Вкусът на мечтите

Тринайсета главаГорчиви хапове

Този следобед Клоуи се задържа до късно в кафенето. Секунди след като се върна в апартамента, на вратата се позвъни. Тя остави палтото си и отиде да отвори. Едва не припадна от изненада, като видя майката на Джейк — както обикновено много елегантна, но някак неспокойна.

— Фейт! Какво те води тук?

Фейт се усмихна и вдигна някаква кошница:

— Донесох ти подарък.

— О, да, прочутите коледни кошници.

Всяка година майката на Джейк поднасяше на приятелите си кошници, пълни с най-отбрани празнични специалитети. Месеци преди това готвачката преглеждаше рецептите, а след Деня на благодарността приготвяше „мостри“, които Фейт опитваше и одобряваше или отхвърляше.

— Знам колко обичаше да пробваш ястията заедно с мен — усмихна се тя. — Дано одобриш тазгодишния ми избор.

— Ти си жена с изискан вкус и не можеш да сгрешиш. Благодаря ти. Заповядай, влез. — Младата жена взе кошницата и отстъпи назад, за да направи път на гостенката. Остави подаръка на масичката до вратата и попита: — Какво да ти предложа?

— Нищо, благодаря. — Фейт нервно закопчаваше и разкопчаваше чантата си. — Чух, че купуваш къща на Съмъртайм Роуд.

„Затова ли е дошла? — запита се Клоуи. — Сигурно иска да разбере кога ще се изнеса от апартамента. Дали ще ме помоли да напусна?“ Не очакваше подобно нещо от Фейт, но след като беше чула как Кайл предупреждава сина си да не се доближава до нея, вече не знаеше какво да мисли. Възможно ли беше родителите на Джейк да го насърчават да я зареже? Само като си го помисли, сърцето я заболя. Тя искрено ги обичаше.

— Да, вярно е — промълви.

— Обади се, като се нанесеш. Ще ти донеса специална кошница за новодомци.

— Добре — промърмори Клоуи. Вече съвсем се беше объркала.

Фейт, която все така стоеше до вратата, се огледа. Мълчанието се проточи, стана неловко.

— Радвам се — изведнъж изтърси гостенката.

— Моля?

— Радвам се, че купуваш къщата. Важно е да притежаваш нещо свое. Ти си практична и умна. Открай време харесвам тези твои качества. — Най-сетне тя влезе в дневната. Изглежда, нещо я измъчваше. — Ще те питам нещо и те моля да бъдеш откровена. Обвиняваш ли ме за постъпката на Джейк?

— Да те обвинявам ли? — сепна се Клоуи. — Не, разбира се.

Фейт седна на края на канапето и скръсти ръце на скута си:

— Не исках той да заприлича на баща си.

— Не е заприличал.

— Поне ти е признал, а не си го научила от другите. И той искрено се е разкайвал. Моля те, кажи, че е съжалявал.

— Да, много.

— Хубаво. Чудесно. — Фейт въздъхна. — Много го обичам, Клоуи. Направих всичко възможно Кайл да не го изпрати в училище с пансион, но накрая склоних, въпреки че сърцето ми се късаше. Реших, че поне така няма да е ежедневно под влиянието на баща си. Може би постъпих правилно. От друга страна, ако бях по-близка с него, вероятно той щеше да разбере, че подобно отношение към една жена е недопустимо.

Младата жена предпочиташе да сменят темата, но все пак седна до нея и каза:

— Джейк е прекрасен човек и уважава жените. Добре си го възпитала. Знай, че и той много те обича.

Фейт се усмихна и сведе поглед:

— Принудих те да го защитиш, макар това да е последното, което би желала, но все пак се опитваш да ме окуражиш. Благодаря ти. Наистина дойдох само да ти дам традиционната кошница и да те видя. Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Е, аз тръгвам. И не забравяй да ме поканиш, когато се преместиш.

— Непременно. — Клоуи я изпрати до вратата; чувстваше се още по-объркана.

Фейт излезе на площадката, направи две стъпки и възкликна:

— Божичко!

Клоуи надникна навън и видя, че Джулиан се е облегнал на стената срещу вратата й Фейт се втренчи в него, както правеха всички жени, после заслиза по стълбището, но няколко пъти се обърна и за малко не се спъна. Той невъзмутимо я проследи с поглед, сетне извърна очи към Клоуи.

Не помръдна, само й се усмихна. Дългата му коса беше разпусната и сякаш летеше около него. Дори от разстояние тя усети магнетизма му.

— Джулиан — промърмори, — какво търсиш тук?

— Ами отдавна не сме се чували. Реших да проверя как си. — Думите му я обгърнаха като парфюм. Усещането беше приятно и успокояващо, особено след мъчителната среща с майката на Джейк.

— Извинявай. Бях заета.

— Сдобри ли се с гаджето? — подхвърли той, въпреки че вече знаеше отговора.

— Не.

— Няма ли да ме поканиш в жилището си?

Тя се поколеба. Струваше й се нередно Джулиан да влезе в апартамента на Джейк.

— Не е мое.

— Не живееш ли тук? — изненада се той. — Значи са ме излъгали.

— Мисълта ми беше, че жилището е на Джейк. Затова купих къща.

— Сериозно? Непременно ми я покажи. Май и аз скоро ще си търся квартира. Може би ще ми помогнеш.

— Как?

— Колко спални има в новата ти къща?

Клоуи отново се поколеба.

— Три. Защо питаш?

— Просто така. Готова ли си да разбереш с коя е спал Джейк?

Сърцето й се разтуптя, дланите й се изпотиха.

— Затова ли си дошъл?

— Разбира се, красавице. Хвърлих толкова труд да се добера до информацията, а ти не благоволи да ми се обадиш. Да вървим. — Той се отлепи от стената и заслиза по стълбището.

— Къде отиваме? — провикна се Клоуи.

— Да вземем колата ти. Не искаш ли да видиш къде живее тази жена?

Клоуи си каза, че не е търсила тази информация, а я е научила случайно. Това означаваше, че е трябвало да разбере истината.

Или пък си внушаваше?

Остана пред вратата още секунда. Кое беше по-лошо — да научи името на съперницата си или никога да не го узнае?

— Идвам! — извика и грабна палтото и чантата си.

Щом седнаха в колата й, Джулиан попита:

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Разбира се.

— Добре. В края на улицата завий вляво и карай към католическата църква на булевард „Ол Сейнтс“.

