Дъщерята на пчеларя

Глава 21

Ню Йорк, 1990 г.

Трикси не можа да заспи. Усещаше странен страх в корема си, както в гимназията, в нощта преди важен изпит. Погледна към мъжа, който спеше спокойно до нея. Лежеше по гръб, отметнал небрежно завивките настрани, разкривайки мускулестия си торс и сияйната кожа, която блестеше на светлината от улицата. Казваше се Лео и беше американец с италиански произход. Привлекателен, атлетичен и забавен, той притежаваше всички качества, за които жените бяха готови да убият. Но Трикси не го обичаше. Тя не бе обичала никой от мъжете, които бяха топлили леглото й, а те бяха много. Но пък го харесваше. Той я караше да се смее и не я дразнеше, а и беше хубаво да може да споделя с някого живота си. Той се задържа осем месеца. Тя знаеше, че не след дълго ще се разделят. Четиринайсет месеца беше рекордът й.

Стана и тръгна към дневната, като се загърна с плюшения халат. Седна пред големия прозорец, засиял с вечните светлини на града, който през последните седемнайсет години тя наричаше свой дом. Вгледа се в гората от високи сгради и почувства остро пробождане в сърцето за ширналото се море и осеяното със звезди небе от младостта й.

В началото тя избяга от нещастието си. Мислеше си, че ако се изгуби в Ню Йорк, болката няма да я открие. Наркотиците, алкохолът и лудите купони като че ли помогнаха, за известно време маскираха ужасното чувство в нея и я накараха да вярва, че е щастлива и доволна. Голямата дръпна конците и й намери ниска позиция в едно списание за мода, където Трикси правеше чай и прибираше документите в папки. Преспа с толкова незапомнящи се мъже, с колкото можа да намери, в опит да изличи Джаспър от съзнанието си. Именно Сузи Редфорд я накара да спре, да изхвърли дрогата в тоалетната и й се разкрещя да се вземе в ръце, преди да е изгубила работата и бъдещето си. Никой мъж не си струваше нейното саморазрушение.

Малко по малко работата я спаси. Тя обичаше модата и момичетата в нейния отдел скоро й станаха големи приятелки. Искаше да успее и постепенно амбицията й потисна хедонизма. Докато беше концентрирана усилено върху нещо, тя успяваше да не се плъзне обратно в меланхолията; докато беше в Ню Йорк, можеше да е някоя друга. Прибираше се у дома възможно най-рядко, защото не искаше вече да бъде момичето с разбитото сърце, което намира спомени на всяка пясъчна дюна.

Сега Трикси беше на трийсет и шест години. Повечето й приятелки бяха омъжени и имаха деца, но тя беше женена за работата си. Работи усилено, за да стигне дотук. Моден редактор не се става за една нощ. Всички знаеха колко е отдадена на работата си, но никой не подозираше защо. За външния свят тя имаше всичко: красота, хубава работа, привлекателен приятел и верен кръг от приятелки, просторен апартамент в Сохо и пълен с дизайнерски дрехи гардероб. За външния свят тя имаше всичко; за Трикси обаче – липсваше единственото, което наистина имаше значение.

Беше в кабинета си, когато телефонът иззвъня. Изненада се да чуе гласа на баща си. Той рядко й се обаждаше.

– Здравей, татко. Как си?

Той помълча за миг и възелът в стомахът й се стегна по-здраво.

– Опасявам се, че имам лоши новини – каза той. – Майка ти е болна от рак.

Все едно произнесе смъртната й присъда.

– О, господи! – ахна Трикси и се хвана за бюрото, защото кабинетът се завъртя около нея. – Много ли е зле?

– Не е добре. Туморът беше установен късно и тъй като е в мозъка, не може да се оперира. Тя се подложи на химиотерапия, но туморът не се свива. Не могат да направят нищо повече.

– Подложила се е на химиотерапия? Откога продължава това?

– Около шест месеца.

– Защо не си ми казал?

– Тя не искаше. Не искаше да те тревожи.

– Да ме тревожи? Шегуваш ли се?

– Решихме, че така е най-добре.

Това е ужасно. Трябваше да ми кажете. Трябваше да съм там. Идвам си веднага — заяви тя твърдо. – Качвам се на следващия самолет.

Скована от шок, Трикси кацна в Бостън и оттам взе полет за острова. Докато се взираше в блестящия океан долу, тя си спомняше какво каза на Джаспър на сбогуване. Ако пророниш сълзи във водите на това пристанище, значи ще се върнеш. Тя беше проронила много сълзи, когато тръгна към Ню Йорк. Сега сълзите бяха за майка й. Отчаяно съжаляваше, че е прекъснала връзката с дома. Беше приемала родителите си за даденост и реалността на тяхната смъртност я зашлеви като студена плесница. Никога не й беше хрумвало, че предпазната мрежа, която те й осигуряваха, може да изчезне. Ядоса се на себе си, трябваше да прекарва повече време с тях. Докато хлипаше тихо в шала си, тя мислеше за безусловната обич на майка си и за свой срам осъзна колко малко беше давала в замяна. Освен че й беше майка, Грейс бе и най-добрата й приятелка. Не можеше да си представи живота без нея. Не можеше да позволи това. Каквото и да й струваше, нямаше да остави майка си да умре.

Беше есен и над водата се носеше студен вятър. Баща й я чакаше на летището. Тя го целуна и забеляза колко е отслабнал, сякаш ракът разяждаше неговото тяло, и горчиво съжали, че не се е прибирала по-често.

– Майка ти не иска да се вдига голяма врява – рече той. – Знаеш я каква е. Последното, което иска, е всички да се размотават наоколо с унили физиономии.

– Нищо ли не може да се направи? – попита тя.

– Само чудо може да я спаси сега. – Той извърна очи. – Затова ще се молим за чудо.

Потеглиха по павираните улици с красиви, покрити със сиви плочи къщи, където дърветата бяха започнали да ронят оранжеви и жълти листа като сълзи, и Трикси усети прилив на носталгия по детството, когато сърцето й беше пълно с оптимизъм. Гледаше как хората вървят доволно по тротоара, смеят се в меката вечерна светлина, разхождат кучета, държат за ръце малки деца, и я болеше за несбъднатото. Взираше се във витрините на бутиците и си представяше спокойния, лишен от проблеми живот на собствениците им. Тя беше живяла толкова дълго в Ню Йорк, че бе забравила колко привлекателен е Теканасет.

Майка й беше в претъпканата си дневна, лежеше на дивана, завита с одеяло. В камината гореше огън, а от сиди плейъра звучеше класическа музика. Цветя украсяваха всяка повърхност и ароматът им насищаше въздуха с отдавна отминало лято. Кучето лежеше в краката й и дремеше кротко. Когато видя дъщеря си, Грейс протегна щастливо ръце към нея и се усмихна.

– Скъпа, каква прекрасна изненада! – Трикси се наведе и я целуна. Тя не изглеждаше толкова зле, колкото се бе опасявала. Всъщност баща й изглеждаше по-зле. Майка й й се стори просто остаряла.

– Трябваше да ми кажеш...

– Не е чак толкова зле – прекъсна я Грейс, но примирението зад усмивката издаваше колко тежка е болестта й.

– Какви прекрасни цветя! – възкликна Трикси, докато се бореше със сълзите.

Грейс се зарадва на смяната на темата.

– Прекрасни са, нали? Разбира се, най-големият букет е от Голямата. Тя е великолепна. Всички са много мили. – Усмихна се дяволито на Трикси. – Евелин предложи да ми заеме една от готвачките си. Изискано, нали? Аз, разбира се, отказах.

– Глупава жена. Сигурно иска да е главната опечалена – каза Трикси.

– Е, със сигурност иска да е в течение на всичко.

– За да го раздрънка на останалите.

Грейс внезапно доби изморен вид.

– Скъпа, радвам се да те видя. Чудесно изглеждаш. Колко ще останеш?

– Взех си седмица отпуск. Нося си лаптопа, затова ще мога да работя от тук.

– Това е добре. Имам нужда от помощ за пчелите. Трябва да ги сложим да спят за зимата и не мисля, че имам достатъчно сили да го направя сама.

Трикси малко се ободри от мисълта, че ще бъде полезна. Като дете обичаше да помага на майка си с пчелите и Грейс й беше направила специален мъничък защитен костюм.

– С удоволствие – отвърна тя ентусиазирано. – Трябва да внимаваме за восъчни молци и да проверим дали имат достатъчно запаси.

Грейс се усмихна доволно.

– Скъпа, ти си внимавала!

Трикси се усмихна смутено.

– Малко. Ще ми се да бях внимавала повече.

През следващите няколко дни Трикси помагаше на майка си с пчелите. Грейс отново й обясни защо е важно кошерите да се проверяват, да се увериш, че пчелите са складирали полен и нектар, дали царицата е здрава и снася яйца, дали пчелите са събрани, или приличат на рояк. Тя говореше търпеливо и нежно, сякаш за децата си, и Трикси усети буца в гърлото си, когато осъзна колко важно е за майка й някой да се грижи за пчелите, след като тя си отиде.

– Не можеш да научиш пчеларството от книгите, Трикси – каза Грейс. – Трябва да гледаш опитен пчелар и така да се учиш, както аз се учих от татко. Най-важното е пчелите да са доволни. А това се постига, като ги безпокоиш възможно най-малко. Трябва да се отнасяш внимателно. Пчелите си имат характер, а някои от по-старите са доста раздразнителни. Към тях трябва да си най-грижовна.

Трикси забеляза, че Грейс лесно се изморява и губи сили. Но тя винаги се усмихваше, за да скрие неразположението си, и като че ли пчелите й носеха повече удоволствие от каквото и да било.

Само когато пиеше огромно количество лекарства сутрин, Трикси осъзнаваше колко е болна. Чудеше се дали без тях би могла да функционира.

Трикси наблюдаваше колко внимателно баща й се грижи за майка й. Преди винаги беше студен и дистанциран, но сега, на седемдесет и три, ставаше по-сърдечен и между тях бе разцъфнала топла привързаност като цвят след сурова зима. Трикси го улавяше да гледа майка й с копнеж, а очите му бяха изпълнени с мъка и съжаление. През всички тези години се бе чудила какво е привлякло тези толкова различни хора един към друг, но вече знаеше отговора. Любов. Нищо друго нямаше значение.

– Мамо, защо пчелите толкова ти харесват? – попита Трикси на третата вечер, след като бяха вдигнали капаците на кошерите и Грейс й обясни какво трябва да провери пчеларят, преди да приготви пчелите за сън до пролетта.

– Да идем да седнем на брега, искаш ли? – предложи Грейс. – Обичам да седя на дюните и да гледам морето. Ела, ще вземем две одеяла и няма да казваме на баща ти, защото ще се разтревожи.

Студен вятър помиташе плажа и морето беше тъмно и развълнувано. Облаци препускаха по небето, играеха си на криеница със звездите. Грейс и Трикси се настаниха на една обрасла с трева дюна и се увиха с одеялата. Трикси запали цигара. Грейс се взираше в хоризонта и се питаше какво ли се случва след смъртта. Какво идва после?

– Знаеш ли какво ми харесва в пчелите, Трикси? Животът. Това е изумителното в тях. Тяхната дарена им от Бог съзидателност. Човешките същества могат да правят коли и самолети и да летят до Луната, но не можем да проумеем интелигентността на тялото, която го кара да функционира. Учените вероятно биха могли да създадат тяло и мозък, но не и да създадат интелект, не могат да вдъхнат живот на тялото. Именно интелект отвъд нашето разбиране управлява и пчелите в техния сложен начин на живот. Ние не можем да правим мед, но тези миниатюрни създания произвеждат достатъчно и за себе си, и за нас, и не се оплакват. Смятам това за изключително. – Тя се обърна към дъщеря си и се усмихна тъжно. – А и те ме свързват с младостта ми и с татко, когото много обичах.

– Той одобряваше ли татко?

– Той обичаше Фреди. Знаеше, че Фреди е подходящият за мен, преди аз да го разбера. – Изсмя се. – Каза ми да не бъда толкова далекогледа, че да пропускам онова, което е под носа ми. И беше прав, разбира се. Познавах Фреди, откакто се помнех. Бяхме много близки, но никога не бях мислила за него по този начин. Той ми беше като брат.

– Женени сте от петдесет и пет години, мамо. Това си е голямо постижение.

– Да, така е – отвърна тихо Грейс.

– Татко винаги беше някак дистанциран, нали разбираш, по-студен. Мисля, че омеква с възрастта.

– Отвътре той е мил и добър човек.

– Ти винаги така казваше.

– Защото го познавам.

– И защото го обичаш?

– Да, обичам го. Имали сме трудни моменти, но никога не съм помисляла да го напусна. Вашето поколение се отказва още при първата трудност. Ние имаме чувство за дълг, което вие не притежавате. Дори когато... – Поколеба се и зарея поглед в нощта. – Дори когато ставаше много трудно, никога, никога не съм помисляла да го напусна. – Гласът й се извиси във въпрос, сякаш и тя самата не можеше да повярва. Сякаш едва сега осъзнаваше какво означава това.

Трикси се вгледа в майка си. Знаеше толкова малко за миналото им, защото те никога не говореха за него, но в това изречение се усещаше нещо, сякаш се открехна врата, през която Трикси зърна намек за друг, таен живот.

– Ще ми се да беше намерила някого, с когото да споделиш живота си, Трикси – каза Грейс. – Щях да си ида по-спокойна, ако знаех, че си задомена.

– Мамо, щастието не е в това да си намериш мъж, нали знаеш. Не са ми нужни съпруг и деца, за да съм щастлива. Имам работата си и приятелите си. Това ми стига.

Грейс я погледна с тъга.

– Чуй ме, скъпа. Животът е нищо, ако нямаш любов.

– Аз обичам теб – отвърна Трикси и я прегърна, а сълзите запариха в очите й.

– Знам, скъпа, и обичаш Джаспър.

Трикси загаси цигарата в пясъка.

– Това беше много отдавна – отвърна тя тихо.

– Скъпа, любовта невинаги отслабва с времето, а първата любов понякога е най-силната. Но ти трябва да го преодолееш. Не можеш да позволиш на разбитото сърце от миналото да проваля шансовете ти в настоящето. – Тя затвори очи и се засмя горчиво. Това беше урок, на който може би баща й щеше да се опита да научи нея, ако беше жив.

– Никой не може да се сравнява с Джаспър, мамо. Това е истината. Никой. – Очите на Трикси заблестяха на пламъчето от запалката. – Ето, казах го на глас. Никой не може да се мери с него. – Изглеждаше отчаяна. Мъничка и някак безпомощна.

Грейс я прегърна и я придърпа към себе си. Притисна буза към косата й и въздъхна.

– Не мога да ти кажа кого да обичаш. Сърцето избира само и никой нищо не може да направи по въпроса. Аз те обичам, Трикси. Ти винаги ще си моето малко, момиченце, макар че вече си голяма и имаш свой, независим живот. Гордея се с теб. – Тя затвори очи, неспособна да понесе мисълта за раздялата. – Просто искам да съм сигурна, че си добре.

Тази нощ Трикси не можа да спи. Слезе долу и седна да пуши на люлката, взирайки се в градината и морето отвъд. Спомняше си любовта и какво е усещането. Колкото и да си повтаряше, че не иска брак и семейство, всъщност много ги искаше. Не копнееше за деца, но копнееше да обича някого. Копнееше да прегърне мъж и да знае, че той отвръща на любовта й. Мислите й се насочиха към Джаспър, както винаги когато пиеше твърде много и ставаше мрачна. Запита се какво ли прави сега. Дали се е оженил, има ли деца. Дали още свири на китара, или я е изоставил заедно с нея и Теканасет.

Докато позволяваше на мислите си да бродят, тя зърна някаква сянка до пчелите. Отначало си помисли, че е майка й, но тя спеше на горния етаж, а и по някаква причина усещаше присъствието на мъж. Изправи се и тръгна покрай къщата. Нямаше никого, само кошерите и студеният вятър, който духаше от океана. Остана там за миг, заслушана във вълните и в бавния ритъм на дишането си. Не виждаше никого, но все още усещаше, че не е сама. По кожата й плъзна студена тръпка. Дръпна за последно от цигарата и я хвърли на тревата. Когато го направи, вниманието й бе привлечено към бараката в дъното на градината. Сякаш някой я потупа по рамото и й посочи натам. Сякаш някой искаше тя да погледне към вратата, която беше открехната и се блъскаше леко от вятъра.

Трикси тръгна бавно по пътеката. Беше тъмно, само сребърната светлина на луната се отразяваше в мокрите клони на голите храсти и блестеше. Трикси побутна вратата и влезе в бараката. През всички години, в които беше живяла в къщата, никога не беше стъпвала в градинската барачка на майка си. Нямаше причина да го прави. Сега включи крушката, която висеше от жица на тавана, и се огледа. Сърцето й започна да бумти от чувство за вина, когато осъзна, че това е личното местенце на майка й. Също като в дневната, и в барачката цареше безпорядък. Имаше градински инструменти, пакети с тор и семена, кутии със сухи луковици, оборудване за кошерите, празни буркани за мед и стари, неизползвани покриви и рамки за кошери. Миришеше на нещо сладко и на прах. Тя се огледа, не знаеше какво търси.

Отново усети нечие присъствие съвсем близо. Озърна се през рамо, но не видя нищо, само вятърът нахлуваше през вратата. Пое си дълбоко дъх и тихо попита:

– Какво искаш да намеря?

Постоя за миг в очакване на отговор. Но никой не отговори. Вратата изтрака и тя подскочи. Тогава очите й се вдигнаха към махагонова кутия на лавицата над рамката на вратата. Това беше последното място накъдето би погледната, защото беше високо и скрито под купчини книги за градинарство. Сърцето й заби по-бързо, когато посегна нагоре и я свали. Бързо вдигна капака и ахна, защото откри там две дебели купчини писма от въздушна поща, вързани с канап.

Взе едната и видя, че писмата са адресирани до госпожица Бернадет Шорт в Къщата на пчеларя, Уолбридж. Сърцето й пропусна удар. Уолбридж: оттам идваше Джаспър. Трепереща, тя погледна адреса на другата купчина писма. Капитан Руфъс Мелвил, бе изписано с четливия почерк на майка й, до пощите на Британските въоръжени сили. Не разпознаваше това име и никога не беше чувала майка й да говори за него. В дъното на кутията имаше още две писма със същия почерк като тези до Бернадет, но адресирани просто до госпожица Грейс Хамблин. На гърба на пликовете видя фамилния герб с лъв и дракон, който бе отпечатан и на пликовете от Джаспър. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тя не можеше да попита майка си какво означава всичко това, защото ако тя искаше да й каже, щеше да го е направила.

Седна на пода и прочете двете писма до госпожица Грейс Хамблин. Едното беше написано след смъртта на баща й, а другото представляваше картичка с благопожелания за сватбата й. И двете бяха подписани от Руфъс и носеха релефно „Р“ в горния край на страницата, както „Дж“ на писмата от Джаспър. Трябваше да са свързани, но как? Единият се казваше Дънклиф, а другият Мелвил.

Объркана, тя развърза снопчето писма, адресирани до Бернадет, които бяха хлабаво прихванати с градински канап. Веднага осъзна, че „Моята малка Б“ изобщо не е Бернадет, а Грейс, и че са измислили това име, за да не ги разкрият. По мръсните петна и гънките в хартията, предположи, че майка й ги е чела много пъти през годините.

Писмата на Руфъс Мелвил бяха сладки и романтични, а рисунки на пчелички осейваха наслуки думите. Той пишеше надълго и нашироко за войната, за своите преживелици и за силата на любовта си. Във всяко писмо повтаряше колко много иска да имат общо бъдеще. Последното беше от септември 1942 г.

След като прочете писмата от Руфъс до майка й, тя взе другата купчина и опита да развърже канапа. Този беше здраво завързан и не беше градински. Кръвта запулсира в слепоочията й, когато осъзна, че това са писмата, които Грейс беше писала на Руфъс и които по някаква причина се бяха върнали при нея. От чистата хартия и упорития възел съдеше, че Грейс никога не ги е отваряла, а просто ги е сложила в кутията на съхранение. Сега Трикси се зае да развърже връвта. Щеше й се да можеше просто да я среже.

Отне й доста време, но беше решена да прочете писмата. Внезапно това й се стори жизненоважно, сякаш оцеляването на майка й зависеше от него. Най-сетне канапът се разхлаби, тя внимателно развърза възела и започна да чете. Още от първите редове ставаше ясно, че майка й е обичала този мъж. Сърцето на Трикси препускаше, докато очите й летяха по думите. Те бяха поетични, очарователни и пълни с новини и спомени за някакъв пчелен рояк и първата им целувка в гората. В очите й избиха сълзи. Тя не знаеше дали плаче за любовта на майка си, или за загубата на баща си.

Не забеляза как се изнизаха часовете, толкова беше погълната от голямата купчина любовни писма на майка й. Колкото повече четеше, толкова повече се изумяваше, докато тайният живот на Грейс се разкриваше пред нея. Тогава стигна до писмо, което не беше като другите. Подобно на останалите, пликът беше адресиран до капитан Руфъс Мелвил, но писмото вътре беше за Фреди. Лицето на Трикси пламна, когато тя с ужас осъзна, че майка й е изпратила на Руфъс писмо за Фреди. Притисна длан към устните си и ахна от мисълта за последствията. Дали майка й знаеше какво е сторила? Защо ще чете собствените си писма за Руфъс? Разбира се, че не би го направила. Тя би чела неговите писма до нея. Каква беше вероятността да не знае, че е допуснала такава ужасна грешка? И каква беше вероятността Фреди да знае?

