Да имаш за съсед Порода

Четвърта глава

Той беше Порода.

Лира отговори на въпросите, които полицаите й зададоха, попълни и подписа доклада и зачака нетърпеливо да си тръгнат.

Слава богу, че не се бе обадила на братята си, преди да грабне пушката и да хукне към задната врата. Дори не бе помислила за това. Беше гледала през прозореца на спалнята си, когато луната бе разкъсала един облак и бе осветила ясно хората, които се биеха в задния й двор. Бе разпознала Тарик незабавно.

Тарик Джордан беше Порода.

Лира бе видяла свирепия блясък в кехлибарените му очи, когато светлината ги освети, и прекалено дългите резци, когато бе изръмжал яростните си заповеди на задната веранда.

Имаше смисъл.

Трябваше да предположи от самото начало.

Той бе живял в къщата до нея в продължение на месеци. Очевидното му неудобство да върши неща, които повечето хора правят всеки ден през живота си, трябваше да й даде знак. Мрачните сенки в очите му също.

Неспособността му да коси трева би трябвало да й направи впечатление веднага. Всички мъже знаеха поне основното за подрязването.

Радостта, която бе открил в чаша прясно приготвено кафе и домашно приготвен хляб. Сякаш никога не бе опитвал нещо по-вкусно преди.

Тя го бе помислила за компютърен маниак. Но мъжът, който се биеше в задния й двор, не бе компютърен маниак. Той й напомняше за братята й, трениращи таекуондо, което бяха научили в армията. Напомняше й за животно, ръмженето му отекваше из двора, докато се биеше с човека, който се опитваше да я ограби.

Трябваше да разбере.

Лира бе следила всяка новина и всеки репортаж за Породите, точно когато братята й се бяха присъединили към мисиите преди няколко години за спасяването им. Те й бяха разказвали истории за дрипавите, освирепели мъже и жени, които се бяха преместили от лабораториите в основната база на Котешките породи, Убежището.

Хора, полумъртви, измъчвани, белязани, но с очите на убийци. Хора, които бавно са били превръщани в животни — машини за убиване и нищо повече.

— Няма нищо друго, което можем да направим, г-це Мейсън. — Офицерът пое доклада й, когато тя подписа съответния ред. — Обадихме се на вашата охранителна фирма и те ще бъдат тук утре, за да ремонтират системата.

— Благодаря ви, офицер Робъртс. — Лира се усмихна учтиво, докато му подаваше документите, като й се искаше по-скоро да напуснат дома й.

— Ние ще тръгваме сега — кимна той с уважение.

Това бе въпрос на време.

Тя ги съпроводи до вратата, затвори и заключи, преди да обуе краката си в един чифт маратонки и зачака нетърпеливо да излязат на пътя.

В мига, в който колата пое надолу по улицата, тя грабна ключовете си, отвори вратата и излезе на верандата. Затвори бързо и хукна през дъжда към къщата на Тарик.

Искаше отговори сега. Не когато той решеше да й ги даде.

Изплашен вик се откъсна от устните й, когато мина покрай едно от вечнозелените дръвчета в двора му и беше уловена изотзад, и една длан запуши устата й.

Твърдата ръка, обвита около кръста й — топла и мускулеста — почти я вдигна от земята, когато Тарик се отправи бързо към къщата си.

— Кой би предположил, че ще направиш нещо толкова глупаво? — Гласът му бе едно силно и опасно ръмжене в ухото й, когато бутна Лира през вратата на всекидневната и я затвори с трясък. — Казах ти да останеш, където си, Лира.

Мъжът я пусна бързо и дръпна резетата на вратата, преди да натисне кода на таблото за защита до нея.

— Ти беше прекалено бавен — отсече тя. — Какво, по дяволите, се случи тази вечер?

Младата жена се обърна към него яростно, с намерение да го порицае остро за събитията преди няколко часа. Очите й се разшириха обаче, когато зърна бледото му лице и окървавената превръзка.

— Добре ли си? — Тя се протегна и пръстите й докоснаха твърдата, потъмняла от слънцето плът точно под бинта.

— Ще оживея — изсумтя той. — И престани да се опитваш да ме разсееш. Казах ти да останеш, където си.

Очите му блестяха със заплашителен златен цвят на слабата светлина в закритата с плътни завеси всекидневна.

— Не се подчинявам особено добре на чужди заповеди. — Лира облиза нервно сухите си устни. — А и ми писна да чакам.

— Полицаите едва завиха зад ъгъла, Лира. — Тарик прокара пръсти през влажната си коса с грубо нетърпение. — Бях тръгнал към теб.

Гласът му беше станал по-нежен, макар й не толкова, докато гледаше надолу към нея. За миг изражението му се смекчи и след това възвърна свирепостта си отново.

