Кървава роза

16

Събудих се рязко, борейки се за въздух.

От другата страна на прозореца бушуваше снежна буря. Сняг и ледени кристалчета, остри като миниатюрни стрелички, се сипеха от облаците. Клепачите ми тежаха, докато се борех със смътните спомени. Топъл вятър. Солен въздух с дъх на лимони.

Сега обаче бях заобиколена от познати миризми. Книги с оръфани страници, подострени моливи, наскоро изпрани дрехи. Седнах и се огледах.

Намирах се в легло. В моята стая.

Усетих, че настръхвам.

Бях във Вейл. В гърдите ми се надигна вик, ала нещо го задави, сякаш нечия невидима ръка ме бе стиснала за гърлото.

„Вкъщи съм си. От какво се боя?“

— Добро утро, поспаланке.

Майка ми седеше на един стол близо до нощното шкафче, а баща ми стоеше зад нея, някак странно скован.

— Мамо? — Гласът ми изневери. Отново се опитах да помръдна, ала крайниците ми бяха изтръпнали и неимоверно тежки.

— Разбира се, че съм аз — каза тя, докато се взирах в нея.

Нещо в мен ридаеше.

„Защо видът на майка ми ме натъжава така?“

— Мислехме, че ще спиш цял ден. — Зъбите й, когато се усмихна, бяха толкова бели. — Нали, Стивън?

Баща ми кимна. В очите му имаше нещо, от което по гръбнака ми плъпна леден страх. Беше прекалено напрегнат. Алфата на Найтшейд бе настръхнал, готов за атака.

Далечни гласове отекнаха някъде дълбоко в ума ми.

„Вече няма алфа на Найтшейд.“

— Ансел? — промълвих.

Остра болка се опита да пререже черепа ми надве. Приведох се напред, стиснала главата си в ръце.

— Брат ти е на патрул с Мейсън — отвърна майка ми. — Скоро ще се върне. Не се притеснявай.

Кимнах. Звучеше логично. Но защо главата ме болеше така?

Баща ми сбърчи чело.

— Боли ли те нещо?

— Стивън. — Майка ми го погледна и в очите й припламна предупреждение. — Стига си я глезил. Нали все пак е алфа.

— Разбира се, г… Наоми — отвърна той; ръцете му се вкопчиха в гърба на стола й.

— Мисля, че съм болна — казах аз. — Боли ме главата.

— Ей сега ще ти дадем един аспирин, миличка — обеща майка ми. — Но ти заспа, преди да успееш да ни разкажеш приключенията си.

— Приключенията ми? — зяпнах я аз.

— Да. Тъкмо ни разказваше за всички места, които си посетила. Нали пътува с приятелите си. Забрави ли, че това бе подаръкът ти от Пазителите за Съюза? Всички места, които си видяла?

Тя се усмихна и аз усетих как ме обгръща вълна от спокойствие; крайниците ми натежаха още повече, ала във вените ми се разля блаженство.

— Точно така. — Перлените й зъби проблеснаха, когато се усмихна. — Искаме да чуем всичко за пътуването. Как ти се сториха местата, които посети?

Тя се намести на стола. Когато се размърда, тялото й сякаш се размаза, за миг лицето й се разкриви и ми се стори, че виждам…

Извиках, когато нов пристъп на болка стисна главата ми.

— Кала! — Баща ми пристъпи към мен, ала ръката на майка ми се стрелна напред и той се закова на място. Тя се изправи и тръгна към мен.

Но защо се движеше толкова бавно?

При всяка стъпка очертанията й отново се размазваха. Главата ми туптеше толкова силно, че трябваше да затворя очи. Не можех да се съсредоточа върху нея, докато тя се приближаваше.

Матракът изскърца, когато тя се настани до мен. Ръцете й се докоснаха до слепоочията ми и болката отстъпи на нов прилив на блаженство.

— Ето — изгука тя. — Така е много по-добре, нали?

Кимнах, ала все още изпитвах желание да заплача. Имаше нещо, което исках да й кажа, нещо страшно важно, което майка ми трябваше да знае.

Опрях глава на рамото й.

— Съжалявам.

Но и сама не знаех защо се извинявам.

Тя поглади косата ми. Миризмата й нахлу в ноздрите ми — острата миризма на пергамент и червено вино. Отдръпнах се и се взрях в нея.

— По-добре ли се чувстваш?

Вдишах дълбоко, оставяйки мириса да се задържи. Мирис, който не принадлежеше на Наоми Тор. Майка ми винаги ухаеше на гардении и папрат.

Онова, което усещах сега — стари, плътни миризми, смесващи се в упоителен парфюм — също ми беше познато, но принадлежеше другиму.

— Лумин — прошепнах.

В мига, в който изрекох името на господарката си, магията й се развали.

Въздухът около мен запращя, пръскайки се на парчета пред очите ми. Майка ми беше изчезнала. Вместо нея до мен седеше Лумин Найтшейд. Баща ми стоеше безмълвно в другия край на стаята, а в очите му гореше страх.

Шокът ме прикова към леглото, докато илюзията се разпадаше. Тръпки пробягаха по тялото ми, разтърсвано от хлипове.

Лумин въздъхна и опъна тъмното сако на костюма си от „Шанел“.

— Това не е никак красиво, Кала.

— Ти, кучко! — изръмжах аз и зъбите ми се изостриха. Тъкмо се канех да се нахвърля върху нея, когато баща ми изкрещя:

— Кала, недей! — Заповедта, дошла от алфата на Найтшейд, все още бе достатъчна, за да ме накара да спра.

Очите му срещнаха моите и ги накараха да погледнат към дрешника. През открехнатата врата видях как нещо се движи вътре. Сенки, гъсти като катран, се полюшваха в мрака. Призрак.

Стомахът ми се сви на възел, когато си спомних как призракът ме поглъща. Вълна от болка се разби в тялото ми и едва не ме изпрати в безсъзнание.

Лумин се усмихна.

— Хайде, Кала, наистина ли очакваше, че просто ще оголя гърло, за да можеш да забиеш зъби в него? — Тя ме потупа по ръката. — Би трябвало да ме познаваш по-добре.

Отскубнах пръстите си от нейните. Макар и да не можех да я нападна, нямаше да й правя мили очи.

— Махни се от мен.

— Овладей се, дете. Преживя сериозно пътуване, а и да се съвземеш напълно от прегръдката на призраците отнема известно време.

Тя се засмя меко, когато видя, че потръпнах.

— Просто имам няколко въпроса към теб. След това можеш да си почиваш.

— Нямам какво да ти кажа.

— О! — Усмивката й стана вледеняваща. — Аз пък мисля, че имаш.

Преглътнах мъчително, поглеждайки към призрака в дрешника, преди да поклатя глава.

— Да. — Погледът й проследи моя. — Това е един от начините, по който можем да го направим. Ефрон ме увещаваше да те предам на тях с Емил.

Заповядвайки си да откъсна очи от нейните, се взрях навън, към снежинките, гонени безмилостно от вятъра. Тялото ми се чувстваше по същия начин — пребито, изранено, изтощено. Слънцето и морето на Италия ми се струваха далечен сън. Лумин не бе единствената, която имаше въпроси. Отчаяно копнеех да разбера какво се бе случило след като призракът ме обгърна. Бяха ли успели другите да избягат от скривалището в Айдис? Или и те бяха пленници?

— Но аз му обясних, че ти не можеш да бъдеш прекършена — продължи тя. — Независимо на какъв натиск си подложена.

По устните ми плъзна тънка усмивка.

— Права си.

— Разбира се, че съм права. И все пак има и други възможности. Нали, Стивън.

— Да, господарке. — Лицето му беше безизразно, ала мускулите му потръпваха нервно. Баща ми беше нещастен; усещах мириса на скръбта и гнева му дори от другия край на стаята.

— Защо ми е да правя каквото и да било за вас? Вие убихте майка ми и съсипахте брат ми.

— Видяла си Ансел? — Баща ми направи една-две крачки към мен. — Как…

Лумин не каза нищо, но настръхна. Баща ми се овладя и млъкна.

— Случилото се с майка ти е тъжно, да. — Лумин сплете ръце в скута си. — Ала се налагаше при така стеклите се обстоятелства.

— Налагало се е да извършите убийство? — Очите ми горяха, но аз примигах няколко пъти, за да прогоня напиращите сълзи. За нищо на света нямаше да доставя на Лумин удоволствието да ме види, че плача.

Тя изцъка с език и се засмя тихичко. Трябваше да положа огромни усилия, за да не й издера лицето.

— Убийство? Едва ли, Кала. А и съм почти сигурна, че не би мислила така, ако умът ти не бе така потресаващо изкривен от… външни влияния.

Ноктите ми се впиха в завивката.

— Някога вярваше в дълга. В лоялността — продължи тя. — Майка ти се провали в най-важната си роля. И заплати за това.

Погледнах към баща си, но той все още стоеше като вкаменен. Сивите му очи не почиваха нито върху мен, нито върху Лумин, зареяни към някакво далечно, невидимо за нас място.

Лумин продължи:

— Наказанието на брат ти бе предупреждение.

— Предупреждение — повторих бавно, оставяйки гърлено ръмжене да се увие около думата.

— За останалите от глутницата ти. На измяната ще бъде отвръщано с незабавно възмездие.

— Но той не е сторил нищо лошо — озъбих се аз и Лумин се усмихна.

— Нима? Наистина ли вярваш, че брат ти, който открай време те обожава, нито за миг не е заподозрян, че желаеш не онзи, на когото си обещана, а друг?

Сърцето ми заби по-бързо и кръвта се качи в главата ми.

— Не мислиш ли, че се е досетил, че би рискувала живота си и добруването на семейството и приятелите си в името на едно момичешко увлечение?

— Увлечение! — Гласът ми се извиси. — Влюбих се в Шей и открих, че възнамерявате да го принесете в жертва! Искахте двамата с Рен да го убием!

Въпреки избухването ми, усмивката на Лумин си остана все така спокойна. Горещината, заляла бузите ми, отстъпи място на вледеняващо усещане.

„По дяволите.“

Предизвикваше ме и аз току-що й бях издала информация. Не исках да получи нищо от мен. Освен може би един-два грозни белега.

Тя сякаш изтълкува внезапното ми мълчание като покорство, а не гняв.

— Не мога да ти отделя толкова време, колкото бих искала, Кала. — Гласът й се уви около мен като питон, готов да удуши жертвата си. — Ала обсъдих най-подробно въпроса с баща ти. Чуй какво има да ти каже. Послушай ни и всичко ще бъде наред. Дори за брат ти. И за глутницата ти.

Срещнах очите й, търсейки притворство, но видях единствено решителна увереност.

— Ще помогнете на Ансел?

Тя кимна.

— Всичко ще си бъде както преди.

Както преди. Унищоженото ми минало възкресено за нов живот.

— Ако ти помогнеш на нас — отвърна Лумин.

Не казах нищо. Не бих била в състояние, даже да исках. Цялата треперех, главата ми туптеше, гърлото ми беше пресъхнало.

— Стивън. — Лумин протегна ръка към баща ми и той пристъпи предпазливо към леглото. — Емил и Ефрон ще са тук до час. Използвай това време разумно. Както се уговорихме.

— Разбира се, господарке. — Баща ми наведе почтително глава, когато Лумин се изправи и излезе от стаята, следвана от призрака.

В мига, в който изтъканото сякаш от сенки създание се махна, аз потреперих и се отпуснах върху възглавниците.

— Ето. — Баща ми взе чашата, която стоеше върху нощното шкафче. — Изпий това.

Погледнах я и поклатих глава. Суха усмивка изкриви устните му.

— Просто вода, Кала. Сам я налях.

— Благодаря — отвърнах дрезгаво и поех чашата от ръцете му. За миг се вгледах в прозрачната течност, чудейки се дали мога да имам доверие на баща си. И дали това изобщо имаше значение. Отпих и водата успокои болката, стиснала пресъхналото ми гърло.

— Откога съм тук?

— Донесоха те преди две нощи. Ти непрекъснато губеше съзнание, защото оставиха призрака да се храни от теб. — Баща ми изръмжа и погледна към вратата. — За да бъдеш изнемощяла, когато те разпитват и по-лесно да те манипулират.

— Но какво искат? — попитах, връщайки му чашата.

— Да им кажеш къде е Шей — отвърна той и аз едва не рухнах, толкова силно бе връхлетялото ме облекчение. Шей не беше тук. Беше в безопасност. И това беше нещо.

— Няма да го направя — заявих, срещайки нетрепващия му поглед. — Никога няма да го предам.

— Не съм и очаквал да го сториш.

Той ме наблюдаваше изпитателно, но ми беше трудно да разчета чувствата, изписани по лицето му. Объркване? Тревога?

— Брат ти… Той…

— В безопасност е — побързах да го уверя.

— Добре ли е?

Поклатих глава и тогава нещо в мен се прекърши. От гърлото ми се откъсна хлип и аз зарових лице в ръцете си, разтърсвана от ридание. Всички загуби, които бях понесла през последните седмици, най-сетне ме надвиха. Майка ми, баща ми, Лидия, Сайлъс, господин Селби… и кой знае още колко други, убити след като бях изгубила съзнание. И за какво? След всичко станало, ето че отново се намирах във Вейл, подвластна на прищевките на своята господарка. Ами ако беше невъзможно да избягаш от съдбата си?

Баща ми обви ръце около мен, ала аз бях прекалено разстроена, за да реагирам, макар да си давах сметка, че би трябвало да съм слисана. Дори не помнех кога за последен път ме беше прегръщал. Вярно, баща ни често се боричкаше с мен и Ансел, когато бяхме вълци, но това бе колкото израз на близост, толкова и бойна подготовка. Когато бяхме в човешкия си облик, той бе винаги сдържан. А ето че сега раменете му се тресяха и той хлипаше също толкова отчаяно, колкото и аз.

Останахме така, подкрепяйки се един друг, и двамата потънали в скръб, докато аз не се отдръпнах. Разтърках забулените си от сълзи очи и се обърнах към прозореца. Въпреки че стаята ми беше на втория етаж, разстоянието до земята не беше много голямо. Може би това бе единственият ми шанс. Може би баща ми също би могъл да дойде.

— Не, Кала. — Той сложи ръка на рамото ми. — Вълците на Бейн охраняват цялото поселище. Дори да успееш да отблъснеш двама-трима, те ще надделеят.

Погледнах го, без да се учудвам, че с такава лекота бе прочел мислите ми. В крайна сметка, нали именно той ме бе възпитал да мисля и да действам като боец, винаги търсейки начин да взема предимство пред врага.

— Можем ли да говорим? — прошепнах, търсейки да прочета в очите му какво наистина мисли за онова, което се случваше с нас.

Баща ми обичаше реда и строгия контрол, а ето че светът му изведнъж бе хвърлен в пълен хаос. От начина, по който ме бе прегърнал и бе заридал заедно с мен, разбрах, че от онова, което Пазителите бяха сторили със семейството ни, нещо в него се бе прекършило.

Той погледна към вратата и кимна.

— Със сигурност са оставили призрак отвън. Но в стаята сме сами.

Сърцето ми препускаше бясно. С колко ли време разполагахме? Кои бяха най-важните неща, които трябваше да науча?

— Заловили ли са още някого? — попитах. — Когато ме доведоха, имаше ли и други пленници?

— Доколкото знам — не. Разбира се, напоследък не съм най-довереното им лице.

Прехапах устни, осъзнала, че бе настъпил моментът. Може би точно това, от което Търсачите се нуждаеха.

— Татко — започнах, мъчейки се да говоря спокойно. — Ами ако съм в състояние да ти помогна?

Той ме погледна изпитателно и сърцето ми прескочи един удар. Възможно ли бе собственият ми баща да ме смята за изменница? След всичко случило се, можеше ли все още да държи на лоялността към Пазителите?

— Да ми помогнеш с какво?

Трудно ми бе да дишам, ала се насилих да продължа.

— Спасих Шей, защото Пазителите възнамеряваха да го убият.

Той не отвърна, но ме наблюдаваше много внимателно, докато говорех.

— Шей е Потомъкът — продължих. — Потомък на Пазителите, който може да ги унищожи.

— Ако е един от тях, защо се е обърнал против тях? — Баща ми сбърчи чело.

— Не е точно един от тях. — Думите вече се лееха от устата ми. — Майка му е била човек.

— Не мислех, че е възможно…

— Възможно е. — Взех ръцете му в своите. — Всичко, което са ни казвали за Пазителите и Търсачите. За войната. Дори за това кои сме всъщност. Всичко е една лъжа.

Той стискаше ръцете ми толкова силно, че ми причиняваше болка, но аз продължих да говоря:

— Пазителите ни изопачили… и нас, и целия свят, за да могат да властват над него. Търсачите се опитват да сложат край на това. Бият се единствено, за да поправят злото, причинено от Пазителите. А Шей е ключът към успеха им.

— Как можеш да си сигурна? — прошепна баща ми с широко отворени очи.

Умът ми работеше трескаво. Той не бе видял онова, което аз. Академията на Търсачите, пропита с изящната красота на магията им, така различна от жестоките машинации на Пазителите и техните заклинания. Не се бе хвърлял в битка рамо до рамо с новите ми съюзници, нямаше причина да им вярва така, както им вярвах аз. Какво би могло да го убеди? Защото трябваше да го убедя. Помощта му би могла да промени изцяло нещата… както за мен, така и за всички ни.

— Кала. — Той звучеше също толкова отчаян, колкото се чувствах и аз. — Какво знаеш? Не разполагаме с много време. Емил…

Не можеше да изрече името на другия алфа, без да изръмжи. Внезапно в ума ми като мълния припламна идея.

— Корин.

— Какво? — сбърчи вежди той.

— Корин Ларош. — Стиснах ръцете му още по-силно. — Не е била убита от засада на Търсачите.

Усетих, че настръхва и заговорих още по-бързо.

— Търсачите са идвали, за да се бият заедно с нея. Трябвало е да оглави бунт срещу Пазителите.

Срещнах очите на баща си, очаквайки да открия в тях неверие, ала то не беше там.

— Само че заговорът бил разкрит и Пазителите я убили, заедно с всички вълци от глутницата на Бейн, които били избрали да застанат на нейна страна. А когато Търсачите пристигнали, Пазителите ги очаквали.

Баща ми издърпа ръцете си от моите и ги сви в юмруци.

— Ти беше само на една годинка, когато се случи. Просто дете.

— Знам. Станало е на първия ни рожден ден с Рен.

— Винаги съм мислел… — Той поспря и в гърдите му се надигна ръмжене. — Че нещо не е както трябва. Когато Пазителите ни повикаха да се бием, ние се заехме с Търсачите — нападнахме ги в поселището на Бейн, прогонихме ги чак до Болдър. Но не видяхме никакви тела.

— Какво имаш предвид?

— Вълците на Бейн — обясни той. — Пазителите ни заповядаха да се бием, защото глутницата на Бейн станала жертва на засада от Търсачи. Ала когато пристигнахме в поселището им, не открихме нито един ранен или убит вълк. Нямаше жертви. Търсачите са опитни бойци — те винаги оставят ранени и убити след себе си.

— Но не и призраците — прошепнах аз.

Очите му срещнаха моите и в тях имаше стоманен блясък. Той кимна.

— Търсачите ли ти го казаха?

Въпреки че собствените му спомени разкриваха късчета от истината, все още долавях нежеланието му да се довери на отколешните ни врагове.

— Те попълниха някои празноти в онова, което вече знаех — обясних аз. — Ала вече бях прочела истината за смъртта на Корин и заложения капан.

— Къде? — учуди се баща ми.

— В библиотеката на Боск Мар — отвърнах, потрепервайки. — В имението „Роуан“. Описано е в „Аналите на Халдис“.

— Корин беше добра вълчица — тихо каза той. — Не заслужаваше живота, който й бе наложен.

— Знам.

— Предполагам, че е поне някаква утеха това, че синът й никога не разбра истината.

Дъхът ми секна при споменаването на Рен.

— Вече я научи.

— Знаеш къде е? — Очите на баща ми се разшириха. — Пазителите ни казаха, че е избягал. Не могъл да понесе срама, че изгубил глутницата си. Също като Лоуган.

Усмивка подръпна крайчеца на устните ми.

— Знам къде е и Лоуган.

Едната вежда на баща ми подскочи.

— Наистина ли?

— И двамата са при Търсачите. Рен — защото Адна искаше да го спаси… също както и аз.

— Коя е Адна?

— Дъщерята на Монроу… на един от Търсачите. Освен това е… — Изведнъж си дадох сметка колко много бях научила и колко малко знаеше баща ми все още. — Освен това е сестра на Рен.

Той ме изгледа продължително и от гърдите му се откъсна въздишка.

— Корин и Търсача Монроу?

— Не звучиш изненадан — казах.

— Ти спомена, че майката на Шей била човек. Което означава, че и друг път е имало връзки между Стражи и хора. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Никой не поема риск като този, поет от Корин, ако от това не зависи нещо огромно. Като любов.

Аз запримигвах учестено, за да прогоня сълзите, които отново напираха в очите ми.

— Знам.

По лицето на баща ми се разля блага усмивка.

— Обичаш това момче… Потомъка?

Кимнах и допрях колене до гърдите си.

Баща ми ме гледаше, леко смръщен.

— И все пак си се върнала за Рен?

Бузите ми пламнаха — изведнъж се бях превърнала в дъщеря, хваната в неловък разговор с баща си.

— Сложно е.

— Сигурен съм — засмя се той. — А и сега разбирам защо Рение изобщо не прилича на баща си.

— Баща му… истинският му баща… — Трябваше да се прокашлям, преди да успея да довърша: — Баща му беше добър човек. Воин като нас.

— Радвам се, че Корин е открила поне мъничко щастие в живота си — тихо каза той. — Дори да е било за малко.

— Навярно си прав. — Мислех си за цената, платена от Корин, Монроу, Рен и Адна. Адна бе останала без родители, но пък бе успяла да спаси брат си. Дали това компенсираше нещата? Не знаех.

— Любов — меко каза баща ми. — Дори само няколко мига истинска любов струват повече, отколкото можем да си представим.

Очите ни се срещнаха — ясният му поглед грееше с истината на думите му.

— Кой си ти и какво си направил с баща ми? — усмихнах се аз.

Той се засмя.

— Има време за битки… твърде много време. Ала понякога се налага да рискуваме да изречем на глас истината за собствената си уязвимост.

Болка стегна гърдите ми, докато го гледах.

— Ти… обичаше ли мама?

— Да. — Усмивката му избледня. — И я обикнах още по-силно след като се родихте вие с Ансел.

Исках да му вярвам, ала не можах да възпра следващия въпрос.

— Но вие изглеждахте толкова различни.

— Наистина бяхме различни — отвърна той. — Но и двамата винаги се опитвахме да бъдем алфите, които вярвахме, че трябва да бъдем. Да защитаваме глутницата. Да не допуснем нищо лошо да се случи с теб и брат ти.

Неволно забих нокти в дланите си. Тя бе искала да ме защити, а моето непокорство я бе погубило.

— Съжалявам — прошепнах с усилие.

— Недей. — Той прибра кичур коса зад ухото ми. — Тя не те винеше за случилото се.

Кимнах, като ми се щеше думите му да можеха да пропъдят чувството за вина, което бе като нож, забит в стомаха ми.

— Освен това и майка ти имаше необуздана страна. Станеше ли дума за лов, никой не можеше да се мери с нея. Когато бяхме в гората, свободни, препускащи на воля… това бяха най-щастливите ни мигове.

Усмихнах му се, припомнила си колко прекрасно бе да ловувам заедно с Шей.

— Радвам се.

— Тези Търсачи. — Той се изправи, заобиколи леглото и застана до прозореца. — Вярваш ли, че е възможно да победят?

— Лоуган смята така. И точно затова ги снабдява с информация.

Татко се обърна към мен.

— Обърнал се е против баща си?

— Не мисля, че той би го нарекъл така — отвърнах, като се усмихвах мрачно. — Според мен просто се опитва да си спаси кожата.

— Звучи ми като нещо, което Лоуган би направил.

— Шей има оръжие — продължих аз. — Или поне по-голямата част. Кръстът на елементите.

— Кръст, който е оръжие?

— Всъщност са два меча — обясних. — След като се сдобие и с двата, ще може да победи Пазителите. Ще може да убива призраци.

— Нищо не е в състояние да убива призраци. — Думите му сякаш бяха отправени не към мен, а към снежната вихрушка навън.

— Потомъкът може.

— Как ще извършат нападението?

Потръпнах, чудейки се дали трябва да продължа. Ами ако баща ми все още се надяваше да си възвърне благоразположението на Пазителите?

Пръстите му помръдваха неспокойно. Знание и надежда се надигаха в гърдите ми. Не, той не искаше да има нищо общо с Пазителите. Баща ми беше воин. Искаше да се бие.

— Не знам как планират да извършат атаката.

И наистина беше така. Досега бяхме мислили единствено как да се сдобием с частите на кръста. Кой знае какво ни очакваше след това?

— Ала ще ни трябва армия, която да подкрепи Шей — добавих.

Баща ми се обърна и ме погледна, наклонил глава на една страна.

— Армия?

Кимнах.

— Търсачите не са ли достатъчно?

— Не — отвърнах. — Те ще се бият докрай, но имат нужда от помощ. И точно тук се появяваме ние.

— Ние?

— Стражите.

Той се засмя.

— Очакваш да поведеш армия от вълци срещу Пазителите?

— И преди се е случвало. Това е част от историята ни. Опустошението всъщност е било въстание на Стражите.

— Още тайни от библиотеката?

— Да. Ала аз мога да поведа единствено своята глутница… а ние сме само седем. Едва ли можем да се наречем армия.

Баща ми бе застинал на мястото си.

— Аз съм млада алфа — казах бавно. — Нуждаем се от някой с опит. Водач, когото останалите вълци ще последват.

— Кала… — В гласа му имаше предупреждение, примесено с болка.

— Ти все още си алфата на Найтшейд.

Раменете му се изпънаха яростно.

— Пазителите ми отнеха тази роля.

— Никой не може да ти отнеме глутницата. — Изправих се. — Доволни ли са вълците на Найтшейд, че Пазителите са им наредили да се подчиняват на Емил?

Гримаса разкриви лицето на баща ми.

— Не мисля така — продължих. — Ти можеш да ги поведеш. Трябва да ги поведеш.

— Кога? — Въпросът му надали бе по-силен от въздишка.

— Скоро. — Слязох от леглото и улових ръката му. — Ще ми се да знаех повече.

— Ако Търсачите победят, какво ще стане с вълците?

Вече бях отворила уста, за да му отговоря, когато си дадох сметка, че всъщност не знам. Какво щеше да стане с нас, ако спечелехме войната? Къде щеше да бъде мястото на Стражите в този нов свят?

Вратата на стаята ми се отвори рязко. Емил Ларош прекрачи наперено прага, видя стиснатите ни ръце и по лицето му се разля усмивка.

— Семейство Тор отново е заедно. — Подсмихна се той ехидно. — Колко трогателно!

Изгледах го свирепо и той прокара език по заострените си зъби.

— И колко жалко, че това няма да трае дълго.

17

Баща ми тупна на пода — кафеникавосив вълк, препречил пътя на Емил. Алфата на Бейн също се преобрази. Наежил козина, той тръгна с ръмжене към нас. Баща ми излая предупредително и мускулите му се напрегнаха, когато се приготви да атакува.

— Е, хайде сега. — Ефрон Бейн влезе в стаята заедно с Лумин. — Нямаме време да ви оставим да се боричкате, момчета.

Двамата алфи все още се гледаха злобно, настръхнали, оголили зъби.

— Достатъчно. — Заповедта на Лумин изплющя като камшик. — Веднага се преобразете.

Двамата вълци се подчиниха неохотно; свирепи погледи замениха ръмженето им, когато си възвърнаха човешката форма. Баща ми все така стоеше пред мен, закривайки тялото ми със своето.

— Постигна ли някакъв напредък, Стивън? — попита Лумин. Той поклати глава.

— Ужасно упорито момиче, господарке. Не мога да я убедя.

— Дай ми само пет минути — изплю се Емил. — Аз ще я убедя. Пръстите на баща ми се свиха в юмрук, ала Ефрон сложи ръка върху рамото на Емил.

— Хайде сега. Светът се върти, обстоятелствата се променят, забрави ли? Няма да можеш да си опиташ силите с момичето.

Емил бутна ръката му от рамото си.

— Допускате грешка. Малката кучка е изменница и трябва да умре.

Слушах разговора им, а объркването ми нарастваше. Какво ставаше?

Лумин прекоси стаята, впила преценяващ поглед в мен.

— Очевидно си си спечелила приятели сред Търсачите, Кала.

— А те имат нещо, което искаме — добави Ефрон.

— Синът ти е истински глупак, щом е позволил да го заловят — изплю се Емил. — Трябва да го оставиш да изгние в някоя килия на Търсачите.

Изведнъж Емил залитна — Ефрон го беше зашлевил.

— Самозабравяш се, вълко. Дължиш уважение на сина на господаря си.

Емил го изгледа свирепо, ала наведе глава в знак на подчинение.

Светът сякаш се завъртя около мен. Лоуган? Лоуган твърдеше, че е бил отвлечен? Какво ставаше, по дяволите?

— Ела с мен, Кала — повика ме Лумин. — Не искаме да закъснеем.

Погледнах баща си за миг, преди да отида при нея. Тя се пресегна и докосна късите ми руси къдрици.

— Колко жалко за косата ти. Какво те е прихванало?

Не отговорих.

— Стивън, изчакай да се върна. — Тя присви устни, докато гледаше баща ми. — Двамата с теб все още трябва да поговорим.

— Разбира се, господарке. — Той сведе глава.

Трябваше да потисна желанието да го погледна, докато излизах от стаята след Лумин. Нали се предполагаше, че съм упорита, непокорна дъщеря, която не зачита баща си. Пазителите за нищо на света не биваше да узнаят, че само две от трите неща са верни.

Не виждах нищо през затъмнените стъкла на лимузината, ала пътувахме в продължение на около час. Умът ми все още беше във Вейл. Искаше ми се да имаше начин да поговоря с баща си. Той би могъл да ни помогне. Да се бие против Пазителите. Но как да свържем глутницата му с Търсачите?

Тялото ми беше изтощено, умът — превъзбуден. Нямах представа къде ме водят, нито какво ме очаква, когато пристигнем. Въпреки че исках да се покажа самоуверена, когато колата най-сетне спря, любопитството ми надделя.

— Къде сме?

— На едно ужасно неудобно място, за което приятелите ти настояха. — Ефрон остави чашата с бренди, от която бе отпивал по време на пътуването. — Заслужаваме похвала за сговорчивостта си.

Емил изръмжа тихичко. През целия път насам не бе откъснал поглед от мен. Ясно ми бе, че се опитва да ме сплаши, но така само още повече засили ненавистта ми към него. Когато се измъкна покрай мен, за да слезе от лимузината след Ефрон, аз прошепнах:

— Някой ден ще те гледам как умираш.

Той ми се усмихна, разкривайки острите си зъби.

— Твърде много те е страх да се опиташ да ме убиеш собственоръчно, така ли?

Дори не трепнах, докато му отвръщах с ледена усмивка. Страхът нямаше нищо общо с това. Просто в списъка с враговете на Емил имаше такива, които повече от мен заслужаваха да му отмъстят. Включително баща ми. И Рен.

— Хайде, Кала — подкани ме Лумин, драсвайки ме лекичко с дългите си нокти.

Излязох от колата и Емил застана до мен, сякаш бе надзирател в затвор, докато двамата Пазители се заеха да оправят костюмите си, единият — на „Шанел“, а другият — на „Гучи“. Шофьорът и още един мъж, в които разпознах двама от възрастните вълци на Бейн, слязоха от лимузината и застанаха от двете страни на Пазителите.

Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера къде сме. Намирахме се в края на неголяма поляна насред борова гора. В далечината се виждаха планини, където натежали от сняг облаци се виеха около назъбени върхари. Въздухът бе твърде свеж, за да сме близо до града, но не бяхме и някъде около Вейл.

Освен това бяхме оставили бурята зад себе си. Тук ледени снежинки прелитаха покрай нас от време на време, ала нямаше никакъв вятър, а снегът стигаше едва до глезените ни.

В този миг долових движение между дърветата от другата страна на поляната и ето че от гората излязоха няколко фигури и тръгнаха към нас.

Едва не извиках, когато разпознах рошавата кестенява коса и коженото яке. Конър беше жив. Видът му бе достатъчен да ми вдъхне надежда, че мисията в Айдис може би не се бе провалила напълно. Инстинктивно направих крачка напред, ала Емил ме сграбчи за ръката толкова силно, че пръстите му потънаха в плътта ми. Без да обръщам внимание на болката, обходих с поглед останалите от групичката, но не открих онези, които търсех. Двамата, които бих очаквала да застанат начело на операцията по спасяването ми, Шей и Рен, не се виждаха никъде. Нямаше ги и Брин, Мейсън и Нев.

