Дъщерята на пчеларя

Глава 1

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

От всички стари сгради с покриви от сиви плочи на остров Теканасет голф клубът „Краб Коув“ е най-красив. Построен в края на деветнайсети век от двама приятели от Бостън – които смятали, че остров без голф игрище е лишен от единственото, което има значение на един остров, – той се откроява на западното крайбрежие и има незатулвана от нищо гледка към океана. Вдясно, на тревист хълм се издига червено– бял като захарна пръчица фар, днес използван повече от орнитолозите, отколкото от изгубени в морето моряци; вляво се разливат като вълни жълти плажове и обрасли с трева пясъчни дюни, увенчани от гъсти туфи шипкови храсти. По-култивирани пълзящи рози украсяват стените на клуба, прашнорозови хортензии растат в лехичка по периферията и цъфтят в изобилие от кичести топки. Толкова са очарователни, че е невъзможно да не се впечатлиш. А над всичко това, над покрития със сиви плочи покрив, соленият морски вятър развява американското знаме.

До остров Теканасет се стига само с малък самолет или кораб. Той е откъснат от останалата част на страната, затова, докато е променяла лицето на Америка, Индустриалната революция е пропуснала напълно Теканасет, оставила е старите, вдъхновени от квакерите сгради и павираните улици такива, каквито винаги са били, и му е позволила да се унесе в своя сънлив ритъм, в който старомодните ценности хармонично съжителстват с традиционната архитектура.

На Теканасет няма грозни пътни знаци или светофари, магазините, които процъфтяват тук, са очарователни бутици, предлагащи бельо, подаръци, красиви тоалетни принадлежности, изработени от местните макети на кораби и гравирани китови кости. Остров Теканасет е носталгично, романтично и нелишено от изисканост място. Известни писатели, актьори и музиканти от цяла Америка бягат тук от трескавите замърсени градове, за да дишат свеж морски въздух и да открият вдъхновение в красотата на пейзажа, а богати бизнесмени напускат финансовите средища на света, за да прекарат тук лятото със семействата си.

Голф клубът „Краб Коув“ все още е сърцето на острова, каквото винаги е бил, но вече не е център на клюките като през шейсетте и седемдесетте, когато обществото не успяваше да е в крак с времето и новото заливаше старото, както морски вълни – скали. Днес младите хора, които толкова се бореха за промяна, са вече стари и не така склонни като родителите си да съдят другите, и разговорите около масите по време на чая са по-доброжелателни. Но в онази конкретна вечер през юли 1973 година един инцидент, който не би заслужавал дори бегъл коментар днес, хвърли в трескаво вълнение дамите от голф клуба. Те едва бяха погледнали картите си на масата за бридж, когато темата, която се олюляваше на върха на езиците им, се катурна оттам във взрив от възмущение.

– Е, скъпа моя, мисля, че е неморално и се срамувам заради нея – каза Евелин Дърлакър с дрезгавия си бостънски акцент и сви неодобрително начервените си устни. Евелин беше ветропоказателят на светското общество. Всичко в нея отразяваше консервативните й ценности и високите морални стандарти. От безупречните кашмирени костюми и кестенявата фризура до красиво обзаведения й дом и добре възпитаните деца – нищо не убягваше на вниманието й. Със същото скрупульозно прилежание и обичайната липса на великодушие тя раздаваше присъди на всички наоколо.

– По наше време, ако искахме да останем насаме с мъж, трябваше да се отървем от наставницата си. Сега младите са извън контрол и като че ли никой не ги наглежда. – Тя почука с дългите си червени нокти по масата и разсеяно погледна картите си. – Ужасна ръка. Съжалявам, Бел, но се опасявам, че ще те разочаровам.

Бел Бартлет се взираше в картите си, които не бяха по-добри. Дръпна продължително от цигарата си и разклати печално русите си къдри.

– Днешните млади – почти проплака тя. – Не бих искала да съм млада сега. През четирийсетте и петдесетте беше по-добре, тогава всеки си знаеше мястото. Сега границите са размити и не ни остава друго, освен да се примирим. Аз смятам, че те просто са изгубили пътя и не бива да ги съдим твърде сурово.

– Бел, ти винаги се опитваш да видиш доброто у всеки. Все пак дори ти ще признаеш, че Трикси Валънтайн се посрами – настоя Евелин. – Работата е там, че тя не се държи като дама. Дамите не преследват момчета из цялата страна. Те позволяват да бъдат преследвани. Долнопробна история, наистина.

– Не само долнопробна, Евелин, но и безсрамна – съгласи се Сали Пиърсън, побутвайки самодоволно лъскавите вълни на дългата си кестенява коса. – Като се хвърлят на врата на мъжете, те опетняват репутацията си, а тя не може да бъде възстановена. – Тя размаха цигарата, която стърчеше между пръстите й със съвършен маникюр, и се усмихна самодоволно при мисълта каква образцова млада жена бе тя самата навремето. – Мъжът обича да преследва, а жената трябва да е наградата, за която той се бори. Днес момичетата са твърде лесни. По наше време се пазехме за първата брачна нощ. – Тя се изкикоти и изсумтя тихичко. – А дори да не е било така, се грижехме никой да не разбира.

– Горката Грейс, какво нещастие, че дъщеря й я посрами така – добави съчувствено Бел. – Ужасно е, че и ние се нахвърляме като лешояди.

– А вие какво очаквахте, момичета? – намеси се Блайт Уестръп, потупвайки черната си, вдигната на кок коса. – Тя е британка. Те спечелиха войната, но междувременно изгубиха морала си. Господи, историите за онова време са шокиращи. Момичетата си губели ума.

– И всичко останало – добави сухо Евелин, извила вежда.

– О, Евелин! – ахна Сали и пъхна цигарето между устните си, за да скрие усмивка. Не искаше приятелките й да разберат, че се наслаждава на този скандал.

– Но сигурни ли сме, че е избягала с него? – попита Бел. – Все пак може да е само клюка. Трикси е своенравна, но не е лошо момиче. Като че ли всички бързат да я съдят. Ако не беше толкова красива, никой нямаше дори да я забелязва.

Евелин се вгледа яростно в нея и в очите й внезапно блесна съперничеството.

– Скъпа моя, чух го от Луси тази сутрин – рече тя твърдо. – Повярвай ми, дъщеря ми знае какво говори. Видяла ги да слизат от частна яхта призори, изглеждали доста раздърпани и много потайни. Момчето също е англичанин и... – Тя замълча и така стисна устни, че те почти изчезнаха. – И участва в рокендрол група. – Изрече думите с отвращение, все едно смърдяха.

Бел се засмя.

– Евелин, на рокендрола му мина времето. Мисля, че той прилича повече на Боб Дилън, отколкото на Елвис Пресли.

– О, значи и ти знаеш? – нацупи се Евелин. – Защо не ни каза?

– Целият град говори за тях. Те са хубави млади британци, освен това са много възпитани. – Усмихна се на киселото изражение на Евелин. – Отседнали са тук за лятото, в къщата на Джо Хорнби.

– Старият Джо Хорнби? Нали знаете колко е ексцентричен – рече Сали. – Твърди, че бил голям приятел на Мик Джагър, но да сте виждали Мик Джагър на острова?

– Или някой друг известен? Той твърди, че познава всички. Стар фукльо, нищо повече – каза Блайт.

– Тези момчета явно правят албум и Джо им помага – продължи Бел. – Той има звукозаписно студио в мазето си.

– Джо не е записвал нищо от петдесетте! – каза Сали. – А и тогава беше много посредствен музикант. Сега е вече минало. Както и да е, кой финансира проекта? Джо няма пари за това, сигурна съм.

Бел сви рамене.

– Не зная. Но се говори, че през есента ще ги води на турне из страната. – Тя вдигна вежди. – Това ще струва цяло състояние, не мислите ли?

Евелин беше решена да върне разговора към скандала. Огледа предпазливо стаята и сниши глас:

– Според Луси Трикси Валънтайн и нейната приятелка Сузи Редфорд изчезнали с яхта с групата в петък вечерта и се върнали едва рано тази сутрин. Сузи заръчала на Луси да не казва на никого. Явно са го направили зад гърба на родителите си. Не знам какви са ги вършили, но едва ли е нужно голямо въображение, за да се досетим. Нали знаете как живеят такива хора? Отвратително!

– Може би Грейс си мисли, че Трикси е била у Сузи! – предположи Бел. – Сигурно има някакво обяснение.

– Струва ми се, че на Сузи Редфорд е позволено да ходи където си поиска – прекъсна я Сали. – Онова семейство не знае граници.

– Е, изненадана съм – рече тихо Бел. – Макар да знам, че на Грейс й е трудно с Трикси. Все пак не вярвам, че Трикси би изчезнала за три дни, без да каже на майка си. Освен това Фреди никога не би го позволил.

– Фреди е отсъствал по работа – каза тържествуващо Сали. – И докато котката я няма...

– Всичко е от възпитанието – рече Блайт. – Cherchez la mere1 – добави тя мрачно.

Бел загаси цигарата си и попита:

– Не беше ли cherchez la femme2 ?

– Все същото е, Бел – отвърна Блайт. – Не е нужно да търсиш по-далеч от майката. Грейс може да е образец на добродетелност и най-милият човек на тая земя, но е твърде снизходителна. Трикси има нужда от твърда ръка.

– Грейс си има извинение, защото с години се опитваше да забременее след много помятания – напомни им Бел. – Трикси е дълго чакано единствено дете. Нищо чудно, че е малко разглезена.

– Предполагам, че Грейс си заравя главата в градината и се опитва да не мисли за това – каза Сали. – Как иначе? С дъщеря като Трикси.

– О, тя е прекрасен градинар – добави натъртено Бел. – Градините на Теканасет бяха твърде обикновени, преди тя да дойде от Англия и да ги преобрази със своя чудесен вкус и с опита си.

Евелин се смръщи подразнена.

– Никой не оспорва таланта й, Бел. В момента обсъждаме качествата й като майка. Е, хайде, кой раздава?

– Аз – каза Блайт. – И обявявам едно без коз.

В този момент четирите жени бяха смаяни от появата на самата Грейс, следвана от много пълна жена, позната на всички като Голямата. Евелин затвори рязко устата си. Голямата беше най-уважаваната и най-страховитата жена на острова. Тя не само че притежаваше най-голямата и най-старата къща, която бе принадлежала на първия заселник още през 1668 г., но и беше единствената дъщеря на богатия петролен магнат Рандал Уилсън Джуниър, който се спомина на деветдесет и пет години и й остави цялото си състояние. Говореше се, че не се е омъжила, защото не е успяла да намери мъж, който да й е равен както по богатство, така и по дух. Сега караше седемдесетте и за брак не можеше и да се говори, но Голямата като че ли не съжаляваше. Тя се държеше с най-добрите си приятели като със свое семейство и с огромно удоволствие, също като баща си, споделяше богатството си чрез високоуважавания благотворителен тръст „Рандал Уилсън“ или като просто пишеше чекове когато й хрумнеше.

Грейс Валънтайн изглеждаше не на място в клуба, като шайрски товарен кон сред чистокръвни жребци. Дългата й, вече прошарена кестенява коса беше прихваната криво-ляво на тила с молив, а бежовите памучни панталони и широката риза бяха в рязък контраст с колосаното съвършенство на четирите бриджорки. Единственото общо между тях като че ли бяха сияещите диаманти във формата на изненадващо изящна брошка пчела, закачена на гърдите й. Ноктите й бяха изгризани, а кожата на ръцете – загрубяла от годините градинарстване. Не носеше грим и фината й светла кожа беше доста пострадала от слънцето и ветровете на Теканасет. И все пак пъстрите очи бяха изпълнени с мекота и състрадание, а лицето й пазеше следи от отминала красота. Когато Грейс Валънтайн се усмихваше, малцина устояваха на миловидността й.

– Здравей, Грейс – каза Бел, когато двете жени минаха покрай тяхната маса. – Здравей, Голяма.

Грейс се усмихна.

– Добра игра?

– На мен не ми изглежда добра – отговори Бел. – Но не ме бива особено в бриджа.

– О, стига, Бел Бартлет, справяш се – откликна Евелин, усмихна се небрежно на Грейс и я огледа зорко за следи от срам. – Тя скромничи.

– Къде искаш да седнеш, Грейс? – попита Голямата и подмина четирите жени само с кимване. Те се свиха гузно в креслата си. Голямата като че ли имаше почти свръхестествен усет към сплетните, присви знаещо очи и затропа по лъскавите дъски с бастуна си, без да я е грижа за шума.

– Нека седнем отвън, ако няма да ти е твърде ветровито – отговори Грейс.

Голямата се изсмя.

– Изобщо. Ако дойде ураган, аз ще избягам последна.

Излязоха през двойните врати на широката веранда с изглед към океана. Малките лодки пореха вълните като лебеди, две черни кучета играеха около дюните, а стопанинът им крачеше бавно по плажа. Вечерното слънце висеше ниско и придаваше на пясъка розов оттенък. Един стридояд кълвеше останки от риба с ярко– оранжевия си клюн. Грейс избра маса в края на верандата, точно до перилата, и издърпа едно плетено кресло за Голямата. Възрастната жена й подаде бастуна си и възглавниците шумно изстенаха под нея. Няколко кичура сива коса изпаднаха от кока й и запърхаха по тила й като перца.

– Готово, кокошката се настани в полога – каза Голямата с доволна въздишка. Щракна с пръсти и преди още Грейс да е седнала, поръча по коктейл. – Имаш нужда от подкрепление, Грейс – каза й твърдо. – Не обръщай внимание на онези хиени. Те всички ти завиждат, и нормално: във всички тях, взети заедно, няма и капка талант.

– Нищо им няма – отвърна Грейс. – Повярвай ми, сблъсквала съм се и с далеч по-страшни неща.

– Сигурна съм. В сравнение с британките онези четирите изглеждат направо кротки.

Грейс се засмя.

– Не ме интересува какво говорят хората зад гърба ми, стига да се държат приятелски с мен. Проблемът при британките е, че те са доста по-откровени, а аз мразя конфронтациите.

– Ако става дума, предпочитам британския начин. Ако някой има да ми казва нещо, нека ми го каже в лицето, а не зад гърба. Ако не им стиска да отстояват мнението си, по-добре да мълчат. Евелин Дърлакър е ужасна стара чанта и нямам нищо против да й го кажа. Би трябвало да се срамува от проблемите, които предизвиква на този остров с клюките си. Като че ли нарочно обикаля и търси за какво да клюкари. Самодоволството й е нетърпимо. Поставила се е на толкова висок пиедестал, че падането ще е унищожително.

Сервитьорът поднесе коктейлите на масата с порцеланова купичка ядки. Голямата веднага зарови дебелите си, обсипани с пръстени пръсти в купичката и грабна шепа шамфъстък. Имаше нежно лице, с широко чело, пълни, усмихващи се устни и пухкави брадички, които й придаваха вид на добродушна баба, но очите й бяха с цвета на стомана и можеха да се втвърдят за миг и да превърнат нещастника, станал обект на недоволството й, в стълб от сол. Към Грейс обаче те гледаха с изненадваща нежност.

– Е, какво става всъщност с Трикси? Предполагам, че Евелин е преувеличила историята за собствени цели – за да изглежда добре нейната Луси. – Голямата вдиша през носа си и стоманата за миг просветна в очите й. – Ако знаеше и половината от онова, което върши нейната Луси, щеше да си държи устата затворена.

Грейс въздъхна.

– Опасявам се, че Евелин вероятно е права. Трикси се е влюбила в младеж, който свири в група. Нямам нищо против, сигурна съм, че е добро момче, но...

– Не го ли познаваш?

– Не.

– Продължавай.

– Тя ми каза, че ще прекара уикенда в Кейп Код с приятелката си Сузи...

Голямата вдигна цинично вежди.

– Сузи Редфорд! Това момиче е голяма беля, има ли проблем, тя е в епицентъра му.

– Честно да ти кажа, не мисля, че е по-лоша от останалите – усмихна се снизходително Грейс. – Но те се забавляват, а Трикси е влюбена за първи път.

Голямата се вгледа в нежното лице на Грейс, в меките пъстри очи и меката, развята от вятъра коса, и поклати глава заради прекалената мекота на тази жена.

– Какво да те правя, Грейс? Ти си твърде добра. Е, кажи, къде всъщност са отишли?

– С групата.

– Къде с групата?

– На частен концерт, който са изнесли в Кейп Код за приятел на Джо Хорнби, човек от бранша.

Голямата отпи замислено от коктейла си.

– Но са я видели.

– Да, Луси ги видяла как се връщат с яхта тази сутрин и казала на майка си. Сигурно вече целият остров говори за това. Трикси дойде да се преоблече, преди да тръгне за работа. Нали знаеш, че това лято работи в „Капитан Джак“. Както и да е, нямах време да поговоря с нея. Тя може и да е непокорна, но е добро момиче, Голяма. Поне си призна.

– Само защото Луси я е видяла. Сигурна съм, че нямаше да ти каже, ако смяташе, че ще й се размине. Опасявам се, че се е посрамила, скъпа, и трябва да й забраниш да излиза през уикендите. По мое време най-малкото щях да изям пердах.

– Но сега е друго, Голяма, не е и като по мое време. Времената се променят. Младите сега са по-свободни, отколкото ние някога сме били, и вероятно за добро. Може да не одобряваме музиката, която слушат, и дрехите, които носят, но те са млади и изпълнени със страст. Правят демонстрации срещу неравенството и войната – господи, погледни само бедния Фреди с едното око и ужасния белег на лицето, и ще разбереш, че във войната няма победители. Те са смели, откровени и аз им се възхищавам за това. – Тя притисна загрубелите си пръсти към брошката пчеличка на ризата си. – Може да са наивни идеалисти, но осъзнават, че единствено любовта има значение. – Извърна пъстрите си очи към морето и се усмихна замислено. – Иска ми се сега да бях млада и целият живот да е пред мен.

Голямата сръбна от коктейла.

– За бога, Грейс, понякога ме смайваш. Когато всички останали дърпат юздите, ти ги отпускаш. Това да не е някаква британска черта? Или просто обичаш да си на обратно? Я кажи, Фреди знае ли за малкото приключение на Трикси?

Споменаването на съпруга й хвърли сянка върху лицето на Грейс.

– Още не съм му казала – отвърна тя тихо.

– Но ще му кажеш?

– Не искам. Ще се вбеси. Но трябва да му кажа. Иначе ще чуе от другиго. Бил Дърлакър сигурно ще изплюе камъчето на игрището за голф! – Тя се засмя нервно.

Огромният бюст на Голямата надвисна над масата като мисълта за клюкарстващия на голф игрището Бил Дърлакър.

– Бил не е по-читав от жена си – отвърна тя. – Но трябва да кажеш на Фреди. Не би искал да е последният на острова, който научава.

– Ще се ужаси, Голяма. Ще й изнесе цяла лекция и вероятно ще я постави под домашен арест до края на лятото. А тя ще започне да се измъква скришом, за да се вижда с момчето. – Изсмя се. – Познавам Трикси. Прилича повече на мен, отколкото предполага.

Голямата изглеждаше изненадана.

– Не мога да си те представя да нарушаваш правилата, Грейс.

– О, невинаги съм била така послушна. – Усмихна се с копнеж при спомена за момичето, което беше навремето. – Всъщност бях доста непокорна, но това беше много отдавна. – Отново погледна към морето.

– И какво те вкара в правия път? – попита Голямата.

– Съвестта – отвърна смръщена Грейс.

– Значи си постъпила правилно.

– Да, предполагам. – В тежката въздишка на Грейс се усещаше не само съжаление, но и поражение.

– Искаш ли съвета на стара дама, която много е видяла? – попита Голямата.

Мислите на Грейс се завърнаха към настоящето.

– Да, искам.

Голямата се размърда в стола като кокошка, която се намества в полога, по собственото й сравнение.

– Върви си сега у дома и добре се скарай на Трикси. Кажи й да не те лъже повече така. Важно е да знаеш къде е и с кого, заради собствената й сигурност и заради твоето спокойствие. Освен това й кажи, че до края на лятото няма да напуска острова и това не подлежи на обсъждане. Трябва да си много категорична, Грейс. Ще можеш ли?

– Да, ще мога – отвърна унило Грейс.

– Става дума за уважение – заяви твърдо Голямата. – Наистина, скъпа, трябва да стегнеш юздите, ако искаш да си върнеш контрола над детето, преди да е станало твърде късно. – Тя замълча, за да отпие от коктейла, после продължи: – Когато баща й си дойде, кажи му какво се е случило, но и че вече си й се скарала и всичко е уредено. Точка. Мислиш ли, че това ще бъде достатъчно?

– Не зная. Много ще се ядоса. Знаеш колко обича всичко да е наред. – Тя сви рамене. – Мога малко да смекча нещата...

– Не бива да го лъжеш, Грейс. Много е важно. Двамата трябва да се подкрепяте. Ти си много добра жена и знам, че искаш да подкрепиш Трикси, но първо си избрала съпруга си и твой дълг като съпруга е да си до него, каквото и да става.

Грейс изглеждаше изтощена.

– Дълг – прошепна тя и Голямата усети горчивина в гласа й. — Мразя тази дума.

– Дългът ни прави цивилизовани, Грейс. Важно е да постъпваме правилно и винаги да обмисляме постъпките си, ако не искаме обществото да се разпадне. Младите нямат чувство за дълг и, доколкото виждам, нямат и уважение. Опасявам се, че бъдещето ще е лишено от морал и ще има доста разкривено усещане за това кое е важното. Но не дойдох да ти изнасям проповеди. Дойдох да те подкрепя.

– Благодаря ти, Голяма. Подкрепата ти означава много за мен.

– Приятелки сме от почти трийсет години, Грейс. Това е много време. Откакто дойде в Теканасет и превърна задния ми двор в красив рай. Вероятно се сближихме, защото ти не познаваш майка си, а аз нямам деца. – Усмихна се и взе още една шепа ядки. – А и всички ми се подмазват, с изключение на теб – рече през смях. – Ти си нежно, искрено създание. Не мисля, че би се съгласявала с мен само защото съм богата като Крез, стара като Ноевия ковчег и голяма като кит.

– О, стига! – засмя се смаяна Грейс. – Може да си богата като Крез, но не си стара като Ноевия ковчег и определено не си кит!

– Хубаво лъжеш. Скъпа моя, стане ли дума за възраст и размери, имаш позволението ми да лъжеш като разпрана.

Когато Грейс се върна у дома на Сънсет Слип, слънцето беше позлатило морето. Тя излезе на верандата с двата ретривъра и се вгледа отвъд дивите треви към плажа и блещукащата вода. Жадно попиваше покоя на гледката. Шумът, който я успокояваше повече от всичко обаче, бе тихият шепот на пчелите. Той изпълваше сърцето й с меланхолия, но не неприятна. По някакъв странен начин припомнянето на миналото й носеше удоволствие, сякаш чрез болката оставаше свързана с жената, която бе някога и която бе изоставила, когато замина за Америка преди толкова години.

Тръгна към трите кошера до къщата, заслонени от вятъра и слънцето, от бучиниш, засаден специално за целта, и вдигна единия капак за редовната проверка. Не се притесняваше от ужилване. Не се и страхуваше, но се разстройваше от мисълта, че с ужилването пчелата всъщност жертва живота си, за да защити кошера.

