Девицата и звярът

Глава двайсет и първа

Мариса не можеше да се съсредоточи: убоде се със сребърната игла за втори път през последните десет минути. Остави ръкоделието настрани, стана от удобния си стол и пъхна наранения пръст в устата си.

Разходи се из малката стая. Тук бе нейното светилище, единственото място, където можеше наистина да остане сама, когато имаше нужда от това.

Или поне така беше преди.

Дори и тук, сама, в мислите си тя бе обградена от хора, и особено един човек тормозеше ума й. Толкова много неща се бяха случили през седмиците след тяхното пристигане в новопостроения Фиц Хол, разположен в красивата долина на река Ус.

Между нея и Камерън се бяха установили ледено любезни резервирани отношения. Това бе нейно дело, призна пред себе си тя. Бе отвърнала на резервираността на съпруга си с любезност и спокойствие, заклевайки се да го накара да забрави другата жена. Сега вече вярваше в непрекъснатите забележки на баба си за горещата кръв на рода Фицджералд. Само от нея зависеше да накара Камерън никога да не съжалява, че се е съгласил да се ожени за нея. Тя трябваше да вярва, че е в състояние постепенно да спечели любовта му.

Не можеше да забрави как се бе чувствала с него, как бе сляла тялото си с неговото. Именно този спомен, заедно със студенината на Кам след това, бе постоянно в ума й. Погледът й го търсеше, питайки го мислено «защо», тъй като устните й не можеха да произнесат въпроса. Дори да бе прочел безгласното послание в очите й, той го бе оставил без отговор, преструвайки се, че между тях не се е променило нищо. А не беше така.

Изглежда, нещата се променяха и за братовчедка й и Джейми Ковингтън. Мариса се радваше на новопоявилия се блясък в златистокафявите очи на Браяна — поглед, изпълнен с топлота, която излъчваше някаква меланхолия винаги, щом Браяна бе с Джейми. Браяна се смееше повече. В гардероба й започнаха да се промъкват и други цветове освен траурните. Точно този ден тя дори се бе съгласила да излезе на езда сама с Джейми.

Мариса харесваше Джейми Ковингтън. Той беше интелигентен, имаше добри обноски и достойнство, което внушаваше спокойствие.

В този миг обаче Мариса чувстваше всичко друго, но не и спокойствие. Тя бе неспокойна, прекалено неспокойна, за да седи тук и да бродира. Една разходка из имението би й се отразила по-добре, отколкото да остане затворена и в уединение.

Само след няколко мига Мариса вече се наслаждаваше на топлото слънце навън. Запъти се към доскоро занемарената ябълкова градина. Внезапно усети, че настръхва. Спря и вдигна очи към прозорците на горния етаж.

Някой се взираше в нея. Тя разпозна тъмно-златистата коса и черната превръзка на окото и усети, че сърцето й започва да бие по-силно.

— Камерън!

Дори само прошепнато, името му изпълни целия свят.

Кам наблюдаваше как Мариса бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Фиц Хол, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля той бе граф Деран, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.

Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание, му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше. Широкия двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат Кенет; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от Дънкан; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга; отвътре пишеше на келтски: «Моето си е мое».

Неговата съпруга.

Неговата жена.

Неговата любов.

Кам отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Мариса го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Фиц Хол. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.

Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Мариса бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.

Любовта му обаче бе още по-силна.

Браяна бе щастлива, че прие предложението на Джейми да пояздят из имението. Бяха отминали руините на стария замък, разположен на около миля от новия дом. Замъкът бе подложен на оръдеен обстрел по време на гражданската война и от него не бе останало нищо, с изключение на няколко безредно пръснати купчини камъни. Един от братовчедите й, братът на Мариса, бе загинал тук, защитавайки родния си дом. По пътя от Фиц Хол бяха видели и руините на друга роялистка крепост, замъка Гудрич, бившия дом на Толбътови, графовете на Шрусбъри. И него Републиката бе превърнала в развалини. Също като стария Фиц Хол той бе паметник на роялистката кауза, някога сигурен бастион срещу уелските конници.

Лъкатушещият път ги преведе през обширни равнини и хълмове. Говеда и овце пасяха мирно там, където доскоро армиите бяха сеели смърт и разрушение. Тази земя бе в кръвта на братовчедка й, Браяна го знаеше. Тя се намираше недалеч от Уелс, където някога общият им прадядо бе пресичал границата и бе ухажвал английската си любима.

Яздеха в спокойно мълчание, от време на време минаваха покрай селяни, които работеха на полето. Джейми пое по-една пътека, която постепенно ги изведе до уединено поточе, приток на река Ус. Спряха да напоят конете.

Джейми скочи от жребеца си и помогна на Браяна да слезе. За първи път от нощта на бала оставаха сами. Докато сваляше стройното й тяло от седлото, Джейми срещна очите й.

Тя първа отмести поглед, стъпи на земята и тръгна към потока. Свали ръкавиците си и се наведе, загреба с шепи и отпи от ледената вода.

Джейми я гледаше, застанал само на две крачки от нея. Тя бе като сърна на горска поляна, готова да избяга.

— Миледи — започна той и пристъпи към нея.

Браяна се изправи бързо, очите й се разшириха от страх.

— Трябва да се връщаме — каза тя и сведе очи.

Джейми я хвана за китката.

— Не — каза той твърдо. — Не трябва.

— Моля ви — рече Браяна, — пуснете ме.

— Не мога — каза Джейми, без да пуска ръката й.

— Трябва — умоляваше го тя.

— Ако го направя, ще ми обещаете ли да ме изслушате?

Браяна обмисли молбата му за миг. Не можеше да избяга от него, знаеше това, и страхът от мъжкия му гняв при евентуалния й отказ я накара да вземе решение.

— Имате думата ми — съгласи се тя.

— В такъв случай нека поседнем — предложи той и я поведе към един голям дъб.

Браяна седна в гъстата трева, като разпростря полите около себе си, стисна ръце в скута си и сведе очи.

Джейми усещаше, че тя ужасно се бои от него, макар и да не можеше да открие причината за това. Искаше само да й обясни какво чувства.

Очите им се срещнаха и той онемя.

Страхът на Браяна се разпръсна, когато видя колебанието и липсата на увереност в кафявите му очи. Тя се отпусна, защото разбра, че Джейми няма да я нарани.

— Какво искате да ми кажете?

Джейми коленичи пред нея и хвана едната й ръка. Пое дълбоко въздух и заговори преди куражът му да го е напуснал.

— Моля ви да станете моя съпруга.

— Съпруга? — възкликна Браяна.

— Да — потвърди Джейми. — Зная, изключително дръзко е от моя страна дори да мисля, че дама с вашия произход и възпитание би избрала мъж като мен, но — той повдигна брадичката й, тъй че да може да я гледа в очите, докато се изповядва, — аз ви обичам.

Браяна бе смаяна. Обяснението в любов бе най-малкото, което очакваше. А брак? Не знаеше дали изобщо би могла да поеме отново този риск, независимо от чувствата си, а тя наистина харесваше Джейми Ковингтън. Дали това бе любов, или не, тя не можеше да каже със сигурност — или поне не можеше да го признае в момента.

Джейми възприе нежеланието й да говори като знак, че е обидена от думите му.

— Простете ми за ненавременните думи, миледи — успя да промълви той. — Моля, забравете, че изобщо съм ги казал.

Браяна забеляза болката в очите му. Сърцето й се устреми към него, тя протегна ръце и когато той понечи да се изправи, го спря и нежно каза:

— Почакайте!

Джейми, чиято гордост бе наранена от онова, което смяташе за извършена от самия него глупост, попита:

— Защо? — Мили Боже, как бе могъл да извърши такава колосална глупост!

— Не е така, както може би си мислите.

— А каква е истината, миледи?

Браяна докосна бузата му с нежна милувка. За първи път съзнателно поемаше инициативата в отношенията си с мъж.

— Произходът ми няма нищо общо с нежеланието ми.

Джейми помисли, че Браяна просто проявява любезност.

— Оценявам милата ви лъжа.

— Не ви лъжа — възпротиви се тя.

— Както кажете — упорито заяви той.

Тя стисна кръстчето, което носеше на шията си.

— Кълна се във вярата си, че произходът ви няма нищо общо с решението ми да не се омъжвам никога повече.

В златистокафявите й очи грееше истината.

— В такъв случай проблемът е в религиозните ни различия, така ли?

Искаше й се да може да използва този отговор. Тя принадлежеше по рождение към старата вяра, но не бе фанатично религиозна и нетолерантна към вярванията на другите.

— Не — промълви тя.

Джейми докосна черната й вълнена риза.

— Все още ли го обичате?

— Донал ли? — възкликна Браяна. — Мислите, че съм го обичала? — Насъбралите се ярост и болка я разкъсваха. Сълзи бликнаха от очите й, заплашвайки да облеят страните й. Беше толкова уморена да се преструва, че бракът й е бил такъв, какъвто трябва. Толкова уморена да пази паметта на мъжа, който я бе насилвал. — Нека ме съди Бог — каза тя, хлипайки, — но аз ненавиждах Донал Макбрайд. Чувате ли ме? Мразех го! — Тя притисна ръце към лицето си, за да скрие сълзите, бликнали от очите й.

Джейми бе зашеметен и от силата на думите й, и от гнева й. Грабна я и я запрегръща. Тя плачеше.

— Тихо, обич моя — нежно каза той, — всичко ще се оправи. — Галеше гърба й, опитвайки се да я успокои.

Искрената му топлота и загриженост проникнаха през болката и отчаянието, в които бе изпаднала. Той бе мъж, чиито ръце я закриляха, вместо да й причиняват страдание. Той бе мъж, чиито думи я успокояваха, вместо да я обиждат.

И в този миг в ума й се роди светкавично решение.

— Люби ме — прошепна тя, преди куражът й да изчезне.

Джейми замръзна. Правилно ли бе чул? Навярно бе чул във въображението си онова, което му се искаше.

Браяна отпусна главата си назад и го погледна в очите.

— Моля те, люби ме, Джейми — умоляваше го тя, предлагайки му свенливо устните си.

Устата на Джейми срещна нейната в страстна целувка. Той я желаеше, но бе сигурен, че тя ще съжалява за това, което са направили, без да са венчани.

— Не трябва, обич моя — възпротиви се той. — Мога да почакам, докато…

Браяна чу думите му, откъсна устните си от неговите, постави показалеца си върху устата му и не му позволи да продължи.

— Шшт — каза тя. Не искаше да го слуша. Те не можеха да се оженят. Но навярно би могла да изличи спомена за омразния допир на съпруга си с докосването на Джейми. Да замени ужасната болка с нещо по-нежно.

Знаеше, че си позволява плътско наслаждение с мъж, за когото не е венчана, и по този начин съзнателно извършва грях, но приемаше това; мислеше си, че не би могло да е по-лошо от бруталното използване на тялото й от Донал. Каквото и наказание да заслужеше, щеше да го направи.

Но трябваше да стане сега, преди смелостта да я напусне.

Джейми, чието сърце биеше все по-бързо, мина зад нея, развърза роклята й и докосна с устни малкото й дупе. Браяна потръпна. Той съблече дрехата от раменете й.

След няколко мига Браяна остана само по долната си риза и чорапите си, а дрехите на Джейми лежаха преметнати върху един от по-ниските клони на дървото, заедно с нейната рокля и няколко фусти.

Бузите на Браяна се изчервиха, когато извърна глава и видя, че Джейми е съвсем близо до нея. Тялото на Донал беше огромно и едро, покрито с тъмни косми; снагата на Джейми бе по-стройна, с гладки гърди. Тя затвори очи и се помоли да не съжалява за това, което щеше да извърши. Оставяше вярата си в ръцете на Джейми.

Той се наведе, впил поглед в нея. Дланите й бяха свити в юмруци; очите й бяха плътно затворени, сякаш не искаше да гледа, сякаш изпитваше страх. Той постави ръка на шията й. Тялото й бе сковано, сякаш очакваше удар.

— Браяна — прошепна той, — погледни ме.

Очите й се отвориха бавно.

— Няма да те нараня — обеща той и секунда по-късно усети как тялото й се отпуска до неговото. Този път той затвори очите й с целувките си, докосвайки с устни клепките, бузите и извивката на брадичката й. Целуна я по устата, отначало нежно, а сетне с все по-усилваща се страст. Показа й каква трябва да бъде целувката — дълбоко, взаимно споделяне на плът и вкус. Когато се откъсна от устните й, Браяна дишаше толкова учестено, колкото и той. Събличайки ризата си, тя оголи малките си гърди. Обхващайки ги с ръце, той ги целуна. Можеше да усети възбудата на собственото си тяло, втвърдяването на плътта си в очакване на срещата с нейната.

Протегна лявата си ръка и вплете пръстите си с нейните.

— Толкова си красива, макар сигурно да го разбираш всеки път, щом погледнеш в огледалото — каза той. Гласът му беше станал дрезгав от нарастващото му желание.

Донал никога не й бе казвал, че е красива. Единственото, което казваше, и то често, бе, че е «студена кучка, която може да смрази топките и на самия дявол». Донал никога не я бе докосвал с нежност като Джейми, нито пък е обожанието на мъж, който цени, а не граби.

Усети в стомаха си лек трепет на непозната топлота и премигна от изненада. Лявата й ръка се протегна към Джейми. Пръстите й се впиха в гърба му и го притиснаха още по-близо. Успокоена от бавните му движения, Браяна се отпусна. Изглеждаше, че не бърза да проникне в плътта й, и тя му бе благодарна за това. Птици чирикаха около тях. Отваряйки очи, тя зърна малко зайче, което хрупаше доволно тревата само на няколко крачки от тях. То вдигна глава и я погледна, после избяга с подскоци.

Джейми проследи погледа й и се засмя на подскачащия заек.

Браяна незабавно насочи вниманието си отново към Джейми, озадачена, че един мъж, готов да проникне в жена, може въпреки това да намери нещо смешно в лудориите на горското създание.

— О, Джейми! — каза тя, предлагайки му устните си.

Той разбра знака й, плъзна езика си между разтворените й устни, дръпна ризата й и се намести между бедрата й.

Браяна усети твърдостта на притиснатия му до нея член и неволно се напрегна. Той влезе в нея бавно. След като не последва болка, тя се отпусна.

Джейми продължи предпазливо, навлизайки все по-дълбоко, докато не проникна докрай във влажното убежище на плътта й. Обърканост и спокойствие се смесиха в душата му и се възнесоха във висините на любовта.

Браяна дишаше тежко, легнала до мъжа, който й бе разкрил пътя към удоволствието. В този миг нямаше добро и зло, начало и край. Единствено щастие, каквото не бе изпитвала досега, нито пък бе очаквала. Ценеше тези откраднати часове, защото Джейми й бе поднесъл дар с рядка стойност — чувство на гордост от самата нея като жена. Но колкото и да й се искаше да продължи да изпитва тези нови усещания, знаеше, че всичко е свършило.

Възвърна здравия си разум, а с него и вродената си скромност, отдръпна се от Джейми и се протегна за дрехите си. Обърна се с гръб към Джейми и бързо се облече.

— Трябва да се върнем преди да се притеснят, че сме се загубили или че ни се е случило нещо по-лошо.

Джейми се облече колкото можеше по-бързо, неспособен да потисне усмивката си. В сърцето си той вече гледаше на нея като на своя жена; тук, в това мирно убежище на Божието благоволение, те бяха дали тържествения си обет с любовта, която бяха споделили. Искаше да й обясни, че за него това е свещен договор.

— Ще ми помогнеш ли с роклята? — попита тя все още с гръб към него, и той бе очарован от напевния й глас.

Той стегна здраво и завърза панделките, заобиколи я, падна на колене, взе ръката й и я целуна.

— Аз, Джейми Ковингтън — закле се той, — взимам лейди Браяна О’Далей за моя законна жена пред Всемогъщия Бог. Отказвам се от всички други, според Божиите закони, докато съм жив.

Сълзи изпълниха очите на Браяна при прочувствената клетва на Джейми. Тя означаваше за нея повече, отколкото би могла да му каже. Само да можеше да повтори думите му — защото в сърцето и душата си тя ги бе приела.

— Джейми…

— Сега е мой ред да ти кажа да мълчиш, обич моя — отвърна той, като стана — Просто трябваше да разбереш какво означава това за мен, да разбереш, че любовта ми е истинска. Това не беше задоволяване на суетата ми, за да мога да се хваля на всички със завоеванието си. Това беше най-добрият начин да ти покажа какво чувствам. Знак за любовта ми, ако искаш да го наречеш така. Аз съм беден на думи, Браяна, за разлика от повечето мъже в двора.

— Които скриват лъжите си в красиви думи без покритие — каза твърдо тя. — Оценявам твоята честност, Джейми.

Да можеше и тя да е толкова честна с него. Браяна вярваше в любовта му и поради това не можеше да го обрече на живот с безплодна жена. Той бе добър мъж и заслужаваше истинска жена, истински брак.

— Ела — каза тя, прекъсвайки разговора, — не бива да се бавим повече.

