Маскарад

28.

Вечерта на Марди Гра — „Блажният вторник“. Огромната зала бе превърната във великолепие, достойно за светското събитие на годината. Блещукащи драперии се спускаха към подиума за бога властелин на бала и неговия двор. Висулките на кристалните полилеи улавяха и отразяваха светлината. Ослепителнобелият килим покриваше подиума, сцената и стъпалата. Всички бяха в очакване.

Реми седеше до площадката за танци. Косата й беше елегантно вдигната. Умело положеният грим прикриваше синините и създаваше нещо като маска на спокойствието.

Завъртя глава, за да чуе нещо, което казваше майка й. Дългите висулки от яркозелени и сини мъниста на обеците й докоснаха роклята й, покрита със синьо-зелени пайети. Забележката обаче не се нуждаеше от отговор и Реми отново се обърна към подиума, за да наблюдава откриването.

По древната традиция от Стария свят, то започна с пищно шествие, водено от миналогодишния кралски двор, следван от членовете на престижния Карнавален клуб, отрупани с мъниста и пера. Реми изтрая пантомимичното приветствие на краля и смогна да покаже заинтересованост дори когато бяха представяни дебютантките, облечени в задължителните бели рокли.

После разсеяно се заигра с висулките на колана си, за да се насили отново да обърне внимание на представянето на видните гости на Комос, седнал заедно със своята кралица на богато позлатения подиум.

Накрая започнаха танците. Реми остана седнала по време на първия от тях, докато майка й танцуваше с баща й, а Гейб — с партньорката си за тази вечер. После излезе на площадката с баща си. Обсипаната с пайети горна част на дрехата й скриваше стегнато превързаните ребра. Брат й й партнираше на третия танц. После се върна на стола си.

Наблюдаваше водовъртежа от тафта, атлаз, шифон и коприна, мъниста, гривни и изкуствени диаманти. Чакаше с нетърпение оркестърът да подхване „Ако някога спра да обичам“ — официалната песен на Марди Гра, която възвестяваше срещата на Краля и Комос и края на бала. В съзнанието й изникнаха думите:

Но този път невероятният текст не можа да я накара да се усмихне.

Сподави въздишката си и отпи от бялото вино, което Гейб й бе донесъл. Обграждаше я музика, смях и веселие. „Какво правя тук?“, помисли си тя, сетне горчиво се запита как е могла да забрави. Семейството й бе настояло да присъствува — за да се спази приличието.

Между пристигането на Краля с речния кораб предишната вечер и шествието на зулусите тази сутрин, слухът се бе разпространил: Коул Бюкенън е бил свален от поста президент на Кресънт Лайн — същият Коул Бюкенън, който е имал връзка с Реми Жарден с всички изгледи тази връзка да стане постоянна. Ако тя пропуснеше бала, влиятелните приятели на семейството щяха да стигнат до единственото възможно обяснение: у Жарден е настъпило сериозно разцепление.

Сега „приличието“ със сигурност бе спазено. Всички хора, които бяха от значение, я бяха видели. Беше ли необходимо да продължава да играе тази игра? Щеше ли нещо да се промени, ако си тръгнеше по-рано?

Стана от мястото си, решила да потърси Гейб или баща си — не за да ги помоли, а да им съобщи, че си тръгва. Те обаче не бяха между танцуващите или бърборещите наоколо. Реми веднага се досети къде са — в бара зад кулисите, потънали в разговори за бизнес, власт и политика между дежурната размяна на впечатления от голфа, футбола и лова. Малцина получаваха привилегията да бъдат поканени в бара зад кулисите, но в момента Реми пет пари не даваше, че достъпът там бе забранен за нейния пол. Беше й писнало от всички потайни и детински правила заради непрестанната грижа да се спазва приличието.

На входа я спряха.

— Съжалявам, но не мога да ви допусна.

— Трябва да говоря с баща си, Фрейзър Жарден. Спешно е.

— Добре, но почакайте тук, г-це Жарден.

