Римлянката

Първа глава

С Джизела вече станахме по-скоро съдружнички, отколкото приятелки. Вярно, не се разбирахме по въпроса кои места да посещаваме — тя харесваше повече ресторантите и луксозните заведения, а аз — по-евтините кафенета или направо улицата, и поради разликата във вкусовете решихме да се споразумеем така: подред взаимно да се придружаваме на предпочитаните от всяка места. Веднъж, след като безрезултатно бяхме вечеряли в ресторант и се прибирахме вкъщи, забелязах, че една кола ни следва. Предупредих Джизела, защото можехме да рискуваме и да ги оставим да ни заговорят. Същата вечер тя беше в отвратително настроение — наложи се напразно да плати вечерята си, а от известно време бе доста притеснена материално. Отговори ми грубо: „Върви ти, колкото до мене… аз отивам да спя“. Междувременно, доближила тротоара, колата бавно се движеше край нас. Джизела вървеше от вътрешната страна, а аз — откъм улицата. Хвърлих бегъл поглед и видях, че вътре има двама мъже. Тихо попитах Джизела:

— Как да постъпим? Ако не дойдеш, аз се отказвам.

Много ядосана, тя на свой ред косо погледна към колата и изглежда се поколеба. После рече:

— Няма да дойда. Върви ти… Какво, страхуваш ли се?

— Не, но без тебе няма да ида.

Тя поклати глава, хвърли още един поглед към следващия ни на крачка автомобил, после сякаш изведнъж се примири и отвърна:

— Добре… Обаче се преструвай, че нищо не забелязваш, ще протакаме… Тук, на булеварда, не ми е приятно.

Изминахме още петдесетина метра, следвани от колата, после Джизела свърна зад ъгъла и поехме по тесния тротоар на някаква тъмна и неудобна пресечка край стара стена, облепена с афиши. Чухме колата също да завива по уличката и след това големите й фарове ни обляха със сноп бяла светлина. Спряхме се до влажната стена с избелели и изпокъсани афиши, сякаш светлината бе ни разсъблякла и приковала там. Ядосана, Джизела тихо ми каза:

— Що за обноски са това? Не ни ли огледаха достатъчно на булеварда?… Още малко и си отивам вкъщи.

— Не, недей — бързо я помолих. Сама не знам защо, имах огромно желание да се запозная с мъжете в колата. — Какво ти пука? Всички правят така.

Тя вдигна рамене, в същото време светлината на фаровете описа кръг, изгасна и колата спря пред нас до тротоара. Шофьорът подаде навън приятната си руса глава и със звънлив глас рече: „Добър вечер!“

— Добър вечер — сдържано отвърна Джизела.

— Къде сте тръгнали така самички? — продължи той. — Може ли да ви правим компания?

Независимо от ироничния му тон на човек, уверен в духовитостта си, фразите бяха традиционни, стотици пъти ги бях чувала. Все тъй сдържано, Джизела отговори:

— Зависи.

И тя винаги говореше едно и също.

— Е, хайде — настоя мъжът от колата, — от какво зависи?

— Колко смятате да ни дадете? — попита Джизела, като се доближи до колата и опря ръка на вратата й.

— Колко искате?

Джизела каза сумата.

— Скъпи сте — изстреля онзи. — Наистина сте скъпи.

Но изглеждаше склонен да приеме. Приятелят му, чието лице не виждах, се наведе и му прошепна нещо на ухото, но русият вдигна рамене, обърна се към нас и добави:

— Добре… Качвайте се.

Приятелят му слезе, седна отзад, отвори вратата откъм моята страна и мълчаливо ме покани да се кача. Джизела седна до русия. Той се обърна към нея и попита:

— Сега къде отиваме?

— У Адриана — отвърна тя и каза адреса.

— Чудесно! — възкликна русият. — Отиваме у Адриана!

Обикновено, когато се озовавах с непознати мъже било в кола, било другаде, мълчах и стоях неподвижно, изчаквайки ги те да предприемат нещо или да заговорят. От опит знаех, че са нетърпеливи да вземат инициативата и нямат нужда от никакво окуражаване. И тази вечер нито говорех, нито помръдвах, докато колата се движеше по улиците на града. От съседа ми, който според разположението на местата в колата се очертаваше като мой любовник за същата нощ, виждах само дългите слаби и бели ръце, поставени на коленете. Той също не разговаряше, не мърдаше и главата му бе назад в мрака. Помислих, че е плах, и внезапно изпитах симпатия към него: била съм неуверена и всяка боязливост ме вълнуваше, защото ми напомняше какво съм представлявала, преди да се запозная с Джино. Джизела обаче приказваше. Беше й приятно, докато има възможност, да разговаря с любезно безразличие точно като дама в компанията на мъже, които я уважават. В един момент я чух да пита:

— Ваша ли е колата?

— Да — отвърна компаньонът й. — Още не съм я заложил. Харесва ли ти?

— Много е удобна — лекомислено рече тя, — но предпочитам ланча. Те са по-бързи и возят по-меко. Моят годеник има ланча.

Беше вярно, Рикардо имаше ланча. Само че той никога не е бил годеник на Джизела и от доста време двамата вече не се срещаха. Русият почна да се смее и каза:

— Твоят годеник сигурно има ланча на две колелета.

Джизела беше докачлива и от най-малката подигравка се обиждаше. С възмутен тон тя попита:

— Я кажете за какви ни вземате?

— Не знам… Вие ми кажете какви сте — отговори русият. — Не бих желал да правя погрешни стъпки.

Друга фиксидея на Джизела беше да се представя пред случайните си любовници за нещо, което не е: балерина, машинописка, възпитана госпожица, без да си дава сметка, че тези й претенции изобщо не се съгласуваха с факта, че с лекота позволява да бъде спряна и заговорена и моментално поставя въпроса за парите.

— Ние сме балерини от групата на Качини — важно рече тя. — Не сме свикнали да приемаме поканите на първите срещнати… Тази вечер се разхождахме, защото трупата ни още не е свикана… Аз дори не исках да приема… но приятелката ми настоя, твърдейки, че имате вид на изискани хора… Ако годеникът ми научи, тежко ми!

Русият пак се засмя:

— Ние наистина сме много изискани, а вие сте две проститутки от улицата. Какво лошо има?

За първи път съседът ми се обади и спокойно каза:

— Престани, Джанкарло!

В края на краищата беше истина, но ми ставаше неприятно, когато чувах да ме наричат така и особено заради злобната преднамереност, която прозираше в думата, ала нищо не казах. Джизела възрази:

— Първо на първо, не е вярно… и второ, вие сте простак.

Русият замълча, но веднага намали скоростта и спря колата до тротоара. Бяхме на малка, пуста, слабо осветена улица с два реда къщи отстрани. Русият се обърна към Джизела:

— Ами ако те изхвърля от колата?

— Опитайте — отговори Джизела и се дръпна назад. Беше много войнствена и не се страхуваше от никого.

Тогава моят съсед се наведе към предната седалка и видях лицето му. Беше с нежна мургава кожа, разрошени коси над високото чело, с големи, тъмни и бляскави очи, остър нос, извити устни и грозна хлътнала брада. Бе много слаб, адамовата ябълка на врата му бе силно изпъкнала. Категорично, но струва ми се, без раздразнение и сякаш равнодушно, като страничен човек, който доброволно се застъпва за нещо, което не го засяга и вълнува, той каза на русия: „Ще престанеш ли, или не?“ Гласът му не беше много силен и плътен, навярно лесно преминаваше във фалцет.

— Ти какво общо имаш? — попита другият, като се обърна. Тонът му обаче беше особен, като че ли вече се разкайваше за проявената грубост и намесата на приятеля му не го дразнеше.

Мъжът до мене продължи:

— Що за държание? Дявол да го вземе!… Поканихме ги, довериха се и тръгнаха с нас, а ние ги нагрубяваме. — Той се обърна към Джизела и с властна вежливост добави: — Не му обръщайте внимание, госпожице, вероятно е пийнал повече… Уверявам ви, че не искаше да ви обиди.

Русият като че не бе съгласен, но другият го възпря, като хвана ръката му и решително настоя:

— Казах, пил си и не си възнамерявал да я обиждаш… А сега да тръгваме.

— Не съм дошла, за да ме нагрубяват — с несигурен глас започна Джизела. И тя изглеждаше благодарна на мургавия за намесата му.

Той незабавно потвърди:

— Разбира се, никой от нас не иска да бъде нагрубяван… Разбира се.

Русият ги зяпаше глупаво. Имаше червеникаво лице с неравномерни подутини като от натъртване, кръгли синкави очи и голяма червена лакома и отпусната уста. Той изгледа последователно приятеля си, който любезно потупваше Джизела по рамото, сетне нея и внезапно избухна в смях:

— Честна дума, нищо не разбирам! — възкликна. — Къде сме? Защо се караме? Дори не помня как започна… Вместо да се веселим, се караме! Честна дума, полудели сме… — Той се смееше от сърце и през смях се обърна към Джизела: — Хайде, хубавице, не ме гледай злобно… всъщност ние сме създадени един за друг.

Тя опита да се усмихне и отвърна:

— Всъщност и на мене ми изглеждаше така…

Смеейки се колкото му глас държи, русият звънливо продължи:

— Аз имам най-добрия характер на света, нали Джакомо? Аз съм добродушен човек, трябва само да знаеш как да ме подхванеш, това е всичко. А сега ще ме целунеш ли? — той се наведе и обви с ръка кръста на Джизела.

Тя поотдръпна лице и рече: „Почакай“. Извади носна кърпичка от чантата, изтри червилото от устните си, после разкаяна го целуна шумно. Докато го целуваше, русият смешно размахваше ръце, преструваше се, че се задушава, и се олюляваше. Бързо се отдръпнаха един от друг и с припрени движения той запали колата:

— На добър час! Кълна се, че отсега нататък повече няма да ви дам повод да се оплачете от мене. Ще бъда много сериозен, много фин, много изтънчен. Упълномощавам ви да ме ударите по главата, ако не се държа добре.

Колата потегли.

През останалата част от пътуването той продължаваше да говори, като се смееше високо, жестикулираше и дори понякога ни излагаше на опасност, пускайки волана. След кратката си намеса моят компаньон отново се скри в сянката и млъкна. Изпитвах силна симпатия и остро любопитство към него и сега, след толкова време, разбирам, че в онзи миг съм се влюбила в Джакомо или поне съм започнала да му приписвам всичко, което обичах и което винаги ми е липсвало. В края на краищата любовта изисква цялостност, тя не е просто задоволяване на сетивата, освен това аз все още търсех съвършенството, което по едно време ми се струваше, че съм открила у Джино. Може би за първи път в живота си, не само откакто бях захванала занаята, срещах такъв мъж, имам предвид с такива обноски и тон. Вярно е, че в известен смисъл дебелият художник, при когото бях започнала да позирам, приличаше на него, ала той бе по-въздържан и самоуверен, но всъщност, стига да бе пожелал, щях да се влюбя в него. Макар и по различен начин, тонът и държанието на моя компаньон пробудиха в душата ми същите чувства, които бях изпитала при първото си посещение в дома на господарите на Джино. Както тогава редът, луксът и чистотата особено ми харесаха и си помислих, че си заслужава да живееш единствено ако имаш подобна къща, така и сега неговият глас, вежливост, разумни действия и онова, което те предполагаха, ми вдъхнаха някаква увереност и страстно влечение. Същевременно изпитвах силно чувствено желание незабавно да бъда погалена от ръцете му и целуната от устните му и съзнавах, че неизвестно кога у мене се е създала една пламенна и неописуема смесица от някогашните стремежи и настоящата наслада, която е присъща на любовта и безпогрешно разкрива зараждането й. Много се страхувах да не би той да не забележи чувствата ми и да ми се изплъзне. Водена от страха, протегнах ръка към него и се опитах да го накарам да я стисне. Под пръстите ми, които несръчно опитваха да се промушат и преплетат с неговите, ръцете му останаха неподвижни. Смутих се, не исках да си отдръпна ръката, но в същото време, несрещнала взаимност, съзнавах, че трябва да го сторя. После колата, рязко завивайки край ъгъла на някаква улица, ни подхвърли един към друг, аз се престорих, че губя равновесие и отпуснах глава на коленете му. Той се сепна, но не се отмести. С удоволствие усещах как колата се движи, затворих очи и както правят кучетата, проврях лицето си в дланите му, раздалечих ги, целунах ги и се помъчих да ги плъзна по лицето си като сърдечна и спонтанна ласка, за която жадувах. Съзнавах, че съм си изгубила ума и се чудех как е възможно няколко учтиви думи толкова силно да ме развълнуват. Той не откликна на унизително изпросената милувка и след малко си отдръпна ръцете. Почти веднага колата спря.

Русият изскочи навън и с палячовско кавалерство помогна на Джизела да излезе. Ние също слязохме, аз отключих вратата и влязохме във входа. По стълбището русият и Джизела вървяха пред нас. Той беше нисък и набит, но не дебел, дрехите сякаш щяха да се пръснат по гърба му. Джизела беше по-висока от него. По средата на стълбата той изостана с едно стъпало, хвана полата на Джизела, вдигна я и оголи белите й бедра, пристегнати с колана, и част от слабия й малък задник.

— Завесата се вдига! — извика и избухна в смях.

Джизела се въздържа и само рязко си дръпна полата надолу. Помислих си, че тази простащина сигурно не се е понравила на моя компаньон, и ми се прииска да разбере, че и на мен не ми е приятна.

— Вашият приятел е доста весел — подхвърлих.

— Да — лаконично отговори той.

— Изглежда, работите му вървят добре.

Влязохме на пръсти вкъщи и аз ги заведох право в моята стая. Затворих вратата, за миг четиримата останахме прави и тъй като помещението не бе голямо, изглеждахме много повече. Русият първи излезе от неловкото положение и като седна на леглото, почна да се съблича, сякаш бе сам. Докато си сваляше дрехите, се смееше и непринудено бъбреше. Говореше за хотелски стаи и за неотдавнашната си авантюра:

— Казва ми: аз съм порядъчна госпожа и не искам да отида в хотела… Отвръщам й: хотелите са пълни с порядъчни госпожи. Тя: но аз не искам да си съобщавам името. А аз: ще минеш за моя съпруга, една повече или по-малко… Хайде да вървим в хотела. Представям я като моя съпруга, качваме се в стаята, но… когато стигаме до същественото, тя започва да прави куп истории — била се разкаяла, вече не искала, наистина била порядъчна жена… Тогава изгубвам търпение и се опитвам да си послужа със сила, а никога не съм го правил, тя отваря прозореца и заплашва, че ще се хвърли долу… Добре, казвам, разбрах, аз съм виновен, че те доведох. Сяда на леглото и започва да хленчи. Разказва дълга, изключително тъжна и вълнуваща история — да ти се скъса сърцето, но ако трябва да ви я предам, не бих могъл, защото съм я забравил. Знам само, че накрая се чувствах толкова добър, че едва не паднах на колене пред нея, извиних й се, че съм я взел за такава, каквато не е. „Разбрахме се — казвам, — няма да правим нищо, тоест ще си легнем отделно и всеки ще си спи сам…“ Речено-сторено, аз заспивам веднага, но в полунощ се събуждам и поглеждам към нейното легло — изчезнала е. Тогава поглеждам към дрехите си, виждам, че са разхвърляни, пребърквам ги — портфейлът ми е изчезнал… Една порядъчна госпожа.

Той избухна в смях, веселостта му наистина бе тъй неудържима и заразителна, че накара Джизела да се разсмее, а мене да се усмихна. Беше си свалил костюма, ризата, чорапите и обувките и бе останал по дълго вълнено гълъбовосиво трико, с което приличаше на въжеиграч или балетист от операта. Такива долни дрехи носеха обикновено възрастните мъже, а у него то засилваше комичния вид: в онзи миг забравих за грозотата му и почти ми стана симпатичен, защото веселите хора винаги са ми харесвали, пък и самата аз съм по-предразположена към веселието, отколкото към тъгата. После започна да обикаля стаята, като ни разсмиваше и се шегуваше: дребен, неуморим, горд с трикото си като с униформа. Ненадейно от шкафа в ъгъла скочи на леглото, падна върху Джизела, която от изненада изпищя, а той я събори по гръб, сякаш за да я целуне. Изведнъж, както стоеше на четири крака над нея, русият комично вдигна зачервеното си и възбудено лице, обърна се към нас и попита:

— А вие какво чакате?

Погледнах към моя компаньон:

— Искаш ли да се съблека?

Той все тъй стоеше с вдигната яка на палтото и потрепвайки, отговори:

— Не, не… След тях.

— Искаш ли да отидем оттатък?

— Да.

— Направете един кръг с колата! — викна русият, стоейки все тъй надвесен над Джизела. — Ключовете останаха там.

Приятелят му се престори, че не е чул предложението, и излезе от спалнята.

Минахме в коридора, дадох знак на младежа да почака и влязох в голямата стая. Мама седеше до масата и редеше карти за пасианс. Веднага щом ме видя, без дори да изчака да заговоря, тя стана и излезе откъм страната на кухнята. Показах се на прага и го поканих да влезе.

Затворих вратата и седнах на дивана в ъгъла до прозореца. Искаше ми се той да седне до мене, да ме погали, с другите мъже винаги ставаше така. Вместо това, с ръце в джобовете, се заразхожда из стаята, като обикаляше масата. Помислих, че е недоволен, задето чака, и казах:

— Съжалявам, разполагам само с една спалня.

Засегнат, той се спря, но въпреки това вежливо попита:

— Нима съм казал, че искам стая?

— Не, но мислех…

Направи още няколко крачки, повече не можех да се въздържам и посочвайки дивана, попитах:

— Защо не седнеш тук, до мене?

Погледна ме, после сякаш се реши да дойде, седна и попита:

— Как се казваш?

— Адриана.

— Аз се казвам Джакомо — представи се той и взе ръката ми.

Обноските му бяха необичайни и отново си помислих, че е плах. Подадох му ръка и за да го окуража, се усмихнах. После продължи:

— Значи ние след малко ще трябва да правим любов?

— Да.

— А ако нямам желание?

— Тогава нищо не може да се направи — лекомислено отвърнах, смятайки, че се шегува.

— Е, добре — разпалено възкликна той, — нямам желание, наистина нямам.

— Добре — съгласих се.

В действителност отказът му беше тъй неочакван, че все още не го схващах.

— Не се ли обиждаш? На жените не им е приятно да бъдат пренебрегвани.

Най-после разбрах и неспособна да продумам, отрицателно поклатих глава. Не ме искаше! Изведнъж се отчаях и бях готова да избухна в сълзи.

— Аз наистина не се обиждам — измънках. — Нямаш желание… Ще почакаме приятелят ти да свърши и ще си идеш.

— Не знам — настоя той, — накарах те да си изгубиш вечерта. С друг можеше да спечелиш.

Помислих, че по-скоро няма възможност, отколкото не иска, и обнадеждена предложих:

— И да нямаш пари, все едно… Ще ми ги дадеш следващия път.

— Ти си добро момиче — каза той, — но аз имам пари. Дори ще направим следното: ще ти дам парите и така няма да си си пропиляла вечерта.

Бръкна в джобчето на сакото и извади свити банкноти, които, изглежда, бе приготвил предварително, отиде и ги сложи на масата, далече от мене, с непохватно, но същевременно елегантно и презрително движение.

— Не, не! — възпротивих се. — От къде на къде? И дума да не става!

Но го казах неубедително, защото всъщност не ми беше неприятно да получа парите, те бяха връзката между нас и оставайки му задължена, можех да се надявам, че ще му се отплатя. Той изтълкува неуверения ми отказ като съгласие, както си беше в действителност, и не взе обратно оставените на масата пари. Върна се, седна на дивана, а аз със съзнанието, че жестът ми е недодялан и глупав, се протегнах и притеглих ръката му в своята. Погледнахме се, после ненадейно с дългите си слаби пръсти той силно изви кутрето ми.

— Ох! — сепнах се аз. — Какво ти става?

— Извини ме — каза и изглеждаше толкова смутен, че съжалих за хладния упрек и добавих:

— Знаеш ли, че ми причини болка?

— Извини ме — повтори той. Обзет от неочаквана възбуда, отново стана и се заразхожда из стаята. После спря пред мене и каза: — Искаш ли да излезем? Това чакане тук наистина ми досажда.

— Къде искаш да отидем?

— Не знам… Искаш ли да направим една обиколка с колата?

Припомних си случаите, в които съм била в кола с Джино, и бързо отговорих:

— Не, не с колата.

— Можем да отидем в някое кафене… Има ли кафенета по тия места?

— По тия места не, но след градската врата мисля, че има едно заведение.

— Тогава да отидем там.

Станах и излязохме от къщи. По стълбите, опитвайки се да се пошегувам, казах:

— Парите, които ми остави, ти дават право да ме посетиш, когато поискаш… Разбрахме се, нали?

— Разбрахме се.

Беше мека, влажна и тъмна зимна нощ. През целия ден бе валяло и по паважа имаше големи черни локви, в които се отразяваха светлините на малкото фенери. Небето над крепостните стени беше ясно, безлунно, с малко звезди, помрачени от мъглата. От време на време невидими трамваи минаваха зад стените и от жиците проблясваха ярки искри, които за миг осветяваха небето, пресечените кули и зеленчуковите градини. На улицата се сетих, че от месеци не съм минавала откъм страната на Лунапарк. Обикновено вървях отдясно към площада, където Джино ме чакаше. Припомних си, че не съм минавала край Лунапарк от времето, когато бях девойка и с мама се разхождахме, изкачвахме се покрай стените и отивахме да се насладим на празничното осветление и музиката, без да дръзнем да влезем вътре, защото нямахме пари. От същата страна на улицата се намираше и виличката с малката кула, през чиито отворени прозорци бях зърнала семейството около масата, същата къщичка, която за първи път ме бе накарала да мечтая за семейство, да си имам дом и да живея спокойно. Прииска ми се да разкажа на моя компаньон за онова време, за тогавашните ми стремежи и трябва да призная, не само от сантиментален порив, но и с известна корист. Исках да не съди за мене само по външния вид, а да ме види в по-различна и по-добра светлина, която считах за по-вярна. Както хората обличат празнични дрехи и отварят най-хубавите стаи в домовете си, когато приемат уважавани гости, така онова, което съм била, което съм мечтала и съм се стремяла да стана, беше моята официална дреха, моята гостна стая и аз възлагах надежди на невзрачните си и безинтересни спомени, за да го накарам да промени отношението си и да го приближа до себе си.

— По тази част на улицата — обясних аз — сега не минава никой, но през лятото всички хора от квартала се разхождат тук. Много отдавна и аз се разхождах и трябваше да дойдеш точно ти, за да се върна отново.

Джакомо ме беше хванал под ръка и ме подкрепяше по мокрия паваж. Попита:

— С кого се разхождаше?

— С мама.

Той избухна в неприятен смях, който ме изненада.

— Мама — повтори, наблягайки на м-то. — Мама. Винаги има някоя майка… Мама… Какво ще каже мама? Какво ще направи мама? Мама, мама.

Помислих, че има някаква причина да изпитва неприязън към собствената си майка, и попитах:

— Майка ти направила ли ти е нещо?

— Нищо не ми е направила — отвърна. — Майките никога нищо не правят… Кой си няма майка? Ти обичаш ли майка си?

— Разбира се, защо?

— Нищо — изрече бързо. — Продължавай, не ми обръщай внимание. И така, разхождала си се с майка си.

Тонът му не беше много окуражаващ и предразполагащ, но все пак донякъде от пресметливост, донякъде от симпатия бях готова да продължа:

— Да, разхождахме се заедно, предимно през лятото, защото тогава вкъщи не се диша. Даже… Виждаш ли онази къщичка?

Той се спря и я погледна. Прозорците й бяха затворени, изглеждаше безлюдна. Притисната между два дълги и ниски блока на железничари, тя ми се видя по-малка отпреди, по-скоро грозна и неприветлива.

— Да, и какво има там?

Почти се засрамих от думите, които бяха на езика ми. С усилие продължих:

— Минавах всяка вечер край нея, прозорците й бяха отворени, защото, нали ти казах, бе лято и винаги виждах едно семейство, което по това време сядаше на масата.

Спрях и внезапно млъкнах от смущение.

— И по-нататък?

— Тези неща не са ти интересни — отвърнах и имах чувството, че срамът ми е искрен и същевременно престорен.

— Защо? Всичко ме интересува.

— Е — набързо привърших, — бях си втълпила, че ми се иска някой ден и аз да имам такава къщичка и да се занимавам със същите неща, които виждах, че правят в семейството.

— А, разбрах! Такава къщичка. Задоволяваш се с малко.

— В сравнение с блока, в който живеем — казах, — не е толкова грозна. Известно е, че в тази възраст човек си представя какво ли не.

Той ме повлече за ръка към къщичката.

— Да идем да видим дали онова семейство е там.

— Какво ти става? — казах, съпротивлявайки се. — Сигурно е там.

— Чудесно, ще видим!

Бяхме до къщичката. Малката, гъсто засадена градина бе тъмна, прозорците и куличката също. Той се приближи до портичката и рече:

— Има пощенска кутия… Да позвъним и да видим има ли някого. Твоята къщичка изглежда пуста.

— Не! — възразих през смях. — Остави… Какво ти става?

— Да опитаме — Джакомо натисна бутона на звънеца.

Прииска ми се да побягна, тъй като се опасявах, че някой може да се покаже.

— Да вървим, да вървим — замолих го. — Сега ще излязат и какво впечатление ще им направим?

— Какво ще каже мама? — повтори като припев той, но не се възпротиви да го отведа. — Какво ще направи мама?

— Наистина си настроен срещу майките — рекох, докато вървях бързо.

И ето ни в Лунапарк. Спомних си внушителната тълпа от последния път, когато бях тук, гирляндите от цветни лампи, сергиите с ацетиленови светлини, изрисуваните павилиончета, музиката и глъчката. Бях поразочарована, че от това не бе останало нищо. Оградата на Лунапарк сякаш ограждаше не място за забавления, а по-скоро някакъв тъмен изоставен склад за строителни материали. По върховете на оградата се очертаваха дъгите на осем волана, висящите накриво коли приличаха на тумбести насекоми, чийто полет е бил прекъснат от внезапна парализа. Ниските, тъмни и като че смръщени павилиони с остри покриви засилваха усещането ми за сън. Всичко приличаше на мъртво — напълно естествено, бе зима. Площадката пред Лунапарк беше празна и осеяна с локви, един-единствен фенер я осветяваше слабо.

— През лятото тук е Лунапарк — казах — и винаги има много хора, но през зимата не работи. Къде искаш да отидем?

— В онова кафене, нали?

— Всъщност е гостилница.

— Е, отиваме в гостилницата.

Минахме през градската врата и точно отсреща, в партера на една от къщите, светеше остъклен вход. Едва когато влязохме вътре, забелязах, че съм в същата гостилница, където толкова отдавна бях вечеряла с Джино и мама и Джино бе поставил на място пияния нахалник. Около масичките с мраморни плотове имаше трима-четирима души, които пиеха от виното на гостилничаря и ядяха от собствената си храна, увита във вестници. Вътре беше по-студено, отколкото навън, въздухът миришеше на дъжд, вино и дървени стърготини и навеждаше на мисълта, че печките са изгасени. Седнахме в един ъгъл и Джакомо поръча литър вино.

— Кой ще изпие цял литър? — попитах.

— Защо? Не пиеш ли?

— Пия малко.

Той си напълни чашата догоре и като че ли насила я изпи наведнъж, без удоволствие. Вече бях забелязала, а постъпката му само го потвърди — Джакомо правеше всичко насила, външно, без да участва в нещата, сякаш изпълняваше роля. Помълчахме, той ме гледаше втренчено с блестящите си и неспокойни очи, аз се оглеждах наоколо. Споменът за онази далечна вечер, когато бяхме тук с мама и Джино, се връщаше в главата ми и не ми беше много ясно съжаление ли изпитвам, или тъга. Вярно, тогава бях много щастлива, но в същото време и тъй заслепена. Накрая реших, че това досущ прилича на отварянето на чекмедже, което дълго е стояло затворено, където вместо хубавите неща, които очакваш да намериш, откриваш само малко парцали, прах и молци. Всичко бе свършено, не само любовта ми към Джино, но и юношеството с измамените му мечти. Че наистина бе така, личеше от факта, че пресметливо, съзнателно, с цел да развълнувам Джакомо си послужих с моите спомени. Напосоки казах:

— Твоят приятел в началото ми беше неприятен, но сега почти изпитвам симпатия към него… толкова е весел.

— Между другото, не е мой приятел и изобщо не е симпатичен — троснато ми отвърна.

Бях изненадана от грубия му тон. Колебливо попитах:

— Така ли мислиш?

Той отпи от виното:

— На остроумните хора би трябвало да се гледа като на напаст. Зад цялата им духовитост обикновено няма нищо. Да можеше да го видиш в службата… Там не остроумничи.

— Къде работи?

— Не знам точно, в някакво бюро за патенти.

— Много ли печели?

— Изключително.

— Блазе му.

Наля ми вино, а аз го попитах:

— Ти защо си с него, като ти е толкова неприятен?

— Той ми е приятел от детството — отговори и направи гримаса, — заедно ходехме на училище… Всички приятели от детските години са такива.

Отпи още вино и добави:

— Но в известен смисъл е по-добър от мене.

— Защо?

— Когато той се захване с нещо, го прави сериозно, аз обаче най-напред искам да го направя, после — гласът му неочаквано премина във фалцет и аз изненадана подскочих, — когато дойде моментът, се отказвам. Например тази вечер… Той ми се обади по телефона и ме попита съгласен ли съм да ходим по жени, както се казва. Приех и когато ви срещнахме, аз наистина исках да се любя с тебе, но когато отидохме у вас, желанието ми се изпари.

— Желанието ти се е изпарило — повторих, поглеждайки го.

— Да, преди го имаше — усмихнат каза той, — но после имах чувството, че си някакъв предмет, не знам точно какъв. Помниш ли как ти извих пръста и ти причиних болка?

— Да.

— Е, добре, направих го, за да се уверя, че наистина съществуваш, макар и като ти причиня страдание.

— Да, съществувам — усмихнах се — и ти ми причини силна болка.

С облекчение започвах да схващам, че не от антипатия не ме е пожелал. А и у хората няма нищо необяснимо. Веднага щом се постараеш да ги разбереш, осъзнаваш, че колкото и странно да е поведението им, то винаги си има обяснение.

— Значи не ти харесах?

Той отрицателно поклати глава:

— Не е така… Ти или друга, щеше да бъде все същото.

Поколебах се, но попитах:

— Кажи… да не си импотентен?

— Ами!

Изпитвах силно желание да бъда интимна с него, да преодолея разстоянието, което ни разделяше, да го обичам и да бъда обичана. Бях отрекла, че съм обидена от отказа му, всъщност бях не обидена, а унизена и честолюбието ми бе накърнено. Не се съмнявах, че съм хубава и привлекателна, и ми се струваше, че той не може да има някаква сериозна причина, за да не ме желае. Простичко му предложих:

— Слушай, ще изпием виното и ще отидем вкъщи да се любим.

— Не, невъзможно е.

— Излиза, че не съм ти харесала даже, когато си ме видял на улицата.

— Не, но се постарай да ме разбереш.

Знаех, че няма мъж, който да устои на определени доводи. С престорена горчивина спокойно повторих: „Личи си, че аз не ти харесвам“, протегнах ръка и обхванах лицето му с дланта си. Имам издължена, голяма и топла длан и ако е вярно, че характерът се чете по ръката, в моя не би трябвало да има нищо вулгарно, за разлика от Джизела, която имаше груба, червендалеста и зле оформена ръка. Като го гледах с нежна настойчивост и копнеж, почнах леко да го галя по бузата, слепоочието и челото. Спомних си, че в министерството Астарита по същия начин се бе държал с мене, и още веднъж си дадох сметка, че наистина съм влюбена в Джакомо, както нямаше съмнение, че Астарита ме обича и онази негова милувка е изразявала любов. В началото той остана неподвижен и равнодушен към ласката ми, после брадичката му затрепери, което у него беше признак на вълнение, както по-късно установих, по лицето му се изписа съвсем младежко смущение, сякаш бе момче; домиля ми за него, а в същото време се радвах, защото държанието на Джакомо означаваше, че помежду ни се ражда близост.

— Какво правиш? — промърмори като срамежлив хлапак. — На публично място сме.

— Не ме интересува — невъзмутимо отговорих.

Усещах, че независимо от студа в гостилницата бузите ми горят, и почти се учудвах на облачетата пара, които при всяко вдишване излизаха от устата ни: „Дай ми ръката си“ — рекох. Той неохотно позволи да я хвана, аз я допрях до лицето си и добавих: „Усещаш ли как горят бузите ми?“

Не отговори нищо, гледаше ме и брадичката му потрепваше. Някой влезе, стъклата на вратата издрънчаха и аз се отдръпнах. Джакомо с облекчение въздъхна и си наля вино. Щом посетителят мина край нас, отново се протегнах, пъхнах ръка под сакото на Джакомо, разкопчах му ризата и започнах да плъзгам дланта си по голите му гърди, наляво към сърцето, обръщайки я ту на едната, ту на другата страна.

— Искам да ми стоплиш ръката и да усетя как бие сърцето ти — казах.

— Ръката ти е студена — рече той, като ме гледаше.

— Сега ще се стопли — весело отвърнах.

С протегната ръка леко галех слабия му гръден кош. Бях много радостна, защото чувствах Джакомо близо до себе си и бях изпълнена с любов, с толкова любов, че можех да мина и без неговата. Гледайки го, шеговито заплаших:

— Усещам как след малко ще настъпи моментът, в който ще те целуна.

— Не, не — уж на шега се отдръпна той, но всъщност бе изплашен. — Постарай се да се овладееш.

— Тогава да си тръгваме.

— Тръгваме си, щом искаш.

Той плати виното, което не бе допил, и излязохме от гостилницата. Изглеждаше възбуден посвоему, не като мене от любов, а от силното вълнение, което преживяното тази вечер бе предизвикало. Впоследствие, когато го опознах добре, установих, че тази възбуда се появяваше винаги, когато по някакъв повод откриеше непозната страна от собствения си характер или се убедеше в нея. Защото, макар и не отблъскващо, Джакомо беше голям егоист, по-точно прекалено зает със себе си.

— Винаги става така — започна той, сякаш си говореше сам, докато аз с бърза крачка го водех към къщи, — винаги имам огромно желание да направя нещо, огромно въодушевление, всичко ми изглежда съвсем ясно, сигурен съм, че ще реагирам, както съм възнамерявал, но в мига на реалното действие всичко се сгромолясва и, така да се каже, аз преставам да съществувам или по-точно, съществувам единствено с най-лошите си страни… Ставам студен, порочен, жесток, както когато ти извих пръста.

Говореше унесено, с някакво горчиво задоволство. Ала аз не исках да слушам, в голямата си радост почти прелитах локвите. Весело му отвърнах:

— Това вече ми го каза, но аз не съм ти казала какво чувствам. Ще ми се силно да те притисна, да те стопля, да усетя близостта ти и да те накарам да направиш онова, което не искаш… И няма да съм доволна, докато не го направиш.

Не отговори нищо, изглежда моите думи като че ли не стигнаха до слуха му, толкова беше погълнат от нещата, които бе споделил. Изведнъж обвих ръка около кръста му и попитах:

— Искаш ли да ме прегърнеш силно?

Видът му не показваше, че е чул, и тогава аз непохватно, както човек намъква тежко зимно палто, хванах ръката му и как да е я сложих около талията си. Затруднявахме се да вървим бързо както заради обемистите зимни дрехи, така и от неудобната прегръдка.

Когато стигнахме до къщичката с кулата, спрях и казах:

— Целуни ме.

— После.

— Целуни ме.

Той се обърна и обгръщайки шията му с ръце, аз жадно го целунах. Джакомо държеше устните си затворени, но аз ги разтворих с език, после го проврях между зъбите му, които най-сетне се раздалечиха. Не бях съвсем сигурна, че отвръща на целувката ми, но както казах, не ме интересуваше. Когато се отдръпнахме, видях около устните му голямо несиметрично петно от червило, което стоеше чудновато и малко комично на сериозното му лице. Щастлива, избухнах в смях. Той промърмори:

— Защо се смееш?

Поколебах се, но все пак реших да не му казвам истината — колко ми е приятно да го гледам забързан до мене, сериозен и неподозиращ за петното върху лицето си. Отговорих:

— За нищо… чувствам се добре, не се безпокой за мене — и на върха на щастието си, бързо го целунах по устните.

Когато стигнахме пред входа на блока, колата я нямаше там.

— Джанкарло си е отишъл — недоволно рече Джакомо. — Кой знае колко ще трябва да вървя, за да се прибера вкъщи.

Не се засегнах от нелюбезния му тон, защото вече не бях в състояние да се обидя от нищо. Както става, когато човек е влюбен, виждах недостатъците на Джакомо в особена светлина, която ги правеше симпатични. Вдигнах рамене:

— Има нощни трамваи, пък и ако искаш, можеш да останеш да преспиш при мене.

— Не, не — бързо отговори той.

Влязохме в блока и се качихме по стълбите. Щом се озовахме във вестибюла, избутах Джакомо в спалнята и за секунда надникнах в голямата стая. Беше тъмно, само край прозореца един лъч от уличния фенер осветяваше шевната машина и стола. Мама сигурно си беше легнала и кой знае дали бе видяла Джанкарло и Джизела. Затворих вратата и отидох в спалнята. Заварих го да се движи неспокойно между леглото и шкафа.

— Слушай — започна той, — най-добре ще бъде да си тръгна.

Престорих се, че не чувам, съблякох си палтото и го окачих на закачалката. Бях в приповдигнато настроение, хрумна ми с гордостта на собственик да попитам:

— Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?

Той я огледа и направи гримаса, която не съумях да разтълкувам. Улових го за ръката, накарах го да седне на леглото и казах:

— Сега ме остави да действам.

Яката на палтото му все още бе вдигната, седеше с ръце в джобовете и ме гледаше. Най-напред му съблякох палтото, като ловко го издърпах, после свалих сакото и сложих дрехите на закачалката. Спокойно развързах възела на вратовръзката му, махнах я едновременно с ризата и ги поставих върху един стол. Коленичих, взех краката му в скута си, както правят обущарите, събух обувките и чорапите и му целунах краката. Последователно и без припряност извършвах всичко, но постепенно и докато го разсъбличах, у мене се засилваше чувството на смирение и обожание. Навярно то не се различаваше от чувството, което някога ме караше да се хвърлям на пода в църквата, ала за първи път го изпитвах към мъж и бях щастлива, защото съзнавах, че е истинска любов, далече от чувствеността и порока. Съблякох Джакомо гол. После станах, отидох зад леглото и се съблякох набързо, дрехите се свличаха на земята и аз ги тъпчех. Джакомо зиморничаво седеше в края на леглото и гледаше в пода. Весела и нехаеща за настроението му, застанах зад него, хванах го, нежно го съборих по гръб и той отпусна глава на възглавницата. Тялото му беше дълго, слабо и бяло; подобно на лицата и телата имат израз, неговият беше младежки и благороднически. Легнах до Джакомо и в сравнение със слабостта, крехкостта, студенината и белотата на неговото тяло моето ми се стори много горещо, мургаво, закръглено и силно. Неудържимо се притиснах, опрях корем в бедрата му, протегнах ръце към гърдите му, сгуших лицето си до неговото и прилепих устни на ухото му. Имах чувството, че не толкова искам да го любя, колкото да го покрия с тялото си като с топла завивка и да му предам моята жар. Той лежеше по гръб с леко повдигната глава и отворени очи, сякаш искаше да види всичко, което правех. Неговият изучаващ поглед бръснеше гърба ми и ме притесняваше, но в плен на първоначалния си порив, известно време не обръщах внимание. Измърморих:

— Сега не се ли чувстваш по-добре?

— Да — отговори с неутрален и далечен тон.

— Почакай — казах.

Мигът, в който с подновена разпаленост се готвех да го прегърна, наново усетих неговия неподвижен и студен поглед, забит в гърба ми като ледено желязно острие, и неочаквано се смутих и засрамих. Моят плам угасна, бавно се отдръпнах и се отпуснах по гръб до Джакомо. Бях направила огромно усилие, влагайки наивно в него цялата си страст и отчаяние. Внезапно се разплаках заради егоистичната страна на моите старания и за да скрия сълзите, закрих лице с ръце. Помислих си, че съм сгрешила, че не мога да обичам и да бъда обичана, че той ме съди безпристрастно и ме вижда такава, каквато съм действително. За да не ме гризе съвестта, бях създала нещо подобно на мъгла около себе си и бях свикнала да живея в нея. С погледите си обаче Джакомо я разсея и постави огледалото пред очите ми. Видях се такава, каквато наистина съм, по-точно, каквато несъмнено бях за него, защото, както споменах, въобще не се замислях за себе си, даже се съмнявах, че съществувам. Накрая промълвих:

— Върви си.

— Защо? — той се подпря на лакът и недоумяващ ме погледна. — Какво има?

— По-добре е да си вървиш — отговорих спокойно, без да свалям ръка от лицето си. — Не мисли, че съм настроена против тебе, но е ясно, че не изпитваш нищо, а при това положение… — не довърших и разтърсих глава.

Не отвърна нищо, но усетих, че се размърда, стана и започна да се облича. Заболя ме силно, сякаш се бях пробола дълбоко и някой въртеше остро желязо в най-болезненото място на раната ми. Страдах, че го чувам как се облича, страдах от мисълта, че след минута ще си иде завинаги и никога няма да го срещна, мъчеше ме и самото страдание.

Той се приготви бавно, може би очакваше да го повикам. Помня мимолетната си надежда да го задържа, като възбудя желанието му. Бях се завила и лежах по гръб. С тъжно и отчаяно кокетство отметнах с крак завивката и тя се свлече от тялото ми. Никога не се бях предлагала по такъв начин и за миг, докато бях гола, разкрачена и с ръка на очите, едва ли не осезателно почувствах неговите ръце на раменете ми и дъха му на устните ми. Но почти в същото време чух, че вратата се затвори.

Не помръднах. Измъчена се унесох в дрямка, после заспах. Късно през нощта се събудих и ясно осъзнах, че съм сама. По време на първия сън горчивината на раздялата необяснимо защо ми беше оставила усещането за присъствието на Джакомо. Не помня как съм заспала повторно.

Втора глава

На следния ден, за своя изненада, бях отпаднала, меланхолична и бездейна, сякаш цял месец съм боледувала. Имам жизнерадостен характер и веселостта ми, дължаща се на здравето и силното тяло, винаги е надделявала над всякакви неприятности; ядосвала съм се понякога, но въпреки това жизнерадостта е побеждавала дори когато обстоятелствата са били неблагоприятни. Всеки ден например, веднага щом се събудех, изпитвах желание да запея или да кажа нещо шеговито на мама. Но тази сутрин нямаше и помен от спонтанната ми радост, бях мрачна, огорчена, изгубила присъщата си охота за дванайсетте часа живот, които денят предлагаше. На мама, която моментално забеляза необичайното ми настроение, обясних, че съм спала лошо.

Не я излъгах, просто посочих за причина една от многото последици на дълбокото оскърбление, което Джакомо бе нанесъл на душата ми. Както е известно, отдавна ми беше безразлично какво представлявам и не намирах никакво основание да се променям. Но се надявах да бъда обичана и да обичам, не се съмнявах, че отказът на Джакомо, независимо от сложните съображения, които изтъкна, се дължеше най-вече на моя занаят, и затова той изведнъж ми стана омразен и непоносим.

Самолюбието е интересно животно, което може да спи и под най-жестоките удари, но се събужда смъртно ранено от обикновена драскотина. Най-много ме нараняваше и изпълваше с горчивина и срам споменът за една фраза, която бях изрекла предишната вечер, докато слагах палтото си на закачалката. Бях попитала Джакомо: „Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?“

Помня, че не ми отговори, а огледа обстановката с гримаса, която не разтълкувах веднага. Безспорно си беше рекъл: „Стая на уличница.“ Като премислях думите си, най ме гнетеше фактът, че съм ги изрекла с глупаво самодоволство. А трябваше да преценя, че на подчертано светски и чувствителен човек като него моята стая безусловно е приличала на отвратителен бордей, двойно по-отблъскваща заради простите мебели и предназначението й.

Искаше ми се никога да не съм изговаряла злощастната фраза, но вече я бях изтървала и нямаше как да я върна обратно. Тя ми изглеждаше като затвор, от който по никакъв повод не можех да изляза. Аз самата бях като нея и бях станала такава по собствена воля. Да не си я спомням или да се залъгвам, че никога не съм я изричала, беше равносилно да забравя себе си или да се заблуждавам, че не съществувам.

Тези мисли, подобно на бавнодействаща отрова, която постепенно следва коварния си път, ме убиваха. По правило сутрин, колкото и да удължавах безделието си, винаги идваше момент, в който постелята ме отвращаваше и тялото ми, като че задвижено от собствена енергия се разбунтуваше и скачаше от леглото. Но в онзи ден стана обратното: измина сутринта, дойде време за обед, аз всячески се подканях да стана, ала така и не помръдвах. Имах чувството, че съм завързана, обездвижена, безсилна, изтръпнала и вцепенена, сякаш някакъв огромен товар ме смазваше. Струваше ми се, че приличам на една от онези лодки с прогнили дъна, пълни с черна зловонна вода, из блатистите заливчета, в които, качи ли се човек, изгнилите дъски мигновено хлътват и лодката, навярно от години стояла така, потъва за секунда. Не знам колко време лежах с издърпан до носа чаршаф. Чух камбаните да бият на обед, после удари един, два, три, четири. Бях заключила вратата и от време на време мама, разтревожена идваше и почукваше. Отговарях й, че скоро ще стана, и да ме остави на мира.

Когато слънцето започна да се скрива, се посъвзех, с усилие, което ми се видя нечовешко, отметнах завивката и станах. С погнуса усещах крайниците си инертни, противно натежали, изправих се, едва ходех и по-скоро влачеща се от единия край на стаята до другия, се облякох. Не мислех за нищо, но с тялото си чувствах, че поне днес нямам никакво желание да хващам любовници. Облякох се и отидох при мама. Казах й, че ще прекараме вечерта заедно. Ще се поразходим из централните градски улици, сетне ще пийнем в някое кафене.

Радостта на мама, която не беше свикнала с подобни покани, кой знае защо, ме ядоса. Отново се загледах без симпатия в отпуснатите й месести бузи, в малките й очи, пълни с неискрен и несигурен блясък. Обзе ме желание да й кажа нещо грубо, което да й развали настроението, но седнах до масата в полутъмната стая и зачаках да се приготви. Бялата светлина на уличния фенер, проникваща през стъклата без перденца, осветяваше шевната машина и се разпръскваше по отсрещната стена. Сведох поглед към масата и в полумрака съгледах яркооцветените фигури на картите, оставени в редица за пасианса, с който мама залъгваше скуката си през дългите вечери. Внезапно изпитах странно чувство — стори ми се, че не тя, а аз съм майката, истинска, от плът и кръв, и в момента чакам дъщеря си Адриана, която е оттатък в спалнята, да отпрати случайния си любовник. Вероятно тези мисли идваха от това, че седях на маминия стол, пред нейната маса и карти. Понякога обстановката внушава подобни неща: ако човек, например отива на посещение в затвора му се струва, че изпитва същата безнадеждност, отчаяние и чувство за изоставеност като затворника, който от години чезне там. Ала стаята не беше затвор и мама не страдаше толкова много. Тя просто си живееше както винаги. Преди малко бях настроена враждебно към нея и сигурно именно смисълът на маминия живот бе причина за своеобразното ми превъплъщение. Понякога хората, за да оправдаят своя осъдителна постъпка, казват: „Постави се на мое място“. Е, добре, в онзи миг аз дотолкова се бях поставила на нейно място, та си представих, че самата аз съм мама.

Съзнателно се превъплътих — нещо, което с нея не бе ставало, в противен случай щеше да се съпротивлява по някакъв начин. Внезапно си втълпих, че съм повехнала, набръчкана, отпаднала и разбрах какво представлява старостта, която не само физически променя човека, но променя и характера му — прави го слаб и ограничен. Как изглеждаше мама? Няколко пъти я бях виждала, докато се събличаше и без да се замислям, бях наблюдавала нейните увиснали, изсъхнали тъмни гърди, жълтия смъкнат корем. Гърдите, които ми бяха давали мляко, и коремът, от който бях излязла, сякаш станаха мои и можех да ги докосна: въобразих си, че изпитвам същото огорчение и безсилна мъка, които видът на тъй промененото тяло сигурно й причиняваше. Красотата и младостта правят поносим и дори радостен живота. Но когато вече ги няма? Потръпнах от страх и бързо пробуждайки се от кошмара, се зарадвах, че в действителност съм хубавата и млада Адриана, че нямам никаква прилика с мама, която нито беше млада и красива, нито някога щеше да стане.

Същевременно като засякъл механизъм, който постепенно се задвижва, в ума ми бавно запъплиха мислите, които вероятно я спохождаха, докато сама в стаята ме чакаше да се появя. Естествено, не ми беше трудно да си представя какво си мисли човек като мама при подобни обстоятелства. За повечето хора подобно вживяване е плод на тяхното неодобрение и презрение към някого и всъщност те не толкова вникват в душата му, а по-скоро стоварват неприязънта си върху една марионетка, която за удобство са си създали. Аз обаче обичах мама, от обич се поставях на нейно място и знаех, че размишленията й не са користни, тревожни или срамни, нито пък имат връзка с онова, което бях и вършех. Съзнавах, че те са случайни и незначителни, понятно за личност като нея — стара, бедна и невежа жена, която цял живот така и не можа два дни поред да вярва или да се замисли за нещо, без да почувства необходимостта най-категорично да се откаже от него. Големите мисли и големите чувства, пък били те тъжни и неприятни, се нуждаят от време и закрила, подобно на нежни растения, които изискват дълъг период, за да пуснат корени и да укрепнат. Мама не бе успяла да развие в ума и сърцето си друго освен мимолетните треволяци на разсъжденията за всекидневните дреболии и грижи.

Докато се отдавах на някого за пари в спалнята си, в голямата стая пред своя пасианс тя все премисляше глупостите, за които от детството, та до сега живееше: редно ли е цените на хранителните продукти да са такива, махленските клюки, домакинските задължения, страха от болести, предстоящата работа и тям подобни. В най-добрия случай понякога навярно се заслушваше в биенето на камбаните на близката църква и между другото си казваше: „Този път Адриана се забави повечко от обикновено“. Или ако ме чуеше да отварям вратата и да разговарям в антрето: „Адриана свърши“. Какво още? Въплъщавайки се тялом и духом, действително ставах мама, дори смятах, че я обичам много по-силно отпреди.

Шумът от отварянето на вратата ме изтръгна от размишленията. Мама запали лампата и попита: „Какво правиш в тъмното?“ Заслепена от светлината, аз станах и я загледах. От пръв поглед забелязах, че изцяло се е преоблякла. Нямаше шапка на главата, а и никога не е носила, но си беше сложила черното добре ушито палто. Около врата й имаше якичка от котешки кожи, държеше голяма черна кожена чанта с жълт метален цип. Бе намокрила и сресала грижливо сивите си коси, силно изпънати и събрани в малък кок на темето, гъсто набоден с фиби. Беше напудрила безцветните си повехнали бузи и сега те изглеждаха розови. Неволно ме обзе желание да се разсмея, като я видях така пременена и тържествена, но с привичния си тон пътьом я подканих: „Да вървим“.

