Песента на гарвана

Осма глава

Жана наблюдаваше с мрачен поглед как пристанището на Масет приближава все по-близо и по-близо. Изпълваше я някакво безсмислено, направо детинско желание, моторите на „Черната звезда“ изведнъж да се развалят и да спрат буботенето си или пък бурята пак да се развихри, поне още за няколко дни, за няколко седмици, а защо не и завинаги. Но това си беше само една мечта — най-обикновена, хубава, но неосъществима мечта. Действителността бе съвсем различна — Гарвана водеше уверено корабчето към един заслон в търговското пристанище, където да зареди с гориво. Действителността бе, че Гарвана не беше продумал и думичка да се видят отново, след като тя напусне кораба. Реалност беше и сковаващият студът, който пронизваше душата й.

Гарвана погледна бегло Жана и отново се обърна напред. Колкото повече наближаваха Масет, толкова повече тя се уединяваше, затваряше се в себе си. Това затваряне не го учуди, той го очакваше още от първия миг, когато я зърна, изненада го разкъсващата болка, която то му причини. Никога досега не се бе чувствал така, дори когато Ейнджъл се обърна срещу него, заслепена от гнева и отчаянието си. Искаше да отиде при Жана и да я притисне силно, много близо до себе си, да чуе поне още веднъж думите й за любов. Изкушението да го направи бе смазващо и неустоимо.

Мрачен, той сложи ръце върху руля, за да си почине. Достатъчно отвратителен бе сам по себе си фактът, че облада Жана, когато тя беше толкова уязвима и достъпна за всеки, дори за един случаен мъж. Ако продължаваше да се опитва да търси задоволяване на собствените си егоистични нужди и желания за нейна сметка, после нямаше да може да се погледне в очите дори в огледалото, когато се бръснеше.

— Догоре ли, Гарване? — извика едно дългуресто момче и пусна помпите за гориво.

Той кимна в знак на съгласие, без да го погледне.

Беше й много болно да гледа Гарвана, затова Жана обърна поглед към момчето при помпите. То имаше черна коса и тъмнокафяви очи. Високото му хармонично тяло обещаваше много скоро да развие силни мускули. Тя почувства увереността, с която момчето завързваше корабчето и се запита дали като юноша и Гарвана е изглеждал толкова уверен в себе си? Знаеше, че никога нямаше да го узнае, и нова болка сви сърцето й.

— Видя ли се вече с чичо? — попита момчето.

— Не — каза Гарвана и леко, с невероятна грациозност за огромния си ръст, скочи на кея. Група мъже, които стояха там, го поздравиха, но той само им кимна и погледна заинтригуван към момчето.

— Защо иска да ме види чичо? Нещо по-специално ли има или пак е за оня агент, който задържа плащането?

Гласът на Гарвана звучеше необикновено дълбоко, резонираше по един направо невъзможен начин, носеше се над водата като чистия тон на разлюляна камбана. За първи път след толкова дни, прекарани до него, Жана си даде сметка колко едър бе наистина този мъж. Той беше буквално глава и половина по-висок от другите мъже наоколо. За Жана обаче другите мъже изглеждаха не както трябва, не на място, различни, нереални. Гарвана се бе превърнал в еталон за нея, по който тя преценяваше останалите. Това изненадващо откритие я порази.

— Има си хас! — измърмори момчето и сложи накрайника на дюзата в отвора на резервоара. — Ако знаеш само как се преобрази онзи дрисльо, след като ти си поприказва с него! Чува се само „Да, господине“ и „Не, господине“, откакто му обясни, че наоколо е пълно с галерии, които се редят на опашка за дърворезбите на чичо, плащат му навреме и в добавка, с удоволствие целуват индианския му задник.

Жана забеляза ехидната усмивка на Гарвана и си даде сметка, че въпреки милувките и любовта, с които я обсипваше, дори в миговете на най-голяма страст в него съществуваше една сърцевина от студено ожесточение, с което той защитаваше онези, които обича.

— Щастлив съм да го чуя — каза доволно Гарвана. — Какъв тогава е проблемът?

— Чичо казва, че се е влюбил и вината за това изцяло е твоя. — На тъмното лице на момчето грейнаха здравите му бели зъби.

— О, така ли? — избоботи Гарвана. — И какво толкова съм направил?

Момчето посочи с брадичката си някъде навътре в дока.

