Песента на гарвана

Първа глава

Мъжът, когото всички наричаха Гарвана, бавно отвори очи, сякаш събуден от ударите на собственото си сърце. Лежеше, без да помръдне и се вслушваше в звуците около него. Много пъти животът му бе зависил от способността му да улови и най-малката промяна във вятъра или морето. Под него „Черната звезда“ скрибуцаше и се клатушкаше около котвата си. Гарвана си даде сметка, че дори в закътания залив морето беше неспокойно. Вятърът стенеше край корабчето. Звукът бе див и чист, звук на вятър, недокоснал земя в протежение на хиляди мили, преди да достигне до островите Кралица Шарлот. Сега вятърът говореше с покритите с кедри и папрат планини, които сякаш изникваха от студения океан, със склоновете, толкова стръмни и скалисти, че човек би предпочел по-скоро да премери сили с бурното море, отколкото да си прокарва път през забулените с облаци девствени земи.

Песента на природните стихии — на вятъра, морето, планините, бе добре позната на мъжа, който лежеше неподвижно в просторната каюта. Гарвана се заслуша и си каза, че бурята е започнала поне дванайсет часа по-рано от прогнозата. След миг отново заспа.

Оттатък плиткия залив морето беше черно и разпенено от бушуващия вятър. На изток утрото напразно се мъчеше да пробие ниските тъмни облаци. В почти непрогледната тъмнина едва се очертаваха бледите контури на малка лодка, която се бореше с огромните вълни.

Жана Морган управляваше мощния извънбордов мотор с една ръка, като поддържаше носа на лодката диагонално на вълните и вятъра. С другата ръка изгребваше водата от дъното на лодката с помощта на пластмасова бутилка със здраво затегната запушалка и отрязано дъно. Обикновено почти двулитровата бутилка успяваше да поддържа лодката суха. Или относително суха. Тук, на тези острови нищо не можеше да остане напълно сухо. Студеното Северно море, съчетано с топлото течение Курошио, допринасяха за почти постоянната мъгла или дъждец, или дъжд и още дъжд, така характерни за островите.

Младата жена харесваше дъждовния вариант на „обляната от слънчеви лъчи Кралица Шарлот“, но не и сега. Тази сутрин вятърът и дъждът дойдоха изневиделица и я завариха в открито море. Бурята, която се очакваше привечер, явно беше набрала сила и скорост някъде над Тихия океан. Вместо прогнозирания остър вятър, нормален за сезона дъжд и леко развълнувано море, бурята придобиваше много по-страшни очертания.

Жана се вглеждаше разтревожено в бреговата ивица отляво. Присви сиво-зелените си очи, за да се предпази от режещия вятър, но единственото, което съзираше в далечината, бяха стръмни склонове, спускащи се отвесно в почернялото море. Разочаровано въздъхна, като разбра, че все още е доста далеч от залива Тотем. Последния път, когато погледна натам, малко преди облаците напълно да забулят пробуждащата се зора, беше решила, че ще са й нужни само малко повече от петнайсетина минути, за да обърне лодката и я насочи към по-спокойните води на залива. Но вятърът беше променил посоката си. Сега той, а и приливът, пречеха на малката лодка да поддържа нужния й курс. Вълните я заливаха и Жана едва успяваше да изгребва водата.

Още по-лошо — моторът започна да й прави номера. Отначало механичното му сърце като че ли промени ритъма си, но това колебание беше толкова слабо, че тя реши, че си въобразява. Но когато бе преполовила пътя до безопасния залив, неравномерното бумтене на мотора стана по-забележимо, по-тревожно. На два пъти той сякаш се задъха и сърцето й направо спря от напрежение.

Жана отново се вгледа в брега. Чудеше се дали да не опита да приближи до него, като по този начин скъси пътя си до залива. Споменът за огромните вълни, разбиващи се в тъмните склонове около устието на залива, я накара да изостави тази възможност. Курсът, който бе избрала, беше по-дълъг, но по-безопасен.

Моторът сякаш се закашля, задави се, отново се закашля и замлъкна.