Последното писмо на Грейс до Руфъс беше от март 1943 година, седем месеца след като Руфъс беше спрял да й пише. В тези седем месеца писмата на Грейс ставаха все по-трескави. Защо Руфъс е спрял да й пише? Защо й бяха върнали писмата? Дали е загинал във войната?

Минаваше четири сутринта, когато най-сетне прочете и последното писмо. Изобщо не беше изморена. Тялото й потрепваше като кон преди старта, както навремето, когато взимаше кокаин. Беше развълнувана и пълна с въпроси, на които трябваше да намери отговор.

Тогава умът й се върна към деня, когато майка й се разплака почти неконтролируемо при мисълта, че ще я изгуби заради Джаспър. Тогава седяха на люлката. Трикси го помнеше много добре, защото мъката на майка й беше така силна, че изглеждаше някак прекалена. Ами ако не е плакала за нея, а за бащата на Джаспър, за мъртвия баща на Джаспър? Трикси отпусна глава на ръцете си и изстена. Внезапно всичко дойде на фокус. Вече разбираше всичко. Руфъс явно беше бащата на Джаспър. Затова родителите й знаеха, че той никога няма да се ожени за нея. Те познаваха семейството му. Те знаеха какви са и двамата знаеха, че Грейс е обичала Руфъс. Колкото до различните имена, трябваше да има просто обяснение. Нещо в английската традиция на титлите, която тя не познаваше.

Но това не отговаряше на въпроса защо Руфъс беше върнал всички писма на Грейс. Щом не бе загинал във войната, какво беше сложило край на връзката им? Тя не можеше да попита майка си – усещаше, че и тя не знае, — нито пък баща си.

Имаше само един човек, който можеше да й помогне да стигне до дъното на всичко това и той беше синът на Руфъс Мелвил, Джаспър. Не беше сигурно: все пак досега тя не знаеше за аферата на майка си, затова имаше вероятност и той да не подозира за баща си, но си струваше да опита.

Глава 22

Трикси никога не беше ходила в Англия. Преди това не й се струваше странно: все пак Англия беше много далече и родителите й рядко говореха за нея, но беше странно, като се има предвид, че и двамата бяха родени и израснали там и там се бяха оженили. Само да си бе направила труда да ги попита за живота им, но тя беше толкова погълната от своите малки драми, че не бе и помисляла, че и майка й може да е преживяла драма. Не бе и помисляла, че и майка й може да е страдала от разбито сърце. Смяташе, че Грейс не може да я разбере, когато Джаспър прекрати връзката им. Колко много е бъркала.

След като научи за аферата на майка си, Трикси разбра и защо никога не са я водили в Англия: не искаха да се връщат към миналото. Заминаването за Америка вероятно е било ново начало и за двамата. То беше осигурило дистанция между Грейс и Руфъс и бе дало шанс на Грейс и Фреди да възстановят връзката си. Или поне така се струваше на Трикси, докато се взираше през илюминатора на самолета, който бавно се спускаше над Лондон.

Чувстваше вина, че се промъква в родния им град, без да им каже. Сякаш ги шпионираше. Както когато прочете старите писма на майка си, помисли си тя смутено. Чудеше се доколко това пътуване е свързано с Руфъс Мелвил и доколко с Джаспър Дънклиф.

Лесно уреди пътуването. Един лондонски дизайнер, Рифат Озбек, беше популярен в Ню Йорк и щеше да й даде интервю в „Кларидж“. След това тя щеше да вземе влака до Дорчестър в Дорсет. Асистентката й беше запазила стая в „Лисицата и гъската“ в Уолбридж. Оттам щеше да разузнава. Не знаеше какво да очаква и не посмя да попита никого в офиса, макар че две от момичетата бяха англичанки.

Когато видя Лондон от самолета, първото й впечатление беше за мрачен, сив град с малки къщички и улици, опасани от дървета, чиито есенни листа нарушаваха еднообразието с приятни пръски оранжево и жълто. Тежък облак беше надвиснал ниско, сякаш винаги си бе стоял там, като мокър асфалт, който блещука вяло в мътната светлина.

Трикси мина през гишето за паспортен контрол и митницата и излезе на стоянката на такситата. Поободри се при вида на лондонско такси и се радваше на пътуването през града като дете, което се качва за първи път на въртележка. Не изглеждаше истинско. Тя се взираше от прозореца с интерес, гледаше големите червени автобуси, старомодните градски къщи и красивите тесни улици, задръстени от чадъри. Направи грешката да каже на шофьора, че не познава Лондон, и той се самоназначи за неин водач и обявяваше всички забележителности с такъв силен кокни акцент, че тя едва го разбираме.

Подминаха Природонаучния музей, „Хародс“, къщата на херцог Уелингтън на Хайд Парк Корнър и, като част от скъпата обиколка, шофьорът я прекара покрай Бъкингамския дворец и двореца Сейнт Джеймс, като накрая стигна до „Клардиж“. Лондон беше вълнуващ. Искаше й се да има повече време, за да го разгледа. Искаше й се да има с кого да го разгледа.

„Кларидж“ не я разочарова. Сред алените килими и белите гипсови орнаменти, тя сякаш се върна назад във времето, в ера на разкош и елегантност. Спомни си за един от любимите сериали на майка й „Семейство Палисър“, който тя имаше на видео и понякога гледаше. Действието се развиваше в средата на деветнайсети век и от него Трикси се сдоби с първото си трайно впечатление за Англия. Сега, докато минаваше през въртящите се врати, тя се наслаждаваше на познатия английски акцент и сребърните лъжички в порцеланови чашки с приятна носталгия и усещане за дежавю.

Даде куфара си на портиера за съхранение и влезе в тоалетните, за да се освежи преди срещата. Полетът беше дълъг и тя се чувстваше като смачкана дреха, която има нужда от гладене. Вгледа се в лицето си в огледалото и се запита дали Джаспър ще я сметне за много променена.

Рифат беше очарователен и приятен човек, който я забавлява добре по време на обяда. Едва когато хвана влака за Дорсет, тя насочи мислите си към своята мисия. Щеше да започне с Къщата на пчеларя. Ако Джаспър живееше в голямото имение, вероятно лесно щеше да го открие. Ако се съдеше по суматохата около завръщането му, едва ли беше отишъл някъде другаде. „Такива като него“, както се изразяваше баща й, поставяха дълга преди всичко. Вероятно именно дългът беше накарал Руфъс да върне писмата на Грейс? Дали и той като сина си бе жертвал любовта си заради традицията? Дали го беше направил с мъка, или с хладна пресметливост? Дали и двамата бяха съжалили за решението си?

Докато влакът се врязваше дълбоко в английската провинция, покрайнините се стапяха в надиплени зелени хълмове и гори. Въпреки ръмежа ярките есенни цветове като че ли пламтяха на фона на влажното сиво небе. Градските къщи бяха заменени от стопанства и къщички, сякаш излезли от книжка с картинки, колите бяха заменени от крави и овце, които кротко пасяха по хълмовете. Нивите бяха разделени на квадратчета от синори и отдалече приличаха на пачуърк от различни нюанси на зеленото. Трикси се взираше през прозореца, възхитена от английската красота, изпълнена с копнеж, и се питаше колко ли пъти родителите й са гледали същия този пейзаж.

Беше вече тъмно, когато стигна в Дорчестър. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен и влажен. Това й напомни за зимата в Теканасет, когато студът пронизваше до кости. Тя пъхна шала си в яката и повлече куфара към такситата. Един пълен мъж, вонящ на тютюн и храна за вкъщи, я откара по тесните пътища до Уолбридж, като не спираше да я разпитва, макар че тя предпочиташе да разглежда пейзажа в мълчание. Ако беше в Америка, щеше да му каже да замълчи, но в тази страна не се чувстваше така уверена, защото беше чужденка.

– Ей го Уолбридж – каза шофьорът с плътния си провинциален акцент, докато влизаха по сив каменен мост в града. Улицата леко се извиваше между магазини и къщи и Трикси си спомни за главната улица в Теканасет, защото Уолбридж изглеждаше така, сякаш времето беше забравило и за него. Къщите бяха построени от жълт, обветрен камък, някои дори имаха сламени покриви, а паянтови стари комини димяха като нощни пазачи, поспрели по време на обиколката си. Една или две къщи приличаха на домове на хобити, защото предните врати бяха съвсем малки, а прозорците – само няколко стъпки над земята. Уличните лампи озаряваха с оранжево тротоарите, по които листата се бяха събрали на купчинки, като зарязани от вятъра играчки. Трикси се взираше във всичко това с почуда. Това ли беше родният град на Джаспър. Тук ли щеше да живее, ако се бе омъжила за него. Не беше за вярване, че и родителите й са напуснали това старо дорсетско градче.

Странноприемницата „Лисицата и гъската“ беше старомодна, боядисана в бяло, с черни греди, и полюшваща се табела, на която една лукава лисица се взираше в обяда си. Прозорците изглеждаха средновековни – с малки ромбовидни стъкла, хлътнали дълбоко в дебелите стени. Трикси плати на шофьора, след това се вгледа за миг в тясната улица. Къщите от двете страни се привеждаха като старци, които вече не могат да стоят изправени, и тя се запита дали са построени така, или са поддали с годините.

Имаше две врати: едната беше вход за кръчмата, а на другата, вляво, бяха изписани с бяло буквите Б&Б. Златното сияние от първата врата беше по-примамливо, обещаваше компания и силни напитки – тя дочу бученето на гласове вътре и долови миризмата на дим. Но вече беше късно и тя бе изморена от пътуването. Ню Йорк й се струваше много, много далеч. Отвори вратата вляво и влезе във фоайето.

– Ти сигурно си госпожица Валънтайн? – попита хубавката жена зад бюрото на рецепцията.

– Да, аз съм – отговори Трикси.

Жената се усмихна сърдечно.

– Така си и помислих. Нека ти помогна с куфара, скъпа. Откъде идваш? Не говориш като англичанка. – Тя тръгна по тясното стълбище.

– От Америка.

– На почивка ли си тук?

– Само за няколко дни.

– Странно, че си избрала Уолбридж. Той не е туристическа дестинация. Хората идват заради птиците. Имаме много редки птици покрай реката. И заради риболова, разбира се. Не сме далече и от морето, ако си падаш по него.

– Родителите ми са израснали тук.

– Така ли?

– Да, надявам се да открия някой, който ги познава.

– Как се казват, скъпа?

– Фреди и Грейс Валънтайн. – Изражението на жената не се промени и Трикси добави: – Напуснали са точно след войната, но семейството на татко е останало тук.

– Е, тогава няма как да ги знам. Не съм родена тук. Дойдохме преди дванайсет години от Съсекс, за да сме по-близо до дъщерята. Тя се омъжи в Уолбридж. Трябва да говориш с по-старите хора. Ще ги откриеш в кръчмата. – Тя се изсмя. – Те подпират бара. Няма как да ги пропуснеш.

– Благодаря, ще го направя.

– Сигурно си гладна.

– Малко.

Жената отключи една червена врата и въведе Трикси в малка стая с двойно легло и прозорец.

– Банята е надолу по коридора. Позволих си да дръпна завесите, но сутринта оттук можеш да видиш реката. Много е красиво. Ела в кръчмата, когато си готова и ще ти приготвя нещо за хапване. Какво ще кажеш за един хубав селски пай, за да се сгрееш? Предполагам, че в Америка не си свикнала със студа.

Грейс се усмихна. Жената явно никога не беше ходила в Америка.

– Благодаря. Да, бих искала селски пай. – Не знаеше какво е това, но думата „сгрееш“ й се стори обещаваща.

След като си взе дълга вана и се преоблече, тя се почувства много по-добре и слезе в кръчмата. Там, около тежки дървени маси, имаше групички хора, а други седяха на столчета до бара. Всички вдигнаха очи към нея, когато влезе. Вероятно нямаше много новодошли в това малко градче. Миришеше силно на дим от огъня, който гореше уютно в камината, и от цигарите, димящи между пръстите на хората. Трикси седна на едно столче и също запали цигара. Барманът я огледа одобрително и взе поръчката й. Той беше към четирийсетте, с оредяваща коса и свежо, открито лице. Тя знаеше, че не след дълго ще я заговори. Той й подаде коктейла с ром, а жената, към която той се обръщаше с „Мейви“, донесе селския пай – горещ и вкусен.

– Е, откъде си? – попита барманът накрая, неспособен да скрие факта, че я намира за привлекателна.

– От Америка – отговори тя и разговорът й с Мейви се повтори.

Той кимна, нетърпелив да помогне.

– Валънтайн – прошепна и присви очи, които имаха цвят на незабравки. – Навремето имаше един магазин на главната улица, казваше се „Ред Валънтайн“. Продаваха женски дрехи, но това бе преди години, когато бях момче. Ще попитам майка си. Тя може да знае. Почти съм сигурен, че тук вече няма никой с такава фамилия. Познавам повечето хора. Кръчмата е сърцето на Уолбридж, това е малко градче. Семейството вероятно се е преместило някъде.

– Ще открия най-възрастния човек тук и ще го питам – каза Трикси с усмивка и огледа кръчмата.

– Аз ще те представя – каза барманът ентусиазирано. – Старите хора си приличат по това, че много обичат да говорят за миналото. – Не и моите родители, помисли си тъжно Трикси. – Колко ще останеш?

– Няколко дни.

– Познаваш ли някого тук?

– Не.

Той се усмихна доволно.

– Е, вече познаваш. Казвам се Робърт Хийт, между другото. – И й подаде ръка.

Трикси я стисна.

– Здравей, Робърт. Аз съм Трикси. – Той се смръщи. – Галено от Беатрикс – добави тя.

– Като Беатрикс Потър?

– Или като кралицата. – Той пак се смръщи. – На Холандия?

– Знам само една кралица, нашата – рече той, взе една мокра чаша и започна да я бърше с кърпа. – Е, какво ще правиш, след като намелиш човек, който познава родителите ти?

– Ще задавам много въпроси.

Той вдигна вежди.

– Мистериозно.

Тя се усмихна накриво.

– Нямаш представа!

– Е, надявам се да откриеш отговорите, които търсиш.

– Ще ги открия – каза тя. – Няма да си тръгна без тях.

Тя загаси цигарата и запали друга.

– Името Джаспър Дънклиф говори ли ти нещо?

Лицето на Робърт просветна.

– Джаспър Пензълуд ли? Те живеят в имението.

Сърцето й заби по-бързо.

– В Уолбридж Хол?

– Да, точно там.

– Но той се казваше Дънклиф, а не Пензълуд, нали?

– „Казваше се“, но вече е Пензълуд. Маркиз Пензълуд.

Сега тя беше обърканата.

– Не разбирам. Защо се сменя името?

– Английските титли са много заплетени – каза той, явно доволен от невежеството й. – Ако семейството ми не беше работило с години за аристократи, и аз нямаше да го знам. Нека ти обясня. Синът на маркиз Пензълуд е граф Мелвил. Синът на лорд Мелвил е лорд Дънклиф. Три имена за едно семейство. Абсурдно, нали? Когато започнах работа тук, Джаспър Дънклиф идваше да пие с приятелите си. После замина за Америка, за да свири в група. И тук свиреше, преди всичко да се обърка. Имаше хубав глас. Мислех си, че ще стигне далеч. Всички така си мислехме. Но после брат му умря. – Робърт поклати печално глава. – Голяма трагедия. Той не беше човек, който кара бързо. Не беше безразсъден. Злополука. Хубав човек беше. Помня погребението... – Спря да бърше чашата за миг и се смръщи. – Тъжен ден за целия град.

– Какво стана, когато Джаспър се върна от Америка?

Барманът остави чашата и започна да подсушава друга.

– Стана маркиз Пензълуд и се ожени за Шарлът Ханбъри-Джонсън.

– А тя каква е, жена му?

– Познаваш ли лорд Пензълуд? – Той я гледаше с подозрение и тя осъзна, че трябва да признае, че познава Джаспър, ако иска да измъкне още информация от него.

– Запознахме се в Америка, когато се опитваше да стане рок звезда. – Засмя се тъжно. – Преди много години. Бяхме приятели. Той още ли свири на китара?

– Едва ли. Помня как седеше точно на твоето място, наведен над уискито си, и оплакваше факта, че родителите му не го разбират. Те искаха той да постъпи в армията.

– Нямаше да му хареса.

– Точно затова замина за Америка. Жалко, че се върна. Можеше да стане известен.

– Като „Бийтълс“.

Барманът се усмихна замислено.

– Да, като „Бийтълс“. Щеше да е прекрасно. Безплатни билети за концертите.

– Имението близо ли е?

– Стига се пеша. През лятото градините са отворени за посетители, затова има табели навсякъде. Няма как да ги пропуснеш.

– Предполагам, че сега не са отворени?

Той поклати глава.

– Не, не са. Трябваше да дойдеш през май или юни. Тогава са великолепни.

– А той идва ли в кръчмата напоследък?

– Не. – Барманът се усмихна. – Синът му идва да купува цигари.

– На колко години е?

– Към петнайсет. Аз си затварям очите.

– Е, какво представлява жената на Джаспър?

Той сви рамене с безразличие.

– Ами, нормална. Доста е заета, както може да се очаква. Същата е като свекърва си, лейди Джорджина. Те са вечно заедно. И все много заети. — Изрече „заети“ по-натъртено и Трикси предположи, че и двете са доста досадни. Той остави чашата: – Искаш ли още едно питие?

– Защо не – отвърна тя. – Но го направи слабо.

– Както кажеш. – Той отвъртя капачката на бутилката с бакарди и наля в чиста чаша. – Какво е работил баща ти?

– Работеше във фермата.

– На Уолбридж?

– Да, мама е била пчелар.

На лицето му се разля широка усмивка и той сложи ръце на кръста си.

– Ама защо не каза? Моят дядо е бил главен градинар по време на войната. Обзалагам се, че е познавал родителите ти. Колко жалко, че не е сред живите. Мама обаче може също да знае. Тя работи за семейството от години. Сега работи за старата лейди Пензълуд, която има къща в другия край на града. Кара деветдесетте, но още я бива.

– Това е бабата на Джаспър, нали? – попита Трикси.

– Точно така. Тя не се разбира с останалите жени в семейството. Затова живее в другия край на града. Но е корава старица. Неразрушима е като танк „Шърман“.

– Браво на нея, че е стигнала тази преклонна възраст.

– Такива жени живеят вечно. Обзалагам се, че кралицата майка ще докара до стотака.

– И защо е така според теб?

– От потеклото е. Обикновените хора ритват камбаната много по-рано. – Той се облегна на бара и сниши глас. – Или пък просто защото са твърде опърничави, за да си отидат, преди те да са решили.

Когато отпусна глава на възглавницата, Трикси мислеше за Джаспър. Как щеше да се срещне с него? Можеше ли просто да се отбие в къщата и да натисне звънеца? Дали щеше да е ужасно невъзпитано? Тя си представяше живота в имението много официален, като в дома на Плантадженет Палисър от сериала, и освен това какво щеше да си помисли жена му, ако тя се появи ей така, без покана? Жена му... Тя зарови лице във възглавницата и потисна стон. Какво си въобразяваше? Как можа да дойде тук? Минаха седемнайсет години, откакто Джаспър й се обясни в любов. Седемнайсет години, откакто й каза, че не може да се ожени за нея. Седемнайсет години суша за разкъсаното й сърце. На какво се надяваше? Че той ще съжали за решението си и ще изостави жена си и децата си заради нея? Това никога нямаше да се случи и колкото и да й липсваше – о, колко й липсваше само, – тя не искаше да съсипва семейството му.

Той нямаше да види в нея момичето, в което се влюби, а жена, достойна за съжаление. Той се беше оженил и имаше деца, а тя беше останала на същото място, като застояло езеро, изпълнено със самосъжаления и носталгия. Това бяха фактите – за разлика от нея, той беше продължил напред. Какъв смисъл имаше от тази среща? Докъде щеше да доведе тя? Доникъде. Все едно чоплиш коричката и разкриваш раната, само за да започне да заздравява наново. Не беше помислила за това. Не беше помислила за нищо, освен че ще види мъжа, когото обичаше. Сега осъзнаваше колко е безсмислено.

Разумът й казваше на сутринта да си събере багажа и да хване влака за Лондон. Но сърцето настояваше да остане. Тя беше в града, в който родителите й бяха израснали и в който се бяха оженили. Където майка й се беше влюбила в граф Мелвил и където връзката им бе прекъснала драматично, без никакво обяснение. Майка й беше напуснала Англия завинаги, с разбито сърце. А баща й? Ами той?

Докато се унасяше в сън, споменът как майка й плачеше на люлката изплува в съзнанието й и засили решимостта й да направи каквото е нужно, за да разбере истината. Знаеше, че е важно. Някой я подтикваше да го стори, тласкаше я да продължава, мълчаливо настояваше, че наистина е много важно. Преди да потъне в хладния мрак на съня, тя видя в ума си силуета на мъж, който стои до кошерите. Не можа да го разгледа добре и все пак го позна. Да, тя го познаваше на някакво много дълбоко, подсъзнателно ниво, и той й се усмихваше с обич.

