Римлянката

Първа глава

На шестнайсет години бях истинска красавица. Имах лице със съвършен овал, тясно в слепоочията и леко разширяващо се надолу, големи бадемовидни нежни очи, прав нос в изящна линия с челото, голяма уста с красиви месести червени устни и щом се усмихнех, се виждаха равните ми бели зъби. Мама твърдеше, че съм като мадона. Забелязах, че приличам на една киноартистка, на мода по онова време, и си направих прическа като нейната. Мама казваше, че ако лицето ми е хубаво, то тялото ми е сто пъти по-хубаво; фигура като моята, разправяше тя, нямало в цял Рим. Тогава не обръщах внимание на тялото, струваше ми се, че красотата се съсредоточава в лицето, но днес мога да призная, че мама не е грешала. Имах прави и силни крака със закръглени бедра, издължен гръб, широки рамене и тънка талия. Коремът ми винаги е бил закръглен, пъпът почти не се виждаше, толкова бе хлътнал в плътта, но мама го смяташе за преимущество, защото коремът трябвало да е поизпъкнал, а не плосък, както е модерно сега. Бюстът ми беше доста голям, но стегнат и висок, та нямаше нужда да нося сутиен; когато се оплаквах от големината му, мама отвръщаше, че това е ценно качество и че гърдите на днешните жени нищо не стрували. Гола, както установих по-късно, бях едра и закръглена, изваяна като статуя, но облечена имах невзрачен вид и никой не би могъл да си представи как изглеждам всъщност. Всичко зависело, както ми обясни художникът, при когото започнах да позирам, от съотношението на частите.

Мама намери художника — преди да се омъжи и да започне работа като шивачка на ризи, тя е била модел; той й поръчал ризи и тя, спомняйки си за своя някогашен занаят, бе предложила да му позирам. Първия път, когато тръгнах към дома му, мама пожела да ме придружи въпреки възраженията ми, че спокойно мога да отида и сама. Срамувах се не толкова, че за първи път в живота си ще трябва да се съблека пред мъж, колкото от нещата, които предполагах, че тя ще наприказва, за да го убеди да ме вземе на работа. И наистина, след като ми помогна да си изхлузя дрехите през главата и ме накара да застана гола в средата на ателието, мама разпалено заговори: „Я погледнете какви гърди, какви бедра, какви крака!… Къде ще намерите такива гърди, такива бедра и крака като нейните?“ Докато говореше, тя ме опипваше, както правят с животните на пазара, за да привлекат вниманието на купувачите. Художникът се смееше, аз се червях, а и ми беше доста студено, защото бе зима. Но разбирах, че у мама няма никакво лукавство и се гордее с мен, защото тя ме е родила и на нея дължа хубостта си. Навярно той отгатваше чувствата й и се смееше без злоба, добродушно, тъй че аз бързо се окуражих, надмогнах свенливостта си и на пръсти тръгнах към печката да се постопля. Художникът беше около четирийсетгодишен, пълен, весел и кротък на вид. Долових, че не ме разглежда похотливо, а като предмет, и това ме успокои. По-късно, когато ме опозна по-добре, той винаги се отнасяше учтиво и с уважение, вече не като към вещ, а като към човек. Веднага ми стана много симпатичен и сигурно щях да се влюбя в него от благодарност за вежливостта и сърдечността му. Но той винаги се държеше като художник, не като мъж, никога не потърси близостта ми и през цялото време, докато му позирах, отношенията ни си останаха сдържани и любезни както в първия ден.

Щом мама привърши с хвалбите, той, без да продума, тръгна към някакви папки, натрупани на един стол, разлисти ги, извади цветна репродукция, показа й я и с половин уста рече: „Ето дъщеря ти.“ Дръпнах се от печката, за да видя и аз. Изобразяваше гола жена, изтегната на легло, покрито с разкошни завивки. Между диплите на кадифената завеса зад леглото имаше две крилати амурчета. Безспорно си приличахме с голата жена, но по завивките и пръстените на ръцете й се досещах, че тя навярно е кралица или друга важна особа, а аз бях само едно обикновено момиче. Мама отначало не схвана и с недоумение гледаше репродукцията. После сякаш изведнъж откри приликата и въодушевена възкликна:

— Точно така… тя е! Видяхте ли, че съм права? Ами тази коя е?

— Даная — усмихнат отговори художникът.

— Коя Даная?

— Даная е езическо божество.

Мама очакваше да чуе името на действително съществувала личност, обърка се и за да прикрие собственото си смущение, взе да ми обяснява, че съм длъжна да заставам както иска художникът — например легнала като жената от репродукцията, права или седнала, и да стоя неподвижно през цялото време, докато ме рисува. Той през смях подхвърли, че тя разбира повече от него, и мама, поласкана, моментално заразказва, че когато позирала, била известна в цял Рим като един от най-хубавите модели и как после сама непоправимо си навредила, като се омъжила и престанала да работи като модел. Междувременно художникът ме подкани да легна на кушетката в дъното на ателието и едва докосвайки ме със сдържана и отвлечена нежност, бе свил ръцете и краката ми в желаното положение, сякаш вече виждаше как ще ме нарисува. Докато мама продължаваше да приказва, той започна да нахвърля първите щрихи на бяло платно, поставено на статив. Тя забеляза, че погълнат от рисуването, не я слуша, и го попита:

— И по колко ще плащате за час работа на дъщеря ми?

Без да вдига очи от платното, той определи сумата.

Мама грабна дрехите, които бях оставила на стола, хвърли ги в лицето ми и заповяда:

— Хайде, обличай се… по-добре да си вървим.

— Какво те прихваща? — изненадан попита той и престана да рисува.

— Нищо, нищо — отвърна тя, преструвайки се, че бърза много. — Да вървим, Адриана, сума работа ни чака.

— Виж какво, ако имаш някакво предложение, направи го — каза той. — Какви са тези истории?

Тогава мама вдигна голям скандал: развика се, че е луд, щом възнамерява да ми плаща толкова малко, защото аз не съм от онези стари модели, които вече никой не иска, че съм шестнайсетгодишна и за първи път позирам. Когато целѝ да постигне своето, мама винаги крещи и наистина изглежда ядосана. Но аз чудесно я познавам и ми е ясно, че съвсем не е така, в действителност си е напълно спокойна. Вика като жените на пазара, когато някой купувач предложи много ниска цена за стоката им. Повишава тон предимно на учтивите хора, защото съзнава, че накрая от възпитание ще й отстъпят.

И тъй, художникът също отстъпи. Докато тя кряскаше, той се усмихваше и от време на време вдигаше ръка, сякаш я молеше да му даде думата. Най-сетне мама спря за миг да си поеме дъх и той пак я попита колко желае. Тя не отвърна веднага, а неочаквано изкрещя:

— Ще ми се да знам по колко е плащал на модела си художникът, дето е нарисувал картината, която ми показахте?

Той се разсмя.

— Какво общо има? Времената са били други… Сигурно й е подарил шише вино или чифт ръкавици.

Тя се обърка като в началото, когато й обясняваше, че репродукцията изобразява Даная. Мама не долавяше, че художникът леко и незлобливо й се подиграва. Развика се пак и след като го нарече скъперник, запревъзнася красотата ми. После изведнъж смени тона и каза колко пари иска. На свой ред художникът поспори и накрая се споразумяха за сума, почти като онази, която мама беше поискала. Той отиде до една масичка, отвори някакво чекмедже и й плати. Изключително доволна, тя прибра парите, даде ми някакво последно наставление и си тръгна. Художникът отиде да затвори вратата и като се върна при статива, ме попита:

— Майка ти винаги ли крещи така?

— Мама ме обича — отговорих.

— Струва ми се — спокойно отбеляза той и отново се зае с рисунката, — че най-много обича парите.

— Не, не е вярно — отвърнах възбудено. — Най̀ обича мене, но й е мъчно, че съм се родила бедна, и й се иска да печеля добре.

Разказвам подробно случая с художника не само защото в същия ден започнах работа, макар че по-късно щях да я сменя, но и защото държанието на мама красноречиво разкриваше нейния характер и чувствата, които питаеше към мене.

Щом часът за позиране изтече, отидох в млечния бар, където имахме среща с мама. Тя ме попита как е минало и ме накара дословно да й предам всички разговори, които художникът, по-скоро мълчалив мъж, бе водил с мене по време на сеанса. В заключение каза, че трябва да внимавам, вероятно той нямал лоши помисли, но мнозина приемали моделите на работа с намерение да ги направят свои любовници. Аз на всяка цена трябвало да отхвърлям предложенията им.

— До един са голтаци — обясни ми тя — и от тях нищо не може да се очаква. Ти, с твоята красота, можеш да се надяваш на нещо по-добро, далеч по-добро.

За първи път разговаряше така с мене. Говореше убедено като човек, който изрича отдавна премислени неща.

— Какво искаш да кажеш? — смаях се аз.

Отговори ми малко неясно.

— Това са хора щедри на думи, но без пукнат грош… Хубаво момиче като тебе трябва да се движи с господа.

— Какви господа?… Не познавам никакви господа.

Изгледа ме и още по-неясно добави:

— Засега ще работиш като модел, после ще видим… От нищо нещо.

Изразът на лицето й, разсъдлив и алчен, почти ме изплаши. През онзи ден не я разпитвах повече.

Но съветите й бяха излишни, защото тогава, макар и съвсем млада, бях много сериозна. Освен споменатия художник намерих и други и твърде скоро станах известна в кръга на ателиетата. Трябва да кажа, че, общо взето, художниците бяха достатъчно тактични и почтителни, макар че някои от тях не криеха намеренията си. Отблъсвах ги тъй категорично, че не след дълго си създадох име на вкисната пуританка. Споменах, че бяха почтителни, предполагам, дължеше се най-вече на факта, че нямаха за цел да ме ухажват, а да ме скицират и рисуват, поради което не ме гледаха като мъже, а като артисти, така както се гледа стол или друг предмет. Дотолкова бяха свикнали с моделите, че голото ми, младо и дръзко тяло им правеше слабо впечатление, както впрочем става и с лекарите. Но приятелите им често ме поставяха в неудобно положение. Влизаха и подхващаха разговор с художника и аз много скоро забелязвах, че колкото и да се стараеха да се показват безразлични, не успяваха да откъснат очи от тялото ми. Някои бяха по-дръзки и умишлено се разхождаха из ателието, за да ме огледат хубавичко от всички страни. Погледите им и мъглявите намеци на мама пробудиха кокетството ми и спомогнаха да осъзная красотата си и облагите, които бих могла да извлека от нея. Постепенно не само свикнах с нетактичността на посетителите, но дори започнах да изпитвам задоволство от смущението им и известно разочарование, ако откриех, че действително са равнодушни. Неусетно, благодарение на суетата, започнах да разсъждавам както искаше мама — че стига да пожелая, мога да си уредя живота, като се възползвам от красотата си.

По онова време мислех предимно за женитба. Сетивата ми още не бяха разбудени и мъжете, които ме наблюдаваха по време на сеансите, освен известна гордост, не предизвикваха други чувства в душата ми. Давах на мама спечеленото до стотинка и когато не позирах, стоях с нея и й помагах да крои и шие ризи — единственото ни препитание след смъртта на баща ми, който беше железничар. Живеехме в малка квартира на втория етаж в дълъг и нисък блок, построен преди петдесет години специално за железничари. Сградата се намираше в покрайнините на града, на булевард, засенчен от чинари. От едната страна имаше редица блокове, подобни на нашия — на два етажа, с тухлени фасади без мазилка, с дванайсет прозореца, по шест на етаж, и входна врата в средата, срещу тях се простираха осеяните с кули крепостни стени на града, в онази си част напълно запазени и преливащи от зеленина. Недалеч от нашия блок една от вратите им се разтваряше. До нея, прилепен до крепостната стена, беше дворът на Лунапарк, който през топлите сезони сияеше в празнично осветление и оттам се разнасяше музика. От моя прозорец, малко изкосо, се виждаха гирляндите от пъстроцветни лампи, украсените с флагчета покриви на павилионите и тълпата, която се трупаше пред входа, под клоните на чинарите. Нощем често чувах ясно мелодиите, заслушвах се, лежах и сънувах с отворени очи. Имах чувството, че те долитат от недостъпен, поне за мене, свят и оскъдицата и мракът в моята стая засилваха усещането ми. Струваше ми се, че целият град се е събрал в Лунапарк и само аз не съм там. Искаше ми се да стана и да отида, но не помръдвах; мелодиите безучастно звучаха в нощта и ме караха да мисля, че безвъзвратно съм пропуснала всичко заради някакви прегрешения, които съм извършила, без да знам. Чувствах се изключена и понякога, заслушана в музиката, дори плачех. Тогава бях много сантиментална и сълзите ми потичаха от съвсем дребни неща: грубостта на приятелка, упрек на мама или вълнуваща сцена в някой филм. Може би не бих живяла с чувството, че безгрижният свят на Лунапарк е забранен за мене, ако в детството ми мама не ме беше държала настрани от него и от всяко забавление. Но самотата, бедността и най-вече враждебното й отношение към развлеченията, а нейната съдба наистина не бе щедра на тях, ми попречиха да стъпя в Лунапарк и във всякакви места за забавление, докато пораснах и характерът ми вече бе оформен. Навярно поради това за цял живот ми остана подозрението, че съм отхвърлена от веселия и сияен свят на щастливите хора. Подозрение, от което не мога да се отърся дори когато съм убедена, че всичко е наред.

Казах, че съм мислела най-вече за женитба, и ще разкажа за какво мечтаех. Малко по-надолу от нашия блок околовръстният път навлизаше в по-богат квартал. Вместо дългите и ниски железничарски блокове, приличащи на грохнали прашни вагони, се издигаха хубави къщи с градинки. Не бяха луксозни, в тях живееха чиновници и дребни търговци, но в сравнение с бедняшкия ни дом създаваха впечатление за по-охолен и щастлив живот. Къщите изглеждаха различно, не предлагаха на погледа разкъртени и опушени фасади с дупки както нашият и другите блокове, навеждащи човек на мисълта за отдавнашното равнодушие на обитателите им; а малките китни градинки край тях внушаваха представата за любов и грижи, чужди на уличния безпорядък и нищета. В блока ни улицата сякаш бе навсякъде: в обширния вход, наподобяващ склад, по широките и непостлани стълби, дори из стаите, където разнебитените мебели, събирани оттук-оттам, напомняха вехтории, излагани по тротоарите за продан.

Една лятна вечер, като се разхождахме с мама по булеварда, съгледах през прозореца на една от къщичките семейна сцена, която се вряза в паметта ми и ми се стори, че напълно отговаря на моята представа за нормален и порядъчен живот. Неголяма чиста стая с тапети на цветя, бюфет и лампа, окачена над подредената маса. Пет-шест души седнали наоколо, от които три деца на възраст, мисля, от осем до дванайсет години. В средата на масата супник и майката, права, сипва супата. Може би на някого ще му се стори странно, но най-силно впечатление ми направи светлината на лампата или по-точно необикновено чистият вид, който имаха вещите на светлината й. По-късно, като си припомнях видяното, с непоколебима убеденост си казвах, че трябва да си поставя за цел някой ден да притежавам такъв дом и семейство, да живея в такава светлина, разкриваща толкова спокойна и трайна обич. Мнозина ще си помислят, че съм имала скромни желания, но нека си спомнят в какви условия съм живяла тогава. На мене, родената в железничарския блок, къщичката правеше същото впечатление, както вероятно на нейните обитатели, на които аз тъй завиждах, се харесваха по-големите богаташки къщи в луксозните квартали на града. Така всеки гради своя рай в ада на другите.

Ала мама замисляше големи планове за бъдещето ми и както бързо отгатнах, те напълно изключваха начина на живот, който ми беше по сърце. Тя смяташе, че с моята външност мога да се стремя към всякакъв успех, а не да стана като другите — омъжена жена със семейство. Бях длъжна, без да се съобразявам с приличието, да се възползвам от това богатство, за да направя живота ни по-сносен. Сигурно й е липсвало преди всичко въображение. Да ме подтиква, в положение като нашето, да използвам хубостта си, беше първото нещо, което можеше да хрумне на някого, на мама се беше спряла на тази идея и никога не се раздели с нея.

В онези години смътно си давах сметка за проектите й. Но и по-късно, когато ми станаха ясни, никога не дръзнах да я попитам защо с подобни разсъждения е стигнала до такава бедност — съпруга на железничар. От многото намеци се досещах, че причината за провала й съм била именно аз с неочакваната ми и нежелана поява. С други думи, появила съм се случайно и тъй като мама не е имала смелост да предотврати идването ми на бял свят (от казаното се сещах, че би предпочела да го е сторила), тя се е принудила да се омъжи за баща ми и да приеме последиците от подобен брак. Нерядко, намеквайки за раждането ми, мама повтаряше: „Ти беше моето нещастие“, фраза, която някога ме оскърбяваше и ми изглеждаше неразбираема, но чийто смисъл по-сетне си изясних напълно. Тя означаваше: „Ако не беше ти, нямаше да се омъжа и сега щях да се возя в кола.“ Очевидно, разсъждавайки така за собствения си живот, тя не искаше дъщеря й, значително по-хубава от нея, да повтори същите грешки и да налети на същата съдба. И днес, когато преценявам нещата достатъчно трезво, съзнавам, че не я осъждам. За мама бракът е бил сиромашия, заробване и малко радости, свършили бързо със смъртта на баща ми. Беше естествено, ако не и правилно, да гледа на почтения семеен живот като на нещастие и да бди да не се подлъжа да ме примамят миражите, погубили нея самата.

Тя ме обичаше посвоему. Например веднага щом започнах да обикалям ателиетата, ми уши два тоалета: костюм и рокля. Искрено казано, предпочитах долни дрехи, защото наложеше ли се да се съблека, се срамувах да излагам на показ грубото си, износено и често захабено бельо, но мама заяви, че отдолу можело да ходя и с дрипи, важното било само да се представям добре. Избра два евтини плата с ярки шарки и сама ги скрои. Но тъй като беше шивачка на ризи и никога не бе шила дамско облекло, макар да вложи изключително старание, сбърка и двата тоалета. Спомням си, че деколтето на роклята ми зееше и гърдите ми се виждаха, та трябваше винаги да я нося с брошка. Сакото на костюма беше много късо и тясно — бедрата и бюстът ми изхвръкваха навън, но в замяна на това полата беше възширока и правеше гънки около корема. Все пак ги оценявах като големи придобивки, защото дотогава се обличах още по-лошо, с разни полички, които откриваха бедрата ми, блузки и шалчета. Мама ми купи и два чифта копринени чорапи, а преди ходех с груби три четвърти чорапи и голи колене. Подаръците ме изпълниха с радост и гордост, не се насищах да се оглеждам възхитена и да мисля за тях, вървях по улиците наперена и важна, сякаш на гърба ми имаше не бедняшки дрипи, а скъпа модна дреха.

Мама непрестанно мислеше за бъдещето ми и скоро почна да недоволства от работата ми на модел. Според нея аз печелех съвсем недостатъчно, а и художниците, и приятелите им били бедни хора и нямало надежда да осъществя някоя полезна среща в ателиетата. Изневиделица си втълпи, че мога да стана балерина. Вечно имаше куп амбициозни замисли, а аз, както споменах, си мечтаех за спокоен живот със съпруг и деца. Идеята да танцувам й хрумна, когато получи поръчка за ризи от директора на някаква вариететна трупа, която се представяше пред публика на сцената на едно кино, между две прожекции. Мама не беше на мнение, че професията на балерина е кой знае колко доходна, но все повтаряше: „От нищо нещо“; с излизането ми на сцената можело да падне случай да срещна някой господин.

Един ден ми заяви, че говорила с директора и той нямал нищо против да ме заведе при него. Тръгнахме към хотела, където беше отседнал с трупата си. Помня, че старата и огромна хотелска сграда беше близо до гарата. Беше почти пладне, но из коридорите още бе тъмно. Застоял мирис на непроветрени спални, приютен в стотина стаи, изпълваше въздуха и секваше дъха. Прекосихме доста коридори и накрая намерихме малкото мрачно преддверие, в което като на сцена три балерини и пианист репетираха на оскъдна светлина. Пианото беше поставено в ъгъла до вратата на тоалетната с матирани стъкла, а в срещуположния ъгъл се издигаше внушителна купчина мръсни чаршафи. Пианистът, мършав старец, свиреше наизуст и както ми се стори, замислен за друго или може би задрямал. Младите балерини бяха голи до кръста, само по полички. Държаха се през талиите и когато той засвиреше мелодията, се отправяха към мръсните чаршафи, вдигаха крака, люлееха ги в синхрон надясно, после наляво и с предизвикателни движения, които в това тъмно и мизерно помещение изглеждаха странни, се обръщаха и въртяха задниците си. Докато ги наблюдавах как в такт с музиката силно и с глух шум удрят крака в пода, чувствах, че сърцето ми спира. Знаех си, че нямам никакъв усет към танца, макар да бях с дълги и здрави крака. С две мои приятелки вече бях вземала уроци по танци в кварталната школа. След първите занятия те се научиха да се движат в ритъм и да полюляват крака и бедра като опитни танцьорки, а аз се влачех, сякаш от кръста надолу бях от олово. Имах усещането, че не съм като другите момичета, чувствах се някак едра и тежка и дори музиката не ми помагаше да се раздвижа. Малкото пъти, когато бях танцувала и знаех, че талията ми е обгърната от нечия ръка, ме завладяваше отчайващо безсилие и тътрех крака, вместо да ги движа. И художникът беше ми казал: „Адриана, трябвало е да се родиш преди четири века… Тогава жени като тебе са се харесвали… Днес, когато слабите са на мода, ти си като риба на сухо, след четири-пет години ще станеш дебелана.“ Предвиждането му се оказа погрешно, оттогава изминаха пет години, а аз не съм нито по-едра, нито по-дебела, но твърдението му, че не съм създадена за времето на слабите жени, беше правилно. Страдах от неумението си, исках да отслабна и да танцувам хубаво като другите момичета. Но колкото и да се ограничавах в храненето, неизменно си оставах масивна като статуя и когато танцувах, не съумявах да следвам скокливите и бързи ритми на модерната музика.

Изтъкнах съображенията си пред мама, защото знаех, че посещението при директора на трупата неминуемо ще е неуспех, и мисълта, че ще бъда отхвърлена, ме гнетеше. Но тя веднага се развика, че съм несравнимо по-хубава от нещастниците, които се появявали по сцените, че директорът трябвало да благодари на Бога, задето ме взема в трупата си, и така нататък. Мама нищо не разбираше от модерна хубост и искрено вярваше, че колкото по-голям бюст и по-закръглени бедра има една жена, толкова е по-красива.

Директорът ни чакаше в стая с изглед към преддверието и предполагам, че през отворената й врата следеше репетицията на балерините. Беше седнал в кресло до неоправеното легло. На леглото имаше поднос с кафе и в момента той довършваше закуската си. Брше дебел и стар, но напомаден и издокаран, облечен с контешка елегантност, която на фона на разхвърляните завивки, слабото осветление и мириса на застояло правеше особено впечатление. Лицето му беше ярко, дори ми се стори гримирано, защото под розовия му тен по бузите прозираха тъмни и неравномерни болестни петна. Носеше монокъл и под постоянно мърдащите му устни се виждаха изключително бели зъби, които ми заприличаха на протези. Както казах, беше облечен много елегантно, помня, че папийонката му бе еднаква по цвят и десен с кърпичката, която се подаваше от джобчето на сакото му. Директорът седеше, неговият голям увиснал корем опираше в бедрата му; щом привърши с яденето, си изтри устата и отегчено и почти жално рече:

— Хайде, покажи си краката.

— Покажи си краката на господин директора — неспокойно повтори мама.

След опита в ателиетата вече не се срамувах, вдигнах си дрехите над краката и разголена, застанах неподвижно с краищата на полата в ръце. Имам много хубави, дълги, прави и стегнати крака, но малко по-нагоре от коленете бедрата ми рязко се очертават, окръглени и месести, те постепенно се разширяват до хълбоците. Поклащайки глава, директорът ме преценяваше, после попита:

— На колко години си?

— През август навърши осемнайсет — веднага отговори мама.

Той нищо не каза, изправи се и дишайки тежко, тръгна към масата, където сред книжа и дрехи бе грамофонът. Завъртя ръчката, грижливо избра плоча и я сложи на грамофона. Сетне се обърна към мене:

— Опитай се да потанцуваш на тази мелодия, но си дръж полата вдигната.

— Взела е само няколко урока по танци — обади се мама. Тя разбираше, че изпитанието е решаващо и тъй като познаваше непохватността ми, се страхуваше за изхода на изпита.

Но директорът махна с ръка като че ли й заповядваше да мълчи, пусна музиката и с кимване ме подкани да танцувам. Затанцувах с вдигната пола, както беше ми казал. Всъщност тромаво и бавно едва пристъпвах насам-натам и усещах, че не се движа в такт. Той стоеше до грамофона, беше се подпрял с лакти на масата и ме наблюдаваше. Ненадейно го изключи, върна се, седна в креслото и направи недвусмислен жест по посока на вратата.

— Не е ли добре? — свадливо и с тревога попита мама.

Без да я погледне (междувременно търсеше из джобовете си кутията цигари), той отговори:

— Не, не е.

Известно ми беше, че когато мама заговори с такъв тон, се готви да се кара, и затова я дръпнах за ръкава. Със силен тласък тя ме отблъсна и втренчила искрящи очи в него, повтори по-високо:

— Не било добре, тъй ли? А мога ли да знам защо?

Намерил цигарите, директорът търсеше кибрита.

Беше дебел и вероятно всяко движение му струваше голямо усилие. Отговори й спокойно, но все тъй запъхтян:

— Не е добре, защото няма усет към танца и подходяща фигура.

Както се опасявах, тя с крясъци занарежда обичайните доводи. Че съм била истинска красавица, че съм имала лице на мадона, нека само погледнел бюста, краката и бедрата ми. Без излишни движения той си запали цигарата, запуши, гледаше мама и я чакаше да млъкне. После с отегчения си и плачлив глас рече:

— След две години дъщеря ти сигурно ще стане хубава дойка, но балерина — никога.

Директорът нямаше представа докъде стига в яростта си мама и така се изненада, че махна цигарата от устата си и зяпна. Искаше да говори, но тя не му разреши. Беше слаба и задъхваща се и наистина беше чудно откъде взема този глас и разгорещеност. Тя отправи множество обиди към него лично и към балерините, които бяхме видели в преддверието. Накрая грабна кройките на копринените ризи, които беше й поръчал, и ги хвърли в лицето му с крясъци:

— Намерете си някой, дето ви се харесва, да ви ушие ризите, дай боже да ги ушият балерините ви, но аз и със злато да ме покриете, няма да ги направя!

Решението й действително смая директора, който седеше омотан с плата около тялото и главата, изумен, с пламнало лице. В същото време аз дърпах мама за ръкава и плачех от срам и унижение. Най-после тя ми обърна внимание, заряза директора да размотава копринените кройки и излязохме от стаята.

На следния ден подробно разказах случилото се на художника, който беше станал нещо като мой изповедник. Той много се смя на думите на директора за предразположението ми в бъдеще да се превърна в хубава дойка и добави:

— Бедната ми Адриана, неведнъж съм ти го казвал, сбъркала си, че си се родила сега, трябваше да се родиш преди четири века. Това, което днес се преценява като недостатък, тогава е било качество и обратното… За себе си директорът е прав, той знае, че публиката иска слаби руси жени с малки задници и бюстове, с лукаво и предизвикателно изражение, а ти си мургава и без да си дебела или пълна, бюстът ти е голям, задникът — също, изразът ти е благ и спокоен… Какво да се прави? За мене си съвсем подходяща, продължавай да работиш като модел… По-късно ще се омъжиш и ще имаш много деца, които ще приличат на тебе — мургавки, пълнички, с мили и спокойни личица.

Възкликнах живо:

— Точно за това си мечтая!

— Браво — каза той, — а сега се понаклони към бедрото… да.

Художникът по свой начин ме обичаше и може би, ако беше останал в Рим и бях продължила да му се доверявам, сигурно щеше да ми даде добри съвети и толкова неща нямаше да се случат. Той непрекъснато се оплакваше, че картините му не се купуват и впоследствие се възползва от възможността да замине окончателно за Милано, където бяха подготвили изложба от негови творби. Продължих да работя като модел, както беше ме посъветвал. Но другите художници не бяха тъй любезни и сърдечни и аз не бях склонна да им говоря за живота си. Един въображаем живот, изтъкан от мечти, стремежи и надежди, защото в споменатия период не ми се случваше нищо.

Втора глава

Продължих да работя като модел, макар мама да роптаеше, защото смяташе, че печеля крайно недостатъчно. По онова време тя непрекъснато беше в лошо настроение и въпреки че не споделяше защо, разбирах, че главната причина за недоволството й съм аз. Тя беше заложила на моята външност, която трябваше да ни донесе някакви успехи и късмет, работата ми на модел за нея винаги е била само първото стъпало, след което, както обичаше да казва, от нищото трябваше да стане нещо. Като виждаше обаче, че си оставам бедна, се огорчаваше и едва ли не озлобяваше към мене, сякаш заради скромните си постижения с измама съм й отнела сигурна печалба. Естествено, не го заявяваше, но с груби думи, въздишки, меланхолични погледи и подобни плитки хитрости ми даваше да го разбера. Държанието й към мене напомняше продължително отмъщение и тогава проумях защо немалко момичета, измъчвани по сходен начин от амбициозните си и разочаровани майки, накрая някой ден бягат от къщи и се отдават на първия срещнат, само и само да не понасят повече този тормоз. Явно мама постъпваше така, поради силната й обич към мен, но това ми приличаше на отношението на някои към кокошката, която харесват, докато им снася яйца, ала престане ли, почват да я опипват, да я оглеждат критично и да пресмятат дали няма да е по-изгодно да я заколят.

Колко търпелив и невеж е човек, докато е млад! Водех ужасен живот, но не си давах сметка. Всички пари, които получавах за дългото, изтощително и скучно позиране в ателиетата, давах до стотинка вкъщи и времето, през което не стоях гола, премръзнала и с болки по тялото, за да ме скицират и рисуват, прекарвах пред шевната машина, с превит гръб и поглед, впит в иглата, за да свърша част от мамината работа. Нощта ме сварваше над машината, призори ставах, защото ателиетата бяха далеч и позирането започваше твърде рано. Преди да отида на работа, си оправях леглото и помагах на мама да изчистим къщата. Наистина бях неизтощима, покорна и способна да търпя и същевременно всякога ведра, весела и спокойна, без завист, злоба и ревност в душата, и най-важното — сърцето ми бе изпълнено с безпричинна нежност и признателност, които са най-хубавото нещо на младостта. Сякаш не забелязвах бедния ни дом: огромната празна стая, която ни служеше за работилница, с маса в средата, покрита с парцали, разплетените столове, дрипите, окачени на гвоздеи по опушените стени с олющена мазилка; спалнята, където спях с мама на брачното й легло, точно над него на тавана имаше голямо влажно петно и когато валеше, върху нас падаха дъждовни капки; кухничката, затрупана с тенджери и чинии, които небрежната ми майка все не успяваше да измие. Сякаш не забелязвах, че живея в лишения, че ми липсват забавления, любов и топлота. Когато си припомням колко добра и невинна, но слабохарактерна и сантиментална девойка бях, неволно изпитвам силно състрадание към себе си, тъй както ни се иска, когато четем роман за бедите на някой симпатичен герой, той да ги избегне, ала съзнаваме, че е невъзможно. Но така е то, хората не знаят какво да правят с добродетелите си и вероятно това е една от загадките на живота: щедро дарените от природата качества, които уж всички хвалят, служат единствено да увеличат по-късно нещастията.

Тогава ми се струваше, че желанието ми някой ден да се омъжа и да си създам семейство, е осъществимо. Всяка сутрин се качвах на трамвая от площадчето недалеч от нашия блок, около което освен другите постройки имаше и една ниска сграда, прилепена до крепостните стени, която служеше за гараж. В утринните часове пред нея неизменно стоеше един младеж, който миеше и прибираше колата си в гаража и ме гледаше настойчиво. Лицето му беше мургаво, нежно, със съвършени черти — малък прав нос, черни очи, чудно хубави устни и бели зъби. Доста приличаше на известен американски киноактьор и затова ми направи впечатление, отначало дори го помислих за собственик на колата, защото беше облечен добре и се държеше много възпитано и самоуверено. Въобразявах си, че колата е негова и той сигурно е богат, точно като господата, за които мама толкова често говореше. В известен смисъл ми харесваше, но мислех за него само когато го виждах, после отивах в ателиетата и образът му излиташе от паметта ми. Но явно, без да усетя, само с поглед ме беше прелъстил и веднъж, докато чаках трамвая, чух как някой подвиква, все едно примамва котка. Обърнах се и видях младежа, който ми правеше знак от колата да се кача. Не се поколебах нито миг и покорно, което ме учуди, тръгнах към него. Той отвори вратата и докато се качвах, видях, че ръката му, опряна на отвореното прозорче, е едра и груба, с обли почернели нокти и пожълтял от никотина показалец, ръка на мъж, който се занимава с физически труд. Въпреки това се качих, без да кажа нещо.

— Къде да ви закарам? — попита той, затваряйки вратата.

Казах адреса на ателието. Направи ми впечатление, че гласът му е приятен, макар да долових известен фалш и превзетост. Младежът рече:

— Е, най-напред ще направим една обиколка… още е толкова рано, после ще ви закарам, където пожелаете.

Колата потегли. Излязохме от квартала, минахме по околовръстния път край крепостните стени, пресякохме голяма и дълга улица с къщурки и магазинчета от двете страни и накрая стигнахме полето. Той започна да шофира като луд по правия участък между чинаровите горички. От време на време, без да се обръща, ми посочваше скоростта:

— Сега ще вдигнем осемдесет… деветдесет… сто… сто и двайсет… сто и трийсет.

Явно искаше да ме заинтригува с високата скорост, но по-скоро изпитвах безпокойство, защото трябваше да ида да позирам и се боях да не би колата да се повреди и да спре насред полето. Изведнъж той рязко удари спирачки, изключи мотора и попита:

— На колко години сте?

— На осемнайсет.

— Осемнайсет години… мислех, че сте на повече.

Гласът му действително беше превзет и за да подчертае определена дума, той го снишаваше, сякаш говореше на себе си или доверяваше тайна.

— Как се казвате?

— Адриана. А вие?

— Джино.

— Какво работите? — запитах.

— Търговец съм — отвърна той, без да се колебае.

— Колата ваша ли е?

Той я изгледа презрително и потвърди:

— Да, моя е.

— Не вярвам — рекох прямо.

— Не вярвате?… О, хубавице! О, хубавице, защо? — изненадан, ала без никакво смущение, подигравателно и тихо повтори той.

— Сигурно сте шофьор.

— Наистина приказвате странни неща… Виж ти, виж ти… И какво ви кара да мислите така? — още по-иронично попита той.

— Ръцете ви.

Огледа ги, без да се изчерви или сконфузи, и каза:

— Хм, нищо не може да се скрие от госпожицата… Какъв проницателен поглед! Вярно, шофьор съм. Сега доволна ли сте?

— Не, не съм доволна — отговорих грубо — и настоявам веднага да ме закарате в града.

— Защо? Яд ви е, задето казах, че съм търговец ли?

Наистина в онзи момент, въпреки волята ми, сама не знам защо му се ядосвах.

— Да не говорим повече, закарайте ме.

— Пошегувах се… И какво толкова? Не може ли да се пошегува човек?

— Подобни шеги не ми харесват.

— Е, хайде, какъв тежък характер имате. А аз мислех: госпожицата сигурно е някоя принцеса и ако разбере, че съм само беден шофьор, няма да ме погледне вече… Ще й кажа, че съм търговец.

Думите му бяха попаднаха в целта, защото хем ме ласкаеха, хем подсказваха чувствата му към мене. Пък и той ги изрече с такава лекомислена прелест, която окончателно ме покори.

— Не съм принцеса. За да се прехранвам, работя като модел, както вие работите като шофьор.

— Какво ще рече модел?

— Ходя в ателиетата на художници, събличам се гола и те ме скицират или рисуват.

— Имате ли майка? — разпалено попита той.

— Да, защо?

— И тя ви позволява да се събличате гола пред мъже?

Не бях и помисляла, че в работата ми има нещо непристойно и всъщност нямаше, но ми стана приятно, че неговото отношение е такова, защото то разкриваше сериозност и нравственост. Както вече съм споменавала, жадувах за порядъчност и Джино, макар и неискрен, безпогрешно бе отгатнал (даже досега се чудя как е съумял да разбере) какво трябва и какво не трябва да говори. Друг на негово място, мислех си аз, щеше да ми се подиграва или да демонстрира възбуда при мисълта за голотата ми. И тъй, първоначалното ми мнение незабелязано се промени и аз си помислих, че въпреки всичко, той сигурно е добро, сериозно и честно момче, какъвто в моите мечти си представях мъжа, когото желаех за съпруг.

Простичко му обясних:

— Мама ми намери тази работа.

— Значи не ви обича.

— Не, обича ме — възразих, — но като млада и тя е била модел. Освен това, уверявам ви, няма нищо лошо. Много момичета работят същото и не са лекомислени.

Той невярващо поклати глава, сетне сложи ръката си върху моята.

— Знаете ли, приятно ми е, че се запознах с вас. Действително много ми е приятно.

— На мен също — отговорих доверчиво.

В същия миг изпитах някакво влечение към него и почти очаквах да ме целуне. И, разбира се, ако беше го направил, нямаше да се възпротивя. Но със сдържан и покровителствен тон той каза:

— Естествено, ако зависеше от мене, вие нямаше да работите като модел.

Почувствах се жертва и изпитах благодарност към него.

