Синдромът „Хю“

11.

В мига, в който отварям очи, Хю разваля съботната ми утрин с въпроса: „Ще дойдеш ли с мен на фитнес?“ Иска ми се, и то не за пръв път, да ме събуди с предложението да пазаруваме заедно на Кингс Роуд или още по-добре — да обядваме навън. От деня, в който се запознах с него, по-точно от мига, в който ми показа снимката на елегантната и стройна Бека, залата за фитнес е моята камера за изтезания. Тя символизира всички злини на света, една от които е, че в мен генетично е заложено да бъда закръглена. Стройната фигура „по природа“ е мит, поддържан от хора, които се подлагат на жестоки диети. Изобщо не ме утешава, че почти четиринайсет години съм сред разпространителите му. Не стига че мразя физическите упражнения, ами през нощта някой явно ме е натъпкал с цимент, в резултат краката ми тежат по един тон. Гърбът ме мъчи, гърдите ми са напрегнати — ако раздаваха медали за силна болка, щях да получа златния.

Хю повтаря въпроса, но преди да отговоря, се налага да изтичам в банята, за да повърна. Ритуал, който е станал част от утрините ми също като гримирането и ровенето в кутията с мюсли с надеждата да намеря пластмасово динозавърче-подарък.

Почти невъзможно е да си представя, че същата тази баня доскоро беше терен за еротични удоволствия. С Хю правехме фантастичен секс под душа и във ваната. Сега обаче не ми с до масажни лосиони и романтични вечери под светлината на запалените свещи. Призлява ми дори при мисълта, че той е наблизо, когато повръщам.

Съвсем сериозно обмислям възможността да подам съдебен иск срещу издателите и авторите на книги за бъдещите майки за публикуване на невярна информация. Информация, която ме обнадежди и ме накара да повярвам, че с поносимо, ако не и прекрасно да си бременна. Във въпросните книги прочетох, че да ти се повдига сутрин, е съвсем нормално. Повдигане ли? Ха-ха! Думата е прекалено изискана, пък и въобще не подхожда на състоянието ми. „Прилошаване“ също е евфемизъм, тъй като предполага бързо подобряване. Не бих казала и че ми се гади — думата е обидно невинна предвид грамадната топка от жлъч в стомаха ми. Жлъч, която коварно прониква в капилярите и в нервната ми система и се разпространява в цялото ми тяло. Не помагат нито обикновените бисквити, нито смукане на лимон. Питам се дали да го обясня на Хю, но решавам, че няма смисъл — той е толкова гнуслив, че потръпва дори когато слагам кутия с кола-маска в количката с хранителните продукти. Вместо това се придържам към голите факти:

— Няма да ходя на фитнес. Треньорът ми има зъб, откакто миналата седмица повърнах върху велоергометъра.

— Повърнала си върху велоергометъра ли? Какъв ужас!

Наистина се почувствах ужасно. Повторих същото изпълнение и върху поставката с чадъри в „Харви Ник“. Точният мерник ми струваше сто и осемдесет паунда.

— Горкичката.

Точно така, горкичката. Пъхвам се обратно под завивката с надеждата, че той ще се откаже от фитнеса и ще остане при мен през дъждовния съботен ден. Заедно ще намерим нещо, което хем да засити глада ми, хем да премахне стомашните киселини. Единственото, което засега ми помага, е туршията от лукчета и компотът от праскови, и то когато ги консумирам едновременно.

— Ела с мен, ще поседищ в сауната, ще се попечеш в солариума — предлага Хю — явно не е получил телепатичното ми съобщение с молба да остане да се излежава заедно с мен.

— Не мога да използвам нито сауната, нито солариума — отговарям, без да направя кой знае какво усилие да прикрия самосъжалението си. Вече знам, че бременността налага и други ограничения освен консумирането на сурово месо.

— Голяма работа. И без това е модно да се използват бронзатори — жизнерадостно се усмихва той.

Глупости! Модно е да казваш, че използваш бронзатор, но да посещаваш солариум — така се получава много по-равномерен тен.

Не възразявам на Хю, нито му съобщавам, че в книгите предупреждават бременните да не използват вещества за пигментиране на кожата. Авторите са американци, затова не ги вземам насериозно.

Хю не предлага да остане с мен, отгоре на всичко подхвърля:

— Може би е за добро, че повръщаш толкова често, след като нямаш възможност да правиш физически упражнения.

Не си давам труд да го открехна, че дори да се подложа на диетата на супермоделите, до края на деветия месец ще заприличам на лоена топка.

— Щом няма да идваш на фитнес, защо не вземеш костюма ми от ателието за химическо чистене? — пита той и започва да пълни спортната си чанта. Изпразва полиците в банята, като си взима дезодоранта, шампоана, душгела, крема за бръснене.

— Добре — промърморвам, въпреки че възнамерявах цял ден да остана в леглото. Хрумва ми да му купя още един комплект тоалетни принадлежности, които ще държи в чантата — така много ще го улесня.

— Купи и поздравителна картичка за рождения ден на майка ми.

— Вече купих, само трябва да я надпишеш.

— Браво на теб. — Той започва да рови в чекмеджетата. Постепенно се изнервя, тениски и къси чорапи се посипват па пода като конфети.

— Какво търсиш?

— Спортни чорапи.

— Второто чекмедже вляво.

— Благодаря. Къде ми е синята блуза „Найк“?

— В сушилнята.

— Добре. — Той се втурва надолу по стълбата, хвърляйки дрехи след себе си, също както Хензел и Гретел с трохички хляб са отбелязвали пътя си. След малко се връща с ракетата за скуош, но без синята дреха.

— Какво стана с блузата? — подсещам го.

— Да. Точно така! — Хю широко се усмихва, преди да хукне обратно надолу по стълбището, подхвърля: — Какво щях да правя без теб?

— Така и няма да разбереш! — изкрещявам след него. Първо, това е самата истина, а и е много по-мило, отколкото да кажа: „Остави ме на мира! Бягай да играеш скуош!“, което е на върха на езика ми.

Той излиза, трясва външната врата.

Много ти здраве!

Въпреки че съм под завивката, знам, че върху нощницата ми се мъдри гадно петно. Без да променям хоризонталното си положение, събличам дрехата и я запращам към коша с прането.

После заспивам.

Събужда ме звъненето на телефона. Опипом търся слушалката.

— Ало? — Старая се да говоря бодро, та човекът от другата страна на линията да не разбере, че съм била заспала.

— Спеше ли? — пита Хю.

— Ъъъ… — Истината ли да кажа, или да измисля невинна лъжа?

— Дванайсет на обяд е — отвратено добавя той.

Ясно — ще го излъжа.

— Не, случайно бях до телефона, защото бърша прах.

— Затова ли плащаме на чистачка?

Да му се не види, май трябваше да кажа, че лакирам ноктите на краката си. Бърсането на прах е дейност, запазена за съпругите. Освен това рискувам той да ме упрекне, че не държа изкъсо чистачката.

За щастие мисълта на Хю е заета с много по-важни теми.

— Хрумна ми гениална идея — заявява той.

— Каква?

— Да поканим на вечеря всички наши приятели и да им съобщим за бебето.

— Страхотно предложение. — Милият Хю. Толкова е щастлив, че отново ще става баща.

— Знаех си, че ще се съгласиш. Какво ще кажеш за утре?

— Защо ми го казваш в последния момент? — Често каним приятели на обяд и на вечеря, от опит знам, че подготовката изисква доста време. Особено ако приготвиш поне три различни ордьовъра, които вървят с четири различни коктейла, основно ястие плюс пудинг, а накрая сервираш кафе и коняк.

— Обичаш предизвикателствата — подкупващо се усмихва той.

Не ми се ще да ме помисли за некадърница, затова увъртам.

— Не става въпрос за приготвянето на ястията. — Успявам да го изрека небрежно, все едно готвенето изобщо не ме притеснява. — Притеснявам се, че може би гостите, които възнамеряваш да поканиш, имат други ангажименти.

— Не бери грижа. Вчера разговарях с неколцина колеги. В седем и половина ще бъдат у нас.

Точно така.

— Покани ли Сам или Джулия?

— Захарче, предположих, че ще предпочетеш да съобщиш голямата новина на приятелките си в по-интимна обстановка, не по време на вечеря. Редно е да им телефонираш, нали?

Има право. Не знам защо отлагам. Само няколко часа след като подписах договор с „Кю енд Ей“, Сам вече знаеше новината. Минути след като за пръв път целунах женения Хю, й позвъних да й разкажа подробностите. В миналото и на двете нямаше да ни се стори странно, ако й се обадех да попитам дали да облека червената, или синята рокли, въпреки че изобщо не ги беше виждала. Бременна съм от единайсет седмици и половина; според страшните книги съществото в утробата ми тежи около пет грама и е с размерите на малка слива… Да му се не види, каквото и да правя, сравненията ми винаги са свързани с някаква храна! Има си клепачи, пръстчетата му вече са оформени, обаче Сам дори не подозира за него. Сам, която знае колко червила притежавам и в какви цветове са трийсет и седемте чанти в дрешника ми.

Вероятно именно затова чантите още ми се струват по-реални, отколкото съществото в мен.

Телефонирам на Сам и на Джулия, уговаряме се да се срещнем в „Блубърд Кафе“ на Кингс Роуд. Според мен обслужването в „Блубърд“ не е на ниво, а цените са прекалено завишени, но кафенето е ужасно модерно, а пък аз си падам по външния блясък. Освен това в близкия супермаркет се предлагат страхотни деликатеси — тъкмо ще напазарувам за посрещането на гостите.

12.

Мрачен февруарски следобед е. Само витрините, на които са изложени червено найлоново бельо и избелели кутии с шоколадови бонбони във формата на сърчица, разнообразяват сивотата на улиците, на времето, на хората. Идеята е, че аранжировката, напомняща за приближаването на Празника на влюбените — Свети Валентин, ще разпали страстите на британците. Което ще бъде равнозначно на олимпийско постижение. Слава Богу, че Хю е толкова изискан. Не е от мъжете, които предпочитат ястията с къри и бирата; бельото, което ми купува, винаги е от коприна и е увито в тънка хартия, която би стигнала за опаковането на Импайър Стейт Билдинг. Подозирам, че ще ме заведе за два дни в Париж, където е запазил стая в хотел „Джордж V“.

Но още не е казал и думичка по въпроса, а празникът е след по-малко от две седмици… Няма значение, обичам изненадите.

Джулия идва първа.

— Божичко, изглеждаш отвратително. Пак ли те мъчи махмурлук?

„Де да беше махмурлук“ — мисля си. Тя веднага забелязва, че панталонът се държи на кръста ми благодарение на сложно устройство от безопасни игли и един колан на Хю. Мъча се да я уверя, че това е последният писък на модата.

Сам ос появява, обкръжена от ореола на щастието. Първото, което казва, е:

— Не мога да остана дълго, Ги ме чака.

Може би не отговаря на истината, но й дава възможност да заговори за Гилбърт. След което с апломб поръчва шампанско. Вярно, че е прекалено рано, но откакто се била сгодила, не била пила нито глътка алкохол. Казвам на сервитьорката да ми донесе минерална вода.

— И така, да чуем защо свика военния съвет. — Сам отпива от шампанското.

Устата ми се налива — представям си колко е сухо, изстудено… и забранено за мен.

— С работата ли е свързано? — пита Джулия.

— Искам да ви съобщя нещо.

— Боже мой, ще се омъжваш! — извиква Сам, скача, при което разлива чашата си. Притиска ме до себе си и затананиква сватбения марш. Аз не помръдвам. — Дори не съм се надявала, че ще чуя такава фантастична новина!

— Бременна си — казва Джулия. Дешифрирала е правилно изражението ми, проумявайки, че объркването и отчаянието ми не са признаци на страх, предшестващ сватбата.

— Да, бременна съм — потвърждавам. Сигурно има по-изискани начини за съобщаване на новината. Но фразите „Благословена съм с дете“ или „Щъркелът ще ми донесе подарък“ вероятно са били смешни и нелепи още през деветнайсети век. Може би е по-точно да кажа, че съм закъсала, но не ми се ще да изглеждам прекалено емоционална на този етап от разговора.

Сам престава да подскача около мен. За миг изгубва ума и дума. После се съвзема дотолкова, че да възкликне:

— И тази новина е почти фантастична. — После, понеже не е съвсем превъртяла, нерешително добавя: — Нали?