Глава 23

Зората разкъса мрака с ентусиазъм, по-присъщ на лятото. Слънчевата светлина накара дърветата да пламнат, а чайките крещяха печално, докато се плъзгаха над реката. Трикси отвори завесите и сърцето й се изпълни с радост от спокойствието на сцената пред нея. Редички диви патици се носеха по повърхността като конвой от корабчета, а една върба топеше нежните си клони в реката. Близо до брега имаше купчина оранжеви листа и едно кученце играеше щастливо в тях, докато стопанинът му не изсвири да го извика. Трикси погледна бледосиньото небе, по което лекият вятър носеше бели облачни снопчета, и въздъхна с удоволствие. Вече разбираше защо хората смятат Англия за красива. Лекият ръмеж бе спрял и слънчевата светлина превръщаше сивото в яркозлатисто.

Закуси в кръчмата и Робърт с гордост й каза, че е уредил да се срещне с майка му на обяд тук.

– Тя познава майка ти – рече той. – Грейс се казва, нали? И не само това, ами е работила за Джоузефин Валънтайн, когато е била двайсетинагодишна. „Ред Валънтайн“, така се казваше магазинът. Имам изключително добра памет. – Усмихна се закачливо.

Трикси беше впечатлена.

– Джоузефин е сестра на баща ми. Помня, че дойде на гости с баба и дядо, когато бях малка. Имаше много червено червило и главата ме заболя от парфюма й, но реших, че е невероятно изискана. Приличаше на филмова звезда. Къде ли е сега?

– Може да попиташ майка ми. Тя обича да говори за миналото. Започне ли, няма спиране. Е, какво ще правиш тази сутрин?

– Ще отида да потърся Къщата на пчеларя.

– Имаш ли представа къде е?

– Не, надявах се ти да ми кажеш.

Той се засмя.

– Мейви сигурно знае. Тя е в църковното настоятелство, затова е ходила във всяка къща в Уолбридж.

Мейви влезе в кръчмата от коридора.

– Май чух, че името ми се произнася напразно?

– Трикси търси Къщата на пчеларя – каза Робърт. – Казах й, че ти сигурно знаеш къде е.

– Знам – отвърна гордо Мейви и се обърна към Трикси: – Аз разнасям енорийското списание. Няма къща в Уолбридж, в която да не съм била.

– Мама е била пчелар – каза Трикси.

– О, обичам пчелите. Такива интересни насекоми – изгука Мейви. – Като си помислиш само, че правят сам-самички мед. Какви умни малки създания. Там още има кошери. Робин Аркрайт е пчелар. И пазач на дивеча. Няма нещо, което да не знае за птиците. Понякога изпращам гостите ни при него, поне тези, които се интересуват от птици, защото той е истинска енциклопедия. Попитай го за пъстроклюния гмурец или за балеарския буревестник. Прекрасни имена, не мислиш ли?

– Прекрасни са – угоди й Трикси. – Къде да намеря къщата?

– Денят е великолепен за разходка дотам. Може да тръгнеш по пътя, но той много заобикаля. Аз бих поела по пътечката, която пресича имението. Много е живописна и винаги я препоръчвам на гостите ни. Ето, ще ти начертая карта. – Тя започна да пише на бележника до касата. – Покрай църквата, завиваш към фермата тук. Покрай къщите и през портата тук. Ще видиш табела, която ясно отбелязва пътеката. Те заведоха дело, за да спрат хората да минават през земите им, но загубиха. Съдията каза, че хората имат право да се възхищават на тази историческа и красива къща. Не е зле, нали? Е, и ти имаш това право, скъпа. Наслади й се.

Трикси тръгна по тясната алея, която стигаше до главната улица. Тя беше широка и живописна с жълтеникавите магазинчета и къщи, построени без ред от двете й страни, покривите и комините им стърчаха в небето на различни височини и под различни ъгли, и придаваха на мястото очарователна нееднородност. Малко хора вървяха по тротоарите и една-две коли минаха по улицата, но иначе беше съвсем спокойно.

Трикси стигна до църквата. Гробището беше тихо, надгробните камъни се къпеха в утринната слънчева светлина. Косове тършуваха из падналите по тревата листа и тя се запита дали дядо й е погребан тук. По-късно щеше да провери. Точно тогава вратата на църквата се отвори и викарият излезе с възрастна дама със забрадка на главата, пола от туид и гумени ботуши. Тя се облягаше на бастун и жестикулираше оживено с другата си ръка. Викарият отметна глава назад и се засмя гръмогласно. На Трикси й стана интересно какво ги е развеселило толкова и спря да послуша. Докато вървяха по пътеката към нея, тя дочуваше гласовете им. Старата дама говореше доста рязко. Явно беше свикнала да командва.

– И така, докторът ми превърза крака и ми каза да почивам няколко дни. Проклет глупак! Когато се прибрах, свалих превръзката, налях си голяма чаша шери и изведох Уинстън на разходка. Отидох на лекар само за да угодя на Джорджи, защото настояваше. Наистина, сега хората вдигат голяма врява за всичко. По мое време просто се справяхме. Нямахме време да седим в лекарски чакални. Лоти води децата на лекар всеки път щом кихнат, а това се случва доста често. Трябва да си мълча; все пак аз съм само прабаба, нали знаете? – Изсмя се. – Е, значи е уредено?

– Да, уредено е, лейди Пензълуд.

– Добре.

– Наистина се надявам да не се случи скоро.

– Каквото е писано, както казва старата поговорка. А друга казва – опечи си работата отрано. Не позволявайте на Джорджи да променя нищо. Може да съм на два метра под земята, но не би ми харесало тя да ме командва. Разбрахте ли?

– Разбира се, лейди Пензълуд.

– Тя има ужасен вкус за музика, открай време. – Лейди Пензълуд изсумтя. – Само ако Руфъс... – Гласът й заглъхна и Трикси усети как се изчервява при споменаването на името му, сякаш тя беше виновна за извънбрачната му връзка, а не майка й. Те стигнаха до улицата и лейди Пензълуд обърна страховития си поглед към нея. Трикси направо се сви.

– Здравейте – рече старицата. – Красива утрин, нали?

– Така е – съгласи се Трикси. Лейди Пензълуд присви очи, вероятно се питаше коя е тази непозната с американски акцент, после тръгна към очакващата я кола, оставайки след себе си аромат на люляк.

Трикси гледаше след потеглящата кола. Е, това беше майката на – Руфъс. Лейди Пензълуд. Лоти беше жената на Джаспър; Джорджи сигурно беше майка му; а тази достопочтена дама – нейната свекърва. Много искаше да се обади на майка си и да й разкаже за тях, но не можеше да разкрие къде се намира. Тогава трябваше да признае, че е прочела писмата. Не, налагаше се да разбере всичко сама, без помощ от единствените двама души, които знаеха най-много.

Последва картата на Мейви и пое по пътечката, която минаваше през нивите към гората. Овце пасяха, птички чуруликаха и Трикси се наслаждаваше на провинциалното спокойствие. Не приличаше на нищо, което беше виждала в Америка. Всичко тук бе в по-малък мащаб и изглеждаше старомодно и очарователно.

Тя изкачи един хълм, като спираше от време на време, за да си поеме дъх и да се наслади на пейзажа. Представяше си как майка й е минавала много пъти по този път през фермата. Дали се връщаше тук в мислите си? Дали й липсваше?

Накрая Трикси тръгна покрай наскоро разорана нива и когато стигна до края й, зърна през оредяващите клони на дърветата извисяващите се над долината комини. Любопитството я примами през една пролука в синора и щом се появи от другата страна, дъхът й секна. Под нея, обградено от безкрайна градина, се издигаше величествено старо имение.

Тя тръгна покрай нивата в края на гората и спря, за да се възхити на красотата на фамилното имение на Пензълуд – Уолбридж Хол. Никога не беше виждала толкова разкошна къща, освен по телевизията. Сложи ръце на кръста и се засмя силно на невежеството си. Значи това беше къщата, заради която Джаспър се отказа от кариерата си. Това беше неговото наследство, имението, което изискваше пълната му отдаденост. Семейната традиция, която задължаваше наследниците да жертват личното си щастие, за да може тя да оцелее поколение след поколение, като минотавър от тухли и камък. Джаспър беше жертвал нея. Дали Руфъс беше пожертвал майка й?

Спря да се смее и се вгледа с горчивина в къщата, която й бе отнела истинската любов. Вече виждаше отвъд красотата, в нейната студена и жестока сърцевина. Беше ли щастлив Джаспър? Дали се сещаше за нея? Дали някога вземаше китарата, за да изсвири песента, която й посвети? Дали изобщо все още пееше?

Продължи бавно, защото се страхуваше, че ако остане тук, може да го види и няма да се сдържи. Продължи надолу по хълма, към гората, където пътеката водеше през гъсти папрати и криви стари дъбове, които я наблюдаваха надменно като древни херцози, сякаш смятаха, че не й е тук мястото. Гората шумолеше от животинки, които Трикси не можеше да види, и тя започна да изпитва страх.

Най-сетне стигна до края на гората и до примамливата гледка на ширнали се поля, окъпани от слънцето. Докато вървеше към светлината, видя къщичка, не много далеч, почти скрита сред няколко дървета. Беше сигурна, че това е Къщата на пчеларя. Тръгна бавно към нея и мисълта, че върви по стъпките на майка си, я развълнува неочаквано много. Къщата имаше сламен покрив, бели стени и сънливи прозорчета. На Трикси й се прииска да узнае какво са видели те.

Почука на вратата и зачака. Никой не отговори. Тя остана там, чудеше се какво да прави. Не й се искаше да я хванат да оглежда, но желанието да види кошерите я направи безразсъдна. Тръгна да заобиколи къщата.

– Ехо – извика. – Има ли някого?

Рошава глава се появи над един храст като бостанско плашило.

– Кой пита?

– О, здравейте – отвърна тя изненадана. – Мейви каза, че ще ви открия тук.

– Да не сте отседнали при нея?

– Да. Тя каза, че изпраща тук хора, за да говорят с вас за птици.

– О, интересувате се от птици? – попита той по-дружелюбно и пристъпи на моравата.

– Всъщност от пчели.

Лицето му светна.

– Още по-добре. Имам много пчели. – Той избърса ръце в панталоните си. – Робин Аркрайт.

Тя стисна здраво ръката му.

– Трикси Валънтайн.

– Валънтайн, какво романтично име.

– Благодаря ви. Родителите ми са живели тук.

– О, онези Валънтайн?

– Мама е била пчелар тук по време на войната.

– Грейс Валънтайн – кимна той.

Сърцето на Трикси леко подскочи.

– Познавате ли я?

– Не, аз дойдох през шейсет и втора, но Том Гарнър е брат на майка ми и говореше с голямо уважение за Грейс и Фреди.

– Много се радвам да го чуя. Кой е Том Гарнър?

– Той беше управител на имението чак докато стана на седемдесет. Наложи се насила да го пенсионират. Още щом се пенсионира, се катурна и ритна камбаната. Беше началник на баща ви, Фреди Валънтайн. – Аркрайт почеса сивите си къдрици и се ухили, – Странно е да чуя това име след толкова години.

– Те са се преселили в Америка.

– Точно така. Един ден просто изчезнали. Той е ранен във войната, нали?

– Да, има само едно око.

Робин поклати глава.

– Горкият. Чичо Том говореше за него като за герой.

– Наистина ли? За татко?

– Ами да. Той е бил герой от войната. Не ви ли е казал?

– Никога не говори за войната.

– Да, предполагам. Чичо ми никога не говореше за Ипър, където е загубил крака си. Сигурно са искали да се върнат и да забравят за всичко това.

– Тук ли живеете от шейсет и втора?

– Не, отначало живях при чичо. Още бях млад, нямах опит с дивеча и пчелите, но работих с господин Суифт, който беше пазач на дивеча по онова време, и със стария Бенедикт Латимър, който беше пчелар и ме научи. Когато той се пенсионира, аз поех нещата. Чичо не можа да намери друг, който да разбира от пчеларство, или пък нямаше сили да търси, затова се оказах в завидното положение да живея тук.

– Къщата е много красива.

– Жена ми реши, че е твърде малка, затова построихме зимна градина. Но иначе вероятно не е много променена, откакто родителите ви са живели в нея.

– Много бих искала да видя кошерите.

– Разбира се. Ще ви ги покажа. – Той я поведе през градината. – Вие разбирате ли от пчеларство?

– Да, мама има кошери и аз й помагам да се грижи за тях.

– Това е много пристрастяващо хоби, пчеларството. Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш. Интересни създания са, нали?

– Определено.

Робин гордо й показа редицата от осем кошера, които стояха до живия плет в края на градината.

– Обзалагам се, че половината от тях са още от времето на майка ви. Само малко са ремонтирани, но иначе са си същите. Добавих нови и съм сигурен, че господин Латимър също е добавил, но погледнете онези трите там, изглеждат, сякаш са тук от векове! – Засмя се. – Значи сте на гости?

– Дойдох да видя къде са израснали родителите ми и къде са се оженили.

– А те...?

– Не, живи и здрави са. Бях в Лондон по работа и реших да направя малко отклонение.

– О, чудесно. Може да кажете на майка си, че пчелите в Уолбридж са си много добре. Сигурен съм, че ще се радва да го научи.

– И аз.

Поговориха за пчелите, за последната реколта от мед и за проблемите с пестицидите и молците. Трикси се чудеше какво ли ще си помисли майка й за нейното посещение тук. Така й се искаше да го сподели с нея. Когато тръгна обратно през гората, вече беше късна утрин. Мислеше за думите на Робин, че баща й е герой. Той никога не го беше споменавал, майка й също, а това беше странно, защото бе нещо, с което човек би се гордял. Засега не беше намерила отговори на въпросите си, само нови въпроси.

Докато вървеше през гората, чу странно пръхтене сред папратите. Зелените стъбла започнаха да се разделят пред някакво създание, което се носеше към нея. Отначало тя се изплаши, че може да е глиган или лисица, но после видя черен нос, следван от големи черни лапи и гладка черна козина, които се появиха на пътечката под формата на лабрадор. Облекчена, Трикси се наведе да го погали. За разлика от нея, той не изглеждаше изненадан да я види. Размаха опашка и завря приятелски муцуна между коленете й. Тя вдигна глава, за да види стопанина му, но гората си оставаше тиха.

След малко осъзна, че кучето е само. Видя метален медальон на врата му. Ралф, Бялата къща, Уолбридж Хол. Имаше и телефонен номер.

– Е, Ралф, най-добре да те заведа у дома, нали? – рече тя и пое пак по пътеката. Не знаеше къде е тази Бяла къща, но пък знаеше къде е Уолбридж Хол. Не й оставаше друго, освен да отиде там. Вероятно все пак й бе писано да срещне отново Джаспър.

Със свит стомах, тя вървеше по склона към имението, а кучето я следваше по петите. Сега вече имаше основателна причина да дойде тук. Не се притесняваше, че ще стане неудобно. Щеше да позвъни и да попита къде е Бялата къща. Представяше си Джаспър на прага и какво ще е изражението му, когато я види да стои пред него с кучето. Щеше да е смаян. Прокара ръце през косата си и я приглади притеснено.

Отблизо къщата беше много по-внушителна. Жълтите каменни стени бяха високи и строги, прозорците се взираха величествено в света. Сърцето на Трикси забърза от притеснение. Точно когато щеше да дръпне звънеца, който висеше на дебело въже вдясно от голямата врата, един глас заговори зад нея.

– Какво обичате? – Тя се обърна и с разочарование видя някакъв градинар.

– Намерих това куче в гората и го доведох – обясни Трикси.

– Това е Ралф. Здравей, Ралф. – Мъжът потупа коляното си и кучето веднага скочи към него. – Глупаче, винаги се запилява нанякъде. Така е с мъжките кучета; женските не са такива. Той е на лейди Джорджина. Знаете ли къде е Бялата къща?

Трикси не беше възхитена от идеята да се срещне с жената, която бе убедила Джаспър да не се ожени за нея.

– Не, не съм оттук – отвърна, отстъпвайки. – Може ли да го оставя на вас?

– Елате, ще ви покажа. В края на градината е. От другата страна на зеленчуковата градина.

Тя неохотно го последва покрай къщата. Безупречна морава се простираше в далечината, където статуя на изправен на задните си крака кон се открояваше на фона на тъмноалената корона на клен. Лехите пламтяха с лилави, червени и жълти цветя, а високи дървета ронеха златните си листа, за да ги улови вятърът и да си поиграе с тях. Ефектът беше толкова драматичен, че градините сякаш бяха лумнали в огън. Трикси забави крачка, за да разгледа всичко. Реши, че не е виждала по-красиво място. Осъзна, че всяка от градините, които майка й бе създала на Теканасет, е бледа имитация на тази; всяко цвете и всеки храст, всяко дърво бяха посадени с носталгия и копнеж. Майка й беше напуснала Англия завинаги, но градините, които създаваше, я връщаха обратно.

През една пролука в живия плет тя видя тенис корт и чу слабите удари на топката в ракетите. Надяваше се, че градинарят ще я преведе покрай корта, в случай че Джаспър играеше, но той мина през оградена със стена зеленчукова градина към голяма бяла къща, сгушена сред своя собствена разкошна алено– златна градина. Той бързаше да се върне към работата си и я остави тук.

– Сигурен съм, че лейди Джи ще иска да ви благодари лично – каза й, преди да изчезне отново зад стената на зеленчуковата градина.

Трикси се запита дали майката на Джаспър няма много лош характер: иначе защо градинарят не й предложи да заведе кучето сам? Тя изпухтя подразнено и натисна звънеца, като проклинаше страхливия градинар. След миг вратата се отвори и една висока, слаба жена с пепеляворуса коса, подстригана на къса черта, се вгледа в нея с леденосини очи.

– Вие сте? – попита тя, без дори намек за усмивка.

Трикси огледа високите скули, пълните устни, малкото носле и реши, че красотата й, макар и добре запазена, е ледена.

– Намерих кучето ви в гората – каза тя, като я гледаше дръзко.

Лейди Джорджина погледна кучето и въздъхна с раздразнение:

– Ралф, пак ли? Къде беше?

– Не зная, някъде в гората?

– Разбира се, че не знаете, вие сте американка. Туристка може би?

– Нещо такова – отвърна Трикси. Лейди Джорджина изсумтя тихо. Присви очи, вгледа се в лицето й и като че ли видяното някак я омилостиви. – Градината е невероятно красива – каза Трикси. – Наистина, не бях виждала такива великолепни цветове.

– Да, доста специално място, нали? – Кучето мина покрай нея в къщата. – Е, благодаря ви, че го доведохте.

– Ралф ли е? – чу се глас отвътре.

– Да, пак е избягал.

Един мъж се появи зад лейди Джорджина.

– И вие го доведохте? – усмихна се той на Трикси. – Вие сте ангел!

– Е, не съвсем. Просто отидох да видя Къщата на пчеларя. Мама е живяла там. – Тя забеляза, че лицето на лейди Джорджина потрепва.

– Грейс Валънтайн? – попита тя бавно. – Господи, одрали сте й кожата.

– Така ли? Не знаех.

– Да, така! Влезте. Ще желаете ли чаша чай? Наистина трябва да ви се отблагодаря, че върнахте Ралф. Много мило от ваша страна. – Трикси беше смаяна от внезапната промяна в поведението й. – Грейс и Фреди Валънтайн, имена от миналото. Кажете, как са те?

Трикси бе въведена в красива светлосиня дневна.

– Скъпи, вземи й палтото. Как казахте, че ви е името?

– Беатрикс – отвърна Трикси, защото реши, че цялото й име е по-подходящо сред официалната обстановка в къщата на лейди Джорджина.

– Аз съм Джорджина Стейпълтън, а това е съпругът ми Теди. Моля, седнете. Скъпи, бихме искали чай.

– Ей сега – отвърна той и изчезна в коридора.

Лейди Джорджина се усмихна на Трикси.

– Вие сте добре дошла тук – рече тя и Трикси се изненада от внезапното разледяване на изражението й. – Кажете, как са родителите ви?

– Много са добре, благодаря — отвърна Трикси, не искаше да говори за болестта на майка си с непозната.

– Много се радвам. А с какво се занимава баща ви, след като заминаха за Америка?

– Работи във ферма за боровинки. Разбира се, вече е пенсионер. Сега предимно играе голф.

– А майка ви? Тя беше прекрасен пчелар и запален градинар. Следваше господин Хийт като верен лабрадор.

– Още е градинар. Е, и тя вече почти се оттегли, макар че не може да спре съвсем, защото обича работата си. Повечето градини в Теканасет са проектирани от нея.

– Колко хубаво! Много съм доволна, че им е потръгнало. Кажете, имате ли братя и сестри?

– Не, единствено дете съм.

– Омъжена ли сте?

– Не.

Лейди Джорджина вдигна изненадано вежди.

– Не сте? А сте толкова красива.

– Още търся правилния човек.

– О, да, но не търсете твърде дълго, иначе ще стане късно за деца.

– Не мисля, че съдбата ми е да имам деца, лейди Джорджина.

– Глупости, съдбата на всички жени е да имат деца. Аз имам три и вече имам седем внуци. Неприемливо е жена да няма деца.

Трикси се наежи.

– Не съм съгласна. Не мисля, че раждането на деца е единственият път към пълноценен живот. Аз имам успешна кариера...

– Кариерата е нещо много хубаво, скъпа моя, но повярвай ми, ще дойде време, когато ще съжаляваш, че нямаш деца. Все пак сме тук за това, нали?

Преди Трикси да успее да отговори, една млада жена внесе поднос с чашите за чая, следвана от Теди с чайника.

– Е, Беатрикс, за първи път ли си в Уолбридж? – попита той.

– Да.

– Родителите ти сигурно са се връщали?

– Не, не са.

– Колко странно – отвърна Теди.

