Смърт край Змийската река

1.

Прегрелият шевролет на Рийс Гилмор пърпореше по стръмните хълмове на Ейнджълс Фист. В джоба си младата жена имаше двеста четиридесет и три долара, които вероятно щяха да й стигнат, за да ремонтира колата и да зареди и нея, и себе си. Ако имаше късмет и повредата не бе сериозна, щяха дори да й останат достатъчно пари, за да си плати преспиването тази нощ.

Но след това и по най-оптимистичните си изчисления щеше да фалира.

Рийс изтълкува облаците пара, бълващи изпод капака на мотора, като знак, че трябва да приключи с пътуването за известно време и да си намери работа.

Опита се да се окуражи, че няма никакъв проблем. Малкото градче в щата Уайоминг, сгушено около студеното езеро, не бе по-лошо от което и да било друго. Може би дори по-добро, тъй като тя се нуждаеше точно от открито място като това — безкрайно небе над заснежените върхове на планината Титон, величествени като божества.

Рийс пътуваше към тях от часове и се наслаждаваше на красивите като картина равнини и възвишения. В ранната утрин, когато потегли, не бе имала представа накъде ще я отведе вятърът, но вече бе подминала Коди и Дюбоа и макар да се запита дали да не завие към Джаксън, все пак тръгна на юг.

Очевидно нещо я бе привлякло към това място.

През последните осем месеца бе развила силна вяра в тълкуването на знаци и следването на импулси. „Опасен завой. Хлъзгав път при влажно време.“ Чудесно бе, че някой си правеше труда да сложи тези знаци по пътищата. Другите знаци, които я ръководеха, бяха слънчевите лъчи, падащи под определен ъгъл върху пътя, или пък интересен ветропоказател, насочен на юг.

Ако ветропоказателят й харесаше, тя потегляше смело напред, докато откриеше подходящото място за настроението й в момента. Установяваше се там за няколко седмици или, както се случи в Южна Дакота, за няколко месеца. Намираше си работа, изучаваше района, а после, когато знаците и импулсите й посочеха нещо ново, се устремяваше към него.

Системата й осигуряваше свобода и все по-често успокояваше тревогите и страховете, които я измъчваха. Последните месеци, през които бе живяла съвсем сама, й помогнаха много повече от цяла година терапия.

Е, трябваше да признае, че вероятно и терапията й бе помогнала да се справя със самата себе си всеки ден. И всяка нощ.

А сега я очакваше ново начало.

В най-лошия случай поне няколко дни щеше да се порадва на красивото езеро и планините и да събере достатъчно пари, за да потегли отново на път. Подобно място — знакът съобщаваше за население от 623 души — вероятно се препитаваше от туризъм, заради омайващите гледки и близостта до националния парк.

Сигурно имаше поне един хотел, няколко пансиона и може би ранчо, където градските туристи се опитваха да се вживеят в образите на истински каубои. Вероятно щеше да е забавно да поработи в подобно ранчо. Навярно на драго сърце биха наели някой да чисти, да готви и да върши какво ли не друго. Особено сега, след като пролетното топене бе прогонило страховитата зима.

Тъй като колата й пушеше все по-зловещо, най-важната й задача в момента бе да намери автомонтьор.

Рийс продължи бавно по пътя, който се виеше около голямото езеро. Тук-там все още се виждаха снежни преспи. Дърветата бяха голи, но по езерото вече се движеха лодки. Тя забеляза няколко младежи, издокарани в ярки якета и шапки, в бялото кану, стигнало точно там, където планината се отразяваше във водата.

От другата страна на езерото се намираше деловата част на градчето. Магазин за подаръци и сувенири, малка художествена галерия, банка, поща. И офисът на шерифа.

Рийс насочи пухтящата кола към бакалията, която приличаше на хамбар. Пред магазина двама мъже във фланелени ризи седяха на здрави дървени столове и се наслаждаваха на великолепната гледка към езерото.

Те кимнаха учтиво, когато Рийс паркира и излезе от колата. Единият дори повдигна любезно синьото си кепе, на което пишеше „Бакалия и железария Мак“.

— Май имате сериозен проблем, млада госпожице — отбеляза той.

— Вярно е. Познавате ли някой, който би могъл да ми помогне?

Мъжът се надигна енергично от стола си. Беше едър, с червендалесто лице и доста бръчки в ъгълчетата на дружелюбните кафяви очи. Гласът му бе леко дрезгав.

— Защо първо не вдигнем капака, за да хвърлим едно око? — предложи той.

— Благодаря.

Рийс натисна копчето и мъжът вдигна капака, но отстъпи бързо назад, сякаш стреснат от облаците пара.

По някаква странна причина парата накара Рийс да се засрами, вместо да се притесни.

— Започна да пуши на около десетина километра източно оттук — обясни тя. — Но не обърнах достатъчно внимание, бях направо замаяна от красивата околност.

— Това често се случва — потвърди мъжът със съчувствие в гласа. — Към парка ли сте тръгнали?

— Май да — отвърна тя колебливо.

Не беше напълно сигурна. Всъщност напоследък не бе сигурна в нищо.

— Но очевидно колата ми не беше на същото мнение — добави.

Вторият мъж се присъедини към огледа и двамата се вторачиха в двигателя по типично мъжки начин. Сериозни погледи и намръщени чела. Рийс също прикова очи в двигателя, макар да осъзнаваше, че се вписва в типичното клише. Безпомощната жена, за която машинариите под капака са чужди като повърхността на Плутон.

— Маркучът на радиатора се е сцепил — съобщи й мъжът с кепето. — Трябва да се подмени.

Това не звучеше прекалено отчайващо. Нито прекалено скъпо.

— Има ли място в града, където могат да извършат подмяната? — попита тя.

— Сервизът на Линт ще ви свърши чудесна работа. Ей сегичка ще му звънна.

— Спасителю! — усмихна се младата жена и му протегна ръка, жест, който напоследък й се удаваше по-лесно с напълно непознати. — Аз съм Рийс. Рийс Гилмор.

— Мак Дръбър. А този тип тука е Карл Сампсън.

— От Източното крайбрежие сте, нали? — попита Карл, който изглеждаше на около петдесет и няколко и явно имаше няколко капки индианска кръв.

— Да. От Бостън. Благодаря ви за помощта.

— Няма за какво. Колко му е да се врътне един телефон — каза Мак. — Изчакайте вътре в магазина, ако ви е студено, или се поразходете наоколо. Линт ще пристигне след няколко минути.

— Бих се поразходила, ако нямате нищо против. Дали можете да ми посочите някое добро място, където да отседна? Ама да не е прекалено лъскаво.

— Хотел „Лейквю“ е съвсем наблизо. Вила „Титон“ е от другата страна на езерото и предлага домашен уют. Има и няколко пансиона, както и бунгала по брега и извън града, които се дават под наем за седмица или месец.

Рийс вече не мислеше за месеци. Дори един ден бе достатъчно сериозно изпитание. А изразът „домашен уют“ й прозвуча прекалено заплашително.

— Ще се поразходя към хотела, за да го огледам по-добре — реши тя.

— Дотам има доста път. Мога да ви закарам, ако искате.

— Шофирах цял ден. Няма да е лошо да се пораздвижа. Благодаря, господин Дръбър.

— Няма защо — отвърна той.

После я загледа как се отдалечава и отбеляза:

— Хубаво момиче.

— Няма никакво месце по нея — поклати глава Карл. — Днешните жени все пазят разни диети и се лишават от съблазнителните си извивки.

Рийс обаче не пазеше диета, а дори се опитваше да си възстанови килограмите, които бе свалила през последните две години. Цъфтящият вид на млада здрава жена, постигнат във фитнес клуба, се бе стопил до почти пълно измършавяване, макар според нея вече да имаше известен напредък и да не бе толкова кльощава. Но всеки път, когато се събличаше, тялото й се струваше абсолютно непознато.

Не би се съгласила и с определението на Мак, че е хубава. Вече не. На времето и тя самата се смяташе за хубава жена — стилна и дори сексапилна, когато поискаше. Но сега лицето й изглеждаше строго, с прекалено изпъкнали скули и хлътнали бузи. Безсънните нощи я спохождаха все по-рядко, но когато я нападнеха, я оставяха с тъмни кръгове под очите и пребледняла, нездрава кожа.

Искаше й се отново да може да се познае.

Рийс пое енергично напред. Износените й кецове се движеха почти безшумно по тротоара. Беше се научила да не бърза и да приема нещата такива, каквито са. И дори да се наслаждава на всеки приятен миг.

Прохладният ветрец галеше нежно лицето й и рошеше дългата й кестенява коса, вързана на опашка. Чудесно усещане. Въздухът бе чист и свеж, слънцето огряваше планината и изтръгваше весели блясъци от повърхността на езерото.

Бунгалата, споменати от Мак, се виждаха отвъд голите клони на върбите и дряновете. Изглеждаха привлекателни — груби трупи, множество прозорци, широки тераси. Рийс си помисли, че гледката от терасите сигурно е зашеметяваща.

Вероятно би било приятно да седиш на терасата и да наблюдаваш езерото и планината, да се наслаждаваш на простора и тишината.

Може би някой ден, помисли си тя. Но не днес.

Забеляза зелените стъбълца на нарциси, посадени в отрязана наполовина бъчва от уиски, разположена до входа на ресторант. Крехките кълнчета я накараха да си представи ясно пролетта. Нали тогава се обновяваше всичко? Може би тази година и тя щеше да се зареди с нова жизненост.

Рийс спря да се порадва на нежните стъбълца. Приятно бе да видиш завръщането на пролетта след безкрайно дългата зима. Скоро щяха да се появят и други знаци. Туристическата брошура обещаваше обширни ливади с диви цветя и буйна зеленина около езерата.

Рийс реши, че е готова да разцъфти.

После огледа голямата витрина на ресторанта. Непретенциозно място. Барплот, няколко маси и сепарета в червено и бяло. Торти и пасти в хладилната витрина. Вратата към кухнята се намираше зад бара. Две келнерки се движеха енергично наоколо с табли и кани с кафе в ръка.

Обедно оживление, каза си Рийс. Беше забравила за обяда. Но веднага след като разгледаше хотела…

Внезапно забеляза написаната на ръка обява, залепена на витрината:

Знаци, повтори си тя наум, макар че отстъпи крачка назад, преди да успее да се възпре. Застина на място и внимателно заразглежда заведението през витрината. Кухнята бе отворена към ресторанта и това бе добре. С храната можеше да се справи и насън. Или поне на времето можеше.

Май бе настъпил моментът да провери дали все още я бива, да преодолее още едно препятствие. Ако не успееше да се справи, щеше да го усети веднага, но какво пък, положението й нямаше да е по-лошо от сегашното.

Може би в хотела също наемаха служители за предстоящия летен сезон. А и господин Дръбър вероятно се нуждаеше от още една продавачка в магазина си.

Но надписът на витрината я привличаше. Колата й се бе насочила към този град, а собствените й стъпки я бяха довели до ресторантчето, където нарцисите нетърпеливо очакваха да разцъфнат с настъпването на пролетта.

Рийс пристъпи към вратата колебливо, пое си дълбоко дъх и я отвори.

Пържен лук, печено месо, силно кафе, джубокс и жужене от оживени разговори.

Чист червен под, идеално изтъркан бял плот. Няколкото празни маси бяха подредени за обяд. По стените висяха снимки — черно-бели изгледи от езерото и планината през всички сезони.

Рийс се опитваше да си събере мислите, както и поне малко кураж, когато една от келнерките мина покрай нея.

— Добър ден — поздрави я жената жизнерадостно. — Ако идвате за обяд, можете да седнете на бара или на някоя от масите.

— Всъщност търся управителя. Или собственика. Заради обявата на витрината. За мястото за готвач.

Келнерката спря и се вторачи в нея.

— Готвачка ли си?

На времето Рийс щеше да се усмихне пренебрежително на думата, но сега само кимна и отговори:

— Да.

— Чудесно! Джоуни уволни стария готвач преди два дни — разбъбри се келнерката и вдигна ръка към устата си, сякаш обръщаше енергично чаша с алкохол.

— Аха.

— Назначи го през февруари. Той тогава дойде в града и започна да си търси работа. Разправяше ни, че Господ му се открил и трябвало да разпространи учението му из цялата страна.

Жената наклони глава и се усмихна весело.

— Да, повтаряше думите на Христос, ама като апостол, надрусан с крек, така че на човек му се искаше да му затъкне мръсен парцал в устата. После пък откри пиячката и реши, че не му се работи. И това бе краят. Защо не седнеш на бара? Аз ще видя дали Джоуни може да се измъкне от кухнята за минута. Искаш ли малко кафе?

— Чай, ако нямаш нищо против.

— Веднага.

Не съм задължена да приема работата, напомни си Рийс, като се настани на високия хромиран стол, тапициран с кожа, и избърса влажните си длани в джинсите. Дори и да й предложеха мястото, нищо не й пречеше да откаже. Можеше да се насочи към чистенето на хотелски стаи или пък да потърси ранчото за градски туристи.

Джубоксът смени плочата и Шаная Туейн заяви весело на света, че се чувства като истинска жена.

Келнерката отиде до скарата, потупа ниска, яка жена по рамото и се наведе към нея. След секунда жената се извърна, срещна погледа на Рийс и кимна. Келнерката се върна до бара с чаша гореща вода и пакетче „Липтън“ в чинийката.

— Джоуни ще дойде след минута — съобщи тя. — Ще обядваш ли? Днес специалитетът е руло „Стефани“. Гарнитурата включва пюре, зелен фасул и бухтичка.

— Не, благодаря, чаят е достатъчен.

Рийс си знаеше, че не би успяла да задържи и залък в стомаха си, тъй като нервите я тресяха здраво. Паниката също надигаше глава и се готвеше да стовари зловещата си тежест върху гърдите й.

Помисли си, че трябва да си тръгне. И щом й ремонтират колата, да изчезне оттук. Майната им на знаците.

Джоуни имаше гъста руса коса, носеше бяла лекьосана престилка и червени баскетболни маратонки. Излезе от кухнята и избърса ръце в чиста кърпа за чинии.

После прикова в Рийс стоманеносивите си очи.

— Готвиш ли? — попита тя с дрезгавия глас на пушач, който прозвуча учудващо привлекателно.

— Да.

— За да си изкараш прехраната, или за да сложиш нещо в устата си пътем?

— С това си изкарвах прехраната в Бостън — отговори Рийс и скъса обвивката на пакетчето чай.

Нежната женствена уста на Джоуни контрастираше странно със строгите й очи. Рийс забеляза стар избелял белег да се спуска от лявото й ухо почти до брадичката.

— Бостън — повтори Джоуни и разсеяно прибра кърпата за чинии в джоба на престилката си. — Доста далеч.

— Да.

— Не знам дали искам готвачка от Източното крайбрежие, която не може да си държи устата затворена и пет минути.

Ченето на Рийс увисна изненадано, после устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Дрънкам неспирно, когато съм нервна — поясни.

— Какво правиш тук?

— Пътувам. Колата ми се развали. Нуждая се от работа.

— Имаш ли препоръки?

Сърцето й се сви.

— Мога да поискам да ми изпратят.

Джоуни подсмръкна и кимна към кухнята.

— Отивай отзад. Сложи си престилка. Следващата поръчка е сандвич с филе, леко запечено, пържен лук, гъби, пържени картофи и зелева салата. Ако Дик не ритне камбаната, след като му сготвиш, получаваш работата.

— Добре — съгласи се Рийс, смъкна се от стола и влезе в кухнята.

Изобщо не забеляза, за разлика от Джоуни, че бе накъсала чаената торбичка на миниатюрни парченца.

Кухнята бе просторна и добре подредена. Огромна скара, ресторантска печка, хладилник и фризер. Кофи, мивки, работни плотове, двоен фритюрник. Докато си завързваше престилката, Джоуни подреди пред нея продуктите, от които се нуждаеше.

— Благодаря — рече Рийс, изми си ръцете и се залови за работа.

Не мисли, заповяда си тя. Просто се остави на течението. Сложи филето на скарата и започна да реже гъбите и лука. Изсипа нарязаните картофи в кошничката на фритюрника и нави часовника.

Ръцете й не трепереха и макар че сърцето й бе свито, не си позволи да хвърля погледи през рамо, за да се увери, че стените не са се затворили около нея.

Работеше енергично и слушаше музиката от джубокса, цвъртенето от скарата и фритюрника.

Джоуни й метна втората поръчка.

— Порция грахова крем супа — в онази тенджера ей там. Добави крутони.

Рийс кимна, метна гъбите и лука на скарата, после сипа супата.

— Нова поръчка! — извика Джоуни. — Рубен, сандвич с пуешко и две салати.

Рийс изпълняваше поръчките бързо. Атмосферата и менюто бяха различни, но ритъмът си бе същият. Не спираш да работиш и не спираш да се движиш.

Тя подреди първото ястие в чинията и го поднесе на Джоуни за инспекция.

— Слагай го на бара — нареди й шефката. — Заеми се със следващата поръчка. Ако не ни се наложи да викаме лекар през следващите трийсет минути, си назначена. Ще говорим за парите и часовете по-късно.

— Трябва да…

— Почвай следващата поръчка — повтори Джоуни. — Аз отивам да изпуша една цигара.

Рийс работи усърдно още час и половина, после обедната тълпа се разреди и й позволи да се отдръпне от скарата и да изпие шише вода. Видя Джоуни на бара да пие кафе.

— Никой не ритна камбаната — отбеляза тя.

— Пфу! Винаги ли е толкова оживено? — попита Рийс.

— В събота по обяд е така. Но се справяме. Получаваш осем долара на час като начало. Ако след две седмици си все още толкова добра, ще ти вдигна заплатата с долар на час. Заведението работи седем дни седмично. Персоналът сме аз, ти и помощникът. Ще имаш два свободни дни през седмицата. Правя графика няколко дни предварително. Отваряме в шест и половина, а това означава, че първа смяна трябва да е на линия в шест. Клиентите могат да поръчват закуска цял ден, обедното меню важи от единадесет до затваряне, а вечерята — от пет до десет. Ако си готова да бачкаш четиридесет часа седмично, мога да го уредя. Не плащам извънреден труд, така че ако се наложи да висиш пред скарата няколко часа повече, ще те компенсирам следващата седмица. Имаш ли възражения?

— Не.

— Ако пиеш на служебното място, веднага те уволнявам.

— Разбирам.

— Получаваш кафе, чай и вода колкото искаш. Ако нападнеш соковете и газираните напитки, си плащаш. Същото е и с храната. Тук не вярваме в безплатните обеди. Но пък ти бездруго нямаш вид на човек, който ще започне да се тъпче, когато си обърна гърба. Кльощава си като клечка.

— Май си права.

— Готвачът от последната смяна почиства скарата и печката и заключва.

— Това не мога да го правя — прекъсна я Рийс. — Не мога да затварям ресторанта. Мога да отварям и да работя докогато поискаш. Ако се наложи, мога да работя двойна смяна и да поема повече от четиридесет часа, когато се нуждаеш от мен. Но не мога да затварям заведението. Съжалявам.

Джоуни повдигна вежди и допи кафето си.

— Да не би да се страхуваш от тъмното, момиченце?

— Да, страхувам се. Ако затварянето е част от служебните ми задължения, ще трябва да си търся друга работа.

— Добре, ще се справим някак си. Трябва да попълним и безбройните документи, които правителството изисква от нас. Но те могат да почакат. Колата ти е поправена и стои пред магазина на Мак — усмихна се Джоуни. — Всичко тук се разчува светкавично бързо. Ако си търсиш квартира, над ресторанта има стая, която мога да ти дам под наем. Не е нещо особено, но е чиста и има великолепна гледка.

— Благодаря, но засега ще остана в хотела. Нека да поработим заедно две-три седмици и да видим как ще потръгне.

— Да не би да те сърбят краката да потеглиш нанякъде?

— Възможно е.

— Изборът си е лично твой — сви рамене Джоуни и се отправи към летящата врата с чашата си кафе в ръка. — Иди си вземи колата, настани се някъде и се върни в четири.

Рийс излезе от ресторанта леко замаяна. Беше работила в кухня и се бе чувствала добре. Сега бе малко зашеметена, но това бе напълно нормално, нали? Така се чувства човек, когато си намери нова работа и отново върши онова, за което е учил. Да, вече отново готвеше — не бе посмявала да припари до печката през последните две години.

Рийс закрачи бавно към колата си.

Когато влезе в бакалията, Мак тъкмо затваряше касата на щанда срещу вратата. Магазинът бе точно какъвто Рийс бе очаквала — по малко от всичко. Хладилници за плодове, зеленчуци и месо, рафтове със сухи храни, железарска секция, рибарски принадлежности и оръжия.

Ако човек искаше да си купи мляко и кутия куршуми, можеше да го стори тук.

Мак приключи с клиента си и тя се приближи.

— Колата ти е готова — съобщи й той.

— И аз така чух. Благодаря. Как да платя?

— Линт остави сметката ти тук. Можеш да минеш през гаража, ако ще плащаш с кредитна карта. Ако предпочиташ пари в брой, можеш да ги дадеш на мен. Аз ще се видя с Линт по-късно.

— В брой е чудесно.

Рийс погледна сметката и отбеляза доволно, че бе по-ниска, отколкото бе очаквала. От задната част на магазина се чуваха разговори и тракане на касов апарат.

— Имам нова работа — похвали се младата жена.

Мак наклони глава и й се усмихна.

— Така ли? Бързо се справи.

— Постъпих в ресторанта. Дори не му знам името — осъзна внезапно.

— „Ангелска храна“. Но всички местни го наричат „При Джоуни“.

— Аха. Значи „При Джоуни“. Надявам се да се отбиеш някой път. Добра готвачка съм.

— Не се и съмнявам. Ето ти рестото.

— Благодаря. Благодаря за всичко. Сега май ще трябва да си намеря стая и да се върна на работа.

— Ако все още предпочиташ хотел, кажи на Бренда от регистрацията, че искаш месечен наем. Обясни й, че работиш при Джоуни.

— Добре. Ще й кажа.

Настроението й бе толкова приповдигнато, че й се искаше да даде обява в местния вестник, в която гордо да заяви колко добре се справя.

— Благодаря, господин Дръбър.

Хотелът бе пет етажен, с жълта гипсова мазилка и изглед към езерото. Долу се помещаваха магазинче за сувенири, щанд за кафе и закуски и интимна трапезария.

Съобщиха й, че разполагат с бърза интернет връзка срещу скромна сума, румсървис от седем сутринта до единадесет вечерта и пералня на самообслужване в мазето.

Рийс се спазари за седмичен наем и стая на третия етаж. Всичко по-ниско бе прекалено достъпно според нея, а по-високите етажи я караха да се чувства като хваната в капан.

Портфейлът й се изпразни, но тя доволно понесе сака и лаптопа си нагоре по стълбите. Не понасяше асансьорите.

Гледката наистина бе зашеметяваща. Незабавно отвори прозореца и се загледа в блестящата вода на езерото, безшумно движещите се лодки и величествената планина, в чието подножие се гушеше уютна долина.

Помисли си, че днес това бе нейното място. Утре щеше да разбере дали наистина й се оставаше тук. Огледа внимателно стаята си и забеляза врата към съседната стая. Провери ключалката, после бутна малката тоалетка отпред.

Да, така беше по-добре.

Не възнамеряваше да разопакова багажа си напълно, но извади най-нужните си принадлежности. Рулото скоч, несесера, зарядното за мобилния телефон. Тъй като банята бе съвсем малко по-голяма от гардероба, остави вратата й отворена, когато влезе да се къпе. Докато стоеше под душа, рецитираше таблицата за умножение наум, за да не мисли за нищо друго. После светкавично се преоблече в чисти дрехи.

Имам нова работа, напомни си тя. Положи усилия да си направи косата и да сложи грим. Днес не съм толкова бледа, реши Рийс. И около очите ми няма тъмни кръгове.

Установи, че има още време до смяната, включи лаптопа, отвори дневника си и натрака набързо последните си преживявания.

Рийс затвори лаптопа и прибра в джобовете си мобифона, ключовете от колата, шофьорската си книжка и последните си няколко долара. После грабна якето си и се отправи към вратата.

Преди да я отвори, надникна през шпионката и огледа празния коридор. Провери ключалката два пъти, наруга се и я провери трети път, а после се върна в стаята за парче лепенка от рулото скоч. Залепи я на вратата, малко под нивото на очите, после тръгна към стълбището.

Втурна се бързо надолу, като броеше стъпалата по пътя си. След кратък размисъл остави колата си на паркинга. Ходенето щеше дай спести пари за бензин, макар че когато свършеше смяната й, вече щеше да е тъмно.

Но пък трябваше да измине само няколко пресечки. Не си струваше да шофира на толкова кратко разстояние. За всеки случай пъхна ръка в джоба си и опипа ключодържателя и паникбутона, закачен за него.

Май нямаше да е лошо да се върне и да се метне в колата. Не бъди глупава, заповяда си тя. Вече си почти в ресторанта. Не мисли за по-късно. Сега имаш друга работа. За да пропъди нервното напрежение, което я обзе, Рийс си представи кухнята. Силна светлина, музика от джубокса, гласове от масите. Познати звуци, миризми, движения.

Дланите й бяха овлажнели, когато стигна до ресторанта, но все пак успя да отвори вратата.

Същата келнерка, с която си бе говорила на обяд, я забеляза и й махна да се приближи. Рийс отиде до сепарето, където жената пълнеше солниците.

— Джоуни е в склада — съобщи й тя. — Каза да ти помогна да се ориентираш, когато дойдеш. Засега сме в затишие, после старците, които вечерят рано, ще започнат да пълнят ресторанта. Аз съм Линда-Гейл.

— Рийс.

— Първо предупреждение. Джоуни не търпи мързела. Ако те пипне да се мотаеш наоколо без работа, ще те захапе здравата.

Келнерката се ухили весело. Яркосините й очи заблестяха, по бузите й се появиха трапчинки. Русата й коса бе сплетена на сложна френска плитка.

Носеше джинси и червена блуза с бели биета. От ушите й висяха сребърни обици с тюркоази. Рийс реши, че келнерката прилича на красива доячка от уестърн.

— Обичам да работя.

— Повярвай ми, тук ще работиш усърдно щеш, не щеш. Днес е събота и ще е доста натоварено. Две от другите келнерки също ще дойдат — Бебе и Хуанита. Мат почиства масите, а Пийт мие чиниите. Ти и Джоуни ще отговаряте за кухнята. Бъди сигурна, че ястребовите й очи ще бъдат приковани в теб. Ако имаш нужда от почивка, кажи й и нямаш проблеми. В задната стаичка има място за палтото и чантата ти. Не носиш ли чанта?

— Не. Не я взех с мен.

— Господи, аз пък не мога да пристъпя навън без моята. Хайде, ела да те разведа наоколо. Джоуни остави някакви формуляри, които трябва да попълниш. Очевидно си вършила тази работа и преди, като се има предвид с каква скорост се справи днес.

— Да, вършила съм.

— Тоалетните са тук. Чистим ги на смени. Радвай се на няколко седмици спокойствие, преди да ти възложат тази задача.

— Е, всеки по реда си.

Линда-Гейл се ухили.

— Семейството ти тук ли живее?

— Не. Аз съм от Източното крайбрежие.

Не й се искаше да говори за себе си, дори не искаше да си го мисли.

— Кой отговаря за газираните напитки?

— Келнерките. Но ако сме претрупани с работа, можеш и ти да изпълниш поръчката. Сервираме също вино и бира. Но повечето хора, които си падат по пийването, отиват в „Кланси“. Ами май това е всичко. Ако искаш да научиш още нещо, просто ме викни. Трябва да довърша масите, иначе Джоуни ще побеснее. Добре дошла.

— Благодаря.

Рийс влезе в кухнята и си сложи престилката.

Прекрасно, широко било, напомни си тя. Чудесно място, където да си починеш, преди да потеглиш отново на път.

2.

Линда-Гейл се оказа права — наистина бяха заети. Местни, туристи и няколко души от близкия лагер препълниха заведението. Двете с Джоуни работеха делово, без да говорят. От скарата и фритюрниците лъхаше жега.

В един момент Джоуни бутна купичка със супа пред Рийс.

— Яж.

— Благодаря, но…

— Имаш нещо против супата ми ли?

— Не.

— Сядай до бара и яж. Работата намаля, а и ти е време за почивка. Ще впиша супата в сметката ти.

— Добре. Благодаря.

Всъщност сега, когато се замисли за ядене вместо само за приготвянето на храната, осъзна, че умира от глад. Това е чудесен знак, помисли си Рийс, като се настани до бара.

Оттук гледката към ресторанта и вратата бе различна.

Линда-Гейл постави пред нея чиния с топло хлебче и масло.

— Джоуни каза, че имаш нужда от въглехидрати. Искаш ли чай?

— Благодаря. Сама ще си го приготвя.

— Няма нужда. В настроение съм. А ти си невероятно сръчна — добави Линда-Гейл, като й подаде чашата и се наведе към нея с усмивка. — По-бърза си от Джоуни. И подреждаш храната красиво. Някои от клиентите вече го забелязаха.

— Така ли?

Рийс не очакваше комплименти, нито внимание, а само заплата.

— Не възнамерявах да променям нищо — оправда се тя.

— Никой не се оплаква — успокои я Линда-Гейл и се усмихна нежно. — Май си доста нервна, а?

— Права си — съгласи се Рийс, като опита супата и установи, че е великолепна. — Нищо чудно, че тук е толкова оживено. Супата не е по-лоша, отколкото в петзвезден ресторант.

Линда-Гейл хвърли бърз поглед към кухнята, за да се увери, че Джоуни е заета с работа.

— Тук се обзаложихме за историята ти. Бебе смята, че си имаш неприятности със закона. Но тя пък гледа прекалено много телевизия. Хуанита подхвърли, че бягаш от груб и жесток съпруг. Матю, който е едва на седемнайсет, мисли само за секс. А аз си мисля, че сърцето ти е било разбито. Някой от нас уцели ли истината?

— Не, съжалявам.

Мисълта, че останалите говореха за нея, я притесни, но Рийс си напомни, че в ресторантите винаги се вихреха драми и клюки.

— Просто си почивам и пътувам — добави тя.

— И все пак — поклати глава Линда-Гейл. — На лицето ти е изписано, че имаш разбито сърце. А като говорим за разбити сърца, ето го и високия, мургав красавец.

Да, наистина беше висок, помисли си Рийс, като проследи погледа на Линда-Гейл. Може би към метър и деветдесет. Мургав, с рошава черна коса и маслинен тен. Но не бе сигурна, че определението „красавец“ бе подходящо.

Според нея думата означаваше елегантен и изискан, а този мъж не бе нито едно от двете. Имаше мъжествен и суров вид и бе леко брадясал. Беше облечен в избелели джинси, овехтяло кожено яке и износени ботуши.

Нямаше вид на каубой, но си личеше, че е човек, който обича открити пространства. Изглеждаше силен и може би малко проклет.

— Казва се Броуди — прошепна й Линда-Гейл. — Писател е.

— Така ли?

Рийс се успокои. Нещо в стойката му и наблюдателните очи, които огледаха помещението набързо, я бе навело на мисълта, че е ченге. Писател беше по-добре. По-безопасно.

— Пише статии за списания и дори има три книги, издадени в сериозен тираж. Криминалета. Вписват се в стила му, тъй като и той самият е загадка.

Линда-Гейл отметна назад косата си и леко се извърна, за да наблюдава Броуди с крайчеца на окото си.

— Носят се слухове, че работил за прочут вестник в Чикаго, но го уволнили. Наел си е една от вилите от другата страна на езерото и си живее сам. Но идва да вечеря тук три пъти седмично. И оставя двайсет процента бакшиш.

Келнерката се завъртя към Рийс и попита:

— Как изглеждам?

— Великолепно.

— В скоро време ще измисля как да го накарам да започне да ме сваля, поне за да задоволя любопитството си, но засега ми стигат и двайсетте процента.

Линда-Гейл тръгна към сепарето и извади тефтера от джоба си. Рийс чу жизнерадостния й поздрав.

— Как си, Броуди? Какво ще поръчаш днес?

Докато ядеше, Рийс наблюдаваше как келнерката флиртува, а Броуди си поръчва, без да се консултира с менюто. Линда-Гейл се отдалечи от масата и хвърли на Рийс пресилено замечтан поглед. Рийс изви устни в усмивка и тъкмо тогава Броуди прикова очи в лицето й.

Откритият му поглед я накара да потръпне. Дори след като бързо отмести очи встрани, продължи да усеща, че я наблюдава. За първи път откак бе започнала смяната си, се почувства изложена на чуждите погледи и уязвима.

Рийс се смъкна от високия стол и като се бореше с желанието си да хвърли поглед през рамо, отнесе чиниите си в кухнята.

Броуди си поръча пържоли от сърна и уплътни времето за чакане с чаша бира и книга. Някой пусна Емилу Харис на джубокса и той се заслуша разсеяно в музиката.

Замисли се за брюнетката и за странния й поглед. Приличаше на сърна, застинала пред фаровете на кола.

Познаваше Джоуни Паркс достатъчно, за да е наясно, че брюнетката нямаше да работи тук, ако не бе компетентна. Подозираше, че Джоуни има меко сърце под грубата обвивка, но пък не търпеше глупаци.

Разбира се, можеше да попита келнерката и мигом да научи всички подробности за новодошлата, но пък въпросите му веднага щяха да се разчуят и всички щяха да започнат да го разпитват любопитно. Познаваше малките градчета и си даваше сметка, че клюките представляват основна част от живота в тях.

По-добре да изчака малко, за да задоволи любопитството си, скоро щеше да чуе коментари, слухове и предположения. Когато бе в подходящо настроение, изслушваше абсолютно всичко.

Жената изглеждаше крехка и нервна. Зачуди се защо.

Но скоро се убеди, че е бил прав относно компетентността й. Работеше делово, по типичния за професионалните готвачи начин, сякаш имаше допълнителен чифт ръце.

Дори и да бе първият й ден в „Ангелска храна“, със сигурност не беше първият и ден като готвачка. И тъй като, поне засега, жената му беше по-интересна от книгата, той продължи да я наблюдава, докато пиеше бирата си.

Реши, че не е свързана с никого в града. Самият той живееше тук повече от година и ако се очакваше пристигането на нечия отдавна изчезнала дъщеря, сестра, племенница или трета братовчедка, със сигурност щеше да е чул за това. Не приличаше и на скитница. По-скоро на бегълка. В погледа й бе забелязал готовност да скочи и да побегне всеки момент.

А когато жената застана до бара, за да остави готовата поръчка, очите й го стрелнаха за миг, после бързо се отместиха. Преди да се върне при скарата, вратата на ресторанта се отвори и тя насочи очи натам. Широка усмивка озари лицето й толкова бързо и неочаквано, че Броуди премигна изненадано. Целият й вид се промени. Чертите й се смекчиха и писателят забеляза колко красива е всъщност.

Когато се извърна, за да разбере какво бе причинило промяната, видя Мак Дръбър, който й се усмихваше весело и й махаше.

Може би пък бе сгрешил относно местната връзка.

Мак се настани в сепарето срещу него.

— Как си?

— Не се оплаквам.

— Дояде ми се нещо, което да не се налага да приготвям сам. Какво е най-хубаво тази вечер? — попита Мак, като се ухили и повдигна вежди. — Като изключим новата готвачка, разбира се.

