Двор от мъгла и ярост

52.

В пода на планинската колиба беше вградена дълбока вана — достатъчно голяма, че да побере чифт илириански криле. Напълних я с почти вряла вода, без дори да се замислям що за магия поддържаше къщата — интересуваше ме само, че работи. Влязох във ваната, пъшкайки от болка.

След цели три дни без къпане направо можех да заплача от чистата й топлина.

Нищо че някога бях карала дни наред без къпане — все пак източването на топла вода в стария дом на семейството ми изискваше повече усилия, отколкото си струваше. Да не говорим, че нямахме вана, а се поливахме с кофи.

Измих се с тъмен сапун, ухаещ на опушен бор, а като приключих, останах в горещата вода, наблюдавайки как парата се вие около свещите.

Другар.

Думата ме изгони от ваната по-скоро, отколкото ми се искаше, и не спря да ме преследва, докато нахлузвах дрехите, които бях намерила в скрина на едната спалня: тъмен клин, свободен кремав пуловер, стигащ чак до средата на бедрото ми, и дебели чорапи. Стомахът ми изкъркори и осъзнах, че не съм яла от предишния ден, защото…

Защото раниха Рис, свалиха го от небето като птица и ми го отнеха, а това ме подлуди.

Затова подходих чисто инстинктивно, водена от порив, който извираше толкова от дълбоко в мен…

Толкова от дълбоко…

На дървения кухненски шкаф намерих кутия със супа, подсигурена от Мор, и изрових една тенджера от ковано желязо, в която да я стопля. До печката имаше пресен, хрупкав хляб и изядох половината само докато чаках супата да стане готова.

Беше подозирал още преди да ни освободи от Амаранта.

А сватбеният ми ден… Дали го беше прекъснал, за да ме спаси от най-жестоката грешка в живота ми, или го бе сторил от свои собствени подбуди? Защото бях негова другарка и не можеше да допусне да се омъжа за друг?

Вечерях в компанията единствено на бумтящия огън.

Докато под обстрела на мислите ми пулсираше облекчение.

Връзката ми с Тамлин беше обречена още от самото начало. Бях го напуснала — за да намеря истинския си другар. За да отида при него.

Ако исках да спестя и на двама ни срама, клеветите, то само това — само фактът, че бях намерила истинския си другар — можеше да ми помогне.

В крайна сметка не бях предателска, лъжлива отрепка. Никак даже. Дори Рис… дори Рис да знаеше, че ни е писано да бъдем заедно.

Докато споделях леглото си с Тамлин. Месеци наред. Знаел е, че всяка вечер си лягам с него, но не се е издал. А може би просто не го е интересувало.

Може би просто не е искал да имаме връзка помежду си. Надявал се е да изчезне.

Тогава още не му дължах нищо, нямаше за какво да му се извинявам.

Но той е бил наясно, че ще реагирам остро, че истината повече ще ме нарани, отколкото ще ми помогне.

А ако я бях научила?

Ако бях научила, че Рис е другарят ми, макар и да обичах Тамлин?

Но и това не оправдаваше мълчанието му. Седмици наред се мразех, задето го желаех толкова — а просто е трябвало да ми каже. Но… май го разбирах.

Измих чиниите, избърсах трохите от малката масичка между кухнята и всекидневната и си избрах едно от леглата.

Едва миналата вечер лежах до него, броейки глътките му въздух, за да се уверя, че не е спрял да диша. Предишната се наслаждавах на пръстите му между краката ми и езика му в устата ми. А сега… колкото и топла да беше колибата, чаршафите ми студенееха. Леглото беше голямо — празно.

Заснежените планини отвъд малкото стъклено прозорче сияеха в синьо под лунната светлина. Вятърът виеше глухо, вдигайки кълба бели лъскави вихрушки около колибата.

Питах се дали Мор му е казала къде съм.

Дали няма да ме намери тук.

Другар.

Моят другар.

Събуди ме отражението на слънчевите лъчи по снега и аз примигнах срещу яркия блясък, проклинайки се, задето не бях спуснала пердетата. Беше ми нужно малко време да осъзная къде съм; защо спях в тази откъсната от света колиба дълбоко в планината — в която и планина да се намирах.

Веднъж Рис ми беше споменал за любима тяхна вила, опожарена при едно от спречкванията между Мор и Амрен. Чудех се дали не бе говорил за тази колиба; дали не я бяха реставрирали. Всичко в нея беше удобно, поизносено, но в относително добро състояние.

Мор и Амрен бяха знаели.

Не можех да преценя дали това ме караше да ги мразя.

Рис несъмнено им беше наредил да си мълчат, а те зачитаха желанията му, но…

Оправих леглото, приготвих си закуска, измих чиниите и застанах в центъра на всекидневната.

Бях избягала.

Точно както Рис очакваше да постъпя, защото му бях казала, че всеки човек със здрав разум би странял от него. Като една истинска страхливка и глупачка го бях оставила ранен в ледената кал.

Бях го напуснала — и то само ден, след като го бях уверила, че той е единственото нещо, което не бих напуснала.

Бях настояла да е откровен с мен, но още при първото изпитание дори не му го бях позволила. Не бях благоволила да го изслушам.

Виждаш ме истински.

Е, аз бях отказала да погледна в душата му. Да зърна онова, което навярно е стояло пред мен.

Просто си бях тръгнала.

А може би… може би това беше грешка.

Скуката ме връхлетя още в средата на деня.

Върховна, безпощадна скука, защото бях затворена вътре, докато снегът бавно се топеше в топлия пролетен ден и можех само да го слушам как капе от покрива.

Бездействието ме правеше любопитна, ето защо, след като прерових скриновете и гардеробите и в двете спални (дрехи, стари панделки, ножове и други оръжия, скътани между тях, сякаш някой ги беше хвърлил вътре, забравяйки за тях), кухненските шкафове (храна, консерви, тенджери и тигани, вехта готварска книга) и всекидневната (одеяла, книги, още оръжия, скрити навсякъде), преминах към килера.

Като място за усамотение на Велик господар колибата беше… не точно посредствена, защото всичко в нея беше грижовно подбрано и подредено, но… обикновена. Сякаш беше единственото кътче, където всички можеха да се разположат по леглата и дивана и да бъдат себе си; да се редуват в готвенето, в лова, в чистенето и…

Като семейство.

Наистина ги чувствах като семейство — такова, каквото никога не бях имала, за каквото дори не си бях мечтала. Каквото спрях да очаквам, когато свикнах с просторната, задължаваща среда на господарското имение. С ролята на символ на един пречупен народ, на кумир и марионетка на Върховната жрица.

Отворих вратата на килера, откъдето ме посрещна вълна студен въздух, но магията, поддържаща уюта на колибата, веднага запали свещите. Рафтове без нито прашинка по тях (несъмнено поредният магически трик) светеха отрупани с още хранителни запаси. Книги, спортно оборудване, раници, въжета и — голяма изненада — още оръжия. Прерових всички останки от някогашни приключения, но точно интересното едва не ми убягна.

Шест кутии с боя.

Хартия и няколко платна. Четки, стари и втвърдени заради нехайната поддръжка.

Имаше и други художнически материали — пастели и водни боички, въглен за графика, но… погледът ми се върна към боята и четките.

Кой от всички тях бе опитал да рисува през дългите часове на самота — или докато почиваха тук заедно?

Пресегнах се към една от кутиите с боя и отворих капака, опитвайки да си втълпя, че ръцете ми трепереха от студ.

Още беше прясна. Навярно благодарение на магията, стопанисваща колибата.

Надникнах в тъмната, лъскава вътрешност на кутията: синьо.

После започнах да събирам разни неща от рафтовете.

Рисувах цял ден.

А когато слънцето залезе, продължих да рисувам и през нощта.

Луната вече се скриваше, когато измих ръцете, лицето и врата си и се пльоснах в леглото, без дори да се съблека, преди да изпадна в несвяст.

Станах и грабнах четката още преди пролетното слънце да се е заело сериозно с разтопяването на снега по планинските склонове край мен.

Спрях само колкото да хапна. Слънцето отново потъваше зад хоризонта, изтощено от борбата си със снега, когато на входната врата се почука.

Замръзнах, изцапана с боя до ушите — кремавият пуловер беше напълно съсипан.

Още едно почукване, леко, но настоятелно. А после:

— Моля те, не бъди мъртва.

Не знам дали изпитах облекчение, или разочарование, когато отворих вратата и видях Мор да подухва в свитите си длани.

Тя погледна боята по кожата и косата ми. Погледна четката в ръката ми.

А накрая и творението ми.

Влетя вътре от хладната пролетна нощ, затвори вратата след себе си и подсвирна.

— Е, определено си си намирала работа.

О, да.

Бях изрисувала почти всяка повърхност от основната стая.

И то не просто с цветни петна, а с дребни картинки. Някои бяха по-елементарни: например висулките по касите на вратите. Те се разтапяха и постепенно преминаваха в първите пъпки на пролетта, които пък разцъфваха с лятна пищност, преди да се обагрят в златисто и да отстъпят място на есенни листа. Масичката за игра на карти до прозореца бях украсила с цветен венец, а по голямата маса за хранене се гонеха листа и пламъци.

Но сред детайлните картини бях вплела и части от тях — от Мор, Касиан, Азриел и Амрен… и Рис.

Мор отиде до голямата камина, полицата над която бях оцветила в лъскаво черно със златисти и червени жилки. Отблизо изглеждаше като плътен, красив слой боя. Но от дивана…

— Илириански криле — отгатна тя. — Ох, сега ще вземат да се възгордеят.

После отиде до прозореца, който бях обрамчила в златни, месингови и бронзови къдри. Мор докосна косата си и килна глава.

— Браво — възкликна тя и се обърна да огледа останалата част от стаята.

Погледът й попадна върху входа към коридорчето и по лицето й се изписа кисела

гримаса.

— Защо си нарисувала очите на Амрен? — попита тя.

От стената над сводестия вход наистина ни наблюдаваха сребристите очи на Амрен.

— Защото винаги ни държи под око.

Мор изсумтя.

— Не е честно. Нарисувай и моите до нейните. Така мъжете в това семейство ще се научат, че и двете ги държим под око следващия път, когато им скимне да се запият тук цяла седмица.

— Сериозно ли правят така?

— Е, едно време. — Преди Амаранта. — Всяка есен тримцата се заточваха тук за цели пет дни, за да пият и ловуват, ловуват и пият, а накрая се прибираха във

Веларис като живи трупове, но ухилени до уши. Сърцето ми се стопля, като си представя, че от сега нататък ще им се налага да го правят пред нашите осъдителни погледи с Амрен.

Поусмихнах се.

— Чия е тази боя?

— На Амрен — врътна очи Мор. — Едно лято дойдохме всички заедно и тя реши, че трябва да се научи да рисува. Желанието й трая около два дни, после й омръзна и се зае да ловува беззащитни същества.

Засмях се тихо и отидох до масата, която използвах за смесване на боите. Вероятно постъпвах като страхливка, но не се обърнах към Мор, преди да попитам:

— Някакви новини от сестрите ми?

Тя се разрови из кухненските шкафове или защото беше гладна, или за да види от какво имам нужда.

— Не. Още не — отговори през рамо.

— А той… как е?

Бях го оставила в студената кал, ранен и още неизхвърлил отровата от организма си. Докато рисувах, опитвах да не мисля за това.

— Още се възстановява, но е добре. Ядосан ми е, естествено, но да си гледа работата.

Съчетах златистото на Мор с червеното, което бях използвала за илирианските криле, и получих яркооранжево.

— Благодаря ти, че не си ме издала.

Тя сви рамене. Плотът на кухненския шкаф започна да се отрупва с храна: пресен хляб, плодове, кутии с нещо, което подушвах от другия край на стаята и караше стомаха ми да стене от глад.

— Но е добре да поговориш с него. Накарай го да се поизпоти, разбира се, но… поне го изслушай. — Тя говореше, без да ме поглежда. — Рис прави всичко с причина и макар да е страшно арогантен, инстинктите му рядко го подвеждат. Допуска грешки, но… Трябва да го изслушаш.

Вече бях решила да го сторя, но отвърнах:

— Как мина посещението ти в Двора на Кошмарите?

Тя се умисли и лицето й пребледня изненадващо.

— Добре. Както вероятно предполагаш, винаги е удоволствие да видя родителите си.

— Възстановява ли се баща ти?

Добавих кобалтовото от Сифоните на Азриел към оранжевото и разбърках, докато не получих тъмнокафяво.

Тя се поусмихна мрачно.

— Бавно. Не е изключено и аз да съм му строшила някоя и друга кост при посещението си. Оттогава майка ми ми забрани да стъпвам в покоите им. Колко жалко.

Една дива част от мен засия… от хищна радост.

— Наистина жалко — потвърдих. Добавих малко бяло от висулките, за да поизсветля кафявото, сравних го отново с очите, които Мор плъзна към мен, после се качих на едно столче пред сводестия вход към коридора и зарисувах върху стената над него. — Рис ли те кара да ги посещаваш толкова често?

Мор се облегна на шкафа.

— Рис ми даде разрешение да ги избия до крак още като стана Велик господар. Ходя в Двора на Кошмарите, за да… за да им го напомням от време на време. И за да поддържам отношенията между двата двора, колкото и да са напрегнати. Дори утре да ми скимне да заколя родителите си, на него окото му няма да мигне. Навярно ще му създам известни неудобства, но ще остане доволен.

Съсредоточих се върху петънцето карамеленокафяво, което бях нанесла до очите на Амрен.

— Съжалявам… за всичко, което си преживяла.

— Благодаря ти — отвърна тя и дойде да ме гледа отблизо. — Срещите с тях винаги ми действат зле.

— Касиан ми се стори притеснен. — Поредният недискретен въпрос.

Тя сви рамене.

— Мен ако питаш, Касиан с радост би разпарчетосал онзи двор. Започвайки от родителите ми. Може някоя от идните години да му предоставя тази възможност като подарък. И на двама им с Азриел. Много ще е подходящ за Зимното слънцестоене.

— Разказа ми за онази случка с Касиан, но с Азриел имала ли си…? — попитах с пресилена небрежност.

Мор се изсмя отривисто.

— Не. С Азриел? След онова с Касиан се заклех повече да не докосвам никого от приятелите на Рис. И все пак Азриел не е останал без любовници, не го мисли. Пази ги в тайна по-добре от нас, но… си има предостатъчно.

— Добре, но ако прояви интерес към теб, ти би ли…?

— Всъщност въпросът няма да опира до мен. По-скоро до него. Мога да се съблека чисто гола пред очите му, а той няма да помръдне от мястото си. Колкото и да се е бунтувал срещу онези илириански гадове, дори Рис да го провъзгласи за принц на Веларис, ще продължава да се възприема като незаконородено нищожество, недостойно за никого. Особено за мен.

— А… ти проявяваш ли интерес?

— Защо ме разпитваш такива неща? — Гласът и стана напрегнат, остър. По-мнителен, отколкото някога го бях чувала.

— Просто още се мъча да си обясня връзките в групичката ви.

Тя изсумтя и мнителността се изпари напълно. Опитах да прикрия облекчението си.

— Имаме цели пет века оплетена история, която да разшифроваш. Успех.

Права беше. Довърших очите и — меденокафяво до живачните ириси на Амрен.

Почти като в отговор Мор заяви:

— Нарисувай и тези на Азриел. До моите. И на Касиан до тези на Амрен.

Вдигнах вежди.

Мор ми се усмихна невинно.

— За да може всички да бдим над теб.

Просто поклатих глава и скочих от столчето, за да приготвя боя за лешникови очи.

Мор пророни тихо:

— Толкова ли би било лошо да си му другарка? Да станеш истинска част от двора ни, от семейството ни, независимо от оплетената му история?

Смесих боите в чинийката, която използвах за целта, и цветовете се усукаха един в друг като преплетени животи.

— Не — прошепнах. — Никак даже.

И така отговорът се роди в съзнанието ми.

53.

Мор пренощува в колибата и дори нарисува няколко елементарни човечета до вратата на килера. Три жени с абсурдно дълги, буйни коси, наподобяващи нейната собствена, и трима крилати мъже, които сякаш се бяха раздули от собствената си самовлюбеност. Ставаше ми смешно всеки път, като ги видех.

Тръгна си след закуска и стигна пеша до мястото, откъдето ответрянето беше възможно. Помахах на далечната й, трепереща фигура, преди да изчезне.

После плъзнах поглед по блещукащата бяла шир, вече толкова разтопена от пролетното слънце, че тук-там се прокъсваше, разкривайки повехналата зимна трева, чиито стръкове се протягаха към синьото небе и планините наоколо. Знаех, че лятото рано или късно ще достигне дори тази топяща се приказка, тъй като в килера бях намерила въдици и спортно оборудване, които се използваха в топло време, но ми беше трудно да си представя как повсеместните снегове и ледове ще отстъпят място на мека трева и диви цветя.

За един миг, кратък като живота на морска пяна, видях и себе си там: тичах през ливада, спяща под тънка коричка от сняг, прескачайки кръстосващите я поточета, и пирувах с едри горски плодове, докато слънцето залязваше зад планините…

После щях да се прибера у дома, във Веларис, където най-сетне щях да обиколя Художническия квартал, да посетя всички магазинчета и галерии, да понауча нещо и може би — някой слънчев ден — дори да си отворя собствено ателие. Не за да продавам творбите си, а за да обучавам начинаещи художници… и други като мен: прекършени тук-там, но готови да се борят за себе си — да научат кои са изпод всичката тъмнина и болка. А в края на деня щях да се прибирам у дома уморена, но доволна — благодарна.

Щастлива.

Щях да се връщам в градската къща, при приятелите ми, всеки от тях със своята интересна история от деня, и всички заедно щяхме да вечеряме около голямата маса.

А Рисанд…

Рисанд…

И той щеше да е сред нас. Щеше да ми услужи с парите, необходими да отворя ателието си; а понеже нямаше да взимам такса от учениците си, щях да му се издължа, продавайки картините си. Но щях да му се издължа, нищо че ми беше другар.

Той щеше да идва тук през лятото, да лети над ливадата и да ме гони през малките поточета и по тревистите склонове на планините. Да седи с мен под звездите и да ми дава сочни горски плодове. Щеше да е с нас и на масата в градската къща, да се смее гръмогласно — вече никога нямаше да е студен, жесток и мрачен. Нямаше да е ничий роб или курва.

А нощем… Нощем щяхме да се прибираме в общата ни стая и той щеше да ми разказва за приключенията си, а аз на него — за това как е минал денят ми…

И ето.

Виждах бъдещето си.

Ярко като изгрева над Сидра.

Виждах посока и цел, и покана да разуча всички възможности, които ми предлагаше безсмъртието. Вече не ми се струваше толкова вяло и празно.

Затова щях да се боря с нокти и зъби за бъдещето си — да го защитавам ревностно.

И вече знаех как да започна.

Изнизаха се пет дни, през които изрисувах всички стаи в колибата. Преди да си тръгне, Мор ми подсигури допълнително боя и повече храна, отколкото можех да погълна.

Но след цели пет дни, прекарани тук, се отегчих да общувам само със себе си и да чакам — омръзна ми и от топящия се, капещ сняг.

За щастие, Мор се върна същата вечер и затропа силно и нетърпеливо по вратата.

Бях си взела вана преди час, измивайки боята от места по тялото си, на които дори не можех да си представя, че е възможно да се оцапам, и косата ми още беше влажна, когато отворих вратата и ме обгърна хладен въздух.

Но не Мор стоеше облегната на касата й.

54.

Вперих поглед в Рис.

Той впери поглед в мен.

Бузите му розовееха от студа, тъмната му коса беше разрошена и ми се струваше, че буквално замръзва, докато седеше на прага с прибрани зад гърба си криле.

Знаех, че само една моя дума щеше да го изпрати обратно в хладовитата нощ, че ако затворех вратата в лицето му, щеше да си тръгне, без да ме тормози.

Ноздрите му се разшириха и очевидно надуши боята зад мен, но не откъсна очи от моите и продължи да чака.

Другар.

Моят другар.

Този красив, силен, самоотвержен мъж… беше пожертвал себе си в името на семейството си, народа си, но не смяташе, че е достатъчно, че е достоен за когото и да било… Азриел вярваше, че не заслужава жена като Мор. Затова се питах дали и Рис не се чувстваше по същия начин относно мен. Отстъпих назад и му задържах вратата, за да влезе.

Можех да се закълна, че усетих стихийна вълна на облекчение по връзката ни.

Рис огледа творенията ми, поглъщайки с очи ярките цветове, които сякаш съживяваха колибата, и каза:

— Нарисувала си и нас.

— Дано нямаш нищо против.

Той вдигна очи към стената над входа към коридора.

— Азриел, Мор, Амрен и Касиан — разпозна ги той. — Нали съзнаваш, че все някой от тях ще нарисува мустаци на онзи, който го е ядосал.

Стиснах устни, за да сдържа усмивката си.

— О, Мор вече ме предупреди, че ще е тя.

— Ами моите очи?

Преглътнах. Ясно. Край със заобикалките.

Сърцето ми биеше толкова неудържимо, че със сигурност го чуваше.

— Боях се да ги нарисувам.

Рис се обърна към мен.

— Защо?

Край на игричките и закачките.

— Първоначално… защото ти бях ядосана, че не си ми казал. После, защото се притеснявах, че на мен ще ми харесат твърде много, а ти… няма да си на същото мнение. След това пък защото се опасявах, че ако ги нарисувам, така ще се замечтая да си с мен, че ще ги зяпам по цял ден. А това ми се струва жалък начин да прекарвам времето си.

Устните му потрепнаха.

— Вярно си е.

Надникнах към затворената врата.

— Долетял си дотук?

Той кимна.

— Мор не искаше да ми каже къде си, но няма много места, сигурни като това. И тъй като не исках хибернските ни приятелчета да ме проследят дотук, пристигнах по старомодния начин. Отне ми… доста време.

— Изглеждаш ми… по-добре?

— Напълно се възстанових. И то доста бързо, като се има предвид, че ме бяха отровили с кръвогибел. За което съм ти благодарен.

Тръгнах към кухнята, избягвайки погледа му.

— Сигурно си гладен. Ще ти стопля нещо.

Рис изпъна гръб.

— Ще ми приготвиш храна?

— Ще ти я стопля — поправих го аз. — Не мога да готвя.

Но той като че ли не намираше разлика. Самият факт, че му предлагах храна… Изсипах малко студена супа в една тенджера и запалих котлона.

— Не знам правилата — казах с гръб към него. — Затова ще трябва да ми ги обясниш.

Той остана в центъра на колибата, следейки всяко мое движение.

— Доста… важен момент от връзката е, когато една жена предложи храна на другаря си — подхвана дрезгаво. — Традицията води началото си от много, много отдавна, когато сме били диви зверове. Но още я има. Първият път е натоварен със символно значение. Някои двойки го превръщат в празник, организират пиршество само и само жената да предложи официално храна на другаря си… Така правят по-заможните сред нас. Но важното е, че по този начин жената… приема връзката.

Вперих поглед в супата.

— Разкажи ми историята… цялата история.

Той разбра предложението ми: исках от него да ми сподели всичко, докато топлех храната му, а накрая щях да реша дали да му я поднеса, или не.

Рис си придърпа един стол до масата и седна. За момент в стаята се спусна тишина, нарушавана единствено от дрънченето на лъжицата по тенджерата.

Сетне той подхвана:

— По време на Войната армията на Амаранта ме залови.

Спрях да бъркам и стомахът ми се сви.

— Касиан и Азриел бяха в други легиони, затова не подозираха, че враговете са пленили моя. И че капитаните на Амаранта ни държаха седмици наред, за да измъчват и избиват воините ми. Пронизаха крилете ми с ясенови гвоздеи и ме оковаха със същите онези вериги, които видя преди няколко дни. Те са едно от най-големите оръжия на Хиберн; направени са от камък, изровен от недрата на земите им и способен да отнема силата на Върховните елфи. Дори моята. Затова ме закачиха с тях между две дървета и ме пребиваха, когато им скимнеше, опитваха се да изкопчат информация за разположението на въоръжените ми сили и измъчваха воините ми пред мен, за да ме пречупят. Само че аз не се пречупих — заяви гневно той, — а те бяха твърде глупави да се досетят, че съм илирианец и за да получат каквото искат, е нужно само да посегнат на крилете ми. Имах късмет, че така и не им хрумна. А Амаранта… изобщо не се интересуваше от мен. За нея бях просто поредният син на Велик господар, пък и Юриан току-що беше убил сестра й. Мислеше само как да го докопа… да му отмъсти. Нямаше представа, че във всяка една секунда планирах смъртта й. Бях готов да я погубя на всяка цена, дори да се наложеше да разкъсам крилете си, за да се освободя. Наблюдавах стражите и научих графика й, затова знаех къде е по всяко време на деня. Набелязах си дата и час. И бях повече от съгласен да жертвам живота си, да изчакам Касиан, Азриел и Мор от другата страна. Не усещах нищо друго, освен гняв и облекчение, задето приятелите ми не бяха на онова ужасяващо място с мен. Но точно в деня, който си бях набелязал за убийството й, двамата с Юриан се сблъскаха на бойното поле.

Той спря за момент и преглътна.