Старая се да си придам съответстващото щастливо изражение, опитвам се да кимна, но жестът повече напомня свиване на рамене.

Редно е да бъда на седмото небе. Защото Хю е луд от щастие, нали? Какво по-прекрасно от това, че ще бъдем семейство? Само дето голямата ми мечта не включваше ден след ден да бърша повръщаното върху плочките в банята. Макар да съм сигурна, че екстазът търпеливо чака зад кулисите, реакцията ми в настоящия момент не е особено възторжена.

Сам и Джулия нетърпеливо се взират в мен.

Дали да призная, че съм поизнервена, че нямам настроение?

Разбира се, те ще се засмеят и ще кажат, че много техни ириятелки/братовчедки/сестри/съседки са се чувствали по същия начин. Че и те като мен са били заложнички на емоциите си, изтезавани са били от собственото си тяло. Винаги имаме подръка примери, с които да се утешаваме взаимно.

„Казал ти е, че му е необходимо повече пространство, затова ще се виждате само веднъж седмично, но ти не се отчайвай. Гаджето на една моя приятелка искаше повече пространство, затова се обучаваше за космонавт.“

„Не ти е дал ключ от апартамента си ли? Не се тръшкай. Братовчедка ми от три месеца ходи с един тип, който не й дава номера на телефона си — на това му казвам страх от обвързване.“

— Не се чувствам добре — промърморвам. И това ако не е омаловажаване, здраве му кажи. — Още не мога да повярвам — добавям, но не уточнявам какво — на късмета си или на липсата му. Във всеки случай нито едната, нито другата ми приятелка ми се притичва на помощ. Сам започва да се киска и пита не съм ли чувала популярната поговорка: „Ако не можеш да бъдеш добродетелна, бъди внимателна.“ На върха на езика ми е да отговоря, че съветът й е като след дъжд качулка, но се въздържам. Крайно време е тя да се откаже да цитира жалките поговорки, най-малкото защото са прилепчиви.

Задават ми същите въпроси, които чух от майка ми и от Хю.

— Откога работите по въпроса? — пита Сам, пускайки в обращение поредната изтъркана фраза.

— Напреднала ли е бременността? — интересува се Джулия.

Прехапвам език, преди да отвърна, че е прекалено напреднала.

Сам изтърсва поредния бисер:

— Случват се и такива работи. Кога ще е сватбата?

— Още не сме мислили — отговарям безгрижно, обръщам се уж да повикам сервитьора.

— Нали ще се ожените? — упорства тя.

— Не сме от хората, които робуват на условностите.

— Значи не ти е предложил — отсича Джулия.

— Не е — признавам.

— Но е доволен — подхвърля Сам. Не е ясно дали задава въпрос, или изказва мнение.

— Разбира се — бързам да ги уверя. Тъкмо да им кажа, че той устройва вечеря за ознаменуване на събитието, си спомням, че те не са поканени.

— Сега разбирам какъв е бил поводът за цветята — отбелязва Джулия.

След като съобщих новината на Хю, той ми изпрати в службата грамаден букет от розови рози. След един час получих ириси. Шейсет минути по-късно ми донесоха розови лилиуми, след още шейсет — букет от синчец. До края на работното време на всеки кръгъл час Хю ми изпращаше ту розови, ту сини цветя.

Сам едва не се подмокря, когато й го разказвам; сигурна съм, че ще помоли Гилбърт да стори същото, когато и за нея настъпи щастливият момент. Съвестта започва да ме гризе, чащото реакцията ми на щедростта на Хю не беше толкова възторжена. Жестът граничеше с абсурдното, още повече че поради невъзможност да занеса у дома всички букети подарих повечето на секретарките. Карл се досети, че съм бременна, и само двайсет минути след пристигането на втория букет задейства служебната машина за клюки. Брет предложи да съберат пари, за да ми подарят „кенгуру“. Не е за вярване, че Джулия е пропуснала фурора — може би предишната вечер е прекалила с дрогата и както й е обичай, е реанимирала в залата за съвещания. Получи се доста конфузно положение, тъй като не бях успяла да съобщя новината на шефа ми Дийн. Той ми изпрати съобщение по електронната поща, питайки дали трябва „да ме причисли към множеството смахнати жени, ползващи отпуск по майчинство“. Когато изтъкнах, че не ми е известно това да противоречи на законите в Европа, той отговори: „Да го духат жабарите!“ В рекламния бизнес се смята, че онзи работодател, който е наредил в тоалетните да бъдат поставени автомати за дамски превръзки, проявява разбиране към служителките си.

Втората причина да не изпадна във възторг от жеста на Хю е, че номерът е изтъркан — прилагал го е и при двете забременявания на Бека. Навремето тя не пропусна да се похвали.

— Радваш се, нали? — отново пита Джулия.

Долавям леко напрежение. Естествено, че трябва да се радвам. Искам да се радвам. Възможно ли е обаче комбинацията от думичките „трябва“ и „искам“ да прогони усещането, че не изпитвам въпросното чувство?

— Защото колата ти е двуместна — подсказва Джулия.

— Джоузеф не моделира дрехи за бременни — добавя Сам.

— Край на почивките на екзотични местенца.

— И на секса на стълбището.

— Въобще на секса — уточнява Джулия. — Е, радваш ли се наистина?

Отговарям без капчица колебание:

— Разбира се. Луда съм от щастие.

Широките усмивки на приятелките ми показват, че съм дала правилния отговор. Де да бях искрена…

13.

Прекарваме следобеда в разговор за предстоящата сватба — темата е безопасна за мен, единствена за Сам, а за Джулия е като експедиция в terra incognita. Сам е на седмото небе. Държи се като дрогирана, само че не е. Причината е в пръстена с блестящите изумруди. За милионен път го вдига срещу витрината, после се обръща към нас, усмивката й е широка като тунела под Ламанша.

— Не е за вярване, че съм сгодена от две седмици и два дни, а следващия четвъртък ще се навършат цели три седмици!

— Нима? — възкликвам. Струва ми се, че е изминала вечност от нощта, в която ми съобщи голямата новина.

— Как бързо минава времето. Не лети, а сякаш се движи със скоростта на светлината.

Избърсвам запотената витрина, взирам се навън, като оставям на Джулия да поддържа разговора. Което не е особено трудно, защото Сам почти не дава думата другиму.

Радвам се, че им определих среща в „Блубърд“ — винаги когато съм на Кингс Роуд, настроението ми се повишава. Магазините са божествени, също и хората, които пазаруват в тях. Вярно е, че не винаги са учтиви и усмихнати, но изглеждат фантастично. Бас държа, че днес всички мъже, движещи се по Кингс Роуд, печелят минимум шейсет хиляди годишно, а жените до една носят дрехи четирийсет и втори номер.

С изключение на мен, разбира се.

Ненадейно ми става кофти, мисълта, че съм бременна, започва да ме потиска.

Заслушвам се в бърборенето на Сам.

— Последните две седмици са изпълнени с шампанско и благопожелания. Изглежда, е вярно, че всички обичат влюбените. Само щом намекнеш на фризьора, че наскоро си се сгодила, веднага получаваш безплатно от скъпия балсам с мед, докато чакаш, ти поднасят кафе и куп модни списания.

„Които мога да си купя и сама“ — мисля си, но не й го казвам.

— Същото се случва в магазините — продавачките не могат да откъснат поглед от пръстена ми, буквално примират от възхищение.

„И се питат колко пари е готов да похарчи годеникът й за нея“ — обажда се подлото ми вътрешно гласче. Казвам си, че може би причината е в хормоните, може би те ми пречат да се радвам на щастието на Сам, както би искала.

Както бих искала.

Ще ми се да познавах по-добре Гилбърт…

Дали да не я убедя да удължи годежа си, докато разбера що за птица е любимият й?

— Искаш ли да пробваш пръстена ми? — предлага Сам. — Казват, че носи късмет. Ако три пъти го завъртиш около безименния си пръст и си пожелаеш нещо, желанието ти ще се сбъдне.

Забелязвам, че на Джулия сякаш й се повдига — усещане, което от известно време е мой неотлъчен спътник. Сигурно ще ви се стори гадничко, но изражението й ми действа успокояващо. Ще ми се Сам да престане с хвалбите за сватбата. Ако исках да се омъжа, досега щях да го направя, ала аз искам Хю, а той вече е семеен. Ненадейно получавам усещането, че главата ми е натъпкана с памук, съзнанието ми е като затлачена бара. Защо да се омъжвам? За да получа свекър и свекърва, а в конкретния случай милите дечица Кейт и Том ли? Никога не съм си представяла, че ще бъда семейна.

Също така обаче не съм си представяла, че няма да бъда семейна.

Освен това вече пера чорапите на Хю.

— Да ви кажа, момичета, капнала съм от умора — неумолимо продължава Сам. — Не било лесно и да празнуваш! Да бяхте видели реакцията на родителите ми…

— Доволни са, нали?

— Меко казано. По принцип баща ми не говори много, но като видях, че отвори бутилката с малцово уиски и предложи пура на Ги, разбрах, че одобрява избора ми.

— Несъмнено бързо ще намерят общ език — подхвърля Джулия.

Извръщам поглед и се опитвам да прикрия усмивката си, предизвикана от намека й за възрастта на Гилбърт. Напразно си правя труда. Сам, която е обвита в мечти така, сякаш е опакована в луксозна мека хартия, не забелязва нищо около себе си.

— Стана ми доста неприятно, когато Еди изтърси, че мама и татко може би са похарчили парите, отделени за сватбата ми, защото „са се отчаяли, че някой ще ми предложи брак“. — Сам се старае да скрие обидата си, ала погледът й издава негодуванието й. И с пълно право. Въпреки че силното й желание да се омъжи и да има деца беше публична тайна, постъпката на Еди е проява на лош вкус.

— Как реагира Гилбърт?

— Като истински джентълмен. Заяви, че „Саманта вероятно години наред е отблъсквала купища обожатели“, освен това с удоволствие щял да предостави сумата за церемонията на моите мечти.

Вдигам вежда:

— Саманта ли?

— Предпочита да ме нарича Саманта; твърди, че е по-изискано от Сам.

Опитва се да я изкара по-възрастна, тя пък — да го представи за по-млад — има ли надежда да се сблъскат по средата на пътя? Чувствам се така, сякаш играя второстепенна роля в „Завръщане в бъдещето“.

— Браво на него. Запушил е устата на малкия нахал — отбелязва Джулия. — Избра ли си шаферки?

Очевидно си предлага услугите. Ама че нахалство — със Сам сме приятелки, откакто се помним, докато те двете се познават едва от година.

— Ами… — Внезапно Сам загубва увереността си. Явно й е безкрайно трудно да отговори на въпроса. Колебанието й привлича вниманието ми, което допреди миг беше приспано от изреждането на досадните подробности по организирането на сватбената церемония. — Ще поканя бившата ми колежка Кони, приятелката ми Дейзи, защото бях шаферка на сватбата й… Мислех да поканя и вас двете — добавя, като упорито избягва погледа ми, — но… — Неизказаните й думи са като плесница.

— Но като разбра за състоянието ми, се отказа, така ли? — уточнявам.

— Именно.

— Изключено е, защото съм бременна, а! — Още докато го изричам, се вбесявам, задето я улеснявам да ме унизи. Насилвам се да се усмихна, да се престоря, че изобщо не ми пука. Не умирам от желание да й стана шаферка. Вярно, че съм най-добрата й приятелка, но кой би се жертвал дотолкова, че да облече розова рокля с къдрички?

Аз.

Аз.

Забелязвате ли колко съм непоследователна? Не съм виновна, причината е в хормоните.

Усмихвам се пресилено… по-скоро се озъбвам. Разбира се, твърде възможно е да приличам на великденско яйце, клатушкащо се по централната пътека в църквата, но нали все пак съм най-добрата приятелка на Сам, макар и доста безформена? Може би иска шаферки с еднакъв размер (и то № 42), обаче това е абсурдно, нали? Не може ли да се омъжи, след като родя? Или да не я е грижа, че приличам на великденско яйце. Не бива да се страхува, че ще загрозя сватбените й снимки; тъкмо напротив — в сравнение с мен ще изглежда като Кейт Мое.

Джулия тактично взима един от множеството справочници на „сватбена тема“, които напоследък Сам винаги носи в чантата си (този е озаглавен „Как да организираме съвършеното сватбено тържество“), и пита дали е полезен. Знам, че пет пари не дава за съвършената организация, ала Сам явно не разбира, че въпросът е за заблуда.