Клоуи пусна радиото, настроено на станция, която предаваше музика от осемдесетте. След половин час, тъкмо когато спряха на един светофар, прекъснаха редовната програма за извънредна новинарска емисия:

— От полицията потвърдиха, че тази сутрин човек, който бягал из парка, е открил труп в река Грийн Коув. Засега се съобщава само, че трупът е на жена и очевидно е престоял във водата най-малко няколко седмици.

— Какъв ужас! — Тя потрепери. Първата й мисъл беше да отскочи до службата на Джейк и да разбере дали в прокуратурата знаят нещо повече. Хората в градчето още бяха като на тръни след делото „Бийзли“ и днешната новина отново щеше да разбуни духовете. После си спомни, че вече не може да отиде при него.

Изключи радиото.

Щом излязоха на булеварда, Джулиан каза:

— Завий по Сейнт Джоузеф Лейн. Търси номер дванайсет.

Клоуи се разтрепери, зави й се свят. Едва стигна до посочения адрес, паркира от другата страна на улицата и се загледа в красивата къща в колониален стил зад металната порта с охранителна инсталация.

— Изглежда ми позната, а никога не съм идвала в този квартал… — промълви озадачено.

— Тук живее Ив Бийзли.

Тя рязко извърна глава към него:

— Бийзли?

— Идея си нямаш какво ми струваше да се докопам до нея. Чувствам се омърсен — ухили се Джулиан.

— Джейк е спал с Ив Бийзли, така ли? — повтори Клоуи, сякаш не вярваше на ушите си.

— Познаваш ли я?

— А ти не знаеш ли коя е?

Той сви рамене:

— Нямам представа.

Семейство Бийзли бяха сравнително отскоро в Балд Слоуп. Бяха си купили вила, в която прекарваха три-четири месеца в годината. Уейд беше петдесет и пет годишен пенсиониран борсов посредник, а красивата му съпруга Ив беше с десет години по-млада от него. Никой в градчето не знаеше подробности за тях и нямаше да научи, ако Уейд Бийзли не беше убил прислужницата — нелегална имигрантка — и не беше изхвърлил трупа близо до пътечка в парка.

Доказателствата за вината му бяха само косвени и Джейк, който беше прокурор по делото, се боеше, че съдебните заседатели ще оправдаят обвиняемия. В един момент обаче Ив Бийзли, която от самото начало самоотвержено подкрепяше съпруга си, неочаквано подаде молба за развод и прие да свидетелства срещу него. Само тя знаеше, че Уейд е упражнявал сексуален тормоз върху прислужницата. Само тя знаеше на какво е способен съпругът й, защото вече го бе изпитала на гърба си. По време на убийството гостувала на сестра си в друг град. При завръщането си видяла, че прислужницата я няма, и попитала Уейд какво се е случило. Той заявил: „Не издържа. Не беше корава като теб.“

След показанията й изходът на делото беше ясен.

По време на процеса Джейк непрекъснато си сътрудничеше с Ив Бийзли. Често говореше за нея — казваше, че я съжалява, защото е много мила жена. И че й съчувства, задето всички в Балд Слоуп са я низвергнали. Обвиняваха я, че отначало е била на страната на мъжа си и го е прикривала. Но тя се страхуваше от него, защото години наред я беше тормозил и изнасилвал. Клоуи знаеше, че Джейк й вдъхва спокойствие и увереност. Именно той я беше убедил да свидетелства против Уейд.

А след приключването на делото двамата бяха спали заедно!

Тя вече знаеше истината. И разбираше защо той отказва да й каже с коя е бил през онази нощ. Ако се разчуеше, имаше опасност да обявят процеса за невалиден. Хората щяха да си кажат, че Джейк е прелъстил Ив Бийзли и така я е принудил да даде показания пред съда. Уейд Бийзли щеше да излезе на свобода и никой в градчето вече нямаше да е спокоен за живота си.

Гласът на Джулиан я изтръгна от мислите й:

— Гледай внимателно! Дошли сме тъкмо навреме. Всеки ден в този час госпожата отива на църква.

Клоуи се приведе, сякаш искаше да се скрие. Тежката метална врата се отвори да пропусне елегантно ауди. Зад волана беше Ив Бийзли. Клоуи се осмели да надникне през стъклото и да я огледа. Госпожа Бийзли беше деликатна жена с прошарена коса, но по лицето й нямаше нито една бръчица. Местните клюкари се питаха защо е останала в Балд Слоуп, след като нищо не я задържа в градчето. „Дали не е заради Джейк?“ — помисли си Клоуи.

— Твоето гадже с по-възрастна жена — промърмори Джулиан. — Не е кой знае какъв скандал, обаче на господин прокурора може да му излезе лошо име.

Явно не беше следил делото и не знаеше, че има опасност да бъде анулирано и убиецът да бъде освободен. За втори път в разстояние на един час бе принудена да защитава Джейк, а не й се искаше.

— В службата го смятат за детето чудо. Сигурно са го скъсали от подигравки, че е легнал с толкова възрастна жена — каза, за да насочи Джулиан по погрешна следа. Не желаеше да прости на Джейк, но откри, че болката от постъпката му е изчезнала. На мястото на раната в сърцето й се ширеше празнота.

— Е, вече знаеш — подхвърли спътникът й, който зорко следеше реакцията й. — Успокой се, дай аз да карам. — Слезе от колата и я заобиколи, за да седне зад волана. Клоуи не се възпротиви — и без това не беше в състояние да шофира. „А сега какво? — питаше се. — Какво да правя?“ Досега си мислеше, че щом разбере с коя е спал Джейк, ще й се изясни какво решение да вземе.

Вместо да я закара обратно до апартамента, Джулиан потегли в друга посока и обяви, че я кани на гости в къщата си.

Тя си каза, че ще го остави и ще се прибере у дома. Непременно трябваше да се обади на Джоузи.

— Виж, необходимо ми е време да осмисля постъпката му… — промълви.

— Красавице, най-лошото в момента е да размишляваш. — Той слезе от колата и взе ключовете. — Влез за малко.

Клоуи би излъгала, ако кажеше, че не проявява любопитство да научи нещо повече за този странен и невероятно красив мъж. Ето защо го последва по пътеката към жълтото бунгало. Щом влязоха в дневната, той грабна някакви дрехи, захвърлени на пода, и ги запрати на леглото в другата стая, после пооправи възглавниците на дивана. Изглеждаше притеснен от безредието и въпреки всичко смущението му я очарова.

