Проклятието на черната луна

Десет

Спах на пресекулки и отново сънувах тъжната жена.

Тя се опитваше да ми каже нещо, но леденият вятър крадеше думите ù всеки път, щом си отвореше устата. Мразовитият вятър носеше нечий смях и той ми се струваше познат, но не можех да извадя името от ума си. Колкото по-силно се опитвах, толкова по-уплашена и объркана се чувствах. После се появиха В’лане, след него Баронс с мъже, които никога не бях виждала, и накрая Крисчън с убийство в очите си.

Събудих се, вледенена до кости и разтревожена.

Подсъзнанието ми беше открило нещо, което не беше пробило съзнанието ми – днес беше четвъртък, Крисчън се връщаше от Шотландия, а Баронс го преследваше заради мен.

Нямах представа какво може да му направи и не исках да разбера. Детекторът за лъжа Келтър не беше съперник на... това, което беше моят работодател. С тракащи зъби грабнах мобилния си телефон от нощното шкафче и се обадих в КДЕ. Момчето със замечтаните очи вдигна и ми каза, че Крисчън не се очаква преди следобеда. Попитах за апартамент, дом или мобилен телефон, а той каза, че личните досиета са заключени в кабинета на завеждащия катедра. Тя пък беше заминала за дълъг уикенд и нямаше да се върне преди понеделник.

Оставих спешно съобщение за Крисчън да ми се обади в мига, в който влезе.

Тъкмо щях да се пъхна под завивките, да се сгуша и да се опитам да се стопля, когато телефонът ми иззвъня.

Беше Дани.

– Тя едва не ме хвана, Мак! – каза тя без дъх. – Не е напускала КБП цял ден вчера. Спа в кабинета си, а аз бях будна цяла нощ и чаках възможност да се вмъкна. После преди няколко минути тя най-накрая слезе долу за закуска, или поне така мислех, а аз се промъкнах вътре, но не можах да намеря Книгата, която ти искаше. Имаше друга в бюрото ù, затова я снимах, но не направих много снимки, защото тя се върна бързо, а аз трябваше да изляза през шебания прозорец и си скъсах униформата, и се ударих доста гадно. Не можах да ти уредя каквото искаше, но се опитах и ти намерих нещо друго. Това се брои, нали? Ще се срещнеш ли все пак с нас?

– Ти добре ли си?

Тя изсумтя.

– Аз убивам чудовища, Мак. Паднах от глупав прозорец.

Усмихнах се.

– Къде си? – чувах клаксони на заден план и звуците на град, който се събужда.

– Недалеч от теб.

Тя ми каза. Знаех пресечката.

Погледнах през прозореца. Навън все още беше тъмно. Мразех я, че е навън в тъмното, без значение от суперскоростта ù, а се съмнявах, че е взела Меча.

– Има църква отсреща през улицата – беше ярко осветена. – Ще се срещнем там след десет минути.

– Но останалите не са тук!

– Ще дойда само за камерата. Можеш ли да събереш момичетата този следобед?

– Мога да опитам. Кат казва, че трябва да избереш място, където другите... куриери... няма да ни видят – аз изброих няколко кафенета, които тя отхвърли като твърде рисковани. Най-накрая се съгласихме на един пъб под нивото на улицата, уместно кръстен „Ъндърграунд“[8], който предлага дартс и маси за билярд и няма прозорци.

Затворих, измих си зъбите, наплисках лицето си с вода, пъхнах се в чифт дънки и закопчах якето върху горнището на пижамата си, после нахлузих бейзболна шапка на главата си. Русите ми корени се показваха. Отбелязах си наум да спра в магазина на връщане и да грабна няколко кутии боя. Беше достатъчно депресиращо да имам тъмна коса. Нямаше да я скапя допълнително с глупаво боядисване.

Беше седем и двайсет, когато стъпих на паважа. Слънцето нямаше да изгрее преди седем и петдесет и две. Щеше да залезе в шест двайсет и шест вечерта. Бях малко обсебена с прецизното отбелязване на естествената нощ и си държах графика на стената до картата, на която следя горещите точки на Ънсийли и дейността на Книгата. Придържах се към светлините, доколкото можех, придвижвайки се от една улична лампа към друга, с фенерче във всяка ръка, а Копието беше тежко и утешаващо в кобура под мишницата ми. Моят МакОреол беше само за среднощна работа. Ако минаващите покрай мен хора смятаха, че съм странна, защото нося запалени фенерчета, не ми пукаше. Бях жива. Можеха да се подхилват колкото си искат. Неколцина го направиха.

Докато бързах по улицата, си представих колко по-различна съм била преди три месеца в сравнение с това, което бях сега, и се засмях. Бизнесменът, който бързаше до мен, ми хвърли поглед. Срещна очите ми, дръпна се леко и ускори крачка, оставяйки ме назад.

Беше валяло през нощта и павираните улици лъщяха в предутринната светлина. Градът се беше разположил в очакване на деня, готов да избухне всеки момент. Автобуси надуваха клаксони, таксита се съревноваваха за място с доставчици, хората проверяваха часовниците си, бързайки за работа, други хора... или неща... вече вършеха своята, като онези Момчета-носорози, които метяха улиците и събираха боклука.

Наблюдавах ги тайничко, поразена от тази чудатост. Минувачите, които не бяха Шийте зрящи, щяха да виждат само човешкото Обаяние, което те излъчваха, на полузаспали градски служители, но аз виждах техните къси и дебели сиви крайници, мънистени очички и изпъкнали челюсти така ясно, както виждах опакото на дланта си. Знаех, че са пазачи на Фае с по-висш ранг. Не разбирах защо вършеха черната работа. Не можех да си представя някое Фае да се гърби с нея, независимо дали от Светлия или от Мрачния двор. Многото Ънсийли ниско ниво дразнеха сетивата ми на Шийте зрящ. Обикновено Момчетата-носорози не ме тревожат твърде, но в голяма численост ме карат да се чувствам като че ли имам язва. Заръчках из главата си, чудейки се дали мога да заглуша присъствието им някак.

Така беше по-добре! Можех да намаля звука. Много яко!

Дани се беше облегнала наперено на една улична лампа пред църквата с подпряно на хълбока ù колело. Имаше болезнено изглеждаща цицина на челото, ръцете ù от лакътя надолу бяха здраво ожулени и мръсни и имаше разкъсани дупки на коленете на раираните панталони, сякаш беше пълзяла на четири крака по асфалтов покрив, което, ми каза нехайно, била направила. Исках да я отведа в книжарницата, да я почистя и да я превържа. Но заповядах на кървящото си сърце да го преживее. Ако някога се окажехме в битка гръб до гръб, трябваше да вярвам, че тя може да се справя с всички рани, освен с критичните.

Дани тупна камерата в ръката ми с наперена усмивка и каза:

– Давай! Кажи ми колко страхотна работа съм свършила!

Подозирах, че не чува фразата често. Роуина не изглеждаше такъв тип, който да си хаби дъха за добре свършена работа, щом може да го запази за зле свършената. Съмнявах се също така, че Дани получава много възпитание от другите Шийте зрящи. Устатата ù отбранителност я правеше трудна за прегръщане, а сестрите ù по оръжие си имаха техни грижи. Включих камерата, хвърлих око на мижавите седем страници на грешната книга, които беше снимала, и казах:

– Страхотна работа, Дани!

Тя се наду за миг, после скочи на колелото и натисна педалите с кльощавите си крака. Чудех се дали използва своята суперскорост, докато кара колелото, и ако го прави, дали се вижда само като зелен проблясък, когато профучава. Жабокът Кърмит[9] на стероиди.

– До после, Мак! – каза тя през рамо. – Ще ти се обадя скоро.

Отправих се към книжарницата. Беше достатъчно светло, за да прибера фенерчетата. Направих го, после се взрях надолу в камерата, увеличавайки снимките, и се опитах да разбера какво е уловила.

Знаех добре да не вървя с наведена глава. Дори не смеех да нося чадър в дъжда от страх в какво мога да се сблъскам.

Когато се килнах настрани от рамото на мъж, стоящ до тъмна, скъпа кола, паркирана на бордюра, възкликнах – „О, извинете!“ – и продължих напред, благославяйки късмета си, че се бях сблъскала с човек, не Фае, когато осъзнах, че „звукът“ ми е много намален и не беше човек.

Извъртях се, докато измъквах Копието от якето. Искаше ми се хората, които минаваха покрай мен, предимно със заровени във вестници или в мобилните телефони носове, да не ме виждат, сякаш самата аз някак можех да хвърля малко Обаяние. Да се стопя в сенките с другите чудовища.

– Кучка! – изплю Дерек О’Баниън, смуглите му черти бяха изкривени от омраза. Но студеният му поглед на влечуго позна оръжието ми и той не направи движение към мен.

По ирония това оръжие е Копието, което откраднах от брат му Роки, малко преди с Баронс да предадем него и мутрите му на Сенките зад книжарницата. Извличайки изгода от жаждата за отмъщение на Дерек, ЛГ го вербува за заместител на Малуш, научи го да яде Ънсийли и го прати след мен, за да вземе Копието. Убедих по-младия брат О’Баниън, че ще го убия, ако дори мигне към мен грешно, и му обясних колко ужасна ще бъде тази смърт. Копието убива всичко Фае. Когато някой яде Ънсийли, това превръща части от него във Фае. Когато тези части умрат, те се разлагат отвътре навън, отравяйки човешките части на човека и накрая го убиват.

Единственият път, когато ядох Фае, бях ужасена от Копието. Бях видяла отблизо Малуш. Той беше прошарен с разложение. Половината му уста беше изгнила, части от ръцете, краката и стомаха му бяха разлагаща се каша, а гениталиите му... ъгх! Беше ужасен начин да умреш.

О’Баниън отвори рязко вратата, промърмори нещо на шофьора, после отново я тръшна. Двигателят се включи и дванайсет цилиндъра замъркаха за тихия живот на подцененото богатство.

Усмихнах му се. Обичам Копието. Разбирам защо, когато отидат на война, момчетата дават имена на оръжията си. Той се бои от него. Кралските ловци се боят от него. С изключение на Сенките, които нямат материя, която да бъде намушкана намушка, Копието може да убие всичко Фае, предполага се, че дори самите крал и кралица.

Някой, когото не можех да видя, отвори задната врата отвътре. О’Баниън постави ръка върху прозореца. Беше много по-прояден от Фае, отколкото преди седмица и половина. Можех да го усетя.

– Малко пристрастяващо, а? – казах сладко. Отпуснах Копието и го притиснах до бедрото си, да не би някой любопитко да повика Гарда. Нямах желание да го прибирам. Знаех колко бърз и силен е Дерек. Бях изпитала сама ефекта от яденето на Ънсийли и беше невероятно.

– Ти сигурно знаеш.

– Ядох само веднъж – може би не беше мъдро да признавам това, но бях горда с битките, които съм спечелила.

– Глупости! Никой, който е вкусил от силата, не би се отказал.

– С теб не сме еднакви – той искаше тъмни сили. Аз не исках. Дълбоко в себе си исках само отново да съм момичето, което бях. Щях да премина в тези по-мрачни територии, единствено ако оцеляването ми зависеше от това. О’Баниън смяташе прегръщането на мрака за стъпка нагоре.

Престорих се, че замахвам към него с Копието. Той трепна и устата му се сви в тънка бяла черта.

Чудех се дали ако спре да яде сега, би се върнал изцяло към човешката форма, или след определен момент беше твърде късно и трансформацията не може да бъде обърната.

Как ми се искаше да го бях оставила да влезе в Мрачната зона онзи ден! Не можех да се бия с него тук и сега, в най-натоварения час.

– Махай се от тук! – замахнах отново към него. – И ако ме видиш на улицата, бягай колкото можеш!

Той се изсмя.

– Глупава малка путка! Нямаш представа какво се задава. Чакай да видиш какво ти е приготвил лорд Господар! – той се мушна в колата и погледна отново към мен със злостна усмивка и... гадно очакване. – Пакост или лакомство, кучко? – каза той и се засмя отново. Чувах го как се смее, дори след като затвори вратата.

Затъкнах Копието в кобура, после застанах на тротоара зяпнала, докато той заминаваше.

Не заради нещо, което беше казал, а заради това, което бях видяла настанено на меката кожена задна седалка с цвят на камила.

Или по-скоро кого бях видяла.

Жена, красива и пищна, каквито бяха застаряващите филмови звезди от отдавна отминалите времена, когато актрисите си струваха титлата Дива.

„Звукът“ ми беше засилен до край. Тя също ядеше Фае.

Е, сега вече знаех: Баронс може да беше убил жената, която носеше в огледалото, но не беше убил Фиона.

Отворих „Книги и дреболии Баронс“ точно в единайсет с нова прическа. Този път се боядисах два нюанса по-светло от Арабски нощи и отново изглеждах по-близо до възрастта си (черната коса ме прави да изглеждам по-възрастна, особено с червено червило), после изтичах надолу по улицата за бърза подстрижка и сега няколко по-дълги кичура бретон обрамчваха лицето ми. Резултатът беше женствен и мек, напълно в синхрон с това, което чувствах. Останалото усуках нагоре и забодох с игла за коса. Резултатът беше кокетна, небрежна елегантност.

Ноктите ми бяха изрязани плътно, но намазах бърз слой Перфектно розово и сложих подходящо червило. Въпреки тези отстъпки в полза на страстта ми към модата, се чувствах като повлекана в стандартната ми униформа от дънки, ботуши, черна тениска под леко яке, Копието в кобура и натъпкани с фенерчета джобове. Липсваше ми възможността да се издокарвам.

Седнах обратно на столчето зад касата и огледах малките бурканчета с гърчеща се Ънсийли плът, подредени там.

Успях да свърша много работа сутринта. След като си купих боя, минах през магазин за хранителни стоки, купих бебешка храна, боядисах си косата, изпразних бурканчетата и ги измих. После отново излезнах, нападнах едно Момче-носорог, отрязах част от ръката му и го намушках, избавяйки го от нещастието и на двама ни, а и за да съм сигурна, че няма да е живо, за да разказва приказки за човешко момиче, което краде Фае сила. После нарязах ръката на кубчета в размер на малки хапки.

Само ако си бях запазила малко, както ми се искаше, след като нахраних Джейни, Мойра можеше да не е мъртва. Ако нещо неочаквано и ужасно се случеше, докато бях в книжарницата, този път нямаше да ме хванат неподготвена. Исках да имам доза суперсила под ръка. Това беше единствената закуска, за която знаех, че има безкраен срок на годност.

Моята ловна експедиция нямаше нищо общо с Дерек О’Баниън или с Фиона, нито пък с напомнянето колко слаба бях в сравнения с тях. Беше предприемчивост. Беше умно. Беше просто обикновен здрав разум. Издърпах малкия хладилник напред и затъкнах няколко бурканчета зад него, преди да го плъзна обратно. Останалите щях да прибера горе по-късно.

След като се хванах, че се взирам в тях няколко минути без да мигам, пъхнах бурканчетата в чантата си. Далеч от очите, далеч от ума.

Отворих лаптопа, свързах камерата и започнах да свалям страниците. Докато чаках, се обадих отново в КДЕ, за да съм сигурна, че момчето със замечтаните очи наистина е разбрало колко е спешно съобщението, което го помолих да предаде. Той ме увери, че е разбрал.

Обслужвах клиенти през следващите няколко часа. Беше натоварена сутрин и продажбите бяха оживени. Едва в ранния следобед успях да седна и да огледам страниците, които Дани беше снимала.

Бях разочарована колко са малки, едва с размера на карти за рецепти. Надрасканите линии бяха изписани плътно и когато най-накрая започнах да разчитам дребния, наклонен шрифт, осъзнах, че това е джобен дневник с наблюдения и размисли, изписан в зле осакатена версия на английски език. Правописът ме накара да заподозра, че авторът е получил малко формално обучение и е живял преди много векове.

След като го разучавах известно време, отворих моя собствен дневник и започнах да записвам това, което смятах, че е сносен превод.

Първата страница започваше по средата на многословна реч за Свтлите и за Тмните – което бързо осъзнах, че значеше Сийли и Ънсийли – и колко подли и „лошави“ бяха и двете. Вече знаех това.

Все пак към средата на страницата открих това:

И се догадих, че не мож Свтлите да докачат Тмните, ни Тмните да докачат Свтлите. Тъй штото Тмните не мож изтраят такова досегане, а Мечът мори всички. Тъй штото не мож Свтлите да понесат такова Лошаво, каквото разкрива Звера.

Добре, това звучеше сякаш Сийли мразят Ънсийли и обратното. Но не съвсем. Тук имаше нещо повече. Помъчих се над текста няколко минути. Дали значеше, че всъщност Сийли не могат да докосват Ънсийли и обратното?

Мечът мори всички тех, тоже краля и кралицата! Пробождане с острието прекинва мъките им!

Мечът убива и Сийли и Ънсийли чак до най-висшите кралски особи. Знаех и това. Както и Копието.

И се догаждаш кой съ и што съ! Че Свтлите не мож досегнат Звера, нито Тмните Меча, нито Свтлите Амулета, нито Тмните Копието...

Можеш да ги познаеш – записах моя превод. – Светлите (Сийли) не могат да докосват Звяра (Книгата?), а Тъмните (Ънсийли) не могат да докосват Меча.

– Разбрах! – възкликнах. Това беше важно!

Сийли не могат да докосват Амулета – написах, – а Ънсийли не могат да докосват Копието.

Тук се казваше, че Сийли не могат да докосват Ънсийли Светини, а Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини – и това беше начинът да ги различиш.

Бях открила идеален начин да намеря отговор на въпроса дали Баронс е Вкопчвач. Ако беше, нямаше да може да докосне Копието.

Оставих химикалката настрана и се замислих. Бях ли го виждала да го докосва? Да. В нощта, когато намушка Сивия мъж, докато висях, окачена на косата си.

Присвих очи. Всъщност не го бях виждала да го докосва онази нощ. Когато ми го върна, дръжката беше все още затъкната в чантата ми, а Копието стърчеше от нея. Беше го държал през плата. Беше казал, че ще го носи на аукциона в кобур на крака, но аз не бях повдигала крачолите му, за да го търся. Той може да го е зарязал на бюрото си, точно там, където аз го бях оставила и откъдето по-късно го взех.

Добре, но в нощта, когато откраднахме Копието, със сигурност го беше докоснал в някакъв момент, нали? Затворих очи, превъртайки спомена. Бяхме минали под земята и бяхме разбили съкровищницата на Роки О’Баниън. Баронс беше накарал мен да отскубна Копието от стената и да го нося до колата. Беше ме инструктирал да счупя изгнилата дръжка. Оттогава го нося аз.

Отворих очи. Умен, умен мъж.

Трябваше да го поставя в положение да няма друг избор, освен да хване Копието. Да го вземе. Да го докосне. Нямаше да се примиря с нещо по-малко от кожа върху стомана. Ако беше Вкопчвач или изобщо Ънсийли от някакъв вид, нямаше да може да го направи. Беше толкова просто.

И как щях да го накарам да го вземе?

Страниците си струваха усилията на Дани, дори само заради тази новина. Радвах се, че книгата за В’лане беше изчезнала и тази беше на нейно място.

Върнах се към четенето. Беше бавно, но увлекателно. Авторът на джобния дневник не беше Шийте зрящ. Беше мъж или по-скоро младо момче, което е било толкова красиво, че воините от неговото време са му се подигравали, но е било обичано от момичетата, които са го научили на буквите.

На тринайсет е имало лошия късмет да хване окото на Фае принцеса, докато минавал напряко през тъмна и заплетена гора.

Тя го очаровала и го изкушила да отиде в света на Фае, където бързо се превърнала в нещо студено и плашещо. Държала го заключено в златна клетка в двора, където бил принуден да гледа как Фае си играят с техните човешки „любимци“. Една от най-любимите им игри била да превръщат смъртните При-я в същества, които умоляват за докосването на Фае – на което и да е Фае. Всъщност за докосването на каквото и да било. Те молели с тях да правят „най-унизителни неща и правели гнусни неща едни на други“ според младия автор. Тези същества нямали воля, нито ум, нито съзнание за нещо друго, освен за сексуалните си нужди. Не познавали нито морал, нито милост и било също толкова вероятно да се обърнат едно срещу друго, колкото и бесни животни. Момчето ги намирало за ужасяващи и се бояло, че ще бъде дадено на това, което било останало от човешките му другари. Нямало как да следи времето, но гледало стотици да идват и да си отиват, когато започнал растежът на мъжествени косми и тогава принцесата отново започнала да гледа към него.

Когато Фае вече не се забавлявали с техните любимци, те ги изхвърляли от света си, за да умрат. По този начин буквата на Спогодбата не била нарушена. Те не убивали хората, които залавяли. Просто не ги спасявали. Чудех се колко ли са умрели в лудници или са били използвани точно за това, което са искали, и са били убити от собствения си вид.

Момчето слушало всичко казано и записвало всичко чуто, защото когато умиращите били изоставяни, техните притежания заминавали заедно с тях и въпреки че било изгубило надежда за себе си, се надявало да предупреди хората си. (Детето не знаело, че са изминали стотици години преди да го освободят от света на Фае.) Надявало се, че нещо от това, което е записало, може да спаси някой от тях, може би да държи ключа към унищожаването на неговите ужасяващи и безмилостни похитители.

Мраз целуна тила ми. Това, че планът му беше проработил, значеше, че момчето отдавна е мъртво. И както се беше надявало, дневникът му беше намерил пътя си обратно до света на хората и накрая до ръцете на Шийте зрящ, за да бъде предаван през вековете и да свърши на бюрото на Роуина. Защо беше в бюрото ù? Дали беше просто леко четиво за обедно време, или тя търсеше нещо?

Хвърлих око към часовника. Беше два и половина. Следобедът беше доста напреднал. Грабнах мобилния си телефон и набрах отново КДЕ. Нямаше отговор. Къде беше отишло момчето със замечтаните очи? Къде беше Крисчън? Затръшнах капака на лаптопа и тъкмо мислех да се отправя натам, когато телефонът ми иззвъня. Беше Дани, а момичетата вече бяха в пъба и ме чакаха, така че бих ли побързала?

Когато слезнах по стълбите в сенчестия пъб под нивото на улицата, освен Дани, ме чакаха седем жени в средата и към края на двайсетте. Две присъстваха в деня, в който Мойра умря – високата сивоока брюнетка с твърд поглед, с който буквално помиташе заведението и който едва ли пропускаше много, и кльощавото тъмнооко момиче с платинена коса, силна очна линия и подходящ лак, което се люлееше ритмично на стола си, въпреки че айподът и слушалките ù лежаха на масата. Единственият изход беше този, през който влезнах, а липсата на прозорци правеше мястото мрачно и клаустрофобично за мен. Докато заемах мястото си, видях, че те се чувстваха също толкова неудобно от нашето близко, задимено обкръжение. Пет мобилни телефона лежаха на масата и излъчваха бледо сияние. Имаше два отворени нотбука с ярки бели екрани. Едва се сдържах да не извадя фенерчетата си, да ги включа и да ги тръсна на масата, добавяйки моя дял.

Кимнахме си сковано. Минах право на въпроса.

– Имате ли неограничен достъп до библиотеката, за която ми спомена Роуина? – попитах групата жени. Исках да знам точно колко полезен би бил един съюз между нас.

Брюнетката отговори:

– Зависи от мястото ти в организацията. Има седем кръга на издигане. Ние сме в третия, така че можем да влизаме в четири от двайсет и едната библиотеки.

„Двайсет и една?!“

– Кой би могъл да използва толкова много книги? – казах ядосано. Можех да се обзаложа, че няма и удобен каталог наоколо.

Тя сви рамене.

– Събираме ги от хилядолетия.

– Кой е в седмия кръг? Роуина?

– Седмият е самото Убежище, Висшият съвет на... ти знаеш... – равният сив поглед помете пъба неспокойно.

И аз се огледах наоколо. Имаше петима клиенти. Двама играеха билярд, останалите трима се бяха вглъбили в бирите си. Никой от тях не ни обръщаше внимание и нямаше Фае.

– Ако не се чувствате удобно да говорите на публично място, защо поискахте аз да избера такова?

– Не мислехме, че ще се срещнеш с нас тайно след това, което стана. Аз съм Кат, между другото – каза брюнетката. – Това са Сорка, Клер, Мери и Мо – тя посочи към всяка поред. Клощавата почитателка на готика беше Джоузи. Малката брюнетка беше Шона. – Това сме всички – каза Кат, – но ако ти се окажеш полезна и лоялна, към нас ще се присъединят и други.

– О, аз съм полезна – казах студено. – Въпросът е дали вие сте. Колкото до лоялността, ако вашата е към онази старица, предлагам да премислите.

Погледът ù охладня, за да съответства на моя.

– Мойра беше моя приятелка. Но аз видях каквото видях. Знам, че ти нямаше намерение да я убиеш. Това не значи, че трябва да ми харесва, и не значи, че ти трябва да ми харесваш. Означава, че ще направя всичко, което мога, за да спра разрухата на стените, а ако това значи, че трябва да обединя сили с единствения човек, който може да усети Шин... ъ... Книгата, ето ме и мен. Но да се върнем на лоялността. Към кого е насочена твоята?