— И още как! — отговаря разпалено. — Съдържа подробни обяснения за реда на церемонията, дава указания за състаняне на списъка на гостите, на менюто и тъй нататък. Освен това е страхотно съвременен — предлагат се варианти къде да седят родителите на младоженеца и булката, ако са се развели и отново са встъпили в брак, и то до три пъти. Има и раздел, който ще свърши работа и на теб, Джордж. Описан е етикетът, който трябва да се спазва, ако се налага младоженецът да спомене в речта си нероденото дете. Явно се спазва, когато младоженката е в прекалено напреднала бременност. Има и предложения къде да седят заварените деца на новобрачните. Все полезни указания, нали?

„И още как!“ — мисля си.

— Най-отзад е поместен примерен списък от мероприятия, свързани с организирането на сватбената церемония и тържеството. Отпечатан е на отделен лист, който можеш да откъснеш и да носиш в чантата си, Адски е полезен, съдържа дори график за изпращане на поканите, наемане на коли и прочие. Отмягането на изпълнените задачи става чрез квадратчета, все едно отговарят на тест, което е много симпатично…

Бас държа, че Джулия вече съжалява, задето е попитала за справочника.

Мобилният ми телефон иззвънява тъкмо когато сериозно обмислям възможността да отрежа езика на Сам. Обажда се Хю. Като научава, че сме в „Блубърд“, предлага да дойде да ме вземе. Разтапям се от щастие и дори не си правя труда да скрия злорадството си, когато съобщавам на приятелките си за намерението му. Вярно, че Сам има годежен пръстен, но къде е Гилбърт, а? Важното е, че Хю се старае да бъдем заедно колкото е възможно повече време. Победоносното ми изражение помръква, когато тя обявява, че Ги е завел нейната майка при нейната пралеля и дори не е настоял и тя да присъства. Откъдето и да погледнеш постъпката му (независимо дали ще го обявиш за безгръбначно влечуго, или за страхотен добряк), несъмнено е жест на предан влюбен.

Появата на Хю отново ме извежда на върха на негласната класация „На мен повече ми провървя“. Изпотен е, напрежението му е изчезнало след партията скуош, изглежда толкова сладък, че всяка жена би го пожелала. В едно съм сигурна — че когато Сам погледне годеника си, не изпитва неудържимо желание да хукне към скъп магазин за бельо, за да се запаси с прозрачни бикини. Най-сексуалното й изказване относно Гилбърт е, че „цигулката може да е стара, но на нея се свири прекрасно“. Това е единственият й намек по отношение на половия им живот. Струва ми се доста необичайно, като се има предвид, че в миналото разказваше с толкова големи подробности за завоеванията си, та след всяка „сводка“ ми идваше да се изповядам, макар да не съм католичка.

Вирвам брадичка, та Хю да ме целуне по устните (неговите винаги изглеждат така, сякаш са нахапани от пчели). Той ме целува по челото и пита дали съм съобщила на приятелките си голямата новина. Като се убеждава, че съм го сторила, поръчва бутилка френско вино, отхвърляйки предложението на сервитьора да ни донесе от евтиното шампанско, с което досега са се наливали приятелките ми. После пита Сам дали списанията за сватби не са еднакви. Чувствам се абсурдно самодоволна, въпреки че няма да близна и капчица от хубавото вино.

— Разбира се, че не са! — пламенно отговаря тя, подхващайки любимата си тема. — Ще ти изредя само няколко заглавия: „Младоженки“, „Младоженец и младоженка“, „Младоженки и създаване на нов дом“, „Красива булка“, „Красотата на булката“, „За младоженката“, „Сватбен ден“ и „Сватбени тържества“, Ако само ги прегледаш, ще ти се сторят еднакви, ала когато сериозно се зачетеш, ще разбереш, че всяко има собствен стил.

Мисля си, че ако той започне да чете „сериозно“ подобни списания, ще се обадя да го приберат в лудницата.

— Като ги гледаш, не изпитваш ли желание да направиш решителната крачка? — продължава Сам и закачливо го сръгва, заради което с най-голямо удоволствие бих я удушила с голи ръце.

— Имаш предвид обвързване в брак ли?

— Да.

— Замисляла ли си се за подтекста на думата обвързване? На мен винаги ми вдъхва асоциация с попадане в плен. Синонимите на обвързване, посочени в тълковния речник, са спъвам, преча, ограничавам. — Той се засмива. — Първото ще ми държи влага за цял живот.

Хм, винаги съм предпочитала да ми казват истината в очите. Не и този път.

Джулия сменя темата, ала не за да пощади чувствата ми, а да продължи да поднася Сам, която е прекалено лесна жертва в ръцете й:

— Навярно изпитваш облекчение, че най-сетне ти се налага да купиш едно… пардон, няколко от тези списания.

За щастие Сам приема думите й за чиста монета и въодушевено кима. Истината е, че години наред е обикаляла павилионите за продажба на списания, безброй пъти е прелиствала гланцираните страници, представяйки си каква ще бъде сватбената й рокля, питайки се дали да носи венче от цветя, или от изкуствени перли, какви да бъдат роклите на шаферките. Веднъж сподели с мен, че се чувства гузна, задето толкова пъти прелиствала страниците, та бъдещите булки щели да си купят оръфани списания; после побърза да се самоуспокои, заявявайки, че трябвало да са щастливи, щом някой им е предложил брак. При тези си набези винаги носеше венчален пръстен, който си беше купила в Турция, за да убеди продавачките, че е сериозна клиентка, не глупачка, която само прелиства списанията.

Оставаме в „Блубърд“, докато Хю, Сам и Джулия така се отрязват, че махмурлукът на другия ден им е в кърпа вързан, което ме безпокои, защото още не съм започнала приготовленията за утрешното празненство у дома. Предстои ми да обеля чесъна, да нарежа лютите чушки и да извадя семенцата им, да накисна в марината скаридите. Единственото ми утешение е, че няма да се чувствам като прокажена, когато сутринта повръщам в тоалетната. Плащам сметката, натоварвам в отделни таксита Сам и Джулия, помагам на Хю да се придвижи до колата си.

Той ме прегръща, опитвайки да намери мястото, на което доскоро беше кръстът ми. Ловко маневрирам, за да избегна допира му — не ми се иска да се отврати от безформеното ми тяло. Тъй като очевидно не е в състояние да шофира, измъквам от ръката му ключовете. Отново ми се повдига, което изобщо не е честно, защото през целия ден не съм хапнала нищо тлъсто и съм пила само вода.

— Кейт и Том ще ни гостуват утре — подхвърля Хю.

Втасахме я!

— Така ли? Намислил ли си с какво да ги забавляваме? — питам, докато му помагам да седне в колата. Винаги измисляме някакво забавление за хлапетата. Обикновено ги водя да се повозят на виенското колело, в някой аквариум, в зоологическата градина и прочие. Децата на Хю не са от онези, които кротко гледат по телевизията „Малка къща в прерията“, както правех аз в детството си… Да му се не види, как ми се иска да хапна сладолед или пудинг…

— Не — промърморва Хю. — Някакви предложения?

— Ще си помисля. — Не стига че ми предстои да приготвя вечеря, достойна за най-изискания ресторант, ами ще ми тръснат и дечурлигата! Въздишам. Дали да купя компот от праскови и солен чипс? Не за да ги поднеса на гостите, а да потисна гаденето, разбира се.

— Осигури ли бурканче нутела за Кейт? — интересува се Хю.

Нутела! Това е спасението ми! Удрям спирачки пред един супермаркет, включвам аварийните мигачи и се втурвам да си купя сладкия деликатес. Паркирала съм на алеята за колите за спешна помощ, но случаят наистина е спешен — не мога да дочакам да се прибера у дома и да нападна бурканчето в хладилника. Отначало Хю доволно се усмихва, защото решава, че проявявам загриженост към дъщеря му. Ала щом сядам обратно зад волана, отварям бурканчето и с пръст загребвам от течния шоколад, одобрителната му усмивка помръква и той с отвращение наблюдава как се тъпча. Бързам да се оправдая:

— Кейт предпочита фъстъчено масло.

14.

— Какво ще бъде менюто?

— За предястие — скариди в марината с кориандър, маслини, подправени с чили и лимонов сок, пилешки шишчета. После ще поднеса спагети със сардини, полети със специален сос. Основното ястие ще бъде риба със сметанов сос, десертът — шоколадово суфле.

— Дано никой не е алергичен към рибните ястия. Купи ли цветя?

— Да, но нямах време да ги поставя във вази. Още са в кофата в килера.

— Скъпа, там е прекалено топло. Ще увехнат много бързо.

— Имаш право — промърморвам, докато втривам в шията си овлажняваща течност. На колко ли години изглеждам? На двайсет и осем? На петдесет и пет? Не мога да преценя. Днес сутринта изглеждах на двайсет и осем, но след деня, прекаран в компанията на Кейт и Том, вероятно ще мога да подам документи за пенсионерска карта за градския транспорт и никой няма да се усъмни. От най-горното чекмедже взимам чорапогащник, оглеждам го за бримки.

— Какво ще облечеш? — интересува се Хю.

— Смятам да си сложа панталона с ниска талия, модел на Джоузеф. — „Стига да се напъхам в него“ — добавям наум.

Тършувам в големия дрешник с напразната надежда да намеря панталон или пола, които да прикрият разширения ми ханш и заобленото коремче. Подбирам четири-пет тоалета, занасям ги в банята, за да ги изпробвам далеч от погледа на Хю. Избирала съм ги така, че да подчертават корема ми, който доскоро беше плосък като дъска, ето защо ме измъчва ужасяващото подозрение, че нито един няма да ми стане. Истински кошмар! Хю, който няма представа, че искам да се усамотя, влиза след мен в банята. Сяда на тоалетната чиния и започва да бърбори. Интимността помежду ни е очарователна, само че днес предпочитам да се появя пред очите му облечена и гримирана. Не желая да бъде свидетел на моята обречена на неуспех битка с моделите на прочути дизайнери, пък и вместо да ме зяпа, не е зле да отиде в кухнята. Адски изоставам с приготовленията.

За щастие сред купчината дрехи намирам пола, която ще побере наедрелия ми ханш. Ще я комбинирам с блуза на Каролина Херера, която ще спусна отгоре така, че да прикрива отворения цип. Заставам пред огледалото, опитвайки се да преценя дали мога да се появя така пред колегите на Хю.

— Как изглеждам? — питам, нервно прокарвам длани по бедрата си в безсмислен опит да пригладя полата.

Той застава зад мен, взира се в отражението ми. Не отговаря, само започва да ме целува, ръцете му като на автопилот се насочват към гърдите ми. Допреди няколко седмици носех сутиен 32С, а чашките на сегашния ми са 36ВВ. Смятам, че наедрелите ми гърди са гротескни и че приличам на красавица от евтините картички, които се продават по панаирите. За щастие Хю е луд по тях, за нещастие непрекъснато посяга към новите си играчки. Гърдите толкова ме болят, че ако той още веднъж ги докосне, сигурно ще сторя нещо необмислено.

Прекалено хуманно е да го наръгам с нож. Ще се наложи сама да отглеждам детето.

Може да го изритам в топките или да го ударя с първия тежък предмет, който ми попадне. Често съм се питала защо върху нощните шкафчета в хотелите неизменно оставят Библии, вече знам отговора.

Нали не ми повярвахте? Само се шегувах.

Поглеждам часовника си. Гостите ще бъдат тук след четирийсет минути. Бутилките вино още не са поставени в хладилника. Хю ме целува по шията, обръща ме към себе си, започва да разкопчава блузата ми. Ако се любим, няма да приготвя навреме маринованите скариди, пилешките шишчета и маслините с пикантен сос. Целувките му стават още по-страстни. Слава Богу, имам пакети с различни ядки. Ще ги сервирам в кристални купички — много е шик.

След четирийсет минути на вратата се звъни; Хю, който е под душа, се провиква да отворя. За мен не остана време да се освежа, чувствам се ужасно. Единственото ми утешение е, че е за предпочитане да изглеждам като жена, която току-що се е чукала, отколкото като бременна, която току-що се е скъсала от повръщане.