— Сигурно приятелката ти още не се е върнала.

— От нея няма ни вест, ни кост. А пък мен не ме бива в домакинската работа. Извинявай.

Тя се огледа. Навсякъде личеше женска ръка. На стените висяха кошници с изкуствени рози, възглавничките на белия люлеещ се стол бяха в розово.

— Още се усеща присъствието й — промърмори.

— Всъщност къщата е нейна.

— Аха. И аз живея в апартамента на Джейк.

— Затова ти съчувствам. Знам какво преживяваш.

Клоуи кимна. Стори й се толкова искрен, че му повярва. А може би тъкмо това беше целта му.

Той я хвана за ръката и я поведе към канапето:

— Настани се удобно. Хайде да се напием.

Тази вечер Джоузи непрекъснато усещаше полъха на лек ветрец. Дори докато с Хелена вечеряха в кухнята, няколко пъти стана да провери дали прозорците са добре затворени.

Прислужницата опипваше разпятието на шията си и тихичко си мърмореше.

Маргарет и Роули се бяха уединили в дневната. Излязоха късно вечерта и тя тръгна да го изпрати, като не преставаше да му шепне нещо. Джоузи и Хелена любопитно ги наблюдаваха през отворената врата на кухнята. Маргарет се върна, погледна ги, поусмихна се и без да каже нито дума, отиде в стаята си.

— Това пък какво беше? — попита Джоузи.

— Олдгрет харесва такси.

— Мислиш ли? — промърмори Джоузи и тръгна към стълбището. Изведнъж й се стори, че въздухът около нея се завихря. Спря и попита: — Хелена, течение ли става?

Прислужницата погледна към тавана:

— Не.

Джоузи сви рамене и влезе в стаята си. Приближи се до дрешника, отвори вратата и сепнато отскочи назад. Гостенката й стоеше права. За пръв път я виждаше изправена. Първата й мисъл беше, че Дела е доста по-ниска от нея. Сетне си каза: „Нещо не е наред!“

— Защо се забави толкова? — възкликна Дела Лий. Беше изнервена, почти изплашена. Безпокойството й бе като горещина, излъчваща се от нея.

— Вечерях, после изчаках да видя дали Роули Пелам ще излезе жив от дневната.

— Прослушай си гласовата поща!

Джоузи взе чантата си и извади мобилния си телефон. Имаше само едно съобщение. Тя притисна апарата до ухото си, без да откъсва поглед от Дела Лий.

„Здрасти, обажда се Клоуи. — Тя замълча за миг. — Много искам да си поговорим. Ъъъ… в момента съм у Джулиан. Знам, че ти обещах повече да не се срещам с него. Нямах намерение да те лъжа. Обаче знаеш ли какво стана? Днес неочаквано той цъфна пред вратата ми. После ме заведе на едно място и ми показа жената, с която е спал Джейк. Глупаво е било да си въобразявам, че след това ще се успокоя. Напротив, сега ми е още по-тежко, защото вече знам, че с основание е криел името на любовницата си. — Тя пак замълча. — Май не съм ти казала, че с него се видяхме преди няколко дни. Научил е, че купувам къща. Исках да му кажа, че желая да живеем там заедно, но се появи баща му. Предчувствам, че го подтиква да ме забрави и да си намери друга. Много ми липсва, а не би трябвало, защото ме нарани. Обаче не мога без него, Джоузи! — Клоуи въздъхна. — Така или иначе сега съм тук с Джулиан. Той отиде да донесе по едно питие. Виж, този човек не е толкова лош. Знам мнението ти за него, но мисля, че грешиш. Аз… струва ми се, че го харесвам. Не колкото Джейк, обаче ми е симпатичен. Ох, връща се. Ще се чуем утре.“

Джоузи бавно отпусна ръка.

— Спаси я! — извика Дела Лий.

— Ела с мен.

— Тръгвай!

Джоузи се обърна и изтича навън.

Седна зад волана на кадилака и потегли с бясна скорост. Едва когато превали хълма и шофьорът на колата в отсрещното платно за миг я заслепи с дългите светлини, разбра, че не е включила фаровете.

След по-малко от петнайсет минути беше пред къщата на Дела Лий. Видя фолксвагенът на Клоуи и паркира зад него. Лампите в дневната светеха, свиреше силна музика. Толкова силна, че жълтото бунгало сякаш пулсираше. Истинско чудо беше, че съседите не са повикали полицията. Джоузи слезе от колата, затича се по пътеката и бързо се изкачи по стъпалата към входната врата. Трепереше като лист, защото излезе от къщи толкова набързо, че дори не си взе палтото.

Приближи се до прозорците на дневната и надникна вътре, опитвайки се да види нещо през тънките завеси. Стори й се, че не долавя никакво движение.

Отиде до входната врата. Беше заключена, затова тя почука. След като никой не й отвори, заблъска с юмруци и започна да вика Клоуи, докато ръцете я заболяха и гласът й прегракна.

Каза си, че приятелката й не е дете и ако беше с друг, а не с Джулиан, нямаше да хукне да я спасява. Но щом дори отраканата и грубовата Дела Лиц бе избягала от него, Клоуи беше загубена. Нямаше представа в какво се е забъркала. Не всички мъже бяха като Джейк. Не всички мъже се разкайваха, когато причиняха болка на жена.

Тя слезе обратно по стъпалата и заобиколи къщата; голите клони на розовите храсти скъсаха чорапите й, веднъж падна в мрака и си удари коляното. Все пак се добра до задната врата, но и тя беше заключена.

Изведнъж се сети, че единственото, което бе взела, изтичвайки от къщи, беше мобилният телефон, и то, защото й беше в ръката. Върна се до колата, отвори вратата и се наведе да го вземе — беше паднал под седалката. Зъбите й тракаха от студ и страх, пръстите й трепереха толкова силно, че едва улучи бутоните, за да набере 911.

— Казвам се Марси Джаксън и съседът ми отказва да намали музиката — каза, преправяйки гласа си. — Толкова е силна, че стъклата ми вибрират и бебето се събуди. Целият квартал е пропищял от този човек. Вземете мерки.

Продиктува адреса, изключи телефона и се загледа в къщата. Внезапно някаква сянка пробяга зад завесата.