— Остави я в лапите на чичо, докато тя те чакаше да се върнеш от залива Тотем.

Жана видя, че Гарвана се обръща й оглежда пространството около дока. Изведнъж, сякаш докоснато с вълшебна пръчица, цялото му лице се преобрази, мрачното изражение изчезна, усмихна се широко и, грейнал от щастие, протегна напред ръце. Стройната блондинка, която дебнеше край кея, за да изненада Гарвана, се засмя, излезе на открито и се затича към него. Хвърли се в прегръдките му с увереността на жена, която знае, че ще я хванат здраво. Огромните ръце на Гарвана я прегърнаха и той силно я завъртя няколко пъти около себе си, а жената се смееше щастливо, притиснала се в него.

Жана имаше усещането, че някаква нереална сила я вдига и я завърта с главоломна скорост. Олюля се и се опря на стената на каютата. Чудеше се къде, по дяволите, се е изпарила цялата й сила? Почти не можеше да се задържи на краката си. Едва сега окончателно проумя, колко много се бе надявала, че когато един мъж я желаеше с такава изпепеляваща и неподвластна страст, докато се любеха, би трябвало поне мъничко да носи нещо и в сърцето, а не само в тялото.

О, да, той е влюбен, така си е — призна пред себе си примирена Жана. Но не в мен. Аз бях само някаква временна Ева в собствения, див Рай на Гарвана.

Тя погледна стройната блондинка, която едва сега беше оставена да стъпи на земята. На краката си носеше италиански кожени сандали. Погледна мрачно собствените си крака. Огледа маратонките, които се бяха сбръчкали от постоянно мокрене в солената морска вода и последващото сушене във фурната. Уви, сравнението не беше особено ласкавото за нея и не се изчерпваше, за съжаление, само с тях. Вместо с прилепнал по тялото морскозелен пуловер, тя беше облечена с огромна мъжка риза, чиито ненавити ръкави се мандахерцаха някъде около коленете й. Вместо да са гладки и напарфюмирани като ръцете на русокосата красавица, нейните бяха напукани от морската вода и покрити с многобройни драскотини, следи от борбата й с упоритите стридени черупки.

Казано накратко, нищо чудно, че Гарвана прояви желание да бъде с нея само няколко дни. Господи, цяло чудо бе, че въобще поиска да е с нея! Трябва да е останал съвсем на сухо — сам в онзи залив, без женски ласки от доста дълго време, може би месеци наред, за да благоволи да я погледне, а още по-малко да я люби сякаш бе последната жена на земята. Или първата…

Свърши ли вече със самосъжалението? — саркастично попита тя отражението си в стъклото на каютата.

Не. Току-що започвам. Задай ми същия въпрос след няколко години. Може и да съм свършила дотогава.

Не мога да чакам чак толкова. Престани да се оплакваш и си опъни чорапите. Не съм с чорапи. Нищо, все пак ги опъни.

Жана затвори очи и облегна челото си на студеното стъкло. Припомни си колко пъти бе опъвала чорапите си и бе продължавала напред, даже когато й е било трудно дори да диша. Гарвана обича жената, която не може да има, и не обича Жана, която обаче го обича. Гарвана не я обича, но за няколко дни за нея той се превърна в един много свиден подарък на съдбата. Именно благодарение на него бе разбрала какво значи да гледаш един мъж и да виждаш как в погледа му пламва смях и желание. Беше разбрала какво е да предизвикаш дивия, първичен отговор на могъщото му тяло, да му доставяш удоволствие и той да ти доставя удоволствие.

Сега трябваше да падне на колене пред него и да му благодари, вместо да стиска зъби и да се бори със сълзите затова, че тези няколко дни в края на краищата са свършили. Никой нищо не й беше обещавал. По-добре да бе умряла преди изобщо да срещне Гарвана.

Е, да, в това отношение почти бе успяла…

— Добре ли сте?

Жана бавно отвори очи. Гласът беше дълбок, но не чак колкото на Гарвана. Корабчето се заклати под тежестта на мъжа, който се качи. И той беше висок, но не можеше да се сравнява с исполинския ръст на Гарвана. Беше силен, но не притежаваше необикновената сила на Гарвана. Косата му си беше просто черна. Накратко, беше просто един хубав мъж, но нищо по-особено от много други, които Жана беше срещала.

— Хоук… — каза Жана, припомняйки си описанието на Гарвана за мъжа, в, когото Ейнджъл беше влюбена.

