Да имаш за съсед Порода

Трета глава

Валеше студен зимен дъжд, не съвсем леден, но достатъчно да охлади плътта на Тарик, който стоеше в сенките на верандата си късно през нощта.

Не беше сигурен какво го бе събудило. Но имаше нещо. Внезапно бе станал бдителен, сетивата му бушуваха и малките, почти незабележими косъмчета по тялото му бяха настръхнали, когато той се измъкна от леглото и се облече безшумно.

Сега стоеше под прикритието на тъмнината и оглеждаше задния двор, очите му сканираха мрака, като уникалното му зрение му позволяваше да вижда в безлунната нощ.

В ръката си носеше мощен, свръхлек автоматичен пистолет. Той беше отпуснат отстрани до крака му, а на другото му бедро висеше смъртоносен нож, прибран в калъфа, който бе пристегнал там.

Косъмчетата по тила му бяха настръхнали, предупреждавайки го, че не е сам в мрака. Очите му огледаха неговия двор, а след това се обърнаха към този на Лира.

Лампите на горния етаж светеха и на всеки няколко минути Тарик можеше да я види как минава покрай прозореца на спалнята. Тя се нуждаеше от по-плътни завеси. Нещо се стегна в гърдите му и натежа при мисълта, че онзи, който дебнеше в тъмнината, може да бъде заплаха за нея.

Младият мъж стисна челюсти и надигна глава, за да вдиша миризмите около себе си. След това бързо и автоматично ги сортира.

Имаше нещо там, той го знаеше, и трябваше да може да го подуши. Нямаше логика отговорите, които искаше, да не се намират във въздуха около него.

Долавяше миризмата на братята на Лира. Те бяха дошли тази вечер и носеха хляб на тръгване. Проклети нещастници. За един безумен миг Тарик бе обмислял идеята да ги ограби.

Можеше да подуши и дървения материал, който те бяха донесли и оставили в задния й двор, както и миризмата на дървени въглища, която се носеше във въздуха след пържолите, които бяха изпекли за вечеря. Но нямаше следа от нарушител.

Тарик раздвижи рамене. Знаеше, че дъждът може да разсее мириса, знаеше, че ще трябва да рискува, а мразеше тази мисъл.

Породата се премести безшумно от верандата, като внимаваше да остане скрит в сянката на ниските дървета, които бе намерил време да засади, преди да се нанесе. Повечето бяха ели от някакъв вид вечнозелени дървета. Те бяха разположени на подходящо разстояние, за да осигурят прикритието, от което се нуждаеше той, за да се придвижва по периметъра на целия си имот.

Ето там.

Тарик спря в далечния ъгъл, повдигна глава, за да вдиша диво и да усети дъжда по лицето си. Дългата му мокра коса започна да замръзва. Но там беше онази миризма, която той търсеше, и тя се намираше в имота на Лира.

Младият мъж обърна глава, а очите му се присвиха, докато търсеха да засекат и най-малкото движение — миризмата все пак бе там, макар и едва доловима.

— Къде си, копеле? — изръмжа Породата беззвучно, докато се придвижваше към купчината дървен материал, която използва да се скрие от задната част на къщата и му предоставяше ясна гледка към задната част на верандата на Лира. Свали предпазителя на мощното оръжие, което носеше.

Леденият дъжд се стичаше на струи надолу по косата и по раменете му и се просмукваше по фланелената риза и дънките му. Той изтласка студа и усещането за мокър плат от съзнанието си. Беше тренирал и в по-лоши условия от тези, в продължение на години.

Тарик пое дълбоко дъх отново, пресявайки миризмите, докато не успя да определи откъде идва тази. Вятърът духаше от запад, придвижваше се през къщата и през малката долина, където се намираше жилищният квартал.

Миризмата определено идваше от задната част на къщата. Беше прекалено отчетлива, прекалено натежала от заплаха, за да бъде разредена от храстите в предния двор.

Безлунната нощ оставяше двора черен, почти като катран, но ДНК-то, което правеше Породата ненавистен, също така му даваше способността да вижда по-ясно от врага, който дебнеше в мрака с него.