Конър водеше прегърбена фигура, която се препъваше в снега — Лоуган, който изглеждаше в много по-лошо състояние, отколкото последния път, когато го бях видяла. Когато се приближи, забелязах, че устната му е разцепена и подпухнала, а едното му око е насинено.

— Татко! — извика той. Конър го сръга с лакът в ребрата и Лоуган се преви, като се давеше.

— Как се осмеляваш да докосваш сина ми! — изкрещя Ефрон с пламнали очи. Видях как могъщество отскочи като мълния от тялото му — можех само да се надявам, че Конър знае какво прави. Дори ако се бяха уговорили да извършат размяна, ако наблизо имаше Призрак, не ми се вярваше, че ще се измъкнем живи.

Аника погледна към Конър и поклати глава.

— Достатъчно.

Без да сваля поглед от лицето на Лоуган, Конър прокара пръст по гърлото си. Младият Пазител се сниши и хвърли умолителен поглед към баща си.

„Ама че представление са подготвили за Пазителите. Дано само подейства.“

Въпреки че не бях посветена в плана, вярвах, че е добър.

До Аника пристъпваше гордо изправена фигура с оковани ръце. Сабин трепереше от студ, а очите й бяха зачервени.

„Сабин? Какво прави тя тук? И защо са й сложили белезници?“

Последни идваха още двама Търсачи, въоръжени с арбалети, с които се целеха в Емил и другите двама Бейн. Малката групичка спря на около пет крачки от нас.

— Бих ви предложил нещо, с което да се освежите, ала вие отхвърлихте гостоприемството ни — каза Ефрон на Аника, макар да гледаше Сабин. Появата й като че ли го беше изненадала колкото и мен. Погледът му беше изпитателен и се менеше от гневен към заинтригуван, докато Сабин не вдигаше очи от земята.

— Офисите ви не са най-гостоприемното място за среща, Ефрон — отвърна Аника с хладна усмивка.

Ефрон сви рамене.

— Е, ще се заемаме ли за работа?

— Както беше уговорено — каза Аника. — Вълчицата срещу сина ти?

Ефрон кимна.

Изведнъж Сабин се запрепъва напред и се хвърли в краката на Ефрон.

— Почакайте! Нали ми обещахте, че ще мога да говоря!

Вълците на Бейн се метнаха напред и като се преобразиха, започнаха да обикалят около Сабин.

Ефрон изкриви устни в презрителна усмивка, докато гледаше треперещото момиче, коленичило в краката му.

Аз също се взирах в нея. Какво, по дяволите, правеше?

— Моля ви — каза Сабин. — Моля ви.

— Какво е това? — изплю се Ефрон.

— Момичето е безполезно — сухо каза Аника. — Но за разлика от вас, ние не сме чудовища и не екзекутираме пленниците си без причина. Ала не можем да рискуваме да види операциите ни. С две думи — тя ни пречи.

Сабин хлипаше и си скубеше косата, както си беше с белезници.

— Не знаех. Толкова съжалявам. Допуснах ужасна грешка.

— Ама че жалка гледка — подхвърли Лумин. — Какво щастие, че ние не сме обременени със съвест. — Тя погледна към двамата вълци на Бейн и вдигна ръка. Усетих, че не мога да дишам — канеше се да им нареди да разкъсат Сабин на парчета.

— Не! — Ефрон я изгледа остро. — Аз ще се оправя с това.

Лумин въздъхна и отпусна ръка.

— Както желаеш.

— Моля те, прости ми, господарю! — Сабин вдигна мокрото си от сълзи лице към него. — Смили се над мен! Приеми ме обратно!

Повдигаше ми се — знаех, че всичко е лъжа, но не разбирах как тя се вмества в плановете на Търсачите? Защо трябваше Сабин да се върне при Ефрон? Какво добро би излязло от това?

По устните на Ефрон бавно се разля усмивка.

— Скъпа Сабин, защо ми е да отворя обятията си за теб? Измяната порязва по-жестоко и от най-острия нож и ти несъмнено го знаеш.

— Знам — молеше се Сабин. — Но не разбирах. Ала мястото ми не е при тях. Мястото ми е при вас. Те са глупаци — изсъска тя, като се обърна и хвърли свиреп поглед към Аника. — Искам да живея. Нека се върна в глутницата.

Ефрон кимна.

— Винаги си била борбено момиче.

Сабин кимна.

— Дакс и Фей безсъмнено ще се зарадват на връщането ти — продължи Пазителят, прокарвайки лениво ръка през златистата си коса. — Особено след като се оказа, че третата в малката ви групичка не става за нищо.

Кръвта сякаш замръзна във вените ми, по-студена от зимния въздух наоколо.

О, не!

Жестока усмивка изкриви устните на Лумин.

— Казах ти, че няма да издържи дълго.

Ефрон сви рамене.

Впила очи в Пазителя, Сабин нито помръдваше, нито продумваше.

Най-сетне гласът ми наруши тишината.

— Козет?

Намесата ми накара Емил да ме удари по главата толкова силно, че ме събори на земята, а ушите ми писнаха.

— Затваряй си устата, кучко.

— Толкова крехко момиче. И като вълк не я биваше особено. — Ефрон поклати глава с престорено съжаление. — Само ден след като си тръгнахте, я намерихме обесена на едно дърво край поселището на Бейн. Само един ден.

Погледът му се плъзна по Сабин; усмивката му режеше като бръснач.

— Да — промълви тя, без да трепне. — Козет винаги е била слаба.

— Точно така. — Ефрон й протегна ръка. Сабин улови пръстите му и му позволи да я изправи на крака. — Добре дошла у дома, миличка.

— Благодаря — наведе глава Сабин.

— Може ли да побързаме? — високо каза Конър и бутна Лоуган на колене. — Този тук мирише сякаш се е напикал.

Ефрон впи злостен поглед в него.

— Ако сте наранили сина ми…

— Уверявам те, че му няма нищо — заяви Аника.

— Върнете ни го — каза Ефрон, без обаче да пуска Сабин. — Веднага.

— Не и преди да сме получили вълчицата — отвърна Аника.

— Емил. — Ефрон посочи с брадичка Конър.

С едно рязко движение Емил ме вдигна на крака и ме блъсна към Търсачите. В същото време Конър срита Лоуган, който се запрепъва в снега, следван от Търсача. Спряхме на по-малко от една крачка разстояние.

Емил се ухили на Конър.

— Я виж ти! Не сме се срещали, откакто направих водача ви на кайма.

— Няма да забравя да ти покажа благодарността си за това — увери го Конър.

— Очаквам го с нетърпение.

Конър сграбчи Лоуган за раменете и го бутна пред себе си.

— Е, да го направим.

— С удоволствие — изръмжа Емил и още по-силно ме стисна през кръста.

— Съжалявам, че нямахме повече време да си поговорим, Кала.

— Върви по дяволите! — озъбих се аз.

Въпреки яростта ми, сърцето ми заби лудешки, когато погледнах през рамо към Сабин. Не можехме да я оставим тук. Просто не можехме. В следващия миг усетих, че ме блъскат напред и видях как Лоуган политна напред. Хвърлих умолителен поглед на Конър, когато Емил ме пусна.

Търсачът изкрещя още преди да съм успяла да си поема дъх. В следващия миг вече се намирах в ръцете му и с всички сили тичахме през снега към другия край на поляната. Пред нас лумна светлината на портал и до ушите ми достигна звукът на собственото ми име.

Вълците на Бейн се втурнаха след нас, ала Търсачите бяха очаквали подобен опит за коварство. Чух звън от опъване на тетиви, докато Конър ме издърпваше през проблясващия портал. Аника беше до нас, крещейки заповеди, докато бягахме от покритата със сняг поляна. Аз се задърпах в ръцете на Конър, оглеждайки се за Сабин. Срещнах погледа й тъкмо в мига, в който светлината на портала ме обгърна и ми се стори, че я видях да се усмихва.

18

— Трябва да се върнем! — изкрещях в лицето на Конър, който се мъчеше да ме удържи, докато Адна затваряше портала.

— Какво са направили с теб? Ума ли си изгуби? — извика Конър, докато се борех с него. — За какво, по дяволите, искаш да се върнем там? И между другото — страшна благодарност, задето те спасихме, няма що!

— Оставихте Сабин! — Не бях в състояние да спра сълзите, които се стичаха по бузите ми. Прекалено бях ядосана и се боях какво ще стане с нея.

Конър извъртя очи.

— Не сме я оставили — изсумтя той и ме бутна настрани.

— Това е част от плана, Кала — меко каза Адна.

— Благодаря за доверието. — Конър ме изгледа свирепо.

— Планът? — Насилих се да си поема дълбоко дъх и потреперих, оставяйки необузданите чувства да се отцедят от тялото ми.

— Както казах — засмя се Конър, — никакво доверие в нас.

— Нуждаехме се от някой, който да наблюдава Пазителите и да се свърже със Стражите — обясни Адна.

— И решихте, че Сабин е най-подходящият избор? — Трудно ми бе да скрия гневните нотки в гласа си. — Знаете ли какво е преживяла?

— Идеята беше нейна — намеси се Аника, като ме гледаше преценяващо.

Отворих уста, но не можах да отговоря нищо. Сабин го бе измислила?

— А планът е наистина добър — продължи Аника. — Действително се нуждаем от помощта й. Тя е най-добрата връзка между Пазители и Стражи, с която разполагаме.

— Не се ли страхувахте, че Ефрон няма да се улови на въдицата? — Потокът от информация, с която ме заливаха, заплашваше да ме отнесе.

— Лоуган бе сигурен, че ще подейства — обясни Конър. — Спомена нещо за това как гордостта била най-голямата слабост на баща му, а Сабин била ахилесовата му пета, дрън, дрън, дрън. Разни такива метафори.

— Добре тогава. — Оголих зъби насреща му. — А какво мисли Итън за всичко това?

— Съгласи се само при условие че и той отиде.

Имах чувството, че някой е забил едно кроше в стомаха ми.

— Итън е във Вейл?

— Аха — потвърди Конър. — Той настоя.

— Но те ще го убият!

— За бога, Конър! — Адна го изгледа сърдито. — Не го казвай по този начин.

Конър се ухили.

— Ама много по-забавно е, когато тя изглежда така, сякаш всеки миг ще повърне.

Без да му обръща внимание, Адна се обърна към мен.

— Кала, Итън не е с Пазителите. Двамата с Нев са при Том Шоу.

— В „Бърнаут“?

— Той си е построил нещо като бункер под бара — обясни Конър. — От време на време го използваме за скривалище. Нев и Итън са там, за да координират информацията, постъпваща от Стражите чрез Сабин и Лоуган. Лоуган ще държи баща си и останалите Пазители под око. Сабин ще се опита да намери съюзници сред вълците на Бейн, а се надяваме да убеди баща ти да стори същото сред тези на Найтшейд. Ще ги използваме за последната атака срещу имението „Роуан“.

С усилие преглътнах буцата, заседнала на гърлото ми.

— Кога ще се състои тя?

— Ако се сдобием с последната част от Кръста — тихо каза Адна, — ще нападнем в полунощ.

— Толкова скоро?

— Е, като се има предвид, че прескочихме няколко часови зони, всъщност вече е в миналото. — Конър размърда закачливо вежди насреща ми.

— Нямам представа за какво говориш.

Бях предположила, че порталът ни е върнал обратно в Академията, ала всъщност това не можеше да е тя. Когато се махнахме от онази планинска поляна, там беше следобед. Сега се намирахме на открито и наоколо бе тъмно, ала не беше нощ — усещаше се приближаването на зората, приглушена розова светлина си проправяше път по тъмносивото небе.

— Намираме се в Нова Зеландия — обясни Адна. — Където вече е утре сутринта.

— Но когато се върнем във Вейл за нападението, все още ще бъде полунощ на вчерашния ден — допълни Конър.

— Ще ми докараш главоболие — оплаках се аз.

— В това най-много го бива — ухили се Адна.

— Да вървим — обади се Аника. — Останалите ни чакат.

— Къде са? — попитах, когато умът ми започна да се успокоява.

— В лодката — отвърна Адна.

— Още една лодка? — простенах аз.

— Този път пътуването ще е различно — увери ме Конър. — Никакво плуване в края му.

Той ни поведе в развиделяващото се утро, проправяйки си път през гора, каквато никога не бях виждала. Земята под краката ми беше неравна — натрошени скали, които сякаш бавно се превръщаха в пясък. Дървета с остри клони и дебели листа се извисяваха над нас, допълвани от ниски, ала неимоверно гъсти храсталаци.

Когато пътеката се поразшири, а дърветата започнаха да оредяват и да се спускат към просторен бряг, чух как два познати гласа извикаха едновременно:

— Кала!

Рен и Шей се взираха в мен. Седяха гърбом един към друг… и бяха вързани. — Какво, по… — зяпнах ги аз.

Мейсън, който обикаляше около двамата пленници във вълчата си форма, побърза да се преобрази.

— Слава богу! — Той се втурна към мен и ме сграбчи в силна прегръдка. — Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам да те видя. — Отвърнах на прегръдката му, а после посочих към Рен и Шей, които бяха започнали да се дърпат яростно, борейки се с въжетата. — Какво става?

— Наложи се да ги вържем — каза Адна.

— И да ги охраняваме — добави Мейсън. — Даже след като направих най-сложните възли, известни на човечеството. Дори ухапах Шей веднъж.

— Не ти създавах чак толкова трудности — възрази Шей.

— Напротив.

— Но защо се е наложило да ги вържете? — попитах, докато гледах как Конър извади един нож и започна да реже въжето, което държеше Шей и Рен заедно.

— Изобщо не беше нужно! — Шей се отърси от срязаните въжета.

— Беше, и още как! — Адна сложи ръце на кръста си. — Щяхте да се хвърлите през портала, за да се доберете до нея. И двамата се държахте като идиоти.

— Права е — каза Рен. — Май наистина трябваше да ни вържат.

Шей се ухили.

— О, я млъквай! — Адна изгледа сърдито брат си. — Все още си в списъка ми с хора, на които съм сърдита. Не си мисли, че ще ти се размине, ако се съгласяваш с мен за всичко.

Рен хвърли кос поглед към Конър.

— Води си списък, така ли?

— Не се притеснявай — отвърна Търсачът. — Аз съм в него от години.

— Чух те! — Гласът на Адна скочи с няколко октави.

— Сигурен съм, че ме чу, сладурче. — Конър, който току-що бе прерязал и последното въже, бе принуден да отскочи, когато Шей и Рен се изправиха и се втурнаха към мен.

Направих няколко крачки назад, очаквайки да ме повалят, ала и двамата спряха точно пред мен. Запъхтени, те ту се гледаха един друг, ту отново се обръщаха към мен.

— Здрасти — казах, без да знам какво да направя. Щеше ми се просто да ме прегърнат, но по всичко личеше, че едва ли ще го сторят.

— Здрасти — отвърна Рен и скръсти ръце на гърдите си; вената на врата му пулсираше. — Извинявай, че не можахме да дойдем лично да те спасим.

Шей, който очевидно се чувстваше също толкова неудобно, се усмихна неловко на Рен.

— Не че не искахме да го сторим. Поради което ни завързаха. — Той прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса. — Добре ли си?

— Аха — отвърнах, натъпквайки ръце в джобовете си. — Призракът беше ужасен. Но всичко свърши много бързо. Поне за мен. След като изгубих съзнание, не помня почти нищо. Събудих се едва в стаята си. Лумин беше там.

— Какво стана? — попита Рен.

— Задаваха ми въпроси, на които не отговорих. А после направихме размяната. Не прекарах кой знае колко време там.

— Но си била във Вейл? — попита Шей.

— Да. — Потръпнах при спомена за стаята си и Лумин, преструваща се на майка ми. — Но успях да се видя с татко. Мисля, че би могъл да ни помогне.

— Именно затова решихме да оставим Итън и Сабин във Вейл — обади се Конър. — Да се надяваме, че ще успеят.

— Ще изпратим съобщение на Итън и Том — каза Аника. — Хубаво е, че си успяла да поговориш с баща си, Кала.

Кимнах, чудейки се дали той наистина би могъл да привлече вълците на Найтшейд на наша страна.

— Отвори портал, Адна — продължи Аника. — Време е да съобщя на Водачите за развитието на нещата и да подготвим нападението тази нощ.

— Кажи им да стискат палци — подхвърли Конър. — И на ръцете, и на краката.

Адна се зае да тъче. Нишките, струящи от камите й, отразяваха светлината на изгрева, която се разливаше от брега към гората. Рен стоеше близо до сестра си, омагьосан от това, което тя правеше.

— Значи Пиралис е тук? — попитах Конър, отвеждайки го малко настрани от другите.

— Ей там. — Той посочи очертанията на един остров в далечината. — Това е Уакаари23.

— И ние отиваме там? — Хвърлих поглед към останалите. Групичката ни се беше смалила. Итън, Сабин и Нев бяха във Вейл. Сайлъс бе мъртъв. — Само ние? Няма ли да получим подкрепления?

— Не знаем какво ни очаква там. — Конър стисна зъби. — Искахме да рискуваме възможно най-малко хора.

— Звучи обнадеждаващо. — Опитах да се засмея, ала от гърлото ми излезе само някакъв хриплив звук.

— Ще се справим. — Шей ме докосна лекичко по ръката и нежният му допир сгря студената ми кожа.

— Да се надяваме — каза Конър. — Е, това е. Последната спирка в пътуването ни.

— Знаете ли къде точно на острова се намира? — попитах.

— Знаем къде е входът към пещерата — отвърна Конър. — Предполагаме, че острието е някъде вътре във вулкана.

— Какво, какво… вулкан? — Очите ми за малко да изскочат от орбитите си.

Шей кимна.

— В Нова Зеландия е пълно с действащи вулкани. Виж. — Той посочи небето над острова, където стълб дим се издигаше към облаците.

Мейсън се приближи до нас и ме прегърна през раменете.

— И аз не повярвах, когато ми казаха.

— Отиваме във вулкан — казах, а раменете ми увиснаха. — Това е… направо фантастично.

„Никога няма да се справим.“

— Какво е някакъв си вулкан в сравнение с паяк мутант? Или прилепи вампири, които се държат като пирани? — ухили се Шей. — Хайде де, това е приключение. Пък и там непрекъснато ходят туристи, значи вулканът не може да е чак толкова опасен.

— Да, ама туристите не се опитват да задигнат забранен предмет изпод носа на зли магьосници.

— Не и ако не са си избрали платинения екскурзионен пакет — сериозно отвърна Шей.

Аз го зяпнах, а после избухнах в смях.

— Ти си луд, човече — заяви Мейсън, ала и той се смееше.

— Какво изпуснах? — полюбопитства Адна, докато двамата с Рен се присъединяваха към нас. Погледнах през рамо и видях, че порталът го няма, също както и Аника.

— Само извратеното чувство за хумор на Шей — отвърна Конър. — Е, да се качваме в лодката.

Мейсън, Адна, Конър и аз се покатерихме в нея и Шей и Рен ни избутаха във водата. Конър запали мотора и ние се понесохме през вълните право към Уакаари.

— Къде е мястото на Лоуган в плана ви? — попитах, надвиквайки рева на мотора и грохота на вълните.

— Нуждаем се от присъствието му между тях. — Адна заслони очи, докато слънцето се показваше над хоризонта. — Ще играе ключова роля, когато Шей се добере до Разлома.

— Защо?

— Единствено Пазител е в състояние да призове Боск и да го накара да разкрие истинската си форма. А Шей не може да го пропъди завинаги, ако това не стане.

— Как е възможно един Пазител да накара Боск да направи каквото и да било? — Все още не разбирах. — Нали той е този, който ги контролира?

— Става дума за клетвата, която Пазителите дават, за да получат силата си… нещо като изпитание на верността им — обясни Адна. — Лоялността им към Предвестника може да бъде скрепена единствено, когато той не е маскиран с магия. Трябва да се врекат на истинското създание… а доколкото разбирам, то не е красива гледка.

— Брадавици и всичко останало — обади се Конър.

— Мисля, че е далеч по-лошо от брадавици — възрази Адна.

— Е, с малко повечко късмет ще се убедим с очите си — каза Конър.

— На това късмет ли му казвате? — подхвърли Мейсън.

Конър се усмихна.

— Когато Лоуган довърши ритуала, Боск ще приеме истинската си форма. Чрез нея той подчинява Пазителите в Отвъдното, ала в нашия случай тя създава онази пролука в завесата между двата свята, от която се нуждаем, за да го прокудим веднъж завинаги.

Никак не ми харесваше това, че толкова много разчитаме на някого с изменчивата лоялност на Лоуган.

— Но откъде можем да сме сигурни, че ще изпълни своята част от сделката?

— Естествено, че не можем! — разсмя се Конър. — Само че нямаме друг избор.

— Ами ако размисли? — изкрещях аз. — Или реши, че все пак е сбъркал и е по-вероятно Пазителите да спечелят войната?

— Възможно е. — Конър сви рамене. — Обаче няма какво да направим.

— Но той знае къде се намира Академията!

Адна поклати глава.

— Няма значение. Вече се погрижихме за това.

— Как? — Избърсах лицето си, което една вълна, плиснала над борда на лодката, бе заляла с вода.

— Съжалявам! — извика Конър. — Ще се опитам да намеря по-гладък курс.

— Направихме му магия — обясни Адна. — Ако дори само спомене Италия или Академията, или се опита да я посочи на картата, ще се задуши в собственото си повръщано.

— Както онова, което се случи с господин Селби във „Велики идеи“ — добави Шей. — Аника каза, че този вид магии не са никак трудни, независимо дали ги правят аматьори, или професионалисти като тях.

— Разбира се, Пазителите винаги могат да измислят начин да развалят нашата магия — подхвърли Конър.

— Спести ни коментарите си, Конър. — Адна го плесна по гърба. — Просто карай лодката!

— Добре ли си? — Шей се приведе към Мейсън, който бе затворил очи и стискаше ръба на лодката с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

Мейсън не отвори очи, но лицето му се разкриви в гримаса, когато Конър мина през друга вълна, опръсквайки всички ни.

— Съжалявам! — извика той, макар да нададе възторжен възглас, докато подскачахме нагоре и отново се спускахме надолу.

— Просто ми обещайте, че ако победим, никога вече няма да ми се наложи да се кача на лодка — каза Мейсън. — Само това искам. Никакви лодки повече.

— Дадено. — Шей го прегърна през раменете. — Никакви лодки.

Рен се премести на съседното място.

— Как си? — Той се приведе към мен и сложи ръка върху моята.

— Добре — отвърнах, облизвайки солената вода от устните си. — Макар че напълно подкрепям плана на Мейсън за лодките.

— Да — усмихна се той. — Вълци и океан — то си е направо противоестествено.

— И още как.

Рен се наведе още по-близо и прошепна в ухото ми:

— Нараниха ли те, Кала? Тревожех се… Ефрон… или б… или Емил…

Поклатих глава.

— Само призракът.

Той стисна пръстите ми и аз го погледнах.

— Добре съм, Рен, наистина. Ала Сабин…

Гърлото ми се сви. Колкото и добър да беше планът, ненавиждах мисълта, че тя е изоставена на благоволението на Ефрон.

Без да пуска пръстите ми, Рен изръмжа, вперил поглед в острова, който се възправяше пред нас.

— Не бях съгласен да отиде. Никой от нас не беше. Спорихме страшно дълго.

Кимнах. Поне не бях единствената, на която тази стратегия не се нравеше особено. Цената ми се струваше твърде висока.

— Помислих, че Итън ще убие някого — продължи Рен. — Направо побесня.

— Изобщо не се съмнявам.

Рен ми се усмихна.

— Малко като аз и Шей, когато те отвлякоха.

— Какво стана? — попитах, изчервявайки се от топлината на погледа му. — След като призракът ме нападна?

— Имаше още един. — Усмивката на Рен се стопи. — В скривалището имаше двама Пазители. Конър изведе Адна на верандата и тя започна да тъче възможно най-бързо.

— Ами призракът? — Потреперих отвратено, когато си спомних как вонята му нахлува в ноздрите ми и изгаря дробовете ми. Усещането, че ме дерат жива.

Рен настръхна.

— Нападна ни. Мислех, че поне няколко от нас ще загинат, докато успеем да се измъкнем.

Очите му се преместиха към Шей, който си бъбреше дружески с Мейсън и дори бе успял да накара страдащия от морска болест вълк да се разсмее, което бе впечатляващо.

— Конър крещеше на всички да не го доближават, но Шей се хвърли право пред него — продължи Рен. — И тогава извади онзи меч.

Виждах дръжката на оръжието да се подава над рамото на Шей.

— Мечът е спрял призрака.

Рен кимна.

— Не го унищожи, но когато Шей го удари, призракът изпищя. Никога не бях чувал такъв звук. Имах чувството, че ще ми се спукат тъпанчетата. Призракът не можеше да мине покрай Шей и той го удържа, докато Адна довърши портала и ние избягаме. — Той изръмжа. — Ала не можехме да сторим нищо за теб. Теб вече те нямаше.

— Но сега съм тук — казах, издърпвайки ръката си от неговата.

— Да. — Той се намръщи, но се приведе напред и ме целуна по бузата, бързо и нежно, въпреки предупредителното ми ръмжене. — Ако те бяхме изгубили… не мога дори да мисля за това. Ала ти си тук и нищо друго няма значение.

Очите ми потърсиха Шей. Той ни гледаше и макар да нямаше особено щастлив вид, поне не се канеше да се нахвърли на Рен, което ми се стори доста странно. Той кимна веднъж и аз си дадох сметка, че двамата с Рен се гледат, лицата им са спокойни и изпълнени с взаимно уважение. Какво, по дяволите, ставаше?

Нещо се беше променило, докато ме нямаше. Би трябвало да се радвам, че не се бият, но вместо това по кожата ми полазиха тръпки. Какво ставаше с тях?

— Почти стигнахме! — извика Конър и забави скоростта.

— Алелуя! — Мейсън вдигна ръце към небето и Шей се разсмя.

— Нали си даваш сметка, че се радваш, задето хвърляме котва на активен вулкан?

— Всяка суша е за предпочитане пред морето — отвърна Мейсън. — Дори да е суша, която може да изригне под краката ми.

Когато се приближихме до Уакаари, вълните утихнаха, укротени от острова, почиващ в края на новозеландския Залив на изобилието. Моторът бръмчеше, докато Конър направляваше лодката покрай брега, за да спре на тясна пясъчна ивица, насред неприветливите вулканични скали, пръснати навред. Единственият признак на живот бяха птиците, които кръжаха над главите ни. Докато скачах на брега, бях поразена от необикновената смесица от цветове, в които бе обагрен островът. Жълти и яркозелени кристали изпъкваха на фона на кафявите и тъмносиви камъни, измежду които се подаваха. На много места се виждаха скални реки с цвят на ръжда, сякаш Уакаари бе покрит с кървящи рани.

От многобройните пукнатини в земята се издигаше пара, изпълваща въздуха със зловреден газ.

— Вземам си думите назад. — Мейсън си запуши носа. — Водата е за предпочитане пред тази воня. Защо непрекъснато правим неща, от които ми се повръща?

— А, за малко да забравя. — Конър раздаде на всички ни противогази. — В случай че изпаренията станат твърде силни.

— Накъде трябва да вървим? — попита Шей.

— На изток. — Конър слезе от лодката и заровичка из якето си. — Ще трябва да се покатерим малко. Но не е далеч.

— И нямаме представа какво ни очаква? — попита Рен.

Адна поклати глава.

— Никой, когото сме изпратили тук, не се е върнал.

— Вие някога изобщо съобщавате ли добри новини? — подхвърли Мейсън. — Да сте чували за силата на позитивното мислене?

— Твърде съм искрена, за да бъда позитивна. — Адна му отправи лукава усмивка.

— Какво правиш? — Шей гледаше към Конър, който ни бе обърнал гръб. — Какво е това?

Шей го сграбчи за рамото и го завъртя, разкривайки малката тетрадка в ръката му.

— Хей! — възмути се Конър. — Бях по средата на изречението.

— Да не би да си водиш записки? — попита Шей.

Конър се прокашля и се потърка смутено по тила.

— Просто… помислих си, че… е, нали се сещаш… Сайлъс.

Адна се приближи до него, повдигна се на пръсти и го целуна целомъдрено по устните.

— Въпреки всичко, ти си добър човек.

Тя се усмихна тъжно и понечи да се обърне, ала Конър обви ръце около кръста й и я вдигна във въздуха. Целувката, която залепи върху устните й, бе всичко друго, но не и целомъдрена, и продължи толкова дълго, че всички се извърнахме с пламнали лица.

Когато най-сетне я пусна на земята, гласът му бе пресипнал.

— Предавам се. Обичам те, Адна. Дяволски съм влюбен в теб.

Адна вплете пръсти в неговите и стисна ръката му.

— Само недей да умираш там, става ли? Имаме да си кажем толкова много неща, когато всичко това свърши.

— Ще направя каквото мога. — Конър едва не падна, когато Адна се хвърли на врата му и отново го целуна. Мейсън подсвирна и заръкопляска.

Ние се спогледахме и глупашките ни усмивки за миг прогониха напрежението от предстоящата битка. Само Рен не се усмихваше, а гледаше Конър с подозрение.

— Какво? — попита Търсачът, намръщвайки се в отговор.

— Това е сестра ми — изръмжа Рен.

Конър го зяпна.

— Знам. А аз я обичам.

— Страхотно. Но какви са ти намеренията?

— Намеренията? — Сбърчил вежди, Конър местеше поглед между Адна и брат й.

Рен се ухили, разкривайки острите си кучешки зъби.

— Когато всичко това свърши, и ние двамата имаме да си кажем толкова много неща.

19

Конър ни поведе по острите скали, които се впиваха в лапите ми. Катеренето не беше дълго, но за сметка на това бе изтощително. Трябваше да избягваме дълбоки пукнатини в земята, откъдето във всеки момент и без никакво предупреждение можеше да изригне гореща пара или отровен газ. За разлика от пищната гора на брега, откъдето бяхме дошли, Уакаари бе напълно лишен от живот — струваше ми се, че сме попаднали в някакъв извънземен пейзаж. Макар да спираше дъха, мястото беше прекалено зловещо, за да е красиво — самият му вид сякаш целеше да пропъди нежеланите гости.

— Ето го! — извика Конър и ни даде знак да се приближим.

Бяхме стигнали до място, където склонът изведнъж тръгваше рязко нагоре. Точно пред нас в скалната стена зееше процеп, през който извираше пара, чиито струи се разделяха и танцуваха като копринени панделки, раздвижвани от вятъра.

Когато се приближихме още повече, видях как светлината, която блещукаше в пещерата от другата страна, оцветява парата в сребристи, алени и златни багри, докато тя се издигаше и се разсейваше над главите ни.

Мейсън изтича до отвора в скалата, подуши и притеснено зарови с лапа в земята. Конър повдигна въпросително вежди и Мейсън се преобрази.

— Сериозно ли искате да влезем в това място? — Той се взираше в пещерата. — Вътре мирише на смърт. Ужасна, зловонна смърт.

— Че то има ли друга? — попита Конър.

— Мейсън е прав. — Адна си запуши носа и устата. — Мирише отвратително.

— Какво искате? Да си берете китки или да свършим това, за което сме дошли? — Конър махна към пещерата.

— Наистина ли знаеш какво е „китка“? — разсмя се Адна. — Впечатлена съм.

— Действително е впечатляващо — подхвърли Мейсън. — Колко старовремско от твоя страна. Макар и не особено мъжествено… китки.

Адна сложи ръка върху гърдите на Конър.

— Не го слушай, миличък. Аз все още те намирам за страшно мъжествен.

Конър изруга и се вмъкна в пещерата, сподирен от смеха на Адна.

— Няма ли да намалиш закачките след онова, което той ти каза? — попитах я аз.

— Че кое ще му е забавното тогава — ухили ми се тя.

— Да, не му позволявай да се отпуска — обади се Рен, докато тръгваше след Рен. — Ще остана разочарован, ако го направиш.

— А аз не искам да разочаровам големия си брат.

— Браво на момичето. — Той я дари с усмивка и потъна в пещерата.

Аз се промуших през отвора след него. Въздухът вътре беше горещ, тежък и миришеше отвратително. Начаса започнах да се потя. Зловонни газове нахлуваха в дробовете ми при всяко вдишване — неприятни, ала не достатъчно вредни, за да си сложим противогазите. Тунелът беше тесен, но не прекалено нисък — можехме да вървим изправени. Деликатни, потрепващи багри, наподобяващи играещи пламъчета, осветяваха пътя ни. По лекия наклон на земята разбрах, че постепенно се спускаме в недрата на вулкана.

