Можеш ли да пазиш тайна?

XXII

В следващата секунда сърцето ми забива бясно. Гледам го през стъклото на вратата. Гледам го как протяга ръка, отваря и влиза в кафенето.

Докато приближава към нашата маса, цялата се разтрепервам от обзелите ме силни емоции. Ето, това е мъжът, в когото бях влюбена. Това е мъжът, който ме използва и предаде. Усещам в мен отново да се надигат с пълна сила болката, обидата и чувството за унижение. Струва ми се, че пак ще се срина под техния напор.

Не, няма да го позволя! Ще бъда силна и горда!

— Не му обръщайте внимание! — прошепвам на мама и татко.

— На кого? — пита татко и се извръща на стола си. — О!

— Ема, искам да поговорим — казва Джак с умолителен израз на лицето.

— Е, аз пък не желая да говоря с теб.

— Извинете ме, че ви прекъсвам — поглежда Джак към мама и татко. — Ще ви отнема Ема само за няколко минути.

— Никъде не отивам! — възкликвам ядосано.

— Моля те, Ема! — Джак сяда на съседната маса, като обръща стола си към мен. — Искам да ти обясня. И да ти се извиня.

— Не съществува обяснение, което би те извинило — срязвам го аз, а после се обръщам и с едва сдържана ярост нареждам на мама и татко: — Все едно го няма. Хайде да си продължим разговора.

Настъпва тягостно мълчание. Мама и татко се споглеждат. Забелязвам, че мама му прави някакви знаци, но рязко спира, когато ме вижда, че я гледам, и припряно отпива от кафето си.

— Добре де! Хайде да си говорим за… нещо — възкликвам отчаяно. — И така, мамо…

— Да? — поглежда ме тя очаквателно.

На мен обаче главата ми е празна. Изобщо не се сещам какво да кажа. В състояние съм да мисля единствено за това, че Джак е на една ръка разстояние от мен.

— Как върви голфът? — питам най-сетне.

— О! Ами… ъъъ… добре, благодаря — измънква мама и хвърля крадешком поглед към Джак.

— Не го гледай! — изсъсквам й аз. — Ами при теб, татко? — продължавам с неестествено висок глас. — Как е голфът?

— О! Ами… ъъъ… също добре, благодаря — отговаря татко сковано.

— Къде играете? — пита Джак учтиво.

— Ти не участваш в разговора! — сопвам му се аз, като яростно се врътвам на стола си.

Ново тягостно мълчание.

— О, Боже! — изведнъж възкликва театрално мама. — Закъсняваме! Закъсняваме за… за… скулптурната изложба!

Какво? Какво!

— Радвам се, че се видяхме, Ема… — припряно продължава мама.

— Не, не може да си тръгнете! — прекъсвам я аз, обзета от паника.

Но двамата вече са станали. Татко оставя на масата двадесет долара, а мама бързо си облича жакета.

— Просто го изслушай! — прошепва ми тя, докато ме целува за довиждане.

— До скоро, Ема! — притеснено ме потупва татко по ръката. И само след миг двамата са вече на улицата.

Не! Умът ми не го побира! Как могат да постъпят така с мен!

— Чуй ме, Ема… — започва Джак, но аз решително извъртам стола си така, че да не го виждам.

— Ема, моля те! — придърпва и той стола си.

Извъртам се още по-решително и сега вече съм обърната право към стената. Точно така!

Хм… единственият проблем е, че не мога да стигна до капучиното си.

— Заповядай.

Обръщам леко глава и виждам, че Джак е преместил стола си точно до моя и ми подава чашата.

— Остави ме на мира! — виквам ядосано и скачам на крака. — Няма какво да говорим. Абсолютно нищо!

Грабвам чантата си и с препъване изтичвам навън. Тръгвам по оживената улица. След миг усещам една ръка на рамото си.

— Можем поне да обсъдим… — чувам гласа на Джак.

— Какво да обсъждаме? — обръщам се и го поглеждам, обзета от ярост. — Как си ме използвал ли? Или как ме предаде?

— Добре де, Ема! Съзнавам, че те поставих в неудобно положение. Но… какво пък толкова?

— Какво пък толкова ли? — извиквам изумено. — Появи се в живота ми. Замая ме с разни романтични жестове. Накара ме да се влю… — Рязко спирам насред думата, като едва си поемам дъх от възмущение и мъка. — Каза, че си запленен от мен. Накара ме да… да си мисля за теб… и да ти вярвам за всичко! — Гласът ми се разтреперва издайнически. — Вярвах ти, Джак. А ти през цялото време си имал едно на ум. Мислел си само за своето идиотско маркетингово проучване. През цялото време си ме… използвал!

