5


Хелън се бе надвесила над баща си и го гледаше как диша. Всяко повдигане и спускане на гърдите му беше дълго и мъчително. Близнаците я увериха, че по тялото му не са останали наранявания, които те да лекуват – но по някаква причина Джери просто не можеше да остане в съзнание. Сякаш бе много уморен. Казваха, че може би просто има нужда да си почине, но ако случаят беше такъв, на Хелън не й се струваше логично баща й да не е в състояние физически да остане буден за повече от няколко мига.

Хелън се опита да определи какво изпитва, но когато се запита как се чувства от факта, че баща й все още е в такава лоша форма и че никой не знае какво да прави по въпроса, умът й започна да се лута.

Непрестанно изникваха разсейващи мисли – като например как ли се справяха Луис и децата му, след като Автомедонт ги бе наранил, как оцеляваше магазинът след метежа, и дали някой беше нагледал къщата на баща й да се увери, че не е опустошена. Всички тези мисли бяха съвсем логични, но не бяха онова, което би трябвало да си мисли, когато баща й се бе вкопчил в живота със сетни сили.

Тя седна в креслото до леглото и се зачуди какво й става. Как може да е толкова разсеяна в подобен момент? Забеляза, че кракът й подскача нагоре-надолу и сложи ръка на коляното си, за да го укроти, но не се получи. Готова всеки миг да изскочи от кожата си, Хелън се изправи и закрачи.

– Още няколко стъпки и ще пробиеш дупка в пода – обади се меко Лукас от прага. Хелън се завъртя и застана с лице към него, стисвайки юмруци. Не беше в настроение за емоционален сблъсък и поне веднъж й се искаше Лукас просто да се махне.

Той се облегна на рамката на вратата и очите му пробягаха бързо по Хелън. Отправи й една полуусмивка, като посочи с глава през рамо:

– Ела – каза рязко.

– Къде? – попита предизвикателно Хелън. Скръсти ръце и го погледна гневно.

– Долу в клетката – изстреля той в отговор, без изобщо да се смути от погледа, който тя му отправи. Отблъсна се от рамката на вратата, прекоси стаята и бавно тръгна към Хелън. Когато стигна до нея, хвана китките й, разплете скръстените й ръце и ги раздели. Пристъпи по-близо, докато почти опря в нея. – Трябва да удариш нещо.

Хелън отвори уста да възрази и веднага я затвори отново. Лукас имаше право. Да вижда баща си в това състояние, я караше да се чувства безпомощна и безполезна. Беше свикнала тя да е тази, която трябва да води всички тежки битки, но в тази битка не беше впримчена тя, а баща й. И не можеше да направи нищо, за да му помогне.

Имаше нужда да набъхти нещо или някого – каквото и да е, за да освободи вбесяващото напрежение, което изпитваше, като седеше и гледаше отстрани, докато баща й се бореше. Лукас знаеше това, защото я познаваше. Хелън отпусна ръце. Хълбоците й се поклащаха леко към него, като предизвикателство.

– Да вървим – каза тя, с глас, жужащ дълбоко в гърдите.

Един мускул на челюстта на Лукас се присвиваше и отпускаше, когато стисна зъби. От кожата му се излъчваха топли вълни, сякаш кръвта му кипеше. Хелън можеше да усети мириса му – на печащ се хляб и пресен сняг, топлина и студ, слънчева светлина и мрак – всички противоположности, които би трябвало да се изключват взаимно, но които някак съумяваха да съжителстват в Лукас. Хелън затвори очи и безсрамно го вдиша.

Лукас се отдръпна. Дръпна грубо ръката й и рязко я изтръгна от магията. Хелън наистина се вбесяваше, когато той се разпореждаше така с нея и не се съмняваше, че той също го знае. Изтръгна китката си от хватката му и го блъсна към стълбите. После се втурна след него, докато той я водеше през къщата и надолу към клетката за борба.