— Но ще довършим този разговор — каза Джейми, докато й помагаше да се качи на седлото.

— Да, по-късно — отвърна Браяна, запазвайки за себе си мисълта, че за тях няма да има «по-късно».

Мариса се разхождаше в градината на Фиц Хол, когато видя голямата група конници, които идваха към имението. Все още бяха твърде далеч, за да ги разпознае, но веднага застана нащрек. Не можеше да е уелският й братовчед. Неотдавна бе поканила Рейвънсмур и семейството му да я посетят, когато желаят, защото смяташе, че ще останат тук с Кам няколко месеца. Но тези конници идваха от съвсем друга посока.

Слънцето огря дрехите на мъжа, който яздеше начело. Дори и от това разстояние Мариса видя, че е с шотландско наметало. Навярно беше някой от семейството на Камерън.

Повдигайки полите си, Мариса се затича към дома, без да я интересува, че постъпката й е по-подходяща за някоя весела селска кокетка, а не за благородница; толкова голямо беше желанието й да посрещне гостите.

От прозореца си Кам видя как жена му тича през тревата. Страхувайки се, че е в опасност, той грабна камата и бастуна си, втурна се навън и едва не се сблъска с Кендъл, който влизаше в стаята.

— Простете, милорд — извини се Кендъл, — помислих, че трябва да ви съобщя за група конници, която приближава насам.

Това обясни защо Мариса толкова бързаше да се върне у дома. Кам се поуспокои и отпусна камата.

— Знаете ли кои са?

— Не, милорд — отвърна Кендъл.

— Колко са?

— Седем или осем, милорд. — Кендъл излезе след Камерън от спалнята и заедно с него се спусна по стълбите. — С тях има поне две жени и може би едно дете.

Тези новини го ободриха. Никой, който възнамерява да атакува, нямаше да води със себе си жени и деца. Най-вероятно това бе посещение от някое съседско семейство.

— Къде е господин Ковингтън? — попита Кам.

— Излезе на езда с братовчедката на графинята, милорд.

— Бих искал да го видя, щом се върне — каза Кам. Спря пред вратата и пое дълбоко дъх. Трябваше да преодолее още една преграда. Да пренебрегне гостите би означавало да не изпълни задълженията си на домакин.

Излезе навън; Мариса идваше към него, като прескачаше широките тухлени стъпала. Слънцето целуваше страните и пищните й кестеняви коси. Изглеждаше чудесно: като младо, неопитно селско момиче; искаше му се да я грабне, да я отнесе в най-близкото легло и да я люби дълго и бавно, да съблече роклята от великолепното й тяло, да усеща в ръцете си тежестта на едрите й гърди и да ги опитва с устните си.

Точно това искаше.

Но щеше да остане неподвижен, да заключи здраво копнежите в себе си, далеч от презрение и присмех.

— Изглежда, че ще имаме компания — каза Кам хладно.

Мариса спря, едва поемайки дъх.

— Така изглежда — успя да произнесе тя най-после. — И носят цветовете на вашия род, милорд.

Той отбеляза първо последната част от изречението — за пореден път си говореха официално. Сетне попита:

— Цветовете на моя род, казвате?

— Да.

Чаткането на копитата се приближаваше.

— Мъжът, който язди пръв, носи родовите ви цветове.

Леден ужас се плъзна по кожата на Камерън.

Мариса видя, ме ръката му стисва дръжката на бастуна. Изглеждаше сякаш не е човек от плът и кръв, а изваяние от мрамор.

Залаяха кучета, пръснаха се домашни птици, зацвилиха коне.

Мариса отмести погледа си от съпруга си към групата, която спря само на няколко крачки пред тях. От устата на мъжа й се чу тихо проклятие на келтски. Ругатнята прозвуча грубо и горчиво. С крайчеца на окото си тя зърна, че неколцина от прислужниците й са застанали до каменната алея с приготвени пистолети; други двама бяха въоръжени със смъртоносни далекобойни лъкове.

Кам се приближи и застана до нея. Студеният му тон бе в контраст с топлото лятното слънце.

— Изглежда, миледи, че имаме честа да сме посетени от граф Тейрн, моя баща, и неговата красива съпруга, майка ми.

Глава двайсет и втора

Мариса пое дълбоко дъх, стресната от грубата студенина на думите, изречени от съпруга й. Какво ли се бе случило между него и семейството му? Погледът й бе привлечен от висок брадат мъж, който скочи от едър пъстър кон.

— Значи това е новата ми дъщеря — произнесе той сърдечно. Шотландският му акцент бе по-силен от този на сина му. — За каква прелестна девойка си се венчал, Камерън! — И с тези думи Ангъс Бюканън се наведе, прегърна младата си снаха и я вдигна от земята. После я пусна, прегърна сина си и го потупа сърдечно по широкия гръб.

Докато баща и син се прегръщаха, Мариса хвърли поглед на жената, която все още седеше на кафявия си кон високо над нея. Тя бе невероятно красива, макар и далеч не млада; просто с онази прелест, която времето никога не може да заличи. Очите й бяха същите като на Камерън, дълбоки и езерно-сини, косата й имаше същия цвят на старо злато.

— Добре дошли във Фиц Хол, миледи — произнесе Мариса, после погледна граф Тейрн. — Добре дошъл и на вас, милорд.

— Да — повтори Кам, — добре дошли, наистина.

Мариса пак вдигна глава към красивата руса гостенка и видя в очите й неизмерима тъга. Синът й не й се радваше. Сините очи молеха за малко топлота, за мъничко искрено гостоприемство зад твърдостта на Кам.

Ангъс разбра отчаяния копнеж по обичта на Кам в очите на жена си. Най-малкият му син все още не бе забравил, не бе простил несъзнателната жестокост на майка си. Той остави Камерън, върна се при жена си и й помогна да слезе от коня, като тихо прошепна на ухото й:

— Бъдете търпелива, обич моя.

Алана Бюканън тръгна със съвършена грация по каменната алея към сина си и неговата съпруга. Усмихна се и се наведе, за да целуне Мариса по двете бузи.

— Ангъс е прав, вие сте прелестна девойка. Синът ми е намерил щастието си.

— Но не и благодарение на вас — каза тихо Кам.

Горчивината в гласа му накара Мариса да потрепери. Тя чу как шотландската графиня пое дълбоко дъх при острите думи на сина си.

— Камерън — изръмжа предупредително Ангъс.

— Не — отвърна Алана, като постави ръката си върху лакътя на мъжа си. В думите й се просмукваше болка. — Камерън казва истината.

— Истина или не — рече Мариса, — смятам, че е най-добре да влезем вътре. — Мариса забеляза, че Камерън все още не е докоснал жената, чиято красота бе наследил. — Сигурно сте уморени след дългото пътуване.

— Един момент — прекъсна я Ангъс и отиде до една дребна жена, седяща между двама тежко въоръжени конници. Тя му подаде нещо изпод наметалото си и когато той се обърна, Мариса видя, че държи малко момиченце, лапнало палеца си. Ангъс отнесе детето до мястото, където чакаха жена му, синът му и снаха му.

Алана успя да се усмихне сърдечно.

Мариса погледна детето. Нямаше никакво съмнение, ме малкото момиченце е на Камерън. Вродената гордост на рода Фицджералд й помогна да преодолее шока от сблъсъка с миналото на съпруга си.

Тръпка премина и през тялото на Кам. Сякаш гледаше в огледало, огледало, което отразяваше онова, което някога е бил. Нямаше никакъв физически белег за жената, която бе родила детето; то приличаше само на него, сякаш родено като Атина от Зевс.

— Елзбет — каза той развълнуван и дори уплашен да не би любимата му дъщеря да го отблъсне.

— Татко? — попита Елзбет с тънкото си гласче и протегна закръглените си ръчички.

— Да, това съм аз — отвърна Кам, без да знае точно какво да направи.

— Тогава се дръж като баща — настоя Ангъс, подаде детето на Кам и взе от ръката му бастуна.

Кам пое дъщеря си, полюлявайки я в лявата си ръка. Елзбет обви малките си ръчички около шията му и се притисна към него, сякаш се боеше да го пусне, за да не би да изчезне.

Радост изпълни Кам. Дъщеря му с готовност го бе приела, независимо от това, че съвсем не бе идеален със завинаги осакатеното си лице и фигура.

Ангъс и Алана прочетоха радостта, изписана на лицето на сина им, Мариса също. Стоическата му маска се бе пропукала. В Мариса се надигна вълна от надежда — мъжът й бе способен да приема обич; навярно тя все още можеше да отстрани преградите и да го накара да види онова, което щеше да му предложи.

Елзбет се прозя, положи глава на широкото рамо на баща си, затвори очи и заспа.

— Мисля, че е най-добре да сложим детето в леглото, съпруже — предложи Мариса и погали дългите руси къдри, падащи върху мъничките рамене на Елзбет. Момиченцето бе плът от плътта на Кам, кръв от кръвта му, и затова й бе скъпо, независимо коя жена го бе родила. И все пак бе любопитна коя е майката. Дали не бе жената, от която Кам се бе отказал, за да се ожени за нея? Тази непозната жена ли бе любовта, която той не можеше да забрави?

— Мег — повика Алана бавачката.

Мег побърза да се подчини и нежно пое спящото момиче от ръцете на баща му.

— Камерън — меко каза Мариса, — нека окажем на родителите ви гостоприемството, което благородното им семейство заслужава.

Кам, взел отново бастуна си, пое ръката на жена си и двамата поведоха гостите към дома.

— Той все още ме мрази — простена Алана, докосвайки пълните си със сълзи очи с кърпичка от ирландски лен.

— Дай на момчето малко време, любов моя — каза Ангъс, прегръщайки голото й тяло. Искаше му се да е в състояние да облекчи болката, която разкъсваше жена му, защото вече знаеше какво е да бъдеш отблъснат от единствения човек, чиято любов би трябвало да е безгранична.

— Мислите ли, че съпруга му го обича? — подсмръкна тя, като се прилепи по-силно до топлото едро тяло на Ангъс.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той, — макар и да вярвам, че не е безразлична към него.

— А Камерън? — попита тя, плъзвайки ръката си по мускулестите му гърди.

— Не е толкова лесно да го разбереш — призна Ангъс.

За Алана това бе ясно. Най-малкият й син никога не се бе държал така открито, като двете й по-големи момчета. Лицата на Кенет и Дънкан бяха открити за целия свят. Кам можеше да се крие зад каквато маска поиска.

Слънцето оголваше телата им и Ангъс се размърда в широкото легло. Целуна я по главата и я прегърна по-силно.

— Той обича мъничката си жена — каза подчертано Ангъс, — в това няма никакво съмнение.

— Да — съгласи се Алана — наистина е така. Но обича ли го жена му?

Мариса се промъкна в стаята, която бе наредила да дадат на детето. Бе една от стаите, предназначени за децата, които се надяваше да роди. Ръката й докосна плоския корем под роклята й. Там все още нямаше дете, плод на нейната плът и на плътта на Кам. Месечното й неразположение бе дошло само два дни, след като се бяха любили с Кам в онази къща.

Тя тихо приближи до леглото, в което спеше малкото момиченце; стъпките й бяха заглушени от скъпия килим. Детето изглеждаше като ангел, самата невинност и светлина.

— Толкова ми напомня на Кам като малък!

Мариса се обърна и видя свекърва си.

Алана се приближи до новата си дъщеря и потърси в зелените й очи някакъв намек за злоба към спящата й внучка, сетне въздъхна с облекчение. Доколкото можеше да съди, в ясните зелени очи нямаше нищо, от което да се бои.

— Да, тя прилича на баща си — съгласи се Мариса. — А майка й? — запита тя откровено, като се надяваше, че майката на Камерън ще й каже истината.

Алана отговори с въпрос.

— Кам не ви ли е говорил за нея?

— Не — неохотно призна Мариса.

— Може би трябва да оставим Елзбет да спи на спокойствие, докато разговаряме — предложи Алана.

— Да, така ще е по-добре — съгласи се Мариса.

— Има ли тук някакво място, където можем да останем сами?

— Стаята ми за шев — каза Мариса. — Последвайте ме.

Алана тръгна след нея и докато минаваше през къщата обърна внимание на богатата мебелировка. Стените бяха облицовани с махагон; предметите на изкуството си съперничеха с изложените в кралския дворец. Удобен, добре уреден и богато обзаведен дом. Прозорците пропускаха обилна светлина, която окъпваше яките дъбови подове в злато. Навсякъде бяха разпръснати дебели килими от Изтока. Въздухът бе изпълнен с аромат на парфюм и рози. На една малка масичка Алана забеляза сребърна купа, пълна с цветя и треви.

— Колко мило — отбеляза тя. — В стаята, която отредихте за мен и съпруга ми, също има такава купа.

Мариса се обърна усмихната.

— Цветята изпълват дома с аромат и прогонват мрачното настроение.

Алана харесваше момичето, за което се бе оженил синът й. С всеки миг, прекаран в нейната компания, тя се радваше за това все повече и повече. Девойката бе млада и извънредно красива, а и изглеждаше достатъчно здрава, за да роди на Камерън силни синове. Да, този брак щеше да бъде изключително полезен за любимия й син.

Качиха се по оградената с резбован парапет орехова стълба и влязоха в стаята за шев.

Мариса дръпна един шнур, за да извика прислужницата, нареди да донесат вино за нея и гостенката й и седна на тапицираното с кадифе канапе под трикрилия прозорец.

Алана се настани на едно кресло до нея и се полюбува на ръкоделието й.

— Много сте сръчна с иглата.

— Благодаря ви, госпожо.

Алана й се усмихна.

— Бих била много щастлива, ако ме наричате «майко».

— Не мога да наричам някоя жена «майко», докато истинската ми майка е жива.

Алана кимна.

— Мога да ви разбера, дете мое. Собственото ми име е Алана и можете да ме наричате така, ако ви е по-приятно.

— Ако не възразявате, бих предпочела да използвам френската дума, belle-mere.

— Mais non, mon cherie — отвърна Алана.

— Вие говорите френски?

— Oui — отговори Алана. — Когато бях дете, имах бавачка французойка.

— А мен ме научи майка ми — поясни Мариса. — Нейната майка беше французойка.

— Камерън говори добре няколко езика.

— Да, знам.

В този момент прислужницата влезе с поднос в ръце.

— Готвачката настоя да донеса малко от чудесния й сладкиш, миледи — рече момичето, като постави таблата на една ниска масичка.

— Чудесно, Мери. Благодари на готвачката от мое име — каза Мариса и подаде на свекърва си чаша мадейра и чиния с тъмен плодов сладкиш.

— Разбирам — започна Алана, — че бяхте смаяна, и Камерън също, когато ви се натрапихме. Ако някой трябва да бъде обвиняван, това съм аз. Аз настоях за това пътуване.

— Вие сте родители на съпруга ми и сте винаги добре дошли в дома ни — каза Мариса.

— А дали и синът ми смята така?

— А защо не?

— Вината е моя, мога да ви уверя.

— Защо — запита Мариса.

Алана изпи виното. Бе решила да довери на това момиче тайните си. Изпитваше огромна потребност от съюзник — да й помогне да разруши стената, която бе издигнала между себе си и любимия си син.

— Преди да мога да ви отговоря, ще ви задам един въпрос.

Мариса остави сладкиша и виното непокътнати.

— Какво искате да ме питате?

— Истински ли е бракът ви?

Мариса вдигна брадичка.

— Лично кралят на Англия ни кумува. Сватбата е съвсем законна и обвързваща и за двама ни.

Алана присви рамене и отиде по-надалече:

— Споделяли ли сте леглото на сина ми?

Майката на съпруга й приличаше много на собствената й баба, която също бе дошла при нея с откровените си въпроси.

Червенината с цвят на дива роза по страните на Мариса беше достатъчен отговор за Алана. Тя стана от креслото и се присъедини към Мариса на канапето.

— Обичате ли сина ми?

В езерно-сините й очи Мариса видя сериозността на въпроса. Алана Бюканън изпитваше отчаяна нужда да разбере.

— Обичам го, belle-mere — каза Мариса с ясен и откровен глас.

— Дори такъв, какъвто е?

Мариса хвана ръката на Алана, въздъхна и поясни:

— Аз не съм някое вятърничаво момиче, което иска красива играчка за пред света. Но ще ви призная, че бях смаяна, когато се срещнахме за пръв път и видях лицето му — това трябваше да се очаква. Бях неподготвена. Но не се уплаших, belle-mere, защото очите ми могат да проникват зад белезите.

— Значи не побягнахте с писъци, когато ви го представиха?

— Не, разбира се! — ядоса се Мариса.

Алана разтвори сърцето си и отговори на честността на Мариса със своята собствена откровеност.

— В такъв случай вие сте точно жената за моя син. Бих искала да бях проявила поне малко от вашата смелост, когато го видях.

Мариса се смути.

— Какво искате да кажете?

Вместо отговор Алана зададе нов въпрос.

— Ще отговоря на въпроса ви след малко — обеща тя, — но първо трябва да ми кажете дали знаете как Кам получи белезите си.

