Смърт край Змийската река

21.

Рийс не трябваше да е на работа чак до два часа. Зачуди се дали да не остане да се помотае из вилата на Броуди, да свърши някоя домакинска работа, да му помогне с прането. Нямаше да му пречи на писането, а и можеше да измисли каква супа да приготви за ресторанта на следващия ден.

Вече бе облечена и оправяше леглото, когато Броуди излезе изпод душа.

— Искаш ли нещо специално за закуска? На работа съм чак следобед, така че желанието ти ще бъде изпълнено. В гастрономическо отношение.

— Не. Ще хапна само малко попара.

— Добре — кимна тя, като изпъна кувертюрата и си помисли, че няколко пъстри възглавници щяха да я разкрасят. — Ще приготвя италианска сватбена супа за Джоуни. Можеш да я опиташ на обяд и да прецениш дали ще изкара теста. А също гювеч или нещо друго, което лесно да затоплиш в микровълновата, тъй като съм вечерна смяна. А да, мислех си да ти помогна и с прането, докато съм тук. Имаш ли нещо за пране?

Сватбена супа? Да не би да бе някакъв намек? И сега искаше да му пере гащите? Господи!

— Хайде да отстъпим леко назад — каза той.

Рийс се усмихна озадачено.

— Добре.

— Не искам да започнеш да планираш закуска, обяд и вечеря или полунощна закуска всяка проклета сутрин.

Усмивката й се стопи и на лицето й се изписа изненада.

— Ами…

— И не си тук, за да переш, оправяш легла и готвиш гювечи.

— Не — бавно промълви тя. — Но след като бездруго съм тук, защо да не свърша нещо полезно.

— Не желая да се правиш на прислужница.

Отново усети отбранителността в тона си, която бе доловил и при доктора. И това го раздразни.

— Мога да се справям с домакинството си. Правя го от години.

— Не се съмнявам. Очевидно съм те разбрала погрешно. Мислех, че ти харесва да ти готвя.

— Това е различно.

— Различно от прането на моите и твоите дрехи в една и съща машина. Навярно това символизира връзка, каквато не искаш. Адски тъпо.

Сигурно беше права.

— Не искам да переш, нито да ми оставяш гювечи или нещо такова. Не си майка ми.

— Абсолютно си прав — кимна тя, като пристъпи към леглото, дръпна кувертюрата и смачка чаршафите. — Ето, по-добре ли е така?

— Кой се държи глупаво?

— О, ти със сигурност ще спечелиш първа награда. Наистина ли смяташ, че се опитвам да те хвана в капан, като ти пера мръсните чорапи и те храня с печено пиле и пирожки? Ти си идиот, Броуди, и имаш прекалено високо мнение за себе си. Ще те оставя да му се наслаждаваш сам.

Рийс тръгна решително към вратата.

— И в никакъв случай не съм майка ти! Тя дори не знае да готви, за бога!

Броуди се намръщи при вида на разхвърляното легло и раздразнено разтри скования си от напрежение врат.

— Да бе, мина адски добре — промърмори под нос, после потръпна, когато вратата долу се затръшна с такава сила, че зъбите му изтракаха.

Рийс грабна само нещата, които бяха наблизо, и скочи в колата си. Щеше да се тревожи за останалите си вещи по-късно.

Първо ще подбере съставките за супата от собствения си килер и запасите на Джоуни. После ще развали няколко долара и ще занесе прането си, само собственото си пране, до скапаните машини в мазето на хотела. И преди го беше правила.

Или просто ще тегли майната на всичко и ще се разходи с колата.

Насочи се към града несъзнателно.

— Какво става, по дяволите? Какво има сега? — промърмори раздразнено, когато колата й затрака странно и едва я докара до града. Халоса волана ядосано, после примирено отби към гаража на Линт.

Монтьорът излезе от сервиза с енергична походка. Ръкавите на любимата му бежова риза бяха навити и разкриваха мускулестите му ръце. От задния му джоб се подаваше изцапан с машинно масло парцал. Мърляво кепе бе кацнало на главата му.

Линт докосна шапката си, когато Рийс излезе от колата.

— Неприятности ли имаш? — попита.

— Така изглежда — отговори Рийс. — Едвам се движи.

— Нищо чудно, като се има предвид, че двете ти задни гуми са сплескани.

— Тъй ли? — изненада се тя. — Мамка му! Вчера си бяха съвсем добре.

— Може да си минала по нещо остро — подхвърли монтьорът, като коленичи и огледа задната дясна гума. — Май има и някакъв теч. Ще видя какво мога да направя.

— Имам резервна гума в багажника.

Господи, наистина ли щеше да й се наложи да купува две нови гуми?

— Ще се захвана с гумите веднага щом оправя спирачките ти. Искаш ли да те закарам донякъде?

— Не. С удоволствие ще се разходя.

Тя взе лаптопа си от задната седалка, после свали ключовете от апартамента от халката и ги прибра в джоба си.

— Колко смяташ, че ще ми струват новите гуми?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — рече Линт и взе ключа от колата й. — Ще ти се обадя.

— Благодаря.

Рийс метна дамската чанта на едното си рамо, компютърната — на другото и тръгна.

Денят беше чудесен за разходка, напомни си в опит да прогони отчаянието си. Имаше работа и покрив над главата си. И ако беше влюбена в кретен, щеше да се потруди да го забрави.

Ако се нуждаеше от нови гуми, просто щеше да ходи пеша, докато може да си ги позволи.

Колата не й трябваше точно в тази минута. И любовник не й трябваше. Самата тя си бе достатъчна. Нали точно това бе идеята й, когато напусна Бостън? Беше доказала, че може да действа, да оздравее и да си изгради нов живот.

А ако Броуди смяташе, че се опитва да го въвлече в живота си, беше не само кретен, но и прекалено самодоволен.

Бездруго имаше нужда от малко усамотение, за да си навакса с дневника. И да се отнесе сериозно към писането на готварската книга. Не че щеше да иска помощ от Броуди. Проклето копеле! Но не беше ли зле да подреди рецептите си и да напише сериозно въведение. Нещо като…

„Не трябва да си експерт, за да приготвиш добра вечеря. Не и когато си ръководен от експерт.“

— Не, това звучи прекалено надуто и снизходително — промърмори си тя.

„Писнало ли ви е от вечния въпрос «Какво има за вечеря»? Отчаяно желаете да откриете нещо ново и интересно за неделните обеди? Паникьосани ли сте от мисълта, че са ви възложили да приготвите ордьоврите за благотворителното събиране?“

— Хм. Прекалено простичко — каза Рийс на глас. — Но все пак е начало.

— Хей! Хей!

Рийс се закова на място и видя Линда-Гейл, коленичила в малкия си преден двор с няколко саксии с теменужки до себе си.

— Прекалено си заета да си говориш сама и не искаш да си побъбриш с мен?

— Сама ли си говорех? Обмислях нещо, а понякога, не се усещам, че си мърморя. Цветята ти са много красиви.

— Трябваше да посадя теменужките по-рано — затюхка се Линда-Гейл, като бутна назад сламената каубойска шапка. — Студът не ги съсипва. Но все забравях. Какво правиш в тази част на града?

— Спуках гума. Или по-скоро гуми. Трябваше да откарам колата при Линт.

— Противна работа. Станала си доста рано. Реших, че днес ще останеш при Броуди.

— Той очевидно не искаше. Оправих му леглото и му предложих да изпера неговите неща заедно с моите. Реагира, като че съм насочила пушка към челото му и съм извадила свещеник от джоба си.

— Мъжете са говеда. Изхвърлих Ло от къщи оня ден. Вкисна се, когато не му позволих да ме чука.

— Да, мъжете са говеда.

— Да вървят по дяволите. Искаш ли да останеш да садим теменужки и да проклинаме мъжете?

— Наистина ми се иска, но трябва да свърша няколко неща тази сутрин.

— Добре, тогава довечера след работа ще отидем в бара на Кланси. Ще пийнем по няколко бири и ще попеем песни против мъжете.

Кой се нуждаеше от любовник кретен, когато си имаше приятелка?

— С удоволствие — съгласи се Рийс. — Ще се видим в ресторанта.

Да, помисли си, докато вървеше към дома си, притежаваше и още нещо. Имаше си Линда-Гейл Кейс.

А и езерото, каза си, като погледна към него. Синьо и невероятно красиво, оградено от раззеленените плачещи върби и нежните пъпки на дряновете.

Импулсивно потегли към водата, вместо да продължи към къщи. Остави чантите на земята и се събу. Нави крачолите на панталона, седна на брега и натопи крака във водата.

Ледена! Но не й пукаше. Седеше, натопила крака в сините води на Ангелското езеро, загледана във върховете на планината. А след малко щеше да готви супа, да пише готварска книга и да сортира пране. Какво по-нормално от това? Щеше да й се наложи да действа адски бързо, за да не закъснее за работа. Но това също бе нормално.

Легна назад и се загледа в небето, синьо като езерото, украсено с нежни бели облачета. Слънцето грееше силно, но вместо да извади тъмните си очила, тя заслони очи с ръка и се заслуша.

В плясъка на водата, предизвикан от доволно мърдащите й крака, в безгрижните птичи песни. Чу кучешки лай и шум от минаваща кола. Нервите й се отпуснаха.

Внезапният гърмеж я накара да скочи стреснато и едва не цопна във водата. Успя да се задържи на брега, но натопи единия си крак до коляното.

— Пикапът на Карл — напомни си гласно. — Просто проклетият пикап.

Видя вехтия автомобил, който трополеше към бакалията. Надигна се на лакти и колене и остана за момент така, за да си поеме дъх.

Изчерви се, когато забеляза Деби Марсдън, застанала пред агенцията, да я наблюдава.

— Да, това е лудата — промърмори Рийс раздразнено, като се насили да се усмихне и да махне с ръка. — Цамбурка из езерото с дрехи. Нищо особено.

Чудесният момент бе нарушен, затова тя грабна чантите и обувките си и тръгна боса към дома си.

Не ми пука какво мисли перфектната Деби Марсдън, каза си решително. Нито какво си мисли който и да било друг. Имам право да седя и да шляпам с крака във водата. Имам право да скачам като подплашен заек, когато чуя пикапа на Карл.

Свали мокрия панталон и обу сух. Събра прането си, взе праха и няколкото долара, които й бяха останали.

Пускам пералнята, после отивам и готвя супата, каза си тя. Връщам се и прехвърлям дрехите в сушилнята. После се захващам с готварската книга. Изнесе малката си кошница от апартамента и потегли към хотела.

Тъй като й се налагаше да мине покрай агенцията, се помоли Деби да не я види. Не притича покрай витрината, но определено ускори крачка и намали едва когато стигна до хотела.

— Здрасти, Бренда. Днес ми е ден за пране. Имаш ли дребни?

— Разбира се. Веднага — усмихна се Бренда широко и повдигна вежди. — Нямаш ли нужда и от обувки?

— Моля?

— Не носиш обувки, Рийс.

— О!

Господи! Рийс се вторачи в босите си крака. Изчерви се, но когато погледна Бренда, забеляза присмехулното й изражение и побесня.

— Е, просто съм забравила да се обуя. Знаеш, че умът ми не си е съвсем на мястото. Дай ми стотинките, моля — и остави банкнотите си на плота.

Бренда ги преброи и предупреди:

— Внимавай къде стъпваш.

— Ще внимавам.

Тъй като не можеше да се качи в асансьора, тръгна надолу по стълбите. Мразеше влажното хотелско мазе. Ако Броуди не бе такъв идиот, можеше да използва машината му и да избегне всички тези неприятности.

— Седем по едно е седем — започна тя, като мина покрай сервизното помещение. — Седем по две е четиринадесет.

Повтори таблицата за умножение със седем, после с осем и излезе бързо от мазето. Тръгна по-бавно из фоайето на хотела и махна небрежно на Бренда. Но не извади късмет, когато мина покрай агенцията.

— Рийс — извика Деби и изскочи навън. — Добре ли си?

— Разбира се. Ти как си?

— Още е хладно за боси крака.

— Така ли мислиш? Реших да се позакаля. Надявам се да съм първата жена, стигнала боса до Скалистите планини. Това е мечтата ми от детска възраст. Чао!

Хайде, разнеси бързо клюката, помисли си тя, докато вървеше към дома си.

Прогони неприятните мисли, като започна да прави месни топчета за супата. Зачуди се дали да не остане боса и да даде на клюкарите още теми за разговор, но реши, че е прекалено глупаво. Изтича обратно до хотела и се пребори със страха си от мазето, за да прехвърли дрехите си от пералнята в сушилнята.

Още едно отиване, утеши се тя, като се втурна към апартамента си. Щеше да има предостатъчно време да започне въведението за книгата си, докато дрехите й се сушаха.

След като включи лаптопа и потри ръце, се залови с дневника си.

Рийс доволно отвори нов файл и се заигра с различни идеи за въведението си.

Будилникът в кухнята иззвъня и й съобщи, че е време да си прибере дрехите от сушилнята. Тя изключи компютъра и отново потегли към хотела.

Реши да метне дрехите си в кошницата и бързо да се изнесе от зловещото мазе. Щеше да ги сгъне у дома. Можеше да остави супата да ври на бавен огън, докато бе на работа и да изтичва да я наглежда през почивките.

Надяваше се, че тази вечер ще е препълнено. Работата щеше да й помогне да се разсее.

Профуча през фоайето и си спести ненужните разговори, тъй като Бренда не беше на мястото си. Рийс дочу мърморенето й някъде отзад.

Е, човек трябва да е благодарен и на малкото.

Заповтаря си таблицата за умножение с дванадесет, докато бързаше надолу по стълбите.

Отвори вратичката на сушилнята и не намери нищо.

— Ама че… — изсумтя и отвори следващата сушилня, като си помисли, че се е объркала, но тя също бе празна. — Абсурдна история. Никой не би слязъл тук, за да открадне дрехите ми.

И защо кошницата й беше върху сушилнята вместо върху малката масичка за сгъване, където знаеше, че я бе оставила? Тя предпазливо вдигна капака на пералнята.

Дрехите й бяха вътре. Мокри.

— Сложих ги в сушилнята! — нервно извика Рийс. — Това е третото ми идване тук. Третото. Не ги оставих в пералнята.

Тя яростно задърпа мокрите дрехи. Червен маркер падна на пода. Нейният червен маркер. Разтрепери се и го метна в кошницата при дрехите, които бяха изпъстрени с червени петна.

Някой й правеше номера. Някой искаше да я накара да повярва, че откача.

И можеше да е тук, в мазето, и дори в момента да я наблюдава.

Огледа се във всички посоки, изстена, грабна кошницата и побягна. Внезапното свистене от една от тръбите я накара да подскочи. Едва сдържа писъка си.

Този път не спря, когато стигна до фоайето, а се втурна към регистратурата. Бренда, която се бе върнала на мястото си, я изгледа ококорено.

— Долу има някой. Някой е слизал долу.

— Какво? Кой? Добре ли си?

— Дрехите ми. Някой е сложил дрехите ми в пералнята.

— Но… Рийс, ти ги сложи в пералнята — отчетливо произнесе Бренда, сякаш говореше на малоумно дете. — Не помниш ли? Слезе долу, за да си изпереш дрехите.

— След това! Сложих ги в сушилнята, но сега ги открих отново в пералнята. Видя ме да се връщам, за да ги сложа в сушилнята.

— Ами… разбира се. Видях те да се връщаш и да слизаш долу, но може да си забравила да ги сложиш в пералнята. Сещаш се, както забрави обувките си. Аз самата вечно правя подобни неща — добави Бренда. — Когато съм разсеяна.

— Не съм забравила. Сложих ги в сушилнята. Виж — извади тя, единствената си монета. — Само тя ми остана. Използвах останалите, за да изпера и изсуша проклетите дрехи. Кой е слизал долу?

— Слушай, успокой се. Не видях никого, освен теб да слиза долу.

— Може би си ти?

— Господи, Рийс — по лицето на Бренда се изписа искрена изненада. — Защо ми е да правя такова нещо! Трябва да се стегнеш. Ако имаш нужда от още дребни…

— Нямам нужда от нищо.

Обзеха я див гняв и паника. Рийс се втурна на улицата с кошницата с мокри дрехи.

Прибери се у дома, нареди си тя. Веднага. Заключи вратата.

Рязкото изсвирване на клаксон я накара да подскочи и да вдигне кошницата като щит. Загледа как собствената й кола се плъзна на обичайното си място до стълбите. От нея слезе Линт.

— Не исках да те уплаша — извини се той.

Рийс успя да кимне любезно. Защо я наблюдаваше по този начин, сякаш бе извънземна? Защо хората я гледаха така странно?

— Гумите са здрави. Просто бяха спаднали. Напомпах ги.

— О, чудесно. Благодаря.

— Реших да проверя и резервната ти гума, но…

Тя облиза устни нервно.

— Нещо нередно ли има с резервната гума?

— Работата е там… — притеснено поде той. — Гумата е заровена надълбоко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Рийс, като остави кошницата на стъпалата и се приближи до него. — В багажника няма друго, освен аптечка и аварийни инструменти.

Линт се поколеба, тя грабна ключа от него и отвори багажника.

Първо я блъсна вонята. После забеляза боклука. Багажникът бе натъпкан с боклук. Черупки от яйца, утайка от кафе, мокри хартии, празни консервени кутии. Сякаш някой бе изсипал цяла кофа в багажника.

— Не бях сигурен какво ще искаш да направя — обясни й Линт.

— Това не е мое дело! — извика тя, като отстъпи назад. — Не съм го направила! Ти ли го направи?

Внезапното смайване, изписало се по лицето на Линт, й напомни за изненаданото изражение на Бренда.

— Разбира се, че не, Рийс. Багажникът бе пълен, когато го отворих.

— Някой ми причинява това! Не съм го направила! Някой…

— Не искам да се крещи пред ресторанта — сгълча ги Джоуни, като излезе от задната врата на заведението. — Какво става тук? Господи, каква е тази смрад? — сбърчи нос и надникна в багажника.

— Не съм го направила — започна Рийс.

— Нито пък аз — бързо добави Линт. — Трябваше да проверя резервната гума и се натъкнах на това. Но Рийс ме обвинява, че аз съм натъпкал багажника й с боклук.

— Просто е разстроена. Мамка му, Линт, ти няма ли да побеснееш, ако ти се случи подобно нещо? Проклети хлапета — продължи малко по-меко Джоуни. — Най-вероятно банда келеши правят гадни номера на хората. Линт, отзад имам гумени ръкавици и препарати. Помогни ми да почистим колата.

— Аз ще я почистя — бързо се обади Рийс. — Линт, ужасно съжалявам. Просто не разбирам…

— Качвай се горе — нареди й Джоуни. — Отивай. Линт и Пийт ще почистят колата. Ще дойда при теб след минута. Не спори с мен — добави тя, когато Рийс започна да протестира.

— Съжалявам — повтори младата жена и изморено вдигна кошницата. — Ще ти донеса парите — обърна се към Линт.

— Няма за какво да плащаш — махна небрежно той. — Само въздух.

Джоуни го потупа по ръката.

— Иди отзад и кажи на Пийт да ти помогне. Следващата ти вечеря е за сметка на ресторанта.

— Как хлапетата са отворили багажника, Джоуни? Огледах го, със сигурност не е бил насилван.

— Господ знае как тия калпазани успяват да сътворят някоя дивотия. Или защо — добави, преди Линт да зададе следващия въпрос. — Но факт е, че багажникът е пълен с боклук. Така че вие с Пийт трябва да се погрижите.

Когато Джоуни влезе в апартамента на Рийс, я завари седнала на леглото. Кошницата с мокрите дрехи бе до краката й.

— Супата ухае чудесно — отбеляза Джоуни, като се намръщи при вида на кошницата. — Дрехите ще мухлясат, ако не ги закачиш да съхнат. Защо не използва сушилнята?

— Мислех, че съм я използвала. Всъщност съм сигурна, че го направих. Но дрехите ми не бяха в нея. Намерих ги в пералнята.

— Какви, по дяволите, са тия петна по тях?

— Мастило. Червено мастило. Някой е сложил червения ми маркер в пералнята заедно с дрехите ми.

Джоуни изду бузи замислено. Отиде в кухнята и извади малка чинийка от шкафа. Върна се, седна до Рийс и запали цигара.

— Ще изпуша една, а ти ще ми разкажеш какво става.

— Представа нямам. Със сигурност сложих дрехите си в сушилнята, пуснах монета и натиснах копчето. Но когато се върнах, бяха мокри. В пералнята. Знам, че не съм слагала боклук в багажника, но е там. И не съм драскала по стените в банята.

— В моята баня? — извика Джоуни и бързо надникна да я огледа. — Не виждам нищо написано.

— Броуди боядиса. Не съм слагала туристическите си обувки в кухненския шкаф, нито фенера си в хладилника. Не съм направила нито едно от тези неща, но ето че продължават да се случват.

— Погледни ме. Погледни ме в очите.

Рийс я погледна и Джоуни внимателно я проучи.

— Случайно да си взимала някакви лекарства? Предписани от лекар или не?

— Не, само билковия чай, който доктор Уолъс ми приготви. И тиленол. Но всичките ми запаси от хапове се озоваха в хаванчето.

— Защо някой би направил това? Или някое от другите неща?

— За да ме накара да повярвам, че съм луда. И да ме подлуди, за което не е нужно много. Аз видях убийството, но никой няма да повярва на луда жена.

— Намериха труп…

— Не е на същата жена — прекъсна я Рийс, като повиши глас. — Не е същата. Не е тя и…

— Престани — рязко й се скара Джоуни. — Няма да говоря с теб, ако не се успокоиш.

— Ти се опитай да останеш спокойна, когато някой ти погажда подобни номера. Бъди разумна и хладнокръвна, когато не знаеш какво ще ти се случи в следващия момент. Или кога ще настъпи следващият момент. Дрехите ми са съсипани. Едва събрах пари да ги изпера, а сега са унищожени.

— Можеш да пазаруваш на кредит от магазина на Мак. Ако искаш да ти дам аванс, щом се налага да си купиш нови дрехи.

— Не е там работата.

— Не е. Но е по-добре, отколкото извадено око. Откога се случват тези неща?

— Откак… почти откакто съобщих за убийството на жената. Не знам какво да правя.

— Трябва да поговориш с шерифа.

— Защо? — прокара ръце през косата си Рийс. — Да не мислиш, че върху боклука в багажника ми има отпечатъци?

— Все пак, Рийс.

— Добре — въздъхна тя тежко. — Добре, ще кажа на шерифа.

— Хубаво. А сега прегледай дрехите си, виж какво може да бъде спасено и ги окачи да съхнат. Ако имаш нужда от нова риза или бельо, изтичай до магазина през почивката си. Имаш около пет минути преди началото на смяната.

Джоуни загаси цигарата, стана и извади двадесет долара от джоба си.

— За боядисването на банята — каза тя.

— Не съм я боядисвала. Броуди свърши работата.

— Дай ги на Броуди, ако искаш да се правиш на идиотка.

Гордостта й се забори с практичността. Практичността надделя.

— Благодаря.

— Броуди знае ли за всичко това?

— Да. Като изключим нещата, които се случиха днес.

— Искаш ли да му се обадиш, преди да започнеш работа?

— Не. Очевидно му преча.

Джоуни изсумтя.

— От мъжете безспорно има полза, но ако изключим, че могат да те докарат до оргазъм, трудно е да се сетиш за какво още стават. Стегни се и слизай долу. Специалитетът тази вечер са ребра.

Рийс се надигна и срита кошницата.

— Ребра от какво?

— Бизон — усмихна се Джоуни. — Може би знаеш как да ги направиш по-изискани.

— Всъщност…

— Слизай долу и действай. Имам само две ръце.

Броуди се зачуди дали да метна пица в микровълновата и се сети за обещаното пиле и пирожки.

Рийс го бе направила нарочно, реши той. Беше му подхвърлила идеята за печено пиле и пирожки, за да го накара да мисли само за нея. За храната, поправи се той.

Просто бе искал Рийс да не напира толкова. Каза й да отстъпи леко, не нещо повече, нали? Но тя реагира прекалено бурно, както постъпваха всички жени.

Мъжът имаше право на малко пространство в собствената си къщи, нали? Малко уединение, без някоя жена вечно да се върти около него.

Имаше право да яде и замразена пица, ако си поиска. Но пък той не искаше. Желаеше хубава, топла храна. И знаеше къде да я получи.

Беше вечерял в ресторанта и преди Рийс да се появи в града, помисли си, докато крачеше към колата. Не отиваше в града заради нея. И ако Рийс иска да си вири носа, нейна си работа. Той очакваше само хубава храна.

Но когато паркира пред ресторанта, Джоуни бързо излезе навън.

— Идвам да поговорим.

— За какво? Рийс е…

— Да, за нея — прекъсна го тя и веднага забеляза каквото бе очаквала — човекът бе лудо влюбен. — Поразходи се с мен. Разполагам с десет минути.

Джоуни заговори бързо, за да не му даде възможност да я прекъсне.

— Каза, че ще се обади на шерифа, но още не го е направила. Опитва се да се справи сама. Боклукът в багажника й бе гадна работа. Не обичам такива неща.

— Всичко, което се случи, е гадно. Трябва да поговоря с нея.

— Ще й дам десетина минути почивка, ако иска. Иди отзад. Не искам да се разправяте в ресторанта.

Той я послуша, влезе в кухнята, мина покрай Пийт и хвана Рийс за ръката.

— Ела отзад.

— Заета съм.

— Работата ще почака — възрази той и я повлече към вратата.

— Чакай малко! Работя. Никой не влиза да те дърпа, когато работиш. Ако имаш да ми казваш нещо, ще почакаш, докато приключа.

— Защо, по дяволите, не ми се обади днес? И то след всичко, което се е случило?

— Както винаги, слуховете се разнасят бързо — кисело отбеляза Рийс. — Нямах желание да ти се обадя. Ако си тук да ме спасяваш, не си прави труда. Нямам нужда от герой. Трябва да си свърша работата.

— Ще изчакам края на смяната ти и ще те закарам у нас. А утре сутрин ще отидем да се видим с Рик.

— Не искам никой да ме чака. А и имам планове за след работа.

— Какви планове?

— Не те засягат. И няма да идваш с мен при шерифа. Не се нуждая от гувернантка, нито от рицар, нито от съчувствие, поне не повече, отколкото ти се нуждаеш от мен, за да ти оправям леглото и да ти пера дрехите. А и сега не ми е време за почивка.

Рийс му обърна гръб, но Броуди я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Мамка му, Рийс — въздъхна той и се предаде. — По дяволите — тихо промълви. — Върни се у дома.

Младата жена се вторачи в него, после затвори очи.

— Идва ми неочаквано. Мисля, че и двамата трябва да помислим по въпроса. Трябва да сме сигурни какво означава връзката ни, както че и двамата я искаме. Хайде да поговорим утре.

— Ще спя в кабинета или долу на канапето — обеща й той.

— Не идвам у вас, за да ме пазиш. Ако между нас има нещо повече, нека изчакаме да видим какво ще стане. По-добре си изясни какво искаш, преди отново да говорим.

И тя го остави, объркан и нервен, за да се върне пред скарата.

22.

Една бира, помисли си Рийс. Ако жена не можеше да си позволи да си купи една бира, какъв смисъл има да работи? При това толкова усърдно, че гърбът я болеше след края на смяната.

Барът на Кланси бе претъпкан с местни хора и туристи, дошли на риболов или езда. Високият Рубен бе хванал микрофона и пееше „Ще си мислиш за мен“. Група каубои бе поканила няколко градски момичета да поиграят билярд. Топките тракаха весело в задната зала. Две двойки от Източното крайбрежие вдигаха чаши и си правеха снимки на фона на препарираните животни.

На бара, сложил крак на релсата, Ло гледаше мрачно бирената си бутилка.

— Ло страда — отбеляза Рийс.

Линда-Гейл сви рамене.

— Не е достатъчно. Този път ще трябва да се върне при мен с шапка в ръка. Мога да чакам — закани се тя, като лапна една от солетите в черната пластмасова купичка на масата. — Влюбена съм в него откак се помня. И му отпуснах достатъчно време да приключи с обяздването на всички жени в района.

— Чудесна метафора — засмя се Рийс.

Но приятелката й не бе в настроение за комплименти.

— Реших, че Ло е по-див от останалите и го оставих да се налудува. Жените вечно скачат послушно, когато мъж като него щракне с пръсти.

Рийс вдигна ръка.

— Аз не скочих.

— Да, ама ти си луда.

— Вярно е. Предполагам, че това обяснява реакцията ми.

— Но съм готова да започна да градя остатъка от живота си — продължи Линда-Гейл, като присви очи. — Ло или ще е с мен, или не.

Рийс се замисли.

— Мъжете са говеда.

— Разбира се. Но пък не си падам по жени, по дяволите. Така че все пак имам нужда от мъж, за да си оправя живота.

— И как ще го оправиш?

Линда-Гейл облегна лакти на масата.

— Искам да купя от Джоуни къщичката ми. Сигурна съм, че ще ми я продаде, ако я помоля. А когато реши да се оттегли, ще се кандидатирам за управителка на „Ангелска храна“.

Рийс кимна.

— Бива те за това.

— Адски си права. Освен това искам чифт сребърни свещници за трапезарията. Хубави свещници, които да оставя на дъщеря си. Ще ми се да имам най-вече дъщеря, но ще се радвам и на две деца. Момче и момиче. Разбира се, ми трябва мъж, който да стои до мен и да ме гледа с любов. Искам да чувам тропането на ботушите му пред вратата, докато приготвям вечерята. И от време на време да ми носи цветя, когато се прибира.

— Звучи добре.

— И да е страхотен в леглото. Да ме зашеметява от бурна страст редовно.

— Чудесни цели. Ло става ли за тях?

— Сигурна съм за секса, макар засега да не съм се радвала на цялото шоу — засмя се Линда-Гейл. — А за останалото? Има потенциал. Но ако иска да го затрие, не мога да го спра. Ще пиеш ли още една бира?

— Не, стига ми.

Линда-Гейл махна към бара, за да й донесат втора бира.

— Ами ти? Какви са твоите цели? — попита тя.

— На времето амбицията ми беше да ръководя най-добрата кухня в най-добрия ресторант в Бостън. Да стана един от петимата най-прочути готвачи в страната. Идеята за брак и деца бе някъде по-надалеч. Мислех, че ще имам предостатъчно време за тях. По-късно. Но след като ме раниха, единственото ми желание бе само да преживея до следващия ден.

— Който не е минал през същото, не знае какво си преживяла — замислено отсъди Линда-Гейл. — Но според мен най-разумното е да живееш, устремен напред.

— Сега например вече се замислям за собствено жилище. Допада ми да върша приятната си работа през деня, а после да отида да пийна с приятелка.

— А Броуди?

— Не мога да си представя, че ще настъпи момент, когато няма да го искам. Тази вечер влезе в кухнята и ме завлече отзад.

— Какво? Какво? — извика Линда-Гейл и остави бирата си толкова бързо, че пяната се разплиска по масата. — Как съм пропуснала това? Какво стана?

— Искаше да се прибера у дома с него.

— А защо седиш тук, наливаш се с бира и слушаш глупави песни?

Рийс стисна устни.

— Няма да се върна, докато не се уверя, че той ме иска. Не се нуждая само от защита. Ако беше така, по-добре да си взема куче — решително заяви тя.