Красив като самия грях.

Черните му вежди се извиха въпросително и придаваха някакво сатанинско изражение на лицето на Хоук. Очите му имаха един особен златистокафяв цвят, като уиски или като перата на хищната птица, дала прякора му.

— Срещали ли сме се някъде?

— Само в мислите на Гарвана.

— Гарвана? О, Карлсън! — Хоук се усмихна под черния мустак, докато оглеждаше заинтригуван дрехите на Жана, които очевидно не бяха нейни. Огромният размер на ризата, навлечена върху собственото й тяло, подчертаваше съвсем недвусмислено поне физическата разлика между мъж и жена. — Я да оставим на Гарвана морските сирени, той без друго си пада по моретата — пошегува се Хоук с намерение да разведри атмосферата.

Жана посрещна думите му с тъжна усмивка. Имаше чувството, че й се вие свят.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — настоя Хоук.

— Разбира се, нищо ми няма. Само да си опъна чорапите.

— Но вие нямате чорапи.

— Да-а. И в това именно се състои предизвикателство.

Хоук се усмихна — усмивката му бе необикновено искрена и дружелюбна.

Жана примигна с очи. Никога до днес не бе виждала подобна усмивка — тъй изненадваща и неочаквана, която можеше да се сравни с огън, пламнал изведнъж сред арктическия лед. Приличаше на някакво вълшебно обещание за топлина в сковаващия студ.

— Боже Господи! — поклати глава Жана. — Обзалагам се, че когато вие двамата с Гарвана тръгнете по улицата, след вас се стеле килим от разбити женски сърца!

В първия момент Хоук реагира на думите й с учудено мълчание, но миг след това усмивката му се превърна в топъл мъжки смях — тъй неочакван и красив, както и самата му усмивка.

Тогава Гарвана се обърна — все още държеше Ейнджъл в прегръдката си.

— А, виждам, че вече си се запознал с Жана — рече усмихнат. — Тя има най-невероятното…

— Чувство за хумор — прекъсна го бързо Жана. — С него и ако добавиш само още трийсет цента, можеш да си вземеш дори чаша кафе.

Гарвана присви очи. Почувства някак подчертаното, пресилено спокойствие в гласа й. Напомни му за нощта, когато тя се бе измъкнала от неговата не особено приятна компания и се беше затворила да скицира в каютата си.

Жана не забеляза изпитателния поглед на Гарвана. Леко се отдръпна от стената на каютата, на която се опираше.

— Имате ли нужда да вземате нещо от кораба? — попипа Хоук, местейки поглед от Гарвана на Жана със зле прикрито любопитство.

Тя пое дълбоко дъх, хвана краищата на несъществуващите чорапи и ги опъна.

— Абсолютно нищо — рече с пресилена и доста неубедителна усмивка. — Това всъщност е една от прелестите на корабокрушението — няма свръх багаж. Или ако трябва да бъдем съвсем точни — липсва всякакъв багаж. Толкова проста работа, вземаш това, което виждаш.

Черните вежди на Хоук отново се извиха въпросително, но той не каза нищо. С чувство на завист Жана видя как той, с едно-единствено гъвкаво движение, се качи на дока. Разстоянието между кораба и дока й изглеждаше направо огромно. Беше сигурна, че ще се спъне и ще се просне с цялата си дължина и така ще падне още по-ниско в очите на Гарвана, който несъмнено няма да пропусне едно сравнение със съвършената и недостижимата Ейнджъл.

— Нека да ви помогна.

Стресната, Жана погледна към дружелюбните златисто кафеникави очи, в които се четеше съчувствие. Протегна ръце и така грациозно бе вдигната и поставена на кея сякаш беше примабалерина.

— Благодаря — каза тя. — С тоя мой късмет, сигурно щях да падна във водата с главата напред.

Погледът на Жана се плъзна от Хоук към Гарвана, който все още не беше пуснал Ейнджъл. В този момент май бе за предпочитане да цопне във водата, отколкото да върви по кея и да се усмихва мило и възпитано, докато казва довиждане на мъжа, когото обича.

— Трудно пътуване, а? — попита Хоук и проследи погледа на Жана.

— Да-а. Може и така да се каже. Загубих си лодката, загубих си мотора, загубих си туристическите принадлежности, скицника, загубих и…

— Сърцето си — завърши изречението Хоук много тихо, така че само Жана можа да го чуе.

