Мечокът и Славеят

- Много добре, направи го - съгласи се Пьотър.

Коля зяпна. Пьотър свали крака си на пода и се изправи. Кафтанът

му беше жълт, с ръждиво-червени оттенъци. Златните пръстени на

ръцете му улавяха светлината на свещите. Косата и брадата му бяха

сресани с благовонно масло. Изглеждаше едновременно внушително и

неловко.

Саша, който бе очаквал продължителен словесен двубой, се облещи

срещу баща си.

- При две условия - добави Пьотър.

- Кои са те?

- Първо: няма да посещаваш втори път този свят мъж, преди да

отидеш да се присъединиш към ордена му. Това може да стане едва

след жътвата догодина, когато ще си имал година да си помислиш.

Второ: трябва да запомниш, че ако станеш монах, наследството ти ще

отиде при твоите братя и няма да имаш нищо друго, с което да се

издържаш, освен молитвите.

Саша преглътна мъчително.

- Но, татко, ако мога да отида да го видя само още веднъж...

- Не - прекъсна го Пьотър с нетърпящ възражение тон. - Ако искаш да

станеш монах, направи го, но едва тогава, когато си напълно наясно с

последствията от своето решение, а не си омаян от думите на някакъв

отшелник.

Саша кимна неохотно.

- Много добре, татко - отвърна той.

Пьотър, чието лице беше малко no-мрачно от обикновено, се обърна, без да каже повече и дума, и заслиза надолу по стълбите към мястото, където чакаха конете, дремещи под изчезващата вечерна светлина.

** 6 **

ДЕМОНИ

Иван Красни имаше само един син - дребният, рус и безотговорен

Дмитрий Иванович. Обучението на момчето на четмо и

държавническо изкуство беше възложено на Алексей, митрополита на

Москва - най-висшият прелат на Рус, ръкоположен от самия Патриарх

на Константинопол. Някои дни Алексей смяташе, че тази задача е

отвъд възможностите на всеки, който не е истински чудотворец.

Вече три часа момчетата - Дмитрий и неговият по-голям братовчед

Владимир Андреевич, младият княз на Серпухов - се потяха над

брезовата кора. Те се боричкаха и разсипваха разни неща.

Със същия успех мога да опитам да накарам и котките в двореца да седят и да

внимават, отчаяно си каза Алексей.

- Татко! - изкрещя Дмитрий. - Татко!

Иван Иванович влезе през вратата. И двете момчета скочиха от

столовете си и се поклониха, като се бутаха един друг.

- Излезте, синове мои - нареди Иван. - Искам да говоря със светия

отец.

Момчетата изчезнаха на мига.

Алексей се отпусна на един стол до камината и си наля порядъчно

количество медовина.

- Как е синът ми? - попита Иван и придърпа един стол срещу него.

Князът и митрополитът се познаваха отдавна. Алексей му беше

верен още преди смъртта на Семьон да осигури на Иван трона.

- Смел, хубав, очарователен и вятърничав като пеперуда - отвърна

Алексей. - Ще бъде добър княз, ако доживее достатъчно дълго. Защо

дойдохте при мен, Иван Иванович?

- Ана - кратко отвърна Иван.

- Влошава ли се? - намръщи се митрополитът.

- Не, но никога няма да се оправи. Вече е твърде стара, за да се

промъква из двореца и да плаши хората.

Ана Ивановна беше единственото дете от първия брак на Иван.

Майката на момичето беше мъртва, а мащехата й я мразеше. Когато

минеше покрай тях, хората шепнеха и се прекръстваха.

- Има достатъчно манастири - отвърна Алексей. - Може лесно да се

уреди.

- Манастирът не трябва да е в Москва - предупреди го Иван. - Жена ми

няма да позволи това. Тя казва, че ако момичето остане някъде

наблизо, това ще подтикне хората да говорят. Лудостта е нещо

срамно за рода на една княгиня. Тя трябва да бъде пратена някъде

далеч.

- Ще уредя това, ако желаете - уморено каза Алексей. Вече беше

уредил много неща за този княз. - Тя може да отиде на Юг. Ако дадем

на някоя игуменка достатъчно злато, ще отведе Ана и ще скрие

потеклото й.

- Моите благодарности, отче - рече Иван и си наля вино.

- Мисля обаче, че имате по-голям проблем - добави Алексей.

- Имам множество проблеми - увери го Великият княз и глътна виното, после избърса уста с опакото на ръката си. - Кой по-точно имате

предвид?

Митрополитът посочи с брадичка към вратата, през която бяха

излезли двамата князе.

- Младият Владимир Андреевич - отвърна. - Князът на Серпухов.

Семейството му иска да го ожени.

Иван не се впечатли особено:

- Има достатъчно време, все пак е само на тринайсет.

- Намислили са да го оженят за княгинята на Литва - поклати глава

Алексей, - втората дъщеря на херцога. Не забравяйте, че Владимир е

също и внук на Иван Калита и е по-възрастен от вашия Дмитрий. Ако

го оженят добре, когато порасне, той ще има по-голямо право да

предяви претенции върху Москва от вашия собствен син, в случай че

умрете преждевременно.

- Няма да посмеят - Иван пребледня от гняв. - Аз съм Великият княз, а

Дмитрий е мой син.

- И какво от това? - спокойно отвърна Алексей. - Ханът взема под

внимание претенциите на князете само когато съвпадат с неговите

интереси. Правата ще получи най-силният княз - така Ордата

гарантира мира на териториите си.

Иван се замисли:

- Тогава какво ще правим?

- Погрижете се Владимир да се ожени за друга жена - веднага отвърна

Алексей. - Не княгиня, а някоя с ниско потекло, което да изглежда

като обида. Ако е красива, момчето е достатъчно младо, за да го

преглътне.

Иван се замисли, докато отпиваше от виното и си хапеше пръстите.

- Пьотър Владимирович е владетел на богати земи - най- сетне каза

той. - Дъщеря му е моя племенница и ще има голяма зестра. Не може

да не стане красавица. Сестра ми беше много красива, а майка й

омагьоса баща ми и той се ожени за нея, макар тя да дойде в Москва

като просякиня.

Очите на Алексей проблеснаха. Той подръпна черната си брада.

- Да - съгласи се. - Чух, че Пьотър Владимирович е в Москва, за да

търси съпруга и за себе си.

- Тъй е - потвърди Иван. - Изненада всички. Минаха седем години, откакто умря сестра ми. Никой не мислеше, че той ще се ожени

повторно.

- Ами тогава - каза Алексей, - щом си търси съпруга, какво бихте

казали да му дадете дъщеря си?

Иван остави чашата си с известна изненада.

- Ана ще бъде добре скрита в северните гори - продължи Алексей. - А

и дали тогава Владимир Андреевич ще се осмели да откаже

дъщерята на Пьотър? Едно момиче, което е свързано толкова отблизо

с трона? Това би било обида за вас.

- Ана много иска да отиде в манастир - намръщи се Иван.

- И какво от това? - сви рамене Алексей. - Пьотър Владимирович не е

жесток човек. Тя ще бъде достатъчно щастлива. Помислете за сина

си, Иван Иванович.

Един демон седеше в ъгъла и шиеше и тя беше единствената, която

го видя. Ана Ивановна стисна здраво кръста между гърдите си.

Затвори очи и прошепна:

- Махни се, махни се, моля те, махни се.

Отвори очи. Демонът беше все още там, но сега две от жените се

бяха вторачили в нея. Всички останали гледаха с престорен интерес

към ръкоделието в ръцете си. Ана опита да не позволи на очите си да

се стрелнат към ъгъла, но не можа да се сдържи. Демонът седеше на

стола, без да й обръща внимание. Ана потрепери. Тежката ленена риза

лежеше в скута й като нещо мъртво. Тя бръкна в лъскавите й гънки, за

да прикрие треперенето си.

Една слугиня се вмъкна в стаята. Ана побърза да вземе иглата и се

изненада, когато износените обувки от лико спряха пред нея.

- Ана Ивановна, баща ви ви повика.

Ана се ококори. Баща й не я беше викал от почти цяла година.

Остана седнала на мястото си за момент, после скочи на крака. Бързо

смени обикновения си сарафан с друг в пурпур и охра и го навлече

върху мръсната си кожа, опитвайки се да не обръща внимание на

вонята на дългата си кестенява плитка.

Руснаците обичаха да са чисти. През зимата рядко минаваше

седмица, без природените й сестри да не посетят баните, но там

имаше един дебел дявол, който им се хилеше през парата. Ана опита

да им го покаже, но сестрите й не видяха нищо. В началото го

отдадоха на въображението й, после на глупостта й, а накрая просто й

хвърляха коси погледи, без да казват нищо.

Така Ана се беше научила да не споменава за очите в банята точно

както и никога не споменаваше за плешивото създание, което шиеше в

ъгъла. Но тя самата го поглеждаше понякога - не можеше да се сдържи

и никога не ходеше в банята, освен ако мащехата й не я завлечеше

принудително или не я накараше да отиде от срам.

Ана разплете и сплете отново мазната си коса и докосна кръста

върху гърдите си. Беше най-набожната от всичките сестри. Всеки го

казваше. Онова, което не знаеха, бе, че в църквата бяха само неземните

лица на иконите. Там не я преследваха демони и тя би живяла там, ако

можеше, защитена от тамяна и изрисуваните очи наоколо.

Печката в стаята на мащехата й беше гореща и Великият княз

стоеше до нея и се потеше в зимната си премяна. На лицето му беше

изписано обичайното му саркастично изражение, макар че очите му

проблясваха. Съпругата му седеше край огъня и тънката й плитка

висеше изпод високия накит върху главата й. Иглите й лежаха

забравени в скута. Ана спря на няколко крачки и склони глава.

Двамата съпрузи я гледаха мълчаливо. Накрая баща й заговори на

мащехата й.

- За бога, жено! - раздразнено викна той. - Не можеш ли да накараш

момичето да се изкъпе? Изглежда сякаш живее със свинете.

- Това няма значение - отвърна майка й, - ако вече е обещана.

Ана беше свела поглед към върховете на обувките си като

благовъзпитана девица, но сега рязко изправи глава.

- Обещана? - прошепна и се прокле, задето гласът й прозвуча високо и

пискливо.