Не беше Порода. Тарик можеше да подуши Порода от една миля разстояние. Но не беше и безобидна заплаха. Той можеше да усети опасността във въздуха, ставаща все по-силна с всеки миг.

Придвижвайки се под прикритието на купчината дървен материал, Тарик се промъкна по-близо до къщата. По-важно от откриването на заплахата бе да задържи Лира в къщата и в безопасност. Тя беше толкова дяволски борбена, че ако дори си помислеше, че някой е в задния й двор, щеше да излезе навън и да настоява за отговори, без да обръща внимание на опасността.

Мъжът мина покрай малката дървена арка, която държеше люлката пейка, предпазливо заобиколи лехата с цветя, в която Лира бе работила преди няколко дни, и се плъзна покрай оградата, която разделяше нейния имот от този на съседа й от другата страна.

Можеше да усети нарушителя. Сърбежът по тила му ставаше все по-настойчив с всеки изминал миг. Тарик спря, наведе се ниско до вечнозеления храст и отново огледа района.

Ето го и него. Свит отстрани до къщата и си проправяше път към верандата. Облечено изцяло в черно, копелето можеше да не бъде забелязано, ако Тарик не бе уловил движението на бялото на очите му.

Беше добър.

Породата го наблюдава, когато натрапникът се отправи към електрическата кутия отстрани на къщата. Прекалено дяволски добър. Тарик видя как едно малко фенерче изпусна тънък лъч светлина, докато нарушителят работеше.

Когато приключи, младият мъж бе готов да заложи резците си, че по някакъв начин системата за сигурност беше изключена. Лампите все още светеха и дори не бяха трепнали, когато захранването бе прекъснато. Но имаше някакво удовлетворение в начина, по който облечената в черно фигура се промъкна към задната врата.

Това не можеше да се случва.

Тарик се раздвижи бързо, вдигна пистолета и се прицели, но успя само да изругае, когато фигурата се обърна рязко и вдигна собственото си оръжие.

Породата се претърколи, когато чу свистенето на заглушения изстрел. Очаквайки — глупаво, може би — нападателят да се обърне и да побегне, той се изправи на колене и се прицели отново, само за да се строполи обратно върху мократа трева, в момента, в който пистолетът бе изритан от ръката му.

Младият мъж се извъртя настрани и скочи на крака. Кракът му полетя и улучи брадичката на другия. Чу изсумтяване от болка, когато нападателят отстъпи назад, размахвайки ръце, за да запази равновесие.

Тарик изтегли ножа от калъфа. Този път беше подготвен, когато другият мъж тръгна към него. Изрита пистолета от ръката му, завъртя се и нанесе мощен ритник в слънчевия му сплит. Изръмжа, когато се огледа и видя копелето да настъпва към него отново, също въоръжено с нож.

В този миг задната веранда се освети. Ярка светлина го заслепи за една ценна секунда, и в този момент нападателят направи своя ход. Болка прониза рамото на Тарик, когато ножът уцели белега му, миг преди да успее да отскочи назад.

Изстрел разкъса нощта. Звукът от мощната пушка накара и двамата мъже да спрат, дишайки тежко, преди нападателят да се обърне и да побегне.

— Мамка му — изръмжа Тарик и се спусна след него, но краката му се плъзнаха по калта, преди да намерят опора и да се затича.

Почти го бе хванал, по дяволите. Беше само на сантиметри от това да се хвърли към другия мъж и да го повали, когато още един безшумен изстрел изсвистя покрай главата му, и го накара да се наведе и да се хвърли настрани.

Звукът от автомобил изрева надолу по улицата и прониза нощта. Гумите изскърцаха, когато превозното средство спря рязко, чуха се високи, настоятелни гласове, след това се изстреля от предната част на къщата, докато Тарик тичаше да го зърне.

— Мамка му! Мамка му! — Проклятията му изпълниха нощта, когато черният седан, който естествено бе без номера, изрева далеч.

Нападателят беше добре обучен и очевидно бе дошъл с подкрепление. Подозрението, че е бил дресьорът, когото търсеше, изпълни съзнанието на Тарик. Но защо преследваше Лира? Мъжът бе достатъчно умен, достатъчно добре обучен, че никога не би могъл да сгреши коя къща да нападне.