Изведнъж Конър спря, легна по корем и запълзя напред. Когато се приближих още малко, разбрах защо. Тунелът се бе отворил, превръщайки се в широка скална площадка. Конър бе допълзял до ръба й и надничаше от другата страна. Един по един, ние също долазихме. Дъхът ми спря само при вида на пропастта, зейнала под нас. Пътеката продължаваше отвъд площадката, където рязко поемаше надолу, превръщайки се от права линия в тясна и стръмна спирала.

На повече от трийсет метра под нас имаше открито кръгло пространство, издълбано във вулканичната скала. Гладката му повърхност се нарушаваше единствено от някоя и друга пукнатина, през която извираше пара. В средата бе изправен скален къс, който начаса извика ужасния спомен за жертвеника в тъмницата на Пазителите под „Едем“. Над този олтар се рееше проблясващата фигура на жена. Прозирни одежди в алено и златисто обвиваха тялото й, придавайки му усещане за вещественост, каквато всъщност тя не притежаваше.

— Киън — промълви Шей.

От устните на Конър се изсипа бавен низ ругатни.

— Не е сама.

Проследих ледения му поглед и видях, че около искрящите очертания на Киън горяха три клади, сякаш трима пазачи.

— Я, чакайте — намръщи се Мейсън. — Как е възможно пламъците да се движат?

И наистина, огньовете описваха бавен кръг около жертвеника. Вгледах се в тях и изведнъж си дадох сметка, че не са безформени. Полюшващите се алени и златни пламъци имаха ясно очертани контури.

— Господи! — прошепнах. — Не е възможно!

Рен ме погледна и кимна.

— Знам.

— Възможно е. — Устните на Адна бяха стиснати толкова здраво, че бяха заприличали на тънка ивица. — Това са вълци.

— Мислех, че са просто легенда. — Конър разтърка слепоочията си. — Нищо чудно, че никой не се е върнал оттук.

— Какво представляват? — попита Мейсън шепнешком, взирайки се в огнените създания, които обикаляха около Киън далеч под нас.

— Люлф — отвърна Адна. — Огнени вълци.

— Това не са вълци — изсъсках аз; едвам понасях миризмата на сяра и горящи въглени, която ни обгръщаше.

— Не и от рунтавия вид — съгласи се Конър. — И все пак са вълци. Говори се, че Люлф са любимците на Предвестника.

Използвал ги е в първата битка между Пазители и Търсачи. Единствено той може да ги призовава и…

Адна му хвърли предупредителен поглед и той не довърши.

— И какво? — настоях аз.

— Няма значение — рече Адна.

— Просто ни кажете. — Шей премести меча на гърба си и се извъртя, за да вижда по-добре трите огнени създания.

Конър направи гримаса.

— Говори се, че именно те вдъхновили Пазителите да създадат Стражите.

— Е, не са направили особено добри копия — изсмя се Мейсън. — Лично аз не мога да се превръщам в човека факла… или вълка факла, като стана дума.

— Няма значение какво са вдъхновили и кога са се били — отсече Шей. — Как да ги убием сега?

— Не можем. — Конър се обърна по гръб и се загледа в тавана на пещерата. — Там е проблемът. Люлф са могъщи същества от Отвъдното. Като призраците. Дори още по-страшни.

— Трудно ми е да повярвам, че нещо би могло да бъде по-страшно от призраците — подхвърлих аз.

— Съгласен съм с Кала — обади се Рен.

— Някога случвало ли ви се е да си изгорите езика? — попита Конър. — Приятно ли ви се стори?

— За какво говориш? — намръщих се аз.

Той ме изгледа сърдито.

— Как възнамерявате да ухапете нещо, изтъкано от огън? Ще си изпепелите дробовете и ще умрете за броени секунди. Не можем да се бием с тях. Не знам какво ще правим.

— Нали удържах онзи призрак — каза Шей. — Ще сторя същото и тук.

— Не можеш да удържиш трима от тях едновременно — възрази Конър. — Пък и нали трябва да прибереш последното парче.

— Отвличане на вниманието — обади се Рен. — Като с прилепите. Ето какво трябва да направим.

Конър срещна погледа му за миг, а после извърна очи.

— Някои от нас няма да оцелеят.

— Нямаме друг избор. Пък и нали именно затова сме само ние? Защото знаехме, че не всички ще оцелеят.

Конър изруга тихичко — нисък, съскащ звук, сякаш думите му бяха остриета, изскачащи от ножници.

— Някой сети ли се да си вземе воден пистолет? Това би могло да наклони везните в наша полза.

— Как възнамеряваш да го направим? — обърна се Шей към Рен, без да обръща внимание на Конър.

— Ще им отвлечем вниманието. Ако ги накараме да се впуснат да ни преследват, ще ти спечелим малко време и може би дори ще избегнем сериозни наранявания. Ти ще вземеш острието, а Конър ще пази Адна, за да можем да се махнем оттук веднага щом си готов.

Конър кимна без да го поглежда.

— Да вървим. — Рен се преобрази и погледна към мен.

Аз кимнах, срещайки очите на Мейсън, докато приемахме вълчата си форма. След това тримата поехме по спираловидната пътечка към недрата на вулкана, където огнените вълци обикаляха около Киън, вечно нащрек, готови да пропъдят всеки, дръзнал да се приближи. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Шей, Конър и Адна ни следват много бавно.

Изпаренията ставаха все по-силни, колкото по-надълбоко се спускахме. Ноздрите ми потръпваха от отвращение и аз тръснах муцуна. Започна да ми се повдига.

— Щеше да е доста по-лесно, ако не се налагаше да дишаме — оплака се Мейсън.

Мисълта на Рен изпълни умовете ни:

— Не се разсейвайте.

Мейсън наведе послушно муцуна. Вече бяхме толкова близо, че до ушите ни достигаше тихото ръмжене, с което огнените вълци отново и отново обикаляха около жертвеника, следвайки вечния си неизменен път. Мускулите им бяха напрегнати, изтъкани от жив огън, движенията им — обръч от пламъци около Пиралис.

Рен спря в сенките на една издадена скала. Последното място, където можехме да се скрием преди стръмната пътека да свърши, оставяйки единствено просторната пещера пред нас. Още няколко стъпки и щяхме да излезем на открито, лице в лице с Люлф.

— Да се опитаме да ги разделим и да ги държим в непрестанно движение. Не допускайте да ви приклещят в някой ъгъл.

Рен вдигна муцуна и нададе вой. Огнените вълци се заковаха на място и се обърнаха натам, откъдето идваше звукът, който сега изпълваше цялата пещера. Като един, те също вдигнаха глави и завиха в отговор. Кълба дим излетяха от зейналите им муцуни.

Рен изскочи от прикритието си, следван от мен и Мейсън. Огнените вълци не помръднаха, просто гледаха как приближаваме и ръмжаха. Сега вече можех да видя очите им — тлеещи въглени насред пламъците на телата им. В тях не се четеше нищо, освен ненавист и жажда за кръв.

Рен се хвърли към тях. Най-близкият приклекна и скочи към него. В последния миг Рен се метна на една страна и се претърколи. Огненото създание прелетя покрай него, а той се изправи на крака и излая, махайки с опашка. Опитваше се да го раздразни.

— Да се разделим. — Изпратих мисълта си към Мейсън и Рен. — Трябва да задържим вниманието им. Шей се нуждае от време.

С тези думи се хвърлих на една страна, ръмжейки на втория вълк, докато Мейсън изщрака с челюсти в муцуната на третия. Горещината, която се излъчваше от огненото същество, бе като накладена пещ. Когато се стрелнах покрай него, подмамвайки го да ме подгони, усетих, че козината ми се опърли. Насочих се към другия край на пещерата, с надеждата да задържа огнените вълци настрани от пътеката, по която щеше да се спусне Шей. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да се уверя, че чудовището е по петите ми. Колкото и да увеличавах скоростта, неизменно усещах горещината му и пламъците, ближещи опашката ми.

Чух как Мейсън изскимтя и се обърнах, търсейки го с очи. Той все още имаше преднина пред другия Люлф, ала козината на единия му хълбок димеше.

— Не спирай, Мейсън — изпратих аз мисълта си към него, докато бягах от собствения си преследвач. — Дръж се!

Стрелках се напред, сменях посоката, правех всичко възможно, за да се изплъзна. Нямах друг избор освен да бягам. Да се бия беше немислимо. С крайчеца на окото си зърнах някакво движение — златистокафяв вълк притича през пещерата и щом стигна до жертвеника, над който се рееше Киън, се преобрази и се хвърли към протегнатите й ръце. Огнен език опари петите ми и аз подскочих високо. А после се вцепених.

Пещерата потъна в мрак. Аз останах във въздуха, увиснала в празното пространство. Никаква светлина. Никакъв звук. Все още можех да дишам, ала не исках да го правя — всичките ни надежди зависеха от този миг.

А после полетях надолу. Тялото ми рухна на земята, удряйки се в каменния под.

Огненият вълк все още беше зад мен. Той тръсна муцуна и от ноздрите му излетя пушек. А после спря очи върху мен, изръмжа и скочи. Аз се претърколих по гръб. Отново усетих мириса на изгорена козина, но успях да избегна атаката му.

— Адна, отвори портал! — изкрещя Шей.

В далечния край на пещерата проблеснаха светлинки — Адна бе започнала да тъче. Ала огненият вълк също ги бе забелязал. Той се извърна от мен и нададе вой, привличайки вниманието на онзи, който преследваше Мейсън. Другото чудовище му отговори и двамата начаса се втурнаха към Адна.

— Трябва да ги спрем — извиках на Мейсън с мисълта си и ние се впуснахме след огнените вълци.

Докато тичахме, погледът ми обхождаше пещерата, търсейки Рен. Бързо го открих и усетих, че козината ми настръхва. Той куцаше, вдигнал едната си лапа, докато се опитваше да избегне атаката на третия Люлф, който го изтласкваше назад и всеки момент щеше да го притисне до една цепнатина в скалата, от която излизаше пара.

Не знаех какво да направя. Другите два вълка препускаха към Адна. Не можех да отклоня атаката им и да помогна на Рен едновременно.

— Кала? — Мейсън също бе забелязал положението на Рен.

Преди да успея да отговоря, до ушите ми долетя викът на Конър:

— Кала! Докарай си задника тук!

Погледнах напред и видях Конър с мечове в ръце и мрачно изражение. Огнените вълци бързо се приближаваха към него. Имах чувството, че сърцето ми се къса надве. Знаех какво трябва да сторя.

— Рен има по-големи шансове против огнения вълк, отколкото Конър — полетя разтрепераната ми мисъл към Мейсън. — Адна е единственият ни шанс да се измъкнем оттук.

— Знам — отвърна Мейсън и затича още по-бързо.

— Не спирай, Рен — насърчих го с мисълта си. — Ще ти се притечем на помощ веднага щом можем.

— Просто не позволявайте тя да пострада — отвърна той незабавно. — Не се тревожете за мен.

— Млъквай — сопнах се аз. — И остани жив.

Почти бяхме застигнали огнените вълци. Влагайки цялата си сила в един скок, прелетях над пламтящите им тела и тупнах пред Конър. Обърнах се рязко и изръмжах. Появата ми сепна чудовището и то изскърца с нажежени до бяло зъби. Хвърлих се напред, идвайки предизвикателно близо до него, само за да отскоча от обсега на челюстите му миг по-късно. С крайчеца на окото си видях как Мейсън последва примера ми.

Като че ли подейства. Яростта, че не могат да се доберат до нас, отвлече вниманието на огнените вълци от Адна и Конър.

— Да ги накараме да тръгнат към Рен.

Обърнах се с намерението да се втурна към него и с изумление го видях да препуска към нас. Болката му, всеки път щом ранената му лапа докоснеше земята, си личеше отдалеч. Огненият вълк го следваше по петите, по-бърз от него сега, когато Рен беше пострадал.

Предупредителен лай се откъсна от гърлото ми, когато чудовището скочи, ала бях безсилна да му попреча. Огненото създание полетя във въздуха и всеки момент щеше да се стовари върху гърба на Рен.

— Претърколи се — изкрещях предупредително, надявайки се да ме чуе навреме. — Претърколи се на една страна!

Рен се метна встрани от връхлитащия звяр, но в същия миг друг вълк зае мястото му под атакуващия Люлф. В следващата секунда вече не беше вълк, а Шей, стиснал меч във всяка ръка.

Двете оръжия се впиха в огненото създание. То изпищя и от муцуната му изскочи облак дим. А после от него не остана нищо, освен пепел, посипала се като сняг върху раменете на Шей. Той се обърна и срещна очите ми в мига, в който се шмугнах покрай него. Оръжията му се движеха толкова светкавично, че погледът ми едва успяваше да ги следва. Нов писък оповести гибелта на моя огнен нападател.

Конър нададе тържествуващ вик.

— Потомъка!

Това обаче се оказа ужасна грешка. Третият вълк, който до този момент беше зает с Мейсън, се обърна рязко и тръгна към Търсача, присвил пламналите си катранени очи. Мейсън нададе вой, опитвайки се да отклони атаката му към себе си, ала чудовището не му обърна внимание.

Конър вдигна мечовете си в същия миг, в който огненият вълк скочи.

— Адна, дръпни се назад!

Хвърлих се напред, макар да си давах сметка, че никога няма да стигна навреме. Шей беше до мен, приел вълчия си облик; ноктите му дращеха по каменния под, докато тичахме с всичка сила.

— Не!

Писъкът на Адна отекна в пещерата и ето че тя застана до Конър и го бутна настрани.

Неочакваната й поява сепна вълка и обърка нападението му. Тя вдигна ръка и челюстите на чудовището се сключиха около нея. Адна изпищя, когато то я събори на земята.

Конър скочи на крака.

— Адна!

Той се нахвърли върху вълка, ала аз го изпреварих и го изблъсках настрани. Шей се преобрази и прониза огненото създание в същия миг, в който то се надвеси над Адна. Вълкът потрепери и се сгърчи, посипвайки я с дъжд от пепел.

— Махни се от мен! — Конър ме бутна, изправи се на крака и се хвърли към Адна.

— Конър. — Шей бе коленичил до нея. — Почакай.

— Искам да я видя! — Той събори Шей и взе Адна в прегръдките си. Очите й бяха замъглени и тя не помръдваше.

Конър зарида. Аз се преобразих и приклекнах до него. Дъхът ми спря, когато видях в какво се взира Конър. Ръката на Адна от рамото до върха на пръстите беше неузнаваема. Кожата й беше овъглена, а костта прозираше там, където зъбите на огненото създание се бяха впили в плътта. Дупки от изгорено по блузата й разкриваха огромни червени мехури по шията и гърдите й.

Рен докуцука до нас със скимтене, преобрази се и коленичи до главата й.

— Диша ли?

— Не знам — задавено отвърна Конър. — Не съм сигурен.

— Нека да я взема — каза Рен.

Мейсън подръпна Конър назад, а Рен легна на пода и сложи глава върху гърдите на сестра си. След миг шумно изпусна дъха си.

— Съвсем слабо е, но долавям дишане. Трябва да й дам кръв.

— Тя е в шок — обади се Шей. — Не знам дали ще успее да преглътне.

— Но поне можем да опитаме.

Когато Рен заби зъби в ръката си, забелязах, че тя също е лошо изгорена, кожата бе разкъсана и покрита с мехури.

— Повдигни й главата — каза той на Шей.

Шей се подчини и взе главата на Адна в ръцете си, Рен много внимателно разтвори устните й, оставяйки кръвта му да покапе между тях. Алената течност започна да изпълва устата й и да образува вадички по брадичката й.

— Хайде, Адна — промълвих. — Ти си боец.

— Моля те. — Конър се отскубна от Мейсън и коленичи до нея. — Моля те, върни се при мен.

Гърлото й се раздвижи. Тя преглътна.

— Още — казах аз.

Рен притисна ръката си до устата й и тя отново преглътна. А после пак. И пак. Другата й ръка се вдигна и пръстите й се обвиха около китката на Рен. Много бавно, тялото й започна да се съзижда наново. Зачервяването и мехурите по гърдите и врата й избледняха; нова плът обви ръката й, измествайки изпепелените останки от мускулите й, докато кръвта на Рен я лекуваше. Само след минута всички следи от нападението на огнения вълк бяха изчезнали. Адна се надигна и си избърса устата.

— Това беше невероятно. — Тя сведе очи към изцелената си ръка и размърда пръсти.

Конър я сграбчи в обятията си.

— По дяволите, момиче. — Той я целуна, притискайки я до себе си. — Какъв налудничав номер беше това? Никога вече не се опитвай да ме спасяваш.

— Ти беше на път да се пожертваш, за да ме защитиш — усмихна му се тя. — Да не мислиш, че щях да ти позволя да се измъкнеш от връзката ни толкова лесно.

20

Вълните миеха брега на няколко метра от мястото, където се бяхме изтегнали върху скалите. От няколко минути се взирахме в Кръста на елементите, чакахме дишането ни да се успокои и се мъчехме да повярваме, че сме успели в невъзможната си задача.

— Страшно ми се иска да подхвърля някое остроумие от рода на „Мислех, че ще са по-лъскави“ — обади се Мейсън, притиснал ръка към раната на китката си, която бе отворил, за да даде кръв на Рен. — Но трябва да призная, че ми се струват съвършено лъскави.

Шей се разсмя и като подхвърли оръжията във въздуха, ги улови с невероятна лекота. Не знаех дали наистина беше заради лъскавината им, но в двата меча наистина имаше нещо съвършено, завършено.

Тъй като бях напуснала Мексико по-рано от предвиденото, сега за първи път виждах Айдис. От всички части на кръста, тази ми се струваше най-красивата. Дръжката на втория меч имаше същия размер и форма като тази на Халдис, ала докато онази проблясваше с ръждивите багри на глина и плътността на плодородна почва, Айдис грееше в блещукащ лазур и морскозелено. Цветовете му непрестанно се меняха, създавайки впечатлението, че в сърцето му има развълнувани води.

Ала от острието, което излизаше от него, ме побиваха тръпки. По повърхността му играеха пламъци, които сякаш бяха надарени с живот, като изпепеляващата плът на огнените вълци. Шей се кълнеше, че не усеща топлината им, но всеки път щом някой от нас се доближеше до Пиралис, горещината, излъчваща се от острието, ни пречеше да го разгледаме по-добре.

Докато си отдъхвахме, опитвайки се да осмислим същинските мащаби на случилото се, Шей се упражняваше с двете оръжия. Въпреки че го бях виждала да се бие с Кръста на елементите против огнените вълци, могъществото на оръжието все още ме запленяваше. Мечовете сякаш бяха част от тялото му, движенията му — продължение на техния плавен замах. А звукът… звукът им не приличаше на нищо, което бях чувала дотогава. С всеки удар, с всяко движение чувах бушуващ вятър, разбиващи се вълни, пращящ огън… и трите — уравновесени от неподвижността на земята. Могъществото, което пробягваше по двете остриета и се сливаше със специфичната сила на дръжките, бе осезаемо и ме караше да изтръпвам. Ала не бяха само мечовете, а и самият Шей. Изящество, сила и съвършено съсредоточаване се излъчваха от него, работейки в пълен синхрон с Кръста на елементите. С двата меча в ръце той беше красив… и ужасяващ.

Потреперих, докато го гледах и неволно се запитах дали бе възможно той да е това нещо… тази сила, въплътена в Потомъка… и едновременно с това да е и момчето, което обичах.

Погледнах към Рен, който седеше между нас с Мейсън. Присвил съсредоточено очи, той следеше всяко движение на Шей. Изглеждаше замислен и нещо в изражението му ме порази. Бих могла да се закълна, че тъмните му очи бяха тъжни, пълни с разкаяние.

— Трябва да се връщаме — обади се Адна. — Аника има нужда от нас.

— Така е — съгласи се Конър.

Той се бе излегнал на земята, а Адна се бе облегнала на него. Позата му изглеждаше измамливо нехайна, ала от вниманието ми не бе убягнало, че бе обвил едната си ръка около Адна и я притискаше до себе си така, сякаш никога нямаше да я пусне, докато с другата я милваше по косата.

— Направихме почетната си обиколка на победители — добави той. — Време е да се прибираме.

Адна го целуна по скулата и скочи на крака.

Горчиво-сладко усещане плъзна по гръбнака ми, докато тя тъчеше портала, който щеше да ни върне в Академията. Бяхме изпълнили задачата си, но този кратък повод за ликуване означаваше, че залогът току-що се беше вдигнал. Само след броени часове щяхме да предприемем масирана атака срещу Пазителите. Всичко в света ми бе обърнато надолу с главата. Господарите, на които бях служила доскоро, се бяха превърнали в мои врагове и аз бях на път да се хвърля в битка, надявайки се да ги унищожа.

— Готова ли си за това? — попита Рен. Когато срещнах очите му, разбрах, че и в неговата глава се въртят същите мисли.

Раздвижих пръсти и се изправих.

— Трябва да съм. Всички трябваме да сме готови.

— Историята те очаква — заяви Конър на Шей и махна към проблясващия портал.

— Само защото се опитваш да си водиш бележки вместо Сайлъс, не означава, че трябва и да говориш като него — подхвърли Адна.

Конър изкриви лице в гримаса.

— Имаш право.

Търсачите, които ни очакваха от другата страна на портала, ни посрещнаха с оглушителен рев. Тактическата зала на Халдис не бе построена с цел да побере всички Търсачи наведнъж — стаята беше препълнена, а тези, за които нямаше място, се тълпяха в коридора.

Когато Шей се появи, всички притихнаха очаквателно. Той вдигна Кръста на елементите и залата сякаш изригна от възторжени викове. Аника пристъпи към Шей и се поклони, а когато се изправи, бузите й бяха мокри от сълзи.

Тя вдигна ръце и шумът стихна до нисък шепот.

— Разполагаме само с няколко часа. Всички знаете задачите си. Бъдете готови за тръгване в шест сутринта.

Стаята се изпразни за броени минути. Неколцина Търсачи се позадържаха, оглеждаха мечовете и благодаряха на Шей, ала не след дълго и те си тръгнаха и в залата остана само малката ни групичка и Аника.

— Всички ли сте добре? — попита тя. — Някой има ли нужда от Еликсирите?

Конър обви ръка около Адна.

— Бяхме на косъм, но нали си имаме готови за употреба лечители в лицето на вълчите ни приятели.

Аника ги погледна и за миг по устните й пробяга усмивка.

— Да — каза тя, обръщайки се към нас. — Благодарни сме ви за този дар.

— Колко е часът всъщност? — попита Мейсън.

— Четири — отвърна Аника.

— Два часа значи — каза Рен.

— Боя се, че мога да ви отпусна само един — рече Аника. — Отрядите вече получиха инструкции, но ще трябва да обсъдим плана и с вас. Отдъхнете си и ще ви чакам пак тук.

— Някакви новини от Вейл? — попитах аз.

Нашата мисия беше жизненоважна, ала не бе единствената. Залогът беше висок на повече от един фронт.

— Нищо — отвърна Аника. — Но ще видим дали това няма да се промени, когато им съобщим, че сме се сдобили с Кръста.

Прехапах устни, чудейки се дали Сабин бе успяла да се свърже с баща ми. Какво ли правеха Нев и Итън? Дали Нев излагаше живота си на опасност, опитвайки се да открие излезли на патрул вълци? Щеше ли да успее да ги привлече на наша страна?

Толкова много зависеше от това, всяко парченце от мозайката да си дойде на мястото. Ако само едно липсваше, бяхме обречени.

Конър прошепна нещо в ухото на Адна, която кимна. Той се прокашля и се обърна към нас:

— Ако не възразявате, ние смятаме да се възползваме от предложената почивка. Ще се видим тук след час.

Когато те си тръгнаха, до ушите ми долетя тихо ръмжене. Обърнах се и видях, че Рен се кани да тръгне след тях.

Сграбчих го за ръката.

— Да не си посмял!

— Той се възползва от нея. — Рен беше настръхнал, готов за бой.

— Не е така. — Дръпнах го назад. — Вярвай ми.

Той ми отправи изпълнен с подозрение поглед, но престана да се съпротивлява.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме. — Да си починеш?

— Невъзможно — отвърнах, усетила учестения ритъм на сърцето си. — Но бих искала да се преоблека — не съм си сменяла дрехите от два дена. Може би един душ…

Той се ухили и аз усетих как бузите ми пламват.

— Забрави. — Пуснах го и направих една-две крачки назад, докато в ума ми изникна образът му по хавлия.

Той се засмя меко.

— Ще се видим след час, Лили.

Ядосана, задето продължавах да се червя, изръмжах. От което той се разсмя още по-силно.

— Само аз ли съм гладен? — Мейсън си поглади корема.

— Ще откриеш приятелите си Брин и Ансел в кухнята — каза Аника. — Тес също би трябвало да е там.

— В кухнята? — намръщи се Шей. — Защо?

— След инцидента с Лоуган решихме, че ще е най-добре да държим Ансел на едно място.

— Дежурство в кухнята, значи? — попитах.

— Миенето на чинии е достатъчно наказание за някой, който е трябвало да понесе онова, което са причинили на брат ти — усмихна се тъжно Аника. — Не може да се държи по този начин и да е свободен, но на негово място повечето от нас биха постъпили по същия начин.

— Радвам се, че мислите така.

— Кухнята би трябвало да го държи далеч от неприятностите — каза Аника.

— Е, значи ето къде ще бъда аз — заяви Мейсън. Докато минаваше покрай мен, той се приведе и прошепна в ухото ми: — Не си ли дава сметка колко ножове може да задигне Ан от кухнята?

Погледнах през рамо към Аника, но тя бе потънала в разговор с Шей, който й показваше оръжията.

— Ще дойда с теб. — Улових Мейсън за ръка, избягвайки да срещна отново очите на Рен.

Не знаех какво ще открия там и не бях сигурна, че точно в този момент съм в състояние да се справя с него. Твърде много мисли се гонеха в главата ми — за изгледите ни за успех, за рисковете и за всички понесени досега загуби. Точно онзи тип мисли, които водят до импулсивни, безразсъдни решения.

— Искаш ли да се видиш с Ансел и Брин? — попита Мейсън, като поспря до стълбите.

— Ще дойда малко по-късно — отвърнах. — Но наистина трябва да се измъкна от тези дрехи.

— Така си е — кимна Мейсън. — Досега не казах нищо само защото съм прекалено възпитан.

— Много ти благодаря! — Пернах го лекичко по ръката.

— До после! — Той ме целуна лекичко по бузата и се втурна надолу по стълбите.

Изтощение се настани дълбоко в костите ми, когато се шмугнах в стаята си, оставяйки вратата да се затвори тихичко зад гърба ми. Насилих се да се преоблека, макар че леглото сякаш ме викаше. Само че ако легнех сега, можеше и да не успея да се събудя навреме. С помощта на ризата си изчистих колкото можах от мръсотията и саждите, полепнали по кожата ми. Един душ щеше да ми дойде много добре, но се тревожех за времето, както и за това, че Рен може да ме причака в баните.

Тъкмо си бях закопчала колана, когато откъм вратата долетя тихо почукване.

— Кой е?

— Шей.

Вътрешностите ми сякаш се вързаха на възел. Тревожех се за Рен, ала гласът на Шей пропъди всички други мисли от главата ми. Целият му живот бе съсредоточен върху предстоящата битка. Той беше ключът. Потомъкът. А сега притежаваше Кръста на елементите.

И въпреки това чукаше на вратата на стаята ми и все още бе момчето, което обичах… нали?

— Влез.

Той прекрачи прага, но не се приближи до мен.

— Може ли да поговорим?

Възелът в стомаха ми се вледени и се превърна в тежка, болезнена буца.

Кимнах.

— Нямам намерение да правя разни драми — каза той. — Но исках да знаеш, че ще бъдеш добре. Каквото и да се случи тази нощ.

Усещането, че съм глътнала камък, отстъпи място на изненада.

— Какво?

— Няма да бъдеш сама. — Той пристъпи към мен.

Взирах се в него, напълно объркана.

— Няма да бъда сама?

— Не. — Той взе ръцете ми в своите. — Аз и Рен…

Рязко издърпах ръцете си от неговите и изсъсках.

— Ти и Рен?

— Ъъъ… ние…

— Вие какво? — изръмжах.

— Ами… — Шей преглътна мъчително и отстъпи назад, видял как зъбите ми се заострят. — Имахме възможност да поговорим.

— За какво?

— За теб… Помислихме си, че…

— Кога с Рен сте си говорили за мен?

— Бяха ни вързали заедно за известно време. — Той сграбчи едно кресло и го издърпа между нас като барикада. — Мейсън си подремна известно време… това беше след като ме ухапа.

Тръгнах към него и като се покатерих на колене върху стола, стиснах здраво облегалките.

— Слушам те.

— След като престанахме да се мъчим да се отскубнем от въжетата, започнахме да се караме.

— Да не повярва човек!

— Споровете за теб се превърнаха в разговор. — Той направи още една крачка назад, когато пръстите ми пробиха тапицерията на стола.

— Продължавай.

Очите му се разшириха.

— Може би е най-добре да си вървя…

— Кажи ми, Шей. — Това бе по-скоро ръмжене, отколкото изречение.

— Слушай, не се ядосвай. Неприятно ми е да го призная, но мисля, че е възможно да не съм бил прав за Рен.

— В смисъл?

Шей прокара пръсти през косата си.

— Все още не го харесвам, но преди не разбирах какво изпитва към теб.

Пламъкът на яростта ми бе на път да бъде изместен от страха, който ускоряваше пулса ми. Какво точно си бяха казали? И какво право имаха изобщо да говорят за мен?

— Той е влюбен в теб от… ами открай време.

— И вярваш, че наистина го мисли? — Наведох очи; кръвта бучеше в ушите ми. Знаех, че е истина, но това, че Шей го вярваше и говореше за него… не разбирах накъде бие.

— Ще ми се да не го вярвах — тихо отговори той. — Но да — говореше истината.

Между нас се възцари мълчание, гъсто като мъгла. Най-сетне от устните на Шей се откъсна въздишка.

— Ала съм готов да го приема като нещо добро за всички нас.

Изгледах го остро.

— Защо го казваш?

— Защото, когато си отида… — Шей си пое дълбоко дъх. — Знам, че той ще бъде тук, за да се погрижи за теб. Обеща ми го.

— Когато си отидеш? — повторих, поглеждайки го свирепо. — За какво говориш?

— Успокой се, Кала. Това навярно е последната ни възможност да поговорим. Не искам да се караме.

— Да не си мислиш, че ще ти се размине само с каране!

Скочих от стола, преобразявайки се във въздуха, и се стоварих отгоре му. Докато се търкаляхме по пода, той също се преобрази и ние се блъснахме в стената — два вълка, оголили зъби.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той изръмжа и се изправи на крака.

Аз излаях и приклекнах, готвейки се за нов скок.

— Ще ти покажа колко имам нужда някой да се грижи за мен.

Ноктите на Шей задраскаха по пода, когато заотстъпва назад.

— Спри.

Как ли пък не! Не можех да си спомня кога за последен път бях изпитвала подобна заслепяваща ярост. Нахвърлих се върху него, без изобщо да се поколебая, и ние се запремятахме по земята, щракайки с челюсти, докато всеки от нас се мъчеше да вземе надмощие. Той почти успя да ме притисне към пода, ала аз го изритах в корема със задните си лапи, запращайки го през стаята. След това скочих на крака и го подгоних около леглото.

— Нямам нужда от ничия защита. — Изпратих вика си в ума му, без да забавям крачка. — И ако реша, че искам да бъда сама, ще бъда сама.

— Нямах това предвид. — Шей избегна челюстите ми и се метна на леглото. — Просто искам да си щастлива.

— Тогава не вземай решения вместо мен. Никога.

Той наведе глава, захапа покривката на леглото и скочи, замитайки ме с нея.

— Хей! — извиках аз, борейки се с примката от дебел памук, която ограничаваше движенията ми и ми пречеше да виждам. — Не е честно!

— Откога нововъведенията не са честни?

Силите ни бяха прекалено равни и никой от нас не можеше да вземе трайно надмощие. Аз имах на своя страна многогодишен опит в битките като вълк, ала Шей бе по-малко възпиран от вълчите си инстинкти, което му позволяваше да прави неща, които никога не биха ми хрумнали.

Бях готова, когато той се хвърли отгоре ми, и начаса скочих право нагоре, мятайки се яростно, така че да не може да запази равновесие. Най-сетне гневът ми надделя и просто разкъсах завивките, вместо да се мъча да се измъкна изпод тях.

Шей ръмжеше и се опитваше да се промъкне зад мен. Обърнах се рязко и се приготвих да посрещна атаката му.

Той зари възбудено с лапа по земята.

— Хайде де! — Предизвикателството отекна в съзнанието му, заедно с ръмженето ми.

Тъкмо се канех да го нападна, когато той се преобрази и вдигна отбранително ръце.

— Почакай, Кал! Не че това не е забавно, но не дойдох, за да се бия с теб. Просто се опитвах да ти обясня нещо.

Ръмжейки, аз също си възвърнах човешкия облик.

