Кървава роза

1

Чувах отчетливо всеки удар на сърцето си. Звукът сякаш се отцеждаше от тялото ми и се разливаше в празното пространство между проблясващия портал и потъналата в мрак къща.

Той беше там. Сигурна бях. Въпреки че не го виждах, нито долавях и най-слаб полъх от топлия му мирис с далечен намек за дим, знаех, че е там. И ме очаква. Но защо? Защо му бе да идва на това самотно място?

Погледът ми обходи сенките, които се раздвижваха всеки път щом облаци се плъзнеха по лицето на луната, и ужасно ми напомняха на призраци. Взирах се в небето, за да не се налага да гледам къщите и подобните на скелети железа на онези, които бяха останали недостроени. Тук времето сякаш бе спряло. Планинският склон, по който вече нямаше дървета, изсечени, та да направят място за затворена уличка и обръч от къщи, нашепваше за едно недостижимо минало. Поселището Халдис (или поне онова, което трябваше да се превърне в поселището Халдис), се простираше пред мен със своите луксозни къщи, построени специално за глутницата, която двамата с Рен щяхме да оглавим. Леговището на глутницата ни. Нашия дом.

Обърнах се към Адна, мъчейки се да овладея тръпките, които пробягваха по тялото ми.

— Скрий се наблизо. Ще ме чуеш, ако нещо се обърка, а ако ме видиш да тичам насам, най-добре отвори портал колкото се може по-бързо. Но каквото и да става, не идвай да ме търсиш.

— Добре. — Тя вече отстъпваше към гората зад нас. — Благодаря ти, Кала.

Кимнах, а после приех вълчия си облик. Адна потъна в сенките и след като се уверих, че никой не може да усети присъствието й, се запрокрадвах към къщата. Потънала в мрак и тишина, тя изглеждаш празна, ала аз знаех, че не е така.

Държах муцуната си ниско наведена и непрекъснато душех въздуха. Вятърът духаше към поселището от мястото, където се бяхме появили, и това ме караше да се чувствам уязвима — ако някой се криеше в нощта, щях да го усетя едва когато се сблъскам с него. Ушите ми се движеха напред-назад, напрегнати, ослушвайки се за какъвто и да било знак за живот. Ала не долавях нищо. Нито зайци, тичащи да се скрият под някой храст, нито нощни птици, прелитащи в небето над мен. Това място не бе просто изоставено, то сякаш бе прокълнато и никое живо същество не смееше да пристъпи границите на сечището.

Ускорих крачка, прескачайки преспите по пътя си, докато ноктите ми дращеха по реките от лед, образували се върху улицата. Когато стигнах до предните стъпала, спрях, за да подуша земята, а очите ми проследиха пресните дири от лапи, които се превръщаха в отпечатъци от ботуши, изкачващи стъпалата. Миризмата на Рен бе силна, оставена наскоро. Беше пристигнал съвсем малко преди нас. Бавно се промъкнах на верандата, приемайки човешката си форма, за да отворя замрежената врата. Внимателно натиснах бравата. Не беше заключено и аз открехнах вратата. Тя изскърца съвсем леко, ала това бе единственият звук. Вмъкнах се в къщата, затворих след себе си и пуснах резето. Ако някой ме следеше, исках да разбера за появата му.

Отново приех вълчия си облик и поех по коридора. Проследих миризмата на Рен до главното стълбище, мъчейки се да не потреперя, докато минавах покрай входа на трапезарията. Красива дъбова маса (най-вероятно — антика) бе заобиколена от столове. По четири от двете й дълги страни и по един начело и в долния й край. Общо десет. Твърде лесно бе да си представя как се храним около тази маса, как се закачаме и смеем. Цялата глутница, от която всички сме неделима част.

Бавно изкачих стълбите, като ми се искаше ноктите ми да не трополят така силно върху твърдото дърво. Когато стигнах до горния етаж, спрях и се ослушах. Къщата ми отговори единствено с тишина. Все така следвайки пътя на Рен, минах покрай три стаи и една баня, докато стигнах до вратата в дъното на коридора. Сърцето ми се блъскаше яростно в гърдите ми, когато прекрачих прага на голямата спалня.

Не бях направила повече от две-три стъпки, когато спрях. Тънки снопове лунна светлина проникваха в стаята, огрявайки внушителното легло с високи абаносови колони в четирите края, жакардови чаршафи и куп сатенени възглавници. Изящни шкафове в същия стил стояха до една от стените, а до съседната, точно срещу леглото, имаше тоалетна масичка с огледало и малко канапенце.

Миризмата на Рен беше навсякъде. Сладкият дъх на горящи дърва, извиващ се под хладно есенно небе, кожени дрехи и изкусителна нишка на сандалово дърво. Затворих очи и се оставих мирисът му да ме обгърне и изпълни със спомени. Трябваха ми няколко секунди, докато успея да тръсна глава, пропъждайки миналото, за да се съсредоточа върху настоящето.

Светлина струеше през високите еркерни прозорци, в чиято ниша беше сгушено местенце за сядане, и там, полускрит в сенките, лежеше Рен, неподвижен, облегнал глава на лапите си. И се взираше в мен.

Останахме така — замръзнали, неспособни да откъснем погледи един от друг — сякаш цяла вечност. Най-сетне се насилих да пристъпя напред. Главата му се вдигна рязко, козината по врата му настръхна. Ниско, заплашително ръмжене се откъсна от гърдите му и аз спрях, потискайки инстинктивното желание да се озъбя в отговор.

Без да престава да ръмжи, той се изправи и започна да крачи напред-назад под прозореца. Направих още една стъпка напред и той излая предупредително, оголвайки зъби. Наведох глава, за да не покажа и намек за агресивност, ала напразно.

Мускулите му се напрегнаха и той се нахвърли отгоре ми, поваляйки ме настрани. Изскимтях, когато се плъзнахме по дървения под. Челюстите му изщракаха на сантиметри от рамото ми, когато се отдръпнах трескаво. Побързах да скоча на крака и избегнах повторното му нападение. Почувствах топлината на дъха му, а кучешките му зъби одраскаха единия ми хълбок. Обърнах се с ръмжене, готова да посрещна следващата му атака. Едва когато той се нахвърли отгоре ми за трети път, ала зъбите му не се впиха в плътта ми, разбрах какво става. Рен не искаше да се бие с мен. А само да ме уплаши.

Изпънах рамене и излаях.

— Спри!

— Защо не се биеш с мен? — Той отново оголи зъби и направи крачка настрани; аз сторих същото и ето че двамата бавно се въртяхме в кръг, без да се изпускаме от очи.

— Не съм дошла, за да се бия.

Рен се нахвърли върху мен, ала този път аз не помръднах. Ръмжащата му муцуна беше на сантиметри от моята, ала аз не трепнах.

— Не трябваше да идваш, ако не си готова да се биеш.

— Винаги съм готова да се бия. — Сега и аз оголих зъби. — Но това не означава, че искам да го направя.

Ръмженето му бавно заглъхна. Той сниши глава, обърна се и отиде до прозореца, където зарея поглед към небето.

— Не би трябвало да си тук.

— Знам. — Приближих се до него. — Нито пък ти.

Когато се обърна да ме погледне, аз си възвърнах човешкия облик.

Оловносивият вълк примига и само след миг пред мен стоеше Рен и се взираше в очите ми.

— Защо си тук?

— Бих могла да те попитам същото — отвърнах, прехапвайки устни. Това, че Рен прекарваше часове наред в празната къща, построена за нас двамата, не бе причината да съм тук. Ала ми беше трудно да прогоня тези мисли. В тази стая, в тази къща, на този планински склон всичко се въртеше около нас двамата. Останалата част от света сякаш бе изчезнала. Търсачите. Войната.

Очите му припламнаха, ала после помътняха.

— Хубаво място да останеш сам.

— Съжалявам. — Думите бяха като лед в гърлото ми.

— За какво? — Усмивката му бе остра като бръснач и аз потреперих.

— За всичко. — Не бях в състояние да го погледна, затова закрачих из стаята, без да спирам поглед върху нищо по-специално. Мебели с празни чекмеджета. Легло, в което никой нямаше да спи.

— За всичко — повтори Рен.

Когато той проговори, аз стоях от другата страна на леглото. Обърнах се, за да го погледна.

— Рен, дойдох, за да ти помогна. Всичко може да е различно.

— Нима?

— Можеш да си тръгнеш оттук.

— И защо да го правя? Това е моят дом. — Пръстите му докоснаха сатенените чаршафи. — Нашият дом.

— Не, не е. — Здраво стиснах една от колоните на леглото. — Не сме си го избирали. Избраха го вместо нас.

— Ти не го избра. — Той заобиколи леглото. — Аз мислех, че бихме живели добре тук.

— Може би. — Ноктите ми се впиха в лакираното дърво. — И все пак не ние щяхме да сме си избрали този живот. Дори и да беше хубав.

— Никога не си го искала. Нали? — Ръцете му бяха свити в юмруци до тялото.

— Не знам. — Сърцето ми биеше учестено. — Никога не съм се питала какво всъщност искам.

— Защо тогава избяга?

— Знаеш защо — отвърнах меко.

— Заради него — изръмжа Рен и като сграбчи една възглавница я метна през стаята.

Направих крачка назад, мъчейки се да звуча спокойно.

— Не е толкова просто.

В мига, в който спомена Шей, нещо в мен се раздвижи. И все още бях тъжна, но изведнъж се почувствах по-силна. Шей не просто бе променил пътя на живота ми. Той бе променил и мен самата. Не, не ме промени. А ми помогна да се боря за истинското си аз. А сега бе мой ред да сторя същото с Рен.

— Нима? — Той ме изгледа гневно.

Щеше ли да намериш сили да го убиеш? — попитах, задържайки погледа му. — Така ли би искал да започнеш живота ни заедно?

Част от мен не искаше да знае отговора. Възможно ли бе наистина да желае смъртта на Шей? Ако грешах за Рен, идването ми тук беше ужасна грешка. Щяхме да се бием и щеше да ми се наложи да го убия. Или пък той щеше да убие мен.

Рен оголи острите си зъби насреща ми, ала после въздъхна.

— Разбира се, че не.

Бавно заобиколих леглото.

— Това е единственият живот, който те могат да ни предложат. Да убиваме хората, на които всъщност би трябвало да помагаме.

Рен гледаше как се приближавам, без да помръдва.

— Рен, Пазителите са истинският враг — продължих аз. — Досега сме се били на погрешната страна.

— Как можеш да си сигурна?

— Защото сега познавам Търсачите. И им имам доверие. Те ми помогнаха да спася глутницата ни.

По устните му се разля сурова усмивка.

— Част от нея.

— Останалите сами направиха своя избор.

— Но не и аз? — Очите му бяха обсидиановочерни, гневни. Ала не мислех, че гневът му е насочен към мен.

Когато затворих за миг очи, неспособна да понеса вълната от съжаление, която нахлу в погледа на Рен, изведнъж се озовах обратно във Вейл, в една килия дълбоко под клуб „Едем“. Отново усетих отчаянието в гласа на Рен и страха в моя.

— Казаха, че трябва да го направя.

— Да направиш какво?

— Да те прекърша.

Потреперих, връхлетяна от спомена за това как той ме запраща в стената и вкус на кръв изпълва устата ми. Заповядах си да се върна в стаята и отворих очи. По изражението на Рен (сякаш му се гадеше) разбрах, че и неговите мисли го бяха отвели на същото място.

Преглътнах мъчително и стиснах ръце, за да не се разтреперят.

— Надявам се, че не.

Той продължи да ме гледа безмълвно.

— Не вярвам, че си искал да ме нараниш продължих. И не мисля, че би го сторил, дори ако Монроу не беше…

Думите заседнаха в гърлото ми. Така беше, но това не можеше да заличи спомена. Ужасът на онези мигове се бе запечатал в костите ми.

— Нямаше да го сторя — прошепна Рен.

Кимнах, макар да не бях сигурна, че го вярвам. Единственото, което имаше значение сега, бе да му помогна да се махне оттук, далеч от света, способен да го превърне в някой, който би могъл да ме нарани. Той понечи да вдигне ръка, сякаш искаше да докосне бузата ми, ала бързо я отпусна.

— Търсачите ли те изпратиха да ме откриеш?

— Донякъде.

Веждите му подскочиха.

— Монроу искаше да те намери — обясних и видях как той стисна зъби.

— Мъжът, когото б… Мъжът, когото Емил уби.

Забелязах как спря. Не искаше да нарече Емил свой баща.

— Рен. — Посегнах и го улових за ръката. — Знаеш ли?

Пръстите му стиснаха моите.

— Вярно ли е? Наистина ли Емил е убил майка ми?

Кимнах и усетих, че от очите ми се стичат сълзи.

Рен издърпа ръката си от моята и зарови пръсти в тъмната си коса, притискайки слепоочията си. Раменете му потръпнаха.

— Толкова съжалявам.

— Онзи мъж. — Гласът му изневери за миг. — Онзи мъж, Монроу. Той е истинският ми баща, нали?

Наблюдавах го, чудейки се как бе успял да се досети.

— Откъде знаеш?

Не беше минало много време от битката в подземието на „Едем“ и този изпълнен с напрежение момент. Познавах Рен, откакто бяхме кутрета, но ми се струваше, че през последните двайсет и четири часа и двамата бяхме остарели с десетилетия.

„Емил избухна в смях. Рен все още бе приклекнал между баща си и Монроу и оловносивите му очи припламнаха, когато видя Търсача да свежда мечовете си.

— Няма да сторя зло на момчето — рече Монроу. — И ти го знаеш.

— Така и предположих — каза Емил и погледна към ръмжащите млади вълци. — Погрижете се да не може да избяга. Време е Рен да отмъсти за майка си.

— Рен, недей! Той лъже. Всичко е лъжа! — изпищях аз. — Ела с мен!

— Тя вече не е една от нас — изсъска Емил. — Спомни си как постъпи с теб, как обърна гръб на всички ни. Подуши въздуха, момче. Тя вони на Търсачи. Тя е предателка и уличница.

Той ме изгледа яростно и свирепият пламък в очите му ме накара да отстъпя.

— Не се тревожи, хубавице. Ще дойде и твоят ден. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Внезапно усетих, че политам настрани — Конър ме бе сграбчил за ръката и ме дърпаше към вратата, която вече никой не охраняваше.

— Не можем да го изоставим! — изкрещях.

— Нямаме друг избор. — Конър залитна и се блъсна в мен, когато опитах да се освободя, но бързо си възвърна равновесието и обви ръце около кръста ми.

— Остави ме да се бия! — съпротивлявах се аз; трябваше да се върна, но не исках да нараня Търсача, който ме теглеше към вратата.

— Не! — Лицето на Конър бе като издялано от камък. — Нали го чу! Трябва да се махаме. И ако се преобразиш, кълна се, ще те нокаутирам!

— Моля те!

Очите ми запариха, когато видях зъбите на Рен да проблясват, а дъхът ми спря, когато Монроу пусна мечовете си на земята.

— Какво прави! — извиках и се дръпнах, така че Конър да не може да ме сграбчи отново.

— Това е неговата битка — с мъка процеди той. — Ние нямаме място в нея.

Рен отскочи назад, когато оръжията издрънчаха на пода пред него. Въпреки че козината по гърба му все още бе настръхнала, ръмженето му стихна.

— Чуй ме, Рен. — Без да обръща внимание на другите вълци, които се приближаваха към него с жестока неумолимост.

Монроу приклекна, така че погледът му да се изравни с този на Рен. — Все още имаш избор. Ела с мен и ще разбереш кой си в действителност. Остави всичко това зад себе си.

Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.

Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.

— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.

— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!

Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.

— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.

Гласът на Монроу потрепери:

— Аз съм…

— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.

А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.“

Рен проговори, без да ме поглежда, изваждайки ме от мъглата на спомените.

— Когато пусна мечовете си, помислих, че е луд. Или че иска да умре. Ала нещо в миризмата му ми направи впечатление. В нея имаше нещо познато.

Гледах как се бори да продължи да разказва.

— Но думите на Емил… не ги разбрах веднага. Докато той… докато Монроу не беше ранен. Мирисът на кръвта му. Веднага почувствах връзката.

— Обичал е майка ти. — Готова бях да се закълна, че горещите сълзи, които се стичаха по бузите ми, оставят следи от изгорено. — Опитал се да й помогне да избяга. Част от глутницата на Бейн възнамерявала да се разбунтува.

— Когато съм бил на една година.

— Да.

Рен приседна на леглото и зарови лице в ръцете си.

— Монроу остави писмо. — Аз коленичих пред него. — Искаше да ти помогнем да избягаш.

— Вече няма значение.

— Как можеш да го кажеш!

Рен повдигна глава. При вида на измъченото му изражение в гърдите ми сякаш се впиха хищни нокти.

— Къде е мястото ми, Кала? Аз не принадлежа на онзи свят. Дори ако майка ми се е опитала да отиде там, а баща ми е бил част от него. Сега и двамата ги няма. Мъртви заради живота, на който принадлежа. Нищо не ме свързва с Търсачите. За тях мога да бъда единствено враг.

Твърде добре разбирах какво изпитва. И двамата бяхме изгубили толкова много. Глутницата ни беше разпокъсана. Семействата ни — съсипани. Ала все още имаше надежда. Търсачите се доказаха пред мен, когато се бих рамо до рамо с тях. Те не бяха толкова различни от Стражите. И те бяха воини, и те, като нас, проливаха кръвта си един за друг. Враговете ни бяха станали наши приятели и вълците можеха да открият нов дом сред Търсачите. Вярвах го, ала трябваше да накарам и Рен да го повярва.

Взех ръцете му в своите и силно стиснах пръстите му.

— Все още си свързан с Търсачите.

Пламенният начин, по който го изрекох, го сепна.

— Какво?

— Монроу има дъщеря. Името й е Ариадна.

— Дъщеря? — повтори Рен.

— Имаш сестра. Полусестра.

— Коя е майка й? — Той стоеше като вцепенен, а в очите му бушуваше същинска буря от чувства.

— Жена, която му помогнала, докато скърбял за Корин — обясних аз. — Ала майката на Адна също е мъртва. — Наведох глава, мислейки си за това колко много животи бе погубила тази война. После обаче изтласках болката назад, насочвайки цялото си внимание към Рен. — Тя е с две години по-малка от нас. И именно тя е причината да съм тук.

— Тя е причината — повтори той.

— Да — потвърдих и сбърчих вежди, когато Рен се намръщи. — Трябва да вървим.

— Ти трябва да вървиш — промълви той. — Те искат Шей и теб. Дори и със сестра, за мен няма място в това уравнение.

Думите му ми подействаха като шамар.

— Не е достатъчно. — Той ме погледна с тъга. — Тя е Търсач, а аз — Страж. Какво съм без глутница?

Стомахът ми се сви. Колко пъти си бях задавала съвсем същия въпрос! Глутницата бе истинската същност на една алфа. Ние се раждахме, за да предвождаме, да създадем неразривна връзка с глутницата си. Отнемеха ли ни това, животът ни губеше смисъл.

Очите на Рен не се откъсваха от мен.

— Какво искаш ти?

— Какво? — зяпнах го аз.

— Можеш ли да ми посочиш причина да дойда с теб?

— Вече го направих — отвърнах, потрепервайки, когато осъзнах какво всъщност ме пита.

— Не. — Той се приведе към мен. — Даде ми различни причини, но не и твоята.

— Но… — Гласът ми бе задавен, несигурен.

Пръстите му проследиха дирите, които сълзите бяха оставили по бузите ми. Леко докосване, едва доловимо. Ала въпреки това накара кожата ми да пламне.

— Дай ми причина, Кала — прошепна той.

Не можех да откъсна поглед от очите му. Кръвта бушуваше в ушите ми, във вените ми сякаш бушуваше пожар.

Прекрасно разбирах за какво ме моли. Ала не можех да му дам онова, което искаше.

Тъмните му очи бяха пълни с болка… болка, която си мислеше, че единствено аз мога да излекувам.

— Рен — прошепнах. — Искам…

В следващия миг телата ни вече се допираха и подстриганата ми коса докосваше бузата му, докато се навеждах да го целуна. Устните ни се срещнаха и в следващия миг аз вече потъвах в забрава. Целувката стана по-дълбока, настойчива, жадна. Той ме повдигна и аз обвих крака около кръста му, така че телата ни си паснаха съвършено. Целувките ни бяха наситени с такава неутолима нужда, така продължителни и яростни, че едва успявах да си поема дъх. Той ме положи върху леглото. Нашето легло.

Ръцете му се плъзнаха под блузата ми, помилваха корема ми и поеха нагоре, повдигайки сутиена ми. От гърлото ми се откъсна стон и аз впих зъби в устната му, опивайки се от тежестта на тялото, притиснато в моето, движещо се с ритъма на моето.

Под допира на пръстите му кожата ми сякаш оживяваше, готова да лумне в пламъци като прахан под запалена клечка. И да изпепели всеки страх, всяка тъга, всяка жестока загуба.

Чух собствения си вик на наслада, когато устата му проследи пътечката, прокарана от ръцете му, и трескаво се опитах да събера мислите си, разпилени от напора на жаркото усещане.

„Не бива да правя това. Не трябва да го правя.“

За миг стаята сякаш се завъртя около мен, когато извиках в съзнанието си образа на Шей. Той първи бе отворил този свят за мен. Неговите ръце, неговото тяло за първи път бяха възпламенили душата ми. Бях го желала толкова силно и в онзи момент, сигурна, че Рен е изгубен, че е избрал пътя на Пазителите, бях удавила мъката си, оставяйки се да бъда повлечена от вълната на копнежа по Шей.

Но ако Рен не бе направил своя избор? Ако го бяхме изоставили твърде рано? Ако Монроу се окажеше прав?

Преди, винаги когато се озовавах в подобно положение с Рен, бях възпирана от законите на Пазителите, неизменно сковавана от страх да се отдам на страстта, която той разпалваше в мен.

Обичах Шей. Ни най-малко не се съмнявах в това. Ала не можех да отрека бурната реакция, която Рен и страстното му желание предизвикваха у мен. Зачудих се дали между нас не съществува връзка, която не може да бъде разкъсана; връзка, изкована от общото ни минало, от болката на живота ни като Стражи. Можеше ли тази връзка да е по-силна от новопокълналата любов, зародила се между мен и Шей?

Ръката на Рен се плъзна между бедрата ми и аз потреперих. Тялото ми знаеше какво предстои и крещеше за още. Ако бях хранила илюзията, че близостта, изживяна с Шей, бе успяла да задуши притегателната сила на Рен и неговите милувки, този миг я прогони. През онази нощ, споделена с Шей в градината, за първи път бях вкусила тайните на любовта и бях опиянена от желание да позная начините, по които Рен можеше да събуди тялото ми за живот. Запитах се дали ако го даря с това удоволствие, нямаше да отнема мъничко от ужасите, които бе преживял по моя вина. Допирът му ме върна назад във времето, обратно в едно минало, където бяхме заедно, както открай време трябваше да бъде. Едно минало, където майка ми бе жива, а брат ми не бе прекършен.

Устните ни отново се намериха и аз зарових пръсти в тъмната му коса.

— Обичам те — промълви той, прекъсвайки целувката ни за миг. — Винаги съм те обичал.

Сърцето ми прескочи един удар.

— Аз…

Струваше ми се, че Шей е до мен и шепне в ухото ми.

„Обичаше го, нали?

— Да.

— Но не така, както обичаш мен.

— Обичам те.“

Той бе единственият, комуто бях казвала тези думи, и не исках това да се промени.

„Какви ги върша, по дяволите?“

Обичах Рен. Все още го обичах. Ала това място, тези съкровени призраци, които ме задържаха в тази стая, върху това легло, нашепвайки за минали обещания и откраднати мечти — те вече не бяха моят живот. Да се бавим тук, независимо от чувствата ми, ни пречеше да избягаме от една съдба, която не бяхме избирали за себе си.

Пулсът на Рен беше учестен. Той отново ме целуна, ала на мен ми се струваше, че се намирам в прегръдките на неспокоен дух, който ме преследва, а не на любовника, когото желаех.

— Почакай — прошепнах. — Моля те, почакай.

— Недей. — Устните на Рен се спуснаха по шията ми. — Не го прави, Кала. Не се опитвай да си тръгнеш. Просто остани тук. Бъди с мен.

Нима не го виждаше? Че „тук“ не съществува. Това място бе празно, изпълнено единствено с тъга, а ако останехме — и със смърт.

— Рен. — Бутнах го назад нежно, но твърдо. Започвах да изпадам в паника, но не исках да си проличи. Трябваше да подбирам много внимателно всяка своя дума, всеки жест. И най-малката грешка можеше да накара Рен да се върне при Пазителите. Макар да не можех да бъда с него по начина, по който той искаше (не тук, не сега… може би дори — никога), нямах намерение да го изгубя. — Не е безопасно.

— Какво? — Той се изправи и примига насреща ми. — О! Да, разбира се. Виж, Кала, съжалявам за другите момичета. Знам, че за теб може да е неловко и със сигурност не беше честно, но ти се кълна, че винаги съм внимавал. Напълно здрав съм. Безопасно е.

Аз го зяпнах, а после избухнах в смях.

— Не те лъжа. — Рен изглеждаше леко засегнат от реакцията ми.

— Не е това — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Вярвам ти.

— Добре. — Той се усмихна и се приведе за нова целувка, но аз се отдръпнах; този път нямаше да попадна в капана на страстта, която ме бе хванала неподготвена първия път. Това място бе опасно и за двама ни.

— Не — казах. — Не е безопасно, защото онези, които построиха тази къща, искат да ме видят мъртва. Губим време, с което не разполагаме. Трябва да вървим.

— Още не. — Той посегна към мен. — Не сме в опасност. Никой не идва тук. Никога.