Устните й се изкривиха от болка. Тези очи, с този толкова странен цвят, май виждаха всичко.

— Един прекалено надценяван орган — подхвърли Жана и сви рамене. — Тялото функционира доста добре и без него.

Хоук се опита да каже нещо, но Жана го прекъсна с ослепителна усмивка и порой от думи.

— Сигурна съм, че вие тримата имате какво да си кажете — отдавна не сте се виждали. Кажи на Гарвана, че ще оставя ризата му на момчето на станцията, за гориво.

— Защо ти не ми го кажеш? — попита Гарвана. Беше приближил до тях точно навреме, за да чуе думите й.

Гласът му беше плътен, почти дрезгав. Забеляза учудения поглед на Ейнджъл и си даде сметка, че не успява да прикрие добре раздразнението си. Не бе очаквал обаче, че като погледне нагоре, ще види Жана, доверчиво сгушена в ръцете на Хоук, да гледа лицето му така, все едно очаква всеки момент слънцето отново да изгрее.

Както и не бе очаквал, че Жана ще изчезне от живота му ей така, без да му каже дори сбогом. Съзнаваше прекрасно, че благодарността е преходно чувство, но все пак мисълта, че тя може да загърби с лека ръка изминалите няколко дена, все едно никога не ги е имало, направо го изкара от кожата. И преди да се усети какво върши, Гарвана започна да увещава Жана точно по начин, по който си беше обещал тържествено, че няма да го прави.

— Можеш да ми дадеш ризата утре, когато мина да те взема — каза й той, а тонът му подсказваше доста убедително, че няма да приеме „не“ за отговор.

— Да ме вземеш? — смотолеви невярваща Жана. Чувстваше как сърцето й направо се преобръща в гърдите, докато отчаяно се мъчеше да прогони надеждата, че Гарвана не иска да я пусне да си отиде просто ей така.

— Да, ще те взема, за да отидем на пикник на северния плаж. Ако времето е ясно. Много ясно. В противен случай, който и да е плаж ще свърши същата работа — добави той.

— Много ясно… — повтори като ехо Жана, колкото да каже нещо.

— Точно така. Много ясно време, защото само тогава наистина можеш да видиш виденията.

Жана пое дълбоко въздух и извика:

— Помощ!

Суровите черти на лицето на Гарвана се смекчиха и той се усмихна. Ръката му се протегна към тила й. Внимателно я придърпа към себе си, измъквайки я от ръцете на Хоук.

— Щастлив съм, че си спомняш колко съм добър за… — избоботи Гарвана.

— Помощ?

— Наред с всичко останало.

— О, помощ! — дишането на Жана се накъса, имаше усещането, че се разтапя — цялата, от главата до върха на пръстите на краката. Голямата ръка на Гарвана, опряна на тила, й действаше като реотан.

— Правиш така, че за мен става много трудно да се държа благородно — изтърси тя, преди да се замисли какви ги дрънка. Трепна притеснена. Това — да не мисли какво говори — май се превръщаше в хронично състояние, когато Гарвана се намираше край нея.

— Благородно ли? — попита той, а черните му очи се взираха изпитателно в нея.

— Аз… Аз исках да кажа… благовъзпитано… Мислех си, че ти може би искаш да… Уф… Да си с приятелите си без никакви… без разни външни хора, които да ви се пречкат.

Гарвана измърмори под нос нещо кратко й грубо.

— Ако има нещо, от което наистина ми е писнало, то това е благородството — добави, без да обърне внимание на факта, че неговото антиблагородно изявление касае и самия него. Един истински джентълмен точно сега би проявил благородство и би оставил на мира Жана, но проклет да е, ако го направеше! Пък и, между другото, нямаше претенции, че е джентълмен… Оставаха й още няколко свободни дни на островите, преди да отпътува за Сиатъл. И не виждаше никаква основателна причина защо да не мотат да прекарат заедно тези два-три дни. Имаше цял куп причини защо не трябва, но нито една съществена — защо да не могат.

— Освен ако не си изостанала твърде много със скиците и нямаш време, да си позволиш да се пошляем наоколо и да разгледаме забележителностите?

