Трета частБъдеще

„Бъдещето се купува с настоящето.“

Самюъл Джонсън

Глава 20

Тейт се чудеше дали ще се почувства неудобно. Опитът й показваше, че утрините след любовна нощ обикновено са такива. Когато се бе събудила, с облекчение и благодарност бе установила, че е сама. Това й бе дало възможността да вземе душ и да помисли.

През нощта бяха говорили съвсем малко. Но пък, от друга страна, е доста трудно да поддържаш нормален разговор, докато мозъкът ти се пържи в пламъците на горещ и всепоглъщащ секс.

Тя въздъхна дълбоко и пъхна ръце в мекия халат, който намери в банята. Що се отнася до секса, тялото й бе постановило нови прецеденти. Матю Ласитър бе вдигнал летвата на трудно достижима височина.

Протегна ръка да вземе сешоара и улови отражението си в замъгленото от парата огледало. Ухиленото си отражение.

Защо пък не, в крайна сметка? Бе преживяла една невероятна нощ, която я бе разтърсила из основи. И освен ако не грешеше сериозно, тя не бе единствената разтърсена.

Но сега слънцето бе изгряло и бе дошъл ред да се справи с реалността на онова, което следваше. Чакаше ги сериозна работа и макар напрежението да се бе разпръснало по един прекрасен начин, принципните им съображения все така ги обричаха на сблъсък.

Не изглеждаше честно двама души, които си пасват чудесно при определени обстоятелства, да не могат да намерят обща почва при всички останали.

Компромисът, реши тя и въздъхна, преглъщайки с усилие думата, бе единственото разрешение.

Щом косата й изсъхна достатъчно, тя прокара език по зъбите си и съжали, че хубавата стая не включва в удобствата си наличието на четка за зъби. Притеснена от този факт, тя прекрачи в стаята точно когато Матю влизаше през остъклените врати.

— О, здрасти.

— Здрасти. — Той й подхвърли една малка чанта. Тейт хвърли един поглед на съдържанието й и поклати глава.

— Четеш ми мислите — каза тя и извади отвътре четка за зъби.

— Радвам се. А сега ти можеш да прочетеш моите.

Не й бе много трудно, защото той се приближи до нея, вдигна я на ръце и я хвърли обратно в леглото.

— Матю, наистина…

— Позна — ухилен, той си съблече ризата. — Наистина.

Мина час преди Тейт да се възползва от четката си за зъби.



— Чудех се… — подхвана тя, докато прекосяваха плажа на път към кея.

— За какво?

— Как ще се справим с това.

— С това? — Той взе ръката й и я поведе по дъските към гумената лодка. — Че сме любовници? Доколко смяташ да усложниш този прост факт?

— Не искам да го усложнявам, просто искам да…

— Определиш правилата — довърши той, после се обърна и я целуна пред ухилените физиономии на неколцината моряци, обслужващи корабчето за разходки на курортния комплекс. — Никога няма да се промениш, нали, Червенушке?

Щом Тейт стъпи в лодката, той я отблъсна от пристана, махна усмихнат на моряците и запали двигателя. Чувстваше се страхотно.

— Какво им е на правилата? — попита тя.

Той отново се ухили и умело изви лодката.

— Луд съм по теб.

Това засегна точно онази струна в сърцето й, която не трябваше да засяга.

— Това е правило номер едно. Дай да не объркваме физическото привличане със съвместимостта.

— С какво?

— С каквото и да било.

— Винаги съм бил луд по теб.

— Не се шегувам, Матю.

— Това се вижда с просто око. — И от него болеше. Но нямаше да позволи нищо да помрачи настроението му или да попари надеждата, която бе започнал да таи, докато тя спеше до него. — Добре де, как ти звучи това? Искам да правя любов с теб при всеки удобен случай. Така по-добре ли е?

Вътрешностите й се втечниха при мисълта за такава възможност, но тя успя да продължи със същия рязък тон.

— Може и да е по-честно, но едва ли е осъществимо. Не забравяй, че сме шестима на двете яхти.

— Значи ще бъдем изобретателни. Ще можеш ли да се гмуркаш тази сутрин?

— Разбира се, че ще мога.

Достави си удоволствие, като я огледа от глава до пети. Брулена от вятъра, разрошена, боса.

— Чудя се какво ли ще е да те съблека гола под водата. — Той вдигна ръка. — Само се шегувам. Засега.

Ако си мислеше, че идеята я шокира, грешеше дълбоко. Но преди да се задълбочи във фантазиите си по темата, тя искаше да уточнят окончателно нещата.

— Матю, все още има въпроси, които трябва да разрешим.

Той намали скоростта на лодката. Проклетата Тейт нямаше да мирне, докато не развали настроението и на двамата.

— Искаш да се върнем на хрумването ти да повикаш на помощ твоя колега, или какъвто ти е там.

— Знанията на Хейдън биха били безценни за проект като този, стига да поиска да отдели от времето си.

— Отговорът ми е същият, Тейт. Чуй ме, преди отново да започнеш да ми играеш по нервите. Не можем да си позволим такъв риск.

— Риск, който включва един от най-изявените специалисти в областта?

— Риска: Вандайк да разбере за това, което правим.

— Хванала те е параноята на тази тема — нетърпеливо отсече тя. — Хейдън разбира необходимостта от дискретност.

— Хейдън е работил за „Трайдънт“.

Брадичката й се вирна.

— Както и аз. Сигурна съм, че Хейдън не е бил по-наясно с политиката от самата мен. А дори и да е бил свързан с Вандайк, няма да каже нищо на никого, ако аз го помоля.

— Готова си да поемеш риска повторно да изгубим всичко, така ли?

Тя понечи да отговори, после се поколеба, защото беше сигурна, че той не говори единствено за „Изабела“.

— Не — тихо каза тя. — Не съм готова. Засега ще отложим въпроса за Хейдън, но аз все още смятам, че това би бил правилният ход.

— Веднъж да си свършим работата, можеш да викаш колкото си искаш учени. Дори ще ти помогна да я извлечеш на повърхността парче по парче, ако това е, което искаш.

Тя се втренчи в него, останала без думи.

— Сериозно?

С рязко дръпване той угаси двигателя, бяха стигнали до „Ново приключение“.

— Не можеш да го разбереш, нали, Червенушке? Дори сега.

Смутена, тя вдигна ръка към неговата.

— Матю…

— Давай — сопна й се той и вдигна палец към стълбата. — И след двайсет минути да си готова за гмуркане.

„Жени“ — помисли си той, докато насочваше гумената лодка към „Русалка“. Нали уж те трябваше да са чувствителната, емоционалната половина от човечеството? Ама че шега. Стои си той и само дето не е прокапал от любов като бор, на който му сълзят соковете, а единственото, за което може да говори тя, са правила и наука.

Лару, чийто златен зъб проблясваше между ухилените му устни, хвана въжето, което Матю му хвърли, и привърза гумената лодка към корабчето.

— И така, mon ami, чувстваш се освежен тази сутрин, а?

— Разкарай се — предложи Матю, качи се с лекота на палубата и съблече ризата си в движение. — Спести си коментарите. Искам кафе.

Без да си прави труд да прикрие усмивката си, Лару се отправи с бодра крачка към камбуза.

— Когато аз прекарам нощта с жена, на сутринта и двамата се усмихваме.

— Продължавай в същия дух — промърмори Матю, докато проверяваше екипировката си — и току-виж си загубил още един зъб. — Грабна бутилките и се премести откъм левия борд.

Беше легнала с него, помисли си горчиво той. Беше му позволила да я има, докато и двамата не останаха без сили. А все още го смяташе за нещо средно между мекотело и дъждовен червей. Смъкна ядно шортите си и нахлузи плувките. Що за жена беше тя, по дяволите?

Когато се върна при водолазния си костюм, Бък вече го чакаше.

— Я задръж за минутка, момко. — След нощ на равносметка и тревоги Бък бе готов да избухне като заредено оръдие. Той заби пръст в гърдите на Матю. — Чакам обяснения!

— Мен пък ме чака работа. Приготви смукача.

— Никога не съм си пъхал носа в тази… тази хормонова част от живота ти. — За да задържи Матю на мястото му, той отново заби пръста си в гърдите му. — Смятах, че знаеш кое какво е. Но когато почна да му мотаеш главата на това сладко момиченце…

— Сладко — прекъсна го Матю. — О, да, много е сладка, когато те одира на тънки лентички или когато те рита до посиняване. — Той грабна костюма, седна на палубата и се зае с процедурата по навличането му върху краката си. — Какво става между мен и Тейт изобщо не е твоя работа.

— Друг път не е. Всички сме част от един екип, а баща й ми е най-добрия приятел, който съм имал. — Бък потри устата си с ръка и усети неотложна нужда от питие, с чиято помощ да се плъзне безболезнено през останалата част от нравоучението. — Не казвам, че един мъж няма своите нужди. Може и да не ти е лесно да стоиш тук толкоз седмици, без начин да ги задоволиш, но…

Присвил очи срещу слънцето, Матю се изправи, за да издърпа костюма нагоре по бедрата си.

— За такива нужди си имам ръка.

Бък се навъси. Не обичаше да говори за тези неща. Но имаше своите задължения.

— Тогава защо, по дяволите, не я използва, вместо да използваш Тейт? Казах ти го още преди осем години и пак ще ти го кажа. Тя не е еднодневка, момко, аз няма да си стоя и да…

— Не съм я използвал, дяволите да го вземат! — Той напъха ръката си в ръкава. — Влюбен съм в нея.

— Не си ли… — Бък млъкна, премигна и реши, че ще е по-добре, ако седне. Почака, ориентирайки се в новосъздалата се обстановка, докато Матю отпиваше от кафето, което бе грабнал от ръцете на Лару. — Не се майтапиш, нали?

— Просто ми се махни от главата.

Бък хвърли поглед към Лару, който си създаваше работа като проверяваше компресора.

— Виж какво, Матю, не знам много за тия неща, обаче… Боже, кога стана?

— Преди около осем години. — По-голямата част от гнева му се отцеди, но напрежението все така стягаше болезнено раменете му. — Стига за това, Бък. Записа ли прогнозата за времето?

— Да, да. Няма да имаме проблеми. — Със съзнанието, че не е в свои води, той се изправи тромаво и помогна на Матю да нарами бутилките. — Рей и канадецът извадиха някакъв порцелан след като ти замина за острова. Марла се канеше да го почиства.

— Хубаво. Дай сигнал на „Приключение“, Лару. Искам да започваме вече.

— По-добре да свършвате — отбеляза Лару, но тръгна към десния борд да изпълни указанието.



— Разбира се, че съм добре. — Тейт завърза на кръста си канията с водолазния нож и се опита да успокои майка си. — Съжалявам, ако си се разтревожила.

— Не бях точно разтревожена. По-скоро загрижена. Знам, че Матю никога не би те наранил.

— Не би, значи? — измърмори Тейт.

— Ох, слънчицето ми. — Марла я притисна в кратка, силна прегръдка. — Ти си голяма жена. Знам го. Също така знам, че си разумна, внимателна и с чувство за отговорност. Всичко онова, което трябва да бъдеш. Но дали си щастлива?

— Не знам. — Тейт нарами бутилките си и затегна ремъците. — Това не ми влизаше в сметките. — Тя погледна към Лару, който махаше от палубата на „Русалка“. — Не е лесно да разбереш Матю — въздъхна тя и закопча колана с тежестите. — Но мога да се справя. Мога да се справя и с него. — Нахлузи плавниците си и се намръщи. — Татко нали не е намислил някоя щуротия по тоя повод?

Марла се засмя и подаде на Тейт водолазната маска.

— Аз пък мога да се оправя с него. — Тя вдигна очи и погледна към Матю, който стоеше на палубата на „Русалка“. — Матю Ласитър е привлекателен и интересен мъж, Тейт. Сърцето му крие ниши, които не биха останали тайна за подходящата жена.

— Нишите на Ласитър не ме интересуват. — Тейт нагласи маската и се ухили. — Но нямам нищо против отново да ми падне в ръцете.



Той не й даде кой знае каква възможност. Включи смукача в момента, в който стъпиха на дъното. Работеше бързо и усилено. От време на време пясъкът, раковините и дребните парчетии от потъналия кораб обстрелваха гърба и раменете на Тейт като с картечница. Трябваше да подтичва, за да не изостава от темпото му, като в същото време се ровеше в изсмуканото от машината, пълнеше кофите и подръпваше въжето, което даваше сигнал на Бък да ги изтегля нагоре. Матю не й оставяше много време да се наслаждава на находките.

Буца конгломерат я перна по рамото достатъчно силно, за да й остане синина. Вместо да присвие очи от острата болка, тя се утеши с няколко ругатни по адрес на Матю и протегна ръка към калцираното образувание. Почернелите сребърни монети, слепили се в някаква умопобъркана скулптура, промениха настроението й. Тя заплува през мътилката и рязко потропа по бутилките на Матю.

Той се обърна и нехайно отстъпи крачка назад, когато Тейт тикна триумфиращо конгломерата пред лицето му. Хвърли му един кратък поглед, сви рамене и се върна към работата си.

„Какво, по дяволите, му става?“ — зачуди се тя и пусна богатата находка в кофата. Би трябвало да се засмее, да подръпне косата й, да докосне лицето й. Да направи нещо. Вместо това дълбаеше като маниак със смукача, без помен от удоволствието, което винаги бе придружавало общата им работа.

„Мисли си, че ме интересуват единствено парите — беснееше Матю, размахвайки помпата над пясъка. — Наистина ли смята, че ще започна да хвърлям къчове от радост и ще затанцувам при вида на някаква си буца сребро?“ Що се отнасяше до него, Тейт можеше да си задържи всяка скапана монета, която намереха. И да предаде и последната на безценния си въображаем музей или на безценния си Хейдън Дийл.

Беше я искал, по дяволите. Но не бе предполагал, че сексът без нейната любов или, дяволите да го вземат, без уважение от нейна страна, ще е толкова празен. И да го остави толкова празен.

Е, сега вече знаеше. И му бе останала само една цел. „Проклятието на Анжелик“. Щеше да претърси всеки сантиметър от дъното, всяка цепнатина, всеки корал. А когато го намереше, щеше да отмъсти на бащиния си убиец.

Отмъщението, реши Матю, е по-благодатна цел от любовта на една жена. Господ му беше свидетел, че нямаше да боли толкова при евентуален провал.

Работи, докато ръцете му не окапаха от умора и съзнанието му не изтръпна от еднообразието. После тръбата разхвърли пясъка и пред очите му се разкри първият зашеметяващ проблясък на златото.

Матю отдръпна тръбата и погледна към Тейт. Коленичилата й фигура се виждаше през размътената вода, очите й бяха нащрек зад маската, макар той да долавяше натрупаната умора, която забавяше движенията й.

Бе й наложил твърде високо темпо и го знаеше. Въпреки това нито веднъж не го бе помолила да спре или да намали. „Дали гордостта не е в основата на проблемите ни?“ — помисли си Матю, после отмести погледа си обратно към лъскавите монети, пръснати като дребните от джоба на някое небрежно божество върху морския под.

Усмихна се и насочи помпата така, че да засмуче монетите. Те се заизсипваха зад него, посипаха се с дрънчене по бутилките на Тейт и обсипаха гърба й като куршуми.

Матю долови момента, в който периферното й зрение регистрира блясъка, видя как ръката й се стрелна напред. Тя загреба монетите, както дете загребва бонбоните от счупена бонбониера.

Сетне се обърна към него. Да я види как търси лицето му с шепи, пълни със старо злато, бе като балсам за настръхналото му сърце.

Ухили се, когато тя заплува към него и разтвори ципа на врата му колкото да пусне няколко монети в непромокаемия му костюм. Очите й преливаха от смях и той бутна смукача настрани. Любопитните риби ги гледаха как се боричкат, как се въртят като полудели и как най-накрая се прегръщат непохватно.

Матю вдигна палец към повърхността, но тя поклати глава и посочи смукача. Той кимна и отново го нарами, докато тя загребваше шепа след шепа златни монети и ги изсипваше в кофата.

Беше напълнила две до самия ръб и вече се задъхваше от радостно изтощение, когато забеляза кесийката. Някога трябва да е била от кадифе, а сега бе изтъняла и окъсана. Пръстите й едва я бяха докоснали и ръбчетата се разпаднаха от допира. От дупчицата между прокъсаните нишки се изсипаха звезди.

Дъхът й буквално спря. С трепереща ръка тя се пресегна надолу и вдигна верижката. Диаманти и сапфири избухнаха сред мътилката. Наниз от три реда, нелепо тежък и богато орнаментиран. Скъпоценните камъни бяха запазили огъня си през столетията и сега искряха пред замаяните й очи.

Зашеметена, тя го подаде на Матю.

За един безумен момент той си помисли, че са го намерили. Можеше да се закълне, че е видял амулета да се плъзга от ръката й, че е почувствал силата, струяща от кървавия камък. Но когато сам го докосна, колието се промени. Великолепно и безценно, наистина. Но магия в него нямаше. С небрежен жест той го нахлузи през главата й, така че камъните проблясваха на фона на прилепналия й тъмен костюм.

Този път, когато той посочи към повърхностна, Тейт кимна в знак на съгласие. Подръпна въжетата и двамата последваха кофите нагоре.

— Намерихме основния товар. — Забравила за умората си, тя посегна към него, когато изплуваха на повърхността.

— Мисля, че това не подлежи на съмнение.

— Матю. — Тя почтително пъхна пръсти под колието на шията си. — Истинско е.

— Отива ти. — Той стисна ръката й. — Все така ми носиш късмет, Тейт.

— Всемогъщи боже на небето! — Викът долетя откъм „Русалка“. — Имаме си злато, Рей! — крещеше Бък. — Имаме си цели кофи със злато!

Тейт се ухили и стисна ръката на Матю.

— Нека отидем при тях и ги оставим да ни потупат по гърба.

— Добра идея. Мислех си — той заплува мързеливо към „Русалка“, — ако реша да прескоча до „Приключение“, да речем около полунощ, и отида при мостика… Вратата там се заключва.

Тя стигна до стълбата преди него.

— Виж, това вече е добра идея.



В рамките на два дни извадиха от дъното повече от един милион долара в злато. Плюс бижута, които Тейт полагаше сетни усилия да оцени и каталогизира. Колкото по-зашеметяващ бе успехът им, толкова по-строги мерки взимаха да го запазят в тайна.

Хвърляха котва на повече от трийсет метра встрани от находището, а Бък влизаше в ролята си на рибар поне два пъти на ден, когато туристическите корабчета минаваха достатъчно близко покрай тях. Тейт изщрака безброй ленти, които складираше внимателно. Скицираше и прибираше скиците в архива.

Знаеше, че мечтаният музей има всички шансове да се превърне в реалност. Предстоеше й да пише статии, да публикува доклади, да дава интервюта. Двамата с баща й градяха планове и обсъждаха идеи. С Матю не споделяше нищо от своите надежди. Знаеше, че неговите мечти са различни от нейните. Те работеха заедно, търсеха заедно. В тишината на малките часове се любеха неспокойно върху едно одеяло.

И ако понякога той изглеждаше мрачен, ако го хващаше да я гледа с непроницаеми очи, то тя си казваше, че са постигнали своя компромис.

Експедицията, както и тихият преход от пролетта към лятото, не можеха да бъдат по-съвършени.



Лару излезе, подсвирквайки си, от палубната каюта. Поспря за момент, загледан в Бък и Марла, които се занимаваха с голямо парче конгломерат. Възхищаваше се на изключително привлекателната госпожа Бомон. Не само на красивото лице и стройното тяло, но и на вродената й класа. Жените, които бяха влизали в живота на Лару и бяха излизали от него, се бяха отличавали с някои интересни и интригуващи качества, но много рядко бяха притежавали някаква класа.

Дори потна и с мръсни ръце, потомствената южняшка красавица си личеше от километри.

„Жалко, че е омъжена“ — помисли си той. Едно от правилата, които никога не нарушаваше, бе да не прелъстява омъжени жени.

— Трябва да взема гумената лодка — обяви той. — Провизиите са на свършване.

— Ох! — Марла седна на петите си и избърса капките пот по челото си. — До Сейнт Кристофър ли отиваш, Лару? Надявах се сама да прескоча дотам. Малко пресни яйца и плодове наистина ще ми свършат работа.

— С удоволствие ще напазарувам всичко, което пожелаеш.

— Всъщност… — Тя му отправи най-чаровната си усмивка. — Много бих искала да сляза за малко на брега. Ако нямаш нищо против компанията ми.

Това малко променяше плановете му, но той се усмихна.

Ma chere Марла, за мен това би било най-голямото удоволствие.

— Би ли почакал само няколко минути, докато се поизмия?

— Моето време е изцяло на твое разположение.

Самата галантност, той й помогна да се качи в гумената лодка и остана да я наблюдава как умело прекосява разстоянието до „Ново приключение“. Знаеше, че нищо на света не може да накара прекрасната госпожа Бомон да преплува и два метра.

— Напразно си хабиш чара с нея, френчо — измърмори Бък и фрасна конгломерата с чука си.

— Но, mon ami, какво да правя като имам чар в излишък? — Развеселен, Лару го погледна. — А на теб какво да ти донеса от острова?

Бутилка „Блек Джак“ — помисли си Бък и почти усети първото ужилване на уискито в гърлото си.

— Нищо не ми трябва.

— Както кажеш. — Лару потупа джоба, където си държеше тютюна, и закрачи обратно към парапета. — А, ето я и моята прекрасна компаньонка в пазаруването. А bientot.

Като истински кавалер Лару пое лоста на кормилото и направи плавен завой, така че Марла да може да помаха на Рей, преди да потеглят към Сейнт Кристофър.

— Наистина оценявам жеста, Лару. Рей е толкова затънал в картите и записките си, че не ми даваше сърце да го помоля да ме закара. — Доволна от възможността да разгледа магазините, тя вдигна лице срещу вятъра. — Всички са толкова заети…

— И ти самата работиш много, Марла.

— Не прилича много на работа. Виж, гмуркането… — Тя завъртя очи. — Ето това е работа. На теб, изглежда, ти харесва.

— Матю е чудесен учител. След толкова години на повърхността за мен е удоволствие да сляза под нея. А Рей е най-добрият съекипник на света.

— Винаги е обичал гмуркането. От време на време все още се опитва да ме убеди да пробвам и аз. Всъщност веднъж се опитах с шнорхел. Рифовете край брега на Козумел бяха много вълнуващи, но аз се заплеснах и влязох малко по-навътре от предвиденото. Докато разбера, дъното се изгуби от погледа ми. Беше изключително странно усещане. — Тя потръпна. — Нещо като световъртеж. — Развеселена от собствените си страхове, тя потупа спасителната жилетка, която си бе облякла. — Ще се задоволя с лодките.

— Жалко, че не можеш лично да видиш „Изабела“.

— При всичките скици, които направи Тейт, имам чувството, че съм я видяла. Какво ще направиш със своя дял, Лару? Ще се върнеш ли в Канада?

— Пощади ме, моля те. Такъв студ е там. — Той плъзна поглед по бреговата линия в далечината. Бели пясъци, поклащащи се палми. — Лично аз предпочитам по-топлия климат. Сигурно ще си построя къща тук и ще гледам водата от прозореца. Или ще обиколя света с платноходка. — Той й се ухили. — Но при всички случаи смятам да се насладя на новопридобитото си богатство.

Това, в крайна сметка, бе амбиция не по-лоша от всяка друга.

След като привърза лодката към кея, той придружи Марла до градчето, като чаровно настоя да плати за таксито. Да обикаля с нея из сергиите с плодове и зеленчуци се оказа истинско забавление.

— Много ли ще се разсърдиш, ако надникна в някой и друг магазин, Лару? Срам ме е да си призная подобна женска слабост, но се чувствам лишена от изконните си права. Много бих искала да поразгледам това-онова, а и трябва да купя някои дреболии.

— Щом трябва, трябва. Много бих искал да дойда с теб, но и самият аз имам да свърша едно-две неща. Ще ти бъде ли удобно да се срещнем тук след… след четирийсет минути?

— Чудесно.

— Значи дотогава. — Той й целуна галантно ръка и се отдалечи.



Веднага щом се скри от погледа й, Лару се вмъкна във фоайето на малък хотел. Нуждаеше се от уединението на телефонна кабина и без да губи време, се възползва от тази в хотела. Не бе необходимо да отваря тефтерче, за да набере номера, който му трябваше. Знаеше го наизуст. Беше опасно да се записват такива неща.

Тананикаше си тихичко, докато чакаше телефонистката да го свърже с поискания номер. За сметка на получателя, разбира се. Ухили се пренебрежително, когато нечий надут глас обяви:

— Домът на Вандайк.

— Поръчан е разговор за ваша сметка за Сайлъс Вандайк от господин Лару. Ще го приемете ли?

— Един момент, моля.

— Един момент, моля — повтори телефонистката със сладкия си островен акцент, който бе предназначен за Лару.

— Времето е единственото, с което разполагам, мадмоазел. — За да съкрати чакането, той си сви цигара.

— Тук Вандайк. Ще приема разговора.

— Благодаря ви. Говорете, господин Лару.

Bonjour, господин Вандайк. Вие сте, надявам се, добре?

— Откъде се обаждаш?

— От фоайето на един малък хотел на Сейнт Кристофър.

— А останалите?

— Прекрасната госпожа Бомон е на лов за сувенири. Другите са на яхтите.

— Какво търсят? „Маргерит“ е изчерпана. Лично се погрижих за това.

— Така си е. Дори за червеите не си оставил много. Тейт беше силно разстроена.

— Разстроена значи? — Следа от злобно задоволство се промъкна в гласа му. — Трябваше да си стои там, където я бях сложил. Но сега съм изправен пред друг проблем. Искам подробен доклад, Лару. Плащам ти повече от щедро, за да не изпускаш Ласитърови от очи.

— И аз с радост изпълнявам задължението си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Бък не пие. Страда, но още не е посегнал към бутилката.

— И това ще стане.

— Навярно. — Лару издуха дима от цигарата и го проследи как се издига на кръгчета към тавана на кабинката. — Не се гмурка. Когато другите го правят, той си гризе ноктите и се поти. Може да ти се стори интересен и факта, че Матю и Тейт са любовници. Уреждат си срещички всяка нощ.

— Разочарован съм от вкуса й. — Гласът на Вандайк прозвуча студено. — Клюките са интересно нещо, Лару, но не обичам да плащам за тях. Колко дълго възнамеряват да останат при „Маргерит“?

— Зарязахме „Маргерит“ преди седмици.

Паузата беше кратка.

— Преди седмици, и ти не си си направил труда да ме уведомиш?

— Винаги се осланям на инстинктите си. Освен това обожавам драматично подбрания момент, mon ami. Сега вече ми се струва редно да ти съобщя, че намерихме останките на „Изабела“. Както и богатото им съдържание. — Той дръпна още от благоуханния дим, после го издуха. — Моят компаньон в гмуркането, Рей Бомон, е твърдо убеден, че тя крие нещо много, много ценно.

— Което е?

— „Проклятието на Анжелик“. — Лару се усмихна. — Мисля, че би било мъдро от твоя страна да преведеш една награда от сто хиляди американски долара в швейцарската ми сметка. След двайсет минути ще проверя дали трансакцията се е състояла.

— Сто хиляди долара за нечии фантасмагории?! — Но в думите му имаше някакво задъхано напрежение, което ясно долетя по телефонния кабел.

— Когато се уверя, че парите са пристигнали по предназначение, ще използвам факса на този очарователен малък хотел, за да ти изпратя копия на документацията, която Рей е събирал толкова усърдно и продължително. Вярвам, че ще ги оцениш подобаващо. Ще се свържа отново с теб веднага щом изникне нещо ново. A bientot.

Изключително доволен от себе си, той затвори преди Вандайк да завърши следващото си изречение.

Парите щяха да бъдат преведени. Вандайк бе прекалено добър бизнесмен, за да пренебрегне подобна инвестиция.

Лару потри ръце и излезе от кабинката, надявайки се, че хотелът разполага с кафене, където би могъл да прекара спокойно следващите двайсет минути.

Толкова бе забавно да разтърсиш чувала и да гледаш как се премятат мишките в него.

Глава 21

Тя закъсняваше. Матю крачеше нервно по мостика и си повтаряше, че е глупаво да се чувства разочарован от факта, че тя не го чака. Беше видял светлината в палубната каюта преди да преплува разстоянието между двете яхти. Очевидно тя бе заета с нещо. Все някога концентрацията й щеше да се наруши, тя щеше да погледне към часовника и да осъзнае, че минава полунощ.

Все някога.

Той тихо се върна при предния прозорец и се загледа за пореден път в морето и звездите.

Като всеки моряк, можеше да начертае световната карта само с помощта на тези звезди. С тяхна помощ можеше да намери пътя си до всяка точка на сушата или във водата. Но не разполагаше нито с карта, нито с пътеводител, които да му покажат пътя към онова, което желаеше повече от всичко. В това пътуване той беше сляп и се движеше без посока.

През целия си живот не се бе срамувал от друго чувство или провал толкова, колкото от безпомощността. Бе се оказал безпомощен да предотврати бягството на майка си, убийството на баща си, осакатяването на Бък. А сега бе безпомощен да се защити от собственото си сърце и от жената, която не искаше сърцето му.

Искаше му се да стовари вината за неспокойствието, което го изяждаше отвътре, на нещо толкова просто като секса. Но тази фундаментална жажда бе угасена. Все още я искаше, не можеше да я погледне, без да я пожелае. И все пак имаше толкова неща отвъд чисто физическото.

Може би винаги се бе касаело за нещо отвъд физическото.

Как би могъл да обясни, че с нея се превръща в друг човек? Можеше да бъде различен човек, ако тя изпитваше и сянка от онова, което той изпитваше към нея. Да живее без нея беше възможно. Правил го беше преди и знаеше, че отново би го направил. Но никога нямаше да бъде такъв, какъвто искаше да бъде, и нямаше да има онова, което искаше да има, ако тя не беше част от него.

Нямаше какво друго да направи, освен да вземе онова, което тя му предлагаше, и да я остави да си отиде, когато му дойдеше времето.

Знаеше какво е да съществуваш заради момента. Бе прекарал по този начин по-голямата част от живота си. Бе унизително да осъзнае, че една жена е в състояние да го накара да копнее за свое бъдеще, за ограничения и отговорности.

Жена, която не вярваше, че той е способен да поеме каквато и да било отговорност.

Нямаше начин да й докаже, че греши. И двамата знаеха, че ако той открие онова, което търси, ще го вземе без колебание. И ще го използва. Щом „Проклятието на Анжелик“ се окажеше в ръцете му, той щеше да изгуби Тейт. Нямаше начин да задържи и двете, нито пък можеше да живее в мир със себе си, ако пренебрегнеше дълга към баща си.

Сега, когато стоеше сам и се взираше в звездите, които се оглеждаха във водната повърхност, можеше да се надява, че колието и всичко свързано с него ще си останат погребани в пазвите на алчното море.

— Извинявай. — Тя влезе забързано и косата й се развя, когато се обърна да затвори и заключи вратата. — Скицирах ветрилото от слонова кост и загубих представа за времето. Само като си помислиш, че нещо толкова крехко може да се запази непокътнато и да бъде в перфектно състояние след всичките тези години!

Тя спря. Матю я гледаше по онзи особен начин, който често я караше да се чувства неудобно и някак си ужасяващо прозрачна. „Какво ли му минава през ума — чудеше се тя. — Как прикрива емоциите, които го направляват?“ Беше като да гледаш вулкан и да знаеш, че някъде под повърхността има лава, която непрестанно кипи.

— Сърдиш ли се? Закъснях само с четвърт час.

— Не, не се сърдя. — Очите, искрящи от несподелени тайни, безмилостно задържаха погледа й. — Искаш ли чаша вино?

— Купил си вино? — Това неизвестно защо я направи неспокойна и тя отметна назад косата си. — Добра идея.

— Задигнах го от Лару. Донесе някакво луксозно френско вино, когато онзи ден ходиха с Марла до острова. Вече го отворих. — Матю вдигна бутилката и наля две чаши.

— Благодаря. — Тя взе чашата си и се зачуди какво следва по-нататък. Обикновено те просто се хвърляха на пода и разкъсваха дрехите си, като нетърпеливи деца, които отварят подарък. — На запад започва буря. Може да ни създаде проблеми.

— Още е рано за урагани. Въпреки това Бък следи положението. Разкажи ми за ветрилото, което Лару извади днес следобед.

— Сигурно струва между две и три хиляди. Може и повече за някой сериозен колекционер.

Той се пресегна и докосна косата й.

— Разкажи ми за ветрилото, Тейт.

— Ами. Добре. — Смутена, тя застана до прозореца към дясната палуба. — От слонова кост е, с шестнайсет ребра, резбата е спираловидна и образува разцъфнала роза, когато се отвори докрай. По моя оценка е от средата на седемнайсети век. Било е ценна вещ още преди „Изабела“ да потъне.

Той нави една къдрица от косата й около пръста си и задържа погледа й.

— Кой е бил собственикът?

— Не знам. — Тя въздъхна и потърка буза в ръката му. — Мислех си, че може да е принадлежало на някоя млада невяста. Навярно се е предавало от майка на дъщеря. Може да го е носила на сватбата си, като нещо старо14. Никога не го е използвала, било е твърде ценно за нея. Но от време на време го е вадила от кутията, която е държала на тоалетната си масичка. Разтваряла го е, прокарвала е пръст по розата и си е спомняла колко щастлива е била, когато го е носила по пътечката към олтара.

— Жените още ли правят така? — Трогнат от картината, която бе нарисувала, той взе недокоснатата й чаша и я остави настрани. — Нещо старо, нещо ново?

— Сигурно го правят. — Главата й се отпусна назад, когато той прокара устни по линията на челюстта й. — Ако държат на традиционната сватба. Бялата рокля с шлейф, която се облича веднъж в живота. Музиката, цветята.

— Ти това ли искаш?

— Аз не… — Сърцето й забрави да бие, когато устните му обходиха нейните. — Не съм мислила по въпроса. За мен женитбата не стои на дневен ред. — Пулсът й препусна, тя пъхна ръце под ризата му и ги плъзна нагоре по гърба му. — Господи, колко обичам тялото ти! Люби ме, Матю. — Алчно и не особено нежно тя прокара зъби по гърлото му. — Сега. Веднага.

Ако това бе единственото, което можеше да му предложи, той щеше да го вземе. Щеше да я вземе. Но тя нямаше да забрави, за бога, никога нямаше да забрави, че той бе онзи, който се бе позовал на чистата логика.

С едно буйно движение той уви косата й около ръката си и изви главата й назад. Когато тя отвори уста, изненадана от внезапната грубост, той се впи в устните й.

Глух звук се изтръгна от гърлото й, отчасти на протест, отчасти на възбуда. Ръцете й се озоваха на раменете му да го отблъснат, но той плъзна своята под широкия крачол на шортите й. Пръстите му се вмъкнаха в нея и я запратиха във висините на шокиращ и яростен оргазъм.

Краката й се подкосиха. Той не си губи времето да разстила мекото одеяло, а направо я повлече на пода. Едва бе успяла да си поеме дъх и той вече беше върху нея. Ръцете и устата му бяха навсякъде, дърпаха и късаха дрехите й, гладни за плътта отдолу.

Тя се извиваше под него, ноктите й се забиваха, но не в защита. Някаква част от ума й осъзна, че вулканът най-после е изригнал. Тя кипеше в тъмната, безсъзнателна наслада, докато смъртоносната му горещина се изливаше върху нея. Устата и езикът му бродеха по тялото й, принуждавайки я да приеме едно ново и плашещо ниво на лудостта. Алчна като него, тя се изви в дъга към тялото му и усети горещия изблик на собствената си разтърсваща кулминация.

— Сега! — Искаше да го изкрещи. Отчаяна, тя го потърси с ръце. — О, боже, сега!

