Изневяра

XV

На светлината, която идваше отвътре, първо видя блестящите жълти бронзови копчета.

Точно когато отвори вратата, осветлението на стълбите угасна и в мрака се очертаха едрите силуети на двамата полицаи с лъскави копчета на униформите.

Думата страх беше слаба, за да обясни тогавашното й състояние. Не беше страх като на газела, тичаща да се спаси от гонещия я леопард. Беше ужас, много по-дълбок и много по-страшен от този на подсъдим, който е чул потвърждението на смъртната си присъда. Тялото по-бързо от разума прецени, че няма начин да избяга — зави й се свят, стомахът й се сви, аха-аха да повърне; за да не преживее това, което предстоеше, се опитваше да се оттегли от живота и да изчезне; не усещаше тялото си, мозъкът й, сякаш стискан в желязна лапа, се смаляваше и гърчеше.

Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:

— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…

Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:

— Какво има?

Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:

— Полиция…

— Кажете какво има.

— Госпожата трябва да дойде в полицията.

— О, боже, трябва да е някаква грешка!

Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.

— Няма грешка, господине. Срещу Айдан ханъм е постъпило оплакване… Трябва да дойде с нас в полицейското управление.

— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.

Айдан произнесе нещо като „Уфф“.

— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.

Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“

Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.

— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.

Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.

Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.

Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.

Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.

Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.

Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.

През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.

Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.

— Това ли е лицето?

— Да, господине!

Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.

— Седни, да видим сега…

Айдан се отпусна върху столчето като парцал, преминал през зъбчати колела — смазана, разръфана, разкъсана на парчета. Едва когато седна, можа да различи лицата на тъмните силуети, които видя, влизайки в стаята. Възрастните мъж и жена от горните етажи седяха в протритите кожени кресла до стената — доволни, горди и обидени. На отсрещната стена, плътно опрени о нея, стоеше младото семейство от съседния блок и укорително поглеждаха възрастната двойка.

— Как ти беше името, Айдан ли каза? — обърна се полицаят към нея.

С треперещ глас Айдан каза името си.

— Срещу тебе има оплакване… Откраднала си портфейла на господина… Какво ще кажеш?

Преди Айдан да отвори уста, възрастният мъж скочи от мястото си:

— Господин комисар, тази вечер, освен нея никой друг не е идвал у дома. След като тя си отиде, портфейлът ми изчезна. И преди ви казах — и другите съседи се оплакват, че от много време изчезвали разни работи от домовете им.

Искаше им се да видят как Айдан веднага ще бъде осъдена и как ще й надянат белезници. Изглеждаха враждебни и безпощадни. В името на справедливостта бяха загубили всичките си човешки чувства. Говореха бездушно и студено. Айдан почти чуваше как след това ще разказват на останалите: „Господа, който и да е, трябва да си понесе справедливо наказанието си, така мислим ние“.

Полицаят се подразни от постъпката на мъжа:

— Един момент, господине, вас вече ви изслушах. Моля, седнете на мястото си и не ме прекъсвайте. Не може така… Не може всеки да се обажда когато му скимне. Това е разпит…

Мъжът страхливо млъкна.

Айдан седеше с гръб към вратата и ни виждаше, ни чувстваше, че в стаята идваха все нови и нови хора. Стана задушно. Айдан се изпоти.

Агресивността на възрастния мъж вместо да я уплаши, я успокои. Знаеше, че този скандал ще остави следа в живота й, но също така осъзнаваше, че нямат никакво доказателство срещу нея.

Тихо и уморено отговори:

— Нищо не съм взела — и добави — ако искате можете да претърсите дома ми…

Полицаят не се впечатли от думите й:

— Чакай, не бързай… Това е по-сетнешна работа… Ако се наложи, ще го направим… — Наведе се и погледна в листа пред себе си: — Виж сега, когато си влязла, портфейлът бил там, а когато си си отишла — изчезнал… Никой друг не бил влизал… Какво ще кажеш?

— Не знам… Може грешно да си спомня господинът… Аз от къде да знам къде се намира портфейлът му… Може да го е изгубил някъде…

— Но и от други домове са изчезвали неща… Където си ходила, от там са изчезвали… Не е ли странно?

— Не знам…

В този момент в стаята влезе Халюк. Докосна я по рамото.

— Какво става, Айдан?

Полицаят се ядоса:

— Ти пък кой си?