— Не — призна Мариса. — Все още не сме разговаряли за такива подробности. И Негово величество, и приятелят на Кам, Джейми Ковингтън, знаят, но не са ми казвали нищо.

— Да, кралят има причина да обича сина ми, защото Кам доказва лоялността си към Чарлз със собственото си лице. Една жена обезобрази сина ми. Алчна кучка, която продаваше за пари информация за роялистките агенти.

— Жена? — попита Мариса, поглъщайки думите й. — Мислех си, че е някой от хората на Кромуел.

— Известно ли ви е какви длъжности изпълняваше Камерън при нашия крал?

Мариса кимна.

— Да, зная. Той ми разказа малко след като Джейми ми разкри в какво се е състояла работата му.

— Той се нагърби със задачата да се върне в Лондон и да открие предателя сред привържениците на роялистката кауза. За съжаление бил разкрит от жената, с която спял — а тя участвала в заговор за убийството на краля. Това, което знаел синът ми, щяло да е от огромна полза за хората, които търсели Чарлз Стюарт. Кам отказал да разкрие местонахождението на краля или пък някой от плановете му. По-скоро би загинал, отколкото да предаде краля си.

— Вярвам в това — потвърди Мариса, — защото можах лично да се убедя във връзката между Негово величество и Камерън. Тя е изключително здрава.

— Да — рече Алана с леко треперещ глас, — той е верен на онези, които обича. Много трудно е да се скъса връзката на Камерън с някого.

Мариса забеляза вълнението в гласа й. Алана замълча, сякаш събираше сили.

— Бил подложен на мъчения, за да издаде онова, което знаел.

Мариса задиша тежко.

Алана Бюканън въздъхна и притисна свободната си ръка към устните си, сякаш за да спре трепета им.

— Добре ли сте? — попита я Мариса. Усещаше вълнението, което я изпълваше.

Алана видя състраданието в очите на снаха си. Ех да беше проявила състрадание и тя, когато синът й се нуждаеше от нея! Съпругата на Кам беше силна и способна на нежност. Две много ценни качества. Всяка жена би трябвало да ги притежава, за да обича съпруга си… и сина си.

— Да — най-сетне отвърна Алана. — Кам е третото ми дете. Кенет и Дънкан, по-големите му братя, приличат много на Ангъс, моя съпруг. Камерън е различен. Елзбет е негово копие.

— А следователно и ваше — отбеляза Мариса.

Графиня Тейрн се усмихна горчиво.

— Вярно е. Синът ми бе прелестно дете. Едната страна на лицето му все още притежава тази чудна красота.

Мариса можеше чудесно да си представи как бе изглеждал мъжът й преди — несравним мъж, с прекрасно лице и фигура.

— Но аз се отклонявам — продължи Алана. — Онази кучка оковала ръцете и краката му за леглото си, докато спял, гол и уязвим. Помощникът й счупил костите на дясната му ръка. Кам не проговорил. Слугата смазал коляното му. Но той не проронил и дума.

Мариса можеше да си представи мъчителните болки, които бе изпитал Камерън.

— Когато и така не успяла да накара сина ми да проговори, проклетата кучка го измъчвала с нагорещен ръжен. Извадила окото му, а сетне обгорила лицето и шията му. Щяла и да го убие, но Джейми Ковингтън успял да го избави.

Гняв се надигна в Мариса — че някой изобщо е бил способен на такава нечовешка жестокост. Ръцете й се свиха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите. Искаше й се жената, причинила болка на Камерън, да бъде подложена на Фицджералдовото правосъдие.

Сетне сърцето й се изпълни с невероятното страдание, което съпругът й бе изпитал. Животът му се бе променил завинаги вследствие пъклените планове на една жена. Някой по-слаб мъж сигурно би се пречупил под тежестта на общественото презрение и собственото си самосъжаление. Но не и Камерън. Той носеше белезите си и външно, и вътрешно. Всеки би могъл да види физическите недъзи, но колцина биха могли да проникнат в невидимото, питаше се тя. В раните на душата.

— Преди малко говорихте за смелост? — запита Мариса.

— Липсваше ми — тъжно призна Алана. — Когато синът ми се върна при нас, едва оживял от ада, през който онази кучка го бе превела, той отново бе подложен на страдание от ръцете на една жена.

— Вашите? — запита озадачено Мариса.

— Да. — Алана стисна ръце в скута си и сведе очи. — Като глупачка аз виждах само недъзите, а не човека. Собствения си син, когото обичах повече от всичко на света… нараних го по-дълбоко, отколкото го бе наранила тя.

— Какво се случи?

— Джейми ни бе съобщил, че той е ранен и че ще се върне при нас колкото се може по-скоро. Очаквахме го дълги месеци. И най-сетне той отново бе в замъка ни. В безопасност зад крепостните стени. Носеше тежко черно наметало с качулка, което много приличаше на монашеско расо и скриваше лицето му. После свали наметалото… Лицето, което видях, предизвика у мен шок, по-силен от здравия разум, по-силен от майчинското чувство. Изкрещях от ужас при вида на собствения си син. Вместо да съм благодарна, че е останал жив, допуснах егоистичната ми суетност да го нарани още повече, като избягах отвратена.

Мариса можеше да си представи описаната от Алана сцена. Камерън, едва възстановил се от раните, нанесени на плътта му, се връща у дома — единственото място, където е очаквал да го посрещнат с обич. До каква степен майчиното му предателство трябва да е разкъсало цялото останало му достойнство; а бягството на жената, която го е носила в утробата си, трябва да е предизвикало дори още по-силно страдание. Вместо да притисне Камерън в обятията си, дарявайки го с цялата любов, на която е била способна графиня Тейрн, тя избягала позорно.

Мариса впи зелените си очи в Алана. Срамът от някогашната постъпка на свекърва й бе болезнено изписан на лицето й. Сега Мариса вече можеше да си обясни студения тон и грубото поведение на Кам.

Макар и да знаеше какво бе извършила Алана Бюканън, Мариса не можеше да я съди и презира. Беше й ясно, ме тази жена наистина е страдала от неблагоразумната си постъпка. Бе загубила уважението на сина си, и то, ако Мариса преценяваше правилно, на любимия си син.

— Твърде късно разбрах какво съм извършила. Камерън проваляше всичките ми усилия за помирение и отблъскваше опитите ми да се извиня.

— Значи сте дошли да го видите за последен път?

— Моля се да не е за последен път — каза Алана.

— А детето? — Мариса не бе сбъркала обичта към момиченцето, която бе видяла в очите на съпруга си. За него то означаваше много.

— Елзбет принадлежи на баща си. Тя е Бюканън и това е нейно рождено право — заяви Алана.

— А майка й?

— Тя умря при раждането й.

Щеше ли образът на тази непозната жена да хвърли сянка върху брака й? Мариса рискува с още един въпрос.

— Съпругът ми обичаше ли я?

— Нито една жена не спечели сърцето на сина ми — отвърна шотландката. — Тялото му да, многократно, защото винаги е бил истински жребец, особено под наставничеството на Чарлз Стюарт. Но семето си остави само веднъж, и Елзбет е живото доказателство за това. — Алана наклони русокосата си глава настрани. — Безпокои ли ви фактът, че Елзбет е незаконородена?

— Тя не е отговорна за обстоятелствата около раждането си.

— А ще бъде ли по силите ви да я обичате? Много трудно е да намерите в сърцето си място за детето на друга жена.

— Тя е дете на съпруга ми и затова е част от връзката ми с него — бързо отговори Мариса. — А освен това, щяхте ли да рискувате, ако не бях я приела с желание?

Алана сви рамене.

— Не се бойте, belle-mere. Ще се грижа за Елзбет, сякаш съм я носила в собствената си утроба — увери я Мариса.

— Моля се на Бога — каза откровено Алана — да носите скоро в утробата си братчета и сестричета на внучката ми.

— Такова е и моето желание — отвърна Мариса.

Много по-късно, докато лежеше в топлата вана, Мариса се върна мислено към разговора си с графиня Тейрн. Майката на Камерън й бе изяснила много неща, които не разбираше.

С информацията, която й бе дала Алана Бюканън, Мариса можеше да планира следващата си стъпка. Подобно на военачалник определящ стратегията на битката, Мариса обмисляше как би могла да спечели наградата, за която копнееше най-силно — любовта на Камерън Бюканън.

Онова, което кроеше, бе дръзко и рисковано.

Тя стана от медната вана с греховна усмивка на уста.

Любовта й си струваше това.

Глава двайсет и трета

— Ciamar a tha sibh? — Ангъс изчака да остане насаме с Камерън, за да попита сина си как живее.

Кам отговори на келтски, че е добре, а сетне премина на английски.

— Не съм забравил древния език, татко.

Ангъс се усмихна сърдечно.

— Добре е, че не си, момчето ми, особено сега, когато си английски лорд.

— Все още съм шотландец и винаги ще остана такъв — отвърна гордо Кам.

— Сега си един от най-важните лордове в Англия. — Ангъс тържествено погледна сина си. — Земите и именията ти са достойни дори за принц — каза той. — Това е повече, отколкото изобщо някога бих могъл да ти дам, момчето ми.

— Това не е толкова важно — каза Кам сериозно. — Имам онова, което ценя най-много, татко — уважението и обичта ви. — Той хвана баща си за ръката. — Никога не съм ревнувал от Кенет или Дънкан.

— Да, зная това, синко — отвърна Ангъс. — Нито баща ти, нито по-големите ти братя не са имали по-предана от твоята ръка, на която да се облегнат. Само ми се искаше да бях притежавал повече… — Гласът на Ангъс бе изпълнен със съжаление. — Тогава навярно нямаше да ти се наложи да напуснеш Шотландия, за да търсиш късмета си. Тогава — той спря, хващайки дясната ръка на Кам, — щеше да можеш да останеш в родната си земя.

Кам долови скритата мъка в бащините си думи и се опита да го успокои.

— Лицето ми не е такова по ваша вина. Изобщо недейте да мислите така — каза твърдо Кам. — Щях да последвам Чарлз Стюарт независимо от всичко, защото вярвах в него и каузата му. Вярвам и сега.

— Значи си се примирил?

Кам сви широките си рамене под фината си ленена риза.

— Отдавна, откакто се научих да приемам действителността такава, каквато е.

Ангъс, чийто обикновено дълбок, силен глас се бе смекчил, попита:

— Тогава защо не можеш да простиш на майка си?

Кам се отдалечи от баща си, отиде до каменната камина, в която гореше слаб огън, и се загледа в пламъците. Ангъс продължи:

— Тя не е съвършена жена, Кам, както и аз не съм съвършен мъж. Обичам Алана; обичам я, откакто я видях за пръв път — тогава тя беше малко момиче… — Гласът му стана замислен. — Тя беше най-красивата жена, която бях виждал или се надявах да видя. Красива и разглезена, първо, от собствения си баща, сетне и от мен, щом се оженихме.

Ангъс гледаше сина си. Кам се обърна и се взря в очите му.

— Дълго не можех да повярвам, че ме обича. Но това бе истина и все още е така. Обича и теб.

От устата на Кам се чу някакво грубо подобие на смях.

— Обичаше ме, когато не бях обезобразен.

Ангъс се съгласи.

— Да, така е, момчето ми. Не мога да го отрека. Ти беше чудният й ангел, истинска наслада за сърцето й.

— Докато красотата ми не изчезна — каза Кам обвинително.

— Тя допусна грешка. На теб не ти ли се е случвало?

Кам рязко изпъна рамене, доколкото му позволяваше скованият гръб.

— Никога не съм твърдял, че вървя по пътя на ангелите, татко. Да, допускал съм много грешки. — Фейт Белами беше най-голямата му грешка, доколкото можеше да прецени; тя едва не му коства живота и разума. Насилването на майката на Елзбет също бе грешка, но единственото, за което съжаляваше, беше смъртта й, тъй като никога не би могъл да съжалява за раждането на дъщеря си.

— В такъв случай, щом не си безгрешен, дай на майка си още една възможност. Или безмилостната кучка, която те обезобрази, е изгорила цялото състрадание в душата ти?

— По дяволите, татко! — извика Кам. — Позволявате си прекалено много!

— Не е така, синко. — Ангъс пристъпи към сина си и леко го докосна по рамото. — Помисли добре за това, което казах. — Гласът му загрубя от вълнение. — Нека Господ ме съди, Камерън, но ти и Алана сте най-скъпото в живота ми, дори повече от честта и личната ми сигурност, повече от краля и родината.

Ангъс се обърна и си тръгна, като остави сина си да размишлява над думите му.

— Графиня Тейрн — обяви Чарити — моли тя и графът да бъдат извинени за вечеря, тъй като и двамата са уморени от пътуването и желаят да си починат. Братовчедка ви, лейди Браяна, също ви моли да я извините, защото има главоболие.

— Знае ли за това готвачката? — попита Мариса.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

— Добре — рече Мариса. — Помолете я да изпрати по-късно някого да провери дали графът и графинята не се нуждаят от нещо. А съпругът ми и господин Ковингтън?

— Графът и господин Ковингтън са заедно в библиотеката, миледи. Преди час от Лондон пристигна пратеник със съобщение за господин Ковингтън.

Мариса леко изтърси пясъка от бележката, която току-що бе написала. Взе парче восък, запали свещта и накапа няколко капки върху сгънатата бележка. Сетне духна свещта, взе печата си, носещ вече изображението на лебед, и го притисна върху разтопения восък.

— Дайте това лично на съпруга ми.

Чарити взе писмото.

— Изчакайте, докато го прочете, и ми предайте отговора му. Ще бъда или в детската стая, или при братовчедка си.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

Мариса се отправи по дългия коридор към стаите, които заемаше братовчедка й. Не бе виждала Браяна, откакто сутринта бе отишла на езда с Джейми Ковингтън.

Почука леко но дебелата дъбова врата и влезе. Това, което видя вътре, я накара да спре на прага. Прислужницата на Браяна опаковаше вещите на господарката си в голям куфар. Мариса сложи ръце на кръста си и попита:

— Какво означава това?

— Едит, оставете ни — нареди Браяна.

— Да, миледи — бързо отговори слугинята и излезе от стаята.

— Реших да се върна в Ирландия — каза равнодушно Браяна, сгъна една рокля и я сложи в тапицирания с кадифе куфар.

— Защо? — Мариса бе ужасно озадачена. До днес братовчедка й не бе показала с нищо, че иска да си заминава.

— Защото трябва — бе отговорът на Браяна.

Мариса забеляза, че очите на Браяна я избягват, и заподозря, че братовчедка й крие нещо. Направи няколко стъпки към нея, хвана я за китките и попита нежно:

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Браяна.

— Глупости — настояваше Мариса. — Досега изобщо не си говорила за заминаване.

— Обмислях това от известно време.

Мариса повдигна вежди.

— Нима? — Поради някаква причина тя не й вярваше.

Браяна бе обърна с гръб към Мариса. Колко трудно правеше положението й братовчедка й! Ако Мариса бе повярвала на историята с главоболието й, тя вече щеше да е далече, преди някой да се сети.

— А Джейми? — попита Мариса, като заобиколи братовчедка си и я погледна в лицето. И видя издайническото изчервяване на страните й.

— Какво имаш предвид? — Златистите очи на Браяна се срещнаха със зелените очи на Мариса.

— Не може да не си забелязала отношението на Джейми към теб — усмихна се Мариса. — Той е ужасно влюбен в теб, братовчедке.

— За всички ще е най-добре, ако си тръгна — повтори Браяна.

— Не разбирам — възпротиви се Мариса. Питаше се какво ли е предизвикало отчаянието, което бе видяла в очите на Браяна. Братовчедка й гледаше като заловено в капан животно. Дали не се боеше да поеме риска от нова любов? — Браяна — започна тя, като хвана ръката на братовчедка си, — да не би да се страхуваш, че ако се влюбиш отново, ще оскверниш паметта на Донал? Никой ли не може да го измести от сърцето ти?

Нежните въпроси на Мариса накараха златистокафявите очи на Браяна да се напълнят със сълзи. Тя знаеше, че не може да продължава да се преструва, че в брака й е имало любов.

— Бракът ми с Донал не бе такъв, какъвто си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мариса. — В какъв смисъл?

— Ела, трябва да ти разкажа някои неща — колебливо започна Браяна, решила да разкрие поне малко от истината, която се криеше зад фасадата на брачния й живот с Донал. И разказа на Мариса колко ужасно може да бъде обвързването с неподходящ мъж. — И така, разбираш — заключи Браяна, — че изпитах повече мъка поради смъртта на прислужницата си, отколкото заради Донал. Тя повече не можеше да понася отношението му към мен и обрече собствената си душа на гибел, за да ме освободи.

Сълзи се стичаха по бледите й страни. Мариса се отзова на очевидната мъка на братовчедка си и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои. При този жест Браяна се отпусна в прегръдките й, а насъбралите се сълзи потекоха свободно по бузите й.

— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, мила братовчедке — рече Мариса. — Джейми е много по-различен от онова адово изчадие, за което си била омъжена. Той ще те разбере, стига само да му разкажеш.

Браяна се разхълца, опитвайки се да преодолее емоциите си.

— Аз му казах, Мариса.

— А какво каза той? — Мариса бе сигурна в преценката си за Джейми.

— Той естествено бе смаян и много разгневен.

— Така и трябва — заяви Мариса.

— Не е толкова просто — настоя Браяна.

— Сигурна съм, ме Джейми е мъж, на когото можеш да размиташ, братовчедке — увери я Мариса. — Той никога не би се отнесъл лошо с жена.

— Така е — съгласи се Браяна, — той несъмнено има добро сърце.

Мариса оправи няколко непокорни мерни къдрици, които падаха безредно около лицето на Браяна, и изведнъж забеляза малка тревичка, преплетена в една от тях.

— Да не би да се страхуваш, че той ще се окаже мъж, неспособен да люби нежно и мило?

Браяна обърна глава и срещна зелените очи на братовчедка си.

— След днешния ден не се страхувам за това.

Мариса подозираше, че разбира какво иска да й каже Браяна, но искаше да е напълно сигурна.

— Любовници ли сте с Джейми?

— Да — Браяна за миг успя да се усмихне. — Това стана днес, докато бяхме на езда. Той ме помоли да се омъжа за него и тогава му обясних за нас с Донал. Почувствах се в примката на лоши спомени и си помислих, че Джейми би могъл да ми помогне да забравя. Така бих открила онова непознато удоволствие, за което само бях чувала да говорят.

Това обясняваше тревичката.

— И?

— Той ми отвори очите за онова, което двама души могат да споделят, ако се обичат.

— Това ли е причината за прибързаното ти заминаване? Искаш да съобщиш на Килрун, че ще се омъжваш отново? — запита Мариса с надежда. — Ако той има някакви въпроси, Камерън и аз ще гарантираме за Джейми, а зная, че ако трябва, и самият Чарлз Стюарт ще го направи.

Браяна се изплъзна от прегръдката на братовчедка си.

— Няма да има сватба.

Мариса се обърка.

— Няма да има сватба?

— Не мога да се омъжа за Джейми. И се връщам в замъка на брат си, защото не съм в състояние да му го кажа лично. Прекалено страхлива съм.

— Ти не си страхливка, Браяна О’Далей! — възкликна разпалено Мариса. — Ти си оцеляла от ад, който мнозина не биха понесли.

— Двама души не оцеляха — тъжно рече тя.

— Ти не си виновна — каза Мариса. — Чуваш ли ме?

— Благодаря ти, Мариса. — Гласът на Браяна премина в накъсан шепот. — Твоята вярност винаги е била утеха за мен.

— Браяна! — Мариса бе решена да накара братовчедка си да постъпи разумно. — Обичаш ли Джейми?

— Сама си зададох този въпрос днес — призна Браяна. — Тогава не бях сигурна в отговора, но го разбрах след това и именно, защото го знам, не мога да вкарам Джейми в капан.

— Да го вкараш в капан? За какво говориш? — Мариса отново бе озадачена от думите й.

— Аз съм безплодна — отвърна тъжно Браяна с ръце на корема си. — Утробата ми никога няма да даде живот на дете. Бих ли могла да откажа на мъжа, когото обичам, наследника, който заслужава? Няма да е честно. — Очите й бяха пълни с тъга. — По-добре е да го оставя да си мисли, че не го обичам достатъчно, за да се оженя за него.

— И ще изпуснеш възможността да бъдеш щастлива?

— Да, защото няма да го окова към себе си.

— Ти си глупачка, Браяна — заяви Мариса. — Защо не си му го казала? Може би за Джейми това не ще бъде пречка.

— Мислиш ли? — В гласа на Браяна се прокрадна внезапен интерес.

Мариса й отговори със студена логика:

— Никога няма да разбереш със сигурност, ако не му кажеш нищо.

— Трябва ли да го насилвам да избере мен вместо наследника, който трябва да има?

Мариса даде воля на надигащото се в нея раздразнение.

— Господ да ме опази от хора, които взимат решения вместо другите. Дай на Джейми възможност! — помоли я тя.

Браяна поклати глава.

— Не.

Мариса опита отново.

— Браяна, трябва да се бориш за любовта си.

— Така ли би постъпила ти?

— Да — призна Мариса. — И ще го направя.

— В такъв случай ти наистина обичаш Бюканън?

— С всеки изминал ден все повече и повече — отвърна откровено Мариса и продължи с тиха решителност: — И той ще бъде само мой. — Устните й се усмихнаха леко. — Зная за миналото му и то няма никакво значение, защото аз съм неговото бъдеще, както и ти би могла да си бъдещето на Джейми, ако му довериш истината. Ако те обича, ще те приеме такава, каквато си.

— А ти прие ли мъжа, за когото се венча?

— Напълно — отвърна Мариса. — Белезите му съществуват и аз не мога да ги излича. — Тя се приближи до широкото легло и прокара длани но драпериите, които, спуснати, можеха да обгърнат леглото в тъмнина. — Но аз видях мъжа зад маската, която носи. Него обичам. Смелия и верен мъж, който има бърз ум и чувство за хумор. Мъжа с желязна воля и сила, който се нуждае от любовта ми, макар все още да не иска да го признае. — Тя добави с лека усмивка: — Точно, както и аз трябва да имам неговата любов.

— Поставяш си опасна задача, братовчедке.

— Камерън си заслужава.

— И как ще я постигнеш?

Мариса я погледна с потайна усмивка.

— Нищо няма да се получи, ако просто кажа на Камерън, че го обичам. Думите не значат нищо за него. Трябва да му го покажа, защото ще го разбере по делата, и се моля на Бога да разбере и да повярва. — Мариса се върна на предишната тема. — Дължиш на Джейми Ковингтън истината, Браяна. Нали ще помислиш върху думите ми преди да вземеш решение, което би могло да разбие живота ти?

Уморена, с ум, объркан от всичко, което се бе случило през деня, Браяна най-сетне се съгласи.

— Предавам се, братовчедке, и ще сторя това, за което ме молиш.

Мариса я целуна по бузата.

— Така е най-добре.

— Предполагам — отвърна Браяна.

— Вярвай ми — каза Мариса и щом излезе, видя Чарити.

— Носиш ли ми отговор?

— Да, миледи — рече Чарити. — Негово благородие нареди да ви кажа, че отговорът му е «да».

— Добре — зарадва се Мариса. Бе хвърлила стръвта и той я бе налапал. — А сега — каза тя, понижавайки глас, — ела с мен, защото трябва да ти дам да отнесеш още едно писмо.

— Друго писмо? — каза Кам учудено.

Чарити се усмихна на графа и подаде на Джейми сгънатия лист хартия.

— То е за вас, господине.

Кам позна печата. Преди малко Чарити бе донесла подобно писмо и на него.

— От жена ми ли е?

Джейми разгледа печата.

— Така изглежда.

— Тогава, моля те, отвори го — рече Кам. Джейми счупи печата и прочете краткото писмо.

Отдолу бе драснато главно «М».

Джейми блъсна стола си, стана, сгъна съобщението и го прибра във вътрешния джоб на жакета си.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа — каза той на Кам. — Ако ме извиниш, можем да довършим работата си утре. — Той събра документите и ги сложи в кожената чанта. — Ще ги пазиш ли вместо мен?

— По-добре ги остави на сигурно място — отвърна Кам, — защото и аз имам среща. Какво се е случило?

— Любезната ти съпруга ми съобщава, че нещо много ценно за мен може да бъде загубено, ако не действам веднага.

Кам отправи на приятеля си загрижен поглед.

— Мога ли да ти помогна?

Джейми взе документите, които Кам бе чел, прибра ги и заключи чантата.

— Това е проблем, който трябва да реша лично.

— Не е ли свързан с лейди Браяна? — Кам разбираше, че приятелят му е дълбоко влюбен в красивата меланхолична ирландска благородница.

— Да — отвърна Джейми. — Изглежда, че съм объркал нещо в отношенията си с нея.

— По какъв начин? — В гласа му се промъкна нотка на загриженост. Все пак ставаше дума за член на семейството му.

Джейми усети леката студенина в гласа на приятеля си. Разбираше, че Кам се грижи и пази онези, които обича. Бракът бе разширил границите на неговата лоялност; а дали, питаше се Джейми, бе разширил и границите на сърцето му?

— Помолих я да се омъжи за мен — каза Джейми.

— И какво ти отговори лейди Браяна?

— Не ми даде пълен отговор. Може би не съм я притиснал достатъчно твърдо.

— Бъди внимателен — предупреди го Кам. — Тя е изключително крехка.

— Има защо — отвърна Джейми.

— И защо? — попита Кам, като вдигна въпросително русите си вежди.

— Не мога да ти кажа — отвърна Джейми. — Трябва да уважавам онова, което тя ми повери тайно.

— Тайно?

— Да, абсолютно тайно — отговори Джейми, взе кожената чанта и се отправи към вратата.

— Не намирам нищо лошо в това да отидеш при нея — мрачно каза Кам.

— Нито пък аз — рече Джейми. — Лейди Браяна ми е по-скъпа от всичко на света, Камерън. Желая й доброто и мисля, че съм подходящ за нея. С нежното си присъствие тя запълва в мен някаква пустота. — Кафявите му очи излъчваха топлота. — Ако ми позволиш, бих направил всичко възможно, за да бъде щастлива.

— В такъв случай нека Бог ти помага — пожела му Кам.

Вратата се затвори и Камерън остана сам. Мислите му се насочиха към собствената му пустота. Самотата се бе превърнала в негова крепост и той се бе заключил зад дебелите й стени. Празен бе животът му преди в него да се появи Мариса. Празно бе леглото му без нея. Празни бяха ръцете, които копнееха да я притиснат в прегръдките му. Празни бяха дните, откакто за последен път бяха разменили открити, неспотаени погледи.

Бащините му думи му тежаха ужасно, както и присъствието на дъщеря му и майка му. Детето не го бе отблъснало въпреки обезобразеното му лице; вместо това Елзбет го бе прегърнала с мъничките си ръчички и го бе целунала.

И с това се бе родила надеждата, че може би не е бил прав. Ако собственото му дете е способно да го обича такъв, какъвто е, с всичките му недъзи, навярно и друг би могъл.

Единственото, което можеше, бе да опита. Но бе ли по силите му да поеме този риск?

Браяна погледна отворения куфар. Думите на Мариса още звучаха в главата й.

Дали бе сгрешила, като искаше да замине, без да говори с Джейми?

Нежните сладки спомени за споделената с него любов изместиха думите. Само за един следобед с Джейми се бе почувствала повече омъжена, отколкото през целия си брачен живот с Донал.

Как би могла да понесе раздялата с него, след като едва бяха започнали? Бе опитала свежестта на любовта му и след развалата на брачния й съюз с Донал тя бе благодат, без която животът би бил мъчителен.

И въпреки това, именно защото обичаше Джейми, тя му дължеше…

Какво?

Истината.

На вратата се чу тихо почукване. Браяна се зачуди кой би могъл да бъде — нали бе отпратила прислужницата да спи. Помисли си, че Мариса може би идва пак.

Почукването се чу отново, този път малко по-силно. Последва го и глас.

— Браяна!

Джейми.

Беше само по нощница. Открехна едва-едва вратата и надзърна през процепа.

— Мога ли да вляза? — помоли той.

— Много е късно.

— Очевидно много по-късно, отколкото смятах — промълви той и влезе. Бе забелязал куфара на пода и подредените в него дрехи.

— Заминаваш ли някъде? — Той се извърна и стиснатите му устни се отпуснаха, като я видя да стои безпомощно, със спускащи се по раменете й дълги черни коси, с разширени очи. Нощницата й приличаше на мъжка риза, с широка дантела на лактите; единственото, което я придържаше, бе завързаната на шията лентичка. Стройните й крака бяха голи.

Браяна взе една роба, за да се наметне. Смешно! От какво я бе срам, след като бе лежала с този мъж и бе приела тялото му в своето?

— Възнамерявах да се върна в Ирландия.

— Без да ми кажеш?

— Такова беше намерението ми.

— Беше? — попита Джейми. — И си мислиш, че ще се задоволя с това?

— Мариса ме накара да променя решението си.

— Слава Богу — рече той с дълбока въздишка.

— Накара ме да видя нещата в нова светлина.

Джейми повдигна брадичката й и я целуна. Плъзна ръце по тялото й, привлече я плътно към себе си и промълви:

— Обичам те, Браяна.

Най-сетне и тя изрече думите, които той копнееше да чуе.

— И аз ще те обичам винаги, Джейми. Дотогава, докато в Ирландия остане само една О’Далей, а и след това.

— Тогава защо заминаваш?

— От страх — едва успя да каже тя.

— От какво?

— Че това, което се случи между нас, няма да продължи дълго.

— Защо мислиш така? — попита я Джейми. — Аз не съм вятърничав мъж. Нито пък, скъпа моя, давам прибързани и лъжливи обещания. — Той се поколеба за миг, обзе го внезапно съмнение. — Или си мислиш, че семейството ти ще се противопостави, защото съм англичанин и не споделям нито религията ти, нито общественото ти положение?

— Семейството ми би било щастливо, ако открия човек, когото обичам. Не, Джейми — рече тя. — Трябва да замина заради самия теб.

— Заради мен?

— Да, обич моя.

— Трябва да ми обясниш как може заради самия мен да късаш сърцето ми — попита той, отпускайки прегръдката си.

Браяна го хвана за ръката и го поведе към малкия диван. Той седна с лице към нея и я загледа с ясните си спокойни очи. Тя продължи да стиска ръката му, поглъщайки сила от топлотата й. Гласът й бе нисък, думите болезнено излизаха от устата й.

— Аз не мога да ти родя деца. Безплодна съм.

За миг Джейми остана безмълвен. Мислеше си колко много бе коствало на жената, която обичаше, да признае нещо, очевидно толкова мъчително за нея. Тя бе искала да се откаже от любовта си, за да може той да има наследник.

Браяна се уплаши от мълчанието му. Дали Мариса не бе сбъркала?

Джейми поднесе ръката й към устните си и я целуна по кокалчетата, после я обърна и целуна дланта й.

— О, обич моя — каза той, — аз искам теб. Обичам теб. Ако дилемата е наследник или любов, без колебание избирам любовта.

Златистокафявите очи на Браяна се напълниха с радостни сълзи.

— И все още искаш да се ожениш за мен? — попита тя, сякаш не можеше да повярва.

— Да, ако ми окажеш тази чест.

— О, скъпи Джейми — въздъхна Браяна, хвърли се в обятията му и сложи ръка на сърцето му. — Ти си този, който ми оказва честта да стана негова съпруга.

Джейми я прегърна и я погали по косата.

— Не мога да ти дам онзи живот, за който си родена, сърце мое, но мога да ти обещая, че никога няма да ти дам повод да съжаляваш за решението си.

— Това ми е напълно достатъчно — рече Браяна. В ума си беззвучно благодареше на Мариса и се молеше любовта на братовчедка й да се окаже достатъчно силна, за да разсее горчивия мрак, обгърнал душата на Бюканън.

Защото любовта, както бе разбрала малко преди да е станало прекалено късно, бе могъща сила.

Глава двайсет и четвърта

За дръзката си игра Мариса имаше нужда само от съпруга си.

Всичко бе готово и го очакваше. Поръчаната от нея студена вечеря беше поставена, на малката маса, донесена по-рано в стаята й. Ветрецът, който се носеше от отворения прозорец, разбъркваше къдрите около лицето й. Косата й се спускаше по гърба на буйни кестеняви вълни и улавяше златистите отблясъци на многобройните свещи, които осветяваха стаята. Беше си сложила парфюм от рози и дори бе напръскала с него меките ленени чаршафи.

Големият платнен куфар, поставен до леглото, бе отворен. Мариса се наведе, за да провери дали дългите копринени шалчета, които бе купила, са вътре. Взе едно от тях и го прокара между дланите си, за да изпита здравината му, после доволна го върна вътре и затвори капака на куфара точно преди вратата на спалнята й да се отвори шумно.

Стресната, тя се обърна.

— Беше отворено — каза Кам от прага. Вниманието му беше погълнато от дрехата, в която бе облечена Мариса. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди — отпусната, изработена от фин памучен плат в тъмнозелено, тя бе като смарагдовия пръстен, който носеше жена му, а дългите ръкави и стигащите до глезените поли бяха богато бродирани със златни конци. Деколтето бе изрязано във формата на буквата «V» и излагаше пред очите на Кам гръдта й. Че роклята е единствената й дреха, бе очевидно, защото Кам можеше да види сянката на гъвкавото й тяло под плата. Особено впечатление му направи начинът, по който тъканта прилепваше към гърдите й, като ги очертаваше детайлно. Тя носеше златен колан, който висеше свободно около кръста й, дебелите брънки бяха закопчани със смарагдова тока.

Той се възбуди.