Тя отново слезе от колата. Тъкмо понечи да се изкачи по стъпалата към верандата, чу изщракване на резе и вратата се отвори. Музиката заструи навън като дим, по-силна от всякога.

Клоуи застана на прага, блузата й беше разкопчана, червилото — размазано. Носеше под мишница чантата и палтото си. Каза нещо — може би „Мислех, че ще мога да…“, — после музиката заглуши думите й.

Джоузи стъпи на първото стъпало.

В същия момент Джулиан застана зад Клоуи и я прегърна, а тя изпусна палтото и чантата си.

— Ела, красавице — възкликна той, опитвайки се да надвика музиката. Заваляше думите, явно беше пиян. — Не ме карай да стана груб. Ще ти бъде хубаво, обещавам. Бог съм в леглото, ще видиш.

— Пусни ме — избърбори Клоуи, сякаш не осъзнаваше какво става. Джулиан се обърна и я блъсна обратно в къщата. Опита се да затвори вратата, обаче палтото и чантата на Клоуи му попречиха. Коленичи да ги издърпа, а когато вдигна очи, Джоузи бе пред него.

— Мама му стара! — възкликна той и бавно се изправи. — Крадлата се върна. — Джулиан носеше само ботуши и разкопчани джинси. Гладката му смугла кожа като че ли пращеше от статично електричество.

Тя се провикна:

— Клоуи? Клоуи, излез!

— Джоузи? Ти ли си? — Приятелката й се втурна към нея.

Джулиан й препречи пътя, като разпери ръце и се хвана за рамката на вратата. Погледна Джоузи и подигравателно се изкиска.

— Пусни я! — извика му тя.

Клоуи застана зад него и задърпа ръцете му:

— Джулиан, моля те. Казах ти, че съжалявам. Не мога да го направя.

— В оня портфейл имаше триста кинта — процеди той, гледайки Джоузи. — Ако ми ги върнеш, ще пусна дружката ти. Не, всъщност ще искам повече, за да не я изчукам. — Опита се да затръшне вратата, но палтото и чантата пак му попречиха.

Джоузи се вкопчи в дръжката и с всичка сила забута навътре. Джулиан изчака няколко секунди, после бързо отстъпи назад и тя влетя в коридора. Мръсникът изрита встрани палтото и чантата и понечи да затвори вратата. Джоузи хвана за ръката приятелката си и я повлече към стаята в дъното на коридора. Молеше се вратата да се заключва и да се доберат дотам, преди той да ги настигне. Полицията щеше да пристигне всеки момент.

Изведнъж дългата коса на Джулиан се развя, сякаш през вратата беше нахлул силен вятър. Той заотстъпва към кухненския бокс в другия край на дневната.

— Какво става, бе? — изкрещя, защото вятърът отново задуха и го запрати през люлеещите се врати на бокса.

Джоузи видя, че пътят е свободен, и задърпа приятелката си към външната врата. Нямаше представа какво се случва, докато не чу как Джулиан извика:

— Дела Лий, ти ли си?

Тя грабна от пода палтото и чантата на Клоуи и двете изтичаха навън, а зад тях се чу трясък, после още един, сякаш някой хвърляше чинии.

— Махай се, гад проклета! — изкрещя Джулиан.

Въпреки че трепереше от страх, Джоузи се запита как Дела Лий е влязла в къщата. Навярно се беше промъкнала през задната врата.

Повлече Клоуи към кадилака и тъкмо я настани на задната седалка, видя как по улицата се задава патрулка. Заобиколи колата, седна зад волана и даде газ. Не искаше приятелката й да обяснява как е попаднала тук. Погледна в огледалцето за обратно виждане и забеляза, че патрулката е спряла пред къщата на Дела Лий, а от нея слизат двама полицаи.

Паркира в края на улицата и загледа как униформените се изкачиха по стъпалата и заудряха по вратата.

Клоуи се помъчи да си закопчае блузата, но ръцете й затрепериха по-силно. Тя си навлече палтото и се сгуши на седалката.

— Добре ли си? — попита Джоузи.

Приятелката й кимна и сви колене до гърдите си.

С крайчеца на окото си Джоузи улови някакво движение и се обърна към къщата. Джулиан бе изскочил през вратата. Единият полицай го хвана за рамото, онзи се опита да се изтръгне от хватката му, замахна и стовари юмрука си в лицето му. Другият униформен повали Джулиан на верандата и с помощта на колегата си му сложи белезници.

— Клоуи, не мърдай от тук. Веднага се връщам. — Джоузи остави двигателя да работи, за да не се изключи парното, слезе от кадилака и тръгна към групичката съседи, застанали пред къщата на Дела Лий.

— Изгонете я! — крещеше Джулиан. — Смахната е! Тази жена е луда!

Единият униформен влезе в къщата и след секунди гръмката музика, която побъркваше съседите, най-сетне спря. Полицаят излезе и поклати глава.

— Вътре е! Кълна се, тя е вътре! Замеряше ме с чинии!

Джоузи заотстъпва назад, после затича обратно към колата. Дела Лий си беше тръгнала. Един бог знае как бе стигнала дотук и как щеше да се върне в къщата на семейство Чирини. Като нищо можеше да е откраднала нечий автомобил.

Седна зад волана и се обърна към Клоуи, която беше облегнала глава на страничното стъкло:

— Ще те закарам у вас, става ли?

Приятелката й кимна.

Клоуи притискаше чело до стъклото. Всяко мускулче я болеше, повдигаше й се. Казваше си, че ако не помръдва и стиска зъби, може би няма да повърне. Но едва изчака Джоузи да спре пред жилищната сграда, слезе от колата и се втурна нагоре по стълбището към апартамента си. Знаеше, че приятелката й ще я последва, затова остави вратата отворена и се спусна към банята. Коленичи пред тоалетната чиния и заповръща.

Десетина минути остана на студения под, облицован с плочки. Затворила беше очи, в съзнанието й пробягваха откъслечни епизоди от случилото се тази вечер. Отчаяние. Поведението й беше предизвикано от отчаяние. Животът й с Джейк беше безнадежден. Животът й без него — още по-безнадежден.

Дали някога щеше да намери покой?

Ненадейно усети, че не е сама. Беше оставила отворена вратата на банята, затова реши, че Джоузи е застанала зад нея. С усилие се изправи на крака и се обърна, но не видя никого.

