Седмата луна

Втора частДЕТЕ НА ПРАХА

1970

НЮ ЙОРК

Сакура Уеда бе напрегната. Устата й бе така пресъхнала, че дори не можа да благодари на шофьора. Плати му и слезе от таксито. Преди да влезе в сградата, застана пред нея и нервно оглади полата върху бедрата си. Карираната и минипола бе твърде къса и придаваше на дългите й бедра игривост, която не й харесваше. Бе над тридесетгодишна, или поне така мислеше, и не й отиваше да прилича на весела ученичка. Не разполагаше обаче с богат избор на дрехи. Определено не разполагаше и с пари, с които да си купи нов гардероб за срещата.

Всъщност бе облечена точно със същите дрехи, с които бе дошла тук първия път: същите обувки с високи токове, същата бежова блуза и същото светло сако. Леките тропически дрехи бяха твърде неподходящи за зимните студове, а в чантата, окачена на рамото й, нямаше много пари. Средствата й се доближаваха към нулата. Щеше да има пари за храна за днес и за утре. За вдругиден вече не знаеше какво ще прави. Таксито струваше скъпо, но тя не знаеше дали някой няма да наблюдава пристигането й. Реши, че е по-стилно да пристигне с такси, отколкото да излезе от входа на метрото, разположен на петдесет метра от сградата, или откъм близката автобусна спирка.

Погледна нагоре. Манхатънският офис на Франсин Лорънс не даваше представа за огромното богатство на тази жена. Бе стара сграда в крайната част на китайския квартал. Сакура знаеше, че когато идва в Ню Йорк, Франсин обядва в някой от многото кантонски или сечуански ресторанти, разположени на същата улица. Това свидетелствуваше едновременно за вярност към произхода й и за нежелание да пилее пари.

Нюйоркското жилище на Франсин, разположено по-нагоре, на Парк Авеню, също не впечатляваше с богатство, обаче само отвън. Сградата бе стара, но апартаментът на Франсин бе пълен с прекрасни европейски антики. Сакура бе успяла да види някои от тях, когато преди седмица занесе там букет цветя. Икономката, която й отвори, бе смутена от грамадния букет и й каза да занесе цветята в кухнята. Очевидно в живота на Франсин Лорънс не се появяваха често големи букети. Сакура бе изненадана, защото предполагаше обратното.

Разбира се, бе купила цветята сама, макар че това рязко намали броя на и без това оскъдните й долари. Опита се да удължи престоя си в дома, като помоли икономката да подпише разписка за получаването,на цветята. Сърцето й затуптя лудо и тя се опита да вдиша от атмосферата на жилището, докато старата жена с късогледи очи търсеше писалка. Дотогава Сакура не бе виждала такива мебели: прекрасни образци, закупени от френски и италиански дворци, големи картини, персийски килими. Доколкото можеше да прецени, реши, че са изключително скъпи.

Сега, докато беше още на тротоара, сърцето й започна да тупти още по-лудешки, отколкото тогава. Затвори за миг очи и се опита да се успокои. Бе репетирала този момент много пъти и по различни начини. Всички предварително заучени думи обаче бяха изчезнали и главата й бе празна. Може би така бе по-добре. Най-добре се справяше при импровизации, а не при предварително запаметяване на репликите.

Потокът пешеходци покрай нея не й обърна внимание, макар и да бе удивително красива млада жена. Лицето й, със забележими азиатски черти, имаше свежестта на орхидея. Тялото й бе стройно и изящно, така че дрехите й, макар и евтини, й стояха добре. Косата й, тъмнокестенява, се спускаше по гърба й на гъсти вълни. С малко повече умение и най-вече с малко повече пари щеше да има не просто впечатляваща, а ослепителна външност. При все това излъчваната от нея стеснителност съдържаше очарование, което големите красавици рядко притежават и което по правило надживява богатството.

Влезе във фоайето, качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Озова се пред стъклена врата с прост надпис: „Лорънс Ентърпрайзис“. От мисълта, че зад тази врата е Франсин Лорънс, краката й омекнаха. Опита се да успокои дишането си, но се задъха, сякаш бе изкачила стълбите на бегом.

Предния път в приемната нямаше никого. Този път бе пренаселена. Сакура се развълнува още повече. Това вероятно означаваше, че Франсин Лорънс е тук. Седем-осем души търпеливо чакаха реда си. Някои стискаха големи чанти, други безмълвно разлистваха списания. Никой не й обърна особено внимание, когато се запъти към секретарката. Сивокосата жена зад табелката „Г-ЖА ТАН“ я погледна.

— Добър ден — каза Сакура и се подпря на парапета. Гласът й се бе превърнал в шепот.

— Добър ден — отвърна жената. На бюрото й имаше ваза с няколко розови карамфила. Очевидно досега се бе занимавала с подреждането на цветята, защото взе вазата и я постави до парапета точно срещу Сакура. Усмихна й се, но не с топлата усмивка от последната им среща. Сега усмивката й наподобяваше по-скоро напрегната гримаса. Очите й зад очилата с рогови рамки я погледнаха внимателно. — Госпожица Уеда, доколкото си спомням?

— Да — потвърди Сакура. — Ще мога ли да се срещна с госпожа Лорънс?

— Боя се, че това е невъзможно. Сакура реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Госпожа Лорънс ме помоли да ви предам, че е заета.

— Заета? Не й ли казахте нищо за мен? За това, което ви съобщих?

— Естествено, че й казах, госпожице Уеда. Тя изрично ми каза да ви предам, че няма да ви приеме.

Сакура се хвана,за парапета, за да не падне.

— Нищо не разбирам.

— Няма нищо особено за разбиране. Госпожа Лорънс не желае да ви види.

— Защо?

— Това не знам.

Сивите очи на Сакура се разшириха. Тя погледна госпожа Тан и тихо попита:

— А сега какво да правя?

Вероятно видът й бе много измъчен, защото в очите на секретарката проблесна нещо като съчувствие.

— Опитайте пак — промърмори тя. — Например след две-три седмици. Нищо обаче не мога да ви обещая.

— Тогава вече ще бъде късно — каза Сакура.

— Искате ли да предадете нещо на госпожа Лорънс? — попита госпожа Тан.

Сакура не отговори веднага.

— Предайте й, че… — За миг престана да мисли. — Предайте й, че няма да я търся повече — каза с безразличен глас. — Благодаря ви за вниманието.

Обърна се и излезе.

На улицата й се зави свят. Не знаеше къде да отиде. Пък и това нямаше значение. Беше се провалила. Трябваше й време, за да обмисли следващата си стъпка. А и това всъщност нямаше значение. При абсолютната й бедност след ден-два щеше да започне да гладува. Паниката я стисна за гърлото.

Бавно тръгна към входа на метрото. На първо време щеше да се прибере там, откъдето бе дошла, и да си почине. Бръкна в портмонето си и извади няколкото монети, които щяха да й потрябват. Системата на ню-йоркското метро й се виждаше сложна и трудна за разбиране, така че изкара доста време пред картата, за да разбере къде трябва да смени влаковете.

Качи се във вагона и погледна отражението си в стъклото. Защо? Защо Франсин Лорънс я бе отблъснала? Дали бе направила или казала нещо не както трябва? Дали не бе допуснала някоя грешка, породила съмнения? Дали Франсин Лорънс я смяташе за измамница? Кое бе могло да събуди у нея подозрения? Сакура така и не можеше да си обясни.

Стана й задушно и почти невъзможно да диша. С несръчни движения свали сакото си и го сложи в скута си. Нави ръкави и затвори очи. Отпуснатото й тяло потрепваше при движенията на влака. Разумът й започна да търси мисли, които да успокоят болката й. Както винаги си спомни за Япония, за сезона, когато цъфтяха вишните. Самото й име на японски означаваше „Вишнев цвят“. Така я кръстиха, защото пристигна в Япония именно в този сезон. Спомняше си го съвсем ясно. Сред многото неясни, смътни и често пъти объркани спомени от детството й един спомен се открояваше като фар: удивлението й от безброя бяло-розови листенца, образували килим върху земята. Тогава за пръв път усети истинска красота. Тази красота остана при нея, както и името й.

Не бе японка, макар и да имаше японско име и да бе живяла известно време в Япония. Не знаеше към коя нация принадлежи, пък и разбирането за националност бе чуждо на нейния начин на мислене. Тези няколко срички, обаче — Сакура Уеда — бяха измежду малкото неща в този широк свят, които тя наистина притежаваше и щеше да притежава до деня на смъртта си.

Отвори стреснато очи и се уплаши, че може да заспи. На тази спирка трябваше да се прехвърли на друга линия. Взе сакото и чантата си и слезе от вагона.

Намери търсената платформа и се качи. Рефлекторно започна да разглежда ноктите си, докато се люшкаше върху седалката. Лакът се бе напукал и олющил. Нямаше пари дори за лакочистител. Стана й мъчно и се огледа. Във вагона почти нямаше хора. На отсрещната седалка се бе отпуснал висок чернокож мъж. Дебелата бяла жена, седнала до него, съзнателно или несъзнателно се бе отдръпнала колкото се може повече от своя съсед. Човекът представляваше симфония в черно. Носеше големи слънчеви очила, сякаш издялани от същия материал, от който бе направено лицето му. Черна тениска, черно яке, черни панталони и черни обуща. Дори елегантната чанта, която небрежно държеше в скута си, бе от черна кожа.

Дръжката на чантата бе насочена към нея като дулото на пистолет. След миг Сакура се взря в нея, смутена от нещо. В дръжката нещо блестеше. Стъкло! Не бе дуло на пистолет. Бе обектив на камера. В чантата имаше камера. И тази камера снимаше нея. Сакура замръзна. Цялата й апатия изведнъж се изпари и на нейно място се появи отчетливият и ясен страх на същество, преследвано много пъти. Отмести поглед. Мислите й се върнаха към офиса в китайския квартал. Защо чакалнята се бе оказала пълна с хора? Един от тях дори слезе в асансьора заедно с нея и тогава тя не си направи труда да се попита защо се е отказал от деловата си среща.

Погледът й се плъзна повторно върху високия чернокож мъж. Стройното му тяло излъчваше арогантна скука. Лицето му приличаше на маска, главата му се клатеше в синхрон с поклащането на вагона. Сакура обаче знаеше, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават.

Обзе я ужас. Не можеше обаче да си позволи това да се види. Опасността бе твърде голяма. Отмести поглед от чернокожия и огледа останалите хора във вагона. Вероятно я наблюдаваха и следяха и други. Професионалистите винаги вършеха тази работа в екип, никога сами.

Ако обаче бяха професионалисти, трудно щеше да ги различи. Можеше да бъдат всякакви. Млади или стари, черни, жълти или бели. Единствената й надежда бе в това да ги остави с впечатлението, че не ги е забелязала. Когато наближи следващата спирка, тя стана и отиде до вратата. Чернокожият мъж се изправи и застана зад нея заедно с други хора, които също щяха да слизат. Сърцето й силно затуптя.

Влакът спря. Вратите се отвориха. Тя излезе на перона и тръгна към по-отдалечения изход. Тръгна с отпусната глава и тяло, сякаш цялата й походка излъчваше умора и разочарование. Не се отдалечи обаче от влака. Чернокожият мъж вървеше зад нея. Зад него вървеше млада жена, която надничаше в пазарската си чанта. Нещо в прекомерното й безгрижие накара Сакура да предположи, че и тя е част от екипа.

Говорителите предупредиха пътниците да се отдалечат от вратите. Те със съскане започнаха да се затварят. Когато между тях останаха само двадесетина сантиметра свободно пространство, Сакура скочи към най-близката, пъхна ръце между гумираните й краища и се опита да ги разтвори. Бе недооценила силата, необходима за това. Задачата бе просто невъзможна. Някак си обаче все пак успя да се промуши през тесния отвор. Чу как затварящите се врати защипват и късат дрехите й. Изгуби едната си обувка.

— Ти с всичкия ли си? — чу се раздразнен глас. Един възрастен мъж й помогна да влезе, без да я поглежда, сякаш му бяха дотегнали безкрайните щуротии на младите.

Чантичката й остана от другата страна на вратата и Сакура видя как пада на перона. Там бяха последните й пари. И цигарите й. И бе останала само с една обувка. Свали я, взе я в ръка и остана по чорапи. Бе се задъхала.

Чернокожият мъж бе притичал към вратата и се опитваше да я отвори. Сакура изстина от ужас, когато вратите се отвориха на няколко сантиметра. На лицето на мъжа се изписа напрежение и зъбите му проблеснаха.

След това влакът потегли и започна да се отдалечава от спирката. Чернокожият мъж, победен, се отказа от опита си. Сакура, останала съвсем без сили, се отпусна. Бе успяла. Никой не бе успял да се качи на влака заедно с нея, нито пък щеше да успее. Надникна през прозореца. Последното, което видя преди влакът да влезе в тунела, бе как преследвачът й се навежда, за да вземе падналата й чантичка.

— Защо не я прихванахте на следващата спирка?

На лицето на Клайв Мънро не бяха изписани никакви чувства.

— Отидохме на следващата спирка за две минути и проверихме още първата композиция. Нямаше я.

— И какво, във въздуха ли се разтвори?

— Беше върхов час, госпожо Лорънс. Много хора, много композиции. Нищо чудно да сме проверили и друг влак.

— Тя как разбра, че е следена?

— Предполагам, че е забелязала камерата. Бях седнал срещу нея.

Франсин се намръщи.

— Срещу нея? Клей, наистина ли мислиш, че си невидим?

Мънро си поигра с тъмните очила, които бе сложил, когато следеше Сакура Уеда.

— От вашите указания, както ми ги предаде госпожа Тан, останах с впечатлението, че за вас е без значение дали тя ще знае, че я следят. Госпожа Тан недвусмислено ми поясни това.

— Нямах предвид да я изгубите още през първите пет минути — сопна се Франсин.

В очите на Мънро проблесна жълта светлинка.

— Тя има опит в това отношение — тихо каза той с гърления си глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбра, че я следим, и после се отърва от нас. Преди това е занесла цветя в апартамента ви, за да го огледа. Има опит в тези неща.

Франсин бе научила тази неприятна новина от Клей Мънро още предния ден, когато се завърна от Хонконг. Това, че Сакура Уеда бе проникнала в апартамента й, я накара да се чувствува не само обидена, но и унизена. Нямаше никакви съмнения, че тайнствените цветя са били донесени, за да се получи достъп до жилището й. Всичките познати на Франсин чудесно знаеха, че тя не обича отрязани цветя. Нямаше как да й бъдат изпратени от приятел. Описанието, което даде нейната икономка на момичето, донесло цветята, съвпадаше напълно с описанието, което Сесилия Тан бе дала за Сакура Уеда. Безсрамието на тази постъпка я разтревожи. Предната вечер Франсин бе направила внимателен оглед на целия си апартамент, не толкова за да провери дали нещо липсва, колкото за да усети някаква следа от психическата миризма на натрапницата. Огледа всички цветя от букета едно по едно, напразно търсейки следи от коварство. Нямаше нищо. Нищо освен купчинка стъбла и цветя, които тя сърдито изхвърли на боклука.