– Към когото трябва да е насочена лоялността на всеки Шийте зрящ. Към хората, които сме длъжни да защитаваме – не казах какво още мислех точно в този ред: Моето семейство, моето отмъщение, останалата част от света.

Тя кимна.

– Много добре. Водачът на една кауза никога не е самата кауза. Но не прави грешка! Ние слушаме Роуина. Тя обучава повечето от нас, откакто сме родени. На тези, които не е обучила от раждането, тя отделя години работа.

– Тогава защо се срещате с мен зад гърба ù?

Всичките осем, включително Дани, се помръднаха неудобно и всяка погледна настрани или се заигра с нещо – чаша за кафе, салфетка, мобилен телефон.

Най-накрая Дани наруши мълчанието.

– Ние пазехме Книгата, Мак. Ние трябваше да я защитаваме. Но я изгубихме.

– Какво? – възкликнах. – Изгубили сте я? – аз обвинявах Фае за кашата, в която се намирахме, за това, че са направили Дарок човек, но Шийте зрящите бяха съучастници? – Как я изгубихте? – но пък, знаейки това, което знаех за нея, се изненадах, че изобщо я бяха задържали? Как някой Шийте зрящ се е приближил до нея? Не бяха ли отблъснати от нея като мен?

– Не знаем – каза Кат. – Случило се е преди двайсет и няколко години, преди която и да е от нас да пристигне в манастира. Тези, които са живели през онези мрачни дни, споделят малко подробности за тях. Един ден е била там, скрита под манастира, после е изчезнала.

Значи затова манастирът Арлингтън беше постоянно изграждан отново и укрепяван още по-здраво, защото под него те са защитавали най-великата заплаха, позната на човечеството. Колко дълго е била там, скрита в земята, пазена от каквото е смятано за свещено през всяка ера? Откакто е било шиан? Или отпреди това?

– Или така чухме – продължи тя. – Само Убежището е знаело, че е там. В нощта, когато е изчезнала, казват, че са се случили ужасни неща. Умрели Шийте зрящи, други изчезнали и полетели слухове, докато всички в манастира разбрали какво е било скрито под самите им крака. Тогава Роуина сформирала КБП и отворила клонове по целия свят с куриери по улиците, които да слушат дори за най-неясния слух за Книгата. Оттогава се опитва да я проследи. Много години нямаше дори слух за нея, но наскоро се появи точно тук в Дъблин. Има много от нас, които се страхуват, че провалът на предшествениците ни да я задържат е причинил проблемите, които имаме сега, и само като я върнем, имаме някакъв шанс да ги оправим. Ако можеш да усетиш Книгата, Мак, ти наистина си нашата най-голяма надежда, както... – тя замълча, сякаш нямаше желание да каже думата на глас. Тя се взря в кафето си, но аз видях какво се мъчеше да скрие – чисто, сурово очарование. Също като Дани и тя беше поразена. Тя прочисти гърлото си. – Както каза Фае, което доведе онази нощ – тя навлажни устни. – В’лане.

– Роуина казва, че си опасна – каза Джоузи разгорещено, прекарвайки ръка с черни нокти през кичур от светлия бретон. – Казахме ù, че ти можеш да я усетиш, но тя не иска ти да я търсиш. Казва, че ако я намериш, няма да направиш каквото е редно, че искаш отмъщение. Казва, че си ù казала, че сестра ти е убита в Дъблин, затова тя направила проверка и се оказало, че сестра ти е била предателка. Работила е с него, с онзи, който води всички Ънсийли.

– Алина не е била предателка! – извиках. Всеки посетител на пъба се обърна и ме загледа. Дори барманът откъсна вниманието си от малкия телевизор зад бара. Затворих очи и поех дълбоко въздух. – Алина не е знаела кой е той – казах аз, внимателно променяйки гласа си. – Той я е измамил. Той е много могъщ. Как е открила Роуина, че Алина е била замесена с ЛГ?

– Така казваш ти – каза Кат тихо.

Думите бяха предизвикателни. Надигнах се от стола си с ръце, подпрени на масата.

Тя също се изправи.

– Полека, Мак! Чуй ме! Не обвинявам теб, нито сестра ти. Ако наистина вярвах, че сте предатели на нашата кауза, нямаше да съм тук. Видях изражението ти, когато Мойра... – гласът ù се прекърши и видях дълбока, неизказана скръб в очите ù. Били са близки. Но все пак тя беше тук, опитвайки се да се свърже с мен, защото вярваше, че е най-доброто за каузата. – Не сме тук да говорим за мъртвите, а да планираме за живите – продължи тя след малко. – Знам, че нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Учим това от раждането си. Но виждаш затруднението, в което се намираме. Нуждаем се от теб, но не те познаваме. Роуина е против теб и въпреки че обикновено я подкрепяме във всичко, опитите ù да открие Книгата се провалиха. Опитвала е много пъти. Нуждаем се от резултати, а времето е от съществено значение. Ти поиска от Дани проява на доверие и тя ти я даде. Сега ние искаме от теб да върнеш услугата.

Преглътнах инстинктивния отказ.

– Какво искате? – бях се заклела никога да не се доказвам на старицата, но тези жени не бяха Роуина. Много силно исках да бъда поканена в манастира отново. Те бяха единствените хора, за които знаех, че са като мен. Бях отхвърлена от единствения клуб, към който някога съм искала да се присъединя. С името на В’лане на езика ми, нямаше да съм обградена от милост в тяхната изолираната крепост. Ако нещата приемеха заплашителен обрат, той щеше да дойде и да ме спаси в мига, в който отворех устата си.

– Можеш ли да усещаш всички Фае обекти?

Свих рамене.

– Така мисля.

– Чувала ли си за Кълбото Д‘Жай?

Когато кимнах, тя се наведе напред и каза бързо:

– Знаеш ли къде е?

Свих рамене. Бях го държала в ръцете си преди малко повече от две седмици, но нямах представа къде е точно сега, освен че е в притежание на Баронс.

– Защо?

– Важно е, Мак. Нуждаем се от него.

– Защо? Какво е то?

– Реликва от един от кралските домове на Сийли, която съдържа някаква Фае енергия, която Роуина смята, че може да се използва, за да укрепи стените. Трябва ни бързо, преди Сауин.

– Сауин? Какво е Сауин?

– Ако можеш да вземеш Кълбото и да ни го донесеш, ще ти кажем всичко, което знаем, Мак. Дори Роуина ще трябва да ти повярва тогава.

Единадесет

Забързах към книжарницата, потънала в мисли. Но не с наведена глава. Нямаше да направя тази грешка отново днес. Успях да не се намръщя на две Момчета-носорози, които поправяха улична лампа. Какво им ставаше? Не трябваше ли да подкрепят мрачните си братя Сенките и да разбиват лампите, вместо да ги поправят?

Не можех да повярвам, че Шийте зрящите са били пазители на Книгата и са я изгубили. Как е била изгубена? Какво беше станало в онази нощ преди двайсет и няколко години?

Срещата ми с Шийте зрящите беше отговорила на няколко въпроса и беше повдигнала още.

Какво беше Сауин? Как се вписваше Кълбото Д’Жай? Как се беше сдобил с него Баронс? Какво планираше да прави с него? Да го продаде на този, който предложи най-много? Можех ли да го открадна от него? Исках ли да изгоря този мост? Бяха ли останали мостове между нас?

Ако Кълбото беше моят паспорт за Центъра на Шийте зрящите, бях решена да го получа, честно или с измама.

Дали Роуина не манипулираше усилията им да се сприятелят с мен? Беше ли позволила на Дани да снима онези страници и да ми ги даде, привидно крадешком?

Краткото време, прекарано в Дъблин, ме караше да търся игри в игрите, накъдето и да се обърнех. Със сигурност исках да вкарам Крисчън в една стая с няколко души и да използвам способностите му за откриване на лъжи, докато задавах въпроси.

Като стана дума за шотландеца, опитах да му се обадя отново. Никой не вдигна, отново. Грррр! Зачудих се какво точно означава „следобед“ в света на момчето със замечтаните очи.

Влезнах в магазина, отворих лаптопа и влязох в интернет.

Търсенето ми за „сауин“ не даде резултат. Опитах половин дузина различни начина за изписване и бях на път да се откажа, когато един резултат от търсенето на Гугъл хвана окото ми. Беше за номер или лакомство, което ми напомни за по-раншната забележка на О’Баниън.

Потърсих Хелоуин и бинго! Ето го и Сауин. Боже, как не ми хрумна да проверя С-а-м-х-а-и-н[10]?

Сауин, както и много днешни празници, водеше началото си от езическите времена. И докато Шийте зрящите са имали склонност да издигат църкви и манастири върху свещени за тях места, Ватикана е христианизирал древни езически празници в акция, която би могла да мине под мотото: „Щом не можеш да ги биеш, а не искаш да се присъединиш към тях, преименувай го и се престори, че е твой от самото начало“.

Превъртях през различните имена, етимология и снимки на тиквени фенери и вещици и зачетох:

Сауин: думата за ноември в галския език маркира началото на мрачната половина от галската година, а с Белтеин настъпва светлата половина.

Супер! Значи тези последни няколко месеца не бяха мрачни?

Технически Сауин се отнася за първи ноември, кръстен от Ватикана Денят на Вси светии, но нощта на Сауин – Ийчъ Сауина, трийсет и първи октомври, е тази, която отдавна е фокусът на ритуали и суеверия.

Келтите вярвали, че навечерието на Вси Светии е едно от граничните времена в годината. Време, в което духовете от Другия свят могат да се промъкнат и в което магията е най-силна. Келтите смятат, че и техните мъртви, и ужасяващите безсмъртни Шийте живеят под хълмове и през тази нощ и двата вида могат да станат и да вървят свободно. Организират се фестивали и се палят огромни общи клади, за да пазят от тези зли духове.

Четох статия след статия, изненадана колко много страни и култури имат подобни вярвания. Никога не се бях замисляла за произхода на Хелоуин, просто щастливо събирах бонбони, а в по-късните години си прекарвах страхотно и се наслаждавах на костюмите, на купоните и на големите бакшиши, когато се случеше да съм на работа.

Най-важното беше, че стените между нашия и Другия свят бяха опасно тънки в последния ден на октомври и най-уязвими точно в полунощ – пролуката между едната половина на годината и другата, прагът между светлина и мрак, и ако нещо или някой (да кажем зло бившо Фае с проблеми с отмъщението) възнамеряваше да ги срути, това беше времето.

„В определени нощи от годината, момиче – беше ми казал Крисчън, – чичовците ми извършват ритуали, които да укрепят нашия обет и да запазят стените между световете ни здрави. Последните няколко пъти се надигаше тъмна магия, която попречи десятъкът да бъде платен изцяло. Чичовците ми вярват, че стените няма да издържат, ако не успеем да завършим още един ритуал.“

Определени нощи. Няма да издържат, ако не успеят да завършат още един ритуал.

Беше ли Сауин нощта, в която да бъде изпълнен следващият ритуал на МакКелтърови? Толкова ли близо бяхме до катастрофата? Две кратки седмици? Това ли беше значението на подигравателната заплаха на О’Баниън?

Натиснах копчето за повторно набиране и отново позвъних в КДЕ. Отново нямаше отговор. Чакането ме побъркваше, а аз вече не просто исках да го предупредя, нуждаех се от отговори. Къде беше той?

Изключих лаптопа, заключих книжарницата и се отправих към Тринити.

Изненадващо задрямах, облегната странично на стената пред заключените кабинети на КДЕ. Мисля, че беше защото там се чувствах като Мак 1.0 в ярко осветения коридор на колежа, заобиколена от щастливите звуци на младежи, които нямаха представа какво ги очаква в истинския свят.

Събудих се в момента, в който някой докосна лицето ми. Същността ми на Шийте зрящ се взриви.

Докато се опомня, Крисчън беше на пода под мен, а Копието беше на гърлото му. Мускулите ми бяха вкочанени. Бях готова за бой, адреналинът ми нямаше отдушник. Сънищата се пръснаха в мига, в който усетих докосване. Мозъкът ми беше студен, ясен и твърд.

Поех дълбоко въздух и си наредих да се отпусна.

Крисчън бутна Копието от гърлото си.

– Полека, Мак! Просто се опитвах да те събудя. Изглеждаше толкова сладка и красива заспала! – усмивката му беше мимолетна. – Няма да направя тази грешка отново.

Разделихме се неловко. Както казах и преди, Крисчън е мъж и това не може да се сбърка. Бях го възседнала така, както неотдавна бях възседнала Баронс. Или Копието не го беше уплашило, или той беше успял да... ами да се издигне над това.

Като стана дума за оръжието ми, погледът на Крисчън беше залепен върху него с интерес. Излъчваше мек, светъл блясък.

– Това е Копието на Съдбата, нали? – той изглеждаше очарован.

Плъзнах го обратно в кобура под мишницата и не казах нищо.

– Защо не ми каза, че го имаш, Мак? Ние наддавахме за него, опитвахме се да го купим. Мислехме, че е на черния пазар. Сега ни трябва повече отвсякога. То е едно от само двете оръжия, които могат да убият...

– Знам. Убива Фае. Затова го нося. И не ти казах, защото е мое и няма да го дам.

– Не съм те молил. Аз не мога да направя нищо с него и без това. Аз не мога да ги виждам.

– Да. Точно затова не ти трябва да го притежаваш.

– Малко сме докачливи, а?

Изчервих се. Бях.

– Наскоро се опитаха да го откраднат от мен и нещата тръгнаха на зле – обясних аз. – Къде беше, все пак? Звъня ти цял ден. Започвах да се тревожа.

– Полетът ми закъсня – той отключи вратата и я отвори. – Радвам се, че си тук. Щях да ти се обадя още щом вляза. Чичовците ми имат идея, за която искам да говоря с теб. Аз смятам, че е ужасна, но те настояват.

– Сауин е нощта, в която чичовците ти трябва да изпълнят следващия ритуал, нали? – казах, докато влизахме. – И ако не го направят както трябва, стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани – потреперих. Беше прозвучало странно, сякаш току-що бях провъзгласила: Стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани.

Крисчън затвори вратата зад мен.

– Умно момиче. Как го разбра? – той ми посочи стол срещу неговия, но аз бях твърде разпалена, за да го приема. Вместо това закрачих.

– Шийте зрящите споменаха Сауин. Те искат... – замлъкнах и го изгледах твърдо, търсех в погледа му... не знам... може би голям надпис с печатни букви, на който да пише: МОЖЕШ ДА МИ СЕ ДОВЕРИШ, АЗ НЕ СЪМ ЗЛО. Въздъхнах. Понякога трябва да скочиш на доверие. – Те искат Кълбото Д’Жай, за да се опитат да укрепят стените. Би ли подействало?

Той потри челюстта си и тя издаде стържещ звук. Не беше се бръснал от няколко дни и наболата брада му отиваше.

– Не знам. Възможно е. Чувал съм за него, но не знам какво прави. Кои са тези Шийте зрящи? Значи си открила други от твоите?

– Шегуваш се, нали? – той знаеше толкова много за Баронс и за Книгата, че бях приела, че знае също за Роуина и за куриерите ù, а вероятно и за В’лане.

Той поклати глава.

– Каза, че си последвал Алина. Не видя ли други жени там навън, които да гледат неща, които не съществуват?

– Имах причина да наблюдавам сестра ти. Тя имаше фотокопие на страница от Шинсар Дъб. Не съм имал повод да наблюдавам други.

– Останах с впечатлението, че чичовците ти знаят всичко.

Крисчън се усмихна.

– Би им харесало. Те имат доста високо мнение за себе си, също така. Но не, доста дълго време смятахме, че всички Шийте зрящи са измрели. Преди няколко години открихме, че грешим. На колко си попаднала?

– На няколко – опитах да увъртам. Нямаше нужда да знае. Това че В’лане и Баронс знаеха за манастира, беше достатъчно лошо.

– Не е истината, но ще свърши работа. Можеш да запазиш цифрите за себе си. Кажи ми само достатъчни ли са, за да се бият, ако имаме нужда?

Не захаросах горчивия факт.

– Не и само с две оръжия. Е, каква е тази ужасна идея на чичовците ти?

– Преди време имаха сблъсък с Баронс и оттогава се забавляват с идеята. Вече не се забавляват. Чичо Киън казва, че силата си е сила, а ще ни трябва всичката, която можем да намерим.

Присвих очи.

– Що за сблъсък? Къде?

– В замък в Уелс преди месец и половина. От известно време преследват едни и същи реликви, но никога не са се опитвали да оберат едно и също място в една и съща нощ.

– Това са били твоите чичовци? Другите крадци, които търсеха амулета в нощта, когато Малуш го открадна? – нощта, когато В’лане ме грабна и ме Преся на плаж в света на Фае!

– Знаеш ли къде е амулетът? Кой е Малуш? И те не са крадци. Някои неща не бива да се оставят на свобода в света.

– Малуш е мъртъв и вече няма значение. Сега го притежава лорд Господар.

– Кой е лорд Господар?

Бях удивена. Какво знаеше той? Нещо от полза?

– Той е този, който вкарва Ънсийли, този, който се опитва да разруши стените!

Той изглеждаше объркан.

– Той е този, който прави магията срещу нас?

– Уф! – казах.

– Не ми уф-кай, момиче! – изръмжа той, гърленото му шотландско произношение се долавяше по-силно.

– Как може да знаеш толкова много неща, но нито едно от важните? Вие сте тези, които се предполага да пазят стените!

– Да, стените – каза той. – И го правим. Даваме всичко от себе си. Със собствената си кръв. Не можеш да направиш нищо повече от това, освен ако не искаш да се върнем към архаичните методи и да жертваме един от нас. Идея, която се върнах у дома, за да проуча, но бях принуден да приема, че няма да подейства. Ами Шийте зрящите? Те не трябва ли също да правят нещо? – той хвърли обвинението ми в небрежност към работата обратно към мен.

– Да. Всъщност правят. Те е трябвало да пазят Книгата – опитах се да се дистанцирам и да се оправдая.

Той отвори уста, затвори я отново, после избухна:

– Вие сте тези, които са имали Шинсар Дъб? Знаехме, че някой я пази. Просто не знаехме кой. О, за Бога, момиче! Какво сте направили с нея? Изгубили сте проклетото нещо?

Натъртих на местоименията отново.

– Те са я загубили. Аз не съм част от тях.

– На мен със сигурност ми приличаш на Шийте зрящ.

– Не се опитвай да ме обвиняваш, Скоти! – сопнах се. – Твоите чичовци е трябвало да пазят стените. Шийте зрящите е трябвало да пазят Книгата. Фае е трябвало да отнемат паметта на ЛГ, преди да го захвърлят на нас, а аз трябваше да съм у дома със сестра ми и да играем плажен волейбол. Вината не е моя. Нищо от това не е по моя вина. Но по някаква идиотска причина изглежда съм способна да направя нещо. И се опитвам, затова се махни от главата ми!

Бяхме лице в лице, дишахме бързо и плитко и се взирахме един в друг. Двама младежи, живеещи в свят, който се разпада по шевовете, правещи каквото могат, за да го спрат, които бързо осъзнават колко малки са шансовете. Трудните времета водят до тежки думи, предполагам.

Той вдиша и издиша бавно.

– Чичовците ми искат Баронс да им помогне да удържат стените на Сауин. Казват, че е обучен от друиди и не се бои от тъмната страна.

Изсмях се. Не, той определено не се боеше от тъмната страна. Понякога бях съвсем сигурна, че той е тъмната страна.

– Прав си. Ужасна идея е. Той не просто знае, че вие го шпионирате, Баронс е наемник до костния си мозък. Той не дава миша петуния за някой друг, освен за себе си. Защо на него да му пука, ако стените паднат? Всички се боят от него. Той няма нищо за губене.

– Какво каза току-що?

– С две думи – не му пука.

– Каза, че той знае, че го шпионираме. Как?

Плеснах се по челото умствено. Напълно бях забравила най-важната причина да дойда тук. Набързо преразказах как Баронс беше използвал Гласа, за да ме разпита за последните ми действия и че посещението ми при Крисчън беше сред тях. Казах му, че съм се опитвала да се свържа с него цял ден, за да го предупредя, и след като не бях успяла да го открия до четири часа, съм дошла тук да го чакам. Когато свърших, Крисчън ме наблюдаваше предпазливо.

– Позволила си му да направи това с теб? Да те командва така? Да те принуждава да му даваш отговори? – тигрово-златните очи ме огледаха отгоре до долу, красивото лице се стегна. – Мислех, че си... различно момиче.

– Аз съм различно момиче! – или поне бях, когато дойдох в Дъблин. Не бях сигурна какво момиче съм сега. Но мразех погледа в очите му – отчужденост, порицание, разочарование. – Не го е правил преди. Имаме объркан... съюз.

– На мен не ми прилича на съюз. Прилича ми на тирания.

Нямах намерение да обсъждам живота си с Баронс с никого и особено с жив, дишащ детектор за лъжа.

– Той се опитва да ме научи да устоявам на Гласа.

– Предполагам, че не си много добра. И късмет! Гласът е умение, което се изучава за цял живот.

– Виж, вие и без това сте планирали да говорите с него. Съжалявам!

Той ме измери.

– Тогава оправи нещата! Говори с него от наше име! Кажи му какво искаме!

– Не мисля, че можете да му вярвате.

– Аз също. Казах го на чичовците ми. Те отхвърлиха мнението ми. Проблемът е, че не сме сигурни, че можем да задържим стените дори с помощта на Баронс – той замълча, после каза мрачно: – Но знаем, че не можем без него – той отвори тефтер, откъсна парче хартия, написа нещо на него и ми го подаде. – Ето къде можеш да ме намериш.

– Къде отиваш?

– Мислиш, че Баронс няма да ме потърси ли? Даже се чудя какво го е забавило толкова. Чичовците ми казаха, че ако той някога ме разкрие, трябва да се махам бързо. Освен това се върнах тук само за да ти кажа това и вече няма защо да оставам. Ще им бъда от полза у дома – той тръгна към вратата, отвори я, после замълча и ме погледна, златните очи бяха обезпокоени. – Правиш ли секс с него, Мак?

Зинах.

– С Баронс?

Той кимна.

– Не!

Крисчън въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

– Какво? – сопнах се. – Никога не съм спала с Баронс. Подложи това на малкия ти детектор на лъжата! Не че виждам как това ти влиза в работата.

– Чичовците ми искат да знаят точно къде се намираш, Мак. Жена, която прави секс с мъж, е компрометиран източник на информация в най-добрия случай. В най-лошия е предател. Ето затова ми влиза в работата.

Помислих за Алина и исках да протестирам, че не е вярно, но какво ли беше издала тя на любовника си, вярвайки, че са на една страна?

– Никога не съм правила секс с Баронс – казах му отново. – Доволен ли си?

Погледът му беше далечен, тигър, преценяващ жертвата си.

– Отговори ми на още един въпрос и може да бъда! Искаш ли да правиш секс с Баронс?

Изгледах го сурово и изхвърчах от стаята. Беше толкова глупав въпрос, толкова неуместен, че отказах да го удостоя с отговор.

На половината път по коридора спрях рязко.

Татко ми е казвал всякакви мъдро звучащи неща през годините. Не бях разбрала много от тях, но ги бях складирала, защото Джак Лейн не си хаби дъха напразно и бях решила, че един ден някои може да добият смисъл.

„Не можеш да промениш неприятна реалност, ако не я приемеш, Мак. Можеш да контролираш само това, срещу което си готова да се изправиш. Истината боли. Но лъжите убиват.“ Отново разговаряхме за оценките ми. Бях му казала, че не ми пука дали ще завърша. Не беше истина. Истината беше, че не мислех, че съм много умна и трябваше да работя двойно повече от другите, за да получа добри оценки. Затова през по-голямата част от гимназията се преструвах, че не ми пука.

Обърнах се бавно.

Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце, изглеждаше млад и секси, и всичко, което едно момиче би могло да иска. Той повдигна едната тъмна вежда. Какво страхотно момче! Той беше този, с когото трябваше да мисля за правене на секс.

– Не – казах ясно. – Не искам да правя секс с Джерико Баронс.

– Лъжа – каза Крисчън.

Отправих се обратно към книжарницата. Фенерчетата бяха включени, наблюдавах всеки и всичко. Мозъкът ми беше толкова натъпкан с мисли, че не бях способна да ги подредя. Вървях и наблюдавах, като се надявах инстинктът ми да събере нещата в план за действие и да ме уведоми, когато свърши.

Подминавах пъба „Главата на жребеца“, когато се случиха две неща: Черният лед от един Ловец запада върху мен и инспектор Джейни спря с едно синьо рено, отвори вратата и излая:

– Качвай се!

