8


Хелън се загледа в стената на къщата за известно време, питайки се дали бе постъпила правилно. Част от нея знаеше, че наранява Лукас повече, като не му казва направо как стоят нещата между нея и Орион, но в края на краищата не можа да го направи. Причините й бяха егоистични, но все пак основателни. Ако Лукас смяташе, че тя е с Орион, в крайна сметка щеше да се отдръпне, а тя наистина имаше нужда той да направи това.

Можеше да погледне в него и да види, че той още е влюбен в нея, но че любовта се е променила леко. Независимо какво бе казал Орион за това, че за Лукас няма да има значение дали тя е прекарала нощта с друг мъж, това бе променило нещо в него – не големината на любовта, която изпитваше, а силата й. Хелън предположи, че има логика. Дори при физическо нараняване човек е в състояние да понесе само определено количество болка, преди да изтръпне и да стане безчувствен.

Хелън видя как Мат излиза от къщата и отива до колата си. Тя си пое дълбоко дъх, канейки се да му извика и да го попита къде отива, но си спомни всички спящи хора точно под покрива, на който седеше, и се спря. Въпреки това Мат се обърна и погледна в нейната посока.

Невъзможно, помисли си Хелън, когато той се усмихна и й помаха. Няма как да ме е чул да вдишвам. Но как иначе може да се е сетил да погледне на покрива? Хелън помаха в отговор, а Мат се качи в колата си и потегли.

Все още премисляйки станалото, Хелън влетя в прозореца на Лукас и седна на леглото му. За миг си помисли да се вмъкне в леглото, но имаше шанс Лукас да се прибере у дома и да я завари там. Не беше честно да му причинява това. Хелън с мъка надигна умореното си тяло и тръгна надолу по коридора към стаята на Ариадна.

Изненада се да открие, че Ариадна е будна.

– Здрасти – тя автоматично се плъзна нататък, за да направи на Хелън място в леглото си.

– Здрасти и на теб – отвърна Хелън с разтревожена гримаса. Сърцето на Ариадна представляваше пулсираща бъркотия от емоции и Хелън знаеше, че това сигурно има нещо общо с Мат. Изрита обувките си и се вмъкна в леглото. – Току-що видях Мат да си тръгва. Двамата говорихте ли?

Ариадна избягна всякакво споменаване на чувствата си и вместо това разказа на Хелън какво бяха обсъждали двамата с Мат за това, че Потомците са впримчени в един повтарящ се цикъл. Обясни как Мат смяташе, че Богините на Съдбата имат нужда всички роли да бъдат попълнени и че ако не бъдат, цикълът просто ще започне отново със следващото поколение.

– Мисля, че всички стигат до същото заключение – кимна Хелън. – Това би обяснило защо всички изглеждаме като хора от Троя – заседнали сме. Има нещо, което не се е случило тогава и което Богините на Съдбата още се опитват да предизвикат.

– Но какво? – попита Ариадна, раздразнена. – И още нещо, което не разбирам. Защо Богините на Съдбата не могат просто да накарат това, което искат, да се случи? Не звучи смислено.

– Какво каза Мат? – попита Хелън, усещайки как стомахът й се присвива.

– Каза, че във всеки цикъл трябва да съществува сила, която работи срещу Съдбата. Нещо, което продължавала проваля пиесата, преди Потомците да могат да я изкарат докрай точно както искат Богините на Съдбата. Каза, че според него това е Немезида, която работи против сестрите си.

– Като блокира Богините на Съдбата и дава на Потомците свободна воля – прошепна Хелън. – Поне така мисли Лукас. Във всеки цикъл някой, от когото се очаква да вземе изключително важно решение, получава свободна воля и проваля плана на Богините на Съдбата.

Ариадна разтърка очи:

– Лукас има ли някаква представа кой има свободна воля в този цикъл?

Хелън се чувстваше така, сякаш вселената непрекъснато сочи обвинително с пръст към нея.

– Не сме сигурни – излъга тя.

Хелън се претърколи и отвори очи. Очакваше да види, че до нея лежи Ариадна. Вместо това видя голия гръб на мъж, който се надигаше и спускаше от дълбокото дишане на съня.

Лукас, помисли си Хелън, разпознавайки моментално тялото му. Искаше й се да прокара ръка между набъбналите мускули на раменете му и надолу по браздата на гръбнака, но нещо не беше наред. Стаята, в която Хелън се събуди, й бе позната, макар че никога преди не бе влизала в нея.

Другата Хелън бавно седна в леглото, наблюдавайки внимателно съпруга си, за да се увери, че не го е обезпокоила. Трябваше да се измъкне тайно, преди Парис да се събуди, иначе нямаше да може да си тръгне в този ден, както планираше.

Хелън гледаше как троянската Елена завърза най-простия си хитон над рамото, прибра стар колан, воал и износени сандали. Забеляза, че Елена от Троя има едно кафяво око и едно, станало синьо от белег с форма на мълния, който се спускаше през средата на ириса. Хелън знаеше, че това се е случило по време на замерването с камъни. Побоят, който Арес бе нанесъл на Хелън Хамилтън, й бе донесъл същия белег.

Другата Хелън забързано измина кратко разстояние надолу по тъмния мраморен коридор, без да обува сандалите си и спря пред една врата. В стаята имаше малко момиче, на не повече от три-четири години, все още в леглото. Момиченцето отвори очи с невероятно прозорлив поглед.

– Мамо? – прошепна момиченцето, разбуждайки се в миг. – Ще се видим ли с леля Бризеида днес, както обещахме?

– Да, Атланта – каза Елена тихо, като се втурна в стаята и затвори вратата зад гърба си.