Но той се плъзна нагоре по тялото й и закова ръцете й над главата. Когато тя отвори очи, светлината я ослепи.

— Не, погледни ме — настоя той, щом миглите й отново се спуснаха надолу. — Погледни ме ти казвам. — Дробовете му горяха и думите стържеха в гърлото му като натрошено стъкло. Но очите й се отвориха, разкривайки разфокусираното, отнесено зелено на зениците. — Можеш ли да мислиш?

— Матю… — Ръката й се напрегна под неговата. — Вземи ме сега. Не мога повече.

— Аз мога. — Той хвана двете й китки в едната си ръка и сграбчи с другата горящия център на усещанията й, докато тя не се разтресе диво под пръстите му. Свърши отново. Като в стихия. Той стисна зъби, преглъщайки собственото си стенание, когато китките й се отпуснаха меки като восък в ръката му. — Можеш ли да мислиш? — повтори той.

Но тя бе преминала отвъд света на думите, отвъд реалното. Сетивата й се бяха разпилели, едно объркано кълбо от живи нишки, които искряха и просъскваха някъде из тялото й. Когато освободи ръцете й, тя не помръдна, а остана да лежи беззащитна в очакване на следващото яростно нападение.

Той я поглъщаше, сантиметър по сантиметър от бледа плът и нежни извивки. И когато не чувстваше вече нищо друго освен връзката си с нея, когато устата й отново оживя, алчна като неговата, той се заби в тялото й.



Чувстваше се насинена, разбита, благословена. Тежестта му я притискаше към непрощаващия под и през главата й мина ленивата мисъл за болежките, които щяха да я мъчат на сутринта. Неизвестно как тя събра сили да го погали по косата.

Съжаляваше всяка жена, която не бе имала Матю Ласитър за свой любовник.

— Онова вино би ми дошло добре — успя да изрече тя с глас, който едва се промъкна през изсъхналото й гърло. — Някакъв шанс да го достигнеш? Ако пък няма такъв и ако си в състояние да се претърколиш, аз може и да успея да изпълзя няколко метра.

Той се отблъсна нагоре с мисълта как е възможно да се чувства изцеден, задоволен, щастлив и засрамен едновременно. Донесе и двете чаши и седна до нея на пода.

С цената на значително усилие тя се подпря нестабилно на лакът и пое чашата си. Щедрата разхлаждаща глътка определено й помогна да координира движенията си.

— Какво — попита бавно тя — беше това?

Той вдигна рамо.

— Секс.

След като въздъхна дълбоко и преценяващо, тя се усмихна.

— Не че се оплаквам, но приличаше повече на война.

— Важното е, че и двамата излязохме победители. — Вече бе изпразнил чашата си и стана да донесе бутилката.

Последното, което бе очаквала след подобна дивашка интимност, бе хладния тон, с който говореше Матю. Смутена, тя постави ръка на коляното му.

— Матю, има ли нещо?

— Не. Всичко е супер. — Той гаврътна още вино и се загледа в чашата. — Извинявай, ако съм бил прекалено груб.

— Не си. — Макар че не би могла да каже откъде избликна нежността, тя изпълни сърцето й. С меко движение тя постави ръка на бузата му. — Матю… — Думите се прескачаха в главата й, в сърцето й. Опита се да избере онези, които най-много подхождаха на онова, което ги свързваше. — Да се любя с теб е нещо изключително, всеки път. Досега никой… — Не, изглеждаше по-разумно да не споменава за това. — Досега никога — поправи се тя — не съм се чувствала толкова свободна с някого. — Помъчи се да се усмихне, да премахне тежестта от думите си. — Предполагам, че се дължи на това, че и двамата знаем какво искаме.

— Точно така, знаем какво искаме. — Той сложи ръка на тила й и я задържа там, докато очите му пронизваха нейните. — Понякога човек твърде дълго иска едно и също.

— Не знам какво имаш предвид.

Той я изправи на крака и впи устни в нейните, докато не усети вкуса на собствените си грешки.

— Може и аз да не знам. По-добре да тръгвам.

— Недей. — Подтикната от чувства, които не искаха повече да стоят заточени, тя хвана ръката му. — Не си тръгвай, Матю. Аз… нощта е подходяща да поплуваме. Ще дойдеш ли с мен? Не искам да ме оставяш.

Той обърна ръката й и притисна устни към дланта й по начин, от който очите й се насълзиха.

— И аз не искам да те оставям.



През цялото това време, през всичките тези години Ласитърови го бяха правили на глупак. Сега всичко се бе изяснило.

Вандайк не искаше да си губи времето със сън и за пореден път препрочиташе документите, които му бе изпратил Лару, докато не научи текста наизуст. Беше ги подценил. Изруга се задето е бил достатъчно невнимателен, за да допусне грешка.

„Твърде много грешки“ — помисли си той и попи потта, която бе избила на капки над горната му устна. И всичко това, защото амулетът не беше негово притежание.

Джеймс Ласитър бе знаел къде да намери „Проклятието на Анжелик“ и навярно бе умрял, надсмивайки се над своя убиец. А Вандайк не бе човек, на когото можеш да се смееш.

Сви юмрук около дръжката на обсипания със скъпоценни камъни нож за писма и злобно и безсъзнателно го заби в кремавата тапицерия на стола в стил кралица Ана. Брокатът се разпори като човешка плът, със звук, наподобяващ тихи писъци, докато конските косми бълваха навън. Овалното огледало на стената отразяваше лицето му, бясно и бледо, докато той мушкаше и режеше с ножа.

Пръстите му се бяха схванали болезнено, когато прекрасната седалка на стола се превърна в парцали. Дробовете му се издигаха и спадаха с усилие, поглъщаха с хълцане въздуха под звуците на Моцарт, които долитаха от скритите колони.

Той потръпна и остави скъпоценния нож да падне на килима, после се отдръпна със залитане от последното си произведение. „Само един стол“ — помисли си той, докато потта засъхваше полека по кожата му. Само една вещ, която лесно може да се замени. Наля си бренди, за да успокои разстроения си стомах.

„Така е по-добре — увери сам себе си той. — Съвсем естествено е за един мъж да дава воля на гнева си, особено за един силен мъж. Задържането му само причинява язва, главоболие и съмнения в собствените сили.“

Точно така бе постъпвал баща му. Вместо да го направи силен, то го бе отслабило. Изглежда, напоследък все повече мислеше за баща си и майка си. Спомняше си колко несъвършени бяха, намираше успокоение във факта, че бе избегнал всичките им слабости. Не, не, той триумфираше над слабостите на ума и тялото.

Умът на майка му я бе предал, сърцето на баща му го бе убило. Но техният син се бе научил как да поддържа силни и двете.

Да, по-добре беше, много по-добре беше да изпускаш парата. Отпивайки от брендито, той направи една бавна обиколка на кабинета си на борда на „Триумф“.

„Бързото физическо освобождение е нещо необходимо — каза си той, свивайки устни, докато разглеждаше парчетата коприна, пръснати по пода. — То прочиства кръвта.“

Но хладният разум бе задължителен. А той, разбира се, рядко губеше своя.

Може би, само може би, призна си той, бе постъпил малко импулсивно, когато бе убил Джеймс Ласитър. Но тогава бе по-млад, не толкова зрял. И наистина бе мразил копелето и в червата.

Но мисълта, че дори в смъртта си Джеймс го е изиграл… Бесът отново заби нокти във вътрешностите му, толкова яростно, че Вандайк трябваше да затвори очи и със сетни усилия да направи специалните си дихателни упражнения, за да потисне импулса си да разбие прекрасната орнаментирана чаша в стената.

Не, Ласитърови нямаше да му струват нищо повече, обеща си той. Дори и цената на една чаша за коняк. Отново спокоен, той излезе на палубата и подложи лице на милувката на благоуханния нощен въздух.

Яхтата се движеше меко по водите на Тихия океан източно от Коста Рика.

Едва не се бе качил на реактивния си самолет до Карибите, преди да обуздае нетърпението. Времето, необходимо да стигне дотам по море, щеше да бъде много добре оползотворено. Плановете му вече придобиваха завършен вид, а и при наличието на негов човек в екипа на Ласитърови беше все едно, че сам е на мястото.

Разбира се, Лару се превръщаше в известно неудобство с периодичните си настоявания за поредната премия. Вандайк се усмихна и разклати брендито в чашата си. Е, той също щеше да си получи заслуженото, след като ползата от него се изчерпеше.

„Окончателно дисциплинарно уволнение на служител“ — помисли си той и се изкиска. Да, това щеше да е едно дребно, но сладко удоволствие.

Човекът нямаше нито връзки, нито семейство, а точно такива оръдия предпочиташе Вандайк. Корабният готвач на средна възраст нямаше да липсва на никого.

Е, това малко развлечение щеше да остане за по-късно. Истинската наслада щеше да дойде от отстраняването на Ласитърови и техните партньори. Първо щеше да ги използва, щеше да ги остави да се гмуркат, да копаят и да работят. Усилието щеше да им донесе чувство на удовлетворение, вярата, че са го измамили, щеше да радва душичките им.

О, той можеше да си представи смеха им, възбудените им разговори, чиято тема е собствената им хитрост. Щяха да бъдат изпълнени със самодоволство и гордост, че са имали търпението да изчакат толкова дълго, при положение че са знаели къде да направят удара.

Матю бе работил осем години, размишляваше Вандайк, осем години във води, от които ти се смразяват костите, вършейки работа, която истинските търсачи на съкровища отхвърляха с презрение, сигурен, че неговата Немезида15 ще изгуби интерес към него. Честно казано, Вандайк се възхищаваше на усилията му и на дългосрочните планове, които го бяха довели до наградата.

Но тя нямаше да принадлежи на никой друг освен на Сайлъс Вандайк. Тя беше негово наследство, негова собственост, негов триумф. Притежанието й щеше да унищожи неговия дял от сенчестия свят на лудостта.

Щом намереха амулета и го вземеха в треперещите си ръце, изпълнени с въодушевлението на успеха, елиминирането им щеше да му донесе далеч по-голямо удовлетворение.

Кискайки се тихичко, Вандайк гаврътна брендито си докрай и с един силен удар разби нежния кристал в парапета и остави искрящите парчета да цопнат във водата. „Не защото съм ядосан, нито защото съм обзет от гняв“ — помисли си той.

Просто защото можеше.



Бурята ги удари жестоко, с проливен дъжд и ураганен вятър. Триметрови вълни блъскаха двете яхти и правеха гмуркането невъзможно. След кратко обсъждане и гласуване Ласитърови и Бомонови решиха да не се прибират в пристанището. Малко по-късно Тейт се зае с компютъра си и с една огромна чаша горещ чай.

Тази вечер нямаше да има среднощни срещи. Изненада се колко разочарована се чувства от този факт. „Може би бурята е едно навременно прекъсване“ — реши тя. Без да го осъзнава, си бе позволила да свикне прекалено много с присъствието на Матю край себе си.

Не беше разумно да привиква с каквото и да било, което има връзка с Матю.

След дълъг вътрешен спор тя бе убедила себе си, че няма нищо лошо, или най-малкото опасно, в това да харесва Матю. Симпатията и привличането не бяха задължително рискована комбинация. Колкото и да се караха, колкото и той да проявяваше склонност да я дразни, тя го харесваше. Имаха твърде много общо, за да остават скарани за дълго.

Поне този път сърцето й си бе останало на мястото. За което беше благодарна. Да харесваш и да желаеш бе нещо съвсем различно от това да си влюбен. От логична и практична гледна точка, сексът беше много по-удовлетворяващ, когато една жена изпитваше симпатия, дори приятелски чувства към любовника си. Също толкова логично и доказано на практика бе, че само глупаците обичат тогава, когато краят е предизвестен.

Матю щеше да вземе дела си от „Изабела“ и да си отиде. Точно както тя щеше да вземе своя. Жалко, че нещата, които двамата искаха от този кораб, бяха толкова различни. Все пак това нямаше значение, стига никой от тях да не се месеше в амбициите на другия.

Тя се намръщи и смени файловете, така че статията, която нахвърляше върху „Проклятието на Анжелик“, излезе на екрана.

„Легенди като тази, свързана с амулета на Моноар, известен още като «Проклятието на Анжелик», често имат своите корени в реалните факти. Макар да е нелогично да се приписват магически сили на един материален обект, самата легенда има свой собствен живот. Анжелик Моноар, живяла в Бретан, била известна като лечителката на селото. Тя действително притежавала едно украсено със скъпоценни камъни колие като описаното по-горе, подарък от съпруга й Етиен, по-малкия син на граф Дюташ. Според наличните документи тя е била арестувана, обвинена в магьосничество и екзекутирана през октомври 1553 година.

Откъси от личния й дневник разказват нейната история и предават мислите й в навечерието на екзекуцията. На десети октомври същата година тя била изгорена на кладата като магьосница. Ограничената налична информация говори, че е била на шестнайсет години. Няма данни, че, както често се е правело в знак на милосърдие, първо е била удушена, вместо да бъде изгорена жива.

Думите, написани в нощта преди екзекуцията, ни дават някои насоки за това откъде и как се е появила и се е разпространила легендата за «Проклятието на Анжелик».

Бележка: Да се разкаже последната част от дневника.

Проклятие, отправено от смъртното ложе, от устата на една обезумяла и отчаяна жена? Една невинна жена, скърбяща за загубата на любимия съпруг, предадена от свекъра си и изправена пред лицето на ужасна смърт. Не само своята, но и тази на нероденото й дете. Подобни истини водят до появата на легенди.“

Недоволна от собствената си интерпретация на въпроса, Тейт се облегна назад и прочете статията повторно. Когато протегна ръка към термоса си с чай, видя Бък, който стоеше на прага.

— Здрасти. Мислех, че си заседнал с Матю и Лару на „Русалка“.

— Проклетият френчо ме побърква — изръмжа Бък. От жълтия му дъждобран се стичаха ручейчета вода, а дебелите стъкла на очилата му се бяха изпотили. — Реших да намина насам и да постоя с Рей.

— Мисля, че двамата с мама са на мостика и следят прогнозата за времето. — Тейт му наля чай в капачката на термоса. Беше ясно, че Лару не е единственият виновник за лошото настроение на Бък. — Според последното, което чух, бурята е на път сама да се издуха нанякъде. До утре на обяд би трябвало да сме извън обсега й.

— Може би. — Бък пое чая, после го остави, без да го опита.

Наясно с притесненията му, Тейт се отблъсна от монитора.

— Свали това мокро нещо, Бък, и седни, моля те. Малко почивка и компания определено ще ми дойдат добре.

— Не искам да ти преча на работата.

— Моля те. — Тя се засмя. — Моля те, попречи ми на работата, пък макар и за няколко минути.

Все така неуверено той съблече мокрия дъждобран.

— Мислех си, че на Рей може да му се играят карти или нещо такова. Май няма кой знае какво, с което да си запълня времето. — Той се отпусна на диванчето и забарабани с пръсти по масата.

— Не можеш да си намериш място? — промърмори тя.

— Знам, че момчето ще остане разочаровано от мен — изсумтя той, после се изчерви и взе чая, който преди малко бе пренебрегнал.

— Това просто не е вярно. — Надяваше се, че курсът по основи на психологията, който бе държала в колежа, и собственият й усет за човека до нея ще водят инстинктите й. Никой не споменаваше факта, че той не се гмурка. Може би беше крайно време някой да го направи. — Никой от нас не би могъл да се справи без теб, Бък. Това, че не се гмуркаш, не значи, че не си продуктивен или че не си съществена и важна част от екипа.

— Като проверявам екипировката, пълня бутилките, троша камъни… — Той примигна. — И правя видеофилми.

— Да. — Тя се наведе напред и сложи ръка върху неговата. — Това е не по-малко важно от гмуркането.

— Не мога да се гмуркам, Тейт. Просто не мога. — Той се втренчи нещастно в масата. — А като гледам момчето да се спуска, направо ми пресъхва плюнката в устата. Минават ми мисли да си пийна. Само една чашка.

— Но не го правиш, нали?

— Сигурно съм осъзнал, че и една да е, все ще е краят за мен. Но това не потиска жаждата. — Той вдигна очи. — Щях да говоря с Рей за това. Нямах намерение да те товаря.

— Радвам се, че го направи. Това ми дава възможност да ти кажа колко се гордея с начина, по който се справи с проблема си. И че знам, че го правиш повече заради Матю, отколкото дори заради себе си.

— Имаше време, когато двамата бяхме всичко един за друг. Може и да не ни личи, обаче преживяхме и добри времена. После аз го отрязах или поне се опитах. Но той не ми позволи. Като баща си е. Верен. Инат е и твърде много задържа в себе си. Това му е от гордостта. Джеймс винаги смяташе, че може да се справи с всичко, че може да го направи сам. И това го уби. — Той отново вдигна очи. — Страхувам се, че момчето е поело по същия път.

— Какво имаш предвид?

— Вкопчил се е в това с нокти и зъби и нищо не можа да го откаже. Онова, дето го изнася всеки ден… е, вълнува се и така нататък. Но чака и иска само едно.

— Амулета.

— Той го е обсебил, Тейт, точно както беше обсебил Джеймс. Това ме плаши. Колкото повече се приближаваме, толкова повече ме плаши.

— Защото ако го намери, ще го използва срещу Вандайк.

— Майната му на Вандайк. Извинявай. — Той се изкашля и отпи от чая. — Не се притеснявам от оня кучи син. С него момчето ще се оправи без проблеми. От проклятието ме е страх.

— О, Бък!

— Казвам ти — упорито повтори той. — Чувствам го. Близо е. — Той погледна през прозореца към изливащия се дъжд. — Близо сме. Може би тази буря е предупреждение.

Тейт положи усилие да не се изсмее и сплете пръсти.

— Чуй ме, склонна съм да разбера моряшките суеверия, но фактите са следните — ние просто разработваме един потънал кораб. Твърде вероятно е този амулет да е тук. С малко късмет и много работа ще го намерим. Ще го скицирам, ще му сложа пореден номер и ще го впиша в каталога, точно както постъпвам с всяка находка, която вадим от „Изабела“. Той е метал и минерали, Бък, подсладени с една омайна и трагична история. Но това е всичко.

— Никой от ония, които са го притежавали, не е доживял до щастливи старини.

— През шестнайсетото, седемнайсетото и осемнайсетото столетие хората често са умирали млади от насилствена смърт или трагичен инцидент. — Тя стисна ръката му и опита друг подход. — Да кажем, чисто хипотетично, че амулетът наистина притежава някаква сила. Защо трябва тя да е злонамерена? Бък, чел ли си дневника на Анжелик? Онази част, която е преписал брат ти?

— Аха. Била е магьосница и е вързала проклятие за колието.

— Била е една тъжна, скърбяща и разгневена жена. Чакала я е ужасна смърт, била е осъдена за магьосничество и за убийството на съпруга си, мъжа, когото е обичала. Една невинна жена, Бък, неспособна да промени съдбата си. — Виждаше, че той далеч не е убеден и въздъхна. — По дяволите, ако е била вещица, защо просто не е изчезнала в кълбо дим или не е превърнала тъмничарите си в жабоци?

— Не стават така тия работи — упорстваше Бък.

— Добре, не стават така. Затова тя е направила магия, или каквото там е направила, на колието. Ако разчитам правилно написаното, тя проклина онези, които са я осъдили, онези, които ще отнемат последната й връзка със съпруга й, водени от алчност. Е, Матю не я е осъдил, Бък, нито е взел колието й. Онова, което би могъл да направи, е да го намери отново, това е всичко.

— И когато го намери, то какво ще му направи? — Отчаяната тревога правеше очите му лъскави и тъмни. — Това е дето ме яде, Тейт. Какво ще му направи?

Побиха я тръпки.

— Не мога да отговоря на този въпрос. — Изненадана от неспокойствието, което я бе обхванало, тя вдигна чашата си в опит да стопли внезапно изстиналите си пръсти. — Но каквото и да стане, то ще е дело на Матю, негов избор, а не заради някакво си древно проклятие, вложено в едно бижу.

Глава 22

Дълго след като Бък тръгна да търси баща й, думите и притесненията му продължиха да се въртят из главата на Тейт. Не можеше просто да ги пренебрегне като абсурдни или като резултат на една тиха истерия. Разбираше, че самите вярвания, тяхната реалност е онова, което създава легендите.

Самата тя бе вярвала някога. Когато бе млада, отзивчива и винаги готова да се впусне в мечти, бе вярвала във възможното съществувание на магии и мистерии. Беше вярвала в страшно много неща.

Раздразнена от насоката на мислите си, тя си наля още чай — беше изстинал, понеже бе забравила да затвори термоса. Глупаво бе да оплаква загубата на своята наивност. Също като детските игри, наивността отпадаше от дневния ред с времето и с натрупването на знания и житейски опит.

Вече знаеше какво стои в основата на легенди като тази за „Проклятието на Анжелик“. Всъщност това бе част от очарованието, което откриваше в своята професия. Въпросите защо, как и кой бяха не по-малко важни за нея от теглото, датировката и изработката на който и да било артефакт, преминал през ръцете й.

Невинността и слепият ентусиазъм може и да бяха изгубени за нея, но образованието й не бе намалило в никаква степен любопитството или въображението й. Само ги бе засилило и им бе придало нужната посока.

През изминалите години тя също бе събирала информация за „Проклятието на Анжелик“. Всичко, което й бе попадало пред погледа, в крайна сметка намираше мястото си в специалния файл, посветен на колието. По-скоро, или поне така си бе мислила, по-скоро от чувство за организираност, отколкото от любопитство.

Амулетът нямаше славата на диаманта „Надежда“, нито престижа на философския камък, но историята и странстванията му наистина бяха интересни. Проследяването на пътя на даден артефакт предоставяше на учения факти, дати и поглед върху човешката страна на историята.

От Анжелик Моноар до графа, който я бе осъдил, след неговата смърт до най-голямата му дъщеря, която бе паднала от коня на път за любовна среща и си бе счупила врата.

Бе минал почти един век преди отново да се появи достоверна информация за амулета. В Италия, където оцелял в пожара, унищожил имението на неговия собственик и го оставил вдовец. Накрая бил продаден и потеглил за Британия. Търговецът, който го купил, се самоубил. Така той попаднал в ръцете на млада дукеса, която на пръв поглед го носила без произшествия в продължение на трийсет години. Но когато синът й го наследил заедно с имението, той пропил и проиграл на комар богатството си, като в крайна сметка напълно изгубил разсъдъка си и умрял разорен.

Така колието било купено от Майнфийлд, който се простил с живота си при Големия бариерен риф. Предполагаше се, че амулетът също е изчезнал там, погребан в пясъка.

Обаче Рей Бомон бе намерил една стара окъсана книга и бе прочел в нея за един моряк и за една непозната дама от испански произход, които били застигнати от ураган на борда на галеона „Изабела“.

„Това са фактите — помисли си Тейт. — Смъртта винаги е жестока, но рядко мистериозна. Злополуките, пожарите, болестите, дори лошият късмет са просто част от кръговрата на живота. Металът и минералите не могат нито да ги предизвикат, нито да ги отменят.“

Но въпреки фактите, въпреки научната информация, страховете на Бък й се бяха предали и бяха пришпорили въображението й на четвърта скорост.

Сега бурята изглеждаше зловеща с пронизващия си вятър и разпенените вълни. Всеки далечен проблясък на светкавица звучеше като предупреждение, че природата все така се подчинява на вероятностите.

Нощта сякаш предупреждаваше, че съществуват вероятности, които е най-добре да не бъдат разбуждани.

Повече от всякога й се искаше да се свърже с Хейдън, да се възползва от помощта на един колега в научното поприще, за да върнат „Изабела“ и съкровищата й, всички нейни съкровища, в сферата на осезаемата реалност. Искаше й се някой да й напомни точно с какво си имат работа. Археологическа находка от изключителна значимост. А не с изкусителното проклятие на една вещица.

Но нощта бе дива и пълна с гласове.

— Тейт.

Имаше неприятната възможност да открие какво точно означава да ти изкарат ангелите. След като преобърна чашата си и разля хладкия чай в скута си, тя събра мислите си в достатъчна степен, за да изругае цветисто, докато Матю й се смееше в лицето.

— Нещо сме нервни май?

— Нощта едва ли е подходяща за посещения, а ти си вторият поред. — Тя се изправи и грабна един пешкир от шкафа, за да попие разлетия чай. — Бък сигурно е горе и се опитва да реши с препирни поредната игра на карти. Ти какво…

Тя го погледна за пръв път и видя, че е мокър до кости. Ризата и протритите му дънки бяха залепнали по тялото му и от тях по пода небрежно се стичаха ручейчета вода.

— Преплувал си дотук? Да не си се побъркал? — Вече бе грабнала дузина пешкири. — За бога, Ласитър, можеше да се удавиш!

— Обаче не се удавих. — Той стоеше кротко, докато тя търкаше косата му с пешкира и мърмореше. — Мъчеше ме неконтролируемото желание да те видя.

— Достатъчно голям си да контролираш желанията си. Върви в каютата на татко и си вземи някакви сухи дрехи преди да прибавиш и настинка към умопомрачението си.

— Нищо ми няма. — Той взе пешкира, преметна го около врата й и с негова помощ я притегли към себе си. — Ти наистина ли си помисли, че някакви си вълни ще ми попречат да дойда на срещата ни?

— Бях останала с погрешното убеждение, че здравият разум ще надделее над сладострастието.

— Грешка. — Устните му се извиха, когато се срещнаха с нейните. — Но не бих отказал нещо за пиене. Да ти се намира уиски?

Тя въздъхна.

— Има бренди.

— Става.

— Постели един пешкир на пейката преди да седнеш — нареди му тя и тръгна за бутилката и за чаша. — И си оставил Лару сам на „Русалка“?

— Той е голямо момче. Пък и вятърът утихва. — Уморен от плуването и бурята, той пое брендито и ръката й. — Искаш ли да седнеш в скута ми и да ме прегърнеш през врата?

— Не, благодаря. Мокър си.

Ухилен, той я дръпна надолу и заби нос във врата й.

— Сега и двамата сме мокри.

Тя се засмя и с учудване откри, че никак не й е трудно да се предаде.

— Май ще трябва да взема под внимание факта, че си рискувал живота и крайниците си. Ела тук. — Тя обгърна лицето му така, че устните й да се наместят върху неговите. После измърмори одобрително и се включи в целувката. — Постопли ли се?

— Може и така да се каже. Ммм, не бягай — промърмори той, когато тя вдигна глава.

След като остана доволен, той приюти главата й в извивката на рамото си и се усмихна, когато тя си заигра със сребърната монета, която висеше на верижката около врата му.

— Светлината от прозореца ти се виждаше от „Русалка“. Непрекъснато си мислех: „Ето, тя си стои там и работи, а аз въобще няма да мога да мигна“.

Тя откри, че е чудесно да седи сгушена в скута му и въздъхна.

— Не мисля, че някой ще спи като хората тази нощ. Радвам се, че си тук.

— Сериозно? — Ръката му чевръсто пропълзя нагоре и обхвана гърдата й.

— Не, не заради това. Исках да… ммм. — Съзнанието й тихо се изключи от скорост, когато палецът му подразни зърното й през влажната материя на ризата. — Как става така, че винаги знаеш къде да ме докоснеш?

— Написал съм дисертация по въпроса. Защо не изключиш тая машинария, Червенушке? Ще се заключим в твоята каюта. Мога да ти демонстрирам страхотен начин за убиване на времето при буря в открито море.

— Сигурна съм, че можеш. — И й беше нелепо лесно да си ги представи двамата в койката й как следват извивките на вълните и своите собствени. — Трябва да говоря с теб, Матю. — Тя жадно изви глава, за да предостави на усърдните му устни лесен достъп до гърлото си. — Никога не съм предполагала, че либидото ми е с толкова мек спусък.

— Май трябваше моят пръст да докосне спусъка ти, любима.

— Очевидно. — Тъй като тази представа бе твърде опасна за самоконтрола й, тя се размърда и стана от коленете му. — Трябва да поговорим. — Решена да не спира, тя си пое дълбоко дъх и оправи ризата си. — Утре щях да се помъча да те хвана насаме.

— Звучи обещаващо.

— Май и аз ще си налея малко бренди. — Това щеше да й даде нужното време да се успокои. На безопасно разстояние от него, тя си наля една чаша. — Матю, тревожа се за Бък.

— Той е добре.

— Искаш да кажеш, че не пие. Това наистина е добре, това е важно, признавам, дори и при положение, че се бори с проблема си заради теб, а не заради себе си.

— За какво говориш?

— Свали си капаците. — Тя седна в противоположния край на пейката. — Той е тук и не пие заради теб. Чувства, че ти го дължи.

— Нищо не ми дължи — безизразно каза Матю. — Но ако това му помага да стои далеч от бутилката, хубаво.

— Съгласна съм, но само до известна степен. Все някога обаче ще трябва да го направи и заради себе си. А това няма да стане, докато продължава да се притеснява за тебе.

— За мене? — Той се усмихна и отпи от брендито. — За какво има да се притеснява?

— За това, че ще намериш „Проклятието на Анжелик“ и ще си платиш за това.

Раздразнен, че безразсъдно веселото настроение, което го бе тласнало в бурното море, е съсипано, той прокара ръка през влажната си коса.

— Виж какво, откакто останахме само двамата, той непрекъснато бълнува за това колие. Притесняваше се заради него, наистина, но в същото време го искаше. Защото баща ми го е искал.

— А сега и ти.

— Точно така. Сега аз го искам.

— И с каква цел, Матю? Амулетът в основата на всичко, на всичките глупости за проклятия и вещици. Мисля, че точно това яде Бък отвътре.

— Значи са глупости вече? — Той се усмихна криво. — Невинаги си била на това мнение.

— Някога вярвах и в баба Яга. Чуй ме. — Тя постави ръката си върху неговата. — Бък никога няма да се почувства спокоен, докато амулетът е на дневен ред.

— Не искай от мен да го забравя, Тейт. Не искай от мен да направя избор като този.

— Не искам такова нещо. — Тя въздъхна. — Дори да можех да те убедя, щеше да ми се наложи да убеждавам и баща си, а вероятно и Лару. Дори и себе си. — Тя неспокойно погледна към монитора. — И аз не съм имунизирана срещу очарованието, Матю.

— Писала си за него. — Заинтригуван, той я бутна лекичко, за да вижда по-добре. — Може ли да го прочета?

— Не е завършено. Нито редактирано. Аз просто…

— Остави ме да го прочета — повтори той. — Няма да ти поставям оценка.

Тейт се намуси, защото се чувстваше точно като ученичка, на която й предстои труден тест, и се облегна назад, за да не му пречи.

— Как работи това нещо? — попита след малко той. — Така и не минах на „ти“ с компютрите. Как се обръща страницата? — Той разсеяно проследи пръстите й, които натиснаха необходимите клавиши. — Ясно.

После внимателно прочете статията и промърмори:

— Доста сбито и сухо.

Тейт изправи гръб като струна.

— Това е научна статия — сопна му се тя, — а не любовен роман.

— Докато не прочетеш написаното между редовете — довърши той и я погледна. — Доста си мислила върху тази история.

— Разбира се, че съм мислила. Както и всички останали, макар че никой не говори за това. — С няколко бързи команди тя запамети файла и изключи компютъра. — Истината е, че много бих искала да намерим амулета, да го видя със собствените си очи, да го проуча основно. Подобна находка би била лебедовата песен на всеки професионалист. Честно казано, той до такава степен ме заинтригува, че преработих целия си докторат и направих амулета една от основните теми в него. — Тя се обърна към него и се усмихна едва-едва. — Митовете и науката.

— Какво искаш да направя, Тейт?

— Да успокоиш Бък, а вероятно и мен, че да го намериш ще ти е достатъчно. Матю, не е необходимо да доказваш нищо. Ако баща ти те е обичал и наполовина колкото Бък, не би искал да си опропастиш живота заради някакво безсмислено отмъщение. — Разкъсвана между желанието да го успокои и да го убеди, тя обхвана лицето му с ръцете си. — То няма да го върне, нито ще върне годините, които си изживял без него. Вандайк вече не е част от живота ти. Можеш да го победиш, ако това все още е важно за теб, просто като намериш колието. Нека това бъде достатъчно.

Той мълча в продължение на няколко секунди. Толкова бе свикнал с войната, която се водеше в главата му, че поредното сражение остана почти незабелязано. Накрая той бе този, който свали ръцете й от лицето си.

— Не е достатъчно, Тейт.

— Настина ли мислиш, че можеш да го убиеш? Дори да се доближиш достатъчно, мислиш ли, че си способен да отнемеш нечий живот?

Той присви очи.

— Знаеш, че съм способен.

Тя потръпна от студа, плъзнал по вените й. Не изпитваше и най-малкото съмнение, че човекът, който в момента я гледаше, е способен на всичко. Дори на убийство.

— И ще си провалиш живота? За какво?

Той вдигна рамене.

— За онова, което е редно. Няма да ми е за пръв път.

— Това е толкова невероятно глупаво! — Неспособна да остане на мястото си, тя рязко стана и закрачи из стаята. — Ако онова дяволско нещо наистина е прокълнато, то проклятието е именно в това. Заслепява хората за доброто в душите им. Ще се обадя на Хейдън.

— Той пък какво общо има с това, по дяволите?

— Искам тук да има още един учен или поне да мога да се консултирам с такъв. Ако ти не смяташ да намериш начин да успокоиш Бък, аз ще го направя. Мога да намеря начин да му докажа, че амулетът е просто един обикновен амулет и че ако го намерим и когато го намерим, той ще бъде третиран като изключително ценен артефакт. С научната общност зад гърба ми, колието ще отиде в музей, където му е мястото.

— Когато свърша с него, можеш да го метнеш обратно в морето — каза Матю с тон, който беше съвсем студен и не търпеше възражения. — Можеш да си повикаш и дузина учени. Те няма да ме спрат да се разправя с Вандайк по моя си начин.

— Винаги трябва да е по твоя начин, нали? — Ако това щеше да помогне, тя би хвърлила нещо по него.

— Този път да. Половината си живот чакам този момент.

— Значи ще пропилееш останалата част от живота си. И не само ще я пропилееш — гневно продължи тя, — а направо ще я захвърлиш на боклука!

— Животът си е мой, нали така?

— Ничий живот не е само на един човек! — „Как може да е толкова сляп — чудеше се горчиво тя. — Как може да замени красотата на последните няколко седмици за нещо толкова грозно като отмъщението?“ — Толкова ли не можеш да спреш и да помислиш, само за момент, как ще се почувстват другите, ако успееш да осъществиш умопобърканата си идея? Какво ще стане с Бък, ако те убият или прекараш останалата част от нещастния си живот в затвора за убийство? Как мислиш, че ще се чувствам аз?

— Не знам, Тейт. Как ще се чувстваш? — Той се отблъсна от масата. — Защо не ми кажеш? Интересно ми е. Винаги толкова много внимаваш да не ми кажеш нещо за чувствата си.

— Не се опитвай да изкараш, че отговорността е моя. Сега говорим за теб.

— По-скоро звучи сякаш говорим за нас. Ти постави условията от самото начало. Никакви чувства или красиви думи, които да се пречкат на добрия дружески секс. Не искаше да се меся в живота и в амбициите ти. Защо трябва да те оставя да се месиш в моите?

— Проклет да си! Знаеш, че нищо не е толкова студено, колкото го представяш.

— Не е ли? — Той вдигна вежда. — От моя гледна точка изглежда точно такова. Не си спомням да си твърдяла обратното.

Беше много бледа, очите й изпъкваха неприлично тъмни на фона на бялата кожа. Не можеше да не осъзнава как звучи в устата му онова, което съществуваше помежду им. Онова, което му бе дала.

— Знаеш, че имам чувства към теб. Иначе не бих спала с теб.

— Това е нещо ново за мен. Доколкото аз мога да преценя, просто си начесваш крастата.