Щом стигнаха стъпалата към мазето, започнаха да смъкват дрехите си. Никакви обувки, никакви бижута, никакви колани, никакви твърди или остри предмети не бяха позволени в клетката, но те не можеха да си правят труда да облекат по-меки екипи, за да заменят онова, което трескаво свлякоха от себе си. Всеки път щом Хелън свалеше поредната част от облеклото си, всичко, за което можеше да мисли, бе колко много й се иска да се нахвърли бясно върху него.

Навалицата от „други“ нейни превъплъщения в ума й влоши положението. В повечето й спомени той беше „забранена територия“ за нея, съвсем близо, но недосегаем, отново и отново. Бе толкова вбесена, че вече не й трябваха Фуриите, за да й се иска да го убие. А от звука на раздираща се тъкан, когато той рязко смъкна ризата си, и плясъка на кожа, когато издърпа колана си от гайките на джинсите, й беше ясно, че на Лукас му бе дошло до гуша от невъзможното им положение точно толкова, колкото и на нея.

Докато стигнат до ринга, и двамата бяха толкова надъхани, че едва затвориха вратата на клетката, преди да започнат да се удрят.

Началото сложи Хелън. Замахна с десен прав и удари Лукас в лицето. В последната секунда той отби по-голямата част от удара и подкоси краката й, опитвайки се веднага да пренесе схватката на пода, специалитета му.

Тя се претърколи и скочи преди той да успее да я улови изпод тялото си, и отново замахна. Той вдигна ръце да я блокира, отнесе още няколко удара, докато я притегли в клинч, после я отблъсна назад към верижната ограда. Подпря с рамо гръдната й кост, изкарвайки въздуха от дробовете й, докато стискаше здраво ръцете й.

– За какво си говорехте с Орион в коридора след закуска? – изсъска той в ухото й.

– Кой каза, че сме говорили? – Каза го нарочно, за да го жегне, и ходът свърши работа. Болезнено изражение премина по лицето му и Хелън се възползва от шанса да отскубне едната си китка от хватката му и да го удари в стомаха.

Лукас изпъшка и се хвърли надолу, за да измъкне крака й изпод тялото. Тръшна Хелън на рогозката и, разделяйки със сила бедрата й, се намести между тях. Тя зае отбранителна поза под него – обви здраво крака около кръста му и стисна силно, за да му пресече въздуха.

– Чух ви да говорите – изръмжа той през стиснати зъби. Използваше цялата си сила да притиска ръцете й надолу. – А е малко трудничко да говориш, когато езикът ти е в нечия уста.

Тя го изгледа гневно, без да отговори на въпроса му.

– Кажи ми какво му каза, Хелън! — изкрещя той в лицето й.

Ако това беше схватка по кеч, онзи, който беше отгоре, щеше да заблъска човека отдолу, в движение, наречено „мели и мачкай“. Но Лукас не я удари. Всъщност Хелън осъзна, че макар бузата му да бе натъртена и от порязването над окото му да течеше кръв, той не бе замахнал нито веднъж към нея. Правеше това заради нея, за да може тя да изразходи раздразнението си. Опитваше се да й помогне.

Когато осъзна това, гневът й се изпари и тя притихна. Не бе нужно да вижда през гърдите му, за да знае колко много я обича. Той постоянно го доказваше с факта колко много гадости беше готов да поеме.

– Мога да виждам емоциите, както умеят някои членове от Римската династия, и нямам представа защо – призна тя с въздишка на раздразнение. Лукас се втренчи в нея със зашеметено изражение, докато тя се мъчеше да продължи: – И не казах това на Орион, но мисля, че мога и да контролирам сърцата на други хора.

– Давай нататък – подкани я той, когато тя отново направи пауза.

– Накарах полицая, който пазеше Анди, да ни пусне в стаята й – и той дори не ни попита за имената. Отначало просто си мислех, че е заради цялата тази история с „лицето, заради което потеглили хиляда кораба“. Понякога се случва с мъжете. Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че не е било така. Направих нещо на сърцето му. Струва ми се нередно да причиня това на някого.

– Хм. – Лукас я пусна бавно и се отпусна на пети, мръщейки се.

Хелън седна и разтри натъртените си китки, чакайки го да сподели какво се върти в главата му.

– Погледни ме – внезапно каза той, наведе се към нея и прикова очи в нейните. – Ти си единственото момиче, което съм целувал.