Внезапно вятърът задуха с нова, още по-голяма мощ. Прималяла от страх, Жана се обърна, обгърна с една ръка седалката на лодката, а с другата задърпа с всички сили въжето на стартера. Моторът издаде странни, раздиращи звуци, но без резултат. Дръпна отново и отново. Изпита неописуемо облекчение, когато най-накрая стартерът запали и моторът тръгна. Незабавно обърна носа на лодката срещу вятъра и увеличи скоростта. При тази скорост през планшира щеше да премине повече вода, но пък по-скоро щеше да влезе в залива.

В продължение на няколко минути Жана успя да поддържа добра скорост. Тъкмо когато сърцето й нормализира ритъма си, моторът внезапно спря. Захвърли бутилката, с която изгребваше водата от дъното на лодката, сграбчи въжето на стартера и отчаяно го задърпа. Моторът промърмори, закашля се и толкова. При всяко дръпване, моторът като че ли запалваше, но не докрай.

— Тръгвай, дяволите да те вземат!

Сякаш само бе очаквал това не особено вежливо подканяне, моторът оживя. С хлъзгави пръсти Жана стисна здраво ръчката за управление, постепенно увеличи газта и насочи отново лодката срещу вятъра и вълните. Заливаше я пелена от водни пръски, които образуваха ручейчета по жълтата й мушама. Повечето вода се стичаше в лодката, но въпреки качулката, част от нея се промъкваше и плъзгаше ледени пръсти по гърба и гърдите й. Усещаше, че краката й, обути в рибарски ботуши, стигащи до половината на прасеца, са съвсем мокри.

Жана енергично изгребваше водата от лодката — не че се надяваше да я изсуши, но поне да намали тежестта й, така че да не плува толкова ниско сред чудовищните вълни. Водата е по-тежка, отколкото изглежда, напомняше й нейната лява ръка при всяко загребване с двулитровата бутилка. Имаше чувството, че вятърът запраща обратно в лицето й водата, която успяваше да загребе и изхвърли от лодката.

Моторът захърка и замря. Тя отново хвърли бутилката и задърпа въжето на стартера. С всяко дърпане моторът издаваше остър, пронизващ звук, но не тръгваше. Жана тревожно погледна към брега. Беше близо. Прекалено близо. През скупчените облаци все пак бе успяла да се процеди достатъчно светлина, за да види отчетливо кипящия водовъртеж от пяна там, където огромните вълни се разбиваха в отвесните склонове. Не се забелязваше никаква пролука, нищо, което да сочи към безопасно място, откъдето би съкратила пътя до залива Тотем.

Жана стисна с ръка тръбичката, която отвеждаше бензина от резервоара към мотора. Ръката й усещаше налягането на горивото. Бензин имаше. Каквато и да бе причината за спирането на двигателя, то това не беше липса на гориво. С всички сили безжалостно дръпна въжето на стартера.

Без резултат.

Лодката силно се наклони, ударена от огромна вълна. Със сетни сили Жана успя да се задържи на борда. Без мощта на мотора, лодката беше оставена на произвола на бушуващия вятър и прилива. Сега се бе обърнала напречно на прииждащите вълни и те я тласкаха с кошмарна бързина към брега. Жана отново дръпна въжето, но не получи отговор, не чу дори и познатия й вече кашлящ звук, който моторът издаваше, когато се опитваше, но не успяваше да запали.

Внезапно Жана осъзна, че е излишно да си хаби силите. Нямаше време да дърпа въжето на изгасналия мотор. Изкатери се на кърмата на лодката и скочи на средната седалка. Измъкна греблата, прикрепи ги здраво на местата им и започна да гребе с всичка сила. Успя да обърне лодката отново срещу вълните и вятъра. Количеството вода, което влизаше в лодката, незабавно намаля.

Жана се окуражи и здраво стисна греблата. Загреба с широки плавни движения, както я бяха учили братята й преди години в едно малко езеро край Вашингтон. Погледна към бреговата ивица отляво на кърмата, като се опитваше да оцени напредъка си по ориентири на брега, бавно изплуващ в затулената с облаци зора.