- Ще се омъжиш - обясни баща й. - За Пьотър Владимирович - един от

онези северни боярини. Той е богат човек и ще бъде добър с теб.

- Да се омъжа? Но аз мислех... надявах се... имах намерение да отида в

манастир. Бих искала... Бих се молила за душата ви, татко. Искам

това повече от всичко друго. - Ана закърши ръце.

- Глупости - рязко отсече Иван. - Ще ти хареса да имаш синове, а

Пьотър Владимирович е добър човек. Манастирът е студено място за

едно момиче.

Студено? Не, манастирът е безопасен. Безопасна и благословена

почивка от лудостта й. Откакто се помнеше, Ана винаги бе искала да

положи обет. Сега пребледня от ужас. Хвърли се напред и се вкопчи в

краката на баща си.

- Не, татко! - изплака тя. - Не, моля ви! Не искам да се омъжвам.

Иван я подхвана без грубост и я изправи на крака.

- Достатъчно - нареди. - Вече взех решение и то е за добро. Разбира се, ще получиш добра зестра и ще ми родиш здрави внуци.

Ана беше дребна и мършава и изражението на мащехата й показа, че

изпитва дълбоки съмнения по този въпрос.

- Но... моля ви - прошепна Ана. - Как изглежда той?

- Попитай слугините си - снизходително отвърна Иван. - Сигурен съм, че ще ти разкажат слуховете. Жено, погрижи се нещата й да се

сложат в ред и за бога, изкъпете я преди сватбата!

След като я отпратиха, Ана с тежка стъпка се върна към

ръкоделието, като преглъщаше риданията си. Да се омъжи! Не да се

уедини, а да стане господарката на владението на някакъв

благородник. Нямаше да е в манастира в безопасност, а щеше да живее

като свиня за разплод на някакъв съпруг. А северните бояри са

похотливи мъже, за тях слугините разказваха, че се обличат в кожи и

имат рояци деца. Груби са и войнствени, и - твърдяха някои -

отхвърлят Господа, боготворейки дявола.

Трепереща, Ана свали сарафана през главата си. Ако греховното й

въображение призоваваше демони в относителното спокойствие на

Москва, какво ли щеше да е, когато се окаже сама в имението на

някакъв див господар? Жените казваха, че северните гори са

обитавани от духове и зимата продължава осем от дванайсетте месеца.

Самата мисъл за това й се струваше непоносима. Когато момичето

седна на мястото си, за да се заеме с шиенето, ръцете й трепереха

толкова силно, че бодовете й се получаваха неравномерни и въпреки

всичките й усилия лененото платно се покри от петната на

мълчаливите й сълзи.

** 7 **

СРЕЩАТА НА ПАЗАРА

Пьотър Владимирович, който не знаеше, че бъдещето му е договорено

между Великия княз и митрополита на Москва, стана рано на

следващата сутрин и отиде до пазара на главния московски площад. В

устата си усещаше вкус на стари гъби, а главата му пулсираше от

разговорите и пиенето. Освен това като някой глупав старец позволи на

сина си да прави каквото поиска и сега младежът възнамеряваше да се

замонаши. Пьотър хранеше големи надежди за Саша. Момчето беше

по-хладнокръвно от брат си, по-добре се справяше с конете и беше по-сръчно с оръжията. Пьотър не би могъл да си представи по-голяма

загуба от това синът му да потъне в някакъв коптор, за да обработва

градината в името Господне.

Е, па петнайсет е още твърде млад, успокои сам себе си той. Саша щеше да

си промени мнението. Набожността е едно, а да замениш семейството

и наследството си за лишения и студен одър - съвсем друго.

Глъчката на множество гласове го изтръгна от мислите му и Пьотър

се сепна. Студеният въздух смърдеше на коне и огньове, на сажди и

медовина. Мъже с висящи от коланите канчета хвалеха на

всеослушание достойнствата на напитката. Навън бяха наизлезли

продавачи на пирог с подноси, от които се вдигаше пара, както и

търговии на платове и скъпоценни камъни, восък и рядко дърво, пчелен мед и медни изделия, бронзови и златни дрънкулки. Всички се

блъскаха за място. Гласовете им вдигаха такава врява, че стряскаха

сутрешното слънце.

А Москва има само един малък пазар, помисли си Пьотър.

Сарай беше седалиидето на Хана. Там отиваха всички големи

търговци, за да продават чудесиите си на един двор, преситен от

триста години плячкосване. Дори и пазарите по-далеч на юг, във

Владимир, или на запад, в Новгород, бяха по-големи от този в Москва.

Но въпреки това на север идваха някои търговци от Византия и още

по-далеч от изток, изкушени от цените, които носеха стоките им сред

варварите, и още повече - от цените, които принцовете в Цариград

плащаха за кожи от Севера.

Пьотър не можеше да се прибере у дома с празни ръце. Подаръкът

на Олга не го затрудни - купи й украшение за глава от обсипана с

перли коприна, което да блести на фона на тъмната й коса. На тримата

си синове избра къси, но тежки ками с инкрустирани дръжки. Обаче

всичките му опити да намери подходящ подарък за Василиса

завършиха с неуспех. Тя не обичаше дрънкулки, нито мъниста или

украшения за глава. Но не можеше да й подари и кама. Намръщен, Пьотър продължаваше да упорства и тъкмо претегляше на ръка едни

златни брошки, когато вниманието му привлече странен мъж.

Пьотър не можеше да каже какво точно му беше странното, може би

само това, че в него имаше някакво... поразително спокойствие насред

цялата суматоха. Дрехите му бяха достойни за княз, а ботушите -

увенчани с разкошна бродерия. На колана му висеше нож, по дръжката

на който проблясваха бели скъпоценни камъни. Черните му къдрици

не бяха покрити, което беше странно за мъж, още повече през бялата

зима с ярко небе и скърцащ под краката сняг. Беше гладко избръснат -

нещо направо нечувано сред руснаците - и отдалеч Пьотър не можеше

да каже дали е стар или млад.

Пьотър осъзна, че зяпа мъжа, и извърна поглед. Но изгаряше от

любопитство.

- Сигурно ви е интересно кой е този мъж? - каза му с доверителен

тон продавачът на бижута. - Не сте единствен. Понякога идва на

пазара, но никой не знае от кой народ е.

Пьотър беше настроен скептично.

- Истина е, господине - настоя търговецът с мазна усмивка. - Никога не

са го виждали в църквата и митрополитът иска да бъде пребит с

камъни за идолопоклонничество. Но мъжът е богат и винаги донася

за търговия най-прекрасните неща. Затова князът удържа Църквата да

си мълчи и мъжът идва и си отива пак и пак. Може би е самият

дявол. - Търговецът подхвърли последните думи полу на шега, но

после се намръщи. - Не съм го виждал нито веднъж през пролетта.

Винаги, абсолютно винаги, идва зиме, в края на годината.

Пьотър изсумтя. Той самият беше склонен да приеме вероятността

дяволите да съществуват, но силно се съмняваше да ги види да се

разхождат по пазарите - все едно през зимата или през лятото, -

облечени в княжески одежди. Поклати глава, посочи гривната и каза:

- Това нещо е калпаво - среброто вече е позеленяло по ръбовете.

Търговецът запротестира и двамата подхванаха разпален спор, напълно забравили за чернокосия непознат.

Въпросният непознат спря пред една сергия на пазара на не повече

от десет крачки от мястото, където стоеше Пьотър. Прокара пръсти по

една купчина копринен брокат. Дори и само с ръцете си можеше да

разбере какво е качеството на стоките. Обърна само бегло внимание на

плата пред себе си. Светлите му очи се стрелкаха насам-натам по

претъпкания пазар.

Продавачът на платове наблюдаваше странника с угодническа

предпазливост. Търговците го познаваха - неколцина смятаха, че е

един от тях. Преди беше докарвал в Москва истински чудесии -

оръжия от Византия и порцелан, лек като сутрешния въздух.

Търговците си спомняха това. Но този път непознатият имаше друга

цел - иначе никога не би дошъл на юг. Не харесваше градовете, а и

пресичането на Волга беше рисковано.

Проблясващите цветове и чувствената тежест на плата внезапно му

се сториха скучни и странникът го заряза и закрачи през площада.

Кобилата му стоеше от южната страна и дъвчеше стиска сено. Един

блед, мършав и хремав старец беше застанал до главата й и

изглеждаше странно нереален, макар че бялата кобила бе великолепна

като възвисена планина, а сбруята й беше гравирана със сребърни

орнаменти. Минаващите наблизо мъже я гледаха с възхищение.

Животното мърдаше с уши като кокетка, предизвиквайки у ездача си

лека усмивка.

Но внезапно от тълпата изскочи здравеняк с напукани нокти и

сграбчи юздата на коня. Лицето на ездача потъмня. Макар да не

забърза крачка - не беше необходимо, - през площада повя студен

вятър. Мъжете хванаха шапките и разкопчаните си дрехи. Пишман

крадецът се метна на седлото на кобилата и заби пети в хълбоците й.

Но красавицата не помръдна. Нито пък го стори конярят. Странно, но

той нито извика, нито вдигна ръка. Просто наблюдаваше с хлътнали

очи и непроницаемо изражение.

Крадецът шибна плешката на кобилата. Животното дори не

помръдна с копито, само размаха опашка. Объркан, онзи се поколеба

за момент, след което вече беше твърде късно. Ездачът се приближи с

големи крачки и го свали от седлото. Крадецът може и да изкрещя, но

установи, че гърлото му се е вледенило. Задъхано заопипва шията си

за дървения кръст.

Другият мъж се усмихна невесело:

- Ти злоупотреби с нещо, което е мое. Мислиш ли, че вярата ще те

спаси?

- Государ - запелтечи крадецът. - Не знаех... Мислех си...

- Че такъв като мен не посещава човешките места ли? Е, аз ходя

където пожелая.

- Моля ви - давеше се крадецът. - Государ, моля ви...

- Недей да хленчиш - прекъсна го странникът със студено чувство за

хумор. - И ще те оставя за известно време да вървиш свободен под

слънцето. Обаче... - Тихият му глас стана още потих и смехът изтече

от него като вода от строшена чаша -... си белязан. Ти си мой и един

ден ще те докосна отново. Ти ще умреш.

Крадецът задавено си пое дъх, избухна в ридания, а след това

внезапно се оказа сам с парещ огън в ръката и гърлото.