Неволно потреперих, питайки се колко ли пъти бе идвал в тази къща. Колко ли пъти се бе виждал принуден да бъде вълк единак, вместо предводител на глутницата?

— Засега. — Отдръпнах се настрани, за да избегна ръцете му. — Адна ни чака навън. Твоята сестра.

Изражението на Рен се преобрази и аз си отбелязах реакцията му наум, в случай че някога ми потрябва. Алфа инстинктите на Рен (нуждата да предяви претенциите си върху мен) можеха да бъдат озаптени от Адна. Тя бе семейството, от което той наистина се нуждаеше. Сестра му бе единствената му връзка с едно минало, което му предлагаше избавление от бруталността на Емил. От болезненото знание, че майка му е загинала от ръцете на Пазителите и че той никога не бе имал възможност да опознае истинския си баща.

— Можем да поговорим за това, когато се върнем в Академията. — Побързах да оправя дрехите си, мъчейки се да не обръщам внимание на чувството за вина, което ме раздираше. То ме връхлиташе едновременно от две страни: не знаех какво да кажа на Рен щом се махнехме от Вейл; не знаех и какво да кажа на Шей за случилото се тук. Собствените ми чувства бяха една оплетена бъркотия, в която сякаш никой не можеше да въведе ред.

— Няма да се измъкнеш така — изръмжа той, придърпвайки ме към себе си. — Няма да те пусна да си отидеш. Не отново.

— Знам — отвърнах, без да се съпротивлявам, когато той ме целуна, като в същото време се питах колко дълбоко се закопавам сама. Ала се боях, че ако кажа каквото и да било, с което да разбия надеждите на Рен, той ще размисли и няма да поиска да дойде с мен. А това не биваше да се случи.

— Добре.

Почувствах, че се усмихва, докато ме целуваше.

Излязохме от спалнята и забързахме по стълбите. Когато стигнахме до входната врата, той поспря и се огледа наоколо.

— Жалко. Къщата наистина си я бива.

— В живота има и по-важни неща от къщите — отвърнах, посягайки към бравата.

Рен сложи ръка върху моята.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, преди да тръгнем.

— Какво? — попитах нетърпеливо, тъй като исках по-скоро да отидем на безопасно място, далеч от изкусителната атмосфера, която витаеше тук.

Рен се приведе и устните му докоснаха бузата ми, докато отварях вратата.

— Косата ти ми харесва така.

2

Приели вълчата си форма, двамата с Рен си тръгнахме от онова гробище на къщи. Когато доближихме високите борове, които обграждаха поселището, аз се заковах на място. Вдигнах муцуна и подуших въздуха, за да съм сигурна, че никой не ни е проследил.

— Вече ти казах, че никой не идва тук. — Рен ме ухапа лекичко по рамото. — Никога.

Погледнах го и усетих как кожата ми настръхва под дебелата козина, когато отново се запитах колко ли пъти бе идвал на това място. В живота на Рен имаше повече самота, отколкото някога си бях представяла. Надявах се, че бях на път да променя това.

— Тя е съвсем близо.

Затичах се към гората и Адна излезе да ни посрещне. Вървеше предпазливо, без да откъсва широко отворените си очи от Рен.

— Всичко наред ли е? — попита тя уж нехайно, ала гласът за малко да й изневери.

Аз възвърнах човешката си форма.

— Да.

Рен наклони глава на една страна, загледан в Адна. Отиде до нея с мека стъпка и подуши протегнатата й ръка. Не бях сигурна каква миризма разпозна, ала видях, че размаха опашка. След това прие човешкия си облик.

— Ариадна, това е Рение Ларош. — Отстъпих настрани, така че да не стоя между тях.

Тя се усмихна и ме поправи:

— Адна.

— Рен — каза той в същия миг.

Двамата примигаха, а после се разсмяха, докато аз местех поглед между тях. Между Рен, с неговото високо, мускулесто телосложение и Адна, чиято дребничка фигура с нищо не загатваше за войнствения й нрав, като че ли нямаше нищо общо. И все пак нещо сякаш ги свързваше. Гърдите ми пламнаха, когато си дадох сметка, че и двамата приличат на Монроу. В краткото време, което бях прекарала с водача на отряда Халдис, той се бе проявил като най-добрия предводител, когото бях срещала някога. Колко щеше да липсва на всички ни в предстоящите битки!

— Радвам се, че Кала успя да те убеди, че ние сме добрите. — Гласът на Адна вече звучеше по-уверено.

Рен кимна.

— Съжалявам за баща ти.

— Нашият баща. — Тя се поколеба, а после пристъпи напред, протегнала ръце към него.

Рен взе изящните й тънки пръсти в своите. Двамата останаха така в продължение на един дълъг миг. После Адна се притисна в него и облегна глава на рамото му.

За момент Рен сякаш бе слисан, ала бързо обви ръце около нея.

Трябваше да се прокашля, преди да успее да каже:

— Знаеш ли, винаги съм мислил, че би било страхотно да имам по-малка сестра.

— Внимавай какво си пожелаваш. — Адна вдигна поглед към него и се усмихна широко. — Аз не съм от най-лесните.

Рен се разсмя.

— Не се шегува — не можах да се сдържа аз.

— Много ти благодаря, Лили. — Адна ме изгледа свирепо, но и тя се смееше. — Какво ще кажеш да продължим да си разменяме обиди някъде, където е по-малко вероятно да се окажем в смъртна опасност?

— Тя те нарича „Лили“? — Рен се взираше изумено в нея.

— Да — простенах аз.

— Великите умове мислят еднакво — ухили ми се той, преди да смигне на Адна.

Това запознанство май не беше чак толкова добра идея. Ала нещо в мен, празнината, която усещах в себе си от нападението във Вейл, бе започнало да отстъпва място на успокояваща топлина. Надежда.

— Е, как ще се махнем оттук? — попита Рен. — Имате ли кола? Или снегоход?

Адна извади късите ками от колана си и ги подхвърли във въздуха, преди да ги улови с лекота.

— Само почакай да видиш какви ги умее сестра ти!

Когато Адна започна да тъче, Рен прие вълчата си форма и заръмжа срещу светлинките, проблясващи във въздуха, присвил уши назад. Адна спря и погледна през рамо.

— Доста по-трудно е, ако ме прекъсваш. А не изгарям от желание да се озовем в Гърция вместо в Италия.

В лая на Рен ясно прозвуча изненада. Усмихнах му се и той възвърна човешкия си облик.

— Италия? Това е някаква шега, нали?

— Ни най-малко — уверих го. — Все още не съм успяла да разгледам много, но онова, което съм видяла, е прекрасно. На брега на Средиземно море е.

— Никога не съм виждал морето — промълви той.

Преплетох пръсти в неговите.

— Знам.

След като му се полюбува за миг, Адна се обърна от довършения портал и ни погледна. Очите й се спряха върху сплетените ни ръце и в тях проблесна въпрос. Извърнах глава — не можех да си позволя да му отговоря.

— Готови ли сте?

Виж, на този въпрос можех да отговоря.

— Сигурна ли си, че е безопасно? — попита Рен, когато го дръпнах напред. Не бях сигурна дали се колебае, за да ме затрудни или защото порталът наистина го притесняваше.

— Губим само един на всеки пет пътници — подхвърли Адна, след което мина зад нас и ни побутна към светлината.

От другата страна на портала Рен толкова силно стискаше ръката ми, че ме заболя. Освободих я от хватката му и раздвижих пръстите си.

— Съжалявам. — По бузите му плъзна червенина. — Къде сме?

— В моята стая — отвърна Адна, затваряйки портала.

— Това е Академията — добавих аз. — Тук Търсачите живеят и се обучават.

— Търсачите живеят в Италия? — намръщи се Рен.

— Понякога. — Адна мушна ръка в неговата.

— Къде отивате? — попитах, втурвайки се през вратата след нея.

— Трябва веднага да съобщим на Аника — отвърна тя през рамо.

— Наистина ли? — Вече бях доста нервна за това как ще представим Рен на Търсачите. Да отидем направо при Аника ми се стори по-привлекателна идея.

— Вярвай ми. — Адна очевидно бе усетила тревогата ми. — Колкото по-скоро съобщим на Аника, толкова по-малко ще загазим. Така поне се надявам.

— Страхотно — измърморих под носа си.

Рен се взираше в стените на Академията, точно както бях направила и аз първия път, когато се озовах тук. Тялото му беше напрегнато; виждах, че мускулите по раменете и гърба му са изопнати. Не го винях. Цялото място беше пропито с миризмата на Търсачи… миризма, която бяхме обучени да разпознаваме като заплаха.

Когато стигнахме до вратата на Тактическата зала на Халдис, Адна изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и почука.

От другата страна на вратата долитаха приглушени гласове; миг по-късно едното крило се отвори, откривайки жена, която не познавах. Тя ни изгледа подозрително.

— Трябва да говорим с Аника — заяви Адна, преди жената да успее да ни попита каквото и да било.

— Прекъсваш ни по време на съвещание — сухо каза тя.

— Давам си сметка. — Адна се изпъна в целия си ръст, който не бе кой знае колко голям, но все пак успя да придобие заплашителен вид. — Спешно е. В противен случай не бих дошла.

Жената сви устни.

— Ще попитам дали може да ви приеме.

— Ще ни приеме. — Адна мина покрай заекващата от възмущение жена. Аз й хвърлих един извинителен поглед и се шмугнах след Адна, дърпайки Рен със себе си. Аника и още дузина Търсачи седяха около масата. Не познавах повечето от тях, но видях Конър, както и Итън и Сайлъс. Те всички гледаха Лоуган, който се бе облегнал на масата с вид, сякаш се намира у дома си, което изобщо не ми хареса.

— Вече ви казах. — Той всмукна от цигарата си. — Не знам дали мога да ви разкрия местонахождението на родителите на Шей, преди да съм получил задоволителни уверения, че ще бъда в безопасност.

Аника потърка слепоочията си.

— Би ли угасил цигарата си? Не искам да те моля отново.

— Просто действам в съответствие с настоящото си положение. — Лоуган издуха колелце от дим, напоявайки въздуха с мирис на тютюн и карамфил. — Мислех, че на затворниците винаги им позволяват да изпушат цигара, преди да ги екзекутират. И тъй като непрекъснато заплашвате да ме убиете, вярвам, че този малък лукс ми се полага, докато животът ми е в опасност. Не сте ли съгласни?

Двамата с Рен изръмжахме в един глас, когато Лоуган погледна към нас и лека усмивка повдигна ъгълчето на устните му. Той се разсмя и като поклати глава, отново дръпна от цигарата си. Конър се изправи, когато Адна се приближи до масата. Той сбърчи чело, ала после забеляза мен и Рен.

— Мили боже! — ахна той, преди отново да се обърне към Адна, изкрещявайки следващите думи: — Какво, по дяволите, си направила?

Адна се посмути, но въпреки това го изгледа ледено.

— Онова, което трябваше.

— Ариадна, какво означава това? — Аника също се бе изправила.

Адна отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, в стаята отекна свирепо ръмжене. Чух как един стол издумка, когато, запратен яростно назад, се удари в етажерката с книги зад масата.

— Какво търси той тук? — Лицето на Шей беше като буреносен облак. Той изобщо не си даде труда да заобиколи масата, просто се прехвърли през нея с един скок, без да ми даде никакво време да обясня.

Въздухът около него се изпълни с осезаеми вълни от гняв. Долових яростта на Рен, неочаквана и свирепа, когато той пристъпи пред мен, препречвайки пътя на Шей. Беше акт на притежание, така ясен, сякаш бе хвърлил ръкавица в краката на Шей. Рен беше алфа и смяташе да отстоява мястото си.

Миг по-късно пред мен стоеше оловносив вълк и ръмжеше на златистокафявия вълк, който също бе оголил зъби, настръхнал, напрегнал мускули за скок.

Опитах се да кажа нещо, ала сякаш някаква невидима ръка ме душеше, ужасът удави думите в гърлото ми.

„Какво направих?“

Търсачите вече вадеха оръжия — мечове заизскачаха от ножниците си, ками улавяха слънчевите лъчи, арбалети се прицелваха. В Рен.

Шей се хвърли напред, блъсвайки се с всичка сила в Рен. Двамата се затъркаляха по пода — кълбо от златиста и тъмна козина, в което проблясваха зъби и остри нокти. Свирепата схватка бе толкова мълниеносна, че телата на двамата враждуващи алфи, мъчещи се да се докопат един до друг, се превърнаха в размазано петно, игра на светлина и сенки. За щастие на Рен, преплетените им крайници пречеха на Търсачите да се прицелят.

Надуших кръвта още преди да съм я видяла. Металическа, плътна миризма изпълни въздуха. Шей се изви и впи зъби в рамото на Рен, който изръмжа и сключи челюсти около единия му крак. Двамата се плъзнаха по пода, оставяйки алена диря върху мрамора под себе си. А после се откопчиха един от друг, борейки се за глътка въздух преди следващата атака. Рен изръмжа, когато Шей приклекна за нов скок. Търсачите отново се прицелиха в Рен.

— Не! — Викът на Адна отекна над ръмженето и тя се хвърли между двата вълка, бранейки Рен с тялото си. Той изджавка сепнато, но не се озъби срещу нея.

Не по-малко слисан от появата на Адна, Шей отскочи назад, без да престава да ръмжи, но и без да сваля очи от нея. Направи крачка встрани, търсейки нов ъгъл за атака. Адна се вкопчи в Рен, закривайки го с тялото си. Тъмният вълк изръмжа сърдито, мъчейки се да се отърси от нея.

— Кала! — Тя се взираше в мен с широко отворени очи. — Трябва да спреш това!

Конър прекоси стаята и отиде при нея. Очаквах, че ще се опита да я отскубне от Рен, ала той се обърна и застана като втори щит между него и останалите Търсачи. После извади мечовете си.

— Предлагам всички други да приберат оръжията си. Веднага.

Лоуган се хилеше, подръпвайки от цигарата си.

Аника присви очи.

— Вярвам, че има причина за целия този хаос?

Гледаше към мен, затова кимнах и пристъпих напред, заставайки между двата вълка.

— Шей, Рен. — Погледнах ледено първо единия, а после и другия. — Преобразете се. Веднага.

И двамата се поколебаха — козината им беше настръхнала и всеки от тях местеше поглед между мен и противника си.

— Веднага — повторих аз, оголвайки зъби.

Рен пръв възвърна човешкия си облик и Адна залитна, когато високото момче се бутна в нея. Конър я улови за ръцете, с вид сякаш се кани да я разтърси сърдито, но вместо това задържа погледа й със своя. Очите му бяха пълни с тревога.

Шей все още гледаше Рен свирепо, когато се преобрази.

И двамата бяха запъхтени. Ризата на Рен бе скъсана на рамото и изцапана с кръв; Шей притискаше с пръсти раната на ръката си.

Въздухът в стаята тегнеше от мириса на кръвта им и парливата миризма на страха на Търсачите. Те бяха свалили оръжия, ала знаех, че са готови да нападнат при най-малката провокация. Шей бе единствената им надежда да спечелят войната. Сметнеха ли, че Рен представлява и най-малка заплаха за Потомъка, Търсачите щяха да го убият без да се поколебаят. Трябваше да ги убедя, че се нуждаем от помощта на Рен.

Поех дълбоко дъх и вложих в думите си цялата решителност, която успях да събера:

— Аника, извинявам се, че нахлухме така. Двете с Адна трябваше да се погрижим за нещо. Жизненоважна спасителна акция, ако искаме този съюз да просъществува.

Изпитах благодарност, че Адна успя да не ме зяпне объркано.

Едната вежда на Аника подскочи.

— Провела си собствена тайна акция?

Бавна усмивка изви устните ми.

— Извинявам се за изненадата. Не смятах, че мога да споделя плана си, докато сред нас има някой, който заслужава толкова малко доверие. — Хвърлих поглед към Лоуган, който изведнъж престана да се хили. Увереността ми бързо се възвръщаше.

— Спасителна акция? — Подозрителността в очите на Аника поотслабна, ала не изчезна напълно.

Адна се прокашля.

— Да, Аника. Спасителна акция, оправдана от саможертвата на баща ми.

Щом тя спомена смъртта на Монроу, между Търсачите пробяга шепот. Разтревожени погледи, неловко раздвижване.

— Баща ти загина в битка — каза Аника. — Ужасна загуба, ала за нас подобни жертви са начин на живот.

— Беше нещо повече от това. — Адна улови Рен за ръката. Той изглеждаше учуден, но й се усмихна. Шей сбърчи вежди, когато Адна се приближи до Аника, дърпайки Рен за ръката.

— Аника, позволи ми да ти представя Рение Ларош. Моят брат.

Многогласно ахване огласи залата. Шей настръхна и ме зяпна с широко отворени очи. Аз кимнах и яростта в погледа му се смеси с новопоявило се любопитство, което ми вдъхна искрица надежда. Шей харесваше и уважаваше Монроу. И бързо се бе сприятелил с Адна, която отчаяно държеше да опази живота на брат си. Може би ако заложех на тези чувства, щях да успея да понамаля омразата му към Рен. Трябваше да го успокоя. Мисълта, че Шей може да сметне за предателство това, че бях отишла да спася Рен, ме раздираше отвътре. А когато си спомнех как бях убедила Рен да дойде с мен, ми ставаше още по-зле.

— Рен, това е Аника — продължи Адна, без да обръща внимание на шепота и изумените погледи на Търсачите. — Аника е Стрелата. Тя предвожда Търсачите.

— Съжалявам, че ви се натрапих по този начин — каза Рен, като гледаше подозрително групичката Търсачи.

Аника се намръщи и се обърна към Конър.

— Писмото. — Ръката й се спусна към джоба на връхната й дреха.

— Да — отвърна Конър с мрачно изражение.

Погледът на Аника се задържа върху Рен, преди да се премести върху Адна. От устните й се откъсна въздишка.

— Колко безсмислена постъпка.

Усетих, че настръхвам.

— Не е вярно.

Стрелата се обърна към мен.

— Синът на алфата на Бейн е тук. Присъствието му излага на опасност всичко. Първото, което стори, бе да нападне Потомъка и…

Аз я прекъснах, ръмжейки:

— Той не е син на Емил. Изобщо не прилича на него.

Този път извадените оръжия се прицелиха в мен. Шей и Рен изръмжаха едновременно и застанаха от двете ми страни. За щастие, сега цялото им внимание бе насочено не един към друг, а към Търсачите.

Аника вдигна ръка.

— Говори, Кала.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите ми. Ето че бе настъпил моментът, от който зависеше всичко. Мигът, който можеше да изтръгне нас, Стражите, от миналото ни и да ни запрати в бъдещето. И цялата отговорност лежеше на моите плещи. В състояние ли бях да понеса тежестта й? Бях ли наистина алфата, която открай време исках да бъда?

— Той е син на Монроу — заявих, посочвайки Рен. — А също и вашата надежда да спечелите войната.

— Той е какво? — Гласът на Шей беше убийствено тих.

— Какво съм? — прошепна Рен; в погледа, който ми хвърли, се долавяше тревога.

Проклятие. Това е проблемът с импровизираните планове. Не разполагаш с време да премислиш последствията.

Макар да знаех, че по-късно ще ми се наложи да се оправям с ревността на Шей и че все още имах да обяснявам много неща на Рен, аз не им обърнах внимание, напълно съсредоточена върху Аника.

— Потомъкът е вашето оръдие — продължих, докосвайки здравата ръка на Шей. Кожата му бе топла под пръстите ми и усетих как пулсът му се ускорява. Искаше ми се да го придърпам по-близо до себе си, ала не смеех. Не и сега. — Но все още се нуждаете от армия.

3

— Глутницата ти изменници трудно може да се нарече армия — подметна Лоуган. — А копелето на Емил определено не се е доказало като кой знае какъв водач.

Принудена бях да пусна Шей, за да уловя ръката на Рен и да го удържа, когато той се озъби на Лоуган.

— А ти защо си тук, Лоуган? — изгледах го свирепо. — Защото си оправдал очакванията на баща си?

Той отмести очи от моите и аз се усмихнах — права бях.

— Изгуби наследството си, нали? Провали се в изпълнението на задълженията си? Ето защо избяга. Малкото ти кралство рухна, нали?

Все така без да ме поглежда, Лоуган си запали нова цигара.

— Той има право, Кала — каза Аника, макар по изражението й ясно да личеше, че и тя не храни особено топли чувства към Пазителя. — Глутницата ти не е армия.

— Но можем да ви доведем такава.

— Как? — Един от Търсачите, когото не познавах, пристъпи напред. С гладко обръснатата си глава и заострения нос имаше вид на ястреб. Когато проговори, в гласа му долових лек френски акцент. — Монроу е мъртъв. Възможността за съюз умря с него.

Хвърляйки суров поглед на Търсача с киселото изражение, отидох до Лоуган и го сграбчих за ризата.

— Кажи ми, Лоуган, колко от вълците на Бейн загинаха от ръката на баща ти, когато бе разкрито предателството на Корин?

Очите на Лоуган за малко да изскочат от орбитите си.

— Нима очакваш да знам? Тогава бях просто дете! — Той ме гледаше с широко отворена уста, неспособен да повярва, че една от доскорошните му подчинени се осмелява да го заплашва.

Кръвта ми запя във вените, когато парливият дъх на страха му изпълни въздуха.

— Не мога да си представя, че Ефрон Бейн би допуснал синът му да е толкова неподготвен, че да не знае истинската история на бъдещата си глутница.

С всяка изминала секунда Лоуган все повече пребледняваше.

— Ама… аз…

— Отговори й. — Итън се бе приближил и сега стоеше до мен. Чух как камата му изсвистя, когато я извади от ножницата.

— Двайсет и петима — каза Лоуган. — Бяха убити двайсет и петима изменници.

— Не беше толкова трудно, нали? — усмихна се Итън.

Аз изръмжах и Лоуган отстъпи назад към масата.

— Колко от вълците знаеха, че Емил не е истинският баща на Рен? — попитах.

— Нито един. — Лоуган изскърца със зъби и аз го тръшнах върху масата. — Поне доколкото знаехме — изскимтя той. — Но след въстанието се носеха слухове. Не беше тайна, че Корин ненавижда своя партньор. Баща ми потули истината, но избухливият нрав на Емил понякога се оказваше по-силен. Той искаше да убие детето. Беше му заповядано да не го прави.

Погледнах към Рен и видях, че лицето му е изопнато. Де да можех да му спестя всичко това, но трябваше да получа отговори от Лоуган.

— Би ли казал, че вълците на Бейн са доволни от живота си под водачеството на Емил?

Лоуган преглътна мъчително.

— Едва ли.

Пуснах го и се обърнах към Аника.

— Случилото се във Вейл без съмнение е предизвикало хаос в редиците на глутниците. Вълците на Найтшейд не изпитват лоялност към Емил Ларош. Те са верни на баща ми. На моето семейство.

Конър кимна.

— Браво на момичето!

— Стражите се нуждаят от алфа, който да ги води. Връзките между членовете на глутницата са причината да се бием толкова добре. Пазителите сбъркаха жестоко като убиха майка ми и свалиха баща ми от власт. И ние ще се възползваме от това.

— Нима не познават глутниците си достатъчно добре, за да избегнат подобна грешка? — попита мъжът с ястребовото лице.

Отговори му Рен.

— Гордостта ги кара да вярват, че властта им над нас е абсолютна.

Аника се обърна към Лоуган, който се бе изправил на крака и ме гледаше свирепо. Той кимна неохотно.

— И ти вярваш, че двамата с това момче можете да станете новите алфи? — Стоманеният поглед на Аника почиваше върху мен. — Че двете глутници ще ви последват?

— Ние сме алфите. Един Бейн и една Найтшейд. Глутниците ще ни последват. Можем да ги обединим и поведем срещу Пазителите. — В действителност изобщо не бях сигурна, че вълците наистина ще ни последват, но това бе единственият начин, за който се сещах, с чиято помощ да накарам Търсачите да приемат Рен.

— Има и такива, които са верни на Емил — обади се Лоуган, като разтъркваше гърлото си, където пръстите ми бяха оставили синини. — Няма да успеете да ги убедите всичките.

Аз продължих да гледам Аника.

— Можем да убедим достатъчно, за да промени съотношението на силите.

— Това беше планът на Монроу, Аника — намеси се Конър. — Въстанието, което той искаше да подготви от самото начало.

— Знам — отвърна Стрелата. — Добре тогава.

Тя прекоси стаята и застана пред Рен.

— Добре дошъл, Рение. Баща ти беше добър човек.

— Не. — Очите на Шей бяха обезумели, а кокалчетата на пръстите му — побелели, толкова силно стискаше юмруци.

— Шей, моля те — обади се Адна. — Това е планът, който Монроу открай време се надяваше да осъществи.

— Не мога да се съглася — каза Шей. — Това не е планът на Монроу. Това е планът на Пазачите — да ги принудят да бъдат заедно. Мястото на Кала не е до Рен.

Рен оголи зъби насреща му.

— Напротив. Мястото й винаги е било до мен.

— Ще те убия, преди да ти позволя да я докоснеш. — Въздухът около Шей отново трепереше. — Ти не си единственият алфа и го знаеш.

Усетих как дъхът ми спира в гърлото. Шей разбираше, вълчите му инстинкти го учеха по-бързо, отколкото изобщо бе очаквал. Той беше натрапникът и беше готов да предизвика Рен за водачеството на глутницата.

— Давай да те видим. — Рен се усмихна, също толкова готов да приеме предизвикателството.

Шей пристъпи напред, но се поколеба, когато Аника извади меча си и му препречи пътя.

— Някой да лисне кофа с ледена вода върху тези двамата — обади се Конър.