— Не загрявам.

— Ако търсех само защита, щях да си взема куче. Искам мъж, който да ме обича. И не желая да се чувствам като гостенка във вилата му. Досега дори не ми е предложил чекмедже от скрина.

Линда-Гейл се нацупи и облегна глава на ръката си.

— Мъжете са говеда.

— Така е. И съм бясна на себе си, задето съм влюбена в него.

Приятелката й я изгледа тъжно и чукна чаша в нейната.

— И аз съм като теб.

Хвърли поглед към бара и забеляза, че Ло споделяше неприятностите си с една от келнерките. Една от жените, за които бе сигурна, че е чукал.

— Хайде да потанцуваме.

Рийс примигна изненадано.

— Какво?

— Да отидем да проверим дали някой от рибарите иска да ни завърти по дансинга.

Дансингът представляваше плоска дъсчена площадка пред подиума. А рибарите изглеждаха доста пияни.

— Не ми се танцува — отказа Рийс.

— Аз пък ще отида да си избера един от групата.

Линда-Гейл порови из чантата си, извади червило и се разкраси в яркочервено.

— Как изглеждам?

— Малко опасна. Трябва да…

— Идеално — ухили се Линда-Гейл и се надигна. Тръгна към рибарите, облегна ръце на масата, около която седяха тримата мъже, и се наведе.

Рийс не чу думите й, но нямаше и нужда. Мъжете се ухилиха весело, Ло изглеждаше готов на убийство.

Лоша идея, помисли си Рийс. Подобни игрички винаги свършват зле. Но Линда-Гейл се понесе към дансинга с един от мъжете. Приятелите му заръкопляскаха. Тя сложи ръце на раменете му и се притисна към него.

— Давай, Чък! — изреваха двамата на масата.

Чък пусна ръце по задника на Линда-Гейл.

Въпреки значителното разстояние и гъстия цигарен дим Рийс забеляза как пръстите на Ло стиснаха здраво бутилката.

Да, идеята наистина беше ужасна, реши тя. Правотата й се потвърди, когато Ло тресна бирата на бара и тръгна към дансинга.

Рийс дочу откъслечни думи.

— Това си е моят задник, кретен такъв — каза Линда-Гейл.

— Гледай си работата, приятел — добави Чък.

След което бутна Ло. Ло на свой ред бутна Чък. С всичките си петдесет килограма Линда-Гейл бутна и двамата.

Надеждата на Рийс, че това ще е краят, се изпари, когато приятелите на Чък се надигнаха от масата.

Малката група каубои, които играеха билярд, пристъпи напред. Все пак Ло беше един от тях.

Ще се озова насред пиянски побой, помисли си Рийс изненадано. Освен ако не успея да грабна Линда-Гейл и да избягаме.

Огледа се бързо, за да прецени разстоянието до вратата.

Сред шумната, скочила на крака тълпа забеляза мъж с оранжево ловджийско кепе. Сърцето й се сви. Скочи от стола и събори бирата си на пода. Чашата се разби с трясък като от изстрел. Рийс се спъна и се блъсна силно в един от каубоите, който на свой ред се удари в един от рибарите.

Размахаха се юмруци. Жените запищяха и се вкопчиха една в друга. Тела западаха по масите и бара. Разбиваха се чаши и бутилки. Рийс чу как някой въодушевено изкрещя „Уха!“, преди нечий лакът да я халоса по скулата и да я просне на пода сред разсипаната бира.

Вмирисана на бира и цигарен дим, притиснала торбичка с лед до пулсиращата си буза, Рийс седеше в кабинета на шерифа. Никога в живота си не се бе чувствала толкова унизена.

— Последното, което очаквах, е да те изкарам от пиянски побой.

— Плановете ми за вечерта не включваха подобно нещо. Просто се случи. Аз не съм се била.

— Бутнала си Джъд Хорст в някой си Робърт Гавин и така си предизвикала инцидента. Метнала си шише бира.

— Не я метнах! Съборих я на пода, когато се опитвах да стана от масата. И тогава се блъснах в Джъд. Беше случайно.

— Но си пила алкохол — отбеляза Рик.

— Половин бира. Господи, седях в бар! Разбира се, че пиех. Всички други също пиеха. Но не бях пияна. Паникьосах се. Видях…

— Какво видя?

— Мъж с оранжево кепе.

Изморените очи на Рик внезапно я загледаха внимателно.

— Видя мъжа, когото преди това видя на реката?

— Не знам. Не го видях добре. Всичко стана адски бързо. Скочих, исках да избягам. Всъщност исках да го видя по-добре.

— Кое по-точно искаше?

— И двете — рязко отговори тя. — Бях уплашена. Съборих бирата. После се подхлъзнах. Това е всичко.

Рик въздъхна тежко. Тревожното телефонно обаждане на една от келнерките в бара на Кланси го бе вдигнало от леглото. Едва бе затворил очи, а му се наложи да стане и да разчисти бъркотията в бара.

Сега бе изправен пред имуществени щети, наранявания, вероятно граждански и криминални дела.

— Мин Хобалт твърди, че си я ударила. В друго от показанията се сочи, че си бутнала маса, а от нея тежка халба паднала върху крака на госпожица Ли Шанкс от Сан Диего. Туристката е със счупен палец на крака.

— Не съм удряла никого! Не и нарочно. Опитвах да се измъкна. Удариха ме в лицето. Бях уплашена. Паднах върху масата, не съм я събаряла. Удариха ме по лицето — продължи тя. — Цялото ми тяло е покрито със синини.

Шерифът си пое дъх.

— Кой размаха юмруци първи?

— Не знам. Онзи, когото наричаха Чък, бутна Ло. Ло също го бутна. После видях… видях кепето.

— Видя кепето.

— Знам, че звучи абсурдно. Наясно съм и че много мъже наоколо носят подобни кепета. Но бях нервна, тъй като разбрах, че ще стане побой, а после видях кепето и се вцепених. Разбираш ли?

— Кланси каза, че тъкмо отивал да прекрати свадата, когато чашата паднала на пода. Според него подействала като удряне на гонга на боксов мач. А после каубоят се блъснал в туриста и настанал пълен ад.

— Значи аз съм виновна — процеди Рийс мрачно. — Добре. Обвини ме в подстрекавано на бунт или в каквото искаш. Но ми дай един аспирин, преди да заключиш килията.

— Никой няма да те заключва, за бога — изстена шерифът, като разтърка челото си. — Работата е там, че около теб вечно се случва нещо. Днес си имала проблеми в хотелската пералня?

— Аз…

Разбира се, че Рик знаеше за случилото се. Бренда беше приятелка на Деби, жена му. Рийс предположи, че е била основната тема за разговор около масата за вечеря в дома на шерифа.

— Това е друга история. Някой ми сви номер. Но според мен не е смешен.

Рик зачака обяснението й с вдигнати вежди. Рийс се зачуди дали е разумно да му казва истината.

Реши, че в момента истината щеше да прозвучи адски тъпо.

— Беше дребна работа. Без значение. Всички, които говорят със служителите в хотела, ли разпитваш? Или само мен?

Очите му я загледаха студено.

— Върша си работата, Рийс. Може начинът, по който я върша, да не ти харесва. Но аз трябва да оправя бъркотията. Утре може да поговорим отново.

— Значи съм свободна да си тръгна?

— Да. Искаш ли доктор Уолъс да погледне бузата ти?

— Не — скочи на крака тя. — Не аз започнах побоя тази вечер. Нито пък го завърших. Просто се озовах насред него.

— Май ти е навик да се озоваваш насред нещо странно. Но ако скачаш и размахваш юмруци всеки път, когато видиш оранжево кепе, ще си имаме проблеми.

Рийс пое към вратата. Искаше да се прибере у дома и да побеснее на спокойствие. Но първо май трябваше да се справи с Броуди. Той седеше на стол във външния офис, протегнал крака и затворил очи. Тя се опита да го заобиколи.

— Замръзни, слабаче — нареди й Броуди се надигна лениво. — Дай да ти видя лицето.

— Няма какво да гледаш.

Той стигна до вратата първи и се облегна на нея.

— Миришеш като пода в бар.

— Прекарах известно време на пода тази вечер. Ще ме извиниш ли?

Броуди отвори вратата, но я хвана за ръка, когато излязоха навън.

— Хайде да не си губим времето с абсурдни спорове по въпроса дали ще те оставя да се прибереш сама. Късно е. Качвай се в колата.

Тъй като цялото тяло я болеше, а най-вече коляното, което бе ударила по време на побоя, Рийс не си направи труда да се разправя.

— Добре. Какво правиш тук?

— Линда-Гейл ми се обади. Смяташе, че може да се наложи някой да ти плати гаранцията — ухили се той, като й отвори вратата. — Определено правиш живота ми интересен.

— Нищо!

— Аха, значи се придържаш към версията си?

— Да не мислиш, че е смешно? — вбесено попита тя.

— Забелязах няколко от класическите елементи на фарса. Да, мисля, че е смешно. Единствената друга жена, която някога съм вадил от участък, бе стриптийзьорка в Чикаго. Беше халосала с бирена бутилка някакъв тип, който започнал да я опипва, докато танцувала на ергенско парти. Но тя ми бе по-благодарна от теб.

— Линда-Гейл ти се обади, не аз — напомни му Рийс, като скръсти ръце и отчаяно си пожела да се добере по-скоро до аспирин и торбичка с лед. — Бездруго вината е нейна. Нищо нямаше да се случи, ако не бе решила да накара Ло да ревнува.

— Че защо ще го прави?

— Защото е влюбена в него.

— Влюбена е в Ло, затова предизвиква пиянски побой. Напълно разбираемо.

Да бе, ама само в смахнатия свят на жените.

— Добре, слабаче, твоето жилище или моето?

— Моето. Можеш да ме оставиш отпред и да смяташ самарянските си задължения за приключени.

Броуди подкара колата и забарабани с пръсти по волана.

— Искаш ли да знаеш защо се надигнах от леглото и дойдох да те взема, когато Линда-Гейл ми се обади?

Рийс затвори очи.

— Защото обичаш да си играеш на спасител на стриптийзьорки и откачалки.

— Може и така да е. Но може и да държа на теб.

— Може и да държиш. Уведоми ме, когато решиш какво е.

— Знаеш, че държа на теб, по дяволите. Защо иначе ще лежа в леглото и ще те проклинам още преди партньорката ти в престъпленията да ми се обади?

— Не знам.

— Мисля непрестанно за теб. А това ме побърква — негодуващо заяви той. — Ти ме побъркваш. Вечно си ми на пътя.

— Тъй като за втори път ми се мяркаш пред очите тази вечер, бих казала, че ти ми се изпречваш на пътя. Искаше да се махна от дома ти. Направих го. Искаше да отстъпя назад. Направих го. Ако капризите ти непрестанно се променят, вината не е моя.

— Ужасно си дебелоглава. Сутринта се почувствах притиснат. Още в ранни зори заговори за италианска сватбена супа, за бога.

— И какво лошо има в италианската сватбена супа? Беше един от специалитети ми, когато… О, идиот такъв! Заради сватбата ли? Трепериш при мисълта за сватба?

Броуди едва не се загърчи.

— Никой не трепери.

— Аз се каня да готвя, а в смотаната ти глава се пръква идеята, че вече съм готова да си шия сватбена рокля? Идиот.

Рийс дръпна дръжката на вратата, но Броуди сложи ръка върху нейната. Предпочиташе да е ядосан, отколкото притеснен.

— Оправяш ми леглото, предлагаш да ми изпереш дрехите. Питаш ме какво искам за закуска…

Рийс сложи ръка на гърдите му и го бутна назад.

— Спах в леглото, затова го оправих. Позволи ми да остана в дома ти, когато се нуждаех от безопасно място, а и бездруго се канех да изпера собствените си дрехи. Реших, че мога да ти се отплатя, като свърша някои от домакинските ти задължения. Обичам да ти готвя. По принцип обичам да готвя. Това е всичко.

— Каза, че ме обичаш.

— Да, казах. Но не помолих и ти да ме обичаш. Не поисках абонамент за списание „Булка“. Дори не съм те молила да ми освободиш едно от чекмеджетата си, за да оставя там някои от моите неща. Не съм искала от теб нищо друго, освен компания.

Беше кошмарно за него да се окаже толкова тъп.

— Добре де, реагирах прекалено…

— Така каза и преди. Изморена съм, Броуди. Ако искаш да си изясняваме отношенията, да го направим друг път. Искам да си легна.

— Чакай. Дявол да го вземе! — той се облегна назад и нервно прокара пръсти през косата си. — Прекалих тази сутрин. Ужасно съжалявам.

Рийс замълча за миг, после възкликна насмешливо:

— Олеле! Обзалагам се, че от изричането на думите те заболя не по-малко, отколкото мен ме боли лицето.

— Може би дори повече. Не ме карай да ги повтарям.

— Веднъж е достатъчно — потупа го тя по ръката и отново понечи да отвори вратата.

— Няма ли да почакаш? Господи! Чуй ме.

Тя се вгледа в измъченото му лице.

— Добре, слушам.

— Чудесно. Преди ми каза, че не искаш да се грижа за теб. И това не беше лошо, тъй като мисълта, че горя от желание да се грижа за теб, ме плаши. Но искам да съм с теб. Само с теб и с никоя друга. Може ли да се върнем на това?

Рийс отвори вратата, но спря и го погледна. Животът бе прекалено кратък. Кой знаеше това по-добре от нея?

— Това е единственото, което исках. Ще се качиш ли?

— Да.

Броуди я изчака да заобиколи колата и протегна ръце към нея.

— Ела тук за минута — наведе се той и нежно целуна наранената й буза. — Изглежда сериозно пострадала.

— Не е лъжа. Няма да съм много добра компания. Искам само гореща вана, няколко аспирина и меко легло.

— Нямаш меко легло.

— Ще се задоволя и с това — увери го тя и отключи. — Имам чувството, че съм участвала във футболен мач. В ролята на топката.

Рийс отвори вратата, но Броуди я дръпна назад и заслони тялото й със своето.

— Какъв е този звук? — попита тя. — Чуваш ли? Сякаш тече вода.

— Стой тук.

Разбира се, тя не можеше да остане сама отвън. Пристъпи предпазливо след него.

— В банята — прошепна. — Вратата е затворена. Никога не я затварям, защото трябва да виждам цялата стая, когато излизам от банята. Водата тече. Господи, има наводнение. Излиза изпод вратата.

Броуди отвори вратата рязко и водата се изля навън. Ваната преливаше. Няколкото дрехи, които Рийс бе решила да запази след инцидента в пералнята, плуваха вътре.

— Не съм оставяла крановете пуснати. Изобщо не съм ги пускала. Само се отбих тук и…

Без да каже и дума, Броуди зацапа по мокрия под, за да завърти крановете. Нави ръкава си и отпуши ваната.

— Закачих дрехите на релсата, преди да отида на работа. А след като смяната ми свърши, се отбих тук само да си сменя обувките. Нищо друго не съм пипала, преди да изляза с Линда-Гейл.

— Не твърдя противното.

— Подът е съсипан. Ще трябва да направя нещо… Господи, ресторантът! Водата сигурно капе от тавана.

— Обади се на Джоуни. Нека дойде и да донесе ключовете за ресторанта.

Джоуни се появи с ключовете и специална прахосмукачка. Огледа щетите с мрачен поглед и бутна уреда в ръцете на Рийс.

— Иди изсмучи водата. А когато свършиш, донеси прахосмукачката долу.

— Джоуни, ужасно съжалявам…

— Мълчи и действай.

След това отключи, влезе в ресторанта и запали лампите.

В северния ъгъл водата бе съсипала тавана. Мазилката се бе нагънала и разцепила. Две от сепаретата бяха наводнени.

— Гнусно копеле! — процеди Джоуни.

— Рийс не е виновна — започна Броуди, но Джоуни само размаха ръка към него, приковала очи в щетите.

— Имам нужда от вентилатори. И голям найлон, за да покрия дупката в шибания таван, преди гадният здравен инспектор да ми затвори ресторанта. Ако искаш да помогнеш, иди отзад и донеси големия вентилатор от склада. А после изприпкай до дома ми. Имам руло найлон в бараката.

Броуди се вторачи в тавана.

— Трябва ни и стълба.

— И тя е в бараката. Гнусно копеле!

Рийс плачеше, докато работеше. Вече бе пострадала не само тя, но и жената, чието единствено престъпление бе, че й даде работа, подслони я и й помагаше.

Бъркотията беше ужасна. Съсипан под и таван и Господ знае какво още.

Изпразни резервоара на прахосмукачката и започна да смуче водата отново. Вдигна очи, когато Джоуни влезе в апартамента.

— Плачът само ще ти осигури още вода за почистване — отбеляза тя.

Рийс избърса сълзите си.

— Много ли е зле долу!

— Достатъчно. Но поправимо.

— Ще платя…

— Имам застраховка. Копелетата трябва да ми я изплатят, след като ми съдират кожата всеки месец.

Рийс се вторачи в пода.

— Давам си сметка как изглежда отстрани и със сигурност знам, че не си в настроение да слушаш извинения. Но не съм оставила водата да тече във ваната. Дори не…

— Знам, че не си виновна, по дяволите.

Рийс вдигна глава изненадано.

— Знаеш?

— Никога нищо не забравям. Нали току-що ми се наложи да използвам проклетия си ключ, за да отворя вратата? Каза, че някой ти прави номера. А сега започва да тормози и мен. И съм бясна. Но първо да оправим бъркотията, а после ще решим какво да предприемем по отношение на гадняра — решително заяви тя, като сложи ръце на кръста си. — Дюшемето трябва да се смени. Можеш ли да останеш при Броуди известно време?

— Да.

— Добре. Довърши тук и си опаковай нещата. Ще извикам майстори още утре сутрин.

Тя срита ядосано бюрото, после огледа за първи път лицето на Рийс.

— Къде пострада?

— В бара на Кланси имаше сбиване.

— Мили Боже! Вземи пакет замразен грах от фризера, преди да тръгнеш.

— Само докато мога да се върна обратно в апартамента.

Минаваше три часът, когато Рийс натовари последните си вещи в багажника на Броуди.

— Аха.

— Само за няколко дни.

Изтощена и отчаяна от вида на съсипания ресторант, Рийс се качи в колата.

— Няма да ти предлагам да ти пера дрехите. Без друго нямам късмет в това отношение.

— Добре.

— Джоуни ми повярва. Дори не се наложи дай обяснявам.

— Джоуни е умна жена. Вижда всичко.

— Човекът, който ме преследва, можеше да не прави мръсотии и на Джоуни. Нямаше нужда да я замесва в това.

Рийс се загледа през прозореца в тъмната повърхност на езерото. Животът й бе същият като неговия. Прекалено тъмен, за да видиш какво те очаква след миг.

— Може би се е надявал Джоуни да обвини теб, да те уволни и изрита от апартамента. И щеше да ти се наложи да напуснеш града. Целял е да ти отнеме чека и жилището. Хитър ход.

— Радвам се, че не ме преследва тъпак. Но по тази логика ти ще си следващият в списъка му. Не нося късмет на хората, Броуди.

— Не вярвам в тия неща — заяви той и паркира пред дома си.

Извади от багажника тежкия кашон с кухненските й принадлежности и метна компютърната чанта на рамо. Остави втория кашон и сака за нея.

Влезе вътре и пусна кашона на пода.

— Няма да подреждам нещата ти — каза й, като взе втория кашон от ръцете й и го подреди до първия. — Качи се горе и вземи горещ душ.

— Мисля да се поглезя с вана — усмихна се Рийс и подуши ръката си. — Воня кошмарно.

— Не и ако си падаш по бира и цигари — ухили се той, като извади замразения грах и й го подхвърли. — Не забравяй да го използваш.

Рийс се качи горе и напълни ваната с гореща вода. Накисна се и притисна граха към бузата си. Надигна се, когато Броуди влезе в банята.

— Аспирин — съобщи й и остави на ръба на ваната чаша с вода и шишенце.

Рийс излезе от банята издокарана в широка сива тениска на червени петна и фланелен панталон. Броуди стоеше до прозореца. Извърна се и се ухили.

— Хубав тоалет.

— Не ми останаха много неща.

— Добре. Можеш да ги прибереш там — махна той към скрина. — Освободих ти две чекмеджета.

— О!

— Това не е предложение за женитба.

— Добре. Ще разтребя утре. Сега съм ужасно изморена. Съжалявам, Броуди, про…

— Да, проверих. Вратите са заключени.

— Добре — пъхна се тя в леглото и въздъхна от удоволствие.

След минута лампата угасна, а матракът се размърда. Броуди притисна топлото си тяло до нея и я прегърна нежно.

Рийс го хвана за ръка. Заспа, вплела пръсти в неговите, прекалено изтощена, за да сънува.

23.

Броуди закара Рийс до ресторанта на Джоуни точно в шест. Вътре вече светеше. До бордюра стояха пикап и грозен зелен контейнер за боклук, пълен до половината със строителни отпадъци и боклуци.

Видът му накара Рийс да настръхне притеснено.

— Колко мислиш, че ще струва ремонтът?

— Нямам идея — сви рамене Броуди. — Мъжеството ми не се простира до строителните работи.

Застраховката е чудесно нещо, помисли си Рийс, но все пак имаше определена начална сума, която собственикът трябваше да плати. Когато влезе, откри Джоуни, застанала с ръце на кръста, да гледа намръщено найлоновата завеса. Носеше работните ботуши, които Рийс бе видяла в дома й първия път, когато я посети, груб кафяв панталон и бежова каубойска риза. Единият джоб на ризата бе издут, вероятно от вечния пакет „Марлборо“.

Няколко мъже се бяха покачили на стълби зад найлоновата завеса.

Ресторантът миришеше на кафе и влага. Големият вентилатор продължаваше да се върти и да охлажда въздуха.

— Днес си на работа от единадесет — каза Джоуни.

— Искам да помогна в ремонта. А ако започнеш да спориш — добави Рийс, — ще напусна, ще се преместя; в Джаксън и ще започна работа там. И тогава ще останеш не само без две сепарета, но и без готвачка.

Джоуни не помръдна.

— Момчетата работят вече цял час. Иди им приготви сериозна закуска.

— Как обичат яйцата?

— Пържени. На очи.

Броуди пристъпи към Джоуни, когато Рийс влезе в кухнята.

— Успя ли да поспиш малко?

— Ще си отспя, когато умра. Тук си само в ролята на шофьор и любовник или ще си предложиш услугите и за друго?

— Мога да върша няколко неща едновременно.

— Радвам се, бягай тогава отзад. Сигурна съм, че Рубен и Джо могат да използват помощта ти. Клиентите скоро ще започнат да пристигат, Рийс, приготви три закуски.

Рийс лично поднесе закуската на бара, Джоуни и Бебе домъкнаха още няколко маси, за да компенсират ограничените места. Редовните ранни посетители вече влизаха в заведението, а вечно сънливият сутрешен мияч се завлече в кухнята, за да започне работа.

Никой не се оплака заради неудобствата и бъркотията, но те бяха основната тема за разговор цяла сутрин. Изпитателни погледи се устремиха към Рийс, но тя се утеши с мисълта, че не можеше да очаква нещо друго. Все пак клиентите си изядоха храната, а точно в десет някой пусна джубокса.

Бе приготвила обедната супа и тъкмо правеше салца, когато Линда-Гейл влезе в кухнята.

— Ама че бъркотия. Сигурно си ми адски ядосана.

— Бях — кимна Рийс, като продължи да реже лук. — Но после се замислих и реших, че вината не беше твоя. Поне, не изцяло.

— Наистина ли? Чувствам се като пълна идиотка.

— Държа се като такава — ухили се Рийс и грабна шише с вода. — Но това бе само една от причините за побоя.

— О, Рийс, лицето ти!

— Не ми напомняй — изхленчи тя, но тъй като вече си бе припомнила, притисна студеното шише до бузата си. — Ужасно ли изглеждам?

— Разбира се, че не. Никога не би могла да изглеждаш ужасно.

— Адски зле, а? Благодарение на побоя в бара на Кланси и бъркотията тук, хората ще имат тема на разговор за дълго време.

— Ти нямаш вина.

— Така е — потвърди тя, като си помисли, че дните, в които се чувстваше виновна, вече бяха отминали. — Наистина нямам.

— Някой знае ли какво точно е станало? Имам предвид, кой би направил такава гадост? — попита Линда-Гейл, като се огледа наоколо. — Хубавото е, че Джоуни реши да боядиса целия ресторант, а не само тавана. Имахме нужда от освежаване.

— Скапана причина за подновяване.

Линда-Гейл разтри гърба й нежно.

— Ужасно съжалявам за всичко.

— Не се тревожи.

— Ло не ми говори.

— Ще ти проговори. Но вероятно ти ще трябва да направиш първата крачка. Животът е прекалено кратък, за да го хабиш в игрички, когато желаеш нещо силно.

— Може и да си права. Рийс, ако се налага, можеш да се нанесеш при мен и да останеш колкото си поискаш.

— Благодаря — усмихна се тя и хвърли поглед през рамо. — Той ми отпусна две чекмеджета — додаде шепнешком.

Линда-Гейл ококори очи.

— О, Рийс! — прегърна я тя. — Това е страхотно!

— Става дума само за чекмеджета, Линда-Гейл. Но все пак има някакъв напредък.

— Линда-Гейл Кейс, не ти плащам, за да танцуваш — скара се Джоуни. — Рик е в ресторанта, Рийс. Иска да поговори с теб колкото се може по-скоро. Заведи го в кабинета ми, за да говорите спокойно.

— Да, предполагам, че така е най-разумно — съгласи се Рийс, но като се обърна, забеляза любопитните погледи на посетителите. — Не, мисля да проведем разговора в ресторанта. Хората съвсем ще развихрят въображението си по мой адрес, ако се уединя с шерифа.

Джоуни я изгледа одобрително и кимна.

— Браво на теб!

Рийс не си свали престилката и взе шишето си с вода. Рик стоеше облегнат на бара.

— Здравей. Защо не отидем да седнем отзад? — пред ложи й той.

— Тук си е добре. Пета маса е празна. Линда-Гейл — извика тя, без да сваля очи от Рик. — Ще донесеш ли кафе за шерифа? Пета маса.

Поведе го напред и седна.

— Мин иска ли да ме съди?

— Не — отговори той и извади бележника си. — Тази сутрин говорих с нея. Казва, че всъщност не си я ударила, други са те бутнали в нея. Свидетелите потвърдиха, че масата е паднала не по твоя вина, а когато други посетители се втурнали да се включат в побоя. Единодушно е мнението, че побоят е започнал заради малоумните действия на някои хора.

— Включително и моите.

— Е — усмихна се Рик леко, — очевидно предизвикваш… реакции. А сега — замълча той за момент, като погледна найлоновата завеса. — Защо не ми разкажеш за това?

— След като излязох от участъка, Броуди ме докара дотук. Качихме се горе. Чух, че тече вода. Вратата на банята беше затворена, когато влязохме в апартамента. И изпод нея се процеждаше вода. Някой беше отвъртял крановете и запушил ваната. Стана наводнение.

— Някой?

Рийс бе готова за въпроса му и не потрепна, а отговори решително и твърдо:

— Не бях аз. Не бях в апартамента. Знаеш, че не бях, тъй като по това време седях в бара, а после и в участъка.

— Знам, че си седяла в бара час-два, а после още толкова и при мен. Доколкото разбирам, водата е текла известно време. Трудно е да уточниш точно колко.

— Не съм пускала водата. След смяната се качих горе само да си сменя обувките и…

— И?

Да проверя ключалките и прозорците, помисли си Рийс.

— И нищо. Смених си обувките и се върнах долу при Линда-Гейл. Не останах в апартамента повече от три минути.

— Влиза ли в банята?

— Да, отидох до тоалетната и проверих дрехите, които висяха на релсата, за да видя дали са изсъхнали. Това е. Нямах причина да пускам водата.

— Дрехите, които по-рано си занесла в хотелската пералня?

Добре, каза си тя. Добре.

— Да. Някой бе извадил дрехите, които сложих в сушилнята, и ги бе върнал в пералнята. Занесох дрехите си в хотела. Сложих ги в пералнята. После се прибрах у дома. Върнах се в хотела и ги сложих в сушилнята. Пак се прибрах у дома. И накрая, когато отидох да си ги прибера, бяха в пералнята.

Шерифът вдигна глава, когато Линда-Гейл му донесе кафето и рохко сварено яйце с препечена филийка за Рийс.

— Джоуни нареди да изядеш това. Шерифе, да ти донеса ли още нещо?

— Не, само кафе, благодаря.

— Линда-Гейл може да потвърди, че не останах в апартамента повече от две-три минути преди да отидем в бара.

— Разбира се — потвърждението на келнерката дойде след почти незабележимо колебание. — Изтича до горе и се върна за нула време.

— Ти не се ли качи с нея? — попита Рик.

— Не. Ползвах тоалетната на ресторанта, оправих си грима и си поиграх с косата си. Рийс вече ме чакаше, когато излязох. Не може да е била горе повече от две-три минути. Някой й прави мръсни номера, това е. Гнусна работа.

— Защо ми е да пускам водата? — настойчиво запита Рийс. — Канех се да излизам.

— Не казвам, че си го направила. Нито пък твърдя, че си причинила суматохата тук — Рик подръпна замислено ухото си и продължи. — Но понякога, когато човек има много неща наум, просто забравя. Тенджера на печката, включена ютия. Съвсем нормално.

— Не е нормално да пълниш ваната, ако не възнамеряваш да се къпеш, а после да излезеш и да оставиш водата да тече. И не съм го направила.

— Разбира се, че не си — каза Линда-Гейл, като нежно разтри рамото й.

Рийс се зачуди дали бе доловила леко съмнение в успокоителния жест.

— Някой е бил в апартамента ми — продължи тя. — И това не е първият път.

Рик прикова очи в нея.

— Аз пък го чувам за първи път. Благодаря ти, Линда-Гейл. Ще те повикам, ако имам нужда от нещо.

— Хайде, Рийс, започвай да ядеш. Цял ден не си хапнала нищичко, а ако чинията се върне недокосната, Джоуни ще побеснее — каза Линда-Гейл, преди да се оттегли.

— Всичко започна след убийството — поде Рийс.

Разказа на Рик цялата история: картата, вратата, банята, опакованите й неща, купите и обувките, хапчетата и албума. Насили се да хапне малко, като се надяваше, че действието ще направи показанията й по-надеждни.

Шерифът си водеше бележки и задаваше въпроси с хладен и спокоен глас.

— Защо не ми съобщи за тези инциденти преди?

— Защото знаех, че ще си помислиш точно това, което си мислиш в момента. Че съм направила всичко несъзнателно или просто си въобразявам.

— Не можеш да надникнеш в мозъка ми, Рийс — отвърна шерифът с глас, в който се долавяше предупреждение, че търпението му вече се изчерпва. — Забелязвала ли си някой да се мотае наоколо?

— Половината град се мотае наоколо.

— Кой има достъп до ключа ти?

— Държа го у мен. Резервният е в кабинета на Джоуни.

— Броуди има ли ключ?

— Не. Никой няма ключ.

— Да си се карала с някого от града?

— Не. Само дето халосах Мин в бара на Кланси снощи.

Рик се усмихна.