— Аз си поръчах пържоли от сърна. Обикновено не те виждам тук в събота вечер, Мак. Ти си човек с навици, а това значи, че си на линия в сряда вечер пред чиния спагети.

— Не ми се отваряха консерви, а и исках да видя как се справя момичето. Появи се в града днес, колата й се повредила.

Да, човек трябваше да изчака само пет минути и информацията се изсипваше в скута му, помисли си Броуди.

— Така ли?

— Да. И веднага си намери работа тук. Така засия, като че е спечелила от тотото. Идва от Източното крайбрежие. От Бостън. Нае си стая в хотела. Казва се Рийс Гилмор.

Мак замълча, когато Линда-Гейл донесе поръчката на Броуди.

— Здрасти, Дръбър — поздрави го мило тя. — Как си днес? Какво ще обичаш?

Мак се наведе над масата, за да огледа чинията на Броуди.

— Това изглежда адски съблазнително.

— Новата готвачка е страхотна. Броуди, по-късно ще ми кажеш дали ти харесват пържолите. Да ти донеса ли още нещо?

— Още една бира.

— Веднага. А за теб, Дръбър?

— За мен една кола, сладурче. И същото ядене като на моя приятел. Пържолите изглеждат великолепно.

Наистина бяха великолепни, помисли си Броуди. Придружени от щедра порция печени картофи и боб. Храната бе елегантно подредена върху семплата бяла чиния, за разлика от небрежните купчини, които Джоуни сервираше.

— Видях те в лодката ти оня ден — подхвърли Мак. — Хвана ли нещо?

— Не бях за риба — отговори Броуди, като отряза парче от пържолата си.

— Странен тип си ти. Излизаш с лодка и не ловиш риба. Мотаеш се из гората и не ловуваш.

— Ако уловя или застрелям нещо, ще трябва да го готвя.

— Така си е. Е? — попита Мак, като посочи пържолите.

— Страхотни са — премлясна Броуди и си отряза ново парче. — Наистина страхотни.

Тъй като Мак Дръбър бе един от малцината, с които Броуди нямаше нищо против да прекара вечерта, той започна да пие кафето си бавно, докато Мак доволно поглъщаше храната си.

— Бобът има различен вкус. По-хубав е от обикновено, но ако го споделиш с Джоуни, ще те нарека лъжец.

— Щом новата готвачка се е настанила в хотела, сигурно не възнамерява да остане тук дълго — отбеляза Броуди.

— Нае си стая за седмица.

Мак обичаше да знае какво става в града му. Беше не само търговец, но и кмет. И вярваше, че клюките са част от задълженията му.

— Истината е, Броуди, че според мен момичето няма много пари — додаде той, като размаха вилицата си. — Плати си в брой за поправката на радиатора, както и за хотелската стая.

Броуди си отбеляза липсата на кредитни карти и се зачуди дали жената всъщност не се крие.

— Може би не иска да оставя документални следи, в случай че някой е по петите й — подхвърли той.

— Ужасно си подозрителен — ухили се Мак, като огриза кокала грижливо. — Но ако бяга от някого, сигурно си има основателни причини. Лицето й е съвсем честно.

— Ти пък си истински романтик. Като говорим за романтика… — Броуди кимна към вратата.

Мъжът, който влезе в ресторанта, бе облечен в джинси и бежова риза под черно дълго палто. Тоалетът му се допълваше от ботуши от змийска кожа, колан с огромна тока и сива каубойска шапка.

Тъмноруса коса с изсветлели от слънцето кичури се къдреше под шапката му. Лицето му бе гладко, с правилни черти, брадичка с дълбока трапчинка и яркосини очи, с които, всеки знаеше, не пропускаше случай да очарова жените.

Мъжът тръгна към бара с пружинираща походка и се настани на един от високите столове.

— Ло идва да види дали новата готвачка си заслужава вниманието му — поклати глава Мак, като довърши картофите си. — Невъзможно е да не харесаш Ло. Привлекателен е, но се надявам, че тя има достатъчно здрав разум.

Сред развлеченията, на които Броуди се наслаждаваше през последната година, бе да наблюдава как Ло сваля жените безотказно.

— Обзалагам се на десет кинта, че ще я свали и ще добави нова резка на таблата на леглото си преди края на седмицата — ухили се писателят.

Мак смръщи вежди неодобрително.

— Не е редно да говориш по този начин за добро момиче като нея.

— Не я познаваш достатъчно, за да си сигурен, че е добро момиче.

— Твърдя, че е. И ще приема баса, за да ти взема парите.

Броуди се засмя. Мак не пиеше, не пушеше и ако преследваше жени, го правеше, без никой да забележи, което, реално погледнато, бе невъзможно. Броуди намираше донякъде пуританския му нрав за чаровен.

— Става дума само за секс, Мак — каза той и се ухили весело, когато ушите на кмета почервеняха. — Спомняш си какво е секс, нали?

— Имам някакъв смътен спомен.

В кухнята Джоуни постави парче ябълков пай на плота.

— Вземи си почивка — нареди тя на Рийс. — Изяж пая.

— Не съм особено гладна и…

— Не те питам дали си гладна, нали? Изяж пая. Няма да те карам да плащаш за него. Последният е, а утре няма да е достатъчно пресен. Видя ли мъжа, който тъкмо седна на бара?

— Онзи, който прилича на каубой ли?

— Казва се Уилям Бътлър. Наричат го Ло. Съкратено от Лотарио, този прякор му лепнаха в тийнейджърските години, когато си постави за цел да преспива с всяка жена в радиус от двеста километра.

— Добре.

— Обикновено в събота вечер Ло има среща с някоя мадама или се мотае в „Кланси“ с приятелите си, като се опитва да реши коя овчица от стадото да си избере. А сега е тук, за да те огледа.

Тъй като видя, че няма друг избор, Рийс се захвана с пая.

— Не мисля, че в този момент може да види много — промърмори тя.

— Все пак… Млада си, жена си и, доколкото виждам, необвързана. Трябва да призная нещо на Ло — никога не се занимава с омъжени жени. Виж сега как флиртува с Хуанита, която чукаше като смахнат в продължение на няколко седмици миналата зима. Но после насочи вниманието си към сексапилните градски туристки, които идват тук на ски.

Джоуни грабна гигантската чаша кафе, която винаги й бе подръка.

— Момчето е адски чаровно. Никога не съм виждала жена, която да го намрази, когато си закопчае дюкяна и я напусне.

— И ми казваш всичко това, защото смяташ, че и мен ще метне в леглото си в някоя от близките нощи?

— Просто ти обяснявам как стоят нещата.

— Загрях. Но не се тревожи, не си търся мъж. Нито за постоянно, нито за временно. Особено пък мъж, който използва пениса си като божи дар за жените.

Джоуни се засмя весело.

— Как е паят?

— Много вкусен. Направо страхотен. Забравих да те питам за печивата. Тук ли го печеш, или купуваш от местната пекарна?

— Аз лично пека всичко.

— Така ли?

— Сигурно си мислиш, че на скарата ме бива повече отколкото с фурната. И си права. А на теб кое ти се удава повече?

— Сладкишите не са най-силната ми страна, но мога да ти помагам, когато имаш нужда.

— Хубаво.

Джоуни взе няколко хамбургера от скарата, постави ги в чинии и изсипа пържени картофи и боб до тях. Тъкмо добавяше домати и краставици, когато Ло влезе в кухнята.

— Здрасти, Уилям — поздрави го тя.

— Мамо — усмихна се той, като се наведе и я целуна по челото.

Стомахът на Рийс се сви.

Джоуни му е майка, а аз направих тази груба забележка за пениса му, помисли си тя.

— Чух, че си решила да повишиш класата на заведението — каза той на майка си, като се усмихна широко на Рийс. — Приятелите ме наричат Ло — представи й се.

— Рийс. Приятно ми е да се запознаем. Аз ще отнеса храната, Джоуни.

Младата жена грабна чиниите и ги отнесе до бара, където раздразнено забеляза, че за първи път тази вечер не я очакваха нови поръчки.

— Скоро затваряме кухнята — съобщи й Джоуни. — Можеш да си тръгваш. Утре си първа смяна, така че бъди тук в шест.

— Добре. Няма проблеми — кимна Рийс и развърза престилката си.

— Ще те закарам до хотела — предложи Ло, като остави бирата си на плота. — Искам да се уверя, че си се прибрала без проблеми.

— Не се притеснявай — отвърна тя, като погледна майка му с надежда да получи помощ, но Джоуни вече се бе отдалечила, за да изключи фритюрниците. — Не е далеч. А и бездруго искам да се поразходя.

— Чудесно. Ще се поразходя с теб. Имаш ли палто?

Рийс реши, че ще е прекалено грубо, ако откажеше повторно. Но пък сега щеше да й се наложи да действа адски предпазливо. Без да каже и дума повече, тя взе якето си.

— Ще бъда тук точно в шест — каза на Джоуни, после се сбогува с останалите и тръгна към вратата.

Усети, че писателят — Броуди — е приковал поглед в гърба й. И за какъв дявол изобщо още седеше тук? Ло й отвори вратата кавалерски и я последва навън.

— Хладна вечер. Сигурна ли си, че няма да настинеш?

— Добре съм. Прохладният въздух ще ме освежи след жегата в кухнята.

— Навярно си права. Нали не оставяш майка ми да те съсипе от работа?

— Обичам да работя.

— Обзалагам се, че тази вечер е била страхотна лудница. Защо не ми позволиш да те почерпя едно питие, за да си отпочинеш малко? Тъкмо ще ми разкажеш историята на живота си.

— Благодаря, но историята ми не заслужава питие, а и утре сутрин съм първа смяна.

— Утре ще е прекрасен ден. Да мина ли да те взема след работа? Ще те разведа наоколо да ти покажа забележителностите. Уверявам те, че в града няма по-добър екскурзовод от мен. Мога дори да ти донеса препоръки, че съм истински джентълмен.

Рийс трябваше да признае, че усмивката на Ло е страхотна, а погледът му — съблазнителен и нежен като гальовна ръка.

А и беше синът на шефката.

— Много мило, но тъй като познавам само няколко души тук, при това по-малко от ден, можеш спокойно да фалшифицираш препоръките. Ще пропусна разходката из града и ще използвам остатъка от утрешния ден, за да се настаня.

— Добре. Някой друг път тогава.

Ло я хвана за ръката и тя подскочи. Младежът сниши глас сякаш успокояваше уплашен кон.

— Спокойно, спокойно. Исках само да позабавиш крачка. Движиш се, като че ли закъсняваш за важна среща, и по това съдя, че си от Източното крайбрежие. Дай си една минута. Погледни нагоре. Страхотна гледка, нали?

Сърцето й биеше прекалено учестено, но тя все пак вдигна очи. Над назъбените планински върхове грееше пълна, почти бяла луна.

Заобикаляха я безброй звезди. Като че ли някой бе заредил пушка с диаманти и ги бе изстрелял в небето. Светлината им оцветяваше снега по върховете в сребристо синьо, а долините тънеха в сянка.

Рийс си помисли колко такива гледки бе пропуснала откак вървеше със забит в земята нос. И макар да й се искаше да е сама в този момент, изпита благодарност към Ло, който я накара да спре и да погледне.

— Невероятно красиво е. Туристическото ръководство описва планините като величествени, но когато ги видях за първи път, реших, че са сурови и малко страшни. Ала сега изглеждат точно величествени.

— Горе има места, които трябва да видиш с очите си, за да повярваш, че съществуват. И се променят непрестанно. По това време на годината, ако се изкачиш горе и застанеш до реката, можеш да чуеш как камъните се търкалят от пролетното топене. Ще те заведа да пояздим из планината. Нищо не може да се сравни с гледката в планината от гърба на кон.

— Не яздя.

— Мога да те науча.

Рийс тръгна напред.

— Екскурзовод и учител по езда — усмихна се тя.

— Ами, основно с това се занимавам. Ранчото за туристи е на около трийсетина километра оттук. Мога да помоля готвачката да ни приготви кошница за пикник и ще ти намеря кротък кон. Обещавам ти великолепен ден, за който ще можеш да пишеш на близките си.

— Убедена съм, че ще е прекрасно.

Искаше й се да чуе тракането на камъните в реката и да види морените и ливадите. И сега, под вълшебната светлина на луната, се почувства изкушена да приеме предложението на Ло.

— Ще си помисля — обеща тя. — Е, аз съм дотук.

— Ще те изпратя догоре.

— Няма нужда. Аз съм…

— Мама ме е учила винаги да изпращам дамата до вратата й — прекъсна я Ло.

После я хвана за ръката и отвори вратата на хотела. Рийс забеляза, че каубоят ухаеше съблазнително на кожа и бор.

— Добър вечер, Том — извика той на дежурния администратор.

— Ло. Госпожо.

Рийс забеляза закачливите пламъчета в очите на администратора.

Когато Ло се насочи към асансьора, тя се отдръпна назад.

— Аз съм на третия етаж. Предпочитам да се качвам по стълбите.

— Да не си вманиачена на тема спорт? Сигурно затова си толкова слаба — ухили се младежът, но побърза да отвори вратата към стълбището.

— Благодаря ти за грижите — любезно каза Рийс и си заповяда да не се паникьосва, тъй като стълбището й се стори ужасно тясно сега, когато Ло бе до нея. — Наистина съм спряла в дружелюбно градче.

— Уайоминг е дружелюбен щат. Не сме много, но сме готини. Чух, че си от Бостън.

— Да.

— За първи път ли идваш насам?

— Да.

Още един етаж и вратата щеше да се отвори.

— Решила си да разгледаш страната ли?

— Нещо такова.

— Смела постъпка. Особено като се има предвид, че си съвсем сама.

— Така ли мислиш?

— Да. Показва, че имаш авантюристичен дух.

Рийс би се засмяла, но изпита прекалено силно облекчение, когато Ло й отвори вратата и тя изскочи в коридора на третия етаж.

— Ето тук съм — посочи и извади магнитната карта. Автоматично хвърли поглед надолу, за да се увери, че лепенката си е на мястото.

Преди да успее да пъхне картата в процепа, Ло я взе от ръката й и свърши работата. Отвори вратата широко и й я върна.

— Оставила си всички лампи да светят — отбеляза той. — И телевизорът ти работи.

— О, явно съм забравила. Нямах търпение да почна работа. Благодаря ти за компанията, Ло.

— Удоволствието е изцяло мое. Скоро ще отидем да пояздим. Ще видиш колко е хубаво.

Рийс се насили да се усмихне.

— Ще си помисля. Благодаря ти отново. Лека нощ.

Влезе в стаята си и затвори вратата. Пусна резето и плъзна веригата. Настани се на леглото и се загледа през прозореца. Остана на мястото си достатъчно дълго, за да се успокои и да си поеме дъх.

След малко се почувства по-добре и погледна през шпионката, за да се увери, че коридорът е празен, после бутна стола под дръжката на вратата. След като провери ключалките отново и се убеди, че скринът блокира идеално вратата към съседната стая, се приготви залягане. Нави будилника на радиото за пет часа, после за всеки случай нави и туристическия си часовник.

Вписа новите си преживявания в дневника си, после се спазари със себе си колко лампи да остави запалени през нощта. Беше първата й нощ на новото място. Имаше право да остави лампата на бюрото светната, както и онази в банята. Всъщност банята не се броеше. Светлината там бе само за безопасност и удобство. Можеше да й се наложи да стане да се изпишка през нощта.

Рийс извади фенера от раницата си и го остави до леглото. Ами ако токът спреше заради някой пожар? Все пак тя не бе единствената в хотела. Някой можеше да заспи с цигара в ръка или пък хлапе да се заиграе с кибрит.

Тогава сградата щеше да избухне в пламъци посред нощ и щеше да й се наложи да се измъква бързо. Фенерът до леглото й просто означаваше, че е добре подготвена.

Лекото дразнене в гърдите я накара да се замисли замечтано за приспивателните в несесера й. Те заедно с антидепресантите представляваха спасителния й пояс. Но пък бяха изминали месеци откак бе взела приспивателно за последен път, а и сега бе достатъчно изморена, за да заспи без помощта на хапчета. Пък и ако станеше пожар, реакциите й щяха да са забавени и можеше да изгори или да умре от задушаване от пушека.

Мисълта за подобна възможност я накара да седне на крайчеца на леглото и да се наругае заради прекалено развинтеното си въображение.

— Престани, Рийс. Време е да си лягаш. Трябва да станеш рано и да се заемеш с работата си като нормален човек.

Огледа ключалките за последен път и се пъхна в леглото. Лежеше неподвижно и се вслушваше в биенето на сърцето си. Опитваше се да долови странни шумове от съседните стаи или отвън.

В безопасност съм, напомни си тя. Пълна безопасност. Няма да стане пожар. Няма да избухне бомба. Никой няма да нахлуе в стаята ми, за да ме убие.

Небето няма да се продъни.

Но все пак остави телевизора да работи и се приспа със стария черно-бял филм.

Болката бе толкова шокираща и зверска, че тя дори не можа да изпищи. Кошмарна тежест се стовари върху гърдите й и смаза дробовете й. Опита да си поеме дъх, но болката бе прекалено силна, а обхваналият я ужас дори я надминаваше.

Те бяха отвън, някъде в тъмното. Чуваше ги. После чу експлозиите и разбиването на стъкла. И най-страшното — писъците.

Смеховете обаче бяха по-зловещи от писъците.

— Джини? Джини?

Не, не плачи. Не издавай звук. По-добре да умреш тук, в тъмното, отколкото те да те намерят. Но те идваха за нея, а тя не можеше да сдържи хлиповете и тракането на зъбите си.

Внезапната светлина я заслепи.

— Имаме оцеляла!

Тя зарита, за да се освободи от ръцете, които се протегнаха към нея.

Събуди се обляна в пот, грабна фенера и го стисна като оръжие.

Имаше ли някой в стаята? До вратата? Или пред прозореца?

Рийс седна в леглото разтреперана и наостри уши.

Час по-късно, когато будилникът иззвъня, тя все още седеше в леглото напрегната, стиснала фенера. Всички лампи в стаята светеха.

3.

След кошмарната паника през нощта не бе лесно да се изправи срещу хората в кухнята и да се преструва на нормална. Но не само бе останала без пари, а и бе обещала да е там точно в шест часа.

Единствената друга възможност бе да отстъпи и да прати по дяволите всички месеци, в които бе постигнала известен напредък. Знаеше, че само с едно телефонно обаждане щеше да бъде спасена.

Но това щеше да е краят.

Рийс реши да действа бавно и стъпка по стъпка. Обличането бе победа, излизането от стаята — втора. Разходката до ресторанта бе истински триумф. Въздухът беше студен — зимата все още не се предаваше. Дъхът излизаше от устата й на бели облачета, които едва се забелязваха в здрача. Силуетите на планините се очертаваха на фона на развиделяващото се небе. Подножието им бе потънало в мъгла. Тя се надигаше от езерото на леки облаци, тънки като крилцата на вълшебна фея.

Всичко изглеждаше невероятно красиво и спокойно. Сърцето й заби учестено, когато забеляза някакво движение в мъглата. Но се успокои, когато съзря силует на животно. Лос, елен или сърна. Не можеше да е сигурна от това разстояние.

Животното наведе глава, за да пие вода от езерото. В същия момент Рийс чу птичи песни. Поиска й се да седне на тротоара и да наблюдава изгрева на слънцето.

Поуспокоена, тя продължи разходката си. Щеше да й се наложи да се справи с кухненската работа, хората и вечните въпроси, които измъчваха любопитните, колчем се появеше ново лице. Не можеше да си позволи да закъснее, нито да нервничи. Господ знаеше, че не изпитваше абсолютно никакво желание да привлича вниманието към себе си.

Запази спокойствие, заповяда си тя. Съсредоточи се. За да си помогне, започна да рецитира откъси от стихотворения, като наблягаше на ритъма на думите. Внезапно осъзна, че говори на глас, и се стресна. Но си напомни, че наоколо нямаше жив човек. След минута стигна до вратата на „Ангелска храна“.

Заведението бе обляно от ярка светлина и това поуталожи напрежението й. Вътре някой се движеше енергично. Да, Джоуни бе вече в кухнята. Никога ли не спеше тази жена?

Рийс си нареди да почука на вратата. Да се усмихне и да махне с ръка. А след като веднъж влезеше вътре, щеше да удави тревогите си в работа.

Но ръката й тежеше като олово и отказваше да се помръдне. Пръстите й бяха сковани и безпомощни.

— Проблеми с вратата ли имаш?

Рийс подскочи стреснато и се извърна назад. Линда-Гейл затръшна вратата на малката си кола.

— Не. Не. Аз просто…

— Унесе ли се? Имаш вид на недоспала.

— Ами май не спах достатъчно снощи.

Хладният въздух като че ставаше все по-студен след всяка стъпка, която Линда-Гейл правеше към нея. Яркосините очи, толкова дружелюбни предишния ден, гледаха враждебно.

— Закъсняла ли съм? — притеснено попита Рийс.

— Учудена съм, че изобщо се появяваш на работа след нощта, която сигурно си прекарала.

Рийс си припомни как бе седяла уплашена в леглото, стиснала фенера и заслушана в непознатите шумове.

— Откъде знаеш?…

— Ло има репутация на издръжлив.

— Ло? Не… Ох!

Изненада, примесена с развеселеност, поотпусна нервите й.

— Ние не… аз не… Господи, Линда-Гейл, познавам го едва от десет минути. Нужен ми е поне един час, преди да проверя нечия издръжливост.

Линда-Гейл отдръпна ръка от вратата и присви очи.

— Не скокна ли в леглото с Ло?

— Не.

Е, поне с това можеше да се справи.

— Да не съм нарушила градските традиции? Ще ме уволнят ли? Или ще ме арестуват? Ако да спя с клиентите влиза в служебните ми задължения, трябваше да ме уведомят предварително и да ми предложат повече от осем долара на час.

— Хм, тази клауза от договора е доброволна. Извинявай — усмихна се Линда-Гейл засрамено. — Наистина съжалявам. Нямах право да си вадя изводи и да ти се нахвърлям само защото си тръгнахте заедно снощи.

— Ло ме изпрати до хотела, предложи да пийнем, но аз отказах. После ми предложи да ми покаже района, който мога и сама да разгледам, накрая ме покани на езда. Не яздя, но може и да опитам. Ло получава шестица за външен вид и още една за поведение и маниери. Но не знаех, че имаш нещо общо с него.

— С Ло? Пфу — изсумтя Линда-Гейл. — Нямам нищо общо с него. Вероятно съм единствената жена под петдесет в радиус от двеста километра, която не е споделяла леглото му. Според мен, курвата си е курва, независимо дали е жена или мъж.

Келнерката сви рамене, после отново се взря в лицето на Рийс.

— Но наистина изглеждаш изтощена.

— Не спах добре. Първа нощ на ново място, нова работа. Нерви.

— Забрави за тях — нареди й Линда-Гейл, като отвори вратата и я погледна отново дружелюбно. — Ние тук не сме страшни.

— Вие двете цял ден ли ще стоите отвън. Не ви плащам, за да клюкарствате.

— Едва шест и пет е, Джоуни. Я престани. А като говорим за плащане, ето ти дела от вчерашните бакшиши, Рийс.

— Че аз нямам дял. Не съм сервирала по масите.

Линда-Гейл бутна плика в ръката й.

— Според правилата на ресторанта, готвачката получава десет процента от бакшишите. Вярно, че ни дават парите за обслужването, но ако храната е скапана, и ние няма да спечелим нищо.

— Благодаря.

Е, не съм напълно фалирала, помисли си Рийс, като натъпка плика в джоба си.

— Не харчи всичко наведнъж.

— Свършихте ли вече с дрънкането? — попита Джоуни, като се облегна на бара. — Линда-Гейл, започвай да подреждаш масите. Рийс, готова ли си откараш кльощавия си задник в кухнята и да поработиш?

— Да, госпожо. А, за малко да забравя — добави Рийс, като грабна престилката си. — Синът ти е адски чаровен, но спах сама снощи.

— Момчето явно не го бива вече.

— Не бих казала. Но докато съм в града, възнамерявам да спя сама.

Джоуни остави настрани купата с тестото за палачинки.

— Не си ли падаш по секса?

— Напротив — отговори Рийс, като застана до мивката, за да си измие ръцете. — Но в момента не влиза в списъка ми с належащи задачи.

— Тоя списък сигурно е доста кратък и тъжен. Можеш ли да правиш бухти?

— Да.

— Добре. Много се търсят в неделя. Както и палачинките. А сега започвай с бекона и надениците. Ранните посетители ще се появят всеки момент.

Малко преди обяд Джоуни пъхна в ръцете на Рийс чиния с палачинки, пържени яйца и бекон.

— Отивай отзад и сядай да ядеш — нареди й тя.

— Тук има достатъчно за двама души.

— Да, ако и двамата страдат от анорексия.

— Не страдам от анорексия — заяви Рийс и забоде вилицата си в яйцата, сякаш за да го докаже.

— Влез в офиса ми отзад и седни. Имаш двайсет минути.

Рийс бе виждала кабинета на Джоуни, който бе изключително малък.

— Слушай, имам проблем с тесните пространства — каза тя.

— Страхуваш се от тъмното и те мъчи клаустрофобия. Ужас! Добре, иди седни на бара тогава. Все още разполагаш с двайсет минути.

Рийс изпълни нареждането. След минута Линда-Гейл постави чаша чай пред нея и й намигна. Сетне весело поздрави мъжа, който тъкмо се бе настанил до Рийс.

— Здрасти, докторе. Обичайното ли?

— Неделният холестеролен специалитет, Линда-Гейл. Денят ми за отдаване на забранени удоволствия.

— Веднага. Джоуни — провикна се тя, без да си направи труда да запише поръчката. — Докторът е тук. Докторе, запознай се с Рийс, новата ни готвачка. Рийс, да ти представя доктор Уолъс. Може да излекува всичко, което те мъчи, но не го оставяй да те подмами в игра на покер. Голям мошеник е.

— Хайде, хайде, как ще подмамя новодошлите, ако говориш така? — усмихна се мъжът, като се нагласи по-удобно и кимна на Рийс. — Чух, че Джоуни е назначила готвачка, която знае какво да прави в кухнята. Как си?

— Добре, благодаря.

Рийс положи усилие да си напомни, че докторът не е издокаран в бяла престилка и не се протяга към нея със спринцовка в ръка.

— Работата ми харесва — добави тя.

— Най-хубавата неделна закуска в Уайоминг се предлага в ресторанта на Джоуни. В хотела правят огромна шведска маса за туристите, но умните хора идват тук — каза той, като се облегна назад и отпи от кафето, което Линда-Гейл бе сложила пред него. — Почвай да ядеш, докато е още топло — посъветва той Рийс, която изучаваше храната, сякаш бе сложна кръстословица.

Сетне й разказа, че е градският доктор от почти трийсет години. Пристигнал в градчето като млад, в отговор на обява, публикувана във вестника в Ларами.

— Търсех приключения — обясни с лек западняшки акцент. — Влюбих се в това място и в едно красиво момиче на име Сюзън. Отгледах и трите си деца тук. Най-големият ми син също стана лекар. В момента кара стажа си в Шайен. Второто ми дете — сладката Ани — се омъжи за фотограф, който прави снимки за „Нешънъл джиографик“. Преместиха се чак във Вашингтон. Внукът ми също е там. Най-малкото ми дете е в Калифорния, учи философия. Нямам представа за какво ще философства, но той така си реши. А любимата ми Сюзън почина преди две години от рак на гърдата.

— Съжалявам.

— Да, лоша работа — кимна той, като погледна венчалната си халка. — Все още я търся до себе си, когато се събудя сутрин. Сигурно винаги ще го правя.

— Заповядай, докторе — каза Линда-Гейл и постави чиния пред него.

Келнерката и лекарят се засмяха весело, когато Рийс се вторачи с ококорени очи в порцията.

— Докторът ще си изяде абсолютно всичко — заяви Линда-Гейл, преди да се отдалечи.

Чинията съдържаше огромна купчина палачинки, омлет, дебело парче шунка и три наденици.

— Не можеш да изядеш всичко това — възкликна Рийс.

— Гледай и се учи, момиченце. Гледай и се учи.

Рийс си помисли, че възрастният мъж изглеждаше в чудесна форма, като човек, който яде здравословна храна и спортува редовно. Лицето му бе червендалесто и слабо, с дружелюбни кафяви очи, скрити зад очила с метални рамки.

Докторът нападна закуската си като прегладнял шофьор на камион.

— Имаш ли семейство на Изток? — попита я той.

— Да, баба ми е в Бостън.

— Там ли се научи да готвиш?

Рийс не можеше да откъсне очи от чинията му, където храната намаляваше невероятно бързо.

— Да, там започнах. Учих в кулинарния институт във Вермонт, после изкарах една година в Париж. В „Кордон бльо“.

— Кулинарен институт и Париж. Лъскава работа — засмя се докторът.

— Моля?

Осъзна внезапно, че само за две минути е разказала прекалено много за себе си.

— Не е толкова лъскаво, колкото напрегнато — каза тя. — А сега трябва да се връщам на работа. Радвам се, че се запознахме.

Рийс изкара обедната смяна. Остатъкът от следобеда и вечерта й бяха свободни, така че реши да излезе на дълга разходка. Можеше да обиколи езерото и да проучи горите и потоците. Да направи снимки и да ги изпрати по имейла на баба си. Да се порадва на чистия въздух, да поспортува и да се измори.

Обу туристическите си обувки и натъпка в раницата си всичко, което ръководството препоръчваше за разходки под двайсет километра. Потегли към езерото, където си намери чудесно местенце да поседне и да прочете брошурите, които бе взела от хотела.

Реши, че всеки път, когато има свободно време, ще обикаля околностите. Чувстваше се по-добре и по-спокойна на открито.

През първия почивен ден щеше да поеме нагоре по една от по-леките пътеки и да разгледа реката. Но засега бе разумно да следва препоръките на ръководството и първо да свикне с новите обувки.

Тръгна напред бавно. Това поне бе едно от предимствата на сегашния й живот — рядко й се налагаше да бърза. Можеше да прави каквото си поиска и когато й хрумне. Никога преди не бе разполагала с времето си по този начин. През изминалите осем месеца бе видяла и направила повече, отколкото през всичките двайсет и осем години от живота си. Може и да бе малко смахната, и със сигурност бе невротична, пълна с фобии и я гонеше параноя, но вече бе успяла да се възстанови донякъде и се трудеше прилежно да си върне душевното равновесие.

Никога вече нямаше да е каквато бе преди — енергична, амбициозна гражданка. Но откри, че харесваше личността, в която се превръщаше. Сега обръщаше повече внимание на подробностите, които преди изобщо не забелязваше. Да речем, играта на светлините и сенките, шумът на водата, приятното усещане за влажна земя под краката й.

Можеше да спре ето тук и да наблюдава как красив жерав се издига над езерото, безмълвен като облак. Или пък да се радва на леките вълнички, предизвика ни от гребането на момче в червен каяк.

Сети се за фотоапарата прекалено късно, за да направи снимка на жерава, но засне момчето в червената лодка, искрящата синя вода и отражението на планината в нея.

Помисли си, че трябва да напише кратки бележки към всяка снимка. По този начин баба й щеше да се почувства като част от приключението. Рийс знаеше, че баба й се тревожи за нея, но не можеше да направи нищо по въпроса, като изключим редовните писма по имейла и телефонните обаждания, в които й съобщаваше къде е и с какво се занимава.

Е, невинаги споделяше цялата истина.

Около езерото бяха разпръснати къщи и вили. Някакво семейство се наслаждаваше на великолепния ден и неделното барбекю — печено пиле, картофена салата, шишчета със зеленчуци, полети обилно с бира и чай с лед.

Куче се втурна след синя топка, метната в езерото. Хубаво момиче стоеше на брега, смееше се весело й подвикваше окуражително. Животното захапа топката, доплува до сушата, разтърси се лудо и опръска господарката си. Пръските заблестяха като диаманти под слънчевите лъчи.

Лаят на кучето бе изпълнен с дива радост, когато момичето отново хвърли топката.

Рийс извади шишето с вода, отпи щедра глътка и навлезе сред вечнозелените дървета.

Надяваше се да види някой лос или сърна. Или дори елен. Може би същия, когото бе видяла рано сутринта да пие вода от езерото. Е, предпочиташе да мине без мечките, за които се споменаваше в брошурите и туристическото ръководство, макар там да пишеше, че животните избягват контакт с хората.

Все пак някоя мечка можеше да е в лошо настроение днес и да реши да изкара гнева върху нея.

Добре де, щеше да внимава. Нямаше да се отдалечава прекалено много и да се отклонява от пътеката.

Тук е по-хладно, помисли си тя. Слънцето не можеше да достигне преспите, а водата на поточето ромолеше по парчета лед.

Рийс тръгна покрай потока и се заслуша в нежните му звуци. След известно време откри следи от животно и се развълнува. Какво ли беше? Любопитна да узнае, тя извади ръководството от раницата си.

Леко шумолене я накара да застине на място. Не се знаеше кой бе по-изненадан — Рийс или едрият елен срещу нея. В продължение на секунда двамата се гледаха стреснато.

Рийс затърси фотоапарата си. Успя да заснеме красивото животно, но допусна грешката да се засмее до волно. Еленът се уплаши и побягна.

— Знам как се чувстваш — промърмори тя. — Светът е пълен с опасности.

Прибра фотоапарата в джоба си и внезапно осъзна, че вече не чува лая на кучето, нито шума от колите по главната улица на градчето. Само вятърът разлюляваше клоните на дърветата и водата в потока ромолеше.

— Май няма да е лошо да поживея в гората. Да си намеря малка, изолирана от света къщурка и да отглеждам зеленчуци. Мога да стана вегетарианка — каза си тя, като прескочи тесния поток. — Е, не точно вегетарианка. Но мога да се науча да ловя риба. Ще си купя пикап и веднъж месечно ще ходя в града за провизии.

Рийс започна да си представя отшелническия си живот. Не прекалено далеч от водата, нито пък високо в планината. Къщата й ще има много прозорци, за да може да се наслаждава на великолепната гледка.

— Мога да започна свой собствен бизнес. Да готвя по цял ден и да продавам ястията. Сигурно ще си намеря клиенти по интернет. Няма да излизам от къщи и вероятно ще добавя и агорафобия към списъка си с фобии.

Не, щеше да живее в гората, но да работи в града. Ами да, дори можеше да си остане при Джоуни.

— Да, ще изкарам няколко седмици и ще видя как ще потръгне. Но трябва да се махна от проклетия хотел. Къде обаче да отида? Няма да е лошо да видя…

Рийс изпищя, препъна се и едва не се просна по гръб.

Едно бе да се натъкнеш на елен и съвсем различно да се блъснеш в мъж, който си лежи спокойно в хамака с книга на гърдите си.

Беше я чул да идва. А и как да не я чуе, когато тя си говореше на глас, докато вървеше. Беше си помислил, че ще се отбие към езерото, но вместо това бе тръгнала право към хамака му, приковала очи в новите си туристически обувки. Затова Броуди остави книгата си и се загледа в нея.

Гражданка, която се наслаждава на дивите пейзажи, помисли си той развеселено. Раница и обувки от „Л. Л. Бийн“, леко износени джинси, бутилка с вода.