— Кала — намеси се Адна. — Накарай ги да спрат.

Истината в думите й ми подейства като шамар. Наистина можех да ги спра.

Минах покрай Аника, която прибра меча си в ножницата, и застанах между Шей и Рен.

— Чуйте ме и двамата. — Сложих длан върху гърдите на двете момчета и усетих как сърцата им думкат под пръстите ми. — Това свършва тук.

— Точно така — каза Шей. — Трябва да избереш.

— Той има право. — Рен погледна покрай мен и спря изпълнени с ярост очи върху Шей. — Избирай, Кала.

— Няма да го сторя. Още не.

Сърцата им едновременно пропуснаха удар, разкривайки несигурността, която и двамата изпитваха. Усетих, че главата ми се замайва. Аз бях алфа и не трябваше да се подчинявам на никого. Най-сетне бях в състояние да избирам своя път, съдба, която да открия сама.

— Не се нуждая от партньор — заявих, като внимателно подбирах думите си. — Нуждая се от воини, а вие сте най-добрите воини, които познавам. Имам нужда от вас. И от двама ви. Ще се биете ли заради мен?

Те се гледаха свирепо, без да отговарят — всеки очакваше другият да направи първата стъпка.

— Ще се биете ли заради мен? — повторих, оставяйки думите ми да потънат в мълчанието им като камъни, хвърлени в дълбок кладенец.

Шей се намръщи.

— Винаги, но…

— Никакво „но“ — прекъснах го и се обърнах към Рен. — А ти?

— Знаеш, че ще го направя. — В очите му се четеше предпазливост.

— Рен ще оглави глутницата. Той е ключът към спояването на съюза с вълците, които все още са във Вейл — продължих аз. — Шей ще намери Кръста на елементите и ще поведе Търсачите в битка.

Хвърлих поглед към Аника, която кимна.

— Ами ти? — попита Шей.

По устните ми пробяга усмивка.

— Аз съм тази, която ще се погрижи всички да се разбираме.

— Късмет — изръмжа Рен.

Засмях се тихичко и свалих ръце от гърдите им, за да ги уловя за китките.

— Не ми трябва късмет. Ще ми се закълнете, че няма да се наранявате и ще си помагате. Ще дадете кръвно обещание.

— Ъъъ… какво? — Шей ме зяпна.

— Докато войната не свърши, единственото, което има значение, е да победим. — Дръпнах ги напред, докато не се изправиха лице в лице. Усещах напрежението, което се излъчваше от тях. Миризмата на слънчева светлина и буря се смесваше с дъха на дим от есенни огньове и сандалово дърво.

— Изцерете се — наредих им.

— Не — отсече Рен.

— Трябват ми здрави войници. Ранихте се един друг — продължих, без да обръщам внимание на слисаното изражение на Рен. — Сега искам да поправите стореното.

— Шегуваш се. — Лицето на Шей се разкриви в гримаса.

— Дори не можеш да си представиш колко много не се шегувам. — Направих крачка назад и скръстих ръце на гърдите си. — Докато не си избера партньор, аз съм единствената алфа тук. Вече ви казах, че няма да избера сега. Вие двамата отговаряте пред мен. Докажете лоялността си. Излекувайте се.

— Не вярвам на ушите си — простена Рен, но все пак ухапа ръката си и я протегна на Шей.

— За нищо на света. — Шей понечи да отстъпи, но аз изръмжах.

— Направи го.

— По дяволите, Кал. Ти нямаш сърце. — Той също ухапа китката си.

— Знам.

Двамата се гледаха свирепо, без да откъсват очи един от друг, докато пиеха от кръвта си, свързвайки се по този начин като членове на една глутница, макар все още да се ненавиждаха.

— Добър ход, алфа — промърмори Лоуган.

Колкото и да ми се искаше да му хвърля леден поглед, не можах да потисна усмивката си. Нещо в мен препускаше на свобода, необуздано и ревящо от радост.

— След като се погрижихме за това, може ли най-сетне да поговорим за спечелването на войната? — попита Конър и прибра мечовете си.

От свирепия начин, по който Рен и Шей се гледаха, ми беше ясно, че на враждата между тях изобщо не бе сложен край. Ала това несигурно партньорство беше най-доброто, на което можех да разчитам за момента. Поне вече не се разкъсваха на парчета.

Обърнах се към Аника.

— Отсега нататък няма да има никакви тайни съвещания, на които не съм поканена. Ако искате войни, трябва да участваме във всяка стъпка от плана. В изготвянето на стратегиите и в изпълнението им.

Мъжът с ястребовото лице изсумтя, но си замълча, подчинявайки се на Аника, която поклати глава.

— Добре, Кала. Шей вече настоя за същото преди идването ти.

Усмихнах му се, ала той все още се мръщеше на Рен. Щеше ми се да ме погледне. Ако само срещнеше очите ми, може би щеше да разбере колко трудно бе всичко това за мен. Как жадувам да го дръпна настрани, да остана насаме с него и да му обясня.

Аника отново се обърна към покритата с карти маса.

— Лоуган ни съобщи, че Пазителите преминават в настъпление — каза тя. Случилото се в Чистилището бе само началото. Не разполагаме с никакво време.

— В смисъл? — попитах.

— Време, за да съберете частите — обясни Лоуган. — Разбира се, ние ще ви очакваме.

Той запали нова цигара, възвръщайки предишното си нехайно държание.

— Ако ни чакат на свещените места, няма да имаме никакъв шанс — каза Аника. — Всеки елемент на изненада, който успеем да използваме, е от жизненоважно значение. Трябва да отидем на всяко от тях възможно най-безшумно и най-бързо. Веднага едно след друго. Никакво чакане. Никакво бавене.

— Ще ви трябва някой, който да отвлече вниманието им. — Гласът на Рен ме накара да се обърна изненадано.

Аника повдигна вежди.

Рен сви рамене.

— Както Кала каза, Шей ще предвожда Търсачите, а аз — вълците. Оставете ни да направим онова, в което ни бива най-много. Да се бием.

Конър подсвирна.

— Искаш да разгърнем още един фронт?

— Не — обясни Рен. — А да използваме два отряда. Един за заблуда и истинския, който ще изпратим след него.

— Така ще отвлечем вниманието им от свещените места. — Адна се усмихна широко на брат си. — Докато атакуващият отряд се бие, другият ще се промъкне тайно, за да вземе каквото търсим.

Итън кимна.

— Може и да се получи.

— Всеки отряд, който поеме силата на подобно нападение, ще понесе тежки жертви — намеси се мъжът с ястребовото лице.

— Кой всъщност си ти? — сопнах се аз, подразнена от непрекъснатите му заяждания.

— Паскал е водачът на Тордис — обясни Аника. — Неговите хора ще участват в атаката, която Рен предложи. — Тя махна към останалите в стаята. — Тези, които виждаш тук, са Нападателите от всички аванпостове, които имаме. Вече познаваш отряда на Халдис, но Тордис, Пиралис и Айдис се събраха тук по мое искане, за да планираме действията си. Ако искаме това начинание да се увенчае с успех, трябва да действаме заедно.

Погледът ми обходи Търсачите. Събрани в тактическата зала на Халдис, воините, които съставляваха ядрото на операцията, изглеждаха уморени, но нащрек. Което беше нормално — нали се взираха в лицето на смъртта. Като всички нас. Срещнах пренебрежителния поглед на Паскал и сърцето ме заболя за Монроу. Водачът на Тордис определено не споделяше разбирането към Стражите, което Монроу винаги бе насърчавал.

— Паскал има право — каза Итън. — Отрядът, който ще отвлича вниманието, ще понесе тежки загуби. Но така, както аз виждам нещата, невъзможно е да излезем от тази война без тежки загуби, каквото и да правим.

Паскал сви устни и наведе глава.

Шей се прокашля.

— Рен е прав. Мисля, че трябва да го направим с два отряда.

— Съгласна съм — заяви Аника.

— Обаче имам едно условие — продължи Шей, хвърляйки студен поглед на Рен.

— И какво е то, Потомъко? — Аника го наблюдаваше с присвити очи.

— Отрядът, който ще се промъкне незабелязано, ще ми прикрива гърба, нали? — попита той.

— Разбира се — обади се Сайлъс. — Знаем, че само ти можеш да вземеш отделните части на Кръста от местата, където се пазят.

Книжникът потръпна, когато Конър го изгледа смразяващо.

Шей кимна.

— Тогава искам сам да избера отряда си.

— Моля? — Аника сбърчи вежди.

— Трябва да се бия рамо до рамо с хора, на които имам доверие. Нямам намерение да отида на свещените места с непознати.

— Водим тази война много по-дълго, отколкото ти, хлапе. — По лицето на Паскал бяха започнали да избиват петна от ярост. — Как се осмеляваш да…

— О, я млъквай, Паскал — прекъсна го Итън. — Виждал съм хлапето да се бие. Вярвай ми, не би искал да си имаш работа с него. Остави го да си избере отряда.

— Имаш право да искаш сам да решиш кого да включиш в отряда си — каза Аника. — Ала ще възразиш ли, ако Водачите на четирите подразделения също дадат мнението си за твоя избор? Те ще понесат тежки жертви, за да защитят твоя отряд.

— Щом искат — бързо отвърна Шей. — Но аз говоря само за отряда, който ще отговаря за събирането на частите. А и моите спътници ще дойдат от Халдис… който вече си няма Водач. — Той хвърли поглед към Адна и по лицето му пробяга сянка на скръб.

За моя изненада, при думите на Шей, Рен обгърна раменете на Адна с ръка. Тя вдигна глава и го дари със слаба, но благодарна усмивка.

— Наистина ли смяташ, че притежаваш уменията, необходими за вземането на подобни решения? — Паскал го изгледа свирепо.

— Двете с Кала открихме Халдис без чужда помощ — оголи зъби насреща му Шей. — Така че — да, мисля, че ги притежавам.

Паскал едва не се задави при тези думи. Двамата с Шей си разменихме бърза, заговорническа усмивка. Невероятно бе как едно нападение от гигантски паяк, при което едва не бяхме загинали, можеше да се превърне в хубав спомен. Но беше точно така. И то не само защото в крайна сметка убихме чудовището и намерихме Халдис. Това бе денят, в който Шей стана вълк, за да спаси живота ми. Изведнъж си дадох сметка колко са ми скъпи случилото се тогава и близостта, която бяхме споделили, също както и радостта на онези първи дни, в които бяхме препускали заедно в горите около Вейл. Преди светът ни да рухне и тичането на воля да отстъпи място на трескаво бягство, за да спасим живота си. След всичко станало мисълта, че някога той бе просто обикновен човек, ми се струваше така странна… макар че Потомъкът никога не е бил обикновен.

Шей усети, че го гледам и повдигна вежди. За своя изненада, почувствах как по бузите ми плъзна гореща червенина. Въпреки това отвърнах с усмивка на въпросителния му поглед, преди да се обърна. Никога не съм била от онези, които непрекъснато се унасят в мечти, ала мислите за Шей (особено спомените за миговете, споделени насаме) твърде лесно ме улавяха в своя плен.

Конър се разсмя.

— Браво на теб, хлапе. Никога досега не бях виждал Паскал да губи дар слово.

— Вярвам, че въпросът е решен — заяви Аника. — Паскал ще събере първия отряд, за да е готов да потегли още утре. Ти какво имаш наум за този, който ще тръгне след него?

— Ще е съвсем малък — отвърна Шей, прокарвайки ръка през косата си. — Адна ще изтъче портал, който да ни изведе на входа на пещерата. Предполагам, че и този път ще е пещера, нали?

Сайлъс кимна.

— Конър и Итън като Нападатели. Кала, Нев и Мейсън ще ги покриват.

— Включваме Стражите толкова скоро? — попита Паскал. — Все още не сме сигурни дали заслужават доверието ни.

— Заслужават го — заяви Итън и аз го зяпнах, неспособна да повярвам на ушите си.

— Можете да ни имате доверие и ще го сторите — отсече Рен и се усмихна ледено на Паскал.

Той направи гримаса, но не си направи труда да спори с Рен.

— Идеята за отряд за отвличане на вниманието беше моя — продължи Рен — и нямам намерение да пропусна първото му излизане.

Усетих как по кожата ми плъпна страх. Планът на Рен беше добър, но Търсачите бяха прави. Първият отряд щеше да срещне сериозен отпор. Нямаше да излязат от тази битка без загуби. Не исках Рен да бъде един от тях.

— А и Сабин е от моите вълци — добави той. — Предполагам, че и тя ще иска да дойде.

— Сабин току-що се оправи от нараняванията си — възрази Итън. — Мисля, че е по-добре да не идва.

Рен се разсмя.

— Виждал ли си колко бързо се възстановяваме? Не знам какво й се е случило, но ако е пила от кръвта на глутницата, значи е добре. Ще бъде повече от готова за битка. — Той хвърли поглед към Лоуган. — Освен това, ако ще се бием срещу Пазители, само опитайте да й попречите да отиде.

Лоуган потрепери.

Итън не отговори, ала стисна мрачно устни.

Учудих се колко бързо Рен свикна с новата си роля. Бяхме заобиколени от онези, които цял живот бяхме смятали за врагове, а ето че той бе поел командването със сигурна ръка. Беше роден водач, уверен и силен. Което никак не се нравеше на Шей — всеки път щом Рен заговореше, виждах как той настръхва.

Шей също бе водач, поел без никакво колебание контрол над войната, в която му предстоеше да изиграе толкова важна роля. И нямаше намерение да отстъпи властта над глутницата на Рен. Като избираше няколко от вълците, включително и мен, за да вземе Тордис, той ясно даваше да се разбере, че възнамерява да предвожда вълци, а не само Търсачи.

Как ли щеше да реагира глутницата на появата на Рен? Дали новата им лоялност към Шей щеше да се изпари? Нев и Сабин обичаха Рен. Ансел и Брин го смятаха за добър алфа. Но освен това не бях забравила думите на Сабин. „Рен сгреши. Ако наистина те искаше, трябваше да дойде с нас. Трябваше да е тук, за да се бори за теб.“ Ето че сега бе тук, ала дали не беше твърде късно? Зачудих се дали Сабин все още изпитва лоялност към някогашния си алфа.

Мислите за глутницата ми и за връзките между нас ме върнаха към вълка, за когото най-много се тревожех.

— Ами брат ми? — обърнах се към Аника. — Какво решихте за него?

— Все още не е взето никакво решение — предпазливо отвърна тя.

— Вината не беше негова.

— Според Лоуган брат ти е издал местонахождението ни по собствена воля. Не е бил принуден да го прави.

— Не разбирате какво са му сторили. Унищожили са вълка в него. Прекършили са го. А после са му обещали отново да го направят цял. Не е имал избор!

Колкото и да не ми се искаше да мисля за това, не можех да не се зачудя дали на мястото на Ансел и аз не бих постъпила по същия начин. Не можех да си представя живота без способността да се преобразявам. Вълкът бе истинската ми същност. Без него щях да се чувствам сякаш съм нищо. Точно както се чувстваше Ансел.

— Вземаме всичко това предвид — каза Аника.

— Как би могъл Ансел да издаде скривалището в Денвър на Пазителите? — възразих аз; отчаянието ми нарастваше с всеки изминал миг. Не можех да върна на брат си отнетата му вълча същност, но поне можех да се опитам да го освободя. Обърнах умоляващ поглед към Конър. — Нали видя в какво състояние беше. Не му беше останала никаква сила.

Конър погледна към Лоуган, който ме гледаше с жестока усмивка.

— Не му беше нужна кой знае каква сила — заяви Пазителят. — Само едно съвсем просто заклинание, разкриващо местонахождението на онзи, който го изрича. Единственото, което брат ти трябваше да направи, бе да прочете думите на глас.

Гърлото ми се сви, когато си спомних как преди две нощи се бях опитала да превърна Ансел във вълк. Как бях опитала и се бях провалила.

„Той бръкна в джоба си и извади смачкания лист.

— Ансел, какво е това? — попитах, опитвайки се да го видя по-добре.

— Остави ме на мира.

Очите му се спряха за миг върху зацапаното листче, преди да го притисне до гърдите си.

— От Брин е, ясно? Успях да го задържа, докато бяхме разделени.“

Беше ме излъгал. Не беше никакво стихотворение. Никакви прощални думи на обич от Брин. Било е предателство, надраскано на листче хартия. Лоуган ме наблюдаваше, все така усмихнат, докато истината ме пронизваше като нож, който някой бе забил в корема ми.

Шей сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него, оставяйки успокояващият му допир да поуталожи страха ми за съдбата на Ансел.

— Няма да го наранят — каза той. — Накарах ги да обещаят.

Зад нас се разнесе ръмжене.

— Може ли да не я докосваш. — Думите на Рен изобщо не прозвучаха като въпрос.

— Майната ти — изръмжа Шей.

— Престанете. И двамата. — Разтърках пулсиращите си слепоочия и се отдръпнах от Шей, макар да жадувах той да ме прегърне и да ме утеши. Ако щях да изпълнявам ролята на рефер в тази игра, трябваше да остана неутрална. Вече си давах сметка, че макар тази роля да ми даваше власт, тя означаваше също така, че понякога ще трябва да бъда нещастна.

— Дадох ти думата си, Кала — каза Аника. — Брат ти няма да пострада. Но не можем да рискуваме да го освободим.

— А на него му позволявате да ходи, където си поиска? — При тези думи посочих Лоуган.

— Ако не си забелязала, всички в тази стая са въоръжени — хладно отвърна Аника. — Лоуган бе доведен от килията си под стража. Точно както и ще се върне в нея. Не се заблуждавай. Той е пленник, не гост.

— Благодаря, това бе наистина мило — подхвърли Лоуган, пускайки колелца дим във въздуха.

Изгледах го свирепо, мечтаейки си да можех да му отхапя устните, та да го видя как ще държи цигарата си без тях. Колкото и да исках да убедя Търсачите, че не могат да му имат доверие, знаех, че съм права за него. Той беше тук, защото бе изгубил мястото си сред Пазителите. Лоуган бе досущ като баща си — единственото, което го интересуваше, беше властта. Очевидно бе решил, че Търсачите са начинът да си я възвърне, но все още не можех да разбера точно каква игра играе.

Аника се зае да изучава картата на масата — знак, че разговорът за брат ми е приключил. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Ако не можех да се бия за него, поне можех да се бия. Приближих се, за да погледна картата и видях планинска местност.

— Там ли отиваме?

Аника кимна.

— Мюрен, Швейцария. На зазоряване. Пещерата е ето тук. Първо ще изпратим отряда, който ще отвлече вниманието на Пазителите от входа й, след което изпращаме втория отряд.

— Готов ли си да дръпнем мечока за опашката рано сутринта, Паскал? — разсмя се Конър.

За първи път по устните на Паскал пробяга усмивка.

— Разбира се, mon frere1. В това най-много ни бива.

— Ъ? — сбърчих вежди аз.

Конър наклони глава, а после очите му се разшириха.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Човече! — Шей местеше поглед между мен и Рен. — Другите Стражи са мечки?

— Какво?! — извикахме двамата с Рен в един глас. Когато го погледнах, видях собственото си изумление, отразено в лицето му.

— Само Стражите, отбраняващи Тордис — обясни Сайлъс. — Наистина ли не знаехте за формите на другите Стражи?

Почувствах, че кожата ми отеснява. Исках да се преобразя и да избягам от стаята.

— Не, не знаехме — успя някак да отговори Рен.

— Онази мечка, която ме нападна, когато се запознахме, Страж ли беше? — попита ме Шей.

— Не — отговорих, все още разтърсена. — Онова си беше обикновена мечка гризли.

Никога, нито за миг не ми беше минавало през ума, че може да има Стражи, които приемат други форми. В нашите глутници съществуваха силни връзки. Гордеехме се със своята свирепост и с бойните си умения. Пазителите ни бяха накарали да се чувстваме избрани. Сякаш единствено ние можехме да им служим във войната. Още лъжи.

Рен ме погледна озадачено.

— Спасила си го от мечка?

— Не ми се говори за това. — Скръстих ръце на гърдите си. — Искам да знам повече за тези други Стражи.

Сайлъс изпъчи гърди.

— Всъщност е направо гениално. Пазителите създали Стражи, които си пасвали естествено с особеностите на местата, които щели да бранят. Вълци в Колорадо. Мечки и Швейцария.

Набит, тъмнокос Търсач от отряд, който не познавах, се усмихна мрачно.

— Y las yaguares en Tulum.2

— Si Las yaguares — потрепери Сайлъс. — La muerte en las sombras.3

Не разбирах испански, но ми стана ясно, че описват друг вид Стражи. Стомахът ми се сви. Винаги бях чувствала, че сме специални. Въпреки че бяхме слуги, смятах, че се радваме на привилегията да сме изключителни. А сега се оказваше, че сме били просто удобни.

Шокът от новината, че вълците не са единствените Стражи, създадени от Пазителите, не бе единственото, което ме човъркаше. Всичко в този план — стратегията, отрядите… Тактическата зала на Халдис бе мястото, където Търсачите подготвяха своите нападения. Своите нападения във Вейл. У мен нямаше никакво съмнение на чия страна трябва да застанем, ала въпреки това се чудех дали някога изобщо ще мога да се отпусна тук.

Сайлъс продължаваше да говори:

— Би било съвършената система, ако…

— Само посмей отново да ги наречеш престъпление против природата, и ще те оставя на място. — Ръката Итън беше върху дръжката на камата му.

— Я виж кой изведнъж се е превърнал в новопокръстен поклонник на Стражите — разсмя се Конър. — Това пък откъде се взе?

По врата на Итън плъзна червенина.

— Отникъде. Те са ни съюзници. Това е всичко.

— О, да, дума да няма — каза Конър.

Итън изруга и му обърна гръб.

4

Брин беше права — стаята на Ансел не беше килия, а по-скоро скромно обзаведена спалня. Макар че ако човек ходеше по Ансел, би си помислил, че отново са го хвърлили в тъмницата на Пазителите. Беше се свил в нишата на прозореца, долепил лице до стъклото.

В далечината се виждаше как вълните се разбиват в брега, ала идиличната гледка нямаше никакъв ефект върху празното изражение на Ансел. Сега ми стана ясно защо Търсачите, поставени на пост пред вратата му, бяха толкова отпуснати. Онзи, когото пазеха, очевидно нямаше никакво желание да избяга, а дори да го стореше, имаше сила колкото сварен макарон. Защо точно Ансел трябваше страда?

Брин седеше до него и го милваше по косата. От другата му страна, за мое учудване, се бе настанила Тес с чиния овесени курабийки в скута си. Седнала по този начин, тя изглеждаше като по-голяма сестра на Брин. Гъсти къдрици обрамчваха лицата и на двете; бронзовите кичури на Брин грееха на светлината на слънцето, докато синьо-черните къдри на Тес имаха почти виолетов оттенък. Някогашната Берачка на Халдис, превърнала се сега в нещо средно между майка и гледачка на брат ми, го наблюдаваше с мило, ала разтревожено изражение. Мейсън стоеше близо до нея и дъвчеше курабия. Нев и Сабин бяха малко встрани и разговаряха с приглушени гласове.

Нев пръв ни забеляза и зяпна. После обаче затвори уста без да проговори и направи знак с брадичка. Сабин се обърна. И изсъска при вида на Рен.

— Ти!

Рен не трепна, когато тя се нахвърли върху него и заблъска с юмруци по гърдите му.

— Как можа?! Как можа да допуснеш да ни се случи това?!

Нев трябваше да положи доста усилия, за да я отскубне от Рен. Тя се съпротивлява в продължение на няколко мига, а после се обърна и хлипайки, зарови глава в рамото му.

— Съжалявам, човече — каза Нев, докато милваше Сабин по косата.

Рен поклати глава.

— Заслужавам си го.

Не можех да реша дали съм съгласна с него или не. Когато Нев и Сабин се отказаха от глутницата на Бейн, Рен ги бе изоставил. Той бе техният алфа. Негов дълг бе да ги предвожда и защитава, ала той избра да остане с Дакс, Козет и някогашната Найтшейд, Фей. Предателството им болеше. Дали Сабин винеше Рен за онова, което бе изстрадала? Смяташе ли, че той е отговорен, задето Дакс и Козет все още бяха с Пазителите?

Брин ни бе зяпнала, без обаче да става от мястото си до Ансел.

— О, господи! Рен.

Мейсън се поколеба за малко, преди да се доближи и да го прегърне за миг.

— Радвам се да те видя, човече. Цял и невредим.

— И аз се радвам да те видя.

— Но как? — подсмръкна Сабин, все още вкопчена в Нев. — Как така си тук? Мислех, че ни изостави.

Рен сведе очи към пода. Трябваше да му помогна. Въпреки че все още не бях сигурна какво изпитвам, знаейки, че за кратко бе избрал Пазителите пред нас, сега той бе тук и ние имахме нужда от него. Един съкрушен от скръб алфа с нищо нямаше да помогне на каузата ни.

— Манипулирали са го — намесих се и той се усмихна немощно, без да вдига поглед. — Рен е тук, защото има сестра, която искаше да го спаси.

— Сега вече нямам никаква представа какви ги говориш — каза Брин.

— Адна — промълви Нев, гледайки Рен. — Нали? Знаех си, че има нещо в това момиче.

Аз кимнах.

— Баща й беше Монроу… Търсачът, който оглавяваше спасителната ни мисия. Той е бащата на Рен, не Емил.

— Леле, представям си какво е да ми сервират нещо такова! — подхвърли Мейсън.

— На мен ли го казваш — отвърна Рен.

Звук от трошене на порцелан накара всички да погледнат към прозореца. Тес се беше изправила, а в краката й се търкаляха парчетата от подноса. Тя пресече стаята и взе лицето на Рен в ръцете си.

