Възрастите на Лулу

Аликантинецът, който не можеше да види забавните гримаси на отвращение, които правеше Лестер, докато го чукаше с неприязън, съвсем не забелязваше липсата на страст, концентриран в сцената, разиграваща се пред очите му. Неговото малко момче пищеше и се гърчеше под напъните на едно ужасно оръжие, чиито трагични последици бе съвсем лесно да се предвидят. В един момент жертвата престана да вика и започна да издава съвсем различни звуци, сякаш болката изведнъж се разпръсна. Беше ясно, че му харесваше, че му доставяше удоволствие. Постави двете си ръце на масата, като се наведе още повече, и започна да се поклаща и тогава всички успяхме да видим вдървения му член върху стъклото.

Неговият настойник се изплаши и пожела да го спре.

Засмях се вътрешно, знаейки, че нищо не ще е в сила да го спре. Клиентът бе искал да мине за голям хитрец, но момчето вече никога нямаше да се люби с него, защото беше разкрило, че съществуват и други, много по — хубави неща.

Събитията потвърдиха мислите ми.

Примирението, което Лестер показваше пред съдбата си,се промени, когато приятелят му, щом си извади члена от момчето, се отправи към него, поклащайки се леко, с усмивка на уста. Успя да намери място, където да подпре коленете си, и го облада, като с ръка галеше гърдите му. Аликантинецът, изглежда, си даде сметка за промяната на нещата, ако се съдеше по щастливото изражение, което се изписа на лицето му. Изглежда, пенисът на моя любимец бе станал твърд като камък и бе изпълнил най-сетне жадната му паст. Но това вече едва ли го вълнуваше толкова, защото кукличката момченце, което водеше със себе си от Алкой, не му си подчиняваше, а без дори да отиде при него, пресече стаята на колене с отворена уста, с намерение да задоволи евентуалния любовник на любовника на своя любовник, на великодушния мъжага, който му бе отворил очите завинаги. Тогава започна на ближе тестисите му с благодарност, след което разтвори с пръсти ануса му, за да завре езика си в него. Хуан Рамон, без да се обръща, изрази съгласието си с радостно грухтене.

Наистина сцената бе върховна за мен, но изведнъж си дадох сметка, че бяхме девет души и че вече осем от тях с изключение на мен бяха влезли в играта.

Тогава се изплаших, за първи път си дадох сметка за моята неподвижност и предчувствието ми подсказа, че може би предназначението ми бе да съм основното ястие на тази вечеря.

Тя пристъпи към мен, хвана ме за китките и притисна ръцете ми към продупчените си гърди, като направи същото и с моите. В началото ме галеше нежно и ноктите й събуждаха у мен приятно чувство, но извед-наж пръстите й се насочиха стремглаво към вулвата ми и като дръпнаха надолу срамните ми устни, ги ощипаха няколко пъти със заострените си нокти. Заболя ме ужасно, осъзнавах, че ефектът от действието ми ще има по-лоши последици от причината, вдигнах едното си коляно пред тялото й, като успях да я отхвърля на пода, докато крещях с всички сили, викайки с цяло гърло името на Енкарна, и все още надявайки се, че ще успея да се измъкна цяла оттам. Никога повече, кълнях се пред самата себе си, никога повече, но никой не се отзова.

Останалите, ангажирани със своите лудории, ме погледнаха за миг с любопитство, без каквото и да е намерение да ми се притекат на помощ, освен момичето, което ме гледаше със сълзи в очите, и се опита да го направи, но я задържаха навреме. И на двете щеше да ни струва много скъпо тази нощ. Жената се надигна накрая бавно, погледна ме, усмихна се и коленичила пред мен, счупи токовете на ботушите ми, при което трябваше да се заловя с двете ръце за веригата, за да не падна. Успях да постигна някакво равновесие, стъпила на пръсти върху високите платформи, абсолютно неподвижна. Тя се изсмя рязко, преди да сложи юмрука си на стомаха ми, а аз не можех да помръдна. Ноктите й се забиха в деколтето ми, като след това продължиха рязко надолу, оставяйки продълговати и червени резки. След това премина към по-изтънчени прийоми. Защипа зърната ми с две посребрени щипки, свързани с верижка, която придърпа жестоко към себе си, за да може цялото ми тяло да последва посоката на гърдите ми, които аз чувствах все по-далече от тялото си, като че ли всеки момент щяха да се откъснат. Така се позабавлява с мен доста време, като ме буташе напред и назад само движейки китката си, а аз се люлеех на ръцете се, вече разранени от допира на веригата, които ми служеха за опора...