— Момиче като вас — продължи той — трябва да си стои вкъщи, а ако работи, да е някоя почтена работа, която няма да го принуждава да рискува честта си… Момиче като вас трябва да се омъжи, да си има деца и да си стои вкъщи при мъжа.

Точно така разсъждавах и аз и ми е трудно да опиша колко доволна останах, че мнението му е подобно на моето.

— Имате право — казах, — но все пак не бива да мислите нищо лошо за мама. Тя искаше да работя като модел, защото ме обича.

— Не си личи — разчувстван и възмутен отвърна той.

Продължихме да разговаряме, седнали на предната седалка на колата. Спомням си, беше през май, въздухът бе свеж и игривите сенки на чинарите край пътя се простираха, докъдето погледът стига. Най-сетне Джино си погледна часовника и заяви, че ще ме върне обратно в града. Докато бяхме заедно, ме докосна само веднъж по ръката. Очаквах, че ще се опита да ме целуне, и останах разочарована, но и доволна от сдържаността му. Разочарована, защото ми харесваше и не можех да гледам равнодушно изящните му червени устни, и доволна, защото се убеждавах, че е сериозен младеж, точно какъвто ми се искаше да бъде.

Закара ме до ателието и обеща, че от днес нататък, ако сутрин в същия час съм на трамвайната спирка, винаги ще ме придружава, още повече че по това време нямал никаква работа. С удоволствие приех и оттогава дългите часове за позиране не ми тежаха. Струваше ми се, че животът ми е в разгара си, и се радвах, че мога да мисля за Джино без угризения като за мъж, който, освен че ме привлича физически, притежава и необходимите качества на характера.

Не споделих нищо с мама, защото основателно се боях, че тя няма да ми разреши да се свържа с беден мъж със скромно бъдеще. На другата сутрин, както беше обещал, той дойде да ме вземе и ме закара право до ателието. През следващите дни, когато времето беше хубаво, ме отвеждаше на някой път извън града или на неоживена и отдалечена от центъра улица, за да ми говори на спокойствие; винаги почтително водеше сериозни разговори с мене, избрани специално, за да ми се понравят. Тогава бях крайно сантиментална и всичко свързано с добродетелта, достойнството и интимните чувства дълбоко ме вълнуваше и сълзите ми лесно бликваха, потапяйки ме в някакво разнежващо и замайващо усещане за упование, симпатия и доверие. И тъй лека-полека стигнах до мисълта, че Джино е съвършен. Понякога наистина се питах има ли недостатъци. Беше хубав, млад, умен, порядъчен, сериозен, не можех да го упрекна и за най-дребното несъвършенство. Разсъжденията ми ме изненадваха и дори ме плашеха, защото не всеки ден се случва да срещнеш безукорен мъж. Що за човек е той, чудех се аз, все повече го опознавам, а не откривам никакво петънце, никаква грешка? Всъщност неусетно се бях влюбила в него, а известно е, че любовта е като очила, през които и чудовището изглежда очарователно.

Толкова бях влюбена, че в деня, когато ме целуна на пътя, където за първи път разговаряхме, ми олекна и се почувствах удовлетворена. Все пак неудържимата спонтанност, с която устните ни се сляха, ме поизплаши, защото ми мина през ума, че постъпките ми вече не зависят от мен, а от онзи сладостен и властен устрем, който вихрено ме тласка към Джино. Но щом се отдръпнахме един от друг, той заяви, че отсега нататък трябва да се считаме за годеници, което напълно ме успокои. За кой ли път установих, че с лекота е прочел най-съкровените ми мисли и изрича най-подходящите думи. Страхът, който първата целувка ми вдъхна, изчезна и докато бяхме на шосето, целувах Джино без задръжки, с чувство на пълно, неудържимо и законно отдаване.

Впоследствие дадох и получих много целувки и Бог ми е свидетел, че го правех без физическо влечение и удоволствие, а тъй както се дава и получава монета в обръщение, минала през хиляди ръце; но вечно ще помня почти болезнената сила на първата целувка, в която вложих не само любовта си към Джино, но и надеждите на целия си живот. Спомням си, че изпитах ясното усещане как светът се преобръща — небето е под мене, а земята отгоре. В действителност Джино беше ме понаклонил, за да удължи целувката. Нещо живо и свежо блъскаше и натискаше устните ми и като ги разтворих, езикът му, който неведнъж бе галил с нежни думи ухото ми, безмълвно проникна в устата ми и ми разкри друга и непозната сладост. Не знаех, че можело да се целува по такъв начин и толкова продължително, бързо се замаях и останах без дъх и когато най-сетне се разделихме, се облегнах на седалката зашеметена, със затворени очи. Така в онзи ден открих, че на света има и други наслади, освен радостта от спокойния живот в лоното на семейството. Не мислех обаче, че те изключват по-обикновените, към които дотогава се стремях, а след обещания от Джино годеж бях уверена, че за в бъдеще ще мога да вкусвам едновременно и от едните, и от другите, без да ме гризе съвестта.

Навярно съм била толкова сигурна, че постъпката ми е правилна и редна, че още същата вечер с изключителен трепет и задоволство споделих с мама. Заварих я да шие на машината край прозореца на заслепяващата светлина на лампата без абажур. С пламнало лице й съобщих:

— Мамо, аз се сгодих.

Видях как лицето й се сгърчи от ужас, все едно я полях със студен душ.

— За кого?

— За един младеж, с когото се запознах наскоро.

— Какво работи?

— Шофьор е.

Исках да добавя още нещо, но не смогнах. Мама спря машината, скочи от стола и ме хвана за косите:

— Сгодила си се, без да ми кажеш и дума… За някакъв си шофьор… Мили боже, ти ще ме умориш!

Докато говореше, се опитваше да ме удари. Предпазвах се, доколкото можех с ръце и накрая успях да й се изплъзна, но мама ме последва. Обикалях масата в средата на стаята, тя тичаше подире ми, като крещеше и се окайваше. Слабото й лице, по което бе изписан страхотен гняв, се приближаваше към мене и все повече ме плашеше.

— Ще те убия! — викаше. — Този път ще те убия!

Изглежда при всяко „ще те убия“ нейната ярост растеше и заплахата ставаше по-реална. Стоях до масата и следях движенията й, защото знаех, че в подобни моменти не разсъждава и е способна ако не да ме убие, поне да ме нарани с първия попаднал й подръка предмет. И наистина, изведнъж тя размаха големите шивашки ножици и когато те полетяха във въздуха и се удариха в стената, аз едва успях да отскоча навреме. Мама се стресна от постъпката си и изведнъж седна до масата, скри лице в ръце и избухна в нервен конвулсивен плач, който, изглежда, уталожваше по-скоро яда, отколкото мъката й. Между хлипанията нареждаше:

— Такива планове кроях за тебе… С твоята красота те виждах да забогатяваш, а ти да се сгодиш за някакъв си бедняк.

— Не е бедняк — прекъснах я плахо.

— Шофьор, шофьор — повтори тя, като вдигаше рамене. — Ти си нещастница и ще свършиш като мене.

Изрече думите бавно, като че се наслаждаваше на горчивината им. След миг добави:

— Ще се омъжиш, ще му станеш слугиня, после ще слугуваш на децата си… така ще свършиш.

— Ще се оженим, когато той събере достатъчно пари, за да си купи кола — доверих й аз един от плановете на Джино.

— Трай, коньо, за… Да не си ми го довела тук! — неочаквано изкрещя тя и вдигна обляното си в сълзи лице. — Няма да ми го водиш тук, не искам да го виждам! Прави каквото щеш, срещай се с него навън, но няма да ми го водиш тук!

Същата вечер много тъжна и разстроена си легнах, без да вечерям. Давах си сметка, че мама се държа така, защото ме обичаше и защото годежът ми с Джино проваляше нейните планове за бъдещето ми. А и по-късно, когато научих какво е възнамерявала, не я осъдих. Тя бе порядъчна и трудолюбива, но животът й се отплати с огорчения, изтощителна работа и мизерия. И какво чудно има да желае друга съдба за дъщеря си? Трябва да добавя, че сигурно се е отнасяло не за някакви определени намерения, а за смътни и омайни блянове, които именно поради неопределеността и блясъка си е замисляла без угризения. Така предполагам, но е възможно мама, която отдавна бе изгубила съвестта си, действително да е била решена да ме тласне към пътя, който впоследствие се наложи да поема сама. Споменавам го не от злопаметност към нея, а защото и досега се съмнявам какво точно е имала предвид, а от опит знам, че човек може едно да мисли, а за друго да мечтае и да не долови противоречието. Е, желателно е да избере по-доброто.

Мама се беше заклела, че не ще да види Джино и известно време се съобразявах с това. Но след първите целувки той нямаше търпение „да си минел по реда“, както се изразяваше, и всеки ден ме врънкаше да го представя. Не се осмелявах да му кажа, че тя не иска да го види, защото счита за много посредствена професията му на шофьор, и с разни извинения се мъчех да отложа срещата. Накрая той се досети, че крия нещо, и така ме притисна, че бях принудена да призная:

— Мама не иска да се запознае с тебе, защото смята, че трябва да се омъжа за човек с положение, а не за шофьор.

Бяхме в колата, както обикновено, на околовръстния път. Джино скръбно ме погледна и отрони една въздишка. Бях толкова заслепена, че не долових колко фалшива е мъката му.

— Ето какво значи да си беден! — прочувствено възкликна той и замълча.

— Неприятно ли ти е?

— Чувствам се унизен — поклати глава Джино, — друг на мое място нямаше да настоява да го представяш, нямаше да говори за годеж… Върви, че прави нещата, както си му е редът.

— Какво те интересува? — попитах. — Аз те обичам. Това е достатъчно.

— Би трябвало да й се представя с куп пари — продължи той, — без да говоря за женитба, разбира се, тогава майка ти щеше да бъде много доволна да се запознае с мен.

Не дръзнах да му противореча, защото знаех, че казаното е самата истина.

— Знаеш ли какво ще направим? — подех след малко. — Някой ден скоро ще те заведа ненадейно при мама… и ще се наложи да се запознае с тебе. Нима ще си затвори очите?

Както бяхме се уговорили, една вечер въведох Джино в голямата стая. По това време мама беше привършила с шиенето и разчистваше масата, за да я подреди за вечеря. Аз вървях пред него и казах:

— Мамо, това е Джино.

Очаквах някаква сцена, бях предупредила и него. За моя изненада мама отвърна сухо: „Приятно ми е“, и го изгледа от главата до петите. Сетне излезе от стаята.

— Ще видиш, че всичко ще мине добре — успокоих го аз. Приближих се и поднасяйки му устните си, добавих: — Целуни ме.

— Не, не — тихо отказа той, като ме отблъсна, — после майка ти с право ще мисли лошо за мене.

Джино умееше винаги да казва точно каквото трябва и го казваше в най-подходящия момент. В себе си не можех да не призная, че съображението му е основателно. Мама влезе и като избягваше да поглежда към него, заговори:

— Има ядене наистина, но само за нас двете… Ти изобщо не ме предупреди, но сега ще изляза и…

Не можа да довърши. Джино пристъпи напред и я прекъсна:

— За бога, съвсем не съм дошъл тук, за да ми предлагате вечеря… Ако позволите, ще поканя вас и Адриана.

Говореше надуто като възпитаните хора. Мама ме погледна, не бе свикнала да се обръщат към нея така, нито да я канят и за миг се смути. Отвърна:

— Колкото до мене, но ако Адриана предпочита…

— Можем да идем някъде наблизо, в гостилницата — предложих аз.

— Където пожелаете — подчерта Джино.

Мама каза, че отива да си свали престилката, и ние останахме сами. Искрено се радвах, въобразявах си, че съм спечелила кой знае каква важна битка, а всъщност всичко беше комедия и единствено аз не играех роля. Притиснах се до Джино и преди да успее да ме отблъсне, го целунах въодушевена. В целувката ми се отразяваха и облекчението от притесненията, които дни наред бяха ме терзали, и увереността, че пътят към сватбата е открит, и благодарността ми към Джино заради неговата любезност към мама. Бях влюбена в Джино, обичах мама и нямах други цели освен едничката мечта да се омъжа, бях искрена, доверчива и беззащитна, какъвто може да е човек на осемнайсет години, когато разочарованието още не е взело най-хубавото от душата му. Едва по-късно разбрах, че чистосърдечността вълнува и се харесва на малцина, а у повечето хора поражда присмех и желание да я осквернят.

Тръгнахме заедно към близката гостилница, зад крепостните стени. На масата, без повече да се занимава с мене, Джино изцяло се посвети на мама с неприкритото намерение да я спечели. Стремежът му да получи нейното благоволение ми изглеждаше правилен, но не обърнах внимание на просташките комплименти, които щедро раздаваше. Наричаше я „госпожо“ — съвсем ново обръщение за мама — и се стараеше да го повтаря често, в началото или в средата на фразата, като рефрен. От време на време вметваше: „Вие сте интелигентна и ще разберете“ или „С вашата интелигентност…“. Дори намери повод да й каже, че на моята възраст сигурно е била много по-хубава от мен.

— По какво съдиш? — запитах леко засегната.

— Е, то се разбира… тези неща се усещат — неопределено и раболепно отговори той.

Мама, горкичката, облещи очи, като чу, че я ласкаят така, и направи глезена, свенлива и сладникава физиономия; наблюдавах я как движи устни и тихо си повтаря прекалено угодническите комплименти, с които Джино я засипваше. Разбира се, за първи път в живота й някой се обръщаше с подобни думи към нея и, изглежда, зажаднялата й душа не смогваше да се засити. А аз, както споменах, приемах фалша за искрено уважение към мама и внимание към мене и това ме караше да нанасям още краски с четката върху пъстроцветната картина на Джиновото съвършенство.

Междувременно на съседната маса бе седнала група младежи. Един от тях, вероятно пиян, ме гледаше нахално и високо подметна циничен комплимент по мой адрес. Джино чу, мигновено стана и отиде при него:

— Я повторете това, което казахте.

— Ами теб какво те засяга? — попита пияният.

— Госпожата и госпожицата са с мен — повиши тон Джино, — а щом са с мен, всичко, което засяга тях, засяга и мен. Ясно ли е?

— Разбрах, не бой се, ясно е… добре, добре — отговори той обезпокоен.

Всички от компанията изглеждаха враждебно настроени към Джино, но не се осмелиха да вземат страната на приятеля си. Младежът се престори на по-пиян, отколкото беше, напълни чаша и я предложи на Джино. Но той отрицателно поклати глава.

— Не ти се пие, а? — извика оня. — Виното ли не ти харесва? Не си прав… виното е хубаво… аз ще го изпия — и пресуши чашата на един дъх.

Джино го изгледа строго и се върна при нас.

— Невъзпитани хора — каза и нервно си пооправи сакото.

— Нямаше нужда — обади се мама размекната, — сбирщина, знаете.

Но Джино не беше на мнение, че достатъчно е проявил кавалерството си, и отговори:

— Как да не е имало нужда! Щях да замълча, ако бях с някоя от онези, нали разбирате, госпожо, да замълча, повтарям, въпреки че… Но аз съм на публично място, в заведение, с госпожа и госпожица, пък и той схвана, че не се шегувам, и видяхте ли как млъкна?

Случилото се окончателно спечели мама. А и той я подканяше да пие и виното я опиваше не по-малко от сервилността му. Ала както често става с пияните, зад проявената симпатия към Джино мама не преставаше да таи неприязън към годежа. И при първия сгоден случай напомни на Джино, че независимо от всичко, не е забравила.

Повод стана разговорът за професията ми на модел. Не си спомням как отворих дума за един нов художник, на когото сутринта бях позирала. Тогава Джино поде:

— Ще ви се видя глупав, старомоден и какъвто ви е угодно, но фактът, че Адриана ежедневно се съблича пред тези художници, наистина не ми харесва.

— Защо? — извиси глас мама и аз, която далеч по-добре от Джино я познавах, моментално предвидих каква буря ще се разрази.

Няма да цитирам пълния й отговор, изпъстрен с груби думи и мръсотии, които винаги изтърваваше, щом пийнеше или се ядосаше. И без непристойните изрази нейното възражение много точно отразяваше какво мисли и чувства.

— А, не било морално ли? — закрещя колкото й глас държи мама и посетителите по масите престанаха да се хранят и се обърнаха към нас. — Не било морално ли, а кое е морално тогава? Целият божи ден да се бъхтиш, да миеш чинии, да шиеш, готвиш, гладиш, метеш, да търкаш пода и вечерта да видиш, че съпругът ти се връща капнал от умора и щом се нахрани, веднага си ляга, обръща се към стената и заспива? Това ли е морално, а? Да се пожертваш, да нямаш време дъх да си поемеш, да остарееш и погрознееш, да пукнеш, това ли е морално, а?… Знаете ли какво ще ви кажа? Живее се само веднъж и като умрем — край! Вървете по дяволите с вашия морал… Адриана постъпва прекрасно, дето се показва гола на такива, които й плащат, и ще бъде още по-хубаво, ако… — последваха куп цинизми, произнесени ясно, които ме накараха да се засрамя. — И ако тя ги вършеше, не само че нямаше да й преча, а щях да й помагам да ги върши… Да, щях да й помагам, защото ще й плащат, естествено — бързо допълни мама.

— Убеден съм, че не сте способна на това — невъзмутимо каза Джино.

— Не съм способна ли? Приказвайте си… Какво си въобразявате, че съм доволна, дето Адриана се е сгодила за голтак като вас, шофьор? И че не предпочитам сто пъти вместо това тя да си гледа живота? Какво си въобразявате? Че ми е приятно да мисля как Адриана с нейната красота, за която толкова мъже биха плащали с хилядарки, се осъжда да ви бъде слугиня за цял живот ли? Аа, вие се лъжете, наистина много се лъжете.

Тя крещеше, всички бяха се обърнали към нас и аз умирах от срам. Джино, както споменах, въобще не се смути. Изчака момента, в който мама, запъхтяна и останала без въздух, млъкна, взе бутилката, напълни чашата и й я подаде: влизал в положението й, добави той, защото се виждало, че приказва така от обич към мене. Разсъждавах по същия начин и му бях благодарна за проявеното съчувствие. Не на шега се изплаших, че отношенията ни ще се развалят след маминия скандал. Освен че ме изпълни с признателност, сдържаността на Джино затвърди убедеността ми, че той е съвършен. Ако не бях толкова заслепена и неопитна, щях да проумея, че само обмисленото лицемерие вдъхва и придава облик на съвършенство и че точно в неискреността, наред с малкото качества на човека, проличават многото му недостатъци и слабости.

Общо взето, постоянно се чувствах като длъжница на Джино и ми се струваше, че почти нищо не съм му дала в замяна на неговото търпение и доброта. Навярно причина за това бе душевното ми състояние — на облагодетелстван човек, който неволно се чувства задължен да се отблагодари — и след няколко дни вече не се съпротивлявах на все по-страстните му любовни милувки. Но както казах по повод на първата целувка, бях склонна да му се отдам, водена от някаква изключително силна и нежна власт, еднаква с тази на съня, който, за да надмогне волята ни, понякога ни кара да заспиваме с илюзията, че сме му устояли и сме будни.

Прекрасно помня фазите на съблазняването ми, защото всяко завоевание на Джино беше едновременно желано и нежелано от мен и пораждаше и удоволствие, и угризения. А и Джино действаше с премислена последователност, постепенно спускайки се от устните към скута ми, но не като любовник, обладан от страст към покорното ми тяло, а като генерал, който бавно и търпеливо завладява селища. Всичко това не попречи по-късно той действително да се влюби в мен и обмислеността и пресметливостта да отстъпят място ако не точно на любовта, поне на голямо и ненаситно желание.

При разходките с колата той се ограничаваше да ме целува по устните и шията. Ала една сутрин, докато ме целуваше, почувствах, че пръстите му се провират между копчетата на блузата ми. След това усетих хлад и като вдигнах очи над рамото му към огледалото на предното стъкло, видях, че едната ми гръд е гола. Засрамих се, но не посмях да се покрия. Сякаш в отговор на смущението ми, Джино бързо загърна краищата на блузата и я закопча. Бях му признателна за жеста. По-късно, вкъщи, като премислях случилото се, се разтревожих и имах чувството, че ме е съблазнил. На другия ден той направи същото и аз изпитах по-голямо удоволствие и по-малко срам. Оттогава свикнах с новите му желания и мисля, че ако не беше настоятелен, щях да се боя, че обичта му е намаляла.

Междувременно той все по-често говореше как ще живеем, като се оженим. Разказваше ми и за семейството си в провинцията, което не било съвсем бедно, имали малко земя. Мисля, че както често се случва, в един момент той самият почна да вярва на лъжите си. Разбира се, засвидетелстваше ми изключителна любов и както всекидневно растеше интимността ни, така и чувствата му се превръщаха в по-искрени. Думите му приспиваха угризенията ми и ми създаваха усещане за пълно щастие, което по-късно никога не съм изпитвала. Обичах, бях обичана и вярвах, че скоро ще се омъжа; считах, че на света няма какво повече да се желае.

Мама прекрасно си даваше сметка, че утринните ни разходки не са съвсем невинни, и не след дълго ми го подсказа: „Аз нито знам какво правите, когато излизате с колата, нито искам да знам.“ Или: „Ти и Джино ще забъркате някоя каша, но толкова по-зле за тебе.“ Невъзможно бе да не забележа, че упреците й изглеждаха почти гальовни и твърде вяли. Навярно не само бе се примирила с мисълта, че с Джино сме любовници, но и дълбоко в себе си го искаше. Днес обаче съм сигурна, че е дебнела случай да развали годежа ми.

Трета глава

Един неделен ден Джино ми каза, че господарите му заминали на почивка, слугите си отишли в отпуск по селата и вилата била поверена на градинаря и на него. Не искам ли да я разгледам? Приех с удоволствие, защото неведнъж ми беше говорил с възхита за нея и ме заинтригува. В момента, в който се съгласявах, някакво вътрешно безпокойство ми подсказваше, че любопитството ми да я видя е само повод, а причината е друга. Ала както често се случва, когато човек иска да направи нещо, а знае, че не бива, аз се преструвах пред себе си и пред Джино, че вярвам в този предлог.

— Знам, че не е редно да идвам — предупредих го аз, като се качвах в колата, — но няма да се бавим, нали?

Усетих, че произнасям думите предизвикателно и същевременно със страх. Джино отговори сериозно:

— Само колкото да я поразгледаш, после ще отидем на кино.

Вилата се издигаше на стръмна улица в нов и богат квартал сред подобни на нея постройки. Денят беше ясен и на фона на синьото небе вилите, разположени на хълма, с червени тухлени или белокаменни фасади, веранди със статуи, остъклени тераси покриви, балкони, украсени с мушкато, и градини с големи декоративни дървета между съседните сгради ми създадоха усещането за нов свят по-свободен и по-красив, където е изключително приятно да се живее. Неволно си представих моя квартал и дългата улица с крепостните стени, за железничарските блокове, и казах на Джино:

— Зле постъпих, че се съгласих да дойда тук.

— Защо? — непринудено попита той. — Бъди спокойна, ще останем съвсем малко.

— Не ме разбра — отвърнах, — зле постъпих в смисъл, че после ще ме е срам от моя блок и от моя квартал.

— А, да — с облекчение отвърна той, — но какво да се прави? Трябваше да се родиш милионерка… в този квартал живеят само милионери.

Джино отвори входната врата и тръгна пред мене по настлана с чакъл алея, оградена с подрязани в конусовидна и кръгла форма дръвчета. Влязохме във вилата през масивна стъклена врата и се озовахме в снежнобяло антре, блестящо от чистота като огледало, покрито с черни и бели мраморни плочки. То водеше към просторно слънчево преддверие, откъдето се влизаше в стаите на първия етаж. В дъното му се виждаше бяла стълба за втория етаж. Така се смаях от обстановката, че почнах да ходя на пръсти. Джино забеляза и през смях ми каза, че мога да вдигам шум колкото си искам, защото нямало никого.

Показа ми хола — обширно помещение с много прозорци и няколко групи дивани и фотьойли, трапезарията — по-малка, с овална маса, столове и бюфети от хубаво тъмно полирано дърво, дрешника със стенни гардероби, боядисани с бяла блажна боя. В една по-малка стая имаше дори истински бар около чупката на стените, с цинков плот, рафтове за бутилките и никелирана машина за кафе. По позлатената решетеста врата приличаше на параклисче. Попитах къде готвят и Джино ми обясни, че кухнята и помещенията за слугите са в сутерена. За първи път през живота си влизах в такъв дом, не се сдържах и докосвах с върха на пръстите си предметите, сякаш не вярвах на очите си. Всичко ми се струваше ново и от скъпи материали: стъкло, дърво, метал, мрамор, тъкани. Не можех да си избия от главата сравнението между тези стени, подове и мебели и разкъртените стени, мръсните подове и оскъдната покъщнина в нашия апартамент, и си мислех, че мама е права, като твърди, че на света са важни единствено парите. Мислех си също, че хората, които живеят в такива хубави къщи, няма как да не са красиви и добри и сигурно не пият, не псуват, не крещят и не се бият, изобщо не правят нещата, които бях наблюдавала в блокове като нашия.

Междувременно Джино за не знам кой път с някакво превъзходство ми обясняваше как протичал животът в този дом, като че ли част от богатствата и разкоша бяха негови.

— Хранят се в порцеланови чинии, а плодовете и сладкишите им ги поднасят в сребърни чинии, и приборите са сребърни… ядат по пет яденета и пият по три вида вина… Вечер госпожата се облича с деколтирана рокля, а той в черен костюм… след вечеря прислужницата им носи на сребърен поднос седем марки цигари, все вносни, разбира се… излизат от трапезарията и на тази масичка с колелцата им сервират кафето и напитките… Винаги има гости — кога двама, кога четирима. Госпожата има еей такива брилянти и една перлена огърлица, която е истинско чудо… Само в бижута има няколко милиона…

— Вече си ми го казвал — прекъснах го малко сухо.

Увлечен, той не долови отегчението ми и продължи:

— Госпожата никога не слиза в приземния етаж, дава си нарежданията по телефона… Всичко в кухнята е на електричество, нашата кухня е по-чиста от спалните на доста хора, но защо приказвам за кухнята? Двете кучета на госпожата са по-чисти и към тях се отнасят по-добре, отколкото към много хора.

Той описваше господарите си възторжено, а бедняците — с презрение и аз, отчасти от думите му, отчасти заради сравнението, което не преставах да правя между вилата и моя дом, се чувствах крайно нищожна.

Качихме се на втория етаж. На стълбата Джино ме прегърна през кръста и ме притисна към себе си. И тогава, необяснимо как, почти повярвах, че аз съм господарката на къщата и в момента със съпруга ми се изкачваме по стълбата, за да си легнем в брачното легло, след като сме били на прием или вечеря. Сякаш прочел мислите ми (той постоянно имаше такива прозрения), Джино каза:

— Сега отиваме да спим заедно, утре сутринта ще ни поднесат кафето в леглото.

Започнах да се смея, но ми се струваше, че все пак е възможно.

Заради разходката с Джино бях облякла най-хубавите си дрехи и бях с най-хубавите си обувки и чорапи. Помня, че тоалетът ми се състоеше от две части — черно сако и пола на черни и бели карета. Платът не беше лош, но кварталната шивачка бе по-неумела и от мама. Полата бе възкъса и неравна: отпред висеше под коленете, а отзад бедрата ми се виждаха. Сакото ме стягаше, беше прекалено вталено, с големи маншети и толкова тесни ръкави, че мишниците ме боляха. Задушавах се в него, бюстът ми изхвръкваше навън, като че ли на дрехата й липсваше някаква част. Блузката ми беше розова, много семпла, от подходяща материя, без бродерии, прозрачна и най-хубавият ми бял памучен комбинезон се виждаше. И накрая обувките ми — от доброкачествен черен лак, но демодирани. Нямах шапка и накъдрените ми кестеняви коси падаха по раменете. За първи път обличах костюма и бях страшно горда. Смятах, че съм много елегантна, и си въобразявах, че всички по улиците се обръщат да ме гледат. Но когато влязох в господарската спалня и съзрях голямото меко легло, покрито с бродирана коприна, ленените чаршафи с дантели и фините воали, които се спускаха към възглавниците, и себе си, отразена в трикрилото огледало на тоалетката в дъното на стаята, си дадох сметка, че съм облечена като беднячка и гордостта, която изпитвах, е смешна и достойна за съжаление; помислих си, че няма да мога да се нарека щастлива, докато не започна да се обличам изискано и да живея в такава къща. Наистина ми се доплака и зашеметена, седнах на леглото, без да продумам.

— Какво ти е? — попита Джино, като седна до мене и взе ръката ми.

— Нищо — отговорих. — Гледам една дебелана отсреща.

— Коя? — изненадан попита той.

— Онази там — отвърнах и му посочих огледалото, което ни отразяваше; действително и двамата приличахме, но аз повече от него, на жалки диваци, случайно попаднали в модерна градска къща.

Този път той разбра унижението, завистта и ревността, които изпитвах, и като ме прегърна, каза:

— А ти не се оглеждай в това огледало.

Страхуваше се за плановете си и не схващаше, че нищо няма да е по-благоприятно за техния успешен завършек от унижението, което чувствах. Целунахме се и целувката ми възвърна самочувствието, защото независимо от всичко знаех, че съм обичана и обичам.

Но когато малко по-късно ми показа банята — бяла и просторна като стая, с блестящи плочки, монтирана до стената вана с никелирани кранчета, и особено когато отвори един препълнен с дрехи гардероб на господарката си, завистта и мисълта за моята бедност се върнаха и подновиха отчаянието ми. Изведнъж ужасно ми се прииска да не мисля повече за тях и за първи път съзнателно пожелах да се любя с Джино, за да забравя положението си и да си създам илюзията, че и аз съм свободна да постъпвам според волята си. Нямах възможност да се обличам сносно, нито да притежавам къща като тази, но поне можех да се любя като богатите, а сигурно и по-добре от тях. Попитах Джино:

— Защо ми показваш тези дрехи? Какво ме интересуват?

— Смятах, че ще ти е интересно — смутено отвърна той.

— Никак не ми е интересно — отсякох. — Вярно, красиви са, но не съм дошла тук, за да ги гледам.

Видях, че очите му светнаха и нехайно добавих:

— По-добре ми покажи стаята си.

— В приземието е — с оживление откликна той. — Искаш ли да идем?

Мълчаливо го наблюдавах и сетне с неочаквана безцеремонност, която не ми е присъща, запитах:

— Защо се правиш на глупак пред мене?

— Но аз… — обърка се той.

— Добре знаеш, че не сме дошли тук да разглеждаме вилата или да се възхищаваме от дрехите на господарката ти, а да отидем в твоята стая и да се любим. Хайде да вървим, няма какво да говорим повече.

След като видях вилата, като че за миг се преобразих и наистина ми беше трудно да позная себе си в плахото и невинно момиче, което преди малко бе влязло вътре. Излязохме от спалнята и заслизахме по стълбата. Джино ме беше прегърнал през кръста и на всяко стъпало се целувахме — уверена съм, че никой никога не е слизал тъй бавно по стълба. На първия етаж, без да престава да ме милва и целува, той отвори някаква врата, замаскирана в стената, и по задното стълбище ме заведе долу. Беше вечер и приземният етаж бе тъмен. Джино не запали лампите, прегърнати и впили устни един в друг стигнахме до стаичката му през един мрачен коридор. Той отвори, влязохме и чух, че затваря вратата. Стояхме прави в тъмнината и се целувахме. Целувката ни бе безкрайна, щом пожелаех да я прекъсна, той я подновяваше, а когато искаше да се отдръпне, аз продължавах. После Джино ме побутна към леглото и аз се отпуснах по гръб.

Задъхан ми шепнеше на ухото и нежно ме убеждаваше, явно възнамерявайки да ме залиса и да отвлече вниманието ми, докато ми сваляше дрехите, но не беше нужно, защото бях решила да му се отдам и защото вече мразех доскоро тъй обичания тоалет и с нетърпение исках да се освободя от него. Гола, мислех си, ще бъда хубава като господарката на Джино, ако не и повече от нея и от всички богати жени по света. Пък и от месеци тялото ми чакаше този момент и усещах, че пряко волята ми изгаря от нетърпение и потискано желание, подобно на дълго гладувало вързано животно, което най-после пускат на свобода и му дават да яде.

Затова приех естествено любовния акт и физическата наслада не беше съпроводена от мисълта, че постъпвам нередно. Напротив, както често става, когато човек съзре непознат пейзаж и му се стори, че вече го е виждал, макар за първи път се явява пред погледа му, и аз имах чувството, че правя неща, които вече съм вършила, незнайно къде и кога, може би в друг живот. Това не ми попречи да любя Джино със страст, даже с настървение, като го целувах, хапех и притисках в прегръдките си почти до задушаване. И той сякаш бе обзет от същата страст. В тъмната стаичка, заровена под двата етажа на безлюдната и тиха вила, дълго, струва ми се, се прегръщахме настървено и по хиляди начини опипвахме плътта си, сякаш бяхме врагове, които ожесточено се борят на живот и смърт, за да се наранят взаимно.

Но щом страстите ни бяха задоволени и изтощени легнахме един до друг, ме обзе силен страх, че след като вече ме е притежавал, Джино няма да иска да се ожени. Тогава заговорих за дома, в който ще живеем след сватбата.

Господарската вила ме беше поразила толкова, че вече не се съмнявах, че щастието е възможно само сред красиви и чисти вещи. Давах си сметка, че никога няма да притежаваме дори стая от подобен дом, и все пак упорито се мъчех да залича тази пречка, като обяснявах на Джино, че и обикновена къща би могла да изглежда добре, ако е идеално чиста. Освен лукса във вилата, чистотата й породи, навярно в по-голяма степен, куп размишления. Стараех се да убедя Джино, че чистотата преобразява и грозните предмети, но в действителност мисълта за моята бедност ме отчайваше и със съзнанието, че бракът е единственото средство да се отърва от нея, целях най-вече да уверя себе си:

— Даже две стаи, но да са съвсем чисти, подът всеки ден да се мие — обяснявах, — по мебелите да няма прах, месингът да се лъска и всяко нещо да е на мястото си: чиниите, кърпите, дрехите и обувките, където трябва да стоят, и ще е хубаво. Важното е добре да се измита, да се измиват подовете и всеки ден прахът да се обира старателно… Ти не бива да съдиш по нашия апартамент, мама е разхвърляна, а и няма време, милата. Обещавам ти, че нашият дом ще свети от чистота.

— Да, да, чистотата преди всичко — отвърна Джино. — Знаеш ли какво прави госпожата, като намери прах в някой ъгъл? Вика камериерката, нарежда й да коленичи и да го изчисти с ръка, както правят с кучетата, когато са изцапали. И е права.

— Сигурна съм — продължих, — че моят дом ще е по-чист и подреден от нейния, ще видиш.

— Но ти ще работиш като модел — подигравателно отвърна той — и няма да се грижиш за дома.

— Какъв модел! — възкликнах живо. — Няма да работя като модел. Ще си стоя по цял ден вкъщи, ще поддържам чисто и подредено и ще ти готвя. Мама казва, че това означавало да слугуваш, но щом обичаш някого, е приятно и слугиня да му бъдеш.

Дълго разговаряхме така и неусетно страхът ми се разсея и отстъпи място на присъщата ми простодушна и замайваща доверчивост. А и как ли бих могла да се усъмня? Джино не само одобряваше плановете ми, но и ги обсъждаше подробно, уточняваше и допълваше със свои. Както навярно съм споменала, той е бил донякъде искрен — накрая лъжецът бе повярвал в собствените си лъжи.

След близо двучасовия ни разговор задрямах и предполагам, че и Джино е заспал. Разбуди ни един лунен лъч, промъкнал се през прозореца на приземието, който освети леглото и нас. Джино предположи, че сигурно е много късно, и наистина часовникът на нощното шкафче показваше малко след полунощ.

— Какво ли ще ме прави мама — притесних се аз, като скочих от леглото и се заобличах на лунната светлина.

— Защо?

— За първи път ще се прибера толкова късно. Никога не излизам сама вечер.

— Можеш да кажеш — предложи Джино, докато ставаше, — че сме били на екскурзия, но колата се е повредила и е спряла сред полето.

— Няма да ми повярва.

Припряно излязохме от вилата и Джино ме закара до нас. Бях сигурна, че мама няма да повярва на историята с повредената кола, но не допусках, че интуицията й ще отгатне с подробности случилото се. Имах ключове от входа и от вратата на апартамента. Влязох, тичешком изкачих неосветените стъпала и отключих вратата. Искаше ми се мама вече да си е легнала и потъналият в мрак апартамент ме изпълни с надежда. Без да паля лампите, на пръсти тръгнах към моята стая, но почувствах как с ужасна ярост някой ме хваща за косите. Разбира се, беше мама, която в мрака ме завлече до голямата стая, блъсна ме на дивана и без да пророни дума, почна да ме налага с юмруци. Мъчех се да се прикрия с ръце, но тя сякаш усещаше намеренията ми и все успяваше да ми нанесе по някой подъл удар право в лицето. Най-после се измори и силно задъхана седна на дивана до мене. След малко стана и отиде да запали лампата, върна се, седна насреща ми с ръце на хълбоците и ме загледа втренчено. Погледът й ме изпълваше със смущение и срам, опитвах се да издърпам надолу дрехите си и да заема прилична поза въпреки цялата бъркотия, в която бях се озовала. С обичайния си тон мама рече:

— Бас държа, че ти и Джино сте правили любов.

Исках да й отвърна: „Да, вярно е“, но се боях, че пак ще ме удари, а на светлото точността на нейните попадения ме плашеше повече от болката. Беше ми неприятно да се появявам пред хората с подуто око, особено пред Джино. Отговорих:

— Не, не сме правили любов… Колата се повреди по време на екскурзията, затова закъсняхме.

