Целувката на змията

Глава осемнайсета Писмо в бутилка

Джоана сглоби посланието от духа точно така, както беше изписано на гроба:

Вече можеше да прочете руните на спокойствие и реши да ги разчете като норн, в групи от по три, отляво надясно, защото бяха разделени на две групички. Първата, наречена руната на Один, символизираше събитията, довели до конкретен момент (минало) и е поглед над ситуацията; втората обобщаваше събитията (настояще) и посочваше пречките; трета предполагаше посока на действие (бъдеще) и евентуалните последици.

На първа позиция беше поставена „hagalaz“, градушка, дълбокото й значение беше криза, катастрофа, катаклизъм, загуба на сили, събудена разрушителна мощ. Духът й казваше, че нещо лошо се е случило. Това не беше изненадващо. Щом духът търсеше вниманието на Джоана и беше преминал през препятствия, за да й остави съобщението, означаваше, че е напълно нещастен и достатъчно отчаян, за да премине през дебелата мембрана, която разделя смъртта от живота. Руната нямаше двойна символика, дори и обърната обратно, означаваше същото.

Руната на второ място, пречката, „anzus“, означаваше бог наследник, езотеричното му значение разкриваше послание, съобщение, съвет.

— Който и да си, искаш да ги разчета. Ясно е — каза Джоана. — Или казваш, че предизвикателството е да те намеря, за да ми кажеш нещо неотложно? Имаш съвет към мен? Искаш да ми кажеш какво ще се разруши, какво те тревожи? Добре — говореше на духа, сякаш беше в стаята.

Последната руна, стъпка, която трябва да направи, „wunjo“.

— О, много мило от твоя страна — каза тя — Искаш да бъдем приятели, съмишленици или намекваш, че ще се сприятелим в бъдещето? — „Wunjo“ символизираше радост и означаваше приятелство.

Разчете основното послание на първата група от руни: беше се случило голямо бедствие и духът я уведомяваше за особеностите му, като й даваше да разбере, че е приятелски настроен и не иска да я нарани. Щеше да й се наложи да влезе по-навътре в преддверието, за да намери тази душа. Не беше задължително духът да е на най-близкото ниво, ако беше толкова силен, както изглеждаше.

В случая на Филип и Вирджиния опитите им да се свържат бяха излезли извън контрол със смъртта на кочияша. Ако Джоана се беше намесила по-бързо, би могла да предпази бедния човек от изхвърлянето му при обръщането на карета и падането му върху бодливата ограда. Двамата възлюбени не са искали да наранят никого. Любовта им ги беше докарала до отчаяние. Не са искали смъртта за този човек. Джоана си помисли, че няма да позволи някой да умре този път. Трябваше да разбере какво й казва духът, преди да го доведе до отчаяни мерки. Щеше да е нужно проучване и точно заклинание, за да разбере къде трябва да търси тази душа. Понечи да разчете следващата група руни, когато усети присъствие в стаята. Погледна през рамо и видя Ингрид.

— Стресна ме! — каза тя.

— Много си нервна, мамо! — смъмри я Ингрид, но Джоана видя, че по-голямата й дъщеря е в добро настроение. Тя сияеше, русата й коса блестеше и падаше по раменете й, бузите й бяха бледо розови, а кожата бледа и влажна. Напомни на Джоана за деликатно, но силно цвете, като бяла орхидея или издължена и благородна кала. Усмихна се, щастлива, че вижда дъщеря си спокойна. Сигурно гаджето полицай имаше принос за това. Маст Виртуос или нещо такова?

Джоана се усмихна доволна. Време беше и тя да си намери някого.

Ингрид пристъпи към Джоана, наведе се над рамото на майка си, за да погледне руните, а русата й коса се спусна на бюрото.

— Хм, интересно — каза тя — Защо плочките от скрабъл и зарчето, което ти подарих, са между руните?

— Няма значение, скъпа, просто ми кажи какво виждаш — попита Джоана. Искаше да чуе първото впечатление на дъщеря си, без да й разкрива историята. Нещо като първично разчитане без допълнителна информация, чисто и обективно. Дарбата на Ингрид беше да вижда в бъдещето и беше много веща в четенето на руни. А след като Забраната бе вдигната, Ингрид започна да възвръща спомените и способности си, включително и умението да чете и разбира древния им език.

Дъщеря й също се водеше по тълкуването на норните и стигна до същите заключения относно първите три руни. Започна и втората група руни и Джоана я помоли да прескочи „А“.

— Algiz, manaz, laguz — изброи Ингрид имената на руните. — Това означава, че нещо или някой те е защитавало досега. Пазело те е от злото. Тази защита, тази връзка, тази божествена структура, ако щеш, е разрушена, прекъсната и трябва да я възстановиш. В опасност си. Трябва да оправиш тази връзка, за да си в безопасност. Що се отнася до действията, които да предприемеш… laguz… вода — трябва да пътешестваш. Но това е хубаво нещо. Крайният резултат ще доведе до изцеление и обновление.

Влезе Оскар, обходи стаята и накрая потърка голямата си глава на грифон в крака й. Тя погали домашния си любимец.

Джоана продължи да гледа плочките.

— Напълно си права. Щеше да ми отнеме цяла вечност. Добре че децата ми са умни. — Обясни всичко, което се беше случило напоследък и за духа, който искаше да се свърже с нея.

— Предметите са се придвижвали в къщата? Това не е хубаво! По дяволите! — дъхът на Ингрид повдигна листчето — Мислиш, че е дух? — звучеше скептично и изглеждаше разсеяна, поглеждайки към вратата притеснено. — Сигурна ли си? — попита я.

— Мисля, че съм права, скъпа — Джоана разказа на Ингрид за преживяването в градината, за цветята, разпадащи се от допира й, за Гили и пътеката в гората, която ги заведе до гроб, върху който бяха подредени тези предмети.

— Права си — каза Ингрид, разглеждайки посланието. — Дух, който се нуждае от помощта ти. Но това е и код — тези части от Скрабъл, зарът… Криптирано е, шифър, анаграма или нещо такова. Показва го фактът, че има букви от Скрабъл. Може да означава нещо съвсем различно от това, което руните ни казват, нещо ужасно, нещо зловещо, заплаха. Трябва да го разкодираме и трябва да се свържеш с татко възможно най-скоро. Той се справя страхотно със загадките.

Джоана се изкашля, подразни се, че дъщеря й смята, че не е способна сама да се справи.

— Засега бих искала да опитам сама. Посланието очевидно е само и единствено до мен. Мога да го разкодирам и без помощта на Норман. Но най-напред трябва да се свържа с този дух, както каза да „пътувам“. То иска да говори с мен. Мисля, че иска да го съживя.

— Прибързваш, мамо. Не знаеш какво точно е посланието. Не са само руните. Има и друго — Ингрид посочи реда със зара и обърнатото „L“ — Виж, това е число. Сто петдесет и седем.

— Знам, че е число — каза Джоана в своя защита. Осъзна, че дъщеря й просто иска да й помогне. Разбира се, че Ингрид беше права да внимава, но усещаше и че е спешно и го сподели с нея.

Ингрид поклати глава.

— Не можеш да съживиш мъртвец, преди да разбереш какво иска! Припомни си за Договора, сключен с Хелда. Не може просто да съживяваш всекиго! Сестра ти се засяга от тези неща. А и в миналото никога не е свършвало добре.

— Зная. Зная. Не е нужно да ми напомняш.

Ингрид опита с друга тактика.

— Зная, че усещаш, че духът има нужда от теб, но не мисля, че това е най-добрият начин…

— Духът се опитва да ми каже нещо важно, но единственият начин да разбера, е да говоря с него очи в очи. Директно, без да хабя часове в разкодиране на послания.

— Ами, ако е лош?

— Няма как да разберем, преди да съм го съживила, нали? Вече бях в първо ниво и не беше там.

Ингрид седна на стол до бюрото на Джоана и се примири.

— Предполагам, че няма да успея да те убедя да го обмислиш отново, но ще ми обещаеш ли да дойдеш при мен за помощ, ако планираш драстични действия?

— Обещавам — каза Джоана.

— А Договорът?

— Ще помисля — отвърна Джоана.

— Добре — удовлетворено изрече Ингрид.

След като майка и дъщеря бяха достигнали до някакво решение, Джоана реши, че това е подходящ момент да попита за гаджето полицай.

— Е, как е твоят младеж?

— Кой младеж?

— Ингрид, аз съм ти майка. Зная.

— Какво знаеш? — попита Ингрид, опитвайки се да изглежда невинно.

— Срещаш се с полицая — Матю Добродушков или някой си.

— Мат Нобъл! — поправи я Ингрид.

— Виждаш ли — подсмихна се Джоана.

— Добре. Предполагам, че… се срещаме, мамо, но не е нужно да ме гледаш така. Без това трябва да търпя денонощните подмятания на Фрея.

— Просто се радваме за теб, мила — прегърна я Джоана. — Искаме да си щастлива.

— Зная — измърмори Ингрид — Благодаря ти, мамо. Щастлива съм. — Тя силно прегърна майка си — Запомних кода. Ще си помисля какво може да е. — Пусна Джоана и излезе от кабинета й, преди тя да беше задала следващия неудобен въпрос или да нарече Мат с друго глуповато име. Оскар я последва, а ноктите му тракаха по дъските на пода.

Джоана отново остана сама и продължаваше да гледаше посланието. „Да, шифър или анаграма“, помисли си тя. „Точно това си мислех и аз“. Взе молив и хартия и започна да драска.

Глава деветнайсета Когато гълъбите плачат

Бети Лазар и сексапилният детектив Сет Холдинг, все така готин, бяха предложили да организират петъчно караоке в „Норт Ин“. Сал прегърна идеята. Такъв си беше той. Дори на седемдесет винаги беше готов да опита нещо ново, стига заведението да печели.

— Да го наречем Петък-оке! — изрече развълнувано Сал, на което Фрея отговори с „Ъ!“.

Другата барманка, Кристи, се изказа по-безцеремонно:

— Тъпо е! Какво ще кажете да е само караоке в петък вечер? Двете барманки бяха приели добре идеята и бяха помогнали на Сал да закупи оборудването и дисковете от eBay от наскоро затворил бар в Ню Йорк.

Щом подготвиха всичко, видяха, че повечето песни и клиповете към тях бяха от 80-те години. Видеата с текстовете бяха с жени с огромни коси, десетки колиета, бледа кожа, блестящи червени устни, широки рокли и голи рамене. Мъжете бяха облечени с тесни панталони и с коси, късо подстригани отгоре и много дълги отзад.

Това подхождаше на времевата и пространствена атмосфера на бара и сега в петък вечер в „Норт Ин“ щяха да звучат пияни фалшиви версии на „Малкия червен корвет“ на Принс или отлични изпълнения на „Пианист“ на Били Джоел, групово пиянско изпълнение на „Сестра Крисчън“ на Найт Рейнджър, AC/DC и „Върнах се в черно“, песни на „Тийрс фор фиърс“, Били Айдъл, Файн Йънг Канибал, 10000 Манпакс, „Дюран Дюран“, Пат Бенатар, разбира се и Майкъл Джексън, наред с други изпълнители, които или са умрели, или са арестувани за шофиране в пияно състояние, или са станали трезвеници и вегани.

На младите хора от Норт Хемптън и околностите изглежда не им липсваха трагичната Ейми Уайнхаус или Майли Сайръс. Пристигаха на тълпи, облечени в старите дрехи на родителите си, струпваха се около машините за караоке и внимателно преглеждаха списъка с песни.

Имаше и четирийсет годишни, дошли от ерата на големите пари и кокаина. Такъв беше Блейк Аланд, инвеститор, който сега общуваше с местните и обсъждаше нов имот, на който беше хвърлил око, напомняйки им, че пее като гарга. В другия край на бара беше Джъстин Фронд, новият модерен кмет, който изненада всички тази вечер с хубавия си мелодичен глас.

„Да, гейовете са най-добри в караокето“, помисли си Фрея, след като имаше видение за вечеринките на кмета. Видя как Фронд се разхожда по плажа с красивия си партньор, двамата с навити панталони да се натискат във високите треви на пясъчна дюна. Фрея забеляза и страхотните плочки на кмета. Що се отнасяше до среднощните забежки на Блейк Аланд Фрея трябваше да затваря очи, за да се предпази от неприятните видения: остри токчета, забити в гръбнак; нещо с участието на език, лачена черна кожа, стъклена маса, задъхания и разпенен господин Аланд.

Сет пееше „Бохемска рапсодия“ на Куин, странен избор за полицай, предвид, че се пее за момче, което е застреляло някого. Бети пееше беквокалите, не сваляха очи един от друг дори когато тълпата започна да ги аплодира.

— Тези двамата наистина са много добри — каза Сал на Фрея. Той беше на смяна с нея. Килиан не дойде да й помогне — липсваше й, но беше обсебен от идеята да завърши оранжерията. Кристи сервираше напитки около машините и събираше листчета с избраните песни.

— Нямаш представа колко си прав, Сал — отвърна Фрея. Бети и Сет правеха секс поне по три пъти на ден: в тоалетната на някой ресторант, в полицейската кола на Сет, в стаята за разпит в районното (би трябвало да са по-внимателни). Докато ги гледаше да пеят, Фрея реши да се позабавлява не само като воайор.

Затвори очи и се съсредоточи, след като ги отвори — дим беше обгърнал Бети и Сет. Когато се разсея и двамата бяха облечени с бели сатени гащеризони, ала Фреди Меркюри. Бяха отракани изпълнители — дори не мигнаха, само тълпата започна да ръкопляска силно и да вика.

Фрея се присъедини към публиката с овациите, но спря, когато усети телефона си да вибрира в джоба й. Беше Килиан и тя попита Сал дали може да отиде в задната стаичка. Килиан звучеше разстроено, но не можеше да го чуе добре заради врявата. Влезе в препълнения офис на Сал с махагоново бюро, маса за покер, дартс и стари черни шкафове за папки.

— Трябва веднага да дойдеш на „Дракон“ — каза Килиан — Трябва да поговорим.

Фразата „трябва да поговорим“ никога не водеше до нещо добро за Фрея. В този смисъл тя беше като мъж. Тези думи я изпълваха със страх и безпокойство. Нещо лошо ли беше направила? Дали Килиан не й се сърди за нещо, което тя не помни? Напоследък всичко вървеше толкова добре.

— Заета съм. Караоке вечер е, нали се сещаш — каза Фрея. — По-скоро е като Вечер на 80-те.

— Опитай да се измъкнеш. Трябва да говоря с теб. Моля те.

Сал винаги е бил добър в импровизирането и скоро един от приятелите му беше с него зад бара. Фрея вече беше в колата си, бързайки към паркинга на плажа, който водеше до остров Гарднър. Килиан беше на палубата, когато тя стигна до „Дракон“ и й помогна да се качи. Вътре тя забеляза, че беше поръчал храна — паста в алуминиеви кутии — беше отворил бутилка вино, но не беше докоснал нито храната, нито виното.

Фрея скръсти ръце, без да знае какво да очаква. Чувството на страх се надигаше в стомаха й и тя се чувстваше прималяла. За какво искаше да говорят толкова спешно?

— Заповядай — каза Килиан. — Искаш ли чаша вино? — Килиан винаги добавяше към думите си и любовно обръщение „любов моя“, „скъпа“ или „бебче“ — но този път такова не последва, което изплаши Фрея още повече.

— Пих достатъчно тази вечер — каза тя.

— Ще карам направо — каза той искрено. — Зная, че напоследък избягвахме тази тема, но това не означава, че не мисля много за нея — за това, което Фреди ти е казал за мен.

Беше облегнат на гранитния плот в кухнята с лице, наклонено на една страна, и изглеждаше по-хубав от всякога.

„Мъжът ми е великолепен“, помисли си Фрея и се надяваше, че каквото и да й каже, няма да ги спре да правят любов тази вечер.

Килиан въздъхна.

— Виж какво, не си спомням какво се случи онзи ден.

Фрея се втренчи в него с празен поглед.

— Кой ден?

— Денят, в който мостът Бофрир рухна. Фреди може да казва истината — продължи той. — Не разбирам. Имам бели петна в паметта. Опитвам да си спомня, но сякаш удрям стена, просто не зная как се разруши. Зная само, че онзи ден бяхме трима на моста. Наказаха Фрир и Локи, но не и мен. Винаги съм бил любимец на боговете, ами ако, ами ако… — думите му заглъхнаха.

Фрея не знаеше какво да каже или да мисли. Ами ако Фреди е бил прав? Ако брат й е казвал истината през цялото време? Килиан беше прав, боговете обичаха Балдер, в техните очи той не беше способен на злини. Любимият син на Фриг. Нищо на света не беше позволено да го доближи, за да му навреди. Той беше Балдер Благословения. Балдер Обичания.

— Не зная какво стана, но искам да разбера, Фрея. Бях там. Видях разрушения мост и помня как държах нещо, нещо, което не ми принадлежи. Но това е всичко.

Глава двайсета Елегантен мъж

Тя изглеждаше като видение на плажа: висока, с дълга златистокафява коса, чувствена богиня, очертана от слънцето. Стегна палтото около извивките си и от далеч Фреди забеляза заформящата се усмивка по устните й, щом го видя. Той я усети в момента, в който тя беше стъпила на пясъка, преди още да я види от върха на дюната, където я чакаше.

Той се изправи и помаха, след това бързо слезе бос надолу и приближи към нея. Хили Лиман. Не беше точно любов от пръв поглед, Фреди Бошан вече си беше паднал по нея заради епистоларното ухажване. За него Хили се беше материализирала чрез лаптопа му — жизнеността й, топлината й и малките й странности (как изсмуква водата от четката си за зъби или как издава звуци като от делфин, когато я сърби гърлото) — би я познал навсякъде. Неговата богиня.

Спряха на няколко крачки един от друг, очите му разучаваха чертите на лицето й, квадратната й челюст, високите скули, бенката под окото, дългите и тъмни мигли, бадемовидните очи, които го гледаха непоколебимо.

Фреди си пое дълбоко въздух.

— Точно такава си те представях — каза той.

— Така ли? Откъде разбра? — засмя се тя.

— Какво ще кажеш да се прегърнем? — попита той.

Тя кимна. Той пристъпи колебливо към нея, тя също направи една уверена крачка напред. Прегърна я, издиша с пълни гърди и освободи всичко, което се беше се натрупало в него до този момент.

Хили беше истинска и той знаеше, че я обича и желае.

Тя погледна към лицето му.

— Радвам се, че съм тук — каза тя. — Радвам се, че най-сетне те прегърнах.

Пуснаха се и отстъпиха един от друг.

— Аз също — каза той.

— Не мога да остана дълго. Отне ми време да стигна дотук от училище, родителите ми ме очакват в къщата в града през уикенда.

Той беше съкрушен, сякаш нещо щеше да бъде откъснато от кожата му, щом Хили си тръгне. Но се усмихна и тя му отвърна.

— Исках да те видя, за да се уверя, че е реално. Никога няма сигурност с тези неща — каза тя. — Въображението може да те изиграе.

Над главите им изкряска чайка.

— И…? — попита той.

— Истинско е — каза тя.

— Зная — той погледна към „ъки стар“, вдигна ръка, за да посочи по диагонал плажния мотел, с неговите счупени неонови светлини, отчасти скрит от дюните и тръстиките. — Моят дворец — заяви той.

Хили се обърна в тази посока, след това погледна отново към Фреди и двамата се засмяха.

— Слушай, ако ще бъдем заедно, трябва да се запознаеш със семейството ми — каза нервно Хили. Челото й се набръчка и цялото й изражение се помрачи. — Баща ми е строг. Старомоден. Предполагам аз съм същата.

— Всичко, което поискаш — отговори Фреди. Още от самото начало знаеше, че Хили няма да отиде с него в мотелската му стая за сексуални упражнения. Не го и очакваше.

Когато се отнасяше до Хили, той искаше да е внимателен. Фрея го беше предупредила за това момиче и че напоследък той сякаш не е на себе си. Но на Фреди не му пукаше. Тя искаше да го запознае с баща си. Той можеше да го направи. Срещи. Странна концепция! Това означава ли само целувки? Готов бе на всичко за Хили, дори това да означаваше да излезе от скривалището си, за да се срещне с баща й, само и само да има възможността да я гледа по-дълго време.

— Можеш ли да дойдеш на вечеря утре вечер? — попита тя.

— Разбира се! — каза Фреди развълнуван, че толкова скоро ще я види отново.

— Ще ти пратя по имейл подробности — каза тя. — Наистина те харесвам, Фреди.

Той искаше да й отговори с „Обичам те, Хили!“, но вместо това кимна.

— Както казах, аз също.

За пътуването до Ню Йорк за срещата с Лиманови Бъстър се превърна в черно порше кабриолет, модел, който Фреди беше харесал онлайн. В статиите го описваха като „движеща се магия“ и Фреди щеше да провери дали това е така. Засега беше великолепна, сякаш колата беше продължение на тялото му, отговаряше на най-лекото докосване на педала за газта или спирачката, след което противодействаше на гравитацията и политаше към небесата. Стигнаха над Манхатън, където светлините блещукаха като скъпоценни камъни в мрака, приземиха се в Сентрал Парк до Езерото с костенурките, където се разхвърча кал, тъй като с приземяването започна да боксува. Бъстър, вече възвърнал предишната си форма, душеше около падналите листа, докато Фреди се върне.

Фреди не хареса града. Автобусите и такситата хвърляха отровни газове и едва не го прегазиха, докато вървеше към лъскавата сграда на Централ Парк Уест, облечен подобаващо за случая — сивия костюм и вратовръзката от „сериозната“ му профилна снимка. Проблемът с магическите дрехи беше, че бяха с кратък срок на годност — един час и един вид — имаше същото затруднение като Пепеляшка. Надяваше се да си тръгне от там, преди костюмът и вратовръзката на точки да се превърнат в тениска, скъсани дънки и черни кецове.

Не че искаше да оставя Хили, която в случая изглеждаше прекрасно — с вдигната коса и с няколко кичура, свободно падащи около страните й, както и с деликатна огърлица от сребърни перли около врата й. Но след пристигането му в този апартамент цялото събитие се превърна в малко особено дори за Фреди, който беше виждал много странни неща и светове през хилядите години. За момент думата „напоркам“, която беше научил от телевизията в мотелската стая, му дойде наум. Всъщност, много от правилата за благоприличие и морал в двайсет и първи век беше научил от кабелната телевизия. Майката на Хили, Холис, седеше в края на масата и беше напоркана още преди да започне вечерята. Хенри Лиман, строгият баща на Хили, седеше в другия край на масата — побеляваща коса, тънки черни мустаци, остри и хитри черти — няколко пъти подчерта пред Фреди, че е бил президент и изпълнителен директор на изключително успешна яхтена компания. Не спираше да се заяжда с Фреди, откакто бяха седнали да вечерят, да го пита за портфолиото му и да говори с думи като „дялове“, „хедж фондове“ и производни, които не му говореха нищо. А и какво общо имаше с яхтите?

Междувременно, двете по-големи сестри на Хили зяпаха Фреди. Средната, Касандра, бледа, тъмноока дропла с тънка шия и кокалести ръце, изсвири еднообразна пиеса на пианото преди вечерята. Дори Хенри отбеляза:

— Би ли изсвирила нещо по-мелодично следващия път, лебедче?

Герт, голямата сестра, изглеждаше като Герт: надарена, сламено руса с големи, снежнобели зъби. Беше успяла да придърпа целия хляб, докато не сваляше погледа си от Фреди.

Навън беше тъмно, можеха да се видят върховете на дърветата в Централ Парк от терасата, а зад тях блясъкът на града над покривите. Върху бялата покривка на масата имаше букети от райски птици, зелени орхидеи, бели лилии и зелени листа; сребърен свещник с трептящи върху него свещи; бял китайски порцелан и малко червено знаменце със звезда в средата и светлосиня бродерия (Герт го информира, че е от Титаните, макар той да не разбра дали е саркастична или се фука); и около тон сребърни блестящи прибори. На изключително дългата маса имаше много място между шестима им. Бяха в огромна стая с една червена стена и лъскав под от черно дърво; цветовете бяха привични за заседателна зала от определен стряскащ период в Германия. Личният им готвач поднесе предястието: патешко, приготвено полусурово, върху зеленчуци с ананас, мандарини и личи.

Преди да седнат да се хранят, Фреди слезе на долния етаж, за да ползва тоалетната и чу странни звуци отвътре. Повръщане? Чу се водата от казанчето и майката на Хили, Холис, висока, слаба жена, излезе, оправяйки полата си; усмихна се на Фреди и му подаде телефона си. Той опита да й го върне, но тя не го пожела и известно време конфузно си го подмятаха напред-назад. Фреди се примири и влезе с него в тоалетната. Вгледа се в екрана на апарата. Имаше съобщение до него:

Фреди реши дискретно да остави телефона на бюфета в дневната, докато родителите на Хили пиеха коктейлите си. Холис пиеше своя ентусиазирано и значително по-бързо от Хенри, той и Хили отпиваха „Шърли Темпъл“, като десетгодишни, седнали на противоположните страни на дълъг диван, докато Касандра дрънкаше оглушително на пияното, а Герт се стараеш да прикрие смеха си и от време на време изгрухтяваше.