Ръцете ми отслабваха с всеки изминал миг, мускулите изтръпваха,когато тя се отегчи и благодарение на това ме дари с две минути почивка, преди да се върне с нещо, което не успях да различа добре. Когато се приближи, забелязах, че бе съвсем обикновена метална обувалка, монтирана върху бамбукова дръжка, но не видях нищо повече. Тя ме обърна с ръце срещу стената, за да пристъпи към нова сцена от спектакъла, и тогава си спомних за ония злокобни думи, защото наистина ме боля само първите трийсет удара. Първият тя стовари върху прасците ми, като след това се качваше все по-нагоре, докато се концентрира в мястото непосредствено над ботушите. Противно на моите очаквания ме заудря страхотно малко по-нагоре, на нивото на бъбреците, болката стана толкова непоносима, че след това почти не усещах вече ударите на обувалката по гърба си. Това все още не й бе достатъчно и като отново ме обърна към себе си, повтори същото отпред, от горе на долу този път, като първо заудря нечовешки гърдите ми. Тогава разбрах, че това й доставяше удоволствие. В този момент гигантът се приближи към нас, като обгърна тялото ми с ръка, за да ме повдигне и попречи на тялото ми да трепери след всеки удар, така увеличи площта за удари. Тя издърпа щипката от лявата ми гърда и стисна със зъби. Помислих, че мястото наоколо ще изтръпне, безчувствено вече, но не се получи. Нейното ухапване ми доказа, че безсъзнанието, в което исках да изпадна веднага, беше все още много далеч. Ударите се удвоиха, накрая той ме подхвана под мишниците съвсем здраво, като освободи за миг ръцете ми от болезненото задължение да се държа за веригата, така че да може тя да се заеме с горната част на бедрата ми, като полека се приближаваше към мястото. Надявах се да припадна най-после, но усетих удара на обувалката върху стегнатата си трепереща плът и не можах да избегна болката. Трябваше да я изтрая няколко минути, които ми приличаха на векове, като се успокоявах но, че това не можеше да продължава дълго. Ако не ме удушат металните обръчи, след като той ме пусне, оставяйки ме отново на съдбата ми, нямаше да имам сили да държа веригата дори половин час и щях да свърша, като си прекърша врата в твърдия кучешки нашийник.

Какво разточителство, помислих си, да разхищава толкова страст и патетизъм за смъртта на една безчувствена жена, която не можеше да изпитва дори удоволствие от трагичния финал.

— Ченгета!

Тя идваше към мен с една кука, нажежена до червено преди това на котлона и изведнъж се спря рязко на килима.

Ослушах се, убеждавайки сама себе си, че ми се бе причуло, че не можех да имам такъв късмет, но гласът на Енкарна отново прозвуча от другата страна на вратата, като в същото време чух нервното чукане по нея.

— Ченгета!

Звукът на сирената заля улицата.

Тя остави куката върху вече изгасения котлон, грабна някакъв шлифер, който стоеше върху стола, бързо го навлече и излезе през една скрита вратичка в шкафа, която аз също знаех.

Енкарна извика за трети и последен път:

— Ченгета!

Аликантинецът, който явно не си даваше сметка какво става, остана седнал на дивана, като отново държеше момчето в ръцете си, докато всички останали се заизнизваха бързо през малката вратичка.

Плачех, неспособна да повярвам все още, че това бе благословена полицейска хайка, че състрадателната полиция ми бе спасила кожата, макар че цял живот с присвити рамене и на пръсти минавах покрай всеки униформен, дори и да беше той обикновен регулиров-

чик на движението. А сега тия ангели бяха имали гениалната идея да организират хайка именно на тая улица и в този час, като спасяваха кожата ми. Бяха ме отървали, да са благословени, повтарях си, да е благословена мадридската полиция за вечни времена.