Погледнах нагоре. Ловецът се рееше, големите черни крила посипваха лед в нощния въздух. Той ме ужаси в моето специално място на Шийте зрящ. Но бях видяла и направила много от последната ми среща с ловец и вече не бях същата. Преди той да може да заговори в ума ми, му пратих мое лично съобщение: „Ще се задавиш с Копието, ако направиш и едно движение към мен“.

Той се засмя. Със свистене на кожести, среднощни платна, той се издигна в здрача и изчезна.

Качих се в колата.

– Залегнете! – изстреля Джейни към мен.

Вдигнах двете вежди, но залегнах.

Той откара колата до ярко осветения паркинг на една църква – можех да видя камбанарията от мястото си, – паркира между колите и изключи фаровете и двигателя. Изправих се в седалката. Паркингът беше доста натъпкан като за четвъртък вечер.

– Това някакъв религиозен ден ли е?

– Стойте долу! – излая той. – Няма да ме виждат с Вас.

Отново се приведох.

Той се загледа право напред.

– Църквите са пълни от седмици. Увеличението на престъпността плаши хората – той замълча за момент. – Е, колко е лошо? Трябва ли да измъквам семейството ми?

– Аз бих, ако ставаше дума за моето семейство – казах честно.

– Къде да ги заведа?

Не знаех как изглеждаше останалата част от света от гледна точка на Ънсийли, но Шинсар Дъб беше тук – зловеща центрофуга, която извличаше от хората най-мрачната им същност.

– Колкото можете по-далеч от Дъблин.

Той продължи да се взира право напред в мълчание, докато не започнах да се въртя нетърпеливо. Схващаше ми се кракът. Той искаше още нещо. Надявах се да побърза и да стигне до него, преди стъпалото ми да изтръпне.

Най-накрая той каза:

– Онази нощ, когато Вие... знаете... върнах се в управлението и... видях хората, с които работя.

– Видял сте, че някои от Гарда са Ънсийли – казах.

Той кимна.

– Сега вече не мога да ги виждам, но знам кои са. Казвам си, че си ми направила нещо някак, и че всичко е било халюцинация – той потърка лицето си. – После виждам докладите, които идват, и гледам какво правят или по-скоро не правят, когато разследват едно скапано нещо и аз... – когато той замълча, аз зачаках.

– Мисля, че са убили О’Дъфи, за да му затворят устата, и са се опитали да направят така, че да изглежда дело на човек. Още двама от Гарда бяха убити. Бяха започнали да задават много въпроси и... – той отново замълча.

Тишината се проточи. Внезапно той погледна право към мен. Лицето му беше червено, очите му ярки и твърди.

– Бих искал отново да пия чай с Вас, госпожице Лейн.

Зяпнах. Това беше последното, което очаквах. Бях ли създала наркоман?

– Защо? – казах предпазливо. Дали жадуваше за това като мен? Можеше ли да усети малките бурканчета гърчеща се плът в чантата ми, които чакаха да бъдат поставени по горните етажи на магазина? Аз можех. Усещах тъмното им придърпване под ръката си цял следобед.

– Заклех се да пазя мира в този град. И ще го пазя. Но не мога по този начин. Аз съм седяща мишена – каза той горчиво. – Вие бяхте права. Не знаех какво е навън, но вече знам. Вече не спя нощем и съм ядосан през цялото време. Безполезен съм, а се боря не само за работата си, а за нещо много по-важно. Боря се за това, което съм. Пати беше същият и точно затова умря. Смъртта му трябва да значи нещо.

– Може накрая да предизвика Вашата смърт – казах меко.

– Ще рискувам.

Той дори не знаеше, че моят „чай“ щеше да му даде суперсили. Просто искаше да може да ги вижда отново. Едва ли можех да го обвинявам. Аз бях създала този проблем, като го бях нахранила с него. Как бих се чувствала на негово място? Знаех отговора. След първоначален период на отричане, точно по същия начин. Джейни все пак не беше щраусът, за какъвто го бях нарочила.

– Ако се издадеш, ще те убият – предупредих.

– Те може да ме убият и така, а аз дори няма да ги видя.

– Някои от тях са доста ужасяващи. Могат да те стреснат така, че да се издадеш.

Той ми се усмихна напрегнато.

– Лейди, трябва да видите някои от местопрестъпленията, на които съм бил напоследък.

– Трябва да си помисля – яденето на Ънсийли имаше много последици. Не исках да съм отговорна за това, в което можеше да се превърне добрият инспектор.

– Вие сте тази, която ми отвори очите, госпожице Лейн. Дължите ми го. Получавате още едно предупреждение, но след следващото престъпление, ако няма чай, няма да има и обаждания.

Той ме остави на няколко преки от книжарницата.

Вътрешното осветление на „Книги и дреболии Баронс“ беше на ниво „затворено“, когато си отключих, което беше достатъчно, за да държи Сенките далеч.

Отидох до гишето, оставих фенерчетата и съблякох якето си. Отгоре имаше документи, които не бяха там по-рано. Разрових ги. Имаше квитанции за резервен генератор, за охранителна система последна дума на техниката и предложение за инсталация. Сметката беше астрономическа. Беше отбелязана уговорка работата да започне първата седмица на ноември.

Не го чух зад мен. Усетих го. Наелектризиращ. Див. С единия крак в тресавището, той никога нямаше да изпълзи обратно навън. А аз исках да правя секс с каквото и да беше той. Къде се предполагаше да подредя това в ума си? Смачках мисълта, натъпках я в заключената кутия и изпробвах веригите. Щяха да ми трябват още няколко.

Обърнах се и проведохме един от онези безсловесни разговори, които бяха наша специалност.

„Добро извинение – не казах, – но не е достатъчно.“

„Не е извинение. Не ти дължа извинение.“

Безсловесният ни разговор свърши тук. Ставаме по-лоши в тях. Съмнението замъглява очите ми и не мога да видя отвъд него.

– Имаш ли новини за мен днес, госпожице Лейн? – каза Баронс.

Пъхнах ръце в джобовете си.

– Нямам срещи с Книгата.

– Няма обаждания от Джейни?

Поклатих глава. Можеше да използва Гласа за този въпрос и пак щях да мога да му отговоря с „не“. Беше задал въпроса погрешно. Извлякох перверзно удоволствие от това.

– Някакъв контакт с В’лане?

– Не задаваш ли твърде много въпроси тази вечер? Защо не се опиташ да съдиш действията ми? – казах. – Като говорим за това, реших да потърся мъдростта в съвета ти.

– Адът да не е замръзнал? – попита той сухо.

– Смешно. Няма да ти задавам въпроси тази вечер, Баронс. Ще поискам от теб три действия – изглежда, интуицията ми беше избрала план. Надявах се да е здрава.

В очите му се разви тъмната змия на интереса.

– Продължавай!

Бръкнах под якето си, извадих Копието от кобура и му го подадох.

– Ето! Вземи това!

Това беше моментът на истината. Толкова прост. Толкова убедителен.

Тъмните очи се присвиха, змията зад тях се размърда.

– С кого си говорила, госпожице Лейн? – попита той меко.

– С никого.

– Кажи ми какво целиш или няма да играя малката ти игра!

Нямаше място за преговори в гласа му. Свих рамене. Беше време да наложа този сблъсък.

– Чух, че Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини.

– Значи сега не ги ям – каза той, напомняйки ми предишните обвинения, които му бях отправила, – а съм от тях? Имаш развинтено въображение, госпожице Лейн.

– Просто го вземи! – казах ядосано. Напрежението ме убиваше. Знаех, че няма да го вземе. Не можеше. Баронс беше Вкопчвач. Това беше всичко.

Дълги, силни, елегантни пръсти се сключиха около стоманата. Той взе Копието.

Бях удивена, сигурна, че чертите му ще се изкривят от болка. Погледът ми пробягна по лицето му.

Нямаше трепване на клепач, нито дори най-малкото изместване на мускул. Нищо. Ако изобщо имаше нещо, то беше досада.

Той ми го предложи обратно.

– Доволна ли си?

Отказах да го взема. Може би, ако продължеше да го държи, нещо щеше да стане.

Той чакаше.

Аз чаках.

Накрая започнах да се чувствам глупаво и взех Копието обратно. Той пъхна ръце в джобовете и ме изгледа хладно. Бях поразена. Баронс не беше Ънсийли. До този момент не бях осъзнавала колко напълно бях изградила случая си срещу него и го бях осъдила. Това обясняваше всичко – дълголетието му, силата му, познанията му за фае, защо Сенките го оставяха на мира, защо В’лане се страхуваше от него, защо лорд Господар си беше отишъл – всичко това имаше смисъл, ако Баронс беше Ънсийли. Но той не беше. Току-що го бях доказала. А сега трябваше да се върна към първи квадрат и да започна да се чудя отново какво е той.

– Опитай се да не изглеждаш толкова разочарована! Някой може почти да помисли, че си искала да съм Ънсийли, госпожице Лейн. Какво е второто ти искане?

Исках той да е нещо. Исках да съм способна да го прикача някъде и да спра да се разкъсвам – в един момент да вярвам, че е моят ангел на отмъщението, в следващия да съм сигурна, че е самият дявол. Не можех да живея така и да не зная на кого да се доверя. Разконцентрирана избълвах:

– Искам да ми дадеш Кълбото Д’Жай.

– Защо?

– За да го дам на Шийте зрящите.

– Доверяваш ли им се?

– За това – обясних. – Вярвам, че ще го използват за по-велико добро.

– Презирам този израз, госпожице Лейн. В негово име са извършвани безброй жестокости. Какво е това по-велико добро, ако не хамелеона на тиранията? От еони променя кожата си, за да засити глада на текущия управник за политическо и духовно господство.

Той имаше право. Но в този случай по-великото добро беше целият свят, какъвто го познавах, а аз исках да продължа да го познавам. Разясних.

– Те смятат, че могат да го използват на Хелоуин, за да укрепят стените.

– Много добре. Ще ти го донеса утре вечер.

Едва не паднах.

– Наистина ли?

Две изненади: Баронс не беше Ънсийли и току-що се беше съгласил да ми предаде безценна реликва, без да иска нищо в замяна. Защо беше толкова мил? Да не беше това неговото извинение за снощи?

– Какво е третото нещо, което искаш, госпожице Лейн?

Това щеше да е малко по-трудно.

– Какво знаеш за стените между световете?

– Знам, че са тънки като хартия в момента. Знам, че някои от дребните, по-слаби Фае се промушват между цепнатините без помощта на лорд Господар. Затворът продължава да удържа най-могъщите.

Коментарът му ме отклони.

– Знаеш ли, в това няма смисъл. Защо по-слабите са способни да избягат? Бих помислила, че е обратното.

– Стените са изградени от огромна магия – каза той, – с която никое Фае не е било в състояние да се мери оттогава насетне. С голяма цена за самата нея, кралицата вплела живи нишки от Песента на Сътворението в стените на затвора, които отблъскват магията на Ънсийли обратно към тях. Колкото по-силно е едно Ънсийли, толкова по-силна е стената. Като се опитват да се измъкнат, те всъщност обединяват сили с тъмничаря си.

Як трик.

– Е, знаеш ли защо стените са толкова тънки?

– Не задаваш ли твърде много въпроси тази вечер?

Изгледах го.

Той се усмихна неясно.

– Защо стените са толкова тънки?

– Защото когато е сключена Спогодбата, са били назначени хора, които е трябвало да помагат те да бъдат поддържани. Но тези, които са отговорни да ги пазят със своите ритуали – най-важният от които се извършва на всеки Хелоуин, са атакувани от черна магия всеки път, щом са го изпълнявали през последните няколко години. Изчерпали са границите на познанията и силите си. Ако се случи отново тази година, а има всяко основание да го очакваме, стените ще се срутят напълно. Дори стените на затвора. Какво общо има това с мен, госпожице Лейн?

– Ако стените паднат напълно, всички Ънсийли ще излязат, Баронс.

– И?

– Веднъж ми каза, че не искаш това да стане.

– Това не значи, че проблемът е мой.

Отново изглеждаше отегчен.

– Това е третото нещо, което искам. Искам да го направиш твой проблем.

– По какъв начин?

– Те смятат, че можеш да им помогнеш. Можеш ли?

Той го обмисли.

– Възможно е.

Исках да го удуша.

– Ще го направиш ли?

– Мотивирай ме!

– Ако не друго, ще съм в по-голяма безопасност. Един по-сигурен ОС детектор е щастлив детектор. По-щастливият детектор е по-продуктивен.

– Не си открила нищо, което да ми е от полза, от няколко седмици.

– Не си ме карал – казах отбранително.

– Има един ОС, който знаеш, че искам, но ти скри от мен информация за него.

– Вече имаш тази информация. Какъв е проблемът?

Не прозвучах ли като В’лане?

– Проблемът е, че все още нямам този ОС, госпожице Лейн.

– Работя по въпроса. Ще мога да работя по-бързо, ако съм в по-голяма безопасност. Ако стените се сринат, всяко Ънсийли ще го търси и ще ми се пречка. Веднъж ми каза, че не ги искаш в града си. Това лъжа ли беше?

– Разбрах. Какво искаш от мен?

– Искам да се присъединиш към тях на Хелоуин и да им помогнеш да извършат ритуала. И искам да ми обещаеш да не ги нараняваш.

Поради деликатния начин, по който оформих разговора ни, прозвуча сякаш го молех да помогне на Шийте зрящите.

Той ме премери за момент, после каза:

– Ще разменя действие за действие. Осигури ми достъп до Шинсар Дъб на разстояние дори само да я виждам и ще помогна на малките ти приятели!

– Помогни на малките ми приятели – контрирах аз – и ще ти осигуря достъп до Шинсар Дъб!

– Имам ли думата ти?

– Вярваш ли на думата ми?

– Ти си идеалистична глупачка. Разбира се.

– Имаш думата ми – щях да се справям с проблема за обещанието, което току-що дадох, в бъдеще. Точно сега трябваше да задържа стените и да съм сигурна, че човешката раса има бъдеще.

– Тогава имаме сделка. Но твоето действие не зависи от изхода на моето. Ще дам най-доброто от себе си, за да им помогна с ритуала, но не мога да ти обещая успех. Не знам нищо за способностите им, това е магия, която не съм правил преди.

Кимнах.

– Приемам условията ти. Ще им помогнеш и няма да ги нараняваш?

– Вярваш ли на думата ми? – присмя ми се той.

– Не, разбира се. Ти си цинично копеле. Но те, изглежда, имат желание да им помогнеш.

Бледата усмивка се беше върнала.

– Ще им помогна и няма да ги нараня. Отбележи си, госпожице Лейн! Подронваш авторитета си на посредник, когато позволиш на противника си да види емоция. Никога не издавай емоцията си на врага!

– Това ли си ти?

– Ти се отнасяш така с мен. Бъди последователна и следвай по-фините нюанси! – той се обърна и тръгна към огъня. – На кого ще помагам и ще защитавам? На самата стара вещица ли?

– Не говорех за Шийте зрящите.

Той спря и остана съвсем неподвижен.

– А за кого?

– За МакКелтърови.

Той мълча дълго. После започна да се смее тихо.

– Добре изиграно, госпожице Лейн!

– Имах добър учител.

– Най-добрият. Скачай на един крак, госпожице Лейн!

Уроците по Гласа бяха започнали.

Имах чувството, че е възможно да бъдат доста брутални тази вечер.

Дванадесет

– „Дори Роуина ще трябва да повярва в теб.“ Не каза ли ти това, Кат? Направих каквото поискахте. Взех Кълбото. А сега ми казваш, че въпреки това старата няма да ме пусне в библиотеките си? – бях толкова бясна, че едва не тръшнах телефона.

– Тя каза, че ще бъдеш добре дошла, след като Кълбото изпълни целта си и стените останат силни – Кат се извиняваше от няколко минути, но с нищо не можеше да укроти избухването ми.

– Това е глупост и ти го знаеш. Ами ако стените все пак се срутят? Нищо не мога да направя, ако това, което тя планира, не свърши работа. Аз спазих моята част от сделката.

В другия край на линията Кат въздъхна.

– Тя каза, че не съм имала право да говоря от нейно име. И съжалявам, че го направих, Мак. Нямах намерение да те подвеждам. Моля те, повярвай ми!

– Какво още каза тя? – попитах стегнато.

Тя се поколеба.

– Че трябва да прекратим всякакъв контакт с теб до след Сауин и че ако не го направим, вече нямаме дом в манастира. Че можем да живеем в Дъблин с теб. Тя беше сериозна.

За миг си представих „Книги и дреболии Баронс“ превзет от млади Шийте зрящи и изражението на лицето на изключително поверителния му собственик. Бегла усмивка докосна устните ми, преди ядът да я изтрие.

– А ти какво каза?

– Казах, че не смятам, че трябва да избираме или да изключваме сестра Шийте зряща, когато времената са толкова опасни като сега, и че не разбирам защо тя те презира толкова много. А тя каза, че може да види морално разложение толкова ясно, колкото и Фае, и че ти си...

– Аз съм какво?

Кат прочисти гърло.

– Изгнила до сърцевината.

Невероятно! Степента на моралното ми разложение е същата, каквото и на зъбите ми. Нямам дори един кариес! Жената ме мразеше. Не ме хареса още първия път, когато ме видя, а посещението ми с В’лане само беше влошило нещата.

Погледнах Кълбото, което почиваше на гишето в кутия, подплатена с пукащо опаковъчно фолио. Бях доволна, че отказах да го дам, преди да съм си осигурила покана да се върна в манастира от самата Велика повелителка.

– Тогава няма да получи Кълбото – казах равно.

– Тя каза, че точно това ще кажеш и че това ще докаже нейните думи. Каза, че ще избереш гордостта си пред това да спасиш света от Фае – каза Кат.

Каква умна, манипулативна стара кучка! Беше имала десетилетия да усъвършенства машинациите си. Допреди няколко месеца единствените машинации, за които някога се бях тревожила, бяха двете сервитьорки, които винаги се преструваха, че са имали ужасна вечер, за да не трябва да ми дават бакшиш, сякаш моят нюх за бързо приготвени изключителни питиета не беше играл роля в техния финансов успех.

– Казах ù, че греши. Че си загрижена за нас и за света. Тя не е честна, Мак. Знаем го. Но ние... е, все още се нуждаем от Кълбото. Може да не успеем да те вмъкнем в манастира,но ние... ъ... – гласът ù спадна почти до шепот, – ще ти помогнем, колкото можем. Дани смята, че може да снима още страници от книгата. А ние може да успеем да измъкнем няколко навън, ако ни кажеш какво търсиш.

Ръката ми се сви и отпусна. Усещах тежестта на Копието в кобура.

– Искам да знам всичко, което може да се разбере, за Шинсар Дъб. Как сте се сдобили с нея, как сте я пазили затворена и къде. Искам да знам всеки слух, легенда и мит, които някога са били разказвани за нея.

– Тези книги са в забранените библиотеки. Само Убежището има достъп до там.

– Тогава трябва да измислите как да се вмъкнете.

– Защо не помолиш... ъ... нали знаеш... него... да те Пресее вътре? – каза Кат.

– Не искам да забърквам В’лане в това – вече бях обмислила тази възможност, но самата мисъл за него в една стая с всички тези книги за неговата раса ме накара да се свия. Дори само от надменност можеше да ги унищожи. „Хората нямат право да знаят за нас“ – би казал презрително.

– Не му ли се доверяваш?

Името му беше горчиво-сладко на езика ми.

– Той е Фае, Кат! Най-важното нещо за В’лане е грижата за самия него. Може да преследваме общата цел да задържим стените здрави, но за него хората са само средство за постигане на целта. Освен това целият манастир ще разбере, че сме там и ще търсим игла в купа сено, няма да имаме достатъчно време и ще бъдем обградени от седемстотин Шийте зрящи – беше лоша идея откъдето и да го погледнем. – Знаеш ли кои са членовете на Убежището и дали някой от тях може да бъде убеден да помогне?

– Съмнявам се. Роуина ги подбира според верността им към нея. Преди не беше така. Чух, че някога сме гласували за членовете на съвета, но след като сме изгубили Книгата, нещата се променили.

Говорим за тирания. Наистина исках да знам какво се беше случило преди двайсет години, как е била изгубена Книгата, кой е бил виновен.

– Трябва също да разбера за Пророчеството на Убежището и за петте.

– Никога не съм чувала за тях – каза Кат.

– Виж дали можеш да изровиш нещо! И нещо за четирите камъка за превод – имах много въпроси, които се нуждаеха от отговори. Да не споменавам всички онези за това, откъде се бях появила. Но засега те трябваше да почакат.

– Ще го направя. Ами Кълбото, Мак?

Загледах се мрачно в него. Ако го скриех до преди Хелоуин и откажех да го дам на Роуина, тя дали щеше да омекне и да сподели някаква информация с мен? Съмнявах се, но дори да го направеше, какво бих постигнала по този начин? За какво щеше да послужи тази информация толкова късно? Както беше казала старата, времето беше от съществено значение. Информацията ми беше нужна сега.

Ако стените се сринат, щеше ли ЛГ да прати всяко Ънсийли, което има на разположение, да търси Книгата? Щяха ли улиците на Дъблин да гъмжат от толкова много мрачни Фае, че нито един Шийте зрящ не би се осмелявал да излезе навън, нито дори аз?

Не можехме да позволим нещата да стигнат дотам. Стените трябваше да се запазят.

Може би ако имаше Кълбото предварително, Роуина щеше да усъвършенства ритуала, който планираше да изпълни. Шийте зрящи, Баронс и МакКелтърови със сигурност можеха да изпълнят ритуала както трябва още веднъж и да ми осигурят време до следващия Хелоуин – цяла година, – за да проумея всичко. Преглътнах гордостта си. Отново. Започвах да негодувам срещу по-великото добро.

Освен това имаше манастир, пълен с Шийте зрящи, разтревожени колкото мен. Исках да знаят, че съм плътно на тяхна страна. Не на страната на техния водач.

– Ще я оставя в КБП по някое време утре, Кат – казах накрая. – Но сте ми задължени. Много. Няколко пъти. И кажи на Роуина, че е дяволски добре, че поне една от нас е пораснала достатъчно, за да постъпи правилно!

* * *

В седем вечерта в събота седях в предната част на книжарницата, преметнала крак върху крак, и подритвах въздуха нетърпеливо, докато чаках Баронс.

– Проблемът ти, госпожице Лейн – беше казал той предишната вечер, след като ми беше дал Кълбото, – е, че все още си пасивна. Седиш и чакаш телефонни обаждания. Въпреки че Джейни не беше изцяло лоша идея...

– Джейни беше блестяща идея и ти го знаеш.

– ...времето не е на наша страна. Трябва да си агресивна. Обеща ми да видя Книгата. Искам я.

– Какво предлагаш?

– Утре ще ловуваме. Спи до късно! Ще те държа будна цяла нощ.

Отърсих се от тръпката на нежеланото сексуално усещане при думите му. Без съмнение Баронс можеше да държи една жена будна цяла нощ.

– Защо нощ? Защо да не търсим Книгата през деня? – къде беше ходил? Какво беше правил?

– Следя престъпленията в ежедневниците. Нощта е времето. Джейни някога обаждал ли ти се е през деня?

Ето това е. Не беше.

– Седем вечерта, госпожице Лейн! Първо ще имаш един час по Гласа.

Станах, протегнах се, хванах отражението си в прозореца и се възхитих на картинката. Новите ми дънки бяха френски и пасваха като мечта, пуловерът ми беше розов и мек, ботушите ми бяха Долче и Габана, якето ми беше Андрю Марк и беше направено от най-меката черна кожа, която някога бях виждала. Бях сплела ярък копринен шал в розово, жълто и пурпурно в косата си и бях отделила време за грима. Изглеждах и се чувствах страхотно.

Баронс все още се извиняваше или се опитваше да подходи с добро. Сутринта, когато се бях събудила, пред вратата ми имаше четири пазарски торби и два чувала, пълни с нови дрехи. Подлудяваше ме мисълта, че Баронс е пазарувал за мен. Особено като се вземе предвид какво имаше в някои от тези торби. Мъжът имаше изключителен вкус и око за всеки детайл. Всичко ми ставаше. Това също ме подлудяваше.

Звънецът над вратата издрънча и Баронс влезе. Беше като нощта в костюм на Армани, ботуши със сребърни носове, черна риза и тъмни очи.

– Не си правиш труда с Огледалото тази вечер? – казах нехайно. – Или си забравил, че знам как минаваш през него?

– Коленичи пред мен, госпожице Лейн!

Думите му ме обградиха, проникнаха в мен, тласнаха ме на колене като човек пред Фае.

– Това не те ли прогаря? – той ми предложи една от най-плашещите си усмивки. – Да коленичиш пред мен сигурно обижда всяка част от напереното ти малко същество.

Щях да му покажа какво значи наперено. Стиснах зъби и се опитах да се изправя. Опитах се да почеша носа си. Не можех да направя дори това. Бях толкова прикована на място, колкото човек в усмирителна риза.

– Защо заповедта ти заключва цялото ми тяло? – поне гласните ми струни работеха все още.