Ако беше в настроение, Реми щеше да го последва вътре, но сега само искаше да се махне от тук. В този миг зърна Гейб. Понечи да му викне, но забеляза мъжа с него. Карл Мейтланд! Изпусна чашата с вино, прикри устата си с ръка, сподавяйки вика на изненада, и отстъпи крачка назад.

Гейб е бил с Мейтланд онази нощ! Гейб, а не Коул. Сега си спомни, че бе видяла и Коул с Мейтланд. Но през деня. Ето защо образът на двамата заедно беше толкова ярък и ясен. А през нощта трябва да е бил Гейб. Гейб! Как можа така да обърка нещата? Внезапно си спомни думите на френския психиатър, че паметта й може да се връща в хронологичен ред или… без последователност, на случайни неразбираеми късчета.

Гейб я забеляза. Устата му започна да се разтегля в усмивка, сетне по лицето му се изписа изумление и той пребледня. Беше разбрал. Беше разбрал, че си е спомнила. Мейтланд също беше разбрал. Усети гневния му поглед и видя, че се спуска към нея. Гейб се опита да го спре, но той го блъсна. Реми се обърна и побягна, като диво животно, подушило опасността.

Опита се да се скрие в тълпата около площадката за танци, погледна назад през рамо и видя, че Мейтланд се е насочил към главния изход.

Смени посоката и излезе през една странична врата. Оказа се в лабиринт от коридори. Поколеба се. А сега какво? Не можеше да мисли. Главата й се завъртя — ясно защо Гейб не искаше да съобщят на полицията за Чарли, ясно защо не искаше да повдигнат обвинения срещу Мейтланд, ясно защо настояваше да се потули работата със застрахователната компания, ясно защо желаеше да стовари вината върху Коул.

Коул! Реми зърна някакви телефони покрай една малка ниша. Нямаше монети, затова набра неговия номер и прехвърли разговора на домашния си телефон.

— Господи, нека си е вкъщи!

— Да. — Нисък и рязък глас. Коул!

— Коул, Реми е. Аз… — Чу се щракване. Реми свали слушалката от ухото си и се втренчи поразена в нея. Той й беше затворил телефона! След миг припряно опитваше отново. Щом се обади, тя заговори бързо: — Гейб е бил, не ти! Спомних си го чак сега, когато го видях с Мейтланд. Умолявам те, не затваряй. Сбърках. Ти не си бил замесен. Сега го зная.

— Изповедта ти идва малко късно, Реми.

— Не! Не, не е късно. Те знаят, че съм си спомнила. Че съм наясно за Чарли Ейкънс. Мейтланд го е убил. Сега търси мен. Не мога да отида в полицията. Гейб ще ги убеди, че съм луда. Амнезията… Побоят… Ще ги накара да повярват, че имам параноя, шизофрения или някаква друга болест. Побоят, Коул, беше предупреждение от Мейтланд да си държа устата затворена. Господи, какво се разприказвах! — Тя преглътна истеричния си смях и отметна глава назад, борейки се с паниката.

— Къде си, Реми?

— В залата, на бала на Комос.

— Стой там. Идвам веднага.

— Не мога. Той ме търси…

— И изглежда те намери! — В същия миг някой я хвана за китката и тя изпусна слушалката. Обърна се и срещна леденостудените очи на Мейтланд, увеличени от стъклата на елегантните му очила със златна рамка. Издърпа ръката й отзад на гърба и силно я изви. Реми изохка от парализиращата болка. — Тихо, Реми! Няма да ми хареса да нараня хубавото ти личице особено след като другите белези зарастват така добре. А и ще се получи много неудобно, ако се наложи да те изведа от тук, припаднала от преливане. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Да…

— Добре. Сега излизаме да направим една малка разходка — тихичко и спокойничко. Дадено?

Реми кимна. Облечените в смокинги охранители на входа… Нима той си мисли, че ще я прекара така покрай тях? Как ще им го обясни? Или си представя, че тя ще върви кротко до него?

Измъкна я от нишата и я поведе назад по коридора. Не тръгна обаче към входа, а в обратната посока. Къде отиваха?

След още няколко крачки Реми разбра. Имаше страничен евакуационен изход, от онези, които се отварят само отвътре. Мейтланд отмести надолу металния лост, без и за секунда да разхлаби здравата си хватка.

