Савската царица

Бях ужасена, потресена от нещо, което не бях сигурна какво е, но ме бе завладяло напълно – омраза? Състрадание? Нуждата да я защитя срещу този мъж, мъртъв вече от години, и от миналото, което никога нямаше да бъде заличено, въпреки че тя трепереше в ръцете ми.

Шара също искаше да бъде опозната и разбрана.

Тя се мъчеше да диша, дробовете й отказваха да се отворят.

— Тя ме даде на него от омраза към теб. И аз – какво можех да сторя, освен да отнема живота си... но нямах смелостта да го направя!

Очите й се обърнаха и аз извиках слугините си на помощ, докато тя припадаше в ръцете ми.

Същата вечер стоях на терасата си, вслушвайки се в нощните звуци на града. Кучешки лай. Детски плач. Неколцина мъже пееха и се клатушкаха по улицата. Затворих очи и се опитах да си спомня градините на Сава преди напастта на скакалците. Досега трябваше да са се раззеленили отново, ако пролетните дъждове са били изобилни; нежните мимози сигурно бяха свели жълтите си цветове към земята. Над главата ми, високо в мастиленото небе, намаляващата луна висеше, вързана на невидими нишки.

Дали Шара бе отишла доброволно, запитах се аз? Дали малка частица от нея не се бе надявала да спечели благосклонността му, да се издигне над настоящото си положение – да си отмъсти някак на Хагарлат, да открадне нещо от нея заради самата себе си или като отмъщение за жестокостта й към мен? Дали баща ми е бил груб с нея, за да я превърне в сегашното свито създание – тя се опитваше, и то упорито, да изкупи вината си през всички тези години.

Искаше ми се да й задам много въпроси. По-късно. Утре. По време на пътуването ни към дома може би. Дори и само за да се опитам да я накарам да се помири със себе си.

Ако това изобщо бе възможно. Но както стоях на терасата си онази вечер, осъзнах, че отговорите на Шара няма да променят нищо.

Тя не беше мой враг. Тя не ми бе съперничка. Тя не беше мое притежание... за да я давам или вземам. И беше страдала заради предаността си към мен.

Когато се събуди, щях да я обградя с любовта си. Щях да залича лицето на Хагарлат – и дори това на баща ми – от съзнанието си и така щях да го изтрия и от нейните спомени.

Зад мен се чуха стъпки.

— Яфуш.

— Тук съм, принцесо.

Издишах шумно и уморено и усетих, че раменете ми са отпуснати и присвити в отчаяние.

— Мисля си... време е да се завърнем у дома – рекох аз. Не знаех какъв друг път да поема. Боговете трябва да постъпят така, както са решили.

— Това не е принцесата, която познавам – каза той. Вдигнах глава и го видях, застанал отстрани, взиращ се в звездите.

— Каква е принцесата, която познаваш?

— Тя е силна. Силна като мъж. И по-силна дори.

Поклатих глава.

— Не знам къде изчезна тази жена.

— Не мисля, че е изчезнала. Просто е забравила коя е.

Отпуснах глава на извитата облегалка на стола.

— Яфуш, какво желаеш най-много на този свят?

— Искам да видя лицето на Бог.

Усмихнах се съвсем леко.

— И кой бог искаш да видиш? Имам цяла лавица с богове, ето там. Мога да ти сваля някой от тях.

— Не мисля, че Бог е в тези фигурки, принцесо.

— Нито пък аз – казах аз. – Но не ми казвай сега, че всъщност вярваш в един-единствен бог.

— Мисля, че Бог трябва да има много лица.

— Едно за слънцето, друго – за луната.

— Да, мисля, че би трябвало да е така. И много други.

— И къде живее този бог?

— Мисля, че Бог е тук – посочи той към звездите. – И тук – потупа с ръка гърдите си. Колко красив ми се строи в този момент, когато лунната светлина огряваше тъмните извивки на лицето му. Погледнах към звездите.

Толкова си мъдър, мой Яфуш.

— Яфуш... защо са ти сторили това!

Никога не го бях питала.

— Има мъже, които правят тези неща.

Затворих очи.

— Бях момче. Семейството ми ме продаде на тези мъже.

Отворих уста, но не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, Яфуш.

— А аз – не.

Как бе възможно човек, осакатен от собственото си семейство, да изрече подобно нещо?

Хванах дланта му, сплетох пръсти с неговите и после я повдигнах към устните си. Мислех си за онова, което бе казал Соломон – как се нараняваме взаимно и така разгневяваме неговия бог – бога, чийто образ и подобие осквернявахме, обиждайки по този начин самите себе си.

Да, помислих си аз. Сега разбирам. Толкова много болка, толкова наранени хора. Шара, Яфуш, самият Соломон. Запитах се каква ли е тази незнайна рана, която той се опитва да изцели с отварата на никога несекващия ламтеж за нови придобивки.

— Яфуш, искаш ли да се върнеш в Нубия?

За момент евнухът замълча.

— Не мисля, че ще поискам да отида там.

— Когато се върнем в Сава, ще бъдеш свободен – казах аз. Беше ми трудно да изрека тези думи. Болеше ме. Болеше ме, но същевременно бе толкова красиво.

— Аз вече съм, принцесо.

Взирах се в небето дълго, дълго след като той се бе прибрал вътре.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След три дни му написах само следното:

Нека поговорим. Лице... в лице.

Но пратеникът се върна и каза, че царят не може да бъде обезпокояван, че е отишъл да посети египетската си жена.

Тази вечер отидох в савейския лагер с Шара и Яфуш, облечена в толкова проста одежда, че никой не би могъл да ме вземе за царицата, която бе минавала безброй пъти по тези улици преди.

В шатрата си най-накрая почувствах, че отново мога да дишам.

Може би в мен все още бе останала част от номадската жилка.

Тази вечер споделих скромното си ястие с Асм.

— Как прекарваш времето си в Йерусалим, приятелю? – поинтересувах се аз. Той бе променен, виждах това, но не можех да определя в какво отношение.

С мен също се бе случило нещо през последния ден.

Бях се провалила. Но въпреки провала усещах облекчението от голям товар, смъкнал се от раменете ми.

— Притеснен съм. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво?

Не мислех, че мога да понеса бремето на още една изповед.

— Срещнах се с жреците на Молох, Ашера, Баал и Хамос... както и с тези на израилтянския бог.

— И? Стигна ли до някоя нова мъдрост, която да споделиш с мен?

— Жреците от капищата се радват на твоето присъствие и на присъствието на бога, който е в твоя лагер. Но жреците на Йехова... те нямат търпение да си тръгнеш, царице моя.

По някаква причина това ме изненада.

— Те се боят от твоето влияние върху царя.

— Е... – разсмях се аз. – Не бива да се тревожат повече. Какво друго научи от жреците?

Слушах го дълго да говори в подробности за ритуали и знамения, за жертвоприношения и предсказания.

— Никой от тях, царице моя, не познава гадател като теб.

Сведох поглед.

— Довериха ми, че често им се налага да хвърлят повторно гадателските си камъни, че често предполагат какво искат да им кажат боговете, когато разчитат знаците по черния дроб, и че често се съмняват във виденията си или не ги разбират. И това – от жреци на богове, по-древни от Алмака, които цял живот съм почитал, макар и от разстояние! Думите им ме разтърсиха до дъното на душата ми!

Изпитах прилив на съчувствие към моя жрец.

— Кажи ми, Асм, описаха ли ти какво е да имаш видение – истинско видение?

— Не, царице моя, не го направиха. Само казаха, че сънуват странни сънища или че понякога им се струва, че виждат нещо, а после осъзнават, че не е там или че зрението им е било замъглено и са сгрешили.

Замислих се отново за деня в храма, когато ми се стори, че казанът се разлива на земята. Как зрението ми се бе замъглило и си помислих, че ще припадна, но все пак видях как големите бикове се опитват да тръгнат в различни посоки и да се откъснат от невидимия си ярем.

— И аз имах видение тук.

Асм се наведе напред, сякаш искаше да надникне в очите ми, като че ли не бях жена, а златна купа.

— Говори, дъще на Алмака!

— То е само за ушите на царя, защото го получих от бога на това място.

Жрецът смръщи вежди.

— Сигурна ли си? Алмака приема много форми.

— Сигурна съм. Помниш ли разговора ни от първите месеци на царуването ми?

— Да – отвърна той и ме погледна притеснено.

— Каза ми, че ако Алмака не говори с мен, с кого въобще би говорил.

— Така е. Но той ти говори и Сава е благословена заради това.

— Асм...

Не знаех дали се дължеше на това, че вече бях погубила бъдещето на Сава, или защото видях лицето на Шара тази сутрин като на преродена, но и аз закопнях да се освободя от тайната си.

Може би просто бях уморена. Много уморена.

— Когато се върнем в Сава, ще напусна поста си на върховна жрица.

— Царице моя! Защо?

— Един бог ме спаси, когато бях млада. Но не знам кой. – Никога не бях говорила за Садик и не очаквах Асм да разбере какво имам предвид. – Призовах Алмака, но сега знам, че Алмака не ме призова. Аз се обърнах към него, аз му се посветих, а той мълча. Той никога не ми е говорил – мисля, че е така, защото не ме разпознава. Създадена съм по друг образ и подобие.

Коя си ти всъщност? – ме бе попитал Соломон. Знаех имената и титлите си. Знаех какви са задълженията на властта ми. Но не знаех отговора на този въпрос.

Спомних си отново вечерта, в която бях застанала под дъжда – забравила за короната, за титлата си, за всичко, с образа на Небе в мислите си. За Яфуш и как най-добрият начин да го задържа, бе, като го пусна. За Шара и как най-добрият начин да й покажа любовта си, бе, като поема болката й.

— Но за кой бог говориш тогава? Има толкова много богове в това място – тук и на източния хълм, старите богове на тази страна и другите, дошли от далече – попита Асм, видимо смутен.

— За онзи, който е загадка.

За това поне можех да благодаря на Соломон.

На следващия ден изпратих отново посланието си до царя. И отново пратеникът се върна, казвайки, че той бе с моавитската си жена.

И на следващата вечер, и на по-следващата отново той бе с една от жените си.

Този път се разсмях. О, да, колко ясно получих посланието му, въпреки че той не бе получил моето! И после се отпуснах на пода, облегната на вратата, след като я затворих, и закрих лицето си с длани.

— Покажи ми пътя – прошепнах аз, без да знам към кого.

Нощта след ритуала в чест на тъмната луна се подготвях да тръгна към покоите си в двореца. Но преди да потегля, ме посети гост – Абгаир. Изненадах се, но и останах доволна, че е напълнял, откакто бяхме пристигнали.

— Иска ми се скоро да се прибираме – каза той с усмивка.

— Не си ли доволен от престоя си тук?

— Тези хора бият камилите си.

— Съвсем скоро си отиваме.

— Иска ми се да се видя с този цар още веднъж, преди да си тръгнем.

— Ще се опитам да го уредя. Но защо искаш да го видиш?

— Искам да видя лицето на мъжа, който има толкова много врагове?

Премигнах изненадано.

— Защо казваш, че има много врагове?

— Хората говорят, когато си мислят, че другите не ги разбират. Аз съм просто вълк до кладенеца. Но научих този език.

— Кои са тези хора, Абгаир?

— Има един мъж в къщата на царя. Важен мъж. Виждал съм следите на животните им редом с неговите. Този месец два пъти изчезва и се връща от север с работниците.

Намръщих се.

— Доведените да работят насила, по заповед на царя?

— Онези, които се оплакват много. Казват, че ги отделят от домовете им за месец, че царят не се грижи добре за тях. Но този мъж им обещава, че скоро всичко ще се промени. Че така е казал неговият цар и че той ще стане цар.

— На север и обратно – сигурен ли си?

Той ме погледна възмутено.

Върнах се в спомените си от изминалите дни, из лицата на придворните в Йерусалим, Гезер, Мегидо. Име, лице – млад мъж, с когото той се шегуваше. Обещаващият младеж, надзираващ строителите, с когото Соломон толкова се гордееше.

Иеровоам.

Върнах се бързо в двореца.

— Достави това съобщение единствено на царя, на никого другиго – наредих на управителя, притискайки свитъка в ръката му. Бях написала само: Иеровоам ще те предаде.

Минаха три дни. На четвъртия пратеник ми върна кратък отговор:

Ела в градината.

Тръгнах незабавно, като тичах толкова бързо по тесните стъпала, че Яфуш изостана зад мен.

Затворих вратата и се огледах. Когато не видях царя, влязох смело в покоите му. Доколкото знаех, можех да се натъкна на някоя от съпругите му – или по-лошо, да ги заваря двамата... заедно.

Но щом влязох, го видях – в средата на стаята. Косата му бе разрошена, дрехите – измачкани. Забелязах кана с вино и чаша на ръба на гравираната масичка.

— Иеровоам си тръгна – каза той, без да помръдне.

Знаех, че е привързан към младия мъж, но бях изненадана от силата на страданието му. И тогава разбрах: въпреки всичките си деца, Соломон бе обичал именно този като свой син.

— Моят пророк... е имал видение. Царството ми ще се разпадне. Моят пророк Ахия! Той обаче не дойде при мен, а отишъл при едно момче и му споделил виденията си как царството ми се разпада. Казал е на момчето, че ще бъде цар!

Размаха ръце и събори каната с вино на пода, разхвърчаха се алени пръски. После блъсна стола, след това и масата, завъртя се и се нахвърли с удари срещу стената, до която след миг се свлече.

Бързо прекосих стаята и го стиснах за раменете. Той ме погледна – поглед на полудял, озверял човек.

— Никое видение не е изсечено на камък, звездите не са неподвижни на небето. Ти си царят. Каквото и да донесе утрешният ден, днес ти си цар.

Той поклати глава. Очите му бяха хлътнали.

— Знаеш ли... – прошепна Соломон, – че ти ме съсипа?

Отдръпнах се от него. Не можеше да ме обвинява за делата на това момче, нали?!

— Ти ме съсипа – повтори той с отнесено изражение. – Казват, че царството ми ще се разпадне. Но аз няма да го позволя. Няма! Но въпреки това съм съсипан.

— Тогава ще си тръгна...

