Зовът на сърцето

Глава 11

Духаше студен вятър. В речното корито, което Сара и Кейс използваха за пътека, нямаше вода, с изключение на някоя плитка локва. Въпреки това от двете му страни имаше трева и храсти, които изчезваха там, където започваха скалите.

— Тук има доста паша за добитъка — каза Кейс. — Учудващо, след като няма течаща вода.

Сара се усмихна леко.

— Тази земя е пълна с подобни изненади. Има само няколко истински извора, но затова пък на много места водата се просмуква през скалите.

С присвити очи Кейс огледа назъбените стени на каньона. Наистина имаше някои места, където растителността беше по-обилна.

„Нищо чудно, че наоколо има толкова диви животни“ — помисли си той.

— В Западен Тексас — каза на глас, — когато е сухо, наистина е сухо.

— Така е също и по-надолу от „Лост Ривър Кениън“ — каза Сара. — Долната част на каньона се отваря в широка долина. Реката тече още малко, но сухата земя я поглъща и постепенно всичко се превръща в безводен лабиринт от червени скали.

— Къде се влива Лост Ривър?

— Според Ют не се влива никъде. Просто става все по-малка и по-малка, докато съвсем пресъхне.

Кейс се замисли.

— Лост Ривър не се влива в друга река? — попита той.

— Не.

— А не свършва ли с езеро?

Сара поклати глава. Следващите й думи потвърдиха очакванията му.

— През сухия период Лост Ривър е единствената течаща река в протежение на много мили околовръст.

— А пресъхвала ли е някога, преди да стигне до ранчото?

— Не и през шестте години, откакто съм тук.

— А какво казва Ют?

— Никога не е чувал Лост Ривър Кениън да е оставал без вода.

— Това по всяка вероятност е само въпрос на време.

— Бих искала да имам време и умение, за да построя няколко бента и може би дори малък язовир, като предпазна мярка — призна тя. — Няма да е зле и ако се изкопае кладенец.

— Ще видим какво можем да направим по въпроса, след като приключиш със съкровището.

Клепачите й трепнаха.

Нямаше да бъде в ранчото, след като намери среброто.

Без да казва нищо, тя се обърна и погледна към небето, където се рееше един орел.

Кейс почака, но Сара явно не искаше да говори за времето, когато той ще притежава половината от ранчото.

— Или пък имаш намерение да разделиш земята, като аз остана от едната страна на реката, а ти от другата? — попита той.

Тя отново помълча известно време, а когато му отговори, продължаваше да гледа към орела, вместо към него.

— Не. — Гласът й беше дрезгав. — Мисля, че ще е по-добре, ако ранчото си остане цяло. Освен ако ти не искаш да бъде разделено…

Той поклати глава, но тя не го видя.

— Аз не съм много добър в земеделието, в преденето и тъкането — каза той, — но знам как да се грижа за едно ранчо. Мисля, че ще е най-добре, ако обединим усилията и уменията си така, както го правите заедно с Ют и Лола.

На Сара й беше невъзможно да проговори, защото щеше да издаде мъката, която бе сграбчила сърцето й. Тя само кимна, като с цялата си душа копнееше за свободата, на която се радваше орелът в небесата.

Кейс огледа стесняващите се пред него стени на каньона. Теренът ставаше все по-стръмен под копитата на коня му.

— Не бих искал да съм тук при наводнение — каза той след малко.

— Много е страшно.

Поразен от ужаса, който прозвуча в гласа й, той се обърна и я погледна. И чак тогава си спомни как е загинало семейството й.

— Съжалявам. Не исках да ти напомням затова.

— Свикнала съм.

— Не ти е било лесно.

— Не, прав си — каза тя равно и срещна погледа му. — Но всеки изживява трудни моменти.

Дъхът му спря. Очите й в момента бяха като огледало — дълбоко в тях имаше сенки на ужас и тъга, ярост и болка.

Но на самата повърхност нямаше нищо. Съвсем нищо.

