Целувката на змията

Глава първа Отново в ръцете на любимия

Печалният контраалт на Патси Клайн разнасяше любовна песен от джубокса в „Норт Ин“. Това беше отклонение от обичайния рокендрол, който караше летните посетители да скачат от местата си, да размахват дяволския знак във въздуха, отклонение, подобаващо на настроението през ранния октомври, интимно и уютно, сладко с капка носталгия. Циганското лято тъкмо беше свършило. Когато светлината преди залез беше златиста, особен дъх с есенен привкус се прокрадваше във въздуха. Атлантическият океан, който се виждаше през прозорците на „Норт Ин“, изглеждаше суров с огромните вълни, които се разбиваха в брега му. Вече нямаше хора по бански, които да се забавляват на пясъка, или фойерверки, които да осветяват небето. Тълпите от летния сезон бяха изчезнали, оставили крайбрежния град на местните, плажовете бяха пусти, а популярното място за срещи — празно.

Самотна двойка танцуваше бавно на дансинга, докато няколко редовни посетители се скитаха след работа в малки групички. Барманката Фрея Бошан се възползваше от бавното темпо и си почиваше от сипването на питиета. Красивата червенокоска стоеше с лакти, опряни на плота, и лице между дланите си и с блеснали очи гледаше Килиан Гарднър, който пееше зад бара. Ниският му, дълбок глас, беше като среднощна милувка: „Завърнах се, където е мястото ми. Отново в ръцете на любимия.“

Фрея обожаваше в Килиан това, че той продължаваше да я ухажва безмилостно. И безпощадно. Макар и сгодена, играта на съблазняване с него нямаше край. Нямаше го страхът, че двамата ще се превърнат в двойка отегчени хора, превключващи телевизионните канали, отчаяно копнеещи за забавление, разочаровани от живот, прекаран на диван с избледнял спомен от бурна любов. Беше хубаво, защото Фрея обичаше драмата, вечната приятна възбуда от флирта, постоянното преследване, вълнението от неочакваните моменти на нежност, както и тази чувствена серенада.

Виеше й се свят, когато гледаше как косата на Килиан пада върху тъмните му мигли, докато приготвяше питието на току-що отбил се клиент. Той наля водката със замах, след което добави малко вермут и лед в сребристия контейнер.

Фреди греши за него, мислеше си тя. Когато близнакът й Фрир, или Фреди, както настояваше да го наричат, се завърна от Необятното преди месец, той отправяше всевъзможни обвинения и всичките насочени към нейния любим. Фреди вярваше, че Килиан е откраднал тризъбецът му, използвал го е, за да унищожи моста и го е захвърлил там, за да могат боговете да обвинят именно него, златокосия син на морето, за разрушаването му.

Нейният брат беше твърдо решен да си отмъсти, но неохотно се съгласи Фрея сама да разнищи случилото се, ако обещае да му помогне да разбере истината и да разбере, каквото може за приятеля си. Фрея се беше съгласила с натежало сърце. Не можеше да повярва, че Килиан е способен на такова предателство. Той знаеше колко беше близка тя с брат си, как беше възможно да е направил нещо толкова тежко и жестоко… толкова непростимо? И ако го е направил, как е успял да я заблуди? Възможно ли е чувствата й, заедно с умопомрачителния, разтърсващ секс, който правеха, да бяха замъглили преценката й? Не, Фреди трябваше да бърка. Бил е в Необятното твърде дълго време и сега не мислеше трезво. Тя вярваше на Килиан. Били са разделени толкова дълго и сега, когато се бяха намерили отново, всичко си беше наред. Перфектно, наистина. Отново в ръцете на любимия точно както в песента.

Килиан усети, че тя го гледаше и й се усмихна, а зелените му очи проблясваха.

Фрея се усмихна в отговор, гледайки дълбоко в очите му в търсене на намек, който да го издаде. Какви тайни криеше? С вещерската си интуиция търсеше нещо, скрито дълбоко в душата на Килиан, но всичко, което виждаше, беше неговата чиста любов, отразена право в нея.

Песента на Патси Клайн свърши. Килиан подхвърли шейкъра във въздуха и го хвана ловко зад гърба си, без да откъсва поглед от нейния. Преметна го върху тезгяха, намигайки на Фрея, и тогава за секунда, за части от секундата, Фрея можеше да се закълне, че е видяла нещо, което не искаше да вижда: малък отмъстителен проблясък. Беше изчезнал още преди да го определи, макар че беше достатъчен, за да я накара да потръпне.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита Килиан, пресегнал се през бара към ръцете й, за да ги стопли в своите.

Фрея сви рамене.

— Добре съм.

Но се питаше, доколко познава Килиан. Били са разделени векове. Нещо може да го е променило междувременно. Но топлината на ръцете му сякаш я уверяваше, че обвиненията не са верни. Пръстите му се плъзнаха по нейните, за да налеят течността от шейкъра в чашата за мартини на клиента в края на бара.

Откакто Забраната беше вдигната, Фрея, както и останалите от семейство Бошан, можеше да използва силите си и тези дни барът наистина беше омагьосан. В „Норт Ин“ подготовката за работа се състоеше от дузина висящи във въздуха ножове, които кълцаха мента, режеха лимони, лаймове, портокали и белеха спиралки от корите им. Любовните еликсири се завърнаха и питиетата сами се забъркваха, но нейната магия се разрастваше и в други сфери, като оправянето на нечия лоша прическа или цялостно преобразяване на някой оклюмал клиент. Посетителите на бара си мислеха, че това са сръчност, ловкост и прах в очите или просто, че са пийнали повечко.

Килиан слезе долу да напълни кофите за лед и докато го нямаше, Фрея се убеждаваше, че става параноична — не беше видяла нищо. Очите му просто бяха уловили светлината от залязващото слънце. Това бе всичко.

Някой пусна джубокса и атмосферата в стаята живна, когато зазвучаха китарите на „Кингс ъф Лион“. След като Сал беше добавил „Класики“ в плейлистата, сякаш цяла вечер се редуваха Рой Орбисън и „Файст“, Арета Франклин и „Металика“, „Секс Пистълс“ след „Джаксън Файв“. Музиката ни връщаше напред и назад в историята на класациите, също като градчето, съществуващо извън времето. Когато двойката на дансинга започна да се поклаща, Фрея забеляза четирийсет и няколко годишната Бети Лазар да влиза в бара.

Горкичката изглеждаше измъчена. Фрея не беше срещала Бети в града известно време и още с влизането й видя серия от „снимки“: изтощителен ден, досадни адвокати, претоплена вечеря, три котки. Бети седна и голямата чаша с мартини беше сервирана, пълна с електриковосиня течност, гарнирана с пяна от океана, появявайки се във водовъртеж от мъгла.

Някой извика „Изскачащо питие, изскачащо питие!“ и част от клиентите заръкопляскаха.

Замаяна Бети отпи и въздъхна.

— Уау, Фрея, как знаеше какво точно ще искам? Не съм била тук от векове. Говорейки за обслужване, какво се е случило с това място?

— Само няколко подобрения — усмихна се Фрея, мислейки си, че мила дама като Бети не трябва да си губи времето вечер сама пред телевизора.

Затвориха бара рано. Беше вторник вечерта и последният клиент излезе в десет. Температурата се беше понижила и пешеходният мост към остров Гарднър се разтърсваше от разбиващите се в него вълни. Фрея държеше Килиан за ръка, докато се движеха в тъмнината, следвайки само слабата светлина от „Феър Хейвън“ и фара в далечината.

— Хубава вечер — каза тя, стискайки пръстите му. Обичаше есента — беше любимият й сезон, златистите листа, свежият въздух, миризмата на тикви — земна и пълна, предвестник на добрата реколта.

— Ммм — съгласи се Килиан, навеждайки се към нея, за да я целуне.

Тя му отвърна, придърпвайки го близо до себе си, докато не се вкопчиха в силна прегръдка. Неговите целувки бяха страстни и енергични, както ги харесваше тя и колкото повече се притискаха един в друг, толкова повече топлината помежду им нарастваше. Никога нямаха търпение да се докоснат, Килиан я повдигна от тясната алея, за да може тя да скръсти крака на ханша му. Той я притисна напред и Фрея усети, че беше затисната твърде силно към парапета и загуби баланс, изплъзвайки се от хватката му. Тя падна назад през парапета, руси къдрици и шал се вееха от вятъра и за няколко ужасяващи секунди, тя помисли, че ще падне в мастилено сините води, преди Килиан да успее да я хване за коленете. Но вместо да я вдигне, тя го чу да се смее.

— Килиан, спри! — изплака тя, но той не помръдна, за да й помогне, докато висеше от парапета — Сериозна съм! Вдигни ме! — каза тя. — Не е смешно! — Чувстваше, че не може да диша и сърцето й биеше учестено.

След миг всичко свърши. Килиан я вдигна и я изправи, оставяйки тялото й да се плъзне по неговото, докато стъпи здраво на земята.

Тя го гледаше и изплашена видя маска вместо лицето му, очите му приглушени и скучни. „Какво се случи по дяволите? За какво беше всичко това?“

— Хайде, просто се шегувах — каза Килиан, изглеждаше загрижен, докато Фрея се отдалечаваше, сгушена в себе си, докато криеше лице между ръцете си. — Съжалявам — каза той, приближавайки, за да се облегне на раменете й и да зарови глава в основата на шията й. Можеше да почувства топлия му дъх върху кожата си, което я караше да настръхва. — Беше лоша шега, не осъзнах, че си изплашена. Обикновено си падаш по тези неща.

Гласът му беше толкова нежен и тя знаеше, че това все още е Килиан, нейният любим. Той никога не би я наранил, никога, знаеше го до мозъка на костите си. И той беше прав — обожаваше адреналина, обичаше опасните игри.

— Аз съжалявам — каза тя и се обърна с лице към него. Прокара ръце по наболата му брада и меките му устни. — Не зная защо се паникьосах.

На борда на „Дракон“ те бяха в леглото и Фрея гледаше към него с притворени очи. Килиан беше стиснал зъби, очите му бяха сънливи и влажни от приятното усещане, че правят любов. Силните му ръце направляваха ханша й, палците му притискаха таза й, докато тя се поклащаше върху него и лодката се задвижи в техния ритъм.

След това Килиан я целуна сънливо, но Фрея беше будна още дълго време заради нарастващото усещане за нещо нередно. Не можеше да се заблуждава. Тя беше видяла това, което беше видяла — и в бара, и на моста.

Беше погледнала в празните очи на Килиан и беше видяла в тях смъртта си.

Глава втора Странник в нощта

Ингрид Бошан вървеше между рафтовете на Обществената библиотека на Норт Хемптън и тананикайки си, подреди няколко книги по пътя към сектора за деца. Беше облечена в елегантен тъмносин костюм и нови обувки с високи токове, а косата й беше прилежно прибрана в рус кок на тила. Почиваше си от реставрирането на чертежи от Едуардската епоха, открити в старинно бюро в рушащо се имение, дадено на търг в покрайнините на града.

Учебните занятия бяха приключили преди час и децата бяха започнали да се записват в библиотеката, а тийнейджърите да преглеждат най-новото „травмапорно“ (както Хъдсън наричаше новата мода в „тъмния“ жанр за тази възрастова група читатели), да учат в кабинките, а най-малките очакваха часа за четене на Табита. Табита имаше мелодичен глас и Ингрид смяташе, че беше пропуснала възможността да стане актриса; тя така добре задържаше вниманието на децата върху себе си. Ингрид искаше Табита да се чувства удобно, защото беше едва в петия месец от бременността си, а изглеждаше така, сякаш ще роди всеки момент.

Ингрид въздъхна с облекчение, след като огледа зоната за четене с еркерни прозорци, които гледаха към градината на библиотеката, зад която се виждаха брегът и разбиващите се сиво-зелени вълни. Един тийнейджър се беше излегнал на две големи оранжеви възглавници и на Ингрид и се наложи да потърси друга, по-малка за гърба на Табита. Момчето имаше пънкарска прическа и се беше навело над един от новите четци, които беше купила по настояване на Хъдсън.

— Не можем да изоставаме! Бъдещето е тук и ти трябва да си наясно с това повече от всеки друг — беше казал той, намеквайки за дарбата й.

Краят на лятното събиране на средства означаваше, че библиотеката вече не е на ръба на оцеляването и парите дори й стигнаха за закупуването на дузина от електронните устройства. Не можеше да си представи, че някой би се отказал от интимното преживяване с шумолящи между пръстите страници и бърз поглед върху цветните корици. Не разбираше удоволствието от четенето на скрап, но ако това бе нужно за съживяването на библиотеката, така да бъде.

Това, че предишният кмет беше умрял скандално — беше се обесил в долнопробен мотел след убийството на малолетно момиче, което го бе отхвърлило — наистина беше тъжен и трагичен факт — но въпреки всичко беше основната причина за спасяването на любимата на Ингрид библиотека, нейния втори дом, нейното убежище. Това беше добрата страна на случилото се. Трагедията доведе след себе си млад и интелигентен кмет — Джъстин Фронд, който искаше да опази малкия град от големите вериги и предприятия. Той дори пожела да включи сградата на библиотеката в списъка с исторически забележителности.

— Задава се голям товар! Пазете се! — избоботи Хъдсън, който направляваше Табита през стаята за четене с ръка, сложена на гърба й, а другата на китката й.

— Хъдсън! — смъмри го Ингрид, която подреждаше възглавниците в спретнат полукръг към стола на Табита.

— Е, вярно — каза Табита, — но все още имам два крака и мога да ходя, Хъдсън! — Лицето й беше закръглено, а бузите й зачервени. Бременността я подмладяваше, изглеждаше по-жизнена, а русата й коса беше станала по-блестяща. Не можеше да спре да яде и си взимаше два обяда — просто за всеки случай. — Зная. Ставам толкова голяма.

Хъдсън оправи възела на лилавата си вратовръзка, оглеждайки Табита. Сложи върха на показалеца си между устните си и захапа нокътя му.

— М-м-м…

— За бога, бременна е — сряза го Ингрид.

— По-тихо, в библиотека си, Ингрид — напомни й той. — Щях да кажа, че е прелестна.

Тримата приятели се засмяха.

— Както и да е, Таб, ще свалиш излишните килограми много бързо, щом започнеш да… Как му казвахте на това? — той щракна с пръсти, търсейки думата.

— Кърмене…? — попита несигурно Ингрид.

— Да, това! — повдигна веждата си. — Изгори тези калории, скъпа! — Хъдсън се завъртя на петите си и ги остави да завършат приготовленията за часа за четене.

Ингрид чувстваше умора, докато набираше кода на алармата, за да заключи библиотеката. Часовете след училище бяха много неспокойни и тя беше останала до късно, за да работи върху новата великолепна скица. Плюс това, тя беше възобновила вещерския час или т.нар. „консултантски услуги“, всеки делничен ден от дванайсет до един часа на обяд. Вместо ценоразпис имаше списък с различни възможности за дарения. „Спонсорирайте идването на вашия любим автор в обществената библиотека на Норт Хемптън“, пишеше в надписа. „Предните колони на сградата и градината от XIX век имат нужда от вашата помощ!“ Беше се върнала обратно към магиите и този път не трябваше да се крие. Намираше го за удовлетворяващо. Да помага на хората с магията си я караше да се чувства освежена и ободрена. Ингрид правеше това, което зависеше от нея. Нали е научно доказано, че и най-малкият акт на добрина удължава живота на хората? Тя така или иначе ще живее вечно, но имаше тръпка в това да е от полза на някого. Но днес спешните случаи бяха един след друг и имаше нужда да се прибере у дома.

Ингрид пресече улицата и мина през близкия парк, закопчавайки яката на вълненото си палто. Въздухът беше мразовит и вятърът се беше засилил. Есента най-сетне бе дошла. Беше тъмно и в парка, пълен с борове, кленове и вечнозелени дъбове заедно с тук-там поставените пейки и лампи, се забелязваха танцуващи сенки най-вероятно от клоните, повдигани и задвижвани от вятъра.

По-бързо беше да мине през парка, отколкото да го заобиколи, после напряко към плажа и наляво по малка алея, която водеше към къщата на Джоана. Ингрид винаги минаваше по този път, но сега се поколеба.

Укори се, че е такава бъзла само защото беше по-тъмно от обикновено и че беше помислила да помоли Оскар да я изпрати до вкъщи. Най-вероятно грифонът се беше сгушил в ъгъла пред къщата и издаваше хъркащи звуци. Вършила бе много по-страшни неща от това да мине през парка на това тихо и спокойно градче.

Въпреки всичко, Ингрид се стегна, когато навлезе в него и пое по малката алея. Забърза темпото, когато дърветата около нея се разшумяха. Всичко наоколо беше толкова слабо осветено, а тракането от токчетата й се чуваше толкова високо. Чу стенание и скърцащ звук, но облекчено въздъхна, когато разбра, че идва от детската площадка пред нея — най-вероятно вятърът блъскаше някоя люлка.

Когато приближи към зоната за игри, на Ингрид й се стори, че видя нещо, макар да беше трудно заради черните гумени постелки на земята и мъждукащата светлина от лампата. Изглеждаха като няколко детски силуета на катерушките и люлките. Беше странно деца да играят по това време на нощта. Малкото родители, които познаваше в Норт Хемптън, следяха стриктно за ранното лягане на децата си. Порив на вятъра мина през дърветата и Ингрид чу шепот, тропот от стъпки… или просто чуваше шумоленето от боровите иглички и листа и го бъркаше с друго. Може би чуваше и виждаше неща, които не бяха там.

Щом се приближи до уличната лампа разбра, че площадката е празна и люлките се люлеят сами. Въздъхна с облекчение. Беше толкова притеснена от скърцането, че пропусна да види дрипавия силует на метри пред нея, който тромаво приближаваше. Дъхът й секна и веднага се сети за информацията от местните новини, която предупреждаваше жителите на Норт Хемптън за увеличаването на броя на обирите. Нищо чудно, че се беше поколебала дали да мине напряко: новината беше минала покрай ушите й и подсъзнателно я е тревожила. Би могла да се обърне и да изчезне, но с тясната пола и високите токчета не можеше да бяга. Страховитата фигура продължаваше да се клатушка към нея, спирайки от време на време на алеята с особена, несигурна стойка.

