— Събуди се, красива Теса.
Теса се обърна и се сгуши под завивките, опитвайки се да избяга от гласа, който се намесваше в съня й.
— Махай се.
— Време е да посрещнем новия ден.
Гласът беше силен, настойчив и прекалено висок. Тя не му обърна внимание и прегърна възглавницата.
— Лейди Теса?
Гласът вече звучеше нетърпеливо. И познато. Беше го чувала и преди, но къде? Разбира се. Сънищата й. Странни, чудновати фантазии с Фред Астер в главната роля, облечен в тъмносин халат, и великолепен тъмнокос мъж, с размерите на малък дъб, и замък, изграден от камъни, магии и…
Нещо я плесна по задника. Тя се обърна и се надигна. Вече беше съвсем будна и ядосана при това.
— Кой ме удари?
Галахад стоеше до леглото и й се хилеше. Поклони се учтиво.
— Добро утро, милейди.
— Ти! — Всичко, случило се от момента, когато отвори онази проклета книга в библиотеката, премина през главата й. Тя вдигна треперещ показалец към него. — Ти си истински!
— Щях да съм наистина много разочарован, ако това не беше вярно. — Той сякаш се замисли над думите й. — Въпреки че съм чувал за доста същества, които съвсем не отговарят на представата ни за това, което ние с теб смятаме за истинско. Тролове и гноми, и феи, и всички останали. Не бих искал да обидя никого от тях, намеквайки…
— Ти ме удари!
— Това беше само леко потупване, за да те измъкна от дрямката ти. — Той сви рамене. — Мерлин каза, че ще е трудничко да те събудя. Лежиш тук от три дни и вече беше крайно време да…
— Добре, добре, будна съм. Три дни, а?
Теса огледа стаята. Просторна, със студени каменни стени и високи тавани. Имаше камина, достатъчно голяма, за да стои изправена в нея, както и огромна дървена ракла, маса и стол. Изглеждаше доста по-добре от представите й за обзавеждане на стая в средновековен замък, макар че все пак беше малко спартанска за нейния вкус.
— Къде съм?
— В покоите ми.
— В покоите ти? В такъв случай — стомахът й се сви на топка, — това трябва да е леглото ти.
— Точно така, милейди.
Тя изстена и се отпусна назад, завивайки се през глава. Всеки сън, колкото и да е странен, беше за предпочитане пред тази съмнителна реалност.
— Махай се! Сега отново ще заспя и когато се събудя, теб няма да те има. Всичко това няма да го има. Ще бъда в някоя хубава, приятна болнична стая с хубави, приятни системи…
Смехът му отекна силно.
— Ти наистина си голям инат, но аз не мисля така, милейди.
— Махай се! Ще стана, ако се махнеш. Не съм облечена.
— Едва ли можеше да си починеш добре с онези дрехи. — Гласът му звучеше присмехулно.
Тя седна и придърпа завивките.
— Кажи ми, че не ти си ме съблякъл.
Той сви рамене.
— Мога да ти го кажа, щом искаш.
Но ще бъде лъжа.
— Вие нямате ли прислуга? Камериерки? Нещо такова?
— Имаме. — Той се втренчи в нея. — Това е цивилизована страна. Но когато те донесох в леглото си, тук нямаше никой, който да се погрижи за теб, затова реших, че ще е най-добре да го направя сам.
— А какво ще кажеш за кавалерството, а? Събличането на жена в безсъзнание не е ли нарушаване на правилата?
— Бях съвсем любезен — каза замислено той. — В действията ми нямаше нищо нередно.
— Обзалагам се. И защо съм в твоето легло?
— Тогава не се оплакваше.
— Бях заспала. Припаднала. Нещо от този род. — Теса поклати глава. — Нищо подобно не ми се е случвало преди.
Той се отпусна в края на леглото и тя за малко не се претърколи към него.
— Мерлин казва, че дългият ти сън е необходим, за да се пребориш с остатъците от магията в ума си и да прочистиш главата си за задачата, която ти предстои. Чувстваш ли се възстановена?
— Възстановена е доста относително казано. Все още съм тук, нали? — Тя прокара пръсти през косата си. — Мерлин каза ли ти каква е задачата?
