Недокоснатата

17

Дънкан тутакси се опита да освободи дясната си ръка, ала успя само да се оплете още по-здраво в мрежата. Амбър изкрещя „Дънкан!“, измъкна камата си и се наведе към него.

Преди обаче да успее да разсече здравите въжета, от гората изскочи някакъв мъж и я сграбчи за китката. Омразата, която се изля в нея при този допир, бе по-болезнена от всичко, което бе изпитвала някога. Тя нададе ужасяващ вик, строполи се на земята и не помръдна повече, дори когато Дънкан изкрещя името й.

Дънкан обезумя.

Пръстите му разкъсаха дебелата мрежа като да беше от слама.

— Сега! — извика мъжът.

Други двама мъже изникнаха от храсталака. Единият сграбчи левия крак на Дънкан и го дръпна рязко нагоре. Дънкан загуби равновесие и се озова на земята.

И тримата мъже се хвърлиха върху жертвата си, опитвайки се да я усмирят. Но въпреки че единият от тях бе едър колкото Дънкан, а и останалите не му отстъпваха с много, Дънкан се съпротивляваше с исполинска сила.

— Саймън, хвани другата му ръка! — изрева Доминик.

— Опитвам се! — процеди през зъби Саймън.

— Проклятие! — изруга Свен. — Силен е като бик.

— Дънкан! — извика Мег. — Дънкан! Нищо няма да ти сторим! Не ни ли помниш?

Дънкан се поколеба за миг, объркан от този забравен глас, разпънат между минато и настояще.

Точно от този миг се нуждаеше Доминик. Палците му се забиха яростно от двете страни на шията на Дънкан. Шотландския чук потръпна, сетне отпусна ръце.

Когато Доминик свали ръце от него, той вече лежеше напълно безчувствен — като Амбър. Свен освободи ръцете и краката му от мрежата и ги завърза здраво.

— Готово — каза той. — И бяла мечка не би могла да разкъса тези върви.

— Хвани го за краката — нареди Доминик на брат си. — И помни: задаваме му въпроси, но не даваме никакви отговори. Казваме само, че сме приятели и че е бил омагьосан.

Саймън се наведе и хвана Дънкан за краката.

— Продължавам да смятам — измърмори той, — че целият този театър е излишен. Трябва просто да му кажем всичко и толкоз.

— Да, но Мег казва, че не бива, а тя е лечителката, не ти.

— По дяволите — изсумтя Саймън.

— Именно — съгласи се Доминик.

С общи усилия двамата преметнаха Дънкан по корем върху седлото на коня му. Сетне поеха заедно с коня напред и скоро се скриха между дърведата. Свен се наведе, вдигна Амбър на ръце и ги последва.

Мег улови юздите на останалия без ездачката си кон и го поведе към тайния лагер, който Доминик бе направил набързо, докато изчакваше подходящия момент да залови Дънкан. Всяко нейно движение бе съпроводено от сладкия звън на малките златни звънчета.

Докато Свен завързваше конете, Мег отиде при Дънкан, който лежеше напълно неподвижен на земята, и коленичи до него. Доминик веднага се приближи до нея.

Само Саймън забеляза, че ръката на брат му стиска дръжката на меча.

Мег постави длан на гърдите на Дънкан. Сърцето му биеше спокойно. Кожата му бе топла, дишането — равномерно. Тя въздъхна облекчено и отдръпна ръка.

— Това беше подъл сарацински номер, съпруже.

— Но е за предпочитане пред удар с опакото на брадва — каза невъзмутимо Доминик. — Дънкан просто е зашеметен, нищо повече.

— По врата му ще останат синини.

— Има късмет, че все още разполага с безценния си врат — изръмжа той.

Мег не се и опита да спори. Това беше самата истина.

— Не познавам друг лорд — обади се Саймън, — който не би обесил Дънкан като предател, без изобщо да се церемони.

Мег се изправи под приглушения напев на звънчетата й погали бузата на съпруга си.

— Знам — гордо каза тя. — Затова ти си Друидския вълк. Ти си достатъчно силен да не убиваш.

