заговори забързано. — Ще ти помагам да се грижиш за бебето. Няма да ти се наложи да правиш аборт да го даваш на някого или да го гледаш сама.

Когато видя напрегнатото изражение на сестра си, Фийб се усмихна леко и се поуспокои.

— Не съм бременна. Но благодаря. Много ти благодаря.

— Няма пак да започнеш да плачеш, нали?

Фийб кимна и издуха носа си.

— Не мога да се спра. Това е най-милото нещо, което някой ми е предлагал. — Тя изхълца тихо. — Обичам те, Моли! Наистина!

— Ама наистина ли?

— Да.

Фийб изтри сълзите си.

— Въпреки че бях толкова гадна.

Фийб се усмихна.

— Наистина беше гадна.

— Никой по-рано не ме е обичал.

— Майка ти те обичаше.

— Наистина ли?

— Много те обичаше.

— Не си я спомням. Бърт казваше, че е била празноглава.

Фийб се разсмя задавено.

— Вярно е. Моята майка също. Бърт се женеше само за такива жени. Той обичаше да са руси, привлекателни и не много умни. Наследили сме ума си от него, Мол, не от майките си. — Тя се заигра с кърпичката в ръцете си. — Но майка ти беше една от най-милите жени, които съм срещала. Тя те обичаше толкова много. Аз избягах, когато ти беше съвсем мъничка, но все още си спомням как тя те държеше часове наред, дори когато ти беше заспала. Просто не можеше да повярва, че те има.

— Иска ми се да помнех нещо.

— Мила жена беше. Често ми разказваше разни неща от живота си. Същото правеше и Кууки, втората съпруга на Бърт. И двете бяха много мили.

Моли поглъщаше всяка дума.

— Разкажи ми за тях.

Фийб подсмръкна и попи носа си.

— Ами… Бърт открил и трите си съпруги в Лас Вегас. Никоя от тях нямала нищо друго, освен хубава външност. Бяха изключителни жени. Понякога си мисля, че празноглавка е просто дума, която мъжете са измислили, за да се чувстват нещо повече от жените, които успяват да оцелеят по-добре от тях.

Пух скочи в скута й и тя погали пухкавата му козина.

— Вместо да се самосъжаляват, съпругите на Бърт бяха работили здраво, за да постигнат нещо в живота си. Бяха оцелели след лошите мъже, отвратителните условия за работа, бронхитите, които хващали заради оскъдните дрехи. И всичко това — с усмивка. Майка ти не се отчайваше, дори и след като разбра какъв човек е Бърт в действителност. — Тя се усмихна несигурно на Моли. — Имаш в наследство пайети и мрежести чорапогащи, Мол. Трябва да се гордееш с това.

Сестра й, с мрачното лице и великолепния ум, очевидно беше възхитена от идеята. Фийб я наблюдаваше и внезапно в главата й проблесна ужасна мисъл, която измести собствената й мъка.

— Имаш нейни снимки, нали?

— Не. Няколко пъти молих Бърт, но той ми каза, че няма никакви.

— Как можах да не те попитам.

Фийб стана, отиде до гардероба си и се върна след малко с една от кутиите, които беше изпратила от Ню Йорк. Моли я наблюдаваше как обръща съдържанието й на леглото и търси това, което й трябва.

— Знам, че е някъде тук. А, ето я.

Тя извади снимка в евтина рамка. Лейра седеше на един шезлонг до басейна и държеше в скута си новородената Моли. Русата коса на Лейра беше прибрана с шарен шал на цветенца, а тя се беше навела и се усмихваше на Моли, която беше увита в розово одеялце.

Фийб си пое дълбоко дъх и подаде снимката на сестра си.

Моли я докосна внимателно, сякаш се страхуваше, че тя ще се стопи в ръцете й, после се вгледа в лицето на майка си. Тя сякаш бе изпълнена със страхопочитание.

— Красива е.

— Мисля, че имаш нейните очи — каза тихо Фийб.

— Иска ми се да я познавах.

— И на мен ми се иска.

— Ще ми я дадеш ли?

— Разбира се. Аз я взех с мен, когато избягах. Преструвах се, че е моя майка.

Моли я изгледа, после от устните й се изплъзна стон. Този път Фийб я прегърна.

— Извинявай, че бях толкова лоша. Толкова ти завиждах, че Бърт те обича, защото мен ме мразеше.

Фийб погали косата на сестра си.

— Не те мразеше, нито пък мен обичаше.

— Не, обичаше те. Той винаги ме сравняваше с теб.

Тя се отдръпна бавно и Фийб погледна набразденото й от сълзи лице.

— Казваше, че го карам да потръпва и че винаги, когато говори с мен, изглеждам така, сякаш ще припадна. Каза ми, че ти си можела да му се противопоставяш.

Фийб отново я притегли до себе си.

— Чак когато пораснах, започнах да му се противопоставям. Повярвай ми, единственото, което правех, когато бях на твоите години, беше да не се мяркам пред очите му.

— Казваш го, за да се почувствам по-добре.

— Бърт беше тиранин, Моли. Той беше мъжко момче в най-лошия смисъл. Нямаше представа за какво са жените, щом не се грижат за него или не спят в леглото му. А ние не влизахме в тези категории.

— Мразя го.

— Разбира се, че ще го мразиш. Но когато пораснеш, може би ще разбереш, че трябва да го съжаляваш.

Докато говореше, тя усети, че нещо в нея се успокои и осъзна, че пренебрежението на баща й вече е изгубило силата си над нея.

— Бърт имаше две от най-добрите дъщери на света, но на него не му пукаше. Струва ми се, че това е тъжно, не мислиш ли?

Моли се замисли.

— Да. Май че е така.

Светлината на зимната луна се промъкна върху килима. Пръстите им се срещнаха някъде върху главичката на Пух.

Те стиснаха здраво ръце.

10.

Засвириха „Не е ли сладка тя“ и момичетата от агитката на „Старс“ направиха тунел, през които да премине Фийб. Тя пое към игрището, където щеше да се играе мачът за титлата на Американската футболна конференция. Фийб цялата искреше в късото си велурено яке, украсено с хиляди небесносини пайети, златистите бюстие и минипола, блестящите чорапи и обувките с квадратен ток, които имаха по една златна звезда на пръстите.

Тълпата я поздрави с изсвирвания и овации, докато момичетата от агитката на „Старс“ размахваха огромните пухове в синьо и златисто и въртяха бедра.

Фийб махаше с ръка и изпращаше целувки. Усещаше наелектризираната атмосфера в настроението на тълпата, виждаше същото и по мрачните лица на играчите, които се бяха струпали до страничната линия. Стараеше се да не поглежда към Дан, когато отиде до скамейката, за да изпълни ритуалите преди мача. Много от играчите вярваха, че тя им носи късмет и тя беше принудена да почуква шлемове, да потупва подплънки и да мушка в обувките им монети. Боби Том въобще не искаше да се откаже от своята целувка.

— Ще го направим, Фийб!

Той я разцелува шумно, после я пусна на земята.

— Знам. Успех!

Тя остана загледана към игрището, където „Сейбърс“ се присъединяваха към „Старс“. В предишния им мач титулярният им куотърбек отново беше контузен, което даваше малка преднина на „Старс“, но Рон я беше предупредил, че дори и с контузен играч, „Сейбърс“ са голям отбор.

Наближаваше началният удар и тя трябваше да погледне към Дан. Видя колко напрегнати са мускулите на врата му, докато говореше с треньорите, после каза няколко думи на Джим Бийдерот, който стоеше до него. Едва когато играчите се подредиха за начален удар, Дан погледна към нея. Очите им се срещнаха, но изражението на лицето му не издаваше чувствата му. Той тръгна към нея и тя започна да рови из джоба си за неговата дъвка.

Почитателите на „Старс“ бързо бяха научили ритуалите преди мач и сега чакаха да бъде хвърлена топката и Фийб да подаде на Дан пакетчето дъвка.

Когато Дан застана до нея, тя се опита да го заговори нехайно.

— Не съм забравила дъвката ти.

Той я изгледа за миг. Устните му бяха стиснати сурово.

— Боби Том получава целувка от сърце, а аз получавам пакетче дъвка. Няма да стане.

Тя го загледа удивено, когато той започна да сваля слушалките си. Преди да успее да реагира, той се наведе и я целуна дълго, мъчително.

Тълпата избухна в смях, овации и дюдюкания. Когато Дан се отдръпна, Фийб се опита да се усмихне. Тълпата смяташе, че това е шега, но тя знаеше, че не е. Целувката му беше изпълнена с гняв и целта й беше да я нарани. Той й даваше да разбере, че не й е простил за обиденото си достойнство.

Той се отдалечи рязко и се съсредоточи върху играта, когато топката засвистя из въздуха. Защитник на „Сейбърс“ я улови дълбоко в крайната зона на „Старс“.

Въпреки собствените си объркани чувства, Фийб бързо се увлече в играта.

Рон й беше обяснил, че част от стратегията на Дан е да бъде засичана топката на „Сейбърс“, за да се обърне играта. Агресивната защита постигна точно това, по-малко от четири минути след започване на играта, когато Елвис Креншоу успя да завладее топката. „Старс“ бързо завладяха положението и до края на първата четвърт имаха седем точки, докато „Сейбърс“ нямаха нито една.

Фийб се върна в ложата, където атмосферата беше толкова напрегната, колкото и на игрището. „Старс“ набираха инерция, а „Сейбърс“ само се опитваха да се намесят в играта, но все още беше твърде рано да си отдъхват. Десет минути по-късно, когато „Старс“ засякоха първия пас, Фийб осъзна, че повече не може да издържа напрежението. Играта им беше бляскава, но какво щеше да стане, ако се разстрои.

Промърмори на Рон, че ще се поразходи, метна чантичката си на рамо и напусна ложата. Кимна на охраната отвън и закрачи по празния коридор. Чуха се нови овации иззад затворените врати и точно тогава тя зави по коридора.

Искаше й се Моли да бъде при нея, а не навън с приятелите си. През изминалите два дни помежду им сякаш имаше магия. Моли бъбреше непрестанно, решена да осведоми сестра си за всички подробности от живота си. Фийб се усмихна. Може и да съжаляваше за някои неща, случили се през последните месеци, но никога нямаше да съжалява за решението да задържи Моли.

Толкова беше потънала в мислите си, че не беше обърнала внимание колко се е отдалечила, докато една от вратите не се отвори, заливайки я с нови овации. Видя, че оттам излиза Рийд и пръстите й се вкопчиха в чантата й. Последното, което й се искаше, беше да се срещне с него, но той вече я беше забелязал и тя не можеше да се измъкне.

Последната победа на „Старс“ сложи край на престорената дружелюбност и вече не беше останало друго, освен враждебност. Когато стигна до нея, той запали цигара и примижа срещу дима.

— Да не би мачът да те отегчи вече?

Нямаше желание да спори, затова повдигна рамене.

— Не. Просто съм притеснена. Ами ти?

— Излязох да изпуша една цигара, това е всичко.

Димът, който нахлу в коридора при отварянето на вратата, още не се беше разсеял.

— И ти се притесняваш.

Веднага й се прииска да си беше държала устата затворена. Въпреки че нямаше намерение да го предизвиква, той беше приел думите й по този начин.

— Дори половината мач не е минал. Не бих празнувал още.

— Не го и правя.