За миг Жана затвори очи. Черните очи на Гарвана се взираха изпитателно в нея и явно забелязваха много неща. Както и тя не пропусна да забележи, че каквото и да чувстваше Гарвана към Ейнджъл, под повърхността на иначе очевидната му любов, не се криеше това дълбоко, безразсъдно желание, което изпитваше към нея. Жана се бе убедила вече, че той е способен на неизмерима чувственост и истинска, неподправена първична страст. А тя бе обект на двете. Гарвана не я обичаше, но силно я желаеше.

На което тя му отговаряше със същата неподвластна страст. Ако дивото, опияняващо вино на екстаза беше всичко, което той можеше да приеме от нея, то тя нямаше да му го откаже. Не можеше. И не искаше. Обичаше го толкова дълбоко, че не можеше да му откаже нищо.

Жана не обърна внимание на двойката, застанала до тях. Единият, Хоук, гледаше съчувствено, а Ейнджъл — с растящо учудване и възхищение. Виждаше единствено Гарвана. Виждаше мъжа, когото толкова дълго време бе търсила в мечтите си и бе очаквала най-сетне да намери.

И да загуби.

Не, все още не. Оставаха й още няколко дена в този див Рай. Щеше да ги прекара с мъжа, когото обичаше.

— Не ми е нужно да правя нови скици — каза с дрезгав глас. — В залива Тотем намерих всичко, от което се нуждаех. — Думите й сякаш изведнъж отекнаха в съзнанието й, с цялото си значение и подтекст. — За моята работа… — добави бързо тя. Най-сетне откъсна поглед от Гарвана и го отмести към красивата блондинка. — Благодарение на Ейнджъл.

— Скицника ти, който беше оставила на кораба — обясни Гарвана, като продължаваше да се взира в Жана.

Ейнджъл примигна с красивите си синьо-зелени очи и се обърна към Хоук.

— Сигурно онези гени на тлингитския шаман отново са му объркали мозъка.

— Тлингит? — попита Жана Гарвана, без да го гледа. — Мислех, че си хайда…

— Така е, голяма част от моите предци са от племето хайда, но имам един прадядо, който е бил тлингитски шаман. Ейнджъл често казва, че оттам съм наследил късмета в риболова и склонността си към жестокост.

— Карлсън! — възкликна възмутена Ейнджъл. — Не това имах предвид и ти много добре го знаеш!

Жана погледна към Гарвана, който се усмихваше някак разсеяно, и почувства, че й се плаче.

— Ти не си жесток — каза тихо тя.

— О, не, жесток съм — възрази й меко той, а очите му проблеснаха. — Нали помниш? Понякога добротата не може да помогне.

— Това не е жестокост, това е просто един много труден начин да бъдеш добър — каза Ейнджъл и сложи ръката си върху рамото на Гарвана. — Ако моята болка ти е доставяла удоволствие, тогава това би било жестокост. Само фактът, че съм била прекалено затворена в себе си, за да забележа твоята доброта, не променя нещата. Ти ми помогна, Гарване. — Изведнъж тя се засмя, но някак тъжно, учудващо тъжно. — Ти направи нещо много повече за мене. Без теб, аз никога нямаше да мога да се справя сама.

Гарвана се поколеба за миг, след това пое ръката на Ейнджъл, нежно я целуна и отново я върна на рамото си.

— Щастлив съм, че го чувстваш така. Противно ми е, мразя да те наранявам.

— Въобще не може да се сравнява с онова, което аз ти сторих. Само ако знаеш, колко пъти съм съжалявала за това, което ти наговорих. — Ейнджъл пое дълбоко въздух и полека го изпусна. Обърна се към Жана и се усмихна почти виновно. — Сигурно си мислиш, че всички ние тук сме откачили.

— Не — каза тихо Жана. — Просто си мисля, че Гарвана е много добър, когато трябва да спаси нечий живот, умее да бъде добър, дори когато наранява, умее да бъде… човек. Повече от всички други, с които животът ме е сблъсквал.

Тя кръстоса ръце на гърдите си с надеждата никой да не забележи треперещите й пръсти — съвсем естествена реакция, когато видя Гарвана да целува ръката на Ейнджъл с такава нежност и тъга. Да вижда Гарвана с жената, която обича и която не може да има, събуждаше у Жана болезнени и неочаквано мъчителни усещания. Които изобщо не бяха самосъжаление. Беше й болно за Гарвана, за несподелените му чувства.

— Той спаси и моя живот — продължи тя с тих, отчайващо спокоен тон. — И въобще не ми позволи да му благодаря за това.

