Птичка в ръката

ПЪРВА ЧАСТ

Утрото беше дъждовно, а през целия следобед небето остана мрачно, пепеляво и непроницаемо. До последната минута Алисън не беше сигурна дали ще отиде в града на партито на Клеър за книгата й. Децата мрънкаха отегчено, а тя се чувстваше виновна, защото последната й задача като автор на свободна практика на тема „Как да запалите искрата на креативността на вашите деца“, която включваше допълнителни интервюта и редакции, я правеше разсеяна и сприхава. Вече два пъти тази седмица бе молила детегледачката да остане до късно и се бе затваряла в малкия си кабинет, който по-скоро приличаше на антре, за да се опита да довърши работата си.

— Долорес, имаш ли нещо против да го занимаваш, моля те? — провикваше се тя кресливо, с паника в гласа, когато тригодишният Ноа удряше по вратата с малките си юмручета.

— Може би не трябва да ходим — каза тя на Чарли, когато той се обади, за да попита кога ще тръгне. — Децата мрънкат. Аз съм уморена.

— Но ти много искаше да отидеш на партито — каза той.

— Не знам — отвърна тя. — Долорес изглежда кисела. Чувам я как се сопка на децата.

— Виж — започна той. — Ще се прибера. И без това имам много работа тази вечер. Ще сменя Долорес, няма да се притесняваш.

— Но аз искам да дойдеш — отвърна твърдо тя. — Не искам да ходя сама. Сигурно не познавам никого от присъстващите.

— Познаваш Клеър — каза Чарли. — Това е важното, нали. Добре е да й покажеш подкрепата си.

— Но тя не положи особени усилия да ми се обади.

— Изпрати ти покана.

— По-точно нейният издател.

— Значи Клеър е включила името ти в списъка. Стига, Алисън, няма да споря с теб. Очевидно искаш да отидеш, в противен случай нямаше да се измъчваш.

Той беше прав. Алисън не отговори. Чувствата на Клеър бяха охладнели още през есента — причината беше една статия, която тя беше предала в списанието, в което работеше Алисън. Шефката на Алисън бе разкритикувала грубо статията и след това я бе отхвърлила, а тя трябваше да обясни на Клеър причината. Това беше първата важна задача на Алисън като редактор на свободна практика и тя не искаше да обърка нещата. Беше позволила недоволството на шефката й (което беше също и раздразнение към нея самата: „Питам се, Алисън, ако на първо място беше поставила задачата достатъчно добре…“) да окаже влияние на отговора й. Намекна, че може би Клеър върши прекалено много неща наведнъж и че статията не отговаря на обичайните стандарти на списанието. Беше по-рязка от нужното. Но все пак статията беше сладникава и, изглежда, беше набързо написана. Имаше печатни грешки и проблеми с преходите. Клеър, изглежда, беше разбрала погрешно заданието. Честно казано, Алисън й беше ядосана, че статията имаше такъв вид — трябвало е да й отдели повече време, да бъде по-конкретна. Това обаче сочи към нещо по-голямо в техните отношения, помисли си Алисън — някаква небрежност и безразличие от страна на Клеър, приемане на нещата за даденост. Тя се държеше така още от съвсем младите им години. Клеър беше импулсивната и възхитителната, а Алисън бе компасът, който я водеше по правилния път.

Сега Клеър бе написала роман, тънка книжка, разказ за истинския живот, наречен „Сини мартинита“, за съзряването на едно момиче от Юга. Алисън не желаеше да го прочете. Дори малката част от анотацията, която беше прочела, накара стомахът й да се свие на топка. Текстът беше написан от известен писател и напечатан на поканата, изпратена от издателя на Клеър: „Всяка жена, която някога е била младо момиче, ще намери себе си в този изпепеляващо откровен и сърцераздирателно забавен роман за сексуалното съзряване на една девойка в потиснически южняшки град“. Все пак историята на Клеър беше и историята на Алисън. Никой не я беше попитал или поискал мнението й, но тя нямаше съмнения, че собственото й минало вече е изложено на показ. Клеър не й беше позволила да прочете ръкописа. Беше обяснила, че не иска мненията на хора от Блустоун да й попречат. Клеър настояваше, че това е просто един роман. Но независимо от всичко, от малкото прочетено за книгата, Алисън беше установила, че в романа тя е „Джил“ — интровертната, но волева приятелка на главната героиня.

— Бен ще бъде там, нали? — попита Чарли.

— Вероятно да.

— Значи можеш да разговаряш и с него. Ще се справиш.

Алисън кимна на телефона. Бен, съпругът на Клеър, общуваше с всички без усилия. Той се шегуваше, държеше се като близък приятел и привличаше всички. Алисън го беше запомнила от безбройните коктейли и партита — как стои в средата между хората, с питие в една ръка, с леко прегърбена стойка.

— Кажи им, че съжалявам, че не мога да присъствам — каза Чарли. — И кажи на Долорес, че ще се прибера към седем. Не забравяй — това е част от работата ти — да общуваш и да създаваш контакти. След това ще се радваш, че си отишла.

— Да, добре — отвърна тя и си помисли: „О, добре, моята работа“, и пресметна колко пари беше спечелила през последната година: два чека за 50 долара всеки от иронични есета за интернет сайтове за умни майки, 500 долара от „работа“ за списание за родители на тема „50 начина за младите майки да облекчат стреса“. Още 1000 долара за статия за съперничеството между децата, която обаче конкуренцията надуши още преди материалът на Алисън да бъде публикуван. Ангажиментът със статията на Клеър така и не проработи.

— Партито е на булевард „Ийст енд“, нали? — попита той. — Най-добре е да минеш по моста. Тунелът сигурно ще е задръстен в този дъжд. Шофирай бавно, пътищата са мокри.

Няколко минути обсъждаха битови въпроси — колко да платят на Долорес, какво има за ядене в хладилника за Чарли. Докато разговаряха, Алисън се измъкна от кабинета си и затвори тихо вратата зад себе си. Чуваше децата във всекидневната с Долорес. Качи се тихомълком горе, като избягваше скърцащите стъпала, за да не я чуят. В голямата спалня тя разгледа закачалките с дрехи в нейната част на гардероба. Първо извади една риза, разгледа я, след това извади друга. Свали дънките, които носеше вече три дни, и обу черен вълнен панталон, който не беше слагала от месеци, след това отстъпи назад и разгледа отражението си в голямото огледало на вратата на гардероба. Ципът на панталона се вдигна лесно, но най-горното копче леко я стягаше. Сложи ръка на корема си, разкопча панталона и хвана с пръсти малко тлъстина. Алисън въздъхна.

— Какво има?

— О, нищо — отвърна тя. — Слушай, Долорес ще нахрани децата, така че ти ще трябва само да ги изкъпеш. И скъпи, опитай се да не ровиш в телефона, докато ги слагаш в леглото. И без това те виждат толкова малко. — Тя свали панталона и намери друг, който беше по-подходящ.

Когато най-после се облече, Алисън се чувстваше неловко и неестествено като дете, което се преструва на възрастен, или като герой в пиеса. В ролята си на майка, тя носеше ниски, удобни обувки, малки златни обеци, меки тениски, дънки или спортни панталони. Сега сякаш беше облечена в костюм: черни ботуши с високи токове, подрънкваща гривна, обеци, които опъваха ушите й, ярко (дали не беше прекалено ярко?) червило, което два пъти по-млада от нея продавачка я убеди да купи на щанда на Боби Браун. Слезе на долния етаж и поздрави децата твърдо, като направи знак на Долорес да ги занимава, за да създаде пред тях илюзията, че винаги изглежда така.

Отиде в гаража, влезе в колата, сети се, че е забравила мобилния си, и се върна обратно в къщата точно навреме, за да вдигне звънящия в кухнята телефон. Обаждаше се майка й от Северна Каролина.

— Здравей, мамо, ще ти се обадя по-късно. Тъкмо излизам.

— Звучиш напрегнато — отвърна майка й. — Къде отиваш?

— На парти по случай книгата на Клеър.

— В града?

— Да, и вече закъснявам.

— Прочетох книгата й — каза майка й. — А ти?

— Все още не.

— Е, сигурно ще искаш да я прочетеш.

— Ще я прочета тези дни — отвърна Алисън, като съзнателно не обърна внимание на тона на майка си, който сякаш намекваше нещо. И тогава децата се хвърлиха върху нея. Шестгодишната Ани се разплака, а Долорес трябваше да откъсне Ноа от краката на Алисън, който беше прилепнал като морска звезда върху скала. Алисън отново отиде до колата, извика: „Ще се прибера скоро!“, и изпрати въздушни целувки. Запали двигателя и се сети, че не е взела бутилка с вода, което беше дразнещо, защото човек никога не знае колко време ще му отнеме да стигне до града, но майната му. Нямаше начин отново да се върне в къщата. В средата на алеята тя видя Ани и Ноа, които й махаха като обезумели и подскачаха нагоре-надолу. Алисън свали стъклото и също им помаха. Автомобилът излезе на улицата, а тя зърна смачканата в стъклото бузка на Ноа, протегнатата му ръчичка и малкото му телце, което беше примирено и неподвижно, докато наблюдаваше как тя се отдалечава.