Те чуха нови овации и той дръпна ядосано от цигарата.

— Цял живот си била с късмет. Ти си единственият човек, когото познавам, който дори и в куп боклуци да стъпи, те ще се превърнат в злато.

— Винаги съм смятала, че ти си късметлията.

Той изръмжа.

Тя стисна чантата си.

— И след всичките тези години продължаваш да ме мразиш, нали? Така и не разбрах защо. Ти имаше всичко, което аз исках.

— Ами да — промърмори той. — Пораснах в скапан апартамент с майка невротичка и без баща.

— Имаше баща. Имаше моя баща.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Права си. Така е. Бърт ме обичаше повече, отколкото теб, чак до смъртта си. Просто искаше да ти даде урок. Той непрекъснато казваше, че си единствения му провал. Мислеше, че ще улегнеш, ако те измъкне от онези, сбърканите, с които ти все се мъкнеше. — Рийд загаси цигарата си в един от пълните с пясък пепелници, сложени до стената. — Бърт не искаше да стане така. Никой не можеше да предвиди всички случайности, случили се през този сезон. „Сейбърс“ загубиха, „Симпсън и Макгуайър“, „Чарджърс“ загубиха, „Уайзък“. „Билс“ и „Долфинс“ се разпадат. Исусе, ако той имаше представа, че „Старс“ ще стигнат плейофите, той не би те пуснал да се приближиш до отбора, дори и за ден.

— „Старс“ наистина стигнаха до плейофите. А според овациите и сега печелят.

Лицето му потъмня от гняв. Преуспяващият делови мъж беше изчезнал и на негово място се показа жестокият тиранин от детството й.

— Дявол да го вземе, злорадстваш, нали?

— Не е…

Но отрицанието й дойде твърде късно, защото той вече я беше притиснал с тяло до стената. Тя примижа, когато раменете се разтресоха и чантата й падна на земята.

— Ти съсипа всичко! Винаги си го правила!

Уплашена, тя го блъсна с длани в гърдите.

— Пусни ме или ще викам!

— Хайде де. Ако ни види някой, ще си помисли, че ме сваляш, както сваляш всички останали.

— Наистина ще го направя, Рийд! Пусни ме.

Тя замръзна, когато усети как ръката му се плъзва върху гърдите й и ги притиска.

— На осемнайсет беше страхотно парче и все още си.

Тя не можеше да помръдне от изненада.

— Махни ръцете си от мен!

— Когато аз реша.

Тя се бореше да се измъкне от налудничавото му докосване, но тялото му я притискаше. Изражението му я изплаши. Очакваше да види похот, но видя нещо по-опасно. Видя омраза и желание да упражни силата си върху нея, както винаги.

— „Старс“ може и да останат за теб, но преди да си въобразиш, че ще се смееш последна, има още нещо, което трябва да узнаеш.

Триумфалното му изражение предизвика тръпки от ужас по тялото й. Тя отново беше детето, което го гледаше как държи снимката на майка й. Въпреки че бяха заобиколени от осемнадесетте хиляди зрители, тя никога не беше се чувствала по-самотна.

Устните му се изкривиха.

— Онази нощ в бараката край басейна…

— Не! Не искам да слушам!

Старите кошмари я заляха. Чуваше гръмотевиците, усещаше горещата лепкава жега. Отново се опита да се измъкне, но той не й позволи.

— Помниш ли бурята! И колко тъмно беше?

— Престани!

Тя се разплака.

Той стисна по-силно гърдите й.

— Толкова тъмно, че не можеше дори собствената си ръка да видиш…

— Недей!

— В онази нощ, когато Крейг те изчука…

— Моля те…

— Това не беше Крейг.

Стомахът й я присвиваше, от устните й се изплъзна стон, докато думите му я удряха непрестанно. Имаше чувството, че дробовете й са накъсани, и ще се задуши до смърт.

— Аз те открих в онази барака.

Щеше да повърне. Дали беше подозирала това някъде дълбоко в подсъзнанието си или узнаваше едва сега? Миризмата на одеколона му я задушаваше.

Той пусна гърдите й, но само за да увие кичур коса около пръста си. Тя прехапа устни, за да не извика, когато той дръпна силно.

— И най-хубавото е, че нищичко не можеш да направиш, госпожице Важност, защото се е случило прекалено отдавна. Ще се противопоставят твоята дума срещу моята дума. А докато ти помиташе всичко в панталони, аз си останах чистичък. Така че когато започнеш да злорадстваш заради „Старс“, знай, че аз ще си спомням как пищеше, докато аз шибах сладката ти малка сливка.

— Добре ли сте, госпожице Съмървил?

Рийд отскочи назад, когато отляво към тях се приближи човек от охраната.

Тя притисна пръсти до устните си.

— Госпожице Съмървил? Всичко тук наред ли е?

Тя се опитваше да заговори.

— Не, аз…

— Ще се видим по-късно, Фийб.

Рийд оправи вратовръзката си, после прекоси коридора и отиде до вратата на ложата. Обърна се и й се усмихна подигравателно.

— Благодаря за сливовия пай.

Отвори вратата и изчезна вътре.

Тя притисна с ръка стомаха си. Човекът от охраната я хвана за рамото.

— Всичко ще бъде наред, госпожице. Нека да ви помогна.

Тя се движеше до него като робот, докато той я водеше по коридора. Спомените за онази нощ се заблъскаха в главата й.

Металната барака нямаше прозорци и жегата, уловена вътре като в капан, тежеше. Когато той отвори вратата, тя видя само мъжки силует на фона на проливния дъжд. Беше предположила, че е Крейг, но не беше видяла лицето му.

Той скочи върху нея, преди тя да успее да се помръдне. Разкъса блузата й и започна да хапе гърдите й като животно. Тя си спомни грубия и неравен бетонен под, под голото си тяло, когато той вдигна полата й и скъса бикините й. Главата й се беше блъснала в нещо, когато той се нахвърли върху нея. Беше издал някакъв животински звук, но след това тя чуваше само собствените си писъци.

Подът под нея се движеше и тя вдигна глава. За миг гледаше объркано, после осъзна, че са в асансьор.

— Къде отиваме?

— Да ви дадат първа помощ.

— Всичко е наред. Нямам нужда от първа помощ.

— Бяла сте като платно. Не знам какво се опитваше да направи онзи мъж, но май е по-добре да полежите няколко минути, за да се почувствате по-добре.

Тя започна да протестира, но осъзна, че не е в състояние да се върне в ложата. Няколко минути далече от любопитни очи щяха да й позволят да се пооправи.

— Добре. Само за малко.

Асансьорът продължи да се спуска. Фийб усети миризма на цигари от униформата на човека и отново й прилоша, защото той й напомни за Рийд. Обзе я чувство за безпомощност. Той щеше да се измъкне. Беше прав. Прекалено много време беше изминало, за да може тя да предяви обвинения.

Мъжът от охраната започна да кашля.

Беше пълен, вероятно малко над петдесетте, с прошарена коса и червендалесто лице. Челото му беше оросено от пот. Фийб прочете името му, написано с печатни букви върху пластмасова табелка.

— Трябва да откажете тези цигари, господин Хардести.

— Да.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя видя някакви тръби над главата си и реши, че са в нещо като мазе.

— Къде сме?

— Тук долу има първа помощ за работещите. Това ще ви задържи далече от тълпата.

Тя излезе от асансьора и го последва. Минаха по тесен коридор, боядисан в убитосиво. От тръбите се чуваше свистене, чуваше се и някакъв звук, който напомняше за далечен гръм. Тя осъзна, че чува заглушения рев на тълпата над тях.

Направиха рязък завой и той каза:

— Тук вътре.

Той я хвана за лакътя и завъртя дръжката на вратата, върху която нямаше никаква табела.

Тя се поколеба, усетила за пръв път някакво притеснение, но той я блъсна вътре.

— Какво правите — ахна тя.

Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че той е извадил оръжието си и го е насочил срещу нея. Имаше чувството, че това е сън. Рийд беше неин враг, не този мъж, когото никога не беше срещала. Над нея тълпата ревеше като звяр в меко облицована клетка, а тя беше попаднала в кошмар, където ужасите следваха един след друг.

Той блъсна вратата, за да я затвори.

— Върви там!

— Защо го правиш?

— Мърдай!

Тя се запрепъва назад. Постепенно забеляза, че се намира в помещение, което е едновременно стая на охраната и склад. Видя сиво метално бюро, шкаф с полици и цяла стена с метални рафтове, върху които имаше машинни части и картонени кутии.

Той посочи с оръжието към един стол на колелца, който беше леко скъсан на седалката.

— Сядай.

Краката й трепереха, когато се отпусна на стола. Овалната облегалка изскърца и поддаде леко, когато тя се облегна назад. Тя се взираше замаяна в грозното черно оръжие, което бе насочено към сърцето й. То не трепна, когато той се наведе и извади едно въже за простиране иззад някаква кутия, която лежеше на металния рафт на шкафа до бюрото.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Вместо да отговори, той завъртя с крак седалката й и Фийб се оказа с лице към стената. Автоматично тя се опита да обгърне тялото си, но той сграбчи ръцете й и ги дръпна зад гърба й. Тя извика уплашено.

Гърдите му изхриптяха, докато връзваше китките една до друга и после до металната част, която поддържаше облегалката. Тя се люлееше заплашително и дърпаше ръцете й.

Когато я завърза, той отново ритна стола, който полетя към отдалечения ъгъл на претъпканата стая. Тя го спря с крака, преди да се е блъснал в стената, а после се завъртя към мъжа, обхвана я паника.

Опита се да бъде благодарна, че не е завързал краката й, но въжето прерязваше китките й и болката я заливаше непрестанно. Той взе оръжието от металния рафт, където беше го оставил да лежи, докато я завърже, после го мушна в кожения кобур, който висеше на бедрото му.

Колко ли време щеше да мине, преди Рон да разбере, че я няма? Пребори се с истерията, която се надигаше в нея, защото осъзнаваше, че каквото и да се случи, тя ще трябва да мисли разумно.

Чу далечна музика и разбра, че първите две четвъртини са свършили. Опита се да превъзмогне болката в ръцете и китките си и започна да оглежда помещението.

Очуканото сиво бюро до стената беше претъпкано с формуляри, каталози и отпадъчни хартии. Върху един шкаф с четири чекмеджета стоеше телевизор, целият с петна от мазни пръсти. На стената зад бюрото висяха листи и един календар, показващ гола жена, която държи надувна топка в ярки цветове.

Мъжът запали цигара, като я държеше между грубите си пръсти, по които имаше петна от никотин.

— А сега да ти кажа какво става. Няма за какво да се тревожиш, стига гаджето ти да прави, каквото му кажа.

— Не разбирам за какво говориш.

— Да. Но мисля, че няма голямо значение.

Той отиде до шкафа и включи телевизора. На черно-белия екран се появиха седналите в кабините си коментатори, облечени в униформени сака на различните средства за информация.

— … „Старс“ играха бляскаво през първата половина. Нападението им се организираше добре. Успяваха да запазят топката. „Сейбърс“ ще трябва да бъдат много по-агресивни, ако искат да участват в играта.

В долната част на екрана се виждаше резултатът: „Старс“ — четиринайсет, „Сейбърс“ — три.

Мъжът изруга злобно и намали говора. Фийб го огледа по-подробно, докато той крачеше покрай вратата, като дърпаше гневно от цигарата си. Очите й попаднаха пак на пластмасовата табелка с името му.