Щом забеляза, че избраните от нея ориентири не се движат, реши, че просто бе прекалено нетърпелива. Избра друг ориентир, преброи петдесет удара на греблата и отново провери. Наистина се движеше към брега, но едва-едва. Вятърът и приливът бяха прекалено мощни за нея, с всяка секунда все повече вода пълнеше лодката и увеличаваше тежестта на вече трудно подвижната лодка. Така никога нямаше да стигне до залива, силите й щяха съвсем да я напуснат и лодката щеше да се разбие в скалите или да бъде погълната от някоя от огромните вълни, връхлитащи от запад.

За няколко минути Жана ускори темпото на гребане, като успя да увеличи малко разстоянието до тъмните склонове, които очертаваха линията на брега. Досега винаги си беше мислила, че е доста силна и физически подготвена, благодарение на здравото си тяло, както и на тримата си мускулести братя, които безмилостно й се подиграваха, че е прекалено слаба, или не дотам бърза, или много плаха, за да се включи в техните груби дивашки игри. Беше се научила, когато се удари, да се усмихва и шегува, научи се да не жали сили, така че следващия път да бъде по-добра в играта. В резултат на това си спечели репутация на добра спортистка с чувство за хумор.

Водата в лодката вече стигаше до глезените й. Жана си разреши да погледне към брега. Нямаше почти никакъв напредък. Освен, че се беше приближила до скалите. За миг страхът я завладя, ръцете й омекнаха, но стисна зъби, загреба здраво и насочи лодката навътре в морето, а не диагонално към залива. След няколкостотин удара на веслата брегът се отдалечи значително. Но за сметка на това и разстоянието до залива не беше намаляло.

Жана внимателно промени курса и насочи носа на лодката към залива. Докато гребеше, премисляше възможностите. Ако гребеше навътре в морето, щеше да се отдалечи от скалите, но пък и не се доближаваше до безопасно място. Ако ли пък насочеше лодката диагонално на вълните, приближаваше към залива, но като се прибавеше силата на вятъра и прилива, щеше се окаже в опасна близост до скалите. На практика щеше да се впусне в едно опасно надбягване с вятъра и прилива, което тя откровено не вярваше, че ще спечели.

Освен всичко друго, ако престанеше да изгребва водата, щеше да потъне, много преди да се разбие в скалите или да достигне залива.

Жана пусна греблата и около минута енергично изгребва вода. Съблече мушамата и я захвърли в краката си. Не искаше тежката дреха да я повлече към дъното, ако лодката се преобърне или потъне. Когато се пресегна към греблата, дългата й коса с цвят на канела се развя от вятъра, но миг след това огромна вълна я заля от главата до петите. Стисна здраво греблата и насочи отново лодката през вълните. Докато гребеше, успя да изуе рибарските ботуши, тъй като неминуемо щяха да я повлекат надолу, ако започне да плува, обута с тях. Остави на краката си прогизналите маратонки — щяха да й са нужни, ако стигнеше скалистия бряг.

Не ако, а когато стигна, твърдо си каза Жана. Ти плуваш отлично. Само преди две седмици преплува цяла миля без почивка. А до излаза на залива няма и четвърт миля.

Не посмя да си припомни обаче, че когато преди две седмици преплува тази миля, морето беше изключително спокойно и че плуваше в закътания залив, където повърхността на водата бе гладка като огледало. Сега морето далеч не беше спокойно и тя не се намираше в залива. Нямаше обаче смисъл да разсъждава точно сега върху твърде солидните си основания да изпитва страх. Знаеше, че в опасни ситуации, паниката бе погубила много повече хора, отколкото каквато и да била друга причина.

Жана натисна здраво греблата и изхвърли всяка друга мисъл от главата си. Гребеше, а ярко оранжевата й спасителна жилетка проблясваше като огънче в навъсеното утро. Тя беше единствената точица живот и цвят сред бурното море.