Франсин погледна Мънро.

— Прав си. Наистина си прав. Очевидно е професионалистка в някаква област. Повече не трябва да я подценяваш.

— Няма — отвърна Клей Мънро. Изпълняваше охранителни и детективски задачи за Франсин Лорънс от две години. Бе бивш армейски офицер с тежко раняване от Виетнам. След преминаването си в запас бе основал малка, но успешно действуваща охранителна агенция. Бяха й го препоръчали в момент, когато се бе нуждаела от помощ, и тя остана силно впечатлена от уменията му. Бе се справил добре със задачата си. Това, че бе чернокож, й харесваше. Както и тя, той принадлежеше към едно маргинализирано малцинство. Както и тя, бе страхотен боец. Бе добре сложен мъж на тридесет и няколко години с вкус към скъпи черни костюми. Офисът му бе спартански. Многото му тайни бяха старателно заключени в сиви стоманени шкафове, подредени покрай трите стени. По искане на Франсин бе издирвал хора, които я шпионираха, бе разкривал тайни и охранявал нейния бизнес. Понякога и самата нея. Макар да бе мрачен, дори затворен човек, тя продължаваше да предпочита неговите услуги пред тези на големите агенции и той досега никога не я бе разочаровал. Никога освен днес.

— И все пак не бих казал, че непременно е професионалистка. Този номер с влака е много примитивен.

— Пред теб обаче мина.

Мънро прие ужилването с леко кимане.

— Можеше да падне под влака или да си счупи ръцете. За такова нещо трябва да си много смел. Или много отчаян.

— Какво искаш да кажеш?

— Не избяга като крадла. Избяга, сякаш от това зависеше животът й. Сякаш я бяха подгонили адски стихии. Много е уплашена.

— Има основания да е уплашена.

— Освен това не е японка. Вижте тези снимки. Мънро й подаде папката. Бе дебела. Ако не с друго, бе се сдобил с богата реколта от фотографии. Младата жена, изправена в офиса. Късата й пола разкриваше красиви крака. Профилът й бе подчертан от дългата коса. Младата жена на улицата, привела глава и с блуза, изпъстрена от слънчевите лъчи. Младата жена на спирката на метрото. Меланхоличният й поглед се бе втренчил в тунела така, сякаш гледаше съдбата си.

— Висока е около един и седемдесет и пет — каза Мънро. — Тегло: около петдесет и пет килограма. Тъмнокафява коса, спусната по гърба. Сиви очи, хубаво телосложение. Около тридесетгодишна. Хубава. Има азиатски черти, но според мен поне единият й родител е бял.

Франсин прегледа набързо снимките и задържа поглед единствено върху тази, на която можеше да се види лицето на жената. Напрегна се. Защо тази жена й се струваше толкова позната? Защо в тези черно-бели образи зърваше черти на други познати й лица? На майка си, на баща си, на съпруга си? „Естествено — рече й един сърдит глас, — точно затова са я избрали. Избрали са я, защото изглежда така, както би изглеждала Рут.“

— Най-добрата е най-отдолу — поясни Мънро. — Направих я в метрото, непосредствено преди да слезе.

На снимката Сакура Уеда бе свалила сакото си и го бе сложила в скута си. Бе облечена в обикновена блуза, на която бе навила ръкавите. Под тях се виждаха изящни, красиви ръце. Гледаше право в обектива с разтворени очи. Лицето й бе овално, с пълна уста и къс, малко чип нос. Очите й бяха големи и с формата на бадеми. Поне на тази снимка издаваха тревога.

— В тази снимка има нещо интересно — каза Мънро и й подаде увеличител но стъкло. — Погледнете лявата ръка.

Франсин започна да оглежда снимката през лупата. Сърцето й спря да бие. Кожата й настръхна.

Татуировката се виждаше съвсем ясно. Обвиваше ръката й непосредствено под лакътя, подобно на гривна. Ръкавът насмалко щеше да я покрие, но все пак се виждаше съвсем ясно. Геометрична фигура, образувана от три успоредни зигзагообразни линии, изпъстрени с точки на определени интервали. Бе направена с черно или някакво друго тъмно мастило.

— Досега не бях виждал такава татуировка — каза Мънро. — Жените поначало не се татуират често, но тази не е от татуировките, които правят в тукашните специализирани салони. Струва ми се примитивна.

— Защото наистина е примитивна — каза Франсин. Мънро обърна внимание на тона й.

— Виждали ли сте такива татуировки? Тя кимна утвърдително.

— Да, в Борнео.

Вече бе обяснила набързо на Мънро причините, които я бяха накарали да предприеме това проучване. Той присви очи.

— Означава ли това, че тя все пак в крайна сметка е вашата дъщеря?

— Не, не означава — отвърна Франсин.

— Почакайте. Дъщеря ви да не се е сдобила с тази татуировка на Борнео?

— Докато бяхме заедно, не.

— Дали пък не е била татуирана по-късно, когато е пораснала?

— В племето ибо, сред което се оказахме, се правят такива татуировки. Татуират се обаче само мъжете, Клей. Жените не се татуират. Най-малко пък момиченцата. Посещавала съм ги дълги години след това и никога не съм виждала жена или момиче с такива татуировки.

— Значи това нещо върху ръката й е фалшификат, така ли? — Клей се вгледа през лупата.

— По всяка вероятност татуировката е истинска. Това обаче не я прави автентична. Ако някой е смятал, че си е заслужавало да ме измами, и не е познавал обичаите на племето ибо, е могъл да нареди да се направи такава татуировка. А пък нищо чудно все пак да е автентична, обаче в такъв случай ще представлява някакво рядко изключение.

Мънро отново насочи проницателния си поглед към снимката.

— Добре де, а самата вие какво мислите за това? Франсин дълго мълча. Когато проговори, гласът й бе напрегнат.

— Малко след като оставих Рут при племето, там дошли японците. Опожарили селото. Оцелели само шепа хора. От тях най-надеждната свидетелка ясно си спомни, че видяла как японски войник пронизва Рут с щик. Не вярвам дъщеря ми да е жива.

Лицето й бе бледо и напрегнато, но не и разплакано. Мънро потупа снимката с пръсти.

— Обаче все още искате да се срещнете с това момиче, нали съм разбрал правилно?

— Да, Клей, искам да си поговоря с нея — каза спокойно Франсин.

— И очаквате да я издиря, така ли?

— Да. Не ме интересува колко ще струва и как ще го направиш. Важното е да я откриеш.

В погледа на Клей Мънро се появи блясък.

— Ще я открия.

— Още първия път, когато я видях, бях сигурна, че е тя.

Сесилия Тан, която иначе не издаваше чувствата си, сега трепереше. Бяха седнали в дъното на „Драконовия бисер“, кантонски ресторант срещу офиса. Имаше неугледна фасада, която отблъскваше всички освен редовните му клиенти, главно хора, които живееха или работеха на тази улица. Франсин даде знак на келнера да премести по-близо до тях пъстрия параван.

— Не бъди глупачка, Сесилия. Ти никога не си я виждала.

— Знам, че не съм я виждала — съгласи се Сесилия, но продължи да упорствува. — В нея обаче има някакво излъчване, нещо особено.

Келнерът нагласи паравана така, че да ги пази от подслушвачи и от хора, умеещи да разчитат думите по движението на устните. Франсин свали тъмните си очила и каза на Сесилия:

— Повтори ми още веднъж какво каза тя.

Макар Мънро да бе поставил човек със записващо оборудване в близост до младата жена, тя бе говорила необичайно тихо и той бе успял да запише само едва доловим шепот.

— Само няколко думи. Попита за вас и аз й казах това, което ми наредихте да кажа. Бе смаяна от отговора ми и ми се стори, че ще припадне. Казах й да дойде пак след две-три седмици. Тя отвърна, че тогава ще е твърде късно. — Сесилия погледна Франсин в очите. — Каза: „Тогава вече ще е късно“.

Франсин не остана доволна от отговора.

— Не я ли попита защо ще е късно?

— Франсин, ти не ми каза да я разпитвам. — Сесилия рядко говореше на Франсин на „ти“. — Колко момичета с азиатска кръв и с татуировки от Борнео по ръцете има в Ню Йорк? Какви са според теб вероятностите?

Сесилия се бе опитала от самото начало да предупреди Франсин да не предприема тези глупави и брутални действия и сега цялото й дребно и стегнато същество излъчваше укор.

— Същата е като теб. Франсин се засегна.

— Като мен?

— Поне като теб, каквато те помня от времето, когато се запознахме.

— В какъв смисъл?

— Невинна.

Франсин се усмихна иронично.

— А сега какво, Сесилия, изгубила съм невинността си, така ли?

Сесил я погледна в очите.

— С времето всички губим някои свои качества.

— Някога бях съвсем различна — тихо каза Франсин. — Някога бях кротко, покорно и уплашено момиче, което изпълняваше това, което му наредят. Боготворях съпруга си. Смятах, че без мъж, който да ме закриля, не представлявам нищо.

Драконите, изрисувани върху паравана, зъбести, ноктести и с извити опашки, хвърляха странни сенки върху лицата им.

— Войната обаче ме промени — продължи Франсин. — Научих се да вярвам в самата себе си и да нямам доверие на никого. — Франсин премести клечките за ядене до чинията. — С какво друго те впечатли тази жена?

— Бе разчувствувана.

— Значи си е научила ролята добре. Бузите на Сесилия поруменяха.

— Твърде съм стара, за да ми минават истории за нещастна съдба. Изпитах съчувствие към нея, защото ми се стори, че е беззащитна и не е добре.

— Болна ли изглеждаше?

— Не. Не изглеждаше болна. Обаче й имаше нещо. Не е добре.

Франсин присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам точно. Имаше някакво особено излъчване. Франсин се отчая.

— Сесилия, може би за стотен — път ми казваш, че имала някакво особено излъчване. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?

Сесилия сърдито наведе поглед към храната си.

— Казахте ми да ви го разкажа с мои собствени думи.

— Права си — въздъхна Франсин. Зад паравана с драконите ресторантът се оживи. Тук не се говореше английски. Франсин се разтоварваше, когато идваше тук, на това място в центъра на Манхатън, където гледката, звуците и уханията бяха само източни. Макар и да бе наполовина човек от Запада, тя винаги търсеше убежище в другата, китайската си половина.

— Значи все още не можете да повярвате? Дори и сега? — каза Сесилия.

— Не приемам нищо без доказателства. А и не ми е останала много вяра.

— Какво ви кара да мислите, че е измамница?

— Сесилия, аз съм много богата жена — започна спокойно Франсин. — При това с годините не ставам по-млада. Ако някоя настойчива млада жена успее да ме убеди, че е моята отдавна изчезнала дъщеря, какво би могла да получи от мен? Би могла да получи милиони, Сесилия. — Изражението на Франсин стана строго. — Ти какво мислиш, че бих направила, ако Рут наистина е жива и се появи? Бих изпитала неописуема радост. Тя би живяла като царица. Би получила всичко от мен. Всичко, което пожелае.

— Ами ако тази жена наистина е Рут?

— Това тепърва трябва да се докаже — каза Франсин и възвърна предишното си изражение.

Келнерът отмести за малко паравана, за да остави още блюда на масата: пържени парчета свинско месо със скариди, пържени и задушени миди. Донесе повторно и току-що запарен зелен чай.

— Опитай се да си спомниш всичко, Сесилия.

— Стори ми се крехка — каза Сесилия. — Крехка и уязвима. Много й стана мъчно, когато й казах, че няма да я приемеш. Очите й се изпълниха с болка. Като на животно, когато го удариш. И още нещо — продължи Сесилия. — Веднага разбрах, че много е страдала. Че много хора са й причинили страдания. Тя обаче е успяла да оцелее. И че сега идва да търси помощ от теб.

— Значи наистина успя да разбереш всичко това? — каза Франсин не без ирония. — В началото ми каза само, че е умна млада жена.

— С такова впечатление останах при първата ни среща. При втората разбрах, че има душа. Страдаща душа.

Франсин отново въздъхна и се зачуди дали би могла да чуе от Сесилия нещо по-смислено от тези глупости.

— Сесилия, не забравяй, че тази жена проникна в жилището ми с измама. Честните и добронамерени хора не постъпват така.

— Тя се появи в офиса непосредствено преди Празника на гладните призраци — каза Сесилия, сякаш този факт обясняваше всичко.

Известно време продължиха да се хранят безмълвно.

— Е — каза накрая Франсин, — ще трябва да изчакаме Клей Мънро да я открие. След това ще чуем какво ще ни каже този гладен призрак.

Тази зимна утрин Клей Мънро се бе събудил рано и сега седеше до прозореца и разглеждаше вещите на Сакура Уеда. Вече ги бе огледал десетина пъти, но все още се опитваше да открие нещо.

Тя не притежаваше вещ, по-скъпа от пет долара. Той взе кожената обувка и я разгледа. Стара, но редовно лъскана и с ново токче. Обувката на жена, която не разполага с много пари и използува вещите си дълго. Не приличаше на обувка на опитна престъпница. Захвърли я. Преброи парите. Петнадесет долара и шестдесет цента. Нямаше чекова книжка. Ако това бяха всичките й пари, тази сутрин щеше да гладува. Прешари набързо и останалите неща. Кутия цигари, полупразна. Кибрит. Карта на Ню Йорк, която той разгъна. Адресът на офиса на Франсин Лорънс бе белязан с кръгче, но други обозначения нямаше.

Жената в леглото му се размърда и се събуди. Извърна се към него и той стрелна с поглед гладко оголено рамо.

— Какво правиш? — попита жената сънено.

— Спи, спи — отвърна й Мънро. Бе започнал огледа на козметиката на Сакура Уеда. Огромните му ръце бяха изненадващо чевръсти. Евтини неща. Не разкриваха за Уеда нищо, освен че е бедна. Пукнато огледалце. Парфюм нямаше, вероятно поради безпаричие. И все пак четката за ресане бе запазила слабото ухание на нещо приятно. Опита се да определи миризмата. На жасмин може би. Върху четката бяха останали два дълги лъскави косъма. Взе ги и ги огледа на зимната дневна светлина. Проблясваха изкусително. После ги пусна върху бюрото. Отвинти червилото, и то почти свършило, с приятен, почти неутрален цвят. Близна розовия му край. Неприятен вкус, като на всяко червило. С недоволно лице се опита да отпъди миризмата му.

Момичето в леглото се изкикоти.