Доминик се усмихна и покри с длан ръката й.

— По-добре се погрижете за вещицата — подвикна Свен, като метна едно одеяло върху Амбър. — Тя е бяла и студена като скреж.

Мег изтича до Амбър, коленичи и я докосна. Кожата на Амбър наистина беше студена. Дишането й бе накъсано и твърде слабо. Сърцето й пък биеше прекалено бързо.

Мег се намръщи и се обърна към Саймън.

— Какво й стори? — попита тя.

— Хванах я за китката.

— Възможно ли е да си й счупил костта?

— Не, макар че нямаше да плача, ако бях — отвърна Саймън. — Проклетата вещица заслужава много повече заради това, което причини на Дънкан.

— Аз видях всичко, господарке — намеси се Свен. — Той почти не я докосна, а тя изпищя като душа, която за пръв път пристъпва през портите на ада.

Мег наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен глас.

— Съвпада — каза замислено тя, като отметна края на одеялото. Китките на Амбър бяха завързани здраво.

— Казват, че всяко докосване й причинява болка — добави Свен.

— Да — кимна Мег.

Пръстите й докоснаха леко китката на Амбър. Нямаше никакви синини, никакви подутини. По тялото й не личаха и никакви други наранявания.

И въпреки това Амбър лежеше безжизнена, със студена кожа, с твърде ускорен пулс и твърде слабо дишане.

След като я загърна добре с пелерината и одеялото, Мег се изправи и отиде отново да види как е Дънкан. Понечи да коленичи до него, но Доминик я хвана за ръката и я дръпна зад широкоплещестия си гръб.

Така Мег вече беше далеч извън обсега на Дънкан. Дори да бе развързан, той нямаше как да я сграбчи.

— Остави го — каза Доминик. — Това все едно не е Дънкан. Не ни познава.

— Мен ме позна — настоя Мег.

— Нима? — измърмори Саймън. — Не беше ли просто изненадан, че чува женски глас?

— Питай него — рязко отвърна Доминик. — Той вече само се преструва на припаднал.

Погледът му не се отделяше от рицаря, който някога бе дал обет за вярност към него… рицарят, който сега го гледаше с очите, на човек, почти обезумял от омраза.

— Какво направихте на Амбър? — изръмжа Дънкан.

— Нищо, просто я свалихме от коня й — отговори Доминик.

— Докоснал си я?!

Доминик сви рамене.

— Аз? Не. Саймън я докосна. Съвсем нежно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Искам да я видя!

— Не — решително заяви Доминик. — Мисля, че вече си гледал предостатъчно своята любовница.

— Тя ми е съпруга!

Доминик се вцепени.

— Наистина ли? Откога?

— От дванадесет дни.

Дънкан напрегна всичките си мускули в опит да се освободи от стягащите го въжета. Тялото му се обля в пот.

Привидно спокоен, Доминик го изчака да се убеди, че е завързан здраво.

— Трябва да бъда до Амбър — задъхано каза Дънкан. — Тя не е като другите хора. Да я докосне непознат е все едно да я прониже меч. Преднамерено или не, вие сте я наранили тежко. Пусни ме да ида при нея.

Доминик усети, че Мег се опитва да се измъкне иззад гърба му, и пристъпи встрани, за да я задържи извън полезрението на Дънкан.

При тази малка стъпка слънчевите лъчи го осветиха напълно. Той свали бойния си шлем и сведе поглед към Дънкан. Ярката светлина засилваше още повече контраста между черната му коса и кристалните му сиви очи.

На фона на черното наметало очите на Друидския вълк блестяха като живи, пропити с древна мъдрост.

— Познаваш ли ме? — попита Доминик.

Яростно изръмжаване бе единственият отговор на Дънкан.

— Направили са ти магия — каза Доминик. — Ние сме твои приятели, а ти не ни помниш.

Тръпка разтресе тялото на Дънкан.

— Не е вярно. Просто бях болен — каза дрезгаво той.

— Спомняш ли си нещо от времето преди да дойдеш в Спорните земи?