– Не го заключва. Заповедта ми само те държи на колене. Останалата част от теб е свободна да се движи. Ти се пренапрягаш. Мъчиш се толкова силно, че се заключваш. Когато някой използва върху теб Гласа, те държи само до буквата на заповедта му. Запомни го! Затвори очи, госпожице Лейн!

Не беше заповед, но все пак го направих. Успях да размърдам пръсти, после целите ръце. Разръчках наоколо из главата си. Мястото на Шийте зрящ гореше, но всичко останало беше тъмно. Мястото на Шийте зрящ нямаше нищо общо с устояването на Гласа.

– Коя си ти? – попита той.

Какъв странен въпрос! Той не знаеше ли всичко за мен? Бих искала да мога аз да използвам Гласа върху него за този въпрос.

– Аз съм Мак. МакКайла Лейн – може би О’Конър по кръв, но Лейн в сърцето си.

– Остави името! Коя си ти?

Свих рамене. Ха! Сега само коленете ми бяха приковани. Останалата част се движеше свободно. Разперих ръце, за да съм сигурна, че знае.

– Момиче. На двайсет и две. Шийте зряща. Дъще-...

– Етикети – каза той нетърпеливо. – Коя си ти, по дяволите, госпожице Лейн?

Отворих очи.

– Не схващам.

– Затвори очи! – Гласът отекна от стена към стена. Очите ми се затвориха, сякаш бяха негови. – Ти съществуваш само вътре в себе си – каза той. – Никой не те вижда. Ти не виждаш никого. Ти си без критика, отвъд присъда. Няма закон. Няма редно и грешно. Как се почувства, когато видя тялото на сестра си?

Изпълни ме ярост. Ярост към това, което беше сторено с нея. Ярост към него, че го споменаваше. Мисълта, че никой не може да ме види или да ме съди, беше освобождаваща. Издух се от скръб и гняв.

– Сега ми кажи коя си!

– Отмъщение – казах с леден глас.

– По-добре, госпожице Лейн. Но опитай отново! И когато говориш с мен, свеждай глава!

Кървях на няколко места, когато вечерният урок приключи. На няколко места. Сама си бях нанесла раните.

Разбирах защо го беше направил. Беше трудна, е, не точно любов, но труден житейски урок. Трябваше да го науча. И щях да направя каквото трябваше.

Когато ме накара да взема ножа и да се порежа, бях видяла проблясък на светлина в мрака вътре в черепа ми. Все пак се порязах, но нещо дълбоко в мен се беше раздвижило. Беше там някъде, само да можех да разровя достатъчно дълбоко, за да стигна до него. Чудех се коя щях да бъда, докато стигна там. Затова ли Баронс беше станал такъв? Кой беше поставял Джерико Баронс на колене? Трудно можех дори да си го представя.

– Нараняваше ли се, докато учеше? – попитах.

– Много пъти.

– Колко време ти отне?

Той се усмихна едва.

– Години.

– Това е неприемливо. Трябва ми сега. Трябва да съм способна да устоявам на Гласа или никога няма да мога да приближа ЛГ.

Мислех, че ще спори за приближаването до ЛГ, но той само каза:

– Ето защо пропускам години обучение, откарвам те далеч напред в трудната територия. Тази вечер беше едва началото на... болката. Ако не ти харесва накъде вървим, ми кажи тук и сега! Няма да питам отново. Ще те притискам толкова, колкото сметна, че можеш да понесеш.

Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

– Съгласна съм.

– Иди се превържи, госпожице Лейн! Използвай това! – той извади малко шишенце с мазило от джоба си.

– Какво е?

– Ще ускори оздравяването.

Когато се върнах, той задържа вратата и ме съпроводи в нощта.

Инстинктивно погледнах надясно. Гигантската Сянка беше тъмен облак върху съседната сграда. Изправи се застрашително и започна да се плъзга надолу по тухлената фасада.

Баронс излезе след мен.

Сянката се оттегли.

– Какво си ти?– попитах ядосано.

– В Серенгети, госпожице Лейн, щях да бъда гепард. Аз съм най-силният, най-бързият и най-гладният от всичко останало там. Не се извинявам на газелата, когато я сваля.

Въздъхнах и тръгнах към мотора, но той се обърна наляво.

– Ще вървим ли? – бях изненадана.

– Няколко часа. Искам да огледам града, после ще се върнем за кола.

Навсякъде по влажните павирани улици имаше Ънсийли. Увеличаващата се престъпност, изглежда, не държеше никого у дома. Съпоставянето на двата свята – безгрижните хора, някои наполовина пияни, други (чиято нощ в града едва започваше) смеещи се и говорещи на висок глас, и хищнически, мрачно фокусираните Ънсийли, обвити свободно в Обаяние (което трябваше да се помъча да видя, за разлика от преди, когато трябваше да се мъча да видя отвъд него) – обрисуваше нощта с изкусната заплаха на пътуващ карнавал.

Имаше Момчета-носорози и от онези зловещо изглеждащи улични продавачи с огромни очи и без усти. Имаше крилати неща и неща, които подскачаха. Някои бяха със силно Обаяние и вървяха по тротоара в компанията на хора. Други бяха накацали по сградите като хищни птици, избиращи плячка. Почти очаквах някое от тях да ни разпознае, да бие тревога и да ни нападнат масово.

– Те служат на себе си – каза Баронс, когато го споменах. – Подчиняват се на господар, докато е пред очите им. Но истинският господар на едно Ънсийли е гладът му, а този град е пир. Били са затворени стотици хиляди години. На този етап у тях не е останало почти нищо друго, освен глад. Той ги обсебва толкова силно, че се чувстват празни... кухи. Заслепява ги за всичко останало.

Погледнах го остро. Той звучеше странно накрая, сякаш изпитваше... съжаление към тях.

– Кога за последен път уби някое от тях, госпожице Лейн? – попита той внезапно.

– Вчера.

– Имало ли е проблем, за който не си ми казала?

– Не. Просто го нарязах за части.

– Какво? – Баронс спря и ме погледна.

Свих рамене.

– Една жена умря онзи ден. Това нямаше да се случи, ако ми бяха под ръка. Няма да повторя тази грешка – бях сигурна в убеждението си, че постъпвам правилно.

– Жената в магазина ми? – когато кимнах, той каза: – И къде точно държиш тези... части, госпожице Лейн?

– В чантата ми.

– Мислиш ли, че е мъдро?

– Мисля, че току-що казах, че мисля – казах студено.

– Осъзнаваш ли, че ако отново ги ядеш, няма да си в състояние да усетиш единственото, което ни трябва?

– Всичко е под контрол, Баронс – дори не бях поглеждала бурканчетата от обяд.

– Човек не може да контролира пристрастяване. Ако отново ядеш, аз лично ще те смажа от бой. Ясно?

– Ако ям отново, можеш да се опиташ лично да ме смажеш от бой – способността да се опълча физически на Баронс беше едно от многото предимства на това да ям Ънсийли. Често копнеех за това единствено по тази причина.

– Ще чакам, докато ефектът изчезне – изръмжа той.

– И ще ти бъде ли забавно? – никога нямаше да забравя нощта, в която се бихме, неочакваната похот.

Погледнахме се и за миг облаците недоверие се вдигнаха и видях мислите му в очите му.

– Ти беше нещо, което си струваше да се види – не каза той.

– Ти беше нещо, което си струваше да се усети – не отвърнах аз.

В погледа му се затръшнаха капаци.

Аз погледнах настрани.

Вървяхме енергично по тротоара. Внезапно той сграбчи ръката ми и ме поведе към една странична уличка. Две мрачни Фае правеха нещо близо до кофа за боклук. Наистина не исках да знам какво.

– Да видим колко добри са бойните ти умения, госпожице Лейн, когато не си напомпана с Ънсийли стероиди!

Но преди да мога да се изгубя в блаженството да убия няколко от копелетата, мобилният ми телефон иззвъня.

Беше инспектор Джейни.

Тринадесет

В следващите няколко дни се установи странна рутина и те прелетяха край мен шеметно.

Баронс идваше всяка вечер да ме учи на Гласа. И всяка вечер, неспособна да намеря гръбнака си, си тръгвах с нови рани.

После търсехме Шинсар Дъб.

Или по-скоро той търсеше Шинсар Дъб, а аз продължавах да правя какво ли не, за да я избегна, както онази вечер, когато Джейни се обади да ми даде информация. Бях повела Баронс в противоположна посока и се надявах да останем достатъчно далеч, за да не се издам с леките признаци на близостта ù – като да падна в някоя локва, да стисна глава или да ми избие пяна на устата.

В даден момент всеки ден В’лане се появяваше, за да ме разпитва за плодовете на труда ми. Погрижих се да няма плодове. Той започна да ми носи подаръци. Един ден ми донесе шоколад, от който нямаше да надебелея, независимо колко ям. Друг ден ми донесе тъмни ароматни цветя от света на Фае, които щяха да цъфтят вечно. След като си тръгна, изхвърлих и двете. Шоколадът трябва да те прави дебел, а цветята трябва да умират. Това са неща, на които можеш да разчиташ. Трябваха ми неща, на които да разчитам.

Когато не бях заета да отскачам като йо-йо между двамата, се грижех за книжарницата, досаждах на Кат и Дани за информация и продължавах да пробивам пътя си през купчина книги за Фае, след като вече не можех да изстискам нищо полезно от интернет търсачките. Имаше толкова много ролеви игри и фенфикшън[11] онлайн, че беше невъзможно да отделя факти от измислици.

Не стигах до никъде. Като кола, която върти гуми в калта. Бях наясно, че дори да се измъкна, не знам къде да отида.

Напрежението и колебанието в живота ми станаха нетърпими. Бях заядлива, сопвах се на всички, включително на баща ми, когато се обади, за да каже, че мама най-после изглежда се оправя. Бяха намалили валиума и увеличили антидепресантите. Беше сготвила неделна закуска – сиренки (как ми липсваха само!), свински пържоли и яйца. Дори беше направила пресен хляб с мая. Обмислих тази закуска, след като затворих. Опитах се да я поставя някъде в живота си, докато дъвчех енергийно блокче.

Домът ми беше на милион километра.

А Хелоуин беше след десет дни.

Скоро Шийте зрящите щяха да правят своя ритуал в манастира. Баронс и МакКелтърови щяха да правят техния в Шотландия. Още не бях решила къде ще бъда аз. Баронс ме беше помолил да го придружа, без съмнение, за да душа за ОС в имението на МакКелтърови, докато сме там. Обмислях да вляза в манастира. Исках да бъда някъде, да върша моята част, каквато и да е тя, дори само да пазя Баронс и МакКелтърови да не се избият един друг. Крисчън се беше обадил предишния ден, за да ми каже, че нещата се придвижват напред, но дори да оцелееха след ритуала, можеше да не оцелеят след сблъсъка си един с друг.

В навечерието на Вси Светии, стените или щяха да останат, или да се сринат.

Странно, но започнах да чакам с нетърпение Хелоуин, защото поне чакането ми щеше да свърши. Беше като преддверието на ада. Щях да знам с какво си имам работа. Щях да знам точно колко добри или колко лоши са нещата. Щях да знам дали ще бъда облекчена (една година щеше да ми осигури достатъчно време, за да реша какво да правя), или да бъда ужасена. И в двата случая щях да имам нещо конкретно.

Нямах нищо конкретно за това в какво е замесена Книгата (звяр!). Не знаех как да я взема или какво да правя с нея.

Нямах нищо конкретно за това в какво са замесени Баронс или В’лане. Не се доверявах на никой от тях.

За да станат нещата по-лоши, всеки път, щом погледнех през прозореца или пристъпех навън, трябваше да се боря с тежкия биологичен императив да убивам чудовища. Или да ги ям.

Момчетата-носорози бяха навсякъде. Изглеждаха абсурдно в униформите си на градски служители – с трупчести ръце и крака, изскачащи копчета и опънати шевове. Усещах непрестанно леко гадене от присъствието им. Не бях склонна да намаля отново „звука“, затова започнах да взимам фамотидин със сутрешното кафе. Дори опитах да мина на безкофеиново, за да успокоя нервите си. Това беше монументална грешка. Имах нужда от кофеина. Изкарах един ден.

Нещо трябваше да се направи. Бях нервна, потисната и емоционално объркана.

Не мога да ви кажа колко пъти през тези безкрайни тревожни дни решавах да се доверя на Баронс.

После го отхвърлях в полза на В’лане.

Изграждах случая си усърдно с дълги списъци плюсове и минуси, спретнато подредени в дневника ми в три колони. Изчислявах техните „добри“ деяния, „лоши“ деяния и тези от „неопределен характер“. Последната колона досега беше най-дълга.

Един ден дори се бях убедила да хвърля кърпата, да дам на Роуина Копието и да се присъединя към Шийте зрящите. Блазнеше ме не само това, че има безопасност в големия брой, а и възможността да прехвърля смазващата отговорност за вземане на решения на Великата повелителка. Ако светът впоследствие се сгромолясаше в ада, поне аз щях да се отърва. Това беше Мак, която познавах. Никога не съм искала да командвам. Исках за мен да се грижат. Как се озовах в тази каша и как стана така, че аз бях тази, която трябваше да се грижи за всички останали?

За щастие, докато Роуина върне обаждането ми, вече бях дори още по-кисела, тя беше както винаги арогантно заядлива, бързо бяхме изпаднали в една от нашите безизходни ситуации и разумът ми се беше върнал. Престорих се, че съм се обадила само да проверя дали е получила Кълбото, след като тя не беше там, когато го бях оставила. „Ако се обаждаш и очакваш благодарности, няма да получиш никакви от мен“ – беше се сопнала тя и беше затворила, което ми напомни многото причини, поради които не можех да я понасям.

Всеки ден задрасквах още едно квадратче в календара и трийсет и първи октомври наближаваше.

Спомнях си предишни Хелоуини, приятелите, купоните, веселбата и се чудех какво ще ми донесе тази година.

Номера? Или лакомства?

О, да. Нещо трябваше да се направи.

В сряда по обяд бях в един спа център в „Св. Мартин“ и ми правеха масаж – последният подарък на В’лане от какъвто и наръчник „Срещи с хора“ да четеше. Изобщо не беше чудно, че губех всякаква представа за реалността. Чудовища, хаос и масажи... Боже!

Когато свърши, се облякох и бях придружена до частна стая за хранене в хотела, където В’лане ме посрещна на тераса с изглед към океана. Той дръпна стол и ме настани на маса с ленена покривка, отрупана с изискан кристал и още по-изискана храна. Мак 1.0 щеше да изпитва много неща: щеше да бъде поласкана, кокетна, в стихията си. Аз изпитвах само глад. Взех нож, набучих една ягода и я изядох от острието. Можех да използвам и Копието, но както обикновено то беше изчезнало в момента, в който В’лане се появи. Чувствах се по-гола без него (или може би по-скоро напълно облечена). Ако имах избор, бих предпочела да мина през комплекса както майка ме е родила, ако по този начин щях да запазя Копието.

През последните няколко дни, когато се срещахме, В’лане беше в съвсем човешка форма, силно заглушен. Той също се опитваше да подходи с добро. По ирония, колкото повече двамата с Баронс се опитваха да бъдат мили, толкова по-малко вярвах и на двамата. Много глави се извръщаха, когато Фае принцът се появяваше на обществените места, на които ме водеше. Дори когато беше изключен, жените го зяпаха с прегладнели очи.

Зарових се в угощението с жар, трупайки в една чиния ягоди, ананас, омар, късчета раци, бисквити и хайвер. Твърде дълго живеех на пуканки и пакетирана супа.

– Какво точно е Шинсар Дъб, В’лане, и защо всички я искат?

Клепачите на В’лане се спуснаха надолу и той погледна встрани. Беше човешки поглед, потаен, замислен, сякаш сортираше някакъв източник на информация, опитвайки се да реши колко да сподели, ако изобщо сподели нещо.

– Какво знаеш ти, МакКайла?

– Буквално нищо – казах. – Какво... има в нея... което всички толкова искат? – беше трудно да мисля за нея като за книга, пълна с информация, когато запечатана в ума ми беше тъмната форма на Звяра без никакви страници.

– Как изглеждаше, когато я видя? Книга? Древна и тежка, обкована с ремъци и ключалки?

Кимнах.

– Виждала ли си създанието, в което се превръща? – той се взря в лицето ми. – Виждам, че си. Пропуснала си да ми кажеш това.

– Не мислех, че е важно.

– Всичко, което засяга Шинсар Дъб, е важно. Какви легенди разказват за нашия произход хората, Шийте зрящ?

Беше сигурен знак, че е недоволен, щом ме нарече по титла, а не по име. Казах му малкото, което бях научила от Ирландската книга на нашествията.

Той поклати глава.

– Скорошна история, възмутително погрешна. Ние сме тук от много по-дълго време. Знаеш ли историята на краля на Ънсийли?

– Не.

– Тогава не знаеш кой е той.

Поклатих глава.

– Трябваше ли?

– Кралят Ънсийли някога беше крал на Светлината, консорт на кралицата и Сийли. В началото имаше само Сийли.

Хвана ме. Бях прикована. Това беше истинско Фае знание направо от Фае. Нещо, което се съмнявах, че някога бих намерила в архивите на Шийте зрящите.

– Какво стана?

– Какво е станало във вашата Райска градина? – присмя се той. – Каквото става винаги. Някой иска повече.

– Кралят? – предположих.

– Кралската линия е матриархална. Кралят има закърняла власт. Само кралицата знае Песента на Сътворението.

– Какво е Песента на Сътворението? – бях чувала за нея от Баронс и бях виждала отпратки в книгите, които четях, но все още не знаех какво е.

– Невъзможно е да го обясня на закърнялото ти съзнание.

– Опитай! – казах сухо.

Той отново престорено вдигна рамене.

– Тя е живот. Тя е това, от което произлизаме. Тя е основната сила да създава и да унищожава, в зависимост как се използва. Тя изпява в съществуване... промяна.

– За разлика от застоя.

– Точно – каза той. После очите му се присвиха. – Присмиваш ми се.

– Само мъничко. Фае наистина ли разбират само тези две неща?

Внезапен леден вятър шибна терасата и малки кристали скреж покриха чинията ми.

– Нашето възприятие не е ограничено, Шийте зрящ. Толкова е огромно, че не се поддава на незначителния ви език, както и името ми. Разбираме толкова много, че трябва да извлечем от нещата основната им природа. Не се осмелявай да мислиш, че разбираш природата ни. Отдавна общуваме с расата ти, но никога не сме показвали истинското си лице. За вас е невъзможно да ни гледате истински. Ако ти покажа... – той спря рязко.

– Да ми покажеш какво, В’лане? – попитах меко. Пъхнах една бисквита, намазана с леко замразен хайвер, в устата си. Никога не бях опитвала. Нямаше да ям отново. Момчетата-носорози бяха по-апетитни. Набързо натъпках ягода, последвана от глътка шампанско.

Той ми предложи усмивка. Беше се упражнявал. Беше по-гладка, по-малко чужда. Денят отново се стопли, скрежът се разтопи.

– Няма връзка. Ти искаше да знаеш за произхода ни.

Исках да знам за Книгата. Но горях от желание да чуя всичко, което той беше готов да сподели.

– Откъде знаеш историята на вашата раса, ако си пил от Котела?

– Имаме складове знание. След като пием, повечето незабавно искат отново да се запознаят с това кои и какво сме.

– Забравяте да си спомняте.

Колко странно! И колко ужасно, мислех си, да бъдеш толкова параноичен, да си живял толкова дълго, че лудостта да се е настанила в теб. Да бъдеш прероден, но никога напълно прочистен. Да се върнеш със страх на място с такава странна и коварна политика.

– Кралят Сийли е искал повече – припомних.

– Да. Той завиждал на кралицата за Песента на Сътворението и я молел да го научи. Бил се влюбил в смъртна, от която не искал да се лиши, докато не удовлетвори желанието си към нея. А не изглеждало то да намалява. Тя била... различна към него. Аз просто щях да я заменя с друга. Той помолил кралицата да я направи Фае.

– Може ли кралицата да го направи? Да направи някого Фае?

– Не зная. Кралят вярвал, че тя може. Кралицата отказала и кралят се опитал да открадне от нея това, което търсел. Когато тя го хванала, го наказала. После зачакала манията му да избледнее. Но не станало. Той започнал... да експериментира с по-нисши Фае, с надеждата сам да научи Песента.

– Какви експерименти?

– Човек може да го проумее като напреднала форма на генетична мутация или клониране, без ДНК или физическа материя, която да мутира. Той се опитал да създаде живот, МакКайла. И успял. Но без Песента на Сътворението.

– Но аз мислех, че Песента е живот. Как би могъл да създаде живот без Песента?

– Точно. Бил несъвършен. Дефектен – той замълча. – Но живеел и бил безсмъртен.

Схванах и ахнах.

– Той е направил Ънсийли!

– Да. Тъмните са децата на краля на Сийли. Хиляди години той експериментирал, като криел работата си от кралицата. Броят им растял, както и апетитите им.

– Но неговата смъртна жена сигурно е била умряла отдавна. Какъв е бил смисълът?

– Тя била жива, запазена в клетка, създадена от него. Но там тя вехнела, затова той създал за нея Пресяващите сребра и ù дал светове, които да проучва. Времето тече извън тях, но не и в тях. Някой може да прекара хиляди векове вътре и да излезе без да е остарял и един час.

– Мислех, че огледалата са били използвани за пътуване между световете.

– Използват се и за това. Сребрата са... сложни. Двойно по-сложни, откакто бяха прокълнати. Когато кралицата усетила мощта на Сребрата да се появява, тя повикала краля в двора и настояла той да ги унищожи. Сътворението било нейно право, не негово. Всъщност тя била обезпокоена от откритието, че той е станал толкова могъщ. Той заявил, че ги е направил като подарък за нея, което ù харесало, тъй като не бил поднасял почитанията си към нея от еони. Но кралят ù дал само част от Сребрата. Останалите задържал скрити за своята наложница. Посадил в тях тучни градини и върху един хълм построил огромна, блестяща бяла къща със стотици прозорци и хиляди стаи. Когато неговата смъртна започнала да става неспокойна, той ù направил Амулета, за да може тя да оформя реалността с волята си. Когато тя се оплакала от самота, той ù направи Кутията.

– Какво прави тя?

– Не зная. Оттогава никой не я е виждал.

– Да не казваш, че ù е направил и Книгата? Но защо?

– Търпение, човеко! Аз разказвам тази приказка. Експериментите на краля продължавали. Минавали еони. Той създал още... отклонения. С времето, от което имаме в изобилие, те започнали да се подобряват, докато някои от тях станали толкова красиви, колкото всяко Сийли. Родили се членовете на кралското семейство, принцове и принцеси. Мрачни съответствия на Светлите. И като истински господари, те искали това, което им се полага по право – власт, свобода да идват и да си отиват, власт над по-нисшите същества. Кралят отказал. Тайната била необходима част от неговия план.

– Но някой отишъл при кралицата – предположих. – Някой от Ънсийли. – Да. Когато тя научила за измяната му, се опитала да му отнеме властта, но той бил твърде силен и бил научил твърде много. Не Песента, но друга мелодия. По-мрачна. Те се били ожесточено, пращайки армиите си една срещу друга. Хиляди Фае умрели. В онази епоха сме имали много оръжия, не само няколкото останали. Светът на Фае повяхнал и потъмнял. Небесата се обагрили с кръвта на нашия вид. Самата планета, върху която живеехме, заплакала от срама ни и се разпукнала от край до край. Но те продължавали да се бият, докато той взел Меча, а тя Копието и кралят убил кралицата на Фае.

Вдишах рязко.

– Кралицата е мъртва?

– И Песента умряла с нея. Тя била убита, преди да успее да определи приемничката си и да предаде същината. Когато тя умряла, кралят и всички Ънсийли изчезнали. Преди да умре била успяла да завърши стените на затвора и с последния си дъх изрекла заклинанието, което да ги удържи. Тези Ънсийли, които се изплъзнали от радиуса на заклинанието, били гонени от Сийли и убити.

– Е, къде се вмества Книгата във всичко това?

– Книгата не била предназначена да бъде това, което е. Била създадена като акт на изкупление.

– Изкупление? – повторих. – Имаш предвид за това, че е убил кралицата?

– Не. Изкуплението на краля било към наложницата му. Тя се изплъзнала от Сребрата и отнела собствения си живот. Тя толкова намразила това, в което се бил превърнал кралят, че го напуснала по единствения начин, по който можела.

Потръпнах, смразена от мрачната приказка.

– Казват, че кралят полудял и когато лудостта му най-накрая стихнала, погледнал на мрачното кралство, което бил създал, с ужас. В нейна чест той се заклел да се промени. Да стане водач на расата си. Но знаел твърде много. Знанието е сила. Необятното знание е необятна сила. Докато го имал, неговата раса нямало да му се довери. Бил наясно, че няма да го пуснат близо до Котела на забравата, а дори да го пуснат, биха го унищожили в мига, в който пие от него. Затова създал мистична Книга, в която излял цялото си мрачно знание. Освободен от него, той щял да я пропъди в друг свят, където никога да не бъде намерена и използвана за вреда. Щял да се върне при хората си като техен Сийли крал, да моли за прошката им и да ги поведе към нова ера. Фае щели да станат патриархат. Ънсийли, разбира се, щели да бъдат оставени да изгният в затвора си.