— Ти си син на Монроу? — Очите й бяха плувнали в сълзи. — Син на Корин и Монроу?

Рен кимна.

— Слава богу, че Адна не е сама — засмя се Тес през сълзи, обвивайки ръце около Рен, който изглеждаше изненадан, но не и подразнен от жеста й. — Монроу би бил толкова признателен, че си тук.

— Благодаря — задавено отвърна Рен. — Съжалявам, че така и не можах да се запозная с него.

— Аз също, миличък — каза Тес, бършейки сълзите си.

Брин все още се мръщеше.

— Монроу и Корин? Не разбирам. Как изобщо е било възможно?

— Малко е сложно, но не и невъзможно. Да оставим нещата така — заявих аз. — Сега, когато Рен е тук, имаме по-важни неща за вършене.

— Какви неща? — попита Мейсън. — Моля те, кажи ми, че поне част от тях включват да сритаме задниците на Пазителите.

Аз се ухилих.

— Точно за такива неща говоря.

— Задръж малко — обади се Брин. — И аз изгарям от желание за битка с Пазителите, но дали Търсачите ще искат помощта ни?

— Те ни спасиха, нали? — Мейсън се полюшваше на пети.

— Предполагам. — Очите на Брин се върнаха на Ансел, който продължаваше да се взира в далечината. Вече ми беше ясно, че няма защо да я броим за битката. Единственото, което я интересуваше, бе да помогне на брат ми. И аз напълно я подкрепях.

— Монроу и Корин се запознаха, защото група от вълците на Бейн искаха да се разбунтуват срещу господарите си — обади се Тес. — Ние трябваше да им помогнем. За съжаление, планът беше разкрит.

— И Пазителите убили майка ми — довърши Рен. Очите му бяха помътнели.

— По дяволите. — Нев изрита крайчеца на чергата. — Ама че задници.

— Абсолютно — съгласи се Мейсън.

Не исках да се оставим да бъдем отнесени от гнева си към Пазителите.

— В миналото е имало други съюзявания между Стражи и Търсачи, ала никое не е продължило дълго.

— Защото никой не може победи Пазителите. — Сабин изгледа свирепо Тес.

— До днес. — Тес дори не трепна под вледеняващия поглед на Сабин.

— Шей може да ги спре — тихо обясних аз. — Ето защо толкова искаха да го убият.

— Кой го казва? — сопна се Сабин. — Тъпото пророчество, за което говореха Конър и онзи всезнаещ пънкар Сайлъс? Ами ако са куп лъжи? Нищо от това, което са ни казвали за миналото ни досега, не е било вярно.

— Стига, Сабин. — Нев я стисна успокоително за рамото. — Сега сме на страната на добрите. Те ни спасиха, забрави ли?

Долната устна на Сабин потрепери.

— Вървете по дяволите!

Тя блъсна Нев настрани и избяга от стаята.

Мейсън поклати глава.

— Май вижда всичко в черни краски, а?

— Ще се оправи — каза Нев, докато гледаше как вратата се затваря. — Трябва да свикне с толкова много неща наведнъж.

Рен кимна, макар че по стиснатата му челюст разбрах, че се тревожи за нея.

— Май ще се наложи да променим отрядите.

— Аха — съгласи се той. — Така изглежда.

Мейсън подръпна яката на ризата си. Огледах останалите от глутницата и изведнъж си дадох сметка, че до един са облечени в дрехи на Търсачи. Внезапно ме обзе желание да се разсмея.

Мейсън ме изгледа въпросително и аз поклатих глава.

— Къде е Шей?

— Все още е с Търсачите в Тактическата зала на Халдис — отвърнах. — Доста е зает.

Мейсън се размърда неспокойно, покашляйки се преди да проговори:

— Значи, ъъъ… Рен е тук… и Шей е тук?

Брин местеше неспокоен поглед между мен и Рен.

— Кой е нашият алфа?

— Аз — казах. Очаквах Рен да възрази, но той не го направи.

Брин прехапа долната си устна.

— А Шей и Рен?

— Ме подкрепят.

Рен въздъхна, но кимна.

— Ние я подкрепяме.

— Тя е жена, чуйте нейния рев4 — ухили се Мейсън.

Брин се изкиска.

— Страхотно.

Усмивката ми бе толкова широка, че лицето ме заболя мъничко.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Аника, следвана от Адна и Шей. При неговата поява въздухът начаса се изпълни с напрежение, като озон пред буря. Рен се отдръпна в другия край на стаята, така че да е възможно най-далеч от него. Не можех да не оценя тази предпазна мярка и дори си наложих да остана на мястото си, вместо да се приближа до Шей, както исках. Нев и Мейсън се спогледаха и не можаха да скрият усмивките си.

— Ако започнете да се обзалагате — предупредих ги, — със сигурност ще науча. И ще ви накарам да се разкайвате.

Мейсън съумя да си придаде засрамен вид, а Нев извърна очи с лукава усмивчица.

Адна отиде при Рен и го улови под ръка — привидно нехаен жест, но от вниманието ми не убягна, че пръстите й се сключиха около китката му, сякаш да го подкрепят, докато той се взираше свирепо в Шей.

Аника огледа малката ни глутница с мрачно лице.

— Вярвам, че сте наясно с променените обстоятелства в живота ви.

Ние кимнахме. Аника се усмихна и се обърна към Тес.

— Предадоха ми, че имаш предложение за мен?

Тес се изпъна.

— Става дума за нас, сираците.

— Нас, сираците? — сбърчи вежди Аника.

Усетих, че нещо сякаш ме задушава, когато преместих поглед от Тес към Ансел. Тя имаше право. Двамата с Айзък бяха разпределени в Денвър. Сега, когато Чистилището беше изгорено, тя вече не можеше да върши работата си на Берач и да се занимава с контрабанда под носа на Пазителите. Беше изгубила дома си, работата си, партньора си Айзък, както и жената, която обичаше — Лидия. И всичко това, защото ние се бяхме появили, обръщайки целия й свят с главата надолу. Ако някой имаше основание да ни мрази, това бе Тес, ала тя проявяваше единствено добрина към нас и особено към брат ми.

— Аз и той. — Тес посочи Ансел. — И двамата изгубихме мястото си в света.

— Неговото положение все още се обсъжда, Тес — напомни й Аника. — Знаеш го.

— Разбира се. Но мисля, че ще е за доброто на всички, ако той получи възможност да докаже, че може да бъде полезен.

Наблюдавах я, а подозрението притискаше гръбнака ми. Никой нямаше да експлоатира брат ми, докато аз можех да се възпротивя.

— Какво имаш предвид? — попита Аника.

— Аванпостът ми го няма — обясни Тес. — Но все още притежавам умения за изпълнението на основните задачи в Академията. Мога да помагам в градината и в Убежището на Айдис. Бих искала да взема момчето със себе си. Да му предам част от нашите познания.

— Наистина ли смяташ, че е разумно? — Аника прекоси стаята.

— Мисля, че би било неразумно да го оставим без работа.

Тес плъзна поглед по ръцете на Ансел. Кожата му беше нашарена с яркочервени резки. По-старите вече избледняваха, а по-новите едва бяха започнали да завяхват.

— Никога няма да бъде оставян без надзор — продължи Тес. — Ще поема пълна отговорност за него.

— Бих искала да изпратя и някой Нападател, който да ви придружава — каза Аника.

Тес кимна.

— Ако смяташ, че е необходимо.

Тя погледна към Ансел — изражението й красноречиво говореше, че според нея той не представлява заплаха за никого. Докато се взирах в брат си и по-точно в бледата сянка на момчето, което беше някога, се зачудих как изобщо някой можеше да го сметне за опасен. От друга страна, той се бе поддал на влиянието на Пазителите и ни беше предал. Имаше и други заплахи освен бруталната сила.

— Ще помисля над предложението ти — обеща Аника.

— Не си правете труда — обади се Ансел, без да се обръща от прозореца.

Тес не реагира на безжизнения му глас, ала Брин преплете пръсти в неговите.

— Хайде, Ан. Защо не излезеш с Тес? Малко работа ще отвлече мислите ти от… — Тя не довърши.

— Най-добре е да си остана тук. — Ансел издърпа ръката си от нейната.

Долната устна на Брин потрепери и на мен ми се прииска да сграбча брат си и да го разтърся, задето се държеше с нея по този начин.

Аника се намръщи и го погледна проницателно.

— Предпочиташ да останеш затворен?

— Мястото ми е тук.

Аника даде знак на Тес.

— Да го обсъдим някъде другаде.

Двете излязоха от стаята. След като Брин направи още няколко неуспешни опита да го накара да проговори, Ансел най-сетне я отблъсна. Тя се изправи и отиде в разтворените ръце на Мейсън, който я прегърна, докато тя плачеше тихичко.

Рен се приближи до мен и Шей изръмжа, но предупредителният поглед, който му хвърлих, го накара да замълчи. Щеше ми се да можех да направя повече. От пристигането на Рен не бях имала възможност да поговоря с Шей насаме и колкото по-дълго го отлагах, толкова повече се тревожех, че той ще изтълкува всичко това погрешно.

— Мисля, че бих могъл да помогна — прошепна Рен толкова тихо, че само аз го чух.

— Как?

— Някой трябва да му обясни, че е възможно да направиш погрешен избор и все пак да заслужаваш втори шанс.

От думите на Рен в гърлото ми се спря болезнена буца. Единствен той бе в състояние да разбере как извършеното предателство се бе отразило на брат ми. Може би действително щеше да му помогне.

Кимнах и повиших глас, така че и останалите да ме чуят:

— Нека дадем на Ансел малко време, за да помисли.

— Всъщност, това е добра идея — усмихна ми се Адна. — Защото аз съм тук, за да ви разведа на обиколка из нашата бърлога. Още не сте видели колко страхотно е това местенце. Досега сте били само в трапезарията и в стаите си, нали?

— Аз бях в лечебницата заедно с Итън и Сабин — каза Нев. — Убежището?

Адна кимна.

— Значи Нев вече знае къде да намери лепенки, ако му потрябват, но нищо повече. Какво ще кажете? Искате ли да разгледате Академията, за да не се губите из нея?

— Аз гласувам „за“ — заяви Шей, срещайки погледа ми. — Като се има предвид битката, която смятаме да предизвикаме утре сутрин, това може да е последният ви шанс.

5

Тъй като я бях видяла отвън, и освен това бях разгледала част от вътрешността й, знаех, че Академията е огромна. Въпреки това размерите й ми се сториха направо зашеметяващи, докато следвахме Адна из блещукащите коридори. Тя започна от най-горното ниво, онова, където бяхме прекарали повечето време, откакто бяхме дошли. На третото ниво бяха разположени повечето жилищни помещения, както и специфичните за всяко крило части: Тактическата зала на Халдис, Архивите на Тордис, Убежището на Айдис и Аптеката на Пиралис. За щастие Адна си спомни, че е по-добре да ни опише Аптеката, вместо да ни подлага на неприятния ефект, който тя имаше върху Стражите. На втория етаж се намираха залите за подготовка: научна, мистична и бойна, както и още няколко жилищни помещения. На първото ниво се съхраняваха купища оръжия и бойно облекло. Освен това тук се намираха трапезарията, кухните и баните за всяко от четирите крила.

— Защо са толкова далеч от стаите ни? — бе попитала Брин. Тя винаги държеше да има лесен достъп до баня, в което нямаше нищо странно — не познавах друг, който да прекарва повече време от нея в банята „оправяйки лицето си“, както би се изразила самата тя. Зачудих се дали вече не страда от раздялата с богатата си колекция гримове.

Адна все още обясняваше как кухните и баните били на най-ниското ниво, защото то предлагало най-лесен достъп до вода и геотермална енергия, когато се върнахме в трапезарията, за да вечеряме. Просторното помещение кипеше от живот. Забелязах Тес, Конър и Сабин да седят на една маса; Рен също бе там, но видях, че е оставил няколко свободни празни стола между себе си и Сабин. Явно все още не се бяха изяснили както трябва за станалото във Вейл. Внезапно се заковах на място — Ансел седеше до тях.

— О! — Брин сложи ръка на устата си; очите й бяха влажни.

Сълзи напираха и в моите очи. Рен се бе оказал прав. Ансел изглеждаше неспокоен, но въпреки това вече не бе чак толкова блед, колкото първия път, когато се появи в Денвър.

Тесни забеляза и ни помаха. Стомахът ми къркореше от глад, когато се настанихме при тях. Само след няколко минути големи супници с ароматна рибена чорба и купи, препълнени с паста, вече обикаляха масата, заедно с бутилка лимонов алкохол, която Конър извади отнякъде със замах. Една глътка от яркожълтото питие имаше достатъчно свеж лимонов вкус, за да ощипе езика, а силата му бе такава, че насмалко не ме събори от стола.

— Какво е това? — сбърчи лице Мейсън.

— Лимончело5 — засмя се Конър. — Местен специалитет.

— Леле! — Сабин облиза устни, потръпвайки. — Това… си го бива.

— И още как — обади се Нев, напълвайки още една чиния с паста.

— Заловили сме се да покваряваме младежта, а? — Итън се бе приближил до масата и аз вдигнах изненадано очи. Толкова бях погълната от това да се тъпча с храна, че дори не бях забелязала, че отсъства.

— В това най-много ме бива — отвърна Конър и отново ни подаде бутилката. — Защо не си придърпаш стол? Днес яденето си го бива. Трябва да лобираме за по-дълъг престой в Италия.

Заради присъединяването на Стражите към отряда на Халдис, масата за вечеря бе препълнена, въпреки загубите, които Търсачите бяха понесли през последните няколко дни.

— Като се има предвид какво предстои, най-малкото храната би трябвало да е добра — отбеляза Итън. — Нали всяко хранене може да ни е последно.

— Благодаря, че ми скапа апетита — изплези му се Брин, а после се усмихна на Ансел.

Мимолетната усмивка, която той й отправи в отговор, имаше по-силен ефект върху мен от лимончелото. Стиснах палци и с цялото си същество се помолих това да е знак, че Ансел наистина се завръща при нас.

Сабин се посмести, така че Итън да може да се настани до нея.

— Заповядай.

Итън я погледна за миг и бързо извърна очи.

— Всъщност не съм гладен. Отбих се само за да ви кажа здрасти.

И без нито дума повече, той се обърна и излезе от трапезарията.

— Винаги ли е толкова намусен? — попита Мейсън.

От едното ъгълче на устата му висяха спагети и Нев го смуши с лакът, като се смееше.

— Ти наистина нямаш никакви маниери, нали?

— Аз съм свиреп звяр, човече — отвърна Мейсън, избърсвайки доматения сос от брадичката си. — Какво да ти кажа.

— Итън все още се чувства малко неловко, когато е близо до Стражи — обясни Адна. — Не го приемайте лично.

Самата тя сърбаше супата си с видима наслада. Изглежда, менюто в Айова бе втръснало на всички. Нещо в думите й за Итън не се връзваше. Наистина, когато за първи път се появих сред тях, той изобщо не криеше омразата си, но оттогава много неща се бяха променили… включително и неговото отношение. Та нали едва тази сутрин той ни беше защитил пред Сайлъс. Защо би казал нещо такова, само за да откаже след това да се храни заедно с нас? Нямаше никаква логика. Въпросите, които ме глождеха, се изпариха в мига, в който Брин ми подаде купа сочни пресни плодове.

Докато всички останали се тъпчехме, Сабин едва докосваше храната си. Цели десет минути прави фигурки с пастата, преди да се изправи и като промърмори, че била изморена, излезе забързано от стаята.

Конър я проследи с поглед, а после поклати глава и се засмя.

— Какво има? — намръщи се Адна.

— Нищо — отвърна Конър, ала продължи да се хили като идиот.

Подозрение забръмча в ушите ми като досадна мушица. Неспособна да заглуша любопитството си, аз се извиних и станах от масата. Не бях сигурна защо го правя, ала нещо неудържимо ме караше да последвам напоената с дъх на жасмин диря на Сабин. Освен това опитах ли да преглътна само още една хапка, сигурно щях да се пръсна.

Сабин бе тръгнала по коридора, който отиваше до входа на първото ниво и извеждаше в градината. Връхлетя ме странно усещане за дежа вю — самата аз бях минала оттук едва предишната нощ. Надникнах през стъклената врата, ала през двата дни, откакто Тъкачите бяха преместили Академията в Италия, градината бе избуяла в цялото си пищно великолепие. Пълзящи растения, плодни дръвчета и гъсти живи плетове ми пречеха да виждам надалеч.

Излязох в градината, приемайки вълчата си форма, за да мога да пребродя пътеките й на тихи лапи. Гризеше ме чувство за вина, но не можех да прогоня подозрението, че в градината ще се случи нещо важно… нещо, което засягаше глутницата ми. Като алфа, аз трябваше да знам.

Тръгнах по пътеката, като се придържах близо до живия плет, за да не бъда забелязана, следвайки нещо, което приличаше на гласове. Тих, но постоянен звук, като ромон на далечен поток. Бях навлязла дълбоко в градината, когато забелязах две фигури. Телата им изглеждаха призрачно сиви на фона на яркото було, което почти пълната луна хвърляше върху света. Долепих се до дънера на най-близкото дърво, оставяйки се да бъда обгърната от сенките.

Сабин спря пред каменната пейка, на която Итън седеше и точеше камата си. Той не вдигна глава.

— Не можеш да го правиш до безкрай, нали знаеш? — каза Сабин.

— Какво не мога да правя? — Итън продължаваше да гледа надолу; острието на камата му искреше на лунната светлина.

— Да ме избягваш.

— Нищо лично.

— Разбира се, че е лично.

Той се прегърби лекичко при тези думи, но не каза нищо.

Нещо прошумоля в храстите от другата страна на дървото и привлече вниманието ми. Трябваше да прехапя език, за да не изскимтя, когато един кафяв вълк се показа крадешком оттам.

— Кала? — отекна гласът на Шей в съзнанието ми.

Аз оголих зъби.

— Какво правиш тук?

Колкото и да исках да остана насаме с него, не така си го бях представяла.

— Канех се да те попитам същото. Когато стана от масата, помислих, че може да ти е прилошало. Исках да се уверя, че си добре. А после те видях да се преобразяваш в градината и започнах да се чудя какво става.

Аз присвих уши назад.

— Нищо не става. Върви си.

Шей наклони глава и ме изгледа с настойчиви, любопитни очи.

— Просто искам да поговорим. — Думите на Сабин прорязаха нощния въздух.

Итън не помръдваше, тя също стоеше безмълвно. И чакаше.

Шей размърда уши, когато гласът на Сабин достигна до нас.

— Това Сабин ли е? — Той пристъпи напред. — И Итън?

— Върни се! — ухапах го по рамото аз.

— Хей! — Той оголи зъби насреща ми, ала само след миг изплези език. — Ти ги шпионираш.

Сега бе мой ред да му се озъбя.

— Не ставай глупав!

— Доста жалък опит да се измъкнеш, Кал. — Той се обърна и отново се вмъкна в храстите. — Освен това тук има много по-удобно местенце за криене. Там, където си застанала, със сигурност ще те забележат.

Погледах за миг как кафявият вълк се изгуби в тъмните листа и го последвах.

Телата ни се притискаха плътно между дебелите клони. Сгуших се удобно в меката му козина, наслаждавайки се на начина, по който миризмите ни се смесваха в нощния въздух. Спомних си първите ни приключения заедно, след като го превърнах във вълк. Дълги нощни ловувания, след които изяждахме уловената плячка и се свивахме на кълбо, за да поспим един до друг под клоните на някой бор или в корубата на някой паднал дънер. Докато гледах златистокафявия вълк до себе си, усетих как ме жегва болезнен копнеж по свободата на онези дни. Дългите часове, в които горите и светът принадлежаха единствено на нас двамата.

— Отмести се мъничко, нищо не виждам. — Побутнах го с муцуна по рамото, възползвайки се от това оправдание да се притисна още по-плътно до него.

— Знаех си, че ги шпионираш. — Той ме ухапа закачливо, но все пак влезе малко по-навътре в храстите.

— Тихо. Искам да разбера какво става.

Ала докато гледах към бледите силуети на Итън и Сабин, главата ми почиваше върху предните лапи на Шей. Той подпря брадичка на врата ми и ме близна по ухото.

— Защо всъщност те е грижа какво правят?

— Защото това са Сабин и Итън.

— Имаш право.

Итън най-сетне бе вдигнал глава, за да погледне Сабин, която го наблюдаваше с ръце на хълбоците.

Търсачът прибра камата си в ножницата и въздъхна.

— Добре. За какво искаш да говорим?

— Искам да престанеш да ме избягваш.

— Не те избягвам. — Той седна малко по-изправен.

— Така ли? — Тънка усмивка пробяга по устните на Сабин. — Е, успя да ме заблудиш.

Итън се изправи и направи няколко крачки по пътечката.

Звънкият смях на Сабин отекна в нощния въздух.

— Виждаш ли! Правиш го и сега.

Той се обърна и поклати глава.

— Не обичам да имам компания. Особено ако е от вълци.

— Ясно. — Сабин тръгна след него към розовите храсти, натежали от червени цветове, които в нощните сенки изглеждаха черни. — Значи затова правиш всичко по силите си.

Итън спря и свъси вежди.

— Моля?

— Правиш всичко по силите си, за да стоиш далеч от мен, въпреки че не това искаш.

Смехът на Търсача бе дрезгав, ала в думите му се долавяше страх:

— И откога знаеш какво искам?

— Виждам го всеки път, щом те погледна.

— Леле! — Шей се премести по-близо до края на храстите, в които се криехме.

— Шшшт! — Ухапах го лекичко по рамото, ала миг по-късно и аз застанах до него.

Итън се бе заковал на мястото си. Сабин направи още една крака към него.

— Да бъдеш с мен не е предателство към паметта на брат ти.

Итън се дръпна рязко.

— Откъде…

— Тес ми каза — прекъсна го тя. — Мисля, че се тревожи за теб.

— Това не й влиза в работата. — Гласът му трепереше. — Не бива да се меси.

— Не мисля, че иска да се меси. — Гласът на Сабин се извиваше като струйка дим в нощния въздух. — Това е моята роля.

Итън я зяпна с широко отворени очи, като заек, уловен в капан. Сабин протегна ръка и я сложи в средата на гърдите му.

— Не съм чак толкова различна от теб, Итън. Независимо какво мислиш. Усещаш ли как препуска сърцето ти?

Загледан в изящните й пръсти, той кимна.

Със свободната си ръка Сабин улови дланта му и я положи върху сърцето си, без да сваля очи от лицето му.

— Досущ като моето.

В гърлото на Търсача се надигна звук, нещо средно между вопъл на удоволствие и болка. Телата им изведнъж се превърнаха в един-единствен силует от преплетени крайници, когато Итън придърпа Сабин към себе си и я целуна.

Тих смях отекна в главата ми.

— Това е знакът да се оттегляме. Хайде.

— Но… — Не можех да откъсна очи от прегърнатата двойка пред себе си, очарована от онова, което се случваше, макар да знаех, че не бива да гледам повече.

— Хайде, Кал. — Зъбите на Шей ме стиснаха нежно за козината на врата. — Получи отговор на въпросите си. Би ли ти харесало, ако някой тайничко бе гледал нашата нощ в градината?

Потиснах желанието да изръмжа насреща му.

— Добре де, идвам, стига си ме дърпал. Да не съм кутре!

Чух как Итън простена зад нас и се изчервих под козината си.

— Видя ли? — Шей изпълзя изпод храстите в посока към изхода на градината.

Върнахме се по пътечката, стъпвайки безшумно с меките си лапи. Когато се озовахме на безопасно разстояние пред потъналия в сенки вход, и двамата се преобразихме и влязохме в Академията.

— Войната създава странни съюзи — ухили се Шей. — Радвам се за тях.

— Сигурно си прав.

— Не одобряваш ли?

— Просто е малко странно — намръщих се аз. — Търсач и Страж?

— Няма да е за първи път — възрази той. — Монроу и Корин…

— Са мъртви — вметнах аз, все още обезпокоена от онова, което се бе разиграло в градината. Исках да се радвам за тях, но всички връзки, които бях видяла тук, бяха разрушени от ужасяващи загуби. А битката на живота ни тепърва предстоеше. Боях се за Сабин и Итън. Боях се за всички нас.

— Това е различно — възрази Шей. — Сабин вече не трябва да се подчинява на Пазителите. Тя е тук — в безопасност и свободна да прави каквото поиска. Навярно за първи път в живота си.

Кимнах бавно.

— Още ли се тревожиш? — Устните му се извиха при вида на сбърченото ми чело.

— По-силно е от мен. — Спомних си как бе ридала Тес, когато Лидия загина.

Шей ме прегърна през кръста, а аз вдигнах ръце към гърдите му, но само за да ги положа върху сърцето му, не да го отблъсна. Стиснах ризата му с пръсти и го притеглих към себе си.

— Какво правиш? — попитах, забелязала лукавото му изражение.

— Облекчавам тревогите ти — промълви той и се наведе да ме целуне.

— Почакай. — Този път наистина го отблъснах. — Да отидем…

Онова, което трябваше да бъде покана да отидем в стаята ми, замръзна върху устните ми, когато усетих как Шей се вцепени. Ръцете му все още бяха обвити около мен, ала бих се заклела, че е спрял да диша.

Звук, нещо средно между прокашляне и ръмжене, отскочи от стените на коридора зад мен. Пръстите на Шей се впиха в хълбоците ми и аз разбрах кой стои там и ни наблюдава.

— Надявам се, че не преча. — Рен бавно пристъпи към нас. — Всъщност, не — надявам се, че преча.