– Лъжец – изрече Хелън толкова бързо, че почти го прекъсна. Той й се ухили светкавично, после се вгледа спокойно в нея.

– Откъде знаеш, че лъжа?

– Отделно от факта, че съм напълно сигурна, че си правил дяволски много повече от това просто да целуваш други момичета? Предполагам, че нещо не беше както трябва в гласа ти. Освен това едно чувство, сякаш...

– Сякаш си изгубила нещо. И имаш нужда да го намериш. – Тя кимна, съгласявайки се. Той се взря безизразно в нея за миг. – Ти си Търсач на истината, Хелън. Можеш да чуваш лъжите.

– Но как?

– Кръвта ни — каза той, кимвайки сякаш можеше да чуе истината в собствените си думи. – Когато ти, Орион и аз сключихме кръвна връзка, ти си поела част от талантите ни чрез нашата кръв. Не съм забелязал никакви нови таланти в себе си, а мисля, че Орион също не е или щеше да го спомене, докато оздравявахме заедно. Ти обаче очевидно имаш нещо и от двама ни. Взела си таланта на Орион да контролира сърцата и моята дарба да разпознавам лъжите. — Той наклони глава на една страна. – Може би си взела дори повече от това – прошепна на себе си, все още опитвайки се да смели наученото. Хелън се втренчи в него.

– Защо? Защо ми се случва това? — попита тя изплашено. – Последното, което ми трябва, са още сили.

– Още не знам. Но ще открия – обеща той.

– Ти откриваш всичко – промърмори тя с възхищение.

– Ти откри от коя река трябва да пият Фуриите. Не аз.

– Да, но ти ми помогна. Винаги помагаш. – Мразейки сантиметрите студен въздух помежду им, тя се плъзна по-близо до него, болезнено давайки си сметка, че и двамата са по бельо.

Голите му рамене се извиха към нея, а брадичката му се наклони надолу, за да се изравни с устата й. С новия си талант Хелън можеше да види как златисти облаци избликват от кожата му в стремителни струйки, а ниско в корема му потрепва топъл огън. Лукас протегна ръка към нея, устните му се разделяха, очите му се затваряха.

Той спря. Блестящата златиста мъгла, която ги обгръщаше, застина във въздуха, втвърди се и падна на земята на ситни късчета. Светлосините очи на Лукас потъмняха, когато сянката се плъзна в тях и угаси вътрешната му светлина.

– Ето затова би трябвало да идваш и да говориш с мен, когато си объркана, Хелън – каза той мрачно и се отдръпна назад. – Независимо какво става между теб и Орион, аз винаги ще съм тук да ти помогна да оправиш проблемите си. Дори ако това означава, че трябва първо да ми нариташ задника. – Той се извърна, избърса кръвта от окото си и я тръсна на рогозката.

– Боли ли? – Хелън преглътна и се сдържа да посегне и да докосне раната му – всъщност се възпря да се надвеси напред и да се хвърли на шията му.

– Не – отвърна той, като поклати глава. – Не и в сравнение с останалото.

Хелън остана на ринга дълго след като Лукас си тръгна. Започна да й става студено, както седеше на рогозката само по бельо и накрая се насили да се изправи и да намери дрехите си. Опитваше се да открие тениската си с джинси в едната ръка, когато чу вратата да се отваря.

– Защо си почти гола? – изкрещя Хектор от върха на стълбите.

Хелън дори не си направи труда да подскочи или да се смути. Бе просто Хектор, който се връщаше точно в най-неподходящия момент да се заяжда с нея, както обикновено. Най-сетне тя разбра свадливите си, но въпреки това изпълнени с дълбока загриженост отношения с Хектор. Не бяха точно като между брат и сестра и никога не са били.

Някога Хелън бе омъжена за този човек и според откъслечните й смътни спомени никой от тях не се беше чувствал твърде щастлив от този факт, макар че бяха положили всички усилия да се получи. Един вид, все едно да си трайно прикован с белезници към някого, когото обичаш, но който освен това наистина те вбесява.