– Ще се разходим ли първо с Господарката? – попита Атланта. Доловила настроението на майка си, тя не повиши глас.

– Не днес. – Елена облече Атланта в стара пола и шал, които взе назаем от една слугиня.

– Но на хората им харесва, когато ти и Господарката вървите през градините им. Прегръщат се и ти целуват ръка.

– Това е защото Афродита носи любов на животните и на растящите неща и те се множат – каза Елена с тъжна усмивка, докато се обръщаше, за да свърши с обличането. – Именно затова нашите хора изкараха толкова дълго без да гладуват зад стените.

– Да гладуват – както навън? – попита Атланта с тревожно намръщена гримаса.

– Точно така. Именно затова трябва да идем да се видим с леля Бризеида. Трябва да й занесем още храна.

Троянската Елена вдигна дъщеря си и я сложи на хълбока си.

– Смени си лицето, както мама те е учила – каза тя и докосна половинката от Пояса на Афродита, която висеше във формата на сърцевиден амулет на врата на Атланта. Атланта примижа, за да се концентрира, и лицето й се измени като с магия. – Не забравяй косата си – напомни й Елена и искрящите руси къдрици на Атланта потъмняха до кафяво. После Елена промени собствената си външност, приемайки обикновеното лице и набитата фигура на отрудена полска работничка, преди двете да излязат от стаята.

Проправиха си бързо път през двореца и надолу до готварниците. Една старица, която се бе грижила за Бризеида като бебе, подаде на Елена приготвен вързоп, който тя привърза на гърба си. С бърз поглед, за да се увери, че никой освен преданата стара жена не гледа, тя се измъкна крадешком през една задна врата и мина през градините с подправки. Елена изтича бързо до стената с дъщеря си, здраво вкопчена в нея. Набирайки скорост, когато стигна до укрепленията, тя се изкатери по едната страна на стената и слезе от другата толкова бързо, че стражите не можаха да я видят на слабата предутринна светлина.

Атланта не се страхуваше, макар да знаеше, че извън стената тя и майка й са в смъртна опасност. Елена се усмихна гордо на смелата си дъщеря и се промъкна през спящия обсаден лагер. Спряха при една от най-големите шатри и подсвирнаха тихичко на входа.

Миг по-късно една жена, която изглеждаше точно като Ариадна, се появи и обгърна предрешените майка и дъщеря в топла прегръдка.

– Бризеида – тихо каза Елена на жената. Етървите си размениха топли целувки по двете бузи.

– Няма много време за гостуване – каза Бризеида, докато въвеждаше Елена и Атланта в палатката. – Ахил ще се върне скоро.

– Има лесно решение за това. Такова, което ни позволява да прекарваме заедно толкова време, колкото пожелаем – отвърна Елена с подсказващ тон, като остави да се появи истинското й лице.

– Не започвай – предупреди Бризеида. – Няма да го напусна.

— Знам. — Елена пусна Атланта на земята и й даде дървена фигурка, с която да си играе, а после подаде на Бризеида вързопа с храна. — Мислила ли си какво ще стане, когато Ахил се присъедини отново към бойните редици?

— Може никога да не се присъедини към тях. Той презира Агамемнон и отказва да изпълнява повече заповедите му.

— Не е прекосил морето с армията си ей така, за нищо, Бризеида.

— Давам си сметка за това. — Очите на Бризеида искряха от гняв. – Но сега е различен. Каза ми, че няма повод за вражда с брат ми.

— Няма значение дали има вражда с Хектор, или не. Това е война. Не оставяй любовта ти към Ахил да те заслепи.

– Не съм. – Бризеида извърна поглед. — Но знам от коя страна на стената съм.

– А от коя страна на войната? А тя? — изрече Елена с тих умолителен тон, като посочи към Атланта. Видя очите на Бризеида да се разширяват от тревога и разбра, че рискът да доведе Атланта си е струвал дори само по тази причина. Елена изтъкна доводите си, докато имаше шанс: — Ахил дойде тук да убие Тиранина. Това беше доводът на Агамемнон, който го убеди да се бие.

– Атланта няма никаква причина да се бои от него, кълна се – каза Бризеида, като погледна закрилнически надолу към Атланта. – Той никога не би убил дете. Не го познаваш.

Двете етърви се погледнаха гневно. Единственият звук в шатрата идваше от Атланта, която шепнеше на куклата си.

– Харесва ли ти красивата градина, която направих? Слънцето никога не прежуря и пчелите никога не жилят, а камъчетата никога не ти влизат в сандалите — гукаше Атланта, напълно вглъбена в играта си.

Елена завъртя развеселено очи и прошепна на Бризеида:

– По цял ден си представя съвършен свят, където никой не страда. Не е ли ужасяваща?

Бризеида отново извърна поглед и лицето й посърна от мрачни мисли:

– Добре е, че се е родила момиче. Сега никой не подозира, че тя е Тиранинът. Не и наистина.

– Тогава защо Ахил остава тук, въпреки че войниците му гладуват? – попита Елена отчаяно. Бризеида нямаше отговор. – Сестро, вярвам ти, когато казваш, че той никога не би убил дете. Ахил е човек с дълбоко вкоренени принципи – принципи, които го доведоха в Троя. Някога мислила ли си, че да отърве света от Тиранина е толкова важно за него, че може да е готов първо да я изчака да порасне, преди да я убие?

– Трябва да си вървиш – каза Бризеида внезапно, ръкомахайки във въздуха, сякаш се беше изпълнил с мухи. – Той ще се върне всеки момент.

Елена въздъхна и сведе глава в знак на поражение, а после протегна ръце надолу да вземе дъщеря си.

– Ще се върна с още храна след няколко дни.