Артър Хамблин беше научил дъщеря си на всичко, което знаеше за пчелите, от ежедневните грижи до тинктурите с прополис, за да лекува възпалено гърло и други оплаквания. Пчеларството беше любов, която споделяха, и грижата за кошерите и ваденето на мед ги сближи, както и фактът, че си нямаха никого друг на света. Грейс си спомняше с обич за баща си винаги щом видеше пчела. Доброто му лице изникваше в ума й с нежното жужене на създанията, които той толкова обичаше, и понякога тя дори чуваше гласа му, сякаш шептеше в ухото й: „Не забравяй да провериш дали пчелите отлагат мед на долната пита.“ Или: „Виждаш ли как пчелите пазят входа? Сигурно усещат заплаха. Оси или пчели крадци. Чудя се какво ли е.“ Артър Хамблин можеше да говори за пчели с часове и без да си поема дъх. Често говореше и на тях, рецитираше им любимото си стихотворение, което Грейс бе чувала толкова често, че го знаеше наизуст: За смърт или венчило, за важни новини, във мъка или радост, с пчелите говори.

Сега тя се взираше във вътрешността на кошера, пчелите се готвеха за нощта. Температурата падаше и те бяха сънливи. Грейс се усмихна с обич и позволи на спомените си да прииждат и текат като огромно море от образи и чувства. Времето с пчелите бе време да бъде отново себе си, време да си спомни.

Когато затвори капака, усети наблизо познато присъствие. Знаеше, че не бива да се обръща, защото винаги когато се озърташе назад, не откриваше нищо – само вятърът и своето изумление. Беше се научила да го усеща, без да го анализира; все пак къщата й беше стара, а Теканасет бе прочут с призраците си остров. Дори Голямата разказваше истории за тях. Присъствието не я плашеше; всъщност някак странно я успокояваше, сякаш имаше таен приятел, за когото никой не знаеше. Когато беше по-млада, споделяше с майка си и се надяваше, че тя я чува от Небесата. Днес, когато се чувстваше потисната или самотна, идваше да поговори с пчелите и да усети утехата на този призрак, който излъчваше енергия на обич и вероятно бе самотен също като нея.

Напоследък започна да потъва все по-често в миналия си живот. Сякаш с годините съжаленията й се засилваха и тя се привързваше все по-отчаяно към спомените. През последните двайсет и няколко години се бе отдала на майчинството, но Трикси растеше и скоро щеше да си тръгне, а Грейс щеше да остане сама с Фреди и с крехките останки от брака им.

– Здравей, стари приятелю – каза тя и се усмихна на абсурда, че говори с някого, когото не може да види.

Глава 2

Трикси Валънтайн стоеше само по ефирен прозрачен саронг пред стария навес за лодки на Джо Хорнби. Вътре любовникът й се излягаше в рибарската лодка, подпрял китарата си на коляно, и подрънкваше мелодията, която бе композирал тази сутрин. Той извърна очи към входа. Отначало една тънка бяла ръка се появи иззад стената и дълги пръсти се плъзнаха по дървото. След това я последва красиво изваян крак. Той се сви в коляното, наклони се по диагонал и насочи нежнорозовите си пръсти към земята. Трикси постоя така за драматичен ефект, преди да смени позицията, да се появи бавно и да се облегне на касата на вратата с един свит крак, протегнати назад ръце и опрени на стената длани. Гледаше го хипнотизиращо изпод гъстия изсветлял от слънцето бретон, подрязан в права линия точно над очите й. После раздели устни, разкривайки леко кривите си кучешки зъбки в изпълнена с обещания усмивка. Джаспър гледаше как тя дърпа възела на тила си и остави саронга да се зарее към земята, където образува купчинка в краката й. Тя застана гола, силуетът й се очертаваше на фона на океана, а извивката на талията й улавяше последната златиста светлина, отскачаща от водата.

Джаспър Дънклиф се взираше с възхита в нея. Всичко в Трикси му харесваше. Тя беше непредсказуема, спонтанна, дива и с вкус към забавленията. Освен това беше толкова красива, с големи тъмносини очи и извивки на правилните места. Тя се приближи, без да откъсва поглед от него, а той остави встрани китарата си и усети как джинсите му отесняват от желанието.

Трикси стъпи в лодката и тя се разлюля леко, но не достатъчно, за да я извади от равновесие. И двамата знаеха, че има опасност да ги открият, но за хора, които постоянно нарушаваха правилата, мисълта за риска само увеличаваше възбудата им. Тя го обкрачи и се хвана за бордовете на лодката, за да се задържи. После сведе лице и притисна устни в неговите, дългата й коса се спусна около тях като завеса с дъх на море.

– Сега си мой – прошепна Трикси и усети как той се усмихва. Вярно беше; той не можеше да помръдне, прикован към лодката. Плъзна ръце на врата й и погали с палци брадичката й.

– Можеш да ме имаш телом и духом, Трикси – прошепна той. – Винаги когато пожелаеш.

– Харесва ми как говориш, Джаспър.

– Защо? Нали каза, че родителите ти са англичани. – Той плъзна ръце към гърдите й и леко погали зърната.

Тя стаи дъх и изви гръб като котка.

– Но те не говорят като теб. На мен ми харесва как говориш ти.

Той придърпа главата й надолу и я целуна страстно. Нетърпелива да го усети в себе си, тя започна да разкопчава колана му, за да го освободи. Той изстена, когато бе погълнат от топлото й тяло. Тя започна да се движи необуздано над него, отмяташе глава, а косата й се люлееше, докато желанието нарастваше и тя потъваше в него. Той я държеше за хълбоците, но не успяваше да я контролира. Накрая сграбчи кичур от косата й и придърпа лицето й надолу.

– Не толкова бързо. Щом ще си отгоре, трябва да правиш каквото ти казвам.

– Харесвам вашата самоувереност, господин Дънклиф.

Той се засмя.

– Добре звучи.

– Кое? Господин Дънклиф? На мен ми се струва съвсем обикновено.

– Точно затова ми харесва. – Той притисна устни в нейните, преди да го е разсеяла още повече, и я целуна дълбоко.

Малко по-късно седяха в лодката и споделяха цигара марихуана. Вече се здрачаваше. Слънцето бе потънало зад хоризонта, а морето беше спокойно. Трикси се чувстваше приятно замаяна и отпусната.

– Обичам това време от деня, а ти?

– Да, красиво е – отвърна Джаспър. Тя му подаде цигарата и той дръпна дълбоко. – Не трябва ли да се прибираш?

– Още не. Вече и без това съм загазила, още малко няма да навреди.

– Какво ще й кажеш?

– На мама ли? – Сви рамене. – Тя е романтичка. Ще й кажа всичко за теб и това ще я разсее от факта, че я излъгах за уикенда със Сузи.

– Ти си на деветнайсет, Трикси. Имаш работа. Печелиш собствени пари. Ти си независима. Според мен можеш да правиш каквото поискаш.

– Така е, но тя е много консервативна. Израснала е в малко английско градче, влюбила се е в татко, когато са били съвсем млади, и са се оженили точно в началото на войната. Тя никога не е била с друг. Очаква същото и от мен, а виж ме какво правя – секс с рок звезда преди брака. Рок звездите не са онова, което повечето майки искат за дъщерите си.

– Рок звезда – изсмя се той скептично. – Ласкаеш ме.

В очите й гореше увереност.

– Ти ще станеш голяма звезда, Джаспър. Сигурна съм. Хубав си, талантлив и всички харесват музиката ти. Имам нюх за успеха и определено го надушвам в теб. – Тя дръпна пак от цигарата и му се усмихна през дима. – И аз ще съм там, ще ръкопляскам зад кулисите, защото ще те познавам отпреди да станеш милионер с хиляди почитателки, които крещят името ти и пеят песните ти, и преди да продаваш плочи по целия свят.

– Обичам ентусиазма ти, Трикси. Стараем се.

– Какво мислят за вас в Англия?

– Нищо особено.

– Затова ли дойдохте тук?

– Разбира се. Всички искат да успеят в Америка.

Тя се засмя.

– Не всички искат да успеят в Теканасет!

– Свързан съм с това място. Баба ми и дядо ми са имали къща тук. Преди много време. Стори ми се подходящо място за начало.

– А защо да не успееш първо в Англия, като „Бийтълс“? Не искаш ли да си голяма звезда в твоята страна?

Той въздъхна, изглеждаше огорчен.

– Защото майка ми ще ме убие заради този срам.

Трикси сбърчи нос.

– Шегуваш се, нали? – Той поклати глава. – Майка ти не одобрява?

– Разбира се, че не одобрява.

– А баща ти?

– Мъртъв е.

– О, съжалявам.

– Недей. Не бяхме особено близки. Той беше военен, като неговия баща. Не разбираше музиката, или поне моята музика.

– Колко тесногръдо! Трябвало е да се гордее с таланта ти.

– Той не виждаше талант в мен, Трикси. Но няма проблем. Аз съм втори син. Цялата отговорност пада на плещите на брат ми и за щастие той е достатъчно едър и обикновен, за да я понесе.

Трикси се засмя.

– Значи ти си свободен да бъдеш какъвто поискаш.

– Точно така – усмихна се той. – С когото поискам.

– С мен. – Тя го погледна кокетно изпод бретона си.

– С теб, скъпа – отвърна той.

– Знаеш ли? Един ден аз също ще успея – каза тя. – Но в друга област.

– И каква ще бъдеш?

Тя сви колене към гърдите си и ги прегърна.

– Редактор в известно списание.

– Като Даяна Вриланд3 ?

– Тогава хората ще питат: „Коя е тази Даяна Вриланд?“, защото аз ще съм много по-известна от нея.

– Мисля, че скандално известна ще е по-точният израз – подразни я той.

– Е, ще работя в областта на модата. Обичам дрехите и смятам, че имам вкус. Няма да остана в Теканасет да сервирам по масите до края на живота си. Светът е голям и аз възнамерявам да го видя.

– Сигурен съм, че ще го видиш. Мисля, че можеш да постигнеш каквото решиш, Трикси Валънтайн.

– И аз така мисля. Ще обикалям всички модни ревюта. Ще опозная света. Ще движа с най-големите, като Анди Уорхол и Сесил Бийтън, и ще купонясвам в „Студио 54“ в Ню Йорк с Бианка Джагър и Ози Кларк. – Тя се засмя и огънчето на марихуаната затанцува в очите й. – Ще бъда кариеристка.

– Повечето момичета искат да се омъжат и да родят деца. Моите сестри също.

– Но аз не съм като повечето момичета. Мислех, че вече си го разбрал. Искам да бъда свободна, като теб, и да бъда каквато пожелая.

– Тогава го направи. Нищо не може да те спре.

– Само баща ми. – Тя въздъхна тежко. – Той иска да ида в колеж и да завърша образованието си, но се съмнявам, че може да си го позволи. Все казва, че няма нищо по-непривлекателно от глупава жена. – Засмя се и добави: – Аз съм много по-умна, отколкото предполага, но определено няма да ида в колеж. Искам да се махна оттук и да започна да живея. Това място е задушаващо и преди ти да дойдеш, беше смъртоносно скучно!

– А той ще те подкрепи ли?

– Ами той е дошъл от Англия само с ума си и е постигнал успех в бизнеса. Ако беше останал в Англия, съсипана от войната и без никаква работа, щеше още да е земеделски работник. Мисля, че ми се възхищава, задето искам да постигна нещо в живота си – нали това е Американската мечта, за която всички говорят?

– А майка ти?

– Мама ще ме подкрепи, каквото и да реша. Тя иска само да съм щастлива. Не е получила добро образование, но баща й е бил интелигентен човек и е изчел всичко. Образовал я е добре и, да ти кажа, няма книга, която да не е прочела. Както и да е, тя работи. Занимава се с озеленяване и е много добра. Не е като домакините, които не вършат нищо, освен да готвят и да клюкарстват по цял ден.

– Майка ти ми се струва невероятна.

– Такава е. Тя е нежна и мила, но знам, че ако се скараме с татко, тя ще подкрепи мен. Опре ли до детето й, става яростна. Повечето майки щяха да са съсипани от някои мои постъпки, но аз усещам, че мама тайно ми се възхищава, сякаш й се иска да е живяла като мен. Усещам нещо диво в нея. Не знам... – Гласът й затихна и тя извърна очи към нощта, където ярките звезди разкриха за един омагьосващ миг свят отвъд нашия. – Просто така ми се струва. Може и да бъркам.

Джаспър спря да свири и я притегли в прегръдките си.

– Студено ти е.

– Малко.

Целуна я по главата.

– Нека те изпратя до вас.

– Наистина ли?

– Разбира се. Може и да съм бъдеща рок звезда, но съм и джентълмен, и държа на маниерите.

– Майка ти не би одобрила това – рече тя, докато ставаше.

– Тя и без това нищо не одобрява.

– Мен няма ли да одобри? – Трикси беше изненадана от въпроса, който изскочи изневиделица от устата й. Наистина нямаше никакво значение какво мисли госпожа Дънклиф за нея, а и нямаше голяма вероятност да се запознаят. Но, странно защо, отговорът му й се стори много важен.

– Да – отвърна той, хвана я за ръка и й помогна да слезе от лодката. – Тя няма да те одобри.

– Защо? – Въпреки всичко се почувства засегната.

– Има ли значение?

– Не знам. Сигурно няма. Просто съм любопитна.

– Любопитството убило котката, а ти си много красива котка – каза той, вдигна брадичката й и я целуна.

– Е, тогава да не убиваме котката. – Но тя отчаяно искаше да разбере защо няма да е подходяща. Дали защото беше сервитьорка в крайбрежния ресторант „Капитан Джак“, или защото не беше представителна? Е, ако се налагаше, можеше да се облече подобаващо, с костюм и перли като Грейс Кели, и със сигурност нямаше да е сервитьорка до края на живота си.

Джаспър я изпрати до дома й на Сънсет Слип. Ароматът на розите, които пълзяха по фасадата на къщата, беше опияняващ– и за миг му напомни за градината у дома, в Англия. Той откъсна една роза и я закичи зад ухото на Трикси.

– Не ядосвай майка си – каза й и я целуна нежно.

Трикси се усмихна и се засмя дрезгаво.

– Ти дори не я познаваш.

– Но вече я харесвам.

– Тя би те одобрила – прошепна Трикси. – Мисля, че ще те хареса, въпреки че си рок звезда.

– Ще се видим утре, Деликси Трикси.

Тя се засмя на глупавото име.

– Знаеш къде да ме намериш – отвърна и отвори вратата. Той я изчака да влезе в къщата, преди да се отдалечи по пустата улица.

Джаспър се усмихваше на себе си, докато вървеше по дъсчената пътека през избуялите треви към плажа. Брегът беше озарен от ярка луна. Като че ли звездите се бяха посипали от небето във водата, където блещукаха още по-ярко. При мисълта за Трикси сърцето му преливаше. За първи път беше влюбен така. Да, имаше и други момичета. Много момичета. Но никога не бе изпитвал към тях това, което чувстваше към Трикси. Обичаше кривите й кучешки зъбчета, които й придаваха дяволит и весел вид. Обичаше непокорния й дух и жизнеността й, както и твърдата й вяра в него. Знаеше, че тя ще обиколи Америка с него, ако я помоли. Колкото повече мислеше за това, толкова по-привлекателна му се струваше тази възможност. Едно знаеше със сигурност, през есента нямаше да я остави на този бряг.

Господин Дънклиф. Харесваше му възхитата в гласа й, когато произнасяше това име. Харесваше и себе си, когато беше с нея. Тя го караше да се чувства добре. Нейната преданост беше като слънчеви лъчи, които прогаряха сенките на несигурността. Той започна да си тананика нещо. Докато вървеше, шумът на вълните му осигури усещане за ритъм и малко по малко мелодията преля в думи. Вдъхновен от топлината, събудена от мислите за Трикси, той седна с кръстосани крака на пясъка с китарата и превърна стиховете в акорди, които свиреше отново и отново, докато създаде и запомни песента. Прегръщах те още секунда и после гледах как си отиваш. Внезапно ми се прииска да се затичам след теб, да те прегърна отново и никога да не те пусна.

Трикси беше сигурна, че дочува от прозореца на стаята си далечен звук на китара, но можеше и да е само шепотът на морето. Постоя там за миг, като позволи на хладния вятър да погали лицето й. Взираше се в нощното небе. Вече беше тъмно, ако не се броеше лунната светлина и мистериозното блещукане на звездите. Долу градината бе притихнала. Птиците спяха. Пчелите се бяха върнали в своите лепкави килийки. Зайците се гушеха в дълбоките си дупки. В зловещата сребърна светлина храстите и цветята изглеждаха неземни. Сърцето й преливаше от тази красота и мисълта, че Джаспър е някъде там, само увеличаваше този разкош. Появата му в Теканасет промени начина, по който виждаше всичко. Светът изглеждаше много по-красив, защото той съществуваше.

След миг майка й почука тихо на вратата.

– Трикси, може ли да вляза?

– Здравей, мамо – отвърна Трикси, отстъпи от прозореца и плъзна ръце в ръкавите на дълга плетена жилетка.

– Трябва да поговорим – започна Грейс, като си спомни съвета на Голямата да бъде твърда.

Трикси побърза да се извини.

– Знам, че те разочаровах, и много съжалявам. – Скръсти отбранително ръце.

Грейс забеляза цветето в косата й и сериозното й изражение се разля в усмивка.

– Добре ли си прекара?

– Просто се помотах с групата. Всичко беше съвсем невинно, уверявам те. Със Сузи си имахме наша стая и бяхме гости на приятеля на Джо Хорнби, господин Липман, който е много важен човек в музикалната индустрия. Той твърди, че те имат голямо бъдеще.

Грейс седна на леглото и отпусна ръце в скута си.

– Много харесваш Джаспър, нали?

Трикси се усмихна, когато ентусиазмът й измести враждебността.

– И ти ще го харесаш. Той е истински джентълмен. Изпрати ме до дома. Не е каквото си мислиш.

– И какво си мисля?

– Ами, той ще става рок звезда. – Каза го, сякаш бе престъпление да си рок звезда.

– Няма нищо лошо в това да си музикант, Трикси.

– Дори собствената му майка не одобрява.

– Но не и аз. Ти можеш да обичаш когото решиш, скъпа. Определено не ме интересува какво мислят другите по въпроса.

– Тогава за какво искаш да говорим?

Грейс се поколеба, вече не така убедена.

– Искам да не напускаш острова до края на лятото – каза равно.

Трикси изглеждаше ужасена.

– Не говориш сериозно!

– Напротив, скъпа. Нали не очакваш да опростя постъпката ти.

– Аз съм на деветнайсет. Имам работа, за бога. Сама изкарвам пари. Аз съм възрастна. Би трябвало да мога да правя каквото поискам. Ти си се омъжила на моите години!

– Това няма значение. Ти си ми дъщеря и докато си под моя покрив и не си омъжена, имам право да знам къде си. С баща ти сме отговорни за теб. Постъпката ти е непростима, Трикси. Ами ако ти се беше случило нещо?

– С Джаспър бях в безопасност. Той е на двайсет и четири. Гостувахме на господин Липман, не съм му пристанала.

– Трябваше да ме попиташ за разрешение. Трябваше да ми кажеш честно къде отиваш.

– Ти сигурно нямаше да ме пуснеш.

– Да, вероятно – съгласи се Грейс.

– Е, точно затова не те попитах. – Трикси седна на табуретката пред тоалетката си, сви единия си крак и го прегърна. – Каза ли на татко?

– Още не. Исках да поговоря първо с теб. Предпочитам да му кажа, че всичко е уредено и няма нужда от повече обсъждане.

Трикси изглеждаше облекчена.

– Добре, обещавам да не напускам острова. Мисля, че и без това момчетата ще останат тук до септември. Правят албум при Джо.

Грейс също беше облекчена.

– Е, значи се разбрахме. Добре. Сега ми разкажи за него.

Трикси пусна крака си и започна да си реши косата. Тя беше гъста и лъскава като на майка й навремето.

– Той е много красив. – Лицето й омекна в усмивка.

– Сигурна съм.

– Има най-красивите очи. Сиво-зелени, като градински чай, и е забавен. Постоянно се смеем. Освен това е нежен и много мил.

– Англичанин е, нали?

– Да, говори като принц. – Тя си спомни за розата и я издърпа от косата си. – Разбира се, не е принц, но един ден ще бъде известен. Трябва да го чуеш как пее. Има най-секси гласът на планетата.

– Бих искала да го чуя – каза Грейс.

Трикси въздъхна щастливо.

– Е, може и да го чуеш. Може да ти изпее някоя от песните си. Мисля, че ще си впечатлена. Обича ме, не ме обича... – започна тя да къса листенцата на розата.

Грейс се засмя.

– От това, което чувам, мисля, че те обича.

Трикси й се усмихна доволно.

– И аз така мисля.

Глава 3

Някога Фреди Валънтайн беше хубав мъж, преди половината му лице да бъде обезобразено от войната. Куршум отнесе едното му око, раздроби скулата му и разкъса плътта му. Раната заздравя, като всяка рана, но грозният белег остана да му напомня за деня, който промени всичко. Денят, в който светът се преобърна и го лиши от всичко скъпо. Превръзката, която носеше на окото си оттогава, беше символично напомняне за начина, по който се беше съвзел и бе продължил живота си. Под нея обаче болката никога не утихна.

На следващата сутрин той пристигна в Теканасет с лодка, изпълнен със задоволство след уикенд във фермата на своя шеф в Бристъл Каунти. През последните десет години управляваше фермата за боровинки в Теканасет, която обработваше повече от двеста акра тресавища, и постигна такъв успех, че господин Станли нямаше търпение да го наеме и в друга ферма на континента, където отглеждаха боровинки, малини и ягоди, както и добитък. Тези три дни Фреди се занимава с онова, което обичаше най-много, и господин Станли повиши заплатата му от благодарност. Фреди си тръгна оттам с повишено самочувствие и убеден, че разочарованията, с които се сблъскваше у дома, са добре компенсирани от удоволствието, което извличаше от работата си. За лош късмет, се натъкна на Бил Дърлакър при вестникаря, където спря да си купи цигари на път за дома, и тази среща угаси така сигурно останките от ентусиазма му като тор, хвърлена върху огън.

– Чух, че твоята Трикси добре е полудувала – каза Бил, като пъхна вестника под мишница и потупа Фреди с другата си ръка.

– За какво говориш? – попита Фреди невъзмутимо. Теканасетското общество смяташе резервираността му за типично английска, но Бил обикновено успяваше да го освободи от задръжките на игрището за голф или на чаша бира в клуба.

– Не искам аз да нося лошата новина – продължи Бил, доволен, че е именно той я носи.

– Най-добри ми я кажи, защото така или иначе ще я чуя скоро от Грейс.

– Избягала с едно момче от английската група, които са отседнали при Джо Хорнби. Той май си мисли, че може да ги превърне в „Ролинг Стоунс“. – Бил се изсмя невярващо. – Грейс сигурно не е на себе си. Евелин казва, че Трикси не се върнала цели три дни.

Фреди пребледня. Потърка наболата си брада, докато се чудеше как да се оправи с Бил Дърлакър. От неговата реакция зависеше колко дълго ще трае този скандал. Набързо взе решение.

– О, това ли.? – рече небрежно. – Знам за това. – Изсмя се убедително. – Жалко, че тя не прилича на майка си. – Това хвана Бил неподготвен. За да не изглежда глупаво, и той се засмя.

– Те са добри момчета – продължи Фреди. – Ако търсех надежден придружител за дъщеря си, щях да избера точно него. Как му беше името...? – Престори се, че се замисля.

– Май че Джаспър – отговори Бил, видимо разочарован.

– Точно така, Джаспър. Добро момче е този Джаспър. – Потупа Бил по същия твърде свойски начин, по който Бил беше потупал него. – Радвам се, че те видях, Бил. Поздрави на Евелин.

Когато се прибра, чу Грейс да си тананика в барачката в края на градината.

– Грейс! – извика той с такъв тон, че тя забърза по градинската пътека с разбумтяно в гърдите сърце. Мислеше за Трикси и тревогата стягаше като скоба гърлото й. Съпругът й стоеше на верандата с ръце на кръста. Под шапката лицето му беше потъмняло от гняв.

