Самотникът

Осма глава

Първите златисточервени лъчи на утрото докосваха прозореца на хижата, когато Бейби заскимтя пред вратата, погледна към спалния чувал на Идън и драсна с лапа.

— Господи, Бейби! — с прозявка се изправи Идън. — Никога ли не спиш?

Бейби изръмжа.

— Стой мирна! — обади се плътен глас — Аз ще го пусна.

Идън огледа купчината от завивки, под която бе Невада.

— Аз вече съм станала. И без това от три дни, откакто дойде ти, не съм ставала. — Тя разтърка очи. — И аз като Бейби съм готова, за да тръгна нанякъде.

Невада не си даде труда да спори. Измъкна се от спалния си чувал и с две крачки стигна до вратата. Отвори я и Бейби се измъкна навън като сянка, останала от нощта.

Невада се върна при постелята си.

Идън едва сдържа възклицанието си, когато го видя. Бе си обул черни джинси, чиито копчета, с изключение на едно, бяха разкопчани. Под златистата кожа на бедрата му се очертаваха здрави мускули. Черни косми обсипваха тялото му. Необикновено усещане обзе Идън, глад и желание, с което се сблъскваше за първи път в живот си.

Невада се протегна и се зае да навлича черната си фланелка. Младата жена удържа порива си да се втурне към нето и да плъзне ръце по прекрасното му тяло. Искаше да провери силата и еластичността на мускулите му, да прокара пръсти в разрошената след съня коса, да усети вкуса на устните му, да проследи всяка извивка на тялото му с езика си…

— Идън, добре ли си? — Невада се взираше в сумрака, обезпокоен от необичайната тишина.

— Да — каза безгрижно тя.

— Не съм сигурен. — Той навиваше ръкавите си. — Как е кръстът ти? Още ли те стяга?

— Добре съм.

— Няма да си, ако не стоиш на топло — Невада коленичи до нея и подпъхна завивките под тялото й. — По дяволите! Тресе те! Да не би да развиваш пневмония?

— Не се бой. Още съм далеч от пневмонията.

— Знам аз, че вярваш на небивалици. Тази болест е непредсказуема. Разболяваш се от грип или настиваш и хоп, в следващия миг се бориш за живота си.

Спомените завладяха Идън. Тя се опита да се пребори с тях, но не успя. Опита се да говори, но от устата й не излизаше глас. Въздъхна и опита наново.

— Знам за пневмонията.

Комбинацията от увереност, скръб и примирение накара Невада да се загледа в нея. В светлината на утрото очите й бяха големи и пълни със сълзи, неподвижни, вперени в нещо, което единствено тя можеше да види.

Една сълза се плъзна върху пръста му. Изгори кожата му като разтопено олово.

— Идън — промълви той.

Тя въздъхна и премигна два-три пъти, за да пропъди сълзите.

— Всичко е наред… Само понякога… Понякога спомените са по-властни.

— Да. Така е.

Лешниковите очи се спряха върху лицето на Невада. Идън се усмихна, а сълзите й още тежаха върху ресниците на очите й.

— Тези спомени не са тъжни, не съвсем. Горчиво-сладки са. Аврора бе на десет месеца, едно жизнено и живо бебе. Малко щастливо торнадо. Смехът й ме караше да се сещам за ярките макове.

Идън се усмихна, а гърлото на Невада се сви от обзелите го чувства, които не бе допускал у себе си с години.

— Кога стана това?

— Преди шест години. В една ранна пролет. Бях на шестнайсет, твърде възрастна, за да бъда дете и прекалено млада за друго. Сестра ми Аврора бе почти на година. Разболя се, но заболяването бе типично за бебетата — висока температура за кратко време и безкрайна хрема. След това получи инфекция на ухото, после дойде нова простуда, кашлица…

Идън се поколеба, но продължи.

— Късна буря завладя Арктика, температурите паднаха с около двадесет градуса. Дишането й се промени. Опитахме се да повикаме помощ по радиото, но в бурята самолет не можеше да излети. Единственото, което можехме да направим, бе да я държим на топло и да се молим бурята да спре.

Невада притвори очи. Добре разбираше болката и чувството за безпомощност, обзели семейството на Идън. Бе виждал много разрушени семейство, разрушени селища, разрушени страни.

— Само аз не се разболях и затова Аврора спеше с мен. Когато умря, бе в ръцете ми. Държах я… държах я дълго време.