Булевард „Ийст енд“ беше тих и мокър в сенките на ранната вечер. Трафикът свистеше и буботеше само на няколко пресечки, но тук Алисън беше сама на улицата. Тя намери място за паркиране веднага след като паркирането стана от платено безплатно, което беше голям късмет, заключи колата и придърпа палтото около тялото си. В момента не валеше, но беше хладно. Острият вятър караше голите дървета да поскърцват като стари пружини на легла. Булевардът, сградите и дори паркираните по улицата автомобили бяха окъпани в приглушени цветове. Беше началото на март — пролетта все още не беше дошла, но зимата вече беше отминала. Изкупителен сезон, помисли си Алисън, в който изкуственото веселие на празниците е изхабено, а самотата е осезаема. Или пък навярно само тя се чувства така. Не беше сигурна, а и вече не притежаваше увереността да отгатва мнението на другите хора. Изглежда, бе изгубила способността да преценява какво чувстват или мислят те. (С децата бе различно. Беше развила тайнствена способност да разгадава настроенията им — дори и на чуждите деца.) Питаше се дали подобна способност, с която в миналото се гордееше, е просто едно социално умение, което човек губи, ако не практикува редовно.

Портиерът, облечен в тъмносиня униформа, застанал в малкия вестибюл, водещ към лобито, наклони глава и щом Алисън приближи, каза:

— Добър вечер, госпожице.

„Госпожице“ — това й хареса.

— Апартамент пет-дванадесет? — попита тя и размаха поканата си.

Той задържа вратата и я въведе в лобито.

— Използвайте асансьора отсреща.

— Благодаря ви — кимна тя и си помисли: „О, да, нещата се нареждат, толкова е лесно“, и премина през лъскавото лоби, покрито с шарени плочи, покрай мраморни колони и огледала, взирайки се в отражението си в тях. Косата й бе разрошена от вятъра, беше облечена в миналогодишно палто — дали пък не го бе купила преди две години? Нямаше значение — кройката беше консервативна, изискана, обикновена, създадена да бъде използвана години наред, без да привлича ненужно внимание. Под палтото носеше широкия черен панталон и поло блуза в сив меланж, купена преди няколко седмици от сезонна разпродажба в Бендълс при един от редките си набези в града. Пред огледалото у дома беше пробвала един шал, подарен от майка й за Коледа. Шалът беше в ярките цветове на средновековен витраж и в крайна сметка реши, че не стои добре: изглеждаше прекалено… от предградията, затова го пъхна обратно в шкафа.

Докато Алисън работеше в града и после като редактор в списание, тя наблюдаваше модните редактори за идеи какви дрехи да носи. Никога не е била особено творчески настроена, но примерът им не бе толкова труден за подражание: гардероб, пълен с основни дрехи в черно, плюс няколко свежи дрехи за всеки сезон, за да си в крак с модните тенденции. Къса плисирана карирана пола, пончо в тъмнолилав цвят, сатенени обувки със заоблени пръсти. Но сега, когато вече не знаеше кои тенденции да следва, дори и тези малки цветни акценти бяха рисковани. А и човекът, в когото тя се беше превърнала, не се нуждаеше от тях. Кога за последно беше обличала къса плисирана пола или сатенени обувки? Сега носеше дрехи, които не показваха и не разкриваха прекалено много, които поглъщаха мръсотия, врява и отпечатъци от детски пръстчета и които без проблем можеха да се носят на сбирки с други майки и деца, но и на среща на комисията за събиране на средства за детската градина. След като се преместиха в предградията, тя добави малко цвят в гардероба си, за да не изглежда прекалено като „нюйоркчанка“ — враждебна и строга, — но не искаше да облича ярките дрехи, които някои жени носеха — празнични чорапи и пуловери, подходящи ленти за глава. Тези жени я плашеха дори повече и от най-модерните нюйоркчанки, които бяха тяхна пълна противоположност. Тя не се страхуваше толкова, че ще я критикуват и оценяват, а че ще се превърне в една от тях. Не знаеше как може да се случи това, но се страхуваше, че беше лесно заради дългото й присъствие при тях, което подлагаше на съмнение нейната собствена преценка. Това вече се случваше по толкова много начини. Ето я тук, на прага на партито, несигурна за безвкусната кройка на палтото си, за обикновеното си поло, за това дали въобще има право да е тук.

Бутонът най-после светна и вратите на асансьора се отвориха — мина цяла вечност, през която можеше да се качи по стълбите. В този момент Алисън чу потракването на високи токчета по пода на лобито. Обърна се и видя жена, която вървеше към нея. Разтвореното й палто разкриваше яркозелената си подплата.

— Задръжте асансьора! — изкомандва жената.

Алисън влезе в кабината и натисна бутона за отваряне на вратата. Потропването на токчетата стана по-бързо, а след това жената влезе в асансьора с отривист тропот.

— Благодаря — каза тя, без да поглежда Алисън. С единия си лакиран пръст посегна към малките кръгли бутони, показващи етажите. Натисна номер 5 и махна ръката си, когато бутонът светна. Алисън наблюдаваше с крайчеца на окото си как жената се успокоява и подготвя. Подобно на птица, която чисти перата си, тя оправи прическата и дрехите си: докосна задната част на главата си, разкопча копчетата на коприненото си сако, пъхна пръст в колана на полата си и я приглади. Алисън наблюдаваше всичко това с любопитство. Значи така се подготвя една жена за парти, мислеше си тя. Това са малките промени, които й придават форма и идентичност.

Още като дете, Алисън правеше такива дребни оценки на други жени и търсеше някакви указания, които да й покажат как да се държи, как да изглежда, как да се превърне в жена. Майка й не се интересуваше от изтънчености и финес. Докато Алисън растеше, майка й дни наред носеше изпоцапани с боя тениски и връзваше косата си с гумени ластици. Цяло лято ходеше боса, а щом захладнееше, обуваше гуменки. По-лошото беше, че бе красива, без да полага усилия. Нямаше тайни и трикове, на които да научи срамежливата си и несигурна дъщеря. Всъщност тя недоумяваше защо Алисън иска да научи всичко това, което самата тя избягваше толкова старателно.

— Защо купуваш тези безполезни боклуци? — питаше тя, застанала до купчина списания Севънтийн и Гламър на пода в стаята на Алисън. — Те налагат толкова абсурдни стереотипи.

— Харесвам ги — отвръщаше Алисън и измъкваше списанията изпод любопитния поглед на майка си. — В тях има много информация за…

— За боклуците, които искат да купуваш.

— Не само за това — казваше Алисън, без да има доводи или твърдост да се обоснове. Майка й беше права, но не в това се състоеше въпросът. Независимо колко неистински и непостижими бяха указанията за гримиране и снимките преди и след това на преобразени грозни патенца, те караха Алисън да вярва, че това е възможно. Помагаха й да мисли, че един ден ще се превърне в жената, която мечтаеше да бъде — уверена, умна и сигурна.

Каква ирония, внезапно й хрумна мисълта, щом асансьорът спря бавно на петия етаж и вратите му се отвориха. Когато за кратко живееше в Ню Йорк, тя всъщност беше такава жена, или поне приемлива нейна имитация, а сега се чувстваше уязвима и несигурна, сякаш се бе върнала обратно в гимназията. Толкова е лесно да се разкриеш и разголиш, продължаваше да размишлява тя, и да разбереш, че стоиш на едно място, докато си мислиш, че вървиш напред.

— Приятелка на Колм ли сте? — попита изведнъж жената паун и се обърна, щом стъпиха в коридора.

Колмс. Колм. Алисън се паникьоса за миг. Думата й звучеше, сякаш беше измислена, като име на извънземно от Стар Трек. О, да, Колм — името от поканата, Колм Мейнард, апартаментът беше негов.

— Не — отвърна тя. Стара приятелка съм на Клеър.

— От Блустоун?

Алисън кимна.

Жената паун присви очи и я огледа критично.

— Очарователно — отбеляза тя.

Шумът от партито се долавяше дори и в средата на коридора, като от време на време над врявата се извисяваше гръмогласен смях. Жената паун отвори вратата на апартамент 512 и извика „Скъпа!“ по посока на група двадесетгодишни младежи, размаха ръце и изчезна в тълпата.

В дългия коридор хората жонглираха с напитки и визитни картички. Те не обръщаха внимание на Алисън, която мърмореше: „Извинете — пардон — извинете“, докато си проправяше път към голяма, слабо осветена стая. Тя отстъпи назад към стената, покрита с бежов ленен тапет, и се огледа. Апартаментът беше огромен, всяка стая водеше към друга стая, а всички те изглеждаха препълнени с хора. В далечния край на всекидневната видя бар, разположен на фона на реката. Млад мъж, облечен с колосана бяла риза с навити ръкави, правеше напитки на бара. Жени със свежи лица — Алисън подозираше, че са колежанки, които работят, за да се издържат — обикаляха между гостите с подноси, отрупани с миниатюрни ордьоври в ярки цветове. Хората стояха плътно един до друг, превъзбудени, доста превъзбудени. За миг Алисън видя множеството от хора като един дишащ организъм. Тя поклати глава и прогони илюзията. Това беше стар номер от детството, начин да превърнеш една заплашителна ситуация в нещо далечно и безлично, което можеше да се наблюдава от разстояние.