— Бях окован в калта, принуден да гледам как се сражават. Как Юриан ми отнема фаталния удар. Само че в крайна сметка тя повали него. Гледах как изважда окото му и откъсва един от пръстите му, а накрая го завлича обратно към лагера. После с дни я слушах как го разкъсва парче по парче. Писъците му не секваха. Беше толкова съсредоточена в измъчването му, че не усети когато баща ми пристигна. А после в паниката си уби Юриан, защото не й се рискуваше някой да го освободи, и избяга. И така баща ми ме спаси и заповяда на хората си, на Азриел, да оставят ясеновите гвоздеи в крилете ми като наказание, задето съм позволил да ме заловят. Бях толкова тежко ранен, че лечителите ме предупредиха да не влизам в бой, преди крилете ми да са зараснали напълно, в противен случай рискувах повече никога да не полетя. Затова се принудих да не участвам в последните битки. Не след дълго сключиха Мирния договор и изградиха стената. Ние, в Двора на Нощта, отдавна бяхме освободили робите си. Не вярвахме на човеците да опазят тайните ни, защото се размножаваха толкова бързо и често, че предците ми не успяваха да овладяват съзнанията на всички им наведнъж. Въпреки това светът ни се промени. Войната промени всички ни. Касиан и Азриел се върнаха различни; аз се върнах различен. Събрахме се тук, в колибата. Още бях толкова обезсилен, че се наложи да ме крепят по пътя. На това място научихме за последните условия по Мирния договор. Братята ми останаха с мен, докато проклинах звездите, задето Амаранта, след всичките й злодеяния, нямаше да получи заслуженото си наказание. Кралят на Хиберн също. И двете страни били претърпели твърде много загуби и нямало как всички виновници да бъдат осъдени. Дори баща ми ми заповяда да не се бунтувам, да се устремя към бъдеще на мирно съвместно съществуване. Но аз никога не простих на Амаранта за издевателствата й над воините ми. Не ги забравих. Бащата на Тамлин беше неин приятел. И когато моят баща го уби, се надявах и тя да страда по него, както аз бях страдал по воините си.

Ръцете ми трепереха, докато бърках супата. Не знаех… не бях подозирала, че…

— Когато Амаранта се завърна в земите ни векове по-късно, още горях от желание да я убия. Най-лошото беше, че тя дори не предполагаше кой съм. Не си спомняше даже, че съм някогашен неин пленник, син на Велик господар. В нейните очи бях просто синът на човека, убил приятеля й, просто Великият господар на Двора на Нощта. Останалите Велики господари бяха убедени, че иска просто да установи мирни, търговски отношения с нас. Само Тамлин й нямаше доверие. Мразех го, но той познаваше Амаранта лично… и щом той не й вярваше… Знаех, че не се е променила. Затова отново почнах да кроя планове за убийството й. Не споделих с никого. Дори с Амрен. Щях да заблудя Амаранта, че искам да сключа съюз с нея. Щях да отида на пиршеството В недрата на Планината, на което всички дворове щяха да отпразнуват търговския договор с Хиберн… А като се напиеше, щях да проникна в съзнанието й, да разбуля всичките й лъжи и престъпления, а после да превърна мозъка й в желе, преди някой да е реагирал. Бях готов да започна война в името на отмъщението си.

Обърнах се и се облегнах на шкафа. Рис беше забил поглед в отворените си длани, сякаш четеше историята си от книга.

— Но тя осуети плановете ми. Беше обучена срещу способности като моите и имаше мощни щитове в съзнанието си. А аз бях толкова зает да си пробивам път през тях, че дори не се замислих за питието в ръката ми. Не исках Касиан, Азриел и никой друг от приятелите ми да става свидетел на онова, което възнамерявах да й причиня тази вечер, затова нямаше кой да го провери. И докато усещах как заклинанието в чашата ми изтръгва всичките ми сили, реших да ги използвам за последно, заличавайки Веларис, магията, всичко добро от съзнанията на малкото ми придружители от Двора на Кошмарите. Около Веларис издигнах щит, който обвързах с приятелите ми, така че да ги принудя да останат под него, защото в противен случай рискуваха защитата да рухне, и с последните остатъци им изпратих послание, в което обяснявах какво се е случило и им заповядвах да стоят настрана. Няколко секунди след това силата ми вече принадлежеше изцяло на Амаранта.

Той вдигна изтерзан, мрачен поглед към мен.

— Тя изби половината Двор на Кошмарите още тогава. Само за да ми докаже, че е способна. И като отмъщение за бащата на Тамлин. В този миг проумях, че съм готов на абсолютно всичко, за да отклоня вниманието й от двора ми. От мен самия и всичко, което обичах. Затова си казах, че навлизам в нова война, в различен вид битка. И тази нощ, погледнеше ли ме, знаех какво иска. Знаех, че ме иска в леглото си не толкова от похот, колкото от желание да отмъсти на духа на баща ми. Но щом това желаеше, това щеше да получи. Накарах я да се моли и да пищи и използвах жалките останки от силата си, за да й доставя такова удоволствие, че да поиска още. Да копнее за още.

Вкопчих се в шкафа от страх да не се строполя на земята.

— Тогава тя прокле Тамлин. И така другият ми заклет враг се превърна в единствения път към спасението ни. Всяка нощ, която прекарвах с Амаранта, усещах колебанието й дали не съм намислил да я убия. Не можех да използвам силите си срещу нея, а се беше защитила с магия от физически атаки. Но през целите тези петдесет години, проникнех ли в нея, мислех единствено за това колко искам да я убия. А тя дори не подозираше. Защото играех ролята си добре и успявах да я заблудя, че и на мен ми е хубаво. И така, докато не започна да ми се доверява… повече, отколкото на много други. Особено след като й показах какво мога да причиня на враговете й. Правех го с радост. Мразех се за това, но го вършех с радост. След десетилетие загърбих надеждите, че някога ще видя отново приятелите и народа си. Забравих лицата им.

Очите му просветнаха в сребристо и той мигна, за да прогони сълзите.

— Преди три години — подхвана отново с тих глас — започнаха да ме спохождат странни сънища. В началото бяха само проблясъци, сякаш гледах през нечии чужди очи. Бумтяща камина в тъмен дом. Купа сено в хамбар. Зайчарник. Картините бяха мъгливи, все едно ги виждах през запотено стъкло. И ми се явяваха за съвсем кратко на всеки няколко месеца. Не се замислях много върху тях, докато не ми се присъни нечия ръка… Красива човешка ръка. С художническа четка между пръстите. Рисуваше цветя върху някаква маса.

Сърцето ми спря да бие.

— Тогава отвърнах със своя мисъл. За нощното небе — картината, която ми носеше най-много щастие. Открито нощно небе, звезди и луна. Нямах представа дали някой ще я получи, но все пак опитах.

Не бях сигурна дали дишам.

— Тези сънища, проблясъци от живота на друг човек, непозната жена, ми станаха безкрайно скъпи. Напомняха ми, че някъде по света е останала светлина. Че имаше човек с достатъчно покой в сърцето си, че да рисува цветя по маса. Продължиха години наред и така допреди една. Спях до Амаранта, когато внезапно се изтръгнах от чудноват сън… този беше по-ясен, сякаш мъглата се беше разсеяла. Тя… ти сънуваше. А аз някак бях попаднал в съзнанието ти и наблюдавах кошмара ти: как някаква жена прерязва гърлото ти, докато в същото време те преследваше Боге… Не можех да те достигна, да говоря с теб. Но ти виждаше елфи. Чак тогава осъзнах, че навярно мъглата е била стената между земите ни и вече… вече си в Притиан. Наблюдавах те в сънищата ти; трупах картините, преглеждах ги отново и отново, мъчейки се да разбера къде си, коя си. Но съществата в ужасяващите ти кошмари идваха от всички дворове. Събуждах се с твоя мирис в носа ми и той ме преследваше цял ден, непрекъснато. Една нощ обаче сънувах как стоиш сред зелени хълмове и гледаш незапалените клади за Каланмаи.

В главата ми цареше такава тишина.

— Знаех, че има само един толкова голям празник; познавах хълмовете; и бях почти сигурен, че ще те видя там. Затова казах на Амаранта… — Рис преглътна. — Казах й, че искам да отскоча до Двора на Пролетта за празненствата, за да проверя дали Тамлин не съзаклятничи с някого. Проклятието и нямаше да трае още дълго и започваше да я обзема неспокойство. Нареди ми да и доведа от предателите и аз и обещах.

Очите му пак се вдигнаха към моите.

— Още като пристигнах, усетих мириса ти. Проследих го и… И най-накрая те намерих. Човешко момиче, съвсем човешко, а онези скапани, пошли пикти те влачеха кой знае накъде… — Той поклати глава. — Хрумна ми да ги изколя на място, но точно тогава те блъснаха и аз просто… скочих към теб. Заговорих, без дори да се замислям какво казвам, само че стоиш пред мен и те докосвам и…

От гърдите му се изтръгна треперлива въздишка.

Ето къде си била. От толкова време те търся.

Първите му думи към мен — и не бяха лъжа, предвидена да отблъсне нисшите елфи от мен.

Благодаря ви, че я намерихте.

Имах смътното чувство, че светът се изплъзва изпод краката ми като пясък, завлечен от морските вълни.

— Ти ме погледна — продължи Рис — и веднага разбрах, че нямаш представа кой съм.

Че макар аз да съм виждал твоите сънища, ти не си виждала моите. Все пак беше просто… човешко същество. И толкова млада, уязвима; не проявяваше никакъв интерес към мен, а и знаех, че ако се задържа при теб твърде дълго, някой ще докладва на Амаранта и тя ще те намери. Затова просто се обърнах и си тръгнах с мисълта, че ще си доволна да се отървеш от мен. Ти обаче се провикна след мен, сякаш още не беше готова да се разделим, независимо дали го знаеше, или не. Нещо ми подсказваше… подсказваше ми, че ни грози опасност, че повече не бива да говоря с теб, да те виждам, да мисля за теб. Не исках да знам каква работа имаш в Притиан; не исках да научавам дори името ти. Защото беше едно да те виждам в сънищата си, но на живо… Май още тогава осъзнах дълбоко в себе си коя си. Не смеех да го повярвам, защото, ако имаше и най-малка вероятност да си предопределената ми другарка… щяха да ти причинят толкова ужасяващи неща, Фейра. Затова ти позволих да си тръгнеш. И започнах да си втълпявам, че може би… може би, разрешавайки ми да те видя, Котелът ми поднася дар, а не поредната жестокост. Дар заради страданията ми. А когато се загуби от погледа ми, намерих онези трима пикти. Нахлух в съзнанията им, промених живота им, миналото им и ги завлякох на Амаранта. Накарах ги да признаят пред нея, че са част от бунтовническа групировка. Да излъжат, че я презират от дъното на душите си. А после я гледах как ги кълца живи, колкото и да я увещаваха, че са невинни. И ми харесваше… защото бях наясно какво са искали да ти причинят. Знаех и че нямаше да е нищо в сравнение с онова, което Амаранта щеше да ти стори, ако разбереше за теб.

Сложих ръка на гърлото си. Имах си свои причини да дойда — беше ми признал веднъж В недрата на Планината. — Не си мисли, Фейра, че не ми е струвало нищо.

Рис отново заби поглед в масата и продължи:

— Не знаех, че си с Тамлин, нито че живееш в Двора на Пролетта. Амаранта ме изпрати отново там в деня след Лятното слънцестоене заради доброто ми постижение на Каланмаи. Бях готов да се подиграя с него, да го предизвикам. Но като влязох в онази стая, мирисът ми се стори познат, макар и спотаен… Тогава видях чинията, усетих разкоша наоколо и… После те зърнах. Живееше в дома на най-жестокия ми враг след Амаранта. Вечеряше с него. Миришеше на него. Гледаше го така, сякаш… Сякаш го обичаше.

Кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Затова реших, че трябва да уплаша Тамлин. Трябваше да уплаша и теб, и Люсиен, но най-вече Тамлин. Защото виждах как те гледа. Постъпката ми от онзи ден… — Устните му бяха стиснати, бледи. — Проникнах в съзнанието ти и го задържах достатъчно, че да усетиш, да се ужасиш, да те заболи. Накарах Тамлин да се моли… както Амаранта ме накара мен да се моля. Исках да му покажа колко е безпомощен, че не може да те спаси. И се надявах представлението ми да е било достатъчно, та да те отпрати обратно в човешките земи, надалеч от Амаранта. Защото тя щеше да те намери. Унищожеше ли проклятието й, щеше да те намери и да те убие. Ала бях толкова алчен… толкова глупаво алчен, че не можех да си тръгна, без да науча името ти. Но ти ме гледаше, сякаш бях чудовище, затова си казах, че не е важно. Така или иначе, ме излъга. Усетих го. Държах съзнанието ти в ръцете си, а ти имаше упорството и прозорливостта да ме излъжеш в лицето. След това пак си тръгнах от теб. И още като излязох навън, повърнах.

Устните ми затрепериха и аз ги стиснах.

— Проверих ви веднъж. За да се уверя, че си си тръгнала. Придружих онези вандали, които трябваше да претършуват имението… за да завърша представлението си. Казах на Амаранта името на онова момиче, защото предполагах, че си го измислила. Нямах представа, че… че ще изпрати приятелчетата си да отвлекат Клер. Но признаех ли лъжата си… — Той преглътна тежко. — Като я доведоха В недрата на Планината, нахлух в главата й. Отнех и чувството за болка и я накарах да крещи, когато се очакваше. После онези касапи… причиниха и толкова ужасни неща и аз опитах да и помогна, но… След седмица вече знаех, че трябва да ги спра някак. Ето защо, докато я измъчваха, отново проникнах в ума и и сложих край на всичко. Не изпита никаква болка. Не усети никое от изтезанията, дори накрая. Но още е пред очите ми. Хората ми също. И всички онези, които убих заради Амаранта.

Две сълзи се търкулнаха по бузите му, бързи и студени.

Без да ги избърше, Рис продължи:

— След това реших, че всичко е приключило, че Амаранта те мисли за мъртва, че си в безопасност и надалеч, също като народа ми. Тамлин беше загубил играта, така че… всичко беше приключило. Но тогава… Бях в задната част на тронната зала онзи ден, когато Аторът те довлече. А като сключи сделката, ме обзе такъв ужас, Фейра. Нелогичен, глупав ужас — все пак не те познавах. Не знаех дори името ти. Но се сетих за ръцете ти, за цветята, които бе нарисувала с тях. И с каква наслада Амаранта би изпочупила пръстите ти един по един. Бях принуден да гледам безучастно как Аторът и шайката му те пребиват. Да понеса отвращението и омразата по лицето ти, докато наблюдаваше как заплашвам да разбия съзнанието на Люсиен. И тогава… тогава научих името ти. Като те чух да го казваш… сякаш получих отговора на въпрос, който си задавах от петстотин години.

Още на момента реших, че ще се боря за теб. С подлост и убийства, и мъчения, и машинации, но щях да се боря. Ако изобщо имахме шанс да се освободим от Амаранта, това беше ти. Проумях… Проумях, че Котелът ми е изпращал онези сънища, за да ми покаже спасителката ни. Спасителката на народа ми. Затова изгледах първото ти изпитание. Като през цялото време се преструвах на онзи човек, когото мразеше. Щом пострада тежко в борбата с червея… реших, че е време да намеря начин да се опълча на Амаранта, да разпръсна семената на надеждата сред онези, които знаеха да разчетат посланието, и да те задържа жива, без да събуждам подозрения. Начин да си отмъстя на Тамлин… Да го използвам срещу Амаранта, но и… Да му отмъстя за смъртта на майка ми и сестра ми и… задето ти беше негова. Ненавистта, с която ти ме гледаше, когато сключихме онази сделка, ми подсказваше, че съм свършил работата си добре. И оцеляхме. Карах те да се обличаш така, за да не се усъмни Амаранта, и да пиеш вино, за да не запомниш ужасите, които преживяваше всяка нощ в онази планина. А последната вечер, когато те заварих в обятията на Тамлин… ме изпълни страшна ревност. Ревнувах от него и му се ядосвах, че беше използвал единствения момент, в който никой не подозираше къде е, не за да те измъкне от онова ужасно място, а за да бъде с теб и… Амаранта усети ревността ми. Видя ме да те целувам, но не повярва, че е само за да прикрия доказателствата. За пръв път почувства какво се случва. Затова онази нощ, след като те оставих, трябваше… да я обслужа. Задържа ме в леглото си по-дълго от обичайното, мъчейки се да изтръгне отговори от мен. Но аз й казах само онова, което искаше да чуе: че ти си едно нищожество, просто човешки боклук, че исках да те използвам и да те изхвърля. След това… умирах от желание да те видя. За последно. Насаме. Хрумна ми да ти разкрия всичко, но не смеех да разруша заблудата.

Когато дойде време и за последното ти изпитание, когато Амаранта започна да те изтезава, нещо в мен се скърши. Кръвта и писъците ти бяха последната капка. И заблудата рухна. Щом грабнах ножа да я убия… осъзнах коя си за мен. На мига проумях, че ти си моята другарка по душа, влюбена в друг мъж, за когото бе готова да дадеш всичко, и че… че не ме интересуваше. Ако теб те чакаше смърт, и аз бях готов да загина. Само за това мислех, докато ти крещеше, а аз се мъчех да я погубя: ти беше моя другарка, моя другарка, моя другарка… И тогава Амаранта прекърши врата ти.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Усетих как умираш — прошепна той.

И моите бузи бяха мокри от сълзи.

— Красивото, приказно същество, появило се в живота ми като дар от Котела… Вече го нямаше. В отчаянието си се вкопчих във връзката помежду ни. Не в сделката… тя не значеше нищо, просто мрежа, в която те бях уловил. Но стиснах онази крехка нишка и задърпах, замолих те да се държиш, да не ме напускаш, защото, ако имаше как да се освободим… и седмината бяхме там. И можехме да те върнем. Бях готов да превзема съзнанията на всички им. Но на всяка цена щяхме да те спасим. — Ръцете му трепереха. — Оказа се, че си ни освободила със сетния си дъх, и веднага щом разбрах, увих силата си около връзката ни. Вечната ни връзка. Усещах, че още се държиш за нея.

Домът ми. Бях почувствала дома си в края на онази нишка, както споделих с Резбаря. Не Тамлин, не Двора на Пролетта, а… Рисанд.

— И така, когато сложих край на Амаранта, проникнах в съзнанията на Великите господари и ги убедих да вложат от силата си в теб. Никой не възрази. Май бяха твърде смаяни, за да откажат. И… отново трябваше да гледам как Тамлин те прегръща. Целува те. Исках да се прибера у дома, във Веларис, но се налагаше да остана, за да се уверя, че всичко върви по план, че ти си добре. Затова изчаках колкото можах и чак тогава подръпнах връзката ни. И ти дойде при мен. Тогава бях на път да ти кажа, но… Изглеждаше толкова тъжна. И уморена. И за пръв път ме погледна сякаш… сякаш струвах нещо. Затова си обещах при следващата ни среща да те освободя от сделката. Защото егоизмът ми подсказваше, че ако те пуснех още тогава, Тамлин щеше да те затвори в имението си и повече никога нямаше да те видя. Щом дойде време да се разделим… Май това, че вече принадлежеше към елфическата раса, укрепи връзката ни завинаги. И преди знаех, че я има, но чак тогава усетих истинската й мощ — толкова силно, че се уплаших. Съзнавах, че остана ли и секунда повече с теб, щях да плюя на последиците и да те отвлека с мен. Навличайки си вечната ти омраза. Мор ме чакаше, когато кацнах в Двора на Нощта, а аз бях толкова обезумял, толкова… умопомрачен, че й разказах всичко. Не я бях виждал от петдесет години, а първите ми думи към нея бяха: „Тя е другарката ми“.

Три месеца наред… цели три месеца опитвах да си втълпя, че ще си по-добре без мен, че си ме намразила безвъзвратно заради постъпките ми. Но те чувствах през връзката ни, през отворените ти щитове. Усещах болката ти, тъгата и самотата ти. Усещах, че и ти като мен се бориш да избягаш от мрака на Амаранта. Чух, че ще се омъжваш за него, и си казах, че сигурно си щастлива. И трябва да те оставя, макар и това да ме убиеше. Макар и моя другарка, ти си беше заслужила щастието. В сватбения ви ден възнамерявах да се напия до припадък с нищо неподозиращия Касиан, но… Но тогава отново те почувствах. Усетих паниката ти, отчаянието ти и чух, че се молиш някой — без значение кой — да те спаси. А това ме подлуди. Ответрих се до сватбата ви, почти забравил кой трябваше да бъда, каква роля трябваше да играя. Виждах единствено теб в нелепата ти булчинска рокля. Стори ми се толкова слаба. Толкова слаба и бледа. Прииска ми се да го убия заради това, но трябваше първо да те измъкна. За последно да изискам онова, което ми се полагаше според сделката ни, колкото да те спася, да се уверя, че си добре.

Рис вдигна тъжен поглед към мен.

— Беше ми толкова трудно да те изпратя обратно при него, Фейра. Да гледам как чезнеш месец след месец. Да си го представям в леглото ти. Не само защото беше моя другарка, но и защото… — Той сведе поглед и отново го вдигна към мен. — Знаех… знаех, че съм влюбен в теб още от момента, в който взех ножа да убия Амаранта. Когато най-сетне дойде при мен… реших, че няма да ти казвам. Нищо. Нямаше да те освободя от сделката, защото предпочитах омразата ти пред другите два варианта: да не изпитваш нищо към мен или… или да споделяш моите чувства, а позволях ли си да те обикна, все някой щеше да те отнеме. Както ми отнеха семейството и приятелите ми. Затова си замълчах. И наблюдавах как вехнеш. До онзи ден… когато те заключи в имението си. Щях да го убия, ако беше там. Но отвличайки те от дома му, щях да наруша някои много, много важни правила. Според Амрен, ако те убедях да признаеш, че двамата сме другари по душа, щяхме да си спестим всякакви неприятности, но… Не можех да ти натрапя връзката ни. Дори с мили думи. Макар и това да даваше на Тамлин правото да ми обяви война. Вече беше преживяла толкова много. Не исках да си помислиш, че правех всичко само за да те спечеля, да предпазя земите си. Но не можех… не можех да спра да мисля за теб, да те обичам, да те желая. И до ден-днешен е така.

Облегнах се назад с дълга въздишка.

После се обърнах бавно към врящата супа и сипах от нея в една купа.

Той наблюдаваше всяка моя стъпка към масата с купата с топла супа в ръцете ми.

Спрях пред него и го погледнах в очите.

— Обичаш ли ме? — попитах.

Рис кимна.

Чудех се дали след всичко, което бе сторил за мен, чувствата му можеха да бъдат описани с думи. И неговите, и моите.

Оставих купата пред него.

— Тогава яж.

55.

Гледах го как изяжда супата до последна лъжица, докато очите му се стрелкаха между мен и купата.

Като приключи, се облегна назад в стола си.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита.

— Бях готова да ти споделя решението си още в мига, в който те видях на прага.

Рис се завъртя към мен.

— А сега?

Седнах внимателно в скута му, а той ме прегърна нежно през ханша, изучавайки лицето ми.

— Сега искам да знаеш, Рисанд, че и аз те обичам. Искам да знаеш, че… — Устните му потрепериха и аз изтрих сълзата, търкулнала се по едната му буза. — Искам да знаеш — прошепнах, — че макар сърцето ми още да е на парчета, всяко от тях ти принадлежи. И за мен е чест — истинска чест да бъда твоя другарка.

Той ме обви с ръцете си и притисна чело към рамото ми. Целият трепереше. Аз погалих копринената му коса.

— Обичам те — повторих. А досега не смеех да изрека думите дори в главата си. — И бих преживяла всичкия ужас отново, за да бъда с теб. Ако дойде война, ще я посрещнем заедно. Няма да позволя на никого да ме раздели с теб.

Рис вдигна поглед. Лицето му лъщеше от сълзи. Наведох се и целунах солената влага. И отново. Както той бе целувал моето окъпано в сълзи лице.

А накрая се отдръпнах, колкото да надзърна в очите му.

— Ти си мой — пророних.

Тялото му се разтресе от вопъл, но устните му бързо намериха моите.

Целувката му беше нежна, топла. Целувката, която щеше да ми даде, ако имахме времето и спокойствието да се срещнем между двата ни свята. Да се ухажваме. Преметнах ръце през раменете му, отваряйки устата си за него, и езикът му погали моя. Другар — моят другар.

Усетих как се втвърди до мен и простенах в устата му.

Звукът скъса всичките му задръжки, той ме грабна с едно плавно движение и ме сложи да легна върху масата — върху всичките бои.

Целувката му стана по-дълбока, а аз увих крака около гърба му, притискайки го към себе си. Той откъсна устни от устата ми и ги плъзна надолу по шията ми. Усетих зъбите и езика му по кожата си, а ръцете му се пъхнаха под пуловера ми и се изкачиха до гърдите ми. Извих гръб от удоволствие и вдигнах ръце, за да ме съблече.

Той огледа жадно разголеното ми тяло. Косата и ръцете ми бяха оцапани с боя, но мислите ми се устремяваха единствено към устата му, която вече целуваше гърдите ми, към езика му, който галеше страстно зърната ми.

Зарових пръсти в косата му, а той опря ръка до главата ми — точно върху палитрата с боя. Засмя се тихо, а после нарисува с нея кръг около гърдата ми, откъдето я спусна надолу, оформяйки стрела под пъпа ми.

— В случай че забравиш къде ще свърши всичко — обясни с пресипнал глас.

Изръмжах му заповеднически и той се засмя отново, намирайки с език другата ми

гърда. Потриваше влудяващо бедрата си в мен — толкова влудяващо, че трябваше да го докосна, да усетя повече от него. Целите ми ръце бяха покрити в боя, но не ме интересуваше, вкопчих ги в кожените му дрехи. Той се поизправи, за да ги съблека, и след миг тупнаха заедно с оръжията му на земята, разкривайки прелестното му татуирано тяло, изваяните му мускули и крилете, стърчащи иззад раменете му.

Другарят ми — моят другар.

Устата му отново се впи в моята и докато се любувах на топлия допир на голата му кожа, сграбчих лицето му, оцапвайки и него с боя. Пръстите ми се плъзнаха в косата му и я оцветиха в синьо и червено, и зелено. Ръцете му се спуснаха към кръста ми и аз надигнах ханша си от масата, за да му помогна да събуе чорапите и клина ми.

Рис отново се отдръпна и аз излаях недоволно, но в следващия миг сграбчи бедрата ми и ме издърпа към ръба на масата през всички бои, четки и чаши с вода. Сетне вдигна краката ми върху раменете си, от двете страни на красивите му сгънати криле, и коленичи пред мен.

Коленичи върху звездите и планините, изрисувани с мастило по коленете му. Не се прекланяше пред никого и нищо…

Освен пред другарката си. Пред спътницата си.

Първият допир на езика му ме възпламени.

Искам те разкрачена на масата ми като пиршество.