На върха на това подозрение дойде мисълта, че той, ловецът, много лесно може да стане преследваният. И по всичко изглеждаше, че Лира е въвлечена в средата на войната, която се разиграваше между Съвета и техните вече свободни създания.

— Полицаите са на път — изкрещя Лира от задната врата. — Тарик, добре ли си?

Поне тя все още беше в къщата.

Ръмжене завибрира в гърдите му, когато се обърна и се затича обратно към двора, намирайки ножа и незаконната картечница по вече калната морава.

Задната врата беше отворена и Лира стоеше там, облечена в дълга нощница и подходящ халат, и стискаше шибаната пушка, сякаш тя можеше да я защити.

Тарик стисна зъби, щом чу сирените, виещи в далечината, и хукна към къщата.

— Не споменавай за мен, разбра ли? — нареди той, като спря пред нея и се взря в разширените й шокирани очи, когато тя примигна към него.

— Разбираш ли ме, Лира? — изсъска нетърпеливо. — Не ме споменавай. След като си тръгнат, аз ще се върна. Разбра ли?

Той се протегна да хване рамото й, но се отдръпна при вида на кръвта, стичаща се по ръката му. Мамка му, рамото му изгаряше.

— Ти си ранен. — Младата жена преглътна тежко.

Сирените се приближаваха.

— Лира. — Той се наведе по-близо, вдишвайки уханието й, страха й. — Чу ли ме?

— Да. Защо? — Гърдите й се повдигаха и спадаха буйно, бледите черти на лицето й подчертаваха огромните й тъмни очи.

— Ще ти обясня по-късно. Обещавам. — Тарик направи болезнена гримаса. — В момента, в който си тръгнат, аз ще се върна. Кълна се, Лира. Но не им казвай какво се е случило.

Прикритието му отиваше по дяволите, ако тя дори намекнеше за него. Полицията щеше да претърси дома му и той щеше да бъде принуден да им каже кой точно е. Тогава сбогом задача, сбогом дресьор.

Младата жена кимна бавно и погледна назад към къщата, когато звукът на сирените отекна около тях.

Тарик й отвърна с енергично движение, преди да се обърне и да изчезне в нощта. Раната на рамото му не беше опасна за живота, но черният седан, който потъна в нощта — да. Щеше да му се наложи първо за това да се погрижи.

Той се скри в къщата си, когато полицейските автомобили профучаха по улицата и спряха пред дома на Лира. Породата заключи вратата бързо, отне му няколко скъпоценни секунди да изхлузи ботушите си, преди да влезе в тъмната къща.

Какво, по дяволите, ставаше?

Той се съблече в пералното помещение, хвърли студените мокри дрехи в пералната машина, преди да вземе една чиста кърпа от скрина и да я обвие около рамото си. Проклетата кръв щеше да нацапа всичко.

Тарик се качи бързо по стълбите и премина през спалнята към банята, където можеше да се погрижи за рамото си.

Докато почистваше и зашиваше внимателно раната, той обмисляше изминалите събития, опитвайки се да намери смисъл в тях.

Защо някой се опитваше да проникне в къщата на Лира, когато бе ясно, че тя си е у дома? Обирджиите изчакваха, докато жертвите им си легнат да спят или излязат. Те не влизаха, докато лампите светят и със сигурност не се мотаеха наоколо, когато са били забелязани.

И не бяха толкова добре обучени, както очевидно бе нападателят на Лира. Това не беше опит за грабеж. Беше нападение. Защо някой ще иска да убие съседката му, освен ако не цели да се добере до него? Предупреждение? И ако беше онзи проклет дресьор, как, по дяволите, бе научил, че Тарик го преследва?

Той напои марлята със силен антисептик, преди да я постави върху зашитата рана и да я залепи надеждно.

След това се облече и зачака. Стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше и чакаше, докато полицаите разговарят с Лира, чудейки се дали ще се вслуша в предупреждението му. Молеше се да го стори. Но знаеше също така и че може би е по-добре, ако не го направи.