Книгите на Клеър с твърди корици бяха подредени на купчини по масите из цялата стая. На корицата, изцяло в розово и с бели надписи, имаше леко размазана снимка на чаша мартини, наклонена на една страна, от която се изливаха капки синя течност по гръбчето на книгата и по задната корица. Алисън знаеше, че това е стилът на Рик Ман, графичен дизайнер, чиито корици бяха навсякъде този сезон. Тя се промъкна до една маса и отвори книгата, за да види снимката на автора. Клеър беше наполовина в сянка, златистата й коса бе изваяна като пейзаж на Ървинг Пен[1], меланхоличният й поглед гледаше напред. Фотографът Астрид Енкарте беше още едно модерно име. Очевидно издателят не бе жалил средства.

Алисън обърна книгата и прегледа имената на задната корица — списък от млади автори, осъзнаващи предателството си, които изреждат отривисто очаквани пищни прилагателни и мистериозни фрази: „Мъгляво брилянтните странствания на един страстен ум през минираното поле на американското детство“, казваше един от тях. Друг просто възкликваше: „Уау. Да. Здравей!“.

В другия край на стаята Клеър забавляваше гостите. Беше облечена в прозрачна дантелена рокля върху друга черна рокля с тесни презрамки, които подчертаваха здравите й бицепси. Острите върхове на зелените й обувки с високи токчета се подаваха под роклята като муцуни на малки крокодилчета. Тя се наведе напред с ръка на корема си, докато махаше театрално с другата.

— О, дръж се прилично! — възкликна тя.

Мъжът, който провокира това предупреждение, прошепна нещо в ухото й. Тя го погледна с флиртуващ поглед по онзи очебиен начин, възможен единствено, ако мъжът е гей, и каза:

— Тревър, ужасен си.

Въпреки старото им приятелство Алисън се колебаеше дали да й се обади. Преди няколко месеца тя бе направила опит да се сдобрят, като покани Клеър и Бен на вечеря в Рокуел, но Клеър остана сдържана и хладна, както винаги. На Алисън й се стори, че проблемът между тях беше по-голям, отколкото предполагаше. Изглеждаше малко вероятно нещо толкова тривиално, като статия за списание, да скъса приятелство, продължило цял живот. Но Алисън се страхуваше да попита.

Години наред, докато растяха, двете прекарваха голяма част от времето си заедно и търсеха отговорите на провокативни въпроси — за света, за други хора, за самите себе си. Но колкото по-добре опознаваш един човек, толкова повече рискуваш с всяко следващо откровение. Като тийнейджъри, когато Клеър споделяше някоя клюка за друг човек, Алисън неведнъж се беше питала дали времето, което прекарват заедно, щеше да е гаранция, че един ден Клеър няма да я намрази. По онова време Алисън дори не знаеше защо мисли за това. Някъде дълбоко в себе си, на място, което едва познаваше, тя усещаше, че приятелството на Клеър може би е временно.

Защо си толкова сдържана и хладна? Понякога, мислеше си Алисън, не задаваш очевидния въпрос, защото не искаш да научиш отговора. Причината не е единствено в това, че може и да не ти отговори, а че истината е многопластова и сложна. Не е само една. Вероятно вярва, както беше казала Клеър, че вече нямате нищо общо помежду си; не иска да се натрапва в забързания ти живот; децата ти отнемат голяма част от енергията ти. Но казвайки, че вече нямате нищо общо помежду си, тя всъщност иска да каже, че е трудно да се общува с теб, че нямаш никаква представа за новите филми и че вдигаш бебето си над главата си, за да помиришеш памперса му. Има предвид, че не е сигурна дали иска да има деца, а комбинацията от ежедневно еднообразие и хаос, в което се е превърнал животът ти, я отвращава. Намира постоянните въпроси на дъщеря ти за досадни; писнало й е от онези вечери в града, когато към десет и половина ставаш неспокойна и разсеяна и започваш да гледаш часовника си, защото трябва да се прибереш у дома преди полунощ, когато приключва смяната на детегледачката. Истината е, че тя също усеща равнодушието ти, когато говорите за нейния живот — търсенето на най-добрите дим сум[2] в Китайския квартал, умората й след полета до Амстердам през уикенда, анализа й на последната пиеса, която е гледала извън Бродуей. Каква полза имаше да се говори за противоречията? Ако става въпрос за терапия, ползата навярно е голяма. Но Алисън не беше сигурна, че това важи и за истинския живот.

Клеър имаше пред себе си бляскаво бъдеще, което да очаква с нетърпение поне през следващите няколко месеца. Имаше също и интересно, а сега вече и общоизвестно минало. Алисън пък бе една анонимна домакиня от предградията, израснала в малко южно градче — животът й не представляваше нищо особено.

Не че Алисън искаше да бъде на мястото на Клеър — не. Но се възхищаваше на нейната твърдост, яснота и праволинейност, особено в сравнени със собствената й нерешителност. Алисън беше живяла за другите хора толкова дълго, че вече едва ли можеше да реши какво иска за самата себе си. Улавяше се, че е парализирана от нерешителност на най-различни и странни места — например в хранителния магазин, където блуждаеше между щандовете с нарастваща паника, въпреки че стискаше списък в ръката си: Какво ще ядат децата? Какво ще иска мъжът й? Рядко се питаше какво иска самата тя. Това сякаш нямаше значение.

Сега пред Алисън стоеше масата за напитки. Чаши с мартини бяха подредени в редици като анимационни войници, а от другата страна се мъдреше второ военно поделение от обикновени чаши с вино за разглезените гости, които не бяха в настроение. Алисън въобще нямаше представа дали бе в настроение, а и никога не бе обичала мартини, но да поиска шардоне или, още по-лошо, газирана вода, щеше да бъде проява на малодушие. Наблюдаваше как барманът изсипа шведска водка от характерната й индиговосиня бутилка в голям шейкър с лед. Добави кюрасао и разбърка, а след това изсипа напитката в чаша за мартини и добави лимонова кора.

— Една от тези, моля — каза тя, а барманът студент, който беше по-очарователен, отколкото опитен, й се усмихна и разля оцветен в синьо алкохол по покривката, след което й подаде лепкавата чаша. Тя отпи. Мартинито имаше лимонов вкус и оставаше в устата усещане за лекарство и свежестта на дезинфектант. Следващата глътка беше сладка. Вкусът на кюрасаото се изостри, залят от алкохола. Започваше да й харесва.

Окуражена от напитката, с чаша в ръка, сякаш беше визитната й картичка, Алисън си проправи път към група непознати и се представи.

Къде е Чарли? Клеър разгледа стаята, за да зърне пясъчната му коса и широките му рамене, но нито един от присъстващите не приличаше на него дори и в гръб. Преди няколко минути тя видя Алисън да се разхожда сред хората, но това не означаваше задължително, че Чарли го няма. Може би някой го беше задържал във фоайето.

Сутринта той се беше обадил на Клеър от работата.

— Това е твоята голяма вечер. Вълнуваш ли се?

— Малко съм напрегната. Радвам се, че ще дойдеш.

— Искам да дойда. Ще направя всичко възможно

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Това е важно за мен. Защо просто не кажеш, че ще дойдеш?

Той въздъхна:

— Сложно е. Децата, Алисън… Ще се опитам. Но не съм сто процента сигурен, че ще успея.

— Но аз ще бъда много разочарована — знаеше, че звучи раздразнено, но не й пукаше.

— Аз също.

— Без теб няма да е забавно.

— О, стига, Клеър. Ще си прекараш страхотно независимо дали съм там или не.

— Не, няма — отвърна непреклонно тя.

— Виж, Клеър — каза той. — Наистина искам да дойда. Искам да бъда с теб. Но ми е трудно да прикривам чувствата си. Знаеш това много добре. Алисън ще е там, и Бен също… Честно казано, това би било опасно.

— Чарли, не бъди толкова драматичен. Това е голямо парти с много хора.

— Но аз няма да мога да отделя погледа си от теб.

— Това не е проблем. Предполага се, че именно аз трябва да съм центъра на вниманието.

— Да не говорим за ръцете ми.

Тя се засмя.

— О, престани. Обещай ми, че ще дойдеш.

Той обеща, но тя не беше сигурна дали му вярва. Това щеше да е първият път, в който и четиримата щяха да бъдат заедно на едно място, след онази нощ в Рокуел преди три месеца. В последно време Бен беше споменавал веднъж или два пъти, че отдавна не са се виждали с Алисън и Чарли, но всички бяха заети и това не изглеждаше особено странно. А Клеър трябваше да признае, че влошените й отношения с Алисън значително улесняваха това, което двамата с Чарли вършеха.

— Клеър, този човек е важна клечка — каза тихо издателят й Джейми и я стресна в момента, в който се беше замислила. Джейми тръгна към мъж с бакенбарди на върколак, който се спусна към тях, грабвайки чаша мартини от келнера по пътя си. — Това е Джим Оливър, той пише рецензии в списание Пийпъл.

— Здравейте — каза Клеър, щом мъжът се присъедини към тях. — Аз съм Клеър.

— Предположих — отвърна той. — Но трябва да отбележа, че на живо изглеждате много по-жизнена, отколкото на онази снимка в книгата, на която приличате на ледена принцеса.

— Благодаря ви.

— Всички ние много се гордеем с нея — усмихна се Джейми и стисна Клеър през кръста.