— Копеле! — Зашеметена от обидата, тя замахна и го зашлеви.

Очите му хвърлиха мълнии, присвиха се, но гласът му остана ледено спокоен.

— Сега по-добре ли се чувстваш? Или това беше твоят отговор на въпроса?

— Не ми приписвай собствената си мотивация и липса на чувствителност — не му остана длъжна тя, едновременно бясна и засрамена. — Да не си мислиш, че ще си излея сърцето и душата пред теб, както направих преди? Как ли пък не! Няма да позволя на никой да ме нарани, особено на теб.

— Мислиш, че си единствената, която е била наранена, така ли?

— Знам, че е така. — Тя дръпна ръката си, когато пръстите му обхванаха лакътя й. — Втори път няма да имаш възможността да ме отхвърлиш. Обичах те, Матю, с оная чиста, непознаваща ограничения любов, която идва само веднъж в живота. Ти я захвърли в лицето ми, сякаш не струваше нищо. Сега гордостта ти страда, защото отказвам да се поставя в ситуация, която ще ти позволи да го направиш отново, дойде ли му времето. Е, върви на майната си!

— Не искам от теб да ми дадеш втора възможност. Не съм толкова глупав. Но нямаш право да искаш от мен да се задоволя със секса, а после да очакваш, че ще се откажа от най-важното нещо в живота си. Отказах се от теб, сега се задоволявам с остатъците.

— Не си се отказал от мен — отвърна му тя със същия тон. — Ти никога не си ме искал.

— Никога не съм искал нещо толкова много, колкото исках теб. Обичах те. — Той я сграбчи болезнено и я изправи на пръсти. — Винаги съм те обичал. Разбих собственото си сърце, когато те отпратих.

Тя не можеше да си поеме дъх, от страх, че ако го направи, всичко в нея ще се строши като стъкло.

— Какво имаш предвид, че си ме отпратил?

— Аз… — Той спря. И разтърсен и ужасен я пусна. Трябваше му минутка, само минутка, за да дойде на себе си. — Нищо. Няма значение. Ровенето в стари неща не променя сегашните ни позиции. Няма да ти дам онова, което искаш. Точка.

Тя не можеше да отмести очите си от него. Някаква част от съзнанието й се възхищаваше на начина, по който бе съумял да я отреже. И на всички силни чувства, които се изнизваха засенчени едно подир друго зад внезапно лишените му от изражение очи. „Не — помисли си тя. — О, не, не и този път.“

— Ти започна да ровиш в миналото, Ласитър. И сега ще довършим разкопките. — Тя стисна в юмруци треперещите си ръце. — Преди осем години ти ми се изсмя в лицето, Матю. Стоеше на плажа и ми каза, че всичко е било просто забавление. Просто начин да си прекараш лятото. Това лъжа ли беше?

Очите му не трепнаха, не се промениха, не проблеснаха.

— Вече казах, че няма значение. Миналото си е минало.

— Ако наистина смяташ така, нямаше да си толкова твърдо решен да си разчистиш сметките с Вандайк. Отговори ми — настоя тя. — Лъжа ли беше?

— Какво трябваше да направя, по дяволите? — избухна той. Зад прозорците небето изригна в обезумяла светлина. — Да те оставя да захвърлиш всичко заради една идиотска мечта? Нямах какво да ти дам. Съсипвах всичко, до което се докоснеха ръцете ми. За бога, и двамата знаехме, че не съм достатъчно добър за теб, но ти беше прекалено глупава, за да го признаеш!

Гръмотевицата протътна като кикотенето на стара вещица.

— Но все някога и това щеше да стане — продължи той. — И тогава щеше да ме намразиш. Самият аз щях да се намразя.

Внезапно загубила равновесие, тя се подпря на масата. Бурята вън бе нищо в сравнение с тази, която бушуваше в сърцето й. Всичко, в което бе вярвала, всичко, което я бе спирало да погледне назад, лежеше на парчета в краката й.

— Ти ми разби сърцето.

— Спасих ти живота — сопна й се той. — Опитай се да си го представиш, Червенушке. Бях на двайсет и четири години и нямах бъдеще. Нямах нищо освен един чичо, който щеше да се нуждае от всеки цент, който можех да изкарам, вероятно до края на живота си. Ти имаше потенциал. Имаше ум, амбиции. И изведнъж започваш да говориш как ще зарежеш колежа и ще тръгнеш с мен, сякаш просто можехме да отплаваме към залеза.

— Никога не съм мислила за това. Исках да ти помогна. Исках да бъда с теб.

— И щеше да свършиш като си броиш стотинките и се чудиш какво по дяволите си направила с живота си.

— И ти направи този избор вместо мен. — О, сега можеше да диша. Можеше да диша съвсем спокойно. Всъщност въздухът, който изпълваше дробовете й, беше горещ и чист като сълза. — Ти, арогантно копеле такова! Изплаках си очите заради теб!

— Преживяла си го.

— И още как. — Можеше да му запрати тези думи в лицето и да бъде благодарна. — Преживях го. И ако си мислиш, че ще ти заплача от благодарност на рамото, защото се имаш за някакъв самопожертвувателен герой, много се лъжеш, Ласитър.

— Не се имам за друго освен за това, което съм — каза той уморено. — Ти беше онази, която виждаше нещо, което го нямаше.

— А ти нямаше правото да направиш този избор вместо мен. Нито правото да очакваш да ти благодаря за онова, което си направил.

— Нищо не очаквам.

— Очакваш да повярвам, че си влюбен в мен.

„Какво пък, по дяволите“ — помисли си той. Вече и без това беше съсипал всичко.

— Влюбен съм в теб. Много романтично, нали? Така и не те забравих. Да те видя отново след осем години издълба в сърцето ми дупка, която оттогава се опитвам да запълня с огризките, които решиш да ми подхвърлиш. Но шанс никакъв.

— Някога имахме такъв.

— По дяволите, Тейт. — Той протегна ръка и изтри с палец сълзата, която се стичаше по бузата й. — Никога не сме имали шанс. Първия път беше прекалено рано. Този път е прекалено късно.

— Ако се бе отнесъл честно с мен…

— Ти ме обичаше — промърмори той. — Знаех, че ме обичаш. Никога нямаше да ме оставиш.

— Да. — Зрението й се замъгли от прииждащите сълзи, но можеше съвсем ясно да види онова, което бяха загубили. — Никога нямаше да те оставя. Сега никога няма да узнаем какво сме можели да имаме. — Тя му обърна гръб. — Е, и сега какво?

— Това зависи от теб.

— А, значи този път зависи от мен. — Щеше й се да открие поне една малка усмивка у себе си. — Съвсем справедливо, предполагам. Само дето този път я няма простичката ми, невинна вяра в бъдещето.

И този път, осъзна тя, не знаеше какво да прави, освен да се защити от повторната болка.

— Предполагам, че единственият отговор е да бъдем практични. Не можем да се върнем назад, значи следва да вървим напред. — Тя си пое дълбоко дъх. — Би било нечестно спрямо другите, и признак на късогледство, да саботираме експедицията заради нещо, което се е случило преди осем години. Смятам, че трябва да продължим.

Не бе и очаквал нещо друго.

— И?

— И — тя въздъхна — не можем да си позволим личните ни проблеми да подкопаят работата ни. При дадените обстоятелства не мисля, че е в твой интерес, нито в мой, да продължим с интимния аспект на връзката ни.

Това отново бе ни повече, ни по-малко от очакванията му.

— Добре.

— От това боли — прошепна тя.

Той затвори очите си, защото знаеше, че не може да я прегърне.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако разместим екипите? Мога да се гмуркам с Рей или с Лару.

— Не. — Тя стисна устни. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре. И двамата имаме да мислим за доста неща, но не смятам, че това е работа на останалите. — Тя нетърпеливо избърса сълзите си. — Но бихме могли да измислим някакво извинение за разместването, ако ти ще се чувстваш некомфортно…

Този път той се засмя. Такава абсурдна дума, с която да се опишат чувствата му!

— Винаги си била добър съекипник, Червенушке. Ще оставим нещата, както са понастоящем.

— Просто се опитвам да направя нещата възможно най-прости.

— Майната му! — Почти загубил самообладание, той потри с ръце лицето си. — Давай, дерзай напред и опростявай. Работата си продължава постарому, само отрязваме секса. Това достатъчно просто ли е?

— Няма да ме разколебаеш — каза тя, ужасена, че може да се случи точно това. — Аз оставам до края. Интересно дали ти ще можеш да направиш същото.

— Щом ти си в играта, и аз съм в нея, любима. Предполагам, че това изчерпва въпроса.

— Не съвсем. Държа да се свържа с Хейдън.

— Не. — Той вдигна ръка. — Да опитаме така. Не сме намерили амулета и не се знае дали ще го намерим. Ако това стане и когато стане, отново ще обсъдим въпроса за научното ти подкрепление.

Компромисът звучеше разумно и точно затова тя моментално застана нащрек.

— Имам ли думата ти? Когато го намерим, ще мога да се свържа с друг археолог?

— Червенушке, когато го намерим, можеш да пуснеш обява в „Сайънс Дайджест“. Дотогава ще си кротуваш.

— Добре. Обещаваш ли да преразгледаш плана си за отмъщение?

— Това звучи прекалено драматично за нещо толкова просто. Ще ти дам също толкова прост отговор. Не. Загубих всичко значимо в живота си и Вандайк има пръст във всяка една загуба. Забрави за това, Тейт. Колелото се завъртя преди шестнайсет години. И ти няма да го спреш. Виж, уморен съм. Отивам да си легна.

— Матю. — Тя го изчака да спре край стълбата към палубата и да се обърне към нея. — Защо не помислиш върху идеята, че вместо да съсипваш живота ми, можеше да промениш своя?

— Това го направи ти — измърмори той и се отправи към утихващата буря.

Глава 23

Силното насрещно вълнение отложи сутрешното гмуркане. Няколкото часа, през които можеше да остане сама, бяха добре дошли за Тейт, така че тя се затвори в каютата с намерение да поработи.

Но не работата я занимаваше.

Потънала в мисли, тя лежеше на койката си, загледана в тавана. Поне според нея една жена имаше правото да се поцупи малко, когато открие, че осем години от живота й са били предопределени от нечие чуждо решение.

Вече го бе обмислила откъм всички стандартни аспекти. Той нямаше право. Бе разбил сърцето й заради онова, което бе сметнал за нейно добро. Всяка връзка в живота й бе омърсена от случилото се на онзи плаж, когато бе на двайсет години.

Нямаше смисъл отново и отново да си повтаря всичко това. Но арогантността и несправедливостта й смъдяха като открита рана.

А сега да й твърди, че я бил обичал. Че още я обичал.

„Ама че глупост“ — помисли си тя и се обърна по корем. Явно я бе имал за някакво момиченце с помътен мозък, неспособно да вземе нормално решение. По онова време беше млада, наистина, но не беше глупава.

Какви пируети бе извъртяла съдбата, за да затвори кръга на отношенията им?

Прекъсването я бе направило по-силна, призна си тя. Бе използвала ума си и предоставените й възможности, за да постигне набелязаното. Дипломите, прибрани в чекмеджето в стаята й на Хатерас, апартаментът в Чарлстън, подреден с вкус и рядко използван. Бе си спечелила име, колеги, чиято компания й бе приятна, предложения за преподавателска работа, за лекции, за експедиции.

В професионално отношение имаше всичко, което бе искала.

Но нямаше истински дом, нито мъж, когото да прегръща през нощта. Нито деца, които да обича.

А можеше да има, щеше да има, само ако Матю й бе имал доверие.

Сега това бе зад гърба й, помисли си тя и се обърна отново. Никой не знаеше по-добре от един археолог, че миналото може да се изучава, анализира и записва, но не може да се промени. Онова, което е било, и онова, което е можело да бъде, бяха не по-малко калцирани от старо сребро в морска вода. Точно тази истина трябваше да погледне в лицето.

Надяваше се, че онова, което каза той, е вярно — че я обича. Сега щеше да страда така, както бе страдала тя, когато бе предложила сърцето си и дарът й бе отхвърлен. Той бе имал своя шанс да я спечели. Това щеше да бъде един от малкото случаи, когато историята не се повтаря.

Но тя нямаше да бъде жестока, реши Тейт, и се изправи да хвърли един поглед на отражението си в овалното огледало над тоалетната масичка. Не беше необходимо да му го връща тъпкано. В крайна сметка, този път собствените й чувства не бяха засегнати. Можеше да си позволи да бъде щедро и учтиво всеопрощаваща.

Това, че не го обичаше, щеше да й помогне да запази необходимата дистанция. Щяха да продължават да се гмуркат заедно, да работят върху „Изабела“ като партньори, като колеги. Тя със сигурност беше способна да пренебрегне собственото си минало в името на историята.

Доволна, че е стигнала до единственото логично решение, тя излезе от каютата. Откри баща си на палубата, зает с проверка на уредите.

— Дива нощ, нали, слънчице?

„В повече от едно отношение“ — помисли си тя.

— В момента по нищо не си личи.

Небето над тях беше синьо и ясно, само тук-там се белееха няколко пухести облачета. Тя погледна към ветропоказателя върху мостика.

— Сега духа от юг.

— И носи по-сух въздух. Морето също се успокоява. — Той остави настрана един регулатор. — Имам добро предчувствие за днешния ден, Тейт. Събудих се пълен с енергия, нещо като радостно очакване. — Той се изправи и си пое дълбоко въздух. — Майка ти казва, че било от остатъчното електричество след бурята.

— Мислиш си за амулета — промърмори тя. — Какво му има толкова на това нещо, че ви е побъркало всичките?

— Предоставя възможности. — Рей погледна към морето.

— Снощи Бък се беше паникьосал от мисълта, че може да го намерим. Единственото, за което Матю може да мисли, е как да го използва, за да си уреди сметките с Вандайк. Самият Вандайк, богат, влиятелен, преуспял мъж, е толкова обсебен от него, че е готов да направи всичко, за да го получи. Ти също. — Тя отметна нетърпеливо косата си. — Ти също. „Изабела“ е една осъществена мечта и ти я имаш. Там долу има цяло съкровище — за теб и за музея, който винаги сме искали. Но именно амулетът те върна тук.

— И ти не можеш да го разбереш. — Той обгърна с ръка раменете й. — Когато бях малък, имах късмета да живея в красив дом с двор, покрит с мека зелена трева и високи сенчести дървета, по които да се катеря. Имах си катерушка, пързалка, приятелчета. Всичко, което едно дете може да пожелае. Но отвъд оградата и току зад хълма се простираше тресавището. Тъмни храсталаци като в джунгла и грозни дървета, бавна, почти неподвижна река. Имаше змии. Беше ми забранено да ходя там.

— И естествено точно там най-много ти се е искало да отидеш.

Той се засмя и я целуна по главата.

— Естествено. Имаше легенда, според която в тресавището обикаляли призраци, което само засилваше очарованието му. Малките момченца отивали там и никога не се връщали, така ми казваха. Стоях на оградата зад къщата, миришех храста орлови нокти, който растеше там, и си мислех: „Какво ако?…“.

— И отиде ли в тресавището?

— Веднъж стигнах досами него, откъдето човек можеше да подуши реката и да види лозите, задушаващи дърветата. Но не ми стигна куражът да продължа.

— И толкова по-добре. Най-вероятно щеше да те ухапе змия.

— Но какво щеше да стане, ако бях отишъл? — промърмори той. — Любопитството така и не ме остави на мира.

— Знаеш, че не е имало призраци. Майка ти ти е разказвала тези истории, за да не ходиш там. Иначе е можело да паднеш в реката или да се загубиш. Не от призраци се е бояла баба ми.

— Никак не съм сигурен, че не е било от тях. — Той се загледа в една чайка, която се рееше над главите им, после неспокойно се обърна към хоризонта. — Мисля, че би било много тъжно, ако загубим чувството си към чудесата, ако сме твърдо убедени, че в живота няма нищо магическо — било то добро или зло. Сигурно ще кажеш, че „Проклятието на Анжелик“ се е превърнало в моето обитавано от призраци тресавище. Този път искам да отида там и да се убедя с очите си.

— И ако го намериш?

— Ще спра да съжалявам, че не съм направил следващата крачка в храсталака. — Той се засмя на собствените си думи и стисна раменете й. — Може би Бък ще престане да смята, че не е мъжът, който е бил. Матю може би ще спре да се обвинява за смъртта на баща си. А ти… — Той я обърна с лице към себе си. — Ти може би ще позволиш някое малко вълшебство да проникне отново в живота ти.

— Не очакваш ли твърде много от едно колие?

— Но „какво ако“? — Той я прегърна. — Искам да си щастлива, Тейт.

— Щастлива съм.

— Щастлива във всяко отношение. Знам, че затвори част от сърцето си преди осем години. Оттогава непрекъснато ме гризе мисълта, че подходих неправилно, макар и воден от добри намерения.

— Никога не си подхождал неправилно. — Тя отдръпна глава, за да вижда лицето му. — Не и по отношение на мен.

— Знаех какво изпитва Матю към теб. Какво изпитваше ти към него. И се притеснявах.

— Не е имало за какво да се притесняваш.

— Ти беше толкова млада. — Той въздъхна и докосна косата й. — Виждам и какво изпитва той към тебе сега.

— Вече не съм толкова млада — посочи тя. — Сега също няма за какво да се притесняваш.

— Виждам какво изпитва той към теб — повтори Рей. Очите му бяха ясни и питащи. — Онова, което ме притеснява, което ме изненадва, е че не разбирам какво ти изпитваш към него.

— Може би още не съм решила. Може би не искам да реша. — Тя се усмихна заради него. — И може би не трябва да се притесняваш за нещо, което е изцяло под мой контрол.

— Може би точно това ме притеснява.

— Никога не съм могла да те надприказвам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Ще ида да видя дали Матю е готов да се спуснем. — Обърна се с намерение да се отдалечи, но нещо я спря и я накара да погледне назад.

Рей стоеше с една ръка върху парапета и гледаше ширналото се море.

— Татко. Радвам се, че тогава не си прекосил храстите. Ако го беше направил, можеше и да не ти се налага да предприемаш тази стъпка сега.

— Всичко с времето си, Тейт.

— Може би е така. — Обмисляйки казаното, тя се отправи към дясната палуба. Навременните действия, предположи тя, можеха да спрат или да започнат война, да спасят или да сложат край на един брак, да отнемат или да дадат живот.

Матю стоеше на борда на „Русалка“, подпрял лакът на парапета, с голяма чаша кафе в ръка. Не бе канила прилива на чувства, нито пеперудите, които запърхаха в стомаха й. Но те се появиха въпреки това. Сърцето й омекна като масло в гърдите и една въздишка се разтопи по устните й.

Защо трябваше да изглежда толкова самотен?

Не е неин проблем, увери сама себе си тя. Нямаше да си позволи да се притеснява за това.

Но той обърна глава. През синьото пространство от неспокойни вълни очите му срещнаха нейните. Нищо не се четеше в тях. Също като при бурята, каквото и да бе бесняло в душата му, сега се бе успокоило или бе овладяно. Тя не видя нищо, освен онова дълбоко, тайнствено синьо.

— Има само леко насрещно вълнение — извика тя. — Мисля да се гмурнем.

— Ако почакаме още един-два часа може да утихне съвсем.

Нещо се надигаше в гърлото й.

— Бих искала да се спуснем сега. Ако вълнението се окаже твърде силно, винаги бихме могли да отложим гмуркането.

— Добре. Приготви се.

Тя се обърна и се отдалечи слепешката. Да върви по дяволите и той, и „Изабела“, да вървят по дяволите и проклетата Анжелик заедно с трижди проклетото й колие. Без тях животът й бе нормален. Боеше се, че вече никога няма да бъде такъв.

Нямаше какво да решава. В крайна сметка тя все още беше влюбена в него.



Бурята беше разбъркала и разместила пясъка. Няколко от изкопните ями трябваше да се почистят наново. Матю с благодарност посрещна допълнителната работа. Прецизността и умението, които изискваше работата със смукача, не оставяха място за дълбоки лични размисли.

Бяха му предостатъчни онези през нощта.

Саблената дръжка, която забеляза сред пясъка, изсмукван от помпата, бе известна компенсация за лошото му настроение.

„Дежавю“ — помисли си той и почти се усмихна. Дръпна смукача настрани. Огледа се и видя, че Тейт трудолюбиво се рови из пясъка.

Матю потропа по бутилката си и почака тя да се обърне към него. Даде й знак да се приближи. Когато стигна до него, той посочи дръжката.

„Вземи я — направи жест той. — Тази е твоя.“

Проследи колебанието й. Знаеше, че си спомня. После пръстите й се сключиха около дръжката и издърпаха сабята от пясъка.

На половината от дължината си острието бе счупено.

Това, реши той, разглеждайки останките от сабята, това май бе краят на историята. Отърси се от силното разочарование и вдигна рамо. Върна смукача на предишната му позиция и разшири изкопа.

В същия момент и двамата видяха чинията. Тя тъкмо го бе сграбчила за лакътя в знак да спре, когато той изви помпата настрани. Тейт разрови пясъка с ръце и три четвърти от чинията се показаха пред очите им.

Беше от почти прозрачен порцелан и по ръба й танцуваха неясни теменужки. Много внимателно Тейт я подхвана отстрани и се опита да я освободи от прегръдката на пясъка.

Чинията не помръдна и на милиметър. Тя погледна озадачено Матю и поклати глава. И двамата знаеха, че да я извадят с помощта на смукача е също толкова рисковано като да режеш диня с брадва. Ако чинията беше цяла, което само по себе си би било истинско чудо, засмукването от помпата можеше да я счупи на парчета.

Обсъдиха със знаци възможностите и решиха, че все пак трябва да опитат. Въпреки мътилката и неудобството Тейт задържа пръстите си на ръба на чинията, докато Матю засмукваше пясъка кажи-речи зрънце по зрънце.

Сигурно липсваше парче. Колкото юмрука му, помисли си той, но се опита да не обръща внимание на напрежението в гърба и раменете си. Милиметър по милиметър прозрачният порцелан се разкриваше пред очите им, показа се още една група теменужки и първата завъртулка на някакъв монограм.

Усетила, че чинията поддава в ръцете й, Тейт му направи знак да спре. Полагайки усилия да успокои дишането си, тя освободи още малко от порцелановия съд, после той отново се застопори. Сега можеше да прочете първата орнаментирана буква, изписана със злато. Т. Прие това за добър знак и кимна на Матю да продължи.

Щеше да липсва парче, той бе сигурен. Стоманеното острие на сабята, която се намираше на по-малко от половин метър встрани, беше счупено. Как е възможно нещо толкова крехко като порцеланова чиния да оцелее непокътнато? Намръщен в старанието си да не трепне, той проследи появяването на следващата буква. Л.

Ако Л означаваше късмета на Ласитърови, значи напразно си губеха времето. Искаше му се да спре, да раздвижи раменете си, за да прогони болката, но развълнуваното лице на Тейт го накара да продължи с бавното разчистване.

Последната буква лъсна сред пясъка — целият монограм бе ТЛБ. Тейт едва успя да се учуди какво ли значи този надпис, когато чинията, цяла и като по чудо невредима, се плъзна свободна в ръцете й.

Беше толкова слисана, че едва не я изпусна. Държеше я между себе си и Матю и движението на пръстите й прозираше под основата. Чинията, толкова красива, толкова деликатна, някога бе красяла пищна трапеза, представяше си тя. Била е част от обичан сервиз, внимателно опакован за пътешествието към един нов живот.

И нейните ръце бяха първите, които я държаха след повече от двеста години.

Замаяна, тя вдигна очи към Матю. За миг двамата споделиха мълчаливото и интимно вълнение от откритието. После изражението му се промени и стана сдържано. Отново се бяха превърнали в двама професионалисти, които си вършат работата.

Натъжена, Тейт се отдалечи с плуване и остави чинията до сабята, далеч от струята на смукача. Загледа се в двата предмета, които лежаха един до друг върху пясъка.

Били са на един и същ кораб, преживели са една и съща буря, потънали са и след това са били погребани в едно и също море. „Два различни вида гордост“ — помисли си тя. Сила и красота. Само единият беше оцелял.

Чия ли прищявка бе избрала победителя? Счупвайки стоманата и оставяйки крехкото ненакърнено? Замислена за всичко това, тя се върна към изхвърляното от смукача и възобнови неблагодарната си работа.

По-късно щеше да се пита какво точно я е накарало да вдигне очи и да се огледа точно в този момент. Не бе имало движение, което да привлече погледа й. Може би бе усетила онова гъделичкане в основата на врата или онова вътрешно чувство, че някой я гледа.

Но тя вдигна очи и погледна през мътилката. Стоманените очи и озъбената усмивка на баракудата я накараха да подскочи. Развеселена от собствената си реакция, тя отново посегна към купчината пясък и парчетии. И отново откри, че се е втренчила в рибата, която продължаваше да виси неподвижно — търпеливо и зорко. И познато.

Разбира се, това не можеше да е същата риба, която ги бе придружавала ежедневно при разработването на „Маргерит“.

Знаеше, че е глупаво да й минават подобни мисли, но въпреки това се усмихна. Решила да привлече вниманието на Матю, тя посегна за ножа си, за да потропа по кислородните си бутилки. Внезапно нещо излетя от струята на помпата и се приземи на не повече от два-три сантиметра от ръката й.

Нещо блестящо, потрепващо и лъскаво. Огън и лед — и царският блясък на злато. Водата около нея сякаш се нажежи, завихри се и стана кристално прозрачна.

Рубинът бе като размазана капка кръв, заобиколена от ледените сълзи на диамантите. Златото беше гладко и ярко като в деня, когато е било излято в тежките звена и богато украсения обков.

Изработката бе толкова прецизна, че Тейт успя без никакви затруднения да прочете гравирания на френски надпис около камъка.

„Angelique. Etienne.“

Бученето в главата й бе от песента на собствената й кръв. Защото морето беше безмълвно. Нямаше го нито жуженето на смукача, нито тракането на камъчетата и черупките, които се удряха в бутилките й. Тишината бе толкова съвършена, че тя бе в състояние да чуе в главата си ехото на собствените си думи, които бе изрекла на глас.

„Проклятието на Анжелик“! Намерихме го, изтръгнахме го от морето, най-сетне!

С безчувствени пръсти тя посегна да го вземе. Горещината, която усещаше да се излъчва към нея, бе, разбира се, само игра на въображението й. Покана или предупреждение? Когато го взе в ръцете си, единствено фантазията й бе причината колието да вибрира като нещо живо, което си поема дълбоко и алчно дъх.

Тя почувства дълбока тъга, и гняв, и страх. За малко да го изпусне от мощния прилив на усещания. Но всичко останало бе проникнато от любов, от една болезнена и отчаяна любов, която разкъса сърцето й.

Тейт сви едната си ръка около верижката, а другата около камъка и попи в себе си вихъра от противоречиви емоции.

Видя килията, слабата светлина, процеждаща се през зарешетения прозорец високо в дебелата стена. Обонянието й долови миризмата на мръсотия и страх, до слуха й достигнаха писъците и молбите на обречените.

И жената в мръсна, окъсана рокля, със загубила блясъка си червена коса, грубо отрязана до врата, която седи пред малката маса. Плаче и пише, а около тънката й шия амулетът виси като кървящо сърце.

В името на любовта. Думите се мярнаха в главата на Тейт. Винаги и единствено в името на любовта.

Огънят се издигна алчно и я погълна.

Матю. Това бе първата й свързана мисъл. Нямаше представа колко време е стискала колието в ръка, докато струята пясък се сипеше като дъжд отгоре й.

Той работеше с постоянно темпо, лицето му бе извърнато от нея. „Ето го — помисли си тя. — Онова, което търсиш, е тук. Как си го пропуснал? И защо? — Тръпки побиха тялото й. — Защо не си го видял?“

Знаеше, че трябва да го извика, да му покаже какво държи. Предметът, който на два пъти ги бе събрал, лежеше в дланта й.

„Но какво ще му стори на него? — запита се тя. — Какво ще му струва?“ Преди да има време да обмисли собствените си мотиви, тя натика колието в торбичката на кръста си и затегна връзките докрай.

В отчаян опит да се овладее, тя погледна към баракудата. Но рибата беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало. Останала бе само мътилката.



На петстотин мили от тях Вандайк бутна настрани изненаданата си любовница и стана от леглото. Без да обръща внимание на мърморенето й, той наметна един копринен халат и забързано излезе от луксозната каюта-апартамент. Устата му беше пресъхнала, сърцето му пулсираше като открита рана. Мина покрай един накипрен в бяла униформа стюард и изкачи през едно стъпалата към мостика.

— Увеличете скоростта.

— Сър. — Капитанът вдигна очи от картите. — От изток се задава буря. Тъкмо щях да променям курса, така че да заобиколим фронта.

— Дръж зададения ти курс, дяволите те взели! — Обзет от един от редките си пристъпи на гняв пред хора, той помете с едно движение масата и картите се разпиляха по пода. — Дръж курса и увеличи скоростта. Или ще закараш тази яхта в Нейвис до сутринта, или ще се погрижа да не видиш капитанско място на нещо по-голямо от гребна лодка.

Не изчака да получи отговор, а и не беше необходимо. Заповедите на Вандайк винаги се изпълняваха, а желанията му се приемаха за заповеди. Но зачервеното от унижение лице на капитана не даде желания и очакван успокоителен ефект.

Ръцете му трепереха, черният облак от горчив гняв заплашваше да го погълне окончателно. Знаците за слабост го вбесяваха, плашеха го. За да докаже силата си, той тръгна с маршова стъпка към салона, наруга бармана, който неизменно стоеше на поста си, и сам грабна една бутилка „Шивас“.

Амулетът. Можеше да се закълне, че го е видял как проблясва, че е усетил тежестта му около собствения си врат, докато бе любил жената в леглото си. А жената в леглото не беше все по-отегчителната компаньонка от последните два месеца, а самата Анжелик.

Изръмжа на бармана да изчезва и сам си наля, изпи чашата на екс и си наля повторно. Ръцете му продължаваха да треперят, да се свиват по собствена воля в юмруци с надеждата да ударят нещо, каквото и да е.

Бе прекалено реално, за да е обикновена фантазия. Беше предзнаменование, в това той беше сигурен.

Анжелик отново го дразнеше, хилеше му се през разстоянието на изминалите столетия. Но този път нямаше да го измамят, нямаше да го надхитрят. Курсът му бе зададен. Вече бе готов да приеме мисълта, че е бил зададен още от деня, в който се е родил. Съдбата го зовеше толкова настойчиво, че почти можеше да усети вкуса й през паренето на алкохола. Вкус сладък и силен. Скоро щеше да се сдобие с амулета, с неговата сила. С негова помощ щеше да придобие своето наследство и да постигне своето отмъщение.



— Тейт изглежда разсеяна — отбеляза Лару, докато вдигаше ципа на водолазния си костюм.

— Изкарахме дълга смяна. — Матю прехвърли кислородните бутилки на гумената лодка. Бък щеше да ги носи на острова за презареждане. — Сигурно е изморена.

— А ти, mon ami?

— Добре съм. Двамата с Рей може да поработите при югоизточния изкоп.

— Както кажеш. — Без да бърза, Лару нагласи бутилките си. — Забелязах, че този път Тейт не стоя на палубата, докато излезеш и ти. Бързо-бързо се отправи към каютата.

— Е, и? Книга ли пишеш?

— Аз съм скромен изследовател на човешката природа, младежо. По мое мнение младата дама крие нещо, нещо, което не дава мира на хубавата й главичка.

— По-добре се погрижи за собствената си главичка — посъветва го Матю.

— О, но изучаването на чуждите е много по-интересно. — Лару се усмихна и седна да нахлузи плавниците си. — Какво прави човек или какво не прави. Какво мисли или планира въпросният индивид. Схващаш ли?

— Схващам, че напразно си хабиш приказките. Рей те чака.

— Моят съекипник. Това е връзка, която изисква пълно доверие, нали така? А както знаеш, млади човече… — Лару сложи маската си — на мен можеш да разчиташ.

— Точно така.

Лару отдаде чест и скочи във водата. Нещо му подсказваше, че много скоро ще трябва да проведе още един телефонен разговор.



Тейт не знаеше какво да прави. Седна на ръба на койката си и се втренчи в амулета. Не беше редно да пази в тайна откритието си. Знаеше го, но въпреки това…

Ако Матю разбереше, че е у нея, нищо нямаше да го спре да го вземе. И да уведоми Вандайк, че държи амулета в ръцете си. Да настоява за открита конфронтация.

А тя със сигурност знаеше, че само един от двамата щеше да оцелее след нея.

Толкова много години… Тя бавно прокара пръсти по гравираните имена. Никога не бе вярвала истински, че ще го намерят. Онова, за което не си бе давала сметка, бе, че напук на всяка логика, на цялото си научно любопитство, се бе надявала да не го намерят.

Сега беше тук, в ръцете й. Облада я глупавият порив да отвори прозореца и да го метне обратно в морето.

Не беше необходимо да е специалист по скъпоценните камъни, за да разбере, че само рубинът по средата струва цяло състояние. Не беше трудно да прецени и тежестта в грамове на златото и да определи стойността му по настоящите пазарни цени. Като се прибавеха и диамантите, историческата стойност, легендата… Какво се получаваше? Четири милиона долара в шепата й? Пет?

Във всеки случай предостатъчно, за да задоволят и най-голямата алчност, най-голямата жажда, най-жадуваното отмъщение.

„Какво удивително произведение на изкуството — лениво си помисли тя. — Изненадващо семпло въпреки блясъка и огъня на камъните.“ Всяка жена, която би си го сложила, би привлякла погледите и възхищението на околните. Всеки музей би го изложил на централно място в залите си. С него за основа тя би могла да изгради най-внушителната, най-впечатляващата колекция от морски находки в света.

Професионалните й мечти щяха да се осъществят по начин, далеч надхвърлящ и най-смелите полети на въображението й. Репутацията й щеше да се издигне до невероятни висини. Спонсорите щяха да се стичат като реки към морето в желанието си да финансират бъдещите й експедиции.

Всичко това и много повече. Трябваше само да скрие амулета, да отиде до Нейвис и да проведе един-единствен телефонен разговор. След няколко часа тя и амулетът можеха да са на път за Ню Йорк или Вашингтон, където да зашеметят света на океанските проучвания.

Тя се облегна рязко назад и остави колието да се изниже през пръстите й върху леглото. Втренчи се смаяна в него.

Що за мисли й минаваха през главата? Как бе възможно дори да й хрумне подобно нещо? Откога славата и богатството бяха станали по-важни за нея от лоялността, от честността? По-важни дори от любовта?

Тя потръпна и притисна ръце към лицето си. Може би дяволското нещо наистина бе прокълнато, щом за толкова кратко време бе успяло да изкриви чувството й за почтеност.

Тя му обърна гръб, отиде до прозореца, отвори го и напълни гърдите си с морския въздух.

Истината беше, че тя би се отказала от амулета, от музея, от всичко, ако така щеше да отклони Матю от курса към самоунищожение, който той беше поел. Би го връчила лично на Вандайк, ако подобно предателство би спасило мъжа, когото обичаше.

Може би щеше да го спаси. Тя се обърна и отново се вгледа в амулета, разстлан като съзвездие върху непретенциозната постелка на койката й. Подтикната от някакъв инстинкт, тя го грабна и го натика под грижливо сгънатите дрехи в средното чекмедже на шкафчето си.

Трябваше да действа. Тя надзърна през вратата към палубата на „Русалка“. Видя майка си, която разтрошаваше с чукче поредната буца конгломерат под звуците на някаква станция, предаваща класация на хитове по малкия радиоапарат до крака й. Знаеше, че Бък е тръгнал към Сейнт Кристофър, а баща й и Лару са при „Изабела“.

Оставаше само Матю, а той не се виждаше никъде. Нямаше да има по-подходящ момент, реши тя, нито по-подходящ начин.