– С Лукас се скарахме – каза Хелън, преценявайки, че е по-лесно просто да го каже, вместо да кара Хектор да измъква истината от нея. Хектор слезе по стълбите, докато Хелън припряно нахлузваше джинсите си.

– А-ха. И на дрехите ти им стана толкова кофти от цялото заяждане и пъшкане, че скочиха от тялото ти и побягнаха?

Хелън трябваше да се засмее на това.

– Не. Най-накрая решихме за разнообразие да се намлатим взаимно физически, вместо само емоционално. – Тя посочи с брадичка към ринга, докато закопчаваше ципа си.

– Странно, но не изглеждаш пребита. Разчорлена – да. Пребит? Не – каза гой, като повдигна вежда и й подаде тъмния пуловер с шпиц-деколте. Хелън пренебрегна непристойната му забележка. Взе топлата си дреха и с радост я навлече, а после погледна внимателно Хектор.

– Как я караш? – попита тя остро.

Хектор сви рамене и се извърна, отправяйки се към една от боксовите круши.

– Добре съм. Не знам защо вие с Орион толкова сте се загрижили за Анди.

– Толкова си самоуверен – подметна Хелън, но не грубо, и го последва. Застана от другата с грана на крушата и я задържа стабилно, за да може той да я удари. – Криеш се тук долу. Също като мен.

Хектор започна да бъхти крушата, като отначало я удряше без особено въодушевление. Бавно набра сила. Движейки крака, докато той изпробваше няколко комбинации, Хелън наблюдаваше как лицето на Хектор стана сурово и доби изражението на истински боец.

Не, нещо повече от това, помисли си тя. Той е воин, излязъл направо от някоя легенда.

В мига щом мисълта мина през ума й, тя видя как поведението му изгуби цялата си ярост и нещо уязвимо и тъжно се появи и усмири неспокойното му тяло.

– Тя не може дори да ме гледа, Хелън. Момичето, единственото момиче, което наистина някога ме е разтърсвало – а аз я ужасявам. – Той отпусна юмруци и се притисна към крушата, с лице към Хелън. – Бих могъл да го понеса, ако ме мислеше за идиот или за прасе. Накрая щях да й докажа, че не съм. Но страх? – Той поклати глава. – Нямам шанс. Не мога да я преследвам, защото така е правил той. Единственото, което мога да направя, е да стоя далече от нея, както тя ми каза да направя. Проблемът е... че не знам дали мога да направя това.

– Да, знам какво имаш предвид – тъжно отвърна Хелън, обгръщайки другата страна на торбата.

– О, каква ирония, нали? – Пошегува се той, а после внезапно се намръщи. – Но ти имаш други възможности.

– А ти – не? – засмя се Хелън. – Или просто работата е там, че вече си спал с абсолютно всяко привлекателно момиче на света и не е останало нито едно?

– Сериозно говоря – Хектор вече не се усмихваше. – Изпитваш ли нещо към Орион, или е като с теб и Мат? Твърде добър приятел ти е?

– Не, нещата определено не са такива. – Тя се замисли за онова, което й бе разкрил Морфей – че в някои отношения тя може би желае Орион дори повече, отколкото желае Лукас. – Наистина изпитвам привличане към Орион.

– А държиш ли на него?

– Много.

– Тогава му се обречи. – Хектор погледна Хелън напълно открито. – И двамата те чакат да направиш избор. И никой от вас няма да продължи нататък, докато не го направиш. Ти, Хелън. Ти трябва да направиш този избор.

На Хелън й се искаше да изкрещи: „Лукас!“, но си представи отвратения поглед, който знаеше, че ще й отправи Хектор, задето предпочита братовчед си пред Орион. Преглътна името.

– Направих го – изрече тя с повече убеждение, отколкото изпитваше. – Направих го – повтори.

Хектор се ухили иронично:

– Първият път, когато каза: „Направих го“, звучеше доста правдоподобно. Вторият... Не чак толкова.

– Какво ще правя? – изпъшка тя в отговор, като удари чело в боксовата круша. – Чувствам се като топка за пинг-понг.