– Защо трябваше да науча за Трикси и онзи Джаспър от Бил Дърлакър? – попита той. – Направи ме на глупак.

Тя отметна с опакото на дланта си кичурите коса от мокрото си чело.

– Извинявай, Фреди. Щях да ти се обадя.

– Няма ме един уикенд и се случва това! – Той закрачи по верандата.

– Всичко е наред. Аз говорих с нея и тя е наказана.

– Наказана! Трябва да бъде напердашена от тук чак до Тимбукту. Какво става, по дяволите?

Грейс се опита да омаловажи нещата.

– Отишла до Кейп Код с приятели да гледат как групата свири на частен концерт. Каза ми, че ще остане при Сузи и аз й повярвах. Все пак тя ходи при нея повечето уикенди и си помислих...

– Но е прекарала уикенда с онзи пройдоха Джаспър. – Той прогони подразнен една дръзка пчела, която бръмчеше твърде наблизо.

– Тя е била със Сузи. Отишли са заедно. Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност.

– Тя те е излъгала, Грейс. Колко по-лошо трябва да бъде? Тя е на деветнайсет и е прекарала уикенда, забърквайки се в какво ли не, заедно с младеж, когото почти не познава. Това е срам! Кой е този Джаспър?

– Той е англичанин.

– Сякаш това подобрява положението. Той свири в група, за бога!

– Да, но е добро момче.

Фреди седна в люлката и извади цигарите от джоба на ризата си.

– Познаваш ли го?

– Не.

– Откъде знаеш тогава, че е добро момче?

– Вярвам на Трикси.

Той пъхна цигара между устните си и я запали.

– Имаш ли представа какъв живот водят тези хора? Имаш ли?

– Не всички са като Мик Джагър и Мариан Фейтфул.

– Наркотици, алкохол, секс. Наистина ли искаш дъщеря ни да се мотае с такива момчета? Грейс, не ставай наивна.

– Какво още ти каза Бил? – Опита се да овладее треперенето на гласа си.

– Не беше нужно да ми казва нищо повече. Мога да си представя какво говорят всички.

Тя седна до него и отпусна калните си ръце в скута си.

– Това ли те тревожи? Какво мислят другите?

Фреди я погледна през завеса от дим. Никотинът като че ли го успокои малко.

– Грейс, дойдохме тук преди двайсет и седем години и си изградихме нов живот. Тези добри хора ни приеха на острова си и ни накараха да се чувстваме у дома си. Но ние работихме здраво, за да го заслужим. Ти си спечели репутация на най-добрия градинар в областта, а аз спечелих уважението на хората, с които работя във фермата. Не беше лесно, като се има предвид външният ми вид, но те ни приеха и имаме добри приятели. Не искам всичко това да бъде унищожено за едно лято, защото Трикси се държи като курва.

Тази дума ужили Грейс като плесница.

– Как може да говориш така за дъщеря си, Фреди? Тя не е такава.

– Тя съсипва репутацията си, Грейс.

– Но тя е влюбена, Фреди – възрази страстно Грейс.

– Тя е на деветнайсет. Какво знае за любовта?

– Може ли да ти напомня, че една друга деветнайсетгодишна жена се омъжи за своята детска любов преди много години? – Усмихна се колебливо, но Фреди не се трогна.

Той дръпна пак от цигарата.

– Ние се познавахме цял живот. Родени сме на едно място. А аз не знам нищо за този Джаспър и се обзалагам, че и тя не знае. Наистина ли смяташ, че момче, което пътува с група, е добра партия за дъщеря ни?

– Трикси не е като другите.

– Ще й се, но е като другите. Забавно е да нарушаваш правилата, а лошите момчета винаги са били привлекателни за момичета като Трикси. Но той ще й разбие сърцето и тя е достатъчно обикновена, за да я заболи от това.

Грейс пребледня.

– Не говори така – рече тя тихо. От всички неща, които можеха да сполетят дъщеря й, разбитото сърце беше най-страшното.

– Казвам го още сега, за протокола. И знаеш, че съм прав.

– Нека се срещнем с момчето. Нека поне разберем що за човек е, преди да й забраним да се вижда с него.

Той се изправи и хвърли угарката в градината.

– Трябва да се връщам на работа. Ще си помисля.

Грейс също стана.

– Бъди добър с нея, Фреди – рече тя малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. – Не искам да те намрази, защото й пречиш да бъде с мъжа, когото обича.

Той се втренчи в нея. Окото му, обикновено така студено, внезапно се изпълни с болка.

– Ти така ли мислиш?

– Аз искам само да е щастлива – отвърна Грейс, лицето й се беше зачервило.

– Аз също. И като неин баща е мое задължение да я пазя от дупките по пътя. Какво ще има за вечеря?

– Пай с пиле.

Той кимна доволно. Въпреки че бе напуснал Англия преди двайсет и седем години, Фреди още предпочиташе простоватата английска кухня. Влезе вътре да си вземе сакото, после мина през предната врата, без да каже нищо повече.

Грейс остана трепереща на верандата. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, но усещаше вътрешностите си като разтопени. Беше готова да защитава Трикси като лъвица, но ако Фреди й забранеше да се вижда с Джаспър, тя щеше да е съсипана. Ами ако беше прав и Джаспър просто се забавляваше с една лятна авантюра с местно момиче, с което няма никакви намерения да се обвързва? Тя не искаше Трикси да се омъжва, още не, беше твърде млада – ако тя не се беше омъжила толкова млада, може би никога нямаше да си навлече онова, което я сполетя, – но тя не искаше и първата любов на дъщеря й да разбие сърцето й. Всичко друго, но не и това.

Грейс седна на стълбите и се загледа в пчелите, които бръмчаха около лавандулата. Тихото им жужене уталожи тревогите й. Винаги се ободряваше, докато ги гледаше как събират цветен прашец за кошера. В Англия баща й се грижеше за двайсет кошера, тя имаше само три. Не й стигаше времето за повече, пък и това беше хоби; тя беше пчелар любител. Не изкарваше пари от меда, за огорчение на Фреди, защото всичко, което печелеше в местните магазини, отиваше за ремонти и оборудване. Фреди беше опитал да я убеди да се откаже от тях, но колкото и мекушава да беше Грейс за много неща, опреше ли до пчелите, нищо и никой не можеше да я накара да се откаже от тях. По-скоро би изтръгнала собственото си сърце.

Тя тръгна към лавандулата и откъсна едно стръкче, върху което се угощаваше малка пчеличка. Усмихна се, докато я гледаше как забързано пълзи по малките цветчета, извличайки нектар. Не я забеляза, толкова концентрирана беше в мисията си. След миг пчелата тръгна по ръката й, гъделичкайки кожата. Грейс я погледа още малко, забравила за Трикси и Джаспър, усещаше как миналото я тегли през пукнатините в собственото й разбито сърце, които така и не се затвориха напълно. Двайсет и седем години изглеждаха много време и все пак за сърцето не означаваха нищо. Любовта не се износваше, не се разпадаше с годините, а сияеше като вечно слънце. Грейс вече караше петдесетте и определено тя самата започваше да се разпада, но само външно. Любовта, която носеше в сърцето си, сияеше като нова и щеше да остане такава, докато спомените я връщаха. А те я връщаха постоянно, с всяка малка пчела, която красеше в градината й.

Трикси приключи смяната си в „Капитан Джак“ в три и тръгна към къщата на Джо Хорнби. Не беше далече, минаваше се по плажа, а после по стръмна дъсчена пътечка се стигаше до къща с покрив от сиви плочи, която се издигаше царствено на върха на възвишението. Трикси тръгна към момчетата, които се излягаха край басейна, пушеха марихуана и разговаряха под слънчевите лъчи. Старият Джо спеше след обилния обяд в кресло от ракита, с шапка върху очите, а големият му корем се издигаше и спадаше под розовата тениска. Джаспър беше по червени плажни шорти, стройното му тяло бързо хващаше загар на следобедното слънце.

– Я вижте кой е тук – каза той и се усмихна. – Да поплуваме, красавице?

– Днес е много горещо – отвърна Трикси и остави чантата си на тревата. – Може да се разхладя.

– Ако облечеш бански, всички ще имаме нужда от охлаждане – каза Бен, който беше барабанистът на групата. Той отметна рошавата си коса от челото и отпи от бутилка бира.

– Виждам, че работите усилено – отвърна тя саркастично.

– Просто се молехме за вдъхновение — отговори Джаспър.– И ето те!

– Къде е моето вдъхновение тогава? – попита Джордж, изтягайки се лениво в шезлонга.

– Сигурно майка й не я пуска – изсмя се Бен.

– Да доведе и майка си – рече Джордж. – Харесвам опитни жени.

– За кого говори? – попита Трикси.

– За едно пиленце, с което се запозна в закусвалнята тази сутрин – информира я Бен.

– Луси в небесата с диаманти4 – пропя Джаспър.

– Не и Луси Дърлакър! – възкликна смаяна Трикси. – Повярвай ми, не искаш да се срещаш с нейната майка! Тя не би позволила на Луси да припари до теб. Би предпочела дъщеря й да лепне чума!

Джордж се ухили и сложи ръка на сърцето си.

– Забранен плод! Сега ми се струва още по-привлекателна. Умирам от любов към Луси Дърлакър.

– Повярвай ми, тя не е толкова трудна. Всеки глупак може да я спечели.

– Мяу, драскаш като котка! – подразни я Бен.

Джаспър хвана Трикси за ръка и я придърпа надолу, за да я целуне.

– Аз добре познавам ноктите ти – прошепна той. – Нося драскотините от тях по гърба си като медали.

Трикси се засмя гърлено.

– Ще се видим в басейна, господин Дънклиф!

Тя взе банския си и влезе вътре да се преоблече. Къщата беше красиво обзаведена и много подредена. Трикси намери тоалетна по коридора и се съблече. Докато обуваше банските, погледна към колажа от черно-бели фотографии на един по-млад и по-слаб Джо заедно с различни музиканти, които тя не разпознаваше. Той се усмихваше насред купони със смайващи млади мъже с фракове и бляскави жени с прически от петдесетте, на които майка й беше успяла да устои. После забеляза снимка на Джо с Елвис Пресли. Приближи се да я огледа по-добре. Определено беше Елвис. Това веднага я впечатли. Вероятно Джо щеше да превърне Джаспър и групата му в световен успех, също като Елвис. Тръпка на въодушевление мина през тялото й. Това беше ужасно вълнуващо. Спомни си за Мариан Фейтфул и мисълта да бъда гадже на рок звезда й се стори много привлекателна. Трикси тръгна с пружинираща походка през къщата към басейна.

Прекараха следобеда в плуване и слънчеви бани. Джо се събуди и Трикси установи, че е весел старец със сочен бостънски акцент и цяла съкровищница забавни истории от миналото му в музикалния бизнес. Той седеше като ленива жаба в креслото си, пушеше пура и не млъкваше. Явно се наслаждаваше на своята млада и възхитена публика.

– Не съм се въодушевявал така за група, откакто чух Джон и Пол – каза той важно, сякаш лично беше открил „Бийтълс“. – Тези момчета ще стигнат далеч. Помни ми думата. Музикалният свят гледа към Англия. Моментът е повече от подходящ. – Той изтръска пепел на тревата. – През есента тръгваме на турне, аз ще отворя тефтерчето си, едно от най-богатите в този бизнес, и няма да спрем, докато не стигнем върха.

Трикси се усмихна на Джаспър и той й се усмихна в отговор. В този момент бъдещето изглеждаше бляскаво като златна монета.

По-късно, когато Трикси се прибра у дома, въодушевлението й беше потушено от баща й, който я чакаше в кабинета си. Подразнена, че я кара да се чувства отново като ученичка, тя хвърли плажната си чанта на пода в коридора и влезе при него. Понякога имаше чувството, че той така и не е напуснал армията. Още носеше панталони с висока талия, седеше с изправен гръб, беше вманиачен по реда и имаше навика да й говори така официално, както офицер говори с подчинените си, а не баща с дъщеря си, освен това бе ужасно сериозен. Фреди Валънтайн беше човек, който рядко се смееше. Трикси искаше да се смее постоянно, освен сега, разбира се. Точно сега искаше да му се разкрещи.

– Искал си да ме видиш? – попита тя, щом застана на прага.

– Влез, Беатрикс – каза той. Наричаше я така само когато й беше ядосан. – Седни – изкомандва той. Трикси се смути. Нали майка й каза, че въпросът е приключен. Изпълни заповедта и седна на дивана, като много съжаляваше, че не е достатъчно голяма, за да се освободи от контрола на баща си. Втренчи се в масата за кафе, на която бяха наредени спретнати купчини големи и лъскави исторически книги за войните, и се приготви за сериозно конско.

– Много съм разочарован от теб – каза той тихо.

Не започваше добре. Сърцето й се сви.

– Вече казах, че съжалявам – прошепна тя.

– Говорих с майка ти.

– Тя ме наказа – добави Трикси с надеждата, че това ще е достатъчно.

– Знам. Но не съм доволен, че си излъгала, Беатрикс.

– Няма да се повтори, обещавам.

Той въздъхна.

– Не знам защо изпитваш нужда постоянно да нарушаваш правилата. За тях си има причини. За да си в безопасност. Да не пострадаш. Ако на бойното поле нарушиш правилата, умират хора. – Той пак въздъхна подразнен. – Ако искаш да успееш в живота, Беатрикс, трябва да се научиш на дисциплина. Всичко изисква дисциплина. Не мисля, че разбираш това.

– Напротив, разбирам – отвърна тя бързо. От опит знаеше, че няма смисъл да спори с баща си, това беше напразен разход на енергия и не водеше до нищо.

– Мислих за онзи младеж, с когото се виждаш. Какви са плановете му?

– Планове?

– Да, какво ще прави, когато лятото свърши?

Тя сви рамене.

– Не зная. Джо казва, че ще ги превърне в суперзвезди като „Бийтълс“.

Фреди извъртя очи.

– Джо Хорнби е по приказките. Аз не бих разчитал на него.

Това охлади ентусиазма на Трикси.

– Той се е познавал с Елвис Пресли – рече тя отбранително.

– Сигурно. И аз срещнах веднъж Марлон Брандо, но това не ме прави филмов продуцент.

Трикси изпухтя подразнено.

– И какво, ще ми забраниш да се виждам с Джаспър?

– Опитвам се да те предупредя, глупаво момиче. – Фреди стана и закрачи из стаята. – Мислиш ли, че ще ти остане верен, докато гради кариера като музикант? Не, той ще те изостави в края на лятото и ти ще останеш тук, с разбито сърце. Що за баща ще съм, ако не те предупредя?

– Колко пъти си ми казвал, че животът е път, който учи? Не е ли мое право да реша дали да рискувам да ми разбият сърцето?

Той я погледна замислено.

– Ти дори не го познаваш – прошепна тя.

– Познавам този сорт хора.

– Не мисля, татко. Ти познаваш само стереотипа.

Той отпи от кристалната чаша с джин с тоник на бюрото му.

– Не искам да се виждаш с него – каза после, но в гласа му се усещаше някаква слабост, за която Трикси веднага се хвана.

– Но няма да ме спреш.

– Ти си млада жена. Майка ти се омъжи на твоите години.

– Защо не се запознаете с него?

– Да, мисля, че няма да е зле.

– Сигурна съм, че ще го харесаш.

– Нека сам преценя това, Трикси.

Тя се усмихна, окуражена от факта, че вече я наричаше Трикси.

– Той е добър човек, уверявам те, и е много добре възпитан.

– Предполагам, че има шанс да се откаже от плановете си и да се захване с бизнес.

– Това ще е ужасно похабяване на таланта му, татко.

– Но за теб ще е по-добър вариант.

Трикси забърза по стълбите към горния етаж, за да се преоблече. В „Капитан Джак“ тази вечер имаше парти и тя щеше да се срещне там с Джаспър и момчетата. Вероятно дори щяха да посвирят, а тогава всички щяха да се убедят колко са талантливи. Едва сдържайки въодушевлението си, тя се изкъпа и облече минипола с бяло потниче с бродерия на цветя. Пусна косата си, но откъсна роза от предната стена на къщата и я закичи на ухото си. Откри майка си в кухнята, беше с готварска престилка.

Отивам на купона.

– Не закъснявай твърде много – отвърна Грейс и погледна късата пола, но си замълча. Краката на Трикси бяха твърде дълги за такава миниатюрна пола. Предположи, че Евелин Дърлакър ще има много какво да каже по въпроса. – Забавлявай се — добави.

– Ще се забавлявам, мамо. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? Купонът е за всички.

– Зная, скъпа. Но баща ти е изморен. Работил е целия уикенд. Ще остана тук да му приготвя хубава вечеря.

Трикси сви рамене.

– Добре, но ще е забавно.

– Ти се забавлявай и се дръж прилично. – Грейс се опита да вкара малко твърдост в гласа си, но дори да успя, Трикси не забеляза.

– Как изглеждам? – Завъртя се като балерина. – Харесва ли ти?

Грейс не можа да не се усмихне на жизнеността на дъщеря си.

– Красива си, скъпа, макар че си също толкова красива и с по-дълга пола.

– О, мамо, много си старомодна! Не се тревожи за мен – засмя се Трикси. – Ще съм образцова! – Ухили се дяволито и изтича от къщата, като остави мрежестата врата да се затръшне след нея.

Грейс сложи пая с пиле във фурната, свали престилката и я закачи на вратата. Наля си чаша вино, после излезе на верандата да гледа залеза.

Вечерта беше златна, а светлината – мека и прашна, освен когато се отразяваше във вълните и сияеше перленобяла. Грейс си пое дълбоко дъх, за да се наслади на свежия морски въздух, който винаги й носеше удоволствие, дори след всички тези години, през които живееше до брега.

Отпи от виното и усети как се отпуска. Фреди беше в кабинета си и вероятно щеше да остане там до вечерята. Тя имаше време да поседи на люлката и да се наслади на самотата. Гледаше как пчелите жужат около саксиите с хортензии до нея и бавно, но с огромно удоволствие позволи на нежното им жужене да я върне в миналото.

Глава 4

Уолбридж, Англия, 1933 г.

Една дебела пчела пълзеше по ръката на Грейс. Тя лежеше на тревата в църковния двор, облечена с най-хубавата си рокля, с бели къси чорапки и лъснати кафяви обувки, и гледаше пчелата с интерес. Пчелата имаше дебело дупе и ярки, мъхести ивици. Грейс искаше да плъзне пръст по коремчето й, но се страхуваше, че може да я прогони, затова стоеше съвсем неподвижно под лятното слънце, което сгряваше гърба и голите й крака, и чакаше баща си да приключи разговора си с енориашите, събрали си пред църквата.

– Надявам се, че пчелата няма да те ужили – чу се дълбок глас зад нея. По акцента разбра, че е човек от висшето общество, а не някой от приятелите на баща й, затова се скова от смущение.

– Пчелите жилят само за да защитят кошера – отвърна тя, без да посмее да погледне непознатия. – Тази пчела няма да ме ужили. Аз не съм заплаха.

Той се засмя.

– Сигурно си дъщерята на господин Хамблин.

– Да.

– Така си и помислих. – Той клекна да огледа по-добре пчелата. – Смело момиче. Повечето деца се страхуват от пчели.

– Защото не ги познават добре като мен. Татко казва, че хората винаги се страхуват от непознатото. Страхът е коренът на всички предразсъдъци. Така казва.

– Баща ти е много мъдър човек. Мислиш ли, че можем да накараме пчелата да походи по моята ръка?

– Може да опитаме, ако желаете – каза тя, забравила за смущението си, и бавно се изправи до седнало положение. Младият мъж си свали сакото и нави ръкав. Грейс се осмели да погледне лицето му. Веднага го позна, защото той седеше на първата пейка в църквата, до работодателите на баща й, маркиз и маркиза Пензълуд. Реши, че вероятно е най-големият им син, Руфъс, лорд Мелвил, и ръцете й се разтрепериха не защото беше толкова красив, а защото беше граф, а тя никога не бе разговаряла с благородници.

– Номерът е да не разбере, че те е страх – каза му, като търсеше увереност в темата, която познаваше по-добре от всеки друг.

– Ще се постарая – отвърна той с усмивка. Грейс разбра, че той се шегува, защото мъж на неговите години не можеше да се страхува от една малка пиличка. Той хвана тънката й ръка и я положи върху своята. Неговата беше кафеникава, затова нейната изглеждаше много бяла и крехка. Тя напрегна всяко мускулче, за да не се разтрепери. Останаха така сякаш много дълго и Грейс все трябваше да си напомня да диша. Накрая пчелата мина от нейната ръка върху неговата. Щом стъпи леко на кожата му, той потрепна.

Грейс забрави за притеснението си и го хвана за китката.

– Не мърдайте – прошепна тя. – Няма да ви ужили, обещавам. Земните пчели рядко жилят, само работничките и цариците. Не съм сигурна тази каква е – май че е работничка. Определено не е царица; те лесно се разпознават, защото са по-едри. Пък и дори да ви ужили, не е толкова страшно. Татко нарочно позволява на пчелите си да го жилят.

– Защо ще прави такава глупост?

– Казва, че ужилванията лекуват артрита му.

– Наистина ли? Вярно ли е?

– Мисля, че да. Той е сигурен.

– Баба има ужасен артрит. Вероятно мога да я доведа във вашата къща за едно-две ужилвания.

Грейс се засмя.

– Не съм сигурна, че ще ви е благодарна. Ужилването от пчела много боли. – Гледаха как насекомото пълзи по ръката му. Грейс пусна китката му.

– Как се казвате, госпожице Хамблин?

Разгневена на себе си заради изчервяването, тя сведе очи.

– Грейс.

– Аз съм Руфъс. Бях забравил колко е скучен преподобният Дибън. Не млъква. – Грейс се изкикоти тихичко. Много й харесваше да говори за пчели, но не знаеше какво да каже за преподобния Дибън, освен да се съгласява глуповато — той наистина беше изключително скучен човек. – Бях в Оксфорд една година и имах удоволствието да не слушам стария омалник всяка неделя. За жалост ще идва на обяд, затова ме чакат още страдания. – Въздъхна. Тя го погледна отново и той й се усмихна дяволито. – Е, Грейс, ти беше прекрасен учител. Помагаш ли на баща си с кошерите?

– Да, помагам, много обичам пчелите.

Той се вгледа в нея и се смръщи.

– Значи ще станеш пчелар, като пораснеш?

– Надявам се. – Усмихна му се срамежливо.

– И ще изобретиш лекарство за артрит, от което ще забогатееш.

– Не мисля, че някой би платил, за да го ужили пчела.

– Тогава ще трябва да намериш начин да го бутилираш.

– Може да се окаже трудна работа.

– Не и за умно момиче като теб. – Тъмните му шоколадови очи блещукаха сърдечно. – Най-добре си вземи пчелата или ще закъснея за обяда. – Той погледна през църковния двор към родителите си, които елегантно се отделиха от тълпата местни. Маркизата носеше великолепна лисица, въпреки че беше лято. Горкото създание бе така добре запазено, че сякаш спеше на раменете й. Лицето на маркиза беше скрито зад гъста сива брада. Приличаше на краля. Руфъс ги погледа известно време, сякаш не му се щеше да отива при тях, преди да е станало наложително.

– Не мога да закъснявам за обяд с викария! – въздъхна той.

Грейс внимателно вдигна пчелата с пръсти и я сложи на ръката си. Руфъс се изправи и смъкна ръкава си.

– Ще кажа на баба за лекарството на баща ти — рече той, докато закопчаваше ръкавела. – Мисля, че в тази идея има бъдеще.

– О, недей! – възрази тя.

– Не, трябва. Тя е ексцентрична старица. Няма да се изненадам, ако дойде да почука на вратата ви. – Облече сакото си. – Не се тревожи, ако не се получи, няма да те изгорим на клада като вещица. До скоро.