Това означаваше, че Сара е била дълбоко наранена, както и самият той. Но тя не беше обърнала гръб на чувствата, за да оцелее.

Как е успяла отново да се научи да се смее?

И тогава през ума му премина въпрос, който не си бе задавал никога преди.

Защо?

Защо не се е затворила в себе си, а се е оставила открита за още болка?

Смях, надежда и любов… Пътят към ада е застлан с тях.

А той се беше заклел никога повече да не се връща в ада на болката. И без това едва бе оцелял първия път.

Сара не е глупава. Тя знае каква болка могат да причиняват чувствата.

И въпреки това се усмихва, смее се, плаче. Дори обича.

Точно затова Ют смята, че тя е ангел. Въпреки всичко тя не е станала безчувствена.

От смелостта й му спираше дъхът.

— Кога за първи път видя тези монети? — попита рязко Кейс, притеснен от мислите си.

Тя прие смяната на темата с облекчение, което не показа по никакъв начин.

— След като Хал умря.

— Къде ги намери?

— В една табакера в джоба на сакото му.

— Мислиш ли, че е намерил среброто точно преди да умре?

Сара мълча известно време. Ритмичните удари на конските копита и шумът на вятъра бяха единствените звуци, които се чуваха.

— Не — отговори най-накрая тя.

— Защо?

— Беше излязъл, за да го търси.

Кейс се замисли.

— Къде е умрял съпругът ти?

— Не знам.

— Каза, че Конър го е проследил.

— Брат ми тогава беше на дванайсет години и е бил без кон. Никога преди това не беше се отдалечавал от къщата без мен. Ако конят на Хал не беше намерил обратния път към дома…

Гласът й заглъхна и тя поклати глава, без да довършва изречението.

Кейс имаше намерение да попита какво е правил Конър извън къщата сам и при това без кон, но изражението на лицето на Сара го накара да премисли.

— Върнах се по следите на коня, но валеше като из ведро и не можах да стигна далеч.

— И дъждът изми следите, така ли?

— Да.

— Тогава какъв е смисълът да продължаваш да търсиш? Какво търсиш сега?

— Това, което вече ти казах. Развалини, червени колони и един тесен каньон. Това е всичко, което Конър си спомня.

— Колко места на разстояние един ден път на кон от къщата отговарят на това описание?

— Не знам.

— Приблизително.

— Стотици.

Той изсумтя.

— А колко си прегледала?

— Покрай колко минахме, идвайки насам? — попита тя саркастично.

Това, което не му каза, беше, че има един каньон, в който се страхува да търси, но не знае кой точно е той.

Надяваше се никога да не разбере. От мисълта, че се препъва в костите на мъртвия си съпруг я полазваха студени тръпки.

— Нищо чудно, че нямате дърва за огрев, да не говорим за по-стабилна къща — каза Кейс. — Били сте твърде заети да преследвате глупавите си надежди за съкровището.

— Това си е моя работа.

— Не и когато трябва да те гледам как трепериш от студ всяка сутрин — каза той равно.

Тъй като тя не му отговори, той продължи да разглежда стените на каньона. Прикрепени за скалите, там растяха сребристи пинии, борове и други дървета. Имаше и изсъхнали дънери, които можеха да послужат за огън.

— Следващия път ще вземем и товарни коне — каза той. — Можем да събираме дърва, докато търсим съкровището.

— Следващия път ще взема Конър. Той не се оплаква на всяка стъпка.

— Няма да го направиш.

Тя се извърна рязко и се втренчи в Кейс с присвити очи.

— Аз съм вдовица и съм достатъчно пораснала. Ако искам да дойда тук сама, ще го направя.

— Не си толкова глупава.

Тя не си направи труда да отговори.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Аб е оставил някого да наблюдава ранчото — изтъкна Кейс.

— Не съм виждала никого.

— Не си била на пост на билото.

— Но…

— Ако не ми вярваш — прекъсна я той нетърпеливо, — попитай брат си.