– Значи това е Книгата! – възкликнах. – Част от самия мрачен крал! Най-лошата част!

– През еоните тя се променила, както всички неща на Фае, и станала нещо живо, много различно от това, което била, когато я създал кралят.

– Защо кралят не я унищожил?

– Той бил направил... как го казвате?... свой двойник, който му бил равен и когото не можел да победи. Боял се, че някой ден двойникът може да победи него. Кралят изхвърлил Книгата и за дълго време тя била изгубена.

Зачудих се как ли се е озовала в ръцете на Шийте зрящите. Не попитах. Ако В’лане не знаеше, че е била там, не исках аз да съм тази, която му е казала. Той презираше Роуина и можеше да реши да я накаже, а тогава щяха да пострадат и другите Шийте зрящи.

– Защо кралицата я иска? Чакай малко! Ако кралицата е мъртва, коя е Авийл?

– Една от многото, които дойдоха после и се опитаха да водят расата ни. Тя я иска, защото се вярва, че някъде в целия ù мрак Книгата съдържа ключа към истинската Песен на Сътворението, която е изгубена за расата ми от седемстотин хиляди години. Кралят е бил близо, много близо. А само с живи нишки от тази Песен Ънсийли ще могат да бъдат затворени отново.

– А Даррок? Той защо я иска?

– Вярва глупаво, че може да овладее силата ù.

– Баронс?

– Същото.

– И трябва да вярвам, че ти си различен? Че небрежно ще предадеш цялата тази сила на кралицата без нито една мисъл за себе си? – сарказмът пропи в думите ми. В’лане служеше само на себе си.

– Забравяш нещо, МакКайла. Аз съм Сийли. Не мога да докосна Книгата. Но тя може. Кралицата и Кралят са единствените двама от расата ни, които могат да докосват всички Светини – Сийли и Ънсийли. Ти трябва да се сдобиеш с Книгата, да ме призовеш и аз ще те придружа до кралицата. Само ние имаме надежда да пресъградим стените, ако паднат. Не старата жена, не Даррок, не Баронс. И ти като мен трябва да дадеш доверието си на кралицата.

* * *

Беше тъмно, когато се върнах масажирана, епилирана и с направени маникюр и педикюр. На входа на книжарницата ме чакаха дузина червени рози с дълги дръжки, увити в хартия и подпрени на вратата. Наведох се да ги взема, после се изправих в осветения вход и затърсих картичка.

„Помогни ми да я намеря и ще ти върна сестрата! Откажи и ще ти отнема това, което цениш най-много!“

Виж ти, всичките ми ухажори се обаждаха днес. Имаше предплатен мобилен телефон, затъкнат в листата, на който чакаше съобщение: „Да или не?“ Номерът за изпращане беше скрит. Можех да му изпратя отговор, но не можех да се обадя.

– В’лане? – дойде гласът на Баронс иззад мен.

Поклатих глава и се зачудих какво „ценях най-много“. Беше ме страх да мисля за него.

Усетих електричеството на тялото му зад мен, когато се пресегна и взе картичката от ръката ми. Той не се подмести и аз трябваше да преборя подтика да се облегна на него и да потърся утеха в силата му. Щеше ли да ме обгърне с ръце? Да ме накара да се почувствам сигурна, дори само за миг и дори ако това беше заблуда.

– А, старата заплаха „това, което цениш най-много“ – промърмори той.

Обърнах се бавно и погледнах нагоре към него. Тялото му се стегна и той вдиша рязко. След миг докосна бузата ми.

– Такава оголена болка – прошепна.

Обърнах лицето си в дланта му и затворих очи. Пръстите му се провряха през косата ми, обгърнаха главата ми и забърсаха дамгата. Тя се затопли от докосването му. Ръката му се стегна в основата на черепа ми и стисна и той ме повдигна бавно на пръсти. Отворих очи и беше мой ред да вдишам рязко. Не човек. О, не, не този мъж!

– Никога не ми я показвай отново! – лицето му беше студено, твърдо, гласът му още по-студен.

– Защо? Какво ще направиш?

– Това, което е в природата ми. Влизай вътре! Време е за урока ти.

След като получих още една лоша оценка, с Баронс започнахме да обикаляме улиците.

Не бях получавала сведения от Джейни след последното му обаждане преди четири нощи. Четях вестниците всяка сутрин. Ако разпознавах визитката на Шинсар Дъб, а бях съвсем сигурна, че я разпознавам, тя скачаше на нова жертва всяка нощ. Знаех какво прави добрият инспектор. Чакаше своя „чай“.

Аз чаках божествено вдъхновение да ме порази всеки момент и да ми покаже пътя на кого да вярвам и какво да правя. Не се съмнявах, че Джейни ще получи това, което искаше, преди мен.

Грешах.

Занимавахме се с това почти шест часа, карахме нагоре-надолу, пробивахме си път през града с вайпъра. След толкова много нощи познавах всяка улица, всяка странична уличка, всеки паркинг. Знаех местонахождението на всеки магазин и на всяка бензиностанция, които работеха от здрач до зори. Не бяха много. Престъпността може да не задържаше купонджиите у дома (пияните и самотните са трудни за удържане, знам го от опита си като барман), но определено караше притежателите на дребен бизнес и техните служители да затварят доста преди падането на нощта.

Натъжавах се като гледах как Дъблин заковава прозорците си. Миналата нощ открихме Мрачна зона от две преки, която не беше на картата ми, като минахме през нея. Оплаквах всеки новозатъмнен квартал като лична загуба, като няколко сантиметра от косата ми или по-скучна дреха. И двамата с този изпълнен с крак град се променяхме.

Обикновено, докато ловувахме, караше Баронс, в случай че изгубя контрол върху основните си двигателни функции, но ставаше все по-трудно да го отклоня от сблъсък с Книгата, затова тази вечер настоях аз да карам.

Той беше противен пътник. Даваше ми посоки, които пренебрегвах, но беше по-добре от алтернативата. Снощи, когато едва не се сблъскахме с Книгата, се престорих, че внезапно имам отчаяна нужда да използвам тоалетната (единствената отворена бензиностанция беше тази, в която заредихме, а тя беше в обратната посока) и той ме беше изгледал изнервящо. Допусках, че става подозрителен. Все пак и той можеше да чете вестниците. Тази сутрин престъплението беше на по-малко от километър от мястото, където го бях накарала да обърне снощи. Той не знаеше, че радарът ми ставаше по-силен, но не се съмнявах, че накрая ще събере две и две.

И така аз карах, сетивата ми на Шийте зрящ бяха засилени докрай, очаквайки и най-лекия гъдел, за да мога ловко да обърна колата, когато се случи нещо напълно неочаквано.

Шинсар Дъб изскочи на радара ми и се движеше право към нас.

С изключително висока скорост.

Завъртях рязко вайпъра, а гумите запушиха по паважа. Нищо друго не можех да направя. Баронс ме изгледа остро.

– Какво? Усещаш ли я?

О, каква ирония! Той мислеше, че обръщам колата към нея.

– Не – излъгах. – Току-що осъзнах, че съм си забравила Копието. Оставих го в книжарницата. Можеш ли да повярваш? Никога не забравям Копието си. Не мога да си представя какво съм мислила. Предполагам, че не съм. Говорех с татко, докато се обличах, и напълно съм изключила – натисках педалите и сменях бясно скоростите.

Той дори не си направи труда да ме потупа. Просто каза:

– Лъжкиня.

Забързах и лепнах изчервен, неловък вид на лицето си.

– Добре, Баронс. Хвана ме. Но трябва да се върна в книжарницата. То е... ами... лично е – скапаната тъпа Шинсар Дъб ме настигаше. Преследваше ме нещото, което се предполагаше аз да преследвам. Имаше нещо много сбъркано в това. – Това е... женска работа... знаеш.

– Не, не знам, госпожице Лейн. Защо не ме осветлиш?

Редица пъбове профучаха край нас. Бях благодарна, че беше твърде студено за усилен пешеходен поток. Ако трябваше да забавя, Книгата щеше да ме настигне, а вече имах главоболие с размера на Тексас, което заплашваше да погълне Ню Мексико и Оклахома.

– Сега е онова време. Знаеш. От месеца – преглътнах тръгналата от болката пяна.

– Онова време? – повтори той тихо. – Имаш предвид времето да спреш в един от многото магазини, покрай които току-що профучахме, за да можеш да си купиш тампони? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Щях да повърна. Беше твърде близо. Слюнка се събираше в устата ми. На какво разстояние беше от мен? На две преки? По-малко?

– Да! – извиках. – Това е. Но използвам специални, а те не ги зареждат.

– Мога да те подуша, госпожице Лейн – каза той още по-тихо. – Единствената кръв по теб е от вените ти, не от матката ти.

Главата ми се обърна рязко наляво и аз го загледах. Добре, това беше едно от по-обезпокоителните неща, които някога ми е казвал.

– А-а-а! – извиках и пуснах волана и скоростния лост, за да стисна главата си. Вайпърът тръгна по тротоара и помете две будки за вестници и една улична лампа, преди да се забие в противопожарния кран.

А противната идотска Книга все още наближаваше. Започна да ми избива пяна по устата. Чудех се какво щеше да стане, ако минеше на няколко стъпки от мен. Щях ли да умра? Щеше ли главата ми наистина да се пукне?

Спря.

Сринах се върху волана, дишайки тежко, благодарна за отлагането на присъдата. Болката ми не намаляваше, но поне вече не се засилваше. Надявах се следващата жертва на Книгата да побърза и да я отнесе в обратната посока бързо. Едва ли подобаваше на Шийте зрящ, но имах проблеми.

Баронс изрита вратата, мина от моята страна и ме издърпа навън.

– Накъде? – озъби се той.

Щях да падна на колене, но той ме задържа.

– Не мога – успях да кажа. – Моля те!

– Накъде? – повтори той.

Посочих.

– Накъде?

Използва Гласа. Посочих на другата страна.

Той сграбчи косата ми и ме повлече зад себе си. По-близо, още по-близо.

– Ти ще ме... убиеш... – извиках.

– Нямаш представа – изръмжа.

– Моля те... спри! – препъвах се, сляпа за всичко, освен за болката.

Той ме освободи рязко и аз паднах на колене. Дишах тежко и плачех. Болеше толкова силно. Пищеше в главата ми. Беше лед във вените ми. Огън под кожата ми. Защо? Защо Книгата ме нараняваше? Със сигурност вече не бях толкова чиста и добра. Лъжех всички. Убих Шийте зрящ – разбира се, беше нещастен случай, но все пак това беше невинна кръв по ръцете ми, наред с тази на хората на О’Баниън. Имах похотливи мисли за мъже, за които никоя нормална жена не би мислила похотливо. Копнеех да ям други живи същества, за да открадна тяхната...

Сила. Точно това ми трябваше. Сила и мощ на Ънсийли, мракът, който беше близък роднина на Книгата, да живее в мен.

Къде беше чантата ми?

Опипах непохватно през болката. Беше в колата. Никога нямаше да стигна до там. Дори не можех да се изправя. Изскимтях в агония от простото усилие да вдигна главата си. Къде беше Баронс? Какво правеше?

Въздухът беше леден. Паважът под мен се покри със скреж и усетих как се придвижва нагоре от коленете ми, как пълзи по бедрата ми. Арктически вятър шибна косата ми и задърпа дрехите ми. Посипаха ме отломки.

Какво правеше Баронс? Трябваше да видя!

Потърсих мястото на Шийте зрящ в главата си. Самото присъствие на Книгата го възпламеняваше. Тя беше всичко, от което се страхувахме у Фае. Всичко, от което трябваше да отбраняваме хората.

Вдишвах бързо и дълбоко, засмуквайки толкова леден въздух, че прогоря дробовете ми. Опитах се да прегърна болката, да убедя себе си, че съм едно цяло с нея. Какво беше казал Баронс? Че се пренапрягам. Трябваше да се отпусна и да спра да се боря. Да я оставя да се разбие над мен и да я яхна като вълна. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но успях да се надигна на колене и да изправя глава.

По средата на павираната улица, на десет метра от мен, беше Звярът.

Той ме погледна.

„Здравей, Мак!“ – каза.

Той знаеше името ми. Откъде знаеше името ми? Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Писъците в главата ми спряха. Болката изчезна. Нощта притихна. Бях в окото на бурята. Баронс беше на метър и половина от Звяра.

Иска ми се да мога да ви го опиша. Радвам се, че не мога. Защото ако намеря думи за него, те ще заседнат в главата ми завинаги, а не искам нищо от него да засяда в главата ми. Образът му е достатъчно ужасяващ, след като вече не е пред теб, умът ти не е в състояние да го задържи напълно. Начинът, по който се движи, по който те гледа. Начинът, по който се надсмива. Начинът, по който знае. Ние се виждаме в очите на другите. Това е природата на човешката раса. Ние сме вид на отражението, жадуваме за него във всеки аспект на съществуването си. Може би точно затова вампирите ни изглеждат толкова чудовищни – те нямат отражение. Родителите, ако са добри, отразяват чудото на нашето съществуване и успеха, който можем да постигнем. Приятелите, добре подбрани, ни показват красива картина на нас самите и ни поощряват да израстнем в тях.

Звярът ни показва най-лошото в нас и ни кара да разберем, че е истина.

Баронс се навеждаше.

Звярът стана невинна книга с твърди корици.

Баронс приклекна на едно коляно.

Книгата стана Шинсар Дъб с ремъци и ключалки. Чакаше. Можех да усетя как чака.

Баронс се пресегна.

За първи път в живота си се замолих. „Боже, не, моля те, Боже, не! Не позволявай на Баронс да я вдигне и да се превърне в зло, защото ако го направи, всички сме изгубени. Аз ще умра, стените ще паднат, а светът ще рухне.“

Тогава осъзнах, че причината да съм толкова раздвоена от нощта, когато видях Баронс да излиза от Ънсийли огледалото, беше защото в сърцето си не вярвах, че той е зло. Не ме разбирайте погрешно! Не мисля, че той е добър, но лошото е потенциално зло. Злото е изгубена кауза. Нямах желание да се доверя на сърцето си, защото се боях, че ще направя грешките на Алина и че докато умирам, безтелесният разказвач на живота ми ще отбележи: „Боже, ето го второто момиче на Лейн, по-тъпо и от първото“. Най-много се объркваме, когато се опитваме да убедим главата си в нещо, за което сърцето ни знае, че е лъжа.

Пръстите му бяха на сантиметри от Шинсар Дъб.

– Баронс! – извиках.

Той трепна и погледна към мен. Очите му бяха черно върху черно.

– Джерико! – изкрещях.

Баронс разтърси глава веднъж. Беше яростно разтърсване. Движейки се като човек, чиито кости на всеки крайник са счупени, той се надигна бавно на крака и започна да се отдръпва.

Внезапно Книгата се превърна в Звяра и започна да се изправя и да се изправи, докато не се надвеси над нас и не затъмни небето.

Баронс се обърна и побягна.

Болката се върна смазваща и разпъваща. Нощта стана студена и започна да изсмуква живота от мен. Вятърът се върна и пищеше с гласовете на отмъстените мъртви.

Усетих, че някой ме сграбчва.

Обвих ръце около врата на Баронс и се държах здраво за него, докато той бягаше.

В четири сутринта седяхме пред огъня в задната част на книжарницата, зад библиотеките, където никой минувач не можеше да ни види. Не че очаквахме някой в четири сутринта на границата с Мрачна зона.

Бях сгушена в гнездо от одеяла и се взирах в пламъците. Баронс ми донесе чаша горещо какао, което беше приготвил на микровълновата с две пакетчета от старите запаси, които Фиона държеше зад касата. Приех го с благодарност. На всеки няколко минути се разтърсвах конвулсивно от студ. Съмнявах се, че някога ще се стопля отново.

– Тя е с О’Баниън, знаеш ли? – казах му през устни, които горяха от студ. Дори Баронс изглеждаше смразен и блед.

– Знам – каза той.

– Тя яде Ънсийли.

– Да.

– Пука ли ти?

– Фио сама си е господарка, госпожице Лейн.

– А ако се наложи да я убия? – ако тя ме нападнеше сега, нямаше да имам друг избор, освен да я намушкам.

– Тя се опита да те убие. Ако планът ù беше проработил, ти щеше да си мъртва. Подцених я. Не мислех, че е способна на убийство. Грешах. Тя искаше да те махне от пътя и нямаше нищо против да пожертва всичко, което аз исках или от което се нуждаех, за да го постигне.

– Беше ли неин любовник?

Той ме погледна.

– Да.

– О! – разбърках какаото с лъжичката. – Тя беше малко стара, не смяташ ли? – завъртях очи на себе си в мига, в който го казах. Съдех по външния вид, не по реалността. Баронс беше поне два пъти по-стар от нея, а кой знае колко още?

Устните му се извиха леко.

Аз започнах да плача.

Баронс изглеждаше ужасен.

– Престани моментално, госпожице Лейн!

– Не мога – изгъгнах в чашата си какао, за да не може да види лицето ми.

– Опитай по-силно!

Изсумтях силно, потреперих и спрях.

– Не бях неин любовник от... известно време – предложи той, като ме гледаше внимателно.

– О, я не се ласкай! Не плачах за това.

– Тогава защо?

– Не мога да го направя, Баронс – казах кухо. – Ти я видя. Не мога да взема... това... това... нещо. Кого заблуждаваме?

Взирахме се в пламъците известно време, дълго след като какаото ми вече го нямаше.

– Какво беше усещането за теб? – попитах накрая.

На лицето му се изписа горчива усмивка.

– През цялото време, докато я търсех, си казвах, че аз ще съм изключението. Че аз ще бъда този, който ще може да я докосне. Да я използва. Че аз ще остана незасегнат. Бях толкова сигурен в себе си. Казвах ти: „Само ме заведи близо до нея, госпожице Лейн“, убеден, че просто ще я пъхна в торбата. Е, грешах – той се засмя, но звукът беше като остро излайване. – Аз също не мога да я докосна.

– Не можеш? Или няма?

– Улучи разликата. Иронично, но перфектното определение е: След като я взема, вече няма да желая това, заради което искам да я притежавам. Бих загубил всичко, за да постигна нищо. Не съм човек, който се упражнява в безсмислици.

Е, поне вече нямаше да се тревожа дали Баронс или В’лане ще вземат Книгата преди мен. В’лане не може да я докосва, защото е Сийли, а Баронс не би я докоснал, защото е достатъчно умен, за да осъзнае, че с каквато и цел да я е искал, тя щеше мигновено да бъде пожертвана от всеобсебващата природа на Звяра.

– Нас ли преследваше? – попитах.

– Не знам – каза той. – Със сигурност изглеждаше така, нали?

Сгуших се по-дълбоко в одеялата.

– Какво ще правим, Баронс?

Той ме изгледа мрачно.

– Единственото, което можем, госпожице Лейн. Ще запазим шибаните стени.

Четиринадесет

Когато отключих предната врата в четвъртък сутринта, за да отворя книжарницата (пример колко отчаяно исках да съм нормално момиче в нормален свят), инспектор Джейни ме чакаше.

Отстъпих назад, за да го пусна, затворих вратата, после с въздишка, осъзнала абсурдността на действията си, отново включих знака ЗАТВОРЕНО. Не бях нормална и светът не беше нормален, а аз нямаше да постигна нищо като се преструвам. Време беше да изоблича собствения си блъф. Книжарницата ми даваше временна утеха, на която нямах право. Трябваше да съм неспокойна, трябваше да съм уплашена. Страхът е мощен мотиватор.

Отведох инспектора да седне близо до огъня и взех мокрото му палто.

– Чай? Ъ... имам предвид обикновен чай.

Той кимна и седна.

Донесох му чаша Ърл Грей, седнах срещу него и отпих от моя чай.

– Каква двойка сме само! – каза той и започна да духа в чашата си, за да охлади чая.

Усмихнах се. Определено бяхме странна двойка. Струваше ми се, че е минала цяла година от деня, в който ме завлече в управлението, и месеци, откакто ме заговори с картите на входа.

– Има лоши страни – казах, като имах предвид яденето на Ънсийли. Той знаеше. Точно за това беше дошъл.

– Не е ли така с всичко?

– Прави Ви суперсилен, но Фае не могат да бъдат убити, Джейни. Не можете да се биете с тях. Трябва да сте доволен, просто че ги виждате. Ако се опитате да ги нападнете, те ще разберат, че знаете, и ще Ви убият.

– Колко силен ще стана? Колкото един от тях?

Обмислих тази идея. Не знаех и му го казах.

– Значи би могло?

Свих рамене.

– Независимо от това, не можете да ги убиете. Те не умират. Безсмъртни са.

– Защо мислите, че имаме затвори, госпожице Лейн? Не ни е позволено да убиваме и серийните убийци.

– О! – примигнах. – Никога не съм мислила да ги затварям. Не съм сигурна, че нещо би могло да ги задържи – освен затвора на Ънсийли, изтъкан от нишките на Песента на Сътворението. – Те Пресяват, забравихте ли?

– Всички ли?

Беше отбелязал още нещо полезно. Никога не бях виждала Момчета-носорози да Пресяват. Предполагах, че е възможно само най-могъщите Фае да имат тази способност – принцовете и единствените по рода си, като Сивия мъж.

– Не си ли струва да се опита? Може би ние, нисшите хора, можем да им поднесем няколко изненади. Докато Вие вършите вашата работа, други може да вършат тяхната. По улиците се носи слух, че се задава нещо лошо. Какво става?

Разказах му за Хелоуин и за стените, и какво ще се случи, ако се срутят.

Той постави чашата и чинийката си на масата.

– И бихте ме оставила да изляза навън беззащитен?

– Има и други лоши страни. Не съм сигурна, че знам всичко, но едната е, че ако бъдете ранен с някое от безсмъртните оръжия, Вие ще... – описах му смъртта на Малуш. Разлагащата се плът, загниващите телесни части.

– Колко такива оръжия има по света, госпожице Лейн?

– Две – колко далеч беше стигнал! От отхвърлянето на липсващи части от картите до това да говори толкова небрежно за хранене с чудовища и безсмъртни оръжия.

– У кого са?

– У мен и у някой друг.

Той се усмихна леко.

– Ще рискувам.

– Пристрастяващо е.

– Преди пушех. Щом успях да откажа цигарите, мога да откажа всичко.

– Мисля, че някак променя човека – бях съвсем сигурна, че яденето на Ънсийли беше причината да мога да се доближа до Шинсар Дъб. С много неща относно яденето на Мрачни Фае не бях наясно, но нещо беше накарало Книгата да ме възприема като... очернена, разредена.

– Лейди, Вие ме променихте повече от ранен инфаркт. Стига шикалкавене! Без повече обаждания, забравихте ли?

Не исках повече обаждания. Нямах желание да знам къде е Книгата, освен за да я избягвам.

– Не ми дадохте друг избор, когато ми отворихте очите – каза инспекторът грубо. – Длъжница сте ми.

Огледах лицето му, раменете, ръцете му. Колко далеч бях стигнала! Отвъд представата, че той е враг и пречка за моя прогрес, аз видях един добър човек, който седеше в магазина ми и пиеше чай с мен.

– Съжалявам, че Ви накарах да го ядете! – казах.

– А аз не – каза той категорично. – Предпочитам да виждам лицето на врага, вместо да умра сляп.

Въздъхнах.

– Ще трябва да се връщате на всеки няколко дни. Не знам колко време трае.

Отидох до гишето и претършувах чантата си. Той прие бурканчетата малко алчно според мен. На лицето му се четяха погнуса и нетърпеливо очакване. Чувствах се като доставчик на наркоман. Чувствах се като майка, която кара детето си да се изправи срещу опасностите на първи клас. Трябваше да направя нещо повече, отколкото да опаковам обяда му и да го кача на автобуса. Трябваше да му дам съвет.

– Тези, които приличат на носорози, са наблюдатели на Фае. Те шпионират, а напоследък по някаква странна причина се занимават и с комунални дейности. Мисля, че тези, които летят, хващат деца, но не съм сигурна. Летят точно над раменете им. Има едни фини и красиви, които могат да влязат в теб. Наричам ги Вкопчвачи. Ако видите такъв да идва към вас, бягайте като от дявола! Сенките ще Ви погълнат на мига, в който се препънете в някоя Мрачна зона. През нощта трябва да стоите на светло... – стоях на вратата и продължавах да викам след него. – Започнете да носите фенерчета непрекъснато! Ако Ви хванат в мрака, сте мъртъв.

– Ще се справя, госпожице Лейн – той се качи в колата си и подкара.

В единайсет бях в Пунта Кана, вървях по плажа с В’лане в златист бански с ламе (аз, не В’лане; натруфено, знам; той го избра) с яркорозов саронг.