– Мисля, че и двамата имаме нужда да се измъкнем оттук и да направим нещо полезно. – Той я хвана за врата в престорена мъртва хватка и я поведе към стълбите. – Хайде, принцесо. Да идем да видим дали магазинът на баща ти още си е на мястото.

Натовариха малко допълнителен дървен материал от бараката, комплект инструменти и кутия гвоздеи отзад в пикапа на Хектор. След кратък спор дали е редно той да рискува да го видят, или не, стана очевидно, че ако не излезе от къщата, която в момента подслоняваше Анди, той и бездруго щеше да хукне с крясъци по улиците, затова Хелън неохотно се съгласи. Въпреки това тропна с крак по въпроса кой да шофира. Седна на волана за пътуването покрай къщата си, за да се увери, че всичко е наред, а после продължи към Новинарския магазин, докато Хектор се криеше отзад.

Той остана скрит в магазина, смитайки стъкла и отломки, останали от безредиците, докато Хелън изнесе отпред стълбата от склада и започна да заковава дъски върху изпочупените прозорци. Това бе депресираща задача. Всеки път, щом се огледаше наоколо, си напомняше, че магазинът можеше да бъде ремонтиран, но никога повече нямаше да е същият. Не и наистина. Когато се покатери на една стълба и започна да заковава с дъски разбитите предни прозорци, осъзна, че някои неща си остават малко разбити завинаги – дори и ако са били поправени.

Вглъбена в мислите си, Хелън не забеляза, че някой се бе приближил зад нея на тротоара.

– Знаеш ли какво? Ако тази дъска беше още малко по-крива, щеше да се извие на другата страна и да бъде права като стрела – каза Орион зад нея, сякаш изпълнен с благоговение при откритието точно колко ужасно се беше справила. – Да не си пияна?

Раменете на Хелън се затресоха от смях.

– Не! Не съм правила това никога преди!

– Очевидно. – Той вдигна ухилено лице към нея и й направи знак да слезе от стълбата. Смеейки се, тя се смъкна долу и застана до него. – Още ли си с два палеца? – попита той, оглеждайки ръцете й. Взе чука от нея, сякаш инструментът можеше да я ухапе. – По-добре дай това на професионалиста.

– Професионалист, а? – Хелън не се съмняваше в това. Беше надникнала в шофьорската му книжка, когато случайно му отмъкна якето и портфейла, и знаеше, че той има разрешително за работа с тежки машини.

– Работил съм на някой и друг строеж. Построил съм няколко къщи – каза той с лукава усмивка на лицето, сякаш беше правил доста повече от това.

– Майстор на бижута, дърводелец... наистина те бива за всичко – усмихна му се тя.

– Да. За всичко, от което идва добра отплата – добави той със свенлива усмивка.

– Хей, ти си син на Афродита. Могъл си да избереш лесния изход. Да нацупиш тези красиви устни към някоя богата жена и да я накараш да се влюби в теб толкова лудо, че просто да е принудена да ти подари диамантена мина или нещо от този род. – Хелън му се ухили. Обожаваше начина, по който той винаги омаловажаваше талантите си – и то не само тези на Потомък. – Но не си. Работиш за парите си.

– За всичките пет долара – каза той и завъртя очи.

– Един честно спечелен долар може и да не е в състояние да купи нещо повече от един нечестно изкаран, но винаги ще струва повече. Особено за мен – отвърна тя сериозно. Орион беше човек, пробил сам път в живота си, точно като баща й, и тя уважаваше най-много у него именно това качество, защото достойнството му бе нещо, което си бе спечелил, а не нещо, с което бе роден.

– Хей, Орион! Прояви малко дързост, мятай я на рамо и я отмъкни, както се полага на мъж, за бога! – провикна се Хектор отвътре. Орион се присви от неудобство и си размени измъчен поглед с Хелън.

– Подходът на пещерния човек – прошепна той затворнически на Хелън. – Всъщност не е в стила ми.

– Ах, Хектор. Нашият симпатичен грубиян – отвърна Хелън тихо. Двамата доближиха глави, докато се кискаха приглушено.

– Целувка. Целувка. Целувка – припяваше Хектор, надничайки към тях между разкривените дъсчици над счупения прозорец.