— Че вече си се предал?

— Не съм се предал. Просто съм реалист. Какви са изгледите да изляза жив от тази битка?

— Такива, каквито и за останалите — отвърнах, макар че ако трябваше да съм откровена, и те не бяха особено добри.

— Не — възрази Шей. — Не и като се има предвид какво трябва да направя.

— Така значи? Ти си героят, което автоматично означава, че накрая ще умреш?

— Вероятно. И именно затова накарах Рен да обещае, че ще се грижи за теб. Дори Хари Потър умря. Е, поне за няколко минути.

Оголих зъби, без да обръщам внимание на шегата му.

— Но защо искаш да въвлечеш Рен във всичко това? Ти го мразиш.

— Мразя го, защото е твоят партньор… Двамата си пасвате идеално. — Той извърна поглед и сви рамене. Изведнъж се разсмя и поклати глава. — Ако мислех, че нещата ще се развият по друг начин, кълна се, че щях да се бия с него, докато и двамата станем на парчета. Бих се бил до края на живота си за теб. Изобщо не ме е грижа колко те обича. Ала както ти казах, ние си поговорихме и мога да се примиря с онова, което решихме.

— След като двамата сте се заели да решавате вместо мен, защо и той не е тук? — Очите ми мятаха искри. — След като вече сте толкова добри приятели.

— Да не преувеличаваме. По-скоро е нещо като разбирателство. Мисля, че му е малко гадно за мен.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Защо?

— След всичко научено за това, което трябва да направя, за да довършим започнатото, според мен и той е почти сигурен, че ще загина.

— Имаш предвид да се изправиш срещу Боск Марк?

Шей кимна.

— Трябва да убия единствения роднина, който съм имал някога. Който на всичкото отгоре е и мегадемон.

— Той не ти е роднина. Не и наистина — напомних му аз. — Много добре го знаеш. Освен това, ако успеем, отново ще имаш родители.

— Предполагам — въздъхна той.

Взех лицето му в ръцете си и задържах погледа му.

— Няма да умреш.

— Звучиш доста убедено. — Той ми се усмихна, ала очите му с цвят на мъх бяха тъжни… сякаш вече ме беше изгубил.

Отпуснах ръце до тялото си.

— Няма да умреш, защото аз ще те спася. Нали все това правя.

— Не и този път. Сега е различно. Това е краят. Знам го.

Изръмжах и го зашлевих.

— Ей! — Шей долепи ръка до бузата си.

— Винаги казваш така, когато те ударя.

— Според мен проблемът е, че вече си запомнила какво казвам, когато ме удариш — отвърна той. — Това не е близостта, която търся.

— Изобщо не търсиш близост! — Свих ръце в юмруци с такава ярост, че кокалчетата ми побеляха. — Ти бягаш от нея! Бягаш от мен!

— Нямам представа за какво говориш. — Шей потърка зачервената си кожа. — Просто се опитвах да бъда откровен.

— За това, че се отказваш от мен?! — Не исках да заплача, така че продължих да крещя: — За това, че не ме обичаш?!

Дръпнах се от него, трепереща от гняв и срам. Знаех си, че ще стане така. Шей не ми принадлежеше. Сега той беше Потомъкът и единственото, което имаше значение, бе предначертаната му съдба. Ала нима не разбираше, че аз се бях отказала от своята заради него? Жилото на предателството се впи в гърдите ми с яростта на десетки оси; трудно ми бе да дишам.

— Кала. — Той бе зад мен и нежно ме обърна, за да го погледна.

— Как се осмеляваш?! — Заудрях с юмрук по гърдите му. — Как смееш да ме отблъскваш?!

— Никога не бих могъл…

— Току-що го направи. — Зъбите ми се бяха изострили, бях готова отново да се сбия с него.

Той сложи ръце върху раменете ми.

— Чуй ме. Не се опитвам да те отблъсна. Опитвам се да ти дам онова, което заслужаваш. Рен те обича.

— Стига си го повтарял — изръмжах аз. Не исках да слушам повече как Рен ме обичал. Копнеех единствено Шей да пропъди нарастващия ми страх, че не ме иска… че може би никога не ме беше обичал.

— Ти също го обичаш. — Думите му ме накараха да занемея, слисана не само от тях, но и от начина, по който ме гледаше.

Видях как в очите му лумна болка. — Не исках да си го призная, но е истина. Ти го обичаш, Кала.

Когато най-сетне успях да си поема дъх, вплетох пръсти в неговите, разбрала накрая какво се опитва да направи Шей. Даваше ми възможност да избера. Освобождаваше ме.

— Прав си. Наистина го обичам…

Той въздъхна, ала стисна ръката ми още по-силно — но не по начина, по който обичам теб — довърших аз, после се приведох напред и долепих устни до неговите.

Останах така, докато Шей не отвърна на целувката ми. Той ме притегли към себе си и нежната целувка започна да става все по-страстна и разпалена.

— Това, че двамата с Рен имаме общо минало няма никакво значение — прошепнах, без да откъсвам устни от неговите. — Ти си моето бъдеще. Ти си пътят, който избрах от мига, в който те спасих в планината.

Вместо отговор, той долепи чело до моето.

— Няма да загинеш в тази битка, Шей. Не можеш да го сториш. Няма да те изгубя.

Той се засмя тихичко и ме целуна.

— Ще направя всичко по силите си. Не бих искал да разочаровам своята алфа.

— А аз не мога да си позволя да изгубя моя алфа.

По устните му продължи да играе усмивка, ала в очите му припламнаха искри.

— Мен ли имаш предвид?

— Разбира се, че теб имам предвид. Винаги си знаел какво представляваш за мен… за глутницата. Дори преди аз да го разбера. Ти беше вълк единак. А после ни откри.

— Не знаех кой съм, нито къде е мястото ми, докато не те срещнах. — Той се наведе и докосна бузата ми с устни.

— Е, алфа… — Улових го за ръката. — Готов ли си да идем да се разправим с лошите?

— Щом настояваш — отвърна той и ме целуна нежно по устните. Пред вратата се спря. — Кала, съжалявам… исках просто…

— Знам какво искаше, Шей — уверих го и като повдигнах пръстите му към устните си, ги целунах лекичко. — И точно затова те обичам.

21

Когато излязохме от стаята, и двамата се преобразихме. От време на време Търсачите, които минаваха по коридорите, си разменяха приглушени реплики при вида ни или ни поглеждаха сепнато, но повечето ни кимаха с уважение или ни се усмихваха многозначително.

Шей махаше с опашка.

— Хубаво е да си част от екипа.

— Все още е малко странно. — Гризнах го по рамото. — Но да, наистина е хубаво.

Гледах как ушите му потрепват, а очите му обхождат коридорите, постоянно нащрек. Беше се приспособил към вълчата си същност с такава лекота. Понякога ми се струваше, че когато го бях срещнала наистина бе вълк единак… просто тогава все още не беше открил вълчата си половина. И колкото и „разговорът“ му с Рен да предизвикваше у мен желание здравата да ги нахапя, държанието им бе толкова типично за двама алфи, че бе почти смешно. Почти.

Тичахме в тръс по коридорите, а ноктите ни дращеха по мраморния под. Когато стигнахме в Тактическата зала на Халдис, заварихме Аника да седи на голямата кръгла маса заедно с Брин, Ансел, Тес и Мейсън, който дъвчеше най-грамадния сандвич, който бях виждала някога.

Щом ни зърна, той го притисна към гърдите си.

— Не дойде в кухнята, така че не очаквай да го споделя с теб.

Преобразих се и се разсмях.

— Не мисля, че точно сега съм в състояние да сложа нещо в уста.

— Чудесно. — Той се ухили, все така оголил зъби. — Умирам от глад, а този сандвич е мой собствен шедьовър.

Ансел се прокашля.

— С малко помощ от Ансел, разбира се. — Мейсън кимна към брат ми.

— И ти ли ще присъстваш на съвещанието? — обърнах се към Ансел.

— Той също ще дойде — обясни Мейсън с пълна уста.

Хвърлих свиреп поглед на Аника.

— Какво е това?

Преди Стрелата да успее да отговори, Тес я изпревари:

— Ще бъде с мен, Кала.

— Ще помагам на Еликсирите с пострадалите. — Обвинителният поглед, който Ансел ми отправи, ме накара да потръпна. — Тъкачите ще изнасят ранените от бойното поле възможно най-бързо. Ще имат нужда от помощници, които не участват в битката.

— Това е чудесно, Ан. — Думите ми го накараха да сведе очи, гневът му — отстъпил място на унижение.

„Страхотно, Кала, няма що!“

Щеше ми се да не бях наранила чувствата му, ала истината бе, че не исках брат ми да припарва до битката. Без вълка си щеше да бъде прекалено уязвим. И не ставаше дума само за това, че се тревожех дали може да се бие като човек. След онова, което бе преживял и което все още изпитваше, се боях, че ще направи всичко възможно, за да бъде убит.

Аника побутна един стол и аз се настаних до нея. Брин, която седеше от другата ми страна, се приведе към мен и ме прегърна.

— Радвам се, че този път няма да пропусна всички геройства — прошепна тя. — Ти добре ли си?

— Ще оцелея.

Тя стисна рамото ми.

— Това ни се удава най-добре.

Сложих ръка върху нейната и я дарих с най-близкото подобие на усмивка, което успях да докарам.

— Всички вече са тук? — Конър прекрачи прага с Адна до себе си. — Означава ли това, че сме закъснели?

И двамата бяха зачервени, но все пак бяха успели да се приведат в достатъчно приличен вид… или поне да изглеждат съвсем малко размъкнати след „дрямката“ си. Въпреки това Мейсън изхихика. Конър се почеса смутено по тила, а по устните на Адна заигра палава усмивка.

— Всъщност идвате точно навреме — каза Аника и им направи знак да седнат. Стори ми се, че долавям развеселени нотки в гласа й, но изражението й си остана напълно сериозно.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Рен, прекрачвайки прага. Косата му беше влажна — явно бе отскочил до баните.

Канеше се да седне до мен, когато се закова на място. Сбърчил нос, той погледна изпитателно първо мен, а после Шей, който го наблюдаваше от другата страна на масата, скръстил ръце на гърдите си.

От гърдите на Рен се откъсна гърлено ръмжене.

— Какво, по дяволите…

Аз се изправих.

— Рен, недей. Не сега.

Без да ми обръща никакво внимание, той продължи да се взира свирепо в Шей.

— Защо миризмата му е полепнала по теб? Заедно ли бяхте? Какво сте правили? Мислех, че имахме споразумение.

— Така си мислех и аз — отвърна Шей. — Ала някой ме убеди, че това е глупаво и че дълбоко греша.

Рен се приведе през масата, ръмжейки.

— Време е да получиш един урок, който отдавна трябваше да ти дам.

Шей не помръдна, но по устните му плъзна усмивка.

— Заповядай, опитай.

— Престанете! — Блъснах Рен с всичка сила, запращайки го няколко стъпки назад.

— Не се намесвай, Лили! — Той ме погледна само за миг, преди отново да спре освирепелите си очи върху Шей.

— Как ли пък не! — Застанах между двамата, принуждавайки Рен да ме погледне. — Такава любов ли искаш от мен? Любов, избрана и наложена ми от някой друг, а не от мен самата?

Ръмженето му утихна.

— Кала…

— Знам, че така са те учили цял живот. Но аз не искам да живея по този начин. Не разбираш ли?

— Значи… той е. — Рен сведе глава.

— Стига си говорил за него. Става въпрос за мен. За моя живот. За моя избор. И ако помислиш за миг, ще си дадеш сметка, че не би ме искал по никакъв друг начин. Ако имаш проблем с това, готова съм да ти сритам задника. Тук и сега.

Рен най-сетне вдигна очи и ме погледна.

— Ама наистина си те бива, Лили.

— Никога не го забравяй — казах, обзета от облекчение, че бе започнал да се усмихва.

Конър се прокашля.

— Е, такова… за края на света…

Рен се засмя и се върна на масата. Докато минаваше покрай мен, наведе глава и понижи глас:

— Още не сме приключили.

Не му отговорих, макар да знаех, че греши. Наясно бях какво изпитвам и кого искам, но Рен щеше да го научи след битката.

Когато всички се настанихме около масата, Аника разгъна голяма карта. Погледнах я и усетих как дъхът ми спира при вида на имението „Роуан“ и земите му, разстлали се пред мен.

Когато вдигнах очи, срещнах изпитателния поглед на Аника.

— Ето какво трябва да направим, ако искаме да успеем.

Аника млъкна, ала стратегията за битката все още отекваше в ушите ни. Сплетените ръце на Рен почиваха на масата пред него. Ако не го познавах, можех да си помисля, че медитира. Шей крачеше до Аника. Двата меча на Кръста на елементите се кръстосваха на гърба му, прибрани в ножници. Дори от мястото си долавях могъществото им, ала Шей се движеше с такава лекота, сякаш едва забелязваше присъствието им.

Брин държеше ръката на Ансел, а Тес го бе прегърнала през раменете.

А аз се чудех дали бях в състояние да направя онова, което трябваше да направя. Да убия онези, които трябваше да убия.

— Всички ще умрем. — Мейсън се облегна в стола си. — Това е сигурно.

— Млъквай, Мейсън — казах, преглъщайки ръмженето си, когато срещнах погледа на Шей.

— Просто гледам на нещата в истинската им светлина — ухили се Мейсън. — Но битката ще си струва. Нямам нищо против да си отида по този начин.

— Мейсън! — озъби се Брин. — Както каза Кала — млъквай.

— Изгледите ни за успех не са големи — призна Аника. — Ала друг начин няма.

Рен се приведе напред.

— Много зависи от Нев и Итън.

Аника кимна.

— Имате ли новини от тях? — попита Рен.

— Не. Но не можем да чакаме. Трябва да нападнем тази нощ, преди Пазителите да са имали време да съберат войска, след като разберат, че Кръстът е у нас. Не ги ли хванем неподготвени, няма да можем дори да се доближим до Предвестника.

— Освен това зависим от Лоуган — добавих аз. Това бе частта от плана, която най-много ме тревожеше. — А на него не може да се разчита.

Мейсън изръмжа.

— Не би трябвало да е част от всичко това.

— Нямаме друг избор — отвърна Аника. — Именно неговият кръвен обет ще призове Предвестника. Без този ритуал Потомъкът ще се провали.

— Какво щяхте да правите, ако Лоуган не се бе появил? — попита Мейсън.

— Възнамерявахме да заловим някой Пазител и да го заставим да извърши ритуала — обясни Аника. — Все още можем да принудим Лоуган да ни съдейства, ако се окаже, че е решил да ни предаде.

— И наистина мислите, че ние петимата сме достатъчни? — попитах аз, поглеждайки спътниците си.

— Вие се сдобихте с Пиралис — отговори Аника. — Пък и докато малката ви групичка прониква в имението, останалите ще сме заети на главния фронт, за да ви предпазим от нападение.

— С изключение на Боск — промълви Шей.

— С което стигаме до един последен проблем — каза Аника.

— Имаме и друг проблем освен демоничния чичо на Шей? — подхвърли Мейсън. — Чудесно.

— Веднъж призован, Боск най-вероятно ще повика на помощ Падналите.

— Онези зомбита? — попита Шей. — Е, те поне не са бързи.

— Не са зомбита — уточни Конър.

Аника кимна.

— Може и да се движат бавно, ала те са жалките останки на хора, изтезавани докато са полудели. Силата им е не по-малко смъртоносна, отколкото най-бруталното физическо нападение.

— Силата им? — Тръпки плъпнаха по кожата ми, когато си спомних тътрещите се създания и мъчителния вик на Итън, когато бе разпознал собствения си брат сред Падналите.

— Допирът им причинява мигновена лудост — отвърна Аника. — Не бива да допускате да ви докоснат.

— Могат ли да бъдат убити? — попита Рен.

— Могат да бъдат обезвредени чрез обезглавяване — каза Конър. — Но ако ги ухапеш, определено ще съжаляваш. И най-вероятно ще се наложи да те умъртвим.

— Какво ще се наложи да направите? — изръмжа Рен.

— Една от причините да понесем толкова големи загуби по време на Опустошението — обясни Аника с пребледняло лице, — бе появата на Падналите. Нашите приятели и роднини, доведени до този невъобразим ужас… а когато Стражите, с които се бяхме съюзили, опитаха да ги отблъснат…

— Стражите са атакували Падналите? — Трябваше да скръстя ръце на гърдите си, за да не се разтреперя.

— Да. И начаса умовете им били завладени от най-страшните им кошмари — тихо каза Аника. — Започнали да се бият помежду си, нахвърляли се и на нас. Търсачите разбрали какво става едва когато било твърде късно.

— Така че поуката от тази история е: вълчета, оставете Падналите на нас — заключи Конър, потупвайки дръжката на меча си.

— На драго сърце — увери го Мейсън и натъпка в устата си остатъка от сандвича.

Постепенно в Тактическата зала запристигаха малки групички Търсачи с мрачни лица. Един по един Тъкачите се заеха да отварят портали, нещо, което знаех, че се случва и на други места из Академията, за да може армията на Търсачите да заеме позиции около имението „Роуан“. Аника се надигна от стола си.

— Ще хвърлим всичко, което имаме, в битката, за да ви спечелим време — каза тя и като се обърна към Шей, добави: — Цялата ни надежда е в теб.

Бледа усмивка пробяга по лицето му.

— Благодаря.

Когато се изправихме, Тес се доближи до мен и улови ръката ми.

— Ще действаме от Убежището на Айдис — обясни тя. — Искат да пренасяме ранените там.

В гърлото ми се спря буца и аз кимнах.

— Бъдете внимателни.

— Благодаря ти, че ни заемаш брат си, Кала. Еликсирите също са благодарни. Той много ни помага.

— Грижи се за него.

— Разбира се — увери ме Тес и стисна ръката ми.

Ансел опита да се измъкне зад нея, ала аз го сграбчих над лакътя.

— Недей да се сбогуваш — измърмори той, без да ме поглежда. — Не искам да слушам.

— Не се сбогувам. — Пръстите ми се впиха в ръката му и той ме изгледа учудено. — Това е предупреждение, Ансел. Стой близо до Тес. Само да си се опитал да избягаш и да се правиш на герой, лично ще те намеря, независимо какво се случва на бойното поле. Ти все още си малкото ми братче, а аз все още съм твоята алфа. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо там.

Той кимна, все така отворил широко очи, а аз го прегърнах. Прекрасно си давах сметка, че няма да мога да следя какво прави по време на нападението, но се надявах, че ще се вслуша в мен и че поне част от инстинкта да се подчинява на своята алфа все още действа.

Обърнах се, усетила нечие присъствие зад себе си.

— Той ще бъде добре — каза Рен, търсейки погледа ми с очи. — Тес няма да допусне да му се случи нищо лошо.

— Знам — отвърнах, насилвайки се да се усмихна.

— Значи планът ни здравата те ядоса, а? — попита Рен, докато отивахме към Адна, която тъчеше вратата, с чиято помощ малката ни групичка щеше да се прехвърли във Вейл.

— А ти да не очакваше да се зарадвам, когато разбера?

— Не очаквах Шей да ти каже. Той определено споделя повече, отколкото трябва.

— Обичам откровеността — заявих. — Намирам я за едно от най-привлекателните качества.

— Откровено ти казвам, че ще се бия нечестно, за да спечеля тази битка — отвърна той. — Това също ли е привлекателно?

— Престани.

Шей и Конър стояха до Адна, докато блещукащият портал се оформяше пред очите им.

Погледнах към Шей. Рен му помаха и той му отвърна с невъзпитан жест, ала после ми отправи тъжна усмивка, от която сърцето ми се сви. Наистина ли вярваше, че няма да излезе жив от войната?

Болката, стиснала гърдите ми, стана толкова силна, че трябваше да затворя очи, за да я прогоня. Умът ми трябваше да е съсредоточен единствено върху битката, независимо какво ставаше в сърцето ми. Не можех да си позволя да мисля за това, какво щеше да ми струва тази война.

Мейсън се присъедини към нас, широко ухилен.

— Е, готови ли сте да се залавяме за работа?

— Изглеждаш ужасно щастлив — погледнах го аз изпод вежди. — Като се има предвид всичко.

Мейсън сви рамене.

— Нев ми липсва. Вярно, отиваме на война, но поне и той ще бъде там. Човек трябва да се радва и на малкото.

Рен го потупа по гърба.

— Обичам те, човече.

— Естествено, че ме обичаш. — Мейсън приглади косата си назад. — Аз съм неустоим.

Брин тръсна къдрици.

— Очертава се забавна битка.

— Да се надяваме, че си права — обадих се аз.

— Е, добре, хрътки на ада — помаха ни Конър. — Прекарайте си задниците през този портал.

— Не сме никакви хрътки — изръмжах аз. — Ние сме вълци.

— Нима? — Той ми отправи съкрушен поглед. — Значи новият ми прякор за глутницата не ти харесва? А аз си мислех, че е ужасно находчиво… или че поне вдъхва страхопочитание. Нали се сещаш, като Ангелите на ада24?

— Не сме и рокерска банда, човече — изтъкна Рен, а после се преобрази и скочи през портала.

— Шегите му винаги ли са толкова калпави? — попита Брин.

— Обикновено. — Усмихнах се на Конър. — Но не му го казвай — не искам да го наскърбя.

Конър поклати глава.

— Уви, талантът ми завинаги ще си остане непризнат.

— И слава богу! — ухилих му се широко, преобразих се и се втурнах след Рен.

Лапите ми потънаха в сняг, стигащ до коленете. Луната грееше високо в небето, пръскайки достатъчно светлина, въпреки късния час. Адна бе отворила портала на едно било досами гората и земите на имението „Роуан“ се простираха под нас. Градината, със своите криволичещи пътечки и грижливо оформени живи плетове, тънеше в сенки. Уловени в хватката на ранната зима, фонтаните бяха пресъхнали, а цветните лехи — празни, лишени от живота, който прави градините така примамливи.

На различни интервали по протежение на горските покрайнини, както и на други, по-близки до имението места, също примигваха светлинки. Сенки се движеха под нощното небе. Търсачите пристигаха, армията ни се събираше. Ударните отряди проникнаха в градината и се запромъкваха към имението, което се изправяше безмълвно и тъмно в нощта, наглед — съвършено празно.

Риех неспокойно земята с лапа. Тъй като имахме своя собствена мисия, различна от тази на останалите, нашият отряд бе сред онези, които щяха да тръгнат последни. Вдигнах муцуна и подуших въздуха за следи от врагове. Или съюзници.

Къде бяха глутниците на Найтшейд и Бейн?

Въпреки че нападението ни бе планирано като изненадващо, Пазителите несъмнено бяха предвидили появата ни. Аника и останалите Търсачи бяха наясно с това — врагът щеше да ни очаква. Но къде?

Дали баща ми щеше да се появи заедно с вълците на Емил, готов да се обърне срещу своя враг, когато настъпи подходящият момент? Дали вече идваха насам?

— Време е. — Адна затвори портала, прибра камите в ножниците им и извади страховития метален камшик, завършващ с шип, който бе използвала в онази тренировъчна схватка с Шей.

— Би трябвало да останеш тук — намръщи се Конър. — Не искам да се излагаш на риск.

— Съжалявам, Конър — засмя се Адна. — Всички Тъкачи ще участват в битката, включително и аз. Заповед на Аника, забрави ли?

Конър поклати глава, но пое по склона с тежка стъпка. Адна тръгна до него, широко усмихната.

Рен, Мейсън, Брин и аз образувахме защитен обръч около Шей и двамата Търсачи. Аз застанах начело, Брин и Мейсън тичаха от двете им страни, а Рен завършваше малката ни групичка. Когато влязохме в градината, не можах да потисна ръмженето, надигнало се в гърдите ми при вида на мраморните инкуби и сукуби, подредени като пазачи наоколо.

— Не се тревожи, Кала — обади се Шей. — Държим ги под око.

— Аха — допълни Конър. — И ако изскочат от каменните си обвивки, ще знаем, че Боск вече е тук.

Подуших въздуха, все още настръхнала.

— Да не би да се очаква това да ни успокои? — изджавка Мейсън и се озъби на Конър.

Не бяхме направили повече от няколко крачки в градината, когато откъм отрядите пред нас се разнесоха първите викове.

— Срещнали са отпор — каза Конър.

Шей извади мечовете и се вгледа напред, присвил очи.

Зачаках да чуя звън на стомана и ръмжене на вълци, тъй като предполагах, че съюзниците ни са срещнали отпор от Стражи, разположени около имението. Но това не бяха бойни викове. Онова, което стигаше до ушите ни, бяха объркани крясъци, пълни със страх.

— Какво става? — Застанали гърбом един към друг, Адна и Конър оглеждаха градините наоколо.

Изръмжах, подтиквана от желание да се хвърля в схватката пред нас, каквато и да бе тя. Ала нарежданията ни бяха категорични — не биваше да се намесваме в битката.

— Вижте! — С върха на един от мечовете си Шей посочи високите плетове, които растяха от двете страни на градинските пътеки. Те се движеха. Или по-точно — растяха.

Конър изруга и се хвърли напред, докато дебели, чепати клони пълзяха по пътеката, трошаха камъните, с които бяха застлани алеите, и се виеха неудържимо около нас. Плетовете растяха пред очите ни, издигайки се с невъобразима бързина.

— Конър! — изпищя Адна, когато нов плет, поникнал за броени мигове, го откъсна от нас.

Чух как той изкрещя, но не виждах нищо през стената от клони, която ни разделяше.

Адна тичаше покрай плета, викайки името на Конър. Зад мен се разнесе скимтене и когато се обърнах, видях Мейсън да полита назад, докато в тялото му се удряха новопокарали клони, бързи и жестоки като бичове. Брин изджавка и скочи към него, щракайки с челюсти към настъпващите ластари. Чувство на пълно безсилие ме накара да завия с глас, когато Брин, Мейсън, Рен и Шей изчезнаха от погледа ми.

Отново се обърнах и хукнах след Адна, която все още тичаше покрай плета с викове. Пред нея изникна нов храст и тя смени посоката. Хвърлих се във въздуха и се стоварих върху нея, приковавайки я към земята, въпреки съпротивата й.

Продължавах да ръмжа дори когато си възвърнах човешката форма.

— Спри! Адна, спри!

Дишайки тежко, тя най-сетне престана да ме блъска с юмруци по гърдите и раменете и отпусна ръце.

— Трябва да го открием!

— И не само него. — Изправих се и я издърпах на крака. — Изгубихме и останалите.

— Какво? — Очите й се разшириха, когато се обърна и видя изригналия от земята лабиринт, който ни заобикаляше.

— Пътят ни е отрязан. — Докоснах плета и в ръцете ми се забиха бодили.

Гръмогласен вой отекна в нощта.

Адна ме погледна, повдигнала вежди.

— Приятели?

— Не — отвърнах тихичко.

Отново се разнесе вой, после още един. Вълците надигаха глас, един по един и изпълваха въздуха с бойната си песен. Завъртях се бавно в кръг, наострила уши.

— Обградени сме.

Адна изруга тихичко.

— Опитват се да ни разделят, така че да не можем да стигнем един до друг.

Кимнах.

— Очаквали са ни.

Адна тръгна покрай стените на лабиринта, отново и отново свиваше зад поредния ъгъл, само за да открие, че пътеката внезапно свършва.

— Обзалагам че, противниковата страна има карта, която показва как се излиза оттук.

— Най-вероятно. — Плъзнах очи по плета — беше твърде висок, за да го прескоча.

— Тук сме съвсем беззащитни — каза Адна. — Вълците ще ни открият, отряд по отряд, и ще ни обезвредят, без да можем да направим нищо.

— Трябва да намерим изход. Хайде.

Воят постепенно се усилваше — стотици вълци тичаха из лабиринта. Усещах миризмата им, чувах как снегът скърца под краката им, докато се спускат в градината от всички страни. Останалите отряди от Търсачи все още бяха в паника, крещейки, докато се опитваха да се измъкнат от лабиринта. Мъже и жени се викаха, мъчейки се да открият съюзниците си.

А после писъци огласиха въздуха.

Адна затвори очи.

— Започна се.

22

Звуците на битката отекваха в ушите ми — не можех да ги заглуша, колкото и да исках. Свистене на стрели пореше въздуха, ръмжене се издигаше към небето. Всичко това нямаше да ме тревожи, ако бях част от битката, но от тази невидима война — насилие и смърт, които може би дебнеха зад всеки ъгъл — по гърба ми лазеха тръпки. Все още не се бяхме натъкнали на врагове, ала беше само въпрос на време. Двете с Адна можехме да отблъснем три-четири вълка, но нещо ми подсказваше, че противникът няма да бъде така малоброен.

Освен това във въздуха ехтяха и други звуци, които още повече усилваха тревогата ми. Писъци от болка, каквато никой Страж не бе в състояние да причини.

— В лабиринта има призрак — прошепнах. — Навярно не само един.

Натъкнали се на поредната задънена алея, двете с Адна приклекнахме. На всяка цена трябваше да измислим нещо. Лабиринтът не просто ограничаваше движенията ни — той непрекъснато се променяше. Плетове израстваха с невероятна скорост, само за да потънат в земята малко след това. Трънливи клони изникваха насред пътеките и ни препъваха, докато тичахме.

— Сигурна ли си? — попита Адна.

Кимнах, макар да ми се искаше да не бях.

— Трябва да намерим Шей.

Приех вълчата си форма, готова да се нахвърля на всеки вражески настроен Страж, който се изпречи на пътя ни, и отново хукнахме. Можех само да се надявам, че тичаме в правилната посока.

— Виж! — Адна се обърна към новопоявила се пролука в плета. — Да вървим.

Усетих миризмата точно преди да свием зад ъгъла. Преобразих се и сграбчих Адна за блузата.

— Спри!

Вече я теглех назад, когато го видяхме. Призракът се плъзна иззад плета и бавно тръгна към нас.

— Хайде! — Адна ме стисна за ръката и ние се втурнахме натам, откъдето бяхме дошли.

Лабиринтът отново се бе променил.

— По дяволите! — изругах, когато се спряхме пред задънената пътека.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как пролуката в плета, през която се бяхме промъкнали, се затваря пред очите ни.

— Е, поне призракът остана от другата страна.

Адна едва бе изрекла думите си, когато скверното създание премина през плета, процеждайки се като катран между клоните.

— Не е честно! — извика Адна.

Призракът идваше все по-близо и по-близо, а ние не можехме да направим нищо.

— Шей! — изпищях, тъй като не знаех какво друго да сторя. — Шей! Помогни ни!

Бяхме се долепили плътно до плета; очите ми не се откъсваха от завихрените сенки, от които беше изтъкано тялото на призрака. Миризмата му нахлуваше в ноздрите ми и от нея ми се повдигаше. По гърба ми пробягаха тръпки при спомена за болката, която той бе в състояние да причини.

— Адна! Трябва да се махнем оттук. Изтъчи ни врата!

— Врата, отвеждаща къде? Искаш да се върнем обратно в Академията ли? Ако я отворя на бойното поле, може да се озовем право върху някой призрак! Няма да се измъкнем по този начин. — Гласът й потрепери. — Не знам какво да правя. Освен ако…

— Какво?

Тя се обърна и погледна към плета зад нас.

— Шей! — изпищях отново.

— Кала! — Гласът му долетя точно зад нас. — Къде си?

Обърнах се рязко, без да обръщам внимание на болката от тръните, разкъсали кожата ми, когато притиснах ръце до плета.

— Тук съм! С Адна!

— Не мога да стигна до вас — изкрещя той. Намираше се от другата страна на стената. — Брин, Мейсън, Рен! Елате тук! Те са зад този плет.

Усещах миризмата му — беше толкова близо и все пак не можех да го достигна.

— Кала! — извика Рен. — Добре ли сте?

— Тук има призрак. — Гласът ми беше хриплив. — В капан сме.

Чух как Мейсън изскимтя и задраска в пръстта, мъчейки се да се добере до нас. Брин показа нос изпод клоните, ала изквича от болка, когато един трънлив ластар я удари през муцуната като камшик.

— Ще се опитам да прорежа път през плета — изкрещя Шей. — Отдръпнете се.

— Не, почакай! — викна Адна.

— Какво значи почакай? — Погледнах през рамо към призрака.

Без да ми обръща внимание, Адна пусна бича, извади двете си ками и като изкрещя, ги заби в земята.

Трябваше да запуша уши, когато ужасяващ звук процепи въздуха около мен. Писък, пропит с болка и гняв. И идващ от плета.

— Точно така, кучко! — изсъска Адна. — Махни се от земята и се върни в ада, където ти е мястото.

Клоните на плета затрепераха; листата му започнаха да повяхват и да се ронят. Растението се тресеше все по-силно, трънливите клони ставаха на трески. А после живите стени се сринаха, същинска вълна от изсъхнали парченца дърво и листа, станали на пепел. Лабиринтът изчезна, оставяйки след себе си тъмни купчинки, очертали пътя му върху белия сняг, и Шей изникна пред мен, вдигнал високо двата си меча.