Двете жени се прегърнаха, отначало предпазливо, сякаш още бяха във вражда, а после с истинска нежност. След това Елена и Атланта се маскираха и напуснаха вражеския лагер.

Хелън се събуди с дебел кичур от косата на Ариадна в устата си. Изплю го и мислено се извини, че го е олигавила целия, а после се претърколи на другата страна. Претърколи се върху нещо, което изписка. Оказа се Анди, която заразмахва ръце към нея и издаде някакви протестни звуци в съня си. Пожелавайки си Ноел да донесе дори само още един матрак, върху който момичетата да спят, Хелън се смъкна долу до края на леглото и изпълзя навън толкова тихо, колкото можеше, без да смачка някого.

Докато излизаше от стаята, Хелън обгърна с ръце тялото си, опитвайки се да отърси спомена. Този й се беше сторил по-близък от другите, сякаш този път бе нещо повече от обикновен зрител. Всъщност на половината от спомена беше започнало да й се струва, че в онази шатра беше Хелън от Нантъкет, а не Елена от Троя. Все още можеше да почувства топлата, извиваща се тежест на малкото си момиченце (поправка – малкото момиченце на Елена от Троя) в ръцете си, затова, разбира се, се натъкна на Лукас в коридора. До болка копнееше да прегърне някого от тях — или момиченцето, или баща му — толкова отчаяно, че почти изстена.

– Мислех, че си се прибрала у дома – каза Лукас след кратка пауза.

– Не съм била там от дни – отвърна Хелън, взирайки се жадно в него. – Искам да кажа, защо да си правя труда, когато всички са тук?

– И идват още – каза той, като се намръщи внезапно.

Хелън кимна:

– Срещата на Династиите. Обади ли се на...

– Орион? Да – потвърди Лукас, довършвайки изречението й. – Чака ни в библиотеката.

– Колко е часът? – попита Хелън и надзърна, примигвайки, към полегатата светлина, нахлуваща в един прозорец наблизо.

– Минава два. – Той се засмя на шокираното изражение върху лицето на Хелън. – Ще дойдеш ли при нас долу? – попита, като мина покрай нея и се отправи към стълбището. – Трябва да направим планове.

– Дай ми само минутка – каза Хелън, като посочи измачканите си дрехи и разчорлената коса.

– Не бързай – каза Лукас. Докато минаваше край нея надолу по коридора, той се наведе, прокарвайки длан нагоре по ръката й. Голямата му длан погълна всяка извивка от крехките й мускули, обгръщайки ги един по един и оставяйки пътечка от настръхнала кожа и изправени косъмчета. Допирът на кожата му върху нейната беше толкова топъл, че тя потръпна, когато топлината му се отдръпна – което се случи твърде бързо.

Хелън надникна първо да види баща си. Джери все още спеше дълбоко, но дори застанала над него, тя чуваше как сърцето му бие силно и равномерно. Изглеждаше, сякаш е в друг свят, мирен свят, който не му се искаше да напусне. Хелън не знаеше дали е така, но се надяваше, че ако Джери просто спи, Морфей бди над него.

Изтича до банята, съумявайки да изпревари Ариадна и Анди под душа, преди да са се измъкнали от леглото. Стрелна се вътре преди дори да започнат да драскат по вратата и я затвори зад гърба си с доволна усмивка.

Пусна крана и започна да смъква дрехите си с все още ярко горящия спомен за дланта на Лукас върху ръката си. Бързо взе душ. Докато се подсушаваше с кърпа, една друга случайна среща в друг тъмен коридор, преди столетия, се раздипли в ума й като парата, издигаща се от белите плочки.

Ланселот отсъстваше от Камелот от много месеци.

Варварите – едри, руси нашественици от обвита в ледове земя – създаваха доста работа на Рицарите на Кръглата маса. Бащата на Гуинивиър се беше сражавал с варварите цял живот, както и баща му преди него. Сега, когато женитбата между Гуинивиър и Артур бе уредена, поклонниците на дракона и вълка от заснежения свят бяха проблем на Артур и следователно проблем на всеки рицар, заклел се да му служи, в Британия. Ако островният дом на Гуинивиър трябваше да оцелее, то варварското нашествие трябваше да бъде спряно или всеки, роден в Британия, щеше да бъде убит, преди да изтече годината.

Артур не беше подготвен за Берсерките2. Неговите мъже бяха редови войници, обучени в римския начин на воюване. Не бяха свикнали с предизвиканите с помощта на опиати състояния на транс, с които варварите си служеха, за да изпращат бесните си орди да връхлитат с крясъци върху мъже, жени и деца. Ужасите, които войниците на Артур виждаха по време на тези светкавични набези, вземаха своя дан от тях. Рицарите бяха малочислени, а се зараждаше тотална война.

Артур още бе в кампания на север, опитвайки се да намери решение. Ланселот се беше върнал в Камелот преди два дни, но Гуинивиър още не го беше виждала. Той избягваше да остава насаме с нея и тя подозираше, че не е само защото Артур е неин съпруг, както и двамата знаеха твърде добре. Имаше нещо по-дълбоко, което го възпираше. Нещо ужасно му се беше случило. Гуинивиър можеше да го види в очите на Ланселот – те горяха като две току-що духнати свещи. Цветът още бе наситен, но цялата топлина си бе отишла.

Гуинивиър знаеше, че трябва да говори с Ланселот, да го насочи обратно в правия път или той щеше да се отклони както от дълга, така и от семейството си.

От нея зависеше да го излекува, дори ако сърцето й се късаше, когато бе близо до него, когато виждаше измъченото изражение на лицето му, докато той си представяше Артур в леглото й.