С блъскащо в гърдите й сърце, тя взе на бегом стълбите към мостика. Надяваше се, че телефонистката на Нейвис ще може да я свърже с „Трайдънт Индъстрис“. Ако не успееше с това, щеше да се опита да открие Хейдън. С общи усилия двамата със сигурност щяха да намерят начин да се свържат с Вандайк.

Свърза се с брега, макар да й се искаше да бе стигнала до решението си достатъчно бързо, за да отиде до острова заедно с Бък. Това определено щеше да опрости задачата й.

След двайсет ужасни минути и безброй прехвърляния най-накрая успя да се свърже с „Трайдънт“, Маями. Напразно. Там никой не искаше дори да признае, че Сайлъс Вандайк е свързан с тях по какъвто и да било начин. Единственото, което можа да направи, бе да настоява пред копринения глас отсреща да запишат съобщението й и да се погрижат то да стигне до подходящия човек.

Като знаеше какъв е човекът, срещу когото се бе изправила лице в лице преди години, тя не се съмняваше, че така и ще стане. Но времето беше малко.

„Значи остава Хейдън“ — реши тя с надеждата, че той е свършил с работата си на „Номад“ и се е върнал в Северна Каролина. Повторно се свърза с брега и почака, докато прехвърлят обаждането.

Напук на усилията й, разговорът бе приет от секретарката на Хейдън.

— Трябва да предам едно съобщение за доктор Дийл. Спешно е.

— Доктор Дийл е в Тихия океан.

— Знам. Обажда се Тейт Бомон, негова колежка. Налага се да се свържа с него възможно най-скоро.

— Доктор Дийл проверява съобщенията си редовно. С удоволствие ще му предам за обаждането ви веднага щом се свърже с мен.

— Кажете му, че Тейт Бомон настоява да говори с него по спешност. По спешност — повтори тя. — Намирам се в открито море в Карибския басейн, на борда на „Ново приключение“. ХТР-56390. Може да се свърже с телефонната централа на Нейвис, за да прехвърлят разговора. Записахте ли?

Секретарката повтори без грешка местонахождението и телефонния й номер.

— Да. Кажете на доктор Дийл, че трябва да говоря с него, че спешно се нуждая от помощта му. Кажете му, че съм намерила нещо от жизненоважно значение и че трябва да се свържа със Сайлъс Вандайк. Ако не се обади до седмица, не, до три дни — реши тя, — ще си уредя нещата така, че да се срещнем на „Номад“. Кажете му, че страшно много се нуждая от помощта му.

— Ще се погрижа да получи съобщението ви веднага щом се обади, госпожице Бомон. Съжалявам, че не мога да ви кажа кога ще стане това.

— Благодаря ви. — Можеше да подсигури съобщението си и с писмо. Един Господ знаеше колко време щеше да му отнеме да стигне до „Номад“, но си заслужаваше да опита.

Обърна се да излезе и замръзна. На прага стоеше Матю.

— Мислех, че имаме уговорка, Червенушке.

Глава 24

Десетки увъртания и оправдания минаха на бърза скорост през главата й. Правдоподобни увъртания и разумни оправдания.

Беше напълно убедена, че мъжът, който стоеше насреща й, щеше да ги отхвърли с един-единствен замах като рой жалки мушици. И все пак, ако се съдеше по небрежния начин, по който се бе подпрял на вратата, може би имаше някакъв малък шанс.

— Искам да сверя някои данни с Хейдън.

— Сериозно? И колко пъти си чувствала нуждата да свериш някои данни с Хейдън, откакто намерихме „Изабела“?

— Това е първият… — озъби се тя и инстинктивно се дръпна, когато Матю пристъпи към нея. Не бавното и овладяно движение я изплаши. А дивият гняв, който просветна в очите му. През всичкото време, откакто го познаваше, никога не бе виждала този гняв изцяло изпуснат от контрол.

— Дяволите да те вземат, Тейт, не ме лъжи!

— Не те лъжа. — Тя се притисна до стената, за първи път ужасена до дъното на душата си. Осъзна, че той е в състояние да я нарани. Нещо в очите му й подсказа, че би искал да го направи. — Матю, недей!

— Недей какво? Да не ти казвам, че лъжеш, така ли, измамна кучка такава? — Не искаше да я нарани, но се страхуваше, че ще го направи, ако оставеше последната нишка, на която се крепеше самоконтролът му, да се скъса. Затова залепи с плясък ръце от двете страни на главата й. — Той кога се добра до теб?

— Не знам за какво говориш. — Тя едва успя да преглътне, толкова пресъхнало беше гърлото й. — Просто исках да помоля Хейдън… — Обяснението й завърши с хленч, когато той я хвана за челюстта и стисна.

— Не ме лъжи — каза той, изричайки бавно и ясно всяка отделна дума. — Чух те. Ако не те бях чул със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, че си поела по този път. Защо, Тейт? Заради парите, заради престижа, заради повишението? Заради оня скапан музей с твоето име над главния вход?

— Не, Матю, моля те… — Тя затвори очи и зачака удара, когато ръката му се впи като менгеме в плътта й.

— Какво беше онова, което с такова нетърпение искаше да предадеш на Вандайк? Къде е той, Тейт? Изчаква на безопасно разстояние, докато разработим „Изабела“? А после с твоя помощ ще се появи на сцената и ще заграби всичко, за което сме се трудили?

Очите й плуваха в безполезни, изплашени сълзи.

— Не знам къде е той. Кълна се. Не му помагам, Матю. Не предавам „Изабела“ в ръцете му.

— Тогава какво? Какво друго имаш, което да предадеш в ръцете му?

Зашеметена, тя се сви пред жаждата за насилие, изкривила лицето му.

— Не ме удряй, моля те! — Сълзи на страх и срам потекоха по бузите й. Унижена до дъното на душата си, тя се опита да потисне риданията, които напираха в гърлото й.

— Можеш да се изправиш пред лицето на акула, но не можеш да се изправиш пред самата себе си. — Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад. — Може пък да смяташ, че имаш да си връщаш, знам ли. Това не бих оспорил. Но никога не би ми хрумнало, че ще провалиш цялата експедиция само за да си отмъстиш на мен.

— Не съм… Не бих направила такова нещо.

— Какво се канеше да му съобщиш? — Тя отвори уста да каже нещо, после поклати глава. — Добре. Предай му следното от мен, любима. Ако се приближи на трийсет метра от моята яхта и от моята „Изабела“, да се смята за мъртъв. Запомни ли?

— Матю, моля те, изслушай ме.

— Не, ти слушай. Изпитвам дълбоко уважение към Рей и Марла. Знам, че става ли въпрос за теб, ти си им и слънцето, и луната. Заради тях ще запазим случилото се в тайна. Не искам аз да съм този, който ще им отвори очите за истинската ти същност. Така че ще трябва да измислиш някаква основателна причина защо се налага да напуснеш експедицията. Ще ги накараш да повярват, че трябва да се върнеш в университета или на „Номад“, или където и да било, но след двайсет и четири часа искам да си изчезнала оттук.

— Ще си тръгна. — Тя избърса страните си. — Само ме изслушай и ще си тръгна веднага щом Бък се върне с лодката.

— Нямаш какво да кажеш, което аз да искам да чуя. Можеш да смяташ, че добре си си свършила работата, Тейт. — Огънят си бе отишъл както от очите, така и от гласа му. Сега и двете бяха възвърнали злостната си студенина. — Върна ми го с лихвите.

— Знам какво е да те мразя. Не мога да понеса мисълта, че сега ти би ме намразил. — Би се хвърлила в краката му, когато той се обърна към вратата. Не гордостта я спря, а страхът, че дори и молбите не биха го разколебали. — Обичам те, Матю.

Това го спря, преряза го през гърдите.

— Това е номер, който можеше да мине допреди няколко часа. Свери си часовника, Червенушке.

— Не очаквам да ми повярваш. Просто имах нужда да го кажа. Не знам кое е правилното. — Тя стисна очи, за да не вижда суровото му, непоколебимо лице. — Мислех, че така е правилно. Беше ме страх. — Призова целия си кураж и отново отвори очи. — Грешила съм. Преди да си тръгнеш, преди за втори път да ме отпратиш, има нещо, което трябва да ти дам.

— Нямаш нищо, което все още да искам.

— Напротив, имам. — Тя си пое дъх. — Имам амулета. Ако дойдеш с мен в каютата ми, ще ти го дам.

Той бавно се завъртя, докато не застана с лице към нея.

— Що за глупости са това?

— „Проклятието на Анжелик“ е в каютата ми. — Немощен смях се изля през устните й. — Изглежда, действа.

Той се втурна напред и я сграбчи за лакътя.

— Покажи ми го!

Този път тя не захленчи, нито се оплака, въпреки че пръстите му се забиваха болезнено в плътта й. Пресякла границата, отвъд която нямаше сълзи, тя го поведе към каютата си. Щом влязоха вътре, Тейт отвори чекмеджето и извади амулета.

— Намерих го днес следобед, малко след като освободихме чинията с монограма. Просто си лежеше там, върху пясъка. Дори не го почистих — промърмори тя, потривайки с палец камъка по средата. — Нямаше признаци за калциране, нито напластявания. Все едно е лежал върху кадифе в някоя изложбена витрина. Странно, нали? Когато го взех, ми се стори, че усещам… е, предполагам, че в момента едва ли се интересуваш от номерата, които ни играе собственият ни мозък.

Тя вдигна глава и протегна ръце, между които се полюляваше колието.

— Онова, което искаше, е твое.

Той го взе. Проблясващо и искрящо, точно толкова зашеметяващо, колкото си бе представял. И топло, почти горещо. А може би неговите ръце бяха студени. Това, разбира се, не обясняваше внезапното присвиване в стомаха, нито странния образ на алчни пламъци, който завладя за секунда съзнанието му.

„Нерви — каза си той. — Нормално е човек да бъде нервен, когато току-що е открил съкровището на живота си.“

— Баща ми умря заради това. — Не се чу да изрича думите, дори не бе осъзнал мисълта, която ги бе родила.

— Знам. Страхувам се, че ти ще го последваш.

Той вдигна объркан глава. Беше ли казала нещо? Прозвуча повече като хленч, отколкото като думи.

— Нямаше да ми кажеш, че си го намерила.

— Да, нямаше да ти кажа. — Сега щеше да посрещне гнева му, омразата му, дори отвращението му. Но щеше да го накара да я изслуша. — Не знам какво ме накара да го скрия от теб. Нещо като че ли ме застави да го направя.

С несигурна крачка тя отиде до тоалетната масичка и надигна една бутилка с вода да разкваси горящото си гърло.

— Понечих да ти дам знак, но не го направих. Не можах. Скрих го в торбичката си и го донесох тук. Имах нужда да помисля.

— Да решиш колко би ти платил Вандайк за него?

Поредната хаплива забележка я нарани дълбоко. Тейт остави бутилката и се обърна. Очите й бяха натежали от мъка.

— Колкото и да съм те разочаровала, Матю, би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не говориш така.

— Знам само, че си амбициозна жена. А Вандайк превръща амбициите в действителност.

— Сигурна съм, че е така. И признавам, че докато седях тук сама с амулета, за няколко минути ме занимава мисълта какво бих могла да постигна, ако го притежавах. — Тя направи няколко крачки и застана пред малкия прозорец. — Трябва ли да бъда съвършена, за да съм приемлива за теб, Матю? Не ми ли е позволено да имам каквито и да било егоистични нужди?

— Със сигурност не ти е позволено да мамиш семейството и съдружниците си, по дяволите!

— Наистина трябва да си глупак, за да си помислиш, че бих могла да го направя. Но си прав за едно нещо — опитвах се да се свържа с Вандайк и да му кажа, че съм го намерила. Надявах се, че ще мога да си уредя среща с него и да му го дам.

— Спиш ли с него?

Въпросът беше толкова нелеп, толкова неочакван, че тя едва не се засмя.

— Не съм виждала Вандайк от осем години. Не съм говорила с него, камо ли да спя с него.

„Какъв е смисълът на всичко това? — чудеше се той. — Къде е логиката?“

— Но първото нещо, което си направила, след като си намерила това, е било да се свържеш с него.

— Не, първото нещо, което направих, бе да се тревожа за онова, което ти би му направил, ако амулетът попадне в ръцете ти. — Тя затвори очи и остави лекия бриз, който се провираше през прозореца, да гали лицето й. — Или по-лошо, какво той може да ти направи. И изпаднах в паника. Дори обмислях варианта да го хвърля във водата и да се преструвам, че никога не съм го намирала, но това нямаше да реши окончателно проблема. Реших, че ако го дам на Вандайк, като го помоля в замяна да ми обещае, че ще те остави на мира, това ще приключи въпроса веднъж завинаги. Не знаех, че още те обичам — каза тя, вперила неотклонно поглед в развълнуваното море. — Не го знаех, а когато го осъзнах, това май засили още повече паниката ми. Не искам да изпитвам такива чувства към теб, но знам, че никога няма да ги изпитвам към друг.

Благодарна, че очите й отново са сухи, тя се застави да се обърне към него.

— Май може да се каже, че съм си мислила, че ти спасявам живота, като съм направила онова, което е най-добре за теб. Звучи познато, нали? И беше точно толкова глупаво от моя страна да ти отнема правото на решение, колкото беше глупаво от твоя страна да отнемеш моето. — Тя вдигна ръце, после ги отпусна край тялото си. — Е, сега е твое, можеш да правиш всичко, което чувстваш, че трябва да се направи. Но не е необходимо аз да бъда свидетел. — Тя отвори вратата на гардеробчето и измъкна куфара си.

— Какво правиш?

— Събирам си багажа.

Той вдигна куфара и го запрати в другия край на каютата.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ми сервираш всичко това и просто да си заминеш?

— Да, така мисля. — Колко странно бе пълното спокойствие, което я бе обзело. Сякаш си бе проправила път през бурната периферия на ураган и се бе оказала сред плътния, застинал въздух в центъра му. — Също така смятам, че и двамата се нуждаем от време, за да се измъкнем от кашата, която забъркахме. — Тя понечи да мине покрай него, за да си вземе куфара, но той застана на пътя й. — Пусни ме да мина. Повече няма да позволя да ме нагрубяваш.

— Стига да не ми се наложи. — Той се обърна и заключи вратата на каютата. Беше крайно време да уредят нещата. — Първото нещо, за което трябва да се разберем, е това. — Той вдигна амулета, така че да улови светлината, която се пречупи в дъга от цветове. — Всички имаме дял в него, но моят залог е с най-голяма давност. Когато свърша с него, можеш да го вземеш.

— Ако все още си жив.

— Това си е мой проблем. — Той пусна колието в джоба си. — Извинявам се за нещата, които ти наговорих на мостика.

— Не ти искам извинение.

— Въпреки това го имаш. Трябваше да ти имам повече доверие. Доверието в хората не е една от силните ми страни, но трябва да е, когато става въпрос за теб. Изплаших те.

— Да, изплаши ме. Но си го бях заслужила. Да приемем, че сме квит и толкова.

— Не е дошло време за точката — промърмори той и постави ръка, този път нежно, върху рамото й.

— Да, май не е.

— Седни. — Тя го погледна напрегнато. — Няма да те нараня. Съжалявам, че го направих. Седни — повтори той. — Моля те.

— Не знам какво повече има да си кажем, Матю. — Но все пак седна и сплете пръсти в скута си. — Напълно разбирам реакцията ти на онова, което чу и видя.

— Чух те да казваш, че ме обичаш.

— Лош разчет на времето. За кой ли път — каза тя с нотка на уморен гняв.

Той седна до нея, но не я докосна.

— Преди осем години направих онова, което трябваше да направя. Постъпих правилно. Достатъчно неща съм оплескал, за да знам, кога съм успял да направя нещо като хората. Не исках да те повлека към дъното със себе си. Като те гледам сега, такава, каквато си, онова, което си постигнала в живота си, знам, че съм постъпил правилно.

— Няма смисъл да…

— Остави ме да довърша. Има някои неща, които не ти казах снощи. Може би не съм искал да ги призная пред теб. Когато започнах да работя, за да изплащам сметките, постоянно мислех за теб. Не правих почти нищо друго освен да работя, да плащам сметки и да мисля за теб. Будех се посред нощ и усещах липсата ти толкова силно, че ме болеше. След известно време положението стана толкова лошо, че вече нямах сили да изпитвам болка. — Отдал се на спомена, той се втренчи в ръцете си. — Повтарях си, че не е кой знае какво — два месеца с хубаво момиче на фона на целия ми живот. Вече не мислех много за теб. От време на време спомените ме сграбчваха за гърлото и разкъсваха вътрешностите ми. Но аз се отърсвах. Налагаше се. Състоянието на Бък беше по-лошо от всякога и аз ненавиждах всяка минута от работата, която вършех, за да изкарам някой и друг въшлив долар.

— Матю.

— Остави ме да довърша. Не е лесно да се разголваш по този начин. Когато отново те видях, раната в сърцето ми се отвори. Исках да върна онези години, а знаех, че не мога. Дори когато те вкарах в леглото си, раната не изчезна. Защото единственото, което наистина исках, бе да отговориш на любовта ми. Искам още един шанс. И искам ти да ми го дадеш. — Най-накрая той я погледна и я погали по бузата. — Може пък да успея да те убедя, че не е толкова лошо да си влюбена в мен.

Тя успя да извика на лицето си несигурна усмивка.

— Сигурно ще успееш. Вече започвам да чувствам известна благосклонност към тази идея.

— Първото нещо, което ще направя, е да ти кажа, че онова, което изпитвах към теб преди осем години, беше най-значимото нещо в живота ми. А то дори не се приближава към чувствата, които изпитвам сега.

Отново бе на прага на сълзите и по-отчаяно влюбена, отколкото бе смятала, че е възможно.

— Защо чак сега ми казваш всичко това?

— Бях сигурен, че ще ми се изсмееш в лицето. За бога, Тейт, не бях достатъчно добър за теб тогава. А и сега не съм по-добър.

— Не бил достатъчно добър — тихо каза тя. — И в какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл. Ти си умна, образована, имаш семейство. — Объркан от опита си да обясни необясними неща, той прокара пръсти през косата си. — Ти имаш… ами, класа.

За момент тя запази мълчание. Всичко в нея кипеше.

— Виж какво, Матю, прекалено изтощена съм, за да ти се ядосам, дори за нещо толкова нелепо като това. Въобще не съм подозирала, че точно ти може да имаш проблеми със самочувствието си.

— Не става въпрос за самочувствие. — Думите й го накараха да се почувства като последен глупак. — Просто ти изредих няколко факта. Аз съм ловец на потънали съкровища, който през повечето време няма пукната пара. Единствената ми собственост е яхтата, а дори и тя не е изцяло моя. От сегашното ни откритие в ръцете ми ще се изсипе истинско богатство, което най-вероятно ще профукам за една година.

Навярно щеше да въздъхне, ако не бе започнала да разбира.

— А аз съм учен с добре подплатен портфейл. Нямам яхта, но имам апартамент, който използвам рядко. Настоящото ни откритие ще ме направи известна и аз смятам да използвам този факт, наред с дела си от парите, за да затвърдя още малко репутацията си. От тези две кратки резюмета излиза, че нямаме почти нищо общо помежду си и че не съществува логично основание да поставим основата на една дългосрочна връзка. Искаш ли въпреки това да се пробваме?

— Както аз виждам нещата — каза след кратък размисъл той, — ти си достатъчно голяма и достатъчно умна, за да поемаш рискове. Така че, да, искам да се пробваме.

— Същото се отнася и до мен. Навремето бях сляпо влюбена в теб. Сега те виждам много по-ясно и те обичам повече. — Тя обхвана лицето му с ръце. — Сигурно сме луди, Ласитър. Обаче чувството е страхотно.

Той обърна глава и притисна устни към дланта й.

— Чувството е такова, каквото трябва да бъде. — Не помнеше кога за последен път се бе носил на крилете на радостта. Приближи я до себе си и заби нос в косата й. — Бях успял да те изхвърля от мислите си, Червенушке. Почти.

— Почти?

— Така и не забравих миризмата ти.

Тя се изкиска и се наведе назад, така че да вижда лицето му.

— Миризмата ми?

— Свежа. Хладна. Като на русалка. — Той допря устни до нейните и ги задържа там. — Кръстих я на теб.

Яхтата, осъзна тя. Яхтата, която беше построил със собствените си ръце.

— Матю, караш ме да се главозамайвам. — Доволна, тя се облегна на рамото му. Този път щяха да отплават към залеза. — По-добре да излезем на палубата преди някой да дойде да ни търси. Има нещо, което трябва да съобщим на останалата част от отбора.

— Практичната Тейт на вашите екрани. — Той разроши косата й. — А пък аз тъкмо се канех да те вкарам в леглото.

— Знам. — Радостни тръпки пробягаха по гръбнака й при мисълта, че е желана. — И това определено е нещо, което очаквам с нетърпение. Но засега… — Тя хвана ръката му и го задърпа към вратата. — Хареса ми как я заключи. Много мъжкарско беше.

— Мъжкарските работи май ти харесват.

— В малки и сладки дози.

Когато излязоха, тя го хвана под ръка и двамата се приближиха до парапета. Бързата мелодия по радиото на палубата на „Русалка“ и неуморните, забързани звуци от чука на майка й се чуваха ясно. Компресорът бучеше и стържеше упорито. Въздухът бе изпълнен със серния парфюм на подводните разкопки.

— Всички ще подскочат от вълнение и изненада, когато им покажеш амулета.

— Когато ние им го покажем — поправи я Матю.

— Не, той си е твой. Не мога да дам рационално обяснение на чувствата си по този въпрос, Матю — продължи тя, изпреварвайки протестите му. — Сигурно най-после започвам да приемам, че това занятие по принцип не почива на рационална основа. Нали сама усетих притеглянето на това колие, един вид страстта да го притежаваш. Когато го взех в ръцете си, бях в състояние наистина да видя, съвсем ясно — добави тя, обръщайки се към него, — всичко онова, което то може да ми донесе. Парите, несметното богатство, славата и уважението. Властта. Направо ме разтърсва мисълта, че под всичките ми възвишени мотиви за образование и знания искам точно тези неща.

— Излиза, че и ти си човек.

— Беше много силно — имам предвид желанието да го задържа, да го използвам, за да постигна собствените си цели.

— И какво те спря? Какво те накара да решиш, че е по-добре да го предадеш на Вандайк?

— Обичам те — каза простичко тя. — Бих направила всичко, за да те защитя. — Тя се усмихна криво. — Да ти звучи познато?

— Звучи ми така, сякаш е крайно време да започнем да си вярваме. Но това не променя факта, че ти намери амулета.

— Може би така е наредила съдбата, за да мога да ти го дам.

— Съдбата? — Той обхвана с ръка брадичката й. — И това от устата на един учен?

— Учен, който внимателно е чел Шекспир. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио…“ — Вперила очи в неговите, тя потисна тръпките, които пропълзяха по тялото й. — Сега е в твоите ръце, Матю. И решението е твое.

— И няма да има „ако ме обичаш, щеше да…“?

— Знам, че ме обичаш. Има жени, които за цял живот не са чули неща като тези, които ти ми каза преди малко. И поради тази причина ще се ожениш за мен.

Ръката му се смъкна от лицето й. Реакция, предизвикана от слабост в коленете, която извика на лицето й крива усмивка.

— Така ли?

— Точно така, по дяволите. Не би трябвало да е много трудно да се уредят необходимите документи на Нейвис. Убедена съм, че и двамата предпочитаме да не усложняваме нещата. Може да си спретнем една малка церемония тук, на яхтата.

Стомахът му се обърна, после се върна на мястото си.

— Всичко си измислила.

— На мен ми дай да измислям, Ласитър. — Изпълнена със самодоволство, тя сключи ръце около врата му. — Така, както аз виждам нещата, съм те притиснала в ъгъла, точно както на мен ми харесва. Този път няма да се измъкнеш.

— Предполагам, че е абсолютно безсмислено да споря по въпроса.

— Напълно — съгласи се тя и почти замърка, когато той плъзна ръката си около нея. — Най-добре се предай още сега.

— Любима, аз развях бялото знаме в момента, в който ти обърна хамака и аз тупнах на задника си. — Усмивката в очите му угасна. — Ти си ми талисманчето, Тейт — промърмори той. — Няма нещо, което да не мога да направя, ако ти си до мен.

Тя се гушна в прегръдката му и затвори очи. И се опита да не мисли за тежестта на проклятието, което той носеше в джоба си.



Екипите се събраха на палубата на „Русалка“ под изтъняващите лъчи на залязващото слънце. Седмиците, прекарани в лов на съкровища, се бяха оказали повече от доходоносни. Върху обширната предна палуба лежаха последните находки, отделени от попадналите сред тях отломки и камъни. Имаше секстанти и октанти, различна посуда, златен медальон с кичур коса под капачето.

Тейт правеше всичко възможно да не мисли за амулета, който все още беше у Матю, и отговаряше на въпросите относно двете порцеланови фигурки, които разглеждаше баща й.

— От династията Чин са — каза тя. — Наричат ги „Безсмъртни“, защото изобразяват свещени човешки персонажи от китайската теология. Общо са осем, а тези двете са чудесно запазени. Може да намерим останалите шест, ако комплектът е бил пълен. Не са включени в товарителницата.

— Ценни ли са? — обади се Лару.

— Много. Според мен трябва да помислим за прехвърлянето на по-ценните и по-крехките находки на някое по-сигурно място — каза Тейт, като съзнателно избягваше погледа на Матю. — Мисля, че освен това трябва да повикаме поне още един археолог. Имам нужда от квалифицирана помощ и от по-мощна апаратура, за да бъде изследването на ниво. А трябва да започнем и работа по консервирането на самата „Изабела“.

— Направим ли нещо такова, Вандайк моментално ще ни хване дирята — възрази Бък.

— Няма да има такава опасност, ако уведомим необходимите институции. Комитета по морска археология в Лондон и съответната институция в Щатите. Във всеки случай да го пазим в тайна е далеч по-опасно, отколкото ако го направим публично достояние. Стане ли всичко официално, за Вандайк, а и за всеки друг, ще е невъзможно да саботира експедицията ни.

— Не познаваш пиратите — каза мрачно Бък. — А правителството е най-големия пират от всички.

— По този въпрос съм съгласен с Бък. — Рей се загледа намръщен в китайските фигурки. — Не отричам, че сме морално задължени да споделим със света онова, което намерихме, но още не сме си свършили работата. Предстоят ни още седмици разкопки, а може би месеци преди да приключим. А и още не сме намерили онова, заради което дойдохме най-вече.

— „Проклятието на Анжелик“ — измърмори сподавено Бък. — Може пък то да не иска да бъде намерено.

— Ако е там — поправи го Лару, — ще го намерим.

— Мисля, че пропускате най-важното — обади се тихо Марла. Тя толкова рядко предлагаше мнението си във връзка с плановете по разкопките, че всички замълчаха и се обърнаха към нея. — Знам, че не се гмуркам и не работя със смукача, но разбирам много добре същността на цялата тази история. Помислете какво сме направили, какво сме намерили до този момент. Една малка експедиция, разполагаща едва с два водолазни екипа, която прави всичко възможно да запази работата си в дълбока тайна. А разкрихме истинско чудо. И стоварихме отговорността да се грижи за това чудо върху раменете на Тейт. А сега, когато тя моли за помощ, всички се притесняваме дали някой няма да дойде и да ни го открадне. Е, няма да може — добави тя. — Защото вече го направихме. И ако съсредоточим вниманието си само върху един-единствен обект, няма ли да изгубим от поглед цялото? „Проклятието на Анжелик“ може и да ни е довело тук, но не е нужно да го намерим, за да знаем, че сме постигнали нещо невероятно.

Рей въздъхна и преметна ръка през раменете й.

— Права си. Права си, разбира се. Глупаво е да се смята, че не сме успели само защото не сме открили амулета. Въпреки това всеки път, когато се спусна на дъното и се върна горе без него, имам чувството, че съм се провалил. Въпреки всички тези неща.

Горящият поглед на Тейт премина покрай Матю, преди да се спре на баща й.

— Не си се провалил. Както и никой от нас.

Без да казва нищо, Матю се изправи, извади златното колие от джоба си и го залюля. За миг на Тейт й се стори, че вижда от камъка да изригва светлина.

Рей се изправи, залитна и неуверено посегна да докосне рубина в средата.

— Намерил си го!

— Тейт го намери. Тази сутрин.

— То е инструмент на дявола — прошепна Бък. — Няма да ви донесе друго освен мъка.

— Може наистина да е инструмент — съгласи се Матю и погледът му отскочи към Лару. — И аз ще го използвам. Гласувам за предложението на Тейт. Ще уредим прехвърлянето на находките. Тя може да се свърже с комитетите, които спомена.

— За да можеш да подмамиш Вандайк — измърмори тя.

— Вандайк е мой проблем. Той иска това. — Той вдигна колието. — Ще трябва да мине през мен, за да го докопа, а както скоро ще разбере, това няма да е лесно. Може би ще е най-добре, ако прекъснем за малко операцията. Ти, Марла и Тейт може да отидете на острова.

— И да те оставим тук сам да се оправяш с него? — Тейт тръсна глава. — Забрави, Ласитър. Само защото съм достатъчно глупава да искам да се омъжа за теб, не означава, че ще те оставя да ме отпратиш.

— Ще се жените? — Марла притисна длан към устата си. — О, слънчице!

— Имах намерението да ви го съобщя по по-подходящ начин. — В очите на Тейт искреше раздразнение. — Мижитурка такава!

— И аз те обичам. — Матю я прегърна през кръста. Амулетът висеше в другата му ръка. — Тя ми предложи днес следобед — обясни той на Марла. — Реших да не я държа в напрежение и приех, след като това означава, че получавам и теб в допълнение към пазарлъка.

— Слава богу, че на вас двамата най-после ви дойде акълът в главата — разхълца се Марла и се хвърли да ги прегръща. — Рей, детенцето ни ще се жени!

Той непохватно потупа съпругата си по рамото.

— Май на мен се пада задължението да кажа нещо дълбокомислено. — В душата му се сражаваха разнородни чувства, съжалението се смесваше с радостта. Малкото му момиченце вече бе жена на друг мъж. — Нищо не мога да измисля, по дяволите.

— Ако ме извините — каза Лару. — Предлагам да отпразнуваме събитието.

— Разбира се. — Марла изтри очите си и отстъпи назад. — Трябваше аз да се сетя.

— Позволи на мен. — Лару тръгна към камбуза да изрови бутилката Fume Blanc, която беше скрил.

След като чашите бяха напълнени, наздравиците вдигнати и сълзите избърсани, Тейт отиде при Бък, който стоеше до парапета.

— Голяма вечер — промърмори тя.

— Аха. — Той надигна чашата си с безалкохолна бира.

— Мислех… надявах се, че ще се радваш за нас, Бък. Аз наистина го обичам.

Той се размърда неспокойно.

— Знам. Просто бях свикнал да смятам, че е само мой през последните петнайсет години. Не бях кой знае какъв заместник на баща му…

— Напротив, справил си се чудесно — прекъсна го разгорещено тя.

— Прецаках работата на няколко пъти, но през повечето време давах всичко от себе си. Винаги съм знаел, че у Матю има нещо по-така. Повече, отколкото у мен или у Джеймс. Така и не разбрах как да го изкарам на бял свят. А ти знаеш — добави той и най-после се обърна към нея. — С теб той е по-добър човек, отколкото би бил иначе. Когато си с него, ще се старае повече и ще се отърве от лошия късмет на Ласитърови. Трябва да го накараш да се отърве от това проклето колие, Тейт, преди то да е съсипало живота ви. Преди Вандайк да го убие заради него.

— Не мога да направя това, Бък. Ако опитам и той се промени, защото съм го помолила, какво ще му остане?

— Аз никога не бих му казал за него. Аз му втълпих мисълта, че можем да оправдаем смъртта на Джеймс, ако го намерим. Беше глупаво. Мъртвите са си мъртви.

— Матю е самостоятелен човек, Бък. Онова, което прави, не е заради мен, заради теб или заради някой друг. Ако го обичаме, трябва да приемем това.

Глава 25

Тейт правеше всичко възможно да вземе присърце собствения си съвет. Докато Матю спеше до нея в каютата на „Русалка“, тя се опитваше да прогони страховете си.

Беше казал, че е крайно време да започнат да си вярват. Тя знаеше, че доверието може да бъде щит, не по-слаб от любовта. Тя щеше да направи своя достатъчно здрав, така че да защити и двамата от всичко и от всеки.

Каквото и да станеше, каквото и да направеше той, щяха да го посрещнат заедно.

— Стига си се притеснявала — промърмори Матю и я притисна към себе си.

Топлината на тялото му, твърдата плът, до която се притискаше всеки сантиметър от нейното, действаше успокояващо.

— Кой казва, че се притеснявам?

— Усещам го. — Той прокара длан по хълбока й. — Непрекъснато излъчваш едни отвратителни малки стрелички на притеснение. Не мога да заспя от тях. — Ръката му тръгна нагоре по ребрата й. — А след като така и така съм буден… — Той се намести върху нея и обсипа гърлото й с целувки.

— Следващата яхта, която построя, ще има по-голяма капитанска каюта.

Тя въздъхна, когато устните му си запроправяха път към ухото й.

— Следващата?

— Аха. И ще я направя звукоизолирана.

Тейт се изкиска. Хъркането на Бък, който спеше в съседната каюта, разтърсваше стените като гръмотевица.

— Можеш да разчиташ на моята помощ. Лару как издържа?

— Казва, че било като поклащането от вълните. Не можеш да го избегнеш. — Плъзгайки пръст в кръг около едната й гърда, Матю разглеждаше лицето й на лунната светлина, която се процеждаше през отворения прозорец. — Когато проектирах жилищната част, не предвиждах съпруга.

— Гледай да предвиждаш отсега нататък — предупреди го тя. — Тази тук. Според мен жилищната част си е съвсем наред. — Тя предизвикателно близна челюстта му. — Особено капитанската каюта.

— Ако се бях сетил, че един годеж ще ни разчисти пътя до каютата, да знаеш, че щях по-рано да си пробвам късмета. — Той доволно разстла косата й по възглавницата. — Тук е доста по-добре от пода на мостика.

— Определено. — Тя изви устни под неговите. — Но на мен ми харесваха онези нощи. Не мисля, че тая работа с годежа ще продължи дълго — добави тя. — Утре отиваме на Нейвис да уредим формалностите.

— Боже, голяма шефка се извъди.

— Аха. И съм те сгащила, Ласитър. — Тя стегна ръцете си около него. — Наистина съм те сгащила.

Нищо, абсолютно нищо, закле се тя, нямаше да го отдели от нея.



— Веднага щом свършите, ви чакам в бутика — каза Марла, докато изтърсваше пясъка от сандалите си, стъпила на каменната пътека, която водеше от плажа към курортния комплекс. Скромна сватба или не, тя възнамеряваше да изпълни задълженията си като майка на булката и заместник-майка на младоженеца, при това съвсем сериозно.

Тейт въздъхна и преметна плитката на гърба си.

— Предполагам, че няма смисъл да ти повтарям, че не ми трябва нова рокля.

— Няма. — Марла се усмихна лъчезарно. — Ще ти купим сватбена рокля, Тейт Бомон. Ако в бутика на комплекса няма нищо подходящо, ще отидем до Сейнт Кристофър. И, Матю. — Тя го потупа лекичко по бузата. — Едно подстригване ще ти се отрази добре. Както и един свестен костюм.

— Да, госпожо.

— Айде стига бе! — промърмори Тейт.

Без да й обръща внимание, Марла продължи да се усмихва.

— Сега вървете да поговорите с администратора. Сигурна съм, че той ще може да ви упъти към кого да се обърнете за документите. Матю, двамата с теб ще се огледаме за костюм по-късно следобед. А, Тейт, попитай го и за обувки.