— Чухте ли, че днес подписахме сделка с Япония за издаване на книгата с твърди и меки корици? И че агентът й преговаря с Дриймуъркс? А че тази седмица книгата й имаше страхотна рецензия в Ентъртейнмънт Уийкли? Всичко се случва толкова бързо!

Клеър се чувстваше нелепо да стои там и да слуша как Джейми преувеличава фактите. Представи си как нейната книга с 230 страници буквално се издува и полита във въздуха. Сделката с Япония беше за нищожните 5000 долара. Агентът на Клеър беше успяла да подхвърли книгата на „Дриймуъркс“, защото неин съсед работеше там на ниска длъжност. „Страхотната“ рецензия в Ентъртейнмънт Уийкли всъщност й даваше оценка „Добър“ 4+. Но Клеър знаеше, че това е част от играта.

— Книгата е на първо място в списъка ми за четене — каза Джим Оливър и отпи от чашата си. Той я вдигна нагоре и я погледна бегло, сякаш обмисляше да вдигне тост. — Е, каква е тази работа със сините мартинита?

Клеър взе едно копие на книгата си и го размаха пред очите му.

— Това изяснява нещата — отвърна той. Джейми, когото Клеър беше опознала добре през последните няколко седмици, я сръчка с лакът.

— Това беше питието на майка ми — обясни Клеър. — Кюрасаото й действаше като хероин.

— И тя била, нали разбирате, в депресия — намеси се Джейми и кимна многозначително с глава.

Клеър потърси майка си в стаята. Лусинда Елис беше там, от кръв и плът, и разговаряше любезно с Марта Бел Кланси — спасителен пояс, който си беше взела със себе си от Северна Каролина. Двете жени бяха облечени в рокли на цветя, носеха бежови високи обувки и перли. Приличаха на театрален реквизит за книгата на Клеър. От време на време Бен водеше някой да се запознае с Лусинда, а тя изпадаше във възторг по начин, който стряскаше нюйоркчани, но за нея беше толкова естествен, колкото и дишането й.

Клеър се обърна и погледът й падна върху Алисън, която стоеше до масата за напитки. Момче с татуировка на бодили на ръката си й подаваше чаша синьо мартини, а тя се оглеждаше, за да намери някого, с когото да разговаря. Изглеждаше несигурна в себе си, не на място. В предишната си роля, която беше играла цял живот, Клеър щеше да се втурне да я представи на някого от гостите, но сега реши да не се намесва. Психоаналитикът на Клеър й помагаше да погледне света по-отдалече, да престане да се чувства отговорна за чувствата на другите хора, жертвайки себе си. Това беше част от решението й да напише книгата, да отложи раждането и отглеждането на деца, да си даде време да разбере какво иска от живота си.

Да се забърка с Чарли.

Клеър погледна часовника си: 20:44.

— Ще ме извините ли за момент? — обърна се тя към Джейми. — Връщам се веднага. Беше ми приятно да се запознаем — каза на мъжа от списание Пийпъл, който потупа книгата с пръст и се засмя.

Тя заключи вратата на тоалетната, извади мобилния си телефон от малката си дамска чанта и натиска бутона с номер девет за бързо набиране на Чарли.

— Здравей — вдигна той след няколко позвънявания. — Това е изненада. Не си ли…?

— Измъкнах се — отвърна тя. — В тоалетната съм.

— Кой се обажда, тате? — попита детски глас, а Чарли отговори с приглушен глас:

— Никой, скъпа, от работата.

— Никой ли? — Думата предизвика болка, въпреки че Клеър знаеше, че се държи глупаво и безразсъдно. Тя въздъхна: — Не дойде.

— Съжалявам — каза той. — Трябваше да се обадя. В последния момент…

— Знаех, че няма да дойдеш.

Той не отговори, затова тя продължи:

— Всичко е наред. Просто… без теб е скучно.

— Не вярвам. Това е твоят звезден миг.

— Не се чувствам така. Всичко е някак много отдалечено от мен.

— Книгата е много добра. Знаеш го, нали?

— Коя книга? — Клеър чуваше Ани да пита.

— Никоя, скъпа — отново отговори той с приглушен глас.

— Просто нещо, което чета. Помогни на Ноа с влакчето. Идвам след минута.

— Прочете ли я вече? — попита Клеър.

— Да, свърших я този следобед във влака. — Той замълча и Клеър предположи, че чака Ани да излезе. После продължи: — Историята е невероятна. Кара ме да… О, няма значение. Ще говорим за това по-късно.

— Не, кажи ми.

— Честно казано, кара ме да те харесвам дори още повече.

— О, така ли? — Тя се усмихна.

— Затова се успокой. Наслади се на мига.

— Оох — простена тя. — Предпочитам да съм с теб. — Тя държеше телефона до ухото си и слушаше статичното електричество, което ги разделяше. — Кога можем да се видим?

— Скоро.

— Кога?

— Не мисля, че мога да се измъкна през почивните дни.

— А преди да тръгна на обиколката за представянето на книгата? В понеделник?

— Да, добре — отвърна той.

— Чарли…

— Какво има?

— Просто… искам да бъда с теб.

— Да — повтори той.

Щом разговорът приключи, Клеър задържа за миг телефона до гърдите си, сякаш беше част от него. След това го пусна в дамската си чанта и отвори вратата. Разгледа стаята и видя как Алисън привлече погледа на Бен, а той кимна и вдигна единия си пръст, за да й покаже да изчака, без човекът, с когото разговаряше, да забележи това. Миг по-късно той се измъкна умело и тръгна към нея. Клеър видя как чертите на Алисън омекнаха и раменете й се отпуснаха. Сега можеше да се успокои — Бен нямаше да я зареже, докато тя не се почувства добре.

Клеър цяла вечер наблюдава как Бен се занимаваше с гостите така, както само той умееше — намираше онези от тях, които са притеснени или смутени, носеше напитки и запознаваше хората със сходни интереси. От време на време поглеждаше към нея и вдигаше чашата си, за да предложи да я напълни отново, или пък повдигаше въпросително вежди, за да разбере дали има нужда да я спаси от някого. Неведнъж, усещайки топлината на погледа му, Клеър се питаше как е възможно да обича друг мъж толкова силно, колкото обичаше Бен, докато в същото време вече не беше влюбена в него.

Бен имаше нужда от питие. През последните петнадесет минути той слушаше Марта Бел Кланци, най-добрата приятелка на майката на Клеър, която му разказваше за хобито си — поредица от бродирани диорами[3] на по-важни битки от Гражданската война, които правеше (вече беше завършила шест от тях и беше стигнала до битката при Фредериксбърг[4]). Поне през дванадесет от тези минути чашата му беше празна. Да се преструва на заинтригуван от Марта Бел, което само по себе си беше предизвикателство, ставаше все по-трудно с всяка изминала секунда. Бен вече беше разговарял любезно с майката на Клеър за всички неща, които не харесваше в Ню Йорк — времето, трафика, шума, — и имаше усещането, че е изпълнил съпружеските си задължения.

Той скришно огледа стаята — не трябваше ли келнерите да обикалят постоянно с напитки? Би се задоволил с още едно синьо мартини, въпреки че всъщност искаше скоч. Къде ли Колм беше скрил твърдия алкохол? Ако Бен можеше някак си да се измъкне, вероятно щеше да го намери.

Точно в този миг Алисън се появи от тълпата в коридора и Бен веднага изгуби концентрация и се обърка. Той я наблюдаваше, докато тя мина през стаята и отиде до бара, където барманът й наля мартини. Божичко, тя е прекрасна, помисли си той — деликатните й черти, умните й любопитни очи. Сякаш цялата трепереше, като кошута, застанала на горска поляна. Сивият пуловер и черният панталон, с които беше облечена, му напомниха за начина, по който изглеждаше преди десет години в Англия. Имаше няколко леки бръчки около очите си, слабото й тяло беше поомекнало от ражданията, но той я възприемаше все още като малко момиче с елегантността на Одри Хепбърн.

Защо беше сама? Защо Чарли не беше дошъл? Присъствието на подобни събития бе нещо, което двойките винаги правеха една за друга и очакваха една от друга. Това е първата и вероятно единствената книга на Клеър и представянето й бе толкова важно за нея, колкото раждането на децата на Алисън и Чарли (а Бен и Клеър не бяха ли отишли в болницата веднага, не бяха ли занесли цветя и подаръци, въпреки че сърцето на Бен се късаше от копнежа за свое дете, докато държеше невероятно лекото вързопче в ръце и гледаше сбръчканото му личице?). Това със сигурност имаше нещо общо със спречкването между Клеър и Алисън, което Клеър отказваше да обсъди нормално с Бен, но и което не искаше просто да забрави. В крайна сметка защо се получи така? Беше толкова необичайно за Клеър да има зъб на някого. Бен го отдаваше на нервите и притесненията преди публикуването на книгата и вероятно на някакви нерешени проблеми от детството им. Но това правеше нещата между тях четиримата наистина неудобни. Бен не можеше да се обади и да предложи нещо, въпреки приятелството си с Чарли, което той наивно смяташе за съвсем отделно от приятелството между семействата им. Чарли спря да се обажда. Бен няколко пъти вдигаше слушалката на телефона, за да набере номера му в службата, но след това просто я оставяше обратно.