– Америка е много далеч – намеси се лейди Джорджина. – Освен това самолетните билети не са евтини.

– Баща ти е легендарен тук в Уолбридж – каза ведро Теди. – Ожених се за Джорджи преди петнайсет години, но преди това е била омъжена за Руфъс. Именно благодарение на вашия баща Руфъс е оцелял във войната.

– Какво е направил баща ми? – попита Трикси.

Лейди Джорджина ахна.

– Скъпа, не знаеш ли?

– Какво да знам?

– Той е спасил живота на съпруга ми. – Трикси се взираше смаяна в лейди Джорджина. – Той е герой. Ако не е бил той, Руфъс е щял да загине.

Теди я прекъсна:

– Той е поел куршума вместо него в Северна Африка.

– Той е поел куршума вместо Руфъс?

– Абсолютно – каза лейди Джорджина. – Танкът на Руфъс бил ударен. Скрили се в някакво селце близо до Ел Аламейн. Немците контраатакували. Баща ти пристигнал с батальона си като подкрепление. Видял как един немски снайперист се прицелва в Руфъс и се хвърлил към него. – Явно беше разказвала тази история много пъти.

– Буквално се хвърлил върху Руфъс – добави Теди, жестикулирайки оживено. – Бум! Снайперът изгърмял и уцелил Фреди в лицето.

– Горкият Фреди загубил едното си око, но спасил живота на съпруга ми – каза тихо лейди Джорджина. – Ние сме му неимоверно благодарни.

– Татко никога не ми е споменавал – каза Трикси, опитваше се да проумее чутото. – Защо ще пази подобно нещо в тайна?

– Е, вече знаеш, така че ще го попиташ. Вероятно е твърде скромен и не е искал да се хвали. Би ли му предала, че още го помним с благодарност, въпреки че лорд Пензълуд отдавна вече не е сред нас?

– Много съжалявам за загубата ви – каза Трикси. Съжалявам и за загубата на мама, добави мислено.

– Благодаря ти, скъпа. Сърцето му просто отказа. Не беше стар. – Тя се смръщи. – Сякаш беше решило, че му стига толкова. – Зарея поглед през прозореца и въздъхна тъжно. – Умря на една пейка в градината. Обичаше да седи навън посред нощ, под звездите, и да слуша шумоленето на животинките. Когато се върна от войната, все там седеше. Мисля си, че след ужасите й просто искаше да е обграден от красота. Обожаваше градината.

Трикси последва погледа й. Вече знаеше защо Руфъс е приключил любовната си връзка: не защото беше спрял да обича Грейс, а защото е бил длъжен, от уважение към мъжа, който му е спасил живота. А от обърканото изражение на лейди Джорджина разбра и защо е умрял. Знаеше, че е права. Беше умрял от разбито сърце.

Глава 24

Трикси си тръгна не по пътя, по който беше дошла, а по предната алея на лейди Джорджина, която водеше към главния път. Докато вървеше, мислеше за изумителното разкритие за смелостта на баща й. Не можеше да си обясни защо не й е казал. Не можеше да си обясни защо майка й не й е казала. Със сигурност трябваше да се гордеят с героизма му, а не да го крият като престъпление, нали? Утеши се с мисълта, че вероятно той не е знаел за изневярата, защото тогава нямаше да се хвърли да спасява Руфъс. Усмихна се тъжно на иронията. Баща й бе спасил живота на лорд Мелвил; вероятно по инстинкт, тъй като е бил служител на семейство Пензълуд, и така бе спасил живота на любовника на жена си. Заради неговия героизъм на граф Мелвил не му е оставало друго, освен да сложи край на връзката; колко ли горчивина е имало в благодарността му. Погледнато от тази страна, лорд Мелвил беше отнел на баща й не само съпругата, но и окото му. Трикси усети нарастваща неприязън към човека, който майка й бе обичала, и изпита дълбоко съчувствие към баща си. С цялото си сърце се надяваше да не е разбрал за изневярата на майка й.

Пристигна напълно изтощена в „Лисицата и гъската“ малко преди дванайсет и половина. Толкова беше потънала в миналото на родителите си, че съвсем бе забравила за Джаспър. Когато влезе в кръчмата, зад бара Робърт сервираше на клиенти. Помаха й и посочи към една светлокоса жена, която седеше на маса в ъгъла, до прозореца.

– Мама те чака. Ще изпратя Мейви да вземе поръчката ви за обяд – каза й той. Трикси не обърна внимание на любопитните погледи на местните и прекоси помещението.

– Здравейте – рече тя, издърпа един стол и седна. – Вие трябва да сте майката на Робърт.

Жената се усмихна мило и разкри дребните си криви зъби. Имаше същите яркосини очи като сина си.

– А ти трябва да си Трикси Валънтайн.

– Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Хийт.

– Наричай ме Джоан. – Потупа я по ръката. – Е, значи си дъщеря на Грейс? Одрала си й кожата. Тя беше красиво момиче.

– Толкова е хубаво да срещна някой, който я е познавал – рече Трикси, ободрена от сърдечния ентусиазъм на Джоан. Мейви дойде да вземе поръчките им и след миг се върна с напитки.

Джоан нямаше търпение да сподели спомените си с човек, който жадува да ги чуе.

– Бях на десетина години, когато тя се ожени за баща ти, но помня сватбата им в църквата, защото Фреди и Грейс бяха много обичани и всички отидоха да ги видят. Беше точно преди войната. Като прекрасен летен ден преди буря.

– Мама ми каза, че си е купила роклята от универсален магазин.

– В Дорчестър вероятно – отвърна жената и сбърчи нос. – Не е много бляскав град.

– Но роклята е била красива.

– О, да, Трикси, много красива – потвърди разпалено Джоан. – Когато започна войната, Фреди замина на фронта заедно с другите млади мъже, включително моите по-големи братя, макар че Чарли беше едва на седемнайсет и тъкмо бе завършил училище. Мама плака цяла седмица, а след това посвети всичките си сили на продоволствието. Работеше във фермата с твоята майка, макар че дядо ми скоро взе Грейс под крилото си в градината. Той беше главен градинар на имението и избра Грейс да работи с него. Имаше голяма слабост към нея. Мисля, че всички имахме. – Засмя се с носталгия. – Зеленчуковата градина в имението беше невероятна, овошките също. Трябваше да видиш каква реколта изкарваха от тази земя. Дядо ми все казваше, че Грейс има вълшебен допир, но аз мисля, че беше просто обич. Ако обичаш живите създания, те растат, нали? Лейди Пензълуд беше много умна жена. Преди войната купи крави, овце и прасета. Да ти кажа, единственото, което не достигаше тук, в Уолбридж, беше бензинът. Хранехме се като крале. Яйца, мляко, сирене и мед вместо захар. Имахме много мед благодарение на твоята майка. Пчеличките бяха много работливи.

Очите на Джоан искряха, а бузите й бяха порозовели от удоволствие, докато пътуваше из миналото. Явно годините на войната бяха вълнуващи за нея.

– О, наистина бяха вълнуващи, Трикси – каза тя. – Бях късметлийка, защото братята ми се прибраха живи и здрави. Други не извадиха такъв късмет. Като баща ти, бог да го благослови.

Мейви им донесе храната и постави чиниите, от които се вдигаше пара, на масата пред тях, но Трикси бе твърде потънала в разговора, за да може да яде.

– Натъкнах се на лейди Джорджина тази сутрин и тя ми каза, че татко е герой.

– Герой ли? – Джоан вдигна вежди.

– Да, изглежда е спасил живота на лорд Мелвил.

– Така ли?

– Не смяташ ли за странно, че не ми е казал?

Джоан пак я потупа по ръката.

– Мъжете, върнали се от война, никога не говорят за нея. Искат да я забравят и да изградят живота си отново. Предполагам, че баща ти е скромен човек и е сметнал геройството си просто за войнишки дълг. Може и да се е притеснявал от шумотевицата, не мислиш ли?

– Изгубил е окото си заради това.

– Но лорд Пензълуд – имам предвид Руфъс, тогава той беше Руфъс Мелвил – е оцелял благодарение на саможертвата на баща ти. Това е невероятен дар.

– Що за човек беше той?

– Руфъс ли? Беше като красив принц от приказка. Висок, с тъмнокафяви очи, дълбоко поставени, и много гъста кестенява коса. Имаше издължено лице, а устните му вечно бяха извити в усмивка, сякаш всичко му се струваше забавно. – Тя жестикулираше енергично. – Имаше хубави кости, да, високи скули и силен, прав нос. Беше невероятен. Като малка, щом го срещнех, направо си гълтах езика от смущение. После, когато започнах работа в „Ред Валънтайн“ за леля ти Джоузи, той дойде там с лейди Джорджина. Тя беше такава красавица, че направо ти секваше дъхът. Не с мека хубост като майка ти, ами с ледена като Снежната кралица. – Засмя се, доволна от сравнението. – Бяха разкошна двойка, макар че войната малко потъмни блясъка му. Той беше изискан и ведър по природа, но след войната вече не се усмихваше, не и с очи, някак си. Винаги можеш да разбереш дали един човек е наистина радостен, ако се усмихва с очите си. Руфъс не се усмихваше така.

– Много тъжно.

– Опасявам се, че с повечето мъже стана така. Вероятно са видели твърде много. Лейди Пи все се оплакваше, че станал намусен и избухлив. Оплакваше се някак с обич обаче. Тя обожаваше сина си. Той обядваше с нея два пъти в седмицата, само двамата. Когато бяха заедно, се усмихваше. По онова време тя живееше в Бялата къща, но когато Джаспър се ожени, се премести в другия край на града. С лейди Джорджина не се разбират много.

– Защото и двете имат силен характер?

Дори да знаеше защо, Джоан не започна да обяснява. Усмихна се мило и потупа Трикси по ръката.

– Трябва да я посетиш. Ще се зарадва да те види. Тя много харесваше Грейс. Войната разруши доста прегради между хората. Дядо ми казваше, че лейди Пи е запретнала ръкави и си е цапала ръцете заедно с останалите. Лейди Джорджина не излязла от кулата си, разбира се. Нея войната изобщо не я промени. Но лейди Пи не се правеше на толкова важна.

– Ти какво работиш при нея?

– Всичко. Аз съм нейното момиче за всичко – засмя се тя. – Макар че вече не съм момиче. Гоня шейсетте!

– За нея си момиче.

– Сигурно. Тя кара деветдесетте, но изобщо не забавя темпото. – Поклати глава. – Господ е счупил калъпа, след като я е направил. Няма друга като нея. Ще ми е много мъчно, когато си отиде.

– Какво стана с леля ми Джоузефин?

– О, бляскавата Джоузефин! – въздъхна с удоволствие Джоан. – Тя беше красиво момиче, но твърде амбициозна за малко градче като Уолбридж. Продаде магазина си и се премести в Лондон, където май се е омъжила за някакъв богат бизнесмен. Чух, че станала актриса в Уест Енд, но никога не отидох до Лондон да я гледам. Не мисля, че направи голяма кариера. Дори май не стана голяма звезда, каквато се надяваше да бъде. Когато баща й почина, майка й се премести там, за да е по-близо до нея. Не съм чувала за тях оттогава. Майка й беше добра жена. Мей Валънтайн. Правеше торти и ги продаваше на летния панаир. Помня я, защото имаше такава топлина в очите й.

В този миг вратата се отвори и Трикси вдигна глава. Там, сред вятъра, който помиташе улицата, стоеше Джаспър.

Сърцето на Трикси замря при вида на мъжа, когото някога бе обичала. Гледаше го с изумление. Беше остарял, с оредяваща коса и дори малко прошарен по слепоочията, но все още красив, и сърцето й се събуди за живот с потрепване.

Погледът на Джаспър спря, когато стигна до нея, и на лицето му се разля широка, изненадана усмивка. Той прекоси бързо кръчмата и застана до масата им.

– Извини ме, Джоан – рече любезно. После на Трикси: – Значи е вярно. Наистина си тук!

Трикси се запита дали и Джоан е забелязала зле прикрития копнеж в очите му.

– Как разбра?

– Мама ми каза.

Трикси усети, че Джоан заслужава обяснение.

– С Джаспър се запознахме в Америка преди седемнайсет години – рече тя, а бузите й се зачервиха под погледа му.

– Изобщо не си се променила – каза той. – Изобщо.

Джоан опря ръце на масата, за да се надигне от мястото си, и рече:

– Ще оставя старите приятели насаме.

– Не искам да прекъсвам обяда ви – започна Джаспър.

– Не го прекъсвате. Просто дърдорех. Щяхме да седим тук целия следобед, нали, Трикси?

– Обядът е от мен – каза любезно Джаспър.

– Много мило от ваша страна, лорд Пензълуд. Благодаря ви. – Тя се изправи. – За мен беше удоволствие да поговорим, Трикси. Колко ще останеш?

– Ден-два.

– Е, надявам се да си изкараш приятно. Времето е хубаво. Може би ще се видим пак.

Когато тя си тръгна, Джаспър сниши глас:

– Господи, Трикси. Не мога да повярвам, че си тук. – Едва тогава тя видя сянката на нещастие зад усмивката му. — Защо не ми каза, че идваш?

– Не знаех как.

– Можеше да ми пишеш. – Очите му търсеха в нейните момичето, което беше оставил на плажа. – Можеше да се обадиш.

– Джаспър... – Тя огледа смутено кръчмата.

Той веднага разбра сдържаността й.

– Да идем на по-тихо място – предложи той. Трикси го гледаше, когато той тръгна към бара да плати. Беше с рипсени панталони и светлосин кашмирен пуловер под старо, проядено от молци сако от туид. Изглеждаше досущ като провинциален благородник, помисли си тя и сърцето й се сви за момчето с голямата мечта да стане рок звезда, пожертвана заради дълг и традиция.

– Ела – каза той и тя едва не му подаде ръка, както бе правила преди всички тези години на плажа на Теканасет.

Последва го навън, под слънчевата светлина. Улицата беше пуста. Бяха сами. Без да каже и дума, той я прегърна и я притисна към гърдите си. Тя бе сигурна, че го чу как изстена, докато я стискаше така много дълго. Затвори очи и преглътна сълзите, внезапно избили от прилива на копнеж.

– О, Трикси, не знам откъде да започна. – Той се отдръпна и се усмихна горчиво. – От години си представям този момент, а сега не знам какво да кажа.

– Не е нужно да казваш нищо. Достатъчно ми е, че те видях – отвърна тя.

– Не, не е – каза той мрачно. – Дължа ти обяснение. Ела, да се повозим.

Прашното му волво беше паркирано на сянка до реката. Той отвори вратата на пътника и тя се качи. Веднага усети миризмата на куче и когато се вгледа по-внимателно, видя бели косми по тапицерията.

– Къде е кучето ти? – попита тя, когато Джаспър седна до нея.

Той се усмихна.

– Бендико е у дома. Съжалявам, че космите му са по седалките.

– Не ми пречи. Мама винаги е гледала големи кучета, не помниш ли?

– Помня всичко – каза той и Трикси усети носталгията в гласа му. Той потегли по улицата. – Не можах да повярвам на ушите си, когато мама каза, че Беатрикс Валънтайн намерила Ралф в гората и го завела при нея. Помислих си: „Не може да е моята Беатрикс Валънтайн, нали?“ Нима щеше да си заминеш, без да ме видиш?

– Дойдох да науча повече за родителите си. Не мислех, че ти би искал да ме видиш.

Той поклати глава.

– Нямаш представа, Трикси. Погледни се само. Ти си същата. Абсолютно същата. Сякаш отново сме млади. Ще ми се да бяхме. Ще ми се да можех да върна времето. Щях да постъпя различно. – Той я погледна, сиво-зелените му очи бяха потъмнели от тъга. – Раздялата с теб беше най-глупавото нещо, което съм правил в живота си. – Трикси беше изумена от подобно признание едва пет минути след срещата им, но той беше прав. Сякаш наистина отново бяха в Теканасет. Усещаше го близък както тогава и едва не посегна да сложи ръка върху неговата, за да го увери, че и тя чувства същото.

Той като че ли съжали за изблика си.

– Извинявай, Трикси. Не бива да те обременявам с проблемите си. Предполагам, че си се омъжила... Как можах изобщо да си помисля друго?

– Не съм омъжена, Джаспър – отговори тя тихо.

– Още ли живееш в Теканасет?

– Родителите ми са там, аз се преместих в Ню Йорк.

Той се усмихна.

– А започна ли работа във „Вог“?

– Не точно във „Вог“, но съм моден редактор в едно от големите лъскави списания.

– Знаех си, че ще постигнеш всичко, което пожелаеш.

– А ти свириш ли още на китара?

Той поклати глава.

– Не съм свирил, откакто си тръгнах от Теканасет.

Това я смая.

– Но ти беше толкова талантлив!

– Отказах се от всичко, което обичах. – Лицето му се сгърчи от вина. – Отказах се и от теб.

– Няма нищо. Беше много отдавна. – Тя извърна очи към прозореца. – Къде отиваме?

– На брега. Имам нужда да се поразходя. Искам да сме сами, за да поговорим. Искам да те питам толкова много неща.

Тя преплете пръсти и се вгледа в пътя пред тях, борейки се с порива да го докосне.

Джаспър караше по тесните пътища, докато стигна до вход на ферма. Зави и пое по разкалян черен път. В края му паркира колата на билото на хълм и изключи двигателя. Пред тях блещукащият океан се простираше докъдето поглед стига.

– Каква красива гледка – ахна Трикси. – Не знаех, че сме толкова близо до морето.

– Ела, има пътечка към брега. – Той погледна към коженото й яке и финия шал. – Дали няма да ти е студено?

– Добре ми е – отвърна тя, но той отиде до багажника и го отвори. – Ето, облечи това. Ще ти е твърде голямо и не е много подходящо за моден редактор, но поне ще спира вятъра.

Тя взе зеленото палто, което той й подаде.

– Ами ти?

Джаспър се усмихна игриво.

– Аз съм мъж – рече с дрезгав глас.

– Дори на мъжете им е студено, Джаспър – засмя се Трикси.

– Не и на истинските!

Те тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше между скалите и високата трева по брега долу. Единствено чайките прелитаха над тази усамотена пясъчна ивица. Отливът беше отминал и оставил по брега малки ракообразни. Птиците се биеха за тях и от време на време пронизваха въздуха с възмутените си крясъци.

– Съжалявам, че те нараних, Трикси – каза внезапно Джаспър. Пое дълбоко дъх и пъхна ръце в джобовете на сакото си. – Не исках да те подвеждам така. Надявах се...

– Няма нищо, Джаспър – прекъсна го тя. – Това е вече минало. Наистина.

– Не и за мен. Човек не може да отхвърли така лесно съжаленията. Изяждат ме отвътре.

– А не бива – каза му тя, в опит да отвърне философски, когато всъщност искаше да се нахвърли отгоре му и да му каже, че й е отнел любовта, защото тя повече не успя да се влюби в никого.

– Не вярвам в съдбата. Сами градим живота си – възрази той. – Ние правим грешки и пак ние живеем със съжаленията. Ако се бях оженил за теб, Трикси, нямаше да стоя тук и да ми се иска да бях постъпил иначе. Нямаше да съм нещастен.

Тя посегна и докосна ръката му.

– Да се поразходим – предложи, обърна се и позволи на вятъра да изсуши сълзите й.

Тръгнаха бавно, един до друг, пришпорвани от вятъра. Джаспър се стегна, изправи се и изпъна рамене. Като видя усилието, което полагаше, за да овладее чувствата си, на Трикси й се доплака още повече.

– Е, разкажи ми – започна Джаспър. – Как така родителите ти са живели в Уолбридж?

– Израснали са тук – каза Трикси. – Оженили са се в малката ви църква, татко е работил във фермата, а мама е била пчелар. Работила е с вашия градинар, господин Хийт, по време на войната. После са заминали за Америка.

– И ти не си знаела?

– Не са ми казвали. Никога не говореха за миналото. Едва наскоро разбрах.

– Как разбра?

Тя пое дълбоко дъх.

– Открих една кутия с любовни писма в градинската барачка на мама, адресирани до нея, в Уолбридж. Не бяха от татко – добави мрачно.

– О, господи! Били са от друг мъж.

– Да. Имала е връзка в началото на войната.

– А знаеш ли с кого?

Трикси се стегна, не знаеше дали е редно да му каже.

– С баща ти.

Джаспър спря насред крачка.

– Моят баща? – Изглеждаше ужасен.

– Да – отвърна тя и приведе отбранително рамене. – Опасявам се, че са от него.

– Сигурна ли си?

– Имало е само един граф Мелвил, нали?

Той кимна.

– Боже господи! Татко и майка ти? Каква ирония на съдбата.

– Да, и за мен беше шок.

– Невероятно е. – Той поклати глава, опитваше се да проумее всичко това. – Предполагам, че никой не познава наистина родителите си.

– Аз научих това по трудния начин – каза Трикси.

– Колко е продължило?

– Мисля, че около две години. Писмата са много сладки. Ако не бяха до майка ми от любовника й, щяха да ми се сторят истински романтични.

– И кога е приключило?

– Не знам. Но той е спрял да й пише в края на четирийсет и втора. Последното й писмо до него е от март четирийсет и трета. Знам го, защото той е върнал всичките й писма след войната.

– Защо го е направил?

– Според майка ти моят баща му е спасил живота в Африка. Вероятно е осъзнал, че не бива да мами човека, който е поел куршума вместо него, и затова е постъпил правилно. Приключил е. Ако трябва да съм честна, не мисля, че мама някога го е преодоляла.