Ингрид държеше главата си изправена и не промени посоката си на движение. Донякъде това беше проява на инат от нейна страна. Защо да се връща? Беше стигнала дотук и почти беше прекосила парка. Не носеше много със себе си, имаше около двайсет и шест долара и малко дребни и с удоволствие би ги дала, ако крадецът я пусне по пътя й. Най-вероятно беше просто беден бездомник, който търсеше къде да пренощува.

Когато тя и странникът се приближиха, успя да го огледа по-добре на слабата светлина: странно малка глава за почти двуметровото тяло; мръсно лице; подутина или гърбица; тъмни блестящи очички; и дълго палто, което беше изпокъсано и протрито.

На няколко крачки от него можеше да настрои сетивата си и бързо да надникне зад повърхността и да разбере нещо за него.

Но не видя нищо. Ингрид се намръщи.

Докато се разминаваха, изведнъж странникът се завъртя настрани, втурна се към нея, сграбчи я и запуши устата й с ръка. Ингрид се опита да изкрещи, но в устата й имаше нещо — вероятно кърпичка, напоена с хлороформ — и се почувства сънлива. Усети тревожна суматоха около себе си, но не можеше да отвори очи, за да види какво се случва: чуваше суетящи се хора, които се движеха напред-назад и говорещи на непознат език. Опита да ритне с крака, да се бори с ръце, но тялото й не отговаряше на командите, които умът й му даваше. Не можеше да си спомни заклинание, което да премахне парализата и думичката се изплъзваше от ума й.

— Прав си. Това е Ерда — чу се глас. Имаше нещо успокоително в това да чуе старото си име. Или гласът беше казал Ингрид? Вече не знаеше какво бе чула и се предаде, защото се чувстваше твърде уморена, докато я дърпаха встрани от пътеката и я влачеха по боровите иглички и камъните.

Глава трета Два принца

Джоана Бошан седеше над мивката и миеше зеленчуците, които беше набрала от градината: сочни моркови, цвекло, пащърнак и ряпа, по които имаше буци кал. Беше опекла два пая с ревен, които изстиваха в старата фурна — един за семейството й и един за семейството на Грациела. Чудеше се дали Тайлър ще хареса острия и сладък вкус на ревена и се надяваше да го одобри. Вероятно момичетата щяха да мрънкат, докато похапват.

— Мамо! Пак ли пай? — би казала Фрея, докато Ингрид поклаща глава.

Къде са те всъщност?

Обикновено Фрея се прибираше, за да вземе гореща вана или през няколко дни приготвяше багажа си, за да нощува при Килиан на „Дракон“, но Джоана не я беше виждала от четири дни. Морето беше бурно напоследък и Джоана не можеше да си представи да спи на клатушкащата се лодка. Щеше да посъветва Фрея и Килиан да ползват една от многото стаи в имението Хевън, след като прекарват толкова много нощи заедно. Но вероятно голямата къща носеше твърде много лоши спомени.

Ингрид отново закъсняваше от работа. Джоана си спомни, че миналата седмица дъщеря й беше споменала за някакъв документ, който я беше развълнуван и никой не можеше да каже колко ще се забави, щом се е посветила на някакъв проект. Защо се тревожеше? Нейните момичета винаги са се грижили за себе си, така е било с векове. И само защото тази къща се беше превърнала в квартира, която посещават рядко, не значеше, че трябва да започне да се държи с тях като с бебета. Джоана приключи с почистването на зеленчуците и понечи да измие ръцете си, но забеляза още една странност в кухнята си. Малката черна китайска сапунерка с цветчета, която стоеше отдясно на мивката, беше изчезнала.

Цял ден беше така. Беше намерила тигани на горния етаж, във ваната, чаши във фурната, четката си за коса във фризера, а сега трябваше да издирва и сапунерката. Малки предмети бяха изчезнали безвъзвратно: пинцети от банята заедно с малки ножички, а по-късно и комплектът й за шиене. Да не би Грациела, ако използваше израза на Фрея, да изпробваше нови техники за чистене? Или ги беше изгубила? А това не беше присъщо за нея, защото тя беше стабилна, наблюдателна и прекалено внимателна (беше подредила червилата на Джоана от светли към тъмни с етикетите напред).

Дали някое от момичетата не си играеше с нея? Но защо? Логиката изключваше Фрея, която наистина напоследък беше разсеяна и не се беше появявала от няколко дни. Но пък тя винаги даваше знак на Джоана, че си е вкъщи с тананикането, с което влизаше през вратата, след което я прегръщаше и целуваше. И Ингрид не си падаше по злобните шегички. Ако тя беше ядосана на Джоана за нещо, едва ли щеше да си го изкара с криене на вещите на майка си.

— Аха! — извика Джоана, след като вече беше проверила кутията за хляб и всяко странно кътче в кухнята и издърпваше един стол до масата. Античната сапунерка, която беше купила преди векове от един пазар в Хонконг и беше опазила през всички тези години, беше поставена в средата на седалката на стола. Беше чиста и в нея имаше чисто нов сапун. Замисли се. Може би Грациела беше забравила, може би не е била в кондиция. Случва се на всеки от време на време и на най-добрите икономки.

Джоана изми ръцете си, доволна, че всичко беше по местата си (или поне засега изглеждаше така). Издърпа старинната пръчица от хлабавия си кок и дългите й сребристи коси се спуснаха по раменете й. Имаше нужда от душ.

Докато минаваше през хола, забеляза мигащия телефонен секретар. Червеният бутон премигна два пъти, след това спря и отново премигна два пъти. Ех, помисли, не са толкова безразсъдни, колкото си мислех, и най-сетне са разбрали, че една майка се тревожи дори дъщерите й да са безсмъртни.

Приближи се до машината и щракна с пръчицата си по нея. Разбира се, можеше да натисне бутона — и двете изискваха само едно движение, но така й се струваше по-лесно, а и Грациела си беше направила труда да почисти старата машина с клечици за уши и спирт.

— Хм… Норман е. Хм… съпругът ти? — чу се от машината.

„О!“, беше неподготвена. Скръсти ръце пред гърдите си и зачака Норман да продължи. Защо трябваше да се представя по този начин? Познаваха се от хилядолетия и със сигурност не беше забравила гласа му. Какво налагаше думата съпруг с въпросителен знак накрая. Трябваше да признае, че тя самата не знаеше какъв е статусът им в момента. След като бяха разделени толкова дълго, не бяха ли разведени на практика?

— Мислех си… Как да ти кажа!… Може би не е това начинът да го кажа, Джо… Може би трябва да говоря с теб лично…

Джоана махна на машината, сякаш я подканяше да побърза.

— Зная, че си нетърпелива, така че ще карам направо…

Джоана изсумтя. Не можеше да крие, че се вълнуваше да го чуе. Мекият и дрезгав тембър на Норман, който предполагаше умора от стоене над книгите по цял ден. Усещаше удоволствието от добре познатия глас, като да чуе стар приятел, който е наясно с мислите й.

Норман продължи.

— От онова шумно събиране на Ингрид за набирането на средства за библиотеката, а и преди това, си мисля… Не може ли просто да поговорим — последното прозвуча прибързано. — Наистина бих искал, Джо. Обади ми се! Мисля, че би било страхотно, ако… — точно когато Норман набра инерция, от секретаря прозвуча бипкане, което го прекъсна. Напомни й за „Минута е много“ и се изсмя високо.

— Здравейте, обажда се Харолд Аткинс, търся Джоана Бошан — прозвуча друг мъжки глас, много по-уверен и директен. — Искаше ми се да продължим разговора за плана ми за вечеря с вас. Чух за нов ресторант на крайбрежната. Искате ли да пробваме? Между другото, как е гарванът ви? Надявам се скоро да ви видя. Утре в детската градина? Ще взимате ли Тайлър?

Харолд Аткинс беше елегантен джентълмен и вдовец, наскоро дошъл в Норт Хемптън. И двамата — и дъщеря му, и зет му, бяха лекари в местната болница и работеха на дълги смени. Харолд беше предложил за малкия Клей да се грижи дядо му, а не поредната бавачка. Беше се пенсионирал като ветеринар в Ню Йорк и нищо не го задържаше там. Три години по-рано съпругата му беше починала от рак на яйчниците и градът беше пълен с болезнени спомени за любимата му жена. Затова Харолд беше продал апартамента си в Манхатън за солидна сума и си купи къща на брега в Норт Хемптън, за да бъде дядо.

Джоана не намираше съобщението от Харолд за натрапчиво, а беше поласкана от интереса му именно към нея измежду сексапилните баби от детската градина. Как ги наричаше Фрея? Не пуми, а снежни леопарди — слаби, с блестящи сребристи коси и безизразни чела, поддържан маникюр и редовни посещения в козметичния салон, които нямаха търпение да се доберат до него или да му хвърлят мръсни погледи. Харолд беше младолик и изтънчен за своите седемдесет години, но голям плюс беше и богатството му.

Бяха се сприятелили през ранния септември, когато започваше училището, и Харолд винаги беше щастлив, че вижда Джоана. Самата тя изглеждаше добре — бе забелязала, че дънките напоследък й стояха по-свободни, което я навеждаше на мисълта, че вероятно е отслабнала. Тя и Харолд бяха разменили телефонните си номера заради Тайлър и Клей, които бяха приятелчета в детската градина.

„Какъв наплив от мъже“, помисли тя във внезапен пристъп на гняв. Беше смешно, че е обект на двама ухажори. Норман искаше да говори. Какво означаваше „би било страхотно“, чудеше се тя. Беше й трудно да си представи закостенелия стар Норм да се вълнува за каквото и да било. Беше се установил добре в академичните среди, чувстваше се удовлетворен там, далеч от истинския живот — макар че аскетичният му живот предизвикваше у нея тъга и угризение. А Харолд Аткинс я канеше на среща. Истината бе, че Джоана се чувстваше добре в самотата си; наслаждаваше се на това, че бе сама. А и малкият Тайлър беше постоянно в мислите й, макар това да служеше за успокоение на копнежа по изчезналия й син. Джоана изтри и двете съобщение и не отговори на никое от тях.

Всичко й идваше в повече, но това, което я тревожеше, не бяха двамата ухажори. Нещо с момичетата не беше наред и по-конкретно с Фрея. Тя криеше нещо. Джоана не знаеше точно какво, но вярваше на майчинския си инстинкт, че нещо не бе наред.

Глава четвърта Момичета, момичета, момичета

Някой се спотайваше около „Дракон“ и Фрея чуваше в съня си скърцане от каютата на екипажа, после в салона, а след това и в кухнята. Не беше Килиан. Той лежеше до нея и ръцете му я бяха обгърнали. Искаше, но не можеше да се разсъни. Чуваше шума отново. Бяха стъпки по стълбите. Насила отвори очи и наостри слуха си, но този път не чу нищо. Нощта беше тъмна и единственият звук бе плавното дишане на Килиан.

Светлините от кея блестяха през илюминаторите на каютата. В стаята бяха само двамата. Фрея бавно се измъкна от леглото и се облече бързо и тихо, за да не го събуди. Скоро стъпваше по пешеходния мост, където беше закотвен само „Дракон“. Нямаше никой наоколо, но тя разбра, че който и да беше, се беше постарал да не го хванат.

Отказа се да спи отново и тръгна по пътеката през тъмния плаж срещу силния порив на вятъра, за да стигне до колата си. Вместо да завие надясно към дома на Джоана, тя насочи „Мини Купър“-а си в противоположна посока, успоредно на брега, на запад по тесния песъчлив път, обграден от папури. След по-малко от петнайсет минути Фрея стигна до разпадащ се крайбрежен мотел на два етажа в края на града, половината от който беше затънал в пясъка, опасно наклонен на една страна. На неоновата табела пишеше „ъки стар“; „Л“-то беше изчезнало безследно. Розово-зелената фасада, както и ръждясалите бели парапети бяха ерозирали от соления въздух. Въпреки вида на мотела пред него бяха паркирани десетина коли и Фрея реши да върне назад и да се скрие в сенките, за да не бъде колата й забелязана от някой неин познат.

Тя излезе от колата си и се придвижи към паркинга пред мотела. По това време на годината беше толкова тихо, без пронизителните звуци от цикадите и шумоленето от други насекоми в тревите; само шепотът на вятъра през тръстиките и разбиващите се вълни нарушаваха тишината.

Фрея стигна до паркинга и чу потракване от токчета на терасата на горния етаж на мотела. Високата жена залитна напред, явно усетила присъствието на Фрея, наведе се над парапета и се загледа към паркинга. Дрехите й бяха смачкани, а от хлабавия й кок бяха изпаднали своенравни кичури руса коса. Фрея се скри, приклякайки зад една кола. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че току-що беше видяла нетипично разрошената Ингрид. „Какво по дяволите прави тя тук?“

Вероятно Ингрид и онзи детектив най-накрая бяха решили да се съберат? Фрея се подсмихваше. Като експерт по любовните въпроси и особено по любовните завоевания на другите хора, Фрея беше наясно с привличането на Ингрид към Мат Нобъл. В този случай нямаше видения, но сладката целувка между тях на последното годишно събиране на средства за библиотеката, на която стана свидетел, го потвърждаваше. И когато подпитваше Ингрид за това, сестра й казваше пренебрежително: „О, Мат е само приятел!“, но Фрея забелязваше как бузите на Ингрид се изчервяват. Затова реши да уважи личното й пространство и да не я закача повече на тази тема. Странно беше, срещата между Мат и Ингрид да се е случила точно в този западнал мотел. Може пък да е тяхната малка тайна.

Чу се отваряне и затваряне на врата и когато Фрея се показа зад колата, Ингрид беше изчезнала. Фрея притича през паркинга и стигна до вратата към потъващата част на мотела, където бяха по-евтините стаи. Потропа с тайното почукване.

— Ще отвориш ли, скъпа? — чу се зад тънката стена, заедно с приглушено грухтене, дрънчене и удари, идващи от телевизор.

Млада жена с конска опашка открехна вратата. Носеше тениска с надпис Грешен островен университет, пола, с големината на носна кърпичка, чорапогащник и високи ботуши на токчета.

— Какво искате? — попита тя, оглеждайки Фрея.

Фрея се втренчи в нея със същото презрение.

— М… тук съм, за да се видя с брат си?

— Пусни я да влезе — каза Фреди отвътре.

Студентката отвори широко вратата и Фрея влезе. Спря се рязко и хвърли бърз поглед на всичко в стаята — подът; леглата; бюрото, затрупано с остатъци от евтина храна; телевизорът, креслото, на което Фреди седеше и натискаше дистанционното за електронна игра. Върху двойно легло имаше купчина прилежно сгънати дрехи, докато завивката и чаршафите от другото бяха на пода. Фреди беше облечен с потник и боксерки, единият му крак беше върху подлакътника на креслото, а другият, разположен на земята, като на древноримска скулптура. Усмихна се широко, когато се обърна към Фрея. Малко мини прасе, собственост на Фреди, се измъкна изпод завивките на пода и започна да обикаля измежду опаковките от храна, сякаш търсеше трюфели.

— Бъстър! — извика Фрея на прасенцето.

— Толкова е сладък! — каза момичето с поличката.

— Бъстър или Фреди? — попита любопитно Фрея.

Момичето обърна глава и на едната и на другата страна, а опашката й подскачаше.

— Всъщност и двамата.

— Уф! — тросна се Фрея, подразнена, че брат й продължава да играе на видео играта, макар да знаеше, че тя мрази това насилие между анимационни герои. След като отказа да вземе участие в плановете му за отмъщение срещу Килиан, Фреди се беше превърнал в истински плужек. Забавно нали, живееше с прасе и то като плужек? Поне се переше, все пак беше нещо.

— Скъпи — каза момичето — Изпрах дрехите ти и сега само ще трябва да си ги прибереш. Трябва да се връщам в общежитието. Късно е. Ще имаш ли нужда от още нещо?

Фрея се възхищаваше на брат си. Някак беше успял да се уреди с лична асистентка, въпреки че по собствено желание живееше като изгнаник.

— Всичко е наред — каза Фреди и почеса плоския си корем.

Сестра му потресена наблюдаваше как малката хапеше устните му и му се умилкваше.

— Ти си бог, Фреди!

— Ако само знаеш колко си права — каза той и повдигна вежда, докато я изпращаше към вратата.

— Окей, чао и на теб… както ти беше там името, сестро на Фреди!

Брат й заключи вратата след нея и се завъртя към Фрея с широко отворени за прегръдка ръце. Тя неохотно върна жеста му на привързаност, макар да почувства вина. Потупа го по гърба и седна на едно от леглата, а той седна на креслото пред нея.

— Говори ми! — каза той и изпляска с ръце — Какво става?

Фрея не можеше да сдържи усмивката си при сънливия вид на брат си, припомняйки си малкото момче, което беше нейният най-добър приятел, който сега правеше опити да привлече вниманието й. Мечтаеше отново да бъдат близки, отново да говорят на техния таен език. Но се сдържа. Нямаше да има примирие, докато Фреди не си избие от главата шантавите си мисли за Килиан.

— Признавам ти го, братле — каза тя. — Малки колежанки ти перат дрехите, носят ти храна? Да не би да си имаш харем?

— Няма значение — изсумтя Фреди — На тях им харесва да правят тия неща за мен.

— Сигурна съм — подсмихна се тя.

— Защо си дошла толкова късно? Намери ли го?

Фрея поклати глава и не отговори.

— Нали знаеш, че е вредно да играеш на игри, да мързелуваш, да се концентрираш върху мисълта за Килиан, като с това прекрачваш границата. Защо не отидем вкъщи? Всичко може да приключи още сега, но трябва да спреш с тези налудничави и неоснователни твърдения.