Преди Бен и Чарли ходеха на обяд поне два пъти в месеца — в клуб „Харвард“ (ако Бен плащаше сметката) или в един окаян китайски ресторант, наречен „Кунг Пао“ (ако беше ред на Чарли да плати). Често си изпращаха различни загадки и смешки по имейла — забавен видеоклип, абсурдни новини, линк към нечий интересен блог или сайт на неизвестна банда. Понякога ходеха заедно да слушат музика на живо във Вилидж[5]. През последните няколко години, след раждането на децата и преместването на Чарли в предградията, срещите им се осъществяваха все по-трудно, особено без половинките им. Работата им беше натоварена, а интересите им — съвсем различни. Сега той прекарваше уикендите в смяна на памперси и размотаване из къщи. Отговорността беше станала водеща в живота му и беше изместила всякакви незначителни външни интереси. Когато Бен говореше за пиеса, която беше гледал, или за книга, която беше чел, и дори за статия във вестник Ню Йоркър, която беше по-различна от спортната страница, Чарли поклащаше отрицателно глава.

— Живея като отшелник — каза той веднъж. — Не помня кога последно ходих на театър или прочетох цяла книга. Напоследък животът ми е само работа и деца.

Не че имаше нещо лошо в това. Бен завиждаше на Чарли за промяната в живота му към бащинство, за начина, по който говореше за децата си с почуда, недоумение и нещо, което граничеше с благоговение.

Бен улови погледа на Клеър в другия край на стаята и надигна празната си чаша в безмълвно предложение да напълни нейната. Тя се усмихна и поклати глава почти незабележимо, а след това направи игрива физиономия, която никой друг не можеше да види и с която искаше да каже: „Тук съм, боря се“.

— Двамата с Клеър наистина трябва да посетите Блустоун — казваше Марта Бел. — Знам, че сте заети, но отдавна не сте идвали, нали? — Тя го побутна с лакът. — А Лусинда много иска внуци. Тя казва, че не иска да ви притиска, но мисля, че малко принуда може да направи чудеса.

— Права си, Марта Бел — отвърна Бен. — Но не е нужно да убеждаваш мен. Клеър ще бъде там за представянето на книгата, така че можеш тогава да поговориш с нея по този въпрос.

— Може би ще го направя — каза тя, повдигна веждите си и направи дълга пауза, сякаш всичко вече беше ясно.

Бен се ръкува с нея.

— За мен беше удоволствие. Искам скоро да видя твоите диорами.

— Нямам търпение да ти ги покажа — каза тя с широка усмивка. — Знам, че трябва да обърнеш внимание и на другите гости. Хайде, тръгвай! — Тя го прогони с дебелите си, треперещи пръсти.

Бен отиде до бара, за да потърси неуловимото синьо мартини и притеснената Алисън Гранвил. Намери и двете.

— О, Бен! — каза Алисън с очевидно облекчение. — Радвам се да те видя.

Той взе чаша мартини от бармана и целуна Алисън по бузата.

— И аз се радвам — каза той. — Опитвах се да дойда при теб от мига, в който влезе.

— Видях те с Марта Бел. Когато бях дете, винаги се плашех от нея. Толкова е енергична.

Бен кимна.

— Тя е маниакална, а Лусинда е депресирана. Чувала ли си за нейните диорами?

— О, да. Всъщност съм виждала една или две от тях. Доста са внушителни.

— Сигурен съм, че е така. — Въпреки че Бен и Алисън имаха много малко общо помежду си и той не си спомняше някога да са били насаме, те познаваха света на Клеър и това с лекота правеше разговорите им фамилиарни. — Изглеждаш чудесно — каза той.

— Мислиш ли? Чувствам се леко старомодна — отвърна тя. — Трудно е да си в крак с хората от града. Сигурна съм, че някъде по панталона имам лепкаво петно от децата.

— Аха, ето какво било — каза той. — Всички се чудеха.

Тя се усмихна.

— Нямаше да е за първи път.

— Къде се губиш напоследък? Не съм те виждал от месеци?

— Да, знам — отвърна тя.

— Нещо ново?

— Работя на свободна практика. Честно казано, не е нищо особено. Знам, че звучи абсурдно, но с децата и всичко останало…

— Не звучи абсурдно — каза той. — Всъщност звучи чудесно.

— Така е. Чудесно е. — Тя наклони чашата си, за да отпие, но беше празна.

— Трябва ти още едно питие — каза Бен, взе чашата и я остави на масата.

Барманът й подаде още едно мартини.

— Благодаря — каза тя, отпи и се обърна към Бен. — Толкова е забавно, че кичозният коктейл на Лусинда предизвика всичко това.

— Новата голяма мода, която ще залее нацията — каза Бен с престорен глас на радиоводещ. — Сини мартинита.

— Едва ли Клеър ще възрази.

— Аз също не бих възразил. Имаме големи планове. Искаме да отворим увеселителен парк за възрастни със сини мартинита.

— Надявам се, че няма да има влакчета.

— О, определено ще има. Коктейли и влакчета. Ще бъде страхотно, нали?

Тя се засмя.

— Е, защо си сама? — попита той. — Къде е половинката ти?

— Трябваше да остане в къщи — отвърна Алисън. — Малка битова криза.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Не, просто… — Тя поклати глава. — Няма значение. Искаше да дойде.

Няма смисъл да разпитвам повече, помисли си Бен.

— Предай му, че ни е липсвал.

— Непременно — каза тя. — Кои са всички тези хора?

— Да видим. — Той се огледа. — Асистенти на редактори, издатели, представители на медиите, роднини. Всички са тук заради безплатните напитки.

— Всички ли познаваш?

— Само роднините.

— Преди харесвах тези партита — отбеляза тя. — Предполагам, че вече съм отвикнала.

— Всичко е реклама. Ние сме просто статисти за екипа по маркетинг.

— Не, тук сме, за да отпразнуваме постижението на Клеър.

— Ще бъде постижение само ако има продажби — отвърна той.

— Това е малко цинично, нали?

— Така ли? Ти познаваш бизнеса по-добре от мен.

— Добре — съгласи се тя. — Предполагам, че си прочел книгата?

— Разбира се. А ти?

Тя поклати отрицателно глава.

— Доста добра е. Има една дразнеща героиня, която се казва Джил, но другото… — Той се засмя. — Виж, това е просто роман. Но ако се чудиш, не те е описала толкова зле.

Дали само си въобразяваше, или Алисън се изчерви? Тя отново отпи от чашата си и наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да реши какво да каже.

— Бен, може ли да те попитам нещо? Ти знаеш ли… — Тя млъкна. Страните й бяха пламнали. — Знаеш ли нещо за това, което се случи между мен и Клеър преди няколко месеца? Не беше кой знае какво, или поне аз не мислех, че беше. Но оттогава не сме разговаряли нормално.

Той кимна.

— Чух, че има нещо.

— Предполагам, че наистина съм наранила чувствата й. Трябва да е станало така.

— Не приемай нещата по този начин. Честно казано, аз не бих го приел лично. Тя е много напрегната покрай книгата. Почти не сме си говорили през последните няколко седмици, а живеем заедно.

— Ами добре — каза Алисън. — Просто не е приятно да сме отчуждени, разбираш ли?

В този миг той усети уязвимостта на Алисън, дълбока и кървяща като открита рана. Причината не беше само в това, че е сама на партито или че е скарана с Клеър. Имаше и нещо друго. Вероятно самата тя все още не го беше осъзнала, но на Бен му се стори, че Алисън изглежда много нещастна. И по някакъв начин, който Бен не можеше да си обясни, той се усещаше свързан с нея в това, сякаш нейното и неговото щастие бяха преплетени.

— Разбирам — отвърна той.

Алисън успя да разговаря с Клеър едва когато голяма част от гостите си бяха тръгнали и барманите прибираха мръсните чаши и прибори в пластмасови щайги.

— Цяла вечер се опитвах да стигна до теб — възкликна Клеър, очевидна лъжа, която Алисън прие със задоволство. Клеър избута косата от лицето си и издиша тежко, сякаш сега най-после можеше да се успокои. — Разговаря ли с майка ми? Тя знае ли, че си тук?

— Поздравихме се набързо — отвърна Алисън. — И двете бяхме… — Тя размаха ръка, за да покаже, че са били заети. Всъщност Алисън цяла вечер се опитваше да избегне майката на Клеър и подозираше, че тя също я избягва. Тихата несигурност на Лусинда винаги я депресираше и Алисън обикновено не знаеше какво да каже. Винаги бе смятала, че всяка от тях разпознава у другата определени лични качества като стеснителност и пасивна агресия, която и двете не харесваха особено. Кръженето им около Клеър тази вече само затвърди приликите помежду им.

— Добре ли прекара? — попита внезапно Клеър. Очите й бяха стъклени и нефокусирани. Напомняше на Алисън за дете, което има рожден ден и след духането на свещите е изтощено от това да бъде център на внимание прекалено дълго време.

— Партито беше страхотно — каза Алисън искрено, — наистина беше страхотно парти. — На теб хареса ли ти? — ето какви бяха отношенията им сега — донякъде официални, но все пак някак интимни. Алисън не знаеше дали Клеър е прекарала добре, но усещаше, че има право и дори беше длъжна да попита.

— Да, хареса ми — отвърна Клеър, сякаш самата тя беше изненадана от отговора. — Въпреки че е странно нещата да бъдат толкова… толкова публични, след цялото това време, което прекарах сама в писане.