– Тя ли ти каза?

– Не, дори не съм сигурна дали татко знае. Мама определено не знае, че аз знам. Прочетох писмата й по случайност. Тя дори не знае, че съм тук.

– Значи дойде в Уолбридж, за да проучиш миналото на родителите си?

– Да. – Но още докато го изричаше, осъзна, че всъщност беше дошла, за да търси него.

Вървяха в мълчание, Джаспър се опитваше да проумее разкритието за връзката на баща му, а Трикси най-сетне си даде сметка, че дупката с формата на Джаспър в сърцето й може да бъде запълнена единствено от него и от никой друг. Вятърът се плъзгаше между тях и разстоянието помежду им сякаш бе широко като каньон, заради внезапната самота, която я обгърна, и осъзнаването, че винаги ще бъде сама.

– Джаспър, мама има рак – каза тя, поддавайки се на нуждата да сподели. На нуждата да бъде успокоена.

– О, Трикси, много съжалявам.

От съчувствието в гласа му в очите й отново избиха сълзи.

– Не мисля, че ще изкара дълго. Затова исках да разбера защо баща ти е върнал писмата й и какво се е случило с него. В последните си писма до него тя го моли за някакъв знак, че е жив и още я обича, отчаяна е.

Той хвана ръката й с голямата си груба длан, сякаш мястото й беше именно там.

– Не си добре, нали?

– Не съвсем. – Тя веднага почувства утеха от топлината на ръката му. – Но ще се оправя. Ще го преодолея. – Пое си дълбоко дъх. – Работата е там, че едва сега преоткрих мама след толкова години в Ню Йорк. Тя е най-добрата ми приятелка. Имаме много общо. Но едва когато намерих писмата, осъзнах колко много е всъщност то.

– Мислиш ли, че родителите ти знаеха кой съм? – попита Джаспър.

– Да и не бяха много щастливи от този факт. Помня как ми казаха, че мъжете като теб се женят само за жени от тяхната класа и че няма да удържиш на обещанието си. Мама е знаела повече, отколкото предполагах.

– Татко не е споменавал нищо, но не съм изненадан. Човек не се хвали с изневерите си, нали? Съмнявам се, че мама знае. Те имаха добър брак, доколкото си спомням.

– Сигурна съм, че майка ти не знае. Едва ли щеше да ме приеме така добре, ако знаеше. Каза ми колко е благодарна на татко, че е поел куршума и е спасил живота на Руфъс. Не мисля, че щеше да се държи така, ако знаеше за писмата.

Джаспър се засмя.

– А ти как се представи?

– Като Беатрикс. Защо, „Трикси“ щеше ли да ме издаде?

– Със сигурност. Тя беше непреклонна, че не мога да се оженя за теб. Не би разпознала името Беатрикс, но със сигурност щеше да подскочи при Трикси.

– Какъв късмет тогава, че й се представих официално. Тя си е доста официална дама, нали?

– Тя е от стомана. – Въздъхна горчиво. – Накрая поддадох. Реших, че може да е права. Ти щеше да намразиш този живот. Ти си свободен дух, не си дама от имение, която се занимава с благотворителност и изпълнява дълга си.

Трикси спря насред крачка и се вгледа ядосана в него.

– Тогава ти какъв си, ако не си свободен дух? Ти трябваше да обиколиш света с гласа и китарата си, а не да се завреш тук, облечен в туид, и да управляваш голямо имение.

– Това беше мой дълг.

– Каква е тази дума „дълг“? Дълг пред какво? Пред купчина стари тухли? Ти си човек от плът и кръв, Джаспър, и един ден вече няма да си на този свят. Трябва да живееш и за себе си.

Той изстена, сякаш изнемогваше под непосилното бреме на семейството и отговорностите.

– Имам жена и три деца. Обвързах се с Уолбридж. Посветих му се и не мога да си представя как бих могъл да си тръгна оттук.

В сърцето на Трикси проблесна искра надежда.

– А искаш ли да си тръгнеш?

– Нещастен съм, Трикси. Бях отчаян, преди ти да се появиш и да запалиш фара на надеждата. Ти си като морски фар, който виждам в далечината, но не мога да го достигна. Винаги си била там, далеч, сияеш в сумрака, и колкото и усилено да греба, просто не мога да стигна до теб.

И той се наведе и я целуна страстно, както бе правил в Теканасет, когато бяха млади, свободни и изпълнени с амбиция. Трикси отвърна веднага и годините, изминали в самота и копнеж, се изпариха като сън. Тя уви ръце на врата му, усети познатата му миризма и разбра онова, което майка й също бе разбрала, че любовта не е нещо, което се износва или разпада с годините, а сияе завинаги, като вечно слънце.

Глава 25

Джаспър се отдръпна. Обхвана лицето на Трикси с длани и се вгледа с обич в чертите й, сякаш бавно си припомняше целувките и ласките, споделени на ветровитите теканасетски плажове. Изражението му беше омекнало. Нямаше го напрежението в челюстта и в челото, очите му вече не тъмнееха от нещастие, а бяха ярки и отразяваха светлината в нейните – фара, който най-сетне беше достигнал.

– Какъв глупак бях да те оставя да си идеш – прошепна той, усмихвайки се от радост заради чудото на новата им среща.

Тя сложи ръце върху неговите и отвърна на усмивката му.

– Никога не съм преставала да те обичам, Джаспър.

– Наистина ли? Наистина ли?

– Да. – Сви рамене. – Опитах се да продължа, но никой не можеше да се сравнява с теб.

– О, Трикси – изстена той. – Ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да послушам майка си. Щях да повярвам на собственото си сърце.

– Не съм предполагала, че си нещастен.

– Лоти не е лош човек. Просто не си подхождаме. Привидно бяхме един за друг, защото израснахме заедно. Родителите ни са големи приятели и тя бе отгледана да управлява голямо имение. Щеше да е по-добре за нея, ако се беше омъжила за брат ми. Също като Едуард, тя няма никакъв усет към изкуството и обича конете повече от хората. Работата е там, че мама ме убеди, че се нуждая от нея – и наистина се нуждаех от нея, в началото. Тя се зае да управлява имението и като маркиза Пензълуд е безупречна, но като моя съпруга е крайно неподходяща. Никога не сме се обичали. Не мислех, че има значение. Мислех си, че ще сме екип. Вярвах, че ще бъдем големи приятели. Но, вече не сме дори приятели. – Той стисна ръцете й. – Аз изгубих себе си с годините, Трикси. Станах съвсем друг човек. Гледам в очите ти и виждам отражението на момчето, което бях. Виждам мъжа, който си мислех, че ще стана, а вместо това се превърнах в най-обикновен стар досадник. – Отдръпна ръцете си и обърна лице към морето. Вятърът развя косата над челото му и разкри разочарованието, изписано в профила му. – Превърнах се в баща си. Той се превърна в неговия. Няма начин да нарушим предопределената ни участ.

Трикси се засмя тихо.

– Разбира се, че можеш да я нарушиш. Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш, Джаспър.

– Не, не мога. Имам задължения и отговорности като маркиз Пензълуд.

– Това са име и титла, но те не ти пречат да бъдеш какъвто искаш да бъдеш. Можеш пак да започнеш да свириш на китара.

Той сви рамене.

– Не зная.

– Джаспър – възкликна тя, – ти не си кукла на конци. Ти си личност. Извади китарата и напиши песен. Ако си нещастен, това ще е най-хубавата песен, която си писал!

Той се усмихна на усилията й да го изтръгне от меланхолията и хвана ръката й.

– Права си, позволих си да изпадна в самосъжаление. – Поведе я обратно по брега, към пътеката, която се виеше по склона. – Исках да изпълня дълга си, Трикси. Исках майка ми да се гордее с мен. Знаех, че не съм подготвен за това като Едуард, който бе учил в колеж по селско стопанство, работеше тук с татко и знаеше как да управлява голям имот. Никой не смяташе, че аз ще се справя. Аз бях черната овца. Исках да докажа на всички, че грешат. Исках да постъпя правилно. – Погледна я, в очите му тлееше разкаяние. – Гордост – рече с омерзение. – Гордостта ме водеше. Гордостта ме накара да се оженя за Лоти. Гордостта ме накара да се откажа от единствения човек, когото истински обичах.

– Лоти ти е родила деца. Не съжалявай за брака си. Имаш семейство. Това означава много.

– А ти! – Сграбчи ръката й. – Аз лиших теб от семейство. Господи, как искам да беше на мястото на Лоти.

– Аз не тая горчивина, Джаспър. Бях щастлива в работата си. Имах възможности да се задомя. Ако наистина исках деца, можех да се омъжа и да създам семейство. Аз избрах друго. Това беше мой избор, не твой. Никой не ме е принуждавал да живея така. Всъщност се радвам на живота си. Не исках да се задоволявам с нещо недостатъчно. Щом не можех да имам теб, не исках никой друг. Това е истината, но тя не означава, че съм живяла в отрицание. Не е така. Живях добре.

– Иска ми се да бях част от твоя живот.

– И на мен. Мисля, че мама още не може да прежали баща ти; затова е запазила писмата в тайната кутия в градинската барачка. Затова избухна в сълзи, когато й казах за смъртта му. Вече го разбирам. Вече започвам да разбирам миналото. Мисля, че копнежът й по Руфъс е съсипал брака й – каза тъжно Трикси. – Мислех си, че татко е несправедливо студен. Сега се питам дали не е усещал студенината в нея. Не е здравословно да копнееш по миналото, Джаспър. Ако мама ме е научила на нещо, то е това. Трябва да оставим миналото зад гърба си и да живеем в настоящето, иначе не живеем, а само мечтаем.

– Сега си тук и мога да оставя миналото да си отиде – рече той с усмивка.

– Това е измама.

– Не ми пука. – Обърна я към себе си и пак я целуна. – Сега живея в настоящето и то е чудесно.

Малко по-късно се върнаха в Уолбридж. Вече се смрачаваше, тъмни облаци се събираха над тях и лакомо поглъщаха последните останки от светлосиньото небе.

– Искам да те видя утре – каза Джаспър сериозно.

– Не зная... – поколеба се Трикси.

– Не можеш да се върнеш в Ню Йорк сега! – възкликна той. Тя знаеше, че е прав. Всичко се беше променило. Не можеше да си тръгне и да се преструва, че нещата са постарому.

– Не знам какво да правя. – Вгледа се безпомощно в притъмняващото небе.

– Ще те заведа при баба – предложи той. – Тя може да хвърли известна светлина върху връзката на татко с майка ти. Но ще трябва да подходим внимателно; тя е от друго поколение. Ще те взема сутринта.

Трикси го погледна разтревожена.

– Дали е добра идея, Джаспър?

– Каза, че искаш да разбереш защо татко й е върнал писмата.

– Аз знам защо. Било е въпрос на чест. Между войници.

– Все пак смятам, че трябва да поговориш с баба. Тя може да знае още нещо. – Погледна я и тя забеляза паниката в очите му. – Искам да те видя отново, Трикси. Не можеш да си тръгнеш...

Трикси хвана ръката му над лоста за скоростите.

– Добре, ще се срещна с баба ти.

Раменете му се отпуснаха.

– Ще те взема в девет. Става ли?

– Става. Какво ще кажеш на Лоти?

– Ще й кажа истината. Срещнал съм стара приятелка и ще я заведа при баба. Тя няма да има нищо против.

– Тръгвам си вдругиден.

– Това означава, че ще разполагаме с цял ден.

Трикси усети как гърлото й се свива.

– Един ден – рече тя.

– Един ден? Два дни? Не е нужно да си тръгваш.

Тя поклати глава.

– Трябва да се върна към живота си, Джаспър.

Той стисна здраво волана.

– Ще те взема в девет.

Трикси не искаше да вечеря в кръчмата и да говори с Робърт, затова откри малък италиански ресторант на главната улица и хапна там, на маса до прозореца. Беше започнало да ръми. Тя гледаше как дъждовните капки се стичат, лъкатушейки по стъклото. От време на време фаровете на някоя кола ги превръщаха в злато. Тя изяде пицата си без особен апетит. Срещата с Джаспър я беше превъзбудила като наркотиците, които взимаше навремето, и сега усещаше болката от отслабващия ефект. Струваше ли си тръпката от целувката му при агонията от мисълта, че няма как да продължи? Вече беше свикнала да е сама, но Джаспър й напомни какво е да си в прегръдките на мъжа, когото обичаш. Сравнението само подчертаваше пустотата на многобройните й връзки през годините. Животът й досега се сведе до една преструвка и тя не беше сигурна, че иска да се връща към него. Малка част от нея съжаляваше, че изобщо дойде, защото онова, което бе приемливо преди, й се струваше непоносимо в светлината на новата им среща. Вече нищо нямаше да е същото, защото не беше достатъчно.

Тя допи чашата пино гри и плати сметката. Загърна се с палтото и тръгна обратно по главната улица, към пресечката, която водеше към странноприемницата и реката отвъд. Помисли си, че трябва да си тръгне, преди да е затънала твърде много. Защото тогава трудно щеше да се измъкне. Не искаше, да разбива семейството му. Колкото и нещастен да беше той с жена си, Трикси не искаше това да тежи на нейната съвест. При всички положения нямаше смисъл да остава. Не можеше да има Джаспър. Те никога нямаше да са заедно. Срещата с него само й напомни какво й липсва. Тя щеше да се върне към живота си в Ню Йорк и да се опита да го преодолее, както беше правила почти две десетилетия. Изкачваше се до билото на планина от чувства, а после се плъзгаше обратно до подножието й. Как изобщо щеше да направи първите стъпки?

Върна се в „Лисицата и гъската“ и се качи в стаята си, без никой да я забележи. Не й се говореше с Мейви или Робърт. Не й се говореше с никого. Когато си легна и изключи осветлението, си помисли за Грейс и сърцето й се изпълни със състрадание. Ако майка й беше копняла за Руфъс, както тя сега копнееше за Джаспър, това беше голямо мъчение.

Самотата я обгърна и тя се отдаде на копнежа и на непоносимото отчаяние. Прегърна възглавницата си и заплака за себе си и за майка си, осъзнавайки, че е била толкова погълната от себе си, че всъщност не познава истински Грейс.

На сутринта се събуди със свит от притеснение стомах. Знаеше, че трябва да си тръгне, преди Джаспър да дойде в девет, но беше неспособна да го направи. Сърцето й заглушаваше разума и тя беше безпомощна. Вместо да си събере куфара, се гримира и позволи на нетърпението да потуши съмненията.

Закуси в малката дневна, където Мейви й сервира кафе и препечени филийки. Беше толкова притеснена, че едва хапна.

– Е, добре ли си прекарваш тук, скъпа? – – попита Мейви. – Жалко за времето. Вчера беше прекрасно, но днес си плащаме.

– Да, благодаря ти. Чудесно си прекарвам – отвърна рязко Трикси, не искаше да започва разговор с нея.

– Надявам се, че Джоан ти е разказала нещо за близките ти. Тя е добра жена.

– Да, беше много интересно.

Мейви се опря на облегалката на стола, сякаш възнамеряваше да се застои.

– Тя работи за лейди Пи от години. Те са повече като майка и дъщеря, отколкото работодател и служител. В момента обаче има големи ядове, горкичката. Лейди Пи е решила да организира собственото си погребение. Е, предполагам, че на нейната възраст може да се случи всеки момент, нали? Джоан не иска да мисли за това. Тя много обича старата дама.

– Звучи много зловещо да организираш собственото си погребение. Не бих искала да мисля за смъртта.

– Така казва и лейди Джорджина. Горкият викарий е между лейди Пи, която го обстрелва с идеи за музиката и словото, и лейди Джорджина, която настоява той да не обръща внимание на старата дама, защото очевидно е полудяла! Да, лейди Джорджина смята, че на свекърва й и се е разхлопала дъската! – Мейви се засмя сърдечно. – Знаеш ли какво си мисля?

– Какво си мислиш? – Трикси отпи от кафето, крайно незаинтересована от мнението на Мейви.

– Мисля, че лейди Пи се готви за последната атака.

– Какво имаш предвид?

– Ами, доколкото знам, е избрала доста необичайно погребение, което със сигурност ще разяри лейди Джорджина, която много държи на традициите. Това ще е последната обида, от оня свят, докато лейди Джорджина е принудена да слуша госпъл хора...

– Госпъл хор? – Това привлече интереса на Трикси.

– О, да, лейди Пи иска черен госпъл хор.

– Това е доста радикално.

– Така си е. Не съм сигурна, че ще й угодят. Спомине ли се, лейди Джорджина ще командва. Тя е силна жена. Не мога да си представя горкия викарий да й се опре.

– Каква драма само.

– Да, така си е. Тук в Уолбридж винаги се разиграва по някоя драма. Никога не е скучно, иначе щях да си тръгна още преди години. Кой би искал да живее в малко градче без никакви забавления? – Тя се изкикоти. – А тук забавления колкото искаш.

Робърт надникна през вратата.

– Добро утро, Трикси – каза широко усмихнат. Тя му се усмихна в отговор и потисна въздишка от раздразнение. Явно нямаше да я оставят на мира. – Лорд Пензълуд е в кръчмата.

– О... – отвърна тя, сепната. – Идвам веднага. Благодаря. – Остави салфетката на масата и се изправи.

– На мама много й харесала срещата с теб вчера – каза той.

– Днес сигурно пак ще я видя. Джаспър ще ме представи на баба си. – Тя съжали, че започна да се обяснява. Надяваше се, че не изглежда гузна.

– Добре ли прекара вчера?

– Да, благодаря.

– Намери ли Къщата на пчеларя?

– Да.

– А Робин?

– Да, доста си поговорихме.

– Чудесно. – Той се поколеба за миг. – Ако искаш обиколка с гид, аз съм свободен следобеда.

– Благодаря ти, Робърт. Много мило, че предлагаш. Ще ти се обадя, ако реша.

– Свършвам в два – информира я той с готовност.

Тя кимна и излезе покрай него в коридора.

– Ще го имам предвид – отвърна и веднага забрави за това.

Джаспър я поздрави сърдечно и я поведе към колата. Тя забеляза китарата му на задната седалка и докато сядаше отпред, възкликна:

– О, китарата!

– Последвах съвета ти – отвърна той. Тя забеляза, че е сресал небрежно косата си назад. Носеше джинси и дебел зелен пуловер, който подчертаваше сиво-зелените му очи. Щом се качи, веднага плъзна ръка на врата й и притисна устни в нейните. Тя усети аромата на лимоновия афтършейв и позната миризма на кожата му; дори само това бе способно да изличи изминалите години. Докато той я целуваше, всичките й съмнения се разтопиха и златната светлина на безкрайните възможности засия ярко и примамливо, издигайки я високо над земята. Внезапно единствено настоящето имаше значение.

Той потегли през града.

– Казах на баба, че отиваме. Тя звучеше много развълнувана, когато разбра, че си дъщеря на Грейс Валънтайн. Спомня си за нея с обич.

– Много мило – отвърна Трикси. – Сигурна съм, че не са имали много общо, все пак мама й е била само служител.

– Мисля, че ще се изненадаш. Баба е известна с това, че за нея всички са равни. Не е като майка ми!

– Майка ти е доста страховита.

– Опасявам се, че е ужасен сноб. Не ми е приятно да го кажа...

– ... но все пак го направи – засмя се тя.

Той се усмихна.

– Да, въпреки това го правя. Тя е несигурна, плаши се от всичко непознато, затова се е вкопчила в традицията, без да осъзнава, че времената се променят. Останала е в друг свят и упорито не иска да излезе от него, не иска да се променя. За нея аристокрацията все още управлява света.

– Щом това я прави щастлива, какво лошо има?

– Лошото е, че прави другите нещастни. Аз избягах в Америка, но когато се върнах, се поддадох и се приспособих. Това не ми донесе щастие.

– Имаш ли син?

– Да, Фъргюс, на петнайсет е.

– Тогава постъпи мъдро и му позволи да бъде какъвто поиска.

– Не е лесно с майка като Лоти.

– Да, не се сетих за нея.

– Тя много прилича на майка ми и вероятно затова се разбират така добре. Използват едни и същи думи: дълг, отговорност, общност, традиция, наследство... – Въздъхна той. – Хора като тях си имат собствен речник!

– Тогава ти трябва да окуражиш Фъргюс да тръгне по свой път.

– За щастие, времената се промениха, а с тях и очакванията. Той е силно момче. Ще направи каквото реши. – Усмихна й се. – Никога не бих го притискал да стори нещо против желанието си. Опасявам се, че майка му може да не е толкова разбрана.

– А Фъргюс има ли братя или сестри? – попита Трикси, любопитна за семейството му.

– Две по-малки сестри. Елиза и Касандра.

– Какъв късмет, че имат баща като теб.

– Обожавам ги – рече той разпалено и Трикси осъзна, че обичта към децата му ще направи раздялата с Лоти невъзможна.

Джаспър сви по алея към голяма каменна къща, която надничаше срамежливо иззад гъста жълта глициния, сякаш увита с боа от пера. Гумите захрущяха по чакъла и известиха за появата им едно куче, което се разлая развълнувано.

– Това е Уинстън, боксерът на баба. Изглежда страшен, но е добричък като лабрадор. – Предната врата се отвори и старицата, която Трикси бе видяла с викария, застана на прага широко усмихната. Уинстън се шмугна покрай нея и се зае да души важно-важно колата. Притисна нос в прозореца на Трикси и вдигна любопитно уши. Джаспър слезе, прогони го и отвори вратата за Трикси.

– Погали го и ще те остави на мира.