„ХАРДЕСТИ“.

В този миг тя се сети. Спомни си разказа на Дан за мъжа, който го преследвал, бащата на бивш играч на „Старс“. Неговото име беше Хардести.

На екрана се появи реклама на бира. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Ръцете ме болят. Въжето е много стегнато.

— Няма да те отвържа.

— Просто поразхлаби въжето.

Трябваше да го накара да говори. Щеше да полудее, ако не разбереше какво мисли да прави той.

— Всичко това е заради сина ти, нали?

Той насочи цигарата си към нея.

— Ще ти кажа нещо. Малкия Рей беше най-добрият защитник, който някога е играл за „Старс“. Онзи мръсник нямаше причина да го отстранява.

— Треньор Кейлбоу ли?

— Имаше зъб на Рей. Дори не му даде шанс.

— Дан не постъпва така.

Облаци сив дим обвиваха главата му и той сякаш не я чу.

— Ще ти кажа какво си мисля. Той е знаел, че Малкия Рей е по-добър играч, отколкото той е бил някога. Мисля, че му е завиждал. Вестниците направиха голяма работа от Кейлбоу, но той не представляваше нищо, в сравнение с моя Рей.

Тя осъзна, че мъжът е луд. Може би е бил такъв отдавна или пък смъртта на сина му е била последния удар. Тя се опита да скрие страха си.

— Играчите постоянно биват отстранявани. Това е част от играта.

— Не знаеш какво е! Веднъж си някой, после никой не те знае.

— За сина си ли говориш или за себе си?

— Млъквай!

Очите му се изцъклиха, кожата му доби леко пурпурен оттенък.

Тя се страхуваше да го притиска повече, затова се смълча.

Той насочи пръст към нея.

— Виж, ти въобще не ме интересуваш. Не искам да те нараня, но ще го направя, ако се наложи. Защото няма да позволя „Старс“ да спечелят този мач, каквото и да става.

Рон стигна до тунела, точно когато играчите излизаха на терена. Ужасяваше се от онова, което трябваше да направи. През цялата седмица Дан се държа като мечок — темпераментен, непредсказуем и неподатлив на усмиряване. Нямаше представа как ще реагира той на тази объркваща новина.

Дан излезе от съблекалнята и Рон тръгна до него.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Оправи се. В случай, че не си забелязал, аз се опитвам да спечеля мача, а…

Рон притисна сгънатата носна кърпа до челото си.

— Фийб изчезна.

Дан спря рязко и лицето му пребледня.

— Какви ми ги говориш?

— През втората четвърт излезе от ложата и въобще не се върна. Някой намерил чантичката й в коридора. Обадих се у тях и в офиса й. Проверих в бърза помощ и изпратих човек да провери във всички ложи. Няма я, Дан. И вече си мисля, че нещо не е наред.

Рон беше наблюдавал Дан в напрегнати положения, но никога не беше виждал такава уплаха в очите му.

— Не! Тя не може… За бога! Обади ли се в полицията?

— Да, но тъй като е много рано, те не го приемат толкова сериозно. Неприятно ми е да ти причинявам това насред мача, но се сетих, че ти можеш да знаеш някое друго място, където да я потърся. Сещаш ли се нещо? Има ли някакво друго място, където може да бъде?

Дан беше замръзнал, с обърнати очи и пребледняло лице.

— Не. — Той сграбчи Рон за ръката. — Говори ли с Моли? Исусе! Говори с Моли! Фийб може да е с нея!

Рон никога не беше виждал Дан да се държи така и осъзна, че в отношенията между собственичката на „Старс“ и главния треньор има нещо повече, отколкото беше подозирал.

— Моли не я е виждала от началото на мача. Доста се притесни. Съпругата на Тъли е с нея сега.

— Ако с Фийб се случи нещо…

Един от помощник-треньорите се появи на входа на тунела.

Дан се завъртя към него. Мускулите на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Мамка му, остави ме на мира!

Рон усети чувството за безпомощност, обхванало Дан, затова сложи ръце на раменете му.

— Трябва да се върнеш на игрището! Точно сега не можеш да направиш нищо за Фийб. Ще ти се обадя веднага, ако я открием.

Дан го изгледа замаяно.

— Не позволявай да й се случи нещо, Рон. Намери я, за бога!

Рон искаше да може да го увери в това, но засега можеше да каже само:

— Ще направя всичко възможно.

На долния етаж Хардести бръкна в джоба си, за да извади нов пакет цигари. Очите на Фийб пареха от дима, в добавка към болката в ръцете и китките й. Мълчанието беше опънало нервите й дотолкова, че тя просто трябваше да заговори.

— На кого е този офис?

Тя помисли, че той няма да й отговори, но той повдигна рамене.

— На един от инженерите. Той трябва да стои при генераторите, докато мачът свърши и няма да се появи, ако се надяваш на това.

Мълчаливият екран показа как „Сейбърс“ хвърлят топката. Тя потръпна, когато той усили говора.

— Няма да се измъкнеш след това.

— Знаеш ли? Не ми пука. Стига „Старс“ да загубят титлата, въобще не ми пука.

Хардести погледна към телевизора, после отиде до бюрото. Вдигна телефона и набра четири цифри. Изминаха няколко секунди преди да заговори в слушалката.

— Тук е Боб Смит от „Старс“. Фийб Съмървил е при мен и иска да говори с треньор Кейлбоу. Прехвърлете този разговор при него. — Той млъкна и се заслуша. — Тя пет пари не дава за упълномощаването. Казва, че е важно, а тя е шефът, а пък задникът си е твой, така че прави каквото искаш.

Който и да беше на другия край, явно беше решил да изпълни искането, защото Хардести бутна телефона към края на бюрото, възможно най-близо до мястото й. Колелцата на стола й изскърцаха, когато той хвана облегалката и я избута до телефона.

Той чакаше мълчаливо, с ръка, стиснала слушалката, после се напрегна.

— Кейлбоу? Тук има един човек, който иска да говори с теб.

Той бутна слушалката към Фийб.

— Дан?

Гласът й беше изтънял от страх.

— Фийб? Къде си? За бога, добре ли си?

— Не, аз…

Тя извика от болка, когато Хардести сграбчи косата й и я дръпна силно.

Дан изтръпна.

— Фийб! Какво стана? Там ли си? Кажи нещо!

Сърцето му бумтеше, а на челото му изби студена пот. Тормозеха Фийб, а той не можеше да направи нищо. Страхът свали всички пластове, натрупани от инстинкта му за самосъхранение и той осъзна ослепително ясно колко дълбока е любовта му към нея. Не искаше да живее повече, ако й се случеше нещо. Извика името й, опитвайки се да вложи всичко, което изпитваше към нея, но не можеше да й каже.

В слушалките му се чу гробовен мъжки глас.

— Пипнах я, Кейлбоу. Ако я искаш цяла, ще слушаш страшно внимателно какво ще ти кажа.

— Кой говори?

— „Старс“ губят днес. Схващаш ли? Скапаният ти отбор губи или мацката умира.

Дан чу хриповете в гласа на мъжа и бе обхванат от ужасно подозрение.

— Хардести? Ти си, нали, шантав идиот такъв!

— Твоят отбор няма да спечели титлата без моето момче.

Фактът, че Хардести не се опитва да скрие самоличността си, увеличи страха на Дан толкова много, колкото нищо друго не можеше да направи. Само човек, който не се интересува дали е жив или мъртъв, може да бъде толкова невнимателен.

Знаеше, че няма много време, затова заговори бързо. Гласът му звучеше решително.

— Слушай. Рей не би искал да правиш това.

— Ти му завиждаше. Затова го отстрани.

— Това е нещо между мен и теб. Фийб няма нищо общо. Пусни я.

— Не се обаждай на полицията. — Хардести се изкашля сухо. — Гледам телевизия и ако стане нещо необичайно, ще съжаляваш.

— Помисли, Хардести! Хванал си невинна жена…

— Появят ли се още точки за „Старс“, наранявам гаджето ти.

— Хардести!

Линията прекъсна. Дан беше зашеметен. Чу овациите на тълпата и всичко в него застина, когато се сети за комбинациите, които преди малко беше разпоредил в слушалките. Завъртя се към игрището. Застинал в ням ужас, той наблюдаваше топката, която излетя във въздуха и попадна точно в средата на вратата, отбелязвайки гол за „Старс“.

Таблото премигна и Дан усети как една ледена ръка сграбчва сърцето му.

В мазето Рей изруга и ритна стола на Фийб. Тя извика, когато той полетя по плъзгавия под и се блъсна в стената. Рамото й се блъсна в нещо и тя усети как цялото й тяло потръпва от болка. Беше прехапала езика си и в устата си усети вкус на кръв.

Страхуваше се от онова, което можеше да й причини той и затова завъртя отново стола, за да може да го наблюдава. Но той не гледаше към нея. Беше се вторачил в телевизора и си мърмореше нещо.

На екрана се появи близък план на Дан. Той изглеждаше трескав и тъй като резултатът беше седемнайсет на три за „Старс“, коментаторите се шегуваха с него. Когато го видя, тя имаше чувството, че я разкъсват. Днес можеше да умре. Дали щеше да наблюдава лицето му, когато това се случи?

Мисълта беше непоносима и тя принуди безчувствените си пръсти да се захванат с възлите, които я задържаха за стола. Тя преглътна болката, която й причиняваха движенията и си припомни техния последен разговор и непоколебимата решителност в гласа му, когато й каза, че никога няма да загуби мач нарочно.

Няма да го направя, Фийб! Никой не може да ме накара да го направя. Дори и ти!

11.

Дан извика от страничната линия към Джим Бийдерот. Надяваше се, че куотърбекът не е забелязал несигурността в гласа му.

— В следващите серии ще направим някои промени, Джим.

Когато Дан свърши с инструкциите, очите на Джим се бяха присвили възмутено.

— Това са идиотски комбинации. Щом видя свободен играч ще му подавам.

— Ще правиш каквото ти казвам, иначе сядаш на скамейката — кресна му Дан.

Бийдерот го изгледа гневно и тръгна към Чарли Крей, един от помощниците. След секунди беше грабнал и слушалките му и викаше в тях.

Дан знаеше, че Джим говори с Гейри Хюит, координатора на защитата, който седеше в треньорската ложа заедно с Тъли. Той се опита да преглътне страха си, за да подреди мислите си, преди Хюит да е започнал да му крещи.

Хардести беше казал, че гледа телевизия, което означаваше, че може да забележи всяко необичайно движение на страничната ложа или в която и да е част на стадиона, в обхвата на камерата. Затова Дан не можеше да рискува да уведоми полицията. Щом като разберат, че Фийб наистина е отвлечена, те щяха да плъзнат навсякъде, включително и тук, на страничната линия, за да му задават въпроси. И нещо по-лошо. Те можеха да решат да прекратят мача — обстоятелство, което много лесно може да накара Хардести да направи непоправимото.

Замисли се дали да не използва слушалките, за да се свърже с Рон, но се страхуваше, че Хардести може и да подслушва. Въпреки че не разбираше всички тънкости на вътрешната съобщителна система, Дан знаеше, че Хардести би имал достъп до нея, само ако се обажда някъде от Двореца. Това означаваше, че има вероятност той дори и сега да подслушва разговора между страничната линия и треньорската ложа. Освен това означаваше, че Фийб е скрита някъде наблизо.