— Мили боже, каква досада — каза Бен, който се появи зад тях. — Ще трябва да измислим нещо по-оригинално, което да казваш, докато си на турнето за представяне на книгата.

— Съпругът ми, моят агент — отбеляза Клеър.

— Между другото — каза Алисън, — Чарли съжалява, че не успя да дойде. Имахме проблем с детегледачката.

— О, всичко е наред — отвърна Клеър.

— Трябва да вечеряме заедно след връщането на Клеър — каза Бен. — Може би вие двамата можете да дойдете в града. — Той докосна гърба на Алисън. — Наистина ни липсвате.

— С удоволствие — рече Алисън и отпи от чашата си. (Докато един от барманите събираше нещата си, той подаде на Алисън чаша, наполовина пълна със синя течност. „Това е последното мартини, каза той. — Не искам да отиде на вятъра“.)

— Ммм — изрече Клеър.

— Е, кога заминаваш на турнето? — попита Алисън.

— След около седмица. Ще посетя само няколко града. Нищо особено.

— Бен, ти ще я придружиш ли?

Той сви рамене, а Клеър поклати глава.

— Ще бъде толкова досадно — обясни тя. — Ще посещавам една след друга неизвестни радиостанции.

— Казва, че ще я следвам като принц Филип, ако отида с нея. Въпреки че според мен може да е забавно. Притежавам нужната поза. — Бен хвана ръцете си зад гърба си и се поклати на пети, а след това добави: — Казах й, че кралицата рядко се появява в магазини в моловете.

Две жени се присъединиха към тях — Паунът от асансьора и момиче със свежо лице и чанта на Марк Джейкъбс, чието собственическо отношение към Клеър загатваше, че или беше новата й най-добра приятелка, или издателят й.

— Невероятно парти! — обяви Паунът. — Всички питат кога ще напишеш продължение на романа.

Клеър се засмя с неудобство.

— Нека първо се справим с тази книга.

— Нали знаеш, че ако веднага издадеш още една книга, това ще увеличи значително продажбите? — каза Паунът.

— Но аз вече казах всичко, което имах да казвам — рече Клеър. — Какво друго остава?

— Секс — каза момичето със свежото лице, а гласът й стана потаен шепот: — В тази книга той не е достатъчен.

— Почакай — намеси се Бен. — Не рекламирате ли книгата като „сексуалното съзряване на едно младо момиче“?

— Разбира се, за да продаваме повече бройки — отвърна Свежото лице. — Но книгата всъщност е доста скромна. Историята свършва, когато героинята отива в колежа сами си помислете колко материал има Клеър от последните десет или петнадесет години!

Алисън внезапно осъзна, че Клеър започва да се дразни. Страните й бяха розови, а очите й — твърди и блестящи. Ръката й потрепваше, докосвайки шията й.

— Първо — каза тя с напрегнат глас, — не забравяйте, че това е измислица. И второ…

Паунът и Свежото лице си размениха погледи. Очевидно бяха привикнали да се занимават с чувствителни писатели. Това беше част от сделката.

— Второ… — Гласът на Клеър заглъхна. Тя погледна Бен умолително.

— Второ — намеси се той, — ако този роман беше дори и съвсем малко основан на личния й живот, продължението би било ужасно скучно. Появява се принцът на бял кон, двамата заживяват щастливо и историята приключва.

Клеър придърпа Бен към себе си и го целуна по бузата.

— О, колко сладко — каза Свежото лице. — Любовна история.

Паунът погледна часовника си.

— Е, време е да тръгвам. Невероятно парти — повтори отново тя. — Поздравления, Клеър.

— Благодаря — промърмори Клеър и изпрати въздушна целувка на двете.

— Ще ти се обадя утре — каза Свежото лице, докато се отдалечаваше, като държеше едната си ръка като телефонна слушалка, с протегнати палец и малък пръст. — Почини си!

Алисън ги наблюдаваше как вървят към вратата и по пътя си грабват останалите по масите книги.

— Най-добре е и аз да си тръгвам — каза тя. — Трябва да видя какво ще намеря за вечеря вкъщи.

Клеър кимна разсеяно.

— Ами — каза Бен и безуспешно се опита да срещне погледа на Клеър — защо не дойдеш с нас да хапнем нещо? Отиваме в едно малко бистро зад ъгъла на Втора.

Клеър внезапно излезе от мислите си.

— Бен, — каза рязко тя, като стискаше ръката му. — Аз наистина съм уморена. Моментът не е подходящ.

— Няма проблем, и без това не мога — отвърна бързо Алисън. — Трябва да се прибирам. Да го направим друг път.

— Съжалявам, ако това прозвуча заядливо — каза Клеър и се обърна към нея. — Просто… майка ми и всичко останало… Разбираш.

— Разбира се, разбира се.

— Толкова се радвам, че дойде. Наистина. Това означава много за мен.

Нещо подразни Алисън. Може би беше сериозният тон, който изведнъж стана прекалено официален и помпозен, сякаш някоя знаменитост благодареше на публиката си за подкрепата. А може би беше нещо по-голямо от това: Клеър си беше присвоила наследство от истории и спомени, които принадлежаха и на двете — архив от тайни, библиотека от общи преживявания. Общото им детство сега беше детството на Клеър, описано по нейното тълкувание.

Алисън слезе сама до лобито с асансьора. Излезе навън и огледа улицата пред себе си, която блестеше като мазна река. Въздухът миришеше на мокра пръст, което беше невъзможно. Алисън потърси ключовете си в чантата, като се опитваше да напипа ключодържателя Тифани, който Чарли й беше подарил за рождения ден (малката синя кутийка съдържаше толкова голяма надежда, а в нея имаше… ключодържател). Отвори вратата и седна на предната седалка. В този миг Алисън осъзна, че на партито Чарли не й беше липсвал по начина, по който очакваше. Вместо това тя беше развълнувана, защото беше сама в града, въпреки че настроението й се беше развалило. Да бъдеш сам и анонимен, може би е за предпочитане, мислеше си тя, отколкото да бъдеш сам и постоянно наблюдаван, както се чувстваше през по-голямата част от времето в онзи аквариум Рокуел. Тя запали двигателя. Докато се движеше на север по Ийст енд Авеню, многоцветните светлини на града се пречупваха през дъждовните капки върху предното стъкло.

Чарли спеше дълбоко, когато телефонът звънна. Отне му един миг, за да осъзнае, че звънът не беше в главата му или в съня му, а след това мозъкът му веднага реагира — късно през нощта — Алисън я нямаше — и той скочи към телефона, вече напълно буден. По природа Алисън беше спокойна. Чарли я беше виждал да рухва само два пъти: в деня, в който баща й получи инфаркт, и когато Ани се изгуби в мола като малка.

Алисън не плачеше, но в гласа й имаше някаква истерична нотка, сякаш от другата страна някой беше опрял пистолет в главата й, а тя не трябваше да казва това на Чарли. Докато говореше, той подпря слушалката с рамото си и нахлузи панталона върху боксерките си, грабна два различни чорапа от коша с пране и ги обу, и извади кецовете си изпод леглото. Опитвайки се да облече блузата си с марка Izod, осъзна, че тя му задава въпрос.

— Какво? — попита той.

— Божичко, слушаш ли ме въобще? — Алисън вдиша. — Попитах дали можеш да дойдеш веднага.

— Извинявай, обличам се — отвърна той. — Идвам възможно най-бързо.

Съседката Робин веднага се отзова, когато Чарли й се обади, за да й каже, че е имало инцидент и колата е пострадала много, и я помоли да остане при децата. Тя попита само дали Алисън е добре. Чарли я успокои, че е добре. Тогава си спомни, че Алисън обясни, че е наранила китката си, и той каза това на Робин, като се надяваше, че информацията може да смекчи неудобството, ако съседката разбере, че нещата са сериозни. Но не каза нищо за момчето.

Улиците на Рокуел бяха тихи, мокри и драматично осветени, като сцена. Шофирането в прилив на адреналин в тишината на нощта му беше странно познато и след миг той се сети защо: с Алисън бяха пътували до болницата преди зазоряване при раждането и на двете деца. Тя се шегуваше, че физически не може да започне да ражда, докато не заспи дълбоко, а Чарли се майтапеше, че децата се бяха погрижили да им покажат нощния график, който трябваше да спазват. Каква ирония, помисли си той, че неговите мисли бяха свързани с надежда, обещание, а сега…

Усети как върху тялото му се спусна огромен товар, едва дишаше. Тя можеше да загине. Емоциите се плискаха в него като противоположни мнения в Магическата топка 8[6]: Трябваше да отида с нея. Тя е ранена. Боли я. Как, по дяволите, се е случило това? Пияна ли е била? Колата сигурно не става за нищо, не можем да си позволим друга. Боже, ами ако има съдебен процес? Това напълно ще прецака живота ми.

Клеър…

Той си пое дълбоко дъх. Алисън, в която се беше влюбил и за която се беше оженил, която му беше родила две деца, сега щеше да носи товара на вината и угризението. А той, който вече не беше влюбен в нея, който всъщност беше влюбен в друга, трябваше да й помогне да се справи с това. Трябваше да бъде добрият съпруг в продължение на… колко дълго?

Не знаеше.

Беше ли готов да го направи? И това не знаеше.