Ръмженето, с което Шей му отговори, отекна в тялото ми. Все още замаяна от тайната ни среща в градината, инстинктивната ми реакция бе да обвия ръце около него и да се озъбя предупредително на Рен, за да му дам да разбере, че трябва да стои настрана. Но това бяха инстинкти, на които не биваше да се поддавам. Отскубнах се от прегръдката на Шей и застанах между двамата.

— Сключихте примирие, забравихте ли? — оголих аз зъби насреща им.

— Доколкото виждам, той не играе по правилата — каза Рен.

— Това не е никаква игра — разсмя се Шей. — Поне за мен не е.

Рен настръхна.

— Знаеш, че нямах това предвид.

— Престанете. — Вдигнах ръце, така че никой от тях да не се приближи до другия. — Не го правете.

— Просто бих искал да знам какво правиш сама с него. — Рен не сваляше очи от Шей.

— Нищо — отвърнах. Точно затова исках да се махнем от коридора и да отидем в стаята ми, където никой не можеше да ни види. — Разговаряхме, Рен. Все още мога да разговарям с Шей насаме.

— На мен ми се стори, че той има наум нещо различно от обикновен разговор — заяви Рен.

— Той е прав. — Опасна усмивка изкриви устните на Шей.

— Ей сега ще ти изтрия усмивчицата от лицето! — Рен се нахвърли отгоре му.

Замахнах и забих юмрук в гърдите на Рен, който се олюля и ме погледна изумено.

Вълкът в мен нададе рев на отчаяно безсилие. Как щях да им попреча да се избият взаимно?

— Говоря сериозно. Няма да се биете! Не ме ядосвайте.

— Добро кроше, Кал — разсмя се Шей.

Обърнах се рязко и така го изритах в стомаха, че той политна назад и се блъсна в стената.

— Какво, по дяволите, беше това?! — извика той, разтърквайки ребрата си.

— Говоря и на двама ви! — Главата ми пулсираше. — Как да ви накарам да разберете? Престанете да се надигравате един друг. И двамата се държите като истински задници. Вече не издържам.

Шей потръпна и аз начаса съжалих за думите си. Гневът ми се дължеше колкото на усилието да държа под контрол бушуващия им тестостерон, толкова и на това, че не можех да последвам собствените си желания.

— Тя е права — каза Рен.

Шей го изгледа свирепо, преди да се обърне към мен. Когато срещнах очите му, неволно отстъпих назад, разтърсена от болката, която прочетох в тях.

— Какво тогава? — попита той. — Вече нищо от това, което се случи между нас, няма значение? Той е тук и това слага край на всичко?

— Не, Шей… — Трудно ми бе да накарам думите да излязат от гърлото ми — сърцето ми се противеше на ума. Образи от онази нощ в градината изплуваха в съзнанието ми, сякаш отново се носех върху вълните на страстта под лунните лъчи. Почувствах топлината от кожата на Шей, притисната до моята. Спомних си как се събудих в прегръдките му и когато го видях, потънал в сън до мен, отново бях обзета от желание. Кръвта забуча в ушите ми. — Нямах това предвид.

— Какво стана? — Въпросът на Рен подейства като бент, спрял приливната вълна на спомените.

Шей отвори уста, за да отговори, ала строгият ми поглед го накара да замълчи. Той го задържа в продължение на един дълъг миг и аз усетих как кръвта ми се вледенява, когато видях колко дълбоко го наранява отношението ми.

— Нищо — отговори той и се извърна. — Лека нощ.

Гледах го как се отдалечава, а стомахът ми се свиваше от непоносима болка.

— За какво говореше той, Кала?

Насилих се да се обърна към Рен. Когато срещнах разтревожените му тъмни очи, поклатих глава.

— Недей — казах меко. — Моля те, недей.

Той стисна устни, но кимна.

— Може ли поне да те изпратя до стаята ти?

— Не — отвърнах с треперещ глас. — Мисля, че ще е по-добре да не го правиш.

Чувствах се празна, а Рен твърде добре умееше да разчита чувствата ми. Част от мен все още не можеше да повярва, че той е тук. Че въпреки всичко, което бяхме изгубили, той бе спасен. Исках да му кажа колко много значи за мен близостта му, колко сила черпя от мисълта, че в битката ще участва още един алфа. Ала оставех ли мислите си да поемат в тази посока, щях да загазя. Допуснех ли да ме утеши в момент, когато се чувствах толкова уязвима, нищо чудно да направех нещо глупаво.

— Както искаш. — Видях гнева, проблеснал в очите му преди да се отправи в обратната посока на тази, в която се бе отдалечил Шей. — Приятни сънища, Лили.

Когато и двамата се изгубиха от погледа ми, аз поех леко замаяна по стълбите. Изкачих се бавно до третия етаж в стаята си, като се чудех дали ще успея да заспя. Въпреки че тялото ми бе изтощено след хаоса от битки и тайни спасителни операции, в ума ми препускаха безброй мисли.

Отказът да си избера партньор ме принуждаваше да водя сама. Бях ли достатъчно силна, за да го направя? Свободата, която самотата ми даваше, изпълваше вените ми, изтъкана от равни части радост и ужас. Когато стигнах до стаята си, поспрях и в продължение на няколко минути се взирах във вратата, като се преструвах, че не поглеждам час по час към съседната врата. Вратата на Шей.

Най-сетне изругах под носа си и престанах да се съпротивлявам на притегателната сила, която стаята му имаше върху мен. Поколебах се за миг пред нея. Епизодът с Рен бе най-неприятната грешка, която можеше да се случи. Бях отчуждила и двамата, но повече се тревожех за това колко бях наранила Шей. Дали все още беше ядосан? Знаеше ли, че копнеех да останем насаме от мига, в който с Адна се завърнахме от Вейл? Щеше ли все още да ме иска, когато знаеше, че трябва да балансирам между него и Рен — иначе е грозно?

Почуках, проклинайки собствената си несигурност.

— Кой е?

— Кала.

Той ме остави да стоя в тъмния коридор поне две минути, преди да отвори вратата. Беше облечен с тъмносиньо долнище на пижама от мек памук и бяла тениска с V-образна яка, която разкриваше изкусително късче от мускулите на гърдите му. Аз имах подобни, но малко по-женствени дрехи за спане в стаята си — очевидно всички Търсачи ги носеха.

— Какво? — Недружелюбният му тон красноречиво говореше, че не ми е простил за случилото се на долния етаж.

— Може ли да вляза?

Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Пулсът ми се ускори, когато си дадох сметка, че сме сами в спалнята му. Цял ден очаквах този миг, ала сега, когато той най-сетне бе настъпил, се чувствах несигурна. Цялата треперех от напрежение. Ако Шей смяташе, че не може да ми има доверие, всичко, за което се бях борила, можеше да рухне.

Шей се изтегна на леглото. Върху гърдите си бе подпрял много стара книга.

— Какво четеш?

— Информация за Потомъка — отвърна той. — Очевидно да си Избраникът, предполага да ти дават и домашни.

— Сайлъс ли?

— Аха.

Спрях на няколко крачки от леглото и го загледах. От вида на стройното му тяло, опънато върху възглавниците, по кожата ми сякаш пробяга електричество. Исках да вдигне очи и да протегне ръце към мен, ала той не откъсваше поглед от книгата.

— Е, колко още ще ми се сърдиш?

Той не отговори и аз въздъхнах.

— Шей, не се опитвам да те нараня. Просто мисля, че не е добра идея да навираме онова, което става между нас, в лицето на Рен. Това би могло да провали всичко.

Шей се изсмя.

— Ама че израз!

— Знаеш какво имам предвид.

Знаех също, че не става дума само за това да обуздавам Рен, но не бях сигурна, че Шей е готов да го чуе. Трябваше да спася Рен. Не исках да призная колко хубаво бе отново да бъда с него, близо до него. Ала надеждата, с която ме бе изпълнила появата на Рен, ме караше да се чувствам още по-виновна за ефекта, която тази поява несъмнено имаше върху Шей. Неприязънта, която лумваше в очите им всеки път щом се погледнеха, бе направо взривоопасна. Колкото и да исках Рен до себе си, Шей трябваше да знае, че не съм го изоставила. Нямах представа как да балансирам между двамата без Шей да се чувства отблъснат. Забъркала бях истинска каша. Шей ми беше ядосан и инстинктивната ми реакция бе да заема отбранителна позиция, ала знаех, че това няма да реши нищо.

Той захвърли книгата настрани и ме погледна.

— Виж, ясно ми е, че се държа като задник. Съжалявам. Той предизвиква най-лошото у мен. Открай време е така.

— Първата стъпка към преодоляването на всеки проблем е да признаеш неговото съществуване — усмихнах се аз.

Шей се засмя, но бързо си възвърна сериозното изражение.

— Просто не мога да накарам вихрушката от мисли в главата ми да спре — каза той. — Опитвам се да разбера какво означава да бъда Потомъкът, но единственото, което искам да направя, е да науча къде са родителите ми.

— Лоуган нищо ли не е казал?

Видях как гърдите на Шей се надигат и спускат от тежка въздишка.

— Прави се на интересен… или нещо такова. Дори не съм сигурен дали вярвам, че наистина са живи. Но не мога да престана да мисля за тях… макар да знам, че точно сега трябва да се съсредоточа върху други неща.

— Никой не може да те обвини, че го правиш, Шей. Естествено, че искаш да откриеш родителите си.

— Стига само преди това да спася света.

— Е, всеки си носи кръста — усмихнах се аз.

— В моя случай — най-буквално. И като стана дума за кръстове за носене — твоят май е готов да те завлече обратно до олтара.

— Шей… — Кратко ръмжене излезе от гърлото ми заедно с името му.

— Знаеш, че съм прав. Рен смята, че му принадлежиш. Винаги го е мислел.

— Той е алфа. — Опитвах се не толкова да защитя Рен, колкото да обясня на Шей как стоят нещата. — Все още гледа на мен като на неговата партньорка.

— Ти също ли се виждаш по този начин?

— Не е толкова просто.

Сведох очи към пода.

„Страхотно, Кала, няма що!“

— Може би затова, когато той е тук, имам чувството, че вече не се нуждаеш от мен.

— Как можеш дори да си го помислиш! — казах, избягвайки да му отговоря направо. — Ти си Потомъкът. Единствената надежда на Търсачите да победят Пазителите.

— Мислех, че Рен е голямата ни надежда за спечелването на войната.

— Наистина се нуждаем от Рен — отвърнах, без да обръщам внимание на сърдития му поглед. — От него зависи съюзът със Стражите. Ала всички Стражи на света са безсилни срещу призраците. Но не и ти.

— И все пак това изобщо не ми помага с теб. Онова, което има значение за теб, са вълците. Повече от всичко друго.

— Разбира се, че имат значение. Нали съм алфа!

— Както и аз. Аз съм алфа точно колкото и Рен. Просто съм по-нов в глутницата, това е всичко.

— Знам го, Шей. Но мисля, че не разбираш най-важното.

— Ти си тази, която не го разбира, Кала. — По устните му плъзна мрачна усмивка. — Мислиш ли, че ме интересува дали съм Потомъкът, ако те изгубя? Разбира се, че не. Нищо друго няма значение — ти си причината, поради която искам да спечеля войната. Бия се заради теб. Не заради Търсачите, нито заради когото и да било друг. Всичко е само заради теб.

Кръвта думкаше яростно във вените ми.

Шей се излегна по гръб, загледан в звездите, блещукащи над нас. Аз го съзерцавах, чудейки се какво да правя. Не се нуждаех от него. Не исках да се нуждая от него. За да поведа останалите вълци, за да се бия във войната, не можех да си позволя да се нуждая от когото и да било. Но това не означаваше…

Когато осъзнах какво трябва да стане, какво исках да стане, устата ми пресъхна. А после сърцето ми ускори ритъма си, сякаш за да подкладе още повече огъня в кръвта ми.

— Не се нуждая от теб, Шей. — Не можах да скрия дрезгавите нотки в гласа си.

Шей изсумтя, без да ме поглежда. Затова не видя как си свалих блузата.

— Но те желая — продължих. Струваше ми се, че сърцето ми се е спряло в гърлото. В мен бушуваше уязвимост, каквато не бях изпитвала никога преди и аз разбрах, че това трябва да бе усещането от истинската любов. И то бе ужасяващо.

Шей най-сетне се обърна към мен, отмятайки косата от очите си.

— Ти ме же… Леле!

Той се надигна и преметна крака през ръба на леглото, но не стана.

Аз се приближих бавно.

— Ако се нуждаех от теб, нямаше да бъда себе си.

Шей не отвърна, но адамовата му ябълка подскочи, когато той преглътна мъчително.

— Разбираш ли? — продължих; ръцете ми трепереха.

Изкуството на съблазняването определено не беше сред уменията ми. Бях се тревожила, че Шей може да се почувства отблъснат, ала сега аз бях тази, която потръпваше само при мисълта, че той може все още да е твърде сърдит, за да ме приеме в прегръдките си. Ами ако ме изхвърлеше от стаята си? Ограниченията, налагани на женските алфи, не ми бяха позволявали да поема ролята на преследвач — винаги аз бях тази, която преследват. Загадъчният механизъм на романтичните връзки все още представляваше непозната територия за мен. А това, че сърцето ми биеше така, сякаш се опитваше да превиши скоростта на звука, изобщо не помагаше.

— Да. — Шей трябваше да се прокашля, за да успее да ми отговори. После обаче се съвзе, изпъна рамене и се облегна на лакти — предпазлива, ала привидно нехайна поза. — Така мисля.

— Така мислиш? — Вече ни делеше само една крачка.

Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Ще помогне, ако ми покажеш.

Заковах се на място.

„Да му покажа? Май се хвърлих направо в дълбокото.“

— Освен ако… — Той продължаваше да се усмихва. — Освен ако не искаш.

В гласа му нямаше и помен от страх или съмнение, а в очите му, грейнали от блясъка в тях, прочетох предизвикателство. Вълкът в мен изръмжа при тази провокация от друг алфа.

Вече не беше въпрос на избор. Напред ме тласкаше единствено инстинктът. Застанах над него и като сложих ръце от двете му страни, го принудих да легне назад. Устните ми се повдигнаха, откривайки издължените ми кучешки зъби. Поех дълбоко дъх, като се чудех дали се бои от мен. Ала във въздуха нямаше и следа от острия мирис на страха. Единствено уханието на Шей, буреносни облаци, натежали от електричество, се извиваха около мен, смесвайки се с мускусния аромат на желанието ни.

— Това не е избор — с усилие успях да кажа; гласът ми беше дрезгав.

„Баланс. Трябва да балансирам между двамата. По дяволите.“

Щеше да бъде много, много по-трудно, отколкото бях предполагала. Толкова силно го желаех.

Още докато се борех със страстта и се опитвах да си напомня, че нямам право да бъда тук — в стаята на Шей, в неговото легло — решителността ми се изпари. Той бе прекалено близо, кожата му — твърде топла и подканяща. А аз го обичах. Вълчата ми същност с вой оповестяваше, че иска партньор. Притегателната сила на тялото му беше като магнит, не бях в състояние да се отдръпна.

— Така ли? — засмя се той. — Тогава какво е?

— Моментна слабост. — Отговорът ми прозвуча неубедително дори в моите уши.

— Нямам нищо против.

Кучешките зъби на Шей също се бяха изострили. Той обви ръце около мен и ме притегли върху леглото, а после се завъртя, притискайки ме под себе си.

— Обичам те — промълви преди да ме целуне и аз отвърнах на целувката му, жадувайки да го почувствам още по-близо.

— Знам, че не се нуждаеш от мен, Кала — каза той, плъзвайки устни по врата ми. — И точно затова те обичам. Но искам да знаеш, че мястото ми е до теб, заедно с теб. Може и да не съм онзи, когото са избрали за теб, но искам да бъда твоят партньор. Твоят алфа.

Думите му ме разтърсиха като електрическа струя от желание. Той ме разбираше толкова добре. Разбираше какво искам. Как живея и обичам. В тялото ми лумна пожар. Пъхнах длани под тениската му и прокарах пръсти по мускулите на гърба му. Шей я съблече през главата си и сърцето ми прескочи един удар — плоският му, стоманено твърд корем се спускаше към хълбоците му, покрити единствено от хлабавата пижама. В следващия миг вече я смъквах надолу.

Докато моите дрехи последваха неговите, аз погребах всеки остатък от колебание. Една нощ, в която да се отклоня за мъничко от самоналожените си правила, за да вдъхна увереност на Шей, не можеше да навреди, нали?

Каквито и да бяха последствията, ръцете и устните на Шей, плъзнали по тялото ми, окончателно ми показаха колко глупав бе този въпрос. Не се бях вмъкнала в стаята му толкова късно през нощта, за да разсея неговите съмнения в чувствата ми. Бях тук заради самата себе си.

Зарових пръсти в косата му и притеглих лицето му към своето.

— Обичам те, Шей. Винаги ще те обичам.

6

Неслучайно му казват „следващата сутрин“. Събудих се преди зазоряване, а сърцето ми биеше до пръсване. Сивкава светлина се процеждаше в стаята. През нощта се бяха събрали облаци, придавайки на небето цвят на олово.

Облякох се трескаво и излязох от стаята на Шей, преди той да се е събудил, като мислено се ругаех. Не само че се чувствах като истинска кучка, задето за втори път се измъквах по този начин, но освен това усещах как възможните последици от решението ми да прекарам нощта с Шей се трупат върху плещите ми като тежки камъни.

Взех си чисти дрехи и се втурнах да си взема душ, а в ума ми се гонеха цял куп въпроси. Щеше ли Рен да разбере? Щеше ли Шей да злорадства и да предизвика сбиване? Безброй възможни сценарии, кой от кой по-лош, се разиграваха в главата ми, докато отивах към банята, и до един завършваха с нас тримата облени в кръв, а съюзът — безвъзвратно унищожен. Точно в този миг мисълта да се изправя срещу Стражи с меча форма или дори някой призрак ми се струваше по-привлекателна от идеята да се оправям с объркания си любовен живот. Докато търках кожата си до червено, усещах как съжаление ме следва като сянка. Не исках да се преструвам, че миналата нощ с Шей не се е състояла. Всяка целувка, всяка ласка, която бяхме споделили, бе точно каквато трябваше да бъде и ме караше да го желая още по-силно, ала ако останалите от групата научеха, мисията ни щеше да бъде изложена на опасност. Ярките спомени от нощта, прекарана в обятията на Шей, изпратиха топла тръпка по тялото ми, ала едновременно с това си давах сметка, че трябва да ги пропъдя. Както толкова много пъти досега, отново бях уловена като в капан между страстта и дълга си. Твърде много бе заложено на карта, за да позволя да ме ръководи сърцето ми — от сега нататък командването щеше да поеме умът ми. Изберях ли партньора си сега, с нестабилния ни съюз бе свършено.

Когато отидох в Тактическата зала на Халдис, Аника и Паскал вече бяха там. Около водача на Тордис имаше малка групичка Търсачи, които не познавах, а насред тях, за моя изненада, стоеше Рен и сякаш им даваше нареждания. Реших, че това трябва да е отрядът за отвличане на вниманието, и потреперих. Планът на Рен беше добър, ала той се излагаше на опасност толкова скоро.

Сякаш прочел мислите ми, той вдигна глава. Кимна ми отсечено и отново насочи вниманието си към отряда. Потиснах желанието да се включа в тяхната група и да я поведа рамо до рамо със своя алфа. Това не бе моята битка. Не и днес.

Итън и Сабин влязоха в стаята заедно. Опитах се да не ги зяпам. Те не си говореха, дори не се докосваха, ала един поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че никоя сила на света не би могла да ги раздели дори на сантиметър повече. При тяхната поява ме заля вълна на облекчение. Поне не бях единствената, която трябваше да се оправя с романтични усложнения.

Приближих се до тях, правейки всичко по силите си.

— Добро утро.

— Здрасти, Кала. — Сабин ме изгледа подозрително. Очевидно не ме биваше особено в престорената естественост.

Итън само кимна.

— Закъсняхме ли? — попита Конър, появявайки се заедно с Адна.

— Всъщност идвате точно навреме — отговори Аника.

— По дяволите.

Адна ми помаха, а Конър продължи да говори с Аника.

— Ей! — Някой ме докосна по рамото и аз подскочих.

— Добре ли спа? — попита Рен.

— Ъъъ… да.

„Дотук добре.“

„Или пък не.“

Шей влезе в залата заедно с Мейсън и Нев. И тримата дъвчеха хлебчета и плодове. Ароматът на прясно опечен хляб накара корема ми да изкъркори.

— Гладна ли си? — засмя се Рен.

— Не съм закусвала.

— Имам предостатъчно за всички. — Мейсън ми подхвърли едно хлебче и аз впих зъби в него, преструвайки се, че гладът, а не тревогата ме възпират да погледна към Шей. Той бе застанал до Рен и аз непрекъснато очаквах да се случи нещо. Самодоволна усмивка или поглед… някакъв жест, който да издаде на Рен къде съм прекарала нощта. Въпреки че хлебчето ухаеше прекрасно и бе страшно вкусно, когато преглътнах, имах чувството, че в стомаха ми се спира камък.

Бях изтъркала кожата си толкова жестоко, че тя пламна и в продължение на няколко минути пареше жестоко, затова се надявах, че бях отмила всяка следа от мириса на Шей по себе си. Въпреки това не смеех да срещна погледа му. Сега, когато той беше толкова близо, отново усещах дъх на буря и мокри от дъжд листа, от който по тялото ми пробягваха тръпки. Почувствах как бузите ми се зачервяват.

Търсейки отчаяно начин да отвлека мислите си, насочих вниманието си към Рен.

— Ами ти? Добре ли спа?

— Не особено — отвърна той с гримаса.

Трябваше да положа огромно усилие, за да говоря спокойно, когато си го представих как минава покрай стаята на Шей и ни чува.

— Стаята ти не е ли удобна?

Той се засмя.

— Не е това.

Пулсът ми вече биеше във френетично стакато. Явно бе научил по някакъв начин.

Рен разтърка слепоочията си.

— Имах компания.

— Моля? — Изобщо не ми хареса колко пронизително прозвуча гласът ми.

В този миг Сайлъс влезе в стаята, като се прозяваше. Ако не беше кобалтовосинята му коса, можеше и да не го позная. Днес той бе сменил обичайните си пънкарски дрехи с класическо облекло на Търсач и дори бе препасал меч в ножница на кръста си.

— Изпуснах ли го? Закъснях ли?

Аника се намръщи.

— Като се има предвид, че ти дадох специално разрешение за тази мисия, определено би могъл да си по-точен.

— Съжалявам, Аника. — Сайлъс отметна щурата си коса от лицето. — Не можех да реша кои пособия за писане са най-подходящи за пътуване. В крайна сметка избрах тефтер, молив и химикалка. — Той ги вдигна гордо във въздуха. — Освен това почти цялата нощ обучавах най-новото ни попълнение.

Рен въздъхна шумно, за да привлече вниманието му.

Лицето на Книжника придоби кисело изражение.

— Който се оказа доста труден ученик.

— Сайлъс? — Преместих поглед от Рен към учения с щурата коса. — Той ли е бил компанията ти?

— Още ли ревнуваш? — намигна ми Рен.

— Не ревнувах.

— Нима? Значи винаги звучиш като сърдита харния6?

Този път изчервяването ми нямаше нищо общо с тайното ми преспиване при Шей.

— Човече, ако си решил да смениш отбора, добре дошъл на борда — ухили се Мейсън. — Но определено можеш да си намериш нещо по-добро от някакъв си пънкар.

— Давах му изключително важна информация за мисията — едва не се задави Сайлъс, чието лице бе заприличало на домат.

Мейсън сви рамене.

— Всичко, което става в спалнята, е изключително важно.

— Абсолютно си прав — съгласи се Нев и обви ръка около раменете на Мейсън.

Сайлъс ту отваряше уста, ту отново я затваряше, ала звук така и не се чу. Най-сетне Рен се смили над него.

— Разказа ми колко си специален. — Той отправи недружелюбна усмивка на Шей. — Заради прапра-и не знам още колко прабаба ти Ейра, която ни вкарала в тая бъркотия, защото станала любовница на някакъв демон.

— Благодаря, че ми напомни — отвърна Шей. — Значи вече знаеш защо в деня на венчавката си, с Кала трябваше да срежете гърлото ми, вместо сватбена торта. Колко жалко, че това не стана.

Рен настръхна.

— Е, аз не съжалявам, че се измъкна невредим от Вейл. Колкото до останалото… ще видим как ще се развият нещата, нали?

По лицето на Шей бавно се разля усмивка.

— И още как.

Затаих дъх в очакване да подхвърли някой намек за среднощното ми посещение, ала той само изгледа свирепо другия алфа. За щастие на всички ни, мъжкото его на Шей не бе успяло да заглуши напълно здравия му разсъдък.

— Не успях да ти дам цялата информация, от която се нуждаеш. — Преразказването на уроците му бе помогнало на Сайлъс да се посъвземе. — Ти непрекъснато ми ръмжеше.

— А ти ме нарече извращение. — Кучешките зъби на Рен се бяха издължили. — Какво очакваше? Да те целуна?

Мейсън се прокашля.

— Определено можеш да си хванеш нещо по-добро.

Сайлъс не му обърна внимание.

— Просто съобщавам фактите. Стражите са създадени в разрез с природните закони. Вие сте…

Преди Книжникът да успее да довърши, Рен го стисна за гърлото и го вдигна във въздуха.

— Кажи го още веднъж и наистина ще съжаляваш.

Адна сграбчи Рен за ръката, за да го откъсне от Сайлъс.

— Не искаше да обиди никого.

Рен й се усмихна, докато пускаше Книжника на пода.

— Просто държах да се уверя, че е така.

Адна отвърна на усмивката му със смях.

— Всички сме наясно, че с теб шега не бива, големи братко. Не е нужно да ни го доказваш.