Бяхме останали само ние, първоначално седналите на дивана и аз.

Те ме гледаха в очакване, а момичето плачеше свито, защото някой му бе разкъсал дрехите. Беше като вцепенено. То може би си даваше сметка за положението, но не можеше да помръдне.

— Това е хайка — промърморих.

Аликантинецът скочи на крака, хвана за ръка при-ятелчето си и излязоха, тичайки през вратата към коридора. Тя понечи да тръгне след тях, но я спрях.

— Не излизай оттам — бях изтощена, едва движех устни. Тя се приближи до мен и свали веригата от пирона. В началото почти не усетих никакво облекчение, защото бях напълно претръпнала. Едва успях да изтръгна ръцете си от металните вериги, които ме пареха. След това се плъзнах по стената, докато седна на пода. — Погледни третата врата на шкафа. Това е изход. Блъсни я силно и ще видиш тясна стълба. Качи се по нея докрая и ще излезеш на тавана. Скрий се и почакай, докато ченгетата изчезнат, и се спусни по пожарната стълба. Ще стигнеш до една малка уличка, която води там, където се намира къщата. Тичай...

— Ела с мен! — беше ме сграбчила за ръка, като ме гледаше с изражението на безкрайно благодарен човек.

— Не, аз ще остана, чиста съм. На мен не могат да ми направят нищо — бях страхотно уморена, — но ти трябва да се махнеш веднага. Тичай!

Изчезна през вратичката и останах сама.

Някой ядеше добър пердах, ако се съдеше по молбите и писъците, които достигаха до ушите ми.

После една фигура премина през полуотворената врата.

Гус, с все още свити юмруци и изцапани от кръв кокалчета, влезе пръв в стаята.

Пабло с неопетнени както иинаги ръце вървеше след не

Никой не ме беше бил.

Никога през целия ми живот не ме беше удрял и никога не го бях виждала да плаче.

Вкара два пръста под нашийника, повдигна ме, опря ме на стената и шибна лицето ми с дясната си ръка — първо с длан, а след това с опакото, докато две огромни сълзи се търкулнаха по бузите му.

— Махай се оттук!

Гус, истински евнух от дрогата — напълно импотентен, стоеше до мен, дишайки тежко.

Не помръдна.

Пабло го изгледа в лицето.

— Казах да се махаш оттук!

Отвърна на погледа му, направи жест на презрение и като се обърна, се отдалечи без желание.

Тогава отново ме удари с дясната ръка — първо с дланта, после с опакото на ръката, като ожесточено отхвърляше главата ми от една страна на друга. Аз не продумвах, като мислено благодарях за ударите, които ме разкъсваха на парчета, разкъсваха злонамереността, разкривяваха лицето на онази стара и чужда жена, която ме бе изненадала само преди няколко часа от огледалото, регенерираха моята кожа, която отново се раждаше мека и опъната след всяка плесница. Спечелих си го, спечелих си го заслужено, повтарях си наум.

След това с все още влажни очи ме отблъсна за миг от себе си, за да ме огледа, обгърна с поглед тялото ми и ме прегърна. Ръцете му ме притиснаха сплно, пръстите му последваха вдлъбнатините пс гърба ми, езикът му облиза кръвта, която се стичаше от устните ми, кръвта, която ударите му бяха накарали да бликне.

— Можеш ли да ходиш?

Поклатих отрицателно глава.

Тогава ме взе на ръце, отведе ме до една маса, постави ме отгоре, свали ботушите и взе десния ми крак в ръцете ск, като разтриваше ходилото, а след това го стискаше между пръстите ск.

— Имаш ужасно големи крака...

Поклатих 1лава в знак на съгласие.

Хвана ръцете ми и обърна дланите ми нагоре, при което се разкри червената лъснала поьърхност с петна от кръв между почернелите парченца мъртва кожа.

— Ръцете ти винаги са ми харесвали, в замяна на това... — очите му бяха пълни с гняв и съжаление. — Лош късмет...