— А аз ти казвам, че сте правили любов.

— Не… не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Иди се погледни в огледалото… позеленяла си.

— Сигурно съм уморена… не сме правили любов.

— Правили сте.

— Не сме правили.

Онова, което неясно ме разтревожи и изненада, беше фактът, че в настойчивостта й не прозираше никакво възмущение, а само много силно любопитство, и то не беше безцелно. С други думи, мама искаше да разбере дали съм се отдала на Джино не за да ме упрекне или накаже, а просто да го знае поради някаква нейна си причина, която считаше за много важна. Времето бе напреднало и макар да бях уверена, че няма да ме бие повече, упорито продължих да отричам. Ненадейно тя се приближи до мене и посегна да ме хване за ръката. Понечих да се дръпна, но мама каза:

— Не бой се, няма да те пипна, ела с мене.

Недоумявах къде ще ме води, но бях изплашена и се подчиних. Държейки ме за ръка, тя ме изведе от къщи и побутвайки ме по стълбите се озовахме на улицата. В този час наоколо бе тъмно и веднага разбрах, че сме се отправили към червената светлинка на нощната аптека, където имаше и пункт за бърза помощ. На прага на аптеката за последен път се помъчих да окажа съпротива, но тя ме дръпна силно и аз връхлетях вътре, падайки на колене. Там бяха аптекарят и един млад лекар. Мама се обърна към лекаря:

— Това е дъщеря ми. Искам да я прегледате.

Той ни покани да влезем в задното помещение, където беше кабинетът му и попита мама:

— Кажи какво й е. Защо трябва да я преглеждам?

— Тази свиня е правила любов с годеника си, а отрича! — изкрещя тя. — Искам да я прегледате и да ми кажете истината!

На лекаря му стана забавно, усмихна се, сви устни и рече:

— Това не е диагноза, а заключение на вещо лице.

— Наричайте го както си щете — викна мама, — но аз искам да я прегледате! Да не би да не сте лекар и да не сте длъжен да преглеждате хората, когато поискат?

— Спокойно, спокойно… Ти как се казваш? — попита ме той.

— Адриана.

Срамувах се, но не кой знае колко. Сцените на мама и моето търпение бяха добре познати в квартала.

— И да го е направила — настоя лекарят, който, изглежда, си даваше сметка за смущението ми и опитваше да отклони прегледа, — какво лошо има? По-нататък ще се оженят и всичко ще свърши добре.

— Гледайте си вашата работа!

— Спокойно, спокойно — любезно повтори той. После се обърна към мене. — Виждаш, че майка ти настоява. Хайде, съблечи се за минута, след това ще си идеш вкъщи.

Събрах смелост и си признах:

— Добре. Любихме се. Да си вървим, мамо.

— Не, мила моя — властно възрази тя, — трябва да бъдеш прегледана.

Примирена, нехайно си свлякох полата и легнах по гръб на кушетката. Лекарят ме прегледа и каза на мама:

— Имаш право. Правила е любов. Сега доволна ли си?

— Колко струва? — попита тя, като извади портмонето.

През това време аз се облякох.

Лекарят не прие парите и ме попита:

— Обичаш ли годеника си?

— Разбира се.

— Кога ще се ожените?

— Той никога няма да се ожени за нея! — кресна мама.

— Скоро — спокойно потвърдих аз, — веднага щом приготвим документите.

В погледа ми вероятно е имало искрена вяра, защото лекарят се разсмя от сърце, потупа ме по бузата и ни отпрати.

Очаквах, че у дома мама ще ме засипе с обиди и пак ще ме бие. Обаче, без да продумва, тя пусна газта и в тоя късен час започна да ми готви. Сложи тигана на огъня, върна се в голямата стая, почисти масата от вечните парцали и я подреди. Седях на дивана, където неотдавна ме беше довлякла насила и мълчаливо я следях. Недоумявах, защото не само не ме упрекваше, но изразът на лицето й изразяваше някакво зле прикрито задоволство. Щом подреди масата, тя отиде в кухнята и след малко се върна с тигана в ръка:

— Сега си хапни.

Право да си кажа, бях много гладна. Позамаяна, станах и се настаних на стола, който мама с готовност ми предложи. В тигана имаше две яйца и парче месо — необичайна вечеря.

— Много е.

— Яж, ще ти дойде добре. Имаш нужда от храна — отвърна тя.

Хубавото й настроение беше абсолютно необяснимо и навярно леко пресилено, но без капка неприязненост. След миг, почти без язвителност, мама добави:

— Джино не се сети да те нахрани, нали?

— Заспахме и стана късно — отвърнах.

Мама стоеше права и мълчаливо ме наблюдаваше. Винаги правеше така — сервираше ми и ме гледаше, докато ям, после на свой ред отиваше да хапне в кухнята. От доста време насам не сядаше на масата с мене и ядеше по-малко: или остатъците от храната ми, или нещо друго, по-обикновено. За нея бях нещо като скъп и изящен предмет, единственият, който притежаваше и към който се отнасяше с изключителна грижовност; нейните ласкателства и учудващо раболепие отдавна вече не ме смайваха. В случая се тревожех от спокойствието и задоволството й. След малко казах:

— Ядосваш се, задето съм се любила с Джино, но той обеща да се оженим, и то в най-скоро време.

Тя моментално отговори:

— Ядосана съм, защото цяла вечер те чаках и се притеснявах… Яж сега и не мисли за това.

Уклончивият й и привидно окуражителен тон, подобен на онзи, с който възрастните се обръщат към децата, когато не искат да отговорят на въпросите им, засили подозрителността ми. Настоях:

— Защо? Не вярваш ли, че ще се оженим.

— Вярвам, яж.

— Не, не вярваш.

— Бъди спокойна, вярвам… Хапвай.

— Няма да ям — заявих разгневена, — докато не ми кажеш истината. Защо имаш такъв доволен вид?

— Нямам доволен вид.

Мама вдигна празния тиган и го занесе в кухнята. Изчаках я да се върне и пак започнах:

— Доволна ли си?

Тя ме изгледа продължително, сетне със заплашителна строгост отговори:

— Да, доволна съм.

— Защо?

— Защото сега със сигурност знам, че той няма да се ожени за тебе и ще те зареже.

— Не е вярно, каза, че ще се оженим.

— Няма да се ожени за тебе, той получи онова, което искаше. Няма да се ожените и ще те зареже.

— Защо да не се ожени за мене? Трябва да има някаква причина.

— Няма да се ожени за тебе и ще те зареже. Ще се позабавлява с тебе, без да ти подари и една игла, тоя голтак, и ще те зареже.

— Затова ли се радваш?

— Разбира се, защото сега наистина съм сигурна, че няма да се ожените.

— А тебе какво те засяга? — разгневих се аз.

— Ако искаше да се ожените, нямаше да прави любов с тебе — неочаквано рече мама. — Аз две години бях годеница на баща ти и той ме целуна едва няколко месеца преди сватбата. Не се съмнявай, Джино ще се позабавлява с тебе и ще те зареже. И аз се радвам, че ще го направи, защото ожените ли се, си изгубена.

Вътрешно не можех да не призная, че в думите й има истина, и очите ми се напълниха със сълзи.

— Знам, че не искаш да имам семейство… искаш да си прекарам живота като Анджелина.

Анджелина беше момиче от квартала, което след два-три годежа открито се отдаде на проституция.

— Искам да си добре — сопна се мама.

Събра чиниите и ги занесе в кухнята за миене. Останах сама и дълго размишлявах над думите й. Съпоставях ги с обещанията и поведението на Джино и ми се струваше невъзможно мама да е права. Но нейната убеденост, спокойствие, далновидност и задоволство ме смущаваха. Тя миеше чиниите в кухнята. После чух, че ги нарежда в бюфета и отива в спалнята. Скоро, изморена и потисната, изгасих осветлението и отидох да легна при нея.

На следващия ден се чудех дали да споделя мамините съмнения с Джино и след доста колебания реших да премълча. В действителност толкова се страхувах да не ме изостави, както твърдеше тя, че се боях да не би, ако му разкажа за разговора ни, аз самата да го подтикна да го направи. За първи път осъзнавах, че, отдавайки се на мъжа, жената се оставя в ръцете му и вече не разполага с нищо, което да го накара да постъпва според желанията й. И все пак бях сигурна, че Джино ще изпълни обещанието си, и веднага щом се срещнахме, неговото държание потвърди увереността ми.

Очаквах, разбира се, голямо внимание и ласки, но се опасявах, че Джино няма да говори за брака или ще го споменава между другото. Но щом колата спря на пътя, той заяви, че е определил датата на сватбата за след пет месеца и ни ден повече. Радостта ми беше изключителна и като приписах на себе си твърденията на мама, не се сдържах и възкликнах:

— Знаеш ли какво си мислех? Че след онова, което стана вчера, ще ме изоставиш.

— Какво? — засегнат попита той. — Ти за подлец ли ме вземаш?

— Не, но знам, че много мъже постъпват така.

— Не ти ли минава през ума — без да обърне внимание на отговора ми, продължи той, — че мога да се обидя от предположението ти? Каква представа си си създала за мене? Такава ли е обичта ти?

— Обичам те — чистосърдечно отвърнах, — но се боях, че ти не ме обичаш.

— Досега да съм показал с нещо, че не те обичам?

— Не, но знае ли човек…

— Виж какво — внезапно рече той и посегна да запали колата, — така ми развали настроението, че веднага ще те закарам в ателието.

Изплашена се хвърлих на шията му, умолявайки го:

— Недей, какво ти стана? Казах го просто така… Все едно че не съм го казвала.

— Когато човек говори някои неща, ги мисли, а щом ги мисли, означава, че не обича.

— Но аз те обичам.

— А аз — не — саркастично заговори той, — аз, както казваш ти, винаги съм мислел да се позабавлявам с тебе и да те изоставя. Чудното е обаче защо чак сега го разбра.

— Моля те, Джино! — извиках, избухвайки в сълзи. — Какво съм ти направила?

— Нищо — отвърна той и запали колата, — но сега ще те закарам в ателието.

Колата потегли бързо. Сериозен и непреклонен, Джино седеше зад волана, а аз гледах през стъклото дърветата, изписаните километри по крайпътните камъни и очертаващите се на хоризонта градски къщи, изникващи след полския простор, и заплаках още по-неудържимо. Мина ми през ума как ли ще ликува мама, като разбере за разправията ни и научи, че както тя предвиждаше, Джино ме е зарязал. В изблик на отчаяние отворих вратата и като се надвесих навън, извиках:

— Или ще спреш, или скачам от колата.

Той ме изгледа, намали скоростта, зави по една странична пътека и спря зад някакво хълмче, опасано с руини. Изключи мотора, дръпна спирачката, обърна се към мене и нетърпеливо ме подкани:

— Хайде, давай, говори.

Вярвах, че наистина е решил да ме изостави, и заговорих разпалено и страстно. Сега като си припомням, ми се вижда хем смешно, хем вълнуващо. Обяснявах му колко го обичам, даже заявих, че пет пари не давам дали ще се оженим и че ще съм доволна да си остана само негова любовница. Той ме слушаше с мрачно изражение, от време на време поклащаше глава и повтаряше:

— Не, не, стига за днес. Дай боже утре да ми мине.

Но когато го уверявах, че ми стига да бъда негова любовница, решително се противопостави:

— Не. Или ще се оженя за тебе, или нищо…

Продължихме да спорим в този дух и като повтаряше едно и също няколко пъти, Джино ме докара до отчаяние и сълзите ми потичаха отново. Постепенно непреклонността му отслабна и най-сетне след напразните целувки и ласки ми се стори, че съм удържала голяма победа, задето го склоних да слезем, да се преместим на задната седалка и там да му се отдам. Поради неудобната поза и желанието ми непременно да му се харесам, всичко приключи много бързо и мъчително. Бях длъжна да преценя, че ставам твърде зависима като му се отдавам не само от любовен порив, но и за да го полаская и убедя, когато думите са недостатъчни — както впрочем се държат всички влюбени жени, които не са сигурни, че им отвръщат с взаимност. Но аз бях прекалено заслепена от неговата безпогрешност, която лицемерието му подсказваше. Джино винаги правеше и изричаше точно онова, което трябваше, и с неопитността си аз не се сещах, че съвършенството му съответства на идеалната представа за любим, която си бях изградила, а не на мъжа до мене.

Ала датата на сватбата беше насрочена и аз веднага се заех с приготовленията. С Джино взехме решение поне на първо време да живеем у дома. В апартамента ни освен голямата стая, кухнята и спалнята имаше и още едно помещение, което мама поради липса на пари никога не бе обзавеждала. Там държахме счупени и непотребни вещи и представете си какви са били те в дом като нашия, където всичко изглеждаше изпочупено и ненужно. След доста обсъждания се спряхме на програма минимум: да обзаведем стаята и аз да купя някои неща. С мама бяхме много бедни, но знаех, че тя има някакви спестявания и че малко по малко бе събирала парите за мене с цел, както казваше тя, да посрещна някой непредвиден случай. Какъв можеше да е този случай, не беше ясно, но, разбира се, не и бракът ми с беден мъж със скромно бъдеще. Отидох при мама и попитах:

— Тия пари, дето си ги слагала настрана, си ги спестявала за мене, нали?

— Да.

— Добре, ако искаш да ми доставиш радост, дай ми ги сега, за да подредя стаята, където ще се настаним с Джино. Щом действително си ги отделяла за мене, сега е моментът да ги похарча.

Очаквах укори, кавга и накрая отказ. Мама спокойно изслуша искането ми и не скри язвителността си, която тъй много ме бе объркала онази вечер, когато бях във вилата при Джино.

— А той нищо ли няма да даде? — подигравателно рече тя.

— Естествено, че ще даде — излъгах, — вече каза, но и аз трябва да дам нещо.

Мама шиеше близо до прозореца и прекъсна работата си, за да разговаряме.

— Иди в моята стая и отвори първото чекмедже на шкафа, има една картонена кутия, вътре са спестовната книжка и златните украшения. Вземи ги. Подарявам ти ги.

Златните украшения бяха дреболии: пръстен, две обички и верижка. Но още в детството ми мизерното имане, скрито между дрипите и рядко зървано, само при особени обстоятелства, беше разпалило фантазията ми. Бурно прегърнах мама. Без грубост, но със студенина тя ме отблъсна:

— Внимавай, държа игла. Ще се убодеш.

Не бях доволна. Не ми стигаше, че съм получила исканото и даже повече, желаех мама да споделя щастието ми.

— Мамо! — възкликнах. — Ако го правиш само за да ми доставиш удоволствие, нищо не искам!

— То се знае, че не го правя, за да доставя удоволствие на него — отговори тя и пак се зае с шиенето.

— Ти изобщо не вярваш, че ще се омъжа за Джино, нали? — гальовно попитах.

— Никога не съм го вярвала, а днес — по-малко от всякога.

— А тогава защо ми даваш парите да обзаведа стаята?

— Парите няма да идат на вятъра, ще ти останат мебелите и чаршафите. Пари или вещи — все същото.

— А няма ли заедно да ходим по магазините и да избираме?

— За бога! — извика тя. — Не искам да знам! Занимавайте се, ходете и си избирайте сами. Хич не ща да знам.

С нея наистина беше невъзможно да се разговаря за сватбата и разбирах, че причина за несговорчивостта й са не толкова поведението, характерът и положението на Джино, а по-скоро неговите възгледи за живота. В маминото държание нямаше никаква инатливост, просто то коренно се различаваше от общоприетото. Другите жени упорито очакваха дъщерите им да се омъжат, а мама отдавна и постоянно се надяваше, че няма да се омъжа.

Между мене и нея имаше нещо подобно на мълчалив облог: тя искаше сватбата ми да се осуети и аз да се убедя в правотата на твърденията й, а аз желаех да се осъществи и тя да се увери, че моят начин на мислене е правилният. И все по-силно и отчаяно се вкопчвах в надеждата да се омъжа, сякаш съзнателно бях заложила целия си живот единствено на тази карта. И през цялото време с горчивина си давах сметка, че мама гледаше с неприязън усилията ми и си пожелаваше да се провалят.

За кой ли път се налага да спомена, че проклетото съвършенство на Джино се потвърди и при приготовленията за сватбата. Когато казах на мама, че и той ще участва в покупките, излъгах, защото дотогава не бе направил и намек. Бях изненадана и безкрайно доволна, когато Джино, без да поискам нищо, ми предложи малко пари в помощ. Извини се за скромната сума с думите, че не бил в състояние да отдели повече, защото често се налагало да изпраща пари на родителите си. Днес, като си припомням предложението му, не намирам друго обяснение освен изключителната вярност към ролята, която му допадаше и бе решил да играе. Вярност, породена може би и от угризенията, че ме лъже и че е невъзможно да се ожени за мене, както му се искаше. Ликуваща, побързах да съобщя на мама за даденото от Джино. Тя само отбеляза, че сумата е твърде малка, за да му разстрои финансите, но достатъчна, за да ми хвърли прах в очите.

Настъпи много щастлив период в живота ми. Всеки ден се срещахме с Джино и се любехме навсякъде: на задната седалка в колата, прави в тъмния ъгъл на безлюдната улица, на една ливада край града или в стаичката му във вилата. Една нощ той ме изпрати до къщи и се любихме на тъмната площадка пред апартамента, легнали на пода. Друг път — в киното, сгушени на последния ред, точно под операторската кабина. Беше ми приятно да сме заедно сред тълпата, в трамваите и на обществените места, защото хората ни блъскаха и аз се възползвах и се притисках до него. Човек действително отстъпва пред стихийните страсти и аз винаги и навсякъде изпитвах необходимост да стисна ръката му, да прокарам пръсти в косите му или да го галя дори в присъствието на странични хора, със заблудата, че е останало незабелязано. Любовта безкрайно ми харесваше и навярно обичах нея самата дори повече от Джино; бях готова да я правя не само от чувства към него, но и заради удоволствието, което ми носеше. Разбира се, не допусках, че същото удоволствие мога да изпитам с друг мъж. И все пак, макар и смътно, долавях, че всеотдайността, страстта и умението, които влагах в ласките, не могат да се обяснят единствено с чувствата ми. Милувките имаха относително самостоятелен характер, бяха моя склонност, която и без появата на Джино не би закъсняла да се прояви.

Но на първо място беше мисълта за сватбата. За да спечеля пари, помагах колкото е възможно повече на мама и нерядко си лягах късно. Денем, когато не позирах в ателиетата, с Джино обикаляхме магазините, за да изберем мебели и покъщнина. Разполагах с ограничени средства и затова търсех педантично и продължително. Настоявах да ми показват неща, които знаех, че не съм в състояние да купя, дълго и внимателно ги разглеждах, преценявах качествата им, спорех за цената и накрая показвах неудовлетвореност или обещавах да намина друг път и си тръгвах, без да съм купила нищо. Очакваните кратки разходки из магазините и изтормозващото разглеждане на недостъпни за мене вещи неусетно и неволно ме накараха да се съглася с мама, че без пари няма щастие. След посещението във вилата повторно надзъртах в рая на богатството и осъзнавайки, че съм изключена без вина от него, не смогвах да потисна горчивината и смущението си. Но се стремях, както впрочем постъпих и в господарския дом, чрез любовта да забравя за несправедливостта. Любовта беше единственият ми лукс и ми позволяваше да се чувствам равна на толкова по-богати и щастливи жени от мене.

Най-сетне след много търсене и премисляне се реших да направя съвсем скромните си покупки. С договор на изплащане, тъй като парите не ми стигаха, купих комплект спалня в модерен стил: двойно легло, тоалетка, нощни шкафчета, столове и гардероб. Те бяха съвсем обикновени и евтини, с груба изработка и не е за вярване моменталната ми привързаност към тези скромни мебели. Бях поръчала да варосат стените, да боядисат с блажна боя прозорците и вратите, да лъснат пода и тъй нашата стая стана като остров на чистотата сред мръсното море на къщата; денят, в който докараха мебелите у дома, несъмнено беше един от най-щастливите в живота ми. Почти не вярвах, че притежавам такава стая: подредена, светла, миришеща на вар и блажна боя, и неверието ми се смесваше със задоволство, което изглеждаше неизчерпаемо. Понякога, когато бях сигурна, че мама не ме наблюдава, отивах в спалнята, сядах на непокрития матрак на леглото и с часове разглеждах всичко. Неподвижна като статуя, се вторачвах в моите мебели, сякаш не вярвах в реалността им и се боях, че в един миг ще видя как изчезват и аз оставам сред голите стени. Или ставах и с парче плат грижовно изтривах праха, за да заблести дървото още повече. Допускам, че ако бях се поддала на чувствата си, дори бих ги целувала. Прозорецът без пердета гледаше към широк мръсен двор, ограден с ниски и дълги блокове като нашия. Гледката напомняше двор на лазарет или затвор, но аз, опиянена от възторг, както се казва, не го виждах и бях радостна, сякаш стаята ми имаше изглед към хубава градина. Представях си как ще си живеем с Джино там, как ще спим заедно, как ще се любим. Предвкусвах радостта и от бъдещите покупки, които при първа възможност щях да направя: тук — ваза с цветя, там — лампа, по-нататък — пепелник или статуетка. Единствената ми мъка бе, че не мога да си направя баня, ако не облицована с бели блестящи плочки и с кранчета като във вилата, то поне нова и хигиенична. Но бях решила да поддържам изключително чиста и подредена моята стая. След посещението в господарския дом бях стигнала до извода, че луксът започва именно с реда и чистотата.

Четвърта глава

Междувременно продължавах да позирам из ателиетата и се сприятелих с един модел на име Джизела. Тя беше високо, добре сложено момиче с много бяла кожа, черни къдрави коси, малки, леко хлътнали сини очи и голяма червена уста. По характер беше доста по-различна от мене — докачлива, язвителна, инатлива, прекалено практична и користолюбива, но навярно именно различията ни сближиха. Не знаех има ли и друга професия освен на модел, но се обличаше значително по-хубаво от мене и не криеше, че получава подаръци и пари от мъжа, когото представяше за свой годеник. Помня, че през онази зима тя често носеше черно палто с яка и маншети от астраган, за което много й завиждах. Годеникът й се казваше Рикардо, беше висок, добре охранен и кротък младеж с гладко като яйце лице, и тогава ми се виждаше хубав. Винаги беше издокаран с нови дрехи, напомаден; баща му притежаваше магазин за вратовръзки и мъжко бельо. Рикардо беше посредствен до глупост, кротък, весел и добродушен. Той и Джизела бяха любовници и не вярвам между тях, както между мене и Джино, да е имало уговорка за брак. И все пак тя, макар и без особени надежди, целеше точно това; колкото до него, убедена съм, че подобна мисъл дори не е минавала през ума му. Джизела беше ужасно глупава, но много по-опитна от мене, тя си беше втълпила, че трябва да ме покровителства и поучава. Накратко казано — за живота и щастието имаше същите възгледи като мама. Само че при мама, те бяха резултат от горчиви разочарования и лишения, докато у Джизела бяха плод на глупост и огромно високомерие. В известен смисъл мама се задоволяваше с формулирането им, за нея правотата на разбиранията й беше едва ли не по-важна от прилагането им; ала Джизела, която винаги бе разсъждавала така, дори не подозираше, че е възможно да се мисли другояче, учудваше се, че не се държа като нея и едва когато съвсем случайно показах неодобрението си, нейното недоумение премина в гняв и ревност. Тя изведнъж проумя, че не само не приемам закрилата и поученията й, но дори от висотата на безкористните си стремежи я укорявам. Тогава, навярно донякъде подсъзнателно, тя си постави за цел да заличи неодобрението ми, като ми повлияе да заприличам на нея. Взе да повтаря, че съм глупачка, задето съм девствена, че й е жал да ме гледа как водя изпълнен с лишения живот и ходя зле облечена и че само да поискам, благодарение на красотата си, мога да заживея по-добре. Накрая от неудобство, че я оставям да се заблуждава за общуването ми с мъже, й признах за отношенията си с Джино, но обясних, че сме годеници и скоро ще се оженим. Тя веднага попита какво работи и като чу, че е шофьор, сбърчи нос. Въпреки това пожела да се запознае с него.

Джизела беше най-близката ми приятелка, Джино — моят годеник; сега ги преценявам обективно, но тогава бях напълно неспособна да разбера що за хора са. Споменах, че считах Джино за съвършен, навярно съм съзнавала и недостатъците на Джизела, но й приписвах голямо сърце, имайки предвид загрижеността й за съдбата ми, и отдавах намерението й да ме поквари на криворазбрана представа за доброто. И тъй, не без вълнение ги представих един на друг и в наивността си желаех да се сприятелят. Срещнахме се в един млечен бар. Джизела през цялото време мълча, изпълнена с неприязън. Останах с впечатление обаче, че Джино възнамеряваше да я спечели, защото, както винаги, насочи разговора към вилата, като се впусна да превъзнася богатствата на господарите си, с надеждата, че ще смае Джизела и скромното му положение ще остане незабелязано. Но тя не омекна и запази недружелюбния тон. После, не помня по какъв повод, му подхвърли:

— Имате късмет, че сте намерили Адриана.

— Защо? — изненадан попита Джино.

— Защото шофьорите обикновено се женят за слугини.

Видях как Джино си сменя цвета, но той не беше от хората, които се оставят да ги хванат натясно.

— Вярно, вярно — изрече тихо с израз на човек, който за първи път съглежда нещо очевидно, което досега му е убягвало. — Предишният шофьор наистина се ожени за готвачката, разбира се, защо не?… Би трябвало и аз да направя същото. Шофьорите се женят за слугини, а слугините — за шофьори. Виж ти, как не съм се замислил по-рано? Обаче — добави нехайно — по-скоро бих предпочел Адриана да работи като миячка на чинии, отколкото като модел, макар че — той вдигна ръка, за да пресече възраженията на Джизела — професията сама по себе си… Право да си кажа, не мога да се примиря с работата й да се съблича пред мъже и най-вече с това, че там се завързват някои познанства и приятелства, които…

Той поклати глава и сви устни. Сетне й поднесе пакета с цигари:

— Пушите ли?

Тя не съобрази веднага какво да отговори и само отказа цигарата. След малко си погледна часовника и се обърна към мене:

— Адриана, трябва да тръгваме. Късно е.

Действително беше късно, сбогувахме се с Джино и излязохме от млечния бар. На улицата Джизела ми рече:

— Готвиш се да направиш страхотна глупост. Аз никога не бих се омъжила за такъв.

— Не ти ли харесва? — попитах разтревожена.

— Никак. Беше ми казала, че е висок, а той е, кажи-речи, по-нисък от тебе. Погледът му е неискрен, никога не гледа право в очите, говори превзето и отдалече се разбира, че едно мисли, а друго приказва… И на всичкото отгоре работи като шофьор.

— Но аз го обичам — възразих.

— Да, но той не те обича — спокойно отвърна тя — и ще видиш, че някой ден ще те зареже.

Бях поразена не само от увереността, но и от сходството на нейното предсказание с маминото. Днес мога да призная, че едва за час, а не в продължение на месеци като мене, благодарение на ненавистта си към Джино Джизела разбра много по-добре нрава му. От своя страна той се изказа неодобрително по неин адрес и признавам, че впоследствие неговото мнение се оказа донякъде вярно. Всъщност моята неопитност и обичта, която изпитвах към двамата, замъгляваха преценката ми и е безспорно, че почти винаги излизат прави онези, които вещаят злина.

— На такива като Джизела — рече ми Джино — в нашето село казват „добра жена“.

По лицето ми се изписа недоумение. Той поясни:

— Уличница. Характерът и маниерите й са такива. Високомерна е, защото се облича хубаво, но откъде има дрехите?

— Годеникът й ги подарява.

— Годеници за по една вечер. А сега слушай: или аз, или тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще правиш каквото си решиш, но ако смяташ да се срещаш с нея, ще трябва да се откажеш от срещите с мене. Или аз, или тя.

Помъчих се да го разубедя, но не успях. Естествено, той беше обиден от пренебрежителното отношение на Джизела, но възмущението и антипатията му сигурно се дължаха и на неизменната му вярност към ролята на годеник, която го беше подтикнала да помогне при покупките и приготовленията за сватбата. Както винаги, Джино беше безупречен в засвидетелстването на чувства, които не изпитва.

— Моята годеница не бива да се среща с разни пропаднали жени — повтаряше непреклонно.

Накрая, пак поради преследващия ме страх, че сватбата ни ще се осуети, му обещах да не се срещам с Джизела, макар в сърцето си да знаех, че няма да удържа обещанието си, и то не само защото бе невъзможно — с нея позирахме по едно и също време в едно и също ателие.

Оттогава започнах да се виждам с Джизела без знанието на Джино. Когато бяхме заедно, тя използваше всяка възможност да намеква с ирония и пренебрежение за годежа ми. Бях сглупила да й призная немалко неща за моята връзка с Джино и тя си служеше точно с тях, за да ме уязвява и да се подиграва на настоящия и бъдещия ми живот. Приятелят й Рикардо, който, изглежда, не правеше никаква разлика между нас и считаше и двете ни за леки и недостойни за уважение момичета, с удоволствие се включи в играта и насърчаваше насмешките и намеците й. Но добродушно и глуповато, защото, както споменах, не беше нито умен, нито злобен. За него годежът ми беше повод за шеговит разговор, колкото да се убие времето. Ала Джизела, за която моята порядъчност бе като трън в очите, целеше да стана като нея, за да нямам никакво право да я упреквам, влагаше много усилия и язвителност и всячески се стремеше да ме огорчи и унизи.

Засягаше ме най-често на слабото място — дрехите. Казваше: „Днес наистина се срамувам да ходя с тебе“. Или: „Рикардо никога няма да ми разреши да изляза с такова нещо на гърба. Нали, Рикардо? Любовта, мила моя, личи по тези неща“. Имах глупостта винаги да се хващам на грубите й уловки, горещях се, защитавах Джино и с все по-отслабваща убеденост, облеклото си. Накрая, почервеняла и със сълзи на очи, пак претърпявах поражение. Веднъж от жалост Рикардо предложи.

— Днес ще направя подарък на Адриана. Да вървим, искам да ти купя чанта.

Джизела яростно се противопостави:

— Не, не, никакви подаръци. Тя си има Джино, нека той да й купи.

Рикардо, който направи предложението от съжаление, без да си представя какво удоволствие щеше да ми достави подаръкът му, моментално се отказа, а аз напук още същия следобед отидох и с мои пари си купих чанта. На следващия ден им се представих с чантата под ръка, заявявайки им, че Джино ми я е подарил. Това беше единствената победа, която удържах в тази малка срамна война. И тя ми излезе солена, защото чантата беше скъпа и похарчих много пари.

Когато Джизела реши, че благодарение на иронизирането, обидите и поученията й съм достатъчно разколебана, ме повика и каза, че иска да ми предложи нещо.

— Но ти — добави — ме остави да говоря докрай и недей, както винаги, да отказваш, преди да си чула всичко.

— Говори — отвърнах.

— Знаеш, че те обичам — започна тя, — ти си ми като сестра, дето се вика. С красотата си можеш да имаш каквото си поискаш. Никак не ми е приятно да те гледам, че ходиш лошо облечена и приличаш на просякиня. Слушай сега — тя замълча и тържествуващо ме погледна, — познавам един изключително фин, изискан и сериозен господин, който те е виждал и много се интересува от тебе. Женен е, но семейството му е в провинцията. Голяма клечка е — прибави тя, снишавайки глас — в полицията. Ако решиш да се запознаеш с него, ще ти го представя. Както ти казах, той е много фин и сериозен човек и с него можеш да си сигурна, че никой нищо няма да разбере. Освен това е крайно зает и ще го виждаш два-три пъти месечно. Той няма нищо против, щом ти е приятно, да продължаваш с Джино, дори да се омъжиш за него, но в замяна ще има грижата да ти осигури по-добър живот от сегашния… Какво ще кажеш?

— Казвам — рязко отвърнах, — че много му благодаря, но не мога да приема.

— Защо? — искрено учудена възкликна тя.

— Защо ли… Обичам Джино и ако приема, повече няма да мога да го погледна в очите.

— Е, нали ти казвам, че Джино няма да разбере нищо.

— Точно затова.

— Като си помисля — поде тя, сякаш разсъждаваше гласно — какво ли щях да отвърна, ако преди време някой ми направеше подобно предложение? Ти как смяташ?

— Не, не… не приемам.

— Ти си глупачка! — разочаровано каза Джизела. — Ето какво значи човек да бяга от късмета си.

Наговори ми още куп неща от този род, на които аз все възразявах, после, крайно недоволна, тя си тръгна.

С въодушевление бях отхвърлила предложението й, без да преценя стойността му. Но после, когато останах сама, почти съжалявах, защото може би Джизела бе права, че това е единствената ми възможност да постигна всичко, от което отчаяно се нуждаех. Но веднага отблъснах тази мисъл и още по-здраво се вкопчих в мечтата си да се омъжа и да живея порядъчно, макар и не охолно. Жертвата, която ми се струваше, че съм направила, ме задължаваше по-силно от преди на всяка цена да си създам семейство.

И все пак не устоях на суетния си порив и споделих с мама предложението на Джизела. Мислех, че ще й доставя двойно удоволствие: знаех, че тя страшно се гордее с красотата ми и същевременно държи на своето — предложението ласкаеше гордостта й и потвърждаваше правотата на нейните разбирания. Вълнението, което разказът ми предизвика у нея, ме изненада. Очите й алчно светнаха и лицето й се зачерви.

— Но кой е той? — попита накрая.

— Един господин — отговорих. Срамувах се да й кажа, че работи в полицията.

— И тя ти каза, че е много богат?

— Да, изглежда печели доста.

Мама не се осмеляваше да изрече онова, което явно мислеше — че съм постъпила неправилно, като не съм се съгласила.

— Видял те и казал, че се интересува от тебе… Защо не я е накарал да го представи?

— За какво ми е да се запознавам, като не съм съгласна?

— Жалко, че вече е женен.

— И ерген да беше, нямаше да се запозная с него.

— Има толкова начини нещата да се уредят — продължи мама, — богат мъж и те харесва… От нищо нещо. Може да ти помогне просто така, без да поиска нищо в замяна.

— Не, не — възразих, — това са хора, които нищо не правят даром.

— Никога не се знае.

— Не, не — повторих.

— Не ме интересува — отсече мама, като поклати глава, — но Джизела е рядко добро момиче и наистина те обича. Друга на нейно място щеше да завижда и да премълчи. Личи си, че действително ти е приятелка.

След отказа ми Джизела вече не отвори дума за изискания господин и даже, за мое учудване, престана да ме уязвява за годежа ми. Продължавах тайно да се срещам с нея и Рикардо и неведнъж я споменавах пред Джино с желание да се сдобрят, защото увъртанията никак не ми харесваха. Но всеки път Джино потвърждаваше ненавистта си към нея и не ми даваше да се доизкажа, кълнеше се, че само да научи, че се срещам с нея, между нас е свършено. Говореше сериозно и останах с впечатлението, че едва ли не би се възползвала от този претекст, за да развали сватбата. Споделих с мама неприязънта му към Джизела и не без злост тя отбеляза:

— Не иска да я виждаш, защото се страхува, че ще направиш сравнение между дрипите, с които той те оставя да ходиш, и дрехите, които нейният годеник й подарява.

— Не, Джино твърди, че тя не е стока.

— Той не е стока. Дай боже да разбере, че се срещате, и да развали годежа.

— Мамо! — възразих изплашено. — Не ти ли идва наум, че мога да му го кажа?

— Не, не — бързо и с огорчение ме прекъсна тя, — това са си ваши работи и не ме засягат.

— Само да му кажеш — разпалено заявих, — няма да ме видиш повече!

Беше сиромашко лято с топли и ясни дни. Веднъж Джизела ми каза, че тя, Рикардо и негов приятел решили да направят екскурзия с кола. Трябвало им още една жена, за да прави компания на Рикардовия приятел, и се сетили за мене. Приех с радост, защото живеех в оскъдица и копнеех за някакво развлечение, което да разнообрази ежедневието ми. Излъгах Джино, че се налага да позирам няколко часа допълнително, и рано сутринта тръгнах за срещата, която беше след Понте Милвио. Колата вече ме чакаше и като приближих, седналите отпред Джизела и Рикардо не помръднаха, но приятелят му скочи от колата да ме посрещне. Беше млад, среден на ръст мъж, с жълтеникаво лице, големи черни очи, орлов нос и широка уста с извити нагоре крайчета, които създаваха илюзия за усмивка. Беше облечен със строга елегантност, много по-различна от тази на Рикардо: тъмносиво сако, сиви панталони в по-светъл нюанс, риза с колосана яка и черна вратовръзка с перла. Имаше нежен глас, погледът му също ми се стори благ, но меланхоличен и като че отегчен. Беше крайно вежлив, почти превзет. Джизела ми го представи като Стефано Астарита и веднага се досетих, че той е изисканият господин, за чиито галантни предложения вече бях уведомена. Не съжалявах, че се запознах с него, защото всъщност желанията му не ме оскърбяваха, а дори в известен смисъл ме ласкаеха. Протегнах му ръка, той я поднесе към устните си почтително, макар че бе напрегнат. След това се качих в колата, Астарита седна до мене и потеглихме.