— И защо той да знае по-добре от мен?

— Страхотен въпрос!

— И какво означава това?

— Това означава — каза той спокойно, — че така си привързала Конър към себе си, че е цяло чудо, дето още не се е задушил.

Гневът я заслепи и тя не можа да отговори веднага. Когато най-после гласът й се възвърна, вече беше овладяла яростта си.

— Конър също не ти влиза в работата.

Кейс я погледна.

— Какво смяташ да правиш, когато брат ти реши да се ожени и да се премести? — попита той рязко.

Изненаданото изражение на лицето й говореше, че тя никога не бе мислила за брат си по този начин.

— Той е още момче.

— Дрън-дрън — каза Кейс с пренебрежение. — Кога ще навърши шестнайсет?

— След няколко месеца.

— Познавам мъже на тази възраст, които имат жени и деца.

— Не. Искам първо Конър да получи подходящо образование.

Тя нарочно премести погледа си към едната стена на каньона.

— Развалините са горе, на южната стена. Вече сме съвсем близо.

Тонът й обаче говореше повече Кейс разбра, че разговорът за Конър е приключен.

— Забелязах развалините последния път, когато идвах тук — продължи тя, — но денят беше много напреднал и трябваше да се връщам.

Тя пришпори дребната кобилка, която се подчини и се втурна в тръс, от който реалите едва не изпаднаха от джоба на Сара. Крикет се приспособи бързо към новото темпо.

Сара се опитваше да не обръща внимание на разликата между двете животни, но това беше невъзможно. Лопатата, привързана зад нея на седлото, непрекъснато подскачаше и я удряше по гърба.

Сухото дефиле се стесняваше все повече и ставаше все по-стръмно. Вече имаше само десетина метра между основата на скалите, които оформяха стените на каньона.

Конете се препъваха в камъните и в храсталаците. Кобилата се справяше по-добре от жребеца, но и двете животни бяха потни, когато най-после Сара дръпна юздите.

— Ето тук — каза тя и посочи южното било на каньона. — Виждаш ли крепостта?

На Кейс му беше необходимо известно време, за да забележи порутените стени, които се издигаха в основата на стената на каньона. Въпреки че бяха обрасли с растителност, очевидно бяха дело на човешка ръка.

От останките личеше, че това е било малка постройка с четири-пет стаи.

— Крепост? — възкликна той — По-скоро прилича на обор.

— Който и да е живял тук, е живял по-добре от нас в ранчото „Лост Ривър“ — каза тя сухо.

— Ами опитай се да оправиш дъските на къщата си, вместо да търсиш съкровище.

— Дъските няма да направят къщата по-голяма.

— Но пък ще е доста по-топла. Още една стая, в която да се спи, също няма да е излишна.

— Конър няма нужда от самостоятелна стая. И без това ще отива на училище.

— Имах предвид теб, а не брат ти.

— Какво за мен?

— Едно момиче не би трябвало да споделя спалнята си с всеки ранен непознат, който има нужда от грижите й. Не мислиш ли, че си струва да се потрудиш за малко повече самостоятелност?

Сара не отговори.

Той погледна към здраво стиснатите й устни, изпсува тихо и намести шапката на главата си.

— И сега, като пристигнахме при тази така наречена крепост, какво ще правим по-нататък?

— Ще търсим сребро.

— Не ми ли каза, че среброто било заровено в основата на висока червена колона?

— По всяка вероятност. Но не мога да бъда сигурна къде се намира сега.

— Ако съкровището тежи няколкостотин паунда, а съпругът ти е бил чак толкова пиян, когато го е открил, вероятността да го е натоварил всичкото на гърба си е твърде малка.

Сара беше мислила за това. От друга страна…

— Копала съм около всички колони в този каньон — каза тя рязко. — Сега е време да се занимая с руините.

— Ако и тук няма нищо, тогава какво?

— Ще опитам в следващия каньон.

— А след това?