— Не! – Соломон ме стисна за раменете. – Не разбираш ли? Не мога да те пусна, въпреки че трябва да го сторя! Царството ми се разкъсва надве, пророкът го видя и аз не бива да го позволя! И все пак във всеки час от изминалите дни не исках нищо друго, освен ти да си до мен. Да ти се ядосам, да се посъветвам с теб. Да поплача в скута ти като малко момче. Не разбираш ли? Ти ме завладя! Мен, лъва на Юда*!

[*Според Тората еврейското племе на Юда, юдеите, са потомци на четвъртия син на Яков. Лъвът е техен символ (в християнската традиция така е наричан и Христос). – Б. пр.]

Треперех, сърцето ми умираше и оживяваше в гърдите ми с всеки удар – кораби, пристанища, Сава... всичко бе забравено.

Той хвана лицето ми между дланите си.

— Не мога да ям. Не мога да спя...

— Защото си бил постоянно зает с жените си – подхвърлих язвително. Но той не ми позволи да се отдръпна.

— Нима? Отидох да видя Ташер, но докато ядях на масата й, духът ми не беше там и тя ми се ядоса. Изпратих да повикат други от жените ми... Но не можех да говоря за разбитото си от Иеровоам сърце с тях. Ако сега го видя, на мига ще го убия! В очите на съпругите си аз съм единствено царят; не мога да плача в присъствието на съветниците или братята си... Бог ме дари с прозорливост. И я пръсках като злато. Но ти... ти я цениш и използваш умело, мъдро. Както би направил син, роден не в семейство на богаташ, а на бедняк, и спечелил сам своето богатство. Аз съм синът на богаташа. Но ти си тази, която получава даровете на боговете. Как е възможно това? Ти, която почиташ луната! А сега и ти ме напускаш. И аз ще ти дам всичко, което желаеш. И какво ще получа в замяна? Преследвах те, а ти продължаваш да криеш лицето си от мен. Спорих ожесточено с теб, а сега аз съм този, който загуби всичко.

— Няма да загубиш – прошепнах аз. – Ще спечелиш онова, което не можеш да получиш от съпруга, дадена като предмет според някакъв договор, от васал или от някого, който те нарича „цар“. Търсиш ме, защото аз не съм нито едно от тези неща. Разпитваше ме за любовта. Била съм обичана – красиво, страстно, безкористно. Но какво е любовта за този, който иска повече от всичко друго... да бъде опознат и разбран?

Той закри лицето си.

— Как мога да те оставя да се върнеш в Сава? – проплака подир малко. – Пропъдих те с моите искания. С всеки мой довод, с който всъщност исках да те задържа при себе си. Ти, която ме съсипа...

— Аз, която те обичам – промълвих.

Несъвършено, егоистично... и в същото време напълно забравила себе си.

Соломон ме хвана за ръката и я притисна между дланите си.

— Тогава не заминавай. Не още. Остани. – Притегли ме към един стол и падна на колене пред мен. – Остани и ще ти дам всичко, което съм. Само ако ми позволиш да ти служа.

— Ще остана. До зимата.

Той отпусна главата си в скута ми.

Останахме така много дълго. Когато най-накрая вдигна очи към мен, аз се пресегнах и свалих воала си.

Соломон ме притегли на пода с треперещи ръце, пръстите му пърхаха като криле на птица по лицето ми, по устните ми, които след миг разтвориха нежно. Проследи линията на брадичката ми – дълго, цял час – шията, извивката на рамото ми. Поколеба се и когато не го отблъснах, ме докосна нежно, отначало като плахо момче, а после със свободата на умел любовник, галейки ме през роклята. Ръката му обхвана талията ми, погалих с върха на пръстите си наболата му брада и извитите му вежди, докато най-накрая положих устни върху неговите... Той въздъхна и аз вдишах тихия звук като откровение.

Тръгнах си малко след това, съсипана и възродена, оставяйки след себе си разтърсен до дъното на душата си цар.

На следващия ден пратих само следното съобщение:

Заклах жертвата, размесих виното си и приготвих трапезата си; после проводих слугините си... *

Това не бяха мои думи, а негови, взети от писанията му за господарката Мъдрост.

[*Перифраза на стихове от Притчи Соломонови 9:2 – 3. – Б. пр.]

Изпратих момичетата си в лагера, за да съблюдават жертвоприношението. Те взеха със себе си всички жени от домакинството ми; само Шара и Яфуш останаха при мен.

Царят дойде късно същата нощ.

Влезе в покоите ми, оглеждайки се така, сякаш не се намираше в своя дворец, а в някакъв чужд свят. Килимите от моята шатра и тези, които ми бе подарил, бяха застлани на пода на вътрешната стая, най-пищният от тях бе под копието на царския ми трон, покрит с леопардовата кожа, върху която седях в двореца си. До трона ми, на широк подиум, бе поставен маркабът, символът на моята власт.

Царят спря пред него и се пресегна да го докосне.

— Това е маркабът, в който си яздила по време на битката за трона – каза той с възхита, докато пръстите му се плъзгаха по позлатата и по разперения край на щраусовото перо. Аз бях направила почти същото, когато го видях за първи път.

— Точно той е.

Не носех воала си, нито дори всичките си накити.

Тези украшения вече бяха излишни.

— По-рано ми каза, че си потеглила тайно. Твоите съветници не са ли забелязали, че маркабът липсва?

— Направихме втори, подобен, който поставихме в моите покои, докато истинският пътуваше с мен.

Соломон се замисли върху думите ми, докато преплиташе пръсти с моите, а погледът му се насочи към трона ми. Бях приела неколцина гости и отсъдила по няколко случая през престоя си тук, седнала на трона си – включително спора между пострадалия надзирател и собственика на камилата, която го бе ритнала. Надзирателят щеше да куца до края на живота си, но лекарите на Соломон доказаха способностите си – мъжът не умря и дори не загуби крака си.

Соломон ме поведе към алабастровия трон.

— Искам да разбера каква си, когато си възкачена на трона си в Сава. Искам да го видя с очите си.

Погледнах го развеселена и отидох до трона си, седнах с изпънат гръб и поставих ръце на облегалките.

— Тронът в залата ми е по-голям от този. Зад него има голяма сребърна луна, а пред него – подиум с три стъпала. – Махнах с ръка към стените. – Високо на стените има двайсет и осем алабастрови диска. Те сияят – нощем бели като луната, а денем – златни като слънцето, от изгрев до залез.

Той отстъпи назад и после, за моя голяма изненада, коленичи. Не проговори, но бавно се наведе и целуна върховете на пръстите ми, после проследи с ръка изрисуваните с къна цветя – по стъпалата ми и чак до глезените. Затворих очи, когато пръстите му се плъзнаха в сандалите ми, за да погалят чувствителните сводове на ходилата ми.

Малко по-късно минахме заедно покрай идолите на Алмака, Ашера, Тот и Нейт във вътрешната стая. Той спря, оглеждайки диваните, копринените завивки и възглавници, поставката за тамян във формата на ибекс.

— Къде седиш, когато си почиваш? – попита Соломон. – Тук? – пристъпи към един от двата ниски дивана.

— Да. Там.

— Тогава аз ще полегна тук.

— Не – казах аз. – Легни до мен.

Пихме вино. Пръстите му бродеха по сгъвката на рамото ми като газела. Пробвахме ястията, които дойдоха от кухните – цяла върволица, придружени с дегустатор. Соломон яде от ръката ми, аз – от неговата.

— И сега аз забравих за останалия свят – прошепна царят, заровил лице в косата ми, вдишвайки уханието й. – Денят стана нощ. Ибексът и лъвът се хранят заедно.

— Няма пиршества, няма злато... Съществува само градината – добавих аз.

— Аз съм пастир като баща ми. – Соломон повдигна брадичката ми и ме целуна по ухото.

— А аз съм пастирка.

— И твоят тъмнокож народ не е дошъл от края на света – прошепна Соломон, – а от долината Сонам. Знаеш ли, че от години си представях как изглежда лицето ти, копнеех да го видя, но и се боях да не би да не отговори на представите ми?

— И ето ме. И лицето ми е такова, каквото е.

Той ме погали по бузата.

— По-прекрасно е, отколкото някога съм си представял, и имам чувството, че винаги съм го познавал... и че то също ме познава.

Въздъхна тежко и отпусна глава на рамото ми.

Тази нощ Соломон плака в прегръдките ми. Както и по-късно насън.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Това бе моят свят: тлеещият огън на тези очи, обърнати към мен; благоуханните чаршафи, застлани на леглото ми; розите от градината, полюляващи се пред прозореца ми, зовящи „ела“.

Вече не забелязвах натрапчивия мирис на печено месо; бе победен от цветята, които изпълваха стаята ми.

В ранния предобед последната му поема бе доставена до вратата ми.

Ти плени сърцето ми с един поглед на очите си,

само с огърлието на шията си.

По-сладки от вино са твоите милувки,

и благоуханието на твоите мазила е по-приятно

от всички аромати. *

Моят отлетя при него в отговор:

Докле царят беше на трапезата,

моят нард издаваше благоуханието си.

Смирнова китка е моят възлюбен:

стои на гърдите ми.

Моят възлюбен е като кипрова китка...**

Седях до него в тронната зала, където бе пренесен тронът ми.

[*Песен на Песните 4:9 – 10. – Б. пр.]

[**Песен на Песните 1:11 – 13. – Б.пр.]

Вечерях със съветниците му, които постоянно гледаха ту мен, ту към царя си, който често казваше в тяхно присъствие: „А какво мисли Сава по този или онзи въпрос?“, докато очите на по-проницателните – и по-внимателни – от тях започнаха сами да търсят моето мнение.

Седяхме като царе в личната му зала и изслушвахме делата на Иеровоам, осъждайки вредния плод на бунтовното семе. Бях там, когато клетата майка на момчето, вдовица, бе доведена пред царя за разпит.

Осъдихме остро Египет, задето бе дал подслон на враговете на царя, на Иеровоам и привържениците му и преди това на Хадад, който сега царуваше в Арам и с когото Соломон бе сключил примирие, вземайки за жена дъщеря му.

Пристигнаха нови известия от Хацор за друга схватка, този път по северната граница, с Разон от Дамаск. Обсъждахме как да се действа.

Но нощем забравяхме всичко.

Соломон идваше в леглото ми като молител. Аз поднасях почитта си. Той изискваше и аз се отдръпвах. Той шепнеше и аз се втурвах в прегръдките му.

— Майка ми бе покорителка на царе. Аз го презирах за това години след като си бе отишъл. Но вече не.

Говорехме за богове и земеделски култури, за морски маршрути, чието преплаване отнемаше година и половина пътникът да отиде и да се върне обратно. Разговори, които би водил с Балеазар, ако той беше на мое място. За кораби, които щяха да идват в моите пристанища. За начина, по който щяхме да преобразим света.

Пеех му песните на моята майка, а той ми отвръщаше с химните на баща си.

Нашепваше ми историите на по-големия му брат, когото бе боготворил като млад – Адония, и когото е бил принуден да убие.

И за първи път от почти пет години аз изрекох името на Макар и плаках.

— Аз също обичам този Макар, въпреки че не съм го познавал – каза Соломон. – Той е загинал заради моята царица и благодарение на него съм сега с нея. Ще направим жертвоприношение на боговете и на двама ни в знак на признателност.

На следващия ден пратихме хора на пазара, за да купят животни, и димът от печеното им месо се издигна над олтарите ни. Изпитах благодарност, защото горчивината в устата ми най-накрая се превърна в сладост – след толкова време...

Прекарвах следобедите в блажена сънливост, подремвайки, докато чучулигите пееха пред прозореца ми; когато слънцето се наклонеше на запад, се къпех дълго и бавно.

Нощем изкачвах стъпалата до терасата или пращах пратеник, за да го поканя в личните си покои. Нека дойде моят възлюбеният в градината си и да вкуси сладките й плодове.*

[* Песен на Песните 4:16. – Б. пр.]

Бяхме безсрамни, дръзки, самозабравили се. Къпехме се посред нощ на терасата му. Хвърляхме си тайни погледи през масата по време на пиршествата. Промъквахме се през тунелите и излизахме извън града, за да лежим един до друг под открито небе като първите мъж и жена, като божествените съпрузи от древността.

Той дойде в лагера ми по време на следващата тъмна луна заедно със слуги, които носеха животни. Наблюдава ритуала на Алмака, докато все още терзаещият се от въпроси Асм и аз извършвахме церемонията.

Това щеше да бъде последното ми жертвоприношение към мълчаливия бог.

— Колко плашеща, красива и величествена беше – прошепна тази нощ Соломон в шатрата ми дълго след като тъпаните бяха спрели да бият. – И как ме омагьосваш. Каква е тази твоя сила, дъще на луната?

— Силата на желанието – отговорих аз.

— Вярваш ли в такива неща?

— Нима желанието не е всъщност молитва? Един мъж се промъкна в спалнята ми, когато бях на дванайсет. Облада ме насила. И още веднъж след това. И още веднъж.

Соломон се надигна със смаяно изражение.

— Помолих се за спасение. И уади преля и го отнесе завинаги. Посветих се на бога в знак на благодарност. Но мисля, че заради стореното от него останах безплодна.

Той ме притисна към себе си по-силно от всеки друг път.

— Клета моя любов! Ако този мъж беше жив, щях да го накарам да страда. И като си помисля, че те повиках да дойдеш при мен сама онази първа нощ. Проклинам се, че някога съм се държал сурово с теб. Прости ми. Прости ми – каза той и ме залюля в прегръдките си.

— Никога не си вдигал ръка срещу мен.

— Трябваше да бъда нежен с теб още от първия ред, който ти написах.

— Тогава сигурно не бих ти отговорила.

— Да, навярно не би го сторила.

— Сега разбираш, нали? Помолих се на луната да ме спаси. Молих се за свобода и баща ми ме изпрати в Пунт. Живях щастливо там години наред. Живеех сред любов и с любов. Но се питам дали част от мен не се е молила да стана царица. Питам се дали душите ни не са всевиждащи и дали моята е знаела, че ще дойда тук. И дали е знаела, че няма да дойда, ако Макар е жив...

Отдръпнах се от него и го погледнах на светлината на лампата.

— Първия път, когато ти писах, част от мен копнееше за теб. И още първия път, когато те видях, те пожелах. И ето те. Но богът, на когото се посветих, не ми се посвети в замяна. Така че кой е богът, благодарение на когото си с мен... и който скоро ще ни раздели?