Изправен на кърмата на „Черната звезда“, Гарвана изглеждаше силен и суров като стръмните скалисти склонове, които се извисяваха около залива. Под краката му кърмата скърцаше и се люлееше от развълнуваните води. Стоеше спокойно, поклащайки се леко, за да балансира люлеещата се повърхност на кърмата, безразличен към острия вятър, който се промъкваше през отворената яка на тъмносинята му фланелена риза. Затвори очи и напрегна слух да улови някакъв звук, който да му подскаже, че моторът на невидимата все още лодка най-сетне е запалил. Не чу нищо, освен стенанието на вятъра, извиващ се покрай скалистите стени на залива.

Огледа залива през мощния бинокъл, черните му очи претърсваха водата за някакъв признак, че лодката е стигнала до безопасно място. Нищо не се виждаше, освен малките вълнички, които се разбиваха в „Черната звезда“. Оттатък изхода на залива огромните вълни образуваха кипяща бяла ивица от пяна. Мощният бинокъл приближаваше всеки детайл. Който и да беше там, сред връхлитащата буря, си имаше страшно много проблеми, особено качен на лодка с изгаснал двигател.

От друга страна, Гарвана знаеше, че бумтежът на мотора можеше да не достига до слуха му заради капризите на вятъра. А пък и това мрачно утро бе подходящ декор за въображаеми проблеми, повече отколкото в действителност ги имаше. Малцина, освен истинските рибари, идваха към западните брегове на островите. Туристите, които посещаваха неприветливите склонове и малките заливчета, си имаха водачи или пък бяха достатъчно опитни, за да плават между островите със собствените си яхти. Изобщо не би им минало през ум да дойдат дотук с малка лодка, а шумовете, които бе чул по-рано, бяха точно от мотора на такава лодка.

Именно поради това Гарвана се зачуди дали просто му се причуваше. Малко хора имаха опита, или глупостта, да приближат с открита лодка островите откъм западната им страна. Все пак, може би някой от племето хайда от Олд Масет или от Скайдигейт беше решил да посети на зазоряване залива Тотем. Потомците на хора, които редовно са плавали на юг чак до Орегон със своите канута от издълбани дънери на кедри, не биха се поколебали да излязат в открито море с малка лодка, за да посрещнат зората в залива.

Лека усмивка заигра в едното ъгълче на устните на Гарвана. Разбира се, беше напълно възможно някой от племето хайда да е тръгнал към легендарния залив, воден от съвсем лични причини. Както бе решил да стори и той самият. Дойде тук мрачен и недоволен, като си въобразяваше, че може да улови успокоение в забуленото в тъмни сенки минало, както ловеше сребриста сьомга от зеленикавия воал на морето.

Досега обаче успокоението му убягваше.

С лекотата на трупан с години опит, Гарвана остави настрана собствените си мисли и се заслуша в постоянно менящия се глас на вятъра. Съдейки по неясните звуци, долитащи на пресекулки, които го бяха разбудили, той прецени, че лодката се намираше недалеч от изхода на залива. Ако моторът не успееше да запали, човекът трябваше да гребе срещу вятъра и прилива, за да се добере до благонадеждния заслон отсам.

Несъзнателно Гарвана стисна силно бинокъла с големите си отрудени ръце. Ако той беше на мястото на човека в лодката, сега щеше отчаяно да натиска дългите гребла, да чувства как силата му сякаш се изцежда през дървото в кошмарното море. Лодката щеше да пори вълните с измамна лекота, плъзгайки се с всеки удар на греблата все по-близо до залива.

Но ако Гарвана бе гребецът в лодката, той вече щеше да е стигнал достатъчно близо, за да бъде забелязан от залива. Гарвана обаче все още не виждаше нищо. Сигурно човекът или не притежаваше неговата сила, или не осъзнаваше опасността, която го грозеше, ако приближеше прекалено крайбрежните скали, докато се мъчеше да запали мотора. А той явно напълно и окончателно бе отказал.

На няколко пъти на Гарвана му се стори, че долавя слаби дрезгави звуци, които можеха да идват от мотора. Всеки път задържаше дъх, очаквайки да чуе моторът да заработи. И всеки път звукът изчезваше, преди да успее да се увери, че го е чул наистина, а не е било просто игра на въображението му.