Бях освободила името му на вятъра и го бях призовала скоро след като Джейни си тръгна. Отчаяно се нуждаех от отговори, а нямах и нищо против малко слънце. Бях мислила за стените цяла нощ и по-голямата част от сутринта. Колкото повече знаехме за тях, толкова по-добри бяха шансовете ни да ги укрепим. Най-сигурният източник на информация беше един Фае принц, който беше сред най-доверените хора на кралицата и който не е пил от Котела дълго, дълго време.

Той настоя първо да научи последните новини за Шинсар Дъб. Разказах му, като скрих факта, че Баронс беше с мен, за да избегна потенциалното мерене на мъжки атрибути. Казах му, че няма смисъл да продължавам да я преследвам точно сега, защото нямам представа как да я доближа и след като той също не можеше, нямаше как да я отнесем на кралицата. Докато го казвах, ми хрумна един въпрос, който беше толкова очевиден, че не можех да повярвам как не съм се сетила за него преди.

– Ти каза, че кралицата може да я докосне, така че защо тя не я търси сама?

– Тя не смее да напуска света на Фае. Наскоро беше нападната и това силно намали силите ù. Враговете ù в смъртния свят са твърде многобройни. Тя избяга от двора и потърси убежище и закрила в едно древно място в нашия свят, на което има силна магия. Тя вярва, че там ще може да пресъздаде Песента. Никой, освен неколцина, на които тя има пълно доверие, не може да проникне на това място. Тя трябва да бъде пазена, МакКайла. Няма друга, която да застане на нейно място. Всички принцеси изчезнаха.

– Какво е станало с тях? – в една матриархална линия това беше катастрофа.

– Тя ги прати да търсят Книгата, заедно с другите, и оттогава никой нито ги е виждал, нито ги е чувал.

И те мислеха, че аз мога да го направя? Щом Фае принцесите не можеха да се изправят срещу многото опасности, какви шансове имах аз?

– Има нещо, което не разбирам, В’лане. Стените на Ънсийли затвора са били вдигнати преди стотици хиляди години, нали?

– Да.

– Това не е ли много преди кралица Авийл да вдигне тези между световете ни?

Той кимна.

– Е, ако са съществували независимо преди, защо да не могат и сега? Защо стените на затвора също ще паднат, ако ЛГ успее да свали тези между нашите светове? Защо всички стени ще паднат?

– Стените никога не са съществували независимо. Стените между нашите светове са продължение на тези на затвора. Без Песента, кралицата не беше в състояние да сътвори нейни собствени прегради. Разделянето на светове изисква огромна сила. Тя трябваше да вземе от магията на стените на затвора и да довери част от укрепването на новите стени на хора. Една обща магия неминуемо дава по-силни резултати, отколкото солово начинание. Беше рисковано, но въпреки протестите на съвета тя го сметна за необходимо.

– Защо съветът е протестирал?

– Когато за първи път дойдохме тук, вие не бяхте по-различни от другите познати ни цивилизации – диваци, животни. Но един ден развихте език, един ден кучето не развя опашката си и не залая. То проговори. Тя сметна, че това ви прави по-висши същества. Даде ви права и ни нареди да съществуваме съвместно. Не се получи, но вместо да ви изтребим, за което гласуваха две трети от членовете на нейния съвет, тя раздели световете и по този начин ви даде права.

Беше очевидно, че В’лане не мислеше, че заслужаваме изобщо някакви права.

– Съжалявам, че сме съсипали расовото ви превъзходство! – казах хладно. – Светът първо е бил наш, забрави ли?

Сняг покри раменете ми.

– Повтаряш го често. Кажи ми, човеко, какво точно смяташ, че доказваш с това? Смяташ ли, че факта, че по силата на съдбата сте сложили началото на живота на тази планета, ви дава права над нея? Под нашите грижи вашият свят процъфтя. Ние я направихме тучна, за нас Гея разцъфтя. Вашата раса я задими, издълба я, циментира я, а сега я пренаселва. Планетата плаче. Вашият вид няма мяра. Ние имаме. Вашият вид не познава търпението. Ние сме най-търпеливата раса, която някога ще срещнете...

Думите му ме смразиха. Фае можеха да отделят хиляди години за повторното затваряне на мрачните си братя, но човешката раса нямаше да оцелее толкова дълго. Още една причина да попречим на бягството им от затвора.

– Как ЛГ успява да отслаби стените?

– Не зная.

– Какво можем да направим, за да ги укрепим?

– Не зная. Бяха сключени споразумения между кралицата и хората, които тя скри и защити. Хората трябва да прочетат тези споразумения.

– Правят го, но не действа.

Той вдигна едно златно рамо.

– Защо се страхуваш? Ако стените паднат, аз ще те пазя.

– Не съм единствената, за която се тревожа.

– Ще защитя тези, които обичаш в... Ашфорд, нали? Майка ти и баща ти. Кой още има значение за теб?

Все едно връх на острие погали гръбнака ми при тези думи. Той знаеше за родителите ми. Знаеше откъде съм. Мразех всяко Фае, добро или лошо, което знаеше нещо за хората, които обичам. Разбирах как трябва да се е чувствала Алина, когато се е опитвала толкова силно да ни запази скрити от мрачния нов свят, в който е попаднала в Дъблин, включително от приятеля, на когото се е доверявала. Дали сърцето ù беше победило разума за него? Беше ли усетила някъде дълбоко в себе си, че той е зло? Може би е била прелъстена от думите му и очарована от действията му.

Не, той я беше измамил. Въпреки уверенията му в противното, със сигурност беше използвал Гласа върху нея. Нямаше друго обяснение за начина, по който се бяха обърнали нещата.

– Искам повече от това, В’лане – казах. – Искам цялата човешка раса да бъде в безопасност.

– Не вярваш ли, че хората могат да извлекат полза от намаляването на числеността ви? Не четеш ли човешките вестници? Обвиняваш Фае във варварство, но хората нямат равни на себе си в жестокостта си.

– Не съм тук, за да спорим за света. Длъжностната ми характеристика не го изисква. Просто се опитвам да го спася.

Той беше ядосан. Аз също. Изобщо не се разбирахме. Докосването му беше нежно, но не и очите, когато ме издърпа в прегръдката си. Забави се с езика ми. Срам ме е да кажа, че се потопих и се изгубих в целувката на Фае принц и че свърших четири пъти, докато той ми върна името си.

– По веднъж за всеки от кралските домове.

С подигравателна усмивка той изчезна.

Оргазмите ми бяха толкова наситени, че ми отне няколко мига да осъзная, че нещо не беше наред.

– Ъ, В’лане? – извиках на въздуха. – Мисля, че забрави нещо – мен. – Ехо? Все още съм в Пунта Кана.

Чудех се дали това беше неговият начин да ме принуди да използвам името му, за да може да го постави отново. „Моите извинения, Шийте зрящ – щеше да каже. – Имам много други грижи на главата.“ Друг път! Ако умът му беше толкова огромен, колкото той постоянно твърдеше, нямаше право на пропуски в паметта.

Копието ми се беше върнало. Хората ме зяпаха. Предполагам, че не виждаха всеки ден жена в бански и въоръжена с копие да говори на небето. Огледах се хубаво наоколо и самата аз зяпнах, когато осъзнах, че вероятно банският ми, а не Копието, беше не на място. Бях толкова погълната от разговора си с В’лане, че не бях забелязала, че сме на нудистки плаж.

Двама мъже минаха покрай мен и аз се изчервих. Не можах да го избегна. Те бяха на възрастта на баща ми. Имаха пениси.

– Хайде, В’лане! – изсъсках. – Измъкни ме от тук!

Той ме остави да се пържа още няколко минути, преди да ме върне в книжарницата. В златен бански от ламе, разбира се.

Тогава животът ми се промени и тръгна по нов коловоз.

Вече нямах никакво желание да отварям книжарницата, да седя пред компютъра или да се заровя в купчина книги и да правя проучване. Усещах се като болен в последна фаза. Усилието ми да се сдобия с Шинсар Дъб не само се провали, а ме принуди да призная, че е безнадеждно отвъд моите способности понастоящем.

Не можех да направя нищо, освен да чакам и да се надявам, че другите ще свършат тяхната част и ще ми осигурят още време, за да разбера как да свърша моята, ако изобщо беше възможно. Какво е знаела Алина, което аз не знам? Къде беше дневникът ù? Как беше планирала да сложи ръка на Мрачната книга?

Оставаха седем дни. Шест. Пет. Четири.

Не можех да се отърся от чувството, че там навън нещо става и се взира право в лицето ми, нещо, което пропусках. Може и да бях започнала да мисля извън моята малка провинциална кутия, но подозирах, че има много по-голяма и сега трябваше да мисля извън нея, а за да го направя, трябваше да мога да я видя.

Към края прекарвах дните си, като обикалях улиците на Дъблин, въоръжена до зъби и с вдигната срещу студа яка. Проправях си път с лакти през туристите, които продължаваха да посещават града, въпреки мрачното време и студа и въпреки високата престъпност.

Промуших се между някакви Ънсийли ужасии и се пъхнах в един пъб за топъл пунш, където подслушах безсрамно разговорите на хора и Фае. Спрях на един ъгъл за риба и чипс и поговорих с готвача. После застанах на тротоара и размених няколко думи с един от малкото останали хора, продавачи на вестникарска будка. По странно съвпадение беше същият застаряващ господин, който ме беше упътил към Гарда, когато пристигнах тук. Същият сега ми се довери с неговия прелестен напев, че заглавията на жълтите вестници са прави, че Древните се връщат. Обиколих музеите. Посетих поразителната библиотека на Тринити. Изпробвах бира в пивоварната Гинес и стоях на платформата, взирайки се в морето от покриви.

И осъзнах стреснато, че обичам този град.

Дори залят с чудовища, потопен в престъпност и опетнен от насилието на Шинсар Дъб, какъвто беше в момента, аз обичах Дъблин. Дали Алина се беше чувствала така? Ужасена от това, което предстои, но по-жива отвсякога?

И по-самотна.

Нито една Шийте зряща не отговори на обажданията ми. Дори Дани. Бяха избрали. Роуина беше победила. Знаех, че се боят. Знаех, че тя и манастирът са всичко, което повечето от тях познаваха, и че тя умело манипулира страховете им. Исках да отида в КБП и да се бия. Да извикам старата, да споря с Шийте зрящите. Но не го направих. Има някои неща, за които не трябва да питате. Бях им показала моето доверие. Очаквах тяхното в замяна.

Вървях по улиците. Наблюдавах. Правех бележки в дневника си за различните неща, които виждах.

Дори Баронс ме беше изоставил. Беше отишъл да провери някакъв древен ритуал, който можеше да помогне на Сауин.

Крисчън се обади и ме покани да посетя земята на МакКелтърови, някъде по хълмовете на Шотландия, но не можех да се принудя да напусна града. Чувствах се като негов челен отряд, но може би бях само капитан, който потъва с кораба си. Чичовците му, каза ми Крисчън мрачно, търпели Баронс, но трудно. Въпреки всичко те се бяха съгласили да работят заедно за този период. От тона му ясно личеше, че веднъж след като ритуалът свършеше, можеше да има всеобща друидска война. Не ми пукаше. Можеха да се бият колкото искаха, след като укрепят стените.

Три дни преди Хелоуин открих самолетен билет до Ашфорд пред вратата на стаята ми. Беше еднопосочен. Полетът беше същия следобед. Дълго стоях и го държах със затворени очи, облегната на стената. Представях си мама и тате, и стаята ми у дома.

Октомври в южна Джорджия е есен в най-красивия ù вид – дърветата, обагрени в рубинено и кехлибар; тикви; въздухът, ухаещ на листа и пръст, и на южняшка кухня; нощите, толкова ясни, колкото могат да са само в провинциална Америка, далеч от замъглените светлини на градския живот.

В нощта на Хелоуин семейство Брукс щяха да направят ежегодния си Лов на съкровища на призраци и таласъми. Тухларната щеше да проведе конкурс за костюм. Всеки беше свободен да дойде, както иска. Винаги беше страшен купон. Хората избираха всевъзможни неща. Ако се случеше да не съм на работа, а времето беше достатъчно топло, с Алина щяхме да направим купон при басейна. Мама и тате винаги се държаха супер и отиваха да нощуват в един местен хотел. Не беше тайна, че чакат с нетърпение да се измъкнат от нас за една романтична вечер насаме.

Изживях пътуването си до дома, докато държах този билет.

После се обадих и се опитах да върна билета. Най-доброто, което можеха да направят, беше да пренасочат средствата срещу такса към бъдещ полет на мое име.

– Мислиш ли, че щях да избягам? – попитах го по-късно вечерта. Баронс все още беше там, където беше. Бях му позвънила от мобилния телефон.

– Не бих те обвинил, ако го направиш. Щеше ли да заминеш, ако бях взел двупосочен билет?

– Не. Боя се, че нещо може да ме проследи. Отказах се от идеята да си ида у дома много отдавна, Баронс. Някой ден ще отида. Когато е безопасно.

– А ако такъв момент не настъпи никога?

– Трябва да вярвам, че ще настъпи.

Последва дълго мълчание. Книжарницата беше толкова тиха, че можеше да се чуе как пада игла. Бях самотна.

– Кога се връщаш у дома? – попитах.

– У дома ли, госпожице Лейн?

– Трябва да наричам някак това място – бяхме водили този разговор и преди, докато стояхме в едно гробище. Бях му казала, че ако домът е там, където е сърцето, моето е на два метра под земята. Вече не беше така. Сега сърцето ми беше вътре в мен, с всичките му надежди, страхове и болки.

– Почти свърших. Ще се върна утре – и линията се раз-падна.

* * *

Три сутринта.

Скочих в леглото.

Сърцето ми туптеше. Нервите пищяха.

Мобилният ми телефон звънеше.

– По дяволите! – сопна се Дани, когато отговорих. – Спиш като шебана мъртва там. Звъня ти от пет шебани минути.

– Добре ли си? – попитах аз, потръпвайки. Отново бях в онова студено място. Мрачните останки от съня се изплъзваха, но студът оставаше.

– Погледни през прозореца, Мак!

Скочих от леглото, грабнах Копието и забързах към прозореца.

Спалнята ми, също като предишната, която Баронс съсипа, е в задната част на сградата, така че мога да гледам уличката от прозореца и да следя Сенките.

Дани стоеше там долу в тясната пътека от светлина между книжарницата и гаража на Баронс, мобилният телефон беше стиснат между ухото ù и едно кльощаво рамо, а тя се хилеше към мен. Сенките я гледаха гладно от местата си в мрака.

Беше облечена с дълго черно кожено яке, което беше сякаш извадено направо от филм за вампири и ù беше малко голямо в раменете. Докато гледах, тя плъзна нещо дълго и с цвят на алабастър, блестящо и красиво изпод него.

Ахнах. Това можеше да бъде само Мечът на Светлината.

– Хайде да сритаме малко приказни задници! – засмя се Дани, а погледът в очите ù изобщо не беше като на тринайсетгодишна.

– Къде е Роуина? – изритах долнището на пижамата и пъхнах крак в чифт дънки, а зъбите ми тракаха. Мразя сънищата за Студеното място.

– Ро замина някъде със самолет днес следобед. Не можеше да вземе Меча с нея. Аз се измъкнах. Искаш да говорим или искаш да убием малко Ънсийли, Мак?

Тя шегуваше ли се? Това беше мокрият сън на Шийте зрящите. Вместо да седя тук, да мисля, да говоря, да проучвам, аз можех да изляза и да направя нещо. Затворих телефона, сложих две тениски под пуловер и яке, скочих в ботушите, грабнах моят МакОреол по пътя и го закопчах, като ми се искаше да имах един и за нея. Нямаше значение. Ако се окажехме на тъмно място, щях да се лепна за нея като лепило.

Свалихме осемдесет и седем Ънсийли онази нощ.

После изгубихме бройката.

Петнадесет

Прекарах по-голямата част от деня преди Хелоуин в разчистване след празненствата от предишната нощ. За разлика от последиците след купоните у дома, в Джорджия, остатъците от безгрижно добро забавление в Дъблин не бяха лепкави пластмасови чаши, огризки от полуизядени пици и фасове, пуснати в бирени бутилки, а мъртви чудовища и части от тела.

Проблем: когато убиеш Фае, то спира да излъчва Обаяние и противно на нелепото вярване на попкултурата, телата не се разпадат. Те остават тук, в нашия свят, идеално видими за всички. В удоволствието да убивам, забравих за телата. Дани също ги забрави. Не беше като да са станали видими за мен, след като умрат. За мен те винаги са били видими.

От сутрешните новини научих, че кино реквизити били изложени по страховит начин около Дъблин. Гумени чудовища от снимачната площадка на някаква местна продукция на филм на ужасите били подредени като пакост и хората не трябвало да се тревожат, а да се обадят на Гарда. От там били назначили хора за почистването... ъ... за прибирането им.

Телефонът ми се раззвъня, преди репортажът да е свършил. Беше Роуина.

„Почисти ги, скапана идиотка!“

Аз закусвах.

– Току-що казаха, че от Гарда са поели грижата за тях – измърморих с пълна уста, предимно за да я ядосам. Но бих си помислила същото. Трябваше да почистя, и то бързо. Бях засрамена от себе си, че не бях осъзнала какво правя.

– Оставила ли си следа от трупове, която може да бъде проследена до теб?

Трепнах. Вероятно.

– Не знаех, че ти пука, Ро – казах хладно.

– Беше ли Дани с теб снощи? – попита тя.

– Не.

– Направила си всичко това сама?

– Ъ-хъ.

– Колко?

– Изгубих бройката. Повече от сто.

– Защо?

– Писна ми да не правя нищо.

Тя мълча няколко мига, после:

– Искам те в манастира за ритуала утре.

Едва не се задавих с хапка от хрупкавата коричка на кифла. Това беше последното, което очаквах да каже. Бях се подготвила за дълга сметка от много провали и обмислях да ù затворя, преди да има възможност да започне. Сега се радвах, че не го направих.

– Защо?

Последва нова дълга пауза.

– Има сила в големия брой – каза тя накрая. – Ти си могъща Шийте зряща – „Независимо дали ми харесва, или не“ остана неказано, но се носеше във въздуха.

И тя като МакКелтърови се опитваше да си осигури на разположение цялата сила, която можеше да намери.

Аз, така или иначе, мислех, да се натрапя. Чувствах се привлечена да се бия редом с тях. Ако им предстоеше борба, исках и аз да съм там. Не чувствах подобна нужда да се присъединя към МакКелтърови. Предполагам, кръвта говори. А сега имах покана.

– По кое време?

– Церемонията започва точно час след залез слънце.

Нямах нужда да се съветвам с календара, който висеше горе в стаята ми, за да знам, че слънцето утре щеше да изгрее в седем и двайсет и три и да залезе в шестнайсет и петдесет и четири. Природата ме управлява по начини, по които никога преди не го е правила. Нямам търпение да видя отново дългите, ярки дни на лятото и не само заради любовта ми към слънцето. Тези къси мрачни дни на есента и зимата ме плашат. Двайсет и втори декември – зимното слънцестоене, ще бъде най-краткият ден в годината и ще има седем часа, двайсет и осем минути и четиридесет и девет секунди дневна светлина. Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и девет и ще залезе в шестнайсет и осем. Това дава на Сенките петнайсет часа, трийсет и две минути и единайсет секунди да излязат и да играят. Повече от двойно, отколкото получават хората.

– Кога ще знаем със сигурност дали е подействало?

– Скоро след като отворим Кълбото – каза тя, но не звучеше сигурна. Беше изнервящо да чуя съмнение в гласа на Роуина.

– Ще си помисля – това беше лъжа. Със сигурност щях да бъда там. – Какво ще има за мен?

– Това че питаш такова нещо, само подсилва мнението ми за теб – и тя затвори.

Довърших кифлата и кафето си, после се отправих навън, за да помета трохите и да държа чудовищата далеч от моята врата.

Тъпчех трупове на Ънсийли в кофи за боклук, криех ги в изоставени сгради и дори успях да натъпча два в бетона на една строителна площадка, докато работниците бяха в почивка за кафе.

Завлякох тези, които бяха най-близо до книжарницата, в съседната Мрачна зона. Дори на ярка дневна светлина ми беше трудно да се принудя да отида там. Усещах Сенките във всички посоки, пулсиращия мрак на техния ненаситен, ужасен глад. Къде отиваха? Дали се вмъкваха в малките тъмни дупки на тухлите и ме гледаха? Дали се плъзваха под земята? Дали се скупчваха в тъмните ъгли на рухналите сгради? Колко малки можеха да станат? Можеше ли някоя да се крие в празната кутия от кола, улучила точния ъгъл, за да избегне светлината? Никога не бях ритала кутиите и нямах намерение да започвам сега.

Улиците бяха странно пусти. По-късно щях да открия, че рекордно количество хора се бяха обадили, че са болни последните два дни преди Хелоуин. Бащи взимаха отдавна отлаганите си свободни дни. Майки задържаха децата си от училище без някаква причина. Мисля, че нямаше нужда да си Шийте зрящ, за да усетиш напрегнатото очакващо затишие във въздуха, да чуеш далечното барабанене на мрачни подкови в тревожния вятър, които идваха по-близо, по-близо.

По-близо.

Нарязах и затворих в бурканчета нов запас Ънсийли, докато бях навън. Очаквах Джейни преди дни, но реших, че може би ефектът продължава по-дълго при обикновени хора.

На връщане към книжарницата се отбих в бакалията, за да взема няколко неща, после в пекарната, откъдето взех поръчката, която бях направила вчера.

После застанах под струята на горещия душ, за да изстържа следите от мъртви Ънсийли. Къпех се гола, ако не броим кобура на бедрото ми, който бях започнала да нося, за да мога да си служа и с двете ръце и да не се налага да си мия косата само с едната.

До полунощ Баронс не се беше появил и се чувствах раздразнена. Беше казал, че ще бъде тук. Разчитах на това, когато планирах какво ще правя.

В един бях разтревожена. До два бях сигурна, че няма да се появи. В три и петнайсет му се обадих. Той вдигна на първото позвъняване.

– Къде си, по дяволите? – сопнах се аз, но в същото време и той се сопна:

– Добре ли си?

– Чакам от часове – казах.

– Какво?

– Каза, че ще дойдеш.

– Забавиха ме.

– Не можеше ли да се обадиш? – казах саркастично. – Нали знаеш? Да вдигнеш телефона и да кажеш: „Хей, Мак, закъснявам“.

Настъпи кратко мълчание от другата страна на линията. После Баронс каза тихо:

– Сбъркала си ме с някой друг. Не ме чакай, госпожице Лейн! Не изграждай света си около моя! Аз не съм такъв мъж.

Думите му ме жегнаха. Може би защото бях направила точно това – бях построила нощта си около него и дори си бях представила как щеше да мине.

– Да ти го начукам, Баронс!

– И такъв не съм.

– Само в мечтите ти. Позволи ми да го кажа с думите, на които ти самият ме научи! Възмущавам се, когато ми губиш времето. Ключове, Баронс. Затова те чакам. Вайпърът е на ремонт – и ми липсваше колкото и дългата ми руса коса. Имах връзка с тази кола. Съмнявах се, че ще си я върна. Беше тежко повредена от разходката по тротоара и ако познавах Баронс толкова добре, колкото мислех, че го познавам, той би предпочел да го продаде, вместо да го кара отново, без значение колко безупречно беше поправен. Чувствам се почти по същия начин. Когато похарчиш толкова много пари, искаш съвършенство. – Трябва ми кола.

– Защо?

– Реших да отида в манастира за ритуала – казах.

– Не съм сигурен, че това е мъдро решение.

– Така или иначе, не е твое.

– А може би би трябвало – каза той.

– Не мога с нищо да помогна на МакКелтърови, Баронс.

– Не казах, че трябва. Може би трябва да останеш в магазина утре през нощта. За теб това е най-безопасното място.

– Искаш да се скрия? – гласът ми се надигна с неверие в последната дума. Преди месеци със сигурност щях да се скрия. Да гледам късна телевизия, докато лакирам ноктите на ръцете и на краката си в еднакъв божествен нюанс на розово. Сега? Никакъв шанс.

– Понякога предпазливостта е най-мъдрият курс – каза той.

– Слушай, Баронс! Ела да бъдеш предпазлив с мен и аз също ще остана. И не защото искам компанията ти – казах аз, преди да може да направи някой смислен коментар, – а заради онова нещо „което е добро за гъската, е добро и за гъсока“. Няма да зяпам безпомощно.

– Ти си гъската, госпожице Лейн. Аз съм гъсокът.

Сякаш можех да сбъркам пола му.

– Това беше двусмислица – информирах го хладно. – Показвах ти колко съм умна. Гъсок има много значения. Каква полза да си умен, когато човекът, на когото го показваш, е толкова тъп, че не може да го проумее?