— Същият, който ще ни събере отново – каза той тихо.

— Ние почитаме един и същи бог в края на краищата.

— И кой е той?

— Името му е „любов“.

Соломон, моят поет.

След известно време спрях да го каня при себе си, защото в покоите ми постоянно сновяха слугините ми и двете други момичета, и наредих да преместят нещата ми в неговите покои.

Излежавахме се в леглото до късна сутрин. Той целуваше пъпа ми, а аз сравнявах мъжеството му с гладкия алабастър на статуите – символ на плодовитостта. Соломон се смееше и се преструваше, че се срамува.

И после ставахме и за няколко часа се превръщахме отново в цар и царица, докато в мислите си творяхме поезия.

Не говорехме за настъпващата зима, въпреки че дните препускаха като диви коне и лятото отиваше към своя край.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Халхариб и Ниман ме посетиха по време на празника на тръбите*, за който от дни в града се събираха поклонници. Царят бе отишъл в храма; нямаше да го видя до вечерта. Вече месец роговете на овните тръбяха всяка сутрин, стряскаха ме в съня ми повече от веднъж, потънала в прегръдките на царя, но на него не действаха така – той похъркваше тихичко въпреки мощния рев. От всяка пещ в града във въздуха се надигаше ароматът на печен хляб.

[* Денят на тръбите, или Рош Хашана – еврейската Нова година. Рош Хашана отбелязва новата година за хората, животните и правните договори. Въпросните тръби се наричат шофар – древен еврейски духов инструмент, обикновено направен от рог на овен. – Б. пр.]

Посрещнах съветниците си в покоите си, на масата имаше поднос с дюли и мед от царските кухни. Идвах тук за първи път от дни и за първи път от много време се събирах с тях на съвет.

— Царице моя, притеснени сме – започна Ниман.

— Защо? – попитах ведро. Но бях очаквала тяхното неодобрение и ги посрещнах с едно наум. От седмици посещавах тронната зала на царя и личните му покои. Очевидно Соломон се бе съгласил на споразумение. След като имахме кораби, нямаше причина да оставаме още тук. Хората в лагера бяха неспокойни, а аз все още не давах заповед за тръгване.

— Има... неприятни слухове за теб и царя, разнасят се все повече и по-настойчиво сред поклонниците, които стават все по-многобройни с всеки изминал ден.

— Винаги има слухове. В Сава също се говореше какво ли не за мен.

Ниман поклати глава.

— Царице моя, тук е различно от Сава. Нашите обичаи не са като тукашните.

— Наясно съм с това – сопнах се аз. – Това ли сте дошли да ми кажете? – Погледнах към Халхариб, който се взираше мрачно в подиума, където, преди да бъде преместен, стоеше моят трон.

— Царят има много жени, които имат много слугини – слугини, които говорят и разпространяват злобните слухове на техните господарки. Има и много жреци и членове на съвета, които са недоволни от присъствието на чужд владетел с повече влияние над царя от тях самите. В това царство не са склонни да се поддадат на чужда власт – особено ако е властта на царица. Станала си любимата мишена за заплахи. Въпреки че могат да ти кимат и да се усмихват в съвещателната зала, ти нямаш други приятели освен самия цар.

— Откъде знаете? Не сте присъствали на съвещанията на царя.

— Разходихме се из града под прикритие и го чухме с ушите си – каза най-накрая Халхариб. – Хората на пазара говорят срещу савската блудница, а по улиците наричат пазача ти „човека на проститутката“.

Лицето ми пламна от ярост, въпреки че по гърба ми плъзна студ.

— Как се осмеляват!

Скочих на крака и закрачих нервно, приглаждайки косата си.

— Страхливците винаги ще говорят грубо срещу жените на власт. Мислите ли, че това е първият път, когато устите се отварят и лаят срещу мен? Мислите ли, че ме интересува това, за което говорят? Не са доволни от браковете на царя, въпреки че получават големи облаги от тях. Това са хора, свикнали да вдигат скандали, които търсят и създават нравоучителни притчи дори от съюза, от който се е родил техният възлюбен цар, избран от собствения им бог – рекох гневно. – Той, който е надарен с мъдрост от самия Йехова!

— Тези хора се боят, че този същият бог ще им потърси сметка за делата на царя им – притисна ме Ниман.

— Царице моя, не съм сигурен, че хората го обичат толкова, колкото може би разказват ласкателите в двореца – каза Халхариб.

— Никой не е дръзнал да говори срещу него.

— Не и открито, пред хората. Но стават все по-смели, особено след Иеровоам.

— Царице моя, очевидно е, че имаш благосклонността му – каза Ниман. – И Сава също ще се облагодетелства от това. Той е очарован от теб. И е разбираемо да е така – Сава е най-богатата страна в света!

Разсмях се.

— Само преди няколко седмици никой от вас двамата не намираше думи да изкаже възхитата си от този цар. Видях как поглъщате с жадни очи подарените ви коне, а ти, Ниман – златото на колесниците му. Не беше ли ти моят сродник, който ме умоляваше да уредиш брака ми със същия този цар, ти, който виждаше в това огромна възможност?

— Царице моя, ако искаш да се омъжиш за него, стори го – каза Халхариб. – Но трябва да сложиш край на този скандал. Не само в името на Сава, но и заради доброто на хората в лагера.

Отстъпих назад.

— За какво говориш?

— Вече седмици наред под прикритието на нощта хвърлят камъни и боклуци по лагера ни. А тази нощ група северняци се опитаха да се сбият с пазачите ни. Нараниха трима от хората на Тамрин.

— Какво?

— Ако няма да се омъжваш за него, тогава трябва да си тръгнем час по-скоро. Очевидно си получила – или поне ти е обещано – това, за което дойдохме!

Избягвах да мисля за предстоящите дъждове, за дните, които ставаха все по-кратки, като си повтарях, че така ще имам повече часове нощем със Соломон. Разбира се, знаех, че се залъгвам.

— Няма да си тръгнем преди зимата. Все още имам дела за довършване – обясних аз, гризейки нокътя си.

— Носи се слух, че си се преместила изцяло в неговите покои, господарке – каза Халхариб. – И целият двор знае, че седиш до него в тронната му зала – не като гостуващ владетел, а сякаш си негова царица!

Исках да им изкрещя: „Такава съм!“.

За него бях повече царица от която и да е от съпругите му от уговорените бракове! Без брак, без зестра, без обединяване на страните ни. Повече от жените, които някога му бяха раждали синове, дори само защото не бях нито едно от тези неща.

Какво ли биха казали, ако знаеха как двамата с него нощем обсъждаме начина, по който ще променим света? Как привличахме Хидуш и Вавилон в съюз с нас, като очертавахме дяловете си от пътищата, които се виеха чак до далечните земи на коприната? Как разделяхме Идумея помежду си заради моите кервани и неговите кораби, които щяха да акостират в залива...

— Къде бяхте, докато аз седях в тронната зала на царя, участвайки в преговори и съвети? И какво ви интересува какви слухове се носят из тези коридори? Няма да се оправдавам. Казах, че идваме за пристанища и кораби. И постигнах много повече. Осмелявате се да ме порицавате?

— Не – каза Ниман. – Говори се обаче, че двамата заедно сте осъдили Египет, задето е приютил враговете на царя?

— Разбира се!

— А знаеш ли, че египетската царица разпространява най-низки клюки за теб като отмъщение?

Сепнах се.

— И откога се плашите – или възпирате – от женски клюки? – отвърнах аз. – Или дори от слуховете по пазара? Без съмнение същите неща се говорят за мен и на нашите пазари, и от съпрузите на нашите благородници. – Погледнах настоятелно към всеки от тях. – Зимата ще дойде съвсем скоро. Погрижете се за провизиите за кервана, защото ни чака дълго пътуване на юг.

Изпратих съобщение на царя в мига, в който те си тръгнаха. Бях разтърсена, притеснена за сигурността на лагера си, разтревожена от отсъствието на Соломон и не желаех да допусна външният свят да навлезе в интимното ни пространство. Не желаех луната да залезе и слънцето да изгрее за още един скоротечен ден.

След няколко часа край савейския лагер бяха поставени допълнителни стражи. За миг изпитах облекчение – докато влязох в покоите на царя. Той ме прегърна, но имаше измъчено изражение.

— Не мога да остана тази нощ.

— Тогава ще дойда с теб, където и да отиваш.

— Не съм посещавал Ташер от седмици. Ядосана е и ревнува.

Значи, бе вярно. Отдръпнах се.

— Мислех, че е прекалено практична жена, за да се държи по този начин.

— Не е тайна, че ти живееш тук с мен. Че тронът ти е поставен до моя. Тя направи доста отстъпки. Но отчаяно иска да зачене още един син и относно това е непреклонна.

В гърдите ми пламна ревност, яростна и изгаряща.

— Добре тогава. Аз ще повикам друг мъж в постелята си!

Той прокара пръсти през косата си.

— Не. Недей. Умолявам те. Но ми позволи да изпълня дълга си.

— Дълг! Ти си царят.

— Тя е дъщерята на фараона!

— Да! И колко пъти трябва да повтаряме, че Египет е слаб? Това е домът на враговете ти – обявихме го пред всички. Какво й дължиш тогава?

И в този миг разбрах: той я обичаше.

Мисълта ме прониза като острие.

Колко ли стихотворения й бе посветил, преди да напише първите си думи до мен? Колко ли писма й бе пратил, колко дарове?

Той ме хвана за ръце.

— Любов моя, моля те. Остани. Почакай ме. Ще се върна на сутринта. Спи до късно и аз ще легна до теб.

— Току-що станал от постелята на друга – изрекох с горчивина в гласа.

— И ти дойде при мен от постелята на друг.

Изсмях се ехидно.

— А ти – от постелите на стотици други жени. Не съм те заблуждавала, че съм девица. Или и ти ще ме наречеш блудница като хората ти по пазарите? И дори да съм, то царят им ме направи такава!

— Не разбираш ли какво рискувам, за да бъда с теб? – каза той, като че ли изгубил силите си.

— Какво рискуваш ти?!

— Да! Наричат те блудница – тук наричат всяка неомъжена жена така. Но ти го знаеш по-добре от мен. Не разбираш ли, че си навличам неодобрението на жреците си, които твърдят, че отношенията ми с теб са основната причина Северът и Дамаск, и Иеровоам, и много други да заговорничат срещу мен?

— Не виждаш ли, че когато народът ти изпитва трудности, винаги свещенослужителите ти обвиняват първата попаднала пред очите им жена, а жените нямат никаква власт според обичаите ви? Дори вашата Ева не е сдъвкала ябълката и не я е изплюла в устата на Адам, а той сам е отхапал от нея. Чела съм историите на свещениците ти! Не разбираш ли, че те описват собствената си слабост?

— Не само свещенослужителите негодуват, а и хората ми, моят народ – и все пак аз поставих теб пред тях. Съгласявам се с твоите решения, а не с техните. Рискувам да се опозоря, да изгубя царството си заради теб!

— Ти си избрал хората около себе си. Тогава избери други. Рискуваш царството си, като приемаш царицата на царство, толкова богато като Сава, в леглото си? Като показваш на света, че царствата ни трябва да бъдат възприемани като обединена велика сила? Какво рискуваш, царю? Ти, който наричаш себе си Опасния и после се втурваш като пале, щом жена ти те повика?

— Какво искаш от мен? – попита той и аз се разсмях. Преди седмици бях задала същия въпрос.

— Да отвърна ли като теб, че условието ми е брак?

— Никога не си искала брак.

— Аз съм царица. Виждала съм те да си променяш мнението дузина пъти. Нима не ми е позволено същото?

— Сключих брак с теб в сърцето си, с тялото си...

— Сърцето ти няма да усмири хората, които ме осъждат по улиците. Нито лудия ти пророк, който насъсква враговете ти срещу теб. Жениш се за дъщери от народи с богове, които твоят бог забранява, но богът ти не казва нищо за брак със Сава и ти няма да се ожениш за мен?

— Ще говорим за това. Ще се върна. Нощта е къса...

— Не е къса. Става все по-дълга! Поглеждал ли си през прозореца си, не виждаш ли отслабващото слънце? Есен е и времето, с което разполагаме, се измерва в часове. Прекарай месец с Ташер, когато си замина. Не ставай от леглото й, ако искаш. Но остани с мен сега.

— Билкис – подхвана той с измъчен вид. – Не знаеш какво е да си съпруг на ядосана жена, какво остава – на няколко ядосани жени. Ти си тази, която ми дава покой. Остави ме да направя каквото трябва и ще се върна с радост при теб.

Нямаше какво да сторя повече. Да разкрия собствения си гняв, не би ми донесло нищо. Какво можех да очаквам от цар с толкова много жени или изобщо от някой цар?

— Върви тогава. Може би ще бъда тук, когато се върнеш. Или пък не.

Той въздъхна, поклони се и излезе.

Събудих се на следващата сутрин, бях сама. Царят не дойде. Нито след пладне, когато изпратих да повикат Шара да вечеря с мен. Гледахме към улиците, гъмжащи от поклонници. По покривите имаше множество шатри от палмови клонки; предишната нощ бях видяла лампите на гостите, спящи там, да блещукат като съзвездия. През целия ден поклонниците влизаха и излизаха от града, докато виковете на уличните продавачи се носеха от пазарите до стените на двореца.

Миризмата от фурните бе надвиснала над града като полюшваща се плащаница и от нея стомахът ми се бунтуваше; нямах никакво желание за храна. Шара като че ли не забелязваше нищо; беше донесла дъската за сенет и разсеяно ме победи три пъти подред.

Шара изглеждаше различна. Раменете й бяха изпънати – години наред бях свикнала да я виждам приведена. Винаги застинала, толкова свенлива в миналото, сега се движеше като човек, който диша с пълни гърди. Дори жестовете й бяха по-изразителни отпреди, вече не се извиняваше мълчаливо за пространството, което заемаше в света със своята крехка фигура, вече не бе окована от миналото.

Точно преди здрач силен жален вик отекна из двореца.

Скочих на крака, блъснах дъската за игра и разпилях частите й по пода. Втурнах се през царските покои към вратата, следвана по петите от Шара. Яфуш протегна ръка и ме спря, за да излезе първи в коридора.