— Обувки?

— Нали трябва да вземем някакви, които да подхождат на роклята. — Тя им махна жизнерадостно и заизкачва стълбите към бутика.

— Вече нищо не може да я спре — промърмори Тейт. — Слава богу, че го правим тук и сега. Можеш ли да си представиш какво чудо щеше да организира, ако се бяхме женили на Хатерас? Дарове и излагане на чеиза. Цветя, уредници на банкети, торти… — Тя потръпна. — Сватбени консултанти.

— На мен ми звучи добре.

— Ласитър! — Тя го погледна развеселена. — Не ми казвай, че всичката тази суетня ти харесва. Ако й се даде възможност, тя би те напъхала в смокинг, а вероятно и във фрак. — Тя го плесна дружески по задника. — Не че няма да изглеждаш страхотно де.

— Мислех, че жените по правило харесват големите, показни сватби.

— Това не се отнася за нормалните жени. — Вече съвсем развеселена, тя спря по средата на стълбите. — Матю, ти това ли искаш, всичките ония помпозни отживелици?

— Виж какво, Червенушке, взимам те всякак. Просто не разбирам какво лошо има в това да се понагиздим малко. Нова рокля, подстрижка.

Тейт присви дяволито очи.

— Тя ще те накара да си сложиш вратовръзка, приятелче.

Едва се сдържаше да не й намигне.

— Голяма работа.

— Прав си. — Тейт се засмя и притисна с ръка стомаха си. — Май ще е най-добре просто да си призная и толкова. Страх ме е.

— Хубаво. — Той сложи ръка върху нейната. — Значи ставаме двама.

Влязоха във фоайето.

Петнайсет минути по-късно излязоха замаяни.

— Страшно лесно, нали — успя да изрече тя. — Да докажем поданството си, да подпишем някой и друг документ. — Тя издуха косата от очите си. — Току-виж сме успели за два-три дни.

— Крачетата ли ти изстинаха?

— Ледени блокчета са, но ще ми мине. А ти?

— Никога не се измъквам от уговорена сделка. — За да го докаже, той я грабна и я завъртя. — Доктор Ласитър ли ще бъдеш, или доктор Бомон?

— Ще бъда доктор Бомон и госпожа Ласитър. Доволен ли си?

— Доволен съм. Е, май е по-добре да потегляме към бутика.

— Мога да ти го спестя. — Тя му лепна една силна, разбираща целувка. — Ако харесаме някоя рокля в бутика, на теб няма да ти е позволено да я видиш. Мама ще получи припадък, ако не спазим поне една традиция.

Надеждата разцъфна на лицето му.

— И не се налага да обикалям по магазините?

— Не се налага да обикаляш по магазините, докато мама не успее да те докопа. Защо не наминеш след половин час? Чакай, забравих, че си имам работа с Марла Бомон, по прякор Бясната купувачка. Дай ни един час. И понеже изпитвам необичаен прилив на щедрост, когато се отнася до теб, ако мама реши да ме завлече на Сейнт Кристофър, първо ще минем покрай яхтата и ще те оставим там.

— Дължа ти голяма услуга, Червенушке.

— Няма да забравя. Пусни ме долу.

Той я целуна за последно и я остави да стъпи на краката си.

— В бутиците продават и дамско бельо, нали?

— Няма начин да не продават. — Тя се засмя и го сръга в ребрата. — Ще те изненадам. Изчезвай, Ласитър.

С усмивка на лице, тя го гледа, докато той не се изгуби във фоайето. Най-неочаквано идеята за една нова рокля, нещо ефирно и романтично, вече не й се струваше толкова глупава. Нещо, което да върви с едно малко златно сърчице, украсено с перла.

„Ласитър — реши тя, — направо ще ти взема акъла.“

Зачервена от удоволствие, тя тръгна през вътрешния двор. Ръката, която я сграбчи за лакътя, я накара да се засмее.

— Матю, стига…

Думите заседнаха заедно с дъха й в гърлото. Тя се взираше в гладко избръснатото, красиво лице на Сайлъс Вандайк.

За момент реалността сякаш бе на ръба да се срути. „Той въобще не се е променил“ — помисли си глупаво Тейт. Годините въобще не му личаха. Гъстата лъскава коса с цвят на калай, гладкото изящно лице и бледите очи си бяха същите.

Ръката му върху нейната беше мека като на дете, долавяше се и тънкият аромат на скъп одеколон.

— Госпожице Бомон, какво удоволствие да ви срещна по този неочакван начин. Трябва да кажа, че годините са били изключително щедри към вас.

Звукът на гласа му, с едва доловим европейски акцент и студено самодоволен, бе онова, което я върна в действителността.

— Пусни ме.

— Сигурен съм, че можете да отделите някоя и друга минутка за един стар приятел? — Като продължаваше да се усмихва любезно, той я подкара грубо покрай голямата леха с лъскави растения, преди още да е завършил репликата си.

„Наоколо има хора“ — напомни си тя, докато се бореше със страха си. Почиващи, персонал, подранили гости на ресторанта край басейна. Трябваше само да извика.

Мисълта, че се страхува, тук, на ярката дневна светлина, я накара да забие пети в земята.

— Е, имам някоя и друга минутка за тебе, Вандайк. Всъщност с най-голямо удоволствие бих се разправила с теб. — Сама, без Матю да й се пречка. — Но ако не ме пуснеш, и то веднага, ще се разкрещя.

— Виж, това би била една наистина непростима грешка — спокойно каза той. — А вие сте разумна жена. Знам го.

— Продължавай да ме буташ и ще видиш точно колко разумна съм. — Тя издърпа побесняла ръката си. — Достатъчно съм разумна, за да знам, че не можеш да ми направиш нищо на обществено място.

— Да ви направя? — Той изглеждаше смаян и дори обиден. Но главата му се пръскаше от пулсираща болка при мисълта, че тя смее да го предизвиква. — Тейт, мила моя, как можахте да кажете нещо толкова глупаво? Не бих си и помислил да ви направя нещо. Просто ви каня да дойдете с мен и да прекарате няколко часа на яхтата ми.

— Нещо не си наред.

Пръстите му се впиха толкова неочаквано и болезнено в ръката й, че тя беше прекалено изненадана, за да извика.

— Внимавай. Лошите обноски не са ми по вкуса. — Лицето му отново се успокои и по устните му се плъзна усмивка. — Да опитаме още веднъж, а? Бих искал да ме придружиш за едно кратко дружеско гостуване. Ако откажеш, ако държиш да направиш сцена тук, както сама се изрази, на обществено място, то годеникът ти ще плати за това.

— Моят годеник ще ти остърже физиономията в паветата, Вандайк, освен ако аз не го изпреваря.

— Колко жалко, че доброто възпитание на майка ти не се е проявило в следващото поколение. — Той въздъхна и се наведе към нея, стиснал зъби, за да контролира гласа си. — Докато с теб си говорим, двама от моите хора наблюдават Матю. Няма да направят нищо, освен ако не ме принудиш да им дам знак за противното. Те са доста опитни и също толкова дискретни.

Кръвта се отцеди от лицето й.

— Едва ли могат да го убият във фоайето на курортен хотел. — Но той бе посял семето на страха и то вече даваше плод.

— Нищо не ти пречи да поемеш този риск. О, а онази в бутика не беше ли майка ти? Избрала ти е няколко прекрасни неща.

Изтръпнала от страх, Тейт вдигна очи. От мястото й се виждаха стъклената врата и витрините, в които се отразяваше слънцето. Както и мъжът, широкоплещест, добре облечен, който се мотаеше отвън. Тя бавно наведе глава.

— Не я наранявай. Нищо не ти е направила.

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да има причина да наранявам никого. Ще тръгваме ли? Наредих на готвача да приготви един наистина специален обяд, а сега има и с кого да го споделя. — С ужасяваща галантност той я хвана под ръка и я поведе към кея. — Пътуването ще бъде съвсем кратко — увери я той. — Хвърлил съм котва западно от вас.

— Как разбра?

— О, скъпа моя. — Наперен в белия си костюм и панамената шапка, доволен от победата си, той се изкиска. — Колко наивно от твоя страна да смяташ, че няма да разбера.

Тейт издърпа ръката си и хвърли последен поглед към курортния комплекс, преди да стъпи в очакващата ги лодка.

— Ако им направиш нещо, ако само докоснеш някой от тях, ще те убия със собствените си ръце.

И докато яхтата пореше вълните, тя обмисляше начините, по които да го направи.



Марла въздъхна, помоли продавачката да отдели нещата, които беше избрала, и тръгна да търси дъщеря си. Обиколи ресторантите и фоайетата, огледа плажа и басейна, накрая, леко раздразнена, мина през магазина за сувенири и се върна в бутика.

Но тъй като и там нямаше следа от Тейт, Марла тръгна обратно към фоайето с намерението да помоли портиера да прати някой пиколо да я потърси.

Забеляза Матю, който тъкмо изскачаше от едно такси.

— За бога, Матю, къде бяхте?

— Трябваше да се погрижа за едно нещо. — Той потупа джоба си, където, внимателно сгънат, лежеше току-що подписаният договор. — Закъснях съвсем малко!

— За какво си закъснял?

— Разбрахме се за един час. — Той погледна спокойно часовника си. — Няма и пет минути да съм закъснял. Е, уговори ли я за роклята, или още се инати?

— Не съм я виждала — нацупено каза Марла. Беше й горещо и се чувстваше объркана. — Мислех, че сте заедно.

— Не, разделихме се. Тя тръгна към теб. — Той вдигна рамене. — Говорехме си за различните видове сватби, за цветя и такива работи. Сигурно се е заплеснала някъде.

— Не мисля… фризьорския салон! — каза Марла, получила внезапно вдъхновение. — Сигурно е решила да си запише час да й направят косата, маникюра, при козметичката…

— Тейт?

— Ами това е нейната сватба. — Смаяна от нехайството на младостта, тя поклати глава. — Всяка жена иска да бъде красива булка. В момента със сигурност е там и разглежда списания с фризури.

— Щом казваш. — Мисълта как Тейт се лъска и клепа в негова чест го накара да се ухили. Това той не можеше да пропусне. — Давай да я изкараме оттам.

— Ще й кажа аз на нея — измърмори Марла. — Бях започнала да се притеснявам.



— Шампанско? — Вандайк вдигна една кристална чаша от подноса, който стюардът бе поставил до двата шезлонга в електриков цвят.

— Не.

— Смятам, ще се съгласиш, че то подготвя небцето за блюдото с омари, което ще ни поднесат за обяд.

— Не ме интересува нито шампанското ти, нито омарите, нито прозрачните ти любезности.

Без да обръща внимание на леките тръпки от страх, които пълзяха по гръбнака й, Тейт държеше раменете си изправени. Ако преценката й бе правилна, намираха се на около миля западно от „Русалка“. Можеше да преплува дотам, ако се наложи.

— Онова, което ме интересува, е защо ме отвлече.

— Такава силна дума. — Вандайк отпи малка глътка от шампанското и реши, че е охладено до подходящата температура. — Седни, моля те. — Очите му изстинаха, когато тя продължи да стои, облегната на парапета. — Сядай — повтори той. — Трябва да поговорим по работа.

Смелостта е едно нещо. Но сега, когато очите му я фиксираха с поглед, безизразен и безумен като на акула, тя реши, че ще е по-разумно да се подчини. Седна с изправен гръб и се застави да приеме чашата, която той й подаде.

Беше сгрешила. Вандайк се беше променил. Мъжът, срещу когото се бе изправила преди осем години, беше нормален. А този…

— За… съдбата, навярно?

Би предпочела да лисне чашата в лицето му. Малкото удовлетворение, което подобно действие би й донесло, щеше да има висока цена, осъзна Тейт.

— За съдбата? — Беше ободряващо да чуе, че гласът й звучи спокойно. — Да, бих могла да пия за това.

Той се облегна назад, пръстите му стискаха столчето на кристалната чаша.

— Толкова е приятно да си говорим отново. Знаеш ли, Тейт, ти ми направи много добро впечатление при последната ни среща. За мен бе удоволствие да следя професионалния ти напредък през годините.

— Ако знаех, че по някакъв начин си свързан с последната експедиция на „Номад“, никога нямаше да участвам в нея.

— Колко глупаво. — Той кръстоса глезените си, за да се наслади по-пълно на виното и компанията. — Сигурно знаеш, че съм финансирал редица учени, изследователски лаборатории, експедиции. Без моята подкрепа много проекти въобще нямаше да бъдат реализирани. Да не говорим за благотворителната ми дейност, благородните каузи… — Той отпи отново. — Би ли отрекла ползата от тези каузи, благотворителни и научни, само защото не одобряваш източника на финансирането им?

Тя надигна чашата си и отпи също толкова деликатно, колкото и той.

— Когато източникът е убиец, крадец, човек без съвест и морал — да.

— За щастие малцина споделят твоето мнение за мен, или по-скоро твоята наивна представа за морал. Ти ме разочарова — каза той с тон, от който сърцето й прескочи. — Предаде ме. И ме вкара в разходи. — Той разсеяно вдигна очи към приближаващия се стюард. — Обядът е сервиран. — Беше възвърнал изисканите си маниери. — Надявам се да ти хареса.

Той се изправи и й подаде ръка, която тя отказа да приеме.

— Не поставяй на изпитание търпението ми, Тейт. Дребните бунтове само ме дразнят. — Той илюстрира думите си като я сграбчи за китката. — Ти вече ме разочарова дълбоко — продължи той, докато тя се мъчеше да измъкне ръката си. — Но се надявам, че ще се възползваш от този последен шанс да поправиш грешката си.

— Махни си ръцете от мен! — Гневът й бе излязъл от контрол и бушуваше във вените й. Вдигна юмрук, готова да го удари, но той внезапно сграбчи плитката й и я дръпна така силно, че пред очите й се появиха звезди. Привлече я грубо към себе си. Тялото под елегантния костюм се оказа твърдо и жилаво.

— Ако си мислиш, че имам скрупули, които да ми забраняват да ударя жена, то помисли си още веднъж. — Очите му блестяха, когато я бутна безцеремонно на стола и се наведе над нея. Дъхът му свистеше, очите му не виждаха. — Ако не бях разумен и цивилизован човек, ако реша да забравя, че съм такъв, ще те потроша, миличка, кокал по кокал.

Очите му се промениха като лампа, която се включва и изключва с едно натискане на копчето. Злобата се превърна в усмивка, тънка и нервна.

— Много хора смятат, че телесното наказание е неразумно и дори нецивилизовано. — Той се засуети придирчиво с омачканите си ревери, после седна и махна с ръка, което бе знак за стюарда да прибере виното и чашите. — С което аз не съм съгласен. Твърдо вярвам, че болката и наказанието са много ефикасни, когато е необходимо да се внуши някому чувство за дисциплина. Или уважение. Аз изисквам уважение. Заслужил съм го. Наистина трябва да опиташ тези маслини, скъпа. — Превъплътил се за пореден път в добродушен домакин, той й предложи кристалното блюдо. — Те са от една от маслиновите ми горички в Гърция.

Ръцете й трепереха и тя ги държеше преплетени под масата. Що за човек трябва да си, за да заплашваш с физическа разправа в един момент, а в следващия да черпиш заплашвания с екзотични вкусотии? Не и нормален във всеки случай.

— Какво искаш?

— Най-напред, да споделя един вкусен обяд на едно приятно място с една привлекателна жена. — Той вдигна вежди, когато страните й побеляха. — Не се притеснявай, скъпа Тейт. Чувствата ми към теб са твърде бащински, за да съдържат сексуален подтекст. Честта ти, както ти вероятно би я нарекла, не е заплашена от нищо.

— И от мен се очаква да почувствам облекчение от факта, че изнасилването не присъства в плановете ти?

— Още една грозна дума. — Леко раздразнен от начина й на изразяване, той си сипа от маслините и ордьовъра. — Мъж, който се унижава дотам да се натрапва сексуално на една жена, за мен не е никакъв мъж. Един от отговорните ми служители в Ню Йорк беше принудил асистентката си да прави секс с него. Наложи се жената да влезе в болница, след като онзи свършил с нея. — Вандайк си отряза парче пушена шунка. — Наредих да го уволнят. След като уредих да го кастрират. — Той попи устата си с бледосиня ленена салфетка. — Лаская се от мисълта, че жената би ми благодарила. Моля те, опитай омарите. Гарантирам ти, че са превъзходни.

— Май нямам апетит. — Тейт бутна чинията си настрана с мисълта, че жестът й е безсмислено предизвикателен. — Докара ме тук, Вандайк, и очевидно можеш да ме държиш тук. Поне докато Матю и семейството ми не започнат да ме търсят. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Защо не ми кажеш какво искаш?

— Ще трябва да поговорим за Матю. — Той се замисли. — Но това може да почака. Искам онова, което винаги съм искал. Искам онова, което ми принадлежи. „Проклятието на Анжелик“.



Тревога разяждаше стомаха на Марла. Без значение колко пъти си повтаряше, че Тейт не може да изчезне просто така, в действителност беше ужасена. Гледаше хората, които влизаха и излизаха, персонала, забързан в изпълнение на задълженията си, гостите, които се разхождаха между басейна, фоайето и градината.

До ушите й долитаха смях, пляскането на децата в басейна, жуженето на шейкъра, който смесваше ледени питиета за чакащите на бара.

С Матю се бяха разделили — тя имаше задачата да съобщи на рецепцията, да разпита портиера, таксиметровите шофьори, всеки, който може да е видял Тейт да напуска комплекса. Той бе тръгнал да провери плажа и пристанището.

Забеляза Матю да идва към нея и сърцето й затуптя, изпълнено с надежда. Само след секунда обаче видя, че е сам и че лицето му е мрачно.

— Тейт?

— Няколко души са я забелязали. Видяла е някого и се е качила с него в една лодка.

— Качила се е? Кого е видяла? Сигурен ли си, че е била тя?

— Тя е била. — Паниката, която беснееше в него, можеше да бъде овладяна. Но не беше толкова лесно да овладее нуждата да убива. — Описанието, което ми дадоха, съвпада с Вандайк.

— Не! — Останала без сили от страх, тя посегна да хване ръката му. — Тя не би отишла с него.

— Освен ако не е имала избор.

— Полицията — успя да изрече тя. — Ще съобщим в полицията.

— И ще им кажем, че е напуснала острова, без да се съпротивлява, с човека, който е спонсорирал последния й проект? — Той поклати глава, очите му горяха. — Не знаем и колко ченгета си получават заплатите от него. Ще го направим по моя начин.

— Матю, ако й направи нещо…

— Няма. — Но и двамата знаеха, че го казва само за да я успокои. — Няма причина да я наранява. Хайде да се връщаме. Според мен той едва ли е далеч от мястото, където сме хвърлили котва.



„Той не знае.“ Различни вероятности се блъскаха безредно в ума на Тейт. Знаел е къде да ги намери. По някакъв начин е знаел какво правят. Но не знаеше какво са намерили. Печелейки време, тя посегна към чашата си.

— Мислиш ли, че щях да ти го дам, ако беше у мен?

— О, смятам, че когато го намериш, ще ми го дадеш, за да спасиш Матю и останалите. Крайно време е да заработим заедно, Тейт, както го бях планирал.

— Планирал си го?

— Да. Макар и да не се получи точно както се бях надявал. — За момент той се замисли над казаното. — Склонен съм да забравя грешките ти, дори съм склонен да ви оставя, теб и твоя екип, да приберете съкровището на „Изабела“. Искам единствено амулета.

— Ще го вземеш и ще си тръгнеш? Каква гаранция имам, че ще стане така?

— Имаш моята дума, разбира се.

— За мен твоята дума не струва абсолютно нищо.

Тя ахна неволно, когато Вандайк смаза пръстите й в ръката си.

— Не позволявам да ме обиждат. — Когато я пусна, ръката й пулсираше като развален зъб. — Думата на един мъж е свещена, Тейт — каза той със зловещо спокойствие. — Предложението ми остава същото. Амулетът е единственото, което искам от теб. В замяна ще имаш славата и богатството, които вървят с „Изабела“. Името ти ще значи нещо. Дори съм склонен да ти помогна в това отношение, доколкото е в сферата на възможностите и влиянието ми.

— Не ми трябва твоето влияние.

— Неведнъж си се облагодетелствала от него през последните осем години. Но го правех за мое собствено удоволствие. Все още ме боли от мисълта, че на щедростта ми бе отвърнато с неблагодарност. — Лицето му потъмня. — Дело на Ласитър. Разбирам. Сигурно си даваш сметка, че като се свързваш с него, ти дискредитираш собствените си очаквания, стандартите си, обществените и професионалните си възможности. Мъж като него не може да бъде придобивка за теб в нито едно отношение.

— Пред мъж като Матю Ласитър ти си едно дете. Едно разглезено злобно дете.

Главата й отскочи назад и очите й се насълзиха, когато той я зашлеви по бузата.

— Предупредих те. — Вбесен, Вандайк бутна чинията си и тя падна от масата и се разби на палубата. — Няма да позволя неподчинение. Проявих снизхождение, защото се възхищавам на куража и интелигентността ти, но по-добре внимавай какво говориш.

— Презирам те. — Тя се стегна в очакване на следващия удар. — Ако намеря амулета, по-скоро бих го унищожила, отколкото да ти го дам.

Той откачи пред очите й. Ръцете му се тресяха, погледът му беше убийствен. Нещо повече, осъзна тя. Имаше някаква ужасяваща наслада в очите му. Беше сигурна, че ще я нарани. И че това ще му достави удоволствие.

Инстинктът за оцеляване взе връх над парализиращия страх. Тя рязко скочи и хукна към парапета. Единствено водата предлагаше сигурност. Морето щеше да я спаси. Но тъкмо да се хвърли в него и някой я сграбчи изотзад.

Тя риташе, пищеше и се опитваше да хапе. Почти без никакво усилие стюардът обездвижи ръцете й, като ги изви зад гърба й, и продължи да ги извива, докато зрението й се замъгли.

— Остави я на мен.

Сякаш отдалеч чу гласа на Вандайк и се просна безсилно на палубата.

— Не си толкова разумна, колкото се надявах. — Все още в лапите на гнева, той стисна наранената й ръка и я дръпна да се изправи. Стон заседна в гърлото й от пристъп на агонизираща болка. — Лоялността ти е насочена в неправилна посока, Тейт. Ще трябва да ти дам един урок…

Той млъкна, когато звукът от форсиран двигател привлече вниманието му. Тейт залитна и се обърна по посока на бръмченето.

Матю.

Ужасът и болката пометоха остатъците от гордостта й. Тя заплака тихичко, когато Вандайк за втори път я блъсна на палубата.

Беше дошъл. Тя се сви на кълбо, разтривайки натъртените места. Той ще я отведе и вече няма да я боли. Повече няма да се страхува.

— Закъсняваш — каза Вандайк. — Отново.

— Не беше лесно да тръгна. — Лару скочи с лекота на палубата и хвърли кратък поглед на Тейт преди да извади кесийката с тютюна си. — Виждам, че имаш гостенка.

— Съдбата ми се усмихна. — Почти овладял пристъпа, Вандайк седна, извади кърпичка и попи потното си лице. — Уреждах някои подробности на острова, когато кой мислите ми пресече пътя, ако не прекрасната госпожица Бомон?

Лару цъкна с език и отпи от шампанското на Тейт.

— Бузата й е червена. Не одобрявам грубото отношение към жените.

Зъбите на Вандайк се оголиха.

— Не ти плащам за одобрението.

— Може и така да е. — Лару реши да отложи цигарата и да се наслади на ордьовъра. — Когато Матю разбере, че е при теб, ще дойде да я търси.

— Разбира се. — Това щеше да компенсира всичко. Почти всичко. — Нали не си дошъл само да ми кажеш онова, което вече знам?

— Лару! — Треперейки, Тейт успя да се изправи на колене. — Матю? Къде е Матю?

— Бих предположил, че се връща от Нейвис, за да те търси.

— Но… — Тя разтърси глава, за да проясни мислите си. — Ти какво правиш тук? — Бавно започна да осъзнава факта, че е сам, че си седи спокойно на масата и дъвче.

Той се усмихна, когато позна по очите й, че фактите се наместват в главата й, а заедно с тях и отвращението.

— Е, значи най-после ти светна.

— Ти работиш за него. Матю ти вярваше. Ние всички ти вярвахме.

— Трудно бих си изкарал заплатата, ако не беше така.

Тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й.

— За пари? Предал си Матю за пари?

— Аз съм силно привързан към парите. — Без да й обръща повече внимание, той се облегна и пъхна една маслина в устата си. — И като говорим за моята силна привързаност, настоявам да получа още една премия.

— Лару, твоите допълнителни възнаграждения започват да ми омръзват. — Вандайк вдигна пръст. В отговор стюардът направи крачка напред, разтвори колосаното си бяло сако и извади излъскан до блясък пистолет. — Може пък да се издигна в очите на Тейт, като заповядам да те прострелят в няколко особено болезнени места и да те хвърлят през борда. Сигурен съм, че акулите ще те харесат.

Свил устни, Лару размишляваше от кои чушки да си вземе.

— Ако ме убиеш, надеждите ти да се сдобиеш с „Проклятието на Анжелик“ ще умрат заедно с мен.

Вандайк стисна ръката си в юмрук и зачака да се успокои. Последва още един кратък сигнал и пистолетът изчезна под майсторски скроеното сако.

— Не по-малко ми омръзнаха и постоянните ти намеци за амулета.

— Двеста и петдесет хиляди американски долара — започна Лару и затвори очи, наслаждавайки се на лютивия вкус на чушлето. — И амулетът е твой.

— Копеле! — прошепна Тейт. — Надявам се наистина да те убие.

— Бизнесът си е бизнес — каза Лару и вдигна рамене. — Виждам, че още не ти е казала какъв късмет извадихме, mon ami. Намерихме „Проклятието на Анжелик“. Срещу четвърт милион ще се погрижа до утре по залез-слънце да е в ръцете ти.

Глава 26

„Проклятието на Анжелик“ проблясваше в ръцете на Матю. Той стоеше на мостика на „Русалка“, стиснал здраво верижката. Горещите бели лъчи на слънцето се изливаха върху рубина, отразяваха се от диамантите, извличаха искри от златото. Находка, която се намира веднъж в живота, слава и богатство, събрани в купчинка метал и скъпоценни камъни.

Страдание.

Всички, които бе обичал, бяха пострадали заради това колие. Държеше го в ръцете си и виждаше безжизненото тяло на баща си, проснато върху палубата. Лицето, толкова близко до неговото собствено, избелено от смъртта.

Виждаше Бък в челюстите на акулата сред вода, поаленяла от кръв.

Виждаше Тейт, с насълзени очи, да му подава амулета, да му предлага правото на избор — избор между спасение и разруха.

Но не можеше да я види в действителност. Не можеше да знае къде е отведена и какво са й сторили. Знаеше единствено, че би сторил всичко, би дал всичко, за да си я върне.

Прокълнатото колие тежеше като олово в ръцете му и му се присмиваше със своята красота.

В очите му гореше огън. Чу стъпките и се обърна.

— Все още няма помен от Лару. — Бък забеляза амулета и нервно отстъпи назад.

Матю изпсува и остави колието върху картите на масата.

— В такъв случай тръгваме без него. Не можем да чакаме.

— Къде тръгваме? Какво по дяволите ще правим? Мисля, че Рей и Марла са прави, Матю. Трябва да извикаме ченгетата.

— Ченгетата помогнаха ли ни миналия път?

— Това не е пиратство, момко, това си е живо отвличане.

— А навремето си беше убийство — каза студено Матю. — Хванал я е, Бък. — Той се наведе над масата, борейки се със старото чувство за безпомощност. — Отвел я е пред очите на десетки хора.

— Ще я размени за това. — Бък навлажни устни и се насили да погледне колието. — Като откуп.

— Не мога да си позволя да разчитам на това. Не мога да си позволя и да чакам повече.

Грабна бинокъла и го тикна в ръцете на Бък.

— Посока запад.

Бък пристъпи напред, вдигна бинокъла и плъзна поглед по хоризонта. Нагласи на фокус яхтата — едва доловимо бяло петънце върху морската шир.

— На една миля — измърмори той. — Може и да е той.

— Той е.

— Сигурно те чака. Мисли, че ще тръгнеш след нея.

— Не бих искал да го разочаровам, нали така?

— Той ще те убие. — Бък примирено остави бинокъла. — Можеш да му дадеш това шибано нещо вързано с панделка и пак ще те убие. Точно както уби Джеймс.

— Няма да му го дам — отвърна Матю. — И той никого няма да убие. — Грабна нетърпеливо бинокъла и претърси хоризонта за някакъв знак от Лару. Нямаше време.

— Трябваш ми, Бък. — Той остави бинокъла. — Трябваш ми на щурвала.



Страхът и болката вече нямаха значение. Тейт гледаше как Лару се храни с апетит и предава съдружниците си. Вече не мислеше за бягство. Скочи и се хвърли върху него.

Нападението беше толкова неочаквано, а жертвата й толкова самодоволна, че тя успя да го събори от стола. Ноктите й се забиха злобно в бузата му и го издраха до кръв преди той да успее да я затисне под себе си.

— Ти си даже по-лош от него! — изсъска тя, извивайки се в ръцете му като змиорка. — Той просто е луд. А ти си отвратителен. Ако Вандайк не те убие, Матю ще го направи. Надявам се да видя това с очите си.

Развеселен и възбуден от сцената, Вандайк отпи от шампанското си. Остави срещата по борба свободен стил да продължи, наслаждавайки се на Лару, който сумтеше от усилието да удържи Тейт. После с въздишка направи знак на стюарда. Не можеше да си позволи Лару да пострада. Все още.

— Покажи на госпожица Бомон каютата й — нареди той. — И се погрижи да не я безпокоят. — Той се усмихна, когато неговият човек издърпа Тейт на крака. Тя риташе, проклинаше и се бореше, но противникът й я превъзхождаше с петдесет килограма чиста мускулна маса. — Смятам, че трябва да си починеш малко, скъпа, докато двамата с Лару си довършим работата. Сигурен съм, че жилищните условия ще ти се сторят повече от задоволителни.

— Да гориш в ада дано! — извика тя, задавяйки се от прилива на безсилни сълзи, докато стюардът я носеше към каютата. — И двамата да горите!

Вандайк изстиска малко лимон върху омара си.

— Жена, достойна за възхищение, откъдето и да я погледнеш. Не се сплашва лесно. Жалко, че лоялността й е насочена в неправилната посока. Можех да постигна велики неща с нея. И за нея. А сега е просто стръв. — Той отхапа изискано. — Нищо повече.

Лару изтри с ръка кръвта по бузата си. Браздите, издълбани от ноктите й, смъдяха като посипани със сол. Въпреки раздразнената физиономия на Вандайк, той използва ленената салфетка, за да спре кръвта.

— След парите любовта е най-мощния подтик. — Разтърсен повече, отколкото бе склонен да признае, Лару напълни чашата си и я изпи до дъно.

— Разказваше ми за „Проклятието на Анжелик“, когато ни прекъснаха.

— Да. — Лару скришом потърка ребрата си, където се бе забил лакътят на Тейт. Мястото със сигурност щеше да посинее. — Както и за двеста и петдесетте хиляди долара. Американски.

Парите бяха без значение. Вече беше изхарчил сто пъти по толкова в търсене на амулета. Но мисълта да ги плати му беше противна.

— Какво доказателство имаш, че амулетът е у теб?

Свил устни, Лару вдигна ръка към раздраната си буза.

— Хайде стига, mon ami. Тейт собственоръчно го намери вчера и, водена от любовта, го връчи самоотвержено на Матю. — За да успокои опънатите си нерви, Лару започна да си свива цигара. — Великолепен е, дори повече, отколкото ти ми даде да разбера. Централният камък… — Лару направи кръгче с палеца и показалеца си, за да покаже големината му. — Червен като кръв, а диамантите около него са като вледенени сълзи. Верижката е тежка, но с деликатна изработка, както и надписът, гравиран около скъпоценния камък.

Той драсна клечка кибрит, заслонявайки я с длани от лекия бриз, и запали цигарата си.

— Направо усещаш силата, която пее в него. Сякаш пулсира в ръцете ти.

Очите на Вандайк блеснаха, челюстта му увисна.

— Докоснал си го?

Bien sur.16 Нали съм вътрешен човек. — Той лениво издуха струйка дим. — Матю го пази като зениците на очите си, но не и от мен. Ние сме от един екипаж, съдружници, приятели. Мога да го взема веднага щом се уверя, че парите са си на мястото.

— Ще си получиш парите. — Ръцете му се тресяха. Лицето му беше бяло и застинало. Той се наведе напред. — Заедно с едно обещание, Лару. Ако ме изиграеш, ако се опиташ да ме издоиш за още пари или ако се провалиш, няма да има такова място, където да се скриеш и където аз да не мога да те открия. А когато това стане, на колене ще ме молиш да те убия.

Лару дръпна от цигарата и се усмихна.

— Трудно е да уплашиш богат човек. А точно такъв ще бъда аз. Ще си получиш проклятието, mon ami, а аз ще си получа парите. — Преди да успее да се изправи, Вандайк вдигна ръка.

— Не сме свършили. Четвърт милион са много пари.

— Една малка частица от стойността му — отбеляза Лару. — Да не би да искаш да преговаряш сега, когато амулетът е кажи-речи в ръцете ти?

— Ще удвоя сумата. — Доволен от изненадата, която разшири очите на Лару, Вандайк се облегна назад. — За амулета. И за Матю Ласитър.

— Искаш да ти го доведа? — Лару се засмя и поклати глава. — Дори и безценният ти амулет не може да те опази от него. Той смята да те убие. — Лару махна в посоката, в която бяха отвели Тейт. — А и вече разполагаш с онова, което ще го доведе тук.

— Не искам да ми го водиш. — Беше истинско удоволствие да откаже на самия себе си, осъзна Вандайк. Фактът, че е в състояние да предпочете практичното пред емоционалното решение, доказваше, че все още контролира съдбата си. Бизнесът, реши той, си е бизнес. — Искам да се отървеш от него. Тази вечер.

— Убийство? — Лару се замисли. — Виж, това е интересно.

— Една злополука в морето би свършила работа.

— Мислиш, че ще се гмурка, при положение че Тейт е изчезнала? Подценяваш чувствата му към нея.

— В никакъв случай. Само че чувствата правят мъжа небрежен. Би било жалко, ако нещо се случи с яхтата му, докато той и впиянченият му чичо са на борда. Пожар може би. Експлозия — трагична и с трагичен изход. Срещу четвърт милион отгоре не се съмнявам, че ще проявиш изобретателност.

— Известен съм с бързата си мисъл. Първите двеста и петдесет ги искам депозирани този следобед. Няма да направя нищо, докато не се уверя в това.

— Имаш ги. Когато видя останките от „Русалка“, ще преведа и останалото по сметката ти. Нека бъде тази вечер, Лару, в полунощ. После ми донеси амулета.

— Преведи парите.



Минаха часове. Тейт устояваше на безсмисления порив да заудря с юмруци по вратата и да крещи да я освободят. Каютата разполагаше с голям прозорец, от който се откриваше внушителна гледка към морето и слънцето, спускащо се към хоризонта. Столът, който бе запратила към него, отскочи от стъклото, без да остави и драскотина по повърхността му.

Беше го дърпала и блъскала, докато наранените й ръце не проплакаха от умора. Но прозорецът си остана на мястото, както, впрочем, и самата тя.

Крачеше, ругаеше, планираше отмъщението си и се вслушваше отчаяно във всяко проскърцване и всяка стъпка.

Но Матю не бе дошъл.

Само героите от приказките спасяваха девиците в беда, напомни си Тейт. А и тя не бе някаква плачлива девица, по дяволите. Щеше да се измъкне. Все някак.