— Не са неоснователни! — настоя Фреди — Колко пъти да ти повтарям? Спомням си всичко много ясно.

— Моля те, недей. Помня какво ми каза — вдигна ръка Фрея.

— Добре, поне потърси ли го? — попита той.

Фрея го гледаше безмълвно. Бъстър душеше крака му и Фреди нежно го стисна, което накара прасенцето да се претърколи по гръб. Фреди отметна косата от очите си и се втренчи във Фрея. Той беше упорит, но беше и хубав — милият Фреди, който винаги е бил така любвеобилен. Фрея разбираше защо някое момиче би изпрало дрехите му и би ги поставила в краката му като дар. Чертите на Фреди бяха контраст между деликатност и дързост — хубава златиста кожа; големи зелени очи, като нейните; трапчинка на волевата брадичка. Меките му коси излъчваха небесно сияние. Беше като лъч светлина, който огряваше мизерията на порутения мотел.

— Е? — попита той, защото не получи отговор на въпроса си.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Фреди, потърсих навсякъде! Във всяко скапано ъгълче и пролука на проклетата лодка! Не открих нищо. Нищо, Фреди!

Ядоса се, че му се беше вързала. Не искаше Фреди да знае, че е изпълнила искането му. Това означаваше, че няма пълно доверие на Килиан и само потвърждаваше, че той може и да е виновен.

— Цяла вечер ли беше тук? — попита тя заради звуците, които беше чула по-рано на лодката.

— Само тук — отвърна той.

Чу се шум на вода откъм банята и Фрея погледна към затворената врата.

— Кой още е тук?

Фреди трепна.

— М… забравих й името — промърмори той, когато от банята излезе дългокрако момиче, увито в хавлия, най-вероятно пак колежанка — новата слабост на Фреди.

— О, здрасти! — обърна се тя към Фрея.

— Хей… — усмихна й се Фреди.

— Ти си хей — отвърна момичето. Очевидно беше чула признанието му, че не знаеше коя е.

— Явно си зает — каза Фрея. — Ще тръгвам — и направи опулена физиономия на непоправимия си брат. Дори в този окаян мотел беше срещнал млади момичета, а се тревожеше и оплакваше, че е самотен.

— Фрея, ако ти не действаш, аз ще го направя — предупреди я той докато я изпращаше. — Има най-различни скришни места. Трябва да е там. Държи го наблизо. Не си търсила достатъчно.

Фрея се обърна със скръстени ръце:

— Не го е взел! Знам, че не го е взел той!

— Какво си загубил? — попита объркано момичето. Беше си облякла дантелен сутиен и боксерките на Фреди.

— Една от видео игрите си. Мисли, че приятелят ми я е взел — каза Фрея и отново завъртя очи. — Чао, Фреди — добави и излезе.

Глава пета Твоят мъж идва

Ингрид се беше настанила и задната част на „Норт Ин“, за да изчака Мат Нобъл, скрита в едно от сепаретата. Искаше да бъде на познато място, но нямаше желание да вижда Фрея. Сестра й щеше да я дразни безмилостно за следователя и Ингрид искаше да го избегне.

Беше трудно да си представи, че човек, живял толкова дълго, имаше толкова малко опит в любовта, но Ингрид винаги беше предпочитала да чете за нея, вместо да се замесва в драми. Любовните истории никога не завършваха добре. Например Тес от рода Д‘Ърбървил, Анна Каренина, Лили Барт, Лейди Чатърли, Ема Бовари… списъкът с трагични героини беше безкраен. Любовта беше плашеща територия и Ингрид винаги стоеше настрани. Сега беше хлътнала по смъртен и бе разбрала как някой може да е неумолимо привлечен от друг, независимо колко злополучни са обстоятелствата.

Сипа си вода и видя Фрея пред себе си, с ръка на ханша и самодоволна усмивка.

— О… здрасти — каза тя.

— Имаш среща с него, нали? — попита сестра й — Много мило, че ме поздрави.

— Щях да го направя, но…

Фрея се ухили.

— Бъзикам те, Ингрид. Харесвам го, макар че ни задържа в управлението за ден.

— Нервна съм. Първа среща ни е — довери й Ингрид.

— Няма защо да си нервна. Чакай, как така първа среща? — настоя Фрея.

Но Ингрид нямаше време да обяснява, защото извикаха Фрея в другия край на бара. Разбира се, че сестра й нямаше да я разбере, въздъхна Ингрид. Фрея винаги я наричаше костенурка, особено що се касаеше за мъже.

Беше минал малко повече от месец от първата целувка на Ингрид с Мат в Деня на труда. След това му се наложи да прави разследване извън града в продължение на седмици и всеки път, когато се опитваха да се срещнат, нещо изникваше. Като библиотечната конференция в града, на която Ингрид трябваше да присъства, или друго работно задължение на Мат. Най-после се бяха разбрали да пийнат по нещо в „Норт Ин“, а след това да вечерят в новия френски ресторант до плажа. Тя се чудеше дали той още изпитва чувства към нея и копнееше за момента, в който ще види красивото му луничаво лице в бара. Всеки път щом влезеше клиент, тя потрепваше, поглеждаше към вратата с нараснали емоции, които след това разочароващо утихваха, когато видеше, че е друг. Обикновено Мат беше точен поне когато се срещаше с бившата й колежка Кейтлин. Но Ингрид се стараеше да не се сърди.

Тя разбърка питието си със сламката. Ледът беше почти разтопен, но нервите й бяха опънати и не можеше да отпие дори и една глътка. Бяха минали осем минути от уречения час. Подръпна деколтето на малката черна рокля, която купи от града по време на библиотечната конференция.

— Не се тревожи. Не изглеждаш като лека жена. Това е мой специалитет — каза Фрея и постави чаша с шампанско на масата.

Ингрид погледна недоверчиво нанизите от бисерни мехурчета, плаващи на повърхността.

— Не е някоя от твоите отвари, нали?

— Имаш си достатъчно магии. Не са ти нужни моите. Това е шампанско с капка сок от касис, Кир Роял. Усещам безпокойството ти от другия край на бара, а това ме изнервя. Успокой се, изглеждаш страхотно!

Вярно беше. Ингрид изглеждаше великолепно с пуснатата си коса, тясната черна рокля, която загатваше част от деколтето й, и с тънка червена панделка около тънката й талия. Лицето й ръцете й блестяха, а бузите й руменееха. Последва съвета на сестра си и отпи голяма глътка от Кир Роял.

— Не съм твърде официално облечена, нали?

— Не си! Изглеждаш елегантна, но не и натруфена — каза Фрея и се усмихна одобрително. — Съжалявам за това преди малко. Просто си мислех, че…

Но Мат беше застанал до Фрея и тя бързо смени темата.

— А, ето го, спасителят на семейство Бошан! — подразни го тя, за това, че Мат накара колегите си да спрат да ги разследват. Макар че именно той беше прибрал и трите за разпит, той беше и този, който разреши смъртните случаи и развенча обвиненията срещу двете сестри и майка им. — Какво да ви донеса? От заведението е!

Мат размаха пръст на Фрея и наклони глава, за да види Ингрид. Фрея взе нейната празна чаша и след секунди на масата бяха сервирани бутилка от пенливата течност в шампаниера и две пълни чаши.

Ингрид се изправи, за да поздрави Мат. Стояха леко раздалечени и се гледаха срамежливо с развълнувани усмивки. Дори не забелязаха колко бързо бяха донесени питиетата им.

— Здравей — каза Мат.

— Здравей — отвърна Ингрид. Разбра, че се беше прибрал вкъщи, за да се изкъпе и преоблече. Косата му стоеше леко влажна, беше гладко избръснат и спретнат в тъмния си костюм със зелена риза и тъмносиня вратовръзка. Харесваше го в цивилните му дрехи и оценяваше ширината на раменете под сакото.

Мат се приближи към нея и сложи ръце на талията й. Всичко беше толкова естествено, без непохватни движения, само лекотата, която беше усетила и предишния път, когато бяха толкова близо един до друг и трепването, което усещаше в сърцето си при докосването му.

— Изглеждаш прекрасно — каза той. — Нямах търпение да те видя отново.

— Ти също. Имам предвид, аз също. Имам предвид, че и ти изглеждаш прекрасно и че аз също нямах търпение да те видя, Мат. — Ингрид се изчерви и засрами от дърдоренето си.

За момент Мат се поколеба дали да седне до или срещу нея и се спря на последното. Седнаха. Ингрид гледаше ясните му сини очи.

— Е, онзи автор на „Слоновете на дъщерята на обущаря“ има нова книга. Да ти я запазя ли? — попита го тя. Той я погледна озадачено за момент, после разбра, че се шегува с него и се засмяха.

Тя отпи от питието си и когато сложи ръка на масата, Мат я погледна, сякаш се колебаеше дали да я докосне. Надяваше се да го направи.

— Наистина съжалявам, че съм те накарала да прочетеш всички тези скучни книги. Ще се реванширам. Имам някои заглавия, които наистина ще ти харесат — каза тя.

— Бих продължил да ги чета само защото ти си ми ги препоръчала.

— Наистина ли?

— Наистина — усмихна се той. — Радвам се, че успяхме да се срещнем. Очевидно е, че… Имам предвид, че е неоспорим факт, че… — поклати глава. — Тоест, искам да се извиня. Да разясня някои неща. Беше ужасно от моя страна да се срещам с Кейтлин, при положение че не се интересувам от нея… и не искам да си мислиш, че съм един от онези типове… защото не съм — той погледна надолу, клатейки глава.

— Не е нужно да ми обясняваш. Разбирам. Държах се ужасно с теб и съжалявам.

— Не, не си — погледна я той.

— Какво? — попита тя, след като той мълча дълго.

Той се усмихна.

— Очарователна си, Ингрид. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отвърна тя и се изчерви. Колко чаши шампанско изпи? Две?

— Много бих искал да те целуна. Може ли?

Колко официално от негова страна. Хареса й. Имаше малки капчици пот по челото му. Беше нервен. Вероятно колкото нея. Този смел мъж се притесняваше да я целуне. Чувствата на Ингрид ставаха все по-силни.

— Тук ли? — попита тя, оглеждайки се.

Явно Мат беше решил да не бъде срамежлив или да не изчака отговора й, защото се беше привел през масата към нея. Тя също се наведе и той хвана с ръка брадичката й, нежно придърпвайки лицето й към своето. Ингрид затвори очи и усети същото потрепване, като при първата им целувка. Беше по-хубаво, отколкото си го спомняше. Когато се отделиха един от друг, тя се облегна назад леко замаяна от преживяното. Винаги си е мислила, че целувката е накрая на срещата, а не в началото.

Мат въздъхна.

— Трябваше да го направя. Не можех да спра да мисля за онази първа целувка. — Този път Мат се пресегна към ръката на Ингрид и я стисна с неговата.

Ингрид искаше да каже „Аз също не можех“. Но беше останала без дъх и си мислеше, че може би трябва да… какво? Да забавят нещата? Нямаше представа как да направи каквото и да било.

— Знаеш ли, че бях нападната онзи ден? — изтърси тя, без да знае защо го споменава.

И хвана Мат неподготвен.

— Моля? — изражението му се промени и Ингрид видя гняв в очите му, но когато усети, че е тя става неспокойна, изражението му омекна. — Правилно ли чух? Била си нападната? Кога? Добре ли си?

Ингрид дръпна ръката си и нервно отпи.

— Извинявай, просто се случи. Нищо особено, безобиден бездомник — излъга тя.

— Какво стана?

— Вървях напряко през парка от работата към вкъщи…

— Била си в парка сама посред нощ? В колко часа?

— Не знам. След полунощ?

— Ингрид! — Мат направи нещо странно, като извади малко тефтерче с кожена корица и започна да си записва. — Продължавай.

Реши да разкаже историята, като се придържа максимално към фактите.

— Всъщност, бяха група бездомни деца и си помислих, че искат да ме наранят, понеже не разбирах езика, на който говореха, но накрая всичко беше наред. Добре съм! — подчерта тя. Беше се уплашила, когато се събуди в онзи мрачен мотел, но не искаше да споделя за това с него.

— Секунда. Освен че не е трябвало да се разхождаш сама в парка в тези часове, първо ми каза, че е бил „безобиден бездомник“, а сега казваш, че са били група скитащи деца. Нали знаеш, че детските банди са опасни.

— Не бяха опасни. Кълна се. Забрави, че съм го споменала — каза тя.

— Ингрид, погледни ме.

Тя го погледна.

— Това е сериозно. Има няколко обирджии в града и сме сигурни, че не са местни, което съвпада с твоите описания.

— Звучиш като ченге.

— Аз съм ченге.

Нямаше как да му го обясни и затова отстъпи.

— Просто няколко отчаяни деца на ново място. Не са от тук, Мат, и не са запознати с местната култура — от части това си беше вярно.

Беше искрена. Нападателят й не беше бездомник, а група елфи. Затова странникът от парка изглеждаше толкова висок, просто пет елфи се бяха качили един върху друг и се бяха покрили с дълго палто. Това обясняваше и странната походка. И те наистина нямаха дом, защото изобщо не бяха от този свят. В известен смисъл бяха чужденци, всъщност бегълци. Беше им забранено да използват пари, а само бартер, но в краен случаи прибягваха до кражби. Елфите я бяха отвлекли, по-точно откраднали от парка, защото те просто така правят. Но всичко беше безобидно. Макар и силна, магията на елфите можеше да бъде овладяна. Бяха се свързали с нея, защото имаха нужди и помощ. Въпреки това, не можеше да каже на Мат, че магически същества, затворени в този свят, бяха потърсили помощта й, за да намерят пътя обратно към дома си. Ингрид не беше наясно, доколко Мат вярва в нейните магически способности, а той все още беше скептичен, за разлика от останалите в града, които лесно свикнаха с малките заклинания, проникнали в ежедневието на Норт Хемптън. Надяваше се, това да е признак за разсъдливост, а не за тесногръдие.

— Не искат да навредят на никого. Моля те, нека забравим за тази история — каза тя. Мат я караше да се чувства, сякаш отново се намираха в стая за разпит.

— Е, ще трябва да ми кажеш къде са, за да мога да ги разпитам — отвърна Мат раздразнено.

— Не, аз ги отпратих. Те обещаха да не се връщат и никога да не безпокоят никого в Норт Хемптън.

— Супер!

Ингрид не хареса сарказма и усети, че Мат е доловил това.

— Просто се тревожа за теб… и за безопасността ти — каза той. — Зная, че вършиш страхотни, а някои ги наричат дори „магически“, неща за хората в този град, но трябва да оставиш полицията да си върши работата.

— Какво имаш предвид с „някои ги наричат магически“? — Ингрид беше на ръба на търпението си.

— Стига де, не очакваш да повярвам…

— В магиите? — подкани го тя.

— Ами да. Тоест… такова нещо не съществува.

— Не съществува? — избухна Ингрид. — Сигурен ли си?

— Ингрид… нещо нередно ли казах?

Ингрид поклати глава. Можеше да понесе покровителстването, но пълното отричане? Беше шокирана. Ако Мат не вярваше в магии… ако не можеше да приеме, че тя е вещица… какво бъдеще имаха? Нямаше шанс за любов или каквато и да е връзка, ако не можеше да приеме истинската й същност. Ингрид не можеше да се промени или да крие от него каква е в действителност. Ако тя се примиряваше, че е влюбена в смъртен, той трябваше да приеме, че е влюбен във вещица.

— Следовател Нобъл, благодарна съм за загрижеността ви, но се грижа сама за себе си от години, при това доста добре — чу се колко студено прозвуча и съжали за този момент. А само преди минути се бяха целунали.

И двамата се гледаха гневно, но Ингрид първа свали поглед, взе чантата си и започна да тършува в нея за портфейла си.

— Аз ще платя — каза той.

Така или иначе не го намираше и само кимна отсечено.

— Благодаря за питието. Ще се видим. — А беше очаквала тази среща от седмици. Ужасно е, че трябваше да приключи така, дори без приятелска целувка по бузата или ръкостискане, или уговорка за друга среща.

Мат се изправи.

— Хайде, Ингрид… Трябваше да вечеряме.

— Знаеш ли? Не съм гладна.

Той изглеждаше наранен.

— Нека поне те закарам вкъщи…

— Не. Предпочитам да се поразходя. Има време до полунощ — отвърна тя и изхвърча от бара, доволна, че Фрея не я забеляза и нямаше да й се налага да отговаря на нейните въпроси.

Ингрид бе ядосана на себе си. Не разбираше какво се случи преди малко, но усещаше, че беше провалила всичко между нея и Мат. Това я изпълни с остро и непоносимо чувство на загуба.

Колко века трябваше да чака любовта, която да събуди заспалото й сърце? Макар че беше действал като снизходителен полицай, Мат просто й показваше, че го е грижа за нея. Но нямаше значение, защото беше сигурна, че след тази вечер повече нямаше да е така. И тази мисъл прободе сърцето й: беше живяла дълго и беше срещала различни мъже и затова знаеше, че Матю Нобъл е само един.

Глава шеста Всичко е в главата ми

Джоана не можеше да повярва. Или Грациела беше полудяла, или тя самата. Гили беше кацнал на един стол, докато господарката му трескаво се движеше из стаята и подреждаше нещата по местата им. Джоана беше намерила мебелите в кабинета си разместени: бюрото й не гледаше към океана, а към камуфлажнозелената стена, точно под картина със селски пейзаж, като в лоша шега. Кушетката беше на мястото на бюрото, сякаш двама влюбени са стояли на нея и са гледали към Атлантика, след което са си направили шегата с разместването.

Беше дълъг ден и тя нямаше търпение да си отпочине — да почете, да побродира. Пренареждането на мебели й доставяше удоволствие, но само ако идеята беше нейна. А стаята й харесваше така, както си беше преди.

Книгите по полиците също бяха разместени и не бяха подредени по азбучен ред — „Същност на вълшебството“ беше най-отпред, а „Абракадабра“ — най-отзад. Джоана винаги можеше да открие конкретна древна и много рядка книга със заклинания заради найлоновата подвързия, която предпазваше износената й кожена корица, избледнелите златисти букви и пожълтелите страници.

