Златният мост

Ден четвърти

Тази нощ сънят ми бе неспокоен и изпълнен с кошмари. Отново сънувах, че тичам през тъмни, потънали в призрачна мъгла улици, преследвана от страшно създание. Тичах ли, тичах и въпреки това не можех да избягам от сянката, която беше по петите ми. Само няколко крачки ме деляха от преследвача, само още миг и щеше да ме хване! Задъхана, се надигнах в леглото, разтрих сърбящия ме врат и панически се огледах наоколо. На малката етажерка в стаята гореше маслена лампа. Стаята изглеждаше странно в своята елегантност. Скъпите мебели в азиатски стил придаваха на помещението недосегаема красота. Стаята на тавана ми харесваше повече. Ала тъй като бе последната ми нощ тук, това не беше от значение.

Вратът ми продължаваше да ме сърби, което не беше добър знак. Колебливо дръпнах завивката и се изправих. С разтуптяно сърце отидох до прозореца и леко побутнах капаците. Бяха плътно затворени. Босите ми крака не издадоха никакъв шум по излъскания до блясък паркет, когато отидох до вратата и я отворих — много бавно, защото сърцето ми заби бясно, а сърбежът не преставаше. Там имаше нещо. Или някого. Каквото и да беше, ме грозеше опасност. Изтръпнах, защото ми се причу шум от дъното на тъмния коридор. Бавно надникнах през прага и се заслушах във всички страни. Ала нямаше нищо. Шумът — ако изобщо е имало такъв — не се повтори. Затворих вратата и предпазливо спуснах резето. Човек никога не можеше да е сигурен. В къщата на Мари живееха десетки хора. Прислугата се състоеше от неясен брой лакеи, слуги, камериерки и момчета за всичко. Ако някой от тях имаше лоши намерения, можеше да се окаже, че щях да узная за тях едва когато е вече твърде късно. Що се отнасяше до сърбежа, той бе по-скоро едно не особено надеждно явление. При потенциални заплахи се появяваше от време на време, невинаги, а при преки понякога настъпваше толкова късно, че едва оставаше време да взема предпазни мерки. Но важното бе, че междувременно престана. А може просто да е било следствие от кошмара ми. Въпреки това дълго време не можах да заспя отново.

На следващата сутрин се събудих късно, малкият позлатен бароков часовник върху камината в стаята ми показваше почти десет. Набързо се приготвих за излизане.

Мари и Анри все още не се бяха появили в салона, затова се ограничих с една бърза закуска в кухнята, след което веднага потеглих. Бях облякла една от семплите рокли на Есперанца и меките кожени обувки, с които ходенето бе значително по-лесно, отколкото с копринените пантофки на Мари. Лесно намерих пътя, тъй като междувременно имах достатъчно ориентирни точки. Сивото каменно чудовище Бастилията. Храмът, обграден от високите кули, чийто район се считаше за греховен в Париж. Лувърът и дворецът „Тюйлери“, и накрая Сена и Ил дьо ла Сите с могъщата катедрала.

И тази сутрин цареше обичайната суматоха, целият свят беше на крак. Градът сякаш щеше да се пукне по шевовете от шумните търговци. Никъде не се спрях, макар че от време на време забавях крачка. Например докато минавах покрай жена, която скубеше една шаваща гъска (още жива!) пред дома си. Или покрай мъжа, на когото бе сложена желязна маска и бе окован за стълба на позора.

Повечето улици бяха мръсни и потънали в боклук, ала имаше и красиви кътчета — един разцъфнал розов храст, една омайна чешма c мраморен чучур, една малка градина, наподобяваща парк.

Минах по моста „Нотр Дам“ c надеждата, че ще срещна Есперанца, ала магазинът за маски беше затворен. Затова пък по моста се носеше ароматът на люляци, идващ от отсрещното магазинче. Бившият на Сесил, Баптист, стоеше в магазина до разгънатия тезгях и ме забеляза, когато минах покрай него. Днес беше облечен c искрящо жълто кадифено елече, което идеално се връзваше със смущаващо червения цвят на лицето му. Престорих се, че не го виждам, и продължих бързо по пътя си.

Капакът на прозореца на стаята на Сесил откъм Рю Персе беше затворен, ала външната врата беше отворена и старата портиерка, която последния път седеше на едно малко столче пред къщата, не възрази, когато влязох вътре. Трябваше да почукам и извикам името си многократно, докато най-сетне не чух едно приглушено влез.

Вътре веднага се спънах в един захвърлен на пода предмет и c мъка успях да се задържа за таблата на леглото. През пукнатините на капаците едва проникваше достатъчно светлина, за да разпозная предметите в претъпканата стая. Бяха ми необходими няколко секунди, докато очите ми свикнаха с тъмнината.

Сесил седна и примигна към мен сънливо.

— Какво търсиш тук?

— О, аз просто исках да… исках да ти благодаря за всичко. — Изведнъж осъзнах, че не беше добра идея да се върна отново тук. Сесил не изглеждаше така, сякаш се радваше. Едва дишах, защото се носеше упойващата тежка миризма на люляци. И тогава видях това, в което се бях спънала — беше камшикът, който последния път висеше на стената. От което заключих, че последното посещение на Баптист не е било твърде отдавна. Това мое предположение се потвърди от факта, че на масичката до леглото на Сесил лежаха няколко сребърни монети.

Сесил бе проследила погледа ми и гласът ѝ прозвуча мрачно.

— Да, тази сутрин отново бе тук. Е, и? Какво смяташ да направиш? Да изтичаш при Филип и да му кажеш?

— Не, със сигурност не! — възкликнах. — Това си е лично твоя работа! — След кратко и плитко вдишване продължих: — Исках да ти пожелая много късмет с новата ти пиеса. Сещаш се. Тази с писателя и момичето. Може пък с нея да пробиеш!

— Прекалено е скучна — каза тя, отхвърляйки възможността. — А сега ме остави да поспя още малко, много съм уморена. — Тя се отпусна отново назад и покри лицето си със завивката.

Определено не бях уцелила подходящия момент, тя просто не беше от ранобудните. Усилено обмислях варианти как да обърна ситуацията към по-добро, защото самата представа, че това щеше да е последният ни разговор, ме депресираше.

Тогава ми хрумна нещо. Извадих няколко златни монети от портмонето на врата ми и тихо ги поставих до парите на масичката. С тях щеше да изкара месеци, без да се налага да разчита на подкрепата на Баптист. Дотогава може би най-накрая щеше да е пожънала успех в театъра.

— Всичко хубаво — казах тихо. — И много ти благодаря за всичко. — С изключение на един недоволен шепот отговор не последва. Преглътнах няколко пъти и накрая протегнах ръка, за да я погаля внимателно по лицето през завивката. — Желая ти всичко най-хубаво за в бъдеще.

Все още нямаше отговор. Но изведнъж ръката ѝ се подаде изпод чаршафите и докосна моята за миг, след което отново се скри. Поех си дълбоко въздух и тихо излязох от стаята. На улицата старата портиерка седеше на стола си като невъзмутим голям гарван, когато минах покрай нея.

— Довиждане — казах учтиво, ала тя мълчаливо се взираше в нищото.

Зад мен се отвориха кепенците на един прозорец и сънената глава на Сесил се показа.

— Само още нещо — каза тя, прикривайки с длан очите си от ярката дневна светлина. — Не му се доверявай.

Озадачена, се обърнах към нея.

— На кого?

— На мускетаря. Играе двойна игра.

— Откъде знаеш?

— Всички мъже го правят.

— Не и той.

— Напротив. Точно той. Той се подчинява на заповедите на Ришельо. Без изключение. Не го забравяй. Ти си само средство за постигане на целта. Ако не се пазиш от него, животът ти няма да струва и пукната пара. — С тези думи тя отново затвори капака на прозореца.

Объркана, продължих по посока Сена, отначало бавно, после по-бързо и по-бързо. По пътя си до Понт Сен Мишел не се обърнах нито веднъж назад.

— Прозвуча ми така, сякаш знаеше нещо — казах на Гастон. — Имам предвид, за Ришельо и плановете му.

Или за Себастиано. Още снощи си го помислих, когато двамата с Филип започнаха да си шушукат. Говорил ли си със Сесил по въпроса? Особено за Себастиано?

— Глупости — възрази Гастон с пълна уста.

Слугата отново му беше донесъл малки понички от Златният петел, които мосю Мирабо собственоръчно бе направил специално за него.

— Може би си говорил с Филип, а той с нея — размишлявах на глас. Думите на Сесил не можеха да ми излязат от главата. Тя звучеше толкова… убедително. Всичко, в което подозираше Ришельо, го вярвах безусловно, ала в никакъв случай не можеше да е истина, че Себастиано ме използваше за коварните планове на кардинала. Аз го привличах, затова излезе с мен, не за друго! Въпреки това ми се искаше да узная защо Сесил ме предупреди толкова настойчиво да внимавам със Себастиано. Ала Гастон отклони въпроса, когато го попитах.

— Това не е важно. Утре, така или иначе, отново ще сте във вашето време и няма да е нужно да си блъскате главите с интригите на кардинала. И между другото… вече знам какво е намислил. Направих малко проучване. — Доволен от себе си, той се облегна назад, кръстосвайки крака, обути във фини чорапи. — Кардиналът иска да разголи кралицата и не би се спрял пред нищо.

— Какво имаш предвид? — попитах колебливо. — Иска… ъ, да я види гола?

Гастон се намръщи.

— Не, иска да я бламира. Това значи да я разголи, нали?

— А, имаш предвид да я разобличи.

— Това не е ли едно и също? Няма значение, във всеки случай точно това иска да направи с кралицата. — Гастон триумфално вдигна пръст във въздуха. — Той знае за нейната огромна тайна! Тя има тайна афера!

Погледнах го, шокирана.

— Тя изневерява? Кралят знае ли?

— Откъде да знае? Колко си наивна. Ако знаеше, нямаше да бъде тайна. Не, тя много внимава никой да не разбере за тази Amour fou^[13]. Освен, разбира се, няколко доверени лица. Например най-добрата ѝ приятелка дукеса Дьо Шеврьоз.

— Мили боже — рекох загрижено.

Това е трябвало да разузнае Себастиано за кардинала! А Мари се притесняваше, че може би вече е успял.

В следващия момент си спомних романа, който прелистих преди заминаването ми. Тримата мускетари. В историята кралицата също имаше връзка с мъж, когото безумно обичаше — един английски аристократ. И смелият мускетар Д’Артанян трябваше да ѝ помогне и да я спаси от коварния кардинал, така че кралят да не научи. Беше точно като в книгата! Може би тя наистина бе базирана на истинска история!

Изведнъж ми хрумна, че задачата на Себастиано бе да помогне на кралицата. А това, че шпионираше за кардинала, се дължеше на мистериозната амнезия. Някой го бе изманипулирал, за да смени страните.

Гастон остана без сили от смях, когато му споделих заключенията си.

— Ха-ха, точно така! Д’Артанян, а? А къде са Арамис и Портос? А нямаше ли още един? Как се казваше? А, да, Атос. — Той отново се засмя. — А ти коя си? Малката камериерка, която обича Д’Артанян? Или по-скоро мистериозната милейди, която зад кулисите дърпа конците? О, не, тя е на страната на кардинала. — Гастон клатеше глава, смеейки се. — Наистина, Ана. Имаш голямо въображение.

Не се смутих.

— Но може и да има нещо вярно! Не виждаш ли приликите?

— Съвпадения, Ана. Чисти съвпадения.

— А ако съм права? Трябва да предприемем нещо!

— Не го мисли — отвърна Гастон покровителствено. — Ако трябва нещо да се коригира в хода на времето, лично аз ще се погрижа. В края на краищата това е моята работа и моята епоха.

— Ако беше твоя работа, нямаше да пратят тук Себастиано, не мислиш ли?

— Казах ти вече, че бях на почивка.

— Но със сигурност не и през цялото време!

Гастон изглеждаше леко обиден.

— Eh bien^[14], възможно е поради някаква причина да са изпратили приятеля ти в ролята на нещо като пожарна команда. Но това са само предположения. Та ние дори не знаем за каква операция става въпрос. Поне на мен никой нищо не ми е казвал. — Сякаш му хрумна нова идея. — Може би това е нещо като конкуренция между старите. Знаеш ги какви са. Понякога някой от тях иска сам да си запече работата.

— Сам да си опече работата — поправих го разсеяно. — Казва се сам да си опече работата.

— Благодаря. Отново научих нещо. Няма да се уморя да го повтарям, ти си златна. — Гастон мушна в устата си една пралина за десерт и я сдъвка с наслада. — Опитай — рече той. — Много е вкусно!

Мълчаливо поклатих глава. Представата, че в цялата тази история старите — които и да бяха те — работеха един срещу друг, окончателно развали апетита ми. Прекалено добре си спомнях Джакомо, един от старите във Венеция, на когото служеха безскрупулни престъпници, за да променят времето според неговите възгледи.

— Между другото, старият, с когото работиш тук, що за човек е? — попитах аз.

— Можеш веднага да забравиш за него — защити го Гастон. — Той е вън от всякакво съмнение. Така ли се казва?

Кимнах мълчаливо, след което Гастон си подслади душата, излапвайки доволно още една пралина.

— Еха, тази също беше добра! С марципан. Сигурна ли си, че не искаш? — Той поклати глава със съжаление. — О, съжалявам. Беше последната.

— И без това не съм гладна. Канеше се да ми разкажеш нещо за стария, който е отговорен за теб тук.

— Както вече ти казах, имам му пълно доверие. За разлика от този странен едноок старец от Венеция. Как му беше името?

— Хосе.

— Точно така. За него не бих си сложил ръката в огъня.

— Та ти изобщо не го познаваш.

— Права си. Но така или иначе, на тукашния старец може да се разчита, защото съм напълно сигурен, че тази вечер ще бъде на моста и ще отвори портала за теб и Себастиано. Погрижи се само да сте там. Кога да ви очаквам?

— Себастиано ще дойде да ме вземе, когато изгрее луната. Нямам никаква представа кога ще бъде това.

Гастон беше по-добре информиран от мен.

— Малко след залез-слънце, разбира се, така е винаги при пълнолуние. Ние при всички положения ще сме там малко преди това. Гледай да не се налага да ви чакаме цяла вечност.

— Ще се постарая. А, и още нещо. Много е мнителен. Ако се мотаете на моста, може да си помисли, че му е устроена засада. Той спомена нещо такова и както знаеш, е много добър с шпагата. Затова ще е по-добре, ако по някакъв начин… успеете да не предизвиквате съмненията му, докато не настъпи моментът.

— Не се притеснявай, ще ви чакаме на левия бряг.

Когато стигнете средата, трябва да отвлечеш вниманието му. И преди да се усети, вече ще е свършило.

Кимнах.

— Дадено. — Измъчваха ме няколко въпроса, за които си мислех през цялото време. — Има ли гаранция, че двамата със Себастиано ще се върнем заедно в бъдещето? Когато по пълнолуние се пътува във времето, човек се връща на изходната си точка, а ние отпътувахме за миналото в различни дни!

Ужасно се притеснявах, че той щеше да бъде върнат в неговата изходна точка, а аз в моята и никога нямаше да можем да се намерим, защото някакви странни времеви закони, за които все още не знаех, щяха да ни попречат.

— Не се тревожи — успокои ме Гастон. — Често сме имали такива случаи. Със сигурност ще се върнете заедно, така ще бъде нагласено.

— Наистина ли? — настоях аз. — Мога ли да разчитам на това?

— На сто процента. Всичко ще бъде наред.

На тази информация отвърнах с въздишка на облекчение. Сега вече всичко важно бе обсъдено.

Взех си довиждане с Гастон и се запътих към Филип, за да се сбогувам и с него. Ала той не си беше у дома, както научих от възрастния господин, който ми отвори след почукването ми на вратата. Не беше трудно да отгатна, че е баща му, тъй като много си приличаха.

— Може ли да му предадете съобщение от мен? — помолих го.

— Разбира се. — Той ме погледна любезно. — Какво послание искате да му оставите?

— Че съм му много благодарна за всичко, което направи за мен.