— Ти можеш да докараш един зрял мъж до пиянство — изръмжа най-сетне, преди да се обърне и да закрачи из къщата. — Хайде, имам нужда от кафе.

— Знаеш ли как да го приготвиш? — Лира го последва живо и въпросът се откъсна от устните й, преди да успее да го спре.

— Не, по дяволите. Но съм дяволски отчаян — изръмжа Тарик нетърпеливо, а гласът му бе груб.

— Тогава не докосвай каната за кафе, защото аз също искам малко.

Тя мина бързо пред него, преди да замръзне в средата на безупречно чистата кухня.

— Добре, направи го. — Той мина покрай нея към вратата, където плочките блестяха мъждиво, миризмата на дезинфектант тежеше във въздуха.

— Какво правиш? — Лира почти се страхуваше да докосне нещо. Всичко беше едва ли не стерилно чисто.

— Кръв — изсумтя Тарик. — Не искам да оцвети плочките.

Той коленичи на пода с дебела кърпа в ръце и избърса локвата от почистващия препарат, който бе излял там.

Братята й, благословени да са сърцата им, щяха да изчакат тя да дойде, за да се опита да го почисти. Лира се съмняваше, че са почиствали нещо друго, освен оръжията си, които търкаха по всяко време. Мърлячи.

— Някога готвил ли си в тази кухня? — попита го тя нервно, като се отправи към шкафа и поставената на него кафемашина.

— Преди да се заема с готвене, трябва да знам как се прави — изсумтя Тарик, работейки върху пода с праволинейна сила. — Ще се науча рано или късно.

Лира претърси шкафовете, докато не намери торбичка предварително смляно кафе и две чаши.

Терминът „празни шкафове“ определено бе приложим за този мъж.

— Какво ядеш? — Тишината стана задушаваща, когато той се изправи на крака, за да я погледне как отмерва кафето в цедката с присвити очи.

— Ям — изръмжа най-сетне Тарик, като прекоси кухнята и отиде към късия коридор.

Няколко секунди по-късно тя чу течаща вода на мивката, а след това по-силен поток, сякаш в пералнята.

Младият мъж се върна в кухнята след минута, когато Лира проверяваше хладилника.

Сирене. Глупости. Шунка. Гадост.

— Не всички са чревоугодници — изсумтя той, отиде до шкафа над печката и извади хляба, който тя му бе дала този следобед.

Нямаше и следа от канелените франзели. Беше останал само половината от белия хляб и може би една трета от банановия с ядки. Лира провери фризера и въздъхна. Той сигурно гладуваше. Едро тяло като неговото изискваше енергия.

— Какво се случи тази вечер? — попита го тя, когато се премести отново до кафемашината и наля две чаши от тъмната течност.

— Някой се опита да проникне в къщата ти и аз го хванах. — Тарик сви рамене, гласът му бе хладен, когато пое чашата от нея.

— Да. — Тя повярва това. — Добре. Значи мога да се прибера вкъщи и да се обадя на татко и тримата ми братя, бивши войници от Специалните части, и да им кажа какво се е случило. Не би трябвало да навреди, ако това е всичко.

Тарик спря, погледът му се обърна отново към нея за един дълъг миг, преди да отпие от чашата.

Лира смяташе, че нищо на този свят не би могло да отвлече ума му от кафето в ръцете му.

— Бивши войници от Специалните части, а? — Той въздъхна тежко и поклати глава с уморено одобрение.

— Да, такива са — кимна тя подигравателно. — Оттеглиха се преди пет години. Те дори са били част от кампанията за освобождаване на Породите, която се проведе точно след като основния Прайд обяви своето съществуване.

Изражението му сякаш притихна, изстина и стана далечно.

— Знам, че си Порода, Тарик. — Лира не си играеше игри с него. Мразеше, когато си играят с нея. — Кажи ми какво става.

Той направи непроницаема гримаса, преди да вдигне чашата си и се настани на стола до кухненската маса, сякаш поставяше дистанция между тях.

Младата жена го последва.

Тарик обърна глава и я погледна, когато тя се облегна на плота срещу него и зачака. Освен уредите, кухнята беше празна. Нямаше безпорядък. Нямаше хаос или украшения. Всекидневната беше същата, доколкото си спомняше. Сякаш той още не бе решил достатъчно кой е, за да маркира дома си с онези неща, които го определят. Освен ако…

— Купи ли къщата? — попита го тогава.

По лицето му премина изненада.

— Моя е. — Той кимна, преди да отпие от кафето си. — Какво общо има това с всичко?

Нищо, с изключение на мисълта за тръгването му, която я притесняваше. Добре, той нямаше интерес към нея, освен към хляба и кафето й, но тя го харесваше. Най-малкото не бе отегчителен.