– Не съм тъп – каза той също толкова хладно и усетих как на хоризонта се задава още една от детинските ни препирни. – Като двусмислица не свърши работа. Потърси смисъла на двусмислица!

– Знам какво е двусмислица. И можеш да си завреш глупавата торта за рождения ден където искаш! Дори не знам защо си направих труда.

Тишината се проточи толкова дълго, че реших, че е затворил. Аз също затворих, като ми се искаше да го бях направила първа.

Двайсет минути по-късно Баронс влезе през вратата откъм задната част на книжарницата. Лед покриваше косата му, а самият той беше бледен, вероятно от някакъв изключителен студ.

Седях на дивана, твърде вбесена, за да заспя.

– Добре. Най-после спря да се преструваш, че не използваш Огледалото. Време беше.

– Използвам Огледалото само когато е крайно необходимо, госпожице Лейн. Дори за мен то е... неприятно.

Любопитството надделя над гнева.

– Какво определя „крайно необходимо“? Къде си ходил?

Той се огледа.

– Къде е тортата?

– Изхвърлих я.

Той ме погледна.

Въздъхнах и я извадих от хладилника. Беше седемпластова шоколадова торта с редуващи се малинов и шоколадов пълнеж, с розова глазура и надпис „Честит Рожден Ден, Дж. З. Б.“ в центъра, деликатно изписан и украсен с цветя. Беше красива. Беше единственото нещо, от което ми потичаше слюнка от седмици, освен от Ънсийли. Поставих я на масичката за кафе, после взех чинии и вилици от шкафа зад гишето.

– Объркан съм, госпожице Лейн. Тази торта за мен ли е, или за теб?

Да. Е, имаше го и това. Планирах да изям голяма част от нея сама. Не бях жалила средства. За тези пари можех да изтегля почти петдесет песни от iTunes.

– Бяха свършили черната глазура – казах сухо. Той не реагираше, както бях планирала. Не изглеждаше ни най-малко трогнат или развеселен. Всъщност той гледаше тортата със смесица от ужас и... мрачно очарование. По същия начин аз гледам чудовищата, които убивам.

Притесних се. Когато я поръчвах, изглеждаше добра идея. Мислех, че е шеговит начин да извлечем нещо забавно от нашата... връзка, докато в същото време казваше: „Знам, че си наистина стар и вероятно изобщо не човек, но каквото и да си, все пак имаш рожден ден точно като останалите“.

– Вярвам, че свещите са нещо обичайно – каза той накрая.

Бръкнах в джоба си, извадих свещите във форма на цифри и една, която бях издялала сама, и ги забучих върху тортата. Той ме погледна, сякаш ми беше изникнала втора глава.

– Пи ли, госпожице Лейн? Бих предположил, че си пропаднала на математиката в гимназията.

– Имах тройка. Малките неща винаги ме препъват. Но помня големите.

– Защо пи?

– Защото е нерационално и неизброимо – забавна бях, нали?

– Също така е константа – каза той сухо.

– Бяха им свършили шестиците. Изглежда, през това време на годината 6-6-6 би било по-добра идея – казах аз, докато палех свещите. – Очевидно не са виждали истинския Звяр, иначе нямаше да си играят да се прекланят пред него.

– Появявал ли се е пак? – Баронс все още се мръщеше на тортата и изглеждаше сякаш очаква да ù поникнат десетки крака и да започне да бяга към него с тънки устни и оголени зъби.

– Сменя ръцете всеки ден – имаше купчина вестници до дивана. Престъпленията, за които пишеше във вестниците, правеха яденето на закуска, докато ги чета, рисковано.

Той вдигна поглед от тортата към лицето ми.

– Това е просто торта. Гарантирам ти! Няма изненади. Няма накълцани Ънсийли вътре – пошегувах се. – Дори ще изям първото парче.

– Далеч не е „просто“ торта, госпожице Лейн. Това, че си се сдобила с нея, води на мисълта...

– ...че ми се беше дояло сладко и използвах теб като извинение да си угодя. Духни свещите, моля те! И по-весело, Баронс!

Как не бях разбрала върху колко тънък лед стоя? Как ми беше хрумнало, че ще взема торта за рождения му ден и той ще се държи по-различно от шантаво?

– Правя го за теб – каза той стегнато.

– Разбирам – казах аз. Наистина се радвах, че не си позволих да взема балони. – Мислех, че ще е забавно – стоях пред него и държах тортата с две ръце, за да може да духне свещите, преди восъкът да е покапал по красивата украса. – Бих се радвала на малко забавления.

Усетих насилието в стаята част от секундата преди той да изригне. Като се замисля, струва ми се, че го е смятал за затворено в клетка и беше изненадан почти колкото мен.

Торта и свещи се изскубнаха от ръцете ми и се стрелнаха право нагоре, удариха тавана и залепнаха там, като от тях закапа глазура. Зяпнах нагоре. Прекрасната ми торта!

После в миг се озовах притисната между стената и тялото му, без да разбера как съм се озовала там. Той беше плашещо бърз, когато искаше. Мисля, че би могъл да се надбягва с Дани за пари. С една ръка държеше китките ми заковани над главата ми. Другата беше на гърлото ми. Главата му беше наведена и той дишаше тежко. За момент отпусна лицето си във врата ми.

После се дръпна назад и се взря в мен, а когато заговори, гласът му беше тих и пълен с ярост.

– Никога повече не прави това, госпожице Лейн! Не ме обиждай с глупавите си ритуали и идиотските си баналности! Никога не се опитвай да ми придадеш човешки качества! Не мисли, че с теб сме еднакви! Не сме.

– Трябваше ли да я съсипеш? – извиках аз. – Чаках я с нетърпение цял ден!

Той ме разтърси силно.

– Нямаш право да чакаш с нетърпение розови торти. Това вече не е твоят свят. Твоят свят се заключава в търсене на Книгата и в това да останеш жива. А това са взаимоизключващи се неща, скапана глупачка!

– Не, не са! Само ако ям розови торти, мога да търся Книгата. Ти си прав – ние не сме еднакви. Аз не мога да вървя през Мрачната зона нощем. Аз не карам всички чудовища уплашено да бягат от мен. Аз се нуждая от дъги. Ти не. Сега разбирам. Никакви рождени дни за Баронс! Ще си го запиша точно до: „Не го чакай!“ и „Не очаквай той да те спаси, освен ако това не му носи изгода!“ Ти си задник. Това е константа у теб. Няма да го забравя.

Хватката му около гърлото ми отслабна.

– Добре.

– Добре – казах аз, но не знам наистина защо. Мисля, че просто исках последната дума да е моя.

Взряхме се един в друг.

Той беше толкова близо, тялото му беше наелектризирано, а изражението му диво.

Навлажних устни. Погледът му се закова в тях. Мисля, че спрях да дишам.

Той ми обърна гръб и се дръпна толкова рязко, че дългото му черно палто сряза въздуха.

– Това покана ли беше, госпожице Лейн?

– Ами ако беше? – попитах, като сама удивих себе си? Какво си мислех, че правя?

– Не се занимавам с хипотетика. Малко момиченце.

Загледах се в гърба му. Той не помръдна. Измислих доста неща, които бих могла да му кажа. Но не изрекох никое от тях.

Той изчезна през свързващата врата.

– Хей! – извиках след него. – Трябва ми кола!

Нямаше отговор.

Голямо парче торта падна от тавана и се размаза на пода.

Беше почти непокътнато, само малко раздърпано.

Въздъхнах, взех вилица и го изчегъртах в една чиния.

Беше обяд на следващия ден, когато се измъкнах от леглото, разчистих алармата против чудовища пред вратата и я отворих.

Отвън ме чакаха термос с кафе, плик с понички, ключове от кола и бележка. Отвъртях капачката на термоса, отпих от кафето и разгънах бележката.

Госпожице Лейн,

Бих предпочел да се присъединиш към мен в Шотландия тази вечер, но ако настояваш да помогнеш на старата вещица – ето ключовете, както поиска. Преместих я заради теб. Червената, паркирана пред вратата. Обади се, ако размислиш! Мога да пратя самолет до четири следобед.

КЗ

Отне ми минута да разгадая инициалите. Константен Задник. Усмихнах се.

– Извинението се приема, Баронс, ако е ферарито.

Беше.

Шестнадесет

Лиминален[12] е очарователна дума. Времената могат да са лиминални. Здрачът е преход от ден към нощ. Полунощ е процеп между днешния и утрешния ден. Дните на равноденствие, на слънцестоене и на Нова година са прагове.

Лиминално може да е и състоянието на съзнанието. Например, в онези моменти между съня и събуждането, познати още като хипнагогия, по време на които човек може да мисли, че е напълно буден, но всъщност да е активно зает със сънуване. Това е времето, в което много хора получават конвулсивни движения или за чувството на физическо падане.

Местата могат да са лиминални. Летищата, пълни с хора, които постоянно идват и си отиват, но никога не остават. Хората също могат да са лиминални. Тинейджърите като Дани са временно заседнали между детство и зрялост. Измислените герои често са лиминални същества, първообрази, които възсядат два свята, като обозначават или пазят прагове, или пък са физически разделени от две състояния на съществуване.

Междинността е определителна характеристика на лиминалното. Преддверие е друга. Лиминалното не е нито тук, нито там, а съществува между един миг и следващия, балансирано в тази пауза, в която преминаващото още не е това, което ще стане след миг. Лиминалното време е магическо, рисковано, преизпълнено с възможности... и опасности.

Денят на Хелоуин се влачеше цяла вечност, въпреки че бях спала до обяд. Имах да убия само четири въшливи часа преди четири, когато щях да напусна града, за да се отправя към манастира, но дори те минаваха безкрайно бавно.

Обадих се на Дани още щом станах. Тя беше развълнувана, че ще отида, и ми каза, че е предвидено ритуалът да започне в шест и петнайсет.

– Е, какво представлява той? Много монотонно пеене и чудатости? – попитах.

Тя се засмя и каза, че е почти така. Трябвало да се рецитират заклинания и да бъде платен десятък, така че Кълбото да може да бъде отворено и неговата Фае същност да бъде освободена, за да усили стените. Попитах що за десятък е това и тя започна да увърта. Чудех се дали Роуина планираше да използва моята кръв или нещо подобно. Не бих го сметнала за невъзможно.

Обадих се на Крисчън и той каза, че всичко върви по план. Чичовците му били започнали друидските ритуали в зори, въпреки че Баронс щеше да се присъедини към тях по-късно през деня.

Обадих се на татко и говорихме дълго за коли, за работата ми и за обичайните леки неща, които съставляват разговорите ни напоследък. Мразех Баронс, задето беше използвал Гласа, за да го вкара в тази безгрижна апатия, и в същото време му бях благодарна.

Ако татко днес ми беше казал едно наполовина дълбоко или проницателно нещо, щях да избухна в сълзи и да му разкажа всичките си проблеми. Това е мъжът, който беше целунал всяка моя цицина или контузия, която някога съм имала, дори въображаемите, когато бях малка и исках лепенка „Принцеса Жасмин“ или просто да бъда гушната и приласкана, докато седя в скута му.

След известно време поисках да чуя мама. Последва дълга пауза и се боях, че тя няма да слезе до телефона. Но тя вдигна и не мога да ви опиша радостта от това да чуя гласа ù за първи път от месеци.

Въпреки че подбираше думите си с нехарактерна нерешителност, тя беше разбираема, с чиста глава и очевидно не натъпкана с лекарства. Татко каза, че все още лесно се уморява, затова проведох къс и мил разговор, като ù споделях само хубави новини: Работата ми беше невероятна, имах страхотен работодател, който ми беше дал повишение, надявах се да направя книжарница, когато се върна у дома, правех точни планове да завърша колеж и да получа образование по бизнес и не, нямаше да успея да се върна за Деня на благодарността, но да, щях да се опитам да се върна за Коледа.

Необходими лъжи. Сега разбирам. Почти можех да усетя как Алина стои зад мен и кима с глава, докато повдигах духа на майка ни. Всеки път, щом телефонът ми беше звънял в Ашфорд, Джорджия, и сестра ми ме беше карала да се смея и да се чувствам обичана и в безопасност, тя е стояла в Дъблин и се е чудела дали ще бъде жива на следващия ден.

След като затворих, се зарових в поничките и пуснах произволен списък с песни на моя айпод. „Да почукаш на вратата на Рая“[13] беше първа, последвана от „Не се страхувай от жътваря“. Изключих го.

Не помня какво правих до три. Мисля, че прекарах много време седнала пред огъня и взирайки се в него.

Лиминалното е гадно. Не можеш да го стиснеш с ръце и да го оформиш. Не можеш да накараш полунощ да дойде по-бързо, да пораснеш по-скоро или да избегнеш междинността. Можеш само да висиш там и да ги преживееш.

Взех душ, сложих грим и зализах косата си назад в къса конска опашка. Пъхнах се в черни дънки, тениска, пуловер, ботуши и яке. Грабнах раницата си и сложих моя МакОреол вътре. Щях да стоя навън до късно. Прибрах Копието в кобура под мишницата, на кръста си сложих два къси ножа в каниите на Баронс, които бях отмъкнала от витрина горе, и се заредих с нарязани Момчета-носорози – бурканчета в джобовете и найлонови пликове в ботушите. Закопчах ремъците с вградени лампи около китките и глезените си. Дори пъхнах шишенце светена вода в предния джоб на дънките ми. В този град никога не знаеш какво се задава. Както казват у дома, бях въоръжена за мечка. За всякакъв вид.

Слязох долу, погледнах през прозореца, а после отново, като се зачудих дали не съм изгубила представа за времето. Когато се бях качила горе, беше ясно и студено по онзи ветровит начин, характерен за началото на ноември. Сега, в четири без петнайсет, навън беше почти тъмно. Докато бях сушила косата си, се беше развилняла буря. Още не валеше, но вятърът беше силен и изглеждаше сякаш всеки момент може да рукне като из ведро.

Взех ключовете от колата и огледах книжарницата, за да съм сигурна, че не забравям нещо.

Докато погледът ми се плъзгаше из четириетажната стая, потреперих от внезапен мрачен страх, че може никога повече да не видя „Книги и дреболии Баронс“. Бях заобичала и моя магазин така, както обичах града. Дървените подове блестяха под аплиците и стенните лампи. Книгите бяха подредени по местата си. Рафтът за списания беше прясно зареден. Камините бяха изключени. Диваните и столовете бяха подканващо и уютно подредени. Стенописът над мен се губеше в сенките. Някой ден щях да се покатеря там горе и да видя какъв е. Магазинът беше подреден и тих, натъпкан с измислени светове, които да бъдат изследвани, готов за работа и очакващ следващия си клиент.

Отправих се към задната врата.

Щеше да ме чака да се върна утре, когато стените щяха да бъдат силни, а аз щях да имам още една година, за да разбера как стоят нещата. Щях отново да спазвам работното време и да се заема с плановете си да направя уебсайт и да опиша в каталог редките издания горе. Без повече отлагане.

Но точно сега един италиански жребец ме чакаше, риеше с копита и пръхтеше. Ферарито отзад ме викаше по име. Имах два часа път до мястото, на което отивах. И това беше лиминално време и аз щях да се наслаждавам на всяка минута от него.

Седемнадесет

Минах дванайсет преки.

Моят край на града до Мрачната зона беше опустял като военна зона. Вече знаех защо.

Улиците на двеста метра източно от КДБ бяха толкова задръстени с хора и Ънсийли, че нямаше никаква надежда автомобилният трафик да се разреди. Повечето Фае бяха в пълно човешко Обаяние, опитваха се да подбудят размирици и успяваха.

Хората от Гарда си проправяха път между тях и настояваха за ред с вдигнати палки. Има достатъчно недоволни младежи в Дъблин (и във всеки град, ако става на въпрос), че дори малка яростна тълпа може да се възпламени и да се пръсне като горски пожар.

Особено на Хелоуин, когато, скрити зад по-добри маски, излизат всички изроди.

Докато гледах, неколцина от Гарда, които всъщност бяха Ънсийли с Обаяние, започнаха ожесточено да налагат група младежи с палките си, вбесявайки тълпата. Други Ънсийли започнаха да трошат витрини на магазини, да плячкосват и да окуражават другите да взимат каквото искат. Извиках на няколко хлапета, които бързаха да се присъединят към врявата. Изглежда, никой не знаеше за какво е бунтът, нито пък му пукаше. Боях се да приближа от страх да не повредят колата. Или мен.

Жлъч се надигна в стомаха ми от компресираното множество на Фае. Поне Шинсар Дъб не беше наоколо, за да ме извади от строя. Тълпата се увеличаваше и си помислих, че възможността да се озова по средата във ферари беше нещо наистина много лошо. Върнах назад, набързо обърнах и подкарах, доволна, че съм тръгнала няколко минути по-рано.

Измъкнах карта на града от раницата си и включих вътрешното осветление. Бурята все още не беше започнала, а облачната покривка беше превърнала деня в нощ цял час по-рано, отколкото очаквах.

Десет преки северно от книжарницата срещнах друга тълпа. Върнах назад, обърнах колата и се отправих на запад. Не ставаше. И този изход от града беше също толкова лош.

Отбих на един паркинг, за да проуча картата, после се отправих на югозапад, с намерението да заобиколя по края на Мрачната зона, за да си пробия път и ако се налага, да сложа моя МакОреол и да мина през нея, за да се измъкна от града. Но когато приближих края на изоставения квартал, набих спирачките и зяпнах.

Целият край на зоната беше плътна черна стена от Сенки, притиснати към басейните светлина, излъчвана от уличните лампи на улица Дорси. Простираше се наляво и надясно, докъдето можех да видя, като масивна барикада от гибел.

Включих на задна и се върнах. Щях да мина през нея, само ако се налагаше. Не бях готова да се призная за победена.

Прекарах следващите петнайсет минути, като шофирах през смаляващата се обиколка на моя свят, обградена от опасности от всички страни. Краищата на Мрачните зони се бяха срещнали и слели с тълпите и гледах с ужас, докато Ънсийли в човешко Обаяние подкарваха хората към тези очакващи, убийствени сенки.

Накрая ми хрумна да се измъкна от лъскавата червена кола, която започваше да привлича опасно много внимание, затова забързах към КДБ, където планирах да я разменя за нещо невзрачно и да реша как да избягам от града.

Когато завих по улицата, водеща към магазина, натиснах спирачките толкова рязко, че едва не си откъснах главата.

„Книги и дреболии Баронс“ тънеше в мрак!

Плътен! Магазинът беше обграден от нощ от всички страни.

Всяка външна лампа на книжарницата беше угаснала.

Взирах се празно. Бях ги оставила включени. Отпуснах спирачката и приближих. В светлината на фаровете по павираната улица проблясваше стъкло. Лампите не бяха угасени. Някой ги беше счупил всичките или – като се има предвид колко високо бяха окачени, по-скоро беше стрелял по тях. Или... някой беше пратил онези летящи Фае, може би дори Ловци, да свършат работата. Бяха ли накацали там горе, по корнизите, надвиснали над мен? В града имаше толкова много Фае, че шийте-сензорът ми беше като бомбардиран, затрупан от присъствия, твърде многобройни, за да бъдат изброени или разграничени. Взрях се нагоре, но покривът на магазина се губеше в мрака.

Вътрешното осветление работеше, но беше нагласено на убитите нива за след работно време и това, което се плискаше по улицата през стъклената врата и през прозорците, не беше достатъчно, да задържи врага ми. Още една пряка беше паднала в Сенките – моята.

„Книги и дреболии Баронс“ беше част от Мрачната зона.

Щяха ли по-материалните братя на Сенките да влязат в КДБ тази нощ, да я разбият, да счупят вътрешните светлини и да я смажат неспасяемо? Можеха ли? Знаех, че Баронс не я е защитил срещу всичко, а само срещу по-големите рискове.

Присвих очи. Това беше неприемливо. Фае нямаше да отнемат моето убежище! Нямаше да ме изгонят на улицата. Щяха да разкарат гадните си сенчести петунии от територията ми и щяха да го направят сега. Обърнах с писък на гуми и подкарах в обратна посока. На четири преки от новия периметър на Мрачната зона тълпата ме притисна обратно. Дадох газ на заден, едва пропускайки паркираните коли и спрях под ярката светлина на една улична лампа. Чувах ядосани викове, звън на счупени стъкла и тропота на приближаващата тълпа. Нямаше да бъда погълната от нея. Но трябваше да действам бързо.

Измъкнах се от колата, пъхнах ръка под якето и сключих длан около Копието. Нямаше да го изгубя този път.

Студен ръмеж, носен по вятъра, опръска лицето и ръцете ми. Бурята беше започнала. Но не усещах само буря във въздуха. Имаше нещо грешно, нещо ужасно грешно, освен ядосаната тълпа, ордите Ънсийли и Сенките, връхлетели дома ми.

Вятърът беше странен, духаше от много посоки, смърдеше на сяра.

Пръстите на хаотична, унищожителна тълпа нахлуха през ъгъла на две преки от мястото, където стоях.

– В’лане, нуждая се от теб – извиках и освободих името му.

То се разви от езика ми и се поду, задушавайки ме, а после се удари в задната част на зъбите ми и принуди устата ми да се отвори широко.

Но вместо да се понесе в нощното небе, то се заби в невидима стена и цопна на паважа, където лежеше, потрепвайки слабо, като паднала черна птица.

Побутнах го с върха на ботуша ми.

То се разпадна.

Обърнах лице към вятъра – изток и запад, север и юг. Той се завихряше около мен, блъскаше ме от всички страни, удряше ме със стотици малки ръце и внезапно усетих, че ЛГ е някъде там и прави черната си магия, за да свали стените. Тя променяше нещата.

Протегнах сетивото си на Шийте зрящ в ума си, фокусирах се, обърнах се навътре, потърсих и за миг наистина го видях. Стоеше на ръба на гола, стръмна черна скала в някакво ледено място с червена роба и вдигнати ръце. (Това, което беше вдигнал високо и от което капеше кръв, сърце ли беше?) Той пееше монотонно, призоваваше изкуства, достатъчно могъщи, за да разбият затвор, изтъкан от живите нишки от Песента на Сътворението и това правеше нещо на цялата магия, дори на тази на Фае, и я караше да се обърква ужасно.

Стиснах вътрешното си око, преди да е станало причина за смъртта ми. Стоях по средата на улица в размирен Дъблин, хваната в капан в града, сама.

В’лане нямаше да се Пресее и да спаси положението.

Тълпата беше на по-малко от пряка. Мародерите в предните редици бяха забелязали колата ми и ревяха като побеснели зверове. Някои влачеха бейзболни бухалки, други размахваха палки, взети от падналите Гарда.

Щяха да разбият ферарито на късчета.

Нямаше време да търся телефона и да се опитвам да се обадя на Баронс. Щяха да стигнат до мен след секунди. Знаех какво става с богатите хора по време на бунтове. Знаех също, че няма да повярват, че не съм богата. Нямаше да позволя да ме обезглавят заедно с аристокрацията само защото понякога карах хубава кола, която дори не беше моя.

Грабнах раницата си от колата и побягнах.

На следващата пряка се появи друга тълпа.

Гмурнах се в нея и се изгубих вътре. Беше ужасна, смрадлива, гореща, навъсена маса от хора. Яростта беше отпушена, безсилието отвързано, завистта несдържана. Тълпата виеше победоносно, докато плячкосваше, разбиваше и унищожаваше.

Не можех да дишам. Щях да повърна. Имаше твърде много хора, твърде много Фае, твърде много враждебност и насилие. Плувах сред море от лица, някои подивели, други въодушевени, а трети толкова уплашени, колкото си представях, че изглеждам и аз. Фае са чудовища. Но ние, хората, не им отстъпваме. Фае може да бяха подстрекателите на този бунт, но ние бяхме тези, които го поддържаха жив.

Павираните улици бяха хлъзгави от ситния дъжд. Гледах с ужас как младо момиче падна с вик. Беше стъпкана на мига, докато тълпата се носеше неотклонно напред. Възрастен мъж (защо, за Бога, беше навън?) беше следващият. Тинейджър се блъсна в улична лампа, отскочи, изгуби равновесие и изчезна от поглед.

За неопределено време бях тласкана от императива да остана на крака. Да остана жива.

Яздех тълпата като нежелан кон, със стъпала, заклещени в стремената, от една пряка до другата. Два пъти успявах да се измъкна и да си пробия път до външните краища само за да бъда удавена в стадото отново, тласкана напред от безмилостния му бяг.

Страхувах се от две неща: Че ще ме пратят в галоп право в някоя Мрачна зона или че Шинсар Дъб ще се появи внезапно и аз ще падна на колене, стиснала главата си. Не можех да реша коя смърт беше по-лоша.

Телефонът ми беше в раницата, но нямаше достатъчно място да маневрирам в тълпата, за да го извадя. Притеснявах се, че ако сваля раницата от раменете си, щяха да я изтръгнат от ръцете ми и да я отнесат. Копието ми беше студено и тежко под мишницата ми, но се боях, че ако го извадя, може да се намушкам сама в блъсканицата.

Ънсийли.