Вече на седлото, макар никой да не го беше видял да се мята на него, непознатият се завъртя и пришпори коня си през тълпата. Конярят се

поклони веднъж и изчезна в множеството.

Кобилата беше лека, бърза и уверена. Гневът на ездача й стихна, докато яздеше.

- Поличбите ме доведоха тук - каза мъжът на коня си. - Тук, в този

зловонен град, а не трябваше да напускам собствените си земи.

Беше в Москва вече от месец и я претърсваше неуморно, лице след

лице.

- Е, поличбите не са безпогрешни - продължи той. - И в края на

краищата беше само мимолетно видение. Часът може да е отминал.

Часът може никога да не е настъпвал.

Кобилата наклони едното си ухо назад към ездача. Той стисна устни.

- Не - отсече. - Толкова лесно ли е да бъда победен?

Кобилата премина в равномерен лек галоп. Мъжът поклати

глава. Все още не беше победен. Държеше в готовност трептящата в

гърлото и в шепата си магия. Отговорът, който търсеше, лежеше

някъде тук, в този окаян дървен град, и той щеше да го открие.

Насочи кобилата на запад и я пришпори в бърз галоп. Прохладата

между дърветата щеше да прочисти главата му. Не беше победен.

Още не.

****

Още с влизането на пира на Великия княз го посрещна воня на

медовина, кучета, прах и хора. Ивановите боярини бяха едри мъже, свикнали с битките и с живота в ледената земя. Непознатият не

можеше да се мери по ръст дори с най-дребните от тях. Мнозина

проточиха врат, за да го огледат, когато се вмъкна в залата. Но никой, дори най-смелите - или най-пияните, - не пожела да срещне погледа му

или да го предизвика. Странникът се настани на главната маса и отпи

необезпокояван от медовината. Сребърната бродерия на кафтана му

блестеше на светлината на факлите. Една от придворните дами на

княгинята седна до него и го загледа втренчено през дългите си мигли.

Иван беше приел даровете на странника с присвити очи и му бе

предложил гостоприемството на своята зала. Великите пости

наближаваха и пирът беше шумен.

Но... тук всичко е еднакво, помисли си непознатият. Всички тези неясни,

оживени пица.

Докато седеше сред глъчката и вонята за пръв път почувства ако не

отчаяние, то поне началото на някакво примирение.

Точно тогава в залата влезе един мъж с две пораснали момчета.

Тримата заеха местата си на главната маса. По-възрастният беше доста

обикновен, носеше дрехи с добро качество. По-големият му син

вървеше наперено, а по-малкият стъпваше леко, със спокоен и

сериозен поглед. Изглеждаше съвсем обикновен.

И все пак...

Странникът отмести очи. С тримата влезе и накъсаният полъх на

вятър, дошъл от севера. За времето между два полъха вятърът му

разказа история, която беше едновременно за живот и смърт, за дете, родено в края на годината. След това, като по-слабо ехо, непознатият

чу грохот и тътен като от вълна, сгромолясваща се върху скала. За един

много кратък миг в смрадливата зала той усети мириса на слънце, сол

и мокър камък.

- Кръвта вода не става, братко - прошепна той. - Тя е жива и аз не

съм сгрешил.

На лицето му беше изписан триумф. Върна се на масата (макар

всъщност изобщо да не беше помръднал) и се усмихна с внезапно

възхищение на жената до себе си.

Пьотър почти беше забравил за странника на пазара. Но когато

същата вечер седна на масата на Великия княз, бързо си спомни за

него, защото непознатият седеше между боярините, go една om придворните дами на княгинята. Тя гледаше нагоре към него и

гримираните й клепачи пърхаха като наранени птици.

Пьотър, Саша и Коля се озоваха седнали от лявата страна на

придворната дама. Макар че Коля ухажваше точно нея, тя му хвърли

само бегъл поглед. Разгневен, младият мъж пренебрегна храната и

вместо това гледаше кръвнишки (на което тя не обърна никакво

внимание), опипваше ножа на колана си (на това също) и хвалеше

патетично на брат си хубостите на някаква дъщеря на търговец (което

изпадналата сякаш в транс придворна дама изобщо не чу). Саша си

придаде възможно най-безизразен вид, сякаш като се преструваше на

глух, това щеше да спре неблагочестивия разказ.

Зад тях се чу покашляне. Пьотър отмести поглед от тази интересна

сцена, за да открие, че до лакътя му е застанал слуга.

- Великият княз иска да говори с вас.

Пьотър се намръщи и кимна. От онази първа нощ почти не беше

виждал някогашния си шурей. Беше разговарял с безброй дворяни, бе

раздавал щедро подкупи и в замяна на това беше получил уверения, че

- стига да си плати данъка - бирниците няма да го безпокоят. Освен

това беше доста напреднал в преговорите за ръката на една скромна, добра женица, която щеше да се грижи за домакинството му и да бъде

майка на децата му. Всичко вървеше по план. Така че какво би могъл

да иска князът?

Пьотър мина покрай масата и зърна блясъка на светлината от огъня, отразен от зъбите на кучетата в краката на Иван. Без да се бави, князът

веднага мина по същество към въпроса:

- Младият ми племенник, Владимир Андреевич от Серпухов, желае да

вземе дъщеря ти за жена - рече той.

Ако князът го беше информирал, че племенникът му желае да стане

менестрел и да се скита по улиците, свирейки на гусла, Пьотър

нямаше да се изненада чак толкова. Очите му се стрелнаха настрани

към въпросния княз, който седеше и пиеше няколко места по-нататък

на масата. Племенникът на Иван беше тринайсетгодишен - пъпчиво

момче на ръба на възмъжаването, с гъвкави крайници. Освен това

беше и внук на Иван Калита, стария Велик княз. Сигурно можеше да

се стреми и към по-високопоставен брак? Всички амбициозни

семейства в двора се опитваха да му пробутат девствените си дъщери

с нехайното предположение, че все някоя от тях накрая ще се лепне за

него. Защо би искал да изгуби положението си с дъщерята на мъж, който, макар и богат, е със скромно потекло - момиче, което момчето

никога не е виждало и което на всичкото отгоре живееше на

значително разстояние от Москва?

Виж ти. Пьотър се отърси от изненадата си. Олга идваше отдалеч.

Иван би внимавал с момичета, които идват въоръжени с цял куп

родствени връзки. Един съюз между велики родове би създал в

потомците амбиции за царския трон. Претенциите на младия

Дмитрий не бяха по-добре подплатени от тези на братовчед му, а и

Владимир беше три години по-възрастен от наследника. Князете

получаваха наследството си в зависимост от това какво пожелаеше

Ханът. Дъщерята на Пьотър щеше да има голяма зестра и толкова.

Иван правеше всичко възможно да сложи намордници на

московските боярини, което щеше да е от полза за Пьотър.

Пьотър беше доволен.

- Иван Иванович - започна той.

Но князът не беше приключил.

- Ако дадеш дъщеря си на братовчеда ми, съм готов да ти дам за жена

моята собствена дъщеря, Ана Ивановна. Тя е добро момиче, плодовита като гълъбица и със сигурност може да ти, роди още

синове.

Пьотър се слиса за втори път и донякъде вече не беше толкова

доволен. Той имаше три момчета, между които трябваше да раздели

собствеността си, и не се нуждаеше от още. Защо князът би дал

девствената си дъщеря на мъж, който не беше с високо обществено

положение и който искаше просто разумна жена, която да се грижи

за дома му?

Князът повдигна вежди. Въпреки това Пьотър се поколеба.

Е, тя беше племенница на Марина, дъщеря на Великия княз, братовчедка на собствените му деца и той не можеше да попuma какво не й е наред. Дори и да беше болна, алкохоличка или блудница

- е, дори и тогава ползата от приемането на този брак щеше да е

значителна.

- Как бих могъл да откажа, Иван Иванович? - отвърна Пьотър.

Князът кимна сериозно.

- Един мъж ще дойде утре при теб, за да обсъдите договора за булката -

каза той и насочи отново вниманието си към бокала и кучетата си.

След като го отпратиха, на Пьотър не му остана друго, освен да се

върне на мястото си на дългата маса и да съобщи новините на синовете

си. Завари Коля да се муси над чашата. Тъмнокосият непознат беше

заминал, а жената гледаше в посоката, в която си бе тръгнал, с

изражение на такъв ужас и отчаян копнеж на бледото си лице, че

въпреки всичките си затруднения Пьотър откри, че ръката му се

стрелва почти несъзнателно към меча, запасан на кръста му.

*** 8 ***

ДУМАТА НА ПЬОТЪР ВЛАДИМИРОВИЧ

Пьотър Владимирович хвана студената ръка на булката си, погледна с

присвити очи скованото й личице и се зачуди дали не е направил

грешка. Беше се оказала необходима една трескава седмица, за да се

договорят подробностите около неговата сватба (така че тя да може да

бъде отпразнувана преди началото на Великите пости). Коля беше

прекарал това време в закачки с половината слугини в Кремъл, за да

научи слуховете за бъдещата булка на баща си. Така и не успя да

стигне до единодушни изводи. Някои казваха, че е красива. Други

твърдяха, че има брадавица на брадичката и са й останали само

половината зъби. Казваха, че баща й я държал заключена или че тя се

криела в покоите си и никога не излизала навън. Говореше се, че е

болна или луда, или опечалена, или просто стеснителна и накрая

Пьотър реши, че какъвто и да е проблемът, е по-лош, отколкото той се

бе опасявал.

Но сега, изправен лице в лице с истинския лик на булката си, той се

зачуди. Беше съвсем дребничка, горе-долу на възрастта на Коля, макар

че държанието й я правеше да изглежда по-млада. Гласът й беше тих и

задъхан, поведението й - покорно, а устните - привлекателно пълни. В

нея нямаше нищо от Марина, макар двете да имаха един и същи дядо, за което Пьотър беше благодарен. Кръглото й лице беше обрамчено от

плитка с топлокестеняв цвят. Когато я погледнеше отблизо, в лицето й

се усещаше намек за напрежение, сякаш то щеше да се покрие с

бръчки като стиснат юмрук, когато тя остарееше. Ана носеше кръст, който опипваше постоянно, и държеше очите си сведени дори когато

Пьотър искаше да я погледне в лицето. Колкото и да опитваше, не

можа да открие нещо фрапиращо не наред, може би с изключение на

наченките на раздразнителност. Със сигурност не изглеждаше пияна, нито прокажена, нито пък луда. Може би момичето беше просто

срамежливо и затворено. Може би князът наистина му беше

предложил този брак като знак на благосклонност.