Той изръмжа одобрително заради стона ми, заради вкуса ми и ме нападна с пълна мощ.

Прикова с ръка ханша ми към масата и насочи цялото си внимание между краката ми. А когато езикът му проникна в мен, протегнах нагоре ръце да сграбча ръба на масата, ръба на света, от който всеки момент щях да падна.

Плъзна устни по вътрешността на бедрата ми и пръстите му заеха мястото на устата му, прониквайки в мен на тласъци, докато зъбите му дращеха леко кожата ми…

Провесих се от масата, разтърсена от оргазъм, който натроши съзнанието ми на милион парчета. Езикът и пръстите му продължаваха да се движат.

— Рис — простенах.

Веднага. Исках го веднага.

Той обаче остана на колене, пирувайки с мен, докато ръката му ме приковаваше към масата.

Отново достигнах връхната точка. И чак когато треперех неудържимо, почти разплакана, изнемощяла от наслада, Рис стана от пода.

Плъзна поглед по тялото ми — голо, оцапано с боя, също като неговото — и по устните му бавно се разля усмивка на мъжко доволство.

— Ти си моя — изръмжа и ме вдигна на ръце.

Исках стената — исках да ме залепи до стената, но той ме отнесе в стаята, където спях през последните дни, и ме остави на леглото със съкрушителна нежност.

Наблюдавах съвършено гола как разкопчава панталоните си, освобождавайки внушителното си мъжество. Само като го видях, устата ми пресъхна. Желаех го, желаех всеки великолепен сантиметър от него, да го дращя, докато душите ни не се слееха.

Без да каже и дума, Рис дойде до мен с прибрани зад гърба си криле. На никоя друга жена не беше позволявал да ги докосва в леглото. Но аз бях другарката му. На мен беше готов да ги отдаде.

А аз толкова исках да ги докосна.

Надигнах се, протегнах ръка през рамото му и плъзнах пръсти по величествената извивка на едното му крило.

Рис потрепери и членът му сякаш подскочи.

— Игричките после — процеди дрезгаво той.

Добре тогава.

Устата му намери моята с отворена, дълбока целувка, сблъсък на езици и зъби. Той ме положи върху възглавниците и аз сключих крака около гърба му, като внимавах да не докосвам крилете му.

Ала бързо забравих предпазливостта, когато проникна мощно в мен. И застина.

— Игричките после — изръмжах в устата му.

Рис се засмя и звукът пробяга по костите ми. После отново нахлу в мен. Навътре. И още по-навътре.

Не можех да дишам, не можех да мисля за друго, освен за спойката между телата ни. Той спря в мен, сякаш ми даваше време да свикна, а като отворих очи, открих, че се взира в мен.

— Повтори го — пророни.

Знаех за какво говори.

— Ти си мой — прошепнах.

Той се отдръпна леко и пак се плъзна бавно в мен. Мъчително бавно.

— Ти си мой — простенах.

Отново се отдръпна и отново потъна в мен.

— Ти си мой.

Отново — този път по-бързо, по-надълбоко.

И в този миг усетих връзката помежду ни; беше като нерушима верига, като неугасващ лъч светлина.

С всеки спояващ тласък нишката сякаш засияваше по-ярко, по-силно.

— Ти си мой — прошепнах и плъзнах ръце през косата му, надолу по гърба му, по крилете му.

Мой приятел през безчетните опасности.

Мой любовник, изцерил съкрушената ми, изтормозена душа.

Мой другар, който не се беше отказал от мен дори в отчаянието си, в безнадеждността.

Задвижих ханша си в такт с неговия. Целувките му не секваха, докато лицата ни не се покриха с влага. Всяка частица от мен гореше и тръпнеше, а когато прошепна „Обичам те“, загубих самоконтрола си.

Оргазмът раздра тялото ми, но той продължи да се тласка в мен, бързо и силно, изтръгвайки насладата ми, докато не почувствах, видях и подуших връзката помежду ни, докато мирисът на телата ни не се сля и двамата си принадлежахме един на друг, бяхме началото, средата и краят. Бяхме песента на първия жив въглен от сътворението на света.

Рис изрева в екстаз и ме изпълни яростно докрай. Планините наоколо потрепериха и малкото оцелял сняг се спусна по склоновете им в лъскава бяла лавина. Нощта в полите им я погълна жадно.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от учестеното ни дишане.

Поех изцапаното му с боя лице в пъстрите си длани и го накарах да ме погледне.

Очите му искряха като звездите, които бях нарисувала някога, много отдавна.

Усмихнах му се, докато магическата връзка сияеше ярко помежду ни.

Не знам колко време лежахме, милвайки се лениво един друг, сякаш наистина имахме цялото време на света.

— Мисля, че се влюбих в теб — пророни Рис, докато галеше с пръст ръката ми, — в момента, в който осъзнах, че режеш онези кости, за да направиш капан за Миденгарда. Или когато ми показа среден пръст, задето ти се подигравах. Напомни ми за Касиан. И за пръв път от десетилетия ми идеше да се разсмея.

— Влюбил си се в мен, защото съм ти напомнила за приятеля ти? — попитах с равен тон.

Той перна носа ми с пръст.

— Влюбих се в теб, умнице, защото беше една от нас, защото не се боеше от мен и реши за финал на зрелищната си победа да замериш Амаранта с парче кост. В онзи момент почувствах духа на Касиан до себе си и можех да се закълна, че го чух да казва: „Ако не се ожениш за нея, дръвник такъв, аз ще го направя“.

Засмях се и плъзнах боядисана ръка по татуираните му гърди. О, да, боята.

И двамата бяхме покрити с нея. Леглото също.

Рис проследи погледа ми и ми се ухили дяволито.

— Колко удобно, че ваната е достатъчно голяма за двама.

Кръвта ми се нагорещи и станах от леглото, но той беше по-бърз и ме грабна на ръце. Целият беше омазан с боя, косата му стърчеше на клечки от нея, а горките му красиви криле… Бяха осеяни с цветни отпечатъци от ръцете ми. Той ме отнесе в банята, където водата вече течеше благодарение на магията, поддържаща колибата.

Рис слезе по стъпалата на ваната и доволната му въздишка погали ухото ми. И аз простенах тихичко от удоволствие, когато седна с мен в скута си и топлата вода ни обля.

Върху каменния ръб на ваната се появи кошница със сапуни и ароматни масла, а аз се отблъснах от гърдите му, за да се потопя нацяло. Парата се издигаше мудно помежду ни. Рис взе сапун с ухание на борова смола и ми го подаде заедно с кърпата за миене.

— Струва ми се, че някой е изцапал крилете ми.

Лицето ми пламна, а стомахът ми се стегна. Илирианците бяха толкова чувствителни на тема криле.

Завъртях пръст, за да го подканя да се обърне с гръб към мен. Той се подчини и разпери превъзходните си криле достатъчно, че да достигна петната от боя. Насапунисах кърпата и започнах да бърша внимателно червеното, синьото и лилавото.

Светлината от свещите танцуваше по безбройните му, поизбледнели белези — оставаха само твърди резки и точки от зарасналата тъкан. Той изтръпваше при всяко мое докосване, вкопчил ръце в ръба на ваната. Надникнах през рамото му, за да видя доказателството за чувствителността му, и казах:

— Поне слуховете за това, че размахът на илирианските криле отговарял на размера на други части са верни.

Той се засмя и мускулите по гърба му се напрегнаха от движението.

— Ама че мръсна уста имаш.

Замислих се за всички места, които исках да докосна със същата тази уста, и се поизчервих.

— Мисля, че от доста време бях започнала да се влюбвам в теб. — Думите ми едвам се чуваха над шуртенето на водата, докато миех разкошните му криле. — Но във вечерта на Звездопада го разбрах със сигурност. Или поне бях близо и мисълта така ме уплаши, че не исках да се задълбочавам в нея. Постъпих страхливо.

— Имала си оправдателна причина.

— Напротив. Може би заради Тамлин, да. Но не и заради теб, Рис. В никакъв случай заради теб. Никога не съм се бояла да бъда с теб. Дори всеки наемен убиец на света да ни погне. Пак би си струвало. Ти си струваш.

Той сведе леко глава. И каза дрезгаво:

— Благодаря ти.

Сърцето ме заболя за него — за всички години, в които си бе мислил обратното. Целунах голия му врат, а той се пресегна назад и погали с пръст бузата ми.

Като изчистих крилете му, го хванах за рамото и го обърнах към мен.

— А сега какво?

Без да каже и дума, той взе сапуна от ръцете ми, завъртя ме и затърка нежно с кърпата гърба ми.

— Ти решаваш — отвърна накрая. — Може да се върнем във Веларис и да затвърдим връзката си с клетва пред някоя от жриците — нашите нямат нищо общо с Ианта, гарантирам ти, — за да ни обяви за официална двойка. Може да организираме скромно тържество, просто вечеря със. събратята ни. Освен ако не предпочиташ голям прием, макар че май и двамата сме на еднакво мнение по въпроса. — Силните му ръце заразтриваха стегнатите, болезнени мускули по гърба ми и аз простенах от удоволствие. — Жрицата може да ни обяви и за съпруг и съпруга, освен за другари, ако искаш да ме наричаш с по-човешко название.

— А ти как ще ме наричаш?

— Другарка — отвърна той. — Макар че би ми харесало да ти викам и съпруга. — Палците му масажираха мускулите покрай гръбнака ми. — Ако искаш, може и да изчакаме. Двамата с теб вече сме свързани, независимо дали ще го обявим пред света, или не. Няма нужда да бързаме.

Обърнах се към него.

— Питах за Юриан, краля, кралиците и Котела, но се радвам да науча, че имам толкова много варианти що се отнася до връзката ни. И че си готов да се съобразиш с моето желание. Явно напълно съм ти влязла под кожата.

В очите му затанцува игрива искрица.

— Ах, ти, жестоко, красиво същество.

Изсумтях. Мисълта, че ме намираше за красива…

— Така е — потвърди той. — Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал. Помислих си го още в първия момент, в който те видях на Каланмаи.

Макар да беше глупаво да отдавам такова значение на красотата, очите ми запариха.

— А това е добре — добави той, — защото пък ти помисли, че аз съм най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Така че сме квит.

Свъсих сърдито вежди, а той се засмя, плъзна ръце към кръста ми и ме придърпа към себе си. Седна на вградената във ваната пейка, а аз го яхнах, галейки небрежно мускулестите му ръце.

— Утре — заяви Рис с внезапно притъмняло лице. — Утре заминаваме за семейното ти имение. Кралиците най-сетне ни отговориха. Ще се върнат след три дни.

Погледнах го стреснато.

— И ми го казваш чак сега?

— Поотплеснах се — оправда се той и очите му просветнаха многозначително.

Светлината в тях, тихата радост. бяха достатъчни да ме оставят без дъх. Бъдеще -

двамата имахме бъдеще заедно. Аз имах бъдеще. Живот.

Усмивката му премина в нещо като. благоговение и аз протегнах ръце да обгърна лицето му в длани.

И установих, че кожата ми сияеше.

Съвсем слабо, сякаш мистериозна светлина беше пламнала под нея и сега се процеждаше във външния свят. Топла, бяла светлина като тази на слънцето — на звездите. Удивеният му поглед срещна очите ми и той плъзна пръст надолу по ръката ми.

— Е, поне сега мога да се хваля, че буквално карам другарката си да сияе от щастие.

Засмях се и кожата ми засия още по-силно. Той се наведе да ме целуне нежно, а аз се разтопих и увих ръце около врата му. Усещах го твърд като камък под себе си. Нужно беше само едно плавно движение и щеше да проникне в мен.

Но Рис се изправи, вдигайки и двама ни от водата, и аз го обгърнах с крака през кръста. Отведе ме в спалнята, където магията на колибата вече беше сменила чаршафите на леглото ни, и ги почувствах топли и гладки до голото си тяло, като ме положи върху тях. Цялата блестях — блестях с ярка, чиста светлина като същинска звезда.

— Дворът на Деня? — попитах.

— Не ме интересува — отвърна сурово той и сякаш захвърли пелерината на финеса си.

Веднъж ми беше споделил, че е нужна магия да потиска истинската си същност, да скрие истинския вид на силата си.

Но сега ми се разкриваше в цялото си величие, изпълвайки стаята, света, душата ми с лъскава абаносова сила. Звезди, вятър и сенки; мир, сънища и острието на кошмарите. Тъмнината извираше от него като пара. Той протегна ръка и я долепи до блестящата кожа на корема ми.

Изтъканите му от нощ пръсти се разпериха, светлината ми заструи през летливите сенки и аз се надигнах на лакти, за да го целуна.

Дим, мъгли и роса.

Като го вкусих, простенах от удоволствие, и той отвори устата си за мен, позволявайки ми да докосна езика му със своя, да погаля зъбите му. Цялото му същество се разкриваше пред мен.

И аз исках всичко от него.

Сграбчих раменете му и го издърпах на леглото. Като легна по гръб, в очите му проблесна искра на недоволство заради притиснатите под тежестта му криле.

— Илирианско бебче — изчуруликах нежно аз и плъзнах ръце надолу по мускулестия му корем… и по-надолу. Протестите му секнаха.

Усещах го огромен в ръката си — твърд като камък, а в същото време така копринен, че плъзнах пръст по него в удивление. Той изсъска през зъби и членът му потрепери, като завъртях палец около върха му. Подсмихнах се и го направих отново.

Рис се пресегна към мен, но погледът ми го накара да замръзне.

— Мой ред е — казах му.

Той ми отвърна с ленива мъжка усмивка и се отпусна назад, пъхвайки ръка под главата си. В очакване.

Нахакано копеле.

Аз се свлякох по него и поех мъжеството му в устата си.

Той подскочи с рязко „Мамка му“, а аз се засмях, докато го приемах още по-надълбоко.

Обходих с език копринената кожа, подрасквайки я леко със зъби, и ръцете му се вкопчиха в чаршафите с побелели кокалчета. Стонът му възпламени кръвта ми.

Честно казано, не знам как издържа цяла минута, преди да ме спре.

Всъщност направо ми се нахвърли.

В единия момент изпълваше устата ми и езикът ми танцуваше около върха му; в следващия ръцете му се озоваха върху кръста ми и ме преобръщаха по корем върху леглото. Той разтвори краката ми с колене, стисна ханша ми и го надигна нагоре, а след това потъна дълбоко в мен с едно плавно движение.

Простенах във възглавницата, усещайки всеки величествен сантиметър от него, а накрая събрах сили да се поизправя на лакти, вкопчила пръсти в чаршафите.

Рис излезе от мен, само за да ме изпълни отново и в този миг вечността избухна около мен и ме обзе съкрушителното чувство, че никога няма да получа достатъчно от него.

— Погледни се само — пророни той, докато се движеше в мен и обсипваше с целувки гръбнака ми.

Успях да се надигна, колкото да видя мястото на единението ни — струящото от мен слънчево сияние се преливаше с неговата буйна нощ, обгръщаше я. Гледката ме порази с такава сила, че изпаднах в екстаз с неговото име на уста.

Рис ме надигна до себе си, пое в ръка едната ми гърда, а с другата загали снопчето нерви между краката ми и оргазмите ми се сляха един в друг, докато той нахлуваше в мен отново и отново, плъзвайки устни по шията ми, по ухото ми.

Можех да умра от това. От желанието си по него, от насладата, която ми доставяше.

Той ни завъртя и излезе от мен само колкото да легне по гръб и да ме издърпа върху себе си.

В мрака му просветна нещо — искра от стара болка, белег. И разбрах защо ме искаше отгоре, защо искаше всичко да свърши така.

Сърцето ми се пропука. Приведох се напред и го целунах нежно, чувствено.

Съзнанията ни се преплетоха и аз го приех в себе си — този път още по-надълбоко, — а той пророни името ми в целувката ни. Без да отлепям уста от неговата, започнах да въртя бавно таза си. Имаше време да го правим силно и бързо. Сега обаче… нямаше да мисля защо искаше да приключим в тази поза, защо искаше да прогоня онези възчерни петна от мрака му със светлината си.

И щях да светя — щях да светя за него. За бъдещето си.

Затова се надигнах, опрях ръце в широките му гърди и освободих светлината в себе си, освободих я, за да отмие мрачното минало на другаря ми, на скъпия ми приятел.

Рис излая името ми и се тласна надълбоко в мен, и заваля дъжд от звезди.

Май сиянието, извиращо от кожата ми, беше звездна светлина, или пък зрението ми ме подвеждаше насред поредния оргазъм, но Рис също достигна своя с името ми на уста, изливайки се в мен.

Когато всичко свърши, останах върху него, забила пръсти в гърдите му, за да му се подивя. Да се подивя на нас.

Той подръпна мократа ми коса.

— Ще трябва да намерим начин да укротим тази светлина.

— Със сенките се справям без проблеми.

— Е, върху тях губиш контрол само когато си вбесена. А тъй като възнамерявам да те направя най-щастливата жена на света. май ще трябва да овладеем чудноватия ти блясък.

— Вечните размисли и планове.

Рис целуна ъгълчето на устата ми.

— Нямаш представа колко неща съм измислил за теб.

— Май спомена нещо за стена.

Смехът му беше сладострастно обещание.

— Следващия път, Фейра, ще те чукам до стената.

— Достатъчно силно, че да опадат картините.

Рис се изсмя гръмко.

— Покажи ми отново какво можеш да правиш с тази твоя мръсна уста.

Подчиних му се.

Не беше редно да сравнявам, защото знаех, че навярно всеки Велик господар можеше да държи една жена будна цяла нощ, но Рисанд беше. ненаситен. Сигурно спах най-много час, макар че и аз имах вина за това.

Не можех да спра, не можех да се наситя на вкуса му, да го чувствам в себе си. Още и още, и още — докато не започнах да си мисля, че ще изгоря от удоволствие.

— Съвсем нормално е — отбеляза Рис на закуска през пълна с хляб уста.

Едвам бяхме стигнали до кухнята. Тъкмо стана от леглото, разкривайки ми прелестните си криле, изваян гръб и неустоими задни части, и аз пак му налетях. Свлякохме се на пода и докато го яздех, той разкъса с нокти малкото килимче под нас.

— Кое е нормално? — попитах.

Не можех да го погледна без риск да се възпламеня отново.

— Тази… лудост — отвърна предпазливо той, сякаш се боеше, че неправилната дума можеше да ни настърви отново, още преди да сме подсилили телата си с храна. — Когато една двойка приеме свещената връзка, чувството е. стихийно. И това сме наследили от зверовете, които някога сме били. Вероятно е било подтикнато от импулса към заплождане на женската. — Сърцето ми спря при мисълта. — Някои двойки не излизат от дома цяла седмица. Пък и по това време мъжете стават толкова избухливи, че е опасно да са сред хората. Ставал съм свидетел как порядъчен, образован мъж изпотрошава цяла стая само защото друг мъж е задържал погледа си твърде дълго върху другарката му скоро след съчетаването им.

Въздъхнах. Една друга изпотрошена стая проблесна в паметта ми.

Рис веднага усети какво ме терзае и добави кротко:

— Ще ми се да вярвам, че съм по-сдържан от повечето елфи, но. Не ми се сърди, ако съм малко напрегнат, Фейра.

Фактът, че си го признаваше.

— В такъв случай не бива да напускаш тази къща.

— Искам единствено да се затворим в спалнята и да те чукам, докато и двамата не изнемогнем.

Веднага бях готова за него, копнеех по тялото му, но. трябваше да вървим. Кралиците. Котелът. Юриан. Войната.

— Що се отнася до. забременяването. — подхванах аз.

И все едно полях и двама ни с ледена вода.

— Не използвахме. тоест не пия отварата от известно време.

Той остави хляба си.

— Искаш ли да я почнеш отново?

Ако я изпиех още днес, щях да предотвратя онова, което можеше да сме направили снощи, но.

— Аз съм другарка на Велик господар и от мен се очаква да му родя потомци, нали така? Затова май не е редно.

— От теб не се очаква нищо — отвърна рязко той. — Вярно е, децата са толкова рядко щастие, че наистина са безценни. Но няма да те принуждавам да раждаш, ако не искаш. ако и двамата не го искаме. А точно сега, с наближаването на войната. признавам, че бих се страхувал ужасно, ако другарката ми е бременна покрай толкова много врагове. Плаша се от мисълта какво бих направил, застраши ли те някой. Нарани ли те.

Кълбото в гърдите ми се отпусна, макар че в същото време по гръбнака ми пробяга ледена тръпка — какво ли щеше да се случи, ако освободеше над света всичката онази сила, която бях видяла в Двора на Нощта?

— В такъв случай ще започна отварата още днес, веднага щом се върнем.

Станах от масата на разтреперани колене и тръгнах към банята. Трябваше да се изкъпя — носех мириса му по себе си, усещах вкуса му в устата си дори след закуската. Рис се обади тихо зад мен:

— Но ще съм безкрайно щастлив, ако един ден ме дариш с деца, ако споделя тази радост с теб.

Обърнах се към него.

— Първо искам да поживея — отвърнах. — С теб. Искам да видя света и да приключенствам. Искам да разбера какво е да бъда безсмъртна и твоя другарка, и част от семейството ти. Искам да съм… готова за тях. Пък и имам егоистичното желание да си само мой за известно време.

Усмивката му беше нежна, топла.

— Твой съм за колкото време искаш. Нямам нищо против дори да си останеш лично моя до края на вечността.

Успях да стигна само до ръба на ваната, преди Рис да ме хване и да ме отнесе във водата, където правихме бавна любов сред благоуханната пара.

56.

Рис ни ответря до илирианския лагер. Нямаше да се задържаме там достатъчно, че да е рисковано — пък и с десет хиляди илириански воини по околните върхове, Рис се съмняваше някой да ни нападне.

Тъкмо се бяхме появили в калта пред каменната къщичка, когато Касиан провлачи зад нас:

— Е, крайно време беше.

Дивото, озлобено ръмжене, което се изтръгна от гърдите на Рис, ми се стори напълно непознато и го хванах за ръката, преди да се завърти към приятеля си.

Касиан само го погледна и се разсмя.

Но илирианските воини от лагера започнаха да излитат в небето, взимайки жените и децата си с тях.

— Тежък път?

Касиан завърза тъмната си коса с парче протрита кожа.

Вместо ръмжене, от Рис вече извираше неестествена тишина. И за да не опустоши лагера, реших да се намеся:

— Като ти разбие зъбите, Касиан, да не ми се оплакваш.

Касиан скръсти ръце.

— Май свещената връзка те е протрила малко, а, Рис?

Рис не отвърна.

Касиан се подсмихна.

— Фейра не ми изглежда особено уморена. Дали да не се погрижи и за мен.

Рис избухна.

Двамата се затъркаляха в калта сред кълбо от криле, мускули, зъби и летящи юмруци.

А когато Касиан го изрита от себе си, разбрах, че не го е подиграл напразно. Рис дори не докосна силата, с която можеше да срути планините покрай нас.

Приятелят му веднага беше разпознал напрежението в очите му и знаеше, че трябва да го освободи, преди да продължим напред.

Рис също знаеше. Затова и ни беше ответрял първо тук — а не директно във Веларис.

Двамата бяха зрелищна гледка: илириански воини, борещи се задъхано в калта и плюещи кръв. Никой от другите илирианци не посмя да кацне.

И нямаше да кацнат, докато Рис не излееше всичкия си гняв — или просто напуснеше лагера. Ако на обикновения елф му беше нужна седмица да се приспособи към промените. Колко време му трябваше на Рисанд? Месец? Два? Година?

Рис заби юмрук в лицето на Касиан и той се разсмя през окървавени зъби. Отвърна му с круше и направо изтръпнах, когато главата на Рис се отметна рязко настрани. Бях го виждала да се бие и преди — беше сдържан и грациозен боец, — бях го виждала и ядосан, но никога толкова. освирепял.

— Ще се боричкат още доста време — отбеляза Мор от входа на къщата. Отвори ми вратата. — Добре дошла в семейството, Фейра.

Едва ли някога бях чувала по-хубави думи.

Рис и Касиан се бъхтиха цял час и когато се довлякоха в къщата, изнемощели и оцапани с кръв и кал, само един поглед към другаря ми беше достатъчен да закопнея по уханието и близостта му.

Касиан и Мор моментално си намериха друга работа, а Рис дори не си направи труда да ме съблече докрай, а направо ме преви по лице на кухненската маса и ме накара да стена името му толкова силно, че дори илирианците в небето над нас да ме чуят.

Като свършихме, напрежението в раменете му и бурята в очите му бяха отшумели напълно. Касиан почука на вратата и Рис ми даде влажна кърпа, за да се почистя. Секунда след това четиримата се ответряхме до музиката и светлината на Веларис.

До дома.

Слънцето току-що беше залязло, когато с Рис влязохме хванати за ръка в трапезарията на Дома на Ветровете. Мор, Азриел, Амрен и Касиан вече ни чакаха на масата.

Всички станаха като един.

И погледнаха към мен.

И ми се поклониха.

Амрен заяви тържествено:

— Ще ти служим и ще те браним докрай.

Всички сложиха ръце на сърцата си.

И зачакаха отговора ми.

Рис не ме беше предупредил за такова нещо и се зачудих дали думите не трябваше да дойдат от душата ми, без предварителен замисъл. Затова просто ги изрекох с колкото можах по-стабилен глас.

— Благодаря ви. Но предпочитам да сте ми приятели преди служенето и браненето.

— Приятели сме ти — смигна ми Мор. — Но все пак ще ти служим и ще те браним.

Лицето ми пламна и им се усмихнах. Моето. семейство.

— Е, след като изяснихме този въпрос — провлачи Рис зад мен, — ще може ли да се нахраним? Умирам от глад. — Амрен отвори уста с дяволита усмивчица, но той добави: — Замълчи си, Амрен. Знам какво ще кажеш. — После стрелна остър поглед към Касиан. И двамата още бяха насинени, но се възстановяваха бързо. — Освен ако не искаш да се разберем на покрива.

Амрен изцъка с език и кимна с брадичка към мен.

— Чух, че в гората са ти пораснали зъби и си избила малко хибернски зверове. Браво на теб, момиче.

— Направо му е спасила жалкия задник — поясни Мор и напълни чашата си с вино. — Горкичкият ни Рис здравата се бил оплел.