Избута я пред себе си и студеният нощен въздух я обгърна. Чу шума от автоматичното затваряне на вратата и отново усети натиска на тялото му.

— Къде ме водиш?

— Мисля да направим една разходка с кола.

Паркинга! На паркинга ще има хора! Но той отново не я поведе в очакваната посока. Продължиха в сянката на сградата, успоредно на стената. Чу звъна на ключове и забеляза черното БМВ, паркирано до служебния вход. Прималя й.

Сякаш усетил това, той промърмори:

— Не съм предполагал колко удобно ще се окаже.

— Няма да се измъкнеш!

— Нима, Реми? Това ми звучи като реплика от лоша телевизионна пиеса.

— Няма да се измъкнеш! — Мъчеше се да прикрие отчаянието си. — Първо Чарли, после аз. Няма ли да изглежда прекалено подозрително?

— Чете ли днешния вестник? Има статия за една млада студентка от Държавния университет на Луизиана, която умряла от свръхдоза наркотик. Била отличничка, произхождала от добро семейство от средната класа. Кой би очаквал, че ще се забърка с наркотици. Впрочем, не беше даже статия, а малка бележка. Щом я прочетох, си помислих колко различно щеше да бъде, ако се бе оказала дъщеря на богати и видни родители. Може би това щеше да накара полицията да се поразмърда и предприеме нещо срещу тези пласьори на наркотици.

— Семейството ми никога няма да повярва на това!

— Няма да имат избор. Освен това, хората от семейството обикновено са последните, които биха заподозрели, че детето им употребява наркотици — докато не се сблъскат с неопровержими доказателства.

— Не — прошепна тя.

— Няма да е толкова лошо, Реми. Помисли си колко високо ще летиш!

Не можеше да влезе в колата с него. Задължително беше да се измъкне. Тогава се сети, че той или трябва да смени хватката си, или да отключи колата с лявата си ръка. И в двата случая тя получаваше някаква възможност — може би единствената.

Мейтланд я заведе до колата и я дръпна да спре. Явно нямаше намерение да сменя ръцете си; сигурно щеше да я стисне по-здраво. Значи се налагаше да превъзмогне болката.

Тя прониза рамото й, докато Мейтланд се навеждаше към колата, дрънкайки с ключовете. Реми впи зъби в долната си устна и завъртя глава, вторачвайки се в краката му. Ритна го с все сила в коляното.

Кракът му се сви. Той изстена и хватката на пръстите му върху китката й се разхлаби. С рязко завъртане се освободи от него и побягна, повдигайки дългата си тафтена пола с едната ръка и мъчейки се да не обръща внимание на хилядите иглички, които сякаш се забиваха в другата.

Чу ругатнята му и затръшването на автомобилната врата. Погледна назад и го видя да куцука след нея. Светлината от залата се отрази в лещите на очилата му и в металното дуло на пистолета.

Тичаше без посока. По улицата минаваха коли. Да се опита ли да спре някоя? Ще й помогнат ли? Или ще отминат? Ако направеше обаче такъв опит, нямаше ли да даде възможност на Мейтланд да я настигне? Погледна назад. Следваше я неотклонно с пистолета в ръка. Трябваше да се измъкне!

Паркът! Лъкатушещи, слабо осветени пътеки, гъсти храсталаци и спокойни езерца — можеше да се скрие там.

Зави от уличните светлини към зейналата тъмнина на градината. Гмурна се в прикриващите сенки. Токчетата й обаче веднага потънаха в меката пръст. Спъна се и падна. Дробовете й, бузата й, цялото й тяло гореше. За един кратък момент остана да лежи, задъхана и несигурна дали ще може да се изправи. Успя да се отърве от високите токчета, надигна се и продължи, вече по-бавно, следвайки сенките и притискайки полата си плътно до тялото, за да не шумоли тафтата.

Някой изруга. Реми се вцепени. Звукът бе дошъл отблизо. Колко близо? Къде? Взря се в мрака и улови някакво движение. Имаше някой! Заотстъпва бавно и безшумно. Ще забележи ли слабото блещукане на украсената й с пайети дреха?