— Много си готин. — Бе се извило на една страна и го наблюдаваше, подпряло брадичката си с ръка. — И моята ли чантичка ще претърсиш?

— Не — отвърна Мънро.

— Моите неща са къде-къде по-хубави.

— Майната му — каза Мънро и захвърли чантичката. Бе успял да се сдобие почти с всичко, което Сакура бе носила със себе си, но не и с тефтерче с адреси. Мръсница!

— Коя е тя? Бившото ти гадже ли? — попита жената.

— Спри вече. Работя — отвърна раздразнено Мънро.

Тя се засмя.

— Че много старателно работиш. Ела се гушни при мен и ще ти позволя да близнеш и моето червило.

Погледна я. Бе келнерка в нощен бар. Вчера се бе задържал до късно в него, тъй като след издирването на Сакура Уеда усети желание да изпие три двойни бърбъна. Момичето имаше кожа с цвят на кафе, но бе изправило косата си и я бе боядисало в платинен цвят. Снощи, докато тя флиртуваше с него при поднасянето на напитките, този цвят му се бе сторил много елегантен. Тази сутрин вече не му харесваше.

— След половин час трябва да изляза — намекна дебело той. — Защо не се облечеш?

— Ами закуската? — попита тя и размърда крака.

— Никога не закусвам. Какво ще кажеш да се раздвижим малко?

После отиде да вземе душ. Бе наел просторно таванско помещение в сграда, която все още не бе преградена на апартаменти. Тъй като все още никой, с изключение на него, не се бе заселил в нея, жилището му бе наистина огромно по стандартите на Манхатън. Освен това не го бе препълнил с мебели. Бе едър човек и обичаше да се движи в големи пространства. Жилището бе безупречно чисто, също като казармено помещение. Бе купил диван и маса, които му бяха харесали. Дори и произведение на изкуството — африканска дърворезба. Според него за нея бе платил безсрамно много. Останалата част на мебелировката бе въздух. Нищо не смущаваше прекрасната гледка към река Хъдзън.

Пусна колкото се може по-гореща вода, толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Искаше да отмие от себе си миризмата на платинената блондинка и на нейния скъп парфюм. Водата отскочи от твърдите му мускули. Винаги бе работил безмилостно върху себе си, за да се поддържа в добра физическа форма. За да израснеш в бруклински квартал, обитаван предимно от италианци и поляци, трябва да си силен. Нямаше по-големи братя и макар петте му сестри да бяха ербап момичета, още от четиригодишен му се наложи сам да защитава себе си и малкото си братче Лу. За щастие, порасна бързо и стана силен мъж.

Погледна белега от раната върху широките си гърди. Мястото, където го бе разпрал шрапнелът.

Мънро бе приел това нараняване със същата ожесточена решителност, с която бе подхождал към всички останали предизвикателства в живота. Бе се родил в многочленно бедно семейство, управлявано строго от бащата — униформен полицай — и от по-големите му сестри, също склонни да командуват. Прие нараняването със стискане на зъби и положи усилия да възстанови формата си. Както бяха предсказали военните лекари, далакът, който бяха отстранили, не му липсваше. Започна бързо да се възстановява. Вече не можеше да пробяга осемстотин метра за по-малко от две минути, както преди, но и без това вече бе стар за пистата.

С всеки изминал ден започна да възстановява силите си. Започна да възвръща и увереността във физическите си възможности. В него бяха пробили дупка, но той бързо се оправяше.

Бяха го изпратили във Виетнам още преди 1963 година, много преди победата на комунистите. Бе се оказал един от първите американци в страната и първоначално цялата история му се стори голямо приключение. Докато в Алабама и Мисисипи хората с неговия цвят на кожата трябваше да се пазят от полицейски кучета, пожарникарски маркучи, побои, стрелби и бомби, той бе амбициозен млад офицер, решил да докаже себе си. Бе успял — издигна се до капитанско звание. Тогава Америка бе за него един отдалечен свят. В деня, когато Мартин Лутър Кинг се обърна към множеството по повод годишнината на Линкълн, Мънро газеше из река Меконг и водата му стигаше до мишниците. По „Гласа на Америка“ чу извадки от речта на доктор Кинг, известна като „Имам една мечта“. Мънро никога не бе участвувал в походи в защита на гражданските права, обаче тогава се просълзи, докато откъсваше пиявиците от краката си. Разплака се още веднъж, в деня, когато застреляха Джон Фицджералд Кенеди. Тогава бе под обстрел. Лежеше, притиснал лице в тревата, и в джунглата около него свистяха куршуми от картечница. Тогава усети, че е далеч, много далеч от дома. Главата му постепенно започна да се надува. Преди да се взриви, той бе успял да се влюби силно и неотвратимо в това зелено чудо, Виетнам. Беше градско дете и дотогава не бе виждал красотата на природата. Виетнам проникна във вените му като наркотик. Докато живя в тази страна, успя да види как земята й бе насечена от окопи и бодлива тел, изкормена от набезите на бомбардировачите Б-52, обезлистена с диоксин, обезобразена, унизена и озлочестена по всички възможни начини. Остана с чувството, че са се отнесли така и със самия него.

Върнаха го у дома през декември 1967 година в гипсово корито. Приключението отдавна бе изживяно и той бе успял да премине през киселинните потоци на няколко различни видове разочарования.

За пръв и за последен път видя Виетнам през отворената врата на щурмови вертолет. В последния случай З7-милиметровите снаряди на китайско зенитно оръдие проникнаха през фюзелажа. Когато вертолетът кацна принудително, именно Мънро съобщи координатите му по радиото и включи радиофара. Смъртоносният метал бе пробил дупка в гърдите му и белите му дробове бяха пълни с кръв. Спасителен отряд, подкрепен от изтребители, отиде да ги търси. Клей Мънро бе единственият, останал жив. При това толкова малко жив, че хората, дошли да го евакуират, започнаха да го вмъкват в торба за мъртъвци. Успя обаче някак си да помръдне ръка, за да привлече вниманието им, и това го спаси.

Когато се върна вкъщи, баща му се опита да го привлече на работа в полицията. Започна да му мрънка, все едно че Мънро още бе седемнадесетгодишен. Лу, по-малкият му брат, вече бе успял да завърши полицейско училище, при това бе един от първите по успех. Мънро обаче не изпитваше желание отново да облече униформа. Виетнам бе осакатил разума му по-жестоко от картечен откос. В някои селища в джунглата бе видял и правил неща, които дълги години не можа да изличи от съзнанието си.

Бе му кристално ясно какво бе направила армията с него. Познаваше следите на чудовището, което сега ревеше в сърцето му. Знаеше, че завинаги се е лишил от крехките задръжки, благодарение на които хората си остават цивилизовани.

Понякога си мислеше, че ако не го бяха ранили в армията, щеше да свърши зле. Видя какво се случи на други закалени ветерани: затвор, наркомания или смърт по време на кръчмарска свада в някой бардак.

Ако пък постъпеше на работа в полицията, след време щеше да рита до смърт скитниците, лежащи в канавките, да бие арестуваните келеши, докато си признаят, и накрая да се алкохолизира или да си тегли куршума. Можеше да откачи като баща си. Брат му бе поел тъкмо по този път.

Именно заради това основа собствен бизнес — за да не бъде никога вече нечие чуждо оръдие. Ако някой поискаше от него да направи нещо недостойно, можеше просто да му обърне гръб и да си отиде. Бе длъжен да направи това. Бе длъжен да контролира странното и опасно животно, в което се бе превърнал Клей Мънро.

Затвори крановете, излезе изпод душа и започна да се разтрива с хавлия. Надяваше се, че през това време келнерката се е облякла и си е тръгнала. Завари я обаче в кухнята да приготвя закуска. Бе облякла една от неговите ризи, шити по поръчка. Бе успяла дори набързо да се гримира.

— Как предпочиташ яйцата? — попита го тя.

— Бъркани — изръмжа недоволно той, ядосан от нашествието.

— Ей сегичка. — Момичето се наведе, за да изхвърли яйчените черупки в кофата за боклук, и изпод ризата му лъснаха закръглените й бедра. Той спря поглед върху тях и се опита да си припомни името й. След известни усилия се сети. Шантал. Облече се, като внимателно следеше отделните съставки от облеклото му да си подхождат. Най-труден бе проблемът с вратовръзките. Налагаше му се да си ги купува от магазините, където пазаруват дрехи дебелаците, защото при огромния му ръст обикновените вратовръзки изглеждаха смешни върху тялото му. Дебелаците обаче определено нямаха вкус. Избра си червена копринена връзка на жълти ивици и внимателно я завърза.

Шантал сложи закуската на масата.

— Много ми харесва жилището ти — каза му весело. Приближи се до него и обгърна врата му с ръце. Погледна го в очите и после сведе поглед. — Освен това искам да ти кажа още нещо — добави с нежност. — Ти си най-добрият, ама наистина най-добрият любовник, който съм имала. Направо ме отведе до небесата и после ме върна на земята.

Момичето се опита да придърпа главата му надолу, за да го целуне, обаче вратът му се бе вкаменил като ствола на дъб.

Сърбяха го ръцете да тръгне отново по следите на Сакура Уеда. Бе го направила на маймуна и му се искаше бързо да я залови.

— Казах ти, че бързам.

— Клей, ама още няма и седем… Той нетърпеливо я отблъсна.

— Наистина трябва да тръгвам. Обличай се по-живо.

Тя се обиди.

— Ами яйцата?

— Няма да ги ям.

— Но нали каза, че ги обичаш бъркани?

— Вярно е, че ги обичам бъркани, обаче никога не закусвам. Хайде, Шантал, обличай се по-бързо, че трябва да заключвам.

— Казвам се Шифон, а не Шантал. Той присви рамене.

Тя се намръщи.

— Нима тази нощ не означаваше нищо за теб? Той присви устни.

— Ти майтап ли си правиш?

— Ами всички тези неща, които направи? Те нещо обикновено ли са за теб?

— На това му викат секс.

— В средата, в която съм израсла, такива неща се правят само с хора, които обичаш!

Той усети, че започва да се ядосва.

— Шифон, я по-добре започвай да се обличаш. Нали ме разбра? И свали тази риза, че струва тридесет долара.

Тя смъкна ризата и я хвърли към него. Голите й гърди се замятаха.

— Майната ти!

— Майната ти и на теб.

Тя започна да прибира дрехите си.

— Не виждам защо трябва да се държиш така.

— И това е твое — каза й той и й подхвърли пликчетата й. Взе чиниите, които тя бе сложила на масата, и изсипа яйцата с шунка в кофата за боклук

— Много си гаден — каза сърдито момичето. — Ама наистина. Съзнаваш ли го?

— И ти спомагаш за това — отвърна й той. После изми чиниите и ги сложи да съхнат. — Готова ли си?

Тя мълчаливо се облече. Очите й бяха подпухнали. Мънро й отвори вратата. Гледката на жени във вечерно облекло и с разголен гръб в седем сутринта винаги му бе действувала потискащо. Отново огледа момичето и този път видя, че е съвсем младо, независимо от грима и прическата. За миг изпита съжаление към нея.

— Виж какво, наистина съм много зает… — Опита се да си спомни името й, обаче междувременно отново го бе забравил. — Моля те да ме разбереш, нямам нищо против теб.

— Значи заслужила съм си го.

— Откога работиш в този бар?

— От два месеца — отвърна навъсено момичето.

— В такъв случай време е да разбереш нещо. Щом работиш в бар и някой те покани в дома си след края на работното ти време, възможността да не търси сериозна връзка е много голяма. Нали ме разбираш?

— Възможността до следващата сутрин да не забрави как се казвам също е много голяма.

— Никога няма да забравя колко приятно прекарахме времето си — опита се да бъде любезен той.

— Върви на майната си! — Момичето си тръгна, като тракаше с високите си токчета. Поне нямаше да му се наложи да го закара някъде. Той затвори вратата и внимателно заключи двете брави. През това време момичето напусна както сградата, така и мислите му. Бе готов да тръгне отново по следата.

Сакура трепереше. Беше й зле. Толкова зле, че забрави за гнева си. Бе се лишила от чантичката си, от последните си няколко долара и от една от единствените си два чифта обувки. Изживя загубата с острата тревога, известна единствено на хората, притежаващи твърде малко неща. Съжаляваше повече за обувката, отколкото за чантичката. Можеше да се оправи и с найлонов плик, ако се стигнеше дотам, но единствените й други обувки бяха гуменки.

Загубата на парите бе също болезнена, макар че и без това щяха да й стигнат само за един ден. Гладът се приближи до нея с един ден по-рано, отколкото бе предвидила. Имаше усещането, че някой е откъснал част от нейния защитен малък свят. Никога не се бе чувствувала толкова беззащитна. „Мразя те — каза си, изпълнена с огорчение. — Нищо не исках от теб, а ти ме продаде на враговете ми.“

Доближи се до прозореца и скръсти ръце пред гърдите си. Кожата й настръхна при мисълта, че насмалко щяха да я заловят. Всички тези хора, които видя в приемната, се бяха оказали нейни врагове. Уж безобидното им държане се бе оказало отработеното поведение на статисти, очакващи да започне действието. В чантите си бяха укрили фотоапарати, записващи устройства и портативни радиостанции. Преместването на вазата с карамфили се бе оказало сигнал за кучетата, че плячката им се е появила. Бяха я следили и щяха с положителност да я проследят до дома й, ако не ги бе усетила.

Не бяха отчели обаче остротата на инстинктите й. Нямаше как да знаят, че бе успявала да оцелее в градове, в сравнение с които Ню Йорк бе детска градина. Не можеха дори да си представят в какви места е била и какви неща е правила.

Самата тя обаче също не бе успяла да прецени правилно жената. Не ще и дума, че не очакваше да я посрещне с отворени обятия. Според нея обаче бе напълно основателно жената да я приеме и да я изслуша. Въобще не бе допускала, че към нея ще се отнесат така подло.

Спомни си лицето на чернокожия дявол от метрото и изтръпна. С нея бяха постъпили безжалостно. Франсин Лорънс я бе хвърлила на кучетата, като бе знаела, че те ще я разкъсат на парчета. И че съдбата й ще бъде килията за изтезания и жестоката смърт.

Какво бе направила на тази жена, за да заслужи такова отношение? Спомни си за цветята, които бе занесла в апартамента й. Дали жената се бе сетила, че ги е занесла тя? Но нали нищо не бе откраднала и нищо не бе повредила? Просто бе оставила един анонимен подарък. Вярно, че постъпката й се бе оказала рискована и глупава, но тогава нервите й бяха много напрегнати. Тогава просто трябваше да направи нещо, за да не полудее. Не бе заслужила такова отношение.

Опря чело в стъклото. Трябваше да напусне Ню Йорк. Трябваше бързо да намери пари.