Знаех, че тя обича в часовете на най-голямото движение да се разхожда бавно по централните улици с най-хубавите магазини. Качихме се на трамвая и слязохме в началото на улица „Национале“. Като малка мама ме водеше тук на разходка. Тръгвахме от площад „Езедра“, тя разглеждаше една по една витрините на магазините отдясно и така стигахме до площад „Венеция“. Там минавахме на отсрещния тротоар и водейки ме за ръка, мама продължаваше внимателно да оглежда изложените стоки, след което пак се връщахме на площад „Езедра“. Без да е купила и карфица, нито да е дръзнала да влезе в някое от многото кафенета по улицата, тя ме прибираше вкъщи изморена и сънлива. Помня, че разходките не ми харесваха, защото, за разлика от нея, която се задоволяваше само с това — внимателно и педантично да огледа стоките, — аз желаех да вляза, да купя и занеса у дома някоя от новите и красиви вещи, изложени зад яркоосветените витрини. Но бързо разбрах, че сме бедни, и изобщо не показвах желанията си. Един-единствен път, вече не помня за какво, проявих каприз, както се казва. Пресякохме немалка част от многолюдната улица — мама ме влачеше за ръка, аз с всички сили се съпротивлявах, виках и плачех. Накрая, изгубила търпение, вместо да получа жадувания предмет, тя ми удари два шамара и новото преживяване ме накара да го забравя.

И така, отново съм на площад „Езедра“ и тръгвам по тротоара под ръка с мама, сякаш изминалите години не са оставили следи. Ето плочките на тротоарите, а по тях гъмжилото от крака, обути в малки и големи, с ток или без ток обувки, ботуши, боти и сандали, погледне ли човек, свят му се завива; ето минувачите сами, двама по двама или мъже, жени и деца на групи, отиват надолу или се изкачват, някои бавно, други забързани, всичките еднакви, може би защото биха искали да са различни, с едни и същи дрехи, шапки, лица, очи, устни; ето магазините за канцеларски, кожухарски, златарски и часовникарски стоки, книжарите и цветарите, магазините за платове, играчки, домашни потреби, мода, чорапи, ръкавици, кафенетата, кината, банките, ето ги зад осветените прозорци на палатите хората, които ходят нагоре-надолу или работят край бюра; ето познатите светещи реклами, а по ъглите продавачите на вестници, на печени кестени и безработните, които предлагат карти на Армения и гумени халки за чадъри; ето просяците и слепеца, застанал в началото на улицата с отпусната до стената глава, черни очила и барета в ръка, по-нататък почти стара жена с кърмаче на пресъхналата си гърда, а още по-нагоре един идиот с жълто и лъскаво дърво на отрязаната ръка, наподобяващо коляно на мястото на дланта. Озовала се отново сред познатите неща на „Национале“, изпитах неприятното усещане за застиналост и силно потреперих, по тялото ми бе преминало леденото дихание на ужаса. От радиото на едно кафене долиташе страстният и висок глас на някаква певица. Беше годината на войната с Етиопия и жената пееше „Черна муцунка“.

Естествено, мама не забеляза преживяванията ми, впрочем аз не ги и показвах. Споменах, че имам ведро и спокойно изражение и околните трудно отгатват какво ми минава през ума. Но след малко несъзнателно се развълнувах, устните ми се разтрепериха — жената бе подела сантиментална песничка.

— Помниш ли как ме разхождаше нагоре-надолу по улицата да гледаме магазините? — попитах мама.

— Да — отговори тя, — но тогава всичко беше по-евтино… Тази чанта например човек можеше да си я занесе вкъщи за трийсет лири…

От магазина за чанти преминахме към златарския. Мама се спря да гледа бижутата и с възхита рече:

— Виж този пръстен! Кой знае колко ли струва… Ами оная масивна златна гривна… Аз нямам слабост към пръстени и гривни, но към герданите — да. Имах гердан от корали, ама се наложи да го продам.

— Кога?

— Ее, преди много години.

Хрумна ми, че независимо от доходите от моя занаят, досега не съм успяла да си купя и най-мизерното пръстенче.

— Знаеш ли, реших отсега нататък да не водя никого у дома. Свършено е — казах.

За първи път явно подмятах с какво се занимавам. Мама направи някаква физиономия, която не можах да си обясня, и отвърна:

— Толкова пъти съм ти казвала: прави каквото искаш. Щом ти си доволна, и аз ще съм доволна.

Ала не личеше да е доволна. Продължих:

— Трябва да заживеем както преди. Ще се наложи пак да започнеш да кроиш и да шиеш ризи.

— Толкова години съм го правила…

— Сега не живеем с повече пари — малко жестоко настоях. — Пък и вече бяхме свикнали. Колкото до мене, чудя се с какво да се захвана.

— Какво ще правиш? — обнадеждена попита мама.

— Не знам. Пак ще започна да работя като модел или ще ти помагам в шиенето.

— Какво ще ми помагаш? — обезкуражена попита тя.

— Или ще ида да слугувам. Какво искаш да правя?

Лицето на мама беше огорчено и тъжно, като че ли ненадейно бе почувствала как натрупаните напоследък килограми се отделят от нея, както мъртвите листа падат от дърветата при първите есенни студове. Обаче убедително каза:

— Прави каквото си намислила, само ти да си доволна, повтарям.

Разбирах, че у нея се борят две противоположни чувства: любовта към мене и привързаността към спокойния живот. Домъчня ми, искаше ми се да пожертва едното от тях — или любовта, или спокойствието си. Но в живота това се случва рядко, обикновено той преминава, като заменяме последиците от нашите добродетели с последиците от пороците ни. Казах:

— Преди не бях доволна и сега не съм, само че няма да продължавам да живея така.

Повече не разговаряхме за нищо. Лицето на мама беше посивяло и обезверено, сякаш вече бе започнала да отслабва и под доскорошния й цветущ вид отново се очертаваше някогашната измършавялост. Все тъй внимателно и подробно изучаваше с поглед витрините, но го правеше механично, без радост и любопитство, като че ли замислена за друго. Навярно не виждаше нищо или по-точно съзираше не изложените стоки, а шевната машина с неуморимия педал, лудо движещата се напред-назад игла, купчините омотани полуушити ризи на работната маса и черното платно, в което увиваше готовите дрехи, за да ги разнесе на клиентите из града. За разлика от нея между мене и витрините нямаше подобни видения. Погледът ми беше ясен, мислите трезви. Различавах всички предмети и картончетата с цените им и си казвах, че наистина не искам повече да упражнявам занаята, но в действителност не умея да върша друго.

Имах желание да купя, макар и в определени рамки, немалко от изложените вещи, но от деня, в който се върнех към професията си на модел или нещо сходно, щеше да се наложи завинаги да се откажа от това. За нас с мама щеше да се възобнови познатият пестелив и несгоден живот, изтъкан от потискан глад, ненужни жертви и безрезултатни спестявания. Сега поне можех да си помечтая за някое бижу, стига да намерех кой да ми го подари. Но заживеех ли както преди, бижутата щяха да бъдат недостъпни за мене като звездите на небето. Предишният ни живот ме отвращаваше, виждаше ми се глупав, блудкав и окаян, в същото време напълно осъзнавах колко безсмислени са причините, поради които исках да променя настоящето. Защото един студент, в когото бях се влюбила, пет пари не даваше за мене. Защото нямах никакво желание да бъда такава, каквато съм. Рекох си — то е само от честолюбие, но аз не мога заради едната гордост да поставя себе си и предимно мама в някогашното жалко положение. Внезапно прозрях как животът на Джакомо, който за миг се беше приближил и слял с моя, се отклонява в различна посока, а моят си продължава по стария път. „Ако намеря някой мъж, макар и беден, да ме обикне и да се ожени за мене, тогава — да — помислих, — но заради една прищявка не си струва трудът.“ Тази мисъл ме успокои и приятно облекчение изпълни душата ми. По-нататък неведнъж го изпитвах — не само не отхвърлях отредената ми съдба, но и сама вървях насреща й. Бях каквато бях, налагаше се да съм такава и толкова. Макар да прозвучи странно, можех да бъда добра съпруга или жена, която се продава за пари, но не и беднячка, която се бъхти и мизерства само за едната гордост. Помирена със себе си, се усмихнах.

Бяхме пред магазин за дамски дрехи, вълнени и копринени тъкани. Мама рече:

— Виж какъв хубав шал. Точно такъв ми трябва.

Успокоена и разведрена, вдигнах очи и погледнах шала, който ми сочеше. Наистина беше хубав, черно-бял, с десен на клони и птици. Вратата на магазина беше отворена, виждаше се щандът, върху който имаше касетка с отделения, пълни с подобни шалове, всичките заплетени и в безпорядък. Попитах мама:

— Харесва ли ти кърпата?

— Да, защо?

— Сега ще го имаш, но първо ми дай чантата си и вземи моята.

Тя не се досети и ме загледа с отворена уста. Без да продумам, взех нейната голяма черна кожена чанта и тикнах в ръцете й моята, която беше доста по-малка. Разтворих ципа на чантата и като придържах с пръсти краищата му допрени, бавно и сякаш с намерение да купувам, влязох в магазина. Мама, която все още не беше разбрала, но не се осмеляваше да пита, ме последва.

— Искаме да разгледаме шаловете — казах на продавачката, като се приближих до касетата.

— Тези са копринени, тези кашмирени, тези вълнени, тези памучни — започна тя, като ми ги посочваше.

Прилепих се до щанда, като държах чантата на височината на стомаха си, и заопипвах шаловете, разгръщайки ги на светлината, за да огледам по-добре десена и разцветките. От черно-белите имаше поне дузина еднакви. Нарочно направих така, че един от тях се изхлузи от касетата и краят му увисна от щанда. После се обърнах към продавачката:

— Всъщност искам нещо по-ярко.

— Имаме и по-фини — каза тя, — но са по-скъпи.

— Покажете ми ги.

Продавачката се обърна, за да извади кутията от рафта. Бях готова, поотдръпнах се от щанда и отворих чантата. Дръпнах шала за края — работа за миг — и пак се долепих до щанда.

Междувременно продавачката извади кутията. Сложи я на щанда и ми показа по-големи и по-хубави шалове. Дълго и спокойно ги разглеждах, съсредоточавайки се върху цветовете и десените, дори ги показвах на мама и ги коментирах с по няколко думи, ала тя беше видяла всичко и ни жива, ни умряла ми отвръщаше само с кимане. Накрая попитах:

— Колко струват?

Продавачката каза цената. Със съжаление рекох:

— Имате право, много са скъпи, поне за мене… Въпреки това благодаря.

Излязохме от магазина и бързо се отправих към недалечната църква, защото се опасявах, че продавачката може да забележи кражбата и да ни догони сред тълпата. Мама ме бе хванала за ръка и изплашена, подозрително се оглеждаше наоколо като пиян човек, който не е напълно сигурен дали и нещата, които вижда, се олюляват и разместват край него. Досмеша ме от уплахата й. Не знаех защо съм откраднала шала, но всъщност нямаше значение, защото преди това бях откраднала пудриерата от дома на Джиновата господарка, а за подобни начинания е важна само първата крачка. Както и при първата кражба, пак изпитах онова чувствено удоволствие и ми се струваше, че разбирам защо толкова хора крадат. Църквата беше на две крачки, в една пресечка на улицата, стигнахме до нея и аз попитах мама:

— Искаш ли да влезем за малко?

— Както кажеш — с приглушен глас отвърна тя.

Влязохме в църквата — малка, бяла, с кръгла форма и колони, приличаше на танцова зала. Имаше две редици излъскани от употреба пейки, върху които от капандурите на купола се процеждаше съвсем слаба светлина. Погледнах нагоре и видях, че целият купол е изрисуван с ангели с разперени крила и бях убедена, че тези тъй красиви създания ще ме закрилят и продавачката няма да разбере за кражбата, преди да затвори магазина. Тишината, мирисът на тамян, мракът и уютът на Божия храм ми вдъхваха увереност след суматохата и ярките светлини по улицата. Бях нахълтала бързо, почти блъскайки мама, но вътре веднага се успокоих и почувствах как страхът ми изчезва. Мама понечи да бръкне в чантата ми, която продължаваше да държи. Подадох й нейната и тихо казах: „Сложи си шала.“

Тя отвори чантата и си покри главата с откраднатия шал. Потопихме пръсти в купата със светена вода и седнахме на първата редица пред големия олтар. Аз коленичих, а мама остана седнала, с ръце в скута и полузакрито лице от прекалено големия шал. Забелязах, че е развълнувана, и неволно сравних вълнението й с моето спокойствие. Бях приятно отпусната и макар да съзнавах, че съм извършила осъдителна от църквата постъпка, нямах угризения и смятах, че сега съм много по-близо до религията, отколкото по времето, когато не правех нищо, заслужаващо порицание, и със стиснати зъби работех, за да се прехранвам. Спомних си за тръпката страх, която преди малко бях изпитала, когато поглеждах към оживената улица, и почувствах утеха при мисълта, че ако има Бог, който ясно вижда вътрешния ми мир, той не открива нищо лошо и знае, че съм невинна единствено поради факта, че живея, което впрочем важи за всички хора. Вярвах, че този Бог не е там, за да ме съди и наказва, а за да оправдае моето съществуване и тъй като то пряко зависеше от него, можеше да бъде само правилно. Докато машинално изричах думите на молитвата, не отмествах поглед от олтара и зад пламъчетата на свещите съзирах картина с неясен образ, който ми се струваше, че е на Мадоната, и разбирах, че въпросът между нас двете не е дали аз трябва да се държа по този или друг начин, а дали да приема, че съм насърчена да продължавам да живея, или не. И изведнъж ми се стори, че зад свещите на олтара това окуражаване, подобно на внезапна топлота, която ме обгърна цялата, се излъчва от неясния образ на Мадоната. Да, бях поощрена да живея, въпреки че нищо не разбирах от живота, нито пък защо се живее.

Умърлушена и замаяна, мама седеше с новия шал, увиснал като човка над носа й, и щом се обърнах и я съгледах, не се сдържах, усмихнах се със симпатия и прошепнах: „Помоли се, ще ти подейства добре“. Тя силно потрепери, поколеба се, сетне сякаш с неохота коленичи и събра ръце. Знаех, че отдавна не желае да се уповава на религията, за нея тя беше лъжлива разтуха, принуждаваща я да бъде покорна и да забрави грубостта на живота. Но все пак я видях как по навик механично раздвижи устни и недоверчивото й намръщено лице наново предизвика усмивката ми. Прииска ми се да я успокоя, да й кажа, че съм променила намерението си, да не се страхува, че ще трябва да работи както преди. В нейното лошо настроение имаше нещо незряло — като дете, на което отказват обещания сладкиш — и именно това, по моя преценка, беше най-важният аспект на отношението й към мене. Определено допусках, че разчита на моя занаят, за да се радва на удобствата си, но всъщност знаех, че не е вярно.

Когато свърши молитвата, мама с яд и неохота се прекръсти, сякаш за да подчертае, че го прави за мое удоволствие; изправих се и й дадох знак да тръгваме. На прага тя си свали шала, грижливо го сгъна и сложи в чантата. Върнахме се на улица „Национале“ и аз тръгнах към близката сладкарница.

— Сега ще изпием по един вермут — казах.

— Не, не… Защо? Няма нужда — моментално отговори тя притеснена, но и доволна.

Винаги си е била такава, по стар навик все се страхуваше, че харча много.

— Е, и какво ще стане? — казах. — Един вермут…

Тя млъкна и ме последва в сладкарницата.

Заведението беше старо, барът и стените бяха облицовани с лъскав махагон, имаше много витринки, пълни с красиви кутии със сладкиши. Седнахме в един ъгъл и аз поръчах два вермута. Докато говорех със сервитьора, мама се притесняваше и неподвижна и смутена гледаше надолу. След като той донесе вермута, тя взе чашката, намокри си устните, сложи я на масата и като ме изгледа, рече сериозно:

— Хубав е.

— Вермут.

Сервитьорът донесе кутия от стъкло и метал, пълна с пасти. Отворих я и подканих мама:

— Вземи си паста.

— Не, не… За бога.

— Вземи, де.

— Ще си разваля апетита.

— От една паста!

Погледнах в кутията, избрах паста с крем и й я подадох:

— Хапни тази. Лека е.

Тя я взе и я изяде на малки хапки, като всеки път поглеждаше с разкаяние там, където е отхапала.

— Наистина е хубава — каза накрая.

— Вземи още една.

Този път тя не чака да я моля и си взе втора. Изпихме вермута, седяхме си и мълчаливо гледахме движението на клиентите из сладкарницата. Виждах, че мама е доволна, задето седи тук, погълнала две пасти и чаша вермут, наблюдава с любопитство ходенето нагоре-надолу на хората, то я забавлява и естествено няма за какво да разговаря с мене. Вероятно за първи път влизаше в подобно заведение, всичко бе ново и непознато за нея и й пречеше да разсъждава.

Влезе млада дама, която водеше за ръка момиченце в късо палтенце, с якичка от бяла пухкава кожа и бели вълнени чорапи и ръкавици. Жената избра от витрината на бара паста и му я подаде. Казах на мама:

— Когато бях малка, ти никога не ме водеше в сладкарници.

— Та нима можех? — отвърна тя.

— Обаче сега — спокойно додадох — аз съм тази, която те води.

Тя помълча, после унило рече:

— Натякваш ми, че съм дошла тук… Аз не исках да идвам.

Сложих ръката си върху нейната:

— Нищо не ти натяквам. Напротив, радвам се, че те доведох. Баба някога водила ли те е на сладкарница?

Тя поклати глава и отговори:

— До осемнайсетгодишна не съм излизала от квартала.

— Виждаш ли сега — казах, — в едно семейство трябва да има човек, който един ден да направи някои неща. Нито ти си ги правила, нито майка ти, нито нейната майка вероятно… Сега аз ги правя… Не може вечно да продължава така.

Тя не отвърна нищо и така поседяхме още четвърт час да погледаме хората. После си отворих чантата, извадих кутия цигари и запалих една. Често жени като мене пушат на обществени места, за да привлекат вниманието на мъжете. Но в онзи момент и през ум не ми минаваше да примамвам любовници, поне за вечерта бях решила да не предприемам нищо. Просто ми се пушеше. Доближих цигарата до устните си, всмукнах дима и го издухах през носа и устата, оглеждах хората и държах цигарата с два пръста.

Но въпреки волята ми в моето движение сигурно е имало нещо предизвикателно, защото видях как близо до бара един мъж, който поднасяше към устата си чаша кафе и се готвеше да отпие, я задържа и ме загледа втренчено. Беше около четирийсетгодишен, нисък, с гъста къдрава коса, изпъкнали очи и масивни челюсти. Тилът му беше толкова широк, че изглеждаше без врат. Държеше чашката и не сваляше очи от мене като бик, зърнал червена дреха и преди да връхлети, се спира с наведена глава. Беше добре облечен, макар и не елегантно, с вталено палто, което подчертаваше раменете му. Загледах надолу и за минута с цигара в ръка премислях „за“ и „против“ този мъж. Знаех, че природата му е такава — един поглед щеше да е достатъчен, за да се подуят вените на шията му и да стане морав в лицето, но не бях съвсем убедена, че ми харесва. После усетих, че като невидим сок, който разпуква набръчканата кора и разкрива крехките кълнове, желанието да го прелъстя възбуди тялото ми и ме принуди да изоставя хладното си държание. И то едва един час след решението ми да зарежа занаята. Помислих си, че действително друго не ми остава, то беше по-силно от мене. Но го помислих с радост, защото откакто излязох от църквата, се бях примирила със съдбата си такава, каквато беше и разбрах, че приемането й ми струваше повече от който и да е благороден отказ. И тъй след кратък размисъл вдигнах очи към мъжа. Стоеше си там подлуден, с чашка кафе в дебелата космата ръка и с биволски очи, вторачени в мене. Тогава, образно казано, започнах преследването и с цялото лукавство, на което съм способна, го изгледах закачливо и предразполагащо. Той открито откликна и както бях предположила, лицето му почервеня. Изпи кафето, сложи чашката на бара и изпъчен и вдървен във вталеното си палто, със ситни стъпки отиде на касата и плати. На прага се обърна и ми направи недвусмислен и властен знак, че ще ме чака. С очи му отговорих утвърдително. Мъжът излезе и аз рекох на мама:

— Ставам, но ти остани, защото не мога да си тръгна с тебе.

Тя се наслаждаваше на гледката в сладкарницата и смаяна подскочи:

— Къде отиваш?… Защо?

— Навън има един мъж, който ме чака — отговорих, изправяйки се. — Ето ти парите. Плати и се прибирай вкъщи. Всъщност аз ще те изпреваря, но няма да съм сама.

Тя ме изгледа, струва ми се, с угризение. Не каза нищо. Кимнах за довиждане и тръгнах. Мъжът стоеше на улицата. Едва излязох и той се хвърли върху мене, като стискаше силно ръката ми:

— Къде искаш да отидем? — запита.

— Ще идем у дома.

Така след няколко часа терзания аз се отказах да се боря срещу онова, което, изглежда, бе моя съдба, даже я прегърнах с повече обич, както се прегръща непобедим враг, и се почувствах свободна. Някои ще си помислят, че ми е било много лесно да приема недостойната, но доходна съдба, вместо да се откажа от нея. Но аз нерядко съм се питала защо тъгата и яростта толкова често съжителстват в душите на онези, които искат да живеят съобразно дадени норми или да се подчиняват на определени идеали, и защо други, които приемат собствения си нищожен и жалък живот, обикновено са весели и безгрижни. Всъщност в тези случаи човек се подчинява не на някакви норми, а на темперамента си, който се превръща в истинска и лична съдба. Моят, както казах, безусловно налагаше да бъда весела, нежна и спокойна, и аз го приемах.

Трета глава

От Джакомо се отказах напълно и реших да не мисля за него. Давах си сметка, че съм влюбена и ако се върне, ще го обичам повече от всичко. Но знаех, че никога няма да се оставя да ме унижава. Върнеше ли се, щях да застана срещу него затворена в живота си като в непревземаема и непоклатима крепост, която наистина щеше да остане такава, докато не пожелаех да изляза от нея. Щях да му кажа: „Аз съм проститутка от улицата и нищо повече. Ако ме искаш, приеми ме каквато съм“. Бях разбрала, че силата ми не беше в това да се стремя да бъда такава, каквато не съм, а да приема себе си. Моята сила бяха бедността, занаятът ми, мама, грозната къща, скромните дрехи, сиромашкият произход, нещастията ми и най-вече дълбоко скритото в душата ми чувство като скъпоценен камък в земята, което ме караше да приема всички тези неща. Бях сигурна, че никога вече няма да срещна Джакомо, и тази увереност ме караше да го обичам по нов начин — тъжно и безнадеждно, както се обичат покойниците, които няма да се върнат никога.

В онези дни окончателно скъсах с Джино. Споменавала съм, че грубите раздели не ми се нравят и искам нещата да изживеят живота си и да умрат от собствената си смърт. Връзката ми с него е добър пример за това. Тя се разпадна, защото животът, който бе в нея, изтече не по моя, нито, в известен смисъл, по вина на Джино. Завърши по начин, който не ми остави нито съжаления, нито угризения.

Бях продължила от време на време, два-три пъти месечно, да се срещам с Джино. Той ми харесваше, както казах, макар че бях изгубила всякакво уважение към него. В един от онези дни ми определи среща по телефона в млечния бар и аз обещах да отида.

Барът беше в нашия квартал. Джино ме чакаше във вътрешното помещение, което беше без прозорци, облицовано с керамични плочки. Като влязох, видях, че не е сам. С гръб към мене при него седеше някакъв мъж. Видях само, че е облечен със зелен шлифер и има руси, късо подстригани коси. Приближих се, Джино се изправи, но приятелят му не стана. Джино рече:

— Запознай се с моя приятел Сондзоньо.

Тогава и онзи стана прав и аз му подадох ръка, гледайки го. Когато стисна ръката ми, изпитах усещането, че я стяга в клещи, и извиках от болка. Той моментално я пусна и аз усмихната седнах, казвайки:

— Знаете ли, че ми причинихте болка? Винаги ли правите така?

Той не отговори, даже не се усмихна. Лицето му беше бяло като платно, имаше изпъкнало чело, малки светлосини очи, сплескан нос и уста, приличаща на разрез. Русите му коси бяха четинести, мръсни, късо подстригани. Долната част на лицето му бе широка, с груби и изпъкнали челюсти. Някакъв нерв, който неспирно потрепваше на бузата му, създаваше впечатление, че постоянно стиска нещо със зъби. Джино, който, изглежда, се отнасяше към Сондзоньо с уважение и възхищение, през смях каза:

— О, това е нищо! Ако знаеш колко е силен… Има забранен юмрук.

Стори ми се, че Сондзоньо го поглежда неприязнено. С беззвучен глас се обади:

— Не е вярно, че имам забранен юмрук… Мога да го имам.

— Какво значи забранен юмрук? — попитах.

— Когато с един юмручен удар можеш да убиеш човек. Тогава е забранено да си служиш с юмрука… като използването на пистолет е — кратко отговори Сондзоньо.

— Я пробвай колко е силен — настоя Джино възбуден и сякаш жадуващ да спечели благоволението му. — Опитай, накарай я да ти пипне ръката.

Колебаех се, но Джино настояваше и изглежда, неговият приятел също очакваше подобна постъпка от мене. Бавно протегнах длан към ръката му, за да я опипам. Сондзоньо я сви в лакътя, за да изпъкнат мускулите. Извърши го сериозно и почти навъсен. Изненадах се, защото на вид беше дребничък, а под ръкава му докоснах с пръсти нещо като пакет железни въжета. Отдръпнах ръка и не знам дали с удивление или отвращение, възкликнах. Той самодоволно ме изгледа и по устните му се плъзна лека усмивка. Джино заприказва:

— Стар приятел ми е. Отдавна се познаваме, нали Примо? Като братя сме, така да се каже. — Потупа го по рамото и добави: — Старият Примо.

Но сякаш за да отблъсне ръката му, другият повдигна рамо и отвърна:

— Не сме нито приятели, нито братя. Заедно работехме в гаража. Това е всичко.

— Е, знам, че ти с никого не искаше да се сприятелиш. Нито с мъже, нито с жени. Вечно сам и за своя сметка — не се смути Джино.

Сондзоньо го изгледа. Погледът му беше втренчен, невероятно неподвижен и настойчив, и Джино сведе очи.

— Кой ти е наприказвал тия глупости? — попита Сондзоньо. — Дружа с когото ми харесва… жени и мъже.

— Казах го просто така. — Джино, изглежда, бе изгубил наглостта си. — Аз наистина не съм те виждал с никого.

— Ти никога нищо не си знаел за моите работи.

— Хм, виждах те всеки ден. Сутрин и вечер.

— Всеки ден си ме виждал… И какво?

— Е — настоя Джино, — все сам беше и мислех, че не се срещаш с никого. Когато някой си има приятел — мъж или жена, — винаги се научава.

— Не се прави на глупак — грубо рече Сондзоньо.

— Сега и глупак ме наричаш — почервенял каза Джино, преструвайки се свойски на обиден, но личеше, че му е неприятно.

— Не се прави на глупак — повтори Сондзоньо. — Бездруго ще ти разбия муцуната.

Внезапно разбрах, че не само е способен, но и възнамерява да го направи. И като поставих ръката си върху неговата, казах:

— Щом искате да се биете, моля правете го, но когато ме няма. Не мога да понасям насилието.

— Представям ти една госпожица, моя приятелка — умърлушен се обади Джино, — а ти я плашиш с държанието си. Ще си помисли, че сме врагове.

Сондзоньо се обърна към мене и за първи път се усмихна. Усмихнат ми намигаше, бърчеше чело и освен малките си грозни зъби ми показваше и венците си. Попита:

— Госпожицата не се е изплашила, нали?

— Никак не съм се изплашила — сухо отвърнах, — но както казах, не обичам насилието.

Последва дълго мълчание. Сондзоньо седеше неподвижно, с ръце в джобовете на шлифера, челюстите му потрепваха, гледаше в празната заличка, а Джино с наведена глава пушеше, димът излизаше от устата му и се плъзгаше край лицето и ушите му, които още аленееха. След малко Сондзоньо стана и заяви:

— Е, аз си тръгвам.

Джино любезно скочи на крака и му подаде ръка с думите:

— Без омраза, нали Примо?

— Без омраза — през зъби отговори онзи.

Стисна ми ръка, но този път без да ми причини болка, и се отдалечи. Беше слаб, дребен на ръст и наистина бе чудно откъде взема тази сила.

Веднага щом той излезе, шеговито подхвърлих на Джино:

— Приятели сте били, даже братя, но ти наговори такива неща…

Джино се беше окопитил и поклати глава:

— Такъв си е, но не е лош, а освен това имам сметка от него. Беше ми полезен.

— В какъв смисъл?

Забелязах, че Джино е възбуден и изгаря от желание да ми разкрие нещо. Ненадейно стана весел, оживен и нетърпелив:

— Помниш ли онази пудриера на госпожата?

— Да… и какво?

Очите му блеснаха и снишавайки глас, той прошепна:

— Добре, но аз после размислих и не я върнах.

— Не я върна?

— Не… В края на краищата си помислих, че госпожата е богата и една пудриера повече или по-малко за нея няма значение. Още повече че ударът вече беше направен — добави с присъщата си предпазливост — и всъщност крадецът не бях аз.

— Аз бях — рекох спокойно.

Престори се, че не ме е чул, и продължи:

— Обаче после имаше проблем с продаването. Беше вещ, която бие на очи, познава се и не посмях… Така я държах в джоба си дълго… Накрая срещнах Сондзоньо и му разказах как стоят нещата.

— Каза ли му за мене? — прекъснах го.

— Не, за тебе не… казах му, че ми я е дала една приятелка, но така, без да споменавам имена, а той… той три дни мисли и не знам как я е продал, но ми донесе парите. То се знае, задържа своята част от тях, както беше уговорено.

Джино трепереше от възбуда и като се поогледа наоколо, извади от джоба си куп свити банкноти.

И аз не знам защо в онзи момент изпитах силна неприязън към него. Не че не одобрявах постъпката му, естествено нямах право, но ликуващият му тон ме дразнеше и усещах, че не ми е казал всичко и несъмнено премълчава най-неприятното. Хладно казах:

— Добре си направил.

— Дръж — продължи той, разгъвайки банкнотите, — това е за тебе. Преброил съм ги.

— Не, не — веднага отказах. — Нищо не искам, наистина нищо.

— Защо?

— Нищо не искам.

— Искаш да ме обидиш.

Сянка на подозрение и тревога премина по лицето му и аз се изплаших, че наистина съм го обидила. Сложих ръка върху неговата и с усилие казах:

— Ако не ми беше предложил, щях да съм ако не засегната, поне учудена, ала така стана добре. Не ги искам, защото за мене това е приключило, но съм доволна, че имаш пари.

Джино ме гледаше с недоумяващ, мнителен и изпитателен поглед, сякаш искаше да отгатне каква е тайната, която се криеше зад думите ми. И по-късно, често спомняйки си за него, си давах сметка, че той не успя да ме разбере, защото живееше в свят, различен от моя, с други принципи и чувства. Не знам дали неговият свят бе по-лош или по-добър от моя, знам само, че за него определени думи нямаха смисъла, който аз влагах, и че голяма част от постъпките му според мен бяха недостойни, а той ги считаше за редни, дори почтени. По-точно, Джино придаваше най-голямо значение на интелигентността, схващана обаче като хитрост. И като делеше хората на хитри и не хитри, винаги и на всяка цена държеше да принадлежи към първата категория. Аз не съм хитра, навярно не съм и умна, но никога не съм разбирала как една подлост умишлено извършена, може да бъде достойна за възхищение, а даже извинима.

Неочаквано съмнението, което измъчваше Джино, се разпръсна и той възкликна:

— Разбрах защо не искаш парите, страхуваш се! Страх те е, че ще разкрият кражбата. Не бери грижа, всичко е наред!

Изобщо не изпитвах страх, но не се заех да го разубеждавам, защото втората част от фразата му ми се видя неясна.

— Какво значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред — отговори той. — Помниш ли, като ти казах, че вкъщи подозират една от камериерките?

— Да.

— Добре… С нея не се разбирахме, защото тя злословеше зад гърба ми. Няколко дни след кражбата усетих, че нещата не вървят добре. Комисарят два пъти се връща, струваше ми се, че ме наблюдават. Обърни внимание — още не бяха правили никакъв обиск. Тогава ми дойде следната идея: с нова кражба да предизвикам претърсване и да намеря начин вината и за двете кражби да падне върху тази жена.

Не казах нищо, а той, поглеждащ ме с широко отворени блеснали очи, сякаш да разбере възхитена ли съм от хитростта му, продължи:

— В едно чекмедже госпожата имаше долари. Взех ги и ги скрих зад един стар куфар в стаята на камериерката. Естествено, този път направиха обиск, доларите се появиха и я арестуваха. Сега тя, разбира се, се кълне, че е невинна, но кой й вярва? Откриха парите в нейната стая.

— И къде е тази жена?

— В затвора е и не иска да си признае… Знаеш ли какво каза комисарят на госпожата? Бъдете спокойна, госпожо, с добро или с лошо, накрая ще си признае. Разбра ли, а? Знаеш ли какво значи с лошо? Бой!

Гледах го и като виждах колко е ентусиазиран и горд от себе си, се смразих и обърках. Напосоки попитах:

— Как се казва жената?

— Луиза Фелини. Не е много млада, надменна е и ако я слушаш, работела като камериерка погрешка, и никой не бил по-честен от нея — той весело се изсмя.

Едва успях да сподавя дълбока въздишка и рекох:

— Знаеш ли, че си голям подлец?

— От къде на къде? Защо? — попита изненадан.

След като го нарекох подлец, се почувствах по-освободена и решителна. Ноздрите ми се издуваха от гняв и започнах:

— И ти искаше да взема тези пари? Знаех си аз, че са пари, които не трябва да докосвам.

— Е, и какво толкова? — каза той, като се опитваше да изглежда спокоен. — Няма да си признае и ще я пуснат да си върви.

— И все пак ти самият каза, че я държат в затвора и я бият.

— Казах го ей така.

— Не ме интересува. Заради тебе в затвора е отишъл невинен човек… И имаш очи да дойдеш и да ми го разкажеш! Наистина си подлец.

Той ненадейно се разгневи и пребледнял ме хвана за ръката.

— Престани да ме наричаш подлец!

— Защо? Мисля, че си подлец, и ти го казвам!

Джино съвсем си изгуби ума и извърши нещо неочаквано. Изви ми ръката, сякаш искаше да я счупи, после неочаквано наведе глава и здравата ме ухапа. С рязко движение се освободих и станах.

— Да не си полудял — казах. — Какво те прихваща? Хапеш? Няма смисъл, подлец си и подлец ще си останеш.

Той не отговори, но се хвана за главата, като че ли щеше да си заскубе косите.

Извиках сервитьора и платих изконсумираното от мене, Джино и Сондзоньо. После заявих:

— Отивам си. И знай, че между нас всичко е свършено. Не ми се мяркай повече, не ме търси, не идвай, вече не те познавам.

Той нито продума, нито вдигна глава и аз излязох.

Млечният бар беше в началото на булеварда, недалече от къщи. Тръгнах бавно по тротоара срещу стените. Нощта беше облачна и препръскващият дъжд като облак се стелеше в студения и непотрепващ въздух. Крепостните стени обикновено бяха неосветени, малкото фенери се намираха на голямо разстояние един от друг. Веднага щом излязох от млечния бар, видях как отсреща един мъж се отдръпна от светлината на фенера и пое край стените с моето темпо и в същата посока. По пристегнатия в кръста шлифер и русата късо подстригана коса познах Сондзоньо. На фона на стените той изглеждаше още по-дребен, от време на време изчезваше в сянката, после се появяваше в светлината на някой фенер. За първи път изпитах досада към мъжете, които тичаха подире ми като кучета след кучка. Все още треперех от гняв и като се сетех за жената, която Джино бе вкарал в затвора, не можех да не се терзая, защото в края на краищата аз бях откраднала пудриерата. Но може би не беше гузна съвест, а по-скоро раздразнение и негодувание. Бунтувах се срещу неправдата, ненавиждах Джино, противно ми беше, че го мразя и знам за допуснатата несправедливост. Аз наистина не съм създадена за подобни изживявания, бях много развълнувана, просто не можех да се позная. Вървях бързо, нетърпелива да стигна до дома преди Сондзоньо да ме заговори, както сигурно възнамеряваше. Но дочух зад мене гласа на Джино, който викаше запъхтян:

— Адриана! Адриана!

Престорих се, че не чувам, и ускорих крачка. Джино ме настигна и ме хвана за ръката.

— Адриана, дълго време бяхме заедно, не можем да се разделим така.

Рязко се дръпнах и продължих напред. От другата страна дребната и ясно очертана фигура на Сондзоньо излезе от тъмнината и навлезе в светлия кръг на фенера. Подтичвайки до мене, Джино започна:

— Адриана, обичам те…

Вдъхваше ми съжаление и омраза едновременно, а това ми беше далеч по-неприятно от думите му. Опитах се да мисля за друго. Изведнъж сама не знам как ме осени една идея. Спомних си за Астарита, който винаги ми беше предлагал помощта си, и реших, че несъмнено ще съумее да измъкне нещастната жена от затвора. Това хрумване веднага ми подейства благотворно — олекна ми на душата, даже ми се стори, че не мразя Джино, а му съчувствам. Спрях се и спокойно го попитах:

— Джино, защо не си вървиш?

— Обичам те.

— И аз те обичах, но вече е свършено. Върви си, така ще е по-добре и за двама ни.

Бяхме в тъмната част на булеварда, където нямаше нито осветление, нито магазини. Той ме прегърна през кръста и се опита да ме целуне. Прекрасно можех да се освободя сама, защото съм силна, а и никой мъж не е в състояние да целуне жена, която не иска. Не знам кой дявол ме накара да викна Сондзоньо, който бе спрял отсреща до стените и пъхнал ръце в джобовете на шлифера, ни наблюдаваше. Мисля, че го повиках, защото вече бях намерила лек за лошата постъпка на Джино и любопитството и кокетството отново докоснаха душата ми. Два пъти извиках: „Сондзоньо, Сондзоньо!“, и той незабавно пресече улицата. Объркан, Джино ме пусна:

— Кажете му — спокойно се обърнах към Сондзоньо веднага щом той се приближи, — да ме остави. Не го обичам вече. Ако на мене не ми вярва, сигурно на вас ще повярва, нали сте му приятел.

— Чу ли какво каза госпожицата? — попита Сондзоньо.

— Но аз… — започна Джино.

Мислех си, че както обикновено става, ще поспорят и накрая Джино ще се примири и ще си тръгне. Но видях как изневиделица Сондзоньо направи някакво движение, Джино смаян го погледна, после без звук, се свлече на земята и се претъркулна по тротоара до канавката. А може би съм видяла само как Джино пада и по това съм се досетила какво е било движението на Сондзоньо. То беше толкова бързо и безшумно, че имах чувството, че халюцинирам. Разтърсих глава и отново погледнах: Сондзоньо стоеше разкрачен пред мене и внимателно разглеждаше свития си юмрук, а Джино лежеше с гръб към нас във водата, беше се посъвзел, подпираше се на лакът и надигаше глава. Изглежда, не искаше да се изправи, човек би помислил, че втренчено съзерцава бялата хартийка, която се открояваше в тинята на канавката. Сондзоньо ми каза: „Да вървим“ и леко замаяна аз поех с него към къщи.

Той здраво ме държеше за ръка и крачеше мълчаливо. Беше по-нисък от мене, но усещах дланта му около ръката си като менгеме. След малко му казах:

— Лошо направихте, че ударихте Джино. Той и без това щеше да си тръгне.

— Така повече няма да ви досажда — отговори.

— Ама как го правите? Даже не видях, мярнах само, че Джино пада.

— Въпрос на навик — отвърна той.

Говореше, сякаш сдъвкваше думите, преди да ги произнесе, или по-точно изпробваше здравината им със зъбите си, които държеше винаги стиснати и аз си ги представях набити един между друг като на хищниците.

Имах голямо желание да му опипам ръката и наново да усетя твърдите и изпъкнали мускули под ръкава. Сондзоньо не толкова ме привличаше, колкото ми бе любопитен. Докато човек не си изясни защо се страхува, страхът може да бъде приятно и в известен смисъл възбуждащо изживяване.

— Какво толкова имате в ръцете си? Още не мога да повярвам.

— Нали ги пипнахте — отговори той много сериозно и суетно.

— Е, не съвсем добре. Джино беше там. Нека опитам още веднъж.

Сондзоньо спря и като ме изгледа накриво, сви ръка. Беше сериозен и някак простодушен. Но в простодушието му нямаше нищо детско. Протегнах ръка, бавно я плъзнах надолу от рамото му и опипах мускулите. Изпитах странно усещане при допира и с беззвучен глас казах:

— Наистина сте много силен.

— Да, силен съм — потвърди той мрачно.

Тръгнахме. Вече се разкайвах, че го повиках. Не ми харесваше, освен това неговата суровост и обноските му ме плашеха. Така в мълчание стигнахме пред блока. Извадих ключа от чантата и му подадох ръка:

— Е, благодаря ви, че ме изпратихте.

— Идвам горе — заяви той и се приближи.

Искаше ми се да откажа, но навикът му да гледа втренчено и с невероятна настойчивост ме възпря и смути.

— Както искаш — казах и едва след това забелязах, че съм се обърнала към него на ти.

— Не бой се — успокои ме той, тълкувайки посвоему уплахата ми, — имам пари, ще ти дам двойно повече от другите.

— Какво общо има — казах. — Съвсем не става дума за пари.

Видях как лицето му придоби странен израз, като че ли някакво грозно подозрение мина през ума му. Междувременно бях отключила вратата: „Само че се чувствам изморена“, добавих. Сондзоньо ме последва по коридора.

В стаята се съблече с движения, присъщи на човек, обичащ реда. Развърза си грижливо шала от врата, сгъна го и го пъхна в джоба на шлифера. Окачи сакото на облегалката на стола и изпъна панталоните по ръбовете. Сложи една до друга обувките под стола и напъха вътре чорапите. Забелязах, че от главата до петите е с нови дрехи, не фини, но здрави и доброкачествени. Свали ги безмълвно, нито бързо, нито бавно, а равномерно и акуратно, без да го е грижа за мене; междувременно аз се съблякох и легнах в леглото. Разбира се, той не показваше, че ме желае, единствено мускулите му продължително потрепваха под кожата, но това едва ли означаваше възбуда, защото го имаше и преди, когато не личеше да мисли за мене. Споменавала съм, че редът и чистотата много ми харесват и считам, че те съответстват на душевните качества. Но през онази вечер редът и чистотата на Сондзоньо събудиха съвсем други чувства у мене — между уплаха и ужас. Неволно помислих, че така се подготвят хирурзите в болниците, когато пристъпват към сложна операция. Или още по-неприятното — касапите пред погледа на козлето, което ще заколят. Легнала в леглото, се чувствах много беззащитна и безсилна, като човек, с когото ще се извърши някакъв експеримент. Мълчанието и нехайството на Сондзоньо не оставяха съмнение за намеренията му, след като се съблече. Когато се приближи гол до възглавницата и хвана раменете ми с ръце, сякаш искаше да стоя неподвижна, аз потреперих от страх и не успях да го скрия. Той забеляза и попита през зъби:

— Какво ти е?

— Нищо, ръцете ти са ледени — отговорих.

— Аа, не ти харесвам — рече той, все тъй изправен до възглавницата и без да пуска раменете ми, — предпочиташ хора, които ти плащат.

Докато говореше, ме гледаше вторачено и погледът му наистина беше непоносим.

— Защо? — попитах. — Ти си мъж като другите, а и сам каза, че ще ми платиш двойно.

— Разбирам — продължи той, — ти и такива като тебе обичате богати хора, фини хора, а аз не съм от тях. Развратници, обичате само господари!

В тона му разпознах злокобната и неукротима склонност към кавги, която преди малко го беше подтикнала да оскърби Джино за нищо. Тогава си бях помислила, че храни особена омраза към Джино. Но сега разбрах, че мрачната му и непредвидима докачливост винаги е нащрек и когато го хванеха дяволите, не трябваше по какъвто и да е начин да му се реагира. Поядосана отвърнах:

— А ти защо ме обиждаш? Казах ти, че за мене мъжете са еднакви.

— Ако беше така, нямаше да правиш такава физиономия. Не ти харесвам, а?

— Нали ти казах…

— Аа, не ти харесвам — не преставаше той, — съжалявам, но насила трябва да ти харесам.

— О, я ме остави на мира! — възкликнах с внезапна ярост.

— Когато ти бях нужен, за да те отърва от любовника ти — продължи Сондзоньо, — ме искаше, после предпочиташе да ме отпратиш, но аз дойдох. Не ти харесвам, а?

Вече наистина се страхувах. Заплахата в неговите думи, студеният и безмилостен тон, втренченият поглед и очите му, които от светлосини сякаш бяха станали червени, всичко това сякаш бе подчинено на някаква чудовищна цел. Твърде късно осъзнах, че е невъзможно да го възпра, постъпката ми щеше да е равносилна на опит да бъде спряна търкаляща се по стръмен склон скала. Единственото, което направих, бе да повдигна гневно рамене. Сондзоньо не спираше:

— Не ти харесвам, а? И правиш физиономия на погнуса, като те докосвам… Ей сега ще ти сменя физиономията, миличка!

Вдигна ръка и замахна да ме зашлеви. Тъй като очаквах нещо подобно, се помъчих да се предпазя. Но без резултат, той успя с оскърбителна грубост да ме удари първо по едната, а после, докато извръщах лице, и по другата буза. За първи път през живота ми се случваше такова нещо и за миг по-скоро се слисах, отколкото обидих от парещите му удари. Дръпнах се и му казах:

— Знаеш ли какво си? Един нещастник!

Той изглеждаше поразен от думите ми. Седна в края на леглото, хвана здраво матрака и се поолюля. Сетне, без да ме гледа, изрече:

— Всички сме нещастници.

— Наистина трябва голяма смелост, за да биеш жена — казах.

Внезапно млъкнах и очите ми се напълниха със сълзи. Не толкова заради шамарите, колкото от нервното изтощение през тази вечер, в която бяха станали куп неприятни и противни случки. Спомних си за поваления в калта Джино, съжалих, че не се погрижих за него и доволна тръгнах със Сондзоньо само защото жадувах да опипам необикновените му мускули; ненадейно съвестта ме загриза, дожаля ми за Джино, бях отвратена от себе си и съзнавах, че съм наказана за безчувствеността и глупостта си от същата ръка, която бе ударила и него. Тогава насилието ми се понрави, но сега то се обръщаше срещу мене. През сълзи погледнах към Сондзоньо. Той седеше в края на леглото гол, неокосмен, попривел рамене, ръцете му висяха и по нищо не личеше колко са силни. Неочаквано ми се прииска да премахна разстоянието, което ни делеше. Насилих се и го попитах:

— Мога ли да знам поне защо ме удари?

— Правеше такава физиономия…

Кожата над челюстта му потрепваше, навярно размисляше. Разбрах, че щом искам да се сближим, първо трябва да му кажа какво мисля, без да скривам нищо. Отговорих:

— Въобрази си, че не те харесвам, но грешиш.

— Така ли?

— Грешиш. Всъщност не знам защо, но ме плашиш… затова правех такава физиономия.

При думите ми той рязко се обърна и недоверчиво ме заразглежда. Бързо се успокои и не без суета попита:

— Карах те да се страхуваш ли?

— Да.

— И сега още ли те е страх?

— Не, сега и да ме убиеш, ми е все едно.

Говорех истината и дори в онзи миг мечтаех да ме убие, защото съвсем неочаквано желанието ми да живея секна. Сондзоньо се ядоса:

— Кой ти е казвал, че ще те убива? И защо те плашех?

— Знам ли… Плашеше ме… това са неща, които не могат да се обяснят.

— Джино плашеше ли те?

— Защо трябва да ме е плашел?

— А аз защо те плашех?

Той вече беше забравил напълно за помирението ни и в гласа му имаше нова мрачна ярост.

— Хм — казах, за да го успокоя, — вдъхваше ми страх, защото се усеща, че си способен на всичко.

Той не отговори, постоя замислен. После се обърна и със заплашителен тон попита:

— Значи ли това, че трябва да се облека и да си отида?

Погледнах го и разбрах, че пак прелива от гняв. Моят отказ щеше да ми навлече ново и навярно още по-брутално насилие. Налагаше се да приема. Припомних си светлите му очи и изпитах отвращение при мисълта, че те ще бъдат вторачени в моите по време на любовния акт. Бавно изрекох:

— Не, остани, ако искаш, но първо изгаси светлината.

Той стана — дребничък, бял, но изключително добре сложен, само дето вратът му бе по-къс — и на пръсти отиде да завърти електрическия ключ до вратата. Веднага разбрах, че идеята ми да загаси лампата беше глупава, защото, щом стаята потъна в мрак, наново вихрено ме връхлетя страхът, от който вярвах, че съм се отърсила. Като че ли при мен имаше не мъж, а някакъв свиреп звяр, който можеше от леговището си в някой ъгъл на стаята да скочи върху мене и да ме разкъса. Навярно Сондзоньо се позабави, докато се ориентира в тъмното между столовете и другите мебели, а може би аз от страх си въобразих, че се бави по-дълго. Но ми се стори, че мина много време и когато усетих ръцете му върху тялото си, не съумях да потисна ново, още по-силно потреперване. Надявах се, че ще му убегне, но той имаше изострения инстинкт на хищник и веднага реагира:

— Още ли се страхуваш?

Сигурно моят ангел пазител е бил нейде в тъмнината. От тона на въпроса предусетих, че е вдигнал ръка и в зависимост от отговора ми щеше да реши да ме удари ли, или не. Разбрах: съзнаваше, че буди страх, а му се щеше да не е така, да бъде обичан като останалите мъже. Ала за да постигне целта си, не смогваше да намери друг подход освен внушаването на още по-смразяващ страх. Протегнах длан и като се престорих, че го милвам по шията и дясната ръка, се уверих в предположението си — беше с вдигната ръка, готов всеки миг да ме зашлеви. С усилие, мъчейки се да предам обичайната топла и спокойна интонация на гласа си, казах:

— Не, сега наистина ми е студено. Да се пъхнем под завивката.

— Добре.

В неговото „добре“ имаше нотка на заплаха, което потвърди, че страхът ми не е бил напразен. И тогава, в тъмнината, докато той ме притискаше и прегръщаше, изживях един от най-тягостните моменти в живота си. Страхът вцепеняваше крайниците ми и неподвластни на волята, те отскачаха и потръпваха от допира с гладкото, подвижно и змиевидно тяло на Сондзоньо; казвах си, че е абсурдно именно в такъв момент да се боя от него, напрягах всичките си сили да се успокоя и да му се отдам като на любим човек. Усещах страха не толкова в крайниците — те, макар и с погнуса, все още ми се подчиняваха — колкото дълбоко в утробата, която сякаш се затваряше и с ужас отхвърляше обладаването. Накрая, когато всичко свърши, изпитах някакво удоволствие, което отвращението правеше мрачно и ужасно, и неволно нададох силен, продължителен и жалостен вик в тъмнината, като че ли последната прегръдка принадлежеше на смъртта, а не на любовта и този вопъл беше по изплъзващия ми се живот, след който остава само едно мъртво и изтерзано тяло.

После лежахме в тъмнината, без да разговаряме. Бях съсипана и почти веднага заспах. Много скоро усетих огромна тежест върху гърдите, сякаш голият Сондзоньо удобно се беше сгушил там свит на кълбо. Твърдите месести части на задника му притискаха шията ми, а краката му се опираха в стомаха ми и постепенно тежестта се увеличаваше, насън се мятах, мъчейки се да се освободя или поне да го отместя. Накрая почувствах, че се задушавам, и понечих да извикам. Безгласният вик раздираше гърдите ми и след време, което ми се стори безкрайно, успях да изкрещя, и така се събудих.

Лампата на нощното шкафче светеше, Сондзоньо ме гледаше, подпрял глава на лакътя си.

— Дълго ли спах? — попитах.

— Някакъв си половин час — през зъби рече той.

Хвърлих му бърз поглед, в който сигурно е личал ужасът ми от кошмарния сън, защото той с особен тон, сякаш за да тласне в друга посока разговора, запита:

— Още ли те е страх?

— Не знам.

— Ако знаеше кой съм — каза, — щеше да се страхуваш още повече.

След любовния акт всички мъже са склонни да говорят за себе си и да правят признания. Сондзоньо, изглежда, не правеше изключение от това правило. Гласът му, противно на обичайното, звучеше спокойно, тихо и почти сърдечно. С доловима суета и самодоволство. Пак се изплаших, и то ужасно, сърцето ми заблъска в гърдите, като че ли щеше да изхвръкне.