– Ланселот – повика го Гуинивиър, докосвайки лакътя му в тъмния коридор. Внимателно го придума да се обърне и да я погледне в лицето. – Моля те. Говори ми.

– Гуен – промълви той тихо, притегляйки я близо до себе си. В очите му имаше объркано изражение, като на малко момче. Той подръпна ръката й и тя го последва без нито дума или мисъл на протест.

Ланселот я поведе далече от главната пътека и надолу по една издигната ниша, която гледаше към тъмните мочурища, заобикалящи Камелот. Лунна светлина струеше в кръстовидното тясно прозорче, светейки достатъчно, за да може тя да види натежалия похотлив поглед, който дърпаше надолу клепачите му. Устните на Гуинивиър се разтвориха с десетки неизречени думи, когато се взря в очите му. Бедрата на Ланселот се приближиха до нейните за един напрегнат миг, а после той се отдръпна, пускайки я напълно.

– Не биваше да идваш при мен тази нощ.

– Но ти не ми донесе вест от родината ми в Летните земи – отвърна тя, вдигайки усмихнато лице към светлите му очи, като скъси разстоянието между тях. – Каза ми, че ще седиш при баща ми и ще ми донесеш знак, че ме помни.

Лицето на Ланселот пребледня, очите му се разшириха от жал и Гуинивиър разбра.

– Не може да бъде – каза тя; внезапно гласът й бе станал висок и момичешки.

Баща й беше мъртъв. Не беше възможно този свадлив, хитър и изненадващо забавен огромен мъж да е мъртъв. Бе твърде голям инат, за да умре. Но Гуинивиър виждаше истината, изписана по лицето на Ланселот. Предводителят на нейния клан, баща й, бе мъртъв.

Завладя я тъга. За миг изгуби контрол и стаята запука от синьо-бялата светлина на вещерския й огън.

– Омъжих се за Артур, за да бъдат баща ми и нашия клан в безопасност от варварите. – Тя изхълца невярващо. – Всичко това – каза, като посочи отвратено към накитите и скъпата рокля, която носеше сега вместо скромната дреха от домашно тъкан плат – беше за да защитя баща си и клана си.

– Знам – каза Ланселот, като пристъпи напред да улови ръцете на Гуинивиър. Отскочи неволно назад, когато вещерският й огън премина през него, но овладя болката и не я пусна. – Гуен – каза умолително, като се задъхваше. – Вината не е на Артур. Бихме се и загубихме. Аз загубих. Артур дори не беше там.

Стаята притъмня, когато Гуинивиър се овладя и бяло-синият огън угасна.

– Но аз се омъжих за Артур вместо за теб, за да спася клана си – каза тя. Гласът й бе треперлив и спаднал до шепот. – Отказах се от теб, за да предпазя клана си.

— А сега твоят клан вече го няма. – Очите на Ланселот потъмняха. – Но не заради Артур. Заради мен.

Ланселот седна на пода на кулата и прокара ръка през косата си. Разказа историята си бързо и тихо, опитвайки се да запази спокоен тон.

Летните земи се бяха наводнили, както винаги по време на ежегодните приливи. Пътищата бяха непроходими, а каквато и да е битка – немислима в подобния на тресавище терен. Докато жените и децата бяха на сигурно място в залятата си от водата родина, повечето мъже бяха заминали да се присъединят към кампанията на Артур срещу варварите на север, както правеха винаги по това време на годината.

Ланселот беше останал, за да научи как жените отглеждат всевъзможна реколта във водата, вместо в пръстта, а Артур се съгласи, че познаването на тези умения може да е полезно в Камелот.

Ланселот бил във водните ниви с жените, когато видял корабите с герба на дракона да влизат право в наводнените низини.

– Останах с жените в нивята, вместо да отида при баща ти – каза дрезгаво Ланселот. – Когато не можех да се бия повече, отмъкнах един кораб и изпратих колкото жени и деца можах да прибера далече от клането. Баща ти беше... Беше убит.

Гуинивиър знаеше, че той се бе готвел да каже „изтезаван“. Нямаше значение как Ланселот се опитваше да смекчи удара за нея. Вредата бе нанесена. Тя се беше оставила да бъде предложена за съпруга на мъж, когото не обичаше, защото беше вярвала, че правейки това, ще спаси клана си. Но не се получи. Баща й бе мъртъв, а племето й се бе разпръснало. Напразно се омъжи за човек, когото не обичаше.

– Благодаря ти, че спаси колкото можа от клана ми – прошепна тя. – Задължена съм ти за това с живота си. Отново.

Ланселот я погледна с такава неприкрита нужда и отчаяние, че тя посегна, обгръщайки лицето му с длани.

– Аз съм виновен – повтори той с пламнало лице.

– Не, не те виня за погубените животи. Благославям те заради животите, които спаси – каза тя нежно, като наистина вярваше във всяка дума и се надяваше той да й повярва достатъчно, за да си прости.

– Гуен – промълви той и обви здраво ръце около нея, притискайки се към нея с цялото си тяло, залят от вълна на нужда.

Притисна уста към нейната, стряскайки я. Въпреки всички прошепнати думи и изпълнени с копнеж погледи, никога не се бе осмелявал да я докосне. Това беше първата им целувка – първият път, когато пресичаха тази граница. Гуинивиър знаеше, че Ланселот ще страда повече, задето е предал Артур, своя братовчед, крал и най-близък приятел, повече, отколкото щеше да страда тя, защото Ланселот обичаше Артур, а тя – не. Гуинивиър се притисна към раменете му за миг, опитвайки се да му спести вината, която знаеше, че той ще изпита, преди да се поддаде на прилива на отчаяние, който чувстваше да се надига в него.