Поднесох и моята чаша към Мор, за да ми налее.

— Наистина е прекалено глезен.

Азриел се задави с виното си и аз обърнах очи към него. Поне този път погледът му беше топъл. Нежен дори. Усетих как Рис се наежва до мен и бързо извърнах очи от шпионина.

Веднага щом надникнах към лицето му, разбрах, че съжалява. И се бори с природата си. Толкова бяха странни Върховните елфи с перченето и примитивните си инстинкти; с древните си традиции и познания.

Тръгнахме към земите на простосмъртните малко след вечеря. Мор носеше вълшебното кълбо; Касиан носеше нея, Азриел летеше до тях, а Рис. Рис ме държеше здраво в обятията си. Всички се носехме мълчаливо над тъмната вода.

Предстоеше да разкрием на кралиците тайната, която приятелите ми бяха опазили досега на цената на дълги страдания.

57.

Пролетта най-сетне беше пристигнала в човешкия свят и вече минзухари и нарциси надничаха изпод топящия се сняг.

Този път дойдоха само две кралици — старата и златокосата.

Въпреки това ги придружаваха не по-малко стражи.

Когато кралиците и свитата им се доветряха в гостната, пак стоях до Рис, облечена в разкроената кремава рокля и с короната от златни пера на главата си.

Този път обаче бяхме гордо хванати за ръка — като песен без край и начало.

Старата кралица обходи с коварен поглед сключените ни ръце, короните ни и седна без покана, разстилайки полите на смарагдовата си рокля. Златната кралица остана права още малко, килвайки лъскавата си, къдрава глава. Накрая изви червените си устни в сдържана усмивка и зае мястото до спътницата си.

Без дори да им се поклони, Рис каза:

— Благодарим ви, че ни отделихте време.

По-младата кралица просто кимна леко и кехлибарените й очи отскочиха към приятелите ни: Касиан и Азриел, застанали от двете страни на прозорците, пред които стояха Илейн и Неста в най-хубавите си дрехи. Градината на Илейн цъфтеше буйно зад тях. Неста беше изпънала гръб, докато другата ми сестра дъвчеше нервно долната си устна.

Мор стоеше от другата страна на Рис с ониксовата кутия на магическото кълбо Веритас в бронзовите си ръце. Синьо-зелената й рокля ми напомняше на спокойните води на Сидра.

Старата кралица ни огледа с присвити очи и изпуфтя.

— След обидното ви поведение миналия път. — Тя хвърли укорителен поглед към Неста. Сестра ми й отвърна с типичната си несломима жар в очите и старицата изцъка с език. — Много дни обмисляхме дали да се върнем. Както виждате, три от нас счетоха обидата за непростима.

Лъжкиня. Обвиняваше Неста, за да посее раздор помежду ни заради онова, което сестра ми бе защитила така пламенно.

— Ако това е най-тежката обида, която сте получавали през животите си — подхванах аз с изненадващо спокоен тон, — бих казала, че ви чака доста неприятна изненада, когато войната се развихри.

Устните на златокосата потрепнаха отново, а кехлибарените й очи пламнаха — същинска лъвица.

— Значи все пак е спечелил сърцето ти, унищожителке на проклятия — измърка към мен.

С Рис и Мор седнахме на столовете си и без да откъсвам поглед от нея, заявих:

— Не мисля, че Котелът случайно ни е помогнал да се намерим един друг точно в навечерието на новата война между народите ни.

— Котелът? Народите ни? — Златокосата се заигра с рубинения пръстен върху ръката си. — Нашият народ не се кланя на Котела; нашият народ не разчита на магия. В моите очи има ваш народ и наш. Вие не сте много по-пристойни от Децата на благословените. — Тя вдигна едната си съвършено оформена вежда. — Какво се случва с тях, когато прекосят стената? — Погледът й прескочи между Рис, Касиан и Азриел. — В плячка ли се превръщат? Или ги използвате и изхвърляте на боклука, за да стареят и губят силите си, докато вие оставате вечно млади? Колко жалко. каква несправедливост, че точно ти, унищожителке на проклятия, си получила онова, за което всички онези глупци са се молели. Безсмъртие, вечна младост. Какво щеше да прави лорд Рисанд, ако ти старееше, докато той си стоеше същият?

— Има ли някакъв смисъл във въпросите ти — подхвана спокойно Рис, — освен да се любуваш на собствения си глас?

Тя се засмя тихо и се обърна към старата кралица сред шумолене на жълта коприна. Старицата протегна сбръчкана ръка към кутията във фините пръсти на Мор.

— Това ли е доказателството, което ни обещахте?

Не го правете — закрещя сърцето ми. — Не им показвайте.

Преди Мор да е помръднала, извиках вниманието върху себе си.

— Любовта ми към Великия господар не е ли достатъчно доказателство за добрите ни намерения? Присъствието на сестрите ми не ви ли говори нещо? На пръста на едната има желязна годежна халка, въпреки това е тук.

На Илейн като че ли й се прииска да скрие ръка зад полите на розово-синята си рокля, но запази самообладание, докато кралиците я изучаваха с поглед.

— Бих казала, че това е доказателство единствено за глупостта й — отвърна подигравателно златокосата, — щом е сгодена за елфомразец. и рискува бъдещето си с него, помагайки на вас.

— Не смей — изсъска Неста с отровен глас — да се изказваш по теми, за които не знаеш нищо.

Златната кралица сключи ръце в скута си.

— Пепелянката проговори отново. — Тя вдигна вежди към мен. — Не смяташ ли, че би било по-разумно да не присъства на тази среща?

— Тя ми предоставя къщата си и рискува общественото си положение, за да провеждаме тези срещи с вас — отвърнах. — Има право да чуе какво се обсъжда под покрива й. Да присъства като представител на тукашните. И двете имат това право.

Старицата прекъсна по-младата, преди да ми е отговорила, и отново махна със спаружена ръка към Мор.

— Покажете ни тогава. Докажете, че грешим.

Рис кимна леко на Мор. Не — не биваше. Не биваше да им разкриват чудото на Веларис, на дома ми.

Войната изисква жертви — каза Рис в съзнанието ми през тясната пролука, която държах постоянно отворена за него. — Ако не заложим Веларис, може да загубим Притиан… и още много.

Мор вдигна капака на черната кутия.

Сребърното кълбо вътре проблесна като звезда в стъкленица.

— Това е магическото кълбо Веритас — обяви Мор с глас, който прозвуча едновременно млад и стар. — Дарът на първия ми праотец към рода ни. Използвано е само броени пъти в историята на Притиан. Малцина са виждали истините, които може да разкрие на света.

Тя извади кълбото от кадифеното му гнездо. Беше не по-голямо от зряла ябълка и се вместваше в свитата й длан, сякаш цялото й тяло, цялото й същество бе изваяно около него.

— Истината е смърт. Истината е свобода. Истината може да руши и съгражда, и съюзява. Веритас побира в себе си цялата истина на света. Аз съм Мориган — заяви тя и в очите й просветна неземен пламък. Космите по ръцете ми настръхнаха. — Знаете, че говоря истината.

Тя остави Веритас на килима между нас. Двете кралици се наведоха да го огледат.

Рис каза:

— Искате доказателство за добрите ни намерения, за да ни поверите Книгата? — Веритас запулсира и около него започна да се разстила мрежа от светлина. — В земите ми има едно тайно място. Град на мира. И изкуството. И благоденствието. Тъй като се съмнявам, че вие или някой от стражите ви бихте дръзнали да минете от другата страна на стената, ще ви го покажа в кълбото на истината.

Мор протегна ръка и от Веритас се изви светъл облак, който се сля със сиянието му и закръжа около глезените ни.

Кралиците подскочиха и стражите им се приближиха с ръце върху оръжията си. Но кълбото продължи да бълва облаци заедно с истината за Веларис, изсмукана от Мор, от Рис. От света.

И в сивкавата мъгла изплува картина.

Веларис, гледан отвисоко — от погледа на Рис, който се спускаше към него от небесата. Първо се появи като петънце по крайбрежието, но постепенно и градът, и реката се проясниха.

После картината се наклони и избяга, сякаш Рис бе прелетял през града същата сутрин. Стрелна се покрай лодки и кейове, покрай домове, улици и театри. Покрай Дъгата на Веларис, толкова пъстър и прекрасен под младото пролетно слънце. От улиците му махаха хора с щастливи, добронамерени, приветливи лица. Кълбото ни показа Палатите, ресторантите, Дома на Ветровете. Всичко — целият таен, приказен град. Моят дом.

И можех да се закълна, че картината бликаше от любов. Нямах представа как магическото кълбо успяваше да я предаде, но цветовете. Разбирах какво предават цветовете и ярката светлина, които Веритас улавяше през връзката си със спомените на Рис.

Накрая илюзията избледня и кълбото засмука обратно облаците и цветовете, и светлината.

— Това беше Веларис — обясни Рис. — Пазим го в тайна от пет века, но сега го разбулихме пред вас. Ето това защитавам със слуховете и страха на хората. Заради него се бих за народа ви във Войната: само и само да поставя началото на кървавото си управление, с което щях да вляза в легендите. Бях готов да понеса презрението на целия свят, за да опазя града и народа си.

Двете кралици се взираха в килима, сякаш още виждаха града там. Мор се прокашля. Златокосата се стресна, сякаш Мор беше излаяла, и изпусна дантелената си кърпичка на земята. Наведе се да я вземе с позачервени бузи.

Старицата вдигна очи към нас.

— Оценяваме. доверието ви.

Ние зачакахме.

Лицата и на двете станаха сериозни, невъзмутими. И за щастие, седях, когато старата най-сетне добави:

— Ще си помислим.

— Няма време за размисли — отсече Мор. — Всеки загубен ден ни доближава до момента, в който Хиберн ще разруши стената.

— Ще обсъдим въпроса със съюзниците ни и ще ви уведомим за решението си, когато имаме възможност.

— Не разбирате ли какъв риск поемате? — отвърна Рис без всякакво високомерие. Макар и с леко смайване. — Този съюз ви е нужен колкото и на нас.

Старата кралица сви крехките си рамене.

— Да не очакваше да ни трогнеш с молбата в писмото си? — Тя посочи с брадичка към най-близкия страж и той извади от бронята си сгънат лист хартия. Старицата зачете: — „Пиша ви не като Велик господар, а като влюбен мъж, чиято любима е била човек някога. Умолявам ви да действате бързо. Да спасите народа и — и да помогнете да спасим моя. Пиша ви, за да може някой ден да вкусим истински мир. И да живеем в свят, където любимата ми може да посещава семейството си без страх от омраза и наказание. Един по-добър свят“.

Тя остави писмото.

Рис го беше написал още преди седмици. преди единението ни. Това не беше искане за среща с кралиците, а любовно писмо. Пресегнах се и стиснах нежно ръката на Рис. Пръстите му обгърнаха моите.

Но тогава старицата изграчи:

— Откъде да знаем, че това не е просто подмолен заговор?

— Какво? — изуми се Мор.

Златокосата кимна утвърдително и дръзна да каже на Мор:

— Много неща са се променили от Войната насам. От така нареченото ви приятелство с предците ни. Може би не си онази, за която се представяш. Може би Великият господар е проникнал в съзнанията ни и ни е накарал да повярваме, че си Мориган.

Рис замлъкна — никой не пророни и дума. Докато Неста не се обади със съмнително кротък глас:

— Това са брътвежите на две умопомрачени жени. Две нагли глупачки.

Илейн понечи да хване Неста за ръката като знак да замълчи. Неста обаче пристъпи напред с побеляло от гняв лице.

— Дайте им Книгата.

Кралиците примигаха втрещено.

— Дайте им Книгата — озъби се сестра ми.

— Не — изсъска старата кралица.

Думата прокънтя в главата ми.

Неста обаче продължи, махвайки с ръка, да покаже нас, стаята, света.

— По тези земи живеят невинни хора. Ако вие нямате смелост да се опълчите на враговете ни, поне не лишавайте тези хора от шанс да се борят за оцеляването си. Дайте Книгата на сестра ми.

Старицата въздъхна остро през носа си.

— Възможно е да предприемем изселване.

— Ще са ви нужни десет хиляди кораба — каза Неста с пресекващ глас. — Цяла армада. Направих изчисления. А ако се готвите за война, няма да изпратите корабите си на нас. Ще ни оставите да се оправяме сами.

Старицата стисна лакираните странични облегалки на стола и се приведе напред.

— В такъв случай защо не помолиш някой от крилатите ви приятели да ви пренесе през морето, момиче.

Неста преглътна сухо.

— Моля ви. — Не очаквах някога да чуя тези думи от нейната уста. — Моля ви, не ни оставайте на произвола на съдбата.

Старицата не се трогна. А в моята глава не беше останала нито дума.

Бяхме им показали. бяхме. бяхме направили всичко по силите си. Дори Рис мълчеше с неразгадаемо изражение на лице.

Касиан обаче тръгна към Неста и стражите се напрегнаха, макар че илирианецът ги подмина като стръкове жито в нива.

Той впери поглед в Неста, която още се взираше гневно в кралиците с плувнали в сълзи очи — сълзи на ярост и отчаяние, породени от онзи огън, който я изгаряше отвътре. Когато най-сетне забеляза Касиан, вдигна поглед към него.

— Преди петстотин години — подхвана сурово той — се сражавах на бойно поле недалеч от тази къща. Сражавах се рамо до рамо и с човеци, и с елфи, кървях до тях. И пак ще изляза на бойното поле, Неста Арчерън, за да защитя тази къща и народа ви. Не знам по-добър начин да се сбогувам с живота си от това да браня изпадналите в беда.

По бузата на Неста се търкулна сълза. И Касиан протегна ръка да я избърше.

Тя не се отдръпна от допира му.

Не знам защо, но погледнах към Мор.

Тя гледаше с широко отворени очи. Не от ревност или гняв, а от нещо като. благоговение.

Неста преглътна и извърна лице от Касиан. Той задържа погледа си върху сестра ми още малко, преди да се обърне към кралиците.

Без да кажат и дума, двете жени станаха.

Мор също стана и попита:

— Пари ли искате? Кажете си цената тогава?

Златната кралица изсумтя, докато стражите им започнаха да се струпват край тях.

— Притежаваме несметни богатства. А сега ще се върнем в двореца, за да обсъдим въпроса със сестрите ни.

— Вече сте решили да ни откажете — изтъкна Мор.

Златокосата се подсмихна.

— Възможно е.

Тя пое ръката на старицата, която вирна брадичка и каза:

— Оценяваме доверието ви.

После изчезнаха.

Мор изруга. А аз погледнах към Рис със свито сърце и тъкмо се канех да попитам защо не е настоял, защо не е казал повече.

Но проследих погледа му до стола, където бе седяла златната кралица.

Под него имаше кутия, укрита досега от обемните й поли.

Кутия. която явно беше извадила от таен джоб в роклята си, когато се беше навела да вземе кърпичката си.

Рис я беше видял. И веднага бе спрял да говори, за да си тръгнат възможно най-бързо.

Дори не ме интересуваше как е успяла да я донесе тук.

Не и при положение, че втората част от Книгата на Диханията вече изпълваше стаята с присъствието си, пееше ми.

Лудост. Докато първата половина беше студена, лукава, в тази кутия се криеше хаос и смут, и беззаконие, радост и отчаяние.

Рис я взе внимателно и я остави върху стола на златната кралица. Не се нуждаеше от моите сили, за да я отвори — не я заключваше ничие заклинание.

Просто вдигна капака. Върху златната корица на Книгата лежеше бележка.

Прочетох писмото ти за твоята любима. Вярвам ти. И вярвам в мира.

Вярвам, че можем да се борим за един по-добър свят.

Ако някой попита, откраднал си я по време на срещата ни.

Не се доверявай на останалите. Шестата кралица не е болна.

И толкова.

Рис взе Книгата на Диханията.

Светлина и мрак и сивота светлина и мрак и сивота…

После се обърна към сестрите ми. Касиан още стоеше до Неста.

— Вие решавате, дами, дали предпочитате да останете тук, или да дойдете с нас. Вече знаете как стоят нещата. Неста е наясно колко нищожен е шансът за изселване. — Той й кимна одобрително. — Ако изберете да останете тук, до час ще изпратя отряд войници, които да бранят дома ви. Ако предпочетете да заживеете с нас в града, който току-що ви показахме, ви съветвам веднага да стегнете багажа си.

Неста погледна към Илейн. По-малката ми сестра още немееше смаяно. Чаят, приготвен от нея — най-ароматният, най-екзотичен чай на пазара, — стоеше недокоснат на масата.

Илейн докосна с палец железния пръстен върху ръката си.

— Изборът е твой — рече Неста с необичайна нежност.

Заради нея беше готова да се пресели в Притиан.

Илейн преглътна. Приличаше на сърна, попаднала в клопка.

— Аз. аз не мога. Аз.

Но другарят ми кимна — любезно. С разбиране.

— Войниците ми ще охраняват дома ви напълно невидими и неосезаеми. Сами ще се грижат за себе си. Ако все пак размислите, един от тях ще ви чака в тази стая всеки ден по пладне и в полунощ. Моят е дом е и ваш дом. Вратите му винаги ще бъдат отворени за вас.

Погледът на Неста прескочи от Рис към Касиан, а накрая и към мен. Лицето и още бледнееше от отчаяние, но. въпреки това сведе глава в поклон. И ми каза:

— Ето защо си нарисувала звезди по твоето чекмедже.

58.

Веднага се прибрахме във Веларис, тъй като очаквахме кралиците бързо да забележат липсата на Книгата, особено ако беглото загатване за шестата в писмото на златната кралица не говореше за предателство помежду им.

Амрен веднага взе втората половина от Книгата и дори не попита как е минала срещата, преди да се усамоти в трапезарията на градската къща. И всички зачакахме.

Чакахме дълго време.

Минаха два дни.

Амрен още не беше разшифровала текста.

В ранния следобед Рис и Мор тръгнаха към Двора на Кошмарите — за да върнат Веритас на Кеир, без да усети, и да се уверят, че камерхерът подготвя войската си. Касиан беше получил сведения, че илирианските легиони вече лагеруват отвъд планината и чакат заповед да отлетят към първото полесражение.

И скоро щяха да я получат, осъзнах аз. Дори да обезсилехме Котела с помощта на Книгата, дори аз самата да успеех да попреча на краля да разбие стената и света, армиите му вече бяха в готовност. Но можеше и ние да направим първата стъпка, след като обезопасяхме Котела.

Нямаше вести от сестрите ми и войниците на Азриел не докладваха да са размислили. Знаех, че баща ми още търгува на континента. Поредният фактор, който можеше да промени нещата.

От кралиците също нямаше вести. А именно за тях мислех най-често. За двуликата, златноока кралица, която не само приличаше на лъвица. но и имаше лъвско сърце.

Надявах се да я видя отново.

Докато Рис и Мор ги нямаше, Касиан и Азриел се настаниха в градската къща, където продължиха да планират неизбежното ни посещение в Хиберн. След онази първа вечеря, когато Касиан беше извадил една от изключително старите бутилки вино на Рис, за да полеем единението ни със стил, сега илирианците идваха да ми правят компания, да вечерят с мен й. изобщо да се грижат за мен.

Рис го потвърди, когато същата вечер му писах и листът изчезна. Очевидно не го притесняваше, че враговете му вероятно са го проследили до Двора на Кошмарите. Ако Хиберн искаше да го атакува там. да заповяда.

Бях му написала:

Как да обясня на Касиан и Азриел, че не е нужно да стоят тук, за да ме пазят? Компанията им ми е приятна, но не ми трябват стражи.

Той отвърна:

Нищо не им обяснявай. Просто им постави граници, ако си позволяват твърде много, но все пак си тяхна приятелка — и моя другарка. Закрилят те инстинктивно. Ако ги изриташ от къщата, ще киснат на покрива.

Вие, илирианците, сте непоносими, коментирах.

А Рис отвърна просто:

Добре че компенсираме с впечатляващ размах на крилете.

Въпреки че се намираше в другия край на земите си, думите му накараха кръвта ми да кипне и пръстите на краката ми да се свият. Едвам задържах химикалката колкото да напиша:

Впечатляващият ти размах ми липсва в леглото. В мен.

Не се и съмнявам, отговори той.

Аз изпуфтях и надрасках:

Кучи син.

Почти усетих смеха му по връзката ни — другарската ни връзка. Рис написа:

Като се върна, ще отидем в онзи магазин отвъд Сидра и ще премериш всичкото им дантелено бельо пред мен.

Заспах с мисълта за това. Искаше ми се моята ръка да е неговата, да приключи работата си в Двора на Кошмарите по-скоро и да се върне при мен. Пролетта пукваше по хълмовете и върховете на Веларис. Нямах търпение да се понеса над жълто-лилавия пейзаж с него.

На следващия следобед Рис още го нямаше, Амрен продължаваше да разучава Книгата, Азриел патрулираше из града и по околното крайбрежие, а двамата с Касиан — колкото и изненадващо да звучеше — тъкмо излизахме от ранно изпълнение на древна, многоуважавана елфическа симфония. Амфитеатърът се намираше от другата страна на Сидра и макар че той ми беше предложил да ме отнесе по въздух, аз бях предпочела да се разходя. Нищо че мускулите ми протестираха бурно след жестокия сутрешен урок.

Музиката беше разкошна — странна, но разкошна. От Касиан знаех, че е съчинявана по време, когато хората още не са съществували. На него самия му звучеше някак объркващо, хаотично, но. мен ме запленяваше.

Сега вървяхме мълчаливо по един от главните мостове над Сидра. Бяхме занесли още кръв на Амрен — която ни благодари и ни изгони — и се отправяхме към Палатата на шивачите и бижутерите, откъдето исках да купя подаръци на сестрите ми като благодарност за помощта им. Касиан ми беше обещал да им ги изпрати по следващия си разузнавач. Зачудих се дали нямаше да добави и нещичко за Неста.

Спрях в средата на мраморния мост и загледах синьо-зеленикавата вода, която се точеше бавно под него. Усещах теченията на реката, преплитащите се в нея солени и сладководни жилки, дългите водорасли, люлеещи се над облепеното с миди дъно, гъделичкането на дребните водни твари по скалата и калта. Дали и Таркуин чувстваше такива неща? Дали не спеше в островния си дворец край морето, плувайки през сънищата на рибите?

Касиан облегна ръце на широкия каменен парапет. Червените му Сифони искряха като живи кладенци с лава.

И понеже все си пъхах носа в чужди работи, подхвърлих:

— Обещанието ти към сестра ми значеше много за мен.

Касиан сви рамене и крилете му изшумолиха.

— Бих го направил за всеки.

— И за нея значеше много. — Лешниковите му очи се присвиха леко. Аз обаче продължих да съзерцавам небрежно реката. — Неста е различна — обясних. — Изглежда студена и злобна, но според мен това е маска. Щит, като онези, които Рис издига в съзнанието си.

— Срещу какво?

— Чувства. Мисля, че Неста изживява всичко отвътре, вижда твърде много. И това я кара да гори. Според мен щитът й помага да се предпази от всички тези чувства, тревогите.

— Като че ли не я е грижа за друг, освен за Илейн.

Посрещнах погледа му, изучавайки красивото му, бронзово лице.

— Никога няма да е като Мор — казах тихо. — Никога няма да се научи да раздава любовта си безвъзмездно. Но за малкото хора, които обича истински, е готова да разкъса света. Да разкъса себе си. Двете с нея си имаме своите. пререкания. Но Илейн.. — Устата ми се кривна на една страна. — Никога няма да забрави, Касиан, че предложи да браниш Илейн. Да пазиш народа й. Ще запомни добрината ти до края на живота си.

Той се изправи и зачука с пръсти по гладния мрамор.

— Защо ми казваш всичко това?

— Просто. реших, че трябва да знаеш. Заради следващия път, когато те вбеси. Което е неизбежно. Но бъди сигурен, че дълбоко в себе си ти е благодарна, макар и неспособна да го каже на глас. Важното е, че чувствата са там, в сърцето й.

Замислих се дали да не опитам да изкопча още от него, но нещо в реката под нас се промени.

Не физически. Просто. усетих чудноват трепет в течението, в речното дъно, в дребните твари по него. Като капка мастило във вода.

Плъзнах поглед по зеленикавите води, по двата бряга, а Касиан вече беше нащрек.

— Какво е това, по дяволите? — пророни той.

Почука Сифоните на двете си ръце с показалец.

Пред смаяните ми очи люспеста черна броня плъзна нагоре по китките му, по ръцете му, обгръщайки фините ръкави на туниката му. Пласт по пласт го обви като втора кожа чак до раменете. Докато бронята покриваше врата и раменете му, гърдите и кръста му, се появиха и допълнителните Сифони. Само примигах, и вече беше обгърнала дори краката и стъпалата му.

Небето беше безоблачно, улиците кипяха от глъч и живот.

Касиан обхождаше с бавен поглед Веларис.

Реката под мен си оставаше все така спокойна, но усещах, че се бунтува вътрешно, сякаш се мъчеше да избяга от.

— От морето — пророних.

Касиан стрелна поглед право напред, към високите скали в далечината, където реката се срещаше с бушуващите вълни на океана.

На хоризонта се мътеше черно петно. Напредваше стремглаво към нас, разгръщайки се все повече и повече с всеки метър.

— Кажи ми, че това са птици — казах аз.

Силата нахлу във вените ми и аз свих ръце в юмруци, опитах да я укротя.

— Никой илириански отряд не знае за това място. — рече той вместо отговор. После обърна рязко поглед към мен. — Прибираме се у дома веднага.

Черното петно се разпадна на безброй фигури. Прекалено големи за птици.

— Трябва да вдигнеш тревога.

Но хората вече го правеха. Някои сочеха към небето, други крещяха.

Касиан се пресегна към мен, но аз отскочих назад. По върховете на пръстите ми танцуваше лед, в кръвта ми бучеше вятър. Щях да ги убия един по един.

— Намери Азриел и Амрен.

Вече достигаха крайморските скали. Безчет летящи същества с дълги крайници. Някои носеха войници в ръцете си. Нашествие.

— Касиан.