— Защо? — попитах. — Кой си?

Той ме изгледа не толкова с колебание, а по-скоро с наслаждение от очаквания ефект на думите му.

— Аз съм мъжът от улица „Палестро“ — бавно изрече накрая той, — ето кой съм.

Сондзоньо мислеше, че няма нужда да обяснява какво се е случило на улица „Палестро“, и този път суетата му не грешеше. Съвсем наскоро в една от къщите на споменатата улица бе извършено потресаващо престъпление, за което всички вестници писаха, а дребните хорица, пристрастени към подобни неща, нашироко обсъждаха. Дори мама, която прекарваше голяма част от деня в изучаване на новините от черната хроника, първа ми го съобщи. В дома си, където живеел сам, бил убит млад златар. По всяка вероятност средството, с което си бе послужил Сондзоньо, защото вече знаех, че той е убиецът, било тежко бронзово преспапие. Полицията не беше открила никакви улики. По всичко личеше, че златарят е изкупувал крадени вещи и основателно се предполагаше, както се потвърди, че е бил убит по време на незаконна сделка.

Неведнъж ми е правело впечатление, че когато някаква вест ни изплаши или ужаси, главата ни се изпразва и вниманието необяснимо се съсредоточава върху първия попаднал пред погледа предмет, сякаш да проникне под повърхността му и да достигне тайната, която се крие в него. Същото се случи и в онази вечер, след откровението на Сондзоньо. Стоях с широко отворени очи, главата ми като пробит съд, съдържащ течност или фин прах, мигом се беше изпразнила и все пак усещах, че умът ми е готов да възприеме още нещо, но това усещане беше болезнено, защото ми се искаше да запълня празнотата, а не успявах. Междувременно втренчено гледах дланта на Сондзоньо, който лежеше настрани, опрян на лакът. Имаше бяла, гладка, закръглена ръка, без косми, от необикновените мускули нямаше и следа. Китката му също беше бяла и кръгличка и на нея той носеше семпла кожена лента, досущ като каишка за часовник — единствено нея не бе свалил, когато се събличаше. Черната омазнена лентичка сякаш придаваше някакъв смисъл не само на ръката, но и на цялото му бяло и голо тяло, исках да намеря този смисъл, но ми убягваше. По тъмния цвят приличаше на брънка от веригата на каторжник. Същевременно в непретенциозността й имаше нещо изящно и зловещо, тя бе като детайл, насочващ към дебнещата жестокост в дивия характер на Сондзоньо. Разсейването ми трая минута. Сетне внезапно рой тревожни мисли нахлуха в ума ми и се заблъскаха като птици в тясна клетка. Спомних си как още в самото начало Сондзоньо ме плашеше, как после се любих с него и разбрах, че когато в тъмнината се бях примирила с присъствието му, моето ужасено тяло преди разума е усетило какво крие Сондзоньо, затова нададох онзи вик.

Накрая го попитах първото нещо, което ми хрумна:

— Защо го направи?

С почти неподвижни устни той отговори:

— Имах един ценен предмет за продан. Знаех, че оня търговец е мошеник, но познавах единствено него. Предложи ми смешна цена. Ненавиждах го, защото и друг път ме беше мамил… Казах му, че е мошеник и си вземам предмета обратно. Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.

— Какво? — попитах.

С почуда забелязах, че от начина, по който Сондзоньо разказваше станалото, страхът ми за първи път намаля и неволно съчувствие сгря сърцето ми. И докато го питах какво е казал златарят, осъзнах, че се надявам то да е било нещо толкова ужасно, че да предизвика престъплението, ако не и да го оправдае. Сондзоньо накратко обясни:

— Каза, че ако не си тръгна, ще ме издаде. Помислих си: „Стига вече“ и когато той се обърна… — не довърши изречението и ме загледа съсредоточено.

— А той как изглеждаше — попитах и моето любопитство веднага ми се видя глупаво и безпричинно.

— Плешив, по-скоро нисък, с хитро заешко лице — точно го описа Сондзоньо.

Говореше спокойно, с антипатия и едва ли не ме накара да си представя как с фалшиво недоверие омразният златар със заешкото лице тегли на ръка предмета, който Сондзоньо му предлага. Вече не изпитвах никакъв страх, струваше ми се, че Сондзоньо успя да ме приобщи към неприязънта си срещу убития и дори не бях много сигурна, че го осъждам. Действително смятах, че толкова добре разбирам случилото се, та едва ли не си мислех, че и аз съм способна да извърша престъплението. Известно ми бе какво значат думите: „Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.“ Сондзоньо беше губил търпение веднъж с Джино, втори път с мене и единствено по волята на случайността никой от нас не бе убит. Толкова добре го разбирах и дотам бях вникнала в същността му, та не само че не се боях от него, ами изпитвах някаква всяваща ужас симпатия. Симпатия, която той не съумя да ми вдъхне, докато беше само един от многото ми любовници и не знаех за престъплението му.

— Не съжаляваш ли? — попитах. — Нямаш ли угризения?

— Вече е свършено — отговори.

Гледах го напрегнато и се изненадах, когато против волята си кимнах одобрително. Припомних си Джино, който наистина беше мръсник, както се изрази Сондзоньо, но все пак бе човешко същество, беше ме обичал, преди аз също го обичах, и си помислих, че утре по същия начин мога да одобря и неговото убийство; мина ми през ума, че златарят не е бил нито по-добър, нито по-лош от Джино, разликата беше в това, че не го познавах и ми се виждаше справедливо да бъде убит само защото с особен тон съм чула да казват, че имал заешко лице. Ужасих се, но не от Сондзоньо, който беше създаден такъв и преди да бъде осъден, трябваше да бъде разбран, а от себе си, защото не бях като него и все пак се оставях да бъда заразена от омраза и кървава отмъстителност. Възбудена седнах в леглото и заповтарях:

— О, Господи! О, Господи! Защо си го направил? Защо ми го разказа?

— Ти толкова се страхуваше от мене — простичко отвърна той, — а нищо не знаеше. Видя ми се чудно, затова ти го казах. За щастие — развеселен от собствената си приумица, добави: — ти не си като останалите. Иначе досега да са ме хванали.

— По-добре е да си идеш и да ме оставиш сама. Върви си — казах.

— Какво ти става? — попита той.

По тона му разпознах надигащата се ярост. Но ми се стори, че различих и известна мъка, задето отново остава сам, осъден и от жената, която преди малко му се беше отдала. Бързо добавих:

— Не мисли, че се страхувам от тебе. Никак не се страхувам, но трябва да свикна с това, да поразмисля. Когато се върнеш аз ще съм друга.

— Какво има да размисляш — каза той. — Да не би да искаш да ме издадеш?

При тези думи отново се сетих за Джино, когато ми разказваше за подлостта си към камериерката, и се почувствах като човек, който живее в различен свят. С голямо усилие успях да отговоря:

— Щом ти казвам, че можеш да се върнеш… Знаеш ли какво щеше да ти каже друга? Повече не искам да знам за тебе, не искам да те виждам! Ей това щеше да ти каже.

— И все пак искаш да си тръгна.

— Мислех, че ти искаш да си вървиш. Дали ще стоиш минута повече или не… но щом държиш да останеш, остани. Искаш ли да спиш тука? Можеш да преспиш при мене и утре сутринта да си тръгнеш. Искаш ли?

Да си призная, задавах му въпросите с угаснал, тъжен и несигурен глас и погледът ми сигурно е блуждаел. Но въпреки това ги изричах и бях доволна, че го правя. Той ме изгледа и навярно си въобразих, че съзирам в очите му да проблясва благодарност. После поклати глава:

— Само си приказвах, наистина трябва да тръгвам.

Стана и отиде до стола, където беше подредил дрехите си.

— Както искаш — рекох, — но ако ти се остава, остани. И ако — добавих насила — някой ден имаш нужда да преспиш тук, заповядай.

Сондзоньо мълчаливо продължи да се облича. На свой ред станах и си сложих халата. Докато се движех из спалнята, имах чувството, че полудявам, сякаш чувах гласове, които ми шептяха неразбираеми неща. Може би това ме накара да постъпя по начин, който не успях да си обясня. Както обикалях стаята и мудно се обличах с мисълта, че полудявам, видях Сондзоньо да се навежда, за да си върже обувките. Коленичих пред него и помолих:

— Остави на мен.

Той изглеждаше изненадан, но не се възпротиви. Взех десния му крак, опрях го в скута си и с двоен възел завързах обувката. Същото сторих и с левия. Сондзоньо нито ми поблагодари, нито пък каза нещо, вероятно той също се чудеше защо постъпвам така. Облече си сакото, извади портфейла от джоба и понечи да ми даде пари.

— Не, не! — несъзнателно извиках. — Не ми давай нищо! Не искам!

— Защо? Да не би моите пари да са по-лоши от парите на другите? — гневно повиши глас той.

Зачудих се, че не отгатва отвращението ми към тези пари, извадени навярно от още топлия джоб на убития. А може би разбираше, но искаше да ме направи едва ли не съучастник, именно защото си даваше сметка за истинските ми чувства.

— Не, но когато те повиках, не съм и помисляла за пари — възразих аз. — Остави.

Той видимо се успокои. Рече:

— Добре, но поне ще вземеш нещо за спомен.

Извади някакъв предмет от джоба си и го сложи върху мраморния плот на нощното шкафче. Не посегнах да го взема, но го погледнах и познах златната пудриера, която бях откраднала преди няколко месеца. Изпелтечих:

— Какво е това?

— Джино ми я даде, нея трябваше да продам. Онзи искаше да ми я отмъкне без нищо… мисля, че има стойност. Златна е.

Съвзех се и отговорих:

— Благодаря.

— Нищо — отвърна.

Облече си шлифера и пристегна колана около кръста.

— Е, довиждане — сбогува се от прага.

След миг чух как се затваря вратата на апартамента. Останала сама, приближих до нощното шкафче и взех пудриерата в ръка. Бях объркана и в същото време някак смътно удивена. Пудриерата сияеше в дланта ми и внезапно ми се привидя, че кръглият червен рубин, монтиран на закопчалката й, постепенно започва да се уголемява, уголемява, докато я покри цялата. В ръката ми имаше блестящо кръгло кърваво петно, тежко колкото самия предмет, който държах. Разтърсих глава, червеното петно изчезна и отново съгледах златната пудриера с рубина на закопчалката. Сложих я на нощното шкафче, легнах увита с халата в леглото, загасих лампата и потънах в размисъл.

Ако някой ми беше разказал историята с пудриерата, щеше да ми е забавно, тъй както човек се развлича, когато чува някаква необикновена и почти невероятна случка. Тя беше от рода на онези, които те карат да възкликнеш: „Гледай ти какво съвпадение!“, от такива историйки жениците като мама извличаха номерата за лотото: толкова за мъртвия, толкова за златото и толкова за крадеца. Но сега случайността попадна на мене и аз с изненада си давах сметка каква разлика има между това да си вътре и извън нещата. Действително се оказах в положението на човек, който е посял семе, после забравя за него и след много време открива, че то се е превърнало в избуяло, разлистено и напъпило растение, готово всеки миг да разцъфне. Ала какво растение и какъв цвят! Връщах се далече назад, от случка към случка, но не намирах първопричината. Бях се отдала на Джино, защото вярвах, че ще се оженим, но той ме излъга; отвратена, аз откраднах пудриерата. По-късно му признах кражбата, той се изплаши, дадох му пудриерата, за да не го уволнят, а Джино трябваше да я подхвърли на господарката си. От страх да не бъде обвинен в кражба, той не я върнал и набедил невинната камериерка, която хвърлили в затвора и там я биели. Междувременно Джино дал пудриерата на приятеля си, за да я продаде; Сондзоньо се срещнал със златаря, онзи го обидил, и тогава, обзет от ярост, той го убил; и така златарят бе мъртъв, а Сондзоньо беше станал убиец. Съзнавах, че не мога да стоваря цялата вина върху себе си, това значеше, че моето желание да се омъжа и да си създам семейство е било главната причина за тези нещастия, и все пак не успявах да се отърся от угризенията и покрусата. Най-после, в резултат на премислянето, ми хрумна, че цялата вина е в моите крака, бедра, гърди, изобщо в моята красота, с която мама бе тъй горда, но в която като във всяко творение на природата нямаше нищо виновно. Разсъждавах така от яд и отчаяние, както човек мисли за нещо абсурдно, за да го направи сто пъти по-невероятно. Всъщност осъзнавах, че няма виновник и нещата са такива, каквито е трябвало да бъдат, но все пак беше непоносимо; ала ако се търсеше виновност и невинност, то тогава всички бяхме едновременно виновни и невинни.

Мракът на забвението лека-полека ме поглъщаше, както при наводнение водата бавно се издига от партера към горните етажи на сградата. Първа, разбира се, потъна способността ми да преценявам. Но до последно моето въображение омаяно рисуваше престъплението на Сондзоньо. Бях далече от всякакво порицание или ужас, гледах просто на това като на неразбираема и следователно посвоему забавна постъпка. Струваше ми се, че виждам как Сондзоньо обикаля с ръце в джобовете на шлифера по улица „Палестро“, влиза в дома на златаря и го чака прав в салончето. Струваше ми се, че виждам как златарят влиза и се ръкува с него. Сяда зад бюрото си, Сондзоньо му подава пудриерата, онзи я разглежда и с пренебрежение и недоверие клати глава. Вдига заешкото си лице и изрича смехотворна сума. Сондзоньо ядно и втренчено го гледа, после грубо издърпва пудриерата от ръката му. Обвинява го, че иска да го измами. Златарят пък заплашва, че ще го предаде, заповядва му да се маха. Сетне като човек, който повече не иска да спори, се обръща настрани или се навежда. Сондзоньо взема бронзовото преспапие и го удря по главата. Златарят се опитва да извика, Сондзоньо се хвърля върху него и го удря, докато се убеди, че го е убил. После го блъска на земята, отваря чекмеджетата, грабва парите и побягва. Но преди да излезе, както бях чела по вестниците, в пристъп на ярост завърта тока на обувката си върху лицето на проснатия мъртвец.

Унесена се спирах задълго върху всички подробности на убийството. Следвах Сондзоньо и почти замислях действията му, бях неговата ръка, която подава пудриерата, която хваща преспапието, нанася удари на златаря; бях неговият крак, който накрая с бяс смачква лицето на убития. Във виденията ми, както споменах, нямаше никакъв ужас, укор или пък одобрение. Въпреки това изпитвах същата особена наслада, както децата, седнали на топличко край майка си, слушат някаква приказка и фантазията им следва приключенията на нейните герои. Ала моята приказка беше мрачна и кървава, неин герой бе Сондзоньо и очарованието й се примесваше с безсилна и растяща мъка. Почти стигах до скрития смисъл на приказката, започвах я отначало, преминавах фазите на престъплението, вкусвах печалното наслаждение и неизменно се озовавах пред тайната. Така премисляйки фактите, пропаднах в бездната на съня като човек, който не премерва скока си над пропаст и пада в нея.

Спала съм около два часа, сетне се събудих. По-точно започнах да се разбуждам с тялото си, а умът ми, покорен от някакво вцепенение, продължаваше да спи. Най-напред започнах да протягам ръце в тъмнината като слепец, но не можах да разпозная мястото, където се намирах. Бях заспала легнала в леглото си, а сега стоях права в много тясно пространство между гладки и плътно затворени стени. Веднага си представих, че съм в затворническа килия, и в същия миг си спомних за камериерката, която Джино подло бе вкарал в затвора. Аз бях камериерката и душата ме болеше от несправедливостта, която изстрадвах. Имах почти физическото усещане, че съм се превърнала в камериерката, чувствах как терзанието ме преобразява, вмества ме в тялото й, придава ми образа й и ме принуждава да правя нейните движения. Скривах с ръце лицето си, плачех и мислех, че съм затворена несправедливо в килията и е невъзможно да изляза. Същевременно съзнавах, че съм си Адриана, върху която не е било упражнено никакво насилие, че не съм затворничка и един-единствен жест ще е достатъчен, за да се освободя от камериерката. Но какъв да е той, не успявах да отгатна, въпреки неописуемото ми желание да изляза от собствената си тъмница на състрадание и душевна болка. После като внезапна светлина, заслепяваща очите в мрака, ме озари хрумването за Астарита. „Ще ида при Астарита и ще го накарам да я освободи“ — рекох си, протегнах ръце и веднага открих, че стените на килията са се раздалечили и през образувалия се процеп мога да изляза. Направих няколко крачки в тъмното, напипах електрическия ключ и припряно го завъртях. В стаята нахлу светлина. Стоях до вратата задъхана, гола, лицето и тялото ми плуваха в студена пот. Килията, в която бях затворена досега, беше познатото ми място в ъгъла между гардероба и шкафа — едно съвсем тясно пространство между стените, което мебелите почти запълваха. Насън бях станала и бях отишла в своя затвор.

Загасих светлината и внимателно се върнах в леглото. Преди да заспя, си помислих, че не е по силите ми да възкреся златаря, но можех да спася камериерката или поне да се опитам — това беше единственото нещо, което имаше значение. Още по-задължена бях да го извърша сега, след като се бях убедила, че не съм толкова добра, както винаги съм вярвала. Или поне моята доброта не изключваше вкус към кръвопролитието, очарование от насилието и задоволство от престъплението.

Четвърта глава

На следващата сутрин се облякох грижливо, сложих пудриерата в чантата и излязох да телефонирам на Астарита. Бях необяснимо весела; от тягостното чувство, което с откровението си снощи Сондзоньо ми беше вдъхнал, нямаше и следа. Често през живота съм си давала сметка, че най-лошият враг на милосърдието и моралното неодобрение е суетата. При мисълта, че единствено аз в Рим знам как е извършено престъплението и кой е извършителят, изпитвах не страх и ужас, а суетно задоволство. Казвах си: „Известно ми е кой е убил златаря“, и ми се струваше, че днес гледам на хората и нещата с други очи. Въобразявах си едва ли не, че съм се променила, даже се боях, че тайната на Сондзоньо е изписана по лицето ми. В същото време изпитвах сладостно, приятно и неудържимо желание да разкажа на някого за узнатото. Както многото вода в тясна ваза прелива, така тайната препълваше душата ми и се изкушавах да я споделя. Предполагам, че това е главната причина, поради която престъпниците доверяват било на любовниците си, било на съпругите си злодеянията, които са направили, те пък от своя страна ги разказват на някой близък приятел, той на друг и накрая новината стига до ушите на полицията. По мое мнение, като споделят с някого за престъпленията си, престъпниците се опитват да отстранят част от тяхната вероятно непоносима тежест, натоварвайки с нея и други хора. Сякаш вината така може да се разпредели върху плещите на мнозина, та да стане лека и поносима. В действителност тя прилича на бреме, чиято тежест не само не намалява, а дори се увеличава съобразно броя на онези, които са се съгласили да го поемат.

Докато вървях из улиците и търсех обществен телефон, купих два вестника и потърсих в хрониките нещо за престъплението на улица „Палестро“. Оттогава бе минало известно време и под заглавието прочетох само няколко разочароващи реда: „Никаква улика срещу убиеца на златаря.“ Дадох си сметка, че стига да не допусне груба грешка, Сондзоньо можеше да бъде сигурен, че никога няма да го разкрият. Незаконната търговия, с която жертвата се бе занимавала, много затрудняваше полицейското разследване. Златарят, както пишеха вестниците, по неизвестни причини често имал тайни връзки с хора от всички класи и нива и бе възможно неговият убиец да е човек, с когото никога не се е срещал преди и който, без предумисъл го е убил. Тази версия беше най-близо до истината. Ала именно защото беше най-правилната, от написаното ставаше ясно, че полицията се е отказала да търси виновника.

В едно ресторантче намерих обществен телефон и набрах номера на Астарита. Бяха изминали поне шест седмици, откакто не се бях обаждала и сигурно го изненадах, защото в първия момент не позна гласа ми и заговори с официалния си служебен тон. За миг ми мина през ума, че сигурно вече не се интересува от мене и, честно казано, сърцето ми се обърна при мисълта за задържаната камериерка и лошия късмет Астарита да престане да ме обича точно когато намесата му бе необходима, за да бъде спасена нещастната жена. Ала тази силна уплаха все пак бе приятна, защото ми възвърна изгубената вяра в собствената доброта; уверих се, че наистина съм взела присърце освобождаването на камериерката и независимо от отношенията ми с убиеца Сондзоньо, пак съм някогашната чувствителна и отзивчива Адриана. Изплашена си казах името и с облекчение чух как гласът на Астарита веднага се промени, стана развълнуван и настойчив и той започна да заеква. Една такава любов винаги ласкае жените: успокоих се, бях му благодарна, дори, признавам, изпитах някакво мимолетно привличане към него. Гальовно му определих среща, Астарита обеща, че непременно ще дойде, и аз излязох от ресторантчето.

През цялата нощ, която прекарах в кошмари, бе валяло като из ведро и често в просъница чувах плющенето на дъжда и свистенето на вятъра и този водовъртеж, засилваше самотата ми и сгъстяваше мрака, в който се лутах. Призори дъждът спря и с последни усилия вятърът разпръсна облаците, небето се проясни и наоколо стана свежо и спокойно. След като телефонирах на Астарита, тръгнах в ранната слънчева утрин по булеварда с чинарите, бях позамаяна от отвратителния и неспокоен сън, но бързо се съвзех от студения въздух. Радвах се на хубавия ден и имах чувството, че всичко попаднало пред погледа ми ми харесва, очарова и развлича. Харесваха ми ивиците влага между изсъхналите каменни плочи, стволовете на чинарите с люспести кори, обагрени в бяло, зелено, жълто и черно, които отдалече приличаха на позлатени, привличаха ме фасадите на къщите с големи влажни петна от нощния дъжд, минувачите в ранния час — мъже, бързащи за работа, слугини с пазарски чанти в ръка, момиченца и момченца с учебници, водени от родителите или от по-големите си братя. Спрях, за да дам милостиня на възрастен просяк и докато търсех пари в чантата, забелязах, че погледът ми със симпатия се задържа върху овехтелия му военен шинел и кръпките по лактите и реверите. Сиви, кафяви, жълти, зашити с черен конец върху поизбелялото зелено, беше ми драго да гледам цветните парчета и едрия бод, с който старателно бяха пришити, дори се изненадах, че се замислям за работата, която просякът е свършил някоя сутрин — изрязал е с ножица плата, сложил го е върху дупката и грижливо я е закърпил. Кръпките ми се нравеха, както на гладния му харесва току-що изпеченият хляб, и докато се отдалечавах, не се стърпях и няколко пъти се обърнах, за да ги погледна отново. Ненадейно ми хрумна, че би било хубаво животът ми да прилича на тази сутрин — ясен, чист и приятен. Живот, измит от чернилките, в който ще може да се гледа с любов дори на най-обикновените неща. При това сравнение се върна дълго спотайваното ми и безгласно желание да си живея нормално, с един-единствен мъж, в нова, подредена, светла и хигиенична къща. Давах си сметка колко неприятен ми е моят занаят, макар че поради природата си бях склонна към него. Знаех, че е мръсен, просмукан с миризма на пот, мъжко семе и нечистоплътност, полепнала по пръстите, тялото и в леглото ми, и колкото да се миех и да почиствах стаята си, мирисът оставаше. Мина ми през ума, че всъщност работата ми почти всеки ден да се събличам и обличам пред очите на различни мъже ми пречи да гледам на тялото си с топлота и разбиране, които помня, че като младо момиче изпитвах, когато се оглеждах в огледалото или се къпех в банята. Приятно е да гледаш на собственото си тяло като на нещо ново и непознато, което расте, наедрява и се разхубавява, а аз, за да създавам винаги усещането за новост на любовниците си, доброволно и завинаги се бях лишила от него.

В светлината на тези разсъждения престъплението на Сондзоньо, подлостта на Джино, нещастието на камериерката и останалите интриги, с които се измъчвах, ми се виждаха естествени последици от объркания ми живот. Последици, които нямаха особено значение, не ме караха да се чувствам виновна и можеха да се променят единствено ако успеех да сбъдна предишните си мечти да живея нормално. Много ми се прииска да бъда порядъчна във всяко отношение. Да заживея съобразно морала, който не допускаше да се упражнява такъв занаят, в хармония с природата, която налагаше жена на моята възраст да има дете, според добрия вкус, който изискваше да се живее сред красиви предмети, да се обличат нови и различни дрехи, да се обитават светли, чисти и удобни къщи. Ала нещата се изключваха взаимно и ако държах да се съобразявам с морала, нямаше да съм в съгласие с природата, добрият вкус пък противоречеше на изискванията на морала и природата. При тази мисъл бе обзе познатият и отдавнашен като съществуването ми гняв, че неизменно съм длъжница на нуждата и съм безсилна да я задоволя с друго освен с жертването на най-светлите си мечти. Неведнъж усещах, че все още не съм приела напълно съдбата си, и това бе обнадеждаващо, защото знаех, че ако ми се предостави случай да променя живота си, веднага и без колебание ще се възползвам.

Бях определила среща на Астарита по обед, непосредствено след като излезе от службата, дотогава оставаха още няколко часа, нямах какво да правя и реших да отида у Джизела. От известно време не я бях виждала и подозирах, че някой е заел мястото на годеник любовник, роля, която преди играеше Рикардо в живота й. И Джизела като мене се надяваше един ден да се уреди и предполагам, че такава е надеждата на всички жени от бранша. Но за разлика от мене Джизела придаваше голямо значение на хорското мнение, за нея занаятът бе средство за социално издигане, докато аз по рождение бях предразположена към него. Тя се срамуваше, че другите мислят за нея, че е такава, каквато беше, макар всъщност склонността й да бе много по-дълбока от моята. Аз не изпитвах никакъв срам, но в определени моменти се чувствах зависима и извратена.

Пристигнах в дома й и понечих да тръгна нагоре по стълбата. Гласът на портиерката ме спря:

— При госпожица Джизела ли отивате? Тя вече не живее тук.

— А къде е отишла?

— На улица „Казабланка“, номер седем. Дойде един рус господин с кола, натовариха й нещата и заминаха.

Улица „Казабланка“ бе нова и се намираше в нов квартал. Моментално проумях, че съм дошла да чуя как ми казват точно това — заминала е с някого. Не знам защо, но внезапно се почувствах изморена, краката ми се огънаха и трябваше да се облегна на входната врата, за да не падна. Съвзех се, поразмислих и реших да потърся Джизела на новия й адрес. Взех такси и поръчах на шофьора да ме закара на улица „Казабланка“.

Таксито се движеше бързо и постепенно се отдалечавахме от центъра на града с тесните му улици и редиците прилепени една до друга стари къщи. Улиците ставаха по-просторни, разклоняваха се, вливаха се в площади, все повече и повече се разширяваха, сградите бяха нови и между тях се виждаше зелената ивица на полето. Това пътуване ме натъжаваше и потискаше. Изведнъж подробно си припомних всички усилия, които Джизела бе положила, за да ме поквари и да ме принуди да заприличам на нея, и неволно, както кърви рана, се разплаках.

Когато пристигнах и слязох от таксито, очите ми бяха пълни със сълзи, а бузите мокри.

— Госпожице, не бива да плачете — каза шофьорът.

В отговор поклатих глава и поех към входа на Джизела.

Къщата беше бяла, в модерен стил, съвсем наскоро построена, както личеше по струпаните в малката гола градинка тръби, греди и лопати и петната вар, с които бе зацапана вратата. Влязох в бяло, съвсем празно входно антре, стълбището също беше бяло, през матираните стъкла на прозорците проникваше мека светлина. Портиерът — млад, червенокос младеж с работнически комбинезон, по нищо неприличащ на старите и мръсни портиери — ме въведе в асансьора, аз натиснах бутона и тръгнах нагоре. Вътре миришеше приятно на нова дървения, лъсната със спирт. И в бръмченето на механизма сякаш се усещаше новостта на мотор, който работи отскоро. Постепенно, докато асансьорът се издигаше към последния етаж, светлината ставаше по-ярка, като че ли сградата нямаше покрив и асансьорът се отправяше към небето. Щом асансьорът спря, слязох и се озовах на слънчева, заслепяваща с белотата си площадка, пред хубава врата от светло дърво с лъскава месингова брава. Позвъних, отвори ми слабо мургаво слугинче с приветлив израз, дантелена шапка и бродирана престилка.

— Госпожица Де Сантис — казах. — Предайте й за Адриана.

Слугинчето ме остави и тръгна по коридора към вратата в дъното с бели матирани стъкла като онези до стълбите. И тук коридорът беше бял и празен, както навсякъде в сградата; прецених, че апартаментът вероятно е малък, с не повече от четири стаи. Беше топлофициран и топлината на парното подсилваше острия мирис на прясна вар и блажна боя. Остъклената врата в дъното се отвори, слугинчето се появи и ми съобщи, че мога да вляза.

В първия момент не видях нищо, защото през широка стъклена врата, която изглежда заемаше цялата стена срещу входа, нахлуваше на струи заслепяващото зимно слънце. Етажът беше последен и навън синееше блестящото небе. За миг забравих къде съм, почувствах се добре и притворих очи от топлото и златисто като старо питие слънце. Гласът на Джизела ме сепна. Тя седеше до голямата стъклена врата и над отрупана с шишенца масичка протягаше пръсти за маникюр към дребна сивокоса жена. С престорена непринуденост се обърна към мене:

— О, Адриана! Сядай. Почакай за минута.

Настаних се близо до вратата и се огледах наоколо.

Стаята беше тясна и на дължина се простираше по продължение на стъклената врата. Направо казано, мебелите бяха малко: маса, бюфет и няколко стола от светло дърво, но бяха нови и слънцето ги огряваше. В неговата светлина наистина има нещо луксозно, неволно помислих, само богаташка къща може да е тъй слънчева. С наслада затворих очи в тази благодат и за миг престанах дори да мисля. Усетих, че нещо тежко и пухкаво скача на коленете ми, отворих очи и видях огромна котка от непознат ми дотогава вид, с много дълъг, мек като коприна косъм, широка сиво-синкава муцунка и с гневлив, надменен израз, който никак не ми хареса. Котката взе да се гали в мене, изви нагоре пухкавата си опашка и дрезгаво замяука. После се сви на кълбо в скута ми и запреде.

— Каква хубава котка! — възкликнах. — Каква порода е?

— Персийска е — гордо отговори Джизела, — много рядка порода. Там такива котки се продават по хиляда лири едната.

— Никога не съм виждала такава — рекох и погалих котката по гърба.

— Знаете ли кой има такава котка? — обади се маникюристката. — Госпожа Радаели. И да видите само как се грижи за нея… повече, отколкото за човек. Миналия ден дори цялата я напарфюмира… Да ви мина ли още веднъж ноктите на краката?

— Не, няма нужда, Марта. За днес стига — каза Джизела.

Маникюристката подреди принадлежностите и шишенцата си в едно куфарче, сбогува се и излезе от стаята.

Като останахме сами, се заразглеждахме. Имах впечатление, че и Джизела е съвсем нова като апартамента си. Носеше красив червен пуловер от ангорска вълна и пола в тютюнев цвят, които не бях виждала. Бе понапълняла, под дрехите личеше, че бюстът и бедрата й са наедрели. Забелязах, че и клепачите й са станали по-пухкави, като на човек, който се храни добре, отспива си и няма грижи. Тяхната подпухналост й придаваше малко потаен вид. Джизела си погледна ноктите и уж небрежно попита:

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти моят дом?

Изобщо не съм завистлива. Навярно тогава за първи път ме прогриза червеят на завистта и се стреснах, че съществуват хора, които цял живот могат да таят в душите си това чувство, което ми се стори във висша степен противно и мъчително. Лицето ми пребледня, сякаш внезапно отслабнах и бях безсилна да се усмихна и да се обърна към Джизела с няколко любезни фрази, както желаех. Щеше ми се да й кажа нещо злобно, да я нараня, обидя, унизя, изобщо да вгорча радостта й. „Какво ми става? — питах се зашеметена, докато галех котката по гърба. — Друга ли съм станала?“ За щастие чувството не трая дълго. От дъното на душата ми се надигна цялата доброта, на която бях способна, и потуши завистта. Помислих, че Джизела е моя приятелка и трябва да се радвам за нея. Представих си как за първи път влиза в новия си дом и плясва с ръце от радост; в същото време студенината и завистта, сковали лицето ми, ме напуснаха и отново, някак интимно, сякаш бе влязло в душата ми, ме затопли онова благотворно слънце. Промълвих:

— И питаш още: толкова хубава и приятна къща. Как стана?

Стори ми се, че искрено съм изрекла думите и за награда се усмихнах по-скоро на себе си, отколкото на Джизела. Тя важно и поверително заразказва:

— Помниш ли Джанкарло? Русият, с когото веднага се скарах онази вечер? Е, добре, след това той ме посети и беше много по-приятно, отколкото изглеждаше в началото. После пак се видяхме и така много пъти. Преди няколко дни ми казва: ела с мене, приготвил съм ти една изненада. Знаеш ли, аз си мислех, че иска да ми направи някакъв подарък — чантичка, парфюм… Обаче той ме качва на колата, води ме тук, въвежда ме… Апартаментът беше съвсем празен, помислих, че е неговият. Пита ме харесва ли ми. Да, отвръщам, но без нищо да предполагам, разбира се. А той ми казва: купил съм го за тебе… Представи си как се почувствах.

Тя се усмихна със сдържано доволство и огледа наоколо. Непринудено станах, отидох при нея, прегърнах я и казах:

— Толкова ми е приятно, наистина много, искрено се радвам.

Жестът окончателно разпръсна всякакво враждебно чувство в душата ми. Допрях лице до стъклената врата и загледах навън. Блокът се издигаше на възвишение, вдадено в морето, и наоколо се разстилаше безкраен пейзаж. Една река зигзагообразно пресичаше култивираната равнина, из която имаше разпръснати тук-там гори, мандри и скалисти хълмчета. В единия край на панорамата се виждаше последното разклонение от периферния градски квартал с няколко бели жилищни блока. На хоризонта, под блестящото небе, ясно се очертаваше синя планинска верига. Обърнах се към Джизела:

— Знаеш ли, че имаш вълшебен изглед?

— Нали? — отговори тя.

Отиде до бюфета, извади две чашки и тумбеста бутилка и ги сложи на масата.

— Ще пийнеш ли малко ликьор? — попита небрежно.

Без съмнение всички действия на господарка на къщата й доставяха огромно удоволствие.

Седнахме на масата и мълчаливо изпихме ликьора. Разбирах, че Джизела е смутена, и ми се прииска да й помогна да преодолее объркването си. Реших да я предразположа:

— Не постъпи добре… трябваше да ми кажеш.

— Нямах време — бързо отговори тя, — знаеш, преместването… Освен това бях толкова заета с купуването на най-необходимите неща — мебели, бельо, съдове… Нямах време дъх да си поема. Къщата изисква грижи — говореше с присвити устни тя като възпитаните госпожи.

— Разбирам — без злоба или огорчение казах, сякаш се касаеше за нещо, което не ме засяга, — след като вече си се настанила тук и си добре, вече ти е досадно да ме виждаш, срамуваш се от мене.

— Изобщо не се срамувам — пораздразнено отвърна тя, както изглежда, обидена повече от спокойния ми тон, отколкото от думите ми. — Ако мислиш така, наистина си глупачка. Само че отсега нататък няма да можем да се срещаме както преди. Искам да кажа, да излизаме заедно и всичко останало. Ако той научи, горко ми.

— Бъди спокойна — мило казах, — повече няма да ме видиш. Днес дойдох само за да разбера какво е станало с тебе.

Тя се престори, че не е чула, и така потвърди предположенията ми. За миг настана мълчание. После с фалшива загриженост попита:

— А ти?

Със спонтанност, която ме изплаши, най-напред се сетих за Джакомо. С приглушен глас отговорих:

— Аз ли? Нищо… Всичко е както преди.

— А Астарита?

— Виждам го понякога.

— А Джино?

— С него всичко свърши.

При спомена за Джакомо сърцето ми се сви. Джизела изтълкува посвоему силното отчаяние, което прозираше по лицето ми. Вероятно реши, че нейният късмет и високомерното й поведение са ме подразнили. Поразмисли, после с пресилена загриженост рече:

— Все пак никой не може да ми избие от главата, че стига да поискаш, Астарита ще ти уреди къща.

— Но аз не искам — отвърнах спокойно, — нито Астарита, нито който и да е друг.

В израза й прочетох недоумение:

— Защо? Няма да ти хареса да имаш дом като този ли?

— Домът ти е хубав — отговорих, — но аз искам преди всичко да бъда свободна.

— Аз съм свободна, по-свободна от тебе — обидено рече тя. — Разполагам с времето си.

— Не за такава свобода говорех.

— А за каква?

Проумях, че съм я засегнала, ако не за друго, поне защото не показах достатъчно, че се възхищавам от апартамента, с който тя толкова се гордееше. Да й обяснявам, че подобно пренебрежение не съществува и че по никакъв начин нямам желание да се обвързвам с човек, когото не обичам, значеше да я обидя наново и по-тежко отпреди. Предпочетох да променя разговора и бързо рекох:

— Я по-добре ми покажи дома си. Колко стаи имаш?

— Какво те интересува? — с тон на обидена госпожица попита тя. — Нали сама каза, че не искаш да имаш такъв дом?

— Не съм казала това — отговорих търпеливо. — Апартаментът ти е много хубав, дай боже и аз да имам такъв.

Тя нищо не продума, забила поглед в пода.

— Е — уморено подех след миг, — няма ли да ми го покажеш?

Джизела вдигна очи и с изненада видях, че са пълни със сълзи.

— Ти не си ми приятелка, както си мислех! — внезапно викна тя. — Ти… ти преливаш от завист и именно за да ме нараниш, ме унизяваш заради дома ми.

Говореше празни приказки, цялото й лице бе мокро от плач. Раздразнението й беше безпочвено, защото тя не знаеше за моята отчаяна любов към Джакомо и мъката, че съм се разделила с него, просто плачеше от яд и на свой ред завиждаше. Много добре я разбирах и именно затова й съчувствах. Станах, приближих се и сложих ръка на рамото й.

— Защо говориш така? Аз не съм завистлива. Просто предпочитам други неща, но ми е приятно, че ти си доволна. Хайде — завърших, прегръщайки я, — покажи ми другите стаи.

Тя си издуха носа и обясни:

— Само четири са… и са почти празни.

— Хайде да вървим.

Изправи се, тръгна пред мене по коридора и като отваряше врата след врата, ми показа спалнята, в която имаше само легло и до него фотьойл, после една празна стая, където възнамеряваше да сложи легло „за гости“, и стаичката на слугинчето — същинска дупка. Показа ми трите стаи с ядосан израз, като разтваряше вратите и набързо, без удоволствие, ми обясняваше предназначението им. Лошото й настроение премина в суета, когато ме въведе в банята и кухнята, облицовани с керамични плочки, оборудвани с нови електроуреди и блестящи батерии. Обясни ми начина на употреба на електрическите уреди, чистотата, ползата и предимствата им пред газовите и аз, макар че хич не ми беше до това, със съответните възклицания на възхита и изненада се преструвах на заинтригувана. Джизела остана много доволна от поведението ми и щом разгледах всичко, каза:

— Сега да се върнем оттатък и да изпием по чашка.

— Не, не — отказах, — трябва да си тръгвам.

— Е, какво си се разбързала. Постой малко.

Бяхме в коридора. Тя се поколеба, после рече:

— Трябва да дойдеш пак… И знаеш ли какво можем да направим? Той често отсъства от Рим. Тия дни, аз ще ти съобщя кога, ще доведеш двама твои приятели и ще се позабавляваме.

— Ами ако после той научи?

— Защо трябва да научава?

— Добре, разбрахме се — рекох. На свой ред се поколебах, но се престраших. — Впрочем, кажи ми, той никога ли не ти е споменавал за приятеля си, с когото беше онази вечер?

— Студентът ли? Защо? Интересува ли те?

— Не, просто питам.

— Снощи пак го видяхме.

Не можах да скрия вълнението си и с несигурен глас казах:

— Слушай, ако го видиш, предай му да ме посети, но ей така, все едно е без значение.

— Добре, ще му предам — отвърна.

Изгледа ме подозрително и се засрамих, сякаш любовта ми към Джакомо бе изписана на челото ми с ярки букви. По тона на отговора й отгатнах, че няма да му предаде моята покана. Отчаяна, отворих входната врата, сбогувах се и без да се обръщам, бързо заслизах по стълбите. На втората площадка спрях, облегнах се на стената и погледнах нагоре. „Защо й го казах?“ питах се. „Какво ми стана?“ С наведена глава продължих да слизам.

Бях определила срещата на Астарита у дома, прибрах се изтощена, защото бях отвикнала да излизам сутрин, ходенето нагоре-надолу и слънцето ме бяха изморили. Не бях тъжна, предварително изстрадах посещението у Джизела, докато плачех в таксито, което ме отвеждаше към новия й дом. Мама отвори и каза, че някакъв мъж близо час ме чака в моята стая. Отидох там и седнах на леглото, нехаеща за Астарита, който стоеше до прозореца и сигурно гледаше в двора. Поседях неподвижно, с ръка на гърдите, задъхана от бързото изкачване на стълбите. Бях седнала с гръб към него и с отсъстващ поглед се взирах във вратата. Беше ми казал добър ден, но аз не му отговорих. После дойде, седна до мене и като обгърна с ръка кръста ми, ме загледа съсредоточено.

От многото грижи бях забравила за налудничавото му влечение към мен, вечно пламтящо и нащрек. Проявих силна нетърпимост:

— Ти винаги ли имаш желание? — бавно и заядливо попитах, като се отдръпнах назад.

Той премълча, взе ръката ми, поднесе я към устните си и ме изгледа от горе до долу. Стори ми се, че ще полудея, и дръпнах ръката си.

— Винаги ли имаш желание? — повторих. — И сутрин ли? И след като до обед си работил? И на гладен стомах? Преди да обядваш? Знаеш ли, ти си странен човек.

Направи ми впечатление, че устните му треперят, а очите проблясват.

— Знаеш, че те обичам.

— Има време за любов и време за други работи. Определих ти срещата в един часа именно за да ти подскажа, че не се касае за любов, а ти… Наистина си странен. Не се ли срамуваш?

Той продължи да впива поглед в мене и нищо не отвърна. Внезапно, струва ми се, много добре го разбрах. Беше влюбен в мене и кой знае откога чакаше срещата. Докато аз се измъчвах от проблеми, той е мислел единствено за моите крака, гърди, бедра и устни.

— Така значи — поуспокоена добавих, — и ако сега аз се съблека…

Астарита кимна утвърдително. Досмеша ме и ядно, но без злоба попитах:

— А не ти ли минава през ума, че може да съм тъжна или просто да съм далече от тези неща… че съм гладна, изморена или имам други грижи? Тия неща не ти ли идват наум?

Той не откъсваше поглед, после внезапно се хвърли върху мене, скри лице между шията и рамото ми и силно ме притисна. Не ме целуваше, прилепваше лицето си до плътта ми, сякаш за да почувства топлината й. Дишаше тежко и от време на време въздъхваше. Ядът ми мина, неговото поведение разбуди обичайното ми съчувствие, натъжих се. Когато ми се стори, че се е навъздишал, го отблъснах и казах:

— Извиках те за нещо важно.

Астарита ме изгледа, взе ръката ми и започна да я милва. Беше непоправим, за него наистина не съществуваше нищо друго освен желанието му.

— Ти си от полицията, нали?

— Да.

— Добре, нареди да ме арестуват, изпрати ме в затвора — решително заявих.

В онзи миг наистина исках да го направи.

— Защо? Какво е станало?

— Това, че съм крадла — виках. — Това, че аз откраднах, а вместо мене е арестувана невинна жена. Дай заповед да ме арестуват. Доброволно ще вляза в затвора. Ето какво искам.

Нямаше вид на изненадан, а на отегчен. С гримаса рече:

— Спокойно… обясни какво се е случило.

— Казах ти, че съм крадла.

Накратко му разказах за кражбата и арестуването на камериерката. Разкрих и машинацията на Джино, но не го назовах поименно, а се ограничих да го представя с общия израз слуга. Ужасно се изкушавах да му разкажа за Сондзоньо и за неговото престъпление, и едва се сдържах. Накрая завърших с думите:

— Сега ти избирай: или ще измъкнеш жената от затвора, или аз още днес ще ида да се предам на полицията.

— Спокойно — повтори той, възпирайки ме с ръка. — Какво спешно има? Онази е в затвора, но не е осъдена. Ще почакаме.

— Не, не мога да чакам. Тя стои в затвора и сигурно я тормозят. Не мога да чакам. Сега трябва да решиш.

По тона ми той се увери, че говоря сериозно, изправи се и с крайно недоволно изражение направи няколко крачки из стаята. После, сякаш си говореше гласно, рече:

— Но остава случаят с доларите.

— Тя винаги е отричала. Доларите са били намерени. Можем да кажем, че е било отмъщение на някого, който й е желаел злото.

— А пудриерата у тебе ли е?

— Ето я — казах, извадих я от чантата и му я подадох.

Той не я пое.

— Не, не на мене трябва да я дадеш — поколеба се, после добави: — Аз имам възможност да измъкна онази жена от затвора, но полицията трябва да разполага с доказателство, че тя е невинна… Точно с тази пудриера.

— Добре, вземи пудриерата и я предай на собственицата й.

Астарита се изсмя.

— Вижда се, че тези неща не са ти ясни. Ако взема пудриерата от тебе, ще съм морално задължен да наредя да те задържат. Неминуемо ще попитат: откъде Астарита има откраднатия предмет, от кого и откога и тъй нататък, и тъй нататък… Не, трябва да намеря начин, но естествено, без да те разкривам, пудриерата да попадне в участъка.

— Мога да я изпратя по пощата.

— По пощата — не.

Направи още няколко крачки из стаята, сетне седна до мене и каза:

— Ето какво ще направиш. Познаваш ли някой свещеник?

Спомних си френския монах, на когото се бях изповядала след екскурзията до Витербо, и отговорих:

— Да, моя изповедник.

— Ти още ли се изповядваш?

— Изповядвах се.

— Хм, иди при него и му разкажи всичко, както разказа на мене. Помоли го да вземе пудриерата и вместо тебе да я предаде в участъка. Никой изповедник няма да откаже да го стори и не е задължен да дава никаква информация, защото е обвързан с тайната на изповедта. След ден-два аз ще се обадя по телефона, ще направя… Накратко, твоята камериерка ще бъде пусната на свобода.

Обзе ме голяма радост, не се въздържах, хвърлих се на врата му и го целунах. С треперещ от вълнение глас Астарита продължи:

— Но ти не бива да правиш такива неща. Когато се нуждаеш от пари, обърни се към мене и аз…

— Мога ли да ида още днес при изповедника?

— Да, разбира се.

С пудриерата в ръка, загледана вторачено пред себе си, дълго седях, без да помръдна. Много ми олекна, сякаш аз бях камериерката и като си представих колко по-голямо ще е нейното облекчение, когато я пуснат на свобода, имах чувството, че го изживявам. Вече не бях нито тъжна, нито изморена, нито отвратена. Междувременно Астарита опипваше китката ми и се мъчеше да пъхне ръце нагоре под маншета ми. Обърнах се към него и като го погледнах мило, попитах:

— Наистина ли толкова искаш?

Той кимна утвърдително, неспособен да продума.

— И не се ли чувстваш изморен? — безмилостно продължих с ласкав глас. — Не мислиш ли, че е късно и някой друг ден ще е по-подходящо?

Видях го отрицателно да поклаща глава.

— Толкова много ли ме обичаш? — попитах.

— Знаеш, че те обичам — тихо отговори и понечи да ме прегърне.

Отдръпнах се и казах:

— Почакай.

Астарита моментално се успокои, защото разбра, че приемам. Станах, бавно тръгнах към вратата и завъртях ключа. После отидох до прозореца, затворих го и дръпнах щорите. Астарита не ме изпускаше из очи, докато аз важно, доволно и мързеливо се движех из стаята, усещах погледа му и съзнавах колко е щастлив от моята неочаквана отстъпчивост. Щом пуснах щорите, тихичко и весело си затананиках, отворих гардероба, съблякох си палтото и го окачих. Без да прекъсвам приглушеното си пеене, се огледах в огледалото. Стори ми се, че никога не съм била толкова красива, с нежни и издълбоко проблясващи очи, присвити ноздри и полуотворени устни над равните бели зъби. Помислих, че съм хубава, защото съм доволна от себе си и се чувствам добра, запях по-високо и същевременно започнах да разкопчавам корсажа си. Пеех глуповата и модна по онова време песничка, която гласеше: „Пея това припевче, което много ми харесва и което гласи: дуду, дуду, дуду“ и имах чувството, че този глупав рефрен е самият живот, без съмнение абсурден, но в някои мигове сладък и омайващ. Ненадейно, когато вече бях с разголени гърди, на вратата се почука.

— Не мога — обадих се спокойно. — По-късно.

— Спешно е — отговори мама.

Обзе ме подозрение, отидох до вратата, леко я разтворих и се показах. Мама ми направи знак да изляза и да затворя. В тъмния коридор ми прошепна:

— Оттатък е някакъв човек, който на всяка цена държи да говори с тебе.

— Кой е?

— Не го познавам, един мургав младеж.

Едва-едва открехнах вратата на голямата стая и надникнах. Видях един мъж, облегнат на масата, с гръб към мене. По тила веднага познах Джакомо и бързо затворих вратата. Казах на мама:

— Предай му, че идвам незабавно. Не го пускай да излиза от стаята.

Тя обеща и аз се върнах в спалнята. Астарита седеше на леглото в същата поза.

— Бързо! — рекох. — Бързо! Съжалявам, но трябва да си вървиш.

Той се развълнува и се опита да протестира. Прекъснах го и продължих:

— На леля ми й е прилошало на улицата. Трябва да отидем с мама в болницата. Бързо, бързо!

Лъжата беше плитичка, но не успях да измисля друга. Астарита оглупял ме гледаше, почти невярващ на нещастието си. Забелязах, че си е събул обувките и опира о пода краката си, обути в чорапи на цветни ивици.

— Хайде, защо ме гледаш? Трябва да си вървиш — настоях раздразнена.

— Добре, тръгвам си — рече той и се наведе да се обуе.

Бях застанала права до него и му подавах палтото. Досетих се, че ако държа да се намеси в полза на камериерката, се налага да му обещая нещо. Докато му помагах да си облече палтото, додадох:

— Слушай, наистина ме гризе съвестта. Ела утре след вечеря, ще бъдем на спокойствие, пък и днес моментално щях да те отпратя. Така стана по-добре.

Той нищо не отвърна, придружих го до вратата, държейки го за ръка, сякаш за първи път идваше у дома, дотолкова се страхувах, че ще влезе в другата стая и ще види Джакомо. На прага му напомних:

— Не забравяй, че още днес ще отида при изповедника.

В отговор той кимна, за да потвърди, че е запомнил. Лицето му беше отвратено и ледено. В нетърпението си не дочаках да се сбогува и почти хлопнах вратата под носа му.

Пета глава

Като приближих до голямата стая и сложих ръка на дръжката на вратата, изведнъж прозрях, че освен ако не станеше някакво чудо, рискувах да създам с Джакомо същата нещастна връзка, която съществуваше между мене и Астарита. Отчетох, че чувствата на зависимост, страх и сляпа страст, които Астарита изпитваше към мене, аз питаех към Джакомо и макар да си давах сметка, че ако искам да го накарам да ме обикне, трябва да се държа другояче, имах неудържимото желание да се поставя в подчинено, мъчително и зависимо положение. Не мога да обясня какви са били причините за моя комплекс за малоценност, а и да ги знаех, щях да ги пренебрегна. Само инстинктивно долавях, че ние тримата сме създадени от различни материи — моята по-устойчива от на Астарита, но по-крехка от Джакомовата — и че както имаше нещо, което ми пречеше да обикна Астарита, така нещо не позволяваше на Джакомо да ме обича, и както любовта на Астарита към мене, така и моята към Джакомо се беше родила при неблагоприятни обстоятелства и щеше да свърши още по-лошо. Преди да го видя и да му заговоря, сърцето ми биеше лудо, дъхът ми секваше, много се опасявах, че ще направя невярна крачка, ще покажа тревогата и желанието си да му се харесам и отново и завинаги ще го изгубя. Това несъмнено е най-тежкото проклятие на любовта — че никога не е споделена: когато човек обича, не го обичат, а когато е обичан, не обича. Няма двама влюбени с еднакво силни чувства и желания, макар такъв да е идеалът, на който всички държат, всеки сам за себе си. Аз бях убедена, че тъкмо защото съм влюбена в Джакомо, той не е влюбен в мене. И знаех, макар да не исках да си призная, че каквото и да правя, никога няма да успея да го накарам да се влюби в мене. Всичко това ми мина през ума, докато развълнувана до смърт стоях колебливо пред вратата на стаята. С удивление съзнавах, че съм готова да извърша и най-големите глупости, и страшно се ядосвах. Най-сетне събрах смелост и отворих.