Сега не можеше да намери точно нея. Щеше да й се наложи да ползва магия, за да я намери. Държеше магическата си пръчица в тайно отделение в чекмеджето на бюрото си, но когато го отвори, нея я нямаше. Последната странност беше тревожеща. Претърси целия кабинет, за да я намери.

— Къде е, Гили? — попита тя, но гарванът наведе глава, почеса с човка гръдния си кош и не отговори. И това също бе обезпокоително.

— Предавам се — обяви Джоана. Имаше нужда от почивка след така стеклите се събития и отиде към кухнята. Сутринта опече няколко малки пая за Тайлър и искаше да изяде единия от тях, особено след като беше пропуснала да хапне сладичко за десерт.

И още с влизането в кухнята, Джоана ахна. Не можеше да повярва на гледката пред себе си. Преди минути беше оставила кухнята в безупречно състояние, а сега я намираше в пълен безпорядък. Няколко нахапани малки пая бяха на плота сред трохи, а останалите на масата с наполовина празна чаша мляко. Поемаше си дълбоко въздух, за да се успокои, когато Фрея се появи от килера.

По-малката й дъщеря беше облечена с издуто кожено яке, което понечи да закопчае, но блокче шоколад и пакет ядки се изплъзнаха от него и паднаха на пода. Какво е това, по дяволите? Джоана се беше вторачила в издутините на якето. Какво още имаше под него? Пакет с макарони? Бисквити?

Двете жени гледаха падналото на земята и се спогледаха.

— О, здрасти, мамо — каза Фрея, сякаш всичко беше нормално.

— Значи ти си виновна за всичко това — каза Джоана.

— За кое всичко?

— За разхвърляната кухня и нахапаните сладкиши със сигурност.

Фрея се приближи към масата, остави продуктите изпод якето си да изпадат и започна да ги подрежда.

— Мамо, тъкмо се прибрах. И аз се зачудих каква е тази неразбория. Помислих, че с Тайлър сте си направили малко празненство. Не е в твой стил да оставиш кухнята в този вид.

— Ако не си ти, тогава кой е забъркал тази каша и кой е ял от пайовете ми? И защо, ако може да попитам, крадеш храна?

— Това са само сладкиши, които взимах за „Дракон“. Късно е, не можах да намеря отворен магазин, а нямаше в какво да ги сложа — бърбореше Фрея.

Джоана взе една пазарска торба от под мивката и започна да я пълни с хранителните продукти. Знаеше, че дъщеря й я лъже, но не и за пайовете. Фрея не обичаше кокос и лайм. Не, лъжеше само за сладкишите от килера. От малка Фрея говореше бързо, когато криеше нещо. Както я беше излъгала, че съученичката й е с лилава коса не защото тя я беше омагьосала заради откраднатия си лилав молив, а защото била пънкарка.

Знаеше, че не трябва да разкрива на Фрея как се издава — беше тайното й майчино оръжие — но да открие истината, щеше да е много деликатна операция.

— Как са нещата между теб и Килиан? Липсва ми това сладко момче. Трябва да идва насам по-често — каза тя.

— Всичко е страхотно! — отвърна Фрея твърде приповдигнато и прозвуча подозрително фалшиво. — Не се тревожи толкова, мамо. И… изглеждаш сякаш… аз трябва да съм разтревожена за теб. — Фрея мина зад Джоана и започна да масажира раменете й.

Масажът я успокои и Джоана осъзна колко беше напрегната. Тъкмо щеше да сподели с Фрея за странностите, които се случваха в къщата и я бяха накарали да помисли, че полудява, когато входната врата се отвори и Ингрид влетя разстроена и захвърли палтото си.

Беше толкова красива с черната рокля с червен акцент и русата спусната коса върху раменете й. „Какво може да се е объркало?“ — зачуди се Джоана.

Ингрид сложи палтото върху ръката си.

— Хей, вие двечките — каза и се насили да се усмихне.

Фрея се приближи, сграбчи я за раменете и я погледна в очите.

— Хей! Защо се прибираш толкова рано?

— Няма нищо — отговори Ингрид, но едва сдържаше сълзите си.

Джоана изцъка с език. Очевидно нещо не беше „страхотно“, но ако попиташе направо, никога нямаше да разбере. Пред нея бяха двете й потайни дъщери, което не беше новост, а звънецът на входната врата звънеше.

Всички притихнаха за момент, преди Джоана да каже:

— Предполагам, че ще е по-добре аз да отворя.

В момента, в който тя излезе в коридора, чу момичетата да си шушукат. Болеше я, че бяха толкова сдържани пред нея. Нещо в нея ли предизвикваше недоверие или такава е всяка връзка между майка и дъщеря?

Джоана отвори вратата и видя Харолд Аткинс — джентълменът, който я гледаше, докато затваряше чадъра си. Тъкмо беше започнало да ръми. Беше приятно да види спокойното му, приятелско лице след такава напрегната вечер.

Фрея мина покрай майка си и излезе през вратата с чантата с продукти.

— Това е… — започна Джоана, но Фрея вече тичаше по пътеката и викаше „довиждане“ през рамо. — Имах предвид, че това беше дъщеря ми.

С Харолд се усмихнаха съзаклятнически. Деца.

— Минавах на път за вкъщи и реших да се отбия да проверя дали си получила поканата ми за вечеря. И така и така съм тук, помислих, че мога да прегледам Гили. Каза, че перата му падат напоследък и е… „мрачен“, нали? — завъртя чадъра си.

Джоана отвори широко вратата.

— Да, да, разбира се! Заповядай! Вали. Къщата е в ужасно състояние, защото… дълга история, която ще ти разкажа, щом хапнем малко пай и си поговорим за вечерята и за Гили.

Глава седма Почти като в рая

— Как се казва, когато някой отиде на парти, без да е бил поканен? — тъмнокосо момиче питаше своята руса приятелка, докато сядаха на столове на бара.

— Хм… да отидеш на парти, на което не си била поканена? — коктейлите вече стояха пред двете момичета, преди блондинката да отговори.

— О-о-о — казаха и двете в унисон, гледайки питиетата.

— Изскачащи питиета! Изскачащи питиета! — провикна се клиент от края на бара, а мъжът до него неохотно подаде долар.

— Това място е страхотно! — каза брюнетката и отпи.

— Натрисане — каза Фрея и сложи подложки под чашите им. — За сметка на заведението. Правим промоция на новите коктейли — Фрея им даде менюто с любовните отвари. — Тези се казват „Всезнайки“, в случай, че ви харесат и искате да си поръчате отново.

— А? — отвърнаха и двете.

— Натрисаш се на парти — каза Фрея със самодоволна усмивка.

— А, да!

Петък вечер в „Норт Ин“, източната част на Лонг Айлънд беше задължителна за посещаване. Бяха минали само две седмици, откакто Фрея беше дала на Бети Лазар една от отварите си и сега бившата аутсайдерка разцъфваше. Бети влезе, облечена с червена копринена рокля, обувки с каишки и високи токчета, с убийствена усмивка и се насочи към бара. Попита Фрея за едно от онези „пристрастяващо сини напитки“. Скоро Бети стоеше до джубокса и пееше песента на Мийт Лоуф и Елън Фоли „Рай край светлината на контролното табло“ в дует със Сет Холдинг, красив младши следовател, познат на Фрея от районното и един от най-приветливите полицаи.

Малка групичка хора се беше събрала около Сет и Бети. Бяха чудесни певци, но и двамата явно бяха предпочели сигурните заплати пред светлините на Бродуей. Сет пееше припева „Скъпа, нека почакаме!“ с повдигната вежда и разкопчана риза, която разкриваше гърдите му. Фрея знаеше, че няма нужда да чакат. Докато ги наблюдаваше, видя откъси от първата им нощ заедно. Сет изпраща Бети до дома й, лек дъжд, Сет запява „Пеем в дъжда“, докато вървят по Мейн Стрийт. Долови как той стои срамежлив до входната врата на Бети и чака тя да го покани вътре. След това пред очите на Фрея се появиха серия от образи — пеене, целуване, смях — чу нежното признание на Сет към Бети: „Имам слабост към по-възрастни жени, но мисля, че всъщност слабостта ми е само към теб, Бети.“

Всичко изглеждаше чудесно, каквото и трябваше да бъде за Бети, която бе чакала твърде дълго да срещне правилния човек. Сет Холдинг не беше някакъв жребец или тъпак, който просто искаше да спи с по-опитна жена, за да си спести лиглите, които бяха на неговата възраст. Беше сериозен млад мъж. И как пееха само! Понякога магията служеше само като катализатор, а останалото беше съдба. Все пак Фрея беше горда с постиженията си. Огледа се и видя навсякъде собствената си магия.

Двойката Беки и Рос Бауман със седем месечно бебе и с брак, който се разпадаше плашещо бързо, бяха ходили на брачна консултация. Фрея имаше видение как двамата говорят в кабинета на терапевта (позна го по копието на „Водните лилии“ на Моне, закачено на стената) и споделят чувства, за които дори не са и подозирали. Сега стояха в едно сепаре и се натискаха като тийнейджъри. Коктейлите, които им беше сервирала в продължение на месец, явно си бяха свършили работата: малко Витлеемска звезда, корен от валериан и съвсем мъничко от нощен цвят на беладона.

Нов случай на омагьосани от отварите бяха момиче на възрастта на Фрея, облегнало се на флипера, и младо момче, което стоеше зад нея и я обгръщаше; докато натискаха бутоните на машината той започна да я опипва през дрехите й. Той бе поръчал коктейл „Играч“, а тя „Свалка за една нощ“.

Двама колежани сваляха блондинката и брюнетката, които седяха на бара, и момичетата се състезаваха коя от двете ще може да си разкопчае по-бързо сутиена, без да си съблича дрехите.

Фрея обслужваше сама днес и установи, че почти всички около нея или се натискаха или бяха на път да го направят, всеки един от тях беше щастлив, доволен или развълнуван. Предлагаше Ерос на сребърен поднос, а Венера в мидена черупка. Купидон и стрелите му бяха на нейно разположение. Всяка нейна фибра беше изпълнена с чувственост, страст и силна емоция, макар напоследък да не усещаше нищо от този плам; сякаш бе мъртва от кръста надолу. По-точно казано емоциите й се бяха притъпили. Май че така звучеше по-добре.

Поне не за нея, сексът никога не е бил проблем, дори когато губеше девствеността си (и то на няколко пъти през многото си животи). Подхождаше към любенето като ветеран в тази област, защото знаеше, че страстта и вълнението на тези първи опити лекуват болката, като нежна ласка. Само веднъж не се получи точно така и то с Бран Гарднър, но тогава причината беше, че усещаше нещо нередно, а и си мислеше за Килиан.

Килиан…

Той беше нейният любим. Или не беше? Вече не знаеше в какво да вярва. От онази вечер, когато едва не падна от моста, нещата бяха в застой. Същата вечер, когато правиха любов, тя се преструваше, че чувства същото като преди и повтаряше същите движения и звуци, но душата и умът й бяха на друго място. Фрея беше имала много връзки и знаеше, че единият партньор поема ролята на любовник, а другият на любим и тези роли се разменят рязко при най-малката промяна във взаимоотношенията на половинките — от любовник се превръщаш в любим и обратно. Но с Килиан не беше така; двамата играеха и двете роли едновременно: и любовник и любим, или любимо-любовник, или любовнико-любим.

След онази вечер Килиан се беше отдръпнал, сякаш усещаше недоверието на Фрея и я отблъскваше заради него. В известна степен, Килиан се цупеше; той беше любовникът, който мечтае да бъде любим. Тя се чувстваше по същия начин. Може би това е нормално, когато се пуснеш по течението в една връзка, но Фрея не искаше това да се случва на тях. Всичко беше толкова перфектно, истинска идилия, преди да се появи Фреди и да посее семето на съмнението.

За нея Килиан не беше просто любовник, той беше най-добрият й приятел и тя внезапно осъзна колко е самотна. „Не само това не, никога самотна. Ако има грях, то това е самотата“, паникьоса се тя.

За щастие, решението на проблема й влезе през вратата.

Добрият приятел на Ингрид от библиотеката Хъдсън Рафърти влезе в бара с изключително красив мъж. Фрея си помисли, че това трябва да е гаджето му и се разведри. Хъдсън и Скот винаги знаеха най-актуалните клюки.

Джоана винаги казваше на Фрея, че щом се почувства зле, трябва да помага на другите. Не беше хубаво да се вглъбява в себе си.

Фрея постави две подложки под питиетата им и се надяваше, че ще може да бъде от помощ на двете хубави момчета.

Глава осма Обсебена от времето

Едуардианският план на старото имение беше на специална хартия, използвана за пръв път в началото на XX век. Беше мазна на пипане, ръбовете й се бяха разпаднали, а тънките мастилени очертания избледняваха и се сливаха. Проблемът с такива стари изображения беше, че навремето са ги смятали за непотребни, като изключим практическата им насоченост, а именно да служат за план за построяването на къщи. Никакви усилия не бяха положени за запазването на скицата, освен навиването й на руло и прибирането й в старото кедрово бюро, където по чудо беше опазена от светлината, праха и други вредни влияния. Качеството на самата хартия беше лошо. Изглаждането й я беше направило по-малко чуплива, но Ингрид беше все така внимателна, докато отново я обработваше.

Самата тя се чувстваше крехка, сякаш, ако се покажеше на слънчева светлина, ще се превърне в прах. Почивните дни бяха минали, а Мат не й се беше обадил; явно тяхната връзка беше приключила, преди още да започне.

Хъдсън нахлу в кабинета й след няколко енергични почуквания на вратата.

— Хей, чак сега намерих време да ти кажа. Познай с кого се видях през уикенда? Тук мирише ужасно. Вещерски работи?

— Не, разтворители за скицата — засмя се Ингрид.

Хъдсън я огледа, докато гризеше нокътя на показалеца си, след което го пъхна в горното джобче на сакото си и натъпка тюркоазеносинята си кърпичка.

— Нещо не е наред. Не изглеждаш щастлива, Ингрид.

Вдигна поглед от очилата си, придърпа ръкавиците към китките си и продължи да нанася химикала. Чувстваше се ужасно след срещата с Мат и беше твърде засрамена да признае на приятеля си, че тя е виновна за всичко. Не беше казала на Хъдсън за самата среща нито преди, нито след нея. Чувстваше се като предателка, но липсата й на опит беше причината да си мълчи, в случай че изникнат такива ситуации. Е, поне това съобрази.

— От химикалите е. Очите ми сълзят.

— Да, химикалите. Не те бива да се преструваш, мила. Но ще те оставя на мира. Да знаеш, че съм тук, ако ти потрябвам, окей? Дрехите ми са памучни, така че, не е проблем и да си поплачеш върху тях.

— Окей — усмихна се Ингрид. — А с кого си се видял през почивните дни? Да не би да си имал среща със Скот?

— Видях Фрея! Наистина е забележителна цялата тази… атмосфера, която придава на „Норт Ин“. Говоря ти за вакханалия! Двете с вашите магии — той й намигна, когато тя го стрелна изпод очилата си. — Но ще трябва да обсъдим малкия ми проблем.

— Това, че Скот ти е ядосан, защото той те е запознал с родителите си, а ти с твоите не?

— Да, това.

— Голям проблем! — отбеляза тя. Не че тя нямаше какво да сподели.

— Фрея ни забърка една от своите… любовни отвари? О! Със Скот имахме най-невероятната, романтична и разтърсваща вечер! Още съм зашеметен — завъртя се той.

Ингрид започна да поставя капачките върху шишенцата с разтворителите.

— Това значи ли, че си готов да запознаеш Скот с майка си и да й признаеш.

— Не, не съм готов за това.

— О, Хъдсън!

Излезе от библиотеката по-рано от обикновено; Табита и Хъдсън щяха да заключат. Кейтлин вече не работеше тук, защото най-неочаквано се беше записала да учи право в Ню Йорк. Вероятно любовната раздяла я беше променила и сега искаше да поработи върху себе си. Ингрид я разбираше и й се възхищаваше.

Потропвайки с токчета, тя пое по обиколния път, заобикалящ парка, макар да осъзнаваше, че това си е абсурдна загуба на време. Но част от нея все още продължаваше да се надява, че ако следва съветите на Мат и спре да минава през тъмните алеи, той ще се върне. „Какво си въобразявам? Смешно е!“, ядосваше се Ингрид на себе си. Ходенето си беше повечко, а и беше непривично за нея да се вслушва в чуждо мнение.

Никоя от нейните магии не можеше да поправи проблема. Не би използвала магия върху него. Искаше той да бъде привлечен към нея по собствена воля, без чужда външна намеса. Освен това в основата на всяка магия стоеше истинската любов.

Дори да бе ужасена от поведението му, го разбираше все по-добре, след като прехвърли много внимателно през съзнанието си всеки детайл от онази вечер. Гневът му беше породен от чувството за закрила и дълг. Беше погледнал ситуацията през призмата на полицай, макар тя да знаеше, че полицаите не биха разбрали случилото се. Що се отнася скептичното му отношение към магиите, той беше разсъдлив и практичен тип, но тя беше сигурна, че не беше тесногръд. Просто му беше нужно малко повече време, за да разшири светогледа си.

Ако желанието му да я защити беше толкова силно, защо не й се обади досега? Ето това не можеше да го разбере. Колкото и да се опитваше. Каза си, че трябва да спре с размислите си за Мат Нобъл, но въпреки волята й, мислите й бяха изцяло погълнати от него.

Ингрид стигна до дома си, спря пред стълбите и положи усилие, за да изтрие разочарованието от лицето си. Усмихна се, макар й насила, и стъпи на първото стъпало.

Вратата се отвори широко и през нея излезе пищящата Грациела, следвана от Тайлър, който имитираше майка си и пляскаше с ръце във въздуха. Грациела се обърна към Ингрид в началото на стълбите с ръка върху гърдите си, сякаш искаше да успокои сърцето си.