Той изтри челото си с ръкав и се опита да измисли начин да съобщи на Рон. Тъй като не можеше да обяснява в слушалките какво се е случило, той грабна тетрадката си и надраска набързо една бележка, която беше достатъчно неясна и никой друг не би я разбрал.

Дан подаде бележката на един от спомагателните работници, за да я отнесе и си каза, че нищо няма да се случи с Фийб. Всичко друго беше немислимо.

За пръв път си позволи да помисли как ще се отразят действията му на собствеността й върху „Старс“, след като всичко свърши и тя е в безопасност. Такова нещо не се беше случвало досега, но Дан не можеше да си представи, че Националната футболна лига ще допусне резултатът от този мач да се зачете, стига „Старс“ да не спечелят въпреки треньорската му намеса, което той нямаше намерение да позволи. Щом в Националната футболна лига научат, че той е загубил мача нарочно, ще бъде определена нова среща и Фийб пак ще има възможност да задържи отбора.

Но тогава в гнева му се появи грозна мисъл. Ами ако полицията не повярва, че е била отвлечена? Ако Хардести се измъкне, няма да има никакво осезаемо доказателство — нищо, освен думите й. Само Дан можеше да потвърди историята й, но връзката им щеше да направи думите им подозрителни. Много лесно можеха да я обвинят, че си е измислила отвличането, просто защото „Старс“ са загубили и тя иска нова възможност да остане тяхна собственичка. Не, Националната футболна лига нямаше да позволи този мач да се преиграе.

Трябваше да приеме болезнения факт, че неспособността му да уведоми полицията ще струва на Фийб „Старс“. Но не можеше да направи нищо. Не би рискувал живота й за нищо на света.

Гласът на Гейри Хюит пропука в слушалките.

— Дан, какво, по дяволите, става? Джим никога не е подавал по-добре. Защо го спираш? Това не беше нашият план.

— Правя някои промени — изръмжа Дан. — Водим в играта, така че е по-добре да играем разумно.

— Едва трета четвърт е! Прекалено рано е да се успокояваме.

Дан не можеше да не се съгласи, защото просто свали слушалките и залепи поглед за игрището. Щеше да направи всичко, за да запази Фийб.

До средата на четвъртината „Сейбърс“ бяха постигнали първия си тъчдаун, докато променената игра на „Старс“ не ги доведе доникъде, така че преднината им намаля на седем точки. Привържениците им дюдюкаха толкова силно, че нападението не можеше да чуе сигналите на Бийдерот.

Помощниците на Дан побесняха, играчите бяха почервенели от гняв, а когато „Сейбърс“ изравниха в първите две минути на последната четвърт, дори и коментаторът по телевизията загуби търпение.

— Вярвате ли на очите си? — Той направо крещеше в микрофона. — През целия сезон Дан Кейлбоу беше един от най-агресивните треньори в Националната футболна лига и сега е ужасно, когато го виждаме да се свива така. Привържениците на футбола не са дошли да гледат такава игра.

Фийб се опита да не обръща внимание на разбираемо грубата оценка за действията на Дан от страна на коментатора, както и на освиркванията на тълпата. Не й се мислеше какво причинява това публично унижение на гордостта му. Осъзнаваше, че никога не го беше обичала повече.

Ръцете й кървяха, разранени от опитите й да се освободи от въжетата. Не обръщай внимание на болката, каза си тя. Продължавай въпреки болката. Тя си повтаряше думите на играчите, но вече й се струваше, че възлите никога няма да се разхлабят.

Хардести беше увил въжето на цифра осем около китките й, а свободните краища беше завързал за облегалката на стола. Пръстите й станаха лепкави от кръвта, докато се опитваше да развърже двойния възел, който я задържаше за стола, но той не се поддаваше.

Действай, въпреки болката. Отърси се от нея.

Загледан в екрана на телевизора, Хардести дръпна от цигарата си и се изкашля. Въздухът беше толкова задимен, че Фийб едва дишаше. Понякога си мислеше, че той я е забравил, но в един миг той я поглеждаше с очи, в които нямаше никакви угризения и тя осъзнаваше, че той няма да се поколебае и ще я убие.

Пет минути след началото на последната четвърт „Сейбърс“ хукнаха в атака. На страничната линия чувствата на играчи и помощници изразяваха всичко от гняв до униние, а тълпата започна да хвърля предмети по Дан. Той стоеше сам, изоставен от играчи и треньори. Само желязната му дисциплина го предпазваше да не се отпусне съкрушен на пейката.

„Сейбърс“ двадесет и четири, „Старс“ седемнайсет.

Когато „Сейбърс“ направиха и допълнителната точка, Бийдерот блъсна шлема си в скамейката с такава сила, че той изпука. Дан знаеше, че вече е само въпрос на време, преди Джим да пренебрегне заплахата да остане на скамейката и да започне свои собствени комбинации. Оставаха по-малко от десет минути до края и настроението на тълпата ставаше все по-отвратително, така че той вече не можеше да играе предпазливо.

През целия си живот Дан беше играл в отбор и ако продължаваше да прави това сам, щеше да стане твърде опасно. Като се молеше да не е направил фатална грешка, той извика Джим и Боби Том, точно преди играчите от нападението да отидат отново на игрището.

Лицето на Джим беше почервеняло от гняв, Боби Том гледаше навъсено. И двамата започнаха да му крещят обиди.

— Сложи ме на скамейката, гадняр такъв! Хич не ми пука, защото не искам да участвам в това.

— Не сме работили толкова, за да ни прекараш по този начин!

Една камера зажужа край тях. Дан хвана ръцете им и наведе глава. Гласът му беше тих и гневен.

— Млъкнете и слушайте. Фийб е отвлечена. Мъжът, при когото е тя, е луд. Казва, че ще я убие, ако спечелим мача. — Усети, че мускулите им се стегнаха, но не вдигна поглед, защото беше сигурен, че ги снимат. — Той гледа телевизия. Не мога да позволя никакви точки за отбора, защото той заплаши, че ще я наранява всеки път, когато покачваме резултата. — Пое си дъх и вдигна глава. — Наистина ще го направи.

Бийдерот изруга тихо, Боби Том имаше убийствен вид.

В очите на Дан се четяха всички негови чувства, докато им казваше какви ще бъдат следващите комбинации.

— Нека да изглежда както трябва. Моля ви! Животът на Фийб зависи от това.

Виждаше се, че имат десетки въпроси, но сега нямаше време за тях и за тяхна чест никой не започна да спори.

В мазето Фийб чуваше овациите на тълпата. Окървавените й пръсти замръзнаха върху възела, а погледът й отскочи към телевизора. Спря да диша, когато Джим хвърли дълъг пас на средната линия към Боби Том. Тялото на Боби Том се изпъна до грациозната линия, която бе снимана толкова често. Тежестта му падаше единствено върху върховете на пръстите. Колко пъти през този сезон Фийб беше гледала как той улавя топката във въздуха от тази позиция, преодолявайки гравитацията без усилие, като танцьор?

Но не и този път. Тълпата изстена, когато топката се изплъзна между върховете на пръстите му. Боби Том падна на земята и тя задиша отново.

За пръв път през втората половина на мача Бийдерот хвърляше дълъг пас. Дали Дан вече е изгубил контрол на мъжете? Не искаше дори да си помисля какво щеше да означава това. Не и сега. Не и когато най-после възелът, с който беше привързана към стола, поддаде.

Беше толкова развълнувана, когато се развърза, но триумфът й скоро се изпари, когато осъзна, че има още един възел. Вече не беше завързана за стола, но китките й не помръдваха заради възела, който преди това не беше открила. Той завършваше осмицата от въжета, увити около китките й. Освободи се от стола, но това не беше достатъчно, защото не можеше да използва ръцете си. Хардести имаше оръжие.

Камерата се премести върху Боби Том. Болката беше замъглила усещанията й, затова трябваше да изминат няколко секунди, преди да разбере, че нещо не е наред.

Ако се случеше Боби Том да изтърве топката, обичайното му добро настроение винаги го напускаше. Той се удряше и ругаеше. Но сега, дори и на малкия телевизионен екран се виждаше, че лицето му не трепва от никакви чувства.

Той знае.

Интуицията й подсказваше, че Дан му е разказал за случилото се. Знаеше колко много означава този мач за Боби Том и можеше да си представи какво му е струвало това съзнателно изтърване на топката.

Загледа се в гърба на Хардести и гневът й пламна. Нямаше право да им отнема този ден.

„Старс“ загубиха топката и „Сейбърс“ започнаха следващата си комбинация. Часовникът върху таблото продължаваше да отброява минутите.

7:14… 7:13… 7:12

„Сейбърс“ започнаха серия от пасове. Фийб се сети как изглеждаха мъжете след мач — мръсни, натъртени, с кръв по тях. Представи си ги в самолета, когато се завръщаха от среща в друг град. Коленете им бяха покрити с лед, рамената им бяха превързани и те гълтаха болкоуспокояващи, за да могат да заспят. Всеки един от тях не би се спрял пред нищо за „Старс“.

6:21… 6:20… 6:19…

Оставаше толкова малко време. Въобще не беше сигурна, че ще успее да развърже последния възел, преди да изтече времето. Поддаваше, но не достатъчно бързо. Изпитваше ужасното чувство, че някак изневерява на отбора, че не се старае достатъчно.

5:43… 5:42… 5:41…

„Портланд“ отново вкараха гол. „Сейбърс“ двадесет и седем, „Старс“ седемнайсет.

Трябваше да вземе решение. Можеше да отиграе положението предпазливо и да остане на мястото си, с надеждата, че той ще я пусне в края на мача. Или да рискува всичко, за да спечели свободата си.

На екрана се появи лицето на Дан и тя взе решение. Няма да загуби нито него, нито „Старс“ без борба. Мислите й препускаха. Щеше да има само една възможност, затова трябваше да подбере момента.

5:07… 5:06… 5:05…

Хардести се наведе, обхванат от пристъп на хрипливата си кашлица. Тя стъпи здраво на пода и се отблъсна. Столът полетя напред.

Той се завъртя тромаво, когато чу скърцането на колелцата. Издаде дрезгав вик и вдигна юмрук, за да я удари. Тя вдигна крак и заби ток в слабините му.

Той извика от болка и се преви напред. Тя скочи и измъкна ръце иззад облегалката на стола. Китките й все още бяха вързани зад гърба й. Хукна към вратата, завъртя дръжката и изскочи в коридора.

Бягаше неумело към асансьора и в същото време дърпаше китките си. Въжетата се бяха отпуснали, но тя все не можеше да се освободи. Зад гърба си чу някакъв хриплив звук и когато хвърли поглед назад, видя Хардести, който се подаваше на вратата.

Втурна се към сива метална врата с надпис „Стълбище“, спъна се и едва не падна. Още няколко ценни секунди отминаха, докато се обърне с гръб, за да отвори вратата. Част от въжето падна между пръстите й, което я затрудни още повече. Хардести, все така превит на две, тръгна напред.

— Мръсница… — изохка той.

Изпита ужас, когато той заопипва бедрото си за оръжието. Вратата към стълбището се отвори и тя се мушна през нея. После от стената пред нея избухнаха парчета, които се посипаха върху й. Изпищя и сви рамене.