— Извини ме — погледът му продължаваше да бъде впит в ожулените ми ръце. — Извини ме...

Накрая вдигна лице към мен, свали палтото си и ме зави с него много внимателно, като ме хвана за кръста, докато слизах от масата.

— Да тръгваме!

Той вървеше напред по коридора към вратата.

Опитвах се да го следвам, но се чувствах безсилна да поддържам крачката.

Енкарна подаде за миг глава и я заклати в знак на нещо смесено между изненада и неодобрение, после отново се скри в стаята с телевизора.

— Хвани ме — той бе стигнал почти до вратата, водеща към улицата, и ме гледаше. — Хвани ме, моля те, не мога да продължа...

Върна се, хвана една от ръцете ми, като я постави на врата си, прихвана кръста ми и двамата заслизахме по стълбите съвсем*бавно, при което той ме придържаше на всяко стъпало. Малко по-малко възвръщах контрола над краката си и постепенно осъзнавах провала си и неговото страдание, което той смяташе за свой собствен провал. Чувствах се безкрайно глупава, призракът на отблъскването витаеше над моите останки и несъзнателната му заплаха бе стотици пъти по-болезнена от ударите на оная жена. Чувствах отвращение и страх, умора и страх най-вече. Слизахме мълчаливо и не се осмелих да го погледна, когато думите му прозвучаха в ушите ми рязко:

— Ели ми се обади една вечер и беше много разтревожен. Искаше да ми говори за теб и го поканих на вечеря. — Очите му бяха вторачени в напуканите стени на стълбището, като че ли по тях бяха изписани тайни и важни съобщения, които само той можеше да разгадае. — Двамата знаем, че Лулу не е истинска дама, каза ми той, но все пак тя се движи с хора, които никак не ми харесват, и ме е страх за нея. Тогава аз реших да се намеся отново в живота ти въпреки всичко и макар че не е моя работа, го сторих. Говорих с Гус, който също бе те виждал с тези пропаднали типове, имаше нужда от мангизи — той винаги има нужда от мангизи, — така че му ги дадох и той те проследи и малко по-малко разбрах всичко... Спри да починем за миг — отказах с глава, не исках да почивам, исках да продължа докрая, да приключа един път завинаги и протегнах босия си, надут крак към следващото стъпало. — Както искаш тогава... но научих всичко и се изплаших аз самият, поради което съм и тук. Бяхме притиснали Енкарна и тя ме предупреди. Не пожела да каже деня и часа, но тая вечер, когато си тръгна от къщи така прибързано, разбрах, че сигурно ще дойдеш тук, и се свързах с Гус. Всичко бяхме планирали. В началото не мислех да ти разказвам нищо, но сега трябва да го направя. Гус намери колата и цистерните. Вече бе говорил с хората и не беше трудно да се намерят още двама-трима, които да крещят по улицата. Аз трябваше само да купя сирена и я взех много евтина, защото ми я продаде оня циганин, дето продава обувки на „Вара дел Рей”. Ти го познаваш. И полицията също е в течение на нещата, макар че не трябва да се забравя, че ако заловят тия четирима простаци, ще трябва аз да им плащам гаранцията и адвоката, защото се подразбира, че не мога да ги оставя захвърлени на съдбата...

В този момент почувствах, че ме гледа пронизител-но, но не можах да отлепя погледа си от земята, борейки се между ада и благодарността, между отчаянието и спокойствието, между гордостта, която чудно как се бе възвърнала за миг, и последното, окончателното примирение. Обичах го, но това вече го знаех. Знаех още от самото начало, че винаги съм го обичала.

— Погледни ме, Лулу. Все ще се намери някакъв начин да ми се отплатиш.