Хю каза, че устройва вечерята, за да съобщим на нашите приятели за предстоящото радостно събитие, затова, като отварям вратата, се сепвам — на прага стоят шестима усмихнати непознати. Казвам си, че изглеждат много симпатични, дори си повтарям философската сентенция, че непознатите са хора, с които предстои да се сприятелиш. Непознатите, с които ми престои да се сприятеля, лъчезарно се усмихват и едновременно извикват: „Сет, Пиърс, Хедли, Джасмин, Ив, Вив.“ Невъзможно е да се ориентирам кое име с коя физиономия върви. Усмихвам се в отговор, предлагам да взема палтата им. Неловкото положение става направо конфузно, когато един от новодошлите ме нарича Бека. Хю пристига тъкмо навреме да подхвърли небрежно:

— Не е Бека, а Джордж.

С което въпросът изглежда приключен.

Сет/Пиърс/Хедли се изчервява, промърморва някакво извинение, а другите му помагат да излезе от неловкото положение, като избухват в смях. Много мило, че му се притекоха на помощ.

Хю ги повежда към дневната, аз пък се мъча да не мисля как е възможно Сет/Пиърс/Хедли да ме вземе за Бека. Да му се не види, как така знаят за нея? Защо Хю е разказал на новите си колеги за Бека? Та нали тя е минало? Поднасям купичките с ядки, после отивам в кухнята да налея напитките и да погледна ястието във фурната. След секунди цъфва и Хю.

— Идваш да ми помогнеш ли? Ако искаш, приготви заливката за салатата — предлагам.

— В никакъв случай. — Той изобразява физиономия, която сякаш казва: „Не ме принуждавай да го правя, ще оплескам всичко, съжалявам, скъпа.“ Убедена съм, че изражението на палаво, но непохватно момченце, което е патент на Хю Грант, е заимствано от моя Хю. — Ти си специалистката — добавя и ме потупва по задника. Преди да се зарадвам на комплимента, той ме полива със студен душ: — Защо поднесе тези евтини ядки? Къде са прехвалените ордьоври?

— Един познат ме ангажира в последния момент, та не успях да ги приготвя. — Поглеждам го уж предизвикателно, за да го разсмея, но той е зает с отварянето на бутилка вино.

Недоумяващо поклаща глава, промърморва:

— Не си размазала фондьотена на брадичката си.

Може би забележката му е добронамерена, ала изведнъж си спомням как веднъж се оплака, че освен дето му е изневерила с треньора по тенис, Бека е допуснала фаталната грешка „да се отпусне“. Прекалявала със сладкишите и кафето, дояждала храната, останала в чиниите на децата.

Чувствам се така, сякаш току-що са ми показали жълт картон.

Въпреки злощастните гафове в началото, празненството се оказва относително успешно. Казвам „относително“, защото основното ястие е превъзходно, суфлето — божествено. За съжаление не мога да опитам прекрасното вино, от друга страна, е добре, че не пия — така неотлъчно следя чашите на гостите да не остават празни; в миналото Хю често ме упрекваше, че когато си пийна, забравям да предлагам напитки на гостите и доливам само моята чаша.

Което е непростимо.

Но може би разбираемо, ако гостите са такива досадници.

Как е възможно Сет, Хедли и Пиърс да си въобразяват, че е интересно и забавно през цялото време да говорят за работата си? Разбира се, всички „сме в бизнеса“, както се изразяват работещите в компании за реклама (като че ли на света няма друг бизнес), но все пак би трябвало да имат и други интереси. Още по-невероятно е как Джасмин, Ив и Вив смятат, че участват в разговора, като се усмихват превзето и не казват нито дума! Ама че навлеци! Скъсах си задника да им приготвя вечеря като във френски ресторант, нали така? Поне да бяха донесли бутилка вино, да разкажеха някой и друг анекдот! Въпреки че умът ми е в ястието във фурната, подхващам различни теми, но всеки път удрям на камък. След първите двайсет минути ми става ясно, че разговорът за законите на Европейската общност ще се проточи безкрайно, обаче опитам ли се да го разнообразя например със забавен скеч от последния епизод на „Саут Парк“, шестимата ме гледат, като че съм извънземно. Хрумва ми, че предпочитат по-тънкия хумор, започвам да рецитирам реплики от сценариите на Монти Пайтън, ала и този път не пробуждам интереса им. Нямат мнение за постановките на театрите в Уест Енд, дори за това — дали Пош Спайс е прекалено слаба. Темите, с които обикновено повеждам разговор, очевидно са им безкрайно чужди, те учтиво, но категорично отхвърлят опитите ми да бъда любезна домакиня.

Не проумявам къде греша.

За разлика от мен Хю явно умее да общува с тях. Ив се смее на всяка негова дума, включително когато предлага да й налее питие, Джасмин буквално получава оргазъм, когато той й поднася платото със сирена и пита: „Мога ли да те изкуша?“

Решително стискам зъби, примирявам се с досадната компания и със затаен дъх очаквам Хю да им съобщи голямата новина. Надявах се да го стори, докато консумираха ордьоврите, после — по време на вечерята, накрая реших, че ще го направи, когато поднеса десерта, ала той не обели и думичка. Примирено наливам кафето и брендито. Тъкмо когато си казвам, че Хю е забравил повода да поканим колегите му, той донася от кухнята голяма бутилка шампанско. Спускам се да намеря подходящи чаши.

— Искам да ви съобщя нещо. — Той широко се усмихва, явно му доставя удоволствие да бъде център на вниманието. Налива пенливата течност, подава чаша на всекиго. Вдига своята за тост, светлината от свещите палаво блещука в мехурчетата. Представителите на мъжкото съсловие очевидно са заинтригувани — сигурно предполагат, че той ще обяви как рекламната им агенция е получила нов изгоден договор, дамите пък се преструват на заинтересувани, всъщност с нетърпение очакват да опитат шампанското.

— Да вдигнем тост за красивата Джорджи, която ще роди третото ми дете.

Настъпва неловко мълчание, после Сет/Пиърс/Хедли хорово произнасят:

— Честито, Джорджи.

Мисля си, че реагираха със закъснение, защото са позамаяни от алкохола; малко ми е криво, задето Хю каза, че това ще бъде третото му дете, макар и първо от мен. Е, в края на краищата не мога да искам от него да се преструва, че Кейт и Том не съществуват. Вив през смях подвиква:

— Фантастична новина!

Ив и Джасмин само промърморват „Поздравления“, изпиват на един дъх шампанското и чакат Хю отново да напълни чашите им.

— Къде ще раждаш? — пита ме Хедли. — В някоя от онези частни клиники, които са толкова изискани, че фрази като „изтичане на водите“ и „напъване“ не се изричат?

— Не съм мислила по въпроса — признавам, обръщам се към Хю за мнението му. Той обаче не отговаря, тъй като е зает да долива чашите.

— Как ще го кръстите? — намесва се Ив.

— Харесва ми името Лизи — подхвърлям плахо.

Тя се обръща съм Хю:

— Какво мислиш за Лизи?

— Не я познавам, как изглежда?

Присъстващите избухват в смях, като че ли никога не са чували толкова сполучлива шега.

15.

— Скъпа, как се чувстваш?

— Дебела, скапана и малко бременна.

Майка ми се преструва, че не ме е чула, защото отговорът не й допада, а пък аз се питам дали изобщо съм проговорила.

— Познай къде съм. — Преди да отворя уста, тя добавя: — На „Хийтроу“. Отбих се в Лондон на път за Ню Йорк. Трябва да си купя това-онова.

Произнася „Трябва да си купя това-онова“ с тон, с който хората обикновено казват „Трябва да взема последните изпити“ или „Трябва да се преборя с тежката болест.“

— В Кейптаун залезите са прекрасни, но човек не може да се отдаде на терапия чрез обикаляне на магазините. Искаш ли да се срещнем?

Какво ще облека? В деня, в който не успях да закопчея догоре джинсите си, изпаднах в депресия, но днес дори не мога да ги сложа. Всяка частица от мен е претърпяла метаморфоза. Известно ми беше, че като забременееш, коремът ти се издува. Ех, ако само това беше бедата! Заедно с корема се уголемяват стъпалата, задникът и гърдите, лицето ти заприличва на месечина. Накратко, уголемява се всичко освен самочувствието ти.

Изчетох от кора до кора сума книги за бременността, в които неизменно плодът в утробата се сравнява с истински плод. Отначало е бил колкото лимон, после е добил размерите на праскова, сега би трябвало да е колкото грейпфрут. Тогава защо съм наедряла толкова, че приличам на слонче?

Онова, с което съм облечена, в никакъв случай не може да мине за произведение на моден дизайнер. Напоследък ми стават само дрехите на Хю. Обаче откакто повърнах върху марковия му панталон, той не ми разрешава да взимам скъпите вещи, затова съм принудена да нося дрехите от студентските му години, които той никога повече няма да облече. Тази сутрин бях изправена пред избора да сложа риза, избродирана с герба на университета, или тениска с щампования образ на певеца Мийтлоуф. Още по-труден беше изборът на панталон — дали да комбинирам тениската с избелелите джинси, които Хю беше купил по време на обиколката на Индия, или със зеления костюм с двуредно сако, с който вероятно е бил на първото си събеседване за работа и е запазил от сантименталност. Избрах тениската и хипарските джинси, после телефонирах в службата, че съм болна — беше много по-лесно, отколкото да измия косата си, която напоследък не се подчинява на гребена и машата, или да скрия под няколко пласта фондьотен жълтеникавата си кожа. Торбичките под очите ми са по-големи от пликовете, в които в магазините на Бонд Стрийт опаковат покупките.

Невъзможно е да се появя в този вид пред Джесика. Тя има високи стандарти.

— Поканена съм на изложба на картини в галерия на Уолтън Стрийт. Творбите са на някаква неизвестна художничка. Казва се… Хермия… забравих фамилията й. Няма значение, и бездруго това едва ли е истинското й име. Подозирам, че ще умра от скука, но трябва да отида, защото собственичка на галерията е дъщерята на Клариса.

Клариса и майка ми са приятелки от толкова отдавна, че предпочитат да не си спомнят кога са се запознали. С дъщеря й Фрея сме почти връстнички, ето защо, откакто се помним, амбициозните ни майки ни сравняват и изтъкват разликите помежду ни. Джесика с удоволствие се отдаваше на тази игра, защото неизменно печелех. Завърших курсовете по пиано и цигулка преди Фрея, побеждавах я на всякакви състезания, в училище получавах по-високи оценки от нея и макар майка ми да мечтаеше да започна по-престижна работа, се утешава с факта, че печеля купища пари. Всичко вървеше като по вода до 1990 година, когато Фрея се омъжи за граф, херцог или нещо подобно. Джесика така и не ми прости, още повече че Фрея на бърза ръка народи три бебчета. Майка ми съвсем не умираше от желание да стане баба — тъкмо напротив. Ала не можа да преживее, че Фрея ме изпревари в нещо. Отгоре на всичко по време на бременностите си моята съперница не наддаде повече от девет килограма, а пък аз вече съм наддала шест, въпреки че съм бременна само от четиринайсет седмици. Никога не й се повдигаше, лицето й не се покри с грозни петна, тя дори се разхубави. Давам си сметка, че никога няма да си възвърна първото място в идиотското състезание между две амбициозни майки.

— Нали знаеш, че трябва да мислиш само за хубави неща, за да повлияеш на кармата на бебето? — пита Джесика.

— В момента мисля само как да убия някого.

— Миличка, нали каза, че искаш детето?

— Така е. Обаче не си представях, че ще бъде толкова трудно.

— Човек не може да има всичко, нали?

Очевидно не може. Дори да приемем, че съм на седмото небе от радост, все пак си мисля, че има нещо сбъркано в този работа. Например защо не мога да отида в магазина и да си избера бебе. Не проумявам твърдението, че за една жена раждането е най-прекрасното, най-вдъхновяващото и най-естественото нещо на света. Не се чувствам като „майката-земя“; като ме погледне, никой нормален човек не би ме сравнил с богинята на плодородието или с Афродита. Признавам, че е истинско чудо да усетиш туптенето на мъничкото сърчице, от друга страна, си давам ясна сметка, че съществото в утробата ми вече има храносмилателна система и отделя непотребните вещества, превръщайки ме в нещо подобно на обществена тоалетна.

— Слушаш ли песните на китовете? По време на бременностите си Фрея ги слушаше и трите й бебета дойдоха на бялл свят по новата система „раждане във водата“. Според мен това е само евтин трик, и то доста опасен, но дечицата са истински ангелчета. Фрея се хвалеше, че нощем спели непробудно по осем часа.

— Така ли?