— Госпожице Ингрид, къщата е обладана от духове. Това е обладана къща! — каза тя ужасена. — Няма да се върна повече тук, преди духовете да се махнат.

Ингрид се приближи притеснена към нея.

— Какво се е случило?

— Не знам! Вещите се местят из къщата. Слагам нещо на едно място и бум, няма го, и бум, или е на друго място, или изобщо не го намирам — Грациела говореше бързо, а Тайлър се вкопчи в крака й. — И странните шумове откъм тавана, няма начин да се кача там, госпожице Ингрид!

Смрачаваше се и лампите, които висяха от стрехите на къщата се включиха автоматично, което накара Грациела да подскочи и отново да започне да диша учестено.

— Грациела, всичко е наред. Лампите са с таймер — опитваше се да я успокои Ингрид. Сложи ръка на рамото на прислужницата и започна да изрича наум успокояващо, защитно заклинание, след което дишането на Грациела се нормализира.

— Странниците са — каза Тайлър.

Ингрид приклекна на нивото на Тайлър.

— Какво каза?

— Странниците. Говоря си с тях и те говорят с мен. Мили са, но много хитри — отговори момчето и приближи лице към нея.

Ингрид се засмя, че думата „хитър“ идваше от устата на дете.

— Имаш предвид въображаеми приятели?

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Трябва да тръгвам, госпожице. Трябва да се прибера в къщи. Бихте ли предали на госпожата какво се случва в тази къща и че не можах да свърша нищо днес заради тези луди духове. Моля ви, изгонете ги, за да мога да се върна и да си върша работата. Това не ми харесва. Няма да се върна, докато не ми кажете, че са си отишли.

Ингрид обеща на Грациела, че ще предаде думите й на майка си и ще се погрижи къщата да бъде безопасно място за всички.

— Ще разбера какво се случва. Обещавам, Грациела.

Гледаше как Тайлър и майка му тръгнаха от алеята със субаруто си, а малкото момче й махаше тъжно от задния прозорец.

Духове? Какво се случва? Джоана не беше споменала нищо, а и тя не беше забелязала нищо необичайно. Ингрид влезе в къщата и провери всички стаи на долния етаж. Всичко беше чисто, спретнато и подредено от грижовната Грациела, но над дневната се чу шум, стържене, последвано от тропане. Крадците, за които се говореше от седмици? За разлика от Мат, тя не мислеше, че елфите и крадците са едни и същи. Той не знаеше за елфите, мислеше, че са банда бездомни деца. Така или иначе, със сигурност тя ги беше отпратила надалеч. „Ох, пак Мат!“ Беше във всяка нейна мисъл. Тъкмо си помислеше, че си е отдъхнала и ето го отново. Ако това беше да си влюбен, не искаше да го изпитва.

Качи се по стълбите и провери спалните. И четирите изглеждаха нормално, включително и тази, която беше празна, в очакване на брат й да се завърне, макар че на Джоана можеше да й се наложи да чака цяла вечност.

Таванът изглеждаше както винаги — книги на полиците, кутии върху кутии, прашасали мебели, стари шезлонги, дивани, лампи, бюра, старият дървен сандък на Джоана и нищо необичайно, което да обясни от къде бяха дошли странните звуци. Една кутия беше обърната на пода, а от нея бяха изпадали дрехи: детски костюми, крила, балетни пачки и рокли от тафта. Може би това беше обяснението на шума. Вероятно най-горната кутия се беше изхлузила, беше затиснала тази до нея, а гравитацията е довършила останалото.

Само едно място беше останало непроверено. Слезе надолу по стълбите и се насочи към спалнята на Фрея. Влезе и отвори гардероба й, ухаещ на нейния парфюм: сладко и съблазнително. Ингрид размаха ръка пред лицето си. Да не би Фрея да пръскаше с парфюм дрехите си? Всичките кожи, пера и мини рокли, блузи с деколтета и колекцията от обувки с високи токове, в която имаше розов чифт от 1920 година? Скъсваше ги от носене!

Имаше „копринен кът“, в който Фрея закачаше финото си бельо на сатенени закачалки: небесносиньо с бежова дантела, червен сатен и тъмносива коприна. Ингрид й завиждаше за цялата женственост, окачена на закачалките. Не ревнуваше от Фрея, но се чувстваше толкова невежа, когато станеше дума за тези неща. Хъдсън винаги е казвал на Ингрид, че има безупречен стил. Но може би трябваше да се постарае да бъде малко по-секси? Може би тогава Мат би… отново Мат. Наистина не можеше да спре.

Извади магическата си пръчка от чантата си и премина през дрехите на Фрея и странния знак за Нарния и си проправи път по коридор с абаносов под, който водеше до апартамента на сестра й в Манхатън. И оцени колко полезни са всъщност магическите проходи.

Във въздуха още се носеше миризмата на изгоряла дървесина, сякаш някой наскоро бе палил огън. На кадифения диван близо до камината имаше изоставена възглавница и смачкано одеяло, а в кухнята до мивката Ингрид намери недоизпито кафе (което още не се беше утаило). Забеляза и червеното червило на сестра си по чашата.

Е, поне Фрея, а не някой друг, е била тук скоро. Или нещо друго, което изплаши икономката им.

Ингрид се учуди защо Фрея беше спала тук. Беше останала с впечатлението, че прекарва повечето си вечери на борда на „Дракон“. Фрея не беше споменавала за нищо нередно дори когато Ингрид си призна за ужасната среща с Мат. Според Фрея реакцията й беше пресилена, а и Мат със сигурност щеше скоро да й се обади.

Надяваше се сестра й да се посъветва с нея, ако имаше проблем с връзката си. От друга страна, как би могла да реши проблемите на Фрея, когато Ингрид не знаеше как да реши собствените си?

Глава девета Не поглеждай назад

Джоана излезе навън с кошница и градински ножици, за да набере свеж букет за къщата. От ранна пролет до късна есен в градината й цъфтяха различни цветя, които разпръсваха многобройните си цветове както наоколо, така и по оградата, и бяха ароматна атака за сетивата. По това време на годината цъфтяха тъмнооранжевите рози, както и кораловите гербери, лилавите далии, розовата и бяла вълча ягода, жълти, оранжеви и тъмночервени ружи. Започна да реже по-високите стръкове, преди да премине към по-нежните и тъничките, като ги поставяше най-отгоре, за да не се пречупят. Обута с градинарски галоши се придвижваше през зеленината и растенията и подрязваше.

Спря при японските анемонии, промушващи се през оградата — розови, виолетови и снежнобели цветове, с нежни яркожълти плодници, наподобяващи в основата си слънца. „Синът ми е във всяко едно от тях“, помисли си тя с копнеж. Посегна да среже стеблата на белите, когато изведнъж листата им повехнаха, а цветчетата им се разсипаха по земята. Може би сутринта беше имало слана?

Посегна към други, които изглеждаха свежи и тъкмо преди пръстите й да ги докоснат, те изсъхнаха мигновено, огънаха се и умряха. Опита отново, този път повехнаха всички и цветовете им се разсипаха по земята.

Не, не беше слана, а нещо съвсем различно. И трябваше да го признае. Знаеше какво се случва в къщата — метенето и изчезването на предмети, умиращите цветя в градината; не, не се случваше за първи път. Последният път, когато това се случи, беше наистина травмиращо изпитание, което Джоана беше изхвърлила от съзнанието си чрез отричането му, че нещо подобно отново можеше да се повтори.

Беше се случило през 1839 г., когато тя беше в Англия за няколко месеца. Събитията се развиваха по същия начин: вещите в апартамента й се местеха наоколо, а розите в градината вехнеха. Емоциите ескалираха, когато конете, впрегнати в каретата, с която се придвижвала в града, се подплашили. Тя се преобърнала и била влачена в галоп през калдъръмените улици на Лондон, а кочияшът умрял. Джоана не можеше да пренебрегва повече случилото се.

Всичко започнало, след като млад английски аристократ умрял след дълго боледуване. По същото време до един кладенец починало и момиче в провинцията в Дорчестър. Двамата не се познавали приживе заради разстоянието и различните социални кръгове, в които са се движели.

Те се влюбили един в друг след смъртта си. Когато се озовали в преддверието на Царството на смъртта, веднага се разпознали като сродни души. По някакъв начин разбрали за клаузата „Евридика“ на Поправката на Орфей, в която се посочвало, че ако две души се срещнат, преди да влязат в Кралството на мъртвите, и се влюбят, да им се предоставя втори шанс за живот, толкова дълъг, колкото дълго си останат верни един на друг. Ако ли не, тяхното наказание била повторна смърт, но този път нямало да се срещнат нито в преддверието, нито след него.

Филип и Вирджиния не можели да си представят да се разделят и се възползвали от шанса да живеят и да се обичат. Сестрата на Джоана, Хелда, Владетелката на подземния свят, не била доволна от решението им и насочила двойката да отправят искането си към Джоана: „Трябва да помолите нея, не мен. Тя е тази, на която е поверено съживяването на мъртвите, единствената, която може да ви върне към живот е тя. Това не е моя отговорност.“

Нещастните влюбени бродели в преддверието и се опитвали да се свържат с Джоана по всевъзможни начини, чрез местенето на предмети, без да ги докосват, или с убиването на цветя. Те се отчаяли от неспособността на Джоана да ги чуе, нарочно или не, и прибягнали към сплашването на впрегнатите коне.

Това вече привлякло вниманието на Джоана. Тя не искала и други хора да бъдат наранени от непокорните духове и удовлетворила желанието им да се върнат в света на живите. Филип все още бил на смъртно легло, а Вирджиния тъкмо била намерена до кладенеца, когато „чудото“ се случило. След като се възстановили, те се намерили и се оженили.

Семейството на Филип го лишило от наследството, заради решението му да се ожени за момиче от простолюдието, но двамата живели щастливо в провинцията за известно време. С идването на сметките започнали и скандалите. Филип залитнал по хазарта и загубите му растели. Обвинявал Вирджиния за нещастието си, а тя на свой ред го виняла, че не успява да осигури храната им. Вирджиния била бременна и в последните месеци от бременността се разболяла. Отчаян и без пукната пара, Филип помолил семейството си за пари, лекарства и храна. Когато се върнал при нея, тя и детето вече били мъртви. Той се застрелял и това бил краят на тази трагична история.

Джоана си спомни колко красиви бяха двамата влюбени, колко щастливи, когато ги беше посетила в малката им колибка в Дорчестър и въздъхна.

Винаги имаше уловка. Филип и Вирджиния бяха опитали да измамят смъртта, а наскоро Джоана беше опитала да върне Лайънъл Хорнинг. Лайънъл беше само в кома; не беше преминал през седмия кръг, където душата му щеше да принадлежи на Хелда. Но въпреки това той се „зомбира“, както казваха момичетата й. Накрая винаги Хелда печелеше душите им.

Помисли си за своята упорита и горда сестра и разтърси глава. Поне сега знаеше какво се случва. Дух, или духове се опитваха да се свържат с нея. Повече не можеше да пренебрегва знаците.

Джоана затвори очи и се отдаде на аромата на цветя и слънчевите лъчи, преди да пристъпи към преддверието и да влезе в света на мрака. Беше тъмно, над нея имаше малки, приглушени светлинки, които осветяваха пясъчната пътека, колкото да може да я забележи.

Чу бухал и му отвърна. Въздухът беше изпълнен с миризмата на гнило, на нещо тежко, миризма на смърт. Джоана спря да се движи по пътеката и се насочи към звука от бухала. Дух, който иска контакт, ще е на първото най-близкото ниво. Нямаше нужда да продължава нататък.

— Има ли някой? — прошепна тя и чу ехото си. Беше много тиха, защото не искаше да попадне на Хелда. Сестра й можеше да бъде отмъстителна.

Чу изпляскване на криле и бухалът отлетя от един клон. Искаше й се вълшебната й пръчица да беше с нея, за да вижда по-добре, но протегна ръце напред, за да усети какво се крие в тъмнината. Напипа дънер на дърво; мъртва и суха кора, на допир като хартия. Повдигна я с нокът и от нея започна да тече лъскава, тъмна течност.

— Някой? — попита тя отново и отново до нея се върна само гласът й „Някой? Някой?“

Не усещаше присъствие на търсеща я душа, намери отново пътечката, върна се обратно по нея, отвори очи и се зарадва, че отново стои в красивата си градина.

Глава десета Любовна квартира

Фреди Бошан стоеше на бюрото си в „ъки стар“ и играеше на лаптопа си. Как така, наскоро завърнал се от Необятното бог, се беше сдобил с такива технологии?

Отговорът очевидно бяха момичетата. Не му беше нужна магия, за да се уреди. Усмихнеше ли се Фреди Бошан, всичко, което искаше едно момиче, беше да го целуне. След това му правеха подаръци — видео конзола, игри и лаптоп.

Всичко започна с Джиджи Макинтайър, колежанка, която срещна след завръщането си до машината за лед в мотела. Джиджи беше там заради моминско парти на своя приятелка. Стоеше с празна кофа за лед, облечена с тениска над пъпа и много къси дънкови панталонки. Джиджи беше много забавна, глътка свеж въздух след годините на скука в Необятното.

Някои сигурно си представят прекараната нощ с бога на слънцето като на кино — незабавното разкъсване на дрехи, веднага след затварянето на вратата, секс във всички пози и на всички места. Не, не.

Фреди знаеше, че всяка жена има свои собствени правила в секса. За всяко момиче имаше различен ключ и подаръкът от Фреди беше, че знае как да го открие — формата му и как да пасне на ключалката. Фреди беше „отключил“ Джиджи — беше ли — като й подари първия разтърсващ, крещящ оргазъм. Беше я попитал дали знае как работи дистанционното за телевизора, изгледаха няколко стари филма и едва тогава направи своя ход. Отне му почти цяла вечер, за да я вкара в леглото си, но след като успя, разполагаше цялото с време на света.

На следващия ден Джиджи се върна в „ъки стар“ с порше кабриолет, пълно с кутии и дрехи. Всичко беше на брат й, обясняваше тя, първокурсник в Нюйоркския университет.

— Какво му пука? Богати сме. Считай това за подарък за добре дошъл, Фреди — беше казала тя, отмятайки тъмната си коса. — Мама ще му купи нови неща, когато се нанесе в апартамента в кампуса. Всичко е от миналата година, почти старинно. — Той й благодари, а тя му отвърна със сладка усмивка. Все още му беше признателна за оргазма.

Джиджи замина за Ню Йорк и колежанките, които празнуваха в мотела, изчезнаха. Нещата замряха. Мотелът се напълни с пътуващи търговци, двойки с незаконни любовни афери, които за Фреди бяха безвкусни и тъжни. Зарови се в кутиите от Джиджи и намери конзолата и лаптопа. Видео игрите бяха забавни и го разсейваха, но лаптопът разкри пред него цял нов свят, много по-голям и от Деветте свята във вселената. Беше пропуснал много, докато беше в необятното, и си наваксваше по любимите си теми: плавателни лодки и океани. Откри и дълбоката си любов към спортните коли.

Те, разбира се, не можеха да се сравняват със сайтовете за запознанства, от които можеше да си избереш момиче, като от каталог. Фреди си беше направил профил и се беше снимал сам с камерата на лаптопа. Снимките му нямаха нищо общо с масово разпространените по тези сайтове снимки: голи до кръста пред огледалото в банята и с лице, закрито от отражението на светкавицата.

Не, Фреди използваше магията си, за да пресъздаде привлекателни снимки: Фреди на коктейл, облечен в смокинг; Фреди с каубойска шапка върху бик (беше трансформирал Бъстър); сериозен Фреди в сив костюм и разхлабена сива вратовръзка на точки, но най-доброто попадение беше ежедневната му визия: Фреди с обикновена тениска, дънки и черни кецове на плажа (и под тази пишеше „Това е истинското ми Аз“).

Момичетата прииждаха на тълпи и Фреди не знаеше какво да прави с тях, затова правеше тройки, четворки, петорки. Задоволяваше всеки каприз, ухажваше всяко момиче и ги караше да се чувстват специални. Недоволна клиентка нямаше.

Последната му мания беше Хили Лиман, с която си чатеха от известно време. Пускаха си постоянно съобщения чак до сутринта и напрежението растеше. През последните дни писането особено зачести, с което издаваше нетърпението им и Фреди се принуди да отложи купонясването с другите момичета. След запознанството си с Хили не се интересуваше от никоя друга.

Беше се случило нещо прекрасно: Фреди се беше влюбил. Друго обяснение нямаше. Хили беше различна. Накара го да чака. Другите момичета се оказваха пред вратата му само след едно съобщение, а тя му каза името си едва след няколко седмици разменяне на писма. Беше резервирана и предпазлива и той не мислеше, че това е в нейна полза. Най-странното беше, че тя дори нямаше снимка в профила си, а само сянка на силует. Не знаеше как изглежда, но чувстваше, че е великолепна. Усещаше го. Не можеше да го обясни, но беше привлечен от нея още от самото начало.

— След две седмици, след изпита ти? — написа той.

— Да, няма да мога по-рано. Но не спирам да мисля за теб. Само да можех да те докосна, дори и малка прегръдка…

— Малка прегръдка?

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Хили. След минути тя му писа отново — Наистина те харесвам.

Фреди спря, загледа се в думите на Хили на екрана, сложи ръце зад тила си и се изтегна. Въздъхна и написа „Аз също.“

На вратата се почука три пъти. Сигналът на Фрея.

— Ще пиша пак. Сестра ми е тук — написа Фреди.

— Добре, оставям те, колкото и да е трудно.

— Нямаш идея. — В чат прозореца, сърцето от Фреди, оцветено в червено, се завъртя и Хили му изпрати едно на свой ред. Усмихна се сам на себе си. Как да не обичаш технологиите?

Фрея продължи да чука и Бъстър побутваше прасеца му.

— Фреди, вътре ли си? — прошепна тя отвън.