— Мисля, че можем да я изключим от списъка със заподозрените.

— Сигурно ме е видял.

— Кой?

— Мъжът край реката. Онзи, когото видях да души жената.

Шерифът си пое дъх и се облегна назад.

— Да те види от такова разстояние?

— Едва ли ме е разпознал. Но сигурно е забелязал човек на пътеката. А после никак не му е било трудно да разбере, че този човек съм аз. Целият град говореше за това. И сега се опитва да ме дискредитира като свидетел.

Рик затвори бележника си.

— Какво ще предприемеш? — попита Рийс.

— Ще си свърша работата. Ще проверя какво става. Следващия път, когато нещо необичайно се случи, веднага ми се обади. Не мога да ти помогна, ако не знам, че имаш неприятности.

— Добре. Идентифицираха ли вече жената?

— Още няма съвпадение със зъбните отпечатъци. Все още е неизвестна. Ти помисли ли по въпроса? Можеш ли да потвърдиш, че е същата жена, която видя край реката?

— Не мога. Не е същата.

— Добре тогава — надигна се той. — Имаш ли къде да живееш, докато ремонтират апартамента ти?

— Да, при Броуди съм.

— Ще поддържаме връзка.

Рийс се надигна и разчисти масата. В кухнята Джоуни се вторачи в недояденото яйце.

— Не харесваш как готвя ли? — строго попита тя.

— Не. Рик не ми вярва.

— Няма значение дали ти вярва или не. Все пак ще свърши работата, за която му плащат. Опечи няколко пържоли за обедния специалитет. Изоставаш с работата.

— Веднага се заемам.

— И направи картофената салата. Прочутият ти пресен копър е в хладилника. Използвай го.

Рийс тъкмо привършваше двойната си смяна, когато Рик най-после откри доктор Уолъс. Лекарят гребеше към брега с мощни, сръчни движения. Рик грабна въжето на лодката му и я върза за кея.

— Имаш ли риболовен билет? — попита строго.

— Да виждаш някакви проклети риби? Чу ли вица за горския, който видял жена да седи в лодка и да чете книга. Попитал я дали има риболовен билет. Тя му отговорила, че не лови риба, а просто си чете книгата. Горският казал: „Имаш оборудване за риболов, за това ще те глобя.“ Жената отвърнала: „Направи го, а аз ще те обвиня в сексуален тормоз.“

Рик зачака търпеливо докторът да извади тъмните си очила и да ги излъска в ризата си.

— Горският се възмутил: „Госпожо, никога не съм те тормозил сексуално!“ А жената рекла: „Да, ама имаш нужното оборудване.“

Рик се засмя весело.

— Хубав виц. Улови ли нещо днес?

— Не — отговори лекарят и метна въдицата си през рамо. — Но е чудесен ден за разходка по езерото.

— Така си е. Разполагаш ли с няколко минути?

— С повече от няколко. Днес е почивният ми ден. Бих се пораздвижил след дългото седене в лодката.

Тръгнаха бавно покрай езерото.

— Чух, че Рийс Гилмор ти е станала пациентка — започна шерифът.

— Знаеш, че не мога да обсъждам подобни неща, Рик.

— Не те моля да ги обсъждаш. Просто ще обмислим някои хипотези.

— Рискована работа.

— Ако ти се стори прекалено рискована, можеш да откажеш.

— Добре.

— Чу ли какво стана в ресторанта на Джоуни?

— Щети от наводнение.

— Взех показанията на Рийс. Твърди, че не е пускала водата във ваната. Убедена е, че някой прониква в апартамента й и злодейства. Някой бил извадил прането й от сушилнята и го върнал в пералнята в мазето на хотела, докато тя не е била там. Възможно е някой от местните жители да не я харесва, макар че според мен е много симпатична.

— Някои хора не обичат тъкмо симпатичните.

— Вярно е. Вчера едва не паднала в езерото. После се втурнала по улицата боса. Нахвърлила се на Бренда, защото някой й правел номера с прането. Снощи пък взела участие в побоя в бара на Кланси.

— Стига, Рик, чух за тази дивотия. Линда-Гейл искала да накара Ло да ревнува. Така започнало всичко.

— Все пак и Рийс е била замесена. Не сме имали толкова неприятности наведнъж преди тази жена да се появи в града.

— Мислиш, че тя е причината за всички проблеми? Защо би ги създала?

— Питам те съвсем хипотетично: ако имаш пациент с емоционални и психически проблеми, дали този пациент може да се държи нормално през повечето време. А понякога да халюцинира или просто да забравя.

— По дяволите, Рик, човек е разсеян понякога.

— Става дума за нещо повече от забравянето на ключовете някъде. Възможно ли е всичко това да не е истина и само да се върти из главата й, докторе?

— Хипотетично е възможно. Но това не означава, че нещата стоят така. Ако е просто разсеяна, не сме изправени пред престъпление. Но ако някой й причинява тези неща…

— Ще я държа под око.

Лекарят кимна и продължиха напред в дружелюбно мълчание.

— Май трябва да отида до хотела и да огледам пералното помещение — каза Рик.

Първо реши да се отбие в апартамента на Рийс. Вратата беше широко отворена. Силна рок музика се опитваше да заглуши тракането на чук върху длето.

Броуди бе коленичил в банята и се мъчеше да отлепи древния балатум.

— Не е обичайната ти работа — подвикна му Рик.

— Малко промяна — отвърна Броуди. — Грозна, потна, съсипваща промяна. Възложиха ми я, когато откриха, че нямам скрит дърводелски талант.

Рик се наведе.

— Подът е унищожен — отбеляза той.

— Така изглежда.

— Трябваше да ми съобщиш за инцидентите на Рийс преди доста време, Броуди.

— Изборът беше неин. И напълно я разбирам. Виждам по лицето ти, че все още не й вярваш.

— Не съм казвал подобно нещо. Но ми е трудно да разследвам, ако не знам как стоят нещата и не ги видя лично с очите си. Боядисал си драсканиците по стените.

— Първо направих снимки. Мога да ти дам копия.

— Добро начало. Никой от инцидентите не се е случвал в твоя дом или когато си бил с нея, нали?

— Засега не — отговори Броуди и продължи работата си. — Слушай, абсолютно ми е невъзможно да повярвам, че Рийс е оставила водата да тече. Тя проверява печката всеки път, когато излиза от кухнята. А също лампите и ключалките. Толкова педантичен човек няма да забрави водата пусната. А никога не би влязла във ваната, ако знае, че някой я чака долу.

— Не видях следи от насилване на ключалката.

— Явно човекът има ключ. Ще се погрижа да сменя бравата.

— Разумно. Запътил съм се към хотела да огледам пералнята. Искаш ли да дойдеш с мен?

— И да зарежа тази вълнуваща работа? — ухили се Броуди и остави инструментите. — Можеш да се обзаложиш, че искам.

Броуди си представи как се бе чувствала Рийс на път към мазето. Слабата крушка хвърляше сенки по ъглите. Отоплението боботеше, тръбите за водата гъргореха. Всички звуци отекваха зловещо в циментовия под.

Две перални и две сушилни. Автомат за прах и омекотител в миниатюрни пакети на астрономически цени.

Високо над машините имаше малък прозорец, през който се процеждаше слаба светлина.

— Асансьорите за гостите на хотела не слизат дотук — започна Рик. — Има вход и от задната страна на хотела, до машинното помещение. Два прозореца. Не е трудно да проникнеш тук, без да те забележат. Но все пак. Откъде ще знаят, че Рийс възнамерява да пере дрехите си?

— Минала е няколко пъти по улицата. Не е трудно да се досетиш, особено ако я държиш под око.

Рик огледа помещението.

— Позволи ми да те попитам нещо, Броуди. Ако някой иска да й навреди, защо не е наранил самата нея? Тя е убедена, че убиецът край реката й причинява всички проблеми.

— Аз я убедих в това.

Рик се облегна на пералнята, сякаш внезапно бе почувствал умора.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Струва ми се логично. Играе си със слабостите й, плаши я, кара я да се съмнява в себе си. А също и всички останали да се съмняват в нея. Хитро и чисто. Но не означава, че няма да я нарани.

И затова, помисли си Броуди, няма да я пусна да ходи никъде сама.

— Струва ми се, че напрежението нараства — продължи той. — Този път не само Рийс пострада, но и Джоуни. Защото първоначалният му план се провали и Рийс не се предаде.

— Броуди, някога да ти се е случвало да забравиш, че си оставил мокрото си пране в пералнята?

— Разбира се. Но аз не съм Рийс.

Рик поклати глава.

— Ще се кача да поговоря с Бренда.

Завари я на регистратурата да говори по телефона с професионален тон.

— Ще ви очакваме на десети юли. Ще направя резервациите и ще ви изпратя потвърждението. Удоволствието е изцяло мое. Довиждане, господин Франклин.

Тя затвори телефона и се завъртя към шерифа.

— Тъкмо резервираха и втория ни апартамент за цяла седмица през юли. Това лято ще сме претъпкани, ако продължава по същия начин. Как си?

— Добре — отговори Рик. — Видя Рийс да влиза и излиза от пералнята вчера, нали?

— Разбира се. Казах на Деби…

— Сега трябва да разкажеш и на мен. Дошла е да си изпере дрехите.

— Да, носеше кошница с пране. И беше боса — завъртя очи Бренда. — Дадох й дребни за машините. Втурна се право надолу. Излезе след около не повече от десет минути. Следващия път, когато дойде, след половин час, беше обута. Слезе долу и се върна бързо. Не я видях да идва последния път. Сигурно съм била в задната стая. Но изскочи от мазето побесняла. Твърдеше, че някой е слизал долу.

— Ти видя ли някой да слиза?

— Не. Рийс каза, че някой сложил сухите й дрехи обратно в пералнята. Кой би направил подобно нещо?

— Но не си била на регистратурата през цялото време? — подсети я Броуди, после хвърли бърз поглед на шерифа. — Съжалявам.

— Няма нищо. Бренда, при последното идване на Рийс си била в задната стая. Колко време остана там?

— Ами не мога да кажа точно. Десет, петнадесет минути. Но през повечето време, когато съм отзад, чувам вратата.

— През повечето време — повтори Броуди.

— Е, ако съм на телефона, няма да я чуя, освен ако някой не позвъни на звънеца на регистратурата. Затова е сложен там — добави тя с отбранителен тон.

— Някой да е идвал насам да разпитва за Рийс?

— Не. Че защо? Слушай, харесвам Рийс. Симпатична ми е. Но вчера се държа адски странно. Никога не съм виждала човек да побеснее толкова заради мокрите си дрехи. Да не споменавам как казала на Деби, че тренира за маратон или нещо подобно и затова ходи боса. Звучи откачено, нали?

— Добре, Бренда. Благодаря ти, че ни отдели време.

Излязоха навън и Броуди подхвърли:

— Бренда наскоро ли си оперира чувството за хумор?

— Стига, Броуди, тя е свестен човек, знаеш го. Не можеш да очакваш всички да реагират като теб, тъй като не разбират какво става.

— А ти разбираш ли?

— Опитвам се. Донеси снимките от банята й колкото се може по-скоро. А като писател, вероятно би могъл да ми напишеш версията си за събитията и инцидентите. Отбележи датите и часовете.

Броуди се поуспокои.

— Добре, мога да го направя. Бива ме повече за писане, отколкото за дърводелска работа.

— Бъди съвсем точен — добави Рик. — Ако е нещо, за което Рийс току-що ти е съобщила, напиши ми го.

— Добре.

Шерифът спря за момент пред туристическата агенция. Вътре Деби обслужваше клиенти, затова той само почука по стъклото, махна и й прати въздушна целувка.

— Започва да се оживява наоколо — отбеляза, докато вървяха по тротоара. — Какво става между вас двамата? Сериозно ли е?

— Да, струва ми се, че става сериозно.

— Опитай се да не позволиш на чувствата си да повлияят на показанията ти. Влюбеният човек е склонен да разкрасява нещата.

— Тя не е луда, Рик. По дяволите, дори не е истински ексцентрична в някои отношения.

— А в други?

— Е, донякъде. Но кой не е? Хората тук смятаха и мен за ексцентричен, тъй като пиша за убийства. Не ловя риба, не стрелям по животни и не знам десетте хита в кънтри класацията.

Рик се усмихна.

— Броуди, хората все още си мислят, че си странен.

24.

Линда-Гейл не беше сигурна как да постъпи. Никога преди не бе преживявала подобен провал с мъж. На всичкото отгоре никога не бе и съществувал мъж, който да означава за нея толкова много, колкото Ло.

Вероятно се бе провалила точно заради това. Ло не отговаряше на обажданията й. Искаше да му се ядоса, но вместо това се чувстваше тъжна и уплашена. И страхотно объркана.

Беше планирала всичко, бе прекарала безкрайни часове, дни и нощи в обмисляне как да върже Ло, когато му дойде времето. Признаваше си, че очакваше подходящ за нея момент. Но, дявол да го вземе, ако някой мъж се нуждаеше от връзване, това бе точно Ло.

Беше му отпуснала предостатъчно време и свобода. Вече бе настъпил моментът да се съберат и заживеят щастливо.

Докато шофираше към ранчото, взе твърдо решение да сподели идеята си с Ло. Или щеше да го хване на въдицата, или да се откаже от риболова.

Но какво щеше да прави, ако не успееше да го хване?

Искаше й се да поговори с Рийс, преди да предприеме тази важна стъпка. Рийс имаше опит, градска изисканост, здрав разум и стил. Но си имаше и безброй собствени проблеми. Пък и в момента вероятно все още й бе леко ядосана заради побоя в бара.

Наложи й се да спре за минута, тъй като огромен бизон бе застанал на шосето самоуверено, сякаш притежаваше пътя. Линда-Гейл натисна клаксона продължително и бизонът се оттегли неохотно.

Господи, къде й беше акълът, когато реши да дразни Ло с онзи тъпанар? Да го накара да ревнува, да види какво изпуска. Тогава й се струваше добра идея. Само че идеята й свърши повече от очакваната работа.

Всъщност, откъде да знае, че ще се сбият?

Мъже! Изсумтя мрачно и изгледа намръщено към изпъстрените с цветя ливади. Започна отново да се ядосва.

Само бе танцувала, за бога!

Забарабани с пръсти по волана в ритъма на песента на Кени Чесни. Май трябваше да обърне колата, да се върне в града и да остави Ло да беснее още няколко дни. Или завинаги. Не! По-добре да продължи напред, да намери малоумния си каубой и да му даде да се разбере.

Намали, когато стигна до огромната отворена порта, украсена с кръг от ковано желязо, в който имаше гигантска буква К. Не беше честно да прегази някой нещастен турист, дошъл да се наслади на каубойския начин на живот, само защото любовният й живот бе пълен провал.

Подмина пасището, където малко жребче бозаеше от майка си, и ловната хижа от избелели дървени трупи с широка предна тераса, построена да изглежда така, сякаш бе стояла тук от векове. Линда-Гейл знаеше добре, че освен всички други удобства, в кухнята имаше микровълнова печка и машина за еспресо.

Голямата къща за посетители също бе от дървени трупи. Гостите можеха да отседнат в някоя от стаите или в апартамента на втория етаж, или да се настанят в уютните дървени бунгала сред боровете. Можеха да яздят, да обикалят из планините с водач, да ловят риба или да се понесат с лодка по дивата река.

Можеха да се преструват на каубои за няколко дни и да си отнесат у дома мазолите и синините, които вървяха заедно с фантазията. Или просто да си седят на верандата в люлеещ се стол и да се наслаждават на гледката.

А вечер отиваха в бара на ранчото и обсъждаха приключенията си, преди да се отпуснат в мекото легло под пухената завивка.

Линда-Гейл зави по черния път към конюшните. Приятелката й Мариан, която работеше в кухнята, й бе пошушнала, че Ло е дежурен в конюшнята тази вечер.

Паркира, огледа се в огледалото за обратно виждане и разбухна косата си. Излезе от колата, а каубоят, който даваше урок по езда на градските туристи, докосна шапката си за поздрав.

— Здрасти, Харли — усмихна му се тя сияйно.

Не правя нищо лошо, каза си младата жена. Просто си убивам времето. И сритвам глупавия задник на Ло.

Влезе в конюшнята, където миришеше на коне, слама и кожа. Усмихна се на Ладона, една от жените, които обучаваха туристите на езда.

— Линда-Гейл, как си? — поздрави я Ладона и повдигна вежди любопитно.

Новините се разпространяваха бързо, особено когато ставаше дума за яростно размахване на юмруци. Тя кимна към задната част на помещението.

— Ло е отзад в стаята със седлата. И е ужасно ядосан.

— Чудесно. И аз съм не по-малко бясна.

След което закрачи енергично към задната стая.

Ло търкаше със сапун едно от седлата и слушаше Тоби Кийт по уредбата. Джинсите му бяха избелели и обгръщаха съблазнително стегнатия му задник. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Протритият му ляв ботуш отмерваше ритъма.

Красивото му лице изглеждаше мрачно и особено привлекателно, въпреки подутата долна устна и синината около окото му.

Гледката разтопи сърцето на Линда-Гейл и прогони гнева й.

— Ло — повика го нежно.

Той вдигна глава и се намръщи.

— Какво искаш? Работя.

— Виждам. Не те спирам.

Линда-Гейл реши да се прояви като по-зрялата от двамата.

— Съжалявам за окото ти.

Той се взря в нея за момент, после отново се залови за работа.

— Съжалявам — повтори тя. — Но пък не за първи път ти насиняват окото. А и само танцувах.

Ло продължи да търка седлото мълчаливо. Линда-Гейл се притесни.

— И какво сега? Дори няма да говориш с мен? Всъщност ти побесня, че танцувам с друг. Колко пъти си танцувал с други жени в бара на Кланси?

— Различно е.

— Ама че глупост изтърси. Какво е различното?

— Просто е различно.

— Просто различно — повтори тя презрително. — Танцувам с някого, а ти налиташ на бой. Но когато ти танцуваш или правиш какво ли не още, аз трябва да си мълча.

— Моето танцуване нищо не означава.

— Ти така казваш — размаха пръст обвинително тя. — Аз пък твърдя, че мога да танцувам, с когото си искам, а ти нямаш право да се месиш.

— Добре. Отсега нататък бъди сигурна, че няма да го правя. Така че, ако това е…

— Не ми се прави на важен, Уилям Бътлър! Защо започна сбиването?

— Не съм го направил. Той започна.

— Ти го бутна.

— Той те беше хванал за задника! — побесня Ло и хвърли парцала. — А ти го остави да те опипва пред хората!

— Не ме опипваше. И нямаше да му позволя да сложи ръка на задника ми, ако ти не се държеше като идиот.

— Аз?

— Да, ти — забучи пръст в гърдите му Линда-Гейл. — Вечно се държиш като идиот, защото оставяш члена си да те ръководи. Чаках те достатъчно дълго да пораснеш и да станеш истински мъж.

В очите му просветна опасно пламъче.

— Мъж съм — отвърна той, като я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. — И съм единственият мъж, който може да слага ръка върху теб. Разбра ли?

— И какво ти дава това право? — попита тя с насълзени очи. — Какво ти дава това право?

— Сам си взимам правото. Следващия път, когато позволиш на някого да те опипва, не само носа му ще разкървавя.

— Какво ти пука кой ме опипва? — извика тя. — Какво ти пука? Ако не можеш да го изречеш, ако наистина не го вярваш, ще си тръгна, Ло. Готова съм да си тръгна.

— Ужасно съм ти ядосан, Линда-Гейл.

— Знам.

— Обичам те. Това ли искаше да чуеш? Обичам те. Мисля, че винаги съм те обичал.

— Да, точно това исках да чуя. Заболя те, нали?

— Малко.

— И се изплаши малко?

Ло я прегърна нежно.

— Може би повече от малко.

— Е, сега вече знам, че го вярваш — промърмори тя и погали насинената му буза. — Цял живот чакам да чуя тези думи от теб.

— Никога не успях да те забравя — притисна я той по-близо и впи устни в нейните. — Исках да те забравя. Наистина се опитвах.

— Добре. Ето — тя хвана ръцете му и ги сложи на задника си. — Никой друг вече не може да си сложи ръцете там, където са твоите. Но и ти няма да посягаш към друга жена. Разбрахме ли се?

— Дадено.

— Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш от работа?

Ло се усмихна широко.

— Смятам, че мога да го уредя.

— И ще дойдеш у дома с мен?

— Може.

— Ще ме съблечеш и ще правиш любов с мен до разсъмване?

— Само до разсъмване?

— Този път — усмихна се тя и го целуна отново.

Беше добър. Линда-Гейл си бе представяла, че ще е добър, още откак бе пораснала достатъчно, за да знае какво правят мъжете и жените на тъмно. Но Ло надмина очакванията й. Силни ръце, които намираха нужните места без проблеми, горещи устни, безкраен апетит. Стегнато, неуморно тяло.

Люби я два пъти преди зашеметеният й мозък да заработи и да й даде възможност да разсъждава.

Гола, отпусната доволно, Линда-Гейл се ухили и попита:

— Къде се научи да правиш всичко това?

— Уча се от доста време — лениво отговори той. — Исках да се усъвършенствам, преди да дойда при теб.

— Чудесно свършена работа — заигра се тя с косата му. — Сега трябва да се ожениш за мен, Ло.

— Трябва да… — ококори очи младият мъж. — Какво?

Линда-Гейл го погледна замечтано.

— Трябваше да се уверя, че си подхождаме в леглото. Ако сексът не е добър, и бракът няма да е добър. Но след като вече знаем, че си подхождаме, можем да се оженим.

Тя прикова очи в него. Беше шокиран, но това можеше да се очаква.

— Не съм една от многото, Ло — продължи тя. — Отсега нататък ще съм единствената жена за теб. Ако си искал само да спиш с мен, кажи ми го. Няма да ти се разсърдя. Но мога да ти обещая, че никога вече няма да се случи.

Ло седна и си пое дълбоко дъх.

— Искаш да се оженим?

— Да, искам. Вярвам в традициите, Ло. Копнея за дом и семейство, за мъж, който ме обича. Обичам те откак се помня. И те чаках дълго. Но стига толкова. Ако не ме желаеш достатъчно и не ме обичаш достатъчно, за да започнеш нов живот с мен, трябва да го знам.

Известно време Ло не проговори. Линда-Гейл се зачуди дали не си представя външната й врата и как се измъква през нея.

— На двадесет и осем години съм — започна той.

— И смяташ, че си прекалено млад, за да се обвържеш само с една жена?

— Замълчи и остави и някой друг да говори веднъж.

— Добре.

Заповяда си да запази спокойствие, седна и се покри с чаршафа. Нямаше да прави сцени.

— На двадесет и осем години съм — повтори Ло. — Имам хубава работа и съм добър в нея. Спестил съм пари. Не много, но джобовете ми не са празни. Имам силен гръб и ме бива с ръцете. Можеш да си хванеш и по-скапан съпруг, Линда-Гейл.

Погледна я в очите и попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Линда-Гейл?

Тя въздъхна щастливо.

— Да, Ло, ще се омъжа за теб.

По-късно Линда-Гейл приготви бъркани яйца, които изядоха в леглото.

— Майка ми ще припадне, когато чуе новината.

Тя поклати глава.

— Подценяваш я. Майка ти те обича безкрайно.

— Да, така си е.

— Обича и мен. Защо не дойде да помогнеш за ремонта?

— Мама каза, че нямало нужда от мен. Наела предостатъчно хора. Дори отказа да говори по въпроса. Знаеш я каква е.

— Беше по-притеснена, отколкото показваше. Кой би й причинил подобно нещо, Ло?

Той се замисли за момент.

— Чух, че станало случайно. Рийс наводнила банята горе.

— Не е така. Някой е проникнал в апартамента на Рийс и е пуснал водата. Тя дори не е била там.

— Но… защо, по дяволите, никой не ми разказа за тези неща?

— Сигурно защото си стоял мрачно в задната стая — усмихна се Линда-Гейл. — Някой погажда мръсни номера на Рийс.

— За какво говориш?

Младата жена му разказа всичко, което знаеше или бе чула.

— Малко е страшничко, като се замислиш. Някой й прави номера, а тя не знае кой е. А ако е човекът, когото е видяла да убива онази жена…

— Как може да е той? — прекъсна я Ло. — Това стана преди седмици. Навярно отдавна е изчезнал от града.

— Не и ако е местен.

— По дяволите, Линда-Гейл! — Ло прокара пръсти през рошавата си, изсветляла от слънцето коса. — Не може да е местен човек. Познаваме всички. Щяхме да се досетим кой е убиецът, ако застане до нас в магазина или пие кафе в ресторанта на мама.

— Глупости. Спомни си какво казват хората, когато открият, че съседът им е сериен убиец или престъпник. „О, той беше толкова кротък и мил. Беше вечно сам. Никога не притесняваше никого.“

— Никой наоколо не е вечно сам — отбеляза Ло.

— Все тая. Не си наясно, докато не разбереш със сигурност. Иска ми се да можех да помогна на Рийс по някакъв начин.

— Струва ми се, че й помагаш. Приятелка си й.

Линда-Гейл се усмихна широко.

— Определено си по-умен, отколкото хората си мислят.

— Да, ама предпочитам да не привличам внимание.

Тим Макгроу пееше от джубокса. Един от дърводелците на Джоуни му пригласяше. Рийс бързо приготвяше поръчките за обедната тълпа. Беше прогонила музиката от ума си, както и останалия шум в заведението — плач на бебе, разгорещен спор на няколко мъже. Това бе най-добрият начин да запази разсъдъка си.

Положението й се струваше почти нормално, стига да не мислеше. Хамбургер с бобена чорба, сандвич с филе, пилешка пържола. Режеш, мериш, сипваш.

Можеше да го прави и насън. Вероятно това й помагаше да пренебрегва факта, че братът на Бренда, Дийн, съсипваше песента на Макгроу, докато ковеше зад найлоновата завеса.

Всичко бе рутина. Горещина, дим, съскане на тенджери. Рутината беше чудесно нещо. Нямаше нищо лошо да се придържаш към нея в кризисни моменти.

Тя сложи в чиния хамбургера, пържолата и гарнитурите и извика:

— Поръчката е готова.

Завъртя се и видя Деби Марсдън да се настанява на столче до бара.

Деби стисна устни, докосна собствената си свежа буза и подхвърли:

— Горкото момиче.

— Изглежда по-зле, отколкото е — отвърна Рийс.

— Надявам се. Видях Мин Хобалт. Каза, че имаш страхотен удар.

— Не я…

— Само се шегуваше — вдигна ръце Деби. — Вече се е успокоила и приема всичко от забавната му страна. Петнадесетгодишният й син смятал, че участието й в пиянски побой е страхотно.

— Радвам се, че й помогнах да го впечатли.

— Супата ухае чудесно. Ще си поръчам малка купичка и салата — каза Деби и като се огледа наоколо със заговорнически вид, прошепна: — Искам от твоя сос.

— Разбира се.

Рийс предположи, че молбата й играеше ролята на предложена маслинена клонка. Реши да бъде любезна и я прие.

— Поръчката ти ще бъде изпълнена след миг — увери я и тутакси се върна в кухнята и се захвана с готвене.

Двадесет минути по-късно, когато тълпата понамаля, Деби все още беше на мястото си.

— Господи, мислех си, че приготвянето на вечеря у дома е сериозно предизвикателство — каза тя. — Как се справяш с толкова гладни гърла?

— Превръща се в навик.

— Изхранването на три деца и съпруг е нещо, което в повечето дни адски ми тежи. Можеш ли да си вземеш почивка? Искам да те черпя едно кафе.

— Не пия кафе — отвърна Рийс, но реши, че думите й прозвучаха грубо. — Но мога да си взема почивка.

Грабна шишето си с вода и отиде да седне до бара. Ако не друго, поне й беше приятно да отмори горките си крака. Може и да се чувстваше мърлява и смотана до Деби в нейната бяла ленена пола и красив розов пуловер, но поне си почиваше.

— Супата беше великолепна. Предполагам, че пазиш в тайна рецептата?

— Мисля да разсекретя повечето си рецепти.

— Наистина ли?

— Да, ще напиша готварска книга.

— Наистина ли? — Деби се завъртя на стола и розовите й гривни дръннаха. — Това е адски интересно. Ще имаме двама прочути автори в Ейнджълс Фист. Май двамата с Броуди имате доста общи неща.

Рийс отпи от водата си.

— Така ли смяташ?

— Ами и двамата сте от Източното крайбрежие. И двамата сте творци. Нищо чудно, че се събрахте толкова бързо.

— Така ли?

— Много жени наоколо му бяха хвърлили око, но той не отвърна на никоя преди теб. Мъжете в тази част на света са повече от жените, така че жените могат да си позволят да избират — каза Деби и се ухили. — Ти направи добър избор.

— Не търсех мъж.

— Често става така. Излизаш на лов, но не откриваш дори следа от дивеч. А после просто отиваш да се поразходиш и се натъкваш на цяло стадо.

— Хм. Ходиш ли на лов?

— Разбира се. Обичам да съм на чист въздух колкото се може повече. Както и да е, двамата с Броуди сте чудесна двойка. Отначало изглеждаше, че ти просто минаваш през града. Но май вече си готова да се установиш тук.

— Да, мястото ми харесва. С изключение на побоищата в бара.

— Градът е хубав. Няма особено богата култура, но има здрави основи. Разбираш ли какво имам предвид? Хората се грижат един за друг. Това ми харесва. Ако имаш неприятности, винаги можеш да разчиташ, че съседите ще ти помогнат — поясни тя, после се усмихна. — Разбира се, всички знаят всичко за теб, но сделката си я бива. Ако подобна неприятност се бе случила в големия град, Джоуни щеше да затвори заведението си поне за седмица.

— Да, страхотен късмет.

— Съжалявам — каза Деби и потупа ръката на Рийс. — Вероятно не ти се говори по въпроса. Просто исках да ти кажа, че не трябва да се притесняваш. Всичко ще бъде поправено. И дори ще изглежда по-добре отпреди.

— Не съм пускала водата горе — безстрастно произнесе Рийс. — Но се чувствам донякъде виновна, тъй като човекът, който преследва мен, навреди и на Джоуни. А тя ме прие толкова радушно още откакто влязох в ресторанта за първи път.

— Джоуни има голямо сърце, макар да се опитва да скрие добротата си. Слушай, не исках да кажа, че ти си причинила неприятностите на Джоуни. Просто изтъкнах, че всичко ще се оправи. И се надявам онзи ден да не си останала с погрешното впечатление, че съм си помислила кой знае какво, когато те видях да отиваш към хотела боса. Понякога и моят мозък е претрупан с толкова неща, че мога да си забравя и главата, ако не е закачена на раменете ми. Господ знае, че и ти си имаш достатъчно проблеми.

Деби отново я потупа приятелски по ръката.

— Трябва да опиташ ароматотерапия. Когато съм под стрес, нищо не ме успокоява така, както лавандуловото масло.

— Ще го включа в списъка си. Следващия път, когато убиец проникне в апартамента ми и го наводни, ще се успокоя с лавандулово масло. Чудесен съвет.

— За бога…

— Не се обиждай — каза Рийс, като скочи от стола. — Благодаря ти за съвета. А сега трябва да се върна на работа.

За миг се поколеба, после реши да си изясни отношенията с Деби.