— Какво, по дяволите…

Адна простена и се свлече настрани.

Тъкмо се обръщах към нея, когато Шей изкрещя:

— Кала, наведи се! Сега!

Той ме прескочи в същия миг, в който се преобразих и се долепих до земята. Когато се изправих и се обърнах, видях как призракът се спуска върху Адна, докато Шей връхлиташе отгоре му.

Излаях предупредително и тръгнах след него, но Рен скочи пред мен като ръмжеше.

— Не.

— Махни се от пътя ми! — озъбих се, ала ръмженето заглъхна в гърлото ми.

Шей се нахвърли на призрака, въртейки Кръста на елементите с главозамайваща бързина. Остриетата посякоха тъмната плът на гнусното същество по-мълниеносно от перките на хеликоптер.

Призракът изпищя.

Никога досега не бях чувала призрак да пищи. Никога не ги бях чувала да издават какъвто и да било звук. Ала в мен нямаше никакво съмнение — това беше писък на агония.

Мастиленочерните пипала на чудовището запращяха, сякаш по тях течеше електричество. То изпищя отново, а после тялото му сякаш изригна, като черна пара, избликнала от гейзер, и изчезна.

Шей се приземи от другата страна на мястото, където само допреди миг стоеше призракът, и се обърна рязко, вдигнал оръжия за нов удар. Когато осъзна, че скверното създание го няма, изпъна рамене и ми отправи леко смутена усмивка.

Аз излаях в отговор, размахала опашка.

— Адна! — Конър тичаше към нас през снега и останките от лабиринта.

Адна се надигна на четири крака, като се подпираше на ръце.

— Ще се оправя… така мисля.

Конър й помогна да се изправи и се ухили на Шей.

— Добра работа. Не знаех, че можеш да правиш и това.

— Да правя какво? — намръщи се Шей. — Как да не знаеш, че мога да убивам призраци? Нали си имам оръжие? — Той вдигна Кръста на елементите.

— Не призрака — обясни Конър. — Макар че и това си го биваше. Имах предвид лабиринта. Ако не ни беше отървал от него, веселбата щеше да свърши преди да е започнала.

Конър се обърна и махна по посока на имението.

— Сега отрядите ще могат да се прегрупират, за да нападнат.

— Не съм направил нищо с лабиринта — каза Шей. — Плетовете просто се разпаднаха и изведнъж се оказах очи в очи с Кала. А после видях, че призракът посяга към Адна.

Конър го зяпна, сбърчил вежди. Адна изтупа снега от дрехите си, избягвайки да срещне очите ни. Аз се преобразих и я погледнах изпитателно.

— Тя беше — казах и я посочих. — Тя… уби лабиринта.

Не знаех как другояче да опиша какво бе сторила. Някак си тя бе нападнала живия лабиринт, който ни беше пленил. И го бе сразила.

Конър я сграбчи за ръцете и я погледна изпитателно.

— Но как? Как го направи?

— Не знам. Почувствах, че не е естествен… че мястото му не е тук. И я помолих за услуга.

— Кого си помолила? — Шей обикаляше около нас, оглеждайки се за признаци на опасност. Доколкото можех да преценя, вълците на Бейн бяха съсредоточили атаката си върху отрядите пред нас.

Дори и на лунната светлина видях как Адна се изчервява.

— Земята.

— Можеш да поискаш услуга от земята? — попита Конър. — И то ли е част от професионалната ти автобиография?

Адна се усмихна.

— Всички Търсачи правят точно това. Аз просто стигнах малко по-далеч.

— Никой никога не е правил подобно нещо, Адна — бавно каза Конър. — Никой.

— Знам — промълви тя.

Очите им се срещнаха и нещо важно, макар и неизречено на глас, премина между тях.

Сега, когато стените от преплетени клони вече ги нямаше, можех да видя бурята на битката, която бушуваше около нас. Вълци връхлитаха отрядите на Търсачите с устрема на приливна вълна. Остри зъби се впиваха в човешка плът, секвайки виковете на болка само миг след като те се надигнеха. Неспирните стенания, които се издигаха към небето, говореха, че вълците не бяха единствените врагове, причакали ни в мрака. Призраци се плъзгаха из сенките, поглъщайки всеки Търсач, изпречил се на пътя им.

Очите ми обходиха покрайнините на градината. Не ми отне дълго да ги открия — двайсет Пазители (нашите господари и някои от децата им, които разпознах от училище), бяха заели позиция до пресъхналото изкуствено езерце. До един бяха елегантно облечени, сякаш отиваха на официална вечеря, а не присъстваха на жестока битка. Само че те правеха точно това — наблюдаваха клането отстрани, като генерали, командващи своите войници. С нехайно изящество ръцете им се вдигнаха във въздуха и заиграха, описвайки сложни движения с пръсти.

Пронизителни писъци огласиха въздуха и небето над нас оживя от тъмни гърчещи се силуети. Призовани от своите господари, сукуби и инкуби се появиха, за да се включат в битката. Предупредителни викове се надигнаха откъм Търсачите, стрели от арбалети полетяха покрай копията на създанията от Отвъдното. Някои от крилатите същества кацнаха на земята, други се спускаха към Търсачите, издигаха се до страховити височини с тях и ги пускаха, за да намерят смъртта си на земята. Няколко Търсачи, сграбчени в хищните нокти на инкубите, успяха да ги пронижат с меч или кама, докато политаха към небето, повличайки скверните създания със себе си в обятията на смъртта.

Гледах как тела рухват на земята, гърчейки се в агония под козина и остри зъби, кожести криле и хищни нокти, или просто изчезват в мрака на изтъканите сякаш от дим призраци. Падаха и вълци, ярка кръв плискаше снежнобелия сняг и образуваше локвички под неподвижните тела на Стражите на Бейн. И все пак Търсачите, рухнали на земята съвършено неподвижни, бяха повече от вълците. Стражите дебнеха своите жертви и ги обграждаха, движейки се в съвършен синхрон, роден от инстинкта на глутницата, благодарение на който можеха да организират атаките си по начин, на който Търсачите не бяха способни.

Докато гледах как вълците се разправят с воин след воин, си помислих, че само преди месец бих завила от гордост. Ето как воюваха Стражите. Ето защо винаги печелехме. И защо Търсачите губеха днес.

Нарастващо отчаяние натежа в гърдите ми. Не можехме да спечелим. Дори да проникнехме в имението, а Шей успееше някак да надвие Боск, битката отвън беше изгубена. Колко ли Търсачи щяха да умрат днес?

Конър се прокашля. И неговите очи, също като моите, не се откъсваха от бруталната сцена, която се разиграваше пред нас.

— Трябва да вървим. Битката като че ли е съсредоточена в източната част на градината. Това е добре — така ще можем да се насочим на север и да се доберем до къщата оттам.

Не спомена, че очевидно губим. И то тежко.

— Има още призраци — каза Шей. — Трябва да се разправя с тях.

— Това не влиза в плана — поклати глава Конър. — Нуждаем се от теб вътре.

— Аз съм единственият, който може да ги убие — изръмжа Шей.

— Знаехме, че ще има и призраци. Винаги е така. Ала ти не бива да се замесваш в битката на челната линия. Нямаме време.

Шей настръхна, но се обърна на север.

— Да вървим тогава.

Приела вълчата си форма, тръгнах близо до него, докато заобикаляхме битката. Прилив на адреналин учестяваше пулса ми; усещах мириса на вълците на Бейн и вкуса на кръв във въздуха.

В гърдите ми се надигна ниско ръмжене.

— Знам. — Гласът на Рен проникна в ума ми. — И на мен ми се иска да съм част от битката.

— Е, желанието ти се сбъдна. — Целият настръхнал, Мейсън се закова на място.

Бяхме стигнали северния край на градината и част от битката се бе прехвърлила пред нас. Вълци и Търсачи бяха вкопчени в смъртоносен танц, стомана проблясваше, уловила лунните лъчи. Мускулите на вълците се вълнуваха под козината им, когато се сблъскваха с Търсачите; крясъци и ръмжене се сливаха в ужасяващ рев, докато те се биеха… и запречваха пътя към къщата.

— Резервен план? — попита Брин.

— Ще ти го кажа, когато го измисля. — Мускулите ми се напрегнаха — дори да бяхме обречени, нямаше да се дадем без съпротива.

— По дяволите — изруга Конър. — Дотук бяхме с ограничаването на битката в другата част на градината.

— Ще опитаме ли с бягане? — попита Адна.

— Аха.

Обходих бойците с поглед, търсейки баща си или който и да било от Найтшейд, но видях единствено Търсачи и вълците на Бейн.

— Най-добре се преобрази, Шей — каза Конър. — Последното, което искаме, е Стражите да те вземат на мушка. Забележат ли те, ще зарежат всичко друго и ще хукнат след теб.

— Добра идея — съгласи се Шей и само след миг златистокафявият вълк разтърси козина. — Така е много по-добре.

Рен го изгледа.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Шей повдигна муцуна, вдишвайки хладния нощен въздух. — Не си ли съгласен?

— Ами, да. — Рен ровеше с лапа в снега. — Но… както и да е.

— Кала, ти застани начело — нареди Конър, който не можеше да чуе разговора ни. — Аз идвам след теб. Рен и Шей, вие стойте близо до Адна. Мейсън, Брин, пазете ни по фланговете.

Вземайки суровите ни погледи за съгласие, той се обърна към счепканите тела, които ни препречваха пътя, и продължи:

— Добре. По мой сигнал… Сега!

Мускулите ми се обтегнаха и аз изскочих от градината, излизайки на открито. Вперила поглед в дългите сенки, хвърляни от имението, поведох останалите встрани от битката. Ако само успеехме да се доберем до къщата, отново щяхме да имаме прикритие.

Остър лай привлече вниманието ми. Няколко от вълците на Бейн се бяха откъснали от схватката и препускаха към нас.

— Не спирай, Кала! — Воят на Рен отекна във въздуха зад мен. — Ние с Мейсън ще ги отклоним.

Изръмжах, недоволна, че трябва да бягам, докато другите от глутницата ми щяха да се бият.

Разнесе се нов вой — наблизо, ала идващ от запад.

— Това… — Рен се обърна рязко и хукна в обратна на битката посока.

— И още как! — Мейсън се втурна след него.

Брин приклекна на задни лапи и нададе възторжен вой. Вълците, които се носеха към нас, ни отговориха и във вените ми припламна надежда… но все още не бях готова да сваля гарда.

— Мили боже! — изкрещя Конър. — Канят се да ни нападнат!

— Твърде много са! — извика Адна. — Никога няма да минем покрай тях.

— Кала! Какво правиш, по дяволите?! — кресна Конър, когато аз се заковах на място и се взрях изумено във внушителната орда от козина и остри зъби, която препускаше към нас.

Не можех да повярвам.

— Кала! — Конър ми хвърли гневен поглед, преди да сграбчи Адна и да я бутне зад себе си.

Прииждащите вълци стигнаха до нас и изведнъж се разделиха и продължиха от двете ни страни, като река, срещнала препятствие.

— Какво, по… — ахна Конър, докато десетки вълци се стичаха покрай нас.

Стражите на Бейн заджавкаха и заскимтяха уплашено, когато глутницата на Нейтшейд се хвърли в битката. Новодошлите откопчваха вълците на Бейн от Търсачите и ги събаряха на земята в бъркотия от зъби и нокти. Много скоро звънът на стомана беше удавен от оглушителното ръмжене, с което двете глутници се разкъсваха безпощадно. Многогодишна вражда подклаждаше яростта им, докато проливаха кръвта си в искрящия сняг.

Огромен сребристокафяв вълк с необикновено черно петно на челото, забави крачка, когато ни наближи, и спря пред мен.

— Радвам се да те видя, Кала. — Той изплези език във вълча усмивка. — Надявам се, че не сме ви накарали да чакате.

— Пристигаш точно навреме, татко — отвърнах, като го побутнах с муцуна в гърдите. — И определено умееш да се появиш ефектно.

23

— Стига си се дърпала! — изкрещя Конър. — Опитвам се да те защитя.

— Пусни ме, Конър! — Адна се мъчеше да се отскубне от хватката му. — Очевидно е, че не се опитват да ни нападнат.

— Намерила си си доста интересни приятели — отбеляза баща ми, докато гледаше как двамата се боричкат.

— Определено помага, ако ги поопознаеш — уверих го и изджавках, за да привлека вниманието им. Когато оголих зъби, те най-сетне престанаха да се карат. — Мъжът е Конър, а момичето — Адна. Кълна се, че страшно ги бива в битките.

Баща ми подуши ръката на Конър и очите на Търсача едва не изскочиха при тази проверка на огромния вълк.

— Щом казваш.

Брин се долепи до земята и размаха опашка.

— Здравейте, господин Тор.

— Изглеждаш добре, Брин. — Баща ми я гризна по ухото. — Готова ли си за битка?

Тя подскочи.

— Винаги.

Шей дотича при нас, навел муцуна в израз на уважение. Баща ми наклони заинтригувано глава, макар че в тихичкото му ръмжене се съдържаше предупреждение.

— Теб не те познавам.

— Татко, това е Шей. — Аз също наведох муцуна, ала опашката ми се мяташе възторжено. — Шей, това е баща ми, Стивън Тор.

— Алфата на Найтшейд. — Шей все още не вдигаше глава. — За мен е чест да се запознаем. Благодаря, че ни се притекохте на помощ.

Сърцето ми прескочи един удар, когато баща ми пъхна глава под муцуната на Шей и я повдигна нагоре.

— Честта е моя, Потомъко. От теб е излязъл наистина впечатляващ вълк.

Шей изджавка от удоволствие и аз изръмжах сърдито.

— Макар и все още кутре в някои отношения, както виждам. — Смехът на баща ми отекна в главите ни заедно с думите му.

Шей закри носа си с лапа.

— Работя по въпроса.

— Както и аз — добавих и го гризнах по ухото.

— Трябва да се отдалечим от битката. — Баща ми ме побутна по рамото. — Осведомете ме за последното развитие на събитията, преди да предприемем следващия си ход.

Аз изджавках и дръпнах Конър за ръкава на коженото яке, за да го накарам да ме последва.

— Е, предполагам, че отиваме натам — каза той, мятайки неспокоен поглед на Адна, докато го теглех към сенките, хвърляни от имението.

Щом мракът ни обгърна, баща ми спря, макар че дори някой да ни забележеше, едва ли би могъл да стигне до нас — толкова ожесточена беше битката.

Конър все още го гледаше подозрително, когато аз се преобразих и дадох знак на другите двама вълци да последват примера ми.

Бях забравила какво страхопочитание вдъхваше един алфа в разцвета на силите си. Тъй като бях прекарала целия си живот като дъщеря на алфа и освен това самата аз щях да стана такава, величественото му държание и непреклонният му поглед бяха нещо съвсем нормално за мен. Всичко, като се започнеше от внушителната му стойка до стоманеносивите му очи, вдъхваше респект. Конър изобщо не се почувства по-спокоен, когато баща ми прие човешкия си облик, и дори Адна се отдръпна назад, надничайки зад рамото на Конър, вместо да се приближи твърде много до алфата.

— Конър, Адна. Това е баща ми, Стивън Тор.

— Алфата на Найтшейд? — Очите на Адна се разшириха. — Вие дойдохте!

— За да победим! — извика Конър и вдигна тържествуващо юмрук във въздуха.

Развеселена усмивка изви устните на баща ми и Конър свали ръка с леко смутено изражение. — Ъъъ… съжалявам за това. Просто наистина, ама наистина се радвам, че сте тук.

— За мен е удоволствие. — Баща ми му подаде ръка и те се здрависаха.

Адна се усмихна срамежливо, когато алфата я поздрави.

— Приличате си — отбеляза тя, хвърляйки поглед към мен.

Аз се засмях, ала татко ми отправи горда усмивка, от която сърцето ми сякаш запя. Брин се изкиска и ми стисна ръката.

Още три вълка се присъединиха към нас. Когато се преобразиха, Рен, Мейсън и Нев бяха ухилени до уши.

— С повече е по-весело, нали така? — разсмя се Мейсън.

Конър удари Нев на шега.

— Можеше да ни предупредиш, че сте на наша страна. За миг си помислих, че е ударил последният ни час.

— Горкичкият Конър — подхвърли Адна. — Такава деликатна душица.

Конър й хвърли укоризнен поглед.

— Предупредихме ви — настоя Нев. — Виж само.

Той се преобрази и наведе глава, за да ни покаже черния символ, нарисуван на челото му.

— Хей! — усмихна се Шей. — Това е моята татуировка.

— Знакът на Потомъка — каза баща ми. — Решихме, че това е най-добрият начин да удостоверим самоличността си. Всички вълци, които се присъединиха към нас, бяха белязани от Итън. Идеята беше негова.

— Аха. — Нев отново си беше възвърнал човешкия образ. — Така че никой да не ни застреля. Особено Итън.

— Да, той открай време първо стреля, а после задава въпроси — засмя се Конър. — С вас ли е?

— Включи се в южната атака — отвърна баща ми. — Но предполагам, че скоро ще дойде.

— Искате да кажете, че сте довели още вълци? — обади се Адна.

— Разделихме се на три отряда — обясни баща ми. — Моят е най-многобройният. Заобиколихме засадата на Бейн от двете страни и ги нападнахме отзад.

— Толкова много вълци? — Веждите на Рен подскочиха. — Привлекли сте и някои от глутницата на Бейн.

— Баща ти не може да се нарече особено благ, Рение. — Татко го наблюдаваше изпитателно. — Прогони собствения си син, както и мнозина други. Това е цената на жестокостта.

— Емил Ларош не ми е баща — заяви Рен, без да трепне. — Не му дължа нищо.

— Така е. Търся мир с теб, алфа.

— И аз — с теб. — Рен наклони глава и ме погледна. — Дъщеря ти е най-храбрият вълк, когото познавам. Тя е истинска алфа.

— Така е. — Баща ми се усмихна: първо на Рен, а после и на мен.

— Мисля, че Рен се опитва да се докара пред баща ти — прошепна Брин в ухото ми.

— Шшшт! — Настъпих я по крака.

Шей се размърда неспокойно при тази размяна на реплики и баща ми го погледна с усмивка.

— Толкова много лидери в такъв малък отряд трябва да е истинско предизвикателство.

— Най-сетне някой има куража да го каже! — ухили се Мейсън и Нев го плесна по тила.

— Радвам се, че сте убедили вълците на Бейн да се присъединят към нас — каза Конър, без да обръща внимание на Мейсън и Нев, които бяха започнали да се бутат. — Не знаехме дали някой е в състояние да го стори.

Баща ми кимна.

— Аз също се радвам. Заслугата е най-вече на Невил.

— Благодаря, Стивън — каза Нев, който междувременно бе успял да улови главата на Мейсън в хватка ключ. — Но имах помощ. Сабин и Калеб — онзи, когото видяхте в „Идън“, същият, с когото свирехме в „Бърнаут“ — изиграха съществена роля. Том пък осигури сигурно място, където да се срещаме, докато набираме съюзници. Определено беше плод на общите ни усилия.

В този миг Мейсън го преметна по гръб.

— Падна ли ми!

— Не можете ли поне за малко да се държите прилично? — сопнах им се сърдито. — Във война сме.

— Ние винаги сме във война, Кал — отвърна Мейсън, докато притискаше Нев към земята.

Нев се засмя и го отхвърли от себе си с един ритник.

— Затова трябва да си намираме някакви забавления в промеждутъците от време, в което сритваме задниците на врага.

— С такава логика не може да се спори — обади се Брин и като се преобрази, притисна Мейсън към земята и започна да го ближе по лицето, при което целия го олигави.

— Ау! — извика Мейсън. — Ти печелиш! Ти печелиш!

— Хей! — Итън дотича при нас; беше запъхтян, а от една дълбока драскотина на бузата му течеше кръв. — Ето къде сте били!

Конър му стисна ръката.

— Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна Итън, като в същото време прегърна Адна със свободната си ръка. След това се обърна към Нев: — Няма я в битката. Никъде не мога да я намеря.

— Боях се от това — каза Нев.

— За кого говорите? — попита Адна.

— За Сабин. — Лицето на Итън беше потъмняло. — Не е сред вълците на Бейн тук.

Мейсън и Брин спряха да се боричкат. Брин се преобрази и ме погледна мрачно.

— Емил също го няма — каза баща ми. — А него мога да го надуша от цял километър. Трябва да са вътре.

Хвърлих поглед към тъмното имение, в което не се виждаше никаква светлина.

— В „Роуан“?

Рен подуши въздуха.

— Ефрон и Лумин са наблизо.

— А те не вземат участие в същинските битки — добави Мейсън. — Никога.

— Според информацията, която получихме, планирате да изпратите малък отряд начело с Потомъка, който да довърши това — каза баща ми.

Конър кимна.

— Ние сме този отряд.

— С ваше позволение бих искал да се присъединя към него.

— Не искаш ли да ръководиш глутницата си? — попита Конър.

— Те са в добри ръце. — Баща ми посочи Нев. — Двамата с Итън планираха това нападение и именно той трябва да го доведе докрай.

Нев се преобрази и изджавка одобрително.

— Аз ще остана с Нев — каза Мейсън, поглеждайки към мен. — Ако нямаш нищо против.

— Върви — кимнах аз. — И се оглеждайте за Ансел и Тес.

— Знаеш, че ще го направим — увери ме Мейсън, като ми смигна. В следващия миг двата вълка нададоха силен вой и се втурнаха, за да се включат в битката.

Баща ми ме изгледа остро.

— Брат ти е тук?

— Не за да се бие — обясних. — Помага на Търсачите да се грижат за ранените. Ще бъде в безопасност, доколкото е възможно.

„Или поне така се надявам.“

— Нямаше да го оставя. — Брин погледна гузно баща ми. — Но реших, че ще имаме нужда от всички бойци, с които разполагаме.

— Разбира се. Мястото ти е с твоята глутница. — След това погледна към Конър. — Е?

— Няма защо да питаш. Още един алфа ще ни бъде страшно полезен.

— Чудесно. Защото е крайно време да направя едно лично посещение на Емил. Дължа му го.

— Тъкмо от онези посещения, които най обичам — обади се Итън. — Аз също съм си намислил едно такова.

Конър изсумтя.

— Е, да не ги караме да ни чакат тогава.

Баща ми, Рен, Брин и аз се преобразихме и като наобиколихме отбранително тримата Търсачи и Шей, поехме покрай северната стена на имението.

— Страничната врата ще ни отведе в кухнята — каза Шей. — Ще проникнем в задната част на къщата и ще трябва да се доберем до библиотеката оттам.

Усетих как по кожата ми пробягват тръпки. Това означаваше, че ще трябва да се промъкваме през коридорите на имението, покрай всички онези ужасяващи картини и страховити статуи. Всяка от които можеше да се събуди за живот, ако Боск Мар ни очакваше.

Още чувах шума от битката зад нас, ала когато наближихме ъгъла на постройката, стените сякаш го удавиха. Огромното имение ни откъсна от войната, разделяйки ни и от врагове, и от съюзници. Макар от самото начало да знаех, че планът е такъв, усетих как ме облива вълна от ужас, когато си дадох сметка, че малкият ни отряд ще трябва да се изправи срещу страхотиите съвсем сам.

— Ето я вратата. — Шей пристъпи напред и в същия миг от сенките се отдели тъмен силует.

Лаят ми отекна едновременно с вика на Конър:

— Шей! Отдясно!

Когато призракът нападна, Шей вече бе вдигнал Кръста на елементите, готов да го посрещне. Ала не само призракът се бе раздвижил — иззад имението се появиха четири вълка, препуснали към нас като същинска буря от остри зъби и свиреп вой.

Първият вълк скочи във въздуха и повали Конър. Адна се обърна рязко и стоманеният й камшик изплющя. Вълкът изскимтя, когато заостреният връх на оръжието й се впи в тялото му. Още едно скимтене последва първото, когато стрелите на Итън се забиха в хълбока на Стража. Той се изви, мъчейки се да издърпа стрелите. Последният му рев се превърна в задавен клокот, когато камата на Конър потъна в гърдите му.

Междувременно баща ми се бе нахвърлил върху втория вълк и сега те се премятаха по земята, като ръмжаха и се хапеха. На няколко крачки оттам Рен се бе изправил срещу останалите двама Стражи. Нито той, нито те се бяха хвърлили в атака; вместо това се гледаха настръхнали, изпълвайки въздуха с ниско, заплашително ръмжене.

Пулсът ми се учести, когато осъзнах защо Рен се колебае. Дакс и Фей гледаха свирепо някогашния си алфа и ръмжаха, изкривили муцуни в свирепи гримаси.

— Не го правете. — Рен изпрати мисълта си до всички ни. — Не трябва да се бием.

Изтичах до него.

— Послушайте, Рен. Моля ви.

— Защо? — излая Дакс към Рен, без да ми обръща внимание. — За да можем и ние да преклоним глава пред кучката ти?

— Да не си посмял да говориш за нея по този начин. — Рен пристъпи заплашително напред. — Нямаш никаква представа какво всъщност става тук.

— Нима? — Фей подуши въздуха отвратено. — Аз пък мисля, че просто се боиш да се държиш като алфата, който трябва да бъдеш. Ти си слаб.

— А ти си идиотка, Фей — изръмжа Брин.

— Аз поне не оставям Кала да мисли вместо мен. — Фей погледна към Рен и Брин. — И двамата сте слаби.

— Фей, не го прави! — извиках, когато видях мускулите й да потръпват, но тя вече беше политнала във въздуха.

Бях готова да я посрещна, когато тя се стовари отгоре ми, ала устремът на скока й бе такъв, че се проснахме в снега. Брин се втурна към нас и впи зъби в хълбока на Фей. По звуците от щракане на челюсти и свирепото ръмжене недалеч от нас разбрах, че Рен и Дакс също са се счепкали.

Най-добрите ни бойци. Припомних си какво ми бе казал Рен за Дакс и Фей. Които си приличат, се привличат. Ала сега бойните им умения работеха в наша вреда. Ние бяхме техните алфи, но дали щяхме да успеем да ги надвием?

Претърколих се, за да се изправя, но Фей беше по-бърза. Тя се стовари върху гърба ми и заби зъби в рамото ми. Без да обръщам внимание на болката, подскочих високо нагоре и се преметнах така, че когато се стоварихме на земята, Фей се оказа затисната под тежестта ми. Брин се нахвърли отгоре й и я прикова в снега. Фей се изви и зарита, запращайки Брин назад.

Изправих се, съвсем наясно какво трябва да сторя. Фей все още лежеше по гръб. Меката плът на корема й бе незащитена — две ухапвания там щяха да са фатални. Ала трябваше да го направя веднага.

Дъхът сякаш спря в гърдите ми. Фей се раздвижи — всеки момент щеше да се преобърне. Не можех да се бавя повече.

Нещо изсвистя покрай ухото ми. Болезненият лай на Фей бързо се превърна в скимтене, когато втора, а после и трета стрела потънаха в корема й. Тя се преобърна с ръмжене, мъчейки се да изкуцука настрани. Алена диря напои снега под нея, докато тя се опитваше да избяга.

В следващия миг Итън се озова до мен, вдигнал арбалета си.

— Аз ще се оправя с това — каза той и посочи с брадичка надясно. — Иди да му помогнеш.

Обърнах се, потискайки съжалението си, докато Итън се прицелваше, и видях, че на няколко крачки оттам Рен и Дакс обикалят бавно един около друг. И двамата бяха запъхтени, а козината им бе изцапана с кръв, която капеше по снега. Втурнах се към тях и с един мощен скок се метнах на гърба на Дакс, сключила челюсти около врата му. Но дори това не бе достатъчно, за да го събори, и аз го захапах още по-здраво, борейки се да се задържа.

Дакс изръмжа и започна да се върти в кръг. Когато не можа да се отърси по този начин от мен, той се изправи на задните си крака — знаех, че ще се приземи отгоре ми, точно както бях направила с Фей преди малко. Не можех да си позволя да бъда повалена на земята, затова го пуснах и се извъртях във въздуха, докато той падаше назад.

Усетил, че вече не съм върху гърба му, Дакс се преметна и се приземи на крака, а след това се обърна към мен, оголил свирепо зъби.

— Господи, ти си истинска напаст. — Очите му бяха пълни с омраза. — Време е да бъдеш смачкана веднъж завинаги.

— Чакам те. — Забих лапи в снега и се приготвих да го посрещна.

Той изръмжа, ала после изведнъж изджавка и изви глава — зъбите на Рен бяха разкъсали подколянното му сухожилие.

— Сега, Кала. — Викът на Рен отекна в главата ми.

Знаех какво очаква от мен. Пропъждайки всяко съмнение, тласкана единствено от инстинкта си, се хвърлих напред. Сключих челюсти около гърлото на Дакс и захапах с всичка сила, разкъсвайки кожа и мускули, докато не му строших трахеята. Кръв изпълни устата ми в същия миг, в който тялото му застина и се отпусна безжизнено. Тогава го пуснах и се отдръпнах от неподвижното туловище на огромния вълк. Цялата треперех.

Рен докуцука до мен.

— Трябваше да бъде направено.

Изскимтях и зарових муцуна в рамото му. Знаех, че е прав, но въпреки това ми се повдигаше.

— Ранена си. — Той ме побутна лекичко. — Вземи малко кръв.

— Първо ти. — Поднесох рамо към муцуната му. Зъбите му пробиха кожата ми и аз застанах неподвижно, докато той ближеше кръвта ми.

— Готово. — Той ме близна по муцуната. — Сега е твой ред.

Забих зъби в гърдите му и начаса усетих как по езика ми се разлива вкусът на кръвта му, необуздан и сладък като уханието на горящи дърва. Искрящата топлина на изцелението се разля по тялото ми.

— Благодаря. — Вдигнах муцуна и долепих нос до бузата му.

— Мисля, че няма други. — Баща ми дойде при нас с мека стъпка.

Муцуната му беше почервеняла от кръв, но не виждах да е ранен. Зад него, проснат безжизнено в снега, лежеше трупът на един от възрастните вълци на Бейн.

Баща ми погледна първо към тялото на Дакс, а после към Рен.

— От твоята глутница ли беше?

Рен наведе глава.

— Моят бета.

— Съжалявам. — Баща ми сложи муцуна на рамото му; Рен изскимтя и се притисна в него.

Сломена от товара на скръбта, аз се отпуснах на земята и вдигнах поглед към нощното небе. Брин, цялата побеляла от сняг, се сгуши до мен, като скимтеше тихичко. Когато положих глава на гърба й, долових мириса на Фей в козината й. Луната не се виждаше вече, забулена от гъсти облаци. Докато миниатюрни сребърни снежинки се сипеха от небето, покривайки и живи, и мъртви, неволно си помислих, че луната нарочно бе скрила лицето си от нас, също така преизпълнена от скръб, както и ние. Ала ето че дори тя не можеше да спре сълзите си и те се изливаха над земята под формата на тих снежец.

24

Конър спря пред вратата и извади от джоба си шперц. Итън поклати глава.

— Лоуган трябваше да остави отключено.

Конър сви рамене и натисна бравата. Вратата се отвори.

— Това е добър знак, нали?

— Това е знак, че Лоуган поне се преструва, че е на наша страна — отвърна Итън. — Да не му отдаваме прекалено голямо значение.

— Съгласен. — Извадил мечовете си, Конър пристъпи бавно в кухнята.

Ние го последвахме в подобната на пещера стая. Въпреки мрака успях да различа тенджерите и тиганите, висящи от тавана, дългата маса, която се простираше от единия до другия край на помещението, както и огромната тухлена пещ, която заемаше почти цялата насрещна стена.

— Тук можеш да приготвиш достатъчно храна за цял Вейл — подхвърли Адна. — Колко често дава тържества чичо ти? Веднъж седмично?

— Никога — отвърна Шей. — Поне нито едно, което аз да съм видял.

— Някой изобщо използва ли тази кухня? — попита Конър.

— Веднъж слязох да хапна нещо. Хладилникът винаги е пълен. — Шей посочи хладилното помещение, което се намираше до също толкова голям килер.

— Някога намирал ли си тела вътре? — промърмори Итън.

Шей не отговори, но по тялото му пробяга тръпка. Сигурна бях, че това дори не му беше минавало през ум, преди да научи истината за чичо си. Зачудих се дали и него връщането в имението „Роуан“ плашеше толкова, колкото и мен. Всъщност, като се замислех, бях почти убедена, че за него трябва да бе много по-страшно. Та нали бе живял в това място, наричал го бе свой дом, без да подозира за измъчените пленници, затворени в картините по стените. Беше се смял на статуите на инкубите, само за да открие по-късно, че те могат да оживяват. Сигурно имаше чувството, че земята сякаш се изплъзва изпод краката му.

Изтичах до него и го близнах по ръката, надявайки се да му дам мъничко утеха. Той сведе поглед и ми се усмихна.