Всичко останало си спомням като някаква смътна смесица от несвързани подробности в ритъма на кошмар: вървях по улицата ,боса, шофьорът на цистерната, спряла на ъгълът, ни изгледа с отегчение, силен пристъп на гадене. Той ме хвана инаклони напред,като положи ръка на челото ми и повърнах до едно дърво. Палтото ми се отвори, като откри посинелите ми меса, очите на един старец, който спеше на пейката, покрита с вестници, се приковаха в мен за миг. Гаденето продължи да ме мъчи, а той мълчеше. Седнала на задната седалка, се опитвах да разбера къде ме води, откъде минавахме отново след толкова години и се борех отчаяно със смазващото подозрение, което нарастваше в моята замотана глава, приемайки размерите на омразните истини, на мръсните истини, на ония верни неща, които човек не иска да повярва. Борех се и се опитвах да намеря някакво различно обяснение на стремглавите събития от онази вечер, което да ме успокои. Опитвах се да намеря смисъла на истинския произход на белезите по кожата ми, на настояването на Реми, на липсата на Маноло, на неспокойствието на Енкарна, на точността на лъжливата хайка, на кръвта, която бе обагрила юмруците на Гус, на сълзите, които видях в очите на Пабло, сълзите, които промениха гласа му, дотогава така различен от онзи, с който ме изхвърли същата вечер от дома си. Борех се срещу тази прикрита с подозрения истина и не намирах никаква алтернатива. Той беше там, бе раздвижил от разстояние конците, но това бе прекале-но, невъзможно за силите на едно малко момиче. Аз съм малко момиче, казах си накрая, и утре ще мисля за всичко това, не тази вечер, утре всичко ще е много по-ясно...

Мерседес ни очакваше, седнала на канапето, като нервно мачкаше дръжката на един стар куфар, който й бе подарила майка ми, когато завърши университета.

Бедната, помислих, винаги опираме до нея при подобни сложни ситуации.

Когато ни видя да влизаме, разгледа лицето ми неспокойно, отправи поглед към Пабло и след това отново към мен.

— Очаквах нещо по-срашно!

Тогава той свали от мен палгото.

Ръцете на зълва ми започнаха да треперят, очите й се изпълниха със сълзи. Никога,де можах да разбера как една такава нежна и плашлива жена бе избрала професията на лекар.

— Боже мой! — отново ни загледа и двамата. — Но ... какво е това?

— Нищо — Пабло се приближи до нея и постави ръка на рамото й, като се опитваше да я успокои.— Белезите на шарката.

Събудих се със симптомите на ужасен махмурлук. След това си спомних, че Мерседес ми бе сложила инжекция, за да заспя.

Бях у дома, в къщата на Пабло, и беше светло.Слън-цето осветяваше стаята до средата през вдигнатите капаци на прозорците. Той не беше при мен.

Раните ме боляха.

Наоколо миришеше на йодов разтвор. Надигнах се с усилие.

Едва тогава усетих присъствието на един многозначителен знак, някакво познато чувство около кръста. Опипах се и се усмихвах.

Той не беше до мен, но под ръката ми две пеперуди държаха гирлянд от седем малки цветчета, бродирани с малки бели мъниста.

Прекарах пръсти по тях няколко пъти, като ги галех и пресмятах, за да видя дали нз липсва някое.Всичките бяха там, всичките фалшиви перли, непокътнати, грейнали - неоценими пластмасови топченца върху бялата ми блуза, онази блуза за новородено, направена по размерите на голямо момиче от толкова нежна батиста, която приличаше на тюл.

Отново се изпънах и притворих очи.

Пабло гцеше да се забави, не обичаше да бъде до мен в решителните моменти.

Нямаше да има такъв момент.

Изтъркалях се върху чаршафите, докато се настаних да неговата половина на леглото, като се опитвах да уловя мириса му, което обаче не ми се отдаде лесно. Тази сутрин обонянието ми не бе съвсем добро. Накрая открих издайнически знак върху възглавницата. Хванах с пръсти парченце плат, което долепих до носа си, и останах неподвижна, свита, усмихната, отдадена на този мирис, оставяйки се на времето.

Пристигането му усетих по безпогрешния мирис на току-що свитите цигари. След това се изтегна до мен, докосна върха на носа ми и зачака.

Опитах се да се престоря, че спя дълбоко, но устните ми бавно се обтегнаха в невинна усмивка.

Той доближи главата си до моята и ми прошепна— Отвори очи, Лулу, знам, че не си заспала...