Омагьосаните

ГЛАВА ВТОРА

Закачливите думи на младоженците изпълваха напрегнатата тишина, възцарила се между Саймън и Ариана.

— Имаш ли време да пояздиш с мен? — попита Дънкан Амбър.

— За теб имам всичкото време на този свят.

— Само на света ли? — престори се на обиден той. — Ами в рая и след това?

— Пазариш ли с мен, съпруже?

— Имам ли нещо, на което би искала да сложиш ръка? — парира я Дънкан.

Усмивката на Амбър бе стара като Ева и млада като руменината, появила се върху страните й.

В отговор смехът на Дънкан бе едно чисто мъжко удоволствие:

— Безценна Амбър, как ме радваш.

— Така ли?

— Непрекъснато.

— Как? — заизмъчва го тя.

Дънкан започна да й казва, сетне си спомни, че не са сами.

— Попитай ме довечера — отвърна тихо той, — когато огънят в камината ще се превърне в пурпурни въглени, обвити в сребриста пепел.

— Заклевам се, че ще го направя — каза Амбър, като положи ръка върху силното рамо на Дънкан.

— А сега, ако си свършила тук, да тръгваме към конете.

— Да съм свършила ли? — Амбър премига. — О, гребенчето ми. Забравих за него.

Тя се обърна към Ариана, която я наблюдаваше с ясни и далечни като скъпоценни камъни очи.

— Виждала ли си едно гребенче, украсено с червен кехлибар? — попита я Амбър. — Мисля, че сигурно е паднало от косата ми някъде из крепостта.

— Не съм го виждала, ще попитам Бланш.

— По-добре ли се чувства прислужницата ти днес?

— Не — Ариана сви устни. — Боя се, че Бланш е болна от нещо по-обикновено от онова, което повали рицарите ми на идване от Нормандия.

— О, така ли? — попита Амбър.

— Мисля, че чака дете.

— Това не е болест, а благословия — каза Саймън.

— Навярно е така за омъжените жени — отвърна Ариана — Но Бланш е далеч от дома си, от семейството си и, по всяка вероятност, от момчето, заради което сега е в това състояние. Нейното едва ли е благословия?

С едно гъвкаво движение на раменете Саймън отхвърли възраженията на Ариана.

— Като твой съпруг ще взема мерки прислужницата ти да получи достатъчно грижи — рече хладно Саймън. — Нуждаем се от повече деца в Спорните земи.

— Деца… — промълви Ариана със странен глас.

— Да, моя бъдеща съпруго. Деца. Възразяваш ли?

— Само срещу средствата.

— Средствата?

— Съвкуплението — каза Ариана и потръпна — Жалък начин да се постигне толкова хубава цел.

— Няма да ти изглежда така, след като се омъжиш — рече мило Амбър. — Тогава ще разбереш, че девическите ти страхове са безпочвени като вятъра.

— Да — отвърна разсеяно Ариана. — Разбира се.

Никой обаче не й повярва и най-малко — тя самата.

Ръцете й още веднъж сляпо затърсиха утехата на арфата. Звуците, който се чуха от грациозния инструмент, бяха мрачни като мислите й. И въпреки това докосването на инструмента й донесе известно успокоение. Накара я да вярва, че ще успее да издържи на това, което трябваше да изтърпи — мрачните и болезнени нощи и кошмарите, които после щяха да я преследват денем.

Амбър погледна озадачено Ариана, но норманската наследница не забеляза.

— Навярно ще е по-добре да не прибързвате с женитбата — каза тихо Амбър на Саймън. — Ариана е… неспокойна.

— Доминик се страхува, че нещо друго може да тръгне зле, ако отлагаме.

— Нещо друго ли? — Тогава Амбър осъзна какво искаше да каже Саймън. — О, бракът на Дънкан с мен вместо с лейди Ариана.

— Да — потвърди иронично Саймън. — Така или иначе северната граница на Блакторн отново е в безопасност, щом брат ти Ерик е доволен от твоя брак.

Амбър кимна.

— Но тази безопасност може да изчезне — продължи Саймън, без да се церемони, — ако барон Дьогер си помисли, че Дънкан е зарязал дъщеря му заради теб.