Грейс го гледаше как се отдалечава. Беше висок и атлетичен, и имаше осанката на младеж, който има хубав и охолен живот. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава, а всеки му се усмихваше с възхищение, защото наистина беше привлекателен и харизматичен. Сърцето на Грейс започна да влиза в ритъм, но ръцете й още бяха влажни от пот. Стана й много горещо. Беше поласкана, че той благоволи да говори с едно четиринайсетгодишно момиче.

Мислите й бяха прекъснати от Фреди, който изникна зад нея. Пчелата се изплаши и излетя, а Грейс се извърна ядосана.

– Стига, Фреди! Изплаши я!

– Пак с твоите тъпи пчели – отвърна той и седна на тревата до нея. – Онзи какво искаше? – Кимна към възрастните, които започваха да се разпръскват като пощенски гълъби. Руфъс вървеше с майка си по чакълестата алея към очакващия ги автомобил. Грейс си помисли, че не е виждала по-прекрасна жена, дори на кино.

– Искаше пчелата да походи по ръката му – отвърна тя.

Фреди отметна кестенявите кичури от челото си. Кожата му беше влажна от пот.

– Странен човек.

– Приятен е.

– Ти харесваш всеки, който прояви интерес към пчелите ти. – Усмихна й се дяволито. – Искаш ли да поплуваме в реката след обяда? Направо е завряла!

– Може. Зависи.

– От какво?

– Дали си достатъчно смел да позволиш на пчела да походи по ръката ти, както направи Руфъс.

– О, значи вече е Руфъс, така ли? – Той я сръга с лакът игриво – и малко ревниво.

– Каза, че така му е името.

– Той е граф Мелвил. За теб е лорд Мелвил и не го забравяй.

– Тогава аз съм госпожица Хамблин за теб, господин Валънтайн, и не го забравяй.

Фреди се засмя и се изправи.

– Намери ми пчела – рече, нетърпелив да докаже, че е смел като лорд Мелвил.

– Добре. Да видим. – Тя погледна към маргаритките и лютичетата, които растяха сред тревата, и забеляза вероятно същата дебела пчела, която допреди миг вървеше по ръката й. Наведе се и я взе, сякаш бе безвредна като птиче яйце.

– Хайде, Фреди, не бъди женчо! – подразни го Грейс и внимателно я сложи на ръката му. Той потрепери, а тя хвана китката му, както бе направила с Руфъс, но това не я развълнува така, защото познаваше кожата на Фреди почти като своята. След смъртта на майка й неговата майка, Мей, далечна братовчедка и най-добра приятелка на майка й, помагаше на баща й да я отгледа и Фреди й стана като брат. В началото баба й дойде от Корнуол да живее при тях, но майката и сина скоро се скараха и госпожа Хамблин бе безцеремонно отпратена у дома с влака. След това леля й опита да замести майката в семейството, но издържа само шест месеца, преди и тя да бъде изпратена обратно в Корнуол. Това беше преди години. Грейс не можеше да си спомни нито баба си, нито леля си; единствено Мей, Майкъл Валънтайн и баща й бяха постоянните величини в живота й. Тя не помнеше нито един момент, в който Фреди да не е бил наоколо.

– Как е? Не те е страх, нали, Фреди? – попита тя.

– Не! – възкликна той през стиснати зъби. Силната червенина по лицето му подчертаваше индиговите очи.

– Знаеш ли, че ако няма пчели, които да опрашват света, хората ще измрат до четири години.

– Невероятно – отвърна той саркастично.

– А пчелите съществуват от около трийсет милиона години. Само си представи!

– Може ли вече да я махнеш? Ще влезе в ризата ми. – Фреди запъхтя паникьосано.

– Отегчавам ли те? – засмя се тя. – Е, май си спечели плуването в реката.

Тъкмо когато щеше да вземе пчелата от ръката му, тя, вероятно усетила страха му, сведе коремче и го ужили. Грейс пребледня. Не защото Фреди изписка от болка, а защото, когато жилото се заби в кожата му и пчелата се отдръпна, половината й вътрешности се откъснаха. Грейс се взираше с ужас в нея. Пчелата се опита да отлети, но беше твърде слаба. Падна на тревата и направи жалък опит да запълзи. Очите на Грейс се изпълниха със сълзи. Тя се наведе, взе малкото създание, сложи го на дланта си и се вгледа безпомощно в него.

Фреди беше възмутен.

– Не ти пука за мен! Грижа те е само за глупавите ти пчели! – извика той, гласът му се извисяваше с пулсирането на болката и кожата му започна да се зачервява.

– Няма да умреш, Фреди – сопна му се Грейс. – Не биваше да й позволяваш да усети страха ти!

– Не се страхувах. Пчелите просто жилят. – Той прегърна ръката си и се опита да сдържи сълзите. – Ти и твоята глупава игра!

Тя погледна към влажните му очи и омекна.

– Извинявай, Фреди. Не мислех, че ще те ужили.

– За последен път припарвам до пчела, разбра ли? – Изкриви лице. – Ужасно боли, Грейс. Дано си доволна. Чух, че един човек умрял от ужилване на пчела!

Грейс погледна ръката му. Той беше извадил жилото, но тя се беше подула от отровата.

– Ела, да идем у вас и леля Мей ще я наложи с чесън.

– Чесън?

– Или със сода за хляб.

Той изглеждаше ужасен.

– Ти наистина си вещица!

– И двете вършат работа. Хайде.

Забързаха по пътечката към алеята. Фреди понасяше смело болката. Беше решен да не се разплаче пред Грейс. Лорд Мелвил едва ли би се разревал, ако го ужили пчела.

Къщата им беше недалеч от църквата, на тясна уличка близо до реката и странноприемницата „Лисицата и гъската“, където баща му ходеше всяка вечер след работа да пие бира с приятели. Откриха майка му, която Грейс винаги наричаше леля Мей, в кухнята. Белеше картофи до мивката.

– О, Фреди, какво ти се е случило? – попита тя, хвана ръката му и я огледа внимателно.

– Ужили го пчела, лельо Мей – каза Грейс. – Имаш ли чесън?

– Чесън?

– За да го наложим върху ужиленото. Ще го облекчи много по-бързо от всяко модерно лекарство.

Мей се усмихна.

– Същата си като баща си, Грейс – каза тя и тръгна към шкафа да търси чесън. – Сигурно много боли, Фреди. Ти си смело момче. – Мей смачка скилидката на дъската за рязане и я наложи върху ужиленото. – Боли ли? – попита тихо.

– Малко – отвърна Фреди.

Грейс извъртя очи.

– Голяма работа! Момчетата са такива бебета.

– Момчетата ходят на война, Грейс. Те са смели, когато се наложи – каза тихо Мей.

– Не и Фреди – засмя се Грейс. – Фреди е женчо!

– Той е само на петнайсет. Един ден ще бъде мъж и няма да трепне, ако го ужили пчела. – Мей го целуна с обич по челото. – Всичко мина вече.

– Трябва да дойдеш да плуваме този следобед, Грейс. Обеща ми – каза Фреди.

– Обещах и ще си изпълня обещанието.

– Значи ще дойдеш след обяда?

– Още щом татко ме пусне.

– Ще ви направя сандвичи и чай, ако искате – предложи Мей и взе пак белачката за картофи.

– Благодаря, много бихме искали, нали, Фреди? Ще ги изядем на брега на реката. Ще е забавно.

– Не казвай на сестра си, Фреди. За нея няма да правя сандвичи. – Мей разтърси червените си къдрици. – Ако баща ти разбере колко те глезя, няма да му хареса. Хайде, вървете. Трябва да приготвя обяда. Ще имаме гости.

Фреди изпрати Грейс до църквата, където беше оставила велосипеда си. До дома й не беше далеч, ако минеше по прекия черен път през гората.

– Боли ли още? – попита тя.

– Не много – отвърна той. – Май си права за чесъна.

– Нали съм вещица все пак – засмя се Грейс.

– Но смърдя.

– Ще го отмиеш в реката.

– На рибата ще й хареса!

– Извинявай, Фреди. Не исках пчелата да те нарани.

– Знам. Няма нищо. Вече съм по-добре.

– Все пак ми е мъчно за пчелата. – Грейс взе колелото, което беше облегнала на стената на църквата. – Ще се видим по-късно – каза тя и потегли.

Грейс въртеше педалите през градчето, докато стигна до селскостопанския вход на Уолбридж Хол. Влезе с колелото, мина покрай няколко красиви постройки, в които пилетата се разхождаха свободно и кълвяха в пръстта и където чистите хамбари очакваха новата реколта. Беше тихо, защото бе неделя. Тя натискаше силно педалите по черния път през гората. Тревата беше израснала висока, гъсто примесена с детелина. Вляво високите храсти бяха обрасли с горски азмацук и трънки. Малки птички се стрелваха из тях, а зайци подскачаха по пътечката пред нея и изчезваха в храстите при приближаването й. Преди да навлезе в гората, й се прииска да огледа голямата къща. Беше я виждала много пъти с баща си, но сега, след като срещна Руфъс, тя придоби съвсем друго значение за нея. Вече не беше само красива постройка, а неговият дом.

Промени посоката и забута колелото през нивата в края на гората. Оттук виждаше Уолбридж Хол, сгушен в долината, защитен от солидни борове и обграден от акри красиви градини, поддържани с обич от баща й, който беше главен градинар там повече от двайсет години. Познанията и уменията му се смятаха за ненадминати в Дорсет. Тя си спомни с усмивка как той спираше да се възхищава на къщата и казваше: „Величествена сграда, няма спор.“ А тъй като обичаше историята и много четеше, и разказваше за къщата, без да го е грижа, че го прави за десети път.

Артър Хамблин беше прав. Това бе величествена солидна сграда от седемнайсети век, построена от мек, бледожълт дорсетски камък. С три етажа, високи триъгълни покриви, големи, внушителни прозорци и комини по двойки, тя безспорно беше разкошна, но не и страховита. Вероятно заради нежния цвят на камъка, заради красотата на еркерните прозорци и покривите, или пък заради общата хармония в архитектурата, но Уолбридж Хол сякаш тихо те приветстваше.

Грейс си помисли за Руфъс и обеда му с викария и се усмихна развълнувана, че й беше споделил това.

На чакълестата алея пред къщата имаше много автомобили. Там беше и елегантното черно бентли на маркиза, с дългия преден капак и изящния кожен интериор. Беше виждала тази кола много пъти пред църквата или да се носи по улиците на градчето на път за Лондон. Малкият червен остин до нея принадлежеше на викария, но най-впечатляващо беше изящното зелено алфа ромео. Тя предположи, че това е колата на Руфъс, защото изглеждаше достойна за елегантен младеж като граф Мелвил.

Грейс дълго остана там. Преди не беше обръщала голямо внимание на къщата. Възхищението на баща й дори я объркваше. Как бе възможно човек така да се впечатлява от купчина тухли и хоросан, колкото и добре да е построена? За градините можеше да разбере, защото флората и фауната винаги предизвикваха удивлението й, но къщите не притежаваха подобно очарование. Уолбридж Хол със сигурност не заслужаваше повече от бегъл поглед. Но сега като че ли беше изпълнен с живот. Грейс си представи хората вътре и се зачуди какво ли правят. Фантазираше си как чука на предната врата. Не можеше да си представи как изглежда къщата отвътре, защото не бе виждала нищо подобно, но беше сигурна, че е великолепна.

След малко стомахът й закъркори и мислите й се насочиха към обяда. Баща й щеше да очаква храната навреме. Тя неохотно се откъсна от наблюдението си и пое през гората, по пътечката, по която тревата беше окосена, защото Пензълуд обичаха да карат велосипеди тук. Грейс обичаше тази част на гората с древните дъбове, чиито криви клони й напомняха за вълшебните приказки, които четеше като малка. През пролетта земята се превръщаше в море от зюмбюли, но сега, през юли, папратите бяха избуяли и гъсти – съвършеното прикритие за фазани и зайци.

Тя стигна до другия край на гората и забута колелото през полето. Оттук се виждаше сламеният покрив на къщата, в която беше прекарала живота си. Тя не принадлежеше на баща й; беше част от имението, но той щеше да живея в нея, докато бе главен градинар и пчелар. Официално това се водеше Къща номер 3, но заради кошерите я наричаха Къщата на пчеларя и Грейс смяташе, че името много й подхожда.

Съвършено симетрична, с бели стени и сив, покрит със слама покрив, тя бе очарователна малка къщичка. Два прозореца надничаха изпод бретона от слама и като че ли наблюдаваха околността с изумление, сякаш запленени от магията на зелените полета и старите гори. По трите комина кацаха гълъби, охранени с жито и ечемик от нивите. Те оставаха там да гукат тихичко, докато зимните огньове не ги принудеха да излетят към дърветата, където започваха да гукат по-недоволно.

Грейс завари баща си коленичил в градината, плевеше. Той никога не спираше. Когато не беше в имението, се грижеше за собствената си градина или за кошерите. Единствено мракът го принуждаваше да влезе в къщата и тогава потъваше в любимото си кресло с верния кокершпаньол Пепър до краката му, пушеше лула и четеше. За човек, неполучил добро образование, Артър Хамблин беше изключително начетен, с вродена интелигентност и любопитен ум. Той поглъщаше историческите книги и биографиите, препрочиташе любимите си класически романи толкова пъти, че страниците им вече бяха опърпани, а кориците – протрити. Тъй като виждаше същото любопитство у дъщеря си, той се зае да я учи на всичко, което знаеше, с обич и търпение. Двамата четяха книги и обсъждаха великите загадки на света, но знанието, което Грейс най-много ценеше, беше мъдростта на пчелите. Бащата и дъщерята никога не бяха така близки, както когато се грижеха за кошерите и изливаха меда в буркани, за да го отнесат в имението.

– О, Грейси – рече той, поглеждайки през рамо. – Къде беше?

– Фреди го ужили пчела. 1

Артър се засмя и отскубна стиска бурени. Посивяващата му коса се къдреше под шапката като брада на старец.

– Сигурен съм, че е вдигнал голяма врява.

– Естествено.

– Наложи ли го с чесън?

– Да, макар че леля Мей ме помисли за луда.

– Какво прави тя?

– Приготвя обяд. Имат гости.

– О, така ли? Е, а ние с теб какво ще обядваме? – попита той, винаги готов за следващото хранене.

– Не зная. На теб какво ти се яде?

Той се изправи и тръгна по тревата към нея.

– Хайде да видим какво има в хладилника – рече ведро. – Сигурен съм, че можем да си приготвим пир, не по-лош от този на Мей!

Глава 5

Този следобед, след като хапнаха студено агнешко и картофено пюре, Грейс тръгна с колелото към дома на Фреди, откъдето двамата продължиха пеша към реката. Беше горещо. Водните кончета се рееха над водата заедно с еднодневки и водомерки. Лястовици се спускаха грациозно, за да пият вода, а под тях рибата се щураше из сенките. Грейс и Фреди облякоха банските си костюми, покрити с кърпи, и оставиха сандвичите от Мей и дрехите си до едно дърво. Водата беше студена и те пискаха от удоволствие, докато бавно нагазваха в реката.

– Прекрасно е! – въздъхна Грейс, наслаждавайки се на усещането на тинестото речно дъно под краката си.

Фреди се гмурна под повърхността и се изстреля нагоре като торпедо.

– Студено е! – възкликна и пак се потопи до шията. После заплува навътре, където прозрачната вода сияеше на слънцето.

– Как ти е ръката? – попита Грейс.

– По-добре. – Той явно не искаше да мисли за смущаващата случка. Затова демонстрира кроула си, като се плъзна гладко през водата. Фреди може и да се страхуваше от пчели, но беше смел и умел плувец. Грейс предпочете да остане близо до брега и да го наблюдава. Щеше да си намери жаба, за да я разгледа, или пък да потърси охлюви.

– Защо не се гмурнеш от моста? — извика тя.

– Добре – отвърна Фреди. Доволен, че му се удава възможност да я впечатли, той доплува до брега и се изкачи по него. Имаше здраво, атлетично тяло, което вече възмъжаваше. Тя го гледаше как тича към каменния мост, построен от същия бледожълт дорсетски камък като къщите в града. Фреди се изкачи до ръба и застана там. Баща му много пъти му казваше да не се гмурка, за да не си удари главата в дъното, но Фреди беше добър гмурец и знаеше как да се предпази. Размаха ръце, провери дали Грейс го гледа, после присви крака и скочи. Описа права линия във въздуха със сковано тяло и вдигнати над главата ръце. Грейс стаи дъх, когато той се плъзна във водата, точно под повърхността. След миг главата му се появи, като патица и тя изръкопляска силно.

– Никой не може да се гмурка като теб, Фреди!

Той заплува към нея.

– Никой не може да ръкопляска като теб, Грейс! – Излезе от водата и седна на брега да изсъхне на слънцето. Тя го последва и сложи кърпата си на тревата до него.

– Много си смел във водата – рече, докато сядаше.

Комплиментът го зарадва и той се усмихна широко. Луничките му бяха избили отново заради слънцето и носът му се беше зачервил.

– Е, значи все пак не си лошо момиче!

Тя го сръга игриво.

– Разбира се, че не съм. Само те дразнех. Но ти наистина вдигна голяма врява заради ужилването.

Фреди се засмя и дълго не откъсна поглед от нея. Внезапно и двамата се смутиха и се почувстваха странно неловко. Той се обърна към реката.

– Гладен ли си? – попита тя.

– Не съвсем, тъкмо обядвах.

– Аз също. – Легна по гръб и затвори очи. – О, много е хубаво.

Той се изтегна до нея. Топлината се разля по тялото му и изсуши водата, която се бе събрала на капчици по вдлъбнатинката на корема му.

– Няма нищо по-хубаво от мързелив следобед – рече той. Полежаха известно време в мълчание. Грейс усети, че умът й отново се връща към сутринта пред църквата и при мисълта за Руфъс почувства как топлина залива тялото й.

– Фреди, какъв ще станеш, като пораснеш? – попита тя след малко.

– Ще обработвам земята. Не искам да съм затворен някъде зад бюро като татко. Защо?

– Руфъс ме попита тази сутрин. Попита ме дали ще стана пчелар.

При споменаването на Руфъс Мелвил Фреди изгуби доброто си настроение.

– И ти какво каза?

– Казах, че ще стана. Мисля, че ще е хубаво да се грижа за пчели.

– Няма значение какво ще правиш, защото си момиче. Ако имаш късмет, ще се омъжиш за богаташ, който ще те издържа – каза той намусено.

Грейс се обърна по корем.

– Де да беше така! Момичета като мен не се омъжват за богаташи, Фреди! – Тя се засмя безгрижно и откъсна маргаритка.

Фреди седна.

– Аз ще се грижа за теб, Грейс – рече в прилив на ентусиазъм. Тя изглеждаше изненадана. – Знам, че съм само на петнайсет, но един ден, когато пораснем, аз ще се грижа за теб. – Грейс се смръщи, никога не беше смятала, че ще има нужда от грижи. На четиринайсет тя още не се бе замисляла за живота отвъд настоящето, в което живееше щастливо с баща си, а колкото до грижите – тя се грижеше за него не по-малко, отколкото той за нея.

Усмихна се и завъртя маргаритката между палеца и показалеца си.

– Много си сладък, Фреди.

– Ще работя усилено, ще спечеля много пари и ще ти купя каквото пожелаеш – каза той разпалено.

Макар че беше по-малка от него, Грейс понякога се чувстваше по-голяма. Тъй като нямаше майка, й се наложи да порасне по-бързо от другите момичета, за да се грижи за баща си. Сега се усмихна на Фреди снизходително, както възрастните правят, когато децата споделят с тях невъзможни мечти.

– Това е много мило – рече тя. – Бих искала червена рокля.

– Червена рокля? Защо червена?

– Защото в червеното има нещо диво, не мислиш ли? Това е порочен цвят. Добрите момичета като мен не носят червено.

– Тогава ще ти купя червена рокля – усмихна се Фреди.

– Добре. – Тя отпусна глава на ръцете си и затвори очи. – В такъв случай най-добре помисли за друга работа, вместо да обработваш земята, защото татко я обработва, но не печели много.

– Баща ти не иска да стане богат. Мама казва, че е доволен така. Аз съм амбициозен. Един ден ще управлявам цялото имение, ще видиш.

– Наистина си амбициозен.

– Ако не се целиш високо, няма да стигнеш доникъде.

Тя се засмя.

– Кой ти каза това?

– Татко.

– Е, сигурно е прав. Както и да е, докато пораснеш и си намериш работа, господин Гарнър сигурно вече ще е починал, така че ще има място за теб.

– Старият Дървен крак. – Фреди затвори очи и се замисли за господин Гарнър, който беше загубил крака си при Ипър. – Опасявам се, че старите моржове като него живеят вечно.

– Мислиш ли, че ще си смел на война, Фреди? – попита Грейс. Мислеше за войната, в която се беше сражавал баща й и за която той никога не говореше.

– Не зная.

Тя се засмя, спомнила си ужилването. Изобщо не си го представяше смел.

– Сигурно няма как да знаеш, преди да се озовеш там – рече тактично.

– Надявам се да бъда смел.

– Дано никога не разберем – каза тя и се опита да прогони мисълта за заплашителните маневри на Хитлер, за които слушаше по радиото и четеше във вестниците.

Изядоха сандвичите, докато ранната вечерна светлина се насищаше с мекота. Грейс реши, че ще е най-добре да се прибере да помогне на баща си в градината. Изпитваше вина да лежи цял ден като благородна дама, макар че беше събота. Те бавно поеха обратно през градчето с мокрите бански костюми, завити в кърпите. Косата на Грейс изсъхваше на гъсти къдрици, които се спускаха по гърба й, слънцето беше обагрило ръцете и гърдите й в топло медено и бе заруменило бузите й. Когато стигнаха до дома на Фреди, тя остави кърпата в кошницата на колелото си и се приготви да тръгва.

– Ще се видим ли утре? – попита.

– Ще помагам с жътвата – отвърна Фреди. – Мама казва, че вече съм достатъчно голям и ще ми платят.

– Значи ще си зает?

– Да, мислех да ти кажа.

Грейс беше малко разочарована, че ще изгуби другаря си в игрите.

– Е, те винаги се нуждаят от помощници – рече тя.

– Ще се видя утре с господин Гарнър и ще си предложа услугите.

– Внимавай да не забележи, че си хвърлил око на работата му.

Фреди се засмя.

– Едва ли ще сметне мен за заплаха.

– Не и ако те види ужилен от пчела! – И тя натисна педалите.

– Винаги ще ми го натякваш, нали? – извика той след нея.

– Да! – изкрещя Грейс през смях. – Бззз, бззз, бззз!

По пътя към дома тя отново спря да погледа къщата. Този път отпред беше паркирано само алфа ромеото. Усети тръпка на удоволствие при мисълта, че Руфъс е още тук, и се зачуди какво ли прави в тази огромна къща. При толкова много стаи, как изобщо решаваш в коя да стоиш?

Когато стигна до дома, тя с изненада видя черното бентли на маркиза, паркирано на тревата отпред. Изглеждаше съвсем неуместно тук — блестящ метал и стъкло до селската простота на къщата със сламен покрив. Грейс се запита какво ли иска лорд Пензълуд от баща й и къде е отишъл шофьорът. Той обикновено седеше в колата с шапката и ръкавиците и изглеждаше важен.

Тя отвори вратата и установи, че малкият каменен коридор е пълен с хора. Когато видя, че един от тях е Руфъс, сърцето й замря, преди отново да се събуди с пърхане. Веднага се смути от смачканата си рокля и от разрошената коса, увиснала на мокри филизи по гърба й.

– А, ето те – каза щастливо Руфъс, сякаш беше дошъл да търси нея, и свали шапката си.

– Грейс? – попита баща й, като я погледна изненадан.