Случайно погледна надолу и зърна на пода в коридора купчина книги. Най-отдолу беше старата й познайница „Научи се да прощаваш“. Въпреки че книгите никога не влизаха в банята, „Научи се да прощаваш“ се беше прехвърлила през прага и сякаш дърпаше към себе си другите томчета.

— Ще се намокрите — промърмори Клоуи и тръгна към умивалника. Пусна чешмата, наплиска си лицето, после си изплакна устата. Избърса се с хавлиената кърпа и върза косата си на опашка. Обърна се да излезе и видя, че книгите са влезли още по-навътре; по плочите около тях проблясваха капчици вода от умивалника.

Тя се наведе и ги взе — „Научи се да прощаваш“, „Стара любов, нов път“, „Как всяко момиче да задържи гаджето си“, „Мадам Бовари“ и „Подробен справочник за всеки притежател на къща“. Занесе ги в спалнята и ги сложи на нощното шкафче. Загледа се в тях — бяха синтез на живота й през последния месец, географска карта на преживелиците й. След няколко секунди не издържа и извърна поглед. Захвърли дрехите си, облече анцуг и се върна в дневната. Джоузи крачеше напред-назад, но спря, като я видя.

— Добре ли си? — попита я тихо.

Клоуи беше благодарна на съдбата, задето я беше срещнала с Джоузи и така й бе дарила вярна приятелка в най-трудния момент от живота й.

— Не съм сигурна — отвърна. — Вече не съм сигурна в абсолютно нищо. А ти как разбра къде живее Джулиан?

Джоузи се поколеба:

— Дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Той причини ли ти нещо лошо?

— Не. — Клоуи седна на канапето и прегърна една възглавница. — Но аз знаех какво иска. Знаех от самото начало. — Погледа Джоузи, която седна до нея, и продължи: — Мислех, че мога да го направя. Така или иначе с Джейк сме разделени, затова и купувам къща, в която ще живея сама. Само че не можах да го направя. Прекалено много обичам Джейк. Съжалявам, че той не ме обичаше достатъчно и ми изневери.

— Грешиш, Кло — обади се Джейк, който бе застанал на прага на дневната. Косата му беше разрошена, палтото му — закопчано накриво. Адам стоеше зад него. — Обичам те повече от живота си.

Тя погледна приятелката си.

Джоузи се изправи:

— Обадих се на Адам, докато ти беше в банята. Не се сърди, не знаех какво друго да направя. Обаче не му казах да дойде, кълна се.

Джейк влезе в дневната, Адам го последва и хвана ръката на Джоузи:

— Да тръгваме.

— Не! — Тя се опита да го отблъсне.

— Тръгвайте — намеси се Клоуи.

— Мога да остана.

— Не. — Повече не можеше да отлага този разговор. — Всичко ще е наред, повярвай. — Клоуи ги проследи с поглед. Очевидно приятелката й беше сърдита на Адам, задето се беше намесил.

Щом външната врата се хлопна, Джейк коленичи пред нея и промълви:

— Клоуи, погледни ме.

Тя го погледна в очите. Тези загадъчни светлозелени очи.

— Беше Ив Бийзли.

— Зная.

— Така ли? Кой ти каза? — изуми се той.

— Няма значение.

— Не знам как се случи. Не го исках, нито пък тя. Веднага съжалихме и оттогава не сме се виждали. Не се оправдавам с напрежението около делото. Знам, че вината е изцяло моя. И ако можех, щях да поправя стореното. Прости ми. — Опита се да я хване за ръцете, но тя ги пъхна под възглавницата от канапето. — Не мога без теб, Клоуи.

— Ами вашите? Баща ти те предупреди да не припарваш до мен, майка ти ми донесе прощален подарък. — Кимна към кошницата на масичката.

— Татко ме убеждаваше да стоя настрани от теб, докато решиш да ми простиш. Каза, че не бива да те притискам. А майка ми е донесла кошницата, защото иска да присъства в живота ти, дори с теб да се разделим. По своите си идиотски начини двамата показват, че те обичат. — Той поклати глава. — Шантаво семейство сме ние. Но ти осмисляш живота ни. Да, без теб животът ми е празен и пуст.

Чу се шум като от пляскане на криле и книгата, която стоеше на страничната облегалка на дивана, падна на пода пред тях. Беше „Научи се да прощаваш“. Клоуи се загледа в нея и стисна устни, за да не заплаче.

Хартия, конци и лепило.

Поотделно бяха предмети, очакващи да бъдат използвани. Заедно представляваха едно цяло — значимо и солидно.

Също като връзката между мъжа и жената.

— Да започнем отново, Кло — прошепна Джейк и тя извърна поглед към него. — Позволи ми да ти се обадя и да те поканя на среща. Ще почукам на вратата на къщата ти, ще ти поднеса цветя. Ще те целуна чак на третата среща, въпреки че всяка секунда ще копнея за това. А когато най-после ми позволиш да остана при теб, цяла нощ ще ти нашепвам обещания, които няма да наруша. Ще ти обещая, че никога, ама никога няма да ти причиня страдание. Ще ти кажа, че по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Първия път не им остана време за обичайното ухажване. Възможно ли беше наистина да започнат отново и да наваксат пропуснатото?

— Никога вече не ми го причинявай, Джейк. — Тя искаше тонът й да е заповеднически, но гласът й затрепери.

— Няма.

Клоуи вирна брадичка:

— Имам книги.

— Зная.

— Много книги. И отсега нататък ще бъдат около мен. Налага се да се примириш.

— Никога не съм бил против книгите ти, Кло. Приемам ги като част от теб. — Той бавно се приведе към нея. С всеки сантиметър все повече жадуваше за нея, както гладният жадува за храна и умореният — за легло. Отмести възглавницата и прегърна Клоуи. Тя машинално отпусна глава на рамото му, зацелува го по шията. Винаги щеше да е отчаяно влюбена в него, същевременно нещо се беше променило. Не се чувстваше объркана, не изпитваше паника. Усещаше, че сега е здраво стъпила на земята и вече няма да се изгуби.

Извърна глава, за да погледне още веднъж „Научи се да прощаваш“.

Книгата обаче я нямаше.

Докато с Адам слизаха по стълбището, Джоузи няколко пъти се обърна, сякаш се изкушаваше да се върне.

— Всичко ще е наред — успокой я той. — Явно осъзнаваш, че двамата трябва да си поговорят откровено, иначе нямаше да ми се обадиш.

— Повиках те, защото ми се стори, че тя е много зле. Не съм те молила да доведеш Джейк.