Тя изхълца задавено. Заизкачва стълбите, преди той да успее да стреля отново. Дърпаше трескаво обърканите въжета, които затрудняваха движението й. Почти беше стигнала горния етаж, когато най-после въжето започна да се изплъзва. Тъкмо се беше освободила от въжето, когато чу онова ужасно хриптене да идва към нея, усилено от празното стълбище.

— Мръсница!

Завъртя се и го видя най-долу на стълбите. Лицето му беше виолетово и той се опитваше да си поеме дъх, сякаш се задушаваше. Парализирана, тя не отместваше очи от оръжието, насочено към нея.

— Няма… — Той се подпря на стената, притиснал с ръка гърдите си. — Няма… да ти позволя…

Оръжието трепна и тя превъзмогна вцепенението си. Тя зави нагоре по стълбите. Чу се нов изстрел и куршумът се блъсна в стената зад нея. Не посмя да спре, за да види дали я преследва. Когато стигна до вратата, чу почти нечовешки вик от болка. Натисна дръжката, точно когато проехтя звукът от строполилото се тежко тяло.

Тя хукна по коридора, като отчаяно се опитваше да се ориентира. Чу шума от тълпата и осъзна, че е попаднала в края на коридора, който води към съблекалнята на „Старс“. Без да губи време, хукна към тунела, по който се излизаше на игрището. Докато бягаше, тя захвърли синьото яке, чиито маншети бяха изцапани с кръв.

На изхода на тунела имаше охрана. Когато чу стъпките й, той се обърна. Тя побягна към него, а той стоеше зяпнал разрошената й коса, скъсаните чорапи и окървавените китки.

— Един мъж от охраната лежи на стълбището до съблекалнята! — Тя се опитваше да си поеме дъх. — Мисля, че получи сърдечен удар. Внимавайте. Той е луд и има оръжие.

Мъжът я гледаше, сякаш беше изгубила разума си. Преди да успее да я попита нещо, тя побягна към игрището. Пазачът до оградата я позна и отскочи от вратата.

На игрището бяха играчите от нападението на „Сейбърс“. Тя погледна към таблото.

2:58…

Вече виждаше единствено гърба на Дан. Проблемите помежду им се изпариха, докато бягаше към скамейката. Играчите се изпречваха на пътя й, затова тя ги задърпа.

— Пуснете ме! Пуснете ме да мина!

Един по един те отстъпиха, очевидно изненадани, че я виждат. Боби Том и Джим Бийдерот я видяха и тръгнаха напред.

— Дан!

Той се завъртя към нея. Никога не беше виждала на лицето му толкова дълбоко чувство. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Фийб! Слава богу! О, слава богу, Фийб…

Той повтаряше името й отново и отново и я притискаше до гърдите си.

Камерата до страничната линия се спря върху тях. Рон, който беше в ложата горе, скочи на крака и хукна към вратата. Междувременно радиокоментаторите обясняваха объркано, че собственичката на „Старс“ прегръща треньора, който през втората половина на мача водеше хладнокръвно отбора й към поражение.

Тя обви ръце около врата му и го целуна. Той отвърна на целувката й и я стисна толкова силно, че тя едва дишаше.

— Може ли да спечелиш все още? — прошепна тя.

— Няма значение. Важното е, че си в безопасност. Нищо друго няма значение. — Гласът му беше прегракнал от вълнение.

Тя се отдръпна малко от него и видя, че очите му са пълни със сълзи.

— Мислех, че съм те загубил — каза той. — Толкова те обичам. О, боже, обичам те!

Тя скри думите му, като ценност, на която щеше да се радва по-късно. Сега можеше да мисли само за него и за онова, което той направи за нея.

— Искам да спечелиш. Работи толкова много.

— Не е важно.

— Да. Важно е!

Тя осъзна, че плаче.

Той я притисна силно.

— Не плачи, скъпа. Нека просто се радваме, че си жива.

Той си мислеше, че тя иска това заради себе си.

— Не разбираш. Не искам да спечелиш заради мен! Искам да го направиш заради себе си.

— Изоставаме с десет точки, скъпа. По часовник има по-малко от три минути.

— Тогава по-добре се захващай за работа.

Той приглади косата й, а очите му бяха пълни с толкова любов, че всичките й съмнения се изпариха.

— За да спечелим, ни трябват два тъчдауна, а точно в момента момчетата ме ненавиждат.

— Аз ще говоря с тях.

— Фийб…

Тя докосна лицето му.

— Обичам те, треньоре! А сега се залавяй за работа. Това е заповед.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се отдръпне от прегръдките му. Той все още изглеждаше замаян от думите й. Едва беше направила две крачки, когато до нея застанаха Боби Том и Джим.

— Добре ли си? — Боби Том беше пребледнял от притеснение. — По дяволите, Фийб, толкова ни изплаши.

— Всичко е наред. — Тя стисна ръцете им. — Искам да спечелите този мач. Искам Дан да успее да спечели.

— Ако имахме повече време.

Фийб прекъсна Джим.

— Не ме интересува това. Не мога да позволя да му се случи такова нещо. Нито пък на всички вас.

Тя се обърна и хукна към Дарнъл. Трябваше да събуди отново доверието на играчите в треньора им, а имаше толкова малко време. Той се стресна, когато видя в какво състояние е тя и бързо пристъпи напред.

— Фийб, какво е станало?

Обясни му възможно най-бързо. Като се задъхваше, тя каза:

— Дан се опитваше да ме предпази. Кажи го и на останалите защитници. Ние ще спечелим този мач!

Преди да успее да я попита нещо, играчите, които не бяха на игрището, я заобиколиха и тя им повтори историята си. Докато я засипваха с въпроси, „Сейбърс“ вкараха гол.

Дан отново си сложи слушалките и започна да крещи инструкции. Джим го потупа по рамото и се втурна на игрището.

Прозвуча предупреждението за последните две минути.

Дан се наведе напред, с ръце върху бедрата. „Старс“ играеха, без да са се съвещавали преди това. Фийб заби нокти в дланите си, когато играта започна.

Джим хвърли топката, но играчът, който трябваше да поеме, не беше свободен. При втория опит изтърва за малко играча, а при третия също не успя.

Лекарят на „Старс“ се появи до нея и започна да бинтова китките й. Историята вече се разпространяваше из отбора. Уебстър Гриър застана до нея като телохранител.

На четвъртия опит Джим успя и Дворецът потрепери от овациите.

Защитата на „Сейбърс“ не можа да реагира на бързата атака. С пресъхнали устни Фийб гледаше как отборът й се премества на седемнайсет ярда.

1:10

Бийдерот подаде на Колиър Дейвис. Фийб изпищя, когато Дейвис хукна, за да отбележи тъчдаун. Тълпата полудя.

На страничната линия Дан се съвещаваше с играчи и помощник-треньори.

„Старс“ вкараха и допълнителния гол. „Сейбърс“ — двадесет и седем, „Старс“ — двадесет и четири.

0:58

Защитниците на „Старс“ се подредиха. Тълпата очакваше пряк сблъсък още на линията, защото „Старс“ трябваше да си възвърнат притежанието на топката. Дан беше карал играчите да правят тези неща стотици пъти, докато се научат да изпълняват всичко без грешка. Но това не беше тренировка, а и другият отбор знаеше, че се задава кратък, смъртоносен сблъсък.

Фийб погледна към Дан. Той беше напрегнат и прекрасен.

Топката се завъртя след началния удар. Едва беше изминала необходимите десет ярда, когато попадна в играч на „Сейбърс“. Той се опита да я задържи, но не успя. Елвис Креншоу се сблъска с него.

Топката излетя и двайсет и двама мъже се хвърлиха за нея. Шлемовете се сблъскваха с пукот, ръмженето на играчите се чуваше чак на страничната линия, въпреки виковете на тълпата.

Чу се изсвирване и съдиите започнаха да вдигат играчите. Фийб стисна ръката на Уебстър.

Мъжете ставаха един след друг… от „Старс“, от „Сейбърс“, докато останаха само двама играчи на земята — единият в небесносин екип, другият във виолетов.

Дан извика тържествуващо и остана само Дарнъл Пруит, който се беше вкопчил в топката.

Шумът от тълпата беше оглушителен. Дарнъл скочи на крака и вдигна ръце във въздуха. „Старс“ си бяха върнали топката на собствената си линия на четирийсет и осем ярда.

0:44

Дан тупна по гърба Бийдерот и той се втурна на игрището. След първия му пас, топката беше на четирийсет и втория ярд.

0:38

Защитата на „Сейбърс“, като предполагаше, че поредицата от пасове ще продължи, се изтегли, за да се противопостави на бомбата. Но бяха подмамени от един от най-страхотните ходове на Дан. Първо подаване и те бяха на двайсет и втория ярд.

0:25

Следващите два паса бяха лоши и Фийб започна да се подготвя за загубата.

0:14

Бийдерот хукна към Дан. Започна бурен разговор помежду им. Джим побягна обратно.

Атмосферата беше наелектризирана. Фийб погледна към таблото, докато отборите се подреждаха. Трябваше да хвърлят за трети път, а им оставаха двайсет и два ярда.

Пасът на Джим отново беше неуспешен.

0:08.

Дан правеше знаци, докато играчите отново се подреждаха. Вместо за гол, който нямаше да ги доведе доникъде, те се канеха да направят тъчдаун. Четвърти пас и двайсет и два ярда.

Джим огледа положението и потърси любимата си цел — осеммилионовия играч на Фийб, с бързокрилите крака и мускулестите ръце.

Боби Том спря рязко, за да се отърве от своя човек. Топката се понесе към него. Той скочи и я пое във въздуха с толкова грациозно движение, че то изглеждаше почти женствено.

Защитниците го погнаха.

Той се завъртя към голлинията. Спъна се. Тъкмо стъпи стабилно и го блъснаха от едната страна. Той отново се измъкна.

Но към него се насочваше Брюър Гейтс, най-добрият защитник на „Сейбърс“.

Боби Том знаеше, че ще го ударят, но той остави тялото си незащитено, когато се протегна с топката пред себе си към голлинията.

С оголени зъби и рев на чупеща кокали машина, Гейтс се хвърли, за да го пресрещне на линията на двата ярда.

Но се сблъска във въздуха с Дарнъл Пруит.

Боби Том падна тежко на земята и всеки мускул на тялото му беше изпънат. В главата му нещо звънтеше и той се опита да проясни картината пред очите си.

0:01

През маската на лицето си, той проследи линията на ръцете си. Бяха достигнали точно на голлинията.

Съдията вдигна ръце, показвайки, че има тъчдаун.

Виковете на тълпата разтърсваха стените на Двореца.

Фийб се смееше и плачеше едновременно. Уебстър я прегърна, после Елвис Креншоу, когато се чу последният сигнал на игрището и сред зрителите настъпи хаос.

Опита се да стигне до Дан, но не можеше да го направи през морето от играчи в сини екипи. Тя се добра до скамейката и го забеляза — пробиваше си път през играчите, за да стигне до нея. На лицето му имаше широка усмивка, когато очите им се срещнаха. Тя махна с ръка и се разсмя. Видя, че зад него се приближават няколко играчи, които носеха огромен зелен съд. Тя се разсмя още по-силно, когато го изпразниха върху главата му.

Той сви рамене и извика, докато получаваше посвещението. Имаше хора в тълпата, които дюдюкаха. Те не знаеха за задкулисната драма и все още искаха кръвта на Дан, заради този отчаян край на мача.