— И кой точно му благодари за това?

— Ана. Казвам се Ана.

— Ще му предам, дете.

През рамото му и през отворената врата зърнах шивашкия цех. Голяма маса за разкрояване, в дъното имаше рафтове, пълни c топове плат и няколко дървени шивашки манекена, а на стената висяха редица кройки голям формат на модни облекла. Една от тях бе на рокля, която веднага разпознах — Сесил я беше носила на приема на маркиза Дьо Рамбуйе. Очевидно Филип не ѝ беше само голям почитател, но и неин моден дизайнер.

Потисната, продължих по пътя си. Дали един ден щяха да станат двойка? За целта Сесил трябваше да престане с тайните си игрички с бившият си съпруг, за което от своя страна ѝ бяха необходими други сигурни доходи. Молех се за нея да успее, защото двамата с Филип заслужаваха цялото щастие на земята. За малкото време, прекарано заедно с тях, започнах истински да ги харесвам. Фактът, че утре щях да съм много далеч, а двамата да са починали и станали на прах преди стотици години, ме измъчваше.

— Мислиш твърде много — ми беше казал веднъж Себастиано. — Трябва да се научиш да игнорираш тези неща.

Постоянно се опитвах, ала ми бе ужасно трудно. Понякога прилагах един трик — представях си, че миналото и настоящето са паралелни светове, разделени само от един портал. Това помагаше. Поне за известно време, както в случая.

Когато накрая се върнах в двореца на Дьо Шеврьоз и видях Мари в салона, се взех в ръце. Постарах се с всички сили да не забележи нещо и така прекарахме един хубав ден заедно. Играхме карти, обядвахме, пробвахме нови дрехи и си направихме малка разходка с каретата до един бижутер, на когото тя искаше да направи поръчка. Когато се върнахме, дядо Анри се присъедини към нас. Вечеряхме дружно и обсъдихме кралското парти, което щеше да се състои идната седмица в Лувъра — голям бал с маски, на който щяха да присъстват всички, които имаха титла, с една дума цялото виеше общество на Париж.

— Ще бъде събитието на годината! — рече Мари с искри в очите. — Баловете в Лувъра са незабравими! Ще бъдеш очарована, Ана!

Премълчах факта, че за мое огромно съжаление, нямаше да мога да присъствам, и се престорих, че се радвам до полуда.

Малко след това, дядо Анри се оттегли в покоите си, защото бе уморен. Изключително мило му пожелах лека нощ — не можех да му кажа нищо повече, иначе щях да се издам — и останах при Мари в салона още известно време. Тя бе донесла от библиотеката една от многобройните си книги и я прелистваше. Най-много харесваше разкази за пътувания. Както ми сподели, далеч не бе удовлетворена от всички автори — с някои просто можеше да полети над незнайни земи, както обичаше да казва. Ала при други се изискваха усилия, за да не заспи над скучните празни приказки, изписани на многобройните страници.

Когато спонтанно ѝ предложих да напише книга, ме погледна озадачено и после кимна замислено.

— Интересно предложение. Наистина, заслужава си да помисля! Например бих могла да пиша за женската мода. А може и да издавам журнал. Доколкото знам, в тази област няма нищо.

Последната ни вечер заедно беше към края си, защото трябваше да се приготвя за предстоящата ми среща със Себастиано. С леко притеснено кимване Мари взе под внимание факта, че отново щях да се срещна със Себастиано.

— Ако си сигурна, че не допускаш грешка, тогава се срещни с него — рече тя.

Поколебах се, но после си поех въздух и рекох:

— Мари, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че кардиналът е на път да разкрие тайната на кралицата.

Мари въздъхна.

— Знам, Ана.

— Може би ще е по-добре, ако кралицата… Искам да кажа, ако тя вече не… — Млъкнах смутено.

Мари отново въздъхна.

— Любовта често е по-силна от разума, Ана. Сляпа е за опасностите.

Тя произнесе тази истина невъзмутимо. Но това не важеше само за кралицата. Обзе ме тревога, защото се отнасяше и за мен. Дълбоко в себе си знаех, че Сесил имаше право с предупреждението си. Себастиано играеше двойна игра. Той бе верен слуга на кардинала и на първо място искаше да се срещнем днес, за да разбере някои истини. За странните съобщения, които му бе пратил Гастон. За моята роля в това. И за връзката ми с Мари, която от своя страна бе най-добрата приятелка на кралицата и ѝ помагаше да пази мрачната си тайна. По всяка вероятност жестоко се лъжех, като си въобразявах, че срещата ни е заради все още влюбеното му в мен подсъзнание. Ала на всички тези логични заключения моята същност реагираше с непокорство. И какво от това, мислех си аз. Утре нямаше да е от значение. Тогава отново щяхме да сме в нашето време, Себастиано щеше да си е възвърнал паметта и всичко щеше да е наред.

Големият часовник в салона удари кръгъл час. Крайно време, беше осем часът.

— Трябва да вървя — казах с плачевен глас.

— Тръгвай, дете.

— Аз… пожелавам ти приятна вечер. — Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Искаше ми се да прегърна Мари за сбогом. Или да ѝ кажа думи от рода на: Предстои ти голямо и светло бъдеще! Ала това би прозвучало доста откачено. Затова предпочетох да не казвам нищо, просто я погледнах тъжно.

— Сега тръгвай, в противен случай ще закъснееш — рече тя.

Кимнах сковано и станах от креслото. Мари отново потъна в книгата си, а аз се втурнах в стаята ми, за да се приготвя. Облякох една от роклите, които Есперанца ми беше опаковала. Фините рокли от Мари сгънах прилежно, нямаше повече да са ми необходими.

Междувременно започнах да поглеждам все по-често през прозореца към небето. По някое време матовият сребрист диск на луната се издигна над покривите. Долу пред къщата забелязах да се приближава фигура с фенер в ръка, която спря пред вратата. Беше Себастиано, който погледна нагоре към мен.

С разтуптяно сърце се затичах надолу по стълбите.

— Добър вечер, Ана — каза той.

Аз само кимнах. Часът бе настъпил. От вълнение не можах да продумам нито дума. Той се спря за миг, за да го хвана под ръка, което сторих веднага. И двамата не бяхме в настроение да говорим. Мълчаливо вървяхме в посока Сена. Тук-там между постройките горяха факли, някои прозорци на къщите бяха осветени от свещи, ала повечето улици тънеха в мрак. Само очертанията на извисяващите се кули и неясните контури на покривите се издигаха към лунното небе. Над нас проблясваха звездите, ала тяхната светлина бе студена и далечна. Чувството не беше особено романтично, бях твърде развълнувана. Обичайната за деня шумотевица беше заглъхнала, градът спеше. Навън бе почти безлюдно. По едно време към нас се приближиха трима пияни мъже, които бързо заобиколихме. Въпреки това единият от тях се спря и вдигна маслената си лампа към лицето ми.

— Я какво прелестно съкровище си имаме тук? — рече той завалено.

Себастиано извади наполовина шпагата си от ножницата и се чу стържещ, заплашителен метален звук.

— Добре де — промърмори мъжът и залитайки, догони останалите.

Беше станало хладно и леко треперех.

— Студено ли ти е? — попита ме Себастиано. Това бе първото изречение, което продума след поздрава си.

— Малко — отговорих.

Той се спря, свали пелерината си и ми я наметна. Вълнената материя беше тежка и миришеше на него. Неволно се сгуших в топлината от тялото му, уловена в пелерината.

— По-добре ли е? — поинтересува се той.

— Много по-добре. Благодаря.

Докато вървяхме, той ме прегърна, което веднага ускори ударите на сърцето ми. Чувствах се прекрасно, толкова близо до него. Твърдо потиснах мисълта, че може би го прави със задни намерения.

Колкото по-близо стигахме до реката, толкова по-силна ставаше вонята на гниещи отпадъци. Понт о Шанж пустееше пред нас. На брега бяха акостирали лодки, хвърляйки люлеещи се сенки в клокочещата вода. На другия бряг на Сена, на неравномерно разстояние блещукаха като тлеещи точки в нощта факли и фенери.

— Ето го и моста — каза Себастиано. — Да минем по него и да видим дали се случват магии и чудеса.

Кимнах мълчаливо, едва дишайки, защото оставаха само няколко минути до нашето завръщане. Минахме бавно по моста. Себастиано държеше маслената лампа и осветяваше пътя. По средата на моста имаше прикрепен за парапета кръст. Там спрях, точно както се бяхме уговорили с Гастон.

— О, виж, кръст — казах, сякаш бе нещо абсолютно необичайно.

Да, виждам. На повечето мостове има по един. — Себастиано се огледа. — Имаме пълна луна. Само дето магията я няма.

Необходима бе импровизация.

— Себастиано — рекох (прозвуча Себастиен, ала със сигурност щеше да е за последно). — Мисля, че вече мога да ти върна пелерината. Стоплих се. — Свалих наметалото и го поставих върху раменете му. При това се обърнах така, че Себастиано трябваше да се завърти към мен и затова не можеше да види какво се случваше зад него.

— Ана — каза той, постави върху парапета зад мен лампата и ме погали нежно по бузата. Устните му бяха съвсем близо до моите. — Трябва да ти призная нещо.

— О, наистина ли? Ами тогава… просто го направи. — Бях на път да се разтопя от допира му, ала определено не беше подходящият момент. Вместо това се опитах да придам нормално изражение на лицето си. От другия край на моста към нас се приближиха две тъмно облечени фигури. Навярно носеха обувки с меки подметки, тъй като стъпките им не се чуваха.

— Но само не ме мрази — продължи Себастиано.

Откъде му идваха тези мисли? Някак си не се връзваха с признанието, което очаквах. Бях разтревожена и обезпокоена, ала нямаше време за обяснения. Двете фигури бяха вече съвсем близо. За да е сигурно, че Себастиано няма да ги забележи, направих най-близкото до ума. В този момент нямаше значение какво щеше да си помисли за мен. Обвих ръце около врата му и го целунах. Той се поколеба за миг, но наистина само за част от секундата, после ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Стори ми се, че през цялото време самообладанието му висеше на косъм, който сега се скъса. Веднага се издигнах във висините, тялото ми стана безтегловно, въпреки нощния студ ми стана горещо, а ушите ми забучаха — в тази целувка наистина имаше нещо. Изглежда, Себастиано изпитваше същото, защото ме стисна още по-силно.

Бях тотално отнесена, само в едно далечно кътче на съзнанието ми проблесна мисълта, че скоро порталът щеше да се отвори и да ни отнесе в бъдещето. Но логично, преди това нещо трябваше да се обърка, иначе щеше да е прекалено хубаво. Зад Себастиано нещо изпука, вероятно бе една от гредите на моста. Той ме пусна светкавично и се извъртя.

— Какво, по…

Не можа да каже нищо повече. Един тъп удар по главата го накара да замълчи. Аз извиках, когато той залитна и се свлече на земята. Гастон стоеше зад него c тояга в ръката.

— Съжалявам — каза той.

Себастиано изстена от болка и се обърна на една страна. От страх за него коленичих и внимателно положих главата му върху едното ми коляно.

— Много ли те боли? — Все още шокирана, се втренчих в Гастон. — Защо го направи?

Той просто сви извинително рамене.

— Ами тези дълги, остри шпаги… сигурното си е сигурно.

Стенейки, Себастиано се опита да се изправи, ала се заплете в пелерината си.

— Бързо — каза Гастон на призрачната фигура, която чакаше зад него.

Това трябваше да е старият — скитникът от бъдещето. Освен шапка, чиято голяма периферия закриваше лицето му, и една широка пелерина нищо друго не се виждаше. Старецът протегна ръка и докосна парапета на моста. Там, където допря дървото, то започна да свети. Златни лъчи се ширнаха във всички посоки, разсякоха мрака и се сляха. Целият мост започна да свети, сякаш бе от чисто злато — блестяща дъга, която се простираше от миналото в бъдещето.

— Какво е това? — извика Себастиано.

Гласът му звучеше потресен. Всичко наоколо започна да вибрира и дойде леденият студ, който проникна чак в душата ми. Наведох се ниско над Себастиано и увих двете си ръце около него.

— Не се страхувай, всичко ще е наред! — прошепнах му, въпреки че в този момент на преминаването аз самата не можех да си поема въздух от страх. Тогава дойде светкавицата, а след нея и тътенът, който заличи всичко около мен и ме хвърли в нищото, черно като катран.

Когато дойдох на себе си, веднага разбрах, че не се бе получило. Лежах просната насред някакъв остър камънак.

— Себастиано? — попитах изплашено.

Не последва никакъв отговор, дори и стон. В паниката си се изправих и като видях къде се намирам, нададох сподавен вик. Не беше тъмно, но не и съвсем светло. Заобикаляше ме сумрак. Бях се озовала насред развалини. Смесица от прах и дим се издигаше над напуканите стени на безбройните разрушени къщи. В далечината се мержелееше овъглена камбанария. Пред нея на разбитата настилка лежеше нещо дълго и тъмно, ала едва след като вятърът издуха настрана облаците дим, успях да видя, че е човешки труп. Носеше расо, беше свещеник. Със сподавен вик пристъпих напред и се огледах трескаво.

— Себастиано! — виках аз. — Себастиано!

Виках името му отново и отново, ала навсякъде зървах само призрачни, пусти руини. Големи, назъбени дупки зееха в стените на разрушените къщи, от които бяха останали само купища развалини. А между тях откривах останките от един мирен живот — разръфани от четене книги, наполовина изгорено канапе, огънат велосипед, очукан автомобил и смачкана количка за кукли. В един ъгъл можеше да се види почти запазен кухненски бокс c хладилник, върху който висяха семейни снимки и цветни детски рисунки. Зад кухненската стена лежаха още трима мъртви — семейството от снимките. Ридаейки, продължих да се препъвам в простиращите се наоколо руини. Замаяна, разбрах какво се бе случило: бях попаднала в кошмара от огледалото на Есперанца, едно алтернативно бъдеще, изпълнено c войни, смърт и разрушения. Това, значи, щеше да се случи с Париж, ако през 1625 година никой от пазителите на времето не се намесеше и не го предотвратеше — по какъвто и да е начин.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, започнаха изстрелите. Навсякъде около мен трещеше и гърмеше. Куршуми свистяха над главата ми и се забиваха в земята, вдигайки във въздуха купища прах и парчета отломки, които се сипеха като дъжд върху ми. Бях приклекнала близо до една стена, покривайки главата си е ръцете, за да се предпазя от летящите парчета. Най-накрая изстрелите спряха и на тяхно място прозвучаха мъжки гласове.

— Жената се укрива тук някъде, обзалагам се на войнишката ми заплата!

— Кога за последен път си получавал войнишка заплата? Оттогава са минали години. Освен това май просто някаква котка пищеше.

— По-добре си затваряй устата и внимавай, в противен случай ще попаднем отново в засада. Съпротивата е навсякъде.

— Не е останала жива душа. Последните ги избихме вчера. Виж, все още лежат там.

— Казах да млъкнеш. Нищо друго не може да чуе човек. Тук има някой. Преди малко го видях и не приличаше на котка.

Гласовете се приближаваха все повече. Инстинктивно се притиснах по-близо до стената. Под крака ми се отрони камък. Шумът ясно се чу наоколо.

— Какво беше това? Там, зад стената!

Стъпките се приближиха и предпазителят на оръжие бе освободен, познавах звука от безброй филми. И тогава изстрелите отекнаха. Пробиха стената до мен и изпълниха въздуха с облак от натрошени камъни. Аз се проснах на земята.

— Ставаш смешен. И всичко това заради една котка.

— Нека да е мъртва котка. Мразя гадините.

КОТКАТА… Имаше изход!

Не трябваше да си слагам котешката маска, достатъчно бе, че я носех със себе си в чантичката, която все още висеше на врата ми. Със затворени очи я хванах здраво с две ръце. Под меката кожа усетих очертанията на монетите и здравия материал по ръбовете на маската.

— Отведи ме при Себастиано — казах високо. — Сега!

— Каква ти котка! — извика войникът.