На трапезната маса мъжът се заяждаше с Фреди и най-странното беше, че Холис, олюлявайки се насам-натам, наблюдаваше съпругът си с одобрителна усмивка, която изглеждаше съвсем естествено, макар и напоркана.

— В кой университет си, Фреди? Хили е в Йейл, присъедини се към най-капризната общност — каза той гордо. — А ти?

— Не мисля, че биха ме приели, в която и да е общност — отвърна Фреди с усмивка, но в замяна получи намръщена физиономия.

Герт се прозя шумно. Касандра, към която се обръщаха с „лебедче“, избухна в истеричен смях, след което притихна и се намръщи. Готвачът влезе, за да вземе чиниите от предястието, прибра и тази на Фреди, макар той да беше боднал само малко от салатата, и се върна с основното ястие.

— Господин Лиман, тоест, Хенри — бащата на Хили държеше да бъде наричан Хенри, единствен акт на благоволение до този момент. — Реших да си дам време, преди да вляза в колеж. — Не беше лъжа. Вероятно Фреди би влязъл в колеж само за да получи одобрението му и да бъде с Хили. Ще помисли. Едва ли е много трудно.

Хенри се изкашля, но Фреди разбра, че не беше, за да прочисти гърлото си, а за да обяви неодобрението си.

— Значи си си дал време, за да живееш в мотел, в търсене на себе си преди академичното предизвикателство? А семейството ти? Те подкрепят ли те?

Фреди кимна.

Бащата на Хили силно се намръщи, очевидно разочарован, че семейството на Фреди не го е грижа, че той е мързелив. Фреди се опита да спечели малко червени точки.

— Всъщност баща ми е професор и винаги е казвал, че трябва да проучим различни възможности, преди да се спрем на една. Привърженик е на идеята за една година почивка. А мама е… свободен дух. — Фреди не знаеше дали баща му се чувства така, но поне беше откровен за майка си. Джоана беше много неща, но също и свободен дух.

Хенри продължи с разпита.

— Мислил ли си за стаж междувременно? Стажуването е от полза, нали Хили?

— Да, тате. Беше ми приятен този във „Лог“ миналата…

— Е? — прекъсна я Хенри, вторачен изпитателно във Фреди.

— Не съм обмислял стажуване… но… — отговори той смутено в търсене на правилните думи.

— Пълен нехранимайко, с други думи — промърмори под носа си господин Лиман и започна да реже огромния агнешки джолан в чинията пред него.

— Хм — каза Холис, кимайки, сякаш внимателно обмисляше какво говореше съпругът й. Явно едва разбираше какво се случва, сякаш не беше на масата.

Герт отново се изсмя, на което никой не обърна внимание, а Касандра се унасяше, докато вилицата й стоеше на ръба на чинията.

Гордостта на Фреди беше засегната. Погледна към Хили за помощ, но тя просто го гледаше с паника в очите. Макар че Фреди нямаше човешко богатство, той беше бог, богът на морето и слънцето, способен да накара цветята да цъфтят, да превърне сухите земи в плодородни, оазиси да се появят в пустините. Той създаваше красотата по света. Изграждайки своята защита в главата си, Фреди забеляза, че костюмът, с който беше облечен, започваше да изчезва и това го изнерви допълнително. Трябваше да приключва. Разбираше от любов, емоции и страст и нямаше да позволи на бащата на Хили да твърди друго.

— Господин Лиман, Хенри, зная, че нямам работа и не съм перспективен. Може да ви изглеждам беден, тъй като живея в мотел. Но истината е, че съм влюбен в дъщеря ви и зная само… че я обичам. — Хили му се усмихна и кимна окуражаващо. — Да, обичам, Хили. — Фреди се изправи. — И съм склонен да направя, каквото е нужно, каквото искате от мен, за да се оженя за нея!

Привлече вниманието на всички на масата, гледаха Фреди с отворени усти. Дори заспалият „лебед“ се разбуди, а госпожа Лиман изтрезня.

— Скъпо момче — каза Хенри. — Да не си се преоблякъл докато не сме гледали. Не беше ли облечен с костюм преди малко? Сив…?

Фреди погледна надолу и за свой ужас видя, че официалните дрехи бяха изчезнали и сега стоеше облечен с тениска, разпрани дънки и износени кецове.

Господин Лиман започна силно да се смее, толкова високо и ужасяващо, сякаш стените и масата се клатеха. Когато се овладя, каза:

— Обичам добрите фокуси. Отлично, Фреди! Много оригинален начин да поискаш ръката на дъщеря ми. Но ще трябва да се доказваш тепърва — истинска перспективна работа, макар че действително ме хвана неподготвен. Винаги съм имал слабост към магиите — изкиска се, клатейки глава, докато наблюдаваше Фреди с озадачен поглед.

След това всички на масата започнаха да ръкопляскат доволни, макар Фреди да не се поклони. Вместо това седна на стола си нацупен.

Глава двайсет и първа Като девица

— Сигурен ли си, че отвън няма никой? — Ингрид нервно гледаше Хъдсън, когото помоли да остане до по-късно и да се срещнат в кабинета й, щом библиотеката затвори и последните посетители си тръгнат.

— Е, бих казал, че библиотеката е празна като европейско градче през 14 век, опустошено от чума. Сякаш си в зоната на здрача.

— Добре.

— Но няма и заразени трупове по пътеките, което също е добре.

Ингрид се изкиска, след това лицето й стана сериозно.

— Не трябва да се шегуваме с тези неща.

— Не, не трябва — съгласи се и той и се престори на сериозен.

— Седни, съжалявам, че те задържах до късно. — Ингрид седна на въртящия се стол.

— За теб винаги, мила. — Хъдсън седна на стола срещу бюрото, в който се чувстваше комфортно. Очевидно той се наслаждаваше на личните им разговори. Кръстоса крака и се приведе напред с лакът върху едното коляно и лице в дланта му.

— Какво има, госпожице Ингрид?

Ингрид се огледа, стегна се и го погледна право в очите.

— Помниш ли как ми каза, че си стар верен мой приятел и ще си до мен, когато имам нужда?

— Да, разбира се — каза Хъдсън. — Аз съм стар и верен. Извор на мъдрост и истини.

— Имам нужда от теб, но не зная как да ти кажа, трябва да обещаеш да не се смееш, щом ти споделя.

Той се засмя.

— Добре. Просто го кажи.

— Предполагам, че има само един начин да го кажа, всъщност — започна Ингрид.

— Да? — Хъдсън се усмихна, за да предразположи приятелката си. Знаеше, че става нервна, заобикаля и е способна да направи от мухата слон.

— Е, аз съм девствена, Хъдсън, да говорим направо — каза тя смело.

— О! — той я гледаше с широко отворени очи и изобщо не се смееше. — Разбирам…

— Боже, това е конфузно — отбеляза Ингрид. — По-зле и от разговор с майка ми.

— Не, не. Съжалявам, просто ме свари неподготвен — погледна надолу, оправи вратовръзката си и махна прашинка от костюма си. Погледна нагоре. — Това беше последното, което очаквах да чуя. Искаш да кажеш, че никога…

— Никога — отвърна бързо Ингрид и прехапа устна.

— Но ти си… — започна Хъдсън и остави незавършеното изречение да виси. Той я оглеждаше любопитното. Тя също го гледаше.

— Караш ме да се чувствам неудобно, Хъдсън.

— Съжалявам. Всичко е наред, наистина, наистина. Просто в наши дни, на тази възраст, малко съм… как да кажа? Шокиран? Не мислех, че още има девственици!

— Разбирам — каза Ингрид като за финал и започна да оправя документите на бюрото си.

— Извинявай. Девствена си. Добре. И? Какво искаш да знаеш? Не е кой знае какво, наистина, особено с твоя… тип — той продължи да я наблюдава как подрежда листовете встрани на бюрото.

— Кой тип?

— Хетеросексуалните. С моите хора не е толкова лесно, макар че би могло. Просто е въпрос на… — засмя се и не довърши изречението си.

Ингрид го погледна изпод очилата си.

— Имам предвид, че разбирам как стават нещата технически. Не съм напълно невежа, Хъдсън, просто не съм го правила, освен по-чувствено натискане.

— Натискане? Като на копчета? Какво, да не сме 50-те? Какво искаш от мен?

— Не зная, Хъдсън. Спри да ме гледаш така! Не зная, да ми обясниш някои неща. Тънкостите…

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Тънкостите… — повтори той.

— Не те моля да спиш с мен или нещо такова — заяви Ингрид сухо.

— Разбира се, че не. Прекрасна си, но далеч не си моя тип. Съжалявам, Ингрид. Просто, ти винаги си била много дискретна и не съм си представял, че ще обсъждаме твоят… — изкашля се — сексуален живот.

— Това е така, защото нямам такъв — каза тя. Не беше виждала Мат след случката в колата на втората им първа среща, защото му се беше наложило да замине извън града за няколко дни.

— Бихме могли да погледнем „Космополитен“. Ще ти обясня статиите… Има ли причина сега да повдигаш този въпрос? — повдигна той вежда. — Нещата с полицай Нобъл се движат бързо, така ли да разбирам?

— Спри да си правиш шеги! — засмя се Ингрид. — Аз съм чела достатъчно „Космо“

— Мисля, че аз ще имам нужда от „Космо“. От коктейл за този разговор. Е, докъде стигнахте вие двамцата?

— Не зная… до втора база, предполагам?

— Да, до „натискането на копчета“. Чудесно, страхотно начало е. С малки крачки — каза Хъдсън и плесна с ръце. — Това са чудесни новини, мила. Първо — това е много, много по-далеч от това, до което стигна с Кейтлин! Добре!

Хъдсън се изправи и трескаво закрачи из кабинета.

— Трябва да се подготвим, Ингрид. Може би с някоя от отварите на Фрея? Само за да се поотпуснеш — и направи вълнообразен жест с ръце — Имаш ли секси бельо? Момичетата имат нужда от такова — щракна с пръсти. — Може да поръчаме онлайн! Или Фрея да ти помогне, като да те изведе на пазар в Манхатън. Тя със сигурност знае как да се наконти — въртеше се в кабинета като дервиш, в кръг. И всеки път щом му хрумнеше нова идея, сочеше с пръст Ингрид.

— Всичко звучи чудесно — кимна Ингрид. — Но се чудех дали… не зная… има ли друго, което бихме могли да правим… аз и той да правим… без да го правим. Не мисля, че съм готова… но бихме могли… сещаш се… да пробваме друго?

— Друго? — пак повдигна вежда.

Ингрид щеше да потъне в земята от срам.

— Ясно! — каза той и посочи компютъра.

— Какво?

— Порно!

— Порнография? Ще гледаме порнография? Хъдсън, не — разтърси глава. — Просто… не!

— О, хайде, няма друго като Интернет, което да ти даде идеи за разни „други неща“ — подсмихна се той.

Ингрид въздъхна и го остави да седне пред компютъра й. Допита се до него в нужда и дали й харесваше, или не Хъдсън търсеше начин да й помогне. Трябваше да му се довери, след като това беше непозната за нея територия.

Глава двайсет и втора Това любовно чувство

Норман най-накрая обясни какво е искал да постигне с последното си телефонно обаждане до Джоана. Искал е нещата помежду им да са спокойни. Призна вината си, че се е държал като страхливец по време на Салемския процес и добави, че ако му позволи, ще й се реваншира. Знаеше, че й го казва със заобикалки, но нямаше друг начин. Междувременно, помоли за снизхождение и поиска разрешение да възстанови връзката с дъщерите си. Джоана се съгласи на посещение му и го уреди още по телефона, когато върна обаждането му. Ето откъде щяха да започнат сега, щяха да се пробват.

И сега Норман, Фрея и Ингрид седяха на дивана пред камината в дневната на Джоана и водеха първия интимен разговор от лятното събиране на средства за библиотеката, докато Джоана се криеше в кабинета си замислена над древни книги. Търсеше на тема „Ритуали на черна магия“. Все още не беше разчела посланието от духа, беше поела следваща бизнес поръчка и си почиваше от всичките букви и руни, които не излизаха от главата й.

И беше стигнала до задънена улица. От руните разбираше, че духът иска да се свърже с нея, но не намери никого в Преддверието и се налагаше да търси нов подход. Можеше да тръгне към Царството на смъртта и да се опита да събере клюки и слухове за местонахождението на този конкретен дух, но този подход можеше да я подведе. Ядосани от скорошната си смърт, новите духове се държаха злобно и измамно.

Не искаше да губи времето си за зелен хайвер. Ако е по-стар дух, можеше да се наложи да помоли Хелда да го освободи, но Джоана се надяваше да заобиколи Кралицата на мъртвите, ако е възможно.

Книгите препоръчваха изпълнение на ритуал на гроба на въпросния починал. Трябваше да се върне в гората, за да го изпълни. Изискваше се да се нарисува кръг около мястото със сол или камъни. И четирите елемента — земя, въздух, огън, вода — трябваше да присъстват в ритуала, за да се постигне баланс в магията и да се избегне провал. Някои от ритуалите включваха рецепти с жертвена кръв, но Джоана ги намираше за отживелица. Носенето на дрехи на мъртъв човек беше друго предложение, доста неуместно, а в този случай и невъзможно.

За ритуала щеше да изпече безквасен черен хляб и да отвори домашния гроздов сок, който беше направила с набрано през септември грозде от градината си. Консумирането на тези храни символизираше приемане то на преходността и безжизнеността, жест на състрадание към самия дух и един вид приобщаване.

Препречете разделът в „Hrolf Kraki“ включващ принцеса полу-елф, полу-валкирия, обучена на изкуството на магиите, непобедим и безмилостен воин, която не оставя войниците си да почиват, съживявайки ги веднага, след като умрат на бойното поле, за да продължат да се сражават. Вгледа се в „Заклинанието на Гроа“ в Поетичната Еда, за да види как Свипдаг е съживил майка си Гроа, когато е имал нужда от съвета й как да спре преследването от мащехата си — справедливата Менглот. Нямаше повече от следното: „Събуди се, Гроа, събуди се! През вратата на смъртта те будя!“. Трябваше да измисли по-добро заклинание от това, затова продължи да търси.

Телефонът в дневната иззвъня. Беше единствен в къщата, затова подразнена от прекъсването влезе в дневната, но Фрея вече беше вдигнала слушалката.

Дъщеря й прикри устата си и сбръчка нос.

— Онзи мъж е. Който беше тук преди време. Казва, че името му е Харолд — направи физиономия тя. „Неудобна ситуация“, помисли си Джоана и пое телефона от Фрея, която се върна на дивана и седна до Норман. Ингрид беше от другата му страна. Тримата изглеждаха уютно заедно и Джоана усети лека завист и се почувства пренебрегната.

Наблюдаваха я, когато прие разговора. Обърна се с гръб към тях, с лице към прозореца и с изглед към морето. Навън тъмнееше и те виждаха отражението й в стъклото. Тя също виждаше как и тримата я наблюдават.

— Здравей, Харолд — каза тя. — Радвам се да те чуя. Как си?

Харолд говореше ентусиазирано и шумно и най-вероятно другите в стаята чуваха гласа му да боботи през телефонната слушалка.

— Добре съм, добре съм, но наистина ще се радвам да те видя отново. — Джоана опита да приглуши думите му, като притисна по-силно слушалката до ухото си, но от това само я заболя.

— Би било чудесно — каза тя и се опита да приключи разговорът набързо. — Слушай, имам гост, а и двете ми дъщери са тук тази вечер. Удобно ли ще е да ти се обадя утре?

— Няма проблем, мила. Просто те проверявам, наистина. Искаше ми да се срещнем отново.

— Да, да. Ще се чуем скоро, Харолд.

Момичетата и Норман продължаваха да гледат мълчаливо отражението й. С Харолд се сбогуваха набързо и Джоана се почувства ужасно, че едва не тръшна телефона на човека. Обърна се към тях и се насили да се усмихне.

Норман я стрелна зад черните рамки на очилата със светлосините си очи. Беше се избръснал за пътуването до Норт Хемптън и изглеждаше поддържан, нещо, което тя винаги беше оценявала в него. Никога не й се беше налагало да му напомня да се изкъпе, да си изреже ноктите си или да следи за спазването на хигиената, нещо, което много мъже очакват от съпругите си. Беше започнал да носи побеляващата си коса много късо подстригана; тя знаеше, че го беше направил, за да я поддържа по-лесно. Имаше хубава, здрава коса, но на нея й се искаше да я беше запазил по-дълга. Той беше толкова практичен човек.

— Харолд? — попита той озадачен.

— Да, господинът, с когото се срещам — отговори тя.

Той изглеждаше подразнен.

— Срещаш се с някого?

Джоана знаеше, че ще разберат още щом се изчерви и това я притесни повече. Защо Норман я притискаше така? Все още не бяха обсъдили дали са женени или не. Беше го вместила в списъка със задължения — да подхване темата за това сега, когато често идва у дома заради момичетата. Дали го интересува? Нямаше представа дали той все още изпитва чувства към нея, но точно сега изглеждаше подозрително ревнив. Мислеше си, че иска да се одобрят, за да изградят един вид приятелска връзка.

Фрея се изправи и Джоана видя в нея малко, объркано и ядосано момиченце, готово да прокълне всеки, който я закачи. Постоянно местеше червената си коса насам-натам.

— Да, мамо, какво беше това обаждане. Защо се срещаш? Имам предвид, че с татко все още сте още женени, нали?

Ингрид не се притече на помощ; Джоана си мислеше, че поне по-голямата й дъщеря ще се застъпи за нея. Вместо това тя гледаше надолу към ръцете си, които лежаха отпуснато в скута й.

— Да не би да съм под атака? — само това успя да измисли.

Норман си пое дъх и издиша.

— Мислих си, че ще опитаме отново… знаеш… отново да бъдем едно семейство.

Тримата наблюдаваха с очакване Джоана. Тя сви рамене.

— Не знаех, че тази вечер ще засегнем тази тема! — каза тя — Норман, нека отидем в кабинета ми и поговорим, докато момичетата приготвят вечерята. Имам да ти покажа нещо там.

Норман се изправи и последва Джоана, а Ингрид и Фрея притвориха очи, усмихвайки се доволно една на друга.

Глава двайсет и трета Издирва се жив или мъртъв

Фрея търсеше Килиан в оранжерията. Видя го в далечния й край, коленичил до мухоловките. Хранеше ги с дълги метални пинсети, като поставяше насекомите в челюстите на тези странни светлозелени цветя с дълги зъби, докато устата на всяко цвете не се затваряше над мравка или щурец.

Не я беше чул да влиза и известно време тя го наблюдава, възхищавайки се на красивия му профил, извивката на устните, правия нос, приведеното му тяло в риза и дънки. Знаеше, че той намираше утеха тук, като се отдаваше на грижите за растенията. Добавяше нови и създаваше нов малък свят, който можеше да контролира и да направи съвършен. Изглеждаше угрижен и раменете му бяха приведени. Прииска й се да изтича до него, да го прегърне и да го успокои, но потисна порива си. Придвижи се към езерото с лилиите и извика името му. Той се обърна към нея и се усмихна.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — каза тя.

— Радвам се, че дойде — той се приближи към нея и я прегърна, но тя усети тъгата в прегръдката му, колебливостта му. Цялата увереност, която притежаваше, се беше изпарила. Нишките, които ги свързваха дори когато бяха разделение, бяха започнали да се прокъсват. Фрея чу шум отвън и започна да се отдръпва от него, ослушвайки се внимателно. Звучеше така, сякаш падат консервни кутии и тракат една в друга.

— Не се тревожи. Вероятно е сърна. Или миеща мечка. Постоянно се ровят в боклука.

— Дойдох, за да ти кажа нещо — започна Фрея. Между двете палми наблизо имаше малка пейка и те закрачиха натам. Въздухът вътре беше влажен и тежък и дишането на Фрея се затрудни. Седна и погледна към лицето на Килиан, който остана прав. — Фреди ми каза, че може да докаже, че ти си разрушил моста. Това, което търсих на „Дракон“… търсих, търсих и не можах да го намеря — гледаше го умолително.

Очите на Килиан проблеснаха.

— Какво всъщност търсеше? — попита той.

— Неговият тризъбец. Трябва да зная дали е у теб. В теб ли е?

Той я гледаше безмълвно, лицето му се помрачи.

— Не, Фрея, но…

— Но какво?

Килиан започна да разкопчава ризата си с каменно изражение.

— Трябва да видиш нещо…

Тя се засмя.

— Не съм ли виждала вече всичко това? — зарадва се, че той се опитва да подобри настроението й. Но Килиан не се смееше.

— Не мисля, че си го забелязала. Или не си е проличало. — Свали ризата, след това и тениската си, пусна ги на земята и се застана гол до кръста пред нея.

— Искаш да ми покажеш страхотната си преса?

— Не — и се обърна.

Летният му тен беше избелял. Каза на Фрея да погледне гърба му, където тя сега видя лунички по раменете му. Продължаваха по целия му гръбнак. На пръв поглед луничките изглеждаха обикновени, но отблизо видя, че ако ги свърже, линиите ще очертаят формата на тризъбец. Видя го много ясно и си припомни думите на Фреди „Който го е откраднал, е белязан“.

Килиан беше маркиран с тризъбеца.

Фреди беше прав. Виновникът беше Килиан.

Глава двайсет и четвърта Вярваш ли в магии

По средата на часа за консултантски услуги все още имаше опашка от жители на Норт Хемптън, която се извиваше от чакалнята пред кабинета на Ингрид. Висока, бледа, болезнено слаба блондинка гледаше мрачно пред себе си, удряйки пета в пода; възрастни мъж и жена си бъбреха; жена със старателно направена прическа (очевидно подстригвана в другия край на Лонг Айлънд) си пилеше ноктите, докато детето до нея си играеше на телефона й.

В офиса на Ингрид ухаеше на изгорял градински чай, завесите бяха спуснати, на пода беше нарисуван пентаграм със свещ във всеки връх на звездата. Младият Сандър Ийстърли стоеше в звездата, облечен с изцапания си монтьорски гащеризон. Висок, двайсет и една годишен и толкова слаб, сякаш в гърдите му имаше вдлъбнатина. Беше с черна коса, сини очи и проблем с акнето.

Беше казал на Ингрид, че проблемът се е появил в гимназията и от популярно момче се е превърнал в неудачник. Беше посещавал множество лекари и дерматолози; беше изпробвал всякакви рецепти, традиционни и експериментални, както и рекламирани от известни лица с безупречна кожа панацеи. На кратко — нищо не беше му помогнало. Бяха го наричали с ужасни прякори и продължаваше да е „лицето пица“, лепнат му от малко дете. Сандър беше добър по математика и химия и почитател на Стивън Хокинг и Брайън Грийн. Бил е предложен за стипендия в престижния Масачузетски университет, но всичко пропаднало заради „недъга“ му. Работеше като механик в гараж в Норт Хемптън. Никога не се беше влюбвал, но това не беше проблем, защото за него любовта беше ефимерна. Ингрид му съчувстваше, макар да осъзнаваше каква щастливка е, че нейният недъг е невидим за очите.

Обърна се към него със затворени очи. Мърморейки под носа си, молеше боговете и духовете за напътствия. Сякаш пропадна през пода. Тялото й преминаваше през тъмнина, сякаш беше паднала в дупка, така, както Алиса падаше към Страната на чудесата — плашещо, но и вълнуващо. И изведнъж спря. Видя Сандър в недалечното бъдеще да чака изгрева на плажа. Дали това беше Норт Хемптън? Беше толкова красив, наистина, прекрасен с черната коса, разрошена от вятъра, само няколко белега, останали от акнето, което го измъчваше, които сега му придаваха характер. В пясъка имаше книга и тя успя да зърне корицата й — „Бхагавад гита“ — думите се прокраднаха покрай нея, докато тя продължи да пада надолу. След това изведнъж сякаш над гърба й се отвори парашут, който я дръпна нагоре. Сега се рееше лека като перце, наблюдавайки случващото се долу. Спускайки се, видя по-възрастен, уверен Сандър, който изнасяше реч на международна конференция. Рязко отвори очи.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Ще те освободя.

Ръцете й се движеха около главата, врата и гърдите му. Видя туптящото му сърце, обгърнато от черен катран. „Черно сърце“, помисли си изплашена, но тинята не беше проникнала в душата му. Ръцете й изстискаха черната течност. Повтаряше движенията, докато не можа да види всяка артерия, главната вена и аортата. Изтръска ръце над главата си, изпращайки лошата смес там, откъдето беше дошла. През сърцето му премина светлина и в този момент самата Ингрид усети освобождаване.