— Вкъщи е най-хубаво, нали? — Гласът му беше шеговит, но по тревогата в очите му разбрах, че съм отгатнала какво изпитва.

— Това трябва да е най-зловещата къща на всички времена. — Брин се държеше плътно зад мен.

— Определено е в челната десетка — съгласих се, като хвърлих поглед през рамо.

— Наистина ли сте се целували тук? Защото аз бих била твърде уплашена, за да се съсредоточа.

— Като стана дума за съсредоточаване, сега не е най-подходящият момент да ме разпитваш за любовния ми живот — озъбих се аз.

Тъкмо се канехме да излезем от кухнята, когато Шей се спря.

— Силно ви съветвам да не поглеждате към картините.

Конър кимна и като пристъпи тихичко в тъмния коридор, ни поведе предпазливо напред. Знаех, че е прав да постъпва така, но от това бавно пъплене цялата настръхвах. Изведнъж до ушите ми достигна с мъка потиснато ахване. Итън бе навел глава, а Адна, сложила ръка върху неговата, му шепнеше нещо с успокояващ глас. Когато вдигна лице, видях, че зъбите му са стиснати, а вените на врата му пулсират.

— Нали ви предупредих да не гледате — каза Шей.

— Давай напред, Потомъко — изръмжа Итън, ала гласът му трепереше. — Той не беше твой брат, а мой.

Макар да знаех, че не бива да го правя, не можах да се сдържа и хвърлих поглед към картината, покрай която Итън бе минал току-що. Мъж, облечен в разпокъсани дрехи, лежеше върху една маса; агония бе отпечатана върху лицето му, устата му — разкривена в безкраен вик на болка. Тъмни силуети го наблюдаваха, спотаени в сенките по края на картината. Щеше ми се да нямам представа кого виждам, ала в мига, в който го зърнах, разпознах Кайл, брата на Итън. Усетих, че ми прилошава. Моя бе вината той да е пленен завинаги, а призраците да се хранят с мъките му. Убедена, че изпълнявам дълга си и защитавам Шей, именно аз бях убила партньора му, Стюарт, а него бях предала на Пазителите, за да го разпитат. Колко ли от изборите, които бях правила, докато служех на Пазителите, бяха съсипали живота на хората, които днес наричах свои съюзници и приятели?

Нечия ръка докосна козината ми и когато се обърнах, видях, че Шей ме гледа с разтревожени очи.

По устните му пробяга бледа усмивка.

— Не се опитвам да те почеша зад ушите или нещо такова. Просто исках да ти кажа да оставиш миналото зад себе си. Ти нямаше представа. Никой от нас нямаше.

Притиснах нос към дланта му, мъчейки се да изтрия ужаса на картината от ума си.

Тъкмо бяхме свили зад ъгъла, за да поемем по главния коридор на имението, когато Конър изкрещя. Мечовете му проблеснаха и със силно дрънчене се удариха в нещо солидно.

Сипейки ругатни, Конър зарита стената.

— Статуи! Майната… — Нов низ от проклятия се изля от устата му.

— Конър, караш ме да се червя — обади се Адна и пристъпи напред, за да разгледа мраморната сукуба.

Размахала опашка, аз изджавках към Шей, който се усмихна широко, споделяйки с мен спомена за първото ми посещение в имението „Роуан“. Не можех да виня Конър за реакцията му. Статуите наистина бяха прекалено реалистични.

— Ще трябва да сме готови за още такива моменти — каза Шей. — Мястото е пълно с тези статуи.

— Готова за употреба армия — подхвърли Конър, взирайки се свирепо в сукубата. — Която само чака да я призоват.

— Армия, срещу която се изправихме при последното си посещение — намеси се Итън. — Помниш ли? Как така не са излезли навън, за да си поиграят с останалите си приятелчета?

— Създанията от имението все още не са пробудени. — Шей потропа с кокалчета по каменното чело на сукубата. — Онези отвън трябва да са домашните любимци, които Пазителите държат в „Едем“. Което означава, че Боск не е тук. Лоуган не го е призовал.

— Или Боск иска да решим, че не е тук — каза Конър.

Шей се намръщи.

— Не мисля така. Днес се бият единствено вълците, докато предишния път Боск използва всичките си изчадия. Не, няма го тук. Засега.

— Е, има само един начин да разберем със сигурност. — Конър направи неприличен жест към статуята и продължи по коридора.

Разтуптяно лудешки, сърцето ми сякаш заседна в гърлото ми, когато пристъпихме във внушителното фоайе на имението. Метални доспехи и още ужасяващи създания, излети от мрамор, обграждаха стаята като пазачи, бранещи масивното стълбище.

Стъпките на Търсачите и дращенето на вълчите ни нокти отекваше в просторното помещение, като отскачаше от стените и се издигаше към огромния кристален полилей, който висеше над главите ни.

— Да се качваме — тихо каза Шей.

Конър кимна и ние поехме нагоре. С всяка стъпка тялото ми все повече се вледеняваше.

Рен се докосна до мен.

— Наистина ли си идвала и преди?

— Аха. И то неведнъж.

— Ужас. — Той потрепери. — Стиска ти повече, отколкото на мен.

— Е, по-лесно е, когато не знаеш, че цялото място няма търпение да се събуди за живот и да те убие. — Оголих зъби.

— Бас държа, че е така. — Той ме гризна закачливо по рамото.

Когато стигнахме до върха на стълбището, Конър си пое дълбоко дъх и посегна към вратата на библиотеката. Бравата поддаде и до ушите ни достигна тихо изщракване.

— Отворено е — прошепна. — Виж, това вече не ми се струва добър знак.

— Защото наистина не е — каза Шей. — Но не съм и очаквал мисията да мине леко. А ти?

— Давай — намеси се Итън и махна с брадичка към Конър. — Няма мир за нечестивите.25

— Това нашето мото ли е? — попита Конър, докато отваряше вратата. — Или тяхното?

— Сам си избери. — Итън вдигна арбалета си.

Меко сияние изпълваше библиотеката; приглушената светлина на лампите, разположени между лавиците с книги, придаваше на стаята топъл и гостоприемен вид. Ако не знаех, че не е така, можех да я взема за приятно, спокойно място, където с удоволствие бих се сгушила с някоя интересна книга.

В този миг баща ми сбърчи нос и настръхна, а в гърдите му се надигна гърлено ръмжене.

Емил.

Брин също заръмжа, а козината на гърба й се изправи. Алфата на Бейн беше тук. И не беше сам.

Познати миризми привлякоха и моето внимание.

— Добре дошли. — Протегнала ръка към нас, Лумин стоеше до етажерката, където се намираше „Аналите на Халдис“.

— Очаквахме ви — усмихна се Ефрон, който седеше до нея в тапициран с кожа стол с висока облегалка. В краката му лежаха два вълка, приковали очи в нас.

Погледът на Сабин не трепваше, докато този на Емил преливаше от злост. Лоуган стоеше зад баща си, надянал на лицето си маска на пълно безразличие.

— Какво разочарование — каза Конър. — Сега не можем да извикаме „Изненада!“.

— Духовито. Колко очарователно! — Лумин му отправи снизходителна усмивка, повдигнала едната си вежда. — Имаме предложение за вас. Дайте ни Потомъка и ще пощадим живота ви.

Аз изръмжах, а Итън вдигна арбалета си.

— На това предложение ли му казвате?

Очите му не се откъсваха от Сабин, а пръстите му толкова силно стискаха оръжието, че кокалчетата му побеляха. Тя отвърна спокойно на погледа му, така неподвижна, че спокойно можеше да мине за една от статуите отвън.

— Не може да се каже, че е особено съблазнително. — Камшикът на Адна изсъска по пода.

— Много добре. — Рубиненочервените устни на Лумин се разтвориха и усмивката й разкри проблясващи зъби. Тя вдигна ръка и започне да чертае огнен символ във въздуха.

— Ето го и призрака — промърмори Конър.

— Заемам се — каза Шей и пристъпи напред в същия миг, в който огненият символ изригна, превръщайки се в гърчещо се тъмно създание.

— Убий ги — нареди Лумин и махна лениво към нас.

Призракът се плъзна по пода. Шей направи две големи крачки и скочи, премятайки се във въздуха, така че да се приземи точно пред него.

— Това беше просто за да се покаже — подхвърли Конър.

Кръстът на елементите посече изтъканата сякаш от сенки фигура. Призракът изпищя и тялото му се превърна в дим.

Лумин дори не трепна, но видях как гърлото й помръдна, когато тя преглътна.

— Колко интересно.

— Да опитаме отново — каза Ефрон. — Ала нека го направим малко по-интересно, става ли? Емил! Сабин!

Двата вълка скочиха на крака. Емил се втурна към Шей, ала Сабин се нахвърли върху Ефрон. Зъбите й се впиха в пръстите на ръката, с която той тъкмо призоваваше нов призрак, и ги строшиха. Пазителят изпищя и рухна на колене. Очите му едва не изскочиха от изумление, когато Сабин пусна окървавената му ръка и го повали по гръб.

Задавените от кръв викове на Ефрон накараха Емил да се обърне. Той нададе яростен вой и се втурна към Сабин, но нищо не можеше да отвлече нейното внимание от жертвата й. Беше приковала Пазителя към пода и без да престава да ръмжи, отново и отново забиваше зъби в гърлото му. Когато Пазителят най-сетне престана да стиска козината й, тя се преобрази и го заплю.

— Не го очакваше, нали? — Тя не откъсваше поглед от тялото му. — Копеле. — И отново го заплю.

Лоуган приклекна до баща си, ала той беше мъртъв. Гърлото му бе така нахапано, че главата му бе почти отделена от тялото. Лоуган се дръпна назад и като вдигна колене към гърдите си, закри лицето си. Сабин се обърна към него с ръмжене, докато той се свиваше ужасено до тялото на баща си.

— Сабин! — изкрещя Итън.

Стрелата му изсвистя покрай Емил, който връхлетя върху Сабин, запращайки я далеч назад. Тя се блъсна в камината и се свлече в безформена купчинка върху камъните на огнището. Баща ми нададе вой и се втурна през стаята, следван от Рен, Брин и Итън, който пускаше стрела след стрела. Емил се завъртя рязко, сякаш изобщо не усещаше стрелите, които се забиха в рамото и хълбока му. Очите му бяха приковани в баща ми.

Итън прескочи приклекналия ръмжащ вълк и се хвърли върху безчувственото тяло на Сабин, за да я защити. Докато той я пазеше, баща ми и Емил бавно се приближаваха един към друг, без да обръщат никакво внимание на хаоса, царящ наоколо. Лумин ахна и вдигна ръка към шията си; беше започнала да трепери, но бързо начерта още един огнен символ.

— Защитавай ме! — изпищя тя на призрака, появил се пред нея.

Той я обгърна като мантия и по този начин тя забърза към вратата.

От гърлото ми се откъсна ръмжене — изгарях от желание да се бия, ала Шей бе единственият, който можеше да се разправя с призраците.

— Шей! — изпищя Адна, докато обвитата от призрака Лумин се приближаваше към нас, принуждавайки ни да се отдръпнем от вратата.

— Стой с мен! — изсъска някогашната ми господарка на своя плъзгащ се телохранител, докато излизаше тичешком от библиотеката. — Не им позволявай да ме доближат. — Призракът се просмука през вратата, като мастило, от каквото сякаш бе направен, извеждайки Лумин от стаята.

Шей дотича до нас и се загледа след нея, но Конър го стисна за ръката.

— Остави я. Нашата битка е тук.

Шей кимна, макар че едно мускулче на лицето му потръпваше яростно.

— Трябва да се погрижим Лоуган да не избяга — каза Конър. — Не го изпускай от очи, докато ние помагаме на останалите.

Шей погледна към Лоуган, който се поклащаше напред-назад, все така скрил глава зад коленете си.

— Не мисля, че може да отиде където и да било.

— Бих го казал само ако беше в безсъзнание — отвърна Конър. — Трябва да го задържим тук.

— Аз ще остана с него. — Адна улови Шей за ръката и го задърпа към Лоуган. — Ти помогни на останалите.

— Брин! — Мисълта ми полетя към моята бета. — Отиди при Адна и Шей. Искам да ги защитаваш.

— Заемам се.

Тя се обърна и се втурна, за да поеме ролята на пазач на Потомъка и нашия Тъкач, а ние с Конър изтичахме в другия край на стаята, където Итън държеше Сабин в ръцете си. Тя не помръдваше, но все още не бяхме достатъчно близо, за да разбера дали е жива. Трябваше да й помогна, стига да можех.

Ала очите ми непрекъснато се връщаха към срещуположната част на библиотеката, където Емил и баща ми се бяха изправили един срещу друг, наежени и ръмжащи. Настръхнал, Рен стоеше до баща ми, ала спокойно можеше да бъде и невидим — толкова малко внимание му обръщаха другите два вълка. Впити един в друг, погледите им преливаха от омраза.

Баща ми вдигна муцуна и нададе предизвикателен вой. Емил отвърна със същото; яките му мускули се раздвижиха, когато той зари с лапа по земята. Яростта им нарастваше, схватката, която и двамата бяха очаквали толкова дълго, бе на път да започне.

25

Баща ми изръмжа, наведе муцуна и с дебнеща стъпка започна да се прокрадва встрани, без да изпуска Емил от поглед.

Алфата на Бейн нададе един последен вой, при който от муцуната му се разхвърчаха слюнки.

После и двамата скочиха, сблъсквайки се със страховита сила. Истинско чудо бе, че костите им не се строшиха.

— Кала! — Викът на Конър ме накара да откъсна очи от биещите се вълци. — Помогни ни!

Итън повдигна лекичко тялото на Сабин, подпирайки я на гърдите си.

— Диша, но мисля, че е ранена.

Сабин се раздвижи в ръцете му и простена тихичко.

— За всеки случай — каза Конър, без да сваля поглед от мен. Кимнах и като се преобразих, ухапах китката си. След това повдигнах брадичката на Сабин, отворих устните й и долепих кървящата си ръка до тях. Тя веднага преглътна.

— Дори да е ранена, не е тежко — обясних, докато тя пиеше. — Може би една-две счупени кости.

— И това не е тежко? — попита Итън, като я милваше по косата.

— За нас — не.

Сабин отвори очи и като бутна ръката ми настрани, си избърса устата.

— Благодаря.

— Няма защо. — Притиснах китката си, за да спра кръвта, и оставих раната да се затвори.

Сабин премести поглед към Итън. Адамовата му ябълка подскочи, когато той преглътна мъчително и прокара пръст по бузата й.

— Итън — прошепна тя.

Той взе треперещото й тяло в прегръдките си.

— Всичко свърши.

Беше прав само донякъде. Сега, когато Ефрон беше мъртъв, един от кошмарите на Сабин си бе отишъл. Но това бе просто една битка, а войната все още бе в разгара си.

Конър отиде да се присъедини към Адна и Шей, които охраняваха Лоуган. Пазителят все още бе свит на кълбо и Брин обикаляше около него, ръмжейки.

Аз се преобразих и възможно най-тихо се запрокрадвах към баща ми и Емил. И двамата бяха окървавени, въпреки че се биеха едва от няколко минути. Дълбоки рани зееха върху десния хълбок на баща ми, а от гърдите на Емил висеше парче откъсната плът.

Промъкнах се зад алфата на Бейн, готова за скок, ала изведнъж гласът на баща ми отекна в съзнанието ми:

— Не се намесвай, Кала. Това е заповед.

— Но… — Ръмженето ми привлече вниманието на Емил и той излая предупредително към мен.

— Разчиташ на кутрето си, така ли, Стивън?

— Няма да повтарям, Кала. — Баща ми също изръмжа. — Не се намесвай. Това не е твоята битка.

Отстъпих назад, но не отидох много далеч. Инстинктът все още ме караше да се подчинявам на волята на баща си, ала кръвта ми кипеше, подтиквайки ме да нападна.

Рен все още беше зад баща ми. И той като мен стоеше на разстояние от тях, докато двата вълка обикаляха бавно един около друг, търсейки някое незащитено място и най-малкия признак на слабост. Не по-малко напрегнат от мен, Рен крачеше напред-назад — предположих, че баща ми бе заповядал и на него да не се намесва.

Емил се хвърли напред, ала баща ми избегна атаката му и като се завъртя рязко, успя да откъсна парче плът от хълбока му. Емил изрева от болка, когато от тялото му шурна кръв. Баща ми опита да нанесе втори удар, ала този път врагът му беше готов и ритна със задните си крака, уцелвайки го право в муцуната. Ударът го запрати назад и той се строполи с трясък върху една маса, която изпращя под напора на тялото му.

— Татко! — изкрещях предупредително.

Баща ми тръсна глава, за да проясни замъглените си сетива, и скочи на крака. Макар да не го бе извадил от битката, ударът определено го беше замаял.

Емил не се поколеба нито за миг и се хвърли към баща ми, без изобщо да забави крачка, когато връхлетя отгоре му. Използвайки тялото на противника си, за да строши окончателно масата, той го притисна към стената зад тях.

Двамата се блъснаха в лавиците с книги и отхвръкнаха един от друг. Емил се приземи на крака, мускулите му потръпваха в очакване на следващата атака. Баща ми остана да лежи на пода с увиснала немощно глава.

И тогава го видях — остро парче дърво, потънало дълбоко в гърба му. Той се надигна с усилие и изви глава, мъчейки се да захапе тъпия край на дървото, което стърчеше от козината му. Ала по този начин оголи врата си за Емил.

Без нито миг колебание, алфата на Бейн се нахвърли върху баща ми.

Аз вече тичах към тях, с отчаяната надежда да отбия атаката му, без изобщо да ме е грижа чия е тази битка. Емил Ларош нямаше да убие баща ми. Нямаше да гледам как това става, без да сторя нищо.

Ала Рен бе по-близо от мен. Само няколко крачки ме деляха от Емил, когато Рен връхлетя отгоре му и двамата се затъркаляха по пода. Когато се изправиха на крака, те се обърнаха и отново се нахвърлиха един върху друг.

До мен баща ми изръмжа. Беше успял да извади огромното парче дърво от гърдите си. Силна струя кръв шурна от раната и той се олюля.

— Пий от мен! — Поднесох рамото си към муцуната му. — Побързай!

Той впи зъби в плътта ми, а аз извих глава, за да видя какво става зад нас.

Вниманието на Емил все още бе насочено към Рен. Муцуната му беше окървавена, но не бях сигурна дали само от кръвта на баща ми, или бе успял да рани и Рен.

— Достатъчно, Кала. — Баща ми ме побутна лекичко настрани. — Благодаря ти.

След това се обърна към Рен и командата му отекна и в моята глава:

— Рение, не нападай Емил.

Рен дори не го погледна. Треперейки от ярост, той крещеше, отворил ума си и за нас:

— Целият ми живот е лъжа. Майка ми е мъртва заради теб. Кълна се, че ще те убия.

Смехът на Емил отекна в главата ми.

— Така ли говориш на стария си татко, момче? — Мисълта му завърши със заплашително ръмжене.

— Ти не си ми баща. Баща ми умря, когато ти прекърши врата му.

— Един от най-щастливите дни в живота ми. — Емил приклекна. — Какъвто ще бъде и днешният, след като приключа с вас.

Рен изрева и се нахвърли отгоре му.

— Рение, не! — Баща ми се втурна към тях в същия миг, в който Рен нападна Емил. — Спри!

Видях грешката на Рен още докато я правеше — в гнева си той скочи прекалено високо, давайки на Емил достатъчно време, за да промени позицията си под него. Емил се метна нагоре, намествайки тялото си така, че да посрещне Рен във въздуха.

Викът на Емил отекна в ума ми:

— Трябваше да сторя това в деня, в който се роди.

Челюстите му се сключиха около врата на Рен.

— Рен! — изпищях аз, докато двамата се сгромолясваха на пода, вкопчени един в друг.

Емил направи рязко движение с глава… и на мен ми се стори, че ме разкъсват надве, когато вледеняващ пукот прекъсна ръмженето на Рен.

В мига, в който двамата се приземиха на пода, баща ми връхлетя върху Емил, откъсвайки го от Рен, който остана да лежи ужасяващо неподвижен. Отчаян вой се откъсна от гърдите ми, когато се спуснах към него. Наведох муцуна и го докоснах с нос.

Пронизителен вой ме накара да откъсна поглед от Рен.

Баща ми бе притиснал Емил на пода. Алфата на Бейн се гърчеше, риташе и се мъчеше да се отърси от него, но баща ми все повече затягаше челюсти около врата му. От гърдите на Емил се откъсна нещо средно между вой и писък, който бързо отстъпи място на задавено клокочене, когато баща ми му строши гърлото.

Алфата на Бейн престана да се съпротивлява. Баща ми вдигна отпуснатото му тяло в челюстите си и с едно завъртане на главата запрати трупа на Емил надалеч от себе си.

След това тръгна към нас, преобразявайки се, докато вървеше.

— Рен. Рен. — Ухапах го лекичко. — Моля те, стани. Трябва да станеш.

Зарових муцуна в тъмносивата му козина. Ароматът му си бе все същият — сандалово дърво и огън, обвити в дъх на кожени дрехи.

— Рен. — Сега вече скимтях, докато го побутвах с лапа. — Отговори ми. Мога да те излекувам, но ти трябва да се събудиш, за да ти дам кръв.

Някой се отпусна на земята до мен. Адна беше коленичила и се взираше в мен с разширени, пълни със сълзи очи. Брин скимтеше тихичко до нея.

— Защо? — промълви Адна. — Защо трябваше и ти да си отидеш?

Тя посегна към него, ала аз изръмжах и я отблъснах — не исках никой друг да се доближава до него. Те не можеха да му помогнат. Адна ме зяпна; ръцете и краката й трепереха, всичката кръв се бе отцедила от лицето й.

— Ей! — Макар все още да пазеше Лоуган, Конър ме сочеше с върха на меча си. — Я по-полека, вълчице.

Шей премести поглед към мен.

— Остани тук — каза той на Търсача и като прибра двата меча в ножниците, се преобрази. — Кала.

Приближаваше се бавно, навел ниско глава.

Козината на гърба ми настръхна, заплашително ръмжене се надигна в гърдите ми.

— Стой настрана.

— Нека ти помогна. — Гласът му бе умиротворителен; той допря корем до пода и запълзя към мен. — Искам само да ти помогна.

Отново изръмжах и оголих зъби насреща му. Шей вдигна муцуна и ме близна нежно. Допирът му беше успокояващ; уханието му — свежо и изпълнено с надежда, като дъжд, отмиващ калта на страха, размътила сетивата ми — ми вдъхна нова вяра. Ръмженето ми заглъхна. Шей се изправи и долепи муцуна до моята.

— Можем да му помогнем. Ала не по този начин.

Той отново прие човешката си форма и тогава разбрах. Рен беше вълк; не можеше да пие, докато беше в безсъзнание. Трябваше да го върнем към живота, точно както Габриел беше помогнал на Нев да започне да диша. Аз се преобразих.

Все така във вълчия си образ, Брин се отпусна на пода. Тихо, непрекъснато скимтене излизаше от муцуната й.

— Помогни ми — обърнах се към Шей, ала той се поколеба, без да се приближава към Рен. Нещо проблясваше в очите му… нещо, което не искаше да видя.

— Помогни ми — повторих.

Шей се взираше в неподвижното тяло на Рен. Когато протегна ръка към мен, видях, че пръстите му треперят. Изръмжах и му обърнах гръб.

— Добре тогава. — Примъкнах се още по-близо до Рен. — Ще го направя и без теб.

Когато баща ми дойде при мен, в очите му не се четеше триумф от победата, а само чувство за загуба.

— Трябва да го събудим, за да му дадем кръв — обясних му аз.

„Татко може да оправи това. Той винаги ни е водил. Той ще знае какво да направи.“

Баща ми ме изгледа продължително, преди да коленичи до Рен. Положил ръка на шията му, той се наведе и допря ухо до гърдите му. От устните му се откъсна дълга, пълна със съжаление въздишка.

— Какво трябва да направим? — попитах.

Той обърна бавно глава и ме погледна. Не можех да приема онова, което прочетох в очите му.

— Няма нищо… — промълви Шей зад мен; почувствах как пръстите му се сключват над лакътя ми. — Кала… — Гласът му бе неясен и хрипкав и той не можа да довърши.

— Какво трябва да направим? — повторих въпроса си, без да поглеждам към Шей.

— Емил строши врата му. — Баща ми вдигна глава и се облегна на пети с тежка въздишка. — Сърцето му не бие.

Ала аз вече бях забила зъби в ръката си. Когато я поднесох към муцуната на Рен, Шей ме улови за раменете и ме дръпна назад.

Не каза нищо, когато изръмжах и извих глава, за да го изгледам свирепо.

— Пусни ме.

Той поклати глава.

— Кала — тихичко каза баща ми. — Сърцето на Рение не бие.

— Не.

— Не можеш да го спасиш. Твърде късно е.

— Не!

Адна, която бе започнала да хлипа, се изправи, отиде със залитане при Конър и се хвърли в прегръдките му.

Краката ми сякаш се бяха вкочанили. Отпуснах се до тялото на Рен и зарових пръсти в гъстата тъмносива козина.

„Не може да е мъртъв. Просто не може.“

Преобразих се, извиквайки на помощ малкото останала ми воля, и сложих муцуна върху тази на Рен.

Шей дори не опита да се доближи до мен, но аз го погледнах, чула накъсания му дъх.

— Съжалявам, Кала. Не исках да свърши по този начин.

Изскимтях и извърнах глава от него. Затворих очи и изпратих един последен зов, надявайки се да достигна ума на Рен.

— Обичам те.

Ала той си бе отишъл.

26

— Остави я — баща ми пристъпи между мен и Шей.

Аз все още се притисках до тялото на Рен; чувах как кръвта бучи във вените ми, ала не усещах нищо.

— Но… — Шей се взираше в мен, по лицето му се четеше каменна решителност. — Все още трябва да се изправим срещу Боск. Нуждаем се от нея.

Приютена в прегръдките на Конър, Адна ридаеше тихичко.

— Да изгубиш друг алфа е като да изгубиш част от себе си. — Баща ми оголи зъби срещу Шей.

— Разбирам го. — В очите на Шей проблесна предизвикателство, ала той все пак се дръпна и отиде при Адна и Конър. — Но това не променя какво е заложено на карта. Не можем да спрем. Войната не е свършила. Все още трябва да призовем Боск.

Сабин се приближи бавно до нас. Итън се държеше близо до нея, но все пак я остави да коленичи сама до Рен.

Аз не помръднах, когато я видях да протяга ръка, за да го докосне. Тя се наведе и го целуна по главата.

След това ме погледна и в очите й видях отразена собствената си скръб.

Сега разбрах защо Шей бе дошъл при мен във вълчата си форма. Защо ме бе увещал да се преобразя. Знаел бе, че за Рен няма надежда, но освен това е бил наясно, че не съм в състояние да приема загубата му. Че най-вероятно бих нападнала всеки, доближил се твърде много до тялото му… точно както бях нападнала Адна.

Ала този момент беше отминал, оставяйки ме вцепенена, смазана от умора. Вече нямаше да нападна когото и да било. Нямаше да направя нищо повече. За Шей войната може и да не беше свършила, но за мен това бе краят й. Съмненията и скръбта ми бяха отнели волята да се бия.

Навела глава, Сабин се изправи и остави Итън да я вземе в прегръдките си.

— Хайде. — Конър даде знак на Шей. — Време е да приключваме с това.

Шей кимна.

— Накарай Лоуган да се изправи — каза той, а после се обърна към мен. — Кала?

Аз изщраках със зъби към пръстите му. Не бях в състояние да се откъсна от тялото на Рен. И какво, ако това беше последната битка? Бяхме изгубили Рен. Вече не исках да се бия. Не можех да погледна към Шей.

Не можех и да престана да мисля за гласа на Рен, думите му сякаш пареха кожата ми.

„Мястото ти винаги е било с мен, Кала.“

Беше ме обичал, ала аз бях открила своя партньор в лицето на друг алфа. Възможно ли бе изборът ми да ме бе подтикнал към безразсъдство? Имаше ли още нещо, което бих могла да направя, за да спася Рен? Бях се била с други Стражи, усещала бях вкуса на други вълци в устата си, убила бях членове на собствената си глутница. А сега и това. Кое си струваше загубата на Рен?

Предупредително ръмжене се плъзна в пространството между мен и Потомъка. Исках единствено да ме оставят на мира. Шей стисна зъби, но се отдръпна от мен и отиде при Лоуган.

Брин остана на мястото си, без да ме изпуска от очи, но и без да се приближава повече.

Конър срита Пазителя — не много силно, но достатъчно, за да го накара да вдигне глава.

— Представлението започва. А ти си този, който трябва да го открие.

Лоуган не помръдна, ала погледът му обходи стаята, спирайки се първо върху трупа на Емил, а после и върху този на Рен. След това вдигна очи към Конър, треперейки от глава до пети.

— Ако го направя — прошепна той, — обещавате ли да пощадите живота ми?

Погледът му се плъзна към мен. Аз оголих зъби и изръмжах.

— Дайте ми думата си! — Той се взираше в Шей.

— Ако удържиш обещанието си, ние също ще удържим нашето — увери го Шей. — Няма да пострадаш.

— А сега ставай — нареди Конър. — Приятелите ни измират навън.

Лоуган се изправи, като се олюляваше, сякаш едва успяваше да накара мускулите си да работят. Целият трепереше, когато падна на едно коляно пред камината. Разкопча ризата си и я свали. Сабин изсъска, а аз усетих, че не мога да си поема дъх — гърбът му беше покрит с белези.

— Гадна работа е кръвният обет — промърмори Конър при вида на обезобразената му кожа.

Лоуган поде напев с нисък, трескав глас.

— Господи! — Шей неволно отстъпи назад, когато един от белезите на Пазителя се отвори.

Кръв започна да се процежда от раните — първо слабо, ала постепенно все по-силно, докато по гърба му не се застинаха вадички, които покапаха по лакирания дървен под.

В камината, която до този миг беше празна и тиха, нещо се раздвижи. Започна като лек повей, сякаш слаб ветрец си играеше в комина, толкова нависоко, че звукът му едва достигаше до нас. Постепенно звукът се усили, а в мрака започнаха да се оформят очертанията на фигура. Сега шумът бе придобил яростни размери и приличаше на жуженето на рояк насекоми.

Баща ми, който крачеше неспокойно напред-назад между камината и мен, изръмжа.

Вълнообразният силует започна да се сгъстява и да придобива човешки очертания. И ето че в сенките се изправи високо тяло, обгърнато от отблъскваща зелена аура.

Конър изруга и закри Адна, докато отвратителната светлина ставаше все по-ярка.

— Ето го — промълви Итън. — Разломът.

Сабин прие вълчия си облик; козината й беше настръхнала. Шей пристъпи напред и застана точно зад Пазителя.

Лоуган извиси глас, докато напевът му заприлича на крясък, а после рухна на пода.

Боск Мар излезе от камината, като се смееше. Брин изръмжа и скочи на крака, за да застане пред мен, сякаш се боеше, че не съм в състояние да се отбранявам.

— Лоуган, Лоуган. — Усмивката на Боск имаше стоманения блясък на остър нож. — Какви ги вършиш?

— Господарю — промълви Лоуган, макар да се отдръпна трескаво назад, като рак, спирайки едва когато се блъсна в една етажерка.

Боск огледа стаята и очите му се спряха върху тялото на Ефрон.

— Колко жалко.

— Не бих казал — обади се Шей.

— Добре дошъл у дома, племеннико. — Гласът на Боск прозвуча почти топло, ала погледът, който спря върху Лоуган, беше леден. — Твоите действия ли доведоха до преждевременната кончина на баща ти?

Лоуган изломоти нещо, но единственото, което чух, беше тракането на зъбите му.

— Ще откриеш, че измяната се плаща скъпо — промълви Боск и Лоуган се долепи до стената, скимтейки уплашено.

Шей направи крачка встрани, закривайки Пазителя от очите на Боск. След това бавно извади Кръста на елементите. Могъществото на оръжията реагира мигновено на аурата, излъчваща се от Разлома, и накара въздуха около Шей да запращи, сякаш бе наситен с електричество. При тази гледка нещо се раздвижи дълбоко в мен. Насилих се да стана, без да откъсвам очи от Шей.

— Кала? — Брин ме гледаше неспокойно, а ушите й потръпваха.

— Добре съм — оголих зъби аз. — Приготви се за битка.

Запромъквах се към Шей, като се придържах ниско до пода. Спрях зад него и приклекнах, готова да се нахвърля върху всяко скверно създание, което Боск би могъл да призове.

Погледът на Боск се плъзна по мечовете на Шей.

— Каква хубава играчка си ми донесъл.

— За да те убия по-лесно — отвърна Конър. До него Итън вдигна арбалета си, а Сабин изръмжа.

Боск хвърли поглед към двамата Търсачи.