— Не беше необходимо да ме молиш. Беше очевидно какво трябва да се направи.

Джоузи пусна ръката му и отвори външната врата, продължавайки да мърмори:

— Предупредих те! Предупредих те от самото начало, че не бива да се намесваме във взаимоотношенията им.

— Така беше — спокойно отвърна Адам и я последва на улицата, където беше оставил джипа си. — И доколкото си спомням, аз не се съгласих. Тази вечер с теб извършихме едно добро дело. Ако не бяхме ние, двамата влюбени глупаци нямаше да се сдобрят.

— Откъде знаеш, че не сме сгрешили? Нямаш представа какво преживя тя тази вечер.

— Ами разкажи ми.

Джоузи осъзна, че в гнева си се е изпуснала, и промърмори:

— Имаше си неприятности.

— С други думи, не искаш да ми кажеш.

Тя обгърна с ръце раменете си, опитвайки да се стопли.

— Нямам право да разкрия тайната й.

Адам се намръщи:

— Къде ти е палтото?

— Вкъщи. Излязох набързо.

Той свали жълтото си яке и й го подаде:

— Облечи го, че ще премръзнеш. И не се тревожи за тях. Всичко ще е наред, повярвай ми. Искаш ли да отидем някъде? Да хапнем нещо? — Адам се взираше в нея, беше сложил ръце на раменете й. Тя машинално понечи да изчисти трохичките, полепнали по устните й, въпреки че от часове не беше хапвала нито залък. Трудно бе да отвикне от старите навици. — Сетих се — каня те на гости у дома. С Джейк си бяхме поръчали пица, но ти се обади и я зарязахме. Предполагам, че още не е изстинала.

Сърцето й запърха, тя потрепери. През изминалата седмица ласките им бяха станали по-интимни. Само че никога не им оставаше достатъчно време. Срещаха се на верандата или сядаха в джипа на Адам, но само късно вечер, когато тя успяваше за малко да се прокрадне навън. Никой не биваше да я види. Никой не биваше да знае. Това беше тайна като почти всичко друго в живота й. Много по-лесно беше да се крие от майка си, вместо да й каже истината. Сега Адам намекваше, че иска да му стане любовница, което означаваше всички да разберат за връзката им. Въпреки че го желаеше с цялото си сърце, въпреки че го обичаше повече от себе си, тя се поколеба.

— Не знам… — промълви.

Той отпусна ръце:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.

Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.

— Не е честно — измънка.

— Истината е, че се страхуваш.

— Ти също.

— Но все пак те поканих.

Тя затвори очи:

— Какво очакваш да отговоря, Адам?

— Само едно да.

— И какво ще се промени? Нищо. Ще продължим да живеем постарому. Ако тази нощ остана при теб, утре целият град ще знае.

Той озадачено я изгледа:

— Какво от това?

— Май наистина не разбираш. Още се крия, още излизам тайно, защото се страхувам от упреците на мама. Още се притеснявам какво ще кажат хората по мой адрес.

— Тогава да заминем някъде — тихо каза Адам.

За миг Джоузи си глътна езика, после възкликна:

— Шегуваш се!

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Запознах се с майка ти и разбирам защо постъпваш така. Само че не е честно да те принуждава да се криеш, не е честно и спрямо мен. И двамата искаме да се махнем от тук. Да заминем.

— Би избягал от Балд Слоуп, така ли? — скептично попита тя.

— Да. — Адам дълбоко си пое дъх. — Обаче само с теб.

Джоузи направи нещо, за което след секунди съжали.

Наистина избяга.

Но от Адам.

Хелена я посрещна на вратата.

— Олдси, лошо нещо тръгна си тая вечер! — възкликна развълнувано. — Тръгна, кога ти тръгна! Обаче пак тук!

„Слава богу, че Дела Лий се е върнала“ — помисли си Джоузи и уморено промърмори:

— Знам. Скоро ще си отиде завинаги, обещавам. Лека нощ.

— Чакай! Олдгрет вика те. — Прислужницата направи кисела физиономия и посочи към дневната. — Тя тебе чака.

„Да му се не види!“ Джоузи стисна клепачи. Тревожеше се, че ще я хванат, и страховете й се бяха оправдали. Както се случваше през целия й живот.

— Олдси?

Тя отвори очи и се насили да се усмихне:

— Всичко е наред. Благодаря, Хелена. — После неохотно затътри крака към дневната. Чувстваше се като човек, който върви към електрическия стол.

Маргарет беше по нощница и седеше на любимото си кресло. Вдигна глава и остави настрани любимото си списание.

— Къде беше? — попита заповеднически. — И чие е това яке?

Едва сега Джоузи осъзна, че е забравила да го съблече. Безсмислено беше да отрича.

— На Адам е — смотолеви.

— Няма да позволя да се излагаш така, чуваш ли? Стига ми, че като малка ме правеше за смях пред всички. Знаеш ли какво изпитах, като станах да ти кажа нещо и не те намерих? От известно време започнах да подозирам, че се измъкваш от къщи, след като ми дадеш приспивателно. Е, тази вечер не го взех. Държиш се като празноглава ученичка, а си на двайсет и седем години! Поведението ти е недопустимо!

— Извинявай, майко — промълви Джоузи. „Тъкмо това цели — помисли си. — Да ме сплаши и вечно да ме държи в подчинение. Дори вече не си прави труда да се прикрива, изразявайки неискрена загриженост и подхвърляйки двусмислени комплименти.“

Маргарет се изправи и отново заговори, но малко по-меко:

— Исках да ти кажа утре да вземеш от месарницата свинските рибици, които поръчах. Вече обясних на Хелена как да ги приготви. Поканих на вечеря Роули Пелам и си спомних, че това е любимото му ястие. Предпочитам да останеш в стаята си, докато съм с него. И още нещо — утре не ми трябваш. Ще отида с такси при очния лекар. За в бъдеще ще използвам таксиметров превоз. — Тя вирна брадичка, грабна бастуна и тръгна към вратата.

Джоузи не вярваше на ушите си.

— Ами аз какво ще правя? — попита колебливо.

— Ще се държиш прилично. Няма да се срещаш с онази Финли и с пощальона. Нито тайно да се измъкваш от къщи. Какво ще си помислят съседите, ако те видят? И какво щеше да стане, ако тази вечер ми потрябваше?