Джак ме гледа мълчаливо.

— Не! Не е така! — казва най-сетне той, като посяга и хваща ръката ми. — Чакай малко! Грешиш! Изобщо не съм имал за цел да те използвам!

— Имал си! — яростно дръпвам ръката си аз. — Разбира се, че си имал! Да не би да отречеш, че по време на интервюто говореше за мен?! — Усещам отново да ме залива вълна на смазващо унижение. — За мен си мислел! Това бях аз! До най-малката подробност!

— О, да! Разбирам! — плясва се Джак по челото. — Добре. Чуй ме, Ема! Не отричам, че съм мислел за теб. Не отричам, че съм говорил за теб… Но това не означава, че… — Той се обръща и ме поглежда право в очите. — През цялото време мисля за теб. Това е истината. Непрекъснато мисля за теб.

Сега е моментът да се обърна и да побягна, а той да се втурне след мен… Но не помръдвам. Искам да побягна, но… искам да чуя и какво още ще ми каже.

— Ема, когато двамата с Пийт основахме „Пантера Корпорейшън“… знаеш ли как работехме? — Джак е впил неотклонно поглед в очите ми. — Знаеш ли как вземахме решенията си какво да правим?

Свивам леко рамене.

— Следвахме инстинкта си. Непрекъснато се питахме един друг какво ние самите харесваме, какво ние бихме купили, какво ние искаме. — Поколебава се за миг, после тръсва глава и продължава: — През последните две седмици изцяло съм погълнат от идеята за тази нова линия продукти за жени. И забелязах, че непрекъснато се питам… Ема би ли харесала това? Ема би ли пила такава напитка? Ема би ли си купила едно или друго? — Затваря за миг очи, после отново впива поглед в моите. — Да, признавам, ти си непрекъснато в мислите ми. И мисълта за теб подхранва идеите ми за работа. Виж, Ема, при мен личният живот и бизнесът винаги са били неразривно свързани. Просто така съм устроен. Но това съвсем не означава, че… — Отново се поколебава за миг. — Това не значи, че нещата между нас не са били… не са… истински.

Джак си поема дълбоко дъх и пъхва ръце в джобовете си.

— Ема, нито за миг не съм те лъгал. Бях запленен от теб в мига, в който ме заговори в самолета. В мига, в който ме погледна и каза „Дори не знам дали имам G-точка!“. И изобщо не съм мислел за бизнес тогава. Бях запленен от теб, Ема. От всичко в теб… до най-мъничката подробност. — По лицето му пробягва лека усмивка, когато продължава: — От това как сутрин изчиташ десетки хороскопи и си избираш да вярваш на този, който ти харесва най-много. И от писмото, което написа от името на Ърнест Р. Леополд. И от забодения на стената режим за тренировки. И от всичко. От всичко, Ема!

Гледа ме настойчиво в очите. Усещам гърлото ми да се свива. Всичко в главата ми се обърква. И усещам как за миг омеквам. Но само за миг.

— Всичко това е много хубаво — казвам с разтреперан глас. — Но ти ме посрами пред всички. Ти ме унижи, Джак!

Обръщам се и тръгвам да пресичам улицата.

Джак тръгва след мен.

— Нямах намерение да ги говоря всички тези неща. Изобщо нямах намерение да казвам каквото ида било. Повярвай ми, Ема! Съжалявам за това толкова, колкото и ти. В мига, в който дойдох на себе си и осъзнах какво съм казал… помолих ги да отрежат тази част от интервюто. И те ми обещаха, но… не го направиха… — Той поклаща озадачено глава. — Не знам как стана, Ема. Бях като… Неволно се… увлякох.

— Увлякъл си се, така ли? — Отново усещам да ме обзема ярост. Спирам и го поглеждам в лицето. — Ти съсипа живота ми, Джак!

Той ме поглежда изпитателно.

— Съсипал съм ти живота ли? Толкова ли е ужасно хората да знаят истината за теб?

— Ъъъ… ами… — Въпросът ме изненадва и за момент не знам какво да му отговоря. Но бързо идвам на себе си. — Дори не можеш да си представиш какво ми е на мен! Всички ми се смеят. Всички ми се подиграват. Целият офис. Артемис ме заяжда…

— Ще я уволня — заявява Джак твърдо.