Откъм покоите на Ташер се блъскаха врати, чуваха се силни гласове – единият бе женски гневен писък. Другият бе мъжки. Царят.

Разпитах пазачите си тихо, но не изпратих да повикат управителя. Нямаше да се принизя до нивото на някакъв брачен спор.

По-късно тази вече братът на царя, Натан, пристигна в покоите на Соломон точно когато с Шара се готвехме да си лягаме. Забелязах как ме гледа със замъглени очи, устните – тъжно извити.

— Рано тази сутрин пристигна ездач – каза той. – Египетският фараон е мъртъв.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Царят се затвори със съвета си целия следващ ден. Изпратих да го повикат, но ми бе предадено, че той ще дойде при мен при първа възможност.

Този път не бях поканена да седна до него.

Крачех нервно из стаята и най-накрая повиках Асм, който бе доведен от лагера със стража на царя за негова безопасност.

След като хапна съвсем малко от храната, която му поднесоха, аз казах:

— Фараонът умря. Получи ли някакво знамение?

Но вече знаех отговора му.

— Не. Не съм видял нито поличба, нито знак.

Дали ми се стори, или лицето му бе станало изпито през последните седмици, сякаш изобщо не бе ял или спал?

— Искам да знам какво видя в деня, когато тръгвахме на път – настоях аз. През всички тези месеци бях забравила за това, но си припомних случката тази сутрин, преди изгрев, като лошо знамение на фона на безлунното небе.

Той поклати глава.

— Само, че връщането ни ще бъде неясно.

— Какво означава това?

— Не знам. Може да означава, че ще е трудно...

— Пътуването дотук представляваше истинско изпитание!

— Може и да означава, че на връщане ще поемем по труден път – в най-добрия случай.

— А в най-лошия?

Асм се поколеба.

— Че ти или някой друг няма да се завърне.

Застинах на място.

— Да... – казах накрая. – Но знаменията и друг път са грешали.

Всеки път, когато бях казвала, че Алмака ми е проговорил, изричах лъжа. Всеки път, когато смятах, че ми оказва благоволение, историята бе свършвала трагично. Затова не се осмелявах да мисля за разкритието на Абгаир за Иеровоам – онова, което бе съсипало царя, но бе скъсило разстоянието помежду ни – като за знак за нашето бъдеще, за да не ни връхлети сега някакво бедствие.

Следобед от града под нас се разнесоха викове и група стражи бяха пратени да разберат какво става. Наблюдавах ги от терасата си – тълпата се отдръпваше светкавично пред тях, нагръдниците им блестяха на слънцето. Близо до пазара имаше някаква суматоха, макар че виждах само част от случващото се – хора идваха тичешком от страната на дюкяните, крясъци пронизваха въздуха.

Този град, препълнен с поклонници, ме напрягаше. Те се пръсваха все по-нашироко из долината с нарастването на пазарната тълпа, така че бях поискала повече пазачи за лагера ми, а и нашите хора бяха удвоили охраната. В Сава също избухваха внезапно конфликти и се разразяваха стари вражди като суха буря през лятото, разпалени от искрата на необмислена дума или малко повечко вино. Държах слугините си и Шара близо до себе си, забраних им да излизат в града, забавлявах ги с лакомства, поръчани от кухните на царя, и с изненадващото посещение от Тамрин, когото те веднага подканиха да играе сенет с тях.

Соломон се върна късно същата вечер.

— Фараонът е мъртъв – каза той.

— Чух вече – отвърнах, докато му наливах вино.

— Шишак Либиеца е завзел властта в Египет. И за една нощ от слаб Египет стана силен.

Никога не го бях виждала толкова изтощен.

— Със сигурност силата му е преувеличена.

Соломон поклати глава.

— Той командва войската на фараона от години. Египет отново ще стане водеща военна сила. И Шишак ще си върне Гезер.

— Първата ти жена е египтянка!

— Това има ли значение за наемниците? Те не са египтяни, а либийци, завзели властта в Египет, и сега ще насочат поглед отвъд границите си. Вече предложиха гостоприемството си на Иеровоам, на когото моят пророк – присви той устни – е предвещал, че ще управлява северните племена на Израил. И сега Шишак мисли, че държи в ръцете си бъдещ цар. Ще поиска Гезер. Дори да не е днес, скоро ще го направи. Както и дял в новия ми флот.

— Е, не може да получи това!

— Може.

— Как е възможно?

— Египет ми предостави хора за гарнизоните в Кадес-Барнея, Беер Шева и Гезер. Мъже, които защитават интересите ми там, но са предани на Египет. Има и още нещо.

— Какво още? – попитах аз смаяно.

— Той знае, че си тук. Иеровоам му е разказал преувеличени истории за нашето... приятелство.

Защо тази простичка фраза ме изпълни с хлад до върховете на пръстите ми?

Преди дни твърдях на моите съветници, че не ме интересува какво говорят хората. Но сега, когато разбрах, че тези истории за моето „приятелство“ със Соломон са стигнали до Египет, се почувствах така, сякаш целият свят надзърта в постелята ми. Още повече защото тези истории не бяха преувеличени.

— Трябва да действам внимателно с него – рече Соломон. – Египет също така е и приятел на стария ми враг, Хадад. Сега разбираш ли какви трудности ми предстоят? И че трябва да се договоря с него в името на добруването и на двете ни царства. Защото както може да обърне поглед към Гезер, така може да го насочи и на юг, към Пунт.

Премигнах.

— Но ще направя всичко по силите си – продължи царят.

— Вярваш ли ми?

— Да.

Не можех да се сетя за друг, на когото да имам повече вяра във воденето на преговори. Но да го видя толкова мрачен, да го чуя да казва: „Ще направя всичко по силите си“, когато преди бях чувала: „Само гледай – ще го смачкам“, ме потресе.

Хадад в Арам, Разон в Дамаск, Иеровоам в Египет. Собствените му племена на север, които можеха да се обърнат срещу него. Пророкът на неговия бог. Ревнивите му жени.

Нима това бе богопомазаният? Мъжът, за когото разказваха, че му е дадена толкова много мъдрост, и може би именно затова си бе спечелил и толкова много врагове. Това ли бе владетелят, който трябваше да укрепи и задържи племената, които неговият войнствен баща бе обединил – но този път не със сила, а с уговорки и брак: същите неща, заради които жреците се бояха народът им да не загуби идентичността си.

Усетих погледа на Соломон върху себе си.

— Какво има?

— Още само едно нещо...

— Какво още? – почти проплаках аз.

— Шишак и Ташер са роднини.

Извърнах се.

Значи, Египет вече бе укрепен. И там, и тук.

— Сега няма да посмееш да се омъжиш за мен.

— Няма – отвърна той тихо. – Няма да те направя една от стотици, както ти казваш, или да поставя някоя друга жена над теб по ранг. Няма. Ти си царица. Моята царица. И първа в сърцето ми.

Въздъхнах, когато пристъпи към мен, и отпуснах глава на рамото му.

— Ташер ще бъде доволна.

— Тя загуби баща си.

Замислих се за баща ми и за сълзите, които никога не пророних за него. Тя живееше тук повече от десетилетие. Дали щеше да плаче за своя баща?

— Утре ще отида при нея – каза той спокойно. – Знам, че ще се ядосаш. Но ще го направя.

Какво можех да сторя?

— Тръгвам си скоро.

— Знам.

— И все пак ще отидеш.

Той отпусна главата си върху моята.

— Ташер заплаши да изпрати вест до Египет, че е нещастна и тук се отнасят зле с нея, ако не я посетя, ако не покажа открито пред хората предпочитанията си.

Изсмях се кратко, приглушено.

— Не знаех, че тя има дързостта да командва царя.

— Шишак ще търси всяка възможност да излезе срещу мен. Иеровоам му е задължен и ще му бъде по-полезен, ако бъде поставен на царския трон.

— Какво можем да направим?

— Ще изпратя посланиците си с дарове. Както винаги сме правили. Така ще се споразумея с него?

Но вместо да звучи уверено, царят изглеждаше изтощен. Къде се беше дянал дръзкият автор на онези писма?

Ако царството на Соломон паднеше, нямаше да има флот с кораби.

Или пък той щеше да принадлежи на друг. И тогава какво щях да правя?

С кого трябваше да се срещна, извървявайки дълъг път, и дали това пътуване щеше да се окаже напразно?

Не. Нямаше да е напразно.

— Разбира се, че ще се споразумееш.

На следващия ден Ташер освободи Небт от задълженията й към мен. Момичето се разплака и със сведена глава напусна покоите ми завинаги. Остави само дъската за сенет.

Започнах да се боя от деня, в който Ташер щеше да се изправи срещу мен, за да изтъкне подсилената си позиция и в двореца, и в спалнята на царя. Но не Ташер ме посети в покоите ми, а Наама.

В сравнение с умело подчертаната драматична красота на Ташер тя имаше доста невзрачна външност. Сурова и едра като селянка, по пълната й фигура съдех, че е родила много деца, въпреки че не попитах колко синове или дъщери има.

Тя хапна колкото да спази обичаите за вежливост при гостуване, и премина право към въпроса.

— Ташер те почувства като заплаха и стана твой враг. Което те превръща в моя приятелка – обясни Наама. – Тя смята, че е победила, защото има роднинска връзка с новия фараон, и открито прие култа към Бастет, богинята котка, която почитат неговите жреци. Но Ташер не е най-мъдрата жена. Шишак е узурпатор, а не завоевател или обединител като моя съпруг и – доколкото чувам – като теб. Той е алчен и иска да си вземе обратно това, което предишният фараон е раздал. Със заплахата от страна на египетския трон Соломон никога няма да избере за наследник сина на която и да е египетска принцеса.

— Кой син ще избере?

— Моят син, Ровоам, е любимец на баща си. Мъж, който следва неговите пътища. Той е може би прекалено ревностен и сляпо отдаден на неговите убеждения, дори по-малко толерантен към Севера. Но Соломон ще го избере. Освен, разбира се, ако ти не му родиш син и не го доведеш тук.

— И затова ти ме молиш да си вървя.

— Всички съпруги искаме да си вървиш – каза тя простичко, без никакво озлобление.

Бях помислила Ташер за откровена, но прямотата на Наама режеше по-остро!

— Не се тревожи за син, роден от мен.

— Така казват много нови жени, когато царят насочи поглед към тях и те мислят все още само за любов. А той е имал много жени. Ти няма да си последната. Но мисля, че никога не е обичал някоя толкова много. А това те поставя в опасност. Харемът е пълен с повече конфликти, отколкото мъжете могат да си представят. Израилтянските съпруги гледат с пренебрежение на чужденките. Чужденките смятат израилтянките за прости. Жените от Севера се чувстват потискани от жените от Юга. Южнячките се отнасят към севернячките като към по-долни. И всички жадуват за вниманието на царя, срещу когото много от тях негодуват в сърцата си.

— А ти? Ти негодуваш ли срещу него? – попитах в същия прям дух.

— Да. Много пъти.

Разбирах я... може би.

— Те са обединени само в едно – ревността им към всяка нова жена, привлякла вниманието на царя политически или в романтично отношение. Но никоя не желае да си тръгнеш повече от Ташер. Внимавай, царице на Сава. Тя разполага с шпиони и слуги. Дръж наблизо дегустатора си на храна. Въпреки че тя не води война с теб, ти ще бъдеш тази, срещу която ще насочи стрелите си. Дойде, за да сключиш съюз. Царят ще ти даде пристанищата, които искаш. Но няма да си в безопасност, докато не потеглиш на север.

Не осъзнавах, че е толкова проницателна, и съжалявах, че не я бях поканила в покоите си в онези първи дни.

— Разбирам – казах аз и й благодарих.

— Израил е богат. Но и ти имаш богатство. Ако търсиш мир, няма да го намериш тук.

Тя се изправи да си тръгне, но спря.

— Моята слугиня се радваше да ти служи. Тя ще оплаква деня, в който твоята Шара и другите момичета си тръгнат, ще приема за знак на добра воля, ако я вземеш със себе си. Тя никога не е била щастлива тук. Вземи я като символ на приятелството ни. Някой ден синовете ни ще станат владетелите на народите ни. По-добре да сме приятелки.

Изненадващо за самата мен, станах и я прегърнах – тази сурова, но ценяща истината жена.

Този ден лагерът ми се премести на юг от Йерусалим, на половината път от пристанището на Ецион-Гебер – по-далече от нарастващото напрежение в града. Отпратих слугините си, като задържах само Шара и Яфуш с мен и им казах, че ще се видим след няколко седмици, когато празниците приключат.

Не пропуснах радостните възгласи по улиците, когато тронът и маркабът ми бяха пренесени под въоръжена охрана извън града. Нито виковете, стигащи чак до стените на двореца: „Върви си, Савска царице!“.

Тази вечер останах сама на терасата си и почувствах първия студен полъх на зимата.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин, облечени в обикновени дрехи и придружени само от неколцина от стражите му в прости роби, със Соломон излязохме из препълнения град. Отначало се тревожех, боях се за хората си, а и за себе си, въпреки присъствието на царя. Ехото от онзи вик отекваше в мислите ми: „Върви си, Савска царице!“.

Но бях затворена прекалено дълго между стените на двореца, сред паяжината от интригите му, а и освен това нямаше да позволя да ме мислят за страхлива.

Вървяхме заедно, както всеки обикновен мъж би вървял редом до жена си. Дори в онзи час улиците гъмжаха от хора и усетих, че изпитвам носталгия по пазара и сезона на поклонниците у дома, в Сава. Но никога не се бях потапяла в атмосферата на своя град така, както сега тук, свободна благодарение на анонимността.

Близо до стария град Соломон прескочи ниската стена на къщата на един хлебар и открадна два сладкиша, сложени да изстиват в двора. Куче залая и от къщата излезе стопанинът, крещейки проклятия към нас, докато ние се сливахме с тълпата из оживената улица.

— Какво си мислеше, че правиш? – попитах аз след няколко улици, задъхана и смееща се против волята си. Наблизо група мъже пееха химни.

Соломон ми подаде единия сладкиш.

— Че бих си дал снизходителна присъда. Влюбен съм. И съм способен на всичко!