— Идвам! — затвори лаптопа си и открехна вратата.

Фрея стоеше премръзнала на прага с две пазарски торби, пълни с хранителни продукти. Втренчи се в него.

— Това пижама ли е? Цял ден ли си с нея? — зад гърба й се виждаше свечеряващото се сиво небе.

— Е и? — попита Фреди, подразнен от натякването на сестра си. — Не е като да съм излизал.

— Вината си е твоя. Колко пъти ти казах да си дойдеш у дома — поклати тя глава. — Няма ли да ме пуснеш вътре? Донесох ти здравословни неща от градината на мама, ядки и сушени плодове, вместо боклуците, с които се тъпчеш.

Фреди взе торбите, показа глава навън, огледа се и отвори широко вратата. Фрея влезе покрай него.

— Разсеян си — каза тя.

— Малко — остави торбите на земята и седна в края на едно от леглата. — Момичетата не ме оставят намира. Исках да се уверя, че някое от тях не е отвън.

Бъстър се сгуши във Фрея и тя приклекна, погали го и погъделичка муцунката му.

— Мислех, че цялото това внимание ти харесва. Не ми казвай, че си самичък. Какво стана с харема ти? — наблюдаваше го с искрена загриженост — дали близнакът й наистина не беше полудял. Изглеждаше ужасно: рошав, необръснат, с мръсна пижама. Не трябваше да живее така. Огледа се и забеляза компютъра на бюрото му.

— О, имаш Мак! — каза тя и се примъкна, за да го разгледа.

— Не го пипай!

— Не е бомба!

— Всъщност е! — отвърна й. Премести пазарските торби на бюрото и сложи ръка върху лаптопа.

— Държиш се странно — каза тя и се фокусира върху него. — Ще ми кажеш ли какво се случва?

— Добре — въздъхна той. Осъзна, че нямаше търпение да разкаже на Фрея и просто изригна, разказа й всичко: за сайтовете за запознанства и как беше срещнал специално момиче на име Хили Лиман. Не спираше да повтаря името й.

Докато слушаше, Фрея разбра как Фреди се спасява от самотата, но очевидно беше изгубил разсъдъка си. Нямаше желание да разбива мечтите му за тази Хили, която вероятно беше просто разгонена колежанка, не че имаше друг вид колежанки и не, че имаше нещо нередно в това. Фрея най-добре разбираше нуждата да се експериментира, породена от желанието да се забавляваш, докато си млад и красив.

Но историята за влюбения Фреди й идваше в повече. Беше се уморила от цялата ситуация — мотелът, обвиненията, мързелът му.

Фреди седна в креслото и опъна крака.

— Тя е жената, Фрея. Казвам ти. Този път е истинско — усмихна се той.

— Да бе. Всяка седмица хлътваш по някоя, а дори не си видял тази…

— Хили Лиман.

— Да, трябваше да запомня името й досега. Повтори го много пъти — Фрея прокара ръка през косата си. — Виж, уморена съм и не мога да го направя. Не мога да намеря онова нещо, което си убеден, че Килиан е откраднал от теб и което ще докаже, че той е виновникът. Наистина трябва да продължим нататък. Ще кажа на семейството ни, че си се върнал. Мама ще бъде толкова щастлива.

Фреди скочи от стола, лицето му пламна.

— Не можеш да го направиш, Фрея. Никой не трябва да знае. Ако валкириите разберат къде съм… те ще… те ще ме върнат обратно. Не мога да се върна в Необятното! Не знаеш какво е там! Трябва да докажа, че не аз съм разрушил моста! — направи отчаян жест, отпусна се в креслото и наведе глава надолу. Когато вдигна поглед към нея, очите му бяха пълни със сълзи. — Не мога да се върна обратно. Трябва да ми помогнеш, Фрея. Моля те — Фреди прегракна.

Фрея поклати глава, загледана мрачно в близнака си.

— О, Фреди, спри — отвърна му тя, но и нейният глас я подведе.

Глава единайсета Бандата се събра

Снопът светлина минаваше през таванския фронтон и осветяваше прашинките. На пода имаше следи, сякаш оставени от Хензел и Гретел — от опаковки от бонбони, брокат, боички и детски костюми, които се намираха между мебелите.

Ингрид търсеше книга, която не можа да намери в кабинета на Джоана. Втренчи се в странната пътечка. Когато за последно мина от тук, тъкмо се връщаше от апартамента на Фрея в Манхатън, затова беше сигурна, че е сложила костюмите в кутията. Не може да го е направил Тайлър, защото Грациела не се беше връщала след онзи ден. Може би е била Фрея? Напоследък сестра й беше доста разпиляна, но какво ще търси измежду старите костюми? Ингрид започна да разчиства, вдигна розовата пачка, пластмасова стъклена пантофка, черна кожена маска — това не изглеждаше като част от детски костюм, а като аксесоар от дрешника на Фрея. В края на пътечката беше дървеният сандък на Джоана. Цигарен дим? Подуши въздуха.

Наведе се над куфара и забеляза, че ключалките са отворени. Когато повдигна капака видя пет малки глави пъхнати между пет чифта колене. Главите погледнаха нагоре и тя моментално разпозна елфите. Имаха брокат по целите си мръсни лица: три момчета и три момичета.

Не бяха точно деца, макар че Ингрид ги мислеше за такива. Бяха възрастни на години, но имаха детски тела и умове, както и пакостлива природа. Мръсните им лица й напомниха за коминочистачите във Викторианска Англия, макар че бяха точно обратното на онези бедни малтретирани деца, които имаха зрелостта и нагласите на възрастните, пиеха бира, пушеха лули и след работа стреляха във въздуха в кръчмите. Елфите се бяха научили на евтино пиене и пушене в този свят Ингрид забеляза това в мотела, където ги срещна за пръв път, но в тях все пак имаше и нещо наивно.

— Какво си имаме тук — каза тя и помисли, че прозвуча малко като Хъдсън.

— Не ни мрази, Ерда! — каза Келда с малките си розови устни. Вдигна ръка към лицето си, сякаш да се предпази, ако Ингрид я удари.

— Виждам, че сте наясно с местния жаргон. Това е чудесно! — отвърна им тя, докато петте елфи се измъкваха от куфара. „Хитри“, беше казал Тайлър. Ама че умно момче.

Дрехите им бяха купчина от мрачни нюанси, от тъмномаслинено до черно: тесни дънки, скъсани тениски, протрити пуловери, безопасни игли, вълнени шапки и тежки ботуши. Ингрид не можеше да определи какъв бе стилът им — пънк, гръндж, гребо. Всичките бунтарски стилове й изглеждаха по един и същ начин, независимо от десетилетието; само годините и марките се сменяха. Елфите изглеждаха така, сякаш се бяха върнали от война, а и доста по-миризливи от последния път.

Келда и Ниф бяха двете женски елфи, малки и нежни като балерини, затова грубите дрехи и тежката очна линия изобщо не изглеждаха на място. Келда беше светла, с бяло руса коса и бледо сини очи, перлено бяла кожа, алени устни, като малък цвят, и румени бузи. Ниф беше нейна противоположност — тъмна, маслинена кожа, лъскава черна коса, огромни кафяви бадемовидни очи и пухкави устни. Разбира се, момчетата се криеха зад момичетата. Мърлявият и тъмнокос Свен със зелените очи, за когото Ингрид мислеше като за сърдито овчарче, апатичен и винаги с набола брада; Вал, който имаше огненочервен пънкарски гребен и приличаше по-скоро на нервна развалина, и Ирдик, с разрошена коса и закръглено момчешко лице с розови бузи. Беше облечен с тениска, на която пишеше Гушкане не дрога.

Характерно за елфите, и мъжките, и женските беше, че са миловидни същества. Чертите им бяха фини и деликатни, сякаш издълбани върху слонова кост, но в момента дори Ингрид не можеше да каже как изглеждат всъщност, защото бяха ужасно мръсни.

— Ще ми кажете ли какво става, преди да ви превърна в жаби? — попита тя. Беше по-скоро критика, отколкото реална заплаха.

— Моля те, не го прави! — изскимтя Ирдик. Имаше нещо много уязвимо и сладко в Ирдик и това накара Ингрид да се почувства виновна, че ги смъмри. А и тениската му беше толкова смешна.

Вал излезе пред останалите и започна да говори толкова бързо, че тя едва разбираше безкрайния поток от думи, който преминаваше в стакато, когато имаше дума, започваща със „с“. В крайна сметка разбра това-онова, от което сглоби цялостната картинка.

Научи, че се бяха опитали да изпълнят обещанието си и да се върнат у дома, следвайки инструкциите й, като се движат по жълтия павиран път — истинската пътека, която свързваше световете. В мотела, където бяха отседнали, Ингрид им беше показала къде е пътеката, но щом стъпили на нея, тя изчезнала. Освен това вече не си спомняха къде беше домът им, нито какво изобщо е дом. След като се провалили, усетили ароматът на Ингрид и я последвали до дома й и се приютили на тавана на Джоана.

— Тук е хубаво!

— Има пайове!

— Вкусни!

— Не ни карай да напускаме! Ерда, молим те! — Келда, сложи черната кожена маска и започна бързо да прави цигански колела в стаята, от което на Ингрид й се зави свят.

— Споменахме ли пайовете? — каза Вал.

— Обещаваме да не ти се пречкаме! — каза Келда щом спря да се върти.

— Тихо! — извика Ингрид — Не мога да мисля, когато крещите и подскачате така.

Елфите внезапно млъкнаха и останаха неподвижни.

— Добре — каза Ингрид със скръстени ръце. — Ще ви позволя да останете. Но трябва да сте тихи, да се криете и да не правите бъркотии. Освен това воните и трябва да се изкъпете. Направете го, когато Джоана не е вкъщи, и оставете банята във вида, в който сте я намерили. Ще бъде така, докато не разбера къде е домът ви и какво се е случило с жълтия павиран път. Но ако не се държите възпитано, ще ви прокълна!

Елфите бяха щастливи и се струпаха да й благодарят, докато Ингрид почти беше спряла да диша, за да не усеща миризмата им. Свен стоеше самичък със скръстени ръце и кисело изражение на лицето.

Ингрид нежно отърси елфите и пооправи дрехите си.

— Благодарим, Ерда, благодарим ти — продължаваха те.

— Всичко е наред. Добре сте дошли.

Келда се завъртя на пета.

— Откраднахме нещо за теб — докато ровеше в джобовете си, ясните й сини очи и белите й мигли надничаха зад маската и гледаха Ингрид — За благодарност.

— И още нещо! — каза Ингрид — Никакви кражби! Не можете да използвате пари, което говори достатъчно за това, от къде сте. Но никакви кражби. Ще ви донеса храна.

— Ами цигари? — попита Свен с дрезгав глас. Звучеше сякаш пуши и пие от години, но Ингрид се беше вгледала в него достатъчно дълго, за да може да види, че не е толкова стар, колкото изглежда. Всичко беше позьорство и студено отношение. — Умирам за цигара. Ще ми купиш ли от онези ментолови цигари, госпожице Ерда? — подсмихна се той.

Ингрид се изнерви отново. Елфите бяха забравили смешния си акцент и говореха като местни тийнейджъри, а някои от тях — както забеляза Ингрид в библиотеката — бяха доста интелигентни, независимо от уличния си жаргон.

— Никакво пушене! Можете случайно да подпалите пожар! Сериозна съм, Свен. Не разбирам от елфска психология, но съм сигурна, че това ви вреди.

Той повдигна вежда, а Келда протегна ръка към Ингрид.

— Какво е това? — попита тя, хващайки смачканата хартийка.

— Нашият подарък! — отвърна Келда.

Ингрид започна да заглажда листчето. Ниф застана от другата й страна, за да може и тя да гледа.

На малко скъсано ъгълче от лист от тетрадка беше изписано „Маги“, последвано от телефонен номер. Ингрид се втренчи в него объркана.

Очите й бяха свикнали да разчитат и анализират почерците в работата й. Често й се налагаше да напасва неподписани бележки от скицници и работни рисунки с почерка от скиците. В този случай почеркът от смачканото листче леко клонеше наляво и явно беше написано от левичар. Характерно „М“ със заострени връхчета и „а“, което напомняше на „2“ с опашка. Беше виждала тези „М“ и „а“ и преди.

„Ма…“

Мат Нобъл. Това бяха същите букви, които беше видяла, когато той се подписа на сметката за кредитната карта в бара. Ингрид забеляза, че Мат е левичар още щом си извади кожено тефтерче, за да записва показанията й. Хартията беше същата като тази, която държеше в момента в ръцете си, със светлозелени редове. Нямаше съмнение, че Мат беше изписал името и телефона на Маги на хартийката. Сърцето на Ингрид подскочи, а стомахът й се сви. Може би Мат е мислил за друга и това е била причината срещата им да приключи толкова зле.

За ужас на феите тя я смачка и моментално я изхвърли.

Глава дванайсета Зашеметен съм от теб

— Имаш две дъщери? — попита Харолд.

— Две дъщери и син — отговори Джоана и съжали, че усложнява нещата. Не можеше да обясни, че синът й е в Необятното от цяла вечност, нито пък защо. Тя просто не можеше да забрави за него и затова често й се изплъзваше от устата. — Ти имаш ли други деца, Харолд?

— Каквото виждаш, това и получаваш! — усмихна се Харолд. — Само дъщеря ми.

— Наистина е прекрасна. Познавам я от болницата. Държа се много мило с Тайлър, когато беше болен.

Седяха с лице към океана в частна беседка, част от ефектния нов френски ресторант. Всичко вървеше добре. Бяха преполовили предястията си — глазирана сьомга с цитрусова коричка за нея и патешко конфи с боровинков сос за него. Вечерта беше много приятна, а и впечатляваха като двойка: Джоана беше облечена в елегантен сив кашмирен пуловер и тъмна пола, небрежно прибрана сребриста коса, перлени обеци; Харолд беше безупречно поддържан, облечен с един от знаковите за него костюми от три части: черен на тънко райе, искрящо бяла риза и червена вратовръзка. Омайващи тъмно сини очи, гарваново черна коса с бели кичури през нея. Лицето му излъчваше сила, но същевременно финес — изразени скули, нос и челюст. Беше изискан, ненатрапчиво внимателен. Излъчваше толкова грижовност, че да не я накара да се задушава. Беше начетен, но не и претенциозен, красноречив, но не и нагъл, образован, но без да го натяква. Харолд и съпругата му бяха пътували в чужбина всяко лято, достигайки чак до Югоизточна Азия. Той си припомни, че пътуването и плаването са били тяхна страст, но Джоана деликатно го насочи към теми далечни от жена му.

— Фрея работи в „Норт Ин“, а Ингрид е библиотекарка. С какво се занимава момчето ти? — продължи Харолд.

— Той ли? Той е перфектен. Красив, разумен, любвеобилен. Истинско съкровище — Това беше, редът й мина.

— И живее тук?

Джоана се закашля и покри с ръка устата си. Щеше да й се наложи да излъже.

— В чужбина! — каза тя делово.

Харолд беше интуитивен човек и тя усети, че той забеляза неудобството й.

— Позволи ми, скъпа — той взе бутилката бяло вино от ледарката и доля чашата й. Нямаше да любопитства повече. — Изглеждаш великолепно тази вечер и съм щастлив, че сме заедно.

Тя му сипваше червено вино, докато той й доливаше от бялото и ръцете им се бяха пресегнали едновременно — всяка към чашата на другия. Ресторантът беше хубав и тя се радваше, че Люсиен ги остави и не ги притесняваше. Беше отличен сервитьор и знаеше кога да спре и кога да наглежда масата.

— Достатъчно за мен, разкажи ми за себе си — каза Джоана. — Нови интереси, хобита след пенсионирането?

Харолд се изкашля разколебан. Срамуваше ли се? Но защо?

— Започвам малък бизнес с един приятел. Не искам да казвам много. Да не го урочасам. Но скоро ще разбереш, скъпа Джоана.

— Чудесно, сигурна съм, че ще потръгне.

— Надявам се — отвърна той и й намигна. Флиртуваше ли? Ами тя?

На следващата сутрин Джоана имаше лек махмурлук, болка в слепоочията и тила, но си заслужаваше заради хубавата вечер с нов приятел. Предметите и мебелите напоследък не бяха размествани за нейно облекчение. Напоследък някой тършуваше в хладилника и килера. Вчера беше изпекла цяла тава сладки, а сега бяха останали само трохи. Притесняваше я, че Грациела отказва да се върне в къщата, защото била обладана от духове, макар че Джоана й обясни, че духове не съществуват. Тайлър все още беше голяма част от живота й, въпреки че майка му спря да работи за тях. Джоана го взимаше от детската градина и прекарваха следобедите заедно.

Миналата вечер тя и Харолд се смяха като деца, но бяха прекрачили и нова граница. След като поопозна Харолд като приятел, Джоана беше склонна да мисли, че може да го хареса и по другия начин. Не подозираше, че нещо такова можеше да й се случи отново и беше свикнала да е сама. Не че някога е била истински сама, трябваше да има предвид и Норман, но дали можеше да се твърди, че още бяха женени? Никой от тях не беше подавал документи за развод, но кой сред безсмъртните беше чувал за развод? Предполагаше, че трябва да попита дъщерите си какво мислят.

Всъщност тя никога не мислеше, че ще изпадне в такава ситуация и ще има такъв проблем. Харолд я изненада и сега тя се разхождаше в къщата усмихната, което забеляза, преминавайки пред високото антично огледало в дневната. „Кой е това?“, стъписа се, преди да осъзнае, че е тя самата. Изучаваше отражението си, сложи кичур коса зад ухото си, видя сиянието, което излъчваше. Изглеждаше подмладена, което я накара да се усмихне още по-широко. Стъписа се: „Какви ги върша?“, запита отражението си.

Тогава Джоана видя Гили над себе си, с черен клюн, същото синьо-черно като перата му. Обърна се към своя познат, който беше кацнал на часовника на дядо й. Каквото и да беше направил Харолд с Гили, беше подействало. Гарванът беше видимо по-здрав, по-бляскав. Джоана се радваше да го види изправен и да се наслаждава на времето си в клетката.