От чантичката на врата ми заструи трептяща светлина. Един залп от автомата проби стената над главата ми, прах от хоросановата мазилка се разнесе във въздуха и ме накара да се закашлям. Докато ослепителната светлина се просмукваше в прашния облак и ставаше все по-светло, чух ругатните на мъжете. Последваха още изстрели, всичко около мен започна да трепти, блещукането се превърна в ярък лъч и тогава светът се взриви с оглушителен гръм и трясък.

Ден пети

Още преди да отворя очи, чух стон — и веднага разбрах, че идваше от Себастиано. Бях отново при него. От устните ми се отрони въздишка на облекчение. Нямаше значение къде се бях озовала този път — важното бе, че бяхме заедно.

Но миг по-късно вече не ми беше толкова безразлично къде се намирах, защото върху лицето ми падаха ледени капки. Изплашена, се изправих — и веднага съжалих за рязкото ми движение. Познатото главоболие туптеше в слепоочията ми. Този скок във времето не ми се бе отразил много добре.

Набързо изтрих водата от очите ми. Когато видях Себастиано да лежи до мен, на мига забравих за болката. Беше с отворени очи и ме гледаше.

— Слава богу! — възкликнах пламенно. — Ти си добре!

— Аз определено съм на друго мнение. — Той вдигна ръка и разтърка мястото на тила си, където го бе ударила пръчката на Гастон. — Проклятие, главата ми ще се пръсне. Къде се намираме, по дяволите?

Това беше добър въпрос. Огледах се наоколо. От всички страни се издигаха високи и тъмни дървета. Върху нас се изсипваше дъжд и превръщаше пръстта в кал. Подгизналата ми дреха беше прилепнала по тялото ми и бе ужасно студена. Заобикаляше ни мъглив и влажен полумрак, по приблизителна преценка бе рано сутринта.

Бързо се досетих какво бе станало: първото преминаване ни бе разделило. Докато аз бях в алтернативното бъдеще, Себастиано бе попаднал тук. В непосредствена близост трябваше да има таен портал, от който бе излязъл. А второто ми преминаване ме е отвело при него. Живи и здрави, и в нашето време, там където ни е мястото. Въпреки всичко накрая бяхме успели! Щастлива, погледнах Себастиано.

— Намираме се в гора — отговорих на въпроса му.

— Така ли, не думай! — Себастиано се изправи, хванал главата си с две ръце. — Как се озовахме от моста чак тук? Какво се случи?

Обзе ме ужасно предчувствие. Всъщност в този момент той трябваше да знае, какво се бе случило. Това, че нямаше представа, означаваше само едно… О, не, само това не!

— Себастиано? — попитах с треперещ глас.

Или поне това исках да кажа, ала прозвуча Себастиен. Това беше доказателството. Бяхме останали в миналото. Паметта на Себастиано не се беше възвърнала. Той нямаше представа, че пътувахме във времето. Че принадлежахме един на друг.

Той се намръщи.

— Какво има?

Започнах да плача, сълзите ми изригнаха и не можех да ги спра. Ридаейки, подпрях глава на коленете си и се потопих в скръбта и отчаянието си.

Не можех да престана да плача, бях толкова разстроена. От несполучливото ни завръщане. От ужасното алтернативно бъдеще, което видях.

Заридах още по-силно.

— Недей — чух да прошепва Себастиано над мен. И тогава той ме изправи и ме взе в прегръдките си. — Не е чак толкова лошо. Ще успеем да се върнем в града. А след това ще намеря онзи дебеланко и ще му покажа, че е по-добре да не се забърква с мускетари.

Той ме притисна успокояващо към гърдите си, а сълзите ми продължиха да се стичат в яката на ризата му, която, така или иначе, беше подгизнала от дъжда. Беше толкова хубаво в прегръдките му! Ако зависеше от мен, можех да стоя така цяла вечност, ала след известно време сълзите ми пресъхнаха и той ме пусна. Но преди това ме целуна нежно по челото. Дори няколко пъти. Аз въздъхнах дълбоко.

— Странно — каза той изненадан, докато се бъркаше за кесията си. — Не са взели парите ми. А също и шпагата. Питам се защо ли са още у мен. Обикновено джебчиите крадат ценности, а не водят хората в гората. Освен ако вече не са трупове. Но като изключим коварния удар по главата, се чувствам съвсем жив. И ти също изглеждаш добре. Или си ранена?

Поклатих мълчаливо глава.

Той ме изгледа в леко подозрение.

— Ти ме убеди да отида на моста. А онзи дебелак само това е чакал. Каква е връзката ти с него? Да не сте комбина?

— Не! — отрекох и се зарадвах, че не се беше развиделило напълно, защото тогава Себастиано със сигурност щеше да забележи изчервяването ми от чувството за вина. — Ако си чул какво казах, определено би трябвало да помниш колко се притесних от подлото нападение. Ако бяхме съучастници, щеше ли да ме завлече в гората заедно с теб?

— Точно това е въпросът. — Гласът на Себастиано все още звучеше подозрително. — Какво се случи, след като дебелакът ме извади извън строя?

— Нямам представа — излъгах.

— Ти също беше там!

— Припаднах. И дойдох на себе си преди малко тук, до теб.

— Теб също ли те повали на земята?

— Не, просто всичко около мен потъна в мрак.

— Ценностите ти все още ли са у теб? — Той посочи гърдите ми, или по-точно издутината, която ясно личеше.

Посегнах към кожената чантичка.

— Всичко е тук.

— Много странно. — Той ме погледна остро. — Как си обясняваш всичко това?

— Нямам представа.

Себастиано се втренчи в мен, сякаш по този начин можеше да разбере как бе навързано всичко. За щастие, той се въздържа от допълнителни въпроси, но останах с впечатлението, че не ми вярва нито дума.

Подаде ми ръката си.

— Да вървим. — Звучеше учтиво, но хладно.

Хванах го под ръка и се опитах да потисна неприятното усещане, което се надигаше в мен. Всички точки, които бях натрупала до вчера вечерта, изведнъж изчезнаха. Чувствах се като ходеща по въже над опасна пропаст.

Проправяхме си път през гъсти храсталаци и стъпвахме по хлъзгав мъх и изсъхнали клони, които се чупеха под краката ни. След няколко крачки усетих как лека тръпка премина по гърба ми. Миг по-късно видях защо. Пред нас се издигаше скала c човешки размери и форма на юмрук, която бях виждала и преди — по време на пикника c Мари и дядо Анри в Боа дьо Булон. Явно тук се намираше прозорецът на времето!

Неволно си спомних ужасяващите сцени, които видях в алтернативното бъдеще. Сякаш сънувах кошмар, ала всичко бе реално. Роклята ми бе покрита c пепел, а по ръцете си имах драскотини от каменните останки, между които се бях укривала. Мъртвите в руините бяха реални, точно като страха и ужаса ми.

Междувременно разбрах защо преминаването ни не беше успешно. Задачата. Тя щеше да ни задържи тук, докато не я изпълним. Целта беше да се предотврати дадено събитие, това ми беше ясно, но какво бе то, трябваше тепърва да разбера. Освен това не беше ясно за коя част от задачата беше отговорен Себастиано и за коя аз. Но затова пък знаех какво щеше да се случи, ако се провалим — Париж щеше да потъне в развалини и пепел, разрушен от кървава гражданска война. А ние самите може би щяхме завинаги да останем в миналото. Зъзнейки, сгуших раменете си.

Себастиано веднага го забеляза. Както бе направил и предната вечер, свали пелерината си и ме наметна с нея. Беше кавалерски жест, ала нямаше и помен от ласкавата нежност, която усетих по време на вчерашната ни лунна разходка.

Въпреки топлото наметало, замръзвах от студ.

По пътя обратно към града мълчахме. Само веднъж се опитах да завържа разговор — исках да знам какво се канеше да ми каже на моста, преди да бъде ударен с тоягата.

— Не знам за какво говориш — отвърна той на въпроса ми.

Прозвуча студено, ала аз настоях.

— Каза ми, че не бива да те намразя заради това.

— Не си спомням. Следователно не е било важно.

Знаех, че не е вярно, но очевидно тази сутрин не можехме да си кажем истината, така че прекарахме останалата част от пътя в мълчание.

Вървенето пеша до града се оказа едно скучно и отчайващо занимание. Валеше почти през цялото време, макар и не толкова силно. По време на безкрайното ходене джапахме през мочурливи горски и полски пътечки, покрай малки селища, пасища и отделени стопанства, където освен няколко бедни работници и фермери не видяхме друга жива душа. Когато най-сетне пред нас се появи градската стена, облаците се разкъсаха и се показа яркото синьо небе. Утринното слънце огряваше покривите и кулите на Париж със златни багри, една удивително красива гледка, почти като барокова живопис. Ала аз не можех да ѝ се зарадвам, защото бях мокра до кости, замръзнала от студ и междувременно ужасно гладна.

На няколкостотин метра пред градската порта срещу нас се зададе карета. Себастиано го спря и попита собственика дали — срещу заплащане, разбира се — би ни закарал до града. За съжаление, ни бяха ограбили и след дългия път сме се изтощили напълно. При тези думи Себастиано демонстративно ме посочи. Пътуващият в каретата ме погледна и моментално на лицето му се изписа състрадание, което само затвърди предположението ми, че изглеждам ужасно.

Мъжът беше кралски чиновник, който искаше да посети майка си в Нант, но не възразяваше срещу добро заплащане да се върне обратно в града. Нареди на кочияша си да обърне каретата и великодушно ни покани да се качим. Седнахме на пейката срещу него и през целия път — за щастие, не беше много дълъг — ни надуваше главите. Научихме всичко за много възрастната му майка и различните ѝ болести (жлъчни колики, задух, подагра), за собствените му неразположения (кариес, сърцебиене, слабост на пикочния мехур) и страданията на старото му куче, което обаче починало преди няколко седмици. Когато свърши с историите за болежки, започна да ни разказва с чиновническа обстойност за приготовленията за бала с маски, който щеше да се проведе в Лувъра в чест на кралицата. До най-малката подробност изброи всички блюда, кои музиканти щяха да свирят и колко слуги щяха да бъдат ангажирани за случая.

Когато заговори за бала, наострих уши, защото първоначално бе планирано да отида с Мари и дядо Анри. А след като завръщането ми в настоящето не сполучи, значи, все пак щях да присъствам на бала.

При мисълта, че щях да срещна кралицата, се развълнувах. Дали любовникът ѝ щеше да е сред гостите? Може би нашата задача — моята и на Себастиано — наистина имаше връзка с тази афера и възможните последици от нея. Празникът определено бе идеалната възможност да разбера повече. Дори същата вечер можеше да се случи въпросното събитие, което трябваше да предотвратим!

— До ушите ми достигна клюката, че с бала кралят иска да отклони вниманието от факта, че между него и съпругата му не всичко е наред — подхвърлих с надеждата да получа повече информация.

Чиновникът погледна тъжно и се почеса леко под рошавата си перука.

— Да, говори се, но аз не вярвам. Кралят искрено цени кралицата и балът с маски ще покаже, че благосклонността му към нея не подлежи на съмнение.

— От кого чу този слух? — попита ме Себастиано и се намръщи, което му придаде зловещ вид.

— Не си спомням — отвърнах. И тъй като сметнах, че малко ирония нямаше да навреди на интригантския му работодател, продължих: — Мисля, че онзи, който ми каза за това, го спомена във връзка с кардинал Ришельо. Доколкото си спомням, кардиналът не е особено добронамерен спрямо кралицата. — Лицемерно се обърнах към чиновника. — Вярно ли е, мосю?

Мъжът поклати глава и понечи да отговори, ала преди да продума, каретата спря. Бяхме пристигнали. Себастиано благодари и тикна в ръката му уговореното възнаграждение, при което чиновникът ни пожела, сбогувайки се, един дълъг и щастлив живот.

— Много благодаря — казах учтиво, докато Себастиано, който беше слязъл първи, ми подаде ръка.

Той не удостои с внимание отдалечаващата се карета и махащия за сбогом чиновник, а вместо това ме погледна мрачно.

— Искаш ли го? — попита той.

— Какво? — отвърнах объркано.

— Един дълъг и щастлив живот.

— Разбира се. Всеки го иска.

— Тогава по-добре внимавай предпоставките за това да са налице.

Погледнах го мнително.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че много добре знаеш.

Бузите ми горяха.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Тогава всяка следваща дума е излишна. — Той се поклони леко. — Сбогом, Ана.

— Чакай! Трябва да си вземеш пелерината! — С изтръпнали пръсти се опитах да я разкопчая, ала той махна с ръка.

— Задръж я. Имам още една.

— Себастиен. — Мразех нежеланото и чуждо звучене на името му, бях на път отново да се разплача, защото между нас стоеше това непреодолимо препятствие. Всичко беше толкова объркано! В отчаянието си извиках: — Не можем ли просто да се отнасяме един към друг нормално? Мразя, когато си такъв.

— Какъв?

— Толкова… отблъскващ и студен! — Погледнах го умолително и хванах ръката му. Тогава осъзнах колко студени са пръстите ми в сравнение с неговите, които почувствах толкова топли и силни. Той веднага сграбчи и другата ми длан, обви и двете закрилнически със своите и леко ги разтри.

— За бога, пръстите ти са като ледени висулки!

— Съжалявам.

— За какво?

Свих рамене.

— Без значение. За нещата, които те дразнят у мен. За всичко, ако така искаш.

Дясното ъгълче на устните му се изкриви в лека усмивка.

— Всичко? Не, Ана. В никакъв случай не ме дразни всичко у теб. — Гласът му се натъжи, а лицето му стана сериозно. — Точно в това е проблемът.

— Това означава ли, че не ме намираш за чак толкова ужасна?

— Така изглежда.

Поех си дълбоко въздух.

— Значи, ще се видим пак?

— Вероятно по-скоро, отколкото би било добре и за двама ни.

Докато все още разсъждавах върху последните му думи, той ме дръпна съвсем неочаквано към себе си и силно ме прегърна. Целуна ме кратко, но интензивно, след което ме пусна така ненадейно, както ме и прегърна. Прочетох в погледа му искрена тревога, ала в следващия момент се обърна и тръгна, отдалечавайки се от огрения от слънцето Плас Роаял.

Мари не беше на себе си от притеснение. Тя ме посрещна на стълбите и плесна с ръце, когато видя колко съм раздърпана, мръсна и замръзнала.

— Mon Dieu^[15] помислих си, че никога няма да те видя отново! Цяла нощ не съм мигнала! Не можеш да си представиш колко се укорявах, когато не се върна!

— Ти нямаш вина — рекох вяло.

Тя пренебрегна думите ми.

— Изобщо не трябваше да ти позволявам да се срещаш с този непредвидим тип!

— Той не е виновен.

— Но той те е принудил да прекараш нощта с него! — Тя ме огледа от главата до петите и по красивото ѝ лице се изписа ужас. — На открито!

— Ъ… не се случи това. Бяхме нападнати и отвлечени. От… разбойници.

— Разбойници?

Избягнах невярващия ѝ поглед.

— Да. Захвърлиха ни в гората. За щастие, нищо по-лошо не се случи.

Не останах с впечатление, че се върза на историята ми, ала за мое голямо облекчение, не продължи да ме разпитва. Заповяда веднага да съблека мокрите си дрехи и не миряса, докато не влязох в пълна с гореща вода вана, за да се стопля. Минет бе призована, за да ми измие косата и покрай другото да ми подава хапки, които по нареждане на Мари донесоха от кухнята.

Беше ми малко неудобно да се къпя в присъствието и на двете, ала за хората в този век това бе съвсем обичайно.

Мари гледаше нетърпеливо, докато Минет ми подаваше прани кърпи, за да се подсуша, и разресваше косата ми. Седях на една табуретка, облечена в чиста долна риза, и похапвах вкусни малки соленки, а през това време Минет сръчно сплете косата ми на две плитки и оформи с тях прическа тип венец. Само дето не заприличах на благородна дама, ами по-скоро на Майли Сайръс като дванайсетгодишна.

— Достатъчно — каза Мери на Минет и ѝ нареди да напусне стаята. Очевидно изгаряше от нетърпение да говори с мен на четири очи. — Толкова се радвам, че отново си тук — призна тя, когато Минет излезе.