Амбър погледна бързо към Ариана. Ако слушаше, това не личеше нито по лицето й, нито по премерените движения на пръстите й върху струните на арфата.

— Не се страхувай за нежните чувства на лейди Ариана — рече Саймън с ирония. — Тя е възпитана като аристократка. Знае дълга си да се омъжи за онзи, който влезе в брачната сделка.

— Лейди Ариана трябва да се омъжи за верен васал на Доминик льо Сабр — рече сухо Дънкан. — И колкото по-бързо, толкова по-добре за всички ни.

— Но… — започна Амбър, ала бе прекъсната от Саймън.

— И съпругът й трябва да е някой, който има одобрението и на крал Хенри, и на самия Дьогер — додаде той.

— Но ти нямаш това одобрение! — възрази Амбър.

— Саймън е толкова лоялен към Доминик, колкото всеки друг — рече Дънкан. — Затова английският крал ще одобри женитбата. Саймън е норман, а не шотландец или саксонец и в това отношение барон Дьогер ще бъде по-доволен, отколкото ако младоженецът бях аз.

— Да. Във всяко едно отношение аз съм по-желаният съпруг за дъщерята на Дьогер от Дънкан.

— Този барон — рече Амбър, — толкова ли е властен, че и кралете се страхуват от него?

— Да — отсече ясно Ариана.

Единствената дума бе придружена с дисонансен акорд.

— Ако ме беше омъжил за Хубавия Джефри, който е син на друг велик нормански барон, баща ми скоро щеше да стане равен ако не по закон, то поне по богатство и военна мощ на вашия крал Хенри. Затова съм сгодена за рицар, който е верен по-скоро на Хенри, отколкото на някой нормански херцог.

— А сега — продължи сухо Саймън — само трябва да убедим барон Дьогер, че дъщеря му е напълно доволна от мен. Така няма да има повод за война.

— А, това обяснява историята за крепостта и околностите, която разпространява Свен — каза Амбър.

— Каква история? — попита Ариана.

Саймън се засмя невесело.

— Да, и то каква история.

Ариана не каза нищо повече, но пръстите й задърпаха една след друга струните на арфата. С това зададе въпрос и Саймън й отговори:

— Свен разправя, че сме се влюбили един в друг, когато съм те придружавал от Блакторн към крепостта Стоунринг.

Пръстите на Ариана потрепериха в мига, в който скандалната история я измъкна от нещастните й мисли.

— Любов ли? — промърмори тя. — Що за сантиментална глупост? Мъжете не обичат годениците си. Те обичат само зестрата и властта.

Амбър премигна, но Саймън се засмя.

— Да, моя лейди — рече Саймън. — Сантиментална глупост, наистина.

— Но историята е мъдра — рече възхитен Дънкан. — Дори самият крал трябва да се поклони пред абсолютното право на едно момиче да избере съпруга си. Дьогер не може да прави изключение.

— Доминик наистина заслужава да го наричат Вълкът от Глендруид — рече Амбър. — Мъдрите му планове носят мир, а не война.

— Идеята да се ожени за мен бе на Саймън, а не на брат му — отвърна Ариана. — Умът на Саймън е по-бърз и от ръцете му.

По лицето на Саймън се появи мигновено учудване. Последното нещо, което очакваше от Ариана, бе комплимент, колкото и небрежно да бе поднесен.

От друга страна, тя може би просто се залавяше отново за играта, с която го измъчваше.

— Смяташ ли, че Дьогер ще ти повярва? — попита Амбър със съмнение.

— Какво да повярва? Че съм се оженил за дъщеря му ли?

— Че е било… — Амбър търсеше думите.

— … любовно привличане, което е било предизвикателство и за английския крал, и за бащата-норман — намеси се Ариана. — По любов, разбира се.

Тонът на Ариана точно имитираше насмешката в гласа на Саймън, когато самият той бе предложил женитбата като изход от опасната ситуация на разваления й годеж.

Саймън сви рамене.

— Дьогер или ще повярва на историята, или да се оправя както знае. Така или иначе, преди да започне среднощната служба, лейди Ариана ще стане моя съпруга.