Той разтърси глава и изпръска всички наоколо. Разтърка очи, за да може да вижда Фийб отново.

Боби Том метна ръка на рамото му и му подаде топката.

— Тази е твоя, приятел.

Мъжете се прегръщаха. Дан притисна топката до гърдите си и отново се обърна към Фийб.

Той избърса лице с ръкав и видя, че тя все още стои на пейката. Изглеждаше като богиня, излизаща от морето сини екипи. Русата й коса блестеше под светлините. Тя беше най-красивото същество на света и той я обичаше с цялото си сърце. Вече не се плашеше от силата на чувствата си. След като веднъж едва не я загуби, вече не би поел този риск.

Мъжете се канеха да го вдигнат на раменете си, но той не искаше да ходи никъде без нея. Обърна се към нея, когато играчите го понесоха през тълпата. Тя се смееше. Той също се разсмя. Внезапно всичко в него се стегна, когато нещо зад нея привлече вниманието му.

В морето от викащи, движещи се насам-натам почитатели, Рей Хардести стоеше зловещо неподвижен. Всеки мускул от тялото му беше напрегнат от омраза, докато гледаше от първия ред към Дан. Дан забеляза проблясването на оръжието, още преди той да вдигне ръка.

Всичко стана само за секунди, но всеки миг се запечатваше в съзнанието му като образа на ужаса, който никога не можеше да се изтрие от съзнанието му. Дан, вдигнат високо над играчите, беше лесна мишена, но Хардести, с предвидливостта на болен мозък, беше намерил по-добър начин да унищожи човека, когото мразеше.

Пред Дан изскачаха микрофони, журналисти му задаваха въпроси и той трябваше да гледа в ням ужас как Хардести се прицелва точно в главата на Фийб.

Няколко души от охраната се запромъкваха към Хардести. Онези, които бяха отпред, видяха оръжието му, но не можеха да използват собствените си оръжия между тази тълпа.

Долу Фийб все още се смееше, без да знае смъртната опасност, в която се намираше. Дан нямаше оръжие, нямаше нищо, с което да предпази жената, която обичаше с цялото си сърце. Нищо, освен топката, която притискаше до гърдите си.

Той беше част от затвореното братство на великите куотърбекове, но сега, когато ръката му обхващаше топката, той вече не беше в разцвета си. Инстинктивно пръстите му заеха мястото си в положение, което му беше по-познато и от чертите на собственото му лице.

В главата му проблеснаха имената на незабравимите Барт Стар, Лен Досън, Неймън и Монтана и самият Джони Ю. Никой от тях не беше играл при толкова висок залог.

Той замахна с топката и стреля. Тя полетя над тълпата — ниско, бързо и гневно.

Хардести се завъртя, когато топката се удари в рамото му. Силата й го запрати върху седалките, а оръжието излетя от ръката му.

Фийб, която най-после беше усетила, че нещо не е наред, се завъртя точно в мига, когато видя точно зад себе си скупчени няколко души от охраната. Преди да успее да разбере какво става, Боби Том и Уебстър я грабнаха и я понесоха към изхода на тунела.

12.

Рон срещна Фийб точно до вратата на съблекалнята. След като се увери, че не е наранена, той я поведе към една малка платформа, където всичко беше нагласено, за да може телевизионен екип да заснеме интервютата и раздаването на наградите.

— Говорих с полицията — надвикваше той хаоса покрай тях. — Ще говорят с теб веднага щом свърши церемонията. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен.

— Моли как е?

Играчите размахваха бутилка шампанско и Фийб се оказа под пенест душ.

— Беше разстроена, но сега е добре.

Когато стигнаха до платформата, Фийб видя, че О’Джейс Симпсън интервюира Дан. Той беше нахлупил шапка върху мократа си коса. Рон я отведе до него и тя го чу да прескача въпросите му за втората половина на мача като му обеща пресконференция веднага щом хаосът поутихне. Не погледна към нея, но когато се приближи, той сложи ръка на кръста й.

Тя се прикри от една струя шампанско, но попадна под друга. Косата й увисна над очите й и тя тъкмо подсушаваше лицето си, когато президентът на Националната футболна лига се приближи с купата на Американската футболна конференция. Той застана между Дан и Фийб и започна да говори:

— От името на…

— Извинете ме за минутка.

Фийб отиде до Рон, взе ръката му и го придърпа до Дан и себе си.

Дан й се усмихна одобрително, грабна бутилка шампанско от Колиър Дейвис и я изпразни върху главата на Рон. Управителят им мърмореше, но Фийб се засмя и се обърна към представителя на Националната футболна лига.

— Може да продължите.

Той се усмихна.

— От името на Националната футболна лига, с най-голямо удоволствие давам купата на Американската футболна конференция на собственичката Фийб Съмървил, треньор Кейлбоу и на целия клуб „Старс“.

Играчите завикаха бурно и отвориха нова бутилка шампанско. Фийб се опита да държи кратка реч, но толкова се развълнува, че Рон трябваше да се заеме с това. О’Джейс все се опитваше да намери отговор на въпросите си за необичайното развитие на мача през втората половина, затова се обърна към Джим Бийдерот.

Фийб подаде купата на Рон.

Дан сграбчи ръката й, издърпа я от платформата и я отведе зад група празнуващи играчи, за да се отдалечат от журналистите.

— Хайде. Имаме само няколко минути.

Той я поведе през банята, през стаята за екипировката, през тренировъчна зала, докато най-после излязоха в един коридор. В следващия миг той я мушна в някакъв склад, малко по-голям от шкаф. Едва затворил вратата, той я притисна до себе си и започна да я целува.

Те се прегръщаха буйно, телата им бяха лепкави от шампанското. Усещаха вкуса му и по устните си.

— Не знаех дали някога пак ще те държа в ръцете си — промърмори той дрезгаво.

— Толкова се уплаших…

— Толкова те обичам. Господи, обичам те!

— Страхувах се, че не ме обичаш и не можех да го понеса. — Тя потрепери в ръцете му. — Дан, толкова ужасно беше.

— Така е.

— Не само отвличането, но и…

Тя потръпна и започна да му разказва за Рийд.

Усети как мускулите му се стегнаха, докато му разказваше и зачака избухването на гнева му. Но той й предложи утеха и тя усети още по-силна обич към него, за това, че разбираше толкова добре от какво има нужда тя.

— Съжалявам — каза той с глас, прегракнал от чувствата. — Толкова съжалявам, мила…

Нещата станаха по-поносими, когато му разказа всичко. Тя се сгуши до мократа яка на ризата му.

— Иска ми се да останем тук завинаги — промърмори тя.

— На мен също. Иска ми се единствено да те отведа вкъщи и да се любим.

— Чакат ме от полицията.

— И аз ще трябва да говоря с тях. И с журналистите.

— Трябва да видя и Моли.

Той взе лицето й в ръце и погали бузите й.

— Ще се оправиш ли?

— Да. Просто ми се иска да приключим с всичко това. Ще се срещнем на празненството, което дава Рон в чест на победата.

— Не си мисли, че ще прекараш кой знае колко време там.

Той я целуна за последен път, после я хвана за ръка и излязоха в коридора.

В склада всичко беше тихо още миг, после се чу шумолене в най-далечния ъгъл.

— Дарнъл? — Гласът на жената беше тих и нежен, но и очевидно шокиран. — Чу ли какво каза тя? За Рийд Чандлър?

— Чух.

Чърмейн Дод, която вярваше твърдо в честната игра, бе възмутена.

— Ама че плъх! Не бива да се измъкне безнаказано след такова нещо.

— Няма, мила. Познавам треньора и мога да ти обещая, че Чандлър въобще няма да се измъкне.

— Радвам се.

Тя спря търсещата ръка на Дарнъл, която беше започнала да докосва гърдите й през бялата й блуза по един изключително сладостен, но много непристоен начин.

— А, не. Не. Още не сме женени.

— Но скоро ще бъдем и аз ще те докосвам на места, за които ти дори и не знаеш.

— Не съм казвала, че ще се омъжа за теб.

Думите бяха малко приглушени, защото тя се опитваше едновременно да го целуне и да говори. Прегръдката с футболист, който все още беше с по-голямата част от екипировката върху себе си, приличаше твърде много на опит да гушнеш танк. Въпреки това тя не беше готова да го пусне. Не че имаше намерение да улесни нещата за него, като му позволи да узнае колко много го беше обикнала. Дарнъл и така си беше достатъчно самонадеян.

— Чърмейн, мила, аз тъкмо се връщам от игрището. Не съм ходил до душовете, но въпреки това ти дойде с мен в този склад. Ако това не е знак, че си готова за брак, не знам кое тогава е.

— Може пък просто да ми е жал за теб.

Той се засмя и мушна ръка под полата й. Докосването му беше толкова нежно, че за няколко мига госпожица Чърмейн Дод забрави принципите си. Вместо това тя го целуна и си каза, че от Дарнъл Пруит ще стане един много добър съпруг.

Стана осем часът, преди Дан да приключи с полицията, с представителя на Националната футболна лига, с журналистите. Дългата драматична пресконференция беше най-трудна за Фийб, но тя се справи като войник и вече бе обявена за героиня на вечерните новини. Не му харесваше фактът, че журналистите се опитваха да го изкарат герой, но знаеше, че този вид истории отмират след някоя и друга седмица. Тогава животът им отново щеше да се върне в нормалния си ритъм.

Рей Хардести беше получил силен сърдечен удар и беше в болница, под полицейска охрана. Дан се огледа в притихналата съблекалня, където най-после бе успял да се изкъпе и да се преоблече. Знаеше, че няма да съжалява, ако Хардести не се възстанови.

Всички си бяха тръгнали отдавна и бяха отишли на празненството по случай победата. Дан облече якето си. Беше уморен до мозъка на костите си и единствената му мисъл беше да се добере до Фийб. Но преди това трябваше да свърши нещо.

Той излезе в притихналия коридор, но спря рязко, когато видя Джим, Дарнъл, Уебстър и Боби Том, облегнати на отсрещната стена. Всички бяха спортно облечени.

Той ги изгледа притеснено.

— Мислех, че вече сте на празненството.

— Решихме да те изчакаме — каза Джим.

— Трябва да намина през едно място. Ще се видим у Рон.

Боби Том вдигна върлинестото си тяло от стената.

— И ние обичаме Фийб.

— За какво говорите?

Дарнъл пристъпи напред.

— С годеницата ми бяхме в същия склад, в който бяхте и вие с Фийб. Чухме какво ти разказа за Рийд Чандлър. А аз споделих дочутото със съотборниците си.

Дан ги гледаше изучаващо и секундите се нижеха.

— И сам мога да се погрижа за Рийд.

— Знаем. Смятахме да дойдем само за морална подкрепа.

Дан започна да спори, но замлъкна, когато осъзна, че днес те бяха приели Фийб за една от отбора.

След двадесет минути спряха пред двуетажната къща на Рийд от тухли и камък. Дан с облекчение видя, че в дома му свети. Рийд си беше вкъщи. Значи нямаше да отлагат нещата.

Когато поеха по алеята, той пусна ръкавиците в джоба си и изгледа мъжете, които бяха дошли с него.

— Рийд е мой. Не искам друг да го докосва.

Боби Том кимна.