Докато пътувахме сред пожълтелите поля по пустия, огрян от слънцето път, почти не разговаряхме. Бях щастлива, че се возя в кола, бях щастлива от екскурзията и вятъра, който духаше в лицето ми през прозореца, и не се насищах да гледам полето. За втори или трети път през живота си бях на излет с кола и едва ли не се страхувах, че времето лети, а исках да видя колкото се може повече неща: плевници, мандри, дървета, хълмове, ниви, гори. Мислех си, че ще минат месеци, а навярно и години, докато ми се удаде възможност да направя подобна разходка, затова трябва да съхраня в паметта си подробностите, за да мога по-късно да си ги припомням с удоволствие. Астарита седеше скован и безучастен и изглежда забелязваше само мене. И за миг не откъсваше меланхоличния си и копнеещ взор от лицето и тялото ми и погледът му действително имаше хипнотичен ефект. Не твърдя, че неговото внимание ми е било неприятно, само ме смущаваше. Постепенно се почувствах задължена да му обърна внимание и аз и да го заговоря. Той беше сложил ръце на коленете си, на едната имаше венчална халка и пръстен с брилянт. Небрежно казах:

— Какъв хубав пръстен.

Той го погледна и без да отмести ръката си, отвърна:

— Беше на баща ми. Свалих го от пръста му, когато почина.

— О! — възкликнах смутено и като посочих венчалната халка, добавих: — Женен ли сте?

— И още как — с присъщото си мрачно задоволство отговори той. — Имам съпруга, имам деца… Имам всичко.

— Жена ви хубава ли е? — плахо попитах.

— По-малко от вас — без да се усмихва, тихо и надменно отговори той, сякаш ми съобщаваше важна тайна и с ръката, на която носеше пръстена, опита да хване моята.

Бързо се отдръпнах и отново попитах:

— С жена си ли живеете?

— Не, тя е в… — назова далечен град в провинцията, — а аз съм в Рим. Живея сам. Надявам се, че ще ме посетите.

Престорих се, че не съм чула предложението му, което той едва смотолеви, и запитах:

— Защо? Неприятно ли ви е да живеете със съпругата си?

— Разделени сме официално — направи гримаса той. — Когато се ожених, бях момче. Майка ми уреди женитбата. Известно е как стават тези неща… момиче от добро семейство, с голяма зестра. Родителите уговарят браковете, но децата им трябва да се женят. Да живея със съпругата си ли? Вие на мое място бихте ли живели с такава жена?

Той извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото, отвори го и ми подаде една снимка. Видях две момиченца, които, изглежда, бяха близначки — тъмнокоси и бледи, облечени в бяло. Зад тях, с ръце на раменете им, беше застанала тъмнокоса бледа жена, с приближени като на бухал очи и злобен израз. Върнах снимката на Астарита, той я пъхна в портфейла и на един дъх изрече:

— Аз искам да живея с вас.

— Изобщо не ме познавате — отговорих смутена от налудничавото му държание.

— Познавам ви прекрасно, следя ви от месец и знам всичко за вас.

Беше седнал на разстояние от мене и говореше с уважение, но силата на чувството караше очите му да горят.

— Аз съм сгодена — обясних.

— Джизела ми каза — приглушено отвърна той. — Но какво от това? Не говорим за годежа ви — пресилено небрежно, бързо махна с ръка Астарита.

— Но мене ме интересува — възразих.

Астарита ме изгледа и продължи:

— Вие много ми харесвате, може би не си давате сметка колко ми харесвате.

Наистина бръщолевеше като луд. Фактът, че не ме доближаваше и не се опитваше да вземе ръката ми, ме успокояваше.

— Няма нищо лошо в това, че ме харесвате — казах.

— А вие харесвате ли ме?

— Не.

— Имам пари — направи неопределена гримаса той, — имам достатъчно пари, за да ви направя щастлива. Ако дойдете при мен, няма да съжалявате.

— Нямам нужда от вашите пари — спокойно и почти любезно отговорих.

Той сякаш не чу и като не преставаше да ме гледа, каза:

— Много сте красива.

— Благодаря.

— Имате прекрасни очи.

— Така ли мислите?

— Да… и устните ви са много хубави. Бих искал да ги целуна.

— Защо ми говорите така?

— Бих искал да целувам и тялото ви… цялото.

— Защо ми говорите така? — повторих въпроса. — Неприлично е, аз съм сгодена и след два месеца ще се омъжа.

— Простете, но ми доставя голямо удоволствие да ви казвам някои неща. Мислете си, че не говоря на вас.

— Много ли има още до Витербо? — попитах, за да променя разговора.

— Почти пристигнахме. Ще обядваме там. Обещайте ми, че ще седнете до мене на масата.

Започнах да се смея, защото упоритостта му ме ласкаеше.

— Добре — съгласих се.

— Ще седите до мене — не преставаше той, — както сега. Стига ми да усещам парфюма ви.

— Не съм парфюмирана.

— Аз ще ви подаря парфюм — предложи той.

Вече бяхме във Витербо, колата намали скорост и влязохме в града. Джизела и Рикардо, през цялото време бяха мълчали. Чак когато бавно се вляхме в оживената улица, приятелката ми се обърна и попита:

— Как сте? Какво си мислите, че не ви видях ли?

Астарита замълча. Аз възнегодувах:

— Нямаше нищо за гледане, разговаряхме.

— Хайде, хайде — каза тя.

Междувременно стигнахме до площада, слязохме от колата и под великолепното меко ноемврийско слънце тръгнахме на разходка по централния булевард сред неделната тълпа. Сериозен, дори навъсен, Астарита не се откъсваше и за секунда от мене, вървеше с вдървена глава над високата колосана яка, с ръка в джоба, отпуснал нехайно другата. По-скоро изглеждаше, че ме охранява, отколкото съпровожда. Джизела високо се смееше и шегуваше с Рикардо и немалко хора се обръщаха и ни оглеждаха. Влязохме в някаква сладкарница и прави изпихме по един вермут. Изведнъж дочух, че Астарита бълва през зъби някакви закани и попитах какво е станало.

— Онзи тъпак на входа ви гледа нахално — яростно отвърна той.

Обърнах се и видях слаб рус младеж, застанал пред сладкарницата, който наистина ме наблюдаваше.

— Какво лошо има? — весело запитах. — Гледа ме… Е, и?

— Способен съм да ида и да му разбия физиономията.

— Само да го направите — троснах се аз, — повече няма да ви погледна и да ви проговоря. Нямате право да предприемате нищо. Не сте ми никакъв.

Той нищо не каза, отиде до касата и плати вермута. Излязохме навън и продължихме да се разхождаме по булеварда. Слънцето, глъчката, човешкият поток и лъхащите на здраве червендалести провинциални лица ме развеселиха. Стигнахме до отдалечено площадче в дъното на една пряка на булеварда и аз спонтанно възкликнах:

— Ако имам хубава къщичка като онази там — посочих им малка семпла двуетажна къща зад църквата, — щях да съм изключително доволна, че живея тук.

— За бога! — възкликна Джизела. — Да живея в провинцията, и при това във Витербо! Не, ако ще да ме позлатят!

— Доста бързо ще ти омръзне, Адриана — допълни Рикардо, — който е свикнал с Рим, няма да издържи в провинцията.

— Грешите — възразих, — с удоволствие ще живея тук с мъж, който ме обича. Четири чисти стаи, навес от виещи се растения, четири прозореца… не искам повече.

Говорех искрено, защото си представях, че съм там с Джино. Обърнах се към Астарита и добавих:

— Вие какво ще кажете?

— Бих живял тук с вас — с половин уста рече той, като се стараеше другите да не го чуят.

— Твоят недостатък, Адриана, е — каза Джизела, — че си много непретенциозна. Който иска от живота малко, нищо не получава.

— Но аз не искам нищо.

— Да се ожениш за Джино обаче искаш — възрази Рикардо.

— А, това — да.

Стана късно, булевардът обезлюдяваше и влязохме в ресторанта. Партерът бе препълнен предимно със селяни, дошли за неделния пазар във Витербо. Джизела сбърчи нос, заявявайки, че вонята ще я задуши, и попита собственика има ли възможност да обядваме на втория етаж. Той отговори положително, тръгна пред нас по дървената стълбичка и ни въведе в дълга тясна стая с един-единствен прозорец, който гледаше към някаква уличка. Вдигна щорите, затвори прозореца и сложи покривка на голямата селска маса, която заемаше значителна част от помещението. Помня, че стените бяха облепени с разпокъсани стари и избелели хартиени тапети, с десен на цветя и птици, и освен масата имаше само малък остъклен бюфет, пълен с чинии.

През това време Джизела обикаляше наоколо, разглеждаше всичко, даже надзърна през прозореца към уличката. Накрая бутна една врата, която вероятно водеше към съседната стая, и след като надникна вътре, със свойствената си престорена непринуденост попита собственика какво е предназначението й.

— Спалня — отвърна той. — Ако някой иска да си почине след обеда.

— Ще си починем, нали, Джизела? — глупаво се ухили Рикардо.

Тя се престори, че не чува, и след като повторно огледа спалнята, внимателно притвори вратата. Малката интимна трапезария ме очарова и не се замислих за незатворената врата и за заговорническото споглеждане между Джизела и Астарита, което не ми убягна. Седнахме на масата и както бях обещала, се настаних до Астарита, но той като че ли не забеляза, толкова умислен изглеждаше, сякаш бе изгубил способността да разговаря. След малко собственикът влезе с ордьоврите и виното, бях прегладняла и лакомията, с която се нахвърлих на храната, разсмя останалите. Джизела се възползва от случая, за да поднови обичайните си подигравки:

— Яж, яж. С Джино никога няма да ядеш нито тъй много, нито тъй вкусно.

— Защо? Той ще печели.

— Да, и всеки ден ще ядете фасул.

— И фасулът е вкусен — засмя се Рикардо, — незабавно ще си поръчам една порция.

— Ти си глупачка, Адриана — продължи Джизела, — имаш нужда от състоятелен, сериозен и порядъчен мъж, който да се грижи за тебе и да не ти липсва нищо, да извлечеш полза от красотата си, а вместо това си се хванала с някакъв си Джино.

Упорито мълчах и с наведена глава се хранех. Рикардо през смях се обади:

— На мястото на Адриана аз не бих се отказал от нищо: нито от Джино, като се е видяло, че толкова й харесва, нито от сериозния мъж. Бих взел и двамата… И може би Джино няма да има нищо против.

— Не — бързо казах. — Само да разбере, че днес съм била на екскурзия с вас, ще развали годежа.

— Защо? — сърдито попита Джизела.

— Защото е против нашите срещи.

— Гадна свиня, дрипльо, тъпак! — ядно рече тя. — Ще ми се наистина да опитам — да ида и да му кажа: „Адриана се среща с мене, днес цял ден бяхме заедно. Хайде сега, ако обичаш, развали годежа“.

— Не, недей! — помолих я изплашена. — Не прави това.

— За тебе ще е истинско щастие.

— Добре, но не го прави — повторно помолих, — ако ме обичаш, няма да го направиш.

Докато говорехме, Астарита не обелваше дума и почти не докосваше яденето. Гледаше ме вторачено с напрегнатия си, тежък и отчаян поглед, който много ме смущаваше. Искаше ми се да му кажа да не ме гледа така, но се боях от подигравките на Джизела и Рикардо. По същата причина нямах смелост да му се противопоставя, когато той, възползвайки се от момента, в който опрях лявата си ръка на стола, я взе в своята и я притисна силно, като ме принуди да се храня само с дясната. Сгреших, защото Джизела през смях извика:

— На думи голяма вярност към Джино, но на дела… Какво си мислиш, че не ви виждам как си стискате ръцете под масата ли?

Почервенях от срам и се помъчих да си дръпна ръката. Астарита обаче я задържа. Рикардо се намеси:

— Остави ги. Какво толкова правят? Държат си ръцете… Е, добре, и ние ще направим същото.

— Пошегувах се — отвърна Джизела. — Напротив, доволна съм.

След като изядохме макароните, дълго чакахме второто ястие. Джизела и Рикардо непрекъснато се смееха, шегуваха се с мен, пиеха и ме подканяха да им правя компания. Червеното вино беше хубаво, но много силно и бързо ми завъртя главата. Приятният му резлив вкус ми се нравеше и замаяна си мислех, че изобщо не съм пияна и мога да пия до безкрай. Сериозен и мрачен, Астарита здраво стискаше ръката ми, но аз вече не се съпротивлявах и реших, че мога да му позволя да я подържи. Над вратата на трапезарията бе закачена картина, изобразяваща обкичен с рози балкон, на който мъж и жена, облечени по модата отпреди петдесет години, се прегръщаха по особен начи. Джизела я съгледа и заяви, че не й било ясно как щели да успеят да се целунат в тази поза.

— Дай да опитаме — предложи тя на Рикардо, — да видим ще можем ли да ги имитираме.

Смеейки се, Рикардо застана като мъжа. През смях Джизела го последва, опря се на масата и зае позата на жената от картината, облегната на перилата на отрупания с цветя балкон. С голямо усилие успяха да доближат устни и почти мигновено изгубиха равновесие и едва не паднаха върху масата. Възбудена от играта, Джизела извика:

— Сега е ваш ред!

— Защо? — попитах разтревожена. — Ние какво общо имаме?

— Хайде, опитайте!

Усетих, че Астарита ме прегърна през талията, и понечих да се освободя.

— Не искам — възпротивих се.

— Ох, че си досадна! — викна Джизела. — Това е само игра!

— Не съм съгласна!

Рикардо се смееше и на свой ред подстрекаваше Астарита да ме целуне:

— Астарита, ако не я целунеш, няма да те погледна повече!

Сериозността на Астарита почти ме плашеше, беше ясно, че изобщо не го приема като игра.

— Я ме оставете! — ядосах се аз и се обърнах с лице към него.

Той ме изгледа, погледна въпросително към Джизела, сякаш очакваше насърчение от нея.

— Смелост, Астарита! — окуражи го тя.

Джизела изглеждаше дори по-настървена от него, и то, както смътно усещах, някак жестоко и безмилостно.

Астарита още по-здраво ме сграбчи през кръста и ме притегли към себе си, вече не ставаше дума за игра, той държеше на всяка цена да ме целуне. Безмълвно се мъчех да се откопча, но той беше много по-силен и колкото и да опирах ръце в гърдите му, виждах как лека-полека лицето му се приближава до моето. Навярно нямаше да успее, ако Джизела не беше му се притекла на помощ. Изведнъж, с пронизителен ликуващ вик тя скочи, изтича зад гърба ми, хвана ми ръцете и ги издърпа назад. Не виждах лицето й, но по тона и по начина, по който забиваше нокти в плътта ми, разбирах колко е настървена — смееше се възбудено, злорадо и с треперещ глас повтаряше:

— Бързо, Астарита, сега е моментът, бързо!

Той се беше надвесил над мене, и макар всячески да се опитвах да скрия лицето си — единственото нещо, което можех да направя, Астарита стисна брадичката ми с ръка, извърна ме към себе си и продължително и страстно ме целуна.

— Готово! — победоносно извика Джизела и доволна се върна на мястото си.

Астарита ме пусна. С яд и обида казах:

— Повече няма да излизам с никого от вас.

— Стига, Адриана — подигра се Рикардо, — заради една целувка!

— Астарита целият е намазан с червило! — весело викна Джизела. — Какво ли би рекъл Джино, ако сега влезеше?

Действително устните му бяха изцапани с червило и яркочервените петна върху жълтеникавото му скръбно лице ми се сториха смешни.

— Хайде, сдобрете се! — викна Джизела. — Изтрий му червилото с кърпичката си, иначе келнерът кой знае какво ще си помисли, като влезе.

Дадох си вид, че нищо не се е случило, навлажних със слюнка края на носната си кърпичка и внимателно изтрих червилото от навъсеното и неподвижно лице на Астарита. Пак сглупих, защото се показах мекушава и веднага щом си прибрах кърпичката, той обгърна талията ми.

— Пуснете ме! — възнегодувах.

— Ех, ех, Адриана!

— Какво ти прави? — обади се и Джизела. — На него му доставя удоволствие, а на теб не ти струва нищо. И освен това ти вече го целуна, дай му да го проумее.

За пореден път отстъпих и така си останахме — той с ръка около кръста ми, а аз — вкаменена и сдържана. Келнерът дойде и поднесе второто ястие. Докато се хранех, макар че Астарита продължаваше да ме притиска, лошото ми настроение мина. Яденето беше много хубаво и аз неусетно изпивах виното, което Джизела ми наливаше. След второто ядохме плодове и сладкиш. Десертът беше чудесен, рядко бях вкусвала такова нещо и когато Астарита ми предложи своята порция, нямах воля да откажа и я изядох. Джизела беше доста подпийнала и почна да се глези ужасно, слагаше резенчета мандарина в устата на Рикардо и придружаваше всяка негова хапка с целувка. Бях пияна, но не се чувствах отвратително, а напротив, беше ми приятно и прегръдката на Астарита вече не ме дразнеше. Джизела, все по-невъздържана и възбудена, се настани на коленете на Рикардо. Неволно се разсмях, чувайки Рикардо да надава престорен вик на болка, сякаш тя го смазва с тежестта си. Ненадейно Астарита, който дотогава седеше неподвижно и се задоволяваше да обгръща талията ми с ръка, бързо започна да ме целува по бузите, шията и гърдите. Този път не се възпротивих, стоях неподвижна и вкаменена като статуя, най-вече защото бях прекалено пияна, за да се боря, а и тъй малко откликвах на порива му, сякаш целуваше не мене, а друга. Опиянена от виното, си представях, че съм напуснала тялото си и съм в някой от ъглите на трапезарията, откъдето с равнодушно любопитство на зрител наблюдавам силната страст на Астарита. Но другите сметнаха безразличието ми за симпатия и Джизела извика:

— Браво, Адриана! Така трябва!

Исках да й отговоря, но необяснимо защо промених намерението си, вдигнах пълна чаша и с ясен и звънлив глас заявих:

— Пияна съм — и я изпих на екс.

Останах с впечатление, че ми ръкопляскат. Астарита престана да ме целува и като ме гледаше втренчено, тихо каза:

— Да идем оттатък.

Проследих погледа му и разбрах, че има предвид съседната стая с притворената врата. Реших, че и той е пиян, и без яд, почти кокетно направих отрицателен знак с глава. Като сомнамбул той повтори:

— Да идем оттатък.

Забелязах, че Джизела и Рикардо вече не се смеят, не разговарят, а се споглеждат. Джизела ме насърчи:

— По-смело, размърдай се. Какво чакаш?

Изведнъж пиянството ми сякаш отлетя. Действително бях прекалила, но не чак толкова, че да не си давам сметка за опасността, която ме грозеше.

— Не искам — заявих и се изправих.

Астарита също стана, сграбчи ме за ръката и се помъчи да ме издърпа към вратата. Джизела и Рикардо го подтикваха:

— Смелост, Астарита!

Въпреки съпротивата ми той ме завлече до вратата, но аз рязко се отскубнах и затичах към стълбите. Джизела се оказа по-пъргава от мене.

— Не, миличка, не! — викна тя.

Скочи от коленете на Рикардо, стигна преди мене до вратата, завъртя ключа и го извади от ключалката.

— Не искам! — изплашено повторих и застанах до масата.

— И какво ще ти направи? — високо попита Рикардо.

— Глупачка! — грубо каза Джизела, блъскайки ме към Астарита. — Тръгвай, тръгвай… Каква глупост!

Разбрах, че въпреки проявената грубост, тя не си даваше сметка какво върши, вероятно й се струваше, че засадата, която ми устрои, е нещо забавно, приятно, находчиво. Бях поразена и от бездушието и веселостта на Рикардо, когото познавах като добър и честен човек.

— Не искам! — настоях отново.

— Е, хайде де! — извика Рикардо. — Какво лошо има?

Възбудена, Джизела продължаваше припряно да ме побутва по ръката:

— Не мога да повярвам, че си такава глупачка. Тръгвай, де! Какво чакаш?

През това време Астарита не бе обелил и дума, с поглед, впит в мене, стоеше неподвижно до вратата на спалнята. После видях, че отваря уста и се кани да заговори. Бавно, неясно, сякаш думите бяха лепкави и той едва смогваше да ги отдели от устните си, изрече:

— Ела… или ще кажа на Джино, че днес си била с нас и си се любила с мене.

Веднага разбрах, че ще изпълни заканата си. Защото, ако думите могат да заблудят, тонът, с който са казани, не поражда съмнения. Без съмнение той щеше да го направи и за мене всичко щеше да е свършило, преди да започне. Днес мисля, че съм имала възможност да се отърва. Може би, ако бях викала, ако се бях борила яростно, щях да го убедя в безсмислеността както на изнудването, така и на отмъщението. А може би щеше да е напразно, защото неговото желание беше несравнимо по-силно от несъгласието ми. Разбира се, тогава изведнъж се почувствах победена и мислех не как да се отърва, а как да избегна грозящия ме скандал. Всъщност се оказах неподготвена, душата ми бе пълна с планове за бъдещето, от които в никакъв случай не исках да се откажа. Жестокостта, която се извърши тогава, според мен спохожда хора, които като мене хранят скромни, основателни и наивни желания. Животът обуздава стремежите ни и рано или късно изисква болезнена и скъпа цена за тях и единствено отритнатите или отказалите се от всичко могат да се надяват, че няма да бъдат принудени да я заплатят.

В мига, в който приемах съдбата си, изпитах силна и остра болка. И внезапно прозрях какво губя в замяна на неговото мълчание, сякаш изведнъж житейският път, обикновено тъй замъглен и криволичещ, съвсем ясно и недвусмислено се разкри пред погледа ми. Очите ми се напълниха със сълзи и като закрих лицето си с ръка, заплаках. Знаех, че не плача от негодувание, а от окончателното си примирение, и усетих как през сълзи вървя към Астарита. Джизела ме побутваше по ръката, повтаряйки:

— Защо плачеш? Като че ли ще ти е за първи път!

Чух Рикардо да се смее, не виждах вторачения в мене Астарита, но през сълзи бавно крачех към него. После почувствах, че той ме прегърна през кръста и вратата на стаята се затвори зад нас.

Не исках да гледам нищо, смятах, че е прекалено дори да слушам. Упорито закривах очите си, въпреки опитите на Астарита да отмести ръката ми. Предполагам, че и той искаше да се държи като всеки любовник в подобна ситуация, тоест бавно и с незабележима последователност да подчини волята ми на страстта си. Но упорството, с което криех лицето си, го принуди да действа по-грубо и припряно, отколкото навярно желаеше. След като ме застави да седна в края на леглото и напразно се стара да ме успокои с ласки, той ме събори на възглавницата и се хвърли върху мене. Цялото ми тяло от кръста надолу беше неподвижно и тежко като олово и едва ли някога е имало полов акт като нашия — с максимално подчиняване и минимално участие. Почти моментално престанах да плача и когато Астарита се отпусна задъхан на гърдите ми, отместих ръка от лицето си и широко разтворих очи в мрака.

Убедена съм, че в онези минути Астарита ме обичаше, колкото изобщо е възможно мъж да обича жена, и безспорно повече от Джино. Помня, че силно трепереше, не преставаше страстно да ме гали по лицето и да ми шепне любовни думи. Очите ми бяха пресъхнали и широко разтворени и в изтрезнелия ми ум изведнъж ясно и вихрено се настани безразличието. Не реагирах на ласките и думите на Астарита и следвах нишката на мисълта си. Представях си моята спалня, която бях подредила с новите и още неизплатени мебели, и така се чувствах сигурна. Казвах си, че вече нищо не може да ми попречи да се омъжа и да живея така, както предпочитам. Но същевременно съзнавах, че душата ми безвъзвратно се е променила и наивните светли надежди са заменени с някаква нова решителност. Въпреки тъжните разсъждения ненадейно се почувствах много по-силна. И най-сетне, откакто бяхме влезли в стаята, проговорих.

— Сигурно вече е време да идем оттатък.

В отговор Астарита съвсем тихо ме попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Мразиш ли ме?

— Не.

— Аз толкова много те обичам — измърмори той и бързо и страстно обсипа лицето ми с целувки.

Не се възпротивих на изблика му на чувства и повторих:

— Трябва да идем оттатък.

— Имаш право — отговори той.

Отдръпна се от мене и започна да се облича в тъмното. Надве-натри се оправих, станах и запалих нощната лампа. На жълтата й светлина се появи стаята, която застоялият въздух и мирисът на лавандула бяха ми помогнали да си представя — нисък таван с варосани греди, френски хартиени тапети по стените и стари масивни мебели. В единия ъгъл имаше умивалник с мраморна полица, два легена, две стомни със зелени и розови цветя и голямо огледало в позлатена рамка. Застанах пред него, налях малко вода в легена и с мокрия край на пешкира си избърсах устните (Астарита почти бе изтрил червилото ми с целувките си) и зачервените си от плача очи. От напуканото и изпъстрено с ръжда огледало ме гледаше собственият ми болезнен лик и за миг с почуда и състрадание се вгледах в себе си. Посъвзех се, сресах си косите с пръсти, огледах се още веднъж и се обърнах към Астарита. Той избягваше погледа ми и чакаше до вратата; щом видя, че съм готова, я отвори и ми обърна гръб. Загасих лампата и го последвах.

Бяхме посрещнати радостно от Джизела и Рикардо, които заварихме в същото весело и безгрижно настроение, както ги бяхме оставили. Както преди малко не бяха разбрали мъката ми и сега не отгатнаха новото ми състояние. Джизела извика:

— Ти обаче си голяма хитруша! Уж не искаше, не искаше, пък както изглежда, доста бързо и успешно се нареди. В края на краищата, щом ти е било приятно, добре направи, но не си струваше труда да разиграваш сценки.

Наблюдавах я и ми се виждаше крайно несправедливо именно тя, която ме подтикваше да отстъпя и дори ми държа ръцете, за да улесни Астарита, сега да ме укорява. С дебелашкия си здрав разум Рикардо й възрази:

— Джизела, ти си непоследователна. Преди толкова настояваше, а сега едва ли не я обвиняваш, че е постъпила неправилно.

— Разбира се — сопна се тя, — ако не е имала желание, е постъпила много лошо. Например аз, ако не искам, насила няма да ме принудиш, но тя искаше — и поглеждайки ме с отвращение, добави: — искаше и още как… Видях ги в колата, като пътувахме насам, и затова твърдя, че не трябваше да се дърпа толкова.

Мълчах, почти възхитена от съвършенството на нейната неосъзната и толкова безмилостна коравосърдечност. Астарита се приближи до мене и непохватно понечи да вземе ръката ми в своята. Отблъснах го и седнах в края на масата.

— Погледнете Астарита! — викна Рикардо, като избухна в смях. — Сякаш идва от погребение!

Действително, макар и посвоему, с мрачната си сериозност и горчивина, Астарита показваше, че ме разбира по-добре от тях.

— Винаги се шегувате — обади се той.

— А какво, да плачем ли? — възрази Джизела. — Сега вие потърпете, както потърпяхме ние. За всекиго по малко. Да вървим, Рикардо.

— Препоръчвам ви…! — Рикардо също стана.

Той явно беше пиян и сам не знаеше какво ни препоръчва.

— Да вървим, да вървим.

И така те на свой ред отидоха в стаята и с Астарита отново останахме насаме. Седяхме в срещуположните ъгли на масата. Един слънчев лъч, проникнал през прозореца, обливаше с позлатата си захвърлените в безпорядък съдове, кори от плодове, полупразни чаши и мръсни прибори. Слънцето грееше право в лицето на Астарита, но той бе тъжен и мрачен. Беше задоволил страстта си, но в погледите, които приковаваше в мене, се четеше същата тягостна напрегнатост, както в първите мигове на запознанството ни. И тогава изпитах състрадание към него, независимо от злото, което беше ми сторил. Разбирах, че е бил много нещастен, преди да ме притежава, и е не по-малко нещастен сега. Преди страдаше, защото ме желаеше, а сега — защото не споделях любовта му. Но любовта няма по-коварен враг от състраданието: ако аз ненавиждах Астарита, той навярно щеше да се надява, че някой ден ще го обикна. Ала аз не го мразех, а както казах, изпитвах състрадание и знаех, че към него мога да изпитвам единствено хладно безразличие и отвращение.

Дълго стояхме мълчаливо в обляната от слънце стая в очакване да дойдат Джизела и Рикардо. Астарита непрекъснато пушеше, всяка следваща цигара палеше от фаса на предишната и през димните кълба, с които яростно се обграждаше, ми отправяше красноречиви погледи. Искаше да говори, но не се осмеляваше. С кръстосани крака седях до масата и копнеех само да си тръгна оттук. Не се чувствах нито изморена, нито опозорена, но все пак мечтаех да остана сама и на спокойствие да обмисля случилото се. С празна глава и едничкото желание да се махна оттук неволно правех опити да се развличам от незначителни неща — перлата върху вратовръзката на Астарита, десена на хартиените тапети, кръжащата около ръба на чашата муха, петънцето от домат на блузата ми. Ядосвах се на себе си, че съм неспособна да разсъждавам по-сериозно. Но когато след продължилото мълчание Астарита се престраши най-сетне и ме попита: „За какво мислиш?“, разсейването ме улесни. Позачудих се, после искрено отговорих:

— Счупил ми се е един нокът и се питам къде ли съм го закачила.

Беше самата истина, но той направи тъжна и недоверчива гримаса и окончателно се отказа да води разговор с мен.

Най-сетне, по божията воля, Джизела и Рикардо влязоха позадъхани, но весели и безгрижни както преди. Със закъснение се удивиха, че сме сериозни и смълчани; за разлика от любовта на Астарита тяхната имаше щастлив край и ги беше успокоила. Дори Джизела отново се държеше сърдечно с мене, забравила за грубостта и жестокостта, която показваше преди и след изнудването ми от Астарита, и аз си помислих, че навярно моето нещастие е послужило като чувствена подправка към блудкавата й връзка с Рикардо. По стълбата тя ме прегърна и промърмори:

— Защо гледаш така? Ако се тревожиш заради Джино, бъди спокойна… нито аз, нито Рикардо ще споменем пред някого.

— Уморена съм — излъгах.

Не умея да се сърдя и една прегръдка бе достатъчна, за да разпръсне неприязънта ми.

— И аз съм изморена — отвърна тя, — този вятър така ме обрули… — Поспря се на прага на ресторанта и изчака Астарита и Рикардо, които вървяха пред нас, да стигнат до колата. — Никак ли не те е яд на мене за случилото се?

— Съвсем не си — отговорих. — Ти какво общо имаш?

След като извлече всички възможни наслади от собствената си интрига, Джизела искаше да се увери, че не тая омраза. Добре я разбирах и тъй като се опасявах тя да не се досети за това и да се обиди, исках да разсея подозренията й и да се покажа мила. Обърнах се, целунах я по бузата и добавих:

— Защо да ти се сърдя? Ти винаги си мислила, че трябва да оставя Джино и да тръгна с Астарита.

— Точно така — разпалено одобри тя. — И сега го мисля, но се страхувам, че никога няма да ми простиш.

Изглеждаше угрижена и аз, странно заразена от настроението й, повече от нея се притесних, да не би да отгатне истинските ми чувства.

— Ясно е, че не ме познаваш — отговорих непринудено, — знам, че настояваше да оставя Джино, защото ме обичаш и ти е неприятно, че пренебрегвам интересите си. И може би — добавих и последната лъжа — имаш право.

Облекчена, тя ме хвана под ръка и спокойно и поверително заговори:

— Трябва да ме разбереш. Астарита или някой друг, все едно, но не и Джино. Не можеш да си представиш колко ми е неприятно да гледам как хубаво момиче като тебе си съсипва живота… Питай Рикардо, по цял ден само това му приказвам.

Както винаги, ми говореше без никакво стеснение, а аз само се съгласявах каквото и да кажеше. Така стигнахме до колата. Заехме предишните си места и потеглихме.

По време на пътуването и четиримата мълчахме. Астарита продължаваше да ме гледа по-скоро с огорчение, отколкото със страст, но погледът му не ме смущаваше и нямах желание, както на отиване към Витербо, да разговарям и да бъда любезна с него. С удоволствие вдишвах вятъра, който през отвореното прозорче духаше в лицето ми, и машинално следях по изписаните по крайпътните камъни километри какво разстояние ни дели от Рим. Изведнъж усетих, че Астарита докосва ръката ми и се опитва да сложи нещо в дланта ми, навярно парче хартия. Изненадана предположих, че за да общува с мене, е прибягнал до писмо, защото не дръзваше да ме заговори. Но когато погледнах надолу, видях, че е сгъната на четири банкнота.

Докато се стараеше да ме накара да свия пръстите си върху банкнотата, той ме гледаше втренчено и за миг се поблазних да я хвърля в лицето му. Но същевременно ми мина през ума, че постъпката ми ще е безсмислена и плод на подражание, а не от гордост. Чувството, което изпитах тогава, ме порази и никога по-късно, винаги когато получавах пари от мъже, не го изживях повторно толкова ясно и силно — като съпричастност в чувственото удоволствие, каквото преди малко, в ресторантската стая, никоя от милувките на Астарита не можа да ми вдъхне. Едно предусещане на неизбежната ми зависимост, казвам, което внезапно ми разкри важна и неизвестна ми дотогава черта на моя характер. Естествено, аз съзнавах, че не бива да приемам парите, но едновременно с това исках да ги взема. И не от алчност, напротив, а заради непознатото удоволствие, което това предложение породи в душата ми.

Макар че реших да ги взема, направих отрицателен знак с глава, но той беше инстинктивен, без сянка от демагогия. Астарита бе настойчив, продължаваше да ме гледа право в очите и аз преместих банкнотата от дясната в лявата си ръка. Бях обзета от странна възбуда, усещах, че лицето ми гори и дишането ми е учестено. Ако в онзи миг той беше отгатнал състоянието ми, вероятно щеше да си въобрази, че го обичам. Нищо подобно, само парите, начинът и причината, поради които ми ги даде, ме развълнуваха силно. Астарита взе ръката ми и я поднесе към устните си, оставих го да я целуне, после я издърпах. До пристигането в Рим не се погледнахме.

В града четиримата се разделихме почти припряно, сякаш всеки знаеше, че е било извършено престъпление и бързаше да отиде да се скрие. И наистина през деня бяхме извършили нещо твърде сходно с престъпление: Рикардо от глупост, Джизела от завист, Астарита от похотливост, а аз от неопитност. Джизела ми определи среща на следващия ден, за да позираме, Рикардо ми пожела лека нощ, а Астарита, сериозен и разстроен, можа само да ми стисне ръката. Бяха ме закарали пред блока и независимо от умората и гнетящия спомен, суетата ми бе удовлетворена, докато слизах от хубавата кола пред нашия вход под погледите на съседското семейство на железничаря, което ни гледаше от прозореца. Затворих се в моята стая и първата ми работа беше да видя парите. Седнах в края на леглото и за миг се почувствах почти щастлива, защото се оказа, че не е една банкнота от хиляда лири, а три. Сумата не само бе достатъчна, за да изплатя последните вноски за мебелите, но и да си купя нещо, от което се нуждая. Никога не бях притежавала толкова пари и не се насищах да ги докосвам и съзерцавам, но бедността ми правеше това изживяване по-скоро нереално, отколкото приятно. Сигурно дълго съм гледала банкнотите, както впрочем бях разглеждала и мебелите си, докато напълно се уверя, че ми принадлежат.

Пета глава

Сънят ми през онази нощ — продължителен и дълбок — заличи, или поне така ми се стори, дори спомена за приключението във Витербо. На следния ден се събудих успокоена и решена с предишното постоянство да следвам стремежа си към порядъчен семеен живот. Джизела, с която се срещнах сутринта, било от угризения, било по-скоро от благоразумие, не намекна за екскурзията и аз й бях благодарна. Но мисълта за предстоящата среща с Джино ме тревожеше. Макар да бях убедена в невинността си, съзнавах, че е наложително да го излъжа. Беше ми неприятно да го правя, а и не бях сигурна, че ще съумея, защото се случваше за първи път и досега бях напълно искрена с него. Вярно, криех, че продължавам да се виждам с Джизела, но причините за това бяха тъй невинни, че не се броеше за лъжа, а за изход, към който прибягвах заради неговата необяснима неприязън към приятелката ми.

Бях разстроена и щом се срещнахме през деня, едва се въздържах да не избухна в сълзи, да му разкажа всичко и да го помоля за прошка. Станалото на екскурзията във Витербо ми тежеше на душата и изпитвах силно желание да го споделя, за да се освободя от него. Ако Джино беше по-различен и по-малко ревнив, несъмнено бих му разказала и после, струва ми се, щяхме да се обичаме повече от преди, щях да се чувствам закриляна и връзката ни да е по-здрава и от самата любов. Обикновено сутрин спирахме с колата на околоградския път. Джино забеляза, че съм угрижена, и попита:

— Какво ти е?

Помислих: „Ще му разкажа всичко дори с цената на това да ме изхвърли от колата и да се върна в Рим пеша“. Но не ми стигна смелостта и на свой ред попитах:

— Обичаш ли ме?

— И още питаш! — отвърна той.

— Винаги ли ще ме обичаш? — продължих с насълзени очи.

— Винаги.

— Скоро ли ще се оженим?

Джино изглеждаше отегчен от настойчивостта ми.

— Честна дума — каза, — мога да си помисля, че не ми вярваш. Не се ли разбрахме да се оженим на Великден?

— Да, така е.

— Не ти ли дадох пари да обзаведеш апартамента?

— Даде.

— Е, тогава честен мъж ли съм, или не? Каквото говоря, това правя. Бас държа, че майка ти те е настройвала.

— Не, не, мама няма нищо общо — възразих изплашена. — Кажи ми, ще живеем ли заедно?

— То се знае.

— И ще бъдем ли щастливи?

— Ще зависи от нас.

— И ще живеем заедно? — отново попитах, неспособна да се отърся от кошмара на безпокойството си.

— Уф… вече ми зададе този въпрос и аз ти отговорих.

— Извинявай — рекох, — но понякога ми се струва невъзможно.

Не можех повече да се владея и заплаках. Той остана крайно изненадан от сълзите ми, дори разтревожен, но причината за неговото притеснение, което сякаш бе породено от много угризения, ми стана ясна доста по-късно:

— Хайде, хайде, какъв смисъл има да плачеш?