– Прекрасен е! – ахна тя, докато чешеше кучето зад ушите.

– Ако правиш така, никога няма да те остави на мира! Здравей, бабо.

– Скъпи, влизайте. Кани се да вали – каза лейди Пензълуд.

– Здравейте, лейди Пензълуд – каза Трикси и й подаде ръка.

Лейди Пензълуд я стисна здраво. В другата си ръка държеше бастун.

– Изглеждаш ми позната – рече тя, присвивайки очи.

– Срещнахме се пред църквата... – подсказа й Трикси.

– О, да, сега си спомням. Може да съм с единия крак в гроба, но умът ми още си е на мястото. Влизай, скъпа. Не обръщай внимание на Уинстън, той ще остави визитката си на гумите на Джаспър и ще се прибере през градината. – Тя затвори вратата зад тях. – Джоан запали огъня в дневната и сега е хубаво, топличко. Какъв влажен ден. Ужас.

– Имате красив дом – каза Трикси, докато оглеждаше персийските килими и старинните мебели, които придаваха на къщата величествен вид.

– Взех някои неща, когато се изнесох от имението – каза лейди Пензълуд. – Бях много доволна, когато открих това място. Има чар, не мислиш ли?

– О, определено – съгласи се Трикси, следвайки Джаспър към дневната.

Там веднага беше поразена от картините по стените. Всички бяха със сцени от Теканасет, които тя разпозна веднага.

– Джаспър, ти ли купи тези картини за баба си? – попита тя изненадана.

– Не, те са на дядо ми.

Трикси ахна при появата на смътен спомен.

– Разбира се, ти ми каза, че баба ти и дядо ти са имали къща на Теканасет.

– Олдрич обичаше да плава. – Лейди Пензълуд се настани в кресло до огъня и остави бастуна на пода до себе си. – Джаспър, бъди така добър и кажи на Джоан да ни донесе чай. Купих прекрасни джинджифилови бисквитки от деликатесния. – Обърна се към Трикси, която се взираше в картините. – Съпругът ми беше обсебен от лодките. Пазя моделите му в трапезарията. Той обичаше да ги прави. Беше му хоби. Хоби, което едва не ме влуди. – Тя изсумтя подразнено. – Мисля, че предпочиташе да прави корабчета, отколкото да е с хората.

– Как е разбрал за острова?

– Познаваш ли семейство Уилсън? Рандал Уилсън Джуниър беше приятел на съпруга ми. Редовно летувахме там.

– Голямата е близка приятелка на мама – каза Трикси, окуражена от тази връзка.

Лейди Пензълуд се усмихна изненадана.

– Виж ти! Колко е малък светът. Тя всъщност се казва Хенриета, нали знаеш.

– Знам, но всички я наричат Голямата.

– Я кажи, тя омъжи ли се? – попита лейди Пензълуд, докато Джаспър влизаше в стаята.

– Не. Не мисля, че се е намерил такъв смелчак – отвърна Трикси.

Лейди Пензълуд се засмя.

– Тя беше куражлийка и много пряма млада жена.

– Сега си е абсолютно същата.

– Седни, скъпа. Джоан ще донесе чая. Предполагам, че искаш да се стоплиш. Застудява, нали? Помня, че веднъж бяхме на Теканасет през зимата и морето замръзна. И там беше ужасен студ. Джаспър казва, че за първи път идваш в Уолбридж – рече тя, когато Джоан влезе с поднос с чай и бисквити. – О, Джоан, ти си ангел. Остави ги на масичката за кафе и ние ще се обслужим. Къде е страховитият Уилсън?

– Заспа – отговори Джоан и се усмихна на Трикси. – Здравей, скъпа, радвам се да те видя отново.

– Разбрах, че се интересуваш от историята на семейството ти – продължи лейди Пензълуд. – Струва ми се много странно, че баща ти не ти е казал за героичната си постъпка.

– Не, никога не го е споменавал.

– Налей ни чай, Джаспър. Хапни от бисквитките, Трикси, ужасно са вкусни. Работата е там, скъпа, че войната промени всички ни. Аз направо разцъфнах. – Кафявите й очи заблестяха, докато си припомняше миналото. – Беше вълнуващо време. Аз събрах жените и запретнахме ръкави. Е, почти всички. – Тя погледна неодобрително внука си и Трикси предположи, че има предвид майка му, лейди Джорджина. – Отворихме дома си за деца от Лондон и беше много весело. Майка ти беше невероятна в градините. С господин Хийт работеха неуморно. Тя беше великолепна и с животните, великолепна с пчелите, великолепна в градината. Беше голям ентусиаст и аз много я харесвах. После Фреди спаси живота на Руфъс и всички му бяхме безкрайно благодарни.

– Вие ли им предложихте да се преместят на Теканасет? – попита Трикси, отпивайки от чая.

– О, това беше странна история. – Тя се облегна в креслото си и въздъхна. – Много странна. Джаспър, подай ми бисквитка, ако обичаш.

Лейди Пензълуд отхапа от бисквитката и на лицето й се изписа задоволство.

– Е, всички искахме да благодарим на Фреди за стореното. Войната беше свършила и Руфъс беше жив благодарение на него. Горкият Фреди загуби едното си око и ние ужасно съжалявахме за това, но му бяхме вечно признателни за смелостта. Той обаче не искаше и да чуе. Дойде в къщата, добре си спомням. Аз, Олдрич и Руфъс бяхме в библиотеката. Фреди изглеждаше отчаян, сякаш щяхме да го наказваме, а не да го награждаваме. Олдрич му наля уиски, което малко го успокои, но пак си остана ужасно нервен. Тогава видях как се спогледаха с Руфъс и разбрах. Фреди ненавиждаше Руфъс. Е, не бях изненадана, като се има предвид, че беше изгубил окото си заради него. Предполагам, че доста е съжалявал за импулсивността си. Но човек често действа така, без да се замисли, а и предполагам, че Фреди е изпитвал известна почит към Руфъс и нашето семейство. Както и да е, Олдрич му каза колко много сме му задължени и че бихме искали да изразим някак благодарността си. Тогава той отправи крайно необичайна молба – да напусне страната. Да замине възможно най-далеч от Англия. Бяхме смаяни. Все пак Фреди и Грейс бяха родени в Уолбридж. Те бяха част от тази общност, да не споменаваме, че господин Гарнър възнамеряваше да направи Фреди свой заместник след пенсионирането си. Затова Олдрич предложи Теканасет, защото Рандал му беше голям приятел и можеше да помогне на Фреди да си намери работа и къща. Всичко се нареди много добре. Рандал беше човек на действието. До няколко седмици купихме къщата и Рандал уреди работа за Фреди във фермата за боровинки. Бяхме ужасно тъжни, когато заминаваха, но това бе желанието на Фреди. Не ги видяхме повече.

– Жалко, че никога не са се върнали, дори само на гости – каза тихо Трикси.

– По онова време това беше дълго пътуване. И все още е – каза лейди Пензълуд и остави чашата с чая. – А и мисля, че не искат да си спомнят миналото.

Тя погледна дълбоко в очите на Трикси. Изражението й помръкна и кафявите й очи се изпълниха с мъка.

– Войната промени и Руфъс – рече тя тихо. – Или по-скоро краят на войната го промени. – Наблегна на думата „краят“ и Трикси осъзна, че няма предвид само войната, а цяла ера. — Живеехме в невъобразимо време. Всичко висеше на косъм. Всички си мислехме, че може да не доживеем до следващия ден. Сграбчвахме живота и се опитвахме да му се насладим, защото беше мимолетен, сладък и крехък. Но накрая, когато това свърши, трябваше да се върнем към старото и по някакъв странен начин нормалността се оказа по-страховита. Вълнението вече го нямаше. Онази трескавост на постоянната опасност също изчезна. Хората си бяха позволили любовни връзки. Обичаха яростно, защото осъзнаваха, че животът е кратък, и искаха да се вкопчат в него. Руфъс страдаше ужасно. – Тя наклони глава и каза тъжно на Трикси: – Надявам се, че майка ти е открила щастието на Теканасет.

– Така е, благодаря ви. Макар че... – поколеба се, без да откъсва поглед от очите на лейди Пензълуд. – Мисля, че е оставила нещо скъпоценно тук. Нещо, което никога не прежали.

В този момент на лейди Пензълуд й хрумна нещо. Лицето й отново просветна и очите й заблещукаха.

– Джаспър, би ли се качил горе. В дясното чекмедже на тоалетката ми има синя кадифена торбичка. Би ли я донесъл? – Джаспър изчезна в коридора и тръгна нагоре по стълбите. – Искам да дадеш нещо на майка си. Съвсем мъничко нещо. Но мисля, че за нея ще е от значение. Кога си тръгваш?

– Утре.

– Колко се радвам, че се видяхме, Трикси. Кажи ми, как е майка ти?

– Опасявам се, че не е добре. Има рак.

– Какъв лош късмет.

– Така е, но тя се държи. С нищо не показва, че се чувства зле.

– Ще се моля за възстановяването й.

– Благодаря ви, лейди Пензълуд.

Джаспър се появи с кадифената торбичка. Трикси беше любопитна. Той я подаде на баба си и тя я погледна с обич, сякаш имаше някаква специална сантиментална стойност и не й се искаше да се разделя с нея.

– Дай я на Грейс с цялата ми обич – каза лейди Пензълуд и я подаде на Трикси.

– Може ли да я отворя? – попита Трикси.

– Може – отвърна лейди Пензълуд. Трикси бръкна вътре и извади торбичка за лавандула. Беше стара и протрита, като любима детска играчка. На предната й страна беше избродирана пчела.

Глава 26

Трикси и Джаспър вървяха из църковния двор и оглеждаха надгробните плочи за името на Артър Хенри Хамблин. Свеж вятър размяташе кафявите и жълти листа по тревата, помиташе ги към надгробните плочи и ярките цветя, наскоро поставени върху гробовете. Трикси не искаше да мисли за телата, които лежаха под земята. Предпочиташе по-мистичната представа за освободени от тленните си обвивки души, за да намерят покой. Тя си спомни чувството, че някой я насочва към градинската барачка на майка й чрез невидимото си, но осезаемо присъствие, и сега, на ярката дневна светлина се запита дали не си е въобразила. Възможно ли беше да измамиш смъртта и да продължиш да живееш, или човешките същества избираха да вярват в това, защото алтернативата просто е твърде ужасна, за да я приемеш?

Потрепери от студ и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Джаспър обикаляше около гробовете и четеше избледнелите надписи на най-старите от тях.

– Този тук е роден през 1556 година – каза той. – Невероятно.

– Къде са погребани твоите близки?

– Под църквата има фамилна крипта.

– Зловещо – рече тя и потрепери.

– Не мога да кажа, че слизам много често там.

– Има ли място и за теб?

– Предполагам, но не ми се мисли за това.

– Изглежда баба ти урежда погребението си – каза Трикси.

– Зная. Много й харесва. Така си намира работа и забавление, освен това дразни майка ми, разбира се, което вероятно е основната й цел.

– О, ето го – обяви Трикси и клекна да прочете надписа на плочата. – Артър Хенри Хамблин. 1889 – 1938 година. Бил е само на четирийсет и осем. Толкова млад – рече тя и отмести високата трева, за да прочете повече. – В памет на любимия баща и скъп приятел. Нека Бог да го прости и да почива в мир.

– Погребан е до жена си – каза Джаспър, вгледан в камъка до гроба на Артър.

– Мама не я помни. Имала е само баща си. Сигурно смъртта му е била ужасна загуба за нея. Останала е сам-сама. – Трикси пресметна набързо датите. – Знаеш ли, била е едва на осемнайсет или на деветнайсет. Омъжила се е за татко на тази възраст. Слава богу, че е имала него. – Запита се дали Грейс не се е омъжила, защото се е страхувала да остане сама. Било е точно преди войната. Точно преди писмата й до Руфъс. Тяхната връзка беше започнала горе-долу по същото време.

– Знаеш ли, Трикси, мислех си нещо. Татко беше свадлив човек. Работеше прекалено много, прекарваше часове сам в имението и градините, сякаш искаше да избяга от нещо. Беше изпълнен с горчивина, хуморът му беше саркастичен, дори язвителен, когато бе в компания. Понякога беше жесток и себичен. Бързо се ядосваше и като деца се страхувахме от него. Питам се дали краят на връзката му с Грейс не е убил нещо в него, което вече не е можело да бъде съживено. Баба казва, че е бил безгрижен и остроумен младеж. Човекът, когото описва, няма нищо общо с бащата, когото познавам. – Погледна я и се намръщи. – Аз като него ли съм? И аз ли станах свадлив и себичен човек, защото и аз изгубих жената, която обичам? Дали просто не повтарям модела? Лоти се оплаква, че съм язвителен и непоносим, но не съм бил винаги такъв. Нима разочарованието ме промени? – Той се взираше в нея за отговор, но тя мълчеше. Просто го гледаше със съчувствие и тъга. – Да се махаме оттук – рече той.

– Къде ще идем?

– Искам да останем насаме. Непоносимо е да си така близо и да не мога да те докосвам.

Тя забеляза мъж и жена надолу по улицата, които се озърнаха към тях.

– Добре. Да идем някъде. Където и да е, само не тук.

Потеглиха по лъкатушните алеи към брега. Но този път той спря колата на нивото на морето и поведе Трикси по обрасла с трева пътечка към стар навес за лодки, сгушен като мътеща яребица сред избуялите храсталаци и заслонен от дървета. Пристан стърчеше над водата и една рибарска лодка, вързана за пилон, изглеждаше изоставена.

– Беше на дядо. Той обожаваше лодките. Преди возех децата с нея, но през последните години я занемарих.

– Любихме се за първи път в навеса за лодки на Джо Хорнби – каза тя.

Той я прегърна и се усмихна тъжно.

– Колко подходящо, че сме тук, нали? Най-сетне сами. – Целуна я нетърпеливо и макар да знаеше, че не постъпва правилно, съвестта на Трикси беше чиста, защото то усещаше правилно. Нямаше нищо ново в тяхната интимност. Бяха се любили много пъти. Просто продължиха оттам, откъдето бяха спрели преди седемнайсет години, на кея на Теканасет. Сега само бяха по-възрастни, той малко посивял, тя малко понапълняла, а измъчените им сърца бяха станали по-жадни през годините, прекарани в копнеж по изгубените им половини.

Любиха се в лодката, под одеяла за пикник. С трескавите си движения те съживяваха миналото, преоткриваха се, наслаждаваха се на познатия вкус и на познатия допир на телата си, всеки решен да открие хората, които бяха някога, в очите на другия.

Трикси лежеше по гръб на одеялата и пушеше, а Джаспър свиреше на китара и пееше песента, която беше написал за нея на брега на Теканасет. Тя го гледаше през дима, очите й бяха сънливи и изпълнени с обич, усещаше се замаяна, опиянена от любов. Докато той пееше, тя се усмихваше леко, доволно. Гласът му беше станал по-дрезгав, някак по-суров, заради липсата на практика. Тя се трогна от загубения му блясък. Като младеж той беше бляскав, безгрижен, златист; сега на лицето му имаше бръчки, дълбоки и широки около очите, сивото в брадата и косата му издаваше възрастта и нещастието му. Сърцето й се сви и й се прииска времето да спре, за да не трябва да го напуска. Чувстваше, че той има нужда от нея, и тази нужда събуждаше болката дълбоко в нея.

– Чувствам се себе си, когато съм с теб – каза той, като леко удряше по струните. – Знам, че ме виждаш какъвто бях. В твоите очи аз съм талантлив. Свободен дух. Различен... – Усмихна се смутено. – В твоите очи съм малко див. – Засмя се на себе си.

– Все още си всички тези неща, Джаспър. Не сме се променили, не и дълбоко в себе си. Предполагам, че си се обгърнал с нови пластове, но отдолу си същият.

– Но с теб мога да сваля тези пластове. Хубаво е. Чувствам се отново жив. – Вдигна очи към тавана и въздъхна тежко. – Бях като в капан, Трикси. Задушавах се. Вече знам как се е чувствал татко. – Обърна поглед към нея и очите му помътняха. – Не искам да умра млад като него.

– Мислиш ли, че е умрял от разбито сърце?

Той сви рамене.

– Романтична мисъл, нали? Възможно ли е да умреш от подобно нещо?

– А дали ракът на мама не е физическо изражение на емоционална й болка? Мисля, че е напълно възможно.

– Нуждая се от теб, Трикси.

– И аз от теб.

Лежаха преплетени, докато слънцето се спускаше по небето, оповестявайки края на деня.

– Пясъкът в часовника изтича – каза той накрая и я прегърна силно. Навън облаците се сгъстяваха и ставаха тъмнолилави. Вятърът засвири покрай борда на лодката и я разклати нежно във водата.

– Имам чувството, че сме в Теканасет.

– Ще ми се да бяхме.

– Забавни бяха онези дни, нали? Съвършени.

– Знаех, че са хубави, но не осъзнавах колко са хубави. Онова лято се е разраснало неимоверно в ума ми. Огромно и ослепително. Плажовете, музиката, слънчевата светлина, момичето. – Той я стисна. – Особено момичето. Никога не съм предполагал, че ще водя такъв живот. Мислех си, че ще пея пред пълни стадиони. – Изсмя се горчиво. – Ти ми напомни какво е чувството да съм Джаспър Дънклиф.

– Вече не можеш да си Джаспър Дънклиф, но трябва да свириш на китара и да композираш музика, дори само за да запазиш връзката с него. Музиката е част от теб самия. Спреш ли да свириш, ще се откъснеш от същността си.

– Хубаво е да свиря отново – съгласи се той. – Ами ти, скъпа Трикси? Ти себе си ли си?

– Аз правя това, което винаги съм искала да правя. Щастлива съм в списанието. Обичам модата. Пиша добре за нея. Спечелих си репутация в този бранш. Печеля и добри пари. Имам много приятели. Да, мисля, че съм себе си.

Той я целуна по слепоочието.

– Искам да кажеш, че не си цяла без мен.

Тя се засмя отново на егоизма му.

– Знаеш, че не съм цяла без теб.

– Тогава остани.

Те останаха в лодката до късно, докато стомасите им закъркориха от глад. Неохотно се върнаха по пътеката до колата. През една пролука в облаците блещукаха звезди и лунната светлина проникваше през нея, за да озари пътя им. Всичко беше притихнало, освен водата, която се плискаше в скалите. Джаспър хвана ръката на Трикси и спряха да погледат абаносовото море. Докато студеният вятър духаше в лицата им и прокарваше ледени пръсти през косите им, те търсеха бъдещето си в черния, празен хоризонт, но не виждаха нищо.

– Кога тръгваш утре? – попита той.

– Рано. Моля те не идвай да ме изпращаш. Веднъж се сбогувах с теб и още не съм го преодоляла – каза тя.

– Трябва да те видя отново.

Тя се обърна натъжена към него.

– Ти си женен, Джаспър. Имаш семейство. Не можем да градим щастието си върху нещастието на близките ти. Няма да го позволя. По-добре до края на живота си да копнея за теб, отколкото да се разкайвам за опустошението, което нашата връзка ще причини.

– Прекалено мъдра си, Трикси. Ще ми се да беше егоистка като мен.

Тя се засмя и пусна ръката му.

– Ти не си чак такъв егоист, за какъвто се мислиш. Помоли ме да остана. Не ме помоли да се омъжа за теб и не предложи да напуснеш семейството си. Знаеш не по-зле от мен, че си твърде почтен човек, за да го направиш. Затова ме заведи до хотела и ми позволи да запазя в сърцето си този ден такъв, какъвто е – красив, тъжен и съвършен.

Той я откара до странноприемницата и я целуна за последно.

– Ако поискам да ти пиша, къде да изпращам писмата?

– Джаспър...

– Само писма. Моля те, нека имам връзка с теб. Не мога да те изключа от живота си. Дори да не ги отваряш, аз няма да разбера. Не е нужно да ми отговаряш.

Тя преглътна, но сълзите преодоляха съпротивата й и се спуснаха по бузите.

– Теканасет.

– Сънсет Слип.

– Ти знаеш къде.

– Трикси...

– Моля те... недей.

– Обичам те.

Тя го прегърна силно и притисна устни в неговите, оставяйки там мъка и сол.

– И аз те обичам. И винаги ще те обичам.

Не се обърна да го види как потегля. Влезе в странноприемницата със сведена глава, страхуваше се да не се натъкне на Мейви или Робърт. Нямаше значение, че не беше яла нищо след бисквитите на лейди Пензълуд. И без това не мислеше, че ще успее да прокара нещо през гърлото си. Напълни ваната и се потопи под водата, като й се искаше, когато се надигне да поеме дъх, светът да е станал различен.

На следващата сутрин таксито, което щеше да я откара на гарата, пристигна. Беше рано. Светлината на зората сияеше слабо в мрака и рисуваше бледожълти шарки по източния хоризонт, като жълтък на счупено яйце. Дъждът се сипеше тихо по тротоара, когато Трикси прескочи една локва, за да стигне до колата. Мейви й беше направила чаша кафе и препечена филийка, но за Робърт още беше твърде рано, затова Трикси му остави съобщение. Предполагаше, че е разочарован, задето не беше приела предложението му за обиколка предишния ден.

– Пожелавам ти безопасен полет до Ню Йорк – каза Мейви. – Ако някога поискаш да се върнеш, знаеш къде ще те посрещнат с разтворени обятия. – Но тя не мислеше, че някога ще се върне. Също както за майка й, Уолбридж вече пазеше болезнени спомени.