Пьотър докосна прелестните очертания на устните на своята булка и

му се прииска да може да повярва в случващото се.

След сватбата пируваха в залата на баща й. Масата стенеше под

тежестта на риба, хляб, пирог и различни видове сирене. Мъжете на

Пьотър крещяха, пееха и пиеха за негово здраве. Великият княз и

семейството му се усмихваха повече или по-малко искрено и им

пожелаха да имат много деца. Коля и Саша не говореха много и

гледаха с известно възмущение новата си мащеха и братовчедка, която

беше съвсем малко по-голяма от тях.

Пьотър наливаше на съпругата си медовина и се опитваше да я

накара да се отпусне. Правеше всичко възможно да не мисли за

Марина, която беше на шестнайсет, когато двамата се венчаха, и която

го беше гледала право в очите, докато изричаше обета си, и се смееше, пееше и се хранеше с удоволствие по време на своето сватбено

пиршество, като му хвърляше коси погледи, сякаш го предизвикваше

да я уплаши. Пьотър я беше отнесъл в леглото почти полудял от

желание и я бе целувал, докато предизвикателността й не се беше

превърнала в страст. На следващата сутрин бяха станали, опиянени и

прималели от споделената наслада. Но това създание не изглеждаше

способно на неподчинение, може би дори и на страст. Тя беше

оклюмала под украсата си за глава, отговаряше на въпросите му

едносрично и чупеше малки парченца хляб с пръстите си. Накрая

Пьотър се обърна встрани от нея, въздъхна и остави мислите си да

препускат по виещия се през тъмната зимна гора път, към снеговете на

Лесная Земля и простия живот, изпълнен с лов и поправки на разни

неща, далеч от този град на усмихващи се врагове и язвителни услуги.

Шест седмици по-късно Пьотър и неговата свита се приготвяха да

си тръгват. Дните се удължаваха и снегът в столицата беше започнал

да омеква. Пьотър и синовете му погледнаха снега и ускориха

приготовленията си. Ако ледът изтънееше, преди да са пресекли

Волга, щеше да им се наложи да заменят шейните с каруци и да чакат

цяла вечност, преди реката да може да бъде пресечена със сал.

Пьотър се тревожеше за земите си и беше нетърпелив да се върне

към лова и стопанството си. А и си помисли разсеяно, че чистият

северен въздух може да подейства успокояващо на страховете на

съпругата му, каквито и да бяха те. Макар и винаги тиха и

изпълнителна, Ана не спираше да се оглежда с широко отворени очи и

да опипва кръста между гърдите си. Понякога започваше да мърмори

смущаващо на някой празен ъгъл. Пьотър я беше отвеждал в леглото

всяка нощ след сватбата им. Вярно, че го правеше по-скоро по

задължение, отколкото за удоволствие, но тя все още не го бе

погледнала в очите. Чуваше я да плаче, когато мислеше, че той спи.

Числеността на групата се беше увеличила чувствително, след като

към нея се добавиха вещите и кортежът на Ана Ивановна. Шейните им

изпълваха двора, а мнозина от слугите държаха поводите на товарни

коне. И двамата синове на Пьотър бяха яхнали конете си. Кобилата на

Саша вдигна единия си крак, после другия, след което разтърси

тъмната си глава. Конят на Коля стоеше спокойно, а самият Коля се

беше привел върху седлото, присвил кръвясалите си очи срещу

сутрешното слънце. Той беше постигнал голям успех сред

бояринските синове в Москва. Беше победил всички в борбата и

мнозина от тях - в стрелбата с лък. Беше се надпивал с почти всички, докато не паднеха под масата, и бе флиртувал с множество от

придворните дами. Накратко, беше се забавлявал и перспективата за

дълго пътуване, което беше свързано само с тежка работа, не му се

нравеше.

От своя страна Пьотър беше доволен от експедицията им. Олга бе

сгодена за мъж - е, добре, момче - с далеч по-високо обществено

положение, отколкото се беше надявал. Той самият се беше оженил

повторно и дори и дамата му да бе малко странна, то поне не беше

развратна или болна и беше дъщеря на друг Велик княз. Затова Пьотър

провери в добро настроение готовността им да тръгнат. Огледа се за

сивия си жребец, за да го яхне и да потеглят.

До главата на коня му стоеше непознат - мъжът от пазара, който

също беше вечерял в залата на Великия княз. Пьотър бе забравил за

странника в суматохата, съпътстваща сватбата му, но ето че сега

мъжът беше тук, галеше носа на Метел и претегляше с очи жребеца.

Пьотър зачака - не без известно нетърпение - конят да ухапе ръката

на непознатия, защото Метел не търпеше ласки. Но след известно

време осъзна, че конят стои напълно неподвижен, свел уши, като

старото магаре на някой селянин.

Объркан и раздразнен, Пьотър направи дълга крачка към тях, но

Коля го изпревари. Момчето беше открило мишена, върху която да си

излее гнева, главоболието и недоволството изобщо. Той пришпори

скопения си кон и спря рязко на не повече от крачка разстояние от

непознатия, достатъчно близо, за да опръска с мръсен сняг с копитата

на коня си цялата синя роба на странника. Животното направи курбет

и очите му започнаха трескаво да се въртят. По кафявите му хълбоци

изби пот.

- Какво правиш тук? - поиска обяснение Коля, обуздавайки животното

със здравите си ръце. - Как се осмеляваш да докосваш коня на баща

ми?

Непознатият избърса опръсканата си буза.

- Конят е много хубав - спокойно отвърна той. - Мислех си да го купя.

- Е, не можеш да го сториш - Коля скочи на земята.

Най-големият син на Пьотър беше едър и широкоплещест

като сибирски вол. Другият мъж, който беше едновременно по-нисък и

по-слаб, би трябвало да изглежда хилав в сравнение с

него, но не беше така. Може би се дължеше на очите му. Почувствал

внезапна тревога, Пьотър забърза крачка. Коля може би беше все

още пиян или просто непредпазлив, но той бъркаше мекотата на

странника с отстъпчивост.

- И как мислиш, че можеш да яздиш кон като този, дребосъко? -

добави той презрително. - Тичай обратно при любовника си и остави

язденето на бойни коне на силните мъже!

Той продължи напред, сложил ръка върху камата си, докато

двамата не се озоваха лице в лице.

Непознатият се усмихна с кисела и твърде скромна усмивка.

Пьотър искаше да изкрещи, за да предупреди сина си, но думите

замръзнаха в гърлото му. За момент странникът остана напълно

застинал.

И след това се раздвижи.

Поне Пьотър реши, че се е раздвижил. Не видя самото движение.

Не видя нищо друго, освен трептене, сякаш светлина, отразена от

крилото на птица. Коля извика и сграбчи китката си, в следващия

миг мъжът стоеше до него с ръка около врата му и кама, притисната

към гърлото му. Всичко беше станало толкова бързо, че дори конете

нямаха време да се изплашат. Пьотър скочи напред с ръка върху

меча си, но спря, когато мъжът вдигна поглед. Непознатият имаше

най-странните очи, които Пьотър някога бе виждал. Бледо, много

бледосини, като ясно небе в студен ден. Ръцете му бяха гъвкави и

сигурни.

- Вашият син ме обиди, Пьотър Владимирович - каза той. - Да поискам

ли живота му?

Ножът помръдна. На шията на Коля се отвори тънка червена

линия. Момчето си пое задавено дъх. Пьотър не го погледна.

- Това е ваше право - отвърна той. - Но ви моля... позволете на сина ми

да се извини.

Мъжът хвърли презрителен поглед на Коля.

- Момчето е пияно - каза той и ръката му, държаща ножа, се стегна

отново.

- Не! - извика с дрезгав глас Пьотър. - Може би аз ще изкупя вината

му. Имаме малко злато. Или - ако желаете - коня ми.

Пьотър положи усилие да не погледне красивия си сив жребец. В

замръзналите очи се появи слаба, много слаба искрица развеселеност.

- Щедро - сухо отвърна мъжът. - Но не. Ще ви върна живота на сина

ви, Пьотър Владимирович, в замяна на една услуга.

- Каква услуга?

- Имате ли дъщери?

Това беше неочаквано.

- Да - предпазливо отвърна Пьотър. - Но...

Изражението на странника стана още по-развеселено.

- Не, няма да взема някоя от тях за заложница, нито пък ще я изнасиля

в някоя снежна преспа. Нали носите подаръци на децата си? Е, и аз

имам един подарък за по-малката ви дъщеря. Ще я накарате да се

закълне, че винаги ще го носи със себе си. Също така ще се

закълнете, че никога няма да разкажете на жива душа за

обстоятелствата на нашата среща. При тези и само при тези условия

ще пощадя живота на сина ви.

Пьотър се замисли за момент. Подарък? Какъв е този подарък, който е съпроводен

със заплахи към сина ми?

- Няма да поставя дъщеря си в опасност - отвърна той. - Дори и заради

сина си. Вася е само едно малко момиченце, последното дете на

съпругата ми.

Но той преглътна мъчително. Кръвта на Коля се стичаше надолу в

бавна алена струйка.

Мъжът погледна Пьотър през присвитите си очи и дълго не

проговори.

После странникът рече:

- Няма да й се случи нищо лошо. Кълна се. В леда, в снега и в живота

на хиляди мъже.

- Какъв тогава е този подарък? - попита Пьотър.

Странникът пусна Коля, който стоеше като сомнамбул и

очите му бях странно празни. Непознатият се приближи до Пьотър и

извади някакъв предмет от кесията на колана си.

И в най-смелите си мечти Пьотър никога не би си представил

дрънкулка като тази, която му подаде мъжът. Тя представляваще едно-единствено бижу с ярък сребристосин цвят, обковано в плетеница от

светъл метал, подобно на звезда или снежинка и висящо на верижка, фина като копринена нишка.

Пьотър вдигна поглед. Въпросите напираха на устните му, но

странникът го изпревари:

- Ето го - каза той. - Просто една дрънкулка, нищо повече. А сега

обещанието ви. Ще дадете това на дъщеря си, няма да казвате на

никого за нашата среща. Ако нарушите думата си, ще дойда и ще

убия сина ви.