Грейс видя крехката жена, която се опираше на ръката на Руфъс, и с прималяване осъзна защо са дошли.

– Добър ден, лейди Пензълуд – каза тя свенливо, не знаеше дали не трябва да направи и реверанс. Старата маркиза не отговори и Грейс се обърна към Руфъс.

– Баба не чува много добре, затова трябва да й го извикаш ей така: Тя ти каза „добър ден“, бабо – изкрещя той в ухото на баба си.

Старата дама огледа Грейс от глава до пети с големите си очи с тежки клепачи и изсумтя.

– Значи ти си дъщерята на господин Хамблин, така ли?

– Да, милейди.

– И ти ли си градинарка?

– Уча се – отвърна Грейс.

– От най-добрия, скъпа. О, какви чудеса сътворявах благодарение на насоките и уменията на баща ти, а сега съм принудена да водя уседнал живот, да гледам отдалеч и да си представям какво още може да се направи в това имение. Поне си имам парниците. Да, не съм чак толкова саката, че да не мога да им се порадвам.

– Ще влезем ли? Мисля, че баба би искала да поседне – предложи Руфъс.

– Заповядайте – отвърна Артър и ги поведе към всекидневната. Вдигна въпросително вежди, но Грейс нямаше време за обяснения.

Руфъс беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не удари глава в трегера на вратата.

– Хубаво местенце – отбеляза той ведро и огледа стаята. – Сигурно е много уютно през зимата, озарено от огъня. Господи, колко много книги! Явно сте запален читател, господин Хамблин.

– Къде са пчелите? – попита старата маркиза и огледа стаята с нетърпение. Гласът й беше неочаквано пронизителен за такова малко и крехко като на птиче тяло.

– Надявам се, че не са тук – отвърна Руфъс.

– Отвън са – намеси се Грейс. Руфъс настани баба си в едно кресло, после седна на дивана и кръстоса крака с доволна въздишка, Беше някак твърде голям за тази малка стая. До него баща й изглеждаше като джудже. Грейс приседна в края на дивана, а баща й се настани смутено в любимото си кресло, срещу лейди Пензълуд.

– Значи искате да видите пчелите, лорд Мелвил? – попита Артър, в опит да разбере защо внезапно е удостоен с присъствието им.

– Не точно – отвърна бавно Руфъс. Погледна към Грейс и се усмихна извинително. – Дъщеря ви ми каза, че пчелните ужилвания лекуват артрит, и аз споменах това на обяда. Баба има силни болки и аз си помислих... – Погледна баба си. – Е, тя си помисли, ако трябва да съм точен, че би искала да опита.

– Но ужилванията са много болезнени – обясни с тревога Артър. – Да не говорим, че са и опасни. Познавам хора, получили такива отоци, че остават на легло цяла седмица. – Грейс си спомни за Фреди и за олелията, която той вдигна, и усети пробождането на вина.

– Това е дреболия – каза стоически старата маркиза. Грейс и баща й се спогледаха.

Артър закърши ръце.

– Не бих искал да съм отговорен за страданията ви, лейди Пензълуд – започна той. – Наистина не съм сигурен, че идеята е добра. Може да имате алергия, например.

Маркизата се вгледа царствено в градинаря.

– Какво казахте? – Артър повиши глас и повтори изречението. – Глупости! – извика тя. – Никога не съм чувала подобна глупост. Няма да ви държа отговорен, млади човече. – Грейс потисна смеха си. Баща й караше четирийсетте. – Е, къде са тези пчели?

Грейс погледна ръцете на старата жена и осъзна, че артритът й не е просто лека скованост, от каквато страдаше баща й. Пръстите й бяха изкривени и явно много я болеше. Дожаля й за старата дама, надяваше се пчелите да я излекуват. Ако станеше така, Руфъс щеше да има много високо мнение за нея, но ако не се получи? Усети как по челото й избива пот. Руфъс й се усмихна окуражително.

– Е, да идем да сложим пчелите по баба!

Артър ги изведе на слънцето и поеха към кошерите, които бяха засенчени от чинари и подредени в редичка покрай леха с любимите на пчелите тлъстака, ангелика и очиболец. Руфъс си сложи шапката и тръгна бавно с баба си, която се облягаше тежко на ръката му.

– Каква очарователна малка къщичка. Никога не съм идвал тук. Направили сте чудеса в градината си.

– Баща ти познава всяко кътче от имението – намеси се рязко лейди Пензълуд. – Ти също би трябвало. Това е твой дълг, Руфъс. – Сложи ударението на „дълг“, сякаш нищо друго в живота нямаше значение.

– Да, да, бабо – отговори той небрежно, като я обезвреди ефикасно с отегчения си тон.

– Щях да съм много изненадана, ако градината на Артър Хамблин не беше толкова великолепна – продължи тя. – Той е най-добрият градинар, който някога е работил в Уолбридж, а доста са работили при нас.

– Благодаря ви, милейди – рече скромно Артър. – Много сте любезна.

Руфъс се засмя.

– Уверявам ви, че баба никак не е любезна. Ако ти каже, че си гений, значи си гений. – Говореше достатъчно тихо, за да не го чуе баба му. – О, кошерите. Добре.

Лейди Пензълуд ги огледа величествено.

– Е, какво да направя? Да си пъхна ръката вътре? – попита тя.

– Не, не, милейди. Аз ще сложа пчела на ръката ви и ще й позволим да ви ужили – обясни Артър. – Ако...

– Господи, младежо, това е само едно ужилване. Няма да ми отнесе ръката, нали? – Тя изсумтя нетърпеливо и подаде разкривената си ръка. – Давай тогава. Нека пчелата ми види сметката.

Грейс потрепна, когато баща й сложи една пчела върху костеливите стави и я накара да ужили старицата, като я покри с длан. Възрастната дама дори не трепна. Артър не беше сигурен, че е ужилена, докато не видя червеното петно и началото на отока. Пчелата отлетя, но Грейс знаеше, че ще умре, и сърцето й се сви. Руфъс я погледна и изви вежда.

– Е, май не беше болезнено – рече той. После се обърна към баба си и повиши глас: – Как беше, бабо?

– Надявам се да има полза. Сигурен ли си, че едно е достатъчно.

– Абсолютно съм сигурен – отговори Артър. – Едно ужилване ще свърши работа.

– Тогава ще се моля за чудо.

– Аз също – съгласи се Руфъс. Грейс искаше да предложи чесън за облекчаване на болката, но усети, че лейди Пензълуд ще откаже. Тя определено беше по-корава от Фреди. Грейс нямаше търпение да му разкаже.

Руфъс отведе баба си до бентлито и й помогна да се настани вътре. Грейс беше впечатлена от меката кожа и лъскавото дърво в колата. Никога не се беше приближавала толкова до такъв автомобил. Приличаше на рядък и красив звяр.

– Благодаря ти за съвета, Грейс. Ако свърши работа, сигурно цялото графство ще се реди на опашка за ужилване. – Грейс усети как я обзема паника и пребледня. Ако цялото графство дойдеше за ужилване, колко ли пчели щяха да умрат? Руфъс се засмя. – Не се тревожи, само се шегувам – каза той и внезапно се смръщи. – Малцина са така железни като баба!

– Тя е много смела – съгласи се Грейс.

– Трябваше да изпратят жени като нея на фронта. Щяхме да победим по-бързо. – Той се изсмя при тази мисъл. – Е, ще ти съобщя, ако свърши работа. Сега трябва някак да я прибера у дома, без родителите ми да разберат. Не съм сигурен, че ще одобрят това нетрадиционно лечение.

Грейс и Артър ги гледаха как потеглят. Руфъс им махаше, а баба му седеше с каменно изражение и се взираше право напред.

– Какво беше това? – попита Артър дъщеря си, щом колата изчезна по алеята.

– Просто му споменах, че ти позволяваш на пчелите да те ужилят, за да лекуваш артрита си – обясни тя. – Не съм предполагала, че ще се стигне до това.

– Кога си говорила с лорд Мелвил?

– Тази сутрин пред църквата. Лежах на тревата и си играех с една пчела, а той дойде да ме поздрави. – Тя замълча. – Мислиш ли, че ще свърши работа?

– Вероятно. На мен ми помага. – Той тръгна към къщата. – Старата лейди Пензълуд е много кисела.

– Сигурно я боли. Ръцете й изглеждат доста зле.

– А може и да е просто кисела.

– Кисели са нещастните хора. Ти си ми го казвал, татко.

– Казвал съм ти и че всяко правило си има изключения – отвърна той с усмивка.

Мракът се спускаше бавно. Цвърченето на гнездещите птици утихна и подобният на флейта зов на кукувицата бе заменен от зловещото бухане на сова. Артър седеше в креслото си с лула в устата и очила на носа и четеше историческа книга. Кокершпаньолът спеше в краката му. Грейс се взираше в страниците на своята книга, но макар че виждаше думите, мислите й бяха другаде. Преживя истински шок, когато завари Руфъс в коридора, а сега превърташе отново и отново всеки миг от срещата им и й се щеше да се беше държала различно.

Тя бе само на четиринайсет, затова нямаше причина млад мъж като Руфъс Мелвил дори да я забележи. Но откакто я заговори, и то не както мъж говори с дете, а като равна, й се искаше да се беше показала по-умна. Лековатият му тон предполагаше, че той намира много неща за забавни. Тя се чудеше какви ли остроумни отговори е свикнал да получава от приятелите си в Оксфорд. Вероятно всички бяха много умни и забавни. Тя успяваше да е забавна с Фреди. Той смяташе всяка нейна дума за умна, но с Руфъс се чувстваше несъобразителна, незряла и срамежлива. А косата й – о, как й се искаше да не я беше виждал с мокра и оплетена коса.

Тя затвори книгата с въздишка и баща й вдигна поглед над очилата.

– Добре ли си, Грейс?

– Да, татко. Мисля да се кача горе. Доспа ми се.

– От слънцето е. Така става, изцежда ти силите.

Тя се наведе над него и го целуна по бузата.

– Лека нощ, татко.

– Бог да те благослови – отвърна той и я потупа леко. – Сладки сънища.

Малко по-късно тя коленичи до леглото си за молитва. Молеше се за баща си и за майка си, която вече беше при Господ. Молеше се за Фреди, леля Мей и чичо Майкъл; за сестрата на Фреди, Джоузефин, макар че не я харесваше особено, и за Руфъс. Молитвата й за Руфъс продължи дълго и приличаше повече на изповед.

Когато си легна, се обърна настрани и се вгледа в черно-бялата фотография на родителите й, която стоеше в рамка на нощното шкафче. Майка й имаше издължено лице, като нейното, и дълбоко поставени пъстри очи, макар че на фотографията цветът им не личеше. Изглеждаха просто тъмни. Лицето й беше мило. Лице, на което можеш да довериш тайните си. Грейс бе сигурна, че ако майка й беше жива, щеше да я изслушва с разбиране и тя щеше да може да й каже всичко. Майка й сигурно щеше да сяда на леглото й, да гали бузата й и да я гледа с обич. Може би щеше да се засмее на сляпото й увлечение, но нямаше да я накара да изпитва срам. Нямаше да го омаловажи. Разбира се, това увлечение нямаше да доведе до нищо, но тя можеше поне да му се възхищава. Хубаво й беше да знае, че той съществува на този свят. А още по-хубаво беше, че той знаеше, че тя съществува.

Затова Грейс изля шепнешком сърцето си пред единствения човек, на когото можеше да разчита, че ще я разбере.

Глава 6

На следващата сутрин Грейс беше в градината и береше зеленчуци за обяда, когато черното бентли спря на тревата пред къщата. Грейс се изправи и избърса ръце в престилката си. Сърцето й забумтя диво в гърдите. Беше се свило като юмрук, а в стомаха й сякаш бръмчаха пчели. Тя заслони с ръка очите си от слънцето и за своя изненада видя, че шофьорът слиза и тръгва към нея.

– Госпожица Грейс – рече той официално.

– Аз съм – отвърна тя.

– Възрастната лейди Пензълуд ме изпраща, има спешна нужда от вашето присъствие.

На Грейс й прималя. Представи си всякакви ужасии, които можеше да са се случили след ужилването от пчелата. Вероятно ръката на старата дама се беше подула толкова много, че сега я болеше още повече. Искаше й се баща й да я придружи, но той работеше в градината на имението и нямаше време да го търси. Защо не бяха извикали него? Нали и без това беше там?

– Веднага ли иска да дойда? – Глупав въпрос, защото възрастната дама явно имаше спешна нужда от присъствието й.

– Каза, че е спешно, госпожице Грейс.

Грейс влезе бързо в къщата, за да смени панталоните си с рокля, да си измие ръцете и да прибере косата си. Колкото и усилено да търкаше, не можа да изчисти съвсем калта под ноктите си. Щеше й се да имаше майка или баба, за да идат вместо нея. Съжаляваше, че е единствената жена в къщата. Когато излезе отново, шофьорът държеше отворена задната врата на колата и изглеждаше много сериозен. За миг тя усети приятна тръпка при мисълта за Руфъс и какво би казал за физиономията на шофьора. Беше сигурна, че подобна сериозност ще го развесели.

Колата мъркаше като голяма котка. Грейс гледаше как пейзажът прелита край нея, но беше твърде притеснена, за да се наслади на птичките, които се стрелкаха из храстите. Накрая завиха към входа на Уолбридж Хол и минаха плавно през голямата желязна порта. От двете страни на каменни пиедестали се издигаха две статуи – на лъв и на дракон, с раззинати в могъщ рев муцуни. Страхът й се засили, когато колата се плъзна по извитата алея и великолепната къща се появи пред погледа й. Отблизо беше още по-красива, многобройните й прозорци блещукаха на слънцето, а по билата на високите покриви се извисяваха внушителни комини. Гърлото й пресъхна при мисълта, че ще влезе вътре, и повече отвсякога й се прииска да беше горе на хълма, в подножието на гората, и да гледа къщата отдалеч.

Колата спря и шофьорът изключи двигателя. Без да каже нищо, той излезе на чакъла, за да й отвори вратата. Грейс слезе колебливо и зачака да й каже какво да прави, като нервно чоплеше изгризаните си нокти. Озърна се към двама градинари с кафяви работни дрехи, които подкастряха един тисов храст. Единият спря работата си и я погледна. Грейс се надяваше да види някъде баща си, но уви.

Не се наложи да чака дълго. Голямата врата на къщата се отвори бавно като ужасяваща уста, за да я погълне на една хапка. Тя потисна страха си, докато чакаше не по-малко страховит от шофьора иконом да я покани вътре, и с огромно облекчение видя Руфъс, усмихнат както обикновено, да се спуска към нея, като взимаше стъпалата по две.

– Здравей, Грейс. Надявам се, че не сме те откъснали от нещо важно – рече той, тъмните му очи проблясваха.

Доплака й се от щастие, защото ако нещо ужасно се беше случило, Руфъс нямаше да й се усмихва така весело.

– Тъкмо берях зеленчуци – отвърна тя и веднага съжали, че не излъга, че е правила нещо много по-интересно.

– Тогава сигурно си жадна. Джонсън – извика Руфъс на чакащия иконом. – Моля те, донеси на госпожица Грейс сок. Ние ще сме в зимната градина.

Руфъс изглеждаше съвсем небрежен с шотландския вълнен елек в червеникаво и кафяво, синята риза с навити ръкави, които разкриваха мускулестите му предмишници, и с елегантния златен часовник с кожена каишка. На кутрето му просветна златна халка, когато той сложи ръка на гърба й, за да я поведе по стълбите към фоайето. То беше огромно, с толкова голяма камина, че вътре можеше да се побере леглото на Грейс. На масата пламтеше най-невероятният букет от лилии, а персийските килими, които покриваха каменните плочи на пода, бяха протрити от краката, минавали по тях с векове. Тъмно дървено стълбище се извиваше към поразителен портрет на предтеча с броня, а после се разделяше на две и се свързваше с галерия в другия край на фоайето.

– Това е прапрапрадядо Олдрич – каза Руфъс, като кимна към портрета. – Бил е голям образ. Олдрич означава „крал“, но аз предпочитам да ме кръстят по-скоро на просяк, отколкото да се казвам „Олдрич“. Горкият татко, от всички имена в рода, родителите му са избрали за него най-нелепото!

Грейс се засмя, но не можа да измисли нищо остроумно в отговор.

– Харесва ми бронята му – рече тя, но се чувстваше глупава.

– И на мен. Изложена е в салона за игри. Като малък все я обличах, но вече съм височък за нея. Странно колко дребни са били хората навремето. Много по-дребни, отколкото предполагаме.

– Изобщо не изглежда дребен.

– Не и тук. Вероятно художникът е искал да му се хареса и го е нарисувал по-едър, отколкото е бил всъщност.

Грейс започна да се отпуска. Всъщност беше почти замаяна от щастие, докато Руфъс й показваше къщата. Отвътре тя бе не по-малко внушителна, отколкото отвън. Той й показа и другите портрети в салона. Всички хора на тях имаха странни имена, като Уинтроп и Морвен, освен един, който се казваше Руфъс.

– На него съм кръстен – рече Руфъс, сбърчил нос. – Не знам защо, все пак е най-грозният от всички.

– Според мен Руфъс е хубаво име. Можеше да те кръстят Бродерик.

Той се засмя.

– Това щеше да е страшна участ. Хайде, да не караме баба да чака.

Грейс отново се изплаши. Пое си рязко дъх и сигурно пребледня, защото Руфъс й се усмихна мило, наведе се и прошепна в ухото й:

– Не се тревожи, Грейс, дълбоко в себе си тя е истинско котенце. Тази сутрин е в добро настроение. – Насочи я към дълъг коридор и една стая вдясно привлече вниманието на Грейс. Тя беше квадратна, с лавици за книги около мраморна камина, но вместо книги по тях бяха наредени макети на кораби, защитени от стъклени похлупаци. Бяха стотици.

– Това е кабинетът на баща ми – каза Руфъс, спирайки за миг на прага. – Татко е луд по корабите. Сигурно е много отегчително да наследиш къща насред провинцията, когато всъщност искаш да плаваш. Ти плавала ли си с кораб, Грейс?

– Не, мисля, че малко ще ме е страх в морето – отвърна тя.

– Глупости, ще ти хареса. Татко ме научи да управлявам яхта, когато бях малък. В океана има нещо магическо. – Тя плъзна поглед по картините, които украсяваха другите стени. Всички бяха морски сцени: кораби в синьо море, лазурни небеса, в които се рееха чайки, оживени пристанища, пясъчни дюни и ивици розови рози.

Тя неохотно се откъсна от тях и последва Руфъс по коридора към голяма зимна градина в дъното му, от която се откриваше изглед към прекрасния парк на Уолбридж Хол. Там, настанена царствено в градински стол от ракита, с малко пухкаво кученце в скута, седеше старата маркиза. Когато видя Грейс, съсухреното й лице се преобрази от неочаквано сърдечна усмивка.

– О, ела тук, скъпа, и ми позволи да ти благодаря. – Тя й подаде ръка. Грейс пристъпи напред и я пое смутено, прикляквайки в реверанс, защото усещаше, че за старата маркиза е нужно нещо повече от любезно кимване.

– Виж! – Маркизата размаха ръка, която вече не беше свита като щипка. – Почти не ме боли тази сутрин. Отокът спадна. Ти си много добър малък лекар, нали?

– Много се радвам, че сте по-добре, милейди – отвърна Грейс, изненадана, че отровата на пчелата се е оказала толкова ефективна.

– Говори по-високо, дете. Не те чувам, когато шепнеш.

– Много се радвам, че сте по-добре – повтори по-високо Грейс.

– Аз също – отвърна старата маркиза.

– Благодаря, Джонсън – каза Руфъс, поемайки чаша сок от подноса. Икономът се оттегли с поклон. – За теб е, Грейс. Сок от ягоди и малини. Много е хубав. Аз пих на закуска.

– Сокът е от градината – рече лейди Пензълуд. – Имаме чудесни плодове и зеленчуци, но ти, разбира се, знаеш това, нали си дъщеря на Артър Хамблин. Навремето градинарството ми беше хоби, преди артритът да ми попречи да се забавлявам. Вероятно пчелите ще спасят ръцете ми и отново ще мога да бъда полезна. – Вдигна вежди към Грейс. Тя отпи от сока. Той беше най-вкусното нещо, което бе опитвала. Знаеше, че трябва да каже нещо, но не се сещаше какво.

Руфъс й се притече на помощ:

– На баба много й хареса ужилването и иска да го повтори.

– О, Руфъс. Странно момче си ти. На никого не му харесва да го жилят. Човек просто изтърпява болката, за да получи ползата. Като в живота, Руфъс. Понасяш всичко заради обещанията за рай и вечен живот на Небесата.

– Не бих казал, че животът е само страдание, бабо – отвърна той, като седна срещу нея. – Аз пък смятам, че предлага много удоволствия.

– Само за млад и обичащ удоволствията мъж като теб. Когато остарееш, Руфъс, поглеждаш назад и виждаш неравен път от удоволствия и болка. Миналото ще е осеяно с нещастия и несполуки, да не говорим за ужасната загуба на близки хора. Ще се наложи да понесеш това...

– Като твоята загуба, бабо – прекъсна я той, извил дяволито устни. – Ще съм много тъжен, когато ти дойде времето. – Грейс се изплаши, че той може би прекалява, но баба му се усмихна, явно сметна това нахалство за забавно.

– Да, сигурно. Надявам се да се радваш на дълъг живот, скъпо момче, но не мисля, че е нещо прекрасно да надживееш онези, които обичаш. Човек го понася, но никога не се възстановява. Госпожице Хамблин, помня, когато майка ви почина. Бяхте твърде малка тогава и не я познавате, което е много жалко. Тя беше сладко момиче. – Бузите на Грейс станаха розови като сока. Старата маркиза отбеляза трагедията й със сумтене. – Кой ви отгледа?

– Баща ми?

– Сам? – Лейди Пензълуд присви очи и пак изсумтя неодобрително.

– Да, милейди.

– Всемогъщи боже! Браво на него. Не е лесно да отгледаш дете сам, особено за мъж. Мъжете са безполезни по отношение на децата.

– Помагаха му. Леля Мей му помагаше – намеси се Грейс с надеждата, че лейди Пензълуд ще одобри това.

И тя го одобри.

– Семейство. Ето, виждаш ли, човек просто не може да съществува без семейство. – Грейс не посмя да й каже, че леля Мей е далечна роднина и всъщност не е от семейството. Наричаше я „леля“, защото с майка й бяха като сестри. – А дядо и баба?

– Да, милейди. Баба помагаше, когато бях малка.

Това изключително много се понрави на лейди Пензълуд.

– Бабите са незаменими. Нашият Руфъс си имаше много проблеми с мен.

– Проблеми е добре казано, бабо. Ти винаги си била проблемна.

Тя се изсмя.

– Когато станеш баба, от теб се очаква да казваш каквото мислиш. С години не казвах какво мисля. Сега съм стара и съм най-старша в семейството, затова имам право да говоря всичко.

– И определено го правиш – добави той лукаво.

– Наистина бих искала още едно ужилване. По другата ръка. Какво ще кажете, госпожице Хамблин?

Грейс беше твърде малка и твърде незначителна, за да говори каквото мисли, затова нямаше избор, освен да се съгласи с нещастното убийство на още една скъпоценна пчела.

– Искате ли да ви хвана някоя от градината? – попита тя веднага.

– Прекрасна идея. Руфъс, покажи й къде е лавандулата. Там винаги има много пчели.

– Тъй като съм човек, който търси удоволствия, бабо, с огромно удоволствие ще покажа градината на Грейс. – Той се изправи. – Ела, Грейс. Да излезем и да се порадваме на слънцето.

– Вземете и Амбър — каза баба му и леко избута кучето от коленете си. – Цяла сутрин стои вътре. Време е да си свърши работата. – Бялата малтийска болонка неохотно последва Руфъс и Грейс в градината и скоро изчезна в един храст.