— Нищо — сви рамене тя най-сетне. За щастие беше облечена в плътен фланелен халат, а не един от по-тънките, които притежаваше, онези, които показваха ясно твърдите й зърна и правеха невъзможно прикриването на отклика й към Тарик. Точно това я вбесяваше толкова много у него. Тарик беше единственият мъж от години, който наистина я интересуваше, а той изглежда напълно бе забравил за нея като за жена.

Това беше гадно.

— Все още не си ми казал какво се случи тази вечер? — напомни му най-накрая Лира. — Бях достатъчно търпелива, Тарик.

Мъжът изсумтя при изказването й.

— Да, видях това, докато тичаше през дъжда.

Той пое дълбоко дъх, направи гримаса и се раздвижи неспокойно в стола си. Ръката му потърка рамото му точно под превръзката, сякаш това щеше да отстрани болката.

Лира страдаше заради него, заради тази рана. Гледката на кръвта му по-рано, бе накарала коленете й да омекнат и я бе изпълнила със страх, който младата жена не бе очаквала. Той беше ранен. Докато тя се бе занимавала с полицаите и бе попълвала тъпия доклад, всичко, за което можеше да мисли, бе колко сериозно може да е ранен.

— Не знам — отговори най-сетне Тарик, взирайки се в нея прямо. — Разбрах, че има някой отвън. Последвах го. Хванах го да бърника в електрическата кутия и се опита да влезе през задната врата, когато се опитах да го спра. — Той прокара пръсти през косата си отново, отстранявайки тъмнозлатистите кичури от лицето си. — Но не вярвам, че е дошъл за телевизора ти.

На Лира не й хареса как прозвуча това.

— Охранителната компания каза, че алармата не може да бъде деактивирана от електрическата кутия. Че има резервно…

— Може да стане. — Той сви рамене сериозно. — Твоята система е жилищна. Има своите недостатъци. Ще ти взема нова утре.

— Не съм искала от теб да правиш нещо. — Започваше да й писва от тази игра на котка и мишка. — Искам да знам какво, по дяволите, става. Всеки умен крадец би побягнал, когато го забележат. Този човек не побягна. Защо?

— Не знам. Надявах се ти да знаеш. — Това не беше лъжа.

Той се взираше в нея, необикновените му очи бяха потъмнели, с натежали клепачи… Лира преглътна тежко. Това, което блестеше в златистите дълбини, не беше страст. Мъже като него се увличаха по малки счетоводителки.

Тя пое дъх дълбоко и накъсано, прокарвайки език по сухите си устни. Тарик проследи движението, а погледът му се нажежи.

Добре. Това беше доста странно. Тя можеше да разбере горещината, която се надигаше в самата нея, но той? Защо? Да не би да харесваше фланеления плат или нещо такова?

— Добре. Тогава не е голяма работа. — Лира скръсти ръце на гърдите си само за да бъде сигурна, че той не може да види зърната й, изпъкнали под дрехата. — Просто ще се прибера вкъщи…

— Не и тази нощ. — Гласът му стана по-мрачен и по-дълбок. — Не е безопасно, докато охранителната ти система е изключена. Можеш да останеш тук или се обади на братята си. От теб зависи.

— Мога да се грижа за себе си. — Тя се изправи сковано, когато застана пред него.

Той стана от стола си. Внезапно започна да изглежда по-силен, по-широкоплещест, по-ожесточен, когато се намръщи към нея.

— Казах, че можеш да останеш тук или да се обадиш на братята си. Не съм ти давал никакви други възможности за избор. — В гласа му отекна ръмжене, а очите му сякаш светеха от арогантно намерение.

— Не съм ти искала позволение за каквото и да е било, Тарик. — Лира нямаше намерение да се преклони покорно пред него. — Не се нуждая от пазач.

Челюстта му се стегна от ярост, а устните му изтъняха, когато се вторачи в нея.

И това наистина не трябваше да я развълнува още повече. Но го стори. Тя можеше да усети как влагата й се събира, натрупва се и се излива по чувствителните гънки между бедрата й. Чувстваше гърдите си по-тежки, подути и прекалено чувствителни.

Тарик също не изглеждаше особено незаинтересован.

Погледът на младата жена трепна надолу, а лицето й пламна, преди да го повдигне отново.

Той изпълваше прилепналите дънки до пръсване, макар да се държеше, все едно нищо особено не се е случило.

За капак, не бе пропуснал посоката на погледа й.

— Не ме предизвиквай, Лира — предупреди я неочаквано, гласът му подразни чувствителните й нервни окончания. — Самокотролът ми е изчерпан за тази нощ. Или се обади на братята си, или закарай сладкия си задник горе в свободната стая, в противен случай ще се озовеш по гръб в моето легло. Изборът е твой. Това са единствените останали възможности. Решавай.