Когато пристигна на „Хийтроу“, се усети, че оглежда тълпата за Джаспър. Беше сигурна, че ще я последва. Надяваше се да го направи. Но виждаше само непознати и едва когато се качи на самолета, осъзна, че животът й не е като филм; той нямаше да дойде с нея.

Плачеше тихо на мястото си, взирайки се безутешно през илюминатора към мократа писта и сивото небе. Една стюардеса с мило лице и червено червило явно я съжали и я покани в бизнес класа, но по-голямата седалка и по-вкусната храна не успяха да я утешат. Тя мислеше за Джаспър и съживяваше отново следобеда в лодката, сякаш беше филм, който можеше да превърта когато пожелае. Съмняваше се, че е постъпила правилно. Започна да съжалява, че не остана. Точно сега, докато самолетът се носеше над Атлантическия океан, вече не я беше грижа за живота й в Ню Йорк и беше готова да се откаже от всичко само за да прекара още един ден с Джаспър.

Накрая успя да поспи малко, с помощта на виното и таблетка за сън. След това се чувстваше замаяна и изтръпнала. В главата й се щураха мисли като хаотичен пасаж от риби, които нямаше къде да отидат. Какво криеше бъдещето й? Щом не можеше да има Джаспър, дали щеше да има друг? Нима й беше съдено да е винаги сама? Тя знаеше, че трябва да се откаже от него. Но знаеше и че не би могла.

След като кацна в Ню Йорк, тя веднага се прехвърли в самолет за Бостън. Щеше да си вземе отпуск по семейни причини, за да прекара известно време с майка си. Нищо не беше по-важно от това. Сега тя имаше нужда от нея – и Трикси усещаше, че и Грейс се нуждае от нея. И без това можеше да свърши голяма част от работата си у дома. Асистентката й щеше да поеме контрола в нейно отсъствие. Тя беше много способна. Редакторката щеше да я разбере. Собствената й майка бе починала от рак на гърдата и Трикси й беше помогнала да събере пари за изследване, като участва в Нюйоркския маратон.

Към Теканасет Трикси пътува с малък самолет, който подскачаше и при най-малкия порив на вятъра. При кацането започна да й се гади и когато самолетът докосна пистата, тя отново плачеше, не защото й прилоша, а защото беше много облекчена, че си е у дома. Вдиша познатия морски въздух, наситен със сладката, влажна миризма на есен, и се запита защо изобщо си е тръгнала.

В таксито към дома на родителите й тя гледаше с нови очи през прозореца. Островът сияеше на слънцето в ранния следобед. Розово-червените листа на кленовете като че ли се възпламеняваха в златистата светлина, когато слънцето започна да се спуска на запад, повличайки деня със себе си. Сърцето на Трикси копнееше за познатото. Копнееше да бъде в прегръдката на майка си. Искаше да се свие в сигурността на миналото и да се освободи от ужасната мисъл, че никога няма да бъде с мъжа, когото обича.

Таксито спря на Сънсет Слип. Сега тя възприемаше дома си по съвсем нов начин. Това беше къщата, в която родителите й бяха избягали, когато светът им в Англия се бе разпаднал. Майка й бе изгубила любимия си, баща й – окото си, а тази къща беше компенсацията за тяхната загуба. Тя се затича по пътеката, повлякла куфара след себе си. Отвори мрежата и тежката врата зад нея. Порив на вятъра я затръшна с трясък. Кучето на майка й се разлая.

– Мамо! – извика Трикси. Гърлото й се сви. Мисълта, че майка й може да е умряла, изникна в главата й като демон. – Мамо! – извика отново. – Прибрах се! – Остави багажа си в коридора и забърза към дневната на майка си. По възглавниците на дивана имаше успокояващи вдлъбнатини. Трикси влезе в кухнята. През стаята премина течение и тя потрепери. Тогава забеляза, че вратата е отворена. Погледна навън и видя, че и вратата на бараката е отворена.

Излезе на верандата.

– Мамо!

Грейс се появи, но й се стори някак по-дребна от преди.

– Скъпа, колко хубаво, че си тук.

– О, мамо! – проплака Трикси и тръгна през градината да я посрещне. Прегърна я и Грейс я погали смаяна по гърба.

– Добре ли си, скъпа? Какво има? Защо си разстроена? – Трикси се отдръпна и се вгледа в нея. Знаеше, че сега трябва да е напълно честна.

– Не можах да те намеря.

Грейс кимна с разбиране.

– И реши, че съм ритнала камбаната.

– Ами...

– Нямам такова намерение – рече тя бързо. – Ела, да влезем вътре. Искаш ли да пийнеш нещо? Мога да направя чай.

Трикси погледна над рамото на майка си.

– Какво правеше там? – попита я, но вече знаеше. Ръцете на майка й бяха чисти. Не беше работила в градината. Имаше една друга причина да ходи в барачката.

Влязоха в кухнята и Грейс започна да приготвя чая.

– Как е в Ню Йорк? – попита тя.

Трикси пое дълбоко дъх.

– Не бях в Ню Йорк.

– Така ли?

– Бях в Англия.

Майка й изглеждаше изненадана.

– В Англия? Какво прави там?

– Ходих до Уолбридж.

Грейс пребледня.

– Уолбридж? – После се съвзе и попита: – Отишла си да търсиш Джаспър?

Трикси поклати бавно глава.

– Не точно. Отидох да търся теб.

– Мен?

– Да... аз... – Замълча, не знаеше откъде да започне. Не искаше да признава, че е открила писмата. Не знаеше как ще се почувства майка й, когато разбере, че дъщеря й е тършувала из нещата й. – Имам нещо за теб. – Излезе бързо в коридора и извади кадифената торбичка от куфара си.

Даде я на майка си, която я гледаше объркана.

– Какво е това?

– Лейди Пензълуд ми го даде за теб. Каза, че ти знаеш какво означава.

Лицето на Грейс стана бяло като платно.

– Била си при лейди Пензълуд?

– Да, и при лейди Джорджина.

Очите на Грейс заблестяха от влага.

– Защо? – Когато Трикси не отговори, тя дръпна връвта на торбичката и пъхна ръка вътре. Усети мекия плат на торбичката за лавандула и веднага разбра какво е.

Когато видя копринената торбичка с избродирана пчела, тя не знаеше нито къде да гледа, нито какво да каже. Устните й затрепериха, а очите й се изпълниха със сълзи. Преглътна с усилие. После притисна торбичката към носа си и затвори очи за миг.

– Мисля, че трябва да пийнем по чаша вино – каза накрая.

– Аз ще го донеса – предложи Трикси.

– Ще седнем отвън, още е слънчево.

– Да, добре идея – каза Трикси. В гласа на майка си долови някакво нетърпение. Изражението й се беше променило. Изглеждаше някак решителна. – Къде е татко? – попита Трикси.

– Играе голф. Ще закъснее, което е много добре.

Трикси наля две чаши вино от хладилника и последва майка си на верандата.

– Колко знаеш? – попита Грейс.

– Всичко – каза Трикси. – И дори повече.

Глава 27

Грейс и Трикси се настаниха на люлката, както често правеха в миналото. Грейс отпи голяма глътка вино.

– Добре, скъпа. Започни от началото. Защо отиде в Уолбридж?

Трикси вдигна дамската си чанта в скута си.

– Имаш ли против да запаля?

– Разбира се, че не, макар че трябва да се опиташ да ги откажеш. Това е ужасен навик, да не говорим, че е вредно за здравето ти.

– Знам. Ще ги откажа. Обещавам. – Тя зарови в чантата за пакета и запалка. Запали цигара и издуха дима далеч от майка си. Грейс забеляза, че ръката й трепери. – Намерих твоята кутия с писмата в барачката – призна Трикси.

Грейс пое бавно дъх.

– Разбирам.

– Не съм ги търсила. Вратата беше отворена и аз отидох да я затворя. – Не можеше да каже на майка си за странното присъствие, което беше усетила. Беше сигурна, че ще я помисли за луда. – Много са красиви, мамо. Много романтични. – Грейс стисна устни и извърна очи към морето. Трикси продължи: – Чудех се защо Руфъс е върнал писмата ти.

– Предполагам, че това е бил неговият начин да прекрати връзката.

– Но защо я е прекратил.

Грейс сви рамене.

– Не зная защо. Не ми даде обяснение. Просто ми върна писмата. Бях съсипана. Вероятно жена му е разбрала. Не зная. Беше преди много време...

Трикси погледна майка си с такова състрадание, че очите на Грейс се изпълниха със сълзи.

– Мамо, той ти е върнал писмата, защото е трябвало да прекрати връзката ви. Трябвало е да я прекрати, защото татко му е спасил живота във войната. Куршумът, който е отнесъл окото на татко, е бил предназначен за Руфъс, но татко е скочил пред него. Той е герой. Никога ли не ти го е казвал?

Грейс се смръщи и поклати глава.

– Не! Никога. А ти как разбра?

– Лейди Джорджина ми каза. Благодари ми. Каза, че татко е герой и че вечно ще са му благодарни.

– Тогава защо не ми е казал?

– Не зная. Но после отидох на чай при старата лейди Пензълуд.

– Още ли е жива?

– Определено, мамо. Каза, че татко не е искал почести. Те настоявали да му благодарят и му предложили каквото пожелае в награда. Той поискал нов живот в Америка. Знаеш ли кой е намерил тази къща и го е уредил във фермата? – Грейс поклати глава. По разкривените черти на лицето й Трикси разбра, че за нея това е ужасен шок. – Рандал Уилсън Джуниър.

– Не разбирам... Как така?

– Олдрич Пензълуд бил голям приятел на Рандал Уилсън.

– Това го знам – каза Грейс тихо, припомняйки си разговора с Голямата. – Продължавай.

– Олдрич Пензълуд купил тази къща за вас, като благодарност, че татко е спасил сина му.

– Фреди не ми е казвал. Просто каза, че се местим в Америка. Беше толкова странен. Толкова студен. Не беше Фреди, когото познавах. Войната го промени толкова много, стана неузнаваем. Стана враждебен и студен. – Раменете й се разтресоха. – Беше ужасно. Изгубих не само Руфъс, но и Фреди. Изгубих ги и двамата, изгубих и дома си. Останаха ми единствено писмата и спомените.

Трикси я прегърна и я придърпа към себе си. Усещаше я дребна и крехка.

– Жестоко е да приключиш така връзката с жената, която си обичал – каза Трикси. – Трябваше да ти каже защо. Ти прочете ли писмата?

– Моите писма ли? Не, не бих го понесла. Оставих ги в дъното на кутията. Защо? Ти чете ли ги?

– Да, четох ги... – Трикси смяташе да й каже, че е открила там писмо за Фреди, но нещо я спря. Не искаше да разстройва майка си още повече. – Много са красиви.

– Руфъс сигурно е бил бесен, че Фреди го е спасил. Защото заради неговия героизъм, той е трябвало да се откаже от мен. Каква ирония на съдбата – да ги събере по този начин.

– Връщането на писмата ти прилича на акт на поражение.

– Предполагам. По пътя към щастието ни имаше много очевидни пречки, но Руфъс никога не би могъл да предвиди точно тази.

– И никоя нямаше да бъде така решаваща – добави Трикси. Тя стисна нежно майка си. – Не съм предполагала, че ще го кажа, но горкият, горкият Руфъс.

Грейс се засмя тихо.

– Казваш го, защото и ти си ранена от любов.

– Вероятно. Обичам Джаспър с цялото си сърце, но трябваше да го оставя.

– Скъпа, много съжалявам.

– Винаги съм смятала, че не би разбрала, но сега осъзнавам, че си единственият човек, който наистина разбира, защото също си изгубила любовта си.

– Когато ти загуби Джаспър преди години, аз исках да ти призная, че съм обичала баща му. Но не можах. Не исках да предавам баща ти. Аз обичам и него, Трикси. Може да ти звучи странно, но аз обичам баща ти. Обичам мъжа под тази студенина. Той невинаги е бил такъв. Той всъщност не е такъв. Обичам го въпреки всичко.

Трикси облегна глава на рамото й.

– Знам, че ще го преодолея с твоята помощ. Знам, че ако мога да говоря с теб за това, накрая ще продължа напред.

– Споделеният проблем е половин проблем. – Грейс леко отблъсна дъщеря си, погледна в очите й и разпозна мъката в тях. – Не исках да страдаш като мен.

– Но все пак си струва, нали? Би го направила отново, нали?

Грейс се усмихна.

– Да, мисля, че бих.

– Е, аз също.

– Кажи ми. Как е умрял Руфъс? Често се питам.

– Излязъл в градината посред нощ, седнал на една пейка, вгледал се в звездите и умрял.

Очите на Грейс отново се изпълниха със сълзи.

– Докато е слушал звуците на нощната градина.

Кимна и се засмя през сълзи.

– Каза ми, че ако се вслушам много внимателно, ще чуя диханието на градината – как вдишва и издишва, вдишва и издишва.

– Мисля, че е умрял от разбито сърце, мамо. Обзалагам се, че не е преставал да те обича. Майка му каза, че краят на войната го променил. Мисля, че имаше предвид края на връзката ви.

– Лейди Пензълуд – каза бавно Грейс. – Войната промени и нея. Тя също имаше авантюра с пазача на дивеча.

– Наистина ли? Като в „Любовникът на лейди Чатърли“? – възкликна развеселена Трикси. – Кой би предположил?

– Тогава беше много красива, а по време на войната направо се съживи. С Руфъс бяхме в гората и я видяхме с господин Суифт до едно дърво. Аз бях ужасно шокирана.

– А какво каза Руфъс?

– Не го прие зле. Мисля, че се възхищаваше на жизнеността й!

И двете се засмяха. Грейс се вгледа с обич в дъщеря си. Хвана ръката й.

– Радвам се, че знаеш, Трикси. Радвам се, че можем да го споделим.

– Сега, когато знаеш истината, изглеждаш по-добре.

– И се чувствам по-добре. Сякаш бреме се вдигна от раменете ми. Чувствам се лека. – Тя целуна дъщеря си по бузата. – Благодаря ти, скъпа. А какво ще правиш ти?

– Това ме попита и Джаспър.

– Какво му отговори?

Трикси дръпна отново от цигарата.

– Казах му, че ще съм добре. Той има жена, деца, задължения и отговорности, които вървят с титлата. – Засмя се на себе си. – Като си помисля, че дори нямах представа, че е лорд. Така и не разбрах. Нищо чудно, че много се развеселяваше, когато го наричах господин Дънклиф.

– Скъпа, как би могла да знаеш?

– Не знам. Сега ми се струва очевидно. Както и да е, той ме помоли да остана, но знаеше, че е невъзможно. Никога не би ми казал, че ще напусне Лоти. Не мисля, че щях да го уважавам толкова, ако беше способен да обърне гръб на семейството си просто така. Затова аз съм губещата. Но ще се справя.

– Ще се справиш, скъпа. Аз се справих. Ние имахме теб. Открихме някакво щастие. Аз се отдадох на градините, които създавах. Открих, че човешкият дух има огромна способност да се лекува и приспособява. Не бях нещастна, Трикси. Да, имах спомените си и макар че малко ме натъжаваха, те ми носеха и радост. Помня хубавите моменти с Фреди, преди войната. Той беше толкова мил и романтичен. Не можеш да си го представиш, но той беше игрив и сладък. Държа се за това.

– Ами торбичката с лавандула? – попита Трикси.

– Направих я за Руфъс, за да спи по-добре.

– Тя изглежда така, все едно е спал с нея години. Съвсем е протрита.

Грейс се усмихна меко.

– Мисля, че го е правил.

– А как си ти, мамо? Съзнавам, че не искаш да говорим за това, но трябва да знам. Няма да понеса да изгубя и теб.

Грейс прегърна дъщеря си и прокара ръка през косата й.

– Аз съм боец, Трикси. – Целуна я по челото. – Все пак имам толкова много, за което да се боря.

Когато денят най-сетне се предаде пред мрака, Грейс и Трикси напълниха отново чашите си с вино и Грейс слушаше като омагьосана разказа на Трикси за кратката й ваканция. Искаше да чуе всяка подробност. Искаше да знае как изглежда Уолбридж сега. Искаше да чуе за Къщата на пчеларя, за имението, за „Лисицата и гъската“, за лейди Джорджина и лейди Пензълуд. И когато чу всичко, поиска да го чуе отново.

Когато Фреди се върна у дома, Грейс вече беше в леглото, изтощена от вълнението.

– Здравей, Трикси – рече той, изненадан да види дъщеря си в дневната на Грейс. – Как върви в Голямата ябълка?

– Чудесно, татко, благодаря. Реших да прекарам малко време с мама.

– Сигурен съм, че е много щастлива да те види.

Трикси се усмихна.

– Много.

Фреди се застоя на прага, изглеждаше смутен.

– Е, аз ще си взема нещо от хладилника.

– Татко – каза Трикси, стана и прекоси стаята до него.

– Да?

– Обичам те. – Засмя се на изуменото му изражение. – Знам, че говоря, сякаш съм откачила, но исках да ти го кажа. Обичам те и оценявам всичко, което направи за мен през годините. Често смятах, че си твърде властен, но сега знам, че си ми мислил единствено доброто. Ще ми се да го знаех и тогава. – Тя го прегърна и усети как той се сковава. Но не се смути и го прегърна още по-силно. Бавно и едва доловимо, баща й се отпусна и я потупа силно по гърба. По-силно откогато и да било. Гърлото й се сви, а сърцето й сякаш замря. Тя остана така много дълго, сълзите й образуваха тъмно петно на ризата му.

Трикси приготви спагети на баща си, а той изчезна в кабинета си за питие. Върна се с чаша уиски с лед. Попита я за Ню Йорк и тя му разказа за интервюто с Рифат Озбек, като пропусна факта, че се е състояло в Лондон. Не можа да се накара да му каже за пътуването си. Не знаеше дали ще прояви такова разбиране като майка й. Помнеше думите на лейди Пензълуд, че е ненавиждал Руфъс, задето се е измъкнал от битката невредим. Вероятно е съжалявал, че го е спасил. Ако му напомнеше за героизма му сега, можеше да съсипе момента. Никога не го беше чувствала така близък. Нямаше намерение да проваля всичко, като му напомни миналото.

Фреди се чувстваше леко замаян, когато изкачваше стълбите към спалнята си. Беше изпил две уискита и чаша вино. Трикси му прави компания на вечеря и двамата ядоха от спагетите, които беше приготвила. Тя го попита как е минал голфът и за първите му дни във фермата точно след войната. Гледаше го внимателно и слушаше, без да го прекъсва. Той се изненада от интереса й. Никога не беше питала за тези неща.

Той влезе в тъмната стая. Виждаше жена си в леглото, спеше спокойно. Беше оставила лампата в банята и той влезе там да се съблече, за да не я събуди. Изкъпа се и облече пижамата си. После изгаси осветлението и си легна, като много внимаваше да е тих и да не разклати матрака. Полежа така, вгледан в тавана.

– Фреди – прошепна сънливо Грейс.

– Мислех, че си заспала – отвърна той.

– Бях, но вече съм будна. Видя ли се с Трикси?

– Да, изненадах се приятно да я видя тук.

– Фреди? – Гласът й звучеше натежал.

– Да?

– Трябва да говоря с теб и те моля да си искрен с мен.

– Добре.

– Спасил ли си живота на Руфъс във войната?

Настъпи дълга тишина. Неловка, тежка тишина, сякаш стаята стаи дъх. Грейс чакаше и усещаше как кръвта й пулсира в слепоочията. Очакваше той да не отговори. Очакваше отново да се обгърне със студенина. Но Фреди не го направи.

– Аз поех куршума вместо него – каза тихо той. Грейс беше смаяна от откровеността му. Вероятно мракът, уискито или фактът, че тя умираше, му дадоха кураж да говори за това.

– Ти си герой. Защо не ми каза?

– Не съм герой.

– Напротив. Аз ти се подигравах, когато се разплака заради ужилването, и майка ти каза, че момчетата са смели, когато е необходимо. Беше права, аз сгреших. Ти си жертвал себе си, за да спасиш живота на Руфъс. Ако това не е героизъм, значи нищо не е.

Тя усети как той се скова до нея. Отново настъпи тишина. Леглото сякаш се сгорещи, но тя не смееше да помръдне.

– Ненавиждах го – каза той и тонът на гласа му изпрати студена тръпка по кожата й. – Знаех, че го обичаш, Грейс. Получих писмо от теб, което беше предназначено за него. – Тя изстена неволно. Леглото като че ли започна да пропада под нея и тя разпери пръсти върху чаршафите, за да го задържи. – Не скочих да го спася, Грейс – каза той. – Скочих, за да го ударя.

Те лежаха неподвижно под тежестта на признанието му. Грейс не знаеше как да реагира. Примигна в мрака, догади й се, не от мисълта за това, което е искал да стори, а при мисълта, че през всички тези години е страдал мълчаливо и е знаел, че тя обича друг. Беше приела, че студенината му се дължи на ужасите на войната. Не беше подозирала, че е заради нея. Сега вече разбираше и сърцето й се изпълни със състрадание. Не войната го беше променила; тя го беше променила. Плъзна ръка под завивките и откри неговата. Той я стисна така яростно, че тя се трогна до сълзи.