— Слушай, ти си свястна жена и имаш великолепни деца. И бе много мило от твоя страна, че отдели от времето си, за да се държиш приятелски с мен. Но наистина не можеш да знаеш с какво точно е затрупан мозъкът ми. Никога не си била на мое място.

Рийс бесня безмълвно до края на смяната си и все още бе разгневена, когато излезе от ресторанта. Броуди бе настоял да я закара на работа тази сутрин и сега беше без кола.

Е, няма значение, успокои се тя. Можеше да се поразходи и поразведри.

Беше достатъчно топло, за да не си закопчава якето. Лекият ветрец носеше уханието на горите и мири са на младата трева.

Липсваше й зеленината на големите градски паркове. Величествените стари дървета, шумното движение. Анонимността на големия процъфтяващ град.

Какво правеше тук? Приготвяше бизонски хамбургери, отбраняваше се от някаква си домакиня, тревожеше се за смъртта на жена, която дори не познаваше?

На сърцето й вече тегнеха дванадесет убити, които бе познавала и обичала. Не й ли беше достатъчно?

Не можеше нищо да промени. Единствената й отговорност сега бе да си живее живота. И едва се справяше с нея.

Тръгна, забила нос в улицата, пъхнала ръце в джобовете си. Така и не знаеше къде, по дяволите, отиваше.

Някаква кола забави ход до нея, но Рийс не я забеляза. Лекото изсвирване на клаксона я накара да подскочи.

— Искаш ли да се повозиш, момиченце? Ще ти дам шоколад.

Рийс се намръщи. Беше Броуди.

— Какво правиш?

— Шофирам наоколо и си търся сексапилни жени. Ти ставаш. Качвай се.

— Не искам да си нарушаваш режима, като ме караш на работа и обратно.

— Добре, но не си наруших режима — отвърна Броуди, като се протегна и й отвори вратата. — Влизай. Можеш да гледаш страшно и в колата.

— Не гледам страшно — възрази Рийс, но се качи. — Сериозно говоря, Броуди. Имаш си собствена работа и собствен режим.

— Обичам да си променям режима. Всъщност, ранното ставане, за да те закарам на работа, ми помогна да седна пред компютъра по-рано от обикновено. Изкарах чудесен ден в писане, а сега ми се шофира. Сложи си колана, слабаче.

— Чудесен ден? Браво! Моят беше гола вода.

— Така ли? Никога нямаше да предположа. Особено след като видях мрачната ти физиономия.

— Цял ден ми дъниха главата с кънтри музика. Шерифът мисли, че в най-добрия случай съм леко откачена, но все пак ще провери налудничавите ми идеи. Жена му пък идва да се рови в личния ми живот под маскировката на приятелски разговор. Краката ме болят и ще е цяло чудо, ако не прихвана настинката на Пийт. Аз съм градската луда, посъветвана от красивата и дразнещо съвършена Деби Марсдън да успокои нервите си с лавандулово масло. А, да, на всичкото отгоре се закачих за теб и те отделих от обожателките ти в Ейнджълс Фист, защото и двамата сме от големи градове и сме творчески личности.

— Аз пък си мислех, че това е станало благодарение на сексуалната ми издръжливост.

Рийс раздразнено измъкна слънчевите очила от чантата си и си ги сложи.

— Не стигнахме чак дотам, но това може да е темата на следващия ни приятелски разговор.

— Е, тогава не забравяй да споменеш, че никога не си имала по-добър любовник. И не само добър, но и невероятно изобретателен.

Рийс се размърда на седалката.

— Наистина си имал хубав ден.

— Чудесен. А и още не е свършил.

Броуди подкара вън от града. Искаше да види ливадите и цъфналите цветя. Да се наслади на тишината и спокойствието. Реши, че за него бе страхотна промяна да се радва на компания в подобен момент. Но наистина желаеше Рийс да е до него.

Изненада се от собствената си сантименталност, когато паркира колата на мястото, където се бяха целунали за първи път.

Рийс се вторачи през прозореца и не каза нищо. Само се протегна, погали го нежно и излезе навън.

Застана насред полето, изпъстрено с цветя, оградено от сребристосините върхове на планината, позлатени сега от залязващото слънце.

Розово и синьо, яркочервено, лилаво и слънчево жълто изпъстряха зелените ливади.

— Никога не съм виждала подобно нещо — възхити се тя.

— Заслужава ли си идването дотук?

— О, да. Това ралици ли са?

— Да. Както и камбанки, синчец, незабравки.

— Откъде знаеш имената на дивите цветя? — наклони глава към него тя. — Мъжете с твоята сексуална издръжливост обикновено не се интересуват от цветя.

— Правя проучвания. Днес убих един тип в блатото.

— Явно проучванията вършат работа.

— Виждаш ли тази птица? Синигерче.

Рийс се засмя.

— Измисляш ли си?

— Не. И почти съм сигурен, че чувам песен на чучулига — отвърна Броуди, като извади одеяло от багажника и й го подаде. — Защо не го проснеш на земята?

— Мога ли да попитам защо се нуждаем от одеяло?

— Тонът ти подсказва, че си мислиш мръсотии. Харесва ми. Но одеялото е, за да седнем на него и да изпием виното, което нося в хладилната чанта. Имаме около час, преди слънцето да залезе. Мястото е чудесно да пиеш вино и да наблюдаваш залеза.

— Броуди?

Той извади хладилната чанта и се обърна към нея.

— Да?

— Трябва да ми разкажеш подробно за шибания си чудесен ден, за да можеш да му се насладиш отново.

Рийс просна одеялото, седна на него и повдигна вежди изненадано, когато забеляза, че Броуди бе донесъл не само вино, но и хляб, сирене и едро червено грозде.

Раздразнението и тревогата й се стопиха.

— Е, позволи ми да кажа: Уха! Не очаквах денят ми да завърши с пикник.

— Няма да завърши с пикник. Накрая ще правиш див секс с мен. Това е само увертюра.

— Дотук ми харесва — усмихна се тя, като отпи от виното и се загледа в цветята и планината. — Как можах да си помисля, че зеленината ми липсва?

— Зеленината?

Рийс се засмя и лапна зърно грозде.

— Бях ужасно ядосана. Най-вече на Деби Марсдън. Опитвах се да се потопя в рутинните си действия, да не обръщам внимание на музиката, чукането, приказките и да не мисля за станалото. Тогава Деби ме покани да седна при нея през почивката и да си поговорим. Смята, че ние с теб сме добра двойка.

— Това е повече от ясно. Ти си красива, макар и не по традиционния начин, а и аз съм хубаво копеле.

Рийс го изгледа престорено свирепо.

— Какво означава това, че не съм традиционно красива?

— Не си снежнобяла доячка, нито екзотична циганка. Не си типичната американка. Някаква странна смесица си, но пък тя е учудващо привлекателна.

Изядоха хляба и сиренето, изпиха виното и загледаха разкошния залез.

— Това е по-хубаво от лавандулово масло — каза Рийс, като се наведе към него и го целуна. — Благодаря ти.

Броуди я притисна до себе си и впи устни в нейните.

— Няма защо.

25.

Изпи три чаши вино, което обясняваше веселото й настроение и закачливостта й. Почувства се толкова добре, че когато излязоха от колата пред дома на Броуди, се метна на гърба му и започва да го хапе по ухото.

Той бе изпил само една и внезапната атака го накара да изпусне ключовете си.

Рийс се изсмя, когато Броуди се наведе, за да ги вземе, без да я изпусне от гърба си.

— Хммм! Силен мъж!

— Кльощава жена.

— Бях още по-кльощава — започна тя да разкопчава ризата му още преди да стигнат до вратата. — Отнеси ме в леглото.

Броуди едва не падна по стълбите, когато Рийс впи зъби във врата му.

— Ще трябва да престанеш с това — каза той задъхано. — След около два-три часа.

Отнесе я до леглото и я метна. Рийс полетя с писък и се просна на дюшека с доволен смях. След миг Броуди бе върху нея и събличаше ризата й. Дръпна я надолу и стегна ръцете й като с въже. Тя ахна, но устните му се впиха в нейните със собственическо чувство, което я изпълни с безпомощна възбуда.

— О, Господи! Не мога…

— Ти започна — прекъсна я той, като смъкна презрамките на сутиена и започна да я целува по гърдите.

Рийс потръпна и изстена, когато Броуди пъхна ръка под джинсите й. При първия й вик, той захапа зърното й. Бедрата й раздвижиха лудо под ръцете му.

— Викай колкото си искаш — прошепна той. — Никой, освен мен няма да те чуе.

Тя завика, когато Броуди й достави лудо удоволствие с езика, зъбите и пръстите си. Дивите й викове я стреснаха. Не можеше да го спре. Пръстите на прикованите й ръце се забиха в леглото, сякаш да я задържат върху него. За първи път от години чувството за безпомощност я възбуждаше, вместо да я уплаши.

Ако това бе полудяло виенско колело, този път не искаше да слезе от него. Искаше да се завърти по-бързо, да полети.

Броуди дръпна ризата й настрани и тя се търколи на леглото заедно с него, полудяла от желание да докосва, да дава и получава удоволствие.

Изстена, когато той вдигна ръцете й над главата и стисна пръстите й в решетките на таблата.

— Дръж се здраво — нареди й и проникна в нея.

Стори й се, че преживява земетресение, бурна смесица от възбуда, сила и скорост. Държеше се здраво за таблата, уплашена, че ще се разпадне на парчета от страст.

След миг обви ръце около врата на Броуди, за да полетят заедно.

И тялото и умът се отпуснаха изтощено. Ръцете й се плъзнаха настрани, премалели от умора. Едва усещаше тежестта на Броуди върху себе си, сякаш се бяха слели в едно.

Сърцето му, което биеше ускорено, се превърна в центъра на света й.

Броуди се размърда и тя се опита да го спре. Той се търколи по гръб и вплете пръсти в нейните. Рийс отпусна глава на рамото му.

Той наблюдавате къщата, застанал сред сянката на дърветата. Гледаше прозореца на спалнята, осветена от луната. Забеляза движение зад стъклата.

Знаеше, че е прекалено рано за сън. Но никога не бе прекалено рано за секс. Можеше да ги изчака. Търпението беше жизнено необходимо за успеха и оцеляването.

Бе планирал няколко варианта. Те също бяха жизненоважни за постигането на целите му. И щеше да ги приспособи към каквато възможност му се предоставеше.

Рийс не се бе уплашила толкова лесно, както бе предполагал. И както се бе надявал, че ще стане. Затова той се приспособи. Вместо да избяга от града, тя изглеждаше твърдо решена да се установи тук. Е, щеше да се справи с това.

Предпочиташе бягството й, но животът му бе пълен с предпочитания, повечето от които не се осъществяваха. Ала твърдо възнамеряваше да запази осъществените незасегнати.

В спалнята светна и той се вгледа.

Видя Рийс през прозореца. Тя се протегна гола, очевидно доволна от секса.

Кръвта му не закипя при гледката. Все пак, не беше някакъв си смотан воайор. А и Рийс не беше от него вия тип жени. Прекалено кльощава и странна. Почти не гледаше на нея като на жена.

Рийс беше пречка. И нещо като проект. А той обичаше проекти.

Видя я да се смее, докато обличаше риза. Очевидно ризата на Броуди, тъй като бе огромна за нея.

Загледа я как отива до вратата, спира и подхвърля нещо през рамо.

Той реши да приспособи плана си към възможността.

— Първо вода — повтори Рийс. — Ще умра от жажда.

— Чух, че под душа имало вода.

— Няма да се пъхна под душа с теб. Ще ме изкушиш, а организмът ми трябва да се рехидратира. А и мога да приготвя нещо набързо, докато се изкъпеш.

— Нещо като храна ли?

— Реших, че хлябът и сиренето няма да ти стигнат, особено след бурния секс. Ще забъркам една китайска манджа.

Доволното изражение на Броуди се замени с намръщена гримаса.

— Каза храна, а не зеленчуци.

— Ще ти хареса, не се безпокой.

Отпусната и щастлива след бурния секс, Рийс едва не излетя от стаята. Реши да нареже няколко филета от пилешките гърди, които бе замразила в марината, да ги задуши с чесън, лук, броколи, моркови и карфиол. Да ги сервира с ориз и джинджифилов сос.

Със сигурност щеше да му хареса. Щеше да е хубаво да има и кестени, но какво да се прави — налагаше се да се задоволи и с малкото.

Разтърка гърлото си и си помисли, че ще изпие три литра вода. И нищо чудно, след като се бяха нахвърлили един върху друг като животни. Великолепно.

Сигурно щеше да открие синини на най-неочаквани места по тялото си, но и Броуди не се бе измъкнал безнаказано. Мисълта я накара да спре и да затанцува. Нави ръкавите на ризата и влезе в кухнята.

Запали лампата, застана до хладилника и се нахвърли върху водата като камила в пустинята.

Леко почукване я накара да погледна към прозореца над мивката.

Видя силуета му. Рамене, покрити с черно палто, глава, покрита с оранжево кепе. Слънчеви очила, тъмни като нощта, скриваха лицето му.

Рийс ахна, отстъпи назад и се спъна. Шишето с вода излетя от ръката й, падна и се разплиска по плочките и босите й крака.

Искаше да изпищи, но гърлото й бе стегнато от шок и страх.

Силуетът изчезна. Тя остана вцепенена на мястото си, като се опитваше да си поеме дъх и да събере мислите си.

Внезапно видя как дръжката на вратата се раздвижи наляво-надясно.

Този път изпищя, втурна се към плота и грабна огромния готварски нож. Продължи да пищи и да стиска ножа, докато отстъпваше назад.

Вратата се отвори и тя побягна.

Броуди стоеше под душа, когато чу вратата на банята да се отваря с трясък. Дръпна лениво завесата и се вторачи в Рийс, която стискаше огромен нож, притиснала гръб към вратата.

— Какво, по дяволите… — започна той.

— Той е в къщата! В къщата е! През задната врата! В кухнята е!

Броуди бързо спря водата и грабна хавлия.

— Стой тук — нареди й.

— Той е в къщата.

Броуди уви кърпата около кръста си.

— Дай ми ножа, Рийс.

— Видях го.

— Добре. Дай ми ножа — повтори той, като се опита да го издърпа от ръцете й. — Стой зад мен — добави, променил решението си да я накара да се заключи в банята. — Първо ще отидем в спалнята, където има телефон. Когато се уверя, че наоколо е чисто, ще се заключиш вътре и ще се обадиш в полицията. Разбра ли?

— Да. Не отивай — стисна ръката му и се вторачи уплашено във вратата. — Не слизай долу. Не слизай долу.

— Тук ще бъдеш в безопасност.

— Ами ти… ти…

Броуди поклати глава и я бутна зад себе си. Стисна ножа и бързо отвори вратата. Не видя нищо. Чуваше само задъханото дишане на Рийс.

— Той спусна ли се след теб? — попита Броуди.

— Не. Не знам. Не. Беше там, а аз грабнах ножа и побягнах.

— Стой до мен.

Влезе в стаята, огледа се, затвори и заключи вратата. После претърси под леглото и в гардероба — единствените две места, където според него някой можеше да се скрие. Доволен, пусна ножа, за да си обуе джинсите.

— Обади се на ченгетата, Рийс.

— Моля те, не слизай долу. Той може да има пистолет. Може… Не ме оставяй тук.

Броуди се извърна към нея, опитвайки се да потисне желанието си да се втурне надолу.

— Не те оставям. Ще се върна след няколко минути.

Остави ножа на леглото и взе бейзболната си бухалка от гардероба.

— Заключи вратата след мен. И се обади на ченгетата. Не му се искаше да я оставя сама, особено когато беше толкова уплашена. Но човек трябваше да защитава собствеността си.

Вероятно мръсникът отдавна бе изчезнал, помисли си, докато проверяваше кабинета си. Но все пак трябваше да се увери, че в къщата няма никой.

Трябваше да се увери, че Рийс е в безопасност.

Влезе в банята. Онзи можеше да се е пъхнал там, когато влязоха в спалнята. Вдигна бухалката и бързо огледа помещението. Почувства се глупаво, въпреки че трепереше от нерви. Убеден, че вторият етаж е чист, той тръгна надолу по стълбите.

Рийс се вторачи ужасено във вратата. Метна се на леглото и грабна телефона.

— Деветстотин и единайсет. Какво има?

— Помощ! Имаме нужда от помощ. Той е тук.

— Какъв вид… Рийс? Рийс Гилмор ли се обажда? Рийс, Ханк е. Какво става? Ранена ли си?

— Броуди. Вилата на Броуди. Той я уби и е тук. Побързайте.

— Остани на линия. Искам да останеш на линия. Веднага ще изпратя някого. Стой там спокойно.

Трясък от долния етаж я накара да изпищи и изпусне телефона. Изстрел ли беше това? Истински или само въображаем?

Ужасена, Рийс грабна ножа.

Не беше заключила вратата. Но ако я заключеше, Броуди щеше да е от едната страна, а тя — от другата. Можеше да е ранен. Можеше да умре, а тя да не направи нищо.

Джини бе умряла, тъй като тя не направи нищо.

Скочи на крака и се олюля. Струваше й се, че плува из гъст сироп, който запушваше ушите, носа и очите й. Приближи се до вратата и чу стъпки по стълбите.

Този път щяха да я намерят. И веднага щяха да разберат, че не е мъртва. А тогава щяха да я довършат.

— Рийс, всичко е наред. Отвори вратата.

— Броуди — извика тя облекчено. Отвори вратата и отново се олюля.

— Всичко е наред — повтори той, като се протегна да вземе ножа от ръката й. — Изчезнал е.

Пред очите й се завъртяха петна. Броуди я сложи да седне и натисна главата й между коленете.

— Престани. Дишай спокойно.

Гласът му проникна приглушено през бученето в ушите й.

— Мислех… чух…

— Подхлъзнах се. Кухненският под беше мокър. Съборих стола. Продължавай да дишаш.

— Не си прострелян. Не си прострелян.

— Приличам ли на прострелян?

Тя бавно повдигна глава.

— Не бях сигурна кое е истинско и кое става само във въображението ми. Не знаех къде съм.

— Тук при мен си, а аз съм до теб. Той изчезна.

— Видя ли го?

— Не. Страхливецът избяга. Запомни това — хвана ръката й. — Той е страхливец.

Броуди чу сирените, но не отмести поглед от очите й.

— Идва кавалерията. Облечи се.

Рийс нахлузи дрехите си, слезе долу и откри задната врата отворена. Навсякъде светеше. Чуваха се множество гласове. Търсейки успокоение в реда, побърза да направи кафе, после избърса мокрия под.

Запари чай и сложи чаши, мляко и захар на масата. Броуди се появи заедно с Дени.

— Кафе, Дени?

— Нямам нищо против. Ще дадеш ли показания, Рийс?

— Да, както обикновено ли искаш кафето?

— Моля?

— С мляко и две бучки захар?

— Да, благодаря — кимна Дени и се почеса по ухото. — Помниш подробности. Можем ли да седнем? — настани се той до масата и извади бележника си. — Ще ми разкажеш ли какво стана?

— Слязох долу. Бях жадна и се канех да приготвя вечеря. Броуди беше под душа.

Тя сипа кафето и погледна Дени. Забеляза, че е леко изчервен. Вероятно Броуди му беше казал какво бяха правили, преди тя да слезе долу.

— Взех шише вода от хладилника — продължи, като остави чашата на масата. — Чух нещо като леко потропване по прозореца. Погледнах и го видях.

— Какво точно видя?

— Мъж. С черно палто, оранжево кепе, тъмни очила.

— Можеш ли да го опишеш?

— Беше тъмно — предпазливо отговори тя. — Кухненската лампа се отразяваше в стъклото. Не го видях ясно. После той се отдръпна и тогава видях дръжката на вратата да мърда. Чух я да се завърта. Грабнах ножа от плота. Вратата се отвори и той застана на прага. Просто стоеше. Избягах на горния етаж.

— Височина? Тегло? Цвят?

Рийс затвори очи. Мъжът й се бе сторил огромен, но бе зашеметена от страх.

— Бял, бръснат. Не съм сигурна. Беше тъмно, всичко стана адски бързо, а и бях невероятно уплашена.

— Той каза ли нещо?

— Не — отговори тя и подскочи при звука на идваща кола.

— Това сигурно е шерифът — успокои я Дени. — Ханк му се обади, след като ме изпрати тук. Ще изляза да му обясня какво е станало.

Рийс седна и отпусна ръце в скута си.

— Жалка история, нали? Той стоеше до вратата, а сега не мога да обясня как изглеждаше.

— Беше тъмно — утеши я Броуди. — А и предполагам, че е стоял в сянката. Лампата е блестяла в очите ти. И си била уплашена. Помниш ли какво ти казах за него?

— Че е страхливец — вдигна глава тя. — И знае как да ме уплаши. Те няма да ми повярват, Броуди. За тях съм истерична жена, която получава халюцинации. Ти и Дени не намерихте нищо навън. Никаква улика или следа.

— Така е. Той е внимателен.

— Но ти ми вярваш, нали? — Тя си пое дъх. — Когато бях сама горе, ми се стори, че чувам изстрел. Всичко в главата ми се обърка.

— Не се притеснявай, Рийс. Успя да се съвземеш бързо.

— Сигурно ни е наблюдавал. Стоял е отвън и е наблюдавал къщата и нас — продължи Рийс и забеляза как лицето на Броуди се напрегна. — Не мислеше, че ще се усетя, нали?

— Надявах се да не се усетиш.

— Няма да откача, че ме е видял гола или докато сме правили секс. Дребна работа.

— Добре — кимна той и се обърна към вратата.

Рик влезе в кухнята и свали шапката си.

— Добър вечер. Чух, че сте имали проблеми.

— Проникване с взлом и тормоз — отговори Броуди.

— Може ли да получа чаша кафе? Помолих Дени да огледа наоколо внимателно — каза шерифът и изчака Рийс да му поднесе кафето. — Рийс, защо не ми покажеш къде стоеше, когато видя човек до прозореца?

— Първо бях тук — застана тя до хладилника и сложи ръка на вратата. — Чух звук и вдигнах очи. Той беше пред прозореца.

— Кухненската лампа се отразява в стъклото му, нали? Отиде ли по-близо до него?

— Аз… не. Не тогава. После видях как дръжката на вратата се завъртя. Той се отдалечи от прозореца и после видях дръжката. Грабнах ножа — тя пристъпи напред и се престори, че взима нещо от плота. — И аз… мисля, че отстъпих назад. Бях ужасно уплашена.

— Не се съмнявам.

— После вратата се отвори и той застана на прага.

— Ти къде стоеше? Където си сега ли?

— Аз… не съм сигурна. Не бях по-близо. Може би една-две стъпки назад. Завъртях се и побягнах.

— Аха. Най-разумното в подобен случай. Ти под душа ли беше? — обърна се шерифът към Броуди.

— Точно така.

— Ами вратата? Заключена ли беше?

— Да. Заключих, преди да отида да взема Рийс от работа.

— Добре — кимна Рик, отиде до вратата и клекна да огледа ключалката. — Той носеше ли ръкавици?

— Той… — Рийс се помъчи да си представи мъжа. — Да. Мисля, че носеше. Черни ръкавици, също като по времето, когато удуши жената.

— Други подробности?

— Съжалявам…

Рик се изправи.

— Добре, да се върнем назад. До колко часа си беше у дома, Броуди?

— Излязох към шест и половина — седем без петнайсет.

— Отиде, взе Рийс от ресторанта и се върнахте тук?

— Не, първо се поразходихме с колата към ливадите — отговори Броуди и внезапно изпита диво желание да запали цигара, но го потисна.

— Да. Всичко е разцъфнало и наоколо е много красиво. Та значи решихте да се поразходите с колата.

— Да — потвърди Броуди. — Направихме си пикник с вино и сирене и погледахме залеза. Върнахме се тук около осем и половина. Може да е било и към девет. Качихме се направо в спалнята. После Рийс слезе да пие вода, а аз отидох да си взема душ.

— В колко часа беше това?

— Не погледнах часовника. Но бях под душа едва две минути, когато тя се втурна в банята. Заведох я в спалнята, обух си панталона, взех си бейзболната бухалка и я накарах да се обади в участъка.

Шерифът вдигна поглед, когато Дени влезе и поклати глава.

— Е, добре. Според мен няма да имате повече вълнения тази вечер. Ще се отбия при вас утре сутрин да видим дали мога да открия нещо на дневна светлина. Дени, върни се в участъка и попълни протокола. Броуди, ще ме изпратиш ли?

— Добре — кимна домакинът и се обърна към Рийс. — Ще се върна след минута.

Излязоха навън. Рик погледна осеяното със звезди небе и пъхна ръце в джобовете си.

— Великолепна нощ. Само тук можеш да видиш такава. А скоро ще настъпи лято. Градът ще се натъпче с туристи и небето няма да е само за нас.

— Едва ли ме извика, за да споделиш възхищението си от небето.

— Не. Ще говоря направо, Броуди — втренчи се Рик в очите му. — Първо, няма следи вратата да е била насилвана. Ти самият каза, че си я заключил.

— Този тип е имал дубликат от ключа. И преди го е правил.

— Господи — изстена Рик и разтърка лицето си. — И е успял да проникне в къщата през краткото време, когато Рийс е била долу сама, а ти си се къпел? Да не е Супермен?

— Наблюдавал е къщата.

— Защо? За да ви плаши? Ако е възнамерявал да я напада, щеше да го направи, докато е била сама. Ако съществуваше.

— Чакай малко…

— Не, ти чакай. Аз съм толерантен човек, Броуди. Човекът, който носи пистолет и полицейска значка, трябва да е толерантен. Широко скроен съм, но не съм тъп. Пред нас е жена с история на емоционални разстройства, която е пила вино и току-що е скочила от леглото. И твърди, че се появил същият мъж, когото е видяла да убива жена. Но само тя го е видяла и никой друг. А всичко се случва в момент, когато наоколо няма никой, който да потвърди думите й. Няма следа, че някой е влизал в къщата, нито че се е мотал наоколо. Също както нямаше следи, че край реката е станало убийство. Нямаше следи, че някой е прониквал в апартамента й или й е правил номера в пералнята на хотела. Спиш с нея, затова искаш да й вярваш. Дама, изпаднала в беда, е адски съблазнително нещо.

Броуди побесня.

— Ама че тъпотия! Ама че идиотщина! След като носиш полицейската значка, си длъжен да защитаваш хората и да им служиш.

— Да, длъжен съм да защитавам и да служа на хората в този град. Можеш да беснееш колкото си искаш — продължи той. — Но направих всичко възможно за Рийс Гилмор. Туристите скоро ще напълнят града и не мога да губя време и служители, за да преследвам демоните на Рийс. Господ знае, че я съжалявам. Тя е симпатична жена, преживяла е кошмари. Но ще й се наложи да се съвземе и да се успокои. Направи услуга на себе си и я убеди да се подложи на лечение.

— Имах по-високо мнение за теб, Рик.

— В този момент, Броуди — изморено отвърна шерифът, като отвори вратата на джипа си, — мога да кажа същото за теб. Ако държиш на тази жена, осигури й помощ. — Той се настани в колата и запали двигателя. — Тя има нужда от нея.

Броуди се върна разгневен в дома си. Рийс стоеше до печката и готвеше.

— Майната му — изсумтя той и си извади бира от хладилника.

— Благодаря ти, че застана на моя страна — каза Рийс, като започна да пържи пилето. — Нямаше нужда да чувам разговора ви, за да знам поне част от него. Рик не ми вярва, а този инцидент затвърди мнението му. Смята, че му губя времето, нарушавам обичайното му всекидневие. Превърнах се от градската луда в градската досадница. И като се замислиш, не можеш да го обвиниш.

— Защо не, по дяволите?

— Всичко води до извода, че си измислям или съм просто луда. Както и че ти си на моя страна, тъй като спиш с мен.

— Ти така ли мислиш?

— Знам, че ми вярваш, а това ми помага невероятно много.

Броуди щедро изля част от бирата в гърлото си.

— Искаш ли да се махнем оттук? Можем да отидем в Ню Мексико. И двамата сме с професии, които можем да упражняваме, където и да се намираме.

В очите й блеснаха сълзи.

— Знаеш ли какво? Можеше да паднеш на колене и да ми поднесеш гигантски диамант, сладко кученце и петдесет килограма белгийски бонбони, да се закълнеш във вечна любов и да ми рецитираш Шели. И това нямаше да означава за мен толкова, колкото сегашният ти жест.

— Радвам се, защото не знам наизуст никое от стихотворенията на Шели.

— И предложението ти е съблазнително — продължи тя. — Но знам по-добре от всекиго, че бягството не променя нищо. Обичам да гледам как дивите цветя тук разцъфтяват. Щом те могат да го правят, значи и аз мога.

Взе купата със соса и я изсипа в тигана.

— Вечерята ще е готова след минута. Защо не извадиш чиниите?

26.

Рийс седеше в кабинета на доктор Уолъс, благодарна, че този път не й се налагаше да се съблича. Чувстваше се скапана като след бурен купон.

Заради приспивателните, помисли си тя. Обикновено хапче без рецепта, което Броуди я бе накарал да вземе. Не че му се бе наложило да я убеждава дълго.

Хапчето й помогна да прогони кошмарите, но тази сутрин се чувстваше затъпяла и изморена. Е, заслужаваше си да го направя миналата нощ, но не възнамеряваше да се връща към приспивателните, успокоителните и антидепресантите.

Не беше изпаднала в депресия, просто някой я преследваше.

Вратата се отвори и докторът влезе с картона й в ръка и широка усмивка.

— Поздравления. Качила си четири килограма. Това е сериозен напредък, млада госпожице. Още четири и ще спра да те тормозя.

Усмивката му угасна, когато заобиколи масата и видя лицето й.

— Или не. Последния път, когато беше тук, изглеждаше бледа и изморена. И все още изглеждаш така.

— Изкарах лоша нощ. Ужасна. Накрая взех приспивателно. От онези без рецепта. Но дори и лекото хапче ме скапа.

— Тревоги ли имаш? — попита лекарят, като завъртя главата й, за да огледа насинената й буза. — Кошмари?

— Взех хапчето, за да прогоня тревогите и кошмарите. Снощи видях убиеца.

Доктор Уолъс стисна устни и прикова очи в лицето й.

— Защо не ми разкажеш какво стана?

Рийс му обясни всичко подробно.

— Не си длъжен да ми вярваш — завърши тя. — Преживях няколко тежки дни, затова изглеждам бледа и изморена.

— Боли ли? — попита той, като нежно докосна бузата й.

— Малко. Не ме притеснява.

— Откога взимаш приспивателни?

— Снощи бе за първи път от повече от година.

— Започна ли да взимаш някакви други хапчета от както бе тук за последен път?

— Не.

— Други симптоми?

— Имаш предвид дали забравям и виждам неща, които не съществуват? Не.

— Позволи ми да те подразня за момент. Възможно ли е този мъж да представлява страха ти? Не си видяла лицето на човека, който те е прострелял. Поне не ясно. Или пък преживяната травма е изтрила лицето му от паметта ти.

— Не го видях — тихо отговори тя. — Всичко стана за миг. Вратата се отвори, обърнах се. Зърнах пистолета… и тогава… ами той стреля.

— Разбирам — кимна докторът и я потупа леко по ръката. — Доколкото разбрах, изобщо не си видяла мъжете, които са убили приятелите ти?