— Готово. Можеш да излезеш извън кръга, ще ти напиша няколко неща — рецепта, но различна от другите.

Сандър се усмихна и излезе от пентаграма.

— Чувствам се по-лек — отбеляза.

— Това е добре! — на листче върху бюрото й Ингрид направи списък, включващ йога, поемата „Багавад ита“, името „Мелъди“, списък с билки и отвари.

— Фрея, моята сестра, вероятно ще може да те снабди с част от тези билки, ако минеш през „Норт Ин“. Ако не ходиш по барове, пробвай в „Хол Фудс“ — подаде листчето на Сандър.

— Вероятно ще намина през бара. Благодаря ти, Ингрид. Не зная дали вярвам, но ще пробвам. Чувал съм страхотни неща за теб.

Ингрид изпрати Сандър до вратата, а отвън чакаха Табита и Хъдсън. Таби й се усмихна широко.

— Един господин е дошъл да те види! Разглежда най-новите ни книги.

— Твоят господин! — прошепна Хъдсън и повдигна вежда.

— Добре, разбрах! — каза Ингрид и двамата си тръгнаха, макар че по-точното описание за Табита трябваше да беше „заклатушка“. Ингрид погледна към чакащите хора.

— Искрено съжалявам — каза тя. — Ще трябва да се върнете утре. Изникна ми неотложна работа.

Опашката беше станала по-дълга и някои хора стояха прави, защото нямаше достатъчно столове. Колективно въздъхнаха. Беше дошъл ред на крехката блондинка, която приближи към Ингрид и я заговори с много тих глас. Ингрид се зачуди дали не говори така, за да не се счупи при по-голямо усилие. На пръв поглед лицето й не привличаше, но Ингрид забеляза перфектната симетрия, красотата, простотата и наивността, като рисунка с една линия. „Момичето може да е супермодел“, помисли Ингрид, но каза отново:

— Съжалявам. Елате по-рано на обяд и ще бъдете първа на опашката. Как се казвате?

— Мелъди — прошепна младата жена.

— О! — Ингрид се изненада да чуе името толкова скоро или че изобщо го чува — сякаш беше ехо от шепот, който беше чула в транса си със Сандър. Невероятният синхрон я накара да настръхне. — Да, моля ви, елате отново. Ще се погрижа да се видя първо с вас утре на обяд, Мелъди.

Клиентите разочаровани излязоха от чакалнята и Ингрид се върна в кабинета си, вдигна завесите, за да пусне светлината вътре. Сложи табелката в чекмеджето, изгаси свещите и изтри тебешира от пода. На вратата се почука. Ингрид се изправи, изтупа праха от тебешира, полепнал по полата й, и отиде да отвори.

— Здрасти. — Мат стоеше на вратата, облечен с бежово спортно сако и кафяви панталони.

— Влизай — тя сияеше. — Радвам се да те видя.

— Аз също. Имам предвид, че наистина е хубаво, че те виждам, Ингрид.

Тя затвори врата зад него и застанаха лице в лице в средата на кабинета й. Той сложи ръка на рамото й и я целуна по устните, изведнъж подскочиха при писък, последван от боботенето на глас, идващ от бедрото му. Не беше изключил уоки-токито си.

— Аз съм на Сийшел и Вайн. Заподозреният не е забелязан, край.

— Виси си там, Холдинг. Тоест, Холдинг, дръж позиция, край.

— Много смешно, Маккъски! Край.

Мат извади уоки-токито от калъфа му и го изключи.

— Извинявай за това!

— Било е включено в читалнята? — попита тя.

Мат я погледна смутено.

— Малко. Извинявай! Тук съм по работа.

Трудно беше да свикне с човека, който харесва толкова много. Ингрид се сети за снощното онлайн пазаруване на бельо и се изчерви, сякаш Мат можеше да прочете мислите й.

— Седни — каза тя.

Очевидно наскоро отново е имало на обир в Норт Хемптън и Мат искаше информация за бездомните деца, за които Ингрид му беше споменала. Без да й мигне окото Ингрид го излъга, че те със сигурност са напуснали града. Макар че елфите още се спотайваха на тавана на Джоана. Бяха обещали да се държат добре, но дали не се бяха върнали към пакостите си? Дали бяха свързани с обирите? Щеше да й се наложи да седне и да си поговори с тях. Изглеждаха така, сякаш се стараеха, но тя не успя да направила нищо по техния случай. Не успяваше да им помогне да си спомнят къде е домът им и мислеше, че са омагьосани, за да забравят къде е бил. Наистина трябваше да ги върне.

Ингрид потрепна, но се опита да увери Мат, че ги е видяла с очите си, качила ги е на автобус и ги е изпратила у дома.

— Няма ги. Бай-бай. Адиос. Сайонара — каза тя.

Мат потърка очите си.

— Сигурна ли си?

— Аз ги качих на автобуса и наблюдавах как отпътуват — подчерта тя. Чувстваше се ужасно, но се усмихна насила.

— Добре — каза Мат. — Много е странно, Ингрид. Имаме си работа с добре обучен крадец или група крадци. За разлика от останалите, този не оставя следи от влизане с взлом — без разбити ключалки или счупени прозорци. Не взима само малки неща, като бижута, но и големи предмети — картини, скулптури, някои от които са безценни.

— О! — отбеляза Ингрид. Със сигурност щеше да намери плячката някъде из къщата, ако елфите стояха зад кражбите. Картините заемаха място. Щеше да претърси тавана, да провери дали криеха нещо горе и да го върне незабавно. Елфите не крадяха за пари. Взимаха неща, които им хващат окото, независимо дали е мрамор или Пикасо; не разбираха и нямаха отношение към парите. Просто харесваха красиви предмети.

— Липсваше ми — каза Мат. — Казах ли ти го или само си го мислех?

— Мислеше си го — засмя се Ингрид.

Той се усмихна.

— Искаш ли да правим нещо този уикенд? Аз бих искал — изглежда й намекваше нещо.

— Разбира се — отвърна тя, чудейки се дали мисли за същото.

Глава двайсет и пета Черна магьосница

Изгря кървава луна и разля мека, зловеща светлина из гората. Вятърът завихряше листата на поляната, където пет факли бяха забити покрай погребалното място под големия дъб. Джоана работеше от здрачаване, за да събере камъни за окръжностите около факлите. Тези ритуали действаха най-добре в тъмните часове.

Постави купа с вода в подножието на могилата. Факлите, камъните и водата символизираха трите елемента, а за четвъртия беше донесла тибетска пееща купа, чиито вибрации символизираха въздуха и щяха да съживят духа. След ритуала на утисета (стоене на кръстопът), трябваше да рецитира обикновено скандинавско заклинание, за да подразни духа. Коленичи в кръга, до водата, с пеещата купа и пръчицата си в скута, с кошница черен хляб и чаша гроздов сок. Беше се спряла на редица практики, за да импровизира като остави вещерската й интуиция да я води. Взе парче черен хляб. Смърт.

— Върни се към плътта — каза тя и постави хапка хляб в устата си. — Върни се към кръвта — отпи от чашата.

Преглътна и потопи ръцете си в купата с вода за пречистване, прокара пръчицата си по ръба на пеещата купа, предизвиквайки звуците, които се разляха в гората. Листата на дърветата потрепнаха, сякаш през тях преминаваше внезапен полъх.

Остави купата и пръчицата и се изправи за заклинанието. Усещаше как въздухът в кръга се наелектризира. Обичаше това чувство и тази завладяваща мощ на магията. Внимаваше за правилното произношение на думите и затова изговаряше бавно всяка сричка.

Когато отвори очи, видя зелен сноп светлина, който излизаше от земята като червей. Започна да расте на върха на могилата, първо се превърна в светещо кълбо, след това се разтегна като пламък, докато не стана голям колкото нея и не видя очертанията на духа.

Беше млада жена с бледо кръгло лице, с бяла кърпа, украсена с дантела, сгъната над челото й. Носеше блуза с бяла яка на риза, закопчана високо и скъсана на рамото, сиво елече и тъмна престилка, вързана върху кафява пола около кръста й. Над розовите й устни имаше малка черна бенка. Напомняше на Джоана на картината на Вермеер „Млекарката“, макар да не беше толкова едра като млекарката на картината, а по-слаба, но с извивки. Задържа се над гроба с нацупени устни и с наведени към Джоана рамене. Наистина спираше дъха.

Джоана се приближи към нея. Духът говореше, но тя не я чуваше. Щом Джоана се премести, ръката на момичето се стрелна и я хвана за гърлото. Хватката й беше силна като на човек от плът и кръв и Джоана се бореше да си поеме дъх и усещаше миризмата на разложено тяло. Размаха ръце.

— Намери ме! — прошепна тя на Джоана.

Изчезна, като внезапно свършил сън, който още те държи в хватката си. Джоана въздъхна, след като се освободи, падна на четири крака, наполовина извън кръга, с тяло, прививащо се от кашлицата, докато отново не започна да диша нормално.

Глава двайсет и шеста Уличен котарак

Фрея носеше две огромни торби с боклук към кофите на паркинга зад „Норт Ин“. Минаваше полунощ, беше делничен ден и последният пиян клиент се беше изнизал. Беше ред на Фрея да затвори; никой не обичаше да го прави, особено сам.

— О, Кристи — мърмореше си тя — защото ти трябваше да раждаш толкова млада?

Погледна нагоре и видя пълната луна. Нищо чудно, че тази вечер не й вървя. Мислеше, че тя е виновна, обсебена от тризъбеца, изобразен на гърба на Килиан — още се опитваше да го проумее. Разсейваше се, не можеше да се концентрира и магиите й бяха слаби: отварите нямаха обичайния ефект, питиетата бяха безвкусни, днес една клиентка дори отбеляза, че никога не била вкусвала по-горчиво нещо.

Фрея повдигна тежкия капак на контейнера и унило хвърли торбите една след друга в него, чу се дрънчане на бутилки и тя си избърса ръцете в дънките. И без това бяха мръсни, опръскани с различен алкохол, което й напомняше за наречения на местността студен чай „Лонг Айлънд“. Сгуши се в тънкото си кожено яке, движейки се към колата си. Чувстваше се некомфортно. Беше мразовита ноемврийска вечер.

Отключи колата с дистанционното и чу бипкането й измежду колите на квартиранти, останали да спят в хотелската част на „Норт Ин“. Разпозна червената „Мазда“ на момичето от рецепция. Вдясно от кофите имаше слабо осветена уличка, която водеше зад френския ресторант, за който всички, включително и Джоана, говореха, макар че тя и Килиан още не го бяха посещавали. Подминавайки уличката видя две сенки, които се придвижваха към нея. Шмугна се зад една кола и занаднича през прозорците й. Би го познавал навсякъде — Фреди. Сиянието около лицето и светлата му коса го осветяваше като светулка. Кой беше с него? Висок, широкоплещест мъж стоеше до брат й, но беше в сянка. Едва го забеляза. Носеше капитанска шапка — това го виждаше или беше полицейска фуражка? Фреди и тъмната фигура се здрависаха и се разделиха, мъжът се движеше към нея. От мястото, на което се намираше Фрея не можеше да го огледа добре, а и трябваше да последва Фреди, за да разбере какво е намислил. Беше поел към френския ресторант.

Приклекнала мина покрай колите и чу мистериозния мъж да се качва на някоя от колите зад нея и да потегля. Всичко се случи много бързо, за да види марката на колата или номера й. Твърдо беше решила да последва брат си. Спусна се по уличката с гръб, опрян в стената, скрита в сенките и го настигна. Стоеше на паркинга на френския ресторант. Тя се шмугна между колите и се приближи достатъчно близо. Той беше с млада жена, но се виждаше само силует и дълга коса. Беше с гръб към Фрея и когато момичето се обърна, тя трябваше да се наведе още, за да не я види. Чу Фреди да казва:

— Няма да отнеме много време — Чу се затръшване на врата и Фрея надникна отново.

Фреди заобикаляше колата, за да седне на пасажерското място, след което и двамата потеглиха.

В какво се беше забъркал брат й? Смело се разхождаше из Норт Хемптън, срещаше се със странни хора по тъмни улички, а твърдеше, че е от първостепенно значение никой да не знае за завръщането му.

Глава двайсет и седма От дъждеца, ах, нас не ни е страх

— Какъв е този шум? — Фрея излезе от стаята си на втория етаж в къщата на Джоана и се сблъска с Ингрид, която завързваше колана на белия си халат. Очите на Ингрид потрепваха зад очилата й. Беше рано, току-що беше измила лицето си, когато чу шум и тъкмо искаше да се качи на тавана, за да се скара на елфите.

— Какъв шум? Не съм чула никак шум — отговори тя високо, с надеждата, че елфите ще чуят и ще млъкнат.

Двете се гледаха една друга. Над тях се отново се чу силен стържещ звук, сякаш нещо тежко се влачи по пода от единия край на тавана до другия.

— Този шум! — Фрея сочеше нагоре.

Ингрид дискретно се придвижи към стълбището, за да го блокира.

— О, това не е нищо. Мисля, че Оскар и Зигфрид се качиха по-рано сутринта, за да си играят.

Отново се чуха шумове — нещо се счупи, след това се чуха стъпки.

— Искаш да кажеш, че моята котка и твоят грифон си играят горе? И са им пораснали човешки крака?

— Да, точно така — каза Ингрид категорично. — Упражняват преобразяване.

— Странно, защото тъкмо видях Зигфрид сгушен в леглото ми — отвърна Фрея. Чул името си, Зигфрид излезе от спалнята на Фрея и започна да се умилква в краката й. Тя погледна към мъркащата черна котка, присви очи подозрително към Ингрид и се подсмихна. — Добре, изплюй камъчето! — знаеше, че не е честно. Тя самата имаше безброй тайни, но не се сдържа.

Ингрид постави едната си ръка на парапета, а другата на стената, вдигна брадичката си и бавно тръгна по стълбите. Фрея, по късо черно кимоно, притисна тялото си към Ингрид, опитвайки се да я избута.

— Добре, добре, ще ти покажа! — омекна Ингрид и пусна Фрея да мине. — Мога да обясня! — викна зад гърба на Фрея и се затича след нея. Фрея отвори вратата.

Таванът беше пренареден, мебелите не бяха безразборно разпръснати, а оформяха спално помещение с няколко места за спане. Нямаше разхвърляни кутии. Дрехи те бяха подредени на стелажи, които Ингрид не беше виждала. Елфите се бяха изкъпали. Ингрид забеляза, че са чисти, изглеждаха добре, виждаха се острите им, деликатни черти и блестящата кожа.

Свен лежеше в своята част, пушеше и четеше Агата Кристи, пепелникът и ментоловите цигари бяха на нощното му шкафче. Ирдик беше в своя импровизиран ъгъл, поклащайки се напред-назад на люлеещ се стол. Келда и Ниф бяха облекли детски костюми върху тъмните си дрехи, стояха на двойното си легло и играеха на „Не се сърди човече“. Вал си почиваше от преместването на големия дървен сандък в ъгъла и оправяше гребена си с длани. Всички спряха да вършат, каквото вършеха, вперили поглед в двете вещици, които бяха нахлули при тях.

— Защо не си ми казала, че криеш феи? — попита Фрея, примижала към тях.

Ингрид въздъхна, приближи се към Свен, изгаси цигарата му и конфискува цялата кутия. Обърна се към Фрея.

— Не са феи. Те са елфи и са изгубени. Позволих им да останат, докато разберем как да ги върнем у дома, но не знаят къде е домът им — каза тя на един дъх — Те са нещо като бежанци.

— Тя ни позволи да отседнем в къщурката й, докато… — започна Свен, но Ингрид го прекъсна.

— Току-що го казах, Свен. И както вече казах, в къщата не се пуши. Ако искаш да пушиш, излизай навън! — посочи към прозореца, знаейки, че от там те влизат и излизат, а не надолу по стълбите през цялата къща; умееха да се катерят по покриви и стени.

Фрея зяпна изумено Ингрид.

— Мама знае ли, че си приютила бегълци?

— Не са бегълци. Те са бежанци! Има разлика — Ингрид изгледа сестра си. — Не са направили нищо лошо, напоследък. Бяха сравнително тихи и добри до тази сутрин. Почти — огледа стаята и погледна строго към всеки от тях. — Знаете какво ще последва, ако не правите каквото ви кажа, нали? — прошепна тя.

— Да — казаха те в един глас и твърдо кимаха с глави.

— Обещаваме да сме добри! — намеси се Келда.

— Обещанията ви не значат много — отбеляза Ингрид.

Продължи да разказва на Фрея за всичко, от самото начало, как елфите я бяха помолили за помощ, като я отвлякоха в долнопробен мотел, как беше търсила заклинание, с което да противодейства на общата им амнезия, но никое не действаше.

— Мотел? Какъв мотел? — Фрея стана подозрителна.

— Онзи на магистралата, който като че ли е затънал в пясъка.

Фрея кимна, знаеше много добре кой е мотелът, но не каза на Ингрид. Осъзна, че през онази вечер е видяла сестра си. Тогава си беше помислила, че е била с Мат, но не, тя помагала е на тези „бежанци“.

Ингрид й сподели за зачестилите обири (като хвърляше поглед на елфите, за да види как реагират), как Мат си мисли, че са група бездомни деца и че тя беше принудена да го излъже, защото той отказваше да разбере другото. Той, хм, не вярваше в магии.

— Не вярва в магии? — попита Фрея. — Каква си мисли, че си, обикновена библиотекарка?

— Ще го разбере — каза Ингрид. — Не това е проблемът сега.

Ингрид разпитваше елфите, Фрея наблюдаваше, впечатлена от полицейските умения на сестра си. Те отрекоха всякакво участие в обирите и й казаха, че нямат против да претърси тавана, ако е нужно.

— Може да криете плячката на друго място — отвърна Ингрид. — Тези, например, от къде се появиха? — посочи към стелажите, скръсти ръце и тропна с крак.

— Намерихме ги и ги монтирахме. Решихме, че ще осигурят повече пространство от кутиите — каза Ниф.

— Похвално, предвид всичките неща, които мама е събрала през годините — коментира Фрея.

— Може ли това да е тайна? — помоли Ингрид сестра си.

— Разбира се — каза Фрея.

— Мама не е привърженик на елфите, помниш ли поучителните приказки, които ни разказваше като деца за елфите, които правели лоши неща на децата. Не мисля, че те са такива, но едва ли за мама ще има значение.

— Лоши неща на децата! — повтори Ирдик от люлеещия се стол и се ухили глупаво.

— Просто са дразнещи — каза Фрея.

След като елфите влизаха и излизаха през прозорците, двете сестри решиха да заключат вратата на тавана, за да не може Джоана да влезе. Ако ги попиташе за ключа, щяха да й кажат, че са го загубили. Ингрид щеше да продължи да им носи храна сутрин и вечер, макар елфите да твърдяха, че биха си намерили по-добра храна другаде, например зад френския ресторант, където ровели в кофите. Милият френски сервитьор ги беше забелязал и сега ги хранеше и Ингрид не трябваше да се грижи за вечерята им. Фрея й обеща да прегледа заклинанията за премахване на амнезия или за отвари, които биха ги излекували.

Но Ингрид видя, че нещо тревожи сестра й, затова я попита:

— Изглеждаш ми разтревожена. Какво има? — и тя сложи ръка на челото на сестра си.

Фрея искаше да й разкаже всичките си тайни, да ги остани просто да се излеят и да се разплаче като малко момиченце на рамото на сестра си. Но нямаше сили. Беше облекчение за нея, че успя да сподели на Килиан за завръщането на Фреди, но изглежда, че Фреди беше прав, че Килиан го беше изпратил в необятното и сега тя отново трябваше да пази тайна.

Искаше й се да признае всичко на Ингрид, липсваше й и жадуваше за мъдрия й съвет. Искаше отново да се съюзят. Но беше твърде опасно. Ингрид щеше да търси справедливост, без значение кой е изложен на риск. Ако Килиан беше виновен, трябваше да заплати цената и да поеме наказанието си. Вместо това просто се усмихна неуверено и каза:

— Просто работа.

Глава двайсет и осма Сезонът на вещицата

Джоана получи имейл от Норман; за тема беше написал „Руни“. Когато беше за последно в къщата и отидоха в кабинета, за да обсъдят връзката си, тя беше казала на Норман всичко за духа и посланието на гроба. Беше използвала всички букви от руните, като мислеше, че е вид анаграма, заедно с числото, може би дата, но проучването я подлудяваше и все още не беше разчела съобщението. Ако пропускаше нещо, Норман щеше да забележи. Ингрид също нямаше предположения. Напоследък по-голямата й дъщеря беше разсеяна. Пристигаха и мистериозни доставки, които я караха да се изчервява.

Джоана отвори имейла, нетърпелива да прочете мнението на Норман, особено след стряскащата случка на гробното място, когато духът вкопчи пръсти в шията й и поиска от нея да я намери. Все още не знаеше дали духът е добронамерен или зъл. Може би Ингрид имаше право. Може посланието да е лошо. Момичето я заплаши или поне така изглеждаше, но вероятно, притисната от краткото време на този свят, е била принудена да сграбчи Джоана, за каквото хване, за да я убеди в спешността на молбата си. Може би не е искала да я нарани. Прочете писмото от Норман:

Подходът му беше доста по-различен от този в кабинета й, когато той не спираше да се заяжда с нея за Харолд. Отне й време да го успокои. Тогава не й призна за любовта си, а използва за довод най-доброто за момичетата, сякаш Фрея и Ингрид са малки, безпомощни деца. Смяташе, че е нелепо от негова страна и не разбираше защо го прави на проблем. Джоана се радваше, че сега Норман беше не само по-искрен с нея, но и със себе си. Писмото му я трогна.

Почувства се поласкана, че мъжът, когото познаваше от хилядолетия, още беше влюбен в нея. Беше страстен и можеше да му прости малкия изблик на ревност. И стоейки на бюрото си, тя изведнъж го прозря, че вече му беше простила всичко. Основно това, че не упражни правомощията си по време на Салемските процеси през 1692 г., който така или иначе щяха да са напразни. Ако се беше опълчил срещу Съвета, накрая всички щяха да бъдат наказани. Нямаше начин това да се избегне. Ингрид и Фрея бяха простили на баща си, защо и тя да не го направи? Нямаше смисъл да таи безполезна злоба, която можеше да превърне добрата вещица в зла, а бялата магия в черна. Джоана правеше добри дела и трябваше да внимава.

Миналото лято Норман беше отишъл при Оракула, за да провери дали тя и момичетата не са наказани за нарушаване на Забраната. Той успя да вдигне тази привидно неотменима забрана, което не беше малко постижение. Сърцето му винаги е било с тях и сега тя го разбра по-добре. Дори разделени, тя чувстваше присъствието му, предпазна мрежа, която винаги щеше да ги хване и залюлее, ако паднеха. Норман никога не я беше напускал, макар тя да го беше заменила. Обичаше предаността му, обичаше всичко в него и вероятно тя също не беше преставала до го обича. Отметна косата на рамото си. Гили кацна на бюрото й.

— О! — каза тя и й даде няколко зрънца. — И ти искаш да се съберем, нали? Зная какво си намислил, малък подъл гарван. Но с Норман не трябва да бързаме. Научих се да бъда стара самотна вещица. Какво да направя?

Гили кълвеше зрънцата от дланта й.

— Да, ще помисля. Знаеш, че ще помисля — Продължи да чете имейла му:

Джоана беше прекарала достатъчно време в опити да разбере кой е духа и не беше стигнала до никъде и моментално писа на Норман.

Изпрати имейла и се втренчи в екрана с надеждата, че Норман ще й отговори мигновено. Беше рано привечер и лекциите бяха приключили. В малката килийка, в която живееше, невидима линия ги свързваше чрез лаптопите им.

— Здравей, мамо. — Ингрид стоеше на вратата на кабинета на Джоана. — Чух те да си говориш самичка.

Джоана погледна красивата си дъщеря, това разцъфнало цвете, и се засмя.

— Бърборих си с Гили. Няма защо да се притесняваш. Все още не съм се превърнала в луда вещица.

— Някакво развитие около духа? — Ингрид отиде до канапето срещу стената и седна, кръстосвайки дългите си крака.

Джоана се възхищаваше на умението на дъщеря си да носи високи токове от сутрин до вечер. Приличаше на красива европейка. Разказа й всичко и за молбата на духа да я намери. Добави, че Норман й беше писал, че е разбил кода на руните и че чака отговорът му, което беше ясно от постоянното проверяване на пощата й.

Ингрид се подразни, че майка й не се беше допитала до нея, преди да изпълни ритуала, макар да й беше обещала.

— Знаеш колко докачлива и измамна е Хелда. Има всякакви клаузи и алинеи в проклетия Договор. Този документ е истински лабиринт, като деветте кръга зад нейните врати, а тя продължава да държи книгата заключена, за да не може никой да я прочете — класическа измама. Не ми се искаше да го казвам, но сестра ти е кучка!