— Аз също — отвърнах, докато изяждах трохите на последната соленка. Това беше само половинчата лъжа. Разбира се, бих предпочела да съм в двайсет и първи век заедно със Себастиано, ала след като бях заседнала в 1625 година, определено ми беше много по-комфортно да живея при Мари. Гореща вана, чисти дрехи, вкусни соленки за закуска, меки тапицирани мебели, камериерка, която ми правеше прически — беше истински лукс, който малко хора си позволяваха.

Въпреки това не можех да допусна това да ме разсее. Моята основна цел бе да се върна у дома, затова трябваше веднага да започна с кроенето на планове. Като първо трябваше да уведомя Гастон, че преминаването бе неуспешно. И исках да му се скарам, задето удари Себастиано. Но засега нямах тази възможност, защото Мари изискваше цялото ми внимание.

Тя изглеждаше изключително развълнувана, бузите ѝ бяха леко зачервени, а очите ѝ горяха от вълнение.

— Нямаш представа какво се случи! — Мари крачеше неспокойно нагоре-надолу из стаята. Светлата ѝ копринена рокля шумолеше при всяка крачка. — Тази вечер тя ще дойде тук. При мен!

— Кой? — попитах озадачено.

Мари се ослуша и понижи глас заговорнически.

— Тя.

— О, искаш да кажеш… — Помислих малко, ала нямаше кой друг да е. — К…

— Шт! — Мари сложи пръст на устните си. — Това е тайна! Никой не трябва да разбира! Само ти!

— Защо точно аз? — попитах смутено.

— Защото ти имам доверие. Ще освободя слугите, за да няма нежелани свидетели. Но ще имам нужда от помощ.

— Помощ?

— Е, с това, което правят прислужниците. Отварят врати, палят свещи, сервират вино и блюда и други подобни, нали знаеш. И между другото, трябва да следиш някой да не попречи на срещата. Това е най-важното!

— Какво имаш предвид под среща? — Още докато задавах въпроса, знаех какъв отговор ще последва.

— Ще дойде още някой — прошепна Мари.

— Разбирам — отвърнах също толкова тихо.

Това наистина беше много вълнуващо! Кралицата щеше да се срещне тук с любовника си! И Ришельо в никакъв случай не биваше да узнае.

От което веднага изникваше въпросът, защо Мари ми сподели тайната, след като знаеше, че се срещам с любимия мускетар на кардинала.

— Защо си толкова сигурна, че можеш да ми се довериш? — изтърсих аз.

— Защото вярвам в теб — рече просто тя. — Ти си моята сродна душа, не ти ли го казах вече? Когато опознаеш кралицата, ще разбереш лоялността ми към нея и защо трябва да се направи всичко възможно, за да не може никой да я предаде. Особено онова интригантско парвеню кардиналът. Заедно ще предотвратим да не ѝ навреди. — Гласът ѝ звучеше решително, а лицето ѝ имаше безмилостно изражение, все едно се намираше на жизненоважна мисия. Изведнъж я обгърна аура на решителност, сякаш целта на живота ѝ се състоеше в това, да спаси кралицата от машинациите на кардинала.

Хрумна ми мисълта, че наистина можеше да е така. Навярно това бе единствената причина да я пратят в миналото. А моята задача бе да ѝ помогна, ето защо не можех да си тръгна. Подозирах също, че имаше нещо общо с бала. Не можеше да е съвпадение, че през изминалите дни слушах само за този прием. Дори Есперанца го беше споменала, а и на него можех да нося маската. Тогава допуснах, че има предвид баловете като цяло, ала гледайки назад, явно е имала наум един определен прием, а именно предстоящия кралски бал с маски. Там щеше да бъде поставено началото на бъдещето. Бъдещето на кралицата. Изведнъж всичко ми се изясни, нямах никакви съмнения.

— Каквото и да е намислил кардиналът, ще го осуетим. Можеш да разчиташ на мен. — Говорех със същата решителност като Мари преди малко. Потиснах с мъка разяждащите ме опасения, че се налагаше — поне отчасти — да се изправя срещу Себастиано, който заемаше страната на кардинала. По поръчение на Ришельо той шпионираше кралицата и сметнах, че част от задачата ми е да му попреча. Току-виж съм успяла да го дръпна на наша страна! До бала разполагах с още няколко дни. Въпреки че не знаех какво щеше да се случи там, бях твърдо решена да го предотвратя. Най-накрая имах цел! Дори и само тази яснота ме изпълни с нова надежда.

За съжаление, нямах никаква представа какво щеше да се обърка дотогава.

С наближаването на вечерта ставах все по-неспокойна. Каква ли беше кралицата? И що за човек беше любовникът ѝ? По принцип смятах изневярата за доста гадно нещо, в края на краищата беше най-подлото, което би могло да се направи в една връзка. Но както научих по-късно през деня от Мари, за кралицата важаха нещо като смекчаващи вината обстоятелства. Родената в Испания Анна била почти дете, когато — естествено не са я питали — я омъжват за Луи. Била откъсната от семейството си и отведена в парижкия кралски двор, където трябвало да се оправя, оставена сама на себе си. Или по-точно казано, сама сред акули — заобиколена от интриганти придворни, благородни подмазвачи и подлеци, борещи се за власт. Да не говорим за досадния кардинал, който не я понасяше и на всяка цена искаше да се отърве от нея.

Луи, който бе крал от десетата си година, предпочитал да ходи на лов и да се среща с приятели, а клетата кралица седяла самотна в покоите си и се отегчавала до смърт. Освен това — което бе същността на цялата работа — Луи бил обратен. Мари се изказа по-изискано, като отбеляза, че кралят се бе отдал на любимеца си, ала това не променяше фактите: с мъка консумирал брака си, и то по заповед на майка си.

— Истинска трагедия — прошепна Мари. — Не е чудно, че Франция все още чака наследник!

Когато чух това, малко се обърках, тъй като знаех, че след Луи XIII имаше Луи XIV, или по-точно казано, щеше да има — известния Крал Слънце. Следователно кралят още веднъж щеше да се озове под завивките с кралицата, макар и след много години. От прочетеното в Уикипедия си спомнях, че кралицата, която сега бе в средата на двайсетте, щеше да стане майка в началото на четирийсетата си година.

— Не разбирам защо кардиналът иска да се отърве от кралицата? — попитах Мари, докато в следобедните часове седяхме в салона в очакване на вечерта.

— Защото се е осмелила да се влюби! — възкликна възмутено Мари. Тя бързо се огледа, въпреки че освен мен нямаше никого. Всички слуги до един бяха напуснали къщата, а след обяда дядо Анри бе отишъл на гости на един стар приятел от последната война. — Така противоречи на виждането на Ришельо за дисциплина и ред — продължи Мари сърдито. — Тя се противопоставя на заповедите му, защото се бунтува срещу насилствено отредената ѝ роля. А човек на властта като него не може да понесе това. Ето защо той прави всичко възможно, за да събере доказателства срещу нея. Иска публично да я разобличи, така че кралят да няма друг изход, освен да я накаже със смърт за държавна измяна.

Изтръпнах. Колко бързо може да падне главата на една невярна кралица, се виждаше при Хенри VIII^[16].

— А кралят? Какво мисли той по този въпрос? Знае ли, че кралицата обича друг?

— Мисля, че не иска да знае, въпреки че може и да подозира нещо. Той е чувствителен мъж, който с удоволствие би се отказал от титлата и би оставил правителствените дела на Ришельо. И в това е истинската драма, твърде е зависим от Ришельо. Всичко, което прави или казва кардиналът, кралят го приема като Божия воля и се държи по съответния начин, особено когато става дума за ролята му на монарх. Кралят не може просто така да потули едно неопровержимо доказателство за изневярата на съпругата му, със сигурност ще има обвинение. Кралицата ще бъде екзекутирана и заменена с нова съпруга. Разбира се, е някоя, която кардиналът лично ще избере, за да може по-добре да я манипулира и потиска. На това разчита и на това се основава тактиката му.

— И как точно смяташ да осуетиш тази негова тактика?

Мари въздъхна.

— Само ако знаех! Всичко е такава бъркотия! Само едно нещо не подлежи на съмнение: кралицата обича херцога повече от живота си.

Аха. Херцог. Ако жена като кралицата, която се смяташе за истинска красавица, се е влюбила до такава степен в този тип, то той трябва да е истински мъж мечта.

— Двамата не могат един без друг — добави Мари. — Толкова много всеотдайност, толкова много любов! И при това срещите им ги излагат на толкова голям риск. Постоянно трябва да се страхуват, че любовта им ще бъде разкрита. Шпионите на Ришельо дебнат навсякъде! Ах, сърцето ми се къса! Не мога да гледам как моята добра приятелка страда, затова помагам с каквото мога.

Например като осигуряваше на влюбените тайно убежище за любовните им срещи. Междувременно щях да се пръсна от любопитство и нямах търпение да настъпи вечерта.

Привечер c Мари запалихме свещите. Тя бе набавила безброй свежи рози, ала вместо да ги сложи във вази, откъсна листенцата им и ги разпръсна навсякъде, долу при входната врата, нагоре по стълбите, по коридора и накрая посипа три пълни шепи върху леглото в стаята на починалия ѝ съпруг, което бе застлала c чисто бельо в чест на важните гости.

Декорацията с розови листа ми се струваше донякъде прекалено — навярно бях гледала прекалено много филми, в които я бяха използвали — но Мари бе толкова възхитена от романтичната си и абсолютно нова идея, че не споделих възраженията си. С изключение на едно нещо.

— После трябва да оправим всичко — рекох ѝ. — В противен случай целият персонал ще се чуди защо навсякъде има розови листа.

— Нека да се чудят. Точно това е целта. Имам и други доказателства. — Тя извади една кърпичка c бродирани инициали. — Виж, специално я запазих. Ще я оставя на подходящо място, когато кралицата си тръгне. Минет ще я намери, докато разтребва стаята и ще я покаже на цялата прислуга. Тя е най-голямото дрънкало под слънцето. И така не след дълго историята ще стигне до ушите на Ришельо.

Погледнах кърпичката, която ми изглеждаше смътно позната.

— С. Ф. — прочетох инициалите. — Кой е това?

— Принадлежи на твоя мускетар — рече невъзмутимо Мари. — Себастиен Фоскер. — Наскоро я забрави тук, по време на соарето.

Сега се досетих защо кърпичката ми беше толкова позната. С нея Себастиано бе попил ризата си, след като го залях с червено вино. Явно я бе дал заедно c ризата си на слугата да я почисти, а той от своя страна и бе оставил в някой кош за пране.

— Но какъв е смисълът? Кардиналът няма ли да си помисли, че Себастиано се е срещал с теб или мен?

— Напълно е възможно. Ала са възможни и други изводи. — Мари се усмихна злонамерено. — Например да си помисли, че Себастиано се среща с кралицата.

— Искаш кардиналът да си помисли това? — възмутих се. — Но тогава може жестоко да си изпати!

— Точно това ще го научи да бъде малко по-сдържан, вместо да си вре любопитния нос в работата на другите хора. — Тя ме погледна извинително. — Знам, че си падаш по него. Но той е шпионинът на кардинала и като му дадем нова роля в играта, ще сразим Ришельо със собственото му оръжие.

Замаях се от този неочакван обрат. Струваше ми се, че всичко излиза извън контрол.

Тананикайки си, Мари забърза към салона, където върху сребърен поднос подреди гарафа с червено вино и две скъпи чаши и след като го поръси с розови листенца, го понесе към осветената със свещи спалня на починалия ѝ съпруг.

Неспособна да разсъждавам, се мъкнех тромаво след нея с купа пралини в ръце, които Мари бе подготвила за влюбените. По средата на пътя се спряхме — отдолу се разнесе тропането на чукче по входната врата. Мари преброи ударите.

— Седем пъти. Това е тя! Бързо! Тичай да ѝ отвориш! И я доведи горе.

Припряно поставих купата с пралини на пода и забързах надолу. Сърцето ми биеше лудо, когато отворих вратата. Една забулена фигура с тъмна качулка влетя покрай мен в преддверието. Лъхна ме ухание на парфюм от рози. Бързо затворих вратата и се обърнах към забулената фигура.

Мили боже! Как се поздравява една кралица?

— Добър вечер — казах наслуки. Тогава се сетих за сериала Династията на Тюдорите и потънах в импровизиран, но много дълбок реверанс. — Ваше Височество — допълних за всеки случай.

Кралицата отметна назад качулката и воала си и разкри едно очарователно слабо лице, обрамчено от тъмни къдрици. Знаех, че Анна Австрийска — така се казваше — бе на двайсет и четири, ала ми се стори доста по-млада. И бе наистина впечатляващо красива.

— Ти трябва да си Ана — рече тя е нежен глас. — Моя съименничка. Мари ми разказа за теб. — Усмивка проблесна върху устните ѝ, което я направи още по-красива. Но в същото време изглеждаше малко несигурна и уплашена. Предположих, че тази среща ѝ костваше невероятни угризения и страхът бавно я убиваше. Съчувствах ѝ. Но за истинската любов нито един залог не беше достатъчно висок. Самата аз бях поела огромен риск, за да бъда отново със Себастиано. Кралицата имаше пълната ми подкрепа, започнах да я харесвам от самото начало.

— Да, аз съм Ана. Най-добре да се качите с мен горе. Моля, последвайте ме. — Докато с мъка се изправях от дълбокия поклон, шумно скъсах едно парче плат от подгъва на роклята ми.

Кралицата тактично се престори, че нищо не забеляза. Следваше ме по стълбите с грациозни стъпки, повдигнала c две ръце тежката си пелерина. Розовите листенца по стълбите бяха пометени от полите ѝ и тя не обърна внимание на романтичната украса. Лицето ѝ бе бледо от вълнение. Искаше ми се да ѝ кажа нещо успокоително, като например Всичко ще е наред, но най-вероятно щеше да го приеме като проява на прекалено фамилиарничене, затова се въздържах.

— Оттук, Ваше Величество. — „Величество“ звучеше дори по-добре от Височество. Чувствах се почти като истинска придворна дама. Съобразителна, дискретна, компетентна. С бързи крачки вървях по коридора… и се спънах в купата с пралини, която бях оставила преди малко. Със сдържана учтивост кралицата отново се престори, че не забелязва, докато аз подскачах на един крак, за да махна една залепнала бадемова пралина от подметката си.

Мари стоеше в очакване на прага на отворената врата на спалнята.

Кралицата въздъхна с облекчение.

— Скъпа приятелко! Сърцето ми се стопля, когато те видя! — Тя бързо се отправи към Мари и я прегърна със сестринска обич, а Мари отвърна на прегръдката ѝ, изпълнена с топлина. Изглеждаше така, сякаш двете наистина се познаваха от години, въпреки че тяхното приятелство, както знаех, съществуваше благодарение на изкуствена обща памет.

Звукът от чукчето на външната врата отекна още веднъж — отново седем пъти.

— Това е той — прошепна кралицата.

Бледото ѝ допреди малко лице порозовя, а изящно изваяните ѝ ръце се разтрепериха.

— Отивам бързо да отворя вратата — предложих аз.

Така кралицата можеше да си пийне глътка вино, за да притъпи вълнението си. Или да обсъди с Мари необходимите мерки по потулването на нещата.

А що се отнасяше до мен, все още бях замаяна от решението да се използва кърпичката на Себастиано с цел да бъде дискредитиран пред кардинала. Някак трябваше да го предотвратя. Дори да имаше само нотка на съмнение относно лоялността на Себастиано, лесно можеше да се стигне дотам, Ришельо да му вдигне мерника. Или още по-лошо: веднага да се превърне в обществен враг номер едно.

Най-добре бе да се опитам да покрия кърпичката навреме, макар че така щях да осуетя плановете на

Мари. Като цяло имах лошото чувство, че се движа по много тънък лед.

Внимателно отворих голямата входна врата. Друга фигура с качулка, значително по-висока от кралицата, се шмугна покрай мен и влезе в къщата. И този път качулката бе отметната назад, този път от мъжка ръка, разкривайки лице, на което щяха да завидят повечето холивудски звезди. Приличаше малко на Аштън Къчър.