— Не, магьосникът си има свои мисли, а един умен мъж не поставя под въпрос методите на един вълшебник. — Веждите му се събраха и той я загледа внимателно. — Но само глупак не би потърсил отговорите там, където може.
— Какво искаш да кажеш?
Той се облегна на лакът върху леглото.
— Докато ти си почиваше, аз се замислих за присъствието ти тук. Имам много въпроси, милейди Теса, и смятам, че е възможно ти да знаеш отговорите им.
— Не разчитай на това.
— В теб има доста странни неща. Външният ти вид, речта ти и поведението ти, целта ти тук. — Тъмносините му очи бяха замислени. — Тази твоя страна, където хората вярват, че светът е въртяща се топка, къде се намира?
— Казах ти. — Той беше прекалено близо. Неудобно близо. Би могла да протегне ръка и да погали лицето му, ако пожелаеше. Но тя не желаеше. Отдръпна се колкото можеше. — Отвъд океана. Наистина много далеч оттук.
Той поклати глава.
— Това не е отговорът, който търся. Звучи ми достоверно, но подозирам, че има и още нещо.
Тя стисна завивките, избягвайки погледа му. Нямаше никаква представа, колко е редно да му каже, но, засега, изглеждаше най-добре да си държи устата затворена.
— И, подозирам още, че целта ти тук… задачата, за която те е избрал Мерлин… е нещо, което трябва да ми се каже.
— О? — възкликна тя толкова невинно, колкото можеше.
Галахад очевидно беше много по-проницателен, отколкото бе предполагала, и вероятно много по-умен. Средновековен явно не беше синоним на глупав. Може би щеше да се наложи да преосмисли някои от мненията си за тази епоха и хората й. Но по-късно. Точно сега нямаше да му каже нищо за търсенето. Не и тя. Това беше работа на Мерлин или на краля, или на когото и да е. Не беше необходимо да е гениална, за да разбере, че този представител на Средновековието няма да приеме много благосклонно новината, че мечтата му за търсенето на Граал ще се осъществи, но ще бъде придружаван от някаква си жена.
— Наистина не знам.
— Ха! Жени. — Той стана и започна да крачи из стаята. — Трябваше да се досетя още в мига, в който се появи. Това очевидно е истинската причина, поради която беше поверена на мен.
— Нима? Чувствай се свободен да ми кажеш.
По лицето му пробяга раздразнение.
— Не се прави на невинна. Не ти прилича. Прекалено стара си за девичи маниери…
— Огромно благодаря.
— Не би трябвало да мисля така за Мерлин, но той явно не е по-добър от мнозинството от двора. Все се месят в чуждите работи. Не могат да оставят човек да си живее така, както иска. Дори самият крал ме кара да си взема нова съпруга.
— Съпруга? — Тя ахна. — Коя?
Той не отговори, само се втренчи в нея.
— Аз? — почти изпищя тя.
— Няма друго обяснение. — Гласът му беше твърд. — Не съм очаквал, че магьосникът се е съюзил с онези, които искат да ме видят оженен, но умът на един вълшебник е загадка. Той знае много добре, че ще е нужна уникална, необикновена жена, за да се изкуша отново да се оженя…
— Необикновена? Смяташ, че съм необикновена? — Тя се засмя. — Ти също не си лош.
— Въпреки това, нямам никакво желание да се женя!
— Е, не е необходимо да си толкова гаден. Въпреки че виждам привлекателността, която сигурно имаш в очите на по-примитивните жени, ти също не си мой тип. — Тя се усмихна сладко. — Не бих се омъжила за теб дори животът ми да зависи от това.
Той спря да крачи.
— Едва ли мога да ти повярвам. Аз съм неженен мъж със солидно положение в очите на краля. Наследството ми е благородно, честта ми — неопетнена. Не би могла да ме отхвърлиш.
— Господи, определено имаме много високо мнение за самите себе си, а? Предполагам, че ще се наложи да приемеш това като нещо ново. — Тя обви плътно одеялото около себе си и стана. — А сега — огледа стаята, — предполагам, че дънките ми са все още при Мерлин, затова, къде е онази грозна жълта рокля? Мерлин! — извика. — Домъкни си веднага задника тук!
Галахад се подсмихна.