В действителност аз плачех от огорчение и мъка, че не мога да му разкажа за случилото се и да освободя съвестта си от бремето на терзанията. Плачех и от унижение, защото се чувствах недостойна за него — съвършения и добрия.

— Имаш право — изрекох най-сетне с усилие, — аз съм глупачка.

— Не съм казал това, но не виждам какво е станало, та да плачеш.

На душата ми беше тежко. Още същия следобед, като се разделихме, отидох да се изповядам в църквата. Не бях го правила близо година, но през цялото време знаех, че мога да го направя, и това ми стигаше. Бях престанала да се изповядвам, откакто за първи път целунах Джино. Давах си сметка, че според религията нашите отношения са грях, но тъй като щяхме да се женим, не се измъчвах и възнамерявах преди сватбата наведнъж да искам опрощение за всичко.

Запътих се към малка църква в центъра на града, чийто вход беше между кино и магазин за чорапи. Вътре беше почти тъмно, светеше само около големия олтар и параклиса, посветен на Мадоната, по-встрани от него. Църквата беше разкъртена и мръсна, разместените и разпръснати сламени столове си стояха в безпорядъка, оставен от вярващите, когато са си тръгвали, и по-скоро навеждаха на мисълта за досадно събрание, от което са се оттеглили с облекчение, отколкото за тържествена неделна служба.

Слабата светлина, проникваща през капандурите на купола, осветяваше прашния под и изпъстрената с бели петна олющена жълта мазилка, която по колоните имитираше мрамор. Безбройните старинни сребърни дарове в готически стил, окачени един до друг по стените, създаваха усещане за потискаща кинкалерия. Но във въздуха се долавяше мирис на тамян и това ме насърчи. Като дете често бях вдишвала аромата му и спомените, които той будеше у мене, бяха светли и приятни. Стори ми се, че се намирам на познато място и че винаги съм посещавала точно тази църква, макар за първи път да влизах в нея.

Преди да се изповядам, ми се прииска да ида в страничния параклис, където бях зърнала статуя на Мадоната. Още от раждането си съм била обречена на Дева Мария и мама дори разправяше, че приличам на нея по големите нежни черни очи и правилните черти на лицето. Винаги съм обичала Мадоната, защото държи дете в ръцете си, после нейното дете е станало мъж, когото са убили, а тя, рождената майка, която го е обичала, тъй както се обича син, е страдала много, когато го е видяла разпънат на кръста. Нерядко мислех, че само тя, изстрадалата, може да разбере моите мъки и като малка исках да се моля единствено на нея, сякаш никой друг не можеше да ме разбере. Освен това тя ми харесваше, защото беше много по-различна от мама — гледаше ме с любов, блага, нежна, разкошно облечена и допусках, че е възможно истинската ми майка да е Мадоната, а не мама, която вечно крещеше, задъхваше се и се обличаше лошо.

Коленичих и като закрих лице с ръце, отправих дълга молитва към Дева Мария, умолявайки я да ми прости стореното и да закриля мама, Джино и мене. После се сетих, че не бива да храня неприязън към никого, и я помолих да закриля и Джизела, която от завист ме беше предала, и Рикардо, който от глупост й помагаше, и Астарита. За Астарита се молих по-дълго, отколкото за другите, защото изпитвах ненавист към него и исках да я залича, да го обичам както всички останали и напълно да забравя злото, което ми причини. Накрая толкова се разчувствах, че ми се доплака. Със забулени от сълзи очи погледнах към олтара, статуята изглеждаше размазана и полюляваща се, сякаш я гледах под вода, пламъчетата на восъчните свещи, които я ограждаха, образуваха златисти петна, приятни за погледа, ала и натъжаващи, както звездите, които ни се иска да докоснем, но знаем, че са много далече. Дълго стоях загледана в статуята на Мадоната, после с някакво горчиво облекчение сълзите се отрониха от очите ми, леко се плъзнаха по бузите и в светлината на свещите съзрях, че Девата с Младенеца в ръце ме наблюдава. Стори ми се, че ме гледа със съчувствие и симпатия, в сърцето си й благодарих, изправих се и вече успокоена, тръгнах да се изповядвам.

Изповедалните бяха празни и докато обикалях, търсейки с поглед свещеник, зърнах един мъж, който излезе от вратичката вляво от големия олтар, застана пред него, коленичи, прекръсти се и се отправи към отсрещната страна. Беше монах, не разбрах от кой орден, събрах кураж и тихичко го повиках. Той се обърна и веднага тръгна към мене. Когато се приближи, видях, че е млад, доста висок, атлетичен, с приятно, ведро и мъжествено лице, обрамчено с рядка руса брада, със сини очи и високо чело. Неволно ми мина през ума, че е изключително красив мъж, какъвто рядко се среща не само из църквите, но и в живота, и бях доволна, че ще се изповядам на него. Тихо му съобщих желанието си и той с леко и подканващо кимване тръгна пред мене към една изповедалня.

Влезе в кабинката, а аз застанах отпред, пред решетката. На закованата върху изповедалнята емайлирана табелка бе написано Отец Елиа, името ми хареса и ми вдъхна доверие. Коленичих, той се помоли кратко, после попита:

— Отдавна ли не си се изповядвала?

— Близо година — отговорих.

— Много време, прекалено много… Защо?

Направи ми впечатление, че не говори съвършено италиански, подчертаваше р-то, както правят французите, и от двете или трите грешки, които допусна, употребявайки чужди думи с италианско произношение, се убедих, че действително е французин. Трудно ми е да обясня защо, но бях доволна и от това, че е чужденец. Навярно защото в случаите, когато човек пристъпва към действие, на което придава значение, приема като благоприятен знак всичко, което изглежда необичайно.

Обясних му, че ще научи причината за продължителното прекъсване от историята, която ще му разкажа. Той помълча, сетне ме попита какво имам да му казвам. Тогава охотно и доверчиво му заразказвах за връзката ми с Джино, за приятелството с Джизела, екскурзията до Витербо и изнудването на Астарита. Докато говорех, не можех да не си задам въпроса какво ли впечатление му прави моята изповед. Той не беше като другите свещеници, необикновеният му вид на светски човек ме караше с любопитство да се питам какво ли го е подтикнало да стане божи служител. Сигурно на някого ще се стори странно, че след силното вълнение, което молитвата към Мадоната породи у мене, дотолкова съм се разсеяла, та чак съм се заинтригувала от изповедника си, но считам, че вълнението и любопитството ми не се взаимоизключваха. Те идеха от глъбините на душата ми, в която набожност и кокетство, тъга и чувственост бяха неразривно преплетени.

Но въпреки интереса към него, постепенно, докато говорех, изпитвах приятно облекчение и томителен стремеж да продължавам да разказвам и да му призная всичко. Струваше ми се, че ми олеква от тежката мъка, която ме потискаше, и се ободрявам подобно на изтощено от горещината цвете, върху което най-сетне падат първите дъждовни капки. В началото говорех трудно и колебливо, после все по-спокойно и накрая пламенно, с откровеност и надежда. Нищо не премълчах, дори и за парите, които Астарита ми даде, чувствата, които подаръкът му ми вдъхна, и за начина, по който възнамерявах да ги използвам. Той ме изслуша без коментари и когато свърших, каза:

— За да избегнеш онова, което си считала за беда, тоест развалянето на годежа, ти си приела сама да си причиниш хиляди пъти по-голяма вреда…

— Да, вярно е — съгласих се, щастлива, че тъй деликатно разтваря душата ми.

— В действителност — продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — твоят годеж няма нищо общо… Като си отстъпила на онзи мъж, ти си се поддала на порива на алчността.

— Вярно е, вярно е.

— Е, добре, по-хубаво щеше да е сватбата да се осуети, отколкото да постъпваш така.

— Да, така мисля и аз.

— Не е достатъчно да го мислиш… Вярно, сега ще се омъжиш, но на каква цена? Никога няма да можеш да бъдеш добра съпруга.

Суровостта и непоколебимостта на думите му ме поразиха и с болка възкликнах:

— О, това — не! За мене, все едно че нищо не е станало. Сигурна съм, че ще бъда добра съпруга!

Чистосърдечността в отговора ми вероятно му се понрави. Помълча и с по-мек тон продължи:

— Искрено ли се разкайваш?

— Да — отвърнах с въодушевление.

Изведнъж ми дойде наум, че ще ми поръча да върна парите на Астарита и въпреки че при тази мисъл ми стана неприятно, все пак реших, че с радост ще го послушам, защото нареждането щеше да е от него, а той ми харесваше и по особен начин ме подчиняваше. Но без да намеква за парите, той продължи да говори с хладния си и безпристрастен тон, на който чуждестранният акцент придаваше своеобразна сърдечност.

— Сега в най-скоро време трябва да се омъжиш, да оформиш отношенията си… трябва да напомниш на годеника си, че вашата връзка не може да продължава така.

— Казах му го.

— И той какво ти отговори?

Не можах да потисна усмивката си при мисълта, че този красив рус мъж, скрит в мрака на изповедалнята, ми отправя подобен въпрос. С усилие отвърнах:

— Каза, че ще се оженим на Великден.

— По-добре ще бъде — след миг на размисъл рече той и този път ми се стори, че не говори като свещеник, а като учтив и поотегчен светски човек, задължен да се грижи за моите работи — да се омъжиш веднага. Великден е далече.

— По-рано не можем. Аз трябва да се приготвя, а годеникът ми да си иде на село и да говори с родителите си.

— И така да е — каза той, — налага се в най-скоро време да се омъжиш и до сватбата да прекратиш всякаква плътска връзка с годеника си. Това е тежък грях, разбра ли?

— Добре, ще го направя.

— Ще го направиш ли? — недоверчиво попита той. — За всеки случай се защитавай срещу изкушенията с молитви… стреми се да се молиш.

— Ще се моля.

— Колкото до другия мъж — рече изповедникът, — повече не бива да се срещаш с него по никакъв повод. Като се има предвид, че не го обичаш, това не би трябвало да те затрудни. Ако дойде при тебе, ако настоява, прогони го.

Уверих го, че така ще постъпя и след последните напътствия, които ми даде с хладен и сдържан, но поради чуждестранния акцент, приятен за ухото тон, и с впечатлението за нещо светско, което оставяше, изповедникът ми нареди за покаяние всеки ден да казвам определен брой молитви и ми опрости греховете. Но преди да ме отпрати, поиска да кажем заедно „Отче наш“. Съгласих се с радост, защото нямах желание да си тръгна, още не бях се наситила да слушам гласа му. Той започна:

— Отче наш, който си на небесата…

— Отче наш, който си на небесата — повторих аз.

— да дойде Твоето царство…

— да дойде Твоето царство…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— Амин!

— Амин!1

Цитирах молитвата, за да възкреси спомена за чувството, което изживях, когато я изричахме заедно. Той ме водеше от фраза към фраза, сякаш бях малко момиченце. Докато повтарях молитвата, мислех за парите, които Астарита беше ми дал, и почти изпитвах разочарование, задето изповедникът не ми нареди да ги върна. Всъщност желаех да ми заповяда, защото ми се искаше да му дам конкретно доказателство за моята добра воля, подчинение и покаяние и държах да направя нещо за него, което да бъде истинска жертва. Щом свърши молитвата, се изправих, той излезе от изповедалнята и понечи да си тръгне, едва кимвайки ми с глава за поздрав, без да ме поглежда. Необмислено и почти неволно го дръпнах за ръкава. Той се спря и ме изгледа с ясните си, студени и чисти очи.

Видя ми се по-красив от всички и хиляди безумни мисли се кръстосаха в ума ми. Помислих, че мога да се влюбя в него, и се чудех какво да предприема, за да му дам да разбере, че ми харесва. В същото време гласът на съвестта ме предупреждаваше, че се намирам в църква, че той е божи служител и мой изповедник. Връхлитайки ме внезапно, тези мисли страшно ме смутиха и за миг изгубих способността да говоря. След като поизчака малко, той запита:

— Искаше да ми кажеш още нещо ли?

— Искам да знам — попитах — трябва ли да върна парите на онзи мъж.

Той бързо ме изгледа и имах чувството, че проницателният му и остър поглед стига до дъното на душата ми, после направо попита:

— Много ли са ти нужни?

— Да.

— Добре, можеш и да не ги връщаш, но винаги постъпвай според съвестта си.

Изрече думите особено, сякаш подчертаваше, че срещата ни е завършила, аз измърморих „благодаря“, без да се усмихвам, гледайки го втренчено в очите. В онзи момент наистина си бях изгубила ума и почти се надявах, че по някакъв начин, с жест или дума, ще ми подскаже, че не съм му безразлична. Естествено, той схвана смисъла на погледа ми и мимолетна изненада премина по лицето му. Леко кимна за довиждане, обърна ми гръб и се отдалечи, като ме остави засрамена и развълнувана до изповедалнята.

Не споделих с мама, че съм се изповядвала, както впрочем премълчах и за екскурзията до Витербо. Знаех каква представа има за свещениците и религията, съгласяваше се, че всичко е много хубаво, но богатите си остават богати, а бедните — бедни. „То се е видяло, че богатите по-добре умеят да се молят от нас“ — казваше. Мама се отнасяше към религията както към семейството и брака; била е религиозна, но тъй като никога не й е вървяло, вече не вярваше.

Веднъж й подхвърлих, че в отвъдния свят ни чака награда, и тя побесня, разкрещя се, че иска сега, незабавно и тук да бъде възнаградена и щом като не е, значи всичко е лъжа. Но както споменах, беше ми дала религиозно възпитание, защото навремето е била вярваща. Нещастията през последните години я бяха обезверили и тя бе променила схващанията си.

На следващата сутрин, като се качих в колата при Джино, той ми каза, че господарите му заминавали за няколко дни и ще имаме възможност да се срещаме във вилата. Първата ми реакция беше на радост, защото, мисля, вече обясних, че любовта ми харесваше и ми беше приятно да съм с Джино.

Ала моментално си спомних за обещанието, което дадох на изповедника, и рекох:

— Не, невъзможно е.

— Защо?

— Защото е невъзможно.

— Добре — примирен се съгласи той и въздъхна, — тогава утре.

— Не… и утре не, никога.

— А! Никога, така ли? — с присъщата си престорена изненада повтори той, снишавайки глас. — Никога. Поне ще ми дадеш ли някакво обяснение?

По лицето му бяха изписани подозрителност и ревност.

— Джино — бързо заговорих, — обичам те и дори никога не съм те обичала както сега, но именно защото те обичам, реших, че докато не се оженим, ще е по-добре между нас да няма нищо… Нищо — в смисъл да се любим.

— А, сега ми стана ясно — злобно каза той, — страхуваш се, че няма да се оженя за тебе ли?

— Не, сигурна съм, че ще се ожениш за мене… Ако се страхувах, нямаше да приготвям всичко и да харча парите на мама, която цял живот е работила, за да ги спести.

— Уф, много го разтягаш с тия пари на майка ти — рече той. Беше станал наистина противен, почти не можех да го позная. — И защо тогава?

— Изповядах се и моят изповедник ми нареди да не се любя с тебе, докато не се оженим.

Джино с досада махна с ръка и възклицанието, което му се изплъзна, ми заприлича на богохулство:

— С какво право тоя поп си тика носа в нашите работи?

Предпочетох да не му обяснявам нищо. Той настоя:

— Кажи де, защо мълчиш?

— Нямам какво повече да ти казвам.

Навярно изражението ми е било непоколебимо, защото Джино премисли и ненадейно се съгласи:

— Добре, тъй да бъде… Искаш ли да те закарам в града?

— Както искаш.

Трябва да кажа, че единствено този път Джино се показа неприятен и груб. На следния ден вече изглеждаше примирен и се държа както винаги: сърдечно, отзивчиво и внимателно. Продължихме постарому да се срещаме всеки ден, но не се любехме, само разговаряхме. Понякога го целувах, макар че той считаше за въпрос на чест да не ме моли за това. Смятах, че не е грях да го целувам, защото в края на краищата бяхме годеници и скоро щяхме да се оженим. Днес, като си припомням, мисля, че Джино бързо е приел новата си роля на изпълнен с разбиране годеник, воден от надеждата постепенно да охлади отношенията ни и тихомълком да ме тласне към отчуждение. С много девойки ставаше така — след дълъг и изтощителен годеж неусетно се оказваха сами, изгубили единствено най-хубавите години от младостта си. С нареждането на изповедника несъзнателно дадох на Джино повода, който вероятно търсеше, за да отслаби връзката ни. Сам, разбира се, никога не би се осмелил да скъса, защото имаше слаб характер и удоволствието, което изпитваше от нашата любов, беше много по-силно от волята му да ме изостави. Намесата на изповедника неочаквано му помогна да се възползва от този привидно нежелан изход.

След известно време той разреди срещите — не всеки ден, а през ден. Забелязах, че и разходките ни с колата стават все по-кратки и че Джино все по-разсеяно надава ухо към разговорите за брака. Но макар и смътно да си давах сметка, че отношението му към мен не е същото, не заподозрях нищо, защото той се държеше както преди — сърдечно и любезно. Най-сетне със съкрушен вид той ми съобщи, че поради семейни причини се налагало датата на сватбата да бъде пренасрочена за края на лятото.

— Много ли ти е неприятно? — добави, като видя, че въобще не обсъждам новината, а втрещена тъжно гледам пред себе си.

— Не, не — съвзех се аз, — няма значение, ще потърпя… пък и така ще имам време да си ушия чеиза.

— Не е вярно, ужасно неприятно ти е.

Беше странно, че той толкова държи отлагането на сватбата да ми е неприятно.

— Казвам ти, че не.

— Щом не ти е неприятно, означава, че в крайна сметка не ме обичаш истински и може би изобщо няма да съжаляваш, ако никога не се оженим.

— Не говори така — промълвих изплашена, — за мене ще бъде страшно… Даже не искам да мисля.

Джино направи някаква гримаса, която не можах да изтълкувам веднага. Всъщност беше искал да изпита моята обич и с разочарование бе установил, че все още е много силна.

Отлагането на сватбата се оказа недостатъчно да събуди съмнения у мене, но потвърди отдавнашната увереност на мама и на Джизела. По изключение мама (поведението й беше странно, като се има предвид буйният й и неуравновесен характер) не коментира незабавно и по какъвто и да е начин вестта. Но една вечер, след като ми поднесе вечерята и както винаги застана права в очакване на нарежданията ми, аз намекнах нещо за сватбата, не помня точно какво, и тя ме попита:

— Знаеш ли по мое време как викаха на момиче като тебе, което очаква да се омъжи, а никога не се омъжва?

Пребледнях и сърцето ми замря:

— Как?

— Момиче на хладно — спокойно отвърна тя. — Той те слага на хладно като месо, което е в повече, ама понякога месото, колкото и да го пазиш, се разваля и се хвърля.

Кипна ми и възразих:

— Не е вярно, освен това за първи път отлагаме, и то само за няколко месеца! Истината е, че си против Джино, защото е шофьор, а не някой господин!

— Аз не съм против никого!

— Да, против си и защото трябваше да похарча парите ти за нашата стая, но не се безпокой…

— Дъще моя, любовта те е направила глупачка.

— Казвам ти да не се безпокоиш, защото всички останали вноски ще ги плати той, а парите, които ми даде, ще ти ги върнем. Виж!

Афектирана си отворих чантата и й показах банкнотите, които бе ми дал Астарита.

— Това са негови пари! — продължих и тъй се увлякох, че неусетно, докато изричах лъжите, си въобразих, че е истина. — Той ми ги даде. И още ще има.

Сконфузена и разочарована, мама се вторачи в парите и съвестта ме загриза. За първи път от доста време насам се отнасях така лошо с нея и със съзнанието, че я лъжа, защото парите не бяха от Джино. Без да продума, тя разтреби масата, взе чиниите и излезе. Разгневена, постоях малко сама, после станах и последвах мама. Видях я в гръб, застанала пред крана на чешмата, попривела глава и рамене, тя се готвеше да измие чиниите и да ги остави на мраморната плоча да се изцедят. Обзе ме силно състрадание. Буйно се хвърлих на врата й и казах:

— Извинявай, че ти наприказвах такива неща. Не ги мисля, но като заговориш за Джино, си губя ума.

— Хайде, хайде, остави ме — отвърна тя, преструвайки се, че се дърпа, за да се освободи от прегръдката ми.

— Трябва да ме разбереш — разпалено добавих, — ако Джино не се ожени за мене, ще се самоубия или ще почна да си гледам живота.

Джизела прие вестта за отлагането на сватбата много по-различно от мама. Бяхме в нейната стая, аз седях облечена в края на леглото, а Джизела по бельо се решеше пред тоалетката. Мълчаливо изчака да й разкажа всичко, после тържествуваща каза:

— Видя ли, че бях права?

— Защо?

— Той не иска да се ожени за тебе и няма да се ожени… От Великден стана на Вси светии2… След това иде Коледа и най-после в някой хубав ден ще разбереш какъв е и ти ще си тази, която ще го зареже.

Стана ми неприятно и думите й ме ядосаха. В известна степен бях дала израз на чувствата си пред мама, а съзнавах, че ако кажа на Джизела какво мисля, ще се наложи да си развалим отношенията, но не ми се искаше, защото в края на краищата тя беше единствената ми приятелка. Наистина трябваше да й отговоря, както мислех — че тя е против брака ми, защото знае, че Рикардо никога няма да се ожени за нея. Такава беше истината, ала тя бе крайно неприятна за казване и ми се виждаше несправедливо да обиждам Джизела за това, че когато говореше за Джино, тя, вероятно неволно, се поддаваше на завист и ревност. Задоволих се да й отвърна:

— Искаш ли да не говорим повече? Всъщност тебе изобщо не те интересува дали ще се омъжа, или не, а на мене ми е неприятно да говоря за това.

Джизела неочаквано се отдръпна от тоалетката, дойде и седна на леглото до мене.

— Как да не ме интересува? — енергично се възпротиви тя и ме прегърна. — Но ми е крайно неприятно да гледам как те водят за носа.

— Не е вярно — тихо отрекох.

— Искам да те видя щастлива — продължи тя и сякаш случайно се досети. — Впрочем Астарита непрекъснато ми досажда, пак искал да те види… Разправя, че не можел да живее без тебе. Наистина е влюбен. Искаш ли да определим среща?

— Не ми говори за Астарита — отвърнах.

— Той си дава сметка, че тогава, във Витербо, се отнесе лошо — продължи Джизела, — но всъщност го направи от любов… Готов е да изкупи вината си.

— Единственият начин да я изкупи е — рекох — да не ми се мярка пред очите.

— Хайде, хайде, независимо от всичко, той е сериозен мъж и наистина е влюбен в теб. Държи непременно да те види и да си поговорите. Защо да не се срещнете в мое присъствие в някое кафене например?

— Не, не искам да го виждам! — решително отсякох.

— Ще съжаляваш.

— Ходи ти с Астарита.

— Моментално бих тръгнала, мила моя. Той е щедър човек, който не си стиска парите, но иска тебе и това му е фикс идея.

Тя още дълго настоява в полза на Астарита, но аз не се оставих да ме убеди. Бях в разгара на отчаяното си желание да се омъжа и да си създам семейство и твърдо бях решила да не се поблазня нито от разумни доводи, нито от парите на Астарита. Даже бях забравила за приятната тръпка, която той съумя да пробуди в мене, когато на връщане от Витербо насила напъха парите в ръката ми. Както обикновено се случва, именно защото се боях, че Джизела и мама имат право и по някаква причина женитбата ми ще се осуети, с още по-голяма и силна надежда се вкопчвах в мисълта за нея.

Шеста глава

Успях да изплатя всички вноски за мебелите и заработих повече от всякога, за да спечеля още пари и да си платя чеиза. Сутрин позирах из ателиетата, следобед се затварях в голямата стая с мама и работех до тъмно. Тя шиеше на машината край прозореца, а аз седях по-встрани, до масата, и шиех на ръка. Мама ме беше научила да шия бельо и аз бях много сръчна и бърза. Винаги имаше куп фестони и илици за ушиване и бродиране, пък и за всяка дреха бяха необходими монограми, а тях аз изработвах особено сполучливо — големи, стегнати, те бяха като релефни фигури върху тъканта. Мъжкото бельо беше нашата специалност, но понякога се случваше да шием комбинезони, гащеризони или дамски гащета, но те бяха обикновени, защото мама не умееше да работи фино, а и не познаваше богати жени, които да й поръчват. Докато бродирах, в главата ми се въртяха мисли за Джино, сватбата, екскурзията до Витербо, мама и изобщо за живота ми и времето минаваше бързо. Така и не знам за какво мислеше мама, но, разбира се, умът й беше зает с нещо, защото, докато шиеше на машината, изражението й вечно беше гневно и заговорех ли я, в повечето случаи ми отвръщаше троснато. Привечер, щом почнеше да се стъмва, ставах, изтупвах полепналите по мене конци, обличах най-хубавите си дрехи и излизах да търся Джизела или Джино, когато той беше свободен. Сега се питам дали тогава съм била щастлива. В известен смисъл да, защото жадувах нещо, което смятах за близко и възможно. По-късно разбрах, че истинското нещастие идва, когато изгубиш всички надежди, тогава е безполезно да си богат, не се нуждаеш от нищо.

По онова време неведнъж забелязах, че Астарита ме преследва по улицата. Случваше се най-често сутрин, когато тръгвах към ателиетата. Обикновено, застанал на отсрещния тротоар, край един завой на крепостната стена, той ме причакваше да изляза. Нито веднъж не прекоси улицата, аз вървях покрай блоковете и бързах към площада, той ме сподиряше по-бавно, като се движеше плътно до крепостните стени. Само ме наблюдаваше и вярвам, че това му стигаше, държеше се точно като безнадеждно влюбен мъж, какъвто и беше. Щом стигнех до площада, спирах, а Астарита отиваше на срещуположната площадка между трамвайните линии. Не откъсваше поглед от мене, но бе достатъчно да извърна очи към него и моментално започваше да се преструва, че така внимателно се взира в улицата, за да види идва ли трамваят. Никоя жена не може да остане безразлична към такава любов и аз, макар че твърдо бях решила да не му проговарям, бях поласкана и понякога изпитвах нещо подобно на съчувствие. После, в зависимост от деня, идваше Джино с колата или пък идваше трамваят, аз се качвах, Астарита оставаше на площадката между линиите и ме гледаше как се отдалечавам и изчезвам от погледа му.

В една от онези вечери, като се прибрах вкъщи и влязох в голямата стая, заварих Астарита прав до масата, с шапка в ръка, да разговаря с мама. Като го видях, си представих какво може да наговори на мама, за да я убеди да се намеси в негова полза, забравих за всякакво съчувствие и много се ядосах:

— Какво правите тук?

Той ме погледна, разтрепери се и се обърка, както на екскурзията, когато пътувахме към Витербо и в колата ми каза, че ме харесва. Този път дори не успя да отговори.

— Господинът казва, че те познава — поверително започна мама, — искаше да те поздрави…

По интонацията й разбрах, че Астарита й е наприказвал точно онова, което предполагах, и кой знае, може би й беше дал пари.

— Я престани и излез! — наредих й аз.

Грубият ми тон я изплаши и без да каже дума, тя излезе и отиде в кухнята.

— Какво правите тук? Вървете си! — повторно настоях.

Астарита ме погледна и сякаш раздвижи устни, но не издаде звук. Подбелваше очи и си помислих, че като нищо може да припадне.

— Вървете си — високо и силно повтарях и тропах с крак — или ще повикам хора… Ще извикам един приятел, който живее тук, под нас.

По-късно неведнъж съм се питала защо Астарита не ме изнуди пак със заплахата, че ако не отстъпя, ще разкаже на Джино за станалото във Витербо. С още по-голям изглед за успех можеше да го направи, защото наистина ме беше притежавал, имаше свидетели и аз нямаше да мога да отрека. Допускам, че първия път само ме желаеше, а тогава ме обичаше. Любовта изисква взаимност и Астарита сигурно съзнаваше колко безсмислено е да ме притежава неподвижна, няма и безжизнена, както във Витербо. Бях решила този път да оставя истината да излезе наяве — ако Джино ме обичаше, трябваше да ме разбере и да ми прости въпреки всичко. Именно моята смелост увери Астарита в безполезността от ново изнудване.

На заплахата, че ще повикам хора, той не отвърна нищо. Тръгна бавно, като плъзгаше шапката си по масата. Щом стигна до ъгъла на масата, спря, отпусна си ръката, в която държеше шапката, и за момент сякаш събираше смелост, за да говори. Ала когато отново вдигна очи към мене и раздвижи устни, смелостта го напусна, той занемя и ме загледа втренчено. Стори ми се, че погледът му е продължителен. После кимна за довиждане, излезе и затвори вратата.

Незабавно отидох в кухнята при мама и гневно я попитах:

— Какво си приказвала на онзи човек?

— Аз ли? Нищо — уплашена отговори тя. — Попита ме какво работим… Каза, че искал да му ушия ризи.

— Ако идеш при него, ще те убия! — изкрещях.

Тя страхливо ме погледна и отвърна:

— Кой ще ходи при него? Той може да си поръча ризите и при някой друг.

— Не ти ли е говорил за мене?

— Пита ме кога ще се жениш.

— И ти какво му каза?

— Че ще се жениш през октомври.

— А пари даде ли ти?

— Не. Защо? Трябваше ли да ми даде? — престорено се изненада мама и ме загледа.

По гласа й познах, че Астарита й е дал пари. Спуснах се към нея и грубо я сграбчих за ръката:

— Казвай истината! Даде ли ти пари?

— Не, нищо не ми е давал…

Тя си държеше ръката в джоба на престилката. С ужасна ярост я дръпнах за китката, измъкнах й ръката и в същия миг от джоба й изхвръкна прегъната на две банкнота. Макар че продължавах здраво да я държа, мама се наведе и с такава алчност и нетърпение грабна банкнотата, че гневът ми изведнъж секна. Припомних си вълнението и щастието, което пробудиха в душата ми парите на Астарита в деня на екскурзията до Витербо и съзнах, че нямам право да съдя мама само защото и тя изживява същите чувства и се поддава на същото изкушение. Прииска ми се да не съм я питала нищо и да не съм виждала парите. Задоволих се само спокойно да й кажа: „Виждаш ли, че ти е дал“, и без да чакам обяснения, излязох от кухнята. По време на вечерята от намеците й отгатнах, че й се ще да поговорим за Астарита и за парите. Смених темата и тя не настоя повече.

На следващия ден Джизела дойде без Рикардо в сладкарницата, където обикновено се срещахме. Веднага щом седна, тя без предисловия започна:

— Днес трябва да разговарям с тебе за нещо много важно.

Кръвта нахлу в лицето ми от някакво предчувствие. С угаснал глас рекох:

— Моля те, ако е някоя лоша новина, не ми я казвай.

— Не е нито добра, нито лоша — с оживление отвърна тя. — Една новина и толкова… Вече съм ти казвала кой е Астарита…

— Не искам да чувам за Астарита.

— Слушай, не се прави на дете… И тъй, както съм ти казвала, Астарита е влиятелен човек, много издигнат. Голяма клечка е в политическата полиция.

Посъвзех се, защото изобщо не се занимавах с политика. С усилие изрекох:

— Какъвто и да е Астарита, дори и министър да е, не ме интересува.

— Ох, каква си! — изсумтя Джизела. — Изслушай ме, вместо да ме прекъсваш. Астарита каза, че непременно трябва да идеш да го намериш в министерството. Трябвало да ти каже нещо, не да ти се обяснява в любов — бързо добави тя, като видя, че се готвя да възразя. — Трябвало да ти съобщи нещо много важно, нещо, което те засяга.

— Нещо, което ме засяга ли?

— Да, за твое добро… Поне така ми каза.

След като предположих какво ли не, реших да приема поканата на Астарита. Сама не знам защо. Ни жива, ни мъртва отговорих:

— Добре, ще ида.

Джизела се пообърка от моята примиреност. И чак тогава забеляза бледността и уплахата ми.

— Какво ти е? — попита. — Защото е от полицията ли? Да не би да се е заял с теб, та да се страхуваш? Няма да те арестува, я.

Изправих се, макар да усещах, че се олюлявам.

— Добре, ще ида. Кое министерство е?

— На вътрешните работи. Точно срещу голямото кино, но слушай…

— В колко часа?

— По всяко време до обед, но слушай…

— Довиждане.

През нощта спах съвсем малко. Не проумявах какво друго освен задоволяване на страстта си можеше да иска от мене Астарита, но някакво, струва ми се, безпогрешно предчувствие ми подсказваше, че е нещо лошо. Мястото, на което ме канеше, ме караше да предполагам, че в известен смисъл полицията е намесена. Пък и аз като всички бедни хора знаех, че щом полицията се размърда, никога не е за добро, и като си припомних подробно поведението си, стигнах до заключението, че Астарита възнамерява да ме изнуди, като си послужи с някакви сведения за Джино. Не познавах живота на Джино и допусках, че е възможно да се е компрометирал политически. Никога не бях се занимавала с политика, но не бях дотам невежа, та да не ми е известно, че на много хора фашисткото правителство не се нравеше, а такива като Астарита бяха натоварени да преследват неговите врагове. С ярки краски въображението ми рисуваше дилемата, пред която щеше да ме постави той: или отново да отстъпя, или Джино ще влезе в затвора. Обстоятелството, че в никакъв случай не исках да изпълня желанието на Астарита, а още по-малко исках Джино да свърши в затвора, ме гнетеше. Докато размишлявах върху това, не изпитвах никакво съчувствие към Астарита, напротив, само омраза. Струваше ми се подъл, низък, недостоен да живее, заслужаващ безмилостно наказание. И наистина онази нощ сред всички останали мисли ми хрумна и това да го убия. Не беше изход, а по-скоро болезнено фантазиране в безсънието и като всяка фантазия, която никога не се превръща в обективно и твърдо действие, ме занимава до зори. Виждах се как слагам в чантата си наточения остър сгъваем нож, с който мама белеше картофи, отивам при Астарита, чувам се да му казвам нещата, от които се боях, и с цялата мощ на силната си ръка му нанасях удар в шията — между ухото и бялата колосана яка. Виждах се как излизам от неговия кабинет, изглеждайки изключително спокойна, сетне побягвам да се скрия у Джизела или друг близък човек. Но макар и погълната от кървавите видения, аз си знаех, че съм абсолютно неспособна да извърша подобно нещо. Ужасявам се от кръвта, от това да причинявам зло на другите и по характер съм склонна да търпя насилието, а не да го налагам.

Призори се унесох и поспах, после съмна, станах и отидох на поредната среща с Джино. Веднага щом се озовахме на крайградския път, след първите разменени думи го попитах, като се стремях да придам обичаен тон на гласа си:

— Я ми кажи, занимавал ли си се някога с политика?

— С политика ли? В какъв смисъл?

— В смисъл да си правил нещо срещу правителството.

Той ме изгледа с насмешка и попита:

— Я кажи, приличам ли ти на глупак?

— Не, но…

— Първо ми отговори приличам ли ти на глупак.

— Не, не приличаш, но…

— Е, тогава — завърши той — за какъв дявол ми е да се занимавам с политика?

— Знам ли, толкова често…

— Няма значение, но на онзи, който се е опитал да те излъже, кажи, моля те, че Джино Молинари не е глупак.

Към единайсет часа, след като повече от час бях обикаляла край министерството, без да се реша да вляза, се представих на портиера и попитах за Астарита. Най-напред изкачих голяма парадна мраморна стълба, след това друга, по-малка, но също широка, преминах няколко просторни коридора и накрая ме въведоха в чакалня с три врати. Бях свикнала да свързвам думата полиция с мръсните и тесни помещения на районните участъци и много се изненадах, като видях луксозната обстановка, в която работеше Астарита. Чакалнята беше истински салон с мозаечен под, масивна маса в средата, кожени кресла до стените и старинни картини, каквито има по църквите. Стресната от разкоша, помислих, че Джизела има право — той сигурно беше важна личност. Значимостта му внезапно бе потвърдена от следната неочаквана случка. Тъкмо бях седнала, когато една от вратите се отвори, и придружена от Астарита, излезе доста висока и хубава дама, макар и не съвсем млада, в елегантен черен тоалет, с воалетка. Станах права, мислейки, че редът ми е дошъл. Но Астарита ми направи знак с ръка, сякаш да ме предупреди, че ме е видял, но трябва да почакам, и продължи да разговаря с дамата на прага. Изпрати я до средата на помещението, сбогува се с поклон, целуна й ръка и с кимване подкани мъжа, който седеше в чакалнята — очилат старец с бяла брадичка, облечен в черно; приличаше на професор. При кимването на Астарита старецът мигновено угоднически се изправи и задъхан се втурна към него. Двамата влязоха в кабинета и аз останах сама.

При краткото появяване на Астарита най-силно ме порази държанието му, тъй различно от познатото ми от екскурзията. Тогава беше смутен, объркан, занемял, разстроен, а сега имаше вид на човек, който се владее, непринуден, макар и сдържан, изпълнен с някакво чувство за превъзходство и авторитет. И гласът му беше променен. По време на пътуването бе ми говорил с ниски, меки, приглушени тонове, а докато разговаряше с дамата с воалетката, звучеше ясно, овладяно, студено и спокойно. Както обикновено, носеше тъмносиви дрехи, високата бяла яка придаваше известна скованост на главата му, но в чакалнята костюмът му и особено яката на ризата (които, докато бяхме на екскурзията, разглеждах, без да влагам в тях някакъв особен смисъл) ми изглеждаха съвсем подходящи, хармониращи с мястото, със строгите масивни мебели, обширната зала, тишината и реда, които царяха тук, и ми заприличаха на униформа. Джизела има право, пак си помислих аз, той несъмнено бе важна личност и само с любовта можеха да се обяснят непохватността и постоянният му комплекс за малоценност в отношенията му с мене.