Вик от двора на замъка отвлече вниманието на Саймън. Той приближи до тесния прозорец, ослуша се и хвърли кос поглед на Дънкан.

— Прекалено дълго чака, за да избягаш, велики господарю на Стоунринг — рече той, като се поклони така, както един сарацин би се поклонил на султана си. — Това е крепостният селянин със скитащото прасе — как се казваше?

— Прасето ли? — попита Дънкан смутено.

— Селянинът — отвърна Саймън.

— Етълрод.

— О, как можах да го забравя? — продължи Саймън. — Очевидно прасето е развило вкус към ябълки. До голямата кошница е.

— Затова прасетата ги пускат свободно да рият из овощните градини, след като оберат плодовете — тросна се Дънкан. — Иначе само червеите ще се охранват.

— Понастоящем въпросното прасе се намира под земята и рие в един от твоите килери.

— Господи! — рече Дънкан през зъби, като тръгна към вратата. — Казах на Етълрод да построи достатъчно голяма кочина за тази умна свиня!

— Извинете, но трябва да видя това — каза Амбър, като се опитваше да не прихне. — Прасето на Етълрод е източник на много забавления за хората в крепостта.

— Ако тази свиня не бъде затворена — рече сухо Саймън, — ще стане източник на много бекон.

Амбър се разсмя и забърза след съпруга си.

С бърз поглед Саймън улови сянка от усмивка върху устните на Ариана. Нейната красота му напомни за първия път, когато видя норманската наследница. Тогава усети как някой му изкара дъха като със свит юмрук.

Дори и сега му бе трудно да повярва, че Ариана е пред него — една аристократка, сгодена за мъж от простолюдието, чиято единствена претенция към богатство и уважение се дължеше на бързата му сабя.

Без да иска, Саймън протегна ръка към нея.

— Ариана… — прошепна той.

Тя примигна при звука на името си. За секунди бе забравила, че не е сама.

Когато ръката на Саймън докосна косата й, Ариана се отдръпна.

Той бавно пусна ръката си. Усилието да не я свие в юмрук бе толкова силно, че го заболя. И въпреки това той го направи, тъй като бе дал обет никога повече да не позволи страстта му към една жена да управлява действията му.

— Скоро ще бъдем съпруг и съпруга — рече равно той.

Тръпка премина през Ариана.

— Така ли реагираш на всички мъже — попита Саймън — или само на мен?

— Ще изпълня дълга си — каза тихо Ариана.

И въпреки това още докато го казваше, осъзна, че думите й са лъжа. Бе преценила, че ще може да се справи със задълженията си на съпруга. Сега знаеше, че няма да може. Просто нямаше да може да принуди себе си да изтърпи отново изнасилване.

За съжаление го осъзна прекалено късно. Сватбата бе насрочена. Капанът бе заложен.

Никакъв начин да се измъкна.

Освен един.

Но този път мисълта за смъртта не й донесе утеха.

Как бих могла да убия Саймън, чието единствено престъпление е обичта му към брат му?

Щом не мога да направя това, как ще понеса изнасилването отново и отново, цял живот?

— Дългът… — прошепна тя.

— Дълг — повтори Саймън тихо. — Това ли е всичко, което ще можеш да ми дадеш в брака ни? И твоята красота ли е като тази на курвата Мари — плът, криеща в себе си ледена душа, която преследва само изгодата?

Ариана не каза нищо, защото се страхуваше, че ако отвори уста, ще се разнесе яростен вик.

— Начинът, по който очакваш сватбата ни, ме пленява — рече иронично Саймън. — Направи така, че да не се налага да изпращам войници да те доведат до олтара. Защото, Бог ми е свидетел, ще направя точно това, ако се наложи.

Саймън се обърна и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Нямаше и нужда. Ариана не се съмняваше, че той ще направи точно това, което каза Саймън беше мъж, който държи на думата си.

Никакъв изход.

Освен един.

Неусетно пръстите на Ариана дръпнаха струните на арфата. Един отчайващ дисонантен акорд се откъсна от инструмента.

Това бе единственият звук, който тя издаде.

Сватбата щеше да започне преди залез и да свърши, преди да изгрее луната. Преди луната да залезе отново, булката трябваше да намери начин да извърши убийството.

Или да умре.