От малката й стая на втория етаж се виждаха унили бедни сгради, досущ като тази, в която живееше тя. В процеп между сградите проблясваше реката и се виждаше мостът „Джордж Вашингтон“. На всеки няколко минути над главата й се разнасяше рев на самолети. Наблизо имаше железопътна линия и влаковете вдигаха шум през цялата нощ.

Стефан, човекът, от когото нае стаята, бе албанец, уличен художник. Всяка сутрин излизаше от къщи с въглен и статив, заемаше позиция на тротоара и рисуваше портрети на туристи за пет долара парчето. Тя така се запозна с него. Към сгъваемия си статив бе прикрепил лист с надпис „ДАВАМ СТАЯ ПОД НАЕМ“.

Чу стъпките му по стълбите и се отдръпна от прозореца. С усилие на волята престана да трепери. Това нямаше да й помогне. Отиде до огледалото, за да се приведе в приличен вид. Бе изгубила гребена, обиците и червилото си, и това също не бе хубаво. За щастие, върху умивалника бяха останали няколко неща: другото й червило, грим и четка за коса.

Всичките й останали неща бяха в сака, оставен до леглото. Това бе неин стар навик — да държи всичко постоянно в багажа си, да не оставя никакви вещи в чекмеджетата и шкафовете. Ако й се наложеше да замине внезапно, нямаше да губи време. Щеше да е достатъчно да грабне сака и да избяга.

С помощта на грима придаде на лицето си известна руменина. След това среса косата си и пооправи дрехите си. Репетира няколко усмивки пред огледалото и запомни най-топлата от тях. Обу гуменките, пое си два пъти дълбоко дъх и излезе.

Почука на вратата на Стефан. Мина доста време преди да чуе гласа му.

— Кой е?

Тя се гордееше със своя превъзходен английски — имаше дар за изучаването на езици — обаче със Стефан разговаряха на френски.

— С’est moi Сакура. (Може ли да вляза)? -Да.

Апартаментът му се състоеше от две стаи. И двете с големи прозорци със северно изложение. Вероятно работата му се нуждаеше от такова осветление. Миризмата на маслени бои и терпентин бе непоносима. Навсякъде бяха разхвърляни платна. Това бе мястото, където Стефан се занимаваше с истинската си работа, коренно различна от наподобяващите фотографии скици, които правеше в парка. Бе много горещо. Стефан, гол до кръста, вареше кафе на малък газов котлон. Погледна я с тъмните си мътни очи. Не бе грозен, макар че бе двадесет години по-стар от нея и имаше белег на едната буза. Бе мрачен и сдържан човек и не говореше много.

— Здравей — каза тя бодро и се опита да си припомни очарователната усмивка.

— Нещо не е наред — отвърна безстрастно той. Тя се отказа от усмивката си.

— Да, наистина не е наред. Днес изгубих чантичката си и останах без пари.

— Аха.

— Не мога да ти платя наема — тихо каза Сакура. — Нямам дори с какво да си купя храна. Иска ми се да стигнем до някакво споразумение.

— Какво споразумение?

— Бих могла да ти се отплатя с работа. Да сготвя или да ти изпера дрехите. Или пък да почистя жилището. Много е мръсно. Едно почистване няма да му навреди.

Изражението му не се промени.

— Щом е толкова мръсно, защо не напуснеш?

— Няма къде да отида — каза тя и се уплаши да не би да го е обидила. — Съвсем не исках да обидя дома ти. Много ми харесва, повярвай ми.

— Не ми трябва някой да ми готви и да ме пере.

Тя почувствува как отчаянието размива малкия пясъчен замък на надеждите й.

— Аз съм наистина чудесна готвачка. Знам как да приготвям страхотни ястия, при това евтино. Ориенталски или европейски, каквито пожелаеш.

— Храната не ме интересува. — Кафето кипна и горчивото му ухание се смеси с миризмата на терпентин и ленено масло. — Би могла обаче да ми бъдеш полезна в друго отношение.

Тя преглътна.

— В какво?

— Съблечи се — каза той, без да я поглежда. Стана й лошо. Бяха я изнасилвали и някак си бе преживяла това. Никога обаче не бе продавала доброволно тялото си. Вероятно в очите на боговете, които я наблюдаваха, бе извършила къде-къде по-лоши неща, но това бе преграда, която не желаеше да прескочи. Точно сега обаче бе останала без никакви средства. След Стефан следваше улицата. Предпочиташе по-скоро да проси, отколкото да проституира. Познаваше обаче нюйоркските просяци и не й се искаше да се присъедини към тях. Те представляваха това, в което не й се искаше да се превърне никога.

— Нямах предвид такова нещо — тихо каза тя.

— Какво? — Той бе странен човек. Сякаш бе забравил за какво разговаряха.

— Казах, че нямах предвид такова нещо. Не съм проститутка.

Той я погледна удивено.

— Не съм казал, че си проститутка. Как ти беше името?

— Сакура.

— Нямам пред вид секс, Сакура. Искам да те рисувам.

— Искаш да ти позирам, така ли?

— Стига да ставаш за тази работа. Съблечи се.

Тя не изпитваше към него кой знае какво доверие, но така или иначе, нямаше изход. Трябваше да мисли за пари и за нещата, които могат да се купят с тях. Ако се опиташе да я насили, съвсем близо до нея имаше буркан с ножове за изстъргване на боя. Започна бавно да се съблича. Стефан започна да разбърква кафето, докато наблюдаваше как тя сваля роклята си.

— Свали и бельото — каза й.

Лицето й поруменя. Съблече сутиена и пликчетата си и се опита да укрие срама си някъде дълбоко в себе си.

— Така добре ли е?

— Обърни се — нареди той. Тя се подчини и застана с лице срещу олющената врата.

— Сега се обърни с лице към мен. Тя отново се подчини. Стефан я изучаваше с присвити очи, като човек, който се опитва да разбере дали една монета е истинска, или фалшива. Най-сетне й кимна.

— Можеш да се облечеш. — И й обърна гръб. Изпълнена с унижение и разочарование, но и с облекчение, тя бързо се облече.

— И какво, не искаш ли да ме рисуваш? — попита го тихо, докато закопчаваше ципа си.

— Ще ти плащам по четири долара на час за позиране. Един сеанс продължава три часа. Работата обаче не е постоянна — каза той, след като видя проблясъка на надежда в очите й. — Ще те рисувам само известно време. Може би седмица. След това приключваме и интересът ми се изчерпва. Докато позираш, няма да плащаш наем. Съгласна ли си?

— Да — отвърна тя с треперещ глас.

— Когато обаче престанеш да ме интересуваш, или ще започнеш да си плащаш наема, или ще освободиш стаята. Разбра ли ме?

— Разбрах те. Благодаря ти.

Той наля две чаши кафе и й подаде едната.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. — Тя взе чашата и отпи. Стефан никога не се усмихваше. Може би и той като нея бе страдал много. Тя понякога се усмихваше външно, но вътрешно — никога.

Франсин старателно изучаваше снимките на Сакура Уеда.

Клей Мънро й бе обяснил, че има напълно надеждна система, по която може да се определи дали снимките на възрастен човек и на дете принадлежат на едно и също лице, като се съпоставят пропорциите на лицевите черти. Тя обаче нямаше снимки на Рут като дете. По време на бягството си бе изгубила всичко. Всичко без изключение. Когато след време се завърна в Перак, в дома, в който бе живяла с Ейб, установи, че още преди години е бил опожарен. Почернелите му останки вече бяха наполовина погълнати от джунглата. Тогава бе разровила сплъстилата се пепел с надеждата да открие нещо, поне нещичко, което да й напомни живота, от който се бе лишила. Откри само няколко лъжици, изкривени от високата температура.

Бяха й останали само спомени.

Спомените обаче бяха ярки. Не бяха избледнели с годините. В спомените й обаче имаше дете. А на фотографията, която държеше в ръцете си, имаше жена. Ако бе наистина тази, която твърдеше, че е, щеше да е на тридесет години. Наистина, имаше прилика. Жената обаче ползуваше грим. Умело приложен, гримът можеше да подсили или да отслаби една прилика.

Празнотата между тази черно-бяла снимка и образа в главата на Франсин бе толкова голяма, че тя не можеше да я запълни с въображението си. Малкото момиче бе станало девойка, а после жена. Всичко това бе станало, без Франсин да може да го види.

След като откриеше Сакура Уеда, щеше да направи съпоставка на кръвните проби. От тях щеше да се разбере поне дали кръвното им родство въобще е възможно. И нищо повече. Не съществуваше технология, която да може да потвърди, че едно човешко същество е дете на друго човешко същество.

Щеше освен това да съблече Сакура Уеда, да измие грима й, да я разголи и да види дали приликата е все още налице, когато външността вече не се укрива от нищо.

Което е по-важно, щеше да установи дали Уеда разполага със свои снимки от годините, когато е била дете или девойка, още неотдалечила се от възрастта на Рут. Такива снимки, ако съществуваха, можеха да попълнят празнотите по-добре от каквото и да било друго нещо.

Каквото и да й разкажеше тази жена за себе си, щеше да бъде интересно и вероятно трогателно, обаче нямаше да има особена стойност. Поне не и преди Франсин да се сдобие с по-сериозни доказателства. Трогателни истории се измислят лесно. Жената вече бе успяла да омае Сесилия Тан. Вероятно бе превъзходна актриса. От друга страна, Франсин подсъзнателно не желаеше да се срещне с тази жена или дори да я види от страх, че също може да попадне в плен на измамата. Може би, след като я заловяха, Франсин щеше да помоли Клей Мънро да я отведе на сигурно място и да я разпита чрез посредник. Така щяха да постигнат известен напредък преди да й се наложи да се срещне лично с жената. Да, така беше може би най-добре.

Франсин стана и си направи чаша жасминов чай. Вратата на балкона бе отворена и през нея проникваше непрестанният шум на Парк Авеню. След проникването на Уеда в дома й Франсин реши да си вземе куче. В момента то старателно дъвчеше един от чехлите й на балкона. Бе кръстила малкото пухкаво създание Господин Ву. Бе порода чау-чау, от кучетата, които китайците наричаха „лъвски кучета“, известни със своята преданост към стопаните си и с недоверието си към непознати. Франсин се надяваше Господин Ву да притежава по-изострени инстинкти от тези на Джулия Ло, възрастната икономка, която се грижеше за апартамента. Отиде при него. Още при приближаването й кученцето легна по гръб, погледна я с обожание и изплези синьо-черното си езиче. Тя го дари с една от редките си усмивки.

Някой някога й бе казал, че кучешкото зрение възприема света само в черен и бял цвят. Това й се стори естествено. Не бе лесно да се измами куче. Франсин харесваше у кучетата точно това. Кучетата инстинктивно разбираха дали хората са добри, или лоши. Кучетата не можеха да бъдат измамени от нечий чар, мила усмивка или убедителна история. Веднага реагираха с „да“ или „не“ и после не променяха мнението си. Наведе се и погали кученцето по коприненото коремче. Вече й бе по-мило от повечето хора, които познаваше.

Клей Мънро влезе в обществената библиотека. Бе пълна с деца от кварталното училище, дошли да подготвят тема, дадена им за домашно, и читалнята кънтеше от оживени гласове.

Той отиде до гишето, наведе се и попита:

— Има ли някой тук?

Сестра му Вивиан вдигна поглед от една етажерка и се усмихна.

— Здрасти. Открих книгите, който търсиш.

— Чудесно. — Вивиан бе най-близко до него по възраст и заради това беше може би единствената от сестрите му, която не го бе пляскала като малък. Може би именно заради това бе любимата му сестра.

— Помолих Централната библиотека да ми изпрати всичко, което има по въпроса, Клей. Може би всичките книги няма да ти бъдат необходими. Избери си които искаш.

Той погледна грамадната купчина книги, оставена върху рафта. Вивиан му бе намерила поне двайсет книги за народността ибо, обитаваща остров Борнео. Повечето от тях бяха сериозни антропологически трудове. Той започна да ги прелиства, търсейки фотографии.

— Ти си ангел, Вив. — Знам. Как си?

— Добре. А ти?

— Никога не съм била така добре.

Той й се усмихна. Мънро не даряваше никого с такива искрени и топли усмивки. На Вивиан никак не й бе леко. Бракът й се бе разпаднал и сега трябваше сама да се грижи за трите си деца. Упорито отхвърляше всичките му предложения за финансова помощ, но той знаеше, че й е трудно да живее само със своята библиотекарска заплата.

— Говоря ти сериозно — каза му тя. — Радвам се на душевен мир.

Той кимна с разбиране. Сега сестра му посещаваше една местна църква и преминаваше през фаза на религиозност. Това не го смущаваше — важното бе тя да намира там духовна утеха. Пък и може би там щеше да попадне на порядъчен мъж. Тя бе жена с приятно лице и сърце, голямо като къща. Много му се искаше да не остава още дълго сама.

— Имаш ли си приятелка? — попита го тя. Децата вдигаха много шум, така че двамата можеха да разговарят нормално, без да шепнат. Той поначало ненавиждаше зловещата тишина, която тегнеше в читалните.

— Не.

— Значи предпочиташ секс с безотговорни жени.

— Когато ми падне.

— Това е грозно.

— Права сте, госпожо.

— Пилееш най-добрите години от живота си, Клей — каза му тя убедено. — Просто не знаеш от какво се лишаваш. В това, което правиш, няма обич.

— Няма и усложнения.

— Браковете никога не са съвършени. Същинският смисъл на живота обаче е в децата.

— Не и в моя живот, сестро.

— Струва ми се, че би могъл да ощастливиш някоя жена, Клей.

— Старая се да ощастливя повече жени. Това не е ли по-похвално в очите на Бога?

— Не богохулствувай. Бих се радвала да дойдеш тази неделя с мен на църква. Ще те запозная с някои чудесни момичета.

— Да бе — ухили се Клей. — Сигурно са от тези, дето носят шапки с пластмасови цветя.

— Би се изненадал от тях — каза сестра му.

— И те биха се изненадали. — Той взе трите книги с най-много илюстрации. — Ще взема тези. Останалите можеш да върнеш.

Тя прибра книгите и каза:

— Другия месец е златната сватба на мама и татко. На четиринадесети.

— Не съм забравил — излъга Клей.

— Ще им подарим сребърен сервиз.

— Не мислиш ли, че мама е измила достатъчно чинии през живота си?

Майка им бе работила четиридесет години в кухнята на един ресторант и в резултат се наложи два пъти да й правят операция на ставите. Вивиан не обърна внимание на думите му.

— Сервизът е наистина прекрасен. В кадифена кутия. Ще ни излезе по петдесет долара на човек.

Мънро извади портфейла си и й подаде стодоларова банкнота.

— Ето моя дял.

— Ще ти изпратя рестото — каза тя.

— Не ми трябва ресто.