— Съпругът на госпожата…

— Добре, мини седни там. Ако потрябва, ще те питам и тебе.

Полицаят повдигна глава и се обърна към някой в ъгъла:

— От вас какво изчезна?

— Една порцеланова фигурка, господин комисар… Не е нещо важно…

— Тази госпожа ли я взе?

— Не знам, господине… Нали ви казах, не е нещо важно… Ние не се оплакваме…

Полицаят попита всеки от присъстващите, един по един, какво е изчезнало от дома му. Всички отговаряха засрамено, с наведени глави и думите им бяха почти едни и същи:

— Не е нещо важно, господин комисар… Ние не се оплакваме… Не знаем кой го е взел…

Всъщност Айдан разбра накъде отива работата — всеки от присъстващите знаеше истината, но я съжаляваха и не искаха да кажат. Тяхното съжаление обаче я дразнеше и при всеки отговор тя изправяше глава и гледаше говорещите право в очите.

Душата й беше опразнена. Чувствата й се бяха притъпили и свили някъде дълбоко в нея. Нямаше болка, съжаление, разкаяние, срам. Само гняв и желание за мъст.

Неочаквано на един стол до вратата зърна Джем. По лицето му беше изписано съжаление. Айдан вярваше, че единствен той разбира причината за случилото се и че й съчувстваше искрено.

За пръв път под студената флуоресцентна светлина във вмирисаната, боядисана в сиво стая на полицейското, Джем осъзна пагубните последствия, до които бе довела започнатата от него уж забавна игра. Виждаше цялата гола истина и страдаше, съжаляваше, разкайваше се. Никога не бе допускал, че някой може да приеме толкова сериозно една такава игра, че играта може да събуди у някого толкова силни и дълбоки чувства, които, подобно на силен земен трус, да разтърсят душата му. Мислеше си какво би могъл да направи, за да облекчи болката, която предполагаше, че изпитва Айдан. За миг си помисли, че ако трябва, ще я пази до края на живота си. Съзнаваше, че той стои в основата на нещата и не смяташе, че е човек, който може да обърне гръб на последствията. Ако Айдан успееше да се измъкне, вероятно никога повече нямаше да се срещнат, но не успееше ли, щеше да застане зад нея до край. В този ред на мисли през ума му мина още нещо — дано на Айдан да й се размине, че заедно с това и той да се освободи от чувството си за отговорност и вина.

Комисарят питаше всички един по един. Най-сетне стигна до Джем. Със сините си джинси и стара риза над тях се отличаваше от останалите.

— На тебе какво ти се изгуби?

Айдан погледна Джем право в очите. После бавно, за да привлече вниманието му, отвори чантата си, уж да вземе нещо от нея. В чантата лежеше фигурката от слонова кост на Буда. Погледна отново Джем в очите, после сведе поглед към чантата си. Джем проследи погледа й и видя фигурката. Не можа да се сдържи и противно на потискащата обстановка в стаята, се засмя.

— Защо се смееш? — попита го комисарят.

Джем погледна полицая.

— Не се смея… Пък и да се смея, не смятам, че е забранено… Докарахте ме рано-рано тука и сега ме питате за щяло и нещяло.

Полицаят не познаваше Джем, но по увереността, наглостта и високомерието в него предположи, че не е кой да е, затова отговори:

— Разбира се, че не е забранено да се смеете, но все пак тук е полицейско управление и се води разпит.

— Както и да е… — отегчено каза Джем. — Млъкна за миг, погледна Айдан, после фигурката в чантата — всичко му се стори игра. Усмихна се отново: — Освен това аз познавам Айдан ханъм от много време. Заедно с нея работихме по много проекти в комплекса и на мене и през ум не ми е минавало, че тя може да направи подобно нещо.

Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?

Из стаята премина ропот: „Защото ни повикахте“.

Полицаят прокара ръка в косите си, погледна листите пред себе си и се опита да прецени как да постъпи. Обърна се към възрастния мъж:

— Освен вас, никой друг не се оплака от госпожата, пък и няма никакви доказателства, че тя е взела портфейла ви… ако искате, да направим протокол, но нищо няма да излезе от тази работа, само дето ще ни загубите времето… Ако имате някакво доказателство, аз ще направя протокол и ще го изпратя по каналния ред…

— Господин комисар, нали ви казах, че портфейлът ми изчезна, когато тази жена си замина… Друг не е идвал вкъщи…

— Добре, но нямате никакви доказателства, господине… А, ако сте изгубили портфейла си някъде, ако е паднал някъде, без да забележите? Как може без доказателства, само доверявайки се на думите ви, да отворим дело… И прокурорът ще ни пита за доказателства. Имате ли доказателства?