— Не.

— Познаваш ли този мъж? — попита Доминик, като посочи Свен.

Дънкан погледна светлокосия рицар. Лицето му се изопна от усилието да разкъса сенките и да се добере до истината под тях.

— Аз… — Гласът му премина в дрезгав шепот. — Аз нямам памет.

— Познаваш ли тази жена?

Доминик отстъпи встрани, оставяйки Мег сама под ярката слънчева светлина. Хлабаво сплетените й коси пламтяха като огън. Необикновените й очи грееха с наситения, блестящ зелен цвят, даден от бог единствено на друидските жени.

От устните на Дънкан се отрони сподавено възклицание.

— Не ме ли позна, Дънкан? — нежно попита Мег. — Някога двамата с теб ловяхме пеперуди.

Измъчена гримаса сгърчи лицето на Дънкан. Спомени затрепкаха като лунно отражение в неспокойни води.

— Ти ме научи да яздя — продължи Мег с тих, напрегнат глас, — да ловувам и да примамвам соколи. Когато бях на девет бяхме сгодени.

Няколко парченца от паметта му внезапно се сляха в спомен — едно лице, едно име. Детство, пропито със звънлив момичешки смях.

— Меги? — прошепна той. Усмивка озари лицето на Мег.

— Да, Дънкан. Меги. От всички в Блакторн само ти ме наричаш така.

Думата „Блакторн“ накара сенките в паметта на Дънкан да кипнат. Той се извърна и погледна Саймън.

— Ти спомена Блакторн, когато се бихме.

— Да. Така успях да те победя — каза Саймън.

— Блакторн…

Нова тръпка разтърси силното тяло на Дънкан. Нови фрагменти от спомен се сбраха ведно.

— Лорд Джон — неуверено промълви той, като отново погледна Мег. — Той… той ми е баща?

— Да — кимна тя. — Въпреки че не е бил женен за майка ти.

От гърдите на Дънкан се изтръгна неразбираем звук.

— Спомням си го.

— Джон ли?

— Не. Това, че съм копеле. — Дънкан затвори очи. — Меги, в името на всичко свято, пусни ме при Амбър.

Отчаяната молба в гласа му стегна болезнено гърлото на Мег.

— Дръж извадена кама до шията му, ако трябва — каза тя на Доминик, — но ми позволи да го погледна в очите.

Без да каже и дума, Доминик извади бойната си кама, коленичи и опря острието до шията на Дънкан.

— Не мърдай — спокойно каза той. — Ценя те, но съпругата си ценя повече от всичко.

Дънкан дори не го погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху друидката, която коленичи до него, съпроводена от тих, напевен звън. Две очи с цвета на буйна пролетна зеленина се взряха в собствените му очи, видяха това, което може да види само една друидска жена.

Възцари се продължително мълчание, нарушавано единствено от вятъра, който късаше ярките есенни листа от клоните на дърветата.

— Пусни Дънкан да отиде при нея — каза накрая Мег.

— Не! — извика Саймън. Очите му горяха от ярост. — Дънкан беше мой приятел, а тази проклета вещица му е взела ума!

Мег се изправи грациозно и отиде до своя девер. Светлата му коса блестеше като злато под слънчевите лъчи, но очите му бяха два къса от безлунна нощ.

— Дънкан не е омагьосан — каза тя.

Саймън се взря в бездънните й друидски очи. Сетне отмести поглед към момичето, което лежеше неподвижно под одеялото.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Вещицата му е отнела паметта — гневно възкликна той. — Ясно е като бял ден!

— Ако Дънкан бе жертва на черна магия, в душата му щеше да има белег, който само бог би могъл да изличи — каза Мег. — А в него няма нищо такова.

Саймън отново се вторачи в нея.

— Мислиш ли — меко попита тя, — че бих допуснала неприятел сред нас?

— Не.

— Мислиш ли, че бих изложила на опасност живота на Доминик?

— Не — каза Саймън. — Никога.

Увереността в тона му блестеше и в черните му очи. Знаеше, че Мег обича брат му така, както не бе вярвал, че е възможно жена да обича мъж.