Размишленията поразсеяха първоначалното ми притеснение и когато след няколко минути вратата се отвори и старецът излезе, вече се бях овладяла. Този път обаче Астарита не се показа на прага да ме извика. Звънна звънец, някакъв разсилен влезе при него, затвори вратата след себе си, после се появи, приближи се до мене и след като тихо ме попита за името, ми съобщи, че мога да вляза. Станах и бавно тръгнах към вратата.

Кабинетът представляваше по-малка стая от чакалнята. Беше почти празен, в единия ъгъл имаше диван и два кожени фотьойла, а в другия — голяма маса, зад която седеше Астарита. През белите пердета на двата прозореца се отразяваше хладният, облачен, тих и безрадостен ден, който ми напомни гласа на Астарита, докато разговаряше с дамата с воалетката. На пода имаше голям мек килим, а по стените — две-три картини. Спомням си, че едната изобразяваше зелена полска шир, пресечена на хоризонта от скалиста планинска верига.

Както казах, Астарита седеше до своята голяма маса и когато влязох, даже не вдигна очи от някакви книжа, които четеше или се преструваше, че чете. Казвам преструваше се, защото веднага се убедих, че разиграва комедия с цел да ме смути и да разбера колко е високопоставен. И наистина, като се приближих до масата, видях, че листът, в който толкова старателно се вглеждаше, съдържа три-четири реда и нечетлив подпис отдолу. Освен това ръката, с която си подпираше челото и стискаше запалена цигара между пръстите, издаваше вълнението му, защото видимо трепереше. При това бе паднала малко пепел по листа, който той с пресилено внимание изучаваше. Опрях се на ръба на масата и казах:

— Ето ме тук.

При тези думи, сякаш по даден сигнал, Астарита престана да чете, припряно стана и дойде да ме поздрави, като взе ръцете ми в своите. Направи това, без да продума, в рязък контраст с властното и непринудено държание, което се стремеше да запази. Всъщност, както веднага разбрах, гласът ми бе достатъчен, за да го накара да забрави ролята, която се готвеше да изиграе, и обичайното вълнение отново неудържимо го завладя. Целуна последователно ръцете ми, погледна ме, широко разтваряйки меланхоличните си и закопнели очи, понечи да заговори, но устните му затрепериха и се отказа.

— Дойде — изрече най-сетне с познатия ми нисък и глъхнещ глас.

Навярно поради промяната в поведението му се почувствах съвсем спокойна. Казах:

— Да, дойдох. Всъщност не трябваше… Какво имате да ми казвате?

— Ела, седни тук — промърмори той.

Не беше пускал ръката ми, стискаше я силно и така ме поведе към дивана. Седнах, ненадейно Астарита коленичи пред мене, прегърна краката ми и притисна чело в коленете ми. Направи го безмълвно, треперейки целият. Натискаше челото си с такава сила, че ми причиняваше болка и след като дълго стоя неподвижен, вдигна плешивата си глава, сякаш искаше да положи лице в скута ми. Наканих се да стана, припомняйки му:

— Трябваше да ми съобщите нещо важно. Кажете го или ще си тръгна.

При тези думи той като че ли с голямо усилие се изправи, седна до мене, хвана ръката ми и прошепна:

— Нищо. Исках пак да те видя.

Отново понечих да стана, но Астарита ме възпря и добави:

— Исках да ти кажа, че трябва да сме заедно.

— По какъв начин?

— Обичам те — бързо заговори той, — толкова много те обичам, ела да живееш при мене, в моя дом. Ще бъдеш господарка, ще ми бъдеш като съпруга, ще ти купя дрехи, бижута, всичко каквото поискаш.

Изглеждаше не на себе си, произнасяше думите неясно, а устните му бяха изкривени и сякаш неподвижни.

— Нали не затова — студено попитах — ме накарахте да дойда?

— Не си ли съгласна?

— И дума да не става.

Странно, той не си пое дъх след моя отговор. Вдигна ръка и почти омагьосвайки ме с плашещата втренченост на погледа си, ме погали по лицето, като че ли искаше да си припомни формата му. Разтрепераните му пръсти леко се плъзгаха по слепоочията и бузите към брадичката и обратно. Беше жест на влюбен мъж. Любовта е тъй убедителна, дори когато човек не иска да й отвърне с взаимност, че аз почти бях готова от съчувствие да му кажа някоя по-блага и уклончива дума. Но Астарита не ме изчака, дръпна си ръката, изправи се и задъхан изрече с необичайно остър тон, в който вълнението от страстта и някакво чувство за дълг се смесваха:

— Почакай. Вярно е, имам да ти съобщя нещо важно.

Междувременно тръгна към масата и взе оттам един червен свитък. На свой ред се разтревожих, като видях, че идва към мене със свитъка в ръка. С тих глас попитах:

— Какво е това?

— Това е… това е… едно сведение, което засяга годеника ти — възбудата още се усещаше във властния му и официален тон.

— Ах! — възкликнах и изплашена до смърт, за миг затворих очи.

Астарита не забеляза, докато развиваше рулото хартия, мачкайки я във вълнението си:

— Джино Молинари, нали?

— Да.

— И ти трябваше да се омъжиш за него през октомври, нали?

— Да.

— Оказва се, че Джино Молинари от четири години е женен — продължи той — и по-точно за Антониета Партини, дъщеря на покойния Емилио и на Диомира Лаваня. Имат момиченце на име Мария. Понастоящем съпругата му живее в Орвието при майка си…

Не казах нищо, станах от дивана и си тръгнах. Астарита остана прав в средата на кабинета със свитъка в ръка. Отворих вратата и излязох.

Помня, че като се озовах сред уличното гъмжило в хладния и облачен ден на тогавашната мека зима, почувствах горчивата и твърда увереност, че след прекъсването, дължащо се на моите стремежи и семейни приготовления, животът като река, изкуствено отклонена за известно време от старото си корито, наново поема обичайния си път. Навярно това остро усещане се дължеше на факта, че смутена и лишена от предишната дързост, аз се взирах наоколо с внимание и за първи път от месеци наред тълпата, магазините и уличките ми се виждаха нито грозни, нито хубави, нито интересни или невзрачни, а такива, каквито са, разглеждах ги в безмилостната светлина на реалността, и те сигурно изглеждат точно така и в очите на човек, който е изтрезнял. А може би се дължеше на констатацията ми, че нормалният живот не се състои в моите мечти за щастие, а във всички онези неща, които се оказват неподдаващи се на планове и програми, случайни, несъвършени и непредвидими, носещи разочарование и мъка. И ако това беше вярно, а ми се струваше, че е, несъмнено след няколкомесечното опиянение в онази сутрин аз отново започвах да живея.

Тази мисъл ме осени след разкритието за двойната игра на Джино. Но не помислих да го съдя, нито изпитах истинска омраза към него. Сама бях помогнала да бъда въвлечена в заблудата, а споменът за удоволствието, на което се радвах в прегръдките му, бе твърде пресен и намирах ако не оправданията, поне причините за лъжата. Мислех си, че заслепен от страст, той се е проявил по-скоро като слабохарактерен, отколкото подъл и всъщност вината, ако можеше да се нарече така, беше в красотата ми, която караше мъжете да подлудяват и да забравят за скрупули и дълг. Общо взето, Джино не беше по-виновен от Астарита, Джино бе прибягнал до измама за разлика от Астарита, който си послужи с изнудване. По-късно и двамата според възможностите си ме обичаха и естествено, ако можеха, щяха да си послужат със законни средства, за да ме притежават, и щяха да ми създават обикновеното щастие, което поставях над всичко. Случайността обаче пожела аз, с моята красота, да се сблъскам с мъже, които не са в състояние да ми осигурят това щастие. Уви, не беше сигурно, че има виновник, но безусловно имаше жертва и жертвата бях аз.

Може би след такава подлост като на Джино ще ви се стори малко посредствен начинът, по който разсъждавах и чувствах нещата. Но всеки път, когато ме обиждаха, а това често се случваше заради бедността, наивността и самотата ми, аз винаги изпитвах желание да оневиня оскърбителя и колкото се може по-бързо да забравя обидата. Ако впоследствие у мене настъпва някаква промяна, тя не се отразява в израза и поведението ми, а дълбоко, в душата, която се затваря в себе си.

И в случая с Джино стана същото. Не изпитах дори и за миг омраза към него, но почувствах, че много неща у мен са рухнали завинаги: уважението към него, надеждите ми да създам семейство, волята да не се призная за победена пред Джизела и мама, религията или поне онзи вид вяра, която дотогава имах. Хрумна ми сравнението с една моя кукла: като малка цял ден я дърпах и удрях и въпреки че розовото й усмихнато лице оставаше непокътнато, чувах как в нея нещо непрестанно дрънчи, както потракват съдове — лош признак. Развих главата й и от шията изпадаха парченца порцелан, въженца, винтчета и пластинки от механизма, чрез който говореше и въртеше очи, а също и няколко тайнствени късчета от дърво и плат, чието предназначение никога не успях да си обясня.

Успях да се овладея и се прибрах вкъщи. Следобед се заех с ежедневната работа, без да казвам на мама какво се е случило и какви последици ще има. Но установих, че ми е непосилно да се преструвам толкова, че да шия чеиза си както друг път, взех готовите и недовършените неща и ги заключих в гардероба в моята стая. На мама не й убягна, че съм тъжна, нещо нетипично за мене, защото обикновено съм весела и безгрижна. Обясних й, че съм изморена, и действително беше така. Привечер, докато мама шиеше на машината, аз зарязах работата, уединих се в моята стая и легнах на леглото. Открих, че гледам с много по-различни очи, без удоволствие и надежда, на изплатените благодарение парите на Астарита и вече мои мебели. Струваше ми се, че не изпитвам мъка, а само умора и безразличие като след голямо усилие, оказало се напразно. А и физически бях изтощена, нямах сили за нищо и изпитвах силно желание да си почина. Почти веднага, унесено мислейки за мебелите и за невъзможността да ги използвам както съм се надявала, заспах облечена на леглото. Вероятно съм спала около четири часа, жадна за сън, който ми се стори тежък и мъчителен, събудих се доста късно и от тъмнината, която ме обгръщаше, високо извиках мама. Тя веднага дотърча и каза, че не искала да ме буди, защото видяла, че спя спокойно и сладко.

— Вечерята е готова от час — добави, застанала права и загледана в мене. — Какво ще правиш? Няма ли да дойдеш да хапнеш?

— Не ми се става — отговорих, закривайки с ръка очите си от светлината. — Защо не ми я донесеш тук?

Мама излезе и след малко се върна с обичайната вечеря върху подноса. Сложи го в края на леглото, аз се надигнах с нежелание, подпрях се на лакът и без апетит почнах да се храня. Но след първите хапки зарязах яденето и се хвърлих на възглавниците.

— Какво правиш? Защо не ядеш? — попита мама.

— Не съм гладна.

— Да не би да не ти е добре?

— Чувствам се прекрасно.

— Тогава ще го изнеса — измърмори тя.

Взе подноса от леглото и го постави на масата до прозореца.

— Утре сутринта не ме събуждай — казах след малко.

— Защо?

— Защото реших повече да не работя като модел. Много е изморително, а се печели малко.

— А какво ще правиш? — обезпокоена попита тя. — Нима мога да те издържам? Вече не си момиченце и струваш скъпо. Пък и има толкова разходи… чеизът…

Тя отчаяно взе да хленчи. Без да свалям ръка от очите си, бавно и с усилие изрекох:

— Не ми досаждай, моля те… бъди спокойна, пари няма да липсват.

Последва дълго мълчание.

— Искаш ли нещо друго? — обидено и бързо заговори мама като камериерка, упрекната в прекалено фамилиарничене, която моли за извинение.

— Да, престани! Помогни ми да се съблека. Много съм изморена и много ми се спи.

Тя се подчини, седна на леглото и най-напред ми свали обувките и чорапите, подреди ги на стола до горния край на леглото. Изхлузи ми роклята и комбинезона и ми помогна да си облека нощницата. Стоях със затворени очи и щом се озовах под одеялото, се сгуших и се завих през глава. Чух, че след като угаси лампата, мама ми пожелава от прага лека нощ, но не отговорих. Заспах мигновено, спах цяла нощ и се събудих късно.

Сутринта трябваше да отида на поредната среща с Джино, но като се събудих, разбрах, че нямам желание да го видя, докато не мине мъката ми и не бъда в състояние да гледам на измамата му обективно и равнодушно, като на нещо, което се е случило не с мене, а с другиго. Още по онова време не вярвах, а и по-нататък винаги съм се съмнявала в нещата, които се говорят и вършат под въздействието на емоциите и най-вече когато чувството, както в този случай, не е на симпатия и любов. Разбира се, не обичах Джино, но не исках да го мразя, защото смятах, че към разрухата от измяната ще прибавя друга, навярно още по-лоша — да претоваря душата си с противни и недостойни чувства.

Освен това в онази сутрин изпитвах особен мързел, почти сладострастен и не се чувствах толкова тъжна както вечерта. Мама беше излязла съвсем рано и знаех, че няма да се върне до обед. Излежавах се под завивките и това беше първото ми удоволствие в началото на новата фаза от моя живот, който отсега нататък исках да е само приятен. Откакто се помнех, винаги ставах рано сутрин и за мене това излежаване в леглото и безделничене наистина бе лукс. Тъй дълго се бях отказвала от него, но реших, че ще си го позволявам винаги когато ми се прииска и че така ще постъпвам с всичко, от което дотогава беднотията и мечтите за семеен живот ме караха да се лишавам. Мислех, че любовта, парите и нещата, които могат да се купят с тях, ми харесват, и си казвах, че щом ми се удаде възможност, няма да се отказвам нито от любовта, нито от парите, нито от нещата, които парите могат да ми осигурят. Не бива да се остава с впечатление, че съм разсъждавала така от яд, озлобение и желание за мъст. Не, размишлявах спокойно и предварително се радвах и наслаждавах. И най-неприятната ситуация си има своите лоши и добри страни. Поне засега бях изгубила брака и скромните преимущества, които очаквах от него, но в замяна бях възвърнала свободата си. Вярно, най-съкровените ми стремежи оставаха непроменени, но все пак лекият живот доста ми се нравеше и блещукащата му перспектива прикриваше колко тъга и примирение има в решения, които взех. Най-сетне съветите на мама и Джизела почнаха да дават плод. През цялото време, макар да живеех порядъчно, аз знаех, че стига да поискам, моята външност може да ми осигури онова, което пожелая. В онази сутрин за първи път погледнах на тялото си като на най-удобното средство за постигане на целите, които с труд и почтеност не осъществих.

Тези размисли или по-точно блянове ми помогнаха сутрешните часове да изминат като миг; почти се стреснах, когато внезапно чух камбаните на близката църква да оповестяват пладне и открих, че през прозореца се е промъкнал един слънчев лъч и огрява леглото ми. Дори камбанният звън и слънчевият лъч ми се сториха необичайни, скъпи и луксозни както леността. Сигурно в този час като мене лежаха в леглата си и фантазираха и богатите госпожи, които живееха вкъщи, подобни на дома на господарката на Джино, сепнати чуваха биенето на камбаните и изненадано се взираха в някой слънчев лъч. Все с чувството, че вече не съм бедната и отрудена Адриана от вчера, най-сетне станах и си съблякох нощницата пред огледалото на гардероба. Оглеждах се гола и за първи път проумях защо мама с гордост разправяше на художника: „Я погледнете какви гърди, какви крака, какви бедра…“ Сетих се за Астарита, когото желанието да притежава тези гърди, крака и бедра караше да си променя характера и дори гласа, и си помислих, че сигурно ще намеря и други мъже, които, за да се наслаждават на тялото ми, биха платили колкото него, че и повече.

Съобразно новото си настроение, мързеливо се облякох, изпих едно кафе и излязох. Отидох в близкия бар и оттам телефонирах на Джино във вилата. Беше ми дал номера, молейки ме с типичната си угодническа предпазливост да го използвам тактично, защото на господарите му не било по вкуса слугите да говорят по телефона. Обади се някаква жена, навярно камериерка, и веднага след това той. Моментално попита да не би случайно да не се чувствам добре и аз не сдържах усмивката си, разпознала в загрижеността му, може би не съвсем фалшива, предишното съвършенство, което тъй много му помогна да ме заблуди.

— Чувствам се прекрасно — отвърнах, — никога не съм била по-добре.

— Кога ще се видим?

— Когато искаш — отговорих, — но ми се ще да се срещаме както преди, искам да кажа във вилата, ако господарите ти ще заминават някъде.

Той незабавно отгатна намеренията ми и бързо отвърна:

— След десетина дни ще заминат… За коледните празници, не по-рано.

— Тогава — подхвърлих небрежно — ще се видим след десет дни.

— Как така? — изненада се той. — Защо да не се видим преди това?

— Защото съм заета.

— Какво ти е? — запита подозрително. — Да не би нещо да си се настроила срещу мене?

— Не, ако бях се настроила, нямаше да ти предлагам да се срещнем във вилата.

Дойде ми наум, че може да ревнува и да ми досажда, и добавих:

— Не бой се, все така те обичам, но до празниците трябва да помагам на мама да свърши една извънредна работа и ще мога да излизам само късно вечер, а по това време ти си зает. Предпочитам да изчакаме господарите ти да заминат.

— А сутрин?

— Сутрин ще спя — отговорих. — Впрочем знаеш ли, че вече не работя като модел?

— Защо?

— Изморих се. Доволен си, нали? Значи след десет дни ще се видим. Аз ще ти се обадя по телефона.

— Добре.

Изрече това „добре“ разколебан, но аз го познавах достатъчно и бях уверена, че независимо от съмненията си той нямаше да се появи преди уговорените десет дни. Нямаше да се весне най-вече от подозрителност. Беше страхлив и мисълта, че съм разкрила измамата му, сигурно го изпълваше с ужас. Щом оставих слушалката, си дадох сметка, че съм разговаряла със спокоен, добродушен и почти сърдечен тон, и останах доволна от себе си. Скоро и отношението ми към Джино щеше да стане спокойно, добродушно и сърдечно и щях да се срещам с него, без да се опасявам, че ще потопи мене, себе си и отношенията ни в неискрената и досадна атмосфера на омразата.

Седма глава

Същия ден следобед посетих Джизела в квартирата й. Както обикновено, в този час Джизела току-що бе станала и се обличаше, за да иде на среща с Рикардо. Седнах на неоправеното легло и докато тя обикаляше между разхвърляните дрехи и покъщнина в полутъмната стая, съвсем спокойно й разказах как съм ходила при Астарита и той ми е разкрил, че Джино има съпруга и дете. Като чу новината, Джизела възкликна, не разбрах дали от радост или изненада, дойде, седна на леглото срещу мене, обгърна раменете ми и широко разтваряйки очи, заговори:

— Не, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря… Ама наистина ли е вярно?

— Дъщеря му се казва Мария.

Беше ясно, че й се искаше надълго и нашироко да коментира новината, но моето спокойствие я разочарова:

— Съпруга и дъщеря… и дъщерята се казва Мария… И ти го казваш така?

— А как трябва да го кажа?

— Не ти ли е неприятно?

— Неприятно ми е.

— Ама как ти го каза той, така ли: „Джино Молинари има съпруга и дъщеря“, а?

— Да.

— А ти какво му отговори?

— Нищо. Какво да му отговоря?

— Но какво почувства? Не ти ли се доплака? За тебе е катастрофа.

— Не, не ми се доплака.

— Вече не можеш да се омъжиш за Джино! — замислено и радостно възкликна тя. — Но какво нещо, какво нещо… каква съвест… Едно бедно момиче като тебе, което, дето се вика, живееше само за него… Всички мъже са мръсници.

— Джино — казах — още не знае, че съм научила.

— Аз на твое място, мила моя — възбудено продължи Джизела, — право в очите ще му кажа какъв е. Никой няма да го отърве от няколко шамара.

— Определих му среща след десет дни — отвърнах. — Мисля, че ще продължаваме да правим любов.

Джизела се дръпна назад и ме изгледа с широко отворени очи:

— Защо? Още ли ти харесва? След всичко, което ти стори?

— Не — отговорих и от вълнение неволно сниших глас, — вече не ми харесва толкова, но… — поколебах се за миг и с усилие излъгах: — Невинаги шамарите и крясъците са най-добрият начин за отмъщение.

Тя пак се поотдръпна и ме загледа с присвити очи, точно както художниците гледат картините си. След малко възкликна:

— Имаш право! Не съм мислила за това. Знаеш ли на твое място какво щях да направя? Щях да го оставя спокойно и сигурно да прави каквото си знае и в някой хубав ден… Бам! Да го зарежа.

Не отвърнах нищо. След миг Джизела продължи с по-спокоен тон, но все още с възбуда и оживление:

— Ей, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря, а така се преструваше пред тебе. Накара те да купиш мебели, да приготвиш чеиз… Какво нещо, какво нещо!

Пак не отговорих.

— Но аз — ликуваща извика тя — веднага го разбрах! Длъжна си да ми го признаеш! Казах ли ти, че този мъж не е искрен! Бедната ми Адриана!

Хвърли се на врата ми и ме целуна. Изчаках малко и подех:

— Да, но най-лошото е, че ме накара да похарча парите на мама.

— Майка ти знае ли?

— Още не.

— За парите не се бой! — викна Джизела. — Астарита е толкова хлътнал по тебе, че стига да поискаш, ще ти даде парите, от които се нуждаеш.

— Повече не искам да виждам Астарита — отговорих. — Който и да е друг мъж, но не и той.

Трябва да кажа, че Джизела не беше глупава. Тя веднага разбра, че поне засега е по-добре да не ми говори за Астарита и съвсем точно схвана какво имам предвид с фразата „Който и да е друг мъж“. Престори се, че размисля, сетне рече:

— Всъщност имаш право, разбирам те. След онова, което стана, и аз нямаше да тръгна с него. Все то щеше да ми е в ума. Той постига нещата насила. Разказал ти е за Джино, за да си отмъсти.

Замълча и след това тържествено заяви:

— Остави на мене. Искаш да се запознаеш с някой, който е готов да ти помогне, нали?

— Да.

— Остави на мене.

— Но — добавих — вече не искам да се обвързвам с никого, искам да съм свободна.

— Остави на мене — за трети път каза Джизела.

— Сега — продължих — имам желание да върна парите на мама и да си купя някои неща, от които се нуждая. И искам — завърших — мама да не работи повече.

Междувременно Джизела вече се беше настанила пред тоалетката.

— Ти — заговори тя, пудрейки се припряно — винаги си била прекалено добра, Адриана. Виждаш ли какво става, когато човек е много добър?

— Знаеш ли — попитах, — че тази сутрин не отидох да позирам? Реших да не работя като модел.

— Добре ще направиш — отговори, — впрочем аз позирам единствено заради… — назова името на един художник, — колкото да му услужа, но щом той свърши, край.

Вече изпитвах голяма обич към Джизела и се чувствах ободрена. Думите „Остави на мене“ ми звучаха успокоително като сърдечни майчини обещания, че в най-скоро време желанията ми ще бъдат изпълнени. Прекрасно си давах сметка, че Джизела е склонна да ми помогне не от искрено чувство, а също както при случката с Астарита, от неосъзнатия си стремеж колкото се може по-бързо и аз да се окажа в нейното положение: но никой нищо не прави даром и понеже в случая нейните сметки съвпадаха с моите, нямаше причина да се откажа от помощта й само защото знаех намеренията й.

Джизела бързаше много, тъй като вече бе закъсняла за срещата с годеника си. Излязохме от стаята и в тъмното заслизахме по стръмната тясна стълба на старата къща. По стълбите, подтикната от възбудата или навярно от желанието да намали горчивината на разочарованието ми, като покаже, че не съм сама в нещастието, тя каза:

— Знаеш ли, почвам да мисля, че Рикардо се кани да ми погоди същия номер, който ти изигра Джино.

— И той ли е женен? — попитах наивно.

— Не, но прави разни истории. Имам впечатление, че иска да ме разкара. Но аз му казах: „Мили мой, нямам никаква нужда от тебе. Ако искаш, остани, ако ли не, върви си!“

Нищо не отвърнах, но си помислих, че има голяма разлика между нея и мене, между отношенията й с Рикардо и моите с Джино. В действителност тя никога не си беше правила илюзии относно сериозността на Рикардо, нито пък, доколкото ми бе известно, се притесняваше, че му изневерява от време на време, а аз наивно и от все сърце се надявах, че ще стана съпруга на Джино и винаги съм му била вярна. Преживяването с Астарита не можех да нарека изневяра, защото беше по принуда. Помислих, че Джизела ще се засегне, ако й кажа тези неща, затова замълчах. На прага на входната врата тя ми определи среща за следващата вечер в една сладкарница, като ме помоли да бъда точна, защото вероятно нямало да е сама, и побягна. Съзнавах, че трябва да разкажа случилото се у дома, но нямах смелост. Мама наистина ме обичаше и за разлика от Джизела, която смяташе измамата на Джино само за бляскаво потвърждение на собствената си преценка и дори не помисли да прикрие задоволството си, тя щеше да изживее повече мъка, отколкото радост, разбирайки, че е имала право. Всъщност мама желаеше единствено моето щастие и малко я интересуваше по какъв път ще го постигна, но беше уверена, че Джино не е способен да ми го осигури. След много колебания, накрая реших да не й казвам нищо. Знаех, че на следващата вечер не думите, а делата ми ще й отворят очите и въпреки че си давах сметка за жестокия начин, по който ще узнае за огромната промяна, настъпила в моя живот, ми беше приятна мисълта, че така ще избегна куп обяснения, разсъждения и коментари или поне този тип разсъждения, обяснения и коментари, на които Джизела се оказа тъй щедра, когато й разказах за измамата на Джино. В действителност изпитвах някакво отвращение от разговорите за брака ми, исках да говоря колкото може по-малко за това и да направя така, че и другите да не приказват.

На следния ден, за да не ми досажда мама, която вече подозираше нещо, се престорих, че имам среща с Джино и цял следобед не се прибрах. За сватбата си бях поръчала нов костюм — сив тайор, който възнамерявах да облека веднага след церемонията. Беше най-хубавата ми дреха и се подвоумих, преди да я сложа. Но после оставих скрупулите настрана и реших, че все някой ден ще трябва да го поднося и денят нямаше да е нито по-безоблачен, нито по-щастлив от днешния, а и от друга страна, мъжете съдят по външността и аз имах сметка да се представя в най-добрия си вид, за да спечеля повече пари. Впрочем не без угризения облякох хубавия костюм, който, като си припомням сега, всъщност бе много грозен и бедняшки, както всичките ми тогавашни дрехи; грижливо се сресах и се гримирах, ала не повече от обикновено. По повод на последната подробност искам да кажа, че никога не съм разбирала защо толкова жени от моя бранш, преди да тръгнат да обикалят, така си цапат лицата, че заприличват на карнавални маски. Може би защото в противен случай биха изглеждали много бледи заради живота, който водят, или пък се бояха, че ако не се изрисуват така, няма да привлекат вниманието на мъжете и не биха ги убедили, че са готови да ги спрат и заговорят. Аз, колкото и да съм уморена и съсипана, винаги запазвам излъчването си и без скромничене мога да кажа, че когато вървя по улицата, естествената ми хубост винаги е била достатъчна, за да завърти главите на мъжете. Не ги привличам с червило, грим или фалшив сламенорус цвят на косата, а с величествената си осанка (така поне много от тях ме уверяваха), с нежното си лице, със смеха и съвършените зъби, с младежки гъстата тъмна къдрава коса. Навярно жените, които се изрусяват и си слагат тежък грим, не си дават сметка, че мъжете, които ги преценяват веднага, предварително изпитват разочарование. С естествеността и умереността си аз винаги съм ги карала да се съмняват за истинската ми същност, създавайки им илюзията за авантюра, която в действителност много повече търсят, отколкото простото задоволяване на сетивата.

Пременена и натъкмена, отидох в едно кино и два пъти изгледах филма. Когато си тръгнах, вече се беше стъмнило и се запътих право към сладкарницата, където имах среща с Джизела. Сладкарницата не беше обикновена, от ония непретенциозни места, където през другите дни се срещаше с Рикардо, а елегантно заведение, в което за първи път влизах. Разбрах, че мястото е избрано с недвусмисленото намерение да ми се вдигне цената. Тази и други уловки, за които по-нататък ще стане дума, успешно могат да осигурят на хубава млада жена от моя бранш, която ги използва интелигентно, сигурно охолство, а това всъщност е крайната цел. Но единици я постигат и аз никога не съм била сред тях. Моят скромен произход неизменно ме е карал да гледам с недоверие на луксозните заведения; в разкошно осветените буржоазни ресторанти, сладкарници и кафенета винаги се чувствах неудобно, срамувах се да се усмихвам или да заглеждам мъжете и все ми се струваше, че съм прикована на позорния стълб. Винаги обаче съм изпитвала дълбоко, сърдечно влечение към улиците на моя град с големите сгради, църквите, паметниците, магазините и градските врати, които ги правят по-красиви и по-приятни от който и да е салон в ресторант или сладкарница. Винаги ми е харесвало да обикалям улиците по залез-слънце, в часа за разходка, бавно да крача край осветените витрини на магазините, да наблюдавам как вечерният мрак постепенно обгръща небето там горе над покривите, да се смесвам с тълпата и понякога, без да се обръщам, да слушам любовни предложения от минувачи, от които най-малко съм очаквала, дръзнали да ги прошепнат в някаква мигновена възбуда на сетивата; винаги ми е харесвало да обхождам до насита нагоре-надолу една и съща улица до пълно изтощение, но с още свежа и жадна душа, сякаш съм на панаир, чиито изненади не свършват. Улицата неизменно е била моят салон, ресторант, кафене, а това произтича от факта, че съм родена бедна и както е известно, бедните евтино се забавляват, наслаждавайки се на витрините на магазини, от които не могат да купят нищо, и на фасадите на сгради, в които не могат да живеят. По същата причина винаги са ми харесвали многобройните, пищни, отворени за всички хора църкви на Рим, където сред мрамора, златото и скъпите декорации прастарият бедняшки мирис на влага и плесен понякога е по-силен от миризмата на тамян. Но богаташът естествено не се разхожда по улиците, нито ходи на църква, а най-често прекосява града с кола, излегнат на възглавниците, зачел вестника си; като предпочитах улицата пред всяко друго място, аз правех невъзможни срещите, които според Джизела трябваше да търся даже с цената на жертва от моя страна. Никога не пожелах да направя тази жертва и през цялото време, докато траеше съдружието ни, моите вкусове бяха предмет на ожесточени спорове между нас. Джизела не обичаше улицата, църквите не й говореха нищо, тълпата й вдъхваше отвращение и презрение. В представите си над всичко тя поставяше луксозните ресторанти, в които пъргавите сервитьори дебнеха едва ли не с тревога и най-малките движения на клиентите, след тях поставяше модните танцови зали с музиканти в ливреи и балерини с вечерни тоалети, по-изисканите кафенета и игрални зали. На такива места тя ставаше съвсем различна, променяше жестовете, вкусовете и дори интонацията на гласа си. Изобщо се държеше като възпитана госпожа-мечта, към която се стремеше и по-късно, както ще се разбере, успя в известна степен да осъществи. Но най-любопитната подробност около нейния успех беше, че човека, отреден да задоволи амбициите й, не беше срещнат в луксозните заведения, а благодарение на мене, точно на улицата, която толкова ненавиждаше.

В сладкарницата заварих Джизела с мъж на средна възраст, някакъв търговски пътник, когото тя ми представи с името Джачинти. Седнал, той изглеждаше с нормален ръст, защото имаше възшироки рамене, но изправен се оказа почти джудже — широките рамене го правеха да изглежда още по-нисък, отколкото беше в действителност. Имаше лъскава като сребро гъста бяла коса, сресана нагоре, за да го прави по-висок вероятно, червеникаво, лъхащо на здраве лице с красиви и благородни черти като на статуя: хубаво гладко чело, големи черни очи, прав нос, добре очертани устни. Но противното суетно, повърхностно и фалшиво добродушно изражение правеше на пръв поглед приятното му лице направо отблъскващо.

Чувствах се малко нервна и след запознанството седнах и не продумах. Джачинти продължи разговора си с Джизела, сякаш моето пристигане беше незначителна случка, макар че в действителност бе главното събитие на вечерта.

— Не можеш да се оплачеш от мене, Джизела — постави ръка на коляното й той и през цялото време, докато говореше, не я свали. — Колко продължи нашият, да го наречем така, съюз? Шест месеца? Е, добре, по съвест кажи, през тези шест месеца дали съм те оставил недоволна дори веднъж?

Говорът му беше ясен, бавен, изразителен и отчетлив, но той явно разговаряше така не толкова за да бъде разбран, колкото сам да се слуша и наслаждава на всяка произнесена дума.

— Не, не — с отегчен вид каза Джизела, като наведе глава.

— Адриана, нека ти каже Джизела — продължи в стакато Джачинти с чистия си звънлив глас, — че не само никога не съм жалил парите за — искате ли да ги наречем така — професионалните услуги, но дори всеки път, когато съм се връщал от Милано, съм й носил някакъв подарък… Помниш ли например, когато ти донесох флаконче френски парфюм? Ами онзи път, когато ти подарих гащеризона от воал и дантели?… Жените претендират, че мъжете нищо не разбират от dessous3, но аз правя изключение… Ха-ха — засмя се дискретно, показвайки съвършените си, странно бели зъби, които приличаха на изкуствени.

— Хайде, дай една цигара — каза поотегчена Джизела.

— Веднага — с известна ирония откликна той.

Предложи и на мене, взе една за себе си и след като я запали, продължи:

— А помниш ли чантата, която един друг път ти донесох? Голяма, от хубава здрава кожа, истинско бижу? Не я ли носиш вече?

— Тя беше всекидневна чанта — рече Джизела.

— Приятно ми е да правя подаръци — обръщайки се към мене, обясни Джачинти, — но, да се разберем, не по сантиментални причини… — той поклати глава и изпусна дима през носа си — а по три много ясни съображения: първо, защото ми е приятно да знам, че съм се отблагодарил; второ, защото нищо не доставя по-голямо удоволствие от подаръка, макар че който е получил един, чака и друг: трето, защото жените искат да бъдат заблуждавани, а подаръкът създава илюзията за чувство даже когато няма такова.

— Хитър си ти — безразлично вметна Джизела, без да го поглежда.

Той поклати глава, усмихна се широко и отново ни показа хубавите си зъби:

— Не, не съм хитър… Просто съм човек, който е живял и е съумял да извлече поуки от опита… Знам, че с жените трябва да правя едни неща, с клиентите други, с подчинените трети и така нататък… Умът ми е като изрядно подредена картотека, например пред мен има жена, изваждам досието й, разлиствам го и виждам, че някои начинания са постигнали желания ефект, други не са, връщам досието на мястото му и действам адекватно… Ето всичко — замълча и пак се усмихна.

Джизела пушеше с отегчен израз, аз не казах нищо.

— И жените са ми признателни — продължи той, — те веднага разбират, че с мене няма да имат разочарования, защото аз познавам техните изисквания, слабости и капризи… Както и аз съм благодарен на клиента, който моментално схваща, не губи време в приказки, изобщо знае какво иска и какво искам аз. В Милано на моята маса имам пепелник, на който е написано: „Господи, благослови онзи, който не ми губи времето“. — Хвърли цигарата, дръпна си ръкава над китката, погледна часовника и добави: — Мисля, че е време да отидем да хапнем.

— Колко е часът?

— Осем… С ваше позволение, ще се върна веднага.

Той стана и се отдалечи към дъното на залата. Наистина беше дребен, широкоплещест, със сресана нагоре гъста бяла коса. Джизела смачка цигарата в пепелника и рече:

— Много е скучен, говори само за себе си.

— Забелязах.

— Остави го да приказва и винаги се съгласявай — продължи тя, — ще видиш, че ще ти направи куп признания… Мисли се за кой знае какво, но е щедър и наистина прави подаръци.

— Да, но после натяква.

Тя нищо не отговори, но поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави?“ Помълчахме, после Джачинти се върна, плати и излязохме от сладкарницата.

— Джизела — рече й той на улицата, — вечерта е посветена на Адриана, но съгласна ли си да ни доставиш удоволствието да хапнеш с нас?

— Не, не — бързо отвърна тя. — Имам среща.

Сбогува се с Джачинти и с мене и си тръгна. Като се отдалечи, се обърнах към Джачинти:

— Джизела е симпатична.

Той изкриви устни и отговори:

— Да, не е лоша, има хубаво тяло.

— Несимпатична ли ви е?

— Аз — крачейки до мен, заговори той, като силно стискаше ръката ми под мишницата — никога от никого не искам да бъде симпатичен, а добре да си върши работата. От една машинописка например не искам да е симпатична, а бързо и без грешки да пише на машина, така от жена като Джизела не изисквам да е симпатична, а добре да си знае занаята. Тоест да ме накара да прекарам приятно двата часа, които й посвещавам… Но Джизела не си знае занаята.

— Защо?

— Защото непрекъснато мисли за пари и все се страхува, че тези пари няма да й бъдат дадени или ще й се плати недостатъчно. Аз, разбира се, не искам да ме обича, но част от нейната професия е да се държи така, сякаш наистина е влюбена, да ми създава тази илюзия. Затова й плащам… Но Джизела твърде много дава да се разбере, че го прави от сметка, не те оставя дори дъх да си поемеш и почва да се пазари… Ех, жени!

Бяхме стигнали до ресторанта, шумно заведение, препълнено, струва ми се, с мъже от рода на Джачинти: търговски пътници, финансови агенти, собственици на магазини и пътуващи индустриалци. Той влезе пръв и след като си подаде палтото и шапката на момчето, попита:

— Моята маса свободна ли е?