Докато обикаляхме из горната част на града, се зачудих какви са малките постройки, издигнати отстрани на къщите, в дворовете и дори по някои покриви – навеси с три или четири страни, покрити с палмови клонки и с цветни черги, в които се приютяваха гостите на домакините. Соломон ме вкара в една такава празна постройка и ми обясни, че хората ги строят по подобие на шатрите, в които някога са били принудени да живеят предците им, когато в продължение на четиридесет години са бродили из пустинята след бягството им от Египет – за да не забравят никога преживяното.

В този миг една каруца с плодове се преобърна на път към вечерния пазар и по улицата се затъркаляха нарове и лимони. Група младежи и неколцина други мъже се втурнаха да ги прибират и започнаха да се бият помежду си. Царят ме избута бързо от малкия ни подслон, преди боят да се разрази с пълна сила, а хората му се скупчиха плътно около нас. Погледнах назад, останала без дъх, тъкмо навреме, за да видя как в суматохата навесът бе съборен и изпотъпкан.

— Бедствията ни следват по петите – отбеляза мрачно царят.

Искаше ми се да бе замълчал. Хората не знаят кога с думите, които изричат, предричат бъдещето.

— Кога ще ме заведеш да видя корабите ни? – казах аз, след като спуснахме капаците на прозорците и заглушихме шума от улиците, най-накрая останали сами. Няколко пъти вече бяхме обсъждали да отидем да ги огледаме, но тази вечер го казах като знак, че му имам доверие.

— В деня, в който те придружа до лагера ти, ще слезем заедно до Ецион-Гебер и ще видиш корабите си. Обещавам. И така ще опознаеш пътя, по който може да се върнеш при мен някой ден.

Не се усмихнах. Денят, в който щеше да ме придружи до лагера, щеше да бъде денят, в който щях да напусна Израил. И него.

Два дни по-късно Ташер поиска Соломон да отиде при нея за рождения ден на техния син. После – три дни след това – за да присъства на тържеството по повод коронацията на новия фараон. Музика и смехове се носеха из коридорите, а в крилото с покоите й имаше постоянно движение – музиканти и танцьори влизаха и излизаха през цялата вечер. Соломон се върна чак на сутринта и се просна изтощен на леглото. Спа чак до залез.

Следващият ден бе израилтянският Ден на изкуплението – Иом Кипур, и царят трябваше да пости и да се пречисти, за да се подготви за задълженията си в храма. Градът вече бе толкова претъпкан, че се чудех как хората не падат от покривите на къщите нощем.

— Прости ми, царице моя – каза Соломон и ме целуна, преди да ме остави отново.

Разхождах се сама на терасата му, гледах към града, но само от такава позиция, при която не можех да бъда видяна отдолу. Дори от това място забелязвах движението по пазара на хълма извън града, пристройките на поклонниците, изпълващи долината между градските стени и възвишението. По улиците и по покривите ехтеше музика и почти заглушаваше пеенето на левитите*, чиито песни ме тормозеха толкова в онези първи дни, а вече бях толкова привикнала с тях, че почти не ги забелязвах, освен когато се извисяваха над глъчката.

[*Едно от дванайсетте израилтянски племена, потомци на Леви, единственото племе, на което не е разрешено да притежава земя. Членовете му изпълняват единствено определени религиозни и политически дейности. – Б. пр.]

Играех сенет с Шара и слугинята на Наама, местех фигурите си от Дома на щастието до Дома на водата.

Колко много дворът на един цар приличаше на тази игра, съдбата на народите зависеше от хвърлянето на чифт пръчки и разиграване на ходове при затворени врати. Верността се изпитваше, приятели се изправяха срещу приятели, страстите се споделяха потайно. Как едно мигване на очите или най-малката грубост можеше да постави един народ на колене и да издигне друг!

Вечерта Соломон се върна при мен, целуна ръцете ми и легна на дивана.

— Ти заплени сърцето ми с един поглед, с един камък от твоята огърлица – каза той.

— Ела и набери лилиите си – отвърнах, докато той ме притегляше в обятията си.

Не го попитах защо идва толкова късно от пиршествата.

Ташер намираше повод да чества нещо почти всяка седмица. Какво можех да сторя? Не обръщах внимание, докато двамата с царя трескаво се опитвахме да постигнем отново идилията на онези есенни дни, изпивахме се един друг до дъно, като че ли аз бях кана със сладка вода, а той – амфора с вино. Но нито един от нас не бе неизчерпаем, нито бе възможно да бъде такъв.

Мракът се спускаше все по-рано и нощите ставаха студени.

— Ела. Искам да ти покажа нещо – каза Соломон една вечер, когато бе прекалено студено, за да се разхождаме по терасата, а улиците – прекалено пълни, за да посмеем да излезем навън. Беше месецът тишрей и третият празник за този месец, Празникът на шатрите, щеше да започне след дни.

— Какво?

Той наметна вълнения си плащ на раменете ми.

— Най-голямата ми тайна.

Изчезна в задната стаичка и чух изщракване на ключалка и отваряне на сандъче. Върна се с връзка ключове. Поведе ме към подземно помещение, дълбоко под двореца, осветявайки пътя ни с високо вдигната над главите ни факла. Неведнъж се бяхме промъквали през тези подземни тунели и под стените на Йерусалим. Със сигурност не възнамеряваше да излизаме извън града; в околната долина нямаше камък къде да падне от поклонници!

Но този път той ме поведе към проход в обратната посока на съкровищницата, отвъд складовете и килиите. В края на прохода стигнахме до затворена врата без никакво обозначение.

— През този тунел мога да вляза право в храма – посочи той към тъмната дупка, зейнала срещу нас. Въобразявах ли си, или усетих лек мирис на тамян?

— За да се появяваш по чудотворен начин тъкмо навреме за церемонията?

Той се изкикоти и звукът отекна във влажното подземие. Загърнах се плътно с плаща, тук долу бе почти толкова студено, колкото навън.

С известна мъка Соломон отключи вратата, като ругаеше ключа, после и ключалката и най-накрая ковача, който ги бе изработил, докато аз се смеех и държах факлата над него.

— Веднъж ме попита какво има в храма.

— Ти каза, че не можеш да ми покажеш.

— Не мога. Но мога да ти покажа това.

Взе факлата от ръката ми и ме въведе в стаята. Сенки се свеждаха към нас от стените, танцуваха край съкровище от множество предмети: лампи с крака, златни казани, мангали за горене на тамян почти с моя ръст и нещо, което приличаше на лъв – същия като златните от двете страни на подиума на трона на Соломон. Няколко сандъчета, инкрустирани със слонова кост и скъпоценни камъни, бяха подредени покрай стената, покрити с топове плат – поне така ми се стори, увити в прашна ленена тъкан. Той ми подаде отново факлата и отиде до покрит предмет със странна форма, стоящ в най-далечния край на съвсем обикновеното помещение – като пещера, но сътворена от човек.

— Веднъж ме попита за боговете. За Йехова, бога, чието име не се произнася.

Хвана краищата на вълненото покривало и бавно го смъкна на пода.

Ахнах от изненада и отстъпих назад.

Два златни херувима с разперени криле, които почти се докосваха над главите им, стояха върху златен сандък, покрит с изящен филигран по горните му краища. С херувимите отгоре и разперените им криле, сандъкът бе на практика със същата височина като моя маркаб, макар и не толкова широк. Наведох се, за да погледна лицата на херувимите, красивата форма на предната страна, острите крачета на сандъка.

— От какво е направен?

В ъгълчетата на присвитите му очи се бяха появили бръчки.

— От акациево дърво.

Издишах шумно.

— Като маркаба ми.

— Ние също носим кивота в битки.

Отстрани лежаха два дълги пръта и от мястото си виждах сглобките отстрани на сандъка, където се поставяха – почти по същия начин като при моя паланкин.

— Не трябва ли да бъде в храма? – погледнах към Соломон.

— Той е там... и не е там – отвърна царят със загадъчна усмивка. – По време на строежа на храма направих тайно копие на кивота. В случай че някой ден се наложи да бъде опазен от враговете. И преди ни е бил отнеман – от филистимците – каза той тихо.

Огледах го отново. Знаех какво е значението на маркаба за моя народ и затова разбирах и колко е важен кивотът за хората на Соломон. Но докато маркабът бе символ на моята власт и на властта на племето, което царуваше в страната ми, това бе тронът на Йехова и самата идентичност на този народ. Бог и народ, събрани на едно място за поклонение.

— Моят собствен маркаб с копие на онзи, който е бил изгубен след битките на дядо ми. Но как може да си сигурен, че този е копието?

Соломон също го оглеждаше над рамото ми и ми посочи едно място.

— Те са абсолютно еднакви, с едно-единствено изключение. Ето тук майсторът допусна грешка – посочи ми лека вдлъбнатина в златото, близо до ъгъла. – Не го накарах да я поправи, за да мога да ги различавам.

Докоснах с пръсти мястото. Дали очите ми правеха номера, или кивотът трепна в мига, в който го докоснах? Отстъпих назад.

— Ако беше истинският кивот и бе направила това, нямаше да оцелееш – каза Соломон.

Изпънах рамене.

— Никой не го докосва? Тогава как го местите?

— Единствено левитите, които чуваш да пеят в храма, могат да го докосват и местят.

— Останалите свещенослужители не завиждат ли?

Той поклати глава, погледът му се зарея някъде над главите на херувимите.

— Не. Те се боят. Цял Израил и всички, които разбират, знаят какво е кивотът. Познават историята и делата му и отстъпват пред него като море, без дори да вдигат очи да го погледнат.

— Тогава наистина това е кивот, създаден, за да бъде носен в битка – въздъхнах тихо.

— Сега видя най-голямата ми тайна. Нито една от жените ми не е идвала тук. И няма да го допусна – каза той, гледайки право в мен.

— Благодаря ти – отвърнах и наистина го мислех. Не само заради думите му, но и защото това преживяване бе най-близката среща, която бях имала с някой бог. Разбирах също и че ако бях останала, нямаше да имам възможността да го видя. Това бе тайна, която не можеше да бъде известна на друг човек, освен на Соломон – особено в границите на земите на този народ.

По-късно същата нощ той беше много тих, докато лежахме под светлината на единствения фенер. Отвън звуците на града бяха затихнали до почти недоловим шум, лаещи кучета и плачещи деца, приглушени гласове от разговорите на будуващите хора по покривите.

— Много си тих – казах най-накрая.

— Не мисля, че някога съм бил толкова спокоен и толкова разтревожен едновременно – прошепна той. – Царството ми е на път да се разпадне. Днес бях предизвикан и обвинен от двама от братята ми пред съвета.

— За какво?

— Заради Севера. Заради теб. Защото Асирия става все по-силна, докато – твърдят те – моето царство отслабва. Заради сушата. Заради луната на небето и звездите нощем.

Разсмя се, но звукът бе тих, като уморена въздишка.

Осъзнах, че е нощта на тъмната луна. Дори не си бях дала сметка. Всеки месец от пристигането ми тъпаните на Алмака ритуално биеха отвъд стените на града по това време. Замислих се за лагера си, който вече бе на половината път до пристанището на Червено море. И все пак очаквах да чуя звуците от него.

— Казват, че съм загубил доверието на народа си, че не почитам достатъчно Йехова... – Той затвори очи и аз обвих ръка около него. – През първите години бях обсебен от Йехова, изпълнен с ревностен религиозен плам. Почти не спях, бях като обезумял – такива видения имах за бъдещето на царството си! За наследството на баща си. Но повече от всичко копнеех за одобрението на бога, който ме бе поставил на трона, считах го повече за баща от този, който някога бе легнал с майка ми.

— Сигурно помниш това чувство – казах. Но още в мига, в който изрекох думите, знаех, че чувството за дълг никога няма да удовлетвори този цар, който живееше истински само когато се носеше по вълните на първото влюбване, отдаден на страстта. Този мъж, който се чувстваше осиротял и беден, когато мистерията напуснеше света и след нея останеше единствено обикновената земна суета.

— И това го казва жената, която поставя под съмнение делата на боговете. Как ми напомняш за онези първи дни. Мисля, че част от мен би предпочела да остави царството ми да се срине до основи, отколкото да загуби това. Да загуби теб.

Така бих постъпила и аз.

Колко добре се бяхме престрували, че можем да тичаме по градските улици и да се разхождаме из градините, и да преминаваме през подземните тунели вечно, въпреки че го правехме с такава трескавост, каквато не бихме изпитвали, ако не разполагахме с толкова кратко време. Но аз не можех да заменя неговия бог. И дори аз съзнавах, че Йехова не би приел да бъде на второ място в сърцето на своя поклонник.

Ето още една причина да си тръгна. Но дори когато казах: „Тръгвам си след три седмици“, ми се искаше той да възрази, да ми забрани, да ме умолява.

Но и аз не исках да ставам като Наама, която някога със сигурност е имала румени страни, но после животът тук бе вкаменил сърцето й и очите й се озаряваха само когато говореше за сина си. Нито пък исках да съм като Ташер, с нейните изтънчени пиршества, прикриващи отчаянието й, които използваше, за да задържи вниманието на съпруга си поне за няколко часа, защото загубеше ли го, губеше и мястото си в този свят. Нима се различавах от тях?

Коя съм аз?

Дъщеря, принцеса, жертва, изгнаница, любовница, царица, жрица... носех всички тези лица заради другите... докато всички бяха изчезнали.

А Соломон... ненаситният принц... Знаех, може би съм знаела през цялото време, че никога няма да успея да го заситя. Не напълно, защото на него му липсваше тази първа тръпка на връзката му с Бог и той я търсеше непрекъснато – в жените си, в богатството си, във властта и множеството съюзи.

Той хлипаше и аз го прегърнах, този мъж, силен като ливанските кедри, които толкова ценеше... и крехък като думите.

— Понякога си мисля, че моят бог ще ме изостави. Мойсей е видял Йехова, но не влезе в тази земя. А аз, който имам всичко тук, не съм чувал гласа на Йехова от години. И ако той не ме е изоставил, колко ли време ще остане в този храм, когато напусна света? Моят пророк е видял как Израил се разцепва надве. И какво ще остане от нас тогава?

Соломон поклати глава като човек, изтерзан от прекалено много въпроси.

— Не си ли приятел със своя бог също като баща ти? Не го ли обичаш?