— Ще ти го изпратя по пощата.

— Виж какво, Вивиан, купи на децата един подарък от мен. Много те моля.

Тя прибра неохотно парите.

— Ще дойдеш, нали?

— Разбира се.

— Клей, става дума за златната им сватба. Ще те подсетя ден преди това — каза тя сериозно. Той редовно пропускаше семейните празници. Предпочиташе на другия ден да слуша сърдитите укори на сестрите си, отколкото да прекара една вечер в компанията на баща си.

— Добре. — Той й изпрати въздушна целувка. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти за книгите.

Офисът му не бе далеч и той отиде дотам пеша. Операцията по откриването на Сакура Уеда бе започнала да става много скъпа. Бе изградил хубав екип за целта, но намирането на игла в купа сено бе детска игра в сравнение с намирането на човек в Ню Йорк, особено човек, демонстрирал подобно нежелание да бъде открит. Мънро дори не знаеше дали тя все още е в Ню Йорк. Можеше да е и в Чикаго. Или в Токио.

Голямата му надежда бе в користта на хората. В „Нюз“, „Поуст“, „Таймс“ и „Вилидж Войс“, както и в редица други по-малки вестници и издания, Мънро бе поместил обява. В някои от тях дори успя да я разположи на втора или трета страница. Обявата бе една и съща във всички вестници. Текстът й бе: „Който открие САКУРА УЕДА, моля незабавно да се обади на номер“… Следваше номерът на централата на офиса му. На втория ред с дебели букви бе казано простичко „ГОЛЯМО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“.

Бе се колебал дали да не помести и нейна снимка и да спомене татуировката. Побоя се обаче това да не наплаши момичето и то да се укрие още по-старателно. Надяваше се някой да я издаде. Човек, от когото купува наркотици. Или пък човек, който й е дал стая под наем. Или приятелят й. Ако някой услужлив Юда не се обадеше до няколко дни, щеше да му се наложи да проведе масирана акция. Скъпоструваща операция, която можеше да продължи месеци и при това да не даде резултат.

Влезе в офиса и седна зад бюрото. Подреди върху него някои от снимките, върху които се виждаше татуировката, за да ги сравни с илюстрациите на книгите, които му бе дала Вивиан.

Досега бе възприемал Борнео като нереално място. Като нещо, което съществува само в приключенските романи. След като видя снимките, се изненада. Беше си съвсем реално място и много приличаше на Виетнам.

Прочете, че ибо е войнствено и агресивно племе. В годината, когато бяха издадени книгите, все още практикувало рязането на човешки глави. Било забранено през тридесетте години, обаче възстановено през последната година на Втората световна война, когато съюзниците привлекли племето на своя страна, за да им помогне за изгонването на японците от острова. Мънро се зачуди как ли са успели да отучат племето от този обичай след войната.

На снимките бяха изобразени много красиви хора с дивашка външност. Жените бяха с разголени гърди, а мъжете почти напълно голи. Съвършените им тела не бяха увредени от болести. Мъжете имаха много татуировки, особено на гърдите, ръцете и бедрата. Описваше се много подробно как се правят болезнените татуировки — чрез пробиване на кожата с бамбуково длето и чук. Татуировките се възприемали като достояние на мъжете и като украшение. Мънро не прочете никъде, че могат да бъдат татуирани и жените.

Не откри нито една фотография, на която да е изобразена татуирана жена. Франсин Лорънс бе напълно права в това отношение.

Взе една от фотографиите на Сакура Уеда. Момичето бе красиво. Това бе безспорен факт. Франсин Лорънс също бе красива жена. Възможно ли бе това да е нейната дъщеря, завърнала се от света на мъртвите?

Франсин Лорънс имаше основания да е скептична. Тя имаше милиони. Щеше да е луда, ако позволеше на някоя млада престъпница да си поживее добре за нейна сметка за два месеца, а след това да ограби секретната й каса и да изчезне. Мънро уважаваше малко хора, но сред тях бе и Франсин — бе я опознал по време на работата си с нея. Допадаха му твърдостта и смелостта й. Допадаше му и това, че бе наполовина китайка. Не разсъждаваше като бял човек. Можеше да разсъждава иначе, както разсъждаваше той. Можеше да огледа не само осветените места, но и сенките. Можеше да съзре формите на неща, които отсъствуваха.

Това бяха неща, които той бе усвоил във Виетнам: да вижда неща, които ги няма, и да чува неща, които не са произнесени.

Погледна фотографията на Сакура Уеда и се опита да си помисли за нещата, които не се виждаха на нея.

Сакура бе уморена. Изпитваше болка чак до костите. Стегнатите й мускули бяха започнали да треперят и й бе трудно да запази позата, поискана от Стефан. Много й се искаше да не се чувствува така слаба, да спре кашлицата. От задушаващата горещина в стаята кожата й настръхна. Тя понасяше екваториалната жега, без да се поти, но сега на клепачите й и под долната й устна бяха избили капчици пот. Разтресе я пореден пристъп на кашлица.

— Мога ли да пуша? — попита с дрезгав глас.

— С тази кашлица ли? — отвърна Стефан, съсредоточил се върху платното.

Тя преглътна. Езикът й бе станал грапав като кожа.

— Трябва да си почина.

— След малко. — Той смени четката. — Не си мърдай ръцете.

— През последния половин час въобще не си ме погледнал.

— Не мърдай.

— Трябва да си почина! — Гласът й трепереше. Понякога се чудеше защо я бе наел. Уличните му портрети бяха като снимки, обаче картините му с маслени бои бяха различни. Нищо не можеше да им се разбере. Бе нарязал тялото й на парчета, все едно е кокошка в супермаркет. Бе нарисувал отделно гърдите и бедрата. — Трябва ми малко почивка.

Той раздразнено захвърли четките.

— Добре. Почивай.

— Благодаря. — Трябваше да се държи учтиво. Да му бъде приятна. Той държеше и хляба, и ножа. Протегна ръце нагоре и се опита да си поеме въздух. Стефан бе вперил поглед в гърдите й.

— Искаш ли да се чукаме? — попита я тихо. Тя веднага настръхна.

— Казах ти, че не правя такива неща.

— Имах предвид малко да се поразтоварим. Сакура се опита да не покаже гнева и презрението си.

В крайна сметка той нямаше как да познава страданията й и причините за поведението й.

— Не. Дай ми цигара, ако обичаш.

Стефан тръгна към нея. Тя се напрегна и прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак. Макар и гола, имаше вида на човек, който може да го разпори. Наподобяваше опасно животно с нокти, остри като бръсначи. Той вдигна ръце с длани към нея, за да я успокои. След това извади от джоба си пачка „Голоаз“ и й предложи цигара. С уморено движение тя взе една и я запали.

— Искаш ли кафе? — попита той.

Имаше предвид остатъците от студената безвкусна течност, която бе сварил сутринта. Тя поклати глава.

— Не.

— Колко ще почиваш?

— Пет минути.

— Добре, пет минути, не повече.

Сакура облече покрит с петна от боя халат и го загърна около тялото си. Отиде до прозореца и страстно засмука цигарата. Силният режещ дим нахлу в дробовете й и предизвика нов пристъп на кашлица. Пред очите й заплуваха малки светещи звезди. Изчака замайването да премине.

Пушеше и кашляше, и си мислеше за далечни неща. Стефан, седнал с чаша кафе в ръка, четеше „Ню Йорк Поуст“. Никога не купуваше вестници — обикновено прибираше захвърлени екземпляри по улиците.

— Говориш френски със странен акцент — каза той, докато прелистваше страниците. — Къде си го учила?

— Във Виентян — отвърна Сакура разсеяно.

— Във Виентян? — Той не изглеждаше изненадан. — Това интересно място ли е?

Това бе единственият критерий на Стефан. За него нещата бяха интересни или безинтересни. Останалите различия между тях не го интересуваха.

— Да — отговори тя. — Виентян е интересно място.

— Наистина ли? Аз пък си мислех обратното. Че Лаос е бедна и нещастна страна.

Тя не си направи труда да му противоречи и каза:

— Страната наистина е бедна.

— Във Виентян ли се сдоби с тези татуировки?

— Не. Направиха ми ги, когато бях дете.

— Странни са. Обаче не ги рисувам. Кожата не ме интересува. Интересуват ме единствено костите и мускулите. Заради това те рисувам. Ти си много силна и пъргава. Ти си мелез, нали?

— Да.

— Заради това имаш такова изключително тяло. Смесването на раси винаги е интересно. С такова тяло можеш да постигнеш много неща.

Тя отново всмука дим от цигарата и се закашля.

— Какви например?

Той вдигна поглед от вестника. Черните му очи бяха непроницаеми.

— Каквито си поискаш. Ти си дете на праха, нали?

За миг Сакура се ядоса. Въпросът му обаче бе логичен. Всякакъв друг отговор щеше да повдигне много въпросителни. Съгласи се.

— Да, дете на праха съм.

— Така и предположих. Няма нищо срамно в това. Поне си била зачената с желание. Готова ли си да почнем работа?

— Още не. — Без да чака покана, тя си взе още една от цигарите, които той бе оставил върху масата.

Стефан изръмжа недоволно и отвори уста, сякаш се канеше да възрази. В този миг обаче вниманието му бе привлечено от нещо във вестника и той го зачете по-внимателно.

Сакура отново отиде до прозореца. Над летището „Ла Гуардия“ с рев премина самолет и сянката му направи огромен черен кръст в стаята. Отчаяното й въображение насмалко не я отведе на борда на самолета, порещ ясните небеса. Само да можеше да излети оттук и да се върне при Луис. И без това се бе задържала тук твърде дълго. Пътуването и самата идея да установи контакт с Франсин Лорънс й се сториха безумие. При този опит бе изчерпала последните си средства и сили, и материални, и душевни. Бе се провалила и сега бе безсилна като умираща на брега риба.

— Можеш да си тръгнеш. Тя се обърна към Стефан.

— Какво?

— Казах, че можеш да си тръгнеш. Приключих.

— Мислех, че искаш да рисуваш още.

— Бях забравил, че трябва да изляза. — Той стана и внимателно сгъна вестника. Бръкна в джоба си и извади пари. Отброи дванадесет долара и й ги подаде. Тя бе позирала не повече от час, обаче взе парите. Не искаше да влиза в спор заради тази внезапна промяна в настроението му. — Довечера тук ли ще си? — попита я.

— Че къде другаде да бъда?

Той измъкна още десет долара и й ги подаде.

— Каза, че можеш да готвиш. Иди купи нещо за вечеря. Тя предпазливо взе парите. Стефан се бе променил внезапно.

— Искаш да сготвя нещо?

— Нали току-що ти го казах?

— Добре. Какво искаш? Риба, пиле, месо?

— Все едно ми е.

— Ядеш ли свинско? Свинското е евтино.

— Все едно ми е — повтори той.

— Кажи ми все пак какво предпочиташ — каза тя, озадачена от тази внезапна промяна.

— Каквото и да е — отсече той. — Все едно ми е. Ще вечеряме заедно. Ако от десетачката остане нещо, задръж го. — И отвори вратата, като все още продължаваше да стиска вестника. Избегна обаче погледа й. Тя усети, че нещо не е наред, но не можа да разбере какво. Разумът й се опита да отгатне скритата опасност.

— Приготвянето на една вечеря не означава, че ще се занимавам с домакинска работа — предупреди го тя сърдито.

Той махна към стълбите.

— Много бързам. Тръгвай.

— Щом казваш.

— Прибери се преди шест. Не обичам да вечерям късно.

— Добре.

При излизането си Сакура стрелна с поглед платното. Стефан бе нарисувал частите на тялото й разчленени. Бе я разфасовал наистина като кокошка в супермаркет.

— Току-що ми се обадиха — каза Клей Мънро. — Човекът е чужденец. Грък или турчин. Стефан Георги. Бил хазаин на Сакура Уеда.

Сърцето на Франсин подскочи.

— Сериозен ли е според теб?

— Описа я много точно. Описа дори татуировките на ръцете й. Твърди, че има татуировки и на други места. По една звезда на всяко бедро.

— Спи ли с нея?

— Каза, че му позирала гола. Художник е. Франсин не скри раздразнението си.

— Къде работи?

— В Южен Бронкс. Каза, че Сакура Уеда е наела стая при него от две седмици. Поиска хиляда долара. Съгласи се на петстотин. Сумата устройва ли ви?

— Ще донеса парите — каза Франсин. Ако й се разминеше само с петстотин долара, можеше да смята, че е извадила късмет. — Тя сега там ли е?

— Ще се прибере в шест. Ще отида да я видя.

— Вземи ме от офиса, Клей. Искам да дойда с теб.

— Не бих ви препоръчал това.

— Защо?

— Защото тя показа, че може да е непредсказуема. Може да започне да се бие. Ще извикам двама полицаи за подкрепление.

— Никаква полиция — отсече тя. — Последния път пипа много грубо.

— Така ли?

— Уплаши я. Тя заради това избяга. Време е да се опитаме да подходим към нея с добро.

— С добро? Госпожо Лорънс, та тя може да скочи през първия прозорец.

— Този път няма да избяга. Искам просто да поговоря с нея. Нищо повече. Ще взема и Сесилия Тан.

— Значи ще бъдем само тримата? Вие, аз и Сесилия Тан?

— Да. Този път няма да има причина да бяга, Клей. А и да се опита, ще я задържиш.

Затвори телефона. Бе довела Господин Ву в офиса и сега той лежеше под бюрото й. Тя се наведе и докосна златистата му козина.

— Сега ще разберем кое е истина и кое не е — прошепна на кученцето. После набра вътрешния телефон и извика Сесилия Тан.

— Да, госпожо?

— Клей я откри. Ще я видим тази вечер.

Валеше силно и над главите им се разнасяха гръмотевици. Мънро слезе от колата, отвори чадъра си и отиде да посрещне Франсин Лорънс и Сесилия Тан, които излизаха от сградата. Отведе ги до елегантната нова кола, която току-що бе купил за фирмата — син кадилак, — и каза:

— Все още не е късно да извикаме полицаите. Казах им да са на разположение.

— И дума да не става — отсече Франсин.

Мънро си зададе въпроса защо самият той не се учудва на този отговор.

— Добре.

— Разговаря ли с Георги?

— Да. Каза, че когато стигнем там, тя ще е заета с готвене. Ще остави вратата отворена. Тя не подозира нищо. Трябва просто да влезем.

— Да тръгваме тогава.

— Искам да се разберем за нещо, госпожо Лорънс. Аз ще вляза пръв. Тя може да се стресне, когато влезем. Не искам да ви застраши каквато и да е опасност. Разбрахме ли се?

— Няма да се случи нищо опасно — каза Франсин. Очите му обаче не се откъснаха от нейните и тя нетърпеливо присви рамене. — Добре, щом настояваш.