— Да, господин Джачинти.

Масата беше до прозореца. Той седна, потривайки ръце, после попита:

— Угаждаш ли си?

— Мисля, че да — смутено отговорих.

— Добре, ще ми бъде приятно… На масата искам да се яде. Например Джизела никога не се хранеше. Казваше, че се страхува да не напълнее… Глупости… Всяко нещо с времето си. На масата се яде.

Той изпитваше дълбока неприязън към Джизела.

— Вярно е — плахо се обадих, — че от много ядене се пълнее. Някои жени не искат да напълняват.

— Ти от тях ли си?

— Не, но казват, че наистина съм доста едра.

— Не им обръщай внимание, от завист е. Така си чудесна, аз ти го казвам — човек, който разбира.

И сякаш за да ме успокои, той бащински ме погали по ръката. Сервитьорът дойде и Джачинти му нареди:

— Я махни тия цветя, дразнят ме. Яденето, както обикновено. Разбрахме се… И бързо!

После се обърна към мене:

— Познава ме и знае какво харесвам… затова оставям на него да избере и ще видиш, че няма да съжаляваш.

Действително нямаше за какво да съжалявам. Всички ястия, които ни поднесоха, бяха вкусни и засищащи, ако не точно изискани. Джачинти демонстрира голям апетит, ядеше с някакво опиянение, навел глава, здраво стиснал вилицата и ножа, без да ме поглежда, нито да говори, все едно е сам. Беше напълно погълнат от храненето и от лакомия губеше даже прехваленото си спокойствие, сякаш се страхуваше, че времето няма да му стигне и ще остане гладен. Пъхаше парче месо в устата си, с лявата ръка бързо си отчупваше залък хляб и го налапваше, а с дясната си наливаше чаша вино и го изпиваше, преди да е престанал да дъвче. Мляскаше с уста, въртеше очи и от време на време поклащаше глава, както правят котките, когато хапката е огромна. Аз обаче, противно на обичайното, не бях гладна. За първи път бях принудена да правя любов с мъж, когото не обичах и дори не познавах, наблюдавах го внимателно, анализирах чувствата си и опитвах да си представя как ще се справи. Впоследствие никога не съм изучавала външния вид на мъжете, които са ме придружавали, навярно защото, притисната от необходимостта, твърде скоро се научих още от пръв поглед да намирам нещо приятно или привлекателно, което беше достатъчно, за да направи поносима интимността. Но в онази вечер още не знаех за тази тънкост на занаята, която се състои в умението отведнъж да откриеш нещо симпатично, за да бъде по-малко неприятна продажната любов, и без да си давам сметка, така да се каже, инстинктивно търсех. Вече изтъкнах, че лицето на Джачинти не беше грозно, напротив, ако мълчеше и не показваше страстите, които изпълваха душата му, можеше да мине за хубав. Това вече бе много, защото в края на краищата любовта в значителна степен е физическа близост, ала не стигаше; аз никога не съм съумявала не само да намирам за поносим, а и да обичам някой мъж единствено заради физическите му качества. Когато вечерята свърши и Джачинти засити огромната си лакомия, той се оригна един-два пъти и отново заговори. Казах си, че у него нямаше или поне аз не бях способна да открия нещо, което да го прави поне малко симпатичен. Не само че непрекъснато приказваше за себе си, както ме беше предупредила Джизела, но и го правеше по изключително неприятен начин, егоистично и скучно, разказвайки предимно неща, които не му правеха чест и които напълно потвърждаваха първоначалното ми спонтанно чувство на отвращение. Нищо, наистина нищо у него не ми харесваше, всички неща, с които се хвалеше и превъзнасяше, аз смятах за ужасни недостатъци. По-нататък няколко пъти срещах подобни мъже, които нищо не струваха като хора, не притежаваха нищо добро, в което да се вкопчиш и да изпиташ известна симпатия към тях, и винаги съм се чудила как могат да съществуват, питала съм се дали пък не е моя вината, че още съумявам да открия бързо качествата, които те без съмнение притежават. Както и да е, с времето свикнах с такава неприятна компания и се преструвах, че ме е забавно, шегувах се и се представях такава, каквато те желаеха и вярваха, че съм. Но в онази вечер това първо откритие ми вдъхна доста тъжни размисли. Докато Джачинти говореше, чистейки зъбите си с клечка, аз си казвах, че занаятът, който съм си избрала, е много жесток — да се преструвам, че съм влюбена в мъже, които в действителност ми вдъхваха, както в случая с Джачинти, съвсем противоположни чувства. Подобни любезности не могат да се заплатят с пари. Беше невъзможно в такива ситуации да не се държа като Джизела, която мислеше единствено за парите и го показваше. Мина ми през ума, че тази вечер щях да заведа тъй противния Джачинти в моята бедна стая, предназначена за съвсем други цели, и си рекох, че нямам късмет — случаят пожела още от първия път да не се залъгвам, срещайки ме точно с него, а не с някое неопитно момче, търсещо приключения, или с някой от многото добри мъже без претенции; в крайна сметка присъствието на Джачинти сред моите мебели щеше да затвърди отказа ми от мечтата да водя порядъчен и нормален живот.

Той все тъй си говореше, но не беше дотам тъп, та да не усети, че едва-едва го слушам и не съм весела.

— Кукло — попита ме ненадейно, — тъжни ли сме?

— Не, не — бързо отговорих стресната, но лицемерната му сърдечност почти ме изкуши да му се доверя и да разкажа нещо лично, след като бях го оставила надълго да ме занимава със себе си.

— Така е добре — поде той, — защото тъгата не ми харесва, а и не съм те поканил, за да бъдеш тъжна. Имай си причини, не възразявам, но докато си с мене, остави тъгата за вкъщи. Аз нищо не искам да знам за твоите работи, не искам да знам нито коя си, нито какво става с тебе, нито останалото… Определени неща не ме интересуват… Между нас има договор, макар и да не сме го подписали. Аз се задължавам да ти платя определена сума, а ти в замяна се задължаваш да ме накараш да прекарам приятно вечерта… Всичко друго няма значение.

Той изрече тези думи без усмивка, сигурно поразочарован от факта, че очевидно не съм го слушала внимателно. Без да давам външен израз на чувствата, които ме вълнуваха, отвърнах:

— Но аз въобще не съм тъжна. Само че тук е задимено и шумно и се чувствам позамаяна.

— Искаш да си тръгваме ли? — моментално попита той.

Отговорих утвърдително. Джачинти веднага извика сервитьора, плати и излязохме. Щом се озовахме на улицата, ме попита:

— В хотел ли ще идем?

— Не, не — бързо изрекох.

Перспективата, че ще трябва да си показвам документите, ме плашеше, а и освен това вече бях решила друго.

— Ще идем у дома.

Качихме се в такси и аз казах домашния си адрес. Едва потеглила колата, Джачинти заопипва тялото ми и почна да ме целува по шията. По дъха му усетих, че навярно е пиян. Повтаряше думата „кукло“, с която обикновено се обръщат към момиченцата и която в неговите уста ме дразнеше като глуповато и смешно обръщение. Оставих го още малко да продължи, после, сочейки му шофьора, запитах:

— Не е ли по-добре да изчакаме да пристигнем?

Той не каза нищо, с пламнало и налято с кръв лице се отпусна тежко на седалката, сякаш бе поразен от внезапна болка. Сетне с презрение измърмори:

— Плащам му, за да ме закара до местоназначението, а не за да се занимава с това, което става в таксито му.

Неговата фиксидея беше, че парите могат да затворят всяка уста, и най-вече неговите пари. Нищо не отговорих и през цялото време, докато пътувахме, седяхме един до друг неподвижни, без да се докосваме. Светлините на града проникваха през прозорчетата и за миг осветяваха лицата и ръцете ни, сетне изчезваха; виждаше ми се чудновато, че съм до този мъж, за когото допреди няколко часа не подозирах, че съществува, и отивам с него към къщи, за да му се отдам като на скъп любим. Тези мисли помогнаха пътуването да ми се стори кратко. Когато таксито спря на познатия булевард пред нашия вход, почти подскочих от изненада.

По тъмното стълбище казах на Джачинти:

— Моля те да не вдигаш шум, като влизаме, защото живея с мама.

Той отговори:

— Бъди спокойна, кукло.

Като стигнахме площадката, отключих вратата, хванах за ръка Джачинти, който стоеше зад мене, и без да паля лампите, го поведох през антрето към моята спалня, която беше първата вляво. Пропуснах го да влезе, запалих нощната лампа и от прага сякаш за сбогом погледнах към моите мебели. Предоволен, че намира чиста и подредена стая — навярно се е боял, къде ще попадне — Джачинти въздъхна с облекчение, съблече си палтото и го захвърли на един стол. Казах му да почака и излязох от спалнята.

Отидох право в голямата стая, заварих мама да шие, седнала до масата. Като ме видя, тя моментално остави работата настрана и понечи да стане, навярно мислейки, че както всяка вечер трябва да ми приготви яденето. Казах й:

— Не ставай, вече съм вечеряла, а и оттатък има мъж… Не идвай по никакъв повод.

— Мъж ли? — изуми се тя.

— Да, мъж — отвърнах бързо. — Но не е Джино… един господин — и без да чакам други въпроси, излязох.

Влязох в спалнята и заключих вратата. Нетърпелив и зачервен, Джачинти ме пресрещна в средата на стаята и ме прегърна. Беше доста по-нисък и за да стигне лицето ми с устни, ме наклони над дървената табла на леглото. Стараех се да не позволя да ме целува по устата и или криех лице, сякаш засрамена, или пък се извръщах назад от привидна страст и успях в намерението си. Джачинти правеше любов така, както се хранеше — лакомо и безогледно, започвайки ту оттук, ту оттам, почти изплашен, че ще допусне да му се изплъзне нещо; бе заслепен от тялото ми, както преди малко в ресторанта бе погълнат от яденето. След като ме прегърна, изглежда, искаше да ме съблече права. Оголи ръката и рамото ми, после сякаш голотата ми обърка намеренията му и пак ме зацелува. Страхувах се, че с резките си движения ще ми скъса дрехите и накрая, без да го отблъсквам, му казах:

— Хайде, съблечи се.

Той веднага ме заряза, седна на леглото и започна да се съблича. Застанах от другата страна на леглото и направих същото.

— Майка ти знае ли? — попита.

— Да.

— И какво казва?

— Нищо.

— Не те ли порицава?

Беше ясно, че тези сведения са само допълнителна подправка към пикантното приключение. Това е обща черта на повечето мъже, малко са онези, които устояват на изкушението да не смесват удоволствието с интерес от друг род, тоест със съжаление.

— Нито одобрява, нито ме осъжда — сухо отговорих, докато се изправях и си изхлузвах комбинезона през главата, — свободна съм да правя каквото искам.

Щом се съблякох гола, подредих дрехите си на един стол и легнах по гръб в леглото с ръка под тила, с дланта на другата закрих скута си. Не знам защо си спомних, че заемам позата на езическата богиня, с която си приличахме и която дебелият художник бе показал на мама на цветната репродукция. При мисълта за голямата промяна, настъпила оттогава в живота ми, изведнъж изпитах непоносима мъка. Джачинти сигурно се смая от красотата на масивното ми и здраво тяло, което, както споменах, не се забелязваше под дрехите, защото престана да се съблича и ме загледа прехласнат, с полуотворена уста и ококорени очи:

— Хайде, побързай — рекох. — Студено ми е.

Той се съблече и се хвърли върху мене. За начина му да прави любов вече говорих, защото той бе част от него, а струва ми се, достатъчно го описах. Остава да добавя, че Джачинти беше от ония мъже, които, щом трябва да дадат пари, стават дребнаво взискателни, сякаш се страхуват, че ако се откажат от нещо, което смятат за свое право, ще бъдат измамени. Както казах, беше ненаситен и винаги имаше наум парите си, от които искаше да извлече възможно най-голяма изгода. Бързо отгатнах неговото намерение да удължава колкото се може повече срещата ни и да изтръгне от мене цялата наслада, която считаше, че му дължа. За целта се суетеше около тялото ми като край инструмент, който изисква продължителна нагласа, преди да се свири на него, и непрекъснато ме подбуждаше да правя същото. Но аз, макар и подчинявайки се, бързичко се отегчих и взех да го наблюдавам с безразличие, като че ли дребнавите му сметки бяха го отдалечили и през стъклената стена на студенината гледах с отвращение не само него, но и себе си. А това беше точно противоположното на симпатията, която инстинктивно търсех да изпитам към него в началото на вечерта, и тогава внезапно съвестта ме загриза, засрамих се и затворих очи.

Най-сетне той се измори и легнахме един до друг в леглото. Със самодоволен тон Джачинти изрече:

— Трябва да признаеш, че макар и да не съм съвсем млад, съм изключителен любовник.

— Вярно е — безразлично отвърнах.

— Всички жени ми го казват — продължи той, — и знаеш ли какво мисля? Че хубавото вино е в малките бъчви. Някои мъже са два пъти по-високи от мене, а нищо не струват.

Почна да ми става студено, надигнах се и издърпах завивката върху нас. Изтълкува движението ми като любовен жест и рече: „Браво, сега ще поспя малко“. Сгуши се в мене и наистина заспа.

Лежах неподвижно по гръб, белокосата му глава бе до гръдта ми. Завивката ни покриваше до кръста и като гледах неговото космато тяло, прорязано от дълбоки бръчки, бележещи зрялата възраст, наново изпитах усещането, че съм с напълно непознат човек. Той спеше и вече не говореше, не гледаше и не правеше движенията, присъщи на неприятния му характер. В съня, така да се каже, оставаше само доброто от него — едно човешко същество като всички, без професия, име, качества и недостатъци, просто едно човешко тяло, чиито гърди се повдигаха при дишането. Ще прозвучи странно, но докато оглеждах Джачинти и наблюдавах спокойния му сън, почти почувствах нежност и разбрах, че тя иде от старанието ми да избягна и най-малкото раздвижване, за да не го събудя. Бе симпатията, която преди напразно търсих и която най-сетне неговата побеляла глава, тежко клюмнала до младата ми гръд, събуди в душата ми. Това ме успокои, стори ми се дори, че вече не ми е толкова студено, и изпитах някакво мигновено любовно вълнение, от което очите ми се навлажниха. Както тогава, така и сега и съм прекалено чувствителна. При липса на достойни обекти, върху които да се съсредоточи, чувството не се колебаеше да обсипва недостойни хора и неща, само и само да не остава бездейно.

След двайсетина минути Джачинти се събуди и попита:

— Много ли спах?

— Не.

— Чувствам се добре — каза той, ставайки от леглото и потривайки ръце. — Ах, колко добре се чувствам! Поне с двайсет години по-млад.

Почна да се облича, като продължаваше радостно и доволно да възклицава. Облякох се мълчаливо. Като се приготви, той попита:

— Искам пак да те видя, кукло. Как да стане?

— Телефонирай на Джизела — отговорих, — всеки ден се срещам с нея.

— Винаги ли си свободна?

— Винаги.

— Да живее свободата!

След това бръкна в портфейла си и запита:

— Колко искаш?

— Кажи ти — отвърнах и искрено добавих: — Ако ми дадеш много, ще извършиш добро дело, защото съм в нужда.

В отговор той рече:

— Никога не правя добрини… Ако ти дам много, няма да е заради доброто дело, а защото си хубаво момиче и защото ме накара да прекарам една приятна вечер с тебе.

— Както искаш — казах, вдигайки рамене.

— Всяко нещо си има стойност и за всичко трябва да се плаща според стойността му — продължи той, вадейки парите от портфейла. — Добрите дела не съществуват… ти ми предостави някои неща от най-високо качество в сравнение с онези, които ми е предлагала, да речем, Джизела, и е справедливо да получиш повече от нея… Добрите постъпки нямат нищо общо… И още един съвет: никога не споменавай „Кажи ти“, остави амбулантните търговци да говорят така. Винаги се изкушавам да дам по-малко на човек, който предлага „Кажи ти“ — направи недвусмислена гримаса и ми подаде парите.

Беше щедър, както бе ме информирала Джизела, и сумата наистина надхвърли очакванията ми. Докато я вземах, отново силно преживях онова съучастие и чувственост, породени от парите, които Астарита ми даде по време на екскурзията до Витербо. Помислих, че то говори за някаква предразположеност и сигурно съм създадена точно за този занаят, въпреки че сърцето ми се стремеше към съвсем различни неща.

— Благодаря — рекох и без да си давам сметка, въодушевена, с признателност го целунах по бузата.

— Аз ти благодаря — отвърна той, тръгвайки си.

Хванах го за ръка и в тъмнината го поведох през антрето към входа на апартамента. За малко се движихме в пълен мрак, вратата на спалнята ми беше затворена, а входната още не бе отворена. И тогава някакво почти физическо усещане ми подсказа, че мама сигурно е някъде из ъглите на тъмното антре, по което минавахме с Джачинти. Вероятно се криеше зад вратата или в ъгъла до бюфета и чакаше той да си иде. Спомних си, че бе направила същото, когато късно през нощта се прибрах след срещата с Джино във вилата на господарите му, и много се ядосах при мисълта, че, както тогава, щом Джачинти си отиде, тя може да се нахвърли върху мене, да ме хване за косата, да ме довлече до дивана в голямата стая и да ме обсипе с шамари. Усещах присъствието й в мрака, дори ми се струваше, че е зад гърба ми, напрегнах се, сякаш ръката й висеше над главата ми, готова всеки момент да ме сграбчи за косите. С едната ръка държах Джачинти, с другата стисках парите. Реших, щом мама скочи върху мене, да ги пъхна в нейната. Безмълвно да й припомня, че през цялото време ме е подтиквала да печеля по този начин, а и да се опитам да й затворя устата, като я унижа за скъперническата страст, която обладаваше в душата й. Междувременно отворих вратата.

— Е, довиждане… Ще телефонирам на Джизела — рече Джачинти.

Видях го да тръгва надолу по стълбата — с широки рамене, побеляла сресана нагоре коса, махайки ми с ръка за поздрав, без да се обръща — и затворих вратата. Както предполагах, мама мигновено ми се нахвърли в тъмнината. Напразно се бях опасявала, че ще ме оскубе, противно на моите очаквания тя понечи да ме прегърне, ала тъй несръчно, че отначало даже не проумях. Вярна на плана си, потърсих нейната ръка и пъхнах парите в шепата й. Тя ги блъсна и те паднаха на пода — намерих ги на сутринта, когато излязох от моята стая. Всичко това бе твърде мъчително, ала никоя от нас не проговори.

Влязох в голямата стая и седнах до масата. Мама седна срещу мене и ме погледна. Изглеждаше разтревожена и аз се смутих. Неочаквано тя каза:

— Знаеш ли, че докато беше оттатък, в един момент се изплаших?

— От какво се изплаши?

— Не знам — рече тя. — Най-вече се чувствах самотна, стана ми много студено и като че ли вече не бях аз… Всичко наоколо ми се въртеше, знаеш как става, когато човек е пил… всичко ми изглеждаше толкова особено… Мислех: това е масата, това е столът, това е шевната машина, но въобще не бях сигурна, че наистина са масата, столът и шевната машина, и ми се струваше, че и аз съм друга. Казвах си: аз съм стара жена, която работи като шивачка, имам дъщеря, която се нарича Адриана, но не се убеждавах… За да се уверя, започнах да си припомням каква съм била като малка, на твоята възраст, когато се омъжих, когато се роди ти, и се изплаших, защото всичко като че ли е минало за един ден и изведнъж от девойка съм станала старица. Пък не съм забелязала. И когато умра — с усилие добави тя, поглеждайки ме, — ще бъде тъй, като че ли никога не ме е имало.

— Защо мислиш за тези неща? — попитах бавно. — Още си млада, какво общо има смъртта?

Тя може би не ме чу и продължи със същото увлечение, което будеше съжаление и ми се струваше неискрено:

— Страх ме беше, повтарям ти, мислех си, щом човек не иска да живее, трябва ли да живее насила?… Не казвам, че трябва да се самоубие, за да се самоубие е нужна смелост, не, но дето се вика, просто не му се живее повече, както не ти се ще да ядеш, не ти се ще да ходиш… Е, добре, кълна се в паметта на баща ти, не искам да живея повече.

Очите й бяха пълни със сълзи, устните й трепереха. Не знам защо, но и на мене ми се до плака, станах, прегърнах мама и седнахме на дивана. Поседяхме прегърнати, разплакани и двете. Бях объркана и много изморена, а приказките на мама с тяхната съмнителна логика засилваха смущението ми. Съвзех се първа, защото в края на краищата плачех от съчувствие. Отдавна се бях отказала да роня сълзи за себе си.

— Хайде, хайде — рекох и я потупах по рамото.

— Казвам ти, Адриана, не ми се живее — през сълзи повтори тя.

Пак я потупах с ръка по рамото и без да говоря повече, я оставих да се наплаче на спокойствие. Междувременно си мислех, че тези приказки явно изразяваха угризенията й. Вярно, тя винаги ме беше насърчавала да следвам примера на Джизела и да се продавам колкото може по-изгодно. Ала от речено до сторено има голяма разлика и за мама сигурно е било много тежък удар, виждайки, че водя мъж вкъщи, и усети и последвалите пари в ръката й. Сега резултатът от нейните напътствия беше налице и тя се ужаси от него. Но същевременно при мисълта, че е безсмислено да си признае грешката, сигурно изпитваше някакво горчиво задоволство. И така, вместо да ми каже в очите: „Ти постъпи лошо, не го прави повече“, предпочете да говори за неща, които нямаха нищо общо с мене — за живота си и за желанието си да умре. Често съм наблюдавала много хора, по своя воля извършили нещо осъдително, как впоследствие се опитват да се разграничат от постъпката си, съвземат се и се стремят да разговарят за по-възвишени неща, които ги представят в собствените им очи и пред околните в светлината на безкористност и благородство, отстоящи на километри от стореното или, какъвто бе маминият случай, от онова, което са допуснали да бъде направено. Повечето съвсем съзнателно действат така, докато мама, бедничката, го правеше несъзнателно, точно както й диктуваха сърцето и обстоятелствата.

Но думите й, че не иска да живее повече, ми се струваха истински. И аз не исках да живея повече, след като разкрих измамата на Джино, обаче тялото ми, нехаещо за волята, продължаваше да живее. Продължаваха да съществуват гърдите, краката и бедрата ми, които толкова се харесваха на мъжете, нуждаех се от любов и силно я желаех въпреки всичко. Бях готова да легна и да не се събудя повече, но докато спях, моето тяло продължаваше да живее, кръвта течеше във вените ми, стомахът и червата работеха, обръснатите косъмчета под мишниците поникваха, ноктите растяха, кожата ми се потеше, силите ми се възстановяваха и по някое време сутрин клепачите ми се повдигаха, очите ми отново виждаха ненавистната действителност и аз съзнавах, че независимо от желанието си да умра съм още жива и трябва да продължавам да живея. В заключение си казвах, че изобщо не си струва да се занимавам с това, че трябва да се приспособя към живота и да не разсъждавам какъв е.

Не го споделих с мама, защото си давах сметка, че мислите ми са не по-малко тъжни от нейните и няма да я утешат. Затова като видях, че престанала да плаче, се отдръпнах от нея и заявих: „Огладнях“. Беше вярно, от нерви почти не бях докоснала храната в ресторанта.

— Има ядене — каза мама, крайно доволна, че й предлагам да бъде полезна и да се заеме с нещо, което винаги е правила, — ей сега ще ида да ти го приготвя.

Тя излезе и аз останах сама. Заех обичайното си място до масата и я зачаках да се върне. Главата ми беше празна, нищо от случилото се не бе останало у мене освен сладникавия мирис на любов по пръстите и солената суха диря от сълзите по бузите ми. Седях, без да помръдвам, и се взирах в сенките, които полилеят разпръскваше по голите стени на стаята. После мама влезе, носейки чиния с месо и зеленчуци.

— Не ти затоплих супата, защото нямаше да ти хареса, а и остана малко от нея.

— Няма значение, това стига.

Наля ми чаша вино и докато се хранех, както обикновено, тя застана права и неподвижна пред мене в очакване на нарежданията ми.

— Хубав ли е бифтекът? — загрижено попита след малко.

— Да, хубав е.

— Толкова се молих на месаря да ми даде крехко месо.

Изглеждаше разведрена и наистина всичко беше като през другите вечери. Бавно привърших вечерята и след като се нахраних, се прозях и протегнах. Изведнъж се почувствах добре усещайки тялото си силно и задоволено.

— Много ми се спи — казах.

— Почакай, ще ида да ти оправя леглото — грижовно рече мама и понечи да излезе.

— Не, недей, аз ще си го оправя — спрях я. Станах, мама взе празната чиния. — Утре сутринта ме остави да се наспя. Не ме буди.

Тя се съгласи и след като й пожелах лека нощ и я целунах, отидох в моята стая. Леглото бе разхвърляно, както бяхме го оставили с Джачинти. Само пооправих възглавницата и завивката и се хвърлих на него. За миг постоях с широко разтворени очи в тъмнината, без да мисля за нищо. „Аз съм проститутка“ — изрекох с висок глас накрая, за да видя какъв ще е ефектът. Стори ми се, че не ми прави никакво впечатление, затворих очи и почти веднага заспах.

Осма глава

През следващите дни се срещах всяка вечер с Джачинти. Още на другата сутрин беше телефонирал на Джизела и следобеда, веднага щом се видяхме, тя ми предаде. Трябвало да замине за Милано един ден преди срещата ми с Джино и затова се съгласих да бъдем заедно всяка вечер. В противен случай щях да откажа, защото си бях дала дума да нямам продължителна връзка с който и да е мъж. Мислех, че е по-добре, след като съм се захванала със занаята, да го упражнявам открито и да сменям любовниците си, вместо да се самоизмамвам, че не е така, и да приема да ме издържа един мъж — нещо, което криеше опасността да се привържа към него или той към мене, като по този начин изгубя не само свободата да разполагам с тялото, но и с чувствата си. Освен това пазех непокътнати схващанията си за нормален семеен живот и си мислех, че ако се омъжа, няма да е за любовника, който ме е издържал и е решил да легализира неморалната ни връзка, а за някого, който ще ме обича и когото аз ще обичам, човек от моята черга, с моите вкусове и разбирания. Изобщо исках избраният занаят да е достатъчно далече от някогашните ми стремежи, да не ги омърсявам или да правя компромиси, тъй като в известен смисъл се чувствах еднакво склонна да бъда добра съпруга и добра куртизанка, но за разлика от Джизела бях напълно неспособна да следвам пътя между благоразумието и лицемерието. Освен това бях стигнала до извода, че от връзките с много мъже може да се извлече повече, отколкото от щедростта на един.

Всеки ден Джачинти ме водеше на вечеря в същия ресторант, после ме придружаваше до вкъщи и оставаше до късно. Мама вече се отказа дори да говори за моите вечери и когато към обед влизаше в стаята ми, носейки кафето на подноса, се задоволяваше да попита дали съм спала добре. Преди ставах рано и на крак изсърбвах кафето в кухнята, застанала до печката с ледени от студената вода ръце и лице. Сега мама ми го носеше в стаята и го пиех в леглото, докато тя вдигаше щорите и разтребваше. Никога не споменавах неща, за които не бих говорила в миналото, ала тя сама се беше убедила, че всичко в нашия живот се е променило, и с поведението си показваше, че прекрасно разбира що за промяна е настъпила. Държеше се тъй, като че ли между нас имаше някакво мълчаливо споразумение и с грижовността си тя сякаш смирено молеше да й позволя да продължи да ми служи както преди и да ми бъде полезна в новия живот. И трябва да кажа, че навикът да ми носи кафето в спалнята сигурно по някакъв начин я успокояваше — защото беше от хората, които считат навиците за положителни, дори когато те нямат добри страни, както бе в случая. Всекидневно тя въвеждаше с усърдие някои незначителни промени в живота ми, например: подгряваше вода, за да се изкъпя, щом стана, поставяше цветя в една ваза в моята стая и ред други.

Джачинти неизменно ми даваше същата сума и аз, без да казвам на мама, слагах парите в онова чекмедже и кутия, където доскоро тя бе държала спестяванията си. За себе си оставях само дребни монети. Предполагам, че тя бе забелязала новите придобивки у дома, но никога не разменихме по въпроса и дума. По-нататък през живота си наблюдавах как даже хора, чиито доходи имат законен източник, не обичат да говорят за това не само с чуждите, но и с близките си. Вероятно защото парите са свързани с чувството за срам или поне за неудобство, а то ги изключва от обикновените теми за разговор и ги нарежда сред срамните и тайни неща, за които е неприятно да се споменава, сякаш парите винаги са недостойно спечелени, независимо от източника им. Ала може би е вярно и това, че никой не обича да показва чувството, което парите будят в душата му, едно твърде силно чувство, над което почти винаги тегне сянката на вината.

През една от вечерите Джачинти изяви желание да преспи при мене в стаята, но аз го отпратих, под предлог, че съседите от блока ще го видят като излиза сутринта. В действителност от началото до края близостта ни не направи крачка напред, естествено не по моя вина. До заминаването си Джачинти продължи да се държи както през първата вечер. Наистина беше човек с малко или никакви качества, поне в сърдечните отношения, и чувствата, които можех да му засвидетелствам, бях изпитала още първия път, докато той спеше — едно неопределено чувство, което навярно дори не бе насочено към него. Възможността да пренощувам с такъв мъж ме отвращаваше, а и се страхувах от досадата, защото бях сигурна, че щеше да ме държи будна през повечето време и да ме занимава със себе си. Той обаче не долови нито досадата, нито антипатията ми и остана убеден, че през изтеклите дни се е показал в най-добрата си светлина.

Дойде денят за срещата ми с Джино, но толкова неща се бяха случили през тези десет дни, та ми се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто се срещахме, преди да отида да позирам из ателиетата, за да спечеля пари за бъдещото ни семейство, и откакто се смятах годеница. Точно в определения час Джино ме чакаше и докато се качвах в колата, той ми се видя твърде блед и напрегнат. Даже най-закоравелият мошеник не обича да му се говори право в очите за измамата и през десетте дни, в които бяхме преустановили обичайната си връзка, сигурно много е премислял и е подозирал, че е разкрит. У мене нямаше никаква злоба, наистина не се преструвах, бях напълно спокойна, първоначалната горчивина на разочарованието бе отминала и бях настроена някак снизходително и скептично. Освен всичко Джино все още ми харесваше, както се убедих още от първия поглед, който му отправих, а това бе много.

След малко, докато колата се движеше към вилата, той попита:

— И тъй, твоят изповедник промени ли схващането си?

Тонът му беше леко подигравателен, но същевременно и неуверен. Отговорих простичко:

— Не, аз промених своето.

— Свършихте ли си работата с майка ти?

— Засега да.

— Странно.

Той не знаеше за какво става въпрос, но беше ясно, че ме предизвиква, за да си изясни верни ли са предположенията му.

— Защо да е странно?

— Казах го ей така.

— Мислиш, че не е вярно, че съм имала работа ли?

— Нищо не мисля.

Бях решила да го изоблича, като си поиграя с него като котка с мишка, но без да следвам съветите на Джизела за бурни сцени, защото те не отговаряха на темперамента ми. С кокетство попитах:

— Какво, ревнуваш ли?

— Аз да ревнувам? За бога!

— Да, ревнив си и ако беше искрен, щеше да си го признаеш.

Неочаквано той се хвана на въдицата и рече:

— На мое място всеки щеше да ревнува.

— Защо?

— Хайде, хайде, кой мислиш ще ти повярва? Толкова важна работа, че дори пет минути не можеш да намериш да се видим… Хайде де.

— И все пак е истина. Много работих — изрекох спокойно. Беше вярно, какво ако не работа, и то съвсем не лека, бе онова, което всяка вечер правех с Джачинти? — Спечелих пари да платя не само всички вноски, но и чеиза — добавих, подигравайки се на себе си. — Така поне ще можем да се оженим, без да дължим нищо.

Той не отговори, очевидно се убеждаваше в истинността на казаното и изоставяше първоначалните си съмнения. И тогава, както обикновено правех преди, обвих ръце около шията му, докато той шофираше, и силно го целунах зад ухото, шепнейки:

— Защо ревнуваш?… Знаеш, че в живота ми няма друг освен тебе.

Пристигнахме във вилата. Джино паркира колата в градината, затвори портата и тръгнахме към входа за прислугата. Здрачаваше се и първите светлини, червеникави в синкавата мъгла на зимната вечер, проблясваха от прозорците на съседните вили. В коридора на приземния етаж беше почти тъмно, миришеше на кухненска влага и застояло. Спрях се и заявих на Джино:

— Тази вечер не искам да дойда в твоята стая.

— Защо?

— Искам да се любим в стаята на господарката ти.

— Ти си луда! — възмутен възкликна той.

Често сме били в помещенията на горния етаж, но се любехме в неговата стая, в приземието.

— Просто каприз — казах. — Какво те засяга?

— Много ме засяга даже, защото ако случайно се счупи нещо… Никога не се знае… После какво ще правя, като забележат?

— Е, голямо чудо! — лекомислено подхвърлих. — Ще те уволнят и толкова.

— Как само го казваш!

— А как трябва да го кажа? Ако наистина ме обичаше, нямаше нито за миг да се колебаеш.

— Аз те обичам, но не искам неприятности, да не говорим повече за това.

— Ще внимаваме, нищо няма да забележат.

Спокойно продължавах да се преструвам, че ме вълнуват чувства, които не изпитвах, и възкликнах:

— Аз съм ти годеница и искам да изпълниш едно мое желание, а ти от страх, че ще легна там, където ляга господарката и ще опра глава на възглавницата й, ми отказваш!… Какво си въобразяваш? Че тя е по-добра от мене ли?

— Не, но…

— Аз струвам колкото хиляда жени като нея — продължих, — но толкова по-зле за тебе. Прави любов с чаршафите и възглавниците на господарката си, аз си отивам.

У Джино, както съм изтъквала, уважението и страхопочитанието към господарите бяха много силни, той се фукаше с тях, като че ли всичките им богатства по някакъв начин му принадлежаха; но като видя, че проявявам непозната дотогава решителност и ядосана си тръгвам, той се обърка и изтича след мене, молейки ме:

— Почакай, де… Къде отиваш? Просто така си приказвах. Щом ти е приятно, ще идем горе.

Накарах го още малко да се помоли, преструвайки се на обидена, сетне се съгласих и прегърнати се качихме на горния етаж, като от време на време спирахме на стълбата да се целунем, точно както първия път, но промяната в душата ми бе огромна. В спалнята на господарката отидох право до леглото и вдигнах покривката. Отново обзет от страх, Джино възрази:

— Нима се каниш да легнеш под завивките?

— Защо не? — спокойно отговорих. — Не искам да ми е студено.

С видимо неодобрение той замълча; щом приготвих леглото, влязох в банята, включих газта и съвсем леко отворих кранчето за топлата вода, тъй че ваната да се пълни бавно. Неспокоен и недоволен, Джино ме следваше и негодуваше:

— И банята ли?

— Те се къпят, след като са се любили, нали?

— Знам ли ги какво правят? — отвърна той и сви рамене.

Не ми убягна, че всъщност своеволията ми не са му неприятни, само че му беше трудно да ги приеме. Беше страхлив, обичаше да си знае мястото. Но нарушаването на реда го блазнеше толкова повече, колкото по-рядко си го позволяваше.

— В края на краищата имаш право — с усмивка каза след малко, унизен и изкушен, опипвайки с ръка матрака. — Тук е хубаво… По-хубаво, отколкото в моята стая.

Седнахме на края на леглото.

— Джино — рекох, хвърляйки се на шията му, — помисли колко хубаво ще бъде, когато си имаме дом за нас двамата… Няма да е като този, но ще бъде наш.

Не знам защо говорех така. Вероятно защото със сигурност знаех, че е невъзможно, и ми харесваше да се самонаранявам там, където най-силно болеше.

— Да, да — отвърна той и ме целуна.

— Знам как искам да живея — продължих безмилостно, със съзнанието, че описвам нещо изгубено завинаги — в изрядна къща като тази. Стигат ми две стаи и кухня, всичко в тях да е мое, да блести от чистота като огледало, да си живеем спокойно. В неделя заедно да ходим на разходка… да се храним заедно, да спим заедно… Помисли, Джино, колко хубаво ще бъде!

Той не каза нищо. Признавам, никак не се вълнувах, докато говорех така, все едно бях актриса и играех роля на сцената. Но ми беше тягостно, защото тази смразяваща и тъй чужда ми героиня, която не будеше никакво вълнение в душата ми, бях самата аз отпреди десет дни. Междувременно, докато говорех, Джино нетърпеливо ме събличаше и аз още веднъж, както и когато се качвах в колата, с негодувание си дадох сметка, че той продължава да ми харесва и навярно тялото ми винаги ще е готово да приеме насладата за разлика от сърцето — охладняло към Джино, неспособно да бъде снизходително и да прости. Той ме милваше и целуваше, усещах как неговите ласки замъгляват ума ми и сетивата победиха отказа на сърцето.

— Ще ме умориш — искрено прошепнах накрая и се отпуснах назад в леглото.

По-късно изтегнахме крака върху чаршафите, издърпахме догоре бродираната завивка и изпънахме тела в луксозното легло. Над главите ни имаше нещо подобно на балдахин и над възглавницата се спускаха бели ефирни воали. Цялата стая беше бяла, с дълги тънки пердета на прозорците, красиви ниски мебели край стените, лъскави огледала, великолепни предмети от стъкло, мрамор и метал. Фините тънки чаршафи бяха като милувка за тялото ми и когато едва помръдвах, матракът леко поддаваше, предизвиквайки у мен дълбоко желание за сън и почивка. През отворената врата от банята се чуваше равномерният и тих шум на водата, която течеше във ваната. Изпитвах голямо блаженство и не чувствах никаква неприязън към Джино. Стори ми се, че това е най-подходящият момент да му кажа, че знам всичко, и бях сигурна, че ще го направя любезно, без следа от злоба.