– Може ли да те водя на всичките си срещи? – обърна се Орион към Хектор, като пляскаше с ръце от престорено вълнение.

– Разбира се, мой човек! Ще ти помогна да се справиш с цялата история – отвърна Хектор, лукаво ухилен. – Първо, вземаш момичето и го сграбчваш за...

– И точно затова толкова се радвам, че тестостеронът не е заразен – каза Хелън високо, прекъсвайки Хектор. Тя избута Орион нагоре по стълбата, за да оправи кашата, която бе забъркала, и влезе вътре да помогне на Хектор да свърши с почистването.

Някак, въпреки цялото размотаване, успяха да заковат с дъски, преметат и освободят от всички гниещи нетрайни продукти целия магазин. От време на време сред разбитите отломки Хелън се натъкваше на някоя лична вещ – безформена скулптура от макарони, изобразяваща изречението „ОБИЧАМ ТАТКО“, която бе изработила в забавачницата, безумно грозно, тежко като подкова глинено гърне, което бе направила за Кейт, когато се опитваше да се научи да обработва глина с грънчарско колело в първи курс, и куп награди за второ място от състезания по бягане.

Най-лошото от всичко бяха снимките. Убийствено беда види счупените рамки и разбитите стъкла, които се врязваха в снимките, съсипвайки ги. Някои от фотографиите висяха в магазина още откакто беше малка. Беше ги виждала всеки ден, и докато изхвърляше повечето от тях в боклука, болезнено ясно си даде сметка, че няма да ги види никога повече.

Всеки път, щом се натъкнеше на някоя от тези заредени с емоции вещи, Хелън забелязваше, че Хектор или Орион пускат някоя шега или правят нещо глупаво, за да я изтръгнат от потиснатостта. Знаеше какво са намислили, но това само правеше непохватните им усилия да я ободрят още по-трогателни.

Те знаеха, че не става въпрос наистина за загубата на някакви си вещи. Когато Орион и Хектор се правеха на шутове, за да я разсеят, не можеше да мисли твърде много за онова, което наистина я тревожеше – че баща й изглежда не се подобряваше. Да изгуби снимките, макаронената скулптура и отблъскващия опит за грънчарско изделие бе нищо в сравнение със страха, който изпитваше, когато си представяше баща си да лежи в безсъзнание в леглото. Защо не можеше да се събуди?

Искаше й се да каже нещо и на двамата, да им благодари, задето й помагат да се справи с това, но знаеше достатъчно за тях, за да си държи устата затворена. Хектор щеше само да започне да й подмята разни закачки, ако се разкриеше напълно искрено пред него, а Орион вече знаеше колко е признателна, защото можеше да прозре право през нея – буквално. Затова Хелън запази в ума си мисълта за часовете, които прекараха в ровене из опустошеното й детство, знаейки, че никога не би могла да им се отплати истински за онова, което направиха за нея.

– Значи... Хектор ще върне пикапа – каза Орион, прекъсвайки тъжните мисли на Хелън. – Сам.

– А? – каза Хелън вцепенено. – Не, Хектор не бива да шофира. Не може да го виждат.

– Няма. Сега е твърде тъмно. Никой няма да ме познае – заяви Хектор. – И мога малко да замъгля силуета си, ако се натъкна на приближаващи срещу мен фарове – което вероятно няма да стане.

Хелън се огледа наоколо и забеляза, че той има право. В някакъв момент, когато не беше внимавала, слънцето беше залязло. Беше нощ и улиците бяха безлюдни. Не бяха мнозина онези, които се осмеляваха да излязат от къщите си от метежите насам. Остров Нантъкет вече приличаше на призрачен град.

– Добре, предполагам, че си прав. Благодаря, че ме спаси днес – каза Хелън на Хектор, като го прегърна. Спря се, преди да се размекне напълно и да каже нещо, което той щеше да намери за непростимо сантиментално.

– Забавлявай се довечера, принцесо – отвърна Хектор с необичайно мек глас, докато я пускаше. Той погледна към Орион и кимна веднъж, а после се обърна да си върви без нито една шега или иронично подмятане.