Ръцете му се заровиха в косата й, при което фибите, които я придържаха, се разлетяха, а кичурите се спуснаха разбъркано около мазолестите му пръсти. Устните му разтвориха нейните. Гуинивиър се отпусна назад върху каменните плочи на настилката и придърпа Ланселот върху себе си. Той плъзна коляно между бедрата й, избутвайки множеството пластове от фусти нагоре, докато ръката му успя да стигне до голата кожа отдолу. Раздра долната й риза и я смъкна, а тя извика, когато копринените връзки се врязаха в кожата й. Ланселот се укроти и внимателно отстъпи назад.

– Причинявам ли ти болка? – попита с пресекващ глас и уязвими очи.

– Причиняваш ми болка единствено когато ме напускаш – отвърна тя, обвивайки се около него. – Не ме оставяй никога повече.

С все още бясно блъскащо в гърдите й сърце, Хелън бързо подсуши косата си и затича към библиотеката, за да се спаси от взетия назаем спомен, преди да стане още по-ясен и жив. Спря на вратата и размаха длани, за да пропъди горещото изчервяване на бузите си, напомняйки си, че в нейния спомен Гуинивиър предаваше съпруга си, затова не биваше да му се наслаждава толкова много, а в този живот тя и Лукас бяха братовчеди, така че преди всичко не й влизаше в работата да изравя от миналото тези стари спомени.

Дочу плътния глас на Лукас през вратата на библиотеката и след такъв жив спомен дори това беше достатъчно, за да й се завие свят. Спомни си как Ланселот я отведе в покоите си, как развърза връзките на роклята й и... други неща. Изчерви се до кръв.

Спри да бъдеш такъв огромен, пулсиращ хормон и влизай вътре, сгълча се тя, като тръсна ръце. Едва ли всички ще знаят какво си мислеше току-що.

Бутна вратата, за да я отвори, и видя как Орион незабавно хвърли поглед надолу към гърдите й, погледна обратно нагоре към нея и повдигна вежда, когато по лицето му се разля многозначителна усмивка. Освен може би Орион, помисли си тя, пожелавайки си да се строполи мъртва на място в същия този миг.

Мъжете се изправиха да поздравят Хелън, но Касандра си остана в голямото кожено кресло, което смаляваше крехкото й тяло. Хелън се поклони почтително на Оракула и забеляза, че Касандра държи iPad-а си на скута.

– Какво става? – попита Хелън, пренебрегвайки резкия прилив на топлина, когато седна на единственото свободно място – до Лукас, разбира се.

– Ново нападение – отвърна Касандра мрачно, като подаде на Хелън iPad-a.

– Цунами в Турция – каза Орион. Хелън превъртя снимките на наводнена земя.

– Но защо тук? – попита тя, като гледаше пострадалата област в Турция. – Това не е голям и важен град.

– Вече не – каза Лукас. – Но преди три хиляди и триста години там се е намирала Троя.

– На това му се казва отмъщение – прошепна Хелън, затваряйки iPad-a.

– Боговете стават по-дръзки. – Касандра се облегна назад в гигантското си кресло, с чело, изпито от тревога. – Потомците не могат да губят повече време. Трябва да се обединим.

– А за да направим това, трябва да открием как ще се справим с тази среща на Династиите – каза Хектор, вземайки инициативата. – И тримата сте Наследници, затова ще стоите зад Главите на своите Династии. С изключение на Орион, разбира се, който е Глава на Римската. Предполагам, че зад теб ще стои твоят заместник в Династията.

– Ако ще адът да замръзне, няма начин да стоя с Фаон зад гърба ми – каза Орион с гримаса. Видя въпросителните изражения върху лицата на Лукас и Хектор и разбра, че трябва да обясни: – Фаон и по-възрастният му брат, Корвус, спореха кой от тях да бъде мой наследник, когато бях малък.

– Я чакай, Корвус ли? – попита Лукас и се наведе напред. – Баща ми убил Корвус още преди някой от нас да е бил роден.

– Не, Кастор е мислел, че е убил Корвус. Но той оцелял – обясни Орион. Сниши глас: – Повярвайте ми, иска ми се да беше иначе.

– Орион, не е нужно да обясняваш – каза Хелън, опитвайки се да му спести болката.

– Всичко е наред, Хелън. И без друго щеше да се наложи в крайна сметка да им разкажа за белезите си – каза той и й отправи печална лека усмивка. – Братовчедът на майка ми, Корвус, официално ме предизвика на двубой, когато бях на единайсет. Аз победих.

– В Колизеума ли? – попита Хектор. Орион кимна. – Леле. Вярно ли е, че ако членове на Римската династия се убият един друг в Колизеума, не стават Прокуденици?

– Вярно е. Рим е пролял толкова много кръв в пясъците на Колизеума, че Фуриите вече не могат да проследят кръвните дългове. Това е прокълнато място — каза Орион с унил глас. Очите на Хектор блеснаха завистливо, сякаш би дал всичко, за да се бие в Колизеума, но измъченото изражение върху лицето на Орион го възпря да изрече на глас това желание. – Когато убих Корвус, Фаон загуби единствения си съюзник – човекът, който го беше отгледал като свой син. Фаон е готов да ми забие нож в гърба в мига щом ме погледне. Никога няма да застана редом с него.

– Е, това е нещо, което трябва да се има предвид – каза тихо Лукас и последва тежко мълчание.

Хелън видя как сърцето на Хектор се изпълва със съчувствие към приятеля му. От всички тях Хектор най-добре можеше да разбере Орион. Тази мисъл бе странна за Хелън, но и двамата бяха убийци. Ярък проблясък от посоката на Касандра привлече погледа на Хелън. Сребристата сфера, която висеше в гърдите й, се раздипли като отблясъци от лунна светлина от водите на тъмно езеро.