— Да. Затова препоръчвам и ти да слушаш китовете. Както и повече движение, скъпа. Нали не си се отказала от фитнеса? Поне три пъти седмично трябва да посещаваш залата…

Да, правя физически упражнения — придвижвам се от канапето до хладилника и до тоалетната. Толкова често минавам по тези два маршрута, че мокетът почти се е изтъркал. Измъквам се, без да отговоря на въпроса й за фитнеса, като склонявам в шест и половина да се срещнем пред галерията. Разполагам с около пет часа и петнайсет минути да се преобразя от размъкнат хипопотам в същество, което тя може би ще познае.

Банята е първата ми спирка по пътя към предишното ми „аз“. Знам колко важно е преди посещението във фризьорския салон да измиеш косата си и да я оформиш в прическа. Ако изглеждаш зле, стилистът решава, че си непретенциозна, и прави каквото му скимне. В обратния случай има вероятност да останеш много доволна от работата му. Да си призная, изработила съм си страхотна система — случвало се е сутрин да отида при второкласен фризьор, за да изглеждам що-годе добре за следобедния си час при първокласен стилист. Същото правило важи и когато обикаляш магазините за дрехи и обувки. От опит научих, че тръгнеш ли за нови дрехи, винаги трябва да носиш най-хубавия си тоалет, а избираш ли обувки, онези, които носиш, трябва да са излъскани до блясък, чорапогащникът ти не бива да е с бримки, желателно е предварително да си си направила маникюр и педикюр. Проблемът е, че в сегашното ми състояние изглеждам толкова отвратително, че не мога да посетя дори козметичката, затова прибягвам до изпитани „домашни средства“.

Взимам душ, като използвам скъп гел. Опитвам се да се отпусна и да се наслаждавам на аромата му, да не забелязвам, че от силната водна струя гърдите ме болят така, като че ли в тях се забиват хиляди иглички. Запитам ли се: „Чии са тези глезени?“ (моите са стройни, изящни, а тези над стъпалата ми са подути и безформени), на бърза ръка прогонвам предателските мисли. Мъча се да не изпадна в депресия, докато опипвам мястото, на което едно време стърчеше бедрената ми кост; сега тя е защитена от дебел слой плът. Утешавам се, че макар сега да съм само една дебелана, след няколко месеца ще изглеждам по-добре, защото ще бъда в напреднала бременност.

Което доказва колко отчайващо е положението.

След като използвам най-скъпите козметични препарати за тонизиране, овлажняване и ексфолиране на кожата, след като измивам с шампоан, третирам с балсам, изсушавам със сешоар и отново разресвам всяко косъмче (включително онези между краката ми и миглите — никога не знаеш какво може да се случи), започвам да се чувствам почти човешки. Старателно се гримирам, макар да ми се струва, че от огледалото ме гледа друга жена; дори очите ми вече не са изумруденозелени, а са добили цвета на речна кал. Да му се не види, дали си въобразявам, или е истина?

Предстои ми да избера какво да облека. Преравям чекмеджето с бельото, отделям настрани прозрачните сутиени, в чиито чашки вече няма да се поберат зърната, камо ли гърдите ми, за щастие се натъквам на сутиен, какъвто носят спортистките. Изкушавам се да не слагам гащи, защото ми създават усещането, че седя върху ренде — напомням си, че при първа възможност трябва да се запася с няколко чифта от по-големите номера. Разбира се, най-удобно ще се чувствам, ако съм облечена с палатка, но тъй като не разполагам с подобно съоръжение, набързо инспектирам летните си дрехи, които не са толкова вталени. Изпробвам няколко жилетки, ала не мога да ги закопчая, памучните тениски пък се разтягат върху гърдите ми в стил „Памела Андерсън“, но отпред стърчат и ми придават комичен вид. Спирам се на вталена риза на Хю, с която не и изглеждам толкова ужасно, и на ленен панталон. Неподходящ е за сезона, но е сто пъти по-елегантен от хипарските джинси или зеления костюм с двуредното сако. Взимам ключовете от колата и кредитната си карта и напускам жилището.

Втората спирка по пътя към предишното ми „аз“ е Бонд Стрийт. Заобикалям шикозните бутици за секси роклички, блузки и полички (от каквито доскоро се състоеше гардеробът ми), също и магазините, предлагащи дизайнерски модели, не по-големи от четирийсет и четвърти номер. Творците на висшата мода са същински фашисти. Наистина в снобските магазини не ти се налага да се блъскаш в пробните с разни задъхани дебелани, които са в постоянна депресия заради големите си задници и бедрата си, обезобразени от целулита, но това е бягство от действителността, не мислите ли?

Намислила съм да посетя малък магазин за бременни, за който ми казаха, че предлагал „очарователни, съвършени, божествени“ дрехи за дами в деликатно положение, затова се надявам да си купя нещо хем широко, хем елегантно. Изненадващо е, че не изпитвам обичайното вълнение. От няколко месеца не съм се подлагала на терапията, състояща се в купуване на нови дрехи, в резултат съм занемарила харченето на пари също като тренировките във фитнесзалата.

Влизам в магазина, но само след пет секунди разбирам, че в описанието на дрехите като „очарователни, съвършени, божествени“ е пропусната ключовата фраза „за бременни“. Толкова съм разочарована, че за миг сърцето ми престава да бие. На закачалките висят безброй панталони на ластик, ушити от материи, които не изискват пране на ръка. Разбира се, това е огромно предимство — спомням си как на десетата седмица от забременяването си занесох на химическо чистене трийсет и шест поли, блузи, панталони и сака. Платих сума, която спокойно щеше да ми стигне за едноседмична почивка на Карибските острови, Естествено панталоните трябва да са на ластик, но задължително ли с да са толкова грозни? Очевидно да. Нито една дреха не е вталена, не се предлагат тоалети от висшата мода (нито дори от стандартната конфекция). Накратко, не виждам нещо, което да предизвика страстта ми.

Струва ми се, че магазинът е претъпкан с клиентки. Всъщност в търговската зала има само четири жени, обаче три са бременни, поради което пространството е ограничено; все едно се намирам в „Хародс“ през първия ден от разпродажбата, само дето липсва оптимизмът. Взаимно оглеждаме задните си части, искрената ни омраза предизвиква стегнатият задник на жената, която обяснява на продавачката, че наистина е бременна в седмия месец, обаче всички се възхищавали от фигурата й. Запазила я била, защото практикувала йога. Продавачката също изглежда в добро настроение, ала носи дрехи четирийсет и втори номер и не е прекарала последните месеци надвесена над тоалетната чиния. Дълбоко си поемам дъх и си пробивам път към нея. Обяснявам, че ми трябва нещо, подходящо за официални случаи, костюми и блузи, с които да ходя на работа, дрехи за вкъщи, както и нощници. Защо ли се чувствам така, сякаш губя купата за първо място?

Продавачката ме вкарва в пробна (с малки размери) заедно с куп дрехи (с големи размери). Потрисам се, като забелязвам колко е широк отпред панталонът — коремът ми никога няма да го изпълни. Пробвам го и откривам, че ми е тесен, налага се да поискам по-голям номер. Дрехите са предимно в бежово, навярно защото този цвят се използва за камуфлаж; сигурно трябва да съм благодарна, че не се продават облекла на точици. За официални случаи продавачката предлага черна рокля в стил „Ампир“, която стига малко под коляното. Въпреки пайетите по деколтето дрехата хваща окото. Разбира се, тоалетите нямат нищо общо с творенията на дизайнери като Алберта Ферети, Живанши или Марк Джейкъб, обаче купувам всичко, което ми предлагат да пробвам, най-вече защото ми е по мярка. Облекчено въздишам, докато чакам да ми върнат кредитната карта. Очаква ме неприятна изненада — въпреки че качеството, кройката и изработката на моделите е далеч под нивото на дрехите, които обичайно си купувам, цените са почти същите. Продавачката с усмивка ми подава пликовете; явно не изпитва угризение на съвестта, задето „скубе“ нещастните обезформени жени.

Третата ми спирка е във фризьорския салон. Моят стилист е изпълнен със съчувствие:

— Скъпа, омазняването на косата е съвсем естествено при твоето състояние. Радвай се, че не са ти поникнали мустаци.

Земята упорито отказва да се отвори и да ме погълне, затова не ми остава друго, освен да пия билков чай и търпеливо да слушам ужасяващите истории за бременни жени, които стилистът и помощничката му настояват да ми разкажат.

Точно в шест и половина таксито спира пред галерията. Майка ми подава на шофьора сумата, покриваща таксата за пътуването, плюс бакшиша, сресва косата си, отваря пудриерата, за да се огледа. Обръщам се към витрината на галерията, за да проверя дали зъбите ми не са изцапани с червило. Като изучавам отражението си, си казвам, че не изглеждам зле за бременна. Вярно, че положих неимоверни усилия, но Джесика ще бъде доволна.

Тя слиза от таксито и едва не ме отминава. Спирам я, като се навеждам да я целуна.

— Джорджина! — Тя повдига тъмните си очила, които едва ли са й необходими, тъй като няма шанс през следващите пет месеца жителите на Великобритания да видят слънцето. — Джорджина, ти ли си? — повтаря, като че ли не вярва на очите си.

Плахо се усмихвам.

— Косата ти е ужасна! Трябва да вземем мерки.

16.

Купонът е от онези, които обожавам… по-точно — обожавах. От първия миг разбирам, че ще се чувствам кофти. Стените на галерията са боядисани в бяло, дървеният под е лакиран. Пространството е голямо, но картините са само две-три; платната са типични образци на модернистичното изкуство и представляват геометрични фигури в различни цветове. Ако изразяват нещо, то със сигурност ми убягва. Множеството посетители, които приличат на призрачни сенки, се опитват да компенсират празните стени и безсмислените картини.

— Забравих името на художничката. Как се казва? — питам Джесика.

Тя свива рамене:

— Италианка е… обаче не помня името й.

— Едно е сигурно — има много връзки. — Кимам към посетителите. — Всички лондонски знаменитости са тук.

— По-скоро онези, които се смятат за такива — високомерно произнася Джесика. Гордее се с факта, че нищо и никой не й прави силно впечатление.

— Я, това не е ли Джемима Кан? — питам развълнувано.

— Да… не я зяпай! Забележи, Джорджина, тя има двама синове, а е запазила фигурата си.

С въздишка посочвам човек, който прилича на Елтън Джон и за когото не може да се каже, че е запазил фигурата си. Сред гостите се забелязват неколцина политици, телевизионни звезди, журналисти, регистрирам обилно присъствие на лордове, маркизи и барони, придружавани от височайшите си съпруги. Накратко, тук са всички богати, могъщи и позатлъстели мъже в Лондон и всички красиви, кльощави и изрусени жени. Черната ми рокля с пайети изведнъж започва да ми се струва старомодна и безвкусна. С майка ми познаваме по лице почти всеки гост и сме в приятелски отношения с мнозина. Тогава защо стърча сама и компания ми прави само купичката с фъстъци?

Оглеждам присъстващите, които се наливат с шампанско и похапнат воловани(въпросните ордьоври от многолистно тесто са с плънка от овче сирене или шунка, затова не бива да ги докосвам), и се питам кого да заговоря.

— Погледни колко вярно е пресъздадена неумолимостта па смъртта. — Изрусена блондинка, която прилича на скелет, посочва платното с изобразени червен квадрат и черен правоъгълник.

Приятелката й, която също е мършава като концлагеристка, но е с червеникава коса, кима и отбелязва:

— Поразително е усещането за справедливостта на кончината.

Взирам се в картината, но пак виждам само червен квадрат и черен правоъгълник. Обмислям току-що чутото, нап разно се мъча да схвана смисъла му. Думите, както и картините, не означават нищо. Мършавите дами може би знаят или не подозират, че дрънкат безсмислици; може би им пука, а може би не дават пет пари. Подозирам, че истинската причина да посетят изложбата е да ги видят в галерията, пък ако междувременно изръсят по някоя дълбокомислена глупост, това е само в техен плюс.

Дали да не поговоря с агента на Патси Кенсит? Той е много забавен събеседник. Разбира се, редно е да поздравя художничката и да направя комплимент на Фрея за красивата галерия, обаче се отказвам, защото Джесика обявява, че вечната ми съперница очаква четвъртото си дете.

— Така ли? Сигурно е още в първия месец — промърморвам.

— Напротив — забременяла е месец и половина преди теб. — Джесика дори не си прави труда да скрие гнева си, разпален от факта, че участва в състезание, което е обречена да загуби. — Не й личи, нали? — добавя.