Гили изграчи. Казваше на Джоана, че иска да я заведе някъде, изглеждаше нетърпелив и подскачаше от крак на крак. Отлетя от часовника и кацна на вдигнатата й ръка.

— Какво има? Къде отиваме? Навън ли? Добре.

Джоана Обу гумените си ботуши и наметна палтото си, върза червено шалче около косата си и излезе навън след Гили. Гарванът летеше от клон на клон, кацна на оградата в градината и насочи Джоана през портата до пътека, която минаваше през обрасло поле. Пресякоха няколко съседски имота, плевня, после и плет и се насочиха към гората.

Движеха се бързо и скоро Джоана премръзна, но забързаната разходка на свежия бриз й се отразяваше добре. Въздухът миришеше на почва и дива мащерка. Почти стигнаха до гората и приятелят й кацна в бурените. Гарванът се клатушкаше и с това привличаше вниманието на Джоана към земята. Гили спря и посочи с клюн. Джоана видя пътечка от увехнали и изсъхнали треви и диви цветя, лилави астри и еньовче, наобиколени от цъфтящи цветя. Сякаш някой беше стъпкал покълналото и беше оставил смърт на това място.

Джоана коленичи и докосна изсъхналите треви и цветя. Разпаднаха се от най-лекия допир. Изправи се и тръгна по изсъхналата пътека, която водеше към гората. Гили кацна на рамото й, докато Джоана продължаваше да върви и стигнаха до поляна, където тревата беше зелена. Пътечката лъкатушеше безцелно през тревата, сякаш в търсене накъде да отиде. Нататък завиваше през други треви и цветя.

Гили започна да грачи, подканяйки Джоана да продължи да върви, за да й подскаже, че се приближава до целта, но тогава тя чу някой да вика името й. Моментално разпозна гласа и се зарадва, че ще остави следването на пътеката.

— Джоана, каква приятна изненада — каза Харолд Аткинс. — Бях зад плевнята — посочи той с глава — и те видях да минаваш, но бях по средата на застрелването на една кобила. — Усмихна се и пое през поляната с широки крачки към нея.

— Радвам се да те видя толкова скоро, Харолд — отвърна тя. Дори когато трябваше да върши работата си като ветеринар, Харолд беше облечен с костюм и излъскани обувки. Почувства се зле облечена — с работните дрехи, червения шал около неизмитата й коса, дънки, вълнено палто и големи гумени галоши.

— Нямаше как да те видя и да не те поздравя — усмивката му беше заразителна. — Виждам, че Гили се оправя.

— О, да, изведнъж живна. Отдъхнах си. Тъкмо се разхождахме.

Целунаха се по бузите и Джоана забеляза, че й хареса как Харолд ухае на сапун, гора, но и на океан. Може би просто усещаше свежият въздух на Норт Хемптън.

— Ще се радвам да те изпратя до вкъщи, ако нямаш против. Денят е прекрасен — каза Харолд.

Тя прие предложението му. Двамата не спряха да говорят и да правят планове да вечерят скоро заедно и Джоана напълно забрави за странната следа от изсъхнали цветя.

Глава тринайсета Криеница

„Дракон“ беше осемнайсетметрова лъскава, бяла спортна яхта с триметров кил, вдигаше скорост от четирийсет и четири възела при 2330 оборота в минута, но сега въжетата я държаха акостирала на кея на остров Гарднър. Лодката имаше три нива. В горната й част се намираше външната галерия с капитанската кабина, в която имаше хладилник с чекмеджета, бар, охладители, няколко кутии за съхранение и кутия за риба. С други думи имаше много места, които да се използват за скривалища. Под нея беше второто ниво — тиковата палуба имаше люк, който водеше до допълнителни места за складиране; десен борд с обърната обратно на посоката на движение пейка, под която имаше отделения за въжета и екипировка.

Под палубата се намираше вътрешната галерия: тиков под и стени от черешово дърво, резбовани шкафове и бежови кожени седалки. Към кърмата беше главната каюта, в която се намираше биометричен сейф, който само Килиан можеше да отвори с отпечатък от показалеца си (беше твърде малък за това, което Фрея търсеше), както и многобройни шкафове и гардероби; вдясно беше каютата за екипажа с три места, под които имаше още възможности за съхранение; следваха салонът и кухнята с черни гранитни плотове и много шкафове. Фрея няколко пъти беше претърсила машинното и трите тоалетни.

Скришни места имаше на всеки сантиметър от „Дракон“.

Фрея беше претърсила лодката от носа до кърмата, но едно отделение можеше да е скрито в друго, като поредица от матрьошки, затова започна търсенето отново.

Сега се намираше в кабината на екипажа, която се ползваше и като гостна. Повдигна горната част на едно от леглата и извади всички завивки, поставени под него. Както и предполагаше, откри тайна врата на дъното. Опита да я отвори, но нямаше дръжка. Трябваше й нещо, което да подпъхне и да я повдигне. Обърна се, за да вземе нож от кухненското чекмедже и се озова лице в лице с Килиан, който се беше промъкнал зад нея и я беше наблюдавал. Не го беше чула да се качва на лодката или да слиза по стълбите, сякаш просто беше долетял до долу.

Той изглеждаше объркан, но в пронизващите му очи се четеше и нещо друго. Тя не можеше да определи дали беше гняв или разочарование.

— Какво става? Какво търсиш?

Фрея се опитваше да изглежда глуповато.

— Търся друга възглавница. Мисля, че си разтегнах гръбнака в бара заради кофите с лед. Не знам защо не използвам магия, за да ги качвам горе. Сега ми трябва нещо, което да ме прикрепя, докато спя, за да не ме боли толкова много — стисна дясната си ръка.

Това беше нелепо. Защо трябваше да говори толкова бързо винаги, когато лъже? Джоана винаги го разбираше, а вероятно и всички останали.

Килиан стоеше вторачен в нея за известно време, след което на лицето му бавно се появи усмивка.

— Стига глупости. И двамата знаем, че това е лъжа — засмя се той.

Тя също се усмихна, но не можеше да измисли друго извинение. Можеше да се престори на ревнива, че се съмнява в изневяра. Но защо би претърсвала под пода? Ще изглежда луда, ако го обвини, че крие жена под леглото.

Килиан се наведе през вратата. Беше непоклатим, гласът и движенията му винаги бяха спокойни и напомняха на Фрея за замечтаните нощи, в които правеха секс. Не че го правеха напоследък, но нищо не можеше да спре привличането.

— Избягваш ме — каза той. — Не спиш тук. Изобщо. Всеки път щом ти звънна, за да питам дали да ти помогна в бара, казваш, че няма нужда, а това никога не е имало значение. И какво се случва с теб и лодката? Колко пъти ще я претърсваш? Какво има? Защо не ми кажеш?

Дотук със заблудата, че е оставяла лодката като непокътната.

— Изгубих нещо — каза тя. Ето, каза го. Това не беше далеч от истината. Фреди беше загубил нещо.

— Ще ми кажеш ли какво е то?

Гледаше го и хапеше устните си. После твърдо поклати глава в знак на отрицание.

— Може би ще мога да… помогна? — каза Килиан. — Замисляла ли си се за това?

Тя замълча за момент и си пое дъх.

— Не можеш. Съжалявам. Не мога да ти кажа. Не още. Не ми е приятно да крия от теб, но просто не мога.

— Добре, така да бъде… — отпусна глава и сви рамене. Когато отново я погледна, тя видя тъга в очите му. Беше искрена и ясна и тя се почувства ужасно.

Обичаше го много, но обичаше и Фреди. Нямаше начин брат й да е прав, но трябваше да намери доказателство или поне да се увери, че в обвиненията му няма и капка истина. Беше поставена в ужасна позиция между двама души, почти еднакво скъпи на сърцето й.

Валкириите не пускаха на свобода затворниците и някой трябваше да плати за разпадането на Бофрир. Някой трябваше да отиде в Необятното, нямаше друг начин и ако не Фреди, то кой друг? Локи си излежаваше времето. Фреди беше толкова сигурен, че е Килиан, а Фреди никога не я е излъгал.

Изведнъж Килиан удари стената и Фрея подскочи. Знаеше, че е объркан от случващото се и че мисли, че я губи.

— Недей, Килиан, моля те — тя почувства прилив на любов и съжаление към него. Знаеше, че съжалението беше смърт за всяка връзка и не искаше да го изпитва към Килиан.

Той не каза нищо. Вместо това рязко се обърна и я остави сама, карайки я да се чувства още по-ужасно, изоставена и нуждаеща се някой да я съжали. Качи се на палубата и извика името му, стигна до капитанската каюта, но той беше изчезнал. Тя се върна обратно и застана пред перилата, изричайки името му в тъмното:

— Килиан! Хайде! Върни се!

Не последва отговор. Килиан го нямаше.

Тя знаеше какво се опитва да й каже: „Давай, Фрея. Тършувай в лодката ми, колкото искаш. Няма да те спирам. Ако мислиш, че не можеш да ми имаш доверие, ако мислиш, че крия нещо от теб, давай, претърси я. Предизвиквам те да намериш нещо.“

И се почувства като глупачка.

Глава четиринайсета Нощ и ден

Минаваше два часа. Ингрид вече беше прибрала табелата „Консултантски услуги“ в чекмеджето и започна да пише доклада си за новия чертеж. Скорошното финансиране на библиотеката беше позволило да се заменят старите компютри с по-нови, както и да се сдобият с архивиращ софтуер, с който можеха да се проследяват всички чертежи и планове, притежание на библиотеката. Имаше много работа: трябваше да прехвърли всеки документ и прилежащите към него материали, за да се въведат данните им. Започна с Едуардианския чертеж, защото той беше пресен в съзнанието й.

Чу Хъдсън да чука на вратата на офиса й и погледна над монитора.

— Заповядай — извика тя.

Той открехна вратата, колкото да може да се промъкне през нея, и тихичко я затвори след себе си.

— Бонжур, мадмоазел Ингрид — каза Хъдсън ухилен. — Един много красив полицай е тук, за да ви види — повдигна вежда той.

— Нямаш предвид… — изсумтя тя, паникьоса се и погледна Хъдсън за секунда. — Наистина ли е той? — попита и нервно започна да подрежда химикалките, моливите, гумичките и телбода по бюрото си.

— Е, да го доведа ли?

— Ами, да, предполагам. Давай — гласът й изтъня. Не го погледна, за да не види ужаса в очите й.

Хъдсън отиде да доведе Матю Нобъл, а Ингрид оправи косата си с ръка, коригира позата си и не успя да реши коя ръка да сложи върху бюрото. Първо пробва с едната, после с другата, но сметна, че ще е добре да се престори, че пише на компютъра, така щеше да изглежда безгрижна.

Мат влезе. Не беше с униформа, обикновено следователите носеха цивилни дрехи и Ингрид си помисли, че изглежда елегантен с тъмносинята риза, тесните панталони, лъскав черен кобур на кръста си и лъскави черни обувки. Не носеше шапка, което според Ингрид беше умно решение.

Тя се изправи, излезе зад бюрото си и протегна ръката си за поздрав.

— Здравейте, следовател! — кимна му тя.

Той й се усмихна накриво.

— Ингрид, винаги така официална.

— Заповядай — каза тя и посочи с ръка към стола и малката пейка до стената и седна зад бюрото си.

Мат избра да седне на стола срещу Ингрид, с лакти подпрени на коленете си. Ръката му беше на челото, загледан в пода и поклащайки неодобрително глава. След това се изправи и погледна Ингрид в очите. Изглеждаше изтормозен.

— Помислих, че е добре да намина и да поговоря с теб очи в очи, след като не отговаряш на обажданията ми — каза той. — Предпочитам да разбера лично, ако си решила да прекратиш… нашата… това… нещо между нас…

— Твоите обаждания? — попита тя.

— Да, моите — отвърна й остро. — Оставих ти няколко съобщения с искрените си извинения за онази вечер. Съжалявам за случилото се. Ченгето в мен проговори. Притесних се за теб. Прекрачих границата. Много, много съжалявам.

Гледаше го с широко отворени очи. Това беше последното, което очакваше да чуе, защото тя се беше подготвила да поднесе извиненията си. Объркана, искаше просто да се усмихне и направи усилие да овладее изражението си.

— Добре — започна тя — явно телефонът ми е повреден, защото не съм получила никакви съобщения от теб.

— Наистина ли?

Тя поклати глава. Мат се засмя.

— Никак не ни бива в това, нали? — изправи се, тропна с крак по пода, сложи ръка в джоба си и плахо погледна към нея.

— Така си е — отвърна Ингрид.

Погледнаха се срамежливо и на лицата и на двамата се появиха усмивки.

— Не трябва да се извиняваш, Мат. Аз се държах грубо с теб и оттогава се чувствам ужасно — каза тя искрено. — Да приемем, че аз съм по-виновна, защото дори не ти се обадих. Какво си мислех, по дяволите?

— Не, вината е моя — каза той и последва нейния жаргон от тридесетте години на миналия век — Държах се като кука.

— Защо говорим така? — попита тя, мислейки, че всеки момент ще чуе скърцане от плоча като фон за диалога им.

— Ти започна — каза Мат — Просто исках да избегна мълчанието.

Засмяха се. Имаха още нещо общо помежду си, освен класическите американски романи, но и веселите холивудски филми от златната ера на Хъмфри Богарт и Лорън Бакол — блян по сладката черно-бяла романтика.

— Може ли да опитаме отново? — попита той. — Аз и ти? Трябва. Ти си толкова кръшна и сочна, Ингрид.

— Спри се! — подсмихваше се тя.

— Не мога. Превъзходна си.

— Бих искала да ти дам друг шанс. Наистина бих искала, Мат — каза тя с дрезгав глас като на героиня от филм ноар.

Ингрид беше сигурна, че елфите имаха вина за пропуснатите обаждания. Може би са се ровили в телефона й. Нямаше да е учудващо. А и хартийката с телефона на момичето? Вероятно някоя от пакостливите им шегички. Ще ги научи след работа, елфи лентяи такива. Трябваше бързо да разбере откъде са, за да ги изпрати обратно. Възможно най-скоро.

Глава петнайсета Пъзел

Оставаха няколко дни до Вси Светии. Джоана се безпокоеше за следата от духове и не обръщаше внимание на нищо друго. Дори на това, че къщата бавно затъваше в мръсотия, откакто Грациела спря да работи. Тя беше забранила на Тайлър да идва от страх, че може да бъде обладан от зли духове. Джоана беше споменала за това на Ингрид и дъщеря й беше измърморила нещо за „бегълци“ и че ще се „погрижи за това“. Джоана очакваше с нетърпение да празнува с „осиновения“ си внук. Щяха да дълбаят тикви, да купят сладкиши за обикалянето на къщите. Но не и сега.

Излезе навън с раница на гърба, докато Гили я водеше към пътеката от изсъхнали цветя. Стигнаха до поляната, където се срещнаха с Харолд. Беше около два часа в безоблачния ден, когато слънцето бе достигнало зенита си и огряваше тревата през клоните на боровете. В средата беше пътеката, оставена от духа, който искаше да се свърже с Джоана. Тревата по нея беше наклонена в различни посоки и ставаше на пепел, щом тя пристъпеше по пътеката. Разбира се, щеше да е много по-бързо да мине напряко през поляната, но искаше да държи под око самата пътечка за улики. Когато стигна до края й, видя, че следата продължава сред дърветата и там става черна; боровите и нишки, покрили земята, бяха изсъхнали. Приклекна, взе цяла шепа от тях, огледа ги и ги подуши; бяха овъглени и се превърнаха в сажди в дланите й. Плесна с ръце, за да се отърве от черния прах и продължи да се изкачва по хълма. Гили отлетя напред. Спъна се в купчина камъни, изправи се и продължи нагоре. На върха пътеката рязко изчезваше пред огромен дъб, а под него в сянката на разперените му клони се виждаше малка издатина с надгробен знак отгоре. Гили кацна върху него.

Нещо проблесна откъм гроба и Джоана закрачи натам. На надгробния камък нямаше изписани име или послание — просто обикновен, грапав надгробен камък. Но на могилата под него боровите иглички и листата бяха избутани и се виждаше послание.

Духът беше използвал шест рунически камъка, две плочки от Скрабъл и две зарчета, изчезнали от скъп комплект за табла, подарък от Ингрид. Дървените плочки от Скрабъл можеха да са на всекиго, но руните, направени от същия материал като пръчицата й, която също беше там — духът я беше използвал, за да подчертае посланието — със сигурност бяха нейни.

Не беше забелязала липсата на руните. Обикновено ги държеше в червена кадифена торбичка на бюрото в кабинета си. От време на време се допитваше до тях, за да разреши конфликт или да надникне в бъдещето. Джоана нямаше способностите на Ингрид и се нуждаеше от помощта на тези древни скандинавски камъни.

Тя се постара да не докосва нищо. Свали раницата си, намери химикал и тефтерче и преписа съобщението, за да не го забрави и да може да го проучи по-късно вкъщи. Очевидно духът използваше руните, за да й каже нещо.

Гили изграчи силно и в гората се чу ехото му.

— Да, Гили, има X на мястото — каза тя. — Повече прилича на Е? Донякъде… Благодаря ти, че ме доведе тук. Справи се добре.

Руните са азбучно писмо, всяка буква е издълбана върху малка каменна плочка и притежава специално значение, както при картите таро. Редът, в който се подреждат руните, също има значение. На пръв поглед забеляза, че никоя от руните не беше обърната, което я окуражи, това беше благоприятна поличба. Обикновено щом руната е обърната, тя носи негативно послание.