— О! Внимавай с езика, Ингрид — каза Джоана.

Ингрид едва отбеляза коментара и продължи:

— Единственият начин да разберем как действа този Договор е чрез проба и грешка. Хелда го вади само когато й е удобен. Как се предполага да зная съдържанието му, щом не сме го чели? И, разбира се, тя се е подсигурила за всяка ситуация. Мисля, че там има предупреждение дори за разговаряне с мъртвец, нали, мамо?

— Да, има. Мила, има причина за всичките закони на Хелда. Всички щяха да са безсмъртни, ако не бяха те — каза Джоана разсеяно. Гледаше в екрана на лаптопа си и натискаше мишката. Беше получила отговор от Норман. Започна да го чете на глас, пропускайки откъсите, касаещи връзката им, за които Ингрид не трябваше да знае.

Джоана погледна надолу към разпръснатите руни, които още стояха на бюрото й, Ингрид отиде и надникна зад рамото й и ги назова със скандинавските им имена. Джоана ги записваше в тефтерчето си, заедно с обозначаващите латински букви:

— Поемата „Хавамал“! — изкрещяха двете в един глас.

— Глава 157! — каза Джоана, забързана към полиците с книги. — Усложних кода, като си мислех, че е анаграма. — Джоана прегледа рафтовете и извади издание на „Поетическите Еди“, сборник с древни поеми с кожени корици. Съставена от 165 глави, „Хавамал“ е, поема с мъдрости от Один, а самата дума „хавамал“ означава „Словата на Високия“. Поемата съдържа пет раздела. В предпоследната, „Руните“, Один открива руните, докато виси ранен на едно дърво, а в последната част „L jodatal“ Один изброява различни заклинания. В тази последна част Джоана намери глава 157, държеше книгата и четеше на глас на Ингрид:

— Божичко, мамо, може ли да е вещица, осъдена и обесена? — възкликна Ингрид.

Джоана помисли за момичето и как беше облечено.

— Разбира се, че е вещица, която има нужда от помощта ми. Една от нас, богиня — добави Джоана. — Но къде е тя? Къде бих могла да я намеря и защо не се е преродила? Защо обикаля като дух? Какво не е наред?

Говореха една през друга. Руните на Джоана бяха познати на духа, защото тя беше една от тях, очевидно познаваше добре „Поетическите Еди“. Гробът с празния надгробен камък обозначаваше и мястото на обесването. Беше местна. Осъдена вещица, отлъчена от църквата, на която е било отказано подобаващо погребение в свещената земя. Осъждането на вещицата предвещаваше нейната смърт чрез обесване, погребване в плитък гроб, обикновено без надгробна плоча, често без дата на смъртта и без каквато и да е друга следа — все едно тя никога не е съществувала. Въпреки това, някой се е погрижил да й осигури камък, смела и рискована постъпка, което предполагаше, че е била обичана.

— Татко знаеше, че е момиче, но откъде е разбрал? Ние знаем, защото си я виждала — каза Ингрид развълнувано.

— Норнското разчитане — отвърна Джоана. — Могла е да постави руните по друг начин. Но ги е подредила в групи по три. Може би Норман е предположил, че е една от Норните, а те са жени. Момичето каза „Намери ме!“ Искам да разбера къде е — каза тя.

Ингрид въздъхна продължително. Разчитането на послания от мъртвите може и да е забавно занимание, но, изглежда, че това щеше да е и опасно.

— По-рано, когато те попитах дали има последствия, когато говориш с мъртвец, ти започна да отговаряш положително, но се разсея.

Джоана погледна към нея и прехапа устни.

— Получаването на информация от мъртвец е минимално нарушение. Ако вземеш нещо от онази страна, Хелда взема обратно нещо от тази — пито-платено.

— Това пито-платено може да се увеличи, ако не спреш, мамо — Ингрид гледаше въпросително Джоана — Отново ли ще свържеш с нея?

— О, да. Това момиче има нужда от мен. Трябва да й помогна. Просто трябва да разбера къде да я намеря. Не се тревожи, дете мое! — това беше общото между жени те Бошан, общата нишка, която минаваше и през трите — високомерието: и трите бяха упорити по свой собствен начин и понякога твърде уверени в способностите си.

Ингрид знаеше, че няма да разубеди майка си, но опита:

— Но аз се тревожа!

— А, ще кажа предпазващо заклинание, което да противодейства на всичко това. Не е нищо — усмихна се на сладката си, тревожна дъщеря. — Да разведря темата, баща ти ще дойде за Деня на благодарността. Може би Фрея трябва да сготви! Няма ли да е прекрасно?

Ингрид се засмя.

— Давай напред, мамо, и не се огъвай! Непоправима си. — Тя отново помоли Джоана да обещае, че ще отиде при нея за помощ, макар че майка й беше нарушила веднъж дадената си дума. — Този път двойно обещание!

— Двойно обещание! — намигна й Джоана.

Глава двайсет и девета Надлъгването

Серия светкавици разкъса пелената от метално сиви облаци. Върху колата започнаха да се изсипват големи, едри, твърди капки дъжд. Чистачките се провлачваха, докато Фрея стискаше волана и се опитваше да види през стичащата се по прозореца вода. Папурът и тръстика се клатеха покрай малкия път под напорите на бурята. Навън беше ужасно — студено, ветровито, а сега и този пороен дъжд. Отби на паркинга на „ъки стар“ и облече синия дъждобран, който държеше на задната седалка. Дръпна качулката върху червеникавата си коса, която ставаше дразнещо наелектризира по време на бури, грабна пазарската чанта с храна от пасажерското място и побягна като бясна към входната врата на Фреди. Намокри се от падащата от входа надолу вода. Мястото изглеждаше като потъващ кораб. Фреди й отвори. Тънките стени и прозорци дрънчаха от вятъра и тя чу капене от банята. Като теч, който би я подлудил. Фреди все торбата и помогна на сестра си да свали дъждобрана и да го сложи на закачалка до вратата. Беше облечен с джинси, пуловер и наметнат с одеяло върху раменете. Печките не вършеха работа и в стаята се усещаше миризма на плесен. Вътре беше много влажно.

— Благодаря ти за храната, Фрея. Нямаше да се справя без теб с това висене пред компютъра — приближи я, за да я прегърне, но тя не го забеляза, изплъзна се от прегръдката му и се запъти към бюрото.

— Не мога да остана дълго. Наминах да те проверя. Какво става, как я караш?

„Вися пред компютъра“, помисли си скептично тя, вдигна химикалка от бюрото и я хвърли обратно. Изглеждаше подредено, трябваше да му признае.

— Значи просто висиш пред компютъра?

— Да… точно — каза нервно той и започна да човърка ноктите си. Изглеждаше развълнуван, сякаш искаше да каже нещо повече, но се спираше. — Ти как си? — думите излизаха от устата му скоростно. — Килиан каза ли ти нещо… нещо, което би могло да ми е от полза?

— Не! Разбира се, че не! — каза Фрея, изпълнена с подозрения.

Наблюдаваха се, сякаш опитваха да прочетат нещо един в друг, да настроят близнашката си интуиция, но всеки се сблъскваше в стена.

Фреди сви рамене.

— Е, аз не мога да си тръгна. Знаеш, Фрея. Не мога да рискувам Валкириите да ме намерят. Докато не разбера какво да правя, не мога да изляза от тази стая.

Значи брат й я лъжеше най-безочливо. Със сигурност го беше видяла на уличката зад „Норт Ин“. Никога не го беше хващала да лъже, не и нея. А и това не беше присъщо за Фреди; беше твърде искрен, като самото слънце. Макар напоследък да бе раздразнителен, а не светъл и постоянен. Ако не беше права? Ако не познаваше Фреди? Сети се за Бран и неговата измама.

— Какво не е наред, Фрея? — Фреди се доближи до нея, но тя отстъпи назад.

— Всичко е наред, Фреди. Просто бързам — беше се обърнала и взимаше дъждобрана от закачалката. — Трябва да отворя бара. Минах набързо, за да ти оставя храна — мислеше за последните си моменти с Локи. Може ли да се е завърнал? Може би това е той, но преобразен? Дали не я беше измамил отново?

След като падна в капана на Локи и бяха правили любов, той беше обвързан с нея, задължен да й се подчинява завинаги. Беше го накарала да й даде пръстена, с който се придвижваше между двата свята, беше се завърнал през дупка в Игдрасил, Дървото на живота, което също свързваше световете, откакто той съществува. Но преди да премине обратно през Игдрасил, той беше промърморил нещо на неразбираем за нея език. Дали не й е казал, че ще се върне?

Може би бе обречена завинаги да бъде с Локи — богът на злото я преследваше през вечността като албатрос, който никога не си почива. „Приличаме си повече, отколкото мислиш, скъпа Фрея.“ Беше ли се върнал като нейния близнак, за да й го докаже?

Пресегна се към дъждобрана и усети, че я хванаха за ръцете. После Фреди, или Локи, я завъртя. Погледнаха се в очите. Ако се постараеше, щеше ли да види безскрупулната му душа през големите сини очи на брат си?

— Какво те прихваща, Фрея?

Дали се опитваше да я манипулира, да си играе с най-съкровените и чувства? Локи я познаваше добре. Знаеше колко е привързана към Фреди.

— Съжалявам. Бурята ме изнервя и наистина трябва да отивам на работа — каза тя.

Той наведе поглед към нея.

— Сигурна ли си, че не си намерила нищо? Нищичко? Нищо, което да те накара да помислиш, че брат ти е прав? Че може да има нещо в Килиан, за което ти не ми казваш?

— Божичко, Фреди, вече ти казах. Не съм! — със сигурност нямаше да му каже, който и да беше той, за тризъбеца на гърба на Килиан. Вече не беше сигурна в нищо, освен че трябваше да излезе навън.

Глава трийсета Като кръг в спирала

— Мисля, че отгоре има гора и къщи. — Келда коленичи, за да завърже връзките на кубинките си. Беше си присвоила кожената маска на Фрея и сега гледаше Ингрид през нея.

Бяха на тавана и Ингрид тъкмо им беше дала отварата срещу амнезия, направена от Фрея, и заедно с елфите чакаха да подейства.

— Това говори ли на някого нещо? — попита Ингрид — Някой? — държеше магическата си пръчица с ръка и я удряше към дланта си. Чувстваше се като учителка, с пръчицата като линия и скупчените елфи, които я гледаха с огромна почит. Освен Свен, единакът, който се беше проснал в леглото си.

— Мисля, че започва с „А“ — каза Ирдик — главата ме заболява, когато мисля за това.

— Кое започва с „А“? — попита Ингрид.

— Мястото, от което идваме, започва с „А“, Ерда — изръмжа Свен от мястото, където лежеше и размаха ръка над очите си. Не се беше присъединил към тях, защото твърдеше, че тялото му го боли, щом се замисли за случая, но Ингрид подозираше, че той има по-скоро махмурлук.

— Добре, добре, това е чудесно! — каза Ингрид — Знаем, че не можете да използвате пари, че името на мястото започва с „А“ и че живеете на дървета?

— Гра-а-ад е — каза Вал. Предната част на гребена му, падаше върху очите му.

— Долу се чува шум, други елфи се трудят — каза Ирдик. — Мисля… Ох! — Сложи ръка на челото си.

Ингрид се почеса по главата с пръчицата си.

— Объркана съм!

Ниф се приближи към Ингрид и подръпна ръкавът й:

— Този антидот не работи, Ерда.

Ингрид внезапно осъзна.

— Как знаете, че се казвам Ерда? Откъде знаете древното ми име?

Ниф махна копринената си коса от лицето си и вдигна рамене.

— Не се чувствам добре — каза тя.

— Какво друго? — попита Ингрид и погледна към малките им лица, които я гледаха празно. Тази отвара очевидно не действаше, но със сигурност караше елфите да се чувстват зле.

Глава трийсет и първа Всичко гори

След като Джоана разбра, че духът е на мъртва вещица, реши да използва приликата й с „Млекарката“ на Вермеер за отправна точка. Тя потърси книгата си за холандските майстори, в която знаеше, че ще намери въпросната творба. Отвори на картината и се загледа в масленото платно: метличносините щрихи на кърпата, хвърлена върху масата и колана на престилката на млекарката, осветени от светлината от прозореца.

Погледна към океана. Беше необикновено светъл и топъл ноемврийски ден, белите гребени на вълните се движеха по спокойната му повърхност чак до остров Гарднър. Беше хладно, за да работи в градината и Джоана се върна към задачата си.

В книгата пишеше, че не се знае точната дата на изрисуването на картината, но е някъде около 1658 г. Вещицата беше облечена в дрехи от 17 век, но картината помагаше да се стесни времевата рамка.

Преселниците са донесли европейската мода в Щатите. Имаше разлики в стила на обличане на млекарката и на духа. Платовете на дрехите на духа бяха мрачни. Роклята й беше скромна, покриваше я почти цялата, Джоана знаеше, че причината не е студеното време; косата й беше прибрана под шапка, яката на блузата под елечето беше плътно по шията и, ръкавите й покриваха китките (за разлика от тези на млекарката, те бяха вдигнати над лактите й), полата беше до колената. Всеки намек за плът, с изключение на лицето и врата, или части от тялото, които могат да се определят за чувствени (гърди, деколте, глезени, стъпала) бяха невидими. Джоана беше запозната със строгия и суров начин на обличане. Това момиче е живяло сред английски пуритани, както и самите Бошан. Заселниците на Лонг Айлънд бяха от същия вид, като тези, които заведоха дъщерите й до бесилките в Салем.

Джоана прецени, че момичето е на около осемнайсет, вероятно от работническа класа заради обикновената рокля — прислужница или фермерка. Последното беше привично за източната част на Лонг Айлънд, селскостопански район с много овце. Вероятно е била омъжена. Ако е имала брак, е била наричана „жено“ (краткото название на добрата съпруга в къщата), а не „госпожо“, което е било позволено само за елита. Джоана познаваше историята. Беше я изживяла.

През 1629 г. Крал Чарлс I подписва харта, с която осигурява на пуританите (отцепническа религиозна група) възможност да създадат английска колония в Масачузетс. Територията се разпростирала по целия източен бряг на Северна Америка, включително и през масачузетските щати (Салем и Бостън), Мейн, Ню Хемпшир, Род Айлънд и Кънектикът. В тази колония попадал и Мейдстон (Източен Хемптън), малкото градче Феърстоун (Норт Хемптън) и Остров Уайт (остров Гарднър). Макар Феърстоун да не присъстваше в регистрите, Джоана знаеше за него, защото беше споменато като старото име на Норт Хемптън в нотариалния акт за къщата й.

Целта на пуританите, пристигнали с пилигримските си обувки с катарами, била да създаде утопична общност, която да вдъхнови — или наложи на всички, създаването на град върху хълм, пример за християнско милосърдие, каквито ги е заложил водачът Джон Уинтроп.

Това ново чисто общество трябвало да се основава на Библията. С други думи, това е било теокрация, без разделение между църква и щат. Както е написано във втора книга от Библията: „Врачка да не се оставя жива.“

Пуританите съблюдавали сляпата вяра в Библията или поне така заявявали. Някои от тях искрено вярвали във вредите от вещиците и се страхували да не бъдат омагьосани и самите те превърнати във вещици („Ако това изобщо е лошо или възможно!“, помисли си Джоана). Виждали вещиците и магьосниците като жени и мъже, съюзници на дявола („Сякаш някога сме били!“).

Тези внушения били породени от чудноватото и похотливо въображение, но и подкрепени от предшестващите ги триста годишни гонения на вещици в Европа. Други пристигнали на тази нова земя и използвали ловът на вещици за постигане на собствените си егоистични цели: да достигнат до враговете си, да ги лишат от земята им (която отивала на обществен търг веднага след осъждането и обесването на човек) или за назидание на някой сектант, просяк или луда жена. Както и на жена, която не е била така хрисима и послушна, колкото би трябвало да бъде една пуританската жена или прекалено независимото, амбициозно момиче.

Накратко, ловът на вещици се превърнал в начин за установяване на йерархия в така нареченото „перфектно общество“. Тези, които преминали от тази част на океана, но не се вписвали в техните разбирания, е трябвало да се примирят и съгласят със социалните норми на болшинството. В противен случай били набеждавани за вещици или магьосници, независимо дали са били такива.

Преди процесите в Салем през 1692 г. обвиненията във вещерство нараствали главоломно в Нова Англия. Първият обесен в Северна Америка по това обвинение датира от 1648 г. (първото записано): Маргарет Джоунс, истинска вещица, живеела под прикритие като пуританска акушерка и лекарка в Чарлстън, Бостън. Сега Маргарет живееше с ново име в Лос Анджелис в къща в Топанга Каньон, където преподаваше йога, хомеопатия и помагаше за домашни раждания.

В това беше цялата ирония: вещиците винаги се връщаха. От друга страна смъртните, обесени за вещерство, никога не получаваха втори шанс. Хиляди невинни са изгубени в гоненията срещу вещици от 15 век.

Джоана закрачи към лавицата с книги и потърси книги за лова на вещици през 17 век в САЩ и по-специално за тези в Лонг Айлънд.

Глава трийсет и втора Винаги ще те обичам

Срещнаха се на любимото им място, тяхното скрито пристанище. Фрея не можеше да се пребори с желанието. Беше плътско — устните му, сладкият му дъх, нежната кожа, усещането на жилите по тялото му, непринудената благодарност, с която тялото му прегръщаше нейното. Беше нетипично хубав ден. Над стъкления купол на оранжерията се виждаха перести облаци, синьото бавно се процеждаше през тях. Стояха на ръба на езерото с лилиите, Килиан прокарваше пръсти през водата, гледаше Фрея.

— Трябва да има причина… — каза тя. Говореха за луничките на гърба му.

Той изкара ръката си от езерото, сложи пръсти на устните й и ги плъзна към брадичката.

— Ш-ш-шт. Наслаждавам се на времето ни заедно. — Светлината правеше косата, страните и устните на Фрея да изглеждат прасковени, деликатно оранжево-розови. Той стоеше до нея спокоен.

„Няма начин да е виновен“, помисли си Фрея. Чувстваше го с цялата си същност. Тя знаеше най-добре. Ако в миналото на Килиан е имало насилие, тя щеше да има видение, в което да види най-крайните емоции, противоположните крайности — любов и гняв.

На моменти се беше съмнявала в него, разбира се, когато виждаше нещо ужасно и празно в погледа му, но смяташе, че това е било в резултат от непрестанния тормоз на Фреди. Сега, щом погледнеше Килиан, виждаше само доброта. Не бе омагьосана, както когато беше влюбена в Бран — когато Локи я беше омагьосал, беше замъглил преценката й, така че да не види злото в него. Тогава тя беше позволила да бъде измамена, но този път знаеше, че не е така. Очите й бяха широко отворени и виждаше истинското лице на Килиан: добър човек, самата доброта. Независимо от знака на гърба му.

Чувстваше се неспокойна въпреки спокойствието на Килиан. Беше се оставил на съдбата поради факта, че носеше знака на тризъбеца. Тя трябваше да разбере какво се беше случило в този съдбоносен ден на разпадането на моста. Трябваше да освободи Килиан. Сигурно беше станала някаква грешка.

— Трябва да запълним празните места в паметта ти и да разберем точно какво се е случило — каза тя. — Опитах се да направя противоотрова срещу амнезията, пробвах я, но не подейства. Сигурно има друг начин.

Килиан се засмя.

— Пробвала си я? — гледаше лицето й толкова отблизо, сякаш се опитваше да улови всяко трепване, за да запази израженията й завинаги в съзнанието си.

— На пациент в болница — излъга го тя. Не искаше да го запознава с историята на елфите на Ингрид. Сега си имаше други тревоги. — Отварата не струваше. Но, ако…

Килиан взе ръката на Фрея в своята с каменно изражение.

— Скъпа, няма какво да направиш. Ако Фреди казва истината, ще отида в Необятното. Трябва да бъда наказан за действията си, независимо дали ги помня или не. Ако съм виновен, съм виновен. Ще си изкупя вината. Никой друг не трябва да понася моето наказание.

Фрея не понасяше дори само мисълта да бъде разделена с Килиан. Ако той е отговорен за това, трябваше да има причина. Няма начин да го остави в Необятното. И в наивен опит да го предпази, Фрея се хвърли на врата му и го придърпа плътно към себе си, сякаш Валкириите всеки момент щяха да се появят и да го отделят от нея.

Глава трийсет и трета Като молитва

— Не ми звучиш като болна. Радвай се, че аз вдигнах телефона. Следващият път, когато се правиш на болна, пробвай да говориш с главата надолу. Това е най-добрият трик за симулиране на настинка — каза Хъдсън.

— Главата ми виси надолу. Ти ми беше казал да правя така, но очевидно не е най-добрия трик — отговори Ингрид. — Следващия път ще си защипя носа и ще кашлям — засмя се тя и седна на леглото. Беше решила да избяга от работа и предния ден го планира с него.

— Нервна съм — прошепна тя.

— Затвори очи и си мисли за Англия — каза Хъдсън, който изобщо не помагаше.

— Благодаря много — разглеждаше ръцете си, краката си, ноктите лакирани в бледо розово.

— Успех! Да скъсате… химен?

— Отвратителен си — беше права и се оглеждаше в огледалото в спалнята. За момент не се позна. Косата й беше вдигната, няколко кичура се спускаха покрай лицето и врата й. Беше сложила очна линия на клепачите си в стил Одри Хепбърн, както и малко руж и червило, за да подчертае тена си. Беше облечена с прилепнала вълнена рокля, която стигаше малко над колената й.

— Хей, Ингрид! — изгърмя от телефона точно преди Ингрид да затвори.

— Да?

— Обичам те.

— Обичам те повече!

— Не, обичам те най…

Ингрид затвори телефона. Обожаваше Хъдсън, но беше време. Ръцете й се бяха изпотили и ги избърса в леглото си. „Много секси“, каза си.

Сложи чифт черни чорапи и черните си високи обувки, наметна си шлифера, защото беше необичайно топло, взе си чантата и тихо слезе към долния етаж. Мина на пръсти покрай кабинета, където видя Джоана, забила нос в купчина книги — не искаше да обяснява защо си е взела почивен ден и много тихо излезе навън. Къщата беше модерна, доста по-лъскава, отколкото Ингрид предполагаше — елегантен циментовостъклен куб, затворен между две тънки, хоризонтални, бели платформи. Намираше са на върха на хълм и стърчеше от една скала, подпрян от две кокили. Поддържаната морава, яркозелена, беше засенчена от три големи евкалиптови дървета. До входната врата водеше пътека от кръгли камъни, върху които тя подскачаше, сякаш преминава през поток. Натисна звънеца.

Мат беше бос, облечен с дънки и тениска — изглеждаше очарователен и небрежен — отвори вратата и лунички лъснаха по носа и бузите му.

— Болничен?

— Да — усмихна се тя.

Мат се ухили.

— Какво съвпадение, аз също съм болен, Ингрид! — пошегува се той.

Той също беше звъннал в работата си, преструвайки се на болен. Беше се обадил на Ингрид много скоро след последната им среща в библиотеката, за да й каже, че няма да дочака до уикенда, за да я види, когато му дойде брилянтна идея: да се престорят на болни преди него. „Няма ли да е забавно?“, беше казал. Тя ужасена отвърнала, че не могат да го направят, но идеята й се стори прекрасна. Винаги е била толкова изпълнителна и никога не беше бягала от работа. Защо не? Можеше да се поотпусне за разнообразие.

Мат я покани вътре и я въведе в почти голата всекидневна с тераса с изглед към морето: светъл дървен под, стъклена масичка с ваза, в която беше поставена една-единствена кала, три кожени стола, метален лампион с дълго рамо, напомнящо на елегантна гъба и лъскав сив диван.

Единствената част от стаята, която не беше минималистична, бе библиотеката, от пода до тавана по цялата стена, пълна с различни книги, които се струпваха и на купчини по пода. Стаята беше пълна със светлина и ухание на море.

— Уау! С полицейската заплата? — попита тя и бързо сложи длани на лицето, защото усети как се изчервява.

— Е, не е като къща от Франк Лойд Райт вдигна рамене.

— Изобщо. Толкова е семпло, красиво и… чисто… — Ингрид извиваше врата си, оглеждайки наоколо. — Много съм изненадана.

— Ще си кажа речта.

— Речта? — попита Ингрид, чудейки се дали Мат я казва на всички жени, които го посещават.

— Ще ти обясня как така живея тук — каза Мат.

— О, разбира се — отвърна Ингрид.

— По-малкият ми брат е архитект — каза той.

— Това ли е? Доста кратка реч — подразни го тя.

— Платих образованието му. Той е най-добрият ми приятел — каза той простичко. Ингрид „видя“ историята зад думите му, видя жертвите, които Мат беше направил, за да помогне на брат си да постигне успеха. Както и споровете с възрастен мъж, който иска и двамата му синове да бъдат полицаи.