Вятърът като че ли се поколеба, поспря за малко и отново задуха с още по-голяма ярост. Усещаше се, че леко е променил посоката си. Гарвана се хвана за парапета и напрегна слух, вперил към устието на залива гарвановите си очи, свикнали да виждат какви ли не прищевки и настроения на морето. Нищо не помръдваше в обхвата на бинокъла, освен морските вълни. Който и да беше там, въобще не успяваше да се доближи до безопасното прикритие на залива. Ако изобщо имаше някой…

Гарвана отхвърли незабавно тази мисъл. Със сигурност, която не можеше да се обясни с думи, той знаеше, че там, в откритото море някой се бореше със стихията, хванат като в капан между бурята и отвесния скалист бряг. Изкачи се на палубата на корабчето с бързина и ловкост, неочаквани за мъж с неговия ръст. Измъкна от едно шкафче дълго въже и завърза единия му край за кнехта. С бързи движения изтегли котвата. След няколко секунди двата мощни мотора на лодката забумтяха ритмично.

Не му беше нужно много време, за да достигне до изхода на залива. Тласкани от вятъра, солени пръски вода обляха корабчето, когато навлезе в открито море. Гарвана управляваше подскачащото и тресящо се корабче с увереността на човек, роден и израснал край най-големия океан на света. Стъпил здраво върху клатушкащата се палубата с леко разкрачени крака, за да запази равновесие срещу напора на връхлитащите вълни, той се хвана с една ръка за парапета, а с другата отново взе бинокъла. Започна да оглежда участъка, където предполагаше, че се намира лодката.

Нямаше нищо, освен вода, тласкана от вятъра.

Гарвана разшири обсега на търсене. Интуитивно чувстваше, че опасенията му не са безпочвени — някой там се бореше с вълните и с вятъра, някой, за когото смъртната опасност растеше с всяка изминала секунда. Гарвана не можеше да го забележи, макар вълните да не бяха толкова огромни, та да скрият крехкия съд. Все пак мощта им бе достатъчна, за да прехвърлят планшира и да погълнат малката лодка, преди той да успее да я открие.

— Хайде, хайде, дай знак къде си! Покажи се! — промърмори той. — Не е възможно да си потънал толкова бързо, даже и да нямаш време да изгребваш водата.

Огледа още веднъж морската повърхност, но от лодката нямаше и следа. Гарвана промени курса на „Черната звезда“, отдалечавайки я от изхода на залива, но приближавайки я до брега. Корабчето заскърца сякаш протестираше и се заклати заплашително, когато кърмата му се обърна срещу вълните и вятъра. При такова вълнение всеки би получил пристъп на морска болест само след няколко минути. Но Гарвана го забелязваше дотолкова, доколкото касаеше управлението на корабчето, и продължаваше да се взира през бинокъла.

Тъкмо бе решил отново да обърне корабчето, за да огледа морето под друг ъгъл, по посока на брега проблесна нещо оранжево. Смръщил вежди, извърши внимателно маневрата. Оранжевото петънце, което се мерна за секунда, бе прекалено близо до брега и прекалено далеч от устието на залива, за да е от лодката, която търсеше. По-вероятно да бе рибарска лодка или мрежа за раци, отвързани и лашнати в морето от бурята.

Оранжевата точка проблесна пак. Гарвана фокусира бинокъла и успя да види човек, гребящ с огромно усилие.

Лодката изчезна между две вълни и отново се появи сред водна пелена. Мигновено Гарвана си даде сметка, че човекът беше в беда. Очевидно не бе достатъчно силен, за да се бори едновременно с прилива, вълните и с вятъра, които го тласкаха в опасна близост до брега. Всъщност повече приличаше на юноша, отколкото на мъж. Нито раменете му бяха широки, нито ръцете — мускулести.