— Благодарността е като млякото. Прокисва много бързо — подхвърли Гарвана. Погледът му беше зареян някъде далеч в морето. После бавно се извърна към момчето, което работеше с помпата за гориво. — Още ли не си свършил?

— Готово.

— Чудесно — промърмори нетърпеливо Гарвана. Искаше по-бързо да се махне от пристанището. — Къде живееш? — попита Жана.

— В малка къща на брега, недалеч от парка.

Гарвана се намръщи.

— Да не е оная колибата, на чиято пощенска кутия висят мечешки лапи?

— Това ли било? Почти бях сигурна, но се страхувах да питам. Жана потрепери, като се сети как едва не примря от ужас, когато в сумрак на един дъждовен ден зърна пощенската кутия. — Когато ги видях за първи път, реших, че са крака, но без обувки, без чорапи, без нищо друго — само кости. Помислих си, че са човешки. Така ми се стори. Ноктите бяха отрязани, а костите на краката и глезена изглеждаха точно като онези, които помнех от часовете по анатомия. Още малко оставаше, и щях да се обадя в полицията.

Гарвана се засмя, но някак неохотно, почти насила.

— Да знаеш, че нямаше да си първата. Преди три-четири години семейство Монтис прекара доста неприятно лято тук. Някой беше застрелял няколко мечки, беше взел ноктите и кожите им и после хвърлил труповете в морето. Скитниците, които намерили краката, изхвърлени от вълните на плажа — крака, завързани с въже на глезените — са се почувствали също като теб. Същото са преживели и хората на Монтис, докато накрая не разбрали, че това са мечешки крака. — Усмивката му изгасна. — Надин има доста мрачно чувството за хумор — може да се сравни с това на мечка гризли. Оправила ли е поне покрива на колибата, която си наела?

— Тече, само когато вали — каза Жана и потръпна.

— Е, да де, също като лодката — подхвърли насмешливо Гарвана. — И тя пропуска вода само когато плува. Сега въобще не тече.

Присвитите очи на Гарвана й казваха, че той не одобрява лятната й резиденция. Добре, но вече нищо не можеше да се направи. Цената беше приемлива, включваше и използването на моторна лодка. За съжаление, и лодката и мотора сега се намираха на дъното на залива Тотем.

— Знаеш ли откъде бих могла да купя някоя лодка на старо? — попита Жана и добави: — По-евтина…

— Аз ще се погрижа за това — обеща Гарвана. — Май старата Надин добре е пооскубала последната си наемателка.

— Не е нужно. Аз мога и сама…

— Искаш ли да хвърляме ези-тура?

Жана понечи да възрази, но един поглед към Гарвана беше предостатъчен, за да се въздържи. Внезапно помръкналото му изражение подсказваше, че не е избрала най-подходящия момент да влиза в спор. Беше забелязала, че всеки път, когато споменеше по някакъв повод лодката на Надин, Гарвана изведнъж загубваше чувството си за хумор. Жана се досещаше за причината. Явно постоянно го гризеше мисълта, че ако тогава, когато морето погълна лодката й, той спеше по-дълбоко или пък беше закъснял само няколко минути с помощта си, или ако въобще не се намираше в залива, тя непременно щеше да се удави.

Същата мисъл често спохождаше и Жана — обикновено в малките часове на нощта. Тя се събуждаше внезапно с разтуптяно сърце. Точно в такива моменти беше истинско успокоение да усеща Гарвана до себе си, да се сгуши в него и да заспи отново, знаейки, че е в безопасност.

— Не, няма да хвърляме ези-тура — каза Жана и се усмихна леко. — Ти използваш омагьосани монети.

В отговор Гарвана се усмихна, като си спомни изненадания й вид, когато той я преметна и потупа нежните извивки на задните й части.

— Остава ни тогава да решим кой ще прави вечерята. — Обърна се към Хоук. — Вие двамата при чичо ли се настанихте?

— Той не искаше и да чува възражения.

— Бях сигурен в това. Чичо има точно набито око за красотата. Ти по-добре дръж Ейнджъл изкъсо. Да знаеш, чичо много се харесва на жените — страхотно си падат по него!

Устните на Хоук се разтеглиха в усмивка.

— Как няма да лудеят по него, та той е истински красавец, дяволът му с дявол! Не е трудно да забележи човек, от кого си наследил хубавото си лице.

Ейнджъл избухна в смях.