— Сигурно го обичаш много — усмихна се Ингрид.

— Достатъчно за него и за къщата. Радвам се да те видя — каза той и сложи ръце на раменете на Ингрид.

Макар Ингрид да се трогна от историята за къщата и красотата й, неговата внезапна близост я изнерви. Усмихна му се и отиде към терасата през стъклените врати. Чувстваше се притисната в тази стъклена кутия.

Времето беше ясно и можеше да види остров Гарднър. Разкопчаваше шлифера си, наблюдаваше „Феър Хейвън“ и забеляза нещо, което проблясваше като скъпоценен камък. „Оранжерията“, помисли си тя и се зачуди дали Фрея и Килиан бяха там. Сутринта сестра й беше казала, че отива там.

За момент Ингрид се почувства неудобно и ужасно неопитна, особено на фона на Мат, който изглеждаше толкова уверен в тази къща с изглед към Атлантика. Тя беше момиче, а той мъж, пораснал мъж, докато за неин срам, тя все още живееше с майка си. Беше безсмъртна, но беше дете. Беше си взела почивен ден, който да прекара с него в леглото. Това беше. Почувства се смешно като трийсет и две годишна тийнейджърка.

Той мина зад нея и бавно свали шлифера от раменете й.

— Наричат ги перести облаци, когато приличат на…

— На перата на птица. Зная и аз чета романи, Мат — каза тя.

Той се засмя и я целуна по тила. Тя се обърна и Мат взе чанта й и напълно свали шлифера й. Лицето на Ингрид поруменя. Гледаше надолу към босите му стъпала — бяха големи и добре оформени. Всичко в него й изглеждаше перфектно.

— Ако това е да си „болен“, ми харесва. Мисля, че трябва да пазим леглото и да се възстановяваме — усмихна й се палаво.

— Относно това…

— Хайде, нека те разведа. — Хвана я за ръка и преметна връхната дреха и чантата й на един от кожените столове. Ингрид почувства облекчение, но той се спря и я погледна с момчешко вълнение. Личеше си, че изпитва удоволствие от присъствието й в къщата.

— Забравих да те попитам, искаш ли питие?

— Не пия през деня — отговори му бързо тя.

— Аз също. Така е по-добре. Хайде! — дръпна я той за ръка.

Какво значеше „така е по-добре“? Дали нямаше предвид секс без алкохол? Дали не си мислеше, че ще правят секс? Нали за това беше дошла? Цялата работа с прикования към леглото болен беше метафора на секс. Ало! Беше развълнувана да се отдаде на Мат, но щеше да й се наложи да му разкрие някои неща. Можеше ли? Ако го скриеше, той щеше ли да разбере, че е девствена? Момчетата разбират ли такива неща? Спомни си реакцията на Хъдсън, колко сериозно я погледна, когато разбра, сякаш девствеността беше болест след определена възраст. Ами ако я помислеше за странна и че нещо с нея не беше наред? Че никой не е бил достатъчно привлечен от нея, за да спи с нея? Това, разбира се, не беше вярно. Получаваше много предложения. Просто отклоняваше всичките. Може би с нея наистина нещо не беше наред?

Мат й показа кухнята и трапезарията, метал с бели плотове и бял под — всичко с безупречни изчистени линии. Ингрид се отпусна и се запъти към една от затворените врати.

— Какво има тук? — попита тя.

Мат се забърза и притисна с гръб вратата. Поведението му изведнъж се промени. Изглеждаше… разстроен? Изнервен.

— Просто стая, в която събирам разни неща… разхвърляна е.

Ингрид се засмя.

— Вече наистина искам да я видя — подразни го тя, опитвайки се да стигне до дръжката. Той хвана ръката й. Не беше грубо, но беше твърдо хващане. Придърпа я към себе си, докосна лицето й и я целуна. Тя се разтопи, когато усети докосването и дъха му. Целувките му я караха да се чувства по-жива от всякога. Миришеше хубаво, на свежо окосена трева, на океан, на живот.

— Мислих, че няма да имаме тайни — напомни му тя, макар самата тя да криеше много.

— Ще ти покажа, но не днес. Обещавам. Хайде, да се качим горе.

Беше толкова сладък, че Ингрид не можа да сдържи усмивката си. Хвана я за ръка и я поведе към спалнята. На този етап тя не можеше да отрони и думичка, затова се остави да я въведе в стаята, в която светлината проникваше във всеки ъгъл. Там нямаше къде да се скрие. Той се метна на леглото. Вътре имаше малко мебели: ниско и голямо легло на бяла платформа, оранжев стол с формата на „S“, бюро.

Мат се беше облегнал на възглавниците и я наблюдаваше. Мускулестите му ръце бяха зад врата му. Забеляза червен оттенък в кафявите му коси, подчертан от слънцето. Тя стоеше изправена, с ръце, пуснати встрани от тялото й.

— Далеч си — каза той. Изглеждаше по-самоуверен от всякога. Завиждаше му за това. Може би, защото беше на своя територия, в неговата къща, построена с любов и болка. — И ме подлудяваш.

Тя се усмихна. Обичаше го. Наистина. Не можеше да го отрече. Беше луда по Мат. Беше сантиментално, но харесваше малката им игра. Само не беше сигурна, дали е готова да му признае всичко. А това я плашеше повече от самия секс.

Ингрид се стегна.

— Как мога да помогна? — внезапно попита тя с дрезгав глас.

— За начало си свали дрехите — усмихна й се широко.

— Тук ли?

Имаше нещо забавно и вълнуващо в тази ситуация. Чувстваше се като дете. Никога не беше правила подобно нещо, никога не се беше разсъбличала пред някого, с изключение на майка си и сестра си. Вярваше на Мат. И искаше да го направи. Беше си купила и облякла специално бельо за случая и коприненият допир под роклята я караше да се чувства секси, но ръцете й отново се потяха. Прокара ръце по талията и бедрата си, за да ги избърше.

— Хмм. Хубаво е — каза Мат.

— О! — изненада се, не знаеше, че е секси. Пресегна се към страничния цип и го свали.

Мат се усмихна окуражително.

— Ела по-близо. Зрението ми се замъгли.

— Без докосване — каза тя.

— Не — кимна той с глава, изглеждаше сериозен — Без докосване.

Роклята се свлече около коленете й, тя пристъпи извън нея и се приближи към леглото. Остана по дълъг корсаж и жартиери, които придържаха чорапите й. И понеже Фрея беше подбрала всичко, се беше принудила да не носи нищо под корсажа.

Мат нададе тих вой. Очевидно се наслаждаваше, докато я наблюдаваше облегнат назад и Ингрид усети погледа му като физическа ласка.

После стана от леглото, коленичи до нея и с треперещи ръце започна нежно да разкопчава жартиерите и да събува чорапите й един по един. А тя му позволи. Той махна фибите от косата й и тя се разпиля по раменете й. Остави го да дръпне презрамките от раменете й и коприната падна на земята. Обърна се и се прикри с косата и ръцете си. Трябваше да му каже. Но не знаеше как. Думите бяха заседнали в гърлото й, сякаш беше глътнала камък.

Мат се отдръпна.

— Обърни се — каза той. — Нека те огледам.

Тя направи, каквото й каза, подготвяйки се. Никога не се беше събличала пред мъж. На никого не беше позволявала да се доближи толкова нито до тялото, нито до сърцето й…

— Ела тук — изръмжа той, като че ли не можеше да чака и секунда повече, свали я на леглото и силните му ръце докосваха бедрата й. Целуваше корема й, караше тялото и да настръхва. Свали тениската си и легна на леглото така, че тялото му да покрива нейното. Усещаше възбудата му, когато се притискаше в нея. Не спираше да я целува навсякъде. Сърцето й биеше силно и тя искаше да го усети целия. Плъзна ръката си под колана на дънките му и той изстена. С другата си ръка му помогна да свали панталоните си. Беше толкова топъл, тялото му гореше и Ингрид почувства, че ще се разтопи. Помежду им вече нямаше нищо, освен гола кожа. Тя въздъхна, коленете й трепереха, докато той се навеждаше към нея…

— Плачеш ли? — попита я той — Нещо лошо ли правя?

Ингрид ужасена се повдигна на лактите си.

— Не… нищо. Просто…

Мат я гледаше толкова странно, че срамът и неудобството я връхлетяха. Дали не правеше нещо лошо? В крайна сметка тя наистина не знаеше какво прави. Никога не е била с мъж.

— Чакай малко, ти плачеш!

Лицето й беше мокро и беше ужасена от тези внезапни сълзи, които не спираха. Потърси роклята си и избяга от спалнята, грабвайки шлифера си. Мат беше зад нея със зачервено лице.

— Хей, хайде, къде отиваш? — пресегна се към рамото й.

Искаше да му каже нещо, да му обясни, но всичко, което излезе, беше засрамващ плач. Той не беше направил нищо лошо. Вината беше в нея. Беше девствена. Не можеше да му каже; беше я срам да му го признае. Как можеше да продължава да се преструва на такава, каквато не беше? Не можеше да му каже. Закопча шлифера си направо върху корсажа и взе в ръка роклята и чантата си. Беше засрамена, че е такава слабачка и точно заради това се мразеше.

— Ингрид. — Мат стоеше пред нея гол, с почервеняло лице и изглеждаше толкова наранен и уязвим. — Моля те, кажи ми какво сбърках.

— Трябва да тръгвам — Ингрид успя да излезе и изхлипа: — Съжалявам.

— Добре — каза той и тя изчезна.

Глава трийсет и четвърта Да подпалиш къщата

Джоана още беше в кабинета си, погълната от изследването си на вещерските гонения в Северна Америка. Повечето книги се фокусираха върху Салем, като споменаваха гоненията другаде просто като бегли добавки. По време на Салемските процеси, група момичета, начело с Ан Пътнам постигнали статус, подобен на днешните рок или риалити звезди. Жаждата им за слава нараствала главоломно, когато обвиненията се разпростирали. Дори днес техните личности засенчваха други трагедии.

Джоана малко по-малко беше достигнала до информацията, че преди Салем, между 1645 г. и 1663 г., осемдесет души са били обвинени във вещерство в колонията на Масачузетс и от тези случаи тринайсет жени и двама мъже са били екзекутирани. Това са само регистрираните случаи. Проблемът беше, че регистрите за процесите в селските райони често са занемаряваха, ако изобщо се пазеха и така изчезваха от лицето на историята.

Джоана най-накрая попадна на случка от района, която да отговаряше на същия времеви интервал, какъвто беше даден за творбата „Млекарката“ — съвпадение? Или интуиция?

„През февруари 1658 г., шестнайсетгодишната Елизабет Хауел от остров Уайт (наречен остров Гарднър), дъщеря на Лион Гарднър, обвинила петнайсетгодишната Елизабет Бланшард Гарлик, дойка и лечителка от Сийталкът в източната част на Йоркшир, Нова Англия, Източен Хемптън, че я е омагьосала. Тези обвинения дошли, докато Хауел, наскоро родила и страдаща от инфекция, била на легло и бълнувала заради треската си. Там, тя казала, че в ъгъла на стаята й се привижда Гуди Гарлик, както и тъмна сянка (вероятно любимецът на Гуди, черна котка). «Гуди Гарлик има двоен език. Понеже казах няколко лоши думи за нея, сега тя иска да ме измъчва», проплакала младата Хауел и обвинила Гарлик в магьосничество. Скоро след случилото се Хауел починала, но обвиненията от смъртното й легло посели съмнения за Елизабет Гарлик, жената на Джошуа. Последвали и други обвинения от жителите на града, повечето подклаждани от Гуди Дейвис, която имала връзка с бившия си съсед от остров Уайт. Показанията били събрани от съответните власти в града.“

От 1645 г. дузина случаи са били разглеждани в съдилищата на Нова Англия, но този е бил първи за Източен Хемптън и районния съд загубил заради липса на опит в този тип дела. Източен Хемптън, по-късно Мейдстоун, попадал под юрисдикцията на Кънектикът и Елизабет Гарлик била изпратена на съд в Съда на Магистратите в Хатфорд на 5 май, 1658 г.

Заседателите установили, че няма достатъчно доказателства, които да докажат вината на Гарлик, и тя била изпратена у дома с писмо от съда, в което съгражданите й били помолени да „продължат да се държат съседски и мирно, без да обиждат Джошуа Гарлик и съпругата му.“

Елизабет Гарлик не беше вещицата, истинска или не, която Джоана издирваше. Първо, беше много по-възрастна от духа, който беше видяла, и второ — беше оправдана. Но тази история изясни на Джоана друго. Източен и Южен Хемптън може да са попадали под юрисдикцията на Кънектикът, но Норт Хемптън е съществувал извън всякаква юрисдикция. Каквото и да се беше случвало в Норт Хемптън, щеше да е извън регистрите, сякаш градът не беше съществувал. Дори и днес, той не беше посочен на картите, но дори и да го имаше, беше обозначен с малка точица като петънце. Норт Хемптън винаги щеше да си остане независима и невидима малка страна.

Вещицата на Джоана беше от Норт Хемптън, по-точно от Феърстоун, както беше наричан през 17 век. Живяла е там. Била е осъдена от местните магистрати, заседателите, които са й дали присъдата, са били нейните съседи и обвинители. Била е обесена на дъба, които се намираше над гроба й в гората.

От случая с Гуди Гарлик Джоана разбра, че около 1658 г. в соления въздух на Източен Лонг Айлънд се беше усетила първата вълна от гонения срещу вещици. И така Джоана заключи, че нещо се беше случило във Феърстоун, нещо много важно, за което вещицата искаше да й разкаже. Налагаше се Джоана да се върне назад във времето, за да разбере какво е то. Не беше най-добрата в такива пътувания, но щеше да го направи. В тяхната фамилия Артър братът на Норман беше специалистът по пътуване във времето. Трябваше да се увери, че ще пристигне преди завличането на момичето до дъба с дълги и изкривени клони, под които е била изкопана дупката.

Мобилният телефон на бюрото й извибрира и Джоана подскочи. Взе го и видя на екрана му името на Харолд. Нямаше желание да бъде прекъсвана особено по време на просветлението си, но приятелят й Харолд звънеше и затова тя му отговори.

— Здравей, скъпа! — изгърмя сърдечният му глас.

— Харолд! Как си? Радвам се, че се обади.

— Какво ще правиш следващата седмица? — попита той. — Дъщеря ми, зет ми и Клей ще са извън града; отиват да се видят с неговото семейство. Чудех се дали ще си свободна?

Джоана преглеждаше параграф от историята на Лонг Айлънд, като в същото време отговори:

— Свободна съм, но защо ти не се отбиеш до вкъщи? В четвъртък ще е хубаво, Фрея ще готви. Тя готви прекрасно. Ще е страхотно!

Харолд се изкашля.

— Четвъртък? Сигурна ли си?

— Разбира се — каза разсеяно Джоана. — Четвъртък.

— Много щедро от твоя страна. Ще се радвам да се присъединя към вас. Ще донеса вино.

— По средата на един проект съм. Да се чуем по-късно?

— Разбира се, скъпа — каза Харолд.

Джоана затвори и продължи да чете.

Глава трийсет и пет Зависимости

Крайпътната закусвалня извън Норт Хемптън беше класическа, продълговата, в стилистиката на 50-те години, с черно-бели плочки, червени сепарета, въртящи столове на бара, щори на прозорците, чийзкейк с неестествено червени ягоди, поставен в стъклен поднос. Естествено, или клиширане, се казваше „Закусвалня“, ярко обозначена от огромния неонов знак пред фасадата.

Беше изпълнена с обичайните за такива места хора, често в особени етапи от житейските си пътища: тийнейджъри след купони или абитуриентски вечери, двойки на меден месец, вдовици, семейства с крещящи деца, камионаджии, първокурсници тежкари с вдигнати яки на ризите, жени с изкуствени нокти и прическа тип Лиз Тейлър (от късния й период), или всеки, който, независимо от часа копнееше за палачинки, напоени с топъл кленов сироп.

Жан-Батист седеше на едно от задните сепарета, облечен с идеален ръчно ушит костюм. От джоба му се показваше червена копринена кърпичка, а кашмиреното му палто беше преметнато през облегалката. Носеше очила, макар че навън беше тъмно. Фрея го забеляза веднага — трудно беше да го пропуснеш — и се мушна в сепарето.

— Изглеждаш добре, Фрея — каза той с кадифен баритон и с намек за южняшка мелодия.

Гледаше я през тъмните си „Рей Бан“ и й се усмихна леко иронично. Едното ъгълче на устните му, което обикновено беше леко надолу, се повдигна много бавно и изразените бръчки встрани от устата му станаха по-дълбоки, показвайки удоволствие, че я вижда.

— Ти също, Жан — гледаше мълчаливо красивото му лице, прошарените мустак и козя брадичка, перфектно гладката му глава и кехлибарената му кожа. Жан-Батист Месоние навеждаше мисълта на думи като елегантен и производните й: секси, галантен, интелигентен и така нататък.

— Гладна ли си? — попита той.

— Да, бих хапнала докато си говорим. Излизам от дълга смяна — обясни тя.

Жан отпи шумно последната си глътка шейк като дете, след което извика сервитьорката и Фрея поръча.

След като останаха сами, той приведе глава и въпросително погледна Фрея зад очилата си.

— Чудя се с какво ще оправдаеш изкарването на старец като мен от леглото, за да прелети целия този път от Ню Орлиънс до Хемптън посред нощите. Добре, че зная краткият път. Ако не ме беше извикала самата богиня на любовта и красотата, щях да предпочета да си поспя.

Фрея прехапа устна.

— Съжалявам. Трябваше да се обърна към теб.

Жан се засмя гръмко и я стресна. Тя също се засмя, за да не обиди бога на паметта и да изгуби всичките си спомени.

— Бъзикам се, дете. Честно казано, напоследък съм отегчен и бих дал всичко, почти всичко, за да зърна красивото ти лице за минута, независимо от деня и мястото.

Фрея се подсмихна. Не беше виждала Жан-Батист от няколко живота, за последно беше дете на коленете му. Изглеждаше по същия начин. Не беше човек, когото да забравиш лесно, освен ако той не го искаше.

— Както ти написах в съобщението, без подробности — понижи глас тя. — Става въпрос за моста.

Той я погледна подозрително и наклони глава.

— Бофрир?

Фрея кимна.

Жан подсвирна, поглеждайки я изумен.

— Знаеш, че не може да говорим за това. Каквото било, било. А и със сигурност старец като мен не може да направи нищо. Мостът е разрушен и в резултат магията ни отслабна. Край. Точка — той повдигна вежди, челото му се набръчка и за момент изглеждаше много по-стар и уморен. — Не зная какво повече мога да ти кажа, хлапе.

Фрея продължи.

— Искам да чуя всичко, което знаеш за този ден, Жан, всеки детайл.

Жан й разказа същата стара история: близнакът й Фрир и Локи били заловени. Локи излежавал своите пет хиляди години в Ледените дебри, а Фрир бил наказан в Необятното. Тризъбецът на Фрир унищожил моста, заточвайки асите и ваните в Мидгард, където Один и жена му Фриг, щели да са в безопасност.

— Някой трябваше да заплати — каза Жан. — Фрир изглеждаше ужасно гузен.

Сервитьорката се върна с порция топли палачинки, полети с ягодово сладко, яйца на очи и препържени наденички. Но Фрея и Жан не обърнаха внимание на храната. Сервитьорката духна кичура коса от лицето си, оправи престилката си и се отдалечи.

Фрея въздъхна отчаяна.

— Не мисля, че се е случило точно така, Жан — каза тя и най-сетне се обърна към купчината храна. Изсипа дебела струя кленов сироп върху палачинките, разряза ги и започна да говори, докато яде. — Мисля, че Валкириите не са проучили подробно случилото се. Не казвам, че са били мързеливи, но всичко се е случило толкова бързо — бърбореше, мислейки на глас, докато лапаше големи парчета палачинка. — Да, бяха намерили тризъбеца на Фреди, но ако е бил натопен? Накиснат? Ако някой е искал да изглежда, сякаш той го е направил? Кой може да го е сторил? — намекна тя. — „Кого познавам, способен на такава злина?“

Жан се усмихна, сякаш я съжаляваше.

— Не може да е Локи. Той получи наказанието си. Пет хиляди години не са малко, мила. Били са млади. Било е глупава шега.

Фрея сви рамене. Имаше въпроси. Жан търпеливо я изслуша. „Ако някой знае нещо, то това би бил богът на паметта“, помисли си Фрея. Той пазеше историческите записи, които Съветът беше определил като годни за архивиране. Стигнеше ли значимо събитие до одобрителен печат, то се съхраняваше в плешивата глава на Жан, в безкрайния лабиринт на неговия мозък. Но Фрея вярваше, че той ще може да помогне и на Килиан да възвърне паметта си. Мислеше, че той притежава силите да помогне за откриването на истината за миналото му или поне да я насочи в правилната посока, за да му помогне сама.

— Фреди твърди, че когато с Локи са пристигнали на мястото, мостът вече е бил разрушен — каза Фрея.

Изражението на Жан беше между усмивка и гримаса.

— Ако това е вярно, въпросите, които задаваш са много опасни. Мостът крепеше цялата ни мощ. Те бяха вплетени в него от самото начало — каза той. — Когато се срути, силите на боговете отслабнаха. Локи и Фрир изглеждаха безпомощни и виновни, Один реши, че силата на моста се е изпарила във Вселената, че е изчезнала във вечността. Ако това, което казваш, е истина, който и да го е разрушил, е всемогъщ, тъй като той или тя, притежават тази мощ и силите на всички богове. Това биха били последиците, ако си права и момчетата не са виновните. Не трябва да се забъркваш с такъв бог, Фрея.

Приведе се към него през масата и трескаво му прошепна.

— Познавам някой, който е бил там, Жан. Потенциален свидетел. Друг бог, но не мога да ти кажа кой. Поради някаква причина не може да си спомни какво се е случило онзи ден, само отделни проблясъци. Няма спомени или са откраднати, за да си мълчи. Трябва да му помогна да си спомни, за да знаем какво се е случило наистина. Брат ми е невинен и е наказан за престъпление, което не е извършил.

За секунди Жан се смути и не каза нищо. После се приближи още по-близо до нея, за да може да говори на ухото й.

— Има начин да се помогне на този… човек. На този свидетел на разрушаването на Бофрир. Но дори опитът за това е забранен и опасен — и леко омекнал, старият магьосник допълни: — Не се забърквай в тези неща; говорим за „черна магия“, с извинение — каза той с усмивка. — И съм сериозен. Това е истинско вуду. Ти и твоят приятел можете да пострадате. Сигурна ли си, че искаш да поемеш този риск?

По гръбнака на Фрея преминаха тръпки. Жан не се шегуваше. Беше сериозен и малко изплашен, което стресна и нея. Щом богът на паметта беше разтревожен, защо й трябваше да се замесва в такава дяволия? Но тя беше сигурна, че е готова на всичко, за да предпази Килиан от забвение в Необятното.

Глава трийсет и шеста Бъди фриган или умри

Ингрид се събуди рано сутринта преди Джоана, за да направи закуската на елфите. Исканията им бяха конкретните: рохки яйца в самостоятелни купички, масло, бри или синьо сирене, сух салам, портокалов сок (Келда й каза, че го предпочитат прясно изцеден, но това не беше петзвезден хотел), шоколад (който ги превъзбуждаше и Ингрид го премахна от менюто им) и домашен хляб или пай, направени от Джоана, както и всичко, което можеше да качи на тавана.

Радваше се, че елфите са при нея. Държаха мислите й далеч от случилото се с Мат онзи ден: щом си спомнеше за това, цялата се изчервяваше. Въпреки че в действителност споменът беше сладък и секси, допирът на кожата му, колко много й хареса да го гледа и да му позволи и той да я наблюдава по онзи начин. Какъв беше проблемът? Беше готова. Чувстваше се готова. Желаеше го, а вместо това… Не можеше да мисли повече за това. Имаше си причина да я наричат „скованата Ингрид“. Не се учудваше, че още не я беше потърсил.

Мина на пръсти покрай стаята на Джоана, носейки тежкия поднос. Келда и Ниф я пресрещнаха на стълбите, за да й помогнат, след като отключи вратата на тавана. Елфите огладняваха значително сутрин заради активните си вечерни часове.

Ингрид не разбираше защо отварата на Фрея не им подейства, както не подействаха и нейните заклинания и амулети — торбички с венчелистчета от еделвайс, поставени под възглавниците им. Все още нямаше идея къде е техният дом, описан със загадъчни подробности от тях: къщи на дървета и подземни работници, нещо, което започва с „А“. Ингрид не ги обвини, че си измисляха, за да я успокоят.

Постави таблата на импровизираната маса, врата подпряна на щайги, и елфите се събраха възторжено, карайки се кой, какво ще хапва.

— Шшт, не така шумно! — предупреди ги тя. Ирдик беше зад нея и дърпаше халата й.

