Сребърни чудеса

Пета глава

Следващите седмици не бяха от най-лесните, които Тринити бе преживявала, но все пак ги преживя. Стефани, стопанството и изработката на юргана запълваха времето й и макар за пръв път дните да й се струваха лишени от съдържание, тя се опитваше да не обръща внимание на това.

Една сутрин, като пиеха кафе с Лари, Тринити не издържа и му разказа за всичко, което се бе случило между нея и Чейс от първата нощ край езерцето до последния им сблъсък, когато той й бе предложил голяма сума. За нейна изненада и огорчение, Лари прие разказа по-невъзмутимо, отколкото бе очаквала.

— И ти отказа? — Веждите му се вдигнаха въпросително и в гласа му прозвучаха весели нотки.

— Разбира се, че отказах! — гневно го изгледа Тринити, която не виждаше нищо смешно в цялата работа. — Какъв всъщност си мисли, че е Чейс Колфакс? Ако бях приела парите му, нямаше да съм по-различна от проститутка, а ако откажех парите, но изпълнех желанието му…

— Тогава какво? — Сега Лари наистина се усмихваше.

— Не зная! — извика тя. Изведнъж се почувства беззащитна и напълно объркана. И впоследствие направи единственото логично нещо, което бе могла — изкара си го на Лари: — Защо не си идеш вкъщи и не убиеш някого в последната си книга, вместо да се мотаеш тук и да ми досаждаш!

Лари гръмко се засмя и я целуна за довиждане. Последната му задявка: „Може би Чейс Колфакс най-сетне си е намерил майстора“, остана неясна за нея и тя не си направи труд да измисля отговор.

През първата седмица на декември Стефани се разболя сериозно от грип и получи усложнения, които доведоха до бронхит. Тя се чувстваше така зле, че не позволяваше на Тринити да я остави за миг. Отпускаше се само когато майка й я държеше на ръце и разбира се, Тринити правеше всичко за нея — болката на детето беше и нейна болка.

Бедата беше в това, че откакто дишането на Стефани беше затруднено, тя не можеше да спи достатъчно и се задоволяваше само да подремне, ако й се удадеше такава възможност.

Затова когато един мрачен следобед телефонът иззвъня, тя едва се довлече до него.

— Да?

— Какво е станало? — Плътният кадифен глас на Чейс за миг я парализира. Би се обзаложила на последния си цент, че Чейс няма да й се обади отново.

— Какво искаш?

От другия край последва явна пауза.

— Звучиш ужасно! Какво има, болна ли си?

— Не аз — въздъхна уморено Тринити, — а Стефани. Болна е от около седмица, а досега не й помогнаха лекарствата, които лекарят предписа.

— Казала ли си му за това?

— Да. Вчера сутринта смени антибиотика и смята, че съвсем скоро трябва да има промяна в състоянието й. — Защо ли му говореше всичко това? Сигурно бе поуморена, повече отколкото си мислеше.

— Идвам веднага.

— Чейс! — Линията прекъсна със съвсем ясно щракване.

Дори не бе казал дали е в Далас или в имението си. Какво да прави сега? Къщата бе наопаки, а тя дори не си спомняше дали се бе сресала. Господи! Не беше се и облякла. Все още беше със стария зимен халат, който надяна сутринта. Точно когато смяташе, че може би ще има време поне да се облече, едно умолително „мамичко“ изтри тази мисъл от главата й и тя се върна при дъщеря си.

След пет минути ревът на ламборгинито й подсказа, че Чейс се бе обадил от имението си и сега бе пристигнал в нейното.

Той влезе, суров и сдържан, свеж и самоуверен, облечен в тъмни джинси и син пуловер. Погледна я и нареди:

— Отивай в леглото, преди и ти да си се разболяла.

Тринити немощно поклати глава.

— Чейс… — Гласът й замря.

Тя наистина не знаеше какво да каже.

Чертите на лицето му се смекчих по невиждан досега от нея начин, а гласът му прозвуча мило и успокоително. Той взе Стефани от ръцете й.

— Върви да си починеш. Аз ще се грижа за нея.

— Но ти не знаеш нищо за децата — запротестира тя, — а и Стефани няма да ти позволи да се грижиш за нея.

Тринити млъкна, защото говореше на гърба му. Чейс отнесе Стефани до люлеещия се стол и седна, като придърпа включения от Тринити изпарител по-близо до стола.

— Ще се оправим, нали, Стефани? — нежно попита той, вгледан в малкото зачервено личице и полузатворените очички. Като по чудо Стефани кимна в знак на съгласие и се сгуши по-близо до широките му гърди. Той се обърна към Тринити: — Само ми обясни кога и какво лекарство да й давам и отивай да легнеш.

След няколко часа Тринити се събуди. Навън бе студено утро. Чувстваше се приятно затоплена и разбра, че някой я бе покрил с допълнителни завивки през нощта. Зелените й очи се отвориха напълно. Чейс! Сигурно беше Чейс!

Тя лежеше неподвижно и се ослушваше за кашлицата на Стефани. Но единственият звук, който достигаше до ушите й, бе равномерното бръмчене на изпарителя, придружено от нещо, което не можеше да определи точно. Водена от любопитство, примесено с естествена майчина тревога за болното дете, тя стана от леглото.