В ръката на Касиан се беше появил илириански меч, същият като онзи на гърба му. В другата проблясваше боен нож. Подаде ми и двете оръжия.

— Връщай се в къщата. Веднага.

Но аз нямах такова намерение. Можех да използвам силата си: да замразя крилете им, да ги подпаля, да ги прекърша. Колкото и да бяха, колкото й.

Главоломно, сякаш носени от свиреп вятър, летящите нашественици достигнаха границата на града. И заобсипваха със стрели хората, които крещяха панически и търсеха укритие по улиците. Грабнах оръжията от ръцете му и хладните им метални дръжки изсъскаха в горещите ми като ковашки огнища длани.

Касиан вдигна ръка във въздуха и от Сифона му изригна червена светлина, образувайки твърда стена в небето над Веларис, точно пред страховития аскер.

Когато първите крилати твари се блъснаха в щита му, Касиан изскърца със зъби, сякаш усещаше всеки удар.

Прозрачната червена стена започна да се отдалечава, изблъсквайки ги назад.

Но пред ужасените ни погледи съществата и налетяха с протегнати напред ръце.

Не бяха най-обикновени елфи. Магията в мен запращя неудържимо.

Всичките бяха като Атора.

С дълги крайници, сива кожа, змийски муцуни и остри като бръсначи зъби. И когато легионът от чудовища проби щита на Касиан, сякаш беше паяжина, видях, че по длъгнестите им сиви ръце проблясваха ръкавици от онзи синкав камък, с който бяха оковали Рис.

Камъкът, отблъскващ магията. Едно от най-силните оръжия на краля на Хиберн.

Съществата проникваха неумолимо през щита.

Касиан изпрати втори, но някои от тях кривнаха навреме и се устремиха към покрайнините на града, останали незащитени от магията на Сифона. Горещината, която се надигаше в дланите ми, угасна и се превърна в студена, лепкава пот.

Хората крещяха, бягаха. И знаех, че щитовете му няма да удържат дълго.

— ВЪРВИ! — изрева Касиан.

Скочих веднага, съзнавайки, че най-вероятно стоеше тук заради мен, но Азриел и Амрен му бяха нужни.

Високо над нас три от съществата нападнаха купола на червения щит и го заразкъсваха с каменните си ръкавици.

Ето защо кралят бе отлагал атаката през последните месеци: за да събере арсенала си от оръжия, с които можеше да пребори магията и Великия господар, разчитащ на нея.

Над нас зейна дупка и Касиан ме бутна на земята до мраморния парапет. После разпери криле над мен и закова зад гърба ми крака като камък.

Писъци и съскащ смях огласиха моста, а после.

Влажно изхрущяване.

— По дяволите — извика Касиан. — По дяволите…

Той отстъпи назад и аз скочих изпод него, за да видя.

Кръв лъщеше по белия мраморен мост, блещукаше като рубини на слънчевата светлина.

А върху един от високите, изваяни стълбове с фенери, обточващи моста.

Тялото й беше извито от сблъсъка, сякаш в екстаз.

Златистата й коса беше орязана до черепа. Златистите й очи бяха избодени.

Гърчеше се, нанизана на стълба, щръкнал през слабия й торс. Кръвта й оцветяваше метала над нея.

Някой повърна на моста и продължи да бяга.

Но аз не можех да откъсна поглед от златната кралица. И от Атора, който влетя през дупката в щита и кацна на окървавения стълб.

— Поздрави от простосмъртните кралици — изсъска той. — И Юриан.

После излетя отново и с един бърз, ловък вираж се отправи към квартала на театрите, откъдето току-що си бяхме тръгнали.

Касиан веднага се стрелна подир Атора, но преди да излети, спря и се обърна към мен.

— Хвани го! — извиках дрезгаво аз.

— Бягай у дома. Веднага.

Това беше окончателната му заповед — после се изстреля в небето след Атора, който вече беше изчезнал сред обгърнатите в смут улици.

В червения щит около мен зейваха нови и нови дупки и крилатите страшилища се изливаха през тях, спускайки хибернските войници, които бяха пренесли през океана.

Войници с всевъзможен облик и размер — нисши елфи.

Окървавената уста на златната кралица се отваряше и затваряше, сякаш гледах риба на сухо. Спаси я, помогни й.

Кръвта ми. Можех да.

Пристъпих към нея. Но в този миг тялото й провисна на стълба.

И смъртта й прелетя на тихи криле край онази част от мен, откъдето извираше силата ми.

Във внезапно спусналата се тишина избухнаха писъци, бумтеж на гигантски криле и свистене на стрели.

Побягнах. Побягнах към моя бряг на Сидра, към градската къща. Не вярвах, че ще успея да се ответрея дотам — едвам мислех през паниката, нахлула в главата ми. Само до няколко минути щяха да достигнат и нашата улица. Имах само няколко минути да стигна дотам и да прибера колкото можех повече хора вътре. Къщата беше защитена със заклинания. Никой не можеше да влезе вътре, дори тези твари.

Жителите на града препускаха край мен в търсене на подслон, на приятели и семейства. Достигнах края на моста, откъдето стръмните хълмове се издигаха към небесата.

Двете Палати на единия хълм вече бяха превзети от хибернски войници, смеещи се на писъците и молбите, докато нахлуваха в произволни сгради и извлачваха навън обитателите им. По калдъръма се стичаха тънки струйки кръв.

Кралиците бяха причинили всичко това. Бяха предали града на изкуството, музиката и храната на тези. изроди. Явно кралят беше прекършил защитните му заклинания с помощта на Котела.

Оглушителен гръм разтърси другата част на града и ударната вълна ме събори на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете ми и дланите ми се охлузиха на грапавия калдъръм. Изправих се, завъртях се към реката и скочих да събера оръжията си.

Касиан и Азриел вече летяха в небето. И крилатите същества по пътя им измираха. Ръцете им бълваха стрели от червена и синя светлина, а щитовете.

Вече бяха два — червен и син. Пред очите ми се сляха с бурен кипеж и пометоха остатъка от летящите нашественици, разкъсвайки плът и криле, разтапяйки кости.

Докато от небето не заваляха ръце, облечени в камък. Само ръце. Затрополяха по покривите, зацопаха в реката. Това беше останало от хибернските чудовища — така се бореха илирианските воини.

Но вече множество от тварите бяха накацали из града. Огромно множество. Рушаха покриви, бутаха врати, заглушаваха писъци.

Не плячкосваха. Изтребваха.

А на хълма пред мен, само на няколко пресечки, Дъгата на Веларис плуваше в кръв.

Аторът и пасмината му се бяха събрали там.

Сякаш кралиците му бяха казали къде да атакува; кое беше най-уязвимото място на Веларис. Сърцето на града.

Бушуваха пожари, черен пушек задушаваше небето.

Къде беше Рис, къде се губеше другарят ми.

Втори страшен грохот разтърси другия бряг на реката.

И не Касиан, нито Азриел бранеха онази част от града. Само Амрен.

Фините и ръце просто посочваха войниците и те падаха от небето сякаш крилете им отказваха. Сгромолясваха се тежко по улиците, гърчеха се, давеха се в кръв, дращеха по калдъръма, пищяха също като жителите на Веларис.

Отново обърнах глава към Художническия квартал — останал без отбрана, без защита.

Улицата пред мен беше чиста — единственият проход през настаналия ад.

Откъм Дъгата долетя женски писък. И вече знаех накъде трябва да тръгна.

Стиснах илирианския меч и се ответрях в опожарения, окървавен Художнически квартал.

Това беше домът ми. Народът ми.

Ако загинех, бранейки тях, единственото кътче в света, където изкуството бе оцеляло.

Нямаше да е напразно.

Затова се превърнах в мрак, в сенки и вятър.

И се ответрях в единия край на Дъгата тъкмо когато първите хибернски войници го обграждаха, плъзвайки по крайречния булевард, порутвайки кафенетата, където някога се бях смяла. Не ме видяха, докато не ги връхлетях.

Докато главите им не захвърчаха, отсечени от илирианска стомана.

Оставих шест трупа след себе си, а като вдигнах поглед към хълма на Дъгата, потънал в огън, кръв и смърт. осъзнах, че противниците ми са твърде много. Твърде много.

Нямаше начин да успея, да избия всички.

Тогава очите ми попаднаха върху млада жена, зеленокожа и гъвкава, вдигнала ръждясала тръба над едното си рамо. Защитаваше смело галерията си. Зад витрината се виждаха ридаещи хора.

Петимата крилати войници, обградили галерията, се присмиваха на елфката, на изгнилото парче метал в ръцете й.

Но тя не отстъпваше. Решителната гримаса не напускаше лицето й. Картини и скулптури се трошаха около нея, докато от небето се спускаха още чудовища и колеха наред.

Отвъд реката отново долетя грохотен бумтеж — не знаех дали от Амрен, Касиан или Азриел.

Реката.

Трима войници ме забелязаха от хълма. И се спуснаха към мен.

Аз хукнах обратно към реката в подножието на хълма, към пеещата, окървавена Сидра.

Достигнах кея и тропнах силно с крак.

Сякаш в отговор, Сидра се надигна.

Поддадох се на пулсиращата сила в костите и кръвта, и дъха ми. Превърнах се в Сидра, древна и дълбока. И я подчиних на волята си.

Вдигнах оръжията си, издигайки реката с тях, и започнах да оформям водите й като скулптор.

Обърнах се към хибернските войници и те застинаха на място.

Иззад гърба ми се стрелнаха водни вълци.

Войниците се завъртяха и побягнаха.

Вълците ми обаче бяха по-бързи от тях. Аз бях по-бърза, препускайки в сърцето на глутницата.

Вълк след вълк изскачаше от Сидра, гигантски като онзи, който бях убила някога. Втурваха се из улиците, нагоре по хълмовете.

Направих само пет стъпки, преди глутницата да се нахвърли на хибернците, обградили собственичката на галерията.

След седем мои стъпки вълците ми вече ги бяха повалили и изливаха стихийни води в гърлата им, давеха ги.

Като достигнах войниците, отсякох гъргорещите им глави от телата им.

Ридаещата зеленокожа жена, вдигнала ръждясалото парче метал над главата си, ме позна и кимна в знак на благодарност — само веднъж.

Отново хукнах сред водните ми вълци. Някои от войниците вече излитаха в небето, отстъпваха.

Затова на вълците ми им пораснаха криле и извити нокти и се превърнаха в соколи и ястреби, и орли.

Ятото ми от хищни птици се впусна в атака, разбивайки се в телата и броните на враговете. Целите мокри, войниците осъзнаха, че не са ги удавили, спряха в полет и се захилиха подигравателно.

Аз вдигнах ръка и я свих в юмрук.

Водата, посмукала се в крилете им, броните им, лицата им. замръзна.

Превърна се в онзи неземно студен лед, съществувал преди светлината, преди слънцето да стопли света. Лед от място, където цареше вечна зима, от онези дълбини на душата ми, които не знаеха ни състрадание, ни милост след зверствата на враговете ни.

Замръзнали на камък, десетки крилати войници паднаха от небето наведнъж. И се пръснаха на парчета по калдъръма.

Вълците ми вилнееха покрай мен — разкъсваха със зъби, давеха, ловуваха. А онези, които успяваха да им се измъкнат, да излетят — замръзваха и се трошаха; замръзваха и се трошаха. Докато улиците не потънаха в късове лед и потоци кръв, и парчета криле и син камък.

Докато писъците на народа ми не секнаха и писъците на нашествениците не изпълниха като сладка песен кръвта ми. Един от войниците се издигна над пъстрите сгради. познавах го.

Аторът размахваше неистово криле. Сивата му кожа и каменните му ръкавици бяха покрити с кръвта на невинните. Изпратих му един от водните си орли, но той му се изплъзна ловко.

Изплъзна се на орела, на ястреба, на сокола, извисявайки се стремглаво, раздирайки въздуха с остри нокти. Бягаше от мен, от силата ми — от Касиан и Азриел, бранещи реката и по-голямата част от града, от Амрен, чиято тъмна мощ покосяваше десетки без видима рана.

Никой от приятелите ми не видя, че Аторът се издига нагоре, към свободата си.

Щеше да отлети обратно в Хиберн — при краля. Сам беше избрал да дойде тук, да води крилатата армия. За отмъщение. И не се съмнявах, че златната кралица-лъвица бе страдала в ръцете му. Също като Клер.

Къде си?

Гласът на Рис прозвуча далечно в главата ми, през пролуката в щита ми.

КЪДЕ СИ?

Аторът се измъкваше. С всяка секунда се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.

КЪДЕ…

Прибрах илирианския меч и бойния нож в колана си и събрах трескаво няколко от стрелите, опадали по улицата. Изстреляни по жителите на града. Ясенови стрели, покрити с онази позната зеленикава отрова. Кръвогибел.

Точно където трябва, отвърнах на Рис.

После се ответрих към небето.

59.

Ответрях се до близкия покрив, стиснала по една ясенова стрела в двете си ръце, и погледнах към небето, където Аторът се издигаше все по-нависоко, размахвайки криле.

ФЕЙРА.

Спуснах нов диамантен щит пред гласа; пред него.

Не сега. Не точно в този момент.

Усещах го смътно как блъска по стената. Крещи срещу нея. Но дори той не можеше да проникне през нея.

Аторът беше мой.

От далечината, спускайки се към мен, към Веларис, могъща тъмнина поглъщаше света. Войниците по пътя и не излизаха от другия и край.

Другарят ми. Въплъщение на смъртта. Тържествуваща нощ.

Аторът, все още над града, кривна към океана, към Хиберн.

Ответрях се в небето, хвърлих съзнанието си подир него като мрежа, като копие и запрепусках по нишката през времето, пространството, вятъра.

Вкопчих се в мазния облак злост около Атора, устремявайки цялото си същество към центъра му — клада на поквара и извращение.

Когато изникнах от пелената на мрак и сенки, се оказах точно върху Атора.

Връхлетях го с пълна мощ и съществото изпищя, сгърчи криле. И аз забих по една ясенова стрела във всяко от тях. Право през главните им мускули.

Аторът се преви от болка и змийският му език разряза въздуха помежду ни. Градът се размиваше под нас, а Сидра изглеждаше като малко поточе от тази височина.

За част от секундата се увих около Атора. И се превърнах в жив огън, прогарящ всяко кътче от тялото му, което докоснех, непреодолим като диамантената стена в съзнанието ми.

Аторът изкрещя и се замята под мен — но крилете му, пронизани от стрели, приклещени в хватката ми.

Полетяхме надолу.

Към света. Към кръвта и болката. Вятърът раздираше безмилостно телата ни.

Аторът не можеше да се измъкне от огнената ми прегръдка, от отровните стрели, стърчащи от крилете му, осакатяващи го. Смрадта на горящата му кожа пареше носа ми.

Докато пропадахме през въздуха, напипах с ръка дръжката на кинжала си.

Тъмнината, поглъщаща хоризонта, се стрелна към мен — сякаш ме беше забелязала.

Още не.

Още не.

Притиснах острието към удължения гръден кош на Атора.

— Това е за Рис — изсъсках в заостреното му ухо.

Стомана се сблъска с кост.

Сребриста кръв стопли пръстите ми. Аторът изпищя.

Изтръгнах кинжала, разплисквайки кръвта му по лицето си.

— Това е за Клер.

Отново го пронизах и завъртях острието.

Сградите започваха да се избистрят пред погледа ми. Сидра беше оцветена в червено, но в небето не се виждаше нито един войник. Нито по улиците.

Аторът виеше и съскаше, проклинаше и се молеше, а аз отново извадих острието.

Вече различавах хората, фигурите им. Земята се надигаше да ни посрещне. Аторът се гърчеше толкова силно, че едвам успявах да го задържа в нажежената си хватка. Горяща кожа се откъсваше от тялото му и оставаше над нас.

— А това. — прошепнах в ухото му, в гнилата му душа и забих кинжала трети път, пронизвайки кост и плът. — Това е за мен.

Вече можех да преброя камъните на калдъръма. Смъртта отваряше обятията си.

Задържах уста до ухото му, докато отраженията ни изплуваха в една локва кръв, и този път оставих острието между ребрата му, прошепвайки:

— Ще се видим в ада.

Вятър размъти кървавата локва върху калдъръма.

И аз се ответрях, без да взема Атора със себе си.

Чух изпращяването на кокали и разплискването на сребриста кръв дори докато се процеждах през света, тласкана от собствената ми сила и скоростта на падането. Появих се на няколко метра и съзнанието ми установи къде съм преди тялото ми.

Краката ми поддадоха и залитнах към стената на розовата сграда зад мен. Блъснах я толкова силно, че мазилката се пукна до гръбнака и раменете ми.

Дишах учестено и треперех цялата. А на улицата пред мен нещо лежеше в кървава купчина. Крилете на Атора бяха счупени и изкривени. Освен тях от съществото оставаха само парчета броня, щръкнали кости и обгорена плът.

Вълната от тъмнина — силата на Рисанд — най-сетне ме достигна.

Водопадът от звездна нощ не уплаши никого, превземайки деня.

Стори ми се, че чух смътно пъшкане и стържене — сякаш бе издирила укрити из Дъгата войници, но тогава.

Вълната изчезна. И се разля слънчева светлина.

Пред мен се чу скрибуцането на ботуши и шепота на мощни криле.

Огнена ръка вдигна брадичката ми, докато се взирах в жалките останки от Атора. Виолетови очи посрещнаха моите.

Рис. Рис беше дошъл.

А. а аз бях.

Той се приведе напред с потно чело и неравен дъх. После ме целуна нежно по устните.

За да напомни и на двама ни кои бяхме, какво бяхме. Вледененото ми сърце се стопи, струйка тъмнина потуши огъня във вътрешностите ми и водата най-сетне се отцеди от вените ми, завръщайки се в Сидра.

Рис се отдръпна и загали с палец бузата ми. Стонове и вопли огласяха улиците край нас.

Но поне ужасените писъци бяха стихнали. Заедно с кръвопролитията и опустошението.

— Фейра, защитница на Дъгата — пророни другарят ми.

Прегърнах го през кръста и заридах.

И макар градът му да виеше от болка, Великият господар на Двора на Нощта ме задържа в обятията си, докато не бях готова да посрещна удавения в кървища нов свят.

60.

— Веларис е в безопасност — обяви Рис в черните часове на нощта. — Защитните заклинания, свалени от Котела, отново са в сила.

Чак досега не си бяхме поели дъх. Часове наред с останалите жители на града помагахме на ранените, овладявахме разрухата и търсехме отговори. Сега всички отново седяхме заедно, докато часовникът отброяваше три сутринта.

Чудех се как Рис успява да се задържи на краката си, макар и облегнат на камината във всекидневната. Двете с Мор седяхме на дивата, мръсни и окървавени. Като всички останали в стаята.

Касиан се беше отпуснал в едно от креслата, пригодени за илириански криле. Разбитото му лице зарастваше достатъчно бавно, за да знам, че е изцедил почти всичката си сила през дългите минути, докато сам защитаваше града. Лешниковите му очи обаче още горяха от ярост.

Амрен не изглеждаше по-добре. Сивите й дрехи висяха на парцали около слабото й тяло, разкривайки пребледнялата кожа отдолу. Почти спеше на дивана срещу нашия, облегнала глава на Азриел, който я наблюдаваше тревожно, въпреки че и неговите собствени рани още кървяха. Сините Сифони върху белязаните му ръце сякаш мътнееха. Напълно изтощени.

Докато аз помагах на оцелелите от Дъгата да се грижат за пострадалите, да броят жертвите и да кърпят квартала си, Рис подновяваше защитните заклинания с малкото сила, останала в арсенала му. От време на време проверяваше как вървят нещата в Дъгата и при едно от посещенията си ми каза, че Амрен е приключила работата си от другата страна на реката.

С помощта на тъмните си сили бе успяла да внедри илюзии в главите на нашествениците, внушавайки им, че са паднали в Сидра и се давят; че летят на стотици метри от земята и е време да се спуснат в бърз устрем, само за да открият, че улицата е някакви си метри от тях и да разбият черепите си в калдъръма. Най-жестоките сред тях бе наказала със собствените им кошмари — докато сърцата им не се бяха пръснали от страх.

Някои бяха паднали в реката, поглъщайки собствената си кръв заедно с водата. Други бяха изчезнали безследно.

— Веларис може и да е в безопасност — отвърна Касиан, без дори да вдигне глава от облегалката на стола, — но докога? Хиберн вече знае за града благодарение на онези проклети кралици. На кого още може да продадат информацията? Само въпрос на време е и другите дворове да ни навестят. И Хиберн отново да свали защитните ни заклинания с помощта на Котела.

Рис затвори очи. Раменете му бяха напрегнати и вече виждах бремето, натежало върху тъмната му глава.

Не исках да го натоварвам допълнително, но трябваше да попитам:

— Ако всички отидем в Хиберн, за да унищожим Котела. кой ще отбранява града?

Мълчание. Рис преглътна.

— Аз ще остана — обади се Амрен. Касиан отвори уста да възрази, но Рис бавно отмести поглед към помощник-командира си. Амрен го погледна в очите. — Ако Рис трябва да замине за Хиберн, то аз съм единствената, която може да удържи фронта, докато пристигне помощ. Днешното нападение беше неочаквано. Като заминете обаче, ще бъдем в готовност. Новите заклинания няма да рухнат толкова лесно.

Мор въздъхна.

— И сега какво?

— Сега ще поспим — отвърна просто Амрен. — Ще се нахраним.

Азриел добави с прегракнал от бойна жар глас:

— А после ще си отмъстим.

Рис не дойде в леглото.

Дори когато излязох от ваната, оставяйки водата мътна от мръсотия и кръв, още го нямаше в стаята.

Затова го потърсих чрез връзката ни и тръгнах към покрива на сковани, стенещи от болка крака. Намерих го седнал в мрака. Гигантските му криле бяха разгърнати зад него и разстлани по плочките.

Настаних се в скута му и увих ръце около врата му.

Той се взираше в града около нас.

— Тази вечер светлините са толкова малко.

Не погледнах. Вместо това проследих линиите на лицето му с палец, после го плъзнах по устните му.

— Ти нямаш вина — пророних тихо.

Очите му се отместиха към мен, едва видими в тъмнината.

— Така ли мислиш? Предадох им града доброволно. Казах, че съм готов да поема този риск, но. Сега не знам кого мразя повече: краля, кралиците или себе си.

Отметнах косата от лицето му. Рис хвана ръката ми.

— Вдигна друга стена в съзнанието си — прошепна той. — Отблъсна ме напълно. Не можех да те достигна.

— Съжалявам.

От гърлото му се изтръгна горчив смях.

— Съжаляваш? Трябва да си впечатлена от себе си. Този щит. И онова, което причини на Атора. — Той поклати глава. — Можеше да умреш.

— Ще ме мъмриш ли?

Той свъси вежди. После зарови лице в рамото ми.

— Как да те мъмря, задето спаси народа ми? Да, иде ми да те удуша, че не си се прибрала у дома, но. Избрала си да се бориш за тях. За Веларис. — Той ме целуна по врата. — Не те заслужавам.

Сърцето ми се сви. Говореше откровено — наистина се чувстваше така. Отново погалих косата му. Следващите ми думи бяха единственият звук в смълчания, притъмнял град.

— Заслужаваме се един друг. Заслужаваме щастие.

Рис потрепери до мен. После устните му намериха моите, положи ме върху плочките и ме люби под звездите.

На следващия ден Амрен разшифрова езика. И положението не изглеждаше добре.

— За да обезсилите Котела, Фейра трябва да го докосне и да изречете следните думи — обясни тя вместо поздрав.

Всички се бяхме струпали около трапезната маса, долетели от различни краища на града, където се борехме с разрухата, макар и недоспали. Амрен беше написала заклинанието на лист хартия.

— Сигурна ли си? — попита Рис.

Очите му още чернееха от трагедията, от неуморните му грижи за оцелелите.

— Ще опитам да не се засягам от думите ти, Рисанд — изсъска тя.

Мор се напъха помежду им и заоглежда двете половини от Книгата на Диханията.

— Какво ще стане, ако ги съединим?

— Не ги съединявайте — отвърна сбито Амрен.

Гласовете на двете части се преплитаха, пееха и свистяха — добро и зло, и лудост; мрак и светлина, и хаос.

— Ако ги съедините — поясни тя, когато Рис я изгледа настоятелно, — избликът на сила ще се усети във всяко кътче на земята. И няма да привлечете само краля на Хиберн, но и врагове, далеч по-древни и безмилостни. Същества, спящи от дълго, дълго време, които не бива да разбуждаме.

Изтръпнах. Рис опря ръка в гърба ми.

— В такъв случай тръгваме веднага — обяви Касиан. Лицето му беше зараснало, но накуцваше леко от травма, скрита под бойните му одежди. Той кимна с брадичка към Рис. — Понеже ти не можеш да се ответрееш, без да те проследят, Мор и Аз ще пренесат всички ни; Фейра обезврежда Котела и се изнасяме. Влизаме и излизаме незабелязано, а кралят на Хиберн се сдобива с нов казан за готвене.

Преглътнах.

— Не знаем къде го държи.

— Напротив — отвърна Касиан.

Примигах насреща му.

— Успяхме да стесним периметъра за претърсване до долните нива на двореца му — обясни Азриел. Благодарение на шпионските му умения и няколкомесечното планиране на мисията. — Всеки сантиметър от двореца и околните земи е под сериозна охрана, но промъкването не е невъзможно. Имаме стратегия. Влизаме и излизаме бързо и тихо и изчезваме, преди да са разбрали какво се случва.

— Само дето кралят може да усети присъствието на Рис още в момента, в който пристигне — натърти Мор. — А ако на Фейра й е необходимо време да обезсили Котела и изобщо не знаем колко, рискуваме много.

— Премислили сме и този въпрос — отвърна Касиан. — Двамата с Рис ни ответрявате до известно разстояние от брега; той остава там, а ние прелитаме останалото. — Осъзнах, че трябваше да ответреят и мен, защото още не можех да го правя толкова надалеч. Не и без прекъсване. — А що се отнася до заклинанието — продължи Касиан, — ще трябва да поемем риска.