— Какво искаш, Ирдик? Не ми казвай, че храната не е достатъчна. Просто трябва да си бърз като другите, за да си вземеш порция.

— Не е това, Ерда. Друго е — каза той.

Ингрид повдигна вежда.

— Миналата вечер се ровихме в боклука като примерни фригани…

Ингрид се засмя.

— Фригани? — беше истински развеселена. — Вие наистина сте приобщени.

Всички на масата спряха да взимат храна и погледнаха с очакване Ингрид. Свен се изкашля като истински пушач и избоботи:

— Фригани-мигани, Ирдик се опитва да ти каже, че видяхме някого.

— Кого? — попита Ингрид. Започнаха да се надвикват и тя не разбра нищо от казаното. Прочисти гърло и елфите замлъкнаха. Бяха по-послушни и това я зарадва. Сякаш дресираше кученца. Приближиха се към нея.

— Добре, един от вас да ми обясни спокойно.

Ниф вдигна ръка високо, викайки „Аз, аз, аз“, а Келда я гледаше през черната си маска. Ингрид сложи ръце на кръста си.

— Добре, Ниф, давай!

Красивите, тъмни мигли на елфа запърхаха и Ниф внезапно се засрами, че беше посочена. Облиза устни и проговори:

— Видяхме някого, който ни изглеждаше познат. Затова се скрихме в уличката и го наблюдавахме.

Ингрид се изненада.

— Кой беше? Някой от вашия дом?

— Не. Бе този, който ни о-о-отпрати. — Каза Вал. Всички го гледаха. Вал потопи късче хляб в жълтъка си и си хапна. — Ние му направихме услуга, който и да е, а той ни прокуди от дома. Мислим си, че се е случило така. Разпознахме го.

— Хм, как изглежда той?

— Висок, едър мъж, хубав — каза Келда.

Описанието беше неясно и не беше от полза.

— Може ли да сте по-конкретни? Какъв цвят е косата му? Колко е висок? Колко едър? Як ли е или дебел? С какво беше облечен?

Започнаха да се надвикват и всеки от тях беше с различно мнение. Някои спореха, че косата му е руса, други, че е кестенява. Но всички се съгласиха, че навън е било тъмно и че всички го бяха разпознали. Само че не можеха да си спомнят до кой точно контейнер го бяха забелязали, което с нищо не помогна и на Ингрид.

Тя въздъхна. Поне се доближаваше до разрешаването на загадката, колкото и бавно да събираше информация. Трябваше да открие кой беше мъжът и да разбере, какво беше сторил на елфите, та те да забравят всичко. Може би тогава би могла да ги върне у дома им.

Глава трийсет и седма Богохулни слухове

След необичайно слънчевия ден температурите се понижиха и сутрешната мъгла се издигаше от земята в гората. Джоана беше облечена топло, носеше гумени ботуши и дебели чорапи, вълнена шапка и шал. Стоеше на гробното място и оглеждаше дъба. Дали беше същото дърво, на което вещицата е висяла, преди да отрежат въжето и да падне в гроба? Понякога са обесвали няколко вещици на едно и също дърво едновременно, висели са с дни на клони те му, за назидание на тези, които мислели да се обединят с дявола.

Обесването не било толкова жестоко, колкото изгарянето, но нито едното от тях можеше да бъде наречено хуманно. Спомените за Салем и обесването на дъщерите и се събудиха и тя се опитва да ги отблъсне: жителите на града се подиграваха и празнуваха, двойки се целуваха и опиваха, докато палачът нахлузваше примката около шията на всяка от тях. Хора от тълпата вдигаха юмруците си, други викаха в екстаз, когато осъдените увисваха на платформата — част от човещината, на която Джоана не искаше да е била свидетел. Парадоксално, но хората с черни души не бяха на бесилката, а бяха в тълпата. Избърса сълзите си и си припомни предизвикателния поглед на Фрея и риданията на Ингрид. Разхлаби и червения шал на врата си, защото внезапно усети, че се задушава.

Имаше няколко начина да се умре от обесване. Вратът може и да се счупи, но смъртта може и да не настъпи веднага. Ако примката не е достатъчно високо, гръбначния мозък не се прекъсва напълно и обесеният остава във въздуха, ритащ и в пълно съзнание за няколко минути, докато накрая не се задуши.

Ако смъртта не настъпи при счупване на костите на врата или от обикновено обезглавяване, в случай че, тялото пропадне с голяма сила, то причина става притискането на сънните артерии и шийни вени от въжето, причиняващо оток, последван от церебрална исхемия или забавянето на ритъма на сърцето до пълното му спиране.

Твърди се, че обесването причинява сексуална възбуда, но това са пълни глупости, мит, и Джоана добре го знаеше. В обесването имаше само агония, страдание и унижение. Понякога мъжете получават ерекция, но тя се дължи на гравитацията и налягането на кръвта в торса и краката. Нямаше нищо общо с удоволствието, всичко беше само болка.

Обесването, ако е направено на това дърво, предвид краткото падане, не е било бързо, а бавно и мъчително. Джоана беше видяла лицата на дъщерите си да се подуват, да посиняват, да се появяват кръвоизливи по кожата и очите им, докато животът не ги напусна. Червени петна пълзяха по кожата им вследствие на спуканите вени и капиляри. Езикът на Фрея стърчеше от устата й като последен акт на неподчинение.

Челото на Джоана беше потно, въпреки студа. Избърса я с опакото на ръката си, сякаш бършеше тежките си спомени. Тогава разбра защо духът я беше хванал за гърлото. Показваше на Джоана какво е чувствала, когато е умирала.

Тя беше дошла при гроба, за да търси проход към миналото. Затвори очи и изрече заклинанието, което позволяваше преминаване през портала. Трябваше да бъде конкретна и да се върне назад в точното време, няколко дни преди самото обесване. Затвори очи и изчака порталът да се отвори, но краката й останаха здраво стъпили на земята до гроба.

Глава трийсет и осма Танцувай, докато не капнеш

Фрея събираше коса от гребена на Килиан в банята в каютата на „Дракон“. По-рано се беше отбила през оранжерията, за да събере корените и билките, които според Жан щяха да са й нужни за ритуала. Беше ги сложила в малки надупчени торбички заедно с една жива цикада, която приличаше на огромна муха с големите си очи и която започна да свири. Точно така, трябваше й мъжка, защото само мъжките свиреха. Жан беше ясен и за това.

За ритуала беше нужна и капка от естествения аромат на Килиан — възхитителен и опияняващ, който познаваше така добре. Само че не знаеше как да го вземе. Носеше малко стъклено шишенце, което беше оставила на мивката. „Бъди креативна“ й беше казал Жан. „Нали в това е магията?“

— Фрея? — Килиан изненадващо беше зад нея. — Чу ли това?

Бързо прибра всичко и се обърна към него. За щастие цикадата беше спряла да свири.

— Да съм чула кое? — попита тя и плъзна шишенцето в чантата си, докато се правеше на невинна. — Търся аспирина — излъга тя.

— Вещица с главоболие! — засмя се той — Отново ставаш потайна, а знаем, че това не е хубаво. — Отметна косата от лицето й и я целуна нежно. Откакто чакаха Валкириите да ги връхлетят, не можеха да се наситят един на друг, сякаш всяка нощ им беше последна. Но сега Фрея беше заета да намери начин да ги отклони.

— Хей, ти — усмихна се тя, докато телата им се притискаха едно в друго.

— Хей, мила — прошепна той, придърпа я по-близо до себе си и я опипа отзад.

Тя сложи чантата си на мивката и забрави за задълженията си. Когато постави ръце на слабините му, разбра, че той вече беше възбуден. Тръпката беше същата, както и при първия им път.

Устните на Килиан се отделиха от нейните и той я погледна въпросително.

— Ще ми кажеш ли истината?

— Работя върху нещо — каза тя между целувките.

— Мога ли да ти помогна?

— Когато му дойде времето — пошегува се тя, разкопча го, докато той сваляше колана и дънките й. — Точно сега можеш да ми помогнеш с нещо друго. — Щеше да получи нужната й капка с негов аромат много по-скоро, отколкото предполагаше.

— С удоволствие — прошепна той и изпъшка, когато я наведе над мивката и я облада с едно движение.

Фрея затвори очи и изстена, държейки се за плота. Килиан я навеждаше, ръцете му бяха върху нейните, а силата на движенията му буквално я вдигаха от пода.

Всичко беше в името на събирането на съставките за отварата й, но това не значеше, че работата не може да е забавна.

— Добре, Фреди, този път наистина си тръгвам. Това е! Аз приключих! — каза Фрея, чувствайки се замаяна. Може би заради тясната стая. Или в бързината да събере всички съставки беше забравила да яде? Само преди няколко часа остави Килиан на лодката. Всички елементи за магията бяха в нея, но започваше да се паникьосва. Не беше сигурна, че ще се справи, ако беше толкова опасна, колкото твърдеше Жан. А ако не се справеше, тя и Килиан никога нямаше да разберат истината. Фрея беше раздразнена и се отби в мотела, за да се срещне с източника на объркването си.

Седна на ъгъла на леглото, за да се успокои.

— Писва ми, Фред. Не ме слушаш, а очакваш от мен да се грижа за всяка твоя прищявка, да ти нося храна, да ти осигурявам топли одеяла.

Фреди я гледаше унило, главата му беше клюмнала.

— Не съм искал да съм муфта — каза той като малко момче. — Ако можех да си тръгна, бих. А и Хили ми липсва. Няма да се видим, докато баща й не ни даде одобрение, а той няма да го даде, докато не му свърша една работа. Но не ми казва нито каква е, нито как да я свърша.

— Стига с този глупав флирт! Тя е просто момиче, с което си се срещнал в нета! Има стотици, дори хиляди такива. Забрави я, ако ти създава проблем. Мисля, че си депресиран. Трябва да бъдеш по-активен. Да се затваряш тук не ти помага. Дегизирай се, превърни се в нещо… не знам… защо не отидеш при мама и не си отдъхнеш. Там има хладилник. Нещо, което не присъства в гнусните мотелски стаи.

— Не е нужно да си зла — каза Фреди.

— Просто казвам. Утре мама и Ингрид ще излизат. Няма да има никой и вечерта. Отбий се и си вземи, каквото ти е нужно. Ще оставя задната врата отворена. Може да влезеш оттам — каза тя, с надеждата, че той не е наясно с празничните дни и традициите. Имаше нещо наум.

Фреди изглеждаше тъжен.

— Добре, Фрея. Не знаех, че ти е толкова неудобно да ми помагаш.

— Не ми е, Фреди. Разбира се, че не. Но заминавам и се тревожа, че ще си гладен и самотен.

— Не съм самотен. Имам Хили — каза той.

— Вярно — тя си взе чантата — Помни да наминеш утре — каза тя. Още преди Фреди да стане от креслото си, тя вече беше навън и изкарваше колата си от паркинга.

Глава трийсет и девета Студен, когато сърцето ти е заключено

Ингрид включи алармата на библиотеката, заключи вратите отвън, както и черна порта с огромния ключ. Трепереше и уви шала около врата си.

— Хей! — гласът идваше зад нея.

Обърна се и го видя. Човекът, който беше завладял мислите й.

Мат държеше една от металните решетки на оградата на библиотеката с наклонена глава и болезнен поглед. Гледаха се колебливо и Ингрид тръгна към него. Спря се на крачка. Искаше й се да не беше с очилата си и косата й да не беше прибрана в строг кок. Не беше гримирана, а се и сети, че лакът й се е изтрил, затова прибра ръцете в джобовете си.

— Зная, че вероятно нямаш желание да ме виждаш. Не се обадих, защото мислех, че имаш нужда от пространство — каза той. — Ще си тръгна, ако искаш. Исках само да те видя и да поговорим.

Ингрид вдигна глава. Беше изненадана да чуе това. Той беше последният, когото би искала да нарани и не беше осъзнала, че има такава власт над него. Вятърът духаше падналите листа от парка надолу по улицата. Вдигна яката си. Приближи се и прошепна:

— Съжалявам, Мат. Вината не е в теб, а в мен… — отвърна поглед тя.

Той се залюля се на оградата.

— О, тази стара реплика.

— Не е реплика. Ще ме оставиш ли да обясня? — попита тя. — Да се разходим?

— Разбира се.

Отдалечиха се от оградата и пресякоха улицата. Крачеха мълчаливо за известно време. Ингрид пропусна входа на парка и Мат хвана ръката й и я придърпа натам. Тя се надяваше, че ще я целуне, но вместо това той каза:

— Ще минем напряко.

Ингрид го погледна съмнително.

— Мислех, че…

— Ей, имаш си полицейска охрана — пошегува се той с тънка усмивка. — Хайде.

Вървяха по криволичещата алея в парка и листата шумоляха под краката им. Искаше й се да се държат за ръце, докато се движат в студената тъмнина. Искаше й се да не се чувстват неловко и онзи следобед събитията да се бяха развили по друг начин. Когато лежеше сама в леглото си вечер се въртеше и мислеше за него. Представяше си как я гали по гърба, целува врата й, че си играе с косата му или просто си лежат и се гледат в очите. Желаеше го много и понякога се будеше, обляна в студена пот или задъхана.

Оголените дървета, покрай които вървяха, изглеждаха като тъжни скелети.

— Как мина работата? — попита я той, в опит да поведе разговор.

— Слушай, Мат, относно онзи ден, трябва да ти кажа нещо. Нещо лично.

Той не можеше да избяга от нея, да я изостави в парка, след като й беше опявал, че се разхожда сама посред нощ.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, Ингрид. Независимо от това, се надявам да останем приятели.

Какво имаше предвид с това „независимо от това“? Дали не е свързано с онзи номер на жена, който елфите й бяха дали? Ингрид беше забравила за него. Дали си играеше с нея? Дали се виждаше с друга жена?

Той стоеше на алеята под една лампа, лице в лице с нейното. Пресегна се към нея. Ингрид понечи да приглади косата си, макар че нямаше паднали кичури и ръцете й се оказаха в неговите големи, топли длани.

— Кажи ми. Какво не е наред? Защо избяга?

Гледаше го в очите и той просто й кимна окуражаващо. Клоните около тях шумоляха.

— Не мога да го направя. Не мога да ти кажа. Страх ме е.

— Не се страхувай. Близки сме.

Тя поклати глава.

— Бременна си?

Тя се засмя:

— М… не.

— Вече си имаш приятел? Омъжена си?

Тя отново се засмя.

— Неизлечимо болна? — каза той притеснено.

— Девствена съм! — изтърси тя.

За момент се шокира, след това се усмихна и сбръчка чело. Усмивката му беше нежна.

— Е, няма нищо нередно в това.

Тя пусна ръцете му, отдели се от него и цялата пламнала закрачи бързо напред. Ускори крачка, докато не стигна до детската площадка, седна на една люлка и се скри в сенките. За пореден път беше ужасена и затова беше най-старата девственица на света. Предпочиташе да го загуби, пред болката от самото признание. Наблюдаваше приближаващият му силует. Не виждаше лицето му. Приближи и седна на съседната люлка. Полюшваха се леко настрани и напред с крака, стъпили на земята.

— Ингрид, наистина всичко е наред. Имам предвид, че не е голяма работа… тоест… че е надценено, знаеш… не секса, а… Всъщност, искам да кажа, че е много сладко — каза той.

— Кое? Че се пазя за единствения? Не е това. Просто… никога не се случи. Плюс това съм над трийсетте. Ужасно е.

Мат се усмихна.

— Наистина не е. Сладко е.

Тя подсмръкна и Мат й подаде кърпичка. Избърса носа си, вдигна очилата си, попи сълзите и се обърна към него. Той я гледаше напрегнат, а ръцете му бяха около веригите на люлката. Беше много по-едър за нея и определено изглеждаше като отдавна пораснало момче.

Тя сви кърпичката.

— Ще я изпера и ще ти я върна.

— Ингрид, ще караме бавно. Прибързах. Искам между нас да се получи.

— Искаш ли?

— Да! — каза той — Искаш ли да знаеш нещо?

Тя кимна. Той се залюля към нея и нежно й каза:

— Иска ми се ти да си ми първата. Иска ми се ти да си първото момиче, което съм срещнал. Когато си с правилния човек, е несравнимо. Никой друг от миналото ти няма значение. Така се чувствам, когато съм с теб. Не трябва да се срамуваш… Няма от какво да се срамуваш.

Тя го погледна и се усмихна.

— Имало ли е много преди мен? — пошегува се.

Той поклати глава.

— Не, изобщо.

Тя въздъхна.

— Имаш ли планове за Деня на благодарността?

— Мислех да навестя брат си в Ню Йорк. Защо?

— Би ли дошъл на семейната ни вечеря? Той ще има ли нещо против?

— Изобщо. Ще ме разберат. Ще се зарадват за мен.

— Добре.

— Може ли аз да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ще дойдеш ли с мен до онова дърво?

— Защо?

Разбра го, щом стигнаха до него. Той я целуна нежно, докато гърбът й беше опрян в ствола му. Целуваше я по врата и скулите с учестено дишане, докато устните му трепереха. Допря лицето си до нейното. Докато дъхът му стана спокоен и топъл. И постояха така известно време — Мат, облегнат върху нея в тъмното, и вятърът, минаващ през парка. Но въпреки че стояха неподвижни, тя усещаше всичко, което бушуваше в него.

И тогава го каза — думи, които Ингрид никога преди не беше чувала от човек, извън семейството й.

— Обичам те — прошепна той. След това го повтори, за да се увери, че тя го е чула — Обичам те, Ингрид Бошан.

Глава четирийсета Обикновени подаръци

Къщата ухаеше от гозбите на Фрея: градински чай, розмарин, разтопено масло. Беше напълнила пуйката с кестени, боровинки, наденичка и билки от оранжерията, смесени с трохи от домашния пълнозърнест хляб на Джоана. Предния ден Джоана беше опекла най-различни видове пай: тиквен, картофен, орехов и днес Фрея имаше пълна свобода в кухнята. Специалитетът й бяха солените ястия; не беше привърженик на печивата, това беше територия на майка й.

Фрея носеше около косата си червената кърпа на Джоана, престилка с малки лилави цветчета по нея, тениска и дънки. Потта се лееше по лицето й, докато се вихреше в кухнята, жонглираше с тенджери и вадеше тави от печката. Вкарваше нови в нея, миеше чинии и лаеше: „Стойте далеч!“ към всеки, който имаше неблагоразумието да стои на вратата и да й предложи помощта си, включително и към Килиан.

Фрея осъзнаваше, че става властна, когато ставаше въпрос за готвене, но това беше единственият начин да осигури чиста магия. Мислеше си, че наистина трябва да си отвори ресторант, вместо да си губи времето по баровете, макар че това изискваше умения за готвене в екип, без пълен контрол върху процеса и поверяването на част от него на друг човек. Може би някой ден… Днес щеше да сервира всички традиционни ястия: двойно печен сладък картоф, зелен граф, чеснова паста, печено брюкселско зеле, домашен боровинков сос и сос „Грейви“. Докато успееше да сервира всичко на масата, вече нямаше да има апетит, не и до следващата сутрин, когато щеше да се събуди гладна и да си устрои свой собствен благодарствен празник.

Килиан, Джоана и Норман седяха около камината в дневната, говореха си и пиеха шампанско. Масата в трапезарията, към която се преминаваше през отворена арка, беше сервирана за шест души. Ингрид настоя за романтично осветление на свещи и най-официалните порцеланови и сребърни прибори. Вълнуваше се, че Мат ще се запознае със семейството й като гост, а не като полицай, който задава неудобни въпроси. Надяваше се присъствието на баща й да означава, че семейството отново се е събрало. Като стана дума за това, къде щяха да седнат Норман и Джоана? Един до друг или един срещу друг? Тази вечер бяха дружелюбни един към друг.

С щракване на пръстите й по чиниите се появиха елегантни табелки с имената на гостите и Ингрид подреди родителите си един до друг, за да се позабавлява. Сложи Килиан и Фрея на противоположните краища на масата, макар че едва ли щеше да им хареса да не се докосват постоянно, но нямаше друг начин. Тя и Мат все още не бяха толкова близки, че да не седнат те на тези места.

Беше сгънала червени платнени салфетки в любовен възел върху всяка чиния, с добавено количество магия във всяка гънка. Беше извършила бърза церемония, с която молеше за хармонична вечер. Подреди свещите по три. Джоана отговаряше за цветята, ниски есенни букети от физалис, тъмно лилави и бели кали, червен амарилис, плодове от жълт кантарион и зелени листа. Ингрид беше омагьосала букетите с магическата си пръчка и ароматът им щеше да предизвиква мир и любов. За разлика от други пъти, това щеше да бъде истинска семейна празнична вечеря и Ингрид се вълнуваше. Сутринта беше говорила надълго с елфите, за да ги помоли да бъдат навън целия следобед и вечерта. Всички домашни любимци бяха нахранени и спяха на тавана. Чувстваше се елегантна с перленото си колие и черната рокля с червено коланче, която Мат много харесваше, с копринено бельо и черни кадифени обувки.

— Имаш среща? — Норман попита Ингрид, която инстинктивно се изчерви.

— Татко! Моля те, не го стряскай. Той е умен, ще го харесаш.

Килиан пусна кубчета лед в чашата си.

— Мога да потвърдя. Напоследък детектив Нобъл е много благосклонен и отменя глобите ми за паркиране.

Ингрид се засмя. Беше замаяна, балончетата от шампанското си казваха думата.

— Нима? Явно иска пропуск за това семейство — намигна му, което не беше обичайно за Ингрид, но сега просто го направи.

— О, той е прекрасно момче, дори ни изпрати цветя, за да се извини за разпитите през лятото. — Джоана огледа одобрително дъщеря си и се отдалечи, поклащайки се с изписано на лицето й удоволствие.

Ингрид се изчерви, Норман постави ръка около раменете й и я целуна по челото, което накара Ингрид да се сгуши в себе си. Не харесваше цялото това внимание и приличаше на засрамена тийнейджърка.

— Ще видим дали е достатъчно добър за Ингрид — каза Норман.

— Татко! — изръмжа Ингрид.

На вратата се звънна.

— Сигурно търсят теб — погали ръката й Норман.

— О! — каза нервно Ингрид.

— Изглеждаш страхотно — каза Килиан — Не се притеснявай.

Грешала е относно Килиан, мислеше си Ингрид, докато бързаше към кухнята. Толкова много е грешала. Мислеше го за едно от онези лоши момчета, наперени изкуствени. Но вече виждаше, че е нещо повече от красива външност. Беше разумен, чувствителен, многопластов. Виждаше колко много обича сестра й; улавяше замечтания му поглед, защото и тя самата преживяваше същото.

Профуча през кухнята.

— Не искам да помагам, само минавам от тук! — извика тя.

Фрея я погледна през отворената врата на фурната с ръка в омазнената кухненска ръкавица.

— Не се притеснявай, секси. След малко приключвам и се качвам да се преоблека.

Ингрид стоеше пред входната врата. Сестра й я нарече „секси“. Наистина ли? Подръпна роклята си, преметна косата си на едно рамо и нагласи перлената си огърлица. Изкашля се, за да прочисти гърлото си и отвори широко вратата.

Човекът на входа не беше Мат. Беше висок възрастен господин с прошарена коса, спретнат с вълнено палто и костюм от три части. В ръцете си държеше букет. Погледна я и протегна ръка към нея.

— Здравей, аз съм Харолд — каза той с мек, приятен глас.

Тя се здрависа с него.

— Ингрид.

— А! Знам точно коя си! — отвърна той с наслада в гласа.

През Ингрид премина странно чувство, като виене на свят, пропадане… Сякаш й се гадеше. Къде е Мат? Нищо не можеше да се е случило в участъка точно в Деня на благодарността. Това беше ден с ниска престъпност, нали? Мат беше старши детектив и си беше взел следобеда, за което я беше информирал с есемес. И кой беше този мъж?

Харолд се изкашля.

— Джоана ме покани — каза той.

— О, разбира се. Къде ми е възпитанието! Толкова се радвам да се запознаем! — отговори Ингрид, мислейки, че това е някой гей-приятел на майка й. Всяко момиче си имаше по един такъв, защо не и Джоана?

Харолд кимна, а Ингрид излезе навън и затвори вратата зад себе си. Поведе го надолу по стълбите, за да го въведе в къщата от другия вход и към стаята, в която чакаха всички. Разсеяно погледна към улицата, докато вървяха.

— Проблем ли има? — попита Харолд иззад гърба й.

Ингрид се обърна.

— Не, не! Аз просто… очаквам някого, трябваше да е тук досега — и посочи с глава. — Трябва да минем оттук, за да отидем в дневната. Сещате се, Фрея готви! — каза му го така, сякаш той знаеше какво точно имаше предвид тя.

Джоана едва не изпусна чашата си, когато видя Харолд и Ингрид да се приближават към стъклените врати. Килиан им отвори и те влязоха вътре и Килиан ги поздрави с: „Е, здравейте!“.