– Две чудеса за един ден – каза Руфъс и сложи тъмните си очила.

– Кое е другото? – попита Грейс.

– Мама и татко отидоха в Лондон. Ще ходят на театър тази вечер. – Грейс не отговори и той добави: – Не исках да разбират, че пчелите жилят баба. Ще решат, че съм жесток.

– Баба ти определено не смята, че си жесток.

– Тя не смята. Но мама е друго нещо. Тя мисли, че това са разни шарлатании и щеше да дърдори и да върти очи: „Стига, Руфъс, нямаш ли какво друго да правиш?“ Тя смята свекърва си за досадна и властна, и тя наистина е такава, разбира се. Дори на мама да й се иска старото момиче да ритне камбаната по-скоро, ще сметне идеята за ужилването от пчела за твърде варварска за целта и както обикновено аз ще се озова между чука и наковалнята, докато се опитвам да ги укротя. Достатъчно зле е, че живеят в една къща. Две дяволски силни жени отстояват позициите си; безнадеждно е. Затова мама изчезва в Лондон възможно най-често. Баба обича да стои тук и да се разпорежда сама в голямата стара къща.

– А ти? Обичаш ли да стоиш сам в голямата стара къща?

– Не особено. Пълня я с приятели. Така не е толкова самотно. – Грейс се засмя. – Е, ето я зеленчуковата градина.

Той бутна дървена портичка в стара каменна стена и тя се отвори към огромна градина, насред която имаше най-различни овощни дървета, посадени на еднакви разстояния едно от друго. Лехите бяха безупречни. Грейс си помисли, че вероятно от въздуха ще прилича на калейдоскоп от хармониращи форми с две огледални страни. Преброи трима градинари, които работеха сред лехите, плевяха и прекопаваха, но не видя никъде баща си. Зачуди се какво ли ще си помисли, ако я види тук с Руфъс Мелвил. В дъното на градината се издигаха два огромни стъклени павилиона. Грейс копнееше да влезе вътре и да разгледа, но не посмя да помоли. По-късно щеше да разпита баща си за тях.

– Е, къде е лавандулата? – попита Руфъс.

– Ей там. – Грейс посочи към стената, която беше превзета от гъста леха с лавандула.

– Прекрасно! Какво ще прави тя с толкова лавандула?

– Може би ще я сложи в торбички – предположи Грейс.

– Какви торбички?

Доволна, че знае нещо, което той не знае, тя го осветли по въпроса:

– Слагаш ги при дрехите си, за да миришат хубаво, или ги окачваш на колоните на леглото, за да спиш по-добре.

– Точно това ми трябва. Имам ужасни проблеми със съня. Много лесно се превъзбуждам. Броенето на овце не върши работа, защото започват да се блъскат коя ще прескочи първа оградата. Не мисля, че изобщо върши работа при някого. Това е просто мит.

– Лавандулата действа.

Той поклати глава.

– Не мисля, че при мен ще подейства, сладка Грейс. Аз съм безнадежден случай.

Тръгнаха към храстите.

– Виж колко много пчели! – възкликна Руфъс. – Големи, дебели и тромави и малки, слаби и пъргави. Много са заети, нали?

– За баба ти ни трябва медоносна пчела.

– А как ще я занесеш дотам.

– Лесно. Сигурна съм, че градинарите могат да ми дадат една саксия. Не искам да плаша пчелата, като я нося в ръце.

Руфъс извика един градинар. Той забърза да донесе саксия, а Руфъс клекна да гледа пчелите.

– Невероятни са, нали?

– Те са най-прекрасните създания – съгласи се Грейс и преди да се усети, започна да споделя знанието си с огромен ентусиазъм. Когато градинарят се върна, тя вече беше казала на Руфъс какви са разликите между медоносната пчела и земната пчела и как медоносните пчели танцуват, за да известят другите пчели къде има храна. Руфъс я слушаше с интерес. Изглеждаше впечатлен от осведомеността й.

– Ти си истинска малка пчеличка, а?

Тя се засмя.

– Не, просто ги обичам.

– Не мога да се сетя за нещо по-хубаво, което да обичаш – каза той и й се усмихна, както брат би се усмихнал на своята любима по-малка сестра.

Грейс се зае да приготви саксията. Сложи малко лавандула вътре, после откъсна стръкче, на което беше кацнала пчела, и също го сложи в саксията. Накрая покри отвора с длан. Чуваше как пчелата жужи вътре, твърде заета с лавандулата, за да забележи, че е в затвор. Върнаха се през моравата към къщата и завариха кучето на лейди Пензълуд да чака пред вратата на зимната градина.

– Глупаво животно. То е по-скоро играчка, отколкото куче – каза Руфъс. – Другите кучета обичат разходките, но не и това. Много е разглезена. Нали, Амбър? – Отвори вратата и я пусна вътре.

– Тя свърши ли си работата? – попита маркизата.

– Всичко свърши – излъга Руфъс.

– Добро момиче? – възкликна лейди Пензълуд. – А сега се махай! Джонсън, занеси я в кухнята. Не искам да скочи в мен с кални лапи.

Грейс донесе саксията и Лейди Пензълуд подаде ръка. Грейс се надяваше, че пчелата няма да отлети. Извади я внимателно, все още вкопчена в стръкчето лавандула. Чувстваше се ужасно, когато я постави върху ръката на старицата, особено когато трябваше да я притисне към кожата, както правеше баща й, за да не й остави друг избор, освен да ужили и да се прости с живота си. Старата маркиза отново не реагира. Едва когато Грейс видя жилото и половината от коремчето на пчелата, увиснало на него, осъзна, че работата е свършена. Очите й се изпълниха със сълзи. Въпреки усилията й една голяма сълза капна върху ръката на старата дама.

– Скъпо дете, не плачи за мен – каза мило лейди Пензълуд, изглеждаше изненадана от състраданието на Грейс. – На колко сте години, госпожице Хамблин?

– На четиринайсет – подсмъркна Грейс.

– Много сте зряла за четиринайсетгодишна. Вероятно защото се налага да се грижите за баща си. Повечето момичета на вашата възраст още си играят с кукли, предполагам. – Грейс прибра пчелата в саксията и я загледа как пълзи объркана по дъното. Още една сълза падна върху лавандулата. – Вие сте много добро момиче. Вашите пчели ме лекуват и аз съм ви изключително благодарна. Сега Къмингс ще ви откара у дома. – Руфъс взе саксията и я подаде на иконома, който се беше върнал със сребърна каничка с кафе на поднос. – Чудесно, сутрешното ми кафе. Не се тревожи, Джонсън, това е просто ужилване от пчела. Нищо работа. Нищо не усетих.

Руфъс придружи Грейс до фоайето, но преди да отвори вратата, се обърна към нея. Изглеждаше притеснен.

– Разстрои се заради пчелата, нали? – Гледаше я със съчувствие. – Значи пчелите наистина умират, след като ужилят?

Тя кимна.

– Не всички, но женските медоносни пчели умират.

– Глупавата ми баба си помисли, че плачеш, защото я е заболяло, но аз разбрах. Наистина обичаш пчелите.

– Да, обичам ги. – Тя си пое дълбоко дъх.

– Съжалявам, че трябваше да убием още една. Знаеш ли какво, да сключим сделка. Ще запазим това в тайна, за да не се налага всички стари дами в графството да убиват пчели, за да лекуват артрита си. Ще се погрижа баба да не казва на приятелките си. Ако забележат ръцете й, ще измислим някакво обяснение. Например, че ме е напердашила, защото не слушам. Какво ще кажеш?

– Съгласна съм – отвърна с благодарност Грейс.

– Е, няма да плачеш повече, нали? Тези пчелички сега са в рая, където могат да жилят колкото им душа иска без никакви последствия. – Тя кимна. – Ела, ще те откарам. Не ми се струва редно да те оставям на мрачния Къмингс. Откакто го познавам, нито веднъж не съм го виждал усмихнат, а не е никак приятно. Често се питам дали няма някакво ужасно заболяване, заради което не може да си извива устните. Но се съмнявам. Мисля, че си е просто кисел, като лимон. Да, отсега нататък ще го наричам Лимон. – Грейс се засмя и избърса очите си. – Така е по-добре. Сега ще те откарам с моето алфа ромео. Много по-вълнуващо е от скучното старо бентли на татко.

Руфъс беше прав. Неговата открита кола беше много по-вълнуваща от бентлито. С вятъра в косите и Руфъс до нея, Грейс бе по-щастлива отвсякога. Идваше й да се смее с глас. Руфъс се обърна към нея и се усмихна, в тъмните му добри очи просветваше топлина. В този миг сякаш времето спря и й позволи да запечата завинаги лицето му в паметта си. Тя примигна и той извърна очи към пътя, но тя щеше да помни този поглед с години, като красива пощенска картичка, която пази в ума си.

– Грижи се за пчелите си – каза той, когато тя слезе от колата.

– Ще го направя – отвърна Грейс и му благодари, че я откара до дома. Той се усмихна и потегли, а тя остана на пътя дълго след като колата изчезна от поглед. Опитваше се да проумее странния копнеж, който дърпаше нежните струни на сърцето й.

Глава 7

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

– Грейс? – Беше Фреди, който излезе на верандата с обичайната чаша джин с тоник, следван от кучетата. – Какво правиш тук сама?

– Гледам залеза – отговори тя и с въздишка остави миналото да се изплъзне заедно със слънцето.

– Може ли да се присъединя?

– Разбира се.

Той седна до нея на люлката и разклати леда в чашата си.

– Къде е Трикси?

– Отиде на парти на брега.

– С онова момче, предполагам.

– Да, с Джаспър.

– Това не ми харесва – рече той и отпи. – Изобщо не ми харесва.

– Но ти не си й забранил да се виждат.

– Защото знаех колко ще се разстроиш.

– Много мило от твоя страна. – Тя се усмихна и му прости, че прекъсна унеса й.

– Освен това не искам да влошавам положението. Затегнеш ли юздите, конят иска да избяга. Отпуснеш ли ги, най-вероятно ще сведе глава и ще пасе.

– Надявам се да си прав.

Тя сведе поглед към празната си чаша от вино.

– Помниш ли как те ужили пчела за първи път.

Челюстта на Фреди се стегна.

– Никога не съм обичал пчели, както знаеш – рече и отпи отново. Не обичаше да говори за миналото. Като че ли с радост го бе оставил зад гърба си, когато се преместиха в Америка преди толкова много години.

Грейс въздъхна и се вгледа в океана.

– Залезите ме натъжават, но по хубав начин – каза тя, внезапно почувствала се много сама, защото Фреди нямаше да разбере горчиво-сладката смес от удоволствие и болка.

– Какво му е хубавото да си тъжен? – попита той.

Тя се усмихна с копнеж.

– Приятно ми е да си спомням за татко, но и боли, защото той ми липсва.

– Баща ти беше добър човек – призна Фреди и кимна замислено.

– Само него имах – каза тя тихо. Фреди от миналото щеше да отговори: „Имаше и мен“. Но онзи Фреди вече го нямаше, също като баща й.

– Значи няма смисъл да мислиш за него – каза той.

Грейс почувства нужда да хване ръката му. Когато бяха малки, щеше да го направи и той щеше да стисне нейната с обич. Но войната го беше променила. Сякаш беше оставил обичта си на бойното поле, заедно с окото. Нежността си беше отишла. Спомените за по-щастливи времена бяха заровени дълбоко. Решимостта му да не поглежда назад беше яростна. Той вече не бе закачлив, а сериозен и угрижен. Навремето, когато се върна от войната, като че ли се дразнеше, че тя не разбира през какво е преминал, макар че нито веднъж не й даде шанс да разбере, като й сподели нещо. Беше се затворил за нея и тя усещаше това. И въпреки това останаха заедно. Свързваше ги дългът, а горчивината ги разделяше.

Все пак с годините той беше омекнал малко. Негодуванието му бе приело не така агресивна форма, превърна се в дистанцираност. В някакъв вид любезност, която, макар и абсолютно недостатъчна за страстна жена като Грейс, все пак й позволяваше да живее така, и то не нещастно. Моментите на неочакван плам, които го водеха в леглото й, бяха следвани от пълното му пренебрежение на сутринта, когато той заравяше лице във вестника, отпиваше от кафето си и се завръщаше в убежището на рутината. Грейс знаеше, че ако не се откъсва от механичните ритуали на това ежедневие, той се чувства в безопасност от интимността. Тя често се питаше дали всичко щеше да е по-различно, ако Фреди се беше върнал от войната с отворени обятия и отворено сърце. Ако се чувстваше обичана, вероятно нямаше да копнее така за миналото.

– Но аз имах и теб – каза тя с надеждата, че той ще реагира на окуражаващата й усмивка и вероятно ще я погледне с очите на момчето, с което беше израснала, а не с безразличието на мъжа, в който се бе превърнал.

Фреди не допи питието си и стана.

– Ще ядем ли? Умирам от глад.

Тя насочи мислите си към вечерята, само и само да не усеща болката, която студенината му предизвикваше.

– Да, паят с пиле трябва да е готов.

– Добре. Искам да ти разкажа как мина уикендът. – Гласът му беше изпълнен с ентусиазъм, когато насочи разговора към работата си. Грейс извади пая от фурната. Нямаше друг избор, освен да слуша. В живота на Фреди нямаше място за сантименталност; войната някак му беше отнела и това.

Трикси тичаше по плажа. Партито вече беше започнало. Около огромния огън на пясъка пред клуба се беше събрала цяла тълпа хора с летни рокли и отворени ризи, пиеха сангрия, а пламъците озаряваха с оранжевото си сияние оживените им лица. Трикси се огледа за Джаспър, но видя, че Сузи й маха трескаво.

– Е, колко си загазила? – попита Сузи, щом Трикси отиде при нея.

– Очаквах да е по-лошо. Луси Дърлакър е доносница!

Сузи се ухили победоносно.

– Но познай с кого си бъбреше тази сутрин в закусвалнята?

Джордж – отвърна усмихната Трикси.

– Правилно. Предлагам да ги окуражаваме с всички сили.

– Госпожа Дърлакър ще получи удар, ако разбере.

– Да се надяваме, че тази връзка ще разцъфне, преди да е узнала. Така ефектът ще е още по-ужасяващ.

– Сузи, много си гадна.

– Не се преструвай, че не искаш да причиниш най-страшни мъки на Евелин Дърлакър!

– Мама много вярва в кармата.

– Каквото повикало, такова се обадило. Е, аз само ще помогна мъничко.

– Тя ще пожъне каквото е посяла, без значение дали ние ще помогнем. Къде са те, между другото? – Тя огледа лицата на хората, които познаваше цял живот.

– Ще дойдат. Обещаха да дойдат. О, много съм бясна на Бен. Ако скоро не ме притисне до стената, за да ме целуне, ще умра! – Тя тръсна изсветлялата си от слънцето коса и въздъхна мелодраматично. – Англичаните са толкова сдържани, това направо ме подлудява!

– Джаспър изобщо не е сдържан – каза Трикси. – Всъщност е ненаситен.

– Не ме карай да ревнувам.

– Тогава няма да ти казвам – подразни я Трикси.

– Добре де, колко далече стигнахте?

Очите на Трикси светнаха тържествуващо.

– До края.

Хвана Сузи за ръцете и заподскача по пясъка.

– Той е невероятен!

– Успокой се. Искам подробности. Как беше?

Трикси спря да подскача.

– Кара ме да се чувствам жена – каза тя сериозно.

– Това ми звучи като лоша песен.

Трикси сви рамене.

– Дори в лошите песни има истина.

– По-добър ли беше от Ричард? – попита Сузи. Говореше за любовника на Трикси от миналото лято.

– О, забрави за Ричард, Сузи. Той беше част от експерименталната ми фаза. Това е любов. – Тя понижи глас: – Не казвай на никого, но ще тръгна с тях на турне през есента.

– Той ли те покани?

– Не, но ще го направи.

– Тогава и аз ще дойда, с Бен – предложи Сузи.

– Прекрасна идея! – възкликна щастливо Трикси. – Ще идем заедно.

– О, Бен! Къде си? – Момичетата огледаха все по-нарастващата тълпа. Внезапно Сузи посочи малка групичка, която се приближаваше по плажа, и възкликна: – Ето ги! Най-сетне!

– Спокойно, Сузи. Играй го спокойно.

Сузи отметна коса и ощипа бузите си.

– Как изглеждам?

– Неустоимо – засмя се Трикси.

– Представи си само – ти, Джаспър, аз и Бен ще обикаляме Америка с автобус. Ще е прекрасно.

– С Луси и Джордж? – вдигна вежда Трикси.

– О, Джордж ще я е зарязал дотогава! – каза Сузи, намести тесните си джинси и тръгна по плажа. – Или майка й ще я е изпратила в манастир!

Лицето на Джаспър светна, когато видя Трикси.

– Здравей, красавице – рече той, прегърна я през врата и придърпа лицето й за целувка. Китарата висеше на рамото му и обещаваше някое и друго изпълнение, а между пръстите му димеше цигара. Трикси притисна устни в неговите и усети вкус на бира и тютюн. Сузи тръгна до Бен, пъхнала ръка в задния джоб на джинсите си. Той я прегърна през кръста, попита я как върви купонът и Трикси усети, че той ще целуне приятелката й тази нощ. Идеята да обикалят Америка с тях й се стори по-осъществима отвсякога.

Стигнаха до „Капитан Джак“, където момчетата започнаха да подреждат инструментите си по терасата и момичетата изтичаха да им донесат напитки. Щом се върнаха, групата беше обградена от почитателки с мини поли, едри гърди и блеснали очи. Трикси си помисли с негодувание, че приличат на пчели около гърне с мед.

– Бирите идват – провикна се тя и мина покрай момичетата към Джордж, който подреждаше барабаните си, докато Джаспър и Бен попиваха комплиментите като два щастливи сюнгера.

Сред миниполите беше и Луси Дърлакър. Тя беше вързала пепеляворусата си коса на конска опашка и бе гримирала очите си в синьо. Сузи видя шанса си и я хвана за ръка.

– Луси, ела тук. Виждала ли си такива барабани? Невероятни са. Хайде, докосни ги. – Луси нямаше нужда от втора покана, пристъпи напред и протегна ръка. Джордж погледна към нея. Не беше красива, но притежаваше очарованието на забранения плод. Когато тя вдигна очи към него, бузите й бяха червени като боровинки.

– Здравей, Луси – рече той и тя му се усмихна свенливо.

Сузи се обърна към Трикси и прошепна:

– Е, не беше трудно!

Трикси погледна за миг Луси и Джордж, но беше по-загрижена да държи другите момичета далеч от Джаспър. Той беше твърде любезен, за да ги прогони сам.

Не след дълго се появи и Джо Хорнби, който се понесе през тълпата, облечен с риза на цветя и яркочервени къси панталони, като димеше обилно с пурата си. Спря в средата на терасата.

– Добре, момчета, готови ли сте да свирите? – извика, доволен от тълпата. – Да видим какво ще покажете на добрите хора от Теканасет! – Размаха пурата и гласовете около огъня притихнаха, а хората се извърнаха да слушат.

– Дами и господа, жители на Теканасет, може ли да ви представя „Големите черни плъхове“. Още не сте ги чували, но имената им ще станат прочути като тези на техните сънародници „Ролинг Стоунс“ и „Бийтълс“. Наистина чудесно наследство. Но те ще стигнат дори по-далеч. Помнете ми думата, вие ще сте ги чули първи. Но стига приказки, ще прецените сами. Джаспър, Бени и Джордж, хайде, забивайте!

Момчетата започнаха да свирят, но усилвателите не успяваха да пренесат звука до плажа и само зрителите, които бяха най-близо, ги чуваха добре. Другите отзад се отказаха след няколко минути и подновиха разговорите си, а възрастните се мръщеха на непривичната модерна музика. Младите обаче се събраха и заподскачаха по пясъка с вдигнати ръце. Загорелите им от слънцето тела се движеха в ритъм като обсебени.

– Значи за това била цялата врява! – каза Евелин, която тъкмо бе дошла на партито, за да държи дъщеря си под око. Изглеждаше съвсем не на място с жълтите си панталони, жълтата жилетка и перлите.

– На мен ми харесва – каза Бел. – Момчето има хубав глас.

Евелин сбърчи малкото си носле.

– Хубав, но не отличен. Мисля, че за да успееш в тази индустрия, трябва да си отличен.

– Не съм съгласна, Евелин. За да успееш в тази индустрия трябва просто да си привлекателен – възрази Бел.

Бил се приближи с бира в ръка, безупречен със сините панталони и розовата риза, русата му коса беше пригладена назад като на ученик, сресан от майка си. Изглеждаше в добро настроение, защото цял следобед беше играл тенис и изгуби само един сет.

– Не е зле – рече той. – Чувал съм и по-лошо.

– Дали Трикси е тук, или Грейс е проявила здрав разум да я накаже? – рече Евелин, като оглеждаше тълпата от танцуващи тела.

– Мислех да ти кажа, че се натъкнах на Фреди сутринта, Евелин – каза Бил.

– И какво каза той? – рече тя, прекалено любопитна, за да му се скара, че не й е съобщил по-рано.

– Излиза, че е знаел къде ще ходят през уикенда.

– Нима? – попита изумена Бел. – И я е пуснал?

– Очевидно.

– Е, има си проста причина за това – каза Евелин. – Те не са като нас.

– Какво имаш предвид, Евелин? – попита Бел, макар че от тона й ставаше ясно какво има предвид.

– Нямат класа – вирна брадичка Евелин. – Не бих желала такива момчета за нашата дъщеря, но те са съвсем на нивото на хора като Валънтайн. – Говореше, сякаш те принадлежаха към съвсем различен и по-нисш вид.

– Трябва да кажа, че съм изненадана от Фреди. Винаги съм го смятала за много коректен човек – каза Бел.

– Аз пък винаги съм го смятала за много студен човек – добави Евелин.

– На игрището за голф се сгорещява – намеси се Бил. – Улучи ли дупка, в него няма нищо студено!

Евелин извъртя очи.

– Добре, писна ми от тази музика. Прибирам се. Бил?

Той въздъхна с неохота, но знаеше, че не си струва да спори с жена си.

– Казах на Луси да се прибере до единайсет.

– Тогава нямаш причина да се съмняваш, че ще е в леглото в единайсет и пет – каза Бел.

Бел се наслаждаваше на партито. Съпругът й Джон беше голям приказливец и повече от всичко обичаше да забавлява публиката си със своите истории, обикновено значително преувеличени. Тя обикаляше около огъня и говореше с приятели, докато Джон омайваше малка групичка хора, като се смееше гръмогласно на шегите си. Бел погледа младите, които танцуваха на златистото сияние на пламъците. Приличаха на диваци, подскачаха боси по пясъка, голите им ръце и крака се мятаха в почти хипнотизиращия ритъм на барабаните. Нейните деца бяха двайсетинагодишни и имаха семейства. Тя чувстваше облекчение, че вече не е нужно да се тревожи за дъщерите си. Помисли си, че не е лесно да си млад.

Остана на партито до полунощ. Дотогава повечето възрастни се бяха прибрали, само Джон остана с най-близките си приятели, за да се смеят на стари истории, които им разказваше за стотен път. Музиката също беше спряла и момчетата се изтягаха на пясъка с Трикси, Сузи и още няколко момичета, пиеха бира и пушеха някаква подозрително смърдяща трева. Бел се вгледа малко по-внимателно. Не, не може да бъде. Вечерният й час отдавна беше минал, но все пак нямаше как да сбърка светлата коса на Луси Дърлакър.