— Здравей — рекох аз. Ала се чух да казвам Приемете моите почитания, като гласът ми прозвуча сравнително пискливо. В края на краищата не срещах всеки ден херцог, и то такъв, който приличаше на филмов актьор и беше таен любовник на кралицата.

Той ми се усмихна любезно.

— Дали мадам вече пристигна?

— Току-що. Последвайте ме, ще ви отведа при нея.

Той ме задмина по стълбите, навярно изгаряше от нетърпение. С големи крачки херцогът изкачи останалите стъпала, толкова бързо, че едва го следвах. Горе чух гласа му.

— Любима! Най-после!

— Джордж, mon amour^[17]! — чух да отговаря кралицата, останала без дъх.

След което вратата на спалнята се затръшна.

Значи, херцогът се казваше Джордж. Точно както в романа Тримата мускетари.

Към мен по коридора се приближи Мари. Очите ѝ блестяха на светлината на свещите.

— Сега влюбените са отново заедно! — прошепна тя. Заслушвайки се, тя обърна глава. — Трябва да се оттеглим за известно време и да ги оставим с щастието им. — Усмихната, тя ме погали по косата. — Благодаря ти за помощта. — След това с тихи стъпки отиде в собствената си спалня. Поради липсата на друга работа — и защото вече беше късно — и аз се прибрах в стаята си и легнах на леглото. Нямаше да навреди да си почина малко, през последната нощ не спах добре. Все пак и дума не можеше да става за истинско отпускане, за това бях прекалено развълнувана. Освен това стаята не беше шумоизолирана. Или пък кралицата и херцогът бяха прекалено шумни. Чуваше се всичко: скърцането на леглото, стоновете на Джордж и възторжените въздишки на кралицата. Тъкмо се канех да изляза от стаята, но за мое облекчение, приключиха веднага след това. Не след дълго започнаха да разговарят и дори сега можех учудващо добре да чувам думите им. Изправих се, изненадана, и тръгнах към стената. На няколко крачки от таблата на леглото ми, разговорът се чуваше особено ясно. Говореха си за подаръка, който кралицата бе донесла на Джордж. Прокарах внимателно пръсти по стената, докато не напипах малкия процеп под копринените тапети. Беше ясно защо се чуваше всичко — тук имаше свързваща врата. Тя не се виждаше, а беше скрита под нарисуваните в ориенталски стил тапети. Дори дръжката бе отстранена, затова нищо не подсказваше за наличието ѝ. До този момент не бях разбрала, че съседната стая не се използваше.

— Не можеш да ми подариш диамантената си огърлица — протестираше херцогът.

— Моля те, вземи я любими. Тя е залог за моята любов и вечна вярност!

— Този накит е твърде ценен. Вече чух, че кралят е похарчил цяло състояние за него. Една дузина чисто бели скъпоценни брилянти!

— Ето защо ти я давам. Тази огърлица е най-ценното нещо, което притежавам. Е, да, получих я от Луи, но за него бе само една публична демонстрация на кралската му щедрост, а не признак на истинската му привързаност, която той пази за други. Ето защо ти я подарявам по собствено желание и от любов. — Кралицата добави умолително: — Не трябва да я отхвърляш, Джордж!

Ставаше все по-вълнуващо. Буквално бях залепила ухо до тапицираната врата. Беше точно като в романа! В него кралицата също бе подарила на любовника си брилянти! И нищо хубаво не беше излязло от това. След това неприятностите с кардинала и краля се бяха развихрили c пълна сила. Така да се каже, брилянтите бяха изходната точка на цялата криза!

— Тогава ще я приема в знак на нашата вечна връзка — отвърна Джордж.

По-добре не я вземай! — исках да извикам от другата страна на стената. — Ще ти донесе само нещастие!

Но разбира се, не казах нито дума.

— Винаги ще я нося в сърцето си — продължи Джордж.

Много ясно. Нямаше как да увеси тези камъни на врата си, щеше да се забележи. Независимо от това, брилянтите щяха да донесат големи неприятности, в случай че всичко се развиеше както в романа. Ришельо щеше да разбере, че кралицата вече не притежава огърлицата, ами я е подарила на любовника си. И щеше да каже новината още прясна на краля и да го подстрекае да заповяда на кралицата да си сложи брилянтите на маскения бал. Което щеше да послужи като доказателство за нейната изневяра. И за да не може кралицата да си вземе обратно колието преди бала, Ришельо щеше да нареди да го откраднат от херцога. Една мистериозна жена щеше да извърши кражбата. Ала Д’Артанян и приятелите му щяха да успеят да го върнат точно навреме.

Хм, всичко беше много странно. Балът наистина щеше да се състои. Ала коя бе мистериозната жена и кой бе Д’Артанян? И каква беше моята роля в цялата история? Усилено размишлявах над тези въпроси до момента, в който не започна вторият рунд.

— О, любов моя! — изстена Джордж. — Колко си красива! Този път ще отнеме повече време, обещавам ти.

Само това липсваше! С пламнали уши отстъпих крачка назад от стената. Ала независимо от това звуците се чуваха все така силно. Бе невъзможно да остана тук и да слушам, затова реших да сляза долу в кухнята и да си взема някаква дреболийка за ядене. Тихо се измъкнах от стаята, спрях за миг в коридора и се ослушах. Шумът се чуваше дори тук, но естествено, значително по-приглушен.

Изведнъж ме засърбя вратът.

— Какво правиш там? — попита някой от стълбището. Беше дядо Анри! Сърбежът бе ясно предупреждение — той не трябваше да се приближава, в противен случай щеше да чуе звуците и всичко да се разбули, а кралицата да изпадне в сериозна беда! Не че щеше да я предаде умишлено, беше прекалено мил, за да стори такова нещо, ала според мен беше прекалено порядъчен. Можеше съвсем случайно да се изпусне, при това дори и пред неподходящите хора.

Изтичах към него, за да му отвлека вниманието.

— О, вие сте се върнали! Мари каза, че ще прекарате нощта при стария ви приятел от армията!

— Да, такива са намеренията ми — рече той. На светлината на свещите лицето му изглеждаше свежо и розово, бе в приповдигнато настроение и миришеше, сякаш бе пресушил някоя и друга чаша вино. — Аз отново ще се върна, приятелят ми отвори една отлична бутилка червено вино, c превъзходен букет. Но първо трябва да взема нещо, което бях забравил.

Наистина ли? Какво е то? Мога ли да ви помогна?

Той огледа стълбите и пода.

— Това розови листа ли са?

— Ами… да. Двете с Мари искахме… да изпробваме нещо. Дали… ъъ, дали къщата мирише по-добре, когато има разпръснати листенца.

Дядо Анри подуши, разширявайки ноздри.

— Аз нищо не надушвам.

— Да, и ние това установихме.

Той се почеса безпомощно по главата. Бялата му разрошена коса стърчеше във всички посоки.

— Какво исках да направя?

— Да се върнете при вашия приятел.

— Но защо въобще съм тук?

— Защото искахте да вземете бутилка вино — казах с гузна съвест. Беше долно от моя страна да злоупотребявам с краткотрайната му памет, ала ако не исках да изложа кралицата на опасност, нямах друг избор.

— О — рече той и ме погледна объркано. — Обаче виното е долу в избата.

— Точно така. Ще дойда с вас, така ще можем заедно да изберем някое.

Това и сторихме. Въоръжени с фенер, слязохме по стръмните стълби към избата, като отстранявах с ръка паяжини и потръпвах при всяко шумолене, идващо от тъмните ъгли. Шумът ми беше познат, бяха мишки. Въпреки това смело изчаках дядо Анри, докато си мърмореше тихо и оглеждаше запасите с вино. Накрая той извади една прашна бутилка с червен восъчен печат.

— Ето това е подходящо. Отлежало червено с първокласен букет.

След това се върнахме във фоайето, където дядо Анри рязко спря.

— Сетих се! — рече той. — Исках да си взема сабята! Тази, с която навремето съм воювал!

— От салона?

Той кимна.

— Изчакайте тук, бързо ще ви я донеса.

И вече тичах нагоре по стълбите. Сабята бе окачена на видно място на стената, точно до една картина, която изобразяваше сражение. Досега не бях разглеждала по-внимателно картината, тъй като я намирах за ужасно жестока. Хората бяха прободени с мечове или набити на колове, някои дори висяха на бесилки — цялото платно изобразяваше кръв и убити. Нямах представа коя касапница бе представена, ала за дядо Анри изобразеното на картината бе от съществено значение, точно както и сабята. Свалих я от стената — и почтително я отдалечих от мен. Беше неочаквано тежка и изглеждаше доста остра. Ледена тръпка премина през тялото ми, защото неволно се зачудих колко ли хора бяха намерили смъртта си чрез тази сабя. Внимателно и с протегната ръка я носех далеч от мен. Откъм галерията наострих уши към коридора, водещ към спалните — и действително вторият рунд все още не бе приключил. Бързо изтичах надолу по стълбите.

— Много благодаря — каза дядо Анри, когато в преддверието му подадох сабята. Той бе взел една кърпа, която уви около острието. — Навремето имах подходяща ножница, ала я изгубих през Вартоломеевата нощ. След това не можех да събера сили да си набавя нова, защото никога повече не исках да използвам сабята.

— Вартоломеевата нощ? — попитах аз. Бе прозвучал така, сякаш всеки трябваше да знае за какво става дума. И наистина смътно си спомнях понятието, което означаваше, че някога го бях учила по история, но след това го бях забравила, точно както ставаше с деветдесет и пет процента от учебния материал.

— Нощта на масовото клане — обясни Анри, гласът му звучеше потиснат, а в очите му се четяха тъга и неугасваща болка. — Касапницата бе преди повече от петдесет години и въпреки това си спомням всяка подробност. Избиването продължи през цялата нощ. Навсякъде лежаха мъртви в река от кръв, нямаше уличка в града, която да не беше покрита с трупове. Деца, жени, старци — убийците нямаха милост. Като резултат, в цяла Франция последваха кръвопролития, хиляди загубиха живота си.

— Защо са причинили това на хората? — попитах ужасена.

— Защото бяха хугеноти. Малко оцеляха през тази нощ. Аз бях един от тях. Бяха ме ранили тежко, мислеха ме за мъртъв и ме оставиха да лежа между труповете. На следващия ден дойдох на себе си, ала никой от семейството ми не бе останал жив.

Сега си спомних. Хугенотите са френските протестанти и бяха преследвани поради религиозни причини, също както в Германия, само дето във Франция с течение на времето бяха лишени от всякакви права и прокудени, или избити както през Вартоломеевата нощ.

Горкият Анри! Чувството на съжаление ме изгаряше! Какво му бе причинил преходът от миналото в бъдещето! Как можеше да му насадят такива ужасни спомени!

— Ала все пак малкото оцелели от нас се толерират от властта — каза Анри с горчивина. — Но това е деликатно равновесие, което може да се промени във всеки един момент. Заради Ришельо става все по-трудно за нашите. Един ден ще трябва да напуснем домовете си, ако искаме да останем живи.

Думите му прозвучаха пророчески тъжно, ала си спомних, че точно това щеше да се случи. Луи XIV, наследник на настоящия крал, щеше да приеме закон, с който да забрани на хугенотите протестантската им вяра и така щеше да ги прогони завинаги от Франция.

Искаше ми се да успокоя Анри, че нямаше още веднъж да изживее този кошмар, защото дотогава щяха да минат няколко десетилетия. Но тъй като бариерата, така или иначе, би ми попречила, дори не се опитах. Вместо това му се усмихнах утешително и му махнах с ръка, когато напусна къщата, за да се върне при стария си другар от войната. Беше сложил сабята си под мишница, както и бутилката вино. Нощният вятър развяваше тъмното му наметало, а бастунът му тракаше по паважа.

Тъкмо се канех да отида в кухнята, за да си приготвя нещо за хапване, когато на входната врата се почука. Бързо я отворих, мислейки, че е дядо Анри, който е забравил нещо и не може да измъкне ключа от джоба си, защото ръцете му бяха заети.

— Ти?! — заекнах аз. Този гост въобще не го очаквах. Да го видя, ме изпълни едновременно с радост и ужас.

— Видях, че все още си будна — рече Себастиано.

— Как така? — попитах объркано.

— Преди малко стоеше на прага и изпрати с поглед стария мъж. И реших да ти кажа набързо добър вечер.

Вечер бе меко казано. Междувременно минаваше полунощ. Преди малко, докато бях в салона, часовникът бе ударил дванайсет.

— Това е… хм, мило от твоя страна. — Трескаво се чудех какво да правя. В никакъв случай не биваше да вижда кралицата! Особено в компанията на херцога. Тогава щеше да разполага с нужните доказателства, които бяха необходими на кардинала, за да злепостави кралицата пред краля. Току-виж на херцога дори му се подаваха диамантите от ризата, от което Себастиано щеше да си направи съответните изводи и да поднесе информацията на кардинала на златен поднос.

Преди да успея да направя нещо, Себастиано мина покрай мен в преддверието и се огледа одобрително.

— Много е луксозно тук. Изключително елегантно. Още миналия път ми направи впечатление, когато дойдох на соарето. Мъж със стил и вкус, херцогът.

Ужасно се изплаших. Едва с няколко секунди закъснение се сетих, че говореше за друг херцог — за починалия съпруг на Мари.

— Да — изтърсих. — С много вкус.

Себастиано тръгна бавно към голямото стълбище на преддверието, което водеше към галерията, и прокара върха на пръстите си по скъпата дърворезба на парапета, докато съзерцаваше голямата картина, която висеше на стената.

— Този дворец е достоен за крал. — Той се обърна към мен и ме погледна. — Или за кралица.

Той я бе проследил! Дали бе видял и как херцогът прекрачи прага на къщата? Дали искаше да ги залови на местопрестъплението? Или коментарът му бе само опипване на почвата, имаш за цел да ме смути?

Последвах го, готова с всякакви средства да го спра да се качи горе.

— Какво точно искаш? — изтърсих аз.

През главата ми лудо препускаха всякакви въпроси, не можех да мисля рационално. Дори и само заради това, че Себастиано отново изглеждаше превъзходно. Висок и широкоплещест, с тесен панталон и вталено елече, той приличаше на герой от вълнуващ приключенски роман. Бялата якичка на ризата му, загорялото му лице с набола брада, неустоимите му сини очи — бях просто безсилна срещу неговата привлекателност. Да, той бе шпионин и служеше на грешната страна, ала аз бях безнадеждно влюбена в него.

Нещо в погледа ми трябва да го бе докоснало, защото веднага усетих как помежду ни започнаха да прехвърчат искри и как въздухът се зареди от този необичаен магнетизъм, който ни бе привлякъл от самото начало. Изведнъж върху лицето му, което през цялото време бе напълно безизразно, започнаха да се четат противоречиви емоции — първо на възмущение и подозрение, след това на примирение, а най-накрая на явно желание.

— Ана — каза той. Гласът му беше дрезгав. — Дявол да ме вземе, но точно сега искам само едно, да те целуна.

— О — успях да кажа тихо.

Коленете ми се разтрепериха.

След това дълго време не можах да кажа нищо. Той ме сграбчи и ме притисна към себе си с такава сила, че краката ми увиснаха на няколко сантиметра над земята. Устните му направо ме изпиваха. Аз въздишах в захлас и се разтапях в ръцете му, превръщайки се в безволна и мека като восък маса. Докато въодушевено отвръщах на целувката му, напълно загубих способността си да разсъждавам. Само когато дочух слаб шум, дълбоко в съзнанието ми звънна една предупредителна камбанка. Кралицата и херцогът! Ако изведнъж се появяха, всичко бе загубено! Някак си трябваше да го отстраня от сцената, където се развиваше действието.

— Искаш ли… ъъ, да отидем на разходка? — попитах, дишайки тежко, когато прекратих целувката за кратко, за да си поема въздух.

— Не.

— Или да хапнем нещо? Можем да отидем в кухнята и да проверим какво има за ядене. Точно това се канех да направя.