— Това не е начинът да повикаш вълшебник. Освен това той няма да дойде. Каза, че трябва да ти покажа живота в тази страна и хората й, и чак тогава ще се върне. — Той кимна към вратата. — Ще намериш дрехите си в покоите, определени за теб.
— О, значи няма да остана тук?
Веждите му подскочиха нагоре.
— Разочарована ли си, милейди?
— Съвсем не — бързо каза тя. — Радвам се, че ще си имам собствена стая, благодаря ти. — Тя тръгна към вратата. — Ако ме заведеш там…
Той се поклони, но не и преди Теса да забележи блясъка в очите му.
— Както желаеш.
Тя пристъпи към вратата. Спъна се в дългото одеяло и залитна. Той веднага се озова до нея и я хвана.
— Хей, какво правиш?
— Мерлин каза, че ще се чувстваш слаба. След като те е оставил на моите грижи, мой дълг е да следя за доброто ти състояние. Ще те занеса до покоите ти.
— Мога да вървя, знаеш ли.
В гласа й се долови надменност, която всъщност не чувстваше. Беше почти приятно да бъде така сгушена в него. Почти, но не съвсем.
— Знам. — Той я вдигна на ръце и отвори вратата. — Ще имаш камериерка, която ще ти помогне да се облечеш и ще ти донесе храна.
— Страхотно. Умирам от глад. — Колко ли време бе минало, откак яде за последен път? — Не съм яла нищо след онова парче пица и салатата в студентския стол.
Той я погледна замислено. Какво ли ставаше в главата му?
— Скоро ще се върна да те взема, но те предупреждавам съвсем открито, Теса. — Той тръгна по коридора. — Няма да се оженя за теб.
— Няма проблем, Големи човече. И аз не искам да се омъжвам за теб.
— Трудно е да се повярва — каза сухо той.
— Това, което е трудно да се повярва, е размерът на егото ти — промърмори тя.
Той не й обърна внимание и продължи да крачи. Господи, беше я вдигнал, сякаш беше перце! Може би поне мъничка част от това его си беше заслужена.
— И още нещо: ако сватбата не е истинската ти цел, нито тази на вълшебника, няма да се откажа, докато не разкрия истината, която криеш.
— Не крия нищо — излъга тя.
— Ще видим — решително отговори той. Теса въздъхна.
— Обзалагам се, че ще видим.
Галахад крачеше по дългите коридори, а усмивката му помръкваше. Беше оставил лейди Теса в компетентните, но малко груби ръце на Ориана, една от личните камериерки на кралицата и една от многото жени в замъка, които го гледаха с нескрито възхищение, откак бе пристигнал в Камелот. Ориана беше най-тежкият случай. Преминала възрастта, в която е било редно да се омъжи, тя беше твърдо решила да го направи свой. Галахад неохотно признаваше, че прелестите на дамата бяха изключително изкусителни, но той нямаше желание да се жени. Никакво желание още веднъж да държи съдбата на някоя жена в ръцете си.
Стискаше и отпускаше юмруци, кимаше разсеяно на тези, с които се разминаваше, а те го гледаха замислено. Без съмнение клюката за появата на лейди Теса вече бе плъзнала из замъка, а може би и из цялата страна. Съдейки по усмивките, които му хвърляха, изводите явно бяха, че Теса е тук, за да се омъжи за него. Това беше единственото смислено обяснение. В края на краищата, беше поверена на него и настанена в неговите покои. Но въпреки това, което каза на Теса, Галахад не вярваше нито за миг.
Бутна една тежка външна врата и закрачи към конюшните. О, въпреки напредналата й възраст, Теса би била прекрасна съпруга за всеки мъж. Силна и решителна, притежаваща интелигентност, рядко срещана при повечето от жените, които познаваше, тя беше хубава партия. Беше я наблюдавал, докато спи, гледал бе издигането и спускането на гърдите й под одеялата, чудейки се на тази нейна уязвимост, която сънят разкриваше — беззащитност, прикривана от огъня в очите й, когато беше будна. Въпреки че не беше изключителна красавица, тя наистина беше приятна, с хубава, зряла фигура. Не можа да скрие усмивката си, предизвикана от спомена — тяло, създадено за удоволствия.