— Ще отида в следващия каньон и в следващия, и в следващия, докато каньоните се свършат или намеря това проклето сребро.

Кейс погледна към лопатата, привързана към седлото й.

— Е, това е почти като да копаеш гробове — каза той. Слезе от коня и преметна ремъка на пушката си през рамо. После измъкна карабината от кобура й до седлото и се обърна към Сара.

— След теб!

— Война ли смяташ да започваш? — попита тя, слизайки от мустанга.

— Не бих искал да разочаровам някой Калпепър, ако дойде насам, търсейки добра порция олово.

Гласът му беше сух и в очите му нямаше хумор. Беше изглеждал по същия начин в нощта, когато се върна в къщата след убийството на тримата бандити.

Без да казва и дума, Сара спъна кобилката, взе пушката си и лопатата и се отправи към развалините с бърза крачка. Опитваше се да не мисли колко много се бе страхувала, докато чакаше в къщата заедно с Конър, без да знае дали Кейс е жив, или мъртъв, дали не умира в момента сам в студената нощ.

Два пъти бе тръгвала към вратата. Първия път Конър я спря, като просто я хвана за ръката, но втория бе принуден да се бори с нея и да я притисне към пода, за да й попречи да излезе навън.

Сложила пушката и лопатата на рамо, тя се запрепъва нагоре по баира. Мокасините й, направени от Ют, бяха почти нови. За нещастие, острите камъни скоро щяха да пробият еленовата кожа.

Малко преди да стигне до развалините, тя спря, за да си поеме дъх.

— Дай ми лопатата — каза Кейс.

— Не е редно да носиш… — започна тя, обръщайки се към него, но бързо се отказа.

Подаде му тежката лопата, но задържа пушката.

Без товара останалата част от пътя й се стори много по-лесна. Ако лопатата или пък раненият крак затрудняваха вървежа на Кейс, това въобще не пролича.

Замислените й сиви очи огледаха порутените стени и камарите камъни.

— Къде искаш да копая? — попита той.

— Нека първо да поразгледаме наоколо. Може пък да имаме късмет.

— Купища сребро, блестящи на слънцето?

— Или по-скоро изгнили кожени торби, пълни с монети — отвърна тя.

Тя се завъртя на пета и се насочи към първата стая.

— Стой далеч от стените — обади се Кейс.

— Правила съм това и преди.

— Просто стой далеч от стените. Изглеждат така, сякаш само да кихнеш, и ще се срутят.

Тя стисна устни, но споменът затова, как я бе усмирил брат й, беше все още твърде пресен.

„Мъжете са упорити същества — помисли си тя. — Защо просто не оставят жените да си вършат работата. Защо непрекъснато трябва да се месят?“

Постара се да стои далеч от стените, докато разглеждаше стаите една след друга.

Кейс раздвои вниманието си, наблюдавайки я и оглеждайки се за евентуални неканени гости.

Беше много по-интересно да наблюдава нея. Тя се движеше с подчертана грациозност и това го накара да си спомни колко приятно му беше, когато гърдите й докосваха крака му, докато сменяше превръзките му. Мисълта отново да се наслади на това усещане, но този път без рани и без дрехи, които да му отвличат вниманието, предизвика познатия ефект върху слабините му.

Проклятие! По-добре е да я ядосва непрекъснато. Няма да е трудно, като се има предвид колко е независима.

Но това, което в действителност искаше да направи, бе да целува заобленото й, женствено тяло, докато то се разтопи и потече като мед по езика му.

„Мисли си за нещо друго“ — заповяда си той.

Но това беше много трудно дори когато не я виждаше.

Когато Сара най-после се появи отново, палтото й беше разкопчано, шапката й беше килната назад, а връзките на ризата й от еленова кожа бяха развързани, за да може тялото й да диша.

Кейс беше сигурен, че под разхлабените връзки може да види кадифената сянка между гърдите й. Не искаше нищо друго, освен да зарови лице в топлата, ароматна плът.

— Е? — попита той грубо.