По сърце Бел беше добър човек и държеше на репутацията си като такъв. Обаче Евелин тази нощ я обиди. Познаваше я, откакто се помнеше, учеха заедно в гимназията, добре познаваше недостатъците й и беше безкрайно търпима към тях, и все пак тази нощ снобизмът на Евелин й дойде в повече. Тя не познаваше тези момчета, а семейство Валънтайн може да не бяха от „висшето общество“, както биха се изразили англичаните, но бяха свестни, добри хора. Бел много харесваше Грейс, затова, вместо да изпълни дълга си като приятелка на Евелин, тя си тръгна с Джон и остави Луси на пясъка да пуши и да флиртува чак до ранните часове на сутринта.

Малката група младежи остана около огъня, който вече се бе превърнал в алени въглени, оживяващи, щом вятърът повееше от морето. Обградени от празни бутилки и фасове, младежите се смееха и разговаряха под пълната луна, нехаещи за времето и приближаващата зора. Нежният шепот на океана ги пренасяше в неземно селение, а вълните осейваха плажа с диаманти.

Джордж и Луси седяха малко встрани от останалите. Бяха събрали глави и косата й вече беше спусната по гърба, като на русалка. Изглеждаше доста красива в полумрака, с посребряла от лунната светлина кожа. Тихият им разговор се накъсваше от приглушения й смях. Трикси си дръпна от марихуаната и я подаде на Сузи, която седеше с кръстосани крака до Бен.

– Мисията изпълнена – рече тя на приятелката си и кимна към Джордж и Луси.

– Добра работа – отвърна Сузи. – Сега е мой ред. – И подаде цигарата на Бен.

Джаспър плъзна ръка по тила на Трикси, под косата, и я придърпа за целувка.

– Много си красива тази нощ. Казах ли ти го вече? – прошепна той.

– Не, не си – отвърна тя тихо.

– Е, красива си.

– Може би ще си намерим някоя дюна, зад която да се скрием – предложи тя с нараснал от алкохола и тревата кураж.

– Няма да е зле. – Целуна я по врата. – Не съм сигурен, че още дълго ще мога да стоя кротко до теб.

– Но ако си тръгнем, ще развалим купона.

– Ако си тръгнем, купонът ще продължи – каза той. – Хайде.

Станаха, но като че ли никой не забеляза. Той я хвана за ръка и тръгнаха по плажа към мрака. После легнаха на пясъка и започнаха да се целуват. Трикси усети как крайниците й се сгряват от желание и се загърчи като търсеща ласки котка. Джаспър отметна косата й назад и зарови лице в шията й. Откри устата й и започна да я целува все по-пламенно, докато палецът му търсеше гърдите, които се издигаха и спадаха с всеки трескав дъх. Трикси не беше невинна; тя беше захвърляла задръжките с различни любовници, откакто за първи път прави секс на седемнайсет. Но нито един от тях не я възбуждаше като Джаспър. Химията помежду им бе съвършена, превръщаше всяко докосване в наслада и тя бе готова да умре за неговите бавни ласки. Той погали корема й, предизвиквайки силна тръпка на очакване, а после бедрата й под полата и стигна до памучните гащички. Пърхането в корема й се засили и Трикси отвори бедра, за да го покани в себе си.

Любиха се дълго, без да ги е грижа за времето. Когато най-сетне легнаха задоволени и смеещи се на дързостта си, чуха силно грачене някъде по плажа. Отначало решиха, че е чайка или друга изплашена птица, но когато се претърколиха по корем и се вгледаха от дюната към остатъците от огъня, видяха, че вече само две двойки седят около него и се взират в рошава жена по нощница, която жестикулираше бясно.

– О, господи! – изсъска Трикси. – Това е майката на Луси!

– Ти сериозно ли? – Джаспър си погледна часовника. На лунната светлина едва различи стрелките. Беше три и половина.

– Казвам ти. Това е Евелин Дърлакър с щръкнала коса!

Джаспър се засмя.

– О, боже, горката Луси, хваната на местопрестъплението!

– Майка й е луда!

– Така изглежда! – съгласи се Джаспър. – Радвам се, че не крещи на мен.

Те видяха как Луси беше безцеремонно повлечена за ръка по пясъка. Трикси предположи, че Евелин е видяла празните бирени бутилки, и се запита какво ли още е видяла. Дали беше сварила Луси и Джордж да правят секс? Какъв късмет, че с Джаспър се бяха скрили зад дюната. Не можеше да си позволи повече неприятности.

– Най-добре да ме изпратиш до вкъщи – каза тя, изправи се и обу бельото си. Когато погледна пак към огъня, видя, че Джордж е изчезнал, а Бен и Сузи продължаваха там, откъдето бяха спрели. За миг погледа как приятелката й е целувана от мъжа на мечтите й и се усмихна при мисълта за турнето. Щеше да е невероятно забавно.

Джаспър взе китарата, удари няколко акорда и каза:

– Написах песен за теб. Искаш ли да я чуеш?

– Много. Никой не е писал песен за мен. – Трикси седна на дюната и прегърна коленете си. – Как се казва?

– Трикси – отвърна той и се засмя.

– Вече я харесвам – развълнува се тя.

– Понякога най-простичкото е най-добро. — Той започна да свири. Тя гледаше с блеснали очи, когато той тихо запя. В този миг, докато й пееше за копнеж и желание, тя повярва, че го обича повече, отколкото някога ще обича когото и да било.

Щом свърши, Джаспър я погледна замечтано.

– Е, какво ще кажеш?

– Това е най-красивата песен, която съм чувала.

– Наистина ли? – попита той недоверчиво. – Да не го казваш само защото е написана за теб?

– Е, явно наистина си бил много вдъхновен, когато си я писал.

Той се засмя и около устата и очите му се образуваха бръчици.

– Имаш право, Трикси Валънтайн.

– Мисля, че трябва да стана талисман на групата.

– За мен ще е чест – отговори той, стана, закачи китарата на рамо и си взе якето. – Сега да те изпратя до дома.

– Джаспър.

– Да?

– Може ли да тръгна с теб през есента?

– А вашите ще те пуснат ли?

– Ако не ме пуснат, ще избягам с теб – отговори тя уверено, като го гледаше с блеснали очи.

Той се смръщи.

– Наистина ли?

– Никога не съм била по-сигурна в нещо – каза Трикси и го хвана за ръка. – Знаеш ли, бих избягала с теб на мига.

– Тогава ще бъдеш мой талисман и ще пиша песни за теб. Най-великите песни са вдъхновени от любовта.

Тя го погледна в очите.

– Наистина ли ме обичаш?

Той кимна бавно.

– Мисля, че да, Трикси.

– Мислиш.

– Не, знам го – рече той уверено. – Просто съм изненадан. За първи път ми е.

– И на мен – каза тя, внезапно смутена. – Но знам, че те обичам.

Тръгнаха по брега хванати за ръце. Чувстваха се странно уязвими, след като разкриха сърцата си. Обзе ги непознато смущение, което събуждаше и малко страх. Внезапно игривостта в отношенията им беше затъмнена от много по-зрелите аспекти на любовта.

Когато стигнаха до дома на Трикси, целувката на раздяла беше неловка.

– Забавлявах се тази нощ – каза тя и му се усмихна с надеждата да си върнат малко от предишната лекота.

– Аз също – съгласи се той с усмивка.

– Сега ще се покатеря по стената и ще вляза в стаята си през прозореца, за да не будя родителите си.

– Сигурна ли си? Да не паднеш и да се утрепеш. Тъкмо те открих. – Загрижеността в гласа му я накара да се чувства обичана и сърцето й отново се изпълни с мехурчета.

– Няма – отвърна тя. – Сега гледай как се прави. – Започна да се катери с ентусиазъм, нетърпелива да покаже уменията си. Стигна до прозореца на спалнята и се плъзна вътре. След това се наведе навън и му помаха.

– Сладки сънища! – прошепна Джаспър, помаха в отговор и й изпрати въздушна целувка. Тя гледа след него, докато той се отдалечаваше в мрака, и сърцето й щеше да се пръсне от щастие.

– Обича ме, не ме обича. Обича ме... – Дръпна завесите и си легна.

Глава 8

На сутринта валеше. Теканасет беше затулен от гъсти бели облаци. На Трикси й се искаше да спи до късно, но баща й беше много стриктен по отношение на закуската. Семейството се събираше в кухнята в осем, каквото и да става. Когато беше малка, майка й приготвяше яйца, бекон и препечени филийки – типична английска закуска. Сега правеше и палачинки, защото Трикси се беше разбунтувала срещу тяхната решимост да се придържат към корените и настояваше да получава американска закуска като всичките й приятели. Това означаваше палачинки с кленов сироп.

Когато се появи с разрошена коса, която падаше над черните от размазания грим и още сънени очи, баща й я огледа недоволно.

– Трикси, тази сутрин си жалка гледка.

Грейс се съгласи.

– Скъпа, иди си измий лицето и си среши косата. Не можеш да слизаш на закуска в този вид!

Но Трикси се тръшна на стола и си наля чаша чай.

– Изморена съм – оплака се тя. – Стига, никой няма да умре, ако една сутрин съм рошава и немита.

– Въпрос на дисциплина е – каза баща й и затвори вестника.

– Да, да, цивилизацията е в стандартите. Чувала съм го стотици пъти. Нека поне веднъж снижим стандартите, моля ви. – Тя добави лъжица захар и малко мляко в чая си, и го разбърка сънливо.

– Е, забавлява ли се снощи? – попита Грейс, докато слагаше чиния с яйца пред съпруга си, защото знаеше, че храната, повече от всичко друго, ще го разсее от недисциплинираността на дъщеря му.

– Беше много забавно. Джаспър свири и всички танцувахме. Възрастните изчезнаха скоро след това.

Грейс се засмя.

– Предполагам, че тяхната музика не е за нас.

– Не зная – сви рамене Трикси. – Мисля, че ти ще я харесаш, мамо. Ти никога не си се водила по тълпата. Всъщност мисля, че дори ще се престориш, че я харесваш, само за да си различна.

Трикси отпи замислено от чая си. Искаше да им каже как Евелин Дърлакър бе дошла за Луси в три сутринта, но не искаше да разберат, че и тя е останала до толкова късно. Все пак вечерният й час беше в полунощ. За щастие баща й спеше дълбоко, а тя можеше да разчита на майка си, дори да я беше чула как се промъква вътре. Трикси се питаше как ли ще приемат новината, че смята да тръгне на турне с момчетата през есента.

Гледаше как баща й поглъща закуската си. Лицето му беше сериозно, гърбът – скован, раменете изправени – всичко в него излъчваше дисциплина. Понякога Трикси се питаше какъв ли е бил преди войната. Тя никога не забелязваше превръзката на окото или белега на лицето, защото беше свикнала с тях. Сега го гледаше с очите на млада, влюбена за първи път жена и се чудеше какво ли е харесала майка й в този сериозен и дистанциран мъж. Какъв ли е бил като млад? Дали е бил игрив като Джаспър? Или винаги си е бил такъв – скован и без чувство за хумор? Погледна майка си, която правеше палачинки. Тя беше чувствена жена с красиви извивки, замечтани очи и мило, добро лице. Обичаше романите, романтичните филми, цветята и пчелите. Баща й мразеше пчелите и не го беше грижа особено за растенията и животните. Обичаше голфа и книгите за военна история. Искаше всичко да е чисто и подредено. Харесваше рутината. По природа майка й беше безгрижна като птичка. Докато пиеше чая си, Трикси се запита как изобщо са живели заедно толкова години, след като бяха толкова различни.

– Мамо, какво в татко те накара да се влюбиш в него? – попита тя майка си, когато баща й тръгна на работа.

Грейс седна, опря лакти на масата и облегна брадичка на дланите си.

– Баща ти беше най-добрият ми приятел – започна тя тихо. – Познаваме се цял живот.

– Какъв беше тогава? – настоя Трикси.

– Беше много красив. Беше весел и игрив, обичаше забавленията. – Изрече го с копнеж, замислена за онова, което той й беше дал в този брак, а после й го отне.

Трикси направи учудена физиономия.

– Татко весел и игрив! – Засмя се скептично. – Сигурна ли си, че говорим за същия човек? Тогава защо се промени?

– Заради войната.

– Нима? Може ли човек да се промени толкова много?

– Дълбоко в себе си той още е моят Фреди – каза Грейс малко отбранително.

– Това натъжава ли те? – попита Трикси, опитваше се да си представи как би се чувствала, ако Джаспър иде на война и се върне друг човек.

Грейс добави мляко в кафето си. Не искаше да отговаря директно на въпроса. Децата не биваше да знаят твърде много за родителите си.

– Не съм тъжна, скъпа. Как бих могла да съм тъжна, когато имам теб? – Усмихна се така нежно, че сърцето на Трикси се изпълни с вина. Тя отвърна на усмивката и взе кленовия сироп.

По-късно Трикси се качи в стаята си, за да се облече за работа. Трябваше да е в „Капитан Джак“ в единайсет. Грейс тръгна към дома на Голямата с кошница с мед. Не беше далеч от Сънсет Слип, ако поемеше по пътеката през хълма. Дъждът беше спрял и слънцето пак се показа. Грейс видя острите покриви на къщата дълго преди да стигне до нея. Приличаха на платна на огромен кораб, изтеглен на сушата. Така големи и внушителни, че моряците се ориентираха по тях по пътя си към брега. Това беше първата къща, построена на острова, и имаше най-доброто разположение – в източния му край, с триста и шейсет градусова гледка към океана. Имаше най-големите морави и градини от всички къщи в Теканасет, беше заслонена от вятъра от високи дървета, стари колкото самата нея, и от дива гора, в която навремето бяха ловували глигани, докарани от Европа за целта. Вече нямаше глигани, само глутница кучета, огромна котка, наречена господин Доруд, няколко екзотични на вид кокошки и петел, който кукуригаше всяка сутрин призори върху кокошарника.

Грейс натисна звънеца и изрече името си по интеркома. Големите порти се отвориха подобаващо величествено и тя въздъхна от удоволствие, когато пристъпи на покритата с чакъл алея. През дърветата виждаше яркосините капаци и бялата веранда на великолепната къща. Тя беше засадила хортензиите, пълзящите рози и храстите, които придаваха на къщата донякъде корнуолско очарование и образуваха растителни граници около моравите от двете й страни, защото Голямата искаше да има английска градина. Грейс беше научила всичко за градинарството от баща си и работата сред цветята и създанията, които той толкова обичаше, я свързваше с него.

Откри Голямата да играе крокет на блестящата от влага морава с три възрастни приятелки с тенис обувки и бели шапки. Когато я видя, Голямата замаха разпалено с ръка.

– Грейс, ела да гледаш как побеждавам. – Нагласи чукчето и запрати топката на съперницата си в полет над тревата. – Съжалявам, Бети-Ан, но това е положението.

– Ще приема поражението си с достойнство – отговори Бети-Ан и тръгна към топката си. Грейс седна на верандата да ги гледа, докато приключат. Учудваше се на начина, по който Голямата успяваше да играе крокет, използвайки чукчето като бастун.

Икономът й донесе лимонов сок и Грейс погали господин Доруд, който се чувстваше длъжен да се настани в скута й. Тя огледа градината с доволство. Лехите бяха грейнали от цветята, които беше засадила. Голямата имаше двама щатни градинари, които ги плевяха и подрязваха.

Когато играта свърши, Голямата и Бети-Ан се присъединиха към нея до масата, а другите две дами само й стиснаха ръка и си тръгнаха поради неотложни ангажименти.

– Ако господин Доруд ти досажда, просто го изхвърли – каза Голямата, докато потъваше с въздишка в едно кресло.

– Харесвам го – отговори Грейс.

– Огромен е – рече Бети-Ан. – Сигурно имаш гигантски мишки под дъските.

– Хич не го бива с мишките – оплака се Голямата и наля сок за себе си и за Бети-Ан. – Най-мързеливата котка на острова. Уверявам те, мишките добре си живеят тук. – Обърна се към Грейс. – Предполагам, че си чула за Луси Дърлакър.

Грейс поклати глава.

– Не, нищо не съм чула.

Голямата се усмихна.

– Не обичам да злорадствам, но Евелин отдавна си го заслужаваше.

– О? – Грейс вдигна вежди в очакване.

– Евелин, по нощница, извлякла Луси от плажа в три сутринта.

Грейс беше смаяна.

– Наистина ли? По нощница?

– Да. Откачила е. Луси се натискала с едно от онези момчета и около тях смърдяло на марихуана. Горката Луси, съмнявам се, че ще я пуснат да излезе отново.

– Но ти как разбра? – попита Грейс.

Бети-Ан се усмихна гузно.

– Сестрата на прислужницата ми работи за Джо Хорнби и ги чула да говорят за това на закуска. Измислила си някакъв повод да дотърчи у нас и да предаде клюката.

– Книжарската мрежа на острова е безотказна – каза Грейс.

– Никога не е била в по-добра форма – засмя се Бети-Ан.

– Предполагам, че вашата Трикси тогава си е била вече в леглото – каза Голямата.

– Надявам се – отвърна Грейс, прехапвайки устна. – Но не мога да гарантирам. Не я чух кога се прибра.

– Трябва да й кажеш. Много ще се развесели – рече Бети-Ан.

– О, сигурно вече знае. Вероятно целият остров кипи от новината – добави Голямата и махна пренебрежително с обсипаната си с пръстени ръка.

– Представи си само, да излезеш по нощница. Никога не бих го направила – засмя се Грейс.

– Можеш да си сигурна, че нощницата на Евелин е от най-фина коприна и дантела – каза Голямата. – Чудя се само как така не е изпратила съпруга си. Вероятно неговата пижама не е толкова изискана.

– Той е облечен безупречно като манекен на витрина – намеси се неодобрително Бети-Ан. – И е също толкова тъп. Никога не съм го харесвала, твърде самодоволен е. Също като баща си.

Голямата се усмихна развеселена.

– Какво хапна тази сутрин, Бети-Ан? Много си яростна!

– О, нищо необичайно. Просто нещо в тези двамата ми лази по нервите.

– Значи ставаме две – каза Голямата.

– Три – добави Грейс. И в отговор на изумения поглед на Голямата, извади буркан от кошницата си и добави: – Сигурно е от меда!

Фреди цял ден работи усилено по подготовката за събирането на реколтата. То ставаше по два начина – за боровинките, които се използваха за сокове и сосове, наводняваха тресавището, те изплуваха на повърхността и бяха загребвани с метли, а останалите беряха на ръка за пазара на свежи плодове. Той се зае ентусиазирано с работата си, както всеки ден, и забрави за Грейс и децата. Във фермата бе свободен от негодуванието. Харесваше се какъвто беше там. У дома съзнаваше недостатъците си, но не можеше да направи нещо. Грейс беше постоянно напомняне за болката, а любовта му към нея бе така плътно опакована в защитни механизми, че вече не беше сигурен дали е жива. Не обичаше да мисли за това. Предпочиташе да се придържа към рутината и да не събужда всички тези стари въпроси без отговори. Беше се изгубил някъде през годините и вече бе твърде късно да се намери отново. Беше си създал черупка от горчивина и сам се бе затворил в нея. Можеше да приеме живота си такъв, себе си – също.

Именно на работа дочу как двама мъже обсъждат Джо Хорнби и групата, която той се опитваше да промотира.

– Нали знаеш, че той няма пари – каза единият.

– Да, но явно едно от хлапетата е много богато.

– Е, това обяснява нещата.

– Не бих заложил парите си на стария Джо. Нали го знаеш какъв е. – И двамата се засмяха.

– Развейпрах.

– Да, или по-скоро въздух под налягане, както казваше майка ми. – Още смях.

– Но онова момче Джаспър Дънклиф е талантливо. Чудесен глас. Може да стигне далеч, ако не беше този идиот. Някой трябва да му го каже.

Фреди се отдалечи, кръвта шумеше в слепоочията му. Джаспър Дънклиф. Сигурно беше друго семейство, нали? Вероятно Дънклиф беше често срещано име в Англия, помисли си той с тревога. Влезе в офиса си и затвори вратата. Искаше да се обади на някого, но не знаеше на кого. Не можеше да сподели това с Грейс. Не можеше да го сподели с никого. Седна и отпусна глава на ръцете си. Старата ревност, предателството и болката се надигнаха като огромна вълна, за да пометат спокойствието, което имаше на работното си място. Дисциплина, каза са. Дисциплина. Но при мисълта, че любимата му дъщеря е с член на онова семейство, му се искаше да запрати нещо към стената.

Трикси свърши смяната си в четири. Хората не бързаха да приключват с обяда. Харесваше им да се припичат на слънцето по цяла сутрин и да обядват късно, което означаваше, че тя работеше по пет часа, а понякога и повече. През цялото време мислеше за Джаспър. Нетърпението да го види вечерта придаваше на походката й още енергичност и доброто й настроение беше така заразително, че караше другите сервитьорки да се усмихват заедно с нея.

Тя свали униформата, облече къса рокля на цветя, която едва стигаше до средата на бедрата й, и обу сандали. Когато мина покрай бара, шефът й, Джак, тъкмо затваряше телефона.

– Съобщение за теб, Трикси – каза той. – Някой си Джаспър иска спешно да те види.

Трикси се намръщи.

– Така ли? Каза ли нещо друго?

– Не, но звучеше много сериозен.

Тя се притесни.

– Добре, веднага тръгвам.

– Значи се казва Джаспър, а? – усмихна се той.

– Да, така се казва, Джак. Май че има нещо специално в това Дж., нали?

– Разкарай се, Трикси. И не прави нещо, което аз не бих направил.

– О, едва ли ще успея да направя толкова неща! — засмя се Трикси и напусна ресторанта, но щом тръгна към къщата на Джо, притеснението се завърна и тя ускори крачка. Сигурно беше важно, щом Джаспър й обаждаше в „Капитан Джак“. Дано не беше нещо лошо.

Още щом отвори вратата на дома на Джо, страховете й се потвърдиха. Нещо лошо беше. Джо пафкаше с пурата си и говореше гръмогласно по телефона, обясняваше защо групата няма да може да свири. Трикси видя през прозореца момчетата, които се бяха привели с мрачни изражения около масичка на моравата, и усети как кръвта й се смъква от лицето.

Излезе навън и веднага забеляза посивялото лице на Джаспър. Очите му бяха червени, а устните така стиснати, сякаш целият свят току-що се беше взривил. Когато я видя, той си пое дълбоко дъх и рече:

– Трикси.

– Какво става? Какво се е случило?

Лицето му се изопна още повече, като че ли едва овладяваше емоциите си.

– Брат ми е загинал при автомобилна катастрофа. Трябва да се върна в Англия. Аз... – Замълча и дръпна от цигарата, която стискаше с треперещите си пръсти. Пепелникът и празните бирени бутилки на масата показваха, че цял следобед са пили и пушили.

– Много съжалявам – извика Трикси, падна на колене и го прегърна.

Смутен от тази реакция, той я погали и се отдръпна.

– Животът е жесток – рече така тежко, че сърцето й се сви.

Джордж се изправи, събра ръце зад главата си и тръгна по моравата.

– Ще те чакаме, човече. Колкото е необходимо.

Джаспър го погледна така, сякаш беше казал нещо нелепо, но Трикси не разбираше защо.

– Не зная – промърмори той. После се изправи разгневен. – Всичко вървеше толкова добре и сега това.

– На колко години беше брат ти? – попита тя.

– По-голям е от мен и това му беше най-хубавото – рече рязко Джаспър, а после сякаш щеше да избухне в сълзи. – Не, не е вярно. Обичах го. Той беше добър човек. Най-добрият. По-добър от мен. Как ще заема неговото място сега, аз не ставам за това. Аз не ставам за нищо.

– Какво ще правиш сега? – попита Трикси.

– Ще се прибера.

– Но ще се върнеш ли?

Той я погледна твърдо.

– Ела да се поразходим, Трикси. Трябва да се махна оттук.

Бен допи бирата си.

– Не бързайте. Ние ще сме тук. Джордж, свий една цигарка, а?