Пьотър погледна към хората си. Те стояха с безучастни погледи, дори и Саша върху коня си кимна с натежала глава. Пьотър усети как

кръвта му се смразява. Той не се страхуваше от никой друг, но този

тайнствен непознат беше омагьосал хората му. Дори и храбрите му

синове стояха безпомощни. Огърлицата висеше леденостудена и тежка

от ръката му.

- Кълна се - на свой ред отвърна Пьотър.

Мъжът кимна веднъж, обърна се и се отдалечи по калния двор.

Веднага щом се изгуби от погледа му, хората на Пьотър се размърдаха

наоколо. Той побърза да пъхне блестящия предмет в кесията на колана

си.

- Татко? - обърна се към него Коля. - Татко, какво не е наред? Всичко е

готово. Чакаме само заповедта ти и потегляме.

Пьотър, който гледаше невярващо сина си, мълчеше, защото петната

от кръв бяха изчезнали и Коля премигваше кротко насреща му с

кръвясалите си очи, непомрачени от скорошната среща.

- Но... - започна баща му и след това се поколеба, припомняйки си

обещанието.

- Татко, какво не е наред?

- Нищо - отвърна Пьотър.

Той се отправи към Метел, яхна го и подкара коня напред, твърдо

решен да не мисли повече за странната среща. Но две обстоятелства

му попречиха. Първо, когато същата вечер спряха да лагеруват, Коля

откри пет продълговати бели следи върху гърлото си, сякаш от

измръзване, макар че имаше гъста брада и гърлото му беше добре

увито. И второ: колкото и да се вслушваше в разговорите на слугите

си, Пьотър не чу и една дума за странните събития на двора и

неохотно беше принуден да заключи, че той е единственият, който

изобщо си спомня за тях.

*** 9 ***

ЛУДАТА В ЦЪРКВАТА

Пътят към дома изглеждаше по-дълъг, отколкото в обратната

посока. Ана не беше свикнала да пътува и кортежът се движеше малко

по-бързо от пешеходец, често спираха за почивка. Въпреки бавното

придвижване пътуването се оказа не толкова досадно, колкото можеше

да се очаква - бяха тръгнали от Москва с тежък товар провизии, а и се

възползваха от гостоприемството на селата и къщите на боярините по

пътя.

Щом като напуснаха града, Пьотър започна да посещава леглото на

жена си с подновена страст, след като си припомни меките й устни и

копринената прегръдка на младото й тяло. Но всеки път тя го

посрещаше не с гняв и оплаквания - с които той навярно би се

справил, -а с неразбираем тих плач, като по заоблените й страни

рукваха сълзи. Седмица по-късно това започна да отблъсква Пьотър, който беше едновременно разгневен и объркан. Започна да се скита

през деня, като ловуваше пеша или отвеждаше Метел дълбоко в

гората, докато накрая двамата с животното не се върнеха изподраскани

и изтощени, така че умората да не позволи на Пьотър да мисли за

друго, освен за сън. Обаче дори това не му донасяше облекчение, защото в сънищата си виждаше сапфирена огърлица и подобни на

паяк пръсти върху шията на първородния си син. Будеше се в

тъмнината с вик, призоваваш Коля да бяга.

Гореше от непреодолимо желание да се прибере у дома, но не

можеха да бързат. Въпреки всичките му усилия колкото по-дълго

пътуваха, толкова по-бледа и слаба ставаше Ана и ги молеше да спират

все по-рано и по-рано през деня, за да опънат палатките, да сложат

мангалите и да могат слугите да й сервират гореща супа и да затоплят

вкочанените й ръце. Когато Пьотър прецени, че групата се намира на

по-малко от ден път от Лесная Земля, подкара Метел по снежната

пътека и отпусна поводите му. Основната група щеше да го последва с

шейните, но двамата с Коля полетяха към дома, сякаш тласкани от

вятъра духове. Пьотър изпита неописуемо облекчение, щом излезе от

дърветата и видя собствения си дом, сребрист и непокътнат, под

ясната светлина на зимния ден.

***

Откакто Пьотър, Саша и Коля заминаха, не минаваше ден, без Вася

да се измъкне от къщата при всеки удобен случай, за да изтича и да се

качи на любимото си дърво - онова, чийто голям клон се надвесваше

над пътя на юг от Лесная Земля. Понякога Альоша отиваше с нея, но

той беше по-тежък и по-тромав в катеренето. Затова Вася беше сама в

деня, когато видя проблясващите копита и сбруя. Тя се спусна надолу

по дървото като котка и се затича върху късите си крачета. Докато

стигне до портата на оградата, вече крещеше:

- Татко, татко, това е татко!

Дотогава това вече не беше голяма новина, защото двамата ездачи, които се движеха много по-бързо от едно малко момиченце, вече

пресичаха с голяма скорост нивите и от малкия хълм селяните можеха

да ги видят ясно. Хората се споглеждаха, чудейки се къде ли са

останалите, разтревожени за своите близки. И тогава Пьотър и Коля

(Саша беше останал с шейните) влетяха в селото и дръпнаха поводите

на галопиращите коне. Дуня се опита да хване Вася, която беше

откраднала дрехите на Альоша, за да се качи на своето дърво, и освен

това се бе изцапала, но момиченцето се измъкна и изтича на двора.

- Татко! Коля! - крещеше тя и се смееше, когато всеки от двамата на

свой ред я хвана и вдигна. - Татко, ти се върна!

- Доведох mu майка, Васочка - похвали се Пьотър и я погледна, повдигнал вежди. - Обаче не съм й казал, че вместо момичение ще

получи горско духче.

Но въпреки това я целуна по мърлявата буза, при което тя се

изкикоти.

- О... тогава къде е Саша? - извика Вася и се огледа внезапно

уплашена. - Къде са шейните с конете?

- Не се бой, по пътя след нас са - успокои я Пьотър и добави с по-силен глас, така че всички насъбрали се да го чуят. - Ще бъдат тук, преди да падне нощта, трябва да сме готови да ги посрещнем. А ти -

добави той по-тихо на Вася - отиди в кухнята и кажи на Дуня да те

облече. Бих предпочел да представя на мащехата ти дъщеря си, а не

горски дух.

Той я свали долу и леко я побутна, а Олга задърпа сестра си към

кухнята.

Шейните дойдоха, когато слънцето започна да клони на запад.

Уморено пресякоха нивите и минаха през портата на селото. Хората

посрещнаха с радостни викове и възклицания красивата затворена

шейна, в която беше новата съпруга на Пьотър Владимирович. По-голямата част от селото се събра, за да я види.

Ана Ивановна слезе от шейната, олюлявайки се, скована и бледа

като лед. Вася си помисли, че изглежда съвсем малко по-възрастна от

Оля и далеч не толкова стара, колкото баща й.

Е, още по-добре, каза си детето. Може би ще си играе с мен.

Тя се усмихна с най-хубавата си усмивка. Но Ана не й отвърна нито

с дума, нито с жест, само се сви под множеството погледи и Пьотър

със закъснение си спомни, че в Москва жените живееха отделно от

мъжете.

- Уморена съм - прошепна Ана Ивановна и се затътри към къщата, вкопчена в ръката на Олга.

Хората се спогледаха объркано.

- Е, пътуването е било дълго - най-сетне казаха те. - С времето ще се

оправи. Тя е дъщеря на Великия княз, каквато беше и Марина

Ивановна.

И me се гордееха, че такава жена е дошла да живее сред тях.

Върнаха се в хижите си, за да засилят огньовете заради падналия мрак

и да ядат безвкусната си супа.

Но в къщата на Пьотър Владимирович всички пируваха, доколкото

беше възможно с настъпващите пости и зимата, която вече остаряваше

и ставаше костелива. Направиха прилично празненство с риба и

овесена каша. След това Пьотър и синовете му разказаха за

пътуването, докато Альоша подскачаше наоколо, заплашвайки да

отреже пръстите на слугите с великолепната си нова кама.

Пьотър сам сложи украсата за глава върху черната коса на Олга и

каза:

- Надявам се да я носиш на сватбата си, Оля.

Олга се изчерви и след това пребледня, а Вася безмълвно насочи

големите си очи към баща си.

Пьотър повиши глас, за да го чува цялата стая.

- Тя ще бъде княгинята на Серпухов - обяви той. - Самият Велик княз я

сгоди.

И после целуна дъщеря си. Олга се усмихна, едновременно доволна

и леко уплашена. Никой не чу тъничкия и отчаян плач на Вася сред

глъчката на поздравленията.

Но празненството постепенно замря и Ана поиска да си легне рано.

Олга отиде да й помогне, а Вася подтичваше след нея. Кухнята бавно

се опразни.

Здрачът се превърна в нощ. Огънят се разпадна до нажежени

въглени и въздухът в кухнята изстина и утихна. Накрая вътре останаха

само Пьотър и Дуня. Старицата седеше на мястото си близо до огъня и

плачеше.

- Знаех, че това трябва да стане, Пьотър Владимирович - рече тя. - И

ако има момиче, което трябва да бъде принцеса, това е моята Оля. Но

това е трудно. Тя ще живее в палат в Москва, както баба си, и аз

никога повече няма да я видя. Твърде стара съм, за да пътувам.

Пьотър седеше пред огъня и играеше с бижуто в джоба си.

- Това се случва на всички жени - отвърна той.

Дуня не каза нищо.

- Вземи, Дуняшка - продължи Пьотър и гласът му беше толкова

странен, че старата бавачка бързо се обърна, за да го погледне. -

Имам подарък за Вася.

Вече й беше подарил парче фин зелен плат, за да си направи хубав

сарафан. Дуня се намръщи.

- Още един ли, Пьотър Владимирович? - попита тя. - Ще я разглезите.

- Дори и така да е - отвърна Пьотър.

Дуня му хвърли бърз поглед в мрака, озадачена от изражението на

лицето му. Пьотър подаде огърлицата на Дуня, сякаш нямаше

търпение да се отърве от нея:

- Ти самата й я дай. Трябва да се погрижиш да я носи винаги в себе си.

Накарай я да ти го обещае, Дуня.