Руните бяха подредени в права хоризонтална линия, в която беше включена и буквата „А“ от Скрабъл. След първите три руни имаше празнина, след която следваха още три, сред които беше и „А“. В древните пророчески практики, каквито са руните, таро или Чинг, числото три се използва при гадаенето, обозначаващо минало, настояще и бъдеще, пълен триъгълник, триединство — вода, кръв, дух. Разпръскването на три руни е известно и като Разпръскването на Норн, представящо трите сестри Норн, богини на миналото, настоящето и бъдещето, които ръководят съдбите на хора и богове. Но защо и латинската буква „А“ беше там?

След първия ред следваше втори, с два зара, „1“ и „5“, последвани от обърнато „L“ от Скрабъл. Дали обърнатото „L“ не замества „7“? Така ще се получи числото 157. Какво ли означава? Дали е година от юлианския или григорианския календар? Толкова отдавна! Заради другите предмети, освен руните, тя знаеше, че това послание ще изисква нещо повече от четене на рунически символи. Беше истински пъзел за разрешаване.

Тя го нарисува в тефтерчето си.

Когато ги копира, Джоана претърси мястото за други знаци — изоставена буква или руна, дори друг предмет, но не откри нищо. Сложи плочките, буквите и зарчетата в носната кърпичка, която държеше в чантата си и ги прибра, за да може да възпроизведе посланието върху бюрото си.

Стана студено и боровете и кленовете започнаха да се поклащат от вятъра.

— Засега приключихме тук, Гили — рече тя и сложи раницата на гърба си.

— Га-га! — отвърна гарванът и отлетя напред, за да я води по пътя към дома.

Глава шестнайсета Сексуално изцеление

Фрея прибра купата със сладкиши и си помисли, че тази година децата са по-малко от миналата. Вси Светии мина и замина, но не беше същото без Тайлър, когото очакваха с нетърпение, за да го поглезят. Джоана не беше украсила — майка им не беше на себе си напоследък — а Ингрид не одобряваше „комерсиализирането“ на тези свети дни, макар и да беше минало много време, откакто бяха празнували истински празника. Срамота. След вдигането на Забраната нищо не ги спираше да се поотпуснат като истински езичници. Може би догодина.

Телефонът на Фрея извибрира. Получи съобщение от Килиан:

Не се бяха виждали от последния глупав скандал на борда на „Дракон“. Сякаш Килиан беше изчезнал. Вечер Фрея наблюдаваше „Дракон“, за да види дали свети, но яхтата си оставаше тъмна. А Килиан й се обади за пръв път след онази вечер.

След заминаването му тогава Фрея се върна и претърси всеки ъгъл от лодката и усети това като предателство. Мислеше, че е открила всички тайни кътчета и е отворила всяка вратичка, но търсенето продължи до зори и отново не даде резултат.

Фрея беше разтърсена, откакто Фреди сподели за съмненията си. А и в Килиан забелязваше различни неща, като зъл блясък в очите и злонамереност, когато едва не падна от пешеходния мост. Но дали не бяха плод само на въображението й? Лесно се впечатляваше и емоциите й замъгляваха всичко. Може би виждаше неща, които не съществуваха?

Криеше се в апартамента си в Ню Йорк, само и само да не попадне на майка си или сестра си. Щяха да любопитстват и да мрънкат, а тя беше твърде уязвима и на ръба да им довери всичко. Даде дума на Фреди, че няма да разкрие тайната му — че се е завърнал и че е избягал от Необятното. Ако беше друг, вече щеше да го е издала, но винаги пазеше тайните на близнака си. Те бяха свещени, без значение, че я изяждаха отвътре. Но Джоана и Ингрид вече ставаха подозрителни.

А най-лошото беше, че Килиан й липсваше. Чувстваше се така, сякаш бяха отсекли част от нея и кръвта й изтичаше. Усещаше, че го е изгубила и то тъкмо когато отново го беше открила, но това съобщение възвърна надеждата й.

Освен това на лодката няма нищичко. Фреди можеше да си я претърси и сам, ако не й вярваше. Затова му написа:

Когато Фрея стъпи на моста, Килиан вече я чакаше на другия му край, небрежно облегнат на парапета. Лицето му беше неразгадаемо. Тя се забърза, но щом стигна до него, той й каза да мълчи и нежно сложи върху очите й бял шал. Усещането от докосването на пръстите му, докато проверяваше дали го е поставил правилно и няма пролуки, я успокои. Сложи ръце на раменете й и прошепна „Виждаш ли?“.

Тя поклати отрицателно глава. Знаеше, че това беше неговият начин да я помоли да му се довери сляпо. И в този момент се чувстваше толкова облекчена и развълнувана от присъствието му и от докосването му, че с удоволствие би го оставила да я заведе на ръба на пропаст и да я блъсне от него.

Завъртя я пет пъти, след което я обърна в другата посока. Пое ръката й.

— Хайде — каза той.

Поведе я напред, но след тези завъртания не знаеше дали се движат към кея или в обратна посока. И в двата случая усещаше солена нотка във въздуха. Изведнъж морският аромат изчезна и тя заключи, че се отдалечават от водата. Той беше зад нея, с ръце на кръста й и леко я побутваше напред. Усети, че са сред дървета, защото чуваше чуруликането на птичките над главата си и предположи, че се отдалечават от „Феър Хейвън“.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— Шшт — вървяха тихо известно време, докато той не я спря. — Добре — каза само и разхлаби превръзката, като плъзна възела към тила й.

Шалът падна и тя отвори очи. Бяха на югоизточния бряг на Феър Хейвън, където се намираше оранжерията на имението.

Годините на бездействие бяха довели до разпадането й. Куполът и стените бяха потъмнели и много от стъклата бяха изпочупени. Вътре беше настанал хаос от плевели, храсти и бръшлян, който пречеше дори да се пристъпи във вътрешността й.

Фрея гледаше изумена. Оранжерията беше напълно обновена, а стъклата й блестяха. Мястото й напомни на тропическата оранжерия в Кю Гардънс в Англия: тънки, усукани палми, агаве, африкански теменужки, филодендрони с яркозелени дантелени листа, малко езеро с розови водни лилии. Възстановената оранжерия беше напомняне какво значеше Килиан за Фрея: Балдер, богът на спокойствието, радостта и красотата. Това беше не само част от него, но и проява на любовта му.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Просто исках да ти покажа новата ти билкова градина — каза Килиан — Малко се поувлякох и ми отне време да я подредя, както исках. Винаги си казвала, че искаш сама да отглеждаш билките за магиите си.

Очите на Фрея се насълзиха. Килиан я хвана за ръка, влязоха вътре и усетиха тежкия, влажен и топъл въздух, изпълнен с аромат на цветя и песен на цикади. Разведе я и й показа билките, които беше засадил: дамиана, исоп, репей, вратига, валериана, козя трева, ангелски корен.

— Мъх — каза той и се спря пред голям, объл зелен камък.

— Виждам! — отвърна тя, сложи ръка върху мъха, натисна го и се възхити от мекотата му.

Той се усмихна с неустоим блясък в очите.

— Хубаво е — и се притисна към мъхестия камък. Мястото беше идеално да се облегне, докато Килиан докосваше с устни врата й, а след това лицето, целувайки сълзите й. Скоро лежаха голи сред африкански теменужки; после лицето и ръцете й бяха притиснати срещу прозореца и при всяко негово проникване тя виждаше как дъхът й оставя следа върху стъклото.

Бяха облени в пот, но гладките им тела отново се плъзгаха едно върху друго, тя отново се опря на мъжа, докато той нежно се движеше в нея. Беше толкова силен и тя обичаше способността му да се контролира. Прокара ръце по мускулестото му тяло, а той вдигна краката й към раменете си и ги притисна към гърдите й. Бяха в синхрон и правеха любов — това беше всичко — всичко, което си спомняше да е правила с него. Крещеше, докато той потрепваше в ръцете й, държейки я плътно и тя погледна нагоре към небето и облаците, движещи се над техния стъклен рай.

Отпуснаха се, ръцете им лежаха безсилни встрани, и въздъхнаха с допрени чела:

— Мамка му, липсваше ми! — каза Килиан.

— И ти на мен — каза Фрея. „И ми липсваше чукането с теб.“

Хвана лицето й с ръце и я придърпа към себе си. Беше прекрасен. Всичко, което Фрея искаше. Само Килиан можеше да разтърси така и душата, и тялото й, беше единственият, който го можеше. И всичко, което трябваше да направи Фрея, беше да му се довери.

Фреди грешеше за него. Не трябваше да се съмнява. Килиан никога не би я измамил. Тя спря да го целува и преди да осъзнае изрече:

— Криех нещо от теб. Брат ми се върна от Необятното. Фрир, тоест Фреди. Сега се казва Фреди.

Килиан я погледна и на лицето му се изписа щастливо изражение.

— Това са страхотни новини! Фреди! Не само на теб ти липсваше! Къде е? Хайде да го видим. Сега!

Хвана я за ръката, а с другата започна да събира разпръснатите им дрехи в оранжерията. Подаде й блузата и панталоните.

Фрея се облегна на мъхестия камък и притисна дрехите към гърдите си.

— Не е толкова просто, Килиан — погледна надолу към кафявата земя, а след това продължи да го гледа как се облича. Щеше да й се наложи да обясни.

След като бе разкрила, че Фреди е тук, вече не можеше да се сдържи. Беше поела по пътя на вярата и доверието.

— Фреди е избягал от Необятното. Валкириите не са го освободили. Има и още… — тя му разказа версията на Фреди за случилото се, че Килиан е него враг, че Килиан е виновен за разрушаването на моста и присвояването на силите на боговете, като е оставил той и Локи да поемат вината. — Не мога да го разубедя. Убеден е, че си бил ти. Опитах, но той настоява да се крие и да планира отмъщението си срещу теб.

Килиан стоеше неподвижен; бос, с обути дънки и разкопчана риза. Гледаше я по същия начин, както онзи последен път на „Дракон“ — изоставен, наранен, объркан.

Все още не беше облякла дрехите си и те се свлякоха в краката й. Погледна го и повдигна вежди.

— Но той не е прав, нали, Килиан? Кажи ми, че греши!

Килиан не отговори, а започна да закопчава ризата си, без да я поглежда и без да отговори на въпроса й.

Глава седемнайсета Тийнейджърска мечта

На плажа беше ветровито, но това не беше от значение; пясъкът ги удряше през лицата и влизаше в храната им, одеялото се повдигаше от краката им, макар да бяха го застъпили, за да го закрепят, а косите им се разрошваха от внезапните пориви. Но всичко това ги караше да се смеят.

Мат беше взел Ингрид след работа и я закара до носа на Лонг Айлънд, близо до фара Монтоук Пойнт, за да гледат залеза. Намираха се в малка пясъчна пещера, заобиколена от скали, врязващи се в небето. Фарът не ги осветяваше и двамата се чувстваха като в друго измерение или в колебание между него и реалността. Бяха на границата между обикновено и необикновено, но и двамата не го смятаха за нормално. По-вероятно бяха в зоната на мечтите, поне така чувстваше Ингрид тази тяхна втора първа среща. Започваха всичко отначало.

Мат беше донесъл одеяло и изненада Ингрид с кошница за пикник с елегантен комплект от бяла покривка и салфетки, чаши за шампанско, изстудена бутилка „Вьов Клико“, патешки пастет, краставички, меко бри, маслини и франзела, хрупкава отвън и мека отвътре.

— След като предния път не стигнахме до ресторанта, реших да донеса ресторанта тук — каза Мат и отхапа от филийка с пастет. — Дано ти хареса. Сервитьорът каза, че всичко е „тре“ вкусно.

Ингрид беше очарована и се засмя на опитите на Мат да говори с френски акцент. Той имаше добро ухо. Винаги успяваше да я изненада. Никой не е бил толкова внимателен към нея. Освен баща й, Норман, но бащите не се брояха, когато ставаше дума за такива усилия.

Слънцето се скри зад сиво-син облак и го очерта с бяла светлина. Над линията на хоризонта небето беше тюркоазено, надолу охра, след това мандариново, сливащо се с водата, която меко отразяваше светлината обратно в небето. Вълните се разбиваха, съскайки по пясъка. Приключиха с вечерята и слънцето изчезна във вълните.

— Това е магия — каза Ингрид.

Мат се усмихна и не отговори, но не изрази и несъгласие. Тя реши засега да го остави. Нямаше смисъл да се карат. И нямаше желание да надникне в живота му, макар че щеше да й е лесно да го направи; седна до нея с навити до коленете панталони, бос, отворен, възприемчив — перфектния кандидат.

Дори веднъж не беше споменал „групата бездомни деца“ и тя му беше благодарна. С него се чувстваше спокойна, сякаш се бе прибрала у дома. Гледаше одухотвореното му луничаво лице и различните му изражения, докато косата му се вееше на посоки от вятъра и надникна в дълбоките сини очи.

Мат наклони глава към нея:

— Може ли? — попита той. Ингрид примигна нервно, но той я хвана за раменете, обърна я с гръб и внимателно започна да сваля фибите от кока й. Поставяше ги в дланта й. Тя се обърна с лице към него и разтърси косите си.

— Така е по-добре — каза той. Постави пръст под брадичката й, повдигна я, за да може да го гледа в очите. Той наведе лице към нея и Ингрид едва успя да се овладее.

— Трябва да се връщаме в колата, преди да се стъмни и да приберем всички тези неща, не мислиш ли? — потрепна тя.

— Хмм… — каза замечтано Мат. — Е, добре — и се засмя.

Тя се изправи, изтърси трохите от полата си и започна да прибира. Почувства се глупаво и смешно, че съсипа момента; можеше да му позволи да я целуне. Не е като да е за пръв път. Нещата се развиваха твърде добре и тя не знаеше докъде ще доведе това; докъде искаше да доведе това.

Вятърът се усили и те побързаха към колата. Носеха одеялото и кошницата през каменистия път и се обуха, щом стигнаха до паркинга. След като сложиха всичко в багажника, Мат отвори на Ингрид пасажерската врата и седна на шофьорското място.

Той затръшна вратата и се обърна към нея. Тя го погледна въпросително, а може би празно. Не знаеше как го гледа.

— Съжалявам… — каза тя — Нова съм в тези неща… — кършеше ръце в скута си и усещаше, че умира от срам.

— Хей… — каза Мат — Не трябва да правим нищо. Може да бъдем просто приятели, нали?

Ингрид подсмръкна и кимна, преглъщайки разочарованието си.

Мат постави ключа в стартера. Това беше краят. Той щеше да я закара вкъщи и щяха да си останат приятели. Помисли си, че не е способна на истинска връзка с някого, когото наистина харесва. Беше страхливка.

Но колата остана паркирана. Ингрид се обърна към него. Той й се усмихна. Беше усмивка, която казваше „Всичко е наред. Ще бъдем приятели. Ще те чакам.“ Нямаше нужда да чете мислите му, за да знае какво се опитва да й каже.

Пресегна се и изгаси колата. Постави едната си ръка върху неговата и я повдигна към устните си. Целуна пръстите му, един по един, като покаяние. Като покана. Не чака дълго. Той я целуна отново, по-дълго и тя отвори устни за неговите. Разбра, че никога преди не беше изпитвала подобно болезнено желание, глад, който всеки от тях се стремеше да задоволи с другия и сладкото му утоляване. Мат се наведе над нея, тилът й се опря в облегалката, а ръцете й неволно бяха отпуснати встрани.

Притисна устните си по-силно към неговите, после постави колебливо ръце на широките му рамене и ги прокара надолу по ръцете му с повече увереност. Почувства мускулите през пуловера му. Неговите ръце галеха ханша й, докато повдигаше полата й. Целуна лицето и врата й и тя го чу да въздъхва шумно. Разгорещиха се и прозорците на колата започнаха да се запотяват. Вятърът и пясъкът също блъскаха по нея.

Беше се стъмнило. Лампите покрай кея светеха. Тя сложи пръсти под пуловера му, после под тениската и накрая върху твърдия му плосък корем. Не спираха да се целуват и се притискаха все по-силно един в друг. Мат беше върху нея с колене между краката й, а главата й опираше в прозореца на колата.

Тя не беше забелязала, че докато се целуват е свалила пуловера му, че ръцете й са под тениската му, че докато тя го е събличала, той е разкопчал ризата й и сега ръцете му бяха зад гърба й в търсене на закопчалката на сутиена й.

Отдръпна се и цялата се изчерви от скулите до гърдите.

— Искаш ли да спра? — попита той задъхано, докато стоеше над нея с блеснали очи.

Коленете й бяха насочени към него, полата й беше вдигната до черните й бикини, светлините меко озаряваха бледите й гърди, а сутиенът й се виждаше и това я засрами.

Винаги носеше сутиен, за разлика от Фрея, която пускаше „близначките“ си на свобода. Сутиенът й изобщо не беше никак секси, а по-скоро практичен, без дантели или подплънки. Най-обикновен бял сутиен.

Обикновен бял сутиен, който дори не слагаше толкова често, а сега й се налагаше да го притиска към себе си, защото Мат беше успял да го откопчае.

Беше на трийсет и две. Не. Беше по-стара. Много по-стара. Но Ингрид осъзна, че никой досега не я беше виждал гола. Още по-малко мъж.

Трепереше.

— Можем да спрем — каза Мат и се отдръпна от нея.

— Не… недей — отвърна Ингрид.

Гледаше я в очите и свали блузата й и много, много бавно. Същото направи и с бельото й. Ингрид затвори очи и го остави да я огледа.

— Толкова си красива — прошепна той и я целуна по врата. Ръцете му галеха голата й кожа, гърдите, пулсът й отекваше в ушите й, а целувките им ставаха все по-наситени. И двамата трепереха, кожа в кожа. „Значи това е чувството“, помисли си Ингрид, макар да й беше трудно да мисли. Беше се отдала на усещанията, харесваше допирът на топлото му тяло в нейното, докато се притискаха един в друг.

Помисли си, че Фрея ще се гордее с нея. Втора база! Това беше най-смелото, което бе направила, защото знаеше, че може да има доверие на Мат. Не трябваше да казва нищо. Просто продължиха да се целуват като двама изплашени и нетърпеливи подрастващи, които изживяваха личното си пробуждане в единствената кола на паркинга.