Той седеше, както бях го зърнала през процепа на вратата, облегнат на масата, с гръб към мене. Щом чу, че влизам, се обърна и като ме премери подозрително и критично с поглед, каза:

— Минавах оттук и ми хрумна да те посетя. Може би постъпих неправилно.

Направи ми впечатление, че говори бавно, сякаш преди да си подбере думите, иска хубавичко да ме поразгледа; развълнувана се питах как ли му изглеждам, навярно променена и по-непривлекателна от спомена, който го бе подтикнал да ме потърси след толкова време. Успокоих се като си спомних, че само преди минути, когато бях пред огледалото, реших, че изглеждам добре. Задъхана отвърнах:

— Не, напротив… Много добре направи. Току-що се канех да изляза да обядвам… Можем да обядваме заедно.

— Помниш ли ме? — попита той като че ли с ирония. — Знаеш ли кой съм?

— Как да не те помня?! — глупаво възкликнах и преди волята ми да се противопостави, вече бях взела ръката на Джакомо и я поднасях към устните си, гледайки го с обожание.

Стана ми приятно, че той се смути. Разстроена, нежно го попитах:

— Защо не се вясваше, лошо момче?

— Бях много зает — отговори той и поклати глава.

Съвсем си загубих ума. От устните поставих ръката му до сърцето си, под гърдата, като му казах:

— Чуй как бие сърцето ми.

Същевременно се наричах глупачка, съзнавайки, че не бива да се държа така. Той направо се изуми и изплашена, аз бързо добавих:

— Отивам да си облека палтото и веднага се връщам. Почакай ме.

Чувствах се тъй объркана и толкова се страхувах да не го изгубя, че в коридора припряно завъртях ключа на входната врата и го извадих от ключалката: ако поискаше да си тръгне, докато се обличах, нямаше да може. Влязох в моята стая, застанах пред огледалото на гардероба и с крайчеца на носната кърпа изтрих грима от очите и устните си. Взех червилото и се начервих съвсем леко. Отидох до закачалката, потърсих палтото, не го намерих и за миг реших, че съм изгубена, после си спомних, че съм го окачила в гардероба, извадих го и се облякох. Пак се огледах в огледалото и ми се стори, че прическата ми бие на очи. Светкавично я развалих и разпуснах косите си, както ги носех по време на връзката ми с Джино. Докато се решех, тържествено се кълнях пред себе си, че отсега нататък ще потискам необмислените пориви на страстта си и строго ще контролирам жестовете и приказките си. Най-сетне се приготвих. Минах в коридора и надникнах в голямата стая, за да извикам Джакомо.

В бързината забравих да отключа вратата на апартамента и когато тръгнахме да излизаме, хитрината ми бе разкрита.

— Страхувала си се, че ще избягам — промърмори той, докато аз крайно засрамена търсех ключа из чантата.

Взе го от ръката ми и отключи, като ме гледаше с присъщата си добродушна строгост. Сърцето ми се изпълни с радост, изтичах по стълбата след него, хванах го за ръка и развълнувано попитах:

— Нали не мислиш, че постъпих лошо, а?

Той не отвърна.

Вървяхме под ръка по слънчевата улица край входовете и магазинчетата. Бях щастлива, че крача редом с него, напълно забравих клетвите си и когато минавахме край виличката с кулата, сякаш някой ме залепи за ръката на Джакомо. Дори поизбързвах, за да мога по-добре да го гледам в лицето.

— Знаеш ли, много ми е приятно, че дойде.

Той както винаги се смути и отговори: „И на мене ми е приятно“, но по тона му личеше, че не е точно така.

Прехапах устни до кръв и измъкнах пръстите си от неговите. Джакомо сякаш не забеляза, озърташе се разсеяно наоколо. При вратата на крепостните стени той се поколеба, спря се и сдържано рече:

— Слушай, трябва да ти кажа нещо.

— Кажи.

— Наистина случайно се отбих при тебе. Същата случайност пожела да се окажа без пукната пара, затова ще е по-добре да се разделим — и ми протегна ръка.

Най-напред много се изплаших. Помислих си: „Оставя ме“, и в обзелия ме смут отначало не виждах друг изход, освен с молби и сълзи да се хвърля на врата му. Но когато в следния миг си го представих как с лекота се измъква, изоставих тази идея. Досетих се, че мога да платя обеда му, както на мене много мъже ми плащаха, и мисълта, че ще дам пари за Джакомо, ми се хареса. Вече съм споменавала за чувственото удоволствие, което винаги изпитвах, когато получавах пари. В онзи миг открих, че в плащането има не по-малко удоволствие. И смесицата между любов и пари, били те дадени, или получени, не е въпрос единствено на чиста сметка. Властно възкликнах:

— Не бери грижа за това! Аз ще платя, погледни, имам пари — разтворих си чантата и му показах банкнотите, които предишната вечер бях сложила там.

С нотка на разочарование Джакомо рече:

— Но не е редно.

— Не ме интересува. Ти дойде, редно е да отпразнуваме завръщането ти.

— Не, не, по-добре недей.

Отново понечи да ми подаде ръка за сбогом и да си тръгне. Този път го спрях с думите:

— Хайде да вървим и да не говорим повече за това — и се отправих към гостилницата.

Седнахме на същата маса, изобщо всичко беше както преди, с изключение на лъча зимно слънце, което проникваше през стъклата на вратата и осветяваше масичките и стената. Гостилничарят ни донесе листа с менюто и аз направих поръчката уверено и покровителствено, както любовниците ми постъпваха с мене. Докато поръчвах, Джакомо мълчеше и гледаше надолу. Бях пропуснала виното, тъй като не пия, но си спомних, че първия път той пи, повиках гостилничаря повторно и поръчах литър вино.

Щом той се отдалечи, незабавно си отворих чантата, извадих банкнота от сто лири, прегънах я на четири и като се поогледах, я подадох под масата на Джакомо. Той въпросително ме загледа:

— Парите — прошепнах. — Така после ще можеш да платиш.

— А, парите — бавно промълви той.

Взе банкнотата, разгъна я под масата, погледна я, сгъна я, отвори ми чантата и с малко иронична сериозност я пъхна вътре.

— Аз ли искаш да платя? — недоумяваща попитах.

— Не, аз ще платя — отвърна спокойно.

— Но тогава защо каза, че нямаш пари?

Той се поколеба, сетне с горчива прямота отговори:

— Не те посетих случайно… Истината е, че от около месец възнамерявах да дойда, но когато се озовах пред тебе, желанието ми да си отида се поднови. Намислих да ти кажа, че съм без пари, с надеждата, че ще ме пратиш по дяволите — усмихна се и поглади брада. — Както изглежда, съм сгрешил.

Беше си направил нещо като експеримент. Въобще не го интересувах, или по-точно в душата му се бореха влечението и отвращението от мене, което бе не по-малко силно. По-късно открих тази характерна черта на Джакомо — той с лекота се преструваше и играеше роли с цел нещо да разбере. Но в онзи момент неуспешната му лъжа ме смути и се чудех да се смея ли, или да плача. Машинално попитах:

— Защо искаше да си идеш?

— Защото разбрах, че не изпитвам никакво чувство към тебе, а само желание, каквото изпитва приятелят ми към твоята приятелка.

— Знаеш ли, че живеят заедно? — попитах.

— Да — отвърна с презрение, — създадени са един за друг.

— Не си изпитвал никакво чувство към мене — подех — и не си искал да дойдеш, но дойде.

Предчувствах, че ще бъда разочарована, но ми доставяше удоволствие да се сблъсквам с неговата непоследователност.

— Да — отговори, — защото, както се казва, съм слабохарактерен.

— Ти дойде и това ми стига — отсякох аз.

Протегнах ръка под масата и я сложих на коленете му.

Не го изпусках от очи и видях как се развълнува от допира ми и брадата му затрепери. Беше ми приятно да наблюдавам вълнението му, но разбирах, че въпреки силното влечение, за което той си призна с думите, че близо от месец се канел да ме посети, другата половина от него беше враждебно настроена и аз трябваше да насоча усилията си срещу нея, да я унизя и разруша. Припомних си как се беше втренчил в голия ми гръб, когато за първи път бяхме заедно, и си рекох, че тогава постъпи неправилно, като допусна да бъда смразена от погледа му, и че ако аз бях упорствала да го съблазня, може би начинът, по който Джакомо ме гледаше, щеше да се промени, както в момента се разсейваше и гаснеше докаченото му честолюбие.

Бях се навела над масата, сякаш за да разговаряме шепнешком, и развеселена и доволна го милвах, като в същото време незабелязано следях върху изражението му какъв е ефектът от ласките ми. Той ме гледаше обидено и въпросително с огромните си черни бляскави очи с дълги женствени мигли. Най-накрая каза:

— Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай.

Рязко се отдръпнах. Почти в същия миг гостилничарят сложи приборите и яденето на масата. Започнахме да се храним мълчаливо и без апетит. След малко Джакомо подхвърли:

— На твое място бих опитал с напиване.

— Защо?

— Когато съм пиян, по-лесно правя онова, което другите искат.

Фразата: „Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай“ ме засегна, а приказките му за напиването ме убедиха, че усилията ми са напразни. Отчаяна рекох:

— Аз не искам да правиш нищо насила. Ако предпочиташ да си идеш, моля, върви си… Вратата е там.

— За да си тръгна — закачливо отговори той, — би трябвало да съм сигурен, че го искам.

— Искаш ли аз да си ида?

Погледнахме се. В болката си бях смела и вероятно решителността ми го развълнува не по-малко от преди. Неохотно помоли:

— Не, остани.

Мълчаливо продължихме да се храним. Не ми убягна, че си наля голяма чаша вино и на един дъх я изпи.

— Виждаш — каза, — пия.

— Виждам.

— Скоро ще се напия и дори ще ти се обясня в любов.

Думите му пронизаха сърцето ми. Нямах сили да се терзая повече. Унизена промълвих:

— Престани, престани да ме измъчваш.

— Аз те измъчвам?

— Да, подиграваш ми се. Единствената ми молба е да не се занимаваш с мене. Увлякла съм се по тебе, но ще ми мине. Остави ме.

Джакомо нищо не каза и изпи втора чаша вино. Побоях се, че съм го обидила, и попитах:

— Какво ти е? Настроен ли си против мене?

— Аз? Точно обратното.

— Ако ти доставя удоволствие да ми се подиграваш, прави го, говорех си просто така.

— Не ти се подигравам.

— И ако ти е приятно да ми говориш злобни неща — настоях, завладяна от някакво желание да се унижавам без никаква полза от това, — моля, кажи ги. Аз пак ще те обичам толкова, дори повече. Ако ме набиеш, ще целуна ръката, която ме е удряла.

Той ме наблюдаваше внимателно, изглеждаше стъписан, очевидно желанието ми го смущаваше. После попита:

— Искаш ли да тръгваме?

— Къде?

— У вас.

В отчаянието си почти бях забравила защо съм тъй обезнадеждена и съвсем неочакваното предложение на Джакомо, когато едва бяхме изяли първото ястие и половината от виното бе в шишето, по-скоро ме изненада, отколкото зарадва. С основание помислих, че не любовта, а смущението, което са предизвикали думите ми, го подтиква да прекъсне обеда. Казах:

— Е, сега убеди ли се, че си решил да приключиш с мене?

— Как разбра?

Отговорът му, прекалено жесток, за да е искрен, необяснимо ме успокои. Като сведох очи, отвърнах:

— Просто така, някои неща се разбират. Да довършим обеда и тогава ще тръгнем.

— Както предпочиташ, но аз ще се напия.

— Напий се. Заради мене.

— Но така ще се напия, че ще ми прилошее. И вместо да правиш любов ще се наложи да ме лекуваш.

Наивно показах, че се страхувам, и протегнах ръка към чашата му с думите:

— Тогава не пий.

Той избухна в смях:

— Хвана се на въдицата! Хвана се на въдицата!

— Защо да съм се хванала?

— Не се бой, не ми прилошава толкова лесно.

— Направих го заради тебе — засрамена, казах.

— Заради мене… Ах, ах…

Несъмнено продължаваше да ме обижда. Но любезният му тон смекчаваше подигравките и те не ми бяха толкова неприятни. Джакомо добави:

— Всъщност ти защо не пиеш?

— Не ми харесва, пък и една чаша е достатъчна, за да се напия.

— И какво от това? И двамата ще бъдем пияни.

— Грозно е жена да се напива. Не искам да ме виждаш пияна.

— Защо? Какво грозно има?

— Не знам… Противно е да гледаш жена как се олюлява, говори глупости, прави просташки жестове. Тъжна гледка е. Знам, че съм нещастница, и знам, че ме мислиш за такава. Ако пия и ме видиш пияна, повече няма да ме погледнеш.

— А ако аз ти заповядам да пиеш?

— Ти наистина целиш да ме видиш унизена — замислено казах. — Единственото ми хубаво качество е, че не съм неугледна. Наистина ли държиш да загубя и него?

— Да, искам — разпалено рече той.

— Не знам що за вкус имаш към подобни неща, но щом ще ти е приятно, моля, налей ми вино — и подадох чашата.

Той я погледна, изгледа ме и отново избухна в смях.

— Шегувах се — заяви.

— Винаги се шегуваш.

— Значи не си неугледна? — продължи след миг, като ме гледаше с интерес.

— Поне така твърдят.

— Сигурна ли си, че и аз го мисля?

— Нима знам какво мислиш?

— Ще проверим. Какво считаш, че мисля и изпитвам към тебе?

— Не знам — много изплашена бавно изрекох. — Явно не ме обичаш, както аз те обичам. Може би ти харесвам, както на мъж се харесва жена, която действително не е грозна.

— А, значи сериозно мислиш, че не си грозна?

— Да — с гордост казах, — дори съзнавам, че съм хубава, но толкова. За какво ми е послужила тази красота?

— Красотата не трябва да служи за нищо.

Междувременно бяхме привършили обеда, двете бутилки вино бяха почти празни.

— Както виждаш — рече Джакомо, — пих и не съм пиян.

Неговите блеснали очи и треперещи ръце опровергаваха думите му. Навярно съм го погледнала с надежда, защото той добави:

— Искаш да си отидеш вкъщи. Ех… Венера жертвата си вплела в мрежите на любовта…

— Какво каза?

— Нищо, цитирах един подходящ за случая стих. Гостилничарят, моля!

Джакомо винаги говореше иронично приповдигнато. Демонстративно извика гостилничаря, попита колко е сметката, бутна му парите почти в лицето и като прибави солиден бакшиш, допи виното и ме настигна.

На улицата се разбързах към къщи. Съзнавах, че той неохотно се е върнал и че презира и ненавижда чувството, което въпреки волята му го бе принудило да дойде. Имах голяма вяра в красотата и любовта си и бях нетърпелива да се възправя с тези оръжия срещу неговата съпротива. Бях обнадеждена и настроена борбено, вярвах, че любовта ми ще надделее и огнената ми страст ще разтопи твърдата и устойчива като метал омраза на Джакомо и той на свой ред ще ме обикне.

Докато в ранния следобеден час вървяхме по безлюдния булевард, казах на Джакомо:

— Обаче трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да си отидеш.

— Обещавам ти.

— Трябва да ми обещаеш още нещо.

— Какво?

Поколебах се, после се престраших:

— Миналия път всичко щеше да мине добре, ако в един момент ти не ме погледна тъй, че се засрамих. Трябва да ми обещаеш, че повече няма да ме гледаш по такъв начин.

— По какъв начин?

— Не знам… неприятен.

— На погледите не се заповядва — отговори ми той след малко, — но ако искаш, изобщо няма да те гледам. Ще затворя очи и ще бъде добре.

— Не, няма да е добре — упорито настоях.

— А как държиш да те гледам?

— Както аз тебе — отвърнах. Обгърнах брадата му и го погледнах. — Ето така, с нежност.

— Аха!… С нежност.

Когато стигнахме до захабеното и мръсно стълбище на нашия блок, неволно си припомних слънчевото, чисто и бяло блокче на Джизела. И сякаш сама си заговорих на глас:

— Ако не живеех в този гаден дом и не бях такава несретница, щях много повече да ти харесвам, естествено.

Неочаквано Джакомо спря, прегърна ме и искрено рече:

— Ако го мислиш, бъди сигурна, че не е вярно.

Привидя ми се, че в очите му се чете нещо много близко до любовта. В същия миг се наведе и потърси с устните си моите. Дъхът му силно миришеше на вино. Никога не съм понасяла острата винена миризма, но лъхаща от неговата уста, тя ми се струваше невинна, приятна и почти затрогваща като опиването на неопитно момче. Отгатнах, че с думите си несъзнателно съм докоснала негово чувствително място. Въобразих си, както казах, че съм запалила искрата на любовта в душата му. Едва по-късно проумях, че се е почувствал длъжен и че с целувката си се е подчинил не на любовен импулс, а по-скоро си е наложил своеобразно морално наказание. По-нататък често го изнудвах със същото обвинение, че ме презира заради бедността и занаята ми, и неизменно постигах благоприятен за моите желания резултат, а същевременно опознавах Джакомо откъм една негова някак унизителна и разочароваща страна.

Но това стана по-късно, в онзи ден още не го разбирах добре. И неговата целувка много ме зарадва, сякаш окончателно бях победила. В отплата за милата му постъпка докоснах едва устните му, хванах го за ръка, казах: „Хайде, хайде, да изтичаме догоре“, и весело и буйно го повлякох по стълбите. Без да продума, той се остави да го дърпам.

Блъскайки Джакомо като марионетка в стените на вестибюла, тичешком влязох в моята стая. С такава сила връхлетях, че по-скоро го бутнах на леглото, отколкото му помогнах да седне. Едва тогава забелязах, че не само се е напил, както предполагах, но вероятно всеки миг щеше да му прилошее. Беше съвсем пребледнял, замаян прокарваше ръка по челото си, очите му бяха помътнели и слабо проблясваха. Изведнъж здравата се изплаших, че наистина ще му стане зле и срещата ни повторно ще се провали. Докато вървях напред-назад из стаята и безразборно си захвърлях дрехите, за миг изпитах силно угризение, граничещо с отчаяние, че не съм му забранила да пие. Заслужава си да отбележа, че и през ум не ми минаваше да се откажа от любовта му, за която тъй копнеех. Единствената ми надежда бе, че той няма да се почувства толкова зле, та да не е в състояние да ме люби или ако действително не му е добре, ще има последствия, след като желанието ми бъде задоволено. Наистина обичах Джакомо, но бях толкова подплашена да не го изгубя, че любовта ми не успяваше да надхвърли границите на егоизма.

Впрочем, престорих се, че не забелязвам състоянието му, съблякох се и седнах до него на леглото. Джакомо все още беше с палто. Започнах да му помагам да се съблече и непрестанно говорех, за да го разсея и да не му хрумне да си тръгне.

— Още не си ми казал на колко години си — рекох, докато смъквах дебелото му палто, а той услужливо вдигаше ръце, за да ме улесни.

След малко отговори:

— На деветнайсет.

— По-млад си от мене с две години.

— Ти на двайсет и една ли си?

— Да, скоро ще навърша двайсет и две.

Пръстите ми затънаха във възела на вратовръзката му. Бавно и сякаш неохотно Джакомо ме отблъсна и сам го развърза. После отпусна ръце и аз дръпнах вратовръзката.

— Вратовръзката ти е доста износена — казах. — Ще ти купя нова. Каква на цвят предпочиташ?

Той се разсмя, беше ми приятно, защото смехът му бе мил и сърдечен.

— Ти май действително искаш да ме издържаш — рече. — Първо искаше да ми платиш обяда, сега пък да ми купиш вратовръзка.

— Глупчо! — крайно развълнувана промълвих. — Какво ти става? Ще ми бъде приятно да ти подаря вратовръзка, а и на тебе няма защо да ти е неудобно.

Междувременно му бях свалила сакото и жилетката и той седеше в края на леглото по риза.

— Личи ли, че съм на деветнайсет години? — попита.

Никога не му омръзваше да говори за себе си, бързо бях схванала това.

— И да, и не — отвърнах с колебание, което съзнавах, че го ласкае. — Най-вече личи по косите ти — добавих, като го погалих по главата. — Косите на мъжете не са тъй свежи. Ала по лицето ти — не.

— Колко години би ми дала?

— Двайсет и пет.

Замълча и видях, че притваря очи, сякаш потъваше в пиянството. Страхът, че ще му призлее, се поднови и побързах да му сваля ризата:

— Разкажи ми още за себе си. Студент ли си?

— Да.

— Какво учиш?

— Право.

— Със семейството си ли живееш?

— Не, семейството ми е в провинцията, в С.

— В пансион ли си?

— Не, в мебелирана стая под наем — отговаряше механично той със затворени очи. — На улица „Кола ди Риенцо“, номер двайсети, апартамент осми, у вдовицата Медолаги… Амалия Медолаги.

Вече бях го съблякла до кръста. Не се сдържах, страстно погалих шията и голите му гърди и попитах:

— Защо стоиш така? Студено ли ти е?

Той вдигна глава и ме погледна. После се засмя и малко пискливо изрече:

— Мислиш, че не забелязвам ли?

— Какво?

— Преструваш се, че уж между другото ме събличаш… Пиян съм, но не чак толкова, колкото смяташ.

— Добре — смутена отговорих, — и така да е. Какво лошо има? Направих го вместо тебе, защото виждам, че не се събличаш сам. Помагам ти.

С нищо не показа, че ме е чул.

— Пиян съм — продължи, поклащайки глава, — но прекрасно знам какво върша и защо съм тук. Нямам нужда от помощ. Гледай!

Внезапно с резки движения той размаха ръце, разкопча си колана и захвърли във въздуха панталона и другите дрехи, които не бях разсъблякла.

— И зная също какво се очаква от мене — добави, като ме хвана за бедрата.

Притискаше ме със силните си нервни ръце и неговото пиянство изглежда бе отстъпило пред някакво лукавство, което личеше и в погледа му. По-късно откривах у Джакомо някаква неискреност точно когато уж най-пълно се отдаваше. Тя беше сигурен знак за хладния разум, който той никога, каквото и да правеше, не губеше и както по-късно с болка установих, точно това му пречеше да общува и да обича истински.

— Ти го искаш, нали? — питаше той, като ме притискаше и впиваше нокти в плътта ми. — Това, това, това…

Всяка дума бе придружена с целуване, хапане, подличко пощипване там, където най не очаквах. Смеех се, извивах се, защитавах се и прекалено щастлива от пробуждането му, не разбирах колко пресиленост има в неговото държание. Той действително ми причиняваше болка, сякаш тялото ми беше някакъв омразен предмет. В очите му блестеше не толкова желание, колкото гняв. После, както беше започнало, буйството му изведнъж секна. Пиянството съвсем неочаквано взе връх, Джакомо се хвърли по гръб на леглото, изпъна се и затвори очи, а аз учудена стоях до него със странното усещане, че изобщо не се е раздвижвал, не ме е докосвал и целувал. Като че ли всичко тепърва предстоеше.

Дълго стоях така, с надвиснали над очите коси, коленичила неподвижно в леглото пред Джакомо, гледах го и от време на време докосвах боязливо с върха на пръстите си неговото дълго, слабо, хубаво и чисто тяло. Под бялата кожа костите му изпъкваха, имаше широки и слаби рамене, тесни бедра и дълги крака, само гърдите му бяха леко окосмени, а коремът — гладък. Не обичам грубостите в любовта и сигурно затова ми се струваше, че помежду ни не се е случило нищо и всичко тепърва предстои. След неестественото вълнение на Джакомо изчаках мълчанието и спокойствието да се възцарят отново и когато почувствах, че в душата ми са се върнали ведростта и желанието, бавно, както в знойни дни човек постепенно влиза в пленителната вода на тихо море, легнах до Джакомо, преплетох крака с неговите, обвих ръце около шията му и се притиснах. Той не помръдна, нито проговори. Наричах го с най-нежни имена, дъхът ми покриваше лицето му, оплитах го в гъстата и топла мрежа на ласките си, Джакомо лежеше неподвижно по гръб, като мъртъв. След време разбрах, че най-силното доказателство за любовта, на която е способен, бе именно тази абсолютна пасивност.

Спомням си съвсем ясно и с мъка, че по-късно през нощта се повдигнах на лакът и започнах внимателно да го разглеждам. Джакомо спеше, половината му лице бе потънало във възглавницата; присъщата му горделивост, която той винаги и на всяка цена държеше да съхрани, го бе напуснала и в изражението му, което сънят правеше искрено, бяха останали само младежката свежест и невинност. Припомних си, че съм го виждала неискрен, изпълнен с неприязън, равнодушен, жесток и страстен, натъжих се и изпитах огромно неудовлетворение, защото разбрах, че лукавостта, враждебността, безразличието и страстта са нещата, чрез които той се разграничаваше от мене и останалите хора, и те извираха от някакво дълбоко място, което никога не можах да достигна и разгадая. Аз не исках подробно да ми разяснява държанието си, както детайл по детайл се разглобява и изучава някоя машина; искаше ми се чрез любовния акт да опозная най-скритата му същност, но уви, не ми се удаде. Малкото, което ми се изплъзваше, бе самият той, а многото, което знаех, нямаше значение и се чудех какво да го правя. По-близки и понятни ми бяха Джино, Астарита, дори Сондзоньо. Гледах Джакомо и дълбоко в сърцето си усещах болка, защото не можех да го слея с неговото, както преди малко се бяха слели телата ни. Душата ми бе останала самотна и горчиво оплакваше пропиляния случай. Навярно, докато сме се любили, е имало момент, в който той се е открехнал и само жест или дума щяха да са достатъчни, за да вляза в него и никога да не го напусна. Не бях съумяла да се възползвам от мига и вече беше прекалено късно: Джакомо спеше и отново се беше отдалечил от мене.

Докато го съзерцавах, той отвори очи, ала не помръдна и с полускрита във възглавницата глава, попита:

— И ти ли поспа?

Тонът му ми се видя променен, по-доверчив и интимен. И внезапно се обнадеждих, че по време на съня необяснимо как близостта ни е станала по-голяма.

— Не, гледах те.

Той замълча, после каза:

— Налага се да те помоля за една услуга… Мога ли да разчитам на тебе?

— Що за въпрос?!

— Услугата, която трябва да ми направиш, е да държиш няколко дни тук пакета, който ще ти дам. После ще дойда да си го взема, дори ще ти донеса друг.

При други обстоятелства щях да проявя любопитство към работата с пакетите. Но тогава ме занимаваха най-вече отношенията ни. Помислих си, че това ще бъде повод отново да се срещнем и трябва по възможно най-добрия начин да изпълня молбата му, да не задавам въпроси, за да не би случайно да се разколебае и да се откаже. Безгрижно отговорих:

— Щом искаш само това…

Джакомо дълго мълча, сякаш размисляше, сетне настоя:

— Значи приемаш?

— Казах да.

— Не те ли интересува какво има в пакетите?

— Щом не ми обясняваш — отвърнах, стараейки се да си придам разсеян вид, — значи си има причина и аз не разпитвам.

— Но би могло да е нещо опасно, не допускаш ли?

— Добре де, не се страхувам.

— Би могло да има — като легна по гръб, продължи той и в очите му проблеснаха игриви и закачливи пламъчета — откраднати неща. Аз може да съм крадец.

Сетих се за Сондзоньо, който не само беше крадец, но и убиец, за кражбата на пудриерата и шала и сметнах съвпадението за интересно — Джакомо искаше да мине за крадец в очите на човек като мене, който наистина беше крал и живееше сред крадци. Погалих го и нежно казах:

— Ти със сигурност не си крадец.

Джакомо се намръщи, самолюбието му вечно беше нащрек, той се обиждаше най-неочаквано и непредвидимо.

— Защо? Може и да съм.

— Не, лицето ти е… всичко е възможно… Но наистина не приличаш на крадец.

— Защо? Какво е лицето ми?

— Лице на човек, какъвто си — младеж от добро семейство, студент.

— Казах, че съм студент, но е възможно да бъда и нещо друго, както действително съм.

Престанах да му обръщам внимание. Замислих се, че и аз нямам вид на крадла, а съм, и много ми се прииска да му призная. Неговото странно държане донякъде засили изкушението ми. Винаги бях мислила, че кражбата е осъдителна, но ето че Джакомо не порицаваше подобна постъпка, дори съзираше някаква нейна положителна страна, която напълно ми убягваше. Поколебах се, после рекох:

— Имаш право. Вярвам, че не си крадец, и съм убедена, че не си, но колкото до това, че по лицето си личи, може и да си… Не всеки изглежда такъв, какъвто е. Аз например имам ли вид на крадла?

— Не — отговори, без да ме погледне.

— Обаче съм — заявих спокойно.

— Си?

— Да.

— И какво си откраднала?

Бях си оставила чантата на нощното шкафче, взех я, извадих пудриерата и му я показах:

— Ето това, от една къща, където преди време попаднах… втория път откраднах копринен шал от един магазин. Подарих го на мама.

Не бива да оставате с впечатление, че съм откровеничила, за да се самоизтъкна. Всъщност ме водеше сантименталното желание за съпричастност, защото при липса на нещо по-добро и изповедта на някой престъпник може да сближи хората и да породи любов. Видях, че Джакомо стана сериозен, унесено ме загледа и изведнъж се уплаших, че ще ме порицае и ще реши отсега нататък да не се срещаме. Бързо допълних:

— Не си мисли, че се гордея с това, дори реших да върна пудриерата. Още днес ще го направя. Не мога да върна шала, но съм се разкаяла и повече няма да правя така.

При тези думи в очите на Джакомо припламна присъщото му лукавство. Погледна ме и ненадейно избухна в смях. После ме хвана за раменете, хвърли ме на леглото, започна лудешки да ме щипе и опипва и с някакъв сарказъм, от който не знаех да се обиждам ли, или да се полаская, заповтаря: „Крадла! Ти си крадла, ти си крадла, крадличка… крадличка!“ Неговата възбуда в известна степен се предаваше и на мене и ми харесваше. Все пак беше за предпочитане пред обичайната му мъртвешка безучастност. Смеех се и се дърпах, а Джакомо подличко ме гъделичкаше под мишниците.

Макар да се превивах от смях до сълзи, през цялото време виждах, че изразът му е някак студен, непроницаем и отсъстващ. Както и беше започнал, той рязко престана и като легна по гръб, каза:

— Аз не съм крадец, наистина не съм и в пакетите няма никакви крадени вещи.

Направи ми впечатление, че се изкушава да ми довери какво съдържат пакетите, и отгатнах, че за разлика от мене, за него това бе преди всичко въпрос на суета. Суета, не особено различна в същността си от онази, която бе подтикнала Сондзоньо да ми разкрие престъплението си. Независимо от съществуващите отлики, мъжете имат доста общи черти и когато са с любимата си или поне с жена, с която имат сексуални отношения, те неизменно държат да изтъкнат мъжествеността си в светлината на енергичните и рисковани действия, които са извършили или се готвят да извършат. С нежност се обърнах към него:

— Всъщност умираш от желание да ми кажеш какво има в пакетите.

Той се обиди.

— Ти си глупачка! Изобщо не държа да ти кажа, но съм длъжен да те предупредя какво е съдържанието им, за да прецениш ще направиш ли услуга, или не. Е, добре, в тях има пропагандни материали.

— Какво значи това?

— Аз членувам в една група — бавно обясни Джакомо, — която, ще се изразя така, не обича сегашното правителство, даже го мрази и целѝ в най-скоро време то да бъде свалено. Пакетите съдържат напечатани на машина позиви, в които се обяснява на хората защо правителството не е добро и по какъв начин да бъде сменено.

Никога не се бях занимавала с политика и за мене, а вярвам и за немалко хора, въпросът за правителството изобщо не съществуваше. Сетих се за Астарита и намеците, които той понякога правеше за политиката, и разтревожена възкликнах:

— Но това е забранено, опасно е!

Джакомо ме погледна с видимо задоволство. Най-сетне бях изрекла нещо, което му достави удоволствие и поласка честолюбието му. С известна тежест и малко надменно той потвърди:

— Наистина е опасно. Сега от тебе зависи ще направиш ли услугата, или не.

— Не го казах заради себе си, а заради тебе — с оживление отвърнах. — Аз приемам.

— Внимавай — повторно ме предупреди той. — Наистина е опасно. Ако ги намерят, ще свършиш в затвора.

Изгледах го и изведнъж неудържимо се разчувствах, не знам дали заради Джакомо или за друго. Очите ми се наляха със сълзи и запелтечих:

— Не разбираш ли, че нищо не ме интересува? Че и в затвора бих отишла… Това ли било?

Поклатих глава и сълзите се търкулнаха по бузите ми. Той изненадан попита:

— А сега защо плачеш?

— Извини ме — рекох, — аз съм глупачка. Сама не знам защо. Може би защото искам да разбереш, че те обичам и съм готова да направя всичко за тебе.

Тогава все още не бях проумяла, че не бива да му говоря за любовта си. На думите ми той реагира с неясно смущение и отчужденост, загледа се настрани и бързо изрече:

— Добре. След два дни ще ти донеса пакета, уговорихме се. Трябва да вървя, късно е.

Почти скочи от леглото и припряно се заприготвя. Стоях на мястото си развълнувана, разплакана, гола и позасрамена — от сълзите или голотата — не съм сигурна.

Той вдигна дрехите от пода, където бяха нахвърляни, и ги облече. Отиде до закачалката, взе си палтото, и се приближи до мене. С невинната си и красива усмивка, която толкова харесвах, каза:

— Пипни тук.

Видях, че ми сочи един от джобовете на палтото. Беше застанал наблизо, за да мога без усилие да протегна ръка. Напипах някакъв твърд предмет под плата.

— Какво е това? — недоумяваща попитах.

Доволен, Джакомо се усмихна, бръкна в джоба си и извади голям черен пистолет.

— Пистолет! — възкликнах. — Какво ще правиш с него?

— Никога не се знае — отвърна. — Винаги би могъл да послужи.

Бях разколебана, не знаех какво да мисля, но и той не ми даде никакво време. Прибра оръжието, наведе се, докосна устните ми със своите и рече:

— Е, уговорихме се, ще дойда след два дни.

Преди да съм се съвзела от изненадата, той вече беше излязъл.

По-късно неведнъж съм премисляла първата ни любовна среща и горчиво съм се упреквала, че не предвидих опасностите, на които политическите му пристрастия го излагаха. Вярно е, нямах и никога не съм имала влияние върху Джакомо, но поне ако знаех някои неща, които едва по-късно научих, щях да го посъветвам, а ако съветите не помогнеха, напълно съзнателно и решително щях да бъда до него. Сама съм си виновна, по-точно виновно бе невежеството ми, което се дължеше на средата, в която бях родена, а това вече не зависеше от мене. Споменах, че никога не съм се интересувала от политическите събития, не знаех нищо за тях, те бяха чужди на съдбата ми, сякаш ставаха не край мене, а на друга планета. Когато четях вестник, прескачах първата страница с политическите новини, защото ми бяха безинтересни и преминавах към черната хроника, където отделни случки и престъпления поне даваха на ума ми материал за разсъждения. Моето положение бе твърде сходно с преминаващия в тъма живот на ония прозрачни животинчета, за които говорят, че се заравяли в морското дъно и били в пълно неведение какво ставало на повърхността, в светлината на слънцето. Политиката, както немалко неща, на които мъжете, изглежда, придават важно значение, достигаше до мене от някакъв висш и непознат свят, по-далечен и неразбираем от дневната светлина, която прониква до низшите създания в морските глъбини.

Но вината не беше единствено моя и на моето невежество, а и на Джакомо, на неговото лекомислие и суета. Само да бях усетила, че освен тщеславие има и друго, както наистина имаше, навярно щях да реагирам различно и да се насиля, не знам доколко успешно, да науча и разбера всички неща, на които не обръщах внимание. И тук искам да отбележа още нещо, което несъмнено спомогна за нехайството ми — моето впечатление, че по-скоро Джакомо играе някаква роля, а не че сериозно се е захванал за работа. Считах, че елемент по елемент той си е изградил личен идеален персонаж, в когото донякъде вярваше и непрекъснато, почти машинално, се стремеше да привежда постъпките си в съответствие с неговите. Тази му вечна несериозност създаваше усещането за игра, която в известен смисъл Джакомо съвършено владееше, ала както става в забавленията, той влагаше много усърдие в нещата, които вършеше, и същевременно внушаваше измамна увереност, че за него няма нищо непоправимо и до последния миг, дори при поражение, неговият партньор в играта ще му възстанови загубите и ще му протегне ръка. Сигурно, както се случва с хората, които по природа са склонни да се шегуват с всичко, той наистина играеше, ала противникът му действаше сериозно, както по-късно ще стане ясно. Когато играта свърши, Джакомо се оказа извън нея, обезоръжен и неподготвен, в убийствена криза.

Над споменатите и уви, далеч по-тъжни, но разбираеми неща, разсъждавах по-късно, когато премислях станалото. Ала тогава, както, струва ми се, вече обясних, предположението, че историята с пакетите по някакъв начин би могла да промени, разгърне и задълбочи връзката ни, въобще не достигна ума ми. Бях доволна, че Джакомо се е върнал и аз мога да му услужа, като в същото време разполагам със сигурно средство да го видя отново. Бях неспособна да прекрача отвъд тези чувства. Спомням си, че улавяйки се да мисля мъгляво, като насън, за особената услуга, която ми поиска, поклатих глава, казах си: „Хлапашка работа“, и насочих вниманието си другаде. А и бях тъй щастлива, че даже да желаех, нямаше да мога да се съсредоточа върху нещо друго.

Шеста глава

Изглежда, всичко се нареждаше чудесно: Джакомо се върна, а аз намерих начин несправедливо обвинената камериерка да излезе от затвора, без да бъда принудена да заема мястото й там. В деня, след като Джакомо си тръгна, поне два часа се наслаждавах на щастието си, както човек, замаян, невярващ и унесен, ала без това да отнема нещо от задоволството му, се радва на бижу или друга ценност, която притежава отскоро. Биенето на камбаните за вечерня прекъсна дълбокия ми унес. Спомних си за съвета на Астарита и за необходимостта спешно да помогна на арестуваната жена. Облякох се и бързо излязох.

Приятно е през късните зимни дни да излезеш и да поемеш сред гъстия човешки поток по централните улици на града, където трафикът е най-голям и витрините блестят, след като почти цял ден си бил вкъщи сам с мислите си. От студения и чист въздух, сред шума, суетнята и блясъка на градския живот главата се избистря, душата се разтоварва и човек изпитва приятно опиянение и радостна възбуда, сякаш изведнъж е преодолял трудностите и не му остава нищо друго, освен спокойно и безгрижно да се шляе сред тълпата, доволен, че е зрител на спектакъла, който улицата предлага за отмора. В такива редки моменти човек действително има чувството, че всички дългове са опростени, според християнската молитва, но без да има заслуга за това, а благодарение на някаква повсеместна и загадъчна добронамереност. За да почувстваш това обаче, трябва да си щастлив или поне в добро душевно разположение, защото в противен случай животът на града би извикал тягостни мисли за абсурда около нас. Но аз, както казах, в онзи ден бях щастлива и го усетих най-силно, когато стигнах до центъра и се слях с тълпата.

Знаех, че трябва да отида в църквата и да се изповядам. Но навярно защото си го бях поставила за цел и бях удовлетворена от това, че е така, не бързах, дори не мислех по въпроса. Бавно вървях из улиците, като от време на време спирах, за да разгледам изложените предмети по витрините. Ако ме зърнеха хора, които ме познават, щяха да си помислят, че съм тръгнала за поредния любовник. Нищо не беше по-далече от ума ми. Може би нямаше да се възпротивя, ако някой симпатичен мъж ме спреше, ала не за пари, а заради радостната възбуда от щедростта на живота. Малцината, които, виждайки, че разглеждам витрините, заставаха до мене и с банални фрази ми предлагаха компанията си, не ми харесаха. Изобщо не им отговарях, даже не ги поглеждах и с присъщата ми царствена походка продължавах нататък, без да ги забелязвам.

Църквата, в която след екскурзията до Витербо за последен път се бях изповядала, внезапно изникна пред мен и прекъсна щастливия ми унес. Тъмната барокова фасада с висок фронтон, над който имаше два ангела с фанфари, бе нашарена от виолетовите отражения на неоновата реклама върху близката сграда и божият храм сякаш бе параван, скриващ чупката на улицата между потъналите в светлини витрини на киното и магазина за чорапи. Стори ми се, че прилича на старица с мрачно и набръчкано лице, която, застанала сред забързаните минувачи, скрита в сянката на износения си шал, дружески ми кима да се приближа. Спомних си колко привлекателен ми се бе видял хубавият френски свещеник отец Елиа и реших, че никой по-добре от него — млад, интелигентен, на вид светски човек, който въобще не приличаше на останалите свещеници — няма да може да се нагърби с връщането на пудриерата. Освен това отец Елиа в известна степен вече ме познаваше и щеше да ми е много по-лесно да му изповядам ужасните и срамни неща, които тегнеха на душата ми.

Изкачих стълбичките, дръпнах завесата на входа и щом влязох вътре, си покрих главата с разгъната носна кърпа. Докато потапях пръсти в светената вода, вниманието ми бе привлечено от едно релефно изображение върху купата — гола жена с разпилени от вятъра коси и вдигнати ръце бягаше, преследвана от грозен дракон с папагалска човка, изправен на задните си крака като човек. Помислих си, че разпознавам себе си в нея, че и мене ме гони подобен дракон, но за разлика от жената аз не само се стремях да избягам, а хуквах я след някакво желание, я весело след самия дракон. После се прекръстих и огледах църквата, останах с впечатление, че тъне в същия безпорядък, мрак и запуснатост, както последния път, когато дойдох тук. Както и тогава, тя не беше осветена, с изключение на големия олтар, където пламъчетата на гъсто наредените свещи край разпятието смътно проблясваха по медните свещници и сребърните вази. Параклисът, посветен на Мадоната, в който с дълбока вяра напразно се бях молила, не беше тъмен, на стълбите пред него двама клисари окачваха на архитрава червени църковни завеси със златни ресни. Видях, че изповедалнята на отец Елиа е заета, и коленичих пред големия олтар край един от многото разхвърляни сламени столове. Не изпитвах никакво вълнение, бях нетърпелива час по-скоро да приключа с пудриерата. Беше особено нетърпение — весело, буйно, приятно и в същината си нелишено от онази суета, която човек изпитва, когато се готви да извърши дълго премисляна, заслужаваща похвала постъпка. Неведнъж съм си давала сметка, че това нетърпение идва от сърцето и сякаш цели да омаловажи доводите на разума, а така излага на опасност доброто дело и му вреди несравнимо повече от което и да е обмислено поведение.

Веднага щом видях, че човекът, който се изповядваше, стана и се отдалечи, отидох в изповедалнята, коленичих и без да изчакам свещеника да заговори, бързо издумах:

— Отче Елиа, не съм дошла да се изповядвам в обичайния смисъл. Тук съм, за да призная нещо много лошо и да ви поискам услуга, която, сигурна съм, няма да ми откажете.

От другата страна на решетката съвсем тихият глас на изповедника ме прикани да говоря. Бях толкова уверена, че там седи отец Елиа, че почти ми се струваше, че зад проядената решетка съглеждам в тъмнината неговото красиво и спокойно лице. За първи път, откакто бях влязла в църквата, изпитах неудържим прилив на вяра и набожно вълнение. Беше някакъв устрем на опетнената ми душа да се отдели от тялото, да се разголи и падне на колене пред онези стъпала, пред онази решетка. Наистина за миг сякаш се превърнах само в безплътна душа, свободна и изтъкана от въздух и светлина, както твърдят, че ставало след смъртта. Дори си представих, че несравнимо по-чистата душа на отец Елиа се откъсва от телесния затвор, заличава преградата, стените, тъмнината на изповедалнята и омайваща и утешаваща, застава пред мене. Може би винаги, когато човек коленичи за изповед, трябва да изживява подобни чувства. Досега никога не се бях увличала така.

С опряно в изповедалнята чело и затворени очи, заговорих и разказах всичко. За моя занаят, за Джино, Астарита и Сондзоньо, за кражбата и убийството. Казах си името, казах и техните имена. Обясних къде са извършени престъпленията и къде живея. Обрисувах и външния вид на споменатите мъже. Не знам какъв порив ме водеше. Навярно като на жена, която след дълго отлагане най-сетне решава да почисти дома си и не мирясва, докато не отстрани и последната прашинка под мебелите или в ъглите. Докато подред описвах случилото се, наистина имах усещането, че разтоварвам душата и ума си и ставам по-лека и чиста.

Обмислено и със спокоен глас разказах всичко. Изповедникът ме изслуша докрай, без да каже дума или да ме прекъсне. Когато свърших, за миг настъпи мълчание. После чух непознат, провлачен и сладникав глас лениво да произнася:

— Нещата, които ми довери, дъще моя, са страшни и потресаващи, разумът отказва да ги приеме… Добре направи, че се изповяда… Аз ще сторя за тебе всичко, което е по силите ми.

Бе изминало доста време, откакто за пръв и единствен път се бях изповядвала в тази църква. И в порива на моята доброта почти бях забравила за характерното френско произношение на отец Елиа. Този изповедник имаше акцент от не знам кой район точно, но без съмнение беше италианец и говореше с типичната за много свещеници сладникавост. Изведнъж разбрах заблудата си и се вледених като човек, който доверчиво и с желание протяга ръка, за да откъсне хубаво цвете, но усеща, че пръстите му докосват студената кожа на змия. Така към неприятната изненада, че съм се озовала срещу изповедник, различен от онзи, когото си представях, се прибави и ужасът, който събуди в душата ми неговият неискрен глас. Все пак намерих сили да измънкам:

— Вие наистина ли сте отец Елиа?

— Той самият — отговори непознатият. — Защо? Навярно и друг път си идвала тук?

— Веднъж.

Той помълча, после поде:

— Всичко, което ми каза, заслужава да бъде разгледано наново, точка по точка… Касае се не за едно, а за редица неща, някои от които засягат тебе, други — останалите… Но доколкото си свързана, даваш ли си сметка, че си допуснала изключително тежки грехове?

— Да, съзнавам — измърморих.

— И си се разкаяла?

— Мисля, че да.

— Ако разкаянието ти е искрено — поверително и бащински продължи той, — естествено можеш да се надяваш на опрощение, но, уви, не си само ти… Има и други, които са се провинили и са извършили престъпления… Ти знаеш за едно потресаващо престъпление… по ужасен начин е бил убит човек. Не те ли подтиква съвестта да разкриеш името на виновника, за да бъде наказан подобаващо?

Караше ме да предам Сондзоньо. В качеството си на свещеник имаше това право, но освен че се бях лъгала точно в такъв момент, моите подозрения и опасения се засилиха от тона, с който ми говореше.

— Ако кажа кой е — изпелтечих, — и аз ще вляза в затвора.

— Хората, както и Бог — незабавно откликна той, — ще оценят жертвата и разкаянието ти. Законът освен наказание познава и прошка… в замяна на много по-леко страдание в сравнение с агонията на покойния ти ще помогнеш да се укрепи справедливостта, така жестоко накърнена. Не чуваш ли гласа на жертвата, която напразно моли за милост убиеца си?

Не преставаше да ме увещава, като точно според задълженията си грижливо и не без задоволство подбираше думи от свещеническата фразеология. Моето огромно, почти истерично и единствено желание бе да се махна. Бързо казах:

— Искам да си помисля дали да съобщя. Утре ще се върна и ще ви кажа какво съм решила. Ще ви намеря ли тук?

— Разбира се, по всяко време.

— Добре тогава — зашеметена рекох. — Засега ви моля само да предадете пудриерата.

Замълчах, свещеникът се помоли кратко, попита ме повторно дали наистина съм се разкаяла и съм взела решение да променя живота си, и след като чу утвърдителния ми отговор, ме опрости. Прекръстих се и излязох от изповедалнята, но в същото време той отвори вратичката и застана пред мене. Всички страхове, които ми беше вдъхнал неговият глас, веднага се потвърдиха и от външния му вид. Беше нисък, с голяма глава, наклонена настрани като при изкривяване на врата. Дори нямах време да го разгледам хубаво, толкова бързах да изляза от църквата и тъй силен бе ужасът ми от него. Зърнах жълто-черното му лице с високо бледо чело, дълбоко хлътнали в орбитите очи, сплескан нос с широки ноздри и голяма безформена уста с увиснали синкави устни. Сигурно не беше стар, просто беше без възраст. Като сложи ръце на гърдите си и поклати глава, свещеникът с огорчение рече:

— Защо не дойде преди, мила дъще? Защо? Колко страшни неща щеше да избегнеш!

Искаше ми се да му отговоря, че ако Бог бе пожелал, изобщо нямаше да стъпя тука, но се овладях, извадих пудриерата от чантата, сложих я в ръцете му и искрено промълвих:

— Моля ви да я предадете бързо. Не мога да ви опиша как ме измъчва мисълта, че горката жена е в затвора по моя вина.

— Още днес — отговори той, като притисна пудриерата до гърдите си и умолително и тъжно поклати глава.

Тихо му поблагодарих, кимнах за довиждане и бързо излязох от църквата. Той остана пред изповедалнята, сложил ръце на гърдите си и поклащащ глава.

На улицата се опитах съвсем трезво да премисля случилото се. Отхвърлих първите смътни тревоги и установих, че всъщност се страхувам, защото отецът можеше да не уважи тайната на изповедта. И аз като всички знаех, че тази тайна е ненарушима. Знаех също, че колкото и да е покварен някой свещеник, едва ли ще посмее да престъпи тази забрана. От друга страна обаче, съветът на отец Елиа да издам Сондзоньо бе обезпокояващ, защото, ако аз не го сторех, той можеше да съобщи на полицията името на престъпника от улица „Палестро“. Но най-много ме плашеха гласът и външният му вид, те ме караха да допускам най-лошото. Аз съм по-скоро емоционална, отколкото разсъдлива и като животните имам развит инстинкт за опасностите. Всички успокояващи доводи, които умът ми привеждаше, бяха нищо в сравнение с предчувствията ми. „Несъмнено тайната на изповедта е ненарушима — казвах си, — но само чудо може да възпре този свещеник да не издаде Сондзоньо, а и мен самата.“

И нещо друго засилваше предчувствието ми, че ме грози опасност — заменянето на първия ми изповедник с този. Очевидно французинът не се казваше Елиа, макар да бе ме изслушал в изповедалнята, където бе изписано същото име. Но кой беше той тогава? Съжалявах, че не попитах истинския отец Елиа. Но в същото време едва ли не се плашех от мисълта, че отблъскващият свещеник щеше да ми отговори, че не знае нищо, и така да затвърди призрачния характер, който придобиваше в представите ми младият французин. Той наистина приличаше на видение както заради голямата разлика между него и останалите свещеници, така и по начина, по който беше се появил и изчезнал от живота ми. Стигнах дотам, че почти се усъмних, че някога съм го виждала, по-точно, че е бил от плът и кръв, и за секунда реших, че съм имала халюцинация. Още повече че откривах безспорната му прилика с Христос, какъвто обикновено го изобразяват по иконите. Ако беше вярно, че в миг на мъка Христос ми се е явил и е приел изповедта ми, заместването му с гнусния и отвратителен отец недвусмислено означаваше прокоба. Тя вещаеше, че в момент на безизходица църквата ме изоставя. Това ми приличаше на отварянето в момент на неотложна нужда на сандък, където се е пазело златно съкровище, ала вместо него вътре има само паяжини, прахоляк и изпражнения на плъхове.