– А ти не бива дори да се доближаваш до Фаон – каза внезапно Орион, като проследи погледа на Хелън и посочи към Касандра. Тонът му беше нетипично груб. – Ако се опита да те хване насаме, ела право при мен. Ясно?

Касандра кимна предпазливо, озадачена от гневния му поглед.

– Защо? – попита Лукас.

Устните на Орион се извиха в горчива намръщена гримаса, сякаш усещаше противен вкус в устата си. Поклати глава, сякаш искаше да прогони въпроса.

– Защо? – повтори Лукас, без да отстъпва.

– Той е чудовище. – Орион извърна поглед, тонът на гласа му се сниши. – Налита само на малки момичета.

Касандра извърна поглед и се намръщи; светлината в гърдите й стана мъждива.

– Аз не съм малко момиче – каза тя тихо, но никой не реагира.

– Сигурен ли си за това? – Хектор попита сериозно Орион.

Орион кимна:

– Малката сестра на баща ми. – Не се задълбочи в обяснения. – Повярвай ми, Касандра е негов тип. Ама че семейство си имам, а?

– Те не са твоето семейство – каза Лукас остро. Наклони брадичка към Хелън, Хектор и Касандра, включвайки всички, преди да погледне обратно към Орион с овладяно изражение. – Ние сме твоето семейство. Ще стоиш при нас.

– Ние сме кръвни братя – напомни му Хелън.

– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също ще съм нащрек да не би някой да ми забие нож в гърба – каза Хектор с помръкнало лице. – Тантал ще е там. Кой знае какво ще направи като ме види? – Той хвърли поглед към Лукас и двамата споделиха печална усмивка. – Страхотно семейство си имаме и ние, а?

– Мисля, че ние петимата трябва да стоим заедно, каквото и да става – каза Хелън преди Хектор да успее да се разстрои повече. Прехапа устна, натъквайки се на препятствие. – Само дето Касандра трябва да остане неутрална, нали? Тя е Оракулът и е по-важна от всички ни, затова ще е единствената, която ще остане седнала.

– Правилно – каза Хектор с бързо кимване. – Когато Династиите се срещат, тя е смятана за по-важна от всички кръвни връзки и седи сама.

Хелън хвърли поглед към Касандра, толкова мъничка в онова голямо кресло. Тя винаги беше сама.

– Това устройва ли ви? – попита Хелън смутено.

– Никога преди не е действало така – каза Хектор бавно. Миг по-късно той се огледа наоколо, усмихнат, взел решение: – Ако стоим заедно, ще бъде, сякаш сме отделна, наша Династия – Потомците-Наследници или нещо такова. Готов съм да го направя, но мисля, че родителите ни ще бъдат бесни.

– И какво? – каза Лукас с опасно проблясващи очи. – Ние не правим нещата, както са ги правили те. Аз казвам да стоим заедно.

– Съгласен съм – каза Орион с категорично кимване. – Но само ако Хелън е водачът ни.

Хелън избухна в смях:

– Ти сериозно ли? – Огледа се наоколо и видя, че всички кимат в знак на съгласие. – Чакайте. Стойте. Аз не мога да съм водачът.

– Да, можеш – кимна Хектор. – Всъщност ти трябва да си водачът.

– Е, кога всички започнахте да поглъщате лудост за закуска?

— попита Хелън с изчерпващо се търпение. Та тя дори не искаше да печели състезания по бягане – адски сигурно беше, че не иска да бъде водачът на Потомците-Наследници. – Аз съм най-лошият избор. Хектор...

– Хектор не може да бъде водачът, Хелън. Той не е Наследник – обясни Касандра с нисък глас. – А Орион вече има твърде много врагове, които се опитват да го убият. По-лошо – твърде много хора смятат, че той е Тиранинът. Ще го предизвикат в мига, щом излезе напред като предводител на Наследниците.

– Лукас тогава – предложи Хелън с нотка на отчаяние, промъкваща се в тона й. – Той е най-умният. Редно е той да ни води.

– Лукас е брат на Оракула – Касандра поклати тъжно глава.

– Това би дало твърде много власт на Тиванската династия. Родната ти майка би го оспорила. Трябва да бъдеш ти.

– Не – каза Хелън простичко. – Не искам да го правя.

– Лош късмет, принцесо. – Хектор й се усмихна с вбесяващо самодоволство. – Хайде, винаги си знаела, че трябва да си ти.

– Но аз не знам нищичко! — възкликна тя, изстрелвайки се нервно от мястото си. – И съм най-лошият боец. Ами ако някой от друга Династия ме предизвика на двубой или нещо от този род? Ще загубя, без никакво съмнение. – Хелън закрачи наоколо, като прокарваше ръце през косата си.

– Ако си наш водач, изобщо няма да се биеш – каза Лукас; това ново развитие му харесваше все повече и повече. – Обикновено, когато бъдат предизвикани, предводителите избират застъпници, които да се бият вместо тях – обикновено най-добрият боец. Лоша идея е най-добрият ни боец да бъде предводителят.

– Окей, всички сме съгласни. Хелън е шефът – заяви Орион.

Не сме се съгласили... – прекъсна го Хелън, но Орион продължи да говори, без да я слуша.

– Сега всичко, което трябва да направиш, е да избереш застъпник. – Той се изправи и се поклони официално на Хелън. – Приемам.

– Как ли пък не – Лукас се изправи и застана готов за битка редом с Орион. – Аз съм защитникът на Хелън.

– Не мога да ти позволя да направиш това, братле – Орион поклати извинително глава.