Почти един час претърсва каютата сантиметър по сантиметър. Беше широка и прекрасно обзаведена, издържана в хладни пастелни цветове, с таван в бледозлатист дървен обков. Краката й потъваха в светлобежов килим, пръстите й пробягваха по гладки стени в бледомораво, первазите лъщяха в зеленото на морската пяна.

Във вградения гардероб откри дълъг копринен халат в ярък десен — на кичести рози, както и подходяща нощница. Ленено сако, гарнирана с пайети наметка и черен официален жакет бяха предвидени за хладния вечерен бриз. Една семпла черна рокля за коктейл и набор от ежедневни спортни дрехи допълваха инвентара.

Тейт сбута дрехите настрана и прегледа всеки сантиметър от вътрешната стена на гардероба. Беше солидна като всичко останало в каютата.

„Не е икономисвал от удобствата“ — мрачно забеляза Тейт. Леглото беше голямо, отрупано със сатенени възглавнички. Лъскави списания покриваха стъкления плот на масичката за кафе в къта, който изпълняваше ролята на дневна. На рафтове под телевизора и видеото бяха наредени последните филми, които можеха да се намерят на пазара. В малък хладилник се изстудяваха безалкохолни напитки, вино и шампанско в малки бутилки, както и голям избор от качествени шоколади и студени закуски.

Банята с гордост предлагаше една твърде голяма бледоморава вана с устройство за воден масаж, мивка с формата на мида и медни осветителни тела около щедрото на размери огледало.

Търсенето на импровизирано оръжие не даде никакъв резултат, освен един кожен несесер, снабден с всичко необходимо.

Имаше големи пешкири, гъби за баня, хавлии със стандартна големина и ароматни сапуни във формата на морски звезди, раковини и морски кончета.

Но медната закачалка за пешкири, която Тейт видя във въображението си като размахана бухалка, беше здраво закрепена за мястото си.

Отчаяна, тя се втурна обратно към голямото помещение. Претърсването на елегантното миниатюрно бюро извади на бял свят дебел куп кремави листа, пликове за писма и дори марки. „Съвършеният шибан домакин“ — изфуча Тейт и сви пръсти около тънката златна химикалка.

Какво ли можеше да направи с една маркова химикалка? Прецизен удар в окото — от тази мисъл я полазиха тръпки, но въпреки това тя пъхна химикалката в джоба на панталоните си.

Отпусна се на един стол. Водата беше толкова близко, толкова близко, че й идеше да заплаче.

А къде беше Матю?

Трябваше да намери начин да го предупреди. Лару, копелето Лару! Всички предпазни мерки, които бяха взели последните месеци, са били лишени от смисъл. Лару е уведомявал Вандайк за всяко действие, за всеки план, за всяка малка победа.

Беше се хранил с тях, беше работил с тях, беше се смял с тях. Беше разказвал истории от дните, които бяха прекарали с Матю на кораба, и ги бе разказвал с топло приятелско чувство.

А през цялото време ги бе предавал.

Сега се канеше да открадне амулета. Матю сигурно не бе на себе си, родителите й сто на сто бяха полудели от тревога. А Лару щеше да се преструва на загрижен, дори на разгневен. Щеше да бъде посветен в мислите им, в плановете им. После щеше да вземе амулета и да го даде на Вандайк.

Тя не беше глупачка. Беше й пределно ясно, че щом Вандайк получи онова, което иска, полза от нея вече няма да има. Нямаше да има причина да я държи тук, нито можеше да си позволи да я пусне.

Със сигурност щеше да я убие.

Някъде в открито море, реши тя, водена от хладната логика. Удар в главата най-вероятно, после ще я изхвърли в морето, мъртва или в безсъзнание. Рибите щяха да свършат останалото.

Сред цялото това пространство, при всичките мили вода, никой нямаше да намери и следа от тялото й.

„Той смята, че ще е лесна работа — помисли си тя и затвори очи. — Какво може да направи една невъоръжена жена, за да се защити? Е, ще бъде изненадан какво може да направи точно тази жена. Може и да ме убие, но няма да му е лесно.“

Ключалката на вратата щракна и стюардът отвори. Раменете му напълваха касата.

— Вика те.

За пръв път го чуваше да говори. Долови славянската мелодия в грубия тон.

— Руснак ли си?

— Тръгвай.

— Преди няколко години работих с една биоложка. Беше от Ленинград. Наталия Минонова. Винаги говореше с обич за Русия.

Нищо не трепна върху широкото му каменно лице.

— Вика те — повтори стюардът.

Тя вдигна рамене, плъзна ръка в джоба си и стисна химикалката.

— Никога не съм разбирала хората, които сляпо изпълняват нечии заповеди. Не си падаш много по самостоятелното мислене, а, Игор?

Без да каже дума, той се приближи до нея. Когато месестата му лапа се сви около лакътя й, тя се застави да се отпусне.

— Не те ли интересува, че той ще ме убие? — Не й беше трудно да върне страха в гласа си, докато той я теглеше към вратата. — Ти ли ще го направиш вместо него? Ще ми извиеш врата или ще ми строшиш черепа? Моля те… — Тя се препъна и се обърна към него. — Моля те, помогни ми!

Когато той премести ръката си, Тейт измъкна химикалката от джоба си. Едно стремително движение и тънката златна стрела се заби в лицето му.

Стана й зле от лекотата, с която оръжието потъна в плътта. Тя усети топлата влага по ръката си секунда преди да се озове запокитена в стената.

Стомахът й се обърна, докато го гледаше как стоически издърпва химикалката от бузата си. Раната беше малка, но дълбока и кръвта течеше обилно. Съжаляваше само, че не е уцелила окото.

Без да каже нищо, той я стисна за лакътя и я извлече на палубата.

Вандайк чакаше. Този път в чашата му имаше бренди. Свещи под стъклени похлупаци светеха меко върху масата край купа с росни плодове и кристален поднос, отрупан с миниатюрни пастички.

Беше се преоблякъл в официален вечерен костюм, за да бъде в тон с празненството, което беше планирал. Бетовеновата Pathetique се лееше тихо от външните тонколони.

— Надявах се, че може да се възползваш от гардероба в каютата си. Последната ми гостенка си замина набързо тази сутрин и не си направи труда да прибере всичките си вещи.

Той вдигна вежди, когато забеляза окървавената буза на стюарда, и му каза:

— Иди в амбулаторията да се погрижат за това. После се върни. — После се обърна към Тейт. — Така и не спря да ме изненадваш. Какво използва?

— Една „Мон Блан“. Ще ми се да я бях използвала срещу теб.

Той се изсмя високо.

— Имаш право на избор, скъпа. Може да бъдеш вързана или упоена, всяко от които е твърде неприятно. Или да сътрудничиш. — Видя я да поглежда неволно към парапета и поклати глава. — Едва ли ще има полза да скочиш през борда. Нямаш екипировка. Един от хората ми ще бъде във водата само няколко секунди след теб и ще те върне. Няма да преплуваш и двайсет метра. Защо не седнеш?

Не виждаше смисъл да го дразни, поне докато не измислеше по-добър план. Ако наредеше да я упоят, беше загубена.

— Откъде намери Лару?

— О, изненадващо лесно е да намериш оръдия, когато си в състояние да платиш за услугите им. — Той замълча за момент, за да си избере гроздово зърно по свой вкус. — Едно проучване на хората, които работеха на кораба на Матю, посочи Лару като подходящ кандидат. Той е човек, който обича парите и преходните удоволствия, които те могат да купят. До днешна дата той доказа, че е добра, пък била и понякога твърде скъпа инвестиция.

Вандайк замълча, притворил очи, наслаждавайки се на чувството за приятна отмора, и разклати питието в чашата си.

— Държеше Матю под око, докато той беше на кораба, и успя да завърже приятелство с него. Благодарение на докладите на Лару знаех, че Матю все още поддържа контакт с родителите ти и че не се е отказал от намерението си да открие „Проклятието на Анжелик“. Знаеше къде е то, разбира се, но никога не би го казал на Лару. Дори и приятелството си има граници. Хвалил се е, че знае, но така и не свали достатъчно гарда си, за да издаде точното му местонахождение. — Вандайк си избра още едно тъмночервено гроздово зърно от купата. — Това ме изпълва с възхищение. Едновременно упорит и предпазлив. Определено ме изненада — да се държи за тайната си през всичките тези години, да работи като куче, при положение че може да си живее като принц. И въпреки това допусна грешка, когато поднови партньорството си с твоите родители. И с теб. Жените често са причина мъжът да допуска глупави грешки.

— Личен опит, Вандайк?

— Напротив. Аз обожавам жените, в голяма степен по същия начин, по който обожавам хубавото вино или добре изпълнената симфония. Когато бутилката е изпита, а музиката свърши, човек винаги може да си уреди нова. — Той се усмихна, когато Тейт видимо се напрегна. Лодката бе започнала да се движи.

— Къде отиваме?

— Наблизо. Няколко градуса на изток. Очаквам едно представление и държа да го наблюдавам от първите редове, така да се каже. Сипи си бренди, Тейт. Може да почувстваш нужда от него.

— Нямам нужда от бренди.

— Е, на твое разположение е, ако си промениш мнението. — Той се изправи и отиде до една пейка. — Имам допълнителен бинокъл. Навярно ще ти хареса.

Тя грабна бинокъла и изтича до парапета, за да огледа морето на изток. Сърцето й подскочи, когато забеляза неясните очертания на яхтите. Лампите на „Ново приключение“ светеха, а една силна светлина идваше откъм мостика на „Русалка“.

— Сигурно ти е ясно, че щом ние ги виждаме, значи и те могат да ни видят.

— Ако знаят къде да гледат. — Вандайк застана до нея. — Предполагам, че все някога ще обърнат биноклите си и в тази посока. Но съвсем скоро ще си имат други грижи.

— Мислиш се за много умен. — Въпреки всичките й усилия гласът й се прекърши. — Като ме използваш за примамка.

— Да. Случаен късмет, който свърши добра работа. Но плановете се промениха.

— Променили са се? — Не можеше да отдели очите си от светлините. Стори й се, че долавя някакво движение. Май беше гумена лодка. Плуваше към брега. „Лару — помисли си обезсърчено Тейт. — Лару, който отнася амулета на някое тайно място.“

— Да, смятам, че промяната ще даде плодове всеки момент.

От възбудата в гласа му я побиха тръпки.

— Какво…

Макар да ги делеше почти една миля, Тейт чу взрива. Лещите на бинокъла избухнаха в ярка светлина, заслепявайки невярващите й очи. Но тя не отмести поглед. Не можеше да отмести поглед.

„Русалка“ бе погълната от пламъци.

— Не! Господи, не! Матю! — Тя почти скочи през парапета, но Вандайк я дръпна грубо назад.

— Лару е не само алчен, но и изпълнителен. — Вандайк преметна жилестата си ръка през гърлото й и я държа така, докато френетичната й съпротива не утихна в протяжни стонове. — Властите ще направят всичко възможно да възстановят случилото се, макар че едва ли е останал много материал за тази цел. Всичките улики, които успеят да намерят, ще покажат, че Бък Ласитър, в състояние на алкохолно опиянение, е разлял бензин в близост до двигателя, след което е драснал клечка кибрит. Тъй като няма да е останало нищо нито от него, нито от племенника му, няма да има кой да оспори заключението им.

— Щеше да си получиш амулета. — Тя се взираше в огъня, облизващ тъмните води на морето. — Щеше да си го получиш. Защо трябваше да го убиваш?

— Той никога нямаше да спре — каза само Вандайк. Пламъците, които се издигаха в танц към небето, го хипнотизираха. — Гледаше ме над трупа на баща си и в очите му имаше омраза, защото знаеше какво се е случило. Не съм се съмнявал, че някой ден ще се стигне до това.

Удоволствието потрепна във вените му като вино, охладено и ароматно. О, надяваше се да е имало болка и осъзнаване, пък макар и за част от секундата. Как му се искаше да знае със сигурност!

Когато той я пусна, Тейт падна на колене.

— Родителите ми!

— О, те сигурно са добре. Освен ако не са били на неговата яхта. Няма причина да им желая злото. Ужасно бледа си, Тейт. Да ти донеса бренди?

Тя се хвана за парапета и успя някак да се изправи на нестабилните си крака.

— Анжелик е проклела тъмничарите си — промълви с мъка тя. — Проклела е онези, които са откраднали от нея, онези, които са я преследвали и са прекъснали живота на нероденото й дете… — Мъчеше се да следи очите му в блясъка на свещите. — Тя би те проклела, Вандайк. Ако е останала някаква справедливост, някаква сила, то амулетът ще те унищожи.

Странен хлад бе обгърнал сърцето му — хлад от страх и от някакво смъртоносно обаяние. Отблясъците от далечния пожар зад нея, мъката и болката, затъмнили очите й, й придаваха неземна сила и власт.

„Анжелик би изглеждала така“ — помисли си той и вдигна чашата към внезапно изстиналите си устни. Очите му, заковани в очите на Тейт, бяха замечтани.

— Сега нищо не ми пречи да те убия.

Тейт се изсмя през сълзи.

— Да не мислиш, че вече ми пука? Уби мъжа, когото обичах, унищожи живота, който щяхме да имаме, децата, които щяхме да създадем. Каквото и да ми направиш оттук нататък, няма да има значение. — Тейт пристъпи напред. — Знаеш ли, сега разбирам как се е чувствала тя, докато е седяла в килията и е чакала утрото и смъртта си. Чувствата й всъщност не са отговаряли на очакваното, защото животът й е бил свършил заедно с този на Етиен. Не ми пука дали ще ме убиеш. Ще те проклинам в смъртта си.

— Време е да се връщаш в каютата си. — Вандайк вдигна ръка и стюардът, с прясно бинтована буза, излезе от сенките. — Върни я в каютата. И я заключи.

— Ще умреш бавно — извика Тейт, докато я отвеждаха. — Достатъчно бавно, за да опознаеш ада приживе!

Влезе в каютата и се срина със стон върху леглото. Когато сълзите пресъхнаха и оставиха сърцето й празно, тя премести един стол срещу прозореца, впери поглед в морето и зачака смъртта си.

Глава 27

Спеше неспокойно и сънуваше.

Килията вонеше на болест и страх. Зората се промъкна крадешком през решетките на прозорчето като знак за предизвестената смърт. Амулетът лежеше студен под вкочанените й пръсти.

Когато дойдоха, тя се изправи царствено. Нямаше да опетни паметта на съпруга си с малодушни сълзи и молби за милост, които никой нямаше да чуе.

Той беше там, разбира се. Графът, който я бе осъдил, задето бе обичала собствения му син. Неутолим глад, похот и жажда за смърт просветваха в очите му. Протегна ръка, издърпа амулета през главата й и го нахлузи през своята.

И тя се усмихна, защото знаеше, че го е убила.

Завързаха я за кладата. Тълпата се събираше в краката й, за да види как ще изгорят вещицата. Жадни очи, злобни гласове. Повдигаха децата, за да им осигурят по-добра гледка към спектакъла.

Беше й даден шанс да се отрече, да се помоли за Божията милост. Но тя мълчеше. Дори когато пламъците изпукаха под нозете й, когато я обвиха в горещина и заслепяващ дим, тя не каза дума. А в мислите й имаше само една.

Етиен.

От огън към вода, толкова хладна и синя и нежна. Отново беше свободна и плуваше в дълбините сред рой от златни рибки. Радостта беше толкова голяма, че очите й заплакаха насън. В безопасност и свободна, чакана от своя любим.

Гледаше го как плува към нея с ефирна лекота и сърцето й се пръскаше от щастие. Засмя се, протегна ръце към него, но не успя да преодолее разстоянието.

Заедно разцепиха повърхността към благоуханния въздух. Луната се търкаляше над главите им, сребърна като кюлче скъпоценен метал. Звездите приличаха на блещукащ наниз, положен върху черно кадифе.

Той се изкачи по стълбата на „Русалка“, обърна се и й подаде ръка.

Амулетът лежеше като петно тъмна кръв върху гърдите му, като рана, изцедила сърцето му.

Пръстите й докоснаха неговите секунда преди светът да се взриви.

Огън и вода, кръв и сълзи. Пламъци валяха от небето и се забиваха във водата, докато тя не завря от горещина.

Матю.

Името му ехтеше в главата й, докато тя се въртеше неспокойно в съня си. Изгубена в сънищата и мъката, тя не видя фигурата, която се промъкваше безшумно към нея, нито проблясъка на ножа в ръката, когато лунната светлина се сблъска с острието. Не чу шепота, когато той се приближи и се наведе над стола, в който беше заспала.

Ръката, покрила устата й, прекъсна грубо съня. Тейт размаха инстинктивно ръце в съпротива, очите й се разшириха, когато зърна сребърния проблясък на ножа.

Макар да знаеше, че е напразно, тя продължи да се бори и сключи пръсти около китката преди острието да се е стрелнало надолу.

— Тихо. — Дрезгавият шепот просъска край ухото й. — По дяволите, Червенушке, не можеш ли да ме оставиш поне да те спася, без да спориш?

Тя замръзна. Матю. Надежда, твърде болезнена, за да я задържи. Едва долавяше очертанията на силуета, миризмата на море, уловена от водолазния костюм, и водата, която се процеждаше от тъмната коса.

— Тихо — повтори той, когато дъхът й изстена в дланта му. — Никакви въпроси. Довери ми се.

Тя нямаше въпроси. Беше още един сън, сън в който щеше да живее. Впи се в него, докато той я извеждаше от каютата и нагоре по стълбата към палубата. Трепереше като лист, помитан от природна стихия, но когато той й даде знак да се прехвърли през парапета, тя го послуша, без да задава въпроси.

Прилепен към основата на стълбата стоеше Бък. Под луната като сребърно кюлче лицето му се белееше като оголена кост. Той мълчаливо нахлузи бутилките на раменете й. Ръцете му трепереха като нейните, докато й помагаше да си сложи маската. Край тях Матю нагласяше собствената си екипировка.

И се гмурнаха.

Придържаха се близо до повърхността, използвайки лунната светлина като водач. Фенерчето оставяше следа, която не можеха да си позволят — Матю го знаеше. Беше се страхувал, че тя ще е прекалено уплашена, за да се справи с тежкия подводен преход, но тя поддържаше замах след замах темпото, което той беше наложил.

До мястото, където бяха преместили „Ново приключение“, имаше почти четири мили. Сепии и други нощни хищници се мяркаха като неясни цветни петна в морето от сенки. Тейт обаче не се поколеба и за секунда.

Само това би било достатъчно да се влюби в нея — упоритият начин, по който пореше водата, косата и дрехите й, развени около нея, очите тъмни и решителни зад маската.

От време на време той поглеждаше компаса си и коригираше посоката. Отне им повече от половин час, докато стигнат до яхтата.

Тейт изскочи на повърхността, разплисквайки водата около себе си.

— Матю, мислех, че си мъртъв! Видях „Русалка“ да избухва и знаех, че си на нея.

— Май не ще да е било така — засмя се той. — Дай да те качим на палубата, Червенушке. Трепериш ужасно, а мама и татко са се побъркали от тревога.

— Мислех, че си мъртъв — повтори тя, простена и притисна устни към неговите.

— Знам, миличко. Съжалявам. Бък, помогни ми да я прехвърлим.

Но Рей вече протягаше ръце през парапета. Очите му, насълзени от облекчение, шареха по тялото на дъщеря му, докато изтегляше бутилките.

— Тейт, ранена ли си? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Нищо ми няма — повтори тя, когато Марла се втурна към нея. — Не плачи.

Но самата тя плачеше. Майка й я прегърна.

— Толкова се тревожехме. Онзи ужасен човек… Онова копеле! Боже, дай да те погледна! — Марла я погали по лицето и почти се усмихна, но после видя моравите петна. — Ударил те е! Ще ти донеса лед. И горещ чай. Седни, слънчице, сега ще се погрижим за теб.

— Вече съм добре. — Но бе истинско облекчение да се отпусне на пейката. — „Русалка“…

— Я няма — каза меко Рей. — Не се притеснявай за това сега. Искам да те огледам добре, може да си в шок или…

— Не съм в шок. — Тя отправи към Бък благодарна усмивка, когато той наметна одеяло на раменете й. — Трябва да ви кажа нещо. Лару…

— На вашите услуги, мадмоазел. — С наперена усмивка канадецът излезе от камбуза с бутилка бренди в ръце.

— Кучи син! — Умората, страхът и мъгливата замаяност на шока изчезнаха като по чудо. Тейт изръмжа, скочи и се хвърли към него. Матю едва успя да я хване преди да е забила нокти и зъби в лицето на Лару.

— Нали ти казах? — Лару потръпна и отпи от брендито направо от бутилката. — Щеше да ми извади очите стига да имаше възможност. — Той потупа намазаните с лекарство драскотини по бузата си. — Още един пръст нагоре и щях да нося превръзка на окото до края на живота си.

— Той работи за Вандайк! — изсъска Тейт. — През цялото време е бил неговите очи и уши.

— Сега пък ме обижда. Ти й дай брендито — каза той и го бутна в ръката на Рей. — Защото мене ще ме цапардоса по главата с него.

— Ще те вържа за кърмата за стръв на рибите.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Матю. — Седни и пийни една глътка. Лару не работи за Вандайк.

— Той само ми плаща — каза жизнерадостно Лару.

— Той е предател, шпионин! Той взриви яхтата ти, Матю.

— Аз сам взривих яхтата си. Пий — каза Матю и само дето не изля брендито в устата й.

Тя се задави. Силният алкохол я блъсна в стомаха като юмрук.

— Какви ги говориш?

— Ако седнеш и се успокоиш, ще ти кажа.

— Отдавна трябваше да й кажеш, а и на всички нас — сопна му се Марла, която бързаше към тях с димяща купичка в ръце. — Ето ти малко супа, слънчице. Яла ли си нещо?

— Дали съм яла?! — Напук на всичко Тейт се разсмя. Едва когато се оказа, че не може да спре, си даде сметка, че е на границата на истерията. — Менюто не ми беше първа грижа.

— Защо по дяволите си го последвала с валсова стъпка? — избухна Матю. — Поне десетина души са те видели да се качваш безропотно на лодката му.

— Защото каза, че един от хората му ще те убие, ако не го направя — не му остана длъжна Тейт. — Друг стоеше пред бутика, в който беше мама.

— О, Тейт! — За пореден път потресена до дъното на душата си, Марла се отпусна на колене до дъщеря си.

— Нямах никакъв избор — каза Тейт и между предпазливите глътки от горещата пилешка супа им разказа възможно най-подробно какво се бе случило, след като Вандайк я бе открил.

— Изкара ме на палубата — завърши тя. — Дори ми даде бинокъл, за да видя как избухва яхтата. Нищо не можех да направя. Мислех, че си мъртъв, Матю… И не можех да направя нищо.

— Нямаше как да ти кажа какво става тук. — Понеже не знаеше как да я успокои, Матю седна до нея и хвана ръката й. — Съжалявам, че си се притеснила.

— Да съм се притеснила? Ами да, бях малко притеснена при мисълта, че парчета от теб се носят из целия Карибски басейн. И защо си взривил собствената си яхта?

— За да си мисли Вандайк, че парчета от мен се носят по целия Карибски басейн. Освен това Лару ще получи допълнително четвърт милион по този повод.

— С удоволствие ще си прибера наградата. — Кривата усмивка на Лару се стопи. — Извинявам се, че не го убих вместо теб, когато те заварих на яхтата му. Това бе неочаквано развитие на нещата. Тогава не знаех, че си изчезнала. Когато се върнах да кажа на Матю, той вече обмисляше как да те измъкне.

— Ще извиниш объркването ми — хладно каза Тейт. — В крайна сметка предавал ли си, или не си предавал информация за Матю на Вандайк по време на експедицията?

— По-точно би било да се каже, че предавах подбрана информация. Той знаеше само това, което двамата с Матю искахме да знае. — Лару седна на палубата и отново надигна бутилката бренди. — Ще ти кажа как започна всичко. Вандайк ми предложи пари да държа Матю под око, да се сближа с него, а на Вандайк да предавам всичко по-важно, до което се докопам. Аз обичам парите. Обичам и Матю. Реших, че има начин да взема първите и да помогна на втория.

— Лару ми каза за сделката още преди няколко месеца — поде разказа Матю и взе бутилката. — Разбира се, Лару вече си е получавал парите в продължение на колко, на около година преди да реши да ми разкаже за споразумението.

Лару се ухили и златния му зъб проблесна.

— Кой ти ги брои, mon ami? Когато му дойде времето, нали си разкрих картите?

— Аха. — Матю отпи от бутилката, за да успокои стомаха си, който тъкмо бе започнал да го присвива като закъсняла реакция на случилото се. — Решихме да продължим играта като поделим печалбата.

— Седемдесет и пет на двайсет и пет, разбира се.

— Аха. — Матю му хвърли един кисел поглед. — Както и да е, допълнителните средства ни свършиха добра работа, а и мисълта, че ги доим от Вандайк, поддържаше доброто ми настроение. Когато решихме да се върнем за „Изабела“, знаехме, че ще трябва да качим мизата. А ако изиграехме правилно картите си, Вандайк също щеше да ни падне в ръчичките.

— Знаел си, че той ни наблюдава? — не особено умно отбеляза Тейт.

— Лару ни наблюдаваше — поправи я Матю. — Вандайк знаеше само онова, което ние искахме да знае. Когато ти намери амулета, с Лару решихме, че е време да го хванем на въдицата. Обаче стана малко по-сложно, когато той те хвана преди ние да го хванем.

— И си пазил това в тайна от мен, от всички нас?

— Не знаех как ще реагираш, дори не знаех дали ще бъдеш включена в личния ми дневен ред. После нещата се развиха много бързо. Логично е — каза той и вдигна вежда, — че колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.

— Знаеш ли какво, Ласитър? — Тя се изправи вдървено. — От това боли. Трябва да се преоблека в нещо сухо — измърмори тя и се отправи към каютата си.

Едва бе затръшнала вратата след себе си, когато той я отвори с трясък. Един поглед към лицето й му бе достатъчен. Той превъртя ключа.

— Минах през ада заради теб! — Тя отвори рязко вратата на гардероба си и измъкна един халат. — И всичко това, защото си ми нямал доверие!

— Свирех по слух, Червенушке. Не можех да се доверя дори на себе си. Виж, това не е първата ми грешка, когато става въпрос за теб.

— Позна. — Тя се мъчеше да разкопчее мократа си риза.

— Няма да е и последната. Така че защо да не… — Думите му заглъхнаха, когато тя свали с едно рязко движение ризата си. По ръцете и раменете й имаше синини в различна отсянка на моравото. Когато отново заговори, гласът му бе студен и безизразен. — Той ли ти направи това?

— Той и дяволският му оръженосец с месестите ръце. — Все така ядосана, тя събу панталоните си и облече халата. — Намушках оня славянски робот с химикалка от сто долара.

Той се взираше в лицето й и в синината върху скулата й.

— Какво?

— Целех се в очите, но май не ми стигна куражът. Обаче му оставих бая голяма дупка в бузата. И на Лару му пообелих кожата. Сега май би трябвало да съжалявам. Обаче не съжалявам. Ако ми бяхте казали… — Тя изписка от болка и изненада, когато Матю се хвърли напред и я притисна в прегръдките си.

— По-късно ми викай колкото искаш. Пипал те е с мръсните си ръце? — Очите му горяха от гняв. — Кълна се в Бога, че никога вече няма да те докосне. — Матю нежно я целуна. — Никога вече. — Възвърнал част от самообладанието си, той отстъпи крачка назад. — Добре, сега можеш да ми викаш.

— Много добре знаеш, че ми провали викането. Матю… — Тя пристъпи назад към него и се остави да я прегърне. — Толкова ме беше страх. Повтарях си, че все някак ще се измъкна, после помислих, че си мъртъв. Вече нищо нямаше значение.

— Няма нищо. Всичко свърши. — Той я вдигна, занесе я до леглото и я гушна на коленете си. — Когато се върна, Лару ми каза колко лошо се отнасят с теб. Дотогава не знаех какво значи да си болен от страх. — Той обсипа косата й с целувки. — Когато Лару се върна, вече бяхме измислили как да те измъкнем. Двамата с Бък щяхме да преплуваме до яхтата, той щеше да се оправя с бутилките и екипировката, докато аз те търся. Сигурно щеше да се получи и така, но Лару улесни нещата.

— Как?

— Първо, преди да си тръгне, разбрал в коя каюта те държат и свил един от резервните ключове. В негова защита трябва да кажа — добави Матю, — че се беше побъркал от мисълта, че е трябвало да те остави сама с онова копеле.

— Ще се опитам да запомня това. — Тя въздъхна дълбоко. — Имал си ключ. А аз си представях, че си се метнал на борда като някой пират и си разбивал врата след врата, стиснал нож между зъбите.

— Може би следващия път.

— А, не. Вълнението ми стига за следващите петдесет или шестдесет години.

— Щом казваш. — Той си пое дъх. — И така, обясних ситуацията на Бък, след това на Рей и Марла. Най-доброто, което можах да измисля, бе да използвам в наша полза плана на Вандайк за взривяването на яхтата. Ако не му бяхме осигурили представлението, той можеше да отпраши нанякъде или да ти направи нещо. — Затворил очи, той притисна устни към косата й. — А такъв риск не можех да поема.

— Красивата ти яхта.

— Беше страхотен начин да му отклоним вниманието и да го накараме да повярва, че всичко се развива според собствения му план. Трябваше да се надявам, че като ме помисли за умрял, ще се отпусне достатъчно, за да се вмъкна на яхтата и да те изведа, без да се стига до стълкновение.

Едно стълкновение щеше да му хареса, помисли си той. Бе копнял за такова. Но не и когато тя е по средата.

— Сега ние… — Тя млъкна и вдигна рязко глава. — Бък! Едва сега го осъзнах. Той е влязъл във водата!

— Беше му трудно. Не бях сигурен, че ще се справи. Когато Лару се върна, мислех той да дойде с мен, но не бях сигурен, че ще мога да ти запуша устата, ако го видиш. А колкото до Рей… ами двамата с Марла трябваше да са заедно. Така че оставаше Бък. Направи го за теб.

— Май съм се сдобила с цял куп герои. — Тя го целуна. — Благодаря ти, че се изкачи по стената на замъка, Ласитър. — И с въздишка отново се сгуши в рамото му. — Той не е нормален, Матю. Не става въпрос само за някаква фиксидея или за алчност. Движи се на границата на лудостта. Само отчасти е човекът, с когото се запознах преди осем години, и гледката е страшна.

— Повече няма да ти се налага да го гледаш.

— Той няма да се спре. Когато разбере, че не си се взривил заедно с яхтата, ще продължи да те преследва.

— На това разчитам. По това време утре ще е свършило.

— Все още имаш намерение да го убиеш, нали? — Тейт усети хлад и се отдръпна от ръцете му. — Сега разбирам донякъде как се чувстваш. Щях да го убия със собствените си ръце, ако имах някакво оръжие, когато помислих, че си загинал. Когато разбрах, че той те е отнел от мен. Можех да го направя в онзи момент, когато мъката бе най-силна. — Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към него. — Не мисля, че бих могла да го направя сега, когато чувствата са се охладили. Но знам защо чувстваш, че трябва да го направиш.

Той я гледа дълго. Очите й бяха подути от плач. Кожата й още беше бледа, така че синината на бузата й изпъкваше като дамга. Знаеше, че му е простила всички грешки, които бе направил.

— Няма да го убия, Тейт. Бих могъл — продължи замислено той, докато тя го гледаше. — Заради баща ми, заради безпомощното хлапе, което стоеше на палубата и не правеше нищо. Затова, че те отведе, че те е докоснал, за всяка синина, за всяка секунда, в която си се страхувала, бих могъл да му изтръгна сърцето, без да ми мигне окото. Разбираш ли?

— Да.

— Не. — Усмивката му беше горчива. Той се изправи и застана с лице към нея. — Не разбираш, че бих могъл да го убия хладнокръвно, както го бях планирал в продължение на години. През всичките тези години се взирах в тавана над койката ми на оня проклет кораб и единственото, което ме поддържаше жив, бе мисълта, че един ден ще оцапам ръцете си с кръвта му. Дори използвах парите му, отделяйки настрани каквото можех, така че да довърша лодката, да купя оборудване, да довърша започнатото. Защото щях да намеря този амулет, дори ако трябваше да го търся цял живот.

— И тогава баща ми е ускорил нещата.

— Да. Направо виждах кръстчето, което бележи местонахождението му. Знаех, че амулетът е мой, както и Вандайк. После ти… — Той посегна да докосне лицето й. — После ти наклони везните. Не можеш да си представиш какъв шок беше за мен да осъзная, че още съм влюбен в теб. Да разбера, че единственото, което се е променило в чувствата ми към теб, е, че са станали по-силни.

— Напротив, мога — тихо каза тя. — Мога да си го представя без никакви затруднения.

— Може би е така. — Той хвана ръката й и я вдигна към устните си. — Въпреки всичко, нямаше да позволя това да ме спре. Не можех да му позволя да сложи точка на онова, което бе започнало преди шестнайсет години. Дори когато сложи амулета в ръката ми, нямах намерение да му позволя да ме спре. Казвах си, че ме обичаш, че ще разбереш и в крайна сметка ще приемеш онова, което трябваше да направя. Щеше да се опиташ да разбереш, но щеше да ти се наложи да живееш с това. — Той я погледна в лицето и преплете пръстите си с нейните. — Ако го убия, той винаги ще стои между нас. Осъзнах, че повече от всичко друго искам да изживея живота си с теб. Всичко останало е незначително в сравнение с това.

— Толкова те обичам!

— Знам. И искам да опазя чувствата ти. Можеш да се обадиш във всичките си институти и организации.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че така ще е най-добре за нас. Най-правилно за нас. Амулетът ще почака в някой трезор, докато построим твоя музей. Погрижи се онези, на които се обадиш, да го разгласят широко в медиите. Искам новината да обиколи света.

— Осигуровката на публичността.

— Ще му е трудно да се справи с нея. А междувременно аз ще направя така, че двамата да се срещнем.

Паниката я сграбчи за гърлото.

— Не! За бога, Матю, той вече се опита да те убие.

— Това е нещо, което трябва да се свърши. Този път Вандайк ще е този, комуто ще се наложи да свие платна и да се оттегли. Поне десет новинарски агенции ще пратят репортери насам. Откритието ще бъде хит в научните среди. Той ще знае, че амулетът е извън неговия достъп. Нищо няма да може да направи.

— Звучи разумно, Матю. Но той не е разумен човек. Не преувеличих, когато ти казах, че не е съвсем нормален.

— Достатъчно нормален е, за да не изложи на риск репутацията и положението си.

Щеше й се и тя да е толкова сигурна в това.

— Той ме отвлече. Може да съобщим на властите и да го арестуват.

— Как ще го докажеш? Твърде много хора са те видели да отиваш с него, при това съвсем доброволно. Единственият начин да се сложи край на всичко това е да се изправя лице в лице с него и да го накарам да разбере, че е загубил.

— А какво ако не разбере, ако не се примири?

— Ще го накарам. — Той отново се усмихна. — Кога ще започнеш да ми вярваш, Червенушке?

— Вярвам ти. Обещай ми, че няма да си сам, когато се срещнеш с него.

— На глупак ли ти приличам? Нали ти казах, че искам да изживея живота си с теб? Той ще се срещне с мен, както и с две мои приятелчета, във фоайето на хотела. Ще пийнем и ще си побъбрим на спокойствие.

Тя потръпна.

— Сякаш слушам него.

— Дори и така да е — той я целуна по челото — вдругиден ще сме приключили окончателно с него.

— А след това?

— След това сигурно ще сме доста заети за известно време. С плановете за музея. Има едно местенце в залива Кейдис, което трябва да свърши работа.

— Местенце? Откъде знаеш?