Възрастният мъж се намръщи.

— Какво друго доказателство да имам — тя дойде, а после портфейлът ми изчезна…

Халюк не можеше да се сдържа повече и с треперещ от раздразнение глас, се обърна към мъжа:

— Как е възможно така с лека ръка да обвинявате! Кой ви дава право, господине, без доказателства да петните така! Колко пари имахте в портфейла си, кажете, да ви ги дам, ако това ви е проблемът… Опитвате се отнякъде да избиете загубените си пари… Как може да си играете така с човешкия живот!

Айдан извърна безизразно лице към мъжа си. Май Халюк беше единственият в тази стая, който не разбираше какво става. Както и да е… Това не я интересуваше сега. Беше далеч и от случващото се, и от присъстващите в стаята… Нищо не можеше да докосне душата й.

— Я по-тихо, я по-тихо, господа. Това да не ви е пазар тука! Тука е държавно учреждение! Не може всеки да говори, когато му скимне! — Полицаят се обърна отново към възрастния мъж: — Вие какво ще кажете… Поддържате ли жалбата си? Вижте, никой, освен вас не се жалва…

Мъжът, недоволен, че нещата се обърнаха така, промърмори:

— По дяволите! Без друго в тази страна всички виновни се оправдават… Ако останалите не се жалват, и аз не се жалвам… Аллах да я накаже…

Всички се изнизаха от стаята и тихо, без да говорят, чувствайки се съучастници в обща вина, се разотидоха.

До вкъщи мълчаха. Халюк нищо не каза. Айдан гледаше през прозореца на колата. Без да изпитва болка, мислеше за живота си — бъдещето, надеждите, плановете й — всичко си отиде… Не можаха да я хванат, не я осъдиха, не я вкараха в затвора, но така или иначе слухът, че са я обвинили в кражба на пари, щеше да стигне в службата й. Такива работи бързо се разчуваха, а може и вече да се е разчуло… Даде им коз да не й вярват в бъдеще.

Влязоха вкъщи и макар да беше сутрин, Халюк си наля уиски.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря…

— Гаден мръсник, как без да му мигне окото се опита да те наклепа… Дяволът ми вика: „Иди при него и му виж сметката на мръсника.“

Айдан запали цигара:

— А, ако е вярно, това, което казва…

Лицето на Халюк побеля като платно. На лицето му се изписа изненада и недоверие, подобно на командир, който по време на война е застигнат от куршум, както си седи в собствения си щаб.

— Какво говориш, Айдан…

Айдан смукна дълбоко дима от цигарата си. После, без да бърза, я остави в пепелника пред себе си. Следващите й думи щяха да разрушат последната останала здрава, или изглеждаща здрава, част от живота й. Подобно на дърво, обхванато от пламъците, щеше да се превърне в пепел, но не й пукаше. Подобно на хората, които бяха загубили много по-важни неща в живота си, й беше все едно дали ще притежава останалото. Беше я обзело странно желание да стигне до дъното — там, откъдето нямаше по-надолу.

Това не беше единственото й чувство в този момент.

Неясно защо, но искаше да си отмъсти на Халюк. Гледаше изненаданото му и объркано лице и заедно с пренебрежението към него, че нищо не знае и не разбира, изпитваше и желание за близост. Двете чувства се боричкаха в нея и тя се опитваше да разбере кое ще излезе по-силно. Знаеше, че Халюк мрази да бъде подценяван и пренебрегван, и ако замълчеше сега, можеше да спаси брака си, но също така знаеше, че един живот, в който Халюк не знае истината ще я подтикне към търсене на нови приключения.

Беше наясно, че в този момент е готова да загуби всичко — не проговори ли сега, никога нямаше да го направи.

Пое дълбоко въздух като плувец, готвещ се да се гмурне в дълбокото.

— Мъжът каза истината…

— Ти ли открадна портфейла на мъжа?!

— Да.

— И какво направи с него?

— Хвърлих го в боклука.

Халюк покри лицето си с ръце. Почти простена:

— Господи!… И защо го взе, Айдан? Пари ли ти трябваха?