Мег долови доверието му в нея и го докосна с признателност по бузата.

— Тогава ми повярвай — прошепна тя. — Дънкан не е омагьосан.

— Ако го казваше някой друг, не ти… — каза Саймън, като прокара пръсти през косата си.

Мег мълчеше.

Накрая той махна с ръка и се обърна.

— Сам ще донеса вещицата при него.

— Не! — извика Дънкан. — Не разбираш ли? Твоята омраза я наранява.

Саймън погледна Мег.

— Дънкан — каза тя, — нали няма да ни нападнеш, ако те развържем?

— Стига да не причинявате повече болка на Амбър — не, няма.

Мег понечи да извади камата си, за да среже въжетата му. Но Доминик я спря.

— Почакай, малка соколице. Веднъж вече повярвахме на честната дума на Дънкан. И разбрахме, че тя няма никаква стойност.

Когато осъзна какво е казал Доминик, Дънкан почервеня от гняв.

Сетне пребледня.

— Клетвопрестъпник ли съм? — рязко попита той. — Ти трябва да знаеш. Дал ли съм дума, на която не съм удържал?

Доминик усети тревогата и вълнението в гласа му и разбра, че каквото и да се е случило след пристигането му в Спорните земи, Шотландския чук не е престъпил клетвата си съзнателно.

— Познаваш ли ме? — попита почти нежно той.

Дънкан се взря напрегнато в Друидския вълк, сякаш се надяваше, че така ще успее да сглоби неуловимите късчета от миналото.

Напразно.

— Би… би трябвало — промълви той с глас, предрезнял от напрежение. — Чувствам, че би трябвало, но…

— Но не ме познаваш — довърши вместо него Доминик.

— Да — прошепна Дънкан.

— Тогава не си клетвопрестъпник — заяви Доминик. — Срежи въжетата, Мег. Дънкан ни даде дума, че няма да ни нападне, освен ако не сторим зло на вещицата.

Стиснала камата си, Мег се наведе над Дънкан. Веднага щом въжетата бяха срязани, той скочи на крака и се спусна към Амбър.

Когато докосна хладната й кожа, от гърдите му се изтръгна вик.

Без да губи време, Дънкан легна до нея, взе безжизненото й тяло в прегръдките си и уви одеялото около нея и себе си с надеждата да я стопли със собственото си тяло.

— Безценна Амбър — прошепна той. — Какво се е случило с теб?

Никакъв отговор. Дънкан трепна и зарови лице в пищното злато на косите й.

— Аз наистина само я дръпнах от коня й — каза объркано Саймън. — Кълна се.

— Вината не е твоя — обади се Мег. — Нейната дарба е и нейно проклятие. Така е и при Посветените, и при друидите.

— Подозирам, че за Амбър това е по-скоро проклятие — тихо каза Доминик.

— Нима искате да кажете, че съм й причинил това само с едно докосване? — слисано възкликна Саймън.

— Чрез това докосване тя е почувствала омразата в теб — каза Мег. — Ти нямаш вяра на жените, особено на онези, които притежават някаква дарба.

Саймън не отрече.

— С изключение на теб, Мег.

— Знам. Виждам.

— Нежност ли долавям в усмивката ти към моя брат? — попита заплашително Доминик.

Саймън му хвърли бърз, предпазлив поглед. Мег се засмя тихичко.

— От всички мъже на този свят — каза тя, — ти имаш най-малко основание да ревнуваш.

— Знам. Но Саймън е хубавец, дяволът му с дявол.

— Дънкан също — вметна Саймън.

Доминик изсумтя.

— Като го гледам с тази негова вещица, вече не ме е грижа, че щом се обърне към Мег, в очите му грейва нещо повече от приятелство.

Саймън проследи погледа на брат си към мястото, където лежеше Дънкан, притиснал Амбър в обятията си.

— Да — прошепна той. — Какво ще правим сега?

— Това, което трябва — тихо отвърна Доминик.

— И какво е то?

— Ще го разпитаме, преди вещицата да се е свестила.