Настъпи тягостна тишина. Единственият звук бе движението на ръцете на Невада по завивките й. Глезеше я с разбиране. Нямаше съмнение за пораженията от скръбта. Сякаш и сам усещаше да пърхат черните кадифени крила на мъката.

Но виждаше и усмивката на Идън, чуваха и смеха й. Истински, реални. Забавлението й от живота бе завладяващо. Това го бе привлякло към нея — абсолютната й увереност, че животът е златен огън, който изгаря тъмнината и студа.

Идън още се усмихваше, въпреки съзнанието, че животът е жесток и непредсказуем. Бе понесла предателството, бе преживяла смъртта на сестра си и все още бе в състояние да се смее.

— Пръстенчето на верижката ти. Било е на Аврора.

— Да.

— Защо?

Не бе въпрос, само желание да узнае.

— Нося пръстенчето й, за да си спомням винаги, че любовта е непреходна и никога не е безполезна.

Нещо трепна у Невада, част от чувствата, които вярваше, че е погребал, се пробудиха. Болката го порази, спря дъха му и той остана безмълвен.

А толкова много му се искаше да говори. Би желал да спори с Идън, но не можа. Не знаеше и как да я успокои. В душата му се разнасяха стенания, бе обзет от боязън, бореше се срещу надеждата…

С едва сдържана сила Невада се изправи и се отдалечи от Идън. Тя с усмивка го наблюдаваше как ръчка огъня, слага нови цепеници и върви напред-назад до мивката. Натисна ръчката на помпата и водата потече като кристален поток.

Напълни три ведра, чайника и кафеника. Сложи ги да заврат на огъня. Невада се движеше с внимателни, добре контролирани движения, а от него се излъчваше топлина.

Идън го следеше с поглед и й напомни за първия си кугуар. Беше в клетка, в която диво се мяташе и ръмжеше по всяка движеща се цел.

Какво става, Невада? Какво от думите ми те разгневи толкова?

Не изрече на глас въпроса си, защото знаеше, че е безсмислено.

След няколко минути тя се изви като пашкул в спалния чувал и навлече дрехите си. Дори и термоизолиращи, тя потрепери в тях.

— Не — прекъсна възраженията му. — Не става. Вече два дни нямам температура, така че ще се изкъпя и толкова.

— Може ли да те гледам?

— Ще се изчервя като мак, но ще оживея.

— Играеш си с огъня — кротко отбеляза Невада.

— Болните хора лесно се изчервяват.

Невада с недоверие поклати глава. Недоумяваше как е възможно да съществуват хора, които не обръщат внимание на предупрежденията за опасност от страна на мъжете и остават нежни и уязвими.

— Казвал ли ти е някой, че си упорита като магаре и с това си вредиш?

— Често. Затова и вярвам в силата на наблюдението като научен метод.

Присвитите зелени очи се плъзнаха по слабото тяло.

— Е, аз съм добър наблюдател, както сама забеляза. И точно сега наблюдавам как се втвърдяват зърната на гърдите ти от студа. Дали реагират така и при допира на мъжки устни?

Идън отвори уста, но не можа да издаде и звук. Бе изненадана, не можеше да мисли, нито да говори.

— Забелязах и езика ти — продължи Невада. — Бърз и розов. Бих искал да го усетя във всяка точка на тялото си. Но най-добре видях дългите ти крака. Бих искал да те докосна там, където се срещат. Искам да проникна в теб и да те гледам, докато го правя. Желая те така силно, че се събудих потънал в пот. — Светлите очи не се отделяха от Идън. — Промени ли вече намерението си да се къпеш пред мен?

— Ти не можеш… Или не… По дяволите, Невада!… Ти няма…

Невада пъхна палци под колана си и загледа с очи, които не изпускаха променящите се изражения на Идън. Тя тихо изруга, мина край него и приближи огнището.

— Бъркани яйца или на очи? — попита я, сякаш нищо не се бе случило.

— Не — процеди през зъби тя. — Благодаря ти.

— Колко си любезна!

— И ти трябва да опиташ. Много добре влияе на отношенията между хората.

— Предпочитам честността.

— Нима? Тогава опитай. — Тя го стрелна с блеснали очи. — Аз съм сърдита не защото ме желаеш, а защото ти се ненавиждаш заради това. Защо, Невада? Защо да не ме желаеш?