Дуня изглеждаше no-изненадана от всякога, но взе студения син

предмет и го погледна с присвити очи.

Пьотър се намръщи по-страшно от когато и да било и протегна ръка, сякаш да вземе подаръка обратно. Но после стисна юмрук и

движението му замря, преди да го е довършил. Рязко се завъртя на

пети и се отправи към леглото. Останала сама в слабо осветената

кухня, Дуня се втренчи в медальона. Огледа го от едната страна, после

от другата, като не спираше да си мърмори под носа.

- Е, Пьотър Владимирович - прошепна тя, - и къде в Москва човек

може да намери такова бижу? - Дуня поклати глава и го пъхна в

джоба си, твърдо решена да го пази, докато момиченцето не порасне

достатъчно, за да може да му довери нещо толкова лъскаво.

Три нощи по-късно старата бавачка сънува сън.

Тя отново се видя девойка, вървеше сама през зимната гора. По пътя

отекваше веселият звън на звънчетата на шейна. Дуня обичаше да се

вози на шейна, завъртя глава да се огледа и видя бял. кон да препуска в

тръс към нея. Ездачът беше чернокос мъж. Не намали, докато

минаваше покрай нея, но хвана ръката й и я издърпа грубо върху

шейната. Мъжът не отместваше поглед от белия

път. Въпреки зимното слънце въздухът около него беше студен колкото

най-ледените пориви на януарски вятър.

Дуня внезапно се изплаши.

- Ти взе нещо, което не беше дадено на теб - каза той и Дуня потрепери

от воя на буреносните ветрове в гласа му. - Защо?

Зъбите й тракаха толкова силно, че тя почти не можеше да говори и

мъжът се завъртя към нея в изблик на оскъдна зимна светлина.

- Тази огърлица не беше предназначена за теб - изсъска той. - Защо я

взе?

- Бащата на Василиса я донесе за нея, но тя е още дете. Видях я и

разбрах, че е талисман - заекна Дуня. - Не съм я откраднала, не съм...

но се страхувам за момичето. Моля те, тя е твърде малка... твърде

малка за магьосничество и за покровителството на древните богове.

Мъжът се засмя. Дуня долови стържеща горчивина в гласа му.

- Богове ли? Сега има само един Бог, дете, и аз не съм нищо повече от

вятър, преминаващ през голите клони.

Той замълча и треперещата Дуня усети вкуса на кръв от устната си, която беше прехапала.

- Много добре, пази го вместо нея, докато порасне - кимна той накрая,

- но не по-дълго. Мисля, че не е нужно да ти казвам какво ще се

случи, ако се опиташ да ме измамиш.

Дуня се улови да кима енергично, като не спираше да се тресе по-силно от всякога. Мъжът изплющя с камшика си. Конят се втурна

напред, препускайки все по-бързо по снега. Дуня усети, че се изплъзва

от седалката. Тя трескаво се вкопчи в нея, но започна да пада и пада

назад...

Събуди се задъхана върху сламеника си в кухнята. Лежеше в мрака и

трепереше. Мина дълго време, преди да успее да се стопли.

***

Ана неохотно се събуди и премигна, за да прогони сънливостта от

очите си. Последният й сън беше приятен - в него имаше топъл хляб и

нечий нежен глас. Но още докато се протягаше към

източника му, сънят се изплъзна и тя беше оставена с празни ръце, увита плътно в дебелите одеяла, за да се стопли в сутрешния студ.

Чу шумолене и изпружи шия да се огледа. Един демон седеше на

стола й и кърпеше една от ризите на Пьотър. Сивата светлина на

зимното утро хвърляше ивици сенки върху безформения силует. Тя

потрепери. Съпругът й хъркаше до нея в неведение и Ана се опита да

не обръща внимание на призрака, както правеше всеки ден от

седмицата, откакто за първи път се беше събудила на това ужасно

място. Извърна лице и го зарови в покривалото на леглото. Но не

успяваше да се стопли. Съпругът й беше отметнал завивката си, но на

нея тук винаги й беше студено. Когато помоли да засилят огъня, слугините просто я зяпаха с любопитство, някак озадачени. Зачуди се

дали да не се примъкне по-близо, за да се стопли от тялото му, но той

можеше да остане с грешни впечатления и да му хрумне пак да я

пожелае. Макар да се опитваше да е внимателен, той беше настойчив, а през по-голямата част от времето тя искаше да я оставят на мира.

Рискува да погледне назад към стола. Онова гледаше право към нея.

Ана не изтърпя. Стъпи на пода, навлече каквото намери и уви шал

около полуразплетените си плитки. Когато се стрелна през кухнята и

после навън през вратата, си спечели стреснат поглед от Дуня, която

винаги ставаше рано, за да сложи да се пече хляб. Сивата утринна

светлина отстъпваше на розовия цвят на зората. Земята проблясваше, сякаш покрита със скъпоценни камъни, но Ана не забелязваше снега.

Единственото, което виждаше, беше малката дървена църква на няма и

двайсет крачки от къщата. Без да обръща внимание на друго, тя се

затича към нея, дръпна вратата и се вмъкна вътре. Искаше й се да

заплаче, но стисна зъби и юмруци и преглътна мълчаливо сълзите си.

Като цяло плачеше твърде много.

Лудостта й беше по-лоша тук, на север - далеч по-лоша. Къщата на

Пьотър гъмжеше от дяволи. В пещта се криеше създание с очи като

въглени. В банята един дребен мъж й смигаше през парата. В предното

дворче се влачеше демон, подобен на купчина съчки.

В Москва дяволите й никога не я поглеждаха, никога не й обръщаха

внимание, но тук винаги я гледаха втренчено. Някои дори се доближаваха, сякаш се готвеха да я заговорят, и всеки път Ана трябваше да бяга от

тях, въпреки че мразеше да вижда озадачените погледи на съпруга и

доведените си деца. Тя виждаше тези погледи през цялото време и

навсякъде - само не тук, в църквата.

Благословената, тиха църква. Всъщност тя не представляваше нищо

в сравнение с църквите в Москва. В нея нямаше злато или позлата и

службата се водеше само от един свещеник. Иконите бяха малки и

лошо нарисувани. Но тук тя не виждаше нищо друго, освен пода, стените, иконите и свещите. Нямаше лица в сенките.

Тя остана дълго, много дълго, като ту се молеше, ту гледаше в

празното пространство. Върна се в къщата доста след зазоряване.

Кухнята беше пълна с хора, а огънят бумтеше. Печенето, варенето, чистенето и сушенето продължаваха без прекъсване от зори до здрач.

Жените не реагираха, когато Ана се вмъкна вътре - никой дори не

обърна глава. Младата жена прие това най-вече като критика към

своята слабост.

Олга първа вдигна поглед.

- Бихте ли желали малко хляб, Ана Ивановна? - попита тя.

Олга не можеше да хареса бедното създание, заело мястото на

майка й, макар да беше добро момиче и да я съжаляваше.

Ана беше гладна, но едно миниатюрно сиво същество седеше точно

в отвора на фурната. Брадата му беше нажежена от топлината, докато

гризеше една почерняла коричка.

Ана Ивановна отвори уста, но не успя да отговори. Малкото

създание вдигна очи от хляба си и вирна глава. В блестящите му очи

имаше любопитство.

- Не - прошепна Ана. - Не... не искам никакъв хляб.

Тя се обърна и побягна към съмнителната безопасност на

собствената си стая, докато жените в кухнята се споглеждаха една

друга и бавно поклащаха глави.

*** 10 ***

КНЯГИНЯТА НА СЕРПУХОВ

Следващата есен Коля се ожени за дъщерята на един съседен боярин.

Тя беше дебело, високо момиче с руса коса и Пьотър им построи тяхна

собствена малка къща с хубава печка от глина.

Но хората чакаха голямата сватба, когато Олга Петровна щеше да се

превърне в княгинята на Серпухов. Беше им нужна почти цяла година, за да я договорят. Подаръците започнаха да пристигат от Москва, преди калта да затвори пътищата, но подробностите бяха отнели

повече време. Пътят от Лесная Земля до Москва беше труден.

Пратениците закъсняваха или изчезваха - разбиваха им черепите, ограбваха ги или осакатяваха конете им. Но накрая всичко беше

уредено. Самият млад княз на Серпухов трябваше да дойде със

свитата си, да се ожени за Олга и да я отведе у дома си, в Москва.

- За нея е по-добре да се оженят, преди да отпътува - каза

пратеникът. - Няма да бъде толкова уплашена.

Той можеше да добави и че Алексей, митрополитът на Москва, иска

венчавката да бъде направена и консумирана, преди Олга да дойде в

града.

Князът пристигна точно когато бледата пролет се превърна в

ослепително лято с нежно, непостоянно небе и повяхващи цветя, погребани сред пелена от лятна трева. За една година беше съзрял.

Пъпките бяха изчезнали от лицето му, макар това да не

го бе превърнало в красавец и да криеше своята срамежливост зад

добродушна веселост.

С княза на Серпухов дойде и братовчед му, русият Дмитрий

Иванович, предизвиквайки вълна от приветствия. Князете докараха

със себе си ястреби, хрътки, коне и жени в резбовани дървени каруци

и донесоха много дарове. С момчетата дойде и един настойник -

немного възрастен, проницателен монах, който по-често мълчеше, отколкото говореше. Кавалкадата вдигна голям шум, прах и врява.

Цялото село дойде да зяпа и мнозина предложиха гостоприемството на

хижите си на пристигащите и пасищата си на изтощените им коне.

Момчето княз Владимир срамежливо сложи искрящ зелен берил върху

пръста на Олга и цялата къща се отдаде на такова веселие, каквото не

беше виждала от раждането на последното дете на Марина.

***

- Момчето поне е добро - каза Дуня на Олга в един от редките

спокойни моменти.

Двете седяха край широкия прозорец в лятната кухня. Вася се беше

свила в нозете на Олга, слушаше и шиеше.

- Да - отвърна Олга. - И Саша ще дойде с мен в Москва. Ще ме посети

в дома на съпруга ми, преди да отиде в манастира. Обеща ми да го

направи.

Пръстенът с берил блестеше върху пръста й. Годеникът й също така

беше украсил шията й с необработен кехлибар и й беше подарил един

топ прекрасен плат с огненочервения цвят на ма1с. Дуня го подгъваше

за сарафан. Вася само се преструваше, че шие - малките й ръчички

лежаха стиснати в юмручета в скута й.