Той настояваше Алисън да отиде на проклетото парти. Знаеше, че тя се притеснява да шофира по тъмно, в дъжда, в натоварения трафик към и от града. Защо толкова я убеждаваше да отиде? Какво си мислеше, че ще докаже? Клеър му се беше обадила по-рано през деня, за да се увери, че той ще отиде на празненството, а той не й звънна, за да й каже, че няма да присъства. Беше сложно; сърцето му бе свито цял ден. Всъщност Чарли държеше Алисън да отиде на партито, защото в последно време, когато си позволяваше да мисли за нея, той изпитваше съкрушителна тъга и състрадание, а вече не желаеше да усеща подобни чувства. Дори и само за една нощ, той искаше да я накара да се върне обратно в света, на който принадлежеше, в света, който беше изоставила заради него, заради децата. Той искаше тя да бъде щастлива.

А може би по някакъв ужасен начин той я насочваше към идеята да бъде сама.

Включи радиото, за да спре мислите си. Загледа се в шосето пред себе си. Необяснимо в съзнанието му изникваха откъслечни моменти от детството му: как в един горещ следобед удря топката с дървената си бухалка и топката полита високо, а той обикаля базите, ритайки в прахта през целия път до дома; как гледа втренчено часовника, зловещ като пълна луна, в класна стая в средното училище, която мирише на тебешир. Дори и да се опитваше, не можеше да си спомни по-конкретни подробности от юношеството си. В спомените на Чарли родителите му винаги бяха на една и съща възраст — в края на тридесетте, — майка му се усмихваше, а баща му се шегуваше със сестра му и преобръщаше бургери на скарата — едно безкрайно семейно барбекю под широкото небе в Канзас.

Според радиостанция 1010 УИНС в тунела нямаше задръстване, както и на моста. Той избра Шосе 80 към Ню Йорк, а след това хвана изход 7, както му беше казано, към участъка в Шерман, където Алисън може би го чакаше. Беше задържана? Той така и не попита.

Докато Чарли караше в неестествената светлина, той започна да мисли за начина, по който бе отговорил, когато Алисън се обади — как реакцията му издаваше нетърпение, а не съпричастност и колко по-различно би се отнесъл преди няколко месеца. Човек смята, че двама души, които над осем години са градили живота си заедно, които са се виждали във всякакви часове от деня и нощта и които заедно отглеждат две деца, би трябвало да се познават един друг по-добре от всеки на света. Но Чарли имаше особеното усещане, че вероятно никога нямаше да опознае Алисън. Тя винаги беше загадка за него. Можеше да прекара половин час до непозната жена по време на вечеря и да я разбере по-добре, отколкото разбираше собствената си жена.

Да се ожени за Алисън, бе като да скочи на забавен каданс в непроверен воден басейн. Не бе сигурен, никога не е бил сигурен, но всъщност никога не беше сигурен в нищо и в никого. Да се ожени, изглеждаше смела и важна постъпка. Но сега се питаше дали не бе точно обратното — проява на малодушие, липса на амбиция, капитулация пред собствените си най-традиционни и консервативни импулси.

Любовта на Чарли към Алисън приличаше на ластик — винаги се връщаше към първоначалния си размер. А сега той осъзна, че ластикът въобще не се беше разтегнал.

— Съпругът ви е тук — каза една полицайка и думите й не прозвучаха нелюбезно. — Как е китката ви?

Алисън погледна ръката си, която бе отпусната в скута й, превързана с мек бежов бинт, прихванат с две метални скоби, и си помисли с някакво странно усещане, че всъщност я болеше и дори туптеше, въпреки че преди полицайката да попита, дори не бе усетила тази болка.

— Добре е, благодаря — отвърна тя.

Полицайката се поколеба за миг, сякаш искаше да каже още нещо. Това бе реакция, с която Алисън щеше да свиква през следващите няколко дни и седмици. За части от секундата тя разбра какво мислеше жената: тя беше отвратена от Алисън и ужасена от случилото се, но разбираше, че Алисън ще страда, и я съжаляваше. Алисън я погледна, а тя отмести поглед.

— Е, ще го доведа — каза полицайката. — След това ще трябва да дадете показания.

— Мисля, че… — едва изрече Алисън. Тя прочисти гърлото си. — Ще се обадя на адвокат. Той каза, че сигурно ще ми трябва адвокат.

Полицайката кимна.

— Това вероятно е добра идея.

Полицайката излезе и Алисън си пое дълбоко въздух, а след това бавно издиша. В тишината тя чуваше как дъждовните капки удряха малките прозорци, разположени високо на стената. Тя потърка подлакътника на въртящия се стол и усети неравното износено дърво. Главата й туптеше — леко пулсиране, което започваше от слепоочията й и стигаше до скалпа й. Тя притисна челото си с пръсти, за да прогони туптенето. Изведнъж усети по-различен натиск върху рамото си и й отне малко време, за да разбере, че това е ръка — ръката на Чарли с венчалната му халка. Тя вдигна поглед. Беше блед и мрачен. Носеше шапка на Янките и избеляла тъмносиня риза. Трите й копчета бяха разкопчани и разкриваха светлокестенявите му къдрави косми.

— Алисън — каза той, а тя се наведе напред и се разрида неудържимо, подобно вълна, която се надига от дълбокото и се разплисква на повърхността. Той приклекна, а тя го придърпа към себе си, стискайки ризата му. Искаше й се да се свие в скута му и да се скрие там. — Успокой се — прошепна той, но не помръдна и тя се сгуши още по-близо. Пое си въздух, задави се и от нея се отрони звук, подобно тихо стенание. В една далечна част на ума си тя се виждаше по начина, по който вероятно той я виждаше: като уплашен гризач, който дращи, изпълнен с отчаяние. Усещаше как той потрепва и се отдръпва, но това само я накара да се притисне още по-силно в него. Искаше да го успокои, че е добре, че всичко ще бъде наред, но не можеше да говори. Усещаше, че е на ръба на нещо дълбоко и ужасяващо, замаяна от страх, съжаление и гняв — към самата себе си, към безупречния карнавал тази вечер, към родителите на малкото момченце, които му бяха позволили да седне на предната седалка.

— Това не може да се случва наистина — изхлипа тя, като стискаше Чарли. Той остана неподвижен за миг, след това посегна към ръцете й и ги стисна здраво в своите.

— Случва се, Ал — каза тихо той. — Случва се. И ти трябва да се стегнеш.

Това беше порицание, от което болеше. Тя разгледа лицето му, за да потърси знак за състрадание, но изражението му бе непроницаемо. Изпита раздразнение, като тийнейджър с мърморещ баща.

— Знам — отвърна.

— Как е китката ти? — Той нежно докосна превръзката, сякаш искаше да смекчи тежките си думи.

— Само е навехната.

— Това е добре. Как я усещаш?

Тя сви рамене.

— Боли ме леко.

Той кимна, после потри цялото си лице с ръката си.

— Знаеш ли нещо — момчето…?

— Не са ми казали нищо.

— Мили боже.

Той вдиша дълбоко и след това издиша бавно. Една служителка пишеше нещо на компютъра на бюро в другия край на стаята. Очите й гледаха неподвижно екрана. Стаята създаваше усещане за клаустрофобия, като подземен бункер. Всичко беше сиво: мокетът, бюрата, компютрите, столовете. Дори лъхаше на сиво — на плесен, чиято миризма беше прикрита с дезинфектант. Мухъл и амоняк. Флуоресцентните лампи на тавана бяха затворени в клетки. Алисън смътно осъзнаваше, че бе почти полунощ в петък и те се намираха в тази стая.

Внезапно изказа мислите си на глас:

— Къде са децата?

— Обадих се на Робин — обясни той.

Алисън потръпна. Робин бе добра съседка, но не беше близка приятелка. Не й хареса, че и тя е намесена. Но на кой друг би могъл да се обади?

— Какво й каза?

— Че е имало катастрофа. Че си наранила китката си. — Той за първи път я погледна в очите.

Служителката стана от бюрото си и започна да разглежда някаква папка. Тя вдигна телефона и набра, изчака малко и заговори тихо. Алисън я чу да казва:

— Не много. Доклад за катастрофа. Да, една. В момента е в операция. Тригодишно момче.

Жената поклати глава. След това забеляза, че Алисън я гледа, и се обърна на другата страна.

— И сега какво? — попита Алисън, като се опитваше гласът й да звучи равно.

— Предполагам, че трябва да ми кажеш какво се случи отвърна Чарли.

— Мисля, че вече знаеш. Не е ли така?

— Знам някои неща. Знам, че алкохолната ти проба е точно над позволеното. 0.09 процента.

Кожата й настръхна.

— Не знаех.

— И че момченцето е… — Гласът му заглъхна.

Тя кимна безпомощно, опитвайки се да повярва, като в същото време не искаше да го вярва. Да избута ужаса. Опита се да погледне Чарли в очите, но той не я поглеждаше.

— Чарли, кълна се, изпих две питиета. Две, две и половина. Правеха мартинита…

— Та ти дори не обичаш мартини.

— Знам — каза нещастно тя. — Бяха… сини. Знаеш, заглавието на книгата. Майката на Клеър пие тези сини мартинита, затова… А и нямаше храна, аз не бях вечеряла…

— По дяволите, осъзнаваш ли колко безотговорно е това? — Той силно поклати глава.

Нямаше смисъл да отговаря. И без това нямаше значение. Думите й не можеха да променят случилото се.