— Няма да те имам.

Идън въздъхна гневно. Заговори като жестикулираше безпомощно. Замълча и поднови:

— Аз няма да ти откажа, Невада.

— Защо? Да не би да лягаш с всеки срещнат?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че побесняваш дори и от докосване.

— Прав си.

— А мен защо приемаш?

Идън се накани да даде пространно обяснение за невероятните чувства, които владееха сърцето й, но отговорът й прозвуча, неочаквано и за нея, само в три думи:

— Обичам те, Невада.

Устните му се извиха и лицето му доби диво изражение.

— Точно от това се боях. Приказки. Няма да разбереш, че между нас може да има само секс. Пожелах те още в първия миг. И ти ме пожела. Любовта не може да го промени. Секс. Чист и обикновен, горещ като адски огън.

— Можеш да го наричаш както искаш.

— А ти ще го наричаш любов, така ли?

— Какво те е грижа как ще го наричам? Не те карам да изричаш лъжи за чувствата си към мен. Не съм те молила за нищо, освен за едно къпане.

— Нека да ти обясня какъв е истинският свят, приказна принцесо. — Невада се престори, че не е чул думите й. — Истинският свят е Афганистан. Вървиш из тесни процепи между планините с петима неудачници зад себе си и когато стигнеш назначението си, виждаш, че си сам. Около теб няма друго, освен кръв. И тишина. Истинският свят е мястото, където ти се бориш в името на онова, в което вярваш и внезапно разбираш, че дали си победител или губещ, е все едно пред лицето на смъртта. В истинския свят владееш сто начина да убиваш и нито един, за да спасиш живота на едно дете.

Идън понечи да го прекъсне, но Невада продължаваше да говори. Гласът му бе безизразен, думите сякаш я удряха и я принуждаваха да слуша.

— В истинския свят влизаш с хората си в селото им, а съпругите, сестрите, майките и дъщерите им са убити по начин, който дори не можеш да си представиш; децата са болни или прегладнели до смърт, а бебета са толкова слаби, че не могат и да плачат, но майките им нямат мляко и единственото, което можеш да сториш, е да се молиш за душите им докато умрат, а след това да ги погребеш и да си тръгнеш. Просто да си тръгнеш, защото всеки, който е загрижен за стойността на нечий живот, дотам че да бива наранен от загубата му, е глупак.

— Невада — прошепна Идън и протегна ръка в желанието си да го успокои. — Невада, аз…

С мълниеносно движение той хвана китките й и тя извика.

— Не ме докосвай, Идън. — Вместо да я пусне, той се приближаваше до нея. Устните им почти се докосваха. — Желая те така, че не мога да спя нормално, не мога спокойно да си поема дъх, не мога да погледна ръцете си, без да си представя тялото ти между тях. Господи! Дори устните си не мога да оближа, без да се запитам какъв е вкусът на твоите.

— Опитай! — прошепна тя. — Опитай вкуса ми, Невада.

Със стон той приведе главата си.

Устните на Идън бяха нежни, топли и беззащитни. Отвориха се без колебание и езикът й мигновено се стрелна към неговия. Целувката им ставаше все по-дълбока и по-дълбока, гореща, сладка. Истинска! Той искаше повече, притискаше се в тялото й и се притесняваше от свободата, която се канеше да си позволи.

Тогава осъзна, че Идън трепери. По бузите й падаха горещи сълзи. Той пусна китките й и се отдръпна. Облиза устни и усети соления вкус на сълзите й. Дълбоко у себе си усещаше болка.

Знаеше, че трябва да стои далеч от нея, защото единственото, което можеше да й даде, бяха сълзите. Но не знаеше, че сам той може да се нарани. Откритието го шокираше.

— Разбираш ли ме сега? — тихо попита той, но в очите му нямаше нито нежност, нито топлота.

Идън бе удивена от страстта му и очевидната боязън да не направи нищо повече. Инстинктът й не бе я подвел, Невада бе човек, чиито чувства бяха прикрити под пластове лед. Той бе такъв по собствен избор. Бе стигнал до точката на топене в Афганистан и не се бе разтопил.

За да останеш здрав плащаш скъпо и прескъпо. Отричаш се от чувствата си. Те са проява на слабост, когато само най-силните и най-жестоките оцеляват.

Невада Блекторн бе оцелял.

Боец.