- Ще се справиш много добре - твърдо я увери Дуня и откъсна със

зъби края на един конец. - Владимир Андреевич е богат и достатъчно

млад, за да приема съвети от жена си. Беше великодушно от негова

страна да дойде и да се ожени тук, в твоя дом.

- Дойде, защото го накара митрополитът - възкликна Олга.

- Освен това се ползва с голямото благоволение на Великия княз. Той е

най-добрият приятел на младия Дмитрий - това е очевидно. Ще заеме

висока позиция, когато Иван Красни умре. Ти ще бъдеш велика

благороднички Не би могла да се справиш по- добре, моя Оля.

- Да-а-а - отново провлачи Олга. В краката й тъмната главичка на Вася

клюмна. Олга се наведе и погали сестра си по косата. - Предполагам, че е мил. Но аз...

- Ти да не се надяваше, че ще дойде някой принц гарван, като птицата

от приказката, в която се разказваше за сестрата на княз Иван? -

язвително се усмихна Дуня.

Олга се изчерви и прихна, но не отговори. Вместо това вдигна

Василиса, макар че тя беше голямо момиче, за да я държи като малко

дете, и я залюля напред-назад. Вася се сгуши сковано в ръцете на

сестра си.

- Шшш, малко жабче - успокояваше я Олга, сякаш Вася беше бебе. -

Всичко ще бъде наред.

- Олга Петровна - продължи Дуня, - моя Оля, приказките са за децата, а ти си жена и скоро ще бъдеш съпруга. Да се омъжиш за добър мъж

и да си в безопасност в дома му, да почиташ Бога и да родиш силни

синове - това е истинско и правилно. Време е да зарежеш мечтите.

Приказките са хубави за разказване през зимните вечери - нищо

повече.

Дуня внезапно си спомни за онези светли, студени очи и още по-студената ръка. Много добре, докато тя порасне, но не по-дълго. Тя потрепери и

след като погледна към Вася, добави с по-тих глас:

- Дори и за девойките от приказките краят невинаги е щастлив.

Аленушка беше превърната в патица и можеше единствено да гледа

как злата вещица убива жестоко нейните деца патета - и когато видя, че Олга е все така унила, тя приглади косата на Вася и добави малко

рязко: - Дете, такава е съдбата на жените. Не мисля, че би искала да

бъдеш бавачка. Може накрая да го обикнеш. Майка ти не познаваше

Пьотър Владимирович преди сватбата си и аз си спомням, че беше

уплашена, макар че бе достатъчно смела да се изправи лице в лице и

със самата Баба Яга. Но те се обикнаха един друг от първата нощ.

- Мама е мъртва - отвърна Олга с равен глас. - Сега друга е заела

мястото й. А аз заминавам завинаги.

Притиснатата към рамото й, Вася изплака приглушено.

- Тя никога няма да умре - твърдо отвърна Дуня. - Защото ти си жива и

си толкова красива, колкото беше и тя, и иде бъдеш майка на князе.

Бъди храбра. Москва е хубав град, а братята ти ще идват да те виждат.

Същата нощ Вася дойде в леглото на Олга и каза настоятелно:

- Не отивай, Оля. Никога повече няма да бъда лоша. Дори никога няма

да се катеря по дърветата. - Тя вдигна поглед към сестра си, трепереща и сериозна.

Олга не можа да сдържи смеха си, макар накрая той да прозвуча

леко сподавено.

- Трябва да отида, жабче - отвърна. - Той е княз и е богат и добър, както каза Дуня. Трябва да се омъжа за него или да отида в манастир.

Освен това искам да си имам собствени деца - десет малки жабчета

като теб.

- Но ти имаш мен, Оля - напомни й Вася.

Оля я придърпа по-близо до себе си:

- Но един ден ти самата ще пораснеш и вече няма да си дете. И тогава

каква нужда ще имаш от неуверената си по-голяма сестра?

- Винаги ще имам нужда! - пламенно извика Вася. - Винаги! Нека да

избягаме и да отидем да живеем в гората.

- Не съм сигурна, че би искала да живееш в гората - възрази Олга. -

Баба Яга може да ни изяде.

- Не - отсече Вася с пълна увереност. - Там е само едноокият мъж. Ако

стоим настрана от дъба, той никога няма да ни открие.

Оля не знаеше какво да отговори на това.

- Ще си имаме изба сред дърветата - продължи Вася. - И аз ще ти нося

орехи и гъби.

- Имам по-добра идея - отвърна Оля. - Ти вече си голямо момиче и

няма да минат много години, преди да се превърнеш в жена. Когато

пораснеш, от Москва ще те повикам да дойдеш. Ще бъдем две

княгини, които ще живеят заедно в палат и ти самата ще имаш свой

княз. Какво ще кажеш?

- Но аз и сега съм пораснала, Оля! - веднага изплака Вася, преглътна

сълзите си и седна изправена. - Виж, много по-голяма съм!

- Мисля, че още не си, сестричке - нежно отвърна Олга. - Но бъди

търпелива, грижи се за Дуня и яж много овесена каша. Когато татко

каже, че си пораснала, тогава ще те повикам да дойдеш.

- Ще питам татко - самоуверено заяви Вася. - Може би той ще каже, че

съм пораснала.

***

Саша разпозна монаха в мига, в който той влезе в двора. В

бъркотията, свързана с посрещането, подаръците за булката и пира, подготвящ се сред зелените есенни брези, той изтича напред, сграбчи

ръката на монаха и я целуна.

- Отче, ти дойде - каза.

- Както виждаш, сине мой - усмихна се монахът.

- Но това място е толкова отдалечено.

- Всъщност не е. Когато бях по-млад, се скитах надлъж и нашир по

цялата Рус и Словото беше моят път и моят щит, моят хляб и моята

сол. Сега съм стар и стоя в лаврата. Но за мен светът е все така хубав, особено светът на север през лятото. Радвам се да те видя.

Онова, което той не спомена - поне не веднага, - беше, че Великият

княз е болен и в резултат на това сватбата на Владимир Андреевич

ставаше още по-неотложна. Дмитрий беше едва на единайсет, луничав

и разглезен. Майка му не го изпускаше от поглед и спеше до леглото

му. Младите наследници често изчезваха, когато бащите им умираха

преждевременно.

Същото това лято Алексей беше повикал светия човек Сергей

Радонежски в двореца си в Кремъл. Сергей и Алексей се познаваха

отдавна.

- Изпращам Владимир Андреевич на север, за да се ожени - бе казал

Алексей. - Възможно по-скоро. Трябва да се венчае, преди Иван да

умре. Младият Дмитрий ще замине със сватбарите.

Това ще го предпази от опасности - майка му се страхува за живота на

детето си, ако то остане в Москва.

Отшелникът и митрополитът пиеха силно разредена с вода

медовина. Седяха на дървени столове в зеленчуковата градина.

- Значи Иван Иванович е много болен? - попита Сергей.

- Той едновременно е посивял и прежълтял, поти се и смърди, и очите

му са замъглени - отвърна митрополитът. - Ако Господ пожелае, той

ще живее, но трябва да съм готов, ако това не стане. Аз не мога да

напусна града. Дмитрий е толкова млад. Бих искал да те помоля да

заминеш със сватбарите, за да го наглеждаш, и да се погрижиш

Владимир да се ожени.

- Владимир трябва да се ожени за дъщерята на Пьотър Владимирович, нали? - попита Сергей. - Запознах се със сина на Пьотър. Казва се

Саша. Той дойде при мен, в лаврата. Никога не съм виждал такива

очи. Той ще стане или монах, или светец, или герой. Преди година

поиска да даде обет. Ако продължава да го иска, брат като него би

бил полезен за лаврата.

-

Е, отиди дотам и виж сам - предложи му Алексей. - Убеди сина на

Пьотър да се върне в лаврата с теб. Дмитрий ще трябва да живее в

манастира ти, докато навърши пълнолетие. Ще е още по-добре, ако

негов другар е Александър Петрович - човек от неговата кръв и

посветен на Бога. Ако Дмитрий бъде коронясан, ще му е нужен всеки

съюзник.

- Същото се отнася и за теб - отбеляза Сергей.

Пчелите жужаха около тях. За краткото си обречено съществуване

северните цветя се отплащаха с опияняващи ухания.

- Значи ли това, че ти ще бъдеш негов регент? - колебливо добави

Сергей. - Регентите също не живеят дълго, ако малките князе бъдат

убити.

- Да не би да съм толкова страхлив, че да не застана между момчето и

неговите убийци? - попита Алексей. - Бих го сторил, дори и да ми

коства живота. Бог е с нас. Но ти трябва да станеш митрополит, когато умра.

- Ще видя Божието лице и ще бъде ослепен от великолепието му, преди да дойда в Москва, за да се опитам да управлявам

твоите владики, братко. Но ще отида на север с княза на Серпухов.

Отдавна не съм пътувал и бих искал да видя отново онези високи

гори.

***

Пьотър видя монаха сред ездачите и лицето му се помрачи. Но той

се държа любезно до вечерта след тяхното пристигане. Същата нощ

всички пируваха заедно в полумрака и когато смехът и факлите на

добре нахранените хора се отдалечиха към селото, Пьотър се появи в

здрача и хвана Сергей за рамото. Двамата се изправиха един срещу

друг край течащия поток.

- Значи ти, Божи човече, дойде, за да ми откраднеш сина? - Пьотър

попита Сергей.

- Твоят син не е кон, че да го открадна.

- Не е - отсече Пьотър. - По-лошо е. Един кон би се вслушал в здравия

разум.

- Синът ти е роден войн и Божи човек - отвърна Сергей.

Гласът му беше no-благ от всякога и това толкова разпали

гнева на Пьотър, че думите заседнаха в гърлото му и той не отвърна

нищо.

Монахът се намръщи, сякаш се опитваше да вземе решение, и после

каза:

- Чуйте ме, Пьотър Владимирович. Иван Иванович умира. Може би

досега вече е умрял.

Пьотър не знаеше това. Той трепна и отстъпи назад.

- Синът му, Дмитрий, е гост във вашия дом - продължи Сергей. -

Когато момчето напусне това място, то ще отиде право в моя

манастир, за да се скрие там. Има претенденти за трона, за които

животът на едно малко момче не значи нищо. Един княз се нуждае от

мъже от своята собствена кръв, които да го обучават и пазят. Вашият

син е братовчед на Дмитрий.