Имах бурканчета от бебешка храна в джобовете.

С мрачния им живот във вените си, щях да успея да се измъкна от тълпата.

Насочвахме се към края на квартала Темпъл Бар. Мрачната зона не беше далеч. Умишлено ли ни подкарваха? Ако можех да се зарея над този бунт, щях ли да видя Ънсийли, които ни подкарваха отзад като добитък на заколение?

– Извинете! – промърморих. – Опа! Не исках да ви ударя. С бутане си освободих малко място и отворих капака. Някой се блъсна в мен и изпуснах бурканчето. Усетих как се удари в ботуша ми, а после изчезна.

Стиснах зъби и извадих друго. Имах три в джобовете. Останалото беше запечатано в найлонови пликове, затъкнати в ботушите ми. Никога нямаше да успея да стигна до тях в мелето. С това бурканче бях по-внимателна и докато го отварях, го стисках все едно е нещо, което ще спаси живота ми, и се надявах, че е точно такова. Трябваше да се измъкна от тълпата. Познавах ориентирите. Бях на две преки от Мрачната зона. Успях да махна капачката, но нямах желание да наведа глава, за да изям съдържанието, от страх да не получа някой лакът в окото, да замръзна или да се препъна от болка и да падна.

Надигнах бурканчето близо до тялото си, отметнах глава назад, лапнах съдържанието и задъвках. Давих се през цялото време, докато дъвчех. Нямаше значение, че копнеех за това, беше си трудно да го прокарам надолу – хрускаво от жили и кисти, които се пукаха, докато дъвчех. Гърчеше се в устата ми и се движеше като множество паяци в стомаха ми.

Когато свалих бурканчето, гледах право в очите на Момче-носорог, над главите на двама души и от изражението в мънистените му очички и изровеното му сиво лице беше ясно, че то знае какво бях направила току-що. Трябва да беше видяло розово-сивата плът, мърдаща в буркана, докато го надигах.

Предполагах, че беше плъзнал слух, след като Малуш, ЛГ, О’Баниън, а сега и Джейни ги ядяха. То изрева, наведе глава и нападна. Завъртях се и започнах яростно да си пробивам път през тълпата. Успях да измъкна третото бурканче и преглътнах и неговото съдържание, докато се борех да се измъкна на свобода.

Единствения друг път, когато бях яла Ънсийли, бях смъртно ранена и вече виждах смъртта, затова не знаех какво да очаквам. Последния път бяха нужни няколко големи хапки, само за да започне оздравяването и почти десет минути, за да завърши връщането ми от смъртта към живота. Тази вечер бях цяла и ненаранена. Сила и мощ се разбиха в мен, сякаш бях поела инжекция адреналин право в сърцето. Ледена жега ме изпълни, когато могъществото на Фае се вля в кръвта ми.

Дивата Мак вдигна глава и погледна през очите ми, превзе мозъка ми и пренареди крайниците ми в по-гладка композиция – силна, хищна, стъпваща на точните лапи.

За минути се освободих от тълпата, но в далечината чувах друга да приближава. Градът беше полудял тази вечер. По-късно щях да науча, че Фае в човешко Обаяние бяха нахлули в домове, офиси и магазини из целия град, бяха нападнали собствениците и жителите и ги бяха изкарали на улиците, като насила бяха започнали бунта.

Погледнах назад. Изглежда, бях изгубила Момчето-носорог в мелето. Или може би то беше решило, че е по-интересно в разрушителната стихия на цяла тълпа, отколкото само с мен. Зад мен беше Мрачната зона. Отпред имаше друга тълпа, начело с Момчета-носорози, които разбиваха уличните лампи с бейзболни бухалки. Отляво се чуваха звуците на насилие. Отдясно имаше уличка, в която беше тъмно като в рог. Свалих раницата, извадих МакОреола, закопчах го под брадичката си, после включих лампите една по една, докато не светнах като малък фар. Чукнах китки и глезени, за да включа лампите на ръцете и краката си.

Тълпата ме връхлетя като огромна вълна.

Поех по тъмната уличка.

За кратко изгубих представа за времето, докато тичах по улици и улички, поемах по кратки пътища и се връщах назад, за да избегна тълпите и да се изплъзна от отрядите на Момчетата-носорози, с които едва не се сблъсквах доста пъти, тъй като вече не ги усещах, защото сетивата ми на Шийте зрящ бяха умъртвени от зловещото ми ястие.

Те маршируваха войнствено, обграждаха изоставащите и ги вкарваха обратно в тълпите. Кръстосах едни и същи улици десетки пъти, криех се във входове и в кофи за боклук. Изживях ужасен момент, когато бях обградена от две групи от тях и бях принудена да се промъкна зад купчина кашони в сенките на една кофа за боклук. Трябваше да угася всичките си лампи и да оставя ордата Ънсийли да премине.

Вкусих смъртта, докато седях там в мрака и се чудех дали има Мрачни местенца – наистина малки участъци, в които живеят само една или две Сенки. Очаквах някоя да изпълзи всеки момент от някой процеп и да ме хване. Самата мисъл беше по-лоша от това да се хвърля насред преминаващите Ънсийли. Отворих няколко пликчета и ги изядох, докато седях със свити колене в мрака зад стоманената кофа. Може би, както веднъж се бях пошегувала с Баронс, Сенките не обичаха тъмно месо и щяха да ме оставят на мира.

След като отрядите преминаха, изпълзях и включих лампите отново.

Да, хората бяха подкарвани. Събрани и поведени.

Агнета на заколение. Моите хора.

А аз не можех да направя нищо по въпроса. Яденето на Ънсийли може да ме беше трансформирало от джобно ножче в Узи и да ме беше превърнало в ходещо оръжие, но все още бях едно оръжие и остро го осъзнавах. Бях защита, а не нападение. Тази нощ в града нямаше да има нападение. Дори Дивата Мак – най-наперената от наперените, не се чувстваше достатъчно силна. Тя беше заплашена, подивяла. Искаше да намери пещера, за да се скрие в нея, докато събереше повече шансове на своя страна. Бях принудена да се съглася. Оцеляването беше наша първостепенна цел.

Първият път, когато ядох Ънсийли, нищо не ме беше обърквало. Но в онази нощ трябваше да се тревожа само за един гниещ вампир, освен това имах на моя страна Баронс. Тази нощ бях в капана на разбунтуван град със стотици хиляди души, беше Хелоуин, Ънсийли бяха многобройни и ужасно добре организирани. В’лане беше недостижим, а Баронс беше в друга страна.

Накрая се озовах в полуосветена уличка, без да чувам войнствени стъпки и звуците на бунта наоколо. Приклекнах в един вход, осветен от единична, гола крушка, за да се погрижа за нещо, за което спешно трябваше да се погрижа. Свалих раницата внимателно, пуснах я, разкопчах якето, нежно свалих кобура на Копието и го поставих на земята.

През цялото време, докато тичах и се криех, тежестта му прогаряше ужас в тялото ми. Ами ако паднех? Ако върхът продупчеше кожата ми? Здравей, Малуш! Сбогом, разсъдък! Може би сега бях по-корава, отколкото бях преди, но бях убедена, че не съм способна да се справя със смъртоносно разлагане.

Съблякох пуловера и тениската си, после сложих отново пуловера, якето и МакОреола и закопчах кобура на Копието отгоре, без да докосвам нищо друго, освен кожените каиши.

Завързах тениската, която бях свалила, около долната част на кобура, поставяйки допълнителен защитен пласт между върха и мен.

Иронично – нещото, което обичах най-много и което ме караше да се чувствам силна при нормални обстоятелства, става моя най-голям пасив и това, от което се страхувам най-много, когато прибегна до мрачната сила. Мога да имам едното или другото, но никога и двете.

За да стане противопоставянето още по-голямо, вече не можех да усетя Копието, което значеше, че по невнимание бих могла да се нараня с него. Обаче не можех да усетя и Шинсар Дъб, което значеше, че вече не може да ме нарани и да ме запрати на колене безпомощна и в опасна ситуация.

Уф! Стоях във входа и се възхищавах на собствената си глупост. Ако с яденето на Ънсийли ставах неспособна да усетя Шинсар Дъб, следващия път, щом се появеше на радара ми, трябваше само да приближа колкото мога, да ям Ънсийли и да се приближа още повече. Достатъчно близо, за да я взема.

Образът на Звяра, какъвто го бях видяла последния път, се материализира в ума ми.

Да бе! Да я взема. Сигурно. После какво? Да я сложа в джоба си? Нямах толкова огромен джоб.

Вече знаех как да се приближа до нея, без да бъда извадена от строя от болка. Но все още нямах представа какво да правя след това. Ако я докоснех, щях ли и аз да се превърна в психопат? Или бях Шийте зрящ/Нул/ОС-детектор и мутант, което беше някакво освобождение? Спорен въпрос точно сега, когато шансовете ми да преживея нощта изглеждаха толкова мрачни.

Изрових телефона, за да се обадя на Дани и да ù кажа какво става в Дъблин. Нямаше начин да стигна до манастира. Погледнах часовника си и бях шокирана да открия, че беше почти седем вечерта.

Бях тичала и се бях крила с часове. Ритуалът можеше вече да е завършен и ако беше, Шийте зрящите можеха да дойдат в града и да ми помогнат да спасим някои от хората, подкарвани към смъртта от Сенките. Аз можеше да не съм в състояние да променя нищо, но седемстотин от нас можеха. Ако не можеха (или нямаше) да дойдат, защото Роуина го беше забранила по някаква идиотска причина, щях да се обадя на Баронс и ако и той не отговореше, щях да се обадя на Риодан, а ако никой от тях не отговореше, вероятно беше време за АУ – ако умираш. Смъртен саван висна над Дъблин като скръб над погребение. Можех да го подуша, да го вкуся във въздуха. Ако Шийте зрящите нямаше да дойдат при мен, исках да се махна колкото може по-бързо.

Дани вдигна на второто позвъняване. Звучеше истерично.

– Мамка му, Мак! – извика тя. – Какво направи с нас?

Нагласявах презрамките на раницата, за да ги пригодя към издутия външен кобур, но тревогата ме накара да я пусна.

– Какво е станало? – попитах.

– Сенки, Мак! Шебани Сенки излезнаха от шебаното Кълбо, когато го отворихме. Манастирът е пълен с тях.

Бях толкова шокирана, че едва не изпуснах телефона. Когато го върнах на ухото си, Дани казваше:

– Роуина казва, че ти си ни предала. Казва, че си ни го причинила нарочно.

Сърцето ми се сви.

– Не, Дани, не съм, кълна се! Някой сигурно е предал мен – мисълта вледени кръвта ми. Имаше само един, който можеше да го е направил, един, който вървеше сред тези мрачни вампири без страх. Колко лесно беше отстъпил реликвата! Колко бързо се беше съгласил да ми я даде! Все пак не ми я беше дал същата нощ. Трийсет часа бяха минали от молбата ми до доставката. Какво беше правил през тези часове? Наливал е Сенки в питието на Шийте зрящите?

– Какво е положението? – извиках.

– Изгубихме десетки! Когато отворихме Кълбото, те се пръснаха и мислехме, че светлината от ритуала ги е убила, но те шебано се събраха отново заедно в сенките. Навсякъде са! В килери, в обувки, навсякъде, където има мрак!

– Дани, не съм го направила аз! Кълна ти се! Кълна се в сестра си! Знаеш какво значи тя за мен. Трябва да ми повярваш. Никога не бих го направила. Никога!

– Каза, че ще дойдеш – изсъска тя. – Не дойде. Къде си?

– Заседнала в града, между Йорк и Мърсър. Дъблин е кошмар и не можах да се измъкна. Хората се бунтуват от часове, а Ънсийли ги подкарват в Мрачните зони.

Тя вдиша рязко.

– Какво е положението? – повтори тя въпроса ми.

– Хиляди, Дани! Не подлежат на преброяване. Ако продължи така... – прекъснах, неспособна да довърша мисълта си. – Ако вие дойдете, можем да спасим някои от тях, но не мога да го направя сама. Има твърде много Ънсийли – но ако манастирът беше пълен със Сенки, те не можеха да го напуснат. Не можехме да си позволим да изгубим манастира. Библиотеките бяха там и Бог знае още какво. Крушката над мен примигна и изсъска, сякаш имаше токов удар.

Трудно е да се каже какво кара мозъка внезапно да събере нещата заедно, но в един момент през ума ми преминаха серия от картини и бях втрещена колко просто и очевидно беше това, което пропусках: Момчета-носорози събиращи боклук, поправящи улични лампи, каращи градски камиони, подменящи липсващи павета в настилката.

– О, не, Дани! – вдишах ужасена. – Забрави какво казах току-що! Не идвай в града и не позволявай на никой друг! Не сега! По никаква причина! Не преди да съмне!

– Защо?

– Защото те са го планирали. Гледах Ънсийли да вършат градска работа и не го разбирах досега. Не са били просто улични метачи или събирачи на боклук – как би могъл по-добре да изучиш враговете си, отколкото като събираш отпадъците от живота им, от техните остатъци. ФБР винаги филтрираше ежедневния живот на заподозрените, подслушваше къщите им и ровеше в боклука им. – Били са и работници в комуналните услуги – колко дълго ЛГ дирижираше тази ужасна симфония? Достатъчно, за да помисли за всичко, а времето му като човек го беше научило добре какви са слабостите ни. – Те имат контрол върху мрежата, Дани. Ще превърнат целия... – дръпнах телефона от ухото си и го погледнах.

Пълна батерия.

Никакъв обхват. Телефонните кули току-що бяха изключили. Нямах представа колко е чула Дани.

– ...град в Мрачна зона – прошепнах.

Крушката над мен примигна отново. Погледнах я. Тя изпращя, пукна и угасна.

Осемнадесет

Светът се разпадаше около мен.

Бях отрязана от В’лане, Баронс изглеждаше като върховен предател, манастирът беше пълен със сенки, КДБ беше Мрачна зона, градът беше паднал в ръцете на метежници и Ънсийли и беше на път да изпадне в пълен мрак.

След това нищо живо по улиците нямаше да е в безопасност. Нищо. Нито дори тревата и дърветата. Е, аз можеше и да съм, осветена от моя МакОреол, въоръжена с Копието (което можеше да ме убие – ужасно на този етап), но какво би станало, ако група метежници или Ънсийли ме нападнат групово? Тогава бих била беззащитна? Какво можех да се надявам да постигна, като се мотаех из града? Можех ли да спася някои хора? Какво щях да направя с тях, ако успеех? Как щях да ги опазя, когато лампите угаснеха? Щяха ли като удавниците да ме сграбчат и да се бият с мен до смърт, за да откраднат светлините ми? Ако умра, кой би проследил Книгата? Не съм страхливка. Но не съм и глупачка. Знам кога да се бия и знам кога да оцелея, за да мога да се бия на другия ден.

Всяка клетка в тялото ми искаше да се вдигна от земята и да ида далеч от улиците и алеите, които скоро щяха да потънат в мрак и да бъдат наводнени със Сенки. Мечтаех да бъда по-близо до зората, която грееше на невъзможно далечния хоризонт.

Дванайсет часа. И малко отгоре. Профучавах по улиците, в търсене на моя Аламо[14], като отказвах да мисля за изхода от тази битка. Аз щях да се справя по-добре.

Накрая се спрях на стара църква с висок шпил, открита камбанария и каменни арки, където можех да застана и да наблюдавам фланговете си. Високите двойни предни врати бяха заключени. Това ми хареса. Нямаше прозорци към улицата. Това също ми хареса. Ето я моята крепост, най-доброто, което можех да направя, поне засега.

Обиколих отзад, изритах вратата на трапезарията и се плъзнах вътре. След като барикадирах входа с тежък шкаф, задигнах ябълка и два портокала от кошница за плодове на масата и забързах през слабо осветените обществени части на църквата.

Отне ми малко време, докато намеря входа към камбанарията в задната част на огромен олтар, под балкона за хора, сред огромните тръби на органа. Тясната врата беше почти напълно скрита зад шкаф за книги, който беше избутан пред нея. Подозирам, че това беше направено, за да спре любопитни деца да се катерят нагоре. Избутах шкафа настрани (лесна работа, след като се бях напомпала с Ънсийли) и отворих вратата. Зад нея беше тъмно. Стегнах се, пристъпих напред и осветих кулата. Не се свиха Сенки, нямаше мастилен мрак, който да се плъзга. Издишах облекчено.

Тясна разнебитена дървена стълба обикаляше четиридесет и пет метровата каменна стена до камбанарията. Тя всъщност беше закована тук-там в хоросана, нямаше нито скоби, нито окачване и изглеждаше сигурна като картонена кула. Чудех се кога за последно някой се беше качвал по нея. Дали камбаните трябваше да се обслужват? Или най-вероятно за последно някой е изкачвал тези стъпъла преди петдесет години.

Нямаше значение. Не исках да остана на земята.

Стъпълата поддадоха на две места. И двата пъти завишените ми сила и рефлекси ме спасиха. Без Ънсийли във вените ми, щях да се плъзна през степенките, да падна от петнайсет метра и да счупя нещо сериозно. И двата пъти бях мъчително наясно със студената тежест на Копието до тялото ми. Мразех да го нося, когато бях в такова състояние. Бях като пълен с вода балон, на чиято страна имаше залепена карфица, който се търкаляше по пода и изкушаваше съдбата.

Стъпих внимателно на последното стъпало, протегнах се да достигна капака, избутах го нагоре, изтеглих се и се огледах наоколо. Бях в стая точно под шпила. Отгоре имаше втора платформа, подобна на тази, върху която стоях, над която висяха две огромни месингови камбани. Помещението, в което се намирах, изглежда, беше някаква помощна стая с кутии с инструменти и с килер за метли, който беше частично отворен. Приближих до него, уверих се, че няма Сенки вътре, и го затворих. От леко открехнати врати на килери ме побиват тръпки.

Изкачих последната стълба до камбаните.

Изненадах се, че бурята вече беше далеч на север от града. Облаците се бяха пръснали и лунна светлина, макар и бледа, осветяваше камбанарията. Изключих осветлението си, за да не бъда блестяща мишена, отбелязваща „мястото на млада шийте зряща“. Четири каменни свода, два пъти по-високи от мен, оформяха шпила от изток, запад, север и юг. Стъпих в този, който гледаше на изток, потреперих от студения бриз и се загледах надолу към Дъблин.

На много места горяха огньове. Коли лежаха странично на улиците. Хиляди и хиляди метежници вилнееха, плячкосваха и унищожаваха. Гледах как се оттеглят и заливат градските квартали. Гледах група от няколко хиляди, подкарани право към една Мрачна зона, вкарани насила в чакащата стена от катран, където животът им беше изсмукан и бяха превърнати в кора от човешки останки. Чух ужасените им викове. Ще ги чувам, докато умра.

Стоях и гледах отгоре Дъблин, докато мракът превземаше града, мрежа след мрежа, район след район, сякаш в някое дъблинско мазе някой систематично изключва прекъсвачите.

Спомних си нощта, когато се бях сгушила на прозореца в КДБ и очите ми бяха изиграли номер.

Това сега не беше номер. Или по-скоро беше най-големият номер за Хелоуин. Тази нощ в Дъблин нямаше да бъдат раздавани лакомства. Ето за това говореше Дерек О’Баниън.

В осем и двайсет и девет вечерта зацарува абсолютен мрак.

Дори огньовете бяха потушени.

Звуците, които се носеха тук горе, вече бяха различни. Гласовете бяха по-малко и уплашени, не ядосани. Войнствени стъпки минаваха под мен редовно. Ънсийли все още ни събираха и убиваха. Нужна ми беше всяка частица самоконтрол, която притежавах, за да не сляза долу да търся в мрака хората, които бяха останали, и да се опитам да ги спася.

Някъде там, отвъд една определена книжарница, Мрачната зона се разпростираше необуздана и завземаше града.

Дъблин нямаше никаква надежда до седем и двайсет и пет сутринта – до зората.

Чудех се какво става с МакКелтърови. Дали Баронс саботираше и този ритуал? Не виждах никакъв смисъл. Защо той би искал стените да паднат? Искаше ли Баронс стените да паднат? Можеше ли Кълбото да беше попаднало при него вече саботирано, пакетирана граната, която само чака иглата да бъде извадена? Откъде го беше намерил? Бях ли безнадеждна глупачка, която все още се опитваше да намери извинения за него?

Бяха ли паднали вече стените? Това ли беше потопът от Ънсийли, освободени от техния затвор – тези, които разрушаваха града? Или те бяха просто предвестници, а най-лошото все още предстоеше?

Отпуснах се на студения каменен под на отвора, свих колене, скръстих ръце и подпрях брадичката си на тях. Все още гледах града. Тялото ми беше настръхнало от тъмната енергия от плътта на Ънсийли, от защитните пориви на шийте зрящ, увеличени от Фае стероиди, настояващи да направя нещо, каквото и да е.

Потреперих от хватката на вътрешната ми битка. Имах чувството, че плача, въпреки че не падаха сълзи. Още не знаех, че сълзите не са възможни за Фае или за някого под въздействието на Фае.

Беше ужасно лошо да видя книжарницата, обградена от Сенки и погълната от Мрачна зона. Но да гледам как целият Дъблин потъва в мрак, беше свръхтовар. Колко души щяха да са останали до зори, за да се опитат да си го върнат? Дали изобщо щеше да остане някой? Дали Ънсийли пазеха сега комуналните услуги, които контролираха? Трябваше ли да сформираме армии, за да си проправим пътя с бой и да ги завземем? Светът ми се беше променил тази нощ. Все още нямах представа как точно, но знаех, че положението е много лошо.

Седях в студения каменен отвор, гледах и чаках.

Три часа и половина по-късно получих отговор на първия си въпрос.

В дванайсет без пет кожата по цялото ми тяло започна да се гърчи. Буквално. Започнах да се чеша трескаво.

Дори толкова умъртвени, колкото бяха сетивата ми на шийте зрящ от мрачното ястие, пак усетих, че се случва. Не, стените не бяха паднали още. Те падаха сега.

Светът се променяше, преобръщаше се.

Усетих смазващото чувство за пространствено изкривяване, сякаш някой ме разтягаше, усукваше, компресираше. Бях гигантска и тънка като хартия. Бях малка и кръгла като боровинка. Бях обърната наопаки, костите ми бяха открити. Бях торба от кожа отново.

После светът сякаш внезапно беше твърде голям и ужасяващо изкривен. Сградите се извисиха нащърбени под невъзможни ъгли, после се свиха надолу до размера на топлийка и накрая отново изригнаха. Гледах как законите на физиката се пренаписваха, докато измерения, които не можеше да съществуват заедно, се разбиваха едно в друго и се състезаваха за надмощие, спореха за място, което да заемат. Гледах как тъканта на съществуването беше раздрана и съшита отново, подредена на диаметрално противоположни принципи.

Вселената пищеше в протест, когато бариерите се срутиха и световете се сблъскаха. После нощта се изпълни с друг вид писъци и аз се свих назад и се стопих в сенките, уплашена от тях, но още по-уплашена да включа светлините си, защото получих отговор на втория ми въпрос: Не, Ънсийли не бяха освободени от техния затвор. Те пристигаха сега, галопиращи по мрачен вятър, духащ от хоризонта, който беше изграден от материята на кошмарите. Водени от Смърт, Мор, Глад и Война?

Те дойдоха.

Гледах как идват.

Тези, които нямаха имена, извращенията; тези, които бяха дефектни, но все пак живи; тези, които гладуваха и никога не можеха да бъдат заситени; тези, които мразят вечно, чиито нужди са нетърпими, техните изкривени крайници и психопатски сънища; тези, които познаваха само една радост – ловът и убийството, нектарът от прах и пепел.

Рееха се над главата ми, високо над града – огромна тъмна вълна, която се простираше от единия край на хоризонта до другия, заличавайки небето. Те пищяха, виеха и тръбяха победата си – свободни, свободни, свободни за първи път от почти един милион години! Свободни в свят, топлен от слънце, населен с милиарди силни, биещи сърца, гъмжащ от живот, пращящ от секс, наркотици, музика и несметни красоти, забранени за тях от цяла вечност.

Те дойдоха. Дивият лов. Крилатите носеха своите братя в човки и нокти, и в други неща, които не се поддават на описание, избликнали от своя леден ад, глазирайки света с хлъзгав, блестящ, сребрист скреж по пътя си.

Оттеглих се в камбанарията. Дъхът ми кристализираше в горчиво студения въздух.

После се оттеглих още и се промъкнах на долната платформа. Оттам пропълзях в килера, направих си място между кофите и парцалите и затворих вратата.

С изтръпнали от студа пръсти накъсах тениската си в бледото сияние на една лампа, натъпках парчета от нея във всеки потенциално издайнически процеп, а после включих всичките си лампи от глава до пети, докато не изпълних малката стая със светлина.

С туптящо сърце и широко отворени от ужас очи се примъкнах в един ъгъл, свих колене под брадичката си, поставих кобура с Копието на пода до мен и започнах дългото бдение до зори.