Спусна се тишина, в която всички чакаха отговора на Рис. Другарят ми огледа тревожно лицето ми.

— Планът е надежден — увери го Азриел. — Кралят не познава мириса ни. Обезвреждаме Котела и изчезваме, преди да ни е усетил. Това ще е по-жестока обида от кървавия, директен подход, който обмисляхме, Рис. Вчера се преборихме със силите му, затова, влезем ли в двореца. — По инак невъзмутимото му лице затанцува истинска жажда за мъст. — Ще му оставим няколко послания, с които да му напомним, че неслучайно сме победили в предишната война.

Касиан кимна мрачно. Дори Мор се поусмихна.

— Искате от мен — пророни с плашещо спокойствие Рис — да остана извън Хиберн, докато другарката ми прониква в крепостта му?

— Да — потвърди Азриел със същото спокойствие. Касиан се поразмърда между тях. — Ако Фейра не успее да обезвреди Котела бързо и лесно, ще го откраднем, а като приключим с него, ще изпратим парчетата на онова нищожество. И в двата случая Фейра ще те извика през връзката ви, когато сме готови, и двамата с Мор ще ни ответреете. Няма да успеят да те проследят достатъчно бързо, ако се приближиш само колкото да ни вземеш.

Рисанд седна тежко до мен, въздъхна и плъзна поглед към очите ми.

— Решението е твое, Фейра.

Ако вече не бях влюбена в него, сигурно щях да го обикна заради това — че не настоя да остана, макар и инстинктите му да го влудяваха, че не ме заключи в дома си след всички ужаси от вчерашния ден.

В този миг осъзнах колко зле са се отнасяли с мен преди, щом стандартите ми бях спаднали толкова. Щом чувствах свободата като привилегия, а не мое право.

Очите на Рис помръкнаха; беше почувствал мислите ми.

— Може и да си моя другарка — каза той, — но си оставаш пълноправна личност. Ти избираш съдбата си. Не аз. Избра я вчера. Ще я избираш всеки ден до края на вечността.

Навярно ме разбираше, защото и той самият се бе чувствал безпомощен, оставен без избор; бе принуждаван да върши ужасяващи неща и заключван. Преплетох пръсти с неговите и стиснах нежно. Заедно — заедно щяхме да намерим спокойното си бъдеще. Заедно щяхме да се борим за него.

— Към Хиберн тогава — отговорих накрая.

Час по-късно вече се изкачвах по стълбището, когато осъзнах, че все още нямам представа в коя стая да отида. Откакто се бяхме върнали от колибата, спях в своята, но. защо не в неговата?

Тамлин си имаше свои собствени покои, но идваше в моята стая. И сега нещата май не бяха по-различни.

Почти достигах вратата на стаята ми, когато Рисанд провлачи зад мен:

— Може да използваме и твоето легло, ако искаш, но. — Стоеше облегнат до отворената врата на своята стая. — Избирай: или твоето, или моето, но при всички случаи отсега нататък ще спим в едно. Просто ми каже дали да пренеса моите дрехи, или твоите. Стига и ти да си съгласна.

— Не искаш ли. не искаш ли да имаш свое собствено пространство?

— Не — отсече той. — Все пак трябва да ме браниш от враговете ни с водните си вълци.

Изсумтях. Беше ме накарал да му разказвам тази част от историята ми отново и отново. Кимнах с брадичка към неговата стая.

— Твоето легло е по-голямо.

И въпросът беше уреден.

Като влязох в стаята му, дрехите ми вече ме чакаха в гардероб, разположен до неговия. Огледах грамадното легло и широкото пространство около нас.

Рис затвори вратата и отиде до бюрото си, откъдето взе малка кутия и ми я подаде.

Отворих капака й с разтуптяно сърце. Сапфирът с форма на звезда проблесна на светлината от свещите, сякаш в камъка бе затворен един от духовете на Звездопада.

— Пръстенът на майка ти?

— Даде ми го, за да ми напомня, че винаги ще е с мен, дори в най-тежките дни на бойното ми обучение. А като достигнах пълнолетие, си го взе обратно. Беше семейна реликва, предавана от жена на жена поколения наред. Сестра ми още не се беше родила, затова не знаеше, че ще има на кого да го предаде и го подари на Тъкачката. Каза ми, че ако някой ден се оженя или намеря другарката си, избраницата ми трябваше да е достатъчно умна или силна, за да си го вземе обратно. В противен случай съюзът ни нямаше да оцелее. Обещах на майка ми, че привържа ли се към жена, ще я подложа на това изпитание. И пръстенът си остана в онази горска колиба векове наред.

Лицето ми пламна.

— Каза ми, че предметът бил много ценен.

— Така е. Безкрайно скъп е за мен и семейството ми.

— Значи, срещата ми с Тъкачката.

— Беше много важно да установим дали наистина си способна да усещаш такива предмети. Но. избрах точно този предмет по свои лични подбуди.

— Значи съм спечелила сватбения си пръстен, без дори да ме попиташ дали искам да се омъжа за теб.

— Може да се каже.

Килнах глава.

— А. искаш ли да го нося?

— Само ако ти искаш.

— Но ако в Хиберн. Да кажем, че нещата не потръгнат. Ще има ли как да разберат, че точно ти си мой другар? Дали няма да използват това знание срещу теб?

В очите му заискря гняв.

— Ако ни видят заедно и подушат и двама ни, ще се досетят.

— А ако се появя сама със сватбен пръстен от Двора на Нощта.

Той изръмжа тихо.

Затворих кутията с пръстена вътре.

— След като обезвредим Котела. Тогава ще обявим официално връзката си, ще се оженим, ще организираме абсурден прием и ще поканим всички жители на Веларис до един.

Рис взе кутията от ръцете ми и я остави на нощното шкафче, преди да ме поведе

към леглото.

— А ако искам да направим и нещо още по-сериозно?

— Слушам те — прошепнах, докато ме полагаше върху чаршафите.

61.

Никога през живота си не се бях опасвала с толкова стомана. Носех оръжия в ножници по цялото си тяло, в ботушите си, във вътрешните си джобове. А на гърба ми беше закачен илирианският меч.

Едва преди няколко часа бях изпитала удивителна радост след толкова ужаси и тъга. Едва преди няколко часа бях в обятията му и правехме любов.

А сега Рисанд, мой другар, Велик господар и партньор, стоеше до мен във фоайето заедно с Мор, Азриел и Касиан, въоръжени и готови в люспестите си брони. Всички мълчахме.

Амрен първа наруши тишината.

— Кралят на Хиберн е стар, Рис, много стар. Не се бавете.

Едно гласче прошепна до гърдите ми:

Здравей, прекрасна, дяволита лъжкиньо.

Двете половини на Книгата на Диханията, всяка прибрана в различен джоб. В една от тях беше изписано четливо заклинанието, което трябваше да изрека. Не смеех да го произнеса на глас, макар че го бях прочела поне десетина пъти.

— Ще се върнем, преди да усетиш липсата ни — обеща Рисанд. — Брани Веларис.

Амрен огледа облечените ми в ръкавици ръце и оръжията ми.

— Пред Котела Книгата изглежда безобидна — предупреди ме тя. — Ако заклинанието не проработи или не успеете да го откраднете, просто си тръгнете. -Кимнах. Тя плъзна поглед по всички ни. — Сполука.

Не очаквах повече загриженост от нея.

Обърнах се към Мор, която вече ме чакаше с протегнати ръце. Азриел щеше да ответрее Касиан и Рис, оставяйки другаря ми на няколко километра от брега, след което отново щяхме да се съберем с илирианците.

Тръгнах към Мор, но Рис излезе на пътя ми с напрегнато лице. Надигнах се на пръсти и го целунах.

— Ще се справя. всички ще се справим.

Той задържа очи върху моите дори по време на целувката, а когато се откъснах от него, погледът му отскочи към Касиан.

Касиан се поклони.

— С живота си, Велики господарю. Ще я браня с живота си.

Рис погледна към Азриел. Той също се поклони и заяви:

— И аз със своя.

Явно на другаря ми това му стигаше. Накрая погледна и към Мор.

Тя кимна и рече:

— Знам си заповедите.

Стана ми чудно какви ли са — защо не ме бяха запознали с тях, — но тя вече държеше ръката ми.

Изчезнахме от фоайето, преди да се сбогувам с Амрен.

Изчезнахме — и усетих, че пропадам през открития въздух към нощното море.

Нечие топло тяло се блъсна в моето и ме улови, преди да се уплаша и да се ответрея нанякъде.

— Спокойно — каза Касиан и направи вираж надясно.

Погледнах надолу — Мор още летеше към тъмните води, но в следващия миг се изпари.

От Рис нямаше и следа. На няколко метра пред нас Азриел представляваше бърза сянка над черния океан, устремена към сушата, която наближавахме стремглаво.

Хиберн.

Не се виждаха светлини. Но го чувствах някак. древен. Като паяк, чакал търпеливо в мрежата си дълго, дълго време.

— Идвал съм тук два пъти — пророни Касиан. — И двата пъти броях минутите до мига, в който ще си тръгна.

Разбирах защо. Пред нас се издигаше стена от костенобели скали, чиито плоски, тревисти върхове преминаваха в сухи хълмове. И непреодолимо чувство за празнота.

Амаранта беше предпочела да изколи всичките си роби, вместо да ги освободи. И бе служила като командир на това място — един от многото. Ако армията, нападнала Веларис, беше просто авангардът. Преглътнах и свих ръце в юмруци под ръкавиците си.

— Ето го замъка му — обяви Касиан през стиснати зъби и кривна натам.

Отвъд една чупка в брега, изграден в скалите над океана, се издигаше строен, порутен дворец от бял камък.

Не от величествен мрамор или изящен варовик, а. мръснобял. С цвят на кост. Десетината му кули сякаш пронизваха нощното небе. По някои от прозорците и терасите мъждукаха светлинки. Отвън не се виждаше движение, дори стражи.

— Къде са всички?

— В момента стражите се сменят. — Точно на това разчиташе стратегията им. — В дъното има малка вратичка, където ще ни чака Мор. Това е най-прекият път към долните етажи.

— Предполагам не може да ни ответрее вътре.

— Има прекалено много защитни заклинания, а нямаме време да се бори с тях. Рис би успял, но с него ще се видим чак на излизане.

Устата ми пресъхна. Книгата прошепна до сърцето ми:

У дома… води ме у дома.

И наистина го усещах. С всеки метър, който прелитахме, все по-бързо и по-бързо, спускайки се толкова надолу, че океанската пяна смрази костите ми. усещах го.

Древен. Жесток. Предан единствено на себе си.

Котелът. Нямаше нужда да проучват къде точно го държат в замъка. Несъмнено щеше да ме привлече към себе си. Потреперих внезапно.

— Спокойно — повтори Касиан.

Полетяхме към основата на скалите и малката вратичка там. Мор я беше отворила и ни чакаше с меч в ръка.

Касиан въздъхна, но Азриел я достигна пръв, кацайки ловко и тихо, и моментално проникна в двореца, за да проучи коридора напред.

Мор ни изчака, вперила очи в Касиан. Не си казаха нито дума, но погледите, които си размениха, далеч не бяха случайни. Зачудих се какво ли им подсказваха обучението и изострените им сетива.

Проходът беше тъмен, тих. След секунда Азриел се появи на входа му.

— Справих се със стражите. — Имаше кръв по ножа му. Ясенов нож. Студените очи на Аз срещнаха моите. — Побързайте.

Нямаше нужда да се съсредоточавам, за да намеря скривалището на Котела. Той сякаш теглеше всеки мой дъх, призоваваше ме към тъмната си прегръдка.

Достигнехме ли кръстопът в прохода, Касиан и Азриел се разделяха и в повечето случаи се връщаха с окървавени ножове и ме подканваха да побързам.

През последните седмици с помощта на източниците на Азриел се бяха трудили да съставят стратегията ни с точност до минутата. Ако се окажеше, че ми трябва повече време от отделеното, ако нямаше как да помръднем Котела от мястото му. всичко щеше да е било напразно. Но не и тези жертви. Не, те не ме притесняваха изобщо.

Тези хора бяха наранили Рис. Бяха си донесли вериги, с които да отнемат силите му. Техен легион беше опустошил града ми.

Слязох в древна тъмница с потъмнели каменни стени. Мор вървеше близо до мен и очите й шареха трескаво. Вече знаех, че тя беше последната отбранителна линия.

Ако Касиан и Азриел пострадаха, на нея се полагаше да ме измъкне от това място на всяка цена. И чак тогава да довърши мисията.

Но не видях жива душа в тъмницата — не и след като илирианците ни проправеха път. Справяха се с удивителна вещина.

Достигнахме поредното стълбище, водещо надолу, надолу и все по-надолу.

Посочих към дъното му със свит стомах.

— Там долу е.

Касиан тръгна пръв с окървавения си меч в ръка. Мор и Азриел като че ли не си поеха дъх, докато не чуха тихия му сигнал откъм каменната катакомба.

Мор опря длан в гърба ми и тръгнахме надолу към мрака.

У дома — въздъхна Книгата на Диханията. — У дома.

Касиан стоеше в обла зала, разположена точно под замъка. Над рамото му витаеше кълбо елфическа светлина.

А в центъра на залата, издигнат върху малък постамент, стоеше Котелът.

62.

Котелът беше отсъствие и присъствие. Тъмнина й. началото й, каквото и да беше то.

Само не и живот. Не и радост или светлина, или надежда.

Беше с размерите на вана, изкован от тъмно желязо, а трите му крака — същите онези, заради които кралят бе претършувал храмовете — приличаха на пълзящи корени, покрити с тръни.

Никога не бях виждала по-ужасно нещо — и по-примамливо.

Лицето на Мор бледнееше като восък.

— Побързай — подкани ме тя. — Имаме само няколко минути.

Азриел огледа стаята, стълбището, от което бяхме дошли, Котела, краката му. Понечих да се доближа до постамента, но той ме спря с ръка.

— Слушайте.

Заслушахме се.

Не чухме думи. А пулс.

Сякаш през залата циркулираше кръв. Сякаш Котелът имаше туптящо сърце.

Сходството събира. Тръгнах към него. Мор ме следваше по петите, но не ме спря, когато се качих на постамента.

В Котела имаше само мастилена, виеща се чернота.

Може би цялата вселена произхождаше от него.

Докоснах ръба му и илирианците се напрегнаха осезаемо до мен. Болка — болка и екстаз, и сила, и слабост нахлуха в тялото ми. Всичко съществуващо и несъществуващо, огън и лед, светлина и мрак, потоп и суша.

Картата на сътворението.

Намерих пътя обратно до съзнанието си и се подготвих за заклинанието.

Извадих листа с разтреперана ръка и пръстите ми докоснаха едната половина от Книгата.

Сладкодумна лъжкиня, многолика дама…

Хванала с една ръка Книгата на Диханията, а с другата — ръба на Котела, излязох от себе си и през кръвта им пробяга силен заряд, сякаш се бях превърнала в гръмоотвод.

Да, вече знаеш, принцесо на мършата… знаеш какво трябва да сториш…

— Фейра — прошепна предупредително Мор.

Но устата ми беше чужда, устните ми сякаш бяха чак във Веларис, когато енергиите на Котела и Книгата се сляха в мен.

Другата — изсъска Книгата. — Донеси ни другата… събери ни, освободи ни.

Извадих Книгата от джоба си и я пъхнах под мишница, напипвайки втората половина.

Прелестно момиче, красива птичка… толкова мило, така великодушно…

Заедно заедно заедно.

— Фейра. — Гласът на Мор проряза песента и на двете половини.

Амрен грешеше. Поотделно силата им беше раздвоена — недостатъчна да се пребори със свирепото могъщество на Котела. Но ако бяха заедно. да, ако бяха заедно, заклинанието щеше да проработи.

Щях да се превърна не в проводник помежду им, а в техен повелител. Нямаше как да преместим Котела — трябваше да го надвием тук.

Осъзнавайки какво се канех да направя, Мор изруга и скочи към мен.

Но твърде късно.

Положих едната половина от Книгата върху другата.

Тиха вълна мощ заглуши ушите ми, подкоси костите ми.

А после нищо.

Отнякъде далеч Мор каза:

— Не бива да рискуваме.

— Дай и минута — прекъсна я Касиан.

Аз бях Книгата и Котелът, и звук, и тишина.

Бях жива река, в която двете се преливаха в бурен танц, като прилив без начало и край.

Заклинанието. магическите думи.

Погледнах листа в ръката си, но очите ми не виждаха, устните ми отказваха да помръднат.

Нямаше да им позволя да ме използват като инструмент, като пионка. Нямаше да служа за проводник и лакей на тези древни неща.

Бях наизустила заклинанието. Щях да го произнеса, да изпълня съзнанието си с него.

Първата дума се оформи в дъното на паметта ми. Завлачих се към нея с протегнати ръце — към думата, чиято нишка щеше да ме върне в тялото ми, в истинското ми аз.

Силни ръце ме издърпаха назад, изтръгнаха ме от нея.

Мътна светлина и плесенясали камъни се изляха обратно в света ми, залата се завъртя пред погледа ми, а като си поех дъх, осъзнах, че Азриел ме разтърсва с толкова изцъклени очи, че бялото им светеше в мрака. Какво се беше случило, какво.

Над главите ни проехтяха стъпки. Азриел мигновено ме тикна зад себе си и вдигна окървавения си меч.

Движението избистри главата ми достатъчно, че да усетя как нещо мокро и топло се стича по долната ми устна и брадичката ми. Кръв — носът ми кървеше.

Стъпките се приближиха и приятелите ми посрещнаха с извадени оръжия красивия, кестеняв мъж, който заслиза с горда крачка по стълбището. Човек — краищата на ушите му бяха обли. Но очите му.

Познавах цвета на тези очи. Цели три месеца бях гледала едното, затворено в кристал.

— Наивна глупачка — каза мъжът.

— Юриан — пророних аз.

63.

Премерих с поглед разстоянието между приятелите ми и Юриан, сравних моя меч с двата кръстосани на гърба му. Касиан пристъпи към слизащия по стълбището воин и изръмжа:

— Ти.

Юриан се подсмихна.

— Май си се изкачил в йерархията, а? Поздравления.

Почувствах как се носи към нас. Като вълна от нощ и ярост Рис изникна до мен. С толкова неусетно движение изтръгна Книгата от ръцете ми и я пъхна в своя джоб, че почти не разбрах какво е станало.

Но в мига, в който металът напусна пръстите ми. Свещена Майко, какво се беше случило? Бях се провалила, така лесно беше превзела съзнанието ми, че.

— Добре изглеждаш, Юриан — отбеляза Рис и отиде до Касиан, небрежно заставайки между мен и древния воин. — За труп.

— При последната ни среща — усмихна се през зъби Юриан — още топлеше чаршафите на Амаранта.

— Значи си запомнил — провлачи спокойно Рисанд, макар че аз самата горях от ярост. — Интересно.

Юриан стрелна поглед към Мор.

— Къде е Мириам?

— Мъртва е — отговори с равен тон Мор. Разправяше същата лъжа от цели петстотин години. — Двамата с Дракон се удавиха в Еритрийско море. — Безизразното лице на принцесата на кошмарите.

— Лъжкиня — подхвърли Юриан. — Винаги си била лъжкиня, Мориган.

От гърлото на Азриел се изтръгна стържещ звук, какъвто не бях чувала от него досега.

Юриан не му обърна внимание. Гърдите му се надигнаха от гняв.

— Къде си отвела Мириам?

— Далеч от теб — отвърна Мор. — При принц Дракон. Двамата станаха другари и се ожениха още в нощта, когато ти уби Клития. Оттогава нито веднъж не е помислила за теб.

Бурна омраза изкриви бронзовото му лице. Юриан — героят на човешките легиони. превърнал се с годините в едно от онези чудовища, с които се сражаваше.

Рис се пресегна назад да хване ръката ми. Бяхме видели достатъчно. Аз стиснах ръба на Котела, призовавайки го да се подчини, да дойде с нас. И се приготвих за вятъра и тъмнината.

Само че те не дойдоха.

Мор хвана ръцете на Касиан и Азриел — но не помръдна от мястото си.

Юриан се усмихна.

— Нов трик? — провлачи Рисанд, стисвайки ръката ми още по-силно.

Юриан сви рамене.

— Изпрати ме да ви разсейвам, докато довърши заклинанието си. — Усмивката му стана вълча. — Ще напуснете замъка само с негово разрешение. Или на парчета.

Кръвта ми се смръзна. Касиан и Азриел заеха бойни пози, но Рис просто килна глава. Усетих как тъмната му сила се надига и надига, сякаш се готвеше да размаже Юриан на място.

Но нищо не се случи. Не почувствах дори полъх от онзи нощен вятър.

— А, да, това е другото — обясни Юриан. — Не помниш ли? Е, явно си забравил. Добре че аз бях там, буден през цялото време, Рисанд. Тя открадна неговата Книга със заклинания, за да отнеме силите ти.

Вътре в мен, сякаш ключ, завъртян в ключалка, онова ядро от нажежена мощ просто. застина. Връзката му със съзнанието и душата ми се скъса — не, някаква невидима ръка я стисна толкова силно, че нищо не можеше да премине по нея.

Потърсих съзнанието на Рис, нашата връзка.

Но се натъкнах на твърда стена. Не диамантена, а от странен, бездушен камък.

— Той обаче си я върна — продължи Юриан, докато блъсках по стената и неуспешно се мъчех да призова силите си. — Тя и бездруго не знаеше как да използва половината от по-злите заклинания. Можеш ли да си представиш какво е да не можеш да спиш, да пиеш и ядеш, да дишаш и чувстваш цели петстотин години? Да си постоянно буден, принуден да наблюдаваш всяко нейно действие?

Всичко това го беше подлудило — изтезавало беше душата му до полуда. Това беше острият блясък в очите му.

— Едва ли е било чак толкова лошо — отбеляза Рисанд, макар и да знаех, че през това време се бори с магията, която ни държеше далече един от друг. — Все пак сега работиш за господаря й.

Неестествено белите зъби на Юриан просветнаха в мрака.

— Страданието ви ще бъде дълго и непоносимо.

— Звучи прекрасно — коментира Рис и ни обърна към изхода. Безмълвен вик да бягаме.

Но в този миг някой се появи на върха на стълбището.

Познавах го — в мозъка на костите си. Дългата до раменете черна коса, червендалестата кожа, дрехите, клонящи по-скоро към практичното, отколкото към изтънченото. Беше с изненадващо невнушителен ръст, но мускулест като младеж.

Лицето му беше като на човешки мъж към четирийсетте. Умерено красиво, сякаш за да прикрие бездънните, наситени с омраза черни очи, горящи в него.

Кралят на Хиберн каза:

— Толкова лесно влязохте в капана ми, че, откровено казано, съм разочарован.

По-бързо, отколкото можехме да предвидим, Юриан изстреля скрита досега

ясенова стрела в гърдите на Азриел.

Мор изпищя.

Нямахме друг избор, освен да тръгнем с краля.

Ясеновата стрела беше покрита с отровата кръвогибел, която, по негови думи, се подчиняваше на волята му. Ако се съпротивлявахме, ако не го последвахме до горните етажи на замъка, щеше да я насочи право към сърцето на Азриел. А без магическите ни сили, без способността ни да се ответряваме.

Ако можех някак да се докопам до Азриел, да му дам глътка от кръвта си. Но това изискваше твърде много време и движение.

Касиан и Рис го носеха между тях, докато кръвта му капеше по витите стълбища на замъка.

Двете с Мор ги следвахме, опитвайки да не стъпваме в червените капки, а Юриан вървеше плътно зад нас. Мор трепереше — мъчеше се да запази самообладание, но въпреки това трепереше, загледана в щръкналия между крилете му край на стрелата.

Никой от нас не смееше да нападне краля на Хиберн, който ни водеше най-отпред. Беше взел Котела със себе си — само щракна с пръсти, хвърляйки ми коварен поглед, и той изчезна.

Знаехме, че блъфира. Само за миг можеха да убият Азриел.

Стражите бяха наизлезли. Придворните също. Върховни елфи и същества — с незнайно каква роля в двореца — ни се усмихваха, сякаш гледаха вечерята си. Очите на всички им бяха мъртви. Празни.

Наоколо нямаше нито мебели, нито произведения на изкуството. Замъкът наподобяваше скелета на някое могъщо създание.

Вратите на тронната зала бяха отворени и гледката отвъд тях ме смая. Стоях пред тронната зала, допринесла за увлечението на Амаранта по публичните изяви на жестокост. Кълба елфическа светлина пълзяха край костенобелите стени, чиито прозорци предлагаха изглед към буйното море далеч под нас.

Кралят се качи на подиум, изсечен от едно цяло парче тъмен смарагд. Тронът му беше направен от кости. Усетих как кръвта се изцеди от лицето ми. Човешки кости. Потъмнели и загладени от дългите години на употреба.

Спряхме пред подиума, а Юриан остана злобно ухилен зад гърбовете ни. Вратите на тронната зала се затвориха.

Без да поглежда никой от нас, кралят обяви:

— Е, аз изпълних своята част от уговорката, сега е ваш ред.

Откъм сенките до една странична врата изникнаха две фигури.

Аз заклатих глава, сякаш можех да изтрия от погледа си лицата на Люсиен и Тамлин.

64.

Рисанд застина като мъртвец. Касиан изръмжа. Азриел, увиснал между тях, опита да вдигне глава, но не успя.

Аз се взирах в Тамлин — в лицето, донесло ми толкова радост и мъка, — който спря на около пет метра от нас.

Носеше колана си с ножове — илириански ловни оръжия.

Златистата му коса беше скъсена, а лицето му изглеждаше по-изпито отвсякога. Зелените му очи се блещеха насреща ми — попиваха ме от глава до пети, попиваха бойните ми одежди, илирианския меч и ножовете ми, мястото ми сред приятелите ми — семейството ми.

Значи се беше съюзил с краля на Хиберн.

— Не — пророних.

Тамлин обаче се осмели да направи още крачка напред, загледан в мен, сякаш виждаше призрак. Люсиен сложи ръка на рамото му да го спре. Металното му око жужеше в черепа му.