Поглеждам Фрея. Наистина не й личи. Коремът й е плосък като дъска. Защо майка ми държи да ме изтезава? Защо ме мрази? Защо ме е родила? Защо Клариса е родила Фрея? Защо Фрея е забременяла почти едновременно с мен? Защо приличам на лоена топка? Забелязвам, че като при другите бременности по лицето на съперницата ми няма дори петънце, косата й никога не е била толкова буйна. Накратко, изглежда страхотно.

— Днес с нея си поговорихме по телефона — заявява Джесика. — Изобщо не се притесняваше заради празненството и откриването на изложбата. Никога досега не е била толкова ведра, толкова спокойна.

„Значи почти е изпаднала в кома“ — мисля си, защото по принцип Фрея се държи толкова хладно, че само с поглед може да изстуди бутилка „Шардоне“. Но защо? Защо не е в плен на противоречиви чувства, като радост и тъга, възторг и депресия, които при мен се редуват на всеки пет минути? Не издържам на изкушението да сложа пръст в раната:

— Повръщала ли е много през първите месеци?

— Дори да се е чувствала зле, не го спомена — признава Джесика.

— Била ли е апатична, неспособна да се съсредоточи?

— Не.

— Краката й изпотявалили са се?

— Джорджина! Говори ли се за такива неща?

Всъщност бременните често обсъждат тези теми, говорят и за прекомерното окосмяване, провисналата кожа и тъй нататък. Изглежда, съм забравила къде минава границата между допустимото и недопустимото.

— Оплаква ли се от хемороиди? — добавям обнадеждено.

— Това пък какво е?

— Маясъл. — Изчервявам се. Простонародното название е много по-вулгарно от медицинското.

— Господи, Джорджина, налага ли се да бъдеш толкова груба? Не ми казвай, че имаш маясъл.

— Не, обаче някои жени го получават — лъжа най-нагло.

— О, спомних си нещо, което ми каза Фрея.

Наострям уши с надеждата за мъничко утешение.

— Ноктите й растели прекалено бързо, харчела цяло състояние за поддържане на маникюра.

Мамка му!

Неизбежно ме връхлита мисълта, че бременността е средство, чрез което да бъда разконспирирана. Да ме покаже каквато съм в действителност (жена с оценка пет и половина по десетобалната система), не в каквато съм се превърнала (типичната жена на двайсет и първи век).

Отчаяно се оглеждам за някого, с когото да поведа разговор, за да се отърва от обвинителния поглед на Джесика.

Хм, май познавам онази дребничка млада жена. Как й беше името? Преди дванайсет месеца беше обявена от „Баркли“ за бизнесдама на годината. Бях на сватбата й, значи би трябвало да знам името й, обаче то упорито ми убягва. А може би съм се припознала. Няма начин да е тя, нали? Отслабнала ли е? Невъзможно — и без това беше като клечка. Усмихвам й се — подход, чрез който се застраховам, че тя няма да ме отреже като кисела краставица, после се обръщам да взема чаша шампанско от подноса на сервитьора. Тя колебливо се усмихва, издавайки, че не си спомня коя съм, после бързо (но не достатъчно бързо) лицето й грейва.

— Скъпа Джордж, колко се радвам! — Преструваме се, че се целуваме.

— С Джесика се познавате, нали? — Бързам да замажа положението, защото името й още ми се изплъзва. Проклетата бременност ме превърна в кръгла глупачка.

— Разбира се.

Двете се усмихват, здрависват се.

— Едва те познах. — Госпожа Бизнесдама на годината изрича думите, преди да си даде сметка какво поражение ще нанесат. Всъщност тя е много свястна, никога няма съзнателно да ме оскърби. Изчервява се, бърза да замаже гафа: — Изглеждаш фантастично. — И двете знаем, че лъже, особено когато добавя: — Бебето ще се роди през пролетта, нали? Възхищавам се от смелостта ти. Когато бях бременна в последния месец, не смеех да си подам носа навън, камо ли да ходя на приеми.

Не признавам, че ще раждам чак през август, само смотолевям, че съм започнала да задържам вода.

— Но иначе си добре, нали?

— Разбира се. Много сме щастливи.

Тя кимва, усмихва се, извръща поглед, промърморва някакво извинение и се шмугва сред множеството, за да си намери по-интересен събеседник.

— Присъдили са й званието, защото е преспала с един от журито — заявява майка ми, вероятно за да ме утеши. Трогната съм от жеста й, но знам, че не е искрена.

Ще излъжа, ако кажа, че никой не може да ме познае; има и такива, които се досещат за самоличността ми. Въпросните гаднярки изпитват перверзно удоволствие да ме заговорят, само и само да ме огледат подробно — и от разстояние си личи, че съм добила чудовищни размери, ала петната по лицето ми се виждат само отблизо.

— Скъпа! — Следват въздушни целувки. — Изглеждаш много добре.

Всеизвестно е, че „много добре“ е фраза, която се разкодира лесно. Може да означава всичко — закръглена, напълняла, затлъстяла, дебелогъза.

— Нямах представа, че си се омъжила, камо ли че си бременна — усмихва се Минди, моя далечна позната, с която понякога се засичаме на различни светски събития.

— Скъпа Минди, как е съпругът ти? Извинявай, но не си спомням дали е третият, или четвъртият — невинно изчуруликва Джесика. Дръпва настрана Минди и прошепва: — Я кажи, коя шивачка прекроява старите ти рокли?

— Миличка Джорджи, забелязвам, че си бременна. Защо не го направи миналата година? Нетипично е за теб да не бъдеш в крак с модата — усмихва се Дълси.

Има право. Ако бях родила през 2000 година, щях да бъда в компанията на знаменитости, решили да станат майки — Мадона, Чери Блеър, Катрин Зита Джоунс. Да имаш дете през 2001-ва, очевидно се смята за гаф, предизвикан от неефикасни противозачатъчни средства; дори да се скъсам да повтарям колко съм щастлива, никой няма да ми повярва.

— Дълси, скъпа, разгледа ли тези… произведения на изкуството, на които повече подхожда названието „произведения на безвкусицата“? Ужасни са, нали? Напомнят ми приказката за новите дрехи на царя.

Дълси почервенява като домат:

— Може би не знаеш, но с Хермия Вичи сме съдружнички.

Майка ми пуска една от най-чаровните си усмивки:

— О, извинявай! — Усмивката й а la Макиавели е толкова искрена, че почти измамва и мен. Почти. — Какво разбирам от изкуство? Сигурна съм, че картините й ще имат голям успех.

През цялата вечер Джесика проявява грубост, която е като балсам за наранената ми душа. Нарича шампанското „долнопробно пенливо вино“, поръчва за себе си „Круг“, за мен — сок от боровинки. Като истинска професионалистка опитно отбива подигравките, насочени към мен. Освен това настоява непрекъснато да обикаляме залата, междувременно шепнешком ми заповядва: „Горе главата!“ или „Нито за секунда не преставай да се усмихваш!“

Най-малко четиринайсет пъти повтарям, че съм на седмото небе от щастие. Капвам от умора, но съм благодарна на Джесика.

В промеждутъците, през които тя не е заета да измисля остроумни отговори на злобните забележки, разговаряме по семейни въпроси. Научавам, че баща ми ще замине с нея за Ню Йорк, където тя възнамерява да „напазарува“; тази вечер бил в клуба си, за да се подготви психически за посегателството върху личността и кредитните му карти. Брат ми се бил увлякъл по абсурдната професия на диджей; Джесика се утешава с мисълта, че бързо ще му омръзне, както се случваше с всичко, с което се захващаше през десетте години, откакто го изключиха от университета Дърам. Известно й е, че е бил статист в киното, музикант, автомобилен механик и градинар. Аз пък знам, че е бил „куриер“ в Южна Африка и жиголо в Лае Вегас.

— Как мина онова с камерата? — пита Джесика. Нямам представа за какво говори. Тя забелязва недоумението ми, затова пояснява: — Думата ми е за приспособлението, чрез което се разбира полът на бебето.

— Ааа. Утре съм на видеозон.

— Искаш ли да те придружа?

— Нали заминавате?

— Да, но ако е наложително, ще заверя билетите за друг ден.

Трогната съм от жеста й.

— Не се притеснявай. Хю сигурно ще дойде с мен.

— Дано да е каквото сте си поръчали. Разбира се, не и близнаци. — Майка ми дяволито се усмихва.

В осем и половина най-сетне решава да прекрати изтезанието ми. Качва ме на такси и подхвърля:

— Не беше толкова страшно, нали?

Макар че и двете знаем истината, не желаем да я признаем. Свалям стъклото, провирам глава навън:

— Наистина ли съм харесвала тези хора?

— Съмнявам се — усмихва се тя.

Хващам ръката й, силно я стисвам:

— Благодаря, Джесика!

— Майка в нужда се познава, Джордж.

17.

Да му се не види, писна ми да се трудя — защо нищо не получавам даром?

Хю отказва да ме придружи за прегледа на видеозон под предлог, че е много зает. Мъча се да си внуша, че има право, че заема много отговорен пост. Пък и кому е притрябвало да го окуражават и подкрепят?

Очевидно на всички бременни в чакалнята.

Ненавиждам чакалните пред лекарските кабинети. Изнервят ме, чувствам се ужасно неловко. Поради липсата на четиво щеш, не щеш, оглеждаш другите пациенти. (Не броя за четиво оръфаните броеве на списание „Хелоу“; на кого му пука за тъпите светски клюки, повечето от които не отговарят на истината?) Няколко пациентки са в още по-плачевно състояние от моето. Седят апатично или кихат толкова често, че според мен със сигурност са болни от чума. Старая се да седна възможно по-далеч от тях, да не би да ми лепнат някаква неизлечима болест. Мамка му, защо не положат малко усилия поне да изглеждат прилично? Като мен например. Нося панталон, който се закопчава догоре, избърсала съм от обувките си повръщаното. В края на краищата горкичкият лекар е учил дълги години, за да получи дипломата си, длъжни сме да му спестим неприятните гледки. Тези повлекани поне можеха да се срешат, да сложат обувки вместо домашни чехли, да престанат да дърдорят. Да начервиш устните си, не изисква почти никакво усилие, нали? Дори медицинските плакати на стените ми действат потискащо.

Досега не съм оперирана, само навремето ми извадиха сливиците, но в частна клиника. На Харли Стрийт всичко е много дискретно. Чакалните са боядисани в бяло, на стените висят репродукции на прочутите лилии на Моне. Пациентите до един носят „униформата“ на богатите — бели ризи, тъмни джинси, множество златни бижута, тъмносини обувки с нисък ток и очила, вдигнати на косата, прошарена с по-светли кичури (последното се отнасяше само за мъжете).

Сканирането се оказва простичка процедура, след като се разреши дилемата пълен/празен пикочен мехур. В справочниците пише, че по-добър образ се получава при пълен пикочен мехур. Както обикновено, информацията в справочниците е безнадеждно остаряла. Съвременните лекари предпочитат да няма филтър от урина между лещите на апарата и извънземното, обаче аз го разбирам едва след като цели три часа се стискам. Изтърпявам унижението да изпразня мехура си в подлога, докато акушерката чака в съседното помещение — няма какво да прави, освен да слуша как урината се плиска в металното съоръжение. О, какво удоволствие! Накрая тя намазва със студен гел корема ми, който повече прилича на Еверест, и прикрепва към него устройство, напомнящо микрофон.

Изумително е.

Извънземното е изумително. Под този ъгъл определено прилича на човешко същество. Виждам главичката, обронена на гърдите му, ръчичките и крачетата му.

То умее да плува.

Истински атлет е.

18.

С течение на времето едва издържам на работното си място. Кабинетът ми е със стъклени стени и гледа към голямо помещение с много бюра, върху които са поставени еднакви компютри, различаващи се само по скрийнсейвърите. Трийсет и няколко служители, всеки от които отговаря за отделен проект, седят зад бюрата и си крещят по осем часа, че и повече, дневно.

Доскоро така си представях рая. През стъклената стена виждам кой с какво се занимава. За съжаление, откакто съм в това състояние, предпочитам да съм далеч от очите на хората.

Брет, Карл и Дру се втурват в кабинета ми тъкмо когато натъпквам в устата си кифла с кремсирене.

— Трябва ли да я изядеш? — пита Брет. Не се знае дали е загрижен за здравето ми, или намеква, че съм заприличала на слон.

Събрали сме се да обсъдим дневния ред на важното съвещание с важен клиент, производител на тоалетна хартия. Обещал е да вложи в рекламната кампания невероятната сума от шест милиона, агенцията ни ще получи приблизително десет процента от приходите.