— Да вървим тогава.

Излязоха на булевард „Франклин Рузвелт“ и се насочиха към Бронкс. Сесилия Тан бе видимо нервна, ръцете й трепереха.

Дъждът се засили още повече. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете на големите сгради. Дъждът бе объркал движението и на Мънро се наложи да си пробие път, като използува собствената си агресивност и големите размери на колата. Наблизо имаше железопътен мост, по който точно в момента преминаваше влак и вдигаше невъобразим шум. Мънро премина пред сградата, без да спира, и обиколи квартала, за да го опознае. Зад блока имаше тясна уличка. Гърбът на сградата представляваше паяжина от ръждясали пожарни стълби, под които имаше препълнени смачкани кофи за боклук. Вкарването на кадилака в нея не бе лесна задача и Мънро изруга наум, когато усети, че колата остъргва нещо.

Бе преброил къщите, пред които преминаваха, спря колата и каза:

— Това е гърбът на блока на Георги.

По моста изтрака друг влак — меланхолично и равномерно. Веднага след това над главите им изрева пътнически самолет, невидим зад облаците, и кофите за боклук се раздрънчаха. Бе съвсем ясно защо наемите в квартала са ниски. Той самият бе израсъл на улица като тази, в Джамайка Бей, и именно там се бе научил да се бие и да бяга.

Пожарните стълби създаваха впечатлението, че не са били преглеждани от години. Спасителните изходи бяха затворени, дори вероятно заковани, за да не влизат оттам крадци.

— Добре. — Той отново запали колата. — Да вървим.

Паркира лимузината пред входа и се замисли дали ще я завари с тасове. Изкачиха безмълвно два етажа. Пред вратата на апартамента на Георги той погледна жените. Франсин леко кимна. Клей отвори вратата и влезе пръв. Лъхна го вонята от изпаренията на маслени бои и готвено.

Апартаментът на Георги имаше само две стаи, и двете препълнени с платна. Мършав човек с опърпано сако работеше пред триножник. В съседната стая млада жена бъркаше нещо в тенджера, поставена върху малка газова печка.

Франсин внезапно стисна Мънро за ръката. — Нека първо вляза аз, Клей. — И преди Мънро да успее да реагира, мина покрай него и каза високо: —

Сакура Уеда?

Младата жена се извърна. Дългата й кафява коса закриваше очите й и Мънро не можа да види лицето й. Бе облечена в джинси и бяла риза. На фона на бялата материя ръцете й изглеждаха златисти.

Франсин започна да казва нещо, но Мънро не обърна внимание на думите. Видя как ръцете на Сакура сграбчиха дръжките на голямата тенджера и скочи напред -знаеше какво ще стане. Улови Франсин за ръката и силно я дръпна встрани. Тъкмо навреме. Врящото съдържание на тенджерата изсъска във въздуха и оплиска стената зад тях. Мънро усети как част от него опари ръцете му.

След манджата тя хвърли по тях и тенджерата — целеше се в главата на Мънро. Докато се привеждаше, той се възхити от невероятната бързина на движенията й. След това тя изчезна и Мънро чу хлопването на врата.

Мънро пусна замаяната Франсин и хукна след Сакура. Бе излязла през малко помещение, където се държеше прането. Той прескочи масата за гладене, която тя бе обърнала при излизането си, и отвори вратата в другия край. Озова се отново в коридора и изруга. След миг се отвори друга врата и Сакура излетя оттам. Носеше сак. Погледна го отчаяно и затича надолу по стълбите.

Той се затича подир нея и й викна да спре. За Бога, колко бързо се движеше… Мънро взимаше по четири стъпала наведнъж, обаче успя само да види как тя пресича фоайето и се устремява към задния вход. Тежкият сак забавяше движенията й, обаче не много.

Затича се подир нея по уличката. Проклинаше Франсин Лорънс, задето не му бе позволила да вземе подкрепления.

На уличката обаче извади късмет. Момичето се бе блъснало в някакви кофи за боклук. Можеше да я събори с ритник, обаче се боеше да не повреди крехкия й гръб.

Стисна я здраво за ръцете. Тялото й бе топло.

— Не се бой, всичко е наред — каза й и без да я пуска, я обърна с лице към себе си. — Не се бой — повтори. — Никой не иска да ти направи нищо лошо.

Погледна лицето й. Бе по-красива, отколкото бе предполагал. Очите й имаха бадемовидна форма, обаче зениците й бяха яркосиви. Погледът й срещна неговия и той видя, че очите й са изпълнени с ужас.

— Успокой се, Сакура, всичко е наред — каза той. Изтръпналите й пръсти изпуснаха сака, тя се отпусна в ръцете му, пълните й устни се отвориха, очите й се подбелиха. Разтревоженият Мънро пусна едната й ръка, за да я задържи през кръста.

Мускулите й внезапно се стегнаха и той разбра, че е допуснал грешка. Ръката й се стрелна към лицето му и той за милисекунда видя нож с широко острие в ръката й. Остър като бръснач, той изсвистя пред очите му.

— За Бога, не се впрягай! — извика Клей и посегна да я улови отново, но тя се извъртя и го изрита. Ритникът й бе като на каратист — цялата тежест на тялото й бе събрана в петата.

Ударът попадна точно в мястото, където го бе наранил шрапнелът. Въздухът изскочи от устата му и светът почерня. Болката бе неописуема. Той падна на гръб на мокрия тротоар и удари главата си. Разбра, че вече е изчезнала, така че не си направи труда да се изправя бързо.

Как бе разбрала къде да го ритне? Клей нямаше и най-малкото съмнение, че докато бе в обятията му, жената бе усетила слабото му място и умишлено го бе ритнала именно там. Що за интуиция имаше?

Със суха кашлица успя да застане на четири крака. Междувременно Франсин дотича и му помогна да се изправи.

— Къде е? — попита тя задъхано.

— Избяга.

— Клей, много съжалявам. Трябваше да те послушам.

— Права сте, трябваше да ме послушате — отвърна той сърдито.

Групата им бе унила. Някъде под дъжда, гологлава и без горна дреха, младата жена бягаше от тях. Франсин не вярваше, че ще я види отново. Поне не в този живот. Клей Мънро основателно й бе казал, че тя се е намесила в плановете му и е виновна за настъпилата катастрофа.

Седяха във вонящата стая на Георги и слушаха как дъждът тропа по прозорците. Художникът си бе поискал петстотинте долара — заяви, че бил изпълнил всичко, което се искало от него. Франсин инстинктивно понечи да откаже, но искаше да научи колкото се може повече неща за тази жена, така че помощта на художника й бе необходима.

Клей Мънро дишаше тежко и притискаше с ръка гърдите си. Правеше се на герой. Отказа лекарска помощ с думите, че след малко щял да се съвземе.

Сесилия Тан, седнала до мивката, периодично квасеше кърпата, която притискаше до бузата си. Дебелото й палто я бе спасило от други изгаряния и макар раната от изгаряне на бузата й да бе болезнена, не бе сериозна.

Това, което бе станало, беше плашещо. Бащата на Франсин бе ходил на лов за тигри в Малая преди войната и тя си спомни неговите разкази. Обграденият отвсякъде звяр, притиснат от стесняващ се кръг ловци, си пробивал път през него, като оставял зад себе си кръв и опустошения. Сега Франсин се сети за тези истории.

Никой от тримата не се опита да преследва Сакура. Само Мънро имаше шанс да направи това, а се бе оказал съборен и замаян в уличката.

Искаше им се да знаят защо тази жена продължава да бяга, защо е готова да разговаря, но само при собствените си условия. Франсин вече си даваше сметка, че е допуснала ужасна грешка, като не послуша съвета на Сесилия Тан. Бе подценила Сакура Уеда по сто различни начина.

— Опишете ми татуировките — каза тя на Георги. — Нарисувайте ги, ако можете.

Албанецът взе скицник и нарисува контурите на женско тяло.

— Ето тук, на ръцете, са татуирани гривни. А тук, на бедрата, пламтящи звезди. Направени са с черно мастило.

След това нарисува грижливо татуировките.

— Попитахте ли я откъде ги има?

— Попитах я дали ги има от Виентян и тя отговори, че не. Това бе всичко.

— Виентян?

— Каза, че била родена там. Франсин се намръщи.

— Родена там? Така ли каза? Сигурен ли сте?

— Всъщност каза, че е живяла там. — Бе се съсредоточил върху рисунката си и оцветяваше окосмения триъгълник между бедрата. — Каза, че е дете на праха.

— Дете на праха? Какво означава това? — попита Сесилия.

Георги се усмихна и се видяха грозните му зъби.

— Не знаете ли?

— Това е френски израз — каза Клей Мънро. — Във Виетнам много се използува. Така наричат децата, родени от бял баща и местна проститутка.

Франсин отново се зае с албанеца.

— Обаче ви е казала, че татуировките не са от Лаос, така ли?

— Каза, че ги има от дете.

— Не ви ли обясни откъде?

— Вече ви казах. Не.

— Какво правеше, докато живееше при вас?

— Всеки ден излизаше. Не я питах какво прави. Не й обръщах внимание. Един ден обаче изгуби чантичката си и всичките си пари. Искаше да си изплаща наема чрез домакинска работа. Предложих й вместо това да ми позира. Има интересно тяло.

— Спа ли с вас? — попита Франсин.

— Тя дъщеря ли ви е? — попита той и погледна Франсин с черните си очи.

— Не — отговори тя автоматично.

— В такъв случай нямате право да ми задавате такъв въпрос. — Той приключи рисунката, откъсна я от скицника и я подаде на Франсин. — Въпреки това ще ви отговоря. Не. Не ми направи тази чест. Обаче беше добър модел.

Франсин погледна рисунката. Георги имаше умението на фотограф. Тялото, нарисувано от него, бе съвършено. Бе го оставил обаче без глава.

— Какво друго можете да ми кажете? — попита тя.

— Какво друго ли? — повтори Георги. Погледна тъжно хаоса на пода. — Каза, че е добра готвачка, и изглежда, казваше истината. Освен това пуши много и има лоша кашлица. Май е болна.

— Сериозно болна?

— Да. Мисля, че да.

Франсин знаеше, че няма какво повече да измъкне от Георги, обаче продължи да го разпитва и да го кара да повтаря думите си. Искаше да провери дали в началните си отговори не я е излъгал.

Отидоха в стаята на Сакура. Франсин не очакваше да открие там нищо и се оказа права. В чекмеджетата и по рафтовете нямаше нищо. С изключение на един гребен и на малко евтин грим до умивалника стаята бе празна, сякаш никой не бе живял в нея. Сакура бе имала готовност да напусне във всеки момент. Просто бе взела сака си и си бе тръгнала. Франсин се възхити на ожесточената простота на постъпката й. Някога, много отдавна, и тя бе живяла по този начин.

Когато си тръгна, Георги предложи да й продаде някоя от картините си. Тя отказа.

— Ако имахте неин портрет, можеше да го купя. А това тук са само скици.

— С портрети се занимавам в парка — каза презрително той. — Тук се занимавам с живопис.

Тя сви рамене.

— Не сте се опитвали да нарисувате лицето й и да разкриете характера й. Рисували сте само тялото й. То не ме интересува.

— Тялото й е изключително.

— Навярно може да се каже нещо повече за него.

— Права сте. Смесването на раси винаги е интересно. Казах й го. — Той тихо се засмя и я огледа. — Вие и Сакура сте от една и съща порода. Пожелавам ви успешен лов.

Мънро огледа картините. Георги бе възприемал Сакура като съчетание от кости и плът, не като личност. Това не бяха портрети, но навсякъде в тях се виждаха стегнатите черти на Сакура, скритата й сила, животинската й красота.

Излязоха от сградата. Сесилия Тан плачеше. Мънро така и не разбра дали от шока, или от болката.

— Защо никога не ме слушаш, Франсин? — каза Сесилия. — Защо винаги си толкова самонадеяна?

Франсин все още не можеше да забрави изражението на Сакура, преди да избяга. Дали това бе наистина възможно? Нима такива неща наистина се случваха в този странен живот? Все още не можеше да повярва. Нима Рут се бе превърнала в това: в едно наплашено, странно и бедно момиче?

— А сега какво ще правим, Клей? — попита напрегнато.

Той им отвори вратата на колата и отговори едва след като седна зад кормилото.

— Грешката е моя, госпожо Лорънс. Обаче ще я открия. Обещавам.

Напрегнатият живот на Франсин изведнъж й се стори пуст и тя се опита да се занимава с неща, които да я разсеят и да я отклонят от натрапчивите мисли за Сакура Уеда.

Тази сутрин пристигна новина от Тай Пао. Работниците от нейния завод за електроника за втори пореден ден не се явили на работа. Както и преди няколко седмици, те се бяха включили във вълната на насилие, която за втори път парализираше целия Хонконг.

Научи и нови неща за ексцесиите, извършвани в името на това, което в Китайската народна република бе кръстено „Културна революция“. Прикладът на пушката продължаваше да се стоварва върху всичко, намирисващо на отклонение от правия път. Китай обръщаше гръб на Запада.

Шоковата вълна се усети и в Хонконг, естествено, и демонстрациите временно замразиха икономиката. Франсин, както и много други хора, занимаващи се с бизнес, губеше много пари. Знаеше, че не след дълго всичко ще се успокои. Терорът щеше да утихне, страстите щяха да се успокоят и фабриките отново щяха да заработят.

При все това нещата никога нямаше да бъдат същите. След по-малко от тридесет години, в съответствие с договора от 1898 година, Хонконг трябваше да бъде върнат на Китай. Никой не забравяше това. За западняците тридесет години бяха много време. Бе чувала не един чужденец с насмешка да пренебрегва този въпрос. „Ами ние дотогава няма да сме живи.“

За хората с китайска нагласа на ума обаче тридесет години бяха само миг във времето. Франсин чудесно знаеше, че през 1997 година ще е жива. Разбира се, щеше да бъде на седемдесет и няколко години, сбръчкана бабичка, мразена от всички. Светът тогава щеше да се е променил. Всичко щеше да е различно. Би й било обаче неприятно да види как всичко, което е изградила, се разрушава от червени гвардейци с кафяви униформи.

Отиде при телефона и се опита да се свърже с един от управителите си. Сега важното бе да разбере кога работниците ще се върнат на конвейерите. След половинчасови опити успя да се свърже с един от помощниците си, Фреди Чон.

Той бе много разтревожен — както и мнозина други, бе останал с чувството, че червените гвардейци са едва ли не пред вратите на Хонконг. Наложи й се да придаде твърдост на гласа си.

— Това продължава вече трета година — каза тя сопнато. — Като всеки изкуфял старец, Мао мисли само за млади момичета. Когато е бил сред наложниците си, сигурно е изрекъл някаква неясна ругатня срещу чуждестранните дяволи, и десет хиляди шестнадесетгодишни активисти са се хванали за пушките. Това обаче не означава, че ще си зарежем работата.