— Не — повторих, този път по-високо.

— Какво ти е коствало? — попита тихо Рисанд.

Задращих с нокти по стената, разделяща съзнанията ни; замятах се неистово в хватката на юмрука, задушаващ магията ми.

Без да отчете въпроса му, Тамлин обърна поглед към краля.

— Имате думата ми.

Кралят се усмихна.

Пристъпих към Тамлин.

— Какво си направил?

Кралят на Хиберн обясни от трона си:

— Сключихме сделка. Аз му предавам вас, а той пропуска армиите ми в Притиан през земите си. Където ще се установим, докато разрушаваме онази глупава стена.

Поклатих глава. Люсиен отказа да посрещне умолителния поглед, който му отправих.

— Ти си умопомрачен — изсъска Касиан.

Тамлин протегна ръка към мен.

— Фейра. — Заповед. Сякаш бях личното му куче.

Не помръднах от мястото си. Трябваше да се освободя; да освободя проклетата си сила.

— Ти — поде кралят, посочвайки ме с дебел показалец — си много трудна за залавяне. Естествено, уговорката ни включва и да работиш за мен, след като се завърнеш при съпруга си, но. Всъщност съпруг или бъдещ съпруг ти е Тамлин? Не си спомням.

Люсиен плъзна поглед по всички ни с пребледняло лице.

— Тамлин — пророни той.

Той обаче не свали ръката, протегната към мен.

— Отиваме си у дома.

Отстъпих назад — към Рисанд, който още подпираше Азриел.

— А, има и още нещо — продължи кралят. — Искаше ми се. Е, всъщност Юриан изяви желание. Общо взето, с един куршум два заека. Та искаме Великия господар на Двора на Нощта мъртъв. И да разберем кои са приятелите му. Юриан много се е ядосвал, че цели петдесет години не си ги разкрил. Е, Юриан, вече знаеш кои са. И можеш да правиш каквото решиш с тях.

Приятелите ми бяха в бойна готовност. Дори Азриел придвижваше една от окървавените си, белязани ръце към мечовете си. Кръвта му се стичаше в локва до ботушите ми.

Обърнах се към Тамлин и заявих с равен, спокоен глас:

— Няма да ходя никъде с теб.

— Друго ще говориш, скъпа моя — отвърна вместо него кралят, — когато изпълня последната част от уговорката ни.

Стомахът ми се сви на топка от ужас.

Кралят кимна с брадичка към лявата ми ръка.

— Ще прекъсна връзката между двама ви с Рисанд.

— Моля те — прошепнах.

— Как иначе Тамлин ще си върне булката? Не е редно съпругата му да търчи при друг мъж веднъж месечно.

Рис не продума, макар че усетих как стисва Азриел по-силно. Следеше ситуацията, бореше се да освободи силата си. Мисълта, мълчанието помежду ни да се проточи завинаги.

Тамлин още стоеше в далечния край на грубия полукръг, който образувахме пред подиума.

— Недей — примолих му се с пресеклив глас. — Не му го позволявай. Казах ти. казах ти, че съм добре. Че съм си тръгнала.

— Не беше добре — озъби се Тамлин. — Той е използвал връзката ви, за да те манипулира. Защо според теб отсъствах толкова често? Търсех начин да те освободя. А ти ме напусна.

— Напуснах те, защото щях да умра в онази къща!

Кралят на Хиберн изцъка с език.

— Май не това очакваше, а?

Тамлин му изръмжа, но отново протегна ръка към мен.

— Да се прибираме у дома. Веднага.

— Не.

— Фейра. — Непоклатима команда.

Рис почти не дишаше — почти не помръдваше.

Тогава осъзнах. правеше го, за да не издаде мириса си. Нашият мирис. Единението ни.

Юриан беше извадил меча си и гледаше Мор сякаш се канеше да убие първо нея. Окървавеното лице на Азриел се изкриви от гняв, когато го забеляза. Касиан, още вкопчен в приятеля си, плъзна преценяващ поглед по трима им и се подготви за бой.

Спрях да блъскам по юмрука, стиснал силата ми. Вместо това го загалих нежно, любящо.

Аз съм Върховен елф и човек, всичко и нищо — казах на магията, която ме държеше. — Ти нямаш влияние над мен. Аз съм като теб — истинска и нереална, просто малки откъслеци сила. Ти нямаш влияние над мен.

— Ще дойда с вас — рекох тихо на Тамлин и Люсиен, който пристъпи нервно от крак на крак, — ако ги пуснете да си вървят.

Нямаш влияние над мен.

Лицето на Тамлин се разкриви от гняв.

— Те са чудовища. Те са. — Вместо да довърши изречението си, прекоси залата, протегнал ръка да ме сграбчи. Да ме ответрее оттук.

Нямаш влияние над мен.

Юмрукът, стиснал силата ми, се отпусна. Изчезна.

Тамлин се спусна към мен. Бързо — прекалено бързо.

Превърнах се в мъгла и сянка.

И се ответрях далеч от него. Тамлин залитна и кралят се изсмя.

В следващия миг Рис го повали с юмрук в лицето.

Запъхтяна, отстъпих назад, право в обятията на Рисанд и той преметна ръка през кръста ми, намокряйки гърба ми с кръвта на Азриел. Зад нас Мор скочи да поеме шпионина и прехвърли отпуснатата му ръка през раменете си.

Но стената от бездушен камък си оставаше в съзнанието ми и продължаваше да заприщва силите на Рис.

Тамлин стана от земята, избърса кръвта от носа си и заотстъпва към Люсиен, чиято ръка вече беше върху дръжката на меча му.

Но малко преди да го достигне, Тамлин се олюля на краката си. Лицето му пребледня от ярост.

И осъзнах, че е разбрал истината миг преди кралят да се изсмее отново.

— Не е за вярване. Булката ти те е напуснала, за да намери другаря си. Майката има извратено чувство за хумор. И колко е талантлива само приятелката ти. Кажи ми, момиче: как се освободи от магията ми?

Не му обърнах внимание. Но омразата в очите на Тамлин накара коленете ми да се подкосят.

— Съжалявам — пророних искрено.

Тамлин стрелна бесен поглед към Рисанд.

— Ти — озъби му се с глас, по-скоро животински, отколкото елфически. — Какво си й направил?

Вратите зад нас се отвориха и в залата се стекоха войници. Някои от тях приличаха на Атора. Други бяха по-страшни. Изливаха се още и още, докато не изпълниха цялото помещение, заприщвайки изходите му сред дрънчене на тежки брони и оръжия.

Мор и Касиан — тялото на Азриел помежду им се отпускаше все повече, а клепачите му видимо натежаваха — обходиха с погледи всеки от войниците, всяко оръжие, преценявайки кой е най-добрият ни шанс за бягство. Оставих тази задача на тях и отново се обърнах към Тамлин.

— Няма да дойда с теб — изплюх насреща му. — И дори да ме принудиш, знай, че си безгръбначно, глупаво копеле, задето ни предаваш на него! Имаш ли представа какво иска да направи с Котела?

— О, възнамерявам да направя много, много неща с него — потвърди кралят.

И Котелът се появи между нас.

— Като започна още отсега.

Убий го убий го убий го.

Не можех да преценя дали гласът е мой, или на Котела. Но не ме интересуваше. Дадох воля на стихията в себе си.

И мигновено се покрих с остри нокти, могъщи криле и сенки, обградени от вода и огън.

Но в следващия момент изчезнаха, задушени от невидимата ръка, която отново стисна силата, толкова безпощадно, че останах без дъх.

— О! — изцъка с език кралят. — Каква гледка само. Рожба на седемте двора. Ведно с тях и коренно различна. Да знаеш как мърка Котелът в твое присъствие. Искаше да го използваш ли? Да го унищожиш, може би? С онази Книга можеше да постигнеш и двете.

Не му отговорих. Кралят сви рамене.

— Съвсем скоро ще разбера.

— Не съм сключвала никакви сделки с теб.

— Така е, но господарят ти го направи, а ти ще му се подчиниш.

Във вените ми се разля лава.

— Ако ме отведеш оттук — изсъсках срещу Тамлин, — ако ме разделиш с другаря ми, ще те унищожа. Ще унищожа двора ти и всичко, което обичаш.

Тамлин стисна устни. Но отвърна просто:

— Не знаеш какво говориш.

Люсиен изтръпна.

Кралят кимна на стражите до страничната врата, през която бяха влезли Тамлин и Люсиен.

— Прав си, не знае. — Големите порти се отвориха отново. — Никой нищо няма да унищожава — заяви кралят, докато в залата влизаха още хора — жени.

Четири жени. Човешки жени. Четирите оцелели кралици.

— Защото — продължи кралят, наблюдавайки как стражите на простосмъртните влизат след тях през портите, повлекли нещо помежду си — съвсем скоро ще се увериш, Фейра Арчерън, че е в твой интерес да си покорна.

Четирите кралици ни се ухилиха с откровена омраза в очите.

И направиха път на стражите си.

Небивал страх нахлу в сърцето ми, когато мъжете стовариха окованите ми сестри пред краля на Хиберн.

65.

Това беше ново ниво на ада. Нов вид кошмар. Дори опитах да се събудя.

Но те наистина стояха пред мен по изцапани, съдрани нощници от коприна и дантела.

Илейн ридаеше тихо и превръзката на устата и беше подгизнала от сълзи. Неста, чиято коса беше разрошена, сякаш се беше съпротивлявала като дива котка, ни оглеждаше задъхано. Погледът и спря върху Котела.

— Допусна огромна грешка, когато реши да издирваш Книгата — заяви кралят на Рисанд, чиито ръце още ме опасваха през кръста. — Нямах нужда от нея. Предпочитах да си остане скрита. Но щом хората ти започнаха да душат наоколо. Сметнах, че няма по-добър кандидат за свръзка с човешкото кралство от наскоро преродения ми приятел Юриан. Току-що се беше възстановил от тежкия процес и нямаше търпение да види как се е преобразил някогашният му дом, затова с радост посети континента.

Кралиците му се усмихнаха — дори се поклониха. Ръцете на Рис се стегнаха около мен в безмълвно предупреждение.

— Храбрият, мъдър Юриан, претърпял толкова мъки в края на Войната, вече беше мой съюзник. И с готовност убеди простосмъртните кралици да подкрепят каузата ми. Срещу определена цена, разбира се, но това не е важно в момента. Те имаха прозорливостта да се съюзят с мен, вместо да позволят на вас, чудовищата от Двора на Нощта, да управлявате и сеете разруха. Юриан с право предупреди Техни Величества, че ще опитате да им вземете Книгата, че ще пълните ушите им с лъжи за любов и добрина, при положение че той с очите си бе видял на какво е способен Великият господар на Двора на Нощта. Възродих героя на човешкия народ като жест на добра воля. Нямам желание да нападам континента, а да си сътруднича с владетелите му. Защитих двора им от любопитни очи, за да им покажа колко ползотворен ще е за тях съюзът ни. — Той се подсмихна на Азриел, който едвам вдигна глава да му се озъби. — Положи впечатляващи усилия да проникнеш в свещения им дворец, сенкопоецо, но така само доказа на Техни Величества, че намеренията на двора ви не са толкова великодушни, колкото твърдяхте.

— Лъжец — изсъсках аз и се завъртях към кралиците, дръзвайки да се отдалеча само с крачка от Рис. — Те са лъжци и ако не пуснете сестрите ми, ще ви избия до.

— Чувате ли с какви заплахи си служи Дворът на Нощта? — изтъкна кралят на простосмъртните кралици, чиито стражи вече ни обграждаха. — Убийства, ултиматуми. Те целят да отнемат животи. Аз дарявам живот.

Без да отчете думите ми, старата кралица се обърна към краля:

— Тогава ни покажете. Нека видим дара, който ни обещахте.

Рисанд ме придърпа обратно към себе си и каза тихо на кралицата:

— Глупачка.

— За такава ли я смяташ? — намеси се кралят. — Защо да се предава на старостта и болежките, при положение че мога да й предложа нещо много по-добро? — Той махна с ръка към мен. — Вечна младост. Можеш ли да отречеш ползите от нея? Простосмъртна кралица се превръща във всевечен владетел. Е, има и рискове. Понякога преходът е доста. труден. Но една силна жена може да го преодолее.

Най-младата кралица, тъмнокосата, се усмихна леко. Безочлива младост — и горчиви старини. Само другите две, онези, винаги облечени в черно и бяло, като че ли се колебаеха, пристъпвайки по-близо една до друга и великанските си стражи.

Старата кралица вирна брадичка.

— Покажи ни. Демонстрирай, че е възможно и безопасно.

Спомних си, че онзи ден бе говорила разпалено за вечна младост. Лицемерна кучка.

Кралят кимна.

— Защо според теб помолих скъпата ми приятелка Ианта да проучи с кого би предпочела да прекара вечността Фейра Арчерън? — Ужас изпълни ушите ми с грохотна тишина, но обърнах въпросителен поглед към кралиците. Кралят поясни: — О, първо тях попитах. Но те сметнаха, че би било твърде. некоректно да издадат две млади, заблудени жени. Ианта обаче нямаше такива угризения. Приемете го като сватбен подарък — добави, обръщайки се към Тамлин.

По лицето на Тамлин се изписа изненада.

— Какво?

Кралят килна глава, видимо наслаждавайки се на всяка своя дума.

— Май Върховната жрица е чакала да ти го съобщи, като се върнеш, но не я ли попита защо мисли, че мога да наруша уговорката ни? Защо толкова често размишляваше по въпроса? От толкова хилядолетия Върховните жрици са принудени да се прекланят пред Великите господари. А тя е прекарала цял куп години в онзи чужд двор. колко открито съзнание има само. След като се срещнахме и я накарах да си представи Притиан без Велики господари, а управляван единствено от възвишени, мъдри Върховни жрици. не й бяха нужни много увещания.

Щях да повърна. Поне и Тамлин изглеждаше така.

Люсиен имаше потресен вид.

— Предала е. предала е семейството на Фейра. В твои ръце.

Бях разказала на Ианта всичко за сестрите си. Тя ме беше разпитвала. Интересуваше се кои са, къде живеят. А аз, глупачката, съкрушената глупачка. И бях разказала всичко.

— Предала? — Кралят изсумтя. — По-скоро ги е спасила от оковите на смъртността. По нейни думи и двете са жени със силен дух, също като сестра им. Несъмнено ще оцелеят. И ще докажат на кралиците ни, че преходът е възможен. Стига човек да е достатъчно силен.

Сърцето ми спря.

— Да не си посмял…

— Съветвам ви да се подготвите — прекъсна ме кралят.

След това в тронната зала избухна хаос.

Връхлетя ни бяла, необятна, ужасяваща сила.

Всички се строполихме на пода и усетих само как тялото на Рисанд покрива моето, чух болезнения му вик, след като беше поел по-голямата част от магията на краля.

Касиан се извъртя и разпери криле да защити Азриел.

Но крилете му. крилете му.

Писъкът на Касиан, докато остри нокти от чиста магия раздираха крилете му, беше най-покъртителният звук, достигал някога ушите ми. Мор се спусна към него, но беше твърде късно.

След миг Рис се надигна от мен, явно за да налети на краля, но ни удари нова вълна, и още една. Рис се сгромоляса на колене.

Сестрите ми крещяха през превръзките на устите си. Но писъкът на Илейн — предупреждение. Предупреждение да.

Отдясно вече не ме пазеше никой и Тамлин се възползва, хуквайки към мен.

Хвърлих един от ножовете си по него — с всички сили.

Той се наведе и му се изплъзна. И заотстъпва назад, като видя втория в ръката ми, зяпнал в мен, в Рис, сякаш вече виждаше единението помежду ни.

В следващия момент войниците се стекоха помежду ни и аз се завъртях към Касиан и Азриел — двамата лежаха на земята, а Юриан им се надсмиваше, вперил самодоволен поглед в кървящите криле на Касиан.

Целите бяха раздрани.

Хукнах към него. Кръвта ми. Може би глътка от нея.

Мор, която досега коленичеше до Касиан, скочи с боен вик към краля.

Той изпрати кълбо от магията си срещу нея. Тя му се изплъзна, стиснала ножа си в ръка, й.

Азриел изрева от болка.

Тя замръзна на място. Спря на половин метър от трона. Ножът й издрънча на земята.

Кралят стана.

— Каква могъща кралица — възхити се той.

И Мор заотстъпва назад.

— Какъв трофей — продължи кралят, поглъщайки я с черния си поглед.

Азриел вдигна глава от локвата кръв, в която лежеше, и изрева в ярост и агония:

— Да не си я докоснал.

Мор погледна към Азриел — и в очите й гореше истински страх. Страх — и нещо друго. Върна се обратно и отново коленичи пред него, притискайки длан към раната му. Азриел изсъска — но покри окървавените й пръсти със своите.

Рис застана между мен и краля, а аз паднах на колене до Касиан и разкъсах кожения си ръкав.

— По-хубавичката първо — нареди кралят, вече забравил за Мор.

Завъртях се — и в този миг кралските стражи ме сграбчиха изотзад. Рис веднага се спусна към мен, но Азриел изкрещя с извит гръб — отровата на краля проникваше по-надълбоко в тялото му.

— Въздържай се от глупави идеи, Рисанд — заяви кралят. После се обърна към мен с усмивка. — Ако някой от вас се намеси, сенкопоецът умира. Жалко за крилата на другия главорез. — Той се поклони насмешливо на сестрите ми. — Дами, вечността ви очаква. Докажете на Техни Величества, че Котелът е безопасен за. надарените със силен дух.

Поклатих глава, неспособна да си поема въздух, да намеря изход.

Завлачиха разтрепераната, ридаеща Илейн напред. Към Котела.

Неста се замята в ръцете на стражите.

— Спри — нареди Тамлин.

Кралят не му обърна внимание.

Люсиен отново хвана дръжката на меча си.

— Спри веднага.

Неста крещеше на стражите, на краля, но Илейн наближаваше неумолимо Котела. Кралят махна с ръка и той се изпълни с течност до ръба. Не, не…

Кралиците наблюдаваха безучастно, с каменни лица. Рис и Мор не смееха да помръднат. Вече ни разделяше цяла стена от стражи.

— Това не влизаше в уговорката ни — изплю Тамлин срещу краля. — Спри ги.

— Не ме е грижа — отвърна лаконично кралят.

Тамлин скочи към трона, сякаш решен да го разкъса на парчета.

Нажежената до бяло магия на краля го блъсна със страшна мощ и го прикова към земята.

Тамлин напрегна сили да се измъкне от светлинния нашийник около врата си, от магическите окови около китките си. Златната му магия пламна — но безуспешно. Аз задращих юмрука, стиснал моята, заудрях го.

Двамата стражи, водещи Илейн, вкопчиха ръце в нея и я вдигнаха във въздуха, Люсиен пристъпи несигурно напред. Тя зарита Котела, сякаш можеше да се изтласка от него, да го прекатури.

— Достатъчно — извика Люсиен и скочи към Илейн, към Котела.

Но силата на краля окова и него, тръшвайки го на земята до Тамлин. Единственото му око запрескача трескаво между Илейн и Великия господар.

— Моля те — провикнах се към краля, който тъкмо даваше знак да пъхнат Илейн във водата. — Умолявам те, ще направя каквото кажеш, ще ти дам всичко. — Скочих на крака, отдалечих се от окървавения Касиан и погледнах кралиците. — Не ви трябва друго доказателство. Виждате мен. Виждате и Юриан.

Старата кралица заяви:

— Ти си крадла и лъжкиня. Съзаклятничеше със сестра ни. Трябваше да накажем и теб, но вместо това ти поднасяме подарък.

Кракът на Илейн потъна във водата и тя изпищя — изпищя толкова уплашено, че заплаках от мъка.

— Моля ви — казах незнайно на кого.

Неста продължаваше да се бори, да реве през превръзката.

Илейн, за която Неста беше готова да убива, да продава тялото си, да краде. Милата, грижовна Илейн. Илейн, която щеше да се омъжи за сина на лорд, върл противник на елфите.

Стражите потопиха сестра ми в Котела с едно неумолимо движение.

Писъкът ми още отекваше в залата, когато и главата й потъна.

И не изплува.

Крясъците на Неста останаха единственият звук в залата. Касиан скочи сляпо към тях — към нея, стенейки от болка.

Кралят на Хиберн се поклони леко на кралиците.

— Наблюдавайте.

Отвъд стената от стражи помежду ни Рис сви ръце в юмруци. Но и той като нас с Мор не помръдна от мястото си, не и когато животът на Азриел беше в ръцете на краля.

Сякаш побутнат от невидима сила, Котелът се прекатури.

От ръба му в същински водопад се изля повече вода, отколкото реално можеше да побере. Черна, бълваща пушек вода.

И сякаш мощна вълна изхвърли Илейн по лице върху каменния под.

Краката и бяха толкова бледи — така фини. Не си спомнях кога за последно ги бях виждала голи.

Кралиците се приближиха. Жива, трябваше да е жива, да е искала да живее.

Илейн вдиша въздух и слабият и гръб се надигна. Мократа и нощница беше почти прозрачна.

А когато се поизправи на лакти, все още с превръзката на уста, и извъртя глава към мен.

Неста закрещя отново.

Бледата кожа на Илейн сияеше леко. Лицето и бе станало още по-красиво — безкрайно красиво, — а ушите й. Острите им върхове стърчаха под мократа и коса.

Кралиците ахнаха. А в моите мисли нахлу образът на баща ми. Как щеше да реагира, какво щеше да каже, когато най-любимата му дъщеря го погледнеше с елфическо лице?

— Значи, не е смъртоносно — прошепна тъмнокосата с грейнали очи.

Паднах на колене и заридах, а стражите дори не опитаха да ме хванат. Какво беше направил, какво.

— А сега е ред и на дивата котка, ако обичате — нареди кралят на Хиберн.

Завъртях глава към Неста, която се умълча мигновено. Котелът се изправи от само

себе си.

Касиан отново се размърда и пак се свлече на пода — но протегна немощно ръка. Към Неста.

Илейн още трепереше върху мокрите камъни. Нощницата се беше набрала по бедрата й, а малките и гърди прозираха напълно през подгизналия плат. Стражите се хилеха похотливо.

Люсиен надмогна за момент магията, сграбчила гърлото му, и изграчи на краля:

— Не я карай да лежи на пода…

Проблесна светлина, чу се стържене и Люсиен тръгна към Илейн, освободен от оковите си. Тамлин остана прикован към земята с превръзка от седефена магия през устата. Очите му следяха Люсиен, който съблече жакета си и коленичи пред Илейн. Тя се отдръпна уплашено от дрехата, от него.

Стражите влачеха Неста към Котела.

Имаше толкова много видове изтезания.

С Рис бяхме претърпели един от тях.

Сега ставах свидетел на още един.

Изтезанието, което Рис цели петдесет години бе избягвал; което още го преследваше в кошмарите му. Да не може да направи нищо, да се опълчи на злото.

докато прекършваха най-близките ни хора. Погледите ни се срещнаха. Във виолетовите му очи се гърчеше агония — гняв и чувство за вина и непреодолима агония. Огледален образ на моите.

Неста се бори до последно.

Не им се даде лесно. Дращеше и риташе, и се мяташе.

Но не беше достатъчно.

А ние не можехме да я спасим.

Стражите я вдигнаха. Илейн продължаваше да трепери на земята, наметната с жакета на Люсиен. Не смееше да погледне към Котела зад себе си, докато Неста разплискваше водата с крака.

Касиан се раздвижи отново. Съдраните му криле потрепваха, разплисквайки кръв, мускулите му подскачаха в немощни спазми. Бесните крясъци на Неста накараха очите му да се отворят, премрежени и незрящи, сякаш в отговор на вътрешен позив, на обещанието, което й беше дал. Но болката отново го запрати в несвяст.

Потопиха Неста до раменете. Тя продължаваше да се мята, разплисквайки водата. Крещеше бясно и се съпротивляваше с всички сили.

— И главата — изсъска кралят.

Стражите потопиха с усилие слабите й рамене. И натиснаха кестеняво-златистата й глава.

Тя се опълчи за последно, освобождавайки дългата си, бледа ръка.

Оголи зъби и посочи с пръст краля на Хиберн.

Проклятие.

И обещание.

А когато и главата й потъна, когато тикнаха ръката й във водата, по лицето на краля се изписа леко притеснение.

Тъмната вода побушува още малко. После утихна.

Аз повърнах на пода.

Стражите най-сетне позволиха на Рисанд да коленичи до мен в раснещата локва от кръвта на Касиан — да ме прегърне, докато Котелът се накланяше отново.

Водата се изля и Люсиен вдигна Илейн на ръце. Магическите окови на Тамлин изчезнаха заедно с превръзката на устата му. Той веднага скочи на крака и се озъби на краля. Дори юмрукът, стиснал съзнанието ми, се отпусна. Сякаш кралят знаеше, че победата е негова.

Но не ме интересуваше. Не и докато Неста лежеше върху каменния под.

Веднага усетих, че е различна.

Метаморфозата й беше различна от тази на Илейн.

Усетих го още преди да поеме първата си глътка въздух.

Сякаш Котелът бе принуден да й отдаде повече, отколкото бе възнамерявал. Сякаш Неста се беше борила дори в търбуха му, решена, че щом я пращаха в ада, щеше да вземе проклетия Котел със себе си.

Сякаш сочейки краля на Хиберн, се беше обрекла да му отмъсти на всяка цена.

Неста пое глътка въздух. И когато видях подсилената й красота, заострените й уши. Когато ме погледна.

Ярост. Мощ. Злоба.

В следващия миг всичко това изчезна и лицето й се сбърчи от ужас, но сестра ми не се скова, не се отдаде на страха. Най-сетне беше свободна.

Стана, олюлявайки се на малко по-дългите си, по-слаби крака, изтръгна превръзката от устата си.

И се хвърли към Люсиен. Грабна Илейн от ръцете му и изкрещя:

— Не я докосвай!

Краката на Илейн се подхлъзнаха на пода, но Неста я хвана и докосна угрижено лицето й, раменете й, косата й.

— Илейн, Илейн, Илейн — ридаеше.