— Току-що каза, че не ти трябвам, мамо! — Тя се засмя, въпреки че сълзите й напираха. Беше избягала от мъжа, в когото беше лудо влюбена, надявайки се, че ако прояви достатъчно търпение, след време Маргарет ще я обикне, ще я приеме, ще й прости. — Ще престанеш ли да ме тормозиш? Ще ми простиш ли някога? Защо изобщо си ме родила? Само за да задържиш парите му, така ли?

Майка й изпъна рамене и мина край нея.

— Лягам си! — отсече.

Джоузи я последва до стълбището и се провикна:

— Наистина ли е бил толкова зъл и неморален?

Маргарет не отговори. Едва когато се озова на последното стъпало, спря и без да се обърне, каза:

— Да. А ти си му одрала кожата. — После закуцука по коридора и влезе в стаята си.

Джоузи дълго се взира подир нея. Едва сега, след двайсет и седем години, беше проумяла истината. Маргарет щеше да е нещастна, докато живееха заедно, но никога нямаше да я прогони. Същото се отнасяше и за самата нея, обаче искаше майка й да й каже да си върви.

Не ставаше въпрос за състрадание и за прошка, а за две жени, които страдаха и се самонаказваха без причина.

Крайно време беше да престанат.

След двайсет минути тя каза:

— Ще ме поканиш ли?

Адам се поколеба, после отвори по-широко входната врата и отстъпи назад:

— Разбира се.

Тя влезе в дневната и се огледа. Оскъдното обзавеждане създаваше усещането, че собственикът на къщата я обитава само временно. Повечето мебели бяха вехти — странен син диван с алени възглавници, столове с оранжева тапицерия и няколко масички с издраскана политура. Нови бяха само голямото кожено кресло и телевизорът с плосък екран, монтиран на стената над камината.

— Право да ти кажа, мебелите ти са страшнички — опита се да се пошегува тя, но устните й издайнически затрепериха.

— Отначало живеех ден за ден, не можех да реша какво да правя. Сигурен бяха само в едно — че не искам промени. Купих си легло, креслото и телевизора. Смятах, че нищо повече не ми трябва. После започнах да прибирам вехториите, от които колегите им искаха да се отърват. Притежавам страхотни мебели, но те са на склад при брат ми в Чикаго.

Джоузи му обърна гръб, отново се огледа и впери поглед в телевизора, който бе включен. Адам застана зад нея и свали якето й. Неговото яке. Тя потрепери и се обърна. За миг двамата се вгледаха един в друг.

— Защо дойде, Джоузи?

Тя въздъхна. По пътя си беше намислила цяла реч — за дълга и за любовта, за онова незнайно чувство, което я тласкаше към него и едновременно я плашеше. Но вместо възвишени думи простичко каза:

— Заминеш ли, идвам с теб.

Адам захвърли якето, спусна се към нея, обгърна с длани лицето й, зацелува я. Нямаше увертюра, страстта му пламна изведнъж и се разгоря като буен огън. Без да откъсне устни от нейните, той я отведе до дивана и се просна върху нея. Целувките му станаха по-жадни; беше като човек, който дни наред е бил без вода в пустинята и случайно е намерил оазис. Плъзна длани надолу и вдигна пуловера й. Джоузи потрепери и настръхна. Адам се повдигна на лакът и изхлузи дрехата през главата й. Втренчи се в нея, а тя почувства как зърната й се втвърдиха.

— Какво? — прошепна му.

— Страхувах се, че тази вечер завинаги съм те отблъснал. Прибързах, Джоузи, прибързах както винаги и сгреших.

— Не си. Тъкмо това искам, Адам.

— Заминеш ли, идвам с теб — прошепна той, разкопча ризата си и я свали. Отляво на гърдите му се белееше голям белег.

Джоузи кимна и протегна ръка да докосне белега. Адам отново впи устни в нейните и докосна гърдите й. Зави й се свят, помисли си, че ще припадне. После си каза, че не бива, защото щеше да пропусне най-хубавото.

Не осъзнаваше, че е затворила очи и диша през носа си, докато той не вдигна глава да я погледне:

— Джоузи?

— Тук съм — прошепна тя, зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. — Тук съм.

Като в просъница чу, че по телевизията започна късната новинарска емисия; отново водещата новина беше за трупа, намерен тази сутрин в река Грийн Коув. Адам се пресегна за дистанционното на масичката, за да изключи звука. Но преди да натисне бутона, водещият каза:

— Удавницата вече е идентифицирана. Това е трийсет и седем годишната Дела Лий Бейкър от Балд Слоуп.

Джоузи седна толкова внезапно, че си удари главата в челото на Адам. Хвана ръката му и възкликна:

— Чакай! Не го спирай! — Тя се обърна към телевизора.

— Днес следобед колата на Бейкър е била намерена близо до моста на река Грийн Коув. В жабката следователите са открили нещо като предсмъртно писмо. Бейкър е стара познайница на полицията и многократно е била арестувана за нарушения на правилника за движение, кражби и проституиране. — На екрана се появи полицейска снимка на Дела Лий. Тя се усмихваше, сякаш искаше да излезе добре дори на тази фотография. — Научихме още, че мъжът, с когото тя е живеела — Джулиан Уолас, също от Балд Слоуп, тази вечер е бил арестуван за нарушаване на обществения ред в квартала, където е къщата на Бейкър. Уолас е потвърдил пред следователите, че любовницата му е изчезнала преди няколко седмици, което потвърждава заключението на съдебния лекар, че трупът е престоял доста време във водата. Засега властите смятат, че става въпрос за самоубийство. В ранната ни емисия утре очаквайте още подробности и интервю с човека, който е открил удавницата.

— Джоузи, какво ти стана? — Адам прокара пръсти през косата й и се опита да я накара да го погледне.

Ала очите й бяха приковани към екрана. — Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

Думите му като че ли я стреснаха. Обърна се към него, но изведнъж усети, че се задушава. Изтръгна се от прегръдките на Адам, грабна пуловера си, който бе захвърлен на пода:

— Трябва да се върна у дома!

— Какво… — недоумяващо промълви той, смаян от рязката промяна в настроението й. — Чакай!

Но тя вече беше излязла.

Джоузи се втурна в дома си и в тъмното затича нагоре по стълбището, без да изчака Хелена да надникне от стаята си. Влезе в спалнята си и веднага отвори дрешника.