— Не, не ги видях.

Само ги чух, помисли си тя. Чух ги да се смеят.

— Би ли допуснала, че фигурата до прозореца снощи и мъжът край реката са просто демонстрация на страха и чувството за безпомощност, които си преживяла по време на нападението и след това?

Стомахът й се сви. Разочарование, помисли си тя. Просто разочарование, задето и докторът не й вярваше.

— Чел си доста учебници по психиатрия.

— Признавам си. Но фактът, че даваш образ на страха си, не те прави луда, Рийс. Може да е начин да си припомниш всичко и да разрешиш проблема.

— Иска ми се да беше така. Но знам, че той уби една жена. Знам, че ме наблюдава и прави всичко възможно да ми съсипе нервите и да унищожи доверието на хората в мен — усмихна се горчиво тя. — Не става дума за параноя, когато някой наистина те преследва.

Докторът въздъхна.

— Знам какво е параноя. Наясно съм какво изпитваш, когато те нападне. Но не съм параноичка. Не давам образ на страха си. Просто го преживявам.

— Добре, друга възможност. Изслушай ме. Първия път, когато видя този мъж и насилието, упражнено от него, тъкмо се бе срещнала с Броуди на пътеката. Другите инциденти станаха, след като отношенията ви се задълбочиха. И колкото по-сериозна ставаше връзката ви, толкова по-чести и лични ставаха инцидентите. Възможно ли е чувството ти за вина, че си оцеляла, да слага пречки пред щастието ти?

— Значи се правя на луда, за да проваля връзката си с Броуди? Не, по дяволите! Бях луда. Знам какво е и сега не е така.

— Добре, добре — отново я потупа по ръката докторът. — Елиминираме вероятното, а каквото остане, колкото и невероятно да звучи, трябва да е истина. Сега ще ти взема кръв, за да проверя как е здравето ти.

Рийс се върна в ресторанта на Джоуни за втората част от смяната си. Мак Дръбър и Карл се кефеха на гигантски порции ребра. Мак вдигна ръка, за да я спре, и сдъвка набързо хапката си.

— Получих пармезан, Рийс. От големите буци.

— Наистина ли?

— Реших, че ще се зарадваш. Доста е скъп.

— По-късно ще мина да го взема. Благодаря ти — усмихна се тя, после импулсивно се наведе и го целуна по косата. — Благодаря. Не го заслужавам.

— О, стига — изчерви се Мак. — Ако искаш нещо, което по принцип не поръчвам, просто ми кажи. Няма проблеми да го доставя.

— Ще се възползвам. Благодаря.

Рийс реши да сготви нещо превъзходно и да покани Мак на вечеря в дома на Броуди.

Влезе в кухнята в мига, когато Линда-Гейл тръсна кошница с мръсни чинии до Пийт.

— Олеле!

— Проблеми в рая — прошепна Пийт тихо.

— Не мърмори около мен! — рязко извика келнерката — Не съм глуха.

— Ще останеш без работа, ако продължиш да мяташ разни неща из кухнята.

Линда-Гейл се нахвърли върху Джоуни.

— Нямаше да го правя, ако синът ти не беше лъжец и мошеник.

Джоуни продължи да готви с непроницаемо лице.

— Момчето ми може да е всякакъв, но никога не е бил нито лъжец, нито мошеник.

— Каза ми, че снощи трябвало да остане в ранчото заради някаква болна кобила. А преди малко Рубен ме попита дали ми е харесал филмът, на който Ло ме е завел снощи. Това не е ли лъжа?

— Може Рубен да се е объркал. Или да има друго обяснение.

Линда-Гейл вирна брадичка.

— Ти си му майка, нормално е да го защитаваш. Но аз няма да търпя да ме лъже или да ми изневерява.

— Не те обвинявам за това. Най-добре поговори с него по въпроса. Стига да не го направиш, когато ти плащам, за да обслужваш масите.

— Той каза, че ме обича, Джоуни — пророни Линда-Гейл с разтреперан глас. — Каза, че е готов да започне семеен живот с мен.

— Тогава трябва да поговориш с него колкото се може по-скоро. Но сега си свърши работата. Имаш клиенти.

— Права си, а и затрих предостатъчно време с него. Мъжете не стават за нищо — извика Линда-Гейл и излезе от кухнята.

Джоуни въздъхна.

— Ако момчето е оплескало тази история, значи е по-голям тъпак, отколкото си мислех.

Джоуни изглеждаше разтревожена. Стомахът на Рийс се сви. Къде бе ходил Ло снощи и защо бе излъгал?

— Да не възнамеряваш да стоиш и да мечтаеш, вместо да се захванеш със скарата? — скара й се шефката. — В кабинета ме чака работа, а трябва да платя и проклетото боядисване.

— Съжалявам — извини се младата жена и грабна престилката си. — Новата боя изглежда чудесно. Свежо и весело.

— Свежото и веселото струват пари.

След затварянето снощи трима мъже бяха останали да боядисват. Сега ресторантът изглеждаше чудесно в бледожълто с червени бордюри. Но какво бяха правили тези мъже в девет вечерта снощи?

— Кога точно започна боядисването? — попита Рийс.

— В единадесет. Човек може да си помисли, че Рубен би трябвало да е прекалено изморен да дрънка, след като работи тук до три сутринта.

Внимавай, предупреди се Рийс. Пристъпи предпазливо. Води небрежен разговор.

— Дойдоха да боядисват чак в единадесет?

— Не казах ли точно това? Рубен, Джо и Бренда.

— Бренда ли? Бренда от хотела? Мислех, че брат й е в екипа.

— Тя каза, че Дийн имал работа. Пък и била по-добра в боядисването от него.

Рийс започна да готви и се опита да си представи Рубен, Дийн, Ло или Джо зад тъмни очила и с оранжево кепе на главата пред прозореца на Броуди.

След работа Пийт закара Рийс до дома на Броуди.

— Много ти благодаря за возенето, Пийт.

— Няма защо.

— Пийт, какво смяташ, че е правил Ло снощи?

— Бил е с някоя жена. Вечно мисли само с оная си работа. Извинявай за езика.

— Ако е така, вероятно си е имал доста неприятности с жените.

— Обикновено успява да ги убеди да не му напъхат топките в гърлото. Отново се извинявам. Но няма да му е лесно да се оправи с Линда-Гейл. Тя е костелив орех.

— Прав си. Погледни Рубен — каза Рийс, като отново си напомни да внимава. — Не го виждаш с жени. Или поне не често.

— Рубен също хойка, но е дискретен — обясни Пийт, после се ухили с беззъбата си усмивка. — Миналата зима имаше бурна връзка с една скиорка. Омъжена.

— Така ли?

— Прояви страхотна дискретност, но не е лесно да се вмъкнеш и измъкнеш от нечия хотелска стая, без да те забележат. Бренда е адски любопитна личност. Това, че влизаше през мазето на хотела, не му помогна.

— През мазето — промърмори Рийс.

— После се разчу, че двамата вдигнали страхотен скандал една нощ. Тя крещяла и мятала разни неща. Халосала Рубен с шише парфюм. Той избягал от стаята й с издрано лице и ботуши в ръка.

— Как изглеждаше тя?

— Коя?

— Скиорката. Просто съм любопитна.

— Хубава брюнетка, доколкото си спомням. Около десетина години по-възрастна от Рубен. После му се обаждала в ранчото в продължение на седмици, плачела, крещяла и бесняла. Една вечер, на няколко бири, Рубен ми призна, че никога вече нямало да погледне омъжена жена.

— Да, разумно решение — отбеляза Рийс. — Предполагам, че братът на Бренда, Дийн, е имал страхотна среща снощи.

— По-скоро е играл покер. Казвам ти, ако това момче има десет кинта в джоба, веднага ги залага. Затова толкова често е без пари и Бренда вечно му дава заеми. Хазартът е страшен като хероин, ако не знаеш как да спреш.

Пийт наби спирачки пред къщата на Броуди.

— Чух, че снощи сте имали проблеми.

— Май всички вече са го чули.

— Не оставяй да те побъркат, Рийс.

Тя се завъртя към него с любопитство в очите.

— Как така не мислиш, че съм луда?

— Хей, кой казва, че не си луда? — ухили се Пийт. — Всички сме откачени в известно отношение. Но след като твърдиш, че в къщата е имало натрапник, реших, че е така.

— Благодаря ти — каза тя, като отвори вратата на колата. — Много ти благодаря, Пийт.

— Няма защо.

Но за Рийс доверието му имаше значение. Ченгетата може и да не й вярваха, но Пийт не се съмняваше в нея. А също и Броуди, Линда-Гейл и Джоуни. Доктор Уолъс подозираше, че демонстрира страха си, но пък беше загрижен за нея. Мак Дръбър вероятно смяташе, че някоя дъска й хлопа, но й достави пармезан.

Много хора бяха на нейна страна. А това бе приятна мисъл.

Намери Броуди на задната веранда, където пиеше кола и четеше.

Той вдигна очи и очевидно се зарадва на появата й. Усмихна й се нежно и попита:

— Как мина денят?

— От лошо към по-добро. Докторът е доволен, че съм качила няколко килограма. Предположи, че мъжът в оранжевото кепе е демонстрация на страха ми и чувството ми за вина задето съм оцеляла, но пък е готов да си промени мнението. Господин Дръбър ми достави пресен пармезан, а Пийт ми разказа набързо за любовния живот на неколцина от града.

— Доста заета си била.

— Така си е. Ло излъгал Линда-Гейл за това къде е бил снощи.

— Всички знаят, че Ло вечно се заиграва с някоя мадама — напомни й Броуди, като остави книгата настрани. — Мислиш, че той е убиецът, нали?

— Той е последният, когото бих избрала. По дяволите, харесвам го, а приятелката ми е влюбена в него. Но нали по принцип убиецът е този, когото най-малко подозираш?

— Така е в литературата. Но все пак Ло чука жените, а не ги души.

— Ами ако някоя го е заплашвала с нещо? Тормозила го е, докато побеснее? — замисли се Рийс и клекна до стола на Броуди. — Рубен е имал бурна връзка с омъжена жена миналата зима. И връзката приключила със страхотен скандал.

— От Лотарио до Пеещия каубой?

— Сигурно ще е възможно да открием къде е бил снощи. Започнал да боядисва в ресторанта чак в единайсет часа. А братът на Бренда така и не се появил при Джоуни.

— Значи влизат в списъка ти със заподозрени, защото не си сигурна къде са били снощи?

— Трябва да започна все отнякъде. Ще се боря. Ако мога да установя къде са били, значи са вън от подозрение. Ако не мога, все още са заподозрени.

— И така ще огледаш всеки мъж в Ейнджълс Фист?

— Щом се налага. Мога да задраскам няколко души веднага. Ханк — има гъста брада и наднормено тегло. Пийт — прекалено е дребен. Говорихме за това и преди, но никога не се съсредоточихме върху тази идея.

— Да, предполагам, че си права.

— Значи изключваме всички над шестдесет и пет и под двайсет години. Не беше стар човек, нито пък хлапе. Мъже с брада или мустаци, много по-високи или по-ниски от среден ръст. Знам, че може да не е човек от града…

— Мисля, че е местен.

— Защо?

— Чу ли кола снощи? Не си. Как се е измъкнал без кола?

— Пеша?

— Може колата да е била достатъчно далеч, за да не я чуем. Но ако е външен човек, трябва често да е наоколо, за да знае разписанието ти. Кога си у дома, на работа или тук. И все някой щеше да го забележи и да се раздрънка. Знаеш как клюкарстват тук.

— Да, всички си падат по клюките — потвърди Рийс.

— Никой не е оставал в хотела за повече от седмица от април насам. А сам мъж — не повече от два-три дни. Някои от бунгалата са дадени под наем, но също за кратко време. И то на семейства или групи. Възможно е да е семеен човек, но не вярвам.

— Направил си известни проучвания.

— Да, това е един от методите ми на действие. Възможно е да е на палатка — продължи Броуди, — но пък ще му се наложи да идва в града за продукти. А дори да пазарува другаде, пак ще му се наложи да идва в града, за да те проучи и да извърши всичко, което ти причини досега. Ако дойде в града повече от веднъж, веднага ще го забележат. Така че най-логично е да е един от нас.

— Броуди, не искам да се обаждаме в полицията отново, освен ако… освен ако не е въпрос на живот или смърт.

— Добре, само аз и ти, слабаче.

— Харесва ми как звучи.

— Странна работа. На мен също.

Реши да поосвежи снощните зеленчуци със свински пържоли, пюре, зелен фасул и бисквити. Докато картофите се варяха, а пържолите киснеха в марината, седна до кухненската маса и включи лаптопа си.

Първо се зае със списъка — всеки мъж в Ейнджълс Фист, който се вписваше в профила.

Под имената записа всичко, което знаеше за мъжете.

Думите й прозвучаха прекалено студено, когато ги прочете. И вероятно не бе справедливо да не отбележи, че Ло изглеждаше мил, обичаше майка си и притежаваше значителен чар.

Продължи с Рубен.

Рийс въздъхна. Знаеше, че Рубен обича полусурови пържоли, пържени картофи и пай. Но това не й помагаше с нищо.

Продължи да записва имена и информация. Спря и се почувства леко виновна, когато стигна до доктор Уолъс. Той едва влизаше във възрастовите граници, но пък бе здрав и жизнен. Ходеше на дълги разходки, ловеше риба и бе добре дошъл навсякъде. А дали човек, който лекуваше, нямаше да знае и как да убива?

След него идваха Мак Дръбър, Джеф от магазина за алкохол, шерифът и вечно готовият да помогне Линт. Мисълта, че всички тези мъже, които познаваше и смяташе за приятели, влизат в списъка й, я накара да се почувства зле.

Приключи и копира всичко на портативния хард диск. Прибра лаптопа и успокои нервите и вината си с готвене.

От другата страна на езерото Ло почука на вратата на Линда-Гейл. Държеше красива роза в ръка и бе изпълнен с желание.

Вратата се отвори. Той протегна розата и поздрави:

— Здрасти, сладурче.

Линда-Гейл не пое цветето, а застана с ръце на кръста.

— Какво искаш?

— Теб — отвърна той, като я прегърна със свободната си ръка, но момичето отстъпи назад и се опита да затръшне вратата.

Ло успя да пъхне крак в процепа и я отвори широко.

— Какво става? Господи, Линда-Гейл!

— Не приемам цветя от лъжци. Можеш да направиш кръгом и да изчезнеш оттук.

— Защо се държиш така, по дяволите?

Този път Ло срита вратата, когато Линда-Гейл я бутна.

— Престани. Днес работих четиринадесет часа, за да мога да се измъкна тази вечер и да дойда да те видя.

— Така ли? Изглежда несправедливо, след като и снощи трябваше да работиш извънредно. Да наглеждаш болен кон.

Видя го да се намръщва и присви очи.

— Лъжливо копеле! Може и да си се търкалял в сламата, но със сигурност не е било с кон.

— Не беше така. Чакай малко.

— Как можа да ме излъжеш по този начин? — разбесня се тя, врътна се и се отдалечи. — Казах ти, че няма да съм една от стадото, Ло.

— Не си. Невъзможно е да си. По дяволите, никога не си била. Хайде да поседнем за минута.

— Не искам да оставаш в къщата ми. Дадох ти каквото искаше. Но приключих с това.

— Не говори така, Линда-Гейл. Скъпа, не е каквото си мислиш.

— Какво е тогава, Ло? Не ме ли излъга?

Той бутна шапката си назад.

— Ами… излъгах те, но…

— Изчезвай незабавно!

Той метна розата на пода, а после и шапката си.

— Няма да си тръгна. Да, излъгах те за снощи, но имах причина.

— Така ли? И как се казва тя?

По лицето му се изписаха чувство за безпомощност, срам и гняв.

— Не ти изневерявам. Не лъжа на карти, не правя нечестни неща. Ако съм готов за нова връзка, първо приключвам старата. Не ходя с две жени едновременно. Защо да започвам да го правя сега, след като ти си единствената, която има значение за мен?

— Не знам — просълзи се младата жена. — Иска ми се да знаех.

— Не бях с друга, Линда-Гейл. Кълна се.

— И трябва да ти повярвам, след като веднъж ме излъга?

— Да, в думите ти има логика. Но ще ти кажа нещо. Ако ме обичаш, трябва да ми се довериш.

— Доверието се печели, Уилям — отвърна Линда-Гейл и ядосано избърса сълзите си. — Кажи ми къде беше.

— Не мога. Не още. Не ми обръщай гръб. Недей, скъпа. Трябваше да направя нещо. Не бях с друга жена.

— Защо тогава не ми кажеш?

— Ще го направя, ако почакаш до събота вечер.

— Какво има в събота вечер?

— И това не мога да ти кажа. Но е част от цялото. Довери ми се до събота вечер. Каня те на среща тогава.

Линда-Гейл се предаде.

— Каниш ме на среща, след като ме излъга и дори не искаш да ми обясниш защо?

— Точно така. Довери ми се. Обзалагам се, накрая ще се убедиш, че си заслужава.

Ло падна на колене.

— Кълна се в живота си, Линда-Гейл, не бях с друга жена.

Тя подсмръкна.

— Да не си обрал банка?

Ло се усмихна чаровно.

— Не точно. Обичаш ли ме?

— Явно наистина те обичам, макар че това е адски вбесяващо в момента.

— Аз също те обичам. И дори ми харесва да го повтарям.

Тя прикова очи в лицето му.

— Добре, ще почакам до събота вечер. Господ да ми е на помощ, Ло, вярвам ти, че не си бил с друга жена. Не мога да си представя, че би ме наранил по този начин. Затова не ме прави на глупачка, моля те.

— Не мога да те превърна в глупачка дори ако се опитам — отвърна Ло, като се наведе и я целуна. — Но не бих го направил.

— Канех се да изпека пица — съобщи тя. — Обичам пица, когато съм тъжна и бясна. Всъщност май винаги си я обичам. Можеш да споделиш пицата с мен, но няма да те пусна в леглото си. Щом трябва да чакам до събота вечер за истината и ти можеш да почакаш за секса.

— Добре, звучи справедливо. Болезнено, но справедливо — каза Ло, като стана и й протегна ръка. — Имаш ли и бира за пицата?

Той идваше към нея в тъмнината. Обувките й кънтяха по твърдата пътека. Чуваше ли той стъпките й? До слуха й не долиташе нищо, освен шепота на вятъра и ромоленето на реката, но знаеше, че преследвачът идва, приближава се зад нея като сянка, все по-близо и по-близо. Скоро щеше да усети дъха му върху врата си, скоро ръцете му щяха да се обвият около гърлото й.

Беше загубила чувството си за ориентация. Как се бе озовала тук? Нямаше избор, освен да продължи напред.

Луната освети извитата пътека, скалите и опасната река долу. Показа й пътя, но не и как да избяга. А и така щеше да отведе преследвача при плячката му.

Хвърли бърз поглед назад, но не видя нищо, освен небето и каньона. Заля я облекчение. Беше успяла да се измъкне. Ако продължи напред, ще намери пътя към града. И ще е в безопасност.

Но когато се обърна, той бе там. Препречваше пътя й. Но все още не можеше да види лицето му.

— Кой си ти? — изпищя диво. — Кой, по дяволите, си?

Той пристъпи към нея с протегнати ръце. Тя направи избора си. Скочи. Вятърът я зашемети. Озова се внезапно в кухнята на „Манео“. Вратата се отвори широко. Друг мъж. Този бе в анцуг с качулка. Пистолетен изстрел. Прониза я зверска болка. От куршума. От плясъка във водата.

Реката се сключи над нея. Вратата на килера се затвори.

И нямаше светлина. Нямаше въздух. Нямаше живот.

Ръцете на Броуди стискаха нейните, докато я изтръгнаха от съня.

— Събуди се — нареди й той. — Веднага.

— Скочих.

— Падна от леглото.

— Умрях.

Кожата й бе мокра от пот, сърцето й биеше лудо.

— Изглеждаш ми съвсем жива. Просто кошмар. Бореше се като тигър.

— Аз… какво?

— Риташе, дереше. Хайде, ставай.

— Чакай, чакай.

Трябваше да се ориентира. Сънят бе невероятно ясен. Бе видяла всяка подробност, преди да падне в реката.

— Тичах — бавно поде тя. — И той беше там. Скочих в реката. Но после всичко се обърка. Падах едновременно в реката и в килера на „Манео“. Но не потънах веднага. Не се предадох.

— Не. Бореше се да изскочиш на повърхността. Опитваше се да плуваш.

— Добре. Браво на мен. Крайно време беше.

27.

Всекидневното ставане в ранни зори промени навиците на Броуди. Виждаше изгревите, а някои от тях определено си заслужаваха усилието да отвори очи. Вършеше повече работа, което щеше да зарадва агента и редактора му. Дори имаше повече време да се мотае из вилата и да обмисля възможностите за промяна.

Мястото беше добро. Отдавна се чудеше дали да го купи и така да се превърне в собственик. Добра инвестиция. Имот със стойност. Ипотека. Поддръжка.

Е, човек трябваше да приеме и доброто, и злото.

Ако къщата си бе негова, можеше да разшири кабинета си, да добави още една тераса. Гледката към езерото се разкриваше още по-добре от горния етаж, особено през лятото, когато дърветата се покриваха с милиони листа. Тогава водата едва прозираше през преплетените клони, ако хвърлиш поглед през прозорците на първия етаж.

Да, терасата бе добра идея. Сутрин можеше да си пие кафето там и да се настройва за деня.

Застана до прозореца в кабинета си и си я представи. Да, определено щеше да стане хубаво.

Един или два стола? Ако купуването на вилата бе сериозна стъпка, то запазването на жената бе гигантски скок над бездна.

Винаги бе обичал жените. Не само телата, но и умовете им. Но ако някой му бе казал, че един ден ще иска една-единствена жена да е вечно около него, щеше да изреди безброй причини защо това е невъзможно.

Но ако ставаше дума за Рийс, не можеше да се сети за нито една.

Да, вярно бе, че присъствието й го караше да става рано. А след напускането на „Трибюн“ бе свикнал да се излежава до когато си иска. Но пък след вдигането в зори винаги го чакаше кафе. Хубаво кафе, което не трябваше сам да приготвя. И храна. Биваше ли да се пренебрегват предимствата на хубавото кафе и храната?

А и гласът на Рийс. Уханието й. Начинът, по който подреждаше нещата. Масата за вечеря, дрехите, възглавниците на леглото. Бе открил, че е абсурдно очарован от идеално сгънатите кърпи в банята.

Сигурно не беше с всичкия си.

Но кой мъж можеше да устои на невероятните й очи?

Рийс бе много по-привлекателна причина за ранното ставане от великолепните изгреви. Имаше си проблеми и вероятно никога нямаше да успее да я излекува напълно от фобиите и неврозите й. Но те пък я правеха интересна. У Рийс Гилмор нямаше нищо обикновено и скучно.

Два стола, реши той. На терасата ще има два стола.

Завъртя се и се върна до бюрото. Взе диска, който Рийс му бе оставила. Вкара го в компютъра и видя два файла. Единият бе с инициали Г. К., другият бе озаглавен „Списък“.

— Готварска книга — промърмори Броуди и се зачуди дали Рийс бе искала да му я покаже, или просто бе забравила да изтрие файла.

Е, нямаше значение, книгата бе пред него.

Не е лошо, реши Броуди. Беше вмъкнала идеи за различните видове кухненско оборудване, време и начин на живот. Леко четиво. Достъпно.

След въведението бе включила кратко резюме на книгата и пет-шест рецепти. Инструкциите бяха достатъчно ясни, така че дори той би могъл да си приготви нещо.

Всяка рецепта бе допълнена със звезди, от една до четири. Степен на трудност, отбеляза той. Чудесна идея.

— Умно момиче си, слабаче — каза Броуди на глас. Замисли се за момент, после написа кратко писмо на агента си и прикачи файла на Рийс.

Затвори го и отвори списъка със заподозрените. О, да, наистина беше умна. Кратките й профили уцелваха точно в десетката. Броуди се изненада леко, като откри вътре имената на Мак Дръбър и доктор Уолъс, но Рийс държеше на подробностите. Описанието на Мак като „неопитен флиртаджия, който обича да клюкарства“ определено му хареса.

Трябваше да попита Рийс какво би написала за него, ако го беше включила в списъка.

Добави някои от собствените си наблюдения и идеи. Например, Рийс нямаше откъде да знае, че сърцето на заместник-шерифа Дени бе разбито от едно момиче, което работеше като камериерка в хотела, беше го лъгало в продължение на шест месеца и накрая бе избягало от града с някакъв рокер предишната есен.

Броуди затвори файла и го копира заедно с готварската книга в собствения си компютър.

Беше едва осем сутринта, когато приключи.

Не му оставаше нищо друго, освен да започне работа.

Даде си почивка в единадесет и слезе до кухнята за кола и шепа солети. Дъвчеше първата, когато телефонът иззвъня. Намръщи се, но видя, че се обажда агентката му, и се ухили.

— Здрасти, Лид. Върви чудесно — каза той, когато агентката го попита за книгата му.

Да, днес компютърът му беше близък приятел, но имаше дни, когато се превръщаше във враг. Агентката го попита дали има време да поговорят за готварската книга и той се усмихна доволно.

— Да, имам няколко минути. Какво мислиш?

Затвори телефона и се зарови из купчината документи по бюрото си, за да открие графика на Рийс. Намери го под списание за оръжия, послужило му в проучванията, и реклама за плазмения телевизор, който възнамеряваше да си купи.

Погледна часовника, после компютъра. Реши да не се чувства виновен задето днес приключваше работа прекалено рано.

Влезе в ресторанта на Джоуни тъкмо когато Рийс си сваляше престилката. Облегна се на плота. Рийс бе вдигнала косата си, а лицето й бе зачервено от горещината на печката. Изглеждаше невероятно нежна.

— Яде ли нещо днес? — попита я Броуди.

— Ами… не съвсем.

— Опаковай нещо.

— Какво си намислил? Друг пикник?

— Не. Обяд. Здрасти, Бебе, как си?

— Бременна съм.

— А! Поздравления!

— Лесно ти е да го кажеш. Не повръщаш всяка сутрин. Веселбата никога не свършва — оплака се Бебе, но се усмихна и се облегна на бара срещу него. — Джим се надява на момиче този път. И аз нямам нищо против. Защо никога не ме заведе на пикник, Броуди?

— Защото Джим ще ме срита по задника. А и трябва ли да те каня, когато си бременна?

— Ти си мъж. Трябва да изглеждаш притеснен и леко уплашен. И се справяш добре. Чакам бебето в края на ноември, за Деня на благодарността. До това време ще изглеждам като че съм погълнала цяла пуйка. Кога излиза следващата ти книга?

— Един-два месеца по-рано и много по-безболезнено.

Бебе завъртя очи към новодошлите клиенти и каза:

— Е, трябва да се върна към блясъка на слугинството.

— Обяд — съобщи Рийс, като изнесе огромна торба от кухнята. — Ще бъдеш от първите, опитали експерименталните ни панини5.

— Панини? В ресторанта на Джоуни?

— И ти ли, Бруте? Човек може да си помисли, че съм сготвила охлюви и мозък, които приготвям великолепно, между другото.

— Предпочитам панините — каза той, като я хвана за ръка и я поведе навън.

— Къде отиваме? — попита Рийс, като се огледа за колата му.

— На езерото.

— Добра идея. Чудесен ден за обяд край езерото.

— Няма да обядваме край езерото, а в него — кимна той към закотвено кану. — В това.

Рийс загледа лодката със съмнение.

— Ще седим в кану и ще ядем панини?

— Аз избрах мястото, ти избра храната. Това е лодката на доктора. Позволи да я вземем за няколко часа. Ще се наложи да погребем малко.

— Хммм.

Рийс обичаше лодки. Всъщност, обичаше лодки с мотори или платна. Но нямаше представа дали харесва лодки с гребла.

— Обзалагам се, че водата е адски студена.

— Правилно, затова трябва да останем над водата, а не в нея. Качвай се в лодката, Рийс.

— Добре.

Тя пристъпи в кануто и отиде до задната пейка.

— Обърни се — нареди й Броуди.

— Добре.

Той й подаде едното гребло и се настани на предната пейка. Отблъсна лодката от брега.

— Ще правиш същото като мен, но от другата страна — обясни Броуди.

— Правил си го и преди, нали? Имам предвид, няма да е първото гребане и за двама ни, нали?

— Правил съм го и преди. Още не съм си купил лодка, защото се колебая между кану и каяк, а е глупаво да имаш и двете. Пък и винаги можеш да вземеш нечия лодка назаем и да не се главоболиш с поддръжката й. Просто купуваш на собственика няколко бири или бутилка уиски и всичко е наред.

— Знаеш какво правиш — усмихна се тя и натисна греблото. — Водата е по-твърда, отколкото изглежда.

Мускулите й се затоплиха бързо. Наблюдаваше Броуди внимателно и повтаряше движенията му. Усещането беше приятно. Струваше й се, че се носят светкавично по езерото. Но бързо я обзе умора.

Време е да се върна към фитнеса, напомни си тя.

— Къде отиваме? — попита Рийс.

— Никъде.

— Пак там ли? — засмя се тя и отметна назад косата си, разрошена от вятъра.

Видът на планината я зашемети.

— О, Господи! О, Господи!

Броуди се усмихна. Бе доловил възхищението и преклонението в гласа й.

— Страхотна гледка, а? — попита, като закачи греблото си, после взе нейното от неподвижните й ръце и също го закачи.

— Оттук е различно. Не знам защо, но е различно. Върховете изглеждат…

— Как изглеждат?

— Като божества. Сребърни, блестящи, с бели корони. По-големи, по-могъщи.

Величествените върхове се открояваха в сребристосиньо на фона на едноцветното небе. Снегът бе бял като облаците над тях, които се отразяваха във водата.

Чапла се издигна от езерото и се понесе като призрак към блатото.

Малка лодка с жълти платна се носеше близо до кануто. Здраво момче в каяк гребеше енергично. Рийс позна Карл, който ловеше риба от кануто си. Двойка туристи се понесоха с моторница по водата.

Чувстваше се замаяна от красотата наоколо.

— Защо не правиш това всеки ден? — зачуди се тя.

— Правя го по-често през юни, но напоследък бях зает. Миналото лято Мак ме убеди да предприемем тридневно пътешествие по реката. Той, Карл, Рик и аз. Тръгнах с тях, защото реших, че екскурзията ще ми помогне в проучванията. Разпънахме палатка, пържихме рибата, която Карл ловеше. Пихме каубойско кафе. Разказвахме си лъжи за жени.

— Добре сте се забавлявали.

— Прекарахме си страхотно. Ние с теб също можем да го направим. Ще се позабавляваме ден-два, когато свикнеш да гребеш, и ще изпробваме някоя от лесните лодки.

— Не знам дали ще е лесно, но идеята ми харесва.

— Добре. Прочетох списъка ти.

— Аха.

Стори й се, че облаци закриват слънцето, но пък наистина трябваше да обсъдят проблема. Рийс отвори торбата със сандвичи.

— И какво мислиш? — попита тя.