— Не. — Той ме целуна по ухото и се притисна към мен с ясни намерения. — Предпочитам нещо друго.

О! Беше точно това… което и аз исках.

— Мога да ти покажа стаята си — изтърсих, преди да съм помислила.

— С удоволствие — рече той.

Наум се обявих за напълно откачила. През тайната врата щеше да чуе всеки звук, беше невъзможно да отидем в стаята ми. Ала в следващия момент ми просветна — можех да го заведа в таванската стаичка, където бях спала първата вечер! Намираше се достатъчно далеч. Просто там щях да му отвличам вниманието, докато кралицата и херцогът не напуснеха къщата. Което щеше да стане съвсем скоро.

— Добре — казах, дишайки дълбоко. — Ела с мен. — Взех маслената лампа, хванах го за ръката и го задърпах нагоре по стълбите, надявайки се, че няма да забележи няколкото тъпи розови листенца, които бяха останали на стъпалата.

Горе, при галерията, Себастиано се спря.

— Чакай — заповяда той.

— Какво има? — попитах изплашено.

— Това. — Отново ме прегърна и ме целуна с копнеж.

Борех се да не загубя и малкото ми останал здрав разум, взех се в ръце и му се отскубнах, за да го отведа към стълбите, които водеха към тавана. Стаята изглеждаше точно така, както я оставих — леглото беше оправено и всичко останало бе прилежно подредено. Дори торбата ми с дрехи беше тук, тъй като Мари ми бе забранила да нося вехтите стари неща, както бе нарекла дрехите и обувките от Есперанца.

Себастиано пусна ръката ми и свали ножницата си, поставяйки я на облегалката на един стол. После откопча жакета си, пристъпи напред и се спря на крачка от мен. На светлината на малката лампа, която носех със себе си, той изглеждаше привлекателно опасен с тъмната си брада. Преглътнах, защото изведнъж се почувствах, сякаш стоях на ръба на скала. Една грешна стъпка и щях да падна в бездънните дълбини.

Той положи ръка на бузата ми и нежно ме погали. Усетих топлината на кожата му.

— Ана — рече тихо. — Наистина ли го искаш?

— Да — прошепнах аз. И направих крачката, която все още ни разделяше. Най-после!, успях само да си помисля и от този момент нататък напълно изгубих всякаква връзка с действителността. Той ме прегърна силно и ме целуна страстно, а аз доброволно се оставих да падна. Ала не в бездънните дълбини, а във вселена, пълна с блестящи звезди.

Беше просто прекрасно, почти като първия ни път. Строго погледнато, така си и беше, поне за Себастиано. И този факт доста ме притесни. Глождеше ме, че легна с мен, въпреки че си имаше сериозна приятелка. Той не си спомняше за нея, но все пак тя съществуваше. Това, че аз бях сериозната му приятелка, не променяше нещата, защото той и не подозираше за мен, следователно можех да бъда и някоя друга. Теоретично погледнато.

Отне ми известно време, докато осъзная колко объркани и нелогични бяха мислите ми. И че ревнувах от мен самата, което беше също толкова безсмислено и глупаво. Освен това бях изпълнена е болезнена мъка, въпреки че ми беше толкова хубаво с него. Някак си, се надявах, че ще си спомни за мен. По време. Или след това. Но паметта му не се върна. Себастиано все още не знаеше, че се познавахме от много дълго време.

Лежах в прегръдките му, а той галеше косата ми. След известно време стана и отиде до прозореца. Стаята имаше малка капандура с гледка към Плас Роаял, през която много добре се обхващаше с поглед площадът. Пред фасадите имаше запалени улични лампи, така прибиращите се късно по домовете си хора се ориентираха по-лесно в мрака. По доброто осветление си личеше, че тук живееха богаташи.

Себастиано остана неподвижен на прозореца. На светлината на свещите голото му тяло приличаше на статуя на римски войн. Не можех да сваля очи от него и така след известно време забелязах бдителната му стойка. Изглеждаше така, сякаш наблюдаваше нещо на площада.

Загрижена, станах от леглото, увих се в чаршаф и надникнах през рамото му. Подскочих стреснато, защото долу вървеше кралицата! Веднага разбрах, че е тя, въпреки че бе забулена, както при пристигането ѝ. Тя бързаше към една чакаща покрита носилка и се оглеждаше крадешком. След нея пред къщата се появи Джордж. Той се движеше на безопасно разстояние, но за посветените веднага ставаше ясна връзката им — кралицата му прати въздушна целувка и той ѝ отвърна. Тогава той изчезна под аркадите, а кралицата бързо се качи в покритата носилка, която бе вдигната и понесена от двама силни слуги. Веднага след това площадът опустя, сякаш нищо не се бе случило. Ала онзи миг, в който кралицата и Джордж спонтанно изразиха любовта си, не можеше да се върне назад. И Себастиано бе видял всичко.

Той се обърна към мен. Дори не направих опит да се престоря, че сцената на площада не беше от значение. От безизразния му поглед ми стана гадно и сведох тъжно глава.

— Ето защо поиска да се кача при теб — каза той, звучейки делово. — За да ми отвлечеш вниманието от това, което се е разигравало през цялото време в тази къща. Колко хитро и пресметливо.

— Не е вярно! Не беше пресметливо. Във всеки случай не само. Аз… аз исках да бъда с теб! Наистина го исках! — В отчаянието си го погледнах. Тогава реших да хвана бика за рогата и да бъда напълно откровена с него. — Трябва да опиташ да ги разбереш! — казах умолително. — Кралят не може да я направи щастлива, тя него също. Вероятно знаеш за неговите наклонности, нали? Не смей да твърдиш, че не е вярно! Защо тогава тя да не може да обича когото си поиска? Не вреди на никого! Тя има право да обича и да бъде обичана! Всеки човек има това право! — За да му докажа, че играех със свалени карти, продължих настойчиво: —Кардиналът иска да използва тази история за егоистичните си цели. Чувствата на другите хора изобщо не го интересуват. Интересува го само властта му. Той манипулира хората! И теб също, Себастиано! — Отново прозвуча като Себастиен. Преряза ме остра болка, ала не отстъпих. — Само за да видиш колко е подъл, ще ги споделя, че той ще убеди краля да упражни натиск върху кралицата, за да я накара да си сложи брилянтите на бала с маски. И по този начин ще я злепостави!

— Защо това ще я злепостави?

— Защото вече не притежава огърлицата.

Себастиано веднага си направи верния извод.

— Да не би да я е дала на Джордж Вилиърс в знак на любовта си?

Прозвуча присмехулно, а аз не можах да потисна надигналото се неприятно чувство в мен. През цялото време е знаел кой е любовникът на кралицата, а сега от мен бе разбрал, че тя бе подарила на Джордж колието. В случай че утре сутринта изтичаше при кардинала с тази информация и по този начин му предоставеше подходящото средство за злепоставяне, за всичко щях да съм виновна аз. Освен ако не успеех да го убедя, че стоеше на погрешната страна. Ако наистина задачата ми бе да предпазя кралицата от злонамерените машинации на кардинала, трябваше да склоня Себастиано да се превърне, така да се каже, в Д’Артанян. Затова бе необходимо да му кажа цялата истина.

— Ти също трябва да се пазиш от кардинала. Ако е в негов интерес, той не би се поколебал да обвини и теб.

— Как ти хрумна тази абсурдна идея?

— Не е толкова абсурдна. Ако Ришельо обвини един влиятелен херцог, че има афера с кралицата, може да се стигне до нежелани дипломатически конфликти. Затова пък един обикновен, ала добре изглеждащ мускетар ще бъде много по-подходящ за едно такова обвинение. Може да се окажеш подходяща пионка, особено ако доказателствата го потвърдят.

— За какви доказателства говориш?

— Мари ще се погрижи кърпичката ти, която наскоро забрави тук, да стигне до Ришельо.

Себастиано веднага разбра.

— Доста добро изнудване. — Гласът му беше леден. — Ако се очаква това да ме спре да докладвам на кардинала какво видях тази вечер, можеше да си спестиш усилията.

— Не те изнудвам! — Погледнах го ужасена. — Просто исках да ти докажа, че съм честна c теб!

— Наистина ли? Колко честна беше с мен, когато ме заведе на моста, където ме чакаха съучастниците ти?

— Това беше… само за твое добро!

— Удар по главата е мое добро? — Гласът му звучеше саркастично.

— Това не беше планирано! Трябваше заедно да… — се върнем в бъдещето, исках да кажа, ала бариерата не го допусна.

Думите просто не излизаха.

Стоях там безмълвно и с отворена уста. Навярно изглеждах доста глупаво. Ала това бе най-малкият ми проблем. Себастиано бе толкова разгневен и изпълнен c презрение, че всичко в мен се сви на топка. Исках да се защитя и да му разкажа всичко, ала не можех да изрека същинската истина. Нищо за нашето общо минало. Нищо за това, че идва от двайсет и първи век. И за съжаление, нищо за това, че се обичахме и принадлежахме един на друг.

Той мълчаливо се облече, а аз повече не можех да сдържам сълзите си. Те се стичаха по лицето ми и капеха върху ръцете, с които притисках чаршафа към тялото си. С тихи ридания седнах на леглото. Себастиано, който иначе не можеше да ме гледа как плача и обикновено омекваше при вида на сълзи, не показа никаква емоция. Лицето му бе като вкаменено. Той обу ботушите си и си закопча ножницата.

— Едно трябва да ти се признае — каза той c леден глас. — Репертоарът ти е забележителен. Женски чар и сладка усмивка, сълзи и безпомощни погледи, използваш всичко без усилие само за да постигнеш целта си.

Исках да се защитя, ала той продължи.

— Но трябва да запомниш, че тази игра има две страни.

Избърсах лицето си е ръка.

— Какво имаш предвид?

— Със сигурност знаеш поговорката: Който копае гроб другиму, сам пада в него. — Той поклати снизходително глава. — Каква ирония на съдбата. Искаше да ме хванеш натясно и да ме прелъстиш, за да се сдобиеш с информация. И аз използвах същата тактика спрямо теб. С което тази нощ бях по-успешен от теб, защото сега знам онова, което исках да науча. Така да се каже, излизам като победител от нашата малка схватка.

Тактика. Схватка. Сякаш бях получила удар в стомаха. Всяка наша среща, всяка целувка — всичко е било планирано. Като при военна операция. За него бях просто работа и да ме оплете в мрежите си, бе част от задълженията му. Дори преди малко, когато лежах в прегръдките му и си мислех, че от щастие ще се разпадна на хиляди частици.

— Ти, негоднико! — Скочих на крака, толкова шокирана и ядосана, както никога през живота си. Чаршафът се свлече на пода, но не му обърнах внимание. Яростно се нахвърлих върху него и започнах да го удрям с юмруци в гърдите. — Изчезвай! Махай се от тук!

Той хвана ръцете ми c лекота и ги задържа здраво.

— И без това исках да си ходя. Но преди това искам да ти дам един добър съвет. Не бъди толкова дръзка, малка Ана. В противен случай лесно може да се озовеш на бесилото.

С тези думи Себастиано ме пусна, излезе от стаята и вратата тихо се затвори след него.

Ден шести

През тази нощ не мигнах. До зори лежах в леглото, плачейки от мъка и отчаяние. Не знаех какво да правя, всичко ми изглеждаше безнадеждно. Ръцете ми трепереха, докато на разсъмване се измих, облякох и сресах пред огледалото. На мъждивата утринна светлина лицето ми изглеждаше призрачно бледо.

Къщата бе като запустяла, по пътя надолу не срещнах жива душа. Мари беше изпратила слугите с каляската до замъка извън града, за да го почистят основно. Щяха да се върнат през деня, ала не по-рано от късния следобед. Имах достатъчно време, за да свърша някои неща.

Първо се промъкнах в стаята, където кралицата и херцогът бяха прекарали вечерта. Чаршафите на леглото бяха изпомачкани, а наоколо бяха разпилени увяхнали розови листенца. Виното бе почти изпито. Внимателно повдигнах завивките — и кърпичката бе там! Мари бе изпълнила заканата си, значи, бе сериозна в намерението си да въвлече Себастиано в неприятности.

При вида на кърпичката ме завладя кратък порив на инат. Остави я да си лежи там! — ми заповяда един злобен гласец. — Нека си навлече главоболия, така му се пада!

Беше истинско изкушение. Поне за около една милисекунда. Ала разбира се, не можеше да става и дума за това. Той ме нарани, добре. Все още ме болеше. Но в края на краищата този, който се държа така подло, не беше Себастиано. Във всеки случай не онзи Себастиано, когото познавах и обичах. Отново щеше да си стане същият, когато си възвърнеше паметта, и затова трябваше да му помогна. Бързо прибрах кърпичката и с тихи стъпки напуснах къщата. През обгърнатите в мъгла улички се втурнах право към Рю дю Жур. За мое безкрайно облекчение, Гастон си беше вкъщи, въпреки че не беше никак доволен да го вдигна от леглото. Все още сънен, той се настани в люлеещия се стол, увит в копринен халат. Слугата му донесе бродирани брокатени пантофи, а след това и няколко топли пирожки. Гастон веднага започна да се храни, при което не изглеждаше особено заинтересуван от новите обрати, защото по средата на разказа ми извика слугата да му донесе допълнителна порция.

— Въобще чуваш ли това, което ти разказвам? — попитах го.

— Какво? — измърмори той, дъвчейки лакомо. — О, да, разбира се. Кралицата и херцогът. Това обаче го знаех. Само онова с брилянтите ми е ново, благодаря ти за информацията.

— Точно като в романа — подчертах аз.

— Кой роман? А, имаш предвид Тримата мускетари. Точно така, последния път ми разказа за него. Честно казано, все още си мисля, че това са пълни глупости. Тази книга е смесица от художествена измислица и легенда, подправена с щипка реалност. Една малка щипка — натърти той.

— Убедена съм, че е повече от една щипка. Важно е! За задачата ми имам предвид. Кралицата ще трябва да носи брилянтите на бала. Кралят със сигурност ще я накара. А Ришельо ще се погрижи брилянтите да изчезнат от херцога.

— Аха, искаш да кажеш, че трябва да предотвратим кражбата на брилянтите от херцога, за да може да ги върне на кралицата за бала?

— Нещо подобно.

— И как предлагаш да стане това?

— Най-добре да изпратим съобщение на херцога, c което да го предупредим старателно да ги пази.

— Готин план — призна Гастон.

— И ти трябва да го осъществиш.

Това му се стори по-малко готино. Раздразнен, той захапа една пирожка.

— Според теб как да го направя?

— Като изпратиш на херцога въпросното предупреждение и като предпазна мярка платиш на няколко души да го пазят от потенциални крадци.

— Той е инкогнито в Париж и почти не напуска дома си.

— Още по-добре. Тогава ще е по-лесно да го охраняват.

Гастон въздъхна.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. — Той погледна въпросително обикновените ми дрехи и вълнените ми чорапи, които се подаваха под калния подгъв на роклята ми. Обувките, които бяха не по-малко мръсни, бях събула пред вратата, за да не изцапам хубавия паркет. — Херцогинята на Шеврьоз не ти ли даде нови дрехи? Ходиш наоколо като прислужница.

— Тези дрехи са удобни — отговорих рязко и подхванах следващата важна точка, която трябваше да обсъдим. — След бала трябва да опитаме отново.

— Какво да опитаме?

— Да се върнем вкъщи.

— А, разбира се. — Гастон кимна мрачно. — Вече говорих със стария за това. Беше неутешим, задето скокът ви се оказа неуспешен. Трябва да ти предам от негово име съжаленията му. Разбира се, при следващия опит ще бъде отново на линия.

— Всъщност той къде е сега?

Гастон повдигна рамене.

— На път. Както всички стари, нали?

Ако старецът, който отговаряше за него, бе замесен от същото тесто като Есперанца, навярно имаше право.

— Това ли е всичко? — Гастон се прозя. — В такъв случай ще си подремна още малко.

— Първо трябва да свършиш работата с херцога.

Той небрежно махна с ръка.

— Ще се погрижа.

— Но не чак след като се наспиш.