— Разбира се, че не…

— Тогава защо?

— Има много неща, които ти не знаеш, Халюк…

Халюк разхлаби възела на вратовръзката си. Стана му ясно, че е изправен пред още по-голямо нещастие. Айдан се уплаши, че може да го доведе до нервна криза.

— Добре ли си?

— Добре съм… И какво е това, което не знам?

— Наистина ли искаш да научиш?

— Кажи каквото ще казваш! — Халюк изкрещя.

Забила поглед в стената насреща, с равен и безчувствен глас, Айдан разказа от игла до конец всичко — как се запознали с Джем, как се срещали, как след това той се дистанцирал, как отчаяна започнала да краде дребни вещи от съседите… Само две неща премълча — че се е любила с Джем, докато е говорила по телефона с него и че го е довела у дома, когато той е бил вкъщи…

Млъкна и погледна Халюк. Закрил ръцете си с ръце, Халюк плачеше.

— Защо, Айдан? Защо направи всичко това? Боже!… А аз толкова те обичах… Защо го направи…

Айдан стана. От вътре й идваше да каже като жената от черно-белия скандинавски филм: „Много е късно да плачеш“, но се сдържа и с хладнокръвна решителност рече:

— Ти помисли и разбери защо, Халюк…

Ако Айдан бе започнала да се защитава и оправдава, може би бракът им щеше да свърши до тук. Може би Халюк, без да я изслуша, щеше да стане и да хлопне вратата зад гърба си. Но Айдан не го направи. Хладнокръвието й издаваше сила и показваше, че е готова да се опълчи срещу всичко. Това изненада и обърка Халюк. В този момент се почувства още по-привързан към нея. А също — виновен и съкрушен.

Този ден и двамата не отидоха на работа.

И нищо не ядоха.

До вечерта Халюк я разпитва за всичко до най-малките подробности. Айдан отговаряше отегчено. От време на време Халюк плака, от време на време повтаря „А аз толкова те обичах“, друг път безсилен в яда си, крещя: „Как може да си позволиш да постъпваш като евтина курва, ти, която… Този мъж сигурно ни се подиграва сега…“.

Айдан не се развълнува нито от думите му, нито от чувствата му. Само палеше цигара след цигара и отговаряше с равен глас.

Не остана нищо за разказване, но Халюк не преставаше да пита. Понякога за подробности, които му се забиваха като нож в сърцето. Гореше го дива ревност. Питаше, искаше болката да изпепели душата му до край. В същото време се опитваше да намери утеха в думите на Айдан.

До полунощ продължиха така. Само веднъж Айдан се обади на майка си: „Селин да остане при тебе тази вечер.“ Не се сещаха да запалят лампата, така си стояха двамата на тъмно. Или не искаха да се погледнат един друг. Говореха в тъмното.

Към полунощ Айдан стана:

— Аз си лягам… Страшно се изморих и умирам от глад.

Халюк недоумяваше как може да каже, че е гладна.

— Ти ще дойдеш ли — обърна се от вратата към Халюк.

— Ти лягай… Аз ще поседя още малко…

Айдан си легна и уморена заспа. Като хората, които бяха загубили всичко и не подозираха какво още им предстои да загубят, мислеше си, че се е спасила — беше й олекнало. Опитвайки се да се освободи от спомена за кражбите, полицията, страха, ги избутваше някъде в периферията на съзнанието си.

На сутринта завари Халюк в креслото, в което го беше оставила снощи. За една нощ лицето му беше остаряло — пожълтяло и сбръчкано като пергамент, очите му — подути и зачервени от плач.

Айдан го погледна и без да каже нищо, отиде в кухнята. Включи водата за кафе и сложи закуската.

— Ще закусваш ли?

— Не ми се яде.

Халюк очакваше Айдан да се върне в салона, но тя седна на масата и започна да закусва.

Халюк разбра, че няма да се върне, затова отиде в кухнята. Подпря се на вратата.

— Цяла нощ мислих…

Айдан нищо не каза, хранейки се, го чакаше да продължи.

— От дълго време ми предлагат да отида в Измир, в частна клиника в Гюзеляйля… Смятам да приема… Ако ти напуснеш работа… Остани известно време вкъщи… За малко да си по-далеч от тук… После, ако искаш, отново ще се върнем…

— Какво ще стане с училището на Селин?