— Харесва ли ви дрехата ми? — попита го дрезгаво Мариса и тръгна към него. Стъпките на обутите й в пантофки крака прозвучаха тихо по дървения под.

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Кам. — Много е особена. — «Примамваща, караща мъжа да копнее да я докосне» — прибави той мислено. Ако не я познаваше, щеше да си помисли, че се опитва да го съблазни.

— От Изтока е, нарича се кафтан — обясни тя.

— Откъде го намерихте?

Мариса го погледна иронично.

— Семейство Фицджералд притежава търговски кораби, не помните ли? Тази дреха е от едно пътуване преди много години. Докато бяхме в Дорсет, баба ми я намерила прибрана в някакъв куфар. Помислила си, че може да ми хареса. И наистина е така — рече Мариса и се обърна бавно, така че роклята заплува около нея като зелен облак. — Като я нося, мога да се мисля за някаква любима наложница, повикана да достави удоволствие на господаря си.

«Само да беше!» — помисли си Кам. Кръвта кипеше във вените му. Ако Мариса беше наложница, той щеше да смъкне роклята от тялото й и да разкрие богатото съкровище, лежащо под нея. И умът, и тялото му си спомняха нейната топла плът, долепена до ръката и устните му. Ушите му помнеха нежните й стонове и викове на удоволствие, когато заедно преживяваха бурята на споделения си триумф.

— Струва ми се, че и вие носите нещо различно, милорд — забеляза Мариса, подавайки на Кам фино изработения сребърен бокал с вино. Беше виждала подобни дрехи, когато като дете бе посетила Шотландия — в Англия не се носеха. Съпругът й бе облечен с обикновена чиста бяла ленена риза, в която нямаше нищо странно. Различното бе в това, което носеше вместо брич и чорапи — пристегната с колан на кръста поличка, която стигаше до над коляното. Мариса позна шарките на вълнения плат: Кам й бе обяснил, че това е родовото им каре. Мускулестите му прасци бяха обути във въглищно-сиви вълнени чорапи с черни ивици. На краката си носеше черни обувки с ниски токове — по-ниски, отколкото бе прието да се носят в кралския двор.

Кам взе от ръката й украсения с келтски мотиви бокал и пръстите им се докоснаха за миг. Той почувства вълнение, а по бързо извърнатите й очи можеше да каже същото и за нея. Виното, изпито от устните й, би било най-сладкото на света, помисли си той, а виното, изпито измежду гърдите и бедрата й — най-опияняващото.

Мариса усети как я облива топлина. Езерно-синьото му око я изгаряше. Зърната на гърдите й набъбнаха и тя усети влажната топлина в слабините си.

Мариса за миг се обърна с гръб към него. Трябваше да овладее чувствата си. Трябваше да остане спокойна, заради успеха на собствения си план.

— Дрехата ви е шотландска, нали? — попита тя, сядайки на масата. — Седнете, моля. — Правеше всичко възможно, за да бъде гостоприемна. Дрехите му някак го променяха. Той изглеждаше по-спокоен и в същото време по-далечен.

— Да, подарък е от баща ми. — Камерън мина през стаята, седна на ниския стол и се огледа. — Къде е Лайънхарт? — Бе свикнал да вижда котето, където и да беше Мариса.

— Занесох го горе в детската стая. Помислих си, че може би на Елзбет ще й хареса да си поиграе. Може да разсее страха й от това, че е в нов дом. Животното напомня че макар и някои неща да се променят, други си остават същите независимо къде живее човек.

Кам бе трогнат от грижата на Мариса към чувствата на дъщеря му.

— Имах намерение да ви разкажа за момиченцето — започна той.

— Това няма значение — увери го Мариса.

— Напротив, има — подчерта Кам. — Аз обичам малката си дъщеричка.

— А очевидно и тя ви обича — забеляза Мариса. — Тя ми показа един сребърен медальон. Вътре беше вашият миниатюрен портрет. Тя ми го посочи гордо и каза: «Това е моят баща».

— Наистина ли?

Мариса долови копнежа в гласа му, потребността да повярва, че е обичан.

— Наистина. Елзбет бе много щастлива, че вече ще бъде с вас. — Мариса отпи от виното. Кога ли и Камерън щеше да направи същото? Планът й зависеше от това. — Тя дори ме попита дали ще остане тук с вас, или ще трябва да се върне със семейството ви.

— И какво й отговорихте? — попита спокойно Кам, отпивайки голяма глътка вино: опитваше се да се престори на безразличен към отговора й.

— Че е добре дошла и искам да остане да живее с нас. Нали това бихте желали и вие?

Кам сведе поглед към масата.

— Много великодушно от ваша страна.

— Глупости — възпротиви се Мариса. — Тя ви е дъщеря, Камерън. Майка ви ми каза, ме майката на Елзбет е поминала при раждането. Мога ли да я направя сираче за втори път, като я откъсна от собствения й баща?

— Тя е незаконородена — призна той. — Не бях женен за майка й.

— За мен това няма знамение.

— Благодаря ви — рече просто Кам.

— Винаги съм искала да имам деца, милорд — каза тя и свали ленената салфетка от подноса, върху който беше натрупано всевъзможно студено печено месо — пилешко, гъше, еленово и шунка. Друго, по-малко блюдо бе пълно с пушена сьомга, а трето — със смокини, фурми и ябълки. — Заповядайте, вземете си — нежно го покани тя и си отряза резен сирене. После с преднамерено спокойствие продължи: — Когато излизах от стаята й, Елзбет ме попита дали може да ме нарича «мамо».

— А вие какво й казахте? — Кам с мъка овладя вълнението си. Боеше се да разкрие колко много означава отговорът й за него.

— Отговорих, че за мен ще е чест да ме нарича така, както и аз да я наричам «дъще». — Зелените очи на Мариса се впиха в лицето му. — Имам ли вашето одобрение?

Чувствените устни на Кам се извиха в усмивка.

— Би ми доставило огромно удоволствие.

— Тогава отлично.

Той я гледаше, окъпана в светлината на свещите. През изминалите няколко седмици те се бяха отчуждили един от друг, а сетне, тази вечер, тя му бе изпратила покана да вечерят заедно сами. Защо ли? И защо се бе облякла така, че да съблазни всеки мъж, и най-вече него, свръх мяра?

Мариса забеляза, че Кам вдигна ръка, за да скрие прозявката си. Изглежда, билките за сън във виното му започваха да действат. Те нямаше да му сторят нищо лошо: просто щеше да заспи, може би за около час. Достатъчно, та тя да направи онова, което възнамеряваше. А и колко я улесняваше съпругът й с избора си на дрехи тази вечер.

Кам се прозя отново.

— Простете ми, моля — рече той, без да разбира защо внезапно се е почувствал толкова уморен.

— Колко ще останат майка ви и баща ви при нас? — попита го Мариса, скривайки вълнението си, че планът й започва да действа.

— Не зная със сигурност — промърмори той и главата му клюмна. Той рязко се изправи. За Бога, какво ставаше с него? Не се бе чувствал уморен преди да влезе в стаята и преди видът на прелестната му съпруга, облечена в рокля, която подчертаваше тънкия й кръст, високите й гърди и закръглените й бедра, да възбуди собственото му тяло.

— Не ядете нищо, милорд. Не ви ли харесва? Да изпратя ли за нещо друго? Кажете ми какво желаете и ще го имате.

Кам чу гласа й сякаш отдалеч. Единственото, което желаеше, бе самата нея, да я има в прегръдките си, нейното великодушно и любящо сърце да го обича. Но вече се бе уморил от безнадеждните си копнежи. Тя би била като всички останали и нямаше желание да прегърне истината за неговата грозота.

«И все пак — шепнеше му някакъв вътрешен глас, — твоята дъщеря те обича.»

«Това е различно — оспори безгласно той, — тя е плът от моята плът.»

И отново се обади спокойният глас: «Такава беше и майка ти. Това не доказва нищо.»

Кам насочи вниманието си към жена си, която седеше на масата срещу него. Мариса бе обещание за живот и за надежда. Защото в нея го привличаше нещо повече от несъмнената красота на тялото й; привличаше го красотата на душата й, силата на нейната цел, верността й към близките й и към нейния крал. Тя бе всичко, за което той никога не бе знаел, че копнее, и всичко, което се съмняваше, че би могъл да притежава.

Чувствайки главата си силно натежала, Кам реши, че е най-добре да си тръгне, колкото и да му се искаше да остане. Този миг бе прекалено ценен, за да го прахоса. Той се изправи на крака и стаята мигновено потъмня.

— Камерън! — извика Мариса и се хвърли към него. Ръцете й го прегърнаха, за да не падне. — Нека ви помогна — настоя тя и го поведе към леглото.

— Не — възпротиви се той, — мога да ходя. — Мразеше да се чувства безпомощен пред нея, сякаш бе инвалид. Премига. Ръката му я обгърна, за да се опре на нея, лявата му длан допря за миг гърдите й. Какво ставаше? Едва ли бе толкова уморен. Виното? Невъзможно. Главата му винаги бе носила на пиене. А освен това бе изпил само една чаша, както и Мариса. Усети дебелия дюшек под тялото си.

— В… моята стая — успя да каже той. Гласът му отслабваше все повече и повече.

— Успокойте се, милорд. — Гласът на Мариса достигаше до него от някаква огромна далечина. — Трябва да си починете. — Тя го побутна нежно по гърдите, за да се отпусне назад, върху дебелите възглавници. Около главата му се носеше аромат на рози; бе загубил битката да остане буден.

Мариса изчака няколко минути, наблюдавайки дълбокото, спокойно дишане на съпруга си, после се наведе и докосна рамото му.

— Камерън — повика го тя. Той не отговори и тя разбра, че е заспал дълбоко. Дясната страна на лицето му почиваше върху възглавницата. «Прилича на ангел!» — помисли си тя и се наведе, за да свали обувките от краката му. Гъстите златисти мигли на лявото му око докосваха страната му.

Докато преместваше тялото му, Мариса забеляза нещо, което бе пропуснала да види по-рано. На дясното му коляно имаше белези. Костите бяха заздравели, макар и не така, както преди. С връхчетата на пръстите си тя леко го докосна. Очите й се върнаха върху лицето му, спокойно в съня. «О, любов моя, да можех да облекча болката ти!»

Стана, извади шалчетата от куфара и ги отнесе при леглото.

Върна се при масата, за да довърши вечерята си. Усмихна се, вземайки си от подноса голямо парче от крехкото бяло пилешко месо. Взе сребърната солница и го посоли. Навярно щяха да изминат няколко часа преди Камерън да се събуди и тя щеше да има нужда от цялата си енергия за битката, която все още предстоеше.

Кам се събуди объркан. Все още беше в спалнята на жена си. Изглежда, че бе спал известно време в леглото й.

Опита се да се раздвижи, но усети пречка. Обзе го паника. Мили Боже! Бе завързан за леглото. Копринени шалчета свързваха ръцете и краката му. Помъчи, се да ги разхлаби, но те бяха стегнати здраво, а и той все още се чувстваше уморен. Как бе успяла Мариса да направи това? А и с каква цел?

Виното!

Упоила го е. Сложила е нещо във виното му. Как бе дръзнала?

— Мариса! — извика той. — Развържете ме!

— Успокойте се, моля ви. Тук съм, мили съпруже — прошепна тя сладко.

— Какво означава това? — Той за пореден път се опита да се развърже.

— Как се чувствате — попита Мариса и седна на леглото до него.

— Как мислите, че се чувствам? — възкликна той гневно. — Като затворник.

— В такъв случай разбирате как съм се чувствала аз, милорд — припомни му тя, — когато вие ме завързахте за леглото в онази къща.

— Беше различно — каза той.

Мариса вдигна кестенявите си вежди.

— Нима? И защо? Защото сте мъж, а аз съм само една жена?

— Не — промълви Кам. — Аз бях принуден да го направя.

— Защо? — попита го тя, като постави ръка на широките му гърди и с едно дръпване развърза панделката на ризата му. Плъзна пръст между ленените гънки и загали меките му косми.

Той затвори окото си, ръцете му се свиха в юмруци. Докосването й го влудяваше.

— Имах си причини — отвърна той, отказвайки да й даде подробен отговор.

Мариса му отправи сладка усмивка.

— Не достатъчно добри, милорд.

— Трябваше.

— Помислете си пак, милорд — предизвика го тя, после се наведе да провери дали е вързан добре, давайки му възможност да зърне гърдите й.

Камерън усети незабавната реакция на члена си. Проклятие! Бе завързан като затворник, а видът на плътта й го възбуждаше.

И изведнъж откри, че не се страхува. Ядосан — да; ужасно. Но уплашен? Кам се взря в зелените очи на жена си. Предишният път, когато бе вързан така, той бе пленник и от дяволските очи на Фейт Белами се излъчваше злоба като змийска отрова. В очите на Мариса нямаше нищо подобно. Те бяха мили и ясни, в техните смарагдови дълбини бе виждал гняв, но не и омраза, отмъстителност или предателство.

Би ли могъл да й каже истината?

Мариса го чакаше да отговори. В тишината можеше да се чуе тиктакането на часовника. Крясъкът на някаква нощна птица долетя през отворения прозорец. Последва го възбуден лай на куче.

— Не беше ли защото си мислехте, че ще ме отблъснете със свидетелствата за престъплението на онази жена? — Мариса протегна ръка и докосна обезобразената му страна. Кам рязко отдръпна глава.

— Камерън, моля ви, изслушайте ме. Зная как сте били обезобразен. Зная за майка ви и зная какво ви е сторила след завръщането ви в Шотландия.

— Тя ли ви разказа? — Кам не можеше да повярва, че майка му би могла да признае постъпката си на жена му.

— Да. Онова, което е направила, заслужава порицание, но — наблегна на думите Мариса — аз не съм тя.

Кам се засмя язвително.

— Да, така казвате сега. Зная как изглежда лицето ми за неподготвените. Забравете това!

— Не, няма да го забравя. — Мариса плъзна поглед по лицето му, сведе го към широките му гърди, към колана, който придържаше поличката му. Издърпа ризата му изпод колана.

Стана от леглото и се върна със сребърна ножичка в ръка.

— Какво ще правите?

— Ще се избавя от този нежелан плат — отвърна тя и разряза ризата през средата, като разголи широките му гърди, покрити с тъмнозлатисти косми.

Пусна ножицата на пода и доразкъса ризата с ръце. Кам се завъртя неспокойно.

— По дяволите, недейте!

Мариса забеляза разкъсаната плът от дясната страна на гърдите му. Дъхът й секна, тя притисна ръка към устните си.

— Достатъчно ли видяхте? — запита я той с леден глас.

Мариса докосна белега.

— Това е знак за доблест, милорд, защото е спечелен в служба на краля.

— Това е знак за глупост, защото спах с жената, с която не трябваше — заяви той, — и я подцених.

— Всички допускаме грешки, Камерън — каза Мариса. — Вярвайте ми.

— Зная кое е най-добре…

— Престанете! — настоя Мариса.

— Не — отвърна той, — вие престанете. — Искаше да я вразуми преди да е станало твърде късно и да е стигнала до точка, от която връщане назад няма. — Иначе ще съжалявате. Послушайте ме.

— Как смеете да се отнасяте с мен като с дете, което не може да мисли самостоятелно? — възмути се тя. — Зная какво искам и кого обичам — вас!

— Обичате ме? — попита той. Страстните думи на жена му го смаяха. Мили Боже, щеше да стане още по-трудно, когато го отблъснеше такъв, какъвто беше.

— Да, обичам ви — отвърна тя нежно. Гневното й избухване бе преминало. Единственото, което искаше, бе да му докаже истината на думите си. Ръцете й разкопчаха плоската сребърна тока на широкия кожен колан.

— Заклевам ви! — извика Кам.

Мариса не му обърна внимание и продължи да сваля полата му, сякаш разопаковаше скъпоценно бижу.

Кам затвори окото си. Не искаше да гледа лицето й, когато тя види и останалите свидетелства за обезобразяването му.

Кам нямаше нищо под поличката.

Белези кръстосваха десния му крак; голяма рана започваше от плоския му корем и се плъзваше надолу към златистите косми около члена му, който се бе изправил в гордо непокорство. Сърцето на Мариса се изпълни с ужас и болка.

Кам усети как сълзите й капят по кожата му. Жалост. За нея той бе създание, предизвикващо жалост. Нещо много по-малко от мъж.

Окото му се разтвори, когато устните й го докоснаха, леко като перце, а косата й се разпръсна по корема и между краката му.

Мариса не можеше да измисли друг начин, за да покаже на Камерън, че мракът за него е свършил. Че сега има човек, с когото да сподели светлината. Не й трябваше смелост, за да го целува там, където не бе мислила, че може да докосне с уста, преди да прочете книгата; единственото, от което се нуждаеше, бе вярата, че нейната любов може да го излекува.

Нежните й целувки бяха като лек ветрец в летен ден, успокоителен балсам, който като с магия изтриваше белезите, нанесени на разкъсаната му плът. Дългата й коса докосваше кожата му като копринените шалчета, с които бе завързан.