— Няма сребро.

— Успях и сам да се досетя. Някакъв знак, че тук е имало някой, след като са си тръгнали индианците?

— Има няколко места, на които скоро е пален огън, но Ют и Конър ловуват в този каньон, а и Хал сигурно е търсил тук…

Тя сви рамене и млъкна.

— Покажи ми къде да копая — каза Кейс след малко.

— Не бива да копаеш. Раната ти едва е заздравяла.

— Кракът ми си беше съвсем наред, когато трябваше да копая преди няколко дни — отговори той равно.

Сара се намръщи. Беше загубила и този спор. Той също се бе включил в копаенето на гробове за бандитите заедно с Ют и Конър.

— Добре — глухо каза тя. — Копай ако щеш и до Китай, все ми е едно.

— Съмнявам се, че отчетата са скрили среброто толкова надълбоко. Те са смятали, че ще стигнат до ада дълго преди да открият нови езичници, чиито души да спасяват.

Устните й се разтегнаха в усмивка Сара искаше да я скрие от него, затова се обърна настрани.

— Ще ти покажа къде да копаеш.

Копаенето беше доста по-бавно, отколкото първоначалният оглед. Почвата беше твърда като камък.

Не след дълго Кейс свали шапката и сакото си. После разкопча черната си вълнена риза до кръста, започна да я изважда от панталона си, но изведнъж спря. Погледна към Сара.

— Давай — обади се тя. — Няма да припадна.

Но не спомена нищо за това, че го е виждала и съвсем гол. Просто не беше необходимо.

И двамата го знаеха и самата мисъл за това нажежаваше пространството между тях.

Кейс съблече ризата си, метна я на един клон и отново взе лопатата. Къдравите черни косми по гърдите му образуваха стесняваща се пътечка надолу към колана на панталоните му.

Сара знаеше какво има по-надолу.

Дишането й се учести и тя бързо извърна поглед. От стомаха й тръгна гъделичкаща вълна и постепенно обхвана цялото й тяло.

„Какво ми става! — мислеше си отчаяно тя. — Не съм някое невинно момиченце, което да се впечатли чак толкова от голите гърди на един мъж.“

Но тя беше развълнувана от полуголото му тяло. А също така беше толкова очарована, че не можеше задълго да задържи погледа си другаде.

Кейс изпълваше очите й.

Плавните му движения бяха комбинация едновременно от сила и грация, които й напомняха за полета на орел.

Някой ден и Конър ще стане такъв. Силен, бърз, гъвкав.

Съвсем пораснал. Мъжествен.

Тази мисъл я накара да почувства едновременно болка и удоволствие. Болка, защото Конър растеше прекалено бързо. Удоволствие, защото се превръщаше в един изключителен мъж.

Но никой мъж не може да бъде толкова красив, колкото Кейс. Не и за мен. Кейс е… специален.

— Тук няма нищо, освен останки от стените — обади се Кейс.

— Опитай ей там.

Дрезгавата нотка в гласа й го накара рязко да вдигне глава. Сара гледаше към каньона, където бяха оставили конете.

— Не се притеснявай — каза й той. — Крикет няма да отиде никъде, въпреки че не е спънат.

Тя кимна, без да го поглежда. После надигна лицето си срещу вятъра, за да охлади пламналите си бузи. Не осъзнаваше, че това движение надига гърдите й.

Кейс се загледа в нежните женствени извивки, притиснати към еленовата кожа на ризата й. Кръвта му кипна и той се възбуди неимоверно бързо, но напоследък вече беше свикнал.

Но това не означаваше, че му харесва. Въобще не му харесваше.

Ако се чувстваше по този начин с всички жени, щеше да е съвсем друго нещо.

Но само Сара можеше да причинява такъв бърз ефект върху тялото му.

Той изпсува наум, премести се на около пет метра по протежение на стената и отново започна да копае.

Беше благодарен, че физическото усилие му помага да не обръща чак такова внимание на сексуалното си желание спрямо младата вдовица, която го наблюдаваше със сивите си очи.