— О, довел си си и другарчета за игра!

Едно леко движение на китката му и те политнаха във въздуха. Блъснаха се в насрещната стена и паднаха сред дъжд от книги. Сабин изскимтя и се втурна през стаята.

— Върви! — Не исках да оставя Шей, но Брин можеше да помогне на другите. Без да се поколебае, тя препусна след Сабин.

— Не! — изкрещя Адна, докато тичаше към купчината натрошено дърво, книги и крайници, в която Сабин вече ровеше, мъчейки се да достигне телата на Итън и Конър.

— Каква очарователна девойка. — Докато следеше движенията на Адна, Боск прокара език по устните си, сякаш опитваше въздуха. — И надарена с такава сила. Ти си поигра с градината ми, нали, миличка? Без да съм ти позволил.

Той щракна с пръсти и Адна се препъна.

— Моля те, остани за малко. Мисля, че можеш да ми бъдеш доста полезна.

Адна се завъртя, дърпайки килима под краката си, който бе започнал да се разплита. Нишките му се събираха в дебели въжета, които се омотаха около глезените и запъплиха по тялото й.

— Лоуган, направи го! — изпищя тя. — Направи го сега! Довърши ритуала!

Лоуган се сви; пълни със страх, очите му неизменно се връщаха към Боск. Баща ми изтича до Адна, но още докато разкъсваше със зъби първите въжета, оплели тялото й, от килима заизлизаха още и още.

Баща ми погледна първо мен, а после Боск, който се смееше с глас, докато гледаше как вълкът се опитва да освободи момичето.

— Пусни я! — Шей пристъпи към Боск. Остриетата на Кръста се движеха с такава бързина, че не успявах да ги различа. Отстрани изглеждаше сякаш Шей следва огнено торнадо, което му разчиства пътя.

Боск се засмя.

— Не можеш да ме пипнеш, момче. Свали тези мечове, преди да си се наранил.

— Стига си говорил — изръмжа Шей. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да кажеш.

— И защо не? В сърцето ми все още има място за прошка.

Шей поклати глава и се нахвърли отгоре му. Боск вдигна ръка. Шей не политна назад, както бе станало с Итън и Конър, ала мечовете му спряха, сякаш бяха срещнали невидим щит.

Шей изръмжа и отново замахна, но и този път не успя да пробие защитата, с която Боск се бе обгърнал. Човешката му форма го предпазваше от нападението на Шей. Значи трябваше да я смъкнем от него.

До ушите ми достигнаха стонове и когато се обърнах, с облекчение видях, че Итън и Конър се мъчат да се измъкнат, докато Сабин и Брин разриваха изпотрошените лавици и купчините книги.

— Ти, страхливецо! — изскърца със зъби Шей и сведе мечовете си. — Бий се!

— Но битката всъщност не се води тук, не е ли така? — Боск притвори очи и се усмихна. — Според мен истинската забава е отвън. — Той вдигна ръце. — Всъщност, мисля да поканя още няколко гости да се присъединят към нас.

От звука, който последва, ме побиха тръпки и аз излаях предупредително към Конър и Итън, когато десетки измъчени въздишки изпълниха въздуха.

— Падналите! — изкрещя Итън.

Въздишките се превърнаха в стенания, ала сред воплите на Падналите се долавяха и други звуци. Трошене на камъни, последвано от писъци и съскане. Статуите на имението „Роуан“ се събуждаха за живот.

— Не са само те! — извика Конър. — Виж!

— Залостете вратата! — викна Адна, докато продължаваше да се бори с въжетата, които се усукваха около тялото й, макар и без никакъв резултат. — Вървете да им помогнете! Не може да ме измъкнете от това тук! — каза тя на баща ми.

Боск се смееше и от този звук гърдите ми се свиха, изваждайки ме от лапите на самосъжалението и чувството за вина.

Напрежението в стаята запращя като електричество в козината ми. Ликуващият блясък в нечовешките му сребристи очи накара кръвта ми да закипи. Днес вече бях загубила толкова много. Нямах намерение да загубя нищо повече.

Ръмжейки яростно, се втурнах към мястото, където Лоуган се бе свил ужасено.

— Остави ме — изхленчи той. — Бягай, Кала, спасявай се!

Излаях и оголих зъби толкова близо до врата му, че да усети топлия ми дъх. Той се дръпна рязко при вида на острите ми зъби, но поклати глава.

— Няма да го направя. Той ще ме убие.

Преобразих се и го стиснах за гърлото.

— Твърде е късно — хрипливо каза той.

— Никога не е твърде късно. Ритуалът. Сега!

Скърцане на тежки мебели, които някой тътрузеше по пода, изпълни стаята — Конър, Итън и баща ми барикадираха вратата на библиотеката. От другата й страна вече долитаха тъпи удари от тела, блъскащи се в дървото, и дращене на нокти, опитващи се да проникнат през него.

Пръстите ми стиснаха още по-здраво гърлото на Лоуган. Очите му се разшириха и той изграчи с усилие:

— Спри, моля те. Ще го направя.

— Сега — изсъсках.

Лоуган посегна към гърба си и потопи пръсти в кръвта, която все още се процеждаше от ударите с камшик. Използвайки я като мастило, той нарисува някакъв символ на пода и започна да мърмори нещо толкова тихо, че едва го чувах.

Смехът на Боск изведнъж секна. Очевидно нямаше значение колко тих бе напевът на Лоуган — Предвестникът беше почувствал подхващането на ритуала. Лоуган се запъна.

— Да не си посмял да спреш — озъбих се аз. — Спреш ли, ще те убия.

Той отново подхвана трескавия си шепот, ала обезумелите му очи час по час се местеха между мен и Боск.

— Това не е никак разумно, Лоуган. — Боск направи крачка към нас, ала Шей се изпречи пред него, вдигнал Кръста на елементите на нивото на очите му. Боск се намръщи, но не продължи.

Сърцето ми подскочи. Щитът беше като нож с две остриета. Шей не можеше да нападне Боск, но за сметка на това и Предвестникът не можеше да мине покрай мечовете.

Когато си даде сметка, че опитът на Боск да се добере до него е бил осуетен, Лоуган престана да трепери, а гласът му стана по-сигурен и по-силен.

Дращенето по вратата на библиотеката се бе превърнало в блъскане. Бавни, тежки удари, които говореха, че Падналите са тук.

— По-бързо! — извика Итън. — Не можем да ги удържаме.

— Не. — Боск се обърна рязко от Шей. — Не можете.

Той махна с ръка и Итън, Конър, Сабин и баща ми бяха запратени настрани. След това протегна юмрук напред и вратата се отвори.

— Не докосвайте Падналите — извика Конър на Сабин и баща ми, докато вадеше мечовете си. — Ние с Итън ще се заемем с тях. Вие се погрижете за останалите.

А те не закъсняха да се появят под формата на сукуби и инкуби, които влетяха в стаята, раздирайки въздуха с пронизителните си писъци. Итън свали две от отвратителните същества с арбалета си, преди и той да извади мечовете си и да пристъпи към Падналите, които продължаваха да стенат зловещо. Търсачите започнаха да повалят окаяните създания, които се движеха толкова бавно, че за щастие бяха заседнали на вратата и можеха да минават само по едно-две наведнъж. Глухи тупвания започнаха да се смесват с резките писъци, докато Конър и Итън обезглавяваха Падналите. Баща ми, Брин и Сабин избягваха копията на крилатите изчадия, предизвиквайки ги да кацнат, за да се нахвърлят отгоре им.

Лоуган се бе изправил и почти крещеше. Най-сетне протегна ръце към Боск, разперил широко пръсти.

— Aperio26!

Боск изпищя; очите му, когато погледна Лоуган, хвърляха мълнии.

— Ще ми платиш за…

Така и не успя да довърши; вместо това изпищя и се преви надве, притиснал ръце към корема си. Когато надигна глава, видях, че сребристите му очи бяха започнали да се разширяват, превръщайки се в дискове с формата и големината на топка. Зениците му светеха с червена светлина, докато се превръщаха в змийски цепнатини. Чертите на лицето му се отпуснаха, а после изведнъж се издуха, сякаш някой вкарваше въздух между кожата и мускулите му. Той се издуваше все повече и повече, докато кожата му не започна да се къса, следвайки невидима линия от върха на главата към центъра на тялото му.

Човешката му обвивка се пукна като черупка и отвътре потече пихтиесто жълто вещество. Отвратителна воня изпълни въздуха, смесица от разложена плът и амоняк, която пареше носа и очите. Свлякох се на колене, убедена, че ще повърна.

Шей издаде звук сякаш се дави и се олюля, мъчейки се да се задържи на крака.

От онова, което допреди миг бе тялото на Боск, се показа издатък, покрит с шипове, после още един. И още един. Шест членести крайника избутаха кожа, плът и кръв настрани, докато създанието се мъчеше да се отърси от човешката си обвивка. Когато най-сетне го стори, то се изправи в целия си ръст, извисявайки се високо над нас. Огромните му сребристи очи бяха разположени в човекоподобно лице, което имаше орловия нос и пълните устни на Боск. Чифт щипци излизаха от бузите му, щракайки всеки път, когато той отвореше или затвореше устни със съскане. Пригладената му назад коса се бе превърнала в твърди, остри на вид издатини, които набраздяваха черепа и се спускаха по гръбнака му.

От сивкавочерната кожа, която покриваше тялото му, капеше слуз. На гърба му стърчаха лъскави крила, на цвят наподобяващи крилата на морско конче, от които се стичаше същото гъсто жълто вещество. Те пляскаха на интервали, мъчейки се да се отърсят от лепкавата течност.

Тялото му все още имаше човешки очертания, с изключение на това, че масивните мускули на гърдите му не отстъпваха място на човешки корем, а вместо това се издуваха там, където кожата се превръщаше в лъскав черен екзоскелет27.

Долната част на тялото му завършваше с извит, остър като игла шип, който лъщеше от влага — ужилването му най-вероятно беше отровно.

Чудовището протегна четирите си горни крайника към тавана и се отръска, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Лепкавата му слуз ни опръска и аз се задавих от жлъчката, надигнала се в гърлото ми, докато се мъчех да изчистя гнусното жълто вещество от кожата си. Създанието махаше яростно с крака, а когато изпищя, изчадията на Отвъдното му отвърнаха с още по-силни крясъци и начаса изоставиха битката с Търсачи и Стражи. Вместо това се насочиха към камината и започнаха да кръжат над главата на съществото.

— Мили боже. — Конър се бе обърнал, за да види къде отиват слугите на Боск, и неволно изпусна мечовете си, зърнал какво стои до зейналия Разлом.

Итън го бутна настрани, размахвайки оръжието си, за да отсече главата на един от Падналите, който посягаше към Конър.

— Ела. — Итън го задърпа към средата на стаята, където Адна все още бе прикована към пода. Сабин, Брин и баща ми се втурнаха след тях и те всички се скупчиха около Адна.

Падналите не се опитаха да ги преследват, а останаха до вратата на библиотеката. Зяпнали широко, вперили празните си очи в Разлома, те се полюшваха напред-назад, удържайки позициите си.

Лоуган се олюля, вдигнал поглед към създанието, заело мястото на Боск Мар.

— Вижте Предвестника. Повелител на Отвъдното и господар на Пазителите.

27

— Ще те накарам да пищиш от болка заради това предателство, Лоуган Бейн — изсъска Боск.

Звукът на гласа му ме слиса — същият, както когато беше облечен в човешко тяло. Единствената разлика бе постоянното потракване на щипците, които се срещаха пред устата му.

Съществото махна с един от предните си крайници и Лоуган се свлече на пода, стенейки от болка. Четири дълбоки симетрични рани, от които шуртеше кръв, зейнаха върху гърдите му.

— Не! — Шей зае бойна позиция.

— Разломът! — изкрещя Адна. — Трябва да го изтикаш в Разлома с помощта на Кръста!

Боск изпищя от ярост и замахна към нея с един от членестите си крака.

Ала Шей вече се бе хвърлил в атака. Мечовете на Кръста подскочиха, пръскайки искри от сила. Вече не можех да различа тялото му насред вихрушката от светлина и звук, която се надигна около него. Стихията от елементи, която го обгръщаше, се променяше непрестанно — от рева на гръмотевична буря тя се превръщаше в грохота на огромен водопад, само за да отстъпи място миг по-късно на писъка на мощен ураган, а след това — на разтърсващата сила на земетресение.

Знаех, че е Шей е там, че именно той върти оръжията, само защото кракът, който Боск бе насочил към Лоуган, изведнъж тупна на пода и остана да се гърчи там.

Черна кръв рукна от осакатеното тяло на Боск и от гърдите му се откъсна писък.

— Защитете ме, деца!

Като същински дъжд от кожести криле и остри нокти, тълпящите се сукуби и инкуби се спуснаха върху Шей. В мига, в който се докоснаха до вихрушката, която го обгръщаше, телата им се стопиха и те се посипаха по пода като безвредни купчинки пясък.

— Не! — изпищя Боск и този път в гласа му имаше истински страх.

Изпъкналите му сребристи очи отчаяно обходиха стаята… и се спряха върху мен. Разтърсван от дивашки смях, той се усмихна на Шей, разкривайки редици от остри зъби зад щипците.

— Много добре, Потомъко. — Ти потърси наследството си. Ала продължиш ли по този път, ще изгубиш онова, което обичаш най-много.

Протягайки крак, той изкрещя някаква неразбираема заповед на оцелелите си слуги. Един от инкубите се сниши и пусна копието си. Боск го улови, използвайки шиповете по един от горните си крайници като пръсти. След това насочи ужасяващата си усмивка към мен и го метна. Аз отскочих, ала не бях достатъчно бърза.

Боск бе съвършено точен и единствено опитът ми да се дръпна попречи на копието да се забие в сърцето ми. Вместо това то потъна в рамото ми. Силата, с която Боск го бе запратил, бе такава, че то не само прониза плътта ми, но излезе от другата страна и ме прикова към стената.

— Кала! — Гласът на Шей проби бронята на елементите, която обгръщаше тялото му. Знаех, че е спрял, защото бурята, която бушуваше около него, сякаш отслабна, а светлината й замъждука.

— Не, Шей! — извиках, докато се мъчех да строша копието или поне да го издърпам от стената. — Не мисли за мен. Убий го!

— Довършете я! — изкрещя Боск. — Разкъсайте я на парчета!

В един глас, създанията на Отвъдното нададоха пронизителен писък и полетяха към мен. За миг ми мина през ума да се преобразя, но един вълк, прикован към стената по гръб, бе по-беззащитен и от човек.

— Убий го, Шей! Повторих, като закрих лицето си с ръце, очаквайки всеки миг остри нокти да се впият в плътта ми.

Крясъците на летящата орда се усилиха, ала нападението, което очаквах, така и не последва. Ръмжене, разнесло се още по-отблизо, ме накара да отворя очи. Брин бе почти върху мен, настръхнала срещу изчадията на Отвъдното. Баща ми и Сабин бяха пред нея. Една мъртва сукуба вече лежеше в краката им. Други опитваха да се доберат до мен, но зъбите на вълците раздираха крилете им и ги издърпваха на пода, където бързо се разправяха с тях.

— Размърдай се, Потомъко! — извика Итън от средата на стаята, където двамата с Конър все още пазеха Адна. — Любимата ти се намира в достатъчно сигурни ръце.

Шей отново вдигна мечовете си и пристъпи напред. Звуците в стаята станаха оглушителни, къщата затрепери. Сукубите и инкубите се отказаха да нападат и се скупчиха над камината като ужасени оси, чието гнездо някой бе разбунил. Край вратата Падналите стенеха все по-неистово. Бавното им тътрузене отстъпи място на хаос, когато изведнъж се раздвижиха — бутаха се един в друг и събаряха етажерки и книги, сякаш бяха изгубили всяко чувство за цел.

Долепил гръб до камината, Боск дращеше по каменната стена с трите си останали горни крака.

— Няма да бъда подчинен! — изпищя той. — Аз съм твоят господар. Дадох ти всичко. Без мен ти си нищо.

— Потомъкът няма господар. — Гласът на Шей проехтя гръмко над хаоса от шумове, който изпълваше стаята. Беше си неговият глас, ала едновременно с това бе някак различен от гласа на момчето, което познавах. По-дълбок, по-зрял глас, който отекваше в плътта и костите ми.

Боск вече не стискаше камъните толкова здраво; един от краката му се плъзна назад в огнището.

Бурята на Кръста го следваше неотклонно; гласът, излизащ от глъбините й, кънтеше в библиотеката.

— Земята няма да търпи повече твоята поквара.

— Няма да отстъпя — изплю се Боск.

Вихрушката от силите на земя, вятър, вода и огън, която обвиваше Шей, лумна още по-ярко.

— Върви си, демоне!

Боск потрепери, когато светлината от Кръста на елементите го докосна.

— Не!

— Върви си! — повтори гласът, който не бе съвсем този на Шей.

Боск изпищя, когато отровнозелената аура на Разлома започна да се разраства, увивайки се около него като ръце, които го притегляха в нежелана прегръдка. Още един писък се откъсна от гърлото му, когато дебели пипала се усукаха около тялото му.

Видях как в сърцето на бурята Шей се раздвижи. Той се хвърли напред, нанасяйки два мълниеносни удара. Боск изрева агонизиращо, когато три от краката му бяха посечени. Зелената аура в огнището лумна, извисявайки се в огромни огнени колони, които го погълнаха — макар да го скриха от очите ми, те не можаха да удавят писъците му.

Тътенът на Кръста стана оглушителен, а бурята около Шей се усили, така че изобщо не можех да го различа насред хаоса от звуци и движение.

— Залегнете! — изкрещя Конър и се хвърли върху Адна.

Баща ми се преобрази, издърпа Сабин при нас с Брин и ни закри с тялото си.

Цялото имение се тресеше. Етажерките стенеха и се трошаха с пращене, книги се сипеха по пода на купчини. Звукът ставаше все по-гръмък, въздухът преливаше от него, самите камъни на сградата сякаш пищяха.

Силна експлозия разтърси библиотеката и аз зарових лице в гърдите на баща ми, прехапвайки устни — от мощните движения на земята болката в рамото (там, където се бе забило копието, приковало ме към стената) ставаше почти непоносима. Сабин се преобрази и ме улови за другата ръка, отвличайки вниманието ми от пулсиращата болка. Погледнах я, благодарна за силата, която открих да гори в очите й. Тя долепи чело до моето, а аз преплетох пръсти в нейните.

Навсякъде около нас отекваха трясъци. Стори ми се, че чувам Конър да вика. Баща ми, Сабин и аз се бяхме долепили един до друг; козината на Брин се притискаше в телата ни, а от гърдите й излизаше тихо скимтене. Въпреки че косата на Сабин падаше върху лицето ми, успявах да зърна откъслеци от хаоса, който цареше наоколо. В стаята се бяха струпали облаци с цвят на небе преди торнадо, завихрени в отровнозеления оттенък на Разлома. Ветровете, които бушуваха наоколо, ме накараха да се зачудя дали наблизо наистина няма торнадо. Покрай нас се носеха тела — сукуби и инкуби пищяха, дращейки с нокти във въздуха, докато Разломът ги всмукваше в зейналата си паст. Някои се бяха вкопчили в ужасени Пазители, повличайки господарите си в прегръдките на нищото. Покрай мен прелетяха няколко толкова съсухрени тела, че неволно се зачудих как вихрите, които ги блъскаха безмилостно, не ги превръщат в прах. Макар и безжизнени, тези тела не принадлежаха на Падналите; не знаех какви са, но поне дузина от тях профучаха покрай нас, пропадайки в Разлома заедно с другите изчадия на Отвъдното.

Пронизителният писък на вятъра се издигна в един последен порив, след който се разнесе нисък грохот. Звукът постепенно се усилваше, докато накрая изпълни библиотеката като най-силната гръмотевица, която бях чувала някога.

А после се възцари тишина.

Вятърът не бе утихнал, ала мощните му вихри бяха отстъпили място на равномерен слаб поток от студен зимен въздух.

Баща ми, който досега ни покриваше с тялото си, се надигна бавно. Потръпвайки от болка заради копието в рамото ми, аз се огледах за Шей, ала вниманието ми бе приковано от неочаквания източник на студения въздух. Стената на стаята я нямаше и пред очите ми се простираше заснежената земя отвън. Останала бе само каменната структура на камината, възправена високо в зимната нощ.

— Всички ли са добре? — извика Конър, докато помагаше на Адна да се изправи.

Въжетата, които я задържаха до този миг, паднаха — от тях бяха останали единствено оръфани нишки. Итън прескачаше купчините книги, с които бе осеян подът, за да стигне до нас. Сабин стисна ръката ми и се втурна към него. Търсачът я взе в прегръдките си и я целуна продължително. Сабин обви ръце около врата му, притискайки се в него, а той зарови пръсти в косата й.

— Приготви се, Кала.

Баща ми улови копието, забито в рамото ми. Брин, която междувременно бе приела човешката си форма, взе ръката ми в своята. Стиснах зъби и от устните ми се откъсна само един кратък вик, когато баща ми издърпа оръжието от стената и го извади от тялото ми.

— Готово. — Той притисна кървящата си китка към устните ми.

Мъчейки се да не обръщам внимание на пулсиращата болка в рамото, се опитах да мисля само за успокояващата топлина, която ме обливаше, докато пиех от кръвта на баща си.

Най-сетне се облегнах на стената и си поех дълбоко дъх.

— Вече съм добре.

Той ми се усмихна и ми помогна да се изправя.

— Няма ги — каза Итън. Хванати за ръка, двамата със Сабин дойдоха при нас. — Не остана нито едно изчадие на Отвъдното.

— Къде се дянаха? — попитах, обхождайки стаята с поглед. Не се виждаше и следа от създанията, които ни бяха нападнали.

— И не само тях ги няма — добави Конър. — Мисля, че Лоуган е избягал.

Локва засъхваща кръв отбелязваше мястото, където Лоуган се бе свлякъл на пода, притиснал ръце до раните, които Боск бе отворил върху гърдите му. От локвата към вратата тръгваше ивица, която постепенно се превръщаше в петна тук-там.

— Прав му път — каза Адна.

— Бих предпочел да е някъде, където можем да го държим под око — промърмори Итън.

По гърба ми пробяга тръпка. Къде ли беше Лоуган? Дали бе отишъл да намери Лумин? Щеше ли да се върне, за да си отмъсти?

— В момента той е без значение — каза Конър. — Рано или късно ще трябва да го намерим. Сега, когато Боск го няма, Лоуган не представлява заплаха — няма откъде да черпи сили.

— Ако всички създания на Отвъдното са си отишли, защо Падналите са още тук? — попита Сабин, поглеждайки през рамо.

— Те вече не са Паднали — отвърна Конър; до него Адна потъркваше ожулванията, останали й от килима.

Итън кимна.

— Сега те са просто тела.

Погледнах покрай Търсачите. Ужасяващите тромави създания, които наричахме Падналите, лежаха по пода, ала сега те бяха просто трупове в различни стадии на разложение. Някои изглеждаха така, сякаш бяха умрели едва преди няколко седмици, докато от други бе останал единствено скелетът.

Враговете ни бяха изчезнали. Означаваше ли това, че сме победили? Свършила ли бе войната?

Погледнах към камината. От Разлома не бе останала и следа. От дълбините му вече не струеше отровнозелена светлина; сега зейналата паст бе празна и безмълвна.

Шей бе успял. Очаквах да го видя как идва към нас, с огряно от усмивка лице. Ала той не беше там. Очите ми обходиха камината, търсейки и най-малък признак за присъствието му, ала такъв нямаше.

Къде беше? Сърцето ми прескочи един удар.

— Шей! — Втурнах се към суровото каменно огнище.

Порой от ужасяващи въпроси се блъскаха в главата ми.

Ами ако Разломът бе всмукал и него в недрата си? Ами ако могъществото на Кръста се бе оказало прекалено голямо и го бе унищожило, след като се бе разправил с Боск?

— Ето ме. — Шей излезе иззад другата страна на камината.

Бурята, създадена от Кръста на елементите, бе отминала и двата меча отново почиваха в ножниците на гърба му. Мощта, която бе променила гласа му, също си бе отишла. Шей отново бе Шей и никой друг.

Ала не беше сам.

Висок мъж със златистокестенява коса бе положил ръка на рамото му, а тъмнокоса жена със светлозелени очи държеше едната длан на Шей в своите.

— Кала — усмихна ми се Шей. — Позволи ми да ти представя родителите си, Тристан и Сара Доран.

28

Библиотеката беше обърната наопаки, вятърът навяваше сняг и това не беше всичко.

Отвън се бяха събрали вълци и се взираха в отломките.

— Нев! — извика Сабин и помаха на два вълка, които се втурнаха покрай останалите.

Нев и Мейсън дотичаха до нас. Появата на отдавна изгубените родители на Шей ни бе хвърлила в слисано мълчание. Все още никой не бе събрал кураж да ги попита как бяха излезли от портрета, за да се присъединят към нас.

Не знам дали се бояхме да не ги обидим или бяхме твърде изумени, за да успеем да им зададем какъвто и да било въпрос. Единствено Шей изглеждаше невъзмутим, а по устните му играеше усмивка, почти детска в своята жизнерадост.

Мейсън си възвърна човешкия образ и размаха юмрук в лицето на Конър.

— Как я мислеше тая, по дяволите?

— Ъ? — Конър сбърчи вежди.

— Имал си бомба и не ни каза — викна Мейсън. — Не получихме никакво предупреждение. Имаш ли представа колко далече се разнесе взривната вълна? Част от стената смаза онзи, с когото се биех. За малко да убие и мен!

— Не беше бомба, Мейсън — намесих се аз.

— Какво беше тогава, по дяволите? — Той все така не сваляше сърдит поглед от лицето на Конър.

— И защо точно мен обвиняваш за някаква си бомба? — Конър бе започнал да се смее. — Какво разбирам аз от бомби?

Нев сви рамене.

— Обсъдихме го и решихме, че ако някой е успял да вмъкне тайно бомба, трябва да си бил ти.

Конър погледна към Адна.

— Ти как мислиш? Дали трябва да им благодаря за това, или да ги цапардосам?

— Млъквай, Конър — казах аз. — Мейсън, стената рухна, когато Шей затвори Разлома.

— Човече! — Нев се обърна към Шей и се ухили. — Браво на теб!

Мейсън все още се мръщеше.

— Значи Кръстът на елементите всъщност е бомба?

— Мейсън! — изръмжах. — Нямаше никаква бомба!

— Просто магия — обясни Адна с усмивка.

— Магическа бомба значи — измърмори Мейсън и отскочи, когато посегнах да го ударя. — Ей! Не ти за малко да бъдеш сплескана като палачинка от половин къща, срутила се върху теб.

— Вярвай ми — каза Итън, — ние си имахме не по-малко проблеми вътре.

— И все пак се справихте. — Нев все още гледаше към Шей. — Това означава, че победихме, нали?

— Предполагам. — Усмивката на Шей поизбледня. — Не знам какво ще стане сега.

— Като отворихме дума за победи, къде са вълците на Бейн? — попитах. — Имам предвид онези, които не минаха на наша страна.

— Когато къщата се взриви… — Нев ми хвърли извинителен поглед, когато Мейсън безмълвно оформи думата „бомба“. — Те изпаднаха в паника. Предполагам, че да видят как крепостта на Пазителите рухва, ги е изпълнило с ужас.

— Е, ние бездруго вече печелехме — ухили се Мейсън.

— Вероятно е така — сви рамене Нев, но после се намръщи и огледа малката ни групичка. Очите му се спряха за миг върху родителите на Шей, а после се върнаха към мен. Поемайки си дълбоко дъх, той попита: — Къде е Рен?

Извърнах поглед и Брин обви ръка около кръста ми. Не бях забравила за Рен. Ала бях принудена да пропъдя мисълта за смъртта му от ума си, за да се справя с битката. И сега, когато истината за станалото се стовари върху мен, в стомаха ми сякаш зейна бездна от празнота. Олюлях се и Брин положи глава на рамото ми.

Баща ми отговори вместо мен:

— Той падна в битката.

Ръцете на Нев се свиха в юмруци.

— Как?

— Емил го уби — каза баща ми.

Мейсън изръмжа.

— Емил мъртъв ли е?

— Да — отговорих.

— Видяхме телата на Дакс и Фей — тихо каза Нев. — Вие ли бяхте?

— Трябваше да минем през тях, за да влезем в къщата — кимнах аз.

След това се умълчахме, поели на плещите си товара на толкова много смърт.

Най-сетне потреперих и погледнах към останалите от глутницата си.

— Последвайте ме.

Преобразих се и ги поведох към мястото, където бе паднал Рен. За мое облекчение отломките не го бяха затрупали. Те го обграждаха като някакъв обръч на разрухата, без обаче да го докосват, сякаш необузданата ярост на Кръста бе предпазила тялото му от хаоса.

Налягахме около него. Поколебах се за миг, спряла поглед върху вълка, когото познавах от дете, онзи, с когото открай време очаквах да поведем глутницата.

Баща ми стоеше до мен и аз го погледнах очаквателно.

— Не, Кала. — Тихите му думи изпълниха ума ми. — Това е твоята глутница.

Отново се обърнах към Рен и наведох глава, за да почета падналия алфа. Вълците, наобиколили го в кръг, сториха същото. Първа аз вдигнах муцуна и нададох вой, пропит с мъката ми от смъртта на Рен. Един по един останалите от глутницата се присъединиха към моята песен. Воят ни изпълни библиотеката и се разля в зимната нощ. Песента на смъртта постепенно се усили, когато вълците отвън също вдигнаха глави, за да почетат младия воин, когото бяхме изгубили. Пълен с мъка, хорът на вълчите гласове се издигна в нощта, отнасяйки паметта на Рен чак до звездите.

Възвърнах си човешката форма и се заслушах в песента, която продължаваше дори след като воят на вълците започна да утихва, разнасяна надлъж и шир от вятъра.

Нечии пръсти се обвиха около китката ми. Адна се взираше в мен.

— Позволяваш ли? — Тя посочи тялото на Рен.

Когато кимнах, тя коленичи до него, захлупи се върху огромния сив вълк и зарови лице в козината му.

Искаше да скрие мъката си от нас, но докато гледах как раменете й се тресат, отчаяно исках да мога да й върна брата, с когото й бе дадено толкова малко време.

Шей стоеше встрани от нас. Тристан го бе прегърнал през раменете, а Сара все още стискаше ръката му. Срещнах погледа му и там открих неговата собствена скръб. Както и един въпрос.

Въпрос, който трептеше и в моето сърце.

Беше ли смъртта на Рен променила онова, което изпитвах към Шей?

Когато срещнах зелените му очи с цвят на мъх, разбрах какъв е отговорът.

Любовта не се ражда от обстоятелствата, нито се променя от скръбта. Тя просто е. Неудържима и свободна като вълка в мен.

Любовта ми към Рен беше истинска. Между нас съществуваше връзка, общо минало. Загубата му щеше да остави в сърцето ми белези, които никога нямаше да изчезнат. Ала аз бях боец, а белезите на любовта не се различаваха много от тези, получени в битка.

Бях се изправяла пред толкова кръстопътища, където можех да избирам — да последвам сърцето си или да изоставя Шей, потискайки любовта си заради живота, за който смятах, че съм предопределена. Всяко решение ме бе отвеждало по-близо до него и по-далеч от света, който познавах.

Именно тези решения ни бяха довели дотук и ето че сега стоях насред отломките на съвършено подредения си живот и се взирах в момчето, което бе променило всичко.

И знаех, че все още го обичам.

Докато Адна прегръщаше тялото на Рен, аз отидох при Шей. Той протегна ръце и аз потънах в обятията му, докосвайки лицето му.

— Не умря — казах, насилвайки се да се усмихна. — Нали ти казах.

— Така е. А сега какво?

— Сега ще продължим да живеем. — Притеглих лицето му към своето и нежно го целунах.

Пръстите му проследиха дирите, които сълзите бяха оставили върху бузите ми.

— Обичам те, Кала.

— Сара!

Вдигнах очи и видях, че Аника тича към нас или по-точно — към майката на Шей. Двете жени се прегърнаха, като се смееха и плачеха едновременно. Когато най-сетне се пуснаха, Тристан се усмихна на Аника… имаше съвсем същата пакостлива, леко крива усмивка като Шей.

— Ти също ни липсваше, Аника. — Те се прегърнаха, а после той направи крачка назад и погледна към железния медальон, оформен като роза на компас, който Аника носеше около врата си. — Виждам, че са те повишили.

Аника се засмя и се обърна към Шей.

— Как стигна до тях?

— Не знам — отвърна Шей. — Когато блъснах Боск в Разлома, той изчезна, а аз изведнъж се озовах пред родителите си.

— Къде точно? — попитах.

Шей погледна към родителите си.

— На мен ми приличаше на тъмна, празна стая.

— Ти влезе в забравата. По средата — каза Сара. — И отвори вратите на нашия затвор.