Касиан отново се свести — опита да стане, да и се притече на помощ, докато прегръщаше сестра си и повтаряше името и през сълзи.

Но Илейн се взираше в нещо отвъд рамото на Неста.

В Люсиен — чието лице най-сетне виждаше ясно.

Тъмнокафявият и поглед срещна едно ръждиво на цвят и едно метално око.

Неста продължаваше да ридае, да беснее, да оглежда Илейн.

Ръцете на Люсиен увиснаха до тялото му.

И той прошепна на Илейн с пресеклив глас:

— Ти си другарката ми.

66.

Не допуснах думите на Люсиен в съзнанието си.

Неста обаче се завъртя гневно към него.

— Нищо подобно — озъби му се и го блъсна отново.

Люсиен не помръдна и сантиметър. Просто се взираше в Илейн с мъртвешки бледо лице. Сестра ми не пророни и дума. Железният пръстен проблясваше смътно на ръката й.

— Интересно — обади се кралят на Хиберн. — Колко интересно. — После се обърна към кралиците. — Виждате ли? Показах ви не веднъж, а два пъти, че е безопасно. Коя ще претърпи Метаморфозата първа? Може пък и вие да се сдобиете с красив елфически господар за другар.

Най-младата кралица пристъпи напред, стрелкайки очи между елфите в залата. Сякаш само трябваше да си избере някой.

Кралят се засмя.

— Така да бъде.

Обля ме омраза, толкова свирепа, че не можех да я овладея. Бойният и вик заглуши всяка друга песен в сърцето ми. Щях да ги избия. Щях да ги избия до крак…

— Щом си склонен да правиш сделки — обади се внезапно Рис, стана на крака и ме вдигна със себе си, — ще ти предложа една.

— Хм?

Рис сви рамене.

Не. Без повече сделки — без повече саможертви. Нямаше да му позволя да се раздава повече.

Край.

А ако кралят откажеше, ако ми оставаше само да гледам как приятелите ми умират в ръцете му.

Не можех да го приема. Не можех да понеса такова нещо.

А Рис и новото ми семейство. досега не бяха имали нужда от мен — не истинска. Трябваше единствено да обезвредя Котела.

Но аз ги бях предала. Също както бях предала сестрите си, чиито животи бях съсипала.

Замислих се за пръстена у дома. За халката върху пръста на Илейн, дадена и от мъж, който най-вероятно щеше да я убие в новия и облик. Ако Люсиен изобщо я пуснеше да се върне на онова място.

Замислих се за всички неща, които исках да нарисувам — и нямаше да мога.

Но за тях, за семейството ми — и кръвното, и избраното, за другаря ми. Идеята, която ме осени, като че ли не ме плашеше толкова.

И не се страхувах.

Паднах на колене в неудържим спазъм, стиснах главата си с ръце и заскърцах със зъби, докато от гърлото ми се изтръгваха вопъл след вопъл и скубех косите си.

Онзи магически юмрук не успя да ме сграбчи отново, преди да избухна.

Рис опита да ме хване, но аз освободих силата си — само онази чиста, бяла светлина успя да се изплъзне покрай защитните заклинания на краля. Светлината, която беше само за Рис, съществуваше само заради него. Дано ме разбереше.

Изригна в залата и струпалите се наоколо войници извърнаха лица и заотстъпваха назад.

Дори Рис застина на място, докато кралят и кралиците гледаха с отворени от смайване усти. Сестрите ми и Люсиен също се бяха обърнали към мен.

Дълбоко в светлината на деня намерих нещо друго. Очистителна, бистра сила. Унищожителката на проклятия — унищожителката на заклинания. Лъчите обходиха всичко в тронната зала, разкриха ми всяка магия, всяко вълшебство, показаха ми пътя. Пламнах още по-ярко, докато очите ми търсеха и търсеха.

Защитните заклинания бяха преплетени неразривно в костените стени на замъка.

Отново накарах светлината да избухне — ловък трик, който ми даде време да изтръгна заклинанията от древните им корени.

Сега оставаше само да изиграя ролята си.

Светлината избледня, а аз лежах свита на пода, скрила глава между ръцете си.

Тишина. Всички се взираха в мен безмълвно.

Дори Юриан бе спрял да злорадства от мястото си до стената.

Свалих ръце, гълтайки жадно въздух, и примигах, докато очите ми не намериха Тамлин. После обходиха тълпата, кръвта и приятелите ми, само за да се върнат на него.

— Тамлин? — прошепнах.

Той не помръдна от мястото си. Отвъд него кралят ме наблюдаваше изумено. Дали знаеше, че съм изкоренила защитните му заклинания, дали подозираше какво бях намислила — тези въпроси не ме интересуваха в момента.

Примигах отново, сякаш опитвах да избистря съзнанието си.

— Тамлин?

Огледах ръцете си, кръвта по тях, а когато обърнах очи към Рис, към мрачните лица на приятелите си и подгизналите ми, безсмъртни сестри.

Заотстъпвах уплашено от Рис, който впери смаян, недоумяващ поглед в мен.

Заотстъпвах към Тамлин.

— Тамлин — пророних името му отново. Люсиен пристъпи между двете ни с Илейн. Аз обаче се завъртях към краля на Хиберн. — Къде… — Отново погледах Рисанд. — Какво си ми направил? — прошепнах гърлено. И направих още крачка към Тамлин. — Какво си ми направил?

Изведи ги. Изведи сестрите ми оттук.

Моля те, влез в играта ми. Моля те…

По връзката ни нямаше нито звук, нито щит, нито капка чувство. Силата на краля я заприщваше непреодолимо. И не можех да и се противопоставя, нищо че бях унищожителката на проклятия.

Рис обаче пъхна ръце в джобовете си и каза ехидно:

— Как се освободи?

— Какво? — кипна Юриан, отблъсна се от стената и закрачи бясно към нас.

Аз се обърнах към Тамлин, мъчейки се да прогоня мисълта, че и чертите на лицето му, и мириса му, и дрехите му ми се струваха някак чужди. Той ме наблюдаваше мнително.

— Не му позволявай да ме отведе отново, не му позволявай. не му.

За миг осъзнах какво правя и от гърлото ми рукнаха треперливи вопли.

— Фейра — пророни тихо Тамлин.

И разбрах, че съм успяла.

Заридах още по-неутешимо.

Изведи сестрите ми — замолих Рис през безжизнената ни връзка. — Премахнах защитните заклинания. Пътят ви е отворен. Изведи ги.

— Не му позволявай да ме отведе — простенах отново. — Не искам да се връщам на онова място.

А когато погледнах към Мор, към сълзите по лицето й, докато помагаше на Касиан да се изправи, разбрах, че знае какво правя. Но сълзите мигновено се превърнаха в тъга по Касиан и тя извърна потресен поглед към Рисанд.

— Какво си причинил на горкото момиче? — изплю срещу него.

Рис килна глава.

— Как успя, Фейра?

Беше окъпан в кръв. Последната ни игра — това щеше да е последната ни игра.

Поклатих глава. Кралиците бяха отстъпили назад и стражите им ни разделяха от тях като стена.

Тамлин ме наблюдаваше внимателно. Люсиен също.

Затова се обърнах към краля. Той се усмихваше. Сякаш знаеше.

— Разруши връзката — наредих му аз.

Рисанд застина.

Тръгнах гневно към краля и паднах на колене пред трона му.

— Разруши връзката. Онази сделка. единението. Той. принуди ме да го направя, да се закълна.

— Не — каза Рисанд.

Не му обърнах внимание, макар и сърцето ми да се късаше, макар и да знаех, че думата се бе изплъзнала от устата му.

— Направи го — настоях пред краля, молейки се тайно да не забележи, че бях премахнала заклинанията му, че бях оставила широко отворена врата. — Знам, че можеш. Просто. освободи ме. Освободи ме от връзката.

— Не — повтори Рисанд.

Очите на Тамлин прескачаха ту към мен, ту към него. Погледнах го, Великия господар, когато някога бях обичала, и прошепнах:

— Стига вече. Стига толкова смърт. стига убийства. — Заридах през стиснати зъби и извърнах поглед към сестрите си. — Стига вече. Води ме у дома и ги пусни да си вървят. Кажи му, че това е част от сделката ви и ги освободи. Моля те.

Касиан се надигна бавно, болезнено и надникна към мен през раздраното си крило. И в неговите премрежени от агония очи видях разбиране.

Дворът на Мечтите. За малко бях принадлежала към двор на мечти. И мечтатели.

За техните мечти. за онова, към което се стремяха, за което бяха готови да се жертват. можех да го сторя.

Изведи сестрите ми, помолих Рис за последно, изпращайки думите към каменната стена помежду ни.

После обърнах поглед към Тамлин.

— Стига вече. — Зелените му очи срещнаха моите. Тъгата и нежността в тях бяха най-отвратителното нещо, което някога бях виждала. — Води ме у дома.

Тамлин се извърна към краля и заговори с равен тон:

— Пусни ги, разруши връзката и да приключваме. Сестрите й ще дойдат с нас. Вече пресече твърде много граници.

Юриан понечи да възрази, но кралят му отне думата:

— Така да бъде.

— Не — каза за пореден път Рис.

— Изобщо не ме интересува, че ти е другарка — озъби му се Тамлин. — Че я имаш за своя. Защото Фейра е моя. И един ден ще ти отмъстя за всичката болка, която си й причинил, за всичкото страдание и отчаяние. Един ден, когато реши, че иска да сложи край на живота ти, с радост ще изпълня желанието й.

Тръгвай си… просто върви. И вземи сестрите ми със себе си.

Рис продължаваше да се взира в мен.

— Недей.

Но аз заотстъпвах назад — докато не се долепих до гърдите на Тамлин, докато не усетих ръцете му, топли и тежки, върху раменете си.

— Направи го — нареди той на краля.

— Не. — Този път гласът на Рис пресекна.

Но кралят ме посочи. И аз изпищях.

Тамлин ме държеше за ръцете, докато виех от болката, разкъсваща гърдите ми, лявата ми ръка.

Рисанд се свлече на земята и изрева. Май повтаряше името ми, а аз продължавах да се гърча, да ридая. Разпадах се на парчета, умирах, умирах.

Не. Не исках това, не исках да.

В ушите ми проехтя тътен.

И светът се разцепи надве заедно с връзката ни.

67.

Загубих съзнание.

Като отворих очи, бяха минали едва няколко секунди. Мор влачеше Рис към вратата, а той пъхтеше на пода, свил ръце в юмруци, и очите му играеха диво.

Тамлин свали ръкавицата от лявата ми ръка.

Кожата й беше чиста, бяла. Татуировката я нямаше.

Аз ридаех неутешимо и той ме придърпа в обятията си. Усещах го толкова чужд, странен. Едва не повърнах от мириса му.

Мор пусна яката на Рисанд и той запълзя — запълзя към Азриел и Касиан, омазвайки ръцете и врата си с пролятата им кръв. Стържещият му дъх пронизваше душата ми.

Кралят просто махна с ръка към него.

— Свободен си, Рисанд. В тялото на приятеля ти вече не тече отрова. Но се боя, че няма как да помогна на другия. Крилете му са съсипани.

Не се съпротивлявай. Не казвай нищо — умолявах Рисанд. — Изведи сестрите ми. Заклинанията ги няма.

Мълчание.

Затова погледнах само веднъж към Рисанд, Касиан, Мор и Азриел.

Те също ме гледаха. Лицата им бяха окървавени, каменни и пропити с гняв. Но под всичко това. усещах любовта им. Разбираха защо роня сълзи, сбогувайки се безмълвно с тях.

Мор, бърза като пепелянка, се ответря до Люсиен. До сестрите ми. За да покаже на Рис какво съм направила, изхода, който им бях осигурила.

Изблъска Люсиен с длан в гърдите, хвана сестрите ми за ръцете и изчезна. Ревът на Люсиен разтърси залата.

И продължаваше да отеква в ушите ми, когато Рис се спусна към Азриел и Касиан и без дори да ме погледне, ответря и трима им.

Кралят скочи на крака и забълва ругатни към стражите и Юриан, задето не бяха задържали сестрите ми. Задето не бяха усетили, че нещо не е наред със защитните заклинания на двореца.

Но аз почти не го чувах. В главата ми цареше тишина. Тишина на мястото на ироничния смях и злорадството. Брулена от вятъра пустош.

Люсиен клатеше задъхано глава.

— Върни я — озъби се на Тамлин през гневните ругателства на краля.

Другар — другар, възпламенен от инстинкта да защитава своето.

Тамлин не му обърна внимание. И аз последвах примера му. Едвам стоях на краката си, но отидох пред трона, където кралят вече седеше, стиснал страничните облегалки с такава сила, че кокалчетата на ръцете му се белееха.

— Благодаря — пророних с ръка на сърцето. С бледа, небелязана ръка. — Благодаря.

Той просто вдигна очи към кралиците, отстъпили на почтено разстояние.

— Започнете.

Кралиците се спогледаха помежду си и със смаяните си стражи, после запристъпваха бавно към Котела с раснещи усмивки на лица. Като вълци, обкръжаващи беззащитна плячка. Една от тях нахока сестра си, задето се е опитала да я изпревари, а кралят им каза нещо, което дори нямах желание да чуя.

Юриан закрачи към Люсиен сред настаналата врява с подигравателна усмивка на лице.

— Знаеш ли какво правят илирианските копелета с красивите жени? Съвсем скоро няма да имаш другарка. не и в нормално състояние.

Люсиен му изръмжа злобно.

Аз се изплюх в краката на Юриан.

— Върви по дяволите, противна гад.

Ръцете на Тамлин стиснаха раменете ми. Люсиен се завъртя към мен и металното му око се присви, жужейки в орбитата си. Вековете на култивирана цивилизованост овладяха гнева му.

А аз самата нямах никакви опасения.

— Ще си ги върнем — уверих го тихо.

Люсиен обаче ме наблюдаваше съмнително. Твърде съмнително.

Обърнах се към Тамлин.

— Води ме у дома.

В този миг гласът на краля се извиси над препирните на кралиците.

— Къде е?

Предпочитах подигравателния, арогантен тон пред безизразния, брутален вик, който проряза въздуха в залата.

— Ти. ти трябваше да носиш Книгата на Диханията — рече той. — Чувствах я тук, беше.

Целият замък се сгърчи, когато кралят осъзна, че Книгата не е в моя джоб.

— Твоя грешка — отвърнах просто аз.

Ноздрите му се разшириха. Дори морето под нас като че ли се сви от ужас пред върлия гняв, избелил червендалестото му лице. Но той само примига и бурята стихна.

— Когато си върна Книгата, очаквам присъствието ти тук — нареди строго на Тамлин.

Сила с аромат на люляк и кедър, и пролетна зеленина се изви около мен. Всеки момент щяхме да се ответреем — през дупката в защитните заклинания, която никой нямаше представа, че аз бях отворила.

Затова казах на краля и Юриан, и кралиците, спорещи коя ще влезе първа в Котела:

— Собственоръчно ще запаля кладите ви заради онова, което причинихте на сестрите ми.

После изчезнахме.

68.

Рисанд

Кацнах на пода в градската къща и Амрен мигновено се притече на помощ, ругаейки при вида на крилете на Касиан. И дупката в гърдите на Азриел.

Дори нейните целебни сили не можеха да излекуват и двама им. Не, трябваше ни истински лечител за всеки от тях, и то веднага, защото ако Касиан загубеше крилете си. знаех, че би предпочел да умре. Като всеки друг илирианец.

— Къде е тя? — попита Амрен.

Къде е тя къде е тя къде е тя

— Разкарай Книгата оттук — наредих й вместо отговор и хвърлих парчетата на пода. Не исках дори да я докосвам — толкова лудост и отчаяние, и радост съчетаваше в

себе си. Амрен пренебрегна заповедта ми.

Мор още я нямаше — навярно криеше Неста и Илейн на някое безопасно място.

— Къде е тя? — попита отново Амрен, притискайки длан към раздрания гръб на Касиан. Знаех, че не говори за братовчедка ми.

Сякаш призована от мислите ми, Мор се появи — задъхана и бледа. Свлече се на пода пред Азриел и изтръгна с окървавени, разтреперани ръце стрелата от гърдите му, оплисквайки килима с кръв. Натисна с пръсти раната му, откъдето бликна светлина, докато силата й скрепяваше разкъсаните кости, плът и вени.

— Къде е тя? — не се отказа Амрен.

Нямах смелост да изрека думите.

Затова Мор ги изрече вместо мен, коленичила над Азриел. За щастие на двамата ми братя бях в безсъзнание.

— Тамлин е предложил на краля свободен път през земите си и нашите глави на поднос, ако той залови Фейра, разруши връзката й с Рис и му позволи да я върне в Двора на Пролетта. Кралят доведе кралиците заедно със сестрите на Фейра, чрез които им доказа, че може да ги дари с безсмъртие. Пусна горките момичета в Котела. Не можахме да го спрем. Държеше Касиан и Азриел.

Живачните й очи се стрелнаха към мен.

— Рисанд.

— Нямахме друг избор и Фейра го знаеше — смогнах аз. — Затова се престори, че се освобождава от контрола, който Тамлин си мислеше, че имам над съзнанието й. Че. ни мрази. И му обеща да се прибере у дома. но само ако сложи край на убийствата. Ако ни пуснеше да си вървим.

— Ами връзката? — прошепна Амрен.

Кръвта на Касиан лъщеше по ръцете й, с чиято сила забавяше потока й.

— Помоли краля да я разруши — обясни Мор. — И той изпълни желанието й.

Имах чувството, че умирам — че някой разсича гърдите ми надве.

— Това е невъзможно — учуди се Амрен. — Подобна връзка не може да бъде разрушена.

— Според краля е възможно.

— Кралят е глупак — излая Амрен. — Подобна връзка не може да бъде разрушена.

— Така е, не може — съгласих се аз.

И двете обърнаха погледи към мен.

Прочистих главата си, разбитото си сърце — разбито заради постъпката на другарката ми, заради саможертвата и в името на мен и семейството ми. На сестрите й. Защото не се имаше за ценна. Дори след всичко, което беше сторила.

— Кралят разруши сделката помежду ни. И това е трудно, но поне не разбра, че всъщност не унищожава единението ни.

— А Фейра знае ли? — подскочи Мор.

— Да — пророних аз. — И сега другарката ми е в ръцете на врага.

— Върви да си я вземеш — изсъска Амрен. — Веднага.

— Не — отсякох аз и думата сякаш заседна в гърлото ми.

Те впериха недоумяващи погледи в мен. Идеше ми да вия от болка заради кръвта по ръцете им, заради безпомощните ми братя на килима пред тях.

Въпреки това успях да кажа на братовчедка си:

— Не чу ли какво му каза Фейра? Обеща да го унищожи. И то отвътре.

Лицето на Мор пребледня, докато магията и сияеше върху гърдите на Азриел.

— Отива в двора му, за да го срази. Да срази всички им.

Кимнах.

— Вече е шпионин. Мой личен шпионин. Винаги ще знае какво прави кралят на Хиберн, къде е. И ще ми докладва.

Защото между нас, бледа и тънка, скрита толкова добре, че никой да не я намери. като нишка цвят и радост, и светлина, и сянка — като нишка от нея. връзката ни още я имаше.

— Тя е другарката ти — нападна ме Амрен. — Не твой шпионин. Върви да си я върнеш.

— Тя е другарката ми. И мой шпионин — отвърнах тихо аз. — И Велика господарка на Двора на Нощта.

— Какво? — прошепна Мор.

Погалих с въображаем пръст връзката, скътана надълбоко в нас, и казах:

— Ако бяха свалили и другата и ръкавица, щяха да видят новата татуировка на дясната и ръка. Същата като предишната. Направихме я снощи. Измъкнахме се незабелязано, намерихме жрица и аз я направих моя Велика господарка.

— Не. не консорт — примига смаяно Амрен.

Не я бях виждал изненадана от. векове.

— Не консорт, не и съпруга. Фейра е Велика господарка на Двора на Нощта.

Равна на мен във всяко едно отношение; щеше да носи корона, да седи на трон до моя. Никой вече нямаше да я държи настрана, да я използва за разплод и бавачка. Тя беше моя кралица.

Сякаш в отговор искра любов пробяга по връзката ни. Навреме възпрях вълната на облекчение, която заплашваше да разклати привидното ми спокойствие.

— Искаш да ми кажеш — пророни Мор, — че Великата ми господарка в момента е обградена от врагове?

Смъртоносна решимост обзе плувналото й в сълзи лице.

— Искам да ти кажа. — подхванах, наблюдавайки как кръвта по крилете на Касиан се съсирва под силата на Амрен; как братовчедка ми най-сетне овладява кървенето на Азриел. И това щеше да е достатъчно, докато пристигнеха лечителите. — Искам да ти кажа — започнах отново, докато магията ми се възвръщаше, галейки кожата ми, костите ми, отчаяна да я освободя над света, — че Великата ти господарка направи голяма саможертва за двора си. И ще й се притечем на помощ, когато моментът настъпи.

Може би Люсиен, вече другар на Илейн, щеше да ни помогне някак. При всички случаи щях да намеря начин.

А после щях да помогна на другарката ми да унищожи Двора на Пролетта, Ианта, простосмъртните кралици и краля на Хиберн. Малко по малко.

— А дотогава? — попита Амрен. — Какво ще правим с Котела… с Книгата?

— Дотогава — отвърнах, поглеждайки към вратата, сякаш очаквах да влезе през нея, усмихната, пълна с живот и прелест — … ще воюваме.

69.

Фейра

Тамлин ни приземи в чакъла на входната алея.

Бях забравила каква тишина цареше на това място.

Колко е малко. Пусто.

Пролетта беше в разцвета си, въздухът — напоен с нежния аромат на рози.

Имението изглеждаше все така прекрасно. Докато не зърнах вратите, зад които ме беше затворил. Прозореца, по който бях блъскала в отчаянието си да изляза. Красив, обвит в розови храсти затвор.

Главата ми пулсираше от болка, но се усмихнах и казах през сълзи:

— Мислех, че повече никога няма да видя дома си.

Тамлин ме наблюдаваше внимателно, сякаш още не ми вярваше.

— И аз така мислех.

И ни предаде — предаде всяка невинна душа в земите си, само и само да си ме върнеш.

Любовта беше лек, но и отрова.

И сега гореше в гърдите ми. Точно до връзката, която кралят на Хиберн дори не беше докоснал, защото не подозираше колко надълбоко трябва да бръкне, за да я разруши. За да раздели двама ни с Рис.

Наистина боля — боля ужасно, докато разваляше сделката помежду ни, а Рис изигра ролята си съвършено, с истински ужас на лице. Двамата бяхме неповторими партньори в игрите.

Когато предишната вечер ме заведе в храма да положа клетвата си, не се усъмних в плана му нито за миг, не казах нищо друго, освен „Да“. На него, на Веларис, на Двора на Нощта.

А сега усещах нежна, любяща милувка по връзката, скътана под пустошта, където някога бе живяла сделката ни. Изпратих му искрица любов по нишката, мечтаейки да го докосна, да го прегърна, да се посмея с него.

Но не позволих на тези мисли да намерят израз върху лицето ми. Вместо това го изпълних с кротко облекчение и се притиснах към Тамлин с въздишка.

— Имам чувството, че. всичко е било само сън. По-скоро кошмар. Но. въпреки това си те спомних. И когато те видях в замъка днес, започнах да се боря със зъби и нокти, защото знаех, че това може да е единственият ми шанс й.

— Как успя да се освободиш от контрола му — попита Люсиен иззад нас.

Тамлин му изръмжа предупредително.

Бях забравила за него. Другарят на сестра ми. Майката наистина имаше чувство за хумор.

— Просто го пожелах. не знам как точно стана. Просто поисках да се освободя от него и се случи.

Двамата вперихме погледи един в друг, докато Тамлин не погали с палец рамото ми.

— Пострада ли някак?

Опитах да запазя самообладание. Макар че знаех за какво говори. Фактът, че очакваше подобно нещо от Рисанд.

— Н-не знам — заекнах. — Не. не си спомням нищо.

Люсиен присви металното си око, сякаш усещаше лъжата.

Но аз вдигнах поглед към Тамлин и погалих устните му. С бялата си, небелязана ръка.

— Ти си истински — пророних. — Освободи ме.

Едва се сдържах да не извадя острите си нокти и да издера очите му. Предател. Лъжец. Убиец.

— Сама се освободи — прошепна Тамлин. После махна към къщата. — Почини си, по-късно ще говорим. Трябва да. да намеря Ианта. И да и изясня някои неща.

— Искам. този път искам да участвам — заявих, когато опита да ме подкани обратно към красивия затвор. — Не ме изолирай пак. Не ме обграждай със стражи. Моля те. Имам толкова много да ти разказвам за тях. макар и да си спомням само откъслеци. Но мога да съм ти от помощ. Можем да върнем сестрите ми. Нека ти помогна.

Нека те отведа в грешната посока. Нека поразя теб и двора ти, Юриан и онези подли, коварни кралици. А после нека разкъсам Ианта на малки, малки парченца, които да заровя в някоя тайна яма.

Тамлин огледа лицето ми и най-сетне кимна.

— Ще започнем отначало. Този път всичко ще е различно. Докато те нямаше, осъзнах. че съм грешал. Толкова съм грешал, Фейра. И съжалявам за това.

Твърде късно. Твърде късно, дявол да те вземе. Но отпуснах глава на рамото му, а той ме прегърна с една ръка и ме поведе към къщата.

— Няма значение. Важното е, че вече съм си у дома.

— Завинаги — обеща той.

— Завинаги — повторих аз, надничайки назад към Люсиен.

Той ме гледаше втренчено. С каменно лице. Сякаш бе прозрял лъжите ми до една.

Сякаш знаеше за втората татуировка под дясната ми ръкавица и за магията, с която я криех.

Сякаш знаеше, че пускаха лисица в кокошарника си — а не можеше да направи нищо.

Не и ако искаше да види отново другарката си. Илейн.

Изпратих му мила, сънлива усмивка. И сложих началото на играта помежду ни.

Достигнахме внушителното мраморно стълбище към входната врата на имението.

И Тамлин несъзнателно въведе Великата господарка на Двора на Нощта в сърцето на владенията си.