— Само се постарай от него да не остане нищо.

Вратата им отвори Рийд. Щом видя Дан, той доби объркан вид, после очите му се разшириха от уплаха, когато забеляза взвода зад него. Опита се да им затвори вратата, но не беше достатъчно бърз. Дан успя да мушне рамото си и да го изблъска навътре.

Мъжете се намъкнаха в коридора. Рийд се запрепъва по коридора към всекидневната.

Дан усещаше страха му.

Дан тръгна напред.

— Мисля, че знаеш какво искам. Ако си вярващ, предлагам ти да започнеш да се молиш.

— Не знам за какво говориш! Тя те е излъгала нещо за мен, нали? Казала ти е някаква лъжа.

Дан замахна и го улучи по челюстта. Рийд излетя към кушетката. Зави от болка, изправи се отново на крака, задъхан от страх.

— Махайте се оттук, Кейлбоу. Ще се обадя в полицията. Ще…

Уебстър спокойно измъкна кабела на телефона от стената.

— Много неприятно, Чандлър. Телефонът не работи.

— Ако ме докоснете, ще направя така, че да ви арестуват!

— И как ще го направиш? — Боби Том мушна една клечка за зъби в ъгълчето на устата си. — Точно сега треньорът е с нас четиримата у дома, за да пийнем по нещо. Всеки, който каже нещо друго, е лъжец. Така ли е?

— Точно така, Боби Том.

Дарнъл избърса обувката си в едно кресло, тапицирано с бяла дамаска.

— Момчета, вие сте луди! Проклети маниаци.

— Не сме маниаци — каза Дан. — Просто смятаме, че е недопустимо мръсник като теб да се измъкне безнаказано след изнасилване.

— Това ли ти каза тя? Не съм я изнасилвал! Лъже. Тя си го искаше. Тя…

Следващият удар на Дан счупи носа на Рийд. Той започна да скимти, опитвайки се да го намести обратно на мястото му, докато по лицето му се стичаше кръв.

— Не бях виновен — хълцаше той. — Бях пиян. Не съм искал нищо лошо.

Дан пусна якето си върху кушетката.

— Когато свърша с теб, наистина ще те боли страшно много.

Рийд се опита да стане на крака.

— Не! Не се приближавай! Не ме удряй!

Дан тръгна към него.

— Ще те боли, но ще останеш жив, стига да не се объркам нещо. Ако искаш всичко да спре дотук, никога повече не се приближавай до Фийб. Ако я застрашиш по някакъв начин, по-добре се подготви да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка.

— Не!

Това беше последната дума на Рийд, преди Дан да го направи на парчета.

Фийб пристигна на празненството в чест на победата след десет. Беше изтощена от изпитанията, към които се прибави и дългата пресконференция. Когато най-после се прибра вкъщи, Моли се залепи за нея, като кокошка за пиленцето си, и настоя тя да си легне. Беше толкова изтощена, че заспа веднага.

Събуди се след няколко часа, освежена и нетърпелива да види Дан. Изкъпа се и побъбри с Моли, докато се обличаше. Сестра й беше потресена от събитията през този следобед, но когато Фийб й предложи едно празненство по пижами, духът й се възвърна. Пег се съгласи да остане. Момичетата пристигнаха точно преди Фийб да замине.

Рон беше наел за тази вечер един уютен ресторант със селски интериор. Дори подът беше от тухли, а медните съдове висяха от открити греди.

Когато Фийб пристигна, косата й все още беше влажна и падаше на къдрици около главата й. Температурата ставаше все по-ниска, затова беше облякла широк тъмночервен пуловер с подходяща пола от меко падащ вълнен плат. Облеклото й беше непретенциозно, с изключение на средната цепка, която стигаше точно над коленете й. Но всичко изглеждаше съвсем подходящо, когато към него се прибавеше къдравата й коса и масивите сребърни обици.

Тъкмо оставяше палтото си, когато чу, че някаква група влиза в ресторанта. Обърна се и видя Дан, който влизаше заедно с Джим, Дарнъл, Уебстър и Боби Том. Всичко в нея омекна и се сгря, когато той застана пред нея.

— Мислех, че ще бъда последна. — Гласът й звучеше малко задъхано.

Изражението му беше толкова нежно, че сърцето й се разтопи.

— Беше много трудно да се измъкнем.

Двамата стояха насред фоайето, загледани един в друг, докато мъжете започнаха да търсят приятелките и съпругите си.

Боби Том се закашля.

— По-добре вие двамата да дишате от време на време или нещо такова, защото може да закачат някое палто върху вас.

Дан не отместваше очи от Фийб.

— Нямаш ли си работа, Дентън?

— Да, господин треньор — разсмя се той и ги остави сами.

Фийб би могла да го гледа цяла вечност, но и двамата имаха задължения.

Дан взе ръката й и я поведе към залата.

— Половин час. После си само моя.

Рон ги посрещна точно до вратата. За своя изненада, Фийб видя до него Шейрън Андърсън и поздрави и двамата с топла усмивка.

Дан дори не се опита да скрие колко му е приятно да види Шейрън и веднага я привлече в мечешката си прегръдка.

— Здравей, мила. Как се държи Рон с теб? Предложи ли ти вече да се ожените?

Фийб се опита да прояви поне малко ревност, но чувствата му към Шейрън бяха толкова открити и истински, че не успя. Осъзна, че той се отнася към Шейрън точно както и с Моли. Как ли въобще си беше въобразил, че могат да са щастлива брачна двойка! Дан беше един от най-интелигентните мъже, които беше срещала, но без съмнение в някои неща беше доста глупав.

Тя съжали Шейрън, когато червенината заля всичките й лунички, чак до корените на рижавата й коса.

— Не му позволявай да те дразни, Шейрън. Представата му за добри маниери е да притеснява само онези, които харесва.

— Не я притеснявам — възпротиви се Дан. — Просто това е първият ми сериозен опит да уредя някоя двойка и искам да знам какво става.

— Не е твоя работа — каза меко Рон. — А сега защо не се погрижиш за собствения си любовен живот и не донесеш едно питие на Фийб?

Двамата с Шейрън се усмихнаха срамежливо един на друг и се отдалечиха.

Фийб се изкиска, а Дан взе за себе си бира и чаша вино за нея от един минаващ сервитьор. Усмивката й угасна, когато видя, че кокалчетата на ръката му са издраскани и натъртени.

— Какво е станало с ръката ти?

— Аз, ъъ… — Той отпи от бирата си. — Страшно се радвам, че Рон е успял да скрие от журналистите мястото на това празненство.

— Дан? Какво е станало с ръката ти?

Той се поколеба и на нея й се стори, че няма да отговори, но той махна кичур коса от лицето й и каза:

— Ходих да видя Рийд. Двамата трябваше да се разберем по въпроса за онова, което ти е причинил.

Очите й обходиха тялото му, но като че ли нямаше друго наранено място, освен кокалчетата му.

— Какво му направи?

— Нека просто да кажем, че съм приложил малко погранично правосъдие. Той няма да те притеснява повече, скъпа.

Фийб имаше желание да го разпита, но изражението на лицето му й показваше, че няма да стигне далече. Тя реши, че и без това няма кой знае какво желание да чуе подробностите.

Дарнъл се приближи и ги запозна с новата си годеница. Фийб хареса Чърмейн Дод на вид и ги поздрави. Приближиха се и други играчи със съпругите си и Фийб и Дан останаха разделени. Тя минаваше от една групичка към друга, като от време на време мяркаше и Дан, който правеше същото.

Тя тъкмо бъбреше с Боби Том и две добре оформени червенокоски, когато чу, че някой вика.

— Тишина, всички! Тихо!

Всички осъзнаха с изненада, че това е гласът на Рон и замлъкнаха. Той стоеше в единия край на залата, в едната си ръка държеше слушалката, а с другата я притискаше, за да не се чува шумът.

— Фийб! — Той повдигна слушалката. — Фийб, за теб е.

Тя го изгледа въпросително.

— Президентът!

Той изрече думите с театрален шепот, така че можеха да го чуят чак на паркинга.

Тя беше разговаряла с президента на Националната футболна лига само преди няколко часа, затова не можеше да разбере защо Рон се вълнува чак толкова.

— Смятах, че сме оправили всички въпроси.

— Президентът! На Съединените щати! Обажда се, за да те поздрави.

Тя преглътна. Ръката й се заигра с яката на пуловера. Играчите се разсмяха, после се смълчаха, когато тя отиде до телефона.

Един женски глас каза:

— Госпожице Съмървил, давам ви президента.

Точно тогава някой я потупа по рамото. Тя видя, че Дан е застанал до нея, с усмивка по-широка и от футболно игрище.

— Сега, Фийб.

Тя го изгледа объркано.

— Какво?

— Сега.

Значението на думата проникна бавно в мозъка й и тя го изгледа невярващо. Той искаше да каже сега! Тя покри с ръка слушалката.

— Дан, това е президентът! Не мога…

Той скръсти ръце на гърдите си, а изражението му беше нетърпимо самодоволно. Тя осъзна, че той е чакал точно такъв миг. Този мошеник! Беше я спипал и цял живот щеше да я дразни безмилостно, че не е имала смелостта да приеме предизвикателството му. Този нафукан спортист я вбесяваше! Със сигурност някой трябваше да му посмачка фасона.

Гласът на президента избумтя в телефона.

— Поздравления, госпожице Съмървил. Мачът беше изключителен.

— Извинете ме. — Тя преглътна. — Сега ще ви дам госпожица Съмървил.

Тя тикна телефона в ръцете на удивената Шейрън Андърсън.

Дан избухна в смях. Тя го сграбчи и го помъкна през тълпата. Проговори, едва когато стигнаха до вратата.

— По-добре се постарай да си струва, сухарче.

А вътре Шейрън Андърсън, след като се позапъна в началото, успя да се издигне на висотата на случая. Рон се шашна, когато я чу да казва:

— Сега съм добре, господин Президент. Да, доста мъчително беше. Между другото, господине, бих искала да знаете, че всички ние от дружеството споделяме загрижеността ви за подходящото финансиране на предучилищното образование…

— Сухарче? — Дан излезе на магистралата. — Нарече ме сухарче!

Фийб все още не можеше да си поеме дъх.

— Тази игра има две страни, треньоре. Не се учудвай, ако през последните две минути на мача за Суперкупата…

— Няма да го направиш.

— Може и да го направя.

Той я изгледа и се усмихна.

— Като си говорим за Суперкупата… Ще се омъжиш ли за мен, щом това приключи?

— Какво ще кажеш за деня на Свети Валентин?

— Дотогава има много време.

— Споразумение?

— Дадено. — Ферарито хвърчеше по магистралата, после излезе на шосето. — Но знаеш, че трябва да обсъдим някои неща, преди да се оженим.

— Няма да изхвърля Пух.

— Виждаш ли, веднага започваш да се опъваш. В брака трябва да се научиш да правиш отстъпки.

— Не съм казала, че няма да правя отстъпки. Обещавам да махам панделките от главата му, когато го извеждам на разходка.

— Каква душичка си ми ти!

Усмивката на Фийб се стопи.

— И аз искам деца. Винаги съм искала. Просто исках да знам, че ме обичаш.

— Радвам се.

Тя прехапа устни, после се отпусна.

— Не искам да отпращам Моли. Искам да остане с нас.

Той я погледна.