— Има късмет, че му се притече на помощ. — Рен обви ръка около раменете й. — За втори път.

— За втори път? — повторих аз.

— Снощи и сега — обясни Рен.

— Не можах да заспя — каза Адна. — Докато минавах покрай стаята на Рен, чух, че Сайлъс му изнася лекция и реших, че няма да е лошо да се намеся, преди нещата да загрубеят.

— Те вече бяха загрубели — уточни Рен. — Но още не се бе стигнало до насилие. Появи се точно навреме.

— Да, страшно ме бива в това — ухили се Адна. — Освен това с теб имаме да наваксваме много изгубено време.

Никога не бях виждала по лицето на Рен по-нежна усмивка от тази, с която той дари сестра си при тези думи. Конър също ги наблюдаваше. Неговата усмивка бе горчиво-сладка и аз разбрах, че му се иска Монроу да беше тук, за да може да види децата си заедно.

— Какво всъщност прави тук книжният червей? — Конър най-сетне откъсна очи от Рен и Адна, за да се обърне към Аника.

— Идвам с вас. — Сайлъс натъпка тефтера и пособията за писане в раницата на гърба си.

— Как ли пък не!

Сайлъс се наду.

— Това са последните дни. Събитията, които предстоят, трябва да бъдат записани.

Конър отправи умолителен поглед към Аника.

— Моля те, кажи ми, че това е някаква шега.

— Той е прав, Конър. — По устните на Аника пробяга усмивка. — Пък и така е по традиция. В мисиите, определяни като „исторически“, винаги е участвал и Книжник.

— Ама професорът може да оплеска нещата — намеси се Итън.

Аника поклати глава.

— Независимо какво мнение имате за него, Сайлъс е получил пълна бойна подготовка, както се изисква от всички Търсачи. Той също идва с вас.

— Не може ли просто да ни дадете диктофони и ние да запишем случващото се в най-големи подробности за следващите поколения? — предложи Конър.

— Не дрънкай глупости — каза Сайлъс. — Ти едно изречение не можеш да свържеш, какво остава да опишеш в най-тънки нюанси онова, което ще бележи епохата на Потомъка.

— Епоха? — разсмя се Рей. — Вече съм от епохално значение?

Сайлъс го изгледа сърдито.

— Е, добре. — Конър се извърна от Аника и отиде при Адна. — Само гледай да не ни се пречкаш.

— Отрядите определени ли са вече? — попита Аника.

— Почти — отвърна Рен. — Сабин, надявах се да си част от отряда за отвличане на вниманието.

Сабин повдигна вежди.

— Ти ли ще го водиш?

Рен кимна.

Тя погледна Итън, който поклати глава.

— Аз отивам в Тордис с Потомъка.

Сабин скръсти ръце на гърдите си и посочи Итън с брадичка.

— Където е той, там съм и аз.

— Търсача? — Рен наклони глава на една страна и я изгледа заинтригувано. — Сериозно?

— Още един въпрос и ще ти отхапя ухото, Рен. — Сабин се усмихна и зъбите й проблеснаха.

Итън не каза нищо, но видях как усмивка подръпва ъгълчето на устните му. В същото време Адна смушка с лакът Рен, който явно се канеше да възрази. Той я погледна и сви рамене, когато я видя да поклаща глава.

— Щом така искаш.

— Аз ще заема нейното място в първия отряд — обади се Нев и смигна на Сабин. — Така че Сабин да отиде в Тордис и да бъде до своя мъж.

— Майната ти — озъби се Сабин и дойде малко по-близо до Итън, който изглеждаше така, сякаш не бе сигурен дали да се разсмее или да побегне.

— Къде е Брин? — попитах, макар че вече се досещах какъв е отговорът.

— Тя ще остане с Ансел — отвърна Мейсън. — Тес получи разрешение да поработят заедно в градината. Брин отказва да се отдели от него.

Аз кимнах — бях очаквала нещо такова. Облекчение бе да знам, че Брин ще бъде до брат ми. Колкото и полезно да би ми било присъствието на моята бета в битката, още по-добре бе да се надявам, че неизменната й отдаденост би могла да измъкне брат ми от лапите на самоомразата.

— Така ще е най-добре — казах. — Тя е точно там, където трябва.

За миг срещнах погледа на Шей и сърцето ми прескочи един удар. Освен почти незабележимия блясък в очите му с цвят на мъх, той с нищо не издаваше какво се бе случило между нас. Независимо колко силни бяха подводните течения от любов, похот и ревност, които минаваха между нас тримата, тази сутрин ни предстоеше друга битка.

— Добре, Нев — каза Рен. — Защо не дойдеш да се запознаеш с останалите от отряда? Тръгваме след няколко минути. Случайно да говориш френски?

— Да не би вече да има и езикови изисквания? — засмя се Нев, докато двамата се отдалечаваха. — Човече, трябваше да ми кажеш преди да се предложа за доброволец.

Нашият по-малоброен отряд се приближи до Аника и останалите Търсачи, очакващи нареждания.

— Веднага щом си готов, Паскал — обърна се Аника към водача на Тордис.

Той кимна на един член на отряда си, който извади ритуални ками и се зае да тъче портал.

— Как ще разберем кога Пазителите са се хванали на въдицата? — попитах аз.

— На Паскал му стигат и пет минути — отвърна Аника.

Конър се засмя.

— Страшно го бива по ефектното излизане на сцената.

— Merci — ухили се Паскал.

Аника вдигна ръка, сякаш отдаваше чест, докато Паскал, Рен и останалите от отряда прекрачваха блещукащия портал.

От мястото, където стоях, не можах да различа кой знае какво, освен ослепително бяло и наситеносиньо от другата страна. Сняг и небе. Корава буца заседна на гърлото ми, когато Нев се преобрази и скочи в портала. Рен, все още в човешка форма, се обърна към нас и като улови погледа ми, се усмихна. Миг по-късно оловносивият вълк се втурна да догони останалите.

После порталът изчезна.

— А сега какво? — попитах, свивайки несъзнателно ръце в юмруци. Предстоеше битка, а аз нямаше да участвам в нея. Кожата сякаш ми беше тясна — копнеех да приема вълчата си форма и да се хвърля в бой. Това бе истинската ми същност. Откакто се бях родила.

— Сега ще чакаме. — Аника ми се усмихна съчувствено.

Когато улових погледа й, изведнъж си дадох сметка, че като Стрела, тя издаваше заповедите, ала рядко участваше в битките. Стоманеният блясък в очите й красноречиво говореше, че и на нея й бе също толкова неприятно да стои настрана, колкото и на мен. В стаята нямаше часовник, но аз имах чувството, че пулсът ми отброява всяка секунда, откакто другите бяха тръгнали. Аника, която крачеше напред-назад, изведнъж се закова на място.

— Сега, Адна.

Адна начаса се залови за работа, потъвайки в сложния танц на своето тъкане. Многоцветни, блещукащи лъчи струяха от камите й, извиваха се и се преплитаха, оформяйки бавно очертанията на онова, което щеше да се превърне в нашата врата.

Врата към какво?

Пред нас лежеше Тордис. Ако успеехме, Шей щеше да се сдобие с първия меч от Кръста на елементите. Неволно потреперих, припомнила си ужасяващото творение на Лоуган, което ни бе посрещнало в недрата на Халдис. Какво ли ни очакваше в Тордис?

— Готово. — Адна дишаше тежко и когато Конър я прегърна през раменете, тя се облегна на него.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Просто трябваше да се уверя, че ще излезем точно където трябва.

Итън се приближи до вратата, следван плътно от Сабин, която вече бе приела вълчата си форма. Търсачът кимна на Аника и прекрачи през портала.

Аз надникнах след него и през проблясващия отвор видях почти ослепяващата белота на снега, нарушавана тук-там от назъбени черни скали.

Леко докосване по рамото ме накара да подскоча.

— Извинявай — усмихна ми се Шей. — Готова ли си?

— Аха — отвърнах с предизвикателна усмивка. — Притесняваш ли се?

— Не. — Той изпъна рамене. — Аз съм Избраника, забрави ли?

Разсмях се, когато той се извъртя настрани, за да ми покаже пикелите, които бе втъкнал в колана си.

— За късмет — обясни. — А и защото сме тръгнали към друга планина.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разчитаме единствено на късмета — подхвърли Конър през смях и като мина покрай нас, пристъпи в портала, хвърляйки недоволен поглед на Сайлъс, който бе извадил тефтера си и драскаше някакви бележки в него. — Внимавайте какво приказвате, малките, защото от тук нататък всичко се записва.

Адна потропа с крак.

— Ще се размърдате ли най-сетне? Другият отряд навярно би искал да си свършим работата възможно най-бързо.

— Слушам и изпълнявам, сър! — ухили се Шей и като стисна ръката ми, се обърна, за да последва Конър. Вместо да го пусна, аз го притеглих към себе си, изправих се на пръсти и го целунах лекичко по устните.

— Нямаш нужда от късмет — уверих го. — Но се радвам, че си взел пикелите.

В отговор той ме целуна толкова продължително, че Конър подсвирна. Шей поклати глава и като ме пусна, мина след него през портала.

Топлината от прегръдката на Шей бе изместена от хладен допир. Погледнах надолу и видях, че Мейсън, приел вълчата си форма, е вдигнал глава към мен. Преобразих се и начаса гласът му отекна в главата ми:

— Следвайте водача. Дайте път на дамите.

— Не съм никаква дама и да не си го забравил — гризнах го по рамото аз.

— Имаш право — изплези език Мейсън. — Не мисля, че една благовъзпитана дама би позволила да я целунат по този начин.

— Млъквай, Мейсън.

Той изджавка и размаха опашка.

— Кажи ми, щеше ли да оставиш любимия да се приближи толкова, ако Рен все още беше тук?

— Казах да млъкнеш.

— Просто искам да знам какви са изгледите ми да спечеля баса с Нев.

Той излая, когато го оръфах за хълбока, и скочи през проблясващия портал.

В мига, в който докоснах земята от другата страна, дробовете ми се изпълниха с най-студения и свеж въздух, който бях дишала някога. Преглътнах го, питайки се колко ли високо се намираме.

Получих отговор на въпроса си веднага щом се огледах наоколо. Земята се спускаше под краката ми под невъзможен ъгъл. Само една стъпка и със сигурност щях да полетя надолу, неспособна да спра, чак докато не се озова в подножието на планината. Обърнех ли се на другата страна, виждах синьо небе, по което се плъзгаше облак. Облак на нивото на очите ми.

Шей бавно се въртеше в кръг, като внимаваше да не загуби равновесие.

— Къде сме?

— Надморска височина — четири хиляди четиристотин деветдесет и пет метра — избъбри Сайлъс. — Географска ширина — седем градуса, географска дължина — четирийсет и седем градуса.

— Намираме се в швейцарските Алпи — прекъсна го Адна, докато затваряше портала. — Не много далеч от Мюрен.

Тя посочи с една от камите си гладката обсидианова скала недалеч от нас.

— А това е входът на Тордис.

Шей се взря в гладката черна скала и изрази на глас онова, което си мислех и аз:

— Ама тук няма никакъв отвор.

— Има — увери го Адна, втъквайки камите в колана си. — Просто трудно се забелязва.

Итън вече отиваше към тъмната стена. Когато стигна до нея, протегна ръце и тръгна настрани, като през цялото време плъзгаше длани по повърхността й. Изведнъж спря, нададе тихо възклицание и изчезна.

Сабин изскимтя и се втурна към стената. Подуши ръба й и започна да драска с нокти по черния камък. Внезапно една ръка се появи сякаш от нищото и посегна към нея. Тя изскимтя и политна назад. Аз скочих към нея, ужасена, че е започнала дългото, безкрайно падане по планинския склон. Стиснах я за врата със зъби, като в същото време седнах на задни лапи, запъвайки предните в снега. Сабин изръмжа.

— Пусни ме, Кала.

— Не и докато законът за земното притегляне не престане да работи против нас — изръмжах в отговор.

Гласът на Мейсън достигна и двете ни.

— Стига си се съпротивлявала, Сабин. Да не искаш да паднеш от този връх? Няма да си особено привлекателна, ако станеш на палачинка.

Сабин отново изръмжа, но престана да се бори.

— Благодаря, Мейсън.

Продължих да стискам Сабин за врата, навярно малко по-силничко, отколкото бе необходимо, но тя едва не бе повлякла и двете ни в един страховит скок в нищото. Бях ядосана.

Когато най-сетне се уверих, че сме си възвърнали равновесието, я пуснах. Тя ми хвърли злобен поглед и отново се обърна към каменната стена.

Главата на Итън, сякаш отделена от тялото и носеща се над скалата, се появи точно така, както и ръката му преди малко.

— Съжалявам! Просто се опитвах да ти покажа пътя.

Двете със Сабин се приближихме и когато огледах стената по-внимателно, видях къде е останалата част от тялото му, ала това стана чак когато едва не се блъснахме в него. Крив отвор, като рана върху кожата на планината. Всичко зад Итън тънеше в непрогледен мрак. Прииска ми се да изскимтя, но успях да го замаскирам с изръмжаване.

— Какво гостоприемно на вид местенце. — Шей се бе приближил зад нас.

Итън се обърна, давайки ни знак да го последваме.

— Да вървим.

Нисък рев, пропит с болка и гняв, ме накара да се обърна. Нагоре по склона, хвърляйки сняг и лед зад себе си, препускаше най-голямата мечка, която бях виждала някога. Беше поне два пъти по-едра от гризлито, което бе нападнало Шей близо до Халдис. Това създание изглеждаше като извадено от някоя ледена епоха.

— Итън! — изкрещя Конър. — Изглежда, че един Страж се е измъкнал на другия отряд.

Арбалетът на Итън се показа през отвора в скалата преди останалата част от тялото му. Докато се измъкне напълно, той вече стреляше. Сабин, Мейсън и аз се втурнахме след стрелите му.

Подпомагано от земното притегляне, спускането ни бе по-бързо, отколкото ни се искаше. Нямаше да имаме особен контрол при сблъсъка си с мечката, което означаваше, че първият удар трябваше да е решаващ. Когато се приближихме, усетих солен, металически мирис. Мечката вече беше ранена.

— Бяга от другия отряд — изпратих мисълта си към останалите вълци. — Опитайте се да намерите раната.

— Дадено, шефе. — Мейсън скочи във въздуха и се приземи върху гърба на мечката, впивайки зъби в рамото й, за да не полети покрай главата й. В същото време Сабин се сниши, долепяйки се до земята, така че да мине под мечката. Когато се озова точно под звяра, тя вдигна муцуна и с всичка сила го ухапа по корема.

Мечката изрева, забави крачка и започна да се върти в кръг, мъчейки се да се отърси от вълците… и по този начин разкри раната, която зееше от едната страна на тялото й. Аз скочих и се стоварих точно там с цялата сила, която имах. Зъбите ми потънаха дълбоко в раната, докато не достигнаха костта. Мечката се изправи на задните си лапи и нададе яростен рев. Двамата с Мейсън полетяхме във въздуха и се сгромолясахме върху заснежения склон. Ала в отчаяното си желание да се отскубне от острите ни зъби, мечката не можа да запази равновесие и падна по гръб. Сабин, все още вкопчена в корема й, се озова отгоре й. Без да губи нито миг, вълчицата отново заби зъби в меката плът, разкъсвайки я на парчета. Мечката замахна с тежка лапа, но Сабин отскочи настрани.

Звярът опита да се изправи, ала нападението на Сабин се бе оказало фатално — кръв и вътрешности се изсипаха върху леда, образувайки алена река, която потече от ръба на склона. Мечката изрева още веднъж, а после застина.

— Има ли други? — Мейсън обърна муцуна по посока на вятъра.

— Доколкото мога да усетя — не — отвърнах и се обърнах към Сабин. — Страхотна работа.

Тя изсумтя.

— Нищо особено.

Ние затичахме обратно по склона.

— Всичко наред ли е? — попита Итън.

— Беше сама — отвърнах, приемайки човешката си форма.

— Добре. — Той преметна арбалета си през рамо. — Не че се учудвам. Хората на Паскал си ги бива. Дори един изплъзнал се Страж е достатъчен, за да го накара да побеснее.

— Навярно са мислели, че няма да стигне далече — предположих. — Мечката вече беше ранена. Сабин просто довърши започнатото от тях.

— И то как! — обади се Конър и като се наведе към Итън, прошепна силно в ухото му: — Човече, приятелката ти е доста страшничка.

Итън го изгледа свирепо, а Сабин изръмжа.

— Ето! Само погледни това. — Конър посочи оголените й зъби.

— Просиш си да те ухапят. — Адна го сграбчи за гърба на якето и го дръпна по-надалеч от Сабин. — Да се залавяме за работа.

Итън се засмя и отново се шмугна в пещерата. Сабин и Мейсън го последваха. Аз вървях на няколко стъпки зад тях. Шей бе плътно до мен, а когато погледнах през рамо, видях Конър, Сайлъс и Адна да завършват малката ни групичка.

Мракът изведнъж лумна в червено, когато Итън запали сигнална ракета, обливайки стените в алена светлина, от която изглеждаше така, сякаш скалите кървяха. Тунелът бе тесен — толкова, че Итън едвам се провираше през него. Затаих дъх, когато го чух как сумти, докато се мъчи да си проправя път напред. Принудени бяхме да приемем човешкия си облик и да се движим странишком между грапавите стени на пещерата.

В тунела повяваше вятър и неспирният му шепот бе скръбен и тревожен. Сигналната ракета на Итън примига и угасна, ала вместо да потъне в непрогледен мрак, пещерата си остана светла. Изгубили червения си цвят, стените изведнъж придобиха мек, млечносинкав оттенък. Чух как Итън си пое рязко дъх.

Той ни погледна през рамо.

— Не сме сами.

— Стражи? — попита Конър.

Итън кимна.

— Трима. Все още в човешки облик.

Промъкнах се до него и надзърнах в светлината. Тунелът се разширяваше, отстъпвайки място на покрита със сняг пещера — почти съвършен кръг, вдълбан в планината. Мястото бе скрито от външния свят, единственият начин да се стигне до него, бе през тесния проход, по който се бяхме промъкнали. От другата страна на откритото пространство огромна ледникова стена покриваше планинския склон. Слънчевите лъчи се отразяваха в гладката повърхност и караха многобройните оттенъци на синьото да греят като скъпоценни камъни. Светлината бе толкова ярка, че беше почти невъзможно да се забележи какъвто и да било отвор в леда, ала аз знаех, че Тордис е скрит в този ледник.

Ала между Тордис и нашата групичка струйка дим се издигаше към небето. Трима души се бяха сгушили около малък огън. Носеха дебели зимни дрехи, достатъчно плътни, за да издържат неочаквани дежурства във вкочаняващия студ на планината.

— Най-добре да нападнем, докато елементът на изненада все още е на наша страна — каза Конър.

— Не мисля, че той е на наша страна — възрази Итън. — Обзалагам се, че вече очакват появата ни. В миналото сме проучвали това място и досега никога не сме се натъквали на Стражи отвъд първия проход. Тази групичка е нещо ново.

— Пазителите затягат охраната около свещените места — предположи Шей. — Знаят, че ще дойдем за частите.

— Е, не можем да направим кой знае какво по този въпрос, нали? — Конър извади мечовете си.

— Почакай. — Сложих длан върху ръката му.

— Какво да чакам?

— Те са Стражи. Като нас.

— Донякъде — намръщи се Итън.

— Нека поговоря с тях.

— Ти да не полудя? — Итън вече бе свалил арбалета от рамото си.

— Не е — отвърна Шей. — Колкото повече съюзници успеем да привлечем, толкова по-добре. Може пък мечките също да са недоволни от сегашната управа.

Итън му хвърли смразяващ поглед.

— Нали вие сте зад мен — продължих аз. — Обърка ли се нещо, ще се хвърлите в атака. Всичко ще е наред.

Конър погледна към Итън, който сви рамене.

— Тя е алфата.

— Добре, Кала — съгласи се Конър. — Давай, щом смяташ, че си струва да опиташ. Само недей да забравяш, че мечките са сръдливи, упорити животни.

— И миришат лошо — добави Итън.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мейсън.

— Не. Сама няма да им се сторя толкова заплашителна.

— Късмет — пожела ми Шей, докато се провирах през тесния отвор, за да изляза на светло.

В мига, в който се показах на открито, Стражите скочиха на крака и се обърнаха към мен. Вдигнах ръка и им помахах, без да спирам. Те запазиха човешката си форма — нещо, което ми се видя обнадеждаващо. Блъсна ме тежката мускусна миризма на мечка и ме накара да сбърча нос. Итън имаше право за мириса им. Не беше приятен.

Един от Стражите пристъпи напред, сваляйки качулката си. Оказа се жена с медночервена коса, сплетена на плитки, и тъмни очи, които се взираха в мен.

— Pourquoi vous êtes ici, le loup?

„Защо си тук, вълко?“

Три и половина години изучаване на френски в гимназията ми помогнаха да разбера поне това. Вълк. Значи знаеше какво съм. Нямаше обаче да успея да й отговоря на френски.

— С приятелите ми търсим нещо — обясних, като се надявах да говори английски.

Тя се усмихна.

— Имаш приятели, които търсят. — Дори силният френски акцент не можа да скрие изпълненото със злост ударение, което тя постави върху последната дума.

— Търсачите са приятели на нашата раса. — Продължих да вървя напред. Другите Стражи бяха застанали от двете страни на жената. — Господарите ни искат да вярваме другояче, ала то е единствено в наша вреда.

— Дръзко твърдение, идващо от устата на някой, който е още дете. Може би си била подведена заради младостта си.

— Научих истината за войната — казах аз. — И знам, че се бием на грешната страна.

Тя се изсмя и погледна към другите двама, които се ухилиха.

— Не, petite loup7, просто новите ти приятели са готови на всичко, за да те излъжат, защото знаят, че ще изгубят тази битка.

Не бях сигурна дали потреперих от повелия леден вятър или от резкия й тон.

— Вълците може и да са глупави. — Тя вдигна ръка и пред очите ми ноктите й се издължиха, превръщайки се в хищни, животински нокти. — Mais nous ne craignons pas la guerre.8

Миг по-късно сянката на огромен звяр закри слънцето и аз се олюлях.

— Кала! — чух да крещи Шей, когато страховитата мечка замахна към мен, ала аз вече се бях претърколила настрани, преобразявайки се в движение.

Когато се изправих на крака, видях, че мечката се опитва да издърпа стрелите, които стърчаха от тъмната й козина. Свирепа ярост изпълваше оглушителния й рев.

Още стрели изсвистяха във въздуха, ала мечката не им обърна внимание и вместо това се нахвърли върху мен. Докато се готвех да посрещна атаката й, видях как Мейсън и Сабин профучават покрай мен, за да се заемат с другите двама Стражи.

С крайчеца на окото си зърнах златистокафява козина до себе си и разбрах, че не съм сама в битката. Шей връхлетя върху мечката точно преди тя да се докопа до мен. Ударът в хълбока я изненада и тя изви глава. Възползвайки се от моментното й разсейване, аз се хвърлих напред и сключих челюсти около врата й. Усетих как зъбите ми разкъсват дебели сухожилия, ала хватката ми не беше достатъчно силна, за да строша трахеята й.

Мечката се изправи на задни лапи и аз, все още вкопчена във врата й, увиснах като парцалена кукла. Чух как Шей излая под мен и когато мечката изръмжа от болка, разбрах, че отново е нападнал. Ритайки със задните си крака, се оттласнах от нея и се преметнах във въздуха. Може и да не бе най-изящният ми ход, но поне успях да се завъртя и да се приземя на крака.

Мечката кървеше силно от раната, която бях оставила на врата й, както и там, където Шей я бе ухапал по хълбока. Междувременно Конър се бе присъединил към него, стиснал в едната си ръка меч, а в другата — катар. Докато Шей отвличаше вниманието на мечката, Търсачът се прокрадна още по-близо. С невероятна бързина той замахна с меча си към врата на звяра, разширявайки още повече оставената от мен рана, като в същото време заби късата кама в гърдите му. Мощна тръпка разтърси тялото на мечката и Конър едва успя да се завърти, освобождавайки острието си, преди тя да рухне на земята.

— Да вървим! — Конър се втурна към останалите.

Стигнахме до Сабин тъкмо когато тя отскочи настрани, преследвана от две мечки, едната — черна, а другата — пепеливокафява. Изведнъж рошавата черна мечка изрева и се сгромоляса безжизнено на земята. Една от стрелите на Итън стърчеше от лявото й око.

Кафявата мечка замахна с лапа, привидно леко движение, ала то бе достатъчно, за да просне Сабин на земята. Итън изкрещя и изтича до нея. Мечката нададе рев и се нахвърли върху замаяната вълчица, ала Мейсън й препречи пътя.

Лъскаво острие проблесна покрай нас с Шей и мечът на Конър потъна в хълбока на мечката. Животното изрева, но дори не се олюля. Конър изруга, а аз скочих напред, щраквайки със зъби към ахилесовите сухожилия на мечката. Не улучих и се ударих в земята. Шей опита същия ход, ала мечката го изрита с все сила в челюстта, запращайки го на земята до мен.

Изведнъж огромното животно залитна, а предната му лапа щръкна под странен ъгъл. Сребърно въже се бе проточило от рамото на мечката и я дърпаше. Отне ми известно време, докато разпозная камшика с шипове на Адна. Сайлъс я държеше през кръста и с общи усилия двамата успяха да повалят звяра на една страна. Той изрева от болка, махайки с лапа към камшика.

— Конър! — Кокалчетата на Адна бяха побелели от стискане, а лицето на Сайлъс бе също толкова безкръвно, колкото и нейните ръце.