Гарвана грубо изруга — думите му бяха яростни като бушуващия вятър. Захвърли бинокъла, рязко намали газта и обърна корабчето към малката лодка. Не мъж нито дори момче седеше в нея — една жена с последни сили се бореше с бурното море. Вълните подмятаха лодката й, бордът опасно се накланяше към водата. Напрегнатото тяло на жената излъчваше и страх, и решимост. Тя упорито се мъчеше да запази курса на натежалата от водата лодка към спасителния залив, по-далеч от опасния бряг.

„Черната звезда“ направи широк завой и се приближи до лодката. Изненада и облекчение се изписаха на лицето на жената, когато го съзря. Корабчето приближи още, Гарвана изключи газта и заряза руля. Хвърли към лодката тежката намотка въже за буксир. Затаи дъх, докато жената пълзешком се добра до носа и здраво затегна въжето.

Едва тогава забеляза колко много вода имаше в лодката — можеше да се каже, че бе почти пълна. Тъкмо щеше да извика на жената да започне да изтребва, когато я видя да се навежда и здраво да се залавя за работа с прозрачната бутилка. Много предпазливо даде газ, като внимаваше буксирното въже да не се опъва прекалено. Почувства леко подръпване, когато тежестта на лодката опъна дългото въже. Бавно, внимателно започна да тегли лодката към спасителния залив.

След като и двата съда бяха поели към новото направление, Гарвана взе бинокъла и го насочи към повредената лодка, която плаваше на десетина метра зад кърмата на „Черната звезда“. Няколко дълги минути разделяше вниманието си между управлението на „Черната звезда“ и жената в лодката. Тя продължаваше да изтребва водата, но въпреки усилията й, лодката газеше прекалено ниско, за да е в безопасност.

Внезапно жената спря да изгребва. Гарвана се намръщи, като я видя да се свлича на седалката. Нима не разбираше, че опасността не бе преминала? Лодката се въртеше като прасе в кал. Когато дойдеше време да завият към залива, кърмата й щеше да е обърната към вълните. Нямаше как да й помогне, просто нямаше друг начин да влязат в залива. Ако не започнеше отново да изгребва, първата вълна, която се разбиеше в кърмата, щеше я изпрати направо към дъното.

И докато Гарвана успееше да пререже въжето, имаше голяма вероятност да потъне с нея.

Тази мисъл премина мълниеносно през главата му, той бързо събу тежките си водонепропускливи ботуши. Несъзнателно ръката му докосна колана. Коженият калъф на ножа прилепна успокоително към нея.

— Изтребвай! — изкрещя Гарвана. Гласът му беше силен като грохота на разбиващите се в скалите вълни.

Порив на вятъра грабна думата и я запрати обратно към него. Погледна отново през бинокъла, ругаейки цветисто. Жената се бореше с нещо, но проклет да бъде, ако можеше да разбере с какво. Накрая движенията й я обърнаха така, че той можеше да види ръцете й с бинокъла. Тя се мъчеше да отлепи вцепенените си пръсти на лявата ръка от бутилката, вкопчени в нея в мъртва хватка.

Гарвана видя как мускулите се сгърчват в спазъм, сякаш протестиращи срещу онова, което се искаше от тях. Ръката беше безполезна, поне докато мускулите не се отпуснеха. Видя сълзи на безсилие да пълнят очите на жената, която водеше отчаяна борба със собственото си тяло. Забеляза и признаците на изтощение — побелели от болка и умора устни, посинялата кожа, показваща, че тялото е премръзнало опасно. Беше останала без сили, напълно изтощена.

И все пак тя се бореше, не искаше да се предаде.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Гарвана, косите му направо настръхнаха. Никога не беше виждал нещо по-красиво от смелостта на тази жена. Беше изчерпала силите си до предела на невъзможното, беше премръзнала, направо смазана, но все пак заставяше стройното си тяло да работи, да не се предава. Гарвана й извика, като че ли чрез потока от думи, се опитваше да й предаде част от огромната си сила. Съмняваше се, че е разбрала нещо, когато ги деляха десетина метра тътнещо море, но все пак отново й извика — искаше тя да знае, че не е сама.