Тринити мълчаливо вървеше по коридора, дългата нощница се увиваше около голите й крака. Спря на прага на всекидневната. От сцената, която видя, й секна дъхът.

Чейс беше гушнал сънената и доволна Стефани и пееше фалшиво нежна приспивна песен. Тринити не беше я чувала преди — в нея се разказваше за красиво русокосо момиченце, което всички обичали. После се пееше, че когато момиченцето се разболяло, всички негови приятели се натъжили много. Стефани беше като омагьосана и се бореше с последни сили със съня.

Очите на Тринити се напълниха със сълзи и тя съвсем тихо се върна в спалнята си. Сега вече знаеше, че това бяха двамата души, които значеха за нея повече от всичко друго на света. Тя се мушна в леглото и зарови лице във възглавницата. Трябваше да осмисли това прозрение.

Отдавна й бе известно, че Чейс Колфакс бе суров и студен човек, който можеше да я разнежи и възбуди само с едно докосване, поглед или усмивка. Това й бе ясно от самото начало. Но сега знаеше и още нещо — че го обича. И то истински, всеотдайно, с цялата си душа. Това бе неоспорим факт. Един въпрос непрекъснато се въртеше в главата й. Какво да прави?

Тринити усети някакво движение до леглото си и се обърна. Чейс стоеше и я наблюдаваше. Сребристата му коса беше разрошена, беше леко брадясал и въпреки това при вида му сърцето я заболя от копнеж.

— По-добре ли си? — Чейс седна на леглото и взе ръката й в своята.

— Да, благодаря ти. Прав беше. Бях почти съсипана от безсъние.

Устните му се извиха в усмивка, а свободната му ръка отмахна няколко кичура кестенява коса от лицето и.

— Стефани спи сега. Треската й утихна през нощта и тя можа да хапне малко от супата, която беше оставила да стои топла на печката. Дишането й се поуспокои и мисля, че сега вече ще оздравее.

— Зная. Бях там и ви видях. — Тринити облиза пресъхналите си устни и призна: — Не очаквах, че ще ми се обадиш отново.

Той внимателно пусна ръката й, стана и отиде до долния край на леглото. От тъмните ъгли върху лицето му падна сянка.

— Не бях в града.

Изречението не беше особено изчерпателно. Искаше й се да попита: „Къде беше? С кого беше?“, но вместо това се чу, че казва:

— О… добре, благодаря ти, че дойде да помогнеш. Беше страшно мило от твоя страна.

Сините му очи я докоснаха с вибрираща чувствителност, която усети през тънката нощница върху голата си кожа. Усети издайническо затопляне.

Чейс се усмихна многозначително и провлечено каза:

— Рядко съм мил, Тринити. — После извади портфейла си от задния джоб и изкара от него визитна картичка. Написа нещо върху нея и я подаде на Тринити. — Ще бъда в Далас на един от двата номера. Обади се, ако имаш нужда от мен.

През следващите няколко дни физическото състояние на Стефани се подобри и Тринити най-сетне намери време да поразмисли върху последните думи на Чейс. „Обади се, ако имаш нужда от мен.“ Звучеше загадъчно. Какво искаше да каже? Обади се, ако положението на Стефани се влоши? Обади се, ако искаш да се любим? Какво значеше това?

Макар да не си признаваше, тя наистина се нуждаеше от него — във всяко отношение. Любовта към Чейс си беше проправила с огън път към душата й и беше нарушила спокойствието на досегашния й живот. Без него вече се чувстваше непълноценна. Но не знаеше дали да рискува и да отиде при него.

От друга страна, усещаше, че и Чейс изпитва нужда от нея. Може би в момента той осъзнаваше само физическата нужда, но тя бе много силна, а такава страст сигурно бе някаква форма на любов. Никой не можеше да изпитва такова желание, каквото изпитваше Чейс към нея, без да има и нещо друго.

Може би неговата любов не бе всеизгаряща като нейната, поне засега. Но ако тя можеше да го научи как да се разкрие и да не се затваря отново, как да признае и покаже, че обича не само във физическо или парично отношение, може би тогава любовта им щеше да има шанс.

Чейс й бе показал, че е способен на голяма нежност. Беше се грижил за болно, раздразнително момиченце, което не беше негово. Носил го бе на ръце цяла нощ, за да може Тринити да си почине. Беше показал загриженост и — съзнателно или не — нещо като любов.

Тринити не се интересуваше дали щеше да има успех, когато вземаше решението си. Единственото, което имаше значение в момента, беше, че го обича. Изпитваше към Чейс Колфакс неутолим глад и непреодолима нужда. Смяташе да отиде при него.

Коледа беше отминала, Стефани беше добре и с нечовешки усилия Тринити беше завършила и предала юргана на госпожа Джанис, като същевременно се бе справила доста добре и с фермата си.

Моментът беше настъпил. Трябваше да действа — сега или никога. Като си пое дълбоко дъх, тя вдигна слушалката и набра номера на сестра си. Сиси отговори по обичайния за нея задъхан начин:

— Ало?