— Подробен е. Добавих някои неща. Ако се поровим дискретно, ще можем да елиминираме някои от заподозрените. Вече научих, че Рубен, Джо, Линт и Дийн са играли покер в задната стаичка в бара на Кланси. Рубен и Джо — от седем до десет. Приключили и потеглили към ресторанта на Джоуни. Дийн, Линт, Стан Юрик, който не е в списъка ти, тъй като е на седемдесет и кльощав като сламка, и Харли, липсващ благодарение на брадата си, останали да играят до един сутринта. Никой не е излизал от стаята, освен за да отиде бързо до тоалетната. Дийн изгубил осемдесет кинта.

— Добре, елиминираме трима.

— Агентката ми хареса готварската ти книга.

— Какво? Какво?

Броуди отхапа от сандвича.

— Дяволски хубав е — отбеляза той с пълна уста. — Тя иска да поговори направо с теб.

— Но книгата не е готова.

— Защо тогава ми я даде?

— Просто… помислих си, че ако имаш време, можеш да й хвърлиш един поглед. Да ми кажеш мнението си, да ми дадеш съвет.

— Хареса ми, затова попитах агентката за нейното мнение. И тъй като е умна жена, бе съгласна с мен.

— Защото си й клиент? Или защото книгата наистина е добра?

— Първо, тя има много по-важни клиенти от мен. Аз съм дребна риба. Но можеш да я попиташ лично. Както и да е, хареса я, но трябва да оформим договора ти. Тя възнамерява да изпробва една от рецептите ти довечера. Тя самата готви, но ще даде една от по-простите рецепти на помощничката си, която никога не е влизала в кухнята.

— Нещо като прослушване.

— Тя е заета жена и не би приела нов клиент, ако не се убеди, че книгата ще се продаде. Вероятно можеш да поговориш с нея утре, след като се види как се е справила помощничката.

— Нервна съм.

— Разбира се. Но Лидия няма да те заблуждава. И се сети коя си.

— Моля?

— Лидия е умна, има нюх и е наясно с текущите събития. Паметта й е като на стадо слонове. Попита ме дали ти си Рийс Гилмор от Бостън, преживяла клането в „Манео“ преди две години. Не я излъгах.

Рийс усети как апетитът й се изпарява.

— Разбира се, че не си я излъгал. Но какво значение има това за нея?

— Може да има значение за теб. Ако книгата ти бъде публикувана, и други хора ще се сетят. От известно време се носиш под радара, слабаче. Но ще се върнеш в обсега му, ако книгата се продаде. Репортери, въпроси. Трябва да решиш дали ще можеш да се справиш с тях.

— Оцеляла от масово убийство, бивша пациентка на психиатрията пише готварска книга. Ясно. Мамка му!

— Трябва да си помислиш по въпроса.

— Да, предполагам, че си прав.

Рийс се загледа в езерото, планината, блатото. Дългите зелени клонки на върбите висяха над водата. В другия край на езерото сребриста риба се мяташе диво на въдицата на Карл.

Невероятно красиво и спокойно. Но нямаше място, където да се скрие.

— Е, агентката ти може да реши да не ме представлява — замислено каза Рийс. — Или пък може да не успее да продаде книгата.

— Все пак трябва да решиш какво точно искаш — отбеляза той, като отново отхапа от сандвича. — Защо реши да включиш панини в менюто на Джоуни?

— Защото са хубави, бързи и лесни за приготвяне. Искам да разнообразя менюто.

— Ти си творческа личност. Не можеш да потиснеш този порив у себе си. Обичаш да храниш хората, но по свой собствен начин. Или поне да добавиш нещо от себе си. Ако продължиш да работиш там, ще се изкушиш да влагаш все повече.

Рийс се размърда с леко неудобство, защото знаеше, че Броуди е прав. Съзнаваше, че вече влага нещо от себе си.

— Не се опитвам да превзема кухнята.

— Не. Но и вече не се опитваш просто да се впишеш вътре. Ала Ейнджълс Фист никога няма да стане Джаксън.

Рийс объркано поклати глава.

— Добре.

— Но все пак ще се разрасне. Погледни — подкани я той и махна към планината. — Хората харесват всичко това. Гледката, въздуха, езерото, дърветата. За някои е достатъчно да му се наслаждават през уикенда или за две-три седмици през ваканцията. Други обаче искат да се настанят тук или да си купят вила, където да идват на ски, езда или риболов. Колкото по-претъпкани стават големите градове, толкова повече хора желаят да живеят на подобно място. И хубавото е, че всички винаги искат да ядат.

Рийс отвори шишето с вода.

— Да не ми предлагаш да отворя ресторант?

— Не. Първо, страхотно ще вбесиш Джоуни. Второ, нямаш амбицията да управляваш ресторант, а само кухня. Знаеш ли кой е най-едрият предприемач в Ейнджълс Фист?

— Не.

— Джоуни Паркс.

— Стига бе! Знам, че притежава някои места…

— Притежава „Ангелска храна“, половината хотел, моята вила и три други, четири къщи, и то само в града, и доста земя в добавка. Притежава и сградата, където се помещават галерията и магазинът за сувенири.

— Шегуваш се. Джоуни примира, когато искам да похарча няколко долара повече за подправки.

— И точно затова притежава половината град. Пестелива е.

— Обичам я и й се възхищавам, но това си е скъперничество.

Броуди се ухили и вдигна чашата си с кола.

— Не върви да говориш така за деловата си партньорка.

— Как пък от моя началничка ще се превърне в делова партньорка?

— Като й предложиш да отвори „Изискан гастроном“ в другия край на града. Малък, интимен ресторант, скъп, но все пак достъпен.

— Джоуни никога… Всъщност може и да се съгласи. Малък, интимен ресторант. За специална вечеря или за изисканите обеди на богатите жени. Хм. Хм. Работно време — само за обяд и вечеря. Интересно меню. Хм.

Третото „хм“ накара Броуди да се ухили весело. Рийс вече бе приела идеята.

— Разбира се, зависи от това къде самата ти искаш да си.

— Така е. Броуди, ти си подмолно копеле. Вкара тази идея в главата ми и сега няма да мога да я изкарам оттам.

— Е, поне ще имаш за какво да си мислиш. Не възнамеряваш ли да изядеш и другата половина от сандвича?

Рийс се ухили и му го подаде. Мобифонът й иззвъня.

— Никой никога не ме търси — изненада се тя. — Чудя се защо изобщо го нося със себе си. Ало?

— Рийс Гилмор?

— Да.

— Обажда се Серж. Разкрасих те, когато дойде в Джаксън.

— О, да, Серж. Как си?

— Чудесно. Надявам се, че ти и Линда-Гейл скоро пак ще дойдете в салона.

Инстинктивно, Рийс вдигна ръка към разрошената си коса. Да, имаше нужда от разкрасяване. Но пък трябваше да плати и застраховката на колата си.

— Ще поговоря с Линда-Гейл — обеща тя.

— Всъщност, обаждам се заради снимката, която ми остави. Имам предвид, скицата.

— Скицата? Позна ли я?

— Не. Но току-що назначих едно момиче да мие косите на клиентките, та тя смята, че я познава. Искаш ли да ти дам телефона й?

— Чакай — вторачи се тя в Броуди. — Тя там ли е сега?

— Не. Постъпва в понеделник. Но имам данните й. Искаш ли ги?

— Да. Чакай! — извика Рийс, като зарови в чантата си за бележник и химикалка. — Готова съм.

— Марли Матюс — продиктува Серж.

Рийс записа името, адреса и телефона й.

— Благодаря ти, Серж. Много ти благодаря. Двете с Линда-Гейл скоро ще дойдем да ни разхубавиш.

— Очаквам ви с нетърпение.

Тя затвори телефона и се обърна към Броуди.

— Някой е познал жената от скицата.

— Това го схванах. Вземи си греблото. Трябва да закотвим лодката, преди да потеглим към Джаксън.

28.

Марли Матюс живееше на първия етаж в малко блокче с обзаведени апартаменти близо до шосе 89. Собствениците се бяха опитали да му придадат известен стил с фалшиви гипсови стени, заобикалящи неголям вътрешен двор с ограда от ковано желязо. В дворчето се помещаваха няколко избелели стола и две-три прясно боядисани метални маси. Изглеждаше чисто и макар паркингът да бе осеян с пукнатини от зимния студ, бе добре поддържан.

В двора четиригодишно хлапе караше червено колело в кръг. От отворен прозорец на втория етаж долиташе истеричен бебешки плач.

В мига, когато тръгнаха през двора, от стъклените плъзгащи се врати на първия етаж излезе жена и попита:

— Мога ли да ви помогна?

Жената беше дребна, жилава, с къса тъмна коса, изпъстрена с бронзови кичури. Беше хванала дългата дръжка на парцал за под и изглеждаше готова да ги халоса с него, ако не хареса отговора им.

— Надявам се — отговори Рийс с широка усмивка, тъй като знаеше какво е да се страхуваш от непознати. — Търсим Марли Матюс.

Жената махна на момченцето и то насочи колелото си към нея.

— Защо я търсите?

— Може да познава човек, когото търсим. Серж от фризьорския салон ми се обади. Аз съм Рийс Гилмор. А това е Броуди.

Очевидно споменаването на новия й шеф бе достатъчно.

— Е, добре, аз съм Марли Матюс.

Бебето на горния етаж продължаваше да плаче и някой запя нежно на испански.

— Съседката ми току-що роди — обясни Марли, когато Рийс автоматично вдигна поглед нагоре. — Моля, влезте за минута. Рори, стой там, където мога да те виждам.

— Мамо, мога ли да си взема кутия сок?

— Разбира се. Но ако излезеш пак на двора, стой така, че да те виждам.

Момченцето се втурна в апартамента. Възрастните го последваха. Хлапето отиде до хладилника в кухнята, разделена от всекидневната от дълъг плот.

— Искате ли нещо? — любезно попита Марли. — Студена напитка?

— Благодаря, няма нужда.

Апартаментът бе блестящо чист и миришеше на лимонов препарат. Беше оскъдно обзаведен с двойно канапе и кресло, но бяха положени усилия да бъде разкрасен. Ваза от червено стъкло с жълти изкуствени маргарити стоеше на плота, а на масата — саксия с някакво зелено растение.

Малко ъгълче от дневната бе превърнато в кът за игра, ограден с бяла масичка и червен стол. На стената висеше коркова дъска със закачени детски рисунки. Прозрачна пластмасова кутия на пода подслоняваше играчки.

Очевидно заинтересуван от непознатите повече, отколкото от колелото си, Рори отнесе кутията със сок до Броуди.

— Имам състезателна кола и пожарна — гордо съобщи той.

— Така ли? Коя е по-бърза?

Рори се ухили и отиде да ги донесе.

— Заповядайте, седнете — покани ги Марли.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита Броуди, като отиде до кутията с играчки и се настани до момченцето.

— Преди няколко седмици оставих скицата в салона — започна Рийс. — Серж каза, че ти си познала жената.

— Не съм абсолютно сигурна. Просто, когато видях скицата, се запитах какво прави там Дийна.

— Дийна?

— Дийна Блек.

— Приятелка ли ти е? — намеси се Броуди небрежно, като подкара пожарната до състезателната кола на Рори.

— Не точно. Живееше горе, където сега е Лупе. Лупе с малкото бебе.

— Живееше? — повтори Броуди.

— Да, напусна. Преди около месец.

— Другаде ли се премести? — попита Рийс.

— Нещо такова — отговори Марли, погледна отново Броуди, сякаш да се увери, че няма да грабне Рори и да побегне, и приседна на канапето. — Не си опакова целия багаж. Взе си дрехите, но остави кухненски прибори, списания и разни такива. Не ги искала, защото бездруго били боклуци.

— На теб ли ти го каза?

— На мен? Не — стисна устни Марли. — По онова време вече не си говорехме. Остави бележка на портиера, който живее в съседния апартамент. Та беше на писала, че отива на по-добро място. Вечно повтаряше, че ще се премести на по-добро място. Взе си дрехите и мотора и изчезна.

— Мотор? — обади се Броуди.

— Караше харли. Подходящо за нея. Често водеше разни рокери, докато живееше тук — обясни Марли, като погледна бързо Рори, за да се увери, че не подслушва. — Работеше в стриптийз бар — прошепна тя. — Бар на име „Рандеву“. Когато все още си говорехме, ми обясняваше, че там съм щяла да правя повече пари, отколкото в „Усмихнатия Джак“. Там работя като келнерка. Но не исках да се местя в стриптийз бар, а и не мога да работя полугола до късна нощ, след като си имам Рори.

— Сама ли живееше? — попита Рийс.

— Да, но често си водеше компания. Съжалявам, ако ти е била приятелка, но наистина си беше така. Имаше компания почти всяка нощ. Поне до шест сутринта. Така беше допреди около осем месеца.

— Какво се промени?

— Почти съм сигурна, че се появи мъж, на когото държеше. Чувах ги горе веднъж седмично. После настроението й се оправяше за около ден-два. Спомена, че била закачила риба на въдицата си. Той й купувал разни неща. Ново кожено яке, колие, бельо. Но после… не знам… сигурно са се скарали.

— Защо мислиш така?

— Ами влетя тук побесняла една сутрин. Тъкмо слагах Рори в колата, за да го закарам в детската градина. Псуваше като луда и кълнеше. Помолих я да млъкне, защото синът ми е в колата. А тя ми отговори, че и той щял да стане гнусно копеле като останалите, когато порасне. Можете ли да си представите? — възмутено попита Марли, очевидно все още обидена. — Да каже подобно нещо за сладкото ми момченце? И то пред самата мен?

— Не, не мога. Очевидно е била много ядосана.

— Не ми пука дали е била ядосана, нямаше право да говори за моя Рори по този начин. Вбеси ме. Скарахме се, но аз отстъпих, защото детето беше с мен. А и бях чувала, че веднъж халосала с бирена бутилка някакъв тип в бара. Не беше от хората, с които искаш да се разправяш.

— Не те обвинявам — кимна Рийс, като си припомни как Дийна бе зашлевила убиеца и как се бе хвърляла върху него.

— Но тя не отстъпи — продължи Марли. — Не престана да вика и да се заканва. Заяви, че никой не можел да си играе с нея. И онзи тип — очевидно гаджето й — щял да си плати. А след като го довършела, щяла да се прехвърли на някой по-добър.

Марли сви рамене.

— Това е основното. Втурна се нагоре, а аз се качих в колата.

— Тогава ли я видя за последен път? — обади се Броуди.

— Не. Видях я още два-три пъти. Но, честно казано, я избягвах. Чух мотора й няколко пъти.

— Помниш ли кога го чу за последен път? — попита Рийс.

— Помня, защото беше посред нощ. Събуди ме. Трябва да е било на следващия ден, когато портиерът ми каза, че напуснала. Оставила ключовете в плик и изчезнала. Портиерът реши да прибере останалите й неща на склад за известно време. Може и да го е направил — сви рамене тя. — Не знам и не ме интересува. Радвам се, че напусна. Лупе и мъжът й са много по-добри съседи. Със Серж се разбрахме, че мога да работя в салона, когато Рори е на детска градина, а Лупе го гледа вечер, след като отида на работа в ресторанта. Никога не бих се доверила на Дийна за детето си.

Внезапно Марли се намръщи.

— Вие ченгета ли сте? Дийна да не се е забъркала в някакви неприятности?

— Не сме ченгета — отговори Рийс, като погледна Броуди. — Но мисля, че наистина става дума за неприятности. Знаеш ли дали портиерът си е у дома?

— Обикновено е.

Портиерът си беше у дома. Джейкъб Мекленбърг беше висок, слаб седемдесетгодишен мъж с гъсти бели мустаци. Апартаментът му, огледално копие на този на Марли, бе претъпкан с книги.

— Дийна Блек. Страхотно претенциозна — каза той, като поклати глава. — Вечно се оплакваше. Плащаше си наема навреме или почти. Не беше щастлив човек. Винаги обвиняваше всичко и всекиго заради това, че животът й не бе такъв, какъвто искаше.

— Това Дийна ли е? — попита го Рийс, като извади скицата от чантата си.

Мекленбърг извади чифт очила от джоба си, стисна устни и разгледа скицата внимателно.

— Доста прилича. Бих казал, че е тя. Защо я търсите?

— Изчезнала е — отговори Броуди бързо, за да не даде възможност на Рийс да каже нещо. — Пазите ли все още бележката, която ви е оставила?

Портиерът се замисли за момент. Вгледа се в лицето на Броуди, после прикова очи в Рийс.

— Обичам да поддържам ред. И не бих искал Дийна да се върне и да ме обвини, че съм дал квартирата й под наем, без тя да знае. Не виждам защо да не ви позволя да погледнете бележката.

Той отиде до библиотечката, дръпна стол и се настани, за да прегледа съдържанието на ниския шкаф.

— Чудесна колекция — отбеляза Броуди. — Имам предвид книгите.

— Мога да си представя да живея без храна, но не и без книги. Преподавах английска литература в продължение на тридесет и пет години. След като се пенсионирах, реших да се заема с нещо, което ще ми позволи да чета, но не и да се превърна в отшелник. Тази работа ми осигурява баланса. Справям се без проблеми с малките поправки, а след като си се разправял с тийнейджъри няколко десетилетия, не е трудно да се справиш с наемателите. Дийна беше една от трудните. Не искаше да живее тук.

— Че защо?

— Малък, евтин апартамент, далеч от центъра. Плащаше си наема, но и това й беше неприятно. Няколко пъти ми предложи сексуални услуги вместо наем — усмихна се той, като дръпна тънка папка. — Но не беше мой тип.

Мекленбърг извади лист от папката и го подаде на Броуди.

— Категорично — отбеляза Броуди. — Написано е на компютър. Тя имаше ли компютър?

Мекленбърг се намръщи замислено.

— Не мисля. Но из целия град има интернет кафета.

— Изглежда странно — намеси се Рийс — да си направи труда да ви каже да вървите на майната си. Защо просто не си е заминала?

— Ами… тя обичаше да ругае и да се хвали.

— През последните няколко месеца се е виждала с някакъв мъж.

— Да, така беше. Но спря… спря да го забавлява преди празниците миналата година.

— Някога виждал ли сте човека, с когото ходеше?

— Май да. Веднъж. Повечето й приятели не си правеха труда да се държат дискретно. В мазето имаме перално помещение. Един от наемателите ми бе съобщил, че сушилнята е развалена. Слязох да проверя дали мога да я оправя сам. Тъкмо се качвах обратно горе, когато приятелят й си тръгваше. Беше понеделник следобед. Знам, защото по онова време всички наематели работеха в понеделник.

— Понеделник. Около празниците — повтори Рийс.

— Да, мисля, че беше малко след Нова година. Спомням си, че предишната вечер бе валял сняг и трябваше да го изрина. Обикновено правя дребните поправки сутрин или между четири и шест. Освен ако не стане авария, разбира се. Обичам да чета, докато обядвам, а после да си подремна. Но същата тази сутрин бях забравил за сушилнята, а трябваше да се заема с нея.

Възрастният мъж поглади мустаците си с пръст и стисна устни замислено.

— Мъжът изглеждаше неприятно изненадан, когато ме срещна. Явно не му хареса, че го видях. Обърна ми гръб и се отдалечи бързо. Не беше оставил колата си на паркинга. Стана ми любопитно и забързах да си вляза у дома и да погледна през прозореца. Той излезе пеша от паркинга.

— Може би живее в града — предположи Рийс.

— Или беше паркирал другаде. Но знам, че оттогава Дийна излизаше да се видят навън. Ако се срещаше с него, разбира се. Но доколкото знам, той никога вече не дойде тук.

— Не е искал да го видят. Така изглежда, нали?

— Да, така е — съгласи се Броуди. — А това показва, че е женен или е високопоставен човек.

— Политик? Свещеник?

— Възможно е.

Стигнаха до колата на Броуди. Рийс се обърна и отново огледа блокчето.

— Не е дупка. Не е луксозно, но е чисто и добре поддържано. Но не е било достатъчно добро за Дийна Блек. Искала е повече. По-голямо, по-скъпо, по-лъскаво.

— И си е мислела, че е хванала риба, която ще й осигури тези неща.

— Значи приятелят й не й е дал всичко, което е искала. Или пък той е прекратил връзката. Смятам впрочем, че той я е изритал. Особено ако е бил женен или пък високопоставена личност. Но, Броуди, ако се е страхувал да не го видят тук, какво става с теорията ни, че е от Ейнджълс Фист?

— Не я променя особено — отвърна Броуди, като й отвори вратата, заобиколи колата и се настани на мястото си. — Може би идва редовно по работа в Джаксън. Или пък се страхува да не бъде познат от местен човек, който редовно посещава нашето градче. Но не я е убил, защото не се е съгласила да бъде зарязана. Отказът й може да е вбесяващ, но все пак човек казва: „Кофти, сестро. Дотук бяхме. Край.“

— Мъжете наистина са долни копелета.

— Жените също късат с гаджетата си.

— Да, но обикновено казваме, че съжаляваме. Както и че прекратяваме връзката не по вина на мъжа, а защото си имаме проблеми.

Броуди изсумтя.

— Предпочитам да ми забучат вилица в окото, от колкото да чуя подобно извинение. Но работата е там, че тя го е държала с нещо. Заплашила го е. Казала е на Марли, че той ще си плати. Но той не е искал да си плати.

— И затова я е убил, скрил е трупа и е заличил следите си. Върнал се е тук посред нощ, качен на нейния мотор. И вече е бил написал бележката.

— Да, навярно той притежава компютър. Или поне има достъп до такъв. А това никак не ни помага.

Но Рийс си помисли, че парченцата от мозайката постепенно се сглобяваха. Вече разполагаха с име и, освен ако не грешаха, с мотив за убийство.

— Взел е дрехите й — добави Рийс. — Никоя жена не би оставила дрехите и личните си вещи. Затова ги е взел. И се е отървал от тях. Оставил е приборите й и е написал бележката, за да заблуди хората. Никой не би тръгнал да търси жена, за която смята, че просто се е преместила в друга квартира.

— Но не е вписал теб в сметките си. А ти не само видя убийството, но и твърдо реши да откриеш коя е жертвата.

— Дийна Блек — каза Рийс и затвори очи за момент. — Е, вече разполагаме с име. Какъв е следващият ни ход?

— Отиваме в стриптийз бара.

Рийс не знаеше какво точно да очаква. Кожа, вериги, хардрок, мрачни погледи.

Всъщност наоколо имаше повече джинси, отколкото кожа, а погледите бяха незаинтересовани. Музиката обаче гърмеше силно от гигантски колони на сцената, където танцуваше жена с лилава коса, миниатюрни бикини и високи токове.

Гъст цигарен дим се извиваше над маса до сцената, където няколко яки типове с татуирани ръце зяпаха представлението и се наливаха с бира.

В заведението имаше много маси, повечето обърнати към сцената. Само няколко бяха заети.

Рийс реши, че най-разумното е да седне до бара и да мълчи. Броуди поръча две наливни бири.

Барманът имаше червеникавокафяви мустаци, увиснали от двете страни на брадичката му, и плешива като пъпеш глава.

Броуди се облегна на бара, за да вземе бирата си.

— Виждал ли си Дийна напоследък? — попита той бармана.

Мъжът избърса малко разсипана пяна с парцала си.

— Не.

— Напусна ли?

— Сигурно. Престана да идва на работа.

— Кога?

— Преди известно време. Какво ти влиза в работата?

— Дийна ми е сестра — намеси се Рийс с широка усмивка. — Е, половин сестра. Същата майка, различни бащи. На път сме за Вегас и реших, че може да останем при нея ден-два.

Хвърли бърз поглед на Броуди и забеляза, че е повдигнал едната си вежда, което му придаваше изненадано, но и донякъде развеселено изражение.

— Отбихме се в апартамента й — продължи Рийс. — Там ни казаха, че се изнесла миналия месец, но ни съобщиха, че работи тук. Не сме я чували от доста време и ни домъчня за нея. Просто искахме да й кажем „здрасти“.

— Не мога да ви помогна.

— Е, добре — кимна Рийс и вдигна чашата си. — Не сме чак толкова близки. Но реших, че след като минаваме оттук, може да се отбием да я видим. Дали някой тук не знае къде е отишла?

— На мен не ми каза. Останах без една танцьорка.

— Типично — сви рамене Рийс, като остави чашата, без да отпие, тъй като се съмняваше в хигиената в подобно място. — Май само си загубихме времето — обърна се тя към Броуди. — Навярно е заминала някъде с онзи тип, с когото се виждаше.

Келнерката, застанала до бара, изсумтя презрително.

— Не е особено вероятно.

— Моля?

— Скараха се. Станал страхотен скандал. Тя беше побесняла. Не помниш ли, Кун?

Барманът сви рамене.

— Вечно си беше бясна, ако питаш мен.

— Това също си е типично за нея — завъртя очи Рийс. — Но тя си мислеше, че този тип е сериозен. Как, по дяволите, му беше името?

— Така и не ми го каза — обади се келнерката. — Наричаше го Пъстървата. Той беше рибата, която си бе уловила. Загряваш ли?

— Да, загрявам.

— Две бири и две уискита, Кун. „Бъдуайзър“ и от домашното уиски.

Рийс изчака келнерката да отнесе поръчката си до близката маса и да се върне. После й се усмихна мило и подхвърли небрежно:

— Е, значи не е било толкова сериозно.

— А?

— Дийна и този тип, Пъстървата. Предполагам, че отношенията им не са били сериозни.

— Според мен, бяха. Поне от нейна страна.

— Наистина ли? — предпазливо отпи от бирата си Рийс. — Това не е типично за нея. Дийна обича да сваля мъжете, но не и да ги задържа.

Келнерката се ухили, облегна се на бара и взе пакет „Вирджиния Слимс“ от плота.

— Това ми хареса — каза тя. — Кун, взимам си почивката.

— Аз съм Рийс — представи се Рийс. — Може би Дийна ме е споменавала.

— Не, доколкото си спомням. Дори не знаех, че има сестра. Казвам се Джейд.

— Приятно ми е да се запознаем. Значи Дийна си падаше по него, а?

— Ами спря да води у дома всеки, когото видеше. Съжалявам, знам, че си й сестра, ама такава си беше.

— Не е нещо ново. Предполагам, че затова бях толкова изненадана, когато заговори различно за този тип.

— Каза, че бил от по-висока класа — обясни Джейд, като издуха дима от цигарата си. — Не мога да си го представя, след като се запозна с него тук.

— Аха — опита се да си придаде равнодушен вид Рийс. — Значи си го видяла?

— Може и да съм. Не съм сигурна. Не беше от редовните клиенти, защото Дийна щеше да ми го покаже. Но й купуваше разни неща. Тя ми се изфука с колието, което й беше подарил. Осемнадесет карата злато. Сигурно лъжеше, ама беше красиво. Във формата на полумесец. Дийна каза, че полумесецът бил седефен, а малките звездички по верижката — истински диаманти.

— Диаманти? Я стига бе!

— Вероятно лъжеше, ама си го харесваше. Вечно го носеше. Дори по време на изпълненията си. Каза, че Пъстървата я наричал Тъмната страна на луната. Каквото и да означава това.

— Може би Пъстървата знае къде се е запиляла — каза Рийс, като погледна Броуди, сякаш за потвърждение.

Той реши да продължи да си пие бирата и да се държи като човек, на когото не му пука.

— Мислиш ли, че някой от работещите тук го познава? Някоя от другите танцьорки?

— Дийна не споделяше много. Хвалеше се, но искаше да задържи този тип за себе си. Със сигурност не беше рокер.

— Така ли?

— Според нея било време да хване човек с добра работа, който вижда от живота повече, отколкото някакъв си мотор. Но пък, както ти казах, разделиха се. И тогава тя изчезна. Предполагам, че си е намерила по-добро място.

— Сигурно си права.

Броуди проговори чак когато се върнаха в колата.

— Не спираш да ме изненадваш, слабаче. Седиш в стриптийз бар и лъжеш адски убедително.

— Това ми се стори най-прекият път. Ако бях споменала, че съм видяла някой да убива Дийна Блек преди няколко седмици, но никой не ми вярва, нямаше да свършим работа. Но не съм убедена, че и сегашното ми поведение ни помогна с нещо.

— Разбира се, че ни помогна. Информацията за времето, когато Дийна е изчезнала, съвпада с убийството край реката. Имала е връзка с мъж, който очевидно не е искал да го виждат с нея и я е карал да държи името му в тайна. Но пък си е падал по нея достатъчно, за да харчи пари. Жените обичат бижута, нали?

— О, да.

— Виждаш ли? Купил й е скъпо колие, което означава, че е държал на нея. Поне за известно време. После е искал да скъса, но тя се е възпротивила. Почнала да го преследва и той решил да се отърве от нея.

— Може да е искала сериозни отношения, но не го е обичала.

— А ти мислеше, че го е обичала?

— Не знам какво мислех. Но сега знам. Една жена не говори за мъжа, когото обича, по този начин. Не го нарича Пъстървата, ако има истински чувства. Просто е преследвала някаква цел.

Броуди изчака за момент.

— Това променя ли решението ти за действията, които трябва да предприемем?

— Не. Кучка или не, не заслужаваше да умре по този начин. Мисля… — внезапно тя го задърпа за ръката. — Това Ло ли е? Това пикапът на Ло ли е?

Броуди се огледа наоколо точно навреме, за да види как черен пикап завива зад ъгъла.

— Не знам. Не го видях достатъчно добре.

— Мисля, че беше Ло.

Дали ги беше видял? И ако ги бе видял, защо не им бе свирнал или махнал? Защо не бе спрял?

— Защо пък Ло ще е в Джаксън?

— Много хора идват в Джаксън по различни причини. Това не означава, че ни е следил, слабаче. Не е лесно да проследиш някого по правата отсечка от Ейнджълс Фист до тук.

— Може и да си прав.

— Сигурна ли си, че беше той?

— Не. Не съвсем. Е, сега какво?

— Веднъж щом се върнем в Ейнджълс Фист, аз ще проявя страхотните си репортерски способности, за да открия нещо повече за Дийна Блек. Но първо ще поразгледаме някои от местните бижутерски магазини. Може да открием откъде е купено колието.

— Добра идея. Малък седефен полумесец на златна верижка, вероятно украсена с диаманти. Колко бижутерски магазина има в Джаксън?

— Страхувам се, че скоро ще разберем.

Прекалено много, бе мнението на Броуди след около час. Особено като се добавеха сувенирните магазини и занаятчийските работилнички, които също продаваха бижута. Никога не бе разбирал желанието на хората да се кичат с метали и камъни, но тъй като го правеха откак свят светува, не очакваше да прекратят любимата си дейност.

Почувства облекчение, когато страхът му, че Рийс ще поиска да разглежда бижута, не се оправда. Тя не се поддаде на изкушението, което според него завладяваше женския пол при наличието на украшения. Жена, която можеше да се съсредоточи върху задачата си, когато наоколо блестят красиви накити, бе страхотна, по негово мнение.

От време на време я забелязваше да се заглежда по рафтовете, но очевидно бе твърдо решена да не позволи бижутата да я съблазнят. И Броуди уважаваше това. Особено след като видя как други мъже страдат безмълвно, докато жените им ахкаха и се пазаряха.

Уважението и удоволствието му бяха толкова силни, че по едно време я придърпа към себе си и я целуна страстно.

— Хм. Това беше хубаво. Но на какво се дължи този внезапен порив?

— На факта, че си разумна и свястна жена.

— Добре. Защо мислиш така?