Норман повдигна вежди към Ингрид. Не беше очаквал да се запознае с някой на неговата възраст, който да се среща с дъщеря му. Но имаше логика; Ингрид би искала до себе си някой мъдър, улегнал и уседнал човек. Смешното име му подхождаше. Норман се приближи към него и протегна ръка.

— Удоволствие е да се запознаем, Матю Нобъл — каза той.

Джоана беше облечена с ефирна червена рокля, копринен шал, носеше перли. Втурна се към тях развълнувана и зачервена като тоалета си. Ровеше в главата си в опити да се сети как е могло да се стигне до тук. Имаше бегъл спомен за телефонен разговор с Харолд, че семейството му няма да е в града и че го покани на вечеря. На празничната вечеря ли го беше поканила? Това се случи, когато беше потънала в проучването за обесването на вещици. Бързаше да приключи разговора с него и да се върне към изследването си. С ужас осъзна грешката си.

— Ъм… — каза тя — Всъщност, Норман, това е мой скъп приятел — Харолд. Харолд, това е моят… хм… моят съпруг, един вид… Норман.

— Конфузно — прошепна Килиан с усмивка на Ингрид, която му отвърна с половин уста. Двамата едновременно направиха крачка назад, за да наблюдават.

„Дотук с хармонията“, помисли си Ингрид. Явно докато е подреждала масата в трапезарията и е правела заклинанието за хармония се беше разсейвала по Мат и така бе пропуснала някои важни детайли. „Жалко, че съм била толкова разсеяна“.

По стълбите Фрея връхлетя в дневната, махайки кърпата от главата си.

— Не ми обръщайте внимание. Не приличам на нищо! Връщам се след секунда!

Единственият, който я забеляза, беше Килиан, който изсумтя одобрително, когато тя тръгна по стълбите нагоре.

Норман погледна към Джоана, Харолд погледна към Джоана, а Джоана сви рамене.

— Това онзи Харолд ли е? — попита я Норман.

— Един вид съпруг? — Харолд беше почервенял.

Джоана закърши ръце и се заобръща към ухажорите си. Успя да падне от двата стола на земята.

— Ужас! — прошепна Ингрид. Майка й нямаше да успее да се измъкне. Двамата продължаваха да я гледат.

— Места на първи ред — каза Килиан под носа си.

— Определено — Ингрид се стараеше да се засмее.

— Мога да обясня — каза Джоана.

— Мислех, че това ще е семейна вечеря — повиши глас Норман.

— Така е! — повиши глас Джоана, разроши косата си, тя бухна и заприлича на истинска вещица. — Харолд е като част от семейството!

Подпалките в камината пукаха.

След дълго мълчание Харолд тръгна към стъклените врати.

— Не, не, вината е моя. Съжалявам, че ви притесних. Явно е станала грешка. Джоана, моля те, извини ме… Не осъзнавах, че се натрапвам на семейната ти вечеря на този празник.

— Прав ти път — промърмори Норман, след като Харолд отвори вратата, излезе навън и я затвори след себе си.

Джоана изтича след него.

— Харолд! Моля те, върни се! Извинявай! Добре си дошъл да празнуваш с нас! — но беше късно. Той беше изчезнал. Тя притисна ръцете си към стъклото, а след това и носа си. „Майчице“, измърмори тя.

— Норман, ти си виновен! — сопна се тя.

— Виновен? — мъжът й, един вид, изръмжа.

Килиан прегърна Ингрид, погледна я и каза:

— Това беше забавно. Но къде е нашият добър детектив, сестричке?

И сякаш по поръчка се чу звънецът на вратата.

— Той е! — каза Ингрид задъхано и се затича. Отвори вратата и видя добрия детектив да стои на входа с огромен букет цветя в ръка.

Глава четирийсет и първа Любовта топли сърцето ми

Напоследък им беше станало навик да се натискат върху вертикални повърхности. Веднага след като Ингрид покани Мат да влезе вътре, той я опря на вратата и се доближи до нея, за да я целуне. Ръцете й потрепнаха нагоре по тялото му, спряха се на врата му, след което придърпа лицето му към своето. Това чувство, тази близост и топлина бяха прекрасни. Мат се взря в очите й.

— Целуваш се много добре, Ингрид — той прехапа устна, огледа я и вдигна поглед, изпълнен с похот.

Тя се засмя.

— Наистина ли? — това беше най-добрият комплимент, който беше получавала.

— Мхм — кимна той и продължи да я оглежда. — Съжалявам, че закъснях. Дано не съм прекъснал нещо. Замотах се в офиса заради скучна бумащина.

— Идваш тъкмо навреме — Ингрид беше удовлетворена, че той беше закъснял, пропускайки засрамващата родителска драма. Може би в това се е изразила успокояващата подредба на масата: все още щяха да бъдат шестима. Майка й можеше да е нетактична, но все още не можеше да повярва, че е забравила, че Норман щеше да бъде на празничната вечеря и беше поканила гаджето си.

Мат й подаде бутилка вино и огромен букет оранжеви гербери.

— За теб.

Ингрид взе и двете и се усмихна.

— Баща ми е тук. Радвам се, че ще се запознаете.

— Страхотно! — каза Мат, сякаш се наслаждаваше на запознанствата си с бащите на всички момичета, с които се беше срещал.

— Ще те хареса. Не се тревожи. — Тя пое ръката му и през кухнята го насочи към дневната. Атмосферата все още беше неловка, но Килиан я разведри, когато идвайки от камината към тях, се спъна в една цепеница. Норман стана от масата, а Джоана от дивана, където се цупеха поотделно.

Килиан и Мат се здрависаха и прегърнаха, като се потупаха по гърбовете.

— Радвам се да те видя, братле! — каза Килиан и присви очи. — Или да те наричам детектив?

Мат се засмя и махна с ръка.

— Не тази вечер. Сега съм извън служба.

Килиан се усмихна топло.

Ингрид излезе напред.

— Татко, това е моят приятел — Мат Нобъл.

— Това е нещо друго — каза Норман и се здрависа с Мат, който гледаше въпросително Ингрид. Норман го потупа по рамото. — Не ми обръщай внимание. Просто…

— Татко! — предупреди го Ингрид.

— Няма значение. Радвам се да се запознаем, Мат! Аз съм Норман.

Мат се засмя добродушно.

— Аз също, Норман.

Фрея бързаше надолу по стълбите, облечена с тясна, червена рокля и високи токчета. Косата й беше прибрана нагоре и струеше надолу като фонтан от ягодови къдрици, а устните й бяха яркочервени. Сякаш никога не беше докосвала тиган.

— Вечерята е сервирана. Кой ще разреже пуйката?

Глава четирийсет и втора Блудният син

Слънцето залязваше. Във всички стаи светлините бяха изгасени, огънят бумтеше и всички свещи бяха запалени, осигурявайки интимна старовремска атмосфера в къщата. Към Фрея започнаха да се леят възторжени похвали за вечерята, както се лееха шампанското и виното. Явно посещението на Харолд беше останало в миналото.

В последния момент Ингрид реши, че трябва да настани родителите си в двата противоположни края на масата. Фрея и Килиан седнаха един до друг, а тя и Мат — срещу тях. Всеки път, когато Мат погалеше бедрото или коляното й, лицето й пламваше и тя беше благодарна за оскъдното осветление. И все пак усещането й допадаше. Беше успяла веднъж да стисне ръката му под масата, докато разговаряха. Шампанското я беше омаяло.

След въпроса на Норман „Вие двамата как се запознахте?“, Мат забавлява всички с историята за скованото ухажване на красивата библиотекарка. Всички се смяха. Ингрид не искаше да го прекъсва и да се намесва и не сподели, че не беше осъзнала колко много го харесва, докато не беше започнал да се среща с Кейтлин.

Колко непостоянна е била! Но това са дните, когато е повярвала в избягването на любовната мъка. Не успя да се сдържи и разказа своята гледна точка за историята.

— Постоянно му препоръчвах ужасно дълги книги. Заглавия от онзи местен автор, който все ги пише над осемстотин страници. Пише добре и трябва да бъде прочетен, само да не беше такъв графоман. Може би тогава книгите му биха пожънали успех. И тези четения, които прави с пистолет, идват в повече.

— О, говориш за Дж. Дж. Рамси Бейкър — намеси се Фрея. — Боя се, че горкият човек е по-склонен да се напие до смърт, отколкото да се простреля. Редовен посетител в бара е, неудачник е, винаги говори за стария си приятел от колежа, който изрязвал статиите за него от „Ню Йорк Таймс“.

Мат се изкашля.

— Трябва да кажа, че „Слоновете на дъщерята на обущаря“, последната на Бейкър, не беше лоша. Имаше брилянтни страници, толкова откровени, но стоте страници за косата на главния герой ми дойдоха в повече.

Всички се засмяха. Последва кратка пауза, Фрея се наведе към Килиан и започна да го целува, докато останалите се стараеха да не им обръщат внимание.

Вратата на задната тераса внезапно се отвори и всички подскочиха, с изключение на Мат, който мигновено се изправи от мястото си. Даде знак всички да останат седнали и да бъдат тихи. Подът в дневната изпука. В къщата със сигурност имаше някой. Мат се наведе и повдигна крачола на панталона си. На глезена му беше прикрепен кобур. Всички гледаха към Ингрид въпросително. Тя ги изгледа на свой ред и сви рамене, сякаш казваше: „Нека му угодим.“ Ако някой беше влязъл с взлом, всеки от тях можеше да каже заклинание и да усмири нарушителя мигновено.

Мат беше опрял гръб в стената с пистолет, сочещ вертикално нагоре. Беше точно под арката, която разделяше двете стаи. При преминаването й се завъртя и всички станаха от масата при звука от борба. Нахлуха в дневната, където Мат беше проснал нарушителя на пода, с коляно опряно в гърба му. Престъпникът беше мъж, висок като върлина, облечен изцяло в черно, с черна ски маска на главата. Детективът дръпна една от ръцете му и я изви зад гърба му. С лице, опряно в пода, натрапникът каза приглушено: „Не стреляйте!“.

— Мислех, че не си на работа, Мат — отбеляза Килиан.

— Аз също — отвърна той мрачно и каза на нарушителя да се изправи. Добрият детектив изправи мъжът на крака, сръга го с пистолета си, хванал китките му с другата си ръка. — Ингрид ще свалиш ли маската му?

— Разбира се — каза Ингрид, потрепвайки с токчета. Беше горда, че Мат се справи със ситуацията бързо, без да използва оръжие. Хвана маската и я дръпна.

Всички ахнаха от красивото лице и разрошената руса коса, която изглеждаше златна на светлината от огъня.

— Фрир? — Джоана пристъпи към него.

— Фрир! — изкрещя Ингрид, подскачаща от радост и пляскайки с ръце.

— Слава на боговете! — каза Норман.

— Вече се казва Фреди — каза Фрея с голяма усмивка. — Добре дошъл, братче! Изненада!

Разтърсена, Джоана седна до сина си на дивана и плачеше, смееше се, взимаше лицето му в ръце, целуваше го по главата, галеше го и се опитваше да се увери, че той наистина е там, до нея. Нейното момче. Отсъствието му беше разбило сърцето й, но сега той беше тук и болката беше изчезнала. Нямаше да му позволи да си тръгне. Норман седна от другата му страна, постави ръка върху коляното му, докато Ингрид повтаряше: „Не мога да повярвам! Фрир — Фреди ти се върна!“.

Фрея наблюдаваше всичко това, Килиан беше сложил ръка на кръста й и тя се облегна на гърдите му. Чувстваше облекчение. Семейството беше цяло и не трябваше да носи бремето от тайното завръщане на брат си. Всички, които обичаше, бяха там. Точно така си го представяше, с изключение на геройството на Мат, разбира се. Вече всичко щеше да бъде наред. Със сигурност баща й щеше да намери начин да им помогне. Навиеха ли се за нещо Джоана и Ингрид, не се спираха, докато не го постигнат.

Беше решила, че е готова да направи магия на Килиан, за да разбере истината за случилото се с моста. Какво като е опасно? Не я интересуваше. Трябваше й само още една съставка, за която й беше нужна помощ от Джоана — капка смола от дърво от Преддверието. Щеше да убеди Джоана да й я донесе, дори да се налагаше да излъже. Трябваше да докаже, че Килиане невинен.

Дори и вината да е на Фреди, не понесе ли той достатъчно наказание? Можеха да отидат при Съвета и да пледират за него. Щяха да го обсъдят семейно, веднага щом Мат си тръгнеше, но нямаше да разкрие плановете си за магията пред никого.

Фреди хвърляше недоверчиви погледи към Килиан, сякаш годеникът на Фрея ще го хване за гърлото всеки миг. От своя страна Мат имаше вид на човек, който няма търпение да арестува някого.

Чу се изскърцване на врата от горния етаж и Ингрид извика:

— О, не, Оскар се измъкна!

Мат се обърна към нея.

— Кой е Оскар?

Ингрид поклати глава.

— О, никой, домашния ни любимец — отговори нервно тя, придвижвайки се към стълбището, за да пресрещне любимците. Но по стълбите се чу трополене на крака, елфите минаха покрай нея и нахлуха в стаята. Най-отпред беше Келда с кожената маска и високо вдигнат пръст.

— Маската ми! — извика Фрея — Къде ли не я търсих!

— Това е той! Това е той! — крещеше Келда — Чухме гласа му!

— Не трябва да сте тук! — скара им се Ингрид, която стоеше между елфите и Мат с разперени ръце, сякаш за да ги скрие от него.

Джоана се изправи и извика:

— Какво правят тези същества в къщата ми! Елфи! Те давят малките деца и ги ядат! — изкрещя тя — Изведете ги оттук незабавно!

Норман се изправи, хвана Джоана за раменете и започна да шепти в ухото й:

— Успокой се, мила. Това е само мит, който да предпазва малките богове да отиват в други светове — той не искаше смъртните в стаята да го чуят.

— Той е! — крещяха в хор елфите.

Ингрид се обърна към тях. Бяха мръсни, с почернели лица от прекарания навън ден.

— За кого говорите? — попита Ингрид объркано.

— Това е той! Той е! — казаха те и сочеха към камината и дивана, където стояха Фреди и Килиан. Беше невъзможно да се разбере кого точно сочеха.

Глава четирийсет и трета Семейни работи

— Кой? Какво? — попита Ингрид.

Вал мина отпред.

— От него откраднахме тризъбеца! Внезапно си спомнихме тази част, щом го чухме. Не той ни е прокудил. Грешахме. Бяхме объркани. Друг ни накара да го от-от-от…

— Откраднете? — попита Ингрид.

Вал поклати глава.

— Да, да откраднем тризъбеца.

Свен се изкашля, сложи ръка около Вал и добави:

— Ерда, веднага щом го чухме, разбрахме, че е той. Този, когото видяхме до кофите за боклук. Откраднахме му тризъбеца. Но не той ни изхвърли от дома ни.

— За какво говорят, Ингрид? — попита Мат — Коя е Ерда? Това ли са бездомните хлапета, които те нападнаха? Нали ми каза, че си ги качила на автобуса!

— Бездомни хлапета? — повдигна вежда Фрея — Те не са деца. Те са елфи.

Ингрид се изнерви.

— Ще обясня по-късно, може ли? — каза тя на Мат, прошепвайки заклинание, за да подсили магията за хармония.

— Добре — каза Мат и почеса брадичката си с палец.

Ингрид се обърна към елфите.

— Първо, бихте ли ми показали кого точно имате предвид? — Ниф, чиято коса беше събрана на върха на главата й, с акцент към ушите, се приближи до Фреди и дръпна пуловера му.

— Него. Откраднахме тризъбеца от него. Някой ни накара да го направим. Но не знаем защо. Бяхме заплашени… май не си спомням — погледна нагоре към Фреди. — Съжалявам, нямаме нищо против теб, някой ни накара да го сторим.

— Най-накрая — каза той с усмивка, защото твърденията на елфите доказваха, че е бил натопен. Някой ги беше принудил да откраднат тризъбеца и този някой също беше в стаята.

Ниф все още висеше на пуловера му и гледаше към него с влюбена усмивка, когато Фреди се завъртя и посочи Килиан.

— Той ли ви накара да откраднете тризъбеца ми?

— Какъв тризъбец? — попита Мат, но никой не му обърна внимание.

Елфите гледаха Килиан, енергично клатеха глава за „не“ и започнаха да говорят в един глас.

— Никога не сме го виждали преди — каза Вал.

— Кой е той? — попита подозрително Свен.

— Аз съм Килиан — каза той с усмивка, очевидно развеселен от елфите.

— Килиан не ни е карал да го направим — потвърди Ниф. — Беше по-голям мъж — описа с ръце някой по-широк и висок и другите елфи се съгласиха.

Фрея беше развълнувана. Килиан и брат й бяха невинни. Прегърна мъжа си.

— Знаех си! — обърна се към близнака си — Виждаш ли, Фреди! Не си бил прав! Казах ти!

Фреди изглеждаше объркан.

— Сигурни ли сте? — попита елфите — Сигурни ли сте, че това не е той?

Те поклатиха глави.

— Не, не е той, не е той.

Фреди потърка очите си. Отиде до Килиан и хвана рамото му.

— Съжалявам. Вината е моя. Бях в Необятното твърде дълго.

— Всичко е наред — каза Килиан — Не го мисли.

Да не го мисли! Фрея се изнерви. Беше на косъм да не се скара на брат си за всичко, на което я беше подложил. Но се поведе по Килиан. В него нямаше гняв и тя трябваше да го уважи. Освен това, дори елфите да се закълнат, че не Килиан им е заръчал да откраднат тризъбеца, нямаше обяснение за знака на гърба му. Никой от тях нямаше да бъде в безопасност, докато не откриеха кой стои зад този заговор.

Ингрид разпитваше елфите за вида на въпросния човек, но всичко, което можеха да й кажат беше, че е твърде сложно за описание. Главите ги заболяха. Обещаха й, че щом го видят, ще разберат, както бяха разбрали и с Фреди. Щели да отидат при нея с информация така, както бяха направили и сега.

— Справихте се добре — каза Ингрид и погали Келда по главата.

Ингрид знаеше, че е най-добре отново да седнат около масата и беше нетърпелива да ги събере, включително и елфите, които бяха толкова мънички, че щяха да си намерят места, щом Джоана предложеше да вади десерта. Ингрид осъзна, че ритуалът, който беше направила при подреждането на масата, я беше превърнала в безопасна зона. Това беше най-доброто място Мат да възприеме присъствието на елфите без въпроси. Докато всички бяха на масата имаше хармония, но станеше ли някой, следваше хаос. Сподели тайната с Фрея и двете бързо изчистиха масата и донесоха чиниите с десерти, пайове, сладолед, бита сметана, за да седнат всички отново.

— На този Ден на благодарността има много за празнуване — съобщи Джоана от челното място.

Фреди седна до майка си и усмивката му засия.

— И така, срещнах едно невероятно мо… — Джоана сложи пръст на устните му.

— Тихо, сине, казвам реч. Реч за добре дошъл, любимият ми — усмихна му се и прокара ръка през косата му.

— О! — възкликна Фреди и ентусиазмът му се изпари. Нямаше търпение да разкаже на всички за Хили.

Джоана стана от стола си и събра ръце като за молитва. Чудеше се как точно да се изрази, без да отива твърде далеч пред Мат. Не можеше да говори за случилото се с Бофрир, нито за завръщането на Фреди от Необятното. Мат щеше да помисли, че напълно е откачила, особено след като не вярваше в магии, което можеше да е проблем, след като ще бъде част от семейството. Всички я наблюдаваха, прочисти гърлото си за начало на речта си. Норман вдигна брадичка, за да я окуражи.

— Синът ми най-после се завърна — каза тя — И разрешихме един… хм… въпрос, който тормозеше семейство Бошан. Всички отново сме заедно след много, много, много дълго време. Благодарна съм на боговете — вдигна ръцете си към небесата, по-точно към полилея, усмихна се на Норман, той й намигна. Обърна се към Фреди и го погали по бузата с опакото на ръката си.

Фреди погледна към Норман.

— Както ти казвах, срещнах едно красиво…

— Наздраве! — изкрещя Фрея, потропвайки с виличка по чашата си. — Отлична реч, мамо! Сладка и кратка. — Всички чукнаха чашите с нея, докато тя се втренчи във Фреди и мълчаливо му вменяваше да държи устата си затворена за това момиче Хили. Не беше нито мястото, нито времето да се хвали с последното си ученическо завоевание. Можеше да доведе до още и още въпроси. Щеше да им се наложи да обясняват за мотела, за сайтовете, към които Фреди се беше пристрастил и прочее и всичко това пред Мат.

Тя присви очи към брат си и той отново въздъхна.

— Да пием за семейството! И добре дошъл, Матю Нобъл — каза Норман.

Отвориха се още бутилки шампанско, пяна се лееше от чашите.

— Аз не искам, благодаря — каза Мат, изнервен и объркан. — Главата ме боли. Съжалявам. Не се чувствам добре. Мисля, че трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме — изправи се, изглеждаше замаян и Ингрид му помогна да стигне до вратата. Знаеше, че само силата на магията й го спира да изрече това, което искаше да каже и че се чувстваше зле, защото се бореше със заклинанието. Почувства се ужасно, че беше ползвала магията си върху него и й се искаше да имаше друг начин да запази хармонията на вечерта.

Срещу тях Фрея и Килиан водеха страничен разговор полугласно.

— Трябва да ти призная, че планирах да направя много опасна магия, за да стигна до истината. Отидох при Жан-Батист и той ми даде рецепта и заклинание, с които да върна паметта ти. Не е от нашия тип магии. Добре, че не ми се наложи да я приложа.

Килиан се втренчи в нея невярващо.

— Обещай ми, че никога повече няма да го повториш! Никога, никога не прибягвай до тези неща нито от мое име, нито от чието и да е — той погали врата й. — Какво си мислеше? Няма начин да се избяга от справедливостта дори измежду нашия вид. Този вид магия може да се обърне срещу нас.

Норман долови част от разговора, свикнал с преподаването в аудитория на стотици студенти.

— Фрея, какво имаш предвид под „опасна магия“?

Джоана, която се умилкваше около Фреди, замръзна.

— Фрея! — извика тя.

Ингрид се върна в стаята след бързото и разсеяно сбогуване с Мат, за да навакса с разговора. Беше размислила за омагьосването му и й се искаше да не беше така, но беше доволна, че никой не забеляза неразположението му.

— Черна магия! Ти луда ли си? — смъмри тя Фрея.

— О, не. Някой загази! — каза Свен.

Елфите се засмяха.

— Не е смешно! — каза Ингрид.

Фрея пооправи косата си и дръпна бюстието на роклята си.

— Е, не съм го направила, нали така? Жан-Батист ме предупреди, но ми даде рецептата, все пак ми е кръстник.

— Жан-Батист има слабост към хубави момичета. Би ти дал всичко, което поискаш, стига да му се усмихнеш. Разбира се, че ти е дал рецептата, Фрея! — каза Джоана.

— Но, но… — протестираше Фрея. Килиан погали голите й рамене и тя целуна ръката му.

Ингрид скръсти ръце, след което усети мек уют в краката си, погледна надолу и видя дебело малко прасенце, сгушено в тях.

— Гълин-бърсти! — възкликна тя, наричайки любимецът на Фреди с древното му име. — Така се радвам да те видя! Да, да! Мина толкова много време! — погъделичка го под брадичката и той изквича щастливо.

Междувременно Норман и Джоана разпитваха децата си за случилото се с елфите и завръщането на Фреди. Момичетата чувстваха облекчение, след като всичко се разкри и сега можеха семейно да направят план. Трябваше да разберат кой беше поръчал на елфите да откраднат тризъбеца на Фреди. И който и да е бил, е виновен за разрушаването на Бофрир. Беше се превърнал в най-могъщият бог в Деветте свята. Дори вече беше използвал силата си, за да изкара Фреди виновен. Щом откриеха самоличността на престъпника, можеха да отидат при Белия съвет и да освободят Фреди и Килиан завинаги. Разбира се и Локи щеше да бъде помилван, но сега никой не мислеше за това.

Всеки път щом Фрея усетеше, че Фреди иска да повдигне темата за Хили, го поглеждаше студено, за да млъкне, преди още да е изрекъл името на момичето. Фрея смяташе, че споменаването на незначим човек само би усложнило повече и без това вече сложната ситуация. Дръпна брат си настрана и го помоли да престане с Хили. Очевидно Джоана беше сърдита и на двамата, особено на Фрея, че не й каза за Фреди, който се беше крил дълго време в „ъки стар“, без тя да знае. Как щеше да се почувства майка му сега, ако разбереше, че синът й се беше срещал през цялото това време с еднодневки.

— Изчакай малко, Фреди. Не прибързвай. Моля те! Знам как се чувстваш. Влюбен си и искаш да кажеш на всички, но нека засега го запазим между нас, докато дойде подходящ момент. — Фреди неохотно призна, че тя е права.