– Нима току-що каза „да ми позволиш“? – попита Лукас слисано.

– Дами, моля ви – каза Хектор, като смушка Орион и Лукас, за да ги раздели, и застана между тях. – Не слушахте ли? Предполага се, че защитникът трябва да е най-добрият боец. Ясно е, че това съм аз.

– Наистина? Докажи го – каза Лукас хладно.

Хелън предусещаше, че се задава кавга. За нея бе убийствено да си помисли които и да било от нейните мъже да се наранят взаимно и макар още да не беше готова да го приеме, знаеше, че има само един от тях, когото някога би била в състояние да изпрати в опасност.

– Хектор – заяви тя твърдо. – Ако аз съм предводителят, искам Хектор да бъде мой защитник. – Хелън погледна Лукас и Орион с решително изражение. – Той е най-добрият боец.

– Само така, умно момиче. Вече вземаш правилните решения. Може да си по-добър водач, отколкото си мислиш. – Хектор се ухили.

– Чакайте – възрази Лукас.

– Приемаш ли? – Касандра попита Хектор без да обръща внимание на брат си.

– Да – отвърна той незабавно.

– Аз съм свидетел. От този ден нататък Хектор е защитникът на Хелън. Ако някой предизвика Хелън, Хектор ще се бие вместо нея. – Касандра погледна остро Орион. – Лукас ще бъде заместник на Хектор.

– Чакай само една минута, по дяволите – избъбри Орион.

– А ти ще бъдеш мой защитник – изрече Касандра високо, за да надвика възраженията му. – Така Атрей предвожда, Тива закриля Атрей, а Атина и Рим закрилят Тива. Трябва да покажем на всички, че времето на битките между Династиите е приключило. Най-добрият начин да направим това е петимата да поверим един на друг живота си.

Орион рязко затвори уста, обмисли за миг чутото и въздъхна неохотно:

– Това звучи много смислено.

– Приемаш ли? – попита го Касандра с боязлива нотка в тона.

– Ще бъдеш ли мой защитник?

– Да – отговори Орион сериозно. После се усмихна и леко я побутна. – Разбира се, че приемам, котенце.

Касандра се усмихна в отговор, облекчена.

– Аз ще бъда свидетел – каза Хелън, усещайки, че това трябва да бъде изречено на глас. – Орион е защитникът на Касандра.

– Тя хвърли поглед към Лукас, за когото й бе ясно, че едва се сдържа да не проговори. – Има ли нещо, което искаш да кажеш?

– Не ми харесва да съм изтласкан встрани – каза той ядосано. – Но ще се справя с това.

– Добре. Значи сега сме отбор – каза Орион и огледа всички. – Това сигурно ще е интересна среща.

– Мат! – изсъска Клеър. – Може ли да се съсредоточиш, ако обичаш?

Мат обърна глава и погледна Клеър с празно изражение. Току-що беше казала нещо за Хелън, но той не беше сигурен какво.

Беше разсеян.

В този момент един кораб акостираше на брега в Грейт Пойнт, точно под фара. Корабът беше малък. Мат не го чу да стърже по пясъка чак от къщата си в Сиасконсет – нито видя как тримата мирмидонци изскачат с лекота от плавателния съд, сграбчват страничните бордове и отнасят кораба нагоре по брега, тичайки без усилие. Мат не присъстваше тялом, когато още десет по-малки кораба последваха този и войниците му слязоха на брега, но си даваше сметка за случващото се, сякаш е там. Дори когато Клеър размаха ръка в лицето му и въздъхна от раздразнение, очите му можеха да видят също и точните стъпки на неговите трийсет и трима войници, докато се изкачваха безшумно от ватерлинията.

– Привет – поздрави Клеър с разтревожена гримаса. – Смяташ ли някога да приземиш този космически кораб и да се включиш в разговора?

Мат се изсмя иронично.

– Да приземя този кораб – повтори той, докато усещаше как членовете на неговия слизащ на сушата екипаж оглеждат терена с войнишка прецизност. С тази нова, удвоена възприемчивост Мат видя един воин-мирмидонец с черна и лъскава кожа като раковина да коленичи и да полага ръка върху студения пясък в плавно, бързо движение.

Той е тук. Умът на нашия господар е с нас точно сега – каза Теламон.

Мат си спомни, че Теламон е принц от неговия вид и един от най-добрите му военачалници.

Още един бряг, братя – каза той печално. Теламон потри ръце, за да изтръска пясъка. Противната презрителна гримаса на лицето му даваше ясно да се разбере, че още ненавиждаше пясъка след всичките тези години далече от Троя.

– Какви са заповедите ви? – попита един войник с черни мравешки очи.

Направете лагер. Ще чакаме господаря си тук – нареди Теламон. – Когато е готов, той ще се присъедини към нас.

– Добре ли си? – попита Ариадна печално.

Мат примигна силно и най-накрая успя да пропъди образа от ума си.

– Добре съм – отвърна той и се съсредоточи върху задачата на дневен ред. – Продължавай, Клеър.

– Добре, както казах, първия път, когато видях нещо странно – е, по-странно от обикновено, – беше, когато Лени посягаше към една лъжица. Тя се разтресе за секунда, а после просто литна в ръката й.

– И тримата видяхме нещо подобно на това, когато бяхме в болничната стая на Анди – добави Ариадна.

– Опиши го – каза Мат, обръщайки се към Анди.

– Ами тя първо се ядоса, а после светна. От кожата и косата й започнаха да се сипят искри, като дъжд – каза Анди; прекрасният й глас се изпълни със страхопочитание, когато си спомни. – Цялото обзавеждане в стаята ми започна да трака и мога да се закълна, че почувствах леглото ми да се движи.