— Какво е любовта? – изстена той отчаяно. – Договор? Поезия? Мислех, че те обичам, и се опитах да те притежавам. Сега те обичам и те пускам да си отидеш. Но това не ме прави щастлив. Знам само, че богът на Авраам и Исаак обича повече някои хора. Баща ми бе един от тях. И моето царство ще издържи всичко, докато аз съм му верен. Но не мога да го защитавам и да укрепвам, ако не правя онези неща, за които пророкът ми ме осъжда. Може би стисках юздите на властта прекалено здраво, както ти каза. Може би заграбвам всичко, както исках да заграбя теб, и всъщност не те обичам по правилния начин. Ти имаше право – проплака той, – когато каза, че съм в капан!

Лежах безмълвна.

— Спиш ли, царице моя? – попита той тихо след малко.

— Ще ти споделя нещо. И може би ще ме намразиш. Но ще ти го кажа, защото чувствам вътрешна необходимост, защото не бих могла да говоря другояче. Понякога трябва да се мълчи, но понякога трябва да се говори. И сега трябва да направя второто.

Той повдигна глава.

— Знам нещо за душата на племето. Претенцията ми за трона бе мое рождено право, правото на кръвта и по майчина, и по бащина линия. Моята кръв е чиста. Твоите деца са родени от чужди майки. Преданията, историите на народа ни са тези, които ни свързват, сам го каза. Всеки бог е история, предадена ми от моите предци, за да запазим кръвта си чиста. Но твоята ще се разлее в две посоки. Онзи ден в храма видях дванайсетте бика на твоето племе да се устремяват в различни посоки и казанът да се разлива по земята.

При думите ми очите му се разшириха.

— И така, това е моят дар за теб, това, което ще ти кажа: избери внимателно наследника на твоята кръв, ако искаш да запазиш благосклонността на своя бог. Защото ти си нарушил договора си с Йехова много повече, отколкото с първата си жена.

Той затвори очи.

— Тогава ще загубя всичко.

— Всеки път, когато смятам, че не ми е останало какво да губя... съм откривала, че съм свободна. Има време да пазиш това, което притежаваш, и има време да го пуснеш. И винаги в този ред. Но ако не можеш, ако не желаеш... ако това, което те кара да се вкопчваш здраво, те е обладало и не те пуска до деня на смъртта ти, тогава пий вино и съчинявай поезия. Защото може би това е – или ще бъде – всичко.

Соломон разроши косата си.

— Колко ненавременни са думите ти. Точно днес Ташер ме окуражаваше да приема нова египетска булка. Сестра на Шишак.

Разбира се, че това ще иска.

— И аз не виждам друг начин за спасението на царството си! Как тогава се предполага да направя това, което ти казваш, когато либийците са пред вратата ми? А ти и аз – какво ще стане с нас, дали ще се видим отново? Как ще живеем с тази мисъл, знаейки какво сме загубили?

Поклатих леко глава. Не знаех. Сърцето ми вече бе сломено.

— Казвам си, че винаги намирам начин. Но това е лъжа. Винаги пътят се е разкривал пред мен в мига, в който съм се отказвала от единственото нещо, което е било ценно за мен. А сега има нещо много по-ценно от теб и дори от мен.

— Не мога да се откажа от царството си – рече той измъчено.

— Тогава – промълвих глухо – мисля, че ще го загубиш. И шумерските мъдреци ще са прави, когато казват, че всичко е суета и гонене на вятъра.

— Какво да правя? – извика Соломон. Но аз нямах отговор.

Прегърнах го и плаках за него и за двама ни. Защото ние, хората, не знаем кога предричаме бъдещето с думите, които изричаме, но този път знаех, че го бях направила.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден Соломон стана рано, преди съмване.

— Където отиваш? – попитах аз, все още уморена. Меланхоличната атмосфера бе надвиснала над покоите ми като сянка.

— Много от водачите на племената идват по-рано от север, за да се срещнем преди празника – обясни той, докато се обличаше. – Притеснени са за размириците в града. Вече има метеж в долната част на града, а друг е избухнал пред градските стени.

Надигнах се на лакти.

— Какво?!

Явно бях спала толкова дълбоко, че дори не бях чула някой да е дошъл до вратата.

Той се върна до леглото.

— Обичам те. Обичам те. Изчакай ме.

Целуна ме по главата, по очите, по устата. И после тръгна.

Лежах по гръб, захлупила очи с ръце, заслушана в звуците на Йерусалим, чието население бе нараснало тройно – толкова шумно бе в този час! Как бях спала при тази врява? Чувах химните им през затворените прозорци, напевите отекваха из къщите, струпани една до друга по улиците. Стори ми се, че надушвам мириса на постоянно печащия се хляб, смесен с вонята на урина от животинския пазар, разположен на хълма с маслините.

Още девет дни, бе казал царят, и поклонниците ще напуснат града.

А след още десет аз щях да тръгна, за да се присъединя към кервана си, после да се отправя на юг, към пристанищата, и после – към дома.

Толкова малко скъпоценни дни. Защо последната нощ изрекох тези зловещи слова, водена от вътрешна убеденост, която никога не бях изпитвала над пълната с алена кръв купа?

Тази нощ щях да му разказвам само хубави истории. Нашата история, за градината. Утре. И вдругиден. И всяка безценна нощ, която ни бе останала.

Надигнах се, но веднага се облегнах отново назад.

Как можех да оставя този мъж, заради когото – поне за този миг, за този кратък сезон, бях забравила царството си?

Затворих очи в празната стая и придърпах чаршафите нагоре, докато закрих лицето си. Носеха неговия аромат.

Колко прав бе този обсебен от страстта мъж. Не бях дошла за кораби или пристанища. Не съвсем.

Останах така дълго време, казвайки си, че ще се постарая да изпълня неговото обещание – че ще се върна, но не с керван, а с кораб.

Че някой ден може би той ще дойде в Мариб и ще се разходи из двореца ми, както бе направил онзи ден из покоите ми, когато бе поискал да ме види на трона ми. Някой ден, когато царството му бъде отново стабилно.

Да. Това щеше да бъде последната история, която щях да му разкажа, преди да си тръгна.

Най-накрая се облякох и все още замаяна, излязох във външната стая.

Един слуга бе донесъл кана с вода и аз измих лицето си. Имаше и стомна с подсладена медена вода, от която си сипах в една чаша и с нея излязох в градината.

Виждах шатрите на поклонниците отвъд портите, ярка цветна дъга, простряла се от единия хоризонт до другия. Дори боклукът извън града, изглежда, гореше по-яростно от всякога, така че, когато повдигнах чашата към устните си, отпих съвсем малко, преди да ми се догади от миризмата, донесена от вятъра.

Прекарах деня в покоите си, подремвайки неспокойно, звуците от града нахлуваха през терасата и извиках Шара да затвори вратите.

Сънувах странни сънища. Храмът в периода на ранния му строеж, просто купчина камъни. Но после осъзнах, че това не бе строящият се храм, а вече разрушеният. Виждах, че ръбовете на камъните бяха почернели, някои от варовиковите плочи бяха изгорели напълно. И когато погледнах назад към него, от двореца бяха останали само камбаните – биеха високо и тънко в далечината.

Събудих се малко по-късно прежадняла. Някой бе отворил вратите към терасата и въздухът миришеше на дъжд, който се изля скоро, трополейки като множество тичащи крака. Като войска по улиците. Заспах отново под звуците на този марш, главата ми бе замъглена, рееща се в небето.

Събудих се късно, някой ме разтърсваше силно и викаше името ми.

— Спиш вече цял ден! – каза Шара. – Не си добре. Царице моя, боим се за теб!

— Царят...

— Той е с началника на стражата си. Навсякъде цари пълен ад, цял ден има сблъсъци по улиците!

Надигнах се, но стаята се завъртя пред очите ми. Веднага се протегнах към нощното гърне. Но в стомаха ми нямаше нищо, което да повърна.

— Опитах се да изпратя момичето на Наама за лекаря, но има стражи пред вратата, които не напускат поста си, но и не позволяват на никого да излезе – проплака Шара, като ме притисна в прегръдката си. Вдигнах глава, не разбирах напълно думите й.

— Къде е Яфуш?

— Във външната стая. Никога преди не съм го виждала да се моли. Сигурно е много уплашен за теб, Билкис... За всички нас!

Премигнах, най-накрая чувайки камбаните от съня си наяве, сред металните удари на мечове.

Затворих очи и се насилих да размърдам вцепенените си крака.

— Облечи ме.

От улицата, точно под двореца, се дочу голям шум. Но това не бяха химните на поклонниците, нито пияници. Бяха крясъци, високи и гневни, последвани отново от дрънченето на оръжия. Градът бе въстанал.

Тръгнах колебливо към терасата, но Шара ме издърпа назад, като изкрещя и надвика дори шума отдолу, че трябва да останем вътре. Нещо удари външната стена на покоите ми и се приземи близо до краката ми: голям горящ камък.

Запрепъвах се към външната стая и Яфуш веднага дойде до мен. Отворих външната врата. Десетина стражи препречиха пътя ми.

— Отведете ме до царя – казах аз. Личният ми пазач не се виждаше никъде.

— Царице моя – каза единият, – не можеш да излезеш.

— Какво е това, затворена ли съм? Изпратете някого при него или ме пуснете да мина. Сега.

— Не бих могъл да го направя, за твоя безопасност; такава е заповедта на царя.

— Няма ли отряд пазачи, разположени пред двореца? – почти изкрещях в лицето му, но заради усилието ми се зави свят.

Яфуш ме подхвана, за да ме подкрепи.

— Те няма да те предпазят от хората, които са вътре в двореца.

— За какво говориш?

— Станало е убийство. Един слуга е намерен мъртъв в покоите на царя. Трябва да останеш тук.

Отворих уста, канейки се да кажа, че бях там сутринта. Но спрях, защото ми хрумна ужасяваща мисъл.

— Как е умрял? – попитах много тихо и цялото ми тяло се разтресе.

Ожесточена врява се разнесе някъде из двора на двореца, последвана от крясъци.

Обърнах се потресена към Яфуш. Пръстите ми политнаха към устните ми.

Бях спала и сънувала цял ден, като че ли замаяна или... отровена...

— Мисля – прошепнах аз, – че някой се опита да ме убие. Шара се втренчи в мен с побледняло лице, после ме сграбчи за ръцете.

— Какво си яла? Какво си пила, какво си докосвала? – извика тя.

Понечих да отговоря, но изведнъж наоколо притъмня. Последното, което помня, бе Яфуш, който се втурна към пазачите.

Умирам, помислих си аз.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Никога не знаем, че това е мигът, когато за последно виждаме някого. Майка ми, която ме целува. Макар на бойното поле. Спомнях си лицето му, сякаш всичко бе вчера. Примижаваше срещу слънцето. Защо не притиснах лицето му между дланите си през нашата последна нощ в лагера?

Соломон, свеждащ се над мен. Плачеше отново.

Ах, моят Соломон...

Защо не останах будна цяла нощ, за да запечатам завинаги спомена за неговите очи в съзнанието си? Защо не отидохме в града, изоставяйки царствата си? Защо не излязохме през портите, хванати ръка за ръка, за да изчезнем и никога, никога да не се върнем?

Билкис.

Колко хубаво бе да чуя как той произнася името ми.

— Царице моя. Билкис!

Лицата на майка ми и на Макар изчезнаха.

Соломон ме пляскаше по бузата. С мъка отворих очи за единствения лик, който бе останал – този на Соломон.

Роговете тръбяха някъде в далечината. Отривисти звуци, неприятни за ушите, разцепващи мозъка ми. Викове се надигаха на вълни към двореца.

— Какво каза лекарят? – попита нетърпеливо царят Шара.

— Че ще издържи този ден и ще оцелее. Даде й лекарство.

— Няма да умре, нали?

— Не, господарю. Тя е силна. – Шара се поколеба. – Както и детето й.

Царят ме погледна смаяно и после ме притисна силно към себе си.

— Владетел с кръвта и на двама ни – прошепна трескаво в ухото ми. – Ще бъде син. Син, който ще управлява и ще обедини царствата. Владетелят, който не успях да бъда. – Погали ме по косата, по лицето, не спираше да ме милва. – Как ще те пусна да си отидеш?

— Още не е време – прошепнах аз. Не. Не още. Разполагахме с няколко дни...

Друга фигура се появи до вратата и царят погледна нагоре.

— Царю, пътят е чист.

Соломон ме изправи на крака и подът се олюля под мен. Той бързо ме вдигна на ръце. И после поехме по коридорите, царският пазач бе пред нас, на път към долната част на двореца. Надолу, към подземния лабиринт от килии и стаи. Бях минавала и преди оттук. Ето го, обикновения тунел, водещ от сводестата съкровищница до неозначената стая. Този път вратата не бе заключена, а широко отворена. Нещо блестеше вътре в прохода.

Златен сандък, поставен върху пръти, с херувим над него, който сякаш се канеше да отлети.

Не бяхме сами. Мъже в роби бяха застанали в редица в прохода зад сандъка, осветени от светлината на една-единствена факла. Осем, не – десет свещенослужители. Бях виждала мъже с такива одежди – когато посетих двора в храма, те бяха там и пееха. Не, не бяха свещенослужители. Широкоплещести левити. Осем от тях обграждаха кивота, по двама във всеки ъгъл, до дългите пръти. Те клекнаха, казаха си нещо бързо и с напрегнати лица повдигнаха прътите, поставяйки ги на раменете си. Като паланкин на Бога, помислих си някак отнесено.

Огледах се и видях Яфуш, сянка в мрака. Шара, с пребледняло лице.

Левитите изчезнаха в тунела, блещукащата факла ги следваше. Соломон ме притисна по-силно в прегръдката си и влязохме в изсечения в скалата проход след тях.

Тежко блъскане при всяка стъпка. Отекващ шепот.

Къде отивахме?

— Яфуш... – простенах аз и звукът ми се стори едновременно и прекалено тих, и твърде силен.

— Той е отзад, с царския пазач – каза Шара задъхано.

Влажният студ на скалите, груб наклон. Веднъж Соломон се препъна, но не падна и продължи напред.

— Нека да ходя сама – поисках аз. Беше ми все по-трудно да говоря, но се борех с действието на лекарството.

— Не можеш. Трябва да го направя аз. Да те спася. Теб и нашия син. Позволи ми да спася народа ни.