Пьотър беше онемял от изненада. Прилепите се появяваха отново. В

младостта на Пьотър нощите му бяха изпълнени с писъците им, но

сега те летяха тихо, като нахлуващия здрач.

- С хората ми не се занимаваме само с печене на нафора и песнопения

- добави Сергей. - Тук, в тази гора, която може да погълне цяла

армия, сте в безопасност. Но малцина други могат да кажат същото.

Ние печем хляб за бедните и въртим мечове в тяхна защита. Това е

благородно призвание.

- Синът ми ще върти меча си в името на семейството си, змийо - рязко

и без да се замисля, отсече Пьотър, който сега беше още no-разгневен, защото се чувстваше несигурен.

- Наистина ще го направи - съгласи се Сергей. - За собствения си

братовчед - момче, което един ден ще управлява цяла Московия.

Пьотър отново не отвърна, но гневът му се пречупи.

Сергей видя мъката на Пьотър и склони глава.

- Съжалявам - рече. - Това е трудно нещо. Ще се моля за теб.

Той се изгуби между дърветата и шумът на потока погълна звука от

стъпките му.

Пьотър не помръдваше. Имаше пълнолуние и краят на сребърния

диск се появи над върхарите.

- Ти щеше да знаеш какво да кажеш - прошепна. - Аз самият не знам.

Помогни ми, Марина. Не искам да изгубя сина си дори и заради

наследника на Великия княз.

***

- Бях разгневен, когато чух, че си продал сестра ми толкова далеч -

каза Саша на баща си. Пьотър яздеше Метел и сивият жребец, който

не беше работен кон, гледаше с известно учудване младото животно, което правеше курбети до него. - Но Владимир е достатъчно свестен

мъж, макар да е толкова млад. Той е толкова добър с конете си.

- Заради Оля се радвам, че е така. Но дори и да беше някой пиян

развратник и на всичкото отгоре стар, нямаше да мога да сторя нищо

- отвърна Пьотър. - Великият княз не ме е питал.

Саша внезапно си спомни за мащехата си - жената, която баща му

никога не би избрал с нейната плачливост, молитви и заради това

колко лесно се стряскаше и плашеше.

- А и ти не си могъл да избираш, татко - съгласи се той.

Сигурно остаряват, каза си Пьотър, щ от като синът ти се държи добре с тен.

- Това няма значение - каза на глас.

Златистата светлина падаше под ъгъл между стройните брези и

всичките им сребристи листа трептяха едновременно. Конят на Саша

се подразни от трептенето на листата и се изправи на задните си крака.

Саша го обузда, преди да е скочил, и го накара да застане обратно на

четирите си крака. Метел дойде до тях, сякаш за да покаже на

жребчето как трябва да се държи един истински кон.

- Чу каквото имаше да казва монахът - бавно рече Пьотър. - Великият

княз и синът му са наши роднини. Но, Саша, аз бих искал да

премислиш. Животът на монаха е суров - винаги си сам с бедността, молитвите и студеното легло. Тук се нуждаем от теб.

Саша хвърли кос поглед на баща си. Загорялото му от слънцето лице

внезапно започна да изглежда много по-младо.

- Имам братя - отвърна той. - Трябва да отида и да изпитам себе си

срещу света. Тук отвсякъде ме заобикалят дървета. Ще напусна това

място и ще се боря в името на Господа. Роден съм за това, татко.

Освен това князът - моят братовчед Дмитрий - се нуждае от мен.

- Тъжно е - промърмори Пьотър - да си баща, чиито синове го

изоставят. Или да си мъж, останал без синове, които да го оплачат, когато си отиде.

- Моите Христови братя ще ме оплачат - възрази Саша. - А ти имаш

Коля и Альоша.

- Ако заминеш, Саша, няма да вземеш нищо със себе си - отсече

Пьотър, - освен дрехите на гърба си, меча си и тоя луд кон, който

смяташ да яздиш, но няма да бъдеш мой син.

Саша изглеждаше по-малък от всякога. Лицето му пребледня под

загара.

- Трябва да замина, татко - настоя той. - Не ме мрази заради това.

Пьотър не отговори. Той препусна с Метел към дома с такава

скорост, че жребчето на Саша остана далеч назад.

Същата вечер, когато Саша оглеждаше един висок скопен кон, Вася

се промъкна в конюшнята.

- Миш е тъжна - каза Вася. - Тя иска да дойде с теб.

Кафявата кобила беше надвесила глава над своето отделение в

конюшнята.

Саша се усмихна на сестра си.

- Тази кобила вече е стара за пътуване - отвърна той и протегна ръка, за да я погали по врата. - Освен това в един манастир не би имало

голяма полза от кобила за разплод. Този кон ще ми послужи добре - и

той потупа кастрирания кон, който сви заострените си уши.

- Аз мога да бъда монах - заяви Вася и Саша видя, че тя отново беше

откраднала дрехите на брат си и държеше в ръка малка кожена торба.

- Не се съмнявам - съгласи се Саша. - Но монасите обикновено са по-големи.

- Аз винаги съм твърде малка! - изплака Вася, силно възмутена. - Ще

порасна. Не заминавай още, Сашка. Изчакай още една година.

- Забрави ли за Оля? - напомни й Саша. - Обещах й, че ще се видя с

нея в дома на съпруга й. Освен това съм призован от Бог, Васочка - не

мога да се отрека от това.

Вася се замисли за момент:

- Ако обещая да се срещна с Оля в дома на съпруга й, ще мога ли аз да

замина?

Саша не отвърна. Тя сведе поглед към краката си, докато ровеше в

праха с върха на обувката.

- Ана Ивановна ще ме пусне - побърза да добави тя. - Тя иска да

замина. Тя ме мрази. Твърде малка съм и твърде мръсна.

- Дай й време - посъветва я Саша. - Тя е градска жена, не е свикнала с

гората.

- Тя е тук вече цяла вечност - намръщи се Вася. - Иска ми се тя да се

върне обратно в Москва.

- Ела тук, малка сестричке - подкани я Саша и погледна пребледнялото

й лице. - Ела да пояздиш.

Когато беше малка, Вася не обичаше нищо повече от това да язди

върху предния лък на неговото седло, с лице срещу вятъра и в

безопасност в извивката на ръката му. Лицето й засия и Саша я сложи

върху коня. Когато излязоха на двора, той се метна зад нея. Вася се

наведе напред, дъхът й се учести и след това двамата полетяха в галоп

под бързия гръмотевичен тропот на копитата.

Вася се приведе ликуващо напред.

- Още, още! - изплака тя, когато Саша забави скоростта и обърна коня

към дома. - Да отидем в Сарай, Сашка! - Тя се обърна, за да го

погледне. - Или Цариград, или Буян, където живее морският цар с

дъщеря си - девойката лебед. Не е много далеч. На изток от слънцето

и на запад от луната.

Тя присви очи, сякаш за да е сигурна в каква посока да поемат.

- Малко е далеч за една нощ галопиране - възрази Саша. - Трябва да

бъдеш храбра, жабче, и да слушаш Дуня. Един ден ще се върна.

- Това скоро ли ще е, Саша? - прошепна Вася. - Скоро ли ще е?

Саша не отговори, но и не беше необходимо. Бяха стигнали

до къщата. Той дръпна юздата на коня и свали сестра си в двора на

конюшнята.

** 11 **

ДОМОВОЙ

След като Саша и Олга заминаха, Дуня забеляза във Вася промяна. От

една страна, тя изчезваше по-често от всякога, а от друга - говореше

много по-малко. И когато понякога заговореше, хората се стряскаха.

Момичето вече беше твърде голямо за детското дърдорене и все пак...

- Дуня - попита Вася един ден, скоро след сватбата на Олга, когато

горещината се беше простряла над горите и полята като някаква

ръка, - какво живее в реката? - отпи голяма глътка от зелевата чорба

пред себе си и загледа очаквателно бавачката си.

- Риба, Васочка, и ако си послушна до утре, ще хапнем прясна рибка

със свежи билки и сметана.

Вася обичаше риба, но поклати глава:

- Не, Дуня, какво друго живее в реката? Нещо с очи като на жаба, коса

като водорасли и кал, капеща от носа.

Дуня стрелна детето с остър поглед, но Вася беше заета с

последните парченца зеле на дъното на паницата си и не я видя.

- Да не си слушала историите на селяните, Вася? - попита Дуня. - Това

е водяной, речният цар, който винаги търси малки момиченца, които

да отведе в двореца си под речния бряг.

Вася разсеяно остъргваше дъното на паницата си.

- Не е дворец - възрази тя и облиза супата от пръстите си, - а просто

дупка в речния бряг. Но никога не съм знаела как наричат царя.

- Вася... - започна Дуня и погледна в блестящите очи на детето.

- Мммм? - попита Вася, остави празната си паница и се изправи.

Беше на върха на езика на Дуня да я предупреди изрично... но

какво? Дуня преглътна неизречените думи и пъхна в ръцете на Вася

една покрита с плат кошница.

- Вземи - каза й бавачката. - Отнеси това на отец Семьон, той е болен.

Вася кимна. Стаята на свещеника беше в къщата, но в нея се

влизаше през отделна врата от западната страна. Момичето грабна

една кнедла и я пъхна в устата си, преди Дуня да успее да възрази, и се

измъкна от кухнята, тананикайки си силно и фалшиво, както някога

имаше навика да прави баща й.

Бавно, сякаш против волята й, ръката на Дуня бръкна в джоба, пришит отвътре към полата й. Звездата около синия скъпоценен камък

проблесна съвършена като снежинка, а камъкът беше леденостуден на

пипане, макар че през цялата тази знойна сутрин тя беше работила

край печката.

- Не още - прошепна бавачката. - Тя все още е малко момиченце... о, моля те, не още.

Скъпоценният камък блещукаше върху Съсухрената й длан. Дуня

гневно го пъхна обратно в джоба си и се обърна да разбърка супата с

отмъстителност, която изобщо не й беше присъща, така че

прозрачният бульон се разплиска настрани и засъска върху

нагорещените камъни на печката.

Малко по-късно Коля видя сестра си да наднича от една туфа висока