С предчувствието, че след моята изповед иде беда, се прибрах и без да вечерям, си легнах, убедена, че тази нощ е последната, която прекарвам у дома, преди да ме арестуват. Трябва да кажа обаче, че вече не изпитвах никакъв страх, нито желание да избягам от съдбата си. Първоначалната уплаха, породена от нерви, типична за по-голяма част от жените, бе отминала и в душата ми имаше не толкова примирение, а воля да приема съдбата си. Дори изпитвах известно удоволствие, че най-сетне съм стигнала последното стъпало на безнадеждността. Струваше ми се, че съм недосегаема за други беди и че освен смъртта, която също вече не ме плашеше, няма какво по-лошо да ми се случи.

На следния ден напразно очаквах предполагаемото посещение на полицията. Така измина и по-следващият ден, без да се случи нищо, което да потвърди моите предвиждания. През това време не бях излизала дори от стаята си, и твърде скоро ми дотегна да прехвърлям наум последиците от моята необмислена постъпка. Отново се замислих за Джакомо и си дадох сметка, че искам да го видя поне още веднъж, преди да изсърбам каквото съм си надробила, защото продължавах да смятам, че свещеникът неминуемо ще ме издаде. На третия ден привечер импулсивно станах от леглото, грижливо се облякох и излязох от къщи.

Знаех адреса на Джакомо и след двайсет минути бях пред дома му. Но когато понечих да вляза във входа, се сетих, че не съм го предупредила за посещението си, и се разколебах. Опасявах се, че ще ме посрещне лошо или направо ще ме отпрати. Нетърпеливата ми крачка се забави и натъжена спрях пред един магазин, питайки се дали не е по-добре да се прибера и да изчакам той да ме потърси. Съзнавах, че в началото на връзката ни трябва да проявявам по-голямо благоразумие и изобщо да не му позволя сам да разбере, че съм влюбена и не мога да живея без него. От друга страна, да се върна обратно вкъщи ми се виждаше крайно непривлекателно, защото, след като се изповядах, тревогите ми се увеличиха и имах нужда да зърна Джакомо дори само за да се поразсея. Погледът ми попадна във витрината на магазина, пред който стоях — беше за вратовръзки и ризи, и неочаквано си спомних, че бях обещала да му купя нова вратовръзка, за да махне протритата, която носеше. Когато човек е влюбен, никога не разсъждава разумно; казах си, че с подаръка вече имам повод да ида при него, без да си давам сметка, че именно той ме унижава още повече. Влязох в магазина и след обстоен избор купих най-хубавата и скъпа вратовръзка, сива, с червени райета. Продавачът с малко нетактична любезност, типична за хора от неговия бранш, които си мислят, че могат да влияят на клиентите, ме попита дали мъжът, за когото е отредена, е рус или мургав. „Мургав“ — бавно промълвих с мисълта, че произнасям думата гальовно и се изчервих от срам, че това може да бъде забелязано.

Вдовицата Медолаги живееше на четвъртия етаж в стара и навяваща тъга сграда, чиито прозорци гледаха към Тибър. Изкачих пеша стълбите и без да съм си поела дъх, позвъних на скритата в мрака врата. Вратата веднага се отвори и на прага се появи Джакомо.

— А, ти ли си?! — изненадан каза.

Очевидно очакваше някого.

— Може ли?

— Да, да… мини оттук.

Тръгна пред мене по почти тъмния коридор към хола. Тук също бе тъмно, защото кръглите прозорци бяха с червени стъкла и много приличаха на тези в църквите. Видях куп черни мебели, инкрустирани със седеф. По средата имаше кръгла маса, върху нея бутилка и сини кристални ликьорени чашки със старинна форма. Килимите бяха много, имаше дори една бяла много проскубана меча кожа. Всичко беше старо, но чисто и подредено и сякаш съхранило дълбоката тишина, която, изглежда, от край време цареше тук. Отидох в дъното на хола, седнах на едно канапе и попитах:

— Чакаше ли някого?

— Не. Защо дойде?

Въпросът му наистина не беше особено любезен. Джакомо не ми се видя ядосан, само изненадан.

— Дойдох да се сбогувам — усмихната отговорих, — защото мисля, че се срещаме за последен път.

— Защо?

— Сигурна съм, че най-късно утре ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора.

— В затвора ли? Какво, по дяволите, говориш?

Тонът и изразът му се промениха и се досетих, че вероятно се страхува за себе си; навярно предположи, че съм го издала или съм го компрометирала, споменавайки пред някого за политическата му дейност. Усмихнах се и продължих:

— Не бой се, това няма ни най-малка връзка с тебе.

— Не, не — бързо възрази той, — но просто не разбирам… В затвора ли? И защо?

— Затвори вратата и седни тук — казах, като му посочих мястото до себе си.

Джакомо отиде да затвори вратата и седна до мене. Съвсем спокойно, без да крия нищо, му разказах историята с пудриерата, включително и как съм се изповядала. Без да ме поглежда, той слушаше с наведена глава и си гризеше ноктите, което у него бе признак на интерес. Накрая добавих:

— Сигурна съм, че оня свещеник ще ми изиграе някоя лоша шега. Ти какво мислиш?

Загледан във витража отсреща, Джакомо поклати глава и без да ме поглежда, каза:

— Едва ли… Не вярвам… Това, че някакъв свещеник е грозен, не е основание…

— Трябваше да го видиш — живо го прекъснах.

— Може и да е чудовище, щом се е държал така… Но всъщност всичко е възможно — добави бързо и през смях.

— Значи казваш, че не бива да се страхувам?

— Да, още повече че нищо не можеш да направиш. Не зависи от тебе.

— Хубави думи… Ама страхът си е страх… По-силен е от нас.

Неочаквано той направи едно от своите гальовни движения. Сложи ръка на врата ми, поразклати ме и като се смееше, рече:

— Но ти не се страхуваш, нали?

— Нищо подобно.

— Ти не се страхуваш, ти си смела жена.

— Уверявам те, изживях ужасен страх… И то такъв, че два дни не съм ставала от леглото.

— Да, но после дойде тук и най-спокойно ми разказа всичко. Ти не знаеш какво значи човек да се страхува.

— А какво трябваше да правя? — попитах, усмихвайки се против волята си. — Нима трябва да крещя от страх?

— Ти не се страхуваш.

И двамата помълчахме малко. После с особен тон, който ме изненада, Джакомо попита:

— А този твой приятел, така да се каже, Сондзоньо, що за тип е?

— Тип, каквито ги има навсякъде — неясно отвърнах.

В онзи момент нямах какво да кажа за Сондзоньо.

— Но как изглежда? Опиши го.

— Какво, искаш да помогнеш да го арестуват ли? — смеейки се, попитах. — Не забравяй, че и аз ще ида в затвора. — И добавих: — Дребен блондин, с широки рамене, с бледо лице, сини очи, изобщо нищо особено… Единственото забележително нещо у него е, че е изключително силен.

— Изключително силен ли?

— Наглед няма да допуснеш, но ако му докоснеш ръцете — като железни са.

Виждах, че слуша с интерес, и му разказах за инцидента между Джино и Сондзоньо. Джакомо изобщо не коментира, но накрая попита:

— Мислиш ли, че Сондзоньо предварително е замислил престъплението си? Имам предвид да го е подготвил и извършил хладнокръвно?

— Ами… — отговорих — той никога не обмисля. Една секунда преди да просне Джино с юмрук на земята, вероятно дори през ум не му е минало, че ще го стори… Същото е било и със златаря.

— А защо го е направил?

— Така, защото е бил по-силен от него. Като тигър е… миг кротък, а в следващия, кой знае защо, замахва с лапа.

Разказах му всичко за връзката ми със Сондзоньо, как ме наби в тъмното и сигурно се е заканвал, че ще ме убие. Завърших с думите:

— Той никога не мисли. В даден момент нещо по-силно от волята му го завладява и тогава е по-добре да не си край него. Сигурна съм, че е отишъл при златаря, за да продаде пудриерата, после онзи го е обидил и Сондзоньо го е убил.

— С една дума животно.

— Както искаш го наречи, сигурно е такъв, но няма съмнение — допълних, като се опитвах да си изясня чувството, което погубващата ярост на Сондзоньо ми вдъхваше, — че е някакъв импулс, като този, който ме кара да те обичам. Защо те обичам? Един господ знае. Защо в определени мигове на Сондзоньо му идва да убива? Все едно, само бог знае, но изглежда, че в такива случаи няма какво да се обяснява.

Джакомо размисляше. Сетне вдигна глава и попита:

— А какво, мислиш, ме тласка към тебе? Смяташ ли, че е любовен импулс?

Ужасно се изплаших да не чуя как казва, че не ме обича. Запуших му устата с ръка, умолявайки го:

— За бога, не ми казвай какво изпитваш към мене!

— Защо?

— Защото не искам да знам. Нито знам, нито искам да знам какво чувстваш. Стига ми, че те обичам.

— Лошо правиш, като ме обичаш. Би трябвало да обичаш мъж като Сондзоньо.

Наистина се изненадах:

— Какво говориш? Един престъпник?

— Нищо че е престъпник… Но поне чувства импулсите, за които спомена. Сигурен съм, че както има импулса да убива, така ще има и импулса да те обича, просто така, без много приказки… Аз обаче…

Не го оставих да довърши:

— Не можеш да се сравняваш със Сондзоньо, ти си си ти, а той е престъпник, чудовище. А и не е вярно, че може да има импулса да обича. Мъж като него не може да обича. Той разбира само от задоволяване на сетивата. С мене или друга, ще бъде същото.

Джакомо нямаше вид на убеден, но не отвърна нищо. Възползвах се от мълчанието, протегнах ръка, пъхнах пръсти под ръкава му и се опитах да го погаля.

— Мино — промълвих.

Видях, че той трепва.

— Защо ме наричаш Мино?

— Умалително е на Джакомо. Не може ли?

— Не, не, може, но така на галено се обръщаха към мене у дома, това е.

— Майка ти ли те нарича Мино? — попитах и като пуснах китката му, пъхнах ръка под вратовръзката и запровирах пръсти под ризата към голите му гърди.

— Да, майка ми — с известно нетърпение потвърди той и след миг с особен тон, някак саркастично добави: — Това не е единственото нещо, изречено от тебе, което да не казва и майка ми. Всъщност имате еднакво мнение почти по всички въпроси.

— Например? — попитах.

Почти не го слушах от вълнение. Бях разкопчала ризата му и се опитвах да погаля неговото слабо и нежно момчешко рамо.

— Например — отвърна, — когато ти разказах, че се занимавам с политика, ти веднага уплашена възкликна: „Но това е забранено, опасно е!“ Е, добре, същото и със съвсем същата интонация би казала и майка ми.

Мисълта, че приличам на майка му, ме ласкаеше най-вече защото беше негова майка, а освен това знаех, че е дама.

— Колко си глупав! — с нежност промълвих. — Какво лошо има? Означава, че майка ти те обича, както те обичам и аз. Няма съмнение, че е опасно да се занимаваш с политика… Един младеж, когото познавам, го арестуваха и от две години е в затвора. За какво ти трябва? Онези са толкова по-силни, че за най-малкото провинение те пъхат в затвора. Струва ми се, че прекрасно може да се живее и без политика.

— Майка ми, майка ми! — язвително извика той. — Точно същото приказва майка ми!

— Не знам какво приказва майка ти — отвърнах, — но разбира се, каквото и да е то, го казва за твое добро. Ти трябва да зарежеш политиката, не си професионален политик. Студент си, а студентите трябва да учат.

— Да уча, да се дипломирам, да си създам положение — прошепна той, сякаш говореше на себе си.

Не отговорих и приближих лице до неговото. Целунахме се и се отдръпнахме един от друг, Джакомо, изглежда, се разкайваше, че ме е целунал, и ме гледаше оскърбено и недружелюбно. Побоях се, че съм го обидила, прекъсвайки с тази целувка разговора му за политиката, и бързо добавих:

— В края на краищата, занимавай се… Аз нямам нищо общо с твоите работи. Дори ако искаш, така и така съм тук, можеш да ми дадеш пакета. Ще го скрия, както се уговорихме.

— Не, не! — живо възрази. — За бога, вече е неуместно. При приятелството ти с Астарита… Ако го намери…

— Защо? Толкова ли е опасен Астарита?

— Един от най-опасните — сериозно отвърна Джакомо.

Изпитах някакво смътно желание да го уязвя, но без злоба, добродушно.

— Всъщност — рекох мило — ти никога не си възнамерявал да ми повериш тоя пакет.

— Тогава защо ще ти казвам?

— Извини ме и не се обиждай, но мисля, че го направи, за да се изтъкнеш пред мене, да ми покажеш, че сериозно се занимаваш със забранени, опасни неща.

Джакомо се ядоса и разбрах, че съм улучила целта.

— Какви глупости! — възкликна. — Ти наистина си глупачка!

Но после ненадейно се успокои и недоверчиво ме попита:

— Защо? Какво те кара да мислиш така?

— Не знам — отговорих усмихната. — Начинът, по който постъпваш. Може би не си даваш сметка, но изобщо не оставяш впечатление, че сериозно си се захванал с политика.

Той направи подигравателен жест, сякаш насочен срещу него самия.

— Да, но нещата са съвсем сериозни — каза.

Изправи се и като протегна слабите си ръце, ентусиазирано и във фалцет издекламира:

— Донесете ми меча, тук го донесете, сам отивам да се бия, сам ще падна в боя.

Движеше ръце и крака, беше смешен и приличаше на марионетка. Попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отговори. — Един стих.

Странно, но от възбудата внезапно премина към мрачна вглъбеност и униние. Седна и чистосърдечно заяви:

— Виж какво, правя го толкова сериозно, че се надявам наистина да ме арестуват и тогава на всички ви ще докажа сериозно ли е било, или не.

Замълчах, погалих го и като взех лицето му в дланите си, казах:

— Какви хубави очи имаш!

Очите му наистина бяха много красиви, нежни, големи, с буден и невинен израз. Джакомо отново се развълнува, брадичката му затрепери. Прошепнах:

— Защо не отидем в твоята стая?

— Дори не си го помисляй, съседна е със стаята на вдовицата, а тя по цял ден стои на отворена врата, за да следи коридора.

— Тогава да идем у дома.

— Много е късно… далеко е. А и скоро би трябвало да дойдат мои приятели.

— Тогава тук.

— Ти си луда!

— По-добре си признай, че те е страх — настоях. — Не се страхуваш да правиш политическа пропаганда, поне така твърдиш, но те е страх, че може да те сварят в хола с жена, която те обича. Какво толкова ще стане в края на краищата? Вдовицата ще те изгони и ще се наложи да си търсиш друга стая.

Знаех, че засегна ли струната на гордостта му, ще постигна всичко. И наистина Джакомо изглежда бе склонен — неговото желание сигурно не е било по-слабо от моето.

— Ти си луда — повтори. — Все пак може да се окаже по-досадно да бъда изгонен оттук, отколкото да ме арестуват… И къде ще се настаним?

— На пода — тихо и с чувство казах. — Ела, ще ти покажа как.

Джакомо имаше доста объркан вид и сякаш бе изгубил дар слово. Станах от канапето и спокойно легнах долу. Подът беше покрит с много килими, в средата беше масата с чашките и бутилката. Изпънах се на килимите, под масата останаха главата и бюста ми, дръпнах съпротивляващия се Мино за ръката и го принудих да легне върху мене. Отпуснах глава назад и като затворих очи, специфичната миризма на прашен килим ми се стори хубава и упойваща, сякаш лежах не върху нещо мръсно, а на зелена поляна, ухаеща на цветя и треви. Мино беше върху мене и неговата тежест ме караше да усещам приятно твърдия под; бях доволна, че той не го усеща и тялото ми му служи за постеля. Когато започна да ме целува по шията и лицето, се зарадвах от сърце, защото досега не го бе правил. Отворих очи, лицето ми беше обърнато настрани, бузата ми опираше грубия вълнен килим и освен него виждах голяма част от лъснатата с паркетин мозайка, и най-долу, в ниското, двете крила на вратата. Дълбоко въздъхнах и пак затворих очи.

Първи стана Мино, аз полежах в позата, в която беше ме оставил — по гръб, с ръка на лицето, вдигнати дрехи и разтворени крака. Бях щастлива и тъй замаяна, та ми се струваше, че дълго ще лежа върху твърдия под, с прах в ноздрите. Може би дори за миг съм се унесла в лека дрямка, защото май ми се присъни, че съм на разцъфнала поляна, лежа на тревата и над главата ми е обляното от слънце небе, а не масата. Мино сигурно помисли, че ми е прилошало, защото усетих, че ме раздруса, и тихо попита:

— Какво ти е? Какво правиш? Хайде, ставай бързо!

С усилие отместих ръка от лицето си, бавно излязох изпод масата и се изправих. Бях щастлива и се усмихвах. Облегнат на бюфета, поприведен и още задъхан, Мино мълчеше и уплашено и неприязнено ме гледаше.

— Повече не искам да те виждам — каза накрая.

В същото време приведеното му тяло неволно и странно потрепна, като марионетка, на която се е скъсала някаква пружина.

Усмихнах се и попитах:

— Защо? Обичаме се и ще се срещаме — приближих се до него и го погалих.

Мино извърна настрани пребледнялото си лице и ядосано повтори:

— Повече не искам да те виждам.

Знаех, че се разкайва, задето ми е отстъпил, оттам идеше неприязнеността му. Той винаги с голяма неохота и много угризения се примиряваше с факта, че ме е любил. Точно като човек, който решава да направи нещо, което хем му се иска, хем знае, че не бива да прави. Бях сигурна, че лошото му настроение няма да продължи дълго и потисканото му и ненавистно влечение към мене накрая неизменно ще надделява над чудатия стремеж към целомъдреност. Затова не обърнах внимание на приказките му, сетих се, че съм му купила вратовръзка, и отидох до стола, където си бях оставила чантата и ръкавиците. Междувременно казах:

— Хайде, не се тревожи толкова. Повече няма да стъпя тук. Доволен ли си?

В същия момент вратата широко се отвори и възрастна камериерка въведе двама мъже. С нисък и дебел глас единият поздрави:

— Здравей, Джакомо.

Досетих се, че са негови политически съмишленици, и с любопитство ги заразглеждах. Този, който поздрави, действително беше грамаден: по-висок от Мино, с широки рамене и вид на професионален боксьор. Беше рус, разчорлен, с небесносини очи, сплескан нос и червена безформена уста. Изразът на лицето му ми хареса — прям, приветлив, примесен с плахост и простодушие. Макар да бе зима, той не носеше палто, а сако и бял пуловер с висока яка, който подчертаваше спортния му вид. Ръцете му, показващи се от навитите ръкави на пуловера, ме поразиха — червени, с дебели китки. Вероятно беше съвсем млад, на възрастта на Джакомо. Приличаше на работник или селянин; за разлика от него другият беше около четирийсетгодишен и по дрехи, и по външност бе буржоа. Беше нисък и застанал до приятеля си, направо казано, изглеждаше дребосък. Беше доста мургав, с големи очила с кокалени рамки, които скриваха лицето му. Под очилата се подаваше смачкано носле, под което се разтваряше огромна уста, подобна на пукнатина между ушите. Хлътналите бузи, черната необръсната брада, протритата яка, износената дреха на лекета, в която се губеше невзрачното му телце, всичко у него говореше за прогресираща занемареност и нищета. Да си призная, видът им ме учуди, защото Мино винаги бе облечен с присъщата му небрежна елегантност и по всичко личеше, че принадлежи на кръг, различен от техния. Ако не ги бях видяла да го поздравяват и той да им отвръща, никога нямаше да си помисля, че са приятели. Моментално изпитах инстинктивна симпатия към грамадния мъж и антипатия към дребното човече. Смутено усмихнат, той попита:

— Май сме подранили?

— Не, не — отвърна Мино, поклащайки се. Беше замаян и опитваше да се съвземе. — Точни сте.

— Точността е учтивостта на кралете — рече дребосъкът, потривайки ръце.

И изненадващо, сякаш фразата беше изключително остроумна, се изсмя. После изведнъж стана много сериозен и почти се усъмних, че се е засмивал.

— Адриана — с усилие изрече Мино, — да ти представя двама мои приятели: Тулио — посочи ниския — и Томазо.

Забелязах, че не назова фамилиите им, и помислих, че и имената са фалшиви. Усмихната подадох ръка. Томазо я стисна, та чак пръстите ме заболяха, а Тулио я навлажни с потта, която мокреше дланта му. С разпаленост, която ми се стори подигравателна, изрече: „Изключително щастлив съм“, а Томазо, мисля със симпатия: „Приятно ми е.“ Направи ми впечатление, че има леко изразен диалект. За миг се гледахме мълчаливо.

— Джакомо, ако искаш — предложи Томазо, — можем да си тръгнем. Ако сега си зает, ще дойдем утре.

Видях как Мино потрепери и разбрах, че ще им каже да останат, а аз трябва да си вървя. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да постъпи другояче. Спомних си, че преди няколко минути му се бях отдала и още усещах по тялото си ръцете му, които бяха ме притискали, и устните, целували шията ми. Не душата, винаги готова да отстъпва и да се примирява, а тялото ми се възмути от недостойното отношение към него. Направих крачка напред и ядосана рекох:

— Да, по-добре е да си вървите и да се срещнете утре. Имам да казвам още доста неща на Мино.

Неприятно изненадан, той възрази:

— Налага се да говоря с тях.

— Ще говориш утре.

— Е — добродушно рече Томазо, — решавайте. Ако искате да останем, кажете, ако ли не, ще си идем.

— Ние само питаме кое предпочитате — с обичайния смях допълни Тулио.

Мино се колебаеше. Въпреки волята ми моето тяло отново яростно се възпротиви.

— Слушайте — повишавайки глас, се обърнах към тях, — преди минути ние с Джакомо се любихме тук, на пода, върху този килим. Вие на негово място какво щяхте да направите, щяхте ли да ме изгоните?

Стори ми се, че Мино се изчерви. Засрамен, яростно обърна гръб и отиде до прозореца. Томазо бързо ме погледна и без усмивка рече:

— Разбрах. Отиваме си. Довиждане до утре по същото време, Джакомо.

Думите ми, изглежда, потресоха дребния Тулио. Той ме изгледа с отворена уста, облещвайки очи зад дебелите стъкла. Естествено, никога не му се бе случвало да чуе жена да се изрази тъй прямо и в онзи миг вероятно хиляди неприлични мисли са кръстосвали ума му. Но Томазо го викна от прага: „Тулио, тръгваме!“, и той, макар да не откъсваше смаяния си и похотлив поглед от мене, заднешком пое към вратата и излезе.

Изчаках ги да си отидат, приближих се до Мино, който все така стоеше до прозореца с гръб към мене, и обвих ръка около шията му.

— Обзалагам се, че вече не можеш да ме понасяш.

Той бавно се обърна и ме изгледа. В очите му се четеше гняв, но при вида на лицето ми, което сигурно излъчваше нежност, любов и своеобразна невинност, погледът му се промени и той с уравновесен, но някак тъжен тон попита:

— Сега доволна ли си? Постигна онова, което желаеше.

— Да, доволна съм — потвърдих, като го прегърнах силно.

Той не се възпротиви на прегръдката ми и продължи:

— Какво имаш да ми казваш?

— Нищо — отвърнах, — исках да прекараме вечерта заедно.

— Но аз след малко отивам на вечеря — каза. — Вечерям тук, у вдовицата Медолаги.

— Е, добре, покани ме на вечеря.

Той ме изгледа и се поусмихна на наглостта ми.

— Добре — търпеливо се съгласи, — ще отида да предупредя. Като каква желаеш да те представя?

— Както предпочиташ… като роднина.

— Не, ще те представя за моя годеница. Имаш ли нещо против?

Не дръзнах да покажа колко приятно ми стана от предложението му. Престорих се на безразлична и отвърнах:

— За мене няма значение дали като годеница или като друга, важното е да сме заедно.

— Почакай, връщам се веднага.

Джакомо излезе, аз отидох в единия ъгъл на хола, защото бях раздърпана след любовната суматоха и ненадейното пристигане на Тулио и Томазо, оправих си дрехите и си закопчах корсажа. В огледалото на отсрещната стена зърнах дългия си съвършен крак, обут в копринен чорап, и сред старите мебели и застоялия неподвижен въздух той ми направи странно впечатление. Спомних си за времето, когато се бях любила с Джино във вилата на господарката му и бях откраднала пудриерата, и неволно сравних онзи отдавнашен период от живота си с настоящия. Тогава бях изпитала чувство на празнота, горчивина, желание да отмъстя, ако не пряко на Джино, то на света, който чрез него така жестоко ме беше наранил. Сега обаче бях радостна, свободна, окрилена. За пореден път се убедих, че истински обичам Мино и малко ме е грижа дали и той ме обича.

Поизтупах си дрехите, отидох до огледалото и си пригладих косата.

Вратата зад мене се отвори и Мино влезе.

Надявах се, че ще се приближи и ще ме прегърне, докато се оглеждах. Той отиде в дъното на хола и седна на едно канапе.

— Готово — обяви, палейки цигара, — сложиха още един прибор, след малко отиваме да вечеряме.

Зарязах огледалото, седнах до Мино, пъхнах ръката си под неговата и се притиснах.

— Онези двамата — напосоки попитах — бяха от политиката, нали?

— Да.

— Изглежда, не са кой знае колко богати.

— Защо?

— Ами ако се съди по вида им…

— Томазо е син на един наш управител на имение, а Тулио е преподавател в училище.

— Не ми е симпатичен.

— Кой?

— Учителят. Нечистоплътен е и така ме гледаше, когато казах, че съм се любила с тебе…

— Явно си му харесала.

Помълчахме. Казах:

— Знам, че се срамуваш да ме представиш като своя годеница… Ако искаш, ще си тръгна.

Съзнавах, че единственият начин да изкопча малко внимание от него, е като го обвинявам, че се срамува от мене. И наистина той веднага ме прегърна и рече:

— Аз ти го предложих сам. Защо трябва да се срамувам от тебе?

— Знам ли. Личи, че си в лошо настроение.

— Не съм в лошо настроение. Смаян съм — почти с тон на учен отговори той, — че правихме любов… Дай ми време да се съвзема.

Забелязах, че все още беше много блед и с отвращение пушеше.

— Имаш право — промълвих. — Извини ме. Ти си винаги толкова студен и недостъпен, че ме караш да си губя ума. Ако не беше такъв, преди малко нямаше да настоявам да остана.

Мино хвърли цигарата и отговори:

— Не е вярно, че съм студен и недостъпен.

— И все пак…

— Ти много ми харесваш — продължи той, гледайки ме внимателно. — Истината е, че аз преди малко не ти се съпротивлявах, както бих искал.

Думите му много ме зарадваха, но нищо не казах и сведох очи. Мино продължи:

— Но предполагам, че всъщност си права. Това не може да се нарече любов.

Сърцето ми се сви и едва успях да прошепна:

— А какво е любов според тебе?

— Ако те обичах — отговори той, — преди малко нямаше да ми се иска да те отпратя и нямаше да се ядосам, когато настоя да останеш.

— Ядоса ли се?

— Да… и сега щях да ти говоря, да бъда весел, приятен, непринуден, шеговит… Щях да те галя, да ти правя комплименти, да те целувам, да кроя планове за бъдещето… Не е ли това любовта?

— Да — тихо казах, — поне такива са външните й прояви.

Той дълго мълча, после с неохота и с примирение сухо рече:

— Всички неща правя така, без да ги обичам, без да ги чувствам със сърцето си, но умът ми знае как стават и аз ги върша студено и безстрастно… Такъв съм и както изглежда, не съм в състояние да се променя.

Направих голямо усилие над себе си и отвърнах:

— Харесваш ми какъвто си, не се безпокой.

Прегърнах го с много любов. Почти в същия миг вратата се отвори, възрастната камериерка се показа и съобщи, че вечерята е готова.

Излязохме от хола, минахме през един коридор и отидохме в трапезарията. Запомнила съм с подробности особеностите на помещението и хората, защото в онзи момент всичко ми правеше впечатление. С широко отворени и тъжни очи се виждах сякаш отстрани. Може би такъв точно е ефектът от противопоставящата ни се реалност, която ни причинява толкова страдания и искаме да променим.

Необяснимо защо ми се стори, че вдовицата Медолаги досущ прилича на черните си абаносови мебели с бели седефени инкрустации. Беше висока зряла жена, с огромен бюст и масивни хълбоци. Бе облечена в черна коприна, широкото й отпуснато лице беше бледно като седеф и опасано от черни, вероятно боядисани коси, около очите й чернееха широки кръгове. Стоеше права пред супник на цветя и с някакво презрение сипваше супата. Спуснатият над масата подвижен полилей осветяваше бюста й, който приличаше на голям лъскав черен пакет, но лицето й оставаше в сянка. В този полумрак на фона на бялото лице нейните хлътнали очи, обградени с тъмни кръгове, наподобяваха карнавално домино. Масата бе малка, с четири прибора, по един от всяка страна. Дъщерята на госпожата вече седеше на мястото си, но не стана, когато влязохме.

— Госпожицата ще седне там — заяви госпожа Медолаги. — Как се казвате, госпожице?

— Адриана.

— Виж ти, като дъщеря ми — разсеяно рече тя. — Имаме две Адриани.

Говореше сдържано, без да ни поглежда, и несъмнено моето присъствие никак не й се нравеше. Както съм споменавала, почти не се гримирах, не се изрусявах, изобщо по нищо не личеше с какво се занимавам. Но че съм момиче от народа — просто и без обноски, — това, разбира се, личеше, ала нито ме притесняваше, нито го криех. „Що за хора ми водиш вкъщи! — сигурно си е мислила госпожа Медолаги: — Някакво си момиче от простолюдието!“

Седнах и погледнах девойката, която имаше име като моето. Като глава, бюст, бедра, въобще като цяло беше точно на половината от мене. Слаба, с редки черни косици, овално и фино лице, големи безцветни очи, сякаш избледнели от страх. Разглеждах я и не ми убягна, че под погледите ми тя свежда очи. Помислих, че е плаха, и за да разчупя леда, се обърнах към нея:

— Знаете ли, толкова чудно ми се вижда, че друг човек може да има същото име, а да е тъй различен от мене.

Изрекох го необмислено, колкото да подхвана разговор и излезе глупаво. За своя изненада, не получих никакъв отговор. Девойката ме изгледа с широко отворени очи и без да каже дума, наведе лице над чинията и почна да се храни. И тогава неочаквано истината озари ума ми — тя не беше свенлива, а ужасена. Причината за това бях аз. Беше ужасена от хубостта ми, която като роза в паяжина раздираше угасналата и прашна атмосфера на дома, от пищното ми тяло, което не можеше да не е забелязала, докато стоях неподвижна и мълчах, но най-вече от простонародното ми потекло. Така е, богатият не обича бедния, не изпитва уважение към него и умее да го държи на разстояние с горделивостта и високомерието си. От своя страна беднякът, било поради възпитание, или произход, има богата душа, съзнава положението си и се чувства точно като болен. Двете Медолаги сигурно не бяха богати, иначе нямаше да дават стаи под наем, те съзнаваха, но не приемаха, че са бедни, и присъствието на момиче като мене, което не крие същността си, ги плашеше и обиждаше. Кой знае какво е минало през главата на момичето, когато я заговорих: „Тая тука сигурно, иска да ми стане приятелка. Няма да мога да се отърва от нея.“ Всичко това го проумях само за миг и реших да не отварям уста до края на вечерта.

Но майката, по-освободена и по-любопитна навярно, не пожела да се откаже от разговора.

— Не знаех, че сте сгоден — обърна се тя към Мино. — И от колко време?

Имаше превзет глас и говореше зад огромния си бюст като от защитен окоп.

— От един месец — отвърна Мино.

Вярно, познавахме се горе-долу от месец.

— Госпожицата римлянка ли е?

— И още как, от седем поколения.

— Кога ще се ожените?

— Скоро, веднага щом се освободи къщата, където ще живеем.

— Ах, вече имате къща?!

— Да, малка вила с градинка… с куличка… наистина е кокетна.

С ирония започна да описва близката до дома ми къщичка на големия булевард, която му бях показала. Насилих се да кажа:

— Ако чакаме онази къщичка, страхувам се, че никога няма да се оженим.

— Приказки! — весело рече Мино. Беше се съвзел и дори лицето му напълно бе възвърнало цвета си. — Знаеш, че ще я освободят в уговорения ден.

Не ми харесват комедиите и затова замълчах. Камериерката смени чиниите.

— Къщите, господин Диодати — започна вдовицата Медолаги — имат редица предимства, но и неудобства… изискват доста прислуга.

— Защо? — попита Мино. — Няма да се наложи. Адриана ще има грижата да бъде готвачка, камериерка, гувернантка… Нали, Адриана?

Госпожа Медолаги ме премери с поглед и рече:

— Наистина за една дама има по-подходящи занимания от готвенето, метенето на стаите и оправянето на леглата, но щом госпожица Адриана е свикнала… В такъв случай… — тя не довърши и погледна към чинията, която камериерката ми поднасяше. — Не знаехме, че ще дойдете, и можахме да добавим само няколко яйца.

Беше ме яд и на Мино, и на нея и почти се изкушавах да отвърна: „Не, свикнала съм да скитам по улиците“. С попресилена веселост Мино непринудено си наля вино, наля и на мене (очите на госпожа Медолаги неспокойно следваха бутилката) и продължи:

— Но Адриана не е дама и никога няма да стане. Адриана винаги е оправяла легла и е мела стаи. Тя е момиче от народа.

Госпожа Медолаги така ме изгледа, сякаш за първи път ме виждаше, после с оскърбителна любезност потвърди:

— Но именно, както казах, щом е свикнала…

Дъщерята наведе глава над чинията.

— Да, свикнала е — продължи Мино — и разбира се, аз няма да съм този, който ще я накара да промени полезните си навици. Адриана е дъщеря на шивачка на ризи и като майка си също шие ризи. Нали, Адриана? — той протегна ръка, хвана моята и я повдигна. — Вярно, лакира си ноктите, но ръката й е на работничка: голяма, силна, груба, също като косите й — накъдрени, да, но в основата си непокорни, твърди… — пусна ръката ми и здравата ме дръпна за косата, както правят с животните. — Изобщо Адриана във всяко отношение е достойна представителка на нашия добър, жизнен и мъжествен народ.

В тона му се долавяше язвителност, но никой не реагира. Дъщерята гледаше през мене като че ли бях прозрачна и зад гърба ми наблюдава някакъв предмет. Майката нареди на камериерката да смени чиниите, обърна се към Мино и съвсем неочаквано попита:

— Впрочем, господин Диодати, гледахте ли онази комедия?

Стана ми смешно от непохватния начин, по който промени разговора. Мино обаче не се смути и откликна:

— О, не ми говорете, истинско безобразие!

— Ние ще отидем утре. Казват, че актьорите били много добри.

Мино отговори, че актьорите не са толкова талантливи, както твърдели вестниците, госпожата се учуди, че вестниците лъжат; Мино спокойно отвърна, че от първия до последния ред вестниците са пълни с лъжи, и от онзи миг насетне разговорът продължи в този дух. Веднага щом някоя от общоприетите теми се изчерпеше, госпожа Медолаги със зле прикрита настървеност се вкопчваше в друга. Мино, който по всяка вероятност се забавляваше и играеше, й отвръщаше с готовност. Говориха за актьорите, за нощния живот в Рим, за кафенетата, кината, театрите, хотелите и тям подобни. Приличаха на играчи на тамбурело4, които непрекъснато си подават топката и много внимават да не я изпуснат. Но докато Джакомо бе обигран и го правеше заради вродената си склонност да се преструва, госпожата се страхуваше, тръпнеше от погнуса към мене и нещата, с които по някакъв начин можех да съм свързана. С повърхностния си и изключително превзет разговор тя сякаш искаше да му намекне: „Това е моят начин да ви кажа, че е непристойно да се жените за момиче от народа и откъдето и да погледнете, е неприлично да го водите в дома на вдовицата на държавния служител Медолаги“. Дъщерята не продумваше, обхваната от ужас, тя неприкрито копнееше вечерята да свърши и аз час по-скоро да си вървя. Известно време се забавлявах с развоя на словесната схватка, после се изморих и оставих тъгата, която безпокоеше душата ми, напълно да ме завладее. Дадох си сметка, че Мино не ме обича, и ми докривя. Направи ми впечатление как той си бе послужил с моите откровения, за да скалъпи комедията с годежа, и не ми се удаваше да разбера дали се подиграваше с мене, със себе си или с двете Медолаги. Навярно с всички ни, но най-вече със себе си. Сякаш и той бе хранил в сърцето си същите въжделения за нормален и благопристоен живот и по причини, различни от моите, не се надяваше, че някога ще ги осъществи. Същевременно долавях, че във възхваляването ми като момиче от народа няма нищо ласкателно нито за мене, нито за народа — просто аз бях поводът, за да покаже на двете жени неприязнеността си, ето всичко. Замислих се върху тези неща и осъзнах истината, която преди малко той сам призна — че е неспособен да обича. Никога, както тогава, не бях разбирала, че всичко е любов и всичко зависи от любовта. И любовта или я има, или я няма. Ако я има, човек обича не само любимия си, а всички и всичко, както беше с мене, ала няма ли я, не обича никого и нищо, какъвто бе случаят с Мино. Разбрах още, че липсата на любов води до неспособност и безсилие.

Масата беше разтребена и на изчистената от трохи покривка в кръга светлина от полилея се виждаха четири чашки с кафе, теракотен пепелник във формата на лале и голяма бяла ръка, изпъстрена с тъмни петна и украсена с куп евтини пръстени, която държеше димяща цигара — ръката на госпожа Медолаги. Изведнъж ми стана непоносимо и се изправих.

— Мино, съжалявам — казах, засилвайки умишлено римското си произношение, — имам работа. Трябва да тръгвам.

Той си смачка цигарата в пепелника и на свой ред стана. Звънливо, точно като момиче от простолюдието, пожелах приятна вечер и направих лек поклон, на който вдовицата Медолаги важно откликна, а дъщерята не отвърна, и излязох. В коридора се обърнах към Мино:

— Боя се, че след тази вечер госпожа Медолаги ще те помоли да си потърсиш друга квартира.

Той вдигна рамене:

— Не вярвам. Плащам много и редовно.

— Отивам си. Вечерята ме натъжи.

— Защо?

— Защото действително се убедих, че не си способен да обичаш.

Изрекох думите с горчивина, без да го гледам. После вдигнах поглед и ми се стори, че и Мино е помръкнал. Но може би по бледото му лице бе паднала сянка от преддверието. Ненадейно съвестта ме загриза.

— Обиден ли си? — попитах.

— Не — неохотно рече той, — такава е истината.

Душата ми се изпълни с обич, силно го прегърнах и заговорих:

— Не е вярно. Напук го казах. Както и да е, аз много те обичам. Виж, донесох ти вратовръзка.

Отворих чантата, извадих вратовръзката и му я подадох. Той я погледна и запита:

— Да не си я откраднала?

Беше шега и както по-късно си изясних, в нея се съдържаше повече любов, отколкото във всяка гореща благодарност. Но тогава сърцето ме прободе, очите ми се напълниха със сълзи и прошепнах:

— Не, купих я от магазина тук, долу.

Мино разбра, че ме е оскърбил, и ме прегърна:

— Глупачка… Пошегувах се. Щеше да ми достави удоволствие даже да я беше откраднала. Дори може би по-голямо.

Поуспокоена предложих:

— Чакай, аз ще ти я сложа.

Той изпъна нагоре брада, свалих старата вратовръзка, вдигнах яката му и сложих новата.

— Тази грозна протрита вратовръзка — казах — ще я взема. Не бива да я носиш.

Всъщност исках спомен от него — нещо, което е носил.

— Е, ще се видим скоро — рече той.

— Кога?

— Утре след вечеря.

— Добре.

Взех ръката му и понечих да я целуна. Мино я дръпна, но не можа да попречи устните ми да я докоснат. Бързо, без да се обръщам, тръгнах надолу по стълбата.

Седма глава

След този ден продължих да живея постарому. Наистина обичах Мино и неведнъж ми се искаше да изоставя моя занаят, тъй несъвместим с истинската любов. Но независимо от любовта положението ми не се беше променило, намирах се в същата точка, тоест без пари и без възможност да ги печеля по друг начин. От Мино не исках да вземам, а и той разполагаше с ограничени средства, неговото семейство му изпращаше колкото да се издържа. И тук трябва да кажа, че изпитвах неудържимо желание да плащам навсякъде, където ходехме заедно, в кафенетата или ресторантите. Той редовно отхвърляше предложенията ми, което винаги ме разочароваше и огорчаваше. Когато Мино нямаше пари, ме водеше в градските градини, сядахме на някоя пейка и като същински бедняци гледахме минувачите и разговаряхме. Един ден му казах:

— Нищо че си без пари, нека отидем в някое кафене. Аз ще платя… Какво ти пречи?

— Това е невъзможно.

— Защо? Искам да вляза в кафене и да пийна нещо.

— Тогава иди сама.

Всъщност блазнех се да платя за Мино, а не да ида в кафене. Имах дълбоко, мъчително и упорито желание да го направя и още по̀ би ми харесало направо да му давам парите, всички спечелени пари, които получавах от случайните си любовници. Струваше ми се, че единствено така мога да му засвидетелствам любовта си, и мислех, че ако го издържам, ще го привържа по-силно към себе си, отколкото обвързва любовта. Един път му казах:

— Ако ти давам от моите пари, ще ми бъде много приятно, а съм сигурна, че и ти ще изпиташ някакво удоволствие.

Той започна да се смее и отговори:

— Нашите отношения, поне доколкото ме засягат, не се базират на удоволствието.

— А на какво?

Мино се поколеба и отвърна:

— На волята ти да ме обичаш и на слабостта ми да й се противопоставям… Но не е речено, че слабостта ми е безгранична.

— Какво значи това?

— Съвсем просто е — спокойно отговори той. — Толкова пъти съм ти го обяснявал. Ние сме заедно, защото ти пожела. Аз обаче не съм искал и поне теоретически няма да го поискам.

— Стига, стига! — прекъснах го. — Не става дума за нашата любов. Сгреших, че заговорих за това.

Нерядко, когато се замислях за характера му, с болка стигах до извода, че той изобщо не ме обича и за него аз съм като предмет за някакъв си експеримент. В действителност Мино беше всецяло зает със себе си, но вътре, в тези граници, характерът му се разкриваше като изключително сложен. Той беше — както, струва ми се, вече стана ясно — младеж от заможно провинциално семейство, деликатен, интелигентен, образован, възпитан, сериозен. Неговото семейство, от малкото, което успях да разбера, защото той не обичаше да говори, беше точно от онези, в които, с напразните си мечти за нормалност, ми се щеше да съм родена. Семейството беше традиционно: бащата лекар и собственик на земи, майката сравнително млада, прекарва голяма част от времето си вкъщи и мисли само за съпруга и децата, три по-малки сестри и по-голям брат. Вярно, бащата беше работодател и местен авторитет, майката съвсем престорено набожна, сестрите по-скоро вятърничави, а по-големият брат направо разюздан младеж от рода на Миновия приятел Джанкарло, но недостатъците им, общо взето, бяха напълно приемливи и на мене, родената сред толкова различни условия и хора, едва ли не ми се виждаха качества. Неговото семейство беше доста задружно и всички — родителите, братът и сестрите — бяха много привързани към Мино.

Мислех, че е голям късметлия, като се е родил в подобна среда. Ала Мино изпитваше към близките си неприязън, антипатия и отвращение, които не можех да си обясня. И същите, неприязън, антипатия и отвращение, изглежда, изпитваше и към себе си заради онова, което е и което прави. Но омразата към самия себе си вероятно бе само отражение на омразата му към семейството. С други думи, той сякаш ненавиждаше у себе си всичко, което бе останало предано на семейството или, с други думи, което дължеше на влиянието на домашния кръг. Казах, че беше възпитан, образован, интелигентен, деликатен, сериозен. Мино презираше интелигентността, възпитанието, културата, деликатността и сериозността си само защото подозираше, че ги дължи на средата и дома, в който беше роден и израснал.

— Но всъщност — попитах го веднъж — какъв ти се иска да бъдеш? Това са все хубави качества, трябва да благодариш на Бога, че ги притежаваш.

— Хм — едва промълви той, — но как ми служат… Лично аз предпочитам да съм като Сондзоньо.

Кой знае защо, Мино беше поразен от историята на Сондзоньо.

— Какъв ужас! — възкликнах. — Той е чудовище, а ти искаш да приличаш на него.

— Естествено, че не искам във всяко отношение да бъда като Сондзоньо — спокойно обясни. — Просто го посочих, за да поясня мисълта си. И все пак Сондзоньо е създаден да живее на този свят, а аз — не.

— А ще ти е интересно ли да знаеш каква бих искала да съм аз? — попитах.

— Да чуем.

— Бих искала да съм — започнах бавно, наслаждавайки се на думите, всяка от които, струва ми се, съдържаше по една моя дълго лелеяна мечта — точно такава, какъвто си ти, макар че на теб ти е неприятно да си такъв… Да съм родена в богато семейство като твоето, което да ми даде добро възпитание, да живея в хубава и чиста къща като твоята… Иска ми се да съм имала способни учители, гувернантки чужденки, да ходя всяко лято на море или планина, да имам хубави дрехи, да ме канят на гости и да приемам гости… После да се омъжа за някой добър, заможен мъж с професия, който да ме обича. Да живея с него и да имам деца.

Разговаряхме легнали в леглото. Внезапно, както често постъпваше, Мино скочи върху мене, притисна ме грубо, почна да ме разтърсва и заповтаря:

— Браво, браво!… Значи искаш да си като госпожа Лобианко.

— Коя е госпожа Лобианко? — объркана и малко засегната попитах.

— Една отвратителна вещица, която често ме кани на приемите си с надеждата, че ще се влюбя в някоя от ужасните й дъщери. Защото аз съм това, което на светски жаргон се нарича добра партия.

— Но аз съвсем не искам да съм като госпожа Лобианко.

— И въпреки всичко щеше да си, ако притежаваше нещата, за които говориш. И госпожа Лобианко е родена в богато семейство, което й е дало отлично възпитание, осигурило й е надарени учители и гувернантки чужденки, пратило я е на училище, дори, мисля, в университет. И тя е била отгледана в красива и хигиенична къща, и тя всяко лято е ходила на море или планина, носила е хубави дрехи, канили са я на гости и е приемала гости… куп покани и куп приеми… Тя също се е омъжила за добър мъж — инженер Лобианко, който работи и носи много пари вкъщи. Най-сетне и тя има от съпруга си, на когото даже вярвам, че не е изневерявала, няколко деца. По-точно три дъщери и син. И въпреки това, както казах, е отвратителна вещица.

— Но тя щеше да е същата, независимо от средата си.

— Не, тя е като приятелките си и приятелките на нейните приятелки.

— Щеше да е същата — възразих, опитвайки да се освободя от неговата възгруба прегръдка, — всеки си има характер. Навярно госпожа Лобианко е вещица, но аз съм сигурна, че при такива условия щях да съм много по-добра, отколкото съм сега.

— Нямаше да си по-малко ужасна от госпожа Лобианко.

— Но защо?

— Така.

— Да видим… Твоето семейство струва ли ти се ужасно?

— Без съмнение.

— Ти също ли си ужасен?

— Също. Във всичко, по което приличам на семейството си.

— Но защо, кажи защо?

— Така.

— Не е отговор.

— Същия отговор — рече той — би ти дала госпожа Лобианко, ако й зададеш определени въпроси.

— Какви въпроси?

— Няма значение какви — нехайно отвърна той. — Неудобни. Едно важно изречено „така“ затваря устата и на най-любопитните. Така… без никаква причина… така.

— Не те разбирам.

— Какво значение има, че не се разбираме, щом наистина се обичаме? — рече накрая той, като ме прегърна по свойствения си ироничен маниер, лишен в същината си от любов.

Спорът завърши. Защото Мино не само че никога не се отдаваше напълно, с чувство и запазваше известна резервираност за най-важното, за да лиши от стойност редките си любовни изблици, но и изобщо не ми доразкриваше мислите си; винаги, когато смятах, че съм достигнала сърцевината на разсъжденията му, той ме отблъскваше с шега или комична постъпка, убягваше ми и аз не можех да го разбера. Беше във всяко отношение изплъзващ се. Отнасяше се с мене като с по-низш човек, все едно експериментираше с научна цел. Може би именно затова толкова, тъй покорно и безнадеждно го обичах.

Всъщност имах впечатлението, че мрази не само собственото си семейство и среда, а всички хора. Не помня повода, по който веднъж той заяви:

— Богатите са ужасни, но и бедните, макар по други причини, не са по-добри.

— Я по-добре — казах — направо си признай, че ненавиждаш хората, без изключение.

Започна да се смее:

— Теоретично, когато не съм сред тях, не ги ненавиждам. Даже, колкото повече вярвам, че ще се усъвършенстват, толкова по-малко ги мразя. Ако не вярвах в това, не бих се занимавал с политика. Когато съм сред хора обаче, те наистина ме ужасяват. — И изведнъж горчиво добави: — Хората нищо не струват.

— Ние също сме хора — възразих — и излиза, че нищо не струваме. Следователно нямаме право да съдим.

Мино отново се засмя и отвърна:

— Но аз не ги съдя, усещам ги или по-точно ги подушвам, както кучето подушва следа. Нима кучето съди? Подушвам ги коварни, глупави, егоистични, дребнави, вулгарни, неискрени, горделиви, пълни подлеци. Подушвам ги, това е усещане. Нима може да се заличи едно усещане?

Чудех се какво да отговоря, затова казах само:

— Аз нямам такова усещане.

Веднъж Мино подхвърли:

— Всъщност не знам дали хората са добри или лоши, но без съмнение са ненужни, излишни.

— Какво ще рече това?

— Искам да кажа, че прекрасно би могло да мине и без човечеството. То не е нищо повече от един грозен израстък върху лицето на земята… Светът ще бъде несравнимо по-хубав без хората, без техните градове, улици, пристанища, малките им удобства. Представи си колко по-красиво би било, ако има само небе, море, дървета, земя, животни.

Не се стърпях, засмях се и възкликнах:

— Колко си странен!

— Човечеството — продължи той — е нещо безначално и безкрайно, но категорично отрицателно. Неговата история е само продължителна прозявка от скука. За какво е нужно човечеството? Аз бих могъл да мина и без него.

— Но ти също — казах — си част от него. И без себе си ли можеш да минеш?

— Преди всичко без себе си.

Друга негова фиксидея, необяснима, доколкото не се стремеше да я приложи на практика и служеше единствено за да му разваля удоволствието, беше целомъдрието. Мино непрестанно го възхваляваше и най-вече, сякаш напук, непосредствено след като бяхме се любили. Твърдеше, че любовта е най-глупавият и най-лесен начин да се освободиш от всички въпроси, като прикрито и незабелязано ги пропъдиш от съзнанието си, както нежелани гости се извеждат през страничния вход.

— След като са свършили работата, той и неговата съмишленица — съпруга или любовница — тръгват на разходка и са невероятно разположени да приемат света какъвто е, дори да е най-лошият от всички възможни.

— Не те разбирам — казах.

— И все пак — отвърна той — поне това би трябвало да разбираш. Или не е от специалността ти?

Обидих се и рекох:

— Моята специалност, както казваш, е да те обичам. Ако искаш, отсега нататък няма да се любим. Аз пак ще те обичам силно.

Мино се разсмя и попита:

— Наистина ли си сигурна?

В онзи ден повече не говорихме на тази тема. По-късно Мино често се връщаше към същите неща, повтаряше ги и накрая престанах да обръщам внимание, приех ги, както редица други черти от пълния му с противоречия характер.