Помислих си разсеяно: Защо мъжете винаги смятат, че е син?

Струваше ми се, че вървим цяла вечност в мрака, студът пълзеше по кожата ми като влагата по камъните, дъхът на царя пулсираше в ухото ми, ръцете му бяха обвити в желязна хватка около мен. Чувах как сърцето му бие силно в гърдите му – или беше моето?

Шара се спъна и политна с вик напред, изохка, когато нечии ръце я повдигнаха отново.

Започнахме да се изкачваме, левитите пред нас се приведоха в стесняващия се проход. Царят направи гримаса, лицето му лъщеше от пот.

Бавно осъзнавах къде сме, докато се опитвах да се преборя със замайващата ме мъгла, неспособна да се изтръгна от лепкавите й пипала напълно.

Храмът.

Излязохме в стая, пълна със златни казани и мангали, някакви фигури препречваха светлината зад нас, докато отвсякъде се протягаха ръце да ни поемат. Приглушеното ехо от тунелите, което бе подсилвало всеки наш дъх, бе заменено веднага с тътена на метежа, надигащ се от града под нас.

Бяхме се озовали в една от страничните постройки във вътрешния двор на храма. През портата виждах голяма група от конници и други войници, струпани във външния двор.

— Готово ли е? – попита царят.

— Готово е.

Протегнах се, за да се огледам, обхваната от внезапна паника. Шара и Яфуш не бяха излезли с нас.

— Те тръгнаха по друг път с моите хора – обясни Соломон. – Двамата не са толкова познати и ще ни посрещнат южно от града. Но няма начин да те преведа безопасно през долината. Има безредици дори отвъд портите.

Не бях оставала без Яфуш, откакто бях на дванайсет години.

Четирима левити заобиколиха кивота и след кратък миг колебание повдигнаха капака.

Соломон ме притисна силно към себе си и долепи трескаво лице до моето.

— Сега, любов моя... – прошепна той. – Ти влезе в Йерусалим като изгряващото слънце, облечена във великолепие. Няма да го напуснеш без най-величествена златна украса. Цял Израил ще коленичи пред теб. Цял Израил ще помни този ден. И ако те не го направят, аз ще го сторя. Ще помня завинаги.

Целуна ме нежно.

— Господарке от маркаба... – прошепна той. – Моята единствена любов.

Какво е любовта, ако не да прегърнеш любимия си без очаквания?

Какво е любовта, ако не да се посветиш изцяло?

Какво е любовта...

Ако не свобода.

Исках да му кажа всичко това, но той ме повдигна и сложи в сандъка. Царят ме целуна по устните, докато присвивах колене към гърдите си.

— Обичам те, когато слънцето изгрява. Обичам те, когато луната се показва. – Лицето му се сгърчи от болка. – Как да те пусна, като знам, че дори да те спася, можеш пак да преминеш в отвъдния свят? Как да те оставя в ръцете на който и да е бог?

— Откажи се – казах аз. И го направих.

Помня друсащите ме ръце. Светът се затвори пред мен и аз потънах в мрак.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Видях ги как се отдръпват встрани – както легендарното разделяне на морето. Как падаха на земята! Като дъждовете, които се стичаха в две различни посоки по планинските склонове.

Невъзможно беше, но ги видях.

Огромно множество, сред което имаше много въоръжени мъже, чиито лица издаваха изумление и ужас, преди да закрият очите си.

Те тичаха, разпръсквайки се като листа пред яростния вихър.

Всичко е наред, исках да им кажа аз. Слънцето ще изгрее и без нашата помощ. И луната ще се появи след него. И има една сила, която ги кара да изгряват и да залязват, една сила, която бе създала и двете.

Вече го знаех.

Всички загадки бяха разгадани, само пепел бе останала след тях, като сухите черупки на скакалците, вкопчени в стъбълцата на тревите.

А после вятърът щеше да отвее и черупките.

Моята също.

Коя съм аз?

Няма я Билкис, нито Македа, нито жрицата. Няма я дъщерята на царя, принцесата или царицата. Нито любовницата, нито жената, живяла без обич. Имах само името, което винаги съм носила, но бях забравила. Името, с което ме познаваше Бог, което никога не бе изговорено или записано. Което се самоунищожаваше. Съд, който е пълен, защото първо е бил изпразнен.

Да. Свобода. Яфуш казваше истината.

На небето полумесецът бе над слънцето. Тленност и вечност едновременно. Колко красив бе светът. И небето танцуваше сред нас.

Бях търсила любовта. Бях говорила за любов, без да знам, че тя бе на една крачка отвъд мъдростта, пред лицето на Бог. И това бе единственото спасение.

Когато отвориха капака и усетих първия прохладен въздух, царят бе там. Той ме извади от златния сандък, сякаш бе тясна майчина утроба.

— Диша ли? Мъртва ли е? – извика Яфуш.

Никога не го бях чувала да крещи така.

— Жива е! – извика царят и ме притегли в обятията си.

Наистина. И бях по-жива от всякога.

Целуна ме хиляди пъти. Целуваше ме, без да спира. Как исках да го утеша, да го уверя хилядократно, да му кажа, че помня всяка негова дума и че ще помня всичко, което ми бе казвал, когато отговаряше на гатанките ми с отговори, които самият той не проумяваше напълно.

И как исках да му кажа, че Йехова не го е забравил.

Да. Това бе най-важното.

Вместо това изрекох една дума, онази, която виждах сега, когато погледнех лицето му – или лицето на Яфуш, на Шара, или на всеки мъж или жена, познати или непознати – докато лекарството, на което досега се бях съпротивлявала някак, най-накрая си проби път до съзнанието ми.

Забравих да му кажа, че трябва да завърши нашата история. Трябва да си спомня да му го кажа.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Пясъкът остави въздуха зад нас обвит в обичайната зеленикава мъгла. И когато стигнахме до най-доброто пристанище, до което успяхме да се доберем, хората казваха, че бурята е дошла заедно с корабите.

Това не е вярно.

Бяха ни нужни две седмици, докато намерим подходящо място за акостиране на брега, за да разтоварим камилите, шатрите и фуража, който щеше да ни е нужен за остатъка от пътя ни на юг, до Сава, включително и най-скъпоценния товар, покрит с тежки вълнени завивки, странния обект, носен върху пръти от левитите, които го бяха изнесли от града и ни придружиха с него до корабите. И ми бяха нужни още две седмици, за да се възстановя и да си припомня ясно всичко, станало през онези часове.

Казват, че съм била в несвяст, когато съм се качила на кораба. Това също не е вярно. Дойдох на себе си, след като бяхме напуснали Йерусалим, и чух, че в лагера се разказва историята как съм била изведена от града пред очите на хората, как всички са се отдръпвали встрани от кивота, изпаднали в див ужас. И после метежът внезапно утихнал. Царят бе заявил, че Хадад се е появил на границата с огромна войска. Затова потеглил натам заедно с хората си, носейки символа на Йехова, за да не бъде нападната страната по време на празника.

Никой не би посмял да оспори решението на Соломон – не и с кивота, носен пред него.

И никой не би тръгнал да язди към Идумея, за да провери лично, въпреки че слухът се оказа верен и само присъствието на царя и на кивота толкова наблизо накарало враговете му да отстъпят в деня след нашето отплаване. Това бе потвърдено от моите хора, които поеха по сухоземния път на юг с кервана.

Те не ми вярваха, че съм видяла нещо. Как бих могла, когато бях затворена вътре?

Но един мъдър мъж ми бе казал веднъж, че само глупакът се опитва да защитава яростно нещо, което знае, че е истина.

Левитите дойдоха с кивота двойник чак до Ецион-Гебер, като нито веднъж по целия път не се обърнаха назад. Освободих ги с чиста съвест; истинският кивот бе в безопасност в храма. Но те отказаха и обясниха, че съдбата им е предопределена – ще дойдат в Сава или на всяко друго място, където щеше да отиде и кивотът.

Сбогувах се с царя там, на брега на пристанището му, сред шума от гласовете на работниците и цялата суматоха. Носовете на недовършените кораби се издигаха на фона на изгряващото слънце, покачени върху величествените си дървени дъги.

— Трябва да вземеш този кивот със себе си в Сава – каза Соломон.

— Но вече не се нуждаем от това прикритие. А и хората ти ще забележат, че не го връщаш със себе си.

— Дай ми маркаба си, покрит с нещо. Нека да задържа тази част от теб, както ти ще отнесеш символа на моя бог, който те избра, в замяна на много по-големия обет, който някога бихме могли да направим. Отнеси ме като печат в сърцето си. И някой ден, когато синът ни стане мъж, го изпрати на север, за да го видя. Обещай ми това, за да видя двама ни в неговия образ, докато настъпи денят, в който ще се надигна от сън и ще видя отново твоя лик пред себе си.

Събра ръцете ми заедно и ги целуна една по една, обливайки ги със сълзите си.

— Помни ме денем, сред слънчевите лъчи. Помни ме нощем, под сиянието на луната. Помни ме чрез нашия син... – Гласът му секна. – И му разкажи... за този глупав цар.

Обичах го хиляди пъти повече в този последен миг, отколкото в хиляди други дни. Вкопчихме се един в друг, после се разделихме с мъка...

Стоях така на носа на кораба, запаметявайки лицето му, докато вече не различавах силуета му.

По време на седмиците ни плаване по море Шара често ме питаше дали съм добре. Казвах й, че всичко е наред, макар дотогава да не знаех, че една жена може да оживее, когато й е останало само половината сърце. С благодарност посещавах шатрите на хората, дошли да ни посрещнат, които ние радвахме с вести, докато пътувахме на юг. Към Мариб и към двореца.

Уахабил ме посрещна с радост и после, докато го прегръщах, се изненада, когато усети издутия ми корем.

Щеше да има наследника, когото така отчаяно бе искал, и никога нямаше да разбере, че името, което бях разпратила в трите храма, е било неговото.

— Но къде е маркабът? – попита ме той, когато останахме насаме в личната ми зала.

— В Израил – казах аз, – в двореца на царя.

— Но си донесла друг на негово място – рече той, все така изумен.

— Замених народ за бог.

Три месеца по-късно вдигналият се пясъчен вятър довя кервана от север. Но когато отидохме да ги посрещнем, Асм не беше сред тях. Учениците му казаха, че една нощ излязъл от лагера близо до мъртвото солено море и така и не се върнал. Надявах се най-накрая да е получил така желаното си видение.

Посрещнах Тамрин с пиршество в двореца, където той поднесе даровете си и конете, които отпрати към лагера преди празника. Под очите му имаше дълбоки сенки и знаех, че вече отново изгаря от нетърпение да тръгне на път, макар да ми обеща, че ще ме посети пак през пролетта.

— Царят каза, че за теб вече никога няма да е безопасно да се завърнеш – каза ми той, когато останахме сами. И аз разбрах, че и той обича Соломон по свой собствен начин.

— Не и когато се разбере какво си отнесла със себе си на юг.

Помислих си, че говори за сина в утробата ми.

Пролетните дъждове дойдоха и полетата се раззелениха. Левитите се чувстваха неловко в столицата ми, където се говореше прекалено много за Алмака. През есента ги изпратих заедно с товара им отвъд морето, в Пунт. Не разбирах предаността им към този златен сандък, но в деня, в който ги видях да го изнасят от двореца, забелязах, че прътите не бяха толкова дълги, колкото помнех от нощта, когато царят за първи път ме заведе долу в тайната стая.

Пожелах им безопасно пътуване в името на Йехова и се върнах в двореца си. Чувствах вътрешен мир.

Имах задача. Да отгледам сина си, да се грижа за народа си.

ЕПИЛОГ

Корабите идват както обикновено – на всеки три години. Единият потегля на юг, към Пунт. Другият – на изток, към пристанището на Сава в Аден. Величествени са, но не са като керваните, които очаквах с нетърпение през всички тези години. Нищо не е същото от смъртта на Тамрин по Пътя на тамяна, който той толкова обичаше. Често си мислех – дано е намерил най-сетне своята крайна цел някъде в това пътуване.

Тази е първата година, в която Менелик ще ги приеме, казвам с гордост на капитана. Първият флот, който ще посрещне като цар.

Капитанът ме пита дали ми липсва тронът, от който се отказах. Не, отвръщам аз, в Пунт е много по-спокойно и тихо, като се изключат цикадите. Яфуш, който напоследък по-често сяда до мен, а не стои изправен, както преди години, се съгласява.

Но сега, питам аз, носи ли нещо за мен?

Капитанът ми поднася свитъка, както е правил много пъти преди. Но този път въздиша тежко.

Царят отпътува, казва той, вече крачи редом с предците си. Този свитък е последният.

Пръстите ми треперят. Казвам, че искам да остана сама.

Когато всички излизат, притискам свитъка до гърдите си, преди да счупя печата и да го отворя. Докато чета последната песен, очите ми се изпълват със сълзи, но не от тъга.

Той си е спомнил градината.

Завършил е историята най-накрая.

Положи ме като печат на сърцето си,

като пръстен на ръката си,

защото любовта е силна като смърт...

Големи води не могат угаси любовта

и реки не ще я залеят. *

Побързай, възлюбена моя.

[*Песен на песните 8:6 – 7. – Б. пр.]

ПОСЛЕСЛОВ

Обединеното царство на Соломон се разпада при управлението на неговия наследник, Ровоам, като десетте племена от север стават нова държава, Израил, а двете племена на юг – Юдея. Иеровоам се връща от Египет и повежда бунта на северните племена, след като Ровоам не само отказва да облекчи данъка за принудителен труд, но заявява, че ще го увеличи десетократно. Иеровоам управлява Израил двайсет и две години, а Ровоам властва над Юдея седемнайсет. Двамата са в постоянна война помежду си през цялото си управление.

Фараон Шишак (както е споменат в Библията), известен като Шешонк или Шошенк, е основател на Двайсет и втората, т.нар. Либийска, династия; той напада Северен Израил през петата година от управлението на Ровоам, завладява няколко града, включително Мегидо, и си възвръща властта над Гезер. На прочутата порта от град Бубастис на храма на Амон в Карнак е изобразен Шешонк I, който носи „съкровищата от дома на Йехова и съкровищата от царския дворец“, както и златните щитове на Соломон. Йерусалим не е сред изброените на портата завладени градове, въпреки че е единственият град, споменат в библейския разказ за събитията. Според учените Иеровоам е отблъснал нападателите, като е платил данък. Впоследствие Юдея става васална държава на Египет.