– Беше миг на умопомрачение, Грейс – продължи той, втренчен в тавана над тях. – Миг на ревност. Едва когато скочих към него, видях насоченото оръжие. Случи се много бързо, но тогава ми се струваше, че е на забавен кадър, сякаш бях под вода. Погледнах към швабата с пръст на спусъка и с изкривено от омраза лице и не се отдръпнах. Нещо ме подтикна да продължа. Наистина не знам дали в онзи миг се хвърлих към лорд Мелвил, за да го спася или да го убия. – Потисна стон. – Исках да умре, но го спасих. Когато лорд Пензълуд ме покани в имението, за да ме възнагради за смелостта, бях така отвратен от себе си, че не можех да го погледна в очите. А Руфъс, него го ненавиждах. Той продължи да живее и да те обича, а аз изгубих окото си. – Гласът му изтъня. – Но това, че загубих теб, болеше повече. Бих дал и двете си очи за твоята любов, Грейс.

– Той върна всичките ми писма, Фреди – каза Грейс в опит да го утеши, но осъзна, че няма какво да каже в своя защита. Топли сълзи се спускаха по шията й и изстиваха на възглавницата под главата й.

– Но ти още го обичаше – изстена той. – Винаги си го обичала. Аз знаех, че той никога няма да остави жена си заради теб. Той беше себичен егоист. А ти беше като безпомощна рибка на кукичката и си мислеше, че не забелязвам. – Въздъхна тежко. – Виждах го всеки път, когато погледнех в очите ти. Защото ти ме гледаше с копнеж и аз знаех, че искаш той да беше на мое място. – Тя се бореше със силата на разкаянието, което заплашваше да я отнесе като мощно подводно течение. Стисна силно ръката му и се концентрира върху ивицата лунна светлина, която беше изрисувала сребърен резен на отсрещната стена. – Затова поисках да започна нов живот в Америка и лорд Пензълуд го уреди. Бащата на Голямата беше негов приятел и организира всичко. Мислех си, че ако те отведа на другия край на света, ти ще забравиш Руфъс. – Изсмя се горчиво. – Но сгреших. Ти никога не го забрави и аз се чувствах невидим. Ти обичаше твоите пчели, децата, градините, но никога не обикна мен.

Грейс не можеше да издържа повече. Обърна се към него, сложи глава на рамото му и го прегърна.

– Не е вярно. Мислех си, че войната те е променила. Мислех си, че ме ненавиждаш, защото не разбирам през какво си преминал. Търпях това, защото помнех Фреди, с когото израснах и в когото се влюбих. Знаех, че си още там, и чаках търпеливо да се покажеш. Мислех си, че времето ще те излекува. – Тя сгуши лице във врата му. – Аз те обичам, Фреди. Не мисля, че щях да тъгувам за Руфъс, ако вярвах, че ти ме обичаш. Руфъс беше сляпо увлечение. Ще ми се да можех да го излича. Ще ми се никога да не се беше случвало. Това беше илюзия. Аз бях поласкана. Не знам. Бях глупачка. Баща ми беше прав. Ти винаги си бил мъжът за мен. Но след войната имах нужда да се чувствам обичана и вярвах, че той ме обича. Нима не разбираш? Имаше бездна и той я запълни. Но през цялото време копнеех ти да ме погледнеш така, както ме гледаше преди.

Фреди я погали бавно по гърба.

– Исках да се върнем на реката. На нашата тайна полянка, където Руфъс не може да ни достигне. Исках ти да ми се възхищаваш, както когато се гмурках от моста. Помниш ли колко ми се разсърди, когато се скрих под водата?

– Изплаших се. Помислих, че си мъртъв.

– Исках да се изплашиш. Исках доказателство, че те е грижа за мен.

– И го получи.

– И аз те целунах за първи път.

– Това беше най-красивата целувка в живота ми. – Тя зарови лице в бузата му и затвори очи. – Искам те обратно. Може да не ми остава много време, но искам да го прекарам с моя стар приятел и любим. С моя стар Фреди Валънтайн.

Тя усети как ръцете му я обгръщат, както в първата им брачна нощ в Къщата на пчеларя, и когато те забродиха по забравените контури на тялото й, тя отново усети онова чувство – да бъдеш обичан. Устните му потърсиха нейните в мрака и целувката му беше така нежна и пламенна, както тогава, преди предателството и недоверието да ги бяха превърнат в непознати. С всяка нежна ласка пустинята в нея бавно започна да се разтапя като скована от зимата почва, която отново е готова да ражда под топлата ласка на пролетта.

Когато накрая Грейс заспа, на устните й имаше доволна усмивка. Сълзите на възглавницата бяха изсъхнали. Ръката й все още държеше ръката на Фреди, отпусната и леко отворена. Тя се плъзна към небитието, но за разлика от други нощи, осъзнаваше къде е. Сякаш се носеше над себе си и виждаше долу спящото си тяло. Остана така, в покой, наблюдаваща, странно спокойна, сякаш много пъти бе излизала от себе си, само че е забравила.

После чу познат глас и видя ярка светлина някъде много, много далече. Извърна поглед от леглото, от своето тяло и от Фреди, и полетя към светлината, пришпорвана от копнеж и от все по-разрастващата се обич в сърцето й. Значи това било да умреш, помисли си, не изпитваше никакъв страх, толкова силно бе желанието й да стигне до другата страна. Да се върне у дома.

Светлината се засилваше, ставаше все по-интензивна. В центъра й стоеше позната фигура, баща й, с работния гащеризон и каскета от туид, и тя осъзна, че онова присъствие до пчелите е бил той. Наистина никога не я беше изоставил.

– Татко! – извика тя. – Ти си тук.

– Винаги съм бил до теб, Грейс – каза той. Изглеждаше млад, жизнен и изпълнен с радост.

– А мама?

Той се усмихна.

– И тя е тук. Никога не ни е напускала. Любовта ни свързва, Грейс. Такава връзка не може да умре. Трябва да вярваш на усещанията си.

– Мъртва ли съм?

Той поклати глава.

– Дойдох да ти кажа, че още не ти е дошло времето. Трикси се нуждае от теб повече отвсякога, Фреди също.

– Не може ли да остана?

– Трябва да се върнеш. Имаш още работа. – Светлината започна да избледнява, баща й също.

– Но аз имам рак. Аз умирам.

Гласът му също затихваше.

– Ще се оправиш, Грейс.

– Ще се оправиш... – Грейс отвори очи и видя разтревоженото лице на Фреди да се взира в нея. – Ще се оправиш, Грейс – повтори той.

Тя се смръщи. Утринната светлина вече се плъзгаше през пролуките в щорите.

– Какво стана?

– Имаше кошмар, скъпа – каза Фреди и отметна влажната коса от челото й.

– Не, сънят беше хубав.

Той се усмихна.

– Вече си будна. – Но тя продължи да го гледа объркана и той добави: – Повтаряше, че умираш, но ти ще се оправиш. Няма да позволя да умреш точно когато се намерихме отново.

Тя отвърна на усмивката му и сложи ръка на бузата му, по която беше набола брада.

– Скъпи Фреди. Радвам се, че беше просто сън.

Той се наведе и целуна челото й.

– Аз също. – Плъзна поглед по лицето й и Грейс усети как изтръпва, както винаги когато той наистина я гледаше. – Бях забравил колко си красива сутрин – рече той тихо.

– Тогава остани. — Тя го хвана над лактите, за да го задържи. – Рано е. Няма закъде да бързаме. Върни се в леглото. – Видя стария Фреди в дяволитата усмивка, която се разля по лицето му, и тя също се усмихна, както в онзи ден до реката, когато виждаше единствено него.

Глава 28

Три месеца по-късно Трикси стоеше на покритата със сняг алея пред къщата на Голямата и натискаше звънеца. Чу топуркането на кучета зад вратата. Надникна през стъклото и видя лъхтящите мелези на Голямата да размахват опашки. Почука и това ги развълнува още повече. След миг Голямата лично застана на прага със светложълта жилетка и карирани панталони.

– Я, каква приятна изненада – каза тя с широка усмивка. – Господи, Трикси изглеждаш в крепко здраве. Какво ти се е случило? Едва ли Ню Йорк те е накарал да засияеш така.

– Отказах цигарите – отвърна гордо Трикси.

– Време беше. Влизай. Студено е.

– О, прекрасно е – възкликна Трикси. – Слънцето се показа и небето е яркосиньо, а снегът блещука като диаманти. Май не съм виждала острова толкова красив.

– Да, сигурно е красив, докато снегът е още пресен. Но скоро ще изглежда доста унил. Искаш ли да пийнеш нещо топло? Горещ шоколад?

– Обичам горещ шоколад.

– С нещо по-силничко? – смигна й Голямата.

– Не, само мляко и шоколад, благодаря.

– Ще ида да кажа на Хъдсън, той ще е много доволен, че му се отваря работа. Досега денят беше доста скучен. Ти си първият ми посетител. Сигурно никой не иска да излиза на снега, освен най-смелите. Ела в дневната да се стоплиш.

Трикси си свали палтото и тръгна към камината в просторната дневна на Голямата. Домът й беше непретенциозен, с дивани от ракита и светлосини възглавници, в които можеше да потънеш и не ти се искаше да ставаш. Голям букет от зимни череши беше поставен в средата на стъклената масичка за кафе, обграден от лъскави книги за изкуство и острова. Голямата обичаше да подкрепя местните занаятчии, затова къщата й беше пълна с кошници, фигурки от китови кости и изрисувани старинни мебели. Трикси се настани на дивана, на който беше сядала толкова много пъти, и въздъхна доволно. Хубаво беше да е на Теканасет, обградена от хората, които истински обичаше. Забеляза мистър Доруд свит в другия край на дивана и посегна да го погали. Той измърка в съня си, а дебелото му телце се издигна и отпусна доволно. След миг Голямата се върна и се настани царствено в креслото до огъня.

– Как е майка ти? – попита тя.

– Подобрява се – отвърна щастливо Трикси. – Истинско чудо. Лекарите я бяха отписали, но аз вярвах, че тя ще се пребори.

– Наистина изглежда добре – съгласи се Голямата. – Отдавам го на силата на молитвата. В нашия модерен свят чудесата се случват, за да ни напомнят, че въпреки напредъка в технологиите Господ още е всемогъщ.

– Най-изненадващото в нейното възстановяване е, че с татко вече се разбират много добре. Той стана съвсем различен човек.

– Мисля, че просто е благодарен, че е жива. Той си мислеше, че ще я изгуби. – Голямата вдиша през разширените си ноздри. – Всички си мислехме, че ще я изгубим.

– Да, в началото, но тя определено се чувства по-добре, което е невероятно облекчение. Сега ми е нужна повече отвсякога.

– Колко време ще останеш този път? – попита Голямата.

Трикси сякаш щеше се пръсне от щастие.

– Ами завинаги – обяви тя и отпусна решително длани на коленете си. – Приключих с Ню Йорк и списанието. Имам нужда от пълна промяна. Реших да се върна у дома завинаги.

– Е, това вече е изненада, а аз не се изненадвам лесно. – Хъдсън се появи с горещия шоколад и сладкиш и Трикси взе една чаша от подноса. – Хапни си парче сладкиш. Като те гледам, няма да ти навреди. Вие младите момичета карате само на въздух, а това не е привлекателно. Хората изглеждат много по-добре, когато имат мръвчица по кокалите, особено красивите момичета като теб. – Хъдсън сложи сладкиша на масичката за кафе и Трикси си взе малко парче. Хъдсън подаде на Голямата най-голямото върху порцеланова чинийка. – Благодаря ти, Хъдсън – каза тя, отхапа и изстена от удоволствие. – Мисля, че шоколадовият сладкиш е тайното ти оръжие.

Възрастният мъж се усмихна с благодарност.

– Благодаря ви, госпожице Уилсън.

Голямата задъвка доволно.

– И мисля, че ти си наясно с това – изсмя се тя. – Е, какъв е планът, Трикси? – Присви очи към нея. – Сигурно имаш план и искаш да ти помогна.

– Както казах, искам да се върна и да живея тук. Ще се уча на пчеларство и ще помагам на мама с градините. Тя все още не е много силна, но обича толкова много работата си, че не иска да спира. Затова ще стана нейна помощница – обяви тържествено тя. – Много се вълнувам.

– Но не искаш да живееш у дома? – предположи Голямата.

– Да, мисля, че трябва да съм независима.

– Права си. Затова предполагам, че искаш да живееш в моята къща за гости?

Трикси се усмихна смутено.

– Дано да не е твърде нахално, но се надявах да ти стана наемателка за известно време.

– Скъпо дете, можеш да останеш колкото пожелаеш. Аз ще ти вземам минимален наем, само за разходите. – Голямата се усмихна дяволито. – Ще е хубаво да си наблизо, а и ще можеш да стигаш до майка си по плажа.

– Да, точно това си мислех. Харесва ми да съм близо до морето. Толкова е романтично.

– Така е. Което ме подсеща да те питам защо внезапно реши да се прибереш у дома? Мислех си, че постигна голям успех в Ню Йорк?

– Така беше. – Усмихна се потайно. – Но нещо... ами нещо промени погледа ми към света. Накара ме да осъзная кое е важното. Обичам това място. Тук съм била най-щастлива. Вече не съм амбициозна. Има по-важни неща от това да изкарваш пари и да си успешен. Сега мой приоритет е качеството на живот.

– Напълно си права. Родителите ти ще са много щастливи да си тук. Е, кога искаш да се нанесеш?

– Когато ти решиш. Не съм казала още на мама. Исках първо да си намеря жилище.

– Е, вече можеш да й кажеш. Къщата за гости е твоя. Отоплението е включено, за да не замръзват тръбите, затова е напълно обитаема. Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силничко, за да го отпразнуваме?

Трикси поклати глава.

– Шоколадът е достатъчен, благодаря. И ти си права – сладкишът е вкусен. Може ли да си взема още едно парче?

Трикси бързаше към плажа по заснежената пътека между дърветата. Снегът проблясваше дръзко на слабата слънчева светлина, но вятърът го беше навял на дебели преспи до дюните и щяха да минат седмици, преди да се стопи. Къщата за гости на Голямата беше обърната към морето, сгушена на тревисто възвишение, заслонявано от големи храсти и дребни дръвчета. Тя имаше сиви плочи на покрива, като повечето къщи на острова, и стабилна веранда, сега покрита със сняг. Изглеждаше някак изоставена тук, вгледана в океана с тъмните си празни очи, но за Трикси беше романтична в самотата си и тя нямаше търпение да я направи своя и да изпълни тези очи с живот.

Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Когато пристъпи прага, веднага беше посрещната от влажната миризма на море, която изпълни сърцето й с топла носталгия. Огледа уютния коридор с полирания дървен под и стълбището, което се извиваше елегантно към първия етаж, и въздъхна доволно. Тук й беше мястото. Вдиша дълбоко – най-сетне у дома.

Тръгна из стаите. Голямата беше наела декоратор за къщата и тази добре известна на острова дама и тук се бе придържала към обичайната морска тема, използвайки синьо и бяло и много мебели от ракита. Трикси реши, че ще добави малко алено тук-там, за да направи къщата своя и за да я топли до пролетта със своята жар. Влезе в дневната, в която властваше камината, и седна на един от диваните. Тишината на празната къща я изпълни с покой. Отвън вълните плискаха заснежения бряг с уморен ритъм, сякаш студът ги беше лишил от сили.

Какво ли криеше бъдещето й? Откакто се беше разделила с Джаспър в Уолбридж, тя разбра със сигурност, че никога няма да обича така друг. В същото време вярваше, че може да намери човек, с когото да сподели живота си; все пак беше млада и вероятно вторият най-добър беше по-добър от нищо. Имаше много време пред себе си, а не искаше да е самотна. През последните дни обаче започна да осъзнава, че всъщност не й трябва мъж, дори Джаспър. Установи, че се е върнала в Америка с пътник без билет: с мъничка частица от Джаспър, която се криеше в корема й и бавно растеше. Любовта, която вече изпитваше към детето, щеше да й е достатъчна до края на живота й. Щяха да се справят само двамата. Щяха да са много щастливи. Вече нищо друго нямаше значение, освен тази красива малка душа. Тя отпусна ръка на корема си и мълчаливо благодари на Господ за милостта му.

Глава 29

Три години по-късно

Есенното слънце хвърляше дълги сенки над Сънсет Слип и възпламеняваше лилавите облаци в драматично алено и червено. Трикси вървеше по брега със сина си Артър и поглеждаше към морето, което отразяваше великолепието на залеза. Красотата му докосна струните на сърцето й и тя потъна под вълна от меланхолия, като спря за миг, за да се наслади на разкоша на поредния залив над Теканасет, чието великолепие винаги я обезоръжаваше. Артър тичаше по пясъка след един писукащ дъждосвирец и бризът носеше бълбукащия му смях заедно със самотния писък на чайка.

Лятото свършваше. Скоро дъждосвирците и рибарчетата щяха да отлетят към по-топли брегове, а ветровете щяха да стават по-силни и по-студени, и щяха да стенат нощем пред прозорците на спалнята й. Тя обичаше къщата за гости на Голямата. Обичаше и плажа. Беше по-щастлива отвсякога.

Писмата на Джаспър, така страстни в началото, вече бяха започнали да оредяват, както и очакваше да стане, защото тя никога не му отговори. Вероятно той вярваше, че вече не го обича. От тази мисъл я болеше и тя често взимаше писалката, за да излее душата си, но веднага съжаляваше за импулсивността си и хвърляше недовършеното писмо в огъня. Нищо добро нямаше да излезе от това. Тя не можеше да стори нищо. Беше безсилна да промени миналото и не желаеше да променя настоящето. Поне на съвестта й не лежеше едно разбито семейство.

Сега гледаше Артър и си спомняше изненадата на родителите си, когато научиха, че носи детето на Джаспър. Старите предразсъдъци на тяхното поколение изглеждаха съвсем маловажни на фона на болестта на Грейс. Те бяха разбрали, че животът е дар и единствено любовта има значение. Вече искаха само дъщеря им да бъде щастлива. Когато бебето се роди, го посрещнаха с радост. Грейс каза, че прилича на баща й, а Фреди се кълнеше, че приличало на майка му. Но по-късно, докато синът й растеше, Трикси виждаше Джаспър в усмивката му и в сиво-зелените очи. Всички се радваха на този дар на любовта и на огромното щастие, което това дете им донесе.

Трикси вече имаше много нови приятели на Теканасет, след като се премести тук преди три години. Луси Дърлакър, наскоро развела се с Бен (който беше заменил барабаните с костюм и сега работеше в инвестиционна банка във Вашингтон), се върна на острова с трите си деца и колкото и да е странно, двете се сближиха. Като че ли Теканасет беше мястото, където да идеш, когато животът стане твърде трескав, или когато душата ти се нуждае от неговите лечебни води. Бреговете му бяха балсам за разбитите сърца, а огромните небеса, с техните вечно променящи се багри и сенки, повдигаха духа и даваха на изгубените безценното усещане за принадлежност. Когато се взираше в безбрежния хоризонт, Трикси си припомняше кое е важно: приятелите, семейството и домът. В същността си всички те означаваха едно и също – любов.

Тя се уви по-плътно с жилетката и скръсти ръце на гърдите си. Слънцето залязваше и в сенките беше хладно. Забеляза някаква фигура в далечината, приближаваше се към нея. Помисли си, че вероятно някой разхожда кучето си, и погледна сина си, който беше клекнал на пясъка и си играеше с ярко, заоблено от морето синьо стъкълце. Трикси реши, че е време да се прибират.

– Артър – извика тя. – Ела, скъпи. Време е за чая. – Момченцето се изправи, затича се и когато протегна ръце към нея, Трикси се вгледа отново в мъжа, който приближаваше бързо и някак решително. Тя се наведе, вдигна детето и го прегърна силно, наслаждавайки се на допира на телцето му.

Тъкмо щеше да се обърне, когато забеляза нещо познато в походката на мъжа. Той вървеше с широки крачки и като че ли забърза още повече. Тя застина. Не можеше да бъде. Не можеше, нали? Просто й се привиждаше, въобразяваше си. Нима не й се беше случвало, да го вижда, безброй пъти досега? Нима не се изпълваше с разочарование всеки път, когато осъзнаваше, че греши? Със сигурност и сега беше така. Тя преглътна сълзите и прокле аленото небе и златното море, задето я бяха разчувствали толкова. Беше напълно щастлива. Беше си съвсем добре. Имаше Артър. Какво повече можеше да иска?

Но мъжът вече тичаше. Дългите му крака летяха по пясъка, а гласът му се носеше с вятъра. Тя беше сигурна, че вика името й.

– Трикси... – Примигна, за да фокусира погледа си, но сълзите замъгляваха зрението й и не видя нищо, само собствения си копнеж, който вече се стичаше по бузите й.

– Мама плаче – притесни се Артър. Тя целуна студеното му лице, но не можеше да отговори. Беше изгубила гласа си.

И тогава той се озова пред нея. Задъхан, със зачервено лице, отчаян. Те се вгледаха един в друг, без да знаят какво да кажат.

– Тя ме напусна – каза Джаспър най-сетне. Погледна детето и раменете му увиснаха. Беше закъснял.

Трикси прочете мислите му и се усмихна през сълзи.

– Джаспър, това е Артър – прошепна тя, като се извъртя леко, за да види той лицето на детето. Момченцето се извърна и се вгледа срамежливо в непознатия с широко отворени сиво-зелени очи. Джаспър погледна сина си, после Трикси. Не можеше да намери думи. Поклати смаян глава, пристъпи напред, прегърна ги и ги притисна към себе си.

Трикси облегна глава на рамото му и въздъхна.

– Ти се върна – каза тя тихо.

– Защото пролях сълзи във водите на пристанището – каза той и прегръдката му стана още по-силна. – Но по-вероятно, защото те обичам – добави.

– Обичам те, Трикси, и винаги ще те обичам.