Лопатата се удари в нещо, което не беше нито камък, нито пръст. Без да обръща внимание на болката в бедрото си, Кейс коленичи и започна да рови с ръце в тухлите. Появиха се останки от керамични съдове. Той оглеждаше всяко парче поотделно, преди да го остави настрани.

— Какво е това? — попита Сара нетърпеливо.

— Все още не мога да кажа.

Тя изтича нагоре и застана до него.

— Стой настрана! Не искам да си близо до стената.

— Но ти си близо до нея.

— Това е нещо съвсем различно.

Тя не си направи труда да спори с този човек, на когото липсваше всякаква логика. Просто остана на мястото си и продължи да го наблюдава.

Но вместо да гледа там, където се забиваше лопатата, погледът й беше прикован към мускулите на гърба му. Гладката кожа сякаш молеше да бъде погалена.

Ръката й беше почти до рамото му, когато тя осъзна какво всъщност прави. Дръпна бързо пръстите си, сякаш се беше опарила.

Какви са тези мисли? Никога преди не бе изпитвала желание да погали мъж.

Преди да се появи Кейс.

Нямаше представа защо той я привлича така неудържимо. Знаеше само, че това е факт. Някъде дълбоко в него имаше нещо, което събуждаше в нея непознати чувства.

Точно както тя събуждаше чувства в него, въпреки че той се опитваше да не обръща внимание на това.

„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“

Тя не спираше да се пита дали способността му да обича все пак не е била победена изцяло от войната.

Изхвърляйки още парчета тухли, Кейс се наведе внимателно в дълбоката до гърдите му дупка.

— Ето го — обади се той триумфално.

— Среброто?

Той не отговори.

— Какво намери? — отново попита тя.

— Не си събличай ризата.

— Защо? Ти съблече твоята.

Главата му рязко се вдигна и той веднага забеляза, че Сара не гледа към ръцете му. Гледаше го така, както някое дете гледа полуразопакован коледен подарък.

В този момент му се прииска да я съблече.

„Не ставай по-глупав, отколкото Господ те е създал — скара се той на себе си. — Ти я съблазняваш и много добре знаеш, че съвсем скоро тя ще започне да си мечтае за домашно огнище, за къща и деца.“

Деца.

По тялото му премина смразяваща тръпка.

Сара беше преживяла достатъчно трудности в краткия си живот и той не искаше да й причинява още болка. Но ако се поддаде на желанието, което го изгаряше, съвсем сигурно щеше да я нарани, и то дълбоко.

Той просто не можеше да й предложи това, от което тя имаше нужда. Единственото нещо, с което разполагаше, беше желанието, което обаче беше опасно и за двамата.

Може би е права. Може би трябва да вземе половината от среброто и да се махне оттук.

Или може би само трябва да се махне.

Но преди тази идея да е узряла в съзнанието му, той я отхвърли.

Достатъчно лошо беше, че трябваше да държи ръцете си далеч от най-съблазнителната жена, която беше срещал.

Да се откаже и от земята беше немислимо.

— Внимавай! — извика Сара.

Едната стена на дупката започваше да се срутва, затова тя се хвърли на земята и се опита да я задържи с ръце. Но бързото движение я накара да залитне и тя се стовари върху Кейс. Той пое тежестта й, без да помръдне и на сантиметър.

Пръстта започна да се свлича в дупката.

— Съжалявам — обади се Сара. — Помислих си, че пръстта ще те затрупа до шията.

— Но вместо това сега и двамата сме затрупани до лактите.

Тя погледна към ръцете си, които бяха изчезнали под пръстта. Както и неговите. Незнайно защо, всичко това й се стори толкова смешно, ще тя изведнъж избухна в гръмогласен смях.

Неочакваният звук така подейства на сетивата му, сякаш току-що се беше насладил на прекрасен слънчев залез.