За политика обаче, с малки изключения, той никога не отваряше дума. И до днес не знам към какво се е стремял, какви са били идеалите му, към коя партия принадлежеше. Моята неосведоменост се дължеше отчасти на тайната, в която Мино забулваше тази страна от живота си, отчасти на факта, че нищо не разбирах от политика и от липса на интерес и плахост не го помолих да ме осветли по тези въпроси. Постъпих зле и Бог ми е свидетел, че после се разкайвах. Но тогава ми се струваше много удобно да не се забърквам в неща, които считах, че не ме засягат, и да мисля само за любов. Изобщо държах се като много жени — съпруги и любовници, които дори не знаят по какъв начин мъжете им печелят парите, които носят вкъщи. От време на време се случваше да срещна двамата приятели на Мино, с които той се виждаше почти всеки ден. В мое присъствие те също нищо не споменаваха за политика, шегуваха се или разговаряха за маловажни неща.

Все пак не успявах да прогоня от сърцето си една постоянна тревожна напрегнатост, защото съзнавах, че да се кроят заговори срещу правителството, е опасно. Най-много се страхувах да не би Мино да прибегне до насилие; в невежеството си не разграничавах идеята за конспирация от идеята за въоръжена съпротива. В тази връзка помня един факт, който показва как, макар и смътно, съм долавяла, че съм била длъжна да се намеся, за да предотвратя опасностите, които го заплашваха. Знаех, че е забранено да се носи оръжие и има случаи, когато хора са съдени и вкарани в затвора само защото без разрешение са носили оръжие. От друга страна, в определени моменти човек престава да мисли и използването на оръжие често е излагало на опасност хора, които при други обстоятелства биха се спасили. Затова си мислех, че пистолетът, с който той толкова се гордееше, не само не му е нужен, както претендираше, но и щеше да се окаже изключително опасен, ако по някаква причина си послужеше с него или просто откриеха, че го носи. Не дръзвах да му говоря за това, защото си давах сметка, че ще е безполезно. Накрая реших да действам скришом. Веднъж Мино беше ми обяснил принципа на оръжието. Един ден, докато спеше, измъкнах пистолета от джоба на панталоните му, свалих пълнителя и махнах патроните. После затворих пистолета и го пуснах обратно в джоба. Патроните скрих в чекмеджето под бельото. Извърших всичко за миг, върнах се в леглото и заспах. След два дни сложих патроните в чантата си и отидох да ги хвърля в Тибър.

В един от онези дни ме посети Астарита. Почти бях забравила за него, а за камериерката смятах, че съм изпълнила дълга си докрай, и повече не ми се занимаваше с тази история. Астарита ме осведоми, че свещеникът предал пудриерата в полицейския участък и след като била върната, по съвет на полицията, госпожата оттеглила обвинението си, признали камериерката за невинна и я освободили. Трябва да кажа, че новината ме зарадва преди всичко защото разсея ужасното предчувствие, което се бе загнездило у мене след онази изповед. Но аз вече не мислех за жената, която вече бяха пуснали на свобода, а за Мино; казах си, че след като и обвинението, от което толкова се страхувах, е отпаднало, няма какво да се боя нито за себе си, нито за него. С несдържана радост прегърнах Астарита.

— Толкова ли държеше жената да излезе от затвора? — недоверчиво подхвърли той.

— На тебе — излъгах, — дето всеки ден с леко сърце пращаш в затвора кой знае колко невинни хора, навярно ти се вижда странно, но за мене беше истинско мъчение.

— Аз не пращам никого в затвора — измърмори Астарита. — Само изпълнявам дълга си.

Попитах:

— Ти видя ли свещеника?

— Не, не съм… Обадих се по телефона, съобщиха ми, че пудриерата действително била предадена от някакъв свещеник, който я получил под тайната на изповедта… Тогава аз направих препоръката.

Стана ми тягостно, без да разбирам защо. После попитах:

— Ти наистина ли ме обичаш?

Той се смути от въпроса ми и като ме притисна, със заекване отговори:

— Защо питаш? Не би трябвало повече да се съмняваш.

Искаше да ме целуне, но аз се изплъзнах и казах:

— Попитах те, защото държа да знам дали щом те помоля, винаги ще ми помагаш, както ми помогна сега.

— Винаги — отговори той разтреперан. Приближи лицето си до моето. — А ти ще бъдеш ли мила с мене?

След като Мино се върна, твърдо бях решила, че повече няма да имам нищо общо с Астарита. Той не беше като случайните ми любовници и макар че не го обичах, даже в определени моменти направо се отвращавах от него, имах чувството, че ако му се отдам, ще изневеря на Мино. Изкуших се да му кажа истината: „Не, повече никога няма да бъда мила с тебе“, но си промених намерението и се въздържах. Досетих се, че той е силен, че всеки ден Джакомо може да бъде арестуван и ако искам Астарита да се намеси в негова полза, не бива да го отблъсквам. Успокоена, на един дъх изрекох:

— Да, ще бъда мила с тебе.

— Кажи — упорито настоя той, — кажи, обичаш ли ме поне малко?

— Не, за обич не може да става и дума — решително отвърнах. — Знаеш го, толкова пъти съм ти го казвала.

— И никога ли няма да ме обикнеш?

— Мисля, че не.

— Защо?

— Няма за какво.

— Сигурно обичаш някого другиго.

— Това не трябва да те интересува.

— Имам нужда от любовта ти — отчаян рече той, без да откъсва от мене ядния си поглед. — Защо не искаш да ме обикнеш поне малко?

Разреших му да остане при мене до късно през нощта. Астарита беше съкрушен, че не мога да го обикна, и въобще не изглеждаше убеден, че му казвам истината. „Аз не съм по-лош от другите мъже — повтаряше — защо да не обичаш мене, а друг?“ Той наистина будеше съжаление, настойчиво питаше какви са чувствата ми и все търсеше в думите ми някаква опорна точка за надеждите си. В един момент ми се прииска да го излъжа и да му създам илюзията, на която толкова много държеше. Направи ми впечатление, че през споменатата нощ бе по-меланхоличен и отблъскващ, отколкото обикновено. Като че ли искаше по някакъв начин без думи да ми вдъхне любовта, която сърцето ми му отказваше. Помня, че в един момент пожела да седна гола в креслото. Коленичи пред мене, сложи ръка в скута ми, долепи лице до стомаха ми и дълго остана неподвижен. Междувременно аз неспирно трябваше да го милвам лекичко по главата. Не за първи път Астарита ми налагаше подобна любовна пантомима, но тогава ми се стори по-отчаян от всякога. Силно притискаше лице в корема ми, сякаш искаше да влезе там и да бъде погълнат, и от време на време простенваше. В онези мигове не приличаше на любовник, а на дете, което търси закрилата и топлината на майчиния скут. Мина ми през ума, че мнозина биха предпочели никога да не са се раждали и че в поведението на Астарита вероятно несъзнателно се изразяваше неговото смътно желание отново да бъде приютен в тъмната утроба, от която с болка е бил изхвърлен на белия свят.

През същата нощ странностите му продължиха толкова дълго, че с отпусната на креслото глава и ръка върху неговата глава, заспах. Не знам колко съм спала, но за секунда ми се стори, че се пробуждам и виждам Астарита облечен, не коленичил в краката ми, а застанал срещу мен да ме наблюдава с жлъчните си, меланхолични очи. Но може би бе сън или халюцинация. Факт е, че внезапно наистина се събудих и видях, че си е заминал, оставяйки в скута ми, там, където бе притискал лице, обичайната сума.

Сетне изминаха петнайсетина от най-щастливите дни в живота ми. Почти всеки ден се срещах с Мино и макар отношенията ни да не бяха по-различни, свикнах да се задоволявам с малкото, което бяхме постигнали. Без думи между нас бе установено, че Мино не ме обича, никога няма да ме заобича и винаги ще предпочита целомъдрието пред любовта. Също така мълчаливо бе установено, че аз от своя страна го обичам, винаги ще го обичам и ще предпочитам непълноценна и мимолетна любов като нашата пред никаква. Не съм устроена като Астарита и макар да ми бе болно, че Мино не ме обича, все пак намирах много удоволствие в любовта. Не бих могла да се закълна, че дълбоко в душата ми не е дремела надеждата с постоянната си отстъпчивост, търпение и всеотдайност да накарам Мино да ме обикне. Но въпреки това не правех нищо, за да се сбъдне мечата ми.

Без по нищо да проличи, се опитвах да вляза в неговия живот и като не можах да проникна през парадния вход, си блъсках главата, как да се прокрадна през задната врата. Въпреки демонстрираната и вярвам, искрена омраза на Мино към хората, макар и странно, тя се изразяваше в неудържимо желание да действа в полза на онова, което той смяташе, че е за тяхно добро. Мино го правеше от сърце, макар че почти винаги внезапното му разколебаване и саркастичното му негодувание пречеха. През споменатия период той сякаш се пристрасти към онова, което с иронична нотка наричаше мое възпитание. Аз го насърчих, защото както казах, целях да се привърже към мен. Неговият експеримент обаче завърши твърде скоро, и то така, че си струва да го разкажа. Когато идваше вечер при мене, той носеше свои книги и след като накратко ми обясняваше за какво става дума, четеше ту един, ту друг откъс. Четеше хубаво и съобразно темите с голяма изразителност и жар, която зачервяваше лицето му и придаваше на чертите му необичайно оживление. Той подбираше предимно неща, които аз, колкото и да се напрягах, не успявах да разбера, затова много скоро преставах да слушам и ненаситно наблюдавах изражението на лицето му. По време на четенето той истински и без страх разкриваше същността си. Този факт ме порази, защото дотогава мислех, че най-благоприятното условие за разголване на човешката душа е любовта, а не четивото. С Мино обаче, както изглежда, бе точно обратното: не бях виждала толкова ентусиазъм и чистосърдечност у него даже в редките моменти на искрено чувство към мене, както докато с подходяща за случая интонация ми представяше любимите си писатели. Тогава изчезваше най-вече театрално фалшивият и подигравателен израз, който дори в най-важните моменти не го напускаше напълно и оставяше впечатление, че Мино винаги играе предначертана и неприсъща му роля. Даже няколко пъти забелязах, че очите му се навлажняват. После той затваряше книгата и грубо ме питаше:

— Хареса ли ти?

Обикновено отвръщах, че ми е харесало, без да обяснявам защо, нещо, което не бях в състояние да направя, защото, както казах, въобще не полагах усилия да схвана толкова неясната ми материя. Но един ден Мино настойчиво попита:

— Кажи защо ти хареса, обясни.

— Право да си кажа — след миг колебание отвърнах, — не мога, защото нищо не разбрах.

— Защо не ми каза?

— Защото разбирам съвсем мъничко от онова, което ми четеш.

— И си ме оставила да продължа, без да ме предупредиш?

— Виждах, че ти е приятно, и не исках да ти развалям удоволствието от четенето… А и въобще не се отегчавах. Много е интересно да те наблюдава човек, когато четеш.

Мино ядосано скочи на крака:

— По дяволите! Ти си глупачка, тъпачка!… А на мене дъх не ми остана… Ти си идиотка.

Понечи да ме удари с книгата по главата, но навреме се овладя и дълго все така продължи да ме ругае. Оставих го да даде воля на чувствата си, после подхвърлих:

— Твърдиш, че искаш да ме превъзпиташ, но първото условие за това е да намериш начин как да отпадне необходимостта да се прехранвам така, както ти е известно. За да примамвам мъжете, наистина не се нуждая от четене на стихове или размисли за морала. И хич да не мога да чета и да пиша, пак ще ми плащат толкова.

Мино хапливо откликна:

— Иска ти се да имаш хубава къща, съпруг, деца, дрехи, кола, ех… Бедата е, че и госпожите Лобианко не четат макар и по други причини, но не по-малко извинителни.

— Не знам какво ми се иска — отговорих поядосана, — но такива книги подхождат на по-друго положение от моето. Все едно да подариш много скъпа шапка на просяк и да го караш да я носи заедно с дрипите, които носи.

— Тъй да бъде — каза той, — но това е последният път, когато съм ти прочел нещо.

Разказвам за тази разпра, защото ми се струва типична за начина, по който Мино мислеше и действаше. Струва ми се, че дори да не си бях признала, че не разбирам нищо, се съмнявам, че той щеше да продължи образователните си усилия. И не толкова от нежелание, колкото от присъщата му неспособност да упорства в начинания, които изискват продължително и истинско въодушевление. Мино никога не си го призна открито, но аз разбрах, че често скептицизмът, който прозираше в неговите думи, отговаряше на същинското му душевно състояние. Случваше се да изпадне във възторг от някоя идея и докато траеше огънят на увлечението, той смяташе, че е осъществима. После внезапно огънят угасваше и Мино изпитваше единствено досада, отвращение и във висша степен усещане за абсурдност. И тогава или се отдаваше на хладно и бездейно равнодушие, или постъпваше машинално и привично, сякаш огънят никога не е угасвал, с една дума — преструваше се. Трудно ми е да обясня какво точно ставаше с него при подобно стечение на обстоятелствата, навярно жизнеността му рязко секваше, като че ли изведнъж цялата топлина на кръвта се отдръпва от мозъка му, оставяйки след себе си празнота и пустота. Беше ненадейно, непредвидимо и пълно пречупване, сравнимо с неочакваното прекъсване на електрическия ток, потапящо в мрак празнично осветена допреди минута къща, или пък с внезапно изгубил енергията си мотор, чиито колела спират да се въртят и той престава да се движи. Това неравномерно редуване на жизненост с апатия и инертност се забелязваше веднага. Има един любопитен случай, на който навремето не придадох голямо значение и едва впоследствие, си изясних колко показателен е бил. Веднъж Мино между другото ме попита:

— Ще ти бъде ли приятно да направиш нещо за нас?

— Кои нас?

— Нашата група… Например да ми помогнеш в разпространяването на позивите?

Както винаги, чаках всичко, което можеше да ни сближи и да укрепи отношенията ни. Без колебание отговорих:

— Разбира се, кажи какво трябва да направя и ще го направя.

— А не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? Щом ти го вършиш…

— Да, но най-напред — рече — е необходимо да ти обясня за какво става въпрос. Първо трябва да познаваш нашите идеи, заради които се излагаш на рискове.

— Ами обясни ми ги.

— Не те интересуват.

— Защо? Разбира се, че ме интересува какви са. Освен това нещата, с които се занимаваш, ме интересуват ако не за друго, поне защото ти си се заел с тях.

Гледаше ме, внезапно очите му блеснаха и лицето му пламна.

— Добре — бързо отговори, — днес е много късно, но утре ще ти обясня подробно. От четенето на глас се убедих, че книгите те отегчават, но внимавай, това ще продължи дълго и ще трябва да ме слушаш и следваш. Дори ако понякога ти се стори, че не разбираш.

— Ще се постарая да разбера — казах.

— Би трябвало да разбереш — рече, сякаш си говореше сам, и ме остави.

На следващия ден го чаках, но той не дойде. Пристигна след два дни и щом влезе в стаята, без да продума, седна на фотьойла до леглото.

— Е — весело казах, — готова съм, слушам те.

Бях забелязала пребледнялото му лице, помътнелите очи и посърналия му вид, но реших да не им обръщам внимание. Най-сетне той отвърна:

— Безсмислено е да слушаш, защото нищо няма да чуеш.

— Защо?

— Така.

— Кажи го направо — възнегодувах. — Мислиш, че съм прекалено глупава или прекалено невежа, за да схвана някои работи… Благодаря.

— Не, грешиш — отговори сериозно той.

— Тогава защо?

Продължихме още малко по същия начин: аз настоявах да ми обясни, той се измъкваше. Накрая заяви:

— Държиш да знаеш защо ли? Защото аз самият днес не бих могъл да ти изложа идеите си.

— Но как така, нали непрекъснато мислиш за тях?

— Вярно, постоянно ги премислям, но от вчера и кой знае още колко време идеите не са ми ясни и нищо не разбирам.

— Е, хайде започвай.

— Постарай се да ме разбереш — каза. — Ако бях ти ги изложил преди два дни, когато ти предложих да работиш за нас, сигурен съм, че не само щях да го направя ясно и убедено, но и че ти прекрасно би ги схванала. Днес навярно съм способен само да произнеса подходящите думи, но ще е механично и в никакъв случай не бих се захванал. Днес — заключи, отчетливо изговаряйки думите на срички — аз съм в пълно неведение.

— Вече нищо не разбираш, така ли?

— Да, нищо не разбирам: идеи, концепции, факти, спомени, убеждения, всичко се е превърнало в буламач, който изпълва главата ми — удари се с пръсти по челото.

— Цялата глава! Чак ме догнусява!

Разколебана и недоумяваща го гледах. После той с негодувание изръмжа:

— Постарай се да разбереш — повтори. — Не само идеите, но всичко написано, казано или замисляно днес ми се струва неразбираемо, абсурдно… например, ти знаеш ли „Отче наш“?

— Да.

— Добре, кажи го.

— „Отче наш — започнах, — ти, който си на небесата…“

— Стига! — прекъсна ме. — Сега за миг помисли как от векове е била произнасяна молитвата, с какво разнообразие от чувства. Е, добре, аз изобщо не я разбирам, в никакъв смисъл. Бих могъл да я кажа в обратен ред, за мене ще означава същото.

Замълча, после продължи:

— Не само думите ми въздействат така, но и даденостите, хората. Ти си до мене, седнала си върху облегалката на фотьойла и сигурно си мислиш, че те виждам, ала аз не те виждам, защото не те разбирам. Мога да те докосна и пак няма да си ми понятна, дори те докосвам… — и изричайки го, сякаш обзет от лудост, дръпна пеньоара, разголвайки бюста ми. — Пипам гърдата ти, усещам формата, топлината, очертанията, виждам цвета, изпъкналостта, но не ми е ясно какво е. Казвам си: ето един кръгъл, топъл, мек, бял, издут предмет с малка тъмна розетка в средата, предназначението му е да дава мляко; когато го погалиш, доставя удоволствие… Но нищо не разбирам. Казвам си, че е хубава, че трябва да възбуди желанието ми и пак нищо не проумявам… Сега разбра ли ме? — повтори той и така силно ме удари по гърдата, че не можах да потисна вика на болка.

Веднага ме остави на мира и след минути замислено добави:

— Вероятно е от онзи род неразбиране, което ожесточава много хора… стремят се да намерят контакт с действителността чрез болката на другите.

За секунда настъпи тишина, сетне се обадих:

— Щом е така, как определяш кои неща трябва да правиш?

— Например?

— Ами… Споменаваше да ти помагам за позивите… и че самият ти ги пишеш… Ако не вярваш в това, как е възможно да ги пишеш и разпространяваш?

Той високо и саркастично се разсмя:

— Правя го, сякаш вярвам.

— Не е възможно.

— Защо да е невъзможно? Почти всички правят така, с изключение на яденето, пиенето, спането и правенето на любов. Почти всички хора вършат нещата като че ли вярват в тях. Още ли не си забелязала?

Смееше се нервно. Отговорих:

— Аз — не.

— Ти — не — почти нападателно рече, — защото се ограничаваш с ядене, пиене, спане и правене на любов винаги когато ти се прииска. За тези работи, както изглежда, не е нужно човек да се преструва… Прекалено много е, а същевременно и недостатъчно.

Както се смееше, ненадейно ме плесна силно по бедрото, после с привичния си маниер ме прегърна и като ме притискаше и люлееше, заповтаря:

— Или не ти е известно, че светът е такъв, какъвто е? Че от краля до просяка всички са еднакви? Светът, какъвто е, какъвто е, какъвто е…

Оставих го да прави каквото иска, защото бях стигнала до извода, че в подобни моменти е по-уместно да не се обиждам и негодувам, а да изтърпя изблика му. Обаче накрая съвсем сериозно му казах:

— Аз те обичам, това е единственото нещо, което знам, и то ми стига.

Внезапно успокоен, той простичко отвърна:

— Имаш право.

Вечерта свърши по обичайному, без да отваряме дума за политика и за неговата неспособност да я разяснява.

Щом останах сама, след продължителни размишления реших, че нещата може и да стоят така, както ги представяше, ала далеч по-вероятно ми се виждаше, че се въздържаше да говори за политика, защото смяташе, че няма да го разбера, или пък се опасяваше да не би да го компрометирам с някоя недообмислена постъпка. Но не съм считала, че ме лъже, защото от опит знаех, че на всекиго може да се стори понякога, че светът се разпада на парчета или, както Мино се изразяваше, вече нищо не се разбира, даже „Отче наш“. Когато не съм се чувствала добре или по някаква причина съм била в лошо настроение, и аз съм имала същите усещания за досада, отвращение и пълно неразбиране. Отказът на Мино да ме направи съпричастна на най-тайния си живот очевидно се дължеше на друго — недоверието, както изтъкнах, че мога да постъпвам разумно и сдържано. Твърде късно проумях, че съм грешила и че за него, било от незрелост, било от слабохарактерност, тези болезнени състояния са имали особено значение.

Но тогава сметнах, че е по-правилно да се отдръпна и да не го безпокоя с любопитството си. Така и постъпих.

Осма глава

Не знам защо прекрасно си спомням какво беше времето през онези дни. Студеният и дъждовен февруари отмина и с март започнаха първите по-меки дни. Гъста мрежа от тънки бели облаци покриваше небето и заслепяваше очите щом се подадеш навън. Въздухът беше приятен, но все още скован от зимните студове. С изненадваща наслада вървях в ненатрапчивата, нежна и унасяща светлина, понякога ми се приискваше да забавя крачка, да затворя очи или да спра и омаяна да съзерцавам най-незначителните неща: черно-бялата котка, която се миеше на прага на една входна врата, увисналия прекършен от вятъра клон на олеандъра, който може би въпреки това щеше да разцъфне, снопчето зелена трева между плочките на тротоара. Мъхът, останал по основите на сградите след дъждовете от предишните месеци, ме обнадеждаваше и ми вдъхваше силно усещане за спокойствие; мислех, че щом на тясната ивица между паважа и тухлите може да се прихване красивото изумруденозелено кадифе, то моят живот, който нямаше по-дълбоки корени и за да вегетира, се задоволяваше с мъничко храна и досущ приличаше на мъх, появил се в основите на къща, навярно също имаше шанса да продължи и разцъфти. Бях убедена, че всички неприятни проблеми напоследък са разрешени окончателно, че никога вече няма да видя Сондзоньо, нито ще чуя да се говори за престъпленията му и вече мога спокойно да се радвам на връзката ми с Мино. При тази мисъл ми се струваше, че за първи път напълно усещам истинския вкус на живота, състоящ се от успокояващо еднообразие и надежда.

Дори започнах да премислям възможността да заживея поновому. Всъщност любовта към Мино ме отдалечаваше от останалите мъже и дори и чувствеността ми вече не бе стимул за случайни връзки. Считах, че всеки живот има своята стойност, а многото похабени усилия, за да бъде променен, са излишни; щях да съм го преобразила едва когато въпреки волята си се окажех с различни от досегашните навици, чувства и интереси, напълно чужда на онова, което бях. Не виждах друг начин за промяна, в онзи момент нямах никаква амбиция да се замогна материално, нито пък смятах, че ако заживея другояче, ще подобря нещо у себе си.

Веднъж споделих част от разсъжденията си с Мино. Той внимателно ме изслуша, после каза:

— Струва ми се, че си противоречиш. Нали винаги си твърдяла, че искаш да си богата, да имаш хубав дом, съпруг и деца? Това е правилно и все още е възможно да го постигнеш, но ако разсъждаваш така, никога няма да се получи.

Отговорих:

— Не съм казвала, че искам, а че бих искала. Тоест, ако имах възможността да избирам, преди да се родя, нямаше да избера да бъда такава, каквато съм… Но съм родена в тази къща, от тази майка, в тези условия и в края на краищата съм това, което съм.

— С други думи?

— С други думи, струва ми се, че е абсурдно да желая да бъда друга. Бих желала да стана друга единствено ако след промяната продължа да съм си аз, тоест ако действително ще мога да се наслаждавам на промяната. Но да се променям само и само за да не съм такава, не си струва трудът.

— Винаги си струва трудът — едва чуто подхвърли той. — Ако не заради тебе, заради околните.

— А и после — без да обръщам внимание на думите му, продължих — фактите имат стойност. Да не би да мислиш, че аз не съм в състояние като Джизела да намеря някой богат любовник? Или направо да го накарам да се ожени за мене? Щом не съм го сторила, значи, че независимо от всичките ми приказки, не го искам истински.

— Аз ще се оженя за тебе — като ме прегърна, шеговито каза той. — Аз съм богат. След смъртта на баба ми, която няма да се забави много, ще наследя доста хектари земя, даже вила в полето и апартамент в града. Ще се оженим, както си му е редът, в определени дни ще каниш госпожите от махалата, ще имаш готвачка, камериерка, двуколка или кола… С малко добра воля, дай боже, някой ден ще открием, че сме благородници, ще ни наричат графове или маркизи…

— С тебе никога не може да се говори сериозно — отблъсквайки го, казах. — Все се шегуваш.

Един от ония следобеди с Мино ходихме на кино. На връщане се качихме в претъпкан трамвай. Мино трябваше да дойде с мене вкъщи и после да вечеряме в гостилницата до крепостните стени. Той купи билети и си запроправя път сред множеството. Стараех се да го следвам, но в блъсканицата го изгубих от очи. Докато го търсех с поглед, притисната до някаква седалка, усетих, че някой докосва ръката ми. Погледнах и видях Сондзоньо, който бе седнал там.

Дъхът ми секна, почувствах, че пребледнявам и изражението ми се променя. Сондзоньо ме гледаше втренчено като винаги. После, понадигайки се, през зъби попита:

— Искаш ли да седнеш?

— Благодаря — изпелтечих, — слизам след малко.

— Седни де.

— Благодаря — повторих и се настаних.

Ако не бях седнала, сигурно щях да припадна.

Той застана прав до мене, опря ръце на облегалките на моята и на предната седалка, сякаш ме пазеше. Никак не се беше променил, носеше същия пристегнат в кръста шлифер и челюстта му все тъй автоматично потрепваше. Затворих очи и за миг опитах да въдворя някакъв ред в мислите си. Вярно, Сондзоньо винаги си гледаше така, но този път ми се стори, че в очите му има по-голяма жестокост. Сетих се за моята изповед и помислих, че ако свещеникът е проговорил и Сондзоньо е научил, животът ми вече не струва и пукнат грош.

Не се страхувах от тази мисъл, ала той, застанал прав близо до мене, естествено ме плашеше или по-точно ме омагьосваше и подчиняваше. Съзнавах, че не съм в състояние да му откажа нищо и че между нас съществува не любовна връзка, разбира се, а навярно нещо много по-силно от онова, което ме свързваше с Мино. Инстинктивно и Сондзоньо трябва да го е долавял и наистина се държеше като господар. След малко каза:

— Отиваме у вас.

Без да се колебая, покорно отговорих:

— Както искаш.

Мино се придвижи към нас, разблъсквайки окръжаващата го тълпа, и без да каже дума, застана до Сондзоньо, хвана се за същата облегалка, за която и той се държеше, и даже докосна с дългите си тънки пръсти късите и дебелашки пръсти на Сондзоньо. Раздрусването на трамвая ги сблъска и Мино учтиво се извини на Сондзоньо, че го е бутнал. Измъчвах се, че ги виждам един до друг, толкова наблизо и съвсем неподозиращи кой е съседът по място, и изведнъж, като се обърнах специално към Мино, тъй че да не оставя съмнение у Сондзоньо на кого говоря, казах:

— Знаеш ли, забравих, че тази вечер съм определила среща на един човек… По-добре ще е да се разделим.

— Ако желаеш, ще те придружа до вас.

— Не, той ще ме чака на трамвайната спирка.

За Мино не беше нещо неочаквано. Както споменах, аз продължавах да водя мъже вкъщи и той го знаеше. Спокойно рече:

— Както предпочиташ. Тогава ще се видим утре.

С поглед се съгласих и Мино се отдалечи сред тълпата.

За миг, докато гледах как си пробива път сред хората, ме обзе неудържимо отчаяние. Кой знае защо ми хрумна, че го виждам за последен път. „Сбогом — прошепнах си, — сбогом, любов.“ Исках да му извикам да спре, да се върне, но никакъв звук не излезе от гърлото ми. Трамваят спря и ми се привидя, че Мино слиза. После потегли.

През целия път не обелихме дума със Сондзоньо. Успокоявах се и си казвах, че свещеникът сигурно не е проговорил. Освен това, като поразмислих, не ми беше особено неприятно, че съм срещнала Сондзоньо. Така веднъж завинаги щях да се освободя от съмненията, свързани с последиците от моята изповед.

На спирката станах, слязох от трамвая и повървях, без да се обръщам. Сондзоньо беше до мене, достатъчно бе само леко да извърна глава, за да го видя. Накрая го попитах:

— Какво искаш от мене? Защо се върна?

С нотка на изненада той отговори:

— Ти самата ми каза да дойда пак.

Беше вярно, но в страха си бях забравила. Сондзоньо се приближи още, хвана ме за ръка и като ме притисна здраво, почти ме повдигна. Неволно цялата се разтреперих. Той попита:

— Кой беше този?

— Един мой приятел.

— Виждала ли си Джино оттогава?

— Не.

Сондзоньо бързо се огледа наоколо:

— Не знам защо, но от известно време ми се струва, че ме следят. Само двама души могат да ме предадат — ти и Джино.

— Джино ли? Защо? — с крайчеца на устните си попитах, но сърцето ми се разтуптя силно.

— Той знаеше, че съм занесъл предмета на онзи златар. Казах му дори как се казва. Не е съвсем сигурен, че аз съм го убил, но лесно може да се сети.

— Джино няма интерес да те предава. Ще издаде и себе си.

— И аз мисля така — през зъби рече той.

— Колкото до мене — с по-спокоен глас продължих, — бъди сигурен, че нищо не съм приказвала. Да не би да съм толкова глупава! И аз ще вляза в затвора.

— За тебе се надявам — заплашително отвърна Сондзоньо. После добави: — Видях се за малко с Джино и така, на шега, той ми подхвърли, че знаел много неща. Неспокоен съм… мръсник е.

— Оная вечер ти наистина се отнесе лошо с него и сега е естествено да те мрази.

Докато казвах това, си дадох сметка, че се надявам Джино наистина да го е предал.

— Добър удар беше — с мрачна суетност рече Сондзоньо. — После два дни ме боля ръката.

— Джино няма да те издаде — казах. — Не му изнася, пък и много се страхува от тебе.

Разговаряхме приглушено, вървейки един до друг, без да се поглеждаме. Беше привечер, синкава мъгла обгръщаше тъмните крепостни стени, белите клони на чинарите, жълтеникавите сгради и източения силует на големия булевард. Когато стигнахме до входната врата, за първи път ясно изпитах чувството, че изневерявам на Мино. Щеше ми се да се залъжа, че Сондзоньо е един от многото мъже, но съзнавах, че не е вярно. Влязох в тъмния вход, затворих вратата, спрях и се обърнах към Сондзоньо.

— Виж какво — рекох, — по-добре е да си идеш.

— Защо?

Независимо от страха, който ми вдъхваше, му казах цялата истина.

— Защото обичам друг мъж и не искам да му изневерявам!

— Кой? Онзи, дето беше с тебе в трамвая ли?

Изплаших се за Мино и бързо отговорих:

— Не, друг. Не го познаваш. А сега бъди така добър да ме оставиш, върви си.

— А ако не искам да си ида?

— Не разбираш ли, че някои неща не могат да се постигнат насила? — започнах.

Не можах да довърша. Не виждах какво прави в тъмнината Сондзоньо, но изневиделица с опакото на ръката си той с ужасна сила ме удари през лицето. После ми заповяда: „Тръгвай“.

С наведена глава тръгнах към стълбите. Сондзоньо ме стисна за ръка, придържаше ме на всяко стъпало и имах чувството, че ме повдига над земята и ме кара да прелитам стъпалата. Бузата ми пареше, но не това ме ужасяваше най-силно, а някакво злокобно предчувствие. Усещах, че с шамара се е нарушил щастливият ритъм от последно време и трудностите и страховете пак започват. Обзе ме силно отчаяние, но веднага реших да убягна на съдбата, която бях прозряла. Още същия ден щях да се махна от къщи, да отида другаде, при Джизела или в някоя стая под наем.

Тъй напрегнато го обмислях, та почти не забелязах, че влизам вкъщи, минавам през коридора и се озовавам в моята спалня. Съвзех се, почти ми се ще да кажа, събудих се, седнала в края на леглото, докато Сондзоньо с точните си и приятни движения на уреден мъж сваляше последователно дрехите си и методично ги подреждаше на стола. Ядът му беше минал и той спокойно се обърна към мене:

— Исках да дойда по-рано, но не можах. Обаче все си мислех за тебе.

— Какво си мислел? — машинално попитах.

— Че сме създадени един за друг.

Замълча, постоя така с жилетката от костюма си в ръка, после с особен тон добави:

— Дойдох да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Имам пари. Ще заминем заедно за Милано, там имам много приятели. Искам да почна работа в един гараж… а и в Милано ще можем да се оженим.

Толкова сломена се почувствах и тъй ми прималя, че затворих очи. За първи път след Джино някой ми предлагаше женитба, и то Сондзоньо. Толкова бях мечтала за нормален живот, със съпруг и деца и ето, той ми бе предложен. Но в случая нормалността приличаше на някаква опаковка, под която всичко бе ненормално и страховито.

Унило попитах:

— Но защо? Едва се познаваме, виждали сме се само веднъж.

Сондзоньо седна до мене, прегърна ме и отговори:

— Никой не ме познава по-добре от тебе. Знаеш всичко за мене.

Мина ми през ума, че е развълнуван, ще му се да ми покаже, че ме обича, и че трябва да му отвърна със същото. Въобразих си го, защото в държанието му нямаше нищо подобно.

— Нищо не знам за тебе — казах тихо. — Знам само, че си убил оня мъж.

— Освен това — сякаш говорейки на себе си, продължи той — се изморих да живея сам. Човек от самотия накрая прави някоя глупост.

Помълчахме, сетне рекох:

— Не мога да ти отговоря веднага нито с „да“, нито с „не“. Дай ми време да помисля.

За моя изненада, той отговори през зъби:

— Помисли, помисли. Не е толкова спешно — стана и продължи да се съблича.

Най-силно ме порази фразата „Създадени сме един за друг“ и се питах дали в края на краищата Сондзоньо не беше прав. На какво друго можех да се надявам вече освен на мъж като него? И нима не беше вярно, че нас ни сближаваше, както сама със страх си признавах, една мрачна обвързаност? Изненадах се, че тихо си повтарям: „Да избягам, да избягам“, и отчаяно поклащам глава. С ясен глас казах:

— В Милано… Не се ли страхуваш, че ще те търсят?

Наслуки го казах. В действителност те дори не знаят, че аз съществувам.

Внезапно тежестта в крайниците ми изчезна и станах много борбена и решителна. Изправих се, съблякох си палтото и го сложих на закачалката. Заключих вратата както винаги, после с бавни крачки отидох до прозореца и затворих капаците. Застанах пред огледалото и започнах от долу на горе да си разкопчавам корсажа. След миг престанах и се обърнах към Сондзоньо. Седеше в края на леглото, беше се навел, за да си развърже обувките. С престорена непринуденост казах:

— Почакай за момент. Един човек трябваше да дойде, по-добре ще е да ида да предупредя мама да го отпрати.

Той нищо не отговори, но нямаше и време. Излязох от спалнята, затворих вратата и минах в голямата стая.

Край прозореца мама шиеше на машината; от известно време, за да залъже скуката, бе подновила някои дребни поръчки. Тихо и бързо й казах:

— Обади се по телефона утре сутринта у Джизела или Дзелинда.

Мама познаваше Дзелинда, която даваше стаи под наем в центъра, понякога водех там любовниците си.

— Защо?

— Излизам — казах. — Когато онзи оттатък попита за мене, отговори му, че нищо не знаеш.

Мама зяпнала ме гледаше, докато свалях от закачалката старото й проскубано кожено жакетче, което носех преди години:

— Най-важното е да не му обясняваш къде съм отишла — добавих. — Способен е да те убие.

— Но…

— Парите са на мястото си. Съветвам те нищо да не му казваш и да ми телефонираш утре сутринта.

Бързо излязох, минах на пръсти през коридора и заслизах по стълбите.

Щом се озовах на улицата, започнах да тичам. Знаех, че по това време Мино си е вкъщи и исках да го сваря, преди да излезе с приятели след вечеря. Стигнах бегом до площада, там се качих в такси и дадох адреса на Мино. Докато таксито се движеше, разбрах, че всъщност бягам не толкова от Сондзоньо, колкото от себе си, защото насилието и яростта у него смътно ме привличаха. Припомних си пронизителния вик на ужас и удоволствие, който бях надала, когато за пръв и единствен път ме беше притежавал, и си помислих, че тогава Сондзоньо веднъж завинаги ме подчини, както никой досега не бе успял, включително и Мино. Да, не можех да не направя извода, че сме създадени един за друг, както тялото е създадено за гибел, която замайва главата, замъглява погледа и вихрено влече към края.

Изкачих стъпалата по две наведнъж и задъхана застанах пред вратата. Възрастната камериерка незабавно отвори и аз я попитах за Мино. Тя изплашена ме изгледа и без да продума, избяга вътре, като ме остави на прага. Реших, че е отишла да предупреди Мино, влязох в коридора и затворих вратата. Дочух шушукане зад завесата, която разделяше преддверието от коридора. После завесата се вдигна и се появи вдовицата Медолаги. След нашата първа и последна среща бях я забравила. Когато неочаквано пред мене изникнаха масивната й черна фигура и бялото лице с мъртвешката маска около очите, не знам защо се изплаших, сякаш насреща ми стоеше кошмарен призрак. Тя се спря и от разстояние ме попита:

— Господин Диодати ли търсите?

— Да.

— Арестуваха го.

Не я разбрах правилно, кой знае защо ми хрумна, че арестът на Мино е свързан с престъплението на Сондзоньо, и изпелтечих:

— Арестуван… но той няма нищо общо.

— Нищо не знам — заяви тя. — Знам само, че дойдоха, направиха обиск и го арестуваха.

По отвратеното й изражение отгатнах, че няма да ми каже нищо, но все пак не се въздържах и попитах:

— Но защо?

— Госпожице, вече ви казах, че нищо не знам.

— Къде го отведоха?

— Нищо не знам.

— Кажете поне дали е поръчал нещо.

Този път тя дори не ми отговори, а обидена, величествено ми обърна гръб и властно извика:

— Диомира!

Възрастната камериерка с изплашеното лице се появи. Като придържаше завесата, господарката направи движение към вратата, подканяйки ме да си тръгна.

— Изпратете госпожицата!

Завесата се спусна.

Едва след като слязох по стълбите и се озовах на улицата, най-после осъзнах, че арестуването на Мино и престъплението на Сондзоньо са две отделни неща, независещи едно от друго. Всъщност единственото, което ги свързваше, беше моята уплаха. Струпалите се нещастия налагаха да призная щедростта на съдбата, която без остатък и наведнъж ми поднасяше гибелните си дарове, както през топлия сезон едновременно зреят най-различни плодове. Поговорката вярно гласи, че бедата не идва сама. Колкото повече се замислях, толкова по̀ го разбирах и вървях из улиците, свела глава и рамене под тази своеобразна градушка.

Естествено човекът, към когото най-напред помислих да се обърна, беше Астарита. Знаех наизуст служебния му телефон, влязох в първото кафене, на което се натъкнах, и набрах номера. Телефонът даваше свободно, но никой не вдигна слушалката. Набрах още няколко пъти номера и установих, че Астарита не е там. Сигурно беше отишъл да вечеря и щеше да се върне по-късно. Знаех, че е така, но както се случва, се надявах, че точно този път по изключение ще го намеря в службата.

Погледнах часовника. Беше осем вечерта и преди десет Астарита нямаше да се върне в службата. Бях се изправила на ъгъла на някаква улица, насреща се простираше дъговиден мост, по който постоянно изникваха минувачи, сами или на групи, черни и забързани те летяха срещу мене като изсъхнали листа, подгонени от нестихващ вятър. Отвъд моста редицата къщи с осветени прозорци, зад които между масите и мебелите се движеха хора, излъчваха спокойствие. Дойде ми наум, че не съм далече от централния полицейски участък, където предполагах, че са отвели Мино, и макар да разбирах, че е отчаяна постъпка, реших да ида там и да поискам сведения. Предварително знаех, че няма да ми ги дадат, но не ме интересуваше, единственото, което исках, бе да направя нещо за Мино.

Бързо тръгнах по една уличка и вървейки близо до сградите, стигнах до участъка, изкачих малкото стъпала и влязох. Зад въртящата се врата дежурният полицай бе оставил фуражката си на масата, седеше изпънал крака на един стол и четеше вестник. Попита ме къде отивам.

— В Отдела за чужденци — отвърнах.

Беше една от многото служби в участъка, за която не помня по какъв повод бях чувала Астарита да споменава.

Нямах представа накъде да тръгна и напосоки се заизкачвах по мръсните, лошо осветени стълби. Вървях в по-тъмната част, край стената, но постоянно се сблъсквах с чиновници или полицаи, които слизаха или се качваха с книжа в ръце. На всяка площадка виждах ниски, мръсни, мрачни и оскъдно осветени коридори, хора, които ходеха напред-назад, отворени врати и стаи, стаи. Участъкът наистина приличаше на претрупан с работа кошер, но пчелите, които го обитаваха, несъмнено не кацаха върху цветя и техният мед, от който за първи път вкусвах, беше зловонен, черен и възгорчив. На третия етаж, отчаяна, случайно поех по някакъв коридор. Никой не ме поглеждаше, никой не ми обръщаше внимание. От двете страни се редяха врати, повечето отворени, пред които на сламени столове седяха мъже в униформи, пушеха и разговаряха. Гледката в стаите беше все същата: шкафове, пълни с папки, бюро и зад него седнал с писалка в ръка полицай. Коридорите криволичеха и вече не знаех къде съм. На места имаше три стъпала за нагоре или надолу или пък се пресичаха с други, лошо осветени, с редици отворени врати, пред които стояха униформени. Обърках се и в даден момент имах чувството, че се връщам по стъпките си и прекосявам място, по което вече съм минавала. Зададе се някакъв портиер и попитах напосоки: „Заместник-началникът?“ — той, без да продумва, ми посочи недалечния ъгъл между две врати. Отидох дотам, слязох по четири стъпала и закрачих по тясно, ниско коридорче с тръбовидна форма. В същия миг в дъното, където то се пречупваше под прав ъгъл, вратата се отвори, появиха се двама мъже и като ми обърнаха гръб, завиха към другия коридор. Единият от тях държеше спътника си, който ми заприлича на Мино, за китката. „Мино!“ — извиках и се хвърлих напред.

Нямах време да ги настигна, защото някой ме хвана за ръката. Беше съвсем млад часовой с грозно изпито лице и нахлупена фуражка върху гъстите черни къдрави коси.

— Какво желаете? Кого търсите? — попита той.

При вика ми мъжете се бяха обърнали и аз успях да ги зърна — бях се припознала. Запъхтяна отговорих:

— Арестували са мой приятел. Искам да знам дали са го довели тук.

— Как се казва? — с вид на несъмнен авторитет попита часовоят, но не ме пусна.

— Джакомо Диодати.

— Какво работи?

— Студент е.

— Кога е арестуван?

Внезапно проумях, че ми задава въпросите, за да си придаде важност, и нищо не знае. Ядосана, казах:

— Вместо да ме разпитвате, кажете къде е.

Бяхме сами, той се огледа наоколо, притисна ме до себе си и нахално прошепна:

— За студента ще помислим, а сега ме целуни.

— Я ме пуснете и не ми губете времето! — с ярост извиках.

Блъснах го и побягнах, хлътнах в друг коридор, видях отворена врата, стаята бе по-просторна от останалите, в дъното й, зад бюрото, седеше мъж на средна възраст. Влязох и на един дъх изрекох:

— Бих искала да знам къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

Мъжът вдигна очи от разгърнатия върху бюрото вестник и смаяно ме изгледа:

— Бихте искали да знаете…

— Да, къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

— Но коя сте вие? Как си позволявате да влизате?

— Няма значение, само ми кажете къде е.

— Коя сте вие? — повтори той, удряйки с юмрук по бюрото. — Как смеете? Знаете ли къде се намирате?

Внезапно разбрах, че не само няма да науча нищо, но и има опасност да ме арестуват, а в такъв случай нямаше да мога да разговарям с Астарита и Мино щеше да остане в затвора.

— Няма значение — казах, отстъпвайки назад. — Беше грешка. Простете.

Моите извинения го вбесиха повече от въпросите, които бях задала. Ала вече бях близо до вратата.

— Влиза се и се излиза само с фашистки поздрав! — изкрещя мъжът, като посочи плакат, окачен над главата му.

Кимнах, сякаш да потвърдя, че е прав и е редно да се влиза и излиза с фашистки поздрав, и като продължих да отстъпвам, напуснах стаята. Извървях целия коридор, дълго обикалях, накрая открих стълбището и заслизах бързо. Минах край пропуска и излязох навън

Единственият резултат от нахлуването ми в полицейския участък беше, че убих малко време. Изчислих, че ако тръгна бавно към министерството на Астарита, ще мине почти цял час. После, щях да седна в някое кафене и след двайсетина минути да телефонирам на Астарита с надеждата да го намеря.

Пътьом ми дойде наум, че арестуването на Мино е отмъщение на Астарита. Той заемаше висок пост именно в политическата полиция, която бе арестувала Мино; естествено, дълго са го следили, знаели са за отношенията ни и нищо чудно, ако делото е минало през ръцете на Астарита и пронизан от ревност, да е издал заповед да бъде задържан. Това предположение много ме ядоса. Астарита бе все тъй влюбен в мене и чувствах, че съм способна да го накарам прескъпо да заплати за злобната си постъпка, в случай че се уверя в основателността на подозренията си. Същевременно ужасена разбирах, че нещата не стоят така и че със слабите си оръжия се готвя за бой с труден и безлик противник, който притежаваше солидно действаща машина, а не чувствителност и уязвими страсти.

Щом стигнах до министерството, се отказах от намерението си да седна в някое кафене и се запътих право към телефона. Още след първото позвъняване слушалката се вдигна и чух гласа на Астарита.

— Адриана е — бързо рекох. — Държа да те видя.

— Веднага ли?

— Веднага. Спешно е. Тук съм, долу.

Той, изглежда, поразмисли, после каза, че мога да отида. За втори път изкачвах стълбите на министерството, ала колко по-различна бе душата ми от преди. Първия път се страхувах, че Астарита ще ме изнуди, опасявах се, че бракът ми с Джино ще се провали, притеснявах се от чувството за неясна заплаха, която бедните хора изпитват в обкръжението на полицаи. Бях идвала тук с тръпнещо и сломено сърце, сега обаче пристигах войнствено настроена, с намерение на свой ред да изнудя Астарита, решена да използвам всички средства, за да си върна Мино. Едва ли обаче само с любовта към него можеше да се обясни моята нападателност. Тя се дължеше и на презрението ми към Астарита, към министерството му, към политическите дела, дори към Мино, доколкото той участваше в тях. Изобщо не разбирах от политика и навярно затова в сравнение с любовта, която изпитвах тя ми се струваше смешна и без значение. Спомних си как щом ме видеше или чуеше гласа ми, Астарита започваше да заеква и да срича и със задоволство си казах, че когато се представя пред някой от началниците си, та дори пред самия Мусолини, не пелтечи. С такива мисли забързана крачех по просторните коридори на министерството и забелязвах, че гледам с презрение служителите, с които се разминавах. Ах, колко ми се искаше да изтръгна червените и зелените папки, които носеха под ръка, да ги подхвърля нагоре във въздуха и навред да разпилея техните листове, пълни със забрани и подлости. На портиера в приемната, който веднага тръгна насреща ми, казах властно: „Трябва да говоря с господин Астарита. Имам среща. Не мога да чакам.“ Той ме изгледа изненадано, но не се осмели да възрази и отиде да съобщи.

Щом влязох, Астарита ме посрещна, целуна ми ръка и ме заведе до дивана в дъното на кабинета. Предишния път бе постъпил по същия начин и сигурно винаги се държеше така с жените, които попадаха там. Овладях, доколкото ми бе възможно, яда, който изпълваше гърдите ми, и рекох:

— Слушай, ако ти си наредил да арестуват Мино, накарай ги веднага да го пуснат. Иначе няма да ме видиш повече.

По лицето на Астарита се изписа силна и неприятна изненада от което разбрах, че не знае нищо.

— Момент… по дяволите, какъв Мино?! — със заекване попита.

— Смятах, че знаеш — казах.

По възможно най-краткия начин му разказах историята на моята любов с Мино и че днес следобед са го арестували в дома му. Видях, че Астарита си смени цвета, когато обясних, че обичам Мино, но предпочетох да кажа истината не само от страх да не навредя на любимия си, ако излъжа, а и защото имах неудържимото желание да крещя на всички за любовта си. Ала след като се убедих, че Астарита няма нищо общо с ареста, гневът, който дотогава ме крепеше, стихна и се почувствах обезоръжена и слаба. Бях започнала разказа си с решителен и възбуден тон, а го завърших сломена. Очите ми се напълниха със сълзи, когато с болка изрекох:

— Откъде да знам как се отнасят с него. Казват, че биели.

Астарита моментално ме прекъсна:

— Успокой се, ако е работник — да, но студент…

— Но аз не искам, не искам да бъде в затвора! — извиках през плач.

И двамата замълчахме. Аз се стараех да потисна вълнението си, а Астарита ме наблюдаваше. За първи път той не изглеждаше склонен да направи услугата, която исках. Нежеланието му да ми помогне сигурно се дължеше и на факта, че съм влюбена в друг. Сложих ръката си върху неговата и добавих:

— Обещавам ти, че ако го измъкнеш, ще направя каквото пожелаеш.

Разколебан, Астарита ме гледаше втренчено, наведох се и макар сърце да не ми даваше, му поднесох устните си с думите:

— Е, ще ми направиш ли тази услуга?

С набраздено от сълзи лице той ме измери с поглед, разкъсван между изкушението да ме целуне и съзнанието, че подбудите да му направя това унизително предложение са користни. После ме отблъсна, скочи на крака, каза да почакам и излезе.

Вече бях сигурна, че Астарита ще нареди да пуснат Мино. В наивността си си представях как с негодувание се обажда по телефона на раболепния комисар и му заповядва незабавно да освободи студента Джакомо Диодати. Нетърпеливо броях минутите и когато той се върна, станах с намерението да му благодаря и незабавно да намеря Мино.

Ала изражението на Астарита бе особено — смесица от разочарование, коварство и гняв.

— Онзи, когото казваш, че са арестували — сухо рече, — е стрелял по агентите и е избягал. Единият агент е на смъртно легло в болницата… Ако го заловят, а несъмнено ще го заловят, нищо не мога да направя за него.

От изненада останах без дъх. Спомних си, че съм махнала патроните от пистолета, но бе напълно възможно, без мое знание, Мино да го е презаредил. В следващия момент осъзнах, че изпитвам огромна радост, породена от най-разнообразни причини. Радвах се, защото разбрах, че Мино е на свобода и е ранил агента, нещо, което считах, че е неспособен да извърши и което коренно промени представата ми за него. Пламенността и войнствеността, с които душата ми, обикновено враждебна към насилието, откликна на отчаяната постъпка на Мино, ме учудиха; същото дълбоко задоволство бях изживяла навремето, пресъздавайки във въображението си престъплението на Сондзоньо, но този път имах морално оправдание. Помислих си, че скоро ще намеря Мино, ще избягаме заедно, ще се скрием, дай боже, ще заминем в чужбина, където знаех, че политическите емигранти са добре приети, и сърцето ми се изпълни с надежда. Мина ми през ума, че току-що е започнал новият ми живот, който дължах на Мино и смелостта му, и изпитах благодарност и обич към него. Междувременно Астарита с яростен вид се разхождаше нагоре-надолу из кабинета, от време на време се спираше и разместваше предметите по бюрото. Спокойно казах:

— Сигурно след като са го арестували, е събрал кураж, стрелял е и е избягал.

Той спря, изгледа ме и грозна гримаса сбърчи лицето му:

— Доволна си, а?