— Разбира се, че ще остане. Къде ще ходи?

— Мислех си, че може да предпочиташ по-голямо уединение.

— Щом се затвори вратата на спалнята, ще бъдем достатъчно уединени. Всъщност, когато говорех за проблеми, имах предвид „Старс“.

— Знам, че не се жениш за мен заради „Старс“. Не биваше да ти казвам онова нещо. Но бях наранена.

— Радвам се, че го осъзнаваш. Но виж, ние пак имаме проблем. Погледнато исторически — жените се омъжват за шефа. Щом си сложат пръстена, те зарязват работата си и си стоят вкъщи. И двамата не искаме това. Но искам да ти кажа, че съвсем не ми харесва мисълта да спя цял живот до някого, който може да ме уволни, ако не си пускам бельото в коша за пране.

Тя потисна усмивката си.

— Светът се мени. Вие мъжете ще трябва да намерите начин да се справите с това.

— Това ти доставя удоволствие, нали?

— Просто съм леко развеселена.

Въпреки шегите, тя вече си беше мислила как да уравновеси огромните изисквания на положението си като собственик на „Старс“ с брака и децата, които се надяваше да има.

— Всъщност, имам някои идеи по въпроса. Все още не съм обмислила всичко, но когато го направя, ти ще бъдеш първият човек, с когото ще разговарям.

— Тогава по-добре да ти кажа, че нямам намерение да тренирам „Старс“ през целия си живот.

— Дан, не можеш да работиш за друг отбор! Положението ще бъде абсурдно.

— Засега няма да ходя никъде. Но ти видя какво представлява това през сезона. Искам да бъда с теб и с децата ни, затова отдавна обмислям тази идея. Реших, че в деня, когато се събудя и осъзная, че не мога да си спомня лицата на съпругата и децата си, това ще бъде денят, в който ще изоставя професионалния футбол. Ще намеря някой университетски отбор от трета дивизия и ще остана там до края на треньорската си кариера.

— Трета дивизия? Не знам какво означава това.

— Това са по-малки учебни заведения, които не предлагат спортни стипендии. Професионалистите никога не търсят там играчи. Хлапетата не са най-страшните и най-бързите и никой не им дава пари под масата. Те играят футбол по една-единствена причина, и тя е, че обичат играта. Така че когато ти започнеш да хвърчиш по сделки с големите клечки, аз ще се забутам в някое хубаво малко училище и ще си припомня защо въобще съм започнал да играя футбол.

— Звучи прекрасно.

Той смени платната.

— Нали имаш шал под яката на палтото си. Имаш ли нещо против да си завържеш очите с него?

— Какво?

— Сега.

— О, по дяволите!

Тя измъкна шала изпод яката на палтото си и го завърза около очите си.

— Това е смешно! Не си намислил нищо извратено, нали?

Последва дълго мълчание.

— Дан?

— Ами зависи колко консервативна е гледната ти точка.

— Каза, че изоставяш всичко това. Че искаш приятен, обикновен сексуален живот.

— Ъхъ.

— Сякаш не си много сигурен.

— Виж, нещата стоят така. След като цял живот съм имал нещо по-особено, може би е по-добре да го променям постепенно. Така няма да преживея твърде силен шок. А точно за това мисля от доста отдавна.

— Страшно ме притесняваш.

— Хубаво, скъпа. Много хубаво.

И той започна да й говори такива неща, че тя се изчерви дотолкова, че й се наложи да разкопчае палтото си. Но така и не й каза къде отиват.

Когато той спря колата, тя осъзна, че монологът му съвсем я е разсеял и е забравила да внимава. По чакъл ли се движат гумите? Тя се заслуша, но въпреки че чуваше други коли, не беше съвсем сигурна дали я е откарал до дома си.

— Ще трябва да почакаш малко, докато пооправя някои неща. Веднага се връщам, не се притеснявай. — Той я целуна леко. — Обещай ми, че няма да развалиш всичко и няма да надничаш. Това ще бъде знак, че ми нямаш доверие, а що за брак ще имаме в такъв случай?

— Наистина малко прекаляваш. Знаеш го, нали?

— Знам, мила. — Той продължи да я целува. — Докато чакаш, защо не вземеш да си мислиш за всички онези неща, които ти казах, че ще направя. Така няма да се отегчиш.

Със сатанинска усмивка той притисна бедрото й и отвори вратата си.

Беше отвратително от негова страна да й дава такава идея, защото сега тя не можеше да мисли за нищо друго. Когато той се върна, тя тръпнеше от очакване.

Усети нахлулия студен въздух, когато той отвори вратата.

— Погрижих се за всичко. Сега ще те отнеса там.

Той мушна ръка под коленете й, но веднага я пусна обратно на седалката.

— Фийб, скъпа, ама ти си още с бельо. Съвсем ясно си спомням, че ти казах да го махнеш, докато се върна.

— Не си.

— Сигурен съм, че го направих. Сега предполагам, че аз трябва да се погрижа за това.

Той свали чорапогащите и бикините й.

— Ще замръзна. Вън температурата е толкова ниска.

— Мисля, че няма да ти се наложи да се тревожиш за това. Откъде, за бога, си взела тези бикини?

— Купих ги.

— Те не са нищо повече от две лентички и парченце коприна. Да не би само заради мен да си изоставила здравото си, топло бельо?

— Само заради теб.

— Много мило, скъпа. Оценявам го. Сега си обуй пак тези високи обувки.

Щом го направи, той я взе и я измъкна от колата. Полата й се развя и тя усети студения въздух върху задника си, който беше изваден на показ и целият свят можеше да го види.

— Моля те, кажи ми, че няма цяла дузина хора, които се мотаят наоколо.

— Само половин дузина, мила. Но те са твърде заети с карбураторите на мотоциклетите си, за да могат да те гледат.

Тя се сви до него и се разсмя. Той беше страхотен и невъзможен, а тя никога не се беше чувствала по-добре. Но къде ли я носеше?

Той премести тежестта й и отвори някаква врата. Тя усети с облекчение, че тук въздухът е по-топъл.

— Здраво ли са завързани очите ти?

— Ъхъ.

— Добре. Не обръщай внимание, ако чуеш особени звуци.

— Какви звуци?

— Пиянски смях. Чупене на стъкло. Грамофон. Разни такива неща.

— Въобще няма да им обръщам внимание.

— И ако някой те попита какво търсиш тук, просто му кажи, че си с мен.

— Ще го направя.

Той започна да я целува и когато се спря, тя осъзна, че отново е отвлякъл вниманието й и тя не забеляза къде вървят.

Дълго или късо разстояние бяха изминали? Той не дишаше тежко, но физическата му форма беше толкова добра, че това не означаваше нищо. Тя дори не беше сигурна дали са изкачвали стълби или са вървели по равно място.

— Сега ще те пусна. Не искам да се приближаваме много до бара, в случай че там се бият.

— Може ли вече да си развържа очите?

— Страхувам се, че не, мила. Дрехите ти са все още върху теб. Смятах, че си разбрала как ще стане работата. — Той съблече палтото й. — Но не се притеснявай. Ще ти помогна.

— Толкова си мил.

Той махна обиците й, съблече пуловера й и го захвърли.

— Фийб, мила, не искам да те притеснявам, но знаеш ли, че през това се вижда всичко?

— Ти виждаш ли го?

— Страхувам се, че е така. Само те моля да не помръдваш въобще за минутка.

Устните му докоснаха гърдите й през тънката материя. Усети как краката й се подгъват. Желаеше го толкова силно, че сграбчи раменете му.

— Моля те… Ще ме побъркаш…

— Шшт. Тук само започвам и честно казано, очаквам да си малко по-жилава. Можеш да броиш наум тухли или нещо такова например.

Тя се разсмя, но внезапно ахна, когато той я докосна отново. След миг сутиенът й изчезна и тя остана гола до кръста.

— Ти си една красива жена, мила. Нали, момчета?

Той наистина имаше нужда да го поставят на мястото му. Тя вдигна ръце, за да свали превръзката на очите си, но той я спря.

— Още не, скъпа. Сега съм много жаден.

Той взе в ръце гърдите й. Тя се пресегна отчаяно, за да го докосне. По някое време той беше свалил сакото си и тя мушна ръце под пуловера му, плъзна ги нагоре, докато стигна гърдите му.

Той изстена. Тя усети докосване до кръста си, после полата й се плъзна надолу и падна.

Той проговори с тих, дрезгав глас:

— Не искам да те плаша, мила, затова е по-добре да ти кажа какво ще става тук.

Тя съвсем не се страхуваше и той го знаеше, но реши, че ще бъде много неучтиво, ако го прекъсне.

— Направил съм легло от палтата ни и ще те сложа да легнеш върху него. Така. Сега се отпусни назад. Мила, не си спомням да съм ти казвал, че може да си местиш така краката. Искам да гледам.

Ръцете му се оказаха върху бедрото й.

— Вече мога ли да сваля превръзката?

— О, мисля, че не. Какъв смисъл има да те ядосвам, преди да съм свършил.

Някой ден щеше да се разплати с него. Но не и преди да се е насладила докрай на всичко.

Чу, че той съблича дрехите си и сърцето й се изпълни с любов. Само преди шест месеца не можеше да си представи, че ще има толкова голямо доверие на някой мъж, още повече пък на мъж, с физическата сила на Дан. Но ето че сега лежеше пред него, въпреки че нямаше никаква представа къде я е отвел. Никога не се беше чувствала по-защитена. Сега осъзна, че заедно с любовта си Дан й е дал спасение от страха.

Той легна до нея на леглото от палта и я привлече в прегръдките си.

— Малко ще те поцелувам. Ако ти стане скучно, може да кажем на оркестъра да посвири или нещо такова.

— Определено не ми е скучно.

Тя вдиша свежия аромат на тялото му и го целуна по рамото. Мускулите му се стегнаха, усети желанието му. Устните му се сляха с нейните и всичко друго започна да се изплъзва от мислите й, докато останаха само усещанията. Гласът му, влажната му кожа, желанието му да й даде удоволствие. Устните му бяха навсякъде по тялото й.

Нямаше представа кога е загубила превръзката на очите си. Не знаеше дали е паднала сама или някой от двамата я е махнал. Осъзнаваше само бушуващата си кръв и прекрасното усещане да бъде едно цяло с този мъж.

— През целия ми живот…

— Знам, мила…

— Завинаги…

— Да. Завинаги.

Те си даваха обет с думите и телата си, замаяни от любовта, която преливаше между сърцата им.

Всичко свърши, но той я държеше до себе си, сякаш нямаше намерение да я пусне. В гласа му напираха чувства:

— Толкова те обичам. Липсвала си ми през целия ми живот.

От ъгълчетата на очите й се изплъзнаха сълзи.

— Ти си най-прекрасният мъж в целия свят.

Тя усети усмивката му върху челото си.

— И не си ядосана?

— Защо да съм ядосана?

— Искаше ми се да излича лошия спомен, мила. Исках да го заменя с някой по-добър.

Нямаше представа за какво й говори той, а и беше прекалено отпусната, за да пита. Въздъхна от задоволство, потри буза до врата му и отвори очи.

Усети леките удари на сърцето му, видя звездите, които блестяха на небето и извисяващата се метална конструкция.

Тя вдигна рязко глава.

— Какво има, скъпа?

— О, господи!

Лежаха голи на средната линия, в самия център на Двореца на спорта.