Погледна към Сара, която се беше надвесила над него, полагайки усилие да не падне надолу с главата в дупката. Само на няколко сантиметра от главата му един чифт сребристосиви очи блестяха с насмешка над живота като цяло и на настоящата ситуация.

Как е възможно тя да продължава да се смее? Видяла е как умира семейството й. Съпругът й също е умрял. Бедна е като църковна мишка. Наоколо е пълно с бандити, нетърпеливи да я сграбчат в ръцете си.

А тя се смее!

— Добре ли си? — попита Сара, останала без дъх.

— Разбира се, че съм добре.

— За момент ми се стори, че нещо те боли.

— За момент ми се стори, че си се побъркала — отвърна той. — Смееше се като идиот.

— Изглеждахме толкова глупаво, заровени до лактите, като деца в пясъка на брега на морето.

Кейс не можеше да понася веселието, което струеше от очите й. Погледна към устата й.

Устните й все още бяха леко отворени от смеха който продължаваше да бълбука в гърдите й. И в следващия момент вече беше толкова близо до нея, че можеше да почувства топлия й дъх върху устните си.

„Не бива да го правя“ — помисли си той. Но въпреки това го направи.

Смехът й заглъхна, когато внезапно почувства горещия му дъх до устните си. После устата му се сля с нейната. Тя инстинктивно се вцепени, очаквайки той да я подчини със сила.

Но вместо това той я вкуси толкова внимателно, въпреки огромното си желание.

Някакъв странен звук се надигна от гърлото й. С върха на езика си тя отвърна на нежното, търсещо движение на неговия.

И двамата усетиха тръпката, която премина през тялото му. Отдръпна се от нея с рязко движение.

— Съжалявам — каза рязко. — Не биваше да го правя.

Объркана, тя го погледна с блестящите си сиви очи.

— Не си прави погрешни изводи — продължи той. — Аз просто… Проклятие! Просто исках да разбера какъв е вкусът на смеха.

Сара си пое бързо въздух. В стомаха й нещо затрептя в отговор на думите му, както и на целувката му.

— И какъв е вкусът му? — попита тя дрезгаво.

— Като твоя, може ли да бъде различен? — отвърна той грубо.

— А аз си помислих, че вкусът му е като твоя.

Той смутолеви нещо под носа си. Когато отново я погледна, очите му бяха чужди, както и гласът му.

— Залепнала ли си тук, или можеш да измъкнеш ръцете си?

Тя го погледна и потрепери.

„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“

Но този път не беше необходимо Кейс да произнася думите на глас. Те бяха изписани на лицето му.

Устните й се свиха в гримаса, която нямаше нищо общо с усмивката. Без да казва нищо повече, тя се изправи и издърпа ръцете си от пръстта. Трепна, когато един остър камък одра китката й.

— Добре ли си? — попита той дрезгаво.

С бързи движения тя изтупа праха от ръкавиците си.

— Разбира се. А ти?

Без да казва нищо, той също издърпа ръцете си, но ги държеше по някакъв странен начин, сякаш изпитва болка от движението.

— Ти си ранен! — извика тя.

Кейс поклати глава. Държейки шепите си притиснати една към друга, той бавно разгъна пръстите си.

Върху дланта му имаше някакво странно миниатюрно керамично изделие — две кани, съединени при дръжките. Но бяха прекалено малки, за да могат да се използват.

— Прилича на част от кукленски сервиз — каза Сара.

Кейс пребледня.

— Вземи го. — Гласът му беше груб.

Един-единствен поглед към лицето му беше достатъчен, за да спре протеста й. Тя взе старинния предмет от ръцете му.

Кейс рязко се изправи и се запъти нанякъде с бързи крачки.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да нагледам Крикет.

— Пасе откъм северната страна, близо до онзи храсталак.

Дори и да я беше чул, Кейс не промени посоката на движението си. Съвсем скоро се изгуби от погледа.

Сара погледна към мъничката двойна кана и се зачуди какво в нея бе накарало един възрастен мъж да избяга.