— Позволи на мен — каза Мег.

След миг колебание Доминик кимна.

— Добре, малка соколице. Той те помни с обич. — Той се усмихна хладно. — Спомените му за мен може да са по-различни.

— Особено ако си спомня какво стана в църквата — язвително добави Саймън.

Мег погледна крадешком съпруга си. Много добре знаеше, че Доминик никак не обича да му се напомня за плана на Дънкан и Джон да я оженят за Шотладския чук… над все още топлия труп на Доминик.

— Дънкан — каза тя.

Гласът й бе мек, но не и плах. Беше господарка на могъща крепост и друидска лечителка, и настояваше за вниманието на Дънкан.

Той вдигна обезумелия си поглед, изпълнен с мрачни сенки.

— По-добре ли е тя? — попита Мег.

— Като че ли вече не е толкова студена — отвърна Дънкан.

Тих златен звън отекна по стъпките на Мег, когато се приближи до момичето, сгушено без да помръдва в прегръдките на Дънкан. Тя се наведе над Амбър, но не я докосна.

— Как бие сърцето й?

— Силно. Равномерно.

— Чудесно. Мисля, че е потънала в оздравителен сън, не в безсъзнание. Когато се събуди, няма да й има нищо.

Мег се изправи, без да откъсва очи от силната ръка на Дънкан, която нежно приглади назад няколко кичура, паднали върху лицето на Амбър. Макар и заспала, Амбър помръдна лекичко глава към ръката му, следвайки милувката като цвете, което следва пътя на слънцето по небосклона.

— Виждам, че допирът ти не й причинява болка — промълви Мег.

— Не.

— Странно.

— Така е. Хората в Стоун Ринг бяха много изненадани.

Мег усети как при споменаването на крепостта Доминик наостря уши.

— От Стоун Ринг ли е Амбър? — попита тя.

— Да.

— И е васалка на Ерик, наричан Непобедения?

Дънкан се усмихна.

— Да. Двамата са приятели от детинство, точно като нас с теб. Ерик и една Посветена на име Касандра са най-близките приятели на Амбър.

Внезапен силен порив на вятъра развя дрехите на Мег и разлюля скритите под тях златни звънчета. Тихият звън привлече вниманието на Дънкан.

— Преди не носеше такива накити — каза той. — Нали?

— Не. Подари ми ги моят съпруг. Златни верижки за неговата малка соколица.

Дънкан отново сведе поглед към Амбър и нежно я погали по бузата. Беше топла.

Леденият юмрук, стиснал сърцето му, се поотпусна. Благодарейки мислено на бог, Дънкан притисна Амбър още по-силно към топлината на тялото си.

— Какво си спомняш от времето, преди да дойдеш в Спорните земи? — попита го Мег.

— Съвсем малко неща. Не помня дори истинското си име.

— Името ти е Дънкан.

— Не. Дънкан е името, което ми даде Амбър, когато се събудих с памет колкото на новородено бебе. — Той погали с устни затворените клепки на Амбър. — Тя ме докосна, позна ме и ме кръсти „тъмен воин“. Дънкан.

Черната вежда на Доминик се изви скептично. Но един бърз, предупредителен поглед от страна на Мег го накара да замълчи.

— Как намери Амбър? — попита тя.

— Не съм я намерил аз. Ерик ме е открил в Каменния пръстен, под свещеното самодивско дърво.

Мег застина неподвижно.

— Бил съм в безсъзнание и чисто гол — продължи той, — като изключим един кехлибарен талисман.

Внезапно Дънкан вдигна глава към Мег.

— Ти ми го даде — каза той.

— Да.

— Спомнях си това като в някаква мъгла — цветът на косата и очите ти, но не и твоето име, нито къде си, нито защо си ми дала нещо толкова ценно.

— Сигурен ли си, че си бил намерен в Каменния пръстен? — попита Мег, отбягвайки скрития в думите му въпрос.

— Да. Заради това — и заради талисмана — Ерик ме е отнесъл при Амбър. Всичко, що е кехлибар, е нейно.