Докато се прибираха към къщи от полицейския участък, почти не разговаряха. Чарли караше, като сръчно криволичеше по задни улици, през малки градчета до Гардър стейт паркуей. Алисън седеше на предната седалка и наблюдаваше преминаващите автомобили и табелите през прозореца. По средата на пътя тя осъзна, че пръстите й бяха изтръпнали — стискаше твърдата пластмаса на предпазния колан. Усещаше трептене в гърдите си, което затрудняваше дишането й. Чарли я погледна няколко пъти и веднъж я попита дали се чувства добре. Тя кимна и не се осмели да проговори.

— Има нещо, което не разбирам — каза след малко той. — Защо не спря някъде, след като зави в погрешна посока? Защо просто продължи?

Тя се опита да си спомни защо. Защо? Беше карала по „Ийст сайд“ в Манхатън и беше минала през парка към „Уест сайд“, чак до реката, а после бе стигнала до моста „Джордж Вашингтон“. Знаеше, че не е напълно трезва, но беше достатъчно трезва, за да има контрол над нещата. Усещаше, че трябва да преценява внимателно всяко движение. Наскоро бе водила Ноа и Ани на цирк, където гледаха клоуни, които въртят чинии във въздуха, балансират с тях и ги задържат на върха на дълги прътове. Докато шофираше, си представяше точно тази гледка. Преди да се усети, точно когато слезе от моста, тя трябваше да реши накъде да кара. Подминаваше знаци с прекалено много букви и цифри по тях. Умът й беше замъглен и тя сякаш бе забравила посоката, не успя да избере измежду всички варианти. Обикновено, когато вечер се прибираха от града, шофираше Чарли. Сега часовникът на таблото показваше 21:41 и тя нямаше представа как да намери пътя за вкъщи.

Тя се паникьоса и тръгна надясно с трафика. Веднага разбра, че е сгрешила. Шосето й бе непознато и със сигурност се отдалечаваше от спящите си деца и тихото си градче, в неизвестна посока. Продължи да кара, защото не знаеше как да слезе от шосето, не виждаше изход. Продължи да кара, защото беше завила надясно вместо да кара направо, и в някаква част от себе си, която не беше най-рационалната и дори не беше най-съзнателната, започна да се пита дали всичко това не се случва по някаква причина. Навярно там имаше нещо, което в противен случай не би имала шанса да види. Шофираше по тъмно, след като беше изпила две и половина силни мартинита, и изведнъж започна да усеща, че може би едно непланирано отклонение от пътя бе точно онова, от което имаше нужда.

За първи път от много време насам правеше нещо неочаквано, нещо противно на здравия разум. И навярно в този кратък миг между момента, в който зави в погрешна посока и взе погрешно важно решение, тя се почувства добре.

Не толкова отдавна тя бе необвързано момиче, което живееше в малък апартамент в града с приятели от колежа. Сега онзи живот сякаш се бе случил на някой друг. Сега нравеше списъци за пазаруване и палачинки с формата на тиранозаври и оправяше леглата на децата. Поддържаше къщата и колата, организираше благотворителното състезание, което Младежката лига спонсорираше всяка пролет, занимаваше се с есенния базар в детската градина на Ноа. Два пъти месечно наемаше хора, които да почистят къщата, да се погрижат за двора, да почистят каналите и да боядисат остъклената веранда. Водеше децата на училище, носеше ризите на Чарли на химическо чистене, грижеше се за всички подробности, които по някакъв неясен и неуловим начин даваха посока и смисъл на живота й. В предишния си живот тя виждаше себе си като една малка част от голям и сложен организъм. Това й даваше свобода. Не носеше отговорност за никого. А сега беше в центъра на своята сложна вселена и поддържаше въртенето на планетите.

Понякога една малка част от нея се бунтуваше срещу начина, по който се беше развил животът й. Питаше се дали не трябваше да положи повече усилия, за да постигне баланс. Познаваше жени, които го бяха направили — жени, които бяха останали в списанието, имаха домашни помощници и живееха в апартамент с две спални в града. Понякога тя завиждаше за избора, който бяха направили те, за свободата им, за способността им да приемат различна идентичност, да бъдат различни хора в различните часове на деня. Но тя не искаше този живот, стреса и противоречието, което той носеше. Не искаше да изпитва чувството, че я разпъват в няколко посоки едновременно. Понякога й се искаше да живее два живота по едно и също време или може би последователно — един, в който присъстваха децата й, и друг без тях, един живот в града и друг в предградията, един, в който е омъжена за Чарли, и друг… Алисън спря мислите си внезапно. Не, Чарли не беше част от дилемата. Тя би искала да бъде омъжена за него въпреки всичко, нали?

Пристигнаха вкъщи в жълто— сивата светлина на ранната утрин. Алисън слезе от колата и стъпи на познатата алея, а това я накара да почувства странност и нередност, точно като усещането, когато знаеш, че сънуваш и си представяш, че можеше да се събудиш по всяко време. Сега главата й не беше замаяна, но изпитваше лека болка зад ушите. Не беше пила толкова много, за да има махмурлук. Полицаят, с когото разговаряха в участъка, каза, че доколкото разбира ситуацията, Алисън не изглежда виновна.

— Обикновено не подвеждаме под отговорност хората за това, че не са се изнесли достатъчно бързо — каза той, докато гледаше доклада и галеше черния си мустак. — Ако това се е случило всъщност. Ще трябва да изчакаме пълния доклад, за да разберем.

Чарли и Алисън стигнаха до задната врата и Робин я отвори.

— Чух колата — каза тя и ги въведе в къщата. Прегърна Алисън бързо и внимателно и възкликна по адрес на превързаната й китка.

— Не е нищо сериозно — обясни Алисън. — Ще ми мине след няколко дни.

— Слава богу. Сигурна съм, че можеше да е много по-зле.

Състраданието в гласа на Робин предизвика сълзи в очите на Алисън.

— Беше дълга нощ. Тя трябва да си легне — намеси се Чарли, а Алисън бе поразена от актьорския му глас. — Благодарим ти много, че остана с децата, Робин.

— Няма за какво. На разположение съм — каза тя, отвори вратата и излезе навън. — Нали затова са съседите?

Кухнята беше мрачна, но те не включиха осветлението. Върху плотовете и шкафовете падаше смътен лъч светлина от прожектора със сензор за движение в задния двор. Вчера Алисън беше закачила на хладилника рисунка на Ани, на която учителката беше написала „Аз съм щастлив, когато…“, а отдолу Ани беше отговорила: „Мама и татко ме прегръщат.“ На рисунката Ани имаше усмихнато лице и руси къдрици, беше облечена с триъгълна розова рокля, а над нея се надигаха двама гиганти, които приличаха на медузи, а от главите им излизаха безформени червени сърца. Ноа не присъстваше в картината.

Докато Алисън се взираше с празен поглед в художественото произведение, Чарли се появи зад нея.

— Тази вечер искаше да й пея приспивни песни — каза той. — „Довиждане, зайче“ и „Присмехулникът“. Не успях да си спомня целите текстове, но тя ги знаеше.

— Странно, че е искала бебешки песни.

— Мама й липсваше.

— Тя ли го каза?

— Не отвърна той. — Не искаше да ме обижда. Но аз го усетих.

Алисън разбираше какво прави Чарли — укоряваше я, че бе излязла (въпреки че той я окуражи да го направи), внушаваше й, че ако си бе останала у дома, това нямаше да се случи, и в същото време й показваше, че я обичат и имат нужда от нея. Често си говореха, използвайки този код, като обсъждаха децата. Измисляха анекдоти с поучителна цел, подобно на библейските истории, които трябваше да бъдат анализирани на няколко нива. На елементарно равнище тези истории бяха начин да се сближат, когато се чувстваха най-отдалечени един от друг. Винаги имаше какво да си кажат за Ани и Ноа. И двамата знаеха, че са единствените хора на света, които можеха да подхранват тази степен на незначителен интерес помежду си.

Алисън кимна бавно.

— Е, качвам се горе.

— Ще заключа — отвърна той. — Идвам след минута.

След малко Чарли отвори вратата на спалнята, а тя се престори на заспала. В тъмнината чуваше как той се съблича: приглушеното подрънкване на катарамата и свистенето на колана му, когато го свали, мекото жужене на ципа на панталона му. Подскочи на един крак, за да събуе чорапа си. Пое си дъх и смотолеви „Мамка му“ и тя едва се въздържа да не се изправи в леглото и да попита какво става. Може би си беше ударил пищяла. Или пък причината бе съвсем друга.

Леглото изскърца леко, когато той седна. Постоя така един миг, после я погледна.

— Алисън — каза той. Гласът му беше почти шепот. Тя остана неподвижна. Той вдигна завивките и се пъхна под тях.

Усещаше го, дори и от другата страна на леглото. Излъчваше топлина, като някакво голямо животно — куче или мечка. Тя мислеше за него точно по този начин, когато той спеше: като за голямо спящо животно. Но в момента той не спеше. Чуваше лекото му дишане.

— Ал — каза той и докосна ръката й.

Бракът се крепи на тези моменти. Дали да отговори, или да продължава да лежи безмълвно? Тя изпитваше единствено съкрушителен страх. Нямаше желание да знае какво иска да й каже. Запази тишина. Моментът отмина и тя заспа.