Мариса усети тръпката, преминала по цялото му тяло, докато го целуваше. Насърчена, тя продължи пътуването си нагоре, по стегнатия му стомах, по ивицата косми, която водеше към широките му гърди. Прокарваше пръсти през златистата гора, докато стигна до едното зърно на гърдите му. Езикът й го облиза така, както той бе правил с нея.

Той пое шумно въздух и тя се усмихна разбиращо.

— Харесва ли ви така? — попита го тя; бе сигурна за отговора, но все пак искаше да чуе потвърждението му.

— Да, харесва ми — отговори Кам с дрезгав от вълнение глас. Не можеше да повярва, че тя прави това с него. Наслада изпълни тялото му до невероятна степен, сякаш бе избухнал пожар.

Мариса продължаваше с нежното си насилие, като се местеше все по-нагоре. Устните й проследиха костта на рамото му, като го хапеха лекичко. Шията му се изви и тя продължи пътя си натам, плъзгайки устни по белега, който минаваше през гърлото и страната му.

Мариса поспря за миг на гърдите му; харесваше й да усеща горещата му кожа, мъжката му миризма, реакциите му на нейните действия.

Оставаше да изтрие само още един белег.

Тъмнозлатистата му коса бе гъста и мека. Ръката й се плъзна по вълните и стигна до ширитчето, което придържаше черната му превръзка. Преди той да може да се възпротиви, тя я дръпна и откри окото му.

Кам остана неподвижен, вперил едната си синя зеница в зелените й очи, без да мига. Не можеше да се защити със завързаните си ръце. Сега тя бе открила и последната му тайна.

— Видяхте ли всичко, което искахте да видите?

Мариса втренчи поглед в ужасната рана. Онази кучка съзнателно бе ослепила Кам, обгаряйки плътта му така, че само белези бяха останали от някога синьото око, толкова синьо, колкото и онова, което я наблюдаваше в очакване на реакцията й.

— Виждам само мъжа — отговори Мариса. Думите извираха направо от сърцето й. — Мъжа, който е понесъл огромна болка, мъжа, който притежава повече храброст от цялата кралска армия. Обичам те, Камерън Бюканън — каза тя просто. — Имаш думата на една Фицджералд. — Мариса се наведе и целуна първо сляпото му око, а сетне и чувствената му уста.

Кам посрещна устните й с цялата страст, скрита в него от толкова много време. Сякаш се развали някаква магия и той се освободи от онова, което го държеше затворник — самотата.

Съпругата му го бе научила на много неща и най-вече на това, колко голяма е силата на любовта й. Тя бе отишла толкова далеч, за да му покаже онова, в чието съществуване не би повярвал, ако просто му го бе казала.

— Освободи ме — каза й той между целувките.

Загадъчна усмивка се появи на устните на Мариса.

— Не още.

— Искам да те любя — рече той и дълбокият му глас сякаш я погали.

— По-късно — прошепна тя. — Това е за теб, Камерън. — Мариса милваше тялото на мъжа си с уста и ръце, плъзгайки езика си по цялото му тяло, а ръцете й търсеха тайните места, който можеха да му доставят удоволствие. Споменът за прочетената книга на баба й и собственият й любовен инстинкт взеха връх, навлизайки в скритите богатства на страстта й. Тя бе едновременно свенлива и дръзка, несигурна и уверена, копнееща да опитва.

Пресипналото дишане на Ками гърлените му стонове й даваха допълнителен подтик. Горещата, дива кръв на потомката на рода Фицджералд се почувства свободна.

Меките й, възбуждащи ръце хванаха нежно твърдия му член и Кам си помисли, че ще избухне. Мариса плъзгаше ръката си нагоре и надолу, наоколо и отдолу, тласкайки го към края на издръжливостта му.

— Ще ви се кача, милорд — каза тя задъхано.

— Да, мила — насърчи я той, — направи го. Направи го веднага!

Като повдигна полите на кафтана си, Мариса се качи отгоре му с котешка грация и го възседна. Намести се внимателно върху нарасналия му член и го пое изцяло в тялото си. Той я изпълни с горещата си твърдост. Дрезгаво прошепнатите окуражителни думи я възбудиха. Той проникваше все повече и повече в стегнатата топлота на тялото й. Всеки тласък, всяко движение ги приближаваха все по-близо до крайния екстаз.

Мариса тихо простена, почти загубвайки и малкото контрол, който й бе останал.

С мощен тласък Кам изхвърли горещото си семе и двамата се понесоха из небесата, разрушавайки всички прегради. Виковете им отекваха около тях. Мариса се отпусна върху мократа от пот гръд на Кам, влажната й рокля бе единствената им завивка, телата, им бяха все още слети.

Възвърнал здравия си разум, Кам разбра, че наистина е бил само наполовина жив, преди Мариса да го възкреси. Тя доброволно бе преминала през пламъците на ада заради него и го бе върнала към чудото на живота.

— Обичам те — прошепна той.

Мариса, все още задъхана, вдигна глава. Правилно ли го бе чула? Вгледа се в любимото лице и зададе въпроса, чийто отговор се страхуваше да чуе:

— А жената, която ми казахте, че обичате и не можете да имате?

— Това си ти, Мариса — прошепна Кам.

— Аз? — запита тя, премигвайки.

— Да — призна Кам, — обичам те откакто те видях за пръв път.

— Защо не ми каза?

— Много просто — отвърна той. — Боях се.

Тя въздъхна.

— Че няма да те желая, ако видя лицето или тялото ти?

— Да — призна той. — Имах всички основания да смятам, че и ти ще ме напуснеш, ако видиш онова, което исках да остане скрито.

— А брачната ни нощ?

— Тогава ли? — попита Кам, спомняйки си как Мариса бе съблякла робата си и му бе предложила прелестното си тяло. — Помислих си, че си арогантна.

Тя го плесна игриво по гърдите.

— Арогантна? Аз? Вие бяхте арогантен, милорд. Бях готова да… — Мариса замълча.

— Да какво?

— Да изпълня дълга си — довърши откровено тя. — Нали дадох думата си пред Бога и краля. Исках да я спазя.

— Независимо от това, че съпругът ти те отвращава? — запита Кам.

— Но ти не ме отвращаваше — настоя Мариса.

— Отговори на въпроса ми, ако смееш. Щеше ли да спиш с мен, дори и да те отвращавах? — упорито запита Кам.

— Щях да изпълня обета си — тържествено отговори Мариса. — Думата на една Фицджералд е закон.

— Такава е и думата на един Бюканън, любов моя.

— Тогава какво щеше да правиш, Камерън? — попита тя.

— Развържи ме — заповяда й той меко.

Този път Мариса се подчини с радост.

Кам разтри китките си. Видя как Мариса събра копринените шалчета и ги сгъна грижливо в куфара. Тогава той смъкна онова, което бе останало от ризата му, и го захвърли на пода. Събу чорапите си и ги запрати след ризата.

— Ела тук — рече той и протегна ръка към нея.

Мариса побърза да изпълни молбата му. Обгръщайки я от глава до пети с езерно-синия си поглед, той заповяда:

— Свали си дрехата.

Усмивката й можеше да си съперничи с усмивката на всяка куртизанка, с тази разлика, че бе много по-сладка, защото бе запазена само за него. Любовта, която бе открил в зелените й очи, екстазът, който бе видял, изписан на лицето й, когато достигнаха до връхната точка на любенето, можеше да му помогне да понесе по-леко адските страдания на изминалите години. Че Мариса го обичаше толкова дълбоко и страстно, колкото и той нея, бе истинско чудо.

Той бе загубил вярата в живота, а тя му я бе върнала.

Мариса с готовност съблече кафтана и го пусна на килима в краката си. Той си бе свършил работата. Тя се приближи бавно, с котешка грация. Ръцете й се срещнаха с неговите, пръстите им се преплетоха.

Кам я придърпа отново на леглото, покривайки тялото й със своето. Устните им се срещнаха, ръцете им пробягваха бързо по телата им, а сетне замираха. Те се докосваха, вкусваха, наслаждаваха и откриваха.

Любеха се бавно и отпуснато. Кам постепенно проникна в тялото й, сякаш влизаше в собствения си дом. Бе открил рая, от който се нуждаеше наранената му душа.

В силните ръце на Кам Мариса се чувстваше сигурна и най-важното — обичана. Тя се притисна още по-близо до него, а той придърпа завивката върху все още влажните им тела.

Тази нощ любовта им бе надминала всички фантазии, всички блянове, които някога си бяха представяли. Бе силна като стомана, мека като пух.

Бе истинска и си струваше всичко на този свят.

Глава двайсет и пета

Кам се събуди със странното усещане за топъл дъх върху плътта си. Жена му лежеше в ръцете му, главата и почиваше на широката му гръд, косата й се разливаше по тялото му. Любимата му съпруга.

Колко сладка беше тази нощ! През изминалите часове той бе открил истинското богатство на любовта. Мариса му бе върнала част от самия него, част, която мислеше, че е загубил много отдавна. Като странстващ рицар в поход тя успешно бе разрушила стените на гордостта му, за да открие вътре мъжа, за да счупи оковите на самотата, обкръжавала го през тези изминали години. Нежният й поглед бе срутил затвора на болката му и го бе накарал да се опълчи срещу демоните, които го преследваха. Кам разбираше, че се бе лутал безцелно; тя му бе показала светлината.

Той я прегърна по-здраво, радвайки се на усещането на меката й гола кожа. С нея всичко бе възможно. Би изпълнил всяка нейна молба, независимо от цената. Заради нейната любов би минал с боси крака през портите на Ада, би изтърпял всяко мъчение или обида, само за да бъде с нея.

С любовта на Мариса той си бе върнал живота; наслаждаваше се на красотата му и приемаше грозотата му. Сякаш се бе родил отново — най-сетне бе открил душата си. Това бе Мариса.

И винаги щеше да остане Мариса.

Мариса чу силното биене на сърцето му до ухото си. Лениво, спокойно доволство я накара да остане там, където си беше, отпусната върху мускулестото му тяло.

Победата не бе само нейна, но и на Камерън. Бе разчитала сърцето му да повярва в любовта й, да я допусне до тайните покои на душата му; така и бе станало.

Мракът и страхът се бяха разпръснали с отминаването на нощта. Мариса се почувства свързана с предците си, които бяха рискували всичко заради любовта, които бяха притежавали достатъчно смелост, за да се борят за мечтите си. Страстната им кръв течеше във вените й, могъща и гореща.

Силата на любовта й към този мъж я развълнува. Някога си бе мислила, че победата се крие в капитулацията. Ленива усмивка се плъзна по устните й. Сега знаеше, че не е така. Взаимната им капитулация бе доказала грешката й.

Мариса извърна глава и устните й потърсиха плътта му. Тя обсипа с целувки широката му гръд, устата й прокара пътека по тялото му. После тя се изви и се излегна до съпруга си, гърди до гърди, лице до лице. Погледна го. Черната превръзка отново бе на мястото си, здраво завързана на главата му. Мариса го бе избавила от притеснението му преди няколко часа, като му я бе върнала. Преди да стори това обаче тя бе взела превръзката в ръка, бе докоснала с връхчетата на пръстите си гладката кожа, която прилепваше до плътта му, и я бе поднесла към устните си.

Бе разбрала, че символичната й лечебна целувка не е отишла напразно: в езерно-синьото му око бе блеснала единствена сълза.

Тя се приведе към устата му, сякаш да го целуне, сетне промени решението си. Ръцете й се протегнаха, за да потънат в гъстите му коси, и подобно на собственото й котенце, облизващо млякото от паничката си, устните й се разтвориха и тя прекара език от брадичката му до върха на устните му.

Езикът на Камерън също овлажни устните й, вкусвайки сладостта им.

Тя бързо прие негласната покана и разтвори уста.

Сляха се в дълбока, интимна целувка, която ги задъха.

С бързо движение Кам се обърна и привлече Мариса под тялото си. Краката й се разтвориха, за да го приемат, обвиха се около бедрата му… и той проникна дълбоко, сливайки тялото си с нейното във върховен екстаз.

Когато възвърна достатъчно силите си, за да се движи, Мариса стана. Все още дишаше неравномерно, но сърцето й вече забавяше ускорения си ритъм. Колко ограничен и празен би бил животът й, ако не бе изпитала никога тази «малка смърт». Тя се опита да си представи какво би станало, ако споделяше тялото и сърцето си не с Камерън, а с друг мъж. Картината във въображението й бе мрачна и празна — земята на чувствената пустош.

«Vous et nul autre, скъпи» — отекна в главата на Мариса. Вие и никой друг. Знаеше, никога няма да обича друг така, както Камерън.

Лявата ръка на Кам се обви около рамото й. Ръцете на Мариса прегърнаха силната му гола ръка, брадичката й се опря на широката му длан.

— Исках да донеса нещо за пиене, милорд. Желаете ли нещо друго?

Кам целуна шията й и промълви:

— Да, мила. Теб.

— Ненаситен си — възпротиви се Мариса.

— Имам да наваксвам години празнота — отвърна той.

— Целия ден ли ще прекараме тук? — попита тя, а в гласа й се усещаше нежеланието да напусне сигурността на спалнята. Тук, в неговите ръце, те бе спокойна и сигурна, обичана и уважавана.

Той въздъхна.

— Колкото и да ми се иска, не мисля, че е разумно.

Мариса сви рамене.

— И аз мисля така — съгласи се тя.

— Да не си мислиш, че наистина искам да оставя това легло? — попита той. — Или да те оставя да се изплъзнеш от ръцете ми? — Устните му прокараха огнена пътека по шията й. Мариса потръпна от удоволствие, затваряйки очи в чувствено очакване. — Ако бяхме сами, щях да те държа в тази стая поне месец.

— Само месец? — възкликна тя.

— По-дълго би било вулгарно — отговори той с иронична тържественост.

— А не подхожда на граф да го смятат за вулгарен, така ли?

— Да, любов моя, така е — отвърна той. — Тъй че трябва да изпълним дълга си и да правим компания на гостите.

— По дяволите дългът! — въздъхна тя.

Кам повдигна русата си вежда.

— Правилно ли чух, скъпа? Моята съпруга да бяга от дълга си?

Мариса се усмихна и извърна глава, за да го погледне.

— Съвсем правилно, любов моя — каза тя и устните им се срещнаха в буйния огън на страстта, заплашваща да ги хвърли отново в пламъците на любовта.

Когато се откъснаха един от друг, Кам й прошепна на шотландски:

— Gradh mo chridhe. — Сетне повтори на английски: — Съкровена моя любов.

Напитката, която Мариса искаше да донесе, бе забравена и двамата се потопиха в нова целувка. Бяха толкова погълнати от страстната си любов, че когато Чарити почука на вратата, дори не я чуха.

Прислужницата изобщо не бе подготвена за гледката, която я очакваше. Господарката й, графиня Деран, съвсем гола, бе в прегръдките на съпруга си, графа, който също нямаше нищо на себе си. Бяха в леглото и се целуваха буйно. От изненада Чарити изпусна подноса и ги стресна.

— О, моля да ме извините, миледи — каза тя и се наведе, за да събере парчетата от счупените съдове. Лицето й бе почервеняло от притеснение. — Нямах представа, че ще спите тук… — Тя замълча, лицето й почервеня още повече. — Искам да кажа, че графът… — Думите й секнаха, тя вдигна глава, сетне пак бързо я наведе, смъкна бялата си престилка и започна да бърше разлятото кафе. — Да ви донеса ли друго кафе?

Усмихната, Мариса отвърна:

— Да. А също и вода, за да се изкъпя.

— Както наредите, миледи.

Чарити вдигна сребърния поднос и със сведени очи напусна стаята.

Щом Чарити затвори вратата, Мариса избухна в кикот.

— О, Камерън, опасявам се, че я шокирахме.

— В такъв случай — каза Кам, намествайки Мариса в скута си, — ще й се наложи да свикне с това да бъде шокирана. Защото отсега нататък ще спим заедно.

Дългите му, ловки пръсти омагьосваха тялото й и я караха да потръпва. Отдадена на чудесните му докосвания, Мариса забрави и за Чарити, и за всичко останало.

Браяна никога не бе мислила, че може да бъде толкова щастлива. До нея спеше мъжът, който й бе показал чудесата на любовта. Тя се вслуша в равномерното дишане на Джейми; гледаше го, сякаш очакваше да изчезне всеки момент.

После стана от леглото и наметна робата си. Отвори един от прозорците, наслаждавайки се на свежия въздух и на аромата на разцъфналите цветя. Почудата й я караше да изглежда като дете. През новия й поглед всичко беше различно, защото в живота й бе влязъл Джейми.

Щеше отново да живее. И да сподели любовта му. Погледна през рамо и видя, че мъжът, който изпълваше мислите й, се събужда.

— Джейми — повика го тя, — ела тук, любов моя.

Джейми се събуди окончателно от веселия глас на любимата си. Отметна одеялото и навлече брича и ризата си. Кафявите му очи се впиха в жената, застанала пред отворения прозорец. Обожаваше я. И в най-бурните си фантазии не си бе представял невероятната наслада от споделената си любов.