Аника кимна и обясни с мрачно лице:

— Прекрачил си от другата страна.

Шей сбърчи вежди.

— Какво означава това?

— Боск ни затвори в празнотата между нашия свят и Отвъдното — отвърна Тристан. — Ние бяхме порталът между двата свята и когато го прокуди, ти можа да стигнеш до нас и да ни изведеш оттам.

Шей притихна и аз улових ръката му, преплитайки пръсти с неговите.

— Изпитвахте ли болка? — попита Аника, обхождайки Тристан и Сара с поглед.

— Не — увери я Сара. — Страданието ни не беше физическо. То се дължеше на това, че бяхме разделени от хората, които обичаме. От това, че ги виждахме, без да можем да сторим нищо, за да ги защитим. Особено сина си.

— Виждали сте ме? — попита Шей. — Картината нещо като двустранно огледало ли беше?

— Не. — Сара му се усмихна тъжно. — По-скоро като сън наяве.

— Времето не течеше както тук — добави Тристан. — Освен това не можехме да сме сигурни дали онова, което виждаме, е истина, или мъчение, дело на Боск.

— Кала! Брин! — Ансел тичаше към нас и ни махаше.

Брин изписка от радост и разтвори ръце, ала беше изпреварена от препусналия към него огромен сребристосив вълк. Той се преобрази и повдигна Ансел от земята, както тичаше, притискайки го до гърдите си.

— Татко! — Ансел обви ръце около баща ни.

Двете с Брин се втурнахме към тях и баща ни ни привлече в прегръдката си. Четиримата останахме така, вплетени един в друг, разтърсвани от сълзи и смях.

Ансел се откъсна пръв, видял Шей да се приближава.

— Хей! Ти успя!

Ала лицето на Шей беше мрачно.

— Какво не е наред? — попитах.

Раменете му се напрегнаха.

— Аника каза, че още не е свършило.

29

Вестта, че войната е свършила, се разнесе бързо, и много скоро търсачите започнаха да се събират около нас. Някои стояха на малки групички и си приказваха тихо, оглеждайки със страхопочитание опустошената библиотека. Други вече се бяха заели с възстановителни работи — събираха книгите, разпилени по пода, и ги изнасяха някъде. Трети пък се нагърбиха със задачата да погребат загиналите и се заловиха да изнасят останките от Падналите, които отново се бяха върнали в естественото си състояние.

— Какво искаш да кажеш с това, че още не е свършило? — Усетих, че настръхвам.

Аника се приближи до нас.

— Елате с мен.

Последвахме я към онова, което бе останало от стената на библиотеката. Камината, самотна и сурова на вид, изглеждаше недокосната от силата, помела толкова голяма част от имението.

Във вените ми пъплеше тревога и като се приведох към Брин, прошепнах:

— Доведи останалите.

— Не разбирам — каза Шей. — Боск го няма. Беше прокуден. Както и чудовищата му. — Той махна към тихия мрак на празното огнище. — Разломът също изчезна.

— Не е изчезнал — поправи го Аника. — Просто е затворен.

— С други думи — отново може да бъде отворен? — попитах аз.

Аника кимна и отново се обърна към Шей:

— Ето защо трябва да го запечаташ.

Очите му се присвиха.

— Как?

— Разломът не може да бъде унищожен, ала Кръстът на елементите служи като катинар, който завинаги ще го откъсне от нашия свят.

Поолекна ми мъничко, когато Брин се върна заедно с останалите от глутницата, както и Конър, Адна и Итън. Аника погледна Стражите, а после очите й, в които се бе появил пронизващ блясък, се спряха върху Търсачите. Итън се размърда неспокойно и наведе глава, а Конър прокара нервно ръка през косата си.

Какво ставаше?

Адна срещна въпросителния ми поглед без да трепне, ала в очите й имаше тъга… нова тъга, която нямаше нищо общо със смъртта на брат й, и от нея косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Ами ако някой го отвори? — попита Шей.

— Единствено ти можеш да извадиш мечовете. — Аника прокара пръсти по пресечените мечове, които украсяваха медальона й. — Никой друг няма да е в състояние да го отвори.

— С други думи — не минавай към тъмната страна — подхвърли Конър. — Става ли?

Адна го смушка с лакът и той й хвърли предупредителен поглед. Сега вече у мен не остана никакво съмнение, че крият нещо.

Приковах поглед в Аника, влагайки във въпроса си цялата сила, която имах:

— И това е всичко?

Аника издържа на погледа ми само секунда, преди да извърне очи и това не убегна от вниманието на Шей.

— Какво?

Напрежение премина през стаята. Останалите от глутницата ме погледнаха неспокойно. Аз забих нокти в дланите си, а баща ми изръмжа.

— Това предателство ли е? — попита, гледайки свирепо Аника.

— Не! — Тя изпъна рамене и прие властен вид. — Просто онова, което трябва да се случи.

— За какво, по дяволите, става дума? — Шей направи крачка към нея.

Аника присви устни и Конър пристъпи между нея и Шей.

— Трябва да им кажем, Аника — настоя той. — Поне това им дължим. Всъщност, дължим им много повече от това.

Итън пребледня и вените на врата му затуптяха. Сабин бе вдигнала лице към него и го гледаше недоумяващо, ала той сякаш не бе в състояние да срещне очите й.

Аника се извърна към празната камина, но когато заговори, гласът й беше силен, за да можем да я чуваме:

— Когато прокуди Предвестника, ти го изпрати обратно в Отвъдното заедно със слугите му. Ала неговата поквара все още не си е отишла напълно — тя продължава да живее в изопаченията на земята, излезли изпод ръцете на Пазителите.

Усетих как сърцето ми се вкаменява, припомнила си начина, по който Сайлъс ме бе разглеждал сякаш бях особено любопитен екземпляр, който той проучваше, и бе нарекъл мен и останалите от глутницата ми престъпления против природата.

Оголих зъби, макар Аника да беше с гръб към нас.

— Говориш за нас.

— Отчасти — отвърна тя, без да се обръща. — Стражите са само едно от многобройните изменения, създадени от Пазителите през вековете, откакто бродят по тази земя. Неестествено дългият им живот е друга такава промяна.

— Аника — каза Шей. — Какво ще причини затварянето на Разлома на Стражите?

Тя най-сетне се обърна бавно.

— Когато Кръстът на елементите заключи Разлома, това ще възстанови равновесието в природата, връщайки всички създания към истинската им същност.

Шей се намръщи.

— Какво означава това?

Аз се взирах в Аника, докато истината бавно се слягаше в костите ми.

— Означава, че ще се превърнем във вълци.

Тя кимна, скръстила ръце пред гърдите си.

Шей сбърчи чело.

— Ама вие и сега сте вълци.

— Не — обясних бавно. — Ще бъдем единствено вълци, но не и хора. Нали така? — попитах, поглеждайки към Аника.

— Да. Стражите били създадени от животните, които властват над душите им, принудени да споделят човешко тяло, за да бъдат слуги на Пазителите.

— Вече няма да можем да се преобразяваме? — попита Мейсън.

— Ще бъдете върнати към истинската си същност — каза Аника.

Сабин спря сърдит поглед върху Итън.

— Знаеше ли за това?

Мускулите на челюстта му потръпнаха, докато той се мъчеше да срещне гневните й очи.

— Да.

Сабин го блъсна назад.

— И не каза нищо!

Итън улови ръцете й и я задържа на място.

— Съжалявам.

— Защо? — Сабин, която бе започнала да трепери, продължаваше да го гледа яростно.

— Не мислех, че ще доживеем този ден. — Той се усмихна тъжно, докато я притегляше към гърдите си. — Аз също ненавиждам това, което ще се случи. Не искам да те изгубя.

Мъчителна болка се надигна в мен, ала Сабин и Итън не бяха единствените влюбени, за които се тревожех. Потърсих Ансел с поглед и го открих пребледнял и разтреперан. Брин стоеше до него с разширени от изумление очи.

Когато проследи погледа ми, Шей се обърна към Аника и размаха юмрук в лицето й.

— Не — заяви той. — За нищо на света!

— Няма друг начин.

— Не може да им причините това!

Виковете на Шей привлякоха вниманието на останалите Търсачи в библиотеката. Те се приближиха бавно — някои ни обградиха, докато други застанаха от двете страни на Аника, положили нехайно ръце върху оръжията си.

— Мамка му. — Конър разтри слепоочията си. — Аника, не можем да се бием с тези Стражи. Те са наши приятели. Рискуваха живота си заради нас.

— Нямаме избор. — Очите на Аника бяха непоколебими. — Разломът трябва да бъде запечатан.

— Не! — извика Ансел и се втурна покрай Брин, ала Тес го сграбчи и му попречи да стигне до Аника. — Те са моето семейство! Ще остана съвсем сам.

Тес се приведе към него.

— Ще бъдеш с нас, Ансел. Ние ще се грижим за теб.

Ансел се разхлипа и баща ми го издърпа от прегръдката на Тес.

— Ансел — промълви той. — Открий силата си. Можеш да се справиш и с това.

Зяпнах го, неспособна да повярвам на ушите си.

— Искаш това да се случи?

— Не става въпрос какво искам, Кала — бавно каза той. — А какво е правилно. Злото, донесено от Пазителите в този свят, никога вече не бива да се завърне.

— Той е прав, Кала. — Гласът на Мейсън ме сепна.

Нев, който стоеше до него, кимна.

— Ние сме вълци. И винаги сме били.

Ансел избърса лицето си и погледна към Мейсън, който се приближи до него и го притисна в крепка прегръдка.

— Съжалявам, човече.

— Недей — отвърна Ансел, усмихвайки се едва-едва. — Баща ми е прав. Ще го понеса, а това наистина трябва да се случи.

— Ансел. — Гласът ми се прекърши.

— Всичко е наред, сестричке. — Усмивката му си оставаше все така крехка. Очите му се плъзнаха към Брин, пълни със съжаление и по тялото ми плъпнаха ледени пръсти, когато си спомних думите му в двора на Академията.

„Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.“

Цялата треперех, докато се мъчех да измисля някакъв друг изход. Непоколебимият поглед на баща ми тежеше на плещите ми. Част от мен бе наясно, че и той, и Аника имат право. Пазителите покваряваха всичко, до което се докоснат. Всяка следа от тяхното влияние трябваше да бъде изличена от земята веднъж завинаги. Не ме плашеше това, че ще си остана вълк. Тази мисъл бе странна, но също така и вълнуваща. Волността на един такъв живот докосваше най-съкровените струни на душата ми и бях сигурна, че баща ми, Мейсън и Нев също започват да усещат неудържимо желание да се подчинят на този зов.

Ала една друга част от мен бе съкрушена, смазана. Нима бяхме стигнали толкова далеч, само за да изгубим толкова много? Не можех да си представя живота без Ансел, който да препуска до мен. Той бе част от глутницата ми, мой брат. Мястото му беше с нас. И с Брин.

Обляна в сълзи, тя протегна ръце към него, ала той поклати глава и се отдръпна.

— Почакайте. — Сабин се откъсна от прегръдката на Итън и се приближи до Аника.

Търсачите около Стрелата извадиха мечовете си и й препречиха пътя. На свой ред Итън изруга и се прицели в тях.

— О, за бога! — извъртя очи Сабин. — Няма да нападна никого. Просто искам да попитам нещо.

Аника повдигна вежди.

— Когато Ансел ни разказа как са били създадени Стражите, спомена, че сте отказали да го направите за него.

— Така е — отвърна Аника. — Защото то е в разрез с принципите ни. Няма да унищожим някой вълк, за да сътворим Страж.

Сабин си пое дълбоко дъх.

— Ами ако не унищожавате вълк?

Итън бавно свали арбалета си.

— Недей, Сабин.

Без да му обръща внимание, тя спря поглед върху Ансел.

— Ами ако вълчата същност е дарена драговолно?

Зяпнах я. Не можеше да им предлага това, което мислех, че предлага. Нали?

— Не разбирам — каза Аника.

— Готова си да го направиш? — Очите на Ансел се разшириха.

Сабин кимна и отново се обърна към Аника.

— Стига да е възможно.

Итън избута настрани Търсачите, които го разделяха от Сабин.

— Престани. Това е твърде много.

— Не ти решаваш. — Сабин сложи ръка на гърдите му.

Итън взе ръцете й в своите, но не й попречи, когато тя се обърна към Аника.

— Ако извадите вълка от мен — попита тя; гласът й не трепваше, — може ли да го дадете на Ансел?

— Да. — Аника я изгледа дълго и изпитателно. — Ала единствено ако го даряваш напълно доброволно.

Ансел бе започнал да трепери, по лицето му се четяха едновременно надежда и страх.

— О, Сабин! — прошепна Брин.

Итън завъртя Сабин, така че да я погледне в лицето.

— Почакай.

— Толкова ли нямаш търпение да се отървеш от мен? — засмя се тя сухо.

— Разбира се, че не! — Пръстите му се впиха в ръцете й, сякаш се боеше да я пусне. — Мислиш, че бих те оставил да си отидеш, ако имах избор?

— Тогава защо продължаваш да спориш?

— Защото не искам да го направиш заради мен. Не мога да поискам нещо такова от теб.

— Не го правя заради теб. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно. — Ти си нещо като допълнителен бонус.

Итън преплете пръсти в нейните.

— Сигурна ли си?

— Връщането във Вейл, преструвката, че мястото ми е тук… всичко това ми напомни, че никога не бих била щастлива в този живот.

— С онзи живот е свършено — намесих се аз. — Пазителите си отидоха.

Колкото и да исках брат ми да си възвърне вълчата същност, трябваше да се уверя, че Сабин наистина е в състояние да намери щастие извън глутницата.

— Знам, Кала. И вече направих своя избор.

Нев протегна ръце към нея и я прегърна.

— Сигурна ли си, че наистина го искаш?

Тя кимна и облегна глава на рамото му.

— Ще ни липсваш — каза Нев и я целуна по бузата.

Сабин се обърна и погледна към Аника.

— Правя го по собствена воля. Вземете моя вълк и превърнете Ансел в Страж.

Брин се хвърли към Сабин и я прегърна, като хлипаше.

— О, престани — каза Сабин, ала нейните очи също бяха влажни. — Недей да правиш сцени.

Аника даде знак на Тес.

— За тази задача ще се нуждаем от Еликсири.

Тес кимна и си запроправя път между Търсачите, за да излезе от стаята, а Аника ни огледа.

— И ако го направим, ще се съгласите Разломът да бъде запечатан.

Баща им и аз се спогледахме. Отворих уста, за да отговоря, ала Шей ме изпревари:

— Не.

Двете с Аника го зяпнахме слисани.

— Защо? — попита Аника.

Шей ми хвърли извинителен поглед, след което поклати глава.

— Има още нещо. Нещо, което трябва да знам, преди да се съглася с това.

Аника го гледаше очаквателно.

— Стражите отново ще се превърнат във вълци — каза той и Аника кимна. Погледът му, прикован в моя, стана суров. — Какво ще стане с мен?

Усетих как пулсът ми се ускорява, когато видях Аника да пребледнява. Започнах да треперя, осъзнала защо Шей бе задал този въпрос. Той не беше вълк по рождение. Аз го бях превърнала в един от нас.

Когато си представях как прекарвам остатъка от живота си като вълк, Шей беше до мен. И през ум не ми беше минало, че когато изгубим човешката си форма, той няма да бъде с нас.

Но дали всъщност искаше да бъде с нас? Дали все още се дърпаше, защото не искаше да живее като вълк?

Аника продължаваше да мълчи.

— Аз също съм вълк. Но невинаги съм бил такъв.

Аника кимна; очевидно се чувстваше неловко.

— Какво ще стане с мен, когато Разломът бъде запечатан?

Погледът ми се плъзна по лицата на Търсачите — Конър, Итън и Адна до един наблюдаваха Аника, а по израженията им не можех да прочета нищо.

Аника стисна медальона на шията си и въздъхна.

— Съжалявам, Шей.

Той преглътна мъчително.

— Защо?

— Защото просто не знаем.

30

— Как може да не знаете? — процеди Шей през стиснати зъби.

Въпреки гневния му поглед, Аника не трепна.

— Нямаше как да предположим, че ще бъдеш превърнат в Страж. — Тя погледна към мен и аз се свих. — Роден си като човек и според мен ще останеш с нас.

— Няма да съм вълк — прошепна той. — Сигурна ли си?

Нещо вътре в мен бе започнало да крещи.

— Как може да го кажете? — обади се Мейсън. — Той е вълк. Един от нас.

Нев кимна и се обърна към Шей:

— Винаги си бил вълк, човече. Промяната беше просто техническа подробност.

— Вярно ли е това? — попита Шей. — Възможно ли е въпреки всичко да се превърна във вълк?

— Когато Разломът бъде запечатан, ти ще се върнеш към истинската си същност — отвърна Аника. — Това е единственият отговор, който мога да ти дам.

— Аз… — Гласът на Шей се прекърши.

— Шей. — Сара пристъпи към него и обви ръка около раменете му; очите й бяха топли, пълни с обич. — Знаеш, че трябва да го направиш.

Той я погледна и аз усетих как сърцето се блъска в гърдите ми. Ако Шей запазеше човешкия си облик, щеше да остане с нея. Щеше да опознае родителите, които бе изгубил толкова малък. Щеше да заживее нов живот.

Ала аз нямаше да имам партньора, за когото копнеех, нямаше да ловувам с него, нямаше да оглавим глутницата заедно.

Мислите ми сякаш привлякоха погледа му и той се обърна към мен.

— Кала?

Насилих се да преглътна коравата буца, заседнала в гърлото ми.

— Аника е права.

Той потръпна, сякаш думите ми го бяха наранили, но кимна.

Аника сведе глава.

— Благодаря ти.

Шей не отговори.

— Чакайте малко — намеси се Конър. — След като Сабин може да избере да бъде човек, не може ли и другите Стражи да си останат хора?

— Сабин дарява вълчата си същност на Ансел — обясни Аника. — Ако другите изберат да живеят като хора, ще трябва да унищожим онази част от тях, която завинаги ще си остане вълк.

По тялото ми пробяга тръпка.

— Както Пазителите направиха с Ансел.

Тя кимна.

— Но ще бъдете хора — каза Конър. — Така де… чашата ще е наполовина пълна, а не празна, нали така?

— Човече — обади се Нев. — Ти очевидно никога не си бил вълк.

— Сабин избра да остане човек — напомни му Конър.

— За мен е различно — обясни Сабин, като потръпна. — За мен животът в глутницата не означава толкова, колкото за останалите.

— Нали видяхте Ансел след като унищожиха вълка му — казах аз. — То едва не унищожи и него. Вълкът е истинската ни същност. Тук не става въпрос за избор.

Итън сбърчи чело.

— Ще изпиташ ли болка? — попита той Сабин.

— Физическа — да. Знам, че ще боли. Ала наистина го искам. Вълкът на Ансел му беше отнет с насилие и той тъгуваше за живота, който му беше откраднат. Аз сама избирам да остана човек. Различно е.

— И всички мислите като Ансел? — попита Конър. — Предпочитате да сте вълци?

— Ние сме глутница — отговори Мейсън. — Мястото ни е на свобода, в дивата природа.

— Ами музиката ти? — обърна се Адна към Нев.

— Какво е според теб виенето? — ухили се той.

— Явно няма как да го разбера — каза Конър.

— Не съм и очаквала да го направиш — отвърнах. — Но ако можеше да препускаш с нас, да ловуваш, ако можеше да чуеш как луната те вика в нощната гора… тогава щеше да разбереш какво изпитваме.

Конър ме погледна, все още озадачен, но аз се бях обърнала към Шей. В очите му беше легнала сянка и аз се приближих до него.

— Ала ти го разбираш — прошепнах.

Той кимна и преплете пръсти в моите. Стисна ги толкова силно, че ме заболя.

— Спомням си първата нощ след като ти ме превърна в един от вас. Излязохме да ловуваме на лунна светлина. Тичахме в продължение на километри и нито за миг не усетих умора. Нищо на света не може да се сравни с това.

Докато го гледах, почувствах как ме залива вълна от спомени. Моят партньор. Моят алфа. Не исках да препускам из горите, без той да тича до мен. Но онова, което исках, бледнееше пред онова, което трябваше да се случи. Бях избрала да послушам сърцето си и да потърся забранената любов, за която то жадуваше, ала сега нито аз, нито Шей имахме избор.

— Съжалявам — казах най-сетне и облегнах глава на шията му. — Но трябва да го направим.

— Знам. — Той повдигна брадичката ми и ме целуна.

— Аника? — Тес се бе върнала заедно с жена, облечена в синя роба с голяма качулка. Когато новодошлата се поклони на Стрелата, одеждите й заблещукаха като развълнувана морска шир.

Тълпа от любопитни Търсачи и Стражи, някои от които все още бяха във вълчата си форма, се бе събрала в библиотеката и ни притискаше от всички страни.

Аника протегна ръка към лечителката.

— Благодаря ти, че дойде, Мириам.

Докато Сабин и Ансел отиваха към нея, аз се промъкнах през тълпата, за да стигна до Шей.

Когато го докоснах по ръката, той ми се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към онова, което се случваше пред нас.

— Сабин прави голяма саможертва.

— Да — съгласих се. — Но мисля, че е права. Така ще е по-щастлива.

— По-щастлива — тихичко повтори той.

— Ти как си?

— И сам не съм сигурен. Не мога да реша какво трябва да изпитвам… и така може би е по-добре.

Той отново се обърна към мен, но този път задържа погледа си по-дълго.

— Ами ти?

— Страхувам се — казах и улових ръката му. Никога досега не го бях изричала на глас. Ала беше вярно. На път бях да изгубя Шей и това ме ужасяваше. — Ако имахме някакъв избор…

— Знам. — Той се приведе, за да ме целуне. — Знам, Кала. Не е нужно да се извиняваш. Не искам да го правиш.

Той ме взе в прегръдките си, докато гледахме как Мириам казва на Сабин и Ансел да се хванат за ръце. След това тя положи връхчетата на пръстите си върху слепоочията на двамата и зашепна нещо. Тиха, ала бърза река от думи се изливаше от устните й.

Сабин ахна. Итън направи крачка към нея, ала Конър го дръпна назад.

— Трябва да я оставиш да го направи сама.

Итън стисна зъби и пребледня, когато ахването на Сабин се превърна в писък. Ансел дишаше тежко, но не изглеждаше да изпитва такава болка, каквато явно раздираше Сабин. Тя отново изпищя и се свлече на колене. В същия миг Ансел изкрещя, ала викът му бързо се превърна във вой. Там, където допреди миг стоеше момче, млад вълк тръсна муцуна.

— Свършено е. — Мириам се поклони на Аника.

— Сабин! — Итън разблъска любопитните зяпачи, за да се добере до нея.

Тя все още бе на колене и трепереше, но успя да вдигне ръка.

— Добре съм. Ще се оправя.

И все пак се остави Итън да я вдигне от пода и да я вземе в прегръдките си.

Вълк с бронзова козина изскочи измежду Търсачите и се втурна към Ансел. Брин скимтеше и подскачаше около него, побутваше го с лапа и го ближеше по муцуната. След миг още два вълка дотичаха при тях. Нев и Мейсън джавкаха и го хапеха закачливо; много скоро малката групичка заприлича на неясно петно от размахани опашки.

— Трябва да отидеш при тях — каза Шей. — Нали си тяхната алфа.

Аз се обърнах в прегръдката му.

— Както и ти.

— Вече не. — Той поклати глава и по лицето му пробяга сломена усмивка. — Ако изобщо някога съм бил.

— Шей…

— Върви. — Той ме пусна и потъна в тълпата от Търсачи зад нас.

Принудена да се примиря с разделянето на пътищата ни, аз се преобразих и изтичах при останалите от глутницата.

— Ансел! — Проврях се между Мейсън и Нев и потърках муцуна в муцуната на брат ми.

— Не мога да повярвам! — изджавка той, като се въртеше в кръг. — Просто не мога да повярвам.

— Глутницата нямаше да е същата без теб. — Гризнах го нежно по ухото. — С никого от другите не е така забавно да се разпореждам, както с теб.

Изведнъж Нев изскимтя. Обърнах се и видях Сабин, застанала наблизо. Тя ни гледаше, облегната на Итън.

Ансел си възвърна човешката форма и отиде при нея.

— Добре ли си? — Очите й почти успяха да отразят усмивката на устните й.

Брат ми кимна.

— А ти?

— Ще се оправя — увери го тя.

Ансел протегна срамежливо ръце към нея. Тя се разсмя и го прегърна.

— Благодаря. — Той я притисна до себе си. — Дължа ти всичко.

— Направи Брин щастлива — каза Сабин. — Тя ми е симпатична.

Ансел се усмихна, ала после изгледа Итън сурово.

— Като стана дума за това, ако някога разбиеш сърцето й, ще отговаряш пред мен.

Итън се ухили широко.

— Ще го имам предвид.

Аника се приближи до нас и радостта ми се изпари. Шей бе до нея и по лицето му се четеше решителност.

— Време е.

Улових ръката на Шей и двамата тръгнахме заедно към камината. Баща ми се присъедини към нас.

— Ще изведа глутницата навън — каза той. — Мисля, че е по-добре да сме на открито, когато настъпи преобразяването.

Аз кимнах.

— Разбирам, че искаш да си наблизо — продължи той, поглеждайки към Шей. — Но не се бави твърде дълго.

— Знам.

— Ще си тръгнеш преди да е свършило? — попита Шей, когато баща ми се преобрази и препусна към срутената стена. Останалите вълци го последваха, събирайки се в потъналия в сняг двор на имението „Роуан“.

— Няма да си тръгна — уверих го. — Но не мога да остана твърде близо. Ако се почувстват хванати натясно, вълците могат да бъдат опасни. Остана ли вътре…

Той ме прекъсна:

— Разбирам.

Нев, Мейсън, Брин и Ансел се приближиха до нас с няколко скока и се преобразиха до Шей.

— Трябва да отидете при баща ми — казах аз. — Не е безопасно да останем тук.

— Ясно ни е — отвърна Мейсън и преметна ръка през раменете на Шей. — Но да не мислеше, че ще си тръгнем, без да кажем довиждане?

— Засега — промърмори Ансел, без да вдига очи от пода. — Довиждане засега.

— С теб сме, човече. — Нев стисна ръката на Шей. — Отбор Вълк!

Шей успя да извика усмивка върху устните си.

— Благодаря.

— Каквото и да стане, грижи се за себе си. — Мейсън го прегърна.

— Обещавам — отвърна Шей.

Нев му кимна, преди двамата с Мейсън да се преобразят и да ни оставят с Брин и Ансел.

Брин сякаш не бе в състояние да каже каквото и да било; вместо това поглеждаше ту към мен, ту към Шей, като подсмърчаше и си бършеше очите. Опитваше се да каже нещо, но така и не успяваше да си поеме дъх между хлипанията. Най-сетне се отказа и като сграбчи Шей, го целуна по бузата. След това прие вълчия си облик и се отдалечи на бегом.

Ансел, който продължаваше да стои до нас, напъхал ръце в джобовете си, изрита пода и поклати глава.

— Заслужаваш да бъдеш с глутницата повече от мен.

— Не дрънкай глупости. — Шей го прегърна. — Ти си точно там, където трябва да бъдеш.

Ансел отвърна на прегръдката му и прошепна в ухото му нещо, прекалено тихо, за да го чуя и аз. В отговор Шей се усмихна едва-едва.

— Доскоро — обърна се брат ми към мен и изтича след останалите.

Шей ме наблюдаваше изпитателно и при вида на странното му изражение веждите ми подскочиха. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не избухне в смях.

— Какво ти каза?

— Каза, че не мога да остана при Търсачите — ухили се той. — Защото съм единственият, който е в състояние да ти попречи да се заяждаш с него.

— Не се заяждам с него — заявих, отвръщайки на усмивката му. — Освен ако не си го заслужава.

— Шей! — повика ни Аника, която стоеше пред камината.

— Май повече не мога да го отлагам.

Шей понечи да се обърне, ала аз го придърпах обратно.

Обвих ръце около врата му, притиснах се до него и го целунах, оставяйки прегръдката ми да изрази всичко, което не бях изрекла с думи. Той трябваше да знае какво изпитвам, какво искам, защо толкова се боя да го изгубя. Той плъзна ръце по гърба ми и ме притегли още по-близо до себе си.

Целувката ни се проточи дълго, ала най-сетне трябваше да се откъсна от него.

Шей проследи с пръсти очертанията на устните ми.

— Благодаря ти, че ме спаси.

— Не аз те спасих — отвърнах. — Ти си този, който прокуди Предвестника.

Шей се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.

— Нямах предвид днес.

Погледите на всички Търсачи бяха приковани в Шей, докато двамата отивахме при Аника.

— Ще имаш нужда от Кръста на елементите. — Тя посочи мечовете на гърба му.

— Какво трябва да направя? — попита Шей.

— Вдигни ги високо, така че да образуват знака на Потомъка — отвърна тя. — И докато всичко свърши, повтаряй следните думи: obtineo porta28.

— Obtineo porta — промърмори той.

Ивица зелена светлина проблесна в глъбините на камината, като огромно око, отворило се за миг.

Шей погледна Аника.

— Все още си е там, нали?

Тя кимна и хвърли поглед към каменното огнище, което отново бе потънало в мрак.

— Ето защо трябва да го направиш.

Шей изпъна рамене.

Търсачите в библиотеката се умълчаха, докато гледаха как Шей се приближава до скрития Разлом.

Той протегна двата меча пред себе си; единия, този на земята и въздуха, задържа вертикално, а другия, на водата и огъня — хоризонтално, така че те се пресякоха. След това си пое дълбоко дъх и погледна към мен.

Приближих се до него и сложих ръка на гърба му, точно под тила, така че пръстите ми докоснаха татуировката му. Той потрепери.

— Не знам дали мога да го направя.

— Трябва да го направиш — казах, макар че сърцето ми думкаше в гърдите, сякаш някой набиваше кол в земята с тежък чук.

— Не мога да те оставя, Кала.

Затворих очи, защото прекрасно разбирах какво изпитва — та нали съвсем същата мъка разкъсваше и моето сърце. Днес вече бях изгубила някого, когото обичах, а ето че само след миг може би щях да изгубя и друг. Ала какво можех да сторя?

Светът, създаден от Пазителите, бе роден от жестокост и алчност. Не биваше да допуснем съществуването му да продължи, независимо от цената, която трябваше да платим.

Заповядах си да отворя очи и видях, че очите на Шей с цвят на зимен мъх греят с мека светлина. Приведох се към него и докоснах с устни татуировката му.

— Обичам те.

Разперих пръстите си, които почиваха на гърба му, още по-широко, с надеждата, че по някакъв начин допирът ми ще накара вселената да чуе молбата ми… и че вълчата природа на Шей ще надделее над човешката. Ако ли не… щях да бъда сама.

Вярно, щях да имам глутницата си, ала дали щях да остана с тях? Вече можех да си представя какво ще се случи, ако Шей не дойдеше с мен. Щях да се превърна във вълк и да бродя самотна по света. Баща ми щеше да си остане алфата на останалите от глутницата, както бе открай време.

Може би така бе писано да стане?

— Кала.

Челото на Шей беше набраздено, той виждаше, че ръцете ми са настръхнали, а мускулите ми треперят.

— Обичам те — прошепнах за последен път, преди да се отдръпна бавно към нощта отвън и зова на глутницата си. — Затвори Разлома.

31

Винаги съм приветствала схватките, ала когато свърши и последната битка, какъв живот очаква воина?

Шей стоеше с лице към празната камина и въртеше мечовете, повтаряйки бавно своя напев. И тогава там, където допреди миг нямаше нищо, тъмнината се раздвижи. Сенки се завихриха около Кръста на елементите и се увиха около остриетата, придърпвайки Шей напред. Когато мечовете бяха описали около четвърт завъртане, Шей се вкамени. Мракът стана плътен, застопорявайки остриетата, така че да не могат да помръднат, но в глъбините на абаносовите сенки примигваше мека светлина, като блещукането на далечни звезди.

Тя се разля по оръжията и докосна пръстите на Шей. Той потрепери, а сиянието се уви около ръцете и гърдите му, като проблясващи панделки. Когато стигна до врата му и моите пръсти, почиващи там, искрящите му пипала се плъзнаха и по мен.

Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая не виждах нищо — нито дори Шей, макар да усещах пръстите си върху врата му. Останал бе само бледият блещукащ въздух около мен. Въздух, пропит от могъщество.

Мислех си, че ще боли. Ансел бе споменал, че да му изтръгнат вълчата същност било като да го разкъсат на парчета и да го изгорят жив.

Ала аз не усетих болка. Нямаше никакво страдание. Единствено усещане за лекота, главозамайващо и шеметно, като че летях… Сякаш ме бяха освободили от тежест, която не бе част от мен.

Изведнъж разбрах истината и светлините около мен изригнаха.

„Свободна съм.“