— Добре е направил, че е ранил агента — искрено рекох. — Искал е да го вкара в затвора. И ти щеше да постъпиш така.

С неприятен глас Астарита отговори:

— Аз не се занимавам с политика. Агентът е изпълнявал дълга си… има съпруга и деца.

— Щом Мино се занимава с политика — отвърнах, — значи си има причини. Агентът е бил длъжен да се сети, че той ще предприеме нещо, вместо доброволно да иде в затвора. Толкова по-зле за агента.

Бях невъзмутима, представях си Мино свободен из улиците на града, предвкусвах момента, в който щеше да ме призове от скривалището си и отново да сме заедно. Изглежда, моето спокойствие изкара от търпение Астарита.

— Пак ще го намерим! — внезапно изкрещя той. — Какво си въобразяваш, че няма да го намерим ли?

— Не знам нищо, доволна съм, че е избягал. Това е.

— Ще го намерим и тогава може да бъде сигурен, че няма да му се размине.

След секунда попитах:

— Съзнаваш ли защо си толкова вбесен?

— Изобщо не съм вбесен.

— Защото се надяваше, че е арестуван и ще можеш да покажеш великодушието си към него и мене. Обаче той ти избяга… Това те вбесява.

Астарита гневно повдигна рамене. Телефонът иззвъня и той с облекчение, точно като човек, намерил повод, за да прекъсне неудобен разговор, вдигна слушалката. Още след първите думи видях, че ядосаното му и мрачно изражение се промени, стана по-ведро, както при буря някой слънчев лъч прояснява небосклона, и сама не знам защо приех, че е предзнаменование за беда. Телефонният разговор продължи дълго, но Астарита отговаряше с „да“ или „не“ и аз не разбрах за какво става дума.

— Съжалявам — поставяйки слушалката, каза той, — но в първоначалното съобщение за ареста на студента е допусната грешка. За по-сигурно от полицейския участък са изпратили агенти у вас и в дома му, считайки, че така неминуемо ще го арестуват. И наистина са го арестували у вдовицата, която му е давала стая под наем. У вас обаче агентите са намерили дребен рус мъж със северняшки акцент, който, щом ги е видял, вместо да си покаже документите, както са поискали, е стрелял, и е побягнал. Те са помислили, че това е издирваният, но очевидно се касае за друг човек, който е имал да урежда сметки с правосъдието.

Усетих, че ще изгубя съзнание. Значи Мино беше в затвора, а Сондзоньо — убеден, че аз съм го предала. Всеки на негово място при това положение щеше да помисли същото. Мино не беше на свобода, а Сондзоньо ще ме търси, за да си отмъсти. Бях поразена и докато отстъпвах към вратата, едва успях да промълвя: „Горко ми.“

Трябва да съм била много бледа, защото Астарита ненадейно изгуби мрачния си, доволен и победоносен вид, дойде до мене и задъхан предложи:

— Седни сега да поговорим. Няма нищо непоправимо.

Отрицателно поклатих глава и сложих ръка на бравата. Той ме спря и със заекване допълни:

— Слушай… обещавам ти, че ще направя всичко възможно… Лично ще го разпитам… Ако не е извършил нещо тежко, в най-скоро време ще наредя да го освободят… Така добре ли е?

— Да, добре — отговорих с угаснал глас и с усилие додадох: — Каквото и да предприемеш, знай, че ще ти бъда благодарна.

Не се съмнявах, че Астарита ще изпълни обещанието си, ще направи всичко, което е във властта му, за да освободи Мино, и моето единствено желание беше да си ида, по най-бързия начин да изляза от ужасното министерство. С полицейско старание той продължи:

— Впрочем, ако имаш известни основания да се страхуваш от мъжа, когото са намерили у вас, кажи ми името му. Това ще улесни залавянето му.

— Не знам как се казва — отвърнах и понечих да тръгна.

— За всеки случай — настоя той — е желателно незабавно да отидеш в участъка и да съобщиш за него всичко, което ти е известно. Те ще ти кажат да бъдеш на разположение и ще те пуснат да си идеш. Не го ли направиш, ще стане по-зле за тебе.

Отговорих, че ще постъпя така, и се сбогувах. Астарита не затвори вратата веднага, а остана на прага и ме гледаше, докато се отдалечавах по коридора.

Девета глава

Излязох почти на бегом от министерството и бързо тръгнах към близкия площад. Едва когато се озовах там, си дадох сметка, че не съм решила къде да отида, и се замислих за подслона си. Най-напред се сетих за Джизела, но нейният апартамент беше далече, а от слабост краката ми се подгъваха. От друга страна, не бях съвсем сигурна, че тя ще ме приеме на драго сърце. Оставаше Дзелинда, наемодателката на стаи, за която споменах на мама, когато избягах от къщи. Дзелинда ми беше приятелка, пък и живееше наблизо. Реших да ида при нея.

Дзелинда обитаваше един от жълтите жилищни блокове с изглед към площада на гарата. Наред с другите си особености сградата се отличаваше със стълбището — и денем потънало в непрогледен мрак. Нямаше асансьор, нямаше прозорци, изкачването ставаше на тъмно и понякога хората се разминаваха, вкопчени в парапета. Вонята на изоставена от години кухня, просмукана в ледения мрак, отравяше въздуха. Бавно, с отвращение изкачих стълбата, по която неведнъж бях минавала, притисната до някой нетърпелив любовник, и обясних на Дзелинда, която дойде да ми отвори:

— Нуждая се от стая. За тази нощ.

Дзелинда беше едра жена, не толкова възрастна, колкото преждевременно застаряла от дебелина. Тя беше болна от подагра, имаше нездрави червени петна по бузите, сълзящи мътни сини очи, редки, изтощени, вечно разрошени русоляви коси, които изглеждаха като кълчища, но все пак в нейното изражение прозираше някаква чистосърдечна благост, подобна на отблясък от залязващото слънце върху мътна вода.

— Имам стая — рече. — Сама ли си?

— Да.

Влязох, Дзелинда затвори вратата и тръгна пред мене, поклащаща се ниска и широка в стария си пеньоар, с размъкнат кок и увиснали фиби. Апартаментът беше леден и тъмен като стълбището. И тук миришеше, но на нещо вкусно, приготвяно в момента.

— Тъкмо готвя за вечеря — обясни тя, като се обърна и се усмихна.

Дзелинда, която даваше стаи под наем на час, не знам защо ме обичаше, често, след редовните ми посещения, ме задържаше да поговорим, предлагаше ми сладкиши и ликьор. Беше неомъжена, никой никога не я бе обичал, защото още като млада се обезформила от излишните килограми, девствеността й се отгатваше по плахостта, любопитството и неловкостта, с които се осведомяваше за мене и похожденията ми. Чужда на завистта и коварството, Дзелинда според мене тайно съжаляваше, че никога не е правила нещата, които се вършеха в нейните стаи, и в ролята й на наемодателка прозираше не толкова пресметливост, колкото неосъзнато желание да не се чувства напълно изключена от забранения рай на любовните отношения.

В дъното на коридора имаше две врати, които ми бяха добре познати. Дзелинда отвори лявата и първа влезе в стаята. Запали полилея във форма на три стъклени лалета и отиде да пусне щорите. Помещението беше голямо и чисто. Но чистотата сякаш безмилостно обвиняваше изхабената покъщнина: прокъсаните килимчета пред леглата, кръпките на памучната покривка, ръждясалите петна по огледалото, олющената кана и легена. Дзелинда застана пред мене и като ме гледаше, попита:

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— А защо не спиш у вас?

— Нямам желание.

— Да видим дали ще позная — с хитровато добродушен израз рече тя. — Имаш някакво разочарование. Чакала си някого, а той не е дошъл.

— Може би.

— Я сега да видим дали съм права. Този някой е мургавият офицер, с когото беше последния път.

Дзелинда неведнъж ми беше задавала подобни въпроси. Без да се замислям, със стиснато от мъка гърло, отговорих:

— Имаш право… Друго?

— Нищо, но убеди ли се, че веднага познавам. Още щом те погледнах, разбрах какво се е случило. Не бива да се сърдиш, щом не е дошъл, значи е имал някаква причина. Нали знаеш, че военните не са свободни.

Не отвърнах нищо. Тя ме гледаше. Сетне колебливо, но сърдечно и ласкаво предложи:

— Съгласна ли си да ми правиш компания на масата? Имам хубава вечеря.

— Не, благодаря — бързо отказах. — Вечеряла съм.

Дзелинда ме изгледа и гальовно ме тупна по бузата.

После поверително, ала с надежда, както някои стари лели говорят на младия си племенник, каза:

— Ей сега ще ти дам нещо, от което, разбира се, няма да се откажеш.

Извади връзка ключове от джоба си и като ми обърна гръб, отиде до шкафа и отвори едно чекмедже.

Облегната на масата, с разкопчано палто и ръка на хълбока, наблюдавах Дзелинда как рови в дъното на чекмеджето. Спомних си, че Джизела често идваше тук с любовниците си, и съжалих, че Дзелинда не й харесваше. Мене си ме обичаше, но не защото всички хора й допадаха. В края на краищата, помислих, на света няма само полицаи, министерства, затвори и тем подобни жестоки и бездушни неща. Междувременно Дзелинда престана да тършува из чекмеджето. Затвори го внимателно, дойде при мене, сложи нещо върху покривката на масата и каза:

— Ето това, от което, разбира се, няма да се откажеш.

Погледнах и видях пет цигари от хубавите, с позлатения филтър; шепа карамели, обвити в пъстри хартийки, и четири малки оцветени бадемови сладкиша във форма на плодове.

— Така добре ли е? — попита тя, като пак ме потупа по бузата.

— Да, добре е… Благодаря — смутено измънках.

— Няма защо. Ако се нуждаеш от нещо, моля те, извикай ме, не се притеснявай.

Бях много объркана, останах сама и усетих как се сковавам от големия студ. Не ми се спеше, нямах желание да си легна, но пък нямаше какво друго да правя в мразовитата стая, където зимният студ, изглежда, се трупаше от години, както в църквите и по мазетата. Преди, когато идвах тук, такива проблеми не съществуваха: аз и мъжът, който ме придружаваше, искахме само да легнем под завивката и взаимно да се стоплим, после половият акт ме поглъщаше и потапяше в магията си, въпреки че не изпитвах никакво чувство към изпросените си любовници. Струваше ми се невероятно, че съм била любена и съм любила в ледения въздух, край протритите килимчета пред леглото. Естествено възбудата на сетивата неизменно беше заблуждавала мене и партньорите ми, превръщайки в обични и близки абсолютно чуждите ни предмети. Хрумна ми мисълта, че ако вече не срещна Мино, моят живот ще заприлича на тази стая. Погледнато обективно и без илюзии, в живота ми наистина нямаше нищо хубаво и съкровено, напротив, той всецяло бе изхабен, гаден и смразяващ, точно като стаята на Дзелинда. Потръпнах и започнах да се събличам.

Чаршафите бяха студени и сякаш толкова просмукани от влага, че като си легнах имах чувството, че формата на тялото ми се отпечатва върху мокра глина. Постелята бавно се затопляше, а аз лежах и размишлявах. Случилото се със Сондзоньо ме разсея и се заех да анализирам причините и последиците от тази тъмна история. Естествено Сондзоньо мислеше, че аз съм го издала, и привидно всичко наистина беше срещу мене. Но само привидно ли? Припомних си думите му: „Струва ми се, че ме следят“, и се запитах дали все пак свещеникът не е проговорил. Малко вероятно бе, но досега нищо не го опровергаваше.

Замислена за Сондзоньо, си представях какво е станало у дома след моето бягство: Сондзоньо ме е чакал, изгубил е търпение и се е облякъл, но двамата агенти са били на входа, той е извадил пистолета, стрелял е без предупреждение и е побягнал. И сега, както и преди, когато премислях престъплението му, представата за случилото се будеше у мене ненаситно и мрачно задоволство. Неведнъж фантазията ми рисуваше сцената на стрелбата, с увлечение се наслаждавах на детайлите й, защото в противоборството между агентите и Сондзоньо аз несъмнено с цялата си душа заставах на негова страна. Тръпнех от радост, когато виждах как раненият агент пада на земята, с въздишка на облекчение съзирах бягащия Сондзоньо, тревожно го следвах по стълбите и не се успокоих, докато той не изчезна далече в тъмната улица. Най-сетне се изморих от своеобразния филм и загасих лампата.

Знаех отпреди, че леглото опира до вратата към съседната стая. Веднага щом загасих лампата, забелязах, че изкривените крила на вратата пропускат ивица светлина. Подпрях се с лакти на възглавницата, проврях глава между железните пръчки на горната табла и надзърнах през процепа. Не го правех от любопитство, тъй като предварително знаех какво ще видя и чуя през пролуката, по-скоро се страхувах от мислите и самотата си, които ме подтикваха по този начин да търся компания в другата стая. Абажурът на тавана осветяваше кръглата маса, в плътна сянка зад нея беше огледалото на гардероба, но доста време не се виждаше никой. Чувах разговора им — всички тия приказки и традиционни въпроси за родния град, възрастта, името ми бяха много добре познати. Гласът на жената беше спокоен и ясен, на мъжа — настойчив и развълнуван. Говореха в някой от ъглите на стаята, навярно вече бяха в леглото. От напрягането да зърна нещо тилът силно ме заболя и точно когато се готвех да се отдръпна, тя се появи и тръгна в полумрака към огледалото зад масата. Беше се изправила гърбом към мене, масата я закриваше, виждах я само от кръста нагоре. Сигурно бе много млада, под тежестта на къдравите коси гърбът й изглеждаше слаб, кокалест, неизящен, с нездрава белота. Помислих си, че сигурно няма и двайсет години, но навярно вече бе майка и гърдите й бяха увиснали. Вероятно бе едно от гладните, лошо гримирани и дрипави момичета, без шапки, често и без палта, които, напъхали крака в ортопедични обувки, обикаляха горичките край гарата. Представях си, че когато се смее, венците й се оголват. Спонтанно и без да се замислям, си го въобразявах, защото нейното немощно голо гръбче ми вдъхваше симпатия, струваше ми се, че я обичам и прекрасно разбирам какво чувства в момента, докато се оглежда в огледалото. Гласът на мъжа грубо рече: „Мога ли да знам какво правиш?“, и тя се отдръпна от огледалото. За миг я зърнах в профил — с приведени рамене и отпуснати гърди, точно както си я бях представяла. Жената се скри и след миг светлината изгасна.

И в душата ми угасна неясното чувство, което видът й бе събудил, и отново бях самотна в голямото и все още ледено легло, сред пълната със захабени и студени предмети тъмна стая. Замислих се за двамата оттатък, които, преплели крака, щяха да заспят заедно; тя щеше да се намести зад партньора си, да сгуши брада на рамото му, да го прегърне през кръста и да сложи длан на слабините му, а полуразтворените й пръсти върху гънките на неговия корем щяха да приличат на корени, търсещи живот в дълбините на най-черната земя; неочаквано си помислих, че аз съм като изкоренено и захвърлено на гладък каменен под растение и там трябваше да изсъхна и умра. Мино ми липсваше и само като помръднех ръка, имах чувството, че докосвам голямото и безлюдно ледено пространство, което ме обграждаше от всички страни и в чийто център бях се свила беззащитна и самотна. Мъчително и силно ми се прииска да се сгуша до Мино, ала него го нямаше, представих си, че съм вдовица, заплаках и пъхнала ръце под чаршафите, се самозалъгвах, че го прегръщам. Не помня как най-сетне съм заспала.

Винаги съм се радвала на дълбок и здрав сън, тъй както човек с апетит бързо се задоволява с храната пред него. И така на следващата сутрин най-напред едва ли не с изненада открих, че лежа в леглото в стаята на Дзелинда и един слънчев лъч, проникващ през щорите, осветява стената над възглавницата ми. Още не се бях разсънила, когато дочух, че телефонът в коридора звъни. Дзелинда отговори, произнесе името ми, после почука на вратата. Скочих по нощница и с боси крака изтичах.

Коридорът беше празен, Дзелинда се беше върнала в кухнята и бе оставила слушалката на поставката. Мама питаше:

— Адриана, ти ли си?

— Да.

— Защо излезе? Тук се случиха такива неща! Можеше поне да ме предупредиш. О, какъв ужас!

— Да, знам всичко — бързо казах. — Безсмислено е да говорим за това.

— Толкова се тревожех за тебе — продължи тя, — а освен това тук е господин Диодати.

— Господин Диодати ли?

— Да, дойде съвсем рано сутринта и държи непременно да те види. Каза, че ще те чака у дома.

— Предай му, че тръгвам веднага. След минута идвам.

Затворих телефона, изтичах в стаята и светкавично се облякох. Не се надявах, че тъй скоро ще освободят Мино, и като че ли бях по-малко щастлива, сякаш очаквах да го пуснат след няколко дни или седмица. Преждевременното му освобождаване ми се виждаше подозрително и волю-неволю се притеснявах. Всеки факт има свой смисъл, но смисълът на това бързо излизане от ареста ми убягваше. Успокоих се с мисълта, че Астарита незабавно е наредил да го пуснат, както ми беше обещал. Бях нетърпелива отново да видя Мино, а нетърпението винаги е щастливо изживяване, макар и малко тревожно.

Привърших с обличането и за да не засегна Дзелинда, взех цигарите, карамелите и сладките, които предишната вечер не бях докоснала, и отидох в кухнята да се сбогувам.

— Е, сега доволна ли си? — попита тя. — Мина ли ти лошото настроение?

— Бях изморена, довиждане.

— Върви, да не мислиш, че не чух по телефона… Господин Диодати. Я почакай, пийни чашка кафе… — Дзелинда продължаваше да говори, когато аз вече бях на стълбите.

Свита в края на седалката, с ръце върху чантата, бях готова, щом таксито спре, моментално да сляза, защото се опасявах, че заради стрелбата на Сондзоньо пред входа на блока ще има хора. Зададох си въпроса дали е уместно да се връщам вкъщи, тъй като Сондзоньо всеки миг можеше да дойде за вендетата, но установих, че изобщо не ми пукаше. Ако той искаше да си отмъсти, това си беше негова работа, аз държах да видя Мино и бях решила занапред никога да не се крия, когато нямам вина.

В блока не срещнах никого — нито пред входа, нито по стълбището. Нахълтах в голямата стая и видях, че мама шие до прозореца. Слънцето грееше ярко през мръсните стъкла, на масата домашната котка си ближеше краката. Мама веднага прекъсна работата си и се обърна към мене:

— Ето те най-сетне и тебе. Поне можеше да ми кажеш, че отиваш да викаш полицията.

— Каква полиция? Какви ги говориш?

— Щях да дойда с тебе… Поне заради страха…

— Не излязох, за да викам полицията — ядосано рекох. — Просто излязох. Те са търсели друг. Явно онзи е имал нещо на съвестта си.

— Даже с мене не искаш да споделиш — с майчински укор ме погледна тя.

— Какво?

— Нима ще тръгна да разправям… Не можеш да ме накараш да повярвам, че си излязла ей тъй, за нищо. Полицията наистина дойде няколко минути след като ти замина.

— Не е вярно, аз…

— В края на краищата добре направи. Такава измет обикаля наоколо. Знаеш ли какво каза единият агент? „Това лице не е непознато за мене!“

Разбрах, че няма смисъл да я разубеждавам, тя вярваше, че съм излязла, за да предам Сондзоньо, и нищо не можеше да се направи.

— Добре, добре — грубо я прекъснах. — А ранения веднага ли го отведоха?

— Какъв ранен?

— Предадоха ми, че единият бил смъртно ранен.

— Зле са те осведомили. На единия агент куршум му одраска ръката. Самата аз го превързах, но той си отиде със собствените си крака. Ама да беше чула изстрелите, целият блок ехтеше! После ме разпитваха, отговорих, че нищо не знам.

— Къде е господин Диодати?

— Оттатък, в твоята стая.

Позабавих се при мама, защото нещо ме възпираше да ида при Мино, сякаш предчувствах лошата новина. Излязох от голямата стая и тръгнах към спалнята. Тя тънеше в мрак и преди още да сложа ръка на електрическия ключ, чух гласа на Мино от тъмнината:

— Моля те, не пали лампата.

Порази ме особеният му мрачен тон. Затворих вратата, пипнешком се приближих до леглото и седнах в края му. Усетих, че Мино е легнал откъм моята страна.

— Не ти ли е добре? — попитах.

— Чувствам се прекрасно.

— Изморен си, нали?

— Не, не съм изморен.

Бях очаквала срещата ни да е съвсем друга. Наистина било вярно, че радостта и светлината са неделими. Струваше ми се, че в тъмното очите ми не могат да блестят, гласът ми да е весел, ръцете да се протегнат и да разпознаят любимите черти. Поизчаках и като се наведох над него, прошепнах:

— Какво ти се ще да правиш? Искаш ли да спиш?

— Не.

— Искаш ли да изляза?

— Не.

— А да стоя близо до тебе?

— Да.

— Искаш ли да легна до тебе?

— Да.

— Имаш ли желание — внимателно попитах — да се любим?

— Да.

Неговият отговор ме изненада, защото, както съм споменавала, той никога не беше истински предразположен да ме люби. Изведнъж много се развълнувах и гальовно добавих:

— Приятно ли ти е да се любиш с мене?

— Да.

— Отсега нататък винаги ли ще ти е приятно?

— Да.

— И винаги ли ще бъдем заедно?

— Да.

— Не искаш ли да запаля лампата?

— Не.

— Нищо, ще се съблека в тъмното.

С опияняващо чувство за пълна победа започнах да се събличам. Помислих, че през нощта, прекарана в затвора, Мино внезапно е разбрал, че ме обича и има нужда от мене. Но както ще се изясни, грешах, като приемах за истина, че между арестуването и внезапната му готовност има връзка, не проумявах, че в промяната на неговото поведение няма нищо, което да ме поласкае или развесели. Ала в онзи момент не беше по силите ми да предположа друго. Като кон, дълго държан вързан, тялото ми неудържимо ме тласкаше към него и ако тъмнината и държанието на Мино допреди малко ме възпираха, вече нямах търпение пламенно и с радост да го прилаская.

Щом се приближих и се наведох да легна до Мино, той обгърна коленете ми с ръце и до кръв ме захапа по лявото бедро. Много ме заболя и бях убедена, че това ухапване изразява отчаяние, сякаш не бяхме любовници, които бързат да се отдадат един на друг, а двама грешници, захвърлени от ненавистта, яростта и страданието в дъното на нов ад, където взаимно се разкъсват. Струваше ми се, че това продължава твърде дълго и наистина иска да откъсне парче месо със зъбите си. Едва ли не си пожелавах да го направи, защото чувствах, че макар и малко, Мино ме обича, но накрая не издържах, отблъснах го и приглушено рекох:

— Недей… Какво правиш? Причиняваш ми болка!

Така почти веднага настъпи краят на моето илюзорно чувство за победа. Докато се любехме, изобщо не проговорихме, но от поведението на Мино смътно долавях истинския смисъл на неговото отдаване; едва по-късно щях да си го изясня напълно. Мино се интересуваше не от мене, а от онова у себе си, което го караше да ме желае, и по някакви лични причини той го оставяше да се разгърне докрай, ето всичко. Аз както преди, така и сега не влизах в сметката, той не ме обичаше. Аз или друга жена — за него беше без значение, просто неизменно бях средство, с което Мино си служеше, за да се възнагради или накаже. Тези неща не ги мислех, по-скоро ги усещах с кръвта и плътта си, докато лежахме, както навремето предчувствах, че Сондзоньо е чудовище, преди да съм узнала за престъплението му. Ала аз обичах Мино и любовта ми надделя.

Изненадаха ме яростта и ненаситността, които влагаше в желанието си, тъй скъперническо преди. Винаги бях смятала, че поради крехкото си телосложение, той се въздържа по здравословни причини. И когато едва-що приключил, започна за трети път, не се стърпях и прошепнах:

— Нямам нищо против да продължиш, но внимавай да не ти прилошее.

Стори ми се, че се изсмя, и чух да шепне на ухото ми:

— Вече нищо не може да ми причини болка.

Неговото „вече“ ми направи кошмарно впечатление, даже удоволствието, което изпитвах в прегръдките му, почти рухна и нетърпеливо зачаках момента, в който ще можем да разговаряме и най-сетне да науча какво е станало. След любовния акт Мино изглежда се унесе в дрямка, но не заспа. Разумно поизчаках и с усилие, от което сърцето ми едва не спря, попитах:

— А сега би ли ми казал какво се е случило?

— Нищо не се е случило.

— И все пак нещо трябва да е станало.

Той помълча и след това, като че ли говорейки на себе си, каза:

— Предполагам, че ти всъщност трябва да го знаеш. Добре, стана следното: от единайсет часа снощи аз съм само един предател.

Отговорът му ме смрази и не толкова думите, колкото тонът, с който бяха произнесени. Заекнах:

— Предател ли? Защо?

С присъщите си мрачна шеговитост и леден тон той отвърна:

— Господин Мино беше известен сред другарите си със своите непреклонни политически убеждения, с яростната си неприязненост… Господин Мино направо бе считан за бъдещ ръководител… Той беше сигурен, че при всякакви обстоятелства ще съумее да се отличи, и почти си пожелаваше да бъде арестуван и подложен на изпитания. Да, защото господин Мино мислеше, че арестът, затворът и другите мъчения са част от живота на един политик, както моряшкият живот е немислим без продължителните пътувания по море, ураганите, корабокрушенията… Но при първото вълнение на моряка му стана зле като на страхлива женичка. Едва-що изправен пред някакъв си полицай, без дори да изчака да го заплашат или измъчват, господин Мино издрънка всичко… Извърши предателство. И така, от вчера господин Мино заряза политическата кариера и влезе в другата, тъй наречената доносническа…

— Страхувал си се! — възкликнах.

— Не, навярно дори не съм се страхувал — веднага реагира той спокойно. — Случи се същото, както в онази вечер, когато настояваше да ти обясня моите идеали. Съвсем ненадейно всичко престана да ме интересува. Онзи, който ме разпитваше, ми се стори почти симпатичен. Той мислеше, че е много важно да знае дадени неща, а в момента аз не смятах укриването им за важно и просто така ги казах… Или по-точно — като поразмисли, добави — прилежно, незабавно, бих казал дори с попрестараване, та той трябваше да охлажда ентусиазма ми.

Сетих се за Астарита и се учудих, че се е видял симпатичен на Мино.

— Кой те разпитва?

— Не го познавам. Млад плешив мъж, с жълтеникаво лице, черни очи, много добре облечен. Вероятно висш служител.

— И ти се стори симпатичен! — не потиснах възклицанието си, разпознала по описанието Астарита.

В тъмнината Мино се изсмя до ухото ми.

— Спокойно! Не той лично, а работата му. Е, да, когато не приемеш или не умееш да бъдеш такъв, какъвто трябва да си, излизаш извън собствените си рамки. Нима не съм син на богат собственик? И нима онзи мъж с дейността си не защитава моите интереси? Разпознахме се, ние принадлежим към една и съща класа, обединява ни обща кауза. Ти какво си въобрази? Че лично към него съм изпитал симпатия ли? Не, не, към длъжността му. Съзнавах, че му плащам, за да ме защитава, и че като господар стоя над него, макар да бях насреща му като обвиняем.

Мино се смееше с приличащ на кашлица смях, който ужасно дразнеше слуха ми. Схванах, че е станало нещо твърде тъжно и че целият ми живот отново е под въпрос.

След минута Мино додаде:

— Може би сам се клеветя… Аз говорех, защото ми беше безразлично дали ще премълча. Освен това изведнъж всичко ми се стори абсурдно, без значение и престанах напълно да разбирам нещата, в които трябваше да вярвам.

— Престана да разбираш ли? — машинално повторих.

— Да, по-конкретно, разбирах, както и понастоящем, думите, но не и смисъла, който те отразяват. Как е възможно да се страда заради думите? Те са само звуци, все едно да бъде вкарано магаре в затвора заради рева му или някое колело, задето скърца. Думите нямаха никаква стойност за мене, струваха ми се безсмислени и неразличими. Той искаше думи и аз му дадох толкова, колкото пожела.

— Е, тогава — не се стърпях и възразих, — щом са били само думи, какво ти пука?

— Да, но, уви, щом са произнесени, те престават да бъдат думи и се превръщаха във факти.

— Защо?

— Защото започнах да страдам, защото се разкаях, че съм ги изрекъл, защото усетих, осъзнах, че произнасяйки ги, те са се превърнали в онзи факт, който се нарича предателство.

— Тогава защо ги наговори?

Той бавно отвърна:

— А защо човек говори насън? Може би съм спал, но сега се пробудих.

Въртеше, сучеше, все се връщаше в изходната точка. Сърцето ме прободе и с мъка казах:

— Може погрешно да си останал с впечатлението, че си издал кой знае какво, а после да излезе, че не е така?

— Не, не греша — кратко отвърна той.

Замълчах, сетне попитах:

— А твоите приятели?

— Кои?

— Тулио и Томазо.

— Не знам за тях — с преднамерено равнодушие отвърна той. — Ще ги арестуват.

— Не, няма да ги арестуват! — възкликнах.

Надявах се естествено, че Астарита няма да се възползва от моментната слабост на Мино. Едва при въпроса за арестуването на Тулио и Томазо осъзнах цялата тежест на ситуацията.

— Защо да не ги задържат? Назовах имената им, няма причини да не ги арестуват.

— О, Мино! — несдържано и тревожно възкликнах. — Защо си го направил?

— И аз това се питам.

— Но ако не ги арестуват — подех след малко, залавяйки се за последната надежда, — няма нищо непоправимо. Те никога няма да узнаят, че ти…

— Да, но аз винаги ще го знам — прекъсна ме той. — Винаги ще помня, че не съм предишният Мино, а друг човек, на когото, в момента, когато проговарях, дадох живот, както майката дава живот на детето, раждайки го на белия свят. За съжаление, този човек сега не ми харесва. Там е цялата беда… Има съпрузи, които убиват собствените си жени, защото повече не могат да понасят съвместния живот. Мисля, че у мен по същия начин съжителстват двама души, които смъртно се ненавиждат… А приятелите ми сигурно ще ги задържат.

— И да не беше проговорил, пак щеше да си на свобода — невъздържано казах, — а тях не ги грози никаква опасност.

Накратко му разказах историята на моите отношения с Астарита, намесата ми в негова полза и обещанието, което Астарита бе дал. Без да продума, той ме изслуша.

— От хубаво по-хубаво. Значи дължа свободата си не само на моето предателско усърдие, но и на любовната ти връзка с полицая.

— Не говори така, Мино!

— Но съм доволен — додаде след миг, — че другите ще се измъкнат. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

— Виждаш ли сега — оживено попитах — каква е разликата между вас? Твоите приятели дължат свободата си на тебе и на факта, че Астарита е влюбен в мене.

— Пардон! С една разлика — те не са предатели.

— Кой ти каза?

— Надявам се. Обикновено, когато бедата е обща, по-лесно се понася.

— Ще се държиш така, като че ли нищо не е станало — настоях. — Ще се върнеш при тях и ще си мълчиш. Какво те интересува? Всеки може да изпадне в моментна слабост.

— Да, но не на всички им се случва да умрат и независимо от това да са живи. Знаеш ли какво стана в мига, в който проговорих? Мъртъв съм, просто мъртъв, мъртъв завинаги.

Мъката, която притискаше сърцето ми, беше непоносима и избухнах в сълзи.

— Защо плачеш? — попита той.

— Заради нещата, които приказваш — още по-силно захлипах аз, — че си мъртъв. Толкова се страхувам.

— Не ти се нрави, че си с мъртвец ли? — шеговито запита Мино. — Не е така ужасно, както изглежда. Изобщо не е ужасно. Аз съм мъртъв по особен начин. Що се касае до тялото ми, съм съвсем жив. Докосни ме, жив съм!

Дърпаше ръката ми, принуждавайки ме да го пипна, най-сетне я постави върху слабините си и я притисна.

— Жив съм навсякъде! Карам те да се увериш, доколкото те засяга, че съм по-жив от всякога. Не бой се, преди, когато бях жив, се любехме малко, а сега, откакто съм мъртъв, ще се любим много по-често.

С яростна погнуса той блъсна неподвижната ми длан. Закрих лицето си с ръце и буйно дадох изблик на насъбраната мъка. Искаше ми се да плача непрестанно и безкрайно, защото се страхувах от момента, в който сълзите щяха да секнат и с празна глава глупаво щях да се изправя пред същите проблеми, които предизвикаха сълзите ми. Мигът настъпи, изтрих с чаршафа мокрото си лице и се втренчих в мрака с широко отворени очи. Тогава чух Мино нежно и сърдечно да ме пита:

— Я да видим според тебе какво би трябвало да правя?

Светкавично се обърнах, силно се притиснах до него и допирайки устните му, заговорих:

— Не мисли за това, не се занимавай вече с него. Станалото — станало. Това ще правиш.

— И по-нататък?

— Ще продължиш да учиш, ще вземеш диплома. Когато се дипломираш, ще се върнеш в родния си град. Нищо че няма да те видя повече, поне ще знам, че си щастлив. Ще започнеш работа, като му дойде времето ще се ожениш за момиче от твоя край и среда, което истински ще те обича. Какво те интересува политиката? Ти не си създаден за политика, сгрешил си, че си се захванал. Всеки може да допусне грешка, някой ден ще ти се вижда чудно, че си се занимавал с такива работи. Мино, аз наистина те обичам. Друга на мое място нямаше да се съгласи да се раздели с тебе, но ако е необходимо, още утре замини. Щом е нужно, няма да те виждам повече. Стига ти да си щастлив.

— Но аз — ясно и съвсем тихо изрече той — никога няма да бъда щастлив. Аз съм предател.

— Не е вярно! — рязко се възпротивих. — Изобщо не си предател. И да си, пак можеш да бъдеш много щастлив. Има хора, които са извършили най-тежки престъпления, а са изключително щастливи. Вземи мене например. Като се каже уличница, човек си представя кой знае какво, пък съм жена като останалите. И понякога съм щастлива. През последните дни — горчиво допълних — бях много щастлива.

— Беше щастлива?

— Да, много. Предчувствах, че няма да продължава така и наистина — при тези думи ми се приплака, но се овладях. — Представял си си, че си по-различен. Станалото — станало. Приеми го и бъди такъв, какъвто си и изведнъж ще се убедиш, че всичко е разрешимо. Всъщност страдаш от случилото се, защото се срамуваш и се боиш от мнението на околните, на приятелите си. Ами престани да се срещаш с тях, ще се запознаеш с нови хора, светът е голям. Ако те обичат достатъчно, ще разберат, че наистина е било миг на слабост. Ще бъдеш с мене, аз те обичам, разбирам те и действително не те осъждам — и високо заявих: — И хиляди пъти по-лошо нещо да беше направил, пак щеше да си бъдеш моят Мино!

Той нищо не каза. Продължих:

— Знам, аз съм бедно и необразовано момиче, но схващам някои неща по-добре от твоите приятели, дори от тебе. Познато ми е чувството, което изпитваш; първия път, когато се срещнахме и ти не ме докосна, си втълпих, че ме презираш. Изведнъж загубих вкус към живота, бях много нещастна, исках да се променя, но същевременно съзнавах, че е невъзможно и все ще съм си такава. Изгаряше ме противен срам, мъчеха ме досада и отчаяние, чувствах се вкочанена, ледена, неподвижна и на моменти имах желание да умра… После един ден излязох с мама и случайно влязох в църква. И там, докато се молех, ме осени мисълта, че всъщност няма за какво да се срамувам. Щом съм създадена такава, значи Бог го е пожелал и аз не бива да се противя на съдбата, а покорно и с доверие да я приема, а щом ти ме презираш, значи вината е твоя, не моя. Толкова неща минаха през ума ми тогава, че накрая скръбта ми се разсея и отново станах весела и жизнена.

Мино пак се изсмя смразяващо и каза:

— Значи аз би трябвало да приема направеното, да не се обръщам назад. Да приема онова, което съм станал, и да не се осъждам. Хм, може би в църквата някои неща са възможни, но извън нея…

— Ами иди на църква — предложих, залавяйки се за тази нова надежда.

— Не, няма да отида. Не съм вярващ и в църквите се отегчавам. А и що за разговор е това!

Той продължи да се смее, сетне изведнъж престана и като ме хвана за раменете, яростно ме раздруса, крещейки:

— Ти не разбираш ли какво съм направил? Не разбираш ли?

Толкова силно ме разтърсваше, че дъхът ми секна, после ме блъсна назад, чух, че скочи от леглото, и започна да се облича в тъмното.

— Не пали лампата! — със заплашителен тон ми нареди той. — Трябва да свикна да се гледам в лицето, но засега е още рано. Мисли му, ако запалиш лампата.

Не се осмелявах дори да дишам. Накрая го попитах:

— Отиваш ли си?

— Да, но ще се върна — отвърна той и ми се стори, че се засмя. — Не бой се, ще се върна. И една добра новина. Направо ще дойда да живея при тебе.

— Тук, при мене?

— Да, но няма да ти досаждам. Ти ще си живееш както винаги. — И добави: — С парите, които моето семейство ми праща, ще можем да живеем и двамата. С тях си плащах пансиона, но за двама души в къща са достатъчни.

Идеята му да заживее у дома ми се видя по-скоро странна, отколкото приятна. Не посмях да кажа нищо. Мино мълчаливо се облече в тъмнината.

— Ще се върна тази нощ — каза.

Чух как отвори вратата, излезе и я затвори. Седях с широко отворени очи в мрака.

Десета глава

Още същия следобед, както ме посъветва Астарита, отидох в районния полицейски участък да дам свидетелски показания за Сондзоньо. Направих го с голямо отвращение, защото след случилото се с Мино всичко свързано с полицията и полицаите ми беше противно до смърт. Вече почти се бях примирила, че за известно време животът ми ще бъде напълно безсмислен.

„Чакахме те сутринта“ — каза комисарят, като обясних каква е причината за посещението ми. Той беше добър човек, познавах го от години, но отскоро забелязах, че макар да бе глава на семейство и вече попрехвърляше петдесетте, изпитва към мене нещо повече от обикновена симпатия. В паметта ми се бяха запечатали неговият голям боксьорски нос и меланхоличният израз. Косите му вечно бяха разрошени, а очите притворени, сякаш току-що е станал от сън. Яркосини на цвят, те като че ли надничаха зад маска, защото лицето му бе едро, розово, грапаво и наподобяваше огромен портокал с оскъдна сърцевина.

Отговорих, че не съм успяла да дойда по-рано. Иззад приличащото на портокалова кора лице комисарят ме изгледа със сините си очи и с очакване попита:

— Е, как се казва?

— Не знам.

— Хайде, знаеш.

— Честна дума — уверих го, слагайки ръка на сърцето си. — Спря ме на улицата. Наистина ми се видя, че има нещо странно в държанието му, но не обърнах внимание.

— А той как се оказа сам у вас, без тебе?

— Имах една неотложна среща и го оставих.

— Обаче той е помислил, че си излязла, за да викнеш полиция, известно ли ти е? И е извикал, че си предателка.

— Да, знам.

— И че ще ти плати за това.

— Бъди спокоен.

— А не си ли даваш сметка — попита, поглеждайки ме крадешком, — че той е опасен човек и за да си отмъсти за твоето предполагаемо предателство, утре може да те застреля, както е стрелял срещу агентите?

— Разбира се, че си давам сметка.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш името му? Ще го арестуваме и ще бъдеш спокойна.

— Щом казвам, че не го знам… Хубава работа, нима трябва да се интересувам от имената на всички мъже, които водя вкъщи?

— Обаче — той внезапно театрално понижи глас и като се наведе напред, рече — ние го знаем.

Познах, че е уловка, и отвърнах спокойно:

— Щом го знаете, защо ме тормозите? Арестувайте го и да не говорим повече.

Комисарят мълчаливо ме поизгледа, забелязах, че неговият колеблив и смутен поглед се забива по-скоро в тялото, отколкото в лицето ми, и долових, че неочаквано и против волята му, отдавнашното желание е изместило професионалното усърдие.

— И за друго не се съмняваме — продължи той, — щом е стрелял и е побягнал, е имал причина да го направи.

— А, в това и аз съм сигурна.

— Но ти знаеш причините.

— Не. Щом не му знам името, как искате да знам останалото.

— Ние прекрасно знаем останалото.

Говореше машинално, сякаш замислен за друго и бях убедена, че всеки миг ще се изправи и ще дойде при мене.

— Прекрасно знаем всичко и ще го пипнем. Въпрос на дни, а може би на часове.

— Толкова по-добре.

Както предполагах, комисарят се изправи, обиколи бюрото, приближи се до мене, хвана с ръка брадичката ми и рече:

— Хайде, хайде, ти знаеш всичко, но не искаш да кажеш. От какво се страхуваш?

— От нищо не се страхувам — отговорих — и нищо не знам. Махнете си ръцете!

— Хайде, хайде! — повтори той, но се върна, седна зад бюрото и продължи: — Имаш късмет, че си ми симпатична и съм сигурен, че си добро момиче. Известно ли ти е друг какво би направил, за да те принуди да говориш? Ще те задържи за дълго или ще те интернира в Сан Галикано.

Изправих се и заявих:

— Е, имам работа. Ако нямате да ми кажете нищо повече…

— Тръгвай, но внимавай с посетителите — политически и други.

Престорих се, че не съм чула последните му думи, които той произнесе с явен намек, и бързо напуснах отвратителния му кабинет.

По улицата пак се замислих за Сондзоньо. Комисарят потвърди подозренията ми — Сондзоньо бе убеден, че съм го издала, и искаше да си отмъсти. Много се страхувах, но не за себе си, а за Мино. Ако Сондзоньо го свареше с мене, нямаше да се поколебае и в яростта си щеше да убие и него. Трябва да призная, че мисълта да умра с Мино дори ме привличаше. Струваше ми се, че виждам сцената: Сондзоньо стреля, аз се хвърлям между тях, за да защитя Мино, и куршумът ме улучва. Не ми беше неприятно да си представям, че Мино също е ранен и умираме заедно, смесвайки кръвта си. Все пак смятах, че да бъдем убити едновременно и от един и същ човек не е тъй привлекателно, както да се самоубием заедно. Съвместното сбогуване с живота ми изглеждаше достоен край за една силна любов. Това беше като да откъснеш цвете, преди да е повехнало, или да потънеш в мълчание след слушането на божествена музика. Нерядко бях мислила за самоубийство, което спира времето, преди то да е разрушило и отровило любовта, желано и извършено по-скоро от силни чувства, а не заради нетърпимата болка. В миговете, когато смятах, че най-силно обичам Мино, почти се страхувах, че занапред няма да го обичам толкова и мисълта за нашето двойно самоубийство ме спохождаше със същата спонтанност, с която го целувах и милвах. Никога не бях споделяла това с Мино, защото съзнавах, че, за да се самоубием, е необходимо да се обичаме еднакво. Той не ме обичаше или ако ме обичаше, не бе дотолкова, та да пожелае да умре.

Навела глава, напрегнато размишлявах върху тези неща по пътя към къщи. И ето неочаквано ми се зави свят, придружен с гадене и страхотна болка по цялото тяло. Едва успях навреме да вляза в млечния бар. Бях на няколко крачки от дома, но нямах сили да извървя малкото разстояние, без да се строполя на земята.

Седнах на масичката до стъклената врата и съсипана от болката, затворих очи. Ужасно ми се гадеше, главата ми бе замаяна и усещанията ми се засилваха от ароматната пара на машината за кафе, някак странно чужда и неприятна. По ръцете и лицето си чувствах умерената топлина на затворената и затоплена зала, но въпреки това ми беше много студено. Барманът, който ме познаваше, извика зад тезгяха: „Едно кафе, госпожице Адриана?“, кимнах му с глава, без да отварям очи.

Най-сетне се съвзех и изпих кафето, което той остави на масата. Право да си кажа, не беше за първи път, от известно време изпитвах болката, но досега тя беше слаба, като предупреждение. Не й обръщах внимание, защото мъчителните и неочаквани събития ми пречеха да се съсредоточа върху нея. Но сега като поразмислих и я свързах със закъснението на цикъла ми през този месец, бях уверена, че подозренията, които имах напоследък, неизменно изтласквани в по-тъмните зони на съзнанието ми, отговарят на реалността. „Естествено, няма съмнение — внезапно проумях, — чакам дете.“

Платих кафето и излязох. Чувствата, които изпитах, бяха тъй сложни, че и до днес, след толкова време, не ми е лесно да ги опиша. Вече споменах, че едно зло никога не идва само и новото събитие, което по друго време и при други обстоятелства щях да посрещна с радост, в тази ситуация приех като истинско нещастие. Но аз съм устроена така, че нещо все ме подтиква да търся доброто и у най-неприятните неща. В случая не бе трудно да го открия — то е присъщо на всяка жена, когато разбере, че е бременна и сърцето й се изпълва с радост и надежда. Вярно, детето ми щеше да се роди в по-неблагоприятни условия от онези, които би могло да има, но завинаги щеше да си е мое, аз щях да съм го родила, отгледала и да му се радвам. Детето си е дете, рекох си, и никаква бедност, лоши обстоятелства или несигурно бъдеще не са в състояние да попречат на една жена, колкото отритната и неподготвена да е, да се радва при мисълта, че ще го роди.

Тези мисли ме успокоиха и след краткотрайната тревога отново, както обикновено, се успокоих и обнадеждих. Кабинетът на младия лекар, който ме беше прегледал, когато мама ме завлече в нощната аптека, за да разбере дали съм правила любов с Джино, се намираше през няколко къщи от млечния бар. Реших да отида и да го помоля да ме прегледа. Стана бързо, в чакалнята нямаше никой, докторът прекрасно ме познаваше и ме прие сърдечно. Веднага щом затвори вратата, спокойно му съобщих:

— Докторе, почти съм сигурна, че съм бременна.

Той започна да се смее, защото знаеше с какво се занимавам, и попита:

— Неприятно ли ти е?

— Съвсем не, дори напротив.

— Да видим.

Зададе ми няколко въпроса във връзка с неразположението ми, после ме накара да легна върху кушетката, прегледа ме и усмихнат потвърди:

— Този път няма съмнение.

Бях доволна и наистина се радвах, че предположението ми е вярно.

— Знаех си, дойдох, за да съм съвсем сигурна.

— Е, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.

Той искрено ми симпатизираше, потриваше със задоволство, сякаш бе бащата, и развеселен пристъпваше от крак на крак. Мъчеше ме друго съмнение и исках да бъда наясно. Попитах:

— А от колко време?

— Хм, почти два месеца. Малко повече или по-малко… Защо? Искаш да знаеш от кого е?

— Знам го.

Тръгнах към входа.

— Ако се нуждаеш от нещо, заповядай при мене — рече той, като ми отвори вратата, — а когато му дойде времето, ще направим така, че детето да се роди при възможно най-добрите условия.

И той като комисаря имаше слабост към мене. Но за разлика от комисаря, докторът ми харесваше. Беше, както вече съм го описвала, хубав младеж, много мургав, здрав, мъжествен, с черни мустаци, блестящи очи, бели зъби, жизнен и весел. Често, почти на всеки петнайсет дни, ходех при него с молба да ме прегледа и два-три пъти от благодарност, тъй като не искаше да му плащам, се бях съгласила да се любим на същата кушетка, покрита с импрегнирана тъкан, където ме преглеждаше. Той беше тактичен и като се изключат някои добродушни шеги, никога не ми се налагаше. Даваше ми съвети и имах впечатление, че по свой начин е малко влюбен в мене.

Бях казала, че знам кой е бащата на детето ми. В действителност все още не бях сигурна, а по-скоро инстинктивно се догаждах. Ала по-късно, като преброих дните и разнищих спомените си, подозрението ми се превърна в сигурност. Припомних си за онази смесица от привличане и ужас, която точно преди два месеца, в тъмната ми спалня, бе предизвикала спонтанния ми вик на агония и наслада и бях напълно сигурна, че единствено Сондзоньо може да е бащата. Несъмнено, беше страшно да знаеш, че ще имаш рожба от безчувствен и жесток убиец като него, защото опасенията, че е възможно детето да наследи чертите и нрава му, бяха основателни. Същевременно в бащинството на Сондзоньо имаше някаква справедливост. Сред многото мъже, които без никакво чувство бяха правили любов с мене, само той истински ме бе имал, и то до дълбините на плътта ми. Фактът, че изпитвах вледеняващ страх от него и бях принудена да му се отдам, не опровергаваше, напротив, потвърждаваше колко цялостно и пълно ме бе притежавал. Нито Джино, нито Астарита, нито Мино, към когото питаех съвсем различна страст, не бяха пробудили у мене ненавистното усещане, че съм тяхна законна собственост. Всичко това ми се виждаше странно и в същото време плашещо, ала какво да се прави, чувствата са единственото нещо, което не може нито да се отрече, нито да се опровергае, нито пък в известна степен да се анализира. Стигнах до извода, че за любовта са необходими едни мъже, за зачеването — други, и щом е справедливо да имам дете от Сондзоньо, не по-малко справедливо бе да го мразя и отбягвам, а да обичам Мино, както беше.

Замислена за живота, който вече носех в утробата си, бавно изкачих стълбите и щом влязох в коридора, чух някакъв разговор в голямата стая. Надникнах и с изненада съзрях Мино, заел централното място до масата, да разговаря с мама, която седеше край него и се канеше да шие. Светеше само подвижният абажур и голяма част от стаята оставаше в мрак.

— Добър вечер — вяло рекох, като се приближих.

— Добър вечер, добър вечер — с неприятен и потрепващ глас отвърна Мино.

Загледах го в лицето и като видях, че очите му блестят, бях сигурна, че е пиян. В края на масата имаше покривчица и прибори за двама, сетих се, че вторият прибор е за Мино, защото знаех, че мама обикновено се храни сама в кухнята.

— Добър вечер — повтори той. — Донесох си куфарите, оттатък са. Даже се сприятелих с майка ти. Нали се разбираме чудесно, госпожо?

Усетих, че от саркастичния му и мрачно шеговит тон ми прималява. Отпуснах се на един стол и за миг затворих очи. Чух мама да отговаря:

— Вие казвате, че се разбираме. Ама щом говорите лошо за Адриана, никога няма да се разберем.

— Какво съм казал! — с престорено учудване възкликна Мино. — Че Адриана е създадена за живота, който води, че е добре в живота. Какво лошо има?

— Обаче не е вярно — отвърна мама. — Тя не е създадена да живее така. С нейната красота заслужаваше нещо по-добро, много по-добро. Знаете ли, че Адриана е едно от най-хубавите момичета в квартала, та да не кажа в Рим? Виждам аз как толкова по-грозни от нея имат късмет, а Адриана е хубава като кралица и пак нищо… Но аз знам защо.

— Защо?

— Защото е прекалено добра. Затова. Защото е хубава и добра. Я да беше хубава и лоша, щяхте да видите колко различно щяха да й тръгнат нещата.

— Хайде стига! — намесих се отегчена от спора им и предимно от тона на Мино, който, изглежда, се подиграваше с мама. — Гладна съм. Още ли не е готово?

— Ей сега — мама остави това, което шиеше на масата, и бързо излезе.

Станах и я последвах в кухнята.

— Какво, на пансион ли ще го вземем? — измърмори тя, щом се приближих до нея. — Дойде като господар, сложи си куфарите в твоята стая, даде ми пари за покупки.

— Не си ли доволна?

— Предпочитам предишното.

— Е, не забравяй, че сме годеници. Временно е, въпрос на дни, няма вечно да стои тука.

Наговорих и други подобни неща, за да я успокоя, целунах я и се върнах в стаята.

Дълго ще помня първата вечеря на Мино у дома. Той постоянно се шегуваше, докато се хранеше със завиден апетит. Но неговите шеги изглеждаха по-студени от лед и по-кисели от лимон. Беше ясно, че една-единствена мисъл е обсебила съзнанието му, тя беше като трън в плътта, а шегите само го раздвижваха, забиваха още по-дълбоко и болката се подновяваше. Мино беше угрижен от казаното пред Астарита — не бях виждала по-разкаян за грешката си човек. За разлика от нещата, на които като дете бяха ме учили свещениците, че разкаянието заличавало вината, неговото разкаяние изглеждаше безкрайно, безизходно и безпредметно. Разбирах, че страда ужасно, с него и аз изстрадвах в същата степен, дори повече, защото допълнително се измъчвах, че съм безсилна да разсея мъката му или поне да я облекча.