Галахад кимна на едно конярче и момчето скочи да оседлае коня на рицаря. Огромният черен жребец тъпчеше земята, нетърпелив да препусне през полята. Съвсем след малко Галахад вече бе яхнал коня, насочвайки се към портите на замъка.
Не отиде в града, а тръгна към ливадата и гората отвъд нея. Галахад пришпорваше жребеца и животното се носеше напред. Минаха съвсем близо до единственото дърво в ливадата. До гората оставаше още два пъти по толкова.
Човек и животно се сляха в едно, носейки се през обширните пасища. Свежият мирис на пролет и на предстоящото лято изпълваше сетивата на Галахад и както винаги прогонваше демоните и възраждаше живота, пулсиращ във вените му.
Когато наближиха гората, Галахад дръпна юздите и конят забави ход. Не беше необходимо да му посочва пътя. Животното, както и господарят му, знаеше прекрасно къде отиват.
Тръгнаха през гората, загърбвайки шума на Камелот. Най-накрая стигнаха до малка полянка. Ромонещо поточе образуваше малък вир. Галахад слезе от коня и си пое дълбоко въздух.
Обзе го спокойствие. Беше открил това място като момче и го смяташе за свое. Винаги, когато идваше тук, усещаше някакво спокойствие. Понякога дори се чудеше дали тази малка полянка не беше вълшебна. Тя винаги успокояваше душата му — когато беше още момче и копнееше за обичта на един баща, прекалено зает със собствените си тревоги като приятел на краля, за да се занимава с нуждите на едно дете. Или когато стана мъж, опитващ се да разбере смъртта на сина, който така и не видя, и пагубната загуба на една любов. И още безброй пъти.
Седна на една скала, надвиснала над поточето. Очертанията на камъка му бяха като стар приятел. И наистина, тази скала бе ставала свидетел на раздразнението му от тежкото обучение, необходимо за да станеш рицар; на объркването му от прищевките на жените и на съзерцанието му на звездите, които танцуваха в небето над него. Мерлин отдавна му бе показал съзвездията и мистичните светлини на нощното небе бяха завладели сърцето му така, както нищо друго не го бе завладявало.
Освен Диндрейн.
Нима бяха минали десет години от смъртта на съпругата му? Той разсеяно завъртя пръстена на малкия си пръст. Колко бързо минаваха дните. Болката, която името й някога му причиняваше, бе избледняла с течение на времето. Той избяга от Камелот, когато тя напусна този свят, молейки краля за най-опасните мисии, за най-страшните задачи. Две години след това към него се присъедини баща му и те двамата заедно изпълняваха повелите на краля, неведнъж спасявайки живота си един на друг. Иронията беше в това, че изгубвайки една любов, той откри друга.
Баща му се бе връщал непрекъснато в Камелот през годините, разкъсван между нуждите на краля си и нуждите на сина си. Галахад подозираше, че човек като него не може да се задържа за дълго в приятния, но прекалено спокоен двор на Артур, и баща му наистина го придружаваше в пътуванията му отново и отново. Чак предишната пролет Галахад най-после се убеди, че трябва да се върне в единствения дом, който някога е познавал. Както и при краля, който гледаше на него като на свой син, и кралицата, която бе заела мястото на майка му, умряла при раждането.
Наведе се и докосна водата. Мънички вълнички нарушиха спокойствието на вирчето. Странно. Болката от загубата на Диндрейн бе избледняла, но заедно с нея бе избледняла и радостта от краткото време, прекарано с нея. Бяха живели заедно само две лета, преди тя да се помине, при раждането на сина му. Опита се да си спомни лицето й. Виждаше смътно едно момиче — високо и стройно, с кожа като сметана, с тъмни като нощта коси. Но лицето й, чертите й, трептяха в съзнанието му, прозрачни като водата под пръстите му.
Защо не можеше да си спомни? Обзеха го чувство на вина и раздразнение. Толкова дълго болката беше непоносима и той се опитваше да не мисли за нея. А сега въобще не можеше да си я спомни. Тя беше неговата първа любов, единствената му любов и бе откраднала сърцето му завинаги. Но той не беше нищо друго, освен един смъртен, с всичките му недостатъци, и сега в съзнанието му имаше само едно лице.
Бледо и деликатно, с решително изражение и звезди в кафявите очи.