— И така, Джино — след дълго мълчание гальовно рекох, — твоята съпруга се казва Антониета Партини.

Той навярно бе задрямал, защото тъй рязко подскочи, сякаш някой силно го раздруса.

— Какво казваш?

— А дъщеря ти се казва Мария… Не е ли така?

Искаше му се да отрече, но ме погледна в очите и разбра, че ще е безсмислено. Лежахме на една възглавница с вкаменени лица, аз говорех с крайчеца на устните.

— Скъпи Джино — продължих, — защо ми наговори толкова лъжи?

— Защото те обичах — с ярост отвърна той.

— Ако наистина си ме обичал, трябваше да помислиш колко ще страдам, когато разбера истината. Но ти не се замисли за това, нали?

— Аз те обичах — повтори той, — загубих си ума и…

— Стига толкова! — прекъснах го. — Когато научих, ми беше много тежко, не вярвах, че си способен… но вече е свършено… Да не говорим повече… сега отивам да се изкъпя.

Отметнах завивката, станах от леглото и тръгнах към банята. Джино остана на мястото си.

Ваната беше пълна с приятна за гледане гореща, синкава на фона на белите плочки и лъскавите кранчета вода. Влязох и бавно се потопих в бистрия кипеж. Легнала на дъното, затворих очи. От съседната стая не долиташе никакъв шум, Джино сигурно премисляше казаното от мен и набързо се опитваше да състави някакъв план, с помощта на който да ме задържи. Усмихнах се, представяйки си го потънал в голямото брачно легло, разсъждаващ върху съвсем прясната новина, която бе като шамар по лицето му. Но без злоба, като на нещо комично, което изобщо не ме засяга, защото, както казах, вече не изпитвах никаква неприязън към него, дори познавайки го такъв, какъвто в действителност бе, ми се струваше, че почти изпитвам симпатия. После чух, че се движи из стаята, вероятно се обличаше. След малко надникна през вратата на банята, като че ли не се осмеляваше да влезе, и ме погледна като бито куче.

— В такъв случай няма да се срещаме повече — след дълго мълчание каза с приглушен глас.

Разбрах, че макар и по свой начин, той наистина ме обичаше и отвращението от лъжите му не е чак толкова силно. Спомних си за Астарита, който също посвоему ме обичаше. Насапунисах си ръката и казах:

— Защо да не се срещаме? Ако не исках да те виждам, тази вечер нямаше да дойда… Ще се срещаме, но по-рядко.

Думите ми, изглежда, го окуражиха. Влезе в банята.

— Искаш ли да те насапунисам? — попита.

Неволно го сравних с мама, която напълно се беше отказала от властта си над мен и се чудеше как да ми угоди. Сухо отвърнах:

— Както желаеш… по гърба, където не мога да стигна.

Джино взе сапуна и гъбата, аз се изправих и той ми насапуниса гърба. Оглеждах се в продълговатото огледало срещу ваната и си представях, че аз съм госпожата, на която принадлежат всички красиви вещи наоколо. Тя сигурно също тъй се изправяше във ваната и камериерката — някое бедно момиче като мене — внимателно, за да не одраска кожата й, я сапунисваше и поливаше. Помислих, че сигурно е приятно да бъдеш обслужвана от някой друг, да стоиш неподвижна и отпусната, а край тебе да се задъхват от грижи и старание. Както и при първото посещение във вилата, ми мина през ума простичката мисъл, че без дрипите си, гола, струвам колкото господарката на Джино. Но за съжаление, съдбата ми бе различна. Раздразнена, казах на Джино:

— Стига, стига!

Той взе една хавлия и я разгъна зад мене, излязох от ваната и я опасах около тялото си. Стоях завита с бялата хавлиена кърпа. Джино ме прегърна, сигурно за да види дали ще го отблъсна, но аз не се възпротивих дори когато той ме целуна по шията. После с вещина и старание, сякаш цял живот е правил само това, мълчаливо започна да ме изтрива от глезените нагоре към гърдите, затворих очи и отново си представих, че аз съм господарката, а той — камериерката. Джино изтълкува пасивността ми като отстъпчивост и изведнъж усетих, че вместо да ме подсушава, ме милва. Отблъснах го, пуснах хавлията да падне и боса отидох на пръсти в стаята. Той остана в банята, за да източи водата от ваната.

Бързо се облякох и обиколих спалнята, разглеждайки предметите по мебелите. Спрях пред тоалетката, където бяха разпръснати дреболии, изработени от черупки от костенурка и злато. В един ъгъл, между четките и шишенцата с парфюми, зърнах златна пудриера. Взех я и я разгледах. Тежеше много, изглеждаше масивна. Беше квадратна, на черти и имаше голям рубин, монтиран върху капачката. Имах чувството, че не е толкова изкушение, колкото откритие — вече бях способна на всичко, даже да открадна. Отворих си чантата, пуснах тежката пудриера вътре и тя веднага падна на дъното при дребните монети и ключовете от къщи. Докато я вземах, изпитах задоволство, не много по-различно от онова, което даваните от моите любовници пари пораждаха у мен. Право да си кажа, не знаех какво ще правя с такава скъпа пудриера, която не подхождаше на дрехите ми и живота, който водех. Никога нямаше да я използвам, в това бях сигурна. Но докато я крадях, имах чувството, че се подчинявам на онази логика, която вече ме ръководеше в постъпките ми: мислех, че щом къщата е построена, трябва да й се сложи покрив.

Джино влезе в стаята и с раболепно усърдие оправи леглото и предметите, които му се сториха разместени.

— Хайде, хайде — обадих се с презрение, виждайки, че и след като е свършил, тревожно се оглежда наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, — хайде, господарката ти няма да забележи нищо… Засега няма да те изгонят.

Направи ми впечатление, че при тези думи лицето му се сгърчи от болка и съвестта ме загриза, защото бяха злобни и неискрени.

Не проговорихме, докато слизахме по вътрешната стълба, нито като излязохме в градината и се качихме в колата. Нощта отдавна бе настъпила и щом потеглихме из криволичещите улици на елегантния квартал, сякаш единствено бях чакала този момент, аз тихо заплаках. Дори сама не знаех за какво плача, но мъката ми бе голяма. Не съм издръжлива на разочарования и през целия следобед, колкото и да се насилвах да изглеждам спокойна, те бяха сложили отпечатък върху не една от моите постъпки и думи. Докато плачех, за първи път изпитах истинска неприязън към Джино, който само и само да ме притежава, ме измами и у мен нахлуха противни и несвойствени на характера ми чувства. Помислих си, че преди винаги съм била нежна и добра, но отсега нататък нямаше да бъда такава, и това ме изпълни с отчаяние. Щеше ми се да го попитам: „Защо го направи? Как да го забравя и да не мисля повече?“, но замълчах. Сподавих риданията си и от време на време разтърсвах глава, за да капнат сълзите, както се поклаща клон, за да паднат най-зрелите плодове. Почти не усетих кога сме прекосили града. Колата спря, слязох и подадох ръка на Джино:

— Ще ти се обадя.

Той ме погледна с надежда, която премина в изненада, щом видя обляното ми в сълзи лице. Нямаше време да каже нищо, защото аз махнах с ръка за довиждане, насилих се да се усмихна и се отдалечих.

Девета глава

И така, животът ми отново закръжи в позната орбита и със същите фигури, както грейналите в празнично осветление въртележки на лунапарка, които гледах от прозореца си като дете и ми доставяха истинска радост.

На въртележките фигурите също са малко и винаги едни и същи. Под звуците на писклива, протяжна и жаловита музика пред погледа ми описваха кръгове лебедът, котаракът, автомобилът, конят, престолът, драконът и яйцето, и тъй през цялата нощ се редуваха. Също както се въртяха фигурите на моите любовници, били те мъже, които вече познавах, или непознати, които много приличаха на тях. Няколко вечери прекарах с Джачинти, който се върна от Милано с подарък — чифт копринени чорапи. После той замина и аз отново започнах да се срещам с Джино веднъж-дваж в седмицата. През останалите вечери бях с мъже, които намирах на улицата или които Джизела ми представяше. Сред тях имаше и млади, и възрастни, някои бяха симпатични и се държаха любезно с мене, имаше и противни, считаха, че съм едва ли не стока, но тъй като бях решила да не се привързвам към никого, винаги беше все същото. Срещахме се на улицата или в кафенето, понякога ходехме на вечеря, после бързахме към къщи. Затваряхме се в моята стая, правехме любов, разменяхме по някоя дума, мъжът плащаше и си отиваше, а аз влизах в голямата стая, където мама ме чакаше. Ако бях гладна, хапвах и си лягах. Рядко, ако още бе рано, излизах и отивах в града да търся друг мъж. Но се нижеха дни, в които не се срещах с никого, стоях си у дома и нищо не правех. Бях станала много мързелива, моята леност, изглежда, бе израз на глада за почивка и спокойствие, който мама също изпитваше и въобще бе присъщ на хората от нашата черга — вечно преуморените бедняци.

Често само видът на празната кутия за спестявания успяваше да ме накара да изляза от къщи и да обикалям централните улици в търсене на компания, но понякога мързелът ми надделяваше и предпочитах да взема пари назаем от Джизела или да изпратя мама да пазарува на кредит от магазините.

И все пак не мога да кажа, че този живот наистина ми е бил неприятен. Твърде скоро разбрах, че във влечението ми към Джино няма нищо особено и неповторимо, че всъщност мъжете, почти без изключение, по някаква причина ми харесват. Не знам дали това се случва на всички жени от занаята, или показва наличието на особена склонност към него, знам само, че винаги изпитвах тръпка на любопитство и очакване, която рядко биваше разочарована. У младите ми се нравеха издължените, почти юношески тела, непохватността, плахостта, гальовните погледи, свежестта на устните и косите; у зрелите мъже ми харесваха мускулестите ръце, масивността и силата, която мъжествеността наслагва по раменете, краката и корема, мъжете не са зависими от възрастта и дори като възрастни запазват привлекателността си или придобиват нов, специфичен чар. Фактът, че всеки ден сменях любовниците си, ми помогна да различавам от пръв поглед предимствата и недостатъците им с онази точна и проницателна наблюдателност, която се постига единствено с опита. Човешкото тяло за мене беше непресъхващ извор на необяснимо и безкрайно удоволствие и неведнъж съм се улавяла, че се любувам с поглед или с върха на пръстите си докосвам крайниците на моите компаньони за по една нощ, сякаш исках да ида отвъд повърхностния контакт, който ни свързваше, да открия смисъла на красивата им външност, за да си изясня защо ме привличат. Опитвах да прикривам колкото е възможно интереса си, защото тези мъже с присъщата им суета можеха да го изтълкуват превратно и да си помислят, че съм влюбена в тях. Всъщност любовта, както те я схващаха, нямаше нищо общо с моето отношение, то приличаше на почитта и вълнението, които навремето изпитвах, когато отивах в църква или извършвах определени ритуали.

Парите, които печелех, не бяха много, както би могло да се предположи. Най-вече аз никога не съумях да бъда алчна и пресметлива като Джизела. Разбира се, държах да ми се плаща, защото не ходех с мъже за забавление, но собствената ми природа ме подтикваше да се отдавам по-скоро от физическо желание, отколкото по сметка и се сещах за парите едва когато настъпеше моментът да ми платят, тоест прекалено късно. Неизменно у мене оставаше непонятната убеденост, че аз предоставям на мъжете блага, които не ми струват нищо и обикновено не се заплащат, следователно получавам парите по-скоро като подарък, и не като възнаграждение. Струваше ми се, че любовта не струва скъпо или може би никога не се плаща скъпо и с тези скромни претенции бях неспособна да определя цена, която да не изглежда произволна. Ако дадяха повече, благодарях с изключителна признателност, получех ли малко, не се чувствах ощетена и не негодувах. Едва по-късно, научена от горчивия опит, реших да подражавам на Джизела, която уговаряше сумата, преди да приеме. Но в началото все се срамувах и едва успявах да изрека цената с половин уста, болшинството мъже не я чуваха и се налагаше да повтарям.

Още една причина имаше да не ми достигат парите, които печелех — фактът, че много по-малко в сравнение с преди обмислях разходите си, дори се бях поразпуснала с купуването на дрехи, парфюми, тоалетни принадлежности и подобни дреболии, от които професионално се нуждаех, а средствата, които получавах от моите любовници, вечно не стигаха — точно както преди, докато работех като модел и помагах на мама, припечеленото бе недостатъчно. Струваше ми се, че съм не по-малко бедна от тогава, независимо че бях пожертвала достойнството си. Както някога, дори по-често, имаше дни, в които нямахме стотинка вкъщи. Както навремето, даже по-силно, ме измъчваше несигурността за утрешния ден. По характер съм по-скоро лекомислена и флегматична и тревогата ми никога не приемаше кошмарна форма като при по-неуравновесените и плашливи хора. Ала дълбоко в съзнанието ми, подобно на дървесен червей, оставаше страхът от неизвестността, който постоянно ми напомняше, че съм без опора, че не бива да забравям за положението си и да се отпускам, нито пък че коренно ще го променя със занаята, който съм избрала.

Ако някой не изпитваше или поне изглеждаше, че вече не изпитва никакво безпокойство, това бе мама. Незабавно бях я предупредила, че повече не е необходимо по цял ден да си вади очите с шиене и тя, сякаш цял живот бе чакала да й съобщя това, внезапно изостави значителна част от работата си, задоволявайки се със съвсем дребни поръчки, които изпълняваше неохотно и колкото да мине времето, а не за да печели. Като че ли дългогодишните усилия, започнали още когато е била малко момиченце и е ходела да слугува в едно чиновническо семейство, изневиделица се бяха изчерпали напълно и безвъзвратно, както старите къщи се разрушават от само себе си, сривайки се в купчина прах, без да остане здрава стена от тях. За човек като мама парите означаваха преди всичко да яде и да си почива до насита. Тя взе да се храни по-обилно и си позволяваше удобствата, които според нейните разбирания разграничаваха богатите от бедните: ставаше късно, следобед спеше, понякога ходеше на разходка. Трябва да кажа, че отражението на тези новости върху нея беше навярно най-неприятната страна на променения ни живот. Вероятно човек, който е свикнал с тежка работа, никога не бива да я прекъсва, защото безделието и благополучието го покваряват дори когато, за разлика от нашия случай, имат законен и справедлив източник. Веднага щом положението ни се подобри, мама напълня или по-точно нездравословно се поду и бързината, с която изчезнаха задъхаността, измъчеността и немощта й, ми се виждаше многозначителна, макар смисълът да ми убягваше. Някогашните й кокалести бедра се закръглиха, слабите й рамене се загладиха, бузите, които вечно бяха хлътнали, се изпънаха и наляха. Но най-тъжното в маминото охранване бяха очите — в миналото големи, винаги с буден и схватлив израз, а сега смалени, някак плахо и двусмислено блещукащи. Тя беше напълняла, но нито се беше разхубавила, нито подмладила. Струваше ми се, че вместо мене тя носи по лицето и в личността си видимите следи от променения ни живот и никога не съумявах да я погледна, без да изпитам някакво неприятно чувство, примесено с угризения, състрадание и отвращение. Постоянството, с което мама се отдаваше на приятното си безделие и лакомия, ме отблъскваше. Сигурно не й се вярваше, че няма да се мъчи повече, и затова се държеше като човек, който цял живот не си е дояждал и отпочивал.

Естествено, аз прикривах чувствата си, защото не исках да я наскърбявам, а от друга страна, си давах сметка, че има неща, които, преди да кажа на нея, трябва да кажа на себе си. Понякога ми се изплъзваха жестове на досада и си мислех, че вече я обичам по-малко такава надебеляла, подпухнала, полюляваща бедра, отколкото когато бе слаба, чорлава и по цял ден тичаше, крещеше и се оплакваше. Често си задавах въпроса: „Ако аз, да предположим, бях станала заможна чрез изгоден брак, мама щеше ли да напълнее по същия начин?“ Днес си отговарям положително и навярно промяната у нея ми се е виждала някак вулгарна, затова неволно я гледах, с угризение и с разбиране.

Не крих дълго от Джино новото си положение. Напротив, още първия път, когато се срещнахме — десетина дни след като бяхме се любили във вилата, той разбра. Една сутрин мама дойде да ме събуди, като тихо и съзаклятнически каза:

— Знаеш ли кой е оттатък и иска да говори с тебе? Джино!

— Доведи го тук — отвърнах спокойно.

Поразочарована от лаконичността ми, тя отвори прозореца и излезе. След малко Джино влезе и моментално забелязах, че беше разстроен и ядосан. Не ме поздрави, обиколи леглото и застана пред мене; още сънена, лежах и го гледах. Той попита:

— Я слушай, онзи път случайно да си взела погрешка един предмет от тоалетката на господарката ми?

„Добре се подредих“, помислих. Направи ми впечатление, че изобщо не се чувствам виновна. Но неговото раболепие и уплаха все тъй ме дразнеха.

— Защо? — попитах.

— Изчезнала е една много скъпа пудриера, златна, с рубин… Госпожата вдигна страшен шум… Тъй като в известен смисъл вилата беше поверена на мене, те не го казват, ама аз се досещам, че ме подозират… За щастие тя едва вчера откри, една седмица откакто се върна, тъй че има вероятност да я е откраднала някоя от камериерките… Иначе да са ме обвинили, изхвърлили, арестували и знам ли какво.

Изплаших се да не би по моя вина да е уволнен някой невинен и запитах:

— На камериерките нищо ли не им направиха?

— Не — крайно нервно отвърна той. — Но идва един комисар, разпитва ни и от два дни не се живее.

Поколебах се за миг и признах:

— Аз взех пудриерата.

Джино се облещи, цялото му лице се изкриви в грозна гримаса:

— Ти си я взела? И ми го казваш така?

— А как трябва да ти го кажа?

— Но това се нарича кражба!

— Да.

Той ме изгледа и неочаквано се разбесня, може би се боеше от последиците, които постъпката ми щеше да има, или смътно се догаждаше, че приписвам отговорността за кражбата главно на него.

— Я ми кажи… какво ти става? А, затова значи искаше да отидем в стаята на госпожата, сега разбирам… Но аз, мила моя, нямам нищо общо. Щом искаш да крадеш, правѝ го където щеш, изобщо не ме интересува, но не и в дома, където работя… Крадла! Горко ми, ако се бях оженил за тебе, щях да се оженя за крадла.

Оставих го да си излее душата, като го наблюдавах внимателно. Бях поразена, че толкова време съм го мислила за съвършен. И още как! Накрая, когато реших, че е изчерпал упреците си, казах:

— Защо се ядосваш толкова, Джино? Никой не те обвинява, че си я откраднал… Ще поговорят още няколко дни, после няма и да си спомнят… Господарката ти кой знае колко пудриери има.

— Но ти защо я открадна? — попита.

Беше ясно, че иска да чуе онова, което смътно предполагаше. Отговорих:

— Така.

— „Така“ не е отговор.

— Щом наистина искаш да знаеш — спокойно рекох, — откраднах я не защото имах желание или нужда, а защото вече мога и да крада.

— Какво искаш да кажеш? — започна той.

Не го оставих да довърши:

— Сега ходя вечер по улиците, търся си някой мъж, водя го тук и после той ми плаща… Щом правя това, мога и да крада, нали?

Джино разбра и реакцията му беше типична за него:

— И това правиш! Добре… Наистина, горко ми, ако се бях оженил за тебе!

— Не го правех преди — казах, — но откакто научих, че имаш съпруга и дете, започнах.

През цялото време той беше очаквал тази фраза и с готовност отвърна:

— Не, мила моя, недей да хвърляш сега вината върху мене. Проститутка и крадла става само жена, която иска.

— Види се, че без да знам, съм била такава — отговорих, — а ти ми даде повода да се захвана.

Моето спокойствие го убеди, че нищо няма да постигне, и той смени тактиката:

— Хм… онова, което си или което правиш, не ме засяга, но трябва да ми дадеш пудриерата. Бездруго рано или късно ще си загубя мястото. Трябва да ми я дадеш, а аз ще се престоря, че съм я намерил… Знам ли къде… В градината.

Аз отговорих:

— Защо не каза преди? Щом заради мене може да си загубиш мястото, моля, вземи я. Там, в първото чекмедже на гардероба е.

С облекчение той бързо отиде до гардероба, отвори чекмеджето, взе пудриерата и я пъхна в джоба си. После вече ме загледа с променен поглед, в който, струва ми се, се четяха някакво угризение и желание за помирение. Но по очите му личеше, че няма смелост да преодолее неловката ситуация.

Попитах:

— Колата ти долу ли е?

— Да.

— Добре, късно е и не може да останеш… Ще говорим за всичко следващия път, като се видим.

— Имаш ли нещо против мен?

— Не, нямам нищо против тебе.

— Имаш.

— Казах ти, че нямам.

Той въздъхна, наведе се над мене и аз не му попречих да ме целуне.

— Ще ми се обадиш, нали? — настоя от прага.

— Бъди спокоен.

Така Джино научи за новия живот, който водех. Но в деня, когато се срещнахме, изобщо не споменахме за пудриерата, нито за моя занаят, като че ли се касаеше за нещо нормално и безинтересно, чиято значимост е изчерпана. Джино, общо взето, се държеше като мама, само че не личеше нито за миг да е изпитал ужаса, който я бе обзел първата вечер, когато доведох Джачинти вкъщи и който и досега от време на време продължавах да откривам зад нейното доволство, даже в нездравото й пълнеене. В основата на Джиновия характер лежеше прозрачна хитрост. Мисля, че когато е разбрал какви промени са настъпили в живота ми, след като ме измами, той си е казал: „Добре, с един куршум два заека. Така хем няма повече да ме упреква в нищо, хем ще си остана неин любовник.“ Джино беше от хората, които, ако запазят всичко, което притежават, от парите, жената, та чак живота си, дори с цената на собственото достойнство, смятат, че са късметлии.

Продължих да се срещам с него, защото, както казах, независимо от всичко, той още ми харесваше, нямаше никой, който да ми харесва повече, и макар да съзнавах, че всичко между нас е свършено, не исках краят да бъде груб и неприятен. Никога не са ми се нравили резките и ненадейни скъсвания. Считам, че нещата от живота отмират сами, както са и породени — от досада, равнодушие или навик, и ми е приятно да усещам как изчезват без ничия намеса, да виждам как лека-полека отстъпват местата си на други. В последна сметка в живота промените никога не са ясни и категорични и който прибързано иска да измени нещо, рискува, точно когато най-малко е очаквал, да намери жилави и жизнеспособни старите привички, за които се е заблуждавал, че е изкоренил окончателно. Аз исках и ласките на Джиновите ръце да ме оставят безразлична, както не ме вълнуваха думите му, и се боях, че ако избързам, в някой момент от живота ми той може да се появи и да възстановя старите отношения, въпреки нежеланието си.

И една друга личност се върна по това време в моя живот — Астарита. С него всичко беше много по-просто, отколкото с Джино. Джизела тайно се виждаше с Астарита и допускам, че той правеше любов с нея само за да има повод да й говори за мене. Както и да е, тя дебнеше подходящ момент, за да ми заприказва за Астарита и когато й се стори, че е минало достатъчно време и съм се успокоила, ме подхвана отдалече — доста предпазливо ми каза, че го срещнала и той питал за мене.

— Нищо конкретно не каза — продължи тя, — но разбрах, че още е влюбен в тебе. Право да ти кажа, дожаля ми за него. Изглеждаше направо нещастен… Повтарям ти, нищо не ми каза, но аз се досетих, че има огромно желание пак да те види. В края на краищата сега…

Прекъснах я:

— Слушай, безсмислено е да продължаваш да говориш така.

— Как?

— Хм, с толкова увъртания. По-добре направо кажи, че той те праща, че иска да ме види и ти си се нагърбила да му предадеш отговора ми.

— Да предположим, че е вярно — рече тя объркана. — И тогава?

— Тогава — отговорих спокойно, — кажи му, че нямам нищо против да се срещам с него, както с другите мъже, но, разбира се, ей така, без обвързване.

Джизела остана крайно изненадана от решението ми: тя мислеше, че мразя Астарита и никога няма да се съглася да се срещна с него. Не проумя, че любовта и омразата за мен вече не съществуваха и мисля, че както винаги премълча нещо.

— Добре правиш — рече след малко замислено и лукаво, — и аз на твое място щях да направя същото. В някои случаи се налага да стоим над антипатията… Астарита наистина е влюбен, способен е дори да разтрогне брака си и да се ожени за тебе… Хитра си ти, а като си помисля, че те имах за наивница…

Джизела никога не ме беше разбирала и от опит знаех, че всякакви усилия да й отворя очите щяха да са напразни. Затова с престорено лекомислие потвърдих: „Точно така“ и я оставих, разкъсвана от завист и възхищение към мене.

Тя предаде на Астарита отговора ми и аз се срещнах с него в сладкарницата, където се запознахме с Джачинти. Както беше ми казала Джизела, той наистина все тъй бясно ме желаеше и щом ме зърна, пребледня като мъртвец, наглостта му изчезна и не отрони дума. Сигурно чувствата бяха по-силни от него и мисля, че са прави някои простички жени от народа като мама например, които, заговорят ли за любовни връзки, твърдят, че имало мъже, които били омагьосвани от любовниците си. Съвсем неволно аз го бях омаяла и доколкото можеше, се стремеше с всички сили да се освободи, но не успяваше. Веднъж завинаги го бях направила подчинен, зависим и несамостоятелен, веднъж завинаги бях го обезоръжила, сковала и поставила под своя власт. По-късно той ми обясни, че понякога се е подготвял за студената и високомерна роля, която искал да играе, дори наизустявал репликите, но щом ме видел, кръвта се оттегляла от лицето му, някаква мъка притискала гърдите му, главата му се изпразвала и устата отказвала да говори. Струвало му се, че не може да издържи погледа ми, губел си ума и изпитвал неудържимо желание да падне на колене и да ми целува краката.

Действително, той не беше като останалите мъже, имам предвид, че у него имаше нещо кошмарно. Вечерта, когато се срещнахме, след като в напрегнато и смущаващо мълчание се нахранихме в ресторанта и отидохме вкъщи, той ме помоли от игла до конец, без да пропусна някоя подробност, да му разкажа какво е станало от деня на излета във Витербо до скъсването ми с Джино.

— Защо толкова те интересува? — попитах изненадана.

— Така — отговори той, — без причина… Но на тебе какво ще ти стане? Не мисли за мене, разказвай.

— А, за мене… — вдигайки рамене, отвърнах, — но щом ще ти е приятно…

Подробно, както бе пожелал, му разказах всичко, което беше се случило след екскурзията: как се обясних с Джино, как последвах съветите на Джизела, как се срещнах с Джачинти. И аз не знам защо, премълчах само за пудриерата, навярно за да не го поставя в неудобно положение, имайки предвид професията му на полицай. Астарита ми зададе много въпроси, най-вече за срещата с Джачинти. Изглеждаше ненаситен за подробности, сякаш по-скоро искаше не да разбере нещата, а да ги види и докосне, изобщо да участва в тях. Не знам колко пъти ме прекъсна с въпросите: „И ти какво направи?“ или „А той какво направи?“. Когато свърших, ме прегърна и изфъфли:

— Аз съм виновен за всичко.

— Не — отвърнах поотегчена, — никой не е виновен.

— Аз съм виновен, аз те опропастих. Ако не бях постъпил така във Витербо, всичко щеше да е различно.

— Сега наистина грешиш — оживено отвърнах. — Ако някой е виновен, това е Джино, а ти нямаш нищо общо… Ти, драги мой, във Витербо искаше насила да ме имаш, а постигнатите по този начин неща са без значение. Ако Джино не ме беше мамил, щях да се омъжа за него, да му призная и всичко щеше да бъде наред, като че ли никога не съм те познавала.

— Не, аз съм виновен… Привидно може да е Джино, но всъщност виновникът съм аз.

По моя преценка Астарита беше изключително привлечен от идеята за вината, но не защото го гризеше съвестта, а напротив, доставяше му удоволствие да мисли, че ме е покварил и съсипал. „Доставяше удоволствие“ е твърде меко казано, по-точно го възбуждаше и навярно главно в това се коренеше страстта му към мене. Разбрах го по-късно, когато ми направи впечатление, че често при нашите срещи той настояваше подробно да му разказвам какво е ставало между мене и случайните ми любовници. По време на тези разкази вълнението, напрегнатостта и вниманието, които се четяха по лицето му, ме смущаваха и изпълваха със срам. После Астарита се хвърляше върху мене и докато ме обладаваше, унесено и страстно повтаряше оскърбителни, цинични и неприлични думи, които не желая да цитирам и които биха се видели обидни даже на най-покварената жена. Никога не можах да проумея как това странно поведение се съгласуваше с обожанието му към мене, аз смятам за невъзможно да обичаш една жена и същевременно да не я уважаваш, ала у Астарита любовта и жестокостта, изглежда, се сливаха и всяка от тях придаваше на другата от колорита и силата си. Понякога си мислех, че особената наслада, с която си въобразяваше, че съм пропаднала по негова вина, се дължи на работата му в политическата полиция, която, както разбрах, се състоеше именно в търсене на слабото място на арестуваните, в обезверяването им, за да бъдат завинаги пречупени. Той сам ми каза, не помня по какъв повод, че винаги когато успявал да накара да проговори някой от тях, изпитвал особено, почти физическо удоволствие, подобно на любовното обладаване: „Обвиняемият е като жена — обясняваше, — докато се съпротивлява, е с вдигната глава, но отстъпи ли веднъж, става парцал и можеш да го използваш когато и както искаш.“ Но допускам, че е по-вероятно удоволствието от жестокостта да му бе вродено и именно защото характерът му беше такъв, е избрал тази професия.

Астарита не беше щастлив, от всичко видяно неговото нещастие винаги ми е изглеждало най-пълното и непоправимото, защото не бе причинено от външно обстоятелство, а от собствената му неспособност или вътрешна недъгавост, които така и не си изясних. Когато не ме караше да му разказвам за професионалните си познанства, обикновено коленичеше пред мене, слагаше глава в скута ми и понякога по цял час не помръдваше. Аз трябваше само от време на време леко да го погалвам по главата, точно както правят майките с децата. Понякога той простенваше, а може би и плачеше. Никога не съм обичала Астарита, но в онези моменти изпитвах съчувствие, защото разбирах, че страда и никакъв лек не може да облекчи болката му.

Той говореше с изключителна горчивина за семейството си: за съпругата, която мразеше, за дъщерите си, които не обичаше, за родителите си, които бяха направили тежко детството му и още неопитен го бяха принудили да сключи катастрофален брак. За професията си почти не намекваше. Само веднъж с особена гримаса рече: „Из къщите има толкова полезни предмети, макар и мръсни. Аз съм кофа за смет, в която хвърлят боклуците“. Но, общо взето, впечатлението ми бе, че смяташе професията си за напълно почтена. Той имаше силно развито чувство за дълг и доколкото схванах от посещението си в министерството, а също от някои негови приказки, беше образец на усърден, потаен, проницателен, неподкупен и суров служител. Макар че работеше в политическата полиция, открито си признаваше, че нищо не разбира от политика: „Аз съм едно от колелцата на механизма — подхвърли един път, — нареждат ми и изпълнявам!“

Астарита желаеше да се срещаме всяка вечер, но освен че бях решила да не се обвързвам с никого, имаше и друго — с тягостната си сериозност и странности той ме отегчаваше и ме поставяше в неудобно положение; и въпреки че го съжалявах, не можех да сдържа искрената си въздишка на облекчение винаги когато се разделяхме. Заради това се стремях да го виждам рядко, не повече от веднъж в седмицата. Естествено, тези непълноценни отношения допринесоха да се съхрани ненаситна и силна страстта му към мене; навярно, ако бях приела да живея с него, както непрестанно ми предлагаше, той постепенно щеше да свикне с присъствието ми и накрая щеше да ме види такава, каквато в действителност бях — бедно момиче като толкова други. Астарита ми даде номера на телефона, който стоеше на бюрото му в министерството. Номерът беше секретен, знаеха го само началникът на полицията, шефът на правителството, министърът и няколко други важни личности. Когато телефонирах, веднага отговаряше, но щом разбереше, че съм аз, ясният му и спокоен допреди секунда глас заглъхваше и започваше да заеква. Наистина ми беше покорен и подчинен като роб. Помня, че веднъж малко разсеяно го погалих по лицето, без да ме е молил. Той веднага сграбчи ръката ми и я целуна с жар. По-късно няколко пъти ме е молил спонтанно да повторя милувката, ала на чувствата не се заповядва.

Често, както казах, нямах желание да изляза на улицата да търся мъже и оставах вкъщи. Не ми се стоеше с мама, защото, макар между нас да имаше нещо подобно на споразумение за мълчание по въпроса за моя занаят, накрая разговорът — неловък и двусмислен, все се завърташе около него, пък аз предпочитах да не разговарям така, а направо, без заобикалки. Затварях се в стаята си, предупреждавах мама да не ме безпокои и се опъвах на леглото. Спалнята ми гледаше към двора и през затворения прозорец отвън не се чуваше почти никакъв шум. Подремвах малко, после обикалях стаята, вършейки някоя дребна работа — пренареждах предметите или бършех праха по мебелите. Така залисана, мислите ми оставаха насаме със себе си. Размишлявах все по-задълбочено, накрая преставах, стигнала до извода, че се погубвам, живеейки в лутане.

В часовете на усамотяване винаги настъпваше момент, в който ме обхващаше силно смущение и ми се струваше, че внезапно, със смразяваща проницателност, пълно и от всички страни виждам себе си и живота си. Нещата, които правех, се раздвояваха, губеха смисъла си и просто се свеждаха до абсурдни и неразбираеми привидения. Казвах си: „Често водя тук някой мъж, който, без да ме познава, ме е чакал в нощта, преплели тела, се борим в леглото като неприятели, после той ми дава напечатана цветна хартийка и на следващия ден аз я разменям за храна, дрехи и други подобни неща“. Но тези уточнения бяха само първата крачка по пътя към още по-голямото объркване. Те ми служеха, за да освободя душата си от вечно дебнещата я присъда заради начина, по който си изкарвах хляба, а същевременно ми представяха самия занаят като простичка система от действия, напълно съответстваща на обикновените занаяти. Сетне далечен градски шум или изпукването на мебел в моята стая придаваха неразбираем и почти абсурден смисъл на моето присъствие. Казвах си: „Аз съм тук, но бих могла да бъда и другаде… бих могла да се родя преди или след хиляда години, да бъда негърка, русокоса, старица или дете…“

Мислех си, че съм излязла от безкраен мрак, но скоро ще вляза в друга необятна тъмнина и краткият ми преход ще бъде съпътстван само от празни и случайни действия. И тогава разбирах, че това, което ме потискаше, не се дължеше на нещата, които вършех, а на голия факт, че съществувам, нито лошо, нито добре, а само болезнено и безсмислено.

Това объркване ме караше да настръхвам от страх, разтрепервах се силно, усещах как косите ми се изправят и ми се струваше, че внезапно стените на къщата, градът, дори светът изчезват и аз се озовавам без опора в празно, черно и безгранично пространство и при това блуждая в него точно със собствените си дрехи, спомени, име и занаят. Едно момиче, наречено Адриана, висящо в нищото. Струваше ми се, че нищото е тържествено, ужасно и непонятно, но най-потискащото бе, че си представях себе си сред него, и то именно с поведението и външността, с които вечер се появявах в сладкарницата, където ме чакаше Джизела. Не ме утешаваше мисълта, че другите се движат и постъпват също тъй несериозно и неуместно сред окръжаващата ни празнота. Само се изненадвах, че не го забелязват, не споделят наблюденията си, изобщо рядко говорят за това, както става, когато много хора едновременно открият някакъв факт.

В такива моменти ми се дощяваше да падна на колене и да се моля, може би по-скоро заради навиците, останали от детството, отколкото напълно съзнателно. Не се молех с думите от традиционните молитви, които поради душевния ми смут ми се виждаха твърде дълги. Хвърлях се на колене тъй стремително, че понякога краката с дни ме боляха, и кратко, високо и отчаяно повтарях: „Исусе, имай милост към мене!“ Не беше същинска молитва, а почти магическа формула, с която целях да разсея ужаса си и да се върна в познатата действителност. След като неудържимо бях викала колкото ми глас държеше, задълго се унасях, скрила лице в ръцете си. Накрая усещах, че вече не мисля за нищо, отегчавам се, въобще съм си предишната Адриана и се намирам в стаята си; докосвах тялото си едва ли не невярваща, че отново е реално и непокътнато, изправях се и тръгвах към леглото. Чувствах се крайно изтощена и изтръпнала, сякаш бях се търкаляла по каменлив сипей, и мигновено заспивах.

Тези душевни състояния не оказваха никакво влияние върху обичайния ми живот. През останалото време аз продължавах да бъда все същата Адриана, с непроменен нрав, която приемаше срещу пари мъже вкъщи, дружеше с Джизела и разговаряше за незначителни неща със собствената си майка и другите хора. Понякога се чудех как е възможно да съм толкова различна насаме със себе си и в отношенията с околните. Не се заблуждавах, че единствено аз изживявам тези тъй мъчителни и отчайващи чувства. Мислех, че се случва на всеки поне по веднъж на ден да осъзнае как собственият му живот се свежда до някакъв мъчителен абсурд. Но осъзнаването нямаше външни прояви. Също като мене хората излизаха от домовете си, движеха се наоколо, искрено играейки фалшивите си роли. Тази мисъл затвърждаваше убедеността ми, че всички до един, без изключение, са достойни за съчувствие ако не за друго, поне защото живеят.