Когато накрая жената успя да хване бутилката с дясната ръка, той направо изкрещя от радост. Тя започна да изгребва водата от дъното на лодката с бързи механични движения. Гарвана се обърна, за да провери курса на „Черната звезда“, след което отново я загледа. Струйките вода, които се стичаха по планшира, го увериха, че тя продължава да изгребва.

Ужасно бавно, „Черната звезда“ теглеше пълната с вода лодка към спасителния залив. На всеки няколко минути Гарвана проверяваше с бинокъла какво става. Нивото на водата в лодката леко спадна, но не достатъчно, за да счита, че са прескочили опасността. Намали скоростта почти до нула. Искаше му се колкото се може по-скоро да стигне до залива, но трябваше да изчака жената да изгребе още вода. Ако сега обърнеше към залива, то тежестта й щеше да я повлече към дъното.

Безпомощен да направи нещо, Гарвана наблюдаваше с бинокъла борбата на жената с бурята. Усещането за нейната агония се вгнезди дълбоко в него. Всичко това му напомняше как само преди осем години жената, която обичаше повече от всичко на света, затъваше все по-дълбоко в сменящи се пристъпи на ярост и отчаяние, а той не можеше да й помогне с нищо — точно като сега. С думи успокояващи и вдъхващи надежда опита да пробие непроницаемата броня, с което Ейнджъл се беше изолирала, опита се да й каже, че я обича. Искаше тя да забрави мъртвия, да заобича него. Искаше да я изтръгне от смъртта, да я върне към живота. Ейнджъл умираше бавно, отказвайки да живее без мъжа, когото обичаше. Тогава Гарвана разбра, че предпочита Ейнджъл да остане жива, дори ако цената за това бе да се откаже от любовта й.

Почти с груба сила успя да я изтръгне от черупката на отчаянието и така постигна своето желание. Ейнджъл събра кураж и сила. Беше жива и обичаше отново.

Ала мъжът, когото обичаше, не беше Карлсън Рейвън.

Тъжните спомени проблеснаха някъде дълбоко в съзнанието му като далечна светкавица — спомени, събудени от раздиращото чувство на ярост и безсилие, което го обзе, докато наблюдаваше борбата на непознатата жена с бурята и с крайното й изтощение. Неговото собствено тяло винаги е било толкова силно, че караше хората да отстъпват някак с боязън, когато го видеха за първи път. Сега тази сила не струваше и пукната пара, защото не можеше да стори нищо, за да помогне на жената. Най-малкото поне колкото беше помогнал на Ейнджъл преди години. Изглежда, така му беше писано. Сурови черти, сила, вдъхваща страхопочитание, а зад тях бе скрита нежност, толкова изненадваща, колкото и търпелива.

Гарвана стисна устни, което придаде още по-суров изражение на лицето му. Жената почти бе спряла да изгребва. Гарвана беше сигурен, че скоро тя нямаше да има сили даже да се задържи над водата, прииждащата през борда. Готов или не, безопасно или не, но той трябваше да обърне към залива.

„Черната звезда“ направи широк, много плавен завой и леко завъртя лодката по посока на залива. Двата съда вече плаваха към тясното устие и той се обърна назад да огледа ситуацията през бинокъла. Сега бе най-опасният момент, тъй като ниският борд на лодката беше изложен директно на вълните. Жената също го разбираше. Нейните неравномерни, почти конвулсивни движения показваха, че тя се опитва да изгребва водата поне още няколко минути, поне още няколко ярда, поне…

Ледената синьо-зелена вълна се надигна и се стовари върху лодката, когато вече навлизаше в устието на залива Тотем. Кърмата беше толкова ниско, че вълната почти не се разпени, докато премяташе като черупка. Лодката се завъртя, бясно се залюля и се обърна, захлупвайки жената.

Гарванът захвърли бинокъла, изключи светкавично моторите и преряза въжето. Миг след това, с дълъг скок се гмурна във водата. Излезе на повърхността близо до белия водовъртеж, където допреди секунди бе плувала лодката.

Нищо не изплава на повърхността, нищо, освен едно гребло.