Теса…
Диндрейн беше един миг от миналото. Миг, прекрасен и уникален, който щеше да остане завинаги в душата му. Теса беше тук и сега и той не можеше да отрече желанието, обзело го от момента, в който разбра, че е жена. Все пак не беше пазил целомъдрие през всичките тези години. Бе имал всички хубави момичета, желаещи да споделят огъня на мъж като него.
Не, когато погледнеше в очите на тази влудяваща жена, беше друго. Не волята на слабините му го бе накарала да стои до леглото й. Не беше и чистата простота на любовта, която бе изпитвал към Диндрейн. Това беше съвсем, съвсем различно. Необяснимо. Неописуемо.
— Господи. — Той се загледа във водата, едва ли не очакващ да види лицето й в зелените дълбини на вира. — Аз съм омагьосан.
Изправи се, прогонвайки очарованието на тази жена в покрайнините на съзнанието си. Сега имаше да мисли за други неща, свързани с лейди Теса.
Не беше повярвал на абсурдната мисъл, че е дошла в Камелот, за да стане негова съпруга, въпреки че, както с изненада откри, идеята не му се струваше чак толкова противна. Не, беше й го казал само за да възпламени гнева й, който вече бе изпитал. С гнева щеше да дойде истината.
Каква беше истината? Мерлин и Теса говореха за някакво търсене. Галахад никога не би предприел нещо подобно с жена до себе си. Самата идея за това беше абсурдна. И все пак, ако магьосникът заповядаше, Галахад не би имал друг избор. Стисна зъби. Дори и жена, единствена по рода си като Теса, си беше все пак жена. Пътуванията и подвизите на Галахад бяха извършвани самостоятелно или в компанията на баща му или други рицари. Мъже, готови да жертват живота си, за да спасят другаря си. Мъже, на които можеше да се разчита в битка и приятелство. Мъже с чувство за чест и смелост. А Галахад още не беше срещал жена с подобни качества.
Запъти се към коня си. Беше твърдо убеден — никакво търсене на земята не можеше да се осъществи заедно с жена. Въпреки плановете на магьосника, Галахад можеше да убеди Теса в опасностите на подобно нещо. Тя имаше остър ум и щеше да разбере логиката му. Наистина.
Метна се на седлото. Самият Мерлин не би могъл да отрече тази логика. Освен това, колкото и да искаше да опознае тази лейди и да проучи прелестите, които можеше да му предложи, Галахад нямаше да остане в Камелот за дълго.
Беше крайно време да помоли за разрешението на краля да осъществи единственото приключение, за което бе мечтал, откакто се помнеше. По различни причини досега бе пропускал шанса си. Подозираше, че баща му и Артур са се уговорили да му попречат да го направи. Неоснователна тревога за безопасността му, без съмнение. Малко рицари се бяха върнали от това търсене и не защото останалите са успели, а защото бяха изгубили живота си. Онези, които се бяха върнали, сега изживяваха живота си и сянката на провала.
Галахад нямаше да се провали. Знаеше го със сигурност Той и само той можеше да открие свещения Граал и да стане негов пазител. Не знаеше какво точно ще произтече от това, но беше готов. Каквато и да беше цената, щеше да си струва. Плесна с юздите и конят препусна към Камелот.
А ако Артур откаже? Не беше мислил затова. Неподчинението на краля беше измяна, наказваща се със смърт. Но нещо повече — той се бе заклел пред Артур като негов верен васал и нарушаването на клетвата му за подчинение към краля би била най-голямото петно върху честта и дълга му.
Ами дългът ми спрямо самия мен? Галахад изпъна рамене, вдигна решително брадичка. Нямаше друг избор. Това беше пътеката, предопределена му да измине. Нямаше нищо по-ясно от това. И никой — нито кралят, нито баща му, нито вълшебникът — можеше да му попречи да осъществи съдбата си.
Времето бе дошло, а той беше Галахад, рицар от тази страна. Щеше да потърси наградата, която всички хора търсеха за славата на краля си, на страната си, на душата си.
— Не ти ли харесва, милейди? — Хубавото чело на камериерката се набразди тревожно.
— Хубаво е, благодаря.
Теса кимна към подноса с хляб и сирене, като не спря да крачи из стаята, в която я бе оставил Галахад.
— Взела си си само една хапка.