Конър се хвърли напред, вдигнал лявата си ръка. Докато мечката бе обърната към най-новите си нападатели, катарът на Конър потъна дълбоко в раната на врата й. Ревът на животното изведнъж се превърна в задавено хъхрене и то се отпусна безжизнено.

Сумтейки, Конър издърпа оръжието си от гърлото на мечката и го избърса в снега.

— На това му се казва битка.

— Дотук бяхме с идеите за съюзничество — подхвърли Итън. Сабин бе приела човешката си форма и той й помогна да се изправи на крака, като се взираше изпитателно в лицето й.

— Добре съм — увери го тя. — Не ми е първата битка.

— Мечката здравата те удари. — Той я докосна по бузата.

— Мога да го понеса.

Итън се усмихна.

— Бих предпочел да не се налага.

В този миг Шей докосна муцуната ми с нос.

— Добре ли си?

— Да. — Побутнах го лекичко с рамо, както стояхме един до друг. — Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие. — В зелените му очи проблясваха закачливи пламъчета. — От доста време мечтая да си уредя сметките с мечките.

Размахах опашка, оставяйки смеха си да изпълни ума му.

— Време е за основния номер в програмата. — Конър се бе приближил до нас и гледаше Шей. — Мисля, че за това ще имаш нужда от ръцете си.

— Веселбата май свърши. — Шей ме близна по муцуната и аз отново се разсмях.

— Веселба?

— Ами да. Защо, ти не се ли позабавлява?

Той все още ме гледаше, когато прие човешката си форма. Облегнах брадичка в дланта му и го близнах по пръстите. Да се бия с Шей до себе си бе повече от забавление. То бе всичко.

7

— Значи това е Тордис — промълви Шей, сякаш бяхме влезли в някакво светилище.

Халдис несъмнено беше внушителен. Подобният му на паст вход бе като предупреждение, обезкуражаващо всеки, комуто би хрумнало да поразгледа пещерата. Тордис едва ли би могъл да бъде по-различен. Тъмният проход в планината, от който всеки можеше да получи клаустрофобия, пазеше тайна, вдълбана в сребристосинята ледникова стена пред нас. Тайна, която навярно бе най-великолепното място, което бях виждала през живота си. Изпълнената с лед пещера бе не просто красива, тя направо спираше дъха. Всяка заскрежена повърхност улавяше светлината и я отразяваше. Тунелът грееше, обримчен в проблясващ воал от слънчеви лъчи, изящни като дантела, ала далеч по-прекрасни. Танцуващата паяжина, изтъкана от светлина, бе нарушавана единствено от малък тъмен отвор в далечния край на пещерата.

Шей го посочи.

— Май сме тръгнали натам.

— Откъде знаеш? — попита Итън.

— Халдис беше в нещо като преддверие на основната пещера — обясни Шей. — Предполагам, че с Тордис е същото.

— Звучи логично — съгласи се Конър, въпреки мрачно свъсените вежди на Итън. — Да вървим.

Аз вдигнах муцуна и отворих уста, оставяйки ледения въздух да се плъзне по езика ми. Нищо. Никакви тревожни миризми, нито неприятни вкусове, които да предупреждават за дебнеща опасност.

Шей ме наблюдаваше.

— Някакви признаци за паяци мутанти, Кал?

Аз изджавках и помахах с опашка.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Наистина изглежда ужасно подходящо за бърлога на Пазителите. — В гласа на Сабин се долавяше тревожна нотка.

— Така е — съгласих се, поглеждайки към нея. — Но не усещам нищо.

— И сега какво? — попита Мейсън, дращейки с лапа по леда.

— Продължаваме. — Аз изприпках напред.

— Това не ми харесва — чух да мърмори Итън. — Тук има нещо. Не може да няма.

— Да… — Конър си пое дълбоко дъх. — Но ако наистина не се спотайват никакви изчадия…

Извих нетърпеливо глава, подразнена от колебанието им. Исках да вземем Тордис и да се махаме оттук. Ако Пазителите не бяха оставили някое отвратително чудовище да пази мястото, най-вероятно с появата си бяхме задействали някаква аларма и много скоро наоколо щеше да гъмжи от врагове. Точно както бе станало, когато спасихме глутницата ми от тъмницата под „Едем“. Ала в Тордис не виждах, нито надушвах нещо, което да издава, че не сме сами. Като се изключат мечките, не бях забелязала никакви пазачи, нито пък каменни гаргойли, скрити в цепнатините на скалите, готови да предупредят господарите си, че сме нахлули в свещеното място. Но дори така не исках да се бавим тук повече, отколкото бе необходимо. Най-добрата стратегия бе Шей да грабне парчето от Кръста, скрито тук, и да се върнем в Академията възможно най-бързо.

Тъкмо се канех да изръмжа на спътниците си, които се мотаеха, когато очите на Конър, които оглеждаха отвора на тунела, изведнъж се разшириха.

— Кала, спри!

Ръмженето ми бързо се превърна в скимтене, предупреждението му бе дошло секунда по-късно, отколкото трябваше.

Предната ми лапа се спусна към пода и срещна… само въздух. Под мен вече нямаше покрита с лед повърхност. Земното притегляне и собствената ми инерция ме повлякоха в празното пространство. Дупка, която все още не можех да видя, въпреки че пропадах в нея.

Отчаяно задрасках по леда със задните си лапи, ала напразно. Тялото ми се претърколи през невидимия ръб.

Нададох вой, но викът на ужас бързо отстъпи място на стон, когато болка проряза крайниците ми, стигна чак до опашката и се разля по гръбнака ми. Увиснах във въздуха, ръмжейки и махайки с крака.

— По дяволите, момиче! — изкрещя Итън. — Не мърдай.

Най-сетне осъзнах, че не падам. Болката идваше от това, че Итън ме беше уловил… за опашката.

Сърцето ми биеше лудешки, кръвта бучеше оглушително във вените ми. Дори докато Итън ме изтегляше (всяко подръпване на козината и сухожилията ми бе същинска агония), все още не виждах къде свършва подът и започва дупката.

Най-сетне се озовах от безопасната страна на ръба и рухнах върху заледените камъни. Итън пусна опашката ми и приседна на пети, изпускайки шумно дъха си.

Изправих се и щракнах със зъби към него.

— Какво, по дяволите? — изгледа ме той сърдито.

Преобразих се и отвърнах на гневния му поглед.

— Това беше опашката ми.

— Е, съжалявам — отвърна той. — Предполагам, че трябваше да те оставя да паднеш.

Аз го зяпнах и постепенно засрамена усмивка надделя над унижението ми.

Итън поклати глава и се засмя.

— Ама че благодарност.

— Аха — казах. Знаех, че трябва да му се извиня, ала дупето все още ме болеше. — Май съм ти задължена.

Конър огледа пещерата с присвити очи.

— Красавицата уби звяра9.

— Какво? — намръщих се аз.

— Пещерата. — Шей проследи погледа му и поклати сърдито глава. — Тя е смъртоносен капан. Ето защо няма паяци мутанти.

— Невероятно! — Дращенето на молива на Сайлъс в тефтера му отекна в пещерата и Конър го изгледа свирепо.

— Знаеш ли, всичко ще мине много по-добре, ако не говориш!

Без да му обръща внимание, напълно погълнат да си води трескаво записки, Сайлъс се приближи до невидимия ръб на бездната, мъчейки се да надникне в дълбините й.

— Впечатляващо.

Итън запали още една сигнална ракета и я хвърли там, където бях паднала. За частица от секундата зърнах очертанията на пропастта — съвършен кръг, навярно четири стъпки в диаметър. Светлината падаше ли, падаше, докато най-сетне червеното й сияние се изгуби от очите ни. Ала звук от тупването й на пода така и не се чу, единствено тишина, която сякаш ме прониза до костите и ме накара да потреперя.

— О, господи! — прошепнах, опитвайки се да потисна представата как падам. Преглътнах мъчително и погледнах към Итън.

Той кимна, а после запали още една сигнална ракета и я хвърли на десетина стъпки пред нас. Тя отскочи от пода и изчезна в друга невидима бездна.

— Проклятие.

Следващата сигнална ракета полетя на двайсетина стъпки пред нас. Тя дори не се удари в пода, изгубвайки се почти моментално от погледите ни.

Мейсън изскимтя. Двамата със Сабин обикаляха неспокойно около мен и козината им ме докосваше.

— Страхотно. — Конър приклекна, въртейки глава напред-назад. — И как се очаква да преминем?

— Колко пукнатини има според теб? — попита Шей.

— Няма как да разберем — отвърна Итън. — Ракетите едва успяват да ни ги покажат за миг. Пещерата е създадена, за да заблуждава погледа. Дори с промяната в светлината, пак е трудно да преценим доколко ще успеем да ги бележим.

— Да хвърлим Сайлъс в някоя от тях — предложи Конър. — Може би не са чак толкова дълбоки.

— Ей! — Сайлъс се отдръпна от ръба.

Шей коленичи до Конър.

— Носите въжета, карабинери10 и скални клинове, нали?

— Аха — в случай че се наложи да се катерим — отвърна Конър. — План ли имаш.

Шей вече сваляше пикелите от гърба си.

— Наистина ще се наложи да се катеря, само че по корем.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти ще се катериш? — попита Итън, докато Шей му подаваше един от пикелите.

— Колко често ходите да се катерите? — Шей вече бе взел едно въже от Конър и го завързваше около тялото си.

— Когато се налага… — отвърна Конър, сбръчквайки чело.

Шей се намръщи.

— Така и предполагах. Което означава, че съм най-опитният тук. Аз ще опъна въже.

— Как ли пък не — възрази Итън. — Може и да си най-опитният, но освен това си и най-ценният. Не може да се излагаш на такъв риск.

Шей се усмихна. Кучешките му зъби се бяха издължили.

— Колко от приятелите си, както и от моите, искате да изгубим, защото сме заседнали тук? На двамата с Конър ще ви отнеме цяла вечност, за да стигнете до другата страна. Знам, че мога да го направя. При това бързо.

Вече бях започнала да треперя при мисълта за това как Шей пълзи между пукнатини, които никой от нас не можеше да види. Освен това се зачудих дали си дава сметка, че току-що бе включил Рен сред приятелите си.

Конър прокара разтревожено ръка през косата си.

— Как може да си сигурен? Не знаем колко надалеч се простира този капан.

— Виждате ли как пещерата се стеснява на около петдесетина стъпки оттук, отвеждайки точно до онзи отвор? — Шей посочи далечния край на блещукащата зала. — Готов съм да се обзаложа, че капанът свършва там. Тордис се намира от другата страна на онзи тунел.

— Не можеш да си сигурен — не отстъпваше Конър.

— Напротив. — Шей сведе поглед и понижи глас. — Усещам го.

Конър изсумтя.

— Е, значи поне Силата е с теб.

— О, я млъквай — изръмжа Шей. — Да се залавяме за работа. Подайте ми скалните клинове.

Адна му подхвърли една раница.

— Не бива да излагаме Потомъка на опасност — обади се Сайлъс, обръщайки се към Адна. — Защо не отворим портал?

— Къде точно? — попита Адна, като махна с ръка към невидимите, но смъртоносни капани. — Дори да открием някоя скална площадка там, кой знае колко ще е широка. Някой може да прекрачи през портала и да полети право в бездната.

— Поради което ще отида аз — заяви Шей. — Трябва да се добера до отвора в другия край на пещерата. Ако мястото е организирано като Халдис, значи това е уловката и озовем ли се там, вече ще е лесно.

— Но ако паднеш, преди да стигнеш… — започна Итън.

— Клинът ще ме задържи и вие ще ме изтеглите обратно — прекъсна го Шей, забивайки един от клиновете в пода с тъпата страна на пикела, след което завърза въжето около него. — Ще си проправя път дотам, като забивам клинове и ще завържа въжето от другата страна, така че като се обезопасите, ще можете да минете без проблем. Никой няма да падне или ако все пак го направи, ще е само на няколко сантиметра, преди осигурителните въжета да го уловят.

— Не съм сигурен… — Конър все още изглеждаше неспокоен.

Адна въздъхна и коленичи, за да помогне на Шей да намери останалите френдове11 и карабинери.

— Планът ти е добър, Шей. — Тя срещна предупредителния поглед на Конър. — Знаеш, че е добър — добави тя, обръщайки се този път към Търсача. — И при това единственият, с който разполагаме. Паскал разчита на нас, а вече се забавихме достатъчно. Не бяхме предвидили втората групичка Стражи.

— Е, добре — отстъпи Конър и подаде още едно въже на Шей. — Завържи се и с него. Ние ще го държим, в случай че клинът поддаде.

Шей го изгледа сурово.

— Клинът няма да поддаде. Да не съм идиот.

— Просто вземи и второто въже — настоя Конър.

Въздържайки се да не му цапне един, Шей все пак се върза и с второто въже и прокара крак там, където бях полетяла от ръба. След това застана на четири крака. Исках да му извикам да внимава, но се тревожех, че така само ще подкопая увереността му.

Петдесетина крачки сякаш не е кой знае колко голямо разстояние, но да гледам как Шей напредва бавно през пещерата, беше направо болезнено. В едната си ръка държеше пикел и от време на време замахваше с него и го забиваше в пода пред себе си, докато пълзеше напред. Нареждаше френдовете на равни интервали, провирайки въжето през тях. Постепенно през пещерата започна да се оформя криволичещ път. Дори с въжето, отбелязващо пътя му, пукнатините все още не се виждаха. Всъщност, отстрани изглеждаше сякаш някой смахнат или пиян катерач бе решил да начертае налудничавия си маршрут върху равната повърхност. Единствено споменът за това как подът пропада под мен ми напомняше, че не бива да вярвам на очите си.

Изведнъж Шей изруга и звукът отекна в заледената пещера.

Аз изпищях — Шей падаше. Ала падането му трая само миг. Замахвайки с пикела, той го заби в стената на пропастта, която не бе успял да открие достатъчно бързо. Увисна на една ръка, но осигурителното въже се бе опънало и (точно както бе предвидил), той падна само на няколко сантиметра. Това обаче не попречи на сърцето ми да се опита да изскочи от гърдите.

— Добре ли си? — задавено извика Конър.

— Да — запъхтяно отвърна Шей. — Обаче тази част ще е проблем — следващите две пропасти са разделени от не повече от седем-осем сантиметра.

— Проклятие — изруга Адна. — Та това е по-тясно от гимнастическа греда.

— А аз не съм никакъв акробат. — (Смехът на Мейсън прозвуча доста напрегнато.

Двамата със Сабин си бяха възвърнали човешката форма, когато Шей бе тръгнал да прекосява пещерата. Вълците може и да имаха добри рефлекси, ала ако щяхме да използваме катерачески пособия, за да преминем от другата страна, трябваше да сме в човешки облик.

Шей заби един клин, за да се закрепи сигурно.

— Ще издълбая няколко дупки, за които да се хванем — извика той. — Тук ще се наложи да се катерим по стената.

— Да се катерим? — Имах чувството, че някой е натъпкал в гърлото ми топка памук. Да притичам по ръба на бездънни пропасти беше едно, а доброволно да се спусна в една от тях — нещо съвсем различно.

Мейсън се приведе към мен и ме смушка с лакът.

— Това беше дяволски секси. Видя ли какво направи с раменете си? Шей май увеличава преднината си — като нищо ще се наложи да дам на Нев по-добър курс на залагане.

Изръмжах, ала Мейсън само се разсмя.

Точно както беше казал, с помощта на пикела си Шей дълбаеше в скалата дупки, достатъчно големи, за да послужат като опора за крак или ръка. След това продължи напред, забивайки поредния клин. Почти бе достигнал тъмния отвор в блещукащата ледена стена. Най-сетне се добра до другата страна на пукнатината, изтегли се нагоре, заби още един клин и издърпа тялото си над ръба на пропастта. Инерцията на движението му бе достатъчна, за да го запрати направо в зейналия вход на тунела…

… и да го скрие от погледа ни.

— Шей! — изкрещя Конър. — Добре ли си?

Затаих дъх, докато не видях главата на Шей да се показва от мрака.

— Добре съм! — Беше застанал на четири крака — явно не можеше дори да коленичи, без да си удари главата в тунела. — Покривът е нисичък, но всички би трябвало да успеем да се проврем. От другата страна се вижда светлина. Почти съм сигурен, че там ще намерим Тордис.

— Отлична работа! — извика Конър, който вече се бе заел да връзва въжето за колана на Адна. — Ти върви първа, за да изведеш Потомъка оттам, ако в онази малка пещера нещо се нахвърли отгоре му, докато ние още пресичаме.

Адна кимна, прехапала устни.

— Въжето е опънато както трябва. — Шей ни помаха и посочи последния френд, който бе закрепил в далечната стена. — Може да тръгвате!

Адна направи няколко сковани крачки напред, принуждавайки се почти насила да доближи ръба на първата пукнатина. Не че можех да я виня. Аз също не изгарях от желание да се приближа до страховитите бездни. Сайлъс вдигна въжето и тъкмо се канеше да се завърже, когато Конър му го издърпа от ръцете.

— Ти ще минеш последен.

— Какво? — Очите на Сайлъс за малко да изскочат от орбитите си.

Конър се ухили и подаде въжето на Сабин, която тръгна след Адна.

— Това май ще се окаже особено вълнуващ епизод от удивителната история, която описваш. Смятам, че прекосяването на пещерата заслужава най-доброто от писателските ти умения.

Сайлъс го изгледа продължително, преди да отстъпи назад. Все пак трябва да му се признае, че начаса се захвана с бележките си, макар да не бях сигурна дали описва случващото се или подготвя ново оплакване против Конър.

Аз останах назад с Книжника, не защото бях зажадняла за компанията му, а защото исках да изчакам, докато не станеше абсолютно наложително да прекося пещерата. Адна вече се бе добрала от другата страна и се промушваше в тесния тунел покрай Шей. Стомахът ми се сви, докато гледах как Сабин се спуска в пропастта. Способността да се катери сякаш й бе вродена и гъвкавото й тяло с лекота намираше издълбаните от Шей дупки. Итън идваше зад нея, следван от Мейсън.

— Твой ред е. — Конър закачи един карабинер за колана ми и провря осигурителното въже през него.

Някак си успях да кимна, но това бе всичко — умът ми отказваше да оформи каквито и да било думи или мисли, докато вървях по въжето на Шей. Никога не бях предполагала, че може да се боя от височини, при положение че бях израснала в планината. Ала това тук беше различно. Склоновете около Халдис бяха от пръст и скала. Дори когато бяха покрити със сняг, усещането беше познато. От тази пещера, скрита във висините на Алпите, в която лед и светлина тъкаха страховито красива паяжина, за да уловят всеки неканен гост, кръвта във вените ми изстиваше, ледена като планинския въздух, който дишах. Измамността на пещерата ме плашеше по начин, какъвто не познавах. Не исках да навлизам още по-навътре в нея. Исках единствено да се махна.

Стиснах въжето и си заповядах да тръгна. Когато погледнах към отсрещната страна, срещнах очите на Шей, който ме чакаше, застанал досами ръба на тесния проход. Той вдигна ръка.

„Отиди при Шей. Отиди при Шей.“

Прогоних всяка друга мисъл от главата си — единственото, което исках по-силно от това да се махна от тази смъртоносна клопка, бе да бъда с него. Ако превърнех достигането до Шей в своя цел, можех да се справя. Леден вятър нахлу в пещерата, блъсна се в стените и се пръсна на милион нашепващи гласове, които мълвяха в ушите ми думи за подхлъзване и падане. Вървях напред, мъчейки се да не обръщам внимание на шушнещия вятър — знаех, че това е още една магия на Пазителите, която се опитваше да използва страховете ми и да ме накара да допусна фатална грешка.

— Всичко е наред, Кала — долетя гласът на Шей над шепота на вятъра. — Почти стигна.

Ала „почти“ означаваше, че трябва да се справя с последната пукнатина. Взирах се в блещукащата ледена повърхност пред себе си — тя изглеждаше солидна, ала начинът, по който въжето на Шей изведнъж се спускаше надолу, издаваше истината.

— Размърдай се! — Сабин се показа от входа на прохода и ми отправи предизвикателна усмивка.

Почувствах прилив на гняв и начаса се възползвах от него, за да се спусна в пропастта. Краката ми се плъзнаха по гладката стена и за миг ме обзе паника. Ала след това стъпалото ми откри една от дупките, пробити от Шей, и аз отново можех да дишам.

— Точно така! — Гласът на Шей бе едновременно топъл и пълен с облекчение. — Само още няколко стъпки.

Продължих да пълзя, използвайки опорите, издълбани от Шей. Ръцете ми горяха, струваше ми се, че бездната се опитва да ме събори от стената и да ме повлече в непрогледните си недра.

А после изведнъж почувствах пръстите на Шей да се сключват над лактите ми. Той ме издърпа през ръба на пукнатината и ме взе в прегръдките си. Изпълзях в тесния отвор, събаряйки го по гръб. Лицето му беше заровено в косата ми.

— Ей, справи се чудесно.

Едва не го отблъснах от себе си — не исках да показвам никаква слабост и освен това се срамувах, че толкова лесно бе почувствал страха ми. Но само след миг пропъдих този порив и се обърнах към него, за да го целуна. Ръцете му се обвиха около кръста ми, прогонвайки уплахата от катеренето.

— Благодаря — усмихнах се аз и си казах, че няма нищо лошо в това как ми олеква, когато се притискам в него. В крайна сметка, в задълженията на една алфа-вълчица не влизаше преодоляването на смъртоносни бездни с помощта на алпинистки приспособления.

Сайлъс се прокашля под нас. Висеше от ръба на тунела и чакаше двамата с Шей да се отместим, за да може да влезе — предположих, че Конър се е смилил и го е пуснал да мине преди него. Шей ме придърпа навътре в тесния проход, където Сабин, Нев и Мейсън се бяха скупчили един до друг. Книжникът ни погледна.

— Чудех се дали бихте споделили докъде според вас може да доведе една връзка между Страж и Потомъка? В случай че оцелеем, разбира се. — Той вдигна химикалката си и аз не бях сигурна кое ме учуди повече — въпросът му или това, че само няколко секунди след страховитото прекосяване на пещерата вече беше извадил тефтера си.

Шей поклати глава, пусна ме и се поотдалечи в тунела. Аз бавно се усмихнах на Сайлъс, оставяйки кучешките ми зъби да уловят мъждивата светлина, която се процеждаше откъм ледената пещера.

— Сайлъс! Не знаех, че си започнал да списваш и рубрики с клюки. — Адна се провря покрай нас и подаде ръка на Конър, за да му помогне да се изкачи през ръба. — Мислех, че записваш историята.

Сайлъс почервеня като домат, но не отговори.

— Добре ли си? — обърна се Адна към Конър.

— Аха.

Шей, който вече се бе насочил към сребристото сияние в другия край на тунела, ни повика през рамо:

— Дайте да свършваме най-сетне.

Сабин, Мейсън и аз се спогледахме и само след миг по петите на Шей вече припкаха три вълка. Този тунел бе също толкова тъмен, колкото и първият, но много по-тесен. Непрекъснато душех въздуха, но също както и в пещерата, не усещах нищо. Никакво чудовище не се бе притаило в засада. Бяхме сами.

Мекото сияние в края на прохода бързо се усилваше и аз затворих очи, молейки се да не ни очаква още една зала, пълна със смъртоносни капани. Шей прекрачи в ослепителната светлина. И се усмихна.

Последвахме го и се озовахме в помещение, което бе едновременно познато и различно. То бе открито и добре осветено. За разлика от меките тонове на Халдис, тази стая искреше в хладни сребристи и сини оттенъци. Имах чувството, че и преди съм виждала същите цветове… и наистина беше така. Стените на пещерата бяха досущ като тези в крилото Тордис в Странстващата академия.

Чух как Сайлъс ахна зад мен и начаса разбрах какво гледа. Всички гледахме същото.

Тя беше там, точно както и в Халдис. Една жена, ефирна, рееща се над земята в средата на стаята. Ала този път знаех името й — Киън. Отдавна загиналата предшественичка на Шей. Жената воин, дала живота си, като по този начин саможертвата й я превърнала в единственото оръжие, което можеше да ни спаси сега.

Тя протягаше ръце към Шей и също като в Халдис, тялото ми бе сковано от магия, неспособно да помръдне и мускул. Шей прекоси стаята само с няколко крачки. Когато пръстите му докоснаха нейните, светлината изгасна и мракът ни погълна. Възцари се тишина.

Чаках, вслушвайки се в ударите на сърцето си.

— Мъртви ли сме? — От шепота на Мейсън разбрах, че действието на магията е отминало.

Неспособна да се сдържа, се преобразих и се разсмях.

— Не.

— А, добре. — Мейсън също се засмя.

Светлината постепенно се завърна. Киън беше изчезнала, оставяйки Шей сам в средата на помещението. Върху дланите му лежеше тънко острие.

Сайлъс се запрепъва към него, като човек, получил религиозно видение.

— Тордис! — Той протегна ръце към острието, но се опомни и ги отдръпна в последния миг.

— Добре се справи, хлапе. — Итън стоеше настрани, но не откъсваше благоговеен поглед от острието. Приела човешка форма, Сабин беше до него и го държеше за ръка.

— Толкова е лек — промълви Шей.

Конър изсумтя.

— Като въздух?

Адна го изрита по кокалчето и той изпръхтя.

Приближих се предпазливо и погледнах проблясващия метал в ръцете му, макар че всъщност не бях сигурна дали наистина е метал. Сиянието, което струеше от острието, създаваше впечатление за движение, сякаш буреносни облаци се плъзгаха по небето, гонени от неспирни вихри.

Едно мускулче по лицето на Шей потръпваше.

— Нищо работа, нали така?