— И там има добри училища…

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Да…

— Ще можеш ли да забравиш?

— Не…

Халюк очакваше Айдан да попита: „А ще простиш ли?“, но тя не попита и той отговори на незададения въпрос:

— И няма да простя…

— И как ще стане тази работа тогава?

— Не знам, но ми се иска да опитаме още веднъж…

— Защо?

— Не знам… Само искам да опитаме още веднъж…

Айдан нищо не каза и Халюк добави:

— Ако ти искаш, разбира се…

Айдан очакваше да загуби всичко и като видя, че някои неща остават, стана неспокойна… Искаше й се да загуби всичко — всичко да свърши, да прекъсне от корен старите връзки в живота си, но от друга страна беше уморена, имаше нужда от тихо пристанище…

— Не знам — каза.

Подобно на всички хора, познали изневярата, и Халюк се чувстваше съкрушен. Търсеше начин да излезе от състоянието си. Без да осъзнава, всъщност беше прозрял, че ако връзката им прекъснеше до тук, щеше да си остане победен и смазан за цял живот. Искаше да види отново Айдан до себе си. Защото само жената, която беше отворила раните в душата му, можеше да ги излекува отново. Имаше нужда от нея, докато болката му стихне. Надяваше се да го избави от горчивината, мъката, поражението…

Въпреки че нямаше много опит с жените, подсъзнателно чувстваше, че е невъзможно да намери веднага жена, която да излекува сърдечната рана, която друга му беше отворила. Ще му трябва време, а той не можеше да живее толкова дълго със страданието. Затова се опитваше да спечели отново Айдан. В този момент за него нямаше друг човек, на когото може да се опре, освен Айдан. Чакаше ранилият го да го излекува от раната, болката от която беше толкова непоносима, че замъгляваше и потискаше ревността.

Дълго време щеше да се лашка между чувствата си като лодка в бурно море. Когато болката намалееше, ревността отново щеше да се засили и за да я потисне, болката отново щеше да вземе връх, после ревността отново щеше да се покаже и така… Беше готов да живее в този ад… Защото без Айдан щеше да му е още по-тежко…

Айдан му беше изневерила, беше го предала, беше го ранила право в сърцето, но беше му станала по-близка от всички други предатели. Като стрела, забита в гърба… Опиташе ли се да я извади, болката от това щеше да бъде още по-разкъсваща и непоносима… Засега нямаше сили да понесе тази вторична болка. Предпочиташе да живее със стрелата в гърба.

Опита се да убеди Айдан.

— Добре, ако искаш, да опитаме още малко — каза накрая тя.

Най-малкото — щеше да запази семейството си. В момента, в който помисли, че губи всичко, всъщност видя един мост, който да я свързва с миналото. И макар в този момент всичко да й се струваше безразлично и безсмислено, предчувстваше, че след няколко дни тежестта от загубата на минало и бъдеще щеше да се стовари отгоре й като непосилен товар.

Дни наред Айдан не излезе от къщи. Халюк — напротив, за да забрави болката си, тичаше да урежда всичко — договори се за новата работа, намери жилище в Измир, уреди училището на Селин, организира работите по пренасянето на багажа.

След десет дни апартаментът беше празен, вещите качени в огромните камиони.

Решиха да пътуват до Измир с кола.

За последен път бавно обиколиха празния апартамент. Никой не сподели с другия чувствата, които изпитваше, прощавайки се с него. Всъщност не се прощаваха с апартамента, а със себе си… В момента, в който щяха да излязат от вратата, щяха да изгорят всичките си мостове с миналото. Спомените за хубавите и щастливи дни, които преживяха тук, когато все още бяха заедно, мечтите, надеждите им — всичко щеше да остане в него, за да не се върне никога отново при тях. Щяха да носят в душите си болезнената тъга, която навяваха празните стаи.

Качиха се в колата.

Айдан леко наведе глава и за последен път погледна към прозорците на Джем.

Халюк завъртя ключа. Двигателят заработи. Обърна се и погледна Айдан. Очакваше да види тъга и съжаление по лицето й.

За своя изненада обаче видя една чужда усмивка, която никога преди това не беше виждал върху лицето на жена си. Много искаше да разбере какво се крие зад нея.

Ако беше виждал усмивката, изписана върху лицето на Джем, докато се люби, щеше да я разпознае сега върху лицето на Айдан.