— Не е ли най-прелестното утро, което си виждал? — попита го Браяна и протегна ръка към неговата. Златистокафявите й очи блестяха като кехлибар.

— Дори да завали и да стане потоп — каза той и я целуна по шията, — нямам нищо против, щом те имам.

— О, сигурен ли си, че във вените ти не може да се открие дори и капка ирландска кръв? — попита го Браяна. — Думите ти говорят за противното.

— Не, това е самата истина — отвърна Джейми.

— Няма значение, защото денят наистина е подходящ за възхвала на Бога. Той ме обсипа с много дарове.

— И мен също — съгласи се Джейми. — Сега не си ли доволна, че не ти позволих да се върнеш в Ирландия?

Браяна кимна и каза меко:

— Мислех си, че пълното щастие е завинаги загубено за мен. Че единственото, което мога да очаквам и което съм заслужила, е мрак.

— Глупости — увери я Джейми, — заслужаваш цялата Божия благодат.

Браяна продължи изповедта си:

— Бях решила да се върна у дома и да вляза в манастир. Там щях да имам време за размисъл и щях да намеря покой. — Тя поднесе ръцете му към устните си. — Но Бог пожела да дойдеш при мен.

— Бог и братовчедка ти — каза усмихнат Джейми.

— Братовчедка ми? Какво общо има Мариса с това?

— Тя ми каза, че ако не искам да загубя онова, което ценя над всичко друго, трябва да побързам да дойда в стаята ти.

— Наистина ли?

— Да, писмото й беше изключително убедително.

— В такъв случай трябва да благодаря на нея.

Джейми я погали по косата и я прегърна през кръста.

— Наистина ли си благодарна?

— Повече, отколкото можеш да си представиш! — Тя се притисна към него.

— И ще се омъжиш за мен?

— Нищо не би ми доставило по-голяма радост, отколкото това да стана твоя жена — призна откровено тя.

— Значи всичко е уредено? — попита с надежда Джейми.

— Ще се омъжа по моята вяра — добави Браяна.

— Щом мога да се венчая за теб — заяви Джейми, — ще го направя както, когато и където поискаш. В Англия или в Ирландия, със свещеник или без, когато искаш.

— Няма да отлагаме, Джейми. Искам да стана твоя жена колкото е възможно по-скоро. — Браяна знаеше, че нарушава традиционната година на траур. Но не можеше без Джейми, не можеше да продължава да лицемерничи. Донал бе мъртъв. Господ й бе пратил Джейми и тя не можеше да прахосва любовта си заради фалшивото благоприличие.

— Тогава нека говоря с графинята и да видим как могат да се ускорят нещата. — Джейми нежно я целуна по устните и си тръгна.

Мариса седеше в градината и се наслаждаваше на топлия ветрец. Наблизо бе Елзбет, дъщерята на Камерън, която си играеше с Лайънхарт. Слънцето огряваше красивите руси коси на малкото момиченце. «Какво чудесно дете!» — помисли си Мариса.

Докосна стомаха си с длан. Дали бе възможно друго дете на Камерън да расте в нея в момента? Братче на Елзбет? Или може би сестриче, със същия цвят на косата? Тази сутрин бе отправила специална молитва любовта от миналата нощ да й донесе нова награда. Детето, заченато от такава страст, сигурно би трябвало да е двойно благословено.

— Мога ли да говоря с вас, миледи?

Мариса извърна глава и видя Джейми Ковингтън. Обикновено флегматичното му лице бе загрижено. Тя се запита дали е успял навреме да попречи на братовчедка й да извърши постъпката, за която Мариса бе сигурна, че е фатална грешка.

— Разбира се, Джейми — каза усмихната тя. — Елате, седнете до мен.

Джейми се приближи до дървената пейка в розовата беседка, седна и загледа детето.

— Това е Елзбет, нали?

— Да, дъщерята на Камерън — отвърна Мариса и добави гордо: — А вече и моя.

— Радвам се за приятеля си, че можете така лесно да приемете незаконороденото му дете. Малко жени биха го направили.

— Елзбет не е виновна за раждането си. Тя е плът от плътта на съпруга ми и затова ми е много скъпа.

— Обичате го, нали?

Мариса се усмихна и очите й заблестяха от дълбочината на чувствата й.

— Много.

— Камерън го заслужава — рече Джейми. — Вие сте смела и имате голямо сърце, графиньо. Две качества, без които не може да се обича мъж като приятеля ми Камерън.

Мариса се изчерви от комплимента на Джейми.

— Благодаря ви за добрите думи — рече тя, — но нещо ми подсказва, че имате друга причина да ме потърсите днес.

— Точно така, миледи — съобщи й Джейми. — Искам да се оженя за братовчедка ви, лейди Браяна. — Той замълча, давайки и възможност да осъзнае значението на думите му. — От вчерашната ви предупредителна бележка, за която ви благодаря извънредно много, заключавам, че одобрявате нашия брак.

— С цялото си сърце, щом братовчедка ми е щастлива.

— В такъв случай ще повикаме свещеник да ни венчае без отлагане.

— Искате да се ожените тук, във Фиц Хол?

— Да, ако не възразявате.

— Съпругът ми и аз бихме били много щастливи да ви организираме сватба, която да съперничи дори и на венчавките в кралския двор.

— Мисля, че бихме предпочели нещо много по-скромно.

Мариса кимна.

— Навярно така ще е най-добре — съгласи се тя. — Ще изпратя някой прислужник в Рос-он-Ус да намери свещеник.

Джейми стана, пое ръката й и я поднесе към устата си.

— Благодаря ви от името на моята годеница и от мое име, миледи.

— Казвам се Мариса — напомни му тя. — Щом скоро ще се сродяваме, трябва да се обръщате към мен по име. Повторете, настоявам.

— А когато тя настоява — обади се един дълбок глас зад тях, — смятам, че никой не би могъл да й устои.

— Камерън — каза Мариса, изричайки името му като благослов.

Камерън се приближи до тях и седна на току-що освободеното от Джейми място. Целуна Мариса по бузата, вдиша дълбоко аромата на парфюма й. Спомни си мириса на кожата й, останал по завивките, върху които бяха правили любов. Слабините го заболяха от желание. Чувстваше се като жаден човек, който никога няма да се насити. Само един живот не би бил достатъчен да й покаже колко много я обича.

Подобни мисли се въртяха и в главата на Мариса.

Искаше да сподели с Камерън живота и отвъдното. Бе се подготвила да жертва собственото си щастие заради сигурността на наследството си, заради верността на семейството си към монарха. Сега, тя вече знаеше, щеше да жертва всичко заради съпруга си. Любовта, която бе почувствала към този мъж, ставаше все по-дълбока и по-истинска.

Мълчаливо гледаше как Джейми се отдалечава. Елзбет, с котето в малките си ръчички, се приближи, за да се присъедини към баща си и втората си майка, и помоли Кам да я вдигне на ръце заедно с котето. Камерън се съгласи. Мариса видя лекото колебание преди съпругът й да вземе детето и да го сложи в скута си. На Кам все още му бе трудно да повярва, че Мариса го разбира. Защото прекалено дълго бе претеглял всяко решение — заради болката, която би могло да му донесе предателството.

Мариса се закле, че любовта й ще бъде лечебният мехлем, от който имаше нужда Кам. Щеше да изличи цялото страдание, което бе изпитал, като му покаже, че вече не е сам на света. Тя бе редом с него, сега и завинаги. Обичаше го и заедно щяха да устоят на всичко, докато пазеха вярата в своята любов.

Ангъс бе застанал до сина си. Камерън нареждаше на коняря да изведе няколко коня, за да ги огледа.

— Жена ми възнамерява да кръстоса жребците с кобилите, които докара от Ирландия — поясни Кам на баща си, когато доведоха двата бел и жребеца от конюшнята и даде на животните от една ябълка. — Съвършени са — рече той гордо, поемайки юздата на Ромул от коняря. Хвана се за гривата на жребеца, качи се на гърба му, дръпна юздите и изправи коня на задните му крака. Мъжът и животното се разбираха отлично помежду си.

Кам слезе от жребеца, потупа го по хълбока и пусна юздите.

— Съпругата ти разбира от коне — заключи Ангъс, като разгледа три от ирландските кобили.

— Така е — съгласи се Кам.

— Твоята графиня е рядко красива, сине — жизнерадостно призна Ангъс. — Когато кралят те извика, си помислих, че те е оженил за някоя млечнобяла англичанка, по-студена от гърдите на вещица. — Ангъс поглади гъстата си брада и се засмя. — Обаче сега нямам нищо против да ти призная, че съм сбъркал.

Кам също се разсмя.

— Чарлз Стюарт ми даде едно от най-скъпоценните английски съкровища, татко. Не мога да си представя живота без нея. — Кам се загледа в минаващите покрай тях млекарки с пълни догоре ведра в ръцете. Отиваха към кухнята. Фриволна усмивка се появи в ъгълчетата на устата му. В богатото си въображение видя Мариса в медната вана, пълна с прясно мляко. Ваната, разбира се, би трябвало да е достатъчно голяма за двама.

Бе толкова погълнат от фантазиите си, че не видя пронизващия поглед, който хвърли към него едната от млекарките, нито пък злобната усмивка на устните й.

Глава двайсет и шеста

Преоблечена като млекарка, Фейт Белами си бе осигурила временен достъп в имението Фиц Хол. Бе боядисала косата си тъмна с отвара от орехови черупки и носеше бяла шапка. Груба престилка от домашно тъкан плат покриваше тялото й — напомняше пуританска рокля и бе по-голяма от дрехите, които обикновено носеше. Груби вълнени чорапи и плоски черни обувки допълваха маскировката.

Неприятно й бе да носи тези сиви дрехи, но планът й го изискваше. Трябваше да премахне опасността, която представляваше за нея Камерън Бюканън, а това означаваше да го убие, за да може да се наслаждава спокойно на парите, които я очакваха в Лондон.

Фейт работеше в имението вече почти седмица, наблюдаваше и чакаше възможност да убие Камерън. Засега не й се удаваше и тя ставаше нервна. Изглежда, че никога не оставаше сам. След изненадващото пристигане на семейството му той бе обкръжен с още повече хора. Беше обмисляла да го отрови, но отхвърли идеята като прекалено рискована. Само да бе излязъл да поязди на някой от тези страхотни жребци, които показваше на баща си! Тя би могла да открадне кон и да го проследи. Куршумът бе по-ефикасен от отровата, макар че бе прекалено опасно да се опита да го застреля тук.

Почти се бе простила с надеждата да изпълни целта си, но внезапно й хрумна нова идея, когато подслуша клюките за незаконороденото дете на графа. Изглежда, негово благородие обичаше дъщеря си. След като чу всичко това, Фейт започна внимателно да наблюдава обстановката, докато вършеше работата си. Реши, че ще си помогне, като открадне детето. Ако успееше да го отвлече, баща му със сигурност щеше да тръгне след него. И да даде живота си заради детето.

Дива радост проблесна в очите й. Можеше да получи огромна изгода от малкото шотландско копеле, като го отведе в Лондон. Знаеше, че една определена организация би платила добри пари за неразглезено момиче с руси коси и сини очи. Няколко седмици по-късно щеше да прати на Камерън писмо, в което да му съобщи местонахождението на момичето. Той щеше да побърза да отиде в Лондон, за да освободи детето, и с него щеше да се случи злополука. Ограбен и убит от неизвестни подлеци.

Да, идеята й харесваше. Пък и щеше да направи на графинята огромна услуга, като я направи вдовица и я освободи от копелето на графа.

Прекрачи прага на кухнята с тежките ведра и малко мляко се лисна на пода.

Наблюдателната готвачка, която държеше в едната си ръка нож и дереше кожата на току-що убит заек, забеляза досадата по лицето на Фейт.

— Хей, ти там, внимавай с кофата, плискаш по пода. Сама ще си го чистиш.

Дощя й се да завре главата на тази глупава кучка във ведрото или поне да я залее цялата, но стисна зъби и сведе очи, за да не проличи, че е ядосана. После забеляза задните стълби, които водеха към стаите на графа и графинята. Изля млякото в чутурата, в която друга слугиня се готвеше да избие прясно масло, и погледът й се насочи към ножовете на готвачката.

Пот се стичаше по раменете и между гърдите й. Цялата миришеше като оборско животно. Копнееше за ароматна баня, за да измие зловонието от тялото си, но трябваше да почака, докато не свърши онова, за което бе тук. Заслуша се как готвачката нарежда на няколко момичета от кухнята да приготвят зеленчуци и да наберат пресни подправки. Вечерята щяла да бъде специална, тъй като графинята очаквала да присъстват цялото й семейство и гостите.

Фейт чу това и се усмихна. Късно тази вечер щеше да има чудесна възможност да отвлече детето: може би, докато всички бяха на вечеря и в кухнята имаше работа, или пък когато всички заспяха.

Нямаше право на провал.

Мариса обличаше роклята, която й беше приготвила Чарити. Пое дълбоко дъх, докато прислужницата я стягаше на гърба. Бе елегантна официална рокля от розова и кремава коприна, с подходящи пантофки. Макар че щяха да вечерят в малката семейна трапезария, вместо в голямата пищна официална зала, на нея й се искаше всичко да е колкото се може по-красиво.

Очите й се насочиха към широкото легло, което сякаш изпълваше цялата стая. Бузите й се изчервиха, щом си спомни за насладата, която бе открила там.

Помисли си дали да не заеме онази книга на братовчедка си Браяна. Със сигурност щеше да й бъде от полза, най-меко казано.

— Мариса.

Тя се извърна към вратата. Съпругът й беше там с ръка на бастуна си. Мариса изтича при него.

Кам разтвори ръце и я грабна в сигурните си обятия. Наведе глава и устните им се срещнаха — жажда, на която никой от двамата не можеше да устои. Най-сетне Кам се отдръпна задъхан. Проклятие, той я желаеше! Вгледа се в блесналите зелени очи на Мариса и откри там същата дълбока страст, същия буен плам. Тя бе блян и реалност, богиня и жена, сирена и светица едновременно. Неговата жена.

Някогашното му безпътно, цинично его би му се присмяло. «Любов» някога бе дума, която използваше за удобство; лесно я казваше и също така лесно я забравяше. Сега, след като бе открил дълбините на любовта, той разбираше, че сексуалният живот, който бе водил, е бил непълноценен.

Как му се искаше да може да отложи вечерята поне с час! Би предпочел да прекара времето в ръцете на Мариса, да науми повече за нея, да разкрие цялата й чувствена природа.

Мариса докосна нежно страната му, погали устните му. Кам захапа показалеца й и го всмука в топлата си уста: тя бавно го издърпа навън. Нито тя, нито Кам се притесняваха, че Чарити наблюдава сцената.

— Вечерята ни очаква, съпруже.

Кам сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Както и леглото ни, жено.

— Тогава да не губим време — отвърна Мариса и го хвана под ръка, — защото краят на първото ни задължение ни води успешно към удоволствието.

Тръгнаха бавно по дългия коридор към стълбището и срещнаха Ангъс и Алана Бюканън да идват от другото крило на къщата. Двойките се усмихнаха и размениха любезни бележки за избора си на дрехи за вечерта, с цел да прикрият истинските си чувства.

Кам и майка му размениха изпитателни погледи. Лицето на Алана бе открито — тя явно умоляваше сина си за малко обич.

Кам мислеше за другата жена в живота си. Бе променил отношението към майка си. Алана Бюканън вече не бе детският му образец за съвършенство, неговият висш идеал; отношението му към нея бе станало по-зряло — вече я възприемаше като земна жена, способна да допуска грешки като самия него. Все още не знаеше дали изобщо би могъл да й прости онова, което бе сторила — със сигурност никога не би могъл да й прости, че го загърби точно когато имаше най-голяма нужда от нейната утеха.

Но любовта на Мариса го бе променила. В ума му все още бе жив споменът за нейната загриженост, която бе разпръснала донякъде загнездилата се у него горчилка от ударите на съдбата и от някои хора. Това, че Мариса бе приела белезите му, го бе освободило от оковите на гнева и отчаянието. Отблъскването на Алана го бе наранило, бе го опустошило, но сега той можеше да прогони този спомен в миналото, където му беше мястото.

Кам отправи на Мариса любяща усмивка и попита:

— Майко, мога ли да ви придружа на вечеря?

Сините очи на Алана се напълниха със сълзи, тя пусна ръката на мъжа си и въздъхна:

— С удоволствие, Камерън.

Кам протегна дясната си ръка.

— Да тръгваме тогава!

Алана се опря на лакътя му, плъзна пръсти по кадифения жакет и докосна обезобразените кокалчета на дясната му ръка. Трудните времена бяха отминали, тя бе сигурна в това. Любовта безвъзвратно бе променила сина й — в погледите, които си бяха разменили Кам и Мариса, тя бе открила любов, а заедно с нея и толерантност. Алана имаше за какво да благодари на снаха си, и най-вече за щастието, което можеше да прочете в езерно-синьото око на сина си, за желанието да я допусне отново в живота си. Искрените й молитви бяха чути.