— Хоук, трябва да се засрамиш! Чичо е грозен като някоя мърлява мида и ти добре го знаеш. А Гарвана категорично не е.

— Много е дребничък за моя вкус, предпочитам по-едрите мъжаги — подхвърли Хоук, като се подхилваше под мустак.

Гарвана се пресегна и прегърна Хоук през раменете — онази крепка, означаваща много прегръдка, която мъжете пазят за своите братя или за друг мъж, чиято дружба ценят високо.

— Липсваше ми, Хоук! Много съм щастлив, че успя да се измъкнеш за няколко дена.

— Ето, че успях. Но пък и ти не наминаваш към Ванкувър…

— Бях малко… изнервен.

— Да — каза меко Хоук — Разбирам те напълно. Веднъж и аз бях доста изнервен. — Извърна очи към Ейнджъл. — Но вече не съм.

Ейнджъл погледна към Хоук и се усмихна.

И ако Жана все още имаше някакви съмнения по отношение на мястото на Гарвана в живота на Ейнджъл, то този поглед отговори на всичките й въпроси. Усмивката на Ейнджъл мълчаливо й казваше, че Хоук е единственият мъж за нея. Същото беше и с Хоук. Нежното докосване на пръстите му до бузата на Ейнджъл показваше, че за него тя беше светлината, която озаряваше и най-страшния мрак.

Жана отмести поглед към Гарвана и видя меката усмивка, с която наблюдаваше почти осезаемата любов на приятелите си. Изведнъж някаква тъга прониза душата й, някакво странно, почти смазващо състрадание към Гарвана. Ейнджъл и Хоук бяха двете половини на едно много красиво и много силно цяло. Гарвана не само го приемаше, но той се радваше, наслаждаваше се с видимо задоволство на външната проявата на взаимната им любов, обичаше ги и двамата еднакво силно.

А аз не съм толкова великодушна, просветна изведнъж в съзнанието на Жана и я натъжи. Не, разбира се, че не завиждам на чувствата, които Хоук и Ейнджъл изпитват един към друг. Но аз също искам да съм обичана така! Толкова много искам, че имам чувството, че са ме обърнали наопаки и всеки мой оголен нерв е изложен на соления въздух. Безумно мечтая за такава любов, затова ми е трудно да погледна Гарвана и да не ревна от мъка за себе си, за нас.

За него.

Защото аз я искам и заради него. Дори и с мен да не стане, искам той също да получи такава любов. Искам я за него дори повече, отколкото за себе си. А с нищо не мога да му помогна, както не мога да помогна и на себе си…

— Жана, какво има? — прошепна Гарвана.

Жана бавно отвори очи и чак тогава си даде сметка, че се облегнала на силните му, горещи гърди, а ръката му дискретно я подкрепяше.

— Нищо ново — каза тя, вдигна глава и му се усмихна почти през сълзи. За съжаление, това бе най-доброто, с което разполагаше в момента. Но явно — недостатъчно.

Гарвана присви очи и я погледна втренчено.

— Май нещо ме прихващат — рече виновно Жана. — Шок от сблъсъка с цивилизацията и така нататък. Сигурно съм се пристрастила към рая.

Погледът на Гарвана пламна. Прегръдката му стана по-крепка.

— Не е нужно всичко да свърши сега — прошепна той. Пое дъх и се заслуша в думите си. Правеше точно това, което се беше заклел да не прави — оказваше натиск върху нея, използваше благодарността й за собствения си егоизъм. — Имаш още няколко дни на разположение, нали? Искаш ли?

— Искам — прошепна Жана. Отстъпи пред порива на сърцето си и прегърна Гарвана. — Ужасно много искам.

Гарвана прихвана леко Жана с двете си ръце и почти без никакво усилие я вдигна във въздуха. Харесваше му да я усеща така, поддържана само от ръцете му. Когато най-после я остави на земята, видя, че Ейнджъл го наблюдава с весела одобрителна усмивка.

— Значи, решено! — каза Гарвана. — Ще се срещнем за вечеря в пет при Жана. Аз ще донеса продукти, Ейнджъл ще сготви, а Хоук след това ще изчисти.

— А аз какво ще правя? За мен не остана никаква работа — отбеляза Жана.

— Ти — каза Гарвана и натисна леко носа й с големия си пръст — си осъдена на една дълга, гореща вана, а след това ще седнеш в скута ми и ще ми разказваш тихичко за живота и страстите на пурпурните морски таралежи.