Само че момчетата не харесват „Предаността на кученцето“ или „Обичта на кученцето“ — названия, които досега успешно са продавали продукта. Дразнят се, че отказвам да се впусна във фантазиране и настоявам да се придържаме към същината на въпроса.

— Според клиента рекламните текстове са стратегически стабилни — подхващам.

— Тоест — скучни — махва с ръка Карл.

Може би има право; в нашия бизнес се говори едно, а се разбира съвсем друго, но се спазва желязното правило да се преструваме, че се съобразяваме с казаното.

— И със запазена търговска марка — добавям.

— Накратко, много скучни — намесва се Брет. Като началник на творческия отдел той гледа на търговската марка като на ужасно престъпление. Другите двама одобрително мърморят.

— От особена важност е да запомним, че създаването на търговска марка, тоест на облика на дадена стока, е нещо като религиозно изживяване. Същинско приключение — мъдро кима Дру.

И другите кимат. Чувствам се така, сякаш отново съм в галерията на Фрея. Не съм сигурна, че Дру е изрекъл нещо, но ако наистина го е казал, то противоречеше на мнението на Брет, тогава защо Брет кима? На бялата дъска в дъното на помещението Карл е написал: „Вълнуващо, Забележително, Стил, Елегантност, Благосъстояние, Преговори, Култура и Достъп“. Всички поглеждаме дъската и пак кимаме. Думите не са свързани с въпроса, който обсъждаме, но са наш стар трик. Преди всяко съвещание ги написваме на дъската, после преспокойно клюкарстваме по адрес на Дейв от производствения отдел, който се чука със секретарката Синди, или спорим дали „Стела Артоа“ е по-добра бира от „Будвайзер“, създавайки впечатлението, че напрягаме умствените си способности за сътворяването на търговската марка. Питам се дали Дийн е забелязал, че на дъската винаги се мъдрят едни и същи думи, независимо дали обсъждаме марката на застрахователна компания, или на тоалетна хартия.

— Не виждам смисъл да се натягаме — мърмори Карл. — Обзалагам се, че и този път няма да е по-различно. Ще покажем рекламни клипове, които сме правили за други клиенти, ще представим съответните изчисления и скучни графики, доказващи успеха на кампанията, ще добавим един-два реда към обобщението, накрая ще представим пилотен проект, от който всъщност се интересуват всички.

Цинизмът му е смущаващ, същевременно дълбоко в себе си знам, че може би той има право.

— Спомняте ли си времето, когато изпращахме при клиентите Джорджи и те така си падаха по нея, че изобщо не я спущаха какво говори? — подхвърля Брет.

Нямам сили за друго, освен да му хвърля убийствен поглед.

След петнайсет минути решаваме, че е най-уместно да организираме предварително съвещание, на което да обсъдим дългия списък точки, които бихме могли да включим в дневния ред, да го съкратим и на повторно съвещание да обсъдим стратегията за срещата ни с производителя на тоалетна хартия. Единодушно се приема, че най-удобното време и място за предварителната среща е утре по обяд в ресторант „Мецо“. Настоящото съвещание приключва, момчетата се връщат в кабинетите си с усещането, че са свършили добра работа.

Аз не съм толкова сигурна.

Често си мисля, че съм избрала неподходяща професия. Всъщност по-правилно е да се каже, че попаднах в рекламния бизнес — думата „избрала“ предполага активно участие от моя страна, каквото нямаше. Вероятно трябва да съм благодарна, че Хю не реши да работи в НАСА или във Въоръжените сили. Въпреки че щеше да бъде ужасно шик да съобщавам на хората, с които се запознавам на едно или друго парти, че работя като астрофизик, а Хю със сигурност щеше да изглежда адски готин с униформа. На работещите в нашия бизнес е известно, че рекламата е само за забавление. Единствените, които гледат сериозно на нея, са онези от Дружеството за защита на морала, които редовно вдигат патърдия заради реклами на бельо. Всички останали си дават ясна сметка, че работата в рекламна компания е начин хем да избегнеш превръщането си във възрастен и отговорен човек, хем да получаваш повече, отколкото ако си останал в университета да защитиш докторат.

Всички освен мен.

Не притежавам je ne sais quoi. Не съм достатъчно самоуверена, само се опитвам, което определено е най-голямата ми грешка. Иска ми се да усъвършенствам подхода на колегите ми, които набелязват стратегията си в асансьора само минута преди срещата с клиента и винаги успяват да го забаламосат. Обаче ми е невъзможно. Мисля, че е неморално сам да попълниш анкетните листове, които уж служа за база на определена рекламна кампания, да ги обявиш за проучване и да одрусаш клиента с трийсет бона. Не съм съгласна, че трябва да се държиш любезно само с онези, от които зависи кариерата ти. Не съм приятелка с администратора Албърто само защото раздава канцеларските материали и държи ключа за служебния хладилник с алкохолни напитки (честно казано, той е голям задръстеняк).

Работя много здраво, за да се задържа на повърхността. Не познавам колега или колежка от рекламния бизнес, които да са чели произведенията на Левит, Котлър, Ансоф и Портър. Знам разликата между брутни и нетни продажби, наистина държа клиентът да реализира печалба. Работила съм с най-добрите фотографи, режисьори и монтажисти на клипове, спомогнала съм за създаването на търговската марка на много известни продукти. Не използвам съкращения от рода на ECR, FMCG и KV1, за да объркам събеседника, а защото те са необходимост в нашата работа. Давам си сметка колко важно е да разполагаш с кредит за посрещане на служебните разходи. Отнасям се строго, но справедливо с подчинените си, старая се да бъде честна с тях. Въпреки това живея в непрекъснат страх, че някой ще ме разконсцирира.

Ще открие, че полагам неимоверни усилия, за да бъда шик, че пръскам половината си заплата за скъпи кремове за лице и прекарвам свободното си време в козметичния салон. Че дълбоко в душата си се страхувам от личния треньор по тенис, че не харесвам авокадо и ненавиждам хайвер…

Повярвайте, това не е живот!

Колегите ми до един са като Джекил и Хайд. Когато сме извън службата, са очарователни и забавни, на работното си място стават алчни, безскрупулни и несигурни. Прави впечатление, че едни от най-опасните хора в Лондон работят в рекламата. Нашият бизнес е пренаселен с онези, които са се появили на бял свят в края на големия бум в раждаемостта и са изстрадали десетгодишното управление на Маргарет Тачър — съвсем оправдано е, че са прекалено амбициозни егоисти. Не е чудно, че след като забременях и ненадейно заприличах на Сигърни Уивър от „Пришълецът“, мнозина вече кроят планове да заемат мястото ми.

Като се връщам от обедната почивка (която прекарах в тоалетната), не заварвам никого.

— Къде са хората? — питам Джулия. На бюрото й стои голяма кутия с желирани бонбони. Без да попитам може ли да си взема, загребвам цяла шепа от червените.

— Заповядай — усмихва се Джулия.

Чувствам се като дете, което са спипали да бърка в буркана с мед, виновно скривам ръце зад гърба си. Устоявам около четири секунди, после отново посягам към бонбоните, този път избирам жълтите. Единственото ми желание е да се тъпча с храна, бързам да я сдъвча, за да излапам нещо друго. Да консумирам всичко, което ми попадне, все едно искам за петнайсет минути да компенсирам почти четиринайсет години гладуване.

Като се замисля, май именно това правя.

— Не получи ли съобщение? Пристигнал е някакъв тип от Щатите, всички са на среща с него. Бил много важна клечка.

Странно, тази сутрин нито Брет, нито Дру, ни Карл споменаха за важната среща. А може би не е толкова странно.

— Не съм получила никакво съобщение. — Устоявам на изкушението да й кажа, че като моя заместничка трябва да се погрижи да получава всички съобщения и да вписва в бележника ми датите за важните съвещания. Толкова е трудно да поддържаш служебно-приятелски отношения! Забелязвам, че изобщо не й пука, заета е да лакира ноктите си. Джулия не е амбициозна. Работи „в рекламата“, защото толкова дълго е висяла в баровете в Сохо, че мнозина са я помислили за служителка в рекламна агенция, накрая й е била предложена работа, която върши с неудоволствие. Много е умна, но е прекалено богата, за да се посвети на кариерата си.

— Трябваше да отидеш, ще раздават сандвичи и шампанско — отбелязва тя.

Безплатният обяд не ме блазни, но наистина трябваше ни присъствам. Оказва се, че „онзи тип от Щатите“ е самият изпълнителен директор Филип Маркс, който наскоро зае този пост след ожесточена и доста подла борба за власт. Служителите в корпорацията се бяха разделили на два лагера и взаимно си подлагаха динени кори. Всеки, който притежава инстинкт за самосъхранение, знае, че да не се яви на съвещание, председателствано от Маркс, или да не празнува с него, е равнозначно на професионално самоубийство. Бойният вик на всички е „Най-способният победи.“ Не защото Маркс е най-способният, а защото спечели битката. МАМКА МУ!

— А ти защо не си там? — питам. Отсъствието на Джулия, съчетано с моята липса, ще бъде изтълкувано като бунт на отдела.

— Казах, че някой трябва да отговаря на телефонните обаждания.

В този момент един от телефоните наистина иззвънява, но тя не му обръща внимание, защото издухва със сешоара лакираните си нокти.

— Има ли някакви съобщения? — питам, макар че дори някой да ме е търсил, едва ли си е записала.

— Да, едно. — Джулия започва да ровичка сред козметичните средства, разпръснати по бюрото й — в бъркотията се открояват едно-две листчета хартия. Победоносно размахва бележката, но съобщението е неясно, сякаш е закодирано.

— Кой е Гар? — питам. Ако съм дешифрирала правилно текста, въпросният Гар иска да му се обадя.

— От Регистъра — лаконично отговаря тя.

Пълното название на службата е Регистър на рекламните агенции. Оттам ме търсят винаги когато нов клиент проявява интерес към нашата компания. Новината би трябвало да ме зарадва, въпреки че допълнителното натоварване ще ми дойде прекалено. Откровено казано, работата ми не се е увеличила, само че не съм в състояние да се трудя пълноценно, след като през пет минути тичам да повръщам в тоалетната.

Сядам зад бюрото и се моля никой да не е забелязал от съствието ми от важното съвещание. След петнайсетина минути колегите ми започват да излизат от залата за конференции.

— О, Джорджина, ти си тук! — възкликва Карл. — Помислихме, че си отишла да пазаруваш.

Мръсник!

— Кога съм пазарувала през обедната почивка? — парирам го с усмивка.

Той вдига вежди. Жест, който сякаш казва: „Вие, жените, сте непоправими. Готови сте заради едното пазаруване да загърбите важна среща.“ Обожавам да обикалям магазините, ала никога не съм го правила в работно време.

За да се измъкна, пускам опашата лъжа:

— Очаквах важен разговор по телефона, не можех да мръдна от бюрото.

— Така ли? — усмихва се Карл. — Жалко. Заслужаваше си да присъстваш. Забелязаха отсъствието ти. Маркс дори изпрати някого да те търси.

Проклятие! Промърморвам, че навярно тъкмо тогава съм била в тоалетната; взирам се в зрънцето сусам между зъбите на Карл, но не му казвам да го махне — така му се пада на този злобар.

Следобед положението още повече се влошава, след като два пъти заспивам, както си седя зад бюрото; събуждам се само защото удрям челото си в монитора. След като по време на съвещанието на екипа три пъти загубвам мисълта си, Дийн отбелязва, че на мястото на пламенната ми амбиция са останали само димящи въгленчета. Четвъртия път той си излиза, без дори да се извини. Демонстративен жест, с който показва, че само му губя времето.

Бързам да телефонирам на Хю, защото изпитвам необходимост от съчувствието му.

— Удобно ли е да говориш? — питам; от опит знам колко неприятно е да те прекъснат, когато си задълбочен в трудни преговори.

— Моментът не е подходящ, миличка. Важно ли е?

За мен о важно.

— Не, ще ти го кажа довечера — избърборвам, внимателно поставям слушалката на вилката. Отново я вдигам — ей така, да проверя — но той вече е затворил, а сигналът за сиободна линия изобщо не звучи съчувствено.

В шест часа колегите започват да изключват компютрите, мислите им са обсебени от запотени халби бира. Повечето така са се напъвали да направят добро впечатление на Филип Маркс, че са капнали от умора. Аз пък съм скапана от усилието да си държа очите отворени.