— Не съм толкова гладна, колкото си мислех.
Това си беше чиста лъжа. Теса се чувстваше така, сякаш не е яла от години. Ха! Разбира се, та това не бяха години — това бяха векове. И въпреки това, всеки път, когато се опитваше да хапне, си спомняше за пастьоризацията — още неразработена; за хладилниците — още неизобретени; и за бактериите — още неоткрити. Кой знае какви ужасни микроби живееха в това?
— Едва ли ще си възвърнеш силите без храна. — Ориана изсумтя. — Сър Галахад остави строга заповед да ядеш.
Тя стисна устни. Хубаво момиче със светло кестенява коса и кехлибарени очи. Не беше на повече от шестнайсет, но подходът й беше като на сержант.
— Добре. Права си. Няма да се справя с нищо, ако съм гладна. Това едва ли е най-подходящият момент за диета. — Теса отиде до дървената маса, отчупи си малко късче хляб и махна с ръка към Ориана. — Просто ще си мисля, че това е естествена, здравословна храна. Много е вървежно. — Лапна залъка.
— Вървежно?
— А-ха. — Теса сдъвка и преглътна. Малко сух, малко твърд, но вкусен. — Вървежно. Горещо. Популярно. Това, което правят всички.
Ориана сбърчи вежди.
— Речта ти е много странна.
— Повярвай ми, тепърва ще чуеш още по-странни неща. — Теса погледна сиренето. Бледо и на бучки, то въобще не й изглеждаше апетитно, но нямаше да я убие. Вероятно. Отчупи си малко и го опита. — Не е лошо. — Отново го разгледа. — Нещо като…
Тя се облещи. Това беше последната капка. Последното парченце от мозайката. Стомахът й се сви.
— Милейди? Нещо липсва ли?
— Да. Не. Мисля, че не. — Теса махна косата от лицето си. — Просто осъзнах, че хора, които са в безсъзнание или в кома, не огладняват. Тях ги хранят чрез системи с витамини, минерали, протеини и всичко необходимо. Все още не съм абсолютно убедена, но… По дяволите. — Тя махна с ръка към сиренето. — Това трябва да е истинско. Ти си истинска. — Махна към стените. — Всичко това е истинско.
— Да, милейди.
Очите на Ориана се разшириха и тя заотстъпва заднишком към вратата.
— О, не се тревожи. — Теса въздъхна отчаяно. — Няма да ти сторя зло. Ти си най-малкият ми проблем. — Тя пъхна последната хапка в устата си изненадана, че е толкова спокойна. — Предполагам, че отдавна го знам, но просто не съм искала да си го призная. Наистина се надявах, че всичко това ще се окаже просто един лош сън. — Поклати глава. — Трябваше да се досетя, че храната ще ме подкрепи. Какво трябва да правя сега?
Ориана направи още една крачка към вратата.
— Не знам, милейди.
— Няма ли да престанеш? — каза рязко Теса. — Обещавам, че няма да те ухапя.
Ориана затисна ужасено устата си с ръка.
— Това е просто израз!
— Но нима вълшебникът не те призова в параклиса? Поне аз така чух. — Любопитството на момичето надвиваше страха.
Теса изпъшка.
— Едва ли. Той просто осигури транспорта. Един вид средновековно телепортиране. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина, безобидна съм. И съжалявам, че те изплаших. Точно сега се чувствам малко напрегната.
Ориана я изгледа предпазливо и кимна, омилостивена от извинението.
— Страхотно. Вероятно можеш да ми помогнеш да измисля нещо да се измъкна от тази каша. — Теса се усмихна. — А една приятелка няма да ми е излишна.
— Аз мога да ти бъда приятелка — каза бавно Ориана, — ако наистина не хапеш.
Теса избухна в смях и се прекръсти.
— Никакъв проблем, сладурче. Сега. — Теса отново закрачи из стаята, разтърсвайки разсеяно ръце пред себе си, вперила поглед напред. — Не мога просто да седя тук и да чакам. Трябва да измисля какво ще направя. План, или нещо такова. Първо на първо, нека си го призная, засега съм тук и няма изгледи за измъкване. Може би мога да избягам от замъка, но къде ще отида? Хърбърт Уелс едва ли ме чака зад стените с машината си на времето.