Мълчаливо изядохме първото ястие. После мама, която стоеше права и ни сервираше, подхвърли нещо за цената на месото и Мино вдигна глава:

— Не се притеснявайте, госпожо. Отсега нататък аз ще поема тия грижи. В най-скоро време ще получа добро място.

Като чух вестта, се обнадеждих. Мама попита:

— Какво място?

— Пост в полицията — отвърна Мино съкрушен, но с изключителна сериозност. — Ще ми го осигури един приятел на Адриана — господин Астарита.

Оставих ножа и вилицата и го загледах напрегнато. Мино продължи:

— Открили са, че притежавам отлични качества за полицията.

— Ще го бъде — рече мама, — ама на мене никога не са ми харесвали полицаите… И синът на перачката, дето живее под нас, стана агент. Знаете ли какво са му казали ония младежи, дето работят до магазина за цимент? „Стой настрана, защото повече не те познаваме.“ Пък и са зле платени — тя сви устни, вдигна чиниите и му предложи подноса с месото.

— Имам предвид друго — отвърна Мино, докато си сипваше. — Става въпрос за отговорен пост… деликатен, таен… По дяволите, не съм учил на вятъра! Агенти стават бедняците, а не хора като мене.

— Ще го бъде — повтори мама. — Я вземи това — добави тя и бутна най-голямото парче месо в чинията ми.

— Не ще го бъде, а е — каза Мино.

Помълча, сетне продължи:

— На правителството е известно, че навсякъде има злонамерени хора. Не само сред бедните класи, а и сред богатите. За да бдим над богаташите, са ни необходими възпитани хора, които говорят и се обличат като тях, имат същите обноски, изобщо умеят да печелят доверието им. Моята работа ще е такава. Ще ми плащат добре, ще живея в първокласни хотели, ще пътувам в спални вагони, ще се храня в най-реномираните ресторанти, ще се обличам при нашумял шивач, ще ходя на луксозните плажове и в най-прочутите планински курорти. По дяволите! За какъв ме вземате!

Мама го гледаше с отворена уста. Този разкош я заслепи.

— В такъв случай — каза тя — въобще не възразявам.

Бях се навечеряла. Изведнъж почувствах, че нямам сили да присъствам на мрачната комедия.

— Изморена съм — казах рязко. — Отивам оттатък.

Станах и излязох от стаята. В спалнята седнах превита на леглото, покрих лице с ръце и мълчаливо заплаках. Сълзите се стичаха между полуразтворените ми пръсти. Мислех за мъката на Мино и за детето, което щеше да се роди, и ми се струваше, че тези две неща — мъката и детето — растат сами, зависят от неподвластната ми сила, живи са и нищо не може да се направи. След малко Мино влезе, веднага станах и тръгнах из стаята, за да не види насълзените ми очи и да имам време да ги избърша. Със запалена цигара той се хвърли по гръб на леглото. Седнах наблизо и го помолих:

— Мино, моля те, не разговаряй повече така с мама.

— Защо?

— Защото тя нищо не разбира, но аз разбирам. При всяка дума сякаш забиваш игла в сърцето ми.

Той не отговори, мълчаливо продължи да пуши. Извадих от чекмеджето една моя блуза, взех игла и копринени конци, седнах на леглото край лампата и без да продумвам, почнах да шия. Не ми се разговаряше, защото се опасявах, че Мино пак ще се върне към старата тема, и се надявах, че тишината ще разсее мислите му. Шиенето изисква напрягане на зрението, но умът остава свободен, както знаят всички жени от този занаят. Докато работех, мислите стремително кръстосваха съзнанието ми, сякаш иглата, с която бързо прокарвах и издърпвах конеца, зашиваше някакво скъсано крайче на ума ми. Изживявах Миновия кошмар и мислех единствено за онова, което бе казал пред Астарита и за последиците. Стремях се да насоча вниманието си другаде, защото се боях, че ще му внуша собствените си мисли и неволно ще засиля мъката му. Исках да се съсредоточа върху нещо весело, светло и приятно и посветих всичките си душевни сили на детето, което щеше да се роди, то всъщност бе единственият радостен лъч в ужасно тъжния ми живот. Представях си как ще изглежда, когато навърши две или три годинки, най-хубавата възраст, тогава децата са най-сладки и мили, замислих се какво ще прави, какво ще говори, как ще го възпитавам и наистина, както бях се надявала, се разведрих и за миг забравих Мино и неговите терзания. Свърших с шиенето на блузата, взех нещо за кърпене и ми хрумна, че през следващите дни мога да започна да шия дрехи на детето и да облекча дългите напрегнати часове, които ми предстояха с Мино. Ала трябваше да намеря обяснение, не биваше да допусна той да разбере. Реших да му кажа, че го правя за съседката, която също чакаше дете, предлогът бе подходящ, защото вече бях говорила за нея пред Мино и бях споменала, че е много бедна. Олекна ми и неусетно си затананиках. Макар гласът ми да не е силен, пея вярно и имам добър тембър. Запях модната по онова време песен „Тъжната вила“. Когато вдигнах поглед, за да откъсна със зъби конеца, видях, че Мино ме наблюдава. Помислих си, че може да ме упрекне, задето пея в толкова тежък за него момент. Той ме гледаше, после рече:

— Попей още.

— Приятно ли ти е, че пея?

— Да.

— Но аз не пея хубаво.

— Няма значение.

Продължих да шия и запях отново. И аз като всички момичета по света имах свой репертоар, спомнях си и песничките от детството. Подхващах песен подир песен. Най-напред тихичко, после се увлякох и запях високо, с цялото чувство, на което съм способна. Песен след песен следваха и докато пеех една, вече мислех за следващата, която ще подхвана. Със спокойно лице Мино ме слушаше и аз бяха щастлива, че съм го откъснала от угризенията му. Но същевременно си спомнях как като малка си изгубих някаква играчка, към която бях силно привързана, и цял ден не престанах да плача, а мама, за да ме утеши, ми бе изпяла малкото песнички, които знаеше. Тя пееше фалшиво, но първоначално бях се разсеяла и заслушала като Мино. Ала в следващия миг горчивата мисъл за изгубената играчка отблъсна отровното питие на забравата, което мама ми предлагаше с това своеобразно уговаряне, и мъката ми стана още по-непоносима. Внезапно бях избухнала отново в плач, с изчерпано търпение мама бе загасила лампата и бе излязла, оставяйки ме да се нарева на спокойствие в леглото. Бях убедена, че след временното успокоение от моите песни с повърхностен и сантиментален текст Мино пак щеше да почувства предишната, дори по-силна и изгаряща мъка. Пеех близо час, когато той грубо ме прекъсна с думите:

— Стига вече! Започнах да се отегчавам! — Сгуши се в леглото и ми обърна гръб.

Бях предвидила грубостта му и не се огорчих кой знае колко. А и вече очаквах само неприятности, обратното щеше да ме изненада. Станах и прибрах закърпените дрехи. Безмълвно се съблякох, повдигнах завивката и се пъхнах в леглото, на свободното място. Дълго лежахме опрели гърбове, без да говорим. Знаех, че не спи, знаех и над какво размишлява и това предизвикваше рой мрачни и отчаяни мисли в главата ми. Лежах настрани, втренчила поглед в ъгъла на стаята. Виждах единия от двата куфара, които бе донесъл от дома на вдовицата Медолаги — стар, от жълта кожа, налепен с пъстроцветни етикети на различни хотели. Имаше един етикет със синя морска ивица, голяма розова скала и надпис Капри. В тъмната спалня, на фона на зацапаните и изтъркани нощни шкафчета, светлосинята ивица ми изглеждаше като светлееща пролука, през която надниквах към далечното море. Внезапно ме обзе носталгия по тъй игривото, живо море, в което и най-ръждясалият и безформен предмет се изглажда, окръгля, изтънява, става чист и хубав. Винаги съм обичала морето, макар не точно домашното и претъпкано море на Остия, и винаги, когато видех морето, усещах волност, омайваща не толкова очите, колкото слуха ми, сякаш по вълните му неспирно се носеха звуци на омагьосваща и неземна музика. Силно закопнях за морето с прозрачните му вълни, които освен тялото, като че ли пречистваха и душата ми и от съприкосновението с тях тя ставаше лека и радостна. Казах си, че ако успея да заведа Мино на море, може би безбрежността и вечният грохот щяха да породят промяната, за която само любовта ми не стигаше. Ненадейно го попитах:

— Бил ли си в Капри?

— Да — отговори той, без да се обърне.

— Хубаво ли е там?

— Изключително хубаво.

— Слушай — рекох, като се обърнах и обвих ръце около шията му, — защо не отидем в Капри? Или на друго място край морето? Докато сме тук, в Рим, постоянно ще мислиш за неприятни неща. Но ако смениш мястото и въздуха, сигурна съм, че ще преценяваш всичко по-различно. Ще изникнат толкова нови неща, които сега ти убягват. Сигурна съм, че ще ти се отрази много добре.

Той не отговори веднага, изглежда размисляше.

— Няма нужда от ходене на море. И тук бих могъл, както казваш, другояче да погледна на нещата. Достатъчно е да приема, според съветите ти, онова, което съм направил, и незабавно пак ще започна да се наслаждавам на небето, земята, на тебе, на всичко. Да не мислиш, че не знам, че светът е хубав?

— Ами тогава — с тревога рекох — приеми го. Какво ще стане?

— Първо трябва да си помисля — разсмя се той. — Да постъпвам като тебе, да приемам нещата още в началото… И просяците, които се тълпят на слънце по стъпалата пред църквите, веднага приемат милостинята, но за мене е твърде късно.

— Защо?

— Има хора, които приемат, и такива, които не могат да приемат. Явно аз принадлежа към вторите.

Не знаех какво да кажа и млъкнах. След миг той добави:

— А сега загаси лампата. Ще се съблека на тъмно. Мисля, че е време за сън.

Подчиних се, той се съблече в тъмнината и легна откъм моята страна. Обърнах се към него и понечих да го прегърна. Мино безмълвно ме отблъсна и с гръб към мене се сгуши в края на леглото. Жестът му ме изпълни с горчивина, със самотно сърце на свой ред се свих в очакване на съня. Пак се сетих за морето и ме обзе силно желание да се удавя. Помислих, че страданието ще трае само миг, после под небето моето безжизнено тяло дълго щеше да плава от вълна на вълна. Морските птици щяха да изкълват очите ми, слънцето да изгори гърдите и корема ми, рибите да изгризат гърба ми. Накрая щях да потъна с главата надолу в някое синьо и студено течение, което с месеци, с години щеше да ме носи по морското дъно сред подводните скали, рибите и водораслите, прозрачната солена вода щеше да се плъзга по челото, бюста, корема и краката ми, бавно отмивайки плътта ми, и аз все повече щях да изтънявам. Когато от мене останеха само няколко бели чупливи кости, един ден една вълна с трясък щеше да ме захвърли върху някакъв плаж. Мисълта да бъда повлечена за косите към морското дъно ми харесваше, блазнеше ме възможността малкото кости от моя скелет да се разпилеят между чистите камъни на пресъхнало речно корито. И дай боже някога някой, без да види, да стъпи върху тях и да ги превърне в бял прах. С този странен копнеж накрая заспах.

Единадесета глава

На следния ден, колкото и да се насилвах да се залъжа, че след съня и почивката настроението на Мино ще се подобри, веднага се уверих, че не е настъпила промяна. Дори ми се стори, че чувствително се е влошило. Както и предишния ден, неговото продължително, тягостно и упорито мълчание се редуваше с язвителни и хаотични разговори за незначителни неща и неизменно се долавяше все същата доминираща мисъл. Влошаването се изразяваше в пълно бездействие, апатия и незаинтересованост, които бяха неприсъщи на изключително дейната му и енергична натура и бележеха нарастваща отчужденост към всичко, с което досега се бе занимавал. Отворих куфарите и подредих дрехите и бельото му в моя гардероб. Когато стигнах до учебниците, предложих на Мино временно да ги наредя на тоалетката до огледалото, но той възрази:

— Моля те, остави ги в куфара, не са ми нужни вече.

— Защо? — попитах. — Нали трябва да вземеш диплома?

— Няма да вземам никаква диплома.

— Не искаш ли да учиш?

— Не.

Изплаших се да не би да заговори за онова, което го измъчваше, и повече не настоях. Направи ми впечатление, че дори не се миеше и не възнамеряваше да се обръсне. Преди винаги беше много чист и спретнат. Целия ден прекара в спалнята, ту се излягаше в леглото с цигара, ту с измъчен вид и ръце в джобовете крачеше нагоре-надолу. По време на обеда не се подиграваше с мама, както беше обещал. Вечерта заяви, че ще се нахрани навън и излезе, аз не се осмелих да му предложа да го придружа. Не знам къде беше ходил, вече се канех да си лягам, когато той се прибра и личеше, че е пил. С непохватни и комични движения започна да ме прегръща и ме пожела; наложи се да приема, макар да си давах сметка, че за него любенето е като пиенето — нещо неприятно, което правеше насила, единствено с цел да се изтощи и замае. Казах му го и допълних:

— Същото би било и с друга жена.

— Наистина би било същото — засмя се Мино, — но ти си тук, подръка.

Думите му ме засегнаха, но далеч по-дълбоко ме огорчи и нарани това, че в тях не прозираше никаква любов към мене. После, сякаш осенена от някакво просветление ме осени, се обърнах към него и рекох:

— Виж, знам, че съм само някакво си бедно момиче, но се опитай да ме обикнеш, искам го за твое добро. Сигурна съм, че ако успееш да ме обикнеш, ще заобичаш и себе си.

Той ме изгледа, повтори високо и подигравателно: „Любов, любов“, и изгаси светлината. Лежах с широко отворени очи в мрака, уязвена, смазана и незнаеща какво да мисля.

Следващите дни не донесоха никаква промяна и нещата продължиха постарому. Мино просто като че ли бе усвоил нови навици. Преди учеше, посещаваше лекциите в университета, срещаше се с приятелите си в кафенето, четеше. Сега пушеше излегнат на леглото, разхождаше се из стаята, водеше все тия странни и двусмислени разговори, напиваше се и правеше любов. На четвъртия ден вече бях отчаяна. Съзнавах, че мъката му изобщо не намалява, и ми се виждаше невъзможно да продължавам да живея по този начин. Вечно задимената спалня ми приличаше на фабрика за страдание, работеща денонощно и без почивка, дори въздухът, който дишах, бе станал за мене като гъсто желе от тъжни и кошмарни мисли. В такива моменти многократно проклинах моята необразованост и невежество и факта, че имах майка по-неграмотна и от мене. При тежки изпитания първият порив е да се обърнеш за съвет към по-възрастен и опитен човек. Но аз не познавах такъв, а да се съветвам с мама беше равносилно да потърся помощта на някое от многото деца, които играеха на двора. От друга страна, не съумявах да проникна до дъното на Миновата болка, защото редица неща ми убягваха, но постепенно се убедих, че най-силно го измъчваше мисълта, че казаното пред Астарита е било записано и съхранено в полицейския архив като вечно свидетелство за слабостта му. Отделни негови фрази потвърждаваха предположението ми. Един следобед му казах:

— Ако съжаляваш, че нещата, които си казал на Астарита, са записани, знай, че за мене той е способен на всичко. Сигурна съм, че ако поискам, ще нареди да унищожат протокола от разпита ти.

Мино ме изгледа и с особен тон попита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Миналия ден ти сам спомена, а аз ти отвърнах, че трябва да се опиташ да забравиш. Ти ми отговори, че и да забравиш, полицията ще помни.

— И как смяташ да му го поискаш?

— Много просто. Ще му се обадя по телефона и ще отида в министерството.

Мино нито се съгласи, нито се възпротиви. Аз настоях:

— Искаш ли да го направя?

— Щом държиш. Твоя работа.

Излязохме заедно и отидохме да телефонирам от млечния бар. Намерих веднага Астарита и му казах, че се налага да разговаряме. Попитах мога ли да отида в министерството. Макар и със заекване, той категорично заяви:

— Или у вас, или никъде.

Разбрах, че желае да му платя услугата, която бях поискала, и се опитах да лавирам:

— Предлагам ти да се срещнем в някое кафене.

— Или у вас, или никъде.

— Добре, у дома — съгласих се аз и добавих, че ще го очаквам още същия ден късно следобед.

— Знам какво иска — казах на Мино, докато влизахме в блока. — Иска да прави любов с мене, но никой не е в състояние да принуди жена, която не е съгласна. Веднъж ме изнуди, тогава бях неопитна, но сега няма да го бъде.

— Защо не искаш да правиш любов с него? — нехайно попита той.

— Защото обичам тебе.

— Да допуснем обаче — с присъщия си тон възрази той, — че ако не приемеш да правиш любов с него, той ще откаже да унищожи протокола от разпита. И тогава?

— Не се съмнявай, ще го унищожи.

— Но ако се съгласи само при това условие?

Бяхме на стълбището, спрях се и отговорих:

— Ще постъпя така, както желаеш ти.

Мино ме прегърна през кръста и бавно заговори:

— Добре, аз искам следното: след като дойде Астарита го заведи в спалнята. — Аз ще чакам зад вратата и щом влезе, ще го застрелям, ще го бутнем под леглото, а ние цяла нощ ще се любим.

Очите му вече не бяха помътнели от мъка, както през предишните дни, а блестяха избистрени. Изплаших се най-вече, защото в предложението му имаше логика, а и занапред очаквах по-големи и непоправими беди от престъплението, което можеше да извърши.

— Имай милост към мене! — възкликнах. — Не го приказвай дори на шега!

— Дори на шега — повтори той. — Наистина се шегувах.

Възможно бе да се шегува, но аз се успокоих, защото се сетих, че той не знае за празния пистолет — нали бях извадила патроните.

— Не се безпокой — казах, — Астарита ще направи каквото поискам, но не говори така, много ме плашиш.

— Е, човек и да не се пошегува — лекомислено отвърна той и влезе вкъщи.

Щом влязохме в голямата стая, забелязах внезапната възбуда, която беше го обзела. По навик се заразхожда нагоре-надолу с ръце в джобовете. Крачеше по-енергично от обикновено, лицето му изразяваше трескаво мислене, а не обичайното отвращение и апатия. Отдадох промяната на облекчението му, че документите скоро ще бъдат унищожени, и като приютих отново надеждата в сърцето си, рекох:

— Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Той силно трепна, изгледа ме като непозната и машинално повтори:

— Да, разбира се, всичко ще се нареди.

Под предлог, че трябва да се пазарува за вечеря, отпратих мама от къщи. Изведнъж се настроих оптимистично. Реших, че нещата действително ще отидат по местата си, даже ще се наредят много по-добре, отколкото съм се надявала. Астарита щеше да направи каквото исках, ако не го беше и сторил вече, Мино постепенно щеше да си възвърне вкуса към живота и да почне да гледа с вяра в бъдещето. На всички хора е присъщо да са доволни, че оцеляват в бурни времена, но щом вятърът се смени, веднага започват да замислят по-далечни и амбициозни планове. Преди два дни ми се струваше, че съм способна да се откажа от Мино, стига да знам, че ще е щастлив, но сега в заблудата, че бързо ще съумея да възстановя доброто му настроение, не само не помислях за раздяла, а търсех начини още по-силно да го привържа към себе си. Към тези планове ме подтикваха не някакви разумни доводи, а неясният порив на душата ми, неспособна продължително да понася унинието и мъката. Смятах, че на точката, в която се намираха нещата, пред нас има само две решения: или да се разделим, или да се свържем за цял живот. И тъй като отхвърлих първата възможност, ми хрумна да потърся някакво средство, за да ускоря втората. Мразя лъжата и мисля, че едно от малкото ми добри качества е искреността, на моменти почти крайна. И ако тогава излъгах Мино, то беше, защото имах усещането, че казвам истината. Истина по-истинска от самата истина, истина според сърцето, не според обективните факти. Освен това нищо не бях обмисляла предварително, беше вдъхновение.

Мино вървеше нагоре-надолу, аз седях в края на масата. Изведнъж му рекох:

— Слушай, спри. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— От известно време не се чувствам добре. Преди няколко дни отидох на лекар, бременна съм.

Той се спря, изгледа ме и попита:

— Бременна ли си?

— Да, и съм абсолютно сигурна, че е от тебе.

Мино беше интелигентен и макар да не се досети, че го лъжа, мигновено разбра съвсем точно истинската цел на известието ми. Взе стол, седна до мене, погали ме нежно по лицето и рече:

— Предполагам, че това е било още една причина, най-важната, за да настояваш да забравя случилото се и да продължа напред. Вярно ли е?

— Какво искаш да кажеш? — попитах, преструвайки се, че не разбирам.

— Готвя се за pater familias5 — продължи той. — Онова, което не направих заради любовта ти, сега би трябвало да направя заради, както вие жените се изразявате, това създание.

— Прави каквото искаш — вдигнах рамене. — Казах ти го, защото е истина.

— В края на краищата едно дете — умислено продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — може да бъде причина да се живее. На много хора, дори на всички, то им е достатъчно. Детето е сериозно оправдание. В негово име човек може дори да краде и убива.

— Кой те кара да крадеш и убиваш? — възмутена го прекъснах. — Аз те питам само дали си доволен. Ако не си, не си.

Той ме погледна и отново с обич ме погали по бузата:

— Ако ти си доволна, аз също. Ти доволна ли си?

— Да — отговорих сигурно и гордо. — Най-вече защото децата ми харесват и ще го имам от тебе.

— Хитра си ти — разсмя се той.

— Защо да съм хитра? Каква хитрост има във факта, че съм бременна?

— Никаква, но признай, че в настоящия момент и ситуация е добър удар. Аз съм бременна, следователно…

— Следователно?

— Налага се да приемеш онова, което си направил! — неочаквано изкрещя той, като се изправи и размаха ръце. — Следователно трябва да живееш, да живееш, да живееш!

Непосилно ми е да опиша тона на гласа му. Сърцето ми ужасно се сви и очите ми се напълниха със сълзи. Изхлипах:

— Прави каквото искаш. Ако искаш да ме напуснеш, напусни ме… Аз… аз ще си отида.

Мино, изглежда, съжали за избухването си, приближи се до мене и ме помилва:

— Извини ме, не си слагай на сърце нещата, които ти наприказвах. Мисли за детето си и не се грижи за мене.

Взех ръката му, прокарах я по лицето си и мокрейки я със сълзите си, с мъка промълвих:

— О, Мино, как мога да не се безпокоя за тебе?

Дълго мълчахме. Той стоеше прав до мене, аз притисках ръката му към лицето си, целувах я и плачех. После чухме звънеца на входната врата.

Мино се отдръпна и, струва ми се, силно пребледня, но не можах веднага да си обясня защо, нито се сетих да го попитам. Скочих на крака:

— Хайде, Астарита е, излизай бързо!

Той излезе през входа за кухнята, като остави вратата притворена. Бързо си избърсах очите, наредих столовете по местата им и тръгнах към коридора. Отново се чувствах спокойна и уверена в себе си, дори в тъмния коридор ми хрумна, че мога да кажа на Астарита, че съм бременна, така той щеше да ме остави на мира и ако от любов не направеше услугата, за която щях да го помоля, щеше да я направи от милост.

Отворих вратата и отстъпих крачка назад — на прага стоеше Сондзоньо, а не Астарита. Държеше ръце в джобовете си, инстинктивно понечих да затворя вратата, но той я побутна с рамо, отвори я докрай и влезе. Последвах го в голямата стая. Сондзоньо се настани на масата, към страната до прозореца. Както обикновено, беше без шапка и веднага щом влезе, усетих вторачения му и настойчив поглед. Затворих вратата и преструвайки се на безразлична, запитах:

— Защо дойде?

— Ти си ме издала, а?

Вдигнах рамене, седнах в края на масата и казах:

— Не съм те издала.

— Остави ме, излезе и отиде да викнеш полицията.

Бях спокойна, ако съм изпитвала някакво чувство, то по-скоро бе гняв, отколкото уплаха. Сондзоньо вече не ми вдъхваше никакъв страх и у мене се надигаше силен яд към него и всички подобни, които ми пречеха да бъда щастлива.

— Оставих те и излязох, защото обичам друг и повече не искам да имам нищо общо с тебе, но не съм извикала полицията. Аз не съм предателка. Те сами са дошли тук… търсеха друг.

Той се приближи, хвана ме с два пръста под скулите, стисна лицето ми с ужасна сила, принуждавайки ме да разтворя челюсти и да се изправям в същото време.

— Благодари се на твоя Бог, че си жена.

Продължаваше да ме приклещва, представях си грозната и смешна гримаса, в която лицето ми се изкривяваше. Разярих се, скочих, блъснах го и изкрещях:

— Върви си, глупако!

Той отново пъхна ръце в джобовете, приближи се и втренчено ме загледа. Повторно извиках:

— Ти си глупак! С мускулите си, със синкавите си очички, с ниско подстриганата си глава! Върви си, махай се, глупако!

„Наистина е тъпак“ — помислих, като видях, че нищо не отговаря, а с лека усмивка на тънките си криви устни и ръце в джобовете върви към мене и ме гледа, без да мигне. Изтичах към другия край на масата, грабнах тежката шивашка ютия и изкрещях:

— Върви си, глупако, или ще те ударя с нея по муцуната!

Той се поколеба и спря. В същия миг зад мене вратата на стаята се отвори и на прага се появи Астарита. Очевидно бе видял, че входната врата не е затворена, и бе влязъл. Обърнах се към него и извиках:

— Кажи му на този тук да си върви! Не знам какво иска от мене. Кажи му да си върви!

Кой знае защо, ми стана много приятно, като забелязах колко са елегантни дрехите на Астарита. Носеше сиво палто с двуредно закопчаване, което изглеждаше ново. Ризата му навярно бе копринена, бяла, на червени райета. Между реверите на турскосиньото му сако се виждаше сребристосива вратовръзка на рибена кост. Той погледна първо към мене, аз продължавах да размахвам ютията, после погледна Сондзоньо и със спокоен глас изрече:

— Госпожицата ти каза да си вървиш. Е, какво чакаш?

— Аз и госпожицата — отговори Сондзоньо съвсем тихо — имаме да си кажем някои неща. По-добре е вие да си идете.

Когато влезе, Астарита свали меката си черна филцова шапка, обточена с коприна по края. Без да бърза, я сложи на масата и тръгна към Сондзоньо. Видът му ме изненада. Обикновено меланхоличните му черни очи войнствено блестяха и сякаш бяха изсветлели, голямата му уста се разтегляше и кривеше в самодоволна и предизвикателна усмивка. Показваше си зъбите. Разчленявайки думите на срички, Астарита каза:

— Не искаш да си вървиш, а? Повтарям ти, тръгни си и то веднага.

В знак на несъгласие Сондзоньо поклати глава, но за моя изненада отстъпи крачка назад. Едва тогава се сетих кой е Сондзоньо. Изплаших се не за себе си, а за Астарита, който не знаеше и така неустрашимо го предизвикваше. Същото тягостно чувство бях изживяла веднъж като дете, докато в цирка наблюдавах как малък звероукротител предизвиква и дразни огромен ръмжащ лъв. Щеше ми се да изкрещя: „Внимавай, той е убиец, чудовище!“ Нямах сили да издам и звук. Астарита повтори:

— Е, ще си отидеш ли, или не?

Сондзоньо пак отрицателно поклати глава и отстъпи крачка назад. Астарита пристъпи напред. На ръст и двамата бяха еднакви, застанаха лице в лице.

— А всъщност ти кой си? — запита Астарита, без да престава да се усмихва. — Името ти! Веднага!

Сондзоньо не отговори.

— Не искаш да го кажеш, така ли? — почти с наслада рече Астарита, сякаш мълчанието на Сондзоньо му доставяше удоволствие. — Не искаш да го кажеш и не искаш да си тръгнеш, нали?

Той поизчака минута, после вдигна ръка и шамароса Сондзоньо първо по едната, после по другата буза. Свих ръката си в юмрук, вдигнах я към устата си и я захапах. „Сега ще го убие“ — помислих и затворих очи. Чух гласа на Астарита:

— А сега се изнизвай! Бързо, хайде!

Отворих очи и видях, че е хванал Сондзоньо за ревера и го избутва към вратата. Бузите на Сондзоньо червенееха от шамарите и не личеше да се съпротивлява. Оставяше се да го влачат, като че ли замислен за друго. Астарита го изхвърли от стаята, сетне чух вратата на апартамента яростно да се захлопва и Астарита отново застана на прага.

— Кой беше тоя? — попита, докато махаше влакънце от маншета на палтото си и го оглеждаше, сякаш се боеше, че с неприятното усилие е накърнил елегантността си.

— Не му знам фамилията — излъгах. — Знам само, че се казва Карло.

— Карло! — повтори той, като се изсмя и поклати глава.

Стоях до прозореца и гледах навън. Астарита ме прегърна и с променен глас и изражение попита:

— Как си?

— Добре съм — отвърнах, без да го поглеждам.

Той ме загледа втренчено и без да продума, ме притисна силно до себе си. Внимателно го отблъснах и рекох:

— Беше толкова добър с мене и затова ти се обадих пак, за да те помоля за една услуга.

— Да чуем — не откъсваше поглед от мене той, но май не ме слушаше.

— Младежът, когото си разпитвал… — започнах.

— Ах, да! — прекъсна ме с гримаса. — Вечно той. Не се показа герой.

Бях любопитна да науча истината за разпита на Мино. Попитах:

— Защо? Страхувал ли се е?

— Не знам дали се е страхувал — поклати глава Астарита, — но още след първия въпрос призна всичко. Ако беше отрекъл, нищо нямаше да мога да му направя, липсваха доказателства.

Значи бе така както Мино го описа. Сякаш изведнъж, без да са го провокирали, той неволно е престанал да разсъждава и е рухнал без причина.

— Е, предполагам, че сте записали всичко, което е казал. Моля те, направи така, че то да изчезне.

— Той ли те праща, а? — изкикоти се Астарита.

— Не, аз сама — отговорих и тържествено се заклех. — Да умра в момента, ако не е вярно!

— Всички искат папките с делата да изчезнат. Полицейските архиви са тяхната нечиста съвест. Като изчезне документът, изчезват и угризенията.

— Дай боже да е така! — казах, сещайки се за Мино. — Но в случая се страхувам, че грешиш.

Астарита отново ме притегли до себе си, допря корем в моя и смутен и заекващ попита:

— А ти какво ще ми дадеш в замяна?

— Нищо — простичко отвърнах. — Този път наистина нищо.

— А ако откажа?

— Много ще ме наскърбиш, защото го обичам и всичко, което засяга него, засяга и мене.

— Но ти ми обеща да бъдеш мила.

— Да, но си промених намерението.

— Защо?

— Просто така.

Той отново ме притисна и припряно зашептя в ухото ми, че за последен път ме моли да удовлетворя огромното му желание. Невъзможно е да цитирам казаното, защото между молбите вмъкваше цинизми, които не мога да напиша, такива неприлични думи се говорят на жени като мене и жените като мене отвръщат по същия начин на любовниците си. Астарита навлизаше в подробности, но без простащината, типична за подобни изблици, а с някакво задоволство, като в кошмар. Веднъж в психиатрията бях чула един побъркан убиец да описва на медицинските сестри мъченията, на които, стига да му паднело случай, щял да ги подложи; лудият говореше по същия начин — без самохвалство, точно и подробно, както Астарита ми шепнеше цинизмите. В действителност въпреки че изглеждаше похотлив и безсрамен, аз познавах неговата дълбока, всеотдайна и посвоему чиста любов. Както винаги, той будеше съжаление у мене и в основата на вулгарността му съзирах самота и пълното му безсилие да излезе от нея. Оставих го да даде воля на вълнението си, после рекох:

— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.

Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.

— Добре, и какво от това?

— Ще променя живота си. Ще се омъжа.

Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:

— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.

Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:

— Проклет да е денят, в който те срещнах!

— Защо? Обичал си ме.

Той се изплю настрани и повтори:

— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!

Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.

— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.

Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.

Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.

— Бях решил да убия Астарита — с усмивка заяви той. — Какво си мислиш, че ме интересува дали досието ще изчезне ли?

— А защо — с треперещ глас попитах — не го направи?

— Така хубаво прокле деня, в който се е родил — поклати глава Мино. — Ще го оставя още някоя и друга година да проклина.

Нещо ме потискаше, мъчех се всячески да разбера какво е, но не можех.

— И все пак — казах — получих, каквото исках. Няма никакъв протокол от разпит.

— Чух, чух — прекъсна ме той, — всичко чух. Бях зад вратата, а тя бе открехната. И видях. Твоят Астарита — добави небрежно — е смел. Бам, бам… заши на Сондзоньо наистина два полицейски шамара. И в удрянето на шамари си има тънкости. Тези шамари бяха на висшестоящ към нисшестоящ, на господар към подчинения си. Ама и Сондзоньо как ги прие… спря да диша даже. — Мино се изсмя и прибра пистолета в джоба си.

Особената възхвала на Астарита ме пообърка. Неуверено попитах:

— Какво мислиш, че ще направи Сондзоньо?

— Кой знае.

Беше почти вечер, стаята тънеше в полумрак. Мино се протегна над масата, дръпна подвижния абажур и запали лампата. В кръга светлина на масата бяха очилата на мама и картите, за пасиансите й. Мино седна, взе картите, разбърка ги и предложи:

— Искаш ли да изиграем една игра, докато чакаме вечерята?

— Що за идея! — възкликнах. — Игра на карти?

— Да, на брискола. Хайде, ела.

Подчиних се, седнах срещу него и машинално поех картите, които ми подаде. Главата ми беше замаяна, ръцете ми, кой знае защо, трепереха. Играта започна. Гледах измамните фигури, изрисувани на картите: черното вале пика, в профил наляво, с черно око и черно цвете в юмрука; сладострастната, ярка и отпусната дама купа, шкембестият поп каро — студен, безразличен и бездушен. Нашата игра сякаш бе някакъв изключително важен залог, но не знам за какво. Бях тъжна до смърт и от време на време, докато играехме, леко въздъхвах, за да се уверя, че притискащата гърдите ми тежест е на мястото си. И чувствах как тя не намалява, а нараства.

Мино победи в първите две игри.

— Какво ти е? — попита, разбърквайки картите. — Наистина играеш лошо.

Хвърлих картите и казах:

— Не ме измъчвай, Мино! Наистина не съм в състояние да играя!

— Защо?

— Не знам.

Станах, направих няколко крачки из стаята и крадешком извих ръце. После му предложих:

— Да отидем оттатък. Съгласен ли си?

— Да отидем.

В тъмния коридор той ме прегърна през кръста и ме целуна по шията. И навярно тогава за първи път през живота си погледнах на любовта така, както Мино я разбираше — средство ни повече, ни по-малко различно от останалите, за да се разсееш и да не мислиш. Хванах главата му с длани и пламенно го целунах. Влязохме прегърнати в спалнята. Тя тънеше в мрак, но аз не го забелязвах. Кървавочервен блясък заслепяваше очите ми и всяко наше движение бе бързо и някак внезапно като парещото пламъче на запалка. Има моменти, в които ми се струва, че някакво шесто чувство се просмуква в тялото ми и мракът става зрим като слънчевата светлина. Ала моята способност да гледам не излизаше извън границите на физическия контакт, виждах в нощната тъма само нашите прострени тела, които приличаха на трупове на двама удавници, захвърлени от черния прибой в пресъхнало речно корито.

Изведнъж отново се озовах легнала в леглото, лампата осветяваше голия ми корем. От студ ли, от свян ли, притиснах бедра и покрих с ръце скута си. Мино ме гледаше, после рече:

— Коремът ти с всеки месец все повече ще се подува. Един ден болката ще те принуди да разтвориш тези крака, които така ревниво стискаш, и главата на детето, вече с косичка, ще се покаже и ти ще го родиш. Ще ти го вземат, сетне ще ти го сложат в ръцете и ще си щастлива… и на света ще има нов човек. Да се надяваме, че няма да казва като Астарита…

— Какво?

— Проклет да е денят, в който съм се родил.

— Астарита е нещастник — отвърнах. — Аз съм сигурна, че моето дете ще е щастливо и с късмет.

Покрих се със завивката и задрямах. Името на Астарита отново пробуди в душата ми онази тежест, която бях изпитала, когато той си тръгна. Внезапно непознат глас изкрещя в ухото ми: „Бум, бум!“, както се имитират пистолетни изстрели: разстроена и силно изплашена, подскочих и седнах в леглото. Лампата светеше, бързо станах и тръгнах към вратата, за да се уверя, че е затворена добре. Блъснах се в Мино, който, облечен, пушеше край нея. Смутена се върнах в леглото.

— Кажи — попитах, — какво мислиш, че ще предприеме Сондзоньо?

— Откъде бих могъл да знам? — отговори той и ме изгледа.

— Познавам го — рекох, успяла най-сетне с думи да изразя потискащите ме мисли. — Това, че без съпротива се остави да го избутат от стаята, не означава нищо. Способен е да убие Астарита. Какво ще кажеш?

— Напълно допустимо е.

— Смяташ ли, че ще го убие?

— Ако го направи, няма да се изненадам.

— Трябва да предупредя Астарита — извиках, станах и се заобличах. — Сигурна съм, че Сондзоньо ще го убие. Ах, защо не се сетих по-рано!

Набързо се облякох, като говорех неспирно за страховете и предположенията си. Мино мълчеше, пушеше и се разхождаше около мене. Приготвих се и казах:

— Отивам у Астарита. По това време си е вкъщи. Ти ме чакай тук.

— И аз ще дойда.

Не се възпротивих, всъщност щеше да ми е приятно да ме придружи, защото бях много развълнувана и се страхувах да не ми прилошее. Облякох си палтото с думите:

— Трябва да вземем такси. Хайде!

Мино си сложи палтото и излязохме. На улицата, почти затичах, Мино ме беше хванал под ръка и с бързи крачки ме следваше. Не след дълго намерихме такси, качихме се и възбудено почти изкрещях адреса на Астарита. Той живееше в Прати, никога не бях ходила там, но знаех, че домът му е близо до Съдебната палата.

Таксито се движеше бързо, и аз нетърпелива, следях пътя през улиците, надвесена над рамото на шофьора. В някакъв миг чух, че Мино тихо промълви, сякаш си говореше сам: „И какво ще стане? Една змия изяла друга“, но не обърнах внимание. Щом пристигнахме пред Съдебната палата, наредих на шофьора да спре и слязох, а Мино плати. Тичешком прекосихме чакълените алеи на градинките с пейки и дървета отстрани. Улицата, на която живееше Астарита, внезапно изникна пред очите ми — дълга, права, осветена до хоризонта от големи бели лампи. Сградите бяха еднакви, масивни, без магазини и не се мяркаше жива душа. Номерът на Астарита бе голям и навярно беше много по-надолу. Улицата изглеждаше тъй спокойна, че рекох:

— Може би си въобразявам, но все едно, бях длъжна да го направя.

Минахме край три-четири сгради, горе-долу толкова пресечки и Мино със спокоен глас каза:

— Сигурно се е случило нещо. Виж!…

Вдигнах поглед и съгледах, че недалеч пред един от входовете са се струпали хора. На отсрещния тротоар също имаше хора, които гледаха нагоре към тъмното небе. Изобщо не се съмнявах, че това е блокът на Астарита, хукнах и Мино затича след мен.

— Какво има? Какво е станало? — запъхтяна попитах някакъв човек от тълпата, която се блъскаше пред входа.

— Не е много ясно — отговори едрото русо момче, с колело, без шапка и зимно палто, към което бях се обърнала. — Някой се е хвърлил от стълбите или са го бутнали. Полицаите са на покрива и търсят другия.

Проправих си път с лакти през множеството и влязох в просторното, ярко осветено и препълнено фоайе. Бяла стълба с перила от ковано желязо се виеше над главите ни. Устремено се запровирах напред и над раменете на стоящите пред мене зърнах част от площадката пред стълбата. Върху кръгъл мраморен пиластър се издигаше фигура от позлатен бронз — гола, крилата, с вдигната нагоре ръка, в която държеше факла от матово стъкло, а вътре имаше лампа. Точно под пиластъра, на пода, лежеше човек, покрит с чаршаф. Погледнах натам, където бяха вперени всички погледи, и видях подаден изпод чаршафа крак, обут в черна обувка. В същия момент се чуха властни гласове:

— Назад, хайде! Назад!

Изблъскаха ме грубо на улицата заедно с останалите. Двете големи крила на входната врата моментално се затвориха.

С угаснал глас казах на човека, който стоеше зад гърба ми: „Мино, хайде да си вървим“ и се обърнах. Видях непознат, който удивен ме гледаше. Хората напразно блъскали с юмруци по затворената врата, вече се разпръсваха и коментираха. Други прииждаха тичешком отвсякъде, две коли и доста мотоциклетисти бяха спрели да разберат какво се е случило. С нарастваща тревога започнах да обикалям сред множеството, като оглеждах поотделно лицата, но не дръзвах да викам. Нечии тилове и рамене ми заприличваха на Миновите, хвърлях се стремглаво след тях, но съзирах чужди физиономии и изненадани погледи. Най-много хора, както и преди, се тълпяха пред входната врата, защото знаеха, че има труп, и се надяваха да го видят. Със спокойни и сериозни лица плътно се редяха пред входа, точно като опашка пред театър. Не спирах да обикалям и в даден момент забелязах, че съм огледала всички и се натъквам на едни и същи физиономии. Стори ми се, че в някаква групичка се споменава името на Астарита, но той изобщо вече не ме интересуваше, цялото ми притеснение се съсредоточи върху Мино. Накрая се убедих, че не е тук. Сигурно се беше отдалечил, докато аз се блъсках във фоайето. Дойде ми наум, че е трябвало да очаквам неговото бягство, и се смаях, че не съм се досетила. Мобилизирах всичките си сили, едва се дотътрих до площада, качих се в такси и дадох домашния си адрес. Допусках, че Мино може да ме е изгубил от очи и да се е прибрал у дома. Но почти бях уверена, че не е така.

Той не беше вкъщи, не дойде и на следващия ден. Стоях затворена в моята стая, сразена от толкова силна болка, че цялата треперех. Нямах желание за нищо, просто ми се струваше, че съществувам извън времето и пространството, където всеки поглед, шум и контакт ме нараняват и карат сърцето ми да спира. Нищо не бе в състояние да ме откъсне от мисълта за Мино, дори подробните описания за новото престъпление на Сондзоньо, с каквито бяха пълни вестниците, които мама донесе. В престъплението личеше ясният почерк на Сондзоньо: вероятно Астарита и той се бяха сбили пред апартамента, после Сондзоньо е притиснал до парапета на стълбата Астарита, повдигнал го е и го е хвърлил надолу. Жестокостта бе много показателна — никой освен Сондзоньо не би убил човек по този начин. Но, както казах, аз мислех само за Мино, не ме заинтересуваха и статиите, в които пишеше как късно през нощта Сондзоньо е бил застрелян, докато бягал по покривите като котка. Всяко занимание, разсейване или мисъл, които не бяха свързани с Мино, ме отвращаваха, а същевременно ми беше неописуемо тежко да мисля за него. Два-три пъти се сетих за Астарита и като си спомних за неговата любов към мене и примирението му, ме обзе силно и искрено състрадание, рекох си, че ако не съм толкова разтревожена за Мино, бих поплакала и бих се помолила за душата му, която бе опустошена и така преждевременно и жестоко изтръгната от живота.

Минаха две денонощия. Лежах в леглото или седях във фотьойла до него. Стисках в ръце едно сако на Мино, което бях намерила на закачалката, и от време на време страстно го целувах или хапех, за да потисна напрежението. Когато мама ме принуди да хапна малко, се хранех само с едната ръка, с другата притисках сакото. През втората нощ мама настоя да си легна и аз безучастно се оставих да ме съблече. Но когато посегна да вземе сакото, изведнъж пронизително изпищях и тя страшно се изплаши. Мама не знаеше подробности, но се сещаше, че съм отчаяна от отсъствието на Мино.

На третия ден си втълпих нещо и цялата сутрин упорито се вкопчвах в него, макар и смътно да съзнавах колко е несъстоятелно. Реших, че Мино се е изплашил, като е узнал, че съм бременна, и затова се е измъкнал от задълженията, свързани с моето положение, бягайки при семейството си в провинцията. Предположението беше гадно, но предпочитах да си го представям подъл, отколкото да допусна мрачните мисли, които неизбежно ме спохождаха, да се окажат верни. Те бяха много тъжни, но обстоятелствата, свързани с изчезването на Мино, ги налагаха.

Същия ден към обед мама влезе при мене и хвърли на леглото ми едно писмо. Познах почерка на Мино и подскочих от радост. Изчаках мама да излезе и вълнението ми да попремине. После отворих писмото. Ето пълния му текст:

След като прочетох писмото, се хвърлих на леглото, завих се през глава с чаршафа и горещо заплаках. Не знам колко време съм плакала. Щом замалко се успокоявах, някаква бурна и горчива мъка раздираше гърдите ми и избухвах в нови ридания. Не крещях, както ми се искаше, защото се страхувах, че ще привлека вниманието на мама. Мълчаливо ронех сълзи и разбирах, че плача за последен път през живота си. Оплаквах Мино, себе си, цялото си минало и бъдеще.

Най-сетне, без да преставам да плача, замаяна се изправих и със замъглен поглед бързо се облякох. Наплисках си очите със студена вода, как да е гримирах зачервеното си подпухнало лице и скришом от мама излязох.

Изтичах в районния полицейски участък и настоях комисарят да ме приеме. Той изслуша историята и скептично рече:

— При нас наистина няма нищо. Ще видиш, че ще се размине.

Исках да се окаже прав. Същевременно неизвестно защо много ме доядя на него.

— Приказвате така, защото не го познавате — грубо възразих. — Въобразявате си, че всички хора са като вас.

— Но ти — попита той — жив ли го искаш, или мъртъв?

— Искам да живее! — изкрещях. — Искам да живее! И толкова се страхувам, че вече е мъртъв!

Комисарят поразмисли и заговори:

— Успокой се, в момента, когато е писал писмото, може би наистина е смятал да се самоубие, но напълно възможно е по-късно да се е отказал. Човешко е. На всеки може да се случи.

— Да, човешко е — промърморих.

Не знаех какво да кажа.

— Но за всеки случай довечера ела пак. Може би нещо ще съм узнал.

От участъка отидох право в църквата. В онази, където бях кръстена, миропомазана и приела първото си причастие. Тя бе старинна, продълговата постройка, без мебелировка, с две редици грапави каменни колони и прашен под от сиви плочи. Но в тъмните странични кораби зад колонадите имаше пищни позлатени параклиси, подобни на пещери, пълни със съкровища. Единият параклис бе посветен на Мадоната. В мрака паднах на колене пред затворената му бронзова врата. Зад многото вази с цветя се виждаше голяма икона на Мадоната в тъмни цветове. Тя държеше Младенеца, а в краката й, облечен като монах, бе коленичил със сключени ръце светец, който я гледаше с обожание. Наведох се и силно заудрях чело в плочите. Обсипвайки с целувки камъка, начертах кръст в прахта, призовах Мадоната и дадох обет в сърцето си. Зарекох се, че отсега нататък, докато съм жива, няма да позволя на мъж да се приближи до мене, дори на Мино. Любовта бе единственото нещо на света, на което държах и което ми харесваше, и считах, че за спасението на Мино не мога да направя по-голяма жертва. Наведена, с чело забито в пода, дълго се молих безмълвно, беззвучно, със сърцето си. Когато се изправих, нещо ме заслепи и ми се привидя, че някаква светлина внезапно разсейва мрака, обвил параклиса, и ясно виждам как Мадоната ме гледа с нежност и доброта, ала въпреки това отрицателно поклаща глава в знак, че не приема молбата ми. Беше само миг, когато се съвзех, стоях права до вратичката на параклиса срещу олтара. Прекръстих се и ни жива, ни умряла се прибрах вкъщи.

Чаках денят да отмине, броях секундите и минутите и привечер отидох в полицейския участък. Комисарят ме изгледа особено, почувствах, че ще изгубя съзнание и отпаднала попитах:

— Значи наистина се е самоубил?

Той взе някаква снимка от масата и ми я подаде:

— Един младеж, който не е идентифициран, се е самоубил в хотел край гарата. Виж дали е той.

Взех я и веднага го познах. Бяха го снимали от гърдите нагоре, легнал, по всяка вероятност, в леглото. От слепоочието, където беше се прострелял, надолу се стичаха черни кървави ивици. Но лицето под тях имаше ведър израз, който никога не бях виждала, докато беше жив.

С угаснал глас потвърдих, че това с Мино, и станах. Комисарят искаше да добави още нещо, навярно щеше да ме успокоява, но аз не му дадох възможност и без да се обръщам, излязох.

Прибрах се у дома и този път се хвърлих в прегръдките на мама, но не заплаках. Знаех, че е глупава и нищо не разбира, но тя си оставаше единственият човек, на когото можех да се доверя. Разказах й всичко: за самоубийството на Мино и нашата любов, за бременността ми. Но не й признах, че Сондзоньо е бащата. Казах й за обета, който съм дала, и за решението ми да променя живота си, да заработя като шивачка на ризи или да стана прислужница. След като се опита да ме успокои с куп ненужни, макар и искрени думи, мама заяви, че не трябва да правя нищо, а да изчакаме и да видим какво ще предприеме семейството на Мино.

— Това се отнася за детето ми — отговорих, — не за мене.

На следващата сутрин изневиделица се появиха приятелите на Мино — Тулио и Томазо. Те също бяха получили писмо, в което след вестта, че ще се самоубие, Мино ги предупреждаваше за своето предателство и ги съветваше да внимават за последиците.

— Не се бойте — грубо казах аз. — Ако ви е страх, съвземете се! Наистина нищо няма да ви се случи.

Обясних им, че само Астарита знаеше, но той вече бе мъртъв, няма протокол от разпита и те са вън от опасност. Впечатлението ми бе, че Томазо е искрено натъжен от смъртта на Мино, ала другият още не беше преодолял уплахата си. След малко Тулио рече:

— В хубава каша ни забърка. Кой може да вярва на полицията? Никога не се знае… Истинско предателство си е — потри ръце и се изсмя по свойствения си начин, сякаш станалото наистина бе комично.

Изправих се и възмутено попитах:

— Какво предателство? Какво предателство? Самоуби се. Какво още искате? Никой от вас двамата нямаше да има смелостта да го стори. И още нещо. Вие нямате никакви заслуги, даже да не сте извършили предателство, защото сте нещастни бедняци и никога не сте разполагали с пукната пара. И семействата ви са нещастни и бедни, но ако нещата тръгнат добре, най-после ще имате онова, от което сте били лишени. И вие, и семействата ви ще живеете добре. Но Мино беше богат, беше роден в заможно семейство, беше господар и ако се е занимавал с това, е било, защото е вярвал, а не защото е очаквал нещо. За разлика от вас той можеше да изгуби всичко, а вие можете да получите всичко. Ето това е и трябва да се срамувате, че сте дошли да дрънкате за предателство!

Дребният Тулио отвори огромната си уста, сякаш се готвеше да ми отговори, но Томазо, който ме беше разбрал, го възпря и каза:

— Имате право. Успокойте се. Винаги ще си спомням за Мино с добро.

Изглеждаше развълнуван и ми стана симпатичен, защото несъмнено бе обичал Мино. Те се сбогуваха и си отидоха.

Когато останах сама, почувствах облекчение, че им бях казала всичко, което ме тормозеше. Замислих се за Мино, после и за детето си. Знаех, че то ще е рожба на убиец и проститутка, но на всеки мъж може да се случи да убие и на всяка жена да се продава за пари. За мен по-важното бе детето да се роди нормално и да расте здраво и силно. Реших, че ако е момче, в памет на Мино ще го нарека Джакомо. Ако е момиче, ще я кръстя Летиция6, защото за разлика от мене, искам да има весел и щастлив живот. Сигурна съм, че с помощта на семейството на Мино ще го има.