— Тя ли е жената, която наричат Недокосваната?

— Да — отвърна Дънкан. — Преди да се появя аз.

— А след това?

— Моето докосване я възпламени, но без болка. Нейното докосване ме възпламени и ме отведе в рая.

Дънкан се взря умолително в Мег. Искаше тя да разбере това, което самият той все още не бе осмислил докрай.

— Никога не съм срещал жена като Амбър — каза бавно. — Никога няма да срещна. Сякаш бог я е създал за мен и мен — за нея.

Саймън и Доминик се спогледаха, но никой от двама им не продума. Нямаше какво да кажат. Нищо не можеше да разколебае увереността в гласа на Дънкан.

— Значи Ерик те е отнесъл при Амбър — каза предпазливо Мег, — защото всичко, що е кехлибар, й принадлежи.

— Да. Два дни лежах в безсъзнание в къщата й.

— Божичко! — прошепна Мег.

— Амбър някак си успя да ме изтръгне от обятията на мрака, който ме беше погълнал. Без нея никога нямаше да се свестя.

— И от благодарност ти се ожени за нея — тихо каза Доминик. Дънкан поклати глава.

— Бях дал дума, че ако я обладая, ще се оженя за нея.

— Значи тя те е съблазнила — промърмори Доминик.

— Не. Когато се любихме за пръв път под свещеното самодивско дърво в Каменния пръстен, тя беше девствена.

Хладни тръпки пробягнаха по гръбнака на Мег. Някога и тя бе легнала като девица с един воин на една свещена могила. И тя си бе тръгнала оттам жена. И тя се беше подчинила на волята на съдбата, без да знае накъде ще я отведе това. И без да може да избира.

— Как е паметта ти сега? — попита Мег.

— Като листа, разпръсната от силен вятър — горчиво отвърна Дънкан.

— Никакво подобрение ли няма откак си се свестил?

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Мигновени проблясъци, нищо повече — каза той. — Само колкото да ме измъчват.

— Какво виждаш по време на тези проблясъци?

— Когато за пръв път видях Саймън в Сий Хоум, си спомних запалени свещи, пеещи гласове и острие на кинжал между бедрата си.

Дънкан се извърна към Саймън.

— Случило ли се е това? — попита той. — Бил ли съм наистина в църква със сребърна женска пантофка в ръка и с нож между бедрата?

Саймън стрелна Мег с поглед. Тя кимна.

— Да — каза той. — Беше моят нож.

Паметта на Дънкан се раздвижи, няколко нови парченца се слепиха, разкривайки му още от миналото.

— Беше твоята пантофка — обърна се към Мег той.

— Да.

— Джон беше твърде болен, за да участва в ритуала, затова аз заех неговото място — бавно произнесе Дънкан.

— Да.

— И аз… аз…

Мрачните сенки се спуснаха отново и попречиха на опитите му да си върне своето загубено минало.

— Още малко и ще си спомня всичко — изпъшка той. — Знам, че съм съвсем близо! Но нещо ме възпира. Господи, помогни ми да си спомня!

Сякаш доловила болката му, Амбър се размърда. Златистите й очи се отвориха. Нямаше нужда да пита какво става. Усещаше съвсем ясно как сенките изтъняват, чуваше изкусителния зов на спомените, надничащи изпод тях.

И съвсем ясно усещаше, че Дънкан се бои от истината. Страх, който споделяше и тя.

Ала нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с него. Не можеше повече да оставя Дънкан да се разкъсва между миналото и бъдещето, да кърви невидимо, да потъва бавно в лудостта.

Както се опасявах, това го погубва.

И както се опасявах, това ще погуби мен.

Още е твърде рано, мой тъмен воине, моя любов, сърце на моето сърце… Твърде рано.

И твърде късно.

Тя бавно отмести поглед към тримата воини, които ги наблюдаваха безмълвно и без да помръднат, задържани единствено от вдигнатата ръка на една друидска вещица.

Когато видя сребърната тока, която блестеше на наметалото на единия от мъжете, Амбър разбра, че е загубила. Миналото й беше отнело Дънкан.