— Не се притеснявай, имам го предвид.

— Разчитам на теб.

— Добре де. Разбрах. — Той изглеждаше стресиран. — На мен също не ми харесва цялата тази история, Ана. Всъщност сега трябваше да съм в Берлин при приятелката ми. Само защото преминаването се провали, трябва да седя тук дежурство до следващата смяна на лунната фаза.

— Дежурен — казах аз. — Казва се „да седя дежурен“.

— Благодаря, но това не ми помага много. Дори не мога да се прибера вкъщи за уикенда.

Звучеше точно толкова вбесен, колкото аз се чувствах. Тази сутрин не зърнах нито веднъж разстоянието между зъбите му, което обикновено лъсваше при всяка негова усмивка. Определено удълженият престой в миналото не действаше добре и на двама ни. С потиснато настроение си взех довиждане и реших да си пробвам късмета на Понт Нотр Дам, ала както и последния път, магазинът с маските на Есперанца беше затворен, а от нея нямаше и следа.

Затова пък мосю Баптист тъкмо отваряше магазинчето си. Обгърнат от облак с аромат на рози — все пак от време на време сменяше миризмите — той подреждаше върху тезгяха различни флакончета и възглавнички, напълнени с цветчета, и при удалата му се възможност веднага ми предложи една нова тоалетна вода, собствено производство.

— Екзотичен като градините на харем в Ориента — похвали творението си той. — Една-единствена капка от тази великолепна есенция разгръща изобилие от многообещаваща наслада за сетивата. Прясно забъркан за дамите в крак с модата. — Той засия срещу мен, насърчавайки ме да си купя. В следващия миг ме позна и набързо се оттегли обратно в магазина си.

Чудех се дали да не се отбия при Сесил, но със сигурност тя още спеше и ако я събудех в този час, щеше да е поне толкова кисела, колкото и Гастон. Следователно се върнах в Плас Роаял. За моя жалост, бях забравила да си взема ключ. И тъй като нямаше слуги в къщата, след моето почукване с чукчето по вратата мина дълго време, без да се случи нищо. Дори и след второто и третото почукване. Треперейки и чукайки, стоях пред вратата близо час, докато най-накрая горе не се отвори един прозорец и не чух гласа на Мари.

— Кой е?

— Аз съм, Ана.

— За бога!

Тя веднага слезе и ми отвори вратата по нощница.

— Къде беше? Отново ли си стояла навън през нощта?

— Не. Не можех да спя и излязох на чист въздух.

Беше самата истина.

Мари ме издърпа в къщата и ме огледа притеснено.

— Изглеждаш ужасно. Недоспала, мръсна и напълно изтощена.

Точно така се и усещах. Изведнъж се почувствах толкова скапана, че ми се щеше само да си легна. Искаше ми се да спя сто години. Като спящата красавица. Само дето накрая нямаше да ме целуне принц, защото в момента липсваше такъв. Трябваше да се радвам, ако Себастиано не ме издадеше на кардинала.

— Той знае — казах уморено.

— Кой какво знае?

— Себастиано знае, че кралицата се срещна тук с херцога. Той ги е проследил. И със сигурност вече е разказал всичко на кардинала.

— О, това ми е ясно — рече Мари и ме погледна преценяващо. — Той беше тук тази нощ, нали?

Кимнах с парещи бузи. Тя протегна ръка и хвана крайчето плат, което се подаваше от джоба на наметката ми. С рязко движение тя издърпа кърпичката на Себастиано.

— Ах — каза тя. — Не искаше да бъде намерена.

Усетих как почервенях още повече.

— Ами знаеш ли, така е. Той и аз… аз съм…

— Ясно ми е, че си влюбена в този хубав измамник, малката ми. Със сигурност си му разказала за кърпичката и за моя план, нали?

Кимнах засрамена, ала странното бе, че Мари изглеждаше доста доволна, сякаш всичко вървеше точно както бе искала.

За пореден път се почувствах манипулирана, тласкана насам-натам, подобно на пешка върху шахматна дъска с непознати и опасни зони. В главата ми всичко се въртеше, а трябваше да мисля за толкова много неща едновременно, но очевидно бях прекалено уморена за това.

— Най-добре да поспиш няколко часа. — Загрижена, Мари ме подхвана и ме поведе към стълбите, сякаш бях някоя старица.

С мъка се довлякох до стаята ми. Силите едва ми стигнаха да си сваля наметалото и обувките, преди да се стоваря върху леглото и веднага да заспя.

Отново сънувах, че в тъмнината на нощта ме гони опасният преследвач. От време на време чувах отнякъде гласа на Хосе, който ме предупреждаваше: Не вярвай на никого, дори на Себастиано…

Изплашена до смърт, поглеждах назад, ала не виждах никого в тъмнината. Само чувах ясно стъпките. Аз тичах ли, тичах, бях останала без дъх, а преследвачът все повече се приближаваше. Накрая видях силуета му като сянка върху една сграда, гигантски увеличена от светлината на факла. Когато се опитах да тичам по-бързо, се препънах в един ръб и пропаднах в зееща черна бездна. Падах и падах, и падах, безпомощно размахвах ръце и крака, както Алиса в Страната на чудесата при падането си в непознатото измерение. Въпреки това не можах да се изплъзна на преследвача, той продължаваше да е по петите ми. Само дето не можех да го видя, защото беше тъмно като в рог.

— Не! — извиках, когато протегна ръка към мен и ме сграбчи. — Пусни ме!

— Ана!

Събудих се, викайки от ужас. Около мен беше тъмно, ала миг по-късно отново можех да виждам. Мари дръпна завивката от лицето ми и изведнъж в стаята стана светло.

— Клетото девойче! Имаше кошмар. — Тя седна на ръба на леглото ми и ме потупа по бузата. — Много ли беше ужасно? Ето, пийни си малко, ще те успокои.

Тя ми подаде чаша с пунш, в който определено имаше много алкохол, ала го разбрах едва след няколко големи глътки. В края на краищата наистина ме успокои. Неистовото биене на сърцето ми се забави и аз отново можех да дишам свободно.

— Колко е часът? — попитах с дрезгав глас.

— Вече е пет. Спа цели осем часа.

Мари изглеждаше притеснена, но този път не заради мен, а по друга причина, както забелязах по разсеяния ѝ поглед. Нещо се беше случило!

— Какво има? — попитах притеснено.

— Кралицата… — Мари се поколеба, видимо не беше на себе си. — Брилянтите… Кралицата е подарила на херцога колието си.

— Знам — признах аз. — Чух ги през стената и си помислих, че заради това ще има проблеми.

— Ами да. Всъщност има. Кралят е изискал от кралицата да си сложи колието на бала!

Само това липсваше. Каква ти смесица от художествена измислица и легенда! При следваща възможност ще натрия носа на Гастон, задето се оказах права. За щастие, се бяхме погрижили за проблема.

— И това не е най-лошото — продължи Мари. — Брилянтите не са у Джордж Вилиърс.

Надигнах се рязко. О, боже! Само това не! Гастон изрично ми обеща! Този нехранимайко само защото непременно се нуждаеше от разкрасителния си сън, Ришельо го е изпреварил!

— Заложил я е — обясни Мари.

Смаяно погледнах Мари.

— Сигурна ли си, че не са му я откраднали?

— Съвсем сигурна. Преди малко получих съобщение от кралицата. Веднага след като кралят ѝ е заповядал да си сложи брилянтите, тя е изпратила бележка на Джордж с молба да ѝ предостави колието за балната нощ. Той ѝ върнал отговор, че го е заложил поради спешна нужда от финансови средства.

— Измамник! — извиках възмутено.

— Е, не може да говорим така за него. В края на краищата колието му е било подарено и може да прави с него всичко, което поиска. Джордж е смел и праведен патриот и като такъв участва в политически събития, които гълтат много пари. Както знаеш, в някои части на Европа бушува жестока война. Между народите има различни съюзи и държавите, които не искат да бъдат въвлечени във войните, се защитават от посегателствата на войнолюбивите владетели…

Тя продължи да обяснява, ала от всичко запомних само, че добрият Джордж е предпочел да осребри колието, за да финансира тайни военни машинации, вместо да го носи до сърцето си, както бе обещал.

— Мъже — казах мрачно. Според мен с това обобщавах всичко. Жените не биваше да се доверяват на мъжете.

Мари очевидно беше на друго мнение.

— Въпреки всичко Джордж много обича кралицата.

— Тогава да си върне колието.

— За съжаление, това няма как да стане. Той вече е дал сумата от залога на един пощенски ездач, който по най-бързия начин ще изнесе парите от страната.

Неохотно си дадох сметка, че събитията се развиваха съвсем различно, отколкото в романа. Може би Гастон беше прав. От друга страна, приликите все още бяха прекалено очебийни, за да се очаква най-лошото на бала.

Мари каза на глас това, което си мислех.

— Трябва да предотвратим Ришельо да изложи кралицата на бала.

— Не може ли тя просто да се разболее и да не отиде?

— Изключено. Ришельо на това се надява. В този случай той ще придума краля да притисне кралицата и така тя да си признае какво е направила с колието. Тогава всичко ще е загубено. — Мари поклати глава. — Не, кралицата трябва да си сложи диамантите на бала. Само по този начин ще е в състояние веднъж завинаги да постави кардинала на място му, разобличавайки го пред краля като злобен доносник. А до тържеството трябва да сме ѝ набавили колието.

— Но как?

— Като го откупим ние.

— Няма ли да ни трябва разписка за заложената вещ или нещо подобно? Да не говорим за многото пари.

— Имам и двете. Джордж ми даде разписката, а парите ще дам аз. Той ще ми ги върне при първа възможност.

Да, надявай се, помислих си. Но разбира се, се въздържах и не изрекох саркастичната си прогноза.

— Така че все още можем да спасим ситуацията — продължи Мари. — Но ще имам нужда от помощта ти.

— Можеш да разчиташ на мен. Какво трябва да направя?

— Да вземеш колието. Пратих съобщение на лихваря, той знае. Не смея да отида аз, защото междувременно Ришельо е наредил да следят и мен. Назначил е няколко души. Забелязах ги днес, когато отидох при Джордж.

— Ще се справя — казах много по-оптимистично, отколкото се чувствах. — Кога?

— Тази вечер, по здрач.

Стартирахме операцията като професионални командоси, с други думи, с абсолютна военна прецизност. Мари заведи дядо Анри на театър, с което уцели два заека с един куршум — изпълни обещанието си към Сесил и едновременно с това се погрижи хрътките на Ришельо да изчезнат от полезрението. От прозореца на горния етаж можех да видя как най-малко трима ездачи следваха на кратко разстояние каретата, и при това не се постараха да останат незабелязани. Единия от тях дори го познавах — беше Жак. Или Жул. При всички положения един от двамата. Но който и да беше, щеше да прекара една много скучна вечер пред хотел „Бургундия“. Вероятно можеше да отиде на представлението, ала и вътре щеше да се отегчи, с изключение на сцените, в които Сесил се появяваше в прозрачна риза.

Когато теренът се разчисти, се приготвих за тръгване. Според плана моята първа задача бе да разбера дали и аз не стоях под наблюдение. За тази цел отидох с Минет — междувременно слугите се бяха върнали — до шивача, за да вземем една рокля.

— Това ще е твоята рокля за бала — заяви Мари загадъчно. — Изрично наредих да бъде готова за тази вечер. Но ти не трябва да я виждаш, забранявам ти! Трябва да е изненада и аз искам да видя лицето ти, когато я зърнеш за първи път!

Не знаех, че е искала да ми ушият нова рокля. Оказа се, че я бе поръчала при бащата на Филип. Когато пристигнахме с Минет, вече лежеше опакована върху тезгяха. Мари се беше погрижила и за заплащането и можех веднага да я взема. Пръстите ме сърбяха да повдигна мекия памучен плат, с който беше увита, и да ѝ хвърля един поглед, ала Минет стоеше до мен и със сигурност щеше да ме издаде на Мари. Така че награбих мекия, многообещаващо шумолящ вързоп и благодарих любезно на майстора шивач.

— Случайно Филип да си е вкъщи? — попитах аз.

След като вече бях тук, можех да използвам възможността да му се обадя и още веднъж да му благодаря за помощта.

— Момчето отново е на театър — отвърна баща му кисело. Очевидно не споделяше интереса на сина си към сценичните изкуства. А може и да не одобряваше истинската причина за ентусиазма на Филип.

Той ме погледна въпросително.

— Роклята е за вас, нали?

— Да — потвърдих предположението му. — Много се вълнувам. Но трябваше да обещая на херцогиня Шеврьоз все още да не я поглеждам.

— Знам, затова я опаковах. — Той посочи вързопа. — Между другото, Филип я скрои и уши.

— Наистина ли? — Сега станах още по-любопитна. И истински радостна. Дано само да ми се удадеше възможност да му благодаря. И да му кажа колко великолепна е роклята. Не подлежеше на съмнение, че е великолепна, защото, ако беше само наполовина толкова хубава, колкото роклите, които твореше за Сесил, щеше да е перфектна.

На връщане често поглеждах назад, ала нямаше никого. Във всеки случай никой, който да ме следва. Операция Свободни брилянти (с това кодово име я бях кръстила) можеше да започне. Първо придружих Минет до Плас Роаял. Тя знаеше, че след това съм заета, мислеше си, че имам среща. Което беше вярно, само че по работа. Изчаках да влезе в къщата с роклята и след това продължих по пътя си с бързи крачки. Междувременно се беше стъмнило. Фенерът, който бях взела, ми вършеше добра работа. Улиците бяха почти безлюдни, само около механите беше оживено. От време на време минавах покрай такава и всеки път внимавах да не се натъкна на някой от влизащите или излизащите типове. Веднага щом се появеше някой мъж, видимо пийнал повечко, отколкото само да утоли жаждата си, минавах от другата страна на улицата. Или се криех в някоя странична уличка или входна врата и чаках, докато можех да продължа необезпокоявана. Само веднъж не бях достатъчно бърза. Двама типове, миришещи от метри на алкохол, ми препречиха пътя. Направиха ми предложение, от което разбрах само половината, така ломотеха. Но и половината бе достатъчно, за да изчезна мигновено зад следващия ъгъл. Единият от двамата се опита да ме последва, ала беше твърде пиян, за да тича повече от десет метра. Три врати по-надолу му се изплъзнах. За съжаление, се наложи да се отклоня леко от пътя ми, защото се бях върнала малко назад, ала това беше по-малкото зло. Твърде много зависеше от това, да стигна целта си невредима — в чантичката на колана ми, до разписката за заложеното колие носех огромна сума пари. Мари ми приготви една блестяща купчина златни монети, толкова много, че от тях ми се зави свят. И дори не го направи с особено благоговение, ами така, сякаш бяха жълти стотинки. От това безгрижие си пролича още повече как на практика ѝ въздействаше богатството: за Мари парите не бяха от значение, тя просто ги имаше. С това съкровище в джоба си се чувствах като електропровод с повишено напрежение. Постоянно се оглеждах нервно във всички посоки. Междувременно започнаха да ми се привиждат преследвачи. Двамата монаси например, които излязоха от църквата и се отправиха към гробището — току-що единият не ме ли погледна коварно? Или дебелата жена, която две преки по-надолу зави зад ъгъла с кошница, пълна с цвекло — не беше ли в действителност шпионка на Ришельо?

Колкото повече наближавах Сена, толкова по-натрапчиво ставаше чувството, че ме следят. Когато минах покрай старата крепост недалеч от брега и тръгнах по Понт Нотр Дам, го усетих почти физически. Някой ме наблюдаваше. Усещането бе толкова силно, че по средата на моста рязко се обърнах назад. Там имаше някого! Мъжът светкавично се скри при една входна врата, ала за части от секундата успях да видя лицето му.

Беше Себастиано.