Това ме хвърля в такъв шок, че неволно се изкикотвам, веднага се правя, че съм се закашляла.

— И Ник също ме заяжда…

— И него ще го уволня. — Джак се замисля за момент и добавя: — Какво ще кажеш за следното: ще уволня всеки, който те заяжда.

Този път не издържам и се разсмивам с глас.

— Няма да ти остане нито един служител.

— Нека! Така ми се пада! Това ще ми е за урок! Да се науча да мисля, преди да говоря. И да бъда по-тактичен.

За момент двамата стоим, загледани в очите си, под ярката слънчева светлина. Сърцето ми бие учестено. И аз самата не знам какво да мисля.

— Ема, хайде да се сдобрим — казва най-сетне Джак. — Искаш ли да отидем да обядваме? Или да пийнем по нещо? Или… да хапнем сладолед? — добавя той с лека усмивка.

Не отвръщам на усмивката му. Прекалено много съм объркана, за да се усмихвам. Усещам се някак раздвоена. Част от мен иска да му повярва. И да му прости. Но пък, от друга страна… имам чувството, че не всичко е наред. Знам, че има нещо, което… Изведнъж една мисъл изкристализира в ума ми.

— Джак… защо си бил в Шотландия? Онзи път, когато се запознахме?

Изразът на лицето му изведнъж се променя. Джак поглежда встрани.

— Ема, боя се, че това е нещо, което не мога да ти кажа.

— Защо? — питам, като се опитвам да звуча ведро.

— Защото… много е сложно.

— Добре. — Замислям се за миг. — Ами къде ходи онази нощ със Свен? Когато прекъсна срещата ни?

Джак въздъхва.

— Ема…

— Ами вечерта на първата ни среща… За какво бяха всички онези телефонни разговори?

Този път Джак дори не си дава труда да отвори уста.

— Разбирам. — Отмятам коса назад, като се старая да запазя самообладание. — Джак, хрумвало ли ти е някога, че за цялото това време, откакто се познаваме, ти не си ми споделил почти нищо за себе си?

— Ами… явно съм много сдържан човек — отговаря Джак. — Защо питаш? Това едва ли има кой знае какво значение.

— За мен има, и то голямо. Аз ти споделих всичко за себе си. Както ти самият каза… моите мисли, страхове и тревоги… всичко. А ти не си ми споделял нищо за теб.

— О, Ема, това не е вярно! Преувеличаваш.

— Ти знаеш всичките ми тайни, абсолютно всичките! А аз не знам нито една твоя тайна!

Джак въздъхва.

— Виж, Ема, цялото ми уважение към твоите тайни, но, мисля, че има известна разлика…

— Какво? — поглеждам го шокирано. — Защо… защо да има разлика?

— Искам да ме разбереш правилно, Ема. В живота ми има неща, които са твърде деликатни… сложни… от голямо значение.

— А моите не са, така ли? — извиквам възмутено. — Смяташ, че моите тайни са по-незначителни от твоите, така ли? Поради което не би трябвало да съм чак пък толкова наранена от това, че си ги разгласил по телевизията, така ли? — Цялата треперя от ярост и разочарование. — Ами да, прав си, предполагам, защото ти си толкова голям и значим човек, а аз съм само едно… Как ме нарече, Джак? — Очите ми се наливат със сълзи. — Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче. Така ли беше?

Джак се смръщва и разбирам, че съм го засегнала. Затваря очи и дълго мълчи.

— Нямах намерение да използвам точно тези думи — казва най-сетне той, като разтърква челото си. — В мига, в който ги казах, ми се прииска да си ги взема обратно. Опитвах се… исках да събудя една много по-различна представа… от тази, която… — Отново ме поглежда в очите. — Ема, знаеш, че не съм имал намерение да…

— Пак ще те попитам, Джак — прекъсвам го с разтуптяно сърце. — Защо беше в Шотландия?

Настава мълчание. Срещам погледа на Джак и по очите му познавам, че няма да ми каже. Знае колко е важно това за мен и въпреки всичко няма да ми каже.

— Ами хубаво — подхвърлям с разтреперан глас. — Чудесно. Ясно е, че съм по-незначителна от теб. Но знаеш ли какво, Джак? Това между нас не е истинска връзка. Истинската връзка се основава на равенството. И на доверието. — Преглъщам заседналата буца в гърлото ми. — Така че защо не си намериш някоя жена на твоето ниво на значимост, с която да си споделяш безценните тайни? Защото очевидно аз съм недостойна за това.