— Проверих го онзи ден. — Очите му пламнаха отново и той погали насинената й буза. — Ако не бях тръгнал да търся посредник по недвижими имоти, Вандайк никога нямаше да се доближи до теб.

— Чакай малко. Намерил си посредник и си тръгнал да оглеждаш парцели, без да ми кажеш?

Предусетил неприятности, той се отдръпна назад.

— Нищо не е окончателно. Просто оставих депозит, за да ни го запазят за един месец. Мислех да бъде нещо като сватбен подарък.

— Мислел си да купиш земя за музея като сватбен подарък?

Раздразнен, той пъхна ръце в джобовете си.

— Не е задължително да го приемеш. Беше просто един импулс и… — Тя се хвърли върху него толкова бързо, че Матю нямаше време да извади ръцете си и да се подпре и падна на леглото. — Хей!

— Обичам те! — Тя го възседна и обсипа лицето му с целувки. — Не, обожавам те!

— Това е добре. — Доволен, макар и леко зашеметен, той освободи ръцете си и ги настани върху хълбоците й. — Реших, че си ме помислила за луд.

— Аз съм лудата, Ласитър. Луда съм по теб. — Тя се наведе и го целуна така дълбоко, че мозъкът му стана на каша. — Направил си го за мен — измърмори тя. — На теб въобще не са ти притрябвали разни музеи.

— Обаче нямам и нищо против тях. — Ръцете му се плъзнаха под халата й. — Всъщност идеята започва да ми харесва. Все повече.

Тя покри с целувки лицето му и продължи надолу по врата.

— Имам намерение да те направя много щастлив.

И издърпа тениската през главата му.

— Дотук се справяш добре.

— Мога и по-добре. — Тя се надигна, без да откъсва очи от неговите, и започна бавно да развързва колана на халата си. — Само гледай.

Тя беше най-старата му и най-ярка еротична фантазия. И сега бе пред очите му, над него, стройна и изкусна. Коса с цвета на пламък, кожа като мляко, очи, в които беше събрано морето. Можеше да я докосне навсякъде, където пожелае. Да я прегръща, да я гледа, докато страстта поглъща сетивата й.

Беше толкова лесно и имаше такъв покой в това да слее тялото и сърцето си с нейните. Можеха да бъдат герои в онзи отдавнашен подводен сън, безтегловни, закотвени единствено един за друг. Всяко сетиво, всяка клетка, всяка мисъл бе свързана с нея, само с нея.

Той си бе у дома, изцяло и окончателно.

Глава 28

Тейт се събуди рано, остави Матю да спи и се измъкна от каютата. Трябваше да помисли. Една самотна чаша кафе в камбуза изглеждаше добре за начало.

Да се довери на Матю беше едно, но да го остави сам да се оправя с Вандайк беше съвсем друго.

Когато влезе в камбуза, майка й вече беше там, правеше нещо на печката и тихичко слушаше Боб Марли по радиото.

— Мислех, че още никой не е станал. — Тейт отиде при кафеварката и си наля кафе.

— Обзе ме внезапното желание да опека хляб. Месенето ми помага да мисля. — Марла енергично мачкаше тестото върху набрашнената дъска. — Реших да приготвя и закуска като хората. Яйца, бекон, наденички, бисквити. Холестеролът да върви по дяволите.

— Готвиш такива работи, когато си разтревожена. — Тейт загрижено погледна майка си над ръба на чашата. Колкото и грижливо да бе положила Марла грима си, белезите на една неспокойна нощ не можеха да убягнат на Тейт. — Добре съм, мамо.

— Знам. — Марла прехапа устни, неканените сълзи отново заплашваха да напълнят очите й. Като повечето изправени пред криза майки, тя не се бе пречупила, докато Тейт я грозеше опасност, но след това бе рухнала. — Знам, че всичко е наред. Но като си помисля за часовете, в които оня долен, безпринципен… — Вместо да се предаде на сълзите, тя подчертаваше всяка дума със силен удар по тестото. — Зъл, лукав, хищен чакал те е държал в ръцете си, ми иде да му смъкна кожата с нож за белене.

— Леле! — Впечатлена, Тейт погали майка си по рамото. — Би било радост за окото. Ти си една опасна жена, Марла Бомон. Точно затова те обичам.

— Никой не може да плаши детенцето ми! — Марла въздъхна продължително, благодарна, че дъхът й не е накъсан от издайнически хлипове. Месенето и ругатните бяха свършили работа. — Баща ти спомена за разпъване, разкъсване на четири и влачене под кила на кораба.

— Татко? — Тейт остави чашата си и се разсмя. — Добрият стар Рей с безупречните маниери?

— Не бях сигурна, че Матю ще успее да го убеди да остане на яхтата, когато тръгнаха да те спасяват. Голям скандал беше.

Това моментално привлече вниманието й.

— Скандал? Между татко и Матю? — Тейт реши, че в крайна сметка се нуждае от още кафе.

— Е, не се стигна до размяна на юмруци, макар че за известно време и това изглеждаше вероятно.

Необходимо й бе да положи съзнателно усилие, за да затвори устата си при мисълта как баща й и любовникът й се бият с юмруци на предната палуба.

— Шегуваш се.

— Бък ги разтърва — обясни Марла. — Уплаших се, че баща ти ще удари него вместо Матю.

— Хайде стига, татко не е удрял никого през живота си. Нали?

— Е, не и през последните няколко десетилетия. Нервите ни бяха доста опънати. — Очите на Марла омекнаха и тя се опита да пооправи рошавата коса на дъщеря си. — Двама мъже се поболяват от обич по теб. А Матю обвинява себе си.

— Той го прави постоянно — промърмори Тейт.

— В природата му е да вярва, че е длъжен да защитава своята жена. Недей така — добави през смях Марла при презрителното изпръхтяване на Тейт. — Колкото и силна и самостоятелна да е, жена, която има мъж, обичащ я достатъчно, за да даде в буквален смисъл живота си за нея, е истинска щастливка.

— Да. — Въпреки претенциите си за равенство между половете и за здрав разум, Тейт не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл. Май в крайна сметка наистина се бе сдобила с рицар на бял кон.

— Ако аз избирах с кого да прекараш остатъка от живота си, щях да избера Матю. Дори преди осем години, когато и двамата бяхте толкова млади, прекалено млади, знаех, че с него ще си в безопасност.

Заинтригувана, Тейт я погледна.

— Винаги съм мислила, че безразсъдните авантюристични типове са кошмарът на всяка майка.

— Не и когато под всичко изброено има солидна основа. — Марла остави тестото в една купа да втасва и го покри с кърпа. Открила, че ръцете й отново са празни, тя огледа безупречно чистия камбуз. — Май по-добре да се залавям със закуската.

— Ще ти помогна. — Тейт извади един пакет наденички от фризера. — Така на момчетата ще им се наложи да почистят след това.

— Умна мисъл.

— Е, аз и без това няма да имам време. След закуска трябва да завъртя няколко телефона. В университета, в Обществото на Кусто, в „Нешънъл Джеографик“ и може би на още десетина други места. — Доволна, че е ангажирана с работа, тя взе един тиган. — Матю каза ли ви за плана си да направи откритието публично достояние преди да се разправи с Вандайк?

— Да, говорихме за това, след като ти заспа снощи.

— Ще ми се да вярвам, че това ще е достатъчно — промърмори Тейт. — Че ще е достатъчна гаранция за бъдещата ни сигурност.

— Вандайк би трябвало да гние в затвора.

— Напълно съм съгласна с теб. Но да знаеш какво е направил и да го докажеш са две различни неща. — Тейт сложи тигана на печката и я включи. — Трябва да се примирим с това и да продължим напред. Той никога няма да си плати за онова, което е сторил на Матю и което причини на всички нас. Но затова пък ще имаме удоволствието да се погрижим колието да не попадне в ръцете му.

— И все пак в жаждата си за отмъщение той може да направи всичко.

Тейт вдигна рамене и сложи наденичките да се запържат.

— Няма да има достъп до колието, а ще се погрижа да няма достъп и до мен. Както и до моя рицар на бял кон.

Марла разсеяно бръкна в един панер и извади картофите, които смяташе да опържи за гарнитура.

— Тейт, напоследък все мисля… и ми хрумна една идея. Знам, че сигурно има цял куп недостатъци, но…

— Каква идея?

— За Вандайк.

— Идеята ти включва ли нож за белене?

— Не. — Марла се изкиска, после сви неуверено рамене. — Е, сигурно ще ти се стори много глупаво, че…

— Защо не ми кажеш какво си намислила? — Тейт обърна покафенелите наденички с една широка лъжица. — Човек никога не знае.

— Е, просто ми хрумна…

Десет минути по-късно, докато наденичките цвъртяха в тигана, Тейт поклати глава.

— Толкова е просто.

— Идеята е глупава — въздъхна Марла. — Не знам откъде ми дойде, нито защо реших, че може да проработи.

— Мамо! — Тейт хвана майка си за раменете и я обърна към себе си. — Идеята ти е страхотна.

Марла примигна от изненада.

— Така ли?

— Точно така. Страхотна и простичка едновременно. Продължавай да готвиш — каза тя и подкрепи думите си със звучна целувка. — Отивам да събудя останалите, за да се убедят, че гениалността ми е по наследство.

Марла се усмихна доволно и се върна към картофите.



— Това може и да свърши работа. — Лару огледа още веднъж просторното фоайе на хотела и се обърна към Матю. — Стига да си сигурен, че не предпочиташ първоначалното си намерение да нарежеш Вандайк на малки парченца и да нахраниш с него рибите.

— Моите предпочитания нямат значение. — Матю бе застанал в уютната библиотечка встрани от главното фоайе, скрит от всички погледи. — Освен това рибите не са ми направили нищо лошо.

— Вярно — въздъхна Лару. — Това е първата саможертва на женения мъж, mon jeune ami17. Отказът от собствените предпочитания. Разнообразието от жени, някоя и друга пиянска свада, удобството да се храниш на мивката по бельо. Тия дни свършиха за теб, млади човече.

— Ще го преживея.

Лару предпазливо докосна издраната си буза и успя да се усмихне.

— Бих казал, че тя заслужава дори и такива мъчителни саможертви.

— Яденето по бельо може и да ми липсва, но вярвам, че ще стигнем до някакъв компромис. Как изглеждат нещата оттам, където си застанал?

— Всичко е наред. — Лару огледа обширното фоайе с групичките фотьойли, пищната зеленина и широките прозорци. — Времето е толкова приятно, че в хотела няма голямо движение. А да не забравяме и момента, разбира се — добави той. — Късно е за обяд, рано за следобедните коктейли. Нашият човек винаги е точен. След десет минути ще бъде тук.

— Седни и си поръчай нещо за пиене. Нали не искаме той да избира масата?

Лару изправи гръб и приглади косата си.

— Е, как изглеждам?

— Страхотно.

Bien sur. — Доволен от оценката, Лару се отдалечи и седна на една маса близо до прозореца към вътрешния двор, от другата страна на диванче с меки възглавници. Погледна към поставката с различни игри от типа на шаха и таблата, които развличаха гостите през дъждовните дни, после извади кесийката си с тютюн.

Наслаждаваше се на почти изпушената цигара, на пенестия коктейл Май-Тай и на една глава от роман на Хемингуей, когато Вандайк влезе във фоайето, следван от стюарда с безизразната физиономия.

— А, точен според очакванията. — Той вдигна чаша към Вандайк и се подсмихна. — Виждам, че изпитваш нужда от защита дори в присъствието на един верен съмишленик.

— Просто предпазна мярка. — Вандайк махна с ръка и стюардът седна на съседната маса. — Самият ти, изглежда, изпитваш нужда от сигурността на обществено място за нашата бизнес среща.

— Просто предпазна мярка — апострофира го Лару и усърдно отбеляза страницата на книгата си преди да я остави настрана. — Как е гостенката ти? — попита небрежно той. — Родителите й са се побъркали от притеснение.

Вандайк скръсти ръце и усети как мускулите му се отпускат. Цялата сутрин се бе борил с поредния гневен пристъп, след като изчезването на Тейт беше разкрито. Явно тя така и не се бе добрала до топлата пазва на семейството си. Реши, че се е удавила и вдигна поглед към сервитьорката.

— Коктейл с шампанско. — После пак се обърна към Лару. — Моята гостенка не е твоя грижа. Предпочитам да не си губим времето в празни приказки.

— Аз не бързам. — Лару демонстративно се облегна във фотьойла си. — Успя ли да се насладиш на фойерверките, които организирах снощи?

— Да. — Вандайк суетно бръсна някаква прашинка от колосания си маншет. — Да разбирам ли, че няма оцелели?

Усмивката на Лару беше крива и хладна.

— Не ми плати за оцелели, нали така?

— Да. — Вандайк въздъхна дълбоко, почти с благоговение. — Матю Ласитър е мъртъв. Спечели парите си, Лару. — Той спря и дари сервитьорката с най-чаровната си усмивка, докато тя поднасяше питието му. — Наредено ти бе да унищожиш яхтата му заедно със самия него и чичо му, а цената за услугите ти възлизаше, ако не се лъжа, на двеста и петдесет хиляди.

— Изгодна сделка, откъдето и да я погледнеш — промърмори Лару.

— Парите ще бъдат преведени по твоята сметка преди края на работния ден. Мислиш ли, че е умрял моментално? — попита замечтано Вандайк. — Или пък е усетил взрива?

Лару разклати замислено питието си.

— Ако си искал да страда, трябваше да го кажеш, когато сключвахме сделката. За малко повече пари можеше да бъде уредено.

— Едва ли има значение. Ще приема, че е страдал. А семейство Бомон?

— Болни от мъка, разбира се. Матю им беше като син, а Бък — близък приятел. Ils sont desole.18 Колкото до мен, аз съм самата скръб и чувство за вина. Ако не бях забягнал към Сейнт Кристофър да се порадвам на нощния живот… — Той сложи ръка на сърцето си и поклати глава. — Те ме успокояват, повтарят ми, че нищо не бих могъл да направя.

— Какви добри хора — въздъхна Вандайк. — Симпатична двойка — добави замислено той. — Особено жената. Доста е хубавичка.

— О! — Лару целуна свитите си пръсти. — Истинско цвете на Юга.

— И все пак… — Обмисляйки идеята си, Вандайк отпи от коктейла. — Чудя се дали няма да е най-добре да претърпят трагична злополука на път за дома.

Изненадан, Лару разплиска коктейла си.

— Искаш да разкараш Бомонови от сцената?

— Чиста работа — промърмори Вандайк. Те бяха докосвали колието. Неговото колие. Достатъчна причина да умрат. — По-дребна плячка обаче. Ще ти платя по петдесет хиляди на парче да се погрижиш за тях.

— Сто хиляди за двойно убийство? О, mon ami, много си стиснат.

— Мога и сам да го свърша и няма да ми струва нищо — отбеляза Вандайк. — Сто хиляди, за да ми спестиш труда в търсене на друг вариант. Бих предпочел да почакаш една седмица, или може би две… — „За да ми дадеш време да уредя собственото ти дисквалифициране.“ — Така. След като уредихме този въпрос, къде е амулетът?

— О, на сигурно място е.

Доволната усмивка на Вандайк угасна и устата му се вкамени в тънка черта.

— Бяхме се разбрали да го донесеш.

Mais non19, първо парите.

— Прехвърлих сумата, която искаше за доставката на амулета, както се бяхме разбрали.

— Всичките пари.

Вандайк преглътна гнева си и се закле, че това е последният път, когато това канадско копеле го дои. Съзнанието му се изпълни с мисли за убийство — убийство, което не беше нито чистичко, нито продиктувано от практични съображения. Нито извършено от някой друг.

— Казах ти, че ще си получиш парите преди края на работния ден.

— Значи ти пък ще си получиш съкровището, след като разплащането се извърши.

— Проклет да си, Лару! — Със зачервени от гняв страни Вандайк стана. „Бизнес — заповтаря си той. — Това е само бизнес.“ — Ще се погрижа да бъдат преведени веднага.

Лару прие неочакваното отстъпление философски.

— Както кажеш. Ей в оная ниша има телефон. — Кискайки се наум, той проследи с поглед отдалечаващия се Вандайк и промърмори над чашата си: — Още четвърт милион.

Обзет от пристъп на щедрост, той реши да увеличи дела на Матю на петдесет процента, като сватбен подарък. В крайна сметка изглеждаше съвсем справедливо.

— Готово — тросна му се Вандайк, когато се върна. — В момента прехвърлят парите.

— Както винаги, за мене е истинско удоволствие да работя с теб. Щом си изпия коктейла, ще се обадя, за да се уверя, че трансферът е приключил.

— Искам амулета! Искам си собствеността!

— Още само няколко минутки — успокои го Лару. — Междувременно имам нещо, което ще ти подобри настроението. — Лару извади един лист от джобчето на ризата си, разгъна го и го постави на масата.

Скицата бе изключително подробна и изобразяваше детайлно всяка брънка от верижката, всеки камък, всяка от миниатюрните букви на посвещението.

Лицето на Вандайк стана бяло като кокалчетата на ръцете му.

— Великолепно.

— Тейт е доста талантлива. Уловила е изяществото му, нали?

— Силата — прошепна Вандайк и прокара пръсти по рисунката. Почти усещаше гладката повърхност на камъните. — Вижда се дори и на рисунка. Усеща се. Търсих това почти двайсет години.

— И убиваше заради него.

— Човешкият живот е нищо в сравнение с това. — Устата му се пълнеше със слюнка, шампанското стоеше забравено на масата. — Никой от ония, които са копнели за него, не е разбирал какво означава то. Какво може да прави. На самия мен ми бяха необходими години, за да го осъзная.

Очите на Лару блеснаха при възможността.

— Дори и Джеймс Ласитър ли не е разбирал?

— Той беше глупак. Интересуваше го единствено паричната стойност на амулета и славата, която щеше да пожъне, в случай че го намери. Мислеше, че може да ме изиграе.

— И ти го уби?

— Беше съвсем лесно. Беше позволил на сина си да се грижи за екипировката. Е, момчето си гледаше добре работата, беше внимателно, дори ме подозираше. Но въпреки това си беше само момче. Беше нелепо лесно да повредя кислородните му бутилки, нещо като отказ от споразумение.

Лару устоя на порива да погледне към библиотеката и не отмести очите си от лицето на Вандайк.

— Трябва да е разбрал. Ласитър е бил опитен водолаз, нали така? Когато е усетил азотната еуфория, сигурно се е отправил към повърхността.

— Е, наложи се да го задържа за кратко. Но нямаше борба или насилие, не. Аз не съм такъв човек. Той беше объркан, дори щастлив. След като го завладя екстазът, останалото си бе чисто удоволствие за него. Усмихваше се, когато му свалих мундщука. Удави се в екстаз — това беше моят подарък за него. — Дишането на Вандайк се учести, той все така се взираше в рисунката на колието. — Но тогава не знаех, не можех да съм сигурен, че е знаел нещо важно в момента на смъртта си.

Вандайк се отърси от магията, която бе създал сам, и посегна към чашата си. Споменът бе приятен. Както и убеждението, че стореното от него преди толкова години все пак не е било грешка. А само една от многото крачки, довели го дотук.

— През всичките тези години Ласитърови криеха от мен нещо, което ми принадлежи. Сега всички са мъртви и амулетът най-после ще попадне в подходящите ръце. В моите.

— Струва ми се, че грешиш — измърмори Лару. — Матю, защо не дойдеш при нас да пийнеш нещо?

Челюстта на Вандайк провисна безжизнено.

— Бих пийнал една бира — каза Матю, докато сядаше до Вандайк. — Страхотно парче, нали? — отбеляза той и вдигна скицата в момента, в който Вандайк скочи.

— Видях яхтата ти да избухва в пламъци!

— Сам поставих взрива. — Той погледна стюарда, който бе побързал да се приближи. — Може би ще предпочетеш да озаптиш кучето си, Вандайк. На изискано място като това на свадите не се гледа с добро око.

— Ще те убия със собствените си ръце. — За да не се хвърли през масата, Вандайк сграбчи ръба й и го стисна с всичка сила. — Смятай се за мъртвец, Лару.

— О, не. Аз съм богаташ, и то благодарение на теб. Мадмоазел. — Лару се усмихна на сервитьорката, която бе побързала да се приближи и го гледаше разтревожено. — Господинът е малко пренапрегнат. Бихте ли били така добра да ни донесете по още едно от същото и една „Корона“ с лимон за приятеля ми?

— Наистина ли мислите, че ще се измъкнете ей така? — Тресящ се от ярост, Вандайк се озъби на бодигарда си и той седна кротко на диванчето срещу Лару. — Наистина ли мислите, че може да ме измамите, да се забавлявате за моя сметка, да вземете онова, което ми принадлежи по закона на кръвта? Мога да ви смажа.

Не можеше да си поеме дъх, не бе в състояние да отмести погледа си от студените спокойни очи на Матю. Очите на Джеймс Ласитър.

Мъртвият се бе върнал.

— Всичко, което притежавате, може да стане мое в рамките на една седмица. Трябва само да прошепна няколко думи в подходящите уши. А след като го направя, след като загубите всичко, ще уредя да ви намерят и да ви заколят като животни.

— Това е всичко, което някога ще видиш от „Проклятието на Анжелик“. — Матю сгъна скицата и я пъхна в джоба си. — Нито пък някога ще докоснеш мен или нещо, което ми принадлежи.

— Трябваше да те убия, когато убих баща ти.

— Грешката си е твоя. — Матю виждаше пред очите си момчето, което беше преди шестнайсет години, поболяло се и разтреперано от скръб, от гняв, от чувство за безпомощност. Сега това момче също бе мъртво. — Смятам да ти направя едно предложение, Вандайк.

— Предложение? — изсъска Вандайк. Главата му се пръскаше от болка. — Мислиш, че ще се съглася да правя бизнес с теб?

— Да, така мисля. Ела, Бък.

Зачервен от клечането сред малката джунгла декоративни растения край масичката, Бък се измъкна оттам с пуфтене.

— Казвам ти, Матю, тия японци са голяма работа. — Той се ухили и вдигна видеокамерата с размерите на човешка длан, после извади миниатюрната касета. — Образът е кристалночист, а за звука да не ти говоря! Направо чувах как се топи ледът в женчовското питие на Лару.

— Аз пък предпочитам моята си марка. — Марла се приближи към масата и свали шапката си с огромна провиснала периферия. — Обективът е страхотен. Цяло фоайе лежеше помежду ни, а аз можех да преброя порите по лицето му. — Тя също извади касетата. — Не мисля, че сме пропуснали нещо, Матю.

— Технология. — Матю подхвърли миникасетата в ръката си. — Направо невероятно. На тези две малки касетки разполагаме с видео- и звукозапис от два различни ъгъла на самопризнанието ти в подстрекателство. Знаеш какво е подстрекателство, нали, Вандайк? Това е когато плащаш на някой да извърши престъпление. — Той се усмихна криво. — Предполагам, че покрай това ще те обвинят и в съучастие в убийство… — Той се замисли. — Дотук две. После идва убийство, по-точно убийство първа степен на Джеймс Ласитър. Доколкото знам, няма давност за убийствата. Никой не забравя — добави тихо той и подаде касетите на Лару. — Благодаря ти, партньоре.

— Удоволствието е мое, уверявам те. — Златният му зъб проблесна в широката му усмивка. — Удоволствие за четвърт милион.

Матю погледна чичо си.

— Бък, двамата с Лару се погрижете за касетките.

— Сегичка. — Бък спря и се обърна към Вандайк. — Мислех, че колието носи зло. Реших, че то е довършило Джеймс и че ще преследва мен и момчето до края на живота ни. Но ти си бил оня със злите сили. Сега обаче те довършихме, Вандайк, и ми се струва, че Джеймс добре се е посмял на гледката.

— Никой няма да ви вземе на сериозно, нито вас, нито записите ви. — Вандайк попи устата си с носна кърпа и даде дискретен знак на стюарда си.

— Аз пък не мисля така. Изчакай минутка. — Матю не искаше да пропусне забавлението, така че се завъртя със стола си тъкмо навреме, за да види как Лару се навежда сякаш да завърже обувката си. В следващия момент кракът му се стрелна нагоре като куршум, право в чатала на бодигарда.

Сто и трийсет килограма мускули се сринаха почти безшумно на излъскания под, после се свиха на кравай като варена скарида.

— Това беше за Тейт — обясни му Лару и заразмахва безпомощно ръце, когато няколко мъже от персонала на хотела хукнаха към тях. — Припадна — викна Лару. — Сигурно е сърдечен удар. Извикайте лекар.

— Винаги си подценявал канадеца — каза Матю и се обърна да благодари на сервитьорката, която се приближи с питиетата им. — Марла, изглежда, че за тебе има едно Май-Тай.

— О, с удоволствие, миличък. — Тя седна на масата, приглади широката пола на роклята си без ръкави, после отправи ледения си южняшки поглед към Вандайк. — Наистина държа да знаете, че това беше моя идея. Поне в първоначалния й вид — уточни тя. — Наложи се да я поизгладим в детайлите. Много сте блед, господин Вандайк. Малко сирене сигурно ще ви дойде добре, един вид бързодействаща протеинова инжекция.

— Не е ли страхотна? — Лудо влюбен, Матю сграбчи ръката на Марла и я целуна звучно. — Така, да поговорим по работа. Копия от тези ленти ще бъдат оставени в различни депозитни касетки, банкови трезори, правни фирми по целия свят. С класическите инструкции — знаеш за какво ти говоря — ако нещо се случи с мен и така нататък. „Мен“ включва собствената ми персона, моята великолепна бъдеща тъща…

— О, Матю!

— Рей — продължи Матю, след като й намигна, — Бък, Лару и, разбира се, Тейт. О, а като говорим за Тейт…

Ръката на Матю се стрелна напред като змия и сграбчи спретнатия уиндзорски възел на копринената вратовръзка на Вандайк. С очи горещи като разтопена стомана, той я изви като примка на въже.

— Ако някога пак се доближиш до нея, ако някой от твоите зомбита я докосне и с пръст, ще те убия — след като счупя всяка кост в тялото ти и ти одера кожата с ножа за белене на Марла.

— Тейт не трябваше да ти казва за това. — Марла се изчерви и смукна от май-тая през сламката.

— Мисля, че се разбрахме. — Приключил, макар и далеч не задоволен, Матю отпусна хватката си.

— Колко хубаво! Още сте тук. — Тейт се приближаваше през фоайето. Въпреки синината лицето й цъфтеше. — Здравей, любими — възкликна тя и се наведе да целуне Матю по бузата. — Малко се забавихме — продължи тя. — Самолетът имаше закъснение. Бих искала да ви представя моите приятели и колеги, доктор Хейдън Дийл и доктор Лорейн Рос. — Тя се усмихна широко на всеки от тях. — Известни също и като новите господин и госпожа Дийл. — Тейт хвана баща си за лакътя, за да го спре да не се нахвърли върху Вандайк. — Дръж се прилично.

— Радвам се да се запознаем. — Матю се изправи така, че Вандайк да остане блокиран зад него. — Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — каза Лорейн. — Хареса ни дори закъснението.

Тейт свали слънчевите си очила.

— Толкова е вълнуващо! Капитанът на „Номад“ ги е оженил само преди няколко дни.

— Смятаме да съчетаем медения си месец с работата тук. — Хейдън не сваляше ръката си от рамото на Лорейн, сякаш тя можеше да изчезне, ако не я докосва постоянно. — Когато получихме съобщението на Тейт, се разтревожихме толкова, че решихме да тръгнем веднага.

— Изненадахме ги на летището. Когато тази сутрин се обадих в университета да задвижат нещата по обявяването в пресата за откриването на „Изабела“, ми казаха, че Хейдън и Лорейн вече са тръгнали насам.

— Което ни даде възможност да изпреварим останалите. — Лорейн се облегна на ръката на Хейдън и се помъчи да потисне прозявката си. — До два-три дни Нейвис ще гъмжи от учени и репортери. Нямаме търпение да прегледаме находките от „Изабела“ преди да е станало пренаселено.

— Такъв е планът. — Тейт се усмихна кисело на Вандайк. — Мисля, че не си се срещал с колегите ми лице в лице, Вандайк, но сигурно ги познаваш по име. О, не беше ли твоят слуга, когото видях да товарят на линейката отвън? Изглеждаше ужасно блед.

Побелял от ярост, която заплашваше да го задуши, Вандайк се изправи.

— Това не е краят.

— Съгласна съм. — Тейт сложи ръка на рамото на Матю. — Това е едва началото. Няколко изключително влиятелни институции изпращат свои представители, които да наблюдават по-нататъшното развитие на операцията и да участват в оценката на артефактите. Особен интерес представлява един амулет, известен като „Проклятието на Анжелик“. Списанието, което се издава от института „Смитсониън“, ще публикува обширна статия върху историята, откритието и научната му стойност. „Нешънъл Джеографик“ смята да направи документален филм по темата. — Всяко парче от мозайката попадаше на мястото си и Тейт се усмихна. — Вече е публично достояние къде е намерен амулетът, от кого и на кого принадлежи. Шах и мат, Вандайк.

— Искаш ли една бира, Червенушке?

— Аха. — Тя стисна рамото на Матю. — С най-голямо удоволствие.

— Вземи моята. Не ми се вярва сервитьорката да се върне. Мисля, че това слага точка на бизнес отношенията ни, Вандайк. Ако ти хрумне още нещо, обади се. Чрез адвокатите ни. Как бяха, Червенушке?

— „Уинстън, Терънс и Блайт“, Вашингтон, окръг Колумбия. Може да си ги чувал. Доколкото знам, фирмата е една от водещите на Източния бряг. О, скъпи, за малко да забравя — американският консул беше много ентусиазиран, когато разговарях с него преди няколко часа. Изяви желание лично да посети мястото на разкопките.

„Боже — помисли си Матю, — тя наистина е голяма работа.“

— Ще трябва да уредим посещението му. Сега ще ни извиниш, Вандайк, предстои ни много работа.

Вандайк огледа лицата около себе си. Видя триумф, объркване, предизвикателство. Не можеше да се противопостави на никой от тях, не тук и не сам. Той се обърна вдървено и тръгна, горчивият вкус на провал изгаряше гърлото му.

Но все още държеше нещата под контрол.

— Целуни ме — настоя Тейт и дръпна Матю към себе си. — И го направи както трябва.

— Ъъъ… — Хейдън запремята очилата между пръстите си. — Някой ще ми каже ли какво става тук?

— Изглежда, сме се появили за последното действие — отбеляза Лорейн. — Това не беше ли Сайлъс Вандайк, предприемач, благодетел и приятел на морската археология?

— Това беше Сайлъс Вандайк. — Тейт хищнически притисна Матю към себе си. — Един неудачник. Луда съм по теб, Ласитър. Хайде да открием онази сервитьорка и да въведем младоженците в събитията.

Глава 29

— Тази история си има от всичко по малко — замислено отбеляза Лорейн, загледана в звездите и сребърната луна.

Минаваше полунощ, обясненията, възклицанията, празничната вечеря и още по-празничните наздравици бяха свършили.

Беше оставила новия си съпруг да се диви на съкровищата заедно с останалите и се бе измъкнала за един спокоен разговор с бившата си съкаютничка.

— Най-хубав е краят. — Доволна като ученичка, избягала от час, Тейт лениво отпиваше от последната чаша от последната бутилка шампанско.

— Не знам. Има убийство, алчност, похот, саможертва, страст, секс…

— Добре де, може би сексът е най-хубавата част.

Лорейн се изкиска и се опита да изцеди още няколко капки от бутилката, която стоеше между столовете им.

— Забравих магьосничеството. Мислиш ли, че Анжелик Моноар наистина е била вещица?

— Какви приказки от устата на един учен — каза Тейт, но после въздъхна. — Мисля, че е била силна жена и че любовта е в състояние да твори най-различни чудеса.

— Може би трябва да имаш едно наум относно амулета, колкото и прекрасен да е.

— Предпочитам да мисля, че тя би ни одобрила, както и онова, което смятаме да правим с него. Така ще можем да разкажем историята й. А като говорим за истории… — В пристъп на щедрост Тейт отля половината от шампанското си в чашата на Лорейн. — Какво ще кажеш за вашата с Хейдън?

— Не е толкова легендарна, но на мен си ми харесва. — Лорейн нацупи устни, вдигна ръката си и се загледа в сватбената си халка. Звездната светлина бе достатъчно силна, за да се отразява в златото. — Възползвах се от разочарованието му и го накарах да се ожени за мен.

— Стига глупости.

— Е, може и да не беше точно така. Знаеш ли, когато двете с теб работехме заедно, аз така и не можах да те разбера. Хейдън ти беше в краката и те следеше навсякъде с прекрасния си кравешки поглед, а ти въобще не забелязваше. Е, сега, когато познавам Матю, всичко си дойде на мястото. — Тя въздъхна замечтано. — Дано не ме разбереш погрешно, но бях доволна, когато си тръгна от „Номад“. Лорейн, казах си, пътят току-що се разчисти. — Тя размаха чашата си и едва не изплиска шампанското. — Хващай се на работа.

— Не си се мотала много.

— Просто го обичам. Кълна се, Тейт, той ме караше да се чувствам като някакво тромаво пале, което си проси останките от трапезата, докато работехме заедно. Винаги съм се оправяла с мъжете. А с Хейдън всичко вървеше наопаки. Накрая трябваше да преглътна и последните остатъци от гордостта си. Сгащих го, докато работеше късно една вечер в лабораторията и го прелъстих.

— В лабораторията?

— Да. Всъщност бях му дала някой и друг аванс преди това, колкото да му привлека вниманието. Казах му, че го обичам и че смятам да му вървя по петите, където и да отиде. Той ме погледна много сериозно и каза, че му се струва най-добре да се оженим.

— Казал ти е това?

— Дословно. — Лорейн въздъхна при спомена за това толкова романтично изживяване. — После се усмихна. А след това аз се разревах като някое бебе. — Тя изсумтя и гаврътна остатъка от шампанското. — Ако не внимавам, пак ще се разрева.

— Недей, че и аз ще почна. Май и на двете ни е излязъл късметът.

— Трябваха му трийсет и осем години, за да ми излезе. По дяволите! — Тя вдигна рамене и шумно изсърба последните капки. — Достатъчно пияна съм, за да си призная. Четирийсет и три години. Аз съм една загубена химичка на средна възраст, която е истински влюбена за пръв път в живота си. Мама му стара, почвам да рева.

— Добре — изсумтя Тейт. — Съгласна ли си да влезеш в ролята на кума след няколко дни?

— Да. — Лорейн хълцаше в празната си чаша. После вдигна премрежени очи и отправи мокра усмивка към Хейдън и Матю, които се показаха на палубата.

— Какво става тук? — попита Хейдън.

— Пияни сме и сме щастливи — отговори Лорейн. — И влюбени.

— Това е хубаво. — Хейдън я потупа по главата. — Гледай да си забъркаш нещо за махмурлука, който ще те споходи на сутринта. Чака ни тежък ден.

— Той е толкова… — Лорейн се изправи, олюля се и обви ръце около кръста му. — Организиран. Кара ме да се чувствам като някаква…

— Лорейн, утре или вдругиден ще долетят важни хора от цял свят. Трябва да сме готови. — Но тя продължи да му се усмихва широко и той погледна Матю. — Ще бъде ли прекалено нахално, ако те помоля да ни върнеш на Нейвис? Струва ми се, че Лорейн трябва да си легне.

— Бък и Лару ще ти помогнат да я настаниш в гумената лодка и ще ви закарат. — Матю му подаде ръка. — Радвам се, че се включихте в отбора.

Когато гумената лодка потегли към острова, Тейт се облегна на Матю и каза:

— Страхотна двойка са.

— Май разбирам защо непрекъснато ми хвърляше името му в лицето. Схваща бързо и фокусира вниманието си върху най-същественото.

Облегнала глава на рамото му, тя гледаше светлинката на гумената лодка, която постепенно се смаляваше.