Макар че Идън не сподели мислите си на глас, изражението на Невада се промени. Познаваше я и я желаеше със страст, която по сила съответстваше единствено на отказа му да признае съществуването на любовта.

Секс, не любов, напомни си тя. Вече разбираше защо той поставяше граница между двете.

Приказки. Приказно момиче.

Със затворени очи Идън преплете пръсти, за да не протегне ръце към него с предложение да го успокои. Трябваше да открие как да освободи кугуара, без да бъде накъсана на парчета.

Ако можеше да бъде освободен.

Нямаше гаранция, че ще успее. Разполагаше с чувствата и обичта си, а битката не бе започнала.

Трябваше да победи или да щеше да загуби и да с оттегли.

Победа или крах. За Невада трети път нямаше. Нямаше и неутрална земя между нападението и защитата, където двама души биха могли да се срещнат, да си протегнат ръце и учтиво да поговорят за това-онова. И двамата трябваше или да победят, или да умрат. Невада скоро щеше да разбере, че не само той се бореше в името на идеалите си.

Кредото на Идън бе любовта.

— Кафето е готово. Искаш ли? — попита я Невада.

— Да, моля — с отсъстващо изражение отвърна Идън, която за пръв път проумя риска и необходимостта да го поеме върху плещите си.

— Отново сме учтиви, така ли? — той наля от димящата течност.

Идън изгледа Невада и реши, че е дошло времето да открие огъня на необявената война.

— Върви по дяволите, Невада. Но първо ми дай кафето!

Устните му се извиха. Без да я поглежда, той върна кафеника върху огъня, подаде й чашата и се загледа в пламъците.

— Веднага.

— Усмивката ти. Тя беше второто нещо, което забелязах в Уест Форк. Искрена, лъчиста.

— Ха! Усмивката била второто нещо. А кое бе първото, моля?

— Аз съм мъж. Какво мислиш, че съм забелязал?

— Дължината на якето ми?

— Да, нещо подобно. След това открих походката ти. Движиш се като жена.

— Невада, та аз съм жена!

Зелените очи я стрелнаха. Невада се обърна с лице към огъня.

— Ти беше една изключителна жена, на неподходящо място и в неподходящо време. И вървеше право към мен.

— Ти беше с брада.

— Както и барманът.

— Твоята ми хареса повече. Прекрасна мъжка козина! Прииска ми се да отъркам бузата си в нея, за да се уверя, че наистина е така хубава, както изглежда.

Идън остави чашата си в страни, протегна се и с усмивка започна второто нападение.

— След това разбрах, че е още по-приятна. Когато ме целуна, я усетих с врата си, с голите си рамене, по китките, между моите…

— Защо просто не престанеш да ме докосваш? — грубо я прекъсна Невада.

Идън се изправи, свали ръце и уж случайно погали с пръсти косата му.

— Не си ми оставил свободно пространство. Как да не те докосвам?

Невада реши да хвърли още една цепеница във вече буйния огън. Разхвърчаха се искри. Той завъртя ведрата, така че студената им страна се озова под пламъците. Взе кафеника и го подаде на Идън.

— Нервна ли си?

— Какво?

— Галиш ме. Така ли се успокояваш, когато си нервна?

Идън осъзна, че пръстите й си играеха с косата на Невада така, сякаш до нея бе Бейби.

— Както вече казах, трудно е да не докосваш някого в пренаселено място.

— Не знаех, че пренаселвам стаята — очите му сякаш я прободоха. — Дори бих могъл да се закълна, че има предостатъчно пространство.

— Не съм свикнала да ми се нарежда кога мога да ходя на лов или да се къпя, какво да ям, къде…

— Ти си болна — прекъсна я Невада.

— Бях болна. Вече съм добре. Имам достатъчно добра представа за собствените си възможности. Нормално е за човек, отраснал в Юкон. Добре съм, Невада, и ако продължаваш да ме спираш, приготви се за бой.

— Бой?

— Да. Аз съм като Бейби. Щом не мога да се боря отвън, го правя вътре.

— Бой — Невада поклати глава. — Мила, не познавам друга като теб.

— Значи сме наравно — Идън го изгледа над ръба на чашата. — И аз не познавам друг като теб. И не съм била целувана така. Сякаш от едната ми страна бе адът, а от другата — раят. А по средата грееше дъга…

Тя усети, че дъхът на Невада секна. Зениците на очите му се разшириха.