Майка и син тръгнаха надолу по стълбите, а Ангъс и Мариса се спряха за момент.

Брадатото лице на Ангъс сияеше. Широка усмивка грееше на устните му.

— Вие предизвикахте огромна промяна в момчето ми — отбеляза той.

Мариса скромно замълча, но Ангъс продължи:

— Така е, момичето ми. Днес виждам в него онова момче, което отгледах. — За нейна изненада Ангъс постави големите си загрубели ръце на раменете й и я целуна шумно по двете страни. — Обичам сина си и искам да бъде щастлив.

— Аз също — отвърна Мариса.

— Изпитвах известни съмнения, когато ми казаха, че ще се венчава за някаква жена по заповед на краля. Признавам, не ми бе особено приятно да разбера, че изборът на краля се е спрял на англичанка. Но вие не сте някаква ревла, от което се опасявах. Изглежда, че сте съвсем подходяща за най-малкия ми син. Точно от това се нуждае Камерън. Той е истински Бюканън в това отношение. Ние винаги сме обичали предизвикателството. — Тъмните очи на Ангъс проблеснаха весело. — Особено в жените ни.

— Това е добре — каза Мариса, — защото и ние, от рода Фицджералд, сме известни с любовта си към предизвикателството и особено — добави тя лукаво — към мъжете си.

Ангъс се разсмя от сърце и едрото му тяло се разтресе.

— Сега отлично разбирам избора на краля. Да, момичето ми, вие наистина сте жена за моя син.

— Единствената жена — увери го тя. Мариса изобщо не приемаше изкривената представа за любовта, която се бе наложила в двора. За нея имаше само един мъж и тя не възнамеряваше да го споделя с друга.

— Ще се присъединим ли към останалите долу? — попита тя мило. Внезапно й олекна.

— Не е нужно да ме каните повторно — отвърна Ангъс. — Ваш покорен слуга, графиньо.

Джейми и Браяна очакваха останалите, нетърпеливи да споделят новината. Седнали на осветената маса един до друг, те се държаха за ръце и тихо разговаряха. Лицата им бяха радостно възбудени.

— Днес разговарях с графинята. Тя одобрява женитбата ни.

Браяна стисна ръката на Джейми.

— Знаех го.

— И желае сватбата да бъде тук, във Фиц Хол. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви — отвърна Браяна. — Изпратих писмо на брат си, графа на Килрун, за да му съобщя решението си. Помолих го и да ми изпрати онова, което ми принадлежи. — Тя отправи на Джейми любяща усмивка. — Искам да кажа, че къщата ти в Лондон никога вече няма да бъде същата, когато пристигнат куфарите ми.

Джейми погали с пръсти китката й.

— Мога да се справя с няколко рокли, мила.

— Гардеробът ми е доста по-пълен, любов моя.

— Наистина ли? — попита я той. — Колко по-пълен?

— Зестра, достойна за сестрата на Килрун.

Джейми се засмя.

— Аз искам само теб, Браяна, не е нужно нищо друго.

— Но не и за една О’Далей.

Той усети дълбоката гордост в думите на ирландската си годеница. Колкото и да му се искаше да каже на брат й, че може да осигури добър, макар и навярно не разкошен живот на лейди Браяна, Джейми не желаеше да оскърбява семейството й заради нещо, което нямаше особено значение за него.

— Много добре, любов моя, ще приема зестрата ти с признателност.

— Умно решение — каза Мариса, влизайки в стаята с граф Тейрн, следвани от графиня Тейрн и граф Деран.

— Добре ще направите, като поддържате добри отношения с братовчед ми Килрун. Той ще бъде извънредно щедър към сестра си, защото я обича повече от всичко на света.

— Сватба ли ще има? — попита Алана. С няколко кратки изречения тя и Ангъс бяха информирани за предстоящото събитие.

— За нас ще бъде чест, милорд — каза Браяна, — ако приемете да бъдете гости на сватбата ни.

— Досега не съм присъствал на английска сватба — заяви Ангъс.

Браяна се засмя.

— Полуанглийска, ако обичате — рече тя, напомняйки на семейството на Камерън, че тя и Мариса са ирландки и също имат келтска кръв във вените си.

— Имате ли нещо против да удължим престоя си тук, момичето ми? — попита Ангъс, който знаеше от условията на брака на сина си, че Камерън и Мариса споделят отговорностите за управлението на графство Деран. Не искаше да дразни английската си снаха и затова си помисли, че е добре да поиска нейното разрешение. За съвсем кратко време бе обикнал много Мариса, но тъй като англичаните бяха странен народ в неговите представи, той реши поведението му да е сдържано.

Сядайки на масата, Мариса се усмихна мило.

— Не трябва да питате мен, защото цялото имение принадлежи по закон, по английския закон — наблегна на думата тя, — на Камерън. Затова питайте него.

— Цялото ли? — попита Алана сина си.

— Да, майко — отвърна Кам, докато си вземаше парче месо от подноса, който държеше една прислужница. — Къщата и всичко в нея, земите, добитъкът, рентите на арендаторите земеделци, добивите от реколтата. Всичко е мое. Така че — заключи той, — вие и баща ми сте винаги добре дошли и можете да останете във Фин Хол колкото желаете. — Камерън говореше искрено, някаква тежест бе паднала от плещите му.

Той вдигна чашата си.

— Предлагам да пием за бъдещето.

— За бъдещето — отвърнаха всички и вдигнаха бокалите си.

Фейт Белами се промъкваше бавно по задните стълби и не се опитваше да скрие задоволството, изписано на лицето й. Само след няколко минути щеше да изпълни част от плана си за отмъщение на Камерън Бюканън. Преди години бе накърнила проклетата му гордост; сега можеше да го нарани още повече преди да нанесе последния удар. Само той препречваше пътя й към разкошния живот, към който се стремеше и който заслужаваше. Само той препречваше пътя й към истинското щастие.

Само да…

Само да не беше проклет роялист! Само да не бе толкова упорит, когато го разпитваше! Само наистина да се бе оказал истински женкар, какъвто отначало й изглеждаше!

Само да не я бе принудил да го направи! Фейт го мразеше.

Насилваше се да го мрази, защото иначе трябваше да признае факта, че под маската на презрението си към неговото положение, към неговото богатство и позиции, тя го обичаше по свой начин. Никой мъж преди това не я бе възбуждал, дори и само сексуално, като него. Веднъж, един-единствен път се бе усъмнила в себе си. Когато в спалнята й в странноприемницата наетият от нея мъж завърза великолепното голо тяло на Камерън за леглото, тя се запита дали ще може да се справи със задачата си. Когато бе видяла яките му мускули, инструмента за удоволствие, висящ отпуснат между стегнатите му бедра, гъстата му руса коса, красивото му лице, на което би завидял дори и ангел, тя се бе поколебала.

Фактът, че той бе предизвикал у нея съмнение, я разтревожи. В живота й нямаше място за сантиментални глупости. Трябваше да го унищожи, преди той да е унищожил нея.

Да изпрати прелестното му дете в лондонския публичен дом щеше да бъде отлично наказание за безсънните нощи, за болезнените, незадоволени часове на мъчение, които бе принудена да изтърпи.

Само да…

В джоба на сивата си престилка носеше плосък гладък камък, който прилягаше на дланта й и който щеше да използва, за да удари бавачката, останала при детето. Бе разпитала една от прислужниците за красивото момиченце, което бе видяла да играе в градината. Нищо неподозиращата слугиня й бе съобщила, че то е на новия граф и че за него се грижи някаква шотландска бавачка. Каза й и че всичко било с главата надолу поради непрекъснато пристигащите нови хора.

Фейт си помисли, че нейните действия ще объркат нещата още повече.

Тя се промъкна по коридора на горния етаж, като се криеше в сенките, за да не я види някой. От една отворена врата проникваше светлина и падаше върху голия дъсчен под — тук нямаше скъпи килими. Фейт се приближи предпазливо; сърцето й заби ускорено.

Малкото момиченце лежеше заспало. Подобно на малка принцеса, то бе обградено с разкош. Меко легло приютяваше мъничкото телце, ароматни треви освежаваха въздуха в стаята. Котето доволно си играеше в кошничката си с голямо кълбо боядисана прежда. Какъв контраст със собственото й безпризорно детство, когато се бореше за подслон и храна.

— Какво искаш? — попита я младата прислужница Уна и стана от сламеника си.

— Изпратиха ме да те заведа долу — рече Фейт и изруга наум: «Невежа шотландска еретичка!»

— Защо ще пращат тебе? Нали си млекарка? — попита Уна.

Фейт не бе предполагала, че бавачката ще е толкова наблюдателна, че да забележи разликата в дрехите на слугите.

— Извикаха ме в кухнята да помагам тази вечер, ама това не е твоя работа. Да им кажа ли, че няма да дойдеш? — прибави тя нацупено.

Уна се колебаеше. Нещо я безпокоеше, макар че не си даваше сметка точно какво.

— Чакай да погледна детето и идвам — каза тя и се обърна с гръб към Фейт.

Точно това й бе нужно. Фейт извади камъка от престилката и удари слугинята потила. Уна се свлече на пода и от раната й потече кръв.

Фейт прекрачи отпуснатото тяло на бавачката и решително се насочи към спящото дете.

Мариса реши да отиде при доведеното си дете, преди да се оттегли за сън. Лека усмивка се появи на устните й. С Камерън в леглото сънят щеше да е последното нещо в главата й. Бяха станали от масата, след като похапнаха добре от чудесната вечеря, приготвена им от готвачката. Тя и Кам се бяха отказали от десерта, а съдейки но настроението на родителите на Кам и това на братовчедка й и Джейми, и останалите двойки скоро щяха да ги последват.

Кам й каза, че в спалнята му я очаквала изненада, но Кендъл му съобщил, че още не всичко е готово. Тогава тя реши да отиде да види Елзбет. На следния ден заедно с Кам щяха да вземат детето на езда из имението. Навярно дори биха могли да намерят за нея пони.

Тръгна по коридора и мислите й пак се насочиха към съпруга й. Копнееше за него, а изглежда, и той я желаеше. Тя се изчерви при спомена за фриволните си мисли на вечеря. Докато се хранеше и разговаряше, бе в състояние да се съсредоточи истински само върху Кам, който седеше до нея и жестикулираше със силната си ръка, докато приказваше. Копнееше да почувства тези дълги, фини пръсти върху плътта си, да я докосват чувствено, да я възнасят в рая.

Изглежда, всички в дома тази вечер копнееха за любов.

Мариса влезе в стаята на Елзбет и от гърдите й се изтръгна писък: видя неподвижното тяло на бавачката и изцапаните й с кръв дрехи. Гласът й секна от страх при вида на надвесилата се над леглото на Елзбет жена. Непознатата грабна спящото дете. Проблесна острие.

Кендъл се бе погрижил да донесат голямата медна вана. Беше пълна с мляко.

Забелязал фриволния блясък в очите на прислужника си, Кам го освободи със смях.

— Не мисля, че ще ми трябваш повече тази вечер — рече той, докато събличаше черния си кадифен жакет, нито пък утре сутрин. Поне, докато не те повикам. Разбра ли?

— Мисля, че разбрах, ваше благородие — отвърна усмихнат Кендъл.

И точно когато отвори вратата, за да си тръгне, и двамата чуха писъка.

— Мариса! — извика Кам, втурвайки се край стреснатия Кендъл. Ужасна болка раздираше крака му, докато тичаше по коридора и се качваше по стълбите към детската стая, но той не й обръщаше внимание и се мъчеше да тича възможно по-бързо.

— Защо викате така, миледи? — подигравателно попита Фейт.

— Пуснете я — настоя Мариса.

От устата на Фейт излезе звук, който трябваше да означава смях.

Гласът й смрази кръвта във вените на Мариса.

— Не — отвърна Фейт, — защото детето ще дойде с мен.

— Не мога да допусна това — рече Мариса застанала между жената и изхода.

— Мислите ли, че ме интересува какво можете да допуснете и какво — не? — изръмжа Фейт, стисна детето през кръста и приготви ножа в случай на нужда. Елзбет плачеше от страх.

— Успокой се, миличка — промълви Мариса, като се опитваше да разпръсне надигащия се страх както в детето, така и в самата себе си. — Всичко ще бъде наред. — Мариса нямаше нищо, с което да защити себе си или Елзбет, нищо освен собствената си смелост. — Какво искате? Ако става дума за пари, ще ги имате.

— Защо ви е грижа за детето? За вас ще е по-добре да го няма. Един спомен по-малко за звяра, за който сте омъжена.

Мариса трябваше да я задържи с разговор, докато някой не откликнеше на вика й. Докато непознатата все още бе в стаята, имаше възможност Елзбет да бъде освободена.

— Имате някакви оплаквания от мен или съпруга ми?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт.

— Ще ми кажете ли за какво става дума, за да можем да се разберем?

— Прекалено късно е вече.

Мариса пристъпи леко напред. С невероятна бързина Фейт вдигна ножа. Мариса замръзна.

— Никога не е прекалено късно.

— Грешите. Правя ви услуга, не можете ли да разберете това?

— Като взимате дъщеря ми?

— Тя не е ваша дъщеря. Дори аз зная това. Тя е копеле! — Едва чуто Фейт добави: — Като мен.

— Казвам ви, че е моя, и никога няма да ви позволя да й навредите.

— Отстранете се и ме оставете да мина!

— Не и с Елзбет.

— Ще я убия, ако не се махнете от вратата.

— Защо искате да нараните едно невинно дете?

Фейт се усмихна горчиво.

— Невинно? Тя носи в себе си дявола! Също като баща си.

— Грешите — увери я Мариса.

— Вие грешите, графиньо. Нали Камерън Бюканън е неин баща.

«Помогни ми Господи! — помисли Мариса. — Тази жена сигурно е луда!» Мариса направи още една стъпка, очите й не се откъсваха от непознатата.

— Не се приближавайте, графиньо! — отново я предупреди Фейт.

— Какво имате срещу съпруга ми?

— По-добре питайте него какво има срещу мен, глупачка такава! — промърмори Фейт.

— Говорите с гатанки.

Фейт се изсмя нервно.

— Някога той имаше ангелско лице. Знаете ли това?

Навярно можеше да й попречи, като я залъгва с приказки.

— Познавали сте Камерън преди да го обезобразят?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт, разхлабвайки леко прегръдката си около Елзбет. — Защото аз го направих.

Кръвта замръзна в тялото на Мариса.

— Вие?

— Да, аз — каза гордо Фейт.

Ако жената не бе хванала Елзбет, Мариса би се хвърлила сляпо върху нея, за да й отмъсти. Това бе кучката, отговорна за нещастието на Камерън! Гневът й и премина в хладна ярост и тя остана на мястото си.

Камерън чу самохвалните думи, докато се втурваше в стаята. Пред него, само на няколко крачки, бе неговото любимо дете, хванато от злобната уличница, която го бе предала преди години. Макар да бе променила цвета на косите си, той никога не би могъл да забрави чертите й. Гореща ярост изпълни сърцето му.

— Госпожо Белами!

Мариса рискува да хвърли бегъл поглед назад. Значи наистина бе вярно.

— Не можете да избягате — предупреди Кам.

— И аз някога си мислех, че не можете да ми се изплъзнете — възрази Фейт.

— Единственият ви изход е смъртта — каза той зловещо.

— Не бихте се осмелили да убиете жена.

— Не ме предизвиквайте — стисна устни Кам, като се мъчеше да сподави болката в десния си крак. — Пуснете дъщеря ми. — Гласът му бе студен и заповеден.

В неясната мъгла на объркания си разум Фейт разбираше, че плановете й са рухнали. Дори да убиеше детето, за нея нямаше изход. Можеше ли да се довери на почтеността на тези глупаци? А и защо? Очакваше я само смъртта. По-добре да нанесе последен удар в сърцето на Камерън Бюканън.

Миговете течаха мъчително.

Фейт вдигна ножа и тръгна към прозореца, но неочаквано се спъна в кошничката на котето. То измяука диво от болка. Фейт изпусна Елзбет и докато се мъчеше да запази равновесие, Мариса, която бе по-близо до нея от Камерън, се хвърли напред и с мощен тласък я блъсна. Фейт политна към прозореца, стъклото се пръсна… и внезапно настана тишина.

Задъхана, Мариса грабна Елзбет в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Елзбет плачеше и Мариса се опитваше да я увери, че всичко вече е свършило.

Кам закуцука към счупения прозорец и погледна надолу. В тъмнината светеха факли: чули шума, слугите и конярите се бяха притекли на помощ. На каменната настилка, сред парчета стъкло лежеше разкривено и безжизнено тялото на Фейт Белами.

Най-сетне всичко бе свършило.

Кам извърна глава и видя една много, по-приятна гледка. Жена му и дъщеря му, прегърнати.

Направи няколко стъпки към тях и ги прегърна.

Бяха едно семейство — непобедимо, обединено от любовта, най-висшето чувство, което вълнува човешкото сърце.