А името на миналото бе Доминик льо Сабр.

— Пусни ме — прошепна тя.

Трябваше да минат няколко мига, преди Дънкан да осъзнае, че Амбър е проговорила. Когато понечи да каже нещо, ръката й се вдигна и запечата устните му.

— Преди да си спомниш своето минало — каза с треперещ глас тя, — трябва да ме пуснеш.

— Защо?

Въпросът не бе произнесен на глас, но Амбър го чу съвсем ясно.

— Защото не можеш да имаш и двете — простичко отвърна тя.

— Защо?

Амбър стисна очи от болка — болка, която от миг на миг ставаше все по-силна. Беше предчувствала истината още преди да се отдаде на Дънкан под свещеното самодивско дърво. Предчувствала бе, но без да знае със сигурност.

Сега знаеше.

Твърде късно.

— Защото не би могъл да ме обикнеш истински, преди сенките да са изчезнали — прошепна тя. — А когато сенките изчезнат, изобщо няма да ме обичаш.

Ръката й се отпусна. Устните й докоснаха леко неговите. Знаеше, че не бива, но бе неспособна да устои.

— Говориш безсмислени неща — каза Дънкан, взирайки се в потъмнелите й очи. — Падането те е зашеметило.

— Не. То ме накара да разбера каква злина съм ти причинила в стремежа си да те предпазя.

— Злина ли? Що за глупост. Ти ме изтръгна от ужасяващия мрак.

Амбър поклати глава. Въпреки сълзите, които се стичаха бавно по лицето й, тя събра сили да даде на Дънкан онова, от което не можеше да го лишава повече.

— Пусни ме, тъмен воине. Ти вече си обграден от своето минало.

— Какво искаш да кажеш?

— Пусни ме — прошепна тя.

Объркан, Дънкан разтвори ръце и я пусна. Тя се надигна, но остана седнала, защото знаеше, че нозете й няма да могат да се задържат прави.

Също като Дънкан Амбър воюваше със самата себе си, знаеше какво трябва да стори и в същото време се боеше, не искаше.

— Добре. Сега вече не виждаш ли? — попита рязко тя.

— Виждам само сълзите ти.

— Тогава чуй и думите ми. Друидската вещица е твоя приятелка от детинство.

— Знам. Меги.

— Светлокосият, черноок рицар, който ме мрази толкова силно… Познаваш ли го?

Дънкан погледна Саймън.

— Да. Той е Саймън, наречен… Предания! — възкликна той. В гласа му звънна ликуваща нотка. — Да! Познавам го!

— А на кого е предан? — попита тихо Амбър.

— На своя брат.

— Кой е братът на Саймън Предания?

Дънкан скочи на крака и се обърна към високия, широкоплещест рицар, който го гледаше с полуизваден меч и с очи с цвета на зимен дъжд.

— Доминик льо Сабр — каза той.

Рицарят кимна.

— А кой си ти, тъмен воине? — прошепна треперещо Амбър. — Кое е истинското ти име?

Дънкан затвори очи и се опита да каже нещо. Сенките в паметта му се бяха вкопчили в люта битка с ярките спомени, които се свързваха и сплитаха неумолимо — нишка по нишка, парче по парче, — докато накрая и хиляди мрачни сенки не можеха вече да скрият изгарящата истина.

Когато очите му се отвориха отново, Амбър бе благодарна, че вече не го докосва.

— Аз съм Дънкан от Максуел, Шотландския чук — яростно каза той.

Доминик отново кимна.

— Аз съм Дънкан от Максуел, стюард на Ерик Магьосника в същата онази крепост, която ти, мой законен господарю, ми повери да управлявам от твое име.

Доминик понечи да каже нещо, но не можа, защото думите продължаваха да се сипят от устата на Дънкан като горчив дъжд от гордост, унижение и ярост.

— Аз съм Дънкан от Максуел, мъжът, погубен от една вещица със златни очи и лъжлива уста. Аз съм Дънкан от Максуел, Клетвопрестъпника.