— Работниците са уплашени — отвърна Чон. — Знаете, че половината от тях са пристигнали тук с баскетболни топки.

Искаше да каже, че са нелегални емигранти, пристигнали от комунистически Китай. Мнозина от тях наистина бяха прекосили гъмжащия от акули проток с баскетболни топки вместо спасителен пояс. Страхуваха се за съдбата си и за съдбата на своите семейства, ако комунистите вземат властта.

— Това ми е известно — каза тя нетърпеливо. — Ще трябва да ги успокоиш. — Според нея културната революция не бе нищо друго освен зловонното оригване на човек, който вече е погълнал и усвоил храната. Това бе знак, че същинското усвояване е приключило. Китай обръщаше гръб на Русия и се устремяваше към модернизация. — Фреди, веднага след като Мао умре, ксенофобията ще приключи. Те се нуждаят от нас. Нуждаят се от нашите умения, от способността ни да правим пари. Какъв смисъл има да ни правят зло?

— Би трябвало да сте тук, госпожо — каза нещастният Чон.

— Не мога да тръгна веднага — отговори тя. — Сега съм заета в Ню Йорк с нещо, което е от жизненоважно значение за мен. При първа възможност ще си дойда. Кажи им това.

— Да, госпожо.

— Когато комунистите си върнат Хонконг, всички ще печелим повече пари отпреди — успокои го тя. — Не ме е страх от бъдещето.

Каза го съвсем сериозно. Добре знаеше, че шепата небостъргачи в централната част на града ще се размножат и ще покрият целия остров, подобно на благовонни пръчки, набучени около статуя на Буда в успешен празничен ден. След стагнацията от първите следвоенни години колонията започна да се развива с главозамайващи темпове. Новите изкуствени тъкани и новите машини буквално преобразиха текстила и конфекцията, основните отрасли на Хонконг. Напредъкът в електрониката бе революционизирал нейния собствен бизнес, потребителската електроника. Много хора станаха милионери за един ден, след като почнаха да продават за по няколко долара портативни радиоприемници, които надуваха с музика ушите на тийнейджърите от Ню Йорк до Виена. За алчността в Хонконг нямаше задръжки и ограничения. Някогашното заспало колониално търговско пристанище бързо се превръщаше в глобален център. Франсин бе сред хората, които допринесоха за това. Бе готова да поеме отговорността както за вината, така и за успехите, в каквато и пропорция да решаха да ги разбъркат боговете.

Франсин се усмихна. Цели пет минути не бе мислила за Рут или за Сакура. „Това е напредък — рече си. — Парите са наистина нещо вълшебно. Може би тази нощ ще спя по-добре, ако поставя по една златна монета върху клепачите си.“

Телефонът иззвъня и Мънро се събуди. Бе заспал в креслото си. От четири дни негови хора търсеха Сакура в Бронкс. Боеше се да не би след като са я открили, да са я пребили.

— Да?

— Мой човек, аз съм, Рандолф.

— Слушам те — каза Клей и седна по-удобно. — Имаш ли нещо за мен?

— Имам, мой човек.

Мънро изръмжа. Неговите агенти му се обаждаха от няколко дни. Във въздуха миришеше на пари, обаче нито един от тях не бе успял да му опише точно Сакура.

— Добре де, не ме дръж в напрежение. Рандолф тихо се изкикоти в слушалката.

— Какво ще дадеш?

Клей успя да сдържи нетърпението си.

— Стотачка.

— Глупости! Ще дадеш двеста и петдесет, мой човек. Най-малко.

— Нека първо разбера с какво разполагаш — грубо каза Мънро.

— Нали търсиш момиче, което е наполовина китайка, крие се от всички и няма къде да спи? Нали тялото му е покрито с татуировки? Нали това искаше да чуеш? Сърцето му подскочи.

— Да.

— Знаеш къде да ме намериш — каза Рандолф. — Ще те чакам.

После затвори. Мънро изруга и погледна фотокопието на рисунката на Георги на бюрото си. Двете звезди искряха предизвикателно под окосмения триъгълник между бедрата. Георги бе изобразил гърдите на Сакура като стегнати и младежки. Клей си спомни тялото, което бе държал в ръцете си, съчетание от гъвкавост и сила. Реши, че следващия път, когато я залови, ще направи различни изводи.

Отключи чекмеджето на бюрото си и погледна автоматичния пистолет, който държеше вътре. Дълго не откъсна поглед от него. Ако насочеше пистолет срещу нея, тя щеше да разбере, че блъфира. Или трябваше да я застреля, или да се откаже от пистолета. Затвори чекмеджето и го заключи. Когато излизаше, секретарката го попита:

— В колко часа ще се върнете, господин Мънро?

— Когато я открия — отговори той, без да се обръща.

Клей Мънро погледна знамето на Виетконг. Бе в магазинче, посветено на протестите срещу войната. Продаваше най-вече афиши на Хо Ши Мин, отпечатани върху евтина кафява хартия книги, описващи американските зверства, знамена на Фронта за национално освобождение и други предмети, всъщност почти всичките произведени в Тайланд. Надникна в дъното на помещението. Рандолф Прунеда пиеше бира с още няколко души, повечето чернокожи. Виждаха се само едно или две бели лица. Познаваше повечето от тях още от Виетнам. Това бяха хората, които след завръщането си организираха протестни походи, рисуваха афиши и държаха речи. Клей изпитваше двойствени чувства към тях, също както към борците за граждански права от шестдесетте години. Знаеше къде ги боли и че вярват в справедливостта на делото си. Имаше обаче чувството, че живеят в свят, различен от неговия. Знаеше, че никога няма да може да направи това, което правят те.

Усети миризмата на марихуана. Стигна до Рандолф и сложи ръка на рамото му.

— Здравей, Ранди.

Рандолф се извърна на патериците си.

— А, ето те и теб.

— Лично.

Рандолф бе изгубил единия си крак в Ке Сан. Бяха му направили изкуствен, но той така и не свикна с него и предпочиташе алуминиевите патерици. Бе доста дрогиран и очите му бяха кръвясали.

— Пушим си тревица. Искаш ли? Мънро поклати глава.

— По-добре не.

— Можем да отидем на горния етаж. Там си имам запаси. Можем да си вдигнем малко настроението и да си поговорим за старите времена.

— Нямам време, Ранди. Разкажи ми какво знаеш за момичето.

Ранди протегна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Първо парите.

Мънро му даде двеста и петдесетте долара и в дрогирания поглед на Рандолф се появи интерес.

— Значи има мангизи, така ли?

— Кажи ми просто какво знаеш за момичето.

— Закъде си се забързал?

— Бързам, защото съм на работа.

— Работата ти е свързана с момиче? Сигурно много си я закъсал, щом трябва да си плащаш за такива работи.

— Какво знаеш, Рандолф?

Марихуаната и бирата размърдаха мозъчните клетки на Рандолф.

— Щом си готов да дадеш двеста и петдесет, ще дадеш и петстотин. Познах ли?

Търпението на Мънро внезапно се изчерпа и той стисна силно ръката на Рандолф. Сакатият подскочи от болка и изстена:

— Недей така бе, човек!

Един-двама души ги погледнаха, но никой не каза нищо.

Мънро с усилие на волята пусна костеливата ръка на Рандолф и изръмжа:

— Кажи какво си чул.

— На ъгъла при Бронкс и Бръкнър има сгради, подлежащи на събаряне, където се събират пияници — каза сърдито Рандолф. — Някой е видял там момиче, наполовина китайка. Крие се от нещо. Има татуировки на ръцете.

Гневът на Клей се бе уталожил. Рандолф разтриваше ръката си. Мънро се почувствува неловко, но вече бе късно да се извинява. Извади още една петдесетдоларова банкнота.

— Благодаря ти, Ранди.

И излезе, без да обръща внимание на псувните на Рандолф.

В мислите си продължаваше да е в уличката, където бе проявил излишна самоувереност. Спомни си малката твърда пета, която го ритна в гърдите. Клей Мънро, удостоен с ордена „Пурпурно сърце“ и частен детектив, бе проснат на паважа от четиридесеткилограмова китайска женичка.

Този път щеше да се отнесе с нея като с улична котка, каквато всъщност си беше. Помисли си какво ли прави сега. Самотна и безпарична. Сигурно отблъсваше пияниците. Продължаваше да вали. Това беше добре — щеше да я успокои. Той паркира пред един железарски магазин и слезе от колата.

Сградите в тази част на града бяха стари. Прозорците бяха счупени или заковани с шперплат. Оградите, с бодлива тел или счупено стъкло отгоре, бяха покрити с рисунки. Нямаше как да не си спомни за Виетнам, докато вървеше под дъжда. Безброй пъти бе прекосявал оризища и джунгли точно по този начин. Погледът му търсеше знаци, издаващи наличието на минни полета, засади и вражески сили. Всяко шосе, всяко село и всяко оризище можеха да крият смърт. Често не знаеха какво трябва да търсят. Информацията, с която разполагаха, се оказваше невярна, картите — неточни, прогнозите за времето — също. Единственото чувство, което ги обземаше тогава, бе убийствен страх.

Стигна края на улицата. Пред него имаше покрити с мъгла тресавища, които се спускаха към река Бронкс. Строителните компании се бяха заели с работа. Три сгради вече бяха съборени и превърнати в развалини. На голяма табела, редом със схемите, се обясняваше какво ще се строи. Той дори не я погледна. Първите жълти машини бяха пристигнали и бяха подредени в редица. Охраняваше ги самотен пазач, скрит в будка. Мънро продължи пътя си и отмина първата площ, покрита с развалини и влажна пръст.

Разбира се, тя си имаше някакъв план. Човек, който живее непрестанно с готов сак и е готов да изчезне за три секунди, винаги си има план къде да отиде, дори и планът да е отчаян. Сигурно още преди да се засели при Георги вече си бе набелязала следващото убежище.

Студът хапеше гърдите му. Следващият терен бе хлътнал в центъра и там се бе събрала дъждовна вода. Приличаше на бомбен кратер. Сградите от другата страна на реката се отразяваха, обърнати наопаки, в трептящата вода.

Върху третия терен все още стърчеше самотна триетажна сграда. Сякаш бе готова да се срути във всеки момент сега, когато вече ги нямаше съседните постройки, които я поддържаха. Вандалите вече я бяха посетили и не бе останал нито един здрав прозорец. Когато я наближи, Мънро усети миризмата на огън и човешки изпражнения. Над главата му минаваше шосето за Бръкнър. Без никакво съмнение сградата бе именно тази.

Мънро я обиколи и я огледа. Там, където преди бе имало други сгради, стърчаха само тръби и железа. Наподобяваха изгнили кости. Нямаше признаци на живот. Наемателите отдавна бяха напуснали. Миризмата обаче нямаше как да се сбърка. Имаше само една врата. Заключена. Той я изби с рамо и залитна навътре. Неочаквано го лъхна топла вълна — воня на немити и просмукани от алкохол човешки тела. Някогашните наематели си бяха отишли, но други хора бяха заели тяхното място. В центъра на помещението гореше печка за дърва. Десетина души бяха налягали около нея, увити в спални чували или парцали. Човешки развалини се бяха промъкнали в обречената сграда и я бяха превърнали в свой дом. Две-три чорлави глави се надигнаха да огледат пришълеца.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита прегракнало някой. Гласът му издаваше едновременно страх и гняв.

— Сакура Уеда. Къде е?

Тук няма Сакура — отвърна прегракналият глас. Мънро тръгна към следващата врата. По пода се валяше всякакъв боклук. Той се препъна в купчина парцали, която може би беше нечие легло, и усети как нещо в парцалите се размърдва.

Неколцина от спящите започнаха да стават.

— Вратата е разбита! — чу се разтревожен глас. — Кой го е направил?

— Ти кой си? — Нечия ръка улови палтото на Мънро и го задърпа. — Ченге ли си? Чий хуй търсиш тук?

Мънро блъсна ръката.

— Къде е китайката?

— Тук няма китайки. Разкарай си шибания задник оттук.

Размърдаха се още хора. Един огромен като мечка мъж стана, подритна счупената врата и попита:

— Защо направи това? Сега ще ни измръзнат задниците.

— Търся една жена. С китайски черти.

— Махай се, че ще ти прережа гърлото! — Огромният брадат мъж стискаше счупена бутилка. Мънро зачака, без да помръдва. Огънят в очите на мечкоподобния мъж угасна, той захвърли бутилката и се върна в бърлогата си.

Мънро влезе в съседната стая. Вонята тук бе ужасяваща. Стаята бе общата кухня. Навсякъде гниеше храна, открадната или събирана от кофи за боклук. Няколко плъха се разбягаха при влизането му. Мънро не завиждаше на полицаите, които скоро щяха да бъдат изпратени тук, за да прогонят тази колония бездомници.

Излезе на стълбището. По стълбите имаше боклуци и прах. И следи от стъпки. Той спря. Някои от следите бяха достатъчно малки, за да са на Сакура.

Започна да се изкачва по стълбите, като гледаше предпазливо нагоре. Следващата площадка бе затрупана със счупени клозетни чинии, умивалници и вани. Това равнище изглеждаше необитаемо. Тук студът бе вледеняващ и през разбитите прозорци влизаше дъжд. Явно обитателите се бяха сгушили долу, на топло.

— Дявол! — внезапно изкрещя лудешки глас до ухото му.

Мънро се стресна и отскочи.

— Махай се, дяволе! — закрещя гласът.

Мънро се вгледа в ъгъла. Някакъв парцалив безумец се бе свил там. Очите му светеха над черната му брада. Върху челото си бе начертал с въглен нещо като петолъчка. Той заплаши Мънро с костеливия си пръст и викна:

— Черен дявол!

— Момичето тук ли е?

— Прибирай се в пъкъла! — закрещя човекът.

Мънро бавно се оттегли. Вървеше заднишком — не искаше да остава с гръб към лудия. Той продължаваше да му крещи, че е дявол, и да го призовава да се прибере в пъкъла. От Сакура нямаше и следа. Когато обаче погледна стъпалата, водещи към следващия етаж, видя стъпки само от един човек. Малки стъпки.

— Разкарай се оттука, черен дяволе! — продължаваше да пищи лудият.

— За Бога, няма ли да млъкнеш? — отвърна му Мънро.

Беше студено и от устата му излизаше пара. Започна да изкачва стълбището много внимателно. Даваше си сметка, че отгоре всеки може съвсем лесно да му строши черепа с някоя тухла.

— Не се доближавай повече.

Той застина и погледна нагоре. Нямаше и следа от нея. Гласът й обаче, макар и тихо, бе произнесъл думите съвсем ясно. Не се съмняваше, че това е тя.