— Работата ни щеше да отнеме поне два пъти повече време, ако спираше и ахкаше пред всяка витрина. Сега все пак имаме някакъв напредък.

— Вярно е — кимна тя, като го хвана за ръка, докато отиваха към следващия магазин. — Ще бъда честна и ще споделя с теб единствената причина, поради която не спирам и не ахкам. Просто не мога да си позволя да си купя нищо. А и явно съм загубила навиците си. Но това не означава, че не бих се зарадвала с нещо, ако можех, или пък че не съм забелязала някои особено красиви бижута. А и не само бижута. Видях великолепни ботуши от крокодилска кожа, както и златни обици халки, украсени с турмалин. Също и…

— О, значи все пак зяпаше!

— Съвсем предпазливо.

— Илюзиите ми са разбити.

— По-добре да знаеш истината отсега — стисна го тя за ръката. — Както и да е, в момента предпочитам да получа комплект „Ситрам“ вместо злато.

— „Ситрам“?

— Готварски прибори.

— Имаш си тенджери.

— Да, точно така. Но нямам хубава тенджера от неръждаема стомана с медна основа. Ако успея да продам готварската книга, комплектът „Ситрам“ ще е първото, с което ще се наградя. Ти купи ли си нещо хубаво, когато продаде първата си книга?

— Нов лаптоп.

— Видя ли? Инструментите са си инструменти. Това място изглежда подходящо. Висока класа — продължи Рийс, като огледа витрините. — Луксозно. Ако Дийна е казала истината за осемнадесеткаратовото злато и диамантите, това може да е магазинът.

Влязоха вътре и Броуди веднага забеляза, че магазинът се различаваше от останалите, които бяха посетили досега. Жена с великолепна червена коса и скъпо кожено яке седеше до елегантна маса, разглеждаше разни лъскавини, поставени върху черно кадифе, и отпиваше от миниатюрна чашка. Мъжът срещу нея говореше тихо и с нещо като благоговение в гласа.

Друга жена, издокарана в стилен червен тоалет, излезе иззад щанда с широка усмивка.

— Добър ден и добре дошли в „Делвекио“. Искате ли да ви покажа нещо?

— Всъщност търсим нещо определено — започна Рийс. — Колие. Седефен полумесец на златна верижка, украсена с диаманти.

— Имахме подобен накит преди няколко месеца. Великолепно бижу. В момента нямаме точно такова, но е възможно да го поръчаме за вас.

— Продадохте ли го?

— Мисля, че не аз сключих сделката, но все пак бе продадено.

— Имате ли документ за покупката?

Широката усмивка почти се изпари.

— Вероятно е по-добре да поговорите лично с господин Делвекио. В момента е с клиент — махна тя с ръка към жената в коженото яке. — Ако искате да почакате и да поговорите с него за дизайна, моля, седнете. Искате ли кафе, чай, сок?

Преди да успеят да отговорят, червенокосата се надигна от стола. Засмя се леко, наведе се и целуна Делвекио — изискан тип с посивяла коса и очила — по двете бузи.

— Перфектни както винаги, Марко — каза тя. — Знаеш, че не мога да устоя.

— Веднага щом ги видях, си помислих за теб. Искаш ли да ги изпратя у вас?

— В никакъв случай. Ще ги взема със себе си.

— Мелани ще ги опакова. И ги носи с удоволствие.

— О, със сигурност ще го направя.

Продавачката в червено забърза към клиентката. Делвекио се обърна към Рийс и Броуди.

— Седефен полумесец на златна верижка с диамантена украса?

— Да — отговори Рийс, впечатлена от факта, че бе чул подробното описание, докато обслужваше червенокосата дама. — Точно така.

— Добро описание.

— Жена на име Дийна Блек имаше такова колие. Но тя изчезна. Знаем, че е било подарък, затова бихме искали да открием човека, който й го е купил. Той може да разполага с нужната ни информация.

— Разбирам — кимна Делвекио. — Полицаи ли сте?

— Не. Просто се интересуваме от случая. Искаме само да знаем кой е купил колието.

— Миналата година имахме колекция бижута във формата на луна, звезди, слънца, планети. Наричаше се „Галактика от скъпоценни камъни“. Продадоха се много бързо. Страхувам се, че не мога да ви дам информация за клиента, освен ако не разполагате със съдебно нареждане. Но дори и да имахте нареждането, щеше да ни се наложи да се потрудим сериозно, тъй като повечето бижута бяха продадени през миналата инвентарна година. Някои бяха платени в брой, а в такъв случай нямаме информация за клиента.

— Добре, можете ли поне да ни кажете кога е било продадено и за колко?

Делвекио повдигна вежди при въпроса на Броуди.

— Не мога да съм сигурен кога точно.

— Можете ли да изкажете предположение? Няма нужда от съдебно нареждане за допускане.

— Така е. Колекцията ни се продаваше от октомври миналата година до януари. Колието, което описахте, вероятно е струвало около три хиляди.

— Човекът, купил колието, знае какво е станало с жената — настоя Рийс.

— Ако е така, трябва да съобщите в полицията. Не мога да ви кажа нищо повече при дадените обстоятелства. А сега, моля да ме извините.

Делвекио ги остави, влезе в задната стая и затвори вратата. Замисли се за момент, после седна пред компютъра и потърси нужната информация. Кимна, когато видя името и описанието на сделката.

Паметта му беше отлична, също като лоялността му към клиентите.

Вдигна телефона и набра номер.

29.

— Три хиляди не е малка сума — отбеляза Броуди по обратния път. Рийс продължи да гледа намръщено през прозореца. Сенките се удължаваха, слънцето се спускаше на запад, а планините се опитваха да задържат последните отблясъци.

— Мъж, който влиза в подобен магазин, е решен да купи скъп подарък. А както ти каза, никой мъж не купува скъпи подаръци, когато става дума само за секс.

— Значи отношенията им наистина са били сериозни.

Рийс се извърна към него.

— Не е искал да го видят с нея, промъквал се е тайно. Колко сериозно е това? Мисля, че увлечен от похот е по-подходящо описание. Тя го е използвала, но и той нея.

— Добре.

— Научихме за Дийна, че е била стриптийзьорка в скапан бар, вечно недоволна, заядлива и проклета. Водела е безброй мъже в дома си, карала е мотор и е предлагала сексуални услуги срещу наема си. А сигурно и за пари.

— Да, и аз си помислих, че някои от мъжете са си плащали.

— Твърде вероятно. Но този тип е бил различен. Искал е да е единствен и тя е изпълнила желанието му. Може би е била увлечена по него, или пък е гледала на връзката им като на добра инвестиция. Ако Делвекио казва истината, вероятно е ставало дума за коледен подарък. Мъж не купува скъпо бижу за коледен подарък на жена, която само чука. Особено жена, която сигурно би се впечатлила и от обици за петдесет долара.

— Вие жените сте ужасно проклети една към друга — отбеляза Броуди.

— Дийна не е била невинно агънце, нито особено свястна. Не заслужаваше да я удушат заради това, но не беше и пасивен участник в убийството. Просто казвам, че мъжът явно си е падал по нея. Виждал се е с нея тайно, но все пак е държал на нея. Поне за известно време. Та кой от списъка ни би могъл да похарчи три хиляди за тайната си сексуална партньорка, без никой да го забележи?

— Бих казал, че всеки. Някои живеят сами и банковата им сметка си е тяхна работа. Мъжете, които не живеят сами, често имат скрити запаси, също както и жените.

— Да, но дори солидните скрити запаси постепенно се изчерпват. Може това да е било част от проблема.

— Искала е повече.

— Не ти ли се струва възможно? „Защо не ме заведеш на някое хубаво място? Писна ми да живея в тая дупка. Кога ще заминем на почивка?“ Виждали са се няколко месеца. Претенциите й са се увеличавали.

— А увлечението му се е изчерпило, също като парите — реши Броуди.

— Тъмната страна на луната — промърмори Рийс. — Нещо ми се върти из главата. Дали видях колието, когато я удуши? Не помня. Но определено ми говори нещо.

— Ако това беше роман, щяхме да отидем при ченгетата и да им разкажем всичко. А те на свой ред щяха да вземат съдебно нареждане и да открият името на убиеца. За съжаление в нашия свят трябва да имаме така наречената основателна причина.

— Имаме основателна причина — възрази Рийс. — Дийна е мъртва, а онзи, който е купил колието, е убиецът.

— Нямаме доказателства, че е мъртва. Или пък изчезнала. Просто е напуснала квартирата си и дори е оставила ключа. Но и да имаме късмет да научим кой е купил колието, това все още не е доказателство. Не можем дори да докажем, че й го е дал. И със сигурност не можем да докажем, че я е убил.

Логиката му беше желязна, но Рийс се раздразни от безпомощността им.

— Какво, по дяволите, ще правим тогава?

— Ще събираме информация. Днес вече знаем повече, отколкото вчера.

— Не е достатъчно. В продължение на седмици и месеци след убийствата в Бостън ченгетата ме убеждаваха, че събират информация. Но не последва арест, нито дело. И ми се наложи да напусна града. Но колко пъти можеш да бягаш?

— Никой няма да бяга, Рийс. Ще открием начин да изтръгнем името от бижутера. Или ще намерим човек, който да ни насочи към убиеца. Но никой няма да избяга от случая.

Рийс не проговори известно време.

— Щеше да ми свършиш работа в Бостън — каза накрая. — Можех да използвам дебелата ти, инатлива глава.

— Просто проявявам упоритост.

— Все тая — погали го тя по ръката. — Слушай, ако увлечението ти по мен се изчерпи, намери по-лек начин да ме разкараш.

— Разбира се. Не се безпокой.

Тя се усмихна леко. Понесоха се по равния път към Ейнджълс Фист.

Ръката му трепереше, когато затвори мобифона. Как бяха стигнали толкова близо до него? Как след като бе успял да заличи следите си грижливо, все пак бяха разбрали за връзката му с Дийна?

Знаеха името й.

Беше направил всичко възможно да се предпази.

Дийна бе просто временна лудост. А когато се вразуми, положи усилия да прекрати връзката почтено.

Но почтеността не свърши работа, затова направи необходимото.

И сега щеше да направи необходимото. За да запази онова, което заслужаваше да бъде запазено.

Те бездруго не бяха част от Ейнджълс Фист. Бяха си пришълци. С какво право се опитваха да променят неща, които би трябвало да си останат непроменени. Налагаше се да ги премахне. Също като Дийна.

Налагаше се да възстанови баланса.

Съботната тълпа затрупа Рийс с работа и прогони мислите за убийството на заден план.

Представи си как в момента Броуди се рови из интернет и събира информация за Дийна Блек. Но рождената й дата, произхода й, училището, което е завършила, или криминалното й досие нямаше да ги насочат към убиеца.

Знаеше, че са се запознали в бара. Сигурно Дийна го бе свалила. Започнали са връзка. Или пък са имали делова уговорка.

Никой мъж не иска приятелите и съседите му да знаят, че си плаща за секс. Струва му се срамно.

Първо, той е напускал собствената си среда, за да посещава стриптийз барове и да си наема проститутки. Пазел е репутацията си.

Но после се е увлякъл. Вероятно дори е вярвал, че е влюбен. Поне за известно време. Вярвал го е достатъчно, за да й купува скъпи подаръци. Дали й е обещавал нещо повече, зачуди се Рийс.

По-възрастните мъже често си падат по млади, не подходящи жени. Тя се опита да си представи доктор Уолъс или Мак Дръбър с жена като Дийна Блек. Но пък и млад мъж, впечатлителен и неопитен, като Дени например, можеше да си изгуби ума по такава жена. Та дори и мъж, който имаше богат опит с жените, като Ло.

Вероятно би трябвало да подминат шериф Марсдън, който можеше да се окаже хладнокръвен убиец, и да съобщят подозренията си на полицията в Джаксън.

Не можеха просто да седят и да чакат. А и тя не можеше да продължи да живее сред тези хора, да им готви и да се чуди кой от тях е убиец.

— Пак си говориш сама.

Рийс подскочи леко и се вторачи в Линда-Гейл.

— Възможно е.

— Е, когато приключиш разговора и решиш да си дадеш почивка, искам да погледнеш нещо.

— Разбира се. Какво?

— Роклята, която си поръчах по интернет. Току-що пристигна. Изтичах да я прибера от пощата по време на почивката. Господи, надявам се да ми стане. Но искам да чуя мнението ти.

— Добре, веднага щом…

— Ако двете ще стоите без работа и ще дрънкате за мода, можете да си вземете почивката още сега — обади се Джоуни, приближи се към скарата и избута Рийс. — Хайде, отивайте, но не се бавете.

— Благодаря, Джоуни — извика Линда-Гейл, като хвана приятелката си за ръката и я задърпа към кабинета на Джоуни. — Платих повече, отколкото възнамерявах, но просто се влюбих в нея.

Линда-Гейл откачи роклята от закачалката и я сложи пред себе си.

— Какво мислиш?

Роклята бе къса, без презрамки, в нежно бледозелено. Линда-Гейл щеше да изглежда зашеметяващо в нея.

— Страхотна е. Секси и суперелегантна. И ще отива чудесно на косата ти.

— Наистина ли? Благодаря. Но ако не ми стане, направо ще се самоубия.

— Можеш да направиш нещо по-разумно — да я смениш с правилния размер.

— Нямам време. Трябва ми за довечера. Имам специална съботна среща с Ло. И той ме помоли да облека нещо страхотно.

Линда-Гейл се завъртя и се вторачи в огледалото.

— Тази рокля определено ще ми свърши работа.

Стомахът на Рийс се сви.

— Къде ще ходите?

— Не ми каза. Беше адски потаен. Мислех си да отида до Джаксън за нова прическа, но нямам време. Така че си боядисах косата сама. Не е много зле, нали?

— Не, чудесна е. Линда-Гейл…

— Нощта на ултиматума — засмя се келнерката и пооправи косата си с ръка. — Ло трябва да ми обясни защо ме излъга онази нощ. Знае, че връзката ни зави си от това.

— Линда-Гейл, не отивай.

— Какво? За какво говориш?

— Просто почакай. Не отивай с него никъде, докато не разбереш какво става.

— Нали затова ще се срещна с него — за да разбера какво става — отвърна тя, като грижливо закачи роклята. — Ло се кълне, че не е бил с друга жена, и му вярвам. Ако искам сериозна връзка, трябва да му дам възможност да ми обясни.

— Ами ако… ако е имал връзка с друга. Преди. Сериозна връзка.

— Ло? Сериозна връзка? По никакъв начин — засмя се тя. — Няма шанс.

— Откъде си сигурна?

— Ло е пред очите ми, откакто бяхме на петнадесет години. Досега не е имал сериозна връзка — заяви Линда-Гейл и на лицето й се изписа решителност. — Не е имал такива отношения като с мен и така ще си остане. Какво ти става? Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. Но не беше честен с теб.

— Вярно е, но сега ще бъде. Или ще приема обяснението му довечера, или не. Или ще се омъжа за него, или ще го оставя. Но при всяко положение искам да изглеждам фантастично.

— Просто… обади ми се. Звънни на мобифона ми. Обади ми се, когато стигнете там, където отивате, и след като Ло ти обясни.

— Господи, Рийс!

— Просто ми направи тази услуга. Ще се тревожа за теб, ако не го направиш. Моля те, Линда-Гейл. Моля те.

— Добре. Но ми се струва адски тъпо.

По-добре тъпо, отколкото наранена и сама, помисли си Рийс.

Броуди се сдоби с доста информация от компютъра. Научи, че Дийна Блек е родена в Оклахома през август 1974. Бе завършила гимназия. Бе арестувана няколко пъти за проституция, за нарушаване на реда и два пъти за нападение. Второто нападение я бе вкарало в затвора за три месеца.

Кредитното й състояние бе пълна трагедия. Не че вече я интересуваше.

Броуди успя да открие последните две места, където бе работила и живяла. Работодателите й не й даваха добри препоръки — стриптийз клуб в Албъкърки и рокерски бар в Оклахома. А последният й хазаин бе все още бесен заради двата неплатени наема.

Откри един брак и развод. Съпругът й се казваше Пол Дж. Тейтъс и в момента излежаваше присъда за въоръжено нападение. Бързото проучване на Тейтъс показа, че не за първи път се радва на гостоприемството на щатския затвор.

— Не си била каквото наричаме отличен гражданин, а, Дийна? — промърмори Броуди.

Но определено изглеждаше добре. В момента снимката й бе на екрана и Броуди трябваше да признае, че жената наистина бе сексапилна.

— Лошото момиче — каза той на глас. — Което знае, че е лошо, и това му харесва. И ти показва, че и на теб ще ти хареса.

Според информацията семейството й все още живееше в Оклахома. Майка й бе едва седемнадесет години по-възрастна от нея. Възможно бе Дийна да й се е обаждала често и да й е разказала неща, които не би споделила с друг. Например името на мъжа, с когото бе имала връзка.

Как да действа? Стар приятел на Дийна, който иска да се свърже с нея? Дружелюбен, приказлив. Ченге от Уайоминг, което се опитва да събере информация за познатите й?

Бездруго надали щеше да открие нещо.

Реши да си даде кратка почивка и да си проясни главата, преди да се обади на майката на Дийна.

Преди да успее да стане от стола, телефонът му звънна.

Познатият глас го накара да се отпусне. Необичайната, но интересна молба го накара да се замисли.

Десет минути по-късно Броуди излезе от къщата и подкара към града.

Погледна „Ангелска храна“, когато мина покрай ресторанта. Ако всичко минеше добре, вероятно щеше да зарадва Рийс с решение на проблема след час-два.

Всичко започваше сега. И този път нямаше връщане назад. Нямаше място за съжаления и грешки. Беше рисковано, но трябваше да се направи.

Хижата бе идеално място за първата стъпка. Тиха, уединена, скрита от горите и блатото. Никой нямаше да дойде да ги търси тук. Както никой не дойде да търси Дийна.

А когато приключеше, щеше да се увери, че е изпълнил всичко безукорно. Щеше да заличи следите си, както винаги. И да оправи нещата. Да си потекат отново в старото удобно русло.

— Добре, Ло. Кажи ми къде отиваме.

— Тайна.

Линда-Гейл скръсти ръце и го изгледа мрачно, но той не се поддаде.

Не отиваха към Джаксън. Тя тайно се бе надявала да я заведе на хубава вечеря в някой луксозен ресторант, където да покаже новата си рокля. Но Ло не бе потеглил натам. Всъщност…

— Ако си мислиш дори за миг, че ще седна на открито до огъня в тази рокля, значи си по-луд, отколкото си мислех.

— Не отиваме да палим огън. А роклята наистина е убиец — отвърна Ло, като я погледна похотливо. — Надявам се, че отдолу носиш нещо също толкова секси.

— Няма да видиш какво има отдолу, ако продължа ваш по същия начин.

— Искаш ли да се обзаложим? — ухили се той и зави.

Линда-Гейл разбра къде отиват и побесня.

— Обърни обратно и ме закарай у дома.

— Ако все още мислиш така след десет минути, ще го направя.

Той отби до хижата. В главата му се въртяха лудо планове и идеи. Потръпна от нерви, но се стегна.

Беше отишъл прекалено далеч вече.

Линда-Гейл не слезе от колата, затова той отиде и й отвори вратата. Вероятно това бе най-подходящият начин, след като тя носеше такава секси рокля, а той бе издокаран в най-хубавия си костюм.

— Моля те, влез вътре, скъпа. Не бъди толкова упорита — замоли я с нежния глас, с който се обръщаше към някоя упорита кобила. — В противен случай ще ми се наложи да те отнеса на ръце.

— Добре. Ще се обадя на Рийс да дойде да ме вземе колкото се може по-скоро.

— Не мисля, че ще се обадиш на когото и да било — промърмори Ло, като я дръпна към хижата. — Не трябваше да стигаме дотук толкова рано, но ти нямаше търпение. Исках да дойдем на здрачаване.

— Е, вече сме тук.

Тя влезе разгневена в хижата. Възнамеряваше веднага да извади мобифона си и да се обади на Рийс. Но бе прекалено зашеметена, за да направи друго, освен да гледа с ококорени очи.

За трети път от десет минути Рийс погледна часовника си. Защо Линда-Гейл не се обаждаше? Защо не бе успяла да я убеди да не отива с Ло тази вечер?

Пет минути, обеща си тя. После ще се обади на Линда-Гейл. Независимо колко налудничаво звучеше. Рийс щеше да настоява да научи къде е. И да се увери, че Ло знае за това.

— Гледането на часовника няма да накара времето да тече по-бързо. На работа си до десет — каза Джоуни, като разбърка гювеча. — И не мисли, че ще те пусна да си тръгнеш по-рано. Бездруго вече сме с една келнерка по-малко.

— Няма да си тръгвам рано. Просто Линда-Гейл обеща да ми се обади, но още не го е направила.

— Предполагам, че е прекалено заета, за да се сеща за теб. Видя как съкрати работното си време. При това в събота вечер. Двамата със сина ми явно са решили да ме побъркат. Смотаняци. Всичко е слънце, рози и лунни лъчи за тях. Е, тук пък е хамбургери, гювечи и пържоли, така че давай следващата поръчка.

— Какво? Какво каза?

— Казах да даваш следващата поръчка.

— Слънце и лунни лъчи. Спомням си. О, Господи! Спомням си. Ще се върна след минута.

Джоуни се ококори изненадано.

— Момиче, няма да напускаш кухнята, докато не ти разреша!

— Две минути.

— След две минути хамбургерите ще изгорят. Дай поръчката.

— Мамка му — изруга Рийс, но забърза да изпълни поръчката.

Пред камината в хижата бе сложена маса с бяла покривка, върху която стоеше синя ваза, пълна с розови рози. Имаше свещи и красиви прибори. А отстрани бе поставена висока сребърна кофичка с бутилка шампанско.

Ло взе дистанционно и пусна тъжна песен на Уинона Джъд.

— Какво е това? — объркано попита Линда-Гейл.

— Среща в събота вечер.

Обзет от желание да изпълни ролята си, Ло свали шала от раменете й и почна да пали свещите.

— Надявах се, че ще е по-тъмно, но и така става.

— Хубаво е — замаяна каза тя. — Красиво е, Ло.

Препарираната глава на едър планински овен не успяваше да наруши красотата. Лампата с мечка, катереща се по дърво, дори придаваше уют.

И макар да бе почти юни, Ло клекна да разпали огъня.

— Майка ти знае ли?

— Разбира се. Не дава хижата под наем откак… нали помниш оня тип, дето се застреля тук? — Ло замълча за момент и се намръщи. — Но това не те плаши, нали?

— Какво? Не. Не.

— Добре. Все пак трябваше да я помоля за разрешение да използваме хижата, а и да ми приготви нещо хубаво за вечеря, което само да притопля. Не беше особено доволна. Дори ни беше ядосана и на двамата, но реших, че ще промени мнението си, когато й съобщя каква е причината.

— Каква причина?

Ло се изправи и й се ухили.

— Ще стигнем и дотам. А сега, какво ще кажеш да отворим шампанското?

Господи, толкова е хубав, помисли си Линда-Гейл. Изрусена от слънцето коса, великолепно стегнато тяло, издокарано в сив костюм.

— Мисля, че е разумно.

Тя отиде до масата и нежно погали листенцата на роза.

— Беше ми купил розови рози преди години, помниш ли?

— На шестнадесетия ти рожден ден. Доста време мина оттогава.

— Така е. Ти ли подреди всичко?

— Не беше трудно. Важното бе да се направи потайно — ухили й се той и отвори шампанското. — Исках специална вечеря, но знаеш как е тук — всичко се разчува за миг. Трябваше да отида чак до Джаксън за розите. Реших, че Мак може да ги поръча, но щеше да започне да клюкарства с всеки, когото види. Единственият човек, който може да пази тайна в Ейнджълс Фист, е мама. Затова тя е единствената, която знае, че сме тук. Почти й казах и останалото, но…

— Останалото?

Тапата изскочи и Ло се усмихна доволно.

— Звучи тежкарски, нали?

— Какво останало?

— Тя… ами… Има няколко от твоите неща в спалнята. В случай че решиш да останеш за през нощта.

— Влизал си в къщата ми и си ровил в нещата ми?

— Не. Мама го направи. Не побеснявай. Заповядай — подаде й чаша той. — За всеки случай. Дали да вдигнем наздравица? Какво ще кажеш да пием за изненадите?

Линда-Гейл присви очи, но чукна чаша в неговата. Не възнамеряваше да пропусне луксозното питие.

— Всичко е адски красиво, Ло, и много мило. Но ние с теб си имаме проблеми и няма да забравя за тях.

— Не мислех, че ще забравиш. Просто исках да се успокоиш, да вечеряме и…

— Ло, трябва да знам защо ме излъга. Отпуснах ти време до тази вечер. Наистина ми се иска да седна до красивата маса, да пия шампанско и да ми сервираш вечеря. Искам да съм тук с теб, но не мога. Не и докато не знам.

— Планирах го различно, но няма проблеми. Всъщност и той не вярваше, че нервите му биха издържали до края на вечерята.

— Трябва да дойдеш в спалнята.

— Няма да вляза в спалнята с теб.

— Няма да се опитвам да те съблека. Господи, Линда-Гейл, довери ми се. Влез в спалнята за момент.

— Надявам се да имаш добро оправдание за това — промърмори тя, но остави чашата с шампанско и тръгна с него към спалнята.

Цялата стая бе украсена с цветя и свещи. На възглавницата лежеше самотна роза. Линда-Гейл никога не бе виждала нещо толкова романтично. Сърцето й заби лудо.

— Красиво е и адски романтично. Но няма да ти свърши работа, Ло.

— Това е специалната ти роза. Трябва да я вземеш от леглото. Моля те — каза той, когато Линда-Гейл не помръдна. — Направи само това.

Тя въздъхна, приближи се до леглото и грабна розата.

— Ето! Сега…

Тя се завъртя. Вързаната около розата панделка се залюля и нещо я удари нежно по ръката. Нещо, което блестеше силно.

— О, Господи!

— Сега можеш да замълчиш за момент — усмихна се Ло и дръпна пръстена от панделката. — Отидох да го купя вечерта, когато ти казах, че ще работя. Исках да те изненадам. А не желаех момчетата да разберат. Щяха да започнат да ме дразнят и да се наложи да халосам някого по мутрата. Затова те излъгах. Исках да ти го връча в специален момент. Като този.

Сърцето й запърха от щастие. Стори й се, че й порастват крила.

— Излъга ме, за да отидеш да ми купиш пръстен?

— Точно така.

— И когато разбрах, че си ме излъгал, все пак не ми каза истината.

— Не исках да си крещим, докато ти го давам. Преди и след това — да, но не и докато ти го давам.

— Направи всичко това за мен?

— Крайно време беше да го направя. Харесва ли ти пръстенът?

Линда-Гейл още не беше успяла да го разгледа. Беше абсолютно замаяна. Но сега прикова очи в блестящия диамант, монтиран в семпла златна халка. Елегантен и изчистен. Направо съвършен.

— Харесва ми. Страхотно ми харесва. Но има проблем.

— Сега пък какво?

Тя вдигна лице към него и се усмихна.

— Още не си ме помолил. Не и официално.

— Ще трябва да се омъжиш за мен, Линда-Гейл, и да ми попречиш да си затрия живота с леки жени. Съгласи се, а аз ще положа всички усилия да те направя щастлива.

— Ще се омъжа за теб — обеща тя и протегна ръка. — И също ще те направя щастлив.

В мига, когато пръстенът се озова на пръста й, тя скочи в прегръдката на Ло.

— Това е най-прекрасната съботна вечер в историята на човечеството.

Устните му докоснаха нейните. Стори й се, че чува кола отвън, но бе прекалено замаяна, за да й обърне внимание.

След като се измъкна от ресторанта, Рийс се понесе надолу по улицата. Все още беше с престилка и тя се усукваше около краката й, докато тичаше. Хората спираха изненадано и се отдръпваха от пътя й. Втурна се през отворената врата на туристическата агенция.

— Колието!

Деби, която показваше купчина брошури на двама клиенти, се извърна към нея.

— Рийс — възкликна с изненада, която се замени с леко раздразнение. — Ще ти обърна внимание след минута.

— Имаш колие.

— Извинете ме — каза Деби на клиентите. — Само една минута.

Деби наложи мила усмивка на лицето си, отиде до Рийс и я стисна за ръката.

— Заета съм, Рийс.

— Слънце на златна верижка.

— За какво, по дяволите, говориш? — прошепна Деби.

— Луда съм, не помниш ли? Изслушай ме, защото иначе може да направя сцена. Видяхте да носиш такова колие.

— И какво от това?

— Слънце — повтори Рийс. — Купено от „Делвекио“ в Джаксън.

— Много добре. Печелиш викторината. А сега изчезвай.

Рийс не изчезна, а се приближи още по-плътно към нея.

— Кой ти го подари?

— Рик, разбира се. Миналата Коледа. Какво ти става?

— Ти си неговото слънчице — промърмори Рийс. — Чух го да казва тези думи. Точно противоположното на обратната страна на луната.

Деби отстъпи леко.

— Наистина си луда. Искам да се махнеш оттук.

— Къде е той? Къде е шерифът?

— Пусни ми ръката!

— Къде е?

— В Мус. Има събрание тази вечер. Но след две секунди ще звънна в участъка и ще помоля Дени да дойде да те отведе.

— Обади се на когото искаш. Къде беше той през нощта, когато някой влезе в къщата на Броуди?

— Някой влезе? — презрително се изсмя Деби. — Искаш да кажеш, когато ти си въобрази за пореден път, че виждаш някого?

— Къде беше той, Деби?

— У дома.

— Не мисля така.

— Вече губя търпение. Казвам ти, че си беше у дома, в работилницата си. И щеше да има повече време да си почива там, ако хора като теб не вдигаха фалшива тревога за щяло и нещяло. Трябваше аз самата да отида до работилницата и да го извикам, когато Ханк се обади.

— Така ли? В работилницата няма ли телефон?

— Беше пуснал музиката и електрическия трион… — Деби внезапно млъкна. — Писна ми от тези дивотии. Имам клиенти. Искам да си свърша работата и да се прибера у дома при децата си. Някои хора имат нормален живот.

Или вярват, че го имат, помисли си Рийс. Изпълни се с неочаквано съчувствие към Деби. Скоро вярата й щеше да бъде напълно разбита.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Да, ще съжаляваш — отвърна Деби, когато Рийс тръгна към вратата.

Рийс извади мобифона от джоба си и тръгна бързо към ресторанта. Изруга, когато телефонният секретар на Броуди се включи на четвъртото иззвъняване.

— Дявол да го вземе! Обади ми се веднага щом можеш. Сега ще опитам на мобифона ти.

Но и там се включи гласовата поща.

Бясна, тъй като знаеше, че Броуди може да направи само десетина крачки встрани от вилата си и да се окаже в зона без покритие, тя пъхна телефона в джоба си.

Всичко беше наред, каза си. Рик се намираше в Мус, и дори Деби да му се обадеше, за да се оплаква от лудата Рийс Гилмор, не можеше да се върне поне още два часа. Може би и повече.

А това щеше да й даде време да подреди мислите си. И после да ги сподели с Броуди.

Да, така беше най-добре. Хич нямаше да е лесно да му съобщи, че приятелят му е убиец.