С тези думи той улови Тордис между палеца и показалеца си, като внимаваше да не докосне острия като бръснач ръб. В същото време извади Халдис от якето си и с леко треперещи ръце доближи тъпата страна на острието към отвора на дръжката. Не се чу никакъв звук, когато двата предмета се срещнаха, ала когато острието влезе докрай, от дръжката изскочи струя светлина и се разля чак до върха на оръжието.

Без никакво предупреждение, светлината изскочи от върха на меча като слънчево изригване и се разля в стаята, събаряйки на пода всички, освен Шей. Земята под мен простена, планината потрепери.

А после се възцари тишина.

Сайлъс изпъшка и се изправи на четири крака.

— Надявам се, че това не е предизвикало някоя лавина. Като нищо току-що бяхме погребани живи.

— Ама че позитивно гледаш на нещата — подхвърли Мейсън.

— Щяхме да чуем, ако имаше лавина — побърза да каже Адна.

— Не е задължително — възрази Сайлъс; от пламъка в очите му разбрах, че мисли трескаво. — Намираме се доста дълбоко, а точно този вид скала ми е непознат. Кой знае какви звуци е в състояние да абсорбира или отрази?

— Ти не си наред — заяви Конър. — Знаеш ли го?

— Просто казвах, че…

— Млъквай, Сайлъс! — Адна поклати глава. — Дори ако стена от сняг закрива входа на пещерата, мога да отворя портал оттук. Не сме в капан без изход.

— Не може ли поне да проверим? — Направо не беше за вярване колко разочаровано звучеше Сайлъс.

— Не! — извикаха Мейсън и Конър в един глас.

Изправих се на крака и погледнах към Шей. Затворил очи, той стоеше безмълвно в средата на стаята, стиснал с две ръце дръжката на меча. Оръжието сякаш бе изтъкано от контрасти. Топлото сияние на Халдис струеше между пръстите на Шей, докато острието грееше с ясна, студена светлина, като мълния, спуснала се, за да порази дръжката. Като че някой бе обединил в едно недрата на земята и небесната шир.

Сякаш усетил, че го гледам, Шей отвори очи и ми отправи загадъчна усмивка. След това си пое дълбоко дъх.

— Трябва да открием и другия меч.

Нещо в гласа му накара дъха ми да спре — могъщество, безстрашие и копнеж, които не бях чувала дотогава. Част от мен бе обзета от страхопочитание пред него, Потомъка, открил източника на своята сила, ала един друг, по-тихичък и дребнав гласец ми шепнеше, че завиждам.

Не заради могъществото му, а заради разтърсващия ефект на думите му. Той откриваше себе си, истинското си аз. Предишната нощ бях повярвала, когато Шей ми каза, че иска да бъде до мен. Че ще бъде мой партньор. Ала докато го гледах сега, разстоянието, което ни делеше, ми се стори огромно. Той вече не приличаше на Страж. Сега бе единствено Потомъкът. Какво означаваше това за мен?

Никога не се бях съмнявала в любовта на Шей, ала въпросът на Сайлъс изведнъж престана да ми се струва нелеп. Какво бъдеще можеха да имат Потомъкът и една алфа-вълчица? Някаква студена празнота, която страшно приличаше на тъга, се настани в костите ми. Дали съдбата на Шей нямаше да ми го отнеме?

— Да открием другия меч казваш? — ухили се Конър. — Е, точно това е планът.

В следващия миг той побърза да отскочи, преди Адна отново да го е изритала.

— Аз пък имам още по-добър план. — Мейсън обви ръка около раменете на Адна, при което веждите й подскочиха.

— И какъв е той?

— Да ни отвориш един от твоите чудесни портали, за да се изметем оттук възможно най-бързо.

8

Какофонията от звуци, която ни посрещна, когато прекрачих портала, ме накара да настръхна. Какво беше това? Паника? Страх?

Погълната от случилото се в ледената пещера, потънала в мисли за Тордис, за меча, за Шей, почти бях забравила, че още един отряд бе отишъл на своя, различна мисия.

Колко ли бяхме изгубили, за да може Шей да вземе острието?

Бързо усилващият се страх, който ме бе обзел, се пръсна на безброй късчета, когато осъзнах, че най-силните звуци в глъчката бяха възторжени викове и невъздържан смях. Тържествуващият шум затихна, докато останалите от нашия отряд излизаха един по един от портала на Адна. Когато Шей пристъпи в стаята, се възцари пълна тишина.

Аника направи крачка напред. Без да каже нито дума, Шей вдигна меча. С шум като плясъка на безброй криле, в стаята повя вятър, носещ надежда, когато острието сякаш оживя, яркият му пламък — обуздаван от мекото сияние на Халдис, който грееше с топлината на самата земя.

Стаята отново изригна. Този път възторжените викове бяха направо оглушителни. Единствено Аника запази мълчание, клепките й — влажни от непролети сълзи.

Търсачите се скупчиха около Шей, за да видят меча, като внимаваха да не го докосват. Докато гледах как тази новосъбрана свита се грее на почти осезаемото могъщество, което се излъчваше от меча, онова сковаващо усещане за загуба и тъга отново ме стисна за гърлото.

„Ще го изгубя.“

Поотдръпнах се от тях, с надеждата чувството да отмине.

Конър си проби път през тълпата и се зае да разказва преживяванията ни. От откъслечните думи, които достигаха до мен, ми се стори, че поукрасява приключенията ни. Подозренията ми се потвърдиха, когато Сайлъс го избута настрани и като размаха тефтера си, подхвана своята версия на историята. Конър зае стратегическа позиция точно зад него и започна да гримасничи и да го имитира на най-подходящите (или по-скоро — на най-неподходящите) места.

— Искаш ли да проверим как са нашите момчета? — Мейсън ме улови за ръката и посочи с брадичка Нев и Рен, които разговаряха с Паскал.

Отвърнах на закачливия поглед на Мейсън, чудейки се какво ли има предвид под „нашите момчета“. Нев беше неговият партньор, но дали смяташе, че същото важи за нас с Рен? Тази мисъл ме накара да настръхна и едва се сдържах да не изръмжа насреща му.

— Разбира се.

Хвърлих поглед назад, очаквайки Сабин да се присъедини към нас, ала тя стоеше настрани заедно с Итън. Обърнати един към друг, те бяха доближили глави и си шепнеха забързано. Глъчката наоколо очевидно изобщо не им пречеше, сякаш бяха съвсем сами в стаята.

Нев и Рен се усмихваха широко. Рен се бе облегнал на масивната дървена маса и изглеждаше самодоволен, както винаги. Нев бе седнал на облегалката на един стол, с крака върху седалката. Докато аз местех поглед между двамата, Мейсън заговори:

— Какво?

Очите на Нев грееха.

— Човече! Мечки!

Мейсън се намръщи.

— Радваш се заради мечките?

Рен изпъна рамене.

— С тях стават страхотни битки.

— Oui — разсмя се Паскал. — Les loups ontete trop pour les ours.12

— Mais oui!13 — Нев улови Мейсън за ръцете и го притегли в прегръдка. — Вълците сритаха задниците на мечките. Как мина при вас?

Мейсън долепи буза до тази на Нев.

— Никакви загуби. Взехме меча. Бих го нарекъл успех. Ами вие?

Рен се усмихна; кучешките му зъби бяха заострени.

— Както каза Нев: човече, мечки! — Той се обърна към Паскал. — Освен това имахме страхотни подкрепления.

— Merci. — Паскал скръсти ръце на гърдите си и спря преценяващ поглед върху Рен. — Но вие направихте работата ни… по-малко трудна от обикновено.

— Радвам се, че можахме да сме от полза.

Паскал наклони глава на една страна.

— Със съжаление си признавам, че имах някои съмнения. Les loups толкова отдавна са сред враговете ни. Ала вие се биете добре. Мете mieux que les ours.14

— Това не го разбрах — обади се Мейсън и Нев го смушка с лакът.

— Нищо чудно, че все преписваше домашните ми по френски. Каза, че се бием по-добре и от швейцарските мечки.

— Вината е на Пазителите — каза Рен, все още обръщайки се към Паскал. — Мечките не са подходящи за воини. Твърде са самостоятелни. Лесно е да внесеш смут в редиците им — много малко им трябва, за да започнат да се карат, вместо да действат заедно.

— Ура за глутниците! — Нев удари тържествуващо юмрук в този на Рен.

— Мисля, че имаш право. — Паскал поглади брадичката си. — Често се натъкваме на les ours сами. Те рядко търсят компанията на събратята си.

— Да се надяваме, че Пазителите са допуснали и други гафове, от които да се възползваме занапред — подхвърли Мейсън. — Нали, Кал?

Кимнах, ала мислите ми бяха другаде. Наблюдавала бях Паскал доста внимателно. Видяла бях как гледа Рен. В очите му се четеше неприкрито възхищение. Когато Рен говореше, Паскал слушаше. Не знаех дали трябва да съм изненадана или не. Да печели хората на своя страна бе едно от най-силните качества на Рен. Той беше роден лидер и притежаваше толкова харизма, че направо можеше да се удавиш в нея. Гърдите ми се свиха болезнено и за миг не можех да дишам. В Рен виждах алфа-вълка, който можеше да бъде мой партньор, и докато го гледах, зърнах какво би било бъдещето ни заедно. Какъв прекрасен водач на Халдис би станало от него. Какво могъщество щяхме да делим като двете алфи на глутницата. Бях ли му отнела всичко това? Или глутницата ни все още можеше да се обедини? Възможно ли бе бъдещето ни да не е безвъзвратно изгубено, очаквайки да си го потърсим обратно? Острата болка в гърдите бе изместена от силните удари на сърцето ми. Сякаш усетил, че го гледам, Рен се обърна към мен. Очите му срещнаха моите и аз не можех нито да извърна глава, нито да си поема дъх.

Най-сетне гласът на Аника ме изтръгна от вцепенението. Обърнах се и видях, че е застанала до Шей.

— Потомъкът! — Тя улови ръката на Шей и я вдигна високо. В същото време другата му ръка също се стрелна нагоре, стиснала меча, който засия, сякаш по острието му бе пробягала мълния. Учестеният ми пулс се вледени, докато слушах оглушителните викове на одобрение, с които Търсачите приветстваха новия си герой.

На тях ли принадлежеше сега? Глупачка ли бях, задето вярвах, че е възможно Потомъкът да бъде партньор на един Страж?

Погледнах към Рен, чудейки се какво мисли той за мълниеносния възход на Шей.

Ала Рен не гледаше нито към него, нито към меча. Очите му все още бяха приковани в мен. Задържах погледа му, като се питах какви ли мисли се въртят в главата му, какви ли чувства изпълват гърдите му. Изведнъж той ми отправи характерната си усмивка и коленете ми омекнаха. А после се преобрази.

Все така без да откъсва тъмните си очи от мен, оловносивият вълк вдигна глава и нададе вой. Щастливият, въодушевяващ звук отекна в стаята и накара сърцето ми да подскочи — този вой бе коренно различен от последния, който бях чула от Рен. В нощта, когато го изоставих в гората. Нощта, когато избягах заедно с Шей, отказвайки се от съюза си с Рен. Онази нощ скръбта, с която бе пропит воят му, едва не ме бе разкъсала на две. Ала сега в него не се долавяше и помен от тъга или съмнение. Това бе гласът на истински алфа, който ликуваше заради триумфа си.

Инстинктът надделя — аз също се преобразих, надигнах муцуна и се присъединих към неговия вой. Гласовете ни се сляха в тържествуваща възхвала на извоюваната победа. Нев и Мейсън последваха примера ни. Сабин се поколеба. Не се преобрази, но видях как очите й грейват при звука на нашия хор.

С крайчеца на окото си зърнах Шей. Той продължаваше да държи меча високо вдигнат, ала сега в светлината, струяща от острието, се долавяше ярост. Надвиснали буреносни облаци, готови всеки момент да затрещят. И той, като Сабин, не бе приел вълчата си форма, но изведнъж сякаш замръзна на мястото си. Погледът му се местеше между мен и Рен, очите му бяха присвити.

Когато си възвърнах човешкия облик, усетих как ме залива вълна от изтощение, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ми. Притокът на адреналин от битката си бе отишъл. Шей идваше към мен, а без дори да поглеждам, знаех, че Рен вече се преобразява, за да застане до мен. Двамата алфи отново се бореха за по-добра позиция. И двамата ме искаха за себе си. И двамата бяха изпълнени с омраза един към друг. Не можех да го понеса.

Преди който и да било от тях да успее да каже нещо или да стигне до мен, аз се завъртях и изскочих от стаята. Усилието да поддържам мира между тях бе опънало нервите ми до краен предел. Днес бях станала свидетел как двамата вълци, които искаха да бъдат мои партньори, си извоюват място в този непознат нов свят, в който се бяхме озовали. Дори сред някогашните си врагове Рен пак щеше да бъде алфа. Щеше да води, а те щяха да го следват. Шей беше Потомъкът, на чието откриване Търсачите бяха посветили живота си и проливали кръвта си. И двамата знаеха къде принадлежат и какво искат. Аз бях избягала от живота, предначертан ми от Пазителите, но дори тук пак бях като в капан, неспособна да избера собствената си съдба.

Тичах по коридорите, тропайки по мраморния под, и ми се искаше да бях във вълчата си форма, за да мога да бягам още по-бързо, но си давах сметка, че наоколо все още има достатъчно Търсачи, които не са свикнали из Академията им да препускат Стражи и които надали биха се зарадвали особено да видят как един бял вълк се носи из коридорите. Затова продължих да бягам с цялата бързина, на която бяха способни човешките ми крака, нетърпелива да открия двамата души, на които имах най-голямо доверие, с надеждата, че те ще имат отговор за мен.

Следвах миризмата им, докато не ги намерих в един закътан ъгъл на двора. Тес бе коленичила на земята, изцапана до лактите с пръст. Ансел бе приклекнал до нея. Не можах да видя Брин, докато не дойдох съвсем наблизо.

— Здрасти, Кала! — ухили се тя и скочи от ябълковото дърво, в чиято корона се бе изтегнала допреди малко.

— Да не смяташ да се явиш на прослушване за ролята на Чешърския котарак? — попитах я, отвръщайки на прегръдката й.

— Котарак? — Тя сбръчка нос. — Гадост! Никога!

— Радвам се да чуя, че си все така взискателна.

— Е, ето те тук. — Тя отстъпи назад и ме огледа изпитателно. — Изглеждаш здрава. Да разбирам ли, че мисията е била успешна?

Кимнах.

— Нито една жертва и от двата отряда.

— Нито една? — Тес вдигна глава. — Впечатляващо.

— Мечките не са достойни противници за вълците.

Брин изсумтя и сложи ръце на хълбоците.

— Разбира се, че не са. Всеки един от нас може да се справи с мечка, без дори да си счупи нокът.

Усмихнах й се широко.

— Ами Шей? — попита Тес. — Взе ли меча?

— Да. — Щеше ми се да не потрепервах така всеки път, щом помислех за това. — У него е. Вече свършихме половината от работата, за да се сдобием с напълно действащ Потомък.

Лицето на Тес си остана сериозно. Тя кимна и отново се залови със саденето. Ансел се изправи, изтупвайки пръстта от ръцете си, но въпреки това успя да се изцапа по челото, когато отметна косата си назад.

— Здравей, сестричке. — Той се наведе и ме прегърна за миг, преди да напъха ръце в джобовете си и да извърне поглед.

— Здрасти, Ан. — В гърлото ми начаса заседна буца. — Какви ги вършиш?

Опитвах се да придам на гласа си нехайно звучене, защото знаех, че брат ми щеше да приеме и най-беглия намек за сантименталност като съжаление.

— Уча това-онова за билките — отвърна той и посочи една кошница. В плетените й отделения грижливо бяха подредени букетчета от растения, чиито листа имаха най-различни форми и оттенъци на зеленото.

— Билки?

— За Еликсирите — обясни той и когато видя, че се намръщих, допълни: — Лечителите, които работят в Убежището на Айдис.

— Събираме билки и за Алхимиците в Аптеката на Пиралис — добави Тес. В ръката си държеше градинарски ножици и аз потръпнах, припомняйки си как бях обезобразила косата си с тяхна помощ. — Само че това ще отнеме няколко урока. Техните билки са по-сложни и мъничко опасни.

Ансел я дари с усмивка и за моя огромна радост лицето му бе сгряно от неподправен ентусиазъм.

— Готов съм да направя каквото ми кажеш. Само го назови.

— Да караме полека. — Тя отвърна на усмивката му и се изправи, стиснала по една кошница във всяка ръка. — Защо не си починеш, докато аз отнеса това в Айдис? Сигурно искаш да чуеш разказа на Кала.

— Нека ти помогнем да ги занесеш, Тес — предложи Брин. — Има и още кошници.

— Не се притеснявайте. На връщане ще взема лимонада. Лимоните бяха откъснати едва тази сутрин, така че ще е невероятна.

— Звучи страхотно! — усмихна се Ансел и се настани на земята.

Брин се сви до него, намествайки се в прегръдките му. Той не потрепна, нито се отдръпна. Усетих как гърлото ми отново се свива и трябваше да извърна поглед, насочвайки вниманието си към зреещите череши, които висяха от клоните на едно дърво наблизо. Устата ми изведнъж се напълни със слюнка, измествайки заседналата в гърлото ми буца.

— Какво те е прихванало да си губиш времето с цивилни като нас, Кал? — попита Брин, когато седнах на пейката от другата страна на пътеката, до която се бяха разположили те. — Не трябва ли да кроиш планове за събарянето на Пазителите от власт?

— Навярно. — Излегнах се по гръб, оставяйки средиземноморското слънце да погали кожата ми.

— Навярно? — Нещо в гласа й ме накара да повдигна глава. Присвила сините си очи, Брин ме наблюдаваше изпитателно. — Какво става?

Изскърцах със зъби.

— Ами… просто…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Исках да опитам нещо. Трябва да…

„Господи, толкова е трудно.“

— Какво трябва? — Ансел ме гледаше със сбърчено от тревога чело.

— Трябва да поговоря за чувствата си — избъбрих най-сетне на един дъх и начаса усетих как бузите ми пламват. Сигурна бях, че лицето ми е придобило цвета на кадифеночервените рози наблизо.

Ансел и Брин избухнаха в смях едновременно.

— Благодаря — изръмжах. — Оценявам подкрепата ви.

— Извинявай, Кал — каза Брин, като се усмихна, бършейки една сълза от бузата си. — Просто… толкова си сладка!

— Сладка? — озъбих се аз. — Имам нужда от помощ!

— И ще я получиш. — Ансел все още се смееше. — Но е ужасно забавно да те гледа човек как се гърчиш само защото искаш да поговориш с нас. Всички го правят, Кала — споделят с приятелите си.

— Всички, но не и аз — отсякох. — Аз обичам да се справям сама.

— Знаем. — Брин бе спряла да се усмихва. — Което значи, че нещо здравата те е разтърсило.

— Точно така — съгласи се Ансел. — Какво има?

Бузите ми пламнаха отново. Не можех да откъсна поглед от чакълената пътечка.

— О… о! — ахна Брин и когато вдигнах очи, видях, че двамата с Ансел се споглеждат многозначително.

— О, господи! — Зарових лице в ръцете си.

Брин целуна Ансел по бузата и дойде при мен.

— Мръдни се, искам да седна тук.

Направих й място на пейката и тя се настани до мен.

— По женски ли искаш да си поприказваме или брат ти също може да присъства?

— Нека остане — побързах да кажа. — Искам да чуя какво мислите и двамата.

— За любовния ти живот? — закачи ме Ансел.

— Знаеш, че не бих се поколебала да те ухапя… — започнах и мигновено се разкаях за думите си.

Очите на брат ми потъмняха, ала той си наложи да се усмихне.

— Аз пък ще ти надяна намордник, ако започнеш да се държиш като бясно животно.

— Достатъчно — прекъсна ни Брин. — Време е да бъдем сериозни. Какво те притеснява?

„По-добър въпрос би било: Кой те притеснява?“

— Не знам. Просто съм… объркана.

— Защо? — Брин понижи глас. — Задето преспа с Шей? Мислиш, че е било грешка?

Изчервих се и погледнах към Ансел, който отново се хилеше глупашки.

— Не. Не съжалявам. Но не знам дали това промени каквото и да било.

Усмивката на Ансел помръкна.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да бъдеш с Рен?

— Някога изобщо искала ли си да бъдеш с Рен? — Брин се взираше в мен, сякаш бях проба, сложена под микроскоп. Започваше да ми става неприятно горещо и знаех, че причината не е в слънцето.

— Никога не бях мислила за това. — Поотдръпнах се малко от нея, за да не се чувствам хваната толкова натясно. — Просто винаги съм смятала за решено, че ще бъда с него.

— Но Шей… — бавно промълви Брин.

— Ти каза, че го обичаш. — Думите на Ансел прозвучаха почти обвинително.

— Така е. — Срещнах погледа му, давайки си прекрасно сметка каква цена бе платил заради моята любов. — Не те излъгах, Ан. Обичам Шей. Искам да бъда с него.

— Какъв е проблемът тогава?

Пръстите ми се обвиха около облегалката на каменната пейка.

— Не знам дали мястото му е с мен. — Когато го изрекох на глас, сърцето ми заби яростно, сякаш в гърдите ми се блъскаше тежък камък.

— Не разбирам — каза Брин. — Той те обича. Очевидно е.

— Знам. Но освен това е Потомъкът. Мисля… мисля, че това го променя.

Брин наклони глава на една страна.

— Да не би да е станал различен след като се е сдобил с меча?

Кимнах. Между нас се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от чуруликането на птичките над главите ни и шумоленето на листата, раздвижвани от вятъра.

— Никога не ми беше минавало през ума — каза Ансел най-сетне.

— Нито пък на мен. — Брин не бе в състояние да срещне погледа ми.

Прехапах устни и си поех дълбоко дъх.

— Е, какво да правя сега?

— Все още ли искаш Рен?

Вслушвах се в ритъма на сърцето си поне една минута, преди най-после да отговоря:

— Да.

— Ама че секси бъркотия, Кал — усмихна ми се Ансел и аз едва не му се сопнах, когато си дадох сметка, че се опитва да разведри атмосферата.

— Звучиш точно като Мейсън — отвърнах и се помъчих да се засмея.

— Е, той все пак е най-добрият ми приятел.

Брин взе ръката ми в своята.

— Кала, и Рен, и Шей са алфи. Нормално е да се чувстваш привлечена и от двамата. С Рен имате общо минало, което допълнително усложнява нещата.

— Има ли някакъв отговор във всичко, което ми наприказва? — Стиснах ръката й и се насилих да се засмея.

— Опитва се да ти каже, че няма такъв — обясни Ансел и се усмихна, когато Брин му изпрати въздушна целувка.

— Няма отговор? — Не разбирах защо изглеждат толкова доволни. На това ли му казваха помощ? После обаче се сетих — те все още се грееха на топлината на своята по младежки наивна любов. Защо не можех и аз да имам такава? Защо трябваше да познавам единствено любов от типа „не мога да реша дали да ти изтръгна гръкляна или да те целуна“? Ама че гадост!

— Все още няма — продължи Ансел. — Рен и Шей те обичат. И двамата биха могли да бъдат твои партньори.

— Което не означава, че и двамата ще го сторят — изкиска се Брин. — Не мисля, че са чак такива авантюристи в леглото… но може пък да успееш да ги убедиш.

— Брин! — Бутнах я от пейката.

— Това си го биваше — превиваше се от смях Ансел.

— Мразя ви! И двамата! — Струваше ми се, че ще умра от срам. — А после се чудите защо не обичам да говоря за чувствата си.

— Не ни мразиш — усмихна ми се Брин. — Обичаш ни. Така, както и ние те обичаме.

— И винаги ще те обичаме, Кала — добави Ансел. — Не можем да ти дадем отговора, защото единствено ти си в състояние да го откриеш. Само ти можеш да избереш.

— Макар че на твое място бих изчакала докато войната свърши — каза Брин. — Ако Рен наистина се е сработил с Търсачите, не можем да си позволим да го изгубим. А Шей… е, ако той си тръгне, войната ще бъде изгубена, още преди да е започнала.

— Знам — отвърнах.

По всичко изглеждаше, че все още бях в същото безизходно положение, в което се намирах, откакто Шей за първи път се появи в живота ми, уловена между любовта на двама мъже и две съдби. И очевидно скоро нямаше да изляза от него.

— Но ние сме тук — продължи Брин. — И те обичаме, независимо какво решиш.

— Благодаря.

— Тези типове може да се бият колкото си искат — каза Ансел. — Но ти си единствена и неповторима, Кал. Ти си алфата.

Този път то се оказа по-силно от мен — сълзи изпълниха очите ми.

— Я виж ти! — усмихна се Ансел. — Тя наистина имала чувства!

— Млъквай! — засмях се, докато бършех солените вадички, стекли се по бузите ми. — И благодаря.

— За нищо.

Той се изправи. Продължаваше да се усмихва, но в погледа му имаше нещо твърдо. Все още се чудех какво означава изражението му, когато чух гласа на Тес:

— Кой е жаден?

Тя ни помаха, а после посочи една беседка от ковано желязо.

— Това не ми прилича на лимонада — подхвърли Брин. — А на същински пикник.

— Тес е върхът. — Ансел се втурна към храната, изоставяйки ни, за да се подчини на повика на гладния си стомах.

Брин обви ръка около кръста ми.

— Наистина е по-добре. Мисля, че ще се оправи.

— Страхотно — отвърнах, облягайки глава на рамото й.

За първи път от много, много отдавна сърцето ми не беше свито, а мускулите — напрегнати. Не знаех къде ще ме отведе любовта, но бях сигурна, че глутницата ми винаги ще бъде до мен. И това имаше значение повече от всичко друго.