Кивотът, изглежда, оцелява след нападението на Шошенк (според свидетелствата цар Йосия го връща в храма – Втора книга Паралипоменон 35:1 – 6, където единствено се споменава кивотът след времето на Соломон), но изчезва и от текстовете, и от историята някъде в периода на вавилонската обсада на Йерусалим, 589 – 587 г. пр. Хр., когато Навуходоносор изгаря Соломоновия храм до основи и срива града.

Кивотът обаче не е споменат в Четвърта книга Царства в списъка с плячката на Навуходоносор, въпреки че вътре са изредени дори такива дребни предмети като чинии. Нито пък го намираме в списъка с предмети, върнати в Йерусалим от Кир, в Първа книга на Ездра.

Менелик, синът на Савската царица и цар Соломон според етиопските легенди, става първият цар на Соломоновата династия в Етиопия – линия от царе, управляващи в продължение на 3000 години, до края на властването на император Хайле Селасие през 1974 г.

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

След задълбоченото изчитане на тонове информация в подготовката на книгата ми „Юда“ наивно смятах, че в сравнение с този тежък труд изграждането на образа на Савската царица от историческите фрагменти за този с хиляда години по-ранен период ще стане по-лесно. Всъщност историята на загадъчната владетелка се оказа истинско приключение, което ме караше да си скубя косите, но по различни причини.

Савската царица се споменава в три големи писмени паметника: Библията, Корана и „КебраНагаст“ („Книга на славата на царете на Етиопия“) – произведение с поне седемстотингодишна история за Соломонидите, царете на Етиопия; в него се описва преминаването на етиопците от култа към слънцето, луната и звездите към почитането на бога на Израил и за това как Ковчегът на завета (кивотът) е бил пренесен в Етиопия. И за трите свещени книги се смята, че са вдъхновени от поклонниците на съответните религии.

И в трите се споменава легендарното пътуване на царицата до Израил, за да се срещне с цар Соломон. Но общото между тях свършва тук.

За евреите и християните Савската царицата е безименна владетелка на намиращата се на юг страна на подправките, която посещава Соломон, носейки четири и половина тона злато; тя признава властта му и се прекланя пред неговия бог – същата царица, за която Исус заявява в евангелията, че ще съди поколението на Израил, което е осъдило него. За мюсюлманите тя е арабската царица Билкис, която пътува до Израил, за да отдаде почит на царя, и въвежда почитането на Аллах в своето царство. За етиопците е Македа, жената, съблазнена от Соломон и въвела култа към Йехова в родината си, а после станала майка прародителка на династия на царе с 3000-годишна история.

Савската царица е спомената и от историка Йосиф Флавий като Никаулис, царица на Египет и Етиопия, въпреки че по времето на Соломон в Египет не е имало властваща царица, поне според повечето хроники. Някои апокрифни книги включват името й в списъците на властващите царици, но по историческите и археологическите данни няма свидетелства за жени владетелки, управлявали в Южна Арабия.

Какво знаем наистина за тази царица от Х в. пр.Хр.? Накратко: много малко. За вярващите в библейските писания и в тези от Корана или пък в етиопските легенди тя е съществувала. За историците това е спорно – в най-добрия случай.

Савейското (Сабейското) царство се е простирало покрай Червено море от древен Йемен до Етиопия. Този народ без съмнение е съществувал; руините на храмовете им, язовирите и градовете им се разкопават и проучват от десетилетия. Савейски надписи се срещат и в Йемен, и в колониите в Древен Даамат, който векове по-късно ще стане царството Аксум.

Съществуването и дългата история на Пътя на тамяна е безспорен факт: неоасирийски текстове потвърждават търговията между Южна Арабия и държавите покрай Ефрат още от девети век, а търговията между Южна Арабия и Леванта (Източното Средиземноморие) вероятно е започнала поне хиляда години преди това. Учените вярват, че основното ядро на Трета книга Царства 10:1 – 13 е било написано вероятно около X в. пр. Хр. Части от бронзови савейски надписи, датирани около 600 г. пр. Хр., на които са изобразени глави на ибекс – образ, силно застъпен в савейското изкуство, свидетелстват за търговията между Южна Арабия и градовете на Юдея.

Интересни открития подкрепят тезата за връзка между Соломон и Савската царица. През 2012 г. в Северна Етиопия археологически екип откри шестметрова каменна плоча, на която са гравирани Слънцето и Луната, и части от савейски надпис, както и колоните на храм на лунния бог в близост с шахта на древна златодобивна мина. По-далече, на север, медодобивните мини в Идумея свидетелстват за организирана дейност през X в. пр. Хр. и прекратяване на тази дейност около периода на инвазията на Шишак (Шешонк I).

И все пак археологическите данни за Савската царица – всъщност и за Соломон – са малобройни. Тепърва трябва да се правят открития и за двамата владетели.

През 80-те години на XX век Израелският музей се сдобива от анонимен колекционер с нар, направен от кост, на три хиляди години. Смята се, че украшението с размера на палец, изваяно от кост на хипопотам, с дупка в средата, е стояло на върха на жезъла на жрец. На него е гравиран надпис: „Принадлежи на Божия храм (Йехова), свещен за жреците“, който доказва поне съществуването на първия храм, построен от Соломон.

За съжаление, през 2004 г. надписът бе обявен за фалшификат, а самият нар предхожда като датировка строежа на първия храм.

Според Корана царицата е била поклонничка на слънцето. Шамс, слънчевата богиня, е била известна и почитана в древен Йемен заедно с множество други богове. Бог Алмака присъства широко в оцелелите текстове, а в земите, обитавани от савейците, се откриват руини от храмове, украсени с ибекси. Учените обаче не са на едно мнение дали Алмака е слънчево, или лунно божество.

За живота на цар Соломон (управлявал около 970 – 930 г. пр. Хр.) се знае повече, отколкото за този на Савската царица, но във всеки от трите свещени текста, в които се споменава за него, образът му е представен различно. В Библията той е мъдрият цар, който в крайна сметка успява да следва правилно повелите на Йехова – бога, който го е дарил с исканото от него познание, но и с богатствата и властта, които не е пожелал. В Корана той говори езика на животните – и дори на насекомите, научава за Савската царица от любопитната птица, папуняка, и заповядва на джиновете да доставят трона й в двора му преди нейното пристигане. Арабските легенди разказват, че царят принудил царицата да разкрие истинската си природа и да покаже краката си, когато тя трябвало да мине през езерцето с вода в тронната му зала.

В „Кебра Нагаст“ Соломон е хитрият цар, който извършва подлост и подмамва царицата в постелята си. По-късно той изгубва кивота, като го дава на юдейския почетен страж, когото изпраща да се прибере заедно с Менелик, неговия син, когато той го посещава. Според писанията Соломон искал да изпрати копие на кивота с Менелик, за да може той да почита Йехова в далечния си дом. Но Менелик, притеснен от все по-нарастващото вероотстъпничество на Соломон, накарал стража да изнесе истинския кивот от Йерусалим, оставяйки копието на негово място. Днес много бета израел – т. нар. „черни евреи“, от Етиопия твърдят, че произлизат от израилтянския отряд на Менелик. (Други претендират, че са потомци на древното племе на Дан.)

Въпреки че доказателствата за царски дворец в близост с Храмовия хълм в Йерусалим и други сгради датират от времето на Соломон и потвърждават библейските препратки за неговите строежи, много учени оспорват твърденията за Соломоновите богатство и влияние и ги определят като твърде преувеличени.

И стигаме до третия загадъчен играч в тази история: кивота.

Идеята за кивота като военен символ не е уникална за Израил. Маркабът е изпълнявал същите функции във военно време, въпреки че, поне по моя информация, никога не му е била приписвана духовната мощ, каквато има Ковчегът на завета – истинско оръжие за масово унищожение. В древната история често се споменава за златни сандъци, съдържащи свещени предмети. (Такова е ковчежето за шествия, открито в гробницата на Тутанкамон, предизвикала сензация през 1922 г. Размерите на оформеното като кула сандъче не са същите като тези на кивота и „кивотът“ на Тутанкамон прилича на сандъчетата на Анубис.)

Съдбата на Ковчега на завета е обект на множество проучвания, легенди, конспиративни теории и разбира се, на холивудски филми, като вариантите за местонахождението му са от Израел, Египет, Арабия, Ирландия, Франция, та дори до САЩ, предложени и аргументирани от лица, подобни на Индиана Джоунс.

Очевидната версия е, че кивотът е бил взет от Навуходоносор при обсадата на Йерусалим от 587 г. пр.Хр. Кивотът обаче не е сред изброените предмети в списъците с плячка от храма в Четвърта книга Царства 25:13 – 15 или в Йеремия 52:17 – 22, списък, в който се изброяват взетите от храма ценности: колони и бронзови казани, лопати, чинии и гасители за свещи. Само в Трета книга на Ездра 10:19 – 22 се споменава ограбването на кивота – текст, който се смята, че е бил написан около 90 – 100 г. в отговор на римската инвазия в Юдея. Струва ми се невероятно, че Йеремия – Плачещият пророк, ще пропусне да оплаче завладяването на кивота. Нито пък, че ще бъде пропуснат сред предметите, върнати от Кир в Израил в Първа книга на Ездра.

Според Втора книга Макавейска, Йеремия скрива кивота в пещера в планината Нево, източно от Йерусалим, преди нашествието, за да го запази „докато Бог събере народа Си отново заедно“.

В The Lost Ark of the Covenant! („Изгубеният Ковчег на завета“), 2008 г., Тюдор Парфит твърди, че по-късно кивотът е бил пренесен от Израил в Йемен.

За целите на тази книга за мен бе най-интересно преданието за кивота и неговите копия в Етиопия. Във всяка етиопска православна църква се пази табот – каменна плоча, символизираща скрижалите от кивота или възприемана като копие на самия кивот. Без табот църквата не се смята за осветена. Етиопската православна църква освен това твърди, че притежава и истинския кивот. Попитайте пазителя на кивота – анонимен монах, който се е посветил на доживотна служба в храма, за да съхранява свещената реликва – в Параклиса на скрижалите (към църквата „Света Дева Мария Ционска“) в Аксум и той ще потвърди, че кивотът е под негова закрила. Единственият проблем е, че само той има правото да го вижда.

Като се има предвид традицията за многобройните копия на кивота, една от „конспиративните“ теории привлече особено вниманието ми – идея, основана на изостреното внимание към дължината на носещите пръти на кивота, когато е поставен в храма (Втора книга Паралипоменон 5:9). Също, според Трета книга Царства 8:9 и според Втора книга Паралипоменон 5:10, в кивота няма нищо друго, освен двете каменни плочи – скрижалите на Мойсей, изключвайки другото споменаване на съда с манна небесна и разцъфналия жезъл на Аарон. Според въпросната теория в храма е бил положен фалшив кивот с много по-дълги пръти, а истинският е бил скрит, за да бъде опазен.

Други автори смятат, че кивотът все още е в Йерусалим и че на всички въпроси ще получат отговор, когато някой ден хълмът бъде напълно разкопан – което едва ли ще се случи скоро, като се има предвид изключителната чувствителност на хората по отношение на въпросното място, където днес се издига Куполът на скалата*.

[* Светилище на Храмовия хълм, завършено през 691 г. и многократно обновявано оттогава. Мястото е свещено, защото в него се съхранява скалата, известна като Основополагащия камък. Смята се за един от най-старите и най-красивите паметници от началото на ислямската архитектура. – Б. пр.]

Трябва да се каже, че проектът за проучване на Храмовия хълм (Temple Mount Sifting Project), посветен (и посрещнат с голяма критика) на пресяване на изкопаната пръст при изграждането на подземния храм – джамията „Ел Марвани“, през 1996 – 1999 г., има впечатляващи открития, като досега са проучени едва 20% от материала. Може да проследите развитието на проекта на:

templemount.wordpress.com

Йерусалим изобилства с подземни тунели, включително онзи, по който според преданието Давид е завзел града (вероятно открит през 2008 г. от д-р Ейлат Мацар), и цяла система от тунели, свързана със Западната стена.

Несъмнено под Храмовия хълм има още много тунели.

Няколко допълнителни бележки:

1. Не отричам, че извърших културно престъпление, като спестих алефа (') и други означения от оригиналните савейски имена, за да опростя възприемането им от страна на съвременните читатели (като в случаите на AmmT'amar, Ma'dTkarib, dhat-Ba'dan).

2. Урната с ибекс, „смела и неразумна“, на Билкис е плод на въображението ми, но статуетката на Астарта с восъчните запушалки на гърдите е вдъхновена от фигурка на богинята, открита в Тутуги, Испания, датираща от VI – VII век, която извършва същото „чудо“. Религиозните манипулации не са били непознати на древния свят – и стават все по-известни.

И накрая, въпреки че имената на цар Соломон и на Савската царица се срещат основно в исторически източници, те самите са абсолютно реални образи – сякаш дворците им все още се извисяват на местата си – за етиопците, които твърдят, че царицата на Сава има огромна роля в изграждането на тяхната национална идентичност, и за християните, евреите и мюсюлманите, за които достоверността на историите за Давид и обединеното царство на Соломон са основополагаща част от историята на тяхната вяра.

Колкото до мен, аз твърдя, че не са ни нужни артефакти, за да знаем едно нещо със сигурност и за двамата владетели: техните въпроси, съмнения, болки, радости, триумфи и загуби не са единствени по рода си – всъщност и ние изпитваме абсолютно същото... само че те са покрити с повече злато от нас.

Други източници, които бяха безценни за мен:

Queen of Sheba: Treasures From Ancient Yemen, под редакцията на St. John Simpson (Trustees of the British Museum,2002)

Sheba: Through the Desert in Search of the Legendary Queen, Nicholas Clapp (Nicholas Clapp, 2001)

Ancient South Arabia: From the Queen of Sheba to the Advent of Islam, Klaus Schippmann (Markus Wiener Publishers, 2001)

Arabia Felix: From the Time of the Queen of Sheba, Jean-Francois Breton (University of Notre Dame Press, 1999)

Arabia and the Arabs: From the Bronze Age to the Coming of Islam, Robert G. Hoyland (Routledge, 2001)