Хелън свенливо хвана Орион за ръка, знаейки, че Хектор току-що им бе дал това, което в ролята му на благовъзпитан придружител се равняваше на пропуск за отсъствие от часовете от Хърги. Независимо какво правеха двамата тази нощ, можеха да са сигурни, че Хектор няма да им потърси сметка за това.

– И така – тя вдигна поглед към Орион. Внезапно гърлото й пресъхна и тя преглътна. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо?

– Да – отвърна той, прехапвайки долната си устна, сякаш съжаляваше за това. – Обаче ти прекара тежък ден. А това, което искам да ти покажа, не е точно въодушевяващо.

– Е, сега вече трябва да ми покажеш – Хелън направи широк жест с ръка, за да обхване целия магазин. – Не може да съм единствената, чийто живот е тотално отвратителен.

Орион се засмя, показвайки белите си, остри зъби. Притегли Хелън плътно, притискайки я към гърдите си. Смехът бързо изчезна и той я целуна по слепоочието, едва докосвайки челото й с долната си устна, когато настроението му се промени. Част от Хелън си даваше сметка, че той я бе притеглил към себе си по две причини. Първата бе, че искрено искаше да я прегърне, но го правеше главно за да не може тя да види какво става в сърцето му.

– Повярвай, не си единствената, чийто живот е тотално отвратителен – прошепна пресекливо.

– Е, покажи ми тогава. – Хелън се дръпна назад и го погледна в очите. – Бяхме заедно до ада и обратно, Орион. Какво може да е по-тежко за преодоляване от това?

Ъгълчетата на прекрасната уста на Орион се извиха нагоре в печална усмивка:

– Семейството – отвърна той. Хелън си спомни колко тъжен ставаше Орион всеки път, щом някой споменеше баща му, Дедал. Знаеше, че там се крие дълбока, мрачна история.

– Баща ти.

– Не – каза той, като я пусна и тревожно извърна поглед. – Може би това е лоша идея.

– Хей, летял ли си някога? – попита тя бързо. Орион я изгледа озадачено, сякаш беше напълно зашеметен, каквото бе точно намерението на Хелън. – Нямам предвид със самолет – поясни тя. – Някога летял ли си, както летя аз?

– Не. Никога.

– Искаш ли?

– Това е най-щурото и диво нещо, което съм изпитвал! – изкикоти се Орион.

– Шттт – сгълча го Хелън със затворени очи. – Спри да мърдаш. Тежиш сигурно три пъти колкото Клеър. – Опитваше се да не се усмихва при звука на несдържана радост в гласа на Орион, но той правеше това почти невъзможно. Беше възхитителен, когато се развълнуваше. Трябваше да го разсее, за да може самата тя да се съсредоточи. – Идва ли някой?

На Орион му отне един миг да погледне нагоре и надолу по уличката зад Новинарския магазин, където стояха, обвили ръце един около друг.

– Всичко е наред.

Хелън почувства дъха му върху челото си, когато той отново насочи поглед към сведената й глава и затворените очи. Беше топъл и сладък, и пресекваше леко, когато той го изпусна развълнувано. В ума си тя почти разполагаше с всичките му мерки – точната пропорция на кожа, кръв и кост, която безконечно падаше към центъра на Земята. Тя посегна с онова свое друго сетиво, онова, което освобождаваше гравитацията, и го уголеми, докато то се плъзна около едрото тяло на Орион.

– Гъдел ме е! – ахна той, ръцете му, сключени около кръста й, я стиснаха здраво.

– Шттт! – повтори тя, съсредоточавайки се с усилие. И тогава го почувства. Тялото му внезапно се намести в ума й. – Получи се – прошепна тя тържествуващо.

Да освободи земното му притегляне не й костваше усилие, след като бе проумяла формата и тежестта му. Тя отвори очи, за да може да гледа лицето на Орион, докато се издигаха във въздуха и кръжаха сред облаци, сияещи в бяло-виолетово от звездната светлина. Орион имаше едно от онези лица, които постоянно я изненадваха. Точно когато си мислеше, че започва да свиква с факта колко ослепително красив е той, тя виждаше на лицето му ново изражение и огромна част от нервната й система блокираше.