— Слава богу! — възкликна и коленичи пред Дела Лий, която отново седеше на спалния чувал. Носеше същите дрехи, с които беше при появата си в дрешника, пак беше само с една обувка. Косата й отново беше сплъстена. — Хелена каза, че си се върнала, но исках да се уверя. Няма да повярваш какво съобщиха за теб по телевизията!

Дела Лий равнодушно се взираше в нея, без да прояви ни най-малко любопитство.

— Извадили са труп на жена от река Грийн Коув! Близо до моста са намерили колата ти, затова мислят, че ти си удавницата.

Дела продължаваше да мълчи.

Сърцето на Джоузи биеше до пръсване. Чувстваше се странно, сякаш едновременно беше будна и сънуваше.

— Знаеш ли какво е най-забавното? Като чух името ти, изведнъж се сетих, че никога не съм те виждала да се храниш, че не ми позволяваш да те докосна и че нощем обикаляш из къщата, без никой да те види. Тогава — само да не паднеш от смях! — си помислих: „Ами ако Дела Лий е призрак?“

Дела отново не реагира. Дори очите й не трепнаха.

Тръпки побиха Джоузи. Кръвта нахлу в главата й.

— Не е ли забавно? — подхвърли отчаяно.

— Време е да тръгвам — промълви Дела Лий.

Джоузи се засмя, но в гласа й прозвучаха истерични нотки:

— Какво говориш? Още не съм получила писмо от господин Ламар!

— Джоузи…

— И двете знаем какъв ще е отговорът му. Ще изчакаме писмото, после ще се посмеем над опита ти да ме убедиш, че…

— Джоузи! — прекъсна я Дела. — Тази вечер взе правилното решение. Почувствах го. Вече не ти трябвам.

— Стига глупости! Заплаших да те изгоня, но не говорех сериозно. Искам да сме заедно, честна дума!

— Трябваше ти малко насърчение, нищо повече.

— Не ме изоставяй! — през сълзи възкликна Джоузи. — Не разбирам защо настояваш да си тръгнеш.

— Не знаех как да се променя — прошепна Дела Лий. Докато говореше, гримът й се размаза и по страните й потекоха черни вадички като през първия ден, когато Джоузи я завари в дрешника си. — Не знаех как да общувам с почтени хора, нито как да живея, без да крада и да лъжа. Самоунищожавах се, но не ми пукаше, защото не вярвах, че истинското щастие съществува. В един момент си казах, че не си струва повече да живея. Покатерих се на парапета на моста, и последното, за което си помислих, беше ти. Което беше доста странно, защото от години не се бях сещала за теб. После изведнъж се озовах в дрешника ти и разбрах какво трябва да направя. Разбрах, че ако ти помогна, може би не съм живяла напразно. — Тя се усмихна. — Вече всичко ще е наред с теб, повярвай ми.

Дълго се взираха една в друга. Джоузи бавно вдигна ръка, решена най-после да докосне странната жена.

— Олдси?

Тя бързо отпусна ръка и се обърна. Хелена беше влязла неусетно и стоеше до леглото. Джоузи й махна да се приближи:

— Ела тук. Край на тайните. Искам да се запознаеш с Дела Лий.

Ала когато надникнаха в дрешника, там нямаше никого.

— Дела Лий? — Джоузи се наведе и затършува навсякъде. Чантите и кашончето на неканената й гостенка бяха там, но нея я нямаше. Джоузи дръпна дрехите, после отвори вратата към тайника. Дела не се криеше зад купчините пакетирани храни или зад кулите от кутийки с кока-кола. — Дела Лий! — извика отново, обърна се, огледа стаята, после коленичи да надникне под леглото.

Стана и понечи да излезе, но прислужницата тихо каза:

— Нея вече няма.

Джоузи се извърна и поклати глава:

— Грешиш, тук е. Сигурна съм.

— Нея вече няма.

— Откъде знаеш?

— Въздух. — Хелена дълбоко си пое дъх. — Чист.

— Знаеше, че тя е тук! — отчаяно възкликна Джоузи. — Видя я, нали? Беше от плът и кръв.

— Види нея? Не. Почувствах. — Хелена докосна кръстчето на шията си. — Почувствах твой призрак, Олдси.

Джоузи едва се добра до леглото си. Зави й се свят, тя отпусна глава между коленете си. Хелена седна до нея. След секунди Джоузи се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.

— Не е вярно! — възкликна. — Не искам да е вярно!

Прислужницата я прегърна и я накара да сложи глава на рамото й. Беше дребничка, но жилава, от нея се излъчваше първична сила.

— Не плачи, Олдси. Умрели не са умрели. Те само различни. Олдси бъде добре. — Започна да я люлее и монотонно заприпява: — Олдси добре, Олдси добре…

След малко престана да пее, само я люлееше.

— Хелена — промърмори Джоузи, — не се казвам Олдси.

Прислужницата я побутна назад и я погледна в очите:

— Знам, Джоузи. И мое име Марлена.

— Не се ли казваш Хелена?

— Не.

Неволно прихна, макар че сълзите й не пресъхваха. Как бе възможно с Маргарет цяла година да живеят под един покрив с тази жена и непрекъснато да бъркат името й? А Марлена, вместо да ги поправи, също ги беше наричала с имена, измислени от самата нея. Шега, която само тя разбираше.

Прислужницата се усмихна и избърса с палците си сълзите й.

На вратата се позвъни. Марлена се изправи и отиде до прозореца. Загадъчно се усмихна и излезе, без да каже нито дума повече.

Джоузи стана от леглото, приближи се до дрешника и седна на пода. След малко надникна вътре и видя колажа. Дела Лий го беше оставила върху спалния чувал, на който обикновено седеше. Беше изрязала всички снимки от страниците, отбелязани от Джоузи като най-любими. Най-отгоре до надписа BON VOYAGE беше залепила още шест букви, съставящи името ДЖОУЗИ.

Неочаквано в коридора проехтяха тежки стъпки.

— Джоузи? — извика Адам. — Къде си? — След миг застана на отворената врата на спалнята. Изглеждаше разтревожен, напрегнат.

Зърна я и тръгна към нея.

— Джоузи, какво е станало? — Той коленичи на пода, сложи на коленете й топлите си длани. — Защо избяга? Защо плачеш? Кажи ми!

Тя вдигна глава:

— Жената, за която съобщиха по телевизията… Онази удавница. Познавах я.

— Скъпото ми момиче. — Той я прегърна. — Много съжалявам.

— Адам?

— Да?

— Тя беше моя сестра.