— Машина на времето? — Ориана присви очи объркана. Теса не й обърна внимание.
— Второ, Мерлин казва, че съм тук, за да помогна на Галахад…
— Галахад? — Ориана въздъхна. — Защо магьосникът не заповядаше на мен да помогна на такъв рицар?
Теса спря рязко.
— Харесваш ли го?
Ориана я изгледа недоверчиво.
— Само мъртва жена не би го харесала. Той е много хубав мъж. Силен, здрав и благороден, а в очите му блестят звезди.
— Оу! Ти наистина го харесваш.
— От това едва ли има някаква полза сега. — Ориана я изгледа втренчено. — Всички в замъка, ако не и в цялото кралство, знаят, че ти ще станеш негова жена.
— Няма начин! — бързо каза Теса. — Може би негова партньорка, съучастник в престъпление, вероятно но не и негова жена.
— И все пак би било глупаво, ако някоя жена си точи зъбите за мъж, очевидно запленен от друга.
— Какво искаш да кажеш с това „запленен“!
Ориана наклони глава.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
Ориана вдигна поглед към тавана и пристъпи към столчето до масата. Седна на ръба, бавейки се нарочно, като очевидно се наслаждаваше на нарастващото любопитство на Теса.
— Видях изражението в очите му, когато те гледаше.
Теса изсумтя.
— Да, виждала съм това изражение. Много мъже имат това изражение.
— Не, не това изражение. Това не е похот…
— За малко да се заблудя.
— Това е нещо друго. Нещо повече. — Ориана замислено почукваше с показалец долната си устна. — Знаеш ли, че той те наблюдаваше, докато спеше?
— Шегуваш се. Това е малко страшничко. — И мило.
— Съвсем не — натърти Ориана. — Видях го от вратата към покоите му, без той да знае за присъствието ми. Гледаше те така, сякаш си гатанка, която не може да разгадае.
— Наистина? Колко интересно. Гатанка, а?
— Само да гледаше мен така!
Теса отиде до масата. Тонът й беше делови:
— Кажи ми нещо, Ориана. — Тя си отчупи парче хляб. — Защо мъж, толкова привлекателен като Галахад, не е женен?
— Много хора са направили всичко по силите си, за да променят това. Включително и аз — добави кисело. — Без никаква полза.
— Но той е бил женен веднъж, нали?
Момичето кимна.
— Какво се е случило?
— Тъжна история, милейди. — Ориана въздъхна. — Галахад беше женен за красивата Диндрейн. Тя беше мила и добра и цялата страна знаеше, че той обожава и земята под краката й.
— Какво се е случило? — Теса почти се страхуваше да чуе отговора.
— Умря, раждайки мъртво дете. Момче. — В очите на Ориана блестеше съчувствие. — Аз бях още дете тогава, но си спомням мъката, която обзе целия замък. — Ориана спря за миг. — Раждането на дете е изпълнено с трудности. Не е необичайно майката и детето да умрат. Но никога не съм виждала любов като тази на Галахад към Диндрейн. Той не пожела да остане тук и напусна кралството, изпълнявайки повелите на краля. Върна се окончателно преди по-малко от година.
— Това обяснява всичко — промърмори Теса. — Мислиш ли, че вече го е преодолял?
— Мисля, че Галахад е мъж със своите нужди и желания. Нужди, които нито започват, нито свършват в леглото. Мисля — и не съм единствената, — че е крайно време да започне отново живота си. — Ориана се изправи. — Мъж като Галахад не трябва да живее сам. Той трябва да има синове — силни, красиви и многобройни, — с които да се гордее. И дъщери, които да му носят радост. И жена, която да се грижи за него и да го гледа така — тя се ухили, — сякаш той е гатанка, чийто отговор знае само тя.
— Никога не съм била добра в гатанките — смутолеви Теса.
— Галахад не е по-голяма загадка от всеки друг мъж.
— Някои неща не се променят с времето.
— Чуй ме хубаво, милейди. — Ориана сложи ръце на масата и се наведе към Теса. — С удоволствие бих ти извила врата като на пиле, стига Галахад да ме гледа така, както гледаше теб. Но в мига, в който го видях в твое присъствие, разбрах, че каузата ми е изгубена. Вярвам, че добрият рицар е объркан и е свикнал повече да разпознава похотта в слабините си, отколкото чувствата в сърцето си.