Една ръка я сграбчи отзад, тя извика и се замята, удряйки слепешката, за да се измъкне.

— Престани, Реми! Престани! Чуваш ли? Престани!

Нещо я прониза. Звукът на този глас… Усещането от тези ръце… Спря и погледна мъжа в лицето.

— Ти! — Беше ужасена. Пред нея стоеше баща й. — Ти беше този, който ме удари. С тебе се карах на Еспас Масена. — Не искаше да го повярва. Не искаше да си спомня. — Защо?

— Не исках да стане така — промърмори той. — Но ти не слушаше. Не разбираше. Ние щяхме да загубим всичко. Уол Стрийт… несполучливите сделки с недвижими имоти в Тексас… каквито пари имахме, рискувахме ги в офшорното предприятие на Мейтланд. Когато и то се провали, той трябваше да ни ги върне. Те бяха всичко, което имахме. Трябваше да направим така, че Мейтланд да ни върне парите, които ни дължи. И… да спечелим нещо допълнително.

— Ние? Ти и Гейб… Марк и Ланс също… Всички вие.

— За бога, никой не пострада!

— Само Чарли и Коул!

— Бюкенън е като котките. Ще се приземи на краката си. Чарли… за него вината е у теб.

— О, господи!

Листата прошумоляха.

— Фрейзър? — Баща й се обърна. От храстите изникна Коул. Дясната му ръка проряза мрака и се стовари върху челюстта на Фрейзър Жарден и той политна назад. Коул хвана Реми. Сивите му очи й се усмихнаха за миг. — Отдавна ми се искаше да го направя. — Сетне ръката му се плъзна около кръста й. — Хайде! Да се махаме.

— Мейтланд е някъде наоколо. Има пистолет, Коул.

Реакцията му беше няколко цветисти ругатни.

Тогава от една близка улица се чу писъкът на полицейски сирени.

— Коул…

— Обадих им се, преди да изляза. — Повлече я със себе си покрай живия плет. — За съжаление отиват в залата. — Може би ще успеем да изиграем Мейтланд, като завием…

В този момент Мейтланд излезе от храстите. Дулото на пистолета му бе насочено към тях.

— Я виж ти кой бил тук! Сещате ли се какво е станало? Много прилича на любовна кавга. От яд, че го е отблъснала, той я застрелял, след което се самоубил. Звучи правдоподобно, нали?

Коул пристъпи напред и застана между Реми и Мейтланд.

— Правдоподобно ще бъде само ако се приближиш достатъчно, за да останат следи от барут. Защо не го направиш, Мейтланд? — Подкани го с пръсти да се приближи.

— Карл, недей — чу се задавеният вик на баща й, който изникна на няколко крачки. Погледът му бе изпълнен със страх и паника. — За бога, тя ми е дъщеря. Не можеш да направиш това.

— Ти май искаш да ме спреш — каза Мейтланд с подигравка и презрение. — Как, Фрейзър, след като не можа да спреш нея? Трябваше да се сетя, че Жарден са прочути с това, че никога не са имали куража да довършат започнатото. Аз обаче ще го довърша.

Нещо изпука в храста отдясно на Мейтланд. Той се обърна към звука и в този миг Коул се хвърли към пистолета и го изблъска от ръката му. В мига, в който оръжието описваше дъга във въздуха, от мрака изскочи Гейб.

— Вземи го, Реми! — извика Коул.

Пистолетът се беше приземил някъде в тревата. Реми неистово затърси пипнешком. Усети гладкия студен метал под пръстите си и бързо го грабна. Когато се обърна с пистолета, Гейб вече стоеше пред нея.

Той се поколеба за секунда, сетне протегна ръка.

— Дай ми го, Реми.

Тя отстъпи неуверено и поклати глава.

— По дяволите, Реми, нямаше да му позволя да те нарани. Опитвах се да го спра. Дай ми пистолета.

Изведнъж Коул се оказа до нея. Дишаше тежко. Взе пистолета от ръката й. С крайчеца на окото си Реми улови светлината от движещите се към тях фенерчета на полицаите.