От уплаха дъхът ми секна, а сърцето ми замря, докато скоростно преценявах възможностите, които имах. Бяха две — директно да отида при него и да му кажа две приказки в прав текст. Или да се обърна и да продължа по пътя си. Избрах втората и се престорих, че не го бях забелязала. Нямах друг избор. Трябваше да взема колието, иначе кралицата щеше да е в беда. Тъй като Себастиано отново действаше по нареждане на кардинала, трябваше да му се изплъзна някак си, ала нямаше да стане, ако просто побегнех. Знаех, че е по-бърз от мен и щеше да ме настигне без проблем. В случая можеха да ми помогнат няколко трика, и по-специално един, който знаех от него.

Първо продължих напред c равни крачки и престанах да се обръщам. След като слязох от моста, тръгнах надясно и завих по една тясна уличка. Там намерих точно това, което ми трябваше — арка. Притаих се под нея и изгасих фенера. В пълна тъмнина, затаих дъх и зачаках, докато стъпките на Себастиано не се приближиха. Без да спира, той мина покрай арката. Едва след като звукът от стъпките му заглъхна в далечината, се осмелих да изляза от скривалището си и да се върна бързо на уличката, от която се бях отклонила преди малко. Междувременно очите ми бяха свикнали с тъмнината. Смаляващата се луна висеше млечнобяла над покривите и даряваше околността със слабата си светлина. На някои прозорци светеха свещи и осветяваха част от пътя ми. Въпреки това от време на време стъпвах в хлъзгави вонящи боклуци, а веднъж, за мой ужас, се спънах в човек, който се беше облегнал на една стена. Когато се блъснах в него, той се изправи и ме засипа с куп обидни думи. Дали беше просяк, или просто пиян и спеше, не можах да установя толкова бързо. Извиних се, изтупах се и продължих нататък.

През останалата част от пътя никой не ме следваше. Бях успяла да заблудя Себастиано, което ме изпълни с удовлетворение. Все още му се сърдех. Само да си върнеше паметта, щяхме да си изясним някои неща.

Мари съвсем точно ми беше описала къде се намираше заложната къща.

— Това е втората къща в уличката между църквата и реката. Над вратата виси табела с три златни топки.

Под църква имаше предвид „Нотр Дам“, която не можеше да се пропусне, дори и през нощта. Под лунното небе катедралата образуваше голяма сянка. Когато се приближих, видях един пазач пред средната от трите големи кули — една малка фигура пред огромната сграда. На площада пред главната фасада горяха факли. Пейзажът изглеждаше сюрреалистично и малко зловещ, както в Гърбушкото от „Нотр Дам” Сякаш големите каменни статуи можеха да се надигнат от своите ниши или всеки момент един от приказните демони по фасадата щеше да размаха крила и да ме сграбчи.

Когато свих надясно по тясната уличка до църквата, пазачът погледна към мен, ала не се опита да ме спре. В тъмнината къщата на лихваря изглеждаше почти толкова черна, както и всичко наоколо, ала след дълго взиране в табелата над вратата, успях да видя трите топки. На лунната светлина те изглеждаха по-скоро сиви, отколкото златни.

Колебливо почуках с чукчето по напуканата дървена врата. Когато дочух отвътре шума на влачещи се крака и след това скърцането на резе, неволно притаих дъх. В следващия момент вратата се отвори и аз ахнах стреснато. Показа се свещ, а след нея едно сбръчкано лице, обградено от дълги сиви къдрици.

— Вие ли сте лихварят?

Мъжът се втренчи в мен c очакване.

— Аз съм отзивчивият ангел — казах паролата, която Мари беше уговорила c лихваря. Намирах я за глупава, но при стеклите се обстоятелства не можех просто да я променя.

Старецът мълчаливо отвори широко вратата и ме пусна да вляза. Свещта само бегло осветяваше стаята. Тъмен нисък таван, дълги дървени дъски на пода, шкаф, защитен c няколко катинара, изтъркан тезгях c малка везна, лупа и канцеларски принадлежности.

— Ето разписката — казах аз. — И парите.

Оставих всичко на масата. Старецът разгледа документа c лупата, преброи с изненадващо пъргави пръсти монетите и ги прибра в една кожена кесия, която носеше на колана си. След това мудно отключи шкафа, извади едно сандъче, също заключено, и го отвори. Бе поставил свещника на тезгяха и на трептящата светлина на пламъка видях, че старецът носеше ермолка^[18]. Оттам и дългите къдрици на слепоочията — беше евреин. При вида на шапчицата се сетих, че в по-ранните векове християните са нямали право да изискват лихва и затова отпускането на кредити е бил традиционен еврейски занаят.

Лихварят извади от сандъчето едно малко кадифено ковчеже и го отвори, за да ми покаже съдържанието. При вида на бляскавото колие отново ми секна дъхът, ала този път след почтително и рязко поемане на въздух. Никога не бях виждала такова красиво бижу! Фините фасети на скъпоценните камъни улавяха светлината на свещта и я превръщаха в сияещи синьо-бели искри. Без да го осъзнавам, протегнах ръка към бижуто, ала преди да го докосна, лихварят отново затвори ковчежето. Трепнах от неочаквания шум, но старецът бутна ковчежето към мен и ме погледна нетърпеливо. Бързо го взех и внимателно го поставих в чантичката на колана ми, след което лихварят да ме придружи до вратата.

Той ме изпрати мълчаливо навън и отново залости вратата. По време на размяната не продума, ала всичко мина идеално, дори и без излишни приказки. Брилянтите бяха в мен. Сега оставаше само да ги върна успешно.

По пътя към моста осъзнах, че отново ме преследваха. Проклинах се заради моята наивност. Наистина ли вярвах, че можех да се отърва толкова лесно от Себастиано? Но този път щях да се справя по-добре. Време бе да ме опознае!

Умело се втурнах на зигзаг из улиците на Ил дьо ла Сите, като се шмугвах във всеки възможен ъгъл, за да го отклоня от следите ми. Скрих се в един тъмен вход, зад една конюшня и зад празна каруца. И всеки път се заслушвах в шума на идващите и отдалечаващите се стъпки. И когато ми се стореше, че съм се отървала от него, излизах от скривалището си, но малко след това отново го чувах зад себе си.

Съвсем скоро ми стана ясно, че нещо в преследването се бе променило. Вече не ставаше дума за следене. Той искаше да ме хване. Беше като в съня ми, мрачен и опасен.

Бях обляна в пот. Заради тъмнината усетих само по вонята, която се носеше от наметалото ми, че бях и цялата мръсна. Определено освен мен под каруцата бе имало и нещо друго. Залагах на конски фъшкии. Логично, че с помощта на тази смрад не беше трудно да ме следват по петите. Без колебание свалих наметалото и го хвърлих на земята, след което отново побягнах и се скрих — този път зад един крив плет, от който стърчаха шушулки. Разбрах, че са бобови, по тази, която висеше точно пред лицето ми, докато чаках да се разчисти теренът. Този път извадих повече късмет. Когато напуснах предпазливо скривалището си и се огледах във всички посоки, надлъж и нашир нищо не се чуваше. Само една котка мяукаше и обикаляше около варел, вонящ на риба.

Без наметалото си се придвижвах по-лесно. Нощният студ не ме плашеше, и без това ми беше топло от цялото препускане. В случай че Себастиано ме причакваше на моста „Нотр Дам“, за останалата част от пътя измислих допълнителна мярка за сигурност. Исках да се върна по Понт Ньоф, дори и така да заобикалях. Приведена и възможно най-тихо, преминах през Плас Дофин, един голям триъгълен площад, който образуваше върха на Ил дьо ла Сите и излизаше на Понт Ньоф.

Там обаче отново трябваше да променя плана си. Пред голямата конна статуя на моста патрулираха няколко стражи, които със сигурност нямаше да ме пуснат без проверка. Изпотена и уморена, се отправих към Понт о Шанж, където се спрях и с присвити очи се загледах в другия бряг. Междувременно можех да виждам учудващо добре на лунната светлина. Установих, че се справях по-добре, когато нямаше толкова фенери или факли наоколо. Въпреки че всичко беше сиво и мъгляво, очертанията на сградите и улиците ясно се виждаха. На моста срещу мен нямаше никого. Поех дълбоко въздух и се затичах.

По средата на моста, както винаги ставаше на това място, ме побиха тръпки. Навярно причината беше психологическа, защото знаех, че тук се намираше порталът на времето. Дължеше се и на представата, с която свързвах портала — една сложна плетеница от пътеки към миналото и бъдещето, които тук се пресичаха и обединяваха. Само на една ръка разстояние имаше праисторически епохи, древни времена преди появата на човечеството, а може би и такива, в които нямаше да има вече хора. Да не говорим за времената, които съществуваха паралелно на познатото ни, придатъци на историята, които завършваха в задънени улици. Тези улици без изход трябваше редовно да бъдат премахвани от главния поток на историята, както веднъж ми обясни Себастиано, защото в противен случай, рано или късно, щяха да доведат до нещо, което на всяка цена трябваше да се предотврати: тотална ентропия.

Разбира се, никога преди не бях чувала за това. Веднага попитах дали има нещо общо с физиката (ако имаше, така или иначе, нищо нямаше да схвана), ала Себастиано каза, че макар и терминът да е от физиката, всъщност ставаше въпрос за разруха. А какво означаваше това, човек лесно можеше да си представи.

Зарадвах се, когато подминах мястото и се приближих до другия бряг. Забавих малко темпото, защото бях напълно изтощена и се чувствах като след изключително брутален час при господин Шинделмайер. Разбира се, това беше и причината да стана невнимателна, тъй като забелязах фигурата в другия край на моста чак в момента, в който налетях на него.

С ужасен вик отскочих назад.

— Божичко, не вдигай такъв шум! — каза изплашено фигурата.

— Гастон! — Въздъхнах с облекчение. — Помислих те за Себастиано.

— Защо, да не би да те преследва?

Кимнах, като с едната си ръка притиснах лудо биещото ми сърце, а с другата кожената чантичка, която както винаги носех на врата си. Имах нужда да се облегна някъде.

Гастон надникна през рамото ми.

— Никъде не го виждам.

— Изплъзнах му се. — Изведнъж вратът ми пак започна да ме сърби. — По дяволите, мисля, че отново е по петите ми. — Разтревожена, надникнах през моста. — Ти виждаш ли някого?

— Не.

— Преследва ме заради брилянтите. Но аз добре ги пазя.

— Наистина ли? Леле! — Любопитно посочи към чантичката, която все още държах. — Там ли са?

— Какво? О, не, там е само маската, един вид талисман. Винаги я нося. Брилянтите са тук, в кесийката на колана.

— Можеш ли да ми ги покажеш? Винаги съм искал да видя истински брилянти.

Взех ковчежето от торбичката на колана ми и го отворих. Гастон извади колието от кадифената кутийка и го вдигна. Дори на лунна светлина, брилянтите блестяха.

— Не е за вярване — рече Гастон благоговейно. — Никога не съм виждал нещо по-красиво. Не искам да знам колко струва тази дрънкулка.

Казах му и той кимна замислено.

— Почти толкова, колкото си мислех. Достатъчно за хора като нас да живеят охолно до края на живота си.

— Защо изобщо си тук? — попитах го.

— Чаках близо до заложната къща някой да откупи колието.

Погледнах го объркана.

— Не разбирам…

— Както ти поиска, наредих да следят херцога и така разбрах, че е заложил брилянтите. След това беше ясно, че Мари де Шеврьоз ще ги откупи. Тя е най-добрата приятелка на кралицата и има купища пари. — Гастон поклати глава. — Някои имат толкова много късмет. В предишния си живот беше една обикновена модна редакторка. Какъв главозамайващ възход! — Той въздъхна, сякаш не проумяваше. След това продължи: — Когато излезе от заложната къща, те проследих, но за съжаление, ти беше по-бърза. Но и по-глупава. Докато се укриваше, аз набързо преминах реката, защото знаех, че ще трябва да минеш оттук. Така че те изчаках на моста.

Напълно невъзмутим, той прибра огърлицата.

Дори едно малко дете би разбрало какво се случваше. Трябваше по-добре да определя значението на сърбежа. Озадачена, се втренчих в него.

— Какво значи всичко това? На страната на Ришельо ли си?

Гастон се изсмя презрително.

— Какво ме интересува този маловажен глупак. Той е просто някаква си личност от учебниците по история.

— Искаш брилянтите за себе си? — втрещих се аз.

— Нали ти казах, че искам да живея до края на дните си от тях. — Гласът на Гастон прозвуча весело. — Понякога зацепваш прекалено бавно.

— Веднага ми ги върни!

Той просто се изсмя. Не обърнах внимание на все по-интензивния сърбеж по врата ми, вместо това направих крачка към него и се опитах да му бръкна в джоба. Ала той хвана ръцете ми и здраво ги задържа. В следващия момент започна да ме влачи по моста с безмилостна бруталност.

— Какво правиш? Пусни ме!

— Съжалявам, но ти ще съсипеш целия план.

— Кой план?

— Да се върна доволен и щастлив с диамантите вкъщи и да живея от тях през останалата част от живота си.

— Можем да го обсъдим — предложих аз, но времето за разговори беше свършило.

С мълчалива ожесточеност той продължи да ме влачи, докато брегът не се отдалечи на поне десетина крачки зад мен. Опитах се да му се отскубна, но Гастон беше учудващо силен, а също и два пъти по-тежък от мен, затова въпреки съпротивата ми успяваше да ме избута без голямо усилие. Все още бях така слисана, че едва сега проумях какво щеше да се случи след малко. Той сериозно възнамеряваше да ме убие! И искаше да го стори на моста, за да се отърве лесно от трупа ми.

Накрая си спомних уменията ми по самозащита. Все пак не бях ходила само на курсове в училище, а и през последната година научих няколко хватки и удари от Себастиано. Опитах се да забия коляното си между краката на Гастон (винаги работеше), но той се извъртя и в същото време ме дръпна така, че застанах с гръб към него, след което ме сграбчи с двете си ръце и ме заклещи като в менгеме. Здравата му хватка изкара въздуха от дробовете ми и чух как ребрата ми изпукаха. Инстинктивно се опитах да го настъпя с пета по пръстите (обикновено функционираше) и едновременно с това да го ударя силно в брадичката със задната част на главата си, ала и при двата опита пропуснах целта. Сякаш предварително знаеше какви са намеренията ми.

— Работата е там — каза той в ухото ми, — че аз също съм посещавал такива курсове.

— Ана! — Това бе гласът на Себастиано. Идваше от Ил дьо ла Сите. Беше ни видял!

— Помощ! — извиках аз.

Или по-точно исках да извикам, ала от захвата на Гастон прозвуча като замиращ стон.

— Ана! — Този път гласът му не звучеше толкова далечен. Себастиано се приближаваше.

— По дяволите! — възкликна Гастон.

Преди да се усетя какво беше намислил, хвана главата ми е две ръце и я удари силно в парапета на моста. Причерня ми. Сякаш от разстояние, почувствах как ме вдигна и хвърли през парапета. Аз падах и падах, точно като в моя кошмар. Цопнах силно, а после около мен имаше само вода. Потънах като камък в дълбините, където вече не съществуваше горе и долу, само равномерно черно. Значи, това беше, когато някой умираше. Нямаше нито болка, нито страх. Само съжаление. Особено, че двамата със Себастиано се бяхме разделили е кавга. Никога преди не се беше случвало. Понякога имахме — много рядко — дрязги, но винаги бързо се сдобрявахме. Точно като мен го беше страх, че след спор можеше да се случи нещо на някой от нас и последните думи, казани на любимия, да са от сорта на Майната ти или Разкарай се. За съжаление, точно това ми се случи със Себастиано. Надявам се, че нямаше да се обвинява. Беше достатъчно, че аз го правех, дори на път към мокрия ми гроб.

Представих си, че стоя отново на моста и махам на родителите ми. Мамо, татко, довиждане. Моля ви, не тъжете. И не ме търсете, защото съм се загубила във времето.

Пътувах в един безкраен водовъртеж от тъмнина. Момент, не беше съвсем тъмно. Една тънка ивица светлина мъждукаше пред затворените ми очи. Отнякъде усетих вибрация, която ме обхвана. Може би това бе плясъкът на крилата на небесните създания, които ме отнасяха, а сиянието бе тяхната аура. Каквото и да беше, ме отнасяше. И тогава всичко около мен замря и угасна. Вече не съществувах.