Джоана помоли най-напред да се изведат елфите от къщата, тъй като таванът не беше място за тяхната развълнувана банда. Гледаше на тях с повече симпатия и беше спряла да споменава канибалските им уклони, но беше безапелационна относно оставането им в къщата. Елфите бяха причинили достатъчно беди в къщата, за да останат, а бяха изплашили и Грациела. Разместените предмети бяха работа на духа, но беше ясно, че нахапаните пайове и липсващата храна от килера и хладилника са по вина на елфите и тя не смяташе да отстъпва.

И след като Фреди беше останал незабелязан за доста дълго време в мотела, той беше предложен за тяхно скривалище. Дори Ингрид се съгласи, че идеята да заведат елфите там е добра. Само трябваше да ги опази от Мат, особено ако се окажеше, че те са замесени в обирите. Но и те определено нямаха вина, след като не разбираха правилата за добро и лошо на този свят.

— Само ако разбера, че крадете, след като ви предупредих!… — погледна лицата им гневно.

— Да, да, знаем! — каза Свен отегчено.

— Кога ще спреш да ни се караш, Ерда? Не искаме да навредим на никого — каза Келда.

— Трябва да се постараете да си спомните кой ви е поръчал да откраднете тризъбеца! — намеси се Фрея.

— О, разбира се! Ще се заемем с това веднага, щом се преместим! — недоволстваха на висок глас елфите, нещастни, че трябва да напуснат тавана.

— Казват, че смъртта, разводът и преместването са трите най-травмиращи събития за един човек — каза Свен с лукав поглед.

Нямаше как да се разберат с тях и Джоана започна да губи търпение. Сложи ръце на масата и ги заля с дъжд от искри.

— Ще направите това, което ви е казано или ще ви изпратя при сестра си Хелда! Норман ще ви остави в мотела на път за университета и точка!

За първи път никой не възропта на думите й.

Глава четирийсет и четвърта Бих ли те лъгала?

Хъдсън и Ингрид бяха в обедна почивка в задния офис на библиотеката, а много бременната Табита и новата стажантка работеха в библиотеката. Жанин Мейс беше посещавала вечерните занятия в близкия университет и бе успяла да завърши „Творческо писане“. Беше по-млада версия на Табита, с дълга коса, дълга пола и сладко и небрежно поведение. Харесваха Жанин, въпреки че тя настоятелно ги караше да четат ръкописите й.

Ингрид и Хъдсън си наваксваха. Той беше заминал, за да посети родителите на Скот в Маями за Деня на благодарността. Това беше и последният ултиматум. Скот казал на Хъдсън, че иска да прекара Коледа със семейството му. Хъдсън трябваше да се примири или Скот щеше да си тръгне. Настоявал, че е време да се разкрие, колкото и неудобства да му струва това.

— Ще го направиш ли? — попита Ингрид.

Хъдсън се усмихна бавно и Ингрид забеляза перлените му зъби, също толкова бели, като тези на Мат.

— Нямам избор. Скот е прав. Време е да порасна. Щом ти можеш да кажеш на приятеля си, че си девствена и аз мога да кажа на родителите си, че съм гей. Даваш ми кураж, момиче.

Ингрид се усмихна.

— Радвам се, че ти помагам — въздъхна тя.

— Какво се е случило? — попита Хъдсън. Тя поклати глава — можеш да ми кажеш — килна главата си към нея.

Тези думи от приятеля й бяха достатъчни, за да я убедят. Тя му разказа почти всичко за изминалата седмица, с изключение на малкото необясними неща. Накратко, тя не се беше чувала с Мат от празника, след който на следващата сутрин в дома на Джоана се бяха появили двама полицаи, които арестували Фреди, за да го разпитат относно обирите. Нейният брат, завърнал се от дълго пътуване в чужбина. Не спомена за заповедта за претърсване на къщата им заради укриваните на тавана на майка й нелегални емигранти. Обърнали всичко с главата надолу, но не намерили „нарушителите на реда“.

Взели отпечатъци от Фреди, но в системата им нямало съвпадение. След това се появил изтупан адвокат от Ню Йорк, който просто им заявил: „Приключихте с клиента ми“. Полицаите моментално освободили Фреди, но с предупреждението, че ще го държат под око, защото той оставал основният заподозрян за кражбите в града им. Фреди опита да им обясни, че няма представа, кой е извикал адвокат, но Ингрид усещаше, че брат й крие нещо. Но не това беше най-важното. Фреди й каза, че през цялото това време Мат е стоял на бюрото си и наблюдавал случващото се така, сякаш тайно го е дирижирал.

— Знаеш ли какво мисля, Ингрид?

Тя поклати глава.

— Трябва да му се обадиш и да го попиташ какво става. Направи го веднага или няма да спра да ти мрънкам.

— Но…

— Но какво? Понеже си момиче, не трябва да го търсиш ли? Моля те! По-умна си. Притисни го. Неприемливо е да не ти се обади дори само за да ти благодари за вечерята. Грубиянско е. Да не споменавам, че е изпратил полиция в дома ти! — Хъдсън прокара език по зъбите си — Толкова искаше тази връзка, но сега не съм сигурен… — взе чашите им за кафе и опаковките от сладкиши и тръгна към вратата. Обърна се към нея. — Обади му се, Ингрид! Направи го сега!

— Ама, че шеф се извъди! — каза тя и само дето не скръцна със зъби. Но знаеше, че Хъдсън има право.

След като целенасочено отлагаше обаждането си, оправдавайки се с работа, Ингрид се върна на бюрото си и се загледа в телефона, сякаш беше бомба. Пресегна се към него, но бързо отдръпна ръката си, за да приглади косата си. Най-накрая се взе в ръце, седна на стола, постави слушалката между рамото и бузата си и набра телефона на Мат.

Той вдигна моментално. Тишина. Ингрид изчака. Нищо.

— Мат?

Той се изкашля.

— Да, Ингрид — каза той безцеремонно. — Какво става?

— Исках да се обадя и да проверя… как си — започна тя неуверено. — Не съм те виждала след Деня на благодарността.

Последва дълга пауза, която Мат наруши пръв.

— Излъга ме — каза той тихо. — Каза ми, че си качила децата на автобуса.

— Зная, съжалявам… Но има много неща, които трябва да разбереш за семейството ми — каза тя — Първо, те не са деца, Мат… те са елфи. Магически същества от друг свят…

Друга дълга пауза.

— Ингрид, такива неща не съществуват. Остава да ми кажеш, че си вещица.

— Но аз съм вещица — изкрещя тя. — Не съм на трийсет и две, много по-стара съм… Нямаш представа. И мога да ти го докажа! Омагьосах те, за да не се разстроиш от случилото се на вечерята… Главоболието ти…

— Стига глупости! — каза той. — Винаги ме боли глава от червено вино. Съжалявам за брат ти, но истината е, че в града има неразрешени случаи на грабежи.

— Фреди? Никога не би направил такова нещо! Нямаш право да го замесваш.

— Беше облечен като крадец.

— Просто… съвпадение.

— В моята сфера на работа не съществува такова нещо — каза той строго.

Което означаваше, че разумът му не допускаше съществуването и на вещици, магьосници и елфи. Ингрид усети, че сърцето й е разбито.

— Доверих ти се. Каза, че децата са си тръгнали. Не само, че не са, ами и живеят в къщата ти. На тавана.

Ингрид не знаеше как да му отговори. Капчица пот се плъзна от мишницата по ръката й — така неприятна, като малък студен червей. Беше ужасно. Без да мисли, Ингрид изстреля.

— И ти ме излъга, Мат. Зная, че се срещаш с друга.

— Виждам се с някого? Какво имаш предвид?

— Малко парченце хартия изпадна от бележника ти, когато бяхме на вечеря. На него пишеше „Маги“ и имаше телефонен номер под името. А в твоята къща остави телефона си и видях, че последният проведен разговор е с Маги. Може да съм… неопитна… но не съм наивна — беше си скалъпила някои неща, но звучеше правдоподобно, поне съществената част: беше видяла листчето, а телефонът прерови набързо. Наистина с Маги беше последният му разговор.

— Божичко, Ингрид! Не знаеш какви ги говориш!

— Ти не знаеш какви ги говориш, Мат!

Останаха безмълвни. Тя чуваше дишането му. Връзката между тях беше на път да изчезне.

— Добре! — каза той.

— Добре! — сопна се тя.

— Знаеш ли, май няма да ни се получи…

— Предполагам. Сбогом!

Той нямаше какво да добави затова и двамата затвориха. Ингрид отново се втренчи в телефона. Беше повече ядосана, отколкото наранена. По-точно, беше направо бясна.

Скъса ли с него току-що? Това скъсване ли беше? Не беше късала с никого досега, но явно това беше раздяла. Беше сбъркала с Мат. Защо си позволи да се влюби в него? Каква глупачка само! Смъртен никога не би я разбрал, особено за идеята за нещо повече от живот, за повече от вселената, нещо, която не виждаха и не беше пред носовете им. Как можа да се влюби в такъв… буквалист, толкова практичен, толкова… обикновен. Някой, който не вярваше в магии!

Освен това, за кой се мислеше? Да изпраща полиция за Фреди и да претърсват къщата! Имаше нужда да подреди малко книги в библиотеката.

Глава четирийсет и пета Майчина обич

Прекрасното й момче спеше в празната спалня, която й напомняше за отсъствието му и й причиняваше тъга. Беше запазила стаята подредена и чиста — така й се искаше да му е приятно — всяка сутрин му носеше закуска в леглото, за да го наблюдава как се събужда; сякаш слънцето изгряваше, щом отвореше очи.

Фреди най-после се беше измъкнал от ужасяващото и мъчително Необятно — празната земя. Сега просто трябваше да живее и да се наслаждава на удоволствията, които животът предлага. Като например майчината обич. Как е страдал, горкото дете! Подобно чувство беше равносилно на влюбване (макар че любовта на майката към детето й е безкрайна, постоянна и непоколебима). Могат да я плюят, колкото си искат, но тя няма да усети нищо. Напълно беше забравила, че отсвири Харолд на празника. Що се отнася до случая с полицията, не се беше притеснила и за момент, знаеше, че момчето й е невинно и че на тавана няма нищо. Това бяха незначителни проблеми, от онези, които се разрешиха лесно.

Не разбираше защо дъщерите й преиграваха толкова. Децата бяха заедно в дневната и Ингрид и Фрея бяха буквално истерични. Джоана седеше до Фреди на дивана, а той едва доловимо се дръпна от нея. Добре де, може би се е лепнала за него прекалено? Трябваше да внимава за това.

Ингрид стоеше до камината, а Фрея беше с лице към стъклените врати, гледайки към остров Гарднър, който беше потънал в мъгла.

— Мамо, много си… каква е думата, Ингрид?

— Заслепена?

Фрея се обърна към тях.

— Да, и се държиш все едно си пияна!

Напоследък Джоана беше постоянно усмихната и можеше да заблуди някого, че е пийнала — самата тя се беше уловила да си тананика — не, не някаква конкретна песничка, а просто си тананикаше.

— Пияна? — каза тя — Не съм! Просто съм щастлива!

Ингрид махна мъхче от полата си.

— Мамо, Фрея се опитва да каже, че историята около тризъбеца е много важна. Който е унищожил моста, е всемогъщ и е заплаха за нас, да не споменавам, че може да е пагубен не само за Мидгард, а и за деветте свята. Наша работа е да се уверим, че нищо лошо няма да се случи. Знаем, че си щастлива от завръщането на Фреди у дома, но имаме нужда от теб сега.

Джоана стана и хвърли дърво в камината. Посочи го с пръст и пламъците внезапно го обгърнаха. Разроши косата си. Момичетата имаха право; имаха проблем. Но не можеше ли да се наслаждава на завърналия се син? Само за момент? Освен това, имаше какво да каже за тризъбеца, но не беше сигурна, че момичетата искаха да го чуят.

— Фрея, ако искаш да чуеш мнението ми, ще ти го кажа.

Фрея и Ингрид се обърнаха въпросително към майка си.

Фреди стана и отстъпи назад.

— Мисля, че е бил Килиан — каза равно Джоана.

— Моля?

Джоана прокара ръка през дългата си коса.

— Защо мислиш, че елфите не могат да си го спомнят? Онази вечер беше като стена. Изглеждаше толкова, как да кажа, несериозен, безразличен? Дори не трепна, когато детективът опря пистолет в главата на Фреди. Ние не знаехме, че е Фреди, но все пак! А ти си щяла да правиш черна магия. Под чие влияние? Негово!

— Н…

— Не. Нека довърша. Деликатно е. Не виждаш ли? Килиан се опитва да те изиграе, като междувременно е омагьосал елфите. Никога не сме го виждали да практикува, защото не е искал ние да разберем колко е могъщ. Което означава, че е толкова могъщ, че не е нужно да размахва пръчица; просто хипнотизира с усмивка и всички малки войници се строяват и се бият за него. — Джоана постави ръце на кръста си. — А и трябва да има причина Килиан да е белязан със знака на тризъбеца. Как би обяснила това? Не го отричай. Чух ви да си говорите на вечеря. Виновен е, Фрея. Скоро елфите ще си го спомнят.

Фрея гневно гледаше майка си с отворена уста.

— Майко, не зная, откъде да започна…

Фреди сложи длан на челото си и клатеше глава.

Ингрид държеше Фрея за раменете, едва удържайки я.

— Хайде, Фрея. Не се връзвай. Мама не знае какво говори. Не е бил Килиан.

Фрея се влачеше и остави Ингрид да я изведе.

— Да се махаме оттук, Ингрид. Искам да покарам.

— Аз също — каза Ингрид. Продължиха към кухнята, докато Фреди ги гледаше умолително, но и двете отклониха погледа си от него.

— Ако искате да играем така, момичета, давайте! Правете си лагери. Давайте! Но Фрея, знаеш, че съм права! — извика Джоана зад гърба им. Запъти се към кабинета си, където затръшна вратата.

Глава четирийсет и шеста Роднински конфликт

Фрея не беше запалила колата, но сложи ключа в стартера, когато някой почука на стъклото от другата страна. Ингрид свали прозореца и главата на Фреди се показа.

— Моля ви, вземете ме с вас! — умоляваше ги той. — Мама не е права. Килиан не е виновен. Невинен е. Зная го. Мама се държи налудничаво и ме побърква. Моля ви, вземете ме! — той подскачаше от крак на крак и трепереше, облечен само с дънки и тениска.

Ингрид погледна към Фрея. Фрея вдигна рамене.

— Качвай се, но много трябва да обясняваш! Не съм сигурна, че ти имам доверие, който и да си!

Ингрид отвори вратата и слезе, за да може да се качи Фреди.

— Ех, благодаря ви, момичета. Обичам ви! Обичам ви! — подскачаше нагоре-надолу бос, след като беше изтичал навън след тях. Шмугна се на задната седалка, но трябваше да седи разкрачен, заради височината и дългите си крака.

— Дали да не вземем колата на мама? — предложи Ингрид.

— Остави го отзад да страда — каза Фрея. — Има много въпроси, на които трябва да отговори.

Ингрид отново се качи и измести седалката си напред, за да направи място на Фреди.

— Горкичкият!

— Не го съжалявай, Ингрид. Мама го прави достатъчно — каза Фрея. — Не му е нужно и нашето съжаление.

— Вярно е! — каза Ингрид. — Да ви покажа ли къщата на Мат? Може да ни закараш до там.

Фрея хвърли озадачен поглед на сестра си.

— Шегуваш ли се! Няма да го шпионираме. Държа се като идиот. Забрави го. Може би той ще те потърси. — Тя включи на първа скорост и отби по алеята, запътвайки се към магистралата, за да отбие на изток към Монтоук.

Ингрид тропна по пода с крак.

— Знам. Защо го казах изобщо? Така ми дойде. Не искам да имам нищо общо с него — гледаше тя надолу.

— Добре! — каза Фрея и стисна коляното на сестра си. Радваше се, че отново говорят на един език. Отдавна си беше мечтала за това. Беше хубаво отново да са заедно, да няма тайни от нея. Особено добре се чувстваше да бъде довереница на по-голямата си сестра. Беше различно! Ингрид винаги е била до нея и сега Фрея можеше да подкрепи сестра си, да се погрижи за нея и да й казва мили думи, както и да бъде строга, когато е нужно. Чувстваше се слаба, когато й се налагаше да поплаче на рамото на по-голямата си сестра и когато се оставяше в нежните й, сигурни ръце. Сега можеше да й предложи същото.

Фрея беше бясна на Мат, срамота! Как смее! Никой не трябва да наранява Ингрид; ужасяваше се само при мисълта. Как можеше да е такъв страхливец и да изпрати други полицаи да му свършат мръсната работа, да арестуват Фреди и да претърсят къщата. Негодник.

— Може би вината е моя — добави Ингрид. — Омагьосах го, но нямах такова намерение.

— Това беше само магия за хармония, Ингрид! — каза Фрея. — Няма нищо лошо в това. Беше за доброто на семейството. Хайде, стига. Ще говорим за това по-късно. Обещавам. Да се погрижим за Фреди.

— Добре — усмихна се тъжно тя на Фрея.

Слънцето залязваше и небето ставаше розово. Имаха нужда да напуснат Норт Хемптън. Фрея се задушаваше там. Майка й я задушаваше. Обвиненията й към Килиан бяха като шамар и тя още се чувстваше огорчена от това. Погледна Фреди в огледалото за обратно виждане. Той също изглеждаше мрачен.

Колата беше загряла и Фрея отвори прозореца, за да влезе въздух. Джоана я беше ядосала много. Отново погледна към Фреди в огледалото. Винаги изглеждаше толкова невинен; беше й трудно да помисли нещо лошо за него. Но трябваше да разбере дали това действително беше Фреди и какво беше намислил.

— Първо — каза тя — ти ме излъга. Каза ми, че никога не си напускал мотела, но аз те видях, когато изхвърлях боклука от бара. Видях те в задната уличка. Елфите също са те видели навън.

— Да — въздъхна Фреди. — Аз бях. Излизал съм само два пъти от мотела и само когато се стъмни. С елфите сте ме видели в някоя от тези вечери. Виж, ако ми позволиш да говоря за това, много съм влюбен в Хили Лиман…

— Зная това — прекъсна го Фрея.

— Коя е Хили Лиман? — попита Ингрид.

Фреди си пое дълбоко дъх.

— Божичко, Ингрид, тя е великолепна…

— Стига! — Фрея удари по волана — Говори направо, Фреди! Ингрид, не го разсейвай.

Бяха навлезли в гора и дърветата хвърляха сенки на пътя. Фрея включи дългите светлини. Една сърна тичаше успоредно на пътя и се шмугна между дърветата.

Фреди се намести на задната седалка.

— Виж, бащата на Хили е… хм… много грижовен по отношение на дъщеря си. Аз наистина искам да се оженя за това момиче!

Ингрид се обърна и се наведе към неговата седалка.

— Това е чудесно, Фреди!

— Шшт, остави го да продължи. Трябва да изясним това — каза Фрея, пресегна се към Ингрид и нежно я погали. Понякога Фреди се разсейваше от конкретна тема и по това приличаше на елфите.

Той продължи.

— Господин Лиман, бащата на Хили, мисли, че съм нехранимайко… плейбой…

Фрея се засмя.

— Не греши, нали? — шофираше бързо, зави рязко и тримата залитнаха в колата.

Фреди се изправи и се приведе напред.

— Хили помисли, че ако си намеря хубава работа, ще се издигна в очите на баща й. Уреди ми среща с партньор на баща й. Беше тайна; баща й още не знае за това. Закара ме до френския ресторант, където въпросният човек вечеряше. Срещнахме се на уличката, поговорихме за работата, съвсем накратко, след което Хили ме закара обратно в мотела. Вторият път се срещнахме, за да уточним някои подробности. Очевидно харесва точно този ресторант.

— Добре — каза Фрея. — Но какво имаше предвид, когато каза на Хили: „Няма да отнеме много време.“?

— Чула си го? Божичко!

— Шпионирах те!

— Красива е, нали? — попита Фреди — Хили?

Фрея издиша нервно.

— Фреди!

Фреди продължи.

— Това, което имах предвид, беше, че човекът ми предложи работата и няма да отнеме много време, за да започна да работя за него и баща й да ме одобри, а Хили и аз да се съберем, без да се тревожим.

Ингрид се намеси.

— Каква е работата?

Малката кола излезе от гората. Отляво на пътя се виждаше плажа. Фрея дръпна скоростния лост, натисна спирачката и колата рязко спря.

Фреди обясняваше, че човекът е морски капитан, а работата е ловене на риба тон. Фреди винаги е обичал океана и плаването и истински се вълнуваше. Лодката излизала след две седмици, но оставали някои уговорки за уточняване, както и подписването на договора, преди Фреди да замине.

Моторът на колата изщрака, щом се охлади. Внезапно Фрея почувства облекчението, което й донесе това място. Добре, Фреди беше излъгал, но само защото беше влюбен и точно затова Фрея го разбираше много добре.

— Имам и друг въпрос — каза Ингрид. — Кой беше адвокатът, който дойде в районното?

— Добър въпрос! — Фрея погледна брат си в огледалото, който се оглеждаше в стъклото. Все същият суетен Фреди. Това потвърждаваше, че в колата беше именно брат й, а не Локи.

— Хили изпрати адвокат. Мама ми даде мобилния си, когато ме отведоха и се обадих на Хили при първа възможност. Адвокатът дойде от Ню Йорк специално заради мен с хеликоптер. Готино, а?

— Предполагам — каза Фрея равнодушно.

Излязоха от колата. Фрея и Ингрид облякоха палтата си, а Фреди трепереше. Фрея провери в багажника, намери един от пуловерите на Килиан и го подаде на брат си. Тримата се запътиха към плажа. Ингрид беше по средата и затова просто им подаде ръце. Щом се хванаха заедно, Фрея усети магията да преминава през тях като ток. За миг се почувства допълнена и безгрижна. Дръпна ги напред и хванати за ръце побягнаха към плажа. Сякаш отново бяха деца и всичките им проблеми изведнъж се бяха изпарили. Всичко щеше да бъде наред. Фреди и Килиан бяха открити. Елфите бяха свидетелите. Фреди е бил натопен, но не от Килиан. Дори Ингрид започна да се смее, докато тичаха.

Един след друг се хвърлиха в пясъка, смееха се и гледаха великолепното небе, което преливаше от розово в оранжево, синьо до хоризонта и тъмно сините вълни, които се разбиваха с неудържима сила.

Фрея погледна Фреди: трепереше и изглеждаше уязвим. Усети угризения. Искаше Фреди да е щастлив. Искаше близките й да преживеят същата любов като нейната с Килиан. Заедно изтичаха обратно до колата, още по-сплотени.

— Откъде знаеш, че Килиан е невинен? — обърна се Фрея към своя близнак, докато изкарваше колата отново на пътя.

— Просто зная. Това, което говореше мама, са глупости. Не е той. Когато го видях на празника, щом видях колко е щастлив да ме види, разбрах. Не може да е той. Той ми е приятел. Той е верен. Той е един от нас.

Фрея кимна.

— Точно това се опитвах да ти кажа от месеци.

— Но трябва да ти кажа нещо за Килиан… — и Фреди пребледня.

— Изплюй камъчето, Фреди — каза Фрея. — Наумил си си Килиан да ти е кум на сватбата?

Фреди се изкашля.

— Зная, че Килиан е невинен. Но преди не бях сигурен. Аз също те шпионирах, Фрея. Зная за тризъбеца на гърба му. Чух, че говорите за това, видях как ти го показа в оранжерията. Не зная защо го има. В някакъв момент трябва да е бил в него; това е единственото обяснение. Все още вярвах във вината му, когато го видях…

— И си казал на Валкириите… — заключи Ингрид Фрея отби и спря колата, обърна се, за да го погледне в лицето.

— Трябваше да изчистя името си! — защити се Фреди — Бях убеден, че е бил той! Има този белег!

Фрея се обърна и се втренчи в тъмния път. След което удари по волана. Ингрид се опита да я докосне, но тя отблъсна ръката й.

— Слез от колата веднага, Фреди!

Разполагаха с толкова малко време, а не е подозирала. Защо глупавият й брат е чакал досега, за да й каже? Проклет да е! Килиан щеше да бъде затворен в Необятното, ако не откриеха истинския виновник.

— Слизай! — изкрещя тя.

— Но…

— Фрея, успокой се.

Фрея стрелна Ингрид и тя неохотно отвори пасажерската врата, за да слезе Фреди. Той бавно се разгъна от задната седалка и стъпи на пътя. Ингрид се качи обратно.

— Сега наистина си груба. Не можем просто да го оставим тук!

— По дяволите, Ингрид, та той е бог! Може да накара слънцето да изгрее! Остави го да намери пътя до вкъщи сам! — избухна Фрея, запали колата и остави брат си в тъмнината зад тях.