— Дру, ще ударим ли по една бира? — пита Карл.

— Някога отказвал ли съм?

— Брет?

— С вас съм.

— Къде отиваме? — питам. Настъпва тишина, която вероятно се простира чак до Азия.

— Не се сърди, Джорджи, но ще бъдем само мъже. Никакви фусти — обяснява Карл. — Разбираш, нали?

— Естествено. — Насилвам се да се усмихна. Наистина разбирам. Кристално ясно е. — И без това имам други планове, щеше да се наложи да ги отложа.

— Добре. Довиждане до утре. Приятно изкарване. Всичко хубаво.

Подхвърля още няколко неискрени и банални фрази, после всички се изнасят. Много добре знае, че нямам никакви планове за вечерта, също както му е известно, че винаги присъствам на сбирките в кварталната кръчма, на които се разбира накъде духа вятърът, научават се най-важните клюки, въртят се истинските сделки. Пет пари не дава дали ще изкарам приятно, пожеланията му са фалшиви като усмивката му. Банални фрази, които се подхвърлят на неудачниците и досадниците, за да се отървеш от тях. Откритието, че внезапно съм станала persona non grata на важните съвещания, е потресаващо; изключването ми от сбирките в кръчмата подписва смъртната ми присъда. Ако не получавам подсказки както досега, работата ми (която се основава не само на твърдите факти, но и на слуховете) все повече ще се затруднява. Бременна съм от петнайсет седмици, а вече ме отписаха!

Трябва да възвърна позициите си. Да се съвзема, да нападам, да отвърна на атаките. Ще се справя. На всяка дена. Правила съм го и преди. Само че сега не съм в състояние да мисля. В съзнанието ми е пълна мъгла.

Ще си легна рано, а утре сутринта на бистра глава ще изготвя стратегията си. Не бива да се панирам — в края на краищата не съм получила заповед за уволнение, нали?

Джулия черви устните си. Нетипично е за нея да остане на работното си място след пет и половина. Вероятно й предстои интересна вечер.

— Къде отиваш? — питам с надеждата да ме покани. Не сме излизали заедно от няколко седмици… всъщност откакто бяхме в „Блубърд“. Чувствам се малко гузна, задето занемарих развлеченията ни (винаги аз уреждам къде да прекараме вечерта), обаче от известно време обикалянето на клубовете не е сред приоритетите ми.

— А, нищо особено. С момчетата ще пием по бира. — Тя престава да се усмихва, затваря пудриерата, пъхва я в чантата си.

Поредното предателство, с което се сблъсквам през този ден.

19.

Призлява ми при мисълта да чакам на автобусната спирка, затова взимам такси. Осъзнавам грешката си едва когато съм принудена да изтърпя двайсетминутния монолог на господин Щофьор, посветен на външната и вътрешната политика. Не чувам нито една оригинална мисъл, рециталът е изпъстрен с груби думи. Като се замисля, човекът не казва нищо, което вече да не съм чувала и което доскоро изобщо не ми правеше впечатление. Ненадейно ме хваща бяс от зле прикритото му лицемерие, което се натрапва, когато четем големите ежедневници. Този човек ме подсеща за грубиянина в книжарницата. Дори да използвам неизчерпаемо количество дезинфектант, нашият свят никога няма да е достатъчно чист за моето дете. За отвратителното ми настроение допринася и фактът, че колата пълзи с около пет километра в час, принудена съм да дишам токсичните изпарения. Учудващо е, че дори при тази скорост шофьорът съумява да удари спирачки толкова рязко, че не блъскам главата си в преграждащото стъкло само защото навреме полягам на седалката. Както си лежа, заспивам. Когато отварям очи, апаратът показва четирийсет паунда, въпреки че обикновено пътуването до вкъщи ми излиза не повече от седем. Проклетият таксиджия се е възползвал от умората ми и се е въртял в кръг. Вдигам му скандал, обаче той заявява, че сумата е реална, защото имало много задръствания. Знам, че лъже, но съм прекалено скапана да споря. Единственият начин да изразя протеста си е да го лиша от бакшиш.

Но не го правя.

Слизам от колата, криво-ляво се добирам до жилището си, като се питам как е възможно да съм толкова безволева и да го оставя да си разиграва коня.

Не си правя труда да прибера палтото си в дрешника, само го хвърлям на облегалката на един стол. С усилие се изкачвам по стълбата, отивам право в спалнята. Свалям сакото и блузата, щом освобождавам гърдите си от сутиена-елече, болката в тях се усилва. Мисля си, че бельото за бременни е привлекателно, колкото облеклото на гърбушкото от „Парижката Света Богородица“. Докато печално се взирам в дълбоките белези, оставени от широките презрамки на сутиена, изведнъж си спомням, че не съм се обадила на господин Гар от Регистъра на рекламните агенции. Първата ми работа утре ще бъде да му позвъня. Да му се не види! Колкото и да се тръшкам, не мога да променя нищо. Смъквам и другите си дрехи, изваждам от чекмеджето на Хю широка тениска и си лягам, въпреки че още няма седем часът.

Умирам за сън.

Събуждам се и виждам как Хю дърпа вратовръзката си; прекалено нетърпелив е да разкопчее ризата си, затова я съблича през главата. Мускулите на гърба и раменете му съблазнително се свиват и разпускат. За миг сърцето ми престава да бие. Хю сваля панталона и боксерките си, запраща чорапите си в ъгъла на спалнята и се пъха под завивките:

— Каква приятна изненада! Защо си се прибрала толкова рано?

„Защото съм неудачница, бита карта“ — мисля си, но не го изричам, защото има опасност да си повярвам. Хю плъзна длани по бедрата ми, натъква се на дългите гащи и тениската.

— О!

Знам, че е потресен.

Претендирам, че съм съблазнителна и обаятелна жена. Откакто сме заедно, Хю ме е виждал само по скъпо бельо. Ако случайно слагам нощница, тя е копринена. Не пазя най-хубавото си бельо за нощите, през които мисля, че ще се любим — просто притежавам само секси бикини и сутиени. Да нося развлечена тениска в леглото, е равнозначно на бележката, която понякога жените оставят на съпрузите си: „Кучето изяде вечерята ти.“ След като ме завари в леглото по никое време, Хю явно е предположил, че искам да правя любов.

Погрешно предположение.

Либидото ми е офейкало. Може би се е укрило под корема ми, който се разпростира на площ от няколко акра. Как да се чувствам секси, когато тялото ми е игленик и индустриален производител на урина?

Сграбчвам ръката на Хю, насила го въвличам в разговор:

— Как мина денят ти?

— Нормално. А твоят? — пита, колкото да отбие номера. Извърта се така, че със свободната си ръка да ме милва по косата. Питам се дали да не впримча и тази му ръка в желязната си хватка, изведнъж усещам, че ми е приятно. Ще бъде прекрасно, ако се задоволи само с това. Обаче знам, че номерът с милването на косата е само за да приспи бдителността ми, после ще награби гърдите ми.

— Отвратително. — Разказвам му как съм пропуснала срещата с Филип Маркс и за сцената с шефа ми по време на съвещанието на екипа. Тъй като работи в същия бранш, Хю познава Дийн, ето защо се мъчи да ме успокои:

— Чувал съм, че и друг път е напускал съвещанието, преди да с свършило, или че е говорил по мобилния си телефон — така показва на всички, че е голяма клечка.

— Не, не, беше много по-страшно. Сигурна съм, че ме е взел на мушка.

— Реагираш прекалено емоционално, вероятно причината е в хормоните ти. В тялото ти настъпват големи промени. Затова непрекъснато плачеш, в лошо настроение си, станала си прекалено чувствителна.

Да му се не види, говори като доктор, само че още по-снизходително. Хвърлям му кръвнишки поглед, но вместо да отговоря, взимам справочника, в който са описани стадиите, през които преминава бебето. Напушва ме смях, като прочитам, че „през петнайсетата седмица плодът продължава бързо да расте, но кожата му е прекалено тънка“. Страхувам се да не би кожата му да загрубее, като се има предвид кой е баща му. Пише още, че тялото на бебето е покрито с фини косми — още една прилика с Хю. Няколко пъти отмятам завивката и се мъча да огледам тялото си, без да привлека вниманието на Хю. Коремът ми е грамаден, ако сложа бикини, ще трябва да ги смъкна до коленете. Не съм предполагала, че бременността е свързана с толкова унижения.

Хю започва да масажира врата ми. Безсмислено е. Толкова съм напрегната, че сякаш ме хапе. Казвам му как повърнах върху клавиатурата на компютъра. Погледът му се замъглява. Не го обвинявам — досаждам дори на себе си. Правя усилие да се превъплътя в жената, за която се мисля, оставям книгата и се отдавам на ласките му. Сигурна съм, че след оргазма отново ще се почувствам като че ли принадлежа към човечеството.

Откривам, че не мога да правя секс.

Безнадеждно е.

Колкото и да се опитвам, не извиквам у себе си никакво плътско желание. Дори когато се мъча да остана неподвижна, коремът ми си въобразява, че участва в някакво състезание. Чувствам се самотна, изоставена. Хю прокарва ръка по бедрото ми, усещането е все едно дланта му смъква кожата ми. Навежда се да ме целуне по корема, при което ми става гадно, побиват ме тръпки. Страхувам се от мига, и който ще докосне гърдите ми. В проклетите книги за майчинството пише, че „е възможно бременната да получи лек сърбеж в гърдите, които стават напрегнати“, в действителност се чувствам така, сякаш ги подхвърля цял отбор по ръгби. Задържам ръката на Хю, когато посяга към болезнените балони. Той възприема жеста ми като желание да прекратим любовната игра и да свършим набързо. Може би има право, определено не ми се ще да удължавам мъчението си.

Срамувам се, задето не го желая, затова симулирам оргазъм. Случва ми се за пръв път, и то с човека, когото обичам повече от себе си. Какъв е смисълът? Дори не ме бива да се преструвам.

Откривам, че подражавам на актрисите във филмите вместо на себе си:

— Господи, да, да, да! Толкова е хубаво! Не спирай! Ох! Ангел мой!

Хю разбира измамата, което наскърбява и двама ни. Просва се до мен, взима цигарите си, после демонстративно оставя пакета на нощното шкафче. Насочва вниманието ми към жертвата, която прави. Обаче аз не съм му благодарна, задето е намалил цигарите, защото знам, че продължава да пие уиски.

— Още ли ми се сърдиш заради Свети Валентин, Джорджина?

Има предвид, че забрави празника и в последния момент ми купи от кварталното магазинче букет карамфили, в сравнение с които прашна кутия с шоколадови сърчица щеше да изглежда като царски подарък.

— Не съм в настроение — промърморвам. — Лошо ми е. Каква ирония — чувствам се както преди да ми дойде мензисът. — Насилвам се да се усмихна.

— Бременността си има положителни страни — окуражаващо казва той. — Месеци наред няма да имаш мензис. Спомняш ли си какво казваше за цикъла? Че е най-страшното проклятие за жените.

Сега съм на друго мнение, обаче го премълчавам.

— Извинявай, че забравих Деня на свети Валентин и задето оставам до късно в офиса. Работя върху много важен…

Преставам да го слушам. Което също е прецедент, но изобщо не ми пука какво се случва в агенцията му. Наострям уши едва когато той казва, че ми е необходима почивка.

Той е най-прекрасният човек на света!

Обичам го лудо!

Идеята му е прекрасна. Ще отидем някъде, където е слънчево и красиво… примерно на Карибските острови…

— Ще заминем с децата. — Хю се обръща към мен, ентусиазъм струи от всяка негова пора. — Как не ми хрумна по-рано? Тъкмо ще им кажем за бебето.

Мръсник!

Женомразец и шовинист!

Няма да го допусна! Но понеже съм бременна и мозъкът ми работи на бавни обороти, не съумявам навреме да измисля някакво извинение. Думите „деца“ и „почивка“ не съставяха ли оксиморон?

Хю тълкува мълчанието ми като съгласие.

— Няма да пътуваме в чужбина, ще отидем някъде в провинцията. Ще правим дълги преходи…

Понятията „почивка“ и „дълги преходи“ също си противоречат. За мен почивката означава плаж, посипан със ситен бял пясък, дълги дни, прекарани под слънцето. Обаче Хю е толкова въодушевен от идеята си, че не забелязва разочарованието ми. Остава ми само да се надявам, че Бека ще наложи вето върху предложението.