Рязко се врътвам, преди той да е успял да каже каквото и да било, и бързо се отдалечавам по улицата. Усещам до бузите ми да се стичат две едри сълзи.

Прибирам се вкъщи доста по-късно, но все още цялата настръхнала от скарването си с Джак. Имам адско главоболие и съм на границата да заплача с глас.

Отварям вратата на апартамента и сварвам Лиси и Джемима да водят поредния си яростен спор относно правата на животните.

— Лисиците обожават да ги правят на палта! — заявява Джемима, когато влизам в хола. Млъква, поглежда ме и възкликва: — Ема! Добре ли си?

— Не! — свличам се тежко на дивана и се загръщам с пухкавия голям шал на Лиси, подарък от майка й за Коледа. — Току-що се скарах жестоко с Джак.

— С Джак ли?

— Видяла си го, така ли?

— Ами той дойде в… така де, да се извини, предполагам.

Лиси и Джемима се споглеждат.

— И какво стана? — прегръща Лиси коленете си. — Какво ти каза?

— Ами каза, че наистина съжалява за станалото и че не е искал да каже всички онези неща по телевизията, и че връзката ни е… Както и да е. Много неща каза. После обаче каза, че неговите тайни били по-значими от моите.

Разнася се възглас на дълбока обида.

— Не! — извиква Лиси.

— Задник! — казва Джемима и веднага добавя заинтригувано: — Какви негови тайни?

— Попитах го за Шотландия. И за вечерта, когато прекъсна срещата ни. И за всички други неща, за които никога не ми е говорил.

— И той какво ти каза?

— Ами… нищо — свивам рамене с усещане за поредното унижение от страна на Джак. — Не искаше да говори за каквото й да било от това. Каза, че това били неща… деликатни и сложни.

— Деликатни и сложни ли? — веднага се вдъхновява Джемима. — Върхът! Точно това ни трябва. Откриваш каква е тайната… и я изваждаш на бял свят!

Известно време я гледам с разтуптяно сърце. Права е! Мога да го направя. Мога да му го върна на Джак. Мога да направя така, че да го заболи толкова, колкото и мен.

— Но аз нямам ни най-малка представа за какво става дума — казвам най-сетне.

— Ще откриеш! — възкликва Джемима. — Не е особено трудно. Знаеш, че той крие нещо, това е най-важното. Информацията е власт, Ема. Имаш ли информация, имаш и власт.

— Добре де, ами как да я открия тази информация?

— Първо ще опитаме да се справим сами — отговаря делово Джемима. — Ако не успеем… Е, познавам някои… хора, които могат да ни помогнат… дискретно — додава тя и ми намига многозначително.

— Частни детективи ли имаш предвид? — пита Лиси удивено. — Ама ти сериозно ли говориш?

— А после ще разкрием тайната му пред света! — победоносно заявява Джемима. — Мама има връзки във всички вестници…

Сърцето ми бие развълнувано. Наистина ли смятам да го направя? Действително ли възнамерявам да си отмъстя на Джак?

— Като начало можем да започнем от кофите за боклук — нарежда авторитетно Джемима. — Не можете да си представите колко неща се откриват, когато поровиш из нечия кофа.

Изведнъж нормалността ми се завръща с гръм и трясък.

— Какво? Кофи за боклук ли? — зяпвам я ужасено. — В никакви кофи за боклук няма да ровя. Всъщност изобщо нищо няма да правя. Край, точка!

— Целта оправдава средствата, Ема — отмята коса Джемима. — Нали искаш да откриеш каква е тайната му?

— Може пък да не искам да откривам тайната му? — сопвам й се с известна доза гордост. — Може тя изобщо да не ме интересува.

Загръщам се още по-плътно в шала на Лиси и унило се втренчвам в пръстите на краката си.

Значи Джак има някаква голяма тайна, която не иска да сподели с мен. Ами добре. Чудесно. Да си я има! Няма да се принизявам да ровя из кофите за боклук за късче информация. Не ми пука за тайната му. Нито пък за самия него! Щом не иска да ми каже — моля!… аз пък не искам и да знам.

Изведнъж се чувствам адски изтощена след целия този напрегнат ден. Иска ми се единствено да си взема дълга гореща вана, а после да се мушна в леглото си и да забравя, че изобщо някога съм познавала човек на име Джак Харпър.