— Здравей, как си?

— Както винаги — весело отговори сестра й. — Трей тормози Антъни, Джошуа лежи в кошарата си и пищи, а Лари подскача около мен в кухнята и търси нови интересни оръжия за убийство.

Тринити се засмя.

— Този човек има всички данни да носи карта на кандидат за предна фронтална лоботомия.

— Да, зная — отвърна Сиси също със смях. — Не ми харесва как гледа към моя кухненски комбайн. Слушай, искаш ли да дойдеш на вечеря? Направила съм огромна тенджера с говеждо задушено.

— Всъщност чудех се дали Стефани би могла да прекара няколко дни с вас.

— Разбира се, знаеш, че винаги е добре дошла. Какво има?

— Реших да отида в Далас да видя Чейс. — На другия край на жицата настъпи мълчание. — Сиси? Сиси?

— Сигурна ли си, Тринити? Премислила ли си нещата?

— Премислих даже повече от необходимото — призна неохотно Тринити.

— Защо не наминеш да поговорим? Един ден не е от такова голямо значение.

— Мина около месец, откакто го видях за последен път. Вече е почти Нова година.

Обади се Лари:

— От разтревожения вид на Сиси разбрах, че си решила да се видиш с Чейс.

— Точно така. Тя започна ли да събира продуктите за домашния фондан?

— Не, в момента е леко зашеметена, но ще започне всеки момент, вероятно преди да си пристигнала тук. Тринити…

— Не се тревожи, Лари, всичко ще бъде наред.

— Надявам се, сладурче, надявам се.

След час Тринити седна отново до телефона, но този път събираше смелост да се обади на Чейс. Вече беше предала щастливата Стефани на развълнувания Трей. Тя печално поклати глава. Не се знаеше каква ще я забъркат тия двамата през следващите няколко дни.

Като се върна отново към Чейс, Тринити грабна телефона и набра първия номер, който й беше записал преди месец. Винаги съществуваше възможност той да не прояви интерес. Четири седмици бяха доста време за мъж като Чейс Колфакс да чака една жена — която и да е тя.

Чрез централа и администрация Тринити най-сетне чу гласа на секретарката на Чейс:

— Офисът на господин Колфакс.

Тринити се окашля нервно.

— Господин Колфакс там ли е, моля?

— Да, тук е, но се страхувам, че е зает точно сега. Да му предам ли нещо?

Тринити се намръщи на себе си. Можеше да се измъкне с едно „Не“ и да затвори. Но никога досега не бе харесвала лесните начини и този път не правеше изключение.

— Да. Бихте ли му казали, че се е обадила госпожица Уорънтън и…

— Извинете — прекъсна я възпитано секретарката, — но вие госпожица Тринити — Ан Уорънтън ли сте?

— Да.

— Госпожице Уорънтън, бихте ли почакали само за момент, ще ви свържа с господин Колфакс.

И тя направи точно това. Бе въпрос на секунди и Тринити чу плътния чувствен глас на Чейс.

— Тринити?

— Да, Чейс, аз съм.

— Добре ли си? А Стефани?

— Всички сме добре.

Последва обезоръжаващо мълчание.

— А-а… Чейс?

— Слушам те, Тринити — увери я сдържано той.

— Мислих за нас.

— Да?

— Ще дойда при теб, ако… ако все още го желаеш.

— Желая го.

— Но само при моите условия.

— Вече съм ти казал, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш. — По телефона гласът му звучеше остро.

— Въпросът е, че не желая. Никакви пари, никакви подаръци и аз ще определя докога. Съгласен ли си?

Отговорът се забави около десетина секунди. След това той почти изръмжа:

— Ще те взема, Тринити, независимо по какъв начин. Хеликоптерът ще бъде готов да отлети веднага щом се приготвиш.

— Не, ще карам колата.

— Не бъди по-твърдоглава, отколкото си, Тринити. Ще ти отнеме повече от два часа и половина, за да стигнеш до апартамента ми, а пътищата са хлъзгави като стъкло от тазсутрешния дъжд.

— Това е едно от условията ми, Чейс. Няма да ме вземат и доставят по стълбите ти като някоя… проститутка.

— Тринити — припряно започна Чейс, но изведнъж спря. — Добре, печелиш. Но бъди внимателна, за бога! Ще те чакам в апартамента.

Докато караше към Далас, Тринити се възхищаваше на свежата красота на околността след дъжда. Той бе спрял, а земята бе мека и зелена — сякаш я гледаше през парче зелен целофан.

Защо я напускаше? Отиваше от един свят, забулен в нежна мъгла, в друг, направен от цимент и стомана, прави ъгли и ръбове. Далас и Чейс Колфакс си подхождаха. Да накараш поне единия от тях да омекне би било херкулесовска задача.

А и съвсем определено криеше риск. Добре известен факт беше, че Чейс лесно се отегчаваше, що се отнасяше до жените. За да го промени в това отношение, се изискваше истинско чудо.

Но Тринити не спря и не се върна. Тя продължи по междуградското шосе № 30 към Далас.