Броуди забеляза пикапа на Ло, когато подмина хижата на Джоуни. Дали Рийс наистина го бе видяла в Джаксън? Не му хареса, че първата му мисъл бе за местоположението на един от заподозрените. Надяваше се само, че в следващия един час щеше да узнае кого Рийс бе видяла край реката. И всичко щеше да свърши.

Искаше това да стане заради Рийс.

Реши да й купи лалета. И да я отведе някъде за два-три дни, след като историята приключеше. Щеше да й се наложи да дава показания, да отговаря на въпроси, отново да стане център на внимание.

Неприятно изпитание, но щеше да го преживее.

А после щяха да се захванат сериозно със собствения си живот. Щеше да купи проклетата вила от Джоуни и да си направи нов кабинет с тераса на горния етаж.

Рийс Гилмор щеше да остане при него.

Бе намислил да я подкупи с комплект „Ситрам“. Щеше да й каже: „Комплектът остава в кухнята ми, слабаче, и ти също.“ Рийс щеше да оцени чувството му за хумор.

Броуди зави по тихия частен път сред боровете и паркира пред хижата.

Рик излезе навън със сериозно лице и мрачни очи. Посрещна Броуди пред колата му.

— Благодаря ти, че дойде, Броуди. Хайде да влезем вътре.

30.

По времето, когато Рийс звънеше на мобифона му, Броуди влезе в кухнята на хижата на Марсдън.

— Има прясно кафе — съобщи шерифът и му наля чаша.

— Благодаря. Щатските ченгета още ли не са пристигнали?

— На път са. Седни да ги почакаш.

— Каза, че не искаш да навлизаш в подробности по телефона.

— Сложна работа. Деликатна.

Рик разбърка захарта и сметаната в кафето на Броуди, после разтри врата си.

— Не знам откъде да започна и какво точно да мисля.

Поведе го към всекидневната и се настани в креслото. Броуди седна на карираното канапе.

— Благодаря ти, че дойде тук. Не искам да разгласяваме нищо засега.

— Няма проблеми. Трябва да ти кажа, почти сигурни сме, че идентифицирахме жертвата. Дийна Блек от Джаксън.

Рик се наведе напред и присви очи.

— И как стигнахте до този извод?

— Ами… — промърмори Броуди и отпи от кафето. — Бяхме прави. Някой позна жената от скицата и ни отведе до Джаксън.

— Е, не ми е приятно да призная, че двама цивилни идентифицираха жертвата по същото време като мен — поклати глава Рик. — Първо, трябва да кажа, че дължа извинение на Рийс. Не й вярвах. И може би не се заех да проуча случая внимателно тъкмо по тази причина. Трябва да сваля това бреме от себе си.

— Но сега й вярваш?

Рик се облегна назад.

— Да. Реших, че наистина може да е видяла нещо, когато открихме трупа в блатото. Но тя не можа да идентифицира жената и…

— Дийна Блек ли беше?

— Не. Някакво момиче от Тъксън. Вече заловиха двамата мъже, които са я убили.

— Значи Рийс и за това беше права.

— Бих казал, че бе права за много неща. Шашнах се, когато щатските полицаи се свързаха с мен. Съобщих им какво е видяла Рийс. Наистина го направих, Броуди. Проверих списъците с изчезнали. Но… вероятно не се потрудих достатъчно.

— А сега?

— Сега — Рик погледна настрани. — Трябваше и можех да направя много неща. Помолих те да дойдеш тук да поговорим, защото реших, че ти първи трябва да узнаеш. През цялото време остана на страната на Рийс.

— Тя знае какво е видяла — отвърна Броуди и усети, че зрението му се замъглява за миг.

— Да, знае — потвърди Рик, стана и отиде до прозореца. — Не можах да я спра, по дяволите.

— Рийс също трябва да е тук — каза Броуди, като отпи нова глътка от кафето, за да прогони сънливостта си.

— Ще бъде.

— Дай ми подробности преди…

Това неговият глас ли беше? Пелтечеше като пиян. Стаята се завъртя пред очите му. Броуди се опита да се изправи. Внезапно осъзна какво става и се запрепъва към Рик.

— Мръсно копеле!

— Не можех да направя нищо друго.

Броуди падна на пода и Рик го изгледа с искрено съжаление.

— Не можех да направя нищо друго — повтори той.

Рийс звъня в дома на Броуди и на мобифона му поне десет пъти. Вече се смрачаваше. Искаше да чуе гласа му и да му съобщи какво знаеше.

Знаеше.

Мисълта за това просто не й позволяваше да продължи да пече пилета или да прави пюре.

— Трябва да вървя, Джоуни.

— В момента е вечерната лудница. А ти си готвачка.

— Не мога да се свържа с Броуди. Важно е.

— А на мен ми писна от бурна любов, която ми пречи на работата.

— Не става дума за любов — отвърна Рийс и свали престилката си. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Трябва да го намеря.

— Вратата на ресторанта не е от въртящите се. Ако излезеш, продължавай напред и не се връщай.

— Трябва да го направя.

Рийс изскочи навън, сподирена от ругатните на Джоуни. Слънцето вече се спускаше зад върховете, езерото бе посивяло от здрача.

Наруга се, тъй като по настояване на Броуди да не шофира сама до работата, сега й се налагаше да отиде пеша до вилата му. Първите два километра тича неуморно, като непрестанно се вглеждаше да види светлината на лампата, която той включваше по здрач.

Излязъл е да си купи бира, каза си тя. Или да се поразходи с колата. Или пък се къпеше.

Беше добре, където и да се намираше. Съвсем добре.

Паникьосваше се без причина.

Но на кого да се обадиш, когато знаеш, че най-важното градско ченге е убиец?

Трябваше да позвъни в щатската полиция. Точно така. Веднага щом поговореше с Броуди.

Слънцето и тъмната страна на луната. Рик Марсдън бе купил и двете колиета. Едното за жена си, другото за любовницата си. Точно той бе любовникът на Дийна Блек, промъквал се тайно в дома й, уплашен някой да не го види с нея.

И после я беше убил.

Рик можеше да проникне и да се измъкне от апартамента над ресторанта по-лесно от всеки друг. Нали всички бяха свикнали да го виждат да се разхожда из града? Знаеше как да вземе ключовете и да направи дубликати. Или да скрие факта, че бе прониквал някъде.

Да заличи следите си.

Рийс забави ход, пое си дъх и се опита да пребори паниката си. Нещо се мяташе във водите на езерото и шумолеше из тръстиките. Затича се отново с разтуптяно сърце.

Трябваше да влезе вътре и да заключи вратите. Да намери Броуди.

Дъхът й замря, когато видя сенките до езерото. Едва успя да потисне писъка си, когато забеляза трите елена, които пиеха вода.

Отби встрани от тях, профуча покрай върбите и най-после стъпи на частния път на Броуди.

Колата му не беше паркирана до нейната. Вилата бе тъмна.

Рийс извади ключа си с треперещи ръце и облегна глава на вратата. Беше много по-трудно да влезе в тъмното, отколкото да го остави зад себе си.

— Шест по едно е шест — започна високо тя, като завъртя ключа в ключалката. — Шест по две е дванадесет.

Влезе и затърси ключа на лампата.

— Шест по три е осемнадесет. Шест по четири е двайсет и четири.

Заключи вратата зад себе си и се облегна. Изчака паниката да отшуми.

— Не е тук. Но ще се върне след минута. Може да ми е оставил бележка. Ама той никога не оставя бележки. Но може пък този път…

Първо кухнята, реши тя. Започна да пали лампите по пътя си, за да прогони тъмнината. В каната имаше утайка от кафе, на плота лежеше отворен плик солети.

Рийс опипа каната. Беше студена. Погледна в хладилника и видя солиден запас бира и кола.

— Значи е отишъл да купи нещо друго. Това е всичко. И вероятно ще се отбие в ресторанта да ме вземе от работа. Адски съм тъпа. Направо идиотка.

Грабна кухненския телефон, за да набере мобифона му.

И чу как кола спира пред къщата.

— Господи! Благодаря ти, Господи!

Затръшна телефона и се затича към задната врата.

— Броуди — извика и отвори вратата.

Видя джипа му.

— Броуди? — повтори Рийс. — Къде, по дяволите, изчезна толкова бързо? Трябва да говоря с теб.

Чу звук зад гърба си и се завъртя доволно. Видя летящ към нея юмрук, усети силна болка и потъна в тъмнина.

Когато се съвзе, челюстта я болеше зверски. Изстена и се опита да вдигне ръка, но откри, че ръцете й са оковани зад гърба.

— Хванах те в капан — обясни й Рик. — Не ми достави никакво удоволствие да те ударя. Но това беше най-бързият начин.

Тя се забори лудо да се освободи, обзета от дива паника.

— С белезници си — каза той спокойно и продължи да гледа пътя, докато шофираше. — Но сложих подплънки на китките ти. Няма да те боли и няма да остави никакви белези по кожата ти. Така е най-добре. Ще имаш синина на челюстта, но… е, имало е борба, така че това е нормално.

— Къде е Броуди? Къде ме водиш?

— Искаше да поговориш с него, нали? Водя те при Броуди.

— Той…

— Добре е. Запазих няколко от приспивателните ти. Дадох му достатъчно, така че ще поспи няколко часа. Може би цели три часа. Предостатъчно време. Той ми беше приятел, Рийс. Не трябваше да става така.

— Хората си мислят, че аз съм луда — каза Рийс, като продължи да се мъчи да се освободи от белезниците, макар да знаеше, че е безполезно. — Но всъщност ти си луд, ако смяташ, че просто можеш да ми сложиш белезници, да ме отвлечеш и да ме изкараш от града по този начин.

— В колата на Броуди. По тъмно. Ако някой изобщо ни забележи, ще види двама души в колата на Броуди. Ти и той. Ще ви видят заедно, защото точно това очакват. Ще направя всичко колкото се може по-просто и по-бързо. Това е най-добрият начин.

— Ти уби Дийна Блек.

— Направих каквото трябваше, а не каквото исках. Също като сега. Опитах и други начини — каза той, като я погледна в очите. — Опитах всичко възможно. Но Дийна не искаше да отстъпи. Също като теб.

Рик отби по частния път към хижата си.

— Сега ще мълчиш и ще правиш каквото ти кажа. Ако решиш да викаш и да се бориш, твоя си работа. Няма кой да те чуе. Но ако го направиш, ще нараня Броуди. — Това ли искаш?

— Не.

— Добре, изпълнявай нарежданията и всичко ще приключи лесно.

Шерифът спря колата, излезе и заобиколи до вратата й.

— Мога да нараня и теб, ако се наложи — предупреди я той. — Изборът си е лично твой.

— Искам да видя Броуди.

— Добре — кимна шерифът, като я хвана за ръката и я поведе към хижата. Бутна я вътре, заключи и запали лампата.

Броуди седеше вързан на кухненски стол, отпуснал глава на гърдите си.

Рийс изплака, втурна се към него и падна на колене до стола.

— Броуди! О, Господи, Броуди!

— Не е мъртъв. Само упоен — поясни Рик, като погледна часовника си. — И скоро трябва да се събуди. А тогава ще се поразходим и ще си свършим работата.

— Ще я свършим? — разгневена извика тя. — Мислиш, че след като успя да се измъкнеш безнаказано от едно убийство, сега ще убиеш и двама ни и никой няма да узнае? Този път няма да можеш.

— Убийство и самоубийство, това е. Така ще изглежда. Накарала си Броуди да отидете до мястото, където твърдеше, че си видяла убийството. Упоила си го. Термосът му е ей там — кимна той към масичката до канапето. — В кафето има от твоите приспивателни. А шишенцето ще е в джоба ти, когато те намерим.

— Защо ми е да наранявам Броуди? Никой не би повярвал на това.

— Просто си откачила. И си го приспала, за да не загрее какво става. Застреляла си го, а после си застреляла и себе си. Взела си пистолета, който Джоуни държи в чекмеджето на бюрото си, за да го направиш. Отпечатъците ти ще бъдат по оръжието, а по ръката ти ще има следи от барут. Това са уликите, а поведението ти ги прави напълно надеждни.

— Глупости. Пълни глупости. Вече се обадих на щатската полиция и им разказах за Дийна Блек.

— Не си. Сега ще ти сваля белезниците. Ако се опиташ да побегнеш, ще те нараня. И ще застрелям Броуди на стола му. Искаш ли да стане така?

— Не. Няма да избягам. Да не мислиш, че бих го зарязала тук?

Рик се надигна и се приближи предпазливо към нея. Отключи белезниците й.

— Седни тук. Не искам неприятности — каза той, като потупа пистолета си. — Не бива да има следи или синини по китките ти, които да покажат на съдебния лекар, че си била вързана. Разтрий ги, за да възвърнеш кръвообращението си. Веднага.

Ръцете я боляха ужасно и трепереха нервно, но все пак успя да изпълни нареждането.

— Казах ти, че се обадихме и докладвахме за случая на щатската полиция.

— Ако го бяхте направили, Броуди щеше да ми го каже, когато дойде тук. Излъгах го, че аз самият съм получил информация от щатската полиция. Помолих го да дойде тук, за да се срещнем с щатските ченгета преди ареста.

Рик отиде до масата и взе пластмасова чаша с вода и хапчето, което бе приготвил.

— Сега изпий хапчето.

— Не.

— Едно от твоите е. Против тревоги. Може да ти помогне малко, а и искам да намерят лекарства в организма ти. Или ще го вземеш, или ще го натъпча в гърлото ти, Рийс.

Тя пое чашата и хапчето.

Рик седна доволно и облегна ръце на коленете си.

— Ще дадем на хапчето няколко минути да подейства, после ще се заемем с нашата работа. Съжалявам, че се стигна до това. Наистина. Броуди ми беше приятел, а и нямам нищо срещу теб. Но трябва да защитя семейството си.

— Семейството си ли защитаваше, докато чукаше Дийна Блек?

Шерифът се намръщи, но кимна.

— Допуснах грешка. Човешка грешка. Обичам съпругата и децата си. Нищо не е по-важно за мен. Но имам и нужди. Два-три пъти годишно се грижа за тези нужди. И това никога не е засягало семейството ми. Дори ми помагаше да съм по-добър съпруг и баща.

Рийс осъзна, че Рик си вярваше. Колко ли хора се заблуждаваха с мисълта, че изневярата може да бъде за добро?

— И си се грижил за нуждите си с Дийна.

— Една нощ. Трябваше да е само една нощ. Какво значение имаше за всеки друг, освен мен? Само секс, това е всичко. Нещата, от които един мъж се нуждае, но не иска съпругата му да ги прави. Една нощ от много други. Но не можах да спра. Нещо у Дийна ме завладя. Като болест. Не можех да я оставя. За известно време дори вярвах, че съм влюбен. И че мога да имам и Деби, и нея.

— Тъмното и светлото — отбеляза Рийс.

— Точно така — тъжно се усмихна той. — Дадох на Дийна всичко, което можех. Но тя вечно искаше повече. А не можех да й дам повече. Искаше да зарежа Деби и децата. Никога не бих го направил. Никога няма да загубя жената и децата си. Скарахме се страхотно и умът ми се проясни. Сякаш се събудих от дълъг мрачен сън. И още тогава скъсах с нея.

— Но тя не бе съгласна да скъсате.

Събуди се, Броуди, отчаяно го призова Рийс. Събуди се и ми кажи какво да правя.

— Непрестанно ми се обаждаше. Искаше пари. Заплаши, че ако не й дам десет хиляди, ще каже на жена ми. Нямам толкова пари. Обясних й го. Но тя заяви, че трябва да ги намеря, ако искам да запазя щастливото си семейство. Как се чувстваш? По-спокойна?

— Видях те край реката. Видях как я убиваш.

— Исках само да се обясня с нея. Казах й да дойде тук. Водех я в тази хижа преди. Но когато дойде, не можех да говоря с нея тук. Май трябва да вземеш още едно хапче.

— И тогава си я завел до реката.

— Исках да се поразходим, нищо повече. Не смятах да я убивам. Вървяхме и стигнахме до реката. Казах й, че вероятно ще мога да събера около две хиляди, ако се съгласи да напусне Уайоминг. Но още докато го казвах, осъзнах, че няма да свърши работа. Ако платиш веднъж, изнудването никога няма да спре. Дийна каза, че нямало да се задоволи с трохи. Искаше цялата торта. Можел съм да изтегля парите за образованието на децата. От глупости бях споменал, че спестяваме пари за колежа. И тя ги искаше. Вече не десет, а двадесет и пет хиляди. Заплаши, че ако не й ги дам, ще остана без съпруга и деца, без репутация. Нарекох я мръсна курва, защото такава си беше. И тя ми се нахвърли. Бутнах я на земята и й казах, че всичко е свършило, а тя изкрещя и отново се нахвърли върху мен. Ти самата видя, че беше така.

— Да, видях.

— Закле се, че ще ме унищожи. Независимо какво съм бил готов да й платя сега, щяла да ме унищожи. Щяла да разкаже на Деби за всяка мръсотия, която сме правили. Внезапно престанах да я чувам. Стори ми се, че в главата ми жужат оси. Но Дийна лежеше на земята, а ръцете ми бяха около гърлото й. Стисках, докато бръмченето спря.

— Нямал си избор — отбеляза Рийс със спокоен глас. — Тя те е принудила да го направиш. Нападнала те е, заплашвала те е. Трябвало е да защитиш себе си и семейството си.

— Да, точно така. Тя дори не беше истинска. Беше само сън.

— Разбирам. Господи, все едно ти е опряла пистолет в челото. Не си направил нищо лошо, Рик. Не си наранил човек, който не заслужава да бъде наранен. Просто си взел необходимите мерки. Ако го знаех преди, щях да забравя за случилото се.

— Но не забрави. Въпреки всичките ми действия. Исках само да напуснеш града. Да изчезнеш и да си продължиш живота, а аз своя.

— Вече разбирам. Сега съм на твоя страна. Можеш да пуснеш Броуди и мен да си отидем и целият кошмар ще остане зад гърба ни.

— Иска ми се да можех да го направя, Рийс. Кълна се в Господ. Но няма как да променя положението. Мога само да го запазя, да защитя онова, което имам. Е, предполагам, че едното хапче е било достатъчно. Сега се отдръпни от Броуди. Време е да го събудим.

— Ако изпълниш плана си, значи не заслужаваш децата и жена си.

— Те никога няма да узнаят.

Рик я сграбчи за ризата и я завлече на няколко метра встрани от Броуди. После се обърна към писателя. Броуди се надигна заедно със стола, метна се върху Рик и двамата паднаха тежко на пода.

— Бягай! — изкрещя Броуди. — Бягай! Веднага!

Рийс се втурна да изпълни заповедта му, сякаш бяха запалили огън под нея. Изплю хапчето, което бе държала до бузата си, и отвори предната врата. Чу трясъка и ругатните, когато изскочи навън.

Хукна напред лудо и изпищя, когато чу изстрел.

— Чу ли това? — извика Линда-Гейл, като се надигна на лакът в леглото. — Беше изстрел.

— Аз пък чух ангелски песни.

Тя се засмя и го сръчка в ребрата.

— И аз също. Но имаше и изстрел.

— Кой ли пък не е чувал някой да стреля из горите на Уайоминг? — ухили се Ло, като я дръпна назад и започна да я гъделичка.

— Не гъделичкай или… Чу ли това? Някой крещи.

— Не чувам нищо, освен собственото си сърце, което те моли за любов. Хайде, сладурче, да…

Пред вилата нещо изтрещя. Ло скочи.

— Стой тук — нареди й.

Излезе чисто гол от спалнята и отвори вратата на хижата.

Рийс се втурна вътре и Ло едва успя да прикрие слабините си и да ахне.

— Мили Боже!

— Той хвана Броуди! Ще го убие. Ще убие Броуди.

— Какво? Какво?

— Помощ. Трябва да ми помогнеш.

— Рийс? — появи се и Линда-Гейл, увита в чаршаф. — Какво, по дяволите, става?

Нямаме време, помисли си Рийс ужасено. Броуди може да е потънал в кръв, да умира. Както се бе случило със самата нея преди време. Забеляза пушката във витрината на шкафа.

— Заредена ли е?

— Това е пушката на дядо ми Хенри. Чакай малко — заекна Ло, но Рийс се втурна към шкафа.

Дръпна вратичката, но беше заключена. Грабна лампата с мечката и разби стъклото.

— Мили Боже! Мама ще ни убие и двамата! — изстена Ло и направи крачка към нея.

Рийс извади пушката и се обърна. Ло се закова на място.

— Скъпа? Внимавай Накъде насочваш това нещо.

— Извикайте помощ. Обадете се на щатската полиция.

Остави ги да зяпат подире й и хукна към вратата.

Молеше се реакцията на Ло да означава, че пушката е заредена. Но ако беше, трябваше да разбере как работи. Молеше се да не й се наложи да я използва.

Но познатата паника и страх бяха изчезнали, заменени от дива ярост. Този път нямаше да лежи безпомощно и да гледа как й отнемат някого, когото обичаше. Не и този път. Никога вече.

Чу Рик да вика името й и сподави напиращите сълзи. Броуди не го бе спрял.

Застина на място, затвори очи и си заповяда да мисли. Не можеше да се върне обратно. Шерифът щеше да я види или да я чуе. И щеше да я убие, а заедно с нея — Ло и Линда-Гейл.

Реши да заобиколи. Рик щеше да си помисли, че все още бяга от него или се е скрила някъде. Не би очаквал от нея да се върне и да се бори.

— Няма къде да избягаш, Рийс — крещеше Рик. — Навсякъде ще те намеря. Това е моята земя, моят свят. Мога да те проследя лесно, все едно се разхождам из града. Искаш ли да довърша Броуди веднага? Искаш ли да му пръсна черепа, докато се криеш, както направи в Бостън? Мислиш ли, че отново можеш да преживееш това?

Пред хижата шерифът дръпна кървящия Броуди да коленичи. Опря пистолета до слепоочието му.

— Извикай я да се върне.

— Не — решително отвърна Броуди, макар че сърцето му потръпна. — Помисли, Рик. Ти би ли го направил, ако беше заложен животът на жена ти? Уби, за да предпазиш човека, когото обичаш. Не би ли умрял заради нея?

— Познаваш я едва от няколко месеца и вече си готов да умреш за нея?

— И една минута стига. Когато си сигурен, си сигурен. Рийс е единствената за мен. Така че стреляй, щом искаш. Но планът ти вече се провали. Държиш служебния си пистолет, а не оръжието на Джоуни. Как ще обясниш, че Рийс ме е застреляла с твоя служебен пистолет?

— Ще си променя плана. Ще се нагодя. Викни я да дойде тук. Веднага.

— Чуваш ли ме, Рийс? — извика Броуди. — Ако ме чуваш, продължавай да бягаш.

Рик го срита свирепо и той падна на простреляната си ръка.

— Нямам избор — каза шерифът с пребледняло лице. — Съжалявам.

И вдигна оръжието.

Рийс се опита да потисне треперенето на ръцете си и се прицели. Пое си дълбоко дъх и натисна спусъка.

Изстрелът прозвуча като бомба, Рийс се просна на земята от отката. Благодарение на това куршумът на Марсдън профуча над главата й.

Тя все пак се надигна. Видя как Броуди и Рик се търкалят по земята, стиснали едновременно пистолета.

— Престанете — втурна се към тях. — Престанете.

Опря пушката до главата на Рик и нареди:

— Престани.

— Дръж се, слабаче — изстена Броуди и стисна пистолета по-здраво.

Рик се търколи към Рийс и я събори на земята. Измъкна пистолета и го насочи към собственото си слепоочие. Броуди го халоса с юмрук в челюстта.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно — процеди той и запълзя да вземе падналия встрани пистолет. — Насочи пушката някъде другаде — нареди на Рийс.

Тя застина за момент, стиснала здраво оръжието.

— Побягнах.

— Да, побягна. Умно.

— Но не избягах.

Броуди изморено се отпусна до нея.

— Да, не избяга.

Ло, само по джинси, и Линда-Гейл, увита в чаршаф, се втурнаха към тях.

— Господи, Броуди! Прострелян ли си?

— Да — отговори писателят, като притисна ръка към окървавеното си рамо. — Вече имаме още нещо общо — ухили се той на Рийс.

Рик, проснат на земята между тях, покри лицето си с ръце и заплака.

На разсъмване Рийс помогна на Броуди да излезе от колата.

— Можеше да останеш в болницата поне един ден.

— И да прекарам няколко часа в удряне на подлогата в главата си. Но подобна перспектива не ми допадна. А видя ли сестрата, която насъскаха срещу мен? Приличаше на булдог. Ужасно страшна.

— Тогава ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Можеш да легнеш на канапето или в леглото.

— Ти къде ще си?

— В кухнята, но няма да пиеш кафе.

— Слабаче, може би никога вече няма да ми се пие кафе.

Устните й потрепериха, но преглътна сълзите си.

— Правя ти чай и бъркани яйца. Леглото или канапето?

— Искам да седна в кухнята и да те гледам как ми готвиш. Това ще облекчи болката ми.

— Няма да те боли нищо, ако си вземеш лекарствата.

— Мисля, че и лекарства няма да взимам вече. Имах чувството, че плувам в лепило, когато бях в хижата на Рик. Чувах ви как говорите, но не разбирах думите. Поне отначало. Можех само да се правя на умрял и да се надявам да изникне възможност да го просна на пода.

— Докато беше вързан на стола и упоен с хапчета, Рик можеше да те убие.

— Можеше да убие и двама ни. И би го направил — додаде Броуди. — Но ти не избяга като заек, когато ти се удаде възможност. Страхотна нощ, нали, Рийс? — въздъхна той, когато тя застана с гръб към него и не му отговори.

— Отначало — заговори младата жена, — когато изтичах от хижата, имах само желание да се махна час по-скоро. Просто да избягам. Но после нещо се промени. Не знам кога. Осъзнавах само, че трябва да намеря нещо, с което да му се опълча. Предполагам, че изкарах акъла на Ло и Линда-Гейл.

— Тъкмо ще има какво да разказват на внуците си.

— Да — кимна тя, като извади тигана.

— Загря преди мен. Уж аз пиша криминалета, но готвачката ме изпревари. А аз се набутах в капана като пълен ахмак.

Никога нямаше да забрави как чу гласа й, докато бе замаян от хапчетата. Подобен див ужас не можеше да се забрави.

— Влизането ми в капана можеше да те убие.

— Не. Рик можеше да ме убие. Ти влезе в капана, защото той ти беше приятел.

— Да, беше.

Рийс извади маслото.

— Не знам какво ще стане с Деби и децата. Как ще преживеят този кошмар. Никога нищо няма да е същото за тях.

— И преди нищо не е било каквото са го мислели. По-добре е все пак да знаеш истината, нали?

— Може би. Друг път ще мисля по въпроса — обеща тя, като счупи няколко яйца и започна да ги разбърква с пресен копър и пипер. — Рик наистина си вярваше. Бе убеден, че защитава семейството си и прави каквото трябва. Смяташе, че Дийна го е поставила в безизходица, а той самият е добър човек.

— И наистина беше. Но е имал и тъмна страна, тласнала го да се захване с нещо, което никога не е трябвало да започва. И това му струваше скъпо. Както и на Дийна Блек.

— Той я уби. Зарови трупа й, заличи следите си, скри мотора й. А после го използва, за да отиде в апартамента й и да прибере нейните вещи, да заличи следите си и там. И извърши всичко с абсолютно спокойствие, дори след като му се обадихме да му съобщим какво сме видели.

— Ако беше успял да те уплаши или да те накара да се съмняваш в себе си, щеше да се отърве.

— Ако ти не ми беше повярвал, вероятно точно така щеше да стане. Мисля, че преживяното ме изтръгна от бездната, към която се бях запътила.

Рийс сипа яйцата в чиния и я остави пред Броуди. После го погали нежно по лицето.

— Щях да полудея без теб, Броуди. Щях да умра, ако Рик те беше убил. Затова — тя се наведе и го целуна, — благодаря ти, че остана жив. Изяж си яйцата.

После отиде да направи чай.

— За мен също е сериозно. Разбираш ли?

— Да.

— Един въпрос. Защо не ме пришпорваш?

— Че защо да го правя?

— Влюбена си в мен, нали?

— Да.

— Стигнахме заедно почти до смъртта. Вероятно ме чу как казвам, че съм готов да умра за теб. Но не ме притискаш.

— Не желая да те притискам — каза тя, като остави чашите на масата и се намръщи при почукването по предната врата. — Вече идват — промърмори. — Предполагам, че ще нахлуе цяла тълпа посетители, все хора, които искат да разберат какво точно се случи.

— Не е голяма работа. Чакай, аз трябва да отворя — спря я той, като я сграбчи за ръката. — Очаквам нещо.

— Трябва да почиваш.

— Мога да стигна до проклетата врата. А ти си пий женския чай сама. Аз ще ударя една кола.

Рийс поклати глава, но реши да го остави на мира. Напълни чаша с лед и извади шише кола от хладилника. Наля я и разкара нежеланата чаша чай.

Застина, поднесла собствената си чаша към устата си, когато Броуди се върна в кухнята, като държеше в здравата си ръка гигантски букет лалета.

— Не ми каза кой цвят предпочиташ, затова поръчах от всичките.

— Уха!

— Любимите ти цветя, нали?

— Да. Откъде се взеха?

— Обадих се на Джоуни. Ако наистина имаш нужда, тя е твоето момиче. Искаш ли ги или не?

— Определено да — засия лицето й. — Толкова са красиви и нежни. Като дъга след страшна буря.

— Да, преживяхме страхотна буря, слабаче. Заслужаваш си дъгата.

— И двамата я заслужаваме — усмихна се тя и повдигна лице към него. — Значи ми предлагаш да ходим сериозно?

Броуди не отговори. Сърцето й забави ритъма си.

— Ще купя вилата — съобщи й той.

— Наистина ли?

— Веднага щом успея да убедя Джоуни. А аз съм убедителен. И ще я ремонтирам. Ще разширя кабинета си и ще направя тераса на горния етаж. Виждам два стола на терасата. Виждам и лалета отвън. През пролетта, нали?

— Да, през пролетта.

— Можеш да готвиш в ресторанта на Джоуни или да започнеш бизнес и да се грижиш за собствената си кухня. Можеш да пишеш готварски книги. Каквото искаш. Но ще трябва да останеш при мен. И рано или късно да легализираме връзката си.

— Така ли?

— Обичаш ли ме или не?

— Да. Обичам те.

— И аз те обичам. Какво ще кажеш, а?

Рийс въздъхна доволно.

— Страхотна работа.

Броуди обви ръка около врата й и я придърпа към себе си, после залепи устни в нейните.

— Аз съм точно там, където искам. А ти?

— Аз също — наклони глава тя и се вгледа в очите му. — Точно където трябва.

— Добре. Искам да седнем заедно на терасата в някой от близките дни. Да погледаме езерото и планинските върхове, които се къпят в него.

— Звучи чудесно, Броуди — прошепна тя. — Наистина ще ми хареса.

— Значи ще го осъществим. Заедно — добави той и се отдръпна леко назад. — А сега направи нещо за цветята. После си вземи вилица. Ще си поделим яйцата.

Ранната утрин проблесна с първите слънчеви лъчи, които предвещаваха настъпващото лято. А те двамата седяха до кухненската маса, украсена с ваза с лалета, и ядяха изстиналите яйца.