— Той е най-добрият в областта си и името му тежи. И Лорейн не пада по-долу. Присъствието им на борда придава на цялата операция един особен престиж и научна целенасоченост. — Тя доволно въздъхна. — А колкото повече влиятелни хора знаят за „Изабела“ и за амулета, толкова по-трудно ще е за Вандайк да се намеси.

— Дай да не сваляме гарда засега. Тук сме си добре, далеч от острова, на мили от мястото на крушението.

— Вандайк се измъкна с подвита опашка. Може да мобилизира всеки политик, всяка институция и всеки чиновник, които държи в джоба си. Но това не може да промени нищо, вече не. — Тя се обърна и го прегърна през кръста. — Знам, че би предпочел нещата да се бяха развили другояче, но за нас така е най-добре.

— Да го направя по този начин се оказа по-приятно, отколкото бях предполагал. Ние печелим, той губи. Кръгът се затвори. — Той бръкна в джоба си и извади амулета. — Сега вече наистина е твой.

— Наш.

— Правилата на улова — промърмори той и го сложи на шията й. — Мисля, че когато го е поръчал за нея, е избрал рубин, червен като сърцето, като страстта. Диамантите около него са били символ на издръжливостта. Златото — на силата. — Той целуна нежно челото й, страните й, устните й. — Любовта се нуждае от всички тези неща.

— Матю. — Тя сложи ръка върху камъка. — Това е прекрасно.

— Помислих си, че може би ще искаш да го носиш на сватбата.

— Бих искала, разбира се, ако не притежавах нещо, което ценя дори повече от него. Малък златен медальон с перла.

Нелепо развълнуван, той прокара пръст по бузата й. Наложи се да прочисти гърлото си преди да се довери на гласа си.

— Запазила си го?

— Поне десет пъти се опитвах да го изхвърля, но така и не можах. Нищо от онова, което съм извадила от морето, не ми е било по-скъпо. Дори и амулетът.

— Ще направим така, че да се получи. — Той я целуна. — Ти си ми късметчето, Червенушке. Хайде да се прибираме. Хейдън е прав за дългия ден, който ни чака.

— Ще дойда след малко. Искам още веднъж да прегледам записките си, да се уверя, че всичко е наред. Едва ли ще ми отнеме повече от половин час.

— Смяташ да се отдадеш на научна работа, при положение че съм планирал да те побъркам?

— Идвам след двайсет минути — засмя се тя и го сръга в ребрата. — Наистина трябва да прегледам документите още веднъж. Нали не искаш да изглеждам неподготвена, когато се появи представителят на Обществото на Кусто?

— Амбициозна и сексапилна. — Той я щипна по долната устна. — Ще те чакам.

— Петнайсет минути — извика след него тя.

Бе на крачка от всичко, за което си бе мечтала. Мъжът, когото обичаше, годините, които щяха да изживеят заедно, кариерата, внезапно набрала инерция, музеят, който щеше да се превърне във витрина на работата й.

Тя стисна амулета и затвори очи. След четиристотин години Анжелик може би най-накрая щеше да почива в мир.

Нищо не е невъзможно, осъзна тя.

Отиде да прибере бутилките и чашите, които бяха оставили с Лорейн. Тихите стъпки зад нея я накараха да се изкиска.

— Петнайсет минути, Ласитър. Може и десет, ако не ми отвличаш вниманието.

Ръката, която й запуши устата, беше мокра и гладка.

Нейната се бе стрелнала нагоре още преди да я завладее истинската паника.

— Към гърба ти е притиснат пистолет, Тейт. — Силното сръгване малко над бъбреците я накара да замръзне. — Със заглушител. Никой няма да чуе, ако те застрелям. Ако изпищиш или извикаш, ще те убия, както и всеки, който ти се притече на помощ. Разбираш ли?

Гласът и заплахата звучаха отвратително познати. Тя можа само да кимне.

— Внимавай. — Вандайк премести ръката си от устата на гърлото й. — След секунда може да си мъртва. — Дали пък просто да не й прекърши врата? Той обмисли тази идея, наслади й се, после я отхвърли. Убийството можеше да почака. — А секунда по-късно аз ще съм във водата и далеч оттук.

— Какво се надяваш да докажеш с това? — Думите й бяха тихи и накъсани от натиска върху гърлото й. — „Изабела“ и целият й товар са недостижими за теб. Можеш да ме убиеш, да избиеш всички ни, но това няма да промени нещата. Ще те намерят и ще те хвърлят в затвора до края на живота ти.

— Не знаеш ли, че никой няма да може да ме докосне, щом амулетът стане мой? Знаеш каква сила притежава той, усетила си я.

— Ти си луд… — Писъкът й бе неволен и едва ли се чу на повече от метър, когато пръстите му се впиха в гърлото й.

— Мой е! Винаги е бил мой!

— Не можеш да се измъкнеш. Те ще знаят, че си бил ти. Всичките ти пари и влияние няма да могат да те предпазят този път. — Тя си пое със свистене дъх, когато хватката му се отпусна.

— Амулетът ми е достатъчен.

— Ще трябва да се криеш до края на живота си.

Докато говореше, тя бясно въртеше очи, търсейки някакво оръжие. Бутилката от шампанско с тежкото си дебело дъно бе твърде далеч.

— Разполагаме със записите, обявили сме находката — побърза да продължи тя. — Хейдън и Лорейн знаят, както и десетки други хора. Не можеш да ги избиеш всичките.

— Всичко мога да направя. Всичко мога да направя и няма човек, който да ме спре. Дай ми амулета, Тейт, и ще пощадя родителите ти.

Зави й се свят — спомни си, че колието е на врата й. Притисна ръка към камъка. Стори й се, че пулсира слабо в дланта й.

— Не ти вярвам. Ще ме убиеш, ще убиеш всички ни — и за какво? Заради откачената идея, че едно колие ще ти донесе сила и безнаказаност?

— А навярно и безсмъртие. — Да, той беше започнал да вярва в това, бе започнал да вижда истината. — И други са вярвали, но са били слаби, неспособни да контролират онова, което държат в ръцете си. Аз съм различен, както виждаш. Свикнал съм да ръководя, да впрягам силата. Точно затова амулетът ми принадлежи. Какво ли би било да живееш и да знаеш, че всяко желание, дори всяка мисъл е изпълнима? Да печелиш винаги. Да живееш вечно, ако така предпочиташ. — Дъхът му се ускори. — Да, ще те убия, за да имам всичко това. Ще избия всички ви, за да го имам. Искаш ли преди това да те накарам да страдаш?

— Не. — Тя затвори очи и напрегна слух дали няма да чуе завръщащата се гумена лодка. Ако по някакъв начин успееше да им даде сигнал, или на Матю, може би щяха да спрат Вандайк преди да е избил всички. — Ще ти го дам и се моля на Бога амулетът да ти осигури живота, който заслужаваш.

— Къде е?

— Тук. — Тя вдигна камъка, който стискаше в шепата си. — Тук.

Зашеметен, той охлаби хватката си достатъчно, за да може тя да отскочи. Но Тейт не побягна. Нямаше къде да избяга. Вместо това се обърна към него, очите й бяха студени и предизвикателни, пръстите й стискаха искрящия рубин. Видя как лицето на Вандайк се отпуска, как омеква като топящо се стъкло. Но пистолетът не трепна и за секунда.

— Красив е, нали? — тихо каза тя. Не можеше да се надява на разума му. Така че щеше да възложи надеждите си на лудостта му. Може би, само може би, все пак разполагаше с оръжие. — От векове чака да го подържат отново, да го носят отново, да му се възхищават отново. Знаеш ли, че нямаше и драскотина по него, когато го извадих от пясъка?

Тя завъртя камъка, така че да улови белия лъч на луната. Светлината и сенките затанцуваха. Беше тихо, внезапно бе станало толкова тихо, че тя можеше да чуе всяка въздишка на вълните, които целуваха корпуса.

— Времето и водата не го бяха докоснали. Сигурно е изглеждал точно така, ярък и искрящ, последния път, когато тя го е носила около врата си.

Той се взираше като хипнотизиран в амулета. Тя отстъпи половин крачка, като продължаваше да държи камъка пред очите му.

— Мисля, че го е носила през онова утро. Утрото, когато са дошли да я екзекутират. А той, мъжът, отговорен за осъждането й, е чакал пред килията и го е взел. — Гласът й бе тих, почти приспивен. — Не е могъл да има нея, но е могъл да има тази последна материална връзка, която й е била останала от мъжа, когото е обичала. Или така поне си е мислел. Но не е успял да прекъсне връзката помежду им. Не е успяла и смъртта. Тя е повтаряла името му наум, докато димът е изпълвал дробовете й и пламъците са облизвали стъпалата й. Името на Етиен. Аз я чувам, Вандайк. А ти чуваш ли я?

Уловен като плъх под погледа на змия, той не отмести очи. Езикът му се стрелна да оближе устните.

— Мой е.

— О, не, все още е неин. И винаги ще бъде неин. Това е тайната, Вандайк, това е магията и силата. Онези, които не са разбрали това и са го искали за собствените си цели, са докарали проклятието върху собствените си глави. Ако го вземеш — каза меко тя, с внезапна увереност, — ще бъдеш прокълнат.

— Мой е — повтори той. — Аз съм този, за когото е бил предназначен. Похарчих цяло състояние, за да го намеря.

— Но го намерих аз. Ти само го крадеш. — Вече бе почти до парапета. Шум от двигател ли чуваше? Или просто се надяваше да е така? Ако извикаше, дали щеше да спаси хората, които обичаше, или да ги погуби?

Очите на Вандайк се стрелнаха към нейните и сърцето й се сви болезнено. Очите, които я гледаха, отново бяха ясни, отново бяха спокойни, лишени от тънкия блестящ воал на лудостта.

— Мислиш, че не знам какво правиш? Печелиш време, докато широкоплещестият ти герой ти се притече на помощ. Жалко, че не се появи, така че да умрете заедно, романтично. Отделих ти достатъчно от вниманието си, Тейт. Свали амулета и ми го дай, в противен случай първият куршум ще попадне в корема ти вместо в сърцето ти.

— Добре. — Пръстите й, неочаквано сръчни й спокойни, започнаха да свалят колието от врата й. Сякаш не бяха нейни, сякаш тя се носеше някъде извън собствената си плът. — Щом като го искаш толкова много… вземи го и си плати цената.

Стегна се да посрещне куршума и хвърли амулета високо и надалече в морето.

Той изкрещя. Звукът бе нечовешки, като на див звяр, усетил вкуса на кръв. И също като звяр той скочи през парапета и се хвърли в тъмната вода. Преди да се скрие под повърхността, Тейт се хвърли след него.

Докато тялото й се врязваше във водата, част от съзнанието й отбеляза безразсъдната глупост на постъпката й. Въпреки това нещо я принуждаваше да го направи, да напълни дробовете си с въздух и да се гмурне слепешката.

Разумът й казваше, че той не би могъл да намери амулета в нощното море без маска, без кислородни бутилки, без достатъчно време. Нито пък тя щеше да намери него или съкровището, което бе изхвърлила.

И изведнъж долови някакво движение. Яростта, която не бе и подозирала, че се таи в душата й, изригна и тя се хвърли към него като акула.

Тук, в лишения от въздух свят, на неговата превъзхождаща сила бяха противопоставени младостта й и умението й. Сляпата му алчност срещу яростта й. Сега нямаше пистолети, имаше само ръце и зъби. Тейт използваше своите максимално.

Той заби нокти в тялото й, устремен отчаяно към повърхността и въздуха над нея. Собствените й дробове горяха, но тя го повлече надолу. Той я отблъсна с ритник.

Тя отново се стрелна нагоре през тъмните води, отчаяна, че никога няма да стигне до повърхността.

Той я чакаше там и се хвърли бясно към нея, докато тя се бореше да напълни празните си дробове с въздух. Лицето му бе разкривено от водата и солта в очите й, подивяло до степен на перверзност. Бореха се в ужасяваща тишина, нарушавана единствено от накъсаното им дишане и плисъка на водата.

Морето ги прегърна алчно.

Тя нагълта вода, задави се. Солта опари очите й, докато той я държеше под повърхността, а сам жадно гълташе въздуха отгоре. Ръцете й драпаха в несвяст, неспособни да се вкопчат в гладкия му водолазен костюм. Жуженето в ушите й се превърна в рев. Десетки светлинки проблясваха, изригваха в главата й, пред очите й.

„Не!“ — помисли си тя и се измъкна от хватката му. Една светлина. Една-единствена светлина, която блестеше на фона на пясъка. Той бързаше към нея, гмуркаше се през прозрачно черната вода към белия пясък, където амулетът лежеше като окървавена звезда.

Тя го видя как вдига колието, видя как ръката му алчно го стиска. Мекият червен проблясък светна на стотици искри между пръстите му, насити се, потъмня. Прокърви.

Той обърна глава и я погледна триумфално. Очите им се срещнаха. А после той изкрещя.



— Идва на себе си. Давай, Червенушке, давай!

Тейт чуваше гласа на Матю, долавяше и страха в него. Усещаше твърдото дърво на палубата под себе си, силните му ръце под главата си.

— Матю…

— Не говори. За бога, къде е проклетото одеяло?

— Ето го, ето го. — Без излишни движения и емоции Марла зави дъщеря си. — Нищо ти няма, слънчице, само си лежи спокойно.

— Вандайк…

— Няма нищо. — Матю хвърли едно око към Вандайк, който лежеше свит под зоркия поглед и готовата шокова палка на Лару. Беше полуудавен, но се кискаше.

— Амулетът…

— Боже, още е на врата й! — Матю го свали с трепереща ръка. — Дори не бях забелязал.

— Беше малко зает да й спасяваш живота. — Рей стисна здраво очи. Когато Матю бе извлякъл Тейт от водата, Рей бе сигурен, че единственото му дете е мъртво.

— Какво стана? — Тейт най-накрая намери сили да отвори очи. Над главата й се бяха навели разтревожени лица. — Боже, боли ме навсякъде.

— Просто си почини мъничко. Зениците й изглеждат нормално. Не я тресе.

— Може да настъпи закъснял шок. Мисля, че трябва да й свалим мокрите дрехи и да я пъхнем в леглото. — Марла прехапа устни и макар да знаеше, че е глупаво, провери челото на Тейт за температура. — Ще ти направя един хубав чай от лайка.

— Добре. — Леко замаяна, Тейт се усмихна. — Мога ли вече да стана?

Мърморейки ругатни, Матю я вдигна на ръце, както си беше завита с одеялото.

— Ще я сложа в леглото. — Той спря и погледна към Вандайк. — Лару, двамата с Бък най-добре го закарайте на Нейвис и го предайте на ченгетата.

— Той защо се смее? — попита Тейт.

— Само това прави, откакто Рей го издърпа на палубата. Смее се и мърмори за вещици, които горели във водата. Ела да ти направим една гореща вана.

— Хайде.

Той бе грижовен. Приготви й ваната, разтри раменете й. Дори изми косата й. После я изтри с хавлията, облече й пижамата и я сложи в леглото.

— Току-виж ми станало навик — промърмори тя, отпусна все още замаяната си глава на пухкавите възглавници и засърба чая, който й беше донесла Марла.

— Почивай си — нареди майка й, докато се суетеше с одеялото. После вдигна поглед към Матю. — Рей също тръгна към Нейвис. Не искаше да изпуска от поглед Вандайк, докато не го приберат в килията. Да ти кажа ли, когато се върнат?

— След малко се качвам.

Марла само вдигна вежди. Имаше чувството, че на Тейт й предстои да се справи с още една криза.

— Мисля да направя една голяма кана с кафе. Ти си почивай, слънчице. — Тя целуна Тейт по челото, излезе и тихо затвори вратата.

— Не е ли страхотна? — каза Тейт. — Нищо не е в състояние да разтърси южняшката й самоувереност.

— Всеки момент ще откриеш какво е в състояние да разтърси спокойствието на един янки. Какво, по дяволите, правеше там долу?

Тя примигна при повишения му тон.

— Не знам със сигурност. Всичко се случи толкова бързо.

— Ти не дишаше. — Той улови брадичката й. Пръстите му бяха напрегнати и трепереха като опънати струни на китара. — Не дишаше, когато те извадих.

— Не си спомням. След като се гмурнах след него, всичко ми се губи в нещо като сюрреалистичен сън.

— Гмурнала си се след него — повтори Матю, наблягайки на всяка дума.

— Нямах такова намерение — бързо каза тя. — Хвърлих амулета във водата. Трябваше да поема риска, че той ще тръгне след него, вместо да ме застреля.

Сърцето му, което вече бе пострадало жестоко, спря още веднъж.

— Имал е пистолет?

— Да. — Усети, че съзнанието й отново губи почва и направи всичко възможно да се съсредоточи. — Сигурно го е изпуснал във водата. Тъкмо тръгвах към каютите. — Тя нежно хвана ръката му. — И той беше там. Точно зад мен, Матю, с пистолет, опрян в гърба ми. Трябва да се е прехвърлил откъм дясната страна. Бутилките му сигурно още са на стълбата. Не можех да те извикам, Матю. Той щеше да избие всички ни.

И възможно най-спокойно тя му разказа какво се бе случило на палубата.

— Свалих колието от врата си — промърмори Тейт и затвори очи, опитвайки се да върне образа на онова, което бе последвало.

Играта на светлини и сенки. Камъкът, който сякаш пулсираше като сърце в дланта й.

— Дори не се замислих. Просто го хвърлих в морето. Той изтича покрай мен, даже не ме погледна. Просто скочи.

— Защо, по дяволите, го последва? Можеше да ме повикаш, Червенушке!

— Знам. Не мога да го обясня. В един момент си мислех да извикам, а в следващия вече бях във водата. Дори докато се гмурках, знаех, че постъпвам глупаво. Но не можах да се спра. Настигнах го и се сборичкахме. — За да избистри картината, тя отново затвори очи. — Помня, че си разменихме удари, и на повърхността, и под нея. Помня, че останах без въздух и помислих, че ще ме удави. После видях някаква светлина…

— Господи! — Той прокара ръка през косата си. — Да не ми говориш за ония особени предсмъртни усещания? Бялата светлина, тунелът, животът на филмова лента?

Не по-малко смаяна от него, тя отново отвори очи.

— Не, но беше също толкова странно. Сигурно съм имала халюцинации. Видях тази светлина и тя идваше от колието. Пясъкът беше съвършено бял и го виждах толкова ясно, колкото виждам теб. Знам, че не е възможно, но го видях. Видя го и той.

— Вярвам ти — тихо каза Матю. — Продължавай.

— Той се гмурна към колието. Аз просто обикалях във водата. — Тя сви вежди и между тях се оформи една малка бръчка. — Сякаш трябваше да бъда там, да гледам. Май не го обяснявам много ясно.

— Добре се справяш.

— Гледах и чаках — продължи тя. — Той го взе, задържа го в ръка и аз видях как то се изля като кръв между пръстите му, сякаш камъкът се беше втечнил. Той погледна нагоре. Погледна право към мен. Видях очите му. После…

Тя потрепери и Матю я погали по косата. Искаше да я гушне, докато тя не забрави всичко. Но знаеше, че Тейт трябва да довърши започнатото.

— После какво?

— Той изпищя. Чух писъка. Не беше заглушен от водата. Беше пронизителен, ужасяващ. Продължаваше да ме гледа и да пищи. Имаше огън, навсякъде. Светлината и цветът на огъня, но не и топлината. Не ме беше страх, въобще. Така че взех амулета от него и се отдалечих… — Тя млъкна, прекъсната от собствения си нервен смях. — Не знам. Сигурно съм припаднала. Така трябва да е станало. Сигурно съм била в безсъзнание през цялото време, защото не може да се е случило по този начин.

— Амулетът беше на врата ти, Тейт. Когато те извадих, той беше на врата ти.

— Сигурно… съм го намерила.

Той приглади косата й назад.

— И това ти се струва вероятно?

— Да, разбира се. Не — призна тя и посегна към ръката му. — Не ми изглежда вероятно.

— Нека ти кажа какво видях аз. Когато те чух да ме викаш, изтичах на палубата. Вандайк беше във водата. Пляскаше като луд и наистина пищеше. Разбрах, че и ти трябва да си във водата, затова скочих.

Нямаше смисъл да й казва, че се бе гмуркал, докато дробовете му едва не се бяха пръснали и дори не си бе помислил да излезе на повърхността, ако тя не е с него.

— Когато те намерих, ти лежеше на дъното, сякаш беше заспала. И се усмихваше. Почти очаквах, че ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Докато те издърпвах, осъзнах, че не дишаш. Не може да бяха минали повече от три, най-много четири минути откакто беше извикала, но ти не дишаше.

— Значи си ме върнал към живота. — Тя се надигна и остави чашата, така че ръцете й да са свободни. После го погали по лицето. — Личният ми рицар на бял кон.

— Нямам нищо общо с принца от приказките. Дишането уста в уста и сърдечният масаж едва ли са особено романтични.

— При дадените обстоятелства те определено превъзхождат букета от лилии. — Тя го целуна нежно. — Има едно нещо, Матю. Не съм те викала. — Тя поклати енергично глава, когато той понечи да протестира. — Въобще не извиках. Но прошепнах името ти наум, когато помислих, че се давя. — Тя допря буза до неговата и въздъхна. — И сигурно тогава си ме чул.

Глава 30

Матю гледаше Сайлъс Вандайк през решетките на малката килия. Това бе човекът, който му бе отровил живота, който му бе отнел бащата, бе планирал собствената му смърт и едва не бе убил жената, която обичаше.

Човек, притежавал власт и неограничена финансова, обществена и политическа сила.

Сега бе уловен като животно в клетка.

Бяха му дали памучна риза и панталони, и двете избелели и провиснали. Нямаше колан, нито връзки за обувки, да не говорим за копринена вратовръзка с монограм.

И въпреки това седеше на тясната койка, сякаш тя бе направен по поръчка стол, сякаш мръсната килия бе луксозно обзаведения му кабинет. Сякаш все още контролираше положението.

Но Матю не можеше да се освободи от впечатлението, че той сякаш се е смалил по някакъв начин, че тялото му изглежда крехко в прекалено големите затворнически дрехи. Костите на лицето му се бяха изострили и изпъкваха като череп под кожата, сякаш плътта се бе стопила за една нощ.

Беше небръснат, косата му се беше сплъстила от морската вода и обилната пот. Синкавочервени драскотини разраняваха лицето и ръцете му и напомняха на Матю за Тейт и за отчаяната й борба на живот и смърт.

Това му бе достатъчно да счупи решетките с голи ръце и да чуе как костите на Вандайк се трошат в ръцете му.

Но той се застави да остане на мястото си и да наблюдава.

И видя, че достойнството и властния вид, които Вандайк се мъчеше да поддържа, не са нищо повече от параван от тънко, чупливо стъкло. Омразата още я имаше, осъзна Матю, зряла, жива и пламтяща в очите му. Запита се дали е достатъчна, за да поддържа живота му, дали ще може да черпи сили от нея през всичките години, в които щеше да остане затворен.

Надяваше се да е така.

— Как е? — попита Матю. — Как е да загубиш всичко?

— Мислиш ли, че това ще ме спре? — Гласът на Вандайк бе едва доловим шепот, който се плъзна между решетките като змия. — Мислиш ли, че ще те оставя да го задържиш?

— Дойдох да ти кажа, че за нас ти повече не съществуваш.

— Така ли? — Очите му проблеснаха. — Трябваше да я убия. Трябваше да й направя дупка в корема и да те оставя да я гледаш как умира.

Матю се хвърли към решетките, но блясъкът на удовлетворение в очите на Вандайк го спря. „Не, не по този начин — каза си Матю. — Не по неговия начин.“

— Тя те победи. Именно тя в крайна сметка те свали от трона ти. Видял си го, нали? Огъня във водата. Видял си я да те гледа — продължи той, рисувайки сцената, която Тейт му бе описала. — Била е толкова красива, така ужасяващо уловена в оная побесняла светлина. И ти си се разпищял като дете, което сънува кошмар.

Червенината, с която яростта бе покрила бузите на Вандайк, се отцеди и лицето му стана бяло като платно.

— Нищо не съм видял! Нищо! — Той скочи от нара. Водовъртеж от неясни ужасяващи образи наводни съзнанието му, придоби форма, заплашвайки да разкъса остатъците от разума му като жадни за кръв нокти.

Писъците драпаха да изригнат от гърлото му диви и нажежени.

— Видял си го — съвсем спокойно каза Матю. — И ще го виждаш отново и отново. Всеки път, когато затвориш очи. Колко дълго ще можеш да живееш с този страх?

— От нищо не се страхувам! — Ужасът се бе настанил като ледена топка в корема му. — Няма да остана в затвора. Имам положение. Имам пари.

— Нищо нямаш — каза Матю. — Освен дълги години, през които да мислиш за онова, което си направил, и за онова, което в крайна сметка не можа да направиш.

— Ще изляза оттук и ще те намеря.

— Не. — Матю се усмихна свирепо. — Няма да излезеш.

— Аз вече спечелих! — Вандайк стисна решетките, пръстите му станаха бели като лицето му. Дишането му се учести, а очите му, вперени в Матю, горяха на ръба на лудостта. — Баща ти е мъртъв, чичо ти е инвалид. А ти не си нищо друго освен един второразреден търсач на потънали съкровища.

— Но в кафеза си ти, Вандайк. А амулетът е у мен.

— Ще ти видя сметката! Ще довърша Ласитърови и ще си взема моето!

— Тя те победи — повтори Матю. — Жена го започна и жена го довърши. Държал си го в ръцете си, нали? Но не си могъл да го задържиш.

— Ще си го върна, Джеймс! — Устните му се дръпнаха и зъбите му се оголиха. — И ще ти видя сметката. Мислиш, че можеш да ме надхитриш, нали?

— Просто ще защитя онова, което ми принадлежи.

— Винаги толкова сигурен в себе си. Но аз вече победих, Джеймс. Амулетът е мой. Винаги е бил мой.

Матю се дръпна от решетките.

— Остани си със здраве, Вандайк. Искам да живееш дълго, много дълго.

— Спечелих! — Пронизителният див глас последва Матю, докато той се отдалечаваше от килията. — Спечелих!

Нетърпелив да усети топлината на слънцето, Матю излезе от полицейския участък. Надяваше се, че Тейт скоро ще приключи с показанията си.

Въздухът бе жарък и неподвижен и той копнееше за морето, за нещо свежо и уханно. За Тейт.

Минаха почти двайсет минути преди тя да излезе. Матю си помисли, че изглежда изтощена, че от нея са останали само бледата кожа и изпълнените с призраци очи. Без да каже нищо, той й подаде букет ярки розови и сини цветя.

— Какво е това?

— Обикновено ги наричат цветя. Продават ги в цветарницата малко по-надолу по улицата.

Думите му я накараха да се усмихне. Тейт зарови лице в букета и усети как идва на себе си.

— Благодаря.

— Реших, че и двамата имаме нужда от нещо такова. — Той прокара ръка по плитката й. — Кофти сутрин?

— Е, определено не беше от най-приятните. Все пак полицаите бяха много любезни и търпеливи. При всичките показания — моите, твоите и на Лару — плюс записите, разполагат с толкова много обвинения, че не съм сигурна с кое ще започнат. — Тя сви рамене. Това едва ли имаше значение сега. — Предполагам, че в крайна сметка ще го екстрадират.

Преплел пръсти с нейните, Матю я поведе към колата, която бяха взели под наем.

— Според мен Вандайк ще прекара остатъка от живота си в килия с тапицирани стени. Току-що бях при него.

— О! — Тейт изчака, докато той се настани на шофьорското място. — Чудех се дали ще отидеш.

— Исках да го видя затворен. — Матю замислено включи на скорост и отби от бордюра. — Сигурно съм искал поне да се насладя на гледката, след като така и не можах да му разбия носа.

— И?

— На ръба е, а може и аз да съм го побутнал малко към него. — Той хвърли поглед към Тейт. — Опита се да ме убеди, или може би да убеди себе си, че той е победил.

Тейт вдигна букета и потри ароматните цветове в бузата си.

— Не е. Ние го знаем и само това има значение.

— Точно преди да си тръгна, се обърна към мен с името на баща ми.

— Матю… — Тя загрижено сложи ръка върху неговата. — Съжалявам.

— Недей. Няма нищо. В известен смисъл изглежда справедливо. Като епилог. Почти през половината от живота си съм искал да върна часовника към онзи ден и да направя нещо, което ще промени нещата. Не бих могъл да спася баща си и не бих могъл да си сменя мястото с него. Но днес, за няколко минути, се почувствах така, сякаш съм влязъл в кожата му.

— Справедливост вместо отмъщение — промърмори тя.

— Нещо, с което е по-лесно да се живее.

Когато той зави към морето, Тейт отпусна глава върху меката тапицерия на седалката.

— Матю, спомних си нещо, докато разговарях с полицаите. Снощи, докато бях на палубата с Вандайк, бях сложила ръка върху амулета и му казах, че се надявам той да му донесе живота, който заслужава.

— Двайсет или трийсет години затворен далеч от всичко, което иска най-силно. Добро пожелание, Червенушке.

— Но кой го е изпълнил? — попита тя пресекнато. — Може и да не притежава амулета, Матю, но без съмнение си е осигурил проклятието на Анжелик.



Беше хубаво да си отново в морето, отново на работа. След като отхвърли всички предложения да си почине през остатъка от деня, Тейт се затвори с Хейдън и каталога си.

— Свършила си първокласна работа, Тейт.

— Имах добър учител. Но остава да се направи още толкова много… Цели километри филмова лента чакат за проявяване. Разбира се, вече разполагаме с видеоматериала и скиците ми. — Тя прокара пръст по един от списъците си и продължи: — Отчаяно се нуждаем от място за складиране. От още резервоари и консервационен разтвор. А сега, когато обявихме находката, можем да започнем и с изваждането на оръдията. Преди не можех да поема риска да докарам надуваеми платформи и кранове. Нуждаем се от екипировка за останалите находки и, разбира се, за консервацията и реконструкцията на онова, което е оцеляло от „Изабела“.

— Всичко си обмислила.

— Просто имам страхотен екип. — Тя посегна към кафето си и се усмихна на вазата с весели цветя до монитора. — А сега е още по-добър, след като се включихте двамата с Лорейн.

— Никой от нас не би го пропуснал.

— Мисля, че ще имаме нужда от по-голяма яхта, поне докато Матю не си построи нова.

Но не това занимаваше мислите й, докато Хейдън си мърмореше, наведен над бележките й. Тейт изправи рамене и събра всичкия си кураж.

— Кажи ми честно, Хейдън, когато представителите и другите учени се появят тук, мислиш ли, че ще съм готова да се изправя пред тях? Мислиш ли, че бележките ми са достатъчно организирани и подробни? Понеже нямаше как да използвам външни източници, се наложи да гадая за толкова от артефактите, че…

— Оценка ли си просиш? — прекъсна я той.

Веселието в очите му я накара да се размърда неспокойно.

— Не. Е, може би. Нервно ми е.

Той свали очилата си и потърка носа си.

— Миналата нощ си прекарала в борба с един ненормалник, цяла сутрин си разговаряла с полицията, а те притеснява представянето пред група колеги?

— Имах достатъчно време да мисля за колегите и за работата си — каза сухо тя. — Алчна съм, Хейдън. Искам да предизвикам огромна сензация. Това ще постави основите на морския археологически музей „Бомон-Ласитър“.

Тя взе колието, което лежеше на масата. По причини, които вече не се нуждаеха от анализ, предпочиташе да го държи близо до себе си.

Сега то бе хладно. Красиво, безценно и най-сетне в покой.

— Освен това… е, освен това искам „Проклятието на Анжелик“ да си намери дома, който заслужава след четиристотин години чакане.

— В такъв случай мога честно да изразя професионалното си мнение, според което разполагаш със солидни основи.

Тя много нежно върна колието в подплатената му кутия.

— И все пак мислиш ли, че… — Тя млъкна и се обърна към прозореца — нещо тракаше и хъркаше отвън. — Какво е това, по дяволите?

— Каквото и да е, звучи зле.

Качиха се на палубата и завариха Матю и Лорейн на парапета. Рей и Марла изскочиха от камбуза.

— Какъв е този ужасен звук? — започна Марла, после очите й се ококориха. — О, боже, какво е това нещо?

— Според мен би трябвало да е яхта — промърмори Тейт. — Но не бих се подписала, че е.

Нещото беше боядисано в отровно розово, което влизаше в интересно противоречие с огромните ръждиви петна по него. Подвижният мостик се разтрисаше при всяко оригване на двигателя. Когато нещото се изравни с „Ново приключение“, Тейт прецени, че представлява дванайсетина метра изкорубено дърво, напукани стъкла и корозиращ метал.

Бък стоеше на кормилото и им махаше бясно.

— Не е ли страхотна? — извика той. После изключи двигателите, които изразиха одобрението си, като изплюха струя дим. — Пускай котвата!

Последва отвратително стържене, разтрисане и зловещ пронизителен звук. Бък бутна нагоре тъмните си очила и се ухили.

— Ще я кръстя „Диана“. Лару казва, че тая Диана била голяма ловджийка.

— Бък! — Матю се закашля и размаха ръка към дима, който бризът жизнерадостно носеше към тях. — Да не би да ми казваш, че си купил това нещо?

— Заедно го купихме — обяви Лару, който тъкмо бе излязъл на палубата. — Двамата с Бък сме съдружници.

— Това чудо ще ви погуби — викна Матю.

— Трябва й само малко боя, малко изтъркване с пясък и някоя и друга дребна поправка. — Бък тръгна надолу по стълбата към палубата. За щастие, стъпалото, което се сцепи под тежестта му, бе второто от долу нагоре. — И малко дърводелска работа — добави той все така ухилен.

— Дал си на някого пари за това? — Тейт не можеше да повярва.

— Взехме я изгодно. — Лару предпазливо потупа парапета. — Когато я вкараме във форма и си свършим работата, потегляме за Бимини.

— За Бимини? — повтори Матю.

— Потъналите кораби никога не свършват, момко. — Лару се ухили широко. — Много години минаха, откакто не съм стъпвал на собствена палуба.

— Въпросът е дали и тя няма да потъне — измърмори тихичко Тейт. — Бък, няма ли да е по-добре, ако…

Но Матю хвана ръката й и я стисна.

— В ръцете ти ще заблести като слънце, Бък!

— Идвам на борда за инспекция — извика Рей, свали обувките и ризата си и се гмурна във водата.

— Те наистина обичат играчките си — обади се Марла. — Правя лимонови кексчета, ако на някой му се прииска следобедна закуска.

— И ние идваме! — Лорейн сграбчи Хейдън за ръката.

— Матю, тази яхта е истинска развалина. Ще трябва да подменят всичко до последния болт.

— Е, и?

Тейт издуха бретона от очите си.

— Нямаше ли да е по-практично, ако бяха вложили парите си в нещо по-читаво?

— Със сигурност. Но нямаше да е толкова забавно. — Той я целуна, а когато тя понечи да възрази, я целуна още веднъж, дълбоко. — Обичам те.

— И аз те обичам, но Бък…

— Знае какво прави. — Матю се ухили към тримата мъже, които се смееха и разглеждаха счупеното стъпало. — Чертаят новия курс.

Тя поклати развеселено глава.

— Струва ми се, че би искал да отидеш с тях и да изгребваш водата по целия път до Бимини.

— Нее… — Той я грабна в обятията си и я завъртя. — Имам си мой курс. Пълен напред. Искаш ли да се омъжиш?

— Аха. Какво ще кажеш за утре?

— Става. — В очите му пламна безразсъдна светлина. — Дай да се гмурнем — и я понесе към парапета.

— Да не си посмял да ме хвърлиш! — изпищя тя. — С дрехи съм. Матю, сериозно ти говоря! Недей…

И можа само да се изкикоти безпомощно, когато той скочи заедно с нея във водата.

Загрузка...