— Слез, Сакура — каза той и започна да се изкачва отново. — Всичко приключи. Не ме принуждавай да те наранявам.

Отговор не последва.

— Няма къде да се скриеш. Знаеш го.

— Стой. — Тя се показа на горния край на стълбището. Косата й бе покрита с прах, лицето й бе измъчено. Сигурно бе замръзнала. И умираше от глад. — Не мърдай, или ще те убия. — И от нейната уста излизаха облачета пара.

— Няма да ме убиеш, Сакура. Предния път успя да ме изненадаш. Сега няма да стане. Знам, че имаш нож.

Досега тя бе държала ръце зад гърба си, но сега ги премести отпред. Държеше ножа с върха нагоре, в лявата си ръка. Бе с широко острие и сигурно наточен като бръснач. Държеше го по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че знае как да го използува. Клей се усмихна и попита:

— Наистина ли мислиш, че ще се уплаша? Помисли си какво правиш. — Продължи да се изкачва по стълбището, бавно и предпазливо.

Тя не му отговори и заотстъпва — върхът на ножа продължаваше да е насочен към него. Той знаеше, че е достатъчно силен и опитен, за да й го отнеме, но пък тя можеше да му пререже някоя артерия. Никак не му се щеше да умре в тази мръсна дупка.

Стигнаха най-горния етаж. Повечето вътрешни стени тук бяха разрушени и бе още по-студено. Сакура бе облечена с дрехите, с които я бе видял у Георги. Беше навлякла два пуловера върху ризата си, но те едва ли я опазваха от студа. Бе толкова мръсна и неугледна, колкото и останалите обитатели на това място.

— Не се доближавай повече — предупреди го тя и приклекна. Ножът в ръката й чертаеше кръгове из въздуха — стар трик, с който се целеше да се отвлече вниманието на противника. Клей не откъсваше поглед от очите й.

— Можеш и да успееш да ме одраскаш с това нещо, обаче после ще ти счупя и двете ръце. Ще пищиш от болка, когато те извлека оттук.

Ножът продължаваше да кръжи, острието му проблясваше на слабата светлина. Клей бе впечатлен от изяществото на движенията й. Всяко помръдване на крайниците й свидетелствуваше за животинска самоувереност. Усети, че се страхува от нея.

— За Бога, няма да ти направя нищо лошо — каза той високо.

— Знам кой си.

— Така ли?

— Изпратил те е Джай Хан.

— Кой е Джай Хан, по дяволите? Аз съм човекът, когото ритна на уличката зад дома на Георги. Казвам се Клей Мънро. Работя за Франсин Лорънс.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа, Сакура. — Постара се думите му да прозвучат спокойно. — Съжалявам, че нахлухме така неочаквано при теб. Сега обаче трябва да дойдеш с мен.

Очите й не мигаха. Знаеше, че го изчаква. Че дебне момента, когато той ще се хвърли върху нея. Ако го направеше, тя щеше да забие ножа в ребрата му.

— Виж какво — продължи той по-меко, — защо не се махнем от това сметище? Ще те заведа някъде, където ще можеш да се нахраниш и да се измиеш. След това ще отидем при госпожа Лорънс. Сама ще решиш кога. Съгласна ли си?

— Видях ти рей-бана5.

— Какво?

— Ти ме проследи в метрото.

— Така е, бях в метрото.

— Видях, че си рей-бан.

— Вярно е — каза той и реши, че тя наистина е съвсем смахната. — Имам очила „Рей-Бан“. А ти си гладна, нали? Яла ли си въобще нещо през последните четири дни?

— Никога няма да ти позволя да ме закараш при тях.

— При кого? Разбери, че единственият човек, за когото работя, е Франсин Лорънс. Дойдох тук сам. Ще ти кажа нещо. Бях ранен във Виетнам, а ти ме ритна точно по раната. Сега гърдите страшно ме болят. Няма да ти направя нищо лошо. Ще бъдеш ли така добра да прибереш този нож?

— Мога да те убия и с нож, и без нож — отвърна тя.

— Страхотна си — каза той. — Не можеш обаче да ме убиеш даже и с базука. Можеш само да ме нараниш, и то леко. А пък аз мога да те нараня тежко.

Думите му не прозвучаха толкова убедително, колкото му се искаше. Пое си дъх и пристъпи към нея, вдигнал ръце, готови за нанасяне и за париране на удар. Пулсът му се ускори. Ако тя си разбираше от работата, можеше да стане сложно. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-ярко изпъкваше мръсотията й. Цялата бе мръсна. Мръсотията обаче не скриваше таящата се под нея красота.

Чу зад себе си шум и за миг се извърна. Безумецът се бе качил по стълбите и ги гледаше. Очите му блестяха.

— Върни се там, откъдето си дошъл — нареди му Мънро, оказал се в плен между двама смахнати.

— Ти се върни там, откъдето си дошъл — изсъска в отговор лудият. — Черният дявол да се прибира в пъкъла, а белият ангел да се възнесе към небесата. — Видя ножа в ръцете на Сакура и се усмихна. — Тя ще ти види сметката, дяволе!

Мънро грабна парче мазилка и го замери в гърдите. Безумецът промърмори нещо и заслиза по стълбите. Мънро пак се обърна към Сакура и попита:

— Не смяташ ли, че съседът ти е доста странен? Доближи се още повече до нея, почти в обсега на ножа й. Миглите й бяха много дълги. Устата й наподобяваше цвете от джунглата, може би орхидея. Бе я преследвал с мрачна решителност дни наред, а сега имаше странното усещане, че близостта до нея е странна привилегия, все едно да наблюдаваш рядко животно. Въпреки ножа й започна да изпитва съжаление към нея. Забеляза, че цялото й тяло се тресе.

— Виж, Сакура, ти просто нямаш изход. Мога да сляза долу и да извикам подкрепления. Разбираш ли ме? Няма къде да избягаш.

— Махай се.

Върхът на ножа спря да се движи. След две секунди щеше да му се наложи да се бори за живота си.

— Чуй ме, Сакура, аз съм единственият, който може да ти помогне. Нямаш пукната пара, нямаш къде да отидеш и те е страх от всички и от всичко. Не бива да оставаш тук. Булдозерите ще дойдат всеки момент, а и не се знае дали онези хора от долния етаж преди това няма да те изядат жива. Имай ми доверие.

Ножът помръдна към него като стоманен език.

— Махай се!

Той се отдръпна. Внезапно предположи, че тя може би е участвувала в бойни действия. Някои млади хора имаха точно такъв вид, когато се завръщаха от битка. Може би бе получила специално обучение.

— Довери ми се, Сакура. Искам да ти помогна.

Тя внезапно се хвърли срещу него с бързина, каквато не бе подозирал. Той инстинктивно я хвана за колана на джинсите и повдигна стройното й тяло. Чу как острието изсвистя покрай ухото му. Захвърли я встрани, но не с всички сили, защото се боеше да не падне върху ножа си. Тя се претърколи, без да губи равновесие и без да изпуска оръжието си.

— Виж, Сакура, писна ми вече. Следващия път ще те заболи. Имаш само една възможност, и тя е да дойдеш с мен. Не можеш да останеш повече тук. Ще се разболееш. Ти си жилава и умна, но все пак си човешко същество. Една разрушена сграда в Бронкс не е мястото, където трябва да живееш. Ела с мен и ти се кълна, че ще се държа честно с теб. Ти без това нямаш избор. Ще трябва да приемеш предложението ми. Освен ако не си се побъркала.

Истината бе, че в момента Сакура не беше с всичкия си. Треската бе засегнала мисловните й способности. От преспиването в тази замръзнала развалина й бе станало още по-зле. И точно сега, в този критичен момент, тя започна да става жертва на халюцинации.

Докато черният дявол й крещеше, зад него се появи Роже. Усмихна й се над рамото на черния дявол и това я ужаси, защото с друга част на разума си тя знаеше, че Роже отдавна е мъртъв. Роже въобще не се движеше. Главата му бе поставена върху тялото на огнена змия, а очите му бяха от камък. Тя потрепна и му даде знак да си ходи.

На кого обаче можеше да разчита?

„Можеш да разчиташ само на мен“ — изсъска Роже. Тя отскочи, но той започна да я преследва с огненото си змийско тяло. Мъртвите му каменни очи й се присмиваха. „Можеш да разчиташ само на мен.“ Тя направи крачка назад и се препъна.

„Убий го, малката — изсъска Роже. Смехът му също бе огнен. — Убий го с ножа, който ти дадох. Аз ще се погрижа за теб. Аз ще бъда до теб.“

Тя вече не бе в Ню Йорк, а в Лаос, в Долината на Глинените гърнета. Времето беше сухо и студено. Във всеки момент можеха да дойдат самолетите Б-52 и да обсипят долината с разрушение. Земята щеше да се разтрепери като човек, комуто нанасят побой.

Обзе я ужас. Тя не биваше да умира тук, в това ужасно място. Трябваше да си пробие път, както бе правила неведнъж.

Насочи ножа към сърцето на черния дявол и му каза:

— Ти си рей-бан.

— Не съм — отвърна черният дявол. — Не знам от какво те е страх, Сакура, но трябва да ми имаш доверие.

Тя затвори очи, за да не вижда Роже.

— Остави ме на мира — каза на Роже. — Моля те.

— Изглеждаш ужасно, Сакура. Дай ми ножа. Тялото й направи автоматично движение, неподвластно на волята й. Не усещаше краката си, но знаеше, че я водят към черния дявол. Опита се да го промуши с ножа на Роже, но тялото й вече бе отслабнало. Дяволът я стисна за китката и й взе ножа. Ръката му я хвана за гърлото и започна да я души. Тя отвори очи. Роже бе все още тук. Лицето му се бе превърнало в змийска глава, обгърната от пламъци, обаче продължаваше да й се усмихва. Около него започнаха да се събират други създания, направени от пламъци. Тя чу звука на пламъците, разгаряни от вятъра, и се опита да каже нещо, но бе останала почти без глас. Ръката на дявола докосна челото й.

— Господи, та ти изгаряш от треска!

Тя отмести поглед от пламтящите същества и погледна черния дявол в лицето. Не бе виждала много черни мъже в живота си. Лицето на този дявол бе полирана маска, изваяна от дивак. Очите му бяха с кехлибарен цвят, тъмни и пронизващи.

Без да отмества поглед от очите му, тя му протегна ръка. Пръстите му се преплетоха с нейните и силно ги стиснаха.

— Ти рей-бан ли си?

— Не, Сакура. — Гласът на мъжа бе гърлен. — Не знам какво имаш предвид, но не съм рей-бан.

— Страх ме е.

— Всичко е наред, Сакура. Ще се махнем оттук.

Тя обаче не бе в състояние да направи и крачка. Устата й се напълни с нещо топло и солено. Знаеше какво е. Задави се и го изплю.

Кръвта, която потече от устата й, беше като блестяща червена панделка, която нямаше край. И се разля по гърдите й и по земята.

Видя как черният дявол се ококори и зяпна от удивление.

После краката й омекнаха, светлината изчезна и тя потъна в мрака.

Франсин си мислеше за Клайв Нейпиър.

Беше на сегашната възраст на Сакура Уеда, когато реши да се отърве от остатъците от чувствата си. Загубата на Рут и другите й страдания я отдалечиха от другите хора и я откъснаха от обикновените неща. Любовта й към Клайв, последното нещо, което бе останало у нея от женски чувства, бе умряла по време на изтощителните следвоенни години.

Единствената й надежда бе да успее да открие Рут жива. Тази надежда обаче така и не се увенча с успех. Франсин осъзна, че надеждата е мъчителна болест, която изоставя жертвите си едва в момента, когато те се превърнат в сива пепел. За да се защити, тя се освободи от чувствата си и се отказа от надеждата. Прие, че Рут е мъртва. Отдалечи Клайв от себе си. След това насочи вниманието си към неодухотворени неща: пари, вещи, труд. Бе готова да поглези кученцето Господин Ву, но само защото то не бе човешко същество. Бе се превърнала в „нухуан“, в императрица. В жена, която всява страх и покорство, но никога любов и разбиране. Сама се бе обрекла да живее в мястото, което хората от племето ибо наричаха Сабайон, земята на мъртвите.

Сега я канеха да напусне това място. Същинският въпрос може би не бе дали Сакура наистина е нейна дъщеря, или не. Въпросът бе дали щеше да й е по силите да понесе пробуждането.

През цялото време бе изпитвала чувство за вина към Клайв. Бяха пътували заедно от Сингапур до Борнео. Заедно бяха прекосили Борнео пешком. След войната той бе пожелал да остане при нея. В известен смисъл тя го бе използувала. Когато й бе необходим, винаги бе до нея. Без него тя нямаше да успее да оцелее. После обаче го заряза. Дали от нейна страна това бе проява на хладна пресметливост? Или може би все още го обичаше? Така, както никога не бе преставала да обича Рут?

На вратата се почука и Джулия Ло въведе Клей Мънро.

— Намерих я — каза той.

— Къде е? — попита тя. Клей изглеждаше измъчен. Очите й внезапно забелязаха кървавите петна по сакото му. Сърцето й се сви. — За Бога, Клей, да не е мъртва?

— Не. Болна е. От туберкулоза.

— Туберкулоза?

— Храчи кръв. Докторът иска веднага да я настани в болница. Исках обаче първо да я видите вие.

— Къде е сега?

— В апартамента ми. Спи. Докторът й даде лекарство, което да й свали температурата поне малко. Направо изпадна в безсъзнание. При нея е една от сестрите ми. Госпожо Лорънс, добре ли сте?

Франсин кимна и попита шепнешком:

— Можеш ли да ме заведеш при нея?

— Нали затова съм дошъл.

Мънро подкара колата по мокрите улици. Обясни й как издирвал Сакура четири дни и как я открил полузамръзнала и трескава. Разказа й как се опитала да го сплаши с нож, а после внезапно започнала да храчи кръв и изгубила съзнание.

А после бълнувала. Споменала Лаос, огнени змии, някакъв мъж на име Джай Хан и рей-банове, които я преследвали.

След пристигането на доктора се успокоила. Докторът я разпитал и тя му казала от какво е болна. Белодробна туберкулоза,

— Свършил си превъзходна работа — каза механично Франсин. — Никога няма да забравя това, Клей.

Стигнаха до апартамента на Мънро. Отвори им хубава чернокожа жена, явно сестра му.

— Не е необходимо да пазите тишина — каза тя. — Докторът каза, че ще минат часове, докато дойде в съзнание.

Всички обаче бяха безмълвни, когато застанаха край леглото й.

На нощното шкафче светеше слаба лампа. Сакура Уеда лежеше по гръб. Дългата й коса се бе разпиляла върху възглавниците. Кожата й бе покрита с капчици пот. Франсин бавно пристъпи към леглото, наведе се и я погледна в лицето.