– Е, къде отиваме? — попита го тя с глас, по-овладян, отколкото си мислеше. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо.

Той откъсна очи от гледката и погледна Хелън; лицето му посърна.

– Хелън – поде той, зашеметен.

– Не, сериозно говоря, Орион – прекъсна го тя твърдо. – Съгласяваш се да летиш с мен, макар да знаеш, че съм опитвала с пътник само веднъж преди, но отказваш да ми разкриеш голямата си тайна? Значи – поверяваш ми живота си, но не и миналото си?

– Не е това – каза той, а после спря да се бори с мислите си.

– Сякаш ще си разваля мнението за теб заради това, което си преживял? За толкова ли повърхностна и подвластна на предразсъдъци ме смяташ?

– Не! Не става дума за това какво ще си помислиш. Поне не изцяло – каза той; думите почти го задавиха. – За мен е болезнено да се върна там.

– И ще продължи да ти причинява болка, докато го държиш скрито – каза Хелън с по-мек тон. – Знам кой си, Орион. И може би процесът, нужен за създаването ти, не е бил най-прекрасната гледка, но довери ми се. – Тя наведе глава, доближавайки лицето си до неговото, така че бе принуден да я погледне. – Резултатът е забележителен.

Той се засмя тихо, изчервявайки се леко, а после отново стана сериозен, докато обмисляше чутото.

– Освен това – продължи тя и му се ухили решително. – Знаеш, че никога няма да те пусна обратно на земята, докато не получа каквото искам.

– Добре, печелиш... както обикновено – изпъшка той. – Отправяй се на север.

– И къде ни водя? – попита Хелън ентусиазирано.

– Нюфаундленд. Където съм роден.

От безстрастния тон, с който Орион назова родното си място, Хелън почувства, че не я водеше на място, което смяташе за дом. Не се опита да го разсее или да се пошегува, както обикновено, когато го видеше да изпада в някое от меланхоличните си настроения. Вместо това се съсредоточи върху задачата да лети толкова бързо, колкото се осмеляваше с пътник.

Само след няколко минути и няколко уточнения на курса от страна на Орион, те кръжаха над опръскана от морска пяна, блъскана от бурите голяма скала досами ледения Атлантически океан.

Вкопчена във върха на висок, тънък скален нос, се гушеше миниатюрна къщурка почти без прозорци. Нощта беше тъмна. Откъм океана се стелеше мъгла и закриваше лунната светлина. Едва различима, къщичката се осветяваше отвътре от една-единствена светлинка.

Орион въздъхна тежко и кимна, сякаш поемаше отговорност за злополучен вандалски акт.

– Това е. Тук живеят родителите ми.

– Родителите ти? – повтори Хелън, объркана. – Мислех, че майка ти е мъртва. Баща ти повторно ли се е оженил?

– Ще видиш – беше всичко, което той склони да каже, като клатеше глава.

Орион я насочи да кацне точно пред кръга от светлина, която падаше пред единствения панорамен прозорец на приземния етаж.

Като внимаваше да остане в сенките, Хелън хвърли поглед вътре. Първото, което видя, бе едър мъж, седнал в кресло, който четеше книга. Носеше избелели джинси, впита черна тениска и имаше черна коса, прошарена от преждевременни сиви нишки на слепоочията. Беше може би в средата на четирийсетте, но все още много красив и в невероятно добра форма. Острите, орлови очертания на лицето му и златистият тен, който затопляше маслинената му кожа, й напомниха за Лукас. Дори формата на ръката му, когато стискаше гръбчето на книгата, беше натрапчиво позната. За Хелън бе разстройващо да види този друг, по-възрастен мъж с ръцете на Лукас.

Хелън беше чувала няколко пъти семейството да споменава, че Лукас изглежда като син на Посейдон. Въз основа на поразителната прилика, тя разбра, че сигурно вижда Дедал, Глава на Атинската династия, прекият потомък на Посейдон и баща на Орион.

Второто, което Хелън видя, бе собствената й майка, Дафна, заспала на кушетката срещу него.

Загрузка...