За миг в спалнята на Мат се възцари тишина, докато всички мислеха за това.

– Почувствах подобно странно нещо, когато Хелън се ядоса онзи ден – добави Джейсън неохотно.

– Какво стана? – попита Мат.

– Тя и Лукас бяха влезли да нагледат Джери и започнаха да се карат. Предполагам, че е било доста лошо, защото слязоха в клетката за борба, за да уредят спора. Можех да се закълна, че почувствах къщата да се разтърсва за секунда.

– Това може да е било разтърсване от удар – предположи Мат. – Достатъчно силни са да разтърсят къщата, когато се ударят в земята.

– Това беше преди да слязат долу. Просто вървяха, Мат – каза Джейсън, свивайки рамене. Мат спря за миг, замислен.

– Видяхте ли мълнии? – попита той трите момичета.

– Не и наистина – каза Ариадна. – Това, което видяхме, определено беше от електрически произход, но не мога да проумея защо би накарало предметите да се раздрънчат така. Цялата история беше просто странна. И плашеща.

– Гласът й беше много особен – добави Клеър, разтривайки ръцете си, сякаш я бяха полазили студени тръпки.

– Твърде вибриращ – каза Анди натъртено. – Аз съм сирена, познавам гласовете и никога преди не съм чувала такова нещо.

– Звучеше като богиня – каза Ариадна, обобщавайки впечатлението от името на трите. – Нещо й се е случило, хора.

– Мислиш ли? – каза Джейсън, като завъртя очи. – След всичко, което е преживяла, със сигурност се е променила доста. Това не значи, че се е променила за лошо. Бъдете малко снизходителни. Току-що се е сражавала с бог.

– И спечели – добави Мат тихо. – Сражава се с бог и победи. Колко силна мислиш, че трябва да е, за да направи това?

– По-силна от всеки Потомък. От всеки в историята. – Гласът на Ариадна потрепери.

– Била е измъчвана, хора – възрази Джейсън строго.

– Именно – отвърна Ариадна. – И мислиш, че такова преживяване ще я промени към по-добро?

– Това е нелепо – каза Джейсън гневно. Завъртя се рязко и се втурна към вратата.

– Джейсън – поде Клеър, но той се обърна назад и я прекъсна.

– Знам, че с Хелън сте най-добри приятелки още от малки и че тя се променя много и това те плаши. Но всеки се променя. Само защото не разбираш какво се случва на Хелън, не означава, че имаш причина да се страхуваш от нея. Надявам се всички да осъзнаете това, преди да направите някоя глупост.

Джейсън ги остави да стоят стъписано и да се взират един в Друг.

– Има още нещо – каза Клеър; гласът й с мъка си проби път през стегнатото й гърло. – Опитах се да говоря с Хелън за начина, по който се променя. Тя даде доста ясно да се разбере, че не я е грижа. Просто иска да победи. – Клеър отново разтри ръце, сякаш й беше студено. – Онази Хелън, която познавах, не я беше грижа дали ще победи. Преди не се е опитвала да спечели дори състезание по бягане.

Страхуваше се. Всички се страхуваха. Най-лошата част беше, че Мат изпитваше присвиващо стомаха му усещане, че трябвало да се боят.

Сети се отново за онзи морален въпрос, който Зак повдигна веднъж. Дали Мат наистина би убил някой, който още не е сторил нищо, за да възпре въпросния човек евентуално да убие милиони? Кое беше правилно?

Колко време още, капитане? – попита един от мирмидонците.

Скоро – отговори Теламон. – Господарят още се колебае.

Невъзможно – каза друг войник. Блестящите му червени очи се присвиха от гняв. – Не може да е той, ако се колебае. Ахил никога не би се отклонил от истинската ни мисия. Той загина за нея.

Търпение – каза Теламон заповеднически.

Търпение – изрекоха напевно в отговор мирмидонците със сдържано благоговение, сякаш рецитираха катехизиса. Това бе ритуал, който бяха изпълнявали много пъти.

Старите клетви за вярност от живота му на простосмъртен все още го теглят – продължи Теламон, за миг слагайки успокояващо ръка върху рамото на свой другар, като състрадателен съветник или свещеник. – Но още по-стари обети за вярност започват да изплуват на повърхността. Кураж.

Кураж – повториха войниците в един глас веднага щом Теламон им подаде думата. Тяхната войнишка версия на думата „амин“ отекна като гръм през дюните и силата на слетите им гласове издигна пясъчни вихрушки от хълмистите дюни и ги изпрати във въздуха като дим над водата.

Краят на този цикъл е близо – продължи Теламон целеустремено. – И накрая сърцето на нашия господар ще го доведе обратно при нас. Приятели, помнете. Острието ще избере именно този съд, защото острието знае, че този съд най-много от всички други споделя нашето желание.

– Мат? – попита Ариадна.

Мат отново примигна силно и се фокусира върху нея. Изглеждаше разтревожена.

– Какво мислиш, че е редно да направим?

– Първо трябва да открием колко далеч е готова да стигне – каза той мрачно. – А после всеки от нас ще трябва да реши – всеки от нас сам за себе си – колко далеч сме готови да отидем, за да я спрем.


2 Първоначално берсерките са били викингски воини, посветили се на бог Один, които преди битка изпадали в неконтролируема ярост. Отличавали се с изключителна ярост, сила и безстрашие. Произходът на името е спорен: идва или от обичая им да се обличат в мечи кожи, или от навика им да влизат в бой без ризница и щит. Вероятно от името им идва английската дума berserk (буен, стихиен, невъздържан). – Б. пр.


Загрузка...