— Не ме е грижа. За мен това няма значение. — Теса сви рамене. — Казах ти — не съм тук, за да се омъжа за него.
Ориана се подсмихна и се надигна.
— Сърцето ти е объркано, точно както речта ти, и е излишно да отричаш това, което е ясно дори и на мен. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Имам и други неща да свърша преди завръщането на техни величества.
— Артур и Гуенивир?
— Кой друг? — Отвори вратата. — Не забравяй, лейди Теса, обещах да бъда твоя приятелка и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна за твоя рицар.
— Той не е мой рицар. — Теса се намръщи. — Както и да е, все пак си мислех, че ти се интересуваш от него.
— Някога, но вече не. Годините минават бързо и скоро ще бъда твърде стара за добър брак. — Ориана се засмя. — Но има един рицар с коси, с цвят на жито, и трапчинки, който поглежда към мен. Крайно време е да окуража интереса му. Една умна жена знае кога всяка надежда е изгубена и кога трябва да насочи вниманието си другаде.
— Мъдро. — Теса се ухили. — На колко години си все пак?
— Ще прескоча шестнайсетте след следващата жътва. — Тя се усмихна решително на Теса. — Но ще бъда булка много преди това.
Тя излезе навън и затвори вратата след себе си.
Теса се опули. Ориана беше само на петнайсет, но не приличаше на никоя тийнейджърка, която познаваше. Разбира се, тук тя се смяташе за възрастна. Колко ли живееха хората в Средновековието? И коя ли година беше? Трябваше да попита Галахад.
Теса взе книгата на Мерлин от масата, отиде до леглото и легна. Щеше да прочете това от кора до кора. Ако имаше някаква възможност да избегне това средновековно търсене на съкровища, то можеше да я открие единствено в тази книга. Прелисти страниците, спирайки се на илюстрацията на мъжа в параклиса.
Галахад. Значи той я харесваше, така ли? По гърба й пробяга тръпка на вълнение. Беше поласкана, разбира се, кой не би бил? Средновековен или не, този мъж беше истинско парче, и интелигентен при това. Споровете им бяха забавни и предизвикателни, въпреки че той беше прекалено упорит и отказваше да приеме основни факти като гравитацията и формата на земята. Вероятно нямаше да си признава и когато сбърка, но иначе не би се поколебала и за миг в честността, куража и смелостта му Той наистина беше една оживяла легенда. А нима не проблесна искра, когато я целуна или когато я вдигна на ръце, за да я донесе тук?
Дали бе спрял да тъгува за съпругата си? И това не беше просто някаква съпруга, а млада и красива, съвършена съпруга. Десет години в този свят си бяха много нещо, но бяха ли достатъчни, за да преодолееш една истинска любов? Съдейки по версията на Ориана, любовта им е била точно такава — истинска. Глупав, тъп, сантиментален израз в нейния свят, но тук звучеше съвсем на място.
Не че й пукаше, разбира се. Въпреки тежестта, която усещаше в долната част на корема си, тя нямаше никакво желание да означава нещо за него. И може би, ако останеше тук по-дълго, ще има възможност да определи смущаващите усещания, събуждащи се някъде между стомаха и сърцето й. И, да, възможността за кратко, но страстно любовно увлечение с него не беше съвсем лоша идея.
Но не й пукаше и не искаше да й пука. Те бяха от различни светове и тя нямаше никакво бъдеще с него. Колко сочна беше думата „бъдеще“. Теса подозираше, че той не би приел евентуална връзка с леко сърце, а тя не би искала да го нарани. Точно толкова, колкото не би искала тя да бъде наранена. Не беше необходимо да си Айнщайн, за да видиш, че нещо между тях би могло да бъде фатално. Ако допуснеше този мъж в сърцето си, това щеше да е катастрофа — в пълния смисъл на думата.
Тя отвори в началото на книгата и се опита да съсредоточи вниманието си върху нещо друго, различно от едрия, красив рицар.
Не, тя беше тук, за да върши работа. Да придружи Галахад в търсенето му. Да намери Граал. И, по дяволите, да се махне. Бързо и чисто.
Без никой да пострада.