— Не мисля, че си достатъчно голяма, за да слушаш такива работи — каза Хоук и покри ушите на Ейнджъл с ръце.

— Много ти се иска — отвърна му тя и покри ушите на Хоук със своите малки ръце. Нежно ги дръпна и приближи лицето му до своето. Прошепна му нещо, от което веждите му се вдигнаха и се разнесе звучният му смях.

— Ти черпиш — добави той с многообещаваща усмивка.

Жана тъкмо изтърпяваше с нескрито удоволствие първата част от „присъдата си“, когато на входната врата се почука.

— Ти ли си, Гарване? — попита, като се пресягаше за хавлията.

— Самият аз, от плът и кръв — отвърна той, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. — А ти? Облечена ли си?

— Само по плът. Дотук успях. Какво става, ти ли подранил или аз се забравих във ваната? — попита тя и надзърна през открехнатата врата на банята. Гарвана се усмихна и отвори широко вратата.

— Бих казал, че идвам точно навреме.

Дъхът на Жана спря, когато видя погледа на Гарвана, който той бавно и чувствено плъзгаше по нея.

— Господи! — възкликна почти благоговейно той. — Прекалено красива си, за да си истинска.

Видимите тръпки, които минаваха по кожата на Жана бяха в резултат на нещо доста по-различно от студения въздух, нахлуващ в банята.

— Гарване… — каза с треперлив глас, но не можа да продължи.

— Кажи го пак — прошепна той.

— Какво да кажа?

— Името ми.

Гласът на Гарвана беше толкова глух, че Жана почти не разбираше думите му. Той се наведе над нея, вкусвайки горящата й кожа с бавни, чувствени движения на езика си.

— Гарване — каза Жана. Опита се отново да го повтори, но устните му дразнеха гърдите й, втвърдяваха зърната им. Контрастът между косата му върху кожата й беше все едно да поставиш перла върху черна коприна.

— Гарване — каза Жана с треперещ глас и впи пръсти в косата му.

Той коленичи пред нея и започна да я гали. Жана усещаше парещото докосване на силните му ръце. Милваше я така, сякаш искаше да запечата и най-дребната подробност, всяка частица от тялото й. Езикът му очерта гореща, чувствена линия от коляното до покритото с тъмни косъмчета кътче между бедрата й. Тя тихичко стенеше от удоволствие. Чувстваше как топлината я обгръща като блестяща диамантена мъгла.

— Гарване — разнесе се дрезгавият от възбуда глас на Жана. Чувстваше, че се разтапя в бавната опияняваща милувка на езика му. — Гарване!

— Да — прошепна той и очите му заискряха победоносно. Душата му пееше от щастие. — Точно така! Повтаряй, викай името ми, докато те любя. Когато го изричаш така, искам да получа… всичко. От теб. Тук. Сега. Завинаги.

Жана се притисна към него. Повтаряше името му като пламенна отчаяна молитва за любов. Когато тя повече не можеше да устои на възбудата, той я грабва и я понесе в ръцете си в малката спалня. Много нежно я положи върху тъмния чаршаф и застана до нея, а черните му очи се взираха в горящото й тяло сякаш за първи път виждаше жена.

— Гарване? — подкани го тя с треперещ глас. Без да откъсна погледа си от нея, той започна да се съблича.

— Ще те любя — каза глухо. — Ще те любя, докато не се превърна в единственото нещо на света за тебе, докато името ми не остане единствената дума в съзнанието ти и ти не започнеш да го крещиш с всяка глътка въздух, която ще поемат дробовете ти. Ще гледам как очите ти променят зеления си цвят и се забулват в сребристата мъгла, докато аз се потъвам в тебе и се превърнем в едно неразделимо цяло. След това ще изтрия сълзите от лицето ти и ще започна всичко отново.

Страстната, почти дива увереност, която прозвуча в гласа на Гарвана, струеше от цялата му плът, когато той коленичи над нея, докосвайки я, за да я люби. Жана искаше да каже нещо, но не намери сили. Сякаш още първите му милувки някой я бе отделил от тялото й. Понечи отново да каже нещо, но от устните й се изтръгна само един първичен звук на удоволствие, което го накара да се усмихне.

И след това единственият звук в стаята беше гласът на Жана, която го викаше, крещеше името му.

Беше като тъжна любовна песен за един гарван, който не отвръща на любовта.