Тръгнаха към плажа. Той я държеше за ръка. Известно време вървяха в тишина. Трикси имаше толкова много въпроси, но не искаше да го притиска, докато не е готов да говори. Накрая той спря и се обърна към нея. Тя едва успя да го погледне в очите заради опустошението в тях.

– Обичам те, Трикси. Обичам те с цялото си сърце. – Джаспър сложи ръце на раменете й. – А сега, когато знам, че мога да те загубя, те обичам още повече.

– Какво говориш? – Сърцето й подскочи като уплашено щурче.

– Трябва да отида в Англия и може да не се върна. – Думите му я пометоха и очите й се изпълниха със сълзи. – Не ме гледай така, скъпа моя. Не мога да го понеса – изстена той.

– Разбира се, че можеш да се върнеш, нали? Как така няма да можеш?

– Защото моята съдба вече не е да стана рок звезда, а да управлявам голямо имение. – Изрече го, сякаш не беше голямо имение, а голямо проклятие.

Тя сбърчи нос.

– Не те разбирам.

Той се усмихна и проследи контура на брадичката й с палци.

– Разбира се. Как би могла? Ти не знаеш нищо за мен. Брат ми беше...

– Аз ще дойда с теб – прекъсна го тя внезапно.

Сега беше негов ред да изглежда смаян.

– Наистина ли?

– Разбира се. Ако искаш да дойда, ще го направя.

Израз на облекчение за миг помете сенките от лицето му.

– Наистина ли? Ще се откажеш от всичко заради мен?

– Ще те последвам до края на света, Джаспър. Знам, че ни е писано да бъдем заедно. Усещам го.

– Тогава трябва да се оженим. Не мога да очаквам да дойдеш чак в Англия, без да се обвържа с теб.

Тя се замая от щастие.

– Ако искаш да бъда твоя съпруга, ще се омъжа за теб.

– Искам, Трикси, искам. – Сянката на съмнението отново помрачи лицето му. – Но ти си толкова млада. Искаш да работиш в модната индустрия, да обиколиш света. Не мога да очаквам да се откажеш от всичко това заради мен. Ти не знаеш какъв живот те очаква в Англия. Не съм съвсем сигурен, че ще ти хареса. Не искам да те направя нещастна. Така само ще ме намразиш.

– За какво говориш, Джаспър?

– Станеш ли моя съпруга, ще трябва да се откажеш от мечтите си. Няма да можеш да работиш в модата и да обикаляш света, за да присъстваш на модни ревюта. Ще трябва да даваш приеми, за да набираш пари за покрива на църквата, и да каниш на вечеря кмета и съпругата му. Не съм сигурен, че това ще ти се понрави. Не мисля, че ще те направи щастлива.

– Ще съм щастлива да съм с теб, където и да е.

Той въздъхна и погледна към морето. Като че ли преценяваше възможностите.

– Добре, планът е следният – каза, обръщайки се към нея. – Ще се прибера у дома за погребението на брат ми. След това, когато уредя всичко, ще ти се обадя да дойдеш.

Трикси внезапно усети как светът идва на фокус. Нервите й се изопнаха и тя започна да усеща всичко много по-интензивно. Тази драма беше невероятно вълнуваща. За такива неща беше чела в романите, но никога не ги бе преживявала. Сега живееше наистина. Винаги бе знаела, че този остров е твърде малък за нея.

– Тогава ще те чакам – отговори тя.

Той се наведе и я целуна страстно.

– Кариерата ми може и да се провали, но аз още те обичам, Трикси.

– Винаги ще съм твоя, Джаспър. Ще чакам колкото трябва.

Глава 9

Грейс тъкмо покриваше ябълковия пай с тесто, когато Фреди се прибра. Тя чу затръшването на мрежата и познатите му стъпки в коридора, където той остави куфарчето си на пода, окачи сакото си и погали кучетата, които се втурнаха да го посрещнат. Усети гнева му и сърцето й се сви. Беше свикнала с дистанцираността му, намираше утеха за това в спомените и в градината си, но гневът му я нараняваше всеки път.

Тя потопи четката в разтопеното масло и глазира пая, като очакваше появата му и се приготвяше да научи какво го е разстроило. Чу го да влиза в кабинета си и дрънченето на гарафата й каза, че си налива уиски. След миг последва тихото топуркане на кучетата по дървените дъски на коридора и Фреди влезе в кухнята.

От изражението му разбра, че е по-скоро наранен, отколкото ядосан, но нямаше никаква представа защо.

– Какво се е случило, Фреди? Добре ли си?

Той прекоси кухнята към верандата, където сложи ръка на хълбока си и се загледа в морето. Грейс свали престилката и го последва.

– Заради Трикси — каза той най-сетне, без да поглежда жена си.

– Какво е станало?

– Онзи младеж, с когото се вижда. Изобщо не ми харесва.

Тревогата на Грейс се засили.

– Трябва да й позволиш, скъпи. Тя е на деветнайсет.

– Не харесвам това момче.

– Да не си го срещнал?

Той поклати глава и отпи от уискито.

– Не, не ми харесва какво чувам за него.

Тя въздъхна, малко подразнена.

– Тогава трябва да се запознаеш с него и да прецениш сам, а не да слушаш какво говорят хората.

– Дойдохме чак в Америка, като си мислехме, че оставяме Англия зад гърба си, прекосихме целия Атлантик. Можеш ли да повярваш?

– За какво говориш?

– Този Джаспър...

– Да?

Той отново отпи от чашата.

– Не съм сигурен, може и да греша. Все пак... – И двамата чуха как входната врата се отваря и тракането на мрежата след нея. Фреди се озърна плахо към жена си.

– Все пак какво? – прошепна тя, но беше твърде късно. Трикси влезе в кухнята, стиснала челюст в решително изражение.

– Трябва да говоря с вас – каза тя, когато излезе на верандата при тях. Краката на Грейс веднага омекнаха и тя седна на люлката. Беше забелязала пребледнялото лице на дъщеря си, а лилавите сенки под очите й говореха, че е плакала.

– Джаспър отива в Англия и няма да се върне – обяви тя драматично. Грейс и Фреди я гледаха смаяни. Точно за този развой на събитията не бяха помислили. Грейс почувства порив да прегърне дъщеря си, но нещо в решително стиснатата й челюст й подсказа, че има още нещо, и то няма да й хареса. Остана на люлката и се приготви за това, което щеше да последва.

– Аз отивам с него – заяви Трикси. – Той ми предложи брак.

Лицето на Фреди се зачерви така силно, че Грейс се изплаши да не получи удар.

– Няма да се омъжиш за него, Трикси – каза той с твърд като гранит глас.

– Я чакайте малко. Нищо не разбирам – рече Грейс, опитваше се да запази спокойствие. – Скъпа, той защо се връща в Англия? Нали искаше да стане рок звезда.

– Брат му почина – отговори Трикси.

– О, много съжалявам – каза Грейс. – Какъв ужас. Как е станало?

– При автомобилна катастрофа.

Фреди допи чашата си, обърна се към дъщеря си и я погледна така, че сърцето на Грейс се смрази.

– И защо няма да може да се върне?

– Защото трябва да управлява имението си.

Фреди кимна бавно.

– Защото трябва да управлява имението си. – Погледна Грейс почти обвинително. – Как му е цялото име, Беатрикс?

– Джаспър Дънклиф – отговори Трикси. Вече и тя започваше да се обърква. – Защо? Познаваш ли го?

Земята сякаш се завъртя под краката на Грейс. Джаспър Дънклиф. Мислите й запрепускаха, а кръвта се втурна към слепоочията, където забумтя болезнено в черепа й. Ако той беше този, който тя предполагаше, че е, тогава загиналият беше по-големият му брат и затова отговорността за имението сега се падаше на момчето. Ако той щеше да управлява имението, значи и баща му беше мъртъв. Тя пое рязко дъх, сякаш прободена право в сърцето. Ръката й се стрелна към гърдите. Не е задължително. Не е задължително да е мъртъв — помисли си, като отчаяно търсеше някаква друга възможност. Стана от люлката, прошепна:

– Идвам след малко. – И забърза към кухнята.

Там се облегна на плота и потисна риданието си. Виждаше как Фреди и Трикси говорят на верандата. Трябваше да запази спокойствие. Не биваше след всички тези години да сваля защитите си и да се предава на болката. Отвори хладилника и извади бутилка вино. Посегна с трепереща ръка към шкафа за чаша и си наля. Отпи голяма глътка. Вратът я болеше от напрежението да удържа прииждащата вълна от чувства, която заплашваше да разбие бариерите, устояли почти трийсет години, а главата й вече пулсираше. Искаше да легне в леглото си и да плаче под завивките, но не можеше. Трябваше да се върне и да продължи разговора, сякаш всичко това нямаше нищо общо с нейното разбито сърце, с нейната собствена мъка, с нейното собствено минало.

Пое дълбоко дъх три пъти и избърса потта от челото си с кухненска кърпа. После вирна брадичка и излезе на верандата.

– Той ще ме повика – казваше Трикси, а гласът й бе изтънял, сякаш и тя се бореше с вълна от чувства.

– Беатрикс, нямаш представа какво е да си съпруга на човек като Джаспър. Той ще се върне в Англия и след погребението ще се завърне в реалността, ще осъзнае, че не може да се ожени за лекомислено младо момиче като теб. Мъж като Джаспър ще постави дълга пред желанията си.

Грейс седна отново на люлеещия се стол, но този път тялото й беше сковано, сякаш принадлежеше на много по-силен от нея човек.

– Баща ти е прав – каза тя. Фреди не бе очаквал подкрепа от жена си. Нито Трикси, която се разплака. – Той ще избере дълга пред желанията си и ще се ожени за жена от неговата черга. Така правят мъжете като него. Поставят семейството на първо място. Ако наследява голямо имение, ще приеме отговорностите си много сериозно.

– Не ви разбирам вас, британците – сопна се Трикси. – Вие не сте хора.

– Само се опитваме да ти спестим болката, глупаво момиче – изрева Фреди.

– Защото те обичаме – каза Грейс и очите й започнаха да се пълнят със сълзи при споменаването на думата „обич“.

– Е, аз ще го чакам. Ще го чакам колкото трябва и ще се омъжа за него.

Окуражен от изненадващата подкрепа на жена си, Фреди реши да приключи въпроса, защото беше сигурен, че ще се развие в негова полза.

– Ако те повика, имаш благословията ми – каза той бавно.

Грейс преглътна с усилие.

– И моята – добави тя.

Фреди кимна и в очите му проблесна топлина.

– Значи се разбрахме.

Трикси се успокои. Бузите й си върнаха цвета си.

– Наистина ли? – попита тя. – Наистина ли?

– Наистина – потвърди баща й. Извади цигара и я запали, после се обърна, облегна се на перилата и се загледа в морето. – Ако те повика, ще призная, че съм сгрешил по отношение на него.

Трикси внезапно се въодушеви.

– Тогава ще ида да му кажа веднага! – възкликна тя. Лицето й беше порозовяло и се усмихваше щастливо. Изтича в кухнята, грабна ябълка от фруктиерата и излетя в коридора. Мрежата на вратата се затръшна и къщата пак притихна.

Грейс и Фреди останаха на верандата. Кучетата, потърсили убежище в кухнята, се измъкваха плахо, вероятно усетили във въздуха напрежението от мисли, които бяха твърде болезнени, за да бъдат изречени. Фреди пушеше замислено, Грейс отпиваше от виното си. Бяха се съюзили за миг и все пак се чувстваха разделени от океани. Грейс се опитваше да не мисли за себе си. Мислеше за дъщеря си, която започва първото приключение в живота си, а сърцето й бе изпълнено с обич и оптимизъм, също като нейното преди толкова много години. Трикси вярваше, както беше вярвала и тя, че любовта има силата да преодолее всички препятствия, че е добродетел, която оправдава всеки грях, извършен в нейното име. Грейс можеше да й каже, че греши, както тя бе сгрешила някога, но имаше ли смисъл? Баща й все казваше, че не можеш да научиш някого на мъдрост. „Знанието може да се научи, но мъдростта се учи чрез опита“ – казваше той. Трикси трябваше да върви по своя път и да се учи от своите грешки. Това беше смисълът на живота.

– Какво има за вечеря? – попита Фреди, след като се откъсна от меланхолията си.

Грейс си погледна часовника.

– Ябълковият пай ще е готов всеки момент.

– Ябълков пай? Чудесно – каза той.

– Ще направя и пилешки шницели.

Той се усмихна.

– Добре. Трикси вероятно няма да се прибере да вечеря.

– Не, тя ще вечеря при Джо, предполагам. – Стана и го последва в кухнята. – Колко жалко за момчетата. Мислиш ли, че с мечтата им да станат прочута група е свършено?

Фреди кимна.

– Да. Доколкото разбрах, Джаспър пее.

– И дава парите – добави тя тихо.

– Да. Мисля, че най-разочарован ще е Джо. Сигурно е видял в Джаспър гърне със злато.

– Горкото момче. Дойде чак дотук, за да избяга от семейството си и да изживее мечтата си, а всичко се провали.

– Те не са като нас, Грейс.

– Зная – отвърна тя тихо.

– Трябва да сме силни заради Трикси.

– Да, така е.

Той й се усмихна тъжно.

– Той никога няма да я повика.

– Мъжете като него не го правят. – Тя извади шницелите от хладилника и сложи тигана на котлона. – Дългът преди всичко – добави, като внимаваше да не допусне горчивина в гласа си.

– Дългът преди всичко – съгласи се той. – Трикси ще трябва да научи по трудния начин, че родителите й знаят най-добре.

– И че много я обичаме – добави твърдо Грейс. Това беше единствената форма на любов, в която беше абсолютно сигурна.

Трикси и Джаспър се гушкаха в малката гребна лодка в навеса на Джо. Това бе единственото място, където можеха да бъдат съвсем сами и необезпокоявани. Бяха я застлали с всичко меко, което успяха да намерят, и лежаха преплетени, съзнаващи, че всяка минута ги приближава до раздялата. Не се любиха. И двамата нямаха желание. Струваше им се някак неуместно да свеждат отношенията си до чисто физическото, защото сега, пред лицето на неизвестността, ги чувстваха много по-възвишени.

Въпреки уверенията на Джаспър, че ще я повика, когато е готов, в ума на Трикси се прокрадваше мъничко петънце съмнение. В това мъничко петънце се съдържаха и думите на Джаспър, че майка му няма да я одобри, и предупреждението на баща й, че за мъже като Джаспър дългът към семейството е най-важен. Тя не изрече страховете си, защото се страхуваше, че ако го направи, може да се сбъднат. Докато Джаспър й обещаваше да са вечно заедно, тя искаше да му вярва.

Щеше й се цяла нощ да остане в прегръдката му, но знаеше, че трябва да се прибира. Скоро щяха да се оженят и тогава всяка сутрин щеше да се буди до него, до края на живота си. Помоли го неохотно да я изпрати до дома и двамата тръгнаха по плажа, хванати за ръка. Водата галеше пясъка с така тихи вълни, че едва се чуваха. Небето беше осеяно с ярки като кварц звезди, насред които сияйната луна бе обрамчена с мъгла. Беше красиво и Трикси се развълнува още повече, че се разделя с любимия си сред подобно великолепие.

Той я целуна на прага и откъсна роза, както преди.

– Утре ще дойдеш да ме изпратиш, нали? – попита, докато закичваше цветето зад ухото й.

– Знаеш, че ще дойда.

– Боже, толкова ще ми липсваш, Трикси — изстена той, вгледан в нея.

– И ти ще ми липсваш, но скоро отново ще бъдем заедно.

– Да, скоро отново ще бъдем заедно – увери я той. – Много скоро. – Този път тя не се покатери по стената. Не й се струваше подобаващо за момиче, което скоро ще се омъжи, да се прокрадва в къщата през прозореца.

Отвори вратата и го целуна за последно.

– До утре.

Джаспър изчака тя да влезе, после тръгна обратно по брега. Погълна го ужасна пустота. Светът като че ли беше станал по-враждебен сега, когато брат му вече не бе в него. Представи си мъката на майка си и усети копнеж по дома. Трябваше да заеме мястото на брат си и да стане мъжът в семейството. Не беше сигурен как ще го постигне. Той беше бунтарят. Сестрите му също щяха да имат нужда от него – всички щяха да имат нужда от него, а той не притежаваше качествата, които се очакваха сега. Прокле Едуард, задето бе умрял и го постави в това ужасно положение. Прокле го, задето беше умрял и го остави с разбито сърце.

Но Трикси беше спасителната нишка. Тя беше част от Теканасет и мечтата му, за която можеше да се държи. В това море от съкрушителна отговорност тя беше малкият сал, който щеше да спаси Джаспър Дънклиф. Докато бяха заедно, мечтата му нямаше да се удави. Вероятно никога нямаше да стане музикант и никога нямаше да обикаля света с Джордж и Бен, но с Трикси щяха да изживеят своята мечта в английската провинция. Той щеше да й свири на китара, а тя щеше да слуша и някак щеше да съхранява жив творческия му дух. Беше сигурен, че ще е щастлив, ако тя е до него.

Разбира се, майка му нямаше да я одобри. Трикси не беше момиче, с което би се сближила, по толкова тесногръди и жалки причини, че не си струваше да мисли за тях. Майка му беше превзета жена, изпълнена с предразсъдъци, и със сигурност щеше да сметне, че момиче като Трикси е далеч под нея във всяко отношение. Джаспър се надяваше да греши, майка му да го изненада и да приеме момичето, което той обичаше, но в сърцето си знаеше, че приемането и състраданието не са сред и без това твърде оскъдните й добродетели. Все пак той щеше да настоява; нали вече беше глава на семейството и никой не можеше да му казва какво да прави. Тази мисъл донякъде го ободри.

Трикси спа неспокойно. Изплуваше от съня и потъваше пак в него, измъчвана от объркани сънища как губи разни неща или вика, без никой да я чува. Събуди се точно когато зората се разливаше над морето, и сърцето й подскочи, щом спомените от изминалия ден се завърнаха и помрачиха слънцето.

Стана и облече халата си. В кухнята беше тихо. Кучетата ги нямаше. Усети аромат на кафе. През прозорците струеше слаба светлина. Морето беше спокойно като езеро. Тогава чу тихото проскърцвате на люлката на верандата. Излезе боса навън и откри майка си сама, по халат, разрошената й коса се спускаше по раменете, а загрубелите й ръце стискаха чаша кафе. Без грим лицето й беше бледо и изпито, но в нещастието си изглеждаше някак по-млада, като момиче. Когато видя Трикси, тя вдигна зачервените си очи и леко се усмихна.

– Здравей. Рано си станала.

– Твърде неспокойна съм, за да спя – отговори Трикси и седна до нея.

Грейс прегърна детето си през раменете.

– Зная – рече тя и притисна буза в косата на Трикси. – Съжалявам, че тази ужасна трагедия съсипа щастието ви.

– Всичко ще бъде наред – отговори твърдо Трикси. – Ние се обичаме. Нищо не може да ни раздели.

– Дано си права – каза Грейс.

– Изобщо не се съмнявам – излъга Трикси. – Просто всичко се случи много по-бързо, отколкото очаквахме. – Засмя се горчиво. – Възнамерявах да тръгна на турне с него през есента. Трудно щях да се разбера с татко, а сега излиза, че вместо това ще ида в Англия, а татко дори ми даде благословията си. Може би така стана по-добре. Няма да се наложи да се сражавам с него. Вие ще трябва да дойдете там. Не вярвам семейството на Джаспър да дойде тук за сватбата.

Трикси усети как майка й се напряга и изправи гръб.

– Съгласна си, нали, мамо? Знам, че е на другия край на света, но това е твоят дом. Това е хубаво, нали? Все пак не отивам да живея в Австралия.

– Зная, но всичко това ми идва малко изненадващо. Просто ми трябва време да свикна.

– О, мамо, знаеш, че те обичам – каза Трикси и направи тъжна физиономия.

Грейс се засмя.

– Да, знам, скъпа, и аз много те обичам.

– Няма да ме загубиш.

– Но ще си много далеч.

– Ти ще ми идваш на гости.

Грейс кимна, но очите й запариха и тя се извърна към океана и запримигва бързо.

– Кажи ми, скъпа, Джаспър... – замълча и се прокашля. – Родителите на Джаспър знаят ли за вашите планове?

– Не зная. Той не им е споменавал.

– Изобщо? – Грейс беше толкова изплашена, че едва поемаше дъх.

– Ами баща му е починал и макар че Джаспър каза, че майка му не би ме одобрила, аз съм сигурна, че щом се запознаем, ще ме хареса.

Грейс продължи да се взира във водата.

– Баща му е починал? – попита тя. Гласът й беше спокоен и овладян като морето.

– Да, той така ми каза.

– Как е починал?

– Не зная. Не ми каза.

Грейс кимна, но не се обърна към дъщеря си. Ако го беше направила, Трикси щеше да види огромната болка в очите й и стегнатите мускули на шията, докато тя се бореше със сълзите. Трикси продължи да говори и това даде време на Грейс да потуши мъката. Малка пчеличка зажужа около една хортензия. Това разсея Грейс за миг и тя се обърна да я погледа. След секунда пчелата долетя до нея и кацна на ревера на халата й, точно където тя винаги носеше своята малка брошка с формата на пчела. Грейс стаи дъх и застина неподвижно.

– Мамо, на халата ти има пчела – каза Трикси. Грейс беше твърде развълнувана, за да продума, и само кимна. – Добре ли си? – Сега Трикси забеляза странното й изражение. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Прегърна я и пчелата отлетя. — Мамо?

Грейс изстена от болка. Стонът дойде отнякъде отдълбоко и изплаши Трикси с първичността си.

– Мамо, какво става? – попита тя, но Грейс не можеше да обясни. Не и на дъщеря си, не и на съпруга си, на никого. Откъде да започне? Как да предаде с думи дълбочината на любовта си? Как да опише опустошението от загубата?

Тя се овладя и избърса очи, после целуна нежно дъщеря си.

– Надявам се при вас да се получи, Трикси – каза тихо, като галеше разтревоженото й лице. – Надявам се вашата любов да оцелее. Ти го заслужаваш.

– Благодаря ти, мамо – отвърна Трикси. – Сигурна съм, че ще оцелее.

Грейс я потупа по коляното.

– Защо не влезеш да облечеш нещо, а аз ще ти направя закуска. Днес ще имаш нужда от сили.

Трикси я остави на верандата и се качи да се облече. Докато обличаше джинсови панталонки и обикновен пуловер, отново чу онзи приглушен стон. Никога не беше чувала майка си да плаче така и дълбоко в себе си почувства, че тя е причината за нещастието й. Запита се дали да слезе и да я успокои, но нещо й подсказваше, че Грейс не може да бъде успокоена.

По-късно Трикси стоеше на пристана и целуваше Джаспър за довиждане.

– Ако пророниш сълзи във водите на това пристанище, значи ще се върнеш – каза му тя, очите й бяха блеснали от вълнение. – Направи го, защото моите не се броят.

– Ще се постарая – каза той. – Но ти първа ще дойдеш при мен. Обещаваш ли да ме чакаш?

– Обещавам.

Прегърна я яростно и притисна устни в нейните.

– Обичам те, Трикси Валънтайн.

– И аз те обичам, Джаспър Дънклиф.

Когато се качи на кораба, думите й звънтяха в главата му като излязла от мода мелодия – мелодия, която принадлежеше на свят, който вече не беше истински. Той помаха за довиждане на Трикси, Джордж, Бен и Джо. Помаха за довиждане на Джаспър Дънклиф, музикант, свободен дух, момче, помаха за довиждане и на лорд Джаспър Дънклиф, защото и двамата вече не съществуваха. Той вече беше лорд Пензълуд, новият маркиз Пензълуд, и се прибираше у дома, в Уолбридж Хол.