— Така ли беше и за теб, Невада?

За миг предположи, че младият мъж ще я повали пред огнището и отново ще я целуне, но той се изправи, грабна якето си и отвори вратата.

— Отивам да видя леговището на кугуара.

— Каква откровеност. Искаш ли отново да се върна към любезността? Не е ли по-добре да изразходвам натрупалата се у мен енергия като те галя?

Вратата леко се затвори зад гърба на Невада.

— Ако срещнеш Бейби, прати ми го — извика тя. — С него ми е по-весело.

Невада не отговори.

Идън приближи прозореца. Невада изсвири няколко пъти с уста, високи и ясни звуци. След минута Бейби бе при него.

— Във военната терминология поведението на Невада би било характеризирано като пренебрегване на противника — каза на глас тя. — Но хората му казват чисто и просто отстъпление.

С усмивка тя провери водата във ведрото и кимна с одобрение. Докато се нахранеше, щеше да е достатъчно топла.

Два часа по-късно Идън се чувстваше на седмото небе, чиста като слънчевата светлина. Излезе навън и изнесе спалния чувал на Невада. Просна го на слънце. Нейният чаршаф, още влажен, висеше на въже, опънато от хижата до най-близкото дърво. Сутиенът й от бежова дантела бе мокър, но бикините й бяха почти сухи. Реши, че би могла да преживее час-два и без бельо. Топлият въздух доказваше, че пролетта е на път.

С типичния за сезона каприз бе задухал южнякът и температурата на въздуха бе около двадесет градуса. Снегът се бе разтопил напълно и земята ухаеше. Всяко вдишване, както и усещането на приближаващата пролетна жизненост, бе празник за чувствата.

Запя птичка. Идън се закова на мястото си и притвори очи. Приемаше песента със същото удоволствие, с което приемаше слънчевата светлина.

Храстите зашумяха и се чу лекото докосване на лапи върху земята. Вече не бе сама. Тя отвори очи и се обърна.

— Здравей, Бейби. — Тя зарови пръсти в козината му и се огледа за Невада. В слънчевата светлина изглеждаше мургав, а движенията му издаваха неимоверната му мощ.

— Откри ли това, което търсеше?

— Ограничих пространството. Ще опитам отново след обед. Снегът се топи много бързо, дори и по сенчестите места.

Невада забеляза блясъка на очите й, цвета на бузите й. Затвори очи, за да преодолее копненията на тялото си.

— Изкъпа ли се?

— Да. Стоплих вода и за теб, ако искаш.

— Искам. Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Идън. — Извикай ме като свършиш и ще приготвя обеда.

Невада кимна, и без да продума влезе в хижата. Идън с въздишка обърна спалния чувал, за де се изсуши и от другата страна.

Невада има право, каза си. Военните действия изключват любезността. Така е още по-лошо.

Военните действия не се промениха по време на обеда. Пикантните сандвичи, които Идън бе направила, губеха вкуса си. Тя опита да поведе незначителен разговор, но Невада участваше с хладни и кратки любезни отговори.

Идън погледна Бейби, който безсрамно бе положил глава върху коленете на Невада и му каза:

— Ухапи го!

Вълкът я изгледа невярващо.

— Нали ме чу? Първо Невада се оплака, че съм любезна, след това се нахвърли върху ми, че съм била искрена. А сега използва това като оръжие срещу мен. Така че, хапни го за обяд. Бог ми е свидетел, че този мъж не става за нищо друго.

Бейби не й обърна внимание и отново положи муцуна върху ръцете на Невада.

— Остави човека на мира, Бейби! Не виждаш ли, че не го интересуваш? Не го моли!

Идън потръпна, защото думите й отекнаха в главата й.

Не е лош този съвет, каза си. И аз трябва да се вслушам в него.

Изправи се, отвори вратата на хижата и се обърна към Бейби:

— Вън!

Бейби изтича и се намести в локвата под една сянка. Идън прибра останалата храна в шкафа.

Невада дояде сандвича си, пийна вода и се зае да прибира вещите си.

Идън се досети, че се кани да си тръгва. Обзе я притеснение. Когато започна битката, не предполагаше, че е възможно той да се измъкне от бойното поле, като отнесе сърцето й.

Тя не познаваше добре военната стратегия и тактика.

А Невада бе изключително вещ в тази област.