А от джоба й стърчи мобилен телефон. На кого, по дяволите, щеше да се обажда?

Рийс бе опънала косата си назад, а опашката й минаваше през задната дупка на бейзболната шапка. Лицето й бе бледо, очите — огромни и уплашени, с великолепен наситен кафяв цвят.

— Изгуби ли се? — попита я той.

— Не. Да. Не.

Тя се огледа наоколо, сякаш тъкмо бе пристигнала от друга планета.

— Просто се разхождах. Май съм навлязла в нечия собственост.

— Така е. Искаш ли да изчакаш минутка, докато отида да си взема пушката?

— Всъщност не. Явно това е хижата ти.

— Брей, уцели и двата пъти.

— Хубава е — отбеляза тя, като се загледа в семплата дървена постройка и широката тераса, на която имаше маса и стол. — Уединено е — добави. — Съжалявам.

— Аз пък не. Обичам уединението.

— Имах предвид… е, знаеш какво имах предвид.

Рийс си пое дълбоко дъх и завъртя нервно капачката на шишето с вода. По-лесно й беше с непознати. Непоносими й бяха съжалението и загрижените погледи на хората, които я познаваха.

— Пак го правиш. Гледаш ме вторачено. Невъзпитано е.

Той повдигна вежда. Рийс винаги се бе възхищавала на хора, които успяваха да изпълнят този номер, сякаш имаха отделен комплект мускули за всяка вежда. Броуди се наведе и вдигна бутилка бира от земята.

— Кой решава тези неща? Имам предвид, кое е грубо и невъзпитано? — попита той весело.

— ОПГ.

Нужна му бе само секунда.

— Обществото за предотвратяване на грубостите? Мислех, че вече не съществува.

— Не, продължават добрата си работа. Но на тайни места.

— Прадядо ми беше член на ОПГ, но не говорим много за него, тъй като беше абсолютен задник.

— Е, във всяко семейство има по някоя черна овца. А сега ще те оставя да си четеш на спокойствие.

Тя отстъпи назад, а Броуди се зачуди дали да я покани на една бира. Но това щеше да е жест без прецедент и май не бе разумно да го прави. Внезапно рязък и силен звук наруши тишината.

Рийс се просна на земята, покрила главата си с ръце, като войник в окоп.

Първата реакция на Броуди бе да се засмее. Гражданка! Но после, когато Рийс не помръдна, нито издаде някакъв звук, осъзна, че става дума за нещо повече. Спусна крака от хамака и се изправи.

— Зловещият звук е от ауспуха на пикапа на Карл Сампсън. Истинска развалина е.

— Ауспух…

Броуди я чу как си повтаря думата шепнешком и забеляза треперенето й.

— Точно така — потвърди той и постави ръка на рамото й, за да я успокои, но тя се сви уплашено.

— Недей! Не ме докосвай! Не ме докосвай! Недей! Остави ме за минута.

— Добре — съгласи се той и се протегна да вземе шишето вода, което бе излетяло от ръцете й, когато се просна на земята. — Искаш ли си водата?

— Да. Благодаря.

Тя пое бутилката, но не успя да отвърти капачката, тъй като ръцете й силно трепереха. Без да каже и дума, Броуди взе шишето, отвори го и й го подаде.

— Добре съм. Просто се стреснах.

Стресна се друг път, каза си той.

— Помислих, че е изстрел — добави Рийс.

— Тук често ще чуваш изстрели. Ловният сезон още не е почнал, но хората се упражняват. Тук е Дивият запад, слабаче.

— Разбира се. Да, нормално е да го правят. Ще свикна.

— Ако искаш да се разхождаш из горите и планините, трябва да облечеш нещо ярко — червено или оранжево.

— Да, прав си. Разбира се. Следващия път ще внимавам.

Лицето й поруменя, според Броуди от срам. Рийс се надигна от земята, но дишането й си остана затруднено. Тя се опита да изтръска полепналите по дрехите й треви и боклуци.

— Е, това е краят на развлекателната ни програма — каза тя. — Наслаждавай се на остатъка от деня си.

— Това и възнамерявам да направя.

Броуди си помисли, че някой по-готин тип вероятно би настоял да я изпрати до града или поне би й предложил да поседне. Но той просто не беше готин тип.

Рийс се отдалечи на известно разстояние, после метна поглед през рамо.

— Между другото, аз съм Рийс.

— Знам.

— А. Добре. Ще се видим по-късно.

Да, това не може да се избегне, помисли си той, загледан в нея. Интересна жена с уплашени и големи като на сърна очи. И красива. А ако сложи още шест-седем кила, ще е направо сексапилна.

Но най-вече го заинтригува страхът й. Винаги се опитваше да разбере какво се върти в мислите на хората. А Рийс Гилмор очевидно бе преживяла интересни случки.

Рийс не отместваше очи от езерото, лодките и лебедите. Разходката й покрай него щеше да е доста дълга, но пък щеше да й даде време да се успокои и да забрави за преживяния срам. Започваше да я мъчи главоболие, но това не бе страшно. Ще вземе хапче, когато се прибере в хотела.

Стомахът й бе свит на топка, но и това не я притесни. Важното бе, че не бе повърнала и не се бе изложила напълно.

Защо, по дяволите, не бе сама в гората, когато проклетият ауспух изтрещя? Разбира се, ако бе сама, вероятно още щеше да лежи на земята и да скимти уплашено.

Броуди поне се отнесе небрежно към инцидента. Ето ти водата, стегни се. Много по-лесно й бе да се справи с подобно отношение, отколкото с нежните ласки и успокоявания.

Слънцето заблестя в очите й и тя бръкна в раницата, за да извади тъмните си очила. После си заповяда да вдигне глава нагоре и да върви с нормална крачка. Дори успя да се усмихне на двойката, с която се размина. После пък махна на шофьора, който я поздрави от колата си. Най-сетне стигна до главната улица на градчето.

Администраторката на хотела я поздрави усмихнато и я попита дали разходката й е доставила удоволствие. Рийс й потвърди, но думите й прозвучаха фалшиво.

Нямаше търпение да се скрие в стаята си.

Качи се по стълбите и извади магнитната карта. Влезе в стаята и се облегна на вратата.

Провери два пъти ключалките, изпи си лекарство то и се сви на леглото, напълно облечена. Не свали дори обувките и тъмните очила.

Затвори очи и се предаде на умората от опитите да се преструва на нормална.

4.

Пролетната буря навя двайсет сантиметра влажен тежък сняг и превърна езерото в пенлива сива повърхност. Някои от местните се движеха наоколо със снегомобили, а хлапетата, намъкнали зимни те си дрехи, се забавляваха да правят снежни човеци по брега.

Широкоплещестият Линт си правеше почивки от почистването на снега, като се отбиваше да напълни термоса си с кафето на Джоуни и да се оплаче от хапливия вятър.

Рийс бе изпитала силата на вятъра лично, когато отиваше на работа сутринта. Духаше зловещо из каньона и по езерото и навяваше преспи. Виеше в прозорците лудо и проникваше през всички пластове дрехи.

Токът спря и Джоуни навлече палтото и ботушите си, за да излезе навън и да пусне генератора.

Кошмарният му вой се смеси с писъка на вятъра и бумтенето на снегорина на Лин. Рийс се зачуди, че всички наоколо не откачаха от неспирния шум.

Но хората продължаваха да идват в ресторанта. Линт напусна машината си, за да се порадва на огромна купа с бизонски гювеч. Карл Сампсън, със зачервени от студа бузи, се настани до него и се захвана с обилна порция руло „Стефани“ и две парчета пай.

Хората влизаха и излизаха непрестанно. Някои оставаха по-дълго. Всички търсеха хубава храна и компания. Контактът със себеподобните им и топлите ястия им напомняха, че не са сами.

Рийс също се почувства по-спокойна и весела, докато печеше, вареше и режеше.

Но след като смяната й свършеше, нямаше да има гласове и близост. Рийс се замисли за хотелската стая и реши да се отбие в бакалията, за да купи резервни батерии за фенера си. Просто за всеки случай.

— Зимата не се предава — каза й Мак, докато й ги подаваше. — Ще трябва отново да поръчам батерии. Почти ги свърших. Както и хляба, яйцата и млякото. Защо хората винаги се зареждат с хляб, яйца и мляко по време на буря?

— Сигурно искат да си правят пържени филии.

Той се засмя весело.

— Може и така да е. Как се справяш в ресторанта на Джоуни? Не съм се отбивал там откак бурята започна. По принцип обичам да наобикалям всички заведения, когато времето е толкова лошо. Струва ми се, че това влиза в кметските ми задължения.

— Генераторът работи идеално, така че няма да затваряме. Виждам, че и ти също нямаш намерение да се прибереш у дома.

— Да, не обичам да затварям магазина. Линт разчисти пътищата, а и токът ще бъде пуснат след час-два. Бурята преминава.

Рийс погледна през прозореца.

— Така ли?

— Да. Още преди да пуснат тока, бурята ще е отминала. Ще видиш. Единствената истинска неприятност, която ни причини, бе срутването на покрива на бараката на Кланси. Но пък вината си е негова. Отдавна трябваше да го ремонтира, пък и не бе изринал снега. Кажи на Джоуни, че ще се отбия да ви видя при първа възможност.

След малко повече от час прогнозата на Мак се изпълни. Вятърът зашепна кротко, а джубоксът изтрака и зазвуча песен на Доли Партън.

Макар снегът и вятърът да напуснаха града, Рийс ги виждаше да вилнеят високо в планината. Изпита благодарност, че можеше да си стои на топло и уютно в хотелската стая и да наблюдава природата отдалеч.

Приготвяше казани с яхнии и супи по рецептите на Джоуни, печеше тонове месо, риба и зеленчуци. В края на всяка смяна си броеше бакшишите и ги натъпкваше в плик, който държеше в сака си.

По някое време вечер Джоуни пъхваше чиния с храна под носа й. Рийс ядеше в ъгъла на кухнята, докато месото цвъртеше на скарата, а хората седяха в ресторанта и клюкарстваха.

Три дни след бурята Рийс разбъркваше тенджера с гювеч, когато Ло влезе в кухнята.

— Нещо ухае великолепно — каза той, като задуши въздуха.

— Супа с тортиля — обясни Рийс, която най-после бе убедила Джоуни да й позволи да приготви една от собствените си рецепти. — Много е хубава. Искаш ли купичка?

— Говорех за теб, но не бих отказал и супата.

Тя му подаде приготвената порция и се протегна да вземе нова купичка. Ло се плъзна зад нея и също вдигна ръка нагоре. Класически ход, помисли си Рийс. Но бързата й стъпка настрани бе също така класическа.

— Благодаря, взех я. Майка ти е отзад в офиса, ако искаш да я видиш.

— Ще се отбия при нея, преди да си тръгна. Дойдох да се видя с теб.

— Така ли?

Рийс напълни следващата купичка, поръси настърганото сирене и пусна вътре изпържената тортиля. Помисли си замечтано колко по-хубаво щеше да е със свежи подправки, докато слагаше хлебчето с масло в чинията. Завъртя се и остави поръчката на бара.

— Готова съм за следващата — извика и се протегна за новата поръчка.

Може би щеше да успее да убеди Джоуни да се запасят със свежи подправки. Ако поне…

— Хей, къде отиде? — върна я към действителността Ло. — И мога ли и аз да дойда с теб?

— Какво? Извинявай. Каза ли нещо?

Ло я изгледа изненадано и дори малко обидено. Вероятно не му се случваше често някоя жена да забрави за присъствието му. Ей, това е синът на шефката, напомни си тя и се усмихна бързо.

— Потъвам в мисли, докато готвя — обясни му Рийс.

— Очевидно е така. Но все пак днес не сте претрупани с клиенти.

— Имаме си достатъчно работа.

Рийс приготви бекона и пилето за следващите сандвичи, после сложи две порции картофи да се пържат.

— Мамка му! Това е страхотно! — възхити се Ло, след като опита супата.

— Благодаря. Не забравяй да го кажеш на шефката.

— Задължително. Е, Рийс, проверих графика ти. Довечера си свободна.

— Аха — изсумтя тя и кимна на мияча на чинии, Пийт, който се върна от почивката си.

— Чудех се дали не искаш да изгледаме някой филм.

— Не знаех, че в града има кино.

— Няма. Но аз имам най-добрата колекция с дискове в Уайоминг. Правя и страхотни пуканки.

— Не съм изненадана.

Синът на шефката, напомни си тя отново. Трябваше да внимава как се държи. Налагаше се да е едновременно дружелюбна и категорична.

— Чудесно предложение, Ло, но имам други планове за довечера. Искаш ли хлебче за супата?

— Може би — отговори Ло, като се наведе към нея. — Знаеш ли, скъпа, ще ми разбиеш сърцето, ако продължиш да ме отхвърляш.

— Съмнявам се — небрежно отвърна Рийс, като му подаде чиния с хлебче. — Не се приближавай прекалено много до скарата. Ще си изпръскаш дрехите с мазнина.

Вместо да понесе супата си към ресторанта, както се бе надявала, Ло се облегна на плота.

— Имам адски нежно сърце — предупреди я той.

— В такъв случай трябва да стоиш далеч от мен — каза тя. — Имам навика да разбивам мъжките сърца. Пътят ми от Бостън дотук е постлан с окървавени сърца. Тъжна работа. Сигурно съм болна от нещо.

— Аз мога да те излекувам.

Рийс го погледна. Прекалено хубав, прекалено чаровен. На времето може би щеше да й достави удоволствие да бъде преследвана от толкова готин тип, но вече нямаше енергия за подобни игри.

— Мога ли да ти кажа истината? — попита го тя.

— Ще ме нарани ли?

Думите му я накараха да се засмее.

— Харесвам те. И предпочитам да продължа да те харесвам. Ти си синът на шефката, а за мен това е табу. Не спя с шефовете си, така че няма да спя и с теб. Но съм благодарна за предложението.

— Още не съм те молил да спиш с мен — напомни й той.

— Реших да спестя малко време и на двама ни.

Ло започна да се храни замислено.

— Обзалагам се, че мога да ти променя мнението, ако ми дадеш шанс — каза накрая.

— Точно затова няма да ти дам шанс.

— Е, може пък да те уволнят или майка ми да се откаже от мен.

Фритюрникът изпищя и Рийс извади кошниците с картофи, после довърши сандвичите.

— Не мога да си позволя да ме уволнят, а майка ти страшно те обича. По-добре иди седни на бара и си довърши супата. Пречиш ми.

Ло се ухили.

— Властните жени са ми слабост — каза той, но все пак се отдалечи, когато Рийс се захвана със следващата си поръчка.

— Ло ще си опита късмета отново — предупреди я Пийт, чийто силен бруклински акцент не бе изчезнал и след осем години в Уайоминг. — Просто не умее да се сдържа.

— Май трябваше да му кажа, че съм омъжена или пък лесбийка.

— Закъсня. По-добре му кажи, че си лудо влюбена в мен — ухили й се Пийт.

Рийс се засмя.

— Защо ли не се сетих за тази възможност?

— Никой не се сеща. Затова ще свърши работа.

Джоуни влезе в кухнята, пъхна плик в джоба на Пийт и подаде друг на Рийс.

— Заплатата — съобщи тя.

— Благодаря — усмихна се младата жена, после каза решително: — Чудя се дали би ми показала апартамента горе. Ако още е свободен, разбира се.

— Не си видяла някой да се нанася, нали? Ела в офиса ми.

— Трябва да…

— Прави каквото ти наредят — прекъсна я Джоуни и излезе от кухнята.

Оставена без избор, Рийс я последва. В кабинета си Джоуни отвори ниския шкаф, върху който бе гравиран каубой на кон. Вътре имаше множество ключове, окачени на кукички. Джоуни взе единия и го подаде на Рийс.

— Заповядай. Иди да огледаш апартамента.

— Още не ми е време за почивка.

Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Момиче, щом аз казвам, значи е време. Хайде, качвай се. Стълбището е отзад.

— Добре. Ще се върна след десет минути.

Въпреки топенето на снега навън бе доста студено и Рийс реши да си вземе палтото. Поздрави се за решението си, когато се качи по скърцащите стълби и отвори вратата на жилището. Джоуни очевидно бе достатъчно пестелива, за да не пуска отоплението в празната квартира.

Апартаментът представляваше просторна стая с ниша, където бе сгушено желязно легло, нисък плот отделяше малката кухничка. Подът бе дъбово дюшеме, издраскано на места, а стените — боядисани в бледобежово.

Банята бе малко по-голяма от хотелската и в нея се помещаваха висока бяла мивка и вана със старомодни крака от ковано желязо. Огледалото над полицата бе изпъстрено с петна. Плочките бяха снежнобели с черни фризове.

В стаята имаше овехтяло карирано канапе, избеляло синьо кресло и две маси, украсени с лампи, купени от битака.

Рийс се усмихна още преди да се доближи до тройния прозорец, който гледаше към планината. Бели облаци се гонеха по синьото небе, а водата в езерото блестеше.

Снежните човеци се топяха и превръщаха в деформирани хобити. Върбите и дряновете потрепваха на вятъра. Над заснежените върхове падаха сенки от облаците. Рийс забеляза блестящата повърхност на алпийско езеро.

Градът с дървените си къщи, жизнерадостната бяла беседка в центъра и калните си улици се простираше като на длан. Застанала до прозореца, тя се почувства част от него, но все пак достатъчно отделена, за да е в безопасност.

— Да, тук бих могла да съм щастлива — промърмори тихо. — Тук ще съм добре.

Щеше да й се наложи да купи някои неща. Кърпи, чаршафи, кухненски принадлежности, препарати за чистене. Замисли се за заплатата в джоба си и за парите от бакшишите, които бе скътала грижливо. Можеше да се снабди с необходимото. А това наистина щеше да е забавно. За първи път от повече от година щеше да си купува собствени вещи.

Сериозна стъпка, каза си, после я обзе съмнение. Дали не прибързваше? Наемане на апартамент, купуване на чаршафи. Ами ако се наложи да замине? Или пък я уволнят? Ами ако…

— Господи, ама че съм идиотка — наруга се тя. — Важното е как стоят нещата в момента. А в момента искам да живея тук.

Точно в този миг слънцето разкъса облаците и заблестя ярко. Това бе идеален знак. Щеше да се опита да започне нов живот тук, независимо за колко дълго.

Рийс чу стъпки по стълбите и сърцето й се сви уплашено. Пъхна ръка в джоба си и стисна паникбутона, после грабна една от лампите.

Джоуни отвори вратата и Рийс остави лампата на мястото й, като се престори, че я бе оглеждала.

— Грозна е, но свети — подхвърли Джоуни лаконично.

— Съжалявам, че се забавих толкова — оправда се Рийс. — Ей сега слизам.

— Не бързай. Нямаме много посетители, Бек е на скарата. Справя се добре, стига поръчката да не е особено засукана. Е, искаш ли квартирата или не?

— Да, искам я, стига да успея да платя наема. Не ми каза колко…

Джоуни огледа стаята набързо и й съобщи цена, която бе съвсем малко по-ниска от хотелската.

— Цената включва отоплението и осветлението, освен ако не прекалиш — обясни й Джоуни. — Ако искаш телефон, ти сама се оправяй. Същото ще е и ако решиш да боядисаш. И не искам шум, докато ресторантът работи.

— Аз съм съвсем тиха. Предпочитам да ти плащам на седмица.

— За мен няма проблем, стига наемът да идва навреме. Можеш да се нанесеш още днес, ако искаш.

— Утре. Трябва да си купя някои неща.

— Права си. Тук е доста голо. Май имам разни неща, които са ми излишни. Ще ти донеса някои от тях, може да ти свършат работа. Пийт и Бек ще ти помогнат за багажа.

— Благодаря ти. За всичко.

— Плащаш си. Бездруго те очаква повишение.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, нали така се спазарихме от самото начало. Вършиш си работата и не създаваш неприятности. Не задаваш въпроси. Според мен или си лишена от любопитство, или не искаш на теб да ти задават въпроси.

— Това въпрос ли е, или мнение?

— Не си глупава — ухили се Джоуни и потупа джоба на престилката си, където обикновено се криеше пакет с цигари. — Но очевидно си имаш неприятности. Всеки нормален човек може да го забележи, когато се вгледа в теб. Предполагам, че си имаш някакви проблеми.

— Така ли? — промърмори Рийс.

— От теб си зависи дали ще ги решиш, или просто ще ги загърбиш. За мен е важно да не оставяш да пречат на работата ти. Никога не съм имала по-добра готвачка от теб. И възнамерявам да се възползвам от факта, стига да не ме зарежеш някой хубав ден. Не обичам да завися от никого. Човек само се разочарова, ако го излъжат. Но ако останеш, ще си получаваш заплатата навреме и ще плащаш разумен наем. Ще имаш свободни дни, а след месец-два, ако все още си тук, те очаква ново повишение.

— Няма да те зарежа. Ако реша да си тръгна, ще те уведомя предварително.

— Чудесно. А сега ще ти задам прям въпрос, на който искам откровен отговор. Законът ли те преследва?

— Не — леко се засмя Рийс, като зарови ръце в косата си. — Не, за бога.

— И аз така си мислех, но някои от местните са на друго мнение. Хората в града обичат да клюкарстват — усмихна се Джоуни, после замълча за момент. — Ако не искаш да говориш за проблемите си, твоя си работа. Но ако някой дойде да те търси, няма да е лошо да знам дали искаш да те намери, или да го пратя за зелен хайвер.

— Никой няма да ме търси. Имам само една баба, а тя знае къде съм. Не бягам от никого.

Освен от себе си, помисли си Рийс.

— Добре тогава. Задръж ключа. Имам дубликат в офиса. Не се тревожи, няма да се качвам тук, след като се настаниш. Но ако закъснееш с наема, ще ти го удържа от заплатата. И не искам никакви извинения. Вече съм чувала всичко.

— Ако осребриш чека ми, веднага ще ти платя за първата седмица.

— Да, може и така да направим. Още нещо — ще се радвам да ми помагаш за сладкишите от време на време. Правя ги сама и се нуждая от малко помощ.

— Добре.

— Ще го отбележа в графика. Е, хайде да се връща ме на работа, преди Бек да отрови някого.

С остатъка от заплата си и спестените бакшиши Рийс се отправи към бакалията. Само най-основните неща, напомни си тя. Необходимото и нищо повече. Не беше на улица „Нюбъри“ и не можеше да си позволи глезотии.

Но, за бога, наистина бе чудесно да пазаруваш не само джинси или чифт чорапи. Почувства се страхотно и по бузите й се разля руменина.

Влезе енергично, а звънчето над вратата издрънка весело. Магазинът бе пълен с хора, някои от които Рийс познаваше от ресторанта. Пържола с огромно количество пържен лук за господина в карираното яке. Жената с малкото момченце, която оглеждаше консервите, вземаше пържено пиле за момченцето, салата „Цезар“ за нея.

Четирима къмпингари зареждаха количката си с продукти.

Рийс махна на Мак Дръбър и се зарадва на дружелюбното му кимване. Беше приятно да си сред познати. И напълно нормално в добавка. Рийс заоглежда чаршафите. Веднага отхвърли белите, защото й напомняха за болница. Избра светлосини, изпъстрени с теменужки, и тъмносиньо одеяло. Бледожълтите хавлиени кърпи пък щяха да внесат малко светлина в банята й.

Рийс отнесе първите си покупки до щанда.

— Наела си квартира, а? — попита я Мак.

— Да. Апартаментчето над ресторанта на Джоуни.

— Чудесно. Искаш ли да ти открия сметка?

Идеята й се стори страшно съблазнителна. Можеше да си купи всичко, което си поискаше, и да плати за него по-късно. Но това щеше да наруши правилата, според които живееше през последните осем месеца.

— Няма нужда. Взех заплата. Бездруго имам нужда само от няколко неща за кухнята.

Рийс пресмяташе грижливо, докато оглеждаше стоките и избираше само най-необходимото. Хубав железен тиган, прилична тенджера. Не можеше да си позволи съдовете, които на времето бе притежавала, нито скъпите ножове, но щеше да се справи.

Всеки път, когато звънчето над вратата издрънкваше, Рийс насочваше очи към входа.

След малко Броуди влезе в бакалията. Същото овехтяло кожено яке, същите очукани ботуши. Но май се бе обръснал през последните два-три дни. Погледът му бе като на човек, който е виждал абсолютно всичко и нищо не може да го изненада. Писателят се отправи към отделението с хранителни стоки.

Рийс се зарадва, че вече бе минала оттам и не й се налагаше да се сблъсква с него. Тя забута количката си към щанда.

— Готова съм, господин Дръбър.

— Добре, ей сега ще направим сметката. Чайникът е подарък от мен за новия ти апартамент.

— О, няма нужда.

— Магазинът е мой и аз определям правилата — сгълча я той мило, после се извърна на другата страна. — Ще бъда на твое разположение след минутка, Броуди.

— Не бързам, не се безпокой — отвърна писателят, като остави кутия мляко и пакет кафе на тезгяха, а после кимна за поздрав на Рийс. — Как си?

— Чудесно, благодаря.

— Рийс се нанася в апартамента над ресторанта на Джоуни — съобщи му Мак.

— Така ли?

— Да. Сега ще опаковам нещата й, а ти ще й помогнеш да ги занесе дотам, Броуди.

— О, няма нужда. Мога да се справя и сама.

— Не можеш да носиш всичко това сама — настоя Мак. — Колата ти е отвън, нали, Броуди?

Писателят се усмихна развеселено.

— Разбира се.

— Бездруго отиваш да вечеряш при Джоуни, нали?

— Да, така възнамерявам да постъпя.

— Ето, видя ли, скъпа? Няма проблеми. В брой или с кредитна карта ще платиш?

— В брой.

Рийс похарчи всички пари, които бе взела със себе си, почти до стотинка.

— Впиши моите неща в сметката ми, Мак — каза Броуди, като остави, покупките си върху единия от кашоните на Рийс и го понесе към колата.

Преди Мак да довърши опаковането на останалите, писателят се върна за следващия кашон. Рийс се почувства хваната в капан.

— Благодаря, господин Дръбър.

— Радвай се на новата си квартира — извика й, кога то тя последва Броуди навън.

— Не си длъжен да ми помагаш — каза Рийс бързо, когато излязоха навън. — Сериозно. Мак не ти остави избор.

— Да, така беше.

Броуди остави втория кашон в каросерията на черния си пикап юкон, после се обърна и протегна ръце към този, който Рийс държеше, но тя го стисна здраво.

— Казах ти, не си длъжен да ми помагаш. Мога и сама да се справя.

— Наистина не съм длъжен, но пък ти не можеш да се справиш сама. Така че, хайде да си помогнем един на друг и да свършим работата, докато сме още млади.

Броуди изтръгна кашона от ръцете й и го натовари в пикапа.

— Хайде, качвай се — подкани я.

— Не искам…

— Държиш се като смахната. Покупките ти са у мен — продължи той, като заобиколи колата. — Можеш да се повозиш заедно с тях или да се прибереш пеша.

Рийс би предпочела втората възможност, но не й се искаше да заприлича на пълна идиотка. Предаде се, седна в пикапа и затръшна вратата. И, без да й пука за мнението на Броуди, отвори прозореца, за да не я нападне клаустрофобията.

Писателят не проговори. А благодарение на радиото, от което бумтеше „Ред Хот Чили Пепърс“, Рийс не се чувстваше задължена да води любезен разговор по време на краткото пътуване.

Броуди паркира на улицата пред ресторанта и свали единия кашон от пикапа. Рийс взе другия.

— Входът е от задната страна — съобщи му тя.

Гласът й прозвуча доста рязко и това я изненада. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе ядосана на друг, освен на себе си.

Ускори крачка, за да не изостава от писателя, и профуча покрай него по стълбите. Раздразни се, когато й се наложи да подпре кашона на стената, за да извади ключа си. Броуди премести своя в едната си ръка, взе ключа от нея и отвори вратата.

Заля я вълна от негодувание. Сега това беше нейното си място. Можеше да кани когото си иска и да не допуска вътре нежелани гости. А невъзмутимият Броуди най-спокойно отиде до плота и тръшна безценните й нови вещи върху него.

После излезе навън, без да промълви и дума. Рийс задъхано остави кашона си на пода. Втурна се към вратата с надеждата отново да го изпревари и да грабне последния кашон.

Но Броуди вече се връщаше.

— Мога и сама да се справя оттук — каза тя и дръпна кашона от ръцете му. — Благодаря ти.

— За нищо. Какво има вътре? Тухли ли?

— По-скоро железен тиган и препарати за чистене. Уверявам те, че мога да се справя.

Той не й обърна внимание и продължи нагоре по стълбите.

— Защо, по дяволите, заключи вратата, при положение че веднага се връщаме обратно?

— Навик — отвърна, като завъртя ключа.

После протегна ръце към кашона, но не можа да попречи на Броуди да влезе в квартирата й.

— Е, благодаря — каза Рийс.

Знаеше, че е ужасно грубо да стои до отворената врата, сякаш нямаше търпение да го изпъди, а на всичкото отгоре в квартирата проникваше леден въздух, но не можа да се сдържи.

— Съжалявам, че бе принуден да хамалуваш.

— Аха.

Броуди се завъртя и огледа стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Помисли си, че мястото е миниатюрно и потискащо, докато не погледнеш през прозореца. Гледката бе зашеметяваща. Иначе бе чисто. Джоуни явно си вършеше работата съвестно. И макар апартаментът да бе празен, със сигурност редовно бе пускала прахосмукачка и бърсала прах.

— Има нужда от боядисване — отбеляза той.

— Да, май си прав.

— И определено от отопление. Нежните ти кости ще замръзнат тук.

— Няма смисъл да пускам отоплението, преди да се нанеса. Не искам да те задържам…

Броуди прикова очи в нея.

— Не се притесняваш, че ме задържаш, а просто искаш да се разкарам оттук.

— Така е. Чао.

За първи път той й се ухили весело.

— По-интересна си, когато си заядлива. Какъв е специалитетът довечера?

— Пържено пиле, картофи в масло, грах и моркови.

— Звучи добре.

Той тръгна към вратата, но спря точно пред Рийс.

Беше готов да се закълне, че почти чу как се стяга от напрежение.

Вратата се затвори светкавично зад гърба му, а ключалката изщрака още преди да бе поел по стълбите. Броуди заобиколи сградата и за да задоволи любопитството си, вдигна очи нагоре.

Рийс стоеше до прозореца, загледана в езерото. Слаба е като върбова вейка, помисли си той. А очите й са дълбоки и потайни. Прилича повече на портрет, отколкото на човек от плът и кръв. Броуди се зачуди къде ли бе забравила останалата част от себе си. И защо.

Пролетното топене означаваше дълбока кал. Пътеките зажвакаха, а оплесканите ботуши разнасяха гъстата кал по улиците и тротоарите. В ресторанта на Джоуни местните посетители, които познаваха характера на собственичката добре, почистваха внимателно обувките си, преди да влязат. Туристите, които щяха да запълнят хижите и лагерите след около месец, все още се наслаждаваха на градските удобства. Разбира се, имаше хора, дошли да се порадват на езерото и реката, които гребяха в лодките си по студените води на езерото.

Ейнджълс Фист се приготви за кратката почивка между зимната и лятната суматоха.

Малко след изгрева, когато небето заблестя в розово, Рийс потегли по един от тесните пътища от другата страна на езерото. Това си е най-обикновена пътека, помисли си, докато въртеше волана енергично, за да избегне по-дълбоките дупки.

Едър лос прекоси пътя пред нея. Тя се усмихна изненадано и се зарадва, че шофираше едва с десетина километра в час.

Най-важното бе да не се загуби.

Джоуни я очакваше в седем и макар да бе тръгнала доста по-рано от уречения час, Рийс се страхуваше, че ще закъснее. Или пък ще стигне чак до Юта.

Подмина малка горичка от червени върби и забеля за светлина.

— Точно така! — извика тя доволно. — Подминаваш върбите, завиваш наляво и хоп! Там си!

Видя вехтия пикап на Джоуни и се поздрави за успеха. После спря колата.

Не знаеше какво да очаква от дома на Джоуни. Може би малко бунгало или дървена хижа. И двете биха подхождали на нетърпеливата й началничка.

Но не бе очаквала стилна и просторна великолепна къща от дърво и стъкло, с широки веранди, които гледаха към планинските върхове.

Нито елегантните саксии по прозорците, пълни с красиви теменужки.

Очарована, тя последва указанията на Джоуни, паркира и отиде до задната страна на къщата. Забеляза, че навсякъде имаше прозорци, които откриваха зашеметяваща гледка към планината, езерото и града.

Вътре светеше. Зърна Джоуни през кухненския прозорец. Шефката й бе навила ръкавите на анцуга си и енергично забъркваше нещо в голяма купа.

Рийс отиде до вратата и почука.

— Отворено е!

Незаключената врата накара Рийс да потръпне. Ами ако се появеше някой луд с бухалка в ръка? Не трябваше ли жена, особено жена, която живее сама, да предвиди подобна възможност и да вземе мерки?

— Ако по обувките ти има кал, свали ги, преди да влезеш в кухнята — извика Джоуни.

Рийс огледа краката си, сви рамене виновно и се събу.

Ако външният вид на къщата бе великолепен, то кухнята бе отговор на всички молитви.

Просторна, идеално осветена, със солиден работен плот в бронзов и меден цвят. Двойна фурна, гигантски хладилник и фризер. Рийс потръпна от удоволствие като жена, на която престоеше секс с мъжествен Адонис. Печката бе „Вулкан“, а на плота стоеше миксер „Беркел“.

Сълзи от възхищение опариха очите й.

Необичайни треви и клонки украсяваха груба дървена ваза. В малката камина пламтеше огън, а въздухът бе наситен със съблазнителното ухание на пресен хляб и канела.

— Е? — попита Джоуни, като остави купата на плота. — Какво възнамеряваш да правиш? Да стоиш и да зяпаш или да си сложиш престилката и да се хванеш на работа?

— Първо искам да се прекръстя.

Красивата уста на стопанката потръпна весело, после тя се предаде и се ухили широко.

— Готино е, нали?

— Великолепно. Смятах, че ще… — младата жена млъкна насред дума и се покашля.

— Ще печем в мизерна вехта фурна и ще работим на миниатюрен плот? — изсумтя Джоуни, като отиде до луксозната кафеварка. — Живея тук, а аз обичам удобства и стил.

— Няма спор. Ще ме осиновиш ли?

Джоуни се засмя.

— Освен това обичам уединението. Къщата ми е последната в тази част на града. Между мен и дома на семейство Марсдън има повече от половин километър. Познаваш Рик и Деби и децата им. Малката им дъщеря с кучето й е почти всеки ден на брега. Не може да не си я виждала.

— Да — кимна Рийс, като се сети за момичето, което хвърляше топката във водата, и за енергичното куче. — Дори няколко пъти.

— Чудесни деца. От другата им страна е домът на Дик. Онзи, върху когото те изпробвах, когато се появи в ресторанта. Дърт пръч — каза тя с обич. — Преструва се на суров планинар, но всъщност е нежен хомосексуалист. Предполагам, че си забелязала.

— Да, забелязах.

— Зад него е хижата на Бойд. Има и още няколко разпръснати тук и там, но повечето се дават под наем. Чудесно и спокойно кварталче е.

— Прекрасно, наистина. Сблъсках се с един лос. Искам да кажа, видях лос. Нямаше физически контакт.

— Тук е пълно с лосове. Едва ли не идват да чукат на вратата ми. Нямам нищо против тях, нито против другите диви животни, стига да не нападат цветята ми.

Джоуни се вгледа в Рийс, взе кърпа и избърса ръцете си.

— Ще запаля цигара с кафето — каза тя. — В чайника има вряла вода. Направи си чай. Ще работим усилено през следващите три часа, а тогава не искам безсмислени разговори. Така че дай първо да си побъбрим.

— Добре.

Домакинята запали цигара, облегна се на плота и издиша дима.

— Сигурно се чудиш, че живея в подобна къща каза тя.

— Великолепна е.

— Вече е на почти двайсет години. През цялото време добавях и разкрасявах нещо — обясни Джоуни, като кръстоса крака, обути в сиви вълнени чорапи. — И вече е точно такава, каквато си я представях.

Рийс свали чайника от котлона.

— Имаш безукорен вкус.

— Вероятно се питаш защо ресторантът ми не е по-лъскав. Ще ти обясня — каза тя, преди Рийс да проговори. — Хората идват в „Ангелска храна“, защото търсят удобство. Искат хубава храна, на добра цена, и то бързо приготвена. Точно това имах предвид, когато отворих заведението преди двайсет години.

— Работата ти върви чудесно.

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че е така. Дойдох тук, защото исках собствен бизнес. А също и да осигуря добър, солиден живот на сина си. На времето направих грешката да се омъжа за човек, който не го биваше за нищо, освен да изглежда красив. Е, в това бе адски добър, но не бе подходящ нито за мен, нито за сина ми.

Рийс вдигна чашата към устните си и каза предпазливо:

— Справила си се чудесно без него.

— Ако бях останала с него, един от нас вече щеше да е труп — сви рамене Джоуни и дръпна от цигарата. — За всички ни беше по-разумно просто да го изритам. Имах малко пари настрана — усмихна се тя. — Бях достатъчно глупава да се омъжа за него, но поне проявих разум да премълча за банковата си сметка. Работех здраво още от шестнайсетгодишна. Келнерка, готвачка, чистачка. Тръгнах на вечерно училище и завърших мениджмънт и ресторантьорство.

— Умна постъпка.

— След като се отървах от красивото бреме на гърба ми, реших, че ако ще работя усилено, ще го правя само за мен и за сина ми. И така се озовах тук. Започнах работа като готвачка в заведението, което тогава бе известно като „Каруцата“.

— Твоят ресторант ли? Той ли се наричаше „Каруцата“?

— Да. Мазни хамбургери и прегорени пържоли. След четири месеца го купих. Предишният собственик бе идиот, не можеше да събере две и две. Продаде ми го почти без пари, тъй като го очакваше фалит — усмихна се Джоуни доволно. — През първата година аз и Уилям живяхме в квартирата над ресторанта, където сега си ти.

Рийс се опита да си представи как жена с малко дете би могла да живее в тясното пространство.

— Не ти е било лесно — промърмори. — Започваш собствен бизнес, отглеждаш син и си изграждаш нов живот.

— Трудното става лесно, когато имаш здрава гърбина и цел. А аз разполагах и с двете. Купих парцела тук и построих малка къща. Две спални, баня и миниатюрна кухня. Но след оная теснотия ми се струваше истински замък. Получих каквото исках, защото съм упорита кучка. Но добре си спомням какво е да се вдигнеш и да тръгнеш нанякъде, да оставиш познатото, колкото и лошо да е то, и да се опитваш да си изградиш нов живот.

Джоуни отпи от кафето си и добави:

— Припомням си тези неща, когато те погледна.

Да, и вероятно бе права, помисли си Рийс. Може би виждаше всичко онова, което караше една самотна жена да се буди в три сутринта и да се тревожи, да си задава въпроси, да се моли.

— Как разбра, че тук е твоето място? — попита тя.

— Не го осъзнах веднага — отвърна Джоуни, като загаси цигарата и допи кафето си. — Просто бе по-добро от онова, което напуснах. А една сутрин се събудих и осъзнах, че това е новият ми дом. И тогава спрях да поглеждам назад.

Рийс остави чашата си.

— Сигурно се чудиш защо човек с моите способности работи в кухнята ти. Навярно се питаш как съм се озовала тук.

— Да, подобна мисъл ми е минавала през ума.

Рийс си каза, че тази жена й бе дала работа, бе й помогнала да се нанесе в нова квартира, бе й предложила приятелството си.

— Не искам да се правя на загадъчна, просто не мога да говоря за подробностите. Все още са адски болезнени. Но това, което ме накара да се изнеса от Бостън, не бе съпруг или гадже, а събитие. Имах кошмарно преживяване, което ме съсипа физически и емоционално — довърши тя и се вгледа в очите на Джоуни.

Силни очи, стоманени. И не бяха изпълнени със съчувствие. А това определено улесняваше Рийс.

— Постепенно осъзнах, че няма да се излекувам, ако остана у дома, затова потеглих на път. Баба ми се бе посветила изцяло на мен, но вече не можех да понасям саможертвата й. Един хубав ден се качих в колата и тръгнах. Обадих й се и се опитах да я убедя, че съм добре, но просто искам да остана сама за известно време.

— Успя ли?

— Всъщност не, но нямаше как да ме спре. През последните няколко месеца е по-спокойна. Вече гледа на пътешествията ми като на „Приключението на Рийс“. За мен е по-лесно да й представям нещата по този начин, когато й се обаждам по телефона или й пиша по имейла. Пък и понякога е истина — приключение си е.

Рийс стана и взе престилка от закачалката.

— Както и да е, сега съм много по-добре, отколкото бях преди. Тук ми харесва. Засега. А това е достатъчно за мен.

— Тогава ще оставим нещата такива, каквито са си. Засега. Искам да разточиш няколко кори. След като видя дали те бива, ще решим как да продължим.

5.

Клиентите в ресторанта не бяха много и Линда-Гейл застана зад бара. Сервира парче пай на Ло и допълни чашата му с кафе.

— Напоследък си тук доста често — подхвърли.

— Кафето е добро, паят — още по-хубав — отвърна той, като набоде огромно парче на вилицата си и се ухили. — А и гледката не е лоша.

Линда-Гейл погледна през рамо към скарата, където Рийс се трудеше енергично.

— Чух, че не ти се е отворил парашутът, готин.

— Още е прекалено рано — каза Ло и опита пая. — Научи ли нещо ново за нея?

— Смятам, че историята й си е лично нейна работа.

Той изсумтя развеселено.

— Хайде, Линда-Гейл.

Келнерката наистина искаше да си държи устата затворена, но двамата с Ло си споделяха всичко още от деца. А и с никой друг не й бе толкова забавно да си клюкарства както с него.

— Самотница е, но си върши работата. Идва навреме и остава, докато свърши всичко или Джоуни я изпъди — съобщи му Линда-Гейл, като се облегна на бара. — Доколкото знам, не получава писма. Но си поръча телефон за апартамента горе. И…

Ло се наведе към нея.

— Продължавай.

— Ами… Бренда от хотела ми каза, че докато била при тях, Рийс преместила скрина пред вратата на съседната стая. Ако питаш мен, явно се страхува от нещо. Или от някого. Не е използвала кредитна карта нито веднъж, нито пък телефона в хотела, освен за интернет връзка. Това е.

— Струва ми се, че има нужда да се поразсее.

— Страхотен евфемизъм, Ло — отвратено изви устни Линда-Гейл и се отдръпна назад, вбесена на себе си, задето се бе върнала към старите си навици. — Ще ти кажа от какво няма нужда. Хич не й трябва похотлив тип, който я преследва с надеждата да я изчука. Нуждае се само от приятели.

— Аз мога да бъда добър приятел. Нали с теб сме приятели.

— Такива ли сме?

Очите му потъмняха и странна емоция пробяга по лицето му. Той плъзна ръка по бара към нея.

— Линда-Гейл…

Но тя отстъпи назад и на устните й разцъфна веселата келнерска усмивка.

— Здрасти, шерифе.

— Линда-Гейл, Ло, как сте — поздрави шериф Ричард Марсдън и се настани на високия стол.

Беше едър мъж с пружинираща походка, който пазеше спокойствието в града с разумни доводи, компромиси и стоманена сила, когато убежденията не вършеха работа.

Обичаше сладко кафе с мляко и вече се протягаше към захарта, когато Линда-Гейл му подаде чашата.

— Пак ли се разправяте? — попита той.

— Не. Просто си бъбрим — обясни Ло. — За новата готвачка на мама.

— Много я бива със скарата. Линда-Гейл, я помоли да ми приготви една пилешка пържола — каза шерифът, като сипа мляко в кафето си.

Марсдън имаше ясни сини очи и подстригана по войнишки руса коса. Бузите му бяха гладко избръснати, след като жена му го бе накарала да се отърве от брадата, пусната през зимата.

— Да не си падаш по кльощавото момиче, Ло?

— Направих няколко предпазливи опита.

Рик поклати глава.

— Време ти е да си седнеш на задника и да се порадваш на любовта на добра жена.

— Правя го всеки път, когато мога. Новата готвачка е загадъчна — усмихна се Ло и се приготви за интересен разговор. — Някои смятат, че може би бяга от нещо.

— Ако бяга, то не е от закона. Аз си върша работата — додаде Рик, когато Ло повдигна вежди. — Няма криминално досие. И прави страхотни пържоли.

— Предполагам, знаеш, че вече живее горе. Линда-Гейл тъкмо ми разказа как Бренда от хотела споделила, с нея, че Рийс държала скрина пред вратата на съседната стая. Очевидно се страхува от нещо.

— Може и да си има причини — отвърна шерифът, като насочи очи към кухнята. — Най-вероятно се страхува от съпруг или приятел, който я е пошляпвал редовно.

— Така и не можах да разбера как е възможно хората да правят такива неща. Мъж, който удря жена, не е истински мъж.

Рик отпи от кафето си.

— По света има всякакви.

След като смяната й приключи, Рийс се настани на горния етаж и се зае с дневника си. Беше нагласила термостата на осемнадесет градуса и носеше пуловер и два чифта чорапи. Пестеше от отоплението, тъй като оставяше лампите светнати и денем, и нощем.

Налегна я умора, но чувството беше приятно. Апартаментът й се струваше чудесен, безопасен и спретнат. Усещането за безопасност се засили, когато заклещи единия от столовете, които Джоуни й бе дала, под топката на вратата.

Кухнята бе ярко осветена и Рийс припяваше на Шерил Кроу, докато търкаше печката. Вече бе официално затворено.

Това бе последната й вечер в „Манео“. Краят на една ера, затова възнамеряваше да остави мястото безукорно чисто.

Щеше да си почине цяла седмица, а после да започне мечтаната работа като главна готвачка в „Оазис“. Главна готвачка в един от най-модерните и изискани ресторанти в Бостън. Щеше да има петнадесет подчинени, да създава нови и интересни блюда, да се съревновава с най-добрите в бранша.

Часовете щяха да са безкрайни, напрежението — нечовешко.

Нямаше търпение да започне.

Беше помогнала в обучението на Марко и двамата с Тони Манео щяха да се справят чудесно. Знаеше, че Тони и жена му Лиза се радват на успеха й. А от помощничката си Дона знаеше, че в момента подготвят бурен купон в нейна чест, за да отпразнуват новата й служба и да се сбогуват.

Представи си как Тони изпраща последните клиенти и в заведението остават само поканените на празненството.

Ресторантът и хората в него щяха да й липсват, но бе настъпило време да направи следващата стъпка. Беше работила усърдно, за да постигне желаното. Рийс се отдръпна от печката, кимна доволно, после отнесе препаратите за чистене до килера.

Трясъкът откъм ресторанта я накара да завърти очи. Но писъците, които последваха, я вцепениха. Затрещяха изстрели и Рийс замръзна на мястото си. Докато се мъчеше да извади мобифона от джоба си, летящата врата се отвори. Мощно движение, парализиращ ужас. Не видя нищо друго, освен пистолета. Черен и огромен.

После бе отхвърлена назад в килера, пронизана от зверска болка в гърдите.

Рийс изпищя, скочи стреснато и притисна ръка към гърдите си. Усети болката на мястото, където я бе уцелил куршумът. Но когато погледна ръката си, по нея нямаше кръв. Разтри гърди и напипа белега.

— Всичко е наред. Само сънуваш. Обикновен кошмар — изрече високо, за да се успокои.

Разбира се, не успя, затова стана от леглото, грабна фенера и отиде да провери дали вратата и прозорците са заключени.

По улиците и около езерото нямаше жив човек. Къщите и хижите бяха тъмни. Никой не бе пристигнал да довърши онова, което бяха започнали преди две години. Не им пукаше, че Рийс бе жива. А и със сигурност не знаеха къде е.

Да, беше жива. Щастлива случайност, помисли си, като разтърка оставения от куршумите белег. В същия миг видя едър лос, който нагази в езерото, за да пие вода.

— Е, това е нещо, което не виждаш всеки ден — каза на глас. — Поне не в Бостън. Не и ако всеки миг от живота ти е зает от амбицията да се изкачиш нагоре. Не виждаш как на изток се развиделява и как смешен лос излиза от гората, за да пие вода.

Над земята се стелеше нежна мъгла. Езерото бе гладко като стъкло. В хижата на Броуди светна. Сигурно и той не можеше да спи. Или пък ставаше рано да пише, за да може да се изтегне в хамака си следобед с книга в ръка.

Светлината и мисълта, че и друг, освен нея е буден, й се сториха изненадващо успокояващи.

Беше сънувала кошмар, но не бе откачила. Това бе напредък, нали? А на отсрещния бряг на езерото познат човек бе запалил лампата си. Може би и той гледаше през прозореца и щеше да забележи нейната светлина. По някакъв странен начин двамата споделяха удоволствието от настъпването на новия ден.

Рийс остана на мястото си и загледа как небето се оцвети в розово и златисто, а водната повърхност запламтя като огън.

Приготви раницата си според указанията в туристическото ръководство. Стори й се, че тежи поне двайсет килограма. Разстоянието дотам и обратно бе само около дванадесет километра, но според нея бе разумно да действа предпазливо и да използва списъка за над петнадесет километра.

Можеше да реши да продължи нагоре или пък да се отбие някъде. А и бездруго вече бе приготвила раницата и не възнамеряваше да започва отново. Напомни си, че можеше да спре винаги когато си поиска, да остави раницата на земята и да си почине. Беше хубав, ясен ден и тя възнамеряваше да се възползва от него.

Бе направила едва две-три крачки, когато някой извика името й.

— На екскурзия ли отиваме тази сутрин? — попита я Мак, издокаран в една от любимите си фланелени ризи, затъкната в джинсите, и нахлупена на главата плетена шапка.

— Реших да тръгна по пътеката за Малкото ангелче.

Мак смръщи вежди.

— Сама ли отиваш?

— Пътеката е лесна, поне според туристическото ръководство. Денят е великолепен и искам да видя реката. Имам карта — продължи Рийс. — Нося си компас, вода и всичко, от което имам нужда. Отново според ръководството — усмихна се тя. — Всъщност нося повече неща, отколкото трябва.

— Пътеката все още е кална. И се обзалагам, че ръководството съветва да се разхождаш в компанията на поне още един човек.

Това беше вярно, но Рийс не си падаше по груповите мероприятия. Сама винаги се чувстваше по-добре.

— Няма да ходя надалеч. А и това няма да е първата ми екскурзия из планината. Не се притеснявай за мен, Мак.

— Аз също имам малко свободно време днес. Оставих младия Леон в магазина. Бих могъл да ти правя компания за около час.

— Добре съм, а и със сигурност не си планирал да си изхабиш почивния ден по този начин. Наистина няма за какво да се тревожиш. Няма да се отдалечавам.

— Ако не се върнеш до шест, ще изпратя група да те издири.

— В шест часа не само ще съм се върнала, но и вече ще съм си накиснала изморените крака. Обещавам.

Рийс нагласи раницата си и потегли към езерото. Заобиколи го и пое по пътеката през гората към каньона.

Вървеше бавно и се наслаждаваше на пъстрата сянка. Благодарение на хладния въздух, уханието на бор и влажна земя, неприятното чувство, останало от съня й, изчезна.

Обеща си да излиза сред природата по-често. Щеше да си избира различни пътеки и да проучва околностите във всеки свободен ден. Е, или поне през всеки втори почивен ден. Би могла да отиде с колата до парка и да го разгледа, преди летните туристи да го задръстят. Сериозните физически натоварвания щяха да възбудят апетита й и постепенно формата й щеше да се възвърне.

А като грижа за психическото си здраве щеше да се научи да различава дивите цветя, които според туристическото ръководство покриваха горите, пътеките и планинските ливади през лятото. Желанието да види цъфтежа им щеше да я подтикне да остане в града.

Пътеката се раздели. Рийс оправи раницата си и пое по отклонението към Малкото ангелче. Въздухът в гъстата гора бе влажен, по високите клони на дърветата се виждаха гнезда. Огромни морени седяха в локви разтопен сняг. Кални реки се стичаха там, където след няколко седмици щяха да цъфтят красиви цветя.

Рийс си помисли, че е попаднала на друга планета — безмълвна и кафява.

Пътеката ставаше все по-стръмна. От едната й страна се издигаха високи ели, а от другата се сурваше зловеща пропаст. Рийс си напомни да върви по-предпазливо, с малки крачки.

Не бързаше за никъде.

След първите два километра спря да си почине, да пие вода и да се полюбува на гледката.

На югоизток проблесна езерото. Силното слънце бе прогонило мъглата и небето бе яркосиньо. Сутрешната смяна е претрупана с работа в момента, помисли си тя. Ресторантът е оживен и шумен, в кухнята ухае на кафе и бекон. Но в планината бе тихо, а във въздуха се носеше аромат на бор.

Тя бе съвсем сама. Единственият звук наоколо бе лекото шумолене на вятъра, който разлюляваше клоните на дърветата и високите треви в блатото, където живееха пъстри патици. Някъде отдалеч се чуваше настойчивото чукане на кълвач.

Рийс продължи нагоре. Мускулите й се напрегнаха от стръмното изкачване. Преди да ме ранят, можех да тичам по тази пътека, отвратено си помисли тя.

Е, наистина никога преди не се бе катерила по планините, но пък винаги нагласяше пътеката за тичане във фитнеса на стръмен наклон.

— Това е различен свят — промърмори на глас. — Напълно различен. Но ще се справя.

Пътеката прекосяваше заспали ливади и се извиваше към върха на планината. Рийс спря да си поеме дъх и зърна малко езеро. Красив жерав се издигна над водата, стиснал мятаща се риба в човката си.

Рийс се прокле, задето се забави с изваждането на фотоапарата, и продължи упорито нагоре. След малко чу тътена на реката. Пътеката отново се раздвои и тя погледна с копнеж стрелката към Големия ангел. Пътят щеше да я отведе високо в каньона, но изкачването изискваше не само издръжливост, а и основни алпинистки умения.

Не притежаваше нито едно от двете. Пък и трябваше да признае, че мускулите й бяха прекалено напрегнати, а краката — изтощени. Спря за пореден път, пи вода и се зачуди дали да не се откаже и да се порадва на гледката на ливадите и блатата. Можеше да седне на някой камък, да се попече, а ако имаше късмет, да види диви животни. Но реката я привличаше неудържимо. Беше решила да изкачи Малкото ангелче и нямаше да се отметне.

Раменете я боляха. Май наистина бе прекалила със запасите в раницата. Но все пак бе изминала повече от половината път и щеше да достигне целта си още преди обяд.

Тръгна през ливадата нагоре по калния наклон. След завоя видя блестящата река, която се виеше през каньона. По бреговете й бяха струпани морени и огромни камъни, сякаш реката просто не ги бе искала и ги бе изхвърлила. Но тук водите й бяха спокойни, едва ли не лениви.

Рийс извади фотоапарата, макар да знаеше, че лентата не може да запечата магията на великолепното място. Снимката нямаше да съхрани звуците, хладния, свеж въздух или могъществото, което се излъчваше от морените.

Внезапно забеляза два яркосини каяка и доволно ги щракна. Наблюдаваше как гребците се движат енергично и чу приглушените им гласове — хората вероятно крещяха.

Някой взимаше урок по гребане, помисли си тя и извади бинокъла си, за да види по-добре. Мъж и момче в началото на пубертета. Лицето на детето бе съсредоточено и развълнувано. Устата му се усмихваше широко. Дали бяха баща и син? Или пък учител и ученик? Двамата продължиха да гребат на запад.

Рийс закачи бинокъла на врата си и продължи напред. Изкачването бе омайващо. Мускулите й пламтяха и не я измъчваха никакви страхове и тревоги. Въодушевлението й бе безкрайно. Трябваше само да наклони глава назад и цялото небе й принадлежеше. А също и планините, които блестяха в синьо на слънчевата светлина.

Въпреки прохладния въздух по гърба й се стичаше пот. След малко щеше да спре да си почине и да съблече якето си. Продължи упорито нагоре.

Внезапно се закова на място, когато видя Броуди, застанал на широка площадка над пропастта.

— Трябваше да се сетя, че си ти — каза той вместо поздрав. — Вдигаш достатъчно шум да предизвика лавина.

Рийс вдигна очи нагоре разтревожено и той поклати глава.

— Е, може и да не си чак толкова шумна — успокои я. — А и шумът по пътеката обикновено прогонва хищниците. Поне четирикраките.

Ако бе забравила за възможността да се натъкне на мечка, то със сигурност не си бе и помисляла, че може да срещне хора.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Гледам си работата — отвърна Броуди и отпи от водата си. — А ти? Имам предвид, какво друго, освен шумното изкачване, придружено от песента „Няма достатъчно висока планина“?

— Не пеех — възрази тя засрамено.

— Добре де, не пееше. Само произнасяше задъхано думите на песента.

— Реших да изкача Малкото ангелче. Имам почивен ден.

— Браво на теб — небрежно промърмори той и взе бележника, който лежеше в скута му.

След като вече бе спряла, нямаше да е лошо да си почине малко, преди да продължи изкачването. Можеше да скрие факта, че има нужда от почивка, като се разговори с писателя.

— Идваш чак тук, за да пишеш ли? — попита любезно.

— Правя проучвания. Възнамерявам да убия някого тук. В книгата — поясни той развеселено, когато видя как зачервените й бузи пребледняват. — Мястото е чудесно за убийство, особено по това време на годината. Никой не скита по пътеките. Е, почти никой. Той я подмамва в планината и я бута в пропастта.

Броуди се наведе леко над ръба. Бе свалил якето си и Рийс замечтано си помисли, че трябва да направи същото.

— Зловеща пропаст — продължи писателят. — Ужасна злополука. Неописуема трагедия.

— Защо го прави? — заинтересува се тя.

Броуди сви широките си рамене.

— Ами защото може.

— По реката се движат лодки. Гребците може да го видят.

— Точно затова романите се наричат литературна измислица. Гребци — промърмори Броуди и записа нещо в бележника си. — Може пък да е по-добре, че са там. Какво толкова ще видят? Някой пада в пропастта. Чуват ехо от писъци. Бам!

— Добре, ще те оставя да се върнеш към работата си.

Тъй като отговорът на писателя бе само разсеяно изсумтяване, Рийс продължи нагоре раздразнено. Мястото, което Броуди си бе избрал, бе великолепно. И щеше да е нейното място, ако той не се бе настанил там. Е, нищо, щеше да си намери друго.

Докато се изкачваше нагоре, Рийс вървеше колкото се може по-далеч от ръба на пропастта и се мъчеше да прогони от мислите си образа на жената, която летеше надолу към скалите.

Знаеше, че издръжливостта й е вече към края си, но долови тътена на реката. Спря, пое си дъх и внезапно чу свирепия крясък на ястреб. Вдигна очи към небето и видя как птицата се понесе на запад.

Искаше й се да полети след него. Още един завой, каза си, и тогава ще седна, ще извадя обяда си и ще се порадвам на реката.

Последното усилие я възнагради с вида на пенливата вода. Реката сякаш кипеше сред високите камъни, обливаше ги с пръски, после се спускаше в малък водопад. Тътенът й изпълваше каньона и заглуши доволния смях на Рийс.

Все пак успя!

Облекчено смъкна раницата от гърба си и седна на гладка морена. Извади храната и й се нахвърли с неочакван апетит.

Струваше й се, че се е изкачила на върха на света. Бе спокойна, изпълнена с енергия и абсолютно щастлива. Отхапа огромно парче от леко киселата ябълка и се загледа в ястреба.

Идеален ден, помисли си тя въодушевено.

Вдигна бинокъла, за да проследи полета на птицата, после го насочи надолу към пенещите се води на реката. Заоглежда малките горички и скалите с надеждата да види диви животни. Може би отново някой лос, тръгнал на водопой. Или пък мечка, нагазила в реката, за да лови риба. Искаше й се види бобър или видра, да се порадва на великолепната природа.

Ако не беше започнала да оглежда брега, щеше да ги пропусне.

Стояха между дърветата и камъните. Мъжът бе с гръб към нея, а жената стоеше с лице към реката, сложила ръце на кръста си.

Макар и с бинокъл, височината и разстоянието й пречеха да ги види ясно, но все пак забеляза гъстата тъмна коса, която се спускаше изпод червената шапка на жената и се стелеше по яркочервеното й яке.

Зачуди се какво ли правеха. Сигурно обсъждаха къде да разпънат палатката си или откъде да спуснат лодката си в реката. Но наоколо не се виждаше кану или каяк. Нито пък оборудване за къмпинг.

Рийс сви рамене и продължи да наблюдава двойката. Знаеше, че не е особено учтиво от нейна страна, но пък те не бяха наясно с присъствието й, нито пък, че ги разучава като че ли са малки мечета или сърнички.

— Карат се — промърмори тя. — Май точно това правят.

В стойката на жената имаше нещо агресивно и яростно. Тя вдигна ръка и блъсна мъжа в гърдите. Рийс подсвирна леко.

— О, да, разгневена си. Обзалагам се, че си искала да отседнеш в хубав хотел, с канализация и румсървис, а този тип те е довлякъл тук на палатка.

Мъжът вдигна ръце като рефер и жената го зашлеви.

— Ох! — намръщи се Рийс и си заповяда да остави бинокъла.

Не беше редно да шпионира хората. Но не можеше да устои на малката драма и продължи да ги наблюдава.

Жената бутна мъжа, после отново му удари шамар. Рийс се отврати от насилието и реши да смъкне бинокъла от очите си.

Но ръката й замръзна, а сърцето й подскочи, когато видя мъжа да отвръща с юмручен удар. Жената се просна на земята.

— Не, не, недей — промърмори Рийс. — Недей. Престанете и двамата. Веднага спрете.

Жената скочи и побесняла, се хвърли към мъжа. Но преди да успее да го удари, отново бе отхвърлена назад. Тя се подхлъзна на калната земя и падна.

Мъжът се доближи и се надвеси над нея. Протегна ръка, за да й помогне, и тя се надигна. Устата й кървеше, може би и носът, но устните й се движеха енергично. Крещеше нещо.

— Престани да крещиш — посъветва я Рийс. — Само ще влошиш нещата.

Да, нещата наистина се влошиха. Мъжът отново я събори, сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. Без да осъзнава, че бе скочила на крака и бе започнала да пищи, Рийс продължи да гледа през бинокъла и видя как ръцете на мъжа се сключиха около врата на жената.

Ботушите й заудряха по земята, тялото й се загърчи. След малко се отпусна безжизнено, а Рийс изхлипа.

Завъртя се, спъна се и падна на колене. После скочи и се затича.

Краката й се пързаляха по пътеката, докато бягаше надолу с луда скорост. Сърцето й препускаше бясно. Лицето на жената в червеното яке се превърна в друго лице, вторачено в нея с кукленски сини очи.

Джини! Не, не беше Джини. Не беше в Бостън. Не сънуваше.

Въпреки опитите да се овладее внезапно чу писъците, смеха и изстрелите. Светът се завъртя пред очите й.

Блъсна се силно в Броуди и започна да се бори диво с него.

— Престани! Какво ти става? Да не искаш да се самоубиеш? — рязко извика той и я притисна към скалата, после, когато коленете й се подкосиха, я прегърна здраво. — Престани! Веднага! Истерията не помага. Какво видя? Мечка ли?

— Той я уби! Уби я! Видях! Видях го! — извика тя и зарови лице в рамото на Броуди. — Видях го. Не беше Джини. Не беше кошмар. Той я уби. Там отсреща. От другата страна на реката.

— Дишай — нареди й Броуди, като се отдръпна назад и я хвана за раменете. — Дишай. Хайде сега, почни отначало. Още веднъж.

— Добре, добре. Добре съм — пое си дъх тя. — Моля те, помогни ми. Моля те. Те бяха от другата страна на реката. Видях ги. С бинокъла. Той я уби, а аз го видях.

— Покажи ми.

Рийс затвори очи. Този път не беше сама. Някой щеше да й помогне.

— Нагоре по пътеката. Не знам колко време тичах, но е нагоре.

Не искаше да се връща там. Не искаше никога вече да види мястото, но Броуди я хвана за ръка и я поведе.

— Тъкмо обядвах — продължи тя, вече по-спокойно. — Гледах реката и ястреба.

— Да, и аз го видях.

— Беше невероятно красиво. Извадих бинокъла. Помислих си, че може да зърна някоя мечка или лос. Тази сутрин видях лос на езерото. Помислих си…

Рийс усети, че дрънка безсмислици, и си заповяда да се стегне.

— Оглеждах дърветата и морените, когато видях двойката.

— Как изглеждаха?

— Аз… не можах да ги огледам много добре — отвърна, като притисна ръце към гърдите си.

Беше съблякла якето си и го бе постлала на морената, където обядва.

И сега умираше от студ.

— Тя имаше дълга коса. Тъмна. Червено яке и шапка. И слънчеви очила. Той беше с гръб към мен.

— С какво беше облечен?

— Ъъъ… тъмно яке и оранжево кепе, каквото носят ловците. Мисля… мисля, че носеше слънчеви очила. Не видях лицето му. Ето я раницата ми. Зарязах всичко и побягнах. Ей там стана всичко — посочи тя, като забърза напред. — Стояха пред онези дървета. Сега ги няма, но ги видях. Видях ги. Трябва да седна.

Рийс се отпусна на морената. Броуди не проговори, но взе бинокъла от врата й и го насочи надолу. Не съзря и следа от човек.

— Какво точно видя? — попита я той.

— Караха се. По стойката й личеше, че е бясна. Беше сложила ръце на кръста си. Имаше агресивен вид.

Рийс преглътна и се насили да се съсредоточи. Потръпна и облече якето си.

— Тя му удари плесница, после го бутна и отново го зашлеви. Той отвърна на удара и я събори, но тя скочи и се втурна към него. Посрещна я с юмрук. Видях кръв по лицето й. О, Господи! О, Господи!

Броуди я погледна мрачно.

— Не изпадай в истерия! Трябва да довършиш разказа си.

— Той се наведе, сграбчи я за косата и заблъска главата й в земята. После сякаш… сякаш я душеше.

Рийс си припомни случилото се ясно и притисна ръка към устата си, за да не повърне.

— Удуши я. Краката й удряха лудо в земята, после затихнаха. Изпищях, но реката бучеше.

— Разстоянието е доста голямо, дори и с бинокъла не се вижда добре. Сигурна ли си?

Рийс вдигна зачервените си очи.

— Виждал ли си как убиват някого?

— Не.

Тя се надигна и се протегна към раницата си.

— Аз съм виждала. Той я е отнесъл. Завлякъл е трупа й някъде. Не знам. Но я уби и сега ще се измъкне. Трябва да потърсим помощ.

— Дай ми раницата си.

— Мога и сама да си я нося.

Броуди взе раницата и я изгледа със съжаление.

— Носи моята, по-лека е. Няма смисъл да стоим тук и да спорим. Със сигурност накрая ще се окажа прав, по ще загубим време.

Рийс сложи раницата му на гърба си. Наистина беше по-лека. Беше прекалила с багажа в своята.

— Мобифонът ми! Ама че съм идиотка!

— Може и да си — усмихна се Броуди, когато тя бръкна в джоба си. — Но мобифонът няма да ти свърши работа. Тук няма сигнал.

Тя все пак реши да опита.

— Може пък да попаднем на място, където има сигнал. Ще ни отнеме адски много време да слезем долу. Сам ще успееш по-бързо. Да, по-разумно ще е да тръгнеш сам.

— Не.

— Но…

— Кого си видяла да убиват преди?

— Не мога да говоря за това. Колко време ще ни е нужно да стигнем долу?

— Не знам точно. И не започвай да питаш дали вече не сме стигнали.

Рийс леко се усмихна. Броуди беше толкова рязък и категоричен, че прогони страховете й. Да, беше прав. Все някога щяха да стигнат долу. И тогава щяха да направят каквото трябва, за да помогнат на полицията.

А като съдеше по бързината, с която Броуди крачеше напред, щяха да стигнат за по-малко от половината време, за което тя бе преодоляла разстоянието. Ако успееше да поддържа скоростта му, разбира се.

— Хайде да говорим за нещо — предложи тя. — За каквото и да е друго. Разкажи ми за книгата си.

— Не. Никога не говоря за работата, която ми предстои.

— Артистичен темперамент.

— Не. Просто е досадно.

— Няма да се отегча.

Броуди я изгледа накриво.

— Но за мен ще е отегчително.

— Аха.

Искаше й се да чува думи. Каквито и да било.

— Добре, защо се настани в Ейнджълс Фист?

— Вероятно по същата причина като теб. Исках промяна.

— Защото са те уволнили в Чикаго.

— Не ме уволниха.

— Чух, че си халосал шефа си и са те уволнили от „Трибюн“.

— Всъщност ударих един колега, защото съсипа статията ми. А редакторът, който бе негов чичо, предпочете да повярва на роднината си. И затова напуснах.

— И реши да пишеш книги? Забавно ли е?

— Предполагам, че да.

— Обзалагам се, че си убил кретена още в първия си роман.

Броуди я изгледа развеселено.

— Права си. Пребих го до смърт с лопата. Страхотен кеф.

— На времето четях криминалета и трилъри. Но от известно време не мога…

Рийс реши да не обръща внимание на преуморените си мускули и продължи напред. Припомни си, че сега, когато слизаше надолу, трябваше да промени походката си и да стъпва първо на пръсти. И Броуди вървеше така.

— Вероятно ще опитам да прочета някоя от твоите книги — каза тя.

Броуди небрежно сви рамене.

— Е, можеш да се натъкнеш и на по-кофти роман.

6.

Известно време вървяха мълчаливо през ливадите. Рийс си припомни патиците и жерава. И горката, обречена риба. Тялото й бе изтръпнало от умора, умът й бе замаян.

— Броуди?

— Все още съм тук.

— Ще дойдеш ли с мен в полицията?

Той спря, за да пие вода, после й подаде шишето. Очите му я гледаха спокойно и безстрастно. Зелени очи. Тъмни като листата по дърветата в края на лятото.

— Ще им се обадим от дома ми. По-близо е, отколкото да заобикаляме езерото и да ходим чак до града.

— Благодаря.

Облекчена и изпълнена с благодарност, Рийс продължи да върви упорито напред. За да се успокои, си повтаряше готварски рецепти наум и си представяше как приготвя храната.

— Звучи доста добре — отбеляза Броуди и я върна към действителността.

— Какво?

— Това, което приготвяш ей тук — почука се той по слепоочието. — Скариди на грил?

Рийс реши, че няма смисъл да се срамува. Вече не й пукаше.

— Да, скариди на грил. Не осъзнавах, че говоря на глас — рече. — Май имам проблем.

— Не виждам друг проблем, освен че огладнях, а наоколо няма никакви скариди.

— Просто имам нужда да мисля за нещо друго. За каквото и да е. Трябва да… Ох, мамка му!

Сърцето й се сви, а дишането й се затрудни. Паниката я нападна безмилостно. Зави й се свят и тя се наведе в опит да си поеме дъх.

— Не мога да дишам. Не мога.

— Можеш. Дишаш. Но ако продължиш да го правиш по този начин, ще припаднеш. Не съм съгласен да те нося на гръб по целия път, така че престани — делово й нареди той и я изправи. — Престани — повтори по-рязко.

— Добре.

Около зениците му имаше златисти кръгчета. Сигурно те придаваха толкова напрегнат вид на очите му.

— Довърши скаридите.

— Какво?

— Довърши готвенето на скаридите.

— Ъъъ… Сипваме половината чесново олио в купата със скариди и разбъркваме. Прехвърляме ги в голяма чиния, гарнираме с лимонови резенчета и ги поднасяме с препечен хляб „Чиабата“ и остатъка от чесновото олио.

— Ако успея да купя скариди, можеш да ми се отплатиш за услугата, като ми ги приготвиш по тази рецепта.

— Дадено.

— Какво, по дяволите, е хляб „Чиабата“?

Рийс не знаеше защо въпросът му я накара да се засмее, но главата й се проясни.

— Вид италиански хляб. Много е хубав. Ще ти хареса.

— Вероятно. Да не би да планираш да направиш ресторанта на Джоуни по-лъскав?

— Не. Не е мой.

— Ти имаше ли си собствен ресторант? Като гледам как се справяш в кухнята, очевидно не си начинаеща — добави Броуди, когато Рийс не му отговори.

— Работех в луксозен ресторант. Никога не съм имала свой собствен. Никога не съм искала да имам собствен.

— Защо? Не е ли това американската мечта? Да имаш собствен бизнес?

— Готвенето е изкуство. А собствеността изисква бизнес умения. Просто исках да…

Рийс едва не изтърси „творя“, но реши, че звучи прекалено надуто, затова добави скромно:

— Да готвя.

— Искаше?

— Искам. Може би. Вече не знам какво искам.

Но всъщност знаеше. И докато вървяха през прохладната гора, реши просто да го каже.

— Искам отново да съм нормална, да престана да се страхувам. Искам да бъда същата като преди две години, но това никога няма да стане. Затова се опитвам да разбера каква точно ще бъда през останалата част от живота си.

— Останалата част от живота ти е доста дълго време. Май ще е по-разумно да решиш каква ще бъдеш през следващите няколко седмици.

Рийс вдигна очи към него, после ги отмести встрани.

— Засега ще започна със следващите няколко часа.

Броуди сви рамене и извади мобифона си. Жената пред него беше истинска загадка, опакована в нерви. Сигурно щеше да е интересно да стигне до основата на характера й. Не му изглеждаше толкова крехка, колкото тя самата си мислеше. Много хора не биха успели да изминат дългото разстояние обратно, без да изпаднат в истерия, след като бяха видели убийство.

— Тук вече има сигнал — каза той и набра някакъв номер. — Броуди е. Трябва да говоря с шерифа. Не. Веднага.

Рийс си помисли, че не би искала да спори с него. В тона му се долавяха стоманена твърдост и решителност, но никаква паника или уплаха. Тя се зачуди дали някога щеше да се радва на подобна самоувереност и контрол.

— Рик, аз съм с Рийс Гилмор, на около полови километър от дома ми на Малкото ангелче. Трябва да дойдеш до вилата. Да, има проблем. Рийс стана свидетелка на убийство. Точно това ти казах. Тя ще ти обясни по-подробно. Вече почти стигнахме.

Той затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Ще ти дам съвет, макар че мразя да давам или получавам съвети.

— Но?

— Но този път ще го сторя. Трябва да запазиш спокойствие. Можеш да изпаднеш в истерия, да плачеш, да пищиш или припадаш, след като Рик чуе показанията ти. Говори ясно и спокойно, разкажи му всичко подробно и край.

— Ако започна да откачам, ще ме спреш ли? — попита тя, като долови намръщването му още преди да вдигне очи към него. — Имам предвид да ме прекъснеш или да събориш някоя лампа. Не се тревожи, ще ти я платя. Просто за да ми дадеш време да се стегна.

— Може и да го направя.

— Благодаря. Усещам миризмата на езерото. Дори го виждам зад дърветата. Винаги се чувствам по-добре, когато видя вода. Сигурно няма да е лошо да живея на остров. Ама там пък водата ще е прекалено много. Налага ми се да подрънкам дивотии за малко. Не си длъжен да слушаш.

— Имам уши — напомни й той, после отби встрани, за да поеме по краткия път към дома си.

Двамата се приближиха към сгушената сред дърветата къща. Рийс предположи, че планината се вижда от всеки прозорец в дома.

— Хубаво място. Имаш чудесен дом — похвали го тя.

Но в мига, когато Броуди отвори задната врата, устата й пресъхна от ужас. Не беше заключил. Всеки можеше да влезе през незаключената врата.

Той се обърна назад учудено, когато Рийс не го последва вътре.

— Да не искаш да стоиш отвън, докато говориш с шерифа? — попита я.

— Не.

Рийс призова на помощ всичките си сили и влезе вътре. В кухнята. Беше малка, но уютна. Личеше си, че е почистена от мъж. Не беше много любезно от нейна страна да си мисли такива неща, но повечето мъже, които не бяха в ресторантьорския бизнес, чистеха повърхностно. Измиваха чиниите, избърсваха плотовете и край.

На сивия каменен плот бяха подредени кафеварка, бяла купа с няколко ябълки и банани, тостер, който изглеждаше по-стар от Рийс, и бележник.

Броуди отиде до кафеварката, напълни я с вода и сипа смляното кафе. Чак след това свали якето си и извади три бели чаши. Рийс продължи да стои до вратата.

— Имаш ли чай? — попита тя смутено.

Той я изгледа развеселено.

— Разбира се. Чакай само да извадя порцелановия сервиз.

— Добре. Приемам това за „не“. Не пия кафе. Изнервяме. Е, прави ме по-нервна от обикновено — поправи се тя, когато видя усмивката му. — Вода. Ще пия само вода. И предната врата ли оставяш отключена?

— Ключалките са излишни. Ако някой иска да влезе, просто ще изрита вратата или ще счупи някой прозорец.

Рийс пребледня и Броуди наклони глава.

— Какво? Да не искаш да проверя дали някой не се крие в гардероба или под леглото?

Рийс му обърна гръб и свали раницата си.

— Обзалагам се, че никога в живота си не си бил уплашен.

Раздразних я, помисли си писателят. Гневът й определено му харесваше повече от треперенето.

— Какво ще кажеш за Майкъл Майърс?

Тя се извърна към него в недоумение.

— Кой?

— Господи, слабаче, казах Майк Майърс. Това е зловещият тип в маската. От „Халоуин“, сещаш ли се? Гледах филма, когато бях на десетина години. Изкарах си акъла от страх. Майкъл Майърс живя в гардероба ми години след това.

— И как се отърва от него? Той не продължи ли да се връща във всеки филм?

— Заведох едно момиче в стаята си, когато бях на шестнадесет. Дженифър Риджуей. Красиво червенокосо гадже с огромна… енергия. След няколко часа в тъмното в нейната компания, никога вече не си помислих за Майкъл Майърс.

— Секс екзорсизъм?

— Върши работа — ухили се Броуди, като извади шише вода от хладилника. — Готов съм да ти помогна, ако решиш да опиташ.

— Ще ти се обадя — усмихна му се тя.

Броуди й метна шишето. Тя го хвана, но едва не го изтърва, а раменете й се сковаха отново, когато някой почука рязко по предната врата.

— Това трябва да е шерифът. Майкъл Майърс не чука. Искаш ли да останем в кухнята?

Рийс огледа малкото уютно пространство.

— Да, тук е чудесно.

— Изчакай само минутка.

Писателят отиде да отвори. Рийс завъртя капачката на шишето и отпи жадно студената вода. Чу тихо мърморене, после тежки мъжки стъпки. Успокой се, заповяда си. Говори спокойно, ясно и подробно.

Рик влезе и й кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Рийс. Чух, че имаш проблем.

— Да.

— Хайде да седнем и да ми разкажеш.

Тя се настани и започна историята си, като се стремеше да не пропусне някоя важна подробност. Броуди мълчаливо сипа кафе и постави една от чашите пред Рик.

Докато говореше, Рийс непрестанно опипваше шишето с вода. Шерифът си водеше бележки и я наблюдаваше внимателно. Броуди стоеше облегнат на сивия плот, пиеше кафе и не проговаряше.

— Добре. Можеш ли да идентифицираш някой от двамата? — попита Рик.

— Може би нея. Неговото лице не видях. Беше с гръб към мен и носеше шапка. Мисля, че и двамата бяха със слънчеви очила. Тя със сигурност, поне отначало. Имаше тъмнокестенява или черна коса. Не, по-скоро кестенява. Дълга кестенява коса. Вълниста. Беше с червено яке и шапка. Червено кепе.

Рик се извърна към Броуди.

— А ти какво видя?

— Рийс — отговори писателят, като допълни чашата си. — Беше на около половин километър над мен, когато спря. Нямаше начин да видя мястото, където е станало убийството, дори и да бях гледал натам.

Марсдън подръпна горната си устна.

— Не бяхте ли заедно?

— Не. Както Рийс каза, тя мина покрай мястото, където работех. Разменихме си няколко думи, после тя продължи нагоре. Около час по-късно реших и аз да се изкача още малко и се натъкнах на Рийс, която тичаше лудо към мен. Разказа ми какво е станало и се върнахме до мястото, където бе седяла.

— Тогава видя ли нещо?

— Не. Но ако искаш да знаеш къде е мястото, мога да ти го покажа на картата.

— Благодаря ти. Рийс — продължи Рик, когато Броуди отиде да вземе картата, — видя ли лодка, кола или пикап? Някакво превозно средство?

— Не. Потърсих лодка, но не видях. Реших, че са дошли на къмпинг, но не видях никакво къмпингово оборудване. Дори палатка. Видях само тях. Видях как той я удуши.

— Разкажи ми всичко, което можеш, за него. Всичко, което ти дойде наум — подтикна я шерифът. — Човек никога не знае какво точно ще успее да си припомни.

— Всъщност не можах да го разгледам добре. Беше бял. Почти сто процента съм сигурна. Предполагам, че може да е бил от испански произход. Или пък индианец. Беше прекалено далеч дори за бинокъла. А и отначало просто си убивах времето. После тя го зашлеви. Два пъти. Втория път той я бутна назад или пък я удари с юмрук. Тя падна. Стана адски бързо. Той носеше черно яке. Тъмно яке и оранжево кепе. Оранжево-червено като на ловците.

— Добре, чудесно начало. Ами косата му?

— Мисля, че не я видях.

Рийс потръпна. И преди бе станало същото. Въпроси, на които не можеше да отговори.

— Явно шапката му е скривала косата. А и якето му. Но не мисля, че беше дълга. Изпищях. Но те не можеха да ме чуят. Фотоапаратът беше в раницата ми, но изобщо не се сетих за него. Просто застинах на мястото си, а после побягнах.

— А можеше да скочиш в реката, да я преплуваш и да отведеш престъпника в полицията — безгрижно се ухили Броуди, когато се върна с картата в ръка. — Ето тук — посочи той на шерифа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — кимна Рик и се надигна от стола. — Отивам там веднага. Не се тревожи, Рийс, ще се погрижим за това. Ще ти се обадя да ти разкажа всичко. Междувременно, искам да си припомниш още подробности от случката. Ако се сетиш за нещо, дори и да не изглежда важно, веднага ми се обади.

— Добре. Благодаря.

Рик кимна на Броуди, взе си шапката и излезе навън.

— Е — въздъхна Рийс. — Смяташ ли, че той може… способен ли е?

— Не се е случило нищо, което да ми промени мнението. Рик се занимава най-вече с пияници и хулигани, семейни разправии, кражби по магазините и побоища, но се справя с тях без проблеми. Има и доста наранени туристи, алпинисти, гребци, шофьори и какви ли не други, когато започне сезонът. И Рик си върши работата. Бих казал, че е отдаден на службата.

— Но сега става дума за убийство. Убийството е различно нещо.

— Може и да си права, но той е шерифът тук. А след като убийството стана извън очертанията на града, ще му се наложи да повика на помощ щатската полиция. Колкото до теб, ти видя убийството, даде показания и няма какво повече да направиш.

— Така е.

Също като преди, помисли си Рийс. Няма какво повече да направя.

— Тогава ще тръгвам — реши тя. — Благодаря… благодаря ти за всичко — повтори и се надигна от стола.

— Аз също нямам какво да правя. Ще те закарам до квартирата ти.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеша.

— Не ставай глупава — възрази Броуди, като взе раницата й и се отправи към вратата.

Рийс се почувства наистина глупава, затова го последва безропотно. Писателят излезе навън и не й даде възможност да огледа и прецени дома му. Рийс остана с беглото впечатление за семпло обзавеждане и известно безредие. Вписваше се в представата й за типичното жилище на ерген.

Във всекидневната нямаше никакви цветя, украшения или пъстри възглавници. Канапе, кресло, две маси и великолепна каменна камина. Приглушени меки тонове, прави линии и пълна липса на женско присъствие.

— Днес ти създадох доста неприятности — започна тя.

— Абсолютно си права. Влизай в колата.

Тя спря и благодарността й бе изтикана от обида, възмущение и умора.

— Ти си грубо, безчувствено копеле!

Броуди се облегна на колата.

— И?

— Днес бе убита една жена. Удушена. Схващаш ли? Беше жива, а сега е мъртва и никой не може да й помогне. Аз не можах да й помогна. Просто стоях там и гледах. Не направих абсолютно нищо. Точно както преди. Наблюдавах го как я убива, а ти беше единственият, на когото можех да разкажа какво е станало. И вместо да си възмутен, разтревожен и изпълнен със съчувствие, ти се държиш рязко, грубо и заядливо. Така че, върви по дяволите! По-скоро, ще измина десет километра нагоре по склона, отколкото да се кача в тъпия ти мъжкарски джип. Дай ми проклетата раница!

Той си остана на мястото, но отегченият му вид изчезна.

— Крайно време беше — каза писателят. — Вече се чудех дали въобще имаш характер. По-добре ли се чувстваш?

Рийс се ядоса на себе си, но наистина се почувства по-добре. Небрежният му тон я бе вбесил до такава степен, че си бе изпуснала нервите и се бе развикала, а това определено облекчи напрежението, стегнало гърдите й.

— Да, но все пак можеш да отидеш по дяволите!

— Надявам се да ми запазят мястото в ада. А междувременно, качвай се в колата. Изкара тежък ден.

Той й отвори вратата и добави:

— Пък и трябва да споделя нещо с теб. Мъжете не са заядливи. Психологически неспособни сме да се заяждаме. Следващия път използвай думата „проклет“. По-точна е.

— Ти си вбесяващ и объркващ човек — изсумтя Рийс, но се качи в колата.

— И това върши работа.

Броуди затръшна вратата и заобиколи колата. Метна раницата й на задната седалка и седна зад волана.

— Имаше ли приятели в Чикаго? — попита Рийс. — Или хората те смятаха за проклет, вбесяващ и объркващ?

— Имаше и от двата вида хора.

— Мислех, че от журналистите се очаква да са дружелюбни и мили, за да накарат хората да им се доверят.

— Може и така да е, ама аз вече не съм журналист.

— Значи на писателите е позволено да са мрачни и ексцентрични самотници?

— Май това ми отива.

— Напълно — кимна Рийс и той се засмя.

Звукът я изненада и я накара да се вторачи в него. Броуди все още се смееше, когато заобиколи ха езерото.

— Браво, слабаче! Вече знам, че си имаш гръбнак. Хубаво е и че можеш да хапеш.

Но когато стигнаха до „Ангелска храна“ и Рийс вдигна очи към прозорците си, гръбнакът й омекна и й се прииска да затрака със зъби. Все пак излезе от колата и се протегна към раницата си, но Броуди я изпревари.

Тя застана на тротоара и се зачуди кое ли щеше да надделее — гордостта или паниката й.

— Проблем ли има? — попита писателят.

— Не. Да. Мамка му! Слушай, дойде чак дотук. Ще се качиш ли с мен догоре? Само за минута?

— За да се уверя, че Майкъл Майърс не се крие в апартамента ти?

— Нещо такова. Можеш да си вземеш обратно комплимента. Ако изобщо думите ти, че имам гръбнак, бяха комплимент.

Броуди метна раницата на рамо и заобиколи сградата. След като Рийс извади ключа си и отвори вратата, той влезе първи в жилището.

Рийс реши, че не е чак толкова безчувствен. Не й се беше присмял, дори не бе проговорил, само влезе преди нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — учуди се той.

— Моля?

— Нямаш телевизор. Нито уредба.

— Тъкмо се нанесох. А и не прекарвам много време тук.

Той започна да оглежда квартирата. Рийс не го спря. Нямаше много за гледане.

Спретнато легло, канапе, високи столчета. Броуди усети, че малкото жилище ухае на жена. Но не видя нищо, което да му подскаже, че обитателката е от женски пол. Наоколо нямаше красиви безсмислени украшения, нито спомени от дома й или пътуванията й.

— Хубав лаптоп — почука той по компютъра.

— Каза, че си гладен.

Броуди вдигна очи. Внезапно забеляза как почти празната стая караше Рийс да изглежда ужасно самотна.

— Така ли?

— Преди. Ако си гладен, мога да ти приготвя нещо за ядене. Ще го наречем отплата за днешния ден. И ще сме квит.

Каза го съвсем небрежно, но Броуди познаваше добре човешкия характер и веднага осъзна, че Рийс не иска да остане сама. А и наистина беше гладен. Освен това знаеше от личен опит колко добра готвачка е Рийс.

— Какво ще сготвиш?

— Ами…

Тя зарови пръсти в косата си и погледна към кухнята. Очевидно си припомняше с какво разполага.

— Мога да приготвя пиле с ориз. Адски бързо. Двайсетина минути.

— Чудесно. Имаш ли бира?

— Не. Съжалявам. Но имам вино — завъртя се тя към кухнята. — Хубаво бяло вино. Изстудено.

— Звучи добре. Студено ли ти е?

— Студено?

— Да. Ако не замръзваш, свали си палтото.

Рийс обаче първо извади виното и тирбушона. После взе от фризера две пилешки пържоли без кожа. Пъхна ги да се размразят в миниатюрната микровълнова печка.

После съблече якето си и го занесе заедно с това на Броуди до леглото. Писателят отвори виното.

— Имам само обикновени чаши — извини се тя, като отвори шкафа. — Всъщност купих виното най-вече за да готвя с него.

— Сервираш ми вино за готвене? Ужас!

— Виното е хубаво — възрази Рийс раздразнено. — Не готвя с вино, което не бих пила. Това е чудесно „Пино Гриджио“. Така че, кажи „наздраве“.

Броуди сипа виното и й подаде чашата. Опита го и кимна.

— Добре, ще добавим към резюмето ти, че познаваш вината. Къде се научи да готвиш?

Рийс се обърна и започна да приготвя вечерята.

— На няколко места.

— И едното е Париж?

Тя извади чесън.

— Защо ме питаш, след като доктор Уолъс вече ти е казал?

— Всъщност ми каза Мак, който го чул от доктора. Още не си свикнала с клюките в малкото градче.

— Май си е така — съгласи се тя, като сложи водата за ориза да заври.

Броуди се настани на високото столче с чаша в ръка и се загледа в нея.

Компетентност, помисли си той. Контрол и поезия. Нервното напрежение не си личеше, когато Рийс се вихреше в кухнята.

Тя самата трябваше да яде повече от великолепната храна, която приготвяше. Имаше нужда да качи поне шест-седем кила. Тегло, което очевидно бе загубила след бягството си от Бостън.

Отново се зачуди кого ли беше видяла да убиват. И защо. И как.

Рийс приготви набързо ордьовър със солени бисквити, топено сирене и маслини, после го поръси с някаква подправка и го постави пред него.

— Ордьовър — усмихна му се и започна да реже пилето.

Броуди излапа повече от половината бисквити още преди Рийс да започне да вари ориза. Въздухът ухаеше съблазнително на чесън.

Той седеше и отпиваше от виното, а тя се въртеше с шеметна скорост около три тигана — един с пилешките пържоли, друг с ориз и трети с чушки, гъби и броколи.

— Откъде знаеш как да готвиш така, че всичко да е готово едновременно?

Рийс го погледна развеселено. Лицето й бе леко зачервено от горещината.

— А ти откъде знаеш как да приключиш една глава и да започнеш следващата?

— Има логика. Изглеждаш великолепно, когато готвиш.

— Готвя по-добре, отколкото изглеждам.

Тя разбърка зеленчуците и разклати тигана с пилето. После изключи печката и започна да оформя порциите. Остави чинията му пред него и повдигна вежди.

— Двайсет минути — отбеляза Броуди. — И мирише много по-добре от консервата, която смятах да си отворя тази вечер.

— Заслужи си го.

Рийс взе собствената си порция — значително по-малка от неговата — и се настани до него. После вдигна чаша, чукна неговата и отпи.

— Е? Как е?

Броуди лапна първата хапка и се облегна назад.

— Имаш адски интересно лице — започна той. — Вълнуващо. Особено огромните тъмни очи. Но — продължи той, когато му се стори, че Рийс се отдръпна леко — може би наистина готвиш по-добре, отколкото изглеждаш.

Широката й усмивка го накара да си помисли, че бе изрекъл абсолютна лъжа, но той продължи да яде и да се наслаждава на храната, както и на компанията. А това не бе очаквал.

— Знаеш ли за какво си говорят долу в момента? — попита я.

— В ресторанта ли?

— Да. Виждат колата ми отпред, но аз не съм в заведението. Някой ще каже, че ме е видял да се качвам тук с теб. Друг ще добави, че съм в апартамента ти от доста време.

— Аха — въздъхна тя. — Е, няма значение — усмихна се след миг, после се завъртя към него. — За теб има ли значение какво говорят?

— Не ми пука. На теб пука ли ти?

— Понякога да. Прекалено много. Друг път никак. Със сигурност не ми пука, че си изгубил баса с Мак Дръбър за това дали ще се метна в леглото с Ло.

Той я изгледа развеселено.

— Надцених Ло и подцених теб.

— Очевидно. А пък ако хората смятат, че имам нещо общо с теб, Ло вероятно ще ме остави на мира.

— Досажда ли ти?

— Не. Не точно. А и откакто му заявих ясно как стоят нещата, вече е по-сдържан. Но и сегашната ситуация няма да ми навреди. Май отново съм ти задължена.

— Така си е. Ще получа ли още една вечеря за това?

— Ами… предполагам, че да. Стига да искаш.

— Кога ти е следващият почивен ден?

— Ъъъ…

Господи, как беше успяла да се хване в капана толкова лесно?

— Във вторник. Тогава съм на работа първа смяна и съм свободна от три нататък.

— Чудесно. Ще дойда към седем. Удобно ли е?

— Седем. Разбира се. Чудесно. Има ли нещо, което не обичаш да ядеш? Или пък да си алергичен към някоя храна?

— Не готви черва или други дреболии. Всичко останало ям.

— Ясно. Никакви вътрешности.

А сега какво, зачуди се Рийс. Не й идваше наум никаква интересна тема за разговор. А по-рано я биваше в това. Обичаше да ходи по срещи, да си говори с някого, да се смее весело. А сега мозъкът й просто не можеше да тръгне по този път и си стоеше замръзнал над убитата жена.

— Той ще се появи, когато му дойде времето — каза Броуди.

Тя прикова очи в неговите.

— Ако съм толкова прозрачна, ще трябва да си инсталирам щори.

— Нормално е да не можеш да пропъдиш подобно нещо от мислите си. Мърмореше си тихичко, докато готвеше.

— Сигурно вече я е намерил. Убиецът не може да я е отнесъл надалеч. А ако я е заровил…

— По-лесно е да й върже камъни и да я метне в реката.

— О, Господи! Благодаря ти за образа, който ще виж дам непрестанно, когато затворя очи.

— Разбира се, трупът няма да остане на дъното. Течението е адски силно. Ще се появи някъде надолу по реката. Някой рибар ще я закачи на въдицата си или пък ще бъде забелязана от турист или гребец. И ще се изненада доста неприятно, когато я намери.

— Няма ли да престанеш! — намръщи се тя. — Но дори убиецът да я е хвърлил в реката, все трябва да е оставил някакви следи. Кръв. Удари главата й доста силно. Ами отпечатъците от обувките му? Трябва да са там, нали?

— Вероятно. Не е знаел, че някой го наблюдава, така че защо да си прави труда да заличава следите си? Според мен основната му задача е да се отърве от трупа и да изчезне.

— Да. Значи шерифът ще намери нещо.

Рийс скочи, когато чу стъпки отвън.

— Това сигурно е шерифът — подхвърли Броуди небрежно и се смъкна от високия стол, за да отиде да отвори вратата.

7.

— Здравей, Броуди — кимна Рик, като влезе в апартамента и свали шапката си. — Добър вечер, Рийс — поздрави шерифът и огледа кухнята набързо. — Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви.

— Свършихме вече. А и вечерята не е толкова важна — отвърна младата жена, като се смъкна от високото столче, макар че краката й трепереха. — Намери ли я?

— Имаш ли нещо против да седна?

Как бе могла да забрави ритуалите на ченгетата? Поканваш ги да влязат и седнат, предлагаш им кафе. В онези отминали дни Рийс винаги имаше кафе у дома. За приятелите си. И за ченгетата.

— Съжалявам — извини се тя, като махна с ръка, към канапето. — Заповядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря.

Шерифът се настани на канапето, остави шапката в скута си и изчака и Рийс да седне. Броуди си остана облегнат на плота, както бе постъпил и в собствената си къща.

Още преди Рик да проговори, Рийс предусети какво ще чуе. Видя отговора изписан на лицето му. Беше се научила да разчита непроницаемите изражения на ченгетата.

— Не намерих нищо.

Тя поклати глава объркано.

— Ама…

— Хайде да караме по-бавно — прекъсна я Рик. — Защо не ми разкажеш всичко отначало?

— О, Господи — изстена младата жена, като разтърка лицето си, притисна ръце към очите си и после ги отпусна в скута си.

Да, разбира се. Трябваше да разкаже всичко за пореден път. Друга част от ритуала.

— Добре — съгласи се тя.

Изрецитира всичко, което си спомняше.

— Сигурно е хвърлил трупа в реката. Или го е заровил някъде. Или…

— Ще проучим. Сигурна ли си за мястото? — попита шерифът, като хвърли бърз поглед на Броуди.

— Показах ти мястото на картата. Рийс ми каза, че там е видяла убийството. Близо до малките водопадчета — обади се писателят.

— От другата страна на реката — обърна се шерифът към Рийс с безизразно лице. — Може да си се объркала, тъй като разстоянието е доста голямо.

— Не съм. Дърветата, камъните, бялата вода. Не съм се объркала.

— В този район нямаше никакви следи от борба. Не успях да намеря абсолютно нищо.

— Сигурно убиецът е заличил следите си.

— Възможно е — кимна Рик, но Рийс долови съмнението в тона му. — Утре сутрин, на светло, ще отида там отново. Броуди? Искаш ли да дойдеш с мен? Трябва да съм сигурен, че претърсвам точното място? Междувременно ще звънна няколко телефона, за да проверя дали някоя туристка или местна жена не е изчезнала.

— В онзи район има няколко хижи — напомни му Броуди и взе чашата си с вино, която бе оста вил на плота.

— Обиколих най-близките. Едната е моя, две-три са собственост на Джоуни. Повечето хижи там се дават под наем, но по това време на годината няма много хора. Аз поне не видях никого, нито пък знак, че къщите са обитавани. Но ще проверя всичко внимателно. Не се тревожи, Рийс, ще разберем какво точно е станало. Броуди, ще ме придружиш ли утре сутрин?

— Разбира се.

— Мога да помоля Джоуни да ми даде почивен ден, за да дойда с вас — започна Рийс.

— Броуди е бил там с теб. Мисля, че един от вас е достатъчен. Ще ти бъда адски благодарен, ако не разказваш за случилото се на никого. Поне засега. Искам да проуча всичко, преди историята да се разчуе.

Рик се надигна и кимна на Броуди.

— Какво ще кажеш да мина да те взема към седем и половина?

— Ще те чакам.

— Опитайте се да изкарате приятно остатъка от вечерта. Рийс, забрави за случката за известно време. Не можеш да направиш нищо повече.

— Така е. Не мога да направя абсолютно нищо.

Рийс остана седнала на канапето и не изпрати шерифа.

— Не ми вярва — каза тя горчиво, когато Рик си сложи шапката и излезе.

— Не го чух да казва, че не ти вярва.

— Чу го — възрази тя и усети как гневът й се надига. — И двамата го чухме.

Броуди остави чашата си и се приближи към нея.

— Защо да не ти вярва?

— Защото не е намерил нищо. А и никой, освен мен не е видял убийството. Пък аз съм в града само от няколко седмици. Ето защо.

— Аз разполагам със същата информация и ти вярвам.

Очите я засмъдяха. Изпита почти непреодолимо желание да зарови глава в гърдите на Броуди и да заплаче. Но остана на мястото си и стисна ръце.

— Благодаря ти.

— Време е да се прибирам у дома. Няма да е зле да последваш съвета на Рик и да забравиш за случилото се. Поне засега. Вземи приспивателно и лягай.

— Откъде знаеш, че имам хапчета?

Броуди се усмихна накриво.

— Глътни си хапчето и заспивай. Утре ще ти кажа как стоят нещата.

— Чудесно. Благодаря — отвърна тя и се надигна, за да го изпрати. — Лека нощ.

Доволен, че я оставя раздразнена, а не потисната, Броуди излезе, без да каже и дума повече.

Рийс затвори вратата, заключи я, после залости прозорците. По навик тръгна към кухнята, за да разтреби, но вместо това се завъртя и включи лаптопа.

Щеше да запише всичко в дневника си.

В мига, когато Рийс се настани пред компютъра, Рик влезе в кабинета си и запали лампата. Закачи шапката и палтото си, после влезе в малката стаичка за почивка и пусна кафеварката.

Докато чакаше кафето, звънна в дома си. Както очакваше, най-голямата му дъщеря вдигна още при първото позвъняване.

— Здрасти, татко! Мога ли да си сложа спирала на пролетното тържество? Съвсем малко. Всички други го правят. Моля те!

Рик притисна пръсти към слепоочието си. Още нямаше и тринадесет години, а вече искаше да се гримира и ходеше по забави с танци.

— Какво каза майка ти? — попита той.

— Че ще си помисли по въпроса. Татко…

— Тогава и аз ще си помисля. А сега ми дай майка си, бебчо.

— Няма ли да се прибираш? Можем да седнем и да го обсъдим.

Господ да му е на помощ!

— Тази вечер ще работя до късно, но ще поговорим утре. Сега ми дай майка си.

— Мамо! Татко е на телефона. Трябва да работи до късно, но утре ще обсъдим дали мога да си сложа спирала като нормален човек.

— Благодаря за информацията.

Гласът на жена му звучеше развеселено, а не раздразнено. Как успяваше да го постигне, зачуди се Рик. Деби Марсдън се засмя в слушалката.

— Надявах се, че вече си на път.

— Налага се да остана в офиса известно време. Не мога да ти кажа колко точно. Защо, по дяволите, това дете иска да си слага спирала? Извади късмет да наследи твоите очи и сега има най-дългите мигли в Уайоминг — каза Рик, като си представи дългите извити ресници на дъщеря си и дълбоките й сини очи.

— По същите причини, по които и аз си слагам — миглите ни са прекалено светли. А и спиралата е един от основните женски инструменти.

— И ще й позволиш да се гримира?

— Мисля по въпроса.

Рик разтри тила си. Не можеше да се бори срещу жените в дома си.

— Първо искаше червило.

— Гланц за устни — поправи го Деби.

— Както и да е. Сега пък спирала. После сигурно ще поиска татуировка. И скоро ще настъпи краят на света.

— Мисля, че още известно време няма защо да се тревожим за татуировки. Ще ми звъннеш ли преди да тръгнеш към къщи? Мога да ти затопля вечерята.

— Вероятно ще закъснея. Взех си един сандвич от ресторанта на Джоуни. Не се тревожи. Целуни момичетата от мен.

— Ще го направя. Не се скапвай. Трябва да имаш сили, за да можеш да се прибереш у дома и да целунеш жена си.

— Със сигурност ще го направя. Деб? Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Рик отпи от кафето и начена сандвича, докато мислеше за жена си и трите си дъщери. Не искаше момиченцето му да носи грим. Но си знаеше, че накрая малката палавница щеше да победи. Бе упорита и решителна като майка си.

Той въздъхна, натъпка салфетката в хартиената кесия и я метна в коша. Наля си втора чаша кафе и си повтори наум показанията на Рийс. Поклати глава, сипа малко сметана на прах в чашата си и се върна в кабинета.

Включи компютъра. Беше време да научи нещо повече за Рийс Гилмор, която нямаше криминално досие и идваше от Бостън.

Прекара няколко часа пред екрана, от време на време си водеше бележки и говореше по телефона. Когато приключи, разполагаше с папка с информация, която прибра в долното чекмедже на бюрото си.

Излезе от офиса късно и се зачуди дали жена му още го чакаше.

Мина покрай „Ангелска храна“ и забеляза, че в апартамента на Рийс свети.

В седем и половина сутринта Рийс се мъчеше да се съсредоточи над палачинките и пържените яйца, а Броуди се въоръжи с термос с кафе и се настани в колата на Рик.

— Добро утро. Благодаря ти, че идваш с мен, Броуди.

— Няма проблеми. Смятам приключението ни за проучване.

Усмивката на шерифа се стопи.

— Предполагам, че сме изправени пред истинска загадка. Колко време след видяното от Рийс убийство отново бяхте на мястото откъдето е наблюдавала двамата?

— Не знам колко време й е било нужно да стигне долу до мен. Тичаше, пък и аз вече се бях изкачил нагоре по пътеката. Предполагам, че не повече от десет минути. Забавихме се около пет, преди да тръгнем натам. Още десет-петнайсет докато стигнем до камъка, където бе седяла.

— В какво състояние бе Рийс, когато се сблъскахте на пътеката?

Броуди се раздразни.

— Каквото можеш да очакваш от жена, която тъкмо е видяла как убиват друга жена.

— Спокойно, Броуди, не мисли, че не разбирам положението. Длъжен съм обаче да гледам на нещата по определен начин. Рийс ясно и разбираемо ли говореше?

— Да. След първите една-две минути. Не забравяй, че се намираше на километри от градчето и нямаше как да потърси помощ. Като изключим мен, разбира се. А и за първи път се изкачваше по тази пътека. Беше сама, шокирана, уплашена и безпомощна — току-що бе станала свидетел на убийството.

— Хм, убийство, което е видяла през бинокъла, при това от другата страна на реката — изсумтя Рик и вдигна ръка. — Може и да е станало точно както тя твърди, но трябва да взема предвид и факта, че липсват улики. Убеден ли си, че не е сгрешила? Да не би да е видяла как двама души се карат. Възможно е дори мъжът да е ударил жената.

Броуди си бе задал същия въпрос предишната вечер. И доста поразсъждава над него. Припомни си всички подробности. А също и лицето на Рийс — бледо и потно, с огромни стъклени очи.

Че коя жена би изпаднала в такъв ужас заради кавга на двама непознати?

— Вярвам, че Рийс е видяла точно това, което ни описа. Разказа ми го на пътеката, а и ти самият го чу три пъти. И нито веднъж не се отклони от показанията си.

Рик въздъхна.

— Тук си прав. Заедно ли сте?

— В какво?

Шерифът се засмя.

— Харесваш ми, Броуди. Умно копеле си. Имам предвид, гаджета ли сте?

— Какво значение има?

— Информацията винаги има значение при разследване на убийство.

— Тогава защо просто не ме попиташ дали спя с нея?

— Добре де. Опитах се да го направя тактично — призна Рик развеселено. — Е, спиш ли с нея?

— Не.

— Добре — кимна шерифът.

— Ами ако бях казал „да“?

— Щях да го запомня като добро ченге. С кого спиш си е твоя работа, Броуди. Разбира се, такива неща се разчуват из града с невероятна скорост. Няма нищо по-интересно от секса, независимо дали го правиш самият ти, или говориш за хора, които го правят.

— Предпочитам да участвам, отколкото да говоря.

— Прав си — отново се усмихна Рик. — И аз съм на същото мнение.

Известно време пътуваха мълчаливо. После шерифът отби встрани от пътя.

— Оттук ще стигнем най-лесно до мястото край реката — поясни.

Броуди метна малката раница на гърба си. Макар че разходката им щеше да е кратка, не бе разумно да тръгваш в планината без необходимите неща. Поеха сред гъстите храсти и дървета. В меката почва писателят забеляза следи от сърна, мечка и от ботушите на шерифа.

— Към реката не водят човешки следи — посочи му Рик. — Само моите от вчера. Разбира се, двойката може да е дошла от друго място, но огледах добре навсякъде. Ако си убил някого, трябва да се отървеш от трупа. Да го хвърлиш в реката, може да е първата ти идея, продиктувана от паниката.

Рик продължи напред с прикован в земята поглед.

— Или да го заровиш. Но това оставя следи, Броуди. Няма смисъл да влачиш трупа надалеч, а да изкопаеш гроб е много по-трудно, отколкото си мислиш.

Шерифът сложи ръце на кръста си.

— Ако гробът не е достатъчно дълбок, дивите животни веднага ще го разровят. А както виждаш, няма следи, че нечий крак изобщо е стъпвал в този район вчера. Ще те попитам отново. Сигурен ли си, че не си сбъркал мястото?

— Напълно.

Поеха на северозапад към реката. Броуди забеляза, че земята бе влажна от пролетното топене. И по нея би трябвало да останат и човешки следи, а не само от сърни и лосове. А такива нямаше. Заобиколиха малка група храсти и Броуди спря да се огледа. Дори клекна, за да провери за знак, че някой е минал оттам. Рик го изчака търпеливо.

— Предполагам, че вече си направил същото вчера — каза Броуди.

— Да — кимна шерифът. — През сезона тук може да си набереш невероятно хубави къпини. Но, ако човек се опита да скрие тук труп, ще остави някакви следи. А и смятам, че животните вече би трябвало да са надушили нещо и да дойдат да разучат.

— Да — изправи се писателят. — Прав си. Дори гражданче като мен знае тези неща.

Въпреки мрачните обстоятелства Рик се ухили.

— Справяш се доста добре в гората за гражданче.

— Колко дълго трябва да живея тук, за да спрете да ме наричате така?

— Може би десет-петнайсет години след като умреш.

— И аз така си мислех. Но и ти не си роден тук — припомни си Броуди. — Войнишко хлапе си.

— Да, но майка ми се установи в Шайен още преди дванадесетия ми рожден ден, така че определено имам преднина пред теб. Чуваш ли водопадите?

Грохотът на падаща вода се долавяше ясно сред върбите, дряновете и ясените. По повърхността на реката играеха слънчеви бликове. На другия бряг бе каньонът. Ето го мястото на отсрещната страна, където бе стоял с Рийс.

— Виж къде е седяла, когато е видяла убийството — каза Броуди, като заслони очите си с ръка и посочи към морените.

Помисли си, че тук бе доста по-хладно, може би заради водните пръски и силния вятър сред дърветата. Но пък светлината бе достатъчно силна, за да го накара да извади тъмните си очила от раницата.

— Броуди, разстоянието е доста голямо — прецени Рик, след като извади бинокъла си и го насочи към отсрещния бряг. — Ужасно е далеч, мамка му! — повтори. — А и по това време на деня отражението на слънцето във водата те заслепява.

— Рик, през последната година бяхме добри приятели, нали?

— Да.

— Добре, тогава ще те попитам направо. Защо не й вярваш?

— Хайде да караме поред. Рийс е горе, вижда нещо да се случва, втурва се обратно по пътеката и се сблъсква с теб. Междувременно, какво прави убиецът с трупа? Ако го е хвърлил в реката, тялото щеше да се появи надолу по течението. И досега все някой щеше да го забележи. Наоколо няма много тежести, с които да го потопи. Според теб, е разполагал само с около половин час да се отърве от трупа. Но за толкова време не би могъл да го стори, щяхте да го видите при връщането си тук.

— Вероятно я е завлякъл зад онези скали или сред дърветата. Така не бихме могли да видим трупа на жената от отсрещния бряг. А после е отишъл да вземе лопата или въже. Господ знае.

Рик въздъхна.

— Виждаш ли следи от човек, който е влачил тяло или го е заравял?

— Не. Не още.

— Сега ще се поразходим наоколо, както аз направих вчера. Няма и следа от пресен гроб. Съществува възможност да я е занесъл до кола или до хижа. Но хижите са на адски дълъг път и няма как да не оставиш нито една следа — изтъкна шерифът и се завъртя към Броуди. — Значи си абсолютно сигурен, че това е мястото, където Рийс е видяла убийството. Според мен обаче наоколо нищо не показва, че някой изобщо е идвал тук. Да не говорим за убиец на жена.

Логиката беше неоспорима. И все пак…

— Заличил е следите си.

— Възможно е. Но кога, по дяволите, го е направил? Завлякъл я е някъде, после се е върнал и е заличил следите. И то без да знае, че някой е станал свидетел на убийството.

— Ами ако е видял Рийс отсреща?

Рик извади слънчевите си очила и погледна нагоре към пътеката.

— Добре, да кажем, че я е видял. Но как е успял да заличи всички следи за половин час? Дори и да му отпуснем четиридесет минути, пак няма да стане.

— Мислиш, че Рийс лъже? Че си е измислила историята? Какъв е смисълът?

— Не мисля, че лъже — Отговори Рик, като си сложи шапката и разтърка чело. — Има и нещо друго, Броуди. Вчера, когато ви видях заедно у вас, а после и в нейния апартамент, реших, че ходиш с нея. И че знаеш за нея повече от мен.

— Какво повече?

— Хайде да вървим и ще ти разкажа. Очаквам да запазиш за себе си чутото. Смятам, че си един от малцината в града, които могат да пазят тайна.

Докато вървяха, Броуди оглеждаше внимателно земята и храстите. Ужасно му се искаше да открие улика, която да докаже, че Рик греши.

Внезапно осъзна какво правеше всъщност — искаше една жена да е мъртва, за да не се окаже, че друга е сгрешила.

Припомни си ужасения вид на Рийс и как се бе мъчила да не изпадне в истерия по обратния път. И колко самотна бе изглеждала в почти празния си апартамент.

— Направих някои проучвания — започна Рик, като поклати глава, когато Броуди спря и присви очи. — Това е част от работата ми. Идва нов човек и се установява в града. Искам да съм сигурен, че е чист. Направих същото и с теб.

— Изкарах ли теста?

— Не сме имали проблеми, нали? — отвърна с въпрос Рик, сетне кимна наляво. — Това е задната част на една от хижите на Джоуни. Най-близката е и все пак ни трябваха десет минути да стигнем до нея. При това вървяхме бързо и не носехме тежък труп. Никакво превозно средство не може да стигне дотук. А и щяха да останат следи от гумите.

— Влиза ли в хижата?

— Шерифската значка не ми дава право да нахлувам в частни имоти. Но погледнах през прозорците. Вратите са заключени. Отидох и до другите две близки хижи. Едната е моя. В нея влязох. Никъде нищо.

Продължиха напред, стигнаха до хижата и я обиколиха.

— Рийс е съвсем чиста, ако това те интересува — каза Рик, докато Броуди надничаше през прозорците. — Но е била замесена в нещо преди две години.

Писателят отстъпи назад и попита предпазливо:

— В какво по-точно?

— В ресторанта в Бостън, където е работила, имало стрелба. Тя е единствената оцеляла. Простреляна е два пъти.

— Мили Боже!

— Да. Оставили я да умре в някакъв килер. Научих подробностите от бостънското ченге, което работило по случая. Рийс била в кухнята, а всички останали — в ресторанта. Станало след работно време. Чула писъци, изстрели и си спомня, или мисли, че си спомня, как се протегнала към мобифона си. Един от мъжете влязъл в кухнята и я прострелял. Не си спомня почти нищо друго. Не могла да го огледа. Паднала ранена в килера и останала там няколко часа, докато ченгета я открили. Едва оживяла. Изпаднала в кома за повече от седмица, а после паметта й пострадала. Психическото й здраве не било по-добре от физическото.

И най-смелите догадки на Броуди се оказаха твърде далеч от истината.

— Как е възможно?

— Просто ти обяснявам, че е преживяла нервна криза. Изкарала няколко месеца в психиатрична болница. Така и не успяла да даде на полицията описание или да разкаже подробности. Убийците не били заловени. По-късно Рийс напуснала града. Водещият следовател поддържал връзка с нея през първата година. Но последния път, когато опитал да й се обади, се оказало, че е изчезнала, без да остави адрес. Баба й също живеела в Бостън, та тя му казала, че Рийс е напуснала града и не възнамерява да се върне.

Рик спря и се огледа наоколо, вдигна очи към дърветата, откъдето се чуваха птичи песни.

— Аз самият си припомних някои неща от случая. Репортажите за убийството се излъчваха по националната телевизия. Спомням си как тогава благодарих на Бога, че живеем тук, а не в голям град.

— Да бе, тук никой не ходи въоръжен.

Рик стисна челюсти.

— Хората ценят конституционното си право да притежават оръжие. И го уважават, гражданче.

— Не спомена, че съм розов либерал.

— Е, реших да проявя учтивост.

— Да бе — ухили се Броуди широко. — Такъв десен маниак като теб.

Рик се изсмя гръмко.

— Не знам как станах приятел с някакъв си градски тузар — каза той, като наклони глава. — Чудя се как ти не си чул нищо по въпроса, Броуди. Прочут градски журналист.

Броуди се замисли. Ако убийството бе станало малко след като той напусна вестника, сигурно точно в този момент бе давил яда и мъката си във вълните на Аруба. Не беше чел вестници цели осем седмици и бе бойкотирал Си Ен Ен.

— След като напуснах „Трибюн“, реших да си почина няколко седмици от новините — обясни той.

— Аха. Предполагам, че цялата история вече е била забравена, когато си се върнал към новините. Интересът на публиката се насочва към нещо ново адски бързо.

— В конституцията Първата поправка е преди Втората1.

— Срамота, ако питаш мен. Но да се върнем на въпроса — какво е станало с Рийс? Кошмарно е да преживееш подобно нещо и нищо чудно да не се е съвзела напълно.

— Какво искаш да кажеш, Рик? Че това, което е видяла, е халюцинация? Майната ти!

— Възможно е да е задрямала и да е сънувала кошмар. Ченгетата, които са разследвали убийството в Бостън, ми казаха, че Рийс често имала кошмари. Изминала е доста дълъг път за новак турист и сигурно е била смъртно изморена, когато е стигнала горе. Може да е била и замаяна от височината. Джоуни ми каза, че момичето хапва едва-едва, и то когато сложи чинията пред нея. А е и нервна. Докато живяла в хотела, подпряла със скрина вратата към съседната стая. Така и не разопаковала багажа си.

— Предпазливостта не означава лудост.

— Стига, Броуди, дори не съм намекнал, че Рийс е луда. Но е твърде вероятно все още да е емоционално разстроена — каза той, като веднага вдигна ръцете си, сякаш да успокои писателя. — Добре, взимам си думите назад. Не разстроена, а просто крехка. Приемам нещата по този начин, защото засега не виждам нищо друго. Разбира се, ще продължа да проучвам случая, но все още няма да търся помощта на щатската полиция. Не виждам какво ще правят тук. Ще прегледам списъка е изчезналите — може някой да отговаря на описанието на жената. Не мога да направя нищо повече.

— Това ли ще кажеш на Рийс? Че не можеш да направиш нищо повече?

Рик си свали шапката и прокара пръсти през косата си.

— Виждаш ли това, което виждам и аз? И то е абсолютно нищо. Ако имаш време, ела с мен да проверим останалите хижи в околността.

— Имам време. Но защо вземаш мен, а не някой от помощниците си?

— Ти си бил с нея — отговори Рик. — Приемам те за второстепенен свидетел.

— Задникът си ли покриваш, Рик?

— Щом искаш да го наречеш така. Слушай, Броуди, вярвам, че Рийс е видяла нещо. Но никаква следа или улика не подкрепят думите й. Допускам, че е възможно да е заспала и да е сънувала кошмар. Ти също трябва да поразмислиш върху този сценарий. Не изпитвам желание да увеличавам неприятностите й, каквито и да са те, но съм длъжен да работя с фактите. А безспорен факт е, че наоколо няма следи от убийство. Всъщност няма следа, че някой изобщо е бил тук. Поне през последните двайсет и четири часа. Ще продължим да оглеждаме по обратния път и ще проверим хижите в района. Ако намерим нещо, дори да е конец от дреха, ще повикам на помощ щатската полиция. В противен случай единственото, което мога да направя, е да проверя досиетата за изчезнали.

— Просто не вярваш на Рийс.

— В този момент ли? — подхвърли Рик, като погледна към отсрещния бряг на реката и издигащите се нагоре морени. — Така е, определено не й вярвам.

След като сутрешната лудница приключи, Рийс се захвана да приготвя супата за обедното меню. Задуши боб, наряза шунка на малки кубчета, накълца лук. Джоуни не разполагаше със свежи подправки, затова й се налагаше да се задоволи със сушените.

Е, щеше да е по-добре с пресен розмарин и босилек, разбира се. А и едро смлян черен пипер щеше да придаде по-хубав вкус от проклетата пудра, която стоеше в кутия на рафта. И как, за Бога, можеше да готви с чесън на прах? Липсваше й морската сол. А и нямаше ли откъде да се намерят домати, които да имат вкус по това време на годината?

— Не прекаляваш ли с оплакванията — каза Джоуни, като се приближи до тенджерата и подуши. — Според мен си я бива.

Рийс осъзна, че отново си бе говорила на глас.

— Съжалявам. Всичко е наред. Просто съм в кофти настроение.

— Това го забелязах още сутринта. А сега го и чух. Ресторантът ми не е тежкарски. Ако си искала лукс, трябваше да насочиш колата си към Джаксън.

— Тук си е чудесно. Извинявай.

— Не ми трябват извинения, досадни са ми. Нямаш ли гръбнак?

— Преди имах. Все още е на поправка.

Каквато и да бе причината, погледът на Рийс и нервното й потръпване бяха обезпокоителни.

— Казах ти да избереш каквото искаш за днешната супа, нали? — делово попита Джоуни. — Ако някои от подправките ги няма в кухнята, направи списък. А аз ще си помисля дали да ги поръчам. Но ако не ти стига смелостта да ме попиташ направо, поне недей да си мърмориш под носа.

— Добре.

— Морска сол — изсумтя Джоуни и отиде да си сипе кафе.

От тази част на кухнята можеше да огледа добре Рийс, без да й се натрапва. Момичето беше доста бледо, с тъмни кръгове под очите.

— Май почивният ден не ти се е отразил особено добре — отбеляза Джоуни.

— Никак дори.

— Мак каза, че си изкачила Малкото ангелче.

— Да.

— Видях те да се връщаш с Броуди.

— Сблъсках се с него на пътеката.

Джоуни отпи от кафето.

— Ръцете ти треперят ужасно. Страх ме е, че накрая ще се порежеш, вместо да накълцаш морковите.

Рийс остави ножа и се завъртя.

— Джоуни, видях… — започна тя, но веднага млъкна, тъй като Броуди влезе в ресторанта. — Мога ли да си взема почивката?

Нещо става, помисли си Джоуни, като видя как Броуди спира и изчаква Рийс. Нещо не е наред.

— Давай — отговори тя лаконично.

Рийс не се затича, но се движеше адски бързо, с приковани в лицето на Броуди очи. Сърцето й биеше лудо. Ръката й се протегна към неговата, когато все още се намираше на около два метра от него.

— Намерихте ли?…

— Хайде да излезем навън.

Тя кимна, а и не можеше да направи друго, тъй като Броуди вече я дърпаше, към вратата.

— Намерихте ли я? — повтори Рийс. — Кажи ми! Знаем ли коя е?

Броуди продължи да върви, стиснал здраво ръката й. Заобиколиха сградата и застанаха на стъпалата към апартамента на Рийс.

— Не намерихме абсолютно нищо.

— Но… сигурно я е хвърлил в реката — каза бързо тя.

Беше си представяла как убиецът изхвърля трупа в реката безброй пъти през нощта.

— О, Господи, хвърлил е трупа в реката!

— Не казах „никого“, Рийс. Казах „нищо“.

— Трябва да е… — гласът й секна, тя си пое дъх и заговори внимателно. — Не разбирам.

— Отидохме до мястото, където твърдиш, че си ги видяла. Огледахме целия район от няколко посоки. Отидохме до петте най-близки хижи. Празни са и няма следа някой изобщо да е влизал в тях.

Сърцето й се сви.

— Може да не са отседнали в хижа.

— Така е. Но все някак трябва да са стигнали до мястото, където си ги видяла. Никъде нямаше следи.

— Отишли сте на погрешно място.

— Не, не сме.

Тя се сви зиморничаво, но това, което предизвикваше студените тръпки, не бе пролетният вятър.

— Не е възможно. Бяха там. Караха се, сбиха се той я уби. Видях го!

— Не твърдя обратното! Просто ти обяснявам, че в района няма нищо, което да подкрепи думите ти.

— Той ще се отърве безнаказано. Ще си замине и ще си живее живота спокойно — тъжно пророни Рийс и седна на стълбите. — Защото аз съм единственият свидетел. Но не мога да направя абсолютно нищо.

— Светът винаги ли се върти около теб?

Тя вдигна очи, разкъсвана между ужаса и мъката.

— А ти как би се почувствал, мамка му? Може би просто ще скръстиш ръце и ще забравиш за случилото се. Е, направих каквото можах, ще си кажеш, а сега ще пийна една бира и ще се изтегна в хамака.

— Прекалено рано е за бира. Шерифът ще провери досиетата на изчезналите. Ще отиде до ранчото за туристи, ще посети пансионите, къмпингите и лагерите. Има ли по-добър начин за действие според теб?

— Не ми е работа да предприемам действия.

— Нито пък моя.

Тя скочи на крака.

— Защо Рик не дойде да говори лично с мен? Защото не вярва, че съм видяла убийство, нали? — сети се тя, преди Броуди да успее да отговори. — Смята, че си измислям.

— Ако искаш да знаеш какво мисли, попитай го. Казвам ти каквото знам.

— Искам и аз да отида на място. Да се уверя с очите си.

— Твоя си работа.

— Но не знам как да стигна. Ти вероятно си последният човек, когото искам да моля за услуга, но пък си единственият, за когото съм сигурна, че не е убил жената. Освен ако летенето не влиза в безбройните ти таланти. Свършвам работа в три. Можеш да ме вземеш оттук.

— Мога ли?

— Да, можеш. И ще го направиш. Защото си не по-малко любопитен от мен.

Рийс бръкна в джоба си, извади смачкана десетдоларова банкнота и я набута в ръката му.

— Ето. За бензина.

След тези думи тръгна бързо към ресторанта, като остави Броуди вторачен в десетачката, едновременно развеселен и раздразнен.

8.

Рийс остави супата да ври и, тъй като кръвта й кипеше, започна списъка с продуктите, които бе редно да присъстват във всяка кухня.

Петзвезден ресторант, непретенциозно заведение в малко градче, собствена кухня. Какво значение имаше, мамка му? Храната си беше храна и трябваше да бъде идеално приготвена.

Сетне приготви няколко поръчки за хора, които по неясни причини искаха бизонски хамбургери преди обяд. Запълни времето между поръчките, като изтърка хубаво кухнята.

Стоеше на колене и миеше плочките под мивката, когато Линда-Гейл клекна до нея.

— Да не се опитваш да изкараш всичките си колеги мързеливи негодници? — попита я тя.

— Не. Просто искам да съм заета с нещо.

— Добре, когато приключиш с миенето тук, защо не отидеш в моята къща и да се захванеш с нея? Да не си ядосана на Джоуни?

— Не. Ядосана съм на света. На целия проклет, шибан свят.

Линда-Гейл хвърли поглед през рамо и сниши глас.

— Мензисът ти ли дойде?

— Не.

— Е, и аз имам един-два дни месечно, когато побеснявам срещу целия шибан свят. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш ли да заличиш последните двайсет и четири часа?

— Вероятно не — отвърна келнерката, като разтри гърба на Рийс нежно. — Но имам шоколад в чантата.

Рийс въздъхна и пусна парцала в кофата със сапунена вода.

— Какъв вид шоколад?

— От онези малките, в златни опаковки, които слагат на възглавниците в хотела. Мария — една от камериерките — ме снабдява.

Рийс се усмихна измъчено.

— Да, не са лоши. Благодаря, може би…

— Рийс — гласът на Джоуни, рязък и хладен, я изкара изпод мивката. — Ела в кабинета ми след минута.

Рийс и Линда-Гейл се спогледаха. Очите на келнерката бяха изпълнени със съчувствие. Рийс се надигна и последва Джоуни към малкия кабинет.

— Затвори вратата. Току-що се обади синът ми. Шерифът се отбил в ранчото и задавал въпроси. Очевидно издирвал някакви хора, най-вече една жена. Не споделил много с Ло, но не съм отгледала глупак, така че синът ми си направил съответните изводи.

Джоуни се приближи до малкия прозорец и го отвори, преди да извади пакета с цигари от джоба си.

— Рик споменал, че някой е видял нещо да се случва на тази жена. И този някой се намирал на Малкото ангелче. Тъй като и аз самата не съм глупачка, реших, че този някой си ти.

— Шерифът ме помоли да не казвам и дума, докато разследва, но след като не е намерил нищо… Видях как мъж убива жена. Удуши я. Бях прекалено далеч, за да помогна. Не можех да направя абсолютно нищо. А сега шерифът не може да открие и следа. Сякаш никога нищо не се е случило.

Джоуни издиша струя дим.

— Каква жена?

— Не знам. Не я познах. Не я видях много добре. Лицето й… и неговото… но видях… видях…

— Не изпадай в истерия — строго й нареди Джоуни. — Седни, но не изпадай в истерия.

— Добре — кимна Рийс, като избърса сълзите от лицето си. — Видях ги. Видях какво й направи. И бях единственият свидетел.

Ботушите й удряха по земята.

Баскетболни маратонки „Найк“ със сребърния знак на фирмата пред вратата на килера.

Черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Тъмносив анцуг с качулка, огромен черен пистолет.

— Бях единственият свидетел — повтори тя. — Но не видях достатъчно.

— Каза, че двамата с Броуди сте били на пътеката.

— Той беше по-надолу и не видя нищо. Върна се горе с мен, но вече нямаше нищо за гледане.

Рийс се приближи към прозореца, тъй като не й достигаше въздух.

— Не са халюцинации.

— Не съм си помислила, че халюцинираш? Но щом си толкова разстроена, защо не си взе почивен ден?

— Почивах вчера и виж какво стана. Ло каза ли… имало ли е някаква жена в ранчото?

— Всички гости и служители на ранчото са си там.

— Разбира се.

Без да е сигурна дали трябва да изпитва облекчение или ужас, Рийс затвори очи.

— Разбира се, че са там — повтори.

Линда-Гейл почука на вратата и я открехна.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но се натрупа доста работа.

— Кажи им да почакат — нареди Джоуни и замълча, докато вратата отново да затвори. — В състояние ли си да довършиш смяната си?

— Да. Бездруго предпочитам да съм заета с нещо.

— Тогава отивай да готвиш. А междувременно, ако нещо те измъчва, тегли една майна на Рик Марсдън. Винаги можеш да дойдеш да поговориш с мен.

— Благодаря. Имам чувството, че някой е усукал червата ми на въже.

— Не съм изненадана. Но би трябвало да се чувстваш малко по-добре, след като сподели с някого.

— Така е. Ако те попитам… питах Броуди, но той е приятел на шерифа… ако те попитам, ще ми кажеш ли какво мислиш за Марсдън? Имам предвид способностите му на ченге.

— Мнението ми е достатъчно добро, за да гласувам за него два пъти. Познавам и него, и Деби от дванадесет години, откак се преместиха тук от Шайен.

— Да, но… що се отнася до полицейската работа?

— Рик върши каквото трябва, и не вдига шум. Може би си мислиш, че в подобно малко градче не се случва кой знае какво. Но имай предвид, че всеки в Ейнджълс Фист има оръжие. И то повече от едно. Рик внимава притежателите им да ги използват само за лов и стрелба по мишени. Поддържа спокойствието в града, когато туристите нахлуят тук. Върши си работата.

Не беше нужно да имаш орлов поглед, за да забележиш, че Рийс не бе убедена.

— Искам да те попитам нещо — продължи Джоуни. — Можеш ли да направиш нещо повече в случая?

— Не знам.

— Тогава остави всичко на Рик. Върни се в кухнята и си върши своята работа.

— Добре. Предполагам, че си права. Джоуни, правя списъка с необходимите продукти. Исках да ти кажа, че купуването на глави чесън е по-евтино и по-практично, отколкото чесън на прах.

— Ще го имам предвид.

Супата стана хит и нямаше смисъл да се чуди дали щеше да е по-добра, ако разполагаше с желаните продукти.

Постоянният й стремеж към все по-голямо съвършенство беше вече минало. Още ли не беше успяла да научи, че можеше да мине и по-леко? Никой тук не се интересуваше дали риганът бе пресен или бе стоял в пластмасов буркан шест месеца.

Защо пък на нея да й пука?

Трябваше само да готви, да сервира и да си прибира чека.

Не бе инвестирала нищо. Вероятно дори бе допуснала грешка с наемането на апартамента. Може би трябваше да се премести обратно в хотела.

Или пък да си натовари багажа в колата и да потегли нанякъде.

Нищо не я задържаше тук. Нищо не я задържаше никъде.

— Броуди дойде — извика Линда-Гейл. — Той и докторът си поръчаха супа.

— Броуди и докторът — промърмори Рийс. — Великолепно!

Щеше да им сипе супата, разбира се. Не беше проблем.

Разгневена, тя бързо напълни две купички и сложи хлебчета и масло в чиниите. После ги занесе лично до сепарето, където седяха двамата мъже.

— Ето ви супата. За гарнитура ще ви поднеса следното: не искам и не се нуждая от медицински преглед. Не съм болна. Зрението ми е наред. Не заспах на пътеката и не сънувах, че виждам как удушават непозната жена.

Рийс произнасяше отчетливо думите, от възмущение гласът й се повиши. Разговорите около тях замряха и за миг ясно се чу песента на Гарт Брукс от джубокса.

— Приятен апетит — пожела им младата жена и се върна обратно в кухнята.

Свали престилката и грабна якето си.

— Смяната ми свърши. Качвам се горе.

— Чао — кимна Джоуни и спокойно обърна пържолата на скарата. — Утре си от единадесет до осем.

— Знам си графика.

Излезе от задната врата, заобиколи сградата и се качи бързо по стълбите. Нахълта в апартамента си и отиде право при картите и туристическото ръководство. Извади онези, които й трябваха. Бе решила да открие мястото съвсем сама. Нямаше нужда от придружител. За какво й е мъж, който да се влачи с нея и да се опитва да я успокои със снизходителен тон.

Отвори картата, но тя се изплъзна от скованите й пръсти.

Беше покрита с криви червени линии, кръгове и петна. Районът от отсрещната страна на пътеката, където бе стояла, бе ограден поне десетина пъти с червено.

Не беше направила това. Не беше! Вторачи се в пръстите си, сякаш очакваше да види червени петна по тях. Едва предишния ден картата й бе безукорно чиста. А сега изглеждаше сгъвана милион пъти и надраскана с някакъв смахнат код.

Не беше го направила. Невъзможно бе да го е направила.

Втурна се задъхано към кухненското чекмедже и го отвори. Червеният маркер си лежеше на мястото. Развъртя капачката с треперещи пръсти и видя, че върхът му е изтъпен и смачкан.

Но маркерът беше чисто нов. Беше го купила преди няколко дни от магазина на Дръбър.

Завъртя капачката на маркера внимателно и го върна на мястото му. Затвори чекмеджето и огледа апартамента.

Всичко си беше на мястото. Веднага щеше да разбере, ако някоя от книгите й бе разместена. Вещите й бяха точно както ги бе оставила сутринта, когато заключи вратата зад себе си.

Провери ключалката два пъти. Всъщност три.

Отново огледа проснатата на пода карта. Тя ли я беше надраскала така? По някое време през нощта? Дали наистина бе станала и бе извадила маркера от чекмеджето?

Защо не можеше да си спомни?

Няма значение, каза си, като вдигна картата. Наистина беше разстроена и е възможно да е взела маркера, за да отбележи точното място, където бе станало убийството.

Това не я правеше луда.

Сгъна картата и реши да си купи нова. Този щеше да изхвърли. Ставаше дума само за обикновена карта. Нищо, за което да се тревожи.

Но когато чу стъпки по стълбите, виновно я натъпка в джоба си.

Почукването беше кратко и някак раздразнено. Рийс бе сигурна, че от другата страна на вратата стоеше Броуди.

Пое си дъх, увери се, че е достатъчно спокойна, после отвори.

— Готова ли си?

— Промених си решението. Ще отида сама.

— Чудесно. Действай — отвърна той, но я бутна назад и затвори вратата зад себе си. — Не знам защо изобщо си правя труда. Не съм водил доктора да те преглежда. Защо, по дяволите, да го правя? Просто човекът обядва в ресторанта няколко пъти седмично. Няма как да не си го забелязала, освен ако не си сляпа или малоумна. А ако се засечем по едно и също време, сядаме заедно. Приятели сме, нищо повече. Доволна ли си?

— Не. Не особено.

— Добре, защото това ще те вбеси отново. Рик е по разпитал тук-там, което между другото му е работата, и са се понесли слухове. Докторът ме попита дали знам нещо по въпроса. Не бях сигурен дали да му отговоря, докато ти не поднесе супата. Адски хубава супа, между другото. Ненормалница.

— Бях в психиатрична болница три месеца. Думата „ненормалница“ не ме обижда.

— Май е трябвало да останеш там още известно време.

Рийс отвори уста и я затвори. После седна на леглото. И се засмя. Продължи да се смее и разпусна косата си.

— Защо това ми действа успокоително? Защо, по дяволите, ми е много по-лесно да понасям грубиянщината ти, отколкото нежните и съчувствени думи на любезните хора? Сигурно наистина съм ненормална. И определено не съм с всичкия си.

— Не е зле да спреш да се самосъжаляваш.

— Мислех, че съм спряла, но май не съм. Добронамерени хора, които държаха на мен, викаха лекарите всеки път, когато мигнех.

— Не съм добронамерен. И не те обичам.

— Няма да го забравя. Все още ли си съгласен да ме придружиш там горе?

— Денят ми бездруго отиде по дяволите.

— Добре тогава — кимна тя и се надигна да вземе раницата си.

Броуди застана до вратата и я загледа как проверява съдържанието на раницата. Дръпна ципа, после я отвори и прегледа отново. А когато дръпна ципа за втори път, едва се удържа да не го разкопчае пак.

Броуди отвори вратата. Рийс излезе от апартамента и заключи. После застана неподвижно за миг, вторачена във вратата.

— Хайде, давай, провери ключалката. Няма смисъл да се тюхкаш и вайкаш, след като тръгнем.

— Благодаря.

Натисна дръжката, хвърли извинителен поглед на писателя, после опита отново, преди да тръгне към стълбите.

— Имам известно подобрение — обясни му тя. — Преди ми бяха нужни поне двайсет минути, за да изляза. А още по-преди взимах успокоителни.

— Животът е по-лесен, когато химията ти идва на помощ.

— Не е съвсем така. Хапчетата ме правят… ставам откачена. Повече, отколкото си мислиш.

Преди да се качи в колата на Броуди, Рийс огледа задната седалка.

— Не ми пукаше, че откачам. Поне за известно време. Но после реших, че е по-разумно да се уверя как стоят нещата, отколкото да взимам хапчета.

Тя закопча предпазния колан и го провери.

— Не се ли интересуваш защо бях в психиатрична болница?

— Да не възнамеряваш да ми разкажеш историята на живота си?

— Не. Но след като те въвлякох в тази история, струва ми се редно да узнаеш поне една част.

Броуди подкара колата и се насочи вън от града.

— Вече знам някои неща. Шерифът те е проучил.

— Той… — Рийс млъкна и се замисли. — Предполагам, че това е логична стъпка. Никой не ме познава, а внезапно изпищявам, че съм видяла убийство.

— Заловиха ли типа, който те простреля?

— Не — отвърна тя, като автоматично сложи ръка на гърдите си. — Смятаха, че са идентифицирали един от нападателите, но той умря от свръхдоза наркотици, преди да успеят да го разпитат. А не беше сам. Не знам колко души точно са били, но със сигурност повече от един.

— Добре.

— Убиха дванайсет души. Хора, с които работех. Хора, за които готвех. Хора, които обичах. Всички те са мъртви. И аз трябваше да умра. Това е едно от нещата, за които си мисля. Защо аз оживях, а те не. Какъв е смисълът?

— Късмет.

— Може и така да е. Макар че звучи ужасно. Бандитите отнесоха не повече от една-две хиляди. Повечето хора плащат с кредитни карти, когато отиват на вечеря. Така че парите от касата и малко на брой банкноти, грабнати от портфейли и дамски чанти. Бижута, но не особено скъпи. Вино и бира. Имахме чудесна изба. Но не това бе причината, поради която умряха. Никой не се опита да спре убийците, никой не оказа съпротива. Не си струваше заради пари, вино или часовници.

— А защо умряха?

Тя се вторачи в планината, могъща и дива на фона на синьото небе.

— Заради прищявка. Нападателите се кефеха на убийствата. Чух ченгетата да го казват. Работех там от шестнадесетгодишна. Израснах в „Манео“.

— Работила си още на шестнадесет? Сигурно си била диво хлапе.

— Имах си изблици. Но исках да работя в ресторант. Чистех масите, подготвях продуктите. Обичах си работата. Обичах си приятелите.

Рийс си представи миналото ясно. Суматохата в кухнята, тракането на прибори, гласовете, ароматите.

— Беше последната ми вечер. Бяха подготвили празненство, за да се сбогуваме. Трябваше да е изненада, затова се помотах в кухнята. Исках да им оставя достатъчно време да довършат подготовката. Чух писъци, стрелба и трясък. Мисля, че за момент блокирах. Човек не може да чуе стрелба в „Манео“. Необичайно е за хубав семеен ресторант. Пееше Шерил Кроу.

— Какво?

— На кухненското радио. Слушах Шерил Кроу. Грабнах мобифона си. Това си го спомням. Летящата врата се отвори със замах. Затичах се. Поне се опитах. Този спомен изплува, като се замисля или сънувам. Видях пистолета и тъмносив анцуг с качулка. Това е всичко. После паднах и усетих зверска болка. Казаха, че са ме простреляли два пъти. Веднъж в гърдите, вторият куршум само одраскал главата ми. Но не умрях.

Рийс замълча за момент и Броуди завъртя глава към нея.

— Продължавай.

— Паднах възнак в килера. Там държахме препаратите за чистене. Тъкмо ги подреждах, когато ме простреляха. И паднах вътре. Ченгетата ми го казаха по-късно. Не знаех къде се намирам. По едно време се съвзех за малко. Чувствах се изтръпнала, вледенена и объркана.

Тя разтърка белега на гърдите си несъзнателно.

— Не можех да си поема дъх. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест. И болка. Вратата все още бе леко открехната. Чух гласове и се опитах да извикам за помощ. Но от гърлото ми не излезе звук. За мое щастие. Чух плач, писъци и смях.

Рийс сведе глава.

— Помислих си, че не трябва да викам за помощ, а да лежа кротко, за да не се върнат при мен. Не исках да ме убият. Чух силен трясък. Приятелката ми, помощник-готвачката, падна от другата страна на вратата. Джини. Джини Шенкс. Беше на двадесет и четири години. Предишния месец се бе сгодила. На Свети Валентин. Щяха да се женят през октомври. Аз щях да съм почетната й шаферка.

Броуди не проговори. Рийс затвори очи и реши да довърши историята.

— Джини падна. Виждах лицето й през процепа на вратата. Насинено и окървавено. Явно я бяха удряли. Плачеше и се молеше. Очите ни се срещнаха за миг.

После чух изстрел и тя потръпна. Само веднъж, като марионетка. Очите й се промениха. Животът я напусна. Един от бандитите сигурно бе ритнал вратата на килера, защото тя се затвори. Потънах в мрак. Джини беше от другата страна на вратата, не можех с нищо да й помогна. Нито на някого от другите. Нямах сили да изпълзя от килера. Лежах в ковчега си, жива погребана. Помислих си, че всички сме мъртви. Но полицаите ме намериха и оживях.

— Колко време прекара в болницата?

— Шест седмици, но не си спомням първите две, а от третата — само откъслеци. Не се справих много добре.

— С кое?

— С инцидента. С оцеляването си. С мисълта, че съм жертва.

— И как човек да се справи с факта, че са го простреляли, оставили да умре в тъмен килер, и е станал свидетел на убийството на най-добрата си приятелка?

— Можех да подпомогна терапията, като приема, че не съм можела да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се или да го избегна. После постепенно да започна да изпитвам благодарност, че съм оцеляла. Да открия Господ или да се хвърля главоломно в удоволствията на живота и да им се радвам, докато се скапя — нетърпеливо отвърна Рийс. — Не знам. Но не се справих добре. Сънувах кошмари. Ходех насън. Изпадах в истерия, а после в летаргия. Въобразявах си, че ще дойдат да ме довършат. Виждах тъмносивия анцуг из улиците. Накрая получих нервна криза и се озовах в психиатрията.

— Лекарите ли те настаниха в психиатрията?

— Отидох сама, тъй като осъзнах, че не се подобрявам. Не можех да работя. Не можех да ям. Не можех да правя нищо — обясни Рийс и разтри слепоочията си. — Но после напуснах, защото разбрах, че е прекалено лесно да се оставиш други да се грижат за теб, а ти да не правиш нищо. Спрях да взимам хапчетата, тъй като от тях затъпявах прекалено много.

— А сега си просто невротична и педантична.

— Нещо такова. Страдам от клаустрофобия, от време на време ме връхлита параноя и пристъпи на паника. Сънувам гадни сънища и понякога се събуждам с мисълта, че всичко може да се случи отново. Но видях онези двамата. Не си въобразявам. Видях ги.

— Добре — кимна Броуди и отби встрани от пътя. — Оттук ще вървим пеша.

Рийс изскочи от колата и извади картата от джоба си.

— Отидох да я взема, защото ти се ядосах, че си довел доктора да ме прегледа. Качих се в апартамента и извадих картата, за да стигна дотук сама.

Отвори я и му я подаде.

— Не си спомням кога съм маркирала мястото. Не помня, но това не означава, че съм си въобразила вчерашната случка. Сигурно през нощта съм имала пристъп на паника, но мозъкът ми го е блокирал.

— Защо ми я показваш?

— Трябва да знаеш с какъв човек си имаш работа.

Броуди прегледа картата и я сгъна.

— Видях лицето ти вчера, когато се сблъскахме на пътеката. Ако си си измислила убийството, значи си губиш времето в кухнята. Всеки с подобно въображение би трябвало да е мой колега. Книгите ти биха се продавали по-добре от тези на Дж. К. Роулинг.

— Наистина ми вярваш — отбеляза тя едва ли не учудено.

— Господи! Слушай внимателно — нареди й Броуди, като набута картата в ръцете й. — Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук. Имам си собствен живот, работа и лично време. Видяла си убийство. Една жена е мъртва и някой би трябвало да се заинтересува.

Рийс затвори очи за миг.

— Не ме разбирай погрешно — избъбри тя, пристъпи към него, прегърна го и долепи устни до неговите.

— И как да го тълкувам?

— Само като искрена благодарност — отговори Рийс, като метна раницата си на рамо. — Знаеш ли пътя?

— Да, знам го.

Тръгнаха напред и тя му хвърли кос поглед.

— За първи път от две години целувам мъж.

— Нищо чудно, че си луда. Как беше?

— Успокояващо.

Той изсумтя.

— Другия път, слабаче, ще направим нещо по-интересно.

— Може и да направим — съгласи се тя, после си заповяда да мисли за друго. — Тази сутрин изтичах до бакалията по време на почивката и си купих книгата ти, Джеймисън П. Броуди.

— Коя?

— „Ниско долу“. Мак каза, че била първата ти книга, затова реших да започна с нея. Той наистина я е харесал.

— Аз също.

Рийс се засмя.

— Ще ти кажа дали и аз я харесвам. Някой обръща ли се към теб с малкото ти име?

— Не.

— А какво е второто ти име, което започва с „П“?

— Перверзник.

— Отива ти — усмихна се младата жена. — Може да са се качили догоре от друга посока.

— Твърдеше, че не си видяла раници и други туристически принадлежности.

— Не видях, но може да са ги оставили някъде по-назад.

— Рийс, никъде нямаше никакви следи, освен оста вените от Рик. Гледай — клекна Броуди. — Виждаш ли тук? Не съм велик следотърсач, но знам основните неща. Това са следите, оставени от мен и Рик сутринта. Земята е доста мека.

— Добре де, но мъжът и жената не са стигнали до тук на крилете на някоя гълъбица.

— Така е. Но ако той е имал известни познания по туризъм и проследяване, може да е заличил стъпките си.

— Защо? Кой ще търси мъртва жена, която никой не е видял да убиват?

— Ти го видя. Възможно е и той да те е зърнал.

— Но той дори не погледна към мен.

— Не и докато си го наблюдавала. Но после се втурна надолу по пътеката, нали? И остави раницата си на морената. Може да е забелязал, че някой тича. Или просто да е видял раницата ти. Събрал е две и две и е решил да заличи следите. Изминаха два часа, докато стигнем до дома ми. Още тридесет минути преди Рик да се добере дотам. После, докато те разпитваше, изтече още около час. Това прави три часа. Човек може да заличи следи от слонско стадо за три часа. Стига да знае какво върши, разбира се.

— Видял ме е — промълви Рийс и устата й пресъхна.

— Може да те е видял, а може и да не е. Но така или иначе е бил предпазлив. Умен и достатъчно грижлив, за да заличи всички следи от присъствието си.

— Видял ме е. Защо преди не се сетих за това? — учуди се Рийс, като разтърка лице. — Докато стигна до теб, той е успял да завлече някъде трупа или го е метнал в реката.

— По-склонен съм да приема първата възможност. Нужно е доста време, за да окачиш тежести върху труп и да го хвърлиш в реката.

— Значи я е отнесъл някъде.

Рийс замълча, тъй като зърна реката отвъд дърветата. Помисли си, че все едно се намират в кутия, чийто капак е отворен, за да виждат небето.

— Оттук — промърмори тя. — Толкова е… самотно. Реката те отделя от света. Но е и невероятно красиво.

— Хубаво място да умреш.

— Никое място не е хубаво за умиране. След като веднъж си бил достатъчно близо до смъртта, знаеш, че няма подходящо за нея място. Но тук е зашеметяващо — дърветата, скалите, водата. Това е последната гледка, която жената видя, но всъщност тя не я забеляза дори. Беше адски вбесена. Мисля, че се бе вторачила само в мъжа и яростта си. Разбира се, после е усетила страха и болката.

— Оттук можеш ли да видиш мястото, където се намираше вчера?

Рийс се приближи към реката. Помисли си, че днес е по-хладно и слънцето не е толкова ярко. А и облаци те бяха по-плътни.

— Ето там — посочи с ръка. — Седнах на онази морена, изядох сандвича си, пих вода. Приятно ми беше да се попека и да послушам ромона на водата. Видях ястреба. А после и двойката.

Тя се обърна към Броуди.

— Стояха, точно където сме аз и ти. Тя беше с лице към него, а той — с гръб към водата. И според мен тя виждаше само него. Предполагам, че и той е виждал само нея. Наблюдавах нея по-внимателно, защото бе по-активна. Движеше се много.

Рийс вдигна ръце и демонстрира.

— Разиграваше се драма. Напрежението се усещаше и от другата страна на реката. Жената беше бясна, но мъжът се контролираше. Дали си въобразявам? — попита тя, като притисна пръсти към очите си. — Спомням ли си, или фантазирам?

— Знаеш какво видя.

Пълното спокойствие в гласа му спря треперенето й.

— Да, знам. Тя размахваше ръце и го мушна с пръст в гърдите. Сякаш го предупреждаваше да не прави нещо. После го бутна.

Рийс сложи ръце на гърдите на Броуди и го тласна.

— Той отстъпи леко назад — продължи тя сухо. — Надявам се, нямаш нищо против да изиграеш ролята му.

— Добре — подчини се писателят.

— Направи ей така — скръсти ръце Рийс, после ги разтвори широко. Помислих си, че прилича на сигнал на рефер.

— Бейзбол? — усмихна се Броуди. — Сетила си се за бейзбол?

— За секунда. Но жестът всъщност означаваше: „Стига! Писна, ми!“ После жената го зашлеви.

Когато Рийс замахна, Броуди хвана ръката й.

— Ясно. Загрях.

— Не възнамерявах да те ударя. Той не реагира на първата плесница, после обаче тя го удари отново. И тогава я събори на земята. Хайде, направи го.

— Добре — кимна Броуди и я бутна, но Рийс не падна.

— Сигурно я е блъснал доста по-силно. Не — вдигна ръце тя, когато Броуди се ухили и се престори, че ще я бутне отново. — Да не прекаляваме.

Тя погледна назад, за да прецени разстоянието до камъните. Разиграването на сценката не означаваше, че трябва да рискува да пострада.

— Чакай! Жената нямаше раница — извика Рийс, като бързо смъкна своята и я метна настрани. — Мисля, че си удари главата, когато падна. В земята или в онези камъни. Остана долу около минута. Шапката й падна. Бях забравила за това. Шапката й падна и когато разтърси глава, нещо проблесна. Сигурно е носила обици. Но не обърнах достатъчно внимание.

— Според мен си обърнала повече от достатъчно. А той какво направи? Пристъпи ли към нея?

— Не. Тя скочи бързо и се втурна към него. Не беше уплашена, а разгневена. Сериозно вбесена. Крещеше му. Не чувах, разбира се, но си личеше. Той я метна на земята. Този път не я бутна, а направо я грабна и я стовари на земята. А после се разкрачи над нея.

Рийс се просна на земята и вдигна очи към Броуди.

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна той и застана над нея.

— Протегна й ръка, но тя не я пое. Облегна се на лакти и продължи да му крещи. Устата й се движеше енергично. Тогава той седна отгоре й. Затисна я с тежестта си. Ох — стресна се тя, когато Броуди последва указанията й. — Да, точно така. Нищо игриво или сексуално. Тя се опита да го удари, а той притисна ръцете й към земята. Не, недей! — паникьоса се тя, когато писателят стисна китките й. — Не мога! Недей!

— Спокойно — каза той и я пусна — Няма да те нараня. Какво стана после?

— Тя се бореше и се мъчеше да се измъкне изпод него. Но мъжът беше по-силен. Сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. После я стисна за гърлото. Тя се гърчеше и се опитваше да го отхвърли. Хвана го за китките, но не й бяха останали сили. Чакай… той затисна ръцете й с коленете си, за да й попречи да го удари. Това го бях забравила, мамка му.

— Но сега си го припомни.

— Тя риташе. Краката й блъскаха силно в земята, пръстите й се забиваха в калта. После изведнъж спря и притихна. Съвсем притихна, но той продължи да я стиска за гърлото. Тогава хукнах към теб. Ставай, чу ли? Ставай!

Броуди се прехвърли на земята до нея.

— Възможно ли е жената да е останала жива?

— Той не свали ръце от врата й.

Броуди помълча няколко минути, загледан в реката и белите облаци, които хвърляха сянка над нея.

— Очевидно си от хората, които виждат чашата на половина празна — рече накрая.

— Какво?

— Чашата е повече от половината празна, защото е спукана и тече. Така че ти виждаш случилото се и те завладяват вина и отчаяние. Казваш си, че си видяла как убиват една жена, но не си направила нищо, за да го предотвратиш. Горката жена и горката ти! Вместо да си мислиш, че си станала свидетел на убийство, за което, ако не си била там, никой няма да узнае.

Рийс го наблюдаваше внимателно. После кимна и заяви:

— Прав си. Знам, че си прав и се опитвам да видя чашата наполовина пълна. Но ти също не правиш впечатление на човек, който я вижда наполовина пълна.

— Пълна или празна, какво значение има, мамка му? Ако в чашата въобще има нещо, просто ще го изпия.

Рийс се засмя, но се сети, че седеше на място, където предишния ден бяха убили жена, и бързо замълча.

— Чудесна политика — все пак се усмихна тя. — В момента ми се иска чаша хубаво изстудено „Пино Гриджио“.

Скочи на крака и добави:

— Разиграването на случката остави следи. Отпечатъци от обувките ни. От ръцете ни. Смачкана трева. Не е нужно да си велик следотърсач, за да видиш, че тук е имало двама души, които са се били.

Броуди отиде до близките върби, откъсна клон и започна да замита земята.

— Убиецът е умен — каза, като заличи следите. — Завлича трупа някъде, после взима клон като този, връща се, уверява се, че никой от двамата не е изпуснал нещо. Бил е доста хладнокръвен — отсъди, като огледа внимателно земята. — Съвсем чисто. Великият следотърсач може и да открие нещо, но аз съм аматьор. Вероятно ако докараме тук екип криминолози, може да намерят косъм, но какво ще докаже той? Нищо. Убиецът просто е трябвало да заличи следите. Наоколо има доста места, подходящи да заровиш труп. Ако аз бях на негово място и имах кола, щях да метна трупа в багажника и да го откарам някъде другаде, където да имам предостатъчно време да изкопая достатъчно дълбока дупка, така че животните да не я разровят.

— Това не е хладнокръвно, а направо студенокръвно.

— Убийството може да се извърши в разгорещено състояние или пресметливо, с хладен ум. Но отърваването от трупа и заличаването на следите изисква студена кръв. Видя ли достатъчно?

Рийс кимна.

— Повече от достатъчно.

9.

Поеха по обратния път. Рийс отвори шишето с вода и отпи. Броуди протегна ръка и тя му го подаде.

— Винаги се твърди, че перфектно убийство не съществува.

Броуди изля част от съдържанието на бутилката в гърлото си и я върна.

— Хората твърдят много неща, но през повечето време грешат.

— Прав си. Но която и да е била жената, все отнякъде е дошла. Имала е работа и дом. Сигурно и семейство.

— Възможно е.

Рийс раздразнено пъхна ръце в джобовете си.

— Е, била е свързана поне с един човек. Който я уби. Между тях определено имаше нещо.

— Тук има много възможности. Може да са се срещнали още същия ден. Или пък да са били заедно десет години. Може да са дошли откъде ли не. От Калифорния. От Тексас. Или от Източното крайбрежие. Може дори да са били французи, по дяволите.

— Французи?

— Във всички страни стават убийства. Важното е, че може да дошли отвсякъде. По-вероятно е, отколкото да са били местни жители. В Уайоминг живеят по-малко хора, отколкото в Аляска.

— Ти затова ли се премести тук?

— Отчасти. Когато работиш за вестник в голям град, вечно си затънал до гуша в хорските проблеми. Та, пак повтарям, по-вероятно е да са дошли отнякъде другаде.

— И са започнали разправията, защото са се загуби ли, а той е отказал да спре и да попита някого за посоката? Признавам, че това е типично мъжки недостатък, който може да предизвика сериозен скандал. Но не мисля, че е станало така. Срещнали са се тук или са дошли заедно, защото са искали да говорят за нещо. Или да се карат.

Броуди хареса начина й на мислене. Рядко следваше права линия. Напомни му за готвенето й, когато жонглираше с безброй продукти и приготвяше няколко ястия по едно и също време.

— Предположението не е факт.

— Добре. Просто предполагам. И не ми се вярва да са били французи.

— Италианци тогава. Или пък латвийци.

— Това по̀ може. Латвийска двойка се изгубва, защото като всички мъже по света и той гледа на пениса си като на компас. Затова не може да се пребори с гордостта си и да спре да попита за пътя.

Броуди се намръщи престорено.

— Това е грижливо пазена мъжка тайна. Как дешифрира кода?

— Повечето жени знаят кода, колкото и странно да ти се струва. Но както и да е, двамата излизат от колата си и тръгват сред дърветата към реката, защото това е един от начините да се ориентират къде се намират. Скарват се и той я убива. После, тъй като е опитен латвийски следотърсач, мъжът заличава следите и, отнася трупа до взетия под наем форд, за да погребе своята любима на родна земя.

— Не забравяй да запишеш тази история.

— Ако тя прилича на тези, които ти пишеш, учудена съм, че изобщо са публикували романите ти.

— Бих предпочел да се придържам към френската връзка — заради интернационалния интерес. Но, слабаче, мисълта ми бе, че двамата може да са дошли отвсякъде.

Полезно бе да мислиш за убийството като за загадка от роман. Помагаше да се отървеш от зловещите образи.

— Ако е заличил следите, както ти мислиш, значи знае доста неща за туризъм и следотърсачество.

— Много хора знаят. А е възможно да са идвали тук и преди.

Броуди се огледа наоколо. Познаваше терена, тъй като се бе разхождал из подобни райони, а и ги описваше в книгите си. Дивите цветя из ливадите скоро щяха да цъфнат. Но истинската красота щеше да е през юни.

— Сезонът за туристите още не е започнал — отбеляза той. — Но пък някои идват по това време на годината, за да избегнат тълпите. А може нашата двойка да е пътувала в друга посока и просто да се е отбила тук, за да огледа местността. Или пък да живее в околността и дори да е идвала в ресторанта заради великолепните ти манджи.

— Ама че приятна мисъл. Благодаря.

— Видя с какво беше облечен мъжът, нали? Ще познаеш ли дрехите, ако ги видиш отново?

— Оранжево ловджийско кепе, черно яке. Или палто. Не, не, яке. Виждам такива всеки ден. Но не го огледах добре. Може да му поднеса лично днешния специалитет и да не го позная. Не знам как изобщо… О, Господи!

Броуди забеляза мечката десетина секунди преди Рийс да я види.

— Мечката не се интересува от теб — успокои я той.

— Да не си мечешки психоаналитик?

Ситуацията бе толкова нереална, че Рийс дори не се уплаши. Поне не много.

— Господи, наистина е огромна.

— Виждал съм и по-големи.

— Браво на теб. Не трябва да бягаме, нали?

— Не. Тогава ще я раздразним и ще се помъчи да ни хване. Продължавай да говориш и да се движиш. Добре, видя ни.

Рийс усети как страхът пропълзява в нея.

— Хубаво ли е, че ни видя?

Припомни си инструкцията в туристическото ръководство, която съветваше при среща с мечка да се проснеш на земята и да се правиш на умрял. Можеше да го направи, разбира се. Бездруго краката й щяха да се подкосят, ако мечката ги нападнеше.

Но преди да успее да провери дали съветите в ръководството са разумни, мечката ги изгледа продължително, обърна се и се отдалечи.

— Повечето мечки са свенливи — отбеляза Броуди.

— Повечето. Страхотно! Мисля, че ми се налага да поседна.

— Продължавай напред. За първи път ли виждаш мечка?

— Толкова отблизо, да. Напълно бях забравила за тях — призна младата жена, като разтърка гърдите си, сякаш за да се увери, че сърцето й си е още на мястото. — Туристическото ръководство твърди, че винаги трябва да се оглеждаш за тях. Невероятна гледка. Адски красиво животно, макар и по страшен начин.

— Така е, но веднага ще ти кажа нещо. Ако наоколо имаше труп, чиято миризма да усети, щеше да е много по-агресивно. Това означава, че или трупът не е тук, или е заровен достатъчно дълбоко.

Рийс преглътна тежко.

— Все по-приятни образи. Определено имам нужда от вино. Огромна чаша вино.

Почувства се в безопасност едва когато се настани в колата. В безопасност и изненадващо изморена. Искаше й се да подремне, но първо да пийне чаша вино. Тъмна, тиха стая, меко одеяло, заключени врати. И забрава.

Броуди запали двигателя и тя затвори очи за момент. Потъна в дълбок сън.

Броуди се загледа в нея. Спеше спокойно, без да помръдне или да издаде звук. Главата й бе облегната на страничния прозорец, ръцете й лежаха отпуснати в скута.

Какво, по дяволите, да прави с нея сега?

Нямаше представа, затова подкара колата бавно и мина по заобиколни пътища, за да удължи връщането до града.

Рийс се справяше по-добре, отколкото си мислеше. Поне неговото мнение бе такова. Много хора не биха се върнали на местопрестъплението, за да помогнат на полицията. Биха сметнали задълженията си за приключени, след като съобщят на властите за убийството.

Рийс не го направи.

Може би заради преживяното преди. Или просто бе устроена така.

Сама бе отишла в психиатрията, а като се съдеше по тона й, явно смяташе, че се бе предала.

Броуди обаче бе на мнение, че постъпката й изискваше истинска смелост.

Очевидно Рийс оценяваше напускането на Бостън като бягство. Според него това си бе просто пътешествие. Гледаше по същия начин и на своето заминаване от Чикаго. Бягството означаваше страх и паника. А пътешествието — поемане в друга посока. Той самият се бе нуждал от тази промяна, за да живее както иска, да работи каквото иска и да следва собствения си часовник и календар.

От негова гледна точка Рийс Гилмор правеше същото. Само дето носеше със себе си повече емоционален багаж.

Броуди никога не се бе страхувал за живота си, но можеше да си го представи. А също и паниката, която би го обзела, ако лежеше ранен и объркан в болнично легло. Отчаян от съмненията в собствената си нормалност. Всичко това бе прекалено много за един човек.

Рийс му бе влязла под кожата, а това не бе лесно. Броуди не бе от типа мъже, които се втурваха да лекуват счупеното крило на малкото птиченце. Природата си знаеше работата и хората не трябваше да й се месят.

А сега бе въвлечен в цялата тази история, и то не само защото почти бе станал свидетел на убийство. Рийс го бе замесила. И го бе заинтригувала не слабостта й, а силата, която й помагаше да се бори. Уважаваше я заради това. А и трябваше да си признае, че определено бе привлечен от нея.

Никога не би казал, че Рийс е неговия тип. Стоманен гръбнак под крехка обвивка. Но все пак бе уязвима, а той не търпеше уязвими жени. Обикновено.

Харесваше ги умни, солидни и заети със собствения си живот. За да не заемат прекалено голяма част от неговия.

Вероятно Рийс е била точно такава, преди да я ранят. Можеше и в бъдеще да стане такава, но не по същия начин. Вероятно щеше да е интересно да я наблюдава как се съвзема.

Той продължи да шофира замислено, докато тя спеше. Загледа се във величествената планина и покритите със сняг върхове.

Все още помнеше как се почувства, когато ги видя за първи път. Не се определяше като особено емоционален, но бе зашеметен от суровото и плашещо могъщество. Скалистите планини бяха по-големи, а планините на Източното крайбрежие — по-елегантни. Но тези, които сега ограждаха дома му, бяха диви и невероятно красиви.

Установи се тук, тъй като не искаше да се бута в хора, където и да отиде. А планините бяха просто дар.

Подкара бързо покрай ливадите, където пасеше стадо бизони. Няколко малки бизончета, вероятно бебета, стояха близо до майките си.

Предположи, че Рийс би се зарадвала да ги види, но я остави да спи.

Знаеше, че ливадите ще се покрият с диви цветя през лятото и нито човек, нито животно биха забелязали гроб. Стига убиецът да е имал търпение да го изкопае достатъчно дълбок.

Броуди зави към градчето. Рийс изстена насън. Хвърли й поглед и забеляза, че трепери леко.

Отби встрани от пътя и разтърси ръката й.

— Събуди се.

— Не! — извика тя стреснато и замахна с юмрук към него, но той успя да блокира удара.

— Удари ме — меко каза, — и аз ще отвърна.

— Какво? Какво? — промълви тя и се вторачи в ръката му, стиснала юмрука й. — Заспах ли?

— Ако не си, значи през последния час добре си се преструвала.

— Ударих ли те?

— Опита се. Не го прави повече.

— Слушам — усмихна се тя и си заповяда да се стегне. — Мога ли да си получа ръката обратно?

Броуди я пусна и Рийс сложи ръце в скута си.

— Винаги ли се събуждаш, сякаш тъкмо си чула гонга за втори рунд?

— Не знам. Мина дълго време откак… не мога дори да си спомня кога за последен път съм се будила с някого до себе си. Предполагам, че се чувствам спокойно и уютно с теб.

— Спокойно, уютно — повдигна вежди той. — Ако продължаваш да използваш тези думи, ще се почувствам задължен да променя мнението ти.

Рийс се усмихна.

— Хора като теб не нараняват жените.

— Така ли?

— Имам предвид физически. Сигурно си разбил доста сърца, но не си ударил дори шамар на собственичките им. Би могъл да смачкаш нечие самочувствие с думи, което почти се равнява на удар в челюстта. Както и да е, благодарна съм ти, че ме остави да поспя. Трябва да съм… О! Погледни ги!

Гледката през предното стъкло пропъди всичко друго от ума й. Зашеметена, тя свали предпазния колан и отвори вратата. Вятърът разроши косата й, когато излезе от колата.

— Толкова е диво, примитивно и страшно. Откритото пространство наоколо и огромната планина.

Рийс се облегна на капака.

— Всеки ден гледам планината през прозореца или когато се разхождам из града. Но тук, без сгради и хора, е съвсем различно.

— Аз съм човек.

— Знаеш какво имам предвид. Тук се чувстваш толкова малък и незначителен.

Рийс се зарадва, когато Броуди също излезе и приближи към нея.

— Мислех си, че ще остана в града за малко, да поработя и събера пари. Но всяка сутрин, когато поглеждам през прозореца и виждам планината, решавам, че нямам причина да напусна Ейнджълс Фист.

— Все някъде трябва да се установиш.

— Това не влизаше в плановете ми. Е, нямах истински планове, но смятах, че рано или късно ще се върна на Източното крайбрежие. Не в Бостън, но може би във Върмонт. Ходех на училище там, така че го познавам добре. Бях сигурна, че зеленината ще ми липсва. Имам предвид зеленината на Изток.

— Ливадите и тук стават зелени. Също и блатата. И навсякъде има цветя.

— Обзалагам се, че си прав, но и така е хубаво. По-хубаво дори от чашата вино, за която си мечтая.

Рийс отметна глава назад, затвори очи и вдиша дълбоко.

— Изглеждаш така, когато готвиш.

Тя отвори красивите си тъмнокафяви очи.

— Така ли? Как точно?

— Отпусната и спокойна. Щастлива.

— Предполагам, че в кухнята се чувствам самоуверена, а това ме прави щастлива и спокойна. Ако знаеш как ми липсваше. Не можех да вляза в кухня след случилото се в Бостън. Оставих да ми откраднат любимото нещо. Но сега си го връщам. Чуй птиците. Чудя се какви ли са.

Броуди не бе забелязал птичите песни, докато Рийс не ги спомена. Тя се завъртя и се огледа. Очите й се разшириха.

— Уха! Гледай!

Вдигна очи и видя малкото стадо бизони.

— И бизоните ли виждаш за първи път? — усмихна се Броуди.

— Също като мечката — виждала съм ги само отдалеч. Но отблизо е по-вълнуващо. Виж! Бебета!

Последната дума прозвуча меко и нежно, сякаш Рийс се разтапяше.

— Защо жените винаги казват „бебета“ с този тон? — учуди се Броуди.

Рийс го плесна закачливо по ръката.

— Толкова са сладки, а после порастват.

— И тогава ги мяташ на скарата.

— Престани! Радвам се на чудесен природен момент. Иска ми се да яздех кон, вместо да се возя в джип. И да видя антилопа — рече тя. — Е, първо трябва да се науча да яздя.

— Искаш да яздиш антилопа?

— Не — засмя се Рийс весело. — Мислите ми се объркаха. Искам да видя антилопа, докато яздя кон. Но не мога да яздя.

— Ло не ти ли предложи да те научи?

Рийс пъхна ръце в джобовете си и продължи да наблюдава стадото.

— Ло искаше да яхна нещо друго, а не кон. Но може да се възползвам от поканата му за уроците по езда, когато се уверя, че ще се държи прилично.

— Обичаш мъже, които се държат прилично?

— Невинаги — отвърна тя разсеяно. — Но в неговия случай, да.

Алармата й заработи чак когато Броуди се завъртя, постави ръце на капака от двете й страни и я хвана в капан.

— Броуди.

— Не си глупава. Нито малоумна. Само нервна. Да не искаш да ми кажеш, че не си предвидила възможността да се случи?

Сърцето й заби ускорено, но без страх.

— Не съм мислила за такива неща от дълго време. Предполагам, че просто не съм обърнала внимание. Не съвсем — поправи се тя.

— Ако не се интересуваш, по-добре ми го кажи направо.

— Разбира се, че се интересувам, само дето… уха!

Последната дума заглъхна на устните й, когато Броуди я прегърна и я повдигна от земята.

— Поеми си дъх — предупреди я той. — Гмуркаме се.

Рийс не можа да си поеме дъх, нито да събере мислите си. Гмуркането беше толкова неочаквано и дълбоко, че хладният въздух около нея закипя. Устата на Броуди не беше търпелива или нежна, не убеждаваше и не съблазняваше. Просто взимаше каквото искаше. Удоволствието от докосването му я накара да се почувства свободна и замаяна.

Горещ, помисли си тя. Твърд. Гладен. Почти бе забравила какво е мъж да жадува близостта ти и да я придобива.

Както се чудеше дали от нея ще остане нещо, когато Броуди приключи с целувката, Рийс инстинктивно сключи ръце около врата му. Той я хвана за кръста и я притисна грубо към себе си.

Сърцето й заби лудо и тя потрепери. Устата й бе жадна като неговата. Броуди усети желанието й, повдигна я и я настани на капака, без да спре да я целува.

Вероятно си бе изгубила ума, но щеше да се тревожи за това по-късно. Засега реши да се отдаде на порива на тялото си и обви крака около кръста му.

— Докосни ме — промълви, като захапа леко долната му устна. — Докосни ме някъде. Където и да е.

Ръцете му се плъзнаха под мекия й пуловер и обгърнаха гърдите й. Рийс изстена, а тялото й се напрегна от желание. Искаше по-близък контакт, повече близост, искаше я повече от всичко. Ръцете му бяха груби и твърди като самия него. Груби, твърди и прями. Силни.

Реакцията й почти прати по дяволите самоконтрола на Броуди. Той си представи как я обладава на капака на колата.

— По-спокойно — каза й, като хвана китките й с разтреперани ръце. — Да починем малко.

Рийс едва го чу заради силното бучене в ушите си, затова просто облегна глава на рамото му.

— Добре. Добре. Уха! Не можем… не трябва…

— Но можехме. И със сигурност ще го направим отново, ала тъй като вече не сме на шестнадесет, няма да е по средата на пътя и върху капака на колата.

— Точно така.

На капака на колата ли бяха? Рийс успя да вдигне глава и да се съсредоточи.

— Господи! Насред пътя сме! Размърдай се! Трябва да се размърдаш.

Тя скочи, прокара пръсти през разрошената си коса и оправи пуловера и якето си.

— Изглеждаш чудесно — успокои я Броуди.

Но тя не се чувстваше чудесно. А по-скоро използвана, при това не достатъчно.

— Не можем… не съм готова… идеята не е добра…

— Не те моля да се омъжиш за мен и да ми родиш деца, слабаче. Беше просто целувка. И идеята си я биваше. А още по-добра идея е да преспиш с мен.

Рийс притисна ръце към слепоочията си.

— Не мога да мисля. Главата ми ще експлодира.

— Преди няколко минути ми се струваше, че друга част от тялото ти ще експлодира.

— Престани. Виж ни само. Опипваме се и си говорим за секс. А една жена е мъртва.

— Тя ще е мъртва независимо дали преспим заедно или не. Ако имаш нужда от време, за да осъзнаеш това, добре. Но ако смяташ, че след случилото се няма да правим секс, значи съм сгрешил. Глупава си.

— Не съм глупава.

— Видя ли? Пак съм прав — ухили се той и тръгна към предната врата на джипа.

— Броуди! Чакай една минута.

— Какво?

Тя се вторачи в него. Беше едър, мъжествен и суров, също като величествената планина зад гърба му.

— Не знам. Нищичко не знам.

— Хайде тогава да се връщаме. Пие ми се бира.

— Не спя с всеки мъж, по когото си падам.

Броуди се облегна на отворената врата.

— Според твоите собствени думи не си спала с никого цели две години.

— Така е. И ако мислиш да се възползваш от… от факта, че бях на сухо…

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че ще възползвам — ухили се той и влезе в колата.

Рийс се настани бързо до него.

— Разговорът ни е абсурден.

— Ами млъкни тогава.

— Не знам дори защо те харесвам — промърмори тя. — Може пък и да не те харесвам. Може да съм отговорила на страстта ти, защото мина адски дълго време откакто имах… интимен контакт.

— Защо просто не кажеш, че не си правила секс?

— Очевидно не съм толкова добра с думите като теб. Но само защото отвърнах на ласките, не означава, че ще ти позволя да ме метнеш в леглото.

— Не възнамерявам да те халосам по главата с тояга и да те завлека за косата в пещерата си.

— Аз пък бих се учудила — каза тя, като избърса слънчевите си очила. — И макар да съм ти благодарна, че ми вярваш и ме подкрепяш…

Броуди натисна спирачката рязко и Рийс подскочи стреснато.

— Едното няма нищо общо с другото — процеди той ледено. — Изобщо не навлизай там.

— Аз… — стисна устни младата жена и си пое дъх, когато Броуди подкара колата. — Прав си, това беше обидно. И за двама ни. Казах ти, че не мога да мисля. Тялото ми е превъзбудено, а мозъкът ми е зашеметен. Бясна съм. Уплашена съм. И имам мерак за секс. На всичкото отгоре главата започва да ме боли.

— Вземи два аспирина и се отпусни. И не забравяй да ме уведомиш, когато меракът надделее над останалите неща.

Рийс се вторачи в планината.

— Последните два дни бяха невероятно странни.

— Не е лъжа.

— Искам да говоря с шерифа. Можеш да ме оставиш пред офиса му.

— Прибери се у дома, вземи аспирин и му се обади.

— Трябва да говоря с него лично. Остави ме там — повтори тя, когато влязоха в Ейнджълс Фист. — Ти върви да си пиеш бирата.

Броуди не отговори и тя се извърна към него.

— Не те моля да ме придружаваш. Дори не искам да го правиш. Ако шериф Марсдън реши, че не мога да действам самостоятелно, ще се сдобие с още една причина да не ми вярва.

— Добре, оправяй се.

— Опитвам се.

Писателят спря пред офиса на шерифа и я погледна любопитно.

— Каква ще е вечерята утре?

— Какво?

— Обеща да ме нахраниш.

— О, забравих. Не знам. Ще измисля нещо.

— Звучи адски вкусно. Хайде, отивай да си свършиш работата. А после бягай да поспиш. Изглеждащ готова да припаднеш.

— Моля ти се, престани с комплиментите. Ще ми се замае главата.

Рийс изчака няколко секунди, после грабна раницата си.

— Проблем ли има? — попита Броуди.

— Не. Ами… мислех, че ще ме целунеш за довиждане.

Той се засмя и повдигна вежди.

— Слабаче, да не би да станахме сериозни гаджета?

— Ти си истински задник — изсумтя тя, но се засмя, когато отвори вратата. — А когато ме помолиш за сериозни отношения, не забравяй да донесеш пръстен. И лалета — те са любимите ми цветя — добави и скочи от колата.

Доброто настроение й помогна да стигне до вратата на шерифа, но когато влезе в офиса, я разтресоха нерви.

Миришеше на прегоряло кафе и мокро куче. Забеляза първото на плота в лявата част на стаята, където почти празна кана с нещо, което приличаше на черна кал, вдигаше пара. Източникът на втората миризма лежеше на пода между две метални бюра.

Само зад едното седеше човек. Гъста тъмна коса, брада — катинарче, весели кафяви очи, младежка фигура. Дени Даруин, спомни си Рийс. Младежът обичаше пържени яйца и почти изгорял бекон.

Дени вдигна очи от бюрото си и почервеня леко. Бързината, с която пръстите му затракаха по клавишите на компютъра, й подсказа, че с каквото и да си бе убивал времето досега, явно не ставаше дума за полицейска работа.

— Здравейте, госпожице Гилмор.

— Рийс — напомни му тя, като си помисли, че Дени не бе много по-млад от нея.

Беше вероятно на около двадесет и пет години, с почти бебешко лице въпреки брадата.

— Надявах се да поговоря с шерифа. Стига да е тук, разбира се.

— Разбира се. Отзад в кабинета си е. Можеш да влезеш направо.

— Благодаря. Хубаво куче — каза, като спря да го огледа. — Виждала съм го и преди. Обича да плува в езерото.

— Да, това е Моузес. Кучето на Аби Марсдън — средната дъщеря на шерифа.

— Аха, спомних си. Тя му хвърля топка в езерото и той се гмурка, за да я извади.

— Моузес обича да ни прави компания, докато децата са на училище.

Кучето отвори очи, огледа Рийс и завъртя косматата си опашка.

— Обикновено остават доста кокали в ресторанта. Можеш да донесеш няколко на Моузес.

— Благодаря.

— Приятно ми беше да се запознаем, Моузес.

Рийс потегли към кабинета на шерифа. Точно пред входа към коридора стоеше още едно празно бюро, предназначено за полицейската диспечерка.

В единия край на коридора имаше две килии, празни в момента, врата с надпис „Склад“ и друга с надпис „Тоалетна“. Срещу вратата на склада бе отворената врата на кабинета на Рик Марсдън.

Шерифът седеше зад дъбово бюро, на вид минало през няколко войни. Прозорецът зад него бе доста на високо и му осигуряваше известно уединение, макар през него да влизаше достатъчно светлина. Освен компютъра и телефона, на бюрото му се виждаха няколко снимки в рамки, папки и яркочервена чаша, в която бяха сложени моливи и химикалки.

На старата закачалка в ъгъла висяха избеляло кафяво яке и шапката на шерифа. Филмови плакати разведряваха бежовите стени с образите на Джон Уейн, Клинт Истуд и Пол Нюман, издокарани в каубойски одежди.

Марсдън се надигна, когато младата жена се появи на вратата.

— Влизай. Тъкмо звънях у вас за пореден път.

— Трябва да си купя телефонен секретар. Имаш ли минутка?

— Разбира се. Сядай. Искаш ли малко от най-гнусното кафе в Уайоминг?

— Ще пропусна, благодаря. Чудех се дали имаш някакви новини.

— Добрата новина е, че всички в Ейнджълс Фист са си по домовете. Същото се отнася и за малкото посетители, които имахме през последните няколко дни. В района няма изчезнали, които да отговарят на описанието ти на жената.

— Може би никой още не знае, че е изчезнала. Минал е само един ден.

— Може и така да е. Ще продължа да проверявам.

— Мислиш, че съм си въобразила случилото се.

Шерифът стана, за да затвори вратата, и се върна зад бюрото си. Лицето му не бе изгубило израза си на любезност и търпение.

— Казвам ти каквото знам. В момента всички жени в града са си у дома. Колкото до туристките от последните няколко дни — всички са живи и добре. Също така знам, понеже това ми е работата, че преди две години си имала сериозни проблеми.

— Те нямат нищо общо със случилото се.

— Може и да имат. Помисли сериозно по следната възможност. Видяла си двама души да се карат. Може дори да са се сбили. Но ти си била доста далеч, Рийс. Далеч дори за наблюдение с бинокъл. Не е ли възможно двамата просто да са си тръгнали.

— Тя беше мъртва.

— Била си на другия бряг на реката и не си могла да провериш пулса й, нали?

— Не, но…

— Прегледах показанията ти няколко пъти. Втурнала си се обратно, взела си Броуди и сте се върнали заедно горе. Минали са около тридесет минути. Не е ли възможно жената просто да се е съвзела и да си е тръгнала? Може все още да е била ядосана, дори да е имала няколко синини, но да е била жива и здрава.

Рийс си помисли, че чашата не бе наполовина пълна или празна. Беше си просто проклета чаша и тя я бе видяла.

— Беше мъртва. А ако си е тръгнала, как ще обясниш факта, че нямаше никакви следи? Никакъв знак, че там въобще е имало човек.

Шерифът не каза нито дума известно време, после заговори с безкрайното си търпение, което започваше да нервира Рийс.

— Не си оттук и за първи път си вървяла по онази пътека. Била си шокирана и разстроена. Реката е дълга, Рийс. Лесно може да си объркала мястото, когато си се върнала горе с Броуди. Може да е било на половин километър по-нагоре или по-надолу.

— Не може да съм се объркала чак дотолкова.

— Огледах околността внимателно, но районът е прекалено голям. Свързах се с най-близките болници. Никъде не са приели жена, която да отговаря на описанието ти, с травма на врата или главата. Утре отново ще разпитам тук-там.

Рийс стана от стола.

— Мислиш, че не съм видяла нищо.

— Грешиш. Мисля, че си видяла нещо, което те е уплашило и разстроило. Но не мога да намеря абсолютно никаква следа в подкрепа на думите ти, че си видяла убийство. Най-добре ме остави да се занимавам със случая. Имаш думата ми, че ще го направя. А ти се опитай да го забравиш засега. Възнамерявам да се прибера у дома и да видя жена си и децата. Ще те закарам до апартамента ти.

— Предпочитам да се поразходя, така ще си проясня главата — отвърна Рийс, като тръгна към вратата. — Жената беше мъртва, шерифе. Това не е нещо, което мога да забравя.

След като излезе, Марсдън въздъхна тежко и поклати глава. Щеше да направи всичко възможно да научи нещо, разбира се, но сега щеше да си вземе кучето и да се прибера у дома, за да вечеря със семейството си.

10.

Броуди извади бутилка бира от хладилника и пъхна замразената пица във фурната. На телефонния секретар го очакваше съобщение от агента му. Книгата, която щеше да излезе в началото на есента, обещаваше добър хонорар. Новината заслужаваше втора бира с вечерята.

Вероятно с част от хонорара щеше да си купи нов телевизор. Плазмен. Щеше да го закачи над камината. Дали можеше да се закачи плазмен телевизор над камината, или горещината щеше да го повреди?

Е, щеше да разбере. Но с удоволствие би се проснал на канапето, за да гледа спортния канал на огромен екран.

Засега обаче застана пред прозореца, като отпиваше от бирата си и съзерцаваше планината в спускащия се здрач.

Трябваше да навакса с работата си — не можеше да си позволи огромния плазмен телевизор, ако не прекарваше достатъчно време пред компютъра. А това означаваше, че преди да си легне, щеше да поработи поне няколко часа. Бездруго нямаше търпение да се заеме с книгата си.

Предстоеше му да убие една жена.

Но докато чакаше пицата да се стопли, можеше да си мисли за друга жена.

Рийс Гилмор не беше обикновена. Имаше доста странности и характерът й не беше лек. Може би точно това го бе заинтригувало толкова. И то в момент, когато изобщо не възнамеряваше да позволи да го заинтригуват. Харесваше точно противоположния тип жени — дръзки и крехки, предпазливи и импулсивни. Хората, които вървяха по твърдо определен път, ставаха отегчителни след известно време.

На всичкото отгоре бяха попаднали заедно в тази ситуация. И докато проблемът се разреши, нямаше да е лошо да научи нещо повече за нея.

Огледа се наоколо. Лаптопът му стоеше на масата.

— Няма по-добър момент от настоящия — каза на глас, отпи от бирата си и затвори прозореца.

Включи компютъра и извади пицата от фурната. Кръглият нож, също като кафе машината, бе един от най-използваните му кухненски инструменти. Сложи пицата в чиния, разряза я на четири, грабна няколко салфетки и втората бира и се приготви да вечеря.

Съмняваше се, че ще му е нужно повече време, от колкото на шерифа, за да открие информация за Рийс. Написа името й в „Гугъл“ и откри достатъчно неща, които да приковат интереса му.

Намери стара статия за обещаващите готвачи в Бостън, която възхваляваше двадесет и четири годишната Рийс Гилмор. Прав бях, помисли си той, докато разглеждаше снимката й. Рийс изглеждаше много по-добре с пет-шест килограма отгоре. Всъщност изглеждаше направо зашеметяваща.

Млада, енергична, въодушевена, усмихната пред фотоапарата, с голяма синя купа и блестяща сребърна лъжица в ръце. Статията описваше работната й биография — годината в Париж й бе помогнала много, после разказваше закачливо как петгодишната Рийс приготвила вечери с пет ястия за куклите си.

Имаше цитати от Тони и Тери Манео, собствениците на ресторанта, където Рийс работела, двойката, която щеше да загине трагично след няколко години. Те заявяваха, че Рийс е не само бижуто в бизнеса им, но и член от семейството им.

Други статии го информираха, че останала сираче на петнадесет години и баба й поела грижите за нея. Рийс не се омъжила, говорела безукорен френски и обичала да приема гости, сред които била известна с неделните си обеди.

Прилагателните, с които я описваха, бяха: енергична, делова, амбициозна, весела.

А как можеше да я опише сега, запита се той, като се облегна на стола и лапна парче пица. Страхлива, нервна, педантична, решителна.

Съблазнителна.

В „Бостън Глоуб“ откри статия, която съобщаваше, че Рийс е приела мястото на главен готвач в „безумно популярен ресторант, известен с нестандартната си кухня и елегантна атмосфера“.

Следваха стандартните биографични данни заедно със снимка на изисканата Рийс с вдигната коса, която позираше в новата си кухня от блестяща стомана, издокарана в секси черен костюм със съблазнителни червени обувки с високи токчета.

— Изглеждаш достатъчно добре, за да те изям, слабаче — промърмори Броуди, като отново огледа снимката й.

Провери датата и забеляза, че статията бе публикувана по времето, когато той самият каза на редактора си в „Трибюн“ да му целуне задника. Първият репортаж за убийствата в „Манео“ бе излязъл едва три дни след този брой на „Бостън Глоуб“.

Зловеща история. Единствената оцеляла — простреляна няколко пъти и в критично състояние. Полицията разследва случая и т.н. Имаше описание на собствениците на ресторанта, както и на заведението, което бяха управлявали повече от двадесет и пет години. Изявления на членове на семействата и приятели — шокирани, тъжни и възмутени. Репортерът бе използвал думи като „кървава баня, клане, жестокост“.

Следващите статии докладваха за развоя на разследването. Никакъв напредък. Броуди долови безпомощния гняв на полицаите във всеки цитат.

Бяха описани погребенията на загиналите. Състоянието на Рийс се подобряваше бавно и тя бе поставена под полицейска закрила.

Постепенно случаят бе изместен от първа страница и дописки за него се публикуваха все по-рядко. Кратко споменаване на факта, че Рийс е излязла от болницата, но без снимка, нито интервю.

Да, така се получава, помисли си Броуди. Новини те са новини, докато не се появи нещо ново. Историята трябва да е сензационна и вълнуваща, за да я отпечатат, а „Клането в Манео“ се бе изчерпало от тази гледна точка за по-малко от три седмици.

Мъртвите бяха погребани, убийците — неидентифицирани, а единствената оцеляла се опитваше да сглоби живота си отново.

Докато Броуди довършваше пицата си и четеш историята й, Рийс напълни малката си вана с гореща вода и ароматни соли. Взе аспирин, насили се да хапне малко сирене, бисквити и чепка грозде.

Сега щеше да се настани във ваната с чаша вино и книгата на Броуди. Не искаше да мисли за действителността поне през следващия час. Зачуди се дали да не заключи вратата на банята. Но пък помещението бе толкова малко, че щеше да я нападне клаустрофобия.

Няколко пъти преди бе заключвала вратата и й се бе налагало да изскача мокра от ваната, за да отвори.

Напомни си, че входната врата е заключена и под топката е подпрян стол. Беше в пълна безопасност. Но миг след като се излегна във ваната, се надигна и се помъчи да надникне във всекидневната. Наостри уши, за да чуе дали има смущаващи шумове.

Ядоса се на себе си и отпи няколко глътки вино.

— Престани. Успокой се. Отпусни се. На времето обичаше това, нали? — произнесе високо. — Изтягаш се във ваната с чаша вино и хубава книга. Време е да спреш да се къпеш за три минути и да изскачаш изпод душа, сякаш Норман Бейтс2 те причаква с нож в ръка.

Рийс затвори очи и отпи отново от виното. После решително отвори книгата.

Първият пасаж я накара да се усмихне. Изпълни се с надежда, че Джак Брустър нямаше скоро да се озове под земята.

Чете петнадесет минути, преди параноята да я накара да надникне във всекидневната за пореден път. Отбеляза го като нов рекорд. Доволна от себе си, успя да почете още десетина минути, преди тръпките да й подскажат, че трябва да излезе от ваната.

Обеща си, че следващия път ще се опита да остане във ваната по-дълго.

Книгата я увличаше, а това определено бе облекчение. Остави я на пода, за да се намаже с новия крем за тяло, който имаше същия аромат като солите за вана. Реши, че ще дочете романа в леглото. Щеше да използва Джак Брустър като препятствие мислите й да не се стрелкат насам-натам.

И тази вечер нямаше да пише в дневника си.

Малко се ядоса на шериф Марсдън, докато беше в офиса му, но след като се успокои, бе принудена да признае, че човекът правеше всичко възможно, за да разреши случая.

И независимо дали й вярваше или не, поне не се държеше снизходително.

Е, тя щеше да послуша съвета му и да забрави за цялата история за известно време.

Навлече фланелената си пижама и свали фибите от косата си. Реши да си направи малка каничка чай и да се отдаде на книгата.

Сложи чайника на печката и опита да събере малко ентусиазъм, за да си направи сандвич, но веднага се замисли за менюто за следващата вечер.

Хубаво месо, разбира се. Може би телешко печено със сос от червено вино. Трябваше да изтича до пазара още през първата си почивка, за да купи продуктите за маринатата. Е, това бе лесно. Пресни картофи и моркови, зелен фасул. Кнедли от маслено тесто. Истинска мъжка вечеря.

Ако й останеше време, можеше да направи пълнени гъби за ордьовър. А за десерт — ягоди със сметана. Не, това бе прекалено женствено. По-добре ябълков пай. Проста традиционна храна.

Дали след вечерята щяха да се озоват в леглото? Не й се стори добра идея. По-скоро бе ужасна. Но Броуди, дяволите да го вземат, наистина я възбуждаше. А мисълта, че сексът все още я вълнуваше, бе приятна.

За всеки случай трябваше да изпере чаршафите. Бързо написа „пране“ в списъка си със задачи за следващия ден. Трябваше да купи и хубаво червено вино. Може би и бренди. Мамка му, не само нямаше кафе, но и нямаше в какво да го приготви.

Рийс притисна пръсти към слепоочията си, когато усети завръщането на главоболието. Дали да не отмени вечерята? Щеше да откачи, докато се мъчи да измисля идеалното меню, а Броуди вероятно би се зарадвал и на бизонски хамбургер с пържени картофи.

Или не само да отмени вечерята, а да си събере багажа, да остави бележка на Джоуни и да се изнесе от скапаното градче. За какво да остава тук?

Една жена бе убита и това бе достатъчно добра причина да се махне. Ако вече не знаеха, то съвсем скоро всички в града щяха да научат за твърденията й, че е станала свидетелка на убийство. А нямаше никаква улика, която да подкрепи думите й.

Не искаше хората да я поглеждат с крайчеца на очите си, сякаш е бомба, която ще избухне всеки момент. А и тук бе постигнала сериозен напредък, така че можеше да си тръгне, без да се срамува. Беше се върнала към готвенето, беше си наела апартамент, беше останала двадесет и пет минути във ваната.

Дори усещаше завръщането на сексуалността си.

Още една среща с Броуди и сексуалността й щеше да избухне. И в това нямаше нищо лошо. Двамата бяха необвързани, зрели възрастни хора. Сексът беше здравословно нещо, а мисълта да правиш секс с привлекателен мъж, бе напълно нормална женска дейност.

Солиден прогрес.

Можеше да си вземе прогреса и да го използва в следващия град.

Рийс остави молива, когато чайникът изсвири. Протегна се да вземе чаша и чинийка и се сети, че нямаше каничка. На следващото място, където спреше, щеше да си купи.

Изключи котлона и премести чайника. Внезапно някой почука на вратата.

Щеше да изпищи, ако не бе вцепенена от ужас. Отдръпна се рязко назад и се блъсна в плота. Стисна огромния касапски нож и чу гласа на Джоуни иззад заключената врата.

— Отвори, за бога! Не разполагам с цяла нощ.

Рийс забърза към вратата с разтреперани крака и колкото можа по-тихо дръпна стола изпод топката.

— Съжалявам. Само секунда.

Отключи вратата и свали веригата.

— Бях в кухнята — обясни.

— Да, а апартаментът е толкова голям, че не знам как ме чу — промърмори Джоуни, като влезе в стаята. — Сипах ти последната порция от супата. Следващия път трябва да направим повече. Яла ли си?

— Ами… аз…

— Няма значение — прекъсна я Джоуни, като оста ви купичката на плота. — Сега ще ядеш. Хайде, започвай — махна нетърпеливо с ръка, когато Рийс се поколеба. — Още е гореща. Сега съм в почивка.

Тя отиде до прозореца и го открехна леко, извади запалката си и пакет „Марлборо“.

— Нали няма да ме вбесиш, като ми забраниш да пуша тук?

— Не — усмихна се Рийс и й подаде чаената чинийка за пепелник. — Как е тълпата тази вечер?

— Не е зле. Супата имаше невероятен успех. Може и утре да я направиш, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, няма проблеми.

— Сядай и яж.

— Не трябва да стоиш до прозореца.

— Свикнала съм — успокои я Джоуни, но приседна на перваза. — Тук мирише хубаво.

— Току-що си взех вана. Солите са с аромат на манго.

— Хубаво — кимна Джоуни и дръпна от цигарата. — Компания ли очакваш?

— Какво? Не, не тази вечер.

— Ло е долу — каза Джоуни, като изтърси разсеяно пепелта от цигарата си навън. — Искаше да се качи да ти донесе супата. Не мисля, че за да те сваля, защото покани и Линда-Гейл да го придружи. Но все пак… ако му подадеш пръст…

— Много мило от негова страна.

— Тревожи се за теб. Смята, че сигурно си уплашена и разстроена.

— Свикнала съм с това — усмихна се Рийс, като седна да изяде супата. — Понасям го.

— Ло не е единственият, който се тревожи. Из града се разчу какво си видяла вчера.

— Какво съм видяла или какво си мисля, че съм видяла?

— Е, кое от двете е?

— Видях.

— Добре. Линда-Гейл ме помоли да ти кажа, че ако те е страх да си сама, ще дойде да прекара нощта при теб. Или пък ти можеш да спиш в дома й.

Рийс застина с лъжицата пред устата си.

— Наистина ли?

— Не. Измислих си го, за да ме зяпнеш учудено.

— Това е невероятно мило — възкликна Рийс. — Но няма нужда — добре съм.

— Изглеждаш по-добре от преди, признавам — съгласи се Джоуни. — Тъй като съм ти едновременно шефка и хазайка, днес трябваше да отговарям на въпросите на хората за състоянието ти. Обещах да ти предам поздравите им. От Мак, Карл, доктора, Бебе, Пийт, Бек и мнозина други. Не отричам, че някои се отбиха, за да те видят или да изкопчат някаква информация, но повечето бяха искрено загрижени. Добре е да го знаеш.

— Благодаря за въпросите, поздравите и загрижеността. Джоуни, шерифът не откри абсолютно нищо.

— Някои неща отнемат повече време от други. Но съм убедена, че Рик ще продължи да търси.

— Да, предполагам, че ще го направи. Но не вярва, че наистина съм станала свидетелка на убийство. Пък и защо да ми вярва? Защо изобщо някой да ми вярва? А и дори да ми вярват сега, ще престанат, когато се разчуе за станалото в Бостън. А може вече да се е разчуло — каза тя, като присви очи.

— Знаеш как става: някой прошепнал на някого, той пък пошушнал на друг. Да, говори се за масовото убийство и за твоето раняване.

— Няма начин да не се разчуе — отсъди Рийс. — Сега ще започнат приказки и слухове. Хората ще казват: „О, горкото момиче. Преживяло е ужасни неща и не може да се съвземе. Въобразява си, че вижда какво ли не…“

— Мамка му, аз пък забравих да си взема цигулката и да ти свиря тъжни песнички — изсумтя Джоуни, като загаси цигарата си с рязко движение. — Но следващия път, щом започнеш да се самосъжаляваш, със сигурност ще я донеса.

— Ужасно си проклета — усмихна се Рийс. — Защо двамата души, които никак не ми съчувстват, ми помагат най-много?

— Реших, че в Бостън доста са ти съчувствали и едва ли искаш да продължиш да будиш състрадание.

— Точно попадение. Тъкмо преди да дойдеш, си мислех, че трябва да напусна града. А сега седя и ям супа, която наистина ще е по-хубава с пресни подправки, говоря с теб и знам, че няма да отида никъде. Чудесно е да осъзнаваш, че искаш да останеш някъде. Вярно, когато си тръгнеш, ще проверя няколко пъти дали прозорците и вратата са заключени и ще вдигна слушалката, за да съм сигурна, че телефонът работи.

— Пак ли ще сложиш стола под топката?

— Нищо не ти убягва.

— Така си е — съгласи се Джоуни, като отнесе чаената чинийка до мивката. — Имам шестдесетгодишен опит, така че…

— Искаш да кажеш, че си на шестдесет? Стига бе!

Джоуни не успя да прикрие усмивката си.

— Ще ги навърша следващия януари, но отсега се упражнявам. Искам да избегна шока. Ето че си загубих мисълта.

— Изглеждаш най-малко десетина години по-млада.

Джоуни я изгледа хладно, но устните й отново се извиха в усмивка.

— Да не се натискаш за повишение?

— Ако мога да го получа.

— Познавам доброто качество от пръв поглед. Ей това исках да кажа. Ти притежаваш добри качества и ще се справиш. Надмогвала си и по-лошо.

— Не успях.

— Не ми говори така — възрази Джоуни рязко. — Нали сама виждам? И не забравяй, че в Ейнджълс Фист може и да има клюкари и любопитковци, но повечето са добри хора. В противен случай щях да напусна града отдавна. Навсякъде се случват лоши неща. Ти самата го знаеш много добре. Хората тук се грижат за себе си и помагат на останалите, когато се наложи. Ако имаш нужда от помощ, просто я поискай.

— Ще го направя.

— Време е да слизам долу — заяви Джоуни, като пристъпи към вратата и се огледа наоколо. — Искаш ли телевизор? Имам един, който не ми трябва в момента.

Рийс отвори уста, за да й каже да не си прави труда, но бързо промени решението си.

— Наистина ми се ще да си имам телевизор, ако можеш да ми го дадеш.

— Можеш да го вземеш още утре.

Джоуни спря до вратата и вдъхна дълбоко.

— Дъждът ще завали скоро. Утре те очаквам точно в шест — каза на излизане.

Рийс затвори прозорците и заключи вратата, но нарочно го направи бавно. Всяка жена заключва дома си нощем, успокои се тя. А ако сложи стола под топката, не наранява никого, нали?

Дъждът заваля малко след два през нощта и я събуди. Беше заспала на светната лампа с книгата на Броуди в ръка. Чуваха се приглушени гръмотевици и силното плющене на дъжда по прозорците и покрива. Рийс се почувства адски уютно в топлото си меко легло.

Сгуши се в завивките и разтърка скования си врат. Прозя се и дръпна юргана до брадичката си. После по навик огледа стаята, преди да затвори очи. Замръзна.

Входната врата беше отворена. Съвсем леко.

Тя потрепери, уви одеялото около рамената си, грабна фенера от нощното шкафче и го стисна като бухалка. Пое си дълбоко дъх и изтича до вратата.

Затръшна я, заключи я и завъртя топката, за да се увери, че никой не може да влезе. Пулсът й препускаше лудо, когато се втурна към прозорците, за да провери дали са заключени. После хвърли бърз поглед навън.

Наоколо нямаше никой. Езерото бе черно, улиците — мокри и празни.

Опита се да се убеди, че случайно бе оставила вратата незаключена или пък я бе отключила, когато я провери за последен път, преди да си легне. Може би вятърът я бе открехнал.

Но когато се смъкна на колене, видя почти незабележимите драскотини по пода, оставени от тътренето на стола.

Вятърът не можеше да блъсне вратата с такава сила, че да отмести стола.

Рийс седна до вратата, облегнала гръб на стената, увила одеялото около себе си.

Успя да подремне, после да се облече и отиде на работа. Веднага щом бакалията отвори, си взе почивка и отиде да си купи резе.

— Знаеш ли как да го монтираш? — попита я Мак Дръбър.

— Ами сигурно ще успея.

Той я потупа нежно по ръката.

— Мога аз да го направя. Бездруго смятах да обядвам в ресторанта. Слагането на резето няма да ми отнеме много време.

Рийс си припомни съвета на Джоуни да иска помощ, когато има нужда.

— Наистина ще съм ти безкрайно благодарна.

— Няма проблеми. Не те обвинявам, че си поизнервена. Едно солидно резе ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Така си е — отвърна тя и се отправи към вратата. — Добро утро, господин Сампсън — поздрави влизащия в магазина Карл.

— Добро утро. Как си?

— Добре, благодаря. Предполагам, че вече сте говорили с шерифа, но се чудех дали през последните няколко дни някой от вас не е видял из града жена с дълга тъмна коса и червено яке.

— Няколко туристи се отбиха в магазина — отговори Мак. — Но всичките бяха мъже, макар че двама носеха обици. Единият даже имаше обица на носа.

— През зимата, когато идват сноубордистите, често виждам такива — добави Карл. — Момчетата са накичени дори повече от момичетата. А, една пенсионира на двойка от Минесота мина оттук с караваната си преди един-два дни — напомни той на Мак.

— Карл, косата на жената беше стоманеносива. А мъжът тежеше поне двеста килограма. Шерифът не питаше за хора като тях.

— Просто казвам — оправда се Карл и се обърна към Рийс. — Възможно е хората, които си видяла, да са се борили. Да са си играли. Хората вършат какви ли не дивотии.

— Така е — кимна Рийс и извади портфейла си. — Да оставяли резето при теб, Мак?

— Разбира се. И си прибери парите. Ще впиша сумата в сметката на Джоуни.

— О, не, то е за мен и…

— Ще си го вземеш ли, когато се преместиш някъде другаде?

— Не, но…

— В такъв случай аз ще уредя нещата с Джоуни. Днес ще има ли супа?

— Старомодна пилешка супа с фиде.

— Идеално. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Всъщност да, но по-късно ще мина пак. Почивката ми вече свърши.

— Дай ми списъка — каза Мак, като взе молива си решително. — Ще ти донеса поръчката, когато дойда да обядвам.

— Това се казва обслужване — засмя се Рийс. — Добре, имам нужда от парче телешко за печене, половин килограм пресни картофи, половин килограм моркови — започна тя.

След като изреди всичко, Мак размърда вежди.

— Звучи ми като вечеря в компания.

— Така е — призна тя. — Ще готвя за Броуди. Напоследък ми помогна с доста неща.

— Обзалагам се, че той ще спечели повече от сделката.

— Ако нещо от храната остане, за теб е. За благодарност, че ще ми монтираш резето.

— Чудесно.

Рийс се отправи обратно към ресторанта. Вдишваше дълбоко свежия чист въздух и се усмихваше доволно. Беше се справила. Беше постъпила разумно.

И когато си легнеше довечера, сама или не, щеше да има солидно резе на вратата.

Ло пристигна в Ейнджълс Фист с любимия си форд пикап. Уейлън Дженингс виеше от стереоуредбата. По пътя бе слушал Фейт Хил, която намираше за невероятно привлекателна. Но въпреки страхотния й външен вид и мощния й глас, мъжествен тип като него не можеше да си позволи да влезе в града, слушайки някакво си момиче.

Освен ако момичето не седеше до него, разбира се.

И сега мислите му бяха съсредоточени върху едно момиче. Всъщност върху няколко, но в главата му имаше предостатъчно място за много жени. Скоро зърна една от тях във весело и слънчево яркожълто, в тесни джинси и червена блуза, покатерила се на стълба да боядисва капаците на прозорците на малката кукленска къща, в която живееше под наем.

Ло форсира двигателя и зачака жената да се обърне и да се възхити на внушителния му вид в мъжествения черен пикап. Тя обаче не го направи, затова Ло завъртя очи и отби до тротоара.

Господ му беше свидетел, че за тази жена му се налагаше да се труди усилено, а получаваше само трохи вместо цялата торта, както при другите му завоевания.

— Здрасти, Линда-Гейл.

— Здрасти и на теб — отвърна тя и продължи да боядисва.

— Какво правиш?

— Правя си педикюра, не виждаш ли?

Ло отново завъртя очи и слезе от пикапа.

— Почивен ден ли имаш? — попита невинно, макар вече да бе видял графика в ресторанта и да знаеше, че е така.

— Аха. А ти?

— В ранчото са отседнали неколцина, но днес отиват на разходка с лодка. Виждала ли си Рийс?

— Не — отговори Линда-Гейл, като тръсна четката силно, пръскайки боя наоколо.

Ло отскочи назад стреснато.

— Внимавай!

— Ти пък се разкарай оттук.

Странна жена, помисли си той. Защо изобщо идваше при нея — за да го обижда непрестанно?

— Слушай, просто се чудех как е Рийс, това е всичко.

— Майка ти каза да я оставим на спокойствие и аз точно това правя — сопна се Линда-Гейл, но след миг въздъхна и остави четката. — И на мен ми иска да знам как е. Това, което й се случи, е ужасно.

— Ужасно — повтори Ло. — Но и вълнуващо.

— Така е — съгласи се младото момиче, като прикова очи в него. — Направо сме отвратителни с това любопитство, но все пак става дума за убийство, за бога! Бебе мисли, че двойката е обрала някоя банка, а после са се скарали за парите. Той я очистил и сега се радва на цялата плячка.

— Теорията й не е по-лоша от останалите.

Линда-Гейл отпусна четката и се наведе към него.

— Аз пък смятам, че са имали извънбрачна връзка и са избягали от домовете си. Но после тя се е разкаяла и е решила да се върне при съпруга и децата си. А той я е убил, побеснял от ревност.

— И това звучи добре. Натъпкал е трупа в стара бърлога на бобър и го е затрупал с камъни.

— О, това е кошмарно, Ло! По-лошо, отколкото да я е погребал някъде в планината.

— Вероятно изобщо не я е погребвал.

Ло се облегна на стълбата. Усети силната миризма; на боята, но долови и приятния аромат на Линда-Гейл.

— Но пък трябва да знае къде да намери бобърска бърлога, нали? А тези надали са били тукашни. Както и да го погледнеш, той отдавна вече е изчезнал.

— Предполагам, че е така, но това не облекчава положението на Рийс.

Линда-Гейл се върна към боядисването и Ло, който стоеше точно до стълбата, се вторачи в съблазнителния й задник.

Човек трябваше само да се протегне малко и…

— Предполагам, че ще отидеш да я видиш.

— Кого? — примигна той изненадано. — А, Рийс ли? Не знам. Мислех, че можем да отидем заедно, ако искаш.

— Майка ти ми каза да не й досаждам днес. А и започнах боядисването и трябва да го довърша.

— Със скоростта, с която действаш, цял ден ще се занимаваш с боядисване.

Линда-Гейл го погледна през рамо.

— Имам още една четка, умнико. Можеш да свършиш нещо полезно вместо само да се перчиш наоколо.

— Днес ми е почивният ден.

— И моят също.

— Мамка му!

Проклет да бъде, ако вземе да боядисва тъпите капаци. Но не се сещаше къде другаде да отиде.

— Е, добре, малко ще ти помогна — съгласи се той, като се протегна за другата четка. — Ако свършим работа преди следващия четвъртък, можем да се поразходим до ранчото. Ще оседлая два коня и ще пояздим. Чудесен ден е.

Линда